Крес

Глава четиридесет и трета

Крес стоеше отстрани до лабораторната маса и стискаше един портскрийн, а в това време доктор Ърланд държеше странен инструмент до лицето на Трън и с тънък лъч светеше право в зениците му.

Докторът изсумтя и поклати глава с разбиране.

— Ммм-хъммм — провлече той и смени настройките на инструмента, така че най-отдолу се включи една зелена лампичка. — Мм-хъм — повтори той и се премести на другото око. Крес се наведе по-близо, но не можа да види нищо, което да оправдае това замислено мънкане.

Инструментът в ръцете на доктора издаде няколко щраквания и той взе портскрийна от ръцете на Крес. Кимна към екрана и пак й го подаде. Тя погледна и видя, че странният инструмент прехвърляше куп неразбираеми диагнози.

— Ммммм-хъмммм.

— Ще спрете ли да хъмкате, че да ми кажете какво не ми е наред? — тросна се Трън.

— Търпение — каза докторът. — Зрителната система е деликатна и една неправилна диагноза може да се окаже пагубна.

Трън скръсти ръце.

Докторът пак смени настройките на инструмента си и направи нов преглед на очите на Трън.

— Както и предполагах — каза той. — Остро нараняване на зрителния нерв, вероятно в резултат на травма на главата. Хипотезата ми е, че ударът по главата по време на падането на сателита е предизвикал вътрешен кръвоизлив, който е довел до повишаване на налягането върху зрителния нерв и…

Трън махна с ръка и отмести встрани инструмента на доктора.

— Можете ли да ми оправите очите?

Доктор Ърланд изпухтя и остави инструмента върху шкафовете, разположени по дължината на лечебницата на Рампион.

— Разбира се — каза той обидено. — Първата стъпка ще бъде да вземем костен мозък от илиачния гребен на тазобедрената кост. От него ще мога да събера хемопоетични стволови клетки, които ще използваме, за да направим разтвор за външно прилагане в окото. С времето стволовите клетки ще заместят наранените ганглии в ретината и ще осигурят клетъчни мостове между откъснатите…

— Ла-ла-ла-ла-ла, добре, разбрах — каза Трън и си запуши ушите. — Моля ви само не казвайте пак онази дума.

Доктор Ърланд повдигна вежди.

— Клетъчни? Хемопоетични? Ганглии?

— Последната. — Трън изкриви физиономията си. — Бляк!

— Господин Трън, да не би да сте гнуслив? — докторът го погледна навъсено.

— Тези чудеса в окото направо ме плашат. Както и операцията на тазобедрената кост. Нали можете да ме приспите за тази част, а? — Той легна на масата за прегледи. — Действайте бързо.

— Местната упойка ще бъде достатъчна — каза Ърланд. — Дори имам нещо в моята аптечка, което ще свърши работа. Но въпреки че ще можем да извадим костен мозък още днес, не разполагам с нужните инструменти да отделя стволовите клетки и да направя разтвора за инжектиране.

Трън се изправи полека.

— Значи… не можете да ме оправите, така ли?

— Не и без подходяща лаборатория.

— Добре. — Трън се почеса по брадата. — Ами какво ще кажете, ако прескочим цялата тази работа със стволовите клетки и разтворите за инжектиране и направо да ми смените очните ябълки с някакъв вид киборгски протези, а? Мислих си колко полезно би било да си имам рентген в очите и трябва да си призная, че идеята все повече ми се нрави.

— Хм. Прав сте — Ърланд огледа Трън над очилата си. — Това ще е къде-къде по-просто.

— Наистина ли?

— Не.

Трън се нацупи.

— Поне вече знаем какво не е наред — обади се Крес, — а също и че е поправимо. Все ще измислим нещо.

Докторът й хвърли един поглед, после се извърна и се зае да подрежда шкафовете в лечебницата с приборите, които бяха взели от хотела. Той като че се стараеше да скрие емоциите си и да го води единствено професионалното любопитство, но на Крес й се стори, че докторът не го е грижа много за Трън.

А от друга страна, чувствата му към нея бяха загадка. Той не я бе погледнал в очите ни веднъж, откакто бяха напуснали хотела, и Крес подозираше, че мъжът се срамува от цялата афера с купуването на лунните щитове заради кръвта им. И той имаше основания да се срамува. Но въпреки че вече бяха на една страна, тя все още не му бе простила за начина, по който се бе отнесъл с нея и с още безброй други като нея. Като с говеда на търг.

Не че някога беше виждала търг на говеда.

Ако трябваше да е честна пред себе си, Крес не знаеше какво да мисли за по-голямата част от екипажа на Рампион. След като бе видяла как Вълка изригна в ярост в хотела, тя всячески се стремеше да го избягва. Като знаеше за избухливия му нрав и на какво е способна природата му, космите по врата й се изправяха всеки път, когато живите му зелени очи срещаха нейните.

Това че Вълка не бе продумал, откакто отлетяха от Африка, с нищо не помагаше. Когато всички обсъждаха опасността от оставането им в орбита, докато Крес възстанови системата си, с която да ги скрие от радарите, Вълка се бе свил самотен в ъгъла на пилотската кабина, загледан с празен поглед в пилотското кресло.

В момента, когато Синдер предложи да отлетят някъде в близост до Ню Бейджин, докато решат какво да предприемат по-нататък, Вълка се разхождаше в кухнята, гушнал консерва с домати.

Когато накрая кацнаха в мрачната пустош из северните сибирски райони в Източната република, Вълка легна на една страна на долното легло в една от каютите, заровил лице във възглавницата. Крес си помисли, че това е неговото легло, но Трън я информира, че било на Скарлет.

Разбира се, Крес му съчувстваше. Всички виждаха, че е съсипан от загубата на Скарлет. Но сега тя се страхуваше още повече от него. Енергията на Вълка беше като тиктакаща бомба, която всеки миг можеше да избухне.

А там беше и Хиацинт Глина, някогашният страж на Сибил, който прекарваше по-голямата част от времето си в самодоволно мълчание. Когато отваряше устата си, от нея обикновено излизаше нещо грубо и хапливо. И при все че сега беше взел тяхната страна, Крес не можеше да спре да мисли за всичките пъти, в които беше водил господарката Сибил на сателита й. Години наред стражът е знаел за заточението й, но не бе направил нищо, за да й помогне.

Да не забравяме и дроида с нейното господарю това, господарю онова и Бихте ли желали да ви измия краката и да ви разтрия, господарю? А може би след това…

— Капитане!

Крес се наежи, като чу превзетия писък, след който в лечебницата изпърха някакво синьо петно, хвърли се връз Трън и едва не го повали от масата. Той изгрухтя:

— Какво…

— Прекрасно е! — викна дроидът. — Направо фантастично! Това е най-хубавият подарък, който някой някога ми е подарявал, а ти си най-добрият капитан в цялата необятна галактика! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! — Андроидът се хвърли върху Трън и взе да обсипва с целувки лицето му, без да обръща внимание на опитите му да се измъкне назад по масата.

Крес застиска портскрийна дотогава, докато ръцете й взеха да треперят.

— Ико, остави го да диша — каза Синдер от вратата, където тъкмо се появи.

— Да, извинявай! — Андроидът грабна лицето на Трън и залепи още една силна целувка на устата му и чак тогава се дръпна.

Челюстта на Крес я заболя да си стиска зъбите.

— Ико? — попита Трън.

— Самата тя! Как изглеждам? — Тя зае поза, после начаса се разсмя. — Ох… исках да кажа… ах, можеш да ми се довериш — изглеждам великолепно! Освен това проверих каталога на производителя — мога да имам до четиридесет различни цвята на очите! Металиково златистото ми допада, но ще видим. Модните тенденции се менят толкова бързо.

— Радвам се, че ти харесва. — Трън взе да се отпуска и се усмихна. — Но щом ти си тук, кой тогава управлява кораба?

— Просто смених чиповете — обади се Синдер. — На Дарла й беше все едно. Спомена нещо като „Каквото обича господарят“. — Синдер се престори, че повръща. — Освен това изтрих някои неща от програмата й. Да се надяваме, че вече няма да се тревожи за нарушаването на законите.

— Ах, колко обичам корабите си! — рече Трън. — Дарла, горе ли си?

— На вашите услуги, капитан Трън — от говорителите на тавана се чу нов глас — необичайно автоматизиран в сравнение с жизнените нотки в гласа на Ико. — Радвам се, че мога да ви служа в качеството си на новата система за автоматичен контрол и ще се постарая да гарантирам сигурността и удобствата на екипажа.

— О! — Трън сияеше. — Обичам я!

— Когато свършиш с прегледа — каза Синдер и наклони глава към вратата, — ела в товарното. Трябва да обсъдим доста неща.

След няколко минути екипажът на Рампион се бе събрал вече в товарното отделение. В средата на пода със скръстени крака седеше Ико, хипнотизирана от собствените си боси пръсти. Доктор Ърланд беше изнесъл от лечебницата малкия стол на колелца, за да седне на него — Синдер си мислеше, че заради възрастта и късите си крака той нямаше да може да се покачи на някоя от щайгите без чужда помощ. Вълка се подпираше на вратата на пилотската кабина, раменете му бяха увиснали, беше пъхнал ръце в джобовете си, а под очите му имаше тъмни кръгове. Точно срещу него Хиацинт стоеше опрян на стената до коридора, който водеше към кухнята и каютите. Беше извърнат настрани, като че не си даваше труд да дари Синдер с повече от половината си внимание.

Синдер се покашля и застана пред тях и пред големия нетскрийн, вграден в стената на товарното.

— След четири дни е кралската сватба — подхвана тя. — И според мен… надявам се… всички сме на едно мнение — не бива да позволяваме на Левана да стане императрица на Републиката. Коронацията й ще има юридическа сила, която лесно няма да може да бъде отменена, а такава власт в ръцете на кралицата… е, разбирате ме. — Тя потърка с ботушите си по металния под. — Предишният ни план беше да прекъснем сватбата и да опитаме публично да детронираме Левана, докато тя е тук на Земята. Но доктор Ърланд ме убеди, че това нищо няма да промени. Тя може и да не стане императрица сега, но докато хората на Луна продължават да я наричат своя кралица, Левана няма да спре да тормози Земята. И така, аз мисля, че единственият начин да се отървем от кралицата, е да отидем на Луна и да убедим хората да се надигнат срещу нея… и да короноват нов монарх. — Синдер сякаш се поколеба, а очите й стрелнаха Хиацинт. После продължи: — И мисля… че ако успеем да се справим… знам начин да стигнем там, без да ни разкрият.

— Добре, госпожице Потайна. — Трън почука с пръчката си по пластмасовата щайга. — Какъв е новият план?

Синдер огледа стаята и вдигна брадичка.

— Започва с отвличането на младоженеца.

Трън спря да почуква с пръчката и стаята утихна. Крес стисна устни и се осмели да огледа лицата на останалите от екипажа, но те до един изглеждаха озадачени.

Ръката на Ико се стрелна нагоре.

— Кажи, Ико.

— Това е най-страхотната идея на света! Аз участвам!

Напрежението се поразсея и Синдер дори се засмя.

— Дано всички мислят така, защото за тази работа ще ми трябва помощта ви. Ще ни трябват средства, сватбени покани и костюми… — Тя разтърси глава, за да пропъди замаяния поглед, който се бе настанил в очите й. — Но в момента най-големият ни проблем е да намерим начин как да определим местонахождението на Каи, щом веднъж влезем в двореца. Не успях да открия нищо за проследяването на идентификационния му чип. Императорската стража явно добре си гледа работата и държи на разстояние преследвачите и убийците.

Крес се наведе напред.

— Защо да не използваме номера на Тан Каору?

Те извърнаха очи към нея и тя незабавно потъна назад.

— Какво е това? — попита Синдер.

— Ами номерът за проследяване на император Каито, 0089175004. Според профила в мрежата мъжът е дворцов страж на име Тан Каору, но това е само за прикритие. В действителност това е идентификационният номер, с който императорската охрана следи Негово Величество. Аз от години го използвам, за да проверявам местонахождението му.

— Ама сериозно ли? И как си успяла да го научиш?

С пламнало лице Крес отвори уста, но си даде сметка, че обяснението ще бъде дълго и скучно, и замълча.

— Няма значение — каза Синдер, като потърка слепоочията си. — Стига да си сигурна, че е той.

— Сигурна съм.

— Тогава значи… отлично. Номер 008… Ико, запамети ли го?

— Да.

— Благодаря, Крес.

Крес въздъхна.

Синдер потърка ръце.

— Ето каква беше идеята ми. Крес, ти имаш грижата да обезвредиш охранителната система на двореца. Вълк, ти ще я прикриваш.

Крес вдигна рязко глава и погледът й се сблъска с този на Вълка. Тя се сви до Трън. Последното нещо, за което си мечтаеше, беше да я сложат в екип с Вълка. Наистина, Синдер и Трън явно му вярваха, но доколко в действителност познаваха мъжа, който едва не бе удушил Синдер в хотела, който бе вил като диво животно, който е бил създаден, за да убива хора по най-ужасния и безпощаден начин?

Но явно никой не забеляза страха й, ако пък го бяха забелязали, не му обърнаха внимание.

— Междувременно — продължи Синдер, — аз и Ико ще проследим Каи и ще го убедим да тръгне с нас. Ще се срещнем на един от покривите, откъдето Хиацинт ще ни вземе с кораб, преди да се усетят какво става. Поне такава е идеята ми. — Тя затъкна един кичур зад ухото си. — Но пак ни остава един важен проблем. Няма да мога да се вмъкна вътре нито с гостите, нито с персонала, нито с медиите. Лесно ще ме познаят. Въпросът е как да вляза в двореца, без да ме забележат?

— Бих могла да отида без теб? — предложи Ико.

— Каи не те познава — поклати глава Синдер. — Ако искаме да го накараме да ни повярва, мисля… мисля, че аз трябва да отида.

Хиацинт се изсмя — първият звук, който издаде, но Синдер не му обърна внимание.

Крес прехапа устни, а другите почнаха да дават предложения. Синдер можеше да се маскира като човек от медиите? Да се покатери по задната стена? Да се скрие в огромен букет цветя?

Почервеняла до ушите от притеснение, Крес се насили да отвори уста:

— Ами какво ще кажете за… — Крес млъкна, тъй като тозчас всички се извърнаха към нея.

— Какво? — попита Синдер.

— Ами… аварийните тунели?

— Аварийните тунели?

Крес задърпа косата си — искаше й се да беше по-дълга, че да може да си играе с нея, да я върти, да я връзва на възли, за да успокои вълнението си. Но косата й беше вече къса. Къса, лека, освобождаваща и всички се взираха в нея. По ръцете я полазиха тръпки.

— Тунелите под двореца. Когато го построили след войната, те прокопали тунелите, за да свържат двореца с противорадиационните убежища и тайните квартири. В случай на нова атака.

Синдер хвърли поглед към нетскрийна.

— Нито една от схемите, които видях, не споменава нищо за никакви аварийни тунели.

— Ако всички знаеха за тях, нямаше да са много безопасни.

— А ти откъде… — Синдер замълча. — Както и да е. Сигурна ли си, че все още стоят?

— Разбира се, че стоят.

— Предполагам, че не помниш докъде стигат?

— Разбира се, че помня. — Крес отри влажните си ръце в роклята си.

— Отлично. — Синдер сякаш почти се успокои. — Значи, преди да се впуснем в детайлите… имате ли въпро…

— Кога ще потеглим за Луна? — рече Вълка, чийто глас беше пресипнал от мълчание.

Крес преглътна. Очите му бяха кръвясали. Целият му вид говореше, че можеше да ги разкъса на парчетата, без да се замисли. И тогава Крес осъзна, че във въпроса му имаше подтекст, който всички веднага бяха уловили. Скарлет. Вълка искаше да знае кога ще може да тръгне по дирите на Скарлет.

— Най-рано след две седмици — каза Синдер. Гласът й беше стихнал, оправдаваше се. — Най-късно след три…

Вълка стисна зъби и изви главата си настрани. Иначе остана неподвижен — мрачна сянка в ъгъла.

Трън вдигна пръст и Синдер се изопна.

— Да?

— Дворецът в Ню Бейджин нали си има своя лаборатория? Такава лаборатория, в която например може да има вълшебни машини за лекуване на слепота?

— Ти няма да дойдеш. — Синдер присви очи. — Прекалено рисковано е, а и само ще се пречкаш.

Трън се ухили невъзмутимо.

— Помисли си, Синдер. Когато Крес изключи охранителната система, всички стражи в двореца ще хукнат към едно от тези две места: или към контролния център на охраната, за да видят какво става, или към мястото, където се намира скъпоценният им император, за да се уверят, че е жив и здрав. Освен ако на друго място в двореца в този момент няма някое по-явно безредие. — Той си подпря брадичката в дланите си. — Голямо безредие. Далеч, далеч от вас. Да речем, в лабораториите.

Крес сключи ръце в скута си и взе да мести погледа си между Синдер и Трън, като се питаше какво ли безредие имаше той наум. Колкото до Синдер, тя, изглежда, се разкъсваше. Отвори няколко пъти уста, преди да я затвори пак. Идеята на Трън не я зарадва особено.

— Аз също имам въпрос.

Крес подскочи, завъртя се и надникна през рамо към Хиацинт. Той изглеждаше във висша степен отегчен. Беше се подпрял с лакът на стената, заровил ръка в косата си, сякаш щеше да заспи прав. Но сините му очи гледаха будно Синдер.

— Да кажем, че успеете дотук. Не че си мисля, че ще успеете.

Синдер скръсти ръце.

— Но нали осъзнавате, че веднъж Левана да разбере какво сте направили, тя няма да седи със скръстени ръце и да чака следващия ви ход? Това ще е краят на примирието.

— Да, разбирам — каза Синдер с дълбок глас. Тя откъсна погледа си от Хиацинт, за да погледне поред всеки един от тях в очите. — Ако успеем, ще започне война.

Глава четиридесет и четвърта

Настъпи утрото на сватбата. Синдер беше развалина от изтощение и опънати нерви, но дълбоко в себе си усещаше странно спокойствие. Преди слънцето отново да залезе, тя щеше да узнае изхода от замисъла и подготовката им. В единия случай щяха да успеят, в другия — всички щяха да бъдат хвърлени в затвора на кралица Левана.

Или пък щяха да са мъртви.

Синдер се помъчи да не мисли за този изход. Тя си взе душ, облече се и закуси оскъдно със стари, сухи бисквити с бадемово масло. Свитият й стомах и без това друго не можеше да поеме.

Слънцето тъкмо се бе надигнало над замръзналата сибирска тундра, когато всички се натовариха в единствената им капсула — седем души, наблъскани в пространство за петима, — за да предприемат четиридесетминутния полет ниско над земята до Ню Бейджин. Никой не се оплака. Рампион беше прекалено голям, че да го скрият. А капсулата поне щеше да се слее с другите капсули в града, който изведнъж се бе наводнил от чуждестранни космически кораби.

Полетът мина мъчително и предимно в мълчание, прекъсвано от време на време от бърборенето на Ико и Трън. Синдер изкара пътуването, местейки каналите — между репортажите за императорската сватба и отразяването на бунта във Фарафра.

Хората в града бяха зарязали контрола над военните веднага щом подкрепленията пристигнаха. Вместо да се мъчи да арестува и транспортира стотици цивилни, армията на Източната република разположи с позволението на африканското правителство войници и блокира изцяло града, докато съумее да разпита подробно всички и да повдигне обвинения. Гражданите бяха третирани като предатели на Земния съюз заради помощта, която бяха оказали на Лин Синдер, Дмитри Ърланд и Карсуел Трън, но при все това в новините продължаваха да повтарят, че правителството е склонно да прояви снизхождение към всеки, който им предостави информация за бегълците, техните съюзници и кораба им.

Засега жителите на Фарафра отказваха да сътрудничат.

Синдер се питаше дали военните се отнасяха към лунитяните от града както към земляните, или те просто чакаха да ги изпратят обратно на Луна, където щяха да бъдат съдени. До днес нито един журналист не беше споменал, че мнозина от бунтовниците са били лунитяни. Синдер подозираше, че правителството се стараеше да скрие този дребен факт, за да избегне масовата паника в съседните градове, а също и по целия свят, която неизбежно щеше да настъпи, щом веднъж земляните научат колко лесно им беше на лунитяните да се слеят с тях. Синдер още помнеше времето, когато вярваше, че на Земята няма ни един лунитянин, и какъв ужас я бе обзел, когато доктор Ърланд й бе казал, че греши. Реакцията й днес й се виждаше смешна.

Когато Ню Бейджин се показа, Синдер изключи новините. Сградите в центъра на града бяха внушителни, величествени, приличаха на стройни скулптури от хром и стъкло, които се издигаха нагоре към небето. Болката от внезапна носталгия, която я прониза, свари Синдер неподготвена. Носталгия, която до днес не й оставаше време да си признае.

Дворецът царствено се издигаше под утринното слънце, високо върху своята бдителна скала, но те тръгнаха в друга посока. Хиацинт следваше упътванията на Синдер към центъра на града, докато накрая те се сляха с множеството кораби и тя с радост видя, че имаше и капсули. Първата спирка беше за Синдер — две преки от дом „Кула Феникс“.

Тя слезе и пое дълбоко дъх. Въпреки че близките седмица-две есента бързо щеше да се настани тук, Ню Бейджин все още беше в прегръдката на лятото и денят се очертаваше да бъде топъл и безоблачен. Температурата беше един-два градуса по-висока, отколкото трябваше, но не беше задушно от влагата като последния път, когато Синдер беше в града.

— Ако не ме видиш след десет минути при входа, обиколи улицата няколко пъти и ела пак тук.

Хиацинт кимна, без да я поглежда.

— Ако ти се удаде възможност — обади се Ико, — ритни здраво Адри в трътката от мен. С металния крак.

Синдер прихна, но смехът й прозвуча пресилено. Тогава другите отлетяха и я оставиха сама на улица, по която беше минавала хиляди пъти.

Синдер вече беше пуснала обаянието си в действие, но й беше трудно да се съсредоточи, затова тръгна със сведена глава по пътя към блока, който някога бе наричала свой дом.

Чувстваше се странно, че е сама, след като седмици наред бе обкръжена от приятели и съюзници, но се радваше, че никой нямаше да й помага за тази точка от плана. Ужасно важно й се струваше да остави зад себе си момичето, което беше, когато живееше в този апартамент, и тя се свиваше при мисълта да запознае новите си приятели със старото си доведено семейство.

Когато наближи главния вход на блока, ризата вече бе залепнала на гърба й. Синдер почака, докато се появи някой от живущите, за да отключи вратата с вградения си чип, а сетне се вмъкна след него. Докато прекосяваше малкото фоайе, познатият ужас се настани у нея — чувство, което някога приемаше за нормално. Но сега, когато влезе в асансьора, Синдер имаше и усещането за цел. Тя вече не беше нежеланото сираче, киборгът, който вършеше всичко, което й кажеха, и бягаше от гневните погледи на Адри в работилницата в мазето.

Беше свободна. Ръководеше живота си. Не принадлежеше повече на Адри.

Може би за първи път Синдер излезе от асансьора с високо вдигната глава.

Коридорът беше празен, имаше само един мръсен сив котак, който се миеше с лапа.

Синдер спря пред апартамент 1820, изправи раменете си и почука.

Зад вратата се чуха леки стъпки и момичето се съсредоточи върху обаянието си. Синдер беше избрала да приеме образа на едно от служебните лица, което бе видяла да стои зад Каи на последната пресконференция. Жена на средна възраст, леко дундеста, с черна коса, тук-там сивееща, с прекалено малък за лицето й нос. Синдер й подражаваше съвсем точно, чак до сиво-синия делови костюм и практичните жълто-кафяви обувки.

Вратата се отвори и отвътре излезе облак застоял, горещ въздух.

