Ледената пустиня

Глава седма Северът

Селене разтърси леко дъщеря си.

— Събуди се! Събуди се, поспаланке.

Анаид се събуди с усещането, че е заспала преди минутка. Всъщност бяха минали часове. Беше десет сутринта и есенният дъжд яростно блъскаше по прозорците. Капките тропаха по стъклото и тревожно отекваха, почти толкова шумно, колкото и токчетата на Селене — изкъпана, преоблечена и нервна, тя сновеше напред-назад из тясната стая като лъв в клетка. „Къде ли съм?“ — помисли си Анаид, като оглеждаше жълтеникавите стени, по които бяха окачени картини с неопределени, безлични пейзажи. Още беше замаяна от съня, който й бе оставил усещането за сладка омая от жадуваната целувка, от черните като въглен очи и от думите, прошепнати сред трепкащите светлини на една забава.

— Хайде, върви да си вземеш душ.

Внезапно си спомни:

— Изкъпах се във ваната снощи.

Но Селене беше непреклонна.

— Не е нужно да се сапунисваш, полей се с вода, да се разсъниш и да си изчистиш тези гурели.

Отърси се от мечтите и се изправи пред суровата действителност.

— Не може ли да поспим още малко?

Селене внезапно стана сериозна.

— Не сме на почивка.

Остротата в гласа й имаше ефект, по-силен и от стотици крясъци. Анаид се надигна от леглото и протегна ръце.

— Добре де.

Селене сновеше напред-назад и нервно кършеше пръсти.

— Нали не си забравила, че не бива да говориш с никого?

— Не, не съм забравила.

Селене душеше стените и прозорците като вълчица.

— Какво има?

— Това никак не ми харесва.

— Кое?

— Не го ли усещаш?

— Аз нищо не усещам.

Селене се замисли.

— Ще сляза сама на закуска. Не отваряй вратата, не вдигай телефона и не мърдай, докато не се върна, ясно ли е?

Анаид запротестира:

— Да, но и аз съм гладна!

— Аз лично ще ти донеса закуска. Междувременно си вземи един душ.

Анаид се подчини, но макар краката й да вървяха в посока към банята, щом остана сама, цялото й внимание беше насочено към монитора на компютъра. „Един-единствен път — каза си тя. — Още само веднъж и край. Само да изпратя едно кратко съобщение на Рок за добро утро, да му разкажа, че съм заспала с целувката му.“

Така и направи. Само след миг, боса и по пижама, с блеснали от вълнение очи, тя затрака бързо по клавишите любовното си послание.

Изпрати го без никакво затруднение. Вече се беше специализирала. Бе преодоляла неудобството от това да започне любовна кореспонденция и беше надвила страха. Знаеше, че посланието й ще стигне до Рок, той ще го прочете и ще й отговори също така открито и дръзко… ако не и повече.

След няколко секунди й беше върнато писмото, което току-що бе изпратила на Рок — rockydarkol7@hotmail.com „невалиден адрес“.

— Невъзможно! — възкликна Анаид. — Адресът е същият от снощи. Не може да отхвърля писмото.

Така че отново го изпрати. Този път ръцете й трепереха. Нещо не беше наред. И това не беше предчувствие или интуиция.

Действително, писмото до Рок пак й бе върнато. „Невалиден адрес“. Защо?

И сякаш в отговор на въпроса, който си задаваше сама, в пощенската й кутия се получи ново писмо, изпратено от tvoil5@hotmail.com. Съобщението беше озаглавено: „I love you. Рок“

Щом прочетете името, тя веднага го отвори без никакво колебание.

Гласеше следното:

Анаид стоеше като гръмната… Какво ли го беше прихванало изведнъж?

Чувстваше се засегната и наранена. Рок не държеше на думата си. Предния ден й сваляше звезди от небето, а днес, умиращ от страх, не й оставяше никаква надежда. Защо си бе сменил адреса? Беше неспособен да издържи, без да се виждат? Имаше дълъг списък от мацки, които мечтаеха да им обърне внимание? Беше неспособен да я чака дори и един ден?

По коридора се чуха приближаващи се стъпки, характерни за Селене, и това я накара светкавично да реагира.

Селене я свари под душа.

— От десет минути ли се киснеш?

Анаид се престори, че се подсушава с кърпата.

— Ммм! Как само ухае!

Макар и начин да се измъкне ловко по допирателната, всъщност това не беше просто оправдание. В стаята наистина се носеше приятен аромат. Селене беше донесла поднос с обилна закуска: пържени яйца, кренвирши, препечени филии, масло, конфитюр, кифли, сок и мляко.

— Може ли? — попита Анаид, увита в кърпата, и се нахвърли към подноса.

— Да си вещица, не означава да си дипломирана по липса на маниери. Яж с нож и вилица.

Анаид всячески се стремеше да попречи на майка си да забележи, че компютърът е бил включван и още излъчва топлина.

— А ти седни до мен и продължи да ми разказваш, докато закусвам, изсушавам си косата и се обличам. — Беше повече заповед, отколкото молба.

— Я гледай ти, добре си овладяла техниката да управляваш и организираш работното време на другите — подхвърли Селене в знак на съгласие.

— Искам да знам как си се измъкнала от Омар и от процеса.

Докато Селене подхващаше отново историята си, Анаид сграбчи лакомо едно яйце, въоръжена с огромно меко хлебче, което безмилостно заби в рохкия жълтък.

Избягах с Гунар с нощния влак, който потегли на север.

Бях едва на седемнайсет, безотговорна и безразсъдна. Може би бях първата магьосница Омар, напуснала клана и дръзнала да се опълчи на заповедите на великата матриарша, но се вкопчих в идеята за пътуването като удавник за сламка, за да избягам от правосъдието и за да предотвратя неминуемата конфронтация с майка си и с племето.

