Кървави книги (Том 6)

Те заплатиха с кръв

Лок вдигна поглед към дърветата. Вятърът шумеше в тежките им клони като придошла река. Поредното въплъщение, едно от многото. Когато за пръв път бе попаднал в джунглата, той беше изумен от безкрайното разнообразие от животни и растения в техния неуморен парад на живота. Но той си имаше едно на ум. Цялото това процъфтяващо разнообразие беше измама; джунглата само се преструваше на райска градина. Там, където невежият нарушител виждаше просто сияещо природно великолепие, Локи забелязваше таен сговор в действие, в който всяко нещо се правеше не на това, което е. В дърветата и реката; в цветовете и птицата. В крилцата на пеперудата и в очите на маймуната; на гърба на гущера и в слънчевата светлина върху камъните — безкрайна смяна от въплъщения, като стая с огледала, която обърква сетивата и, с течение на времето, загива самият разум. Виж ни сега, мислеше си той на пияна глава, докато стояха около гроба на Черик, виж ни как също играем тая игра. Живи сме, но играем мъртъвци по-добре, отколкото самите мъртви.

Тялото бе започнало да гние, когато го напъхаха в чувала и го занесоха в изоставения участък до къщата на Тетелман, за да го погребат. Наоколо имаше още половин дузина гробове. Само на европейци, ако се съдеше по имената, прогорени грубо върху кръстовете; убити от змии, от жегата, от копнеж.

Тетелман се опита да каже кратка молитва на испански, но бученето на дърветата и чуруликането на птиците, които се прибираха по гнездата си с наближаването на нощта, заглушаваха гласа му. Накрая се отказа и всички тръгнаха обратно към прохладната вътрешност на къщата, където стоеше Щумф, пиеше бренди и се взираше с празен поглед в потъмняващото петно върху дъските на пода.

Отвън двама от опитомените индианци на Тетелман засипваха чувала на Черик с пръст, нетърпеливи да приключат работата и да се махнат преди да е паднала нощта. Локи гледаше през прозореца. Гробокопачите не разговаряха по време на работа, а бързо запълниха плиткия гроб и го утъпкаха доколкото можаха с вкоравените си пети. Потропванията им приеха определен ритъм. На Локи му хрумна, че вероятно са пияни като дъски; познаваше малко индианци, които не пиеха като смоци. И сега, залитайки леко, те започнаха да танцуват около гроба на Черик.

— Лок?

Лок се събуди. В тъмнината светеше огънчето на цигара. Когато пушачът дръпна силно, върхът засвети по-ярко и от мрака изплува измореното лице на Щумф.

— Лок? Буден ли си?

— Какво искаш?

— Не мога да заспя — отвърна мъжът. — Мислех си. Самолетът с доставките ще пристигне от Сантарем вдругиден. За няколко часа можем да сме там. Да се махнем оттук.

— Ами да.

— Имам предвид завинаги — каза Щумф. — Далеч оттук.

— Завинаги?

Щумф запали нова цигара от фаса на предишната, преди да отговори:

— Не вярвам в проклятия. Мисля, че не.

— Кой е казал нещо за проклятия?

— Видя тялото на Черик. Каквото и да му се е случило…

— Това е болест — рече Лок, — как й викаха? Когато кръвта не се съсирва правилно?

— Хемофилия — отвърна Щумф. — Той не страдаше от хемофилия и двамата го знаем много добре. Неведнъж съм го виждал да се порязва и раните му зарастваха не по-зле от нашите.

Лок плесна върху един комар на гърдите си и го размаза с пръсти.

— Добре. Тогава какво го уби?

— Ти огледа раните по-добре от мен, но ми се стори, че кожата му просто се разцепваше при докосване.

Лок кимна.

— Точно така изглеждаше.

— Може да е пипнал нещо от индианците.

Лок прие насериозно думите му.

— Не съм докосвал никой от тях — рече той.

— Нито пък аз. Но не и той, помниш ли?

Лок помнеше; подобни сцени трудно се забравяха, колкото и да се опитваше.

— Господи — рече той с приглушен глас. — Егати шибаната ситуация.

— Връщам се в Сантарем. Не искам да идват да ме търсят.

— Няма да дойдат.

— Откъде знаеш? Здраво омазахме нещата там. Можехме просто да ги подкупим. Да намерим някакъв друг начин да ги накараме да се махнат от земята.

— Съмнявам се. Нали чу какво каза Тателман. Родова собственост.

— Можеш да получиш моята част от земята — каза Щумф. — Аз не я искам.

— Значи сериозно говориш? За махането оттук?

— Чувствам се омърсен. Ние сме грабители, Локи.

— Погребението си е твое.

— Сериозно говоря. Аз не съм като теб. Никога не съм имал куража да се занимавам с такива неща. Ще откупиш ли моята третина?

— Зависи от цената.

— Каквото ти се дава. Твоя е.

След като се изповяда, Щумф се върна в леглото, за да си допуши цигарата в тъмното. Скоро щеше да се развидели. Поредната зора в джунглата: прекрасен момент, твърде кратък, преди светът да започне да се поти. Колко мразеше това място. Но поне не беше докосвал никой от индианците; не беше се приближавал дори на разстояние от едно издишване. Каквато и зараза да бяха предали на Черик, той определено не я беше пипнал. След по-малко от четирийсет и осем часа щеше да е далеч, в Сантарем, и после в някой друг град, който и да е, където племената не можеха да го проследят. Вече беше изтърпял наказанието си, нали? Беше заплатил за алчността и арогантността с гадостта в корема си и с ужасиите, които никога нямаше да успее да забрави напълно. Дано това да е достатъчно, помоли се той, и потъна в грабителски сън, преди маймуните да са успели да обявят с виковете си началото на новия ден.

Един бръмбар с блестящо гръбче, попаднал в капан под противокомарната мрежа на Щумф, жужеше в кръгове и търсеше начин да се измъкне. Не можа да намери изход. Накрая, изтощен от търсенето, закръжи над спящия мъж и кацна на челото му. Запълзя, пиейки от порите му. Под едва доловимите му стъпки кожата на Щумф се цепеше в поредица от мънички рани.

До индианското село бяха стигнали по обяд, под змийското око на слънцето. Първоначално им се беше сторило, че мястото е изоставено. Лок и Черик навлязоха в селището, като оставиха гърчещия се от дизентерия Щумф в джипа, скрит от ужасната жега. Черик пръв забеляза детето. Момченцето с издуто коремче на около четири или пет години, чието лице беше боядисано с ярки ивици червена растителна боя уруку, се измъкна от скривалището си и дойде да зяпа нарушителите, безстрашно в любопитството си. Черик застана неподвижно; Лок направи същото. От колибите и изпод укритието на дърветата един по един започнаха да излизат хората от племето и да зяпат новодошлите също като момчето. Ако на широките им лица със сплескани носове имаше някакво изражение, Лок не можеше да го улови. Тези хора — той смяташе всички индианци за част от едно окаяно племе — бяха невъзможни за разгадаване; измамата бе единственото им умение.

— Какво правите тук? — попита той. Слънцето изгаряше тила му. — Това е наша земя.

Момчето продължаваше да го гледа. Бадемовите му очи отказваха да излъчват страх.

— Те не те разбират — каза Черик.

— Докарай Краут тук. Накарай го да им обясни.

— Не може да помръдне.

— Докарай го — повтори Лок. — Не ми пука дали е напълнил гащите.

Черик се върна при джипа, като остави Лок да стои в кръга от колиби. Огледа навсякъде, от врата до врата, от дърво до дърво, като се опитваше да ги преброи. Имаше поне трийсетина индианци, две трети от тях бяха жени и деца; потомци на великите народи, които някога бяха бродили из басейна на Амазонка. Някога наброявали десетки хиляди, сега тези племена бяха почти изчезнали. Гората, в която бяха живели поколения наред, сега беше изсичана и изгаряна; през ловните им земи преминаваха осемлентови магистрали. Всичко, което бяха смятали за свещено — девствената дива природа и тяхното място в нейната система — беше стъпкано и осквернено: те бяха изгнаници в собствената си земя. Но въпреки това отказваха да се подчинят на новите си господари и техните пушки. Само смъртта можеше да ги убеди, че са изгубили, размишляваше Лок.

Черик намери Щумф проснат на предната седалка на джипа; измъченото му лице беше още по-нещастно.

— Лок иска да дойдеш — каза той, като с разтърсване го измъкна от дрямката. — Селото все още е обитавано. Трябва да поговориш с тях.

Щумф простена.

— Не мога да помръдна — рече той. — Умирам…

— Лок те иска жив или мъртъв — рече Черик. Страхът от Лок, за който избягваха да говорят, беше може би едното от двете неща, които ги свързваха; той и алчността.

— Чувствам се ужасно — каза Щумф.

— Ако аз не те заведа, той сам ще дойде — отбеляза Черик. Това не можеше да се оспори. Щумф хвърли един отчаян поглед към другия мъж и кимна.

— Добре — рече той. — Помогни ми.

