Кървави книги (Том 6)

Последната илюзия

Онова, което се случи после — когато илюзионистът, хипнотизирал седящия в клетката тигър, дръпна въженцето с пискюл накрая и изсипа върху главата на животното дузина мечове — се превърна в обект на разгорещени спорове първо в бара на театъра, а след края на представлението на Суон — на тротоара на Петдесет и първа улица. Някои твърдяха, че са успели да забележат как подът се разтваря настрани и за онези части от секундата, когато погледите на публиката са приковани в бързото падане на мечовете, тигърът е бил изведен бързо, а мястото му зад лакираната решетка е било заето от жената в червена рокля. Други бяха също толкова убедени, че в клетката изобщо не е имало животно, а всичко е било просто проекция и в момента, в който скритият механизъм е издигнал жената в червено, проекторът е бил изключен; и всичко това, разбира се, е направено толкова бързо, че да остане незабелязано от всички, с изключение на наблюдателните скептици с бърза реакция. Ами мечовете? Същността на номера, който за няколко секунди бе превърнал летящата стомана в розови листчета, тепърва щеше да подклажда нови спорове. Предлагаха се всевъзможни обяснения, от най-прозаични до най-сложни, и почти всеки от излизащите от театъра имаше собствена теория. Споровете не приключиха и на тротоара, разгорещените дебати се пренесоха в апартаментите и ресторантите на Ню Йорк.

Очевидно илюзиите на Суон предлагаха на зрителите двойно удоволствие. Веднъж от самия номер — онзи спиращ дъха момент, когато усещането за невъзможност престава да витае във въздуха или поне е останало само някакво напрежение. И втори път — от споровете за това как е бил направен номерът, след като моментът вече е отминал и логиката отново се е възцарила.

— Как го правите, господин Суон? — умираше от нетърпение да разбере Барбара Бърнстийн.

— С магия — отвърна Суон. Беше я поканил зад кулисите, за да огледа клетката на тигъра за следи от някакви специални приспособления в конструкцията; не беше открила никакви. Барбара бе огледала внимателно и мечовете: остриетата им бяха смъртоносно наточени. А розовите листчета бяха нежни и ароматни. И въпреки това тя рече настоятелно:

— Да, но всъщност… — Жената се наклони към него. — На мен можете да кажете — рече тя. — Обещавам, че няма да обеля дума пред никого.

Вместо отговор, по лицето на Суон се разля бавна усмивка.

— О, разбирам… — рече тя. — Сега ще ми кажете, че сте дали някаква клетва.

— Точно така — отвърна Суон.

— И ви е забранено да издавате тайните на занаята.

— Целта е да ви доставя удоволствие — каза той. — Нима се провалих?

— О, не! — отвърна тя без миг колебание. — Всички говорят за представлението. Вие сте сензацията на Ню Йорк.

— Не — възрази той.

— Наистина — настоя жената. — Познавам хора, които са готови на всичко, за да попаднат на ваше представление. А лична среща с вас зад кулисите… за това всички ще ми завиждат.

— Радвам се — рече той и докосна лицето й. Тя очевидно бе очаквала подобна реакция от негова страна. Още нещо, с което да се хвали: съблазняването й от мъжа, наричан от критиката Магът на Манхатън.

— Бих искал да правя любов с вас — прошепна й той.

— Тук?

— Не — отвърна мъжът. — Някъде, където тигрите няма да ни чуват.

Барбара се разсмя. Предпочиташе любовници поне с двайсетина години по-млади от Суон — както правилно бе отбелязал някой, илюзионистът изглеждаше като човек, който жалее сам себе си, но докосването му обещаваше усещания, които нито едно момче не би могло да й предложи. Харесваше й острият дъх на разложение, скрит под маската на безупречен джентълмен. Суон беше опасен човек. Ако сега му откажеше, втори такъв в живота й нямаше да се появи.

— Можем да отидем в хотел — предложи тя.

— Хотелът е добра идея — съгласи се той.

В очите й проблесна съмнение.

— А съпругата ви? — попита тя. — Може да ни видят.

Суон я хвана за ръката.

— Да станем невидими тогава.

— Сериозно говоря.

— Аз също — отвърна твърдо той. — Повярвайте ми, да видиш не означава да повярваш. Това е крайъгълният камък на моята професия. — Барбара не изглеждаше особено убедена. — Ако някой ни разпознае — каза й Суон, — ще успея да го убедя, че му се привижда.

Тя му се усмихна и той я целуна. Барбара отвърна на целувката му с жар.

— Възхитително — рече той, когато устните им се разделиха. — Да тръгваме ли, преди тигрите да са започнали да сплетничат?

Той я поведе през сцената. Чистачите още не се бяха заели с работата си и дървеният под беше посипан с розови пъпки. Някои бяха смачкани, други не. Суон пусна ръката й и тръгна към мястото, където лежаха цветята.

Очарована, Барбара гледаше как той се навежда, за да вдигне една роза от земята, но преди да успее да се изправи, вниманието й бе привлечено от нещо във въздуха. Тя вдигна поглед и видя устремилото се надолу сребристо острие. Понечи да го предупреди, но мечът беше по-бърз от езика й. В последния момент той като че ли усети опасността, в която се намираше, и се огледа, стиснал цветето в ръка, и в този миг острието се вряза в гърба му. Инерцията вкара меча до дръжката в тялото му. От гърдите му бликна кръв и се разля по пода. Без да издаде нито звук, Суон падна напред и от удара в сцената две трети от острието излязоха от тялото му.

Барбара едва не изкрещя, но вниманието й бе привлечено от звук зад гърба й, където в безпорядък бе натрупан реквизитът на илюзиониста: глухо ръмжене, което несъмнено беше тигърско. Тя застина. Вероятно има някакви указания за това как може с поглед да се спре избягал от клетката тигър, но родената и отрасла в Манхатън Барбара не беше запозната с тях.

— Суон? — извика тя с надеждата, че случилото се е някакъв странен фокус, изпълнен лично в нейна чест. — Суон, моля ви, станете.

Но илюзионистът лежеше, без да помръдва, на мястото, където беше паднал, а под него се разливаше тъмна локва.

— Ако това е някаква шега — избухна Барбара, — то въобще не е смешна!

Без да дочака отговор, тя се опита да промени тактиката:

— Суон, миличък, хайде стига, да тръгваме, моля ви.

От тъмнината зад гърба й отново се разнесе ръмжене. Изобщо не й се искаше да се обръща и да търси източника му, но още по-малко й се искаше животното да скочи върху нея изотзад.

Барбара се огледа внимателно. Зад кулисите цареше тъмнина. Разхвърляният реквизит й пречеше да разбере точното местонахождение на звяра. Но все още можеше да го чуе: шума от стъпките му, ръмженето. Тя предпазливо започна да отстъпва към авансцената. Спуснатите завеси я скриваха от салона, но тя се надяваше, че ще успее да се шмугне под тях преди тигърът да се добере до нея.

Щом ръцете й докоснаха тежкия плат, една от задкулисните сенки изгуби неяснотата си и звярът се появи. Не беше толкова красив, колкото си мислеше, докато го гледаше през решетката. Беше огромен, смъртоносно опасен и гладен. Барбара приклекна и посегна към завесата. Платът беше доста тежък и повдигането му се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала, но все пак успя да се напъха до половината под него, преди да усети, опряла глава и ръце върху пода, тупането на лапите на приближаващия се тигър. Миг по-късно почувства парещия му дъх върху голия си гръб и изпищя, когато ноктите му се забиха в тялото й и я издърпаха далеч от безопасността към горещата му паст.

Но тя все още отказваше да се предаде. Риташе го, късаше с шепи козината му и обсипа муцуната му с удари. Но пред мощта му всяка съпротива беше безполезна; Барбара отчаяно се опитваше, но не успя нито за секунда да забави звяра. С един небрежен удар на лапата той разпори тялото й. За нейно щастие след тази първа рана тя изгуби всякакви усещания за реалност и в главата й се появиха абсурдни фантазии. Струваше й се, че отнякъде се чуват аплодисменти и одобрителни викове на публика, и че на мястото на кръвта, която със сигурност бликаше от тялото й, изригваха фонтани искряща светлина. Изобщо не усещаше раздиращата болка в нервните окончания. Дори когато животното разкъса тялото й на три или четири парчета, главата й продължаваше да лежи извита настрани на ръба на сцената и да гледа как тялото й е разкъсвано и поглъщано.

И през цялото време, докато си мислеше как е възможно това — че очите й все още са живи, за да могат да видят тази последна вечеря — единственият отговор, който й хрумна, бе суоновият: „Магия”, беше казал той.

И когато тигърът бавно се приближи до главата й и я погълна на една хапка, тя си мислеше точно това, че сигурно е магия.

Хари Д’Амур обичаше да вярва, че има нелоша репутация в един определен тесен кръг хора, който, уви, не включваше бившата му жена, кредиторите или онези анонимни недоброжелатели, които редовно затъкваха с кучешки екскременти процепа на офисната му пощенска кутия. Но жената, с която в момента говореше по телефона — гласът й бе толкова натежал от мъка, че сякаш половин година беше плакала непрекъснато и всеки момент щеше отново да се разридае — знаеше отлично какъв скрит диамант беше той в действителност.

— Имам нужда от помощта ви, господин Д’Амур; и то много…

— Работя по няколко случая в момента — отвърна той. — Защо не минете през офиса ми?

— Не мога да напусна къщата — съобщи му жената. — Всичко ще ви обясня. Моля ви, елате.

Искрено се изкушаваше. Но имаше няколко висящи случая, единият от които, ако не го разрешеше скоро, можеше да завърши с братоубийство. Предложи й да се обърне към някой друг.

— Не мога да отида при когото и да е — рече настоятелно жената.

— Защо аз?

— Четох за вас. За случилото се в Бруклин.

Хари си помисли, че споменаването на най-яркия му провал не беше най-добрия начин да си осигури услугите му, но определено привлече вниманието му. Случилото се на улица Уайкоф бе започнало наистина невинно, с един съпруг, който го нае да шпионира съпругата му прелюбодейка, и бе завършило на последния етаж на Ломакс Хаус, където светът, който познаваше, се обърна с краката нагоре. Когато приключиха с преброяването на труповете и оцелелите свещеници бяха отпратени, за него остана единствено страхът от стълби и повече въпроси, отколкото отговори. Не обичаше да му напомнят за онези ужасии.

— Не обичам да говоря за Бруклин — рече той.

— Простете ми — отвърна жената, — но имам нужда от някой, който има опит със… с окултното. — Тя замълча за момент. Той можеше да чуе дишането й в слушалката: леко, но учестено. — Имам нужда от вас — каза жената.

И по време на тази пауза, когато се чуваше само звукът на страха й, той взе решение какъв да бъде отговорът му.

— Ще дойда.

— Ужасно съм ви благодарна — каза тя. — Къщата се намира на Източна Шейсет и първа улица. — Той си записа адреса. Последните й думи бяха: — Моля ви, побързайте. — След което затвори телефона.

Хари направи няколко обаждания с напразната надежда да успокои двама от най-притеснените си клиенти, след което облече якето си, заключи офиса и тръгна надолу по стълбите. Площадката на етажа и фоайето миришеха на повръщано. Когато стигна до входната врата, той се засече с портиера Чаплин, който излизаше от мазето.

— На какво вони — обърна се той към мъжа.

— На дезинфектант.

— Според мен на котешка пикня — рече Хари. — Погрижи се за това, чу ли? Трябва да си пазя репутацията.

Тръгна, като остави зад гърба си смеещия се мъж.

Тухлената сграда на Източна Шейсет и първа улица изглеждаше превъзходно. Той се спря на излъсканите до блясък стъпала, запотен и с отвратителен вкус в устата, чувствайки се като парцал. Изражението на лицето, което му отвори вратата, не разсея това усещане.

— Да? — попита го мъжът.

— Аз съм Хари Д’Амур — рече детективът. — Обадиха ми се.

Човекът кимна.

— По-добре влезте — рече той без ентусиазъм.

Вътре беше по-хладно, отколкото навън; и миришеше по-сладникаво. Въздухът вонеше на парфюм. Хари последва навъсеното лице по коридора и влезе в голяма стая. Там, от другата страна на ориенталския килим, в чийто десен беше вплетено всичко, освен цената, седеше една вдовица. Черното не й отиваше; нито пък сълзите. Тя се изправи и му подаде ръка.

— Господин Д’Амур?

— Да.

— Ако желаете нещо за пиене, Валентин ще ви донесе.

— Да, ако обичате. Мляко, стига да имате. — През последния час коремът му нещо се беше разбунтувал. Всъщност откакто му беше споменала за улица Уайкоф.

Валентин излезе от стаята, без до последния момент да откъсне малките си очички от Хари.

— Някой е умрял — каза Хари, щом мъжът изчезна.

— Точно така — отвърна вдовицата и отново седна. По нейна покана той се настани срещу нея на дивана, отрупан с толкова възглавници и възглавнички, че щяха да стигнат за цял харем. — Съпругът ми.

— Съжалявам.

— Няма време за съжаления — рече тя, като с всеки свой жест и поглед се отричаше от думите си. Той тайничко се радваше на мъката й; следите от сълзи и умора помрачаваха красотата й, която, ако я бе видял в целия й блясък, щеше да го накара да онемее от възхищение.

— Казаха, че смъртта на съпруга ми е била нещастен случай — продължи тя. — Знам, че не е.

— Мога ли да попитам… за името ви?

— Извинете. Казвам се Суон, господин Д’Амур. Доротея Суон. Сигурно сте чували за съпруга ми?

— Магьосникът?

— Илюзионистът — рече тя.

— Четох за това. Каква трагедия.

— Някога гледал ли сте негово представление?

Хари поклати глава.

— Не мога да си позволя Бродуей, госпожо Суон.

— Бяхме дошли само за три месеца, докато текат представленията му. Щяхме да се върнем през септември…

— Да се върнете?

— В Хамбург — каза тя. — Не ми харесва този град. Много е топъл. И жесток.

— Не обвинявайте Ню Йорк — рече той. — Той няма нищо общо с това.

— Може би — отвърна тя с кимване. — Може би онова, което се случи със Суон, щеше да се случи така или иначе, независимо къде се намираме. Хората не спират да ми повтарят: беше нещастен случай. Само това. Просто нещастен случай.

— Но вие не им вярвате?

Валентин се появи с чаша мляко. Остави я на масата пред Хари. Когато се обърна да си върви, тя каза:

— Валентин, писмото?

Той я изгледа странно, сякаш бе казала нещо неприлично.

— Писмото — повтори жената.

Мъжът излезе.

— Та какво казвахте?

Тя се намръщи.

— За кое?

— За това, че е нещастен случай.

— А, да. Живях със Суон седем и половина години и започнах да го разбирам по-добре от всички останали. Научих се да усещам кога има нужда от мен и кога няма. Когато нямаше, си намирах занимания някъде другаде и го оставях насаме. Гениите имат нужда да се усамотят. А повярвайте ми, той беше гений. Най-великият илюзионист след Худини.

— Нима?

— Понякога си мисля, че е истинско чудо, че ме допусна в живота си…

На Хари му се искаше да каже, че Суон трябва да е бил луд, за да не го направи, но коментарът нямаше да е уместен. Тя не искаше ласкателства; нямаше нужда от тях. Всъщност може би нямаше нужда от нищо, освен от това съпругът й да е жив.