Адри стоеше пред нея и връзваше колана на копринения си халат. Когато си беше у дома, тя почти винаги ходеше по халат, но този не беше същият, който Синдер знаеше. Косата й беше пристегната назад и тя не носеше никакъв грим. На лицето й лъщеше тънък слой пот.

Синдер очакваше тялото й да отстъпи под огледа на мащехата й, но не стана така. Вместо това, докато гледаше Адри, тя изпита единствено равнодушна студенина.

Това беше просто една жена, която имаше покана за императорската сватба. Просто още една задача, която трябваше да се отметне от списъка.

— Да? — рече Адри и подозрителният й поглед я измери от главата до петите.

Синдер, чиновничката от двореца, се поклони.

— Добро утро. У дома ли е Лин Адри-джи?

— Аз съм Лин Адри.

— Приятно ми е. Простете за безпокойството в този ранен час — каза Синдер и подхвана заучената си реч. — Аз съм от комитета по планирането на императорската сватба. Доколкото разбирам, на вас са ви обещани две покани за бракосъчетанието между Негово Императорско Величество, император Каито, и Нейно Лунно Величество, кралица Левана. Тъй като вие сте едни от най-изтъкнатите ни гости от града, за мен е чест лично да ви поднеса поканите за тазвечерната церемония.

И тя подаде два хартиени листа — в действителност бяха изрезки от салфетки, но в очите на Адри това бяха два изящни плика от ръчно направена хартия.

Или поне Синдер се надяваше, че Адри ги вижда така. Промяната на възприемането на неодушевени предмети за Синдер не се простираше по-надалеч от промяната на собствената й изкуствена ръка, но тя не беше много сигурна дали това се броеше.

Адри се намръщи, когато видя салфетките, но на лицето й бързо се появи търпелива усмивка. Логично, защото тя си мислеше, че говори с човек от двореца.

— Сигурно е станала грешка — каза Адри. — Получихме поканите още миналата седмица.

Синдер се направи на изненадана и дръпна салфетките.

— Колко странно. Имате ли нещо против да ми покажете тези покани? Просто да се уверя, че не е станало някое объркване?

Усмивката на Адри се поопъна, но тя се отмести настрани и покани Синдер в апартамента.

— Разбира се, заповядайте. Да ви предложа чай?

— Не, благодаря. Само ще изясним това объркване и повече няма да ви отнемам от времето. — И тя последва Адри в дневната.

— Трябва да ви се извиня за жегата — поде Адри, грабна едно ветрило от малката масичка и го разтвори току пред лицето си. — Става една седмица вече, откакто климатикът не работи, а хората от поддръжката тук са напълно некомпетентни. Преди си имах прислужница, която помагаше за такива неща, киборг, който съпругът ми осинови, но… както и да е. Прав й път!

Синдер се наежи. Прислужница? Но тя подмина коментара и обходи с поглед стаята. Не се беше променила много, като не броим предметите, изложени на показ върху холографската камина. Вещите, които някога бяха заемали централно място — гравираните плочки за наградите на Лин Гаран и менящите се дигитални фотографии на Пърл и Пеони, — сега бяха натикани в далечния край на полицата на камината. А в центъра й седеше красиво порцеланово гърне, изрисувано с розови и бели божури8, чиято основа беше от махагон с дърворезба.

Синдер пое дъх, а тялото й застана съвършено неподвижно.

Това не беше гърне. Беше урна. Урна за праха на мъртвец.

Устата й пресъхна. Тя чу тихите стъпки на Адри в дневната, но погледът й беше закован върху тази урна и онова нещо, онова момиче, което беше вътре.

Краката й сами тръгнаха и тя приближи камината и останките на Пеони. Погребението й беше минало без Синдер. Адри и Пърл бяха плакали. Сигурно бяха поканили всички от класа на Пеони, всички съседи от блока, всички далечни роднини, които даже не я познаваха и които са се подразнили, че е трябвало да изпратят задължителните съболезнователни картички и цветя.

Погребението беше минало без Синдер.

— Дъщеря ми — обади се Адри.

Синдер ахна и се отдръпна. Не беше и разбрала, че пръстите й леко бяха докоснали едното от нарисуваните цветя, докато Адри не проговори.

— Отиде си съвсем скоро. Летумозис — продължи Адри, сякаш Синдер беше я попитала. — Беше само на четиринадесет. — В гласа й имаше тъга, истинска тъга. Това може би беше единственото нещо, което някога ги беше свързвало.

— Съжалявам — прошепна Синдер, като се благодареше, че в унеса й някакъв инстинкт бе поддържал обаянието й. Тя се помъчи да се съсредоточи, преди очите й да са започнали да се опитват да произведат сълзи. Нямаше да успеят — Синдер не можеше да плаче, но от усилието понякога я връхлиташе главоболие, което продължаваше часове наред, а сега не му беше времето да скърби. Чакаше я сватба, която трябваше да спре.

— Вие имате ли деца? — попита Адри.

— Ами… не. Нямам — отвърна Синдер, като не знаеше дали чиновничката от двореца, за която се представяше, има деца.

— Аз имам още една дъщеря, на седемнайсет. До неотдавна мислех само как да й намеря добър и богат съпруг. Нали знаете, дъщерите излизат скъпо, а една майка иска да им даде всичко. Но сега не мога да понеса мисълта и тя да ме напусне. — Адри въздъхна и откъсна погледа си от урната. — Но стига толкова съм приказвала — вие сигурно трябва да обиколите още доста места днес. Ето поканите, които получихме.

Синдер внимателно ги пое и се зарадва да сменят темата. Когато видя истинската покана отблизо, тя смени обаянието, което беше измислила за салфетките. Хартията беше по-твърда, малко по-жълтеникава, със златни релефни букви, красиво надписани от едната страна, а от другата с традиционните канджи9 от втора ера.

— Интересно — каза Синдер и отвори горната покана. Тя се засмя престорено и се помоли смехът й да не е прозвучал така мъчително, колкото беше наистина. — Ах, та това са поканите за Лин Джунг и съпругата му. Адресите ви сигурно са били разменени в системата ни. Ама че глупава работа.

— Сигурна ли сте? — Адри наклони глава. — Защото знам, че когато пристигнаха…

— Ето, вижте. — Синдер наведе плика така, че Адри да види онова, което не беше там. Онова, което Синдер й казваше да види. Онова, в което Синдер й казваше да повярва.

— Звезди, наистина е така.

Синдер подаде салфетките на Адри и видя как мащехата й ги взе в ръце, като че бяха най-скъпоценните предмети на света.

— Е, — каза тя с почти весел глас, — аз да тръгвам. Дано церемонията ви хареса.

— Благодаря ви, че отделихте време лично да донесете поканите. — Адри пусна салфетките в джоба на халата си. — Негово Императорско Величество е най-милият домакин.

— Имаме късмет с него. — Синдер излезе в коридора. Когато стисна дръжката на вратата, тя си помисли внезапно, че може би това беше последният път, в който виждаше мащехата си.

Последният път, както смееше да се надява.

Синдер се помъчи да потисне изкушението, което се надигна у нея при тази мисъл, но въпреки това тя се обърна с лице към Адри.

— Аз…

… нямам какво да кажа. Нямам какво да ти кажа.

Но и целият разум на света нямаше да стигне да я убеди в тези думи.

— Не ми се иска да си пъхам носа — поде тя и се покашля, — но преди малко споменахте киборг. Дали случайно не сте настойникът на Лин Синдер?

— Бях, за беда. — Адри поотстъпи от любезното си поведение. — Благодарна съм на звездите, че всичко вече остана назад.

Напук на благоразумността Синдер влезе обратно в апартамента и прегради вратата.

— Но момичето е отраснало тук. Никога ли не почувствахте, че би могло да стане част от семейството ви? Никога ли не помислихте за нея като за своя дъщеря?

Адри изпухтя и отново развя ветрилото.

— Вие не я познавате. Все неблагодарна, все се има за много по-умна от нас заради… притурките й. Нали ги знаете какви са киборгите. Толкова самомнителни. Беше кошмар да живеем с нея. Киборг, че и лунитянка, макар че ние не знаехме за това преди срамното зрелище на бала. — Адри стегна колана си. — Тя опетни името на семейството ни. Моля ви да не съдите за нас по нея. Аз направих всичко по силите си, за да помогна на момичето, но то е непоправимо от самото начало.

Пръстите на Синдер се свиха, тя усети познатия вкус на неподчинението. Копнееше да захвърли обаянието си, да изкрещи, да извика, да накара Адри да я види, да види нейната истинска същност, поне веднъж. Не неблагодарното, самомнително момиче, за което я имаше Адри, а сирачето, което винаги бе мечтало само за едно — да има семейство, да има дом.

Но докато си мислеше това, един по-мрачен копнеж изпълзя нагоре по гръбнака й. Синдер искаше Адри да изпита съжаление. За това как се бе отнасяла с нея като с вещ. За това как бе взела изкуствения й крак и я бе накарала да куца подобно на счупена кукла. За това как не спираше отново и отново да дразни Синдер, че не може да плаче, не може да обича, не може да бъде човек.

Преди да се опомни, Синдер протегна съзнанието си, улавяйки вълните биоелектричество, които трептяха по кожата на Адри. Преди да успее да овладее гнева, който се надигаше у нея, Синдер наблъска в дебелата глава на мащехата си всичката вина, разкаяние и срам, извивайки емоциите й така безразсъдно, че Адри ахна, препъна се назад и се удари в стената.

— Нима никога не се запитахте колко трудно ще да е било за нея? — процеди Синдер през зъби. Главоболието се задаваше, пулсираше в сухите й очи. — Нима никога не се почувствахте виновна за начина, по който се отнасяхте към момичето? Нима никога не ви мина през ума, че можехте да я заобичате, ако само бяхте отделили време да поговорите с нея, да я разберете?

Адри простена и притисна ръка към корема си, като че ли годините на вина бавно я ядяха отвътре и на нея й се повдигаше.

Синдер направи гримаса и взе да отпуска атаката върху емоциите й. Когато Адри отново срещна погледа й, очите й бяха овлажнели от сълзи. Дъхът й бе накъсан.

— Понякога… — каза отпаднало Адри. — Понякога си мисля, че не я разбирахме. Беше толкова малка, когато я осиновихме. Сигурно се е бояла. А милата ми Пеони винаги беше толкова привързана към нея и понякога си мисля, че ако нещата се бяха развили другояче, и с Гаран, и с парите… може би тя щеше да стане част от семейството ни. Нали разбирате… стига да беше нормална.

Последната дума уцели Синдер право в сърцето, тя се сви и отпусна тънките нишки вина.

Адри потрепери и отри лице в ръкава на халата си.

Нямаше смисъл. Дори цялата вина на света да се излееше в ума на Адри, тя все щеше да укорява Синдер. Защото Синдер не можеше да бъде нормална.

— Толкова съжалявам — каза Адри и стисна носа си. Беше пребледняла. Сълзите бяха пресъхнали. — Не знам какво ме прихвана. Откакто изгубих дъщеря си, понякога умът ми просто… — Тя погледна нагоре към Синдер. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Лин Синдер е лъжкиня и манипулатор. Дано да я заловят. Бих сторила всичко само и само да се уверя, че няма да съсипе нечий чужд живот така, както съсипа нашия.

Синдер кимна.

— Разбирам, Лин-джи — прошепна тя. — Разбирам ви напълно.

Синдер сви пръстите си около поканите, за които беше дошла, обърна се и си тръгна. Силна болка раздираше главата й и тя не можеше да мисли за друго, освен как да мести единия си крак пред другия. Успя да задържи обаянието си в крехка хватка — без да знае дали Адри продължаваше да гледа подире й, — докато се качи в асансьора в края на коридора.

Синдер замръзна.

На отсрещната стена на асансьора имаше огледало.

Тя се вгледа в собственото си отражение, а зад нея вратите се плъзнаха и се затвориха. Сърцето й взе да бие тежко. За щастие, в асансьора нямаше никой, който да я види, защото тя незабавно изгуби власт над обаянието си. Зяпнала собствените си кафяви очи, за първи път се ужаси от онова, което видя в огледалото.

Тя бе извила емоциите на Адри против волята й, беше я насилила да изпита вина и срам, подтиквана единствено от собственото си ужасно любопитство, от собственото си изгарящо желание да си отмъсти…

А точно това би сторила и Левана.

Глава четиридесет и пета

Ико им прати целувка и помаха с ръка — с цели пет пръста. Корабът се отдели от пътя и се вля в сутрешното движение. Складът беше на минута-две пеша, но през целия път тя усещаше как вътрешният й процесор бучи от вълнение.

Според изчисленията й трябваше да пристигне в склада в 07:25. Корабът с поръчката от шестдесет компаньонки за двореца трябваше да потегли от склада в 07:32. Половината от дроидите щяха да бъдат стоварени в седалището на фирмата за храна в 7:58. Останалите щяха да бъдат доставени на цветарите в 08:43, откъдето щяха да бъдат откарани в двореца заедно с човешкия персонал.

Ико предполагаше, че ще влезе в двореца не по-късно от 09:50.

Индустриалният район беше почти пуст. Голяма част от хората в града, а може би по целия свят, си бяха взели почивен ден, за да гледат императорската сватба. Наоколо нямаше никой, който да забележи как Ико стъпваше наперено по уличката към склада, нито как прескочи безгрижно телената мрежа и тупна в двора, където пет кораба за доставки бяха долепили задниците си до товарните докове на склада.

Ико беше облечена обикновено — в черни панталони и бяла блуза. Още изпитваше известно разочарование, задето не можа да се премени в красива бална рокля, но се чувстваше очарователно хубава по свой начин.

Нямаше търпение император Каи да я види. Мисълта придаде допълнителна енергичност на походката й, когато зави покрай предницата на първия от корабите, стрелна се нагоре по стълбите и се озова право в склада.

Гледката пред нея я накара да спре и тя едва не смачка съвършено оформеното си носле.

Складът беше пълен с дроиди, повечето момичета с най-различни нюанси на кожата и цветове на косата. Повечето бяха голи, седнали на земята, ръцете им компактно обвиваха коленете им, а главите им бяха приведени. Имаше над двеста андроиди, подредени в правилни редици. Някои бяха обвити с тиксо, а крайниците им бяха увити в хартия, която да ги предпазва, докато ги транспортират. Някои бяха натоварени на палети и поставени върху пластмасови щайги. Наоколо им бяха разхвърляни кашони и стиропор.

На стената вляво от Ико имаше метални рафтове, високи колкото три етажа, пълни с опаковъчни щайги, всичките надписани с марката и модела на компаньонката, както и с отличителните й белези.

— Това ли са всичките? — попита някакъв мъж.

Ико се скри зад стената на склада, после се придвижи напред и надникна покрай рамката на вратата. Тя видя шестдесет андроиди — четиридесет и пет жени и петнадесет мъже, които стояха в правилни редици. Всички бяха облечени в еднакви черни панталони и бледооранжеви копринени горни дрехи — скромни ризи с попска яка за мъжете и елегантни ризи за жените, които се премятаха и се връзваха на кръста, а ръкавите висяха като на кимоно. Косата на всяко момиче беше опъната в стегнат кок, в който отстрани беше затъкната орхидея.

— Ей сега ще проверя поръчката — каза една жена, която вървеше между редиците и отбелязваше нещо на портскрийна си. — Поръчката изрично упоменаваше дребничкия модел 618, а не средния ръст.

— Знам, но последният ни миньон беше изпратен миналата седмица. Уредих подмяната с двореца в четвъртък.

Жената написа нещо в портскрийна си.

— Петдесет и девет… шестдесет. Това са всичките.

— Отлично. Хайде да ги товарим. Не можем да ги оставим да закъснеят за кралската си мисия. — Мъжът вдигна огромната ролетъчна врата и отвори товарното помещение на единия кораб. В това време жената отново мина през андроидите и отвори панела във врата на всеки от тях. Позите им се смекчиха.

— Качвайте се по един — нареди мъжът. — Стойте плътно един до друг, че няма място.

Андроидите тръгнаха да се качват на кораба, без да се обадят.

Нямаше как Ико да стигне до кораба, без да я забележат, а заради различните й дрехи веднага личеше, че не й беше там мястото.

Мисълта, че можеха да я вземат погрешно за подивял андроид и да я пратят за препрограмиране, накара жиците й да се разтреперят.

Като стоеше приведена, Ико се промъкна покрай стената, отдалечи се от двамата служители и залегна зад първата кула от метални стелажи. Скрита зад щайгите, тя се запровира към дроидите, които чакаха да бъдат пакетирани. Като стигна последната от тях, Ико клекна зад андроида и опипом намери резето на врата й. Хвърли поглед нагоре и видя, че половината от наетите компаньони вече се бяха настанили в кораба.

Като си тананикаше, Ико включи андроида. Процесорът забръмча и главата й се вдигна. Този модел имаше бяло-руса коса с електрикови зелени краища, които стигаха до кръста. Ико отмести леко косата от рамото й и прошепна:

— Заповядвам ти да станеш, да се разпищиш и да хукнеш към изхода.

Момичето скочи на крака, преди Ико да е свършила. И започна да пищи — смразяващ кръвта пронизителен писък.

Ико се хвърли на земята зад редицата от седящи, открити андроиди и намали силата на аудио процесора си, но вече беше късно. Андроидът беше спрял да пищи и с бясна скорост тичаше към изхода, събаряйки по пътя си събратята си, които приличаха досущ на статуи.

Ико чу уплашените викове на двамата служители, а после и тежките им стъпки, когато се спуснаха след андроида. Щом те скочиха навън в двора, Ико стана пъргаво на крака и заприпка между редиците с андроиди. Наетите дроиди не казаха нищо, само мързеливо примигнаха, докато тя си проправяше път сред тях.

— Извинете, извинете, не ми обръщайте внимание, ей сега ще мина, о, здравей… — Последното се отнасяше за един особено красив дроид, който приличаше на Каи, но който не реагира никак по-различно от останалите. — Или пък не — измърмори си тя и мина зад него. — Простете, малко място, моля ви?

Когато двамата служители се върнаха запъхтени, обсъждайки гръмко дефектните чипове и онези слабоумници горе в отдела по програмиране, Ико се беше настанила удобно в дъното на кораба, притисната между двама нейни далечни братовчеди, и не можеше да спре да се усмихва като побъркана.

Оказа се, че да си човек, било точно толкова весело, колкото тя винаги си беше мислила.

Не беше трудно да проумее човек защо преди сто двадесет и шест години правителството бе избрало това място за тайна квартира на императорското семейство. То се намираше на по-малко от петнадесет километра от Ню Бейджин, но беше отделено от града от такива остри скали, че сякаш бяха навлезли в друга държава. Самата къща беше построена в долина, прорязана по стените от занемарени оризови тераси. Синдер си мислеше, че сигурно от поколения тук не се е отглеждал ориз, което създаваше усещането, че къщата е била изоставена.

Хиацинт спусна кораба до постройката и те слязоха на земята, все още мокра от обилните летни дъждове. Околният свят беше притихнал, а въздухът ухаеше на есенни треви и диви цветя.

— Дано момичето се окаже право — обади се Хиацинт и тръгна към къщата. Въпреки закованите с дъски прозорци тя изглеждаше добре поддържана. Синдер подозираше, че няколко пъти годишно тя се проверяваше от екип, чиято задача беше да поправи керемидите на покрива и да се увери, че електрическият генератор е в изправност, тъй че в случай на бедствие къщата да бъде безопасно убежище, в което императорът да се оттегли.

Мястото сигурно беше под наблюдение, но Синдер се надяваше, че точно днес службата по безопасност щеше да е зарита с работа на други места.

— Има само един начин да разберем това — отвърна тя и заобиколи от едната страна на къщата, където върху входа към мазето имаше полегнали железни врати. Ако Крес беше права, те не водеха към влажната изба под къщата, а към тунел, който минаваше под скалите и щеше да ги отведе право в подземията на двореца.

Синдер отвори вратите и обходи стълбите с вградения си фенер. Светлината падна върху паяжини, цимент и един старомоден ключ, който сигурно осветяваше тунела поне на известно разстояние навътре.

— По всичко личи, че това е мястото — каза тя и хвърли поглед назад към групата. С превръзка на очите, Трън се беше подпрял с лакът върху смръщения доктор Ърланд.

Чакаше ги дълго вървене.

— Така — поде Синдер. — Хиацинт, ти се връщаш с Рампион и кръжиш над града, докато не получиш съобщението ми.

— Знам.

— И следиш за нещо подозрително. Ако забележиш нещо, продължаваш да летиш и чакаш отново да се свържем с теб.

— Знам.

— Ако всичко върви по план, ще бъдем на площадката за излитане на двореца до 18:00 часа, но ако нещо се обърка, може да се наложи да се върнем тук или да минем през някой друг от тунелите до другата тайна…

— Синдер — прекъсна я Трън. — Хиацинт знае.

Тя го изгледа кръвнишки, поиска да му възрази, но да повторят още веднъж плана си за бягство, нямаше да свърши никаква работа — щеше само да й напомни, че всичко можеше да се обърка. Хиацинт знаеше всичко — бяха обсъждали нещата в детайли и на всички им беше ясно колко лесно планът можеше да се провали без него. Без когото и да е от тях.

— Добре. Да вървим.

Глава четиридесет и шеста

Крес се огледа от главата до петите в голямото огледало в пробната и едва не заплака. Без да знае как, тя се бе превърнала в героиня от опера. Кожата й се беше олющила от слънчевото изгаряне, оставяйки най-нежната слънчева целувка върху лицето й. Ико беше подстригала косата й така, че сега тя ограждаше лицето й с красиви, златни вълни и макар че на кораба нямаха грим, Ико я бе научила да пощипва бузките си и да захапва леко устните си, додето поруменеят с хубав розовичък цвят. Противно на волята си, Крес бе започнала да изпитва топлина към Ико. Поне тя не беше толкова лоша колкото онази Дарла.

И макар че именно Крес направи прибързана покупка от марковия бутик, като използва сметка, която беше хакнала, до този момент тя не беше вярвала напълно, че всичко това се случва.

Крес отиваше на императорската сватба с рокля от сурова коприна и шифон, оцветени в тъмно кралско синьо, за да пасва на очите й (предложението беше на Ико). Корсажът беше прибран, а полите бяха толкова широки и придаващи обем, че тя се страхуваше да не се препъне, докато върви. Обувките й бяха обикновени, с равна подметка, и обгръщаха плътно ходилата й. Двете с Ико надълго и широко бяха обсъдили едно внушително количество фантастични обувки на токчета, но Синдер им бе напомнила, че по някое време през деня, в процеса на събитията, на Крес можеше да й се наложи да тича, за да спаси живота си, и на практика беше спечелила.

— Бристол-мей, какво мислите? — попита жената от магазина, докато привършваше с последното копче на гърба на Крес.

— Съвършена е. Благодаря ви.

— Във възторг сме, че избрахте нас за вашия дебют на кралската сватба. — Момичето светна от гордост. — За нас е чест. — Тя отмести косата от ушите на Крес. — Носите ли бижутата, за да видим как ще стоят на роклята?

Крес нервно подръпна меката част на ухото си.

— О, няма нужда. Аз… ами… трябва да ги взема по пътя. За двореца.

По лицето на момичето премина мимолетно объркване, но то само се поклони с глава и излезе от пробната.

— Готова ли сте, за да ви види съпругът ви?

Крес се сви.

— Да, струва ми се.

Тя последва момичето в разкошно обзаведения кът за сядане, където зърна новия си „съпруг“. Вълка се мръщеше пред огледалото и се мъчеше да приглади рошавата си коса. Беше облечен в смокинг, който му прилягаше безупречно, с класическа бяла папионка и изгладени ревери. Той улови погледа на Крес в огледалото, а тя против волята си се поизправи малко, но въпреки че очите му се плъзнаха по нея, той не реагира.

Изгубила малко самоувереността си, Крес сключи ръце.

— Изглеждаш великолепно… скъпи.

И Вълка наистина приличаше на герой от рицарски роман — целият мускули, сила и изваяно телосложение. Но беше нещастен.

