Ледената пустиня

Глава първа Нощта на Имболк

Анаид спеше безгрижно, с протегнати ръце и блажено изражение, необезпокоявана от светлината, която се процеждаше през капаците на прозореца.

Наоколо се носеше ароматът на настъпващата смяна на сезоните. В стаята, с висок таван и многократно варосвани стени, имаше натрупани дрехи, разпилени книги, подредени в редица обувки — всичко готово да бъде натъпкано във все още празния огромен куфар, който чакаше реда си до леглото.

Селене влезе тихомълком с разчорлена коса и с чаша димящо кафе в ръка. Зад нея безшумно вървеше човешка фигура, загърната в кожух. С грейнали очи и с изражение на палавница, готова да погоди обичайната си шегичка, Селене се надвеси над Анаид и лекичко й духна в ухото. После й прошепна:

— Добро утро!

В просъница Анаид махна с ръка, сякаш да отпъди досадника от ухото си. Селене се усмихна. Беше тяхната си закачка открай време.

Отново духна лекичко върху меката част на ухото й, като така накара дъщеря си да се обърне с рязко движение и да се събуди. Погледна я със смесица от гордост и тъга. Дъщеричката й бе пораснала прекалено бързо. Така заспала, невинно отпуснала ръка до главата си, с изящни пръсти, леко докосващи полуотворените й устни, все още имаше вид на безпомощно момиченце, но източените й крака, закръглените бедра, заоблеността на гърдите, които се повдигаха в ритъма на дишането й, както и безупречната й гладка и еластична кожа красноречиво говореха, че вече е станала хубава девойка.

Селене промълви в ухото на Анаид:

— Събуди се, спяща красавице!

— Остави ме — се чу в отговор. — Няма ме.

И в потвърждение на думите си се зави презглава.

Майка й обаче упорито продължаваше да й досажда.

— Твоят принц е дошъл да те събуди.

— Стига, мамо, остави ме!

Тогава безмилостно я загъделичка, а после повдигна брадичката й с ръка.

— Бъди готова да получиш целувка от любимия — предупреди Селене.

И наистина, нечии палави устни заиграха по лицето на момичето, зацелуваха го по брадичката, по бузите, а когато доближиха устните, Анаид отвори очи и тутакси скочи, грейнала от радост:

— Клодия!

Наистина, любвеобилната нашественичка не бе друга, а сицилианската приятелка на Анаид — симпатичната Клодия, закачлива, печена и първа писта в дискотеките. Също като нея на петнайсет години. Също като нея магьосница Омар. Девойка от клана на делфините, на която дължеше живота си и с която бе преживяла огромно премеждие в Таормина под лавата на Етна, когато двете бяха заложнички на Салма — вещицата Одиш.

Селене излезе от стаята, като тактично ги остави насаме — да се прегръщат и да се нарадват на срещата си.

По-късно щяха да се заемат с куфара.

Анаид все още не можеше да се съвземе от изненадата:

— Селене ми каза, че няма да можеш да дойдеш.

— Да, да! Да пропусна твоето първо тържество по повод рождения ти ден, да не съм изперкала.

— Каза ми, че си много заета в училище — възбудено бъбреше тя, докато показваше новите си дрехи на Клодия.

Клодия изпадна в истински възторг от покупките на Анаид. Особено й хареса един минижуп.

— Беше супер оправдание. Как да не се възползвам. Това ми позволи да не се явя на класното по математика. Обичам те, Анаид. А тази пола е страхотна, ще я пробвам.

Свали си панталоните за отрицателно време.

— Значи си дошла, за да избягаш от скапаното класно и да ми отмъкнеш дрехите?

— Така де… Да не си си помислила, че идвам на купона само защото си ми приятелка?

— А кой ще заколи заека за гаданията?

— Разбира се, аз, но това после.

— Кога после?

— След като пробвам всичките ти супер модни дрехи и след като съм ти дала последен урок по гримиране. Нали не си правиш илюзии, че ще можеш да свалиш някого в този си вид?

— Ама аз току-що ставам.

— Там е въпросът. Ако сега, когато се събуждаш от сън, физиономията ти е толкова заспала, как ли ще изглеждаш в дванайсет часа през нощта?

— Ужасна си!

— Ела тук, да ти сложа очната линия както трябва.

— Първо ти ела да ти покажа нещо.

Анаид отвори широко прозореца и студеният пиренейски въздух се вмъкна като вихрушка, повличайки със себе си слаб дъжд от окапали листа и прах, от който Клодия кихна.

— Това си е чист тероризъм! При този хладилник навън не можеш да отваряш прозореца в присъствието на една сицилианка със средиземноморска кръв като мен.

— Млъквай и погледни.

И Анаид показа с ръка внушителната пиренейска планинска верига от върхове, обагрени в бяло. Двете се полюбуваха на пейзажа в продължение на няколко мига, а единственият звук идваше от пропукването на клоните от вятъра. Клодия не можеше да издържи повече от половин секунда, без да бръщолеви:

— Прилича на пощенска картичка. На една замръзнала пощенска картичка.

— Штт…

— Онова там, бялото, да не е сняг?

— Ами естествено.

— Какъв ужас, толкова близко.

— Прекрасен е, забележи само как блести.

Зъзнеща, Клодия затвори прозореца и се обърна към Анаид:

— Сега разбирам защо майка ти е така запазена. При тези температури всеки би се консервирал.

Двете се хвърлиха към леглото, боричкайки се за една синя тениска.

Все още разрошена и сънена, Селене се върна в уютната кухня на къщата си в Урт, сложи на котлона заредената кафеварка и постави още едни прибори за хранене на масата с жълта мушама, където вече закусваха Валерия, Карен и Елена.

Трите бяха дошли току-що ненадейно и тази закуска до известна степен представляваше среща и раздяла.

Карен — местна лекарка, която познаваше като дланта си тесните пиренейски пътища, бе посрещнала Валерия — биоложка и вожд на клана на делфините — и дъщеря й Клодия на гарата в Хака. Така двете сицилиански магьосници се присъединиха към тържеството по повод изпращането на Анаид и Селене, което щеше да се чества тази вечер преди потеглянето им.

— Хайде, пробвай сладкиша, току-що го извадих от фурната — изкушаваше я дебеланката Елена, библиотекарка, която имаше осем деца и твърде много излишни килограми, но беше любимката в селската хлебарница.

Примрялата от глад след дългото пътуване Валерия облизваше лакомо омазаните си със захар пръсти.

— Ако ни беше казала, че по тези земи правите такива вкуснотии, с Клодия щяхме да идваме по-често.

Селене й се усмихна, гребна с нежелание парченце от сладкиша, отпи от кафето си, почувства, че й се завива свят, залитна и седна до Карен, най-добрата й приятелка, която с професионален маниер я изгледа и веднага й постави диагнозата:

— Уплашена си.

Селене кимна утвърдително с глава. Изпълнена с решимост, Валерия енергично я стисна за ръката и я увери:

— Разчитай на нас.

Селене въздъхна:

— Никой не бива да знае местонахождението ни, дори и вие.

— Кога тръгвате?

— Утре сутрин.

— Анаид знае ли вече?

Селене поклати глава.

— Гледам да знае колкото се може по-малко. Твърде е млада, няма да осъзнае сериозността на положението. Може да го приеме като авантюра и да се изкуши да се похвали на някоя приятелка. Би било пагубно.

Никой не се усъмни, че положението, в което се намираше Селене, е отчайващо, въпреки това Елена възрази:

— Анаид е много зряла за възрастта си.

— Да, „за възрастта си“ — ти го каза. Във всеки момент може да реагира като такава, каквато действително е — момиче на петнайсет години — отвърна Селене.

— Нима искаш да кажеш, че все още не е готова да използва скиптъра?

