Кървави книги (Том 6)

Здрач над кулите

Фотографиите на Мироненко, които бяха показали на Балард в Мюнхен, не му дадоха почти никаква информация. Само една или две от снимките на човека от КГБ бяха анфас, а повечето от останалите бяха размазани и зърнести, което показваше, че са заснети тайно. Балард не се притесняваше особено. От дългия си, понякога горчив опит знаеше, че окото лесно може да бъде излъгано; но нали има и други способности — остатъци от сетива, излезли от употреба в съвременния живот — които той се бе научил да задейства и с тяхна помощ надушваше и най-дребните признаци за предателство. Точно тези си таланти щеше да използва при срещата си с Мироненко. С тяхна помощ щеше да измъкне истината от него.

Истината? Именно в това се състоеше главоблъсканицата, защото не беше ли точно искреността най-добрата тактика в този контекст? В продължение на единайсет години Сергей Захарович Мироненко оглавяваше отдел „С” на КГБ и имаше достъп до най-засекретената информация за разпределението на съветските тайни агенти на Запад. Но през последните седмици той се беше разочаровал от настоящите си началници и беше готов да загърби дълга си, което стана известно на британските тайни служби. В замяна на немалкото усилия, които щяха да бъдат положени в негов интерес, той се задължаваше да действа като агент в редиците на КГБ за период от три месеца, след което щеше да бъде приет в обятията на демокрацията и скрит там, където нямаше да могат да го докопат отмъстителните му повелители. На Балард се беше паднала честта да се срещне лице в лице с руснака, с надеждата да разбере дали неприязънта на Мироненко към неговата идеология е искрена или престорена. Балард знаеше, че не трябва да търси отговора в думите на Мироненко, а в едва забележимите оттенъци на поведението му, които можеше да долови единствено инстинктът.

Някога този пъзел щеше да му се стори увлекателен, когато всяка негова мисъл щеше да се съсредоточава върху разгадаването му. Но само човек, който е убеден, че действията му ще повлияят значително върху световните събития, би се посветил изцяло на това. Сега той беше помъдрял. Агентите на Запада и на Изтока се занимаваха с тайните си дела година след година. Те крояха заговори, конспирации; понякога (макар и рядко) проливаха кръв. Имаше провали и размени на пленници, и малки тактически победи. Но накрая всичко си оставаше почти в същото положение, както и преди.

Ето този град например. Балард за пръв път попадна в Берлин през април 1969 година. Тогава беше двайсет и девет годишен, току-що приключил с продължилите години интензивни тренировки и готов да поживее малко. Но тук не се бе чувствал комфортно. Градът му се бе сторил безличен, дори неприветлив. Трябваше Одел, негов колега през първите две години, да му покаже, че Берлин заслужава обичта му, и щом Балард се влюби, тази любов остана завинаги. Сега се чувстваше повече като у дома си тук, в този разделен град, отколкото някога се бе чувствал в Лондон. Тревогите му, проваленият идеализъм и — най-вече, може би — ужасната му изолация бяха в пълно съзвучие с балардовите. Градът и човекът, живеещи в пустиня от мъртви амбиции.

Намери Мироненко в галерия „Гермалде” и да, снимките лъжеха. Руснакът изглеждаше по-възрастен от своите четирийсет и шест години и по-болнав, отколкото на онези направени скришом снимки. Никой от двамата не се издаде, че е разпознал другия. Половин час се разхождаха безцелно из галерията, като Мироненко показваше силен и, очевидно, искрен интерес към изложените творби. Едва след като и двамата се убедиха, че никой не ги наблюдава, руснакът напусна сградата и поведе Балард към изисканото предградие Далем и предварително уговореното място за тайни срещи. Там, в малката и неотоплявана кухня, те седнаха да разговарят.

Мироненко не говореше добре английски, или поне така изглеждаше, макар Балард да остана с впечатлението, че усилията му да говори правилно бяха както граматични, така и тактически. На мястото на руснака и той щеше да се преструва така; не боли да се правиш на по-незнаещ, отколкото си всъщност. Но въпреки трудностите в изразяването, декларациите на Мироненко бяха недвусмислени.

— Вече не съм комунист — заяви директно той. — От много години не съм член на партията — не и тук — продължи руснакът, като притисна длан към сърцето си.

Измъкна мърлява носна кърпичка от джоба на сакото си и свали едната ръкавица от ръката си; в кърпичката беше увито шишенце с хапчета.

— Извинете ме — каза той, докато изсипваше от таблетките в шепата си. — Изпитвам болки. В главата, в ръцете.

Балард изчака, докато мъжът изпие лекарствата си, преди да го попита:

— Защо започнахте да се съмнявате?

Руснакът прибра шишенцето и кърпичката; широкото му лице не изразяваше нищо.

— Как човек губи своята… своята вяра? — попита той. — Дали, защото видях твърде много — или пък твърде малко?

Той погледна към лицето на Балард, за да види дали е схванал смисъла на колебливо изречените думи. След като не откри потвърждение, опита отново.

— Мисля, че човек, който не вярва, е изгубен, изгубен.

Парадоксът бе представен елегантно: подозрението на Балард, че Мироненко всъщност владее добре английски, се потвърди.

— Сега вие чувствате ли се изгубен? — попита той.

Мироненко не отговори. Свали другата си ръкавица и се взря в ръцете си. Хапчетата, които беше изпил, като че ли не бяха облекчили болката, от която се оплакваше. Сви пръстите си в юмрук и после ги разтвори отново, така, както страдащ от артрит проверява напредъка на болестта си. Без да поглежда нагоре, той отговори:

— Учили са ме, че Партията има решение за всичко. Това ме освободи от страха.

— А сега?

— Сега? — повтори руснакът. — Сега имам странни помисли. Те се появяват като отникъде…

— Продължете — подкани го Балард.

Тъничка усмивка разтегли устните на Мироненко.

— Вие сигурно ме познавате изцяло, нали? Знаете дори какво сънувам?

— Да.

Мироненко кимна.

— С нас ще бъде същото — каза той и след кратка пауза продължи: — Понякога ми се струва, че трябва да се разтворя. Разбирате ли ме? Трябва да се разцепя, защото в мен се е събрала толкова ярост. И това ме кара да се страхувам, Балард. Мисля, че те ще видят колко много ги мразя. — Руснакът погледна към своя разпитващ. — Трябва да действате бързо — каза той, — иначе ще ме открият. Опитвам се да не мисля какво ще направят с мен. — Той отново замълча. Всякакви следи от усмивката му, макар и безрадостна, бяха изчезнали. — Директоратът има отдели, за които дори аз не знам. Специални болници, където никой не може да отиде. Имат си начини да разбият душата на човек на парчета.

Балард, като закостенял прагматик, се запита дали Мироненко не преувеличава. Съмняваше се, че попадналият в лапите на КГБ ще започне да мисли за душата си. Все пак нали точно тялото имаше нервни окончания.

Разговаряха около час или повече, разговорът се въртеше около политиката, спомени за миналото, ежедневни проблеми и изповеди. В края на срещата Балард изобщо не се съмняваше в антипатията, която Мироненко изпитва към господарите си. Точно както беше казал, той бе един човек без вяра.

На следващия ден Балард се срещна с Крипс в ресторанта на хотел „Швайцерхоф” и му предаде устния си доклад за Мироненко.

— Той е готов и чака. Но настоява да решаваме бързо.

— Сигурно е така — отвърна Крипс. Стъкленото му око днес особено много го дразнеше; студеният въздух, обясни, го прави лениво. Движеше се малко по-бавно от истинското и понякога Крипс трябваше да го побутва с пръст, за да го накара да се размърда. — Няма да прибързваме с решенията си — рече той.

— Какъв е проблемът? Нямам никакви съмнения относно намеренията или отчаянието му.

— Така твърдиш ти — отвърна Крипс. — Искаш ли нещо за десерт?

— Нима се съмняваш в преценката ми? Това ли искаш да кажеш?

— Хапни нещо сладко накрая, за да не се чувствам като пълен негодник.

— Мислиш, че бъркам за него, нали? — настоя Балард. Когато Крипс не отговори, Балард се наведе над масата. — Нали?

— Просто казвам, че има причина да сме предпазливи — отвърна Крипс. — Ако решим да го вземем на борда, руснаците много ще се засегнат. Трябва да сме сигурни, че сделката си заслужава проблемите, които ще повлече след себе си. В момента нещата са твърде неустойчиви.

— Кога не са били? — попита Балард. — Подсети ме за някой момент, когато не сме се намирали пред криза. — Той се облегна назад и се опита да разгадае изражението на Крипс. Стъкленото му око бе, ако не друго, то поне по-искрено от истинското.

— Писна ми от тая проклета игра — промърмори Балард.

Стъкленото око се извъртя.

— Заради руснака?

— Може би.

— Повярвай ми — каза Крипс, — имам добра причина да се отнасям с внимание към този мъж.

— Кажи ми я.

— Няма нищо потвърдено.

— С какво разполагаш за него? — попита настоятелно Балард.

— Както вече казах, само с един слух — отвърна Крипс.

— Защо не го споделихте с мен?

Крипс леко поклати глава.

— Това вече е история — рече той. — Ти направи добър доклад. Просто искам да разбереш, че ако нещата не се развият по начина, който смяташ за подходящ, това не означава, че не вярваме на преценката ти.