Крес внезапно се уплаши и се завъртя, за да покаже пълния си блясък. Вълка само й кимна отсечено.

— Корабът чака.

Тя отпусна ръце и се примири с факта, че Вълка щеше да се пъхне в костюма за ролята си, но нямаше да я играе.

— Добре. У теб ли са поканите?

Той се потупа по джоба на гърдите.

— Да приключваме с тази работа.

По пътя от склада към доставчика за Ико се оказа детска играчка да заповяда на един от андроидите да си разменят дрехите в кораба, така че да не се отличава от другите в техните униформи — оставаше само и никой да не се захване за сините й плитки, които вече бяха вързани в спретнат кок.

В седалището на доставчика на храната Ико слезе от кораба с първата група от наетите андроиди. Двойникът й щеше да бъде разкрит с нейните дрехи чак при цветарите, но дотогава Ико отдавна щеше да се е омела.

А и кой ли би я заподозрял? Тя беше поредният безмозъчен, послушен андроид.

Но точно това беше най-трудната част.

Да стои в съвършен синхрон с останалите. Да примигва точно по десет пъти в минута. Да мълчи, докато хората от обслужващия персонал разговаряха възторжено, че може би им предстои да видят самия император, и размишляваха колко ужасно би било, ако кралица Левана не остане доволна от храната. Ико трябваше да си затваря устата и да остави програмираните си инстинкти да отговарят за безизразното й лице — инстинкти, които цял живот се бе мъчила да държи заровени, докато научи какво е хумор, сарказъм, привързаност.

Оттам ги натовариха на огромен кораб. Въпреки че разстоянието не беше голямо, пътуването се удължи, тъй като корабът трябваше да заобиколи от задната страна на двореца, близо до лабораторията и, естествено, до входа за персонала.

Когато корабът взе да намалява, Ико усети, че глъчката от брътвежа на хората стана по-напрегната. Тя чу как някакви врати се отвориха, корабът постепенно спря и всички започнаха да слизат един по един, за да влязат в склада за доставчиците. Това не беше хубавият вход, през който Ико винаги си бе представяла, че влиза, но тя се постара да не показва разочарованието си и се включи в строя зад своите сковани другари.

Две жени стояха до входа за доставките. Едната, облечена в сари с цвят на скъпоценни камъни, отбелязваше нещо в портскрийна си, докато другата сканираше чиповете на персонала, за да се увери, че всички предварително са били одобрени да се трудят по време на това съдбоносно събитие. Когато жената приключи с хората, тя нареди дроидите в две колони по един. Ико се мушна най-отзад и те бяха въведени вътре.

Вървяха до сивите зали за прислугата, а обувките им чаткаха в пълен синхрон. Ико внимателно отбелязваше откъде минават, броеше вратите, сравняваше обстановката със схемата, която беше прехвърлена в паметта й. Кухнята се намираше точно там, където очакваше, но на живо беше дори по-огромна, отколкото й се бе сторила на екрана — осем печки с промишлени размери, безброй много котлони и три плота, които вървяха по дължината на помещението, където десетки готвачи кълцаха, месеха, разбиваха и отмерваха, подготвяйки се да нахранят хиляда и двестате най-почитани гости в галактиката.

Жената със сарито дръпна настрани един мъж с униформа на главен готвач.

— Андроидите — надвикна тя врявата и посочи към Ико и останалите. — Къде ги искате?

Той огледа редицата и вниманието му за кратко се спря на синята коса на Ико. Но очевидно реши, че в служебните му задължения не влиза да се интересува от косите на андроидите, и мъжът остави погледът му да се плъзне край нея.

— Оставете ги там засега. Ще ги пуснем по време на първото ястие заедно с обичайния персонал. Трябва само да разнасят подносите и да се усмихват. Мислите ли, че ще се справят?

— Увериха ни, че са програмирани безукорно. Най-добре ще бъде да се съсредоточат върху лунните гости. Искам да бъдат нащрек, в случай че стане нещо… неприятно.

Мъжът сви рамене.

— Никой от хората ми не желае да се приближава до лунитяните — после се върна към работата си и продължи да поставя златни подноси на работните плотове, а жената си излезе, без да хвърли поглед към андроидите.

Ико стоеше много, много неподвижно и се държеше много, много примерно и чакаше. И чакаше. И се мъчеше да си представи какво ли става със Синдер, Крес и другите. Никой от кухненския персонал не им обърна повече внимание, само от време на време някой ги стрелкаше гневно, задето заемаха прекалено много място в претъпканите и без това кухни.

Ико изчака да се увери, че никой не гледа към тях, и бавно вдигна ръката си зад гърба на дроида до нея. Андроидът дори не трепна, докато Ико потърси опипом капака на врата, отвори го и прокара пръсти върху контролния панел. И натисна ключа.

— Приемам входящи команди — каза андроидът с глас, който не беше нито напълно човешки, нито напълно изкуствен.

Ико отпусна ръката си и огледа най-близките готвачи.

В кухнята беше прекалено шумно. Никой не беше чул.

— Последвай ме.

Когато отново се увери, че никой не ги гледа, Ико се шмугна в близкия коридор. Андроидът я последва като дресирано кутре. Ико я отведе два коридора по-надолу, като се ослушваше за гласове и стъпки, но установи, че тези места, които рядко се използваха, бяха пусти сега. Както и очакваше, всички хора от персонала подготвяха церемонията и приема и много вероятно точно в този момент измерваха разстоянието между чиниите и лъжиците за супата.

Когато стигнаха до стаята на чистачите, Ико вкара вътре дроида.

— Искам да знаеш, че нямам нищо против теб — каза тя като встъпление. — Разбирам, че нямаше вина, задето програмистът ти е бил с такова бедно въображение.

Дроидът я гледаше с празен поглед.

— В някой друг живот можехме да бъдем сестри и ми се струва, че това е важно да се отбележи.

Празен поглед. Примигване на всеки шест секунди.

— Но нещата стоят така, че аз участвам в много важна мисия в момента и не мога да се отклонявам от целта си заради състраданието, което изпитвам към не толкова напредналите андроиди като мен.

Нищо.

— Така, свърших. — Ико протегна ръцете си напред. — А сега, дай ми дрехите си.

Глава четиридесет и седма

Крес заби пръстите си в седалката на кораба и се наклони към прозореца, додето дъхът й не замъгли стъклото. Отваряше очите си, колкото може, но все не беше достатъчно широко, не и когато имаше толкова много неща да се видят, не и когато не смогваше да погълне всичко. Ню Бейджин нямаше край. На изток от земята се издигаха шепа небостъргачи — сребро, стъкло и оранжеви отблясъци, докато слънцето се носеше към хоризонта. Зад центъра на града се намираха складовете, спортните зали, парковете и предградията, които се точеха безкрайно. Крес се радваше на новите гледки, на сградите, на хората, защото я разсейваха… В противен случай си мислеше, че щеше да й прилошее.

Тя ахна, когато дворецът се показа пред тях — позна го от безбройните снимки и филми. Но на живо той беше толкова различен. Още по-разкошен и внушителен. Момичето залепи пръстите си на прозореца, който ограждаше двореца като в рамка пред очите й. Пред портите му Крес видя колона от кораби и маса народ, която се виеше надолу по стената на скалите и стигаше до града.

Вълка също беше впил свирепите си очи в приближаващия дворец, но Крес така и не долови у него чувство на възторг, а само нетърпение. Коляното му не спираше да подскача, а пръстите му ту се стягаха в юмрук, ту се отпускаха. Крес се чувстваше напрегната, докато го наблюдаваше. На Рампион Вълка беше толкова кротък, така немислимо неподвижен. И момичето се чудеше дали този прилив на енергия не беше първият знак, че бомбата у него беше взела да тиктака.

А може би и той като нея беше просто напрегнат. Може би отново повтаряше наум плана им. А може би си мислеше за онова момиче. Скарлет.

Крес се натъжи, че така и не се бе запознала с нея. Сякаш от екипажа на Рампион липсваше важно парче, а Крес не разбираше тя самата как се вписваше. Помъчи се да си припомни нещата, които знаеше за Скарлет Беноа. Беше направила малко проучване за нея, когато Синдер и Трън кацнаха във фермата на баба й, но не беше подробно. По онова време тя не знаеше, че Скарлет бе тръгнала с тях.

А Крес бе разговаряла със Скарлет само веднъж, когато целият екипаж се бе свързал с нея и беше помолил за помощта й. Скарлет й се видя тогава доста мила, но Крес беше зяпнала в Трън и не помнеше нищо друго освен къдравата й червена коса.

Като мачкаше презрамките на роклята, Крес отново хвърли поглед на Вълка и го хвана как се мъчи да разхлаби папионката си.

— Може ли да те попитам нещо?

Очите му се извърнаха към нея.

— Нали не е свързано с пробиването на охранителни системи?

Крес примигна.

— Разбира се, че не е.

— Добре тогава.

Тя приглади полите си.

— Тази Скарлет… ти си влюбен в нея, нали?

Вълка се вцепени, стана неподвижен като камък. Докато корабът се изкачваше нагоре по хълма към двореца, раменете му се отпуснаха и той се вгледа през прозореца.

— Тя е моята алфа — измърмори той с натрапчива тъга в гласа си.

Алфа.

Крес се наведе напред и се облакъти на коленете си.

— Като звездата ли?

— Каква звезда?

Тя се скова, тозчас се смути и пак се отдръпна от него.

— О, ами, в съзвездията най-ярката звезда се нарича алфа. И аз си помислих, че искаш да кажеш, че тя е… като… твоята най-ярка звезда. — Крес изви поглед настрани, стисна ръцете си една в друга, усещайки, че лицето й е пламнало чак до корените на косата и този мъж чудовище ей сега ще осъзнае каква романтична глупачка е. Но вместо да й се присмее, Вълка въздъхна.

— Да — каза той и погледът му се плъзна нагоре към пълната луна, която се бе показала на синьото вечерно небе. — Точно така е.

Сърцето на Крес сякаш се обърна и страхът й от Вълка взе да се изпарява. Права е била в бутика. Той наистина беше като герой от романтична история, който се мъчеше да спаси любимата си. Неговата алфа.

Крес захапа вътрешната страна на бузата си, за да възпре въображението, което се канеше да се втурне надалеч. Това не беше някаква си глупава история. Скарлет Беноа беше затворена на Луна. И много вероятно беше вече да е мъртва.

Мисълта тежко заседна в сърцето на Крес, а в това време корабът спря пред портите на двореца.

Посрещачът отвори вратата и хиляди гласове ги наобиколиха. Крес потрепери, но подаде на посрещача ръката си, както беше виждала да правят момичетата от драмите в мрежата. Кракът й стъпи върху плочките на алеята и ненадейно тя се оказа обградена. Тълпи от журналисти и зяпачи, както миролюбиво настроени, така и гневни, изпълваха двора, снимаха, крещяха, за да зададат въпросите си, държаха плакати, които подканяха императора да се откаже от сватбата.

Крес сниши глава и поиска да изпълзи обратно в кораба, където да се скрие от пронизващите светкавици и възбудената глъчка. Светът взе да се върти.

О, спатии. Крес щеше да припадне.

— Госпожице? Госпожице, добре ли сте?

Гърлото й пресъхна. Кръвта нахлу в ушите й и тя започна да се дави, задушаваше се.

И тогава една здрава ръка я улови за лакътя и я дръпна настрани от придворния. Крес се олюля, но Вълка обви желязната си ръка около кръста й, притисна я към себе си и я застави да върви в крачка с него. Тя се чувстваше малка и крехка като птиче до него, но също и защитена. Крес съсредоточи мислите си и за миг я обви успокоителна фантазия.

Тя беше известна актриса, която правеше своя голям дебют, а Вълка беше бодигардът й. И нямаше да позволи да й се случи нищо лошо. Тя просто трябваше да вдигне главата си високо, да бъде смела, грациозна и уверена. Красивата й бална рокля се превърна в костюм. Журналистите станаха нейните почитатели, които я боготворяха. Треперещият й гръб се изпъна, милиметър по милиметър, а острият мрак взе да се оттегля от очите й.

— Добре ли си? — попита тихо Вълка.

— Аз съм известна актриса — прошепна в отговор Крес. И не посмя да вдигне поглед към него, защото се боеше, че това ще развали магията, изтъкана от въображението й.

Не след дълго хватката на Вълка се отпусна. Врявата на тълпата зад тях заглъхна и се смени от спокойната тишина на клокочещите потоци и шепота на бамбука в градините на двореца. Крес се загледа право напред към надигащия се вход с пурпурночервените перголи10 от двете му страни. Най-горе на стълбите чакаха още двама придворни.

Вълка подаде двете щамповани покани. Крес стоеше напълно спокойно, докато скенерът светна върху малкия чип, вграден в хартията. Двамата с Вълка нямаше да могат да влязат в ролите на Лин Адри и дъщеря й, но да се смени профилът, кодиран във всеки от чиповете, беше детска игра. Портскрийнът показваше, че Вълка е господин Самхаин Бристол, парламентарен представител от Торонто, Източната канадска провинция, Обединеното кралство, а Крес беше младата му съпруга. Доколкото на Крес й беше известно, самият господин Бристол си стоеше на топло у дома, без да подозира, че разполага с тяло, отричащо политическата позиция, която той се стремеше да заяви с отсъствието си от кралската сватба. И Крес се молеше нещата да си останат така.

Тя си отдъхна, когато придворният върна поканите на Вълка без никакво колебание.

— Много се радваме, че все пак успяхте да дойдете, Бристол-дарен — каза той. — Моля ви, заповядайте в балната зала, където ще бъдете отведени до вашите места. — Когато свърши, мъжът вече се протягаше за поканите на двойката зад тях.

Вълка я поведе напред и дори и да споделяше тревогата на Крес, с нищо не се издаде.

От двете страни на главния коридор бяха наредени дворцовите стражи в красивите си червени мундири и еполетите с пискюли. Крес позна изрисувания параван върху една от стените — планини, въздигнали се над мъгливи облаци, и езеро с жерави. Погледът й инстинктивно хвръкна нагоре към един от пищните полилеи, които опасваха коридора. Макар че в него не се виждаше нищо, тя знаеше, че една от камерите на кралицата е скрита там и ги следи даже в този момент.

Крес беше сигурна, че нито кралицата, нито Сибил, нито някой друг, който можеше да я познае, се бе загрижил точно сега да гледа шпионските кадри, но при все това извърна главата си настрани и взе да се смее, като че Вълка се беше пошегувал нещо.

Той се намръщи.

— Тези полилеи са забележителни, нали? — каза му тя и придаде на гласа си колкото се може повече безгрижие.

Изражението на Вълка остана невъзмутимо и след като постоя така за миг, той отърси глава и възобнови непоколебимата си крачка към балната зала.

Озоваха се на площадка, която се спускаше надолу към внушителното стълбище, а то се отваряше към огромната и красива бална зала. Големината й напомни на Крес за обширната пустиня и както тогава, завладя я същата замаяност и благоговение. Беше доволна, че те не бяха единствените гости, които се маеха на площадката и наблюдаваха как тълпата се изливаше в залата и пълнеше редиците от плюшени кресла под тях. До началото на официалната церемония оставаше поне час и мнозина използваха времето да побъбрят и да се възхитят на околната красота.

Върху много от колоните в залата бяха изваяни позлатени дракони, а по стените беше пълно с толкова букети цветя, някои високи колкото Крес, че сякаш градините вътре бяха полудели. Прозорците стигаха от пода до тавана и покрай тях стояха половин дузина клетки за птици и излагаха на показ гълъби, присмехулници и врабчета, чиято песен с обърканата си мелодия задминаваше прекрасния оркестър.

Крес се извърна с лице към Вълка, така че ако някой ги погледнеше отстрани, двамата щяха да им се видят потънали дълбоко в разговор. Той наклони главата си към нея, за да допълни маскарада, при все че вниманието му беше съсредоточено върху близкия страж.

— Нали не мислиш, че трябва… да се смесим с гостите?

Вълка набърчи нос.

— По-добре да не го правим. — Той хвърли поглед наоколо и поднесе ръката си към нея. — Но не виждам защо да не изкажем съчувствието си на птиците в клетките.

Глава четиридесет и осма

След като минаха през усойната изба, Синдер с радост откри, че тунелът за бягство подхождаше на император. Подът беше нареден с плочки, стените бяха измазани гладко с цимент и на всеки двадесет крачки светеха мъжделиви крушки. Можеха спокойно да вървят, без да се страхуват, че Трън ще се препъне в някой издаден камък.

Но въпреки това напредваха мъчително бавно и неведнъж Синдер си помисли да ги остави назад. Трън се справяше прилично и не изоставаше, но заради напредналата си възраст и късите си крака доктор Ърланд едва пълзеше, както й се струваше на Синдер. И тя би му предложила да го носи на гръб, ако не смяташе, че така ще го обиди.

Синдер не спираше да си повтаря, че и това бяха предвидили. Движеха се точно по план. Всичко щеше да бъде наред. Повтаряше си тя отново и отново.

Най-сетне тя взе да забелязва признаци, че наближаваха двореца. Хранилища, пълни с трайни продукти, бутилки с вода, оризово вино. Електрически генератори, които седяха безмълвни, неупотребявани. Просторни зали, празни, но огромни кръгли маси, неудобни на вид кресла, черни нетскрийнове, контролни табла, процесори — не бяха последният писък на модата, но бяха достатъчно нови и ставаше ясно, че ако някога потрябваха, тези аварийни тунели бяха готови за използване. Ако на кралското семейство му се наложеше да се укрива, тук членовете му можеха да останат задълго.

И не само кралското семейство, както си даде сметка Синдер, докато упорито се бъхтеха напред, подминавайки нови складове и коридори, които се разклоняваха на всички страни. Това беше лабиринт. И по всичко личеше, че имаше достатъчно място цялото правителство да заживее тук долу или поне хората, които работеха в двореца.

— Почти пристигнахме — каза тя и чрез сателитната навигация и картата върху дисплея в ретината си проследи къде се намираха.

— Чакай, я пак кажи къде сме тръгнали. Толкова отдавна напуснахме кораба, че вече забравих.

— Много смешно, Трън — и тя хвърли поглед назад. Трън вървеше с длан, опряна на стената, а доктор Ърланд се подпираше на пръчката му. Синдер се запита колко ли време беше минало, откакто Трън му я беше дал, и колко ли време беше минало, откакто задъханото хриптене на доктора беше се задълбочило. Заета изцяло с плана в главата си, тя не го бе забелязала.

Но като видя капките пот по челото на доктора, които се стичаха изпод ръба на шапката му, тя спря.

— Добре ли сте?

— Мечтая — промълви той с наведена глава. — Държа се за… опашката на една комета. Звезден прах, пясъчни дюни и… защо е толкова… дяволски горещо тук?

Синдер се почеса по врата.

— М-да. Бързо прекосихме разстоянието — излъга тя. — Защо да не си починем за минутка?

— Не — докторът поклати глава. — Моята Месечинка е там горе. Няма да се отклоняваме от плана.

Трън се приближи към тях. И той беше също толкова озадачен.

— Днес не е ли пълнолуние?

— Докторе, да не сте получили халюцинации?

Доктор Ърланд присви сините си очи към нея.

— Вървете. Идвам след вас. Вече… вече съм по-добре.

Частица от нея понечи да се възпротиви, но тя трябваше да признае, че нямаха никакво време за губене, даже и на доктора да му се искаше.

— Добре. Трън?

Той сви рамене и залюля ръката си към нея.

— Води ни.

Синдер втори път провери картата и тръгна напред, като чакаше едно от разклоненията на коридора да се покаже според указанията, които Крес й бе дала. Когато забеляза някакво стълбище, сгушено така, че да е скрито от погледа, тя забави крачка и провери къде се намираха според плана на двореца.

— Мисля, че стигнахме. Трън, внимавай къде стъпваш. Докторе?

— Отлично съм, благодаря — рече той и се хвана за кръста.

Синдер си пое дъх и се заизкачва. Стълбището се извиваше нагоре, светлината отдолу избледня и накрая стана толкова тъмно, че тя отново пусна фенерчето си. Стената беше гладка и гола, ако не броим металния парапет. Синдер прецени, че се бе изкачила три етажа нагоре, докато най-сетне пред нея се показа врата. Беше направена от дебела калена стомана и беше толкова голяма, че четирима души можеха да минат през нея рамо до рамо. Както и се очакваше, от тази страна нямаше ни панти, ни дръжка — мярка за сигурност, в случай че някой откриеше входа към аварийния тунел и се опиташе да се промъкне в двореца.

Вратата можеше да се отваря само отвътре.

Синдер стисна парапета, вдигна другата си ръка и потропа нещо като мелодия.

После зачака, като се питаше дали е било достатъчно силно, дали не са подранили, дали не са закъснели, дали планът вече не се е провалил.

Но тогава се чу шум. Изтрака резе, ключалката се завъртя, неизползваните панти изскърцаха.

Пред нея стоеше Ико, сияеше и държеше купчина прилежно сгънати дрехи.

— Добре дошла в двореца на Ню Бейджин.

Трън трябваше да се раздели със Синдер и да продължи в компанията на киселия доктор, който му служеше за водач и само хриптеше. И макар че не искаше да си го признае гласно, това го опечали. Дотук младият мъж не беше усетил особена топлина в отношението на стареца, който явно смяташе, че да оправи зрението на Трън, хич не беше от първостепенно значение, а да не говорим и за шантавия му брътвеж, който избълва долу в тунелите. Но ето че пристигнаха. В двореца. И сега вървяха към лабораториите, където щяха да намерят нужните им апарати, за да извършат странните псевдонаучни неща по възстановяването на зрението му, дето докторът му ги беше надрънкал.

Сами. Двамата.

— Насам — каза докторът и Трън смени посоката, без да сваля ръката си от стената. Пръчката му липсваше. Чуваше я да трака пред него — явно беше, че на доктора му трябваше повече.

Трън страшно, страшно се опасяваше да не вземе докторът да хвърли топа. Ох, та това щеше да провали толкова много дела този ден.

— Виждате ли някого? — попита Трън.

— Не ми задавай глупави въпроси.

Трън се намуси, но втори път не си отвори устата. Надеждите им се оправдаха. От охраната не бяха предвидили, че през свръхсекретните аварийни тунели в двореца ще се вмъкне някой и докато всички стражи бяха разположени пред портите и около балната зала, крилото с лабораторията оставаше изцяло на разположението на Трън и доктора.

Поне докато не станеше време да отвлекат вниманието от Синдер и Крес.

Повърхността на стената под пръстите му се промени — от топла и суха, тя стана студена и гладка. Трън чу, че се отваря врата.

— Насам — каза докторът. — Пак има стъпала.

— Защо не вземем асансьора?

— Задвижва се от андроиди. Ще ни трябва чип с достъп за тях.

Трън се хвана за парапета и тръгна след доктора нагоре, нагоре. Ърланд трябваше на два пъти да спира, за да си поеме въздух, а Трън го чакаше, мъчеше се да бъде търпелив и през цялото време се питаше какво ли прави Крес. И дали щеше да бъде готова, когато часът удари.

Но бързо остави тези мисли. Крес беше с Вълка. Щеше да се оправи.

Най-накрая докторът отвори нова врата. Кратко вървене по твърд, гладък под. Ново бръмчене от лампите отгоре им.

— Уютната стая 6D. Тук срещнах принцесата.

— Стая 6D. Да, да. Аз самият имам голям успех в запознанствата си с принцеси по лабораториите. — Носът му се набърчи. В стаята миришеше на болница и лекарства — стерилно, студено.

— На около четири крачки пред теб има маса. Лягай отгоре.

— Ама наистина ли? Няма ли да си поемете дъх, да си отпочинете…?

— Нямаме време.

Трън преглътна, тръгна с миши стъпки напред, додето ръката му се удари в меката маса. Опипом намери ръба и после се метна отгоре й. Оризовата хартия изшумоля под него.