Макар и съкрушен от смъртта на Мерицел, Гунар вярваше, че съм невинна, и тъй като споделяше мнението ми, че трябва да се изплъзнем от полицията, ми помогна да подготвим бягството. Това, което не знаех, бе, че бягах от друга, по-безмилостна заплаха от тази на закона — бягах от собственото си племе.

Отхвърлихме идеята да вземем самолет и да минаваме през митницата, нашето пътуване трябваше да е нелегално и тайно. Никой не би могъл да ни проследи по неведомите пътища към Северния полюс — там, където слънцето не залязва никога и откъдето през ясните дни се вижда Краят на света — бездната, в която изчезваха корабите на непредпазливите, навлезли в морето. Или така поне се разказваше в лапландските легенди.

Дали щяхме да стигнем навреме, за да отбележим слънцестоенето?

Споделих с Гунар, че бих желала да сме заедно на Края на света в този най-дълъг ден от годината и да прекарам с него бялата нощ. Не му обясних, че ние, Омар, го честваме с огнен ритуал, за да призовем Слънцето и неговата могъща сила, като хвърляме старите си атамета на кладата. Не му казах също и че тази нощ искам да направя заклинание, за да започна нов живот и да забравя детството си, жените от моя клан, смъртта на Мерицел и въпроса, който ден и нощ измъчваше мисълта ми. Кой заби моето атаме в гърдите й?

Избягах призори с набързо приготвен багаж, с фалшив паспорт и с малката Лола, без дори да оставя някаква бележка. Гунар ме чакаше на гарата и се качихме на влака инкогнито, като двама влюбени бегълци. Настанихме се в малко купе, взех ръката на Гунар и стиснах очи, докато началник-гарата не изсвири, за да даде знак за потегляне.

Монотонното тракане на машината разсейваше тревогите, които ме бяха налегнали през последните седмици. Най-сетне оставях кошмара след себе си.

В това ограничено пространство от вселената, с толкова тесни легла, че бе невъзможно да легнем заедно, най-сетне се почувствах свободна. До мен беше любовта на име берсекер, с лазурносини очи, а пред мен — перспективата за едно студено, бяло, далечно и красиво пътуване.

Импулсивно захвърлих пръчицата си през прозореца на влака, като тихичко прошепнах думите и се освободих от магията, която ме свързваше с предпазния щит — телепатичния ми контакт с Омар. Дори и да се опитаха да се свържат с мен, бях прекъснала връзката. Помолих Гунар да ме прегърне, силно да ме прегърне и той ме стисна така, че за малко не ме удуши.

— Да забелязваш, че съм различна? Коя съм аз?

Беше шега. Гунар не би могъл да знае, че за първи път прегръща беззащитно момиче, а не е магьосница.

— Моята финикийска богиня, моята богиня на любовта, която неудържимо ме привлича в обятията си.

Казаното от Гунар бе неуместно и непредпазливо. Нямаше нищо по-лошо от това, в началото на пътуването да призове смърт или нещастие, а най-лошото — да назове злокобната Баалат. И въпреки че вече не исках да съм магьосница, преди да заспим, произнесох заклинание и три пъти поръсих сол през рамото си, като внимавах Гунар да не ме види.

На следващата сутрин започнах да пиша писмо до Деметер. Започвах отново и отново, но все не вървеше. Исках да й пиша, за да не се тревожи излишно, но не намирах думи. Беше ми трудно, защото писмото трябваше да е неоспоримо и убедително. И когато най-сетне, след дълги опити, вече намерих начина да се изразя както трябва, викът на Гунар ме сепна:

— Какво е това?!

Той сочеше малката мека топка, която трепереше в страничния джоб на сака ми.

— Лола.

— Не обичам плъхове.

— Не е плъх, а хамстер.

— Плъховете са мръсни и коварни, изяждат зрънцата, хапят децата и разнасят болести.

Гнуслив. Моят викинг беше гнуслив. Хванах Лола за врата, измъкнах я от нейното скривалище и я приближих към лицето на Гунар.

— Брррррррр!

Беше шега, но нямаше ефект, защото Гунар изведнъж се натъжи.

— Домашната любимка на Мерицел, нали?

Думите заседнаха на гърлото ми.

— Помоли ме да се грижа за нея.

— Горката Мерицел… — прошепна Гунар.

И двамата упорито избягвахме да зачекваме деликатния въпрос за смъртта й, сякаш всичко, свързано с нея, беше неприлично и тайно. Гунар вярваше в моята невинност, но когато нещо ни напомняше за кончината й, можех да прочета в очите му безмълвния укор. Въобразявах ли си? Може би, но Лола можеше да се превърне в призрака на Мерицел и за всеки случай реших да я скрия и да я изкарвам само нощем.

Аз също не успявах да излича от спомените си образа на смъртнобледата Мерицел, с нежната й, надупчена на решето кожа. Понякога си я представях отпусната на леглото ми, със затворени очи и безсилна да се защити от смъртоносното острие на кинжала, което щеше да прободе сърцето й. Кой бе държал атамето? Кой го бе забил? По каква причина? Как изглеждаше тази Одиш, която бавно бе изпивала кръвта й? Дали беше Баалат?

Знаех, че ако Омар ме бяха съдили и аз им бях обяснила, че Мерицел е полудяла от любов, което си беше самата истина, никой нямаше да ми повярва. Самата аз, минути преди нашия спор, щях да заявя, че е ангелче. Дори след като я видях да троши предмети и да се предава на омразата с такава безпрецедентна сила да омагьосва Гунар, да лъже, да ме заплашва и наранява… пак нямаше да го повярвам.

Всички ли правим глупости от любов?

Не можех да отговоря на този, както и на други въпроси, затова предпочетох да изтрия Мерицел от паметта си. По някакъв начин се бях намесила в нейния живот и макар че не моята ръка заби атамето в гърдите й, може би аз бях предизвикала този трагичен край. Затова се чувствах толкова зле.

Най-накрая завърших писмото до Деметер и го изпратих от Лион, достатъчно неопределен кръстопът, че да я подведа и да я накарам да си мисли, че се движа на изток.

