Ледената пустиня

Глава втора Один — Бог на викингите

И отново уших маскарадния костюм на Баалат. Ако първия път бе действие на невинно непокорство, то този път го направих умишлено. Шиех и шиех с огромното желание Деметер да узнае за кощунството и другите Омар да й натрият носа с провокацията ми.

Провокация е това: да търсиш скандал, полемика, а най-вече да станеш център на всички погледи и коментари. И го постигнах. Само как го постигнах…

И сега не съм дискретна, но тогава, на седемнайсет години — още по-малко. Обичах да привличам вниманието върху себе си. Косата ми беше дълга и къдрава. И в онази студена зима се запалих по минижупите, мрежестите блузи, високите ботуши, шеметните деколтета и ризи от кашмир в студени цветове. При едно от сезонните намаления си бях купила палто с качулка, което бледо напомняше пелерините на елфите. Малко преди тържеството се затворих в банята на университета с Шахида — една приятелка от Пакистан, и я помолих да ме научи да си гримирам очите като нея. Оттогава използвам черна сурма.

— Hello, Miss Cool — ме поздрави същата вечер Карла.

Подари ми един ръждясал пирон, който намери на пода, и самотен чорап, без другарче за чифт.

— Сигурно ще им намериш приложение.

Не знам дали го направих, за да й доставя удоволствие, или за да докажа, че не ме е страх, но я изненадах по време на вечерята с висящия от ухото ми пирон като обица и продупчения чорап на дясната ми ръка, направен като ръкавица без пръсти.

Чиста постановка.

Беше ясно, че предпочитам да съм в главната роля, отколкото да гледам филма от залата.

В нощта на карнавала аз бях главната героиня! И още как! Достатъчно е да ти кажа, че Карла отказа да дойде с мен, и то облечена като прелъстителка и боядисана като мулатка, носеше на главата си украшение, с което не можеше да премине през вратата.

— Не искам да съм незабележима, сякаш съм прозрачна.

— С тези цветове? Приличаш на дъгата.

— Ами затова де. Погледите на момчетата ще се насочват първо към мен, ще се плъзгат само по повърхността, предизвиквайки насмешката им, след което ще отскачат отразени и ще се впиват право в теб.

— Като карамбол!

— По-скоро бих го нарекла предварително обречен, уреден мач. Не може да си приятелка на толкова готина като тебе.

Карла беше шеговита и много откровена. Казваше каквото мисли и винаги ми натякваше, че като мина покрай някой строеж, отнасям погледите и подсвиркванията на строителите. Дали беше права, или не, но факт е, че ме заряза и не ми остана друго, освен да ида сама на тържеството.

Сама, колкото да кажа нещо. Залата на Факултета по инженерство беше претъпкана, в това число и с нахалници, веднага бях буквално притисната от всякакъв род маскирани същества, които ме канеха на чашка или да си поговоря с тях. Опитаха се: един хобит, един римлянин, Спайдърмен и даже Дарт Вейдър, но аз се измъквах с танци.

Веднага забелязах приятелите си от моя факултет и останах с групата, вдигайки шум до момента на ревюто. Всички ме окуражаваха да се кача по дървената стълбичка, но нямаше нужда. Странно, колко самоуверена бях, колко сигурна в дрехите си, в движенията си, в аурата си, сякаш ме водеше нечия сила. Триумфирах. С всяка стъпка, която правех по тесния подиум, завладявах публиката. Шумно ми ръкопляскаха, подсвиркваха и аз, със съзнанието, че в мен са приковани хиляди очи, вместо да се притесня или потисна, се чувствах горда и зашеметена от успеха. Тогава си дадох сметка, че тълпата опиянява. Изпитах насладата от това да се видиш в очите на множеството и да усетиш възхищението и одобрението му. Проумях суетата и тщеславието на артисти и знаменитости.

Докато не започна бъркотията.

Когато слязох от подиума, ми налетяха куп ухажори. Един от тях беше доста напорист и не знаех как да го разкарам. Беше призрак — буквално казано, с чаршаф и тям подобни — и очевидно си падаше много по мен. Беше пийнал и си бе наумил непременно, на всяка цена да ме повози в колата си. Отказах му, но се направи на разсеян и ме дърпаше насила за ръката. Не виждах лицето му, защото беше покрито с чаршафа, и влачеше някаква верига. Това е смешното, но в същото време и досадното на карнавала, че никой не е този, за когото се представя, и че всеки се прикрива зад маската си и своя външен вид. Или може би е точно обратното, може би търсим маската, която най-добре да ни охарактеризира. В случая призракът искаше да ме отвлече, а аз яростно се отбранявах. Бих се, дърпах се, даже мисля, че го ухапах по ръката, но без никакъв резултат. Призракът беше висок около два метра и тежеше близо сто килограма. Бях на косъм да извадя пръчицата си, но преди да стигна до крайната мярка, публично да прибягна до магията — нещо напълно забранено за Омар — реших да викам за помощ и отчаяно изкрещях.

Никой не се застъпи за мен, макар че не след дълго ни оградиха зяпачи. Не можех да повярвам — никой не ме защити, никой не се осмели да се изправи пред призрака, който буквално ме влачеше към изхода.

Никой, освен викинга.

— Остави я, не иска да дойде с теб.

