Кървави книги (Том 6)

Животът на смъртта

Докато седеше в чакалнята на клиниката, Илейн стръвно поглъщаше днешния брой на вестника. Животното, което смятаха за пантера, и което от два месеца тероризираше околностите на Епинг Форест, беше застреляно и се оказа диво куче. Археолозите в Судан са изследвали фрагменти от кости, които, както смятат те, могат напълно да променят представата ни за произхода на човека. Младата жена, която бе танцувала с някаква второстепенна кралска особа, бе намерена убита край Клапъм; изчезнал беше яхтсменът-самотник, който извършваше околосветско пътешествие. С еднаква страст изчете последните новини за събитията по света и клюките — всичко, което би могло да я разсее от предстоящия преглед — но днешните новини приличаха твърде много на вчерашните, само заглавията бяха променени.

Доктор Сенет й беше съобщил, че излекуването й се развива добре, както вътрешно, така и външно, и че е напълно способна да се върне към задълженията си щом почувства достатъчно психологична увереност. Трябва да се запише за преглед още веднъж, в първата седмица от новата година, каза й той, а после да мине и през окончателен преглед. Илейн имаше усещането, че мъжът бърза да се отърве от нея.

Мисълта да седне в автобуса и да се върне у дома й се струваше непоносима след часовете, прекарани в седене и чакане. Реши първо да повърви няколко спирки. Упражнението щеше да й дойде добре, а днешният декемврийски ден, макар далеч не топъл, поне беше ясен.

Но плановете й се оказаха твърде амбициозни. Само след няколко минути вървене коремът започна да я боли и тя почувства гадене, затова сви от пътя в търсене на място, където може да си почине и да пийне чай. Знаеше, че няма да е зле и да похапне, макар никога да не се бе отличавала с добър апетит, а след операцията ядеше дори още по-малко. Обикалянето й бе възнаградено. Намери малък ресторант, който, въпреки че вече беше един без пет, не гъмжеше от посетители. Дребна жена с безсрамно изкуствени рижи коси й поднесе чаша чай и омлет с гъби. Илейн положи всички усилия да го изяде, но не стигна далеч. Сервитьорката очевидно се притесни.

— Храната ли не е наред? — попита тя някак сприхаво.

— О, не, проблемът е в мен — успокои я Илейн.

Въпреки това сервитьорката изглежда се засегна.

— Може ли още малко чай? — попита Илейн.

Избута чинията настрани с надеждата, че сервитьорката скоро ще я отнесе. Видът на храната, изстиваща в обикновената чиния, изобщо не я привличаше. Мразеше тази своя нежелана чувствителност: абсурдно бе чиния с недоядени яйца да предизвиква отвращение, но тя не можеше да направи нищо по въпроса. Навсякъде откриваше малки отзвуци от собствената си загуба. В смъртта, във внезапните студове след мекия ноември, в луковиците на растенията, подредени на прозоречния перваз, в спомените за дивото куче, застреляно в Епинг Форст, за което бе прочела сутринта.

Сервитьорката донесе горещ чай, но не отнесе чинията. Илейн я повика и я помоли да го направи. Жената неохотно се подчини.

В заведението вече нямаше никакви други клиенти, освен Илейн, и сервитьорката се зае да прибира обедните менюта от масите и да ги заменя с вечерни. Илейн седеше и гледаше през прозореца. През последните няколко минути над улицата се бе спуснала пелена от синкавосив дим, затъмнявайки слънчевата светлина.

— Пак горят — рече сервитьорката. — Проклетата миризма прониква навсякъде.

— Какво горят?

— Някога там беше някакъв общински център. Събарят го и строят нов. Само харчат парите на данъкоплатците.

Пушекът наистина се промъкваше в ресторанта. На Илейн не й се стори неприятен: ухаеше сладко на есен, любимият й сезон. Заинтригувана, тя допи чая си, плати за храната и реши да се поразходи и да открие източника на дима. Не се наложи да върви дълго. Накрая на улицата имаше малък площад; по-голямата му част бе заета от разрушената сграда. Но тук я очакваше изненада. Онова, което сервитьорката нарече общински център, всъщност беше църква, или по-точно някога е било. Ламарините и циглите вече бяха свалени от покрива, напречните греди стърчаха оголени към небето; прозорците без стъкла зееха празни, тревата бе изчезнала от поляната около сградата и двете дървета там бяха отсечени. Точно от тяхната погребална клада се издигаше тази мъчително сладка миризма.

Сградата едва ли е била красива, но дори по останките й Илейн можеше да се досети, че е притежавала някакво очарование. Обветрените й камъни вече съвсем не се вписваха в околните тухли и бетон, но обсадата, в която се намираше (работниците се трудеха усърдно за събарянето й; булдозер чакаше встрани, гладен за отломки) й придаваше определена привлекателност.

Един или двама от работниците видяха как стои и ги гледа, но никой не понечи да я спре, когато тръгна през площада към входната врата на църквата и надникна вътре. Интериорът, лишен от каменната си украса, от амвона, пейките, купела и всичко останало, представляваше обикновено каменно помещение, което не създаваше никаква атмосфера и не предизвикваше емоции. Всъщност там някой вече беше открил нещо интересно. В отдалечения ъгъл на църквата с гръб към Илейн стоеше човек и внимателно оглеждаше земята. Чул стъпките й, той се обърна виновно.

— О — каза мъжът, — влязох само за минутка.

— Няма проблем — отвърна Илейн. — Изглежда и двамата сме навлезли в чужда собственост.

Мъжът кимна. Беше облечен скромно — дори невзрачно, — изпъкваше единствено зелената му папийонка. Чертите на лицето му, въпреки обикновения стил на облеклото му и прошарените коси, бяха изумително гладки, сякаш нито усмивка, нито бръчици от мръщене смущаваха някога съвършеното им спокойствие.

— Тъжна картинка, нали? — рече той.

— Бил ли сте преди в тази църква?

— Случвало се е — отвърна той, — но тя никога не е била особено популярна.

— Как се нарича?

— Църквата на Вси Светии. Мисля, че е била построена в края на седемнайсети век. Интересувате ли се от църкви?

— Не твърде. Просто видях дима и…

— Сцените на разрушение се харесват на всички — каза той.

— Да — отговори тя, — вероятно сте прав.

— Сякаш гледам погребална процесия. По-добре те, отколкото ние, а?

Тя промърмори нещо утвърдително, но мислите й вече бяха далеч. Обратно в болницата. Към болката и лекуването й. Към живота й, спасен единствено с цената на друг, несъстоял се живот. По-добре те, отколкото ние.

— Името ми е Кавана — рече мъжът, приближавайки се към нея с протегната ръка.

— Приятно ми е — отвърна тя. — Аз съм Илейн Райдър.

— Илейн — повтори той. — Очарователно.

— Очевидно сте дошли да погледнете за последен път това място, преди да изчезне завинаги?

— Да, права сте. Тъкмо разглеждах надписите по каменните плочи на рода. Някои от тях са доста красноречиви. — Той избута с крак встрани строителните отпадъци от една плоча. — Жалко за всичко това. Сигурен съм, че когато започнат да вдигат пода, просто ще натрошат камъните…

Тя погледна в краката си към плочите. Не всичките бяха надписани, на някои се виждаха просто имена и дати. Но някои имаха и надписи. На една, която се намираше вляво от мястото, където стоеше Кавана, имаше поизтрит релеф, изобразяващ кръстосани като барабанни палки пищялни кости, и кратък надпис: Изкупи времето.

— Мисля, че отдолу някога е имало крипта — каза Кавана.

— Аха, разбирам. И това са хората, които са били погребани тук.

— Ами не мога да се сетя за друга причина, която да оправдае надписите. А вие? Мислех си да помоля работниците… — той млъкна насред изречението, — … вероятно ще ме сметнете за не съвсем нормален…

— Какво?

— Ами просто да запазят една или две от най-хубавите плочи от унищожение.

— Не го смятам за ненормално — отвърна тя. — Много са красиви.

Реакцията й очевидно го окуражи.

— Може би трябва да отида още сега да говоря с тях. Ще ме извините ли за момент?

Остави я в централния неф като изоставена булка и излезе да поговори с един от работниците. Тя бавно отиде до мястото, където по-рано се бе намирал олтарът, като пътьом четеше имената. Дали сега имаше някой, който да знае и да се интересува от хората, които лежат тук? Починали преди двеста или повече години и отишли не в любящата памет на потомците, а в забвение. Внезапно неосъзнатата надежда за живот след смъртта, която беше таила през всичките трийсет и четири години, се изпари; вече не я притискаха призрачните видения за рая. Някой ден, може би дори днес, тя може да умре, точно както бяха умрели тези хора, и това няма да има никакво значение. Нямаше какво да очаква, на какво да се надява, за какво да мечтае. Стоеше в кръг светлина от помътнялото от дима слънце и се чувстваше почти щастлива.

Кавана се върна от разговора си с бригадира.

— Наистина има крипта — каза той, — но още не са я опразнили.

— О.

Все още са под краката им. Прах и кости.

— Изглежда, все още не могат да проникнат вътре. Всички входове са грижливо запечатани. Затова сега копаят около основите. Търсят друг начин да влязат.

— Нормално ли е криптите да се запечатват?

— Не така като тази.

— Може би не е имало повече място — предположи Илейн.

Кавана прие коментара й насериозно.

— Може би.

— Ще ви дадат ли някоя от плочите?

Той поклати глава.

— Не зависи от тях. Те са просто общински служители. Очевидно имат фирма с професионални преносвачи, които ще дойдат и ще преместят телата на новото погребално място. Всичко трябва да бъде направено по най-благоприличен начин.

— Доста навътре са го взели — отбеляза Илейн и погледна отново надолу към плочите.

— Трябва да се съглася с вас — отвърна Кавана. — Наистина изглежда прекалено. Или може би ние сме престанали да се боим от Бога.

