Ледената пустиня

Глава шестнадесета Ледената кралица

Стените на огромната пещера бяха покрити с руни, руни с мощно въздействие, предназначени да закрилят от неприятели и да спират нежелани посетители. Парализиращи краката руни, които смразяваха волята и чудодейно защитаваха господарката на пещерата.

Силата на руните, омагьосани да прогонват всеки натрапник от светата обител, ми пречеше да вървя и приковаваше краката ми към леда, но силната ми воля и студената ръка на кралицата ми позволяваха да се движа напред, стъпка по стъпка.

Пещерата преминаваше в бял леден път, който се стесняваше в почти непроходими галерии, където въздухът не достигаше и бях принудена да се придвижвам, прилепена към стената, опирайки се на отсрещната страна, или пък се превръщаше в мрачен тунел, без никаква светлина и с толкова нисък таван, че трябваше да пълзя.

След изтощителното ходене единственият път, по който можехме да продължим, беше дълъг и мъчителен и изненадващо водеше до голяма подземна галерия, слабо осветена от отблясъците светлина, процеждаща се през пролуките. Насред величествената зала се намираше голямо подземно езеро, което заемаше цялото пространство. Тъмно, заплашително, дълбоко.

Диана беше тревожна и усетих, че опасността е наблизо. И се приготвих да се защитавам. Нямаше да падна в капана, защото знаех, че нещо ме дебне.

Действително, след няколко секунди водата се раздвижи от странно вълнение и неочаквано една гигантска белуга изплува от дъното на езерото, отворила огромната си уста, готова да ме погълне заедно с детето ми. Мястото бе толкова тясно, че да се оттегля, беше малко вероятно и единствената ми реакция бе да хвърля Диана на земята в началото на тунела, от който току-що бяхме излезли, и да извадя улуто си, за да се защитя от чудовището. Звярът направи грандиозен скок, а когато падаше надолу, насочи хищната си паст към мен. За няколко секунди над главата ми надвиснаха пет тона месо и мазнини, които щяха да ме повлекат към дъното на езерото. Не можех да направя нищо, освен да чакам смъртта. И тези секунди, тези частички от времето, толкова смешно незначителни, ми се сториха цяла вечност. Затворих ужасена очи в очакване да се стовари върху мен и зъбите й шумно да се затворят, стискайки тялото ми в смъртоносна хватка. Представих си мига, в който ще изчезна от този свят, но нищо не се случи.

Изчаках благоразумно време и когато вдигнах поглед, не можех да повярвам на очите си. Китът висеше във въздуха, замразен и уловен в голям блок лед. Водата от езерото се бе превърнала в компактна ледена маса, а на върха й стърчеше гротескната белуга с огромна изкривена уста и отворени очи — кървясали, жестоки очи.

Изглеждаше като магия. Всъщност беше магия. Но не аз я бях направила. Нямах вълшебна пръчица. Само се бях изправила пред белугата с моето улу.

Улуто! Това беше. Улуто, което ми връчи сляпата гадателка, беше моето оръжие и с него можех да се защитавам и да нападам.

Чух плача на Диана. Когато я бях подхвърлила, се бе ударила в пода, но беше в безопасност и дори ако белугата ме бе погълнала, щеше да е невъзможно да я стигне. Какво ли щеше да й се случи, ако не бях аз?

Вдигнах я от земята, успокоих я, погалих я по главичката и я целунах. Животът ни, нейният и моят, висеше на косъм.

И отново студената ръка ме сграбчи и ме принуди да продължа напред. Вързах Диана на гърба си, за да са ми свободни ръцете.

Вече бях нащрек и обезобразената фигура, която ми се изпречи на пътя в следващата галерия, не ме свари неподготвена. Разложеното й окървавено лице беше полусъсипано. Някакво животно й бе отхапало едната буза и окото. Беше инуитка с полуизядено тяло, а от устата й излизаше отчаян шепот, който ми смрази кръвта:

— Дай ми я. Дай ми момиченцето.