Гласеше следното:

Изпратих го, без да го препрочитам, и се почувствах много по-добре. Мълчаливото бягство ме бе накарало да се чувствам страхливка. С писмото излагах мотивите си и поставях ясно условията си — не исках да ме търси, нито да се свързва с мен, защото не приемах техните правила на играта. Вече не бях Омар.

Бях много сурова и дистанцирана, нарочно я нараних, за да я накарам да повярва, че я мразя и че не й прощавам.

И бях несправедлива. Не й казах, че винаги са ми харесвали приказките, които ми разказваше като малка, нито че, когато имах кошмари, затварях очи и си спомнях гласа й, да се успокоя. Деметер имаше галещ плътен глас, който вдъхваше сигурност. Като Гунар.

Гласът на Гунар ме изтръгна от мислите ми малко преди да стигнем Париж. Беше нещо съвсем прозаично, което той подхвърли, след като прерови сака ми, в който цареше пълна бъркотия.

— Забравила си лосиона против комари.

— Комари?

— На рояци.

— На север?

— Щом се разтопи ледът, завземат всичко.

— Не ги понасям! — изплаках аз.

Не ми бе минало и през ум, че истинските герои на тундрата, които оцеляваха на екстремни температури и се прераждаха всяка пролет, жадни за кръв, бяха тези ужасни насекоми от метър и половина, бях ги виждала на снимки и документални филми и щяха да направят живота ми невъзможен. Но се заклех, че дори комарите няма да ме накарат да отстъпя. Решението ми беше взето.

Пътуването с влак беше монотонно. Никога не съм изпитвала възторг от гледката на пейзаж, видян през прозореца на вагона. Бих предпочела да го докосна, да го усетя — да се потопя в него и да почувствам уханията му, вместо дълго да наблюдавам тъжното свечеряване, опушения здрач, планинските вериги, обгърнати от облаци, пъстроцветните села и ниви, засети с пшеница, царевица, грозде, картофи, цвекло, слънчоглед и пъпеши… толкова скучни, като натюрморт.

Впрочем аз сама доброволно се обрекох на усамотение. Два дни почти не излязох от купето, за да избегна среща с други пътници. Ужасяваше ме идеята да се излагам на погледите им или да засека някой полицай, или магьосница Омар. Бях бегълка, отново разголена и беззащитна, и усещах близо до себе си заплаха, нечие присъствие, търсещи ме в мрака пипала. Вероятно ръката на Деметер опипваше в бездната, за да ме хване.

И към параноята да минавам незабелязано по време на прекачванията на влаковете, да се изплъзвам от полицията по митниците и да отбягвам жените с вид на магьосници Омар, с които се разминавах в автобусите и баровете, отгоре на това се прибави и манията да избягвам чуждите погледи, като се криех от всички и всичко зад широкия гръб на Гунар.

Докато една сутрин се озовах седнала в джип под наем и на път по тясно шосе, което се виеше по ръба на почти отвесни скали, спускащи се надолу към сивосинкавия океан. Гунар спря колата и ме принуди да огледам пейзажа.

— Оттук започва нашето пътуване.

— Това ли са норвежките фиорди? — боязливо попитах аз, като оглеждах скалите, покрити със зеленина и надвиснали над морето.

— Преди два милиона години са били ледници, свличащи се от планините.

— Ледници?

— Ледените им езици се придвижвали надолу и изравяли дълбоки долини, а когато се изменил климатът и се стопили ледовете, морето ги заляло.

Потръпнах само като си представих цялото това пространство, покрито с лед.

— Какъв студ!

— Бъркаш — поправи ме Гунар. — Фиордите са топли, до тях достига течението на залива.

Представих си ги гостоприемни като очите на Гунар — строги и студени на пръв поглед, но отблизо — излъчващи топлота.

— Като убежища са.

— Винаги са били такива. Викингите са спирали корабите си, китовете са прекарвали зимата в тях, а руснаците са криели подводниците си.

— Ще ги кръстя „Очите на Гунар“ прекрасни са! — възкликнах възторжено, неспособна да потисна вълнението си пред пейзажа.

— Я гледай! Че ти си била истински скандинавски поет. Добре дошла в Севера!

И така, стиснала ръката на Гунар навлизах в тази красива земя, следвайки пътеките на норвежките му прадеди. Не можех да пропъдя мисълта, че в Барселона изчезването ми вероятно предизвиква голяма суматоха сред магьосниците Омар. Дали няма да ме омагьосат? Дали ще изпратят воини Омар да ме търсят? Дали ще тръгнат да ме преследват?

Обещах си да не мисля повече за това и каквото и да става, твърдо и непреклонно да следвам взетото решение.

В продължение на няколко дни, независимо от усещането за страх и тревогата, която ме караше да треперя, се постарах да се чувствам щастлива. И действително, бях на косъм да го постигна. Смеех се на вицовете на Гунар, изпаднах във възторг пред гледката на отвесните скали, открих очарованието на селища с дървени къщи, пъстроцветни като детска рисунка, омазах се с боровинков пай и дори опитах от противната херинга… След една седмица се успокоих, почувствах се в безопасност и си повярвах, че Деметер няма да може да ме намери.

Бях наивна.

Привечер, в онзи неопределен час, когато слънцето вече е тръгнало да залязва, но още не се е скрило напълно, спряхме на малкия остров Норвой, защото Гунар искаше да отиде до викингското гробище, където бяха погребани неговите предци. Носеше букет цветя, за да го постави на някакъв гроб, и си спомням, че нереалната атмосфера в гробището силно ме впечатли. Мъглата покриваше надгробните плочи, влагата пропиваше дрехите ми, а на хилядолетните камъни имената на покойните бяха гравирани във форма на руни4, азбуката, създала толкова главоболия на учените, но която Гунар очевидно разбираше.

Накрая се спряхме пред два гроба на благородници и Гунар постави букета на единия от тях. Опитах се безуспешно да прочета надписа.