— Разбирам.

— Не, не разбираш — каза Крипс. — Самосъжаляваш се и аз не мога да те виня за това.

— Какво ще стане сега? Вероятно трябва да забравя, че изобщо съм се срещал с този човек?

— Няма да е зле — отвърна Крипс. — Далече от сърцето, далече от ума.

Очевидно Крипс изобщо не се беше надявал, че предложението му ще бъде прието. Когато през следващата седмица Балард направи няколко дискретни запитвания относно Мироненко, стана ясно, че обичайните му осведомители са били предупредени да си държат езика зад зъбите.

Така или иначе нова информация по този случай той получи от страниците на сутрешните вестници, в едно съобщение за тяло, намерено в дом до метростанцията на Кайзер Дам. Докато го четеше, той нямаше как да знае, че е свързано с Мироненко, но някои подробности събудиха интереса му. Например, той подозираше, че споменатият дом се използва от време на време от тайните служби; освен това по-нататък в статията се описваше как две неидентифицирани личности едва не са били задържани, докато са изнасяли трупа, което водеше до предположението, че става дума за предумишлено убийство.

Следобед той се отправи към офиса на Крипс с надеждата да получи някакво обяснение. Но секретарката му каза, че Крипс не е на разположение и скоро няма да бъде, защото е заминал спешно за Мюнхен. Балард му остави съобщение, че иска да разговарят след завръщането му.

Когато отново излезе на студената улица, той забеляза, че си е спечелил почитател; някакъв оплешивяващ тип със слабо лице, който си бе оставил нелеп кичур коса на върха на главата. Балард знаеше, че е от антуража на Крипс, но не можеше да си спомни името му.

— Саклинг — каза му мъжът.

— Разбира се. Здравейте.

— Мисля, че трябва да поговорим, ако разполагате с малко свободно време — рече мъжът. Гласът му беше също толкова измъчен, колкото и лицето; Балард изобщо не искаше да чува сплетните му. Тъкмо се канеше да отхвърли предложението, когато Саклинг каза: — Предполагам, че сте чули за случилото се с Крипс.

Балард поклати глава. Доволен, че притежава ценни сведения, мъжът повтори:

— Трябва да поговорим.

Двамата тръгнаха по Кантщрасе към зоологическата градина. Улицата беше пълна с хора — беше тъкмо по обяд — но Балард почти не ги забелязваше. Онова, което му разказваше Саклинг, изискваше пълното му внимание.

Всичко беше много просто. Очевидно Крипс подготвил среща с Мироненко, за да се убеди лично в искреността му. Избраната за срещата къща в Шьонеберг бе използвана няколко пъти преди това и отдавна се смяташе за едно от най-безопасните места в града. Но предишната вечер се оказало, че не е така. Очевидно кагебейците проследили Мироненко до самата къща и след това се опитали да провалят срещата. Случилото се след това не оставило свидетели: и двамата мъже, които придружавали Крепс, бяха мъртви — единият от тях беше Одел, старият колега на Балард; самият Крепс беше в кома.

— Ами Мироненко? — попита Балард.

Саклинг сви рамене.

— Предполага се, че са го отвели в Родината — отвърна той.

Балард улови фалшивата нотка.

— Трогнат съм, че ме държите в течение — рече той на Саклинг. — Но защо?

— Двамата с Одел бяхте приятели, нали? — бе отговорът. — Без Крипс не ви останаха много.

— Нима?

— Не исках да ви обидя — побърза да добави Саклинг. — Но вие имате репутацията на отцепник.

— Давайте по същество.

— Няма такова — възрази Саклинг. — Просто реших, че трябва да знаете какво се е случило. Самият аз рискувам много.

— Добър опит — рече Балард и спря да върви. Саклинг направи още една-две крачки, преди да се обърне и да види, че Балард му се хили.

— Кой те изпрати?

— Никой не ме е пращал — отвърна Саклинг.

— Хитър номер да пратят придворния сплетник. Почти се вързах. Много си убедителен.

По лицето на Саклинг нямаше достатъчно тлъстина, за да скрие тика на бузата му.

— В какво ме подозират? Смятат, че заговорнича с Мироненко, нали? Не, не мисля, че са толкова глупави.

Саклинг поклати глава като някой лекар, изправен пред нелечима болест.

— Харесва ви да си създавате врагове, нали? — рече той.

— Опасностите на професията. Няма да ми наруши съня.

— Във въздуха витаят промени — каза Саклинг. — На ваше място бих подготвил отговорите си.

— Майната им на отговорите — отвърна учтиво Балард. — Мисля, че е време да поработя върху правилните въпроси.

Изпращането на Саклинг намирисваше на отчаяние. Искаха вътрешна информация; но за какво? Дали наистина смятаха, че той се е замесил с Мироненко; или още по-лошо, със самото КГБ? Изчака възмущението му да утихне; то замъгляваше разсъдъка му, а той се нуждаеше от яснота, за да намери начин за измъкване от тази ситуация. От една страна Саклинг беше абсолютно прав: той наистина имаше врагове и при отсъствието на Крипс беше уязвим. При подобни обстоятелства можеше да се придържа към две тактики. Да се върне в Лондон и там да се спотаи, или да изчака в Берлин и да види каква ще е следващата им маневра. Спря се на втората. Играта на криеница скоро щеше да му омръзне.

Когато зави на север по Лайбницщрасе, той улови в една витрина отражението на мъж, облечен в сиво палто. Зърна го само за миг, но лицето на човека му се стори познато. Опашка ли му бяха прикачили? Той се обърна рязко и се взря настойчиво в мъжа. Онзи като че ли се смути и отмести поглед встрани. Може би просто му се беше сторило, а може би не. Всъщност какво значение има, помисли си Балард. Нека го следят колкото си искат. Той беше невинен. Ако изобщо някой беше невинен в тази безумна игра.

Странно чувство на щастие беше обзело Сергей Мироненко: чувство, което се бе появило без видима причина и изпълваше сърцето му.

Та нали още предишния ден положението му изглеждаше непоносимо. Болката в ръцете, главата и гърба постепенно се засилваше, а сега към нея се беше присъединил и сърбеж, толкова нетърпим, че той се принуди да изреже ноктите си до месо, за да не си нанесе сериозни поражения. Стигна до извода, че тялото му се бунтува. Точно тази мисъл се бе опитал да обясни на Балард: че е отделен от самия себе си и се страхува, че скоро ще бъде разкъсан на части. Но днес от този страх нямаше и следа.

Но не и от болката. Тя дори се беше влошила. Мускулите и сухожилията го боляха така, сякаш ги беше претоварил безумно; на всичките му стави се виждаха синини и кръвоизливи. Но беше изчезнало предчувствието за приближаващ катаклизъм, а на негово място се беше настанило мечтателно спокойствие. А сърцето му бе изпълнено с щастие.

Когато се опита да осмисли скорошните събития, за да разбере каква е причината за тази трансформация, паметта започна да му играе номера. Бяха го повикали на среща с шефа на Балард; това си го спомняше. Но не помнеше дали бе отишъл на срещата. Цялата нощ бе скрита зад някакво сляпо петно.

Реши, че Балард би трябвало да знае как стоят нещата. Още от самото начало англичанинът му беше харесал и той му се довери, защото почувства, че въпреки различията между тях, те си приличат твърде много. Беше сигурен, че ако бе оставил инстинктите да го водят, те със сигурност щяха да намерят Балард. Англичанинът несъмнено щеше да се изненада да го види; дори може да се ядоса. Но няма ли тази малка волност да бъде простена, след като разкаже на Балард за новооткритото си щастие?

Балард вечеря късно и пи до още по-късно в „Пръстенът”, малък травеститски бар, в който за пръв път го бе завел Одел преди почти двайсет години. Несъмнено бе избрал това място, за да покаже изтънчеността си, като разкрие на неопитния си колега декадентската страна на Берлин, но Балард, който не изпитваше никакво сексуално влечение към клиентите на „Пръстенът”, веднага се почувства тук като у дома си. Уважаваха неутралитета му; никой не му досаждаше. Просто го оставяха да пие и да наблюдава преминаващия парад от полове.

Идването тази вечер му напомни за Одел, чието име вече щеше да бъде избягвано в разговорите, заради участието му в аферата Мироненко. Балард вече беше виждал как се прави това. Историята не прощава провалите, освен онези, които са толкова скандални, че се сдобиват с някакво величие. Защото за Оделите на този свят — амбициозни мъже, които внезапно са се озовали в задънена улица поради собствените си грешки — за такива мъже няма да се кажат мили думи, нито ще им бъдат връчени медали. За тях има единствено забрава.

Тези размишления го накараха да изпадне в меланхолия и той пи много, за да притъпи мислите си, но когато в два часа сутринта излезе на улицата, депресията му не беше отминала. Добрите берлински бюргери отдавна си бяха в леглата; идваше поредният работен ден. Единствено шумът на трафика по Курфюрстендам показваше признаци на живот наблизо. Той се запъти натам, без да мисли за нищо.