Заплени ме. Имаше осанката на принц и величието на бог. Висок, загорял, със строги очи, въоръжен с меч и щит, а от русолявите му коси стърчаха зловещите рога на каската му.

Хвана здраво призрака и рязко го дръпна от мен, а тъй като той взе да се съпротивлява, му удари едно кроше толкова силно, че го запрати зад редицата от заобиколилите ни любопитковци. После галантно ми предложи да го хвана под ръка. Коленете ми омекнаха. Разтреперих се. Никога не ми се беше случвало. Викингският воин излъчваше някакво сияние, направо ме хипнотизира.

В момента, в който протегнах ръка към неговата, усетих силна пареща болка в слепоочието, като че ме бе ударил гръм. Тогава времето сякаш спря, движенията станаха забавени, а от светлината и музиката се почувствах замаяна. Усетих как губя почва под краката си.

Признавам си, че беше болезнен, но вълшебен момент.

Звучаха келтски ритми, обгърната от мелодията на виолончело и учудващо отпаднала, се почувствах изолирана от останалите потни лица, които ме заобикаляха, докато очертанията на залата ми се размазваха и преливаха в неясна завеса от дим.

С изключение лицето на викинга.

Изведнъж изпаднах в безтегловност и усетих как той ме хваща през кръста и ме вдига във въздуха.

Бях там, в ръцете на викингския воин и с голяма цицина на главата, която ми бе направил обиденият призрак, подло нападайки ме в гръб. Това обаче не го знаех. Имах очи само за викинга. Виждах го в голям хубав кораб с фигура на дракон, изваяна на носа. Виждах го да плава по река под закрилата на нощната тишина. Виждах го да атакува непристъпна крепост под дъжд от горящи факли.

Истината бе, че ме носеше на ръце, бягаше бързо под трепкащите светлини, а аз му се усмихвах глупаво. Това звезди ли бяха? Дали беше нощ? Отвличаше ли ме? Викингският воин беше дошъл закрилян от сенките, за да ме отведе на кораба си.

Стори ми се, че ми говори нещо, че ме пита. Чувах го да шепне. Не го разбирах, защото гласът му бе заглушаван от силния шум на оркестъра и от хилядите гласове на околните. Полуотворих уста, за да му кажа името си, и тогава, тогава мисля, че ме целуна, а в момента, в който почувствах топлите му устни върху своите, светът потъна в мрак.

Събудих се с убеждението, че всичко е било плод на халюцинация. Най-реалната халюцинация, която съм имала някога, макар че, когато се събудих, първото, което видях, бяха дълбоките му сини очи, втренчени в мен.

Бързо затворих очи и после пак ги отворих.

Не, не беше халюцинация. Бях в ръцете му и ме носеше като перце, пробивайки си път през тълпата.

Бях припаднала като първа глупачка и моят викинг се опитваше да ме изведе от онзи ад.

Усмихнах му се. И той ми се усмихна.

— Как си? — произнесе ясно с плътен глас и лек акцент на чужденец.

Разбрах го. Малко по-малко се съвземах. Потреперих от удоволствие. Усещах ръцете му, обхванали кръста и краката ми. Сигурно можех да се изправя, но предпочетох да се наслаждавам няколко мига на това чудесното усещане.

— Върхът.

— За богинята Истар върхът са моите ръце?

Неописуема бе изненадата ми.

— Позна ли ме?

Никой до момента не се беше сетил, че предизвикателната ми маска имаше нещо общо с финикийското божество, въпреки обагрените ми в червено ръце, церемониалния нож, увиснал на кръста ми, и бродираната змия на туниката.

Викингът ми намигна.

— За разлика от теб.

Признавам си, че бе събудил любопитството ми.

— Не си ли викингски воин?

— Берсекер? — Той поклати глава.

— Ами носиш оръжие, щит и каска — настоях аз.

— Знаеш ли как са се биели берсекерите?

— Как?

— Голи до кръста и в транс. Поглъщали са халюцигенни гъби и са се втурвали напред, изложили безстрашно гърди пред сабята на противника.

— Тогава като какъв си се дегизирал?

— Като бог на боговете. Один за викингите, Вотан за немците, Уоден за англичаните. Значението и на трите езика е „гняв“.

— Един гневен бог.

Поправи ме:

— Сприхав. Останалото е плод на въображението на скалдите, на поетите, на остроумието на витките, изобретателите на руните и мощта на берсекерите — воините.

Посочих покритото му око.

— Случайно да не си бог пират?

Моят викинг се засмя, докато се провираше сред навалицата.

— Один е загубил едното си око при извора на Мимир, за да получи мъдрост, но гарваните му Хюгин и Мюнин са го придружавали винаги и са виждали онова, което хората са криели от погледа на своя бог.

В съзнанието ми изплуваха с носталгия чудните саги, които ми разказваше Деметер, когато бях малка, и изведнъж си спомних:

— Също така са го придружавали вълци.

Погледна ме с възхищение.

— Точно така, верните Гери и Фреки, предани и смели, както и конят му Слейпнир с осем копита, който е яздил в дългите си пътувания по деветте свята.

Гласът му беше нежен като ласка. Искаше ми се да го слушам как разказва за подвизите на Один, исках историите на неговия бог да ме залюлеят като приспивна песен. Изпълни желанието ми, без да стане нужда да го моля.