Беше покойница. Беше мъртва, а не осъден дух. Беше обладана и не говореше тя. Гласът, който извираше от мъртвото й гърло, беше пронизителен и странен, като писъка на Лола, когато някой я разкриеше и притиснеше в ъгъла.

Баалат!

Запуших си устата с ръка, за да не изкрещя от ужас. Стоях пред Баалат. Сигурно и белугата е била тя.

Извадих улуто и без да я поглеждам в единственото око, което й бе останало, се приближих към нея. С точен замах се опитах да отрежа мъртвата глава, но се сблъсках с леден блок.

Отстъпих няколко крачки назад и изумена се уверих, че изгнилият труп на инуитката е бил внезапно замразен.

Пак ли аз бях направила тази магия? Аз ли го правех? Можех ли да предизвиквам този магически ефект, без да си го поставям за цел? Толкова ли мощен беше ножът улу?

Спрях, погалих по главата малката Диана, за да я успокоя, и ясно видях, че се усмихва. Нямаше вид на човек, който се чувства застрашен или уплашен. Напротив, гукаше на нещо или на някого. Проследих погледа й и останах възхитена. По стените от ледени кристали се отразяваше прелестно лице, което се усмихваше и ни наблюдаваше с ясносините си очи, бистри като планинско езеро. Лицето беше бяло, с нежни черти. Беше дамата от портрета. Беше Ледената кралица.

Изведнъж лицето й се размножи и се отрази във всяка ледена повърхност на пещерата. Безброй усмивки, отразени в безброй огледала, а накрая се разнесе и кристалночист бодър смях, посрещнат с радостен вик от страна на моята малка Диана.

Бяхме във владението на Ледената кралица, бяхме в нейния дом, бяхме нейни пленнички.

— Добре дошли — произнесе отчетливо гласът. — Елате с мен.

И пред нас се появи красива ледена шейна. Беше абсурдно да отхвърля поканата, така че се качих на капрата и потеглихме.

Беше чудно пътуване. Спускахме се шеметно по стръмни тунели, плавахме по подземни реки, прекосихме изящни зали със сталактити и сталагмити. Беше бяла, красива и студена разходка, която като че нямаше край. Вятърът брулеше лицата ни, на мен и на Диана ни се бяха зачервили бузите, а разтуптените ни сърца щяха да изхвръкнат от вълнение. На всеки завой, на всеки подскок, се вкопчвах за капрата и потисках писък или нервен смях. Знаех, че няма да падна, макар това да си беше живо предизвикателство спрямо закона за гравитацията. Фантастичното пътешествие възкреси в мен радостта от увеселителните паркове, която ме завладяваше през лятото като дете, и ме накара да забравя за миг, че с дъщеря ми бяхме пленнички на една от най-могъщите Одиш на земята.

Най-сетне шейната спря и стигнахме крайната точка на нашия маршрут.

Там, изправена пред нас — бяла, полупрозрачна и красива като Арктика — ни посрещна Ледената кралица. Усмихваше се и изглеждаше безобидна. Беше зряла, но прелестна жена. Одиш, при която благодарение на майчинството жестокостта бе видимо смекчена и макар да бе загубила свежестта на младостта, бе съхранила непокътнати русата си коса, сините очи, дългата изящна шия и изисканите си маниери.

Бяхме толкова близо, че енергията й притъпяваше волята ми, но звуците, издавани от висящата на гърба ми Диана, ми възвърнаха способността да оказвам съпротива.

Извадих улуто си и се опълчих, без да я гледам в очите.

— Не се приближавай повече, няма да ти дам дъщеря си.

Дамата се изненада от моята реакция и се засмя.

— По-дива си, отколкото мислех, Селене.

Нямаше да се оставя мелодичният й глас да ме заблуди, нито ласкателните думи. Одиш бяха измамници. Подмамваха жертвите си, а после ги унищожаваха.