Селене се изненада от наивността на Карен:

— Разбира се, че не. Посветена е само от няколко седмици. Узна, че е магьосница преди няколко месеца…

Беше самата истина. За кратък период се бяха случили много неща. Първо бе смъртта на Деметер — великата матриарша и майка на Селене, погубена преди една година от вещиците Одиш. Няколко месеца по-късно безследното изчезване на червенокосата Селене и нейното издирване. Трансформацията на Анаид в магьосница, нейното посвещаване, а после и голямото разкритие — че Анаид, а не майка й Селене, е избраницата от пророчеството, жената с огнена коса и невероятна мощ, която Одиш и Омар очакваха в продължение на хилядолетия, за да реши изхода от вечната им вражда веднъж завинаги.

Само преди няколко седмици настъпи съвпадът на планетите, подреждането в една линия на небесните светила, което известяваше началото на царуването на избраницата. Анаид със своя скиптър, който се появи от дълбините на земята, трябваше да бяга, да се крие и да укрепне, докато се почувства способна да го управлява с умение, за да предприеме трудната задача, предопределена от античните писания — да възстанови вечния мир, като унищожи безсмъртните и кръвожадни вещици Одиш, вечни врагове на Омар, на които те пиеха кръвта още като момиченца и девойки, за да увековечат младостта и красотата си.

Карен изпитваше силно възхищение от Анаид.

— Да, но за това кратко време Анаид успя да научи всичко, което магьосниците цял живот с труд се мъчат да усвоят. Коя от нас е била способна да направи заклинание за летене, без да се е упражнявала никога преди? Коя е успяла да се превърне в делфин и да пори морските вълни, да се потопи в ледено езеро във вид на шаран, да прелети над Апенините и Алпите с окрилени ръце и пера на орел?

Смаяни, трите жени се съгласиха с нея. Валерия добави:

— И възседна слънцето и се завърна от Мътния свят с теб, след като бе унищожила Салма. Анаид е много силна.

Селене не възрази.

— Вярно е, че ни превъзхожда по умения. Неслучайно според пророчеството тя е избраницата.

— Тогава може би има необходимата подготовка — осмели се Карен.

Селене убедително отрече:

— Още не.

— Какво още трябва да научи?

Селене поклати глава:

— Не става въпрос да се научи, не става въпрос да запомня наизуст знания или да упражнява техники. Става въпрос да намери вътрешно равновесие, да постигне хармония между мисъл, тяло и умения. Анаид все още е подрастваща, все още опознава себе си и не се обича достатъчно.

— Прекрасна е.

— Интелигентна.

— И умна.

Селене отсече:

— Прекалено бързо порасна. Оставих я като малко грозно патенце, а сега се е превърнала в лебед и умее да лети, но все още не може да се ориентира в бурята… — въздъхна тя. — Не познава Пътя на Ом.

Само от споменаването на това име ги побиха тръпки.

— Ами ти, Селене, нима го познаваш? Нима си го изминавала? Кажи, извървя ли ти Пътя на Ом? — смъмри я Карен. — Никоя Омар досега не е извървяла Пътя на Ом, който свързва двата свята — на живите и на мъртвите. Всичко това са слухове и митове.

Селене беше красива, от нея се излъчваше сила и решителност, цялата бликаше от жизненост и неизчерпаема енергия. Когато обаче преживяваше отново миналото си, иначе закачливите й будни очи придобиваха цвета и дълбочината на езерната вода, ставаха зрели и мъдри.

— Не, не е никакъв мит. Аз го извървях и Анаид ще трябва да го стори. Това е най-трудната ни задача.

Трите жени замълчаха, удивени от признанието на Селене.

— Да, изминах го, и то преди много години. Бях почти толкова млада, колкото Анаид, и нямаше кой да ме напътства.

На никоя от тях не й бе хрумнало, че червенокосата лудетина с непокорен нрав и с предизвикателно поведение бе влизала в царството на мъртвите.

В миналото на Селене имаше период, забулен в мъгла. Годините, през които бе изчезнала и жените Омар я бяха изпуснали от контрол, бяха белязани с много неизвестни. Като млада Селене била вироглава и непослушна и изчезнала безследно. Никой, освен нея самата и покойната й майка Деметер, не знаеше какво се е случило през това време. Носеха се какви ли не слухове. Говореше се, че се е споразумяла с Одиш, говореше се за предателство от нейна страна, за придобиване на окултни умения, за постигнати амбиции. Селене току-що бе издала една от тайните си. Призна за пътуването си по Пътя на Ом, който водеше към смъртта.

— Но как си извървяла Пътя на Ом и си оцеляла? — възкликна Валерия, потръпвайки дори само от споменаването на името, което бе произнесла.

— Тогава си имах причина. А вероятно стана така, за да мога да напътствам дъщеря си отново, за да се сбъдне предсказанието и да държи здраво скиптъра.

— Необходимо ли е да извърви Пътя на Ом?

Селене трепна. Почувства се длъжна да даде разумно обяснение. Бе казала твърде много. Сдържаността не беше нейната сила.

— Досега смъртта е била територия на Одиш. Жените Омар винаги сме я избягвали, но избраницата няма да може да победи Одиш, ако преди това не измине пътя, който е извървяла Ом, за да се скрие в пещерата с дъщеря си Ома, защитавайки я от Од. Освен това…

— Освен това какво?

— Има и друг сериозен аргумент, но не мога да ви го споделя.

Настъпи краткотрайно мълчание, прекъсвано от бавното им дъвчене.

— Долц и Глабутц са писали много за пътуването — отбеляза Елена, вечно най-осведомена и най-информирана.

— Знам. Деметер и аз четяхме и се подготвяхме заедно за този труден момент. Макар и да не ми мина през главата, че Деметер няма да я има. Ще трябва да я придружа сама.

— Кога?

— Възможно най-скоро. Времето ни притиска, дебнат ни.

Елена си намаза с масло още една препечена филийка и обилно я гарнира с мармалад.

— Анаид има вид на спокойна и уверена. Раздаваше поканите за тържеството в Урт. Тя сама нае балната зала, купи напитките и с Рок композираха музика да танцуват най-малко една година. Помоли ме да й помогна със сандвичите.

— Мен също — добави Селене. — Това тържество я е въодушевило. Пред нея се преструвам на сигурна, но се забавихме с отпътуването. Тази вечер навършва петнайсет години и трябваше да сме тръгнали вече.

— Предусещаш ли нещо?

Селене потвърди:

— Всяка вечер правех защитното заклинание на Дидо, което е най-мощното и най-пълното, подсилвах ефекта му с пентаграма от малахит, но въпреки това долавям нечие враждебно присъствие.

Валерия протегна длани напред и ги задържа, затворила очи. Жилестите й ръце се напрегнаха изпънати, за миг тя цялата потрепери, веднага след което се отпусна и излезе от краткотрайното си състояние на транс. Потънала в мълчание, разбърка кафето, изпи го на един дъх, погледна утайката в дъното на чашата и рече:

— Действително, Селене е права.

Това, че етруската гадателка потвърди опасенията за евентуална намеса на Одиш, не вещаеше нищо добро. Атмосферата стана крайно напрегната.

Елена обаче, добродушната Елена, излапа последната препечена филийка с масло и мармалад и плесна с ръце:

— Вие какво, да не сте си наумили да ми опропастите закуската? Да, ама няма да го постигнете. Щом осемте ми деца не могат, нито пък мъжът ми, тая няма да я бъде. Дори самата графиня или възкръсналата Черна дама няма да успеят, колкото и недружелюбно да е присъствието им.

Селене се разсмя.

— Дано графинята да ти отваря този добър апетит дълги години. Дори и в нейно присъствие няма да престанеш да ядеш.

— Само това остава… Ако не, бедният ми Росарио какво ще суче?

Името на новото й бебе предизвика бурен смях.

— Голяма откачалка си. Росарио е име на момиче.

Елена имаше осем момчета и мечтаеше за момиченце.

— Затова го кръстих така.

— Обеща, че ще го кръстиш Рос.

— Да, ама Росарио е по-изчерпателно и когато порасне, ще ми благодари за това.

Така Елена постигна каквото целеше — да се върнат доброто настроение и оптимизмът. Леко почисти ръцете и устата си и шеговито обяви:

— Имам добри новини. Открих заклинанието за хамелеон, за което ни бяха казали, че се е загубило окончателно при пожара в Александрийската библиотека.