Черик нямаше никакво желание да го пипа. Човекът вонеше на болест; съдържанието на червата му сякаш се процеждаше през всички пори на тялото; кожата имаше вида на гнило месо. Въпреки това пое протегнатата ръка. Без помощ, Щумф никога нямаше да успее да преодолее стотината ярда от джипа до селището.

Някъде отпред Лок крещеше.

— Размърдай се — каза Черик, като издърпа Щумф от предната седалка към лаещия глас. — Давай да свършваме по-бързо.

Когато двамата мъже се върнаха в кръга от колиби, сцената почти не се беше променила. Лок се извърна и погледна Щумф.

— Имаме нарушители — рече той.

— Виждам — отвърна Щумф със слаб глас.

— Кажи им да се махат от земята ни, по дяволите — каза Лок. — Кажи им, че това е наша територия: купили сме си я. Без наемателите.

Щумф кимна, без да среща бесния поглед на Лок. Понякога мразеше този мъж почти толкова, колкото мразеше и себе си.

— Давай… — каза Лок и даде знак на Черик да остави мъжа сам. Той се подчини. Германецът пристъпи със залитане и наведена глава напред. Трябваха му няколко секунди, за да скалъпи речта си, след което вдигна глава и изрече няколко колебливи думи на лош португалски. Изказването му беше посрещнато със същите празни погледи, както и изпълнението на Лок. Щумф опита отново, като пренареди бедния си речник, за да се опита да събуди някакви проблясъци на разбиране в тези диваци.

Момчето, което изглеждаше ужасно развеселено от подскачанията на Лок, сега стоеше и гледаше третия демон с абсолютно сериозно лице. Този изобщо не беше забавен като първия. Беше болен и изпосталял; миришеше на смърт. Момчето си стисна носа, за да не вдишва лошата му миризма.

Щумф се взря в публиката си със замъглен поглед. Ако разбираха какво им говори и само се преструваха, значи това бе едно безупречно изпълнение. Изчерпил оскъдните си познания, той се обърна замаяно към Лок.

— Не ме разбират.

— Повтори им го.

— Мисля, че не говорят португалски.

— Въпреки това им го кажи.

Черик зареди пушката си.

— Не е нужно да говорим с тях — процеди през зъби той. — Те са на наша земя. Имаме пълно право…

— Не — отсече Лок. — Няма нужда да се стреля. Не и ако успеем да ги убедим да си отидат с мир.

— Те не разбират разумните доводи — отвърна Черик. — Погледни ги. Те са животни. Живеят в мръсотия.

Щумф се опитваше отново да общува с тях, като този път колебливите му думи бяха придружавани от жалостива усмивка.

— Кажи им, че имаме работа тук — подръчна го Лок.

— Правя каквото мога — сопна му се Щумф.

— Имаме документи.

— Мисля, че няма да се впечатлят особено — отвърна Щумф с предпазлив сарказъм, който убягна на другия мъж.

— Просто им кажи да се махат. Да си намерят някое друго парче земя, където да клечат.

Докато гледаше как Щумф се опитва да изрази това мнение чрез думи и знаци, Лок вече обмисляше алтернативите. Индианците — тхукамеи или ачуал, или каквото там племе бяха — или щяха да приемат исканията им и да се махнат, или щеше да се наложи да ги махнат насила. Както бе казал Черик, имаха пълното право на това. Притежаваха документи от министерството по благоустройство; имаха карти, в които бе отбелязано разделението на отделните територии; разполагаха с всякакви санкции — от подпис до куршум. Нямаше никакво желание да пролива кръв. Светът все още бе пълен с мекосърдечни либерали и сантиментални типове с очи на кошута, които щяха да заклеймят като геноцид най-удобното решение. Но оръжия се бяха използвали преди и щяха да се използват пак, докато всеки немит индианец не обуеше чифт панталони и не се откажеше да яде маймуни.

И все пак, въпреки врявата на либералите, пистолетът си имаше своята съблазън. Беше бърз и категоричен. Кажеше ли веднъж тежката си дума, повече нямаше никаква опасност от спорове; никакъв шанс, че след десет години някой индиански наемник, който е намерил книжката на Маркс в канавката, ще тръгне да си търси племенните земи — заедно с петрола, полезните изкопаеми, всичко. Умрат ли веднъж, умират завинаги.

При мисълта за всичките тези червенолики диваци, натръшкани по земята, Лок почувства как го засърбява показалецът; в буквалния смисъл. Щумф беше завършил биса си; отново никаква реакция. Той изстена и се обърна към Лок.

— Ще повърна. — Лицето му беше лъскаво бяло; блясъкът на кожата правеше зъбите му да изглеждат гнили.

— Чувствай се като у дома си — отвърна Лок.

— Моля те, трябва да легна някъде. Не искам да ме гледат.

Лок поклати глава.

— Няма да мърдаш оттук, докато не ни чуят. Ако не получим отговор от тях, наистина ще видиш нещо, от което ще ти прилошее. — Докато говореше, Лок си играеше с пушката, прокарваше нащърбения нокът на палеца си по резките й. Имаше поне дузина: по една за всеки човешки гроб. Джунглата толкова лесно прикриваше убийствата; дори по някакъв потаен начин сякаш поощряваше престъпленията.

Щумф обърна гръб на Лок и огледа мълчаливата тълпа. Тук имаше толкова много индианци, помисли си той, и макар да носеше пистолет, не беше много умел стрелец. Ами ако се нахвърлят върху Лок, Черик и него? Нямаше да оцелее. И все пак докато гледаше индианците, той не забеляза никакъв знак за агресия. Някога са били воини; ами сега? Сега са като бити деца, навъсени и упорито тъпи. В една или две от младите жени се забелязваха някакви следи от красота; кожата им, макар и мръсна, беше нежна, очите им черни. Ако се чувстваше малко по-здрав, голотата им сигурно щеше да го възбуди, да го изкуси да притисне ръце към лъскавите им тела. Но сега престореното им неразбиране само го дразнеше. В мълчанието си му приличаха на някакви други същества, загадъчни и неразбираеми като мулетата или птиците. Не му ли беше казал някой в Укситуба, че тези хора дори не дават на децата си истински имена? Че всяко едно беше като крайник на племето, анонимно и затова не можеше да се промени? Сега, след като виждаше един и същ мрачен поглед във всички очи, той бе склонен да повярва на това; да повярва, че пред тях не стояха трийсетина отделни личности, а цяло море от омраза, придобило формата на плът. Тази мисъл го накара да потрепери.

Сега, за пръв път след появата им, един от тълпата се раздвижи. Беше стар, поне трийсет години по-стар от повечето в племето. И той, също като останалите, беше абсолютно гол. Увисналата плът на крайниците и гърдите му напомняше на щавена кожа; но крачката му, въпреки белите очи, които показваха, че е сляп, беше абсолютно уверена. Щом застана пред нашествениците, той отвори уста — в гнилите му венци нямаше ни един зъб — и заговори. Онова, което излизаше от гърлото му, не приличаше на съставен от думи език, а на звук; на потпури от звуците на джунглата. В потока им не се отличаваше някакъв модел, това беше просто демонстрация — великолепна демонстрация — на имитации. Мъжът можеше да мрънка като ягуар, да издава крясъци като папагал; намери в гърлото си ромоленето на дъжда върху листата на орхидеите и истеричните викове на маймуните.

От звуците на Щумф му кипна. Джунглата го беше разболяла, беше го обезводнила и го бе изхвърлила като мокър парцал. А сега тоя старец със сълзящи очи го заливаше с помията на цялото това проклето място. Задухът в кръга от колиби караше главата му да пулсира и докато слушаше врявата на племенния мъдрец, той беше сигурен, че старецът специално подбира ритъма й така, че да съответства на туптенето в слепоочията и китките му.

— Какво казва? — попита Лок.

— На какво ти прилича? — отвърна Щумф, раздразнен от идиотските въпроси на Лок. — Всичко е само звуци.

— Шибанякът ни кълне — каза Черик.

Щумф се обърна към третия мъж. Очите на Черик почти бяха изскочили от орбитите.

— Това са проклятия — каза той на Щумф.

Лок се засмя, без въобще да се трогне от предчувствията на Черик. Избута Щумф настрани и се изправи лице в лице със стареца, чиято песен-реч бе изгубила височината на тоновете си; сега звучеше почти весело. Той пее за здрача, помисли си Щумф: за онзи кратък неопределен миг между ярко горещия ден и задушната нощ. Да, точно това е. Можеше да чуе в песента мъркането и гукането на сънливото кралство. Беше толкова убедително, че му се прииска да легне там, на място, и да заспи.

Лок развали магията.

— Какви ги говориш? — изплю той в набръчканото лице на индианеца. — Говори смислено!

Но звуците на нощта просто продължиха да се леят в непрекъснат поток.

— Това е нашето село — разнесе се друг глас; мъжът говореше така, сякаш превеждаше думите на старейшината. Лок се извърна рязко, за да види говорещия. Той беше един слаб младеж, чиято кожа някога може и да е била златиста. — Нашето село. Нашата земя.

— Ти говориш английски — рече Лок.

— Малко — отвърна младежът.

— Защо не ми отговори по-рано? — тросна се Лок, който започна да се нервира от невъзмутимостта на индианеца.