— Може би.

— Както и да е, казаха ми да се върна след ден-два и да говоря с преносвачите.

Тя се засмя при мисълта как мъртвите се местят в нов дом, опаковат си нещата. Кавана беше доволен от шегата си, макар и да бе неволна. Яхнал вълната на успеха си, той предложи:

— Може би ще приемете да пийнете по нещо с мен?

— Боя се, че не съм подходяща компания — отвърна тя. — Много съм изморена.

— Може да се срещнем по-късно — рече той.

Тя отмести поглед от нетърпеливото му лице. Беше достатъчно приятен, по свой спокоен начин. Харесваше зелената му папийонка — която сигурно бе шега с еднообразието му. Харесваше й и сериозността му. Но не можеше да приеме мисълта да пие с него; поне не тази вечер. Извини се и обясни, че наскоро е преболедувала и все още не се е възстановила.

— Тогава някоя друга вечер? — попита внимателно той. Липсата на агресивност в ухажването му беше доста убедителна и тя отвърна:

— С удоволствие. Благодаря.

Преди да се разделят, те си размениха телефонните номера. Той изглеждаше очарователно развълнуван от мисълта за новата им среща; това я накара да почувства, че въпреки всичко, което й бе отнето, все още не бе изгубила сексапила си.

Когато се върна в апартамента си, намери пратката от Мич и гладната котка на прага. Нахрани животното, после си направи кафе и отвори пакета. Вътре, опакован в няколко пласта хартия, лежеше копринен шал, точно по вкуса й — невероятната интуиция на Мич отново не го беше подвела. В бележката пишеше единствено: Това е твоят цвят. Обичам те. Мич. Прииска й се веднага да грабне телефона и да му позвъни, но внезапно мисълта да чуе гласа му й се стори опасна. Той задължително ще я пита как се чувства, а тя ще му отговори, че всичко е наред. Той ще се усъмни: добре, и все пак? Тогава тя ще му каже: чувствам се празна, извадиха от мен половината ми вътрешности, дявол да те вземе, и аз вече никога няма да имам дете нито от теб, нито от който и да е друг, значи това е краят, нали? Само при мисълта за разговора с него тя почувства как сълзите бликват и в изблик на необясним гняв уви набързо шала в хартията и го натика в дъното на най-дълбокото си чекмедже. Проклет да е, че тепърва се опитва да оправи нещата. Преди, когато тя се нуждаеше най-много от него, той говореше само за бащинството си и как туморите й ще му попречат за това.

Вечерта бе ясна — копринената кожа на небето се бе разпънала от край до край. Не й се искаше да пуска пердетата в предната стая, нищо, че минувачите щяха да надничат вътре — сгъстяващата се синева беше твърде красива, за да я пропусне. Затова седна до прозореца и се загледа в настъпващия мрак. Едва когато угасна и последният щрих, тя се изолира от студа.

Нямаше никакъв апетит, но въпреки това си приготви вечеря и седна да гледа телевизия. Без да дояде приготвеното, остави подноса настрани и задряма, като поглеждаше на пресекулки към програмите. Някакъв малоумен комедиант, който дори само с кашлицата си караше публиката да изпада в истерия; научнопопулярен филм за живота в Серенгети; новините. Сутринта беше прочела всичко, от което имаше нужда; заглавията не се бяха променили.

Все пак едно съобщение привлече вниманието й: интервю със самотния яхтсмен Майкъл Мейбъри, когото бяха прибрали след двуседмично дрейфуване в Тихия океан. Интервюто се излъчваше от Австралия и качеството на предаването беше лошо, брадатото и изгоряло от слънцето лице на Мейбъри непрекъснато беше покривано от снежинки. Но картината нямаше особено значение: разказът му за неуспешното плаване бе достатъчно интригуващ, особено за събитието, което като че ли го беше разтърсило дълбоко. Попаднал в безветрие и тъй като яхтата му нямала мотор, бил принуден да чака вятър. А той не се появявал. Минала цяла седмица, а той не бил помръднал и един километър, океанът бил безразличен към съдбата му, нито птица, нито преминаващ съд не нарушавали монотонността. С всеки изминал час все по-силно чувствал клаустрофобия, която на осмия ден достигнала панически пропорции, затова се вързал с въже за парапета и отплувал от яхтата, за да се измъкне от тясното пространство на палубата. Но щом се отдалечил, отпуснат в спокойната, топла вода, той нямал желание да се връща обрано. Защо да не отвърже въжето, помислил си, и да не се остави да бъде отнесен.

— Какво ви накара да промените намеренията си? — попита го репортерът.

Мейбъри се намръщи. Очевидно беше достигнал до кулминацията на историята си, но не искаше да я завърши. Репортерът повтори въпроса.

Накрая морякът отговори колебливо:

— Погледнах отново към яхтата и видях някой на борда.

Неуверен, че е чул правилно, репортерът каза:

— Някой на палубата?

— Точно така — отвърна Майбъри. — Там имаше някой. Видях доста ясно фигура, която се движеше.

— А вие… разпознахте ли този гратисчия? — последва въпрос.

Лицето на Мейбъри помръкна; усети, че историята му се приема с лек сарказъм.

— Кой беше? — притисна го репортерът.

— Не знам — отвърна Мейбъри. — Смъртта, предполагам.

За миг репортерът остана безмълвен.

— Но накрая, естествено, се върнахте на лодката.

— Разбира се.

— И там нямаше следа от никого?

Мейбъри погледна репортера и през лицето му премина сянка на презрение.

— Оцелях, нали? — рече той.

Репортерът промърмори нещо за това, че не го разбира съвсем.

— Не се удавих — каза Мейбъри. — Можех да умра тогава, ако наистина го исках. Да развържа въжето и да се удавя.

— Но не го направихте. А на следващия ден…

— На следващия ден се появи вятър.

— Това е невероятна история — каза репортерът, доволен, че успешно е преминал през най-деликатната част на историята. — Сигурно с нетърпение очаквате да видите семейството си отново за Коледа…

Илейн не чу последвалата размяна на любезности. Въображението й беше свързано чрез тънка нишка със стаята, в която се намираше; пръстите й си играеха с възелчето. Ако Смъртта може да намери лодка в пустошта на Пасифика, колко по-лесно ще й бъде да намери нея. Да седи до нея, може би, докато спи. Да я наблюдава, докато се потапя в мъката си. Илейн стана и изключи телевизора. Апартаментът внезапно потъна в безмълвие. Вслуша се в тишината, но не долови никакви признаци за гости, чакани или нечакани.

И докато се ослушваше, усети в устата си солен вкус. Без съмнение океанът.

След като излезе от болницата, тя веднага получи няколко предложения да си почине и оправи след боледуването. Баща й я покани в Абърдийн, сестра й Рейчъл я повика за няколко седмици в Бъкингамшър, имаше дори едно жалостиво телефонно обаждане от Мич, в което той говореше за прекарването на почивката заедно. Тя бе отхвърлила всичките, като им каза, че иска да възстанови ритъма на предишния живот колкото се може по-бързо: да се върне на работа, при колегите и приятелите си. Всъщност причините бяха много по-дълбоки. Илейн се страхуваше от съчувствието им, страхуваше се, че ще свикне с привързаността им и бързо ще стане зависима от тях. Желанието й да бъде независима, което я бе тласнало към този неприветлив град, се бореше със задушаващото желание за сигурност. Тя знаеше, че ако отстъпи на тези любящи призиви, сигурно щеше да пусне корени в бащината земя и още една година няма да види нищо наоколо. А кой знае какви събития щяха да се случат около нея?

Вместо това се върна на работа веднага, щом се почувства готова, с надеждата, че това ще й помогне да възстанови нормалния си живот, въпреки че не получи старата си длъжност. Но лавирането някак не й се получи. На всеки няколко дни се случваше по нещо — чуваше някоя реплика или улавяше върху себе си поглед, който не би трябвало да вижда — което я накара да осъзнае, че към нея се отнасят с някаква репетирана предпазливост; че колегите й смятат, че болестта я е променила из основи. Това я ядоса. Искаше й се да изплюе в лицата им подозренията си, да им каже, че тя и матката й не са едно и също, че премахването на едното не означава задължително изчезване и на другото.

Но днес, когато отиде в офиса, тя не беше съвсем сигурна, че грешат. Чувстваше се така, сякаш не беше спала от седмици, макар всъщност всяка нощ да спеше дълбоко и продължително. Очите й се замъгляваха от умора и всичко й се струваше някак отдалечено сякаш се отнасяше все по-далече от работната си маса, от усещанията, от мислите си. Два пъти сутринта се улови, че разговаря сама със себе си, а после се изненадваше кой й отговаря. Със сигурност не беше тя; бе твърде заета да слуша.

И после, няколко часа след обяд, нещата внезапно се влошиха. Извикаха я в офиса на супервайзъра й и я поканиха да седне.

— Добре ли си, Илейн? — попита господин Чаймс.

— Да — отвърна тя. — Добре съм.

— Хората са загрижени…

— За какво?

Чаймс изглеждаше леко смутен.

— За поведението ти — каза най-накрая той. — Моля те, не мисли, че се бъркам в живота ти, Илейн. Просто, ако имаш нужда от още време за възстановяване…

— Нищо ми няма.

— Но ти плачеш…

— Какво?

— Ами днес много плачеш. Това ни притеснява.

— Плача ли? — изненада се тя. — Не плача.

Супервайорът беше озадачен.

— Но ти плачеш цял ден. Дори в момента плачеш.

Илейн вдигна колебливо ръка към бузата си. И да; да, плачеше. Бузата й беше мокра. Изправи се, потресена от собственото си поведение.

— Аз не… не знаех — рече тя. Колкото и нелепо да звучаха думите й, те бяха истина. Илейн наистина не знаеше. Едва сега, изправена пред фактите, тя усети соления вкус на сълзите в гърлото си: и с този вкус се появи споменът, че всичко това бе започнало предишната вечер пред телевизора.