— Яхнал Слейпнир, Один оглавявал зверския лов, който се провеждал всяка година по време на честването на Холблот. В зимната нощ на слънцестоенето — гласът му стана по-хриплив, като шепот — Один повеждал въоръжена банда от човешки, кучешки и конски духове, които тръгвали на лов за душите на покойните. Но горко на живите, които дръзнели да наблюдават спектакъла.

Впечатли ме.

— Опасно ли е било?

— Можело е да полудеят, а даже и да умрат.

— И за какво Один е искал душите на мъртвите?

— За да обнови духовните сили на земята и да я очисти от вредното влияние на блуждаещите духове.

— Един вид ритуал за плодородие — отбелязах.

Отново ме погледна с възхищение. Вече бяхме излезли от салона. Лекият бриз ме освежи. Моят викинг ме сложи на тревата под клоните на един кестен в двора на университета. Придържаше леко главата ми, с умело напипване преглеждаше мястото от удара и без да искам, изкрещях.

— Ау!

— Няма разкъсване, но ти нанесе много силен удар.

Тогава научих какво ми се беше случило.

— Кой?

— Призракът. Удари те с веригата… Не усети ли?

Едва тогава свързах внезапната болка с нападението и с отпадналостта, но почувствах разочарование. Беше далеч по-романтично да си мисля, че бях прималяла от любов, след като го бях видяла, така си го обяснявам понякога. Истината е, че се влюбих от първия миг, в който го видях, и това не ми се беше случвало никога преди.

— А сега разкажи ми за твоята финикийска богиня.

Уплаших се. Как можех да сравня неговия героичен Один с презираната дама от Билбос?

— Финикийците не са произнасяли името й, защото са се страхували да не я призоват.

Той самият ме измъкна от неудобното положение:

— Красотата й е заслепявала всеки, който я погледнел. Бъркаше я с богинята Танит, подобна на Венера. Възползвах се от грешката му, за да не го уплаша.

— Била опасна за мъжете, по-добре било да не я поглеждат.

— А тези окървавени ръце?

Набързо си измислих извинение. Срамувах се от жестокостта на богинята.

— Това е фаталността.

Моят викинг ме наблюдава дълго.

— Да, така е. Фаталността и бедите винаги са редом до красотата. Трябва добре да го знаеш.

Дали ме наричаше красива? Не успях да го разбера. Погледът му ме замайваше, както и думите му. Отново се почувствах прималяла.

— Името ти е? — попитах го, като доближих лицето си до неговото.

— Гунар.

— Какво означава?

— Воин.

— Откъде идваш, Гунар? Откъде дойде, за да ме отвлечеш посред нощ?

— От много далече, от ледената земя Исландия.

Исландец. Гунар, моят викинг, беше дете на леда и мъглата. Потреперих. Имах чувството, че бълнувам.

— Аз съм Селене — прошепнах. — Името ми е гръцко и означава Луна. Фамилията ми произхожда от Пелопонес.

Гунар не откъсваше очи от мен. Погледът му ме галеше като милувка.

— Луната, променлива и своенравна. Излизаш нощем, за да омагьосаш боговете?

Погледнахме се продължително и аз го целунах. За мен беше толкова естествено, сякаш се бях родила в прегръдката му. Смятам, че тази нощ след припадъка се събудих и се родих отново в обятията му. Оттогава вече не бях същата.

Целувахме се толкова много, че останах без дъх и загубих представа за времето. Докато Гунар не ме възпря:

— Това е лудост.

Несъмнено беше прав. Никога не ми се беше случвало подобно нещо. Беше толкова сладко безумие, че не исках да си губя времето в мисли, понеже се страхувах, че от прекаленото мислене магията може да се разпадне. И точно това се случи.

Гунар стана, погали ме по косата, погледна ме в очите с нежност и ми прошепна ужасни думи:

— Забрави случилото се, Селене. Невъзможно е.

— Защо?

— Не е редно.

Не беше редно да се целуваме? Не беше редно да се влюбя лудо? Не беше редно да се чувствам на върха? Какво не беше редно?

Веднага си дадох сметка.

Щом влязохме повторно в салона, Мерицел, маскирана като дива виолетка, изтича към нас, размахвайки някакъв флакон в ръката си.

— Селене, Селене, къде беше?

Кимнах неопределено с глава.

— Излязох да подишам малко въздух.

Подаде ми флакона.

— Вземи и помириши това.

Оставих се на грижите на моята приятелка и склоних да вдишам няколко пъти лавандуловия спирт, който ми предлагаше с усмивка.

После светът потъна под краката ми. Мерицел хвана под ръка Гунар и го доведе при мен.

— Ами мисля, че вече се познавате. Беше като пръста на провидението това, че с Гунар пристигнахме точно когато този тип те отвличаше.

Гунар се наведе и ме целуна по бузите — естествено и невинно. Първо по едната буза, после по другата. Вкамених се. Останах без дъх, смразена и неподвижна.

Онемях.

Гунар също нищо не казваше.

За сметка на нас двамата Мерицел не спираше да бърбори:

— Все още не си оздравяла напълно. Беше неблагоразумно от твоя страна да дойдеш тази вечер. По-добре върви да си почиваш.