— Сега си мисля, че изобщо не съм го познавала — продължи тя, — че не съм го разбирала. Мисля, че това е може би поредният трик. Още една част от магията му.

— Преди малко го нарекох магьосник — отбеляза Хари, — а вие ме поправихте.

— Така е — отвърна тя и призна правотата му с извинителен поглед. — Простете ми. Това са негови думи. Той мразеше да го наричат магьосник. Казваше, че тази дума трябва да бъде запазена за чудотворците.

— А той не беше чудотворец?

— Обичаше да се нарича Великият преструвач — каза тя. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Валентин се появи отново; мрачното му лице продължаваше да излъчва подозрителност. Носеше плик, с който очевидно нямаше желание да се раздели. Доротея трябваше да прекоси стаята и да го вземе от ръката му.

— Смятате ли, че постъпвате правилно? — попита той.

— Да — отвърна тя.

Той се врътна на пети и бързичко се изнесе.

— Мъката го убива — рече тя. — Простете поведението му. Той е със Суон от началото на кариерата му. Мисля, че обича съпруга ми толкова, колкото и аз.

Пръстите й се плъзнаха по плика и измъкнаха от него писмо. Хартията бе бледожълта и фина като паяжина.

— Няколко часа след като Суон умря, това писмо ми бе донесено на ръка — каза тя. — Беше адресирано до него. Отворих го. Мисля, че трябва да го прочетете.

Доротея му го подаде. Почеркът бе уверен и безстрастен.

„Доротея, бе написал той, ако четеш тези редове, значи съм мъртъв.

Знаеш колко малко значение отдавам на сънищата, предчувствията и други подобни; но през последните няколко дни в главата ми се промъкват странни мисли и имам подозрението, че смъртта е твърде близо. Каквото, такова. Нищо не мога да направя. Не губи време в опити да разбереш защо и от какво; вече е твърде късно. Просто знай, че те обичам и винаги съм те обичал по свой си начин. Прости ми за нещастията, които съм ти причинил преди и сега, но това вече не е в моята власт.

Имам няколко инструкции за това какво да правиш с тялото ми. Моля те твърдо да се придържаш към тях. Не позволявай на никой да те разубеди.

Искам тялото ми да бъде наблюдавано денонощно, докато не бъде кремирано. Не се опитвай да отнасяш останките ми в Европа. Нека ме кремират тук, колкото се може по-бързо, след което изхвърлете прахта ми в Ийст ривър.

Скъпа моя, страхувам се. Не от лошите сънища или от онова, което може да ми се случи в този живот, а от онова, което враговете ми може да се опитат да направят, след като умра. Знаеш какви могат да бъдат недоброжелателите: ще изчакат, докато вече няма да можеш да им отвърнеш, и ще започнат да тъпчат по репутацията. Твърде много време ще отнеме да ти обяснявам всичко, затова трябва просто да ти се доверя, че ще направиш каквото ти казвам.

И пак ще повторя, обичам те и се надявам никога да не се наложи да четеш това писмо.

Обожаващ те,

Суон“.

— На това му се вика прощално писмо — отбеляза Хари, след като го прочете два пъти. После го сгъна и го върна на вдовицата.

— Бих искала да останете с него — рече тя. — На бдение, ако така предпочитате. Само докато се приключи с формалностите и се погрижа за кремацията му. Не би трябвало да отнеме много време. Адвокатът ми вече работи по въпроса.

— И пак да питам: защо аз?

Тя избягна погледа му.

— Както пише в писмото, той никога не е бил суеверен. Но аз съм. И вярвам в поличби. И атмосферата тук наистина беше доста особена в дните преди смъртта му. Сякаш някой ни наблюдаваше.

— Смятате, че е бил убит?

Тя се замисли над думите му и каза:

— Не вярвам, че е било нещастен случай.

— Тези врагове, за които говори…

— Той бе велик човек. Мнозина му завиждаха.

— Професионална завист? Това може ли да бъде мотив за убийство?

— Всичко би могло, не е ли така? — попита тя. — Хора са убивани и заради цвета на очите им, нали?

Хари беше впечатлен. Бяха му необходими двайсет години, за да разбере колко са условни нещата. А тя го беше изрекла така, сякаш е най-обикновена мъдрост.

— Къде е съпругът ви? — попита той.

— На горния етаж — отвърна тя. — Поисках тялото да бъде донесено тук, където ще мога да се погрижа за него. Не мога да се преструвам, че разбирам какво става, но няма да поема риска да не се подчиня на инструкциите му.

Хари кимна.

— Суон беше моят живот — додаде тихо тя сякаш между другото; или може би точно на място.

Поведе го нагоре по стълбището. Мирисът на парфюм, който го бе посрещнал на идване, се засили. Голямата спалня бе превърната в стая за бдение, подът й бе покрит с клонки и венци във всякакви форми и размери; смесеният им аромат действаше почти като халюциноген. Насред цялото това изобилие върху стойка се издигаше ковчегът — изящно изработен в черно и сребристо. Горната половина на капака беше отворена, плюшеното покривало беше сгънато надолу. Подканен от Доротея, той се наведе, за да погледне починалия. Лицето на Суон му хареса; то излъчваше хумор и донякъде лукавство; дори бе красиво по някакъв изморен начин. И нещо повече: беше събудило любов у Доротея, а това е най-добрата препоръка. Хари стоеше до кръста в цветя и, колкото и абсурдно да беше, почувства как го жегва ревност заради любовта, която бе получавал тоя мъж.

— Ще ми помогнете ли, господин Д’Амур?

Какво друго би могъл да каже, освен: „Да, разбира се, че ще помогна“. Това, както и: „Наричайте ме Хари“.

Тази вечер в „Павилиона на Уинг” щяха да минат и без него. През последните шест и половина години всеки петък вечер Хари резервираше най-добрата маса и с едно ядене компенсираше липсата на качество и разнообразие в диетата му през останалите шест дни в седмицата. Това пиршество — най-добрата китайска кухня на юг от Канал Стрийт — му излизаше безплатно заради услугите, които някога бе направил на собственика. Тази вечер масата му щеше да е празна.

Не че щеше да умре от глад. Беше прекарал само час и нещо край трупа, когато Валентин се появи и каза:

— Как предпочитате пържолата си?

— Много добре опечена — отвърна Хари.

Валентин не изглеждаше твърде доволен от отговора.

— Мразя да прегарям хубавите пържоли — рече той.

— А аз мразя да гледам кръв — отвърна Хари — дори когато не е моята.

Готвачът, очевидно отчаян от вкуса на госта, се обърна да си върви.

— Валентин?

Мъжът се обърна.

— Това християнското ви име ли е? — попита Хари.

— Християнските имена са за християните — бе отговорът.

Хари кимна.

— Присъствието ми тук не ви харесва, нали?

Валентин не отговори. Погледът му се плъзна покрай Хари към отворения ковчег.

— Няма да се задържа дълго — рече Хари, — но докато съм тук, не може ли да бъдем приятели?

Погледът на Валентин отново срещна неговия.

— Аз нямам приятели — отвърна мъжът. — Вече нямам.

— Добре. Съжалявам.

— За какво съжалявате? — поинтересува се Валентин. — Суон е мъртъв. Всичко свърши, време е за празнуване.

Скръбното лице стоически задържаше сълзите. „По-скоро камък би се разплакал — предположи Хари. — Но мъката си е мъка, а мълчанието я прави още по-силна“.

— Един въпрос.

— Само един?

— Защо не искахте да прочета писмото?

Валентин леко повдигна вежди; те бяха много тънки, като нарисувани.

— Той не беше луд — каза мъжът. — Не исках да го сметнете за безумник заради онова, което е написал. Запазете прочетеното за себе си. Суон беше легенда. Искам паметта му да остане неопетнена.

— Трябва да напишете книга — каза Хари. — Да разкажете цялата история. Разбрах, че от дълго време сте били с него.

— О, да — отвърна Валентин. — Достатъчно дълго, за да предпочета да премълча истината.

С тези думи той излезе от стаята, като остави цветята да вехнат, а Хари да размишлява върху новите загадки.

Двайсет минути по-късно Валентин донесе поднос с храна: голяма салата, хляб, вино и пържолата. Която беше почти овъглена.

— Точно както ми харесва — обяви Хари и се нахвърли върху храната.

Доротея Суон повече не се появи, макар Бог да му бе свидетел, че често си мислеше за нея. Всеки път, щом чуеше шепот на стълбището или стъпки по застланата с дебел килим стълбищна площадка, той се надяваше, че тя ще се появи на прага и от устните й ще се отрони покана. Не най-подходящите мисли, като се има предвид близостта на трупа на мъжа й, но какво му пукаше на илюзиониста? Той вече си беше мъртъв. Ако покойният притежаваше поне капка великодушие, едва ли би пожелал вдовицата му цял живот да го оплаква.

Хари изпи половината гарафа с вино, която бе донесъл Валентин и когато след около четирийсет и пет минути мъжът се появи отново с кафе и „Калвадос”, той му каза да остави бутилката.

Скоро щеше да падне нощта. По Лексингтън и Трета имаше голямо движение. Той се приближи до прозореца и от скука се зае да гледа улицата. Двама любовници се караха шумно на тротоара и спряха едва когато една брюнетка със заешка устна и пекинезче се спря наблизо и се втренчи в тях без капчица срам. В отсрещната къща приготвяха парти: той наблюдаваше как грижливо слагат масата и палят свещите. След известно време шпионирането започна да го депресира, затова извика Валентин и попита дали в къщата има портативен телевизор, който би могъл да донесе. Речено-сторено, и следващите два часа Хари прекара пред малкия черно-бял екран, поставен на пода сред орхидеите и лилиите; гледаше всичките безсмислени развлекателни предавания, които му бяха предлагани, а сребристото осветление проблясваше върху цветята като развълнувана лунна светлина.

Четвърт час след полунощ, когато партито от другата страна на улицата беше в разгара си, Валентин се появи отново.

— Желаете ли нещо за пиене преди лягане?

— Разбира се.

— Мляко или нещо по-силно?

— Нещо по-силно.

Той донесе бутилка хубав коняк и две чаши. Заедно вдигнаха тост за покойника.

— За господин Суон.

— За господин Суон.

— Ако през нощта ви потрябва нещо — каза Валентин, — аз съм в стаята точно над вас. Госпожа Суон е на долния етаж, така че ако усетите някакво движение из къщата, не се притеснявайте. Напоследък не може да спи добре.

— Че кой може? — отвърна Хари.

Валентин го остави на нощното му бдение. Хари чу стъпките му нагоре по стълбището, после скърцането на дъските на горния етаж. Насочи вниманието си към телевизора, но бе изпуснал нишката на филма, който гледаше. Чакаше го дълга нощ; а междувременно в Ню Йорк започваше пълната с развлечения петъчна вечер: танци, свади, безделничене.

Екранът на телевизора започна да примигва. Хари стана и тръгна към него, но така и не успя да го стигне. Едва направил две крачки, картината се сви в точка и изчезна, потапяйки стаята в пълен мрак. Хари успя само да установи, че през прозорците не прониква никаква светлина. И в този миг започна безумието.

Нещо се раздвижи в мрака: смътни форми се надигаха и падаха. За части от секундата Хари ги разпозна. Цветята! Невидими ръце разкъсваха венците и хвърляха цветовете във въздуха. Той се опита да проследи падането им, но те не стигнаха до пода. Дъските сякаш бяха изгубили вяра в себе си и бяха изчезнали, а цветовете просто продължаваха да падат — надолу, надолу — през пода и долната стая, през приземния етаж, чак до Бог знае къде. Страхът не пускаше Хари като някой стар уличен дилър, който обещава най-добрата дрога. Дори дъските под краката му губеха материалността си. Само след секунди той щеше да полети след цветята.

Обърна се рязко и потърси с поглед стола, от който току-що бе станал — единствената статична точка в този вихрен кошмар. Столът си стоеше там; едва успя да различи формата му в сумрака. Посегна към него сред дъжд от цветя, но едва успял да се хване за подлакътника, подът под стола се разтвори и, озарен от мъртвешки бледното сияние, бликнало от ямата под краката на Хари, столът полетя към Ада и постепенно се превърна в мъничка точица.

След това изчезна; цветята също изчезнаха и стените, и прозорците и в стаята не остана нищо, освен Хари.

Не съвсем нищо. Ковчегът на Суон също беше там, с отворен капак и спретнато подгънато покривало като одеялце на детско легълце. Стойката беше изчезнала, както и подът под стойката. Но ковчегът се носеше в мрака като някаква извратена илюзия, съпровождана от глухо боботене, наподобяващо биене на барабан, което се разнасяше от бездната.

Хари почувства как твърдостта изчезва изпод краката му; усети зова на пропастта. За един кошмарен миг той увисна над бездната, като трескаво се опитваше да се хване за ръба на ковчега. Дясната му ръка напипа едната дръжка и с благодарност се вкопчи в нея. Рамото му едва не се извади от ставата под тежестта на тялото му, но Хари успя бързо да вдигне другата си ръка и да сграбчи ръба на ковчега. Използвайки го за опора, той се издърпа нагоре като полуудавен моряк. Странна бе спасителната му лодка, но пък и морето, по което се носеше тя, не беше нормално. Безкрайно дълбоко, безкрайно ужасяващо.

В момента, в който Д’Амур се опита да се закрепи по-стабилно, ковчегът се разклати. Хари вдигна глава и видя, че покойникът е седнал в него. Очите на Суон бяха широко отворени, а погледът, насочен към Хари, далеч не беше благ. В следващия миг мъртвият илюзионист започна да се изправя — и с всяко негово движение ковчегът се клатеше все повече. Щом се изправи в цял ръст, Суон се опита да избута госта си от ковчега, като заби тока на обувката си в кокалчетата на Хари. Хари вдигна лице към него, умолявайки го да престане.

Великият преструвач представляваше впечатляващо зрелище. Очите му бяха изскочили от орбитите, разкъсаната на гърдите риза разкриваше дълбоката рана, която кървеше. Дъжд от студена кръв се сипеше върху лицето на Хари. И токът на обувката отново се заби в ръката му. Хари почувства как захватът му отслабва. Усетил приближаващия триумф, Суон започна да се усмихва.

— Падай, момче! — каза той. — Падай!

Хари не можеше повече. В отчаян опит да се спаси, той пусна дръжката, в която се бе вкопчил с дясната си ръка, и се опита да сграбчи крака на Суон. Пръстите му напипаха подгъва на панталона и той дръпна. Усмивката изчезна от лицето на илюзиониста, който усети, че губи равновесие. Посегна назад, за да се опре на капака на ковчега, но движението му само го наклони още повече. Покрай главата на Хари прелетя плюшената възглавница; последваха я цветя.

Суон нададе яростен вой и ритна злобно ръката на Хари. Това беше грешка. Ковчегът се преобърна и събори покойника. Хари успя да зърне ужасеното лице на Суон, докато илюзионистът прелиташе покрай него. В следващия миг пръстите на детектива не издържаха и се разтвориха, и той също падна.

Тъмният въздух свистеше в ушите му. Бездната под нозете му разтвори празните си ръце. И тогава през бученето в главата му се чу нов звук: човешки глас.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Не — отвърна друг глас, — не, не мисля. Как се казва, Доротея?

— Д’Амур.

— Господин Д’Амур? Господин Д’Амур?

Падането на Хари леко се забави. Под него беснееше Пропастта.