— Ще браня дъщеря си до последната си капка кръв.

— Вече го стори, също като мен.

— Като теб?

— Да. Защитавах и двете ви от множество нападки на Баалат. Току-що се увери сама.

— Белугата? Мъртвата инуитка?

Дамата кимна с глава.

— Да, точно така. Баалат искаше да те плени, но не успя. Защото, откакто стъпи на моя територия, аз те закрилях. Нали не си имала проблем с Баалат? Кажи ми, не се ли озадачи как така тя престана да те преследва?

— Искаш да кажеш, че тласкана от амбицията си, Баалат е стигнала чак дотук, в Арктика?

— Естествено. Затова се прероди. Затова използва могъщата си магия, която й позволи да се превъплъщава в различни същества без воля. Но ти й попречи.

Бях изумена:

— Аз ли?

Ледената кралица ме докосна от разстояние със студените си ръце. Почувствах ледената й милувка.

— Да, Селене, ти. Силата ти е огромна, желанието за живот също. Затова се намеси в моите планове и промени пророчеството, както намери за добре.

Възмутих се от обвинението й.

— Това не е вярно! Ти ни използва, мен и Мерицел. Възползва се от сина си, който ни накара да се влюбим в него, за да постигнеш целта си, за да бъде зачената избраницата.

Смехът на Ледената кралица отекна по всички кухини на пещерата, а ехото се понесе към дълбините на езерото.

— Наистина ли мислиш така? Гунар не ти ли каза истината?

Не исках да я слушам. За Одиш истината е само смътно понятие. Те объркват, лъжат, подмамват жертвите си — повтарях си аз, за да си го втълпя. Престорих се, че се вслушвам в нейните обяснения, но не си позволих да й повярвам.

Въпреки това нежният глас на Бялата дама ме завладяваше.

— Наистина, Гунар изпълняваше моите заповеди. Беше му наредено да направи така, че Мерицел — майка на избраницата според предсказанието — да се влюби в него, следвайки указанията, а после да я доведе тук бременна. Но ето че се появи ти. И Гунар, моят син, не ми се подчини. Въпреки моите заповеди отказа да следва плана и се отдаде на силата ти, на страстта ти. И Мерицел умря.

— Това не е вярно! — извиках.

Но тя продължи:

— Поздравления, Селене. Любовта на една жена е по-силна от могъществото на една майка. Гунар не знаеше за твоята бременност и затова беше щастлив с теб. Нещастието му започна в момента, когато го информирах, че си бременна и вашата дъщеря е избраницата. Когато вече бяхте в Исландия, той се опита да те разубеди да не идваш при мен. В Гренландия, въпреки постоянните ми опити да се намесвам, той отказа да те предаде и започна да преговаря с мен, поставяйки условия за вижданията ми с моята внучка след раждането й.

За миг, само за миг от тази безумна реч се развълнувах. Спомних си, че Гунар настояваше да не отивам с него. Но веднага отхвърлих възможността постъпката му да е била искрена. Беше само уловка, номер, за да му повярвам сляпо и да се оставя да ме доведе тук, в тази студена пещера, пред суровия и безчувствен поглед на могъщата Бяла дама.

— Гунар мисли, че сме мъртви?

Дамата въздъхна.

— Горкият Гунар. Горкият ми син. Когато се излекува от раните си, имаше само една мисъл — да убие мечката и да отмъсти за смъртта ви.

— Защо не го извади от заблуждението му? Ти знаеше истината.

— Предпочитам да е объркан. Неговата страст към теб ми дойде прекалено.

Учуди ме студенината и пресметливостта й. Все пак Ледената кралица се усмихваше нежно на Диана, а тя й отвръщаше, като протягаше ръчички към нея.

Отказах да позволя тази прегръдка.

— Не я докосвай!

Това я обиди и тя отвърна остро:

— Не ми отказвай! Тя ми е внучка, Селене! Имам право на нея. Без мен тя не би била жива.