Зад него се разнесе смях. Млад мъж — облечен пищно като старлетка — вървеше с неуверена походка по паважа, хванал под ръка своя неусмихващ се придружител. Балард разпозна в травестита един от редовните посетители на бара; клиентът, съдейки по строгия му костюм, беше провинциалист, който бе дошъл да утоли глада си за момчета, облечени като момичета, зад гърба на своята съпруга. Балард ускори крачка. Изкуственият смях на младия мъж му лазеше по нервите.

Чу как наблизо притича някой; с крайчеца на окото си зърна плъзгаща се сянка. Най-вероятно опашката му. Алкохолът може и да бе притъпил инстинктите му, но той почувства как на повърхността изплува някаква тревожност, причината за която не можеше да установи. Продължи да върви. По скалпа му пробягваха едва доловими тръпки.

Няколко ярда по-нататък той осъзна, че смехът зад гърба му е секнал. Погледна през рамо, почти сигурен, че ще види как момчето и клиентът му се прегръщат. Но и двамата бяха изчезнали; несъмнено се бяха шмугнали в някоя от страничните улички, за да сключат в тъмното договора си. Някъде наблизо се разлая куче. Балард се обърна, за да огледа пътя, по който бе дошъл, предизвиквайки пустата улица да му разкрие тайните си. Каквото и да причиняваше жуженето в главата му и сърбежа на дланите, то не бе обикновена тревога. Нещо се случваше на тази улица, въпреки външната й безобидност; тя криеше ужасии.

Ярките светлини на Курфюрстендам се намираха на някакви си три минути път, но той не искаше да обръща гръб на тази загадка и да търси убежище там. Вместо това се обърна и бавно тръгна назад. Кучето беше млъкнало; в тишината се чуваше единствено звукът от стъпките му.

Стигна до ъгъла на първата странична уличка и надникна в нея. Нямаше светлини нито в прозорците, нито във входовете. Сякаш нищо не можеше да съществува в тази тъмнина. Балард заряза първата уличка и се отправи към втората. Във въздуха се носеше някаква плътна воня, която се усили с приближаването му към ъгъла. От миризмата жуженето в главата му се усили, заплашвайки да премине в бучене.

В края на уличката проблясваше самотна лампа, която излъчваше оскъдна светлина от горен прозорец, и той видя тялото на онзи провинциалист, проснато на земята. Беше толкова жестоко осакатено, сякаш някой се бе опитал да го изкорми отвътре. Разпръснатите му наоколо вътрешности всъщност излъчваха тази остра миризма.

Балард беше виждал насилствена смърт и преди и сметна, че този спектакъл няма да му повлияе. Но в алеята имаше нещо, което не му даваше да се успокои. Усети как коленете му треперят. След това от сенките чу гласа на младежа.

— Мили боже… — рече той. Гласът му бе изгубил всякакъв намек за женственост; в него се долавяше нечовешки ужас.

Балард направи крачка навътре в уличката. Не можа да види нито момчето, нито причината за молитвата му, докато не навлезе на десетина ярда. Младежът се бе облегнал на стената, полусвлечен сред купчина боклуци. Пайетите и тафтата бяха съдрани от тялото му; той изглеждаше блед и безполов. Като че ли не забеляза Балард: очите му бяха вторачени в плътните сенки.

Треперенето в коленете се усили, щом Балард проследи погледа на младежа; той почувства, че всеки момент ще започнат да тракат и зъбите му. Въпреки това продължи напред, не заради момчето (винаги го бяха учили, че от героизма полза няма), а защото беше любопитен, не само любопитен, нетърпелив да види що за човек е способен на такова насилие. В този момент да погледне в очите подобна жестокост му се струваше най-важното нещо на света.

Момчето го забеляза и промърмори някаква жалостива молба, но Балард почти не го чу. Усети, че го гледат нечии други очи и почувства погледа им като удар. Звънтенето в главата придоби болезнен ритъм, като звука от хеликоптерен мотор. За секунди се превърна в заслепяващ рев.

Балард притисна длани към очите си и отстъпи със залитане назад към стената; смътно усещаше, че убиецът излиза от укритието си (контейнерът за отпадъци беше преобърнат) и побягва. Почувства как нещо преминава покрай него и отвори очите си точно навреме, за да зърне някакъв мъж, който се измъква от уличката. Изглеждаше някак безформен; гърбът му беше изкривен, главата твърде голяма. Балард извика след него, но берсеркът продължи да тича, като се спря единствено, за да погледне трупа, преди да се втурне към главната улица.

Балард се оттласна от стената и се изправи. Бученето в главата му беше поутихнало; световъртежът отмина.

Отзад се чу хлипането на младежа.

— Видяхте ли? — попита той. — Видяхте ли?

— Кой беше той? Някой, когото познаваш?

Момчето гледаше Балард като уплашен елен, с разширени от страх гримирани очи.

— Някой…? — повтори то.

Балард се накани да повтори въпроса, но в този момент се чу писък на спирачки и веднага след това удар. Той остави момчето да се оправя с разкъсаните си дрехи и се върна на улицата. Някъде наблизо се чуваха гласове; забърза натам. Една голяма кола се беше качила на тротоара, фаровете й светеха ярко. Помагаха на шофьора да се измъкне от седалката, а пътниците му — група купонджии, съдейки по дрехите и зачервените от алкохол лица — стояха и обсъждаха яростно как е станала катастрофата. Едната от жените говореше за някакво животно на пътя, но друг от пасажерите я поправи. Тялото, което лежеше в канавката, където бе изхвърлено от удара, не беше на животно.

Балард бе видял съвсем малко от убиеца в уличката, но инстинктивно усети, че това е той. Но нямаше и следа от уврежданията, които му се стори, че бе забелязал; там имаше просто един мъж, облечен в костюм, виждал и по-добри дни, който лежеше по лице в локва кръв. Полицията вече беше пристигнала и полицаят му извика да се отдалечи от трупа, но Балард не му обърна внимание и се наведе, за да огледа лицето на мъртвеца. В него не се забелязваше нищо от жестокостта, която толкова се бе надявал да види. Но имаше нещо, което веднага разпозна.

Мъжът бе Одел.

На полицаите каза, че не е видял инцидента, което всъщност си беше истина, и побърза да напусне мястото на събитията преди да бъде разкрито случилото се на съседната уличка.

На всяка крачка по пътя към вкъщи възникваха нови въпроси. И основният сред тях беше: защо го бяха излъгали, че Одел е мъртъв? И каква психоза го бе обзела, че да го превърне в способен на такова зверство, на каквото бе станал свидетел Балард? Знаеше със сигурност, че няма да получи отговорите на тези въпроси от тъй наречените си колеги. Единствения човек, когото можеше да прилъже да му отговори, беше Крипс. Той си спомни спора за Мироненко, който бяха провели, и приказките на Крипс за „причини за предпазливост“ в отношенията с руснака. Стъкленото око знаеше, че нещо витае във въздуха, макар че сигурно дори той не си бе представял същинските размери на бедствието. Убити бяха двама изключително ценни агенти; Мироненко липсваше, вероятно бе мъртъв; самият той — ако можеше да се вярва на Саклинг — бе на прага на смъртта. И всичко това беше започнало със Сергей Захарович Мироненко, неудачникът от Берлин. Изглежда трагедията му беше заразна.

Балард реши, че утре ще потърси Саклинг и ще измъкне от него някаква информация. А междувременно го боляха главата и ръцете, и искаше да спи. Умората се отразява на правилната преценка, а точно сега той най-много имаше нужда от нея. Но въпреки изтощението, сънят му бягаше, а когато най-после го споходи след около час или дори повече, не му донесе покой. Сънува шепоти; а над тях ревът на хеликоптер, който се засилваше все повече и ги заглушаваше. Два пъти се буди с разтуптяно сърце; два пъти неистовото желание да разбере какво му казват шепотите го караше отново да отпуска глава на възглавницата. Когато се събуди за трети път, му се стори, че главата му ще се пръсне от шума между слепоочията му; той сериозно се уплаши за здравето си. Ослепял от болка, изпълзя от леглото.

— Моля ви… — промърмори Балард, сякаш в стаята имаше някой, който би могъл да му помогне.

От тъмнината се разнесе спокоен глас:

— Какво искаш?

Той не започна да задава въпроси, а просто каза:

— Спри болката.

— Можеш и сам да го направиш — каза гласът.

Балард се облегна на стената, обхванал с ръце цепещата го глава, а от очите му се стичаха сълзи от болка.

— Не знам как — отвърна той.

— Твоите сънища ти причиняват болка — рече гласът, — затова трябва да ги забравиш. Разбираш ли? Забрави ги и болката ще си отиде.

Той разбираше инструкциите, но не знаеше как да ги осъществи. Нямаше силата да управлява сънищата си. Шепотите идваха при него, не той при тях. Но гласът продължи да настоява:

— Сънят иска да ти навреди, Балард. Трябва да го погребеш. Да го погребеш дълбоко.

— Да го погреба?

— Създай си образ за това, Балард. Представи си го в детайли.

Той направи каквото му беше казано. Представи си група гробокопачи и ковчег; а в ковчега лежеше сънят му. Накара ги да изкопаят дълбока дупка, както го инструктираше гласът, за да може никога повече да не изкопава това ужасно нещо. Но дори докато си представяше, че ковчегът се спуска в ямата, той чуваше как дъските му скърцат. Сънят не искаше да се успокои. Удряше по затвора си. Дъските започнаха да се чупят.