Гласът се разнесе отново, изискан, но не мелодичен:

— Господин Д’Амур.

— Хари — каза Доротея.

При тази дума, изречена от този глас, той спря да пада; почувства как се издига нагоре. Отвори очи. Лежеше на твърд под, главата му се намираше на няколко сантиметра от телевизионния екран. Цветята бяха подредени по местата си, Суон си лежеше в ковчега, а Бог — ако можеше да се вярва на слуховете — си беше в Рая.

— Жив съм — рече той.

Възкресението му си имаше публика. Доротея, разбира се, и още двама непознати. Единият, собственик на гласа, който беше чул най-напред, стоеше близо до вратата. Лицето му бе най-обикновено, с изключение на веждите и миглите, които бяха толкова светли, че почти не се забелязваха. До него стоеше жена, със същата банална външност, лишена от всякакви признаци за индивидуалност.

— Помогни му да се изправи, ангелче — каза мъжът и жената послушно се наведе над Хари. Беше по-силна отколкото изглеждаше и с лекота издърпа Хари на крака. Той беше повърнал по време на странния си сън. Чувстваше се мръсен и нелеп.

— Какво се случи, по дяволите? — попита той, докато жената го съпроводи до стола и го настани върху него.

— Той се опита да ви отрови — каза мъжът.

— Кой?

— Валентин, разбира се.

— Валентин?

— Той си отиде — каза Доротея. — Просто изчезна. — Цялата трепереше. — Чух виковете ви и когато дойдох тук, ви намерих на пода. Помислих, че ще се задушите.

— Може да се успокоите — каза мъжът, — вече всичко е наред.

— Да — рече Доротея, очевидно успокоена от любезната му усмивка. — Това е адвокатът, за който ви говорех, Хари. Господин Батърфийлд.

Хари избърса устата си.

— Радвам се да се запознаем — каза той.

— Защо не слезем долу? — предложи Батърфийлд. — И аз ще платя дължимото на господин Д’Амур.

— Няма проблем — каза Хари. — Никога не взимам пари, преди да съм си свършил работата.

— Но тя е свършена — рече Батърфийлд. — Повече нямаме нужда от услугите ви.

Хари стрелна с поглед Доротея. Тя изваждаше един повехнал антуриум от букета с иначе свежи цветя.

— Договорът беше да остана с тялото…

— Кремирането на тялото е уредено — обясни учтиво Батърфийлд. — Нали така, Доротея?

— Посред нощ? — възрази Хари. — Кремацията може да бъде извършена най-рано утре сутринта.

— Благодаря за помощта ви — каза Доротея. — Но след като господин Батърфийлд вече е тук, аз съм сигурна, че всичко ще бъде наред.

Батърфийлд се обърна към спътницата си.

— Защо не излезеш да повикаш такси за господин Д’Амур? — каза й той и се обърна към Хари: — Не искаме да бродите нощем по улиците, нали?

Докато слизаха надолу по стълбището, докато Батърфийлд се разплащаше с него в коридора, Хари не губеше надежда, че Доротея ще се възпротиви на адвоката и ще му каже, че иска Хари да остане. Но тя дори не се сбогува с него, когато набързо го изпроводиха от дома. Разбира се, двестате долара, които му дадоха, бяха напълно прилична компенсация за няколкото часа бездействие, които бе прекарал в къщата, но той с радост би изгорил банкнотите за един-едничък знак, че Доротея съжалява за раздялата им. Очевидно нямаше такова нещо. От опит знаеше, че на нараненото му самолюбие ще са му нужни минимум двайсет и четири часа, за да се съвземе от подобно безразличие.

Хари слезе от таксито на ъгъла на Трета и Трийсет и трета улица и отиде в бара на Лексингтън, където знаеше, че може да се скрие от мечтите си зад половин бутилка бърбън.

Отдавна бе минало един. Улицата беше пуста, компания му правеше единствено ехото от стъпките му. Той зави зад ъгъла на Лексингтън и зачака. Няколко секунди по-късно иззад ъгъла се появи Валентин. Хари го сграбчи за вратовръзката.

— Хубав възел — каза той, като го дръпна силно и мъжът едва не загуби равновесие.

Валентин не направи опит да се освободи.

— Слава богу, жив си — рече той.

— Не и благодарение на теб — сопна му се Хари. — Какво ми сложи в питието?

— Нищо — рече настоятелно Валентин. — Защо ми е да го правя?

— Тогава как се озовах на пода? И откъде тия кошмари?

— Батърфийлд — каза Валентин. — Каквото и да си сънувал, той го е донесъл, повярвай ми. Щом го чух да влиза в къщата, се паникьосах, признавам си. Знам, че трябваше да те предупредя, но знаех също, че ако не се измъкна колкото се може по-скоро, после изобщо няма да успея.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще те убие?

— Не лично, но да. — Хари го гледаше недоверчиво. — Двамата с него имаме стари сметки за уреждане.

— Ами той те чака с нетърпение. — Хари пусна вратовръзката. — Твърде съм изморен, за да продължа да се занимавам с тая глупост. — Той обърна гръб на Валентин и тръгна по улицата.

— Почакай — каза другият мъж. — Знам, че не се държах мило с теб в къщата, но трябва да разбереш, че нещата ще се влошат. И за двама ни.

— Не каза ли, че всичко свърши и е време за празнуване?

— Смятах, че е така. Мислех си, че всичко е под контрол. После пристигна Батърфийлд и аз осъзнах колко наивен съм бил. Те няма да оставят Суон да почива в мир. Нито сега, нито после. Трябва да го спасим, Д’Амур.

Хари се спря и внимателно се взря в лицето на Валентин. Ако се разминеш с него на улицата, помисли си той, изобщо няма да го помислиш за луд.

— Батърфийлд качи ли се горе? — попита Валентин.

— Да, защо?

— Помниш ли дали е приближавал ковчега?

Хари поклати глава.

— Добре — каза Валентин. — Значи защитите държат, което ни дава още малко време. Суон беше отличен тактик. Но понякога бе небрежен. Така успяха да го хванат. Елементарна небрежност. Той знаеше, че идват за него. Казах му го директно, казах, че трябва да отменим останалите представления и да си вървим у дома. Там поне има убежище.

— Смяташ, че е бил убит?

— Мили боже — каза Валенин, отчаян от наивността на Хари, — разбира се, че беше убит.

— Значи няма какво повече да се спасява. Човекът е мъртъв.

— Мъртъв — да. Няма какво повече да се спасява — не.

— Често ли говориш глупости на хората?

Валентин положи ръка върху рамото на Хари.

— О, не — рече той с непресторена искреност. — Не се доверявам на никого така, както се доверявам на теб.

— Това ми идва доста внезапно — рече Хари. — Мога ли да попитам защо?

— Защото си затънал до шията в това, също като мен — отвърна Валентин.

— Не, не съм — тросна се Хари, но Валентин не му обърна внимание и продължи да говори.

— В момента не знаем колко от тях са тук, разбира се. Може просто да са изпратили Батърфийлд, но според мен едва ли.

— За кого работи Батърфийлд? За мафията?

— Де тоз късмет — каза Валентин. Бръкна в джоба си и извади лист хартия. — Това е жената, с която е бил Суон онази нощ в театъра. Възможно е тя да знае нещо за силата им.

— Имало е свидетел?

— Тя не си е признала, но да, имало е. Разбираш ли, аз бях неговият сводник. Помагах му да си уреди няколко забежки така, че да няма последици за реномето му. Виж дали не можеш да разговаряш с нея… — Той внезапно млъкна. Някъде наблизо свиреше музика. Звучеше като пияна джаз група, която се опитва да импровизира на гайди: хриплива, несвързана какофония. Лицето на Валентин внезапно придоби страдалческо изражение. — Бог да ни е на помощ… — рече тихо той и започна да отстъпва от Хари.

— Какъв е проблемът?

— Можеш ли да се молиш? — попита Валентин, докато отстъпваше по Осемдесет и трета улица. С всяка крачка музиката се усилваше.

— Не съм се молил от двайсет години — отвърна Хари.

— Тогава се научи — беше отговорът, след което Валентин побягна.

Не беше успял да направи и няколко крачки, когато от север по улицата се зададе вълна от тъмнина, която помрачи блясъка на рекламите и уличните лампи. Неоновите табели внезапно примигнаха и угаснаха; след угасването на светлините от горните прозорци се чуха възмутени викове и сякаш окуражена от ругатните, музиката продължи в още по-трескав ритъм. Над главата си Хари чу виещ звук и когато погледна нагоре, видя на фона на облаците опърпан силует, който се спускаше над улицата, оставяйки след себе си вонята на развалена риба. Мишената му определено беше Валентин. Той се опита да надвика воя, музиката и възмутените викове, но почти веднага след това чу вика на Валентин от тъмното; умоляващ вик, който внезапно секна.

Хари стоеше в сумрака и краката му отказваха да го отнесат до мястото, където се бе чул гласът на Валентин. Миризмата продължаваше да дразни носа му; отново започна да му се повдига. И в този момент през улицата премина нова вълна, която запали лампите и неоновите реклами. Достигна Хари и продължи към мястото, където за последен път беше видял Валентин. Там нямаше никой; тротоарът беше празен чак до следващата пресечка.

Пиянският джаз беше спрял.

Хари тръгна бавно по тротоара, търсейки с поглед човек, звяр или останките им. На двайсетина ярда от мястото, където бе стоял, циментът беше мокър. С радост установи, че не от кръв; течността имаше вид на жлъч и вонеше до бога. Сред пръските се виждаха няколко късчета от нещо, което може и да е било човешка плът. Очевидно Валентин се беше съпротивлявал и бе успял да рани нападателя си. Малко по-надолу по тротоара се виждаха следи от кръв, сякаш раненото същество беше пълзяло известно време, преди отново да полети. Вероятно заедно с Валентин. Хари знаеше, че пред подобна мощ мижавите му силици нямаше да издържат, но въпреки това се чувстваше виновен. Беше чул вика — беше видял спускането на нападателя — и въпреки това страхът го бе застопорил на място.

За последно бе изпитвал такъв страх на улица Уайкоф, когато демоничният любовник на Мими Ломакс окончателно бе захвърлил всякакви преструвки, че е човек. Стаята се бе изпълнила с воня на етер и човешки екскременти, а демонът се бе изпънал в цялата си ужасна голота и бе показал на Хари сцени, от които му се преобърнаха червата. И сега бяха с него, тези сцени. Щяха да останат с него завинаги.

Той погледна към листа хартия, който му бе дал Валентин: името и адреса бяха надраскани набързо, но можеха да се разчетат.

Разумният човек, напомни си Хари, щеше да разкъса листчето на парчета и да ги хвърли в канавката. Но ако събитията от улица Уайкоф го бяха научили на нещо, то беше, че сблъскаш ли се някога с такова зло, каквото той бе видял и сънувал през последните няколко часа, то от него няма лесно отърване. Трябваше да го проследи до източника му, колкото и отблъскваща да беше тази мисъл, и да се разправи доколкото може с него.

За подобни дела нямаше подходящо време: спокойно можеше да започне веднага. Тръгна обратно към Лексингтън и си хвана такси до адреса, написан на бележката. На позвъняването на звънеца с надпис Бърнстийн не получи отговор, но събуди портиера и започна дразнещ спор с него през стъклото на вратата. Мъжът беше ядосан, че са го събудили по това време; госпожица Бърнстийн не е в апартамента си, настояваше той, и остана непоклатим дори когато Хари му намекна, че проблемът може да се окаже на живот и смърт. Едва когато извади портфейла си, мъжът показа някакви проблясъци на загриженост. Най-накрая пусна Хари вътре.

— Тя не е горе — рече портиерът, докато прибираше банкнотата. — От дни не се е появявала.

Хари се качи с асансьора; пищялите го боляха, както и гърбът. Искаше да спи; първо бърбън, после сън. Не му отвори никой, както бе предрекъл портиерът, но той продължи да чука и да вика името й.

— Госпожице Бърнстийн? Там ли сте?

Отвътре не се долавяха никакви признаци на живот; поне докато не каза:

— Искам да поговорим за Суон.

Чу рязко поемане на дъх, близо до вратата.

— Има ли някой там? — попита той. — Моля ви, отговорете. Няма от какво да се боите.

Няколко секунди по-късно един неясен мрачен глас произнесе:

— Суон е мъртъв.

Поне тя не беше, помисли си Хари. Каквито и сили да бяха отмъкнали Валентин, те все още не бяха достигнали до тоя край на Манхатън.

— Мога ли да говоря с вас? — помоли той.

— Не — отвърна жената. Слабото пламъче на гласа й сякаш всеки момент щеше да угасне.

— Само няколко въпроса, Барбара.

— Намирам се в корема на тигъра — последва бавният отговор, — и той не иска да разговарям с вас.

Може би все пак бяха дошли тук преди него.

— Можете ли да стигнете до вратата? — продължи да я увещава той. — Не е далеч…

— Но той ме изяде — рече жената.

— Опитайте, Барбара. Тигърът няма да има нищо против. Протегнете ръка.

От другата страна всичко утихна, след което се разнесе тихо шумолене. Дали се опитваше да изпълни указанията му? Така изглеждаше. Чу как пръстите й човъркат ключалката.

— Точно така — окуражи я той. — Можете ли да завъртите ключа? Опитайте се да отключите.

В този миг си помисли: ами ако му казва истината и там, с нея, има тигър? Беше твърде късно за отстъпление, вратата се отваряше. В коридора нямаше животно. Само една жена и миризма на мръсно. Очевидно след като бе избягала от театъра, нито се беше къпала, нито преобличала. Вечерната рокля, която носеше, бе изцапана и разкъсана, кожата й бе посивяла от мръсотия. Той пристъпи в апартамента. Барбара отстъпи назад в коридора в отчаян опит да избегне докосването му.

— Всичко е наред — каза Хари, — тук няма тигър.

Широко разтворените й очи изглеждаха празни. Каквито и видения да блуждаеха в тях, те бяха видими единствено за съзнанието й.

— О, тук е — отвърна тя. — Аз се намирам в него. Цяла вечност стоя вътре.

Тъй като Хари нямаше нито време, нито нужните умения да я измъкне от тази лудост, той реши, че е най-разумно да се включи в играта.

— Как попаднахте там? — попита я той. — Вътре, в тигъра? Докато бяхте със Суон ли се случи това?

Тя кимна.

— Спомняте си го, нали?

— О, да.

— Какво помните?

— Имаше един меч, който падна. Той тъкмо вдигаше… — Жената млъкна и се намръщи.

— Вдигаше какво?

Внезапно Барбара му се стори още по-объркана.

— Как така можете да ме чувате? — почуди се тя, — след като се намирам в тигъра? Да не би и вие да сте в него?

— Може и да съм — отвърна той, без да изпитва желание да анализира тази метафора.

— От цяла вечност сме тук, да знаете — уведоми го тя. — Никога няма да ни пусне навън.

— Кой ви каза това?

Тя не отговори, само леко наклони глава настрани.

— Чувате ли?

— Какво да чувам?

Тя отстъпи още една крачка назад. Хари се ослуша, но не можа да чуе нищо. Но нарастващото безпокойство на лицето на Барбара го накара да се върне при входната врата и да я открехне. Асансьорът се движеше. От прага Хари можеше да чуе тихото му бръмчене. Но по-лошото бе, че светлините в коридора и на стълбището започнаха да примигват, крушките губеха сила с всеки фут, който преодоляваше изкачващият се асансьор.