— Но нали в тази част се каните да мушкате остри предмети в таза ми? Може би не е разумно да прибързваме.

— Страх ли те е?

— Да, ужасно много.

— Напълно в твой стил. — Изпръхтя докторът. — Когато най-сетне изпод арогантността ти изплува човечност, ти, разбира се, си загрижен единствено за себе си. Никак не съм изненадан.

— А вие в това положение нямаше ли да се загрижите поне малко? Става дума за моето зрение. За моя таз.

— Става дума за моята страна. За моята принцеса. За моята дъщеря.

— Каква дъщеря? Какви ги говорите?

Докторът се покашля и Трън го чу да хлопа силно шкафчетата.

— Допускам, че си загубил зрението си, докато си се опитвал да измъкнеш Кресънт от сателита. И само заради опита ти ми се струва, че съм ти длъжен.

— Май че е така, а? — Трън се почеса по бузата.

— Случайно да е споменавала пред теб колко време е била затворена?

— Крес ли, на сателита? Седем години.

— Седем години!

— Да. А преди това са я държали с компания от други щитове в някакви вулканични общи спални или нещо подобно. Не си спомням. Чародейката взимала кръвни проби от тях, но Крес май не знае защо.

Вратичката на някакъв шкаф се затръшна шумно и последва тишина.

— Докторе?

— Взимали са им кръвни проби, така ли? На щитовете?

— Странна работа, нали? Но поне не са направили някакви фантастични промени на гените й като тези на Вълка. — Трън поклати глава. — Хич не им вярвам на тези лунни учени. Горе май измислят какви ли не щуротии.

Пак мълчание, а сетне ново шумолене. Трън чу, че докторът бута към него маса или стол на колелца.

— Сигурно са използвали кръвта на щитовете, за да разработят лекарството — разсъждаваше докторът. — Но времето не съвпада. Отведоха я още преди избухването на летумозиса тук на Земята. Още преди да се знае за съществуването на болестта.

Трън нададе слух, докато несвързаните думи на доктора бавно заглъхнаха.

— А сега какво?

— Освен ако… Освен ако.

— Освен ако… какво?

— О, звезди! Ето защо им е била кръвта. Горките деца. Горкичката ми Месечинка…

Трън подпря брадичка върху дланта си.

— Добре, довършете нелепия си брътвеж и ми кажете, когато сте готов да продължим.

Отново по пода се чу тропот от търкалящи се колелца.

— Ти не я заслужаваш — каза докторът с нова острота в гласа си.

— Сигурен съм, че… хей, чакайте, какво говорите?

— Дано скоро го проумее. Нали я виждам как те гледа, но хич пет пари не давам за това.

— За кого говорим?

Нещо изтрака — докторът, както Трън прецени, беше пуснал някакви медицински инструменти върху металния поднос.

— Няма значение сега. Лягай долу.

— Спрете за миг и бъдете честен. — Трън вдигна пръст. — През нервен срив ли минавате в момента?

— Карсуел Трън — възрази му засегнато докторът. — Току-що направих важно откритие, което незабавно трябва да съобщя на император Каито и останалите земни лидери. Но това не може да стане, преди да сме свършили с целия този фарс. По мои изчисления имаме по-малко от пет минути, в които да взема необходимите стволови клетки и да ги отделя за регенериращия разтвор. Може и да не те харесвам, но добре разбирам, че сме на една страна и двамата сме заинтересувани да видим как Крес и Синдер излизат днес от двореца живи. Ще ми се довериш ли?

Трън обмисля въпроса май по-дълго, отколкото докторът искаше, после въздъхна и легна на масата.

— Готов съм, когато и вие сте готов. Но първо не забравяйте да…

— Не съм забравил. Трябва да активирам алармата, която да извести, че е избухнал летумозис. Сега.

Трън чу тихото почукване на пръсти върху нетскрийна, а след това в коридорите прогърмя ревът на сирена.

Глава четиридесет и девета

Безпокойството на Крес растеше. Кралската сватба трябваше да започне след някакви си двадесет и седем минути, а както се виждаше, стражите и охраната още си стояха по местата. На всичкото отгоре двамата с Вълка взеха да изчерпват идеите си как да не се набиват на очи, без да се налага да заемат местата си. Досега и двамата си бяха хапвали от ордьовъра със скаридите, които сервитьорите поднасяха — Крес една, Вълка шест. Един след друг се извиниха и се престориха, че ще използват тоалетните, а в действителност се помъчиха да разберат дали някой от стражите имаше загрижен вид, защото предстоеше нападение. Крес три пъти трябваше да се разсмее замечтано и да улови Вълка за ръката, за да се отърват от навъртащите се край тях обожателки. Това беше най-забележителната роля в живота й, защото Крес се смущаваше да докосва Вълка и й беше трудно да си представи как той пуска шеги.

— Май трябва да се замислим за резервен план — тихо се обади Крес, щом забеляза, че оркестърът започна да повтаря репертоара си.

— Вече го измислих — отвърна Вълка.

Тя надзърна нагоре към него.

— Наистина ли? И какъв е новият план?

— Продължаваме по стария — към контролния център на охраната. Просто ще се наложи от тук дотам да отстраня далеч повече гардове.

Тя захапа устната си — резервният план не събуди силен възторг у нея.

И тогава:

— Ето там. Виж.

Крес последва жеста му. Двамата стражи бяха допрели глави и говореха. Отличителните знаци на единия показваха значително по-висок ранг. Мъжът посочи към коридора в посока към крилото с лабораториите. Всъщност, ръката му можеше да сочи във всяка друга посока, но Крес се молеше съобщението на мъжа да се отнася за безредие в крилото с лабораториите. Това би означавало, че другите са се вмъкнали в двореца и са включили алармата.

След миг двамата охранители излязоха от балната зала.

— Мислиш ли, че са успели? — попита Крес.

— Време е да научим.

Вълка й предложи ръката си и двамата взеха да се шляят безцелно, додето излязоха в главния коридор. Никой от останалите стражи не им обърна внимание, когато завиха по един съседен коридор. Крес си повтаряше наум наизустените указания — завиваме по четвъртия коридор отдясно, покрай двора с фонтана с костенурката, после втория наляво. Сърцето й заби яростно в гърдите.

На два пъти ги спираха служители и работници в двореца. И двата пъти те поискаха да ги упътят, като че бяха леко пийнали гости на сватбата, които са се изгубили. Наложи се да се върнат назад до някое безопасно място, където се скриха, докато Вълка прецени, че могат отново да продължат. Но тревога не беше вдигната и никой от охраната не се втурна да ги спре. Крес знаеше, че безбройните камери из двореца вече са ги заснели, но с Вълка нямаше да ги познаят толкова лесно колкото Синдер, Трън или доктор Ъланд. А дори и да събудеха подозрение, тя се надяваше, че всички ще бъдат съсредоточени върху извънредното положение в лабораториите, за да им обърнат внимание. Но колкото повече се отдалечаваха от балната зала, толкова по-невероятно ставаше някой да повярва в невинността на актьорската им игра.

Крес изпита благодарност, когато Вълка ускори крачка. Синдер и Ико вече сигурно ги чакаха, а времето им изтичаше.

Стигнаха до един въздушен мост, който свързваше две от кулите в двореца. Под стъкления под сред тучни треви и омайни хризантеми се виждаше да бълбука кротък поток. Прекосиха моста и се озоваха в кръгло фоайе с празни седалки, изработени от тъмно дърво, статуи на митични същества, които обикаляха по края помещението, и джунгла от бамбук и орхидеи в саксии, които изпълваха стаята с упоителен аромат.

Щом позна мястото, Крес отиде до една еднометрова дърворезба на дракона на щастието и я завъртя на пиедестала й с лице към стената.

— Лунна камера в лявото око — обясни тя и забърза към асансьорите.

На централно място пред асансьорите стоеше бял андроид, чиито остри щипци бяха скръстени върху корема му. Той ги освети със синия си сензор.

— Простете за неудобството — каза андроидът със съвършена монотонност, която трябваше дипломатично да предаде отсъствието на всякакво пристрастие. — В момента е вдигната тревога от първа степен заради незаконно проникване в двореца и всичките ни асансьори временно са спрени. Моля ви, насладете се на чаша чай, докато чакаме отмяна на тревогата. — С една от щипките си андроидът посочи към ниша, в която седеше машина с изящен порцеланов чайник, от чийто чучур излизаше пара, и разнообразни листа и подправки.

— Има ли възможност за отмяна на тревогата? — попита Крес андроида.

— Да, но трябва официален код или…

Крес клекна и завъртя андроида с гръб.

— Надали ти се намира отвертка или нещо друго, с което бихме могли да отворим контролния панел?

— … служител в двореца с високо ниво на достъп…

Вълка се наведе над нея, заби ноктите си в процепа и извади целия панел в юмрука си.

— … би могъл да отмени тревога от първа степен. Простете за безкрайното неудобство, но трябва да ви помоля да…

Крес извади от джоба си портскрийна, който докторът й беше дал, и издърпа кабела за свързване. Мушна го в портскрийна, спря автоматичната диагностика, преди да е започнала, и потърси настройките за отмяна на защитата.

— … спрете да манипулирате официална държавна собственост. Манипулирането на кралски андроид може да ви донесе глоба до пет хиляди униви и шест месеца… Потвърдена самоличност: кралски съветник Кон Торин. Отмяната на тревогата завърши. Чакам указания.

— Асансьор до първия етаж — каза Крес.

— Моля, използвайте асансьор А.

Крес извади кабела. Най-близката врата се отвори, Вълка я изправи на крака и я дръпна в него.

Сърцето й се блъскаше, докато асансьорът слизаше надолу. Представи си как вратите се отварят и там ги чака армия от стражи, насочили пистолетите си, готови. Помисли си, че вече сигурно ги наблюдават. Дотук можеше да се разчита на безредието на Трън, но във всеки асансьор в двореца имаше по две камери. Въпросът беше колко време щеше да отнеме на стражите да пристигнат, щом веднъж проумеят накъде са се запътили.

Асансьорът спря. Вратите дълго се бавиха, а пулсът на Крес диво се блъскаше. Най-сетне се отвориха, но коридорът беше празен. Момичето си отдъхна.

На този етаж се намираше деловата част на двореца, която се използваше за дипломатически срещи и където се помещаваха кабинетите на много от държавните чиновници. Крес разпозна някои дребни неща — табелка с име на това бюро, картина на онази стена. И даже, докато двамата с Вълка тичаха по килима в коридора, в мислите си тя отново се намираше на сателита и виждаше себе си и Вълка през камерите на тавана. Представяше си как би възприела себе си и него оттам горе, където винаги стоеше откъсната, не се намесваше, само наблюдаваше ли, наблюдаваше. Когато завиха зад ъгъла, Крес си представи, че превключва на друг канал. Минаха покрай една камера и тя видя как лицата им се сменят с гърбовете им.

До другите асансьори се добраха без проблеми, само че тук не ги посрещна зорък андроид. Крес натисна бутона, но той не светна. На екрана в червено беше изписан текст: асансьорите временно не работят заради тревога от първа степен. Крес се намръщи и опипа с пръсти около него. Не можеше да няма начин да се пусне асансьорът, в случай че на някоя важна клечка й се наложеше да го използва, но като нямаше андроид…

Някой я сграбчи за лакътя и я дръпна назад. Крес изскимтя и за миг си помисли, че е била заловена от стражите. Но беше само Вълка, който я теглеше към една ниша.

— Стълбите — каза той и дръпна силно вратата. Тя се затвори зад тях и в далечината Крес дочу тропота на ботуши.

Сърцето й падна в петите и тя хвърли поглед към Вълка, за да види дали и той бе чул. Но преди да успее да си отвори устата, той я метна на рамо и скочи надолу по стълбите, като взимаше наведнъж всички стъпала от площадка до площадка. Крес изписка, но побърза да запуши устата си с ръка, за да овладее ненадейния си ужас.

Надолу, надолу, надолу. Най-сетне подминаха табела с надпис подземно ниво D: поддръжка/сигурност.

Вълкът я пусна на земята и бутна вратата. Крес имаше усещането, че са някъде извън двореца. Стените бяха чисто бели, циментовият под — монотонно сив. Стълбището ги бе изплюло в малко фоайе — вляво беше неработещият асансьор, а точно пред тях видяха бюро в пълен безпорядък. Зад бюрото имаше стая, изцяло обградена от цветно стъкло. Вътре седеше празен стол, а пред него три дузини екрани показваха кадри от охранителните камери в двореца и околните земи. Четири от екраните мигаха с предупреждения за проникване в обекта.

И тогава изникна пазачът с насочен към тях пистолет.

— Не мърдайте! Сложете си ръцете така, че да ги виждам!

Трепереща, Крес вдигна ръце, за да изпълни заповедта му, но преди пръстите й да докоснат главата й, Вълка я беше блъснал. Тя извика и падна на земята. Хастарът на роклята й се разпра и от цимента отекна изстрел. Крес изпищя и покри главата си.

— Крес, ставай. Веднага.

Крес надигна глава и видя, че пазачът лежи проснат в безсъзнание на бюрото. Вълка се наведе, изрита пистолета настрани, сетне плъзна мъжа към стъклената врата и допря китката му пред скенера. Лампичката светна в зелено.

— Хайде. По петите ни идват още стражи.

Крес се отблъсна от пода трепереща и влезе след Вълка в контролната стая на охраната.

Глава петдесета

— Правилно ли съм го облякла това чудо? — попита Синдер, като подръпваше блузата, която хем се премяташе на една страна, хем имаше три различни шнура, които трябваше по някакъв мистериозен начин да се вържат заедно.

— Да, добре е — отвърна Ико. — И спри да си местиш главата, моля те. — Тя затисна ушите на Синдер, за да стои мирна.

Синдер запристъпва от крак на крак, мъчейки се да успокои препускащите си мисли, докато Ико увиваше косата й на стегнат кок, от който целият й скалп пулсираше. Сякаш бяха минали часове, откакто се раздели с Трън и доктор Ърланд, при все че часовникът, който отброяваше секундите в главата й, показваше, че са минали по-малко от четиринадесет минути.

В единия крайчец на окото й имаше канал, който показваше времето. Времето, което оставаше до началото на императорската сватба.

Синдер стисна очи и се помъчи да отпъди новия пристъп на гадене. През целия си живот не се бе чувствала толкова напрегната. Но причината не беше само чакането, нито съзнанието, че толкова много неща можеха да се объркат, нито ужасът, че всеки миг може да я заловят и отново да я хвърлят в затвора.

Най-много от всичко я ужасяваше срещата с Каи. Лице в лице. Тази мисъл опъваше нервите й докрай. Защото Синдер щеше да погледне в очите му за първи път, откакто беше паднала в градините на двореца.

В онзи миг на лицето му се бе изписал такъв шок от предателството, че сърцето й се разби на две. А не бе минал и час, откакто Каи беше вдигнал глава и й се бе усмихнал, докато тя стоеше вир-вода на върха на стълбището към балната зала.

Усмихнал се беше.

Двете му изражения бяха толкова различни, а и двете бяха насочени към нея. Синдер не знаеше какво да очаква този път, когато го срещне, и неизвестността я ужасяваше.

— Синдер… гледаш ли новините?

Тя се съсредоточи върху репортера, който тъкмо съобщаваше, че е тръгнал слух за временно забавяне на сватбата. Получили информация, че всичко е наред и церемонията скоро ще започне, но охраната взимала допълнителни мерки…

— Това е то. Да вървим.

Те надникнаха в двете страни по коридора, увериха се, че е празен и че лампичките на близките камери по тавана не светят. Чак тогава Синдер взе да осъзнава колко уязвима беше. Тя беше най-издирваният престъпник на света и сега се завръщаше на сцената на престъплението.

Но вече нямаше връщане назад.

Тя скри новините и на тяхно място извади схемата на двореца.

— Сега ще намеря къде сме — каза тя и като използва вътрешната си система за позициониране, определи местоположението им с Ико, а сетне въведе кода за проследяване на император Каи, който Крес им бе дала.

Затаи дъх, докато системата търсеше ли, търсеше.

И тогава той се появи. Една зелена точица в северната кула. Четиринадесетият етаж. Дневната, която беше свързана с личните му покои. Крачеше напред-назад.

Синдер потрепери. Беше толкова близо до него, след като е била на светлинни години далеч.

— Намерих го.

Тръгнаха по коридори, които според нея бяха празни. Синдер се улови, че непрестанно хвърля поглед към камерите на тавана, но нито една не помръдваше, не примигваше, не даваше признаци на живот и полека-лека параноята й взе да я напуска.

Крес се бе справила. Беше изключила системата за сигурност.

Тогава завиха зад ъгъла към асансьорите в северната кула и Синдер се блъсна в една жена.

— Ох… извинете! — и тя политна назад.

Жената огледа Синдер. Беше от обслужващия персонал и носеше същите черни панталони и блуза в бледооранжево като Синдер и Ико.

Синдер извика обаянието си, превърна изкуствената си ръка в човешка и придаде на цвета на лицето си същия безупречен тен като на всеки дроид. После пусна една усмивка, като се надяваше да скрие с нея изненадата си, и се поклони.

Не минаха и две-три секунди, когато разбра защо се бе сепнала така. Не защото се бяха сблъскали с човек в коридора, а защото не беше усетила жената иззад ъгъла.

Така неуловим беше този усет, че Синдер даже не бе разбрала, че го прави, и просто протягаше съзнанието си и лекичко докосваше биоелектричеството, което всяко човешко същество излъчваше. Беше привикнала да усеща Трън, Вълка, Хиацинт и доктор Ърланд, когато бяха наблизо — присъствието им беше като сянка в подсъзнанието й. Беше инстинктивно, лесно като дишането.

Но тази жена се оказа като неизписан лист хартия за нея. Щит — като Крес. Като Ико.

— Приемете извиненията ми — каза жената и върна поклона на Синдер, — но това крило на двореца е недостъпно за хора, които нямат пропуск от короната. Ще ви помоля да напуснете.

— Ние имаме пропуск — широко се усмихна Ико. — Помолиха ни да проверим лично дали Негово Императорско Величие желае нещо освежително, докато чакаме церемонията да започне. — Ико понечи да мине покрай жената, но една ръка се протегна светкавично и се опря в гърдите й. Спокойният поглед на жената обаче не се откъсна от Синдер.

— Вие сте Лин Синдер — каза тя. — Властите ви издирват. Длъжна съм да ги известя.

— Съжалявам, но моментът не е подходящ. — Синдер направи крачка назад, вдигна протезната си ръка и изстреля една упоителна стреличка в бедрото на жената. Стреличката иззвъня, върхът й се закачи за малко в плата на панталоните на жената и после падна на пода.

Друго потвърждение на Синдер не й трябваше. Тя стисна зъби и замахна към ухото на жената, но тя се сниши и ритна с крак Синдер отстрани в тялото. Синдер изохка, залитна назад и гърбът й се блъсна в стената. С невъзмутимо изражение жената се хвърли със скок след нея и се прицели с лакът в Синдеровия нос. Синдер едва смогна да парира удара и като използва инерцията, завъртя се и заключи с ръка врата на жената. Но жената нанесе удар с ханша си и запрати Синдер по гръб на земята. Пред очите й се появиха петна.

— Ико… жената е…

Синдер чу щракване и битката до нея замря.

— Андроид — изпъшка Синдер.

— Забелязах — каза Ико, държейки в ръка един контрол панел, от който стърчаха откъснати жици. — Добре ли си? — Ико се наведе над Синдер с изражение, изпълнено със загриженост.

И макар още да се задъхваше, Синдер се улови, че се усмихва.

— Ико, ти си най-човечният андроид, когото познавам.

— Знам. — Ико подпъхна ръката си под Синдер и й помогна да се надигне. — Впрочем косата ти не прилича на нищо. Ама честно, Синдер, толкова ли не можеш да изглеждаш прилично повече от пет минути?

Синдер се улови за Ико и се изправи на крака.

— Аз съм механик — дойде автоматичният й отговор. Тя хвърли поглед към жената, чиито ръце лежаха неподвижни до тялото, а очите й се взираха с празен поглед към асансьорите. Синдер поклати глава, отърсвайки се от гледката, и натисна копчето, за да повика асансьора. Екранът два пъти примигна с предупреждение за тревога от първа степен, а после светна в зелено. Асансьорът до тях се отвори.

Някъде, много етажи надолу под двореца, Крес им бе дала разрешение.

Заедно с Ико двете изтеглиха андроида в асансьора и го оставиха в ъгъла. Ръцете на Синдер трепереха толкова силно от адреналина, че за малко щеше да натисне грешния етаж. Докато вратите се затваряха, тя измъкна от косата си и последните фиби и набързо се върза на рошава конска опашка. Пет минути стигаха да изглежда прилично.

После се съсредоточи върху двете отделени точици в главата й, които все повече се приближаваха една към друга.

Тя, която се плъзгаше нагоре между етажите на кулата.

И Каи.

Нещо не беше наред. Чародей Сибил Мира го усещаше по действията на земните стражи, по честия шепот, по ръцете, отпуснали се върху дръжките на пистолетите. Сибил вървеше след кралица Левана и напрежението й растеше.

Нейната кралица нямаше да е доволна, ако нещо вземе, та се обърка.

Тя хвърли поглед настрани към чародей Еймъри. Очите им се срещнаха. Той също беше забелязал.

Сибил погледна напред към кралицата си, която беше облечена в червено и златно — традиционните сватбени цветове в Източната република. Главата й беше забулена с тънък воал, а върху дългия шлейф на роклята й беше избродиран мотив от богато украсени опашки на дракон и феникс, които се сливаха отпред. Докато кралицата вървеше, платът плющеше като корабно платно. Стойката й както винаги издаваше увереност и спокойствие. Дали и тя беше забелязала вече? Но дори и да беше забелязала, можеше да го отдаде на своето присъствие, на това как слабоволните земляни едновременно я гледаха влюбено и трепереха пред нея. Но Сибил знаеше, че имаше и нещо друго.

Косата на врата й настръхна.

Почти бяха стигнали главния коридор, когато един от стражите пристъпи пред свитата им. Нейно Величество спря, а полите й се отпуснаха в краката й. Еймъри също се спря, но Сибил продължи напред, за да застане до Нейно Величество, като се стремеше да не облекчава ранения си крак. Въпреки че бе принудена да разкаже на кралицата за провала си да залови Лин Синдер, тя поне засега успяваше да скрие неловкия факт, че по време на битката е била простреляна. И то от собствения си страж.

— Приемете искрените ми извинения, Ваше Величество — подхвана стражът и набързо се поклони.

Сибил го изгледа кръвнишки, изви леко пръсти и стражът падна на едно коляно. Мъжът изсумтя.

— Когато говориш с кралицата ми, трябва да й засвидетелстваш нужното уважение — отбеляза Сибил и мушна ръце в ръкавите си.

На стража му трябваха няколко секунди да се отърси от страха си. Чародейката не му позволи да се изправи, нито дори да надигне глава, след като я бе свел почтително. Накрая той прочисти гърлото си и продължи, но гласът му беше по-напрегнат отпреди.

— Ваше Величество, имаме неочакван срив в системата за сигурност. Решихме, че заради вашата сигурност и сигурността на император Каито церемонията трябва да се отложи. — Мъжът млъкна, за да си поеме дъх. — Вярваме, че забавянето няма да се проточи дълго. Но боя се, че ще трябва да ви помоля да се върнете обратно в покоите си. Ние ще ви известим веднага щом проблемът бъде отстранен и можем да продължим с церемонията. — Капка пот се плъзна по врата му. — Свитата ви с радост ще ви придружи обратно до вашите…

— От какво естество е сривът? — попита кралицата.

— Боя се, че на този етап не мога да издам никакви подробности, но работим по отстраняването…

— Такъв отговор е неприемлив, когато кралицата ми има всички основания да знае истината — прекъсна го Сибил. — Току-що намекнахте, че кралицата ми е в опасност. Искам да науча всички подробности за ситуацията, с които разполагате, за да мога лично да се погрижа за сигурността й. Няма да ви позволим да ни държите в неведение. А сега кажете, за какъв срив говорите?