— Побързай — каза гласът.

Шумът на моторите достигна унищожителна сила. От носа му потече кръв; Балард чувстваше солта в гърлото си.

— Довърши го! — надвика гласът врявата. — Зарови го!

Балард погледна в гроба. Вътре ковчегът се клатушкаше.

— Зарови го, по дяволите!

Опита се да накара гробокопачите да се подчинят; опита се да ги накара да си вземат лопатите и да заровят живо това противно нещо, но те не искаха. Вместо това също гледаха надолу как съдържанието на ковчега се бори за светлина.

— Не! — извика гневно гласът. — Не трябва да гледаш!

Ковчегът танцуваше в дупката. Капакът му се пръсна на парчета. За миг Балард зърна нещо ярко между дъските.

— Ще те убие — каза гласът и сякаш за да потвърди думите му, силата на звуковото налягане премина границата на поносимостта, помете гробокопачите, ковчега и всичко останало в един адски изблик на болка. Внезапно му се стори, че онова, което му казва гласът, е истина; че се намира на прага на смъртта. Но не сънят заплашваше да го убие, а онзи страж, когото бяха поставили между него и съня: тази разцепваща черепа какофония.

Едва сега осъзна, че е паднал на пода, запратен там от този щурм. Протегна на сляпо ръка, напипа стената и тежко се облегна на нея; ревът на моторите биеше в очите му, лицето му пламтеше от придошлата кръв.

Той се изправи с усилие на крака и се затътри към банята. Зад гърба му отново се чу гласът, който вече се бе поуспокоил, и отново започна своята проповед. Звучеше толкова близо, че Балард неволно се обърна, очаквайки да види говорещия — и не остана разочарован. През пелената от болка забеляза, че стои в малка стая без прозорци, с бели стени. Стаята бе осветена от ярка мъртвешка светлина, а в центъра й — усмихващо се лице.

— Твоите сънища предизвикват болката — каза лицето. Отново повтаряше старата проповед. — Погреби ги, Балард, и болката ще си отиде.

Балард плачеше; това го караше да се чувства засрамен. Извърна поглед настрани, за да скрие сълзите от наставника си.

— Повярвай ни — каза друг глас, също някъде отблизо. — Ние сме ти приятели.

Но той не вярваше на сладкодумието им. Нали точно те предизвикваха същата болка, от която искаха да го спасят; тя беше пръчката, с която го биеха, когато се появяваха сънищата.

— Искаме да ти помогнем — обади се някой от тях.

— Не… — произнесе с усилие той. — Не, проклети да сте… Аз… Не ви вярвам.

Бялата стая внезапно изчезна и той отново се озова в спалнята си, притиснат към стената като алпинист към скала. Преди да се завърнат отново с нови думи, с нова болка, той се придвижи покрай стената до банята и опипом потърси крана на душа. В първия момент го обхвана паника, когато не успя да го намери; после го завъртя и пусна силно водната струя. Водата беше ледена, но той пъхна главата си под струята, докато перките на вертолетите се опитваха да разцепят черепа му. Студената вода се стичаше по гърба му, но той се остави на ледения поток и постепенно вертолетите започнаха да се отдалечават. Той продължаваше да стои, макар тялото му да се беше вцепенило от студа, докато и последният не отлетя. После седна на ръба на ваната и започна да бърше лицето, врата и тялото си с кърпа. Накрая, когато краката му се почувстваха достатъчно силни, той се върна в спалнята.

Легна на същите смачкани чаршафи и почти в същата поза като преди, но въпреки това нещо не беше както трябва. Не знаеше какво се беше променило в него, нито пък по какъв начин. Но лежеше там, без сънят да смущава спокойствието му през остатъка на нощта, опитваше се да проумее случилото се, и малко преди зазоряване си спомни думите, които бе промърморил в лицето на самозаблудата. Простички думи, но с каква сила!

— Не вярвам… — каза той; и гласовете, които му даваха заповеди, бяха изчезнали.

Половин час преди обед Балард влезе в офиса на малката фирма, експортираща книги, която служеше за прикритие на Саклинг. Чувстваше се бодър, въпреки тежката нощ, и след като очарова секретарката, влезе в кабинета на Саклинг без да съобщят за появата му. Щом Саклинг видя кой е посетителя му, той скочи от стола си като ужилен.

— Добро утро — каза Балард. — Мисля, че трябва да поговорим.

Погледът на Саклинг се отмести към вратата на стаята, която Балард бе оставил широко отворена.

— Извинявай, течение ли става? — Балард внимателно затвори вратата. — Искам да видя Крипс — рече той.

Саклинг намести морето от книги и ръкописи, което заплашваше да погълне бюрото му.

— Луд ли си да идваш тук?

— Кажи им, че съм приятел на семейството — предложи Балард.

— Не мога да повярвам, че си толкова глупав.

— Просто ми кажи къде да намеря Крипс и се махам.

Саклинг пренебрегна думите му и продължи:

— Две години ми трябваха, за да получа достатъчно доверие на това място.

Балард се засмя.

— Ще те докладвам, по дяволите!

— Разбира се — повиши глас Балард. — А междувременно, къде е Крипс?

Очевидно убеден, че е изправен пред ненормалник, Саклинг успя да овладее паниката си.

— Добре — рече той. — Ще пратя човек, който да те заведе при него.

— Това не е достатъчно — отвърна Балард. С две крачки се приближи до Саклинг и го хвана за ревера. През последните десет години едва ли бе прекарал повече от три часа в негово присъствие, но ръцете винаги го бяха сърбели да направи точно това. Отблъсна ръцете на мъжа и го изтласка към стената, покрита с книжни рафтове. Петата на Саклинг закачи купчина книги, които се разпиляха по пода.

— И пак — рече Балард. — Старецът.

— Махни си шибаните ръце от мен! — каза Саклинг, разярен още повече.

— Още веднъж — каза Балард. — Крипс.

— Големи неприятности ще ти създам. Ще те изгонят!

Балард се наведе към пламналото му лице и се усмихна.

— Така или иначе ще ме изгонят. Хора загинаха, разбираш ли? На Лондон ще му трябва изкупителна жертва и най-вероятно това ще бъда аз.

Саклинг помръкна.

Балард го придърпа към себе си.

— Затова няма какво да губя, нали?

Цялата смелост на Саклинг се изпари.

— Крипс е мъртъв — рече той.

Балард продължаваше да го държи.

— Същото ми каза и за Одел… — отбеляза той и очите на Саклинг се разшириха. — А аз го видях снощи. В града.

— Видял си Одел?

— О, да.

Споменаването на Одел възкреси в паметта му сцената от уличката; миризмата на мъртвото тяло, хлипанията на младежа. Има и други религии, помисли си Балард, различни от тази, която някога бе споделял със съществото, което държеше в ръцете си. Религии, които вярват в горещината и кръвта, чиито догми са сънища. Как най-добре може да се покръсти в тази нова вяра освен тук, с кръвта на врага му?

Някъде дълбоко в съзнанието си можеше да чуе хеликоптерите, но нямаше да им позволи да излетят. Днес се чувстваше силен; главата му, ръцете бяха силни. Когато поднесе пръстите си към очите на Саклинг, кръвта потече лесно. Внезапно под кожата се показа лице; лице оголено до самата си същност.

— Сър?

Балард погледна през рамо. На прага стоеше секретарката.

— О, съжалявам — рече тя, като се накани да си върви. Съдейки по изчервяването й, очевидно беше решила, че се е натъкнала на среща на любовници.

— Остани — каза Саклинг. — Господин Балард… тъкмо си тръгваше.

Балард пусна жертвата си. Щеше да има и други възможности да му отнеме живота.

— Пак ще се видим — рече той.

Саклинг измъкна носна кърпичка от джоба на сакото си и я притисна към лицето си.

— Обезателно — отвърна той.

Сега със сигурност щяха да го подгонят, изобщо не се съмняваше в това. Беше отцепник и те щяха да се постараят да му затворят устата колкото се може по-скоро. Но тази мисъл не го притесняваше. Каквито и методи за промиване на мозъка да бяха използвали, за да го накарат да забрави, след това се оказаха надценени; колкото и дълбоко да се бяха опитали да го накарат да зарови сънищата си, те продължаваха да копаят пътя си към повърхността. Все още не можеше да ги види, но знаеше, че са близо. Неведнъж по пътя към дома усещаше с гърба си нечий поглед. Може би опашката продължаваше да го следва, но инстинктът му подсказваше друго. Присъствието, което усещаше наблизо — толкова наблизо, че понякога дори до рамото му — може би беше просто някаква друга негова част. Чувстваше се като защитен от някакъв местен бог.

Почти бе очаквал да види пред апартамента си комитет по посрещането, но нямаше никого. Или Саклинг се беше забавил с обаждането си, или висшите ешелони все още обсъждаха тактиката си. Той скъта онези няколко спомена, които искаше да скрие от пресметливите им очи, и отново напусна сградата, без никой да се опита да му попречи.

Хубаво е да си жив, мислеше си той, въпреки студа, който правеше и без това опустелите улици още по-мрачни. Реши — без всякаква причина — да отиде в зоологическата градина, в която за всичките двайсет години не беше стъпвал нито веднъж. Вървеше без да бърза и си мислеше, че никога не е бил толкова свободен, както сега; че е отхвърлил властта им като старо палто. Нищо чудно, че се страхуваха от него. Имаха много добра причина за това.