Хари се обърна, отиде до Барбара и я хвана за ръката. Тя не се отдръпна и не сваляше очи от вратата, сякаш точно оттам трябваше да дойде възмездието й.

— Ще слезем по стълбите — каза й той и я изведе на площадката. Светлините щяха да угаснат всеки момент. Той погледна към индикатора с номерата на етажите над асансьорната врата. На последния етаж ли се намираха или на предпоследния? Не можеше да си спомни, а и нямаше време да мисли преди лампите да угаснат съвсем.

Следван по петите от момичето, той се залута по непознатата територия на стълбищната площадка, с надеждата да успее да намери стълбището преди асансьорът да е спрял на етажа. Барбара се бавеше, но той я накара насила да не изостава. Когато кракът му напипа стъпалото, асансьорът спря на етажа.

Вратите се отвориха със съскане и площадката бе обляна от студена флуоресцентна светлина. Хари не можеше да види източника й, нито пък умираше от желание да го вижда, но на тази светлина можеше да се види всяко петно и пукнатина на стените и тавана, всеки признак за упадък и плъзнала ръжда, които боята се бе опитала да прикрие. Необичайната гледка отвлече за миг вниманието на Хари, но после той стисна по-здраво ръката на жената и двамата заслизаха по стълбището. Барбара обаче не се интересуваше от бягството, а от случващото се на площадката. Загледана нагоре, тя се спъна и се блъсна силно в Хари. Двамата щяха да паднат, ако не беше успял да се хване здраво за парапета. Обърна се ядосан към нея. Двамата не можеха да бъдат забелязани от площадката, но светлината пропълзя надолу по стълбите и обля лицето на Барбара. Под тази немилосърдна светлина Хари видя усърдно действащото разложение. Видя гниещи зъби, умиращи кожа и нокти. Несъмнено тя щеше да го види по същия начин, ако го бе погледнала, но жената продължаваше да гледа през рамо нагоре. Източникът на светлина се движеше, придружаван от гласове.

— Вратата е отворена — каза някаква жена.

— Какво чакаш? — отвърна й глас. Това беше Батърфийлд.

Хари затаи дъх и стисна здраво китката, докато източникът на светлина отново се раздвижи, вероятно към вратата, след което леко помръкна, вероятно след влизането в апартамента.

— Трябва да побързаме — каза той на Барбара. Тя слезе няколко стъпала надолу и внезапно, без предупреждение, ръката й посегна към лицето му и го одра по бузата. Той я пусна, за да се защити, и жената веднага се устреми нагоре по стълбите.

Хари изруга и се опита да я настигне, но от предишната й вялост не бе останала и следа; жената се движеше изненадващо пъргаво. През лекия воал светлина, който се стелеше от стълбищната площадка, Хари видя как Барбара достигна до най-горното стъпало и изчезна от погледа му.

— Ето ме! — извика тя.

Хари стоеше неподвижно на стълбището, без да може да реши дали да си тръгне или да остане, но всъщност изобщо не можеше да помръдне. Още от улица Уайкоф беше намразил стълбищата. Светлината отгоре припламна за миг, ограждайки го със сенките на парапета; после отново угасна. Той притисна длани към лицето си. Ноктите й бяха оставили рани, но нямаше много кръв. Ако отиде да й помогне, какво може да очаква от нея? Само повече от същото. Тя беше изгубена кауза.

Точно когато окончателно изгуби надежда, иззад ъгъла на горния етаж се разнесе тих звук, който можеше да е от стъпки и от въздишка. Дали все пак не бе успяла да се отърси от влиянието им? Или може би още преди да стигне до вратата на апартамента, беше размислила и бе решила да се върне? Докато преценяваше възможностите, Хари чу тихия й глас:

— Помогнете ми… — Гласът бе съвсем призрачен, но определено беше нейният и тя умираше от ужас.

Хари измъкна своя трийсет и осемкалибров пистолет и тръгна нагоре по стълбите. Още преди да завие зад ъгъла, той почувства как косъмчетата на тила му настръхват.

Тя беше там. Както и тигърът. Звярът стоеше на площадката на няколко фута от Хари и тялото му излъчваше скрита мощ. Очите му изглеждаха като излети от метал; отворената паст изглеждаше невъзможно голяма. И там, затъкната в грамадното гърло, се виждаше Барбара. Той срещна погледа й, който го намери от пастта на тигъра, и зърна в него проблясък на разум, което бе по-лошо от всякаква лудост. После звярът размята глава напред и назад, за да може да погълне по-лесно плячката си. Очевидно жената бе погълната цяла. На площадката не се виждаше кръв, нямаше следи и по муцуната на тигъра; само отвратителното зрелище на лицето на младата жена, което изчезва в тунела на гърлото му.

Последният й вик се чу от корема на съществото и когато то се изправи, на Хари му се стори, че звярът се опитва да се усмихне. Лицето му се набръчка гротескно, очите се присвиха като на смеещия се Буда, устните се изтеглиха назад, за да разкрият поредица от лъскави зъби. Зад тази фасада викът най-после заглъхна. И в този миг тигърът скочи.

Хари стреля в ненаситния му търбух. Щом куршумът попадна в целта, усмивката, пастта и цялата раирана маса в миг се разплетоха. Животното внезапно изчезна и на мястото му остана само облак от цветни конфети, които се посипаха спираловидно върху Хари. Грохотът от изстрела привлече внимание: иззад вратите на съседните апартаменти се разнесоха възбудени възгласи, а светлината, която бе съпроводила Батърфийлд от асансьора, сега засвети по-ярко от апартамента на Барбара. Хари почти се изкуши да остане и да види приносителя на светлината, но благоразумието надви любопитството; той се обърна и се затича надолу, като взимаше по две, че дори три стъпала наведнъж. Конфетите полетяха след него, сякаш бяха живи. Или вероятно животът на Барбара бе превърнат в късчета хартия и захвърлен настрани.

Хари достигна фоайето, останал без дъх. Портиерът си стоеше там и гледаше разсеяно към стълбището.

— Застреляха ли някого? — попита той.

— Не, изядоха го — отвърна Хари.

Докато отиваше към изхода, той чу бученето на спускащия се асансьор. Може би беше просто някой наемател, който слизаше за ранна разходка? А може би не.

Хари остави портиера зад гърба си — сънено навъсен и объркан, точно както изглеждаше и когато го посрещна — и изхвърча на улицата, като бързо остави две пресечки разстояние между себе си и сградата, преди да спре да тича. Не си направиха труда да го преследват. Най-вероятно изобщо не ги вълнуваше.

И какво да прави сега? Валентин беше мъртъв, Барбара Бърнстийн също. След преживяното изобщо не беше поумнял, само беше затвърдил урока, научен на улица Уайхоф: когато си имаш работа с Бездни, никога не вярвай на очите си. В мига, в който се довериш на сетивата си, в мига, в който повярваш, че тигърът е тигър, си попаднал наполовина в капана им.

Урокът не беше труден, просто очевидно го бе забравил като някой глупак и бяха нужни два трупа, за да си го припомни. Може би щеше да е по-лесно просто да си го татуира на опакото на дланта, за да може от време на време да си го прочита без напомняне: Никога не вярвай на очите си.

Продължаваше да мисли за това правило, когато, щом стигна до апартамента си, един мъж му препречи пътя и каза:

— Хари.

Приличаше на Валентин; един ранен Валентин, Валентин, който е бил разчленен и после отново съшит от група слепи хирурзи, но в същността си е същият човек. Но нали и тигърът изглеждаше като тигър?

— Аз съм — рече той.

— О, не. Този път не.

— За какво говориш? Аз съм, Валентин.

— Докажи го тогава.

Мъжът го погледна озадачено.

— Няма време за игрички — рече той, — намираме се в отчайващо положение.

Хари измъкна пистолета от джоба си и го насочи към гърдите на Валентин.

— Докажи го или ще те застрелям — каза той.

— Да не си полудял?

— Видях как те разкъсват на парчета.

— Не съвсем — каза Валентин. Лявата му ръка беше увита в импровизирана превръзка от върха на пръстите му до средата на бицепса. — Положението беше критично, но… всеки си има ахилесова пета. Въпросът е да намериш точното място.

Хари го погледна. Искаше му се да вярва, че това наистина е Валентин, но му беше трудно да приеме, че крехката фигура пред очите му е успяла да оцелее сблъсъка с чудовището, което бе видял на Осемдесет и трета улица. Не, това беше поредната илюзия. Също като тигъра: хартия и злоба.

Мъжът прекъсна потока от мисли на Хари:

— Пържолата ти… — каза той.

— Пържолата ми?

— Харесва ти почти прегоряла — каза Валентин. — Аз възразих, помниш ли?

Хари помнеше.

— Продължавай — рече той.

— И каза, че мразиш вида на кръвта. Дори когато не е твоята.

— Да — потвърди Хари. Съмненията му се разпръснаха. — Точно така.

— Поиска от мен да потвърдя, че съм Валентин. Това е най-доброто, за което се сещам. — Хари беше почти убеден. — За Бога, трябва ли да спорим за това на улицата? — попита Валентин.

— Най-добре влез.

Апартаментът беше малък, но тази вечер му се струваше по-задушен от всякога. Валентин седна така, че да може да вижда вратата. Отказа алкохол и първа помощ. Хари си сипа бърбън. Беше на третата чаша, когато Валентин най-после каза:

— Трябва да се върнем в къщата, Хари.

— Какво?

— Трябва да вземем тялото на Суон преди Батърфийлд.

— Вече направих каквото можах. Това повече не е моя работа.

— Значи ще оставиш Суон на Ямата?

— Това не я интересува, защо би трябвало на мен да ми пука?

— Имаш предвид Доротея? Тя не знае в какво е замесен Суон. Затова е толкова доверчива. Понякога има подозрения, но засега ако има невинен човек, замесен в тази история, то това е тя. — Валентин замълча, за да нагласи по-удобно ранената си ръка. — Някога беше проститутка. Предполагам, че го е премълчала. Веднъж Суон ми каза, че се е оженил за нея, защото само проститутките знаят цената на любовта.

Хари не обърна внимание на този очевиден парадокс.

— Защо е останала с него? — попита той. — Не може да се каже, че й е бил верен.

— Обичаше го — отвърна Валентин. — Не е нещо нечувано.

— А ти?

— О, аз също го обичах, въпреки глупостите му. Затова трябва да му помогнем. Ако Батърфийлд и съюзниците му се докопат до останките на Суон, адът ще се развихри.

— Знам. Успях да го зърна в апартамента на Бърнстийн.

— Какво видя?

— Нещо и нищо конкретно — отвърна Хари. — Стори ми се, че видях тигър; само че не беше това.

— Старите шегички — отбеляза Валентин.

— И с Батърфийлд имаше нещо, което светеше силно — не видях какво.

— Кастрата — промърмори тихо Валентин, очевидно притеснен. — Ще трябва да внимаваме.

Той се изправи и движението го накара да потрепне.

— Мисля, че трябва да тръгваме, Хари.

— А услугите ми ще бъдат ли заплатени — поинтересува се Д’Амур, — или ще го правя от любов?

— Ще го направиш заради онова, което се случи на улица Уайкоф — беше тихият отговор. — Защото Бездната ти отне горката Мими Ломакс и не искаш да ти отнеме и Суон.

Хванаха си такси на Мадисън Авеню и потеглиха към Шейсет и първа улица, като пътуваха в пълно мълчание. Хари беше пълен с въпроси към Валентин. Кой, например, е Батърфийлд и какво престъпление бе извършил Суон, че да го преследват и след смъртта му? Толкова много загадки. Но Валентин изглеждаше твърде зле, за да го засипва с въпроси. Освен това Хари усещаше, че колкото повече узнава, с толкова по-малко ентусиазъм ще се впуска в това пътуване.

— Имаме може би едно предимство — каза Валентин, когато наближиха Шейсет и първа улица. — Те няма да очакват фронтална атака. Батърфийлд предполага, че съм мъртъв и вероятно си мисли, че ти се криеш някъде, обзет от смъртен ужас.

— Работя по въпроса.

— Не те заплашва никаква опасност — отвърна Валентин, — поне не такава, каквато заплашва Суон. Ако намеренията им са да ни разкъсат на парчета, това изобщо не може да се сравнява с мъченията, които очакват магьосника.

— Илюзиониста — поправи го Хари, но Валентин поклати глава.

— Той беше магьосник и магьосник ще си остане.

Шофьорът се намеси преди Хари да успее да цитира думите на Доротея.

— На кой номер да ви спра?

— Просто ни оставете тук, на десния тротоар — инструктира го Валентин. — И ни изчакайте, ясно ли е?

— Да.

Валентин се обърна към Хари.

— Дай на човека петдесет долара.

— Петдесетачка?

— Искаш ли да ни изчака или не?

Хари изброи четири десетачки и две петачки и ги пъхна в ръката на шофьора.

— Най-добре не загасяй двигателя — рече му той.

— Слушам и изпълнявам — ухили се шофьорът.

Хари отиде при Валентин, който стоеше на тротоара, и двамата извървяха заедно двайсет и петте ярда до къщата. Въпреки късния час, улицата все още беше шумна: партито, чиито приготовления Хари бе наблюдавал, беше в разгара си. Само че зад тъмните прозорци на дома на Суон не се забелязваха никакви признаци на живот.

Може би не ни очакват, помисли си Хари. Може пък фронталната ни атака да е толкова безразсъдна и тактически неизпълнима, че е способна да изненада неприятеля. Но могат ли да бъдат изненадани подобни сили? Възможно ли е в техния противен живот да има минутка, в която те затварят очи и подремват? Не. От опит Хари знаеше, че само доброто има нужда от сън; злото и онези, които го практикуват, стои будно непрекъснато и планира нови злодейства.

— Как ще влезем? — попита той, когато застанаха пред къщата.

— Имам ключ — отвърна Валентин и отиде при вратата.

Сега вече нямаше място за отстъпление. Ключът се завъртя, вратата се отвори и двамата напуснаха сравнителната безопасност на улицата. Вътре къщата беше също толкова тъмна, колкото изглеждаше отвън. На никой от етажите не се долавяше човешко присъствие. Възможно ли бе защитите, поставени от Суон около тялото му, наистина да са отблъснали Батърфийлд и той да се е оттеглил заедно с помощниците си? Валентин смачка почти веднага този оптимизъм, като хвана Хари за ръката и му прошепна:

— Те са тук.

Моментът не беше подходящ да го пита откъде знае, но Хари си обеща да го разпита за всичко, когато, или по-скоро ако, успеят да се измъкнат от къщата с глави на раменете си.

Валентин вече се изкачваше по стълбището. Хари, чиито очи все още не бяха привикнали към слабата светлина, която проникваше от улицата, прекоси фоайето и се присъедини към него. Мъжът се движеше уверено в сумрака и това радваше Хари. Ако Валентин не го държеше за ръкава и не го насочваше, досега да се беше осакатил.

Въпреки твърдението на Валентин, на втория етаж също не се чуваха никакви звуци и нямаше никакви признаци за нечие присъствие, но когато двамата тръгнаха към главната спалня, където лежеше Суон, прояденият зъб в долното чене на Хари, който напоследък не се беше обаждал, отново започна да пулсира болезнено и коремът му отново се сви от страх. Очакването беше мъчително. С усилие сподави огромното си желание да изкрещи и така да накара врага да си изиграе ръката — ако изобщо имаше ръце.