— Какво име е изписано тук? Кой е погребаният?

— Хелга, моя прабаба. Другият гроб до нея е на Снори — съпруга й.

— Ако си неин внук, значи си и негов.

— Не е задължително — смигна ми Гунар. — Децата невинаги са от съпруга.

Стори ми се забавно. Външността лъже.

— Изглежда са били важни особи.

— Били са благородници, или бондис, както предпочиташ, и са били васали на крал Олаф, също погребан тук, в онзи гроб, издаващ великолепие и разкош.

Наистина, няколко метра по-нататък гробът на краля, освен че беше по-пищен, имаше и герб — един кон, също като онези, които Гунар толкова обичаше да дялка.

— Виж, прилича на твоите дървени кончета.

Гунар се усмихна със задоволство.

— Виждам, че нищо не ти убягва. — И ми посочи друг елемент от герба: — Тази планина показва, че Олаф е бил крал на фиорда.

— Планина и фиорд едно и също ли са? — възкликнах изненадана.

Гунар се засмя.

— Изглежда абсурдно, но така са смятали викингите. Тънкостите на езика се долавят само с практиката.

Очевидно езикът на викингите беше мъртъв — от векове вече не се използваше.

Изведнъж на гроба на Хелга се усети някакво движение. Може да е била някоя птичка, червей или малък гризач, но съм сигурна, че нещо живо привлече вниманието ми. Може би духът на Хелга благодареше за цветята. Приближих с любопитство да проуча отблизо.

— Разкажи ми историята на Хелга — помолих го аз, докато наблюдавах мястото, където бяха положени тленните останки на жената.

— Какво искаш да знаеш?

— На каква възраст е умряла?

Гласът на Гунар потрепна. Може би също бе видял каквото и аз.

— На трийсет и една години.

— А колко деца е имала?

— Мисля, че девет, но само две са оцелели.

— Девет деца! Какъв ужас!

— Хусфрежа Хелга е била поетеса и се омъжила много млада, по-точно казано, я омъжили за братовчед й Снори, когото тя не познавала. Била само на четиринайсет, с прелестен глас и руса коса до кръста.

Представих си я висока, снажна и заобиколена от малки викингчета, но любопитството продължаваше да ме гложди.

— И всъщност чий потомък си ти, ако децата не са били от съпруга й? — попитах го аз.

Усещах някаква необяснима сила, която ме теглеше към мрачния гроб.

— Била е любовницата на крал Олаф — прошепна Гунар.

— Откъде знаеш? — запитах изненадана.

Гунар махна неопределено с ръка.

— Така се разказва в сагата. На един празник кралят преспал в къщата й, а тя зарецитирала стихове така прочувствено и вдъхновено, че Олаф се влюбил лудо в нея и тя му отвърнала. Разводът не бил позволен, затова кралят изпращал Снори — съпруга й и негов васал — на експедиция след експедиция, а в негово отсъствие той посещавал любимата си Хелга. След това помолил да бъде погребан тук, близо до нея.

Стори ми се нечестно. Съпругът Снори, когото си представях с мазни пръсти, с брада, пълна с въшки, и да се оригва на масата, се намираше помежду им. Стоеше някак нелепо и не на място — като клин, вбит между двамата. Опитах се да си я представя, красива и образована.

Нещо продължаваше да ме тегли към гроба на Хелга. Беше като зов, като неясна молба. Хелга искаше да ми каже нещо.

Макар и без щит и без приемник, аз бях магьосница и долавях настоятелния призив на духа на Хелга. Малко Омар биха дръзнали да рискуват, но аз нито за миг не се поколебах. Притежавах дарбата и Хелга се свързваше с мен. Забравих за присъствието на Гунар и не обърнах внимание на слисаното му изражение. Потопих се във вечерния здрач и се пренесох назад във времето, докато долових гласа на Хелга, която ме умоляваше да й помогна. Подчинявайки се на призива на покойната, внимателно, но без затруднение отместих надгробната плоча, колкото да мога да бръкна с ръка под нея. Затърсих пипнешком във влажната пръст, докато накрая пръстите ми напипаха костите и аз ги извадих.

Гунар отстъпи крачка назад, беше уплашен.

— Какво правиш? Полудя ли! Остави тези кости. Оскверняваш гроба!

Аз обаче не осъзнавах какво правя. Помня, че не му обърнах внимание, просто коленичих пред гроба на крал Олаф и със същата лекота преместих плочата, която го покриваше. Поставих костите на Хелга там и погледнах Гунар, стъписана от собствената си постъпка.

Гунар беше ужасен. Опитах се да оправдая импулсивните си действия.

— Те ме умоляваха. Костите й ме молеха да ги положа до останките на Олаф.

Нервен, Гунар се опита да постави обратно плочата, но макар снажен и силен, не успя да го направи.

— Как, по дяволите, го отвори?

Аз обаче не го чувах. Душата на Хелга още не бе намерила покой. Плачеше и отново обсеби волята ми. Отместих още малко надгробната плоча на Олаф и ахнах от изумление. Там нямаше човешки останки! Гробът беше празен и костите на злощастната Хелга отново бяха обречени на самота.

— Защо крал Олаф не е погребан тук?

Гунар не можеше да откъсне очи от празния гроб.

— Откъде да знам?

— Къде е тялото на Олаф? — настоях.

Гунар беше объркан.

— Вероятно е умрял на бойното поле и са хвърлили тялото в морето или е станал храна на вълците в планината, или пък е загинал в пламъците на опожарения си замък. Откъде да знам?

— Тогава какъв е този фарс с гроба?

Гунар ми отвърна с нападка:

— А ти откъде научи тези фокуси: да преместваш камъни и да общуваш с духове?