Сибил видя как мъжът раздвижи челюстта си, докато погледът му стоеше забит в краката на кралицата. Тя виждаше, че стражът има нисък чин и едва ли може да отговори на въпроса й, но страхът му работеше срещу решителността му. Другите двама мъже с по-нисък чин, които го придружаваха, не бяха шавнали, но скованите им пози издаваха смущението им. Може би трябваше и тримата да ги просне на земята.

— Сривът е предизвикан от човек — най-сетне призна стражът. — Системата ни за сигурност е била изключена, което може да стане единствено от контролния център.

— А той се намира в двореца, така ли?

— Да, чародей Мира.

— Искате да ми кажете, че вашият срив в действителност е пробив в системата ви.

— Работим и по тази възможност. Но най-важният ни приоритет е сигурността на нашите гости. За пореден път ви моля да се върнете в покоите си, Ваше Величество.

Сибил се изсмя.

— Някой може би е проникнал в двореца. Не можете да опазите компютъра на собствената си охрана, но мислите, че ще бъдем в безопасност в покоите за гости, така ли?

— Достатъчно, Сибил.

Сибил замръзна и хвърли поглед към кралицата. Тя беше сключила дългите си бели пръсти над полите си, но Сибил знаеше, че под воала й очите й пронизваха като игли.

— Кралице моя?

— Сигурна съм, че тези хора съзнават значимостта на днешната сватбена церемония, а също и глобалния отзвук, който би последвал, ако нещо попречи на този брак да се състои. Нали така, господа?

Стражите не обелиха и дума. Коленичилият мъж затрепери. Сибил предполагаше, че вратът вече го боли от необичайната поза, в която държеше главата си.

Две стъпки изчаткаха по пода от другата страна на кралицата.

— Кралицата ви зададе въпрос — проговори Еймъри със спокоен, но заплашителен като тътнежа на далечна гръмотевица глас.

Стражът се покашля.

— Нямаме никакво желание нито да забавяме, нито да пречим на сватбата, Ваше Величество. Искаме единствено да разрешим проблема бързо, за да може церемонията да продължи възможно най-скоро.

— Постарайте се да го направите — отвърна Нейно Величество. — Сибил, Еймъри, хайде да се върнем в стаите си и да оставим хората да си свършат работата, без да се грижат допълнително за нас. — Тя взе да се обръща, но после се спря. Воалът изшумоля край лактите й. — Моля ви, пратете незабавно някой да ме извести, че младоженецът е в безопасност. Ще стоя на тръни, докато не науча, че е добре.

— Разбира се, Ваше Величество. Ще изпратим допълнителна охрана пред вашите покои, както и пред тези на Негово Величество, докато проблемът бъде решен.

Сибил почака да тръгнат след свитата и стражите от Луна и чак тогава освободи мъжа. Зачуди се дали тези хора можеха да си представят гнева, който щяха да си навлекат, ако не разрешат проблема.

Но иначе не самото забавяне тревожеше Сибил. А човекът, който стоеше зад него. При все че Левана отказваше да споменава избягалия киборг, освен когато ругаеше некомпетентността на земните армии, Сибил беше си направила изводите за онова, което кралицата отбягваше да признае открито.

Не беше трудно да се досети от намеците на пленничката им по време на разпита — червенокосото момиче не беше излъгало. Лин Синдер, киборгът, наистина беше принцеса Селена.

Сибил бе видяла обаянието на момичето на бала. Но освен това бе видяла и реакцията на Нейно Величество тогава. Изчезналата принцеса на кралицата беше единственият човек в галактиката, който можеше да предизвика такава бъркотия. Мисълта, че принцеса Селена е някъде в двореца, но се изплъзва на Левана, надсмива й се, сигурно докарваше кралицата до лудост.

Дотук принцесата се бе показала като забележително находчиво момиче. Беше избягала от Ню Бейджин. Измъкнала се бе на властите в Париж и в малкото африканско градче. Дори на нея самата беше успяла да се изплъзне от ръцете.

Възможно ли беше Синдер да стои зад случващото се тук? Дали беше толкова дръзка, че да се опита да спре сватбата на кралицата?

Ако това беше вярно, в такъв случай Сибил я подценяваше. Проникване в двореца. Срив в системата. Извадена от строя систе…

Тя за малко не се препъна. Сибил не беше непохватна и Еймъри забеляза. Но тя не отвърна на погледа му. Мислите й вече препускаха.

Не беше възможно. Правеше си прибързани заключения.

Тя бръкна в ръкава си за миниатюрния портскрийн, който си имаше свое малко джобче там, и пусна канала за наблюдението на двореца в Ню Бейджин. Всички камери и проследяващи устройства, които с толкова мъка беше инсталирала из целия дворец по време на безбройните отегчителни дипломатически срещи и дискусии…

Сибил изскърца със зъби. Не само охранителната система на двореца беше пробита. Тяхната собствена система за наблюдение беше изключена.

Цялата система.

Струваше й се невъзможно, но Сибил познаваше работата на Кресънт.

Тя прибра портскрийна си.

— Кралице моя.

Групата спря.

— Бих искала да ви помоля да ми позволите сама да направя проверка на пробива в системата.

Единият от стражите се разшава.

— Моля да ме извините, но получихме нареждане да върнем всички обратно във вашите…

Сибил изви биоелектричеството около главата на мъжа и той замлъкна със сподавено възклицание.

— Не съм искала вашето разрешение.

След миг Левана кимна веднъж и воалът й едва се помести.

— Имаш разрешението ми.

Чародейката се поклони.

— И, Сибил, ако откриеш виновниците, заповядвам веднага да бъдат убити. Не бих искала в деня на сватбата ми да се занимавам с нищожни арести и процеси.

— Разбира се, кралице моя.

Глава петдесет и първа

Каи се засмя с дрезгав смях, който приличаше на задушаване. Сам не можеше да реши дали неочакваният обрат на събитията беше страшен, или много, много смешен.

— Сигурността на двореца е застрашена? И какво точно означава това?

— Поради липса на време кралската стража все още не е изготвила официален доклад, Ваше Величество — обясни Торин. — Но знаем, че всички охранителни камери, скенери, в това число и скенерите за оръжие, не работят. Или поне в този момент вашите охранители нямат достъп до тях.

— Откога не работят?

— От почти единадесет минути.

Каи отиде до прозореца. В отражението си съзря младоженец с бяла копринена риза, разделена на две от червен пояс, който висеше от рамото му. Всеки път, щом съзреше пояса, императорът виждаше кръв. През изминалия час той бе крачил напред-назад из личните си покои, избягвайки всячески да поглежда към отражението си.

— Мислите ли, че Левана има пръст в тази работа?

— Струва ми се, че не е в стила й да се опитва да попречи на днешната церемония.

Каи прокара пръсти през косата си. Прия би получила припадък, ако го видеше — четиридесет минути наетите стилисти подреждаха всяко косъмче на главата му.

— Ваше Величество, бих искал да ви помоля да се отдръпнете от прозореца.

Каи се извърна, изненадан от тревогата в гласа на Торин.

— Защо?

— Според заключението ни този пробив застрашава сигурността ви, макар да не знаем кой е източникът на заплахата.

— И вие мислите, че някой ще се опита да ме убие през прозореца? На четиринадесетия етаж?

— Не знаем какво да мислим, но не бих желал да се излагате на ненужни рискове, преди да разполагаме с повече информация. Капитанът на стражата ще е тук всеки момент. Сигурен съм, че той има подходящ план за подобни ситуации. Може да бъдем принудени да се евакуираме или да минем в режим на блокада, като забраним всяко влизане и излизане от двореца.

Каи се отдръпна от прозореца. Режим на блокада ли? Та той дори не знаеше, че съществува такова нещо.

— Ще анулираме ли церемонията? — попита той, като не смееше да се надява.

— Официално не — въздъхна Торин. — Все още не. Ще прибегнем до такава стъпка само в краен случай. Кралица Левана и свитата й са затворени в техните покои и ако се наложи, ще бъдат отведени до някое отдалечено място. Церемонията временно е отложена, докато се уверим във вашата сигурност и сигурността на кралицата.

Каи за миг седна на ръба на единия стол с дърворезба, но като беше неспокоен да стои на едно място, скочи пак на крака и взе да крачи насам-натам.

— Кралицата ще изпадне в ярост. По-добре предупредете човека, който ще й съобщи новината.

— Струва ми се, че всички са наясно с това.

Каи поклати глава объркано. От седмици той живееше като в мъгла, уловен между страданието и мрачното предчувствие, страха и напрежението, но и вечните, отчаяни надежди, които се кътаха някъде в главата му. Надежда, че изход има. Надежда, че денят на сватбата никога няма да настъпи. Надежда, че принцеса Селена е открита и че по незнаен начин тя ще промени всичко.

А сега и това.

Не беше съвпадение. Някой умишлено беше пробил системата за сигурност в двореца. Кой ли би могъл да го стори? И какво се мъчеше да постигне — просто да спре сватбата? Най-сетне, на света беше пълно с хора, които не желаеха сключването на брака.

А дали подбудите на тези хора не бяха опасни, дори зловещи?

Каи вдигна очи към Торин.

— Знам, че не обичате, когато говоря за конспирации, но хайде, помислете.

Торин въздъхна дълго и мъчително.

— Ваше Величество, този път сме на едно мнение.

Някой потропа и двамата се сепнаха. Обикновено говорителите в стената известяваха за пристигането на външен човек, но сигурно сега и те не работеха. Което накара Каи да си зададе въпрос — не беше ли редно да има резервна система? Или тя също е била изкарана от строя?

Тори пръв тръгна към вратата.

— Представете се.

— Ташми Прия желае да говори с Негово Величество.

Каи взе да разтрива врата си, докато Торин отключи вратата. Прия стоеше сковано пред тях и в смарагдовото си сребристо сари беше дори по-спретната от обикновено.

— Някакви новини? — попита Каи.

Изражението на Прия беше замаяно, почти страшно. Каи се подготви да посрещне най-лошото, при все че не знаеше какво би могло да бъде то. Но вместо да проговори, Прия затвори очи и падна сгърчена на пода. Каи възкликна и клекна до нея. От другата й страна Торин вдигна китката й, за да провери пулса.

— Какво й стана? — попита Каи, но тогава очите му зърнаха една малка стреличка, която стърчеше от гърба на Прия. — Какво…

— Жената ще се оправи.

Каи замръзна.

Погледна нагоре. Към чифт черни панталони, копринена риза и…

Синдер. Сърцето му заседна в гърлото.

Беше облечена в същата униформа като на персонала. Косата й беше чорлава както винаги. Не носеше ръкавици. Изглеждаше развълнувана.

Още едно момиче влезе след нея и затвори вратата. То беше малко по-високо, със светлокафеникава кожа и синя коса, но Каи й хвърли съвсем бегъл поглед.

Защото Синдер беше там.

Синдер.

Каи се изправи на крака, без да може да си затвори устата. Торин също се надигна, заобиколи Прия и се опита да се примъкне между тях като щит, но Каи не го забеляза.

Синдер го гледаше право в очите. Стори му се, че тя сякаш чака нещо. Подготвя се. И въпреки че от металната й ръка стърчеше някакъв израстък, който му се видя опасен, Синдер имаше почти уплашен вид.

Мълчанието беше непоносимо, но на Каи не му идваше наум какво да каже. Накрая Синдер преглътна.

— Съжалявам, но трябваше да… — Тя посочи безжизнената координаторка на сватбата, после махна ръка, като да се отърси от гледката. — Но тя ще се оправи, кълна се. Може да й се гади малко, когато дойде на себе си, но иначе… А, да и андроидът… Наинси, нали така беше? Наложи се да я извадя от строя. И резервния й процесор също. Но всеки механик би могъл да я включи за шест секунди, така че… — Тя почеса нервно китката си. — А, да, в коридора се натъкнахме също и на капитана на стражата и на още двама-трима стражи. Може малко да го поуплаших, защото сега е… в безсъзнание. И той. Но няма страшно, ще се оправи. Кълна се. — Устните й се извиха бързо и напрегнато в усмивка. — Ами… здравей отново. Между другото.

— Ох — изпъшка другото момиче и изви очи. — Беше ужасно.

Синдер я стрелна с яден поглед, но в този миг момичето направи крачка към Каи и се поклони грациозно.

— Ваше Величество, толкова се радвам да ви видя отново.

Каи мълчеше.

Синдер мълчеше.

Торин, наполовина намъкнал се между Каи и Синдер, мълчеше.

Най-накрая момичето вдигна глава.

— Синдер, време е.

Синдер подскочи.

— Да, така е. Извинявай.

Тя нерешително пристъпи напред и като че тъкмо се канеше да заговори, когато гласът на Каи най-сетне се завърна:

— Ти да не си полудяла?

Синдер спря.

— Знаеш ли… ти… кралица Левана е в двореца! Ще те убие!

— Да — примигна Синдер. — Знам.

— Именно поради тази причина трябва да спрем да си губим времето на вятъра — измърмори под носа си момичето.

Каи се намръщи.

— Вие коя сте?

Ико засия.

— О, аз съм Ико! Може би не си спомняте, но се запознахме на пазара в онзи ден, когато донесохте андроида, само че тогава бях ето толкова висока — тя вдигна ръка до ханша си — и бях с форма на огромна круша, а също и доста по-бледа. — Ико запърха с миглите си.

Каи върна погледа си върху Синдер.

— Ико има право — поде Синдер. — Трябва да тръгваме. На часа. А ти идваш с нас.

— Аз какво?

— Императорът няма да прави нищо подобно — намеси се Торин. Той понечи да тръгне към Синдер, но кракът му увисна във въздуха, после се върна назад. Изведнъж той прекрачи тялото на Прия и продължи да върви заднишком, додето свивките на колената му не се удариха в канапето и той не се смъкна върху възглавничката. Каи го зяпаше с отворена уста и вече започваше да си мисли, че това е някакъв фантастичен сън, причинен от тревожността му.

— Съжалявам — обади се Синдер и вдигна киборгската си ръка. — Имам още една упоителна стреличка и ако се опитате да се месите, боя се, че ще трябва да я използвам срещу вас.

Торин я изгледа кръвнишки, влагайки възможно най-силната, кипяща омраза в погледа си, каквато Каи никога не беше виждал.

— Каи, трябва да ти отстраня чипа.

Той се обърна към нея и за първи път почувства внезапен страх. Нещо щракна и той хвърли поглед надолу, за да види как от един от пръстите й изскочи къс нож.

Синдер беше киборг. С това Каи почти бе успял да свикне.

Но освен това тя беше и лунитянка и при все че и това му беше известно също толкова отдавна, той никога досега не я бе виждал да действа като лунитянка. Не и така безочливо. Не и досега.

Синдер пристъпи към него.

Каи отстъпи назад.

Тя спря, в очите й проблесна болка.

— Каи?

— Не биваше да идваш тук.

Тя овлажни устните си.

— Знам как ти изглежда всичко, но, моля те, довери ми се. Не мога да ти позволя да се ожениш за Левана.

Той се изсмя отсечено. Сватбата. Почти я беше забравил, а именно той носеше одежди на жених.

— Това решение не е твое, не можеш ти да го взимаш.

— Вече съм го взела. — Синдер тръгна напред, а при следващата крачка Каи се намери притиснат до една малка масичка. Синдер сведе поглед и очите й се уголемиха.

Каи проследи погледа й.

Върху масичката лежеше кракът й. Детското краче с хлътнало покритие и засъхнала кал между пръстите, което беше паднало по градинските стълби. Каи го беше изнесъл от кабинета си, когато охраната претърсваше помещението за шпионските устройства на Левана. Ушите му пламнаха — сякаш го бяха заловили, че е скътал нещо необикновено и съвсем лично. Нещо, което не е негово.

— Ти… — Той посочи вяло. — Беше го изгубила.

Синдер откъсна очи от крака и безмълвно срещна погледа му. Каи не можеше да си представи какво ли си мислеше тя. Той самият не разбираше какво означаваше това, че е запазил крака.

Другото момиче, Ико, подложи длани под брадичката си.

— Това тук е толкова по-хубаво от драмите по мрежата.

Синдер сведе поглед за кратко, колкото да се съвземе, после протегна ръка към младия мъж.

— Моля те, Каи. Нямаме много време. Дай ми китката си. — Гласът й беше мил и нежен и по необясним начин това повече от всичко друго го накара да се подвоуми. Лунитяни — винаги бяха все така убедително нежни, все така неискрено мили.

Каи поклати глава и притисна незащитената си китка към хълбока си.

— Виж, Синдер. Не знам защо си тук. Искам да ти вярвам, че намеренията ти са добри, но… аз не знам нищо за теб. Ти ме излъга за всичко.

— Никога не съм те лъгала. — Синдер пак погледна крадешком към крачето. — Може би не ти казах цялата истина, но нима би могъл да ме виниш?

— Разбира се, че те виня. — Каи се намръщи. — Имаше достатъчно възможности да ми кажеш истината.

Думите като че я изненадаха, но след това тя скръсти юмруци на хълбок.

— Точно така. И какво щеше да последва, ако ти бяха казала? О, ама, разбира се, че искам да отида на бала с вас, Ваше Величество, но преди това трябва да знаете, че аз съм киборг? Кажи де!

Каи погледна встрани.

— Ти никога нямаше да ми проговориш отново — отвърна тя вместо него. — Щеше да се почувстваш унизен.

— Значи ти завинаги щеше да скриеш тайната си от мен?

— Завинаги ли? — Синдер махна с ръка към прозореца. — Та ти си император на цяла държава. Какво завинаги можеше да има.

Той се изненада, че думите го пронизаха толкова болезнено. Синдер имаше право. Между тях нямаше място за такива нелепости — император. Киборг. Не би трябвало да го боли от думите й.

— Ами това, че си лунитянка, а? — попита той. — За това кога смяташе да ми кажеш?

Синдер изпухтя и Каи видя, че тя губеше търпение.

— Нямаме време за тези неща.

— Искам да знам колко пъти си ме манипулирала. Каква част от всичко е било промиване на съзнанието?

Ченето на Синдер увисна, сякаш бе потресена, че такива мисли са могли да му минат през ума. И тогава в очите й лумна огън.

— Защо питаш? Нима се тревожиш, че в действителност си изпитал чувства към един киборг от скромен произход?

— Просто се мъча да проумея кое е било истина и кой е този човек. — Той я посочи с жест от главата до петите й. — Един ден поправяш портскрийнове на пазара, на другия бягаш от строго охраняван затвор. А сега… изключваш системата за сигурност в двореца ми, размахваш нож срещу мен и заплашваш да упоиш първия ми съветник, ако не получиш, каквото поискаш. Какво да мисля след всичко това? Дори не знам на чия страна си!

Синдер стисна юмруци, но докато гневните му думи се уталожат, погледът й улови нещо над рамото му. Огромният панорамен прозорец, който гледаше към Източната република. Изражението й стана хладно. Пресметливо.

Тя направи крачка към него. Каи се сви.

— На моята страна съм. И ако мислиш доброто на Републиката и на цялата планета, по-добре и ти да си с мен. — Тя подаде ръката си с дланта нагоре. — А сега ми дай китката си.

Каи сви пръсти.

— Моите задължения са тук. Страната ми разчита на мен да я защитя. Няма да избягам от задълженията си, а още по-малко пък бих избягал с теб! — Той се помъчи да вдигне брадичка, при все че му бе трудно, докато свирепият поглед на Синдер го караше да се чувства важен колкото кристалче сол.

— О, нима? — рече тя провлачено. — Значи би предпочел да опиташ късмета си с нея?

— Поне знам, когато ме манипулира.

— Кратки новини: Никога не съм те манипулирала. И се надявам никога да не ми се наложи. Но ти не си единственият, който има задължения и цял народ, уповаващ се на него. Затова, Ваше Величество, съжалявам, но тръгвате с мен. И ще се наложи да решите дали можете да ми се доверите някой друг път, когато не сме така притиснати от времето.

Синдер вдигна ръка и го простреля.

Глава петдесет и втора

Секунди след като стрелата уцели Каи в гърдите, клепачите му се затвориха с няколко примигвания и той падна в ръцете на Синдер. Съветникът извика и стана, но Ико пресече пътя му и бутна мъжа назад, докато Синдер настаняваше безжизненото тяло на Каи на пода.

За миг тя отмаля — главата й се въртеше от всичко казано и извършено.

— Синдер? Добре ли си? — попита я Ико.

— Добре съм — измърмори тя трепереща, подпря Каи на масичката и издърпа стрелата. — Когато се събуди, той ще ме мрази, но иначе съм добре. — Тя не можа да се стърпи и отново погледна нагоре към големия панорамен прозорец с тежките копринени завеси. Към собственото си отражение, което я гледаше оттам. Към момичето с металната ръка и чорлавата коса, облечено в униформа на прислугата.

Тя въздъхна бавно, за да прочисти главата си, и дръпна ръката на Каи към себе си.

— Какво ще правите с него?

Синдер се спря, колкото да погледне към съветника. Лицето му беше зачервено от гняв.

— Ще го отведем на безопасно място. Някъде, където Левана няма да може да се добере до него.

— Нима вярвате, че сегашните ви действия не ще имат последици? Не само за вас, но и за всеки жител на планетата. Нима не разбирате, че се намираме насред война?

— Не сме насред война, а сме в самото й начало. — Тя забоде поглед в него. — А аз смятам да й сложа край.

— Синдер ще успее да сложи край на войната — додаде Ико. — Ние имаме план. А и Негово Величество ще е в безопасност с нас.

Синдер се почувства странно неловко от увереността на Ико и се върна към китката на Каи. През последните седмици беше изрязала толкова много идентификационни чипове, че почти бе привикнала. Но при все това, първото врязване още й напомняше отпуснатата китка на Пеони, посинелите й пръсти. Всеки път.

Капка гъста кръв се наля върху кожата на императора и Синдер инстинктивно наклони ръката му така, че да се търкулне надолу по пръстите му и да не изцапа бялата му риза.

— Каи вярва, че вие сте открили изчезналата принцеса Селена.

Тя спря, след миг вдигна очи към Ико, сетне към съветника.

— Той… какво?

— Вярно ли е? Открихте ли я?

Синдер преглътна и се върна към китката на Каи. Изчака ръцете й да спрат да треперят и тогава премахна малкия чип от плътта му.

— Да — отвърна тя предпазливо и извади от кухината в крака си чист бинт, който омота около раната. — Тя е с нас.

— В такъв случай вие вярвате, че тя може да промени нещо.

Синдер стисна зъби, но се застави да се успокои. Сетне завърза бинта.

— Тя не само може, тя ще промени всичко. Хората от Луна ще се обединят около нея. И тя ще си върне трона обратно. — Синдер прибра ножа и отново срещна гневния поглед на съветника. — Но ако сватбата се състои, нищо вече няма да има значение. Нито една революция на Луна няма да анулира брака, нито коронацията. Ако вие дадете тази власт в ръцете на Левана, нито аз, нито който и да е друг ще може да направи нещо, за да й я отнеме. А аз знам, че вие сте достатъчно умен, че да проумеете какви ще бъдат последиците от това. — Синдер въздъхна, пусна крачола си и се изправи. — Разбирам, че нямате основания да ми вярвате, но въпреки това ще ви помоля да ми се доверите. Обещавам ви, докато Каи е с нас, нищо лошо няма да му се случи.

Посрещна я мълчание и святкащ поглед.

Синдер кимна.

— Въпросът е приключен. Ико?

Ико се наведе и хвана Каи за лакътя. Двете заедно го повдигнаха и преметнаха тялото му през раменете си. Повлякоха го към вратата. Бяха направили четири-пет стъпки.

— Той има още един чип.

Спряха.

Съветникът още седеше на канапето, още ги гледаше ядно, но сега се подсмихна презрително, като че вбесен на самия себе си.

— Как така?