Валентин стигна до вратата. Извърна се към Хари и дори в тъмното си личеше, че страхът се е вкопчил и в него. Кожата му блестеше и той миришеше на пот.

Посочи към вратата. Хари кимна. По-готов нямаше да стане. Валентин посегна към дръжката. Изщракването прозвуча оглушително, но не предизвика никаква реакция в къщата. Вратата се отвори и стаята ги посрещна с опияняващ мирис на цветя. От топлината в къщата бяха започнали да повяхват; под мириса на парфюм се долавяше дъх на гнило. Светлината обаче ги зарадва. Пердетата в стаята не бяха дръпнати плътно и уличните лампи осветяваха интериора: натрупаните като облаци около ковчега цветя; столът, на който бе седял Хари, бутилката Калвадос до него; огледалото над камината, която отразяваше сумрачната загадъчност на стаята.

Валентин вече беше стигнал до ковчега и Хари го чу как въздъхна, когато видя господаря си. Без да губи време, мъжът се зае да повдига долната част на капака. Но силата на едната му ръка не бе достатъчна и Хари отиде да му помогне, изпълнен с нетърпение да приключат работата колкото се може по-бързо и да се махат. Докосването до твърдото дърво на ковчега върна със зашеметяваща сила спомена за нощния му кошмар: разтворената паст на бездната, надигащия се от ложето илюзионист. Но този път не се случи нищо такова. Всъщност нямаше да е зле в тялото да има искрица живот, което щеше да улесни работата им. Суон беше едър мъж и отпуснатото му тяло изобщо не им помагаше. Изваждането на трупа ангажира всичките им сили и внимание. Най-накрая, с огромна неохота, илюзионистът напусна ковчега.

— Сега… — рече задъхано Валентин, — долу.

Докато се придвижваха към вратата, на улицата като че ли нещо пламна, защото стаята внезапно просветля. Светлината не се отнесе мило към товара им. Тя разкри грубо положения върху лицето на Суон грим и разрастващото се под него разложение. Хари разполагаше само с миг, за да се наслади на това зрелище. Изведнъж светлината рязко се усили и Д’Амур разбра, че източникът й се намира не отвън, а вътре в стаята.

Той погледна към Валентин и сърцето му се сви от отчаяние. Светлината се бе отнесла към слугата с по-малко снизхождение, отколкото към господаря; кожата на лицето му сякаш бе одрана. Хари зърна само за миг какво има отдолу — вниманието му бе привлечено веднага от други събития — но успя да види достатъчно, за да разбере, че ако Валентин не му беше съучастник в това дело, най-добре щеше да е да бяга по-далеч от него.

— Изнеси го оттук! — извика Валентин.

Той пусна краката на Суон, като остави Хари да се оправя сам. Обаче тялото се оказа доста непокорно. Хари успя да направи само две мъчителни крачки към вратата, когато събитията приеха катастрофален обрат.

Д’Амур чу как Валентин изруга. Погледна нагоре и замръзна. Отраженията бяха изчезнали от огледалото. От втечнената му повърхност изплуваше нещо, което влачеше след себе си шлейф от светлина.

— Какво е това? — изпъшка Хари.

— Кастрата — беше отговорът. — Ще се махнеш ли?

Но времето не стигна да изпълни изречените панически инструкции на Валентин; скритото същество разчупи повърхността на огледалото и навлезе в стаята. Хари беше сгрешил. То не влачеше светлината след себе си — самото то беше светлина. Или по скоро във вътрешностите му гореше някакъв гибелен огън, чийто заслепяващ блясък струеше през всички пори на тялото. Кастрата някога бе човешко същество; мъж-планина с огромно шкембе и гърди като на неолитна Венера. Но бушуващият огън изригваше през дланите и пъпа му и беше обезобразил тялото, прогаряйки устата и ноздрите в една огромна назъбена дупка. Както подсказваше името му, съществото беше безполово; а светлината се изливаше през дупката на лицето. И под лъчите й цветята излиняха за секунди. Цветовете им повехнаха и умряха. За нула време стаята се изпълни с вонята на гниеща растителност.

Хари чу как Валентин го вика по име веднъж, после още веднъж. Едва тогава се сети, че държи труп в ръцете си. Отмести поглед от реещия се над пода Кастрат и пренесе още малко тялото на Суон. Зад гърба му бе вратата, отворена. Докато издърпваше товара си на стълбищната площадка, Кастрата с един ритник преобърна ковчега. Разнесе се грохот, след това виковете на Валентин. Последва ужасна суматоха и високият писклив глас на Кастрата, който говореше през дупката на лицето си.

— Умри и бъди щастлив — каза той и върху стената се изсипа градушка от мебели с такава сила, че столовете се запечатаха в мазилката. Валентин обаче успя да избегне нападението, или поне така изглеждаше, защото миг по-късно Хари чу писъка на Кастрата. Звукът бе ужасяващ: едновременно жалостив и противен. С удоволствие би си запушил ушите, ако ръцете му не бяха заети.

Почти бе достигнал върха на стълбището. Издърпа Суон през още няколко стъпала и положи тялото на земята. Въпреки стенанията му, светлината на Кастрата не отслабваше; продължаваше да хвърля отблясъци върху стената в спалнята като някоя лятна буря. За трети път тази вечер — веднъж на Осемдесет и трета улица и втори път на стълбището пред апартамента на Бърнстийн — Хари се поколеба. Ако се върнеше обратно, за да помогне на Валентин, сигурно щеше да стане свидетел на по-ужасни гледки отколкото на улица Уайкоф. Но този път нямаше измъкване. Без Валентин беше изгубен. Втурна се обратно през площадката и отвори със замах вратата. Въздухът бе плътен, лампите се люлееха. Насред стаята висеше Кастрата, все така побеждавайки гравитацията. Държеше Валентин за косата. Другата му ръка беше протегната във въздуха, показалецът и средният му пръст стърчаха като рога, готови да бъдат забити в очите на пленника му.

Хари измъкна 38-калибровия си пистолет, прицели се и стреля. Когато не разполагаше с достатъчно време да се прицели, хич го нямаше в стрелбата, но в екстремни ситуации, когато инстинктът управляваше рационалното мислене, не се справяше зле. Както в този случай. Куршумът улучи Кастрата във врата и отвори нова рана. Съществото пусна Валентин, по скоро от изненада, отколкото от болка. През дупката на врата му бликна светлина и той я затисна с длан.

Валентин бързо се окопити.

— Давай пак! — извика той на Хари. — Стреляй отново!

Хари се подчини. Вторият му изстрел прониза гърдите на съществото, третият се заби в корема. Последната рана изглеждаше особено сериозна; издутата плът се разцепи сякаш под вътрешен натиск и потеклата от нея тънка струйка светлина бързо премина в поток, който разкъса корема.

Кастрата отново нададе вой, в който този път звучеше паника, и изгуби контрол над полета си. Понесе се като убоден от бодил балон към тавана, тлъстите му ръчища отчаяно се опитваха да задушат бунта в зародиша му. Но той бе достигнал критична маса; нанесената вреда не можеше да бъде оправена. От тялото му започнаха да се късат парчета плът. Валентин, или твърде зашеметен, или очарован, стоеше и гледаше втренчено разпадането на врага му, докато върху него се сипеше дъжд от печено месо. Хари го хвана за ръката и го издърпа към вратата.

Кастрата най-после оправда името си, като нададе пронизителен писък. Хари не остана да гледа финала, а затръшна вратата точно когато гласът достигна нечувани висини и стъклата на прозорците се пръснаха.

Валентин се усмихваше.

— Знаеш ли какво направихме? — попита той.

— Няма значение. Давай да се махаме оттук.

Видът на трупа на Суон, проснат върху стълбището, като че ли освести Валентин. Хари му каза да помогне и той го направи, доколкото му позволяваше замаяното му състояние. Двамата ескортираха тялото до долу. Когато стигнаха до входната врата ги, настигна последният писък на пръскащия се по шевовете Кастрат. После всичко утихна.

Суматохата не остана незабелязана. Купонджиите от отсрещната къща се бяха показали, на тротоара се беше събрала тълпа от закъснели пешеходци.

— Хубаво парти — каза един от тях, когато тримата излязоха от къщата.

Хари се съмняваше, че таксито е останало да ги изчака, но не беше отчел любопитството на шофьора: излязъл от колата, мъжът гледаше към прозореца на първия етаж.

— Трябва ли да го откараме в болница? — попита той, докато двамата настаняваха Суон на задната седалка.

— Не — отвърна Хари. — По-добре няма да стане.

— Ще ни закарате ли? — попита Валентин.

— Разбира се. Само кажете къде.

— Няма значение — бе измореният отговор. — Само да е по-далеч оттук.

— Я чакайте — дръпна се шофьорът. — Не искам неприятности.

— Тогава най-добре потегляйте — каза Валентин. Шофьорът срещна погледа на пътника си. Каквото и да бе видял там, следващите му думи бяха:

— Тръгвам вече — и колата излетя по Източна Шейсет и първа улица като пословичния прилеп от Ада.

— Успяхме, Хари — каза Валентин, след като изминаха няколко минути. — Върнахме си го.

— Ами онова нещо? Разкажи ми за него.

— Кастрата? Какво има за разказване? Батърфийлд сигурно го е оставил да пази, докато доведе техници за разкодиране на защитните механизми на Суон. Извадихме късмет. Имал е нужда от издояване. Това го е направило нестабилен.

— Откъде знаеш толкова за всичко това?

— Дълга история — отвърна Валентин. — И не е за разказване в такси.

— И сега какво? Не можем цяла нощ да правим кръгчета из града.

Валентин погледна седящия между тях труп, жертва на приумиците на автомобилното окачване или на недовършените пътни ремонти. Той нежно постави ръцете на Суон в скута му.

— Прав си, разбира се — рече той. — Трябва да се погрижим за кремацията му колкото се може по-скоро.

Колата подскочи, преминавайки през една дупка на пътя. Лицето на Валентин се напрегна.

— Боли ли те? — попита го Хари.

— И по-зле съм бил.

— Трябва да се върнем в моя апартамент и да отдъхнем там.

Валентин поклати глава.

— Не е добра идея. Първото място, където ще проверят.

— В офиса ми тогава…

— Второто място.

— Добре де, на таксито все някога ще му свърши бензинът.

В този момент шофьорът се намеси.

— Абе вие не споменахте ли нещо за кремация?

— Може би — отвърна Валентин.

— Ами зет ми има погребално бюро в Куинс.

— Нима? — попита Хари.

— Много прилични цени. Препоръчвам го. Без майтап.

— Можеш ли да се свържеш с него сега? — попита Валентин.

— Два сутринта е.

— Бързаме.

Шофьорът протегна ръка и нагласи огледалото за обратно виждане; гледаше към Суон.

— Дано нямате нищо против, че питам — рече той, — ама това отзад при вас труп ли е?

— Да — отвърна Хари. — И започва да губи търпение.

Шофьорът подсвирна.

— Мамка му! — рече той. — Една жена роди близнаци на тая седалка, проститутки са изкарвали пари на нея, дори веднъж возих алигатор там. Но това ги бие всичките! — Той се замисли за момент и каза: — Вие сте го убили, нали?

— Не — отвърна Хари.

— Да, ако бяхте, сигурно сега щях да карам към Йист Ривър, нали?

— Точно така. Просто искаме да му осигурим прилична кремация. И бърза.

— Напълно ви разбирам.

— Как се казваш? — попита го Хари.

— Уинстън Джовит. Но всички ми викат Байрон. Защото съм поет. Поне през уикендите.

— Байрон.

— Ами всеки друг шофьор би откачил, нали? Ако установи, че на задната си седалка вози двама мъже и труп. Но за мен всичко това е материал.

— За стихотворение.

— Точно така — каза Байрън. — Музата е капризна любовница. Хванете ли я веднъж, не бива да я пускате. Та като стана дума, решихте ли вече, господа, къде искате да ви откарам?

— Нека бъде в твоя офис — каза Валентин на Хари. — Оттам ще може да се обади на зет си.

— Добре — отвърна Хари и се обърна към Байрон: — Карай на запад по Четвърта към Осма улица.

— Дадено — рече Байрон и таксито удвои скоростта си. — Я кажете искате ли да чуете едно стихотворение?

— Сега ли? — попита Хари.

— Обичам да импровизирам — отвърна Байрон. — Изберете си тема. Каквато и да е.

Валентин притисна към тялото си наранената ръка и каза тихо:

— Какво ще кажеш за края на света?

— Добра тема — отвърна поетът. — Само ми дайте минута-две.

— Толкова бързо? — попита Валентин.

Докато пътуваха по заобиколния път към офиса, Байрон Джовит опитваше различни рими за Апокалипсис. На Четирийсет и пета улица се мотаеха лунатици в търсене на различна дрога; някои седяха на праговете на къщите, един се беше проснал на тротоара. Никой от тях не обърна особено внимание на таксито и пътниците му. Хари отключи входната врата и двамата с Байрон отнесоха Суон на третия етаж.

Офисът на Д’Амур бе вторият му дом — същата теснота и бъркотия. Оставиха Суон на въртящия се стол зад масата с немити чаши от кафе и купчина искове за плащане на издръжка. Той изглеждаше най-здрав от четиримата. Байрон се потеше като прасе, Хари се чувстваше — и сигурно изглеждаше — така сякаш от шейсет дни не е спал, а свлеклия се на стола за клиенти Валентин бе толкова изцеден, че сигурно беше на прага на смъртта.

— Изглеждаш ужасно — каза му Хари.

— Няма значение — отвърна му той. — Скоро всичко ще свърши.

Хари се обърна към Байрон.

— Какво ще кажеш да звъннеш на зет си?

Байрон отиде да се обади, а Хари отново насочи вниманието си към Валентин.

— Някъде тук имам комплект за първа помощ — каза той. — Да ти превържа ли ръката?

— Благодаря, но няма нужда. И аз като теб не обичам вида на кръвта. Особено моята.

Байрон пустосваше по телефона зет си заради неблагодарността му.

— Какво се оплакваш? Намерих ти клиент! Знам колко е часът, за бога, ама бизнесът си е бизнес…

— Кажи му, че ще му платим двойно от обичайното — обади се Валентин.

— Чу ли това, Мел? Двойно от обичайното. Така че направо идвай тук, чу ли? — Той даде адреса на зет си и остави слушалката. — Идва — обяви доволно.

— Сега ли? — попита Хари.

— Сега. — Байрон погледна часовника си. — Коремът ми смята, че гърлото ми е прерязано. Какво ще кажете да хапнем? Наблизо има ли денонощна закусвалня?

— Има на една пресечка оттук.

— Искаш ли да ядеш? — обърна се Байрон към Валентин.

— Не мисля — отвърна той. С всяка изминала минута изглеждаше все по-зле.

— Добре — каза Байрон на Хари, — значи сме само аз и ти. Ще ми дадеш ли на заем една десетачка?

Хари му даде банкнотата, ключовете от входната врата и поръчка за понички и кафе, и Байрон излезе. Едва след като излезе, Хари съжали, че не е убедил поета да изтърпи още малко глада. Без него офисът бе потискащо тих: Суон си седеше зад бюрото, Валентин дремеше на другия стол. Тишината събуди спомените за един друг подобен момент през онази последна страховита нощ в Ломакс Хаус, когато любовникът-демон на Мими, ранен от отец Хесе, бе преминал за малко през стените и ги бе оставил да чакат с пълната увереност, че ще се върне, но в пълна неизвестност кога и как. Шест часа бяха прекарали така — Мими нарушаваше от време на време мълчанието със смеха и ломотенето си — и първият признак за връщането му беше миризмата на пресни екскременти и викът на Мими „Содомит!”, когато отец Хесе най-накрая се поддаде на съблазънта, която вярата му бе забранявала толкова дълго време. После вече нямаше тишина, само виковете на Хесе и молбите на Хари за забрава. Които останаха нечути.