— Наистина?

— Упражнявах се и действа превъзходно.

Внимателно премести чинията с препечените филийки и извади от грамаданския си куфар един дебел, пожълтял, мухлясал том, подвързан с кожа. С изненадваща ловкост дебелите й пръсти отметваха страниците, докато откри това, което търсеше. С триумфален жест го показа на публиката:

— Може да се изрече от разстояние и няма значение къде се намира магьосницата в опасност.

Селене се усмихна и я изпревари в следващото й обяснение:

— Искаш да кажеш, че можете да ме откриете, където и да съм?

— Именно. Стига само да ни повикаш и ще можем мигновено да реагираме.

Селене се хвърли на врата на Елена да я целуне, но се препъна в куфара. От удара кафето й се изля на масата. Погледът на Валерия, която принадлежеше на етруското племе и притежаваше невероятни гадателски умения, веднага помръкна и всички млъкнаха. Когато си даде сметка за зрелището, тя се опита да омаловажи станалото.

— Няма нищо, не е важно.

— Важно е — прошепна Селене, втренчила очи в черното петно с неопределена форма върху жълтата покривка. — Кажи, какво видя?

— Не мога да го изтълкувам — настоя нервно Валерия.

— Да повикам ли Клодия? — закани се Селене.

Валерия отказа и с бързо движение взе кърпа, за да попие кафето.

— Само разлято кафе, нищо повече.

Всички знаеха, че не е вярно.

Анаид бе в еуфория. Всичките й приятели бяха откликнали на поканата. Беше наела помещението на мечтите си. Имаше музика, светлини, пиене колкото искаш, а майка й и нейните приятелки щяха да помагат за сандвичите.

Най-хубавото от всичко обаче беше приятната изненада от пристигането на Клодия.

Всичко това и неизбежното отпътуване оправдаваха донякъде нервното й състояние, желанието й да крещи и да се смее, нетърпението да дойде най-после вечерта и мигащите светлини да прикрият нейното вълнение.

Нямаше да има фиксиран час — такава беше уговорката със Селене — нямаше да има досаден надзор. Щяха да са сами и да танцуват, да щуреят до зори, да вдигат шум колкото си искат. Анаид се готвеше да преживее най-хубавата нощ в живота си. Клодия беше наясно с положението.

— Тази вечер ще свалиш Рок, нали?

Анаид се изчерви:

— Какво? Не знам как се прави това. Никога никого не съм сваляла.

— Нали си магьосница. Ами следвай инстинкта си. Моят инстинкт ми казва, че Рок е луд по тебе.

— Не бъди досадна.

— Досадна, не, вманиачена. Няма да си тръгна оттук, ако не те напия и не те уредя с гадже.

Рок беше най-големият син на Елена. Тъмнокос, сдържан, с черни очи, с пиърсинг на ухото, мотор и тесни дънки. Като деца с Анаид се къпеха заедно в реката. По-късно, като гадже на най-красивото момиче от класа — Марион, Рок се преструваше, че не я познава. Но откакто се върна, Анаид беше пораснала на ръст толкова, че можеше почти да го гледа очи в очи и Рок преоткри приятелката, дружката си от детинство. Прекарваха повече време заедно, отколкото разделени, и постоянно си звъняха. Първоначално Рок я помоли да му помогне с един поправителен изпит. Анаид беше най-добра по математика и макар да бе с две години по-малка от него, не й представляваше никаква трудност да го научи как се решават уравнения и да му помогне да се подготви за изпита. Свикнаха да седят един до друг часове наред. Анаид не му отдаваше такова значение, докато не го видя в града един следобед да излиза от киното с Марион. Вървяха, хванати за ръце, а когато я забеляза, Рок незабавно пусна дланта на момичето. Но беше достатъчно. Анаид почувства, че някъде в тялото я пробожда нещо, което до момента не познаваше. Черният дроб? Далакът? Белите дробове? А може би сърцето? Във всеки случай си беше дала сметка, че с Рок са се сближили дотолкова, че привързаността им беше надхвърлила обикновените отношения между съученици. И оттогава го преживяваше ужасно. Най-вече на другия ден, когато имаха среща и той й обясняваше, че с Марион са скъсали, но останали добри приятели. Не знаеше какво да прави, нито накъде да гледа. Срамуваше се от чувствата си, тъй като бяха нови, странни, великолепни…

След като осъзна, че Рок й харесва, не можеше да се владее и в негово присъствие вечно се изчервяваше. А при всяко негово обаждане, подхвърлена шега или случайно докосване страните й неизбежно пламваха.

През последните дни се засрамваше постоянно, тъй като се виждаха по всяко време, за да уточняват детайли по подготовката на тържеството. Заедно почистиха помещението, свързаха кабелите, закараха тонколоните и местиха столове и маси до късни доби. Всеки път, когато неволно се докоснеха, Анаид настръхваше. Усещаше сладък трепет, приятен гъдел, внезапно я обливаше топла вълна, която я караше да иска да удължи момента на допира, а даже понякога да го търси уж случайно.

Но не си правеше илюзии.

Най-вероятно Рок просто я считаше за добра приятелка.

Най-ужасното — Рок ако дойде с Марион на купона тази вечер.

Най-драматичното — и за миг не й мина през ума, че Рок я харесва.

Най-тъжното — че трябваше да тръгне с майка си скоро, много скоро.

Най-тежкото — че не можеше да използва уменията си за собствени облаги.

Най-абсурдното — че тя, едно срамежливо момиче, бе сочената от пророчеството като избраницата.

И Клодия все още не можеше да го асимилира.

— Когато майка ми каза, че ти си избраницата, се почувствах много странно. Хрумна ми да върна лентата назад с всички неща, които бях изрекла в твое присъствие, сякаш щеше да ме упрекнеш. Нали разбираш, сигурно станах за смях.

— Не съм си носила магнетофонче.

Клодия настоя:

— Това е като един хубав ден да си включиш телевизора и да разбереш, че другарчето ти по чин е много известна актриса, която се появява във всички филми. Чувстваш се ужасно.

Анаид я хвана за ръцете.

— Погледни ме добре, същата съм, както когато се запознахме, но по-уплашена.

— Ти да си уплашена!

Анаид никога нямаше да разбере доброто мнение, което имаше Клодия за нея.

— Тежи ми ужасно много.

— Жезълът ли?

— Отговорността, глупаче.

— Къде е властелиновият жезъл?

— Скрит.

— Ще ми го покажеш ли?

Анаид се поколеба:

— Ами… Точно сега ли? Не съм сигурна дали моментът е подходящ. Ако ти го покажа, не знам дали не излагам на риск бъдещето на всички Омар. Кълбо от нерви съм и въобще не се чувствам готова за всичко, което вещае предсказанието.

— И аз бих се чувствала така, но по-зле, със сигурност много по-зле.

Анаид се изправи, отвори гардероба, извади кутия от обувки и я показа на Клодия. Там, покрит със смачкани хартии, блестеше митичният скиптър на избраницата. Изработен от злато, той беше прелестен, но най-силно впечатляващ бе митът за него. Според легендата, самата майка О го изваяла, а после го хвърлила в дълбините на земята, за да не попада в ръцете на дъщеря й Од. Клодия беше силно впечатлена.

— И казваш, че когато заклинаваше Етна да избухне, земята го изхвърли?

— И Салма го открадна, по-късно майка ми го взе и сега е мой.

Замислена, Клодия протегна ръка към скиптъра, но Анаид бързо дръпна кутията.

— Не, не го докосвай!

— Защо?

— Има много силно влияние и може да пречупи волята на който го притежава.

Клодия го гледаше, без да откъсва очи.

— Предсказанието на Требора.

Анаид изрецитира:

Клодия се присъедини към стиховете:

Анаид довърши:

Тръпки побиха Анаид. Клодия произнесе последния стих:

И се изсмя.

— Не го приемай толкова на сериозно. Когато си сериозна, изглеждаш по-възрастна.

Но Анаид беше сериозна.