— Зад дясното му ухо има вграден втори чип за проследяване. В случай че някой някога се опита да го отвлече.

Синдер остави Ико да поеме основната тежест на Каи и неуверено се протегна към клюмналата му глава. Отмести косата му да не й пречи и докосна с пръст вдлъбнатинката между челюстната кост и черепа. Върху костта имаше нещо малко и твърдо. Синдер кимна на съветника.

— Благодаря ви — каза му тя и извади ножа.

Той изсумтя.

— Лин-мей, ако нещо се случи с Каи, ще ви намеря и лично ще ви убия.

Една капчица пот се плъзна надолу по врата на Крес, но ръцете й бяха прекалено заети, че да я обършат. Пръстите й прехвърчаха над екраните, плъзгаха се по списъци и кодове, проверяваха за трети път какво е свършила.

Системата за видеонаблюдение беше прекъсната, в това число всички камери, скенери, аларми и целият софтуер за разпознаване. И двете резервни системи бяха извадени от строя, а Крес не намираше данни за трета, която чакаше да се надигне и да съсипе целия й тежък труд, щом веднъж видеше гърба й.

Връзката към лунния шпионски софтуер беше прекъсната.

Беше се уверила, че всички цифрови ключалки в северната кула са отключени, заедно с всички врати между контролния център на охраната и крилото с лабораториите. Беше вложила специално усърдие да разстрои радарите, вградени в декоративните чилини на покрива, за да не могат да засекат приближаването на Рампион.

Всички асансьори стояха неподвижни, без да се брои въпросният в северната кула, който беше спрял на четиринадесетия етаж и чакаше Синдер и Ико да излязат.

А това се проточваше цяла вечност.

Крес отмести пръстите си от главния екран и погледна нагоре. Десетките екрани около нея бяха почернели и показваха едно-единствено съобщение със сиви букви: ГРЕШКА В СИСТЕМАТА.

— Свърших. — Крес се облегна назад. — Мисля, че свърших.

Нямаше кой да я чуе. Стъклото, което я отделяше от Вълка и останалата част от подземно ниво D, беше шумоизолиращо, бронирано и кой знае още какво, дето и тя дори не беше чувала за него. Крес се оттласна от бюрото.

Вълка чакаше отвън в малкото фоайе, подпрян на стената до витите стълби. По някое време беше си свалил сакото и папионката, беше разкопчал яката си и беше навил ръкавите си. Косата му вече не беше сресана прилежно, а стърчеше под необичайни ъгли. Той изглеждаше отегчен.

Разхвърляни по целия под във фоайето, в краката му лежаха проснати тридесет дворцови стражи. Вълка срещна погледа на Крес, но точно в този миг вратата към витото стълбище се отвори със сила и един страж влетя с вдигнат пистолет. Крес изпищя, но Вълка просто сграбчи ръката на мъжа, изви я зад врата му и с прецизен удар го цапардоса по врата. Мъжът се свлече и Вълка грижливо го положи върху купчината негови колеги. После вдигна длани към Крес, сякаш да я попита какво толкова се бави.

— Така — измърмори си тя, а сърцето й блъскаше бясно. Тя огледа още веднъж екрана, който отчиташе работата на асансьорите, и видя, че само един от тях се движи. Слизаше от четиринадесетия етаж в северната кула. Устните й бяха погалени от усмивка, възпряна от лавинната й тревожност. Крес се наведе над контролния панел, прикачи портскрийна си за входа на главния компютър и нагласи часовника.

Доктор Ърланд следеше малкия екран върху машината, който изплюваше поток от данни, отчитащи стабилността на стволовите клетки на Трън — всяка стъпка от механизирания процес и подробностите от химическата реакция, която протичаше на клетъчно ниво в малкото пластмасово стъкълце, поставено вътре. Процедурата вървеше бавно, но и те не бързаха заникъде. Още не. Трън седеше на масата зад доктора и подритваше с пети отдолу.

Потокът с данните светна.

Докторът набързо прегледа въпросните параметри и чак след това си позволи да изпита задоволство. Той извади стъкленицата и взе един капкомер от плота.

— Готово.

Трън свали превръзката на врата си.

— Толкова бързо?

— Имунната ти система ще трябва да свърши останалото. Трябва да слагаме от разтвора по четири пъти дневно в продължение на седмица-две. Зрението ти ще започне да се връща след шест-седем дни, но постепенно. Тялото ти ще произведе на практика нов зрителен нерв, а това не става за една нощ. А сега, бъди голямо момче и си сложи сам капките.

— Ама вие сериозно ли? — Трън се намръщи. — Бихме целия този път, за да ме оставите да си избода сам очите накрая?

Докторът въздъхна и потопи капкомера в стъкленицата.

— Добре. Наклони си главата назад и дръж очите широко отворени. Три капки във всяко око.

Той протегна ръка напред и я задържа над широко отворените очи на Трън. На върха на капкомера от прозрачния разтвор се бе издула капчица. И тогава погледът на доктор Ърланд падна върху една синина от вътрешната страна на китката си. Той замръзна и бързо изви ръката си нагоре, че да я огледа. Синината се бе образувала около тъмночервено петно, подобно на локвичка кръв под тънката му кожа.

Стомахът му се сви. Внезапно Ърланд затрепери, отстъпи бавно от Трън и остави стъкленицата и капкомера върху масата. Трън свали главата си.

— Какво има?

— Нищо — измърмори докторът, пресегна се към едно шкафче, извади отвътре маска за лице и я сложи върху носа и устата си. — Просто… трябва да проверя още веднъж нещо.

Той взе един стерилен разтвор, почисти с него стъкленицата и капкомера, после ги уви в кърпа. Вече се чувстваше отмалял, но вероятно само си внушаваше. Дори при мутация на болестта жертвите й оцеляваха някъде между двадесет и четири и четиридесет и осем часа, след като са се появили симптомите. Поне толкова.

Но той беше стар човек. И се бе преуморил от ходенето в аварийните тунели и препускането през двореца. Имунната му система сигурно вече е под натиск. Той хвърли поглед към Трън, който беше захванал да си свирука.

— Трябва да ти взема кръв.

— Моля ви, не ми казвайте, че нещо се е объркало — изпъшка Трън.

— Не, само взимам предпазни мерки. Дай ми ръката си.

Трън не се зарадва никак, но при все това запретна ръкава си. Тестът ставаше бързо и докторът го беше правил хиляди път — взимаш кръв и я пускаш в диагностичния апарат, за да провери за наличието на летумозисни патогени — но въпреки това той се улови, че мисли за топлината на дъха си, уловен в маската.

Трън. И ако той се върнеше при другите — Синдер.

И неговата Месечинка.

Той се улови за масата, за да спре треперенето на ръцете си. Защо не й бе казал истината досега? Беше предположил, че ще имат достатъчно време. Беше вярвал, че го чакат още години след короноването на Селена и прокуждането на Левана. Години, в които да й признае истината. Да я прегърне. Да й каже колко много я обича. Да й се извинява отново и отново, че някога е позволил да му я вземат.

Той се вторачи в обрива, който приличаше на синина. Засега беше само един. Не се бе разпространил, поне не и върху ръката му. Но след като с аналитичния си мозък беше видял същия този обрив върху китките на толкова много жертви, часовникът в него вече отмерваше времето.

Той щеше да умре.

Апаратът звънна и го накара да подскочи.

Възрастният мъж затвори очи облекчено.

— Как върви, докторе?

— Аз… — той се покашля. — Реших, че ще е по-добре да оставим клетъчния разтвор да постои няколко часа. Можеш да си сложиш от капките, когато се качиш на кораба. — Той взе един стилус и започна да пише съобщение на портскрийна. — Ще оставя инструкциите в портскрийна. За всеки случай.

— За кого са тези инструкции?

Коремът му се сви, докато пишеше.

— Аз няма да се върна с вас.

Настана мълчание, което се подсилваше от потропването на стилуса и от собственото му тежко дишане.

— Ама какви ги приказвате?

— Твърде стар съм. Само ще ви забавя. Когато другите дойдат, искам да тръгнете без мен.

— Не ставайте глупав. Нали имаме план. Ще се придържаме към него.

— Не, аз оставам тук.

— Защо? За да може Левана да ви спипа и да ви измъчва, че да научи нещо, затова ли? Чудесна идея.

— Тя няма да има време да ме измъчва. Аз вече умирам.

Като каза това, нещо го стегна отвътре и изведнъж очилата му се запотиха. Нямаше време. След всичките тези години времето пак не стигаше.

— Какво говорите?

Ърланд не отвърна, а завърши първо бележката в портскрийна. После мушна стилуса зад ухото си, отиде до вратата и надникна през малкото прозорче в коридора на лабораторията. Отвън се бяха натрупали десетки мъже от охраната, които се пръснаха на всички страни с вдигнати пистолети.

— Всичко върви по план — измърмори докторът.

Една ръка тупна на рамото му и той така рязко се отдръпна, че едва не падна върху шкафовете.

— Не ме докосвайте!

— Какво става? — попита Трън, чието нетърпение растеше. Като се приведе, за да не може Трън да го хване, доктор Ърланд отиде в другия край на стаята.

— Лабораторията е свързана с изолатор. Ще вляза в него. Не се тревожи — никой няма да се осмели да влезе, че да ме разпита. — Той свали очилата си и изтри лещите в ризата си. — Току-що установих, че имам летумозис.

Трън се хвърли назад, като че се бе изгорил, и залепи гърба си на стената, така че разстоянието помежду им не можеше да бъде по-голямо. Той изруга и отри в панталоните си дланта, с която беше пипнал доктора.

— Не се тревожи. Резултатите ти са отрицателни. Шансът да си прихванал болестта през изминалите пет минути е нищожен. — Той намести очилата на носа си. — Клетъчният разтвор се намира на шкафа вляво от теб, увит е в кърпа. До него има портскрийн. Дай ги на Крес, тя ще ти помогне. — Гласът му се запъна и той потърси клавиатурата. Откакто беше напуснал, кодът не беше променян.

Щом докторът отвори вратата, лампите в изолатора светнаха. Прозорецът, който разделяше стаята, беше от специалните — направен така, че пациентите да не виждат медицинските работници, докато им взимат проби.

Докторът никога не беше заставал от тази страна на стъклото.

— Карсуел Трън?

Старият мъж се извърна назад и видя, че Трън още стои залепен за стената, но страхът беше слязъл от лицето му и на негово място се четеше решителност и състрадание.

— Да?

— Благодаря ти. Задето си се грижил за нея в пустинята. — Той сви вежди. — Но да знаеш, пак не я заслужаваш.

Преди Трън да успее да отговори, доктор Ърланд влезе в изолатора и се затвори в него — мигновено, непристъпно, задушаващо, окончателно.

Глава петдесет и трета

Крес се радваше, че Вълка явно бе запаметил схемата на двореца по-добре от нея, защото с цялото това тичане нагоре-надолу по стълбите — тук завой, там направо по коридора — тя напълно се изгуби. Но той от друга страна и за миг не показа колебание, докато тичаха по изоставените коридори.

— Точно навреме — измърмори Вълка под носа си, когато завиха зад поредния ъгъл. Той улови Крес за ръката и я дръпна, преди да се блъсне в Синдер, Ико и безжизнения мъж, който висеше помежду им.

— Охо, здравейте, странници — поздрави ги Ико.

Вълка кимна първо към Синдер, после и към приспания император.

— Помислих си, че това ще да е от одеколона му. Нужда от помощ?

Нито Синдер, нито Ико възразиха, когато Вълка се наведе и метна Каи през рамо. Крес щеше да остане далеч по-впечатлена, ако не беше толкова паникьосана, объркана и пълна с пулсиращ адреналин.

— Лабораториите са насам — каза Синдер и ги поведе. Крес вдигна полите си и забърза след нея. — Имаше ли изненади?

— Дотук не — отвърна Крес. — А при вас?

Синдер поклати глава, докато тичаха по въздушния мост към крилото, където се намираше лабораторията.

— Мина без изненади. Но имаше много от… това.

Един дворцов страж изникна пред тях, стиснал пистолета си.

— Спрете на…!

Думата застина на устните му, а лицето му стана безизразно. Ръцете му се отпуснаха до тялото и пистолетът падна на пода. Крес ахна, но Синдер я издърпа покрай зашеметения мъж, без да намалява крачка.

— Леле! — задъхано рече Крес. — Хубаво е, че си се упражнявала.

— Ако това беше причината да се получава с такава лекота — отвърна тя и поклати глава, докато завиваха зад следващия ъгъл. — Вълка поне се съпротивляваше. Трябваше да се напъна малко. Но земляните… с тях е толкова лесно. — Синдер преглътна. — Ако Левана стане императрица, Земята няма никакъв шанс.

Стигнаха до асансьорите и Крес въведе кода за достъп.

— В такъв случай — каза тя и се усмихна уморено, — добре че няма да стане императрица.

Всички задружно въздъхнаха, щом се натъпкаха в асансьора. Нервите на Крес искряха като милиони електроди. Гърбът на скъпата й рокля беше прогизнал от пот. Беше капнала от всичкото това тичане по стълбите и от страха, но поне за кратко можеха да спрат, да си поемат дъх и да се подготвят за онова, което предстоеше. Крес не се сдържа и крадешком погледна с любопитство мъжа, преметнат през рамото на Вълка. Императорът.

Години наред тя беше шпионирала него и баща му и неведнъж си бе представяла, че го среща очи в очи, но във въображението й срещата им никога не е бивала при подобни обстоятелства.

Щом асансьорът взе да намалява, Вълка се наежи.

— Никак не са малко.

— Знаехме, че няма да са малко — каза му Синдер. — Дано Трън и докторът са готови.

Крес отстъпи назад, доволна, че Синдер и Вълка стояха между нея и онова, което ги чакаше в коридора. Ико се наклони към нея и й каза:

— Роклята ти стои чудесно. Синдер, я виж Крес, не е ли красива?

Асансьорът спря и Синдер въздъхна.

— Ико, щом всичко свърши, започваме да работим относно това доколко са уместни забележките ти в един или друг случай.

Вратите се плъзнаха встрани и пред тях се показаха десетки мъже в златисточервената униформа на дворцовата стража.

— И нито един андроид сред тях — измърмори Синдер. — С Каи трябва да обсъдим надълго и широко охраната в двореца. — Тя излезе в коридора. — Вие — нареди тя, без да посочва към никого определено, доколкото Крес видя — вече сте личната ми охрана. Направете бариера.

Осем мъже се приближиха към тях и в синхрон като роботи образуваха стена между тях и колегите им. В очите на останалите се появи объркване. Синдер издаде напред ръката си с дланта нагоре и един от стражите сложи в нея пистолет с дръжката напред. Със студено равнодушие тя го насочи към главата на Каи.

— Ако някой посмее да ни попречи, императорът е мъртъв. Хайде, движете се.

Осемте мъже от личната им охрана оформиха защитен кръг около тях и Крес заедно с другите беше подкарана към лабораторните стаи. Когато стигнаха шестата врата, Синдер потропа, използвайки специалния сигнал, който си бяха измислили. Вратата се отвори почти мигновено. Целият пламнал, насреща им се мръщеше Трън. В едната си ръка държеше пръчката, а в другата някакъв вързоп. Превръзката все още закриваше очите му.

— Докторът няма да дойде — рече той.

Мълчание, после Синдер попита:

— Какво говориш? Как така няма да дойде?

Той посочи с ръка назад към лабораторията и всички се намъкнаха вътре, като оставиха отвън слисаните кукли на конци, чиито мозъци Синдер бе овладяла. В стената беше разположен прозорец, през който се виждаше един стерилен изолатор. Докторът седеше върху масата за прегледи, главата му висеше отпусната, а в ръцете си въртеше шапката си. Синдер изръмжа, отиде решително до прозореца и затропа тежко с юмрук. Докторът вдигна глава. Рошавата му посивяла коса стърчеше на всички страни.

Синдер сграбчи микрофона от бюрото, натисна копчето и извика:

— Нямаме време за това! Излизайте отвътре!

Докторът само се усмихна печално.

— Синдер — обади се Трън с тягостен глас, какъвто Крес не беше чувала преди. — Болен е от чумата.

Стомахът на Крес се сви, а Синдер се олюля назад. Докторът приглади косата си.

— Всички ли се върнахте живи и здрави? — попита той. Гласът му идваше до тях през някакъв говорител на стената.

Синдер не можа да отговори веднага и чак след малко отвърна, като се запъваше:

— Да. Всички, без вас.

Нечия ръка докосна Крес по главата. Тя възкликна и се отдръпна, но Трън вече я бе прегърнал през раменете и я притискаше до себе си.

— Само проверявам дали си ти — прошепна той.

Крес погледна нагоре към профила му. Часовете, които бяха прекарали отделени един от друг, й се струваха като дни и тя осъзна, че на мястото на доктора лесно можеше да бъде Трън. И Крес се сгуши още по-силно в прегръдката му.

— Съжалявам — рече отривисто докторът, сякаш беше чакал да произнесе тези думи. Седнал на масата, с издълбано от бръчките лице, той изглеждаше по-крехък от всякога. — Госпожице Лин. Господин Вълк. — Възрастният мъж въздъхна. — Кресънт.

Очите й се разшириха. След Сибил никой не я бе наричал така. Откъде знаеше докторът? Името беше често срещано на Луна. Сигурно се е досетил случайно.

— По един или друг начин нараних всекиго от вас. И поне отчасти съм бил отговорен за някоя трагедия в живота ви. Съжалявам.

Крес преглътна и дълбоко в стомаха си усети разкаяние. Синината от нейния удар още стоеше на лицето на доктора.

— Направих някои важни открития — каза старият мъж. — Колко време имате?

Ръката на Синдер стисна здраво микрофона.

— Очакваме Хиацинт да пристигне след шест минути.

— Ще стигнат. — Мъката застина върху лицето на стария човек. — Негово Величество с вас ли е?

— В безсъзнание е — обясни Синдер.

Ърланд вдигна вежди едва забележимо.

— Разбирам. Ще му предадете ли тогава едно съобщение? — Преди Синдер да успее да му отговори, докторът си нахлупи шапката и пое дълбоко въздух. — Чумата не е случайна трагедия. Това е биологична война.

— Какво? — Синдер стовари ръцете си върху бюрото. — Какво искате да кажете?

— Поне от шестнадесет години насам, ако не и повече, лунната корона използва антителата в кръвта на ненадарените, за да създаде лекарство. Но преди шестнадесет години летумозисът дори не съществуваше, а това означава, че и той е бил произведен в някоя лунна лаборатория. Лунитяните са искали да отслабят земляните, да ги направят зависими от своето лекарство. — Той се потупа по гърдите, сякаш търсеше нещо в джоба си, но после явно осъзна, че то не е там. — А, да, вярно. Посочил съм разкритията си в портскрийна, който е у господин Трън. Моля ви, предайте го на Негово Величество, когато дойде на себе си. Земята трябва да знае, че тази война не е започнала със скорошните нападения. Тази война тече под носа ни повече от десетилетие и аз се боя, че Земята губи.

Последва мълчание, което ги задушаваше. Синдер се наведе над микрофона.

— Няма да загубим.

— Вярвам ви, госпожице Лин. — Дъхът на доктора потрепери. — А сега… Крес би ли дошла по-наблизо, моля те?

Крес се скова. Притисна се към Трън, когато всички се обърнаха към нея, и само нежното му побутване отлепи краката й от пода. Тя се приближи бавно до прозореца, който ги отделяше от изолатора. Едва когато застана пред микрофона, тя разбра, че прозорецът гледаше само в едната посока. Крес виждаше доктора, но от другата страна той гледаше собственото си отражение.

Без да сваля любопитния си поглед от Крес, Синдер се покашля:

— Тя е тук.

Трогателна усмивка се помъчи да се появи на устните на доктора, но не успя.

— Кресънт. Месечинката ми.

— Откъде знаете цялото ми име? — попита тя. Беше толкова объркана, че не усети грубостта в гласа си.

И макар че устните му затрепериха, докторът не изглеждаше объркан.

— Защото аз те кръстих така.

Крес потрепери и заби пръсти в надиплените си поли.

— Искам да знаеш, че когато те загубих, това едва не ме уби. Всеки ден мислех за теб. — Погледът му се зарея някъде в долната част на прозореца. — Винаги съм искал да стана баща. Даже като млад. Но веднага след завършването ме взеха на работа към екипа от учени на короната — нали разбираш, такава чест. Кариерата ми беше всичко за мен и не ми остана време за семейство. Бях прехвърлил вече четиридесетте, когато се ожених. Съпругата ми също беше учен, познавах я от години, никога не съм си мислел, че я харесвам много, докато тя не реши, че ме харесва. Не беше много по-млада от мен, а годините вървяха и аз бях изгубил надежда… докато един ден тя забременя.

Хлад полази по гърба на Крес. Сякаш слушаше стара, тъжна приказка, от която нейната героиня е била заличена. Приказка, чийто край осъзнаваше, че знае, но продължаваше да отрича това и така разстоянието между нея и думите на доктора си оставаше.

— Направихме всичко, което беше нужно. Украсихме детската стая. Планирахме тържество. А понякога нощем жена ми пееше една стара приспивна песен, която вече съм забравил, и така решихме, че ще те кръстим Месечинка. — При последните думи гласът му секна, той се преви и задращи шапката си.

Крес преглътна. Прозорецът, стерилната стая, мъжът с тъмносиния обрив, всичко взе да се размазва пред очите й.

— И тогава се роди ти, но беше щит. — Думите му излизаха неясни. — Сибил дойде, аз я молих… молих я да не те взима, но нямаше какво да се… тя не искаше и да чуе… и аз все си мислех, че си мъртва. Мислех си, че си мъртва, а през цялото време ти си била… ако бях знаел, Кресънт. Ако бях знаел, никога нямаше да избягам. Щях да намеря начин да те спася. Съжалявам. Съжалявам за всичко. — Той скри лицето си и тялото му се разтресе в ридания.

Крес стисна устни, поклати глава — искаше всичко да отрече, но как, когато той знаеше името й, а тя имаше неговите очи и…

Една сълза се плъзна през миглите й и се търкулна надолу по лицето й.

Баща й беше жив.

Баща й умираше.

Баща й беше тук, пред нея, на една ръка разстояние. Но щеше да остане тук, където щеше да умре, и тя никога повече нямаше да го види.

Хладен метал я докосна леко по китката и Крес подскочи.

— Съжалявам — каза Синдер и отдръпна ръката си. — Трябва да тръгваме. Доктор Ърланд…

— Знам, д-да, знам. — Той побърза да изтрие лицето си. Когато вдигна глава, страните му горяха, а очите му бяха изцъклени. Беше слаб и крехък като ранено птиче. — Т-толкова съжалявам, че така… о, моля ви, пазете се. Внимавайте. Месечинката ми. Обичам те. Обичам те, детето ми.

Дробовете й се свиха, а от лицето й потекоха още сълзи и покапаха по копринената рокля. Тя отвори уста, но оттам не излезе ни дума. Обичам те. Аз също те обичам. Толкова лесно й беше да изрича тези думи в мечтите си, а сега това й се струваше невъзможно. Тя му вярваше, но не го познаваше. И не знаеше дали го обича.

— Крес — обади се Синдер и я стисна по-здраво. — Съжалявам, но трябва да тръгваме.

Тя кимна мълчаливо.

— Сбогом… — каза тя. Това бяха единствените думи, които можа да изрече, докато някой я теглеше от прозореца.

От другата страна на стъклото докторът ридаеше. Той така и не вдигна глава отново, само помаха с трепереща ръка за сбогом. Върховете на пръстите му бяха посинели, изсъхнали.

Глава петдесет и четвърта

Те оставиха свитата си от стражи в асансьора на последния етаж. Пет пари не даваха, че много лесно щяха да се досетят накъде са тръгнали. Но се надяваха, че докато някой от охраната най-сетне се отърси от обаянието на Синдер, те отдавна щяха да са заминали.