Струваше му се, че и сега чува демонския глас, който настояваше и уговаряше. Но не; беше просто Валентин. Главата му се мяташе по облегалката на стола в несвяст. Внезапно той скочи от стола и прошепна:

— Суон!

От широко разтворените му очи, вперени в седящото на стола тяло на илюзиониста, капеха сълзи.

— Той е мъртъв — изхлипа Валентин, сякаш в съня си бе забравил за този мъчителен факт. — Не можах да го опазя, Д’Амур. Затова е мъртъв. Заради небрежността ми.

— Но сега правиш за него най-доброто, на което си способен — каза Хари, макар да знаеше, че думите са слаба утеха. — Малко хора могат да се похвалят с толкова верен приятел.

— Никога не съм му бил приятел — отвърна Валентин, без да отмества от трупа пълните си със сълзи очи. — Винаги съм се надявал, че някой ден ще ми се довери напълно. Но това така и не се случи.

— Защо не?

— Не можеше да си позволи да вярва на никого. Не и в неговото положение. — Той избърса бузи с обратната страна на ръката си.

— Може би сега е подходящият момент да ми разкажеш какво става тук.

— Стига да искаш да го чуеш.

— Искам.

— Много добре — каза Валентин. — Преди трийсет и две години Суон сключи сделка с Бездната. Съгласи се да бъде неин посланик, ако те в замяна му дадат магия.

— Магия?

— Способност да твори чудеса. Да трансформира материя. Да омагьосва души. Дори да прогони Бог.

— Това чудо ли е?

— По-трудно е, отколкото си мислиш — отвърна Валентин.

— Значи Суон е истински магьосник?

— Точно така.

— Тогава защо не използва силите си?

— Използва ги — отвърна Валентин. — Използваше ги всяка нощ, при всяко едно представление.

— Не разбирам — каза озадачен Хари.

— Всичко, което Принцът на лъжите предлага на човечеството, не струва пукната пара — каза Валентин. — Иначе нямаше да го предлага. Когато сключи първото Споразумение, Суон не знаеше това. Разбра го по-късно. Чудесата са безполезни. Магията отвлича вниманието от истинските грижи. Тя е просто риторика. Мелодрама.

— А какво точно представляват истинските грижи?

— Би трябвало да го знаеш по-добре от мен — отвърна Валентин. — Приятелството, може би? Любопитството? И определено няма нищо общо с превръщането на водата във вино или даването на още една година живот на Лазар.

Хари осъзнаваше, че в това има истина, но не разбираше причините, довели магьосника на Бродуей. Но се оказа, че няма смисъл да пита. Валентин продължи да разказва. Сълзите му вече бяха пресъхнали; в чертите на лицето му се долавяше някакво оживление.

— На Суон не му трябваше много време, за да осъзнае, че е продал душата си за огризки — обясни той. — И когато го осъзна, изпадна в отчаяние. Поне за известно време. След това започна да крои планове за отмъщение.

— Как смяташе да отмъсти?

— Като хаби адските сили за глупости. Като използва магията, с която Бездната толкова се хвали, за обикновени фокуси, като по този начин принизява чудесата до обикновени илюзии. Нещо като героично своенравие. Всеки път, когато някой от номерата на Суон беше обясняван като ловка измама, Бездната се сгърчваше от ярост.

— Защо не го убиха? — попита Хари.

— О, опитваха се. Много пъти. Но той имаше съюзници. Агенти от техния лагер, които го предупреждаваха за всичките заговори срещу него. Така години наред успяваше да избегне наказанието им.

— Досега?

— Досега — въздъхна Валентин. — Но прояви небрежност, както и аз. Сега е мъртъв, а Бездната гори от нетърпение да го докопа.

— Разбирам.

— Но ние не бяхме съвсем неподготвени за тази възможност. Той беше поднесъл извиненията си на Небесата и смея да се надявам, че са му простили прегрешенията. Моля се да е така. Тази вечер на карта е поставено не само неговото спасение.

— А и твоето?

— Всички ние, които го обичахме, носим позорно клеймо — отвърна Валентин, — но ако успеем да унищожим физическите му останки преди Бездната да успее да ги завладее, може да избегнем последиците от неговото Споразумение.

— Защо чакахте толкова дълго? Защо не го кремирахте веднага след смъртта му?

— Адвокатите на Бездната не са глупаци. В Споразумението изрично е предвиден срок, който тялото да „излежи“. Ако се бяхме опитали да пренебрегнем тази клауза, душата му щеше автоматично да бъде конфискувана.

— И кога изтича този период?

— Изтече преди три часа, в полунощ — отвърна Валентин. — Сега разбираш ли, защо те са толкова отчаяни. И опасни.

Докато крачеше бавно обратно по Осмо авеню и похапваше сандвич с риба тон и салата, на Байрон Джовит му хрумна поредното стихче. Музата не трябва да се пришпорва. Едно стихотворение може да бъде написано за пет минути; ще отнеме по-дълго време, ако бъдат включени двойни рими. Затова не бързаше да се връща в офиса, а вървеше бавно в някакво замечтано състояние и въртеше изреченията в главата си така, че да ги натъкми. Надяваше се да се върне в офиса с поредното готово стихотворение. Две за една нощ си беше адски добро постижение.

Само че стигна до вратата, без да успее да усъвършенства финалното двустишие. Бръкна автоматично в джоба, за да извади ключовете, които му бе дал Д’Амур, и влезе в къщата. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато през прага прекрачи една жена и му се усмихна. Беше красива, а Байрон, като един истински поет, оглупяваше пред красотата.

— Моля ви — рече тя, — имам нужда от помощ.

— Какво мога да направя за вас? — попита Байрон с пълна уста.

— Познавате ли един човек на име Д’Амур? Хари Д’Амур?

— Познавам го. Тъкмо сега отивам у тях.

— Може би ще ми покажете къде живее? — попита жената, докато Байрон затваряше вратата.

— С удоволствие — отвърна той и я поведе през фоайето към подножието на стълбището.

— Знаете ли, много сте мил — каза му тя и Байрон се разтопи от удоволствие.

Валентин стоеше до прозореца.

— Какво има? — попита го Хари.

— Имам някакво усещане — отбеляза Валентин. — Подозирам, че Дяволът е в Манхатън.

— Че какво му е новото на това?

— Ами че сигурно идва за нас. — И като по поръчка на вратата се почука. Хари скочи. — Всичко е наред — каза Валентин. — Той никога не чука.

Чувствайки се като идиот, Хари отиде до вратата.

— Ти ли си, Байрон? — попита, преди да отключи.

— Моля ви — разнесе се гласът, който си мислеше, че повече няма да чуе. — Помогнете ми…

Той отвори вратата. Беше Доротея, разбира се. Лицето й бе безцветно като вода и също толкова непредсказуемо. Още преди Хари да успее да я покани да влезе, по него преминаха дузина изражения или намеци за такива: страдание, подозрителност, ужас. И после, когато погледът й попадна върху тялото на любимия й Суон, облекчение и благодарност.

— При вас е — каза тя, когато влезе в офиса.

Хари затвори вратата. Откъм стълбите полъхна хлад.

— Слава богу, слава богу! — Тя обхвана лицето на Хари с шепи и леко го целуна по устните. Едва тогава забеляза Валентин.

Ръцете й рязко се отпуснаха.

— Какво прави той тук? — попита тя.

— Той е с мен. С нас.

На лицето й се изписа съмнение.

— Не.

— Можем да му се доверим.

— Казах не! Махни го оттук, Хари! — Гласът й преливаше от студен гняв; цялата трепереше от ярост. — Махни го оттук!

Валентин я гледаше със стъклен поглед.

— Госпожата наистина много се горещи — промърмори той.

Доротея притисна пръсти към устните си, сякаш за да предотврати ново избухване.

— Съжалявам — рече тя, обръщайки се към Хари, — но сигурно са ви казали на какво е способен този мъж…

— Без него съпругът ви все още щеше да е в къщата, госпожо Суон — отбеляза Хари. — На него трябва да благодарите, не на мен.

При тези думи лицето на Доротея се смекчи през недоумение до учтивост.

— Нима? — рече тя. След което погледна към Валентин. — Съжалявам. Когато избяга от къщата, предположих, че е заедно със…

— С кого? — попита Валентин.

Тя леко тръсна глава; после каза:

— Ръката ти. Ранен ли си?

— Дреболия — отвърна той.

— Вече се опитах да сменя превръзката — обади се Хари. — Но копелето е много упорито.

— Такъв съм си — отвърна Валентин с равен глас.

— Но скоро ще приключим тук… — каза Хари.

— Не й казвай нищо — отсече Валентин.

— Тъкмо щях да й обясня за зетя на… — започна Хари.

— Зетят? — попита Доротея, докато сядаше на стола. Шумоленето, което се разнесе, когато кръстосваше крака, бе най-вълшебният звук, който Хари бе чул за последните двайсет и четири часа. — О, моля ви, разкажете ми за зетя…

Преди Хари да успее да отвори уста, Валентин се намеси:

— Това не е тя, Хари.

Думите, произнесени с равен тон, без намек за драматизъм, увиснаха за няколко секунди във въздуха, преди да бъдат осъзнати. Но и след това безумието им бе очевидно. Тя седеше тук от плът и кръв, идеална във всеки един детайл.

— За какво говориш? — рече Хари.

— Колко по-ясно да се изразя? — отвърна Валентин. — Това не е тя. Това е номер. Илюзия. Те знаят къде сме и са изпратили тук това нещо, за да шпионира защитите ни.

Хари беше готов да се засмее, ако обвиненията не бяха напълнили очите на Доротея със сълзи.

— Престани — каза той на Валентин.

— Не, Хари. Помисли за момент. Всички капани, които бяха поставили, всички зверове, които бяха създали. Смяташ ли, че тя би успяла да се измъкне от всичко това? — Валентин пристъпи към Доротея. — Къде е Батърфийлд? — изсъска той. — Долу, чака сигнала ти?

— Млъквай — каза Хари.

— Страх го е сам да се качи тук, нали? — продължи Валентин. — Страх го е от Суон, страх го е и от нас, вероятно, след онова, което сторихме с кастрата му.

Доротея погледна към Хари.

— Накарайте го да замълчи — каза тя.

Хари вдигна ръка и опря длан в мършавите гърди на Валентин, спирайки настъплението му.

— Чу дамата — рече той.

— Тук няма никаква дама — отвърна Валентин с пламтящ поглед. — Не знам какво е това, но не е никаква дама.

Доротея се изправи.

— Дойдох тук, защото се надявах да намеря убежище — каза тя.

— Тук сте в безопасност — увери я Хари.

— Не съм, не и когато той е наблизо — отвърна тя, поглеждайки през рамо към Валентин. — Мисля, че ще е по-добре да си вървя.

Хари докосна ръката й.

— Не.

— Господин Д’Амур — каза тя със сладък глас, — вече заработихте хонорара си в десетократен размер. Сега смятам, че дойде моят ред да се погрижа за тялото на съпруга ми.

Хари се взря в променящото се лице на жената. Нямаше и следа от измама в него.

— Долу ме чака кола — рече тя. — Чудех се… дали няма да го свалите долу?

Хари чу зад гърба си звук като от притиснато в ъгъла куче и когато се обърна, видя, че Валентин е застанал до трупа на Суон. Беше взел от бюрото тежката настолна запалка и щракаше с нея. Изскачаха искри, но пламък не се появяваше.

— Какво правиш? — попита настоятелно Хари.

Валентин не гледаше него, а Доротея.

— Тя знае — отвърна той.

Успя да хване цаката на запалката; появи се пламък.

Доротея издаде тих, отчаян звук.

— Моля те, недей — каза тя.

— Ако трябва, всички ще изгорим заедно с него — отвърна Валентин.

— Той е полудял! — Сълзите на Доротея внезапно бяха изчезнали.

— Права е — обърна се Хари към Валентин, — държиш се като някой луд.

— А ти си глупак, щом се връзваш на няколко фалшиви сълзи — бе отговорът. — Не разбираш ли, че ако тя го вземе със себе си, губим всичко, за което се борихме?

— Не го слушайте — рече тихо тя. — Вие ме познавате, Хари. Вярвате ми.

— Какво се крие под това твое лице? — попита Валентин. — Какво си ти? Копролит? Хомункулус?

Имената не говореха нищо на Хари. Единственото, което сега имаше значение, беше близостта на Доротея. Ръката й се отпусна върху неговата.

— А ти кой си? — попита тя Валентин. След което добави по-тихо: — Защо не ни покажеш раната си?

Доротея напусна сигурното място до Хари и отиде до бюрото. При приближаването й, пламъкът на запалката потрепна и угасна.

— Хайде… — Гласът й бе не по-силен от дихание. — … Предизвиквам те.

Тя се обърна към Хари.

— Накарайте го, Д’Амур. Накарайте го да ви покаже какво се крие под тази превръзка.

— За какво говори тя? — попита Хари. Тревожният проблясък в очите на Валентин бе достатъчен, за да го убеди, че има нещо в думите на Доротея. — Обясни ми — рече той.

Но Валентин не получи тази възможност. Разсеян от думите на Хари, той се оказа лесна плячка, когато Доротея се пресегна през бюрото и изби от ръката му запалката. Той се наведе да я вдигне, но тя се вкопчи в импровизираната му превръзка и я дръпна. Платът се скъса и падна.

Доротея отстъпи назад.

— Виждате ли? — попита тя.

Разкритият Валентин се изправи. Съществото от Осемдесет и трета улица бе разкъсало имитацията на човешка плът върху ръката си; отдолу се разкри крайник, покрит със синьо-черни люспи. От всеки пръст на люспестата ръка стърчеше нокът, който се отваряше и затваряше като човка на папагал. Валентин не се опита да прикрие истината. Срамът засенчи всякакви други емоции.

— Предупредих ви — каза тя. — Предупредих ви, че не трябва да му се вярва.

Валентин гледаше втренчено Хари.

— Нямам оправдание — рече той. — Моля те само да повярваш, че желая най-доброто за Суон.

— И как така? — рече Доротея. — Ти си демон.

— Аз съм повече от това — отвърна Валентин. — Аз съм Изкусителя на Суон. Неговият чирак; негово създание. Но му принадлежа повече, отколкото някога съм принадлежал на Бездната. И ще победя както нея… — той погледна към Доротея, — … така и агентите й.

Жената се обърна към Хари.

— Имате пистолет — рече тя. — Застреляйте тази гад. Подобно същество не бива да живее.

Хари погледна към гноящата ръка; към щракащите нокти: какви ли други гадости се криеха зад фасадата от плът?

— Застреляйте го — изкомандва жената.

Той извади пистолета от джоба си. Валентин като че ли се беше смалил след разобличаването му. Сега се облегна на стената с отчаяно изражение на лицето.

— Убий ме тогава — каза той на Хари. — Убий ме, щом толкова те отвращавам. Но Хари, умолявам те, не й давай Суон. Обещай ми го. Изчакай шофьорът да се върне и се отърви от тялото както намериш за добре. Само не й го давай!