Раздвижих се, без да чувствам краката си. Бях като в безтегловно състояние. Не исках да ходя където и да било, не исках да се отделям от Гунар, не исках Мерицел да е тук, щеше ми се изобщо да я няма, да не съществува.

Но нея я имаше и освен че бе най-добрата ми приятелка, тя по принцип беше чудесен човек и другар и като такава се грижеше за мен и за благополучието ми, вярваше в мен. Мерицел ме завлече до гардероба, взе палтото ми и ми предложи каска.

— Гунар ще те изпрати с мотора. Нали, Гунар?

Усетих неудобството му толкова осезаемо, колкото и моето собствено. Усещах, че Гунар се чувства също като мен. Искаше ми се да се съгласи и същевременно знаех, че ако склони да ме изпрати, щеше да се случи неизбежното, за което по-късно щях да съжалявам.

Какво нещо е. Вярвах в съдбовността, но освен това я желаех.

И то толкова силно, че съдбовността нахлу в живота ми.

— Може би возенето на мотор ще й подейства зле — извини се Гунар. — Тя не се чувства добре, вие й се свят. Нали така, Селене?

Гунар се измъкваше. Оставяше на мен да реша, но аз не се давах.

— Напротив, смятам, че ще ми дойде добре да ме поодуха вятърът — измърморих, като не откъсвах поглед от Гунар. — Бих предпочела да ме изпратиш.

Сигурна съм, че размърдах пръчицата си и устните ми произнесоха заклинание, макар че, дори и да го бях сторила, го забравих тутакси, понеже знаех, че не е редно.

Същата нощ с Гунар се любихме, въпреки приятелството, което ме обвързваше с Мерицел, и въпреки чувството за вина, което изпитвах.

Привличането между нас беше силно и непреодолимо. Безсмислено беше да му се противопоставяме. И макар че той все пак опита да се пребори с него, аз не му го позволих. Дадох му да пие любовен еликсир, който ме научи да забърквам братовчедка ми Лето още в детството, като деца, които правят бели скришом от майките си. Еликсир, който прекърши волята му и го накара да забрави принципите си.

Беше истинска лудост.

Гунар бе нежен, внимателен и страстен, и при все че нямах никакъв опит, успя да събуди у мен чувствеността.

Влюбих се лудо, защото няма нищо по-възбуждащо от забранената любов.

Деметер беше права. Бях обладана от богинята.

На другия ден си помислих, че съм сънувала.

— Съжалявам. Събудих ли те?

Беше едва по обяд, бях спала не повече от пет-шест часа, а бях схваната, с изтръпнало тяло, с пресъхнала уста, мъгляви спомени и гузна съвест. Мерицел лежеше до мен, сгушена, пъхнала глава под ръката ми, търсеща топлината ми. Беше със зачервени очи и гласът й леко потрепваше:

— Как ти се стори?

Уплаши ме. Мерицел ме разпитваше, а аз все още не бях имала време да осъзная вината си, да си я призная и да я преглътна.

— Кое?

Отвърнах уплашена. Не бях сигурна дали случилото се не бе само един сън.

— Гаджето ми, Гунар. Допада ли ти?

Идеше ми да ревна. Дали ми допада? Как е възможно Мерицел да не си бе дала сметка, че съм се влюбила в него?

— Прекрасен е — отговорих, без да излъжа ни най-малко.

Мерицел тъжно се усмихна.

— Значи и ти мислиш същото?

Кимнах утвърдително, безмълвно. Наивността на приятелката ми ме трогна и разчувства.

— Смятах, че е моя измислица — сподели ми Мерицел.

— Гунар ли?

— Прекалено приказен е, за да е истински. Затова не ви го бях представила — от страх, че може да изчезне като дим.

Точно това изпитвах и аз. Мерицел продължи монолога си:

— Може би е истински. Съществува ли Гунар? Ти се запозна с него. Кажи ми: наистина ли го има?

Бях поразена от прямотата и откровеността на приятелката си. Изразяваше с думи всичко онова, което аз изпитвах.

Измънках как да е някакво извинение. Имах нужда от време, да изясня нещата за себе си.

— Не знам, Мерицел. Та аз едва го познавам. Беше толкова набързо…

Прекъсна ме:

— Гунар е исландец, от много богато семейство, доколкото разбрах. Прави докторат по филология и е специалист по викингски саги, затова искаше да ме изненада с маската на Один. Знаеш ли кой е Один?

— Божество? — предположих колебливо.

Не знаех каква е играта на Мерицел и затова бях нащрек.

— Името му означава „Омраза“.

— Гняв — бързо я поправих.

— Гняв ли? — изненадано ме попита тя. — Откъде знаеш?

В този момент трябваше да проявя смелост и да призная на приятелката си, че Гунар ми го е обяснил, че се целувахме, че се любихме, че след това той изчезна, а аз сега бях объркана и не знаех със сигурност какво ще стане оттук насетне. Но не го сторих. Вътрешно изпитвах задоволството да разбера, че Гунар бе разкрил пред мен неща, които с нея не бе споделил, и така аз проумявах по-добре метафоричната сила на Один. И реших да го пазя в тайна.