— Не ми се полага да говоря — отвърна мъжът. — Той е старейшината.

— Вождът, искаш да кажеш?

— Вождът е мъртъв. Цялото му семейство е мъртво. Този е най-мъдрият сред нас…

— Тогава му кажи…

— Няма нужда да казвам — прекъсна го младежът. — Той те разбира.

— И той ли говори английски?

— Не — отвърна другият, — но те разбира. Ти си… прозрачен.

На Лок му се стори, че младежът го обижда, но не беше съвсем сигурен. Погледна озадачено към Щумф. Германецът поклати глава. Лок отново насочи вниманието си към младежа.

— Въпреки това му кажи — рече той, — кажи им на всичките. Това е наша земя. Ние я купихме.

— Племето винаги е живяло тук — беше отговорът.

— Вече няма да е така — рече Черик.

— Имаме документи… — рече успокояващо Щумф, който все още не губеше надежда, че сблъсъкът може да бъде разрешен по мирен път… — от правителството.

— Ние бяхме тук преди правителството — отвърна индианецът.

Старецът бе престанал да говори с гласа на гората. Може би, помисли си Щумф, е стигнал до началото на новия ден и е спрял. Но мъжът се канеше да си върви, без изобщо да обръща внимание на нежеланите гости.

— Повикай го обратно — настоя Лок, насочвайки дулото на пушката си към младия индианец. Намеренията му бяха недвусмислени. — Нека да каже на останалите, че трябва да се махат.

Но младият мъж не изглеждаше впечатлен от заплашително насочената пушка на Лок и очевидно нямаше желание да предава заповедите му на стареца. Той просто гледаше как старият мъж върви към колибата, от която се бе появил. Всички останали индианци също започнаха да се прибират. Оттеглянето на стареца очевидно им беше дало знак, че представлението е приключило.

— Не — каза Черик, — изобщо не ме слушате. — Цветът на бузите му се вплътни, гласът му се повиши с една октава. Той пристъпи напред с вдигнато оръжие. — Шибани боклуци!

Въпреки истерията той бързо губеше публиката си. Старецът беше стигнал вратата на колибата си, приведе се и изчезна във вътрешността й; неколцината членове на племето, които все още проявяваха някакъв интерес към случващото се, гледаха европейците с лек намек на съжаление за лудостта им. Това само разяри още повече Черик.

— Слушайте ме! — изпищя той и от веждите му пръсна пот, когато поклати заканително глава към една отдалечаваща се фигура, а после към друга. — Чуйте ме, копелета.

— Спокойно… — обади се Щумф.

Това подейства на Черик като детонатор. Той вдигна пушката към рамото си без предупреждение, прицели се в отворената врата на колибата, в която беше изчезнал старецът, и стреля. Птиците шумно излетяха от околните дървета, последвани от кучета. От вътрешността на колибата се чу тънък писък, който изобщо не приличаше на гласа на стария мъж. Щом го чу, Щумф се свлече на колене, обгърнал корема си с ръце: червата му се гърчеха в спазъм. Навел лице към земята, той не видя миниатюрната фигура, която се появи на прага на колибата и излезе със залитане на светло. Дори когато погледна нагоре и видя как детето с начервеното лице се стиска за корема, той се надяваше, че очите го лъжат. Но не беше така. Между мъничките пръсти на детето бликаше кръв и смъртта се бе изписала на лицето му. Момчето падна напред на утъпканата земя пред прага, потрепери и умря.

Някъде в колибите една жена започна тихо да плаче. За миг светът се сви в главата на топлийка, балансирайки изящно между тишината и викът, който трябваше да я разцепи, между задържащия се мир и наближаващата жестокост.

— Тъпо копеле такова — промърмори Лок на Черик. Гласът му трепереше. — Назад — рече той. — Ставай, Щумф. Няма да чакаме. Ставай и идвай с нас или изобщо не се връщай.

Щумф продължаваше да гледа тялото на детето. После се изправи на крака, преглъщайки стоновете си.

— Помогни ми — каза той. Лок му подаде ръка.

— Прикривай ни — обърна се той към Черик.

Смъртнобледият мъж кимна. Някои от членовете на племето наблюдаваха оттеглянето на европейците и въпреки трагедията лицата им бяха запазили безизразните си изражения. Само хлипащата жена, вероятно майката на мъртвото дете, се поклащаше между мълчаливите фигури и оплакваше мъката си.

Пушката трепереше в ръцете на Черик. Вече беше пресметнал; ако се стигнеше до пряк сблъсък, шансовете им за оцеляване бяха минимални. Но дори сега, докато враговете им се измъкваха, сред индианците не се забелязваше никакво движение. Само обвиняващи факти: мъртвото момче; парещата пушка. Черик се осмели да хвърли поглед през рамо. Лок и Щумф вече се намираха на двайсетина ярда от джипа, а диваците все още не помръдваха.

Когато Черик отново погледана към селището, му се стори, че цялото племе сякаш изпусна едновременно един тежък дъх и когато чу този звук, той усети как смъртта се забива като рибя кост в гърлото му, твърде дълбоко, за да бъде извадена с пръсти, твърде голяма, за да бъде преглътната. Просто се бе затъкнала твърдо там, в анатомията му. Вниманието му бе привлечено от движение на прага на колибата. Готов да направи отново същата грешка, той стисна здраво пушката. Старецът отново се появи на вратата. Прекрачи през трупа на момчето, което продължаваше да си лежи там, където се бе строполило. Черик отново хвърли поглед през рамо. Вече сигурно бяха стигнали до джипа, нали? Но Щумф се беше спънал и Лок тъкмо го изправяше на крака. Щом Черик видя, че старецът се отправя към него, отстъпи предпазливо назад, после още веднъж. Но старецът не показваше никакъв страх. Прекоси бързо селището и застана близо до Черик, открит и абсолютно уязвим, опрял хлътналия си корем в дулото на пушката.

И по двете му ръце имаше кръв, достатъчно прясна, че да потече, когато той показа дланите си на Черик. Дали беше пипнал момчето, когато излезе от колибата, зачуди се мъжът. В такъв случай е действал изумително бързо, защото Черик не беше видял нищо. Така или иначе, смисълът на случващото се беше очевиден: обвиняваха го в убийство. Всъщност Черик не беше от страхливите; той също се втренчи в стареца, отвръщайки на предизвикателството с предизвикателство.

Но дъртото копеле не направи нищо, просто стоеше с протегнати длани, със сълзи в очите. Черик почувства как гневът му отново се надига, и заби пръст в гърдите на стареца.

— Не можеш да ме уплашиш, разбираш ли? — каза той. — Не съм глупак.

Докато говореше, като че ли забеляза промяна в лицето на стареца. Това, разбира се, беше игра на светлината или сянка на някоя птица, но все пак под бръчките за миг се появи лицето на момчето, което лежеше мъртво до прага на колибата: мъничката уста сякаш се усмихваше. В следващия миг видението изчезна също толкова внезапно, както се беше появило.

Черик махна пръста си от гърдите на стареца и с присвити очи се взря в него, в очакване на нови миражи; после отново отстъпи. Беше направил само три крачки назад, когато вляво от него нещо се размърда. Той се завъртя рязко, вдигна пушката си и стреля. Куршумът се заби в шията на петнисто прасе, което мирно пасеше заедно с останалите край колибите. То като че ли се преметна във въздуха и се стовари в прахта.

Черик отново насочи пушката към стареца. Но той не помръдна, само отвори уста. Гърлото му произведе звука на умиращото прасе. Задавен писък, жалостив и абсурден, който изпроводи Черик, докато се отдалечаваше към джипа. Лок беше запалил двигателя.

— Влизай — рече той. Черик нямаше нужда от допълнително подканяне и направо се метна на предната седалка. В колата беше безумно горещо и вонеше на телесните функции на Щумф, но в нея се намираха в по-голяма безопасност, отколкото през последния един час.

— Това беше прасе — рече той. — Застрелях прасе.

— Видях — отвърна Лок.

— Дъртото копеле… — Черик не довърши думите си. Гледаше двата пръста, с които бе докосвал стареца. — Аз го докоснах — промърмори изумено той. Пръстите му бяха окървавени, макар че мястото, което бе докоснал, беше чисто.

Лок не реагира на думите на Черик, даде на заден, за да обърне, и подкара колата по-далеч от селото, по пътя, който сякаш бе обрасъл още повече за единия час, който бе минал от пристигането им. Видими признаци за преследване нямаше.

Малката фактория южно от Аверио трудно можеше да се определи като цивилизовано място, но вършеше работа. Тук имаше бели лица и чиста вода. За Щумф, чието състояние се бе влошило по обратния път, се грижеше Денси, англичанин с маниерите на обезнаследен граф и лице като начукана пържола. Някога, в момент на трезвеност, беше заявил, че е лекар, и макар да нямаше никакви доказателства за квалификацията си, никой не оспори правото му да се оправя с Щумф. Германецът бе изпаднал в делириум и на моменти буйстваше, но на Денси, чиито малки ръчички бяха отрупани със златни пръстени, като че ли му доставяше удоволствие да се грижи за буйстващия пациент.