— Защо не се прибереш да си починеш?

— Да, разбира се.

— Вземи си цяла седмица, ако искаш — каза Чаймс. — Ти си ценен член на нашия колектив, Илейн, не е нужно да ти го казвам. Не искаме да ти се случи нещо лошо.

Тази последна фраза я зашлеви с болезнена сила. Дали не смятаха, че е на ръба на самоубийството? Затова ли се държаха толкова внимателно с нея? Та това бяха само сълзи, за бога, и тя дотолкова не им бе обръщала внимание, че дори не бе забелязала, че текат.

— Ще се прибера у дома — каза Илейн. — Благодаря за вашата… загриженост.

Супервайзорът я погледна с известна тревога.

— Сигурно е било изключително травматично преживяване — каза той. — Всички ние те разбираме, наистина. Ако смяташ, че ти се говори за това…

Тя отклони предложението му, но му благодари отново и излезе от офиса.

Пред огледалото в тоалетната най-после разбра, че наистина изглежда ужасно. Кожата й пламтеше, очите й бяха подпухнали. Направи каквото можа, за да прикрие следите от тази безболезнена печал, после си взе палтото и тръгна към дома. Когато стигна станцията на метрото, разбра, че връщането в празния апартамент не е добра идея. Щеше да размишлява, да спи (напоследък спеше толкова много, за щастие без сънища), но това изобщо нямаше да възстанови душевното й равновесие. Камбаната на Свети Инокентий, която заби в тоя ясен следобед, й припомни пушека, площада и господин Кавана. Реши, че точно това е подходящото място да отиде. Щеше да се наслаждава на слънчевата светлина и да помисли. Може би отново щеше да срещне ухажора си.

Сравнително бързо намери пътя към Църквата на Вси Светии, но там я очакваше разочарование. Строителната площадка беше оградена от кордон, ограничението беше маркирано с колони, свързани с червена флуоресцентна лента. Мястото се пазеше от поне четирима полицаи, които упътваха пешеходците към заобиколен път. Работниците с чуковете бяха прогонени изпод сенките на Вси Светии и доста по-различни на вид хора — с костюми и академичен вид — сновяха в оградената зона и оглеждаха озадачено порутената църква. Южният неф и голямата площадка около него бяха скрити от любопитните погледи под брезент и черно пластмасово покритие. От време на време някой се измъкваше иззад тази завеса и разговаряше със стоящите на площадката. Тя забеляза, че всичките носеха ръкавици, а някои дори маски. Изглеждаше като че правеха някаква необичайна хирургическа операция под защитен екран. Може би всите светии имаха тумори в червата.

Тя се приближи до един от полицаите.

— Какво става тук?

— Основите са нестабилни — отвърна мъжът. — Очевидно сградата всеки момент може да се срути.

— Защо носят маски?

— Просто предпазна мярка срещу прахта.

Илейн се отказа да спори, въпреки че обяснението й се стори малко неубедително.

— Ако искате да стигнете до Темпъл Стрийт, ще се наложи да заобиколите — каза полицаят.

Най-много й се искаше да стои и да гледа какво ще стане по-нататък, но близостта на униформените я притесняваше и тя реше да се откаже и да се прибере у дома. Когато се обърна и пое назад към главната улица, тя зърна една позната фигура да прекосява съседната уличка. Определено беше Кавана. Тя го повика по име, въпреки че вече се беше изгубил, и с радост го зърна да се връща назад и да й кимва.

— Я виж ти — рече той, когато се приближи до нея. — Не очаквах да ви видя толкова скоро.

— Дойдох да гледам разрушаването — каза Илейн.

Лицето му бе почервеняло от студа, а очите му блестяха.

— Толкова се радвам! — каза той. — Нали няма да ми откажете чаша чай? Тук, съвсем наблизо.

— С удоволствие.

По пътя го попита какво му е известно за случващото се с Църквата на Вси Светии.

— Всичко е заради криптата — отвърна той, потвърждавайки подозренията й.

— Отворили ли са я вече?

— Със сигурност са намерили начин да проникнат вътре. Бях тук тази сутрин…

— За плочите ви?

— Точно така. Вече бяха вдигнали брезента.

— Някои от тях носят маски.

— Ами там долу едва ли мирише твърде приятно. Не и след толкова много време.

Замислена за брезентовата завеса, която стоеше между нея и тайната, Илейн каза:

— Чудя се как ли изглежда.

— Като страната на чудесата — отвърна Кавана.

Макар отговорът да беше доста странен, тя не започна да го разпитва, поне не веднага, но после, след като бяха разговаряли вече цял час и тя се чувстваше по-комфортно с него, Илейн се върна към думите му.

— Онова, което казахте за криптата…

— Да?

— Че е страната на чудесата.

— Така ли съм казал? — отвърна някак смутено той. — Какво ли сте си помислили за мен?

— Просто ме озадачихте. Чудех се какво ли имате предвид.

— Харесвам местата, обитавани от мъртвите — отвърна той. — Винаги съм бил такъв. Гробищата могат да бъдат много красиви, не мислите ли? Мавзолеите и гробниците, с цялото майсторство, което е вложено в тези места. Дори мъртвите понякога може да ги възнаградят с някой внимателен поглед. — Той я погледна, за да се убеди, че думите му не са я стреснали, но когато видя, че тя просто го гледа със спокоен интерес, продължи: — Понякога са много красиви. В тях има нещо магическо. Жалко, че всичко това се губи сред гробарите и погребалните уредници. — По лицето му плъзна пакостлива усмивка. — Сигурен съм, че в тая крипта има много неща за гледане. Странни гледки. Чудесни гледки.

— Само веднъж съм виждала мъртъв човек. Баба ми. Тогава бях много малка…

— Предполагам, че това е било повратно събитие в живота ви.

— Не, не мисля. Честно казано, почти не си го спомням. Помня само, че всички плачеха.

— Да.

Кавана поклати дълбокомислено глава.

— Не ви ли се струва, че това е твърде егоистично? — попита той. — Да се отрови последното прощаване със сополи и хлипания. — Погледна я отново, за да прецени реакцията й; отново остана доволен, че Илейн не се обиди. — Плачем заради себе си, нали? Не заради мъртвите. На мъртвите вече не им пука.

Тя произнесе едно тихо, кратко „да”, след което продължи с по-силен глас:

— Бога ми, да. Точно така. Винаги само за себе си.

— Виждате ли на колко много неща могат да ни научат мъртвите, просто докато лежат и въртят костеливи палци?

Тя се засмя, той се присъедини към смеха й. Беше сбъркала при първата им среща, като предположи, че той никога не се усмихва; изобщо не беше така. Но щом смехът им затихна, лицето му отново придоби онова мрачно спокойствие, което бе забелязала тогава.

След още половин час лаконични реплики той й каза, че има ангажименти и се налага да си тръгне. Тя му благодари за компанията и каза:

— Не съм се смяла толкова от седмици. Благодаря ви.

— Трябва да се смеете — каза й той. — Отива ви. — После добави: — Имате хубави зъби.

След като си тръгна, тя продължи да мисли за тази странна забележка, както и за дузина други, които беше наговорил този ден. Несъмнено беше един от най-необичайните хора, които бе срещала някога, но се беше появил в живота й — с желанието си да говори за крипти и мъртви, и за красивите й зъби — точно в подходящия момент. Успя да отвлече вниманието й от затаената мъка и направи странностите й да изглеждат незначителни в сравнение с неговите. Ако не се познаваше толкова добре, можеше да си помисли, че е започнала малко да се влюбва в него.

По пътя към дома и по-късно вечерта тя мислеше най-вече за тази негова шега за мъртъвците, които въртят костеливите си палци и тази мисъл неизбежно я отведе към загадките, скрити в криптата. Веднъж събудено, любопитството й не можеше да бъде лесно заглушено; в нея постепенно нарастваше убеждението, че тя ужасно иска да се промъкне покрай онзи кордон и да види погребалната камера със собствените си очи. Досега не беше давала воля на това си желание. (Колко пъти си беше тръгвала от места на катастрофи, като се укоряваше за излишното любопитство?) Но Кавана беше узаконил страстта й със своя скандален ентусиазъм към всички погребални неща. Сега, след като бе отхвърлила табуто, тя искаше да се върне във Вси Светии и да погледне Смъртта в лицето, и следващия път, когато се видеше с Кавана, щеше да има свои собствени истории за разказване. Напъпилата мисъл скоро напълно разцъфна и въпреки късния час тя отново се облече и пое обратно към площада.

Когато стигна до Вси Светии беше минало единайсет и половина, но на мястото все още се забелязваше активност. Прожектори, монтирани върху стойки и върху стената на самата църква, заливаха терена със светлина. Трима техници (преносвачи, както ги беше нарекъл Кавана) с изопнати от умора лица стояха пред брезентовата завеса и дъхът им се кълбеше в студения въздух. Спотаена встрани, тя наблюдаваше хода на събитията. Ставаше й все по-студено и белезите от операцията започваха да я болят, но беше очевидно, че нощната работа в криптата е към края си. След като размениха няколко думи с полицаите, техниците си тръгнаха. Напускайки площадката, те оставиха да свети само един прожектор: църквата, брезентът и смръзналата кал потънаха в причудлива игра на сенки.

Двамата полицаи, които бяха оставени за охрана, не се грижеха твърде за задълженията си. На кой идиот ще му хрумне да ограбва гробове по това време и в тоя студ, разсъждаваха напълно логично те. След като известно време останаха на улицата, потропвайки с крака, те се оттеглиха в сравнителното удобство на работническия фургон. След като повече не се появиха, Илейн се измъкна от скривалището си и предпазливо се приближи до лентата, която отделяше едната зона от другата. От фургона се чуваше радио, звуците му (музика от вечер до зори за влюбените, мъркаше нечий глас) заглушаваха скърцането на стъпките й по замръзналата земя.