— От това, че се мъча да си го преведа. То е нещо като порив и вдъхновение. Один придава светлина и мощ на героичните действия, също както поезията, войната и мъдростта.

— Колко ти завиждам!

— На мен?

— Бих искала да съм начетена колкото теб.

— Защо?

— За да разказвам истории на Гунар.

Мерицел ми поверяваше страховете си, несигурността си. Можех да откажа да ги слушам, но нейните слаби места бяха мои предимства. Държах се като мръсен паяк, който привлича към мрежата си нещастна пеперуда, за да я залови.

— Харесват ли му историите?

— Знае много истории, а понякога се чувствам малко глупаво до него. Аз умея само да рисувам.

Мерицел се сви до мен като малко момиченце. Прегърнах я.

— Много ли го обичаш?

— Ако Гунар ме остави, ще умра.

Решителността в гласа й ме уплаши.

— Не драматизирай.

Мерицел ме погледна с онези нейни очи с жълти точици като на цветенце.

— Бих умряла от мъка.

Представих си я безжизнена, бяла като платно, обезкървена от скръб.

— Не говори глупости.

— Не са глупости. Когато майка ми почина, започнах да слабея и слабея, докато не станах само кожа и кости. За малко да умра, вкараха ме в болница и ме сложиха на системи. Продължих да живея по задължение, докато не срещнах Гунар. С него ми се върна желанието за живот.

Представих си го и гледката ме покърти със сила далеч по-голяма от всичко изречено преди това и в мен се надигна абсурдното чувство да защитавам по-слабия. В този момент се почувствах съпричастна с болката на Мерицел и неизмерно по-силна от нея, за да се изправя пред нещастието. Аз, просветената магьосница, можех да преодолея липсата на Гунар по-лесно и по-безболезнено, отколкото крехката Мерицел. Бях обучена да живея без мъж, като майка си, като леля си, като толкова други Омар. Аз не бих умряла от мъка. Бих изпитала ярост и гняв, бих крещяла, но не бих загубила желанието си за живот.

Реших да поема този товар на гърба си.

— Той няма да те изостави.

— Откъде знаеш?

— Няма да му позволя да го направи.

Мерицел беше възхитена.

— Невероятна си. Толкова смела и дръзка.

И не проумях, че току-що бях дала дума на съперницата си. Тя ме хвана за ръцете.

— Ще говориш ли с него?

Тогава започнах да схващам.

— Искаш да говоря с Гунар?

Мерицел кимна и ме прегърна.

— Снощи се върна на купона много късно и беше някак далечен, студен…

Изтръпнах. Дали Мерицел не се досещаше какво се бе случило между мен и Гунар? Дали не ме изпитваше, или ми залагаше капан? Дали наистина ме молеше да й посреднича в любовта? Мен, натрапницата?

— Каза ли ти нещо?

Мерицел потвърди:

— Че карал дълго време, че мислил много и че може би сме избързали.

Притиснах ръка към сърцето си. Толкова силно биеше, че нямаше как Мерицел да не го чуе. Кънтеше. Блъскаше в гърдите ми и сякаш напираше да изскочи от устата ми.

Гунар предпочиташе мен и ме обичаше.

Но… Ами аз? Какво щях да правя със съзнанието, че лишавам приятелката си от единственото, което я е съживило след смъртта на майка й?

Борех се между дълга и желанието. Но се успокоявах с мисълта, че съдбата чрез Мерицел ми поднасяше възможността да действам като истинска Омар и да поправя грешката си. Не трябваше да въздействам върху волята на Гунар с пръчицата си. Не трябваше да му предлагам любовния еликсир. Играх нечестно и постигнах любовта си с непозволени средства, използвайки черна магия. И изведнъж ми се изясни всичко. Бях изживяла прекрасна любовна нощ, но тя бе открадната. По право принадлежеше на Мерицел. Щях да й я върна и така аз щях да възстановя душевния си мир, а тя — стабилността.

По настояване на Мерицел се обадих на Гунар и се разбрахме да се видим някъде, където можем спокойно да поговорим. Гунар ме покани у тях.

Понякога нещата не са толкова прости и лесни, колкото изглеждат при планирането им.

Гунар живееше сам в уютен лофт, с под от брезови дъски и стени целите в рафтове, претъпкани с книги.

Отвори ми небрежно облечен в дънки, носеше сандали и незакопчана карирана риза с навити над лакътя ръкави, откриващи здравите му ръце, покрити с руси косми. Обгърна ме през кръста с дясната си ръка и ме притисна към себе си, докато с лявата затваряше вратата зад мен. Краката ми омекнаха, а погледът ми се замъгли. Намерението ми да го изпратя отново в обятията на Мерицел изчезна като дим. Без дума да си кажем, жадно сляхме устни. Чух го само да прошепва, докато ме вдигаше на ръце, че е имал hamindje, че ме е срещнал. После разбрах, че е искал да каже „късмет“.

Късмет?

Гунар се смяташе за късметлия, затова че се е влюбил в мен. Мерицел се смяташе за късметлийка, затова че ми е приятелка. А аз ги обичах и двамата и отказвах да се отрека както от единия, така и от другия. Деметер щеше да го приеме като израз на ненаситността ми да удовлетворявам собствените си желания, леля Криселда би го кръстила „лакомия“ а братовчедка ми Лето би го нарекла „каприз“. Знаех как щяха да реагират и се чувствах ужасно.