Кантщрасе беше пълна с народ, но той с лекота си проправяше път през тълпите пешеходци — те сякаш усещаха увереността му и му правеха път. Но когато приближи входа на зоологическата градина, някой се блъсна в него. Обърна се, за да смъмри човека, но зърна само тила на мъжка глава, която се скри в насочилия се към Харденбергщрасе човешки поток. Балард реши, че може да е опит за кражба и провери джобовете си, като в един от тях откри пъхнато листче хартия. Знаеше, че не му е мястото тук да я чете, но небрежно се извърна, за да се опита да разпознае куриера. Мъжът вече беше изчезнал.

Балард се отказа от посещението в зоопарка, а вместо това тръгна към Тиергартен и там — под сенките на големия парк — избра място, където да прочете съобщението. То беше от Мироненко и той го молеше за среща по някакъв неотложен въпрос, като за място на срещата определяше една къща на Мариенфелде. Балард запомни всички подробности, след което накъса бележката на ситни парченца.

Напълно възможно бе поканата да е капан, разбира се, заложен му от собствените му хора или от вражеската група. Може да беше начин за проверка на верността му; или да го въвлекат в ситуация, в която лесно да могат да го отстранят. Всъщност той нямаше друг изход, освен да действа с надеждата, че на тази „среща на сляпо” все пак щеше да се появи Мироненко. Каквито и опасности да криеше това рандеву, те нямаше да са нови. В края на краищата отдавна се съмняваше, че зрението му не е наред, така че не беше ли всяка негова среща в миналото до известна степен „на сляпо”?

В късния следобед влажният въздух се сгъсти в мъгла и когато слезе от автобуса на Хилдбургхаузерщрасе, тя вече беше покрила целия град и правеше пронизващия студ още по-неприятен.

Балард вървеше бързо по тихите улички. Почти не познаваше квартала, но близостта му до Стената го беше лишила и от малкото очарование, което някога бе притежавал. Много от къщите бяха празни; повечето от останалите бяха запечатани срещу нощта и студа, и прожекторите, които светеха заслепяващо от стражевите кули. Успя да намери мъничката уличка, чието име Мироненко бе написал в бележката, единствено благодарение на картата. Къщата бе абсолютно тъмна. Балард почука силно, но в коридора не се чуха стъпки. Беше предвидил няколко различни сценария, но липсата на хора в къщата не беше сред тях. Почука пак; и пак. Едва тогава отвътре се чуха звуци и най-накрая вратата се отвори. Коридорът беше боядисан в кафяво и сиво, осветяваше го самотна гола крушка. Мъжът, чийто силует се очерта върху бозавия интериор, не беше Мироненко.

— Да? — рече той. — Какво искате? — Говореше немски със силен руски акцент.

— Търся един мой приятел — каза Балард.

Мъжът, който почти изпълваше касата на вратата, поклати глава.

— Тук няма никой — рече той. — Само аз.

— Казаха ми…

— Сигурно сте сбъркали къщата.

Човекът още не бе довършил изречението си, когато от дъното на мрачния коридор изригна силен шум. Събаряха се мебели; някой започна да крещи.

Руснакът погледна през рамо и понечи да затръшне вратата, но Балард вече беше протегнал крак, за да я спре. Възползва се от раздвоеното внимание на мъжа, подпря вратата с рамо и натисна. Вече беше в коридора — всъщност се намираше някъде по средата му — когато руснакът се сети да го последва. Звуците от трошене се бяха усилили, но сега ги заглушиха човешки писъци. Балард се затича към звука покрай самотната крушка и навлезе в мрачната задна част на къщата. Там сигурно щеше да се заблуди, ако внезапно пред него не се беше отворила врата.

Стаята зад нея имаше ален под; дъските му лъщяха като прясно боядисани. След това се появи и декораторът. Торсът му беше разпран от шията до пъпа; кръвта му бликаше на струи, а заедно с тях излизаха и вътрешностите му. Той срещна погледа на Балард; очите му бяха пълни със смърт, но тялото още не беше получило сигнал да легне и да умре; то се тресеше в жалък опит да избяга от сцената на екзекуцията.

Спектакълът накара Балард да спре на място; руснакът успя да го хване и да го издърпа в коридора, като крещеше в лицето му. Виковете, на паникьосан руски, бяха непонятни за Балард, но той нямаше нужда от превод за ръцете, които обхванаха гърлото му. Руснакът беше по-тежък от него и имаше хватката на професионален удушвач, но Балард лесно почувства превъзходството си. Откъсна ръцете на нападателя от гърлото си и го удари в лицето. Ударът не беше много силен, но руснакът падна по гръб на стълбата и виковете му утихнаха.

Балард погледна отново към алената стая. Мъртвият мъж беше изчезнал, макар по прага да бяха останали парчета плът.

Отвътре се чу смях.

Балард се обърна към руснака.

— Какво, за бога, става тук? — попита той, но другият мъж просто гледаше към отворената врата.

Още докато говореше, смехът спря. Покрай опръсканата стена на стаята премина сянка и нечий глас каза:

— Балард?

Гласът беше продран, тъй като собственикът му беше крещял цял ден и цяла нощ, но определено принадлежеше на Мироненко.

— Недей да стоиш на студа — каза той. — Влизай. И доведи Соломонов.

Другият мъж се опита да побегне към входната врата, но Балард го хвана преди да успее да направи и две крачки.

— Няма от какво да се страхуваш, другарю — каза Мироненко. — Кучето си отиде. — Въпреки успокоителните думи, Соломонов започна да хленчи, когато Балард го побутна към отворената врата.

Мироненко беше прав — вътре бе по-топло. И нямаше никаква следа от куче. За сметка на това пък имаше изобилие от кръв. Мъжът, който Балард бе видял да се олюлява на прага, беше издърпан обратно в кланицата, докато двамата със Соломонов се бяха боричкали. Към тялото се бяха отнесли с изумителна бруталност. Главата му беше размазана, а червата се влачеха по целия под.

В сенчестия ъгъл на тази ужасна стая седеше Мироненко. Съдейки по отоците по главата и горната част на тялото му, го бяха пребили безмилостно, но небръснатото му лице се усмихваше на спасителя му.

— Знаех, че ще дойдеш — каза той. Погледът му попадна върху Соломонов. — Те ме проследиха. Сигурно са искали да ме убият. Такива ли бяха намеренията ви, другарю?

Соломонов потрепери от страх — погледът му се отмести от лунообразното, покрито със синини лице на Мироненко към парчетата от черва, пръснати навсякъде, но никъде не намери място, където да се скрие.

— Какво им попречи? — попита Балард.

Мироненко се изправи. Дори това бавно движение накара Соломонов да потрепери.

— Кажи на господин Балард — подкани го Мироненко. — Кажи му какво се случи. — Соломонов беше твърде ужасен, за да може да отговори. — Той е от КГБ, разбира се — обясни Мироненко. — Двама доверени мъже. Но не достатъчно доверени, че да ги предупредят, горките идиоти. Така че ги изпратиха да ме убият само с пистолет и молитва. — Мисълта го накара да се разсмее. — От които, предвид обстоятелствата, няма никаква полза.

— Моля ви… — промърмори Соломонов. — … пуснете ме да си вървя. Нищо няма да кажа.

— Ще кажеш каквото поискат от теб, другарю, както изисква дългът — отвърна Мироненко. — Нали така, Балард? Та нали ние сме роби на нашата вяра?

Балард се взря отблизо в лицето на Мироненко; в него имаше някаква пълнота, която не можеше да се обясни изцяло от синините. Струваше му се, че кожата се свлича.

— Нас ни карат да забравяме — каза Мироненко.

— За какво? — попита Балард.

— За самите нас. — Мироненко излезе на светло от тъмния си ъгъл.

Какво бяха направили с него Соломонов и покойният му партньор? Цялото му тяло беше покрито от малки контузии, по шията и слепоочията му имаше кървави подутини, които Балард щеше да помисли за отоци, но те пулсираха, сякаш под кожата дишаше някакво същество. Всъщност те като че ли не притесняваха Мироненко, който протегна ръка към Соломонов. Докосването му накара неуспелия убиец да изгуби контрол над мехура си, но Мироненко не възнамеряваше да го убива. Със зловеща нежност избърза сълзата от бузата на Соломонов.

— Върни се при тях — посъветва той треперещия мъж. — Кажи им какво видя.

Соломонов като че ли не можеше да повярва на ушите си или подозираше — както и Балард всъщност — че тази прошка е измамна и всеки опит да си тръгне ще има фатални последици.

Но Мироненко настоя:

— Тръгвай. Остави ни, ако обичаш. Или може би предпочиташ да останеш за вечеря?

Соломонов нерешително пристъпи към вратата. След като не последва удар, той направи втора крачка, после трета и след миг профуча през вратата и изчезна.

— Кажи им! — извика след него Мироненко. Входната врата се затръшна.

— Какво да им каже? — попита Балард.

— Че съм си спомнил — отвърна Мироненко. — Че съм намерил кожата, която ми откраднаха.