— Не го слушайте — каза Доротея. — Той не обича Суон така, както го обичам аз.

Хари вдигна пистолета. Дори пред очите на смъртта Валентин не потрепна.

— Провали се, Юда — каза тя на Валентин. — Магьосникът е мой.

— Какъв магьосник? — попита Хари.

— Ами Суон, разбира се — отвърна безгрижно тя. — Колко магьосници има тук?

Хари отмести прицела от Валентин.

— Той е илюзионист, сама ми го казахте още в самото начало. Никога не го наричайте магьосник, ми казахте тогава.

— Не бъдете толкова педантичен — отвърна тя, като се опита с лек смях да прикрие грешката си.

Хари насочи пистолета към нея. Жената внезапно отметна глава назад, лицето й се сгърчи и тя издаде звук, какъвто, помисли си Хари, човешкият ларинкс не е способен да произведе. Звукът отекна в коридора и по стълбището, сякаш търсеше очакващото го ухо.

— Батърфийлд е тук — обяви Валентин с равен тон.

Хари кимна. В същия миг тя се озова до него с гротескно изкривено лице. Беше силна и бърза; внезапното сваляне на маската изненада Д’Амур. Чу Валентин да му казва да я убие преди да се е трансформирала. Трябваше му минутка, за да схване смисъла, което й бе достатъчно, за да впие зъби в гърлото му. Едната й леденостудена ръка се бе вкопчила в китката му; той почувства в нея сила, достатъчна да натроши костите му. Пръстите му започваха да изтръпват под хватката й и той успя единствено да натисне спусъка. Прогърмя изстрел. Дъхът на Доротея опари шията му. След това хватката й се отпусна и тя залитна назад. Куршумът бе пробил корема й.

Хари се отдръпна, за да види какво е сътворил. Пронизително виещото същество все още наподобяваше жената, в която може би се беше влюбил.

— Добре — каза Валентин, когато кръвта плисна по пода. — Сега вече ще се разкрие.

Думите му я накараха да поклати глава.

— Няма какво да се разкрива — рече тя.

Хари хвърли пистолета на пода.

— Господи — прошепна той, — това е тя.

Доротея изкриви лице. Кръвта продължаваше да се лее.

— Част от нея — отвърна тя.

— Винаги ли сте била заедно с тях? — попита Валентин.

— Разбира се, че не.

— Защо, тогава?

— Нямаше къде да отида… — каза тя с глас, който отслабваше с всяка изминала минута. — Нямаше в какво да вярвам. Само лъжи. Всичко е само лъжи.

— Затова се съюзихте с Батърфийлд?

— По-добре Ад, отколкото фалшив Рай.

— Кой ви научи на това? — промърмори Хари.

— А вие как мислите? — отговори тя, извръщайки погледа си към него. Макар силите да напускаха тялото й, очите й продължаваха да пламтят. — Свършен сте, Д’Амур. Вие и демонът, и Суон. Не остана никой, който да ви помага.

Въпреки презрението в думите й, Д’Амур не можеше просто да стои и да гледа как кръвта й изтича. Не обърна внимание на заповедта на Валентин да стои настрани и се приближи до нея. Но щом влезе в обсега й, жената се нахвърли яростно върху него. Ударът го заслепи за миг; той се стовари върху шкафа с картотеката, като го събори. Двамата се стовариха едновременно на земята; от шкафа се изсипаха хартии, от устата на Хари — ругатни. Смътно усещаше, че жената се движи покрай него към вратата, но бе твърде зает да се бори със световъртежа. Когато се освести, нея вече я нямаше, единствено по пода и вратата бяха останали кървави отпечатъци.

Портиерът Чаплин ревностно пазеше територията си. Сутеренът беше негово лично пространство, в което той събираше и сортираше офисните отпадъци, захранваше с гориво многообичната си пещ и четеше на глас любимите си откъси от Библията; и всичко това без да се страхува, че ще му попречат. Болните му черва не му позволяваха да спи дълго. Няколко часа през нощта, не повече, които допълваше с дремане през деня. Не беше чак толкова зле. В сутерена той намираше уединение, когато животът там горе ставаше твърде изморителен; а горещината понякога носи странни сънища.

И дали този тип в безличен костюм беше точно такъв сън? Ако не беше, как се беше озовал в сутерена, след като вратата беше заключена и резето бе дръпнато? Само не започна да задава въпроси на натрапника: нещо във втренчения поглед на мъжа му връзваше езика.

— Чаплин — каза човекът, без почти да мърда устни. — Искам да отвориш пещта.

При други обстоятелства сигурно щеше да грабне лопатата и да цапардоса непознатия по главата. Пещта беше неговото бебче. Познаваше по-добре от всеки друг капризите и редките й лоши настроения; обичаше като никой друг рева, който надаваше, когато беше доволна; не му допадаше собственическия тон на мъжа. Но бе изгубил всякаква воля за съпротива. Взе един парцал и отвори олющената врата, предлагайки на мъжа горещото й сърце така, както Лот бе предложил дъщерите си на непознатия в Содом.

Батърфийлд се усмихна на миризмата, която се разнесе от пещта. Чу как три етажа отгоре жената вика за помощ; и после, миг по-късно, изстрел. Беше се провалила. Така си и знаеше. Но животът й и без това нямаше значение. Изпращането й в апартамента не беше голяма загуба, щом имаше макар и незначителен шанс да успее да излъже пазителите на тялото. Щеше да му спести неудобството от пълномащабна атака, но нищо. Душата на Суон си струваше всички усилия. Той беше опетнил доброто име на Принца на лъжите. Затова щеше да страда така, както никой подъл магьосник не бе страдал. В сравнение с наказанието на Суон, Фаустовото щеше да е просто някакво неудобство, а Наполеоновото — приятна екскурзия.

Докато ехото от изстрела заглъхваше, той извади черната лакирана кутия от джоба на сакото си. Очите на портиера се бяха извили нагоре. Той също беше чул изстрела.

— Няма нищо — каза му Батърфийлд. — Разпали огъня.

Чаплин се подчини. Горещината в тесния сутерен бързо нарастваше. Портиерът започна да се поти; но не и посетителят. Той стоеше на около един фут от отворената врата на пещта и се взираше в яркостта с безизразно лице. Накрая кимна удовлетворено.

— Достатъчно — рече мъжът и отвори лакираната кутия. Чаплин си помисли, че зърва някакво движение в нея, сякаш бе напълнена догоре с личинки, но преди да има възможността да погледне по-отблизо, кутията й съдържанието й се озоваха в пламъците.

— Затвори вратата — каза Батърфийлд. Чаплин се подчини. — Можеш да ги наглеждаш, щом ти прави удоволствие. Те имат нужда от топлина. Така стават по-силни.

Той остави портиера на пост край пещта и се върна във фоайето. Беше оставил входната врата отворена и един дилър на дрога беше влязъл вътре заедно с клиента си, за да се скрият от студа. Двамата се пазаряха в сенките, докато дилърът не зърна адвоката.

— Не ми обръщайте внимание — каза Батърфийлд и тръгна нагоре по стълбището. Намери вдовицата на Суон на първата площадка. Не беше умряла още, но той бързо довърши делото, започнато от Д’Амур.

— Загазили сме — каза Валентин. — Чувам шум отдолу. Има ли друг изход оттук?

Хари седеше на пода, облегнат на преобърнатия шкаф, и се опитваше да не мисли за лицето на Доротея, когато куршумът я намери, и за съществото, което сега се нуждаеше от помощта му.

— Има пожарна стълба — рече той, — на гърба на сградата.

— Покажи ми — каза Валентин и се опита да го издърпа на крака.

— Махни си ръцете от мен!

Валентин се отдръпна, засегнат от безцеремонните думи.

— Съжалявам — рече той. — Може би не трябва да се надявам, че ще ме приемеш такъв, какъвто съм. Но въпреки това не губя надежда.

Хари не отговори нищо, просто се изправи сред разпръснатите доклади и снимки. Гаден живот имаше: шпиониране на прелюбодейци по поръчка на отмъстителните им съпруги; ровене в каналите за изчезнали деца; поддържане на отношения с боклуци, защото те винаги изплават на повърхността, а всичко останало потъва. Едва ли душата на Валентин можеше да бъде по-мръсна.

— Стълбата е на края на коридора — рече той.

— Все още можем да измъкнем Суон оттук — каза Валентин. — Да му осигурим прилично кремиране… — Фикс-идеята на демона да запази честта и достойнството на покойния си господар някак си действаше успокояващо. — Но се нуждая от помощта ти, Хари.

— Ще ти помогна — отвърна детективът, като избягваше да поглежда към съществото. — Само не очаквай от мен любов и привързаност.

Ако беше възможно да се чуе усмивка, значи Хари чу точно това.

— Те планират да приключат с нас преди разсъмване — каза демонът.

— Не остана много време.

— Може би около час — отвърна Валентин. — Но той е достатъчен. Във всички случаи е достатъчен.

Звукът на пещта успокояваше Чаплин; буботенето и потракването му бяха познати колкото оплакванията на собствените му черва. Но зад вратата се надигаше някакъв друг звук, подобен на който не беше чувал досега. Той пораждаше в съзнанието му глупави образи: на смеещи се прасета; на стъкло или бодлива тел, дъвкани със зъби; на танцуващи по пода копита. Колкото повече се усилваха звуците, толкова по-голяма ставаше тревогата му, но когато отиде до вратата на сутерена, за да повика помощ, тя се оказа заключена; ключът го нямаше. И на всичкото отгоре светлината угасна.

Той се опита да си спомни някоя молитва…

— Пресвета Марийо, Майко Божия, спаси нас грешните и ни помогни в час на изпитание… — И млъкна, когато някакъв глас доста ясно се обърна към него:

— Майкълмас.

Със сигурност беше майка му. И нямаше никакво съмнение откъде се чуваше гласът й. Той идваше от пещта.

— Майкълмас — рече настоятелно тя, — нима ще ме оставиш да се сваря тук?

Беше невъзможно, разбира се, тя да се намира там от плът и кръв; от смъртта й бяха изминали тринайсет години. Може би някакъв призрак? Той вярваше в призраци. Беше се случвало да ги вижда — хванати за ръце, те влизаха и излизаха от кинотеатрите на Четирийсет и втора улица.

— Отвори, Майкълмас — каза майка му с онзи специален тон, който използваше, когато имаше някакъв подарък за него. Той се приближи до вратата като добро дете. Никога досега не бе усещал такава горещина да лъха от пещта; можеше да почувства мириса на подпалените косъмчета на ръцете си.

— Отвори вратата! — каза пак майка му. Не можеше да й се възпротиви. Въпреки изпепеляващо горещия въздух, той посегна към дръжката.

— Шибаният портиер — каза Хари и изрита силно запечатаната врата към пожарната стълба. — Тази врата трябва непрекъснато да стои отключена. — Той дръпна силно веригите, които бяха увити около дръжките. — Ще трябва да слезем по стълбището.

От дъното на коридора зад гърбовете им се разнесе шум; по тръбите на отоплението се разнесе рев, от който старите радиатори завибрираха. Точно в този миг долу в сутерена Майкълмас Чаплин се подчиняваше на майка си и отваряше вратата на пещта. И когато пламъкът блъвна в лицето му, писъкът му се извиси до третия етаж, последван от трясъка на отварящата се врата на сутерена.

Хари погледна към Валентин, моментално забравил за отвращението си.

— Няма да слизаме по стълбите — каза демонът.

Воят, тракането и крясъците ставаха все по-силни. Каквото и да се беше родило в сутерена, очевидно се развиваше бързо.

— Трябва да намерим нещо, с което да разбием вратата — каза Валентин.

Хари трескаво прехвърляше наум предметите в съседните офиси, търсейки инструмент, който да е достатъчно здрав, че да направи впечатление или на вратата към пожарната стълба, или на масивната верига, с която беше вързана. Но не се сети за нищо полезно: само пишещи машини и шкафове.

— Мисли, човече — каза Валентин.

Хари продължи да рови в паметта си. Трябваше му някакъв здрав и тежък инструмент. Лост, чук… Брадва! На долния етаж се намираше офисът на един агент на име Шапиро, който представляваше изключително порноактьори, една от които предишния месец се беше опитала да му пръсне топките. Не успя, но един ден той се хвалеше на стълбите, че си е купил най-голямата брадва, която е успял да намери, и с удоволствие би резнал главата на всеки клиент, който се опита да го нападне.

Суматохата долу утихваше. Надигащата се тишина беше по притеснителна от предхождащата я врява.

— Не разполагаме с много време — рече демонът.

Хари го остави при овързаната с вериги врата и хукна към стълбището.

— Можеш ли да довлечеш Суон тук? — извика той тичешком на Валентин.

— Ще се постарая.

Когато Хари стигна до стълбището, долу заглъхваха последните звуци. При връщането му на обратно замлъкнаха съвсем. Вече нямаше как да разберат колко близо се намира врагът. На долния етаж? Зад съседния ъгъл? Опитваше се да не мисли за това, но разтревоженото му въображение съживяваше всяка сянка и неосветено ъгълче.

Успя да слезе по стълбите без инциденти и се прокрадна до офиса на Шапиро по сумрачния коридор на втория етаж. Беше изминал половината разстояние, когато чу тихо съскане зад гърба си. Погледна през рамо, готов да побегне. Един от радиаторите не беше издържал на прекомерната температура и налягане и бе започнал да изпуска съскаща пара. Хари изчака сърцето му да се върне от гърлото в гърдите и забърза към вратата на Шапиро, като се молеше наум приказките на мъжа за брадвата да не се окажат просто хвалби. Иначе с тях беше свършено. Офисът беше заключен, разбира се, но той разби с лакът матовото стъкло на вратата, вмъкна се вътре и напипа ключа на лампата. Стените бяха покрити със снимки на секс-богини, но те изобщо не привлякоха вниманието на Хари — паниката му нарастваше с всяка секунда, прекарана тук. Той несръчно започна да претърсва офиса, като в нетърпението си събаряше мебелите. Но от брадвата на Шапиро нямаше и следа.

Отдолу отново се надигна шум. Пропълзя по стълбите и коридора и намери Хари — неземна какофония като онази, която беше чул на Осемдесет и трета улица. Зъбите му изскърцаха; нервът в болния му кътник отново започна да пулсира. Какво означаваше тази музика? Че приближават?

Отчаян, Хари отиде до бюрото на Шапиро, за да провери дали мъжът няма нещо друго, което би могъл да използва, и там намери брадвата, затъкната в процепа между бюрото и стената. Измъкна я от скривалището й. Беше голяма, точно както се беше хвалил Шапиро, тежестта й придаде на Хари увереност, каквато не бе изпитвал от доста време. Той се върна в коридора. Струята пара от пропуканата тръба беше станала по-плътна. През свистенето й чу, че концертът гърми с нова сила. Печалният вой се надигаше и спадаше, накъсван от някаква вяла перкусия.

Хари премина храбро през облака от пара и забърза към стълбището. Когато кракът му стъпи на първото стъпало, музиката сякаш се вкопчи във врата му и прошепна в ухото му: „Слушай“. Нямаше никакво желание да слуша; музиката беше отвратителна. Но докато се бе разсеял от търсенето на брадвата, тя някак си бе успяла да намери пролука в черепа му. И сега изцеждаше всичката сила от крайниците му. За секунди брадвата започна да му се струва като непосилен товар.