Колко грешки допускаме! Колко нещастници прегазваме по пътя си в лудата ни надпревара да оцелеем.

Бях принудена да нараня или единия, или другия, а най-лошото, най-сложното в тази ситуация беше, че трябваше да реша сама проблема. Не можех да разчитам нито на Деметер, нито на клана. Бях ги предала. Непозволеното използване на магия беше тежко провинение, което се наказваше много строго.

За момента бях решила да опипам почвата.

Когато излизах от Гунар, горещо го помолих да не казва нищо на Мерицел за връзката ни, да я запазим в тайна, докато тя не бъде готова да я приеме.

Гунар ме ухапа по врата. Обхвана главата ми с грамадните си ръце и ме принуди да го погледна.

— Не обичам да лъжа.

Сините му очи проблясваха. Накара ме да се почувствам зле.

— Не те моля да лъжеш, а да не й казваш истината.

Гунар възрази:

— Не мога. За мен истината стои на първо място. По нашия край предателството е недопустимо.

Караше ме да се чувствам като долен червей, но страхът ми да се изправя пред болката на Мерицел ме накара да настоявам:

— Не те карам да станеш предател, а те моля да не казваш нищо. Остави аз да говоря с нея и…

— И да удължиш страданието й — отсъди Гунар с точност.

Знаех, че съм права и че понякога истината наранява като острие, за разлика от времето, което спомага болката да премине. Затова настоях:

— В момента Мерицел копнее за любовта ти и ако я отнемеш внезапно, ще остане без въздух. Трябва малко по малко да свикне без теб.

Гунар беше твърдоглав.

— По-добре ужасен край, отколкото ужас безкрай. Ако отсечеш ръката с един удар, ще те боли по-малко, отколкото ако я режеш бавно с тъп меч.

Военните му метафори ме плашеха. Моят викинг беше поривист и лоялен, но ако размахаше сабята на истината с яростта на разгневен берсекер, то би разбил на парченца сърцето на горката Мерицел.

— Умолявам те, направи го заради мен. Не ме споменавай и се отдръпни постепенно от Мерицел.

И той отстъпи.

Пред Мерицел излязох с версията, че Гунар изживява болезнено носталгията си по родината и се колебае дали да се установи на средиземноморска земя, или да се върне към северните мъгли и ледове, откъдето идваше; че иска да вземе бързо решение, но без да замесва никого.

Мерицел учудена примигна.

— И защо не ми е казал?

— За да не те тревожи.

— Нелепо е.

— Мъжете са доста нелепи.

Мерицел се усмихна.

— Ако иска да се върне в Исландия, ще го придружа.

Останах като гръмната.

— Луда ли си? Смразяващ вятър, дълга зима, вечна нощ…

— И какво от това?

— Ще увехнеш като перуника в хладилник. Не можеш да се присадиш на друга географска ширина, на друг климат.

— Бъркаш, родила съм се в долината на Ордино, моята земя са Пиренеите.

Макар че изглеждаше нежна като парниково цвете, беше вярно. Беше израснала по планините, сред снега и ниските температури. Сигурно се е научила да кара ски, преди да проходи, и си е играла с шейната в двора на училището.

— Ами езикът? Никога няма да свикнеш с езика.

— Много ли е труден?

— Меко казано труден: скандинавски с влияние от немския и английския.

Мерицел пребледня. Бях открила ахилесовата й пета.

— Трудно ми се удават езиците.

Видях, че се колебае, и се възползвах от най-слабото й място:

— Ами светлината? В продължение на шест месеца не би виждала дневната светлина.

Мерицел, художничка и поклонничка на светлината, загуби почва.

— Колко време?

Не разбрах въпроса:

— Какво?

— Колко време му е нужно на Гунар, за да мисли?

— Един месец — отвърнах, без да се колебая.

Мерицел кимна.

— Добре.

Учудих се на способността си да лъжа, на самоувереността да разреша един проблем, който бях създала самата аз.

Разполагах с един месец, за да реша какво да правя с любовта си и с моята приятелка. И като глупачка си мислех, че съм единствената, която имаше волята да решава. Не допусках, че другите сами ще вземат решенията си.

Селене замълча и Анаид си даде сметка, че се беше стъмнило, а Клодия стоеше с ръце на кръста и в много сицилиански стил ги бе прекъснала:

— Мама миа! Все още не си облечена?

Селене погледна часовника си и загуби ума и дума.

— Много е късно.

Анаид се притесни. Оставаха няколко минути до купона. Скоро хората щяха да заприиждат. Сандвичите бяха готови и помещението — подредено и украсено, но тя още не се беше преоблякла.

И докато тичаше към къщи, хванала Клодия за ръката, и възможно най-бързо си навлече едно бюстие и лъскав панталон, вникваше в историята за невъзможната любов, която й бе разказала Селене.

— Ако се влюбиш в гаджето ми, без да знаеш, че е той, какво би направила? — направо попита тя Клодия.

— Вече ми се случи.

Анаид пребледня.

— Какво каза?

Клодия й посочи младежа, който слизаше от мотора си и им махна с ръка.

— Току-що хлътнах по това момче. Страшно е готино.