Щом мина зад кордона и навлезе в забранената територия, тя не се поколеба. Бързо прекоси твърдата земя и се притаи до църквата. Светлината на прожектора беше заслепяваща, в лъчите й диханието изглеждаше също толкова плътно, колкото й се бе сторил димът предишния ден. Музиката за влюбени продължаваше да мърмори някъде отзад. От фургона не излезе никой, за да я арестува за нарушаване на частна собственост. Не се чуха никакви сирени. Тя спокойно стигна до края на брезентовото покритие и надникна под него.

Съдейки по внимателното изпълнение на задачите им, работниците бяха получили изрични инструкции да изкопаят осем фута по периметъра на Църквата на Вси Светии, за да разкрият основите. Така бяха открили входа към погребалната камера, който навремето си е бил грижливо скрит. Прикривала го е не само струпаната покрай стените на църквата пръст, а и самата врата към криптата е била премахната, а отворът зазидан с камъни. Очевидно всичко това е било направено набързо, работата изглеждаше груба. Те просто бяха затрупали входа с първите попаднали им под ръка камъни или тухли и бяха замазали плода на своите усилия с хоросан. Макар разкопките да бяха повредили силно хоросановото покритие, на него все още се забелязваше надрасканият от някого шестфутов кръст.

Само че всичките им усилия да скрият криптата и да я предпазят с кръст от безбожниците, бяха напразни. Печатът бе разчупен — хоросанът изстърган, камъните изкъртени. Сега в средата на входа имаше малка дупка, достатъчна вътре да се промъкне един човек. Илейн не се поколеба да се спусне по стръмния склон до пробитата стена и после да се промъкне през дупката.

Илейн бе очаквала, че вътре ще е тъмно и бе взела със себе си запалката, която три години по-рано й бе подарил Мич. Запали я. Пламъкът бе малък и след като го усили, тя се зае да изучава обстановката. Не беше влязла в самата крипта, а в някакво тясно преддверие: на около един ярд пред нея имаше друга стена и друга врата. Тя не беше заменена от тухли, макар в солидните й греди да беше издълбан втори кръст. Илейн приближи вратата. Ключалката беше махната — вероятно от изследователите — и сега вратата се придържаше от завързано въженце. Беше направено набързо, от уморени пръсти. Развърза го без никакви усилия, макар че трябваше да използва и двете си ръце и затова го направи в пълна тъмнина.

Докато работеше върху възела, чу гласове. Полицаите — проклети да са — бяха напуснали уединението на фургона и бяха излезли в студената нощ, за да направят обиколките си. Илейн пусна въжето и се притисна плътно към вътрешната стена на преддверието. Гласовете на полицаите се чуваха все по-силно: разговаряха за децата си и за увеличаващата се цена на коледните веселби. Вече бяха стигнали на няколко ярда от входа на криптата и стояха, или поне тя така предполагаше, на завет под брезента. Обаче не направиха опит да се спуснат по склона, а завършиха огледа си на ръба на ямата. Гласовете им затихнаха.

Доволна, че е останала незабелязана, Илейн отново щракна запалката и се върна при вратата. Тя беше голяма и ужасно тежка; първият й опит да я издърпа от мястото й претърпя неуспех. Опита отново и този път вратата помръдна, стържейки по пясъка на пода. Когато отворът стана достатъчно голям, за да може да се провре през него, Илейн спря да дърпа. Пламъкът се наклони, сякаш някой го беше духнал отвътре и за миг засвети не с жълта, а с електриковосиня светлина. Илейн не спря, за да й се наслади, а бързо се шмугна в обещаната страна на чудесата.

Пламъкът се разгоря и за миг внезапната му яркост я заслепи. Тя замижа за кратко, след което отново погледна.

Значи това беше Смъртта. Не се забелязваше нищо от изкуството и магията, за които бе говорил Кавана; никакви покрити със саван красоти, изваяни върху хладни мраморни плочи; никакви пищни гробници, нито афоризми за същността на човешките грехове; нямаше дори имена и дати. Повечето от телата дори нямаха ковчези.

Криптата представляваше костница. Телата бяха нахвърляни на купчини; цели семейства бяха натикани в ниши, предназначени за единичен ковчег, десетки други лежаха по местата, където ги бяха захвърлили безразлични ръце. Цялата картина — макар и абсолютно неподвижна — беше пропита с паника. Тя струеше от лицата, които гледаха от купчините мъртъвци: уста, отворени в безмълвен протест, очниците на изсъхналите очи сякаш бяха разтворени широко от ужас пред подобно отношение. Забелязваше се в начина, по който подредените в дъното на помещението ковчези преминаваха в хаотично натрупани, грубо сковани сандъци, върху които нямаше имена, а само надраскан кръст, докато накрая се стигнеше до купчините трупове; всякакво достойнство и дори самият ритуал по преминаването отвъд бяха забравени в нарастващата истерия.

Беше се случило някакво бедствие, в това бе сигурна; внезапният наплив на мъртъвци — мъже, жени, деца (точно пред краката й лежеше бебе, което не беше преживяло и един ден) — които бяха измирали в такива количества, че не бе имало време дори да им затворят очите, преди да ги вкарат в тази яма. Може би дърводелците, които са сковавали ковчезите, също са умрели и са били захвърлени тук, сред клиентите им; както и шивачите на савани, и свещениците. Всичко е заминало за един апокалиптичен месец (или седмица), оцелелите им роднини са били твърде потресени или уплашени, за да съблюдават церемониите, а са се стараели просто да разкарат покойниците по-далеч и никога повече да не видят мъртвата им плът.

А от тази плът все още имаше какво да се види. Запечатването на криптата, изолирането й от разлагащия въздух, беше запазило обитателите й непокътнати. Сега, след оскверняването на тайната камера, топлината на разложението бе задействана отново и плътта бе започнала да се разпада. Навсякъде се виждаше гниене в действие, то създаваше рани и възпаления, пришки и гнойни пъпки. Илейн повдигна запалката нагоре, за да вижда по-добре, макар че вонята на разложение, която започна да се сгъстява около нея, започна да я замайва. Накъдето и да погледнеше, навсякъде виждаше все същата печална картина. Две деца лежаха заедно, сякаш бяха заспали в обятията си; една жена, която изглежда в последната минута беше решила да гримира обезобразеното си лице, сякаш се готвеше за брачно ложе, а не за смъртно.

Илейн не можеше да откъсне поглед от тях, макар интересът й да нарушаваше уединението им. Имаше толкова много за гледане и запомняне. След като бе видяла тези сцени, тя никога повече нямаше да е същата, нали? Един труп, който лежеше полускрит под друг, привлече вниманието й: жена, чиято дълга кестенява коса се стелеше толкова гъста от главата й, че Илейн неволно й завидя. Тя се приближи, за да я огледа по-добре и после, преборвайки окончателно отвращението си, хвана трупа, който затискаше жената, и го извлече настрани. Плътта на тялото беше мазна на допир и изцапа пръстите й, но тя не се смути. Тялото на жената лежеше с широко разтворени крака, но постоянната тежест на другаря й ги беше изкривила в неестествено положение. Кръвта от раната, която я бе убила, се бе стекла по бедрата й и бе прилепила полата към корема и слабините. Илейн се зачуди дали беше пометнала или някаква болест я беше вкарала в гроба.

Тя не спираше да гледа, наведе се още по-ниско, за да изучи разсеяното изражение върху гниещото лице на жената. Да лежиш на такова място, помисли си, а кръвта ти да продължава да те срами. Следващия път като види Кавана, щеше да му каже колко е бил неправ със своите сантиментални приказки за спокойствие под савана.

Беше видяла достатъчно; повече от достатъчно. Избърса длани в палтото си, тръгна към вратата, затвори я и завърза връвта по същия начин, както преди. След това се изкатери по склона и излезе на чист въздух. Полицаите не се виждаха никъде и тя се измъкна незабележимо, като сянката на някоя сянка.

Вече нищо не можеше да я трогне, щом бе успяла да превъзмогне първоначалното отвращение и онази жалост, която бе изпитала при вида на децата и жената с кестенява коса; и дори тези реакции — дори жалостта и отвращението — можеха да бъдат контролирани. Беше изпитала много по-голяма болка при вида на куче, прегазено от кола, отколкото когато бе стояла в криптата на Вси Светии, въпреки ужасните картини наоколо. Когато вечерта положи глава върху възглавницата и осъзна, че нито трепери, нито й се гади, тя се почувства силна. Какво би могло да я уплаши вече, след като толкова спокойно бе понесла вида на смъртта? Спа дълбоко и на следващия ден се събуди освежена.

На сутринта отиде на работа и, след като се извини на Чаймс за поведението си предишния ден, го увери, че от месеци не се е чувствала толкова щастлива. За да се реабилитира окончателно, тя се стараеше да бъде колкото се може по-общителна, подхващаше разговори с пренебрегваните си познати и раздаваше усмивки наляво и надясно. Първоначално срещна известна съпротива; досещаше се, че колегите й се боят да приемат, че тези първи проблясъци на слънцето всъщност означават настъпване на лятото. Но когато запази това си настроение през целия ден, както и на следващия, те започнаха да реагират с по-голяма готовност. В четвъртък вече никой не помнеше за сълзите, които бе проляла преди седмица. Всички й казваха колко добре изглежда. И това беше истина — огледалото го потвърждаваше. Очите й сияеха, кожата блестеше. Цялата бе олицетворение на жизнена сила.