В думите му се долавяше упрек. Отстъпих изплашена назад. Как допуснах да ме води този внезапен импулс? Не можех да си го обясня, освен ако… не е била Деметер. Вечното съмнение за присъствието на майка ми. Деметер желаеше да ме отдалечи от Гунар, Деметер би могла да ме подтикне да греша, за да се страхува от мен Гунар и да е недоверчив. Деметер искаше да съм сама и подвластна, да се върна в стадото с наведена глава. Контролираше волята ми от разстояние и управляваше живота ми.

Не, нямаше да й се дам. Много магьосници Омар бяха използвали хитрини, за да измамят съпрузите си.

Изсмях се театрално, като се престорих на развеселена.

— Добре го изиграх, нали?

Гунар все още се колебаеше да ми повярва или не. С глух страшен глас изстенах като призрак:

— Олаф! Ти обеща да споделиш вечността с мен! А вместо това ми се падна за съсед досадният ми мъж Снори, който хърка като прасе.

Гунар се засмя и ме шляпна по дупето като лошо момиче.

— Голяма палавница си, не може да те заведе човек никъде. Ето, доведох те на викингско гробище, а ти се зае да местиш костите от един гроб в друг.

— Обещавам, няма да правя повече така.

— Още една пакост и ще те върна обратно при майка ти.

Целунах го. Това действаше безотказно. Дори ми се струва, че успях да го накарам да забрави зададения първоначално въпрос — как, по дяволите, бях успяла да преместя плочите?

Настанихме се в малък хотел, от чиито прозорци се виждаше планината Аксла, но въпреки хубавата гледка тази нощ бях неспокойна и нервна. Сърбяха ме ръцете — комарите вече се бяха появили. Освен това бях убедена, че ме наблюдават. Събуждах се рязко, с разтуптяно сърце и със странното усещане, че в мен има някой, който изследва душата и опипва вътрешностите ми.

Деметер се ровеше в спомените ми. Деметер ми хвърляше примката. Не можах, а и не исках да спя повече. На зазоряване се наканих да изляза, за да се поразходя. Дните бяха станали много дълги. Наближаваше сезонът на белите нощи.

Загърнах се, нахраних малката Лола и оставих Гунар да спи спокойно. На излизане рецепционистът се обърна към мен по име, което много ме изненада. Но това не беше всичко — очакваха ме още изненади. Подаде ми пакет и писмо. Ръцете ми се разтрепериха. Никой не знаеше къде съм, а и почеркът на плика не беше на Деметер. Разкъсах го и вътре открих множество най-различни пликове, изпращани и препращани от магьосници Омар, чиято грижа бе да установят местонахождението ми. Докато не го постигнат, разбира се.

Писмото с характерния изострен почерк беше от майка ми Деметер. Как можеше да съм толкова наивна? Тя знаеше всичко; а ако не го знаеше, произнасяше заклинание или пък задействаше връзките си, но не й убягваше контролът над нещо или над някого. Всички родове и племена по света вероятно бяха по петите ми. Тези пликове бяха доказателство за властта й.

Преди да прочета писмото, отворих пакета. Както и предполагах, Деметер ми изпращаше нова пръчица. Възмутих се, смятах, че достатъчно ясно и убедително й бях разкрила желанието си в моето писмо. Защо Деметер продължаваше да упорства и да опитва да ми се налага? Излязох от хотела и захвърлих новата пръчица във водата без никакво угризение. После прочетох на един дъх писмото, седнала на скала край морето. Сама, заобиколена от чайки, а пяната на вълните заливаше краката ми.

Прибрах писмото в куфара си и скрих всичко от Гунар. Единствено го помолих бързо да тръгваме. Той удовлетвори молбата ми, без да разпитва, но ме предупреди да съм готова, че скоро комарите ще атакуват.

Така и стана.

Беше ужасно.

Но предпочитах комарите пред майка си и стоически издържах нощните им атаки, въпреки лосионите и предпазните мрежи.

Не се надявах да се отърва от Деметер, а да издържа повече от нея, да се отдалеча дотолкова, че трудностите да се умножат и накрая да изостави играта на котка и мишка. Беше ли сериозна нейната заплаха? Наистина ли беше способна да ме задържи насила, да ме затвори и съди? Ами ако ме признаят за виновна? Ако мислех за това, щях да свърша в лудница.

Скоро навлязохме в Нордпенд — от самото име те побиват тръпки. Там започваше истинският пейзаж на Арктика. Тундра, безкрайни хоризонти, тъмни и неподвижни езера, мрачни фиорди, загубени в просторни меандри, студен вятър, придружен от тежки оловносиви облаци, захлупили небето и закрили слънцето. Скоро не остана и помен от цивилизацията. Европа беше назад и постепенно споменът за Средиземноморието и неговите ухания отстъпваше пред завладяващото ме замайване от безкрайната пустош.

Онази земя, страната на лунната самота, беше почти безлюдна, точно каквото исках. Помолих Гунар да не ходим в селата и за няколко дни да се откажем от удобства, за да избегнем полицейските проверки по хотелите. Послуша ме. Спяхме в палатката, готвехме на газов котлон и пътувахме като трапери в Канада, мръсни и с омазани пръсти, поели на север, докато с джипа си прекосявахме брезови гори, ливади и скалисти местности. Единствените живи същества по пътя ни бяха стадата от елени, които гледахме да заобикаляме, но дори тогава не успявахме да се спасим от кръжащите около тях насекоми, връхлитащи на цели облаци. Бяха най-вече комари.

Продължавах да спя зле и на пресекулки. Деметер ме следеше, усещах силата й като тревожно и близко присъствие. И комарите ме атакуваха нощем. Особено ръцете ми.

Когато стигнахме Полярния кръг, бях цялата на решето и имах чувството, че съм останала без капчица кръв. Бях толкова съсипана от умора, че Гунар ме принуди да взема отвратителен витаминозен сироп и даже се зае той самият да храни малката Лола, която трепереше от студ и нощем винаги търсеше топлината на тялото ми.