Докато Щумф бушуваше под мрежата против комари, Лок и Черик седяха в осветения с лампа сумрак и, докато пиеха, разказаха историята на срещата си с племето. Тетелман, собственикът на складовете към факторията, имаше какво да каже по въпроса, защото познаваше добре индианците.

— От години живея тук — рече той, докато хранеше с ядки мърлявата маймунка, която подскачаше в скута му. — Знам как мислят тези хора. Може да се държат като глупаци, дори страхливци. Изобщо не са такива, повярвайте ми.

Черик изсумтя. Шавливата маймунка го зяпаше с блуждаещ поглед.

— Не направиха нищо срещу нас — каза той, — макар по брой да ни надвишаваха десет пъти. Ако това не е страхливост, какво е?

Тетелман се облегна назад в скърцащия си стол, избута животното от скута си. Лицето му беше изморено и изхабено. Само устните, които непрекъснато мокреше в чашата, имаха някакъв цвят; Лок си помисли, че прилича на стара курва.

— Преди трийсет години — рече Тетелман, — цялата тази територия беше тяхна родина. Никой не я искаше; ходеха си където си искат, правеха каквото си поискат. За нас, белите, джунглата беше мръсна и пълна с болести: изобщо не я искахме. И, разбира се, до известна степен бяхме прави. Тя е мръсна и пълна с болести; но освен това има запаси, които отчаяно желаем: минерали, петрол може би; власт.

— Платихме за тази земя — каза Лок, чиито пръсти нервно гладеха нащърбения ръб на чашата. — Сега всичко това е наше.

— Платили сте? — Тетелман се усмихна презрително. Маймунката се разбърбори в краката му, очевидно също толкова развеселена от това твърдение, колкото и господаря й. — Не. Платили сте, за да си затворят очите, за да можете да я вземете насила. Платили сте за правото да прецакате индианците по всички възможни начини. Това са купили вашите долари, господин Лок. Правителството на тая страна брои месеците, които остават докато всяко племе на тоя субконтинент не бъде изтребено от вас и такива като вас. Няма смисъл да се правите на оскърбени невинни. Твърде дълго съм живял тук…

Черик се изплю на голия под. Думите на Тетелман накараха кръвта му да кипне.

— И щом си толкова умен, защо изобщо си дошъл тук? — попита той търговеца.

— По същата причина като вас — отвърна Тетелман с равен глас, като се загледа в далечината към смътните очертания на дърветата, които растяха на края на парцела земя зад складовете. Силуетите им се поклащаха на фона на небето; от вятъра или от нощните птици.

— Каква е тая причина? — попита Черик, който с усилие сдържаше враждебността си.

— Алчност — отвърна тихо Тетелман, като продължаваше да гледа дърветата. Нещо притича по ниския дървен покрив. Маймунката в краката на Тетелман вирна глава и се ослуша. — Мислех си, също като вас, че мога да направя състояние тук. Дадох си две години, най-много три. Това бяха най-хубавите години от изминалите две десетилетия. — Той се намръщи; каквито и мисли да му минаваха през ума, не бяха приятни. — Рано или късно джунглата те сдъвква и те изплюва.

— Не и мен — каза Лок.

Тетелман извърна погледа си към него. Очите му бяха навлажнени.

— О, да — рече учтиво той. — Изтреблението витае във въздуха, господин Лок. Мога да го надуша. — След това се обърна и погледна през прозореца.

Нещото на покрива вече си имаше компания.

— Нали няма да дойдат тук? — попита Черик. — Няма да ни последват?

Въпросът, произнесен почти шепнешком, копнееше за отрицателен отговор. Колкото и да се опитваше, Черик не можеше да изхвърли от паметта си спомените за предишния ден. Не го притесняваше образът на детския труп; него можеше да заличи. Но старецът — с неговото променящо се, огряно от слънцето лице — и протегнатите длани, сякаш за да покаже някаква стигма, това не можеше да бъде забравено толкова лесно.

— Не се притеснявайте — каза Тетелман с нотка на снизхождение в гласа. — Понякога един или двама от тях се появяват тук, за да продадат по някой папагал или няколко грънци, но никога не съм ги виждал да идват по много. Не им харесва. За тях това е цивилизация, която ги плаши. Освен това не биха навредили на гостите ми. Имат нужда от мен.

— Имат нужда от вас? — попита Лок; кой би се нуждал от тая развалина?

— Използват лекарствата ни. Денси ги снабдява. И от време на време взимат одеяла. Както вече казах, не са толкова глупави.

Щумф започна да вие от съседната стая. Чуваше се утешаващият глас на Денси, който се опиваше да успокои паниката му. Очевидно не успяваше.

— Приятелят ви се влошава — каза Тетелман.

— Не ми е приятел — отвърна Черик.

— Гние — промърмори Тетелман сякаш на себе си.

— Кое?

— Душата. — Думата прозвуча някак не на място, произнесена от мокрите от уиски устни на Тетелман. — Разбирате ли, тя е като плодовете. Гние.

Виковете на Щумф някак си материализираха тази мисъл. Това не беше глас на здраво същество; самата гнилост виеше.

— С какво плащат за лекарствата и одеялата? С жени? — попита Черик по-скоро, за да отвлече вниманието си от виковете на германеца, отколкото от искрен интерес.

Тази възможност очевидно развесели Тетелман; той се засмя, златните му зъби проблеснаха.

— Жените не са ми от полза — отвърна той. — Твърде дълго страдах от сифилис. — Мъжът щракна с пръсти и маймунката се изкатери обратно в скута му. — Душата — рече той, — не е единственото, което гние.

— Тогава какво получаваш от тях? — попита Лок. — В замяна на стоките си?

— Артефакти — отвърна Тетелман. — Купи, кани, рогозки. Американците ги купуват от мен и ги препродават в Манхатън. В днешни дни всеки иска да си купи нещо от изчезнало племе. Memento mori[1].

— Изчезнало? — повтори Лок. Думата прозвуча съблазнително, като думата живот.

— О, да — рече Тетелман. — Все едно вече ги няма. Ако вие не ги изтребите, те сами ще се затрият.

— Самоубийство? — попита Лок.

— Нещо такова. Те просто падат духом. Виждал съм го да се случва пет-шест пъти. Племето губи земята си и заедно с нея желанието за живот. Спират да се интересуват от себе си. Жените вече не забременяват; младите мъже се пропиват, старите се уморяват от глад. След година-две все едно изобщо не са съществували.

Лок допи питието си, вдигайки наум наздравица за гибелната мъдрост на тези хора. Знаеха кога да умрат, което беше повече, отколкото можеше да се каже за някои други, с които се бе срещал. Мисълта за желанието им да умрат го освободи от всякакви угризения. Какво представлява пистолетът в ръката му, ако не оръжие на еволюцията?

На четвъртия ден от престоя им във факторията треската на Щумф отслабна, за голямо разочарование на Денси.

— Най-лошото премина — обяви той. — Оставете го да почине още два дни и можете да продължите да си вършите работата.

— Какви са плановете ви? — попита Тетелман.

Лок гледаше дъжда от верандата. Водните струи се лееха от облаци, надвиснали толкова ниско над дърветата, че почти докосваха клоните им. После, почти толкова внезапно, колкото бе започнал, пороят спря, сякаш му бяха врътнали кранчето. Появи се слънце; над прясно измитата джунгла се вдигаше пара, новите филизи буйно растяха.

— Не знам какво ще правим — отвърна Лок. — Може би ще потърсим помощ и да се върнем пак там.

— Има начини — рече Тетелман.

Черик, който седеше до вратата, за да се възползва от прохладата, която носеше вятърът, вдигна чашата, която напоследък рядко изпускаше от ръката си, и отново я напълни.

— Повече никакви оръжия — каза той. Откакто бяха пристигнали във факторията, не беше докосвал пушката си; всъщност бе избягвал контактите с всичко, освен с бутилката и леглото. Имаше чувството, че по кожата му непрекъснато пълзи нещо.

— Няма нужда от оръжия — промърмори Тетелман. Думите му увиснаха във въздуха като неизпълнено обещание.

— Да се отървем от тях без оръжия? — попита Лок. — Ако имаш предвид да ги чакаме да умрат от естествена смърт, няма да имам чак такова търпение.

— Не, може да стане и по-бързо — рече Тетелман.

— Как?

Търговецът го изгледа мързеливо.

— От тях си изкарвам прехраната — каза той, — или поне част от нея. Ако ви помогна, ще фалирам.

Той не само приличаше на дърта курва, помисли си Лок, ами и мисли като такава.

— Какво ще ни струва? Мъдростта ти? — попита той.

— Дял от всичко, което намерите на вашата земя — отвърна Тетелман.

Лок кимна.

— Какво можем да изгубим? Черик? Съгласен ли си да му дадем дял?

Единственият отговор на Черик бе помръдване на рамене.

— Добре — каза Лок. — Говори.

— Те се нуждаят от лекарства — обясни Тетелман, — защото са ужасно податливи на нашите болести. Подходящата болест може да ги изтреби за една нощ.

Локи се замисли върху думите му без да поглежда към Тетелман.