В четвъртък следобед, докато седеше на бюрото си и обработваше запитванията, дотича една от секретарките и започна да бръщолеви нещо. Някой отиде да й помогне; през хлипанията й стана ясно, че става дума за Бърнис, жена, която Илейн познаваше дотолкова, че да си разменят усмивки на стълбището. Очевидно се бе случил някакъв инцидент; секретарката говореше за кръв по пода. Илейн стана и се присъедини към онези, които отидоха да видят за какво става дума. Супервайзорът вече стоеше пред дамската тоалетна и безуспешно се опитваше да накара любопитните да стоят настрани. Някой — очевидно друга свидетелка — излагаше своята версия на случилото се:

— Тя просто стоеше там и внезапно започна да трепери. Помислих си, че е получила някакъв пристъп. От носа й бликна кръв, после от устата и заля всичко наоколо.

— Нямате работа тук — настояваше Чаймс. — Моля, върнете се по местата си.

Но никой не го слушаше. Донесоха одеяла, за да увият жената, и щом вратата на тоалетната се отвори отново, всички се втурнаха напред. Илейн зърна фигура, която се гърчеше в конвулсии на пода. Нямаше желание да вижда повече. Илейн остави останалите да се тълпят в коридора и шумно да обсъждат Бърнис сякаш вече беше мъртва, и се върна на бюрото си. Имаше страшно много работа; трябваше да навакса всичките изгубени в тъгуване дни. В главата й се появи подходящата фраза: изкупи времето. Записа си я в бележника като напомняне. Откъде се беше взела? Не можеше да си спомни, а и не беше чак толкова важно. Понякога в забравянето се крие мъдрост.

Вечерта й позвъни Кавана и я покани на вечеря на другия ден. Умираше от нетърпение да му разкаже за подвизите си, но въпреки това отказа, защото няколко от приятелите й бяха организирали малко парти, за да отпразнуват оздравяването й. Попита го дали не иска да се присъедини към тях. Той благодари за поканата, но отговори, че големите групи хора винаги са го притеснявали. Тя му каза, че това са глупости: приятелите й ще се радват да се запознаят с него, а на нея ще й бъде приятно да го представи, на което той отвърна, че ще дойде само, ако вътрешното му „аз” се съгласи, а ако не се появи, я моли да не му се сърди. Тя се опита да разсее съмненията му. В края на разговора Илейн многозначително подметна, че има нещо, което иска да му разкаже.

Следващият ден донесе лоши новини. Бърнис беше умряла в ранните часове на петъчната утрин, без дори да се върне в съзнание. Причината за смъртта й все още не беше установена, макар в офиса да се носеха слухове, че винаги е била болната — първа сред секретарките настиваше и последна се оправяше. Освен това се говореше, макар и не толкова свободно, за поведението й. Очевидно е била доста дашна и не подбирала твърде партньорите си. Не бяха венерическите заболявания, разраснали се до епидемични пропорции, най-вероятна причина за смъртта й?

Тази новина, макар и да създаваше работа на клюкарите, не подейства добре на всеобщия дух. Сутринта на две момичета им стана лошо, а на обяд апетит като че ли имаше единствено Илейн. Но пък за сметка на това яде за трима. Беше гладна като вълк; тялото й сякаш копнееше за храна. Усещането бе хубаво след всичките месеци на апатия. Когато огледа унилите лица на колегите си около масата, тя се почувства напълно отдалечена от тях: от клюките и примитивните им разсъждения, от начина, по който всичките им разговори се въртяха около внезапната смърт на Бърнис, сякаш никога в живота си не се бяха замисляли за подобни неща и бяха изненадани, че пренебрежението им не бе станало причина за изчезването им.

Илейн беше по-наясно. Напоследък твърде често се бе намирала в близост до смъртта: през месеците преди хистеректомията, когато туморите внезапно бяха удвоили размера си, сякаш предчувстваха заговора срещу тях; на операционната маса, когато хирурзите два пъти бяха решили, че са я изгубили; и най-скоро в криптата, лице в лице с онези гниещи трупове. Смъртта бе навсякъде. Това че така се бяха стреснали от неочакваното й втурване в непривлекателната им компания, й се струваше почти комично. Хранеше се с апетит и ги остави да си шушукат каквото искат.

На партито се събраха в дома на Рубен — Илейн, Хърмаяни, Сам и Нелуин, Джош и Соня. Получи се хубава вечер; шанс да разбере как я карат приятелите, как статусите и амбициите се променят. Всички се напиха много бързо; и без това развързаните в тесния приятелски кръг езици се развързаха още повече. Нелуин вдигна сълзлив тост за Илейн; Джош и Соня обмениха кратки язвителни реплики по въпросите за евангелизма; Рубен направи пародия на колегите си адвокати. Беше също като едно време и спомените само подобряваха отношенията им. Кавана не се появи и Илейн беше доволна от това. Въпреки възраженията си по време на разговора им тя разбираше, че в тази компания от близки приятели той нямаше да се чувства на мястото си.

Някъде към дванайсет и половина, когато всички се бяха отпуснали и водеха тихи разговори, Хърмаяни спомена яхтсмена. Макар да седеше в другия край на стаята, Илейн чу доста отчетливо споменаването на името му. Прекъсна разговора си с Нелуин и, прескачайки изпънатите крака, отиде да седне при Хърмаяни и Сам.

— Чух, че говориш за Мейбъри — рече тя.

— Да — отвърна Хърмаяни. — Двамата със Сам тъкмо обсъждахме колко е странно всичко…

— Гледах го по новините — каза Илейн.

— Тъжна история, нали? — отбеляза Сам. — Случилото се.

— Защо тъжна?

— Първо думите му, че Смъртта е била на лодката с него…

— … а после да умре — довърши Хърмаяни.

— Да умре? — рече Илейн. — Кога е станало това?

— Пишеше го във вестниците.

— Не съм се задълбочавала чак толкова — отвърна Илейн. — Какво се е случило?

— Бил убит — рече Сам. — Откарвали го до летището, за да хване самолета за вкъщи и станал инцидент. Бил убит просто ей така — той щракна с пръсти. — Угаснал като светлина.

— Колко тъжно — каза Хърмаяни.

Тя погледна към Илейн и смръщи вежди от недоумение. Погледът озадачи Илейн, докато не разбра — със същия потрес, който бе почувствала в кабинета на Чаймс — че се усмихва.

И така, яхтсменът бе умрял.

Когато на следващата сутрин партито приключи, когато след прощалните прегръдки и целувки Илейн се прибра у дома, тя отново се замисли за интервюто на Мейбъри, припомни си изгорялото му от слънцето лице и очите, обезцветени от океанската пустош, която едва не го беше погубила, и някак странната смесица от безпристрастност и леко смущение, докато разказваше историята за своя гратисчия. И, разбира се, онези последни негови думи, когато го попитаха за самоличността на непознатия:

— Смъртта, предполагам — бе отвърнал той.

И се бе оказал прав.

В събота сутринта се събуди късно, без очаквания махмурлук. Очакваше я писмо от Мич. Не го отвори, а го остави на камината за по-късно. Вятърът разнасяше първите зимни снежинки, макар че снегът бе твърде мокър, за да остави някакви сериозни следи по улиците. Но студът бе доста хаплив, съдейки по намръщените лица на минувачите. Ала тя имаше странното чувство, че е имунизирана срещу него. Макар отоплението в апартамента да не бе включено, тя се разхождаше по халат и боса, сякаш в корема й имаше печка.

След като си изпи кафето отиде да се измие. В дупката на умивалника се беше събрала паяжина от косми; извади ги и ги хвърли в тоалетната, след което се върна при умивалника. След махането на превръзките тя избягваше да се оглежда в огледалото, но днес колебанията и притесненията й като че ли бяха изчезнали. Свали халата и се огледа критично.

Остана доволна от онова, което видя. Гърдите й бяха пълни и смугли, кожата й притежаваше приятен блясък, пубисните косми бяха по-гъсти от всякога. Белезите от операцията все още наболяваха, но тя възприемаше бледността им като знак за сексуална амбиция, сякаш всеки момент цепката й щеше да се разтвори от ануса до пъпа (а може и по-нагоре), разцепвайки я на две.

Определено беше парадоксално, че точно сега, след като хирурзите я бяха изпразнили, тя се чувстваше толкова зряла, толкова сияйна. Стоя цял половин час пред огледалото, като се възхищаваше на вида си, а мислите й се рееха някъде надалеч. Накрая отново се върна при умивалника. След като приключи, се върна в дневната, все така гола. Нямаше никакво желание да се прикрива, дори напротив. С усилие се удържа да не излезе на улицата и да осигури на всички нещо, с което да я запомнят.

Заета с подобни глупави мисли, тя се приближи до огледалото. Снегът се беше засилил. През хвърчащите снежинки забеляза някакво движение в уличката между отсрещните къщи. Стоеше и наблюдаваше наблюдаващия, като се чудеше дали ще намери смелост да се покаже, но той не го направи.

Продължи да гледа няколко минути, преди да осъзнае, че безсрамието й го е уплашило. Разочарована, тя се върна обратно в спалнята и се облече. Време беше да си намери нещо за ядене; отново усещаше познатия силен глад. Хладилникът бе практически празен. Ще трябва да излезе и да се запаси за уикенда.

Супермаркетите бяха пълен цирк, особено в събота, но блъсканицата изобщо не й развали настроението. Днес дори й харесваше да наблюдава тази сцена на разточителна консумация; количките и кошниците бяха претъпкани догоре с храни, очите на децата светваха алчно, щом приближаваха рафтовете с бонбони, и се пълнеха със сълзи, когато им отказваха лакомствата, а съпругите пресметливо оглеждаха овнешките бутове, докато мъжете им също толкова пресметливо оглеждаха младичките продавачки.

За уикенда тя си купи два пъти повече храна, колкото обикновено би купила за цяла седмица, миризмите от деликатесните витрини и щандовете за месо ужасно изостриха апетита й. Когато най-после стигна до дома си, тя почти трепереше от предвкусването на храната. Когато остави чантите на стъпалата и бръкна, за да извади ключовете, тя чу как зад гърба й се затръшва врата на кола.

— Илейн?