Но аз бях гневна и възмутена.

— Стой надалече!

— Не ми ли вярваш?

Великата вещица се опитваше да ме убеди в добротата си, но промени намерението си и сбърчи чело.

— Добре. Ще изчезна. Да видим колко време ще успееш да опазиш детето си живо.

За части от секундата, достатъчни само за едно примигване, жената изчезна, а с нея си отидоха светлината и топлината.

След кратко мълчание и пълна тишина усетих присъствието на животно, което ме заплашваше. По леда се чуваха тихи стъпки. Долових нечие дишане, което все повече приближаваше. Диана нервно ме риташе по гърба. Взираща се в мрака около себе си, размахах улуто във въздуха, обръщайки се рязко ту на едната, ту на другата страна, за да отбия опасността, която ме стягаше във все по-тесен и по-задушаващ обръч. Бях жертва на преследването на хищник, който затягаше примката си около мен. Сигурна бях в това. Чувствах присъствието му и усещах как се готови за скок. Внезапно последва някакво светкавично движение и две червеникави очички проблеснаха в тъмнината и се впериха в моите, като за кратко плениха волята ми.

Вдигнах улуто, готова да пронижа нападателя си, наивно вярвайки, че както преди ще превърна своя противник в блок от лед. За моя изненада, звярът, оказа се арктически вълк, зави от болка от раната, след което разярен взе да кръжи наоколо. Не нападаше мен, а търсеше гърба ми, където бях сложила Диана.

Баалат беше коварна. Принуждаваше ме да се боря срещу собствената си раса, тази на вълците, караше ме да изпитвам омраза срещу моя тотем, да наруша табуто, което спазвах от малка. Вълците бяха мои приятели и сега Баалат, чудовищната Баалат се бе превъплътила в един от тях.

Диана се разплака и ме накара да застана нащрек. Скочих, но отчаяна усетих, че съм била изпреварена, че секунди преди това звярът се бе хвърлил върху дъщеря ми и я бе сграбчил. Държеше я в зъбите си и ако направех рязко движение, можеше да й откъсне парче месо… Почувствах се абсолютно безсилна… Отместих ръка назад, нападнах слепешката, улучих целта и този път забих улуто в муцуната на животното. Болката трябва да е била ужасна, също колкото грозния му вой, гърчовете на тялото му и яростта му, понеже то пусна плячката си, което всъщност беше моята цел, и се обърна срещу мен.

В момента, когато отвори уста, готвейки се да отхапе ръката, с която държах улуто, и да я налапа лакомо, стана чудо. Огромният арктически вълк бе превърнат в неподвижен блок от лед. И този път осъзнах, че Ледената кралица, а не ножът, спаси моя и живота на Диана. Тя бе авторът на магията, която ме бранеше.

Строполих се на земята, плувнала в пот и трепереща от усилието, и отчаяно започнах да разсъбличам детето, търсейки раната, която смятах, че звярът му бе причинил, но за щастие нищо не открих. С огромно облекчение установих, че зъбите му се бяха забили в тюленовата кожа, в която Диана бе увита, и дори не бяха докоснали розовата й плът.

Отново се разля светлина и Дамата пак се появи, но този път присъствието й ми се стори мирно и успокояващо, а не каквото бе само преди няколко минути.

— Е, Селене? Сега вярваш ли ми?

— Благодаря — прошепнах аз.

— Такава е Баалат. Отчаяна е и е в състояние да опита всичко, за да унищожи избраницата.

— Да я унищожи? — повторих потресена.

— Естествено. Вече не се интересува от теб. След като се е родила избраницата, сега желае да я унищожи, защото не е нейна дъщеря. Това е единствената й цел, която я е обсебила напълно.

Стиснах още по-силно в прегръдките си Диана. Опасността беше по-голяма, отколкото си мислех.

— Ами ти? Какво искаш?