— Всичко се сбъдна. В момента, в който се случи звездното подреждане, взех жезъла и разгромих Салма. Изцапах ръцете си с кръв.

Клодия я прегърна.

— Забрави го и се забавлявай. Тази вечер се забавлявай много и забрави преживяното.

Анаид се съвзе. Прибра кутията, затвори внимателно гардероба и си даде сметка, че умира за сън. Клодия се бе отпуснала върху леглото.

— Събуди ме в десет. Не бих искала да пропусна купона — успя само да каже тя, преди да заспи дълбоко.

Анаид я зави с кувертюрата и излезе на пръсти към хола.

В хола Анаид режеше хляб и обмисляше всичко, което би могло да се случи на тържеството. Щеше ли да прекара цялата вечер, седнала на стола и заета да си гризе ноктите? Щеше ли да прекара нощта в сервиране на напитки и сандвичи и да пуска музика, сякаш е Пепеляшка, без никой да й обръща внимание? Щеше ли да прекара нощта в приказки с Рок като приятели от детството, без изобщо да се докоснат? Цялата нощ ли щеше да клюкарства по женски с Клодия, обсъждайки присъстващите, и разяждана от ревност, да гледа как Рок и Марион се натискат? Щеше ли да прекара нощта в опит да танцува, без да предизвика съжаление? Щеше ли да прекара нощта, бленувайки напразно за една целувка от любимия?

И от прекаленото обмисляне на стресиращи ситуации накрая се изнерви толкова, че си поряза пръста. Селене веднага й се притече на помощ, за да я превърже и да спре кръвта.

— Подай ми ножа. Ще е по-добре само да намажеш хляба с домат1.

Селене донесе купата с домати и застана до Анаид. Двете запретнаха ръкави и рамо до рамо заработиха с премерени и съгласувани движения, като на конвейер. Селене режеше хляба на филийки, Анаид го намазваше с домат и после го овкусяваше с олио и сол, както я беше учила майка й от малка, за да придаде по-добър вкус на сандвичите. Накрая го поставяше върху подноса.

— Хубава ли съм така? — осмели се да попита внезапно Анаид.

— Изглеждаш ми различна.

— Гримирала съм се. По-точно казано, гримира ме Клодия, но се чувствам странно с тази черна очна линия и блестящи клепачи.

— Ами изчисти се.

— Значи не ти харесва?

— Не трябва да ти пука какво ми харесва или не на мен. Ти трябва сама да се харесваш. Останалите ще открият красотата ти, дори и да не си гримирана.

— Не е лесно.

— Знам. Важно е да се пробва от всичко.

Анаид винаги се задоволяваше с малко, ала сега се възмути от свойския начин, по който майка й се отнасяше към нейния проблем. Беше нещо като да го омаловажи.

— Моля те, мамо, ти нямаш представа.

— От какво?

— От това, което чувствам, от това, колко съм изнервена.

— Заради жезъла ли?

— Даа…

— Знам, отговорността е прекалено голяма, но аз няма да те оставя сама.

— Къде ще отидем?

— Не мога да ти кажа. Ще тръгнем на път двете заедно и не знам колко ще трае пътуването.

— Но аз бих предпочела да си остана тук, с приятелите. Наистина ли се налага да ходим? Няма ли да е достатъчно да направим заклинание за защита?

Селене замълча. Думите на Анаид я връщаха към болезнен спомен.

— Разбирам какво ти е. Разбирам колко ти е трудно да приемеш, че на твоята възраст трябва да загърбиш интересите си заради доброто на общността ни.

Анаид кимна в знак на съгласие. Беше го формулирала перфектно.

— И не е само това. Тази нощ е много важна за мен и ме е страх да не стана за посмешище.

— Ама че глупост! — поклати неодобрително глава Селене.

— Глупост ли? — обиди се Анаид. — Нямаш представа какво е да си на петнайсет години и да се появяваш за първи път в общество.

Селене застана с ръце на кръста. Беше прелестна и много млада, за да е майка на Анаид.

— Какво си мислиш, че винаги съм била на трийсет и три години ли?

И Анаид си даде сметка, че бе изрекла пълна глупост.

— Извинявай. Исках да кажа, че винаги съм била странна птица, различна.

— И аз бях като теб.

На Анаид не й се вярваше. Селене беше дръзка, решителна, съблазнителна, сигурна в себе си. И дума не можеше да става за сравнение.

— Ти? Да бе, да.

— Ами, разбира се, на всички магьосници Омар детството ни протича под наблюдение и строг контрол. Пубертетът ни е травмиращ, а младостта ни е трудна. Не сме свободни и обикновени простосмъртни.

Анаид мислено извади известно количество годинки от възрастта на майка си и без никакво усилие си я представи като млада — дръзка и самоуверена.

— Твърде различни сме с тебе.

— Възможно е, но това не означава, че не знам какво е да си влюбена, да мразиш майка си, да те е страх от отговорността, да нямаш желание да си магьосница или да искаш да умреш от мъка. Винаги съм мечтала да съм простосмъртна.

Изведнъж Анаид почувства огромно любопитство към тази Селене, която никога не бе познавала, но можеше да я предусети и да си я представи.

— Искала си да бъдеш обикновена простосмъртна?

— Това бе моята драма… или моят късмет.

— Мамо, кога бе твоето първо тържество?

Селене си прехапа устните.

— Преди много време, но си го спомням, сякаш беше вчера.

— Беше ли важно за теб?

Селене разтърка леко очи с ръкава на ризата си. Беше усетила внезапно парене.

— Там започна всичко, на това тържество се решиха много важни и съдбовни за живота ми неща.

— На колко години си била тогава?

— На седемнайсет, живеех сама в града и учех журналистика.

— Леле, майчице! Колко неща не знам за тебе.

— Ще ги узнаеш всичките, имам намерението да ти ги разкажа.

— Кога?

— По път. Ще имаме много време, за да си говорим.

— Започни сега, моля те.

— Сега?

— Моля те, имаме време, Клодия спи, а Рок помага на баща си.

Селене се поколеба за миг. Погледна часовника си и склони. До вечерта имаше предостатъчно време.

— Откъде искаш да започна?

— От това тържество.

Селене леко примигна и си избърса ръцете в престилката.

— Наистина ли си готова да изслушаш нашата история? Твоята и моята.

— Да. Напълно.

— Може би има много неща, които ще те изненадат, други ще те наранят, а за трети ще съжалиш, че изобщо си ги чула. Предупреждавам те, нищичко няма да ти спестя, дори най-малката подробност. Всичко или нищо. Това е моето предложение.

Анаид не можеше да повярва.

— Сериозно?

— Говоря най-сериозно — потвърди Селене.

— Няма да скриеш нищо? — настоя Анаид.

— Нищичко.

— Ще ми кажеш ли кой е баща ми?

Селене не се поколеба и за миг:

— Да.

Анаид притисна ръка към сърцето си. Никога не се бе осмелила да зададе този въпрос на майка си, а сега Селене беше готова да изясни нейния произход, нейното минало, нейните корени.

ВСИЧКО започна един февруарски следобед. Отлично си спомням, защото беше много студено и нямахме отопление. Живеех в Барселона в малък апартамент със стари балкони с дървени врати, мирис на пържено и дървояди по вратите. Нищо особено, но на шестнайсет години ми изглеждаше дворец.

Съжителствах в апартамента с Карла, Мерицел и Лола.

Карла беше студентка по химия, леко закръглена, доста властна, голяма купонджийка, която по-скоро обичаше да приготвя китайска храна и да танцува кубинска салса, отколкото да учи за натриеви съединения. Мерицел беше от Андора, нежна и прелестна, малко слабичка, със сламена коса и очи с меден цвят, учеше приложни изкуства и украсяваше тавана на жилището, като по него рисуваше блестящи падащи звезди, а по стените — улейчета дъжд. Лола, пухкава топка, глезена и мъркаща, живееше свободно в стаята на Мерицел — нейната господарка. Не бягаше, не се отдалечаваше никога в радиус на повече от десет метра от своята уютна клетка, винаги с прясна зелена салата, винаги с изчистени стърготини. Лола беше хамстерът на Мерицел и всички я глезехме и й угаждахме като на малко момиченце. Беше нашият домашен любимец.

