Кървави книги (Том 6)

Кървавата книга (Послепис): На улица „Йерусалим”

Уайбърд погледна книгата и тя отвърна на погледа му. Всичко, което му бяха казали за момчето, беше истина.

— Как успяхте да влезете? — поиска да узнае Макнийл. В глава му нямаше нито гняв, нито безпокойство; само обикновено любопитство.

— През стената — отвърна Уайбърд.

Книгата кимна.

— Дойдохте, за да проверите дали слуховете са истина?

— Нещо такова.

Сред познавачите на ексцентричното, историята на Макнийл се разказваше с благоговеен шепот. Как момчето си бе изкарвало хляба, като се бе представяло за медиум и бе измисляло истории за покойниците; и как на мъртвите най-накрая им писнало от подигравките му и нахлули в света на живите, за да осъществят безупречното си отмъщение. Бяха покрили тялото му с надписи; бяха татуирали върху кожата му своите истински завети, за да не може никога повече да използва неоснователно скръбта им. Бяха превърнали плътта му в жива книга — кървава книга, всеки инч от която беше щателно изписан с историите им.

Уайбърд не беше лековерен тип. Никога не беше приемал насериозно тази история — до този момент. Но сега пред него стоеше живото доказателство за истинността й. Върху голата кожа на Макнийл нямаше нито едно място, което да не беше прогорено с мънички букви. Повече от четири години бяха изминали от деня, в който духовете бяха дошли за момчето, но кожата изглеждаше все така чувствителна, сякаш раните никога нямаше да се излекуват напълно.

— Видяхте ли достатъчно? — попита момчето. — Това не е всичко. Покрит е с надписи от главата до петите. Понякога си мисли, че са изписали даже вътрешностите му. — То въздъхна. — Искате ли да пийнете нещо?

Уайбърд кимна. Може би няколко глътки алкохол ще накарат ръцете му да спрат да треперят.

Макнийл си наля чаша водка, отпи от нея, след което наля втора чаша за госта си. Уайбърд забеляза, че тилът на момчето е също толкова плътно изписан, колкото лицето и ръцете му; надписите се губеха в косата му. Очевидно дори скалпът му не беше убягнал от вниманието на авторите.

— Защо говорите за себе си в трето лице? — попита той Макнийл, докато момчето се приближаваше с чашите. — Сякаш не сте…?

— Момчето? — рече Макнийл. — То не е тук. Отдавна го няма.

Той седна; отпи от чашата си. Уайбърд започна да изпитва известно безпокойство. Побъркано ли беше момчето или просто играеше някаква проклета игра?

То отпи още една глътка водка, след което попита с равен глас:

— Каква стойност има за вас?

Уайбърд се намръщи.

— Кое?

— Кожата му — отвърна момчето. — Нали затова сте дошли?

Уайбърд пресуши чашата си на две глътки, без да отговори. Макнийл повдигна рамене.

— Всеки има право да мълчи — отбеляза той. — Освен момчето, разбира се. За него никакво мълчание. — Погледна надолу към ръката си и я обърна, за да покаже надписите на дланта. — Историите се пишат денонощно. Никога не спират. За себе си разказват, разбирате ли. Не спират да кървят. Никога няма да ги заглушите; никога няма да ги изцелите.

Луд е, помисли си Уайбърд, и тази мисъл по някакъв начин направи онова, което се канеше да извърши, много по-лесно. По-добре да убиеш болно животно, отколкото здраво.

— Има един път, разбирате ли… — продължаваше да говори момчето. Дори не поглеждаше палача си. — Път, по който мъртвите слизат долу. Той го видя. Тъмен, странен път, пълен с хора. Не е минал нито ден, в който да не е… да не е искал да се върне назад.

— Назад? — попита Уайбърд, доволен, че момчето продължава да говори.

Ръката на Уайбърг се плъзна в джоба на сакото му, към ножа. Той му действаше успокояващо в присъствието на този безумец.

— Нищо не е достатъчно — каза Макнийл. — Нито любовта. Нито музиката. Нищо.

Уайбърд стисна ножа и го измъкна от джоба си. Момчето видя острието и погледът му се затопли.

— Така и не му казахте каква е стойността й — рече то.

— Двеста хиляди — отвърна Уайбърд.

— Познава ли го?

Убиецът поклати глава.

— Емигрант — отвърна той. — От Рио. Колекционер.

— На кожи?

— Да.

Момчето остави чашата си. Промърмори нещо, което Уайбърд не можа да разбере. След това каза много тихо:

— Направете го по-бързо.