Ледената кралица се засмя доволно.

— Внучка ми е. Желанието ми е да я опозная и да я обичам. Носи моята кръв.

Искаше ми се да възразя, но почувствах, че говори истината. Беше вярно, толкова вярно, колкото фактът, че очите на Диана бяха същите като на баба й. Стоманеносини, като небето.

— А после?

Дамата ме погледна с любопитство.

— Нетърпелива си, Селене. После… ще видим.

— Какво ще видим?

— Ще видим кой ще я отгледа, кой ще я възпитава и кой ще й помогне да осъзнае и да приеме важността на ролята, която й е отредена.

От една страна, се успокоих: Ледената кралица беше права и бе постигнала целта си — във вените на Диана течеше нейната кръв и това бе гаранцията, че ще продължи живота, рода и властта й. Беше заинтересована да запази Диана жива. Дотук нашите интереси съвпадаха. На практика тя беше мой съюзник.

Но аз бях Омар, а тя — Одиш, което беше непреодолима пропаст.

— Имам обаче един проблем, Селене. И двете го имаме.

Признаваше, че има слабо място. Това ме изненада.

Дали не беше друг номер, за да ме разчувства?

— Какъв?

— Баалат отслабва силите ми. За да защитя Диана, непрекъснато използвам магия, но това не може да трае вечно.

Побиха ме тръпки. Разбирах я. Аз не бих могла да издържа на постоянните и пагубни атаки на Баалат.

— Има ли някакъв начин да се унищожи окончателно Баалат? — попитах аз.

Ледената кралица въздъхна.

— Да, но при сегашните обстоятелства аз не мога да се заема с това.

Любопитството ме погъделичка.

— Какъв е той?

— Да се слезе в света на мъртвите и да се помолят духовете да се намесят, за да я принудят да преустанови черните си магии.

— Духовете ли?

— Духовете са й много сърдити. Възмутени са от нея или поне би трябвало да бъдат. Баалат е нарушила принципа им, според който мъртвите не се завръщат в света на живите.

Краката ми се разтрепериха само като си представих света на мъртвите.

— И защо не си го сторила досега? Ти можеш да изминеш пътя до мъртвите.

— Това би означавало да изоставя временно защитата на Диана.

Започнах да разбирам за какво говори.

— Искаш да кажеш, че ако изчезнеш дори само за минутка, Баалат ще се възползва от възможността да унищожи Диана?

Ледената кралица се усмихна.

— Именно. Разбрала си ме. На три пъти отслабих охраната и ти сама видя колко е бърза.

Бях потресена. Силата, която демонстрираше Ледената кралица, не беше празно самохвалство. Само показваше какво би се случило, ако спре да бди над мен. Баалат долавяше нейното отсъствие и се превъплъщаваше в първата материална форма, която можеше да й свърши работа, за да реализира унищожителните си цели. Вече не й трябваше да проявява ловкост и хитрина. Задачата й ставаше проста, важното бе единствено да постигне желания резултат. Искаше да убие Диана.

— Аз мога ли да се боря срещу Баалат?

— Вече го изпробвах.

Почувствах се мръснишки използвана. Бях марионетка в ръцете й, за пореден път.

— Значи си допуснала превъплъщаването й в белуга, в мъртва инуитка и във вълк, за да изпробваш рефлексите ми и способностите ми да се боря?

— Да.

Сряза ме така категорично, открито и ясно, че нищо не можах да кажа.

— И?

— Имаш още много да се учиш.

Ставаше дума за живота на дъщеря ми. Не можеше вечно да завися от силата на друга Одиш, трябваше аз сама да я защитавам.

— Ще се науча.

— Това ми харесва. Смела си и си упорита. Ще опитаме.