— С един замах — продължи търговецът. — Те практически нямат защита срещу определени бактерии. Така и не са успели да си изградят имунитет. Срещу гонорея. Едра шарка. Дори дребна шарка.

— Как? — попита Лок.

Отново се възцари мълчание. До последните стъпала на верандата, където свършваше цивилизацията, джунглата се надигаше, за да посрещне слънцето. В разтопената горещина растенията разцъфваха и гниеха, и отново разцъфваха.

— Пак ще попитам — рече Лок.

— С одеяла — отвърна Тетелман, — с одеялата на мъртъвци.

Малко преди зазоряване в нощта след възстановяването на Щумф, Черик внезапно се събуди, сепнат от кошмар. Навън беше тъмно като в рог; нито луна, нито звезди смекчаваха чернотата на нощта. Но неговият биологичен часовник, който наемническият му живот бе тренирал до впечатляваща точност, му подсказваше, че зората не е далеч, и той нямаше никакво желание отново да заспива. Не и когато старецът очакваше отново да бъде сънуван. И не протегнатите му длани, омазани в лъскава кръв, тормозеха толкова Черик, а думите, които сънуваше, че излизат от беззъбата уста на мъжа, го караха да се облива в студена пот.

Какви бяха тези думи? Сега не можеше да си ги спомни, колкото и да му се искаше; искаше да изпита наяве същите чувства, за да може да ги анализира и след като установи абсурдността им, да ги забрави. Но те не идваха. Лежеше на раздрънканото легло, обвит толкова плътно от тъмнината, че не можеше да помръдне, и внезапно кървавите ръце се появиха пред него, увиснали в тъмнината. Нямаше лице, нито небе, нито племе. Само ръце.

— Сънувам — каза си Черик, но знаеше, че не е така.

И тогава се появи гласът. Желанието му се изпълняваше; ето ги думите, които бе сънувал. Почти нямаха смисъл. Черик лежеше като новородено, което чува как родителите му разговарят, но не може да разбере нищо. Неук беше, нали? За пръв път от детските си години вкусваше горчивината на своето невежество. Гласът го караше да се страхува от неопределеността, която толкова грубо бе игнорирал, от шепотите, които бе заглушавал с шумния си живот. Опита се да разбере нещо и не остана съвсем разочарован. Мъжът говореше за света и за изгнанието от тоя свят; че онова, което човек желае най-силно да притежава, винаги го съсипва. Черик се опитваше да накара гласа да спре, за да го помоли за обяснение. Но гласът вече утихваше, заглушаван от хаотичните крясъци на папагалите в дърветата, от хрипливите и шумни гласове, които внезапно изригнаха от всички страни. През противокомарната си мрежа Черик видя как между клоните ярко пламти небето.

Той се надигна и седна. Ръцете и гласът бяха изчезнали; а заедно с тях и дразнещото мърморене, което почти бе успял да разбере. В съня си беше изритал чаршафа, с който се беше завил; сега огледа тялото си с отвращение. Имаше чувството, че гърбът му, задникът и вътрешната страна на бедрата сякаш са възпалени. Твърде много потене върху груби чаршафи, помисли си той. И не за пръв път през последните дни си спомни малката къща в Бристъл, която някога бе негов дом.

Шумът на птиците объркваше мислите му. Той се примъкна до края на леглото и повдигна мрежата против комари. Когато я хвана, грубата й плетка сякаш ожули дланта му. Пусна я и изруга на ум. Днес отново усещаше онази болезнена раздразнителност, която не го бе напускала от деня на пристигането им във факторията. Дори когато стъпи на дървения под, ходилата му усещаха болезнено всеки чвор и треска под тежестта на тялото му. Искаше му се да се махне от това място колкото се може по-скоро.

Вниманието му бе привлечено от падането на топли капки върху китката му и когато погледна надолу, видя, че по ръката му се стича струйка кръв. На палеца му имаше порязано, вероятно от мрежата против комари. Кървеше, макар и не силно. Той засмука порязаното, усещайки отново онази чувствителност към докосване, която само алкохолът, и то в големи количества, можеше да притъпи. Изплю кръвта и започна да се облича.

Дрехите подействаха като камшик на гърба му. Вкоравената от потта риза дращеше раменете и врата му; като че ли всеки конец търкаше нервните му окончания. Така, както жулеше кожата му, това сякаш не бе риза, а власеница.

Чу как в съседната стая се размърдва Лок. Черик се облече предпазливо и отиде при него. Лок седеше на масата до прозореца. Беше се навел над картата на Тетелман и пиеше чаша от черното кафе, което Денси толкова обичаше да си прави и пиеше с капка кондензирано мляко. Двамата мъже нямаше какво толкова да си кажат. След инцидента в селото бяха изчезнали всякакви преструвки за приятелство или уважение. Лок вече показваше неприкрито презрение към бившия си другар. Единственото, което ги свързваше сега, бе договорът, който бяха подписали с Щумф. Макар да предпочиташе да си налее уиски, вместо да закуси, той знаеше, че Лок ще приеме това като ново доказателство за упадъка му, затова си наля чаша от гадостта на Денси и отиде да погледа утринта.

Чувстваше се странно. В тази утринна картина имаше нещо, което го правеше изключително неспокоен. Знаеше колко е опасно да се поддаваш на неоправдани страхове и се опита да се бори с тях, но те не отстъпваха.

Дали умората го правеше толкова болезнено чувствителен към всичко тази сутрин? Защо иначе ще усеща толкова остро тежестта на вонящите си на пот дрехи? Усещаше нетърпимото търкане на ръба на кубинката си в изпъкналото кокалче на глезена, ритмичното триене на панталоните в краката при ходене, дори хапането на въздуха, който се движеше покрай голите му лице и ръце. Светът му оказваше натиск — поне такова бе усещането — притискаше го, сякаш го изхвърли от себе си.

Голямо водно конче, което жужеше край него с пъстроцветните си криле, се блъсна в ръката му. Болката от удара го накара да изпусне чашата. Тя не се счупи, а се изтърколи от верандата и се изгуби някъде в треволяка. Черик плесна яростно насекомото с длан и върху татуираната му ръка остана кърваво петно, отбелязващо кончината на водното конче. Избърса кръвта с ръкав, но тя се появи отново на същото място под формата на голямо, тъмно петно.

Черик осъзна, че това не е кръвта на насекомото, а неговата. Водното конче някак го беше порязало, макар да не бе почувствал нищо. Изпълнен с раздразнение, той се взря по-внимателно в пробитата кожа. Раната беше съвсем незначителна, но болеше.

Отвътре се чуваше говорът на Лок. Той обясняваше на висок глас на Тетелман за некомпетентността на спътниците си.

— Щумф не е създаден за тоя вид работа — каза той. — А пък Черик…

— Какво аз?

Черик влезе в сумрачната колиба, като бършеше отново избилата на ръката му кръв. Лок дори не вдигна глава.

— Ти си параноик — отвърна той със спокоен глас. — Параноик, и на теб не може да се разчита.

Черик не беше в настроение да търпи глупостите на Лок.

— Само защото убих някакво индианско хлапе — рече той. Колкото повече бършеше кръвта от ухапаното място, толкова повече го сърбеше. — Просто не ти стигна куражът сам да го направиш.

Лок дори не си направи труда да вдигне поглед от картата. Черик се приближи до масата.

— Чуваш ли ме какво ти говоря? — тросна му се той и удари с юмрук по масата. От удара ръката му просто се пръсна. Кръв плисна във всички посоки, опръска картата.

Черик нададе вой и залитна назад, пръскайки с кръвта, която се изливаше от зейналата цепнатина на ръката му. Костта се виждаше. Въпреки шока от болката той чу познат тих глас. Думите бяха неразбираеми, но той знаеше кой ги произнася.

— Не искам да те слушам! — каза той и тръсна главата си като куче, което има бълха в ухото. Направи няколко залитащи крачки назад и се опря на стената, но лекия допир предизвика нов пристъп на болка. — Не искам да те слушам, проклет да си!

— За какво говори той, по дяволите? — Денси се появи на прага, разбуден от виковете и стиснал в ръката си томчето с пълни събрани съчинения на Шели, без което, по думите на Тетелман, не можеше да заспи.

Лок зададе същия въпрос на Черик, който стоеше с опулени очи в ъгъла на стаята и стискаше ръката си в опит да спре кръвотечението.

— За какво говориш?

— Той разговаря с мен — отвърна Черик. — Оня старец.

— Кой старец? — не разбра Тетелман.

— Има предвид мъжа от селото — отвърна Лок и отново се обърна към Черик. — Това ли искаше да кажеш?

— Той иска да се махнем оттук. Изгнаници. Като тях. Като тях! — Паниката на Черик стремително излизаше изпод контрол, или той поне не можеше да се справи с нея.

— Получил е топлинен удар — отбеляза Денси, който на всичко поставяше диагнози. Лок знаеше, че не е така.

— Трябва да ти превържем ръката — рече той, като приближаваше бавно Черик.

— Чух го… — промърмори Черик.

— Вярвам ти. Само се успокой. Ще оправим нещата.

— Не — отвърна другият мъж. — Оттук ни гони всичко, до което се докоснем. Всичко, до което се докоснем.