Аз учех журналистика и допринасях за нуждите на апартамента, като се заемах с нощната обстановка и пиенето. Бях очаровала съквартирантките си със своите свещи и чайове, с еликсирите и ексцентричния си стил. Тогава, признавам си, бях твърде самонадеяна, обичах да излагам на показ прелестите си и да извличам максимална полза от всичките си предимства — от дългите си крака, от къдравата си коса с червеникави отблясъци и от зелените си очи. Харесваше ми да се обличам дръзко, предизвикателно и екстравагантно, с което карах почти всички момчета да жадуват да ме свалят, но те не се влюбваха в мен, а и повечето момичета страняха и избягваха да са ми приятелки. С изключение на Карла и Мерицел, две превъзходни простосмъртни.

Сутрин отивах към университета, но се разсейвах дори с полета на мухата и винаги имах извинение, за да не присъствам в час. Не беше трудно да бягам. Далеч по-интересен бе претъпканият със студенти бар, където ненаситно четяхме вестниците, измисляхме си най-невероятни репортажи и оправяхме света.

През тези месеци се бях вманиачила да се ровя във всеки нашумял скандал и направих толкова репортажи, че някои от преподавателите, на които вече им беше втръснало от дразнещата ми активност, ме увериха, че няма нужда да се явявам на изпит. Вероятно това беше просто отчаян опит да се отърват от мен. Съчувствах им. Бях досадна и не млъквах. Бях се специализирала да обръщам всичко нагоре с краката, да го разнищвам и да изкарвам кирливите ризи пред света. После със същата страст организирах и подготвях купоните.

Много добре си спомням, че аз записах за участие Карла и Мерицел в конкурса за маски, който студентите по журналистика организирахме в нощта на карнавала. Първоначално и двете категорично отказаха под различен претекст. Карла твърдеше, че понеже е толкова дебела, щяла да продъни подиума и не й хрумвало нищо друго, освен да се маскира като пита кашкавал. За разлика от Карла Мерицел сподели, че би потънала от срам, ако трябва да се излага на показ като манекен пред погледа на хиляди непознати, защото щяла да се чувства разголена пред тях. Аз обаче се заинатих и постепенно, с много упорство, започнах да пречупвам съпротивата им, докато накрая те склониха и дори се въодушевиха от идеята почти колкото мен.

В един зимен февруарски следобед с Карла и Мерицел, премръзнали, решихме собственоръчно да ушием маскарадните си костюми, за да са готови седмица преди изпитите. Бяхме твърде заети с шиенето на копчета и подгъви, с тропосване на ципове. Нямахме пари, бяхме ги похарчили, но преливахме от ентусиазъм, пръстите ни изтръпваха и при всяко убождане на иглата, а това ни се случваше често, виехме от болка.

Трите се смеехме на всичко с онзи глупав смях, който ме обземаше на седемнайсет години, когато зашиех нещо накриво и не знаех как, по дяволите, да го разпоря, тогава Карла казваше някоя глупост от рода на „прилича на пържена маргаритка“ и се кикотехме до сълзи, даже се превивахме от смях.

Докато не обърнаха внимание на маскарадния ми костюм.

Защо ли го избрах?

Днес все още не мога да си дам ясен отговор на този въпрос. Само знам, че спорният маскараден костюм донесе нещастието.

Видът му заинтригува приятелките ми. Нито една от тях не можеше да отгатне какъв е.

— Подскажи ни с нещо, някакъв знак.

Не възнамерявах да им кажа. Не можех да произнеса нито едно от имената на богинята. Понеже това бе един от начините да бъде призована, майка ми Деметер ми беше забранила да го правя. Имаше много имена, с които е била наричана. Единственото, което исках, като се маскирам в нейния облик, беше да докажа на себе си, че не ме е страх от суеверията на клана на вълчицата — моят клан — които ми бяха наложени от малка. Грешах. Само като си помислех за злото, ме побиваха тръпки.

— Властна жена.

— Колко властна?

— Като стомана.

— Маргарет Тачър.

Понякога Карла правеше гафове, изтърсвайки някоя голяма дивотия. Как изобщо можа да й хрумне, че ще се облека за празничния карнавал като бившата английска премиерка? Вярно е, че бях ексцентрична, ама чак толкова… Майтапеше ли се с мен? Щом ставаше въпрос за Карла, най-вероятно.

— Една кървава дама — добавих.

— Касапка? — извика Карла.

— Убийца? — присъедини се Мерицел.

И двете бяха на прав път. Тя наистина беше такава, че дори и повече. Богинята искаше човешки жертви, и то за да им изпие кръвта. Но не бих произнесла името й. Облякох си туниката с бродирана змия и пухеното наметало и им позволих да докоснат двуострата кама — моят кинжал, който никога не трябваше да им показвам и от чиста непокорност бях прибавила към своето облекло.

— Богиня съм.

Карла и Мерицел бяха превъзбудени, заинтригувани, аз от месеци ги разигравах, като пробуждах любопитството им с моите нощни предсказания или еликсирите си. Не бях артистична като Мерицел, нито пък забавна като Карла. Бях загадъчна и подхранвах онази тъмна страна, която магьосничеството подсилваше и доставяше удоволствие на моите съквартирантки. Искаха още и още и така започна всичко, под формата на игра. Застанаха на колене пред мен с поклон.

— Покажи ни силата си, велика богиньо.

— О, Селене, призоваваме те.

— В краката сме ти и ни замръзват коленете. Удостои ни с дарбата да стоплим ръцете си.

— О, да, велика Селене, пусни ни отоплението.

— Така да бъде.

Беше толкова силен импулс, че нямах време да го обмисля. От едно бързо движение на пръчицата ми излезе искра и подпали стените, които Мерицел беше декорирала с дъжд, и капчиците се превърнаха в дребни огнени петна. Беше блажена магия. Замръзналият хол пламна като огнище, стопляше се и излъчваше светлина и удовлетворение от всяко свое кътче.

Захласната, Мерицел отвори широко очи. Не се мъчеше да си обясни явлението, възприе го само като нещо красиво и затанцува под мигащата светлина на капките огън. Обратно на Карла, която се уплаши, може би защото беше биохимичка, може би защото беше готвачка, може би защото беше разумна. Спомням си, че изпищя, и едва тогава си дадох сметка, че съм извършила истинско светотатство.

Веднага прекратих магията и се престорих, че нищо не се бе случило, но вече беше твърде късно. Загубих симпатията на Карла. Оттогава тя ме гледа с подозрение и никога повече не повярва на думите ми.

— Беше илюзия. Фокус, който научих като малка — упорито се мъчех да се оправдая.

Карла недоверчиво опипа все още топлата боя на дъжда и се убеди, че стайната температура се бе покачила до двайсет и пет градуса. Проклетата му наука.

— Не, не беше фокус, беше истинско. Предизвика енергиен източник на светлина и топлина.

За късмет, Мерицел беше очарована.

— Беше превъзходно, трябва да го повторим. Как го направи?

Карла попита подозрително:

— Именно, как го направи?

Бях неспособна да измисля убедително оправдание и изломотих нещо несвързано. Започнах да проумявам, че си бях играла с огъня. В конкретния случай бе точно така — и в преносния, и в буквалния смисъл.

Същата вечер у дома дойде Деметер.

Приятелките ми не познаваха Деметер. Такава ни беше уговорката. Срещахме се насаме и нямаше да се намесва в живота ми, стига аз да не застрашавам общността. Тя спази своята част от договорката, докато аз престъпих моята.

Карла и Мерицел не можеха да повярват. Ако аз им се бях сторила интересна, то Деметер ги остави без дъх. Де да познаваше тогава баба си. Една-единствена дума я определяше — „внушителна“ Деметер беше висока, но не ръстът й бе от значение. Най-силно впечатляваха сивите смразяващи очи, тежката пепеляворуса коса, сплетена на плитка до кръста, хипнотизиращите движения на ръцете и авторитетният, непоколебим тембър на гласа й. Бях я надраснала с няколко сантиметра, но винаги се чувствах дребна до нея. Беше усещане за безсилие и слабост. Деметер беше много властна.