И така, една Одиш ме научи как да се боря срещу друга Одиш. Нейните уроци дотолкова ми бяха от полза, че по-късно ми позволиха да издържа на тежкото изпитание, когато бях затворена между жените Одиш. Научих се да се пазя от тях, когато се ровеха в душата ми с мръсните си лапи. Научих се да устоявам на погледа им. Научих се по-бързо да замахвам улуто и да им нанасям рани там, където бяха уязвими. Научих се да правя заклинания, които забавяха движенията на противничката, а моите правеха по-енергични и по-резултатни.

При все това, въпреки младостта, силата и издръжливостта си, загубих битката срещу Баалат, преобразена на мечка, и бях на косъм да изгубя и живота си, който бе спасен благодарение на своевременната намеса на Ледената кралица.

— Съжалявам.

Само това успях да кажа. Изтощена, с наранен от удара на тежката мечешка лапа крак, признах, че не съм била достатъчно бърза, за да я спра. За пореден път оцелях благодарение на Бялата дама, която със силата на магията си я бе извадила от строя, замразявайки я в ледения блок.

Дамата бе необичайно бледа.

— Не мога да я защитавам вечно. Чувствам, че отслабвам. Живях векове наред откъсната от света, насред ледовете. Прекъснах изолацията си единствено по време на раждането на Гунар и неговото детство.

— Какво предлагаш?

— Единствената алтернатива е да се слезе в света на мъртвите, да се призове тяхната сила и да се предотврати възкресението на Баалат.

Една идея започна да ми се върти в ума.

— Наистина ли само мъртвите имат властта да й попречат да се завърне?

— Да, тяхната мощ е безпределна. Живите я подценяваме. Всеки, който е слизал в дълбините, знае това.

Коленете ми се подкосиха. Ледената кралица говореше за Пътя на Ом. Пътят, водещ към сенките на онези, които вече не бяха сред нас. Пътят към онази пустош, без време и без пространство, където материята не съществува, където телата се разтварят и стапят в нищото и властват сенки и призраци. Светът на мрака.

— Аз ще отида.

Ледената кралица не бе очаквала да го предложа. Вероятно дори не бе помислила за тази възможност.

— Ти ли?

— Да, аз. Ще защитя дъщеря си. Аз съм й майка и това ще ми даде сили.

— Не, Селене, не. Никога никоя Омар не е слизала в дълбините.

— Тогава аз ще съм първата.

Макар и да го изрекох, не исках да го мисля. Просто беше единствената възможност Диана да бъде спасена.

Бялата дама ме гледаше с изумление.

— Ще ми повериш дъщеря си за това време?

Не се поколебах. Тя беше единственият човек, способен да я защити. Взех заспалата Диана и я положих в ръцете на баба й.

Тя я загледа с умиление, погледът й се смекчи, а по лицето й се разля блага топлота. Нежно я залюля и тихичко й запя песничка.

Какви ги вършех? Бях предала дъщеря си на Одиш? Да не си губех разсъдъка?

Не. Лудост имаше, но не тук, в тази зала. Лудостта вилнееше в мрака, откъдето Баалат дебнеше своята беззащитна плячка.

Докато не призовях мъртвите да насочат своята мощ срещу Черната дама, моето дете, моето момиченце щеше да е изложено на смъртна опасност.

Преди да потегля, накърмих Диана. Насладих се на вкусните гозби, които Ледената кралица ми предложи. Пих нектар от нейната чаша и изслушах съветите й как да надмогна ужаса от смъртта и да се завърна сред живите.

Ако се проваля и не се върна, дъщеря ми щеше да е Одиш и да унищожи Омар.

По тази причина трябваше да се върна жива и здрава от Пътя на Ом.

Преди да потъна в пещерата, свързваща двата свята, попитах Ледената кралица:

— Как се казваш?

Тя ми се усмихна.

— Кристине, наричай ме Кристине.

С глас, задавен от сълзи, само успях да кажа:

— Грижи се за нея, Кристине, добре се грижи за нея.

И се спуснах в ужасяващите дълбини, без друга помощ, освен тази на моето улу.