— Ела долу — примамваше го музиката, — ела долу и се присъедини към оркестъра.

Макар да се опитваше да формулира елементарната дума „не”, музиката му влияеше все по-силно с всяка следваща нота. Той започна да долавя мелодии във врещенето; продължителни, витиевати мотиви, от които кръвта му ставаше вяла, а мислите — идиотски. Хари смътно осъзнаваше, че остави ли се на властта на музиката, ще получи от нея не удоволствие, а само болка и отчаяние. И въпреки това по никакъв начин не успяваше да се отърси от този делириум. Краката му последваха зова на тръбите. Забрави за Валентин, Суон и желанието за бягство, и вместо това започна да слиза по стълбите. Мелодията стана още по-заплетена. Вече се чуваха гласове, които пееха нестройно песен на някакъв непознат език. Някъде отгоре се чу глас, който викаше името му, но Хари пренебрегна призива. Музиката го привлече още по-надолу и когато се спусна до следващата поредица стъпала, той най-после видя музикантите.

Те се оказаха по-живописни, отколкото си ги бе представял. По-барокови на вид (дългокоси, многоглави); с доста особена украса (одрана кожа по лицата; рунтави задници); и, колкото успяваше да види със замъгления си поглед, чудовищно изобретателни в избора си на инструменти. И то какви инструменти! Байрон беше там, в излъсканите му до бяло кости бяха пробити дупки; пикочният му мехур и белите дробове, които стърчаха през прорези в тялото, изпълняваха функциите на въздушни резервоари за гайдаря. Беше разположен с главата надолу в скута на музиканта и дори в момента свиреха на него — алвеолите се издуваха, главата с отрязан език издаваше свистящи тонове. До него се бе отпуснала Доротея, която също бе претърпяла трансформация; червата й бяха опънати между разкрачените й крака във формата на някаква порнографска лира; гърдите й бяха използвани за барабани. Имаше и други инструменти, хора, които бяха дошли от улицата и бяха станали плячка на оркестъра. Дори Чаплин беше там; голяма част от плътта му бе изгоряла и сега свиреха с безразличие на гръдния му кош.

— Не мислех, че сте любител на музиката — каза Батърфийлд, дръпна от цигарата си и му се усмихна. — Оставете брадвата и се присъединете към нас.

Думата брадва напомни на Хари за тежестта в ръцете му, макар че, омаян от мрежата на музикалните тактове, не можеше да се усети какво означава тази тежест.

— Не се страхувайте — каза Батърфийлд, — лично вас в нищо не ви обвиняваме и не таим злоба.

— Доротея… — каза Хари.

— Тя също беше невинна — отвърна адвокатът, — докато не й показахме някои неща.

Хари погледна към тялото на жената; към ужасните неща, които бяха направили с него. Видът им го накара да затрепери и изведнъж музикалните нишки, които го държаха в плен, внезапно отслабнаха: отмиха ги напиращите сълзи.

— Оставете брадвата — повтори Батърфийлд.

Но звукът на концерта вече не можеше да се мери с мъката, която се натрупваше в гърдите му. Батърфийлд като че ли съзря промяната в очите му; там се зараждаха отвращение и гняв. Адвокатът пусна недопушената цигара на пода и даде знак на оркестъра да спре.

— Значи избираме смъртта? — попита той, но Хари вече се беше засилил към него, слизайки по последните три стъпала. Вдигна брадвата и замахна към адвоката, но пропусна. Острието заора в мазилката на стената, пропускайки с около един фут мишената си.

Избликът на насилие накара музикантите да захвърлят инструментите си и да хукнат през фоайето, влачейки пешовете на палтата си в кръв и мръсотия. Хари ги зърна с крайчето на окото си. В сенките зад ордата се виждаше още една фигура, по-голяма и от най-големия призован тук демон, и от нея се разнесе глух и мощен удар, като от парен чук. Хари се опита да разбере какъв е този звук или каква е тази фигура, но не успя. Нямаше време за любопитстване; демоните почти го бяха достигнали.

Батърфийлд се огледа, за да окуражи атаката им, и Хари улови точно този момент, за да замахне отново с брадвата. Ударът попадна в рамото на Батърфийлд и отсече ръката му. Адвокатът изпищя и по стената плисна кръв. Но време за трети удар нямаше. Демоните вече протягаха ръце към него със смъртоносни усмивки на лицата.

Хари се обърна към стълбището и хукна нагоре, като взимаше наведнъж по две, три и четири стъпала. Батърфийлд продължаваше да пищи; от горната площадка Хари чу гласа на Валентин, който го викаше по име. Не му стигаше нито време, нито дъх, за да отговори.

Преследваха го по петите, съпровождани от ръмжене, викове и пляскане на криле. А зад всичко това се чуваше грохотът от стъпките на парния чук, който приближаваше подножието на стълбището, и този звук бе много по-страховит от глъчта на берсерките зад гърба му. Този звук проникваше в корема му; в червата, и биеше ритмично и неумолимо, като сърцето на самата смърт.

На площадката на втория етаж той чу някакви жужащи звуци зад гърба си и се обърна, за да види как някакъв молец с човешка глава и размерите на лешояд пикира над него. Хари го посрещна с брадвата и го посече. Отдолу се разнесе възбуден вик, когато молецът се затъркаля по стъпалата, размахвайки крилете като гребла. Детективът се затича нагоре — там, където стоеше Валентин и се ослушваше. Не го вълнуваше глъчта, нито виковете на адвоката, а парния чук.

— Докарали са Рапари — каза Валентин.

— Раних Батърфийлд.

— Чух. Но това няма да ги спре.

— Все още можем да съсечем вратата.

— Мисля, че твърде много закъсняхме, приятелю.

— Не! — Хари се втурна покрай Валентин към вратата. Демонът се беше отказал от опитите да завлече тялото на Суон до вратата и беше облегнал магьосника по средата на коридора със скръстени на гърдите ръце. В някакъв тайнствен прощален ритуал беше поставил на краката и главата на Суон смачкани хартиени чаши, а устните му бе покрил с мъничко цветче-оригами. Хари се спря за миг, за да се изуми отново от приветливостта на лицето на Суон, след което изтича до вратата и се зае да разсича веригите. Щеше да отнеме доста време. От ударите повече страдаше брадвата, отколкото стоманените брънки. Но той не се отказваше. Това бе единственият им път към спасението, като не се броеше възможността да скочат от прозореца и да се пребият до смърт. Реши, че ще постъпи точно така, ако не му остане друг изход: ще скочи и ще умре, но няма да се превърне в тяхна играчка.

Продължи да удря по веригите, докато ръцете му не изгубиха чувствителността си. Това бе изгубена кауза; веригите не помръдваха. Отчаянието му се засили още повече, щом чу вика на Валентин — силен, жалостив вопъл, на който Хари не можеше да не реагира. Той заряза вратата и се върна обратно при стълбището, преминавайки покрай тялото на Суон.

Демоните се бяха скупчили около Валентин, като оси около захарна пръчка, и го разкъсваха на части. Той успя за кратко да се отърве от яростните им нападения и тогава Хари видя разпарцаливената му човешка маска и кървавата истина, която проблясваше отдолу. Беше също толкова зловещ, колкото и нападателите му, но въпреки това Хари му се притече на помощ, не само за да го спаси, но и за да посече демоните.

Свистящата брадва си проправяше път, като отблъскваше нападателите назад по стълбите с отсечени крайници и разбити муцуни. Но кръв нямаше. От разсечения търбух на един се изсипаха хиляди яйца, от разбитата глава на друг се родиха мънички змиорки, които изпълзяха на тавана и се прилепиха към него с мъничките си устица. В схватката Хари изгуби от очи онзи, на когото се беше притекъл на помощ, и забрави за него, докато не чу отново стъпките на парния чук. Спомни си изражението на лицето на Валентин, когато той бе изрекъл името на това същество. Беше го нарекъл „Рапари” или нещо такова.

В мига, в който думата в съзнанието му придоби форма, се появи и самият Рапари. Той не приличаше по нищо на събратята си: нито крила, нито грива, нито суета. Като че ли дори не притежаваше плът, а сякаш беше изкован от умел ковач, с двигател, който се нуждаеше единствено от огромна злоба, за да работи.

При появата му всички останали се оттеглиха, като оставиха Хари на върха на стълбището сред купчина яйца. Съществото вървеше бавно, шестте му крайника се движеха в плавна синхронизирана последователност, като пробиваха стените на стълбището, за да може да се издърпва нагоре. Напомняше на човек с патерици, който ги изтласква напред и след това прехвърля върху тях тежестта на тялото си. Но в бумтенето на туловището му нямаше нищо инвалидно; в единственото бяло око на сърповидната му глава не се забелязваше и сянка от болка.

Хари си мислеше, че познава отчаянието, но се оказа, че е бъркал. Едва сега усети пепелявия му вкус в устата си. Оставаше му единствено прозорецът. Това и земята-спасителка. Той заряза брадвата и се отдалечи от стълбището.

Валентин се оказа в коридора. Не беше умрял, както смяташе Хари. Целият в рани, той стоеше на колене пред тялото на Суон. Сигурно моли за прошка мъртвия си господар, помисли си Д’Амур. Но не, не беше само това. Валентин държеше в ръката си запалката и подпалваше някаква свещ. После, мърморейки някакви заклинания, поднесе свещта към устата на магьосника. Оригамито се запали. Пламъците му бяха странно ярки и се разпространиха със свръхестествена бързина по лицето на Суон, а след това и по тялото му. Валентин се изправи с усилие на крака, отблясъците от пламъците осветиха израненото му тяло. Когато кремацията започна, той намери достатъчно сили да сведе глава, но после раните му го надвиха. Той падна на земята и застина неподвижно. Хари гледаше как пламъците се разгарят. Очевидно тялото бе залято с бензин или нещо подобно, защото златистозеленият огън се развихри за секунди.

В този миг нещо го сграбчи за крака. Хари наведе глава и видя демон с цвят на презрели малини, който все още не беше изгубил апетит. Езикът му се беше омотал около пищяла на Хари, а ноктите му се протягаха към слабините му. Нападението накара детектива да забрави за кремацията и за Рапари. Наведе се, за да откъсне с голи ръце езика, но той се оказа твърде хлъзгав и осуети опитите му. Демонът го обгърна с крайниците си и започна да се катери по тялото му, а детективът залитна назад.

Увлечени в борба, двамата паднаха на пода и се затъркаляха по коридора, встрани от стълбището. Двубоят бе почти равностоен: отвращението на Хари можеше да се мери по сила с ентусиазма на демона. Притиснат към пода, той изведнъж се сети за Рапари; приближаването му отекваше по дъските на пода и стените.

Съществото най-после изкачи стъпалата и бавно извърна глава към погребалната клада на Суон. Дори от разстояние Хари успя да види, че последният опит на Валентин да унищожи тялото на господаря си се беше провалил. Огънят едва бе започнал да поглъща тялото на Суон. Все пак щяха да успеят да го докопат.

Вперил поглед в Рапари, Хари бе забравил за непосредствения си противник и демонът напъха края на пипалото си в устата му. Гърлото му се напълни с някаква противна течност; усети, че се дави. Отвори широко уста, захапа силно органа и го прекъсна. Демонът не изкрещя, а изхвърли във въздуха струи горещи екскременти от порите на гърба си и се оттегли. Докато пълзеше настрани, Хари изплю парчето. След това погледна отново към огъня.

Всичките му грижи бяха забравени при вида на случващото се.

Суон се беше изправил.

Гореше от главата до петите. Косата му, дрехите, кожата. Нямаше и частица от тялото му, която да не пламтеше. Но въпреки това той стоеше изправен и протягаше ръце, за да поздрави публиката си.

Рапари се спря. Застана на два ярда от Суон абсолютно неподвижно, сякаш беше хипнотизиран от някакъв изумителен номер.

Хари видя как на стълбището се появява друга фигура. Това беше Батърфийлд. Чуканчето от ръката му бе грубо превързано; един демон подкрепяше изкривеното му тяло.

— Угаси пламъка — нареди адвокатът на Рапари. — Не е толкова трудно.

Съществото не помръдна.

— Хайде — настоя Батърфийлд. — Това е просто някой от неговите трикове. Проклет да си, той е мъртъв! Това е просто фокус.

— Не е — каза Хари.

Батърфийлд се обърна към него. Адвокатът и преди му бе изглеждал безцветен, но сега беше толкова пребледнял, че съществуването му очевидно беше под въпрос.

— Какво знаеш за това? — попита той.

— Не е фокус — каза Хари. — Това е магия.

Суон като че ли чу думата. Миглите му потрепнаха и се вдигнаха, той бръкна бавно в сакото си и със замах измъкна една носна кърпичка. Тя също пламтеше. И също не изгаряше. Когато я тръсна, от гънките й излетяха мънички ярки птички. Рапари беше като омагьосан от фокуса. Погледът му проследи полета на илюзорните птички, които се издигнаха към тавана и там се разтвориха във въздуха. В този миг Суон направи крачка напред и прегърна машината.

Тя веднага се запали от огъня му, пламъците обхванаха размаханите й крайници. Рапари се опита да се освободи от обятията на магьосника, но без успех. Суон се притисна към него като към отдавна изгубен брат и не го пусна, докато съществото не започна да се съсухря от горещината. На Хари му се стори, че огънят погълна Рапари мигновено, за части от секундата, но нямаше как да е сигурен. Времето, както при най-ефектните изпълнения на илюзионисти, сякаш беше спряло. Дали беше продължило една минута? Две минути? Пет? Никога нямаше да разбере. Нито пък го интересуваше. Недоверчивостта е за страхливците, а съмнението е сигурен начин да се оставиш да ти счупят гръбнака. Беше доволен, че може да гледа, без да е сигурен дали Суон е жив или мъртъв, дали птиците, огънят, коридорът или дори самият той — Хари Д’Амур — са истински или илюзии.

Накрая Рапари изчезна. Хари се изправи. Суон също стоеше прав, но прощалното му представление очевидно беше свършило.

Провалът на Рапари попари смелостта на ордата. Всички се разбягаха, като оставиха Батърфийлд сам на стълбището.

— Това няма да бъде забравено или простено — каза той на Хари. — За теб няма да има покой. Никога. Аз съм твой враг.

— Надявам се да е така — отвърна Хари.

Той погледна назад към Суон, давайки възможност на Батърфийлд да отстъпи. Магьосникът отново беше легнал на пода. Очите му бяха затворени, ръцете — скръстени на гърдите. Сякаш изобщо не беше помръдвал. Но огънят вече взимаше своето. Кожата на Суон започна да се издува на мехури, дрехите започнаха да пушат и да се превръщат в сажди. На огъня му трябваше доста време, докато се справи с тялото, но накрая превърна човека в пепел.

Навън отдавна се беше зазорило, но беше неделя и Хари знаеше, че днес клиенти няма да има. Никой нямаше да му попречи да събере останките; да натроши костите и да ги изсипе заедно с прахта в найлонова торбичка. След това щеше да излезе и да си намери някой док или мост, откъдето да хвърли Суон в реката.

Когато огънят свърши работата си, от магьосника беше останало съвсем малко — и то дори смътно не напомняше за човек.

Съществата се появиха и си отидоха; това беше някаква магия. А междувременно? Имаше преследвания и фокуси; ужаси, маски. Случайни радости.

Имаше дори място за радост; ах! това също беше магия.