Появи се у дома без предупреждение и щом я видях, разбрах, че идва, за да ме отведе. Нямах ни най-малка представа как, по дяволите, бе разбрала за моето неблагоразумие, но неслучайно беше магьосница.

Узнах също, че този път няма да е на нейното.

Майка ми Деметер подуши из стаята като истинска вълчица. Търсеше присъствието, колкото и слабо да беше, на някоя вещица Одиш. Най-накрая седна пред мен, очи в очи.

— Беше излишно, Селене.

— Знам, знам… Сбърках и съжалявам.

— Не е достатъчно да кажеш „съжалявам“. Злината вече е сторена.

— Не е възможно Одиш да ме открият само за това, че съм позатоплила един леден хол. Леля Криселда приготвя сладкишите без фурна. Знаеше ли го?

— Но ти не си леля ти Криселда. Знаеше ли го?

В това се състоеше проблемът. Аз бях специална. Бях белязано момиче, бях посочена от гадателката като извор на беди и опасности. Бях нападната от една Одиш, когато навърших седем години, и оттогава живеех закриляна, следена и пленничка на всички Омар. Беше ми писнало да съм под контрол. Жадувах за свобода, анонимност, да бъда простосмъртна и толкова.

— Няма да го правя повече, кълна се.

— Не е възможно вече, Селене. Развали всичко.

— Мамо, моля те… — умолявах.

Деметер беше непреклонна. Бях й обещала да не използвам никаква магия без строгия надзор на някоя Омар. Доброволно живеех откъсната от клана на мравките, които се събираха в града. Отхвърлих предложението да присъствам на сбирките им и убедих Деметер, че се налага да остана под прикритие. Исках да бъда обикновено момиче, което учи желаната специалност и живее с други обикновени момичета. Деметер ме подкрепи, макар и с известни резерви. И сега заради една глупост бях провалила всичко. Свободата ми бе траяла само няколко месеца. Деметер размисли и даде заден ход, настоявайки да си бъда отново магьосница, свързана с общността, отдадена изцяло на клана, ангажирана с племето, със сабатите и есбатите, с недоразуменията между матриаршите и преследването на Одиш.

— Ще дойдеш с мен в нощта на Имболк. Ще се съберем в Кадакес.

Почувствах, че земята се продънва под краката ми. Деметер ми заповядваше да се откажа от единственото, което ме вълнуваше и вдъхновяваше.

— Не мога, ще има карнавал.

— Време е да вземеш участие в сабата за плодородие.

Бях чувала чудесните разкази за сабата за плодородие, за честването на „луперкалес“2, което се провеждаше по стръмните брегове на нос Креус.

Дотам прелитаха магьосници от клановете на вълчицата, гълъбицата, орлицата, мравката, саламандъра и шарана при възвишението Трамонтана, брулено от студените северни ветрове и тласкано от пяната на разбиващите се вълни. Деметер, освен моя майка, беше и великата матриарша на полуострова. Беше в борба с галийската матриарша на клана на орлицата и навярно на този сабат щеше да се решава лидерството на племето. Не ми пукаше. В продължение на много години понасях раздорите и караниците им и ми беше писнало от историите им. Въобще не ми дремеше.

Станах и я предизвиках:

— Няма да дойда. Вече съм си ушила маскарадния костюм.

Може би ми потрепна гласът, сигурно бях произнесла „маскараден костюм“ със страх, защото светкавично си спомних за светотатството, което бях извършила, маскирайки се като богинята, и ми хрумна, че именно зловредното й влияние ме бе подтикнало да прибегна към магията. Напразно се надявах Деметер да не забележи притеснението ми. Но тя беше магьосница, и то не коя да е. Деметер можеше да усети смущението ми и да разгадае безпокойствието ми.

Веднага го разбра. Потърси маскарадния ми костюм, откри го и след като го държеше в ръцете си, не се показа нито вбесена, нито ядосана. Думата, която можеше най-добре да опише примигването, гримасата на устата и това леко потрепване на ръцете й, беше „страх“. Деметер уплашена?

На моменти дъщерите смятаме, че майките ни са несломими, не се боят от нищо, не усещат страх от никого. Когато видях, че Деметер се страхува от богинята, се окуражих. Бе за миг, но достатъчно.

— Как стана, Селене?

— Кое?

— Откъде ти дойде наум да се облечеш като Баалат?

И тогава разкрих, че се боеше не от нея, защото се осмели да произнесе първото й име, а да не съм станала подвластна на влиянието й.

— Не вярвам в нея, затова го сторих.

Деметер се срина.

— Знаеш историята. Знаеш, че Баалат, великата Одиш от Билбос, е царувала над финикийците и е искала човешки жертвоприношения.

— Знам.

— И че всъщност тя е въплъщение на кръвожадния безмилостен бог Баал.

— Знам.

— Била е позната като Великата магьосница, тъй като красотата й можела да се сравни с тази на Венера или Афродита.

Знаех го, разбира се, че го знаех, от малка само за това бях слушала да се говори.

— Запозната съм с легендата. Знам, че е подлудявала мъжете и ги разделяла от съпругите им, че е предизвиквала глад и унищожение за растенията, че е всявала смърт, че е призовавала мъртвите, че е била бич за Омар. Онази, която е отнела живота на най-много девици Омар, задминавайки дори графиня Ержебет. Която е изпила кръвта на най-много бебета Омар, която е унищожила клановете на елена, жирафа и на скорпиона.

— Не е никаква легенда. Защо я предизвикваш, като я призоваваш.

— Защото не ме е страх. Не вярвам в Астарта.

Тогава Деметер си изпусна нервите и ми удари силна плесница.

— Как се осмеляваш да произнесеш едно от имената й.

Бузата ми се зачерви, но не заплаках. Усещах топлите сълзи да напират, парейки на очите ми, но не заплаках. Бях горда и не исках Деметер да ме види разплакана. Напротив, вдигнах надменно глава и я предизвиках отново:

— Няма да дойда с теб да чествам нощта на Имболк.

— Дай ми пръчицата си — изиска майка ми в отговор.

Когато й я подадох, сякаш се разделих с част от себе си. Онази част, която се предполагаше, че отхвърлям, единствената, която познавах до този момент. Да отнемеш пръчицата на една магьосница, означаваше голямо наказание. И опасност. Може би не знаеш, че без пръчица магьосниците Омар ставаме безпомощни, подвластни на всяко нападение на вещица Одиш. Затова Деметер ме обърка. Ако ми беше майка, как можеше да ме остави в ръцете на съдбата.

— Искаш Одиш да ме довършат ли?

Деметер ме смрази с отговора си:

— Одиш ли? Нали не вярваш, че съществуват? Нали твърдиш, че дамата от Билбос никога не е съществувала.

Беше изпитание, Деметер ме изпитваше. Съгласих се и предадох пръчицата си. Знаех, че ще затегне моя щит с още по-голяма сила, и на излизане ще отправи заклинание за моята защита. Но сбърках. Почувствах как топлината от предпазния щит, който стягаше корема ми и с който бях свикнала от малка, се разпръсква, докато изчезна.

— Какво правиш?

— Освобождавам те от веригите. Свободна си.

Изпаднах в паника. Свободата може да предизвика истинска паника, ако не си свикнала.

Завъртя собствената си пръчица и промълви няколко думи, беззвучни и безизразни, също като погледа й. Усетих огромна празнота, от която ми се зави свят. Деметер бе оттеглила защитата, която ме обгръщаше.

— Сега си свободна да произнасяш името на богинята, ако искаш.

Тръгна си и ме остави разголена и беззащитна.

Искаше да ми даде урок. Беше убедена, че ще умра от страх и ще изтичам при нея незабавно със сълзи на очи да я умолявам да ме защити, съгласявайки се с всичките й условия. Правеше го със съзнанието, че ме излага на голяма опасност. Правеше го със съзнанието, че предизвиква съдбата: да се сбъдне пророчеството на гадателката.