За пръв път, откакто бе влязъл в тази къща, Балард почувства, че му се гади. Не беше заради кръвта и костите под краката му, а от погледа в очите на Мироненко. И преди беше виждал подобен блясък в очите. Но къде?

— Вие… — рече тихо той. — Вие сте направили това.

— Разбира се — отвърна Мироненко.

— Как? — попита Балард. В задната част на главата му се появи познатото боботене. Опита се да не му обръща внимание и продължи да притиска руснака. — Как, по дяволите?

— Ние сме еднакви — отвърна Мироненко. — Мога да го надуша у вас.

— Не — отвърна Балард. Врявата продължаваше да се усилва.

— Всичките науки са просто думи. Важно е не какво са ни учили, а онова, което усещаме с мозъка на костите си, с нашата душа.

И преди беше говорил за душата; за местата, построени от господарите му, в които човек може да бъде разкъсан на части. Тогава Балард си бе помислил, че подобни приказки са просто знак за екстравагантност; сега не беше толкова сигурен. Какво бе означавало онова погребение, ако не подчиняване на някаква скрита част от него самия? Неговият костен мозък, неговата душа.

Преди Балард да успее да намери нужните думи, за да се обясни, Мироненко застина и очите му заблестяха по-ярко от всякога.

— Те са отвън — рече той.

— Кои те?

Руснакът сви рамене.

— Има ли значение? — попита той. — От вашите или от моите. И едните, и другите биха искали да ни затворят устата, стига да могат.

Трудно можеше да не се съгласи с това.

— Трябва да действаме бързо — каза той и тръгна към коридора. Входната врата зееше широко отворена. След миг Мироненко се озова до нея, Балард го последва. Един след друг се измъкнаха на улицата.

Мъглата се беше сгъстила. Обгръщаше уличните лампи, правеше светлината им да изглежда мръсна, превръщаше всеки вход в укритие. Балард не изчака преследвачите им да се появят в полезрението му, а последва Мироненко, който бе успял доста да се отдалечи, движейки се бързо въпреки масивната си фигура. Балард трябваше да ускори крачка, за да не изостава. В един момент мъжът се виждаше, в следващия мъглата го обгръщаше.

Кварталът, през който се движеха, отстъпи пред безлични сгради, може би складове, чиито стени без прозорци се простираха в плътната тъмнина. Балард извика на Мироненко да забави крачка. Руснакът се спря и се обърна към него, неясните му очертания потреперваха под призрачната светлина. Дали това беше игра на мъглата или състоянието на Мироненко наистина се беше влошило откакто бяха напуснали сградата? Лицето му сякаш се стичаше надолу; издутините на врата му сякаш се бяха уголемили.

— Не е нужно да тичаме — каза Балард. — Те не ни преследват.

— Винаги ни преследват — отвърна Мироненко и сякаш за да подсилят твърдението му, от близката уличка се чуха приглушени от мъглата стъпки.

— Няма време да спорим — промърмори Мироненко, завъртя се на пети и се затича. След секунди мъглата отново го погълна.

Балард се поколеба за миг. Въпреки опасността, той искаше да види преследвачите, за да ги разпознава за в бъдеще. Но сега, когато меките стъпки на Мироненко утихнаха, той забеляза, че другите стъпки също бяха изчезнали. Може би знаят, че ги чака? Затаи дъх, но не чу никакъв звук и никой не се появи.

Мъглата продължаваше да поглъща всичко наоколо, без да бърза. Като че ли беше съвсем сам в нея. Неохотно се отказа от чакането и се затича след руснака.

Няколко ярда по-нататък пътят се разделяше. Нямаше и следа от Мироненко. Проклинайки се за забавянето, Балард тръгна натам, където мъглата беше по-гъста. Улицата се оказа кратка и стигаше до стена, увенчана с шипове, зад която се простираше някакъв парк. Там мъглата беше още по-гъста, вкопчена в мократа земя, и Балард успя да види само пет-шест ярда трева зад стената. Но интуицията му подсказваше, че е на прав път; че Мироненко е прескочил тази стена и сега го чака някъде наблизо. Зад него се виждаше единствено мъглата. Или преследвачите го бяха изгубили, или се бяха объркали, или и двете. Той се изтегли върху стената, като внимаваше да не се закачи на шиповете, и скочи от другата страна.

На улицата сякаш цареше пълна тишина, но очевидно не беше така, защото в парка беше още по-тихо. Тук мъглата бе още по-вледеняваща и когато Балард тръгна по мократа трева, го затисна още повече. Стената зад гърба му — единствения ориентир в тази пустош — се превърна в призрак, а после изчезна съвсем. Почти опипом той измина още няколко ярда, без дори да е сигурен, че се движи по права линия. Внезапно мъглата се разнесе встрани и пред него изникна фигура, която го чакаше няколко ярда по-нататък. Издутините така бяха изкривили лицето му, че Балард никога нямаше да се сети, че това е Мироненко, но очите му продължаваха да блестят все така силно.

Мъжът не дочака Балард, а се обърна и отново потъна в млякото, като остави англичанина да го следва и да проклина както преследвачите, така и плячката. И докато го правеше, той усети движение наблизо. Сетивата му бяха безполезни в лепкавата прегръдка на мъглата и нощта, но той можеше да вижда с онова, другото око, и да чува с онова, другото ухо, и разбра, че не е сам. Дали Мироненко се беше отказал от надбягването и се беше върнал да го придружи? Той произнесе името му с ясното съзнание, че разкрива местоположението си на всички, но беше абсолютно сигурен, че онзи, който го преследва, вече знае точно къде е застанал.

— Говори — рече той.

Не получи отговор от мъглата.

Внезапно усети движение. Завесата на мъглата леко се раздвижи и иззад нея проблесна фигура. Мироненко! Балард отново го повика по име, направи няколко крачки напред и внезапно пред него изскочи нещо. Той видя фантома само за миг; достатъчно дълго, за да зърне пламтящи очи и толкова огромни зъби, че бяха изкривили устата в постоянна гримаса. За тези две неща — очите и зъбите — беше сигурен. За другите странности — покритата с бодли плът, чудовищните крайници — не чак толкова. Може би съзнанието му, изтощено от толкова много врява и болка, най-после бе изгубило връзката си с реалния свят; измисляше си ужасии, за да го накара да се върне обратно в незнанието си.

— Проклет да си — рече той, като се опитваше да не се поддава на заслепяващото боботене, което отново се надигаше в главата му, макар че с тези призраци беше по-добре да е сляп. И сякаш за да провери непокорността му, мъглата пред него заблещука и се разтвори, и нещо, което би могъл да помисли за човешко същество, но което тътреше корема си по земята, се мерна пред погледа му. Изглежда беше обграден от луди мъже и диви кучета.

И Мироненко; къде ли беше той? Беше ли част от тази компания или беше нейна плячка? Чу глас зад гърба си, обърна се рязко и видя, как някой, който прилича на руснака, се скрива в мъглата. Този път Балард не тръгна след него, а побягна напред и бързината му беше възнаградена. Пред него се появи фигура; Балард протегна ръка, за да сграбчи якето на мъжа. Пръстите му докопаха плата и внезапно Мироненко се извъртя към него с гърлено ръмжене; Балард се озова пред лице, което едва не го накара да изкрещи. Устата приличаха на жива рана, зъбите бяха огромни, очите се бяха свили до цепнатини от разтопено злато; буците на шията се бяха раздули и разширили дотолкова, че главата на руснака вече не стърчеше над тялото, а беше част от една неразделима мощ, беше се сляла с тялото.

— Балард. — Звярът се усмихна.

Думите се различаваха трудно, но Балард долови в гласа нещо, което приличаше на Мироненко. Колкото повече се взираше във вълнуващата се плът, толкова повече се ужасяваше.

— Не се страхувай — каза Мироненко.

— Що за болест е това?

— Единствената болест, от която някога съм страдал, е разсеяността, а и вече се излекувах от нея… — Докато говореше, лицето му се кривеше, сякаш всяка произнесена дума се намираше в противоречие с инстинктите на говорния му апарат.

Балард притисна длани към главата си. Въпреки съпротивата му срещу болката, шумът продължаваше да става все по-силен.

— … Ти също си спомняш, нали? Ти си същият.

— Не — промърмори Балард.

Мироненко протегна покритата си с шипове ръка, за да го докосне.

— Не се страхувай — рече той. — Не си сам. Ние сме много. Братя и сестри.

— Аз не съм ти брат — рече Балард. Гърменето в главата му беше ужасно, но лицето на Мироненко изглеждаше по-зле. Отвратен, той му обърна гръб, но руснакът го последва.

— Не усещаш ли вкуса на свободата, Балард? И на живота. На един дъх разстояние са.

Балард продължи да върви, от носа му започна да капе кръв. Той я остави да тече.

— Боли само за известно време — каза Мироненко. — След това болката отшумява…

Балард продължаваше да върви с наведена глава, забил поглед в земята. След като видя, че не му прави особено впечатление, Мироненко изостана.

— Те няма да те приемат обратно! — каза руснакът. — Видял си твърде много.

Ревът на хеликоптерите не можа съвсем да заглуши думите му. Балард знаеше, че в тях има истина. Забави крачка и пред какофонията в главата си чу тихия глас на Мироненко:

— Погледни…

Напред мъглата се бе поразсеяла и се виждаше стената на парка. Зад гърба му гласът на Мироненко беше преминал в ръмжене.