Въпреки всички премеждия и трудности бях във възторг от суровото могъщество на Арктика, дивях се на неизменното присъствие на незалязващото слънце и бях като омагьосана от светлината, която огряваше пътя ни — пуст, но парадоксално все по-студен.

Във Финмарк погледът се губеше в необятното и безлюдно пространство, а единственото шосе водеше към Края на света — Северния полюс. Толкова силно желаех да стигнем дотам, че може би точно затова изпитах голямо разочарование. Така нареченият Край на света се оказа гранитна скала, около триста метра висока, която стръмно се спускаше в студените води на океана и гъмжеше от зяпачи като мен, с фотоапарати в ръка, желаещи да посрещнат лятното слънцестоене посвоему.

Щом срещнах погледите на онези непознати жени, които може би бяха Омар, и се почувствах заобиколена от очите им — дебнещи и преследващи ме, не можах да го понеса и се примолих на Гунар да отидем на по-уединено и по възможност красиво място.

Заведе ме по северното крайбрежие, през земята на саамите — както сами се наричат лапландците — до малкия град Вардо и ми предложи да приветстваме слънцестоенето високо в планината, където се издигаше една крепост.

— Тук ще сме сами.

— Заклеваш ли ми се?

— Тази планина е вълшебна — прошепна ми той. — Всяко желание, което изречеш тази нощ, ще ти се сбъдне. Говори се също, че някои билки, набрани по време на слънцестоенето, имат силата да лекуват нелечими болести.

Стана ми забавно. Гунар ми обясняваше как да правя магически заклинания в нощта на Белтебре, в която от незапомнени времена Омар са палели огъня, поддържащ силата и действието на магията. Моят Гунар беше очарователен. Ако знаеше, че съм магьосница, или поне бях, друга песен щеше да пее. Съгласих се да го придружа въпреки студа, катеренето и умората. Гунар пренесе спалните чували, донесе и превъзходна студена вечеря от сьомга и хайвер, както и питие, за което ме увери, че по нищо не отстъпвало на еликсира на боговете.

Тази бяла нощ, нощта на слънцестоенето, прекарана високо в планината, до Гунар, отпивайки с наслада от упойващата напитка и усещайки самотата на Арктика, щипеща бузите ми, вероятно щеше да бъде най-прекрасното изживяване в живота ми до онзи момент. Но така и не разбрах, дори не успях да изрека заклинанието, защото заспах. И за първи път от много дни спах дълбоко, непробудно, необезпокоявана и без кошмари.

На другата сутрин, ако изобщо можеше да се нарече сутрин при това неизменно слънце, почти нищо не помнех от думите на Гунар. За щастие, не ме болеше главата и нямах махмурлук, напротив, чувствах се превъзходно — лека, пърхаща и удивително оптимистично настроена. Нещо странно се бе е случило с мен, но не можех да уточня какво е то. Нещо ново, непознато, несравнимо с преживяното дотогава.

Исках да си изясня нещата, но така и не успях.

— Какво се случи снощи?

В отговор Гунар ми се усмихна загадъчно.

— Не е възможно да не си спомняш. За мен това беше и ще бъде незабравимо.

— Да не би да съм наприказвала куп глупости?

— Не каза нищо. Гледаше ме и въздишаше.

— Каква глупачка!

— Не ми се стори такава, когато се пъхна в моя спален чувал, защото ти беше студено.

Това ли било. Прекарали сме незабравима любовна вечер, но за разлика от друг път си бях загубила паметта. Не му отдадох значение, но като се върнахме в Дорво и си позволихме лукса да отседнем в малък уютен хотел до пристанището и да вечеряме вкусна манджа от риба и гореща супа, бях силно изненадана. Любопитният сервитьор ни попита откъде идваме, а когато му разказахме, че сме прекарали нощта в планината, се разтрепери и разля супата върху покривката.

— В пла-пла-нината Домен? — недоверчиво повтори със заекване, което ме изнерви.

Това име ми беше познато. Къде и кога го бях чувала?

— Да, има ли проблем?

Сервитьорът не смееше да отговори веднага.

— И-ма-ше ли… ня-кой?

Гунар отговори вместо мен:

— Бяхме сами.

— Раз-би-ра се. Никой не стъпва там — изрече на един дъх, за което благодарих.

— Защо?

— Омм-магьосана е — уплашено прошепна, като се увери, че никой не го чува.

Не знаех как да реагирам. Гунар обаче ми намигна, докато питаше горкия сервитьор:

— Така ли? Защо?

Сервитьорът ни обслужи и с напълно свойски жест, сякаш всяка вечер сядаше на вечеря с клиентите да им разказва истории, ни направи знак да започваме със супата, докато си донесе стол на нашата маса, и с изражение като на бабите, разказващи страшни приказки на внуците си, започна своя разказ. За щастие, без да пелтечи.

— Домен е планината на вещиците. Там от години се събират норвежките вещици, за да честват техните си церемонии. Стотици страховити вещици. Летящи в небето жени, които си уговаряли срещи високо в планината Домен, за да изпълняват танците си, да пеят страшните си песни и да палят огньове.

Гунар едва се сдържаше да не прихне, но не и аз. Изведнъж си припомних трагичната история за планината Домен. Каква наивница бях. Как не го свързах с историята за нощта Белтебре? Но Гунар насърчаваше горкия сервитьор, като симулираше огромен интерес към разказа:

— Някой виждал ли ги е?

— Ами разбира се, всички жители на Вардо са ги виждали зима след зима, а в тази нощ майките скривали децата си, за да не ги урочасат вещиците, и овчарите прибирали стадата, за да не умират от чума.

Бяха Омар. Говореше за ежегодните сбирки на Омар в скандинавската планина, които в старите времена са се събирали хиляди. Докато не се случила трагедията.

— Преди повече от триста и петдесет зими, в една нощ млад капитан, разпределен в района, събрал най-смелите мъже на Вардо и им предложил да ги изобличат за тъмните им дела и магьосничества и веднъж завинаги да ги унищожат.