Деметер беше непоклатима като камък. Лошото е, че ме бе възпитала в тази непоклатимост и колкото и да й тежеше, бях нейна дъщеря. Коя от коя по инат.

И същата вечер, още щом майка ми излезе през вратата, в къщата нахлу леден вятър и внезапно ме побиха тръпки. Когато ни се засякоха погледите с Карла, трябваше да сведа очи. Почувствах се слаба. Почувствах се зле.

Така ли се чувстват простосмъртните?

Мисля, че от момента, в който призовах името на богинята, стихията на злото се промъкна в живота ми. И там започна моята история. По-точно казано, нашата история.

Все още оставаше седмица до тържеството и бяхме в сесия. Ужасна комбинация. Студ, лоша обстановка, недоверие и скучни записки за изпитите, взети и копирани както падне в последния момент.

Отношенията ни с Деметер се бяха пропукали и нямах намерение да предприема каквото и да било, за да поправя нещата. Тогава не знаех, че ако спуканото не се залепи навреме, то се уголемява, докато не се превърне в непреодолима пропаст. Бях твърде млада и исках да стигна докрай. Макар и да не знаех къде точно е краят.

Единственото, което знаех, е, че при тези обстоятелства не бях в състояние да изкарам и един изпит. Случваше ми се много странно нещо. Чувствах се толкова оголена и беззащитна, че треперех като лист и едва можех да направя две крачки, без да се спра и да се обърна, притеснена от погледите, които усещах през дрехите си. Под никакъв претекст не можех да седна с гръб към останалите. Чуждите очи не само ме смущаваха, те ме дразнеха, драскаха ме по кожата, деряха ме, причиняваха ми дори болка. Някои погледи бяха свирепи, като отровни стрели. До този момент винаги бях живяла защитена от уроки, а сега майка ми ме оставяше безпомощна и изложена на всякакви външни влияния и опасности. Не можех да си обясня как Карла и Мерицел ходеха до мен така безгрижни, без да се притесняват дали някой върви зад тях, без да се чувстват застрашени от чужди очи. Заприличах на луда и в деня, в който ме задължиха да седна на първия ред в залата, където се провеждаше изпитът по съвременна история, трябваше да стана след няколко минути с празен лист, без да имам време да отговоря на нито един въпрос. Беше жалко. За този изпит бях учила и със сигурност, с абсолютна сигурност щях да се справя блестящо и да изкарам добра оценка. Знаех всички въпроси, така че напуснах залата бясна. Няма нещо, което да предизвика повече яд от това, да не можеш да изпълниш очакванията си, когато са налице.

Хрумна ми, че може да е отмъщение на Деметер, задето отказах да уча медицина. Майка ми искаше да продължа семейната традиция и да се посветя на акушерството. А още по-добре — на лекарската професия. Родословното дърво на Цинулис изобилстваше от акушерки и бях прекарала живота си сред раждания, бабувания, плач на новородени, кърпи, пропити с кръв, и родилни плаценти. Бях твърде свикнала с това и можех да помагам за контрола на дишането при контракция, да срежа пъпна връв или да извъртя заклещено бебе и да го освободя. Бях приела, че като порасна, също ще израждам деца, ще помагам на майките им да родят. Всички магьосници Омар вярваха в това — леля ми Криселда го вярваше, братовчедка ми Лето го вярваше и майка ми Деметер също го вярваше.

Докато не се случи злощастието на Лето, на което бях свидетел.

Дори и днес ми е трудно да извикам спомена за случилото се. Много трудно ми беше да забравя жестоката сцена. Някой ден ще ти го разкажа, но сега не мога. Само знам, че след като Лето роди, прекарвах цели нощи в неутешим плач. Не можех да приема тревогата от това, да стана акушерка и да израждам чудовищни същества. Не можех да се посветя на тази професия, без да си представям раждане след раждане, че някой ден ще акуширам една безутешна майка, едно безформено дете, неизбежната смърт, безсилието да не мога да помогна на нито един от двамата. Затова, без да кажа на никого, реших, че няма да бъда нито акушерка, нито лекарка, че няма да присъствам на раждания, а ще се посветя на пътувания и писателство. Затова се записах във Факултета по журналистика и имах първото си пререкание с Деметер.

Оттогава бяха минали няколко месеца и бях излязла победител. Деметер се оказа с напредничаво мислене и се съгласи да живея сама в града, докато уча, заобиколена от много простосмъртни, без да се бъркам прекалено в работите на клана и като се стремя да не се набивам на очи.

Бяха смутни времена. Астроложките предсказваха, че идването на избраницата наближава, и Одиш, които в продължение на дълги години се бяха крили в бездействие, започнаха да дават признаци за живот. Ако беше вярно, че избраницата ще се появи, то войната на вещиците щеше да се задълбочи. А Деметер имаше достатъчно работа с ръководенето на племето, за да се занимава и с мен.

Затворих се вкъщи след изпита и останах на легло. Имах големия късмет да разчитам на сладката Мерицел. Веднага разбра, че съм притеснена, и рисуваше до мен, като ми предлагаше молива си да се разсея, показваше ми как да драскам силуети и пропъждаше страховете ми. И го постигна.

Дотогава мислех, че Мерицел е добра съквартирантка, която се появява в неделя вечер с мляко под мишница, масло и тостери на оферта, и че ни пълни стените със звезди и дъжд. През тази седмица открих, че е и търпелива, любвеобилна и може да бъде много добра приятелка. Не бързаше и в това се състоеше магията на нейната компания. През времето, прекарано с Мерицел, се научих, че добрата приятелка не трябва никога да бърза. С първия слънчев лъч Мерицел сядаше до мен на леглото със скицника си и ми носеше мляко и бисквити. Извиняваше се, че не умее да готви, но беше голям жест. Успокояваха ме повече разговорите ни, смехът и рисунките, отколкото цялата храна на света.

Мерицел беше в превъзходен период. Беше изкарала много добри оценки на изпитите. Баща й току-що й бил казал, че за края на учебната година ще й подари кола — страхотен синьо-зелен нисан патрол, сто и двайсет коня, пет цилиндъра и гуми от 250 милиметра. Истински всъдеход, с който можеха да се изкачват върхове, да се прекосяват реки и да се предприемат всякакви авантюри като на телевизионна реклама. Може би не беше най-подходящото превозно средство за нежната и сладка Мерицел, но тя толкова се бе ентусиазирала, че носеше снимка на своя нисан по пътищата и я показваше на всеки, сякаш беше племенник или кученце, току-що влезли в семейството. Мерицел бе преизпълнена с щастие. Цялата сияеше, очите й блестяха, бузите й бяха зачервени, а на лицето й грееше усмивка. Не след дълго ме зарази със своята жизнерадост. Но ме обърка. Щастието й не идваше от чисто новия джип. Една сутрин, полузасрамена, ми изясни погрешното ми впечатление:

— Имам си гадже.

Останах като гръмната. Мерицел беше влюбена. Беше прекрасно.

— Хайде, кажи ми нещо за него.

Изчерви се.

— Тайна е.

— И защо да е тайна?

Усмихна се.

— Защото винаги, когато говоря за гаджето си предварително, нещо се обърква, но този път е сериозно.

Все още не разбирах. Не схващах това „сериозно“.

— Искаш ли да се омъжиш за него?

Мерицел се изсмя.

— Ти си побъркана.

— След като казваш, че е сериозно, какво имаш предвид?

Мерицел лукаво ми намигна:

— Ами… ти знаеш… преспахме.

Като че ли ме заля с вряла вода. Отнесената Мерицел, която летеше в облаците като дъждовните си капки, бе правила любов с момче, без да знам, и лудо се влюбваше за отрицателно време. Ами аз? Аз бях взискателна, толкова взискателна, че досега не бях открила момче, което да ме заинтригува повече от първите десет секунди. С погледа си на магьосница бях експерт по отгатването на най-скритите им страхове и несигурността им, долавях проблемите и детинщината им на пръв поглед и вече не ме интересуваха. Ще се влюбя ли някой ден? Ще намеря ли като Мерицел някой? Тя не разбра добре мълчанието ми.