Изглеждаше така сякаш всеки момент ще рухне на земята, и Лок се хвърли напред, за да го подхване. Щом ръцете му направиха контакт с раменете на Черик, плътта под ризата му се разцепи и дланите на Лок веднага се оцветиха в червено. Той ги отдръпна ужасено. Черик падна на колене, които на свой ред се превърнаха в нови рани. Погледна надолу към потъмняващите риза и панталони.

— Какво се случва с мен? — проплака той.

Денси се приближаваше към него.

— Дай да ти помогна.

— Не! Не ме докосвай! — помоли го Черик, но нищо не можеше да откаже Денси от грижите за болник.

— Всичко е наред — рече той с най-добрия си болногледачески тон.

Ама не беше. Щом хвана Черик за ръката, за да му помогне да се изправи на крака, пръстите му отвориха нови рани. Денси почувства как кръвта се стича под ръката му, как месото се свлича от костите. Това дойде в повече дори на човек като него, свикнал да гледа мъки. Също като Лок той отстъпи от обречения.

— Той гние — промърмори англичанинът.

Тялото на Черик се беше разцепило на още поне десетина места. Той се опита да стане, олюлявайки се, но отново се свлече на земята; плътта му се цепеше всеки път, когато докоснеше стена, стол или пода. Вече нищо не можеше да му помогне. Останалите можеха само да стоят като свидетели на екзекуция и да чакат финалната агония. Дори Щумф беше станал от леглото си и беше дошъл да види за какво са всички тези викове. Стоеше, облегнат на касата на вратата, и не вярваше на очите си.

След още една минута загубата на кръв победи Черик. Той се катурна на една страна и се просна по лице на пода. Денси отиде до него и приклекна до главата му.

— Мъртъв ли е? — попита Лок.

— Почти — отвърна Денси.

— Изгни — каза Тетелман, сякаш тази дума обясняваше гадостта, на която бяха станали свидетели. Той държеше в ръката си кръст, голям и грубо издялан. Прилича на индианско творение, помисли си Лок. Разпнатият Месия имаше тъмни бадемови очи и беше неприлично гол. Усмихваше се, въпреки пироните и тръните.

Денси хвана тялото на Черик, като отново му пусна кръв, и го претърколи по гръб, след което се надвеси над потреперващото му лице. Устните на умиращия мъж се движеха почти незабележимо.

— Какво казваш? — попита Денси; наведе се още повече, за да долови думите на мъжа. По устните на Черик изби кървава слюнка, но не излезе нито звук.

Лок пристъпи напред и избута Денси настрани. Над лицето на Черик вече кръжаха мухи. Лок се наведе леко, за да може главата и късият му, набит врат да попаднат в полезрението на умиращия.

— Чуваш ли ме? — каза той.

Тялото изсумтя.

— Познаваш ли ме?

Ново изсумтяване.

— Искаш ли да ми дадеш своя дял от земята?

Този път изсумтяването бе по-тихо; почти въздишка.

— Тук има свидетели — каза Лок. — Само кажи да. Те ще те чуят. Само кажи да.

Тялото правеше всичко по силите си. Отвори устата си малко по-широко.

— Денси, чу ли го какво каза? — попита Лок.

Денси не можеше да скрие отвращението си от настоятелността на Лок, но кимна.

— Ти си свидетел.

— Щом настояваш — рече англичанинът.

Черик почувства, как рибената кост, с която се бе задавил в селото, се завърта за последен път и го доубива.

— Той да ли каза, Денси? — попита Тетелман.

Денси чувстваше физическата близост на коленичилия до него свиреп човек. Не знаеше какво бе казал мъртвият, но какво значение имаше? Лок така или иначе щеше да вземе земята, нали?

— Той каза да.

Лок се изправи и отиде да си налее нова чаша кафе.

Без да се замисля, Денси протегна ръка, за да затвори очите на покойника. Но под лекото му докосване клепачите се разцепиха и кръвта оцвети сълзите, които се бяха събрали на мястото на очите му.

Погребаха го надвечер. Макар тялото да беше скрито от дневната горещина в най-хладния ъгъл на склада, сред изсушените продукти, то бе започнало да се разлага до времето, когато го зашиха в брезент и го понесоха към гроба. Същата нощ Щумф отиде при Лок и му предложи своята една трета от земята в добавка към дела на Черик, и Лок, който винаги гледаше трезво на нещата, прие. На следващия ден уговориха доста дискриминационните условия по прехвърлянето. А вечерта, точно както се беше надявал Щумф, пристигна самолетът с доставките. Лок, отегчен от презрителните погледи на Тетелман, също реши да отиде в Сантарем, където няколко дни да прочисти с алкохол джунглата от организма си и да се върне с нови сили. Възнамеряваше да попълни запасите си и, ако успее, да наеме надежден водач и охрана.

В самолета беше шумно, тясно и неудобно, по време на целия полет никой от двамата пътници не обели нито дума. Щумф просто гледаше надолу към недокоснатата дива местност, над която прелитаха, макар картината да не се променяше часове наред. Панорама от тъмнозелени ивици гори, понякога разсичани от проблясък на вода; тук-там, на местата, където земята бе прочиствана, се издигаха колони от пушек; и почти нищо друго.

След пристигането в Сантарем се разделиха с ръкостискане, от което всеки нерв в ръката на Щумф болезнено се сви и на меката кожа между палеца и показалеца се появи цепнатина.

Да, Сантарем не е Рио, си мислеше Лок, докато вървеше към бара в южните покрайнини на града, собственост на един ветеран от Виетнам, който имаше слабост към специални животински представления. Те бяха едно от малкото удоволствия на Лок, от които никога не се уморяваше — да гледа как някоя местна жена, с лице, застинало като студен кекс от маниока, се отдава на някое куче или магаре за няколко пършиви долара. Жените от Сантарем като цяло бяха безвкусни като бира, но Лок не се вълнуваше от външността им: важното бе тялото да е в прилично работно състояние и да не разнасят болести. Намери бара и седна при някакъв американец, с който цяла вечер си говориха мръсотии. Когато това му писна — някъде след полунощ — той си купи бутилка уиски и отиде да потърси някоя, която да охлади страстите му.

Леко кривогледата жена тъкмо се беше навила на едно от по-особените желания на Лок — което категорично бе отхвърляла, докато алкохолът не успя да повали и малкото достойнство, което й бе останало — а на вратата се почука.

— Да го еба — каза Лок.

— Si — обади се жената. — Еба. Еба. — Това като че ли бе единствената дума на английски, която знаеше. Без да й обръща внимание, Лок допълзя до края на дюшека. На вратата отново се почука.

— Кой е?

— Сеньор Лок? — Гласът от коридора беше на малко момче.

— Да? — отвърна Лок. Панталоните му се бяха омотали някъде в чаршафите. — Да? Какво искаш?

— Mensagem — каза момчето. — Urgente. Urgente[2].

— За мен? — Най-накрая бе намерил панталоните си и вече ги обуваше. Жената, която изобщо не бе раздразнена от дезертирането му, го гледаше от леглото и си играеше с празната бутилка. Докато се закопчаваше, Лок извървя трите крачки от леглото до вратата. Отвори я. Съдейки по тъмните очи и характерната лъскавина на кожата, момчето в тъмния коридор беше от индиански произход. Носеше тениска с емблема на Кока-Кола.

— Mensagem, сеньор Лок — повтори то. — … do hospital[3].

Момчето погледна покрай Лок към жената в леглото и се ухили до уши.

— Hospital? — повтори Лок.

— Sim. Hospital „Sacrado Coracao de Maria”[4].

— Болница?

Това може да е само Щумф, помисли си Лок. Кой друг ще го познава в това забравено от дявола място? Никой. Той погледна надолу към ухиленото дете.

— Vem comigo — каза момчето. — Vem comigo. Urgente[5].

— Не — рече Лок. — Няма да дойда. Не сега. Разбираш ли? По-късно. По-късно.

Момчето сви рамене.

— … Ta morrendo[6] — каза то.

— Умира? — попита Лок.

— Sim. Ta morrendo.

— Ми да мре. Разбираш ли ме? Върни се обратно и му кажи, че няма да дойда, докато не съм готов.

Момчето отново сви рамене.

— E meu dinheiro?[7] — попита то, когато Лок посегна да затвори вратата.

— Върви по дяволите — отвърна Лок и тръшна вратата пред лицето на детето.

Когато след два часа и един груб сексуален акт без капчица страст в него Лок отключи вратата, той откри, че за отмъщение детето се беше изакало на прага.

Болницата „Sacrado Coracao de Maria” не беше място, където да боледуваш; по-добре да умираш в леглото си в компанията на собствената си пот, вместо да идваш тук, мислеше си Лок, докато вървеше по мръсните коридори. Вонята на дезинфектанти не можеше да прикрие съвсем мириса на човешка болка. Тя се беше просмукала в стените; покриваше като мазен пласт лампите и пода. Какво ли се беше случило с Щумф, че да го докарат тук? Сбиване в някой бар, скандал със сводник за цената на някоя жена? Германецът беше достатъчно глупав, че да се остави да го намушкат в корема заради нещо красиво.