Исках да си тръгна, без да чуя онази тъжна история, но Гунар хапваше лъжица след лъжица от парещото ястие и се вслушваше подигравателно и любопитно в обясненията на измъчения сервитьор.

— Устроили им капан?

— Точно така. Това направили. Докато онези чествали ужасния си празник, мъжете тихо се изкачили в планината, въоръжени с четки и бои. И сред суматохата се нахвърлили върху тях, като боядисали всички, които докопали. После разпространили новината, че всички боядисани жени са вещици и трябва да бъдат изгорени на клада. И знаете ли коя била първата?

Аз знаех и си запуших ушите да не слушам. Гунар дори и не се впечатли.

— Коя вещица изгорили първа?

— Жената на капитана от армията, който водел експедицията. Казвала се Бриджит и била много властна и много лоша. Омагьосала била капитана. Той самият запалил факела, но вещицата запяла и като не могъл да устои на сатанинската сила на призива й, се хвърлил в огъня с нея.

Знаех историята. Бях я чувала, но в друг вариант. Ставаше дума за един нещастен мъж, влюбен, отчаян и разкъсван от чувството за вина, който се колебаел между дълга си на воин и любовта си към красивата магьосница Омар. Накрая избрал любовта и се хвърлил в пламъците.

— И тогава се случило най-лошото.

— Най-лошото? — попита любопитно Гунар.

— Докато изгаряла заедно със своя капитан, вещицата закрещяла и проклела планината Домен.

Почувствах как буца заседна в гърлото ми. Не знаех за това проклятие. Значи красивата и дръзка Бриджит, изгорена със своя капитан, е изрекла своето проклятие върху планината Домен, преди да умре?

— И какво е било проклятието?

Сервитьорът ни погледна с известно съчувствие.

— Не знам дали да ви го кажа, изглеждате толкова влюбени.

Мислено го умолявах да замълчи.

— Предпочитам да не знам.

— А пък аз, да — дръзна привидно смел Гунар.

— Проклела всички влюбени, които се срещат в планината в нощта на Белтебре. Да са толкова нещастни, колкото тя и капитанът.

Скочих от масата, чувствах, че коремът ми се бунтува и супата се надига застрашително. От разказа ми се обърнаха червата и повърнах всичко, до последната капка. Върнах се бледа и с торбички под очите. Намерих Гунар сам да сърба последната лъжица.

— Съжалявам, мислех, че се забавляваш.

— Никак не обичам истории за вещици, изгорени на клада. Ти знаеше ли я?

— Не, но знаех, че планината Домен е омагьосана.

— Знаел си го?

— Това е легенда.

— И си ме завел там, като си знаел за проклятието?

— Не, заведох те, защото знаех, че ще сме сами, ти и аз. Никой не стъпва в планината Домен поради тази зловеща легенда.

— Не ми харесва.

— Сега да не ми кажеш, че вярваш в легендите.

Не знаех как да кажа на Гунар, че тези жени са съществували и умрели по вина на безотговорни хора като сервитьора, който би се заклел без колебание, че ги е виждал да колят елени или да отвличат деца. Тези жени са били Омар и са чествали мирно ритуалите си за пречистване година след година. Били са акушерки, знахарки, поетеси и музикантки, чувствителни жени, интелигентни, образовани и готови да помагат на останалите жени, като бедните приятелки на Хелга, които живеели затворени в домовете си, подвластни на настроението на своя викингски воин.

Не можех да кажа всичко това на Гунар, защото не би ме разбрал. Но той не беше глупак и усещаше, че бе сбъркал.

— Съжалявам.

— Благодаря все пак, знам, че го направи за мен.

Бе го сторил, за да ми угоди, но с това само ни навлече проклятието за нещастна любов, което вече висеше над главите ни. И ако това беше вярно, ако Бриджит беше направила заклинанието, преди да умре, никой друг, освен духа й не можеше да го обезсили.

На другата сутрин проклятието започна да се проявява. Собственикът на хотела върна паспорта на Гунар, но се престори, че е загубил моя.

— Съжалявам, но сега не го откривам. Ако сте така любезни да изчакате малко…

Пребледнях и умоляващо погледнах Гунар. Той ме разбра и ме избави от затруднението:

— Намислили сме да преминем във Финландия и паспортът ни е необходим.

— Дежурния от нощната смяна го няма и не знам къде го е оставил — излъга собственикът.

Гунар си погледна часовника.

— Ами добре, ще се възползваме да направим екскурзия до острова и ще се върнем за вечеря. Мислите ли, че дотогава ще се намери?

Собственикът се усмихна.

— Сигурно.

Излязох от хотела с омекнали крака. На Гунар му беше ясно какво трябва да направим.

— Да изчезваме оттук.

— Какво мислиш, че е станало?

— Паспортът ти е в полицията и сравняват данните с тези на Интерпол. Възможно е да свържат снимката ти с истинското ти име и в такъв случай да те задържат.

— Но… Защо?

— Видът ти на момиченце не ги е убедил или са намерили нещо странно във фалшивия ти паспорт, или… Може би има заповед да бъдеш арестувана. Кой знае.

Не ми се живееше.

— И какво ще правим? Как ще излезем от страната?

— С кораб.

— Ще ми искат документи.

— Не и там, където ще те заведа.

Доверих се напълно на Гунар и се отдалечихме от злокобната планина Домен, без да си взема фалшивия паспорт. Забравих за името Лорена Касае и за възрастта, на която се предполагаше, че съм — двайсет и две години.

Спряхме се в летен саами къмпинг да купим провизии. Саамите са били древните обитатели на тези безплодна земя, притискани и изселвани през вековете. Много са различни от скандинавците с германски и славянски произход. Те са от азиатски тип — с черна коса, дръпнати очи, нисък ръст, набита конструкция и говорят на език, който идва от Урал.