Асансьорът за извънредни случаи в лабораторното крило беше отделен от останалата част от лабораториите, сврян в една ниша. Това беше и последното им препятствие, затова Крес се бе погрижила той да работи безотказно, когато пристигнат. Тя ги изпревари, за да набере кода, като плетеше крака от емоционално изтощение. Сякаш мозъкът й работеше през някаква мътилка и тя в първия миг дори не можа да си спомни кода.

После асансьорът отвори врати и те се изсипаха вътре.

Всички мълчаха — дали от уважение към доктор Ърланд, или поради крехката надежда, че бяха толкова, толкова близо…

Вратите се отвориха на покрива. Здрач падаше над града, отразяваше се в прозорците на двореца и загръщаше площадката за кацане в морави сенки.

Рампион ги чакаше там с отворена рампа.

Крес се изсмя — отсечен, налудничав смях, който сякаш бе изтръгнат от гърлото й.

Ико нададе победоносен вик и се затича към рампата, пищейки.

— Успяхме!

Трън стисна силно Крес за ръката.

— Той тук ли е?

— Тук е — прошепна тя.

Само Вълка намали крачка и оголи зъби. Все така носеше Каи, преметнат през раменете му.

— Хиацинт… подготви се за излитане… веднага! — викна Синдер към кораба. — Тук… — Думите й секнаха, тя забави крачка и накрая спря. Крес ахна, сключи ръце около ръката на Трън и го задържа.

На върха на рампата в товарното се показа фигура. Бялата дреха и широките ръкави й придаваха вид на призрак, който обитаваше кораба им, спираше пътя им към свободата.

Инстинктът на Крес пищеше в ушите й да бяга, да се скрие колкото се може по-надалеч от господарката Сибил.

Но когато хвърли поглед назад, Крес видя, че чародейката не беше сама. Шестима лунни стражи се бяха насъбрали зад гърба им, отрязвайки пътя им към асансьора, който и без друго нямаше да проработи — Крес го бе програмирала да се изключи веднага щом се качат на покрива, за да не може никой да ги последва. Асансьорът нямаше да проработи, докато таймерът, който беше настроила в главния компютър на охраната, не свършеше броенето и системата не се рестартираше сама.

Което означаваше, че нямаше накъде да бягат. Нямаше къде да се скрият. Намираха се на четиридесет крачки от кораба си, а бяха в капан.

Мимолетното въодушевление на Синдер се изпари, когато видя чародейката. Трябваше да я усети още в самото начало — и нея, и стражите, преди още да е слязла от асансьора, но се бе замаяла от успеха. Беше си повярвала и ето ги сега обградени.

— Каква мила среща — обади се Сибил, докато ръкавите й плющяха на вятъра. — Ако знаех, че всички сами ще ми паднете в ръцете, нямаше да губя толкова енергия в опит да ви намеря.

Синдер се опита да не изпуска Сибил от очи, докато прецени съюзниците си. Вълка стоеше малко по-напред от нея и ръмжеше, оставяйки Каи на земята. Макар че не показваше да изпитва болка, тя видя малкото петънце кръв върху ризата му — шевовете сигурно се бяха скъсали, отваряйки наново раната.

Ико се намираше близо до него и единствена тя не бе запъхтяна.

Крес и Трън бяха отляво на Синдер. Трън имаше пръчка, помисли си тя, а сигурно и пистолетът още е у него. Но той и Вълка лесно можеха да се превърнат в проблем, в оръжия, с които чародейката ще си поиграе, за разлика от Крес и Ико, които не можеха да бъдат контролирани.

— Колко са? — попита Трън.

— Господарката Сибил е пред нас, а зад гърба ни има шестима лунни стражи.

След известно колебание Трън кимна.

— Поемам риска.

— Колко очарователно — рече Сибил и наклони глава на една страна. — Малкото ми протеже е било прието в компанията на киборги, андроиди и престъпници — отрепките на земното общество. Съвсем подходящо за един ненужен щит.

С крайчеца на окото си Синдер забеляза как Трън застава като преграда между Крес и чародейката. Но момичето вдигна брадичка с уверен поглед, какъвто Синдер не беше виждала досега.

— Говорите за безполезния щит, който тъкмо прекъсна връзката с вашите наблюдателни устройства в двореца, така ли?

Сибил цъкна с език.

— Арогантността не ти подхожда, мила. Какво ме е грижа, че връзката е прекъсната? Скоро дворецът ще стане дом на кралица Левана. — Тя кимна. — Стражи, не докосвайте Негово Величество и войника. Убийте останалите.

Синдер чу тежките ботуши, шумоленето на униформите, щракането на пистолетите, извадени от кобурите. Тя отвори мислите си към тях. Шестима лунитяни. Шестима лунни стражи, точно като Хиацинт — научени да държат съзнанието си отворено. Научени да бъдат кукли на конци.

Синдер опипа да намери електрическия пулс наоколо им. Едновременно и шестимата мъже се завъртяха към ръба на покрива и с все сила захвърлиха пистолетите си. Шестте пистолета изчезнаха и изтрополиха някъде по керемидите на покривите отдолу.

Сибил се изсмя пронизително — най-невъздържаният смях, който Синдер беше чувала от нея.

— Виждам, че си понаучила някои неща от последния път, когато се срещнахме. — Сибил слезе по рампата. — Но да овладееш шепа стражи, не е голям подвиг. — Погледът й светна към Вълка.

Синдер заряза стражите и като се подготви за острата болка в главата, която я завладяваше всеки път, щом поемеше контрол върху Вълка, тя се протегна към него. Но болката не дойде. Съзнанието на Вълка вече се бе затворило за нея, като че някой беше заключил изтерзаната му енергия в гробница.

Тогава той се извърна към нея с разкривено от див глад лице.

Синдер изруга и отстъпи крачка назад. Припомни си всичките им двубои в товарното, но в този миг Вълка се нахвърли отгоре й.

Синдер се сниши, протегна напред ръце към корема му и като използва инерцията му, преметна го над главата си. Той падна леко на крака, завъртя се обратно и с кос удар се прицели в челюстта й. Синдер парира удара с металната си ръка, но от силата му загуби равновесие и падна на твърдия асфалт на площадката за кацане. Сложи двете си ръце на земята и замахна с пета към тялото на Вълка. Уцели раната му. Мразеше се заради постъпката си. Той изръмжа от болка и залитна крачка назад.

Синдер скочи на крака. Задъхваше се. Предупрежденията наводняваха дисплея й.

Вълка облиза устни и се приготви отново да я нападне. Оголи зъбите си и те пробляснаха.

Синдер не се поддаде на паниката и се помъчи отново да стигне до него. Да можеше да пробие психическата власт на Сибил. Ако само беше стигнала първа до него. Тя потърси някаква искрица у Вълка, за когото знаеше, че е затворен вътре сред целия този гняв и кръвожадност. Някое ранимо място в ума му. Но така се бе увлякла в опитите си да измести контрола на Сибил, че не забеляза широкото замахване с крак, додето ритникът не я удари отстрани в главата и тя не прелетя през половината площадка.

Замаяна, Синдер лежеше на една страна, пред погледа й святкаха бели искри, а лявата й ръка изгаряше от триенето в земята. Не можеше да си поеме въздух. Не можеше да надигне глава. Програмната й диагностика беше полудяла и трябваше да мине малко време, преди да си припомни как да я скрие, за да може пак да се съсредоточи.

Когато зрението й се проясни, тя видя сенки, които се движеха на фона на здрачаващото се небе. Хора и сенки. Биеха се. Удряха се. Накрая откъм смътните образи взеха да се чуват и болезнени охкания.

Стражите бяха нападнали. Трън беше извадил отнякъде нож, Крес размахваше обезумяло пръчката му, а Ико използваше металните и силиконовите си крайници, за да се защитава. Но Трън беше сляп, Ико не беше програмирана да се бие. Вторият мъж от стражите грабна пръчката от ръцете на Крес, тя се свлече на колене парализирана и се скри зад ръцете си. Докато Синдер наблюдаваше, единият от стражите улови Трън за китката и я изви зад гърба му. Той извика. Ножът падна. Друг от мъжете го удари с юмрук в стомаха.

И тогава Синдер чу ръмжене. Вълка стоеше приведен, готов да я нападне.

Синдер устоя на копнежа да затвори очи и да се приготви за удара. Вместо това бавно пое въздух през носа и отпусна съзнателно мускулите си.

Умът и тялото ти трябва да работят заедно.

За кратко й се стори, че едновременно в нея живеят двама души. Очите й стояха отворени, вперени във Вълка, а в това време той се хвърли със скок към нея. Тялото й — отпуснато, спокойно — инстинктивно се превъртя и тя скочи на крака. Едновременно с това лунната й дарба опипа пулсиращите енергии наоколо й, прицели се в шестимата стражи и толкова здраво се уви около тях, че все едно ги стисна в огромен железен юмрук.

Мъжете се разтърсиха от изненада. Един падна на колене. Двама настрани, гърчейки се.

Синдер избегна поредния удар с юмрук, парира поредния ритник. Инстинктът й жадуваше да извади ножа от пръста си, но тя се противеше.

Вълка не беше врагът.

Тя го цапардоса с един удар долу в брадата — първият й стабилен удар, — докато думите проникнаха в съзнанието й.

Вълка не беше врагът.

Някакво синьо петно се появи в полезрението й. С боен вик Ико се хвърли на гърба на Вълка и уви краката си около кръста му. Ръцете й заклещиха главата му и Ико опита какво ли не, за да го ослепи, да го задуши, да отвлече вниманието му.

Успехът й трая две-три секунди, после Вълка се пресегна назад, улови я за главата и я изви с такава сила, че разкъса кожата около гърлото й. Жиците в горната част на гръбнака на Ико изпукаха и засвяткаха. Ико се свлече и рухна на земята. Краката й се бяха извили неестествено под нея. Външното покритие, което защитаваше врата й, беше обелено от едната страна, разкривайки откъснати жици и скъсана мускулна подложка, от която надолу по рамото й вече течеше гъст жълт силикон.

Синдер се препъна и падна на колене, като гледаше вторачено свитото тяло. Вътрешната й аудиосистема не можеше да се откъсне от този ужасен звук и го заповтаря до безкрай — все същото свирепо разкъсване. Все същото тежко тупване от удара на Ико в земята.

Стомахът й се надигна, но Синдер се овладя, откъсна погледа си от Ико и погледна — не към Вълка, а към Сибил.

Чародейката стоеше на края на рампата. Красивото й лице се бе изопнало от концентрацията. Като че някъде отдалеч Синдер разбра, че стражите се бяха надигнали от земята. И отново обграждаха приятелите й.

Тя изръмжа и загърби всички. Загърби Вълка.

Сибил беше врагът.

Вълка се обърна с лице към нея. Краката му затупкаха по асфалта.

Но Синдер не даваше пукната пара — беше прекалено съсредоточена върху биоелектричеството, което се изливаше на вълни от Сибил. Енергията на Сибил беше изкривена, арогантна, горда и Синдер тъкмо се бе мушнала между пукнатините в мислите й, когато дойде ударът.

Вълка се блъсна в нея, събори я на земята, но Синдер нищо не усети. Той я притисна да не мърда, а в това време Синдер си проправяше път из дарбата на Сибил. Запозна се отблизо с начина, по който енергията се къдреше на вълни около ръцете и пръстите й. И колко различен беше от начина, по който същата енергия кипеше и пулсираше в мозъка й.

Вълка оголи острите си зъби и тогава Синдер откри мястото, където дарбата на Сибил кипеше нагорещена от опитите й да контролира Вълка, оставяйки другата част от мозъка й хладен и уязвим.

Когато Вълка приближи със зъбите си незащитеното гърло на Синдер, тя сграбчи съзнанието на Сибил и нанесе атака.

Глава петдесет и пета

Туп.

Крес вдигна глава точно когато Ико се свлече от гърба на Вълка и падна на твърдата земя, счупена и обезобразена. Побиха я тръпки. Дори от това разстояние се виждаше разкъсаната плът и проблясващите жици.

— Какво стана?

Тя се извърна към Трън. Крес беше коленичила до него и се мъчеше да му помогне. Той беше отнесъл силен юмручен удар в корема, който му изкара въздуха, но сега пак дишаше и говореше.

— Струва ми се, че току-що изгубихме Ико. Можеш ли да се изправиш?

Трън изпъшка, като още се държеше с една ръка за корема.

— Да — каза той, но май хич не беше сигурен.

Нещо шавна. Крес хвърли поглед нагоре, изпищя и заби пръстите си в ръката на Трън. През изминалите минута-две стражите стояха парализирани, с празни лица, но сега отново се размърдаха. Единият от тях простена.

Трън се вдигна на крака.

— Така е по-добре — рече той, макар че лицето му все още бе изкривено. — Виждаш ли някъде пръчката ми? Или ножа?

Тя зърна пръчката зад един от мъжете, чийто разярен поглед вече не бе ни празен, ни безобиден.

— Крес?

— Стражите отново се изправиха.

Трън се сви.

— И шестимата ли?

Крес хвърли поглед през рамо.

— А Синдер лежи на земята — може би е в безсъзнание. Вълка още е под контрола на Сибил и… струва ми се, че той ще… — Тя стисна силно Трън за ръката, ужасено гледайки как Вълка изпълзя до Синдер и я притисна към земята. Крес искаше да извърне поглед, но не можеше, сякаш беше попаднала в кошмар, от който нямаше измъкване.

— Звучи ми много страшно.

Като трепереше, Крес притисна гърба си към Трън и се запита каква ли смърт я чакаше. Дали щеше да свърши с разбит череп в цимента? Или с прекършен врат като Ико?

— Мисля, че е време.

И докато в мислите на Крес продължаваха да се нижат ужасните неща, които можеха да я сполетят, изведнъж тя усети как някой я завъртя, наклони я назад, а една силна ръка я подхвана под гърба. Тя извика и се улови за рамото на Трън.

И тогава той я целуна.

Битката прерасна в буря, а те стояха заклещени във вихъра й — ръцете му я закриляха от вятъра, полите й плющяха край нозете й, а устните му бяха нежни, търпеливи, като че цялото време на света бе единствено тяхно. Заля я топлина и Крес затвори очи. Ръцете й жадуваха да обгърнат врата му, но тялото й цяло бе изтръпнало, замаяно и тя едва стискаше с ръце ризата му.

Крес се разтапяше, но изведнъж отново я изправиха.

Светът се преобърна. Трън се завъртя, като с една ръка я стискаше в прегръдката си, а с другата се пресегна към кръста си. Крес чу изстрела, изпищя и се притисна към него, но след това проумя, че не друг, а Трън бе стрелял.

Един от стражите изохка. Но друг го хвана за яката. Трън се извърна и го удари по брадата с лакът.

— Крес, направи ми услуга. — Той я завъртя с гръб към себе си — тя бе започнала да се чувства като сателит, който непрестанно някой въртеше насам-натам, а той излизаше вън от орбита. Но не й остана време да мисли, тъй като Трън сложи ръка на рамото й. — Погрижи се да не застрелям някой от нашите.

Трън пак стреля и куршумът лизна мъжа в горната част на ръката. Но той дори не трепна, а се хвърли към тях.

Крес ахна, уви ръцете си около ръката на Трън и се прицели. Трън стреля и този път уцели стража в гърдите. Той се олюля назад и падна.

Крес се завъртя и дръпна ръката на Трън към следващия страж. Нов изстрел в гърдите. Третият изстрел удари мъжа в рамото. Тя се прицели в четвъртия…

Щрак, щрак.

Трън изруга.

— Е, беше забавно, но свърши.

Стражът се изсмя. Беше висок мъж, целият мускули, с оранжево-червена коса, която стърчеше почти отвесно нагоре. Той беше единственият от стражите, когото Крес разпозна. Беше го виждала на записите от наблюдението заедно с останалата част от свитата на кралицата, а това означаваше, че вероятно имаше най-високия ранг сред тях.

— Ако не възразявате — рече той, — сега ще ви убия.

— Няма ли у теб нищо джентълменско? — попита Трън, издърпа Крес зад гърба си и вдигна юмруци.

Писък разкъса вятъра.

Не просто писък, а писък на болка, изстъпление, мъчение, агония.

Крес и Трън се снишиха, запушвайки и двамата ушите си. Отначало Крес ужасена реши, че писъкът идваше от Синдер. Но когато вдигна очи, господарката Сибил беше паднала на земята, гърчеше се, дереше с нокти главата си. Писъкът не спираше, а чародейката се гънеше, риташе с крака, извиваше главата си толкова бързо, че тя се блъскаше в асфалта, после се сви като ембрион, търсейки облекчение, което така и не идваше.

Синдер изглеждаше, сякаш още лежи в безсъзнание, а над нея стоеше приведен Вълка. Но изведнъж той вдигна главата си като мокро куче и отскочи от Синдер с диви, каещи се очи.

Синдер остана да лежи на земята като труп.

— Спри! — извика червенокосият страж. Той сграбчи Крес, изтръгна я от Трън и я хвана с една ръка през гърлото. Момичето изпищя, задращи с нокти по ръцете му, но той дори не забеляза. — Казах да спреш или ще й прекърша врата! — Въпреки че мъжът крещеше с цяло гърло, от писъка на Сибил нищо не се чуваше, а може би Синдер не го чуваше, или пък пет пари не даваше… или не можеше да спре. Крес зарита назад, но краката й бяха твърде късички, а тъмнината вече нахлуваше в очите й…

Туп.

Хватката на стража се отпусна и той падна в безсъзнание. Крес се отдръпна, залитайки от него, и разтри врата си. Завъртя се и видя Трън да държи пръчката си като копие.

— Намерих си бастуна — рече той, превъртя го във въздуха, опита се да го хване, но го изтърва. Пръчката изтрака по земята. Трън направи гримаса. — Добре ли си?

Тя преглътна, без да обръща внимание на горящата рана в гърлото й.

— Д-да.

— Добре. — Трън вдигна пръчката си. — А сега ми кажи за какво, в името на всички спатии, е това пищене?

— Не знам. Синдер прави нещо на господарката Сибил… нещо с дарбата си.

— Каквото и да е, лази ми по нервите. И освен това нямаме никакво време. Ела.

Един от стражите, когото бяха простреляли, протегна ръка към глезена на Крес, докато минаваше, но тя го ритна и те се затичаха към Синдер. Вълка я друсаше, но тя не реагираше. Зад тях писъците на Сибил изтъняха до необуздано бръщолевене, а тя се гърчеше в конвулсии на земята.

— Май трябва да рестартираме Синдер — рече Трън, след като Крес му описа положението. — Случвало се е веднъж и преди. Ето тук. — Той протегна ръка под главата на Синдер и Крес чу, че нещо изщрака.

Очите на Синдер се отвориха, а ръката й сграбчи Трън за китката. Той извика и падна на земята.

Риданията на Сибил се стопиха до хленч.

— Не отваряй. Контролният ми. Панел — каза тя, после пусна Трън и затвори капачето в главата си.

— Тогава ти спри да ми припадаш! — Той стана. — Може ли вече да тръгваме, преди цялата армия на Републиката да е довтасала?

Синдер се надигна, примигна.

— Ико…

— А, да. Вълк, ще доведеш ли андроида, моля те? А също и императора. Предполагам, че все още е някъде тук, а?

Императорът. В суматохата Крес напълно го беше забравила.

— Сирени.

Крес погледна към Вълка. Главата му беше наклонена на една страна.

— Идват насам.

— А това означава, че армията не е много далеч зад тях — обади се Синдер. — Предполагам, че от Хиацинт няма и следа, нали?

Никой не отговори. След като битката беше започнала, пилотът им се бе изпарил. Крес облиза устните си. Дали ги беше предал? Дали беше съобщил на Сибил за плана им?

— Очаквах го — поде пак Синдер. — Трън, ти идваш с мен в пилотската кабина. С Хиацинт се упражнявах да излитам… веднъж. Ще ми помогнеш да си размърдам паметта.

Всички заедно побързаха да отнесат в товарното счупеното тяло на Ико и Каи, който все още беше в безсъзнание.

Тогава чуха смях. Пронизителен, напрегнат смях, от който Крес се вледени.

Сибил се мъчеше да стане на крака. Успя да се изправи, направи две-три несигурни крачки и падна на едно коляно. Отново се изсмя и вплете юмруци в дългата си чорлава коса.

Ненадейно Вълка избута Крес, хукна надолу по рампата, сграбчи отпред Сибил за бялото сако и я дръпна рязко към себе си. Очите на чародейката се извиха навътре.

— Къде е? — кресна той. — Жива ли е?

Дори от върха на рампата Крес виждаше горящата омраза в очите му, по-силна от която беше единствено нуждата му да узнае, да получи малка надежда, че Скарлет още е жива. И той има шанс да я спаси.

Но главата на Сибил клюмна на една страна.

— Какви… какви хубави птички! — рече тя, а сетне бе обхваната от пристъп на несвързан кикот.

Вълка изръмжа и оголи зъбите си. За миг цялото му тяло се разтресе и Крес си помисли, че той ще разкъса врата й. Тогава Вълка пусна тялото на Сибил на земята. Тя падна тежко, изскимтя при удара и се изви по гръб. И пак започна да се смее, като гледаше към небето. Слънцето залязваше, но пълната луна бе изгряла над хоризонта на града.

Вълка й обърна гръб и с твърди стъпки се качи по рампата. Когато мина край Крес, избягна погледа й.

Крес гледаше смутена, а в това време господарката Сибил вдигна и двете си ръце към небето. Смееше се. Смееше се.

Рампата взе да се повдига и бавно скри Сибил и окървавените стражи, разпръснати по покрива. Ревът на двигателите удави както побъркания смях, така и воя на сирените отвъд стените на двореца.

Глава петдесет и шеста

Видеше ли я, човек щеше да си каже, че с ефирната си червена сватбена рокля и финия златен воал, който падаше до китките й, Левана е едно ведро видение. Тя беше седнала на канапето в покоите за гости в съвършена поза, а ръцете й бяха сключени в скута.

1. Само дето изобщо не бяха сключени, а бяха свити в ядни юмруци.

2. Във всеки юмрук тя стискаше сватбен пръстен. Единия го беше носила твърде дълги години, онзи, който някога бе повярвала, че ще й донесе любов и щастие, но й бе донесъл само болка.

3. Другият трябваше да й донесе не любовта на един сляп, себичен съпруг, а любовта на цяла планета. И досега трябваше да го е сложила.

4. Всичко вървеше отлично.

5. Само някакви си минути я деляха от пътеката, по която щеше да мине. Само няколко мига.

Досега трябваше да е женена. Досега трябваше да е изрекла брачния обет, който да я направи императрица.

Само да разбере кой беше виновен за това закъснение, щеше да измъчва слабия му ум, додето се превърнеше в жалък идиот с потекли лиги, който се ужасяваше от собствените си ръце.

Едно почукване прекъсна фантазиите й. Левана премести погледа си към вратата.

— Влез.

Първо влезе един от нейните стражи, който придружаваше Торин — досадния съветник на младия император, дето винаги беше неотлъчно до него. Тя го изгледа свирепо през златното було, при все че знаеше, че той не може да я види.

— Ваше Прославено Величество — поде Торин и ниско се поклони. Притуреното ново прилагателно, ведно с по-ниския поклон от обичайното, изправи косата на врата й. — Позволете да ви поднеса най-дълбоките си извинения заради забавянето и заради новините, които трябва да ви съобщя. Принудени сме, боя се, да отложим сватбената церемония.

— Бихте ли обяснили защо?

Той се изправи, но почтително задържа погледа си сведен към земята.

— Негово Императорско Величество, император Каито, беше отвлечен от личните му покои и качен на космически кораб, който не може да бъде проследен.

Пръстите на Левана се свиха около сватбените пръстени.

— От кого?

— От Лин Синдер, Ваше Величество. Киборгът беглец от бала. Подпомогната, както изглежда, от неколцина съучастници.

Лин Синдер.

Всеки път, щом чуеше името й, кралицата искаше да се изплюе.