— Виж кой си ти.

Турбините ревяха. Балард имаше усещането, че краката му всеки момент ще се подкосят, но продължаваше да върви към стената. Когато до нея оставаха само няколко ярда, отново се разнесе гласът на Мироненко, но този път думите вече не можеха да се различат, чуваше се само глух рев.

Балард не можа да се сдържи да не го види поне още веднъж. Хвърли един поглед през рамо.

Мъглата отново го бе обгърнала, но за няколко секунди — дълги като вечност и въпреки това твърде кратки — той видя съществото, което беше Мироненко, в цялото му великолепие, и при тази гледка воят на турбините премина в писък. Той обхвана главата си с ръце. И когато го направи, прогърмя изстрел; после още един; после цял залп от изстрели. Балард падна на земята — и от слабост, и за да се спаси от куршумите. Когато отвори очи, видя няколко човешки фигури, които се движеха в мъглата. Той може и да беше забравил за преследвачите, но те не бяха забравили за него. Бяха го последвали в парка и бяха навлезли в цялото това безумие, а сега хора, полухора и нехора се бяха изгубили в мъглата, и навсякъде цареше кървав хаос. Видя стрелец, който стреля по сянка само за да види миг по-късно, че от мъглата излиза негов съюзник с куршум в корема; видя нечовек, който се появява на четири крака и в следващия миг изчезва от полезрението му на два; видя друг да тича с разтворена в кикот паст, понесъл за косата човешка глава.

Шумът се приближаваше. Уплашен за живота си, той се изправи и тръгна със залитане към стената. Ревовете, крясъците и писъците продължаваха, всяка секунда очакваше да го настигне или куршум, или някое от съществата. Но успя да се добере жив до стената и се опита да се изкатери върху нея. Но координацията го напусна. Нямаше друг избор, освен да тръгне покрай стената, докато не намери врата.

Зад гърба му продължаваше карнавалът от маски, превръщания и измамни външности. Изтощените му мисли за миг се насочиха към Мироненко. Дали той или някой от племето му ще оцелее в тази касапница?

— Балард — разнесе се глас от мъглата. Той не можеше да види говорещия, но разпозна гласа. Беше го чул по време на бълнуването си и той му бе говорил лъжи.

Почувства убождане в тила. Човекът, минавайки отзад, му бе забил игла.

— Спи — каза гласът и с тези думи дойде забравата.

В първия момент не можа да се сети за името на мъжа. Мислите му блуждаеха като изгубено дете, макар разпитващият от време на време да привличаше вниманието му, като му говореше така, сякаш бяха стари приятели. И в това блуждаещо око, което реагираше много по-бавно от другото, наистина имаше нещо познато. Най-накрая името му изплува.

— Ти си Крипс — рече той.

— Разбира се, че съм Крипс — отвърна мъжът. — Да не би паметта да ти играе номера? Не се притеснявай. Дадох ти малко успокоителни, които ще ти помогнат да не губиш контрол. Макар да го смятам за малко вероятно. Добре се бори, Балард, въпреки значителните провокации. Като си спомня как се пречупи Одел… — Той въздъхна. — Помниш ли изобщо нещо от снощи?

Първоначално пред мисления му поглед имаше просто сляпо петно; после спомените започнаха да изплуват един след друг. Огромни фигури, движещи се в мъглата.

— Парка — каза най-накрая той.

— Успях да измъкна само теб. Един бог знае колко други са мъртви.

— Другият… руснакът…

— Мироненко? — подсказа му Крипс. — Не знам. Разбираш ли, вече съм отстранен от длъжност. Намесих се само, за да спася каквото мога. Рано или късно пак ще потрябваме на Лондон. Особено сега, когато знаем, че руснаците имат специални части като нас. Носеха се слухове, разбира се; а после, след като се срещна с Мироненко, започнахме да се интересуваме от тях. Затова уредих срещата. И когато се срещнах с него лице в лице, вече знаех. В очите му имаше нещо. Някакъв глад.

— Видях го как се променя…

— Да, гледката не е за хора със слаби нерви, нали? Силата е освободена. Затова разработихме тази програма, за да обуздаем тази сила; да я накараме да работи за нас. Но не се контролира лесно. Нужни са години потискаща терапия, която бавно да погребва желанието за трансформация, така че накрая да остане човек с уменията на звяр. Вълк в овча кожа. Мислехме, че сме решили проблема; че ако системата на вярата не те успокоява, реакцията на болката ще го направи. Но се оказа, че грешим. — Той се изправи и отиде до прозореца. — Сега трябва да започнем отначало.

— Саклинг каза, че си ранен.

— Не. Просто понижен. Повикаха ме обратно в Лондон.

— Но ти не отиде.

— Сега вече ще отида; след като те намерих. — Той се обърна към Балард. — Ти си моята реабилитация, Балард. Ти си живото доказателство, че техниките ни работят. Напълно си наясно със състоянието си, но терапията те държи на каишка. — Той отново погледна през прозореца. Дъждът биеше по стъклото. Балард почти физически го усещаше по главата си, по гърба; хладен, освежаващ дъжд. За един благословен момент му се стори, че тича в дъжда, близо до земята, и въздухът се изпълва с миризми, които пороят е отмил от паважа.

— Мироненко каза…

— Забрави за Мироненко — рече Крипс. — Той е мъртъв. Ти си последният от стария орден, Балард. И първият от новия.

Долу иззвъня звънец. Крипс погледна през прозореца към улицата.

— Я виж ти — каза той. — Делегация, дошла е да ни моли да се върнем. Надявам се да си поласкан. — Мъжът отиде до вратата. — Стой тук. Не е нужно да те показваме тази вечер. Ти си изтощен. Нека почакат, нали? Нека се поизпотят. — Той излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Балард чу стъпките му по стълбището. Позвъни се отново. Той стана и отиде до прозореца. Светлината в късния следобед му се струваше също толкова изморена, колкото се чувстваше самият той; въпреки надвисналото проклятие, двамата от града оставаха в хармония. Долу някакъв мъж слезе от колата и отиде до входната врата. Наблюдавайки под остър ъгъл, Балард все пак разпозна Саклинг.

От коридора се чуха гласове; и с появата на Саклинг дебатите като че ли станаха по-разгорещени. Балард отиде до вратата и се ослуша, но притъпеният от наркотиците ум почти не схващаше същността на спора. Молеше се Крипс да спази думата си и да не им позволи да го видят. Не искаше да бъде звяр като Мироненко. Това не е свобода, нали, да бъдеш толкова ужасяващ? Беше си просто различен вид тирания. Но пък тогава значи не искаше да бъде първият от новия героичен орден на Крипс. Осъзна, че не принадлежи на никого; дори на себе си. Беше безнадеждно изгубен. И въпреки това при първата им среща Мироненко не беше ли казал, че човек, който не вярва, че е изгубен, наистина е изгубен? Може би така е по-добре — да съществува в сумрака между едно и друго състояние, да се развива колкото може в компромиса между съмнението и двусмислицата, отколкото да страда от определеността на кулата.

Споровете на долния етаж се разгорещяваха. Балард отвори вратата, за да чува по-добре. Посрещна го гласът на Саклинг. Тонът беше раздразнен, но не по-малко заплашителен.

— Всичко свърши — казваше той на Крипс. — Не разбираш ли английски? — Крипс направи опит да възрази, но Саклинг го прекъсна. — Или идваш доброволно с нас, или Гидиън и Шепард ще те изкарат насила. Как предпочиташ?

— Какво е това? — възмути се Крипс. — Ти си никой, Саклинг. Някакъв си смешник.

— Така беше вчера — отвърна мъжът. — Извършиха се някои промени. Някой ден и на кучето ще му провърви, нали? Точно ти би трябвало да го знаеш най-добре. На твое място бих си взел палтото. Навън вали.

Настъпи кратко мълчание, след което Крипс каза:

— Добре. Ще дойда.

— Браво на теб — рече Саклинг със сладък глас. — Гидиън, провери горе.

— Сам съм — рече Крипс.

— Вярвам ти — отвърна Саклинг. После се обърна към Гидиън: — Все пак провери.

Балард чу как някой направи няколко крачки по коридора и веднага след това резките движения на няколко души. Или Крипс беше направил опит за бягство, или се беше нахвърлил върху Саклинг — едно от двете. Саклинг извика нещо, чуха се звуци от боричкане. Внезапно се чу самотен изстрел.

Крипс извика, чу се звукът от падането му.

Последван от гласа на Саклинг, изпълнен с гняв:

— Глупак! Глупак!

Крипс простена нещо, което Балард не можа да чуе. Може би беше поискал да го довършат, защото Саклинг отговори:

— Не. Отиваш в Лондон. Шепард, спри кръвта. Гидиън: горе.

Когато Гидиън започна да изкачва стъпалата, Балард се отдръпна от парапета. Трудно съобразяваше и усещаше слабост в цялото си тяло. Нямаше изход от този капан. Щяха да го приклещят в ъгъла и да го унищожат. Той беше звяр; диво куче, попаднало в лабиринт. Защо не беше убил Саклинг, когато имаше силата да го направи? Но пък какво добро щеше да излезе от това? Светът е пълен с хора като него, мъже, които само дебнат момента, в който да покажат истинското си аз; подли, кротки, потайни мъже. Внезапно звярът сякаш се размърда в него; той си спомни за парка, за мъглата и за усмивката на лицето на Мироненко, и внезапно го изпълни тъга по нещо, което му беше непознато: животът на чудовище.