Беше Хърмаяни. От червеното вино, което беше пила предишната нощ, лицето й бе станало на петна и тя изглеждаше състарена.

— Добре ли се чувстваш? — попита я Илейн.

— Въпросът е ти как се чувстваш? — поинтересува се Хърмаяни.

— Добре съм. Защо да не бъда?

Хърмаяни я погледна измъчено.

— Соня е получила някакво хранително отравяне, както и Рубен. Наминах просто, за да видя дали ти си добре.

— Казах ти, че съм.

— Направо не разбирам.

— А Нелуин и Дик как са?

— Никой не ми отваря у тях. Но Рубен е много зле. Откараха го в болницата за тестове.

— Искаш ли да влезеш за чаша кафе?

— Не, благодаря, ще се върна при Соня. Просто не ми се искаше да те оставям сама, ако и теб те беше съборило.

Илейн се усмихна.

— Ти си същински ангел — рече тя и целуна Хърмаяни по бузата.

Жестът й като че ли сепна другата жена. По някаква причина тя отстъпи назад и погледна озадачено Илейн.

— Трябва… трябва да вървя — рече тя и лицето й се вкамени така, сякаш се страхуваше, че ще издаде чувствата й.

— Ще ти звънна по-късно, за да ми кажеш как са те — рече Илейн.

— Добре.

Хърмаяни се обърна и тръгна по тротоара към колата си. Макар да се опита да прикрие жеста си, Илейн все пак забеляза, как тя вдигна ръка към бузата си и силно я потърка, сякаш се опитваше да изтрие целувката.

Сезонът на мухите беше отминал, но онези, които бяха успели да оцелеят в неотдавнашните застудявания, жужаха в кухнята, докато Илейн си избираше хляб, пушена шунка и чеснов салам от покупките и седна да се храни. Умираше от глад. За по-малко от пет минути погълна месото и доста голяма част от хляба, а гладът й не беше утолен. Избра си за десерт смокини и сирене и се сети за омлета, който не бе успяла да изяде онзи ден след посещението в болницата. Мисълта повлече след себе си и други; от омлета към пушека на площада, към Кавана, към последното й посещение в църквата, и при спомена за онова място внезапно я обзе ентусиазъм да го види още веднъж, преди да го изравнят окончателно. Дори вероятно вече беше закъсняла. Телата сигурно бяха пакетирани и отнесени, криптата обеззаразена и почистена; стените сигурно бяха съборени. Но тя знаеше, че няма да се успокои, докато лично не се убеди в това.

Дори след такава обилна храна, от която няколко дни по-рано щеше да й стане лошо, докато вървеше към Църквата на Вси Светии тя се чувстваше необичайно замаяна, като да беше пияна. Но не онова сълзливо-сантиментално опиянение, към което бе склонна докато беше с Мич, а еуфория, от която се чувстваше почти неуязвима, сякаш най-после бе намерила в себе си нещо ярко и несъкрушимо и повече нищо лошо не би могло да я съкруши.

Беше се подготвила вътрешно да намери църквата в руини, но нямаше нищо такова. Сградата все още се издигаше на мястото, стените й бяха недокоснати, гредите й все още разделяха небето. Може би тя също беше несъкрушима, помисли си Илейн; може би те двете бяха безсмъртни близначки. Подозрението й бе подкрепено от тълпата богомолци, които църквата бе привлякла. Полицeйската охрана беше утроена от деня, в който бе дошла, а брезентовата завеса пред входа на криптата сега представляваше огромна палатка, поддържана от строително скеле, която напълно скриваше цялото крило на сградата. Църковните служители, застанали близко до палатката, носеха маски и ръкавици; висшите жреци — малцината избрани, които всъщност имаха достъп до Светинята на светините — бяха облечени изцяло в защитни костюми.

Тя наблюдаваше иззад загражденията: кръстенето и колениченето на поклонниците; колоната от мъже в защитни костюми, които се изсипваха иззад завесата; тънкият дим от дезинфектантите, които изпълваше въздуха с мирис на горчив тамян.

Друг зяпач разпитваше един от полицаите.

— Защо са тия костюми?

— В случай, че е заразно — беше отговорът.

— След всичките тези години?

— Не знаят какво има вътре.

— Болестите не са трайни, нали?

— Това е чумна яма — отвърна полицаят. — Просто проявяват предпазливост.

Илейн слушаше размяната на реплики и езикът я сърбеше да си отвори устата. С няколко думи можеше да им спести изследването. Все пак бе живото доказателство, че каквато и чума да бе унищожила семействата в криптата, тя вече не беше заразна. Беше дишала въздуха вътре; беше докосвала оная загниваща плът и от години не се бе чувствала по-здрава. Но те нямаше да й благодарят за разкритията, нали? Бяха твърде погълнати от ритуалите си; може би дори бяха въодушевени от разкриването на подобни ужасии, вълнението им се подклаждаше от възможността тази смърт да е все още жива. Нямаше да постъпи толкова нечестно и да попари ентусиазма им с признанието за собственото си изключително здраве.

Вместо това обърна гръб на свещениците и техните ритуали, на мириса на тамян във въздуха, и започна да се отдалечава от площада. Когато се откъсна за миг от мислите си, тя зърна позната фигура, която да наблюдаваше от ъгъла на съседната улица. Щом го видя, той бързо се извърна настрани, но тя не можа да не разпознае Кавана. Повика го по име и отиде до ъгъла, но той бързо се отдалечаваше от нея с наведена глава. Повика го отново и този път мъжът се обърна — със залепена на лицето фалшива изненада — и тръгна обратно към нея, за да я поздрави.

— Чухте ли какво са намерили? — попита го тя.

— О, да — отвърна мъжът. Макар вече да се бяха опознали, Илейн отново получи напомняне за първото си впечатление за него: човек, който не влагаше чувства в разговора.

— Сега никога няма да получите плочите си — рече тя.

— Вероятно няма — отвърна той, без да изглежда особено притеснен от това.

Искаше й се да му разкаже какво бе видяла със собствените си очи в чумната яма, с надеждата, че това ще разведри лицето му, но ъгълът на огряната от слънцето улица не беше най-подходящото място за подобни разговори. Освен това той сякаш знаеше. Гледаше я по странен начин, топлината от предишните им срещи беше напълно изчезнала.

— Защо се върнахте? — попита я той.

— Просто за да видя — отвърна тя.

— Поласкан съм.

— Поласкан?

— Че ентусиазмът ми към гробниците е толкова заразителен.

Той продължаваше да я гледа и когато тя го погледна в очите, усети колко са студени и колко неподвижно блестят. Сякаш са стъклени, помисли си, а кожата му е като плътно обхващащ черепа калъф.

— Трябва да вървя — рече Илейн.

— По работа или удоволствие?

— Нито едното, нито другото. Неколцина приятели са болни.

— Аха.

Оставаше впечатлението, че той няма търпение да се махне, че само притеснението, че може да изглежда глупаво, го задържа да не избяга от нея.

— Може би ще се видим пак — каза тя. — Някой път.

— Със сигурност — с готовност отвърна той и отстъпи настрани. — А на вашите приятели — моите най-добри пожелания.

Дори да искаше да предаде пожеланията му на Рубен и Соня, тя не можа да го направи. Хърмаяни не й вдигаше, останалите също. Единственото, което успя да направи, бе да остави съобщение на телефонния секретар на Рубен.

Усещането за лекота, което бе чувствала през деня, надвечер започна да се сменя с някаква странна сънливост. Нахрани се отново, но умората не отминаваше. Чувстваше се добре, усещането за неуязвимост, което се бе появило по-рано, си оставаше все тъй силно. Но понякога установяваше, че стои на прага на стаята, без да разбира как се е озовала там, или, докато гледаше танца на светлината на улицата, се чудеше дали тя е наблюдателят или всъщност наблюдават нея. Но се чувстваше добре сама, добре се чувстваха и мухите. Те продължаваха да си жужат дори след като падна мрак.

Около седем вечерта тя чу как отвън спира някаква кола и звънецът на входната врата иззвъня. Отиде до вратата на апартамента си, но не изпитваше чак такова любопитство, че да я отвори и да приеме госта. Сигурно пак беше Хърмаяни, а Илейн нямаше настроение за мрачни разговори. Всъщност не искаше никаква друга компания, освен тази на мухите.

Звънецът продължи да звъни; колкото повече настояваха, толкова повече нарастваше решимостта й да не отваря. Приклекна на пода до вратата и се заслуша в приглушения разговор, който започна на стълбите отвън. Не беше Хърмаяни; всъщност не разпозна никого. Сега започнаха систематично да звънят по другите апартаменти, докато накрая господин Прудо от горния апартамент не слезе, като си мърмореше нещо, и не им отвори. От последвалия разговор тя успя да чуе достатъчно, за да разбере, че работата е спешна, но хаотичното й съзнание не желаеше да затъва в подробности. Те убедиха Прудо да ги пусне във фоайето. Стигнаха до вратата на апартамента й и я повикаха по име. Тя не отговори. Почукаха отново, разменяйки си раздразнени реплики. Илейн се зачуди дали могат да я чуят как се усмихва в тъмното. Най-после — след като поговориха още малко с Прудо — те я оставиха на спокойствие.

Не знаеше колко дълго бе клечала до вратата, но когато отново се изправи, краката й бяха съвсем изтръпнали и беше гладна. Нахвърли се върху храната и унищожи почти всичките си запаси от сутринта. Мухите като че ли междувременно бяха успели да се разплодят; пълзяха по масата и си взимаха от остатъците й. Тя ги остави да ядат. Нали те също трябваше да живеят.

Накрая реши да се поразходи. Но щом излезе от апартамента, на стълбите се появи бдителният Прудо и я повика.

— Госпожице Райдър, един момент. Имам съобщение за вас.

Тя се зачуди дали да не му затвори вратата под носа, но знаеше, че той няма да я остави на мира, докато не предаде съобщението. Мъжът заслиза бързо по стълбите — като някоя Касандра по домашни чехли.