— Извинявай, знам, че ти нямаш тайни от мен.

И тогава тази, която се засрами, бях аз. Ако Мерицел знаеше всички мои тайни, щеше да ме накара да й върна шоколадовите бисквити, които ме бе накарала да изям. Освободих я от угризенията й, без да се преструвам ни най-малко. Нищо не ми костваше, тъй като наистина се радвах за нея. Мерицел беше очарователна и заслужаваше цялата любов на света.

— Прекрасно е. Ще ме запознаеш ли с него?

— Да, на карнавала.

Не можах да потисна разочарованието си.

— Не знам дали ще дойда на тържеството.

— Разбира се, че ще дойдеш. Дотогава сигурно ще се оправиш.

Нямах намерение да се излагам на опасности и да живея без предпазен щит, без протекция, без пръчица. Не исках да се предавам и да позволя на Деметер да ми се налага насила. Щях да изтърпя на легло колкото е необходимо.

— Заради майка ти ли?

Уплаших се. Дали Мерицел не усещаше, че има нещо нередно?

Тя самата разсея опасенията ми:

— Чух ви да се карате вечерта, когато дойде. Знам, че го прие много зле, и мисля, че оттогава си болна. Защо не се одобриш с нея?

Отрекох с глава:

— Майка ми е много твърдоглава.

— Сигурно те обича прекалено.

— Да бе.

Тя си нямаше никаква представа какво е да съжителстваш с Деметер.

Тогава Мерицел ми сподели за втори път още нещо от живота си:

— Аз нямам майка. Не знаеш каква си късметлийка, щом имаш майка.

Само можех да я хвана за ръцете и да ги стисна здраво. В някои моменти думите са излишни.

Предполагам, че се дължеше на този жест, но Мерицел направи нещо за мен, което никой преди не се бе осмелил. Спонтанно стана посредник между мен и майка ми.

Деметер притеснена се появи вкъщи. Мерицел й бе съобщила за състоянието ми и без да продума нищо, ми нареди да се съблека и прегледа тялото ми милиметър по милиметър. Чувстваше се виновна за това, че ме бе оставила беззащитна и на волята на която и да е Одиш от чисто високомерие.

— Имаш ли затруднение при дишане?

— Не.

— Да си усещала задушаване, пробождане, болка?

— Не.

— Повтарящи се сънища?

— Не.

— Побивали ли са те тръпки?

— Понякога.

— Внезапно затопляне по гърба?

— Това да. Всеки път, щом ме погледнеха. Не можех да го понасям.

Деметер докосна челото ми и ми премери пулса, после ме прегърна.

— Горкичката ми.

Почувствах се облекчена. Мерицел беше права. Майка ми се безпокоеше за мен и аз бях щастливка, че я имам. Извади пръчицата ми от куфарчето си и ми я даде.

— Сега вече знаеш какво е да живееш извън клана. Които така са решили, е трябвало да живеят с тази тревога.

— Имало ли е магьосници, които са се отделили от племето?

— Някои.

— А оцелели ли са?

— Някои.

Деметер не беше много словоохотлива. От друга страна, не исках да я разпитвам за причините, принудили жените да се отрекат от магьосничеството, нито пък какво точно се е случило на тези, които не са оцелели…

— Ти принадлежиш към клана, не го забравяй.

И ми върна предпазния щит, който стегна корема ми. На мига усетих благополучието да живея под благодатното заклинание на защитата й.

Разположи пет ароматни свещи във всеки ъгъл на стаята, които образуваха перфектна пентаграма, и ги запали; приготви ми ободрителна отвара и после ми даде едно камъче малахит. Притиснах го здраво към гърдите си и усетих равномерното си дишане и свободното циркулиране на кръвта по вените ми. Страховете ми бяха изчезнали и започвах да се чувствам сигурна с щита си, с камъчето си, пазена от светлата пентаграма и благодатната сила на майка ми.

Деметер си помисли, че съм се поучила от урока. Колко малко ме познаваше.

— В петък трябва да си готова. Ще мина да те взема, за да отидем заедно на честването на Имболк.

— Не възнамерявам да ходя.

Беше вярно, но далеч по-вярно бе, че все още се чувствах отпаднала и зависима. Мисля, че в този момент Деметер можеше да ме убеди да се върна към стадото. Но тя доста глупаво изпусна сгодния случай.

— Селене, много е важно за мен да дойдеш на сабата.

— Така ли? И защо? — Беше ми приятно да настоява, искаше ми се да ме помоли.

Мислех си, че ще ми говори колко ще е горда да ме представи публично, правех си илюзии, че ще се радва да сме двете заедно… Деметер обаче не можеше да се постави на мястото на едно седемнайсетгодишно момиче.

— Ще се провеждат избори за вожд на племето. Твоят глас се зачита, а двете с Клаудина сме в почти равни позиции.

Беше по-лошо, отколкото ако ми бе ударила шамар. За нея бях това, още един глас, подкрепа за нейните лични амбиции.

— Няма да дойда. Не искам да участвам във вашите глупави спорове.

— Не са глупави, Селене, политиката е в основата на всичко.

— Не ми харесва политиката, повръща ми се от вашата политика.

Опита се да ме вразуми. Напразно.

— Ако не ти харесва нашата политика, ще трябва да се намесиш, за да я промениш.

— Дума да не става.

— Законите на магьосниците Омар ги съставяме ние, не са никаква измислица.

— Не искам да съм магьосница Омар.

— Какви ги говориш? Такава си, и точка.

— Попита ли ме, когато се родих? Даде ли ми правото да избирам?

Деметер се обърка:

— Кой ти е казал, че е възможно да се избира?

Аз я обърках още повече, като й подадох пръчицата.

— На.

— Полудя ли?

Не бях луда. Пробвах докъде мога да стигна.

— Ако си дошла да ме шантажираш, предпочитам да остана на легло или да рискувам да умра.

Този път Деметер не ме удари, нито ми отне пръчицата, но възмущението я задушаваше:

— Когато имаш проблеми, не идвай да ми искаш помощ.

— Нито пък ти на мен. Не възнамерявам да ти помогна да се докопаш до властта, нито пък да се караш с тези кресливи вещици.

Вместо отговор Деметер махна бързо с пръчицата си и унищожи костюма ми на Баалат.

— Все ми е едно. Ще си направя друг! — изкрещях сърдито аз.

Деметер отвори вратата и излезе.

Отношенията ни за малко да се изгладят, но аз се бях заинатила и задълбочих проблема.

След няколко минути Мерицел влезе на пръсти и тревожно ме погледна:

— Пак ли се скарахте?

Благодарих й за интереса с прегръдка. После станах от леглото и погледнах през прозореца. Сухите и студени дни в средиземноморските страни са ведри. Когато вятърът замита облаците, ясното небе проблясва, като че ли е лято.

Подмамват. Карат да си мислиш, че слънцето излъчва топлина и температурата е приятна, но всъщност под този приятен вид студът хапе. Мислех си за Деметер, за нейния вид на майка и защитница. Нейната нежна плитка, нейните опитни и обгръщащи ръце. Но беше и ще си остане студена магьосница. Магьосница, която предпочиташе да властва и да определя чуждите съдби, вместо да се опита да разбере собствената си дъщеря. Майка ми беше избрала политиката и в онзи момент чувствах дълбока омраза към племето. Взех си кърпа и се запътих към банята.

— Ще излизаш ли?

— Имам много неща да свърша преди тържеството — отговорих.

— Ще дойдеш на карнавала? — възкликна тя, докато пляскаше с ръце.

— Да, ама имам един проблем.

— Какъв?

Във въпроса се подразбираше желанието й да ми помогне.

— Нямам костюм, майка ми го взе.

Мерицел въздъхна облекчено.

— Няма значение. Ще ти помогна да си го ушиеш отново. Очарова ме змията.

Учудено я погледнах. Кървавата богиня, вещицата на любовта бе съблазнила Мерицел.

И тя, без да знае, пагубно реши съдбата си, както и моята.