Анаид се изчерви като домат.

— Струва ми се… че е Рок. Нали? — добави Клодия и й намигна.

Беше Рок.

— И ако не побързаш да го свалиш, то аз…

Анаид обаче не беше особено бърза в тези работи. Беше много нервна на купона, бе първото й празненство, чувстваше се задължена да разговаря с всички през цялото време, да сервира, да се прави на домакиня, да се движи насам-натам и да е вечно заета. Избягваше сенките и тишината и едва се завърташе на дансинга.

Купонът беше пълен успех. Беше забавно, имаше хубава музика, много пиене и готина обстановка. Всички пиеха, смееха се, танцуваха, а някои двойки се усамотяваха по ъглите. Клодия дойде да я тормози:

— Онази, с три четвърти панталоните не е ли Марион?

— Да.

— Ами непрекъснато зяпа Рок.

— И мен какво ме засяга тая работа?

Анаид подреждаше поднос със сандвичи и нервно опипваше хапките с пастет и кашкавал.

— Ти си патологичен случай — прошепна й на ухото Клодия. — Смени им местата пет пъти. Стига си пренареждала сандвичите, ами отиди при Рок.

Анаид скришом го погледна. Както винаги, беше заобиколен от момичета и приятели. Говореха си за нещо забавно, смееха се.

— Зает е, не виждаш ли?

Клодия хвана за ръка Анаид и я повлече до мястото, където беше уредбата. Там, между тонколоните, синтезатора и стотици дискове, се криеше някакъв смотаняк с тенденции към аутизъм и шини на зъбите, наблюдаваше отстрани.

— Как се казваш? — подхвана Клодия.

— Джонатан.

— Много библейско име, много хубаво. Ти, Джонатан, би ли ми донесъл чаша портокалов сок с малко водка и да ме изчакаш там до прожектора?

Хипнотизиран, Джонатан бе неспособен даже и да кимне. Просто излетя, за да изпълни желанието на Клодия.

— Не си поплюваш — възхити й се Анаид.

Но тогава Клодия внезапно бутна с ръка всички дискове на земята. Анаид се ядоса:

— Да не си мръднала? Защо ги хвърли?

— За да си ангажирана с нещо, това ти е наказанието, че не можеш да се забавляваш.

И смеейки се, изчезна, като остави Анаид смутена и объркана. Полудяваше ли Клодия? Да не би да беше пила някаква странна отвара?

Наведе се, изпълнена с желанието да извие врата на приятелката си, и прокле часа, в който я беше поканила на купона. Единственото, което можеше да потвърди, е, че Клодия беше същото симпатично и общително момиче, както когато се запознаха, докато тя продължаваше да стои зад бариерата, без да се осмели да направи скок. Откъде ли извади сили, за да се изправи пред опасностите на вещиците Одиш и да освободи майка си от света на мрака, щом беше неспособна да се пребори със сценичната треска, която я обземаше в присъствието на едно момче?

На колене, ядосана и опипваща пода с ръце, безполезно търсеше диска на Лорена Макенит, който трябваше да пусне веднага, когато плътният тембър на познат глас я парализира:

— Клодия ми каза, че имаш нужда от помощ.

Анаид вдигна бавно глава нагоре и… почувства как премалява. На сантиметри от лицето й черните очи на Рок я наблюдаваха от тъмнината. Можеше да усети дъха му, чуваше дишането му.

— Какво е станало?

За късмет, беше много тъмно и Рок не забеляза смущението й.

Готвеше се да измисли някакво сносно оправдание, но не се наложи. Рок се наведе и започна да й помага.

— Страшна бъркотия.

— Стана случайно — промълви Анаид, засрамена от слабото си въображение и от неспособността си да обясни абсурдната „случайност“ причинила зрелищното падане на стотици перфектно подредени дискове.

— Щастлива случайност — бавно произнесе Рок.

— Щастлива? — повтори глупаво Анаид, която се чувстваше глупачка на квадрат — от това, че първоначално не разбра намека, а и че не се смяташе за достатъчно интересна, за да бъде възприемана като причината за тази „щастлива случайност“.

— Търсех претекст, за да остана насаме с теб, и… ето че неочаквано… то стана.

Анаид помисли, че той говори на някой друг. Не беше възможно Рок да изготвя стратегии, за да остане насаме с нея. Защо? За какво?

— И защо? — попита тя, без да си даде сметка, че сам по себе си наивен, въпросът й криеше известна доза обидна нетактичност.

Изненадата й бе толкова искрена, толкова лишена от каквото й да било кокетство, че на Рок му подейства като студен душ.

Анаид веднага разбра, че е сгафила.

— Исках да ти кажа, че съм ти много благодарен за уроците по математика — отсече Рок, а гласът му звучеше странно учтив и официален, с известна студенина, сякаш идваше от телефонен апарат.

После се отдръпна от нея и ръцете им вече не се допираха.

Анаид искаше да възстанови загубената интимност. Вълшебството, което се провали от един грешен отговор, заради проклетата липса на самоувереност, която й пречеше да реагира спонтанно.

— Беше ми приятно да ти давам уроци, прекарвах си супер. Обичам… да давам уроци по… математика.