Загубихме се в лабиринта от магазини. Саамите се местеха заедно със стадата си в търсене на тучни пасища, а децата тичаха и си играеха с кучетата самоед, заобиколени от облаци комари, без изобщо да им обръщат внимание. На мен обаче всеки ден ми се появяваха нови ухапвания, а някои от тях бяха подути и болезнени. Гунар предложи да се сдобием с ръчно изработени горни дрехи.

— Те са най-добри, не пропускат и предпазват.

Саамите сами си щавеха кожите от елени и хермелини, а после ушиваха практични зимни дрехи — палта, панталони и ботуши, за които по-късно бях благодарна.

— Ще купя еленово месо — промълви Гунар.

И влезе в магазин, където беше гостоприемно посрещнат от мъж, който изглеждаше водач на общността.

Остави ме да се пазаря за цената на хубава хермелинова шапка с две хлапета, хитри като лисици. И изведнъж чух да се говори на древния език. Езикът на Омар. Обърнах се и се озовах лице в лице със стара и достопочтена видра. Беше магьосница Омар, с бяла коса и дръпнати, излъчващи мъдрост очи. Тя зашепна, хвана ме за лакътя и го стисна силно, като в стоманени клещи. Децата направиха кръгом и търтиха да бягат. Уважаваха я, но и се бояха от нея. Най-вероятно беше известна като чародейката на общността и това ги плашеше.

Вцепених се от изненада. Последното, което очаквах, бе да срещна друга пратеничка на майка си. И ето че тя стоеше там пред мен, заплашителна и препречваща пътя ми.

— Селене, предай се на старата Палтоу. Предай се на правосъдието Омар.

Престорих се, че не я разбирам.

— Не бягай, Селене, така е по-зле.

Не отвърнах на поздрава, с който ме удостояваше, но старата видра ми изви силно ръката и ми погледна китката.

— Опитала е от кръвта ти, ще те довърши.

— Кой? — попитах уплашена.

— Баалат.

Настръхнах. Не можех да повярвам, не исках да се вслушам в думите й. Старата Омар настоя:

— Също като Мерицел.

Какви ги говореше тази видра Омар?! Опитах да се отскубна, но старата Палтоу показа невероятна сила и ме накара да извикам от болка.

— Върни се при Деметер, твоят клан те издирва.

— Невинна съм, не аз убих Мерицел.

— Баалат те преследва, намерила те е, момиче. Присъедини се към събора. С общи сили ще се борим срещу тях.

— Не искам да се боря с никого. Аз съм простосмъртна.

— Не, не си, Селене, магьосница си. Не ме карай да използвам силата си срещу теб.

И старата Палтоу извади атамето си и заплашително го размаха пред очите ми. Изпаднах в ужас. Само при вида на кинжала краката ми се разтрепериха. Атамето бе оръжието, отнело живота на Мерицел, а сега старата видра го насочваше срещу мен.

Вкопчихме се в люта схватка. Усещах силата й като пипала, които ме стягат и се опитват да ми наложат отново защитния обръч. Почувствах се пленница, неспособна да избягам. Палтоу ме надвиваше с магията си, впримчваше ме и здраво ме омотаваше с въжета на волята си. Бях пленница на Омар. Най-накрая Деметер използва силата си срещу мен. Почти не можех да се движа, но извиках:

— Гунар!

Беше единственото, което успях да кажа.

И Гунар мигновено излезе от магазина на вожда Алаак, натоварен със сушено месо. Като ме видя да се боря със старицата, въоръжена с атамето, той се завтече към нас и без да се замисля, светкавично изтръгна кинжала от ръцете на старата Палтоу, дръпна я от мен и я стисна здраво.

— Стой мирна.

Отдъхнах си. Бях свободна, можех да движа ръцете и краката си без проблем. Гунар прекъсна заклинанието, което Палтоу плетеше като паяк около тялото ми.

— Да се махаме оттук — помолих го изплашена, като не смеех да погледна Палтоу.

Гунар ме защитаваше с прегръдката си.

— Нарани ли те?

— Не, да тръгваме.

— Искаш ли го? — попита ме той, като ми подаде ножа.

Гунар се заблуждаваше, мислейки, че се бяхме счепкали заради атамето, но ако го оставех на старата Палтоу, тя можеше да го използва срещу мен.

— Да, исках да го купя.

Като все така ме държеше в прегръдките си, той хвърли няколко монети на магьосницата, която с притворени очи шепнеше някакъв псалм, вероятно да уведоми Омар за моето присъствие.

Изглежда съм имала много разтревожен вид, понеже Гунар ми даде да отпия малко ликьор, накара ме да дишам дълбоко и след това потеглихме с колата. Караше изключително внимателно и скришом поглеждаше дали съм добре. Успях да се поуспокоя чак след няколко часа, когато вече бяхме на достатъчно голямо разстояние от видрата Омар.

Все още стисках в ръка атамето и ми се искаше да го изхвърля през прозореца. Но ако го направех, Гунар нищичко нямаше да разбере. Така че го прибрах в чантата си, а Гунар снизходително ми се усмихна.

— Какво, омагьосан ли е?

Изумих се. Откъде знаеше?

— Защо?

— Тази жена беше магьосница. Такива като нея по-добре да не са ти врагове, опасни са.

— Благодаря ти, че ме отърва от това положение.

— А ти занапред избягвай да се забъркваш в каши. Не забравяй, че едва се измъкнахме от полицията.

Гунар беше прав, но и аз също. Макар и да не можех да му кажа, че тази жена е магьосница Омар, изпратена от майка ми да ме арестува. Чувствах се безсилна.

— Не искам да виждам повече жени наоколо. Мразя ги.

— Няма да ги видиш дълго време.

— Защо?

— Качваме се на китоловен кораб.

— На китоловен кораб?

— Това е единственият начин да се прехвърлим в Исландия без документи.

— Но…

— Нали не си забравила, че сме бегълци?

В риторичния му въпрос се четеше укор, който ме накара да млъкна. Нима Гунар се съмняваше в невинността ми?