— Сеньор Щумф? — попита той някаква жена в бяло, която засече в коридора. — Търся сеньор Щумф.

Жената поклати глава и посочи към някакъв измъчен на вид мъж по-нататък в коридора, който се беше спрял, за да запали цигара. Лок пусна ръката на сестрата и се приближи към мъжа, който вече бе обгърнат от вонящ облак цигарен дим.

— Търся сеньор Щумф — каза той.

Мъжът го погледна въпросително.

— Вие ли сте Лок? — попита той.

— Да.

— Аха. — Мъжът дръпна от цигарата. Издишаният дим вонеше толкова отвратително, че сигурно можеше да предизвика рецидив и у най-упорития пациент. — Аз съм доктор Едсон Коща — каза той и подаде ръка на Лок. — Приятелят ви цяла нощ ви чака да дойдете.

— Какво му има?

— Наранил си е окото — отвърна Едсон Коща, на когото състоянието на Щумф очевидно му бе съвсем безразлично. — Има и малки протърквания по лицето и ръцете. Но не допуска никого до себе си. Сам се лекува.

— Защо? — попита Лок.

Лекарят изглеждаше озадачен.

— Плаща за чиста стая. Доста плаща. Затова го сложих в такава. Искате ли да го видите? Може би ще го отведете оттук?

— Може би — отвърна Лок без особен ентусиазъм.

— Главата му… — рече лекарят. — Има халюцинации.

Без да се впуска в повече обяснения, той тръгна с широка крачка, оставяйки след себе си шлейф от цигарен дим. Минаха през цялата главна сграда и малкия вътрешен двор и се озоваха в стая, която имаше врата със стъкло.

— Тук — каза лекарят. — Вашият приятел. Кажете му, че или плаща повече, или утре си тръгва — изстреля той на прощаване.

Лок погледна през стъклото. Мръснобялата стая беше празна, имаше само едно легло и малка маса, осветена от същата неприветлива светлина, която се промъкваше във всеки ъгъл на тази сграда. Щумф не лежеше в леглото, а клечеше на пода в ъгъла на стаята. Лявото му око беше скрито под обемиста марля, привързана криво-ляво с бинтове около главата.

Лок го беше гледал доста дълго време, преди Щумф да усети, че е наблюдаван. Той бавно вдигна глава. Здравото му око, сякаш за компенсация на загубата на другото, като че ли се беше разширило двойно. В него имаше страх, който стигаше и за двете очи, че дори и за цяла дузина очи.

Предпазливо, като човек, чиито кости са толкова крехки, че се страхува да не ги счупи при най-лекото движение, Щумф се изправи, опирайки се на стената, и отиде до вратата. Не я отвори, а заговори на Лок през стъклото.

— Защо не дойде? — попита той.

— Сега съм тук.

— Трябваше по-рано — каза Щумф. Лицето му бе цялото в кръвоизливи, сякаш го бяха били. — По-рано.

— Имах работа — отвърна Лок. — Какво ти се е случило?

— Всичко е истина, Лок — каза германецът. — Всичко е истина.

— За какво говориш?

— Тетелман ми каза. За бръщолевениците на Черик. За това, че сме изгнаници. Истина е. Те смятат да ни прогонят оттук.

— Сега не се намираме в джунглата — каза Лок. — Няма от какво да се страхуваш тук.

— О, има — рече Щумф, по-оцъклен от всякога. — О, има! Аз го видях…

— Кого?

— Старейшината. От селото. Той беше тук.

— Глупости.

— Тук беше, проклет да си! — отвърна Щумф. — Стоеше там, където си ти сега. Гледаше ме през стъклото.

— Твърде много си пил.

— Случи се с Черик, а сега се случва и с мен. Те ни погубват живота…

Лок изсумтя.

— Аз нямам никакви проблеми — рече той.

— Няма да те оставят да се измъкнеш — каза Щумф. — Никой от нас няма да избяга. Докато не платим компенсация.

— Трябва да освободиш стаята. — На Лок не му се слушаха вече тези глупости. — Казаха ми, че на сутринта ще трябва да си вървиш.

— Не — отсече Щумф. — Не мога да си тръгна. Не мога да си тръгна.

— Няма от какво да се страхуваш.

— Прахта — каза немецът. — Прахта във въздуха. Тя ще ме нареже. Една прашинка ми попадна в окото — само една прашинка — и то започна да кърви така, сякаш повече няма да спре. Не мога да легна в леглото, чаршафът ме дере като пирони. Имам чувството, че петите ми всеки момент ще се разцепят. Трябва да ми помогнеш.

— Как? — попита Лок.

— Плати им за стаята. Плати им, за да мога да остана, докато ти доведеш специалист от Сао Луис. После се върни в селото, Лок. Върни се и им кажи. Не искам земята. Кажи им, че повече не я искам.

— Ще се върна — каза Лок, — но като му дойде времето.

— Трябва да го направиш бързо — продължи да настоява Щумф. — Кажи им, че искам да живея.

Внезапно частично превързаното лице на Щумф се промени и погледът му се устреми покрай Лок към нещо в дъното на коридора. Треперещите му от страх устни промълвиха само една дума:

— Моля.

Изумен от изражението на мъжа, Лок се обърна. Коридорът беше празен, с изключение на няколко дебели пеперуди, които кръжаха около крушката.

— Тук няма нищо — рече той, обръщайки се отново към вратата на стаята на Щумф. Върху армираното стъкло ясно си личаха отпечатъците на две окървавени длани.

— Той е тук — каза германецът, вперил поглед в чудото на кървящото стъкло. Нямаше смисъл Лок да го пита за кого говори. Вдигна ръка и докосна отпечатъците. Те бяха все още влажни и се намираха от неговата страна на стъклото, а не от вътрешната.

— Господи — изпъшка той. Кой би могъл да се промъкне покрай него и да остави отпечатъците, а след това да изчезне незабелязан, след като се беше обърнал само за миг към коридора? Трудно му беше да повярва. Отново огледа коридора. Нямаше никого. Само лампата се поклащаше леко, сякаш бе полъхнал вятър, и пеперудите продължаваха да пърхат с криле. — Какво става тук?

Щумф, който гледаше като омагьосан отпечатъците, леко докосна с пръсти стъклото. При допира от пръстите му изби кръв и запълзя на капки по стъклото. Той не махаше ръцете си, а гледаше към Лок с очи, пълни с отчаяние.

— Виждаш ли? — каза германецът съвсем тихо.

— Какви игрички играеш? — Лок също бе снижил гласа си. — Това е просто някакъв номер.

— Не.

— Не си пипнал болестта на Черик. Не е възможно. Не си го докосвал. Нали се разбрахме, по дяволите. — Лок започна да се ядосва. — Черик ги докосна, а ние не.

Щумф го гледаше почти със съжаление.

— Не бяхме прави — рече тихо той. Пръстите, които не махаше от стъклото, продължаваха да кървят, червените струйки се стичаха по ръцете му. — Това не е нещо, което можеш да подчиниш с бой, Лок. Изплъзва ни се от ръцете. — Той вдигна окървавените си пръсти, усмихвайки се на играта на думи. — Виждаш ли?

Внезапното безнадеждно спокойствие на германеца уплаши Локи. Той сграбчи бравата на вратата и дръпна рязко. Стаята бе заключена. Ключът се намираше от вътрешната страна, където Щумф бе платил да бъде.

— Стой там — каза Щумф. — Стой далеч от мен.

Усмивката му се бе стопила. Лок се опита да отвори с рамо.

— Казах ти да стоиш там — извика Щумф с разтреперан глас. Отстъпи от вратата, когато Лок отново се блъсна в нея. Когато видя, че ключалката скоро ще поддаде, германецът започна да надава разтревожени викове. Лок не му обърна внимание, а продължи да блъска с рамо вратата. Чуха се звуци от разцепване на дърво.

Някъде наблизо Лок чу женски глас, който отговаряше на призивите на Щумф. Нищо, германецът щеше да му падне в ръчичките преди да дойде помощта и тогава, Господ му е свидетел, че щеше да изтрие и последните следи от усмивка по устните на копелето. Продължи да се хвърля срещу вратата с удвоени усилия. Вратата поддаде.

Щумф почувства как в стерилната стая се вмъкна първата струя нечист въздух от външния свят. В импровизираното му убежище проникна само лекичък ветрец, но той носеше със себе си отпадъците на света. Сажди и семена, пърхот, свален от хиляди скалпове, мъхчета, пясък и топчета косми; яркия прах от крилете на пеперуда. Толкова мънички прашинки, че човешкото око можеше да ги види само докато танцуват в някой слънчев лъч; безвредни за повечето живи същества. Но този облак бе смъртоносен за Щумф; само за секунди тялото му се превърна в поле от микроскопични кървящи рани.

Той нададе вой и се затича към вратата, за да я затвори отново, хвърляйки се директно във вихъра от миниатюрни остриета, които разрязваха тялото му. Когато затисна вратата, за да попречи на Лок да влезе, ръцете му се разцепиха. И без това вече не можеше да го удържи. Мъжът разтвори широко вратата и влезе в стаята, като с всяко свое движение предизвикваше нови движения на въздуха, които нараняваха Щумф. Лок сграбчи китката на германеца и под ръката му плътта се разтвори като разрязана с нож.