— Полицията идва днес — обяви той, преди още да е стигнал последното стъпало. — Търсиха ви.

— Нима — рече тя. — Казаха ли какво искат?

— Да говорят с вас. Спешно. Двама ваши приятели…

— Какво за тях?

— Починали са — рече той. — Този следобед. Имали някакво заболяване.

В ръката си държеше лист хартия. Докато й го подаваше, го задържа за миг в ръката си:

— Оставиха този номер, на който да се обадите — рече той. — Трябва да се свържете с тях колкото се може по-скоро. — Предал съобщението, мъжът се обърна и започна да се изкачва нагоре.

Илейн погледна листчето хартия, върху което беше надраскан телефонен номер. Докато прочете седемте цифри, Прудо вече беше изчезнал.

Тя се върна в апартамента си. Незнайно защо си мислеше не за Рубен и Соня — които, очевидно, нямаше да види отново — а за яхтсмена Мейбъри, който бе видял Смъртта и й се беше изплъзнала само за да го последва като вярно куче, в очакване на момента когато ще скочи и ще му оближе лицето. Илейн седна до телефона и се загледа в цифрите на листчето, после в пръстите, които го държаха и в ръцете, към които бяха прикрепени пръстите. Възможно ли бе докосването на тези пръсти да носи смърт? Това ли идваха да й кажат детективите? Че приятелите й са мъртви заради нея? Ако беше така, до колко хора се беше докосвала през дните, последвали посещението й в смъртоносната крипта? На улицата, в автобуса, в магазина, на работа, по време на почивка. Спомни си Бърнис, просната на пода в тоалетната, и Хърмаяни, която се опита да изтрие целувката, сякаш знаеше, че й е била предадена някаква напаст. И внезапно осъзна, чак до мозъка на костите си, че подозренията на преследвачите й са правилни и през всичките тези дни тя е отглеждала в себе си едно смъртоносно дете. Ето откъде се беше появил гладът й, ето откъде се бе появило и сияйното задоволство.

Остави листчето настрани и седна в полумрака, опитвайки се да установи точното местонахождение на чумата. На върховете на пръстите ли беше? В корема, в очите й? Не, и въпреки това да. Първото й предположение не беше вярно. Това изобщо не бе дете; тя не го носеше в някоя определена клетка. Беше навсякъде. Двете бяха синоними. И затова нямаше да могат да изрежат зловредната част, както бяха изрязали туморите й заедно с поразените тъкани. Не че щеше да успее да укрие този факт от тях. Нали бяха дошли да я търсят, за да я затворят отново в стерилна стая, да я лишат от собствено мнение и достойнство, само за да я направят обект на бездушните си изследвания. Тази мисъл я възмути, по-добре да умре, сгърчена в агония, както онази жена с кестенявата коса в криптата, отколкото отново да им падне в ръцете. Илейн разкъса листчето на малки парченца и ги остави да паднат на пода.

Вече беше късно за каквито и да било решения. Преносвачите бяха отворили вратата и се бяха натъкнали на Смъртта, която ги чакаше от другата страна, нетърпелива да зърне дневната светлина. Беше направила Илейн свой агент и — в своята мъдрост — я бе надарила с неуязвимост; беше й дала сила и възторжено спокойствие; беше й отнела страховете. В замяна Илейн бе разпространила волята й и вече нямаше връщане. Всички онези десетки, може би стотици хора, които бе заразила през последните няколко дни, ще се върнат при семействата и приятелите си, на работните места и местата за отдих, и ще отнесат волята на Смъртта още по-далеч. Ще я предадат на децата си, докато ги слагат в креватчетата, и на своите любими в момент на близост. Свещениците няма да се поколебаят да я предадат на паството; магазинерите ще я заменят за петачка.

Докато си мислеше за всичко това — за болестта, която се разпространява като огън в изсъхнала гора — на вратата отново се позвъни. Бяха се върнали за нея. И също както преди звъняха по всички звънци. Чуваше стъпките на Прудо, който слизаше надолу по стълбището. Този път той знаеше, че Илейн си е вкъщи. Щеше да им каже. Щяха да почукат на вратата й и след като тя откажеше да отвори…

Докато Прудо отваряше входната врата, Илейн отключи задния вход. Измъкна се на двора и чу гласове, последвани от чукане по вратата и настояване да отвори. Дръпна резето на дворната врата и избяга в тъмната уличка. Когато разбиха вратата й, тя вече беше далеч и не ги чу.

Най-силно й се искаше да отиде в Църквата на Вси Светии, но разбираше, че това само ще я доближи до ареста. Те щяха да я причакат по тоя маршрут, като разчитат, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Но Илейн искаше отново да види лицето на Смъртта, сега повече от всякога. Да поговори с нея. Да обсъди стратегията си. Стратегията им. Да я попита защо е избрала нея.

Излезе от уличката и се спря на ъгъла на улицата, за да види какво става пред къщата. Този път не бяха само двама мъже; преброи поне четирима, които влизаха и излизаха от сградата. Какво ли правеха? Сигурно ровеха из бельото и любовните й писма, изследваха чаршафите на леглото й за нападали косми и огледалото за следи от отражението й. Но дори да преобърнат апартамента с краката нагоре, дори да изследват всеки отпечатък, пак няма да намерят онова, което търсят. Нека си претърсват. Любовницата беше избягала. Останали бяха само петната от сълзите й и мухите около лампата, които й пеят дитирамби.

Нощта бе звездна, но докато се спускаше към центъра на града, ярките светлини на коледните гирлянди по дърветата и къщите затъмняваха светлината на звездите. Повечето магазини вече бяха затворени, но доста зяпачи се шляеха по тротоарите и разглеждаха витрините. Но това скоро й доскуча, всички тези дрънкулки и манекени, затова сви встрани от главната улица. Тук бе по-тъмно, което идеално пасваше на потъналата в мисли жена. Звуци на музика и смях се изплъзваха през отворените врати на баровете; от игрална зала, намираща се на горен етаж, се чуха възбудени гласове, после размяна на удари; в един вход двама влюбени бяха загърбили всякаква дискретност; в друг някакъв мъж пикаеше с удоволствие, като жребец.

Едва сега, в тези сравнително тихи затънтени улички, тя осъзна, че не е сама. Чуваха се тихи стъпки; някой вървеше след нея, като спазваше безопасно разстояние, но не изоставаше. Нима преследвачите я бяха намерили? Дали не я обкръжаваха, подготвяйки се да я заловят? В такъв случай бягството й само щеше да отложи неизбежното. По-добре да ги посрещне тук и да им позволи да отведат смъртоносната й сила. Илейн се скри; и след като изчака стъпките да се приближат, излезе от укритието си.

Не бяха представителите на закона, а Кавана. Първоначалният й шок веднага бе заменен от недоумение защо я преследва. Огледа го изучаващо. Кожата му бе опъната толкова плътно върху черепа, че Илейн можеше да види как костта блести под слабата светлина. Как така не го бе разпознала по-рано, питаха препускащите в главата й мисли. Защо още при първата им среща, когато бе говорил за мъртвите и тяхната магия, тя не бе осъзнала, че той говори като техен Създател?

— Проследих ви — рече мъжът.

— По целия път от къщата?

Кавана кимна.

— Какво ви казаха? — попита той. — Полицаите. Какво казаха?

— Нищо, за което вече да не се бях досетила — отвърна тя.

— Знаели сте?

— Може и така да се каже. Сигурно съм знаела някъде в дълбините на душата си. Помните ли първия ни разговор?

Той промърмори утвърдително.

— Всичко онова, което казахте за Смъртта. Каква самовлюбеност.

Кавана внезапно се ухили, разкривайки още кости.

— Да — рече той. — Какво ли сте си помисли за мен?

— Още тогава ми се струваше нормално. Не знаех защо. Не знаех, че бъдещето ще ми донесе…

— Какво ви носи? — попита тихо той.

Тя сви рамене.

— Смъртта ме е чакала през цялото време, нали?

— О, да — рече той, доволен от взаимното разбиране между тях. Приближи се до нея и я докосна по бузата. — Ти си забележителна.

— Не съвсем.

— Но си толкова хладнокръвна, толкова спокойно приемаш всичко.

— Че от какво да се страхувам? — попита тя. Той я погали по бузата. Стори й се, че калъфът от кожа всеки момент ще се разтвори, а мраморните топчета на очите му ще паднат и ще се разтрошат. Но той запази облика си от приличие.

— Искам те — каза й той.

— Да — отвърна Илейн. Естествено, та това бликаше от всяка негова дума, още от самото начало, но тя не бе успяла да го разбере. В крайна сметка всяка любовна история е история на смъртта, не твърдят ли точно това поетите? Защо да не е истина?

Не можеха да отидат в къщата му; там сигурно също имаше полиция, й каза той, не може да не знаят за връзката им. Нито можеха да се върнат в нейния апартамент, разбира се. Затова намериха един малък хотел наблизо и си взеха стая. Още в тъмния асансьор той си позволи да я погали по косата, а когато тя не се отдръпна, обхвана гърдата й с ръка.

Стаята беше оскъдно обзаведена, но цветните отблясъци от коледната елха на улицата й придаваха някакво очарование. Любовникът й не сваляше очи от нея, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще подвие опашка и ще избяга при най-малката грешка в поведението му. Целувките му бяха настоятелни, но не всепоглъщащи; начинът, по който я съблече — с изключение на непохватното разкопчаване (приятна човешка черта, помисли си тя) — беше пример за финес и мила тържественост.

Изненада се, че не знае за белега й само защото беше започнала да вярва, че тази близост се е зародила още на операционната маса, когато на два пъти бе попадала в обятията му и два пъти хирурзите я бяха изтръгвали от тях. Но може би защото не беше сантиментален, просто бе забравил за тази първа среща. Каквато и да бе причината, той изглеждаше разочарован, когато свали роклята й, и за един кратък миг й се стори, че може би ще я отблъсне. Но този момент отмина; ръката му се плъзна по корема й и надолу по белега.