Идеше й да се скрие вдън земя. Рок й харесваше. Защо не му го признае, вместо да увърта? Едно, две… Но Рок се надигна от пода и си изтупа панталоните. Сега беше невъзможно да му каже каквото и да било. Анаид също се изправи. Двамата застанаха един срещу друг като статуи — студени, сковани, в неловко мълчание.

— Както и да е, благодаря. Кога заминаваш?

— Не знам.

— Къде отиваш?

— Ами… все още не е решено.

Анаид се отчая. Не можеше да му даде адрес, дата, никакви данни. Дори не знаеше дали ще го види отново.

— А с училището какво смяташ да правиш? Как ще завършиш годината?

— Може би задочно — импровизира тя.

— По интернет ли? — поинтересува се той.

Анаид реши, че нищо не рискува и че това е приемлива възможност.

— Да.

Рок извади листче от джоба си.

— Когато влизаш в електронната поща за упражненията… пиши ми и аз ще ти отговоря.

Написа си имейла и й го подаде.

Анаид го взе и си го прибра в джоба. Сви рамене смутена.

— Мога да ти дам адреса си — промълви Анаид, в опит да си спомни дали беше „Анаииид14“ или „14Анаииид“. Толкова рядко го ползваше…

— Не е необходимо. Когато ми пишеш.

— Ами аз нямам какво да ти дам.

— Мисля, че имаш.

Анаид не проумяваше.

— Нямам мобилен, нали знаеш.

Рок направи крачка към нея и този път тя не се помръдна. Краката й омекнаха, а очите на Рок не се откъсваха от нейните и не й позволяваха да шавне.

— Ще ме целунеш ли за сбогом?

За частица от секундата тя се поколеба какво да каже или направи. Стори й се цяла вечност.

Но точно в този момент, за добро или за лошо, бръмченето в главата й я накара да отреагира с изненадваща бързина. Отскочи от Рок и се втурна към вратата, като махаше с ръка в знак на извинение.

— Довиждане, чао, трябва да тръгвам, ще ти пиша.

Получаваше спешен телепатичен призив от страна на Селене. Нещо ставаше.

Пристигна вкъщи разтревожена и плувнала в пот. Сериозното изражение на жените, които я очакваха, показваше, че работата е спешна и не търпи отлагане. Карен, Елена и Валерия я напъхаха в колата, връчиха й пръчицата, атамето и пентаграмата и удвоиха силата на защитата около нея. Селене незабавно потегли.

— Ами Аполо?

— Не можем да го вземем с нас. Карен ще се грижи за котката ти.

Тръгваха, отиваха си, нямаше да види повече нито Рок, нито Клодия. Не успя да се сбогува както трябва, не успя дори да целуне Рок, макар че беше на косъм. Чувстваше се много нещастна. Ако такава й беше съдбата, то очевидно още не беше готова да я посрещне.

След тях трите магьосници зашепнаха магически слова и Анаид осъзна, че благодарение именно на тяхната магия мъглата щеше да ги скрие от очите на простосмъртните и мощното им заклинание щеше да ги защитава от нападките на Одиш. По-късно трябваше да се справят сами.

— Какво стана?

Селене държеше здраво волана и й зададе само един въпрос:

— Отваряла ли си кутията с жезъла?

Анаид притисна ръка към гърдите си.

— Показах го на Клодия.

Селене я предупреди:

— Никога повече да не си го показала. Открили са ни.

— Кой?

— Не знам. Само знам, че се опитаха да ни го отнемат.

— Как така?

— Кутията беше отворена, а жезълът — до прозореца.

Анаид се разтрепери и се сви в колата. Селене включи отоплението.

— Искаш ли да слушаш музика?

— Каквото и да направя, го правя зле, нали?

— Не е задължително.

— Чувствам се виновна.

Селене не я утеши.

— Както и да се чувстваш, някоя Одиш се опита да ни вземе жезъла. Дори не се и представи. Не знаем коя е, но след като си отворила кутията и си показала жезъла на Клодия, си разкрила тайната пред Одиш… Знаеш ли какво означава това?

— Да, че съм безразсъдна, наивна, глупава, която само мисли за купона и приятелите си и че въобще не мисля за Омар, затова че зависят от мен…

И в крайна сметка Анаид се разплака.

Селене се разчувства и й подаде носна кърпичка.

— Избърши се.

Селене я остави да се успокои. Когато забеляза, че дишането й се е нормализирало, прошепна:

— Съжалявам. Не искам да те разстройвам. Но е много трудно да правиш забележки за поведение, без да внушиш чувство за вина. Деметер винаги ме караше да се чувствам ужасно. Беше типично в неин стил и аз се заклех да не го повтарям с дъщерите си.

— Не ни сравнявай — запротестира Анаид. — Ти не може да си се чувствала зле, не си била потисната от отговорността, която имам, не си притежавала жезъла.

— Грешиш в някои отношения. Аз имах огромна отговорност, която тогава не знаех, и, да, чувствала съм се зле, прекалено зле, защото по моя вина умряха много невинни.

Анаид остана без дъх.

— Какво каза?

Селене заговори отново:

— Ще продължа с историята си оттам, докъдето бяхме стигнали. От деня след празненството. След като се бях влюбила в Гунар и разбрах, че е гаджето на най-добрата ми приятелка, опитах да се откажа от него, но без успех.