Зад гърба му жената изкрещя от ужас. Лок осъзна, че Щумф отдавна се е отказал от смеха си, и го пусна. Целият покрит с рани и непрекъснато получаващ нови, Щумф залитна назад, ослепен, и падна до леглото. Убийственият въздух продължаваше да го реже; с всяко агонизиращо потреперване на тялото си той създаваше нови вихри, които разрязваха кожата му.

Пребледнял, Лок се отдалечи от тялото и излезе със залитане в коридора. Пътят му блокираше тълпа от зяпачи, които обаче при приближаването му се разстъпиха встрани, сплашени от едрата му фигура и дивото изражение на лицето. Той се върна обратно по вонящия на болести лабиринт, прекоси двора и влезе в главната сграда. Зърна за миг Едсон Коща, който бързаше насреща му, но не се спря за обяснения.

Във фоайето, което, въпреки късния час, беше пълно с всякакви страдалци, погледът му попадна върху момче, седнало в скута на майка си. Изглежда, си беше наранил корема. Ризата му, която му беше твърде голяма, беше изцапана с кръв; по лицето му се стичаха сълзи. Майката не погледна към Лок, докато той си проправяше път през тълпата. Но момченцето надигна глава, сякаш знаеше, че Лок ще мине покрай него, и на лицето му изгря сияйна усмивка.

От познатите на Лок в магазина на Тетелман нямаше никой; единствената информация, която успя да получи от работниците му, повечето от които бяха толкова пияни, че не можеха да стоят на краката си, беше, че господарят им е отишъл в джунглата предишния ден. Лок издири най-трезвения от тях и го убеди чрез заплахи да го придружи обратно в селото като преводач. Нямаше никаква представа как да се помири с племето. Със сигурност знаеше единствено, че трябва да докаже невинността си. В края на краищата, щеше да каже, нали не той бе дал фаталния изстрел. Имало е недоразумения, разбира се, но лично той не е нанесъл вреда на никой от племето. И, честно казано, как така ще го нараняват? Ако искат да го накажат по някакъв начин, той е донякъде склонен да изпълни исканията им. Не са ли получили вече удовлетворение? Напоследък беше станал свидетел на твърде много страдания. Искаше да изкупи вината си. Готов е да изпълни всичко, което пожелаят, стига да е в границите на разумното. Всичко, само и само да не умре като другите. Дори ще върне земята.

Пътят беше ужасен и навъсеният му спътник непрекъснато се оплакваше, но Лок се правеше, че не го чува. Нямаше време за губене. Двигателят на джипа се възмущаваше при всяка акробатика, която изискваха от него, и шумното им придвижване взриви цялата джунгла от двете страни на пътя с репертоара си от вой, кашляния и стържещи звуци. Това е страшно, гладно място, помисли си Лок и за пръв път от пристигането си на този субконтинент го намрази с цялото си сърце. Тук беше невъзможно да планират събития; в най-добрия случай човек можеше да се надява да получи временна ниша, в която да подиша между две процъфтяващи поколения.

Половин час преди здрачаване, изтощени от пътуването, те пристигнаха до покрайнините на селото. Мястото изобщо не се беше променило от последното му идване тук, но кръгът от колиби определено не беше обитаван. Вратите зееха; племенните огньове, които винаги горяха, сега представляваха кръгове от пепел. Докато влизаше в селището, той не срещна ничий поглед — нито на дете, нито на прасе. Щом стигна до центъра на кръга, той се спря и се огледа в търсене на нещо, което да му подскаже какво се е случило тук. Но не откри нищо. Толкова беше уморен, че вече не се страхуваше от нищо и след като събра последните остатъци от силите си, извика в тишината:

— Къде сте?

Два папагала макао с блестящо червено оперение излетяха с крясъци от дървото в най-далечния край на селото. След няколко секунди от гъсталака се появи фигура. Не беше някой от племето, а Денси. Той се спря за миг, преди да излезе на светло; след като разпозна Лок, на лицето му се разля широка усмивка и той навлезе в селото. След него, шумолейки в храстите, излязоха и останалите. Сред тях беше Тетелман, както и няколко норвежци, водени от мъж на име Бьорнстрьом, когото Лок бе срещал за кратко във факторията. Лицето му под изсветлялата от слънцето коса приличаше на сварен рак.

— Господи, какво правиш тук? — попита Тетелман.

— Бих могъл да те питам същото — отвърна сухо Лок.

Бьорнстьом даде знак на тримата си спътници да свалят пушките и излезе напред с учтива усмивка на лицето.

— Господин Лок — каза норвежецът, протягайки облечената си в кожена ръкавица ръка. — Радвам се да се срещнем.

Лок погледна с отвращение към изцапаната ръкавица и Бьорнстрьом я свали с виновна усмивка. Ръката отдолу беше идеално чиста.

— Моите извинения — рече той. — Тъкмо работехме.

— Върху какво? — попита Лок, чувствайки как жлъчката му се качва в гърлото.

Тетелман се изплю.

— Върху индианците — отвърна той.

— Къде е племето? — попита Лок.

Отговори му отново Тетелман:

— Бьорнстрьом твърди, че има права над тази територия…

— Племето — повтори настоятелно Лок. — Къде е?

Норвежецът си играеше с ръкавицата.

— Земята ли купихте от тях или какво? — попита Лок.

— Не съвсем — отвърна Бьорнстрьом. Английският му, също като профила, беше безупречен.

— Заведете го — предложи Денси с известен ентусиазъм. — Нека сам да види.

Бьорнстрьом кимна.

— Защо не? — рече той. — Не пипайте нищо, господин Лок. И кажете на шофьора си да не мърда от мястото си.

Денси вече се беше обърнал и вървеше към храсталака; Бьорнстрьом поведе Лок през селото до тунела, който бяха изсекли в гъстия храсталак. Лок едва успяваше да не изостава; с всяка следваща крачка краката му го слушаха все по-малко. В тоя край земята беше здраво утъпкана. Листа и цветове на орхидеи се бяха смесили с пропитата с влага земя.

Бяха изкопали яма в малко сечище, което се намираше на стотина ярда от селото. Не беше дълбока тази яма, нито пък беше широка. Преобладаваше смесеният мирис на бензин и гасена вар.

Тетелман, който беше стигнал до сечището преди Лок, отстъпи от ръба на изкопа, но Денси не беше толкова чувствителен. Той заобиколи до другия край на ямата и махна на Лок да погледне съдържанието й.

Племето вече се разлагаше. Лежаха така, както ги бяха нахвърляли вътре, в миш-маш от гърди, задници, лица и крайници, тук-там телата им бяха оцветени в лилаво и черно. Над ямата кръжаха множество мухи.

— Възпитание — отбеляза Денси.

Лок гледаше към Бьорнстрьом, който заобиколи ямата и отиде да застане до Денси.

— Всичките ли са тук? — попита той.

Норвежецът кимна.

— С един удар — рече той, като произнасяше отчетливо всяка една дума.

— Одеяла — обяви името на оръжието Тетелман.

— Но толкова бързо… — промърмори Лок.

— Много е ефикасно — рече Денси. — И трудно за доказване. Ако изобщо някой попита.

— Болестта е нещо естествено — отбеляза Бьорнстрьом. — Нали? Също като дърветата.

Лок бавно поклати глава; очите го бодяха.

— Чувам хубави неща за вас — каза му Бьорнстрьом. — Може да се сработим.

Лок дори не направи опит да отговори. Останалите от норвежката групичка бяха оставили пушките си на земята и сега отново се заловиха за работа — да хвърлят в ямата останалите тела от самотната купчина до нея. Сред труповете Лок съзря дете, както и старец, когото тъкмо в този момент вдигаха от купчината. Когато го залюляха над ръба на ямата, тялото изглеждаше като лишено от стави. Затъркаля се надолу и застина с лицето нагоре, с вдигнати над главата ръце сякаш искаше да изрази пълното си подчинение или може би да ги пропъди. Това, разбира се, беше старейшината, срещу когото се бе изправил Черик. Дланите му все още бяха червени. В слепоочието му се виждаше кръгличка дупка от куршум. Очевидно болестта и отчаянието не се бяха оказали чак толкова ефективни.

Лок гледаше как хвърлят в общия гроб втори труп, после трети. От другата страна на ямата Бьорнстрьом палеше цигара. Той улови погледа на Лок.

— Ето така — рече той.

Зад гърба на Лок се разнесе гласът на Тетелман:

— Мислехме, че няма да се върнеш — каза той, вероятно за да оправдае съдружието си с Бьорнстрьом.

— Щумф е мъртъв — каза Лок.

— Какво пък, значи за нас ще остане по-голям дял — каза Тетелман, като се приближи до него и отпусна ръка върху рамото му. Лок не отговори; просто гледаше надолу към телата, които вече засипваха с гасена вар, и едва усещаше топлината, която се стичаше надолу по тялото му от мястото, където го бе докоснал Тетелман. Мъжът бе свалил ръката си и гледаше с отвращение разрастващото се кърваво петно върху ризата на Лок.