— Прекрасен е — каза Кавана.

Илейн беше щастлива.

— Едва не умрях под упойка — каза му тя.

— Щеше да е голяма загуба — рече той, докато галеше тялото й и мачкаше гърдите й. Това като че ли го възбуди, защото когато заговори отново, гласът му беше по-гърлен. — Какво ти казаха те? — попита я, докато галеше меката ямичка между ключиците. От месеци никой не я беше докосвал така, с изключение на стерилните ръце на хирурга; нежността му я накара да потрепери. Така се бе потопила в насладата, че пропусна да отговори на въпроса му. Той попита отново, като я галеше между краката: — Какво ти казаха?

Задъхвайки се от нетърпение, тя отговори:

— Оставиха ми номер, на който да се обадя. За да може да ми помогнат…

— Но ти не искаш помощ?

— Не — рече задъхано тя. — За какво?

Видя смътно усмивката му, защото й се искаше да затвори плътно очи. Външността му изобщо не можеше да я възбуди; в дегизировката му имаше много неща (като папийонката, например), които намираше за абсурдни. Но със затворени очи можеше да забрави подобни дребни детайли; можеше да свали обвивката му и да си го представи чист. Когато си мислеше за него по този начин, умът й танцуваше.

Кавана отдръпна ръцете си; Илейн отвори очи. Той се занимаваше с колана си. Някой извика от улицата. Главата му рязко се завъртя към прозореца; тялото му се напрегна. Внезапната му загриженост я изненада.

— Всичко е наред — каза тя.

Мъжът се наведе към нея и притисна ръка върху гърлото й.

— Тихо! — нареди й той.

Тя се взря в лицето му; беше започнал да се поти. Разговорите на улицата продължиха още няколко минути; просто двама закъснели комарджии си пожелаваха лека нощ. Едва сега той осъзна грешката си.

— Стори ми се, че чух…

— Какво?

— Стори ми се, че ме викат по име.

— Кой би го направил? — попита нежно тя. — Никой не знае, че сме тук.

Той отмести поглед от прозореца. Цялата решителност внезапно се беше изцедила от него; след мигновения страх чертите на лицето му бяха някак увиснали. Изглеждаше почти глупаво.

— Много са близко — рече той. — Но не успяха да ме открият.

— Близко?

— Като дойдоха при теб. — Кавана положи глава върху гърдите й. — Толкова близо.

Тя усещаше пулса в слепоочията си.

— Но аз съм бърз — промърмори той, — и невидим.

Ръката му отново се плъзна към белега й и по-надолу.

— И винаги съм подреден — додаде мъжът.

Тя въздъхна, когато я докосна.

— Сигурен съм, че ми се възхищават заради това. Не смяташ ли, че трябва да ми се възхищават? Заради това, че съм толкова подреден.

Илейн си спомни хаоса, който цареше в криптата; неприличието и безпорядъка.

— Невинаги… — каза тя.

Мъжът спря да я гали.

— Напротив — каза той. — Напротив. Никога не проливам кръв. Това е мое правило. Никога да не проливам кръв.

Хвалбите му я накараха да се усмихне. Сега вече щеше да му каже — макар че той сигурно вече знаеше — за посещението й във Вси Светии и работата, която беше свършил там.

— Понякога не можеш да попречиш на кръвта да се пролее — рече тя. — Не че искам да те упреквам.

Цялото му тяло се разтрепери.

— Какво са ти казали за мен? Какви лъжи?

— Нищо — отвърна тя, озадачена от реакцията му. — Какво биха могли да знаят?

— Аз съм професионалист — каза й той и ръката му се върна върху лицето й. Тя отново почувства у него решителност. Той се притисна силно към нея. — Няма да им позволя да разпространяват лъжи за мен. Няма да го позволя. — Кавана повдигна глава от гърдите й и я погледна в очите. — Трябва само да спра барабаните.

— Барабаните?

— Трябва да ги спра веднъж завинаги.

Коледните светлини от улицата оцветяваха лицето му ту в червено, ту в зелено, ту в жълто — чисти цветове, като от кутия с детски боички.

— Не искам да разпространяват лъжи за мен — повтори той. — Че съм проливал кръв.

— Нищо не са ми казвали — увери го тя.

Той се бе отказал да използва гърдите й за възглавница и сега се накани да я възседне. Ръцете му шареха нежно по тялото й.

— Искаш ли да ти покажа колко съм чист? — попита той. — Колко лесно ще спра барабаните?

Преди Илейн да успее да отговори, ръцете му я стиснаха за шията. Нямаше време дори да ахне, камо ли да извика. Пръстите му бяха ловки; намериха трахеята и натиснаха силно. Тя чу как пулсът ускори барабаненето в ушите й.

— Става бързо; и чисто — казваше той, а цветовете продължаваха да се менят по лицето му: червено, жълто, зелено; червено, жълто, зелено.

Знаеше, че тук има някаква грешка; ужасно недоразумение, което не можеше съвсем да проумее. Опита се да открие някакъв смисъл в него.

— Не разбирам — опита се да му каже тя, но нараненият й ларинкс успя да произведе единствено някакъв гъргорещ звук.

— Късно е за извинения — каза той, поклащайки глава. — Ти сама дойде при мен, забрави ли? Искаше барабаните да спрат. Защо иначе ще идваш? — Хватката му се затегна още повече. Тя имаше чувството, че лицето й се подува и кръвта всеки момент ще плисне от очите й. — Не разбра ли, че идват да те предупредят за мен? — каза намръщено, докато се трудеше върху нея. — Дойдоха, за да те отблъснат от мен, като ти кажат, че проливам кръв.

— Не — опита се да изцеди с последни сили тя, но той само я стисна още по-силно за гърлото.

Барабаните биеха оглушително в ушите й; макар устата на Кавана да се отваряше и затваряше, тя вече не можеше да чува какво й говори. Но това нямаше особено значение. Илейн осъзна, че той не е Смъртта; не е костеливият пазител, когото бе очаквала. В своята нетърпеливост тя се бе оставила в ръцете на най-обикновен убиец, някакъв уличен Каин. Искаше й се да го заплюе презрително, но губеше съзнание, стаята, светлините, лицето му пулсираха в ритъма на барабаните. После всичко спря.

Илейн погледна надолу към леглото. Тялото й лежеше проснато върху него. Едната й ръка се бе вкопчила отчаяно в чаршафа и все още го стискаше, макар в нея да не беше останал живот. Езикът й беше оплезен, върху посинелите устни имаше слюнка. Но (както беше обещал) не се виждаше никаква кръв.

Тя покръжи отгоре, като присъствието й не успя дори да размърда паяжината в ъгъла на ваната; наблюдаваше как Кавана извършва ритуалите на своето престъпление. Той се беше навел над тялото й и шепнеше нещо в ухото й, докато оправяше омачканите чаршафи. След това се разкопча и извади онази кост, чиято възбуда беше най-чиста форма ласкателство. Онова, което последва, беше комично в своето неприличие; комично бе и тялото й, с белезите си и местата, където възрастта бе оставила своите отпечатъци. Наблюдаваше разсеяно непохватните му опити да свърши. Задникът му беше блед и по него се забелязваха отпечатъци, оставени от бельото му; движението им й напомняше механична играчка.

Докато се трудеше, той я целуваше и поглъщаше чумата заедно със слюнката й; ръцете му се отдръпнаха от тялото й покрити със заразни клетки. Той нямаше представа за това, разбира се. Беше абсолютно неосведомен за смъртоносната поквара, която бе прегръщал и която поемаше в себе си с всеки нов тласък.

Накрая свърши. Нямаше нито пъшкане, нито стон. Просто прекрати движенията си и стана от нея, избърса се с края на чаршафа и се закопча.

Водачите вече я зовяха. Предстоеше й пътуване, срещи. Но тя не искаше да тръгва, не още. Насочи духа си към удобна позиция, откъдето да може да вижда лицето на Кавана. С поглед (или сетивото, което й даваше сегашното й състояние), видя ясно как чертите му са насложени върху мрежа от мускули и как, под тази сложна схема, сияят костите. Ах, костите. Той не беше Смъртта, разбира се; и все пак беше. Нали притежаваше лицето? И някой ден, благодарение на благословията на разложението, щеше да го покаже. Колко жалко, че заради наслоената плът не може да бъде видяно с просто око.

Хайде, време е, настояваха гласовете. Тя знаеше, че няма да я чакат дълго. И наистина сред тях се чуваха и такива, които й се сториха познати. Само още миг, помоли тя, само още един момент.

Кавана приключи работата си на мястото на убийството. Огледа се в огледалото на гардероба и отиде до вратата. Тя тръгна с него, заинтригувана от абсолютно баналното изражение на лицето му. Той се промъкна надолу по тихото стълбище и изчака нощният портиер да се заеме с делата си, и излезе на улицата.

Зората ли бе осветила така небето или илюминациите? Може би го бе наблюдавала от ъгъла на стаята по-дълго, отколкото си мислеше — в състоянието, в което се бе озовала, часовете летяха като минути.

Едва в последния момент бдението й бе възнаградено — през лицето на Кавана премина изражение, което тя веднага разпозна. Глад! Мъжът беше гладен. Нямаше да умре от чумата, също като нея. Присъствието й сияеше в него — придаваше блясък на кожата му и ново усещане в корема.

Беше влязъл в нея като дребен убиец, а бе излязъл като Голямата Смърт. Тя се разсмя, когато видя как се изпълнява пророчеството, което неволно беше създала. За миг той забави крачка, сякаш я беше чул. Но не; вслушваше се в барабаните, които биеха по-силно от всякога в ушите му и с всяка следваща крачка настояваха за нова, смъртоносна решителност.