Той леко потрепери, когато ножът намери сърцето му, но Уайбърд се справяше умело с работата си. Моментът настъпи и отмина, преди момчето дори да разбере какво се случва, камо ли да го почувства. После всичко свърши, поне за него. За Уайбърд истинската работа едва сега започваше. Трябваха му два часа, за да завърши одирането. След като приключи — кожата беше увита в чист чаршаф и прибрана в куфара, който беше донесъл специално за тази цел — беше абсолютно изтощен.

Излизайки от къщата, той си мислеше, че утре ще отлети до Рио и ще получи останалата част от плащането. После Флорида.

Прекара вечерта в малкия апартамент, който беше наел за досадните седмици наблюдение и планиране, които бяха предшествали днешното дело. Радваше се, че си тръгва. Тук се беше чувствал самотен, изпълнен с очакване. Сега работата беше свършена и той можеше да забрави за всичко това.

Спа добре, приспиван от въображаемия аромат на портокалови горички.

Когато се събуди обаче не миришеше на плодове, а на нещо пикантно. Стаята беше потънала в мрак. Извърна се надясно и протегна ръка, за да включи лампата, но не успя.

Тогава от другия край на стаята се чу тежък, пльокащ звук. Той седна в леглото, взря се в мрака с присвити очи, но не успя да види нищо. Спусна краката си на пода и се накани да се изправи.

Първата му мисъл беше, че не е затегнал добре кранчето в банята и е наводнил апартамента. Краката му бяха потопени до коленете в топла вода. Смутен, той прецапа до вратата и светна голямата лампа. Не стоеше във вода. Твърде гъста беше, твърде скъпоценна; твърде червена.

Той изкрещя отвратено и се обърна да отвори вратата, но тя беше заключена и нямаше ключ. Заудря панически по твърдото дърво и започна да вика за помощ. Молбите му останаха нечути.

Когато се върна в спалнята, горещият прилив достигаше до бедрата му; потърси източника му.

Куфарът. Лежеше си там, където го бе оставил, върху бюрото, и кървеше изобилно през всичките си шевове; и през ключалките; и през пантите — сякаш вътре в него се извършваха стотици жестокости и той не можеше да удържи потока, породен от тях.

Уайбърд гледаше пълноводния поток, който се изливаше. За секундите, които бяха изминали от ставането му от леглото, кървавият басейн беше станал по-дълбок с няколко инча, а потопът продължаваше.

Опита се да отвори вратата на банята, но тя също се оказа заключена. Поиска да отвори прозореца, но жалузите не помръднаха. Кръвта стигна до кръста му. Повечето мебели плуваха в нея. С ясното съзнание, че ако не предприеме някакви решителни действия, е загубен, той отиде до куфара и натисна капака му с ръце, с надеждата да спре потока. Напразни усилия. Докосването му като че ли накара кръвта да потече с нови сили, заплашвайки да разкъса шевовете.

Историите не спират, беше казало момчето. Продължават да кървят. И сега Уайбърд като че ли ги чуваше в главата си, тези истории. Десетки гласове, всеки разказваше някаква трагична история. Потопът го повдигна към тавана. Той се опита да задържи брадичката си над повърхността, но за няколко минути в стаята остана само един инч въздух отгоре. И докато дори това поле се стесняваше, Уайбърг присъедини гласа си към общата какофония, като не спираше да моли този кошмар да спре. Но другите гласове го заглушаваха със своите истории и когато устните му опряха тавана, въздухът му свърши.

Мъртвите си имат свои пътища. По точни маршрути пътуват призрачни влакове и файтони-сънища; прекосяват пустошта, която се намира отвъд нашия живот, и превозват безкраен поток от отпътуващи души. По тези пътища има пътни знаци, мостове и спирки. Има бариери и кръстовища.

Точно на едно от тези кръстовища Лион Уайбърг улови погледа на човека в червен костюм. Тълпата мъртъвци тласна Уайбърг напред и едва когато се приближи, той осъзна грешката си. Мъжът не носеше костюм. Не носеше дори кожата си. Но това не беше Макнийл — момчето отдавна беше минало по този път. Беше някакъв съвсем различен одран човек. Уайбърг тръгна редом с него и двамата се разговориха. Одраният човек му разказа как е стигнал до това състояние; за заговорите на своя зет и за неблагодарността на дъщеря си. На свой ред Лион му разказа за последните си мигове.

Изпита огромно облекчение от разказването на историята. Не защото искаше да бъде запомнен, а защото просто се освободи от нея. Този живот, тази смърт вече не му принадлежаха. Очакваха го други дела, както и всички останали. Пътища, които да измине; красоти, от които да се опие. Уайбърд почувства как хоризонтът се разширява. Усети как въздухът става по-лек.

Казаното от момчето беше истина. Мъртвите си имат пътища.

Само живите са изгубени.