Гидиън почти бе стигнал до горния етаж. Макар това само да забавяше неизбежното, Балард се промъкна по площадката и отвори първата врата, която се изпречи на пътя му. Оказа се банята. Вратата имаше резе и той го дръпна.

Звукът на течаща вода изпълни стаята. Част от улука се беше отчупила и по перваза на прозореца се изсипваше поток от дъждовна вода. Този звук, както и студът в банята, отново му напомниха за виденията от онази нощ. Спомни си болката и кръвта, спомни си за душа — как водата се изливаше върху главата му и го спасяваше от укротяващата го болка. При тази мисъл устните му неволно произнесоха три думи:

— Аз не вярвам.

Чуха го.

— Горе има някой — извика Гидиън. Мъжът се приближи до вратата и удари по нея. — Отваряй!

Балард го чу ясно, но не отговори. Гърлото му пламтеше и ревът на моторите отново се засилваше. Отчаян, облегна гръб на вратата.

За секунди Саклинг изкачи стълбището и се озова пред вратата.

— Кой е там? — попита той. — Отговори! Кой е там? — След като не получи отговор, нареди да доведат горе Крипс. Отново се чуха звуци от движение — изпълняваха заповедта му.

— За последен път… — каза Саклинг.

Балард чувстваше, че черепът му ще се пръсне. Този път усилващият се шум изглеждаше смъртоносен; очите го боляха, сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите. Зърна нещо в огледалото над умивалника; нещо с блестящи очи, и отново се появиха думите — „Аз не вярвам” — но този път дращещото му гърло не можа да се справи с тях.

— Балард — обяви Саклинг с триумфален глас. — Господи, Балард също е тук. Днес доста ни върви.

Да, ама не, помисли си човекът в огледалото. Тук нямаше никой с такова име. Всъщност нямаше никой с каквото и да е име, защото не бяха ли имената първата проява на вярата, първата дъска от ковчега, в който погребваш свободата си? Съществото, в което се бе превърнал, нямаше име; нито ковчег; нито беше погребано. Никога повече.

За миг изгуби от поглед банята и се озова във въздуха над гроба, който го бяха накарали да изкопае, и в дъното му ковчегът танцуваше така сякаш съдържанието му се бореше против преждевременното погребение. Чуваше как се цепят дъските — или може би това беше звукът на вратата, която трошаха?

Капакът на ковчега излетя. Дъжд от гвоздеи се изсипа върху главите на гробокопачите. Бученето в главата му, сякаш усетило, че мъченията са безполезни, внезапно секна, а заедно с него изчезна и видението. Отново се намираше в банята, пред разтворената врата. Хората на прага го гледаха с увиснали ченета, вцепенени от шока при вида на онова, в което се бе превърнал. При вида на пастта му, на космите, на златните очи и жълтите зъби. Ужасът им му вдъхна сила.

— Убий го! — извика Саклинг и блъсна Гидиън напред. Онзи веднага измъкна пистолет от джоба си и се накани да натисне спусъка, но пръстът му действаше твърде бавно. Звярът сграбчи ръката му и я смачка. Гидиън изкрещя и тръгна залитайки надолу по стълбите, без да обръща внимание на виковете на Саклинг.

Звярът поднесе лапа към муцуната си и започна да вдъхва мириса на кръв. В този миг прогърмя изстрел и той усети удар в рамото. Шепърд не получи никакъв шанс да стреля повторно — мишената му се стрелна през вратата и се нахвърли върху него. Забравил за пистолета, той направи отчаян опит да избяга по стълбите, но ръката на звяра разцепи тила му с един нехаен удар. Стрелецът падна по лице, тясната площадка се напълни с миризмите му. Забравил за останалите си врагове, звярът приклекна до мършата и започна да се храни.

— Балард — каза някой.

Звярът преглътна очите на мъртвия на една хапка, като великолепни стриди.

И чу отново онези срички.

— Балард.

Щеше да продължи да се храни, но звукът от плач погъделичка слуха му. Може и да беше мъртъв за себе си, но не и за мъката. Остави храната, обърна се и погледна към коридора.

Мъжът плачеше само с едното око; другото, сухо, гледаше оцъклено напред. Но болката в здравото око беше искрена. В него се виждаше отчаяние и звярът знаеше: подобно страдание му беше твърде близко, за да може сладостта от трансформацията да го изтрие напълно. Плачещият човек беше обгърнал с ръце друг мъж, който беше опрял дулото на пистолет в главата на пленника си.

— Ако направиш още едно движение — рече той, — ще му пръста главата. Разбираш ли?

Звярът избърса устата си.

— Кажи му, Крипс! Той е твое отроче. Накарай го да разбере.

Едноокият мъж се опита да каже нещо, но думите го изоставиха. Кръвта от раната на корема му се процеждаше между пръстите му.

— Никой от вас не е нужно да умира — каза мъжът. Звярът не хареса мелодиката на гласа му; беше писклив и измамен. — Лондон ще предпочете да ви има живи. Защо не му обясниш, Крипс? Обясни му, че не му желая злото.

Плачещият мъж кимна.

— Балард… — промърмори той. Гласът му беше по-мек от на другия. Звярът се заслуша.

— Кажи ми, Балард — рече той, — какво е усещането?

Звярът не можеше да разбере съвсем смисъла на въпроса.

— Моля те, кажи ми. Просто съм любопитен…

— Проклет да си — рече Саклинг и притисна дулото към плътта на Крипс. — Това не ти е клуб по дебати.

— Хубаво ли е? — попита Крипс, без да обръща внимание на мъжа и на пистолета.

— Млъквай!

— Отговори ми, Балард. Какво е усещането?

Докато гледаше изпълнените с отчаяние очи на Крипс, смисълът на звуците му се изясни, думите се подредиха на местата си като парчета от мозайка.

— Хубаво ли е? — питаше мъжът.

Балард чу смеха в гърлото си и намери там сричките за отговора.

— Да — рече той на плачещия мъж. — Да. Хубаво е.

Още не бе успял да довърши отговора си, когато ръката на Крипс се стрелна към пистолета. Дали смяташе да се самоубие или да избяга, никой нямаше да разбере. Пръстът върху спусъка потрепна, куршумът проби черепа на Крипс и разпиля отчаянието му върху тавана. Саклинг отхвърли трупа настрани и понечи да вдигне пистолета, но звярът вече беше скочил върху него.

Ако беше повече човек, Балард сигурно щеше да се замисли дали да не накара Саклинг да страда, но той нямаше такива перверзни амбиции. Единствената му мисъл беше да унищожи врага колкото се може по-бързо. Направи го с два бързи, смъртоносни удара. Щом мъжът беше умъртвен, Балард отиде до мястото, където лежеше Крипс. Стъкленото му око бе избегнало унищожението. То се взираше неподвижно, недокоснато от холокоста, който цареше наоколо. Балард го извади от осакатената глава и го прибра в джоба си; след което излезе навън, на дъжда.

Смрачаваше се. Не знаеше в кой квартал на Берлин е бил доведен, но импулсите му, лишени от разум, го поведоха през задните улички и сенките към занемарените покрайнини на града, насред които се издигаше самотна руина. Никой не знаеше какво бе представлявала някога тази сграда (абатство? опера?), но по някаква прищявка на съдбата беше избегнала унищожаването, макар всички останали сгради наоколо да бяха изравнени със земята още преди няколкостотин години. Докато вървеше през буренясалите отломки, вятърът смени посоката си с няколко градуса и донесе до него мириса на племето му. Там имаше много, събрани заедно в убежището на руината. Някои се бяха облегнали на стената и споделяха цигара; други бяха идеалните вълци и обикаляха из тъмнината като призраци със златни очи; а трети напълно можеха да минат за хора, ако не бяха следите им.

Макар да се страхуваше, че имената може да са забранени в клана, той попита двама любовници, които похотливо се галеха до стената, дали познават човек на име Мироненко. Кучката имаше гладък гръб без косми, а от корема й висяха дузина пълни цицки.

— Слушай — каза тя.

Балард се вслуша и чу как някой говори до ъгъла на руината. Гласът се лееше като поток. Той последва звука през вътрешността на останалата без покрив сграда, до мястото, където стоеше един вълк, обграден от внимателно слушаща публика, и държеше разтворена книга в предните си лапи. Когато Балард се приближи, двама или трима от публиката го погледнаха с блестящите си очи. Четящият млъкна.

— Шшт! — каза някой. — Другарят ни чете.

Четящият беше Мироненко. Балард се намести в редиците на слушателите, а четящият подхвана отново историята.

— И Бог им рече: Плодете се и се множете, напълнете земята и я обладайте…

Балард беше чувал тези думи и преди, но тази вечер те звучаха някак поновому.

— … и владейте над морските риби, над небесните птици…

Той огледа кръга от слушатели, докато думите следваха познатия мотив.

— … и над всяко живо същество, което се движи по земята.

Някъде съвсем близо плачеше звяр.