— Разбирам — отвърна тя, без да може да смекчи силата на гнева си. — Трябва ли да повярвам, че не сте осигурили никакви предохранителни мерки при опит за подобно покушение?

— Охраната ни беше пробита.

— Пробита.

— Да, Ваше Величество.

Кралицата стана права. Около ханша й роклята изшумоля като бриз. Съветникът не трепна, макар че трябваше да се уплаши.

— Казвате ми, че това младо момиче не само избяга от затвора ви и успя да се измъкне от ръцете на вашата опитна армия, ами сега е нахлула в двореца, в частните покои на самия император, отвлякла го е и се е измъкнала, така ли?

— Точно така, Ваше Величество.

— И какви действия предприехте, за да ми върнете годеника?

— Вдигнали сме на крак всички отдели на полицията и армията, с които разпола…

— НЕ Е ДОСТАТЪЧНО.

Този път Торин трепна.

Левана успокои дъха си.

— Републиката се провали прекалено много пъти по отношение на Лин Синдер. Оттук насетне аз ще използвам собствени средства и тактики, за да я открия. Хората от моята стража ще трябва да прегледат всички записи от охранителните камери през последните четиридесет и осем часа.

Съветникът стисна ръцете си зад гърба.

— Ще се радваме да ви дадем достъп до записите, с които разполагаме. Но трябва да знаете, че приблизително два часа от днешния следобед липсват на записите заради пробива в системата ни.

Левана се изсмя презрително.

— Добре. Донесете ми онова, с което разполагате.

На вратата се показа чародей Еймъри Парк.

— Ваше Величество. Бих желал да разменя няколко думи с вас насаме.

— С удоволствие. — Тя махна с ръка на Торин. — Свободен сте, но да знаете, че некомпетентността на охраната ви няма да бъде пренебрегната.

Без да възрази и като се поклони още веднъж, съветникът си излезе. Веднага щом той си тръгна, Левана махна булото от главата си и го захвърли върху канапето.

— Младият император е бил отвлечен, и то от собствения му дворец. Земляните са жалки хора. Чудно е как още не са изчезнали.

— Напълно подкрепям мнението ви, Ваше Величество. Вярвам, че господин Торин не ви е съобщил за другото интересно събитие от вечерта?

— Какво събитие?

Очите на Еймъри заиграха.

— Изглежда, че доктор Сейдж Дарнел се намира в двореца в момента, затворен в един от изолаторите в изследователското крило.

— Сейдж Дарнел? — кралицата спря. — Посмял е да се върне, след като помогна за бягството на онова окаяно момиче?

— По всичко личи, че двамата са работили заедно, при все че останах с убеждението, че на доктор Дарнел не му остава много време. Явно се е заразил с необикновен щамп на летумозиса, който се развива по-бързо от обикновения. А и да не забравяме — той е лунитянин.

Сърцето на Левана подскочи. Това отваряше някои интересни възможности.

— Отведи ме при него — каза тя, като наниза на пръста си истинския си сватбен пръстен. Другият, който щеше да я прикове за император Каито, тя остави в стаята.

— Трябва да ви предупредя — обади се Еймър, когато тя го последва в коридора, — че асансьорите в целия дворец не работят. Ще трябва да използваме стълбите.

— Земляни — изръмжа кралицата и повдигна крайчеца на роклята си.

Сякаш прекосиха безкраен лабиринт, но най-сетне се добраха до изследователското крило. Пред лабораторията се бе струпала тълпа от правителствени лица и Левана се изсмя с презрение, като си помисли, че всички те възнамеряваха да скрият случилото се от нея. И то когато Сейдж Дарнел, както и Лин Синдер, бяха неин проблем, който можеше да реши, както си поиска.

Тя влезе в лабораторията, вмъкна се в умовете на мъжете и жените наоколо и им вмени силната необходимост да отидат другаде.

Стаята се изпразни само за секунди и вътре останаха тя и Еймъри. Вътре беше чисто и миришеше на химикали. Лампите бяха ярки, ръбовете — остри. А от другата страна на оцветеното стъкло, върху маса лежеше доктор Сейдж Дарнел и стискаше до корема си сиво кепе.

Ако не броим записите от камерите, на които се виждаше как той помага на Лин Синдер да избяга от затвора, Левана не го бе виждала, откакто беше изчезнал преди десетина години. Някога той беше сред нейните най-обещаващи учени и почти ежемесечно правеше огромен напредък в развитието на вълчите й войни.

Но времето се е показало неблагосклонно към него. Лицето му се бе похабило, набръчкало. Беше олисял, а каквото бе оцеляло от косата му, стоеше на сиви туфи. А освен това и болестта. Кожата му, подобно на влечуго, се бе покрила с петна, приличащи на синини, а обривът набъбваше, мехурите се множаха едни върху други. Пръстите му вече синееха. Не, нямаше да го бъде още дълго.

Левана се понесе към прозореца. До микрофона светеше лампичка, която показваше, че връзката между двете стаи е включена.

— Скъпи мой, доктор Дарнел. Никога не съм помисляла, че някога отново ще имам удоволствието да ви видя.

Старият човек отвори очи — все така пламенно сини зад очилата му. Погледът му беше прикован към тавана и макар на Левана да й мина през ума, че прозорецът гледа само в едната посока, тя се ядоса, задето той не си даде труд да я погледне.

— Ваше Величество — каза той със сдържан тон. — Помислих си, че може би ще чуя гласа ви още веднъж.

До нея Еймъри погледна портскрийна на колана си и се извини с нисък поклон.

— Трябва да призная, че тази ирония ме радва. Вие напуснахте почетната си позиция на Луна, за да дойдете тук и да отдадете последните си вехнещи години на разработването на лекарство за тази болест. Болест, за която аз вече имам лекарство. Всъщност… сега се сещам, че май нося няколко мостри със себе си в двореца. Обичам да ги имам под ръка, в случай че нещо трагично сполети моя любим или някой друг, който ми е нужен за моите цели. Бих могла да изпратя да донесат лекарството за вас, но мисля, че не ще го сторя.

— Не се тревожете, кралице моя. Не бих го взел от вас дори да го донесете, особено когато вече знам докъде сте стигнали, за да го получите.

— Докъде съм стигнала ли? За да изкореня болестта, която до този ден не е покосявала моя народ? Струва ми се, че това е доста щедро от моя страна, какво ще кажете?

Полека-лека докторът се изправи. Главата му се отпусна на гърдите, докато той се мъчеше да си поеме дъх, който малкото усилие беше му отнело.

— Досетих се за всичко, кралице моя. Аз наистина вярвах, че когато ги взимате от нас, щитовете биват убивани, но това не е вярно. Изобщо, има ли поне един убит, или всичко е просто театър? Средство да ги затворите изолирани и да точите кръвта им, без да има кой да дойде да си ги потърси?

Кралицата изпърха с мигли.

— Преди време на вас ви се роди щит, нали? Припомнете ми — момче или момиче беше? Може би, когато се прибера у дома, ще го открия и ще му предам колко малък и жалък е бил баща му, когато е умирал пред очите ми.

— Най-интересното за мен беше — каза докторът, като се почеса по ухото и се направи, че не я е чул, — че първият документиран случай на летумозис е отпреди дванадесет години. Но вие събирате антитела от много по-отдавна. В действителност, сестра ви трябва да е започнала експериментите, ако сметките ми са верни.

Левана разпери пръсти върху шкафа.

— Докторе, току-що ми припомнихте защо бяхте такава ужасна загуба за нашия екип.

Той отри с ръка мокрото си чело. На ярката светлина кожата му изглеждаше прозрачна.

— Болестта е ваше дело. Произвели сте смърт, за да поставите Земята на колене, а когато назрее моментът, да се притечете като спасител на хората с вълшебното си лекарство. Лекарство, което толкова дълго сте крили.

— Ласкаете ме. Учените, които работеха за родителите ми, създадоха болестта, а онези под управлението на сестра ми доусъвършенстваха лекарството. Аз чисто и просто завърших проучванията им, като намерих начин да докарам болестта на Земята.

— За целта заразихте с нея лунитяни и ги изпратихте тук, без да имат представа какво пренасят.

— Да ги изпращам тук ли? Нищо подобно. Просто се погрижих хората от охраната ми да гледат на другата страна, когато те… избягаха. — В последната дума се криеше язвителност. Левана не харесваше идеята, че някои от хората й избираха да напуснат рая, който тя им бе подарила.

— Това е биологическа война. — Доктор Дарнел се изкашля в свивката на ръката си, оставяйки тъмночервени петна. — А Земята дори не знае.

— Така ще бъде и занапред. Защото аз ще стоя тук и ще ви гледам, докато умирате.

Той се изсмя остро.

— Наистина ли смятате, че ще отнеса тази тайна в гроба си?

Внезапен гняв прониза тялото на Левана.

Очите на доктора се бяха изцъклили, но усмивката му се ширеше от ухо до ухо, додето той изучаваше прозореца.

— Огледалото, в което се оглеждам, е огромно. Невъзможно е да се скрия от онова, което съм… от онова, в което съм се превърнал. Кралице моя, вие не бихте пожелали да умрете в такава стая. Допускам, че ще разкъсате собствената си плът, ако бъдете принудена да се взирате в него толкова дълго.

Левана стисна ръцете си в юмруци и заби нокти в дланите си.

— Ваше Величество.

Тя въздъхна и се насили да разтвори ръцете си. Дланите й пареха от болка. Еймъри се бе върнал с Джерико, капитана на стражата й. Мъжът изглеждаше като излязъл от страховита битка.

— Най-накрая. Къде се маете със Сибил? Докладвай!

— Кралице моя — Джерико се поклони, — заедно с чародей Мира и петима от най-добрите ми стрелци успяхме да обградим Лин Синдер и нейните придружители на площадката за извънредни кацания, която се намира на покрива на тази кула.

Надежда стопли гърдите на кралицата.

— Заловихте ги, нали? Не са успели да ви се измъкнат?

— Не, Ваше Величество. Не постигнахме целта си. Двама от хората ми са мъртви, другите трима са сериозно ранени. Аз самият бях в безсъзнание, когато корабът е отлетял с предателите и император Каито на борда.

Яростта отново задра с нокти гърба й в отчаян порив да бъде отприщена.

— А къде е чародей Мира?

Мъжът почтително сведе глава.

— Мъртва е, Ваше Величество. С дарбата си Лин Синдер подложи на мъчения ума й — аз сам чух писъците й. Онези, които са били в съзнание, ми докладваха, че след като корабът потеглил, чародей Мира се хвърлила от покрива. Тялото й бе открито в градините.

В стаята се разнесе безумен кикот. Левана се извърна назад — докторът се бе превил надве и риташе с пети по масата.

— Заслужаваше си го, змията му със змия. Да държи малкото ми златно птиченце затворено в клетка толкова години!

— Ваше Величество.

Левана пак се обърна към Джерико.

— Какво?

— Успяхме да заловим един от съучастниците на Лин Синдер. — Джерико посочи към коридора. Чуха се стъпки и след миг влязоха двама мъже. Един страж придружаваше…

— Скъпи мой, сър Глина — усмивката на кралицата не закъсня.

При все че ръцете му бяха вързани на гърба, мъжът стоеше изправен, в приличен вид и в по-добро от всякога здраве. Явно, че на кораба на Лин Синдер не се бяха държали с него като със затворник.

— Кралице моя — той склони глава.

Тя набързо го претърси с дарбата си за следи от присмех или бунт, но не откри нищо. Мъжът беше безучастен и податлив както винаги.

— Научих, че във важна битка сте изоставили чародейката си, за да заемете страната на Лин Синдер срещу лунната корона. Присъствието ви тук ме навежда на мисълта, че сте участвали в отвличането на годеника ми. Вие сте предател спрямо мен и трона. Как ще се защитите?

— Невинен съм, кралице моя.

— Естествено, че сте невинен. — Левана прихна. — Как ще го докажете?

Той издържа на погледа й, сякаш нямаше угризения.

— По време на битката на кораба чародей Мира беше погълната от усилието да контролира лунния войник, преминал на страната на бунтовниците. Моите способности останаха отворени и Лин Синдер ме застави да се подчиня на волята й и да се сражавам срещу моята чародейка, което в крайна сметка я принуди да напусне кораба без мен. Но аз осъзнах възможността да спечеля доверието на бунтовниците и прекарах последните седмици като шпионин с намерението да докладвам слабостите и стратегиите им, когато най-сетне успея да се завърна при моята кралица, на която за мен е чест да служа.

Тя се усмихна самодоволно.

— Несъмнено, нетърпението ви да се завърнете се дължи и на желанието ви да видите обичната си принцеса.

Ето, най-сетне. Съвсем леко вълнение накъдри повърхността на езерото, след което то отново стана неподвижно като стъкло.

— Животът ми е отдаден в служба на всички членове на лунното кралско семейство, кралице моя.

Тя приглади с пръсти полите си.

— Продължавай нататък. Каква информация си събрал за враговете ни?

— Лин Синдер има способности да контролира специален агент — изрецитира той информацията с толкова чувство, колкото имаше у един земен андроид. — Но тя не е обучена и не умее да се концентрира. В истинска битка лесно ще бъде надвита, когато се изправи лице в лице с многобройни противници. Освен това няма никакъв талант да води едновременно физическа и психическа битка.

— Интересно заключение, сър Глина, особено след като е постигнала толкова недвусмислено победа срещу вас и чародей Мира.

— Тя съумя да надвие един страж и един чародей на своя територия. Но аз мисля, че повече стражи или оперативни агенти ще могат лесно да я победят.

— Кажете ми тогава — по ваша преценка — способна ли е Лин Синдер на такава психическа концентрация, че да измъчи психически врага си до степен, та да го докара до лудост?

— Категорично не, Ваше Величество.

— Категорично не. В такъв случай вие или сте по-глупав, отколкото ви мислех, или лъжете, защото точно това е направила Лин Синдер днес, и то срещу главната ми чародейка!

Нова искрица емоции издаде внезапен пристъп на безпокойство, което беше заглушено от силно думкане в изолатора.

— Лъже! — крещеше пронизително докторът с пресекващ глас. Той бе успял да се надигне от масата и сега тропаше по стъклото с длани, оставяйки петна от кървави пръски. — Тя има дарбата да убие главната ви чародейка, всичките ви стражи и целия ви двор. Това е принцеса Селена! Тя всички ви може да убие и всички ви ще убие! Внимавайте, кралице моя, принцесата идва и ще ви унищожи!

— Млъквай! — изръмжа Левана. — Млъквай, старче! Още ли не си умрял?

Но докторът не я чу — мъчеше се да си поеме дъх. Той рухна на земята с ръце на гърдите, хриптеше и кашляше сухо.

Когато кралицата отново се обърна към Хиацинт Глина, той се взираше в прозореца с ококорени очи, които постепенно се проясниха. Устните му потрепнаха, сякаш се канеше да се разсмее на някаква шега, която тъкмо бе схванал. Този небивал показ на емоции само още повече разгневи кралицата.

— Отведете го. На Луна ще го разпитаме обстойно.

Когато Хиацинт бе отведен в коридора, тя се обърна с лице към чародей Парк, като стискаше юмруци до тялото си.

— От днес сте повишен. Заемете се незабавно с отпътуването ни и известете учените ни за новия щамп на летумозиса. Започнете да мобилизирате войниците ни. Лин Синдер се страхува прекалено много да се изправи насреща ми. Хората на Земята ще получат наказание за нейната страхливост.

— Нали не сте забравили, че след като изгубихме програмиста на чародей Мира, няма да можем да докараме незабелязано корабите си до Земята?

— Какво ме интересува, че земляните ще забележат пристигането им? Дано им остави мъничко време да се помолят за милост, преди да ги унищожим!

— Ще се погрижа да изпълня нарежданията ви, Ваше Величество.

Левана хвърли поглед към прозореца и видя, че доктор Сейдж Дарнел се бе проснал на пода и когато не кашляше, тялото му се свиваше в конвулсии. Тя го гледаше как се гърчи и потрепва, а кръвта й още кипеше от думите му.

Хората на Луна и Земя знаеха, че Селена е починала преди тринадесет години. И Левана щеше да се погрижи нещата да си останат така. Тя беше законната кралица на Луна. На Земята. На цялата галактика. И никой нямаше да й отнеме това.

Кипнала от гняв, тя пристъпи по-близо, достатъчно близо, че да види следите от сълзи, които бяха останали по измъченото лице на доктора.

— Нежна месечинке… — прошепна той — устните му едва мърдаха, за да изговорят думите. Той започна да трепери. — Горе на небето… — Изтананика няколко ноти от песничка, приспивна песничка, която не й беше известна. — Щом слънцето се скрие… и ти запееш… песента ти е толкова…

Последната дума така и не се отрони от устните му. Докторът спря да трепери. Лежеше неподвижен, а сините му очи се взираха нагоре като стъклени топчета.

Глава петдесет и седма

— Сателит AR817.3… отклоняваме автоматичното проследяване на вълните… нагласяваме променлив таймер… и готово. Така, остава само Сателит AR944.1… и… с това… трябва да сме приключили. — Крес спря, пое си дъх и бавничко вдигна пръсти от главния екран в пилотската кабина, където през изминалите три часа се бе погрижила всички сателити по пътя им да бъдат удобно извърнати на другата страна, когато минават покрай тях. Докато Рампион стоеше в орбиталната си пътека, никой не би трябвало да може да ги засече.

Поне не от сателит или радар.

Оставаше проблемът да не ги видят. Преди двадесет минути Източната република обяви огромна парична награда за този, който открие откраднатия Рампион, и сега всеки кораб оттук до Марс щеше зорко да следи за него.

Ако някой ги забележеше, те трябваше да имат готовност да побягнат, а това допълнително се усложняваше от обстоятелството, че на борда нямаха обучен пилот. Не и някой, който вижда. Трън бе успял да преведе Синдер през процедурите по излитането, но с огромната помощ на новата автоматична система на Рампион. Излитането мина трудно, а след него веднага бяха превключили на неутрално орбитиране. Изправеха ли се пред нещо, което изискваше по-сложни маневри, преди Трън да си е върнал зрението, бяха я загазили.

Ако се вярваше на Синдер, когато Трън си върнеше зрението, пак щяха да са загазили.

Крес разтри врата си и се опита да спре водовъртежа от мисли. Щом се заемеше да пробие някоя компютърна система, това винаги изпълваше главата й, докато накрая погледът й се премрежваше от кодове, изчисления и започваше да прескача към всяка следваща задача по-бързо, отколкото тя можеше да ги отметне. Щом свършеше, се чувстваше изтощена, но в състояние на еуфория.

Засега поне Рампион беше в безопасност.

Крес погледна към една жълта лампичка най-долу на екрана, която я дразнеше, откакто се беше заловила за работа, но така и не бе имала време да се занимае с нея. Както и очакваше, щом натисна копчето, от екрана изскочи малък, блещукащ чип за директна връзка. Близнакът на чипа, който Сибил беше взела от сателита и бе отрязала всяка надежда на Крес и Трън да се свържат с приятелите си.

Приятели.

Тя присви очи към чипа в ръката си и се запита дали това беше точната дума. Струваше й се, че хората на кораба са й приятели, особено след като бяха оцелели заедно в мисията си. Но от друга страна, тя нямаше с какво друго да сравни това приятелство.

Но едно знаеше със сигурност — вече нямаше нужда някой да я спасява.

Крес се огледа за нещо, с което да счупи чипа, и тогава в прозореца на кабината улови някакво призрачно отражение. Пъхнал ръце в джобовете си, Трън стоеше на вратата зад нея. Тя възкликна и се обърна, а надиплените й поли се увиха около основата на стола. Въпреки че роклята беше съдрана на места и мръсна, тя така и не бе имала време да се преоблече. И май не искаше. Роклята й даваше усещането, че все още живее в драма, и така я предпазваше от шока на случилото се през деня.

— Уплаши ме!

Трън се ухили, но не много свенливо.

— Извинявай.

— Откога стоиш тук?

— Слушах те, докато работиш. — Той сви рамене. — Отпуска ме. А и обичам да пееш.

Крес се изчерви. Не се бе усетила, че пее. Трън опипом тръгна напред и се намести в креслото на втория пилот. Остави пръчката в скута си и си качи краката на таблото.

— Пак ли станахме невидими?

— За радарите сме невидими. Засега. — Тя затъкна косата зад ухото си. — Я ми дай пръчката си.

Той вдигна вежди, но й подаде дървото без въпроси. Крес пусна чипа на земята и го премаза с пръчката. През нея премина трепет на могъщество.

— Какво стана?

— ДИРКОМА, с който се свързахте с мен. Повече няма да ни трябва.

— Струва ми се, че са минали хиляди години оттогава. — Трън прокара пръсти по превръзката на очите си. — Съжалявам, че не можа да видиш Земята, докато бяхме долу. А сега пак си затворена тук.

— Приятно ми е да бъда затворена тук — Крес разсеяно завъртя пръчката между дланите си. — Корабът е голям. Много по-просторен от сателита. И… компанията също е по-добра.

— Това не мога да оспоря. — Трън широко се усмихна и извади от джоба си малко шишенце. — Дойдох да те помоля да ми помогнеш с това — вълшебните капки, които докторът направи. Трябва да капваме по три-четири във всяко око два пъти на ден… дали пък не беше по две капки, три пъти… Не си спомням. Той написа инструкциите в портскрийна. — И той свали порта от колана си и го подаде на Крес.

Крес подпря пръчката на таблото с апаратите.

— Сигурно се е тревожел, че от този стрес ще забравиш… — тя замлъкна, защото очите й видяха текста в портскрийна. Трън наклони глава.

— Какво има?

Върху порта се отвори екран с инструкциите за капките, а също и подробно изяснение за основанията на доктора да вярва, че чумата е оръжие, произведено с цел да се използва в една биологична война. Но най-отгоре…

— Има раздел с моето име. — Не Крес. А Кресънт Луна Дарнел.

— О, това беше портът на доктора.

Пръстите на Крес се плъзнаха по екрана и преди умът й да реши искаше ли да знае какво има вътре, или не, тя беше отворила раздела.

— Анализ на ДНК и… потвърждение за бащинство. — Тя се изправи и остави порта на контролното табло. — Дай да сложим капките.

— Крес — Трън се пресегна към нея и хвана диплите на полите й. — Добре ли си?

— Не съвсем. — Тя погледна към Трън, който си беше свалил превръзката от очите. Около тях се виждаше лека почерняла линия. Крес преглътна и пак седна в пилотското кресло. — Трябваше да му кажа, че го обичам. Той умираше пред очите ми, а аз знаех, че никога повече няма да го видя. Но не можах да му го кажа. Ужасно ли постъпих?

— Разбира се, че не. Той е твой биологичен баща, но ти едва го познаваше. Как би могла да го обичаш?

— Какво значение има? Той ми каза, че ме обича. Той умираше и вече го няма, а аз никога не ще…

— Крес, я спри. — Трън завъртя стола си с лице към нея, намери ръцете й, плъзна пръстите си надолу и ги сплете с нейните. — Не си направила нищо лошо. Всичко стана толкова бързо, ти нямаше какво да направиш.

Тя прехапа устни.

— Той ми взе кръв още първия ден във Фарафра. — Крес стисна очи. — Знаел е през цялото това време… почти цяла седмица. Защо не ми е казал по-рано?

— Сигурно е искал да изчака подходящия момент. Не е знаел, че ще умре.

— Той знаеше, че има шанс всички да загинем. — Цялата се разтърси отвътре, сълзите й потекоха и тя усети как Трън я придърпва към себе си. Той я сложи в скута си и подпъхна ръката си под краката й, за да не може огромната рокля да се оплете край тях. Крес се разрида, зарови лицето си в гърдите му и остави сълзите да потекат. Тя плака горко и изхвърли всичко от душата си отведнъж. Но изпита вина, когато само след минутка-две сълзите й взеха да пресъхват. Тъгата й не беше достатъчна. Скръбта й не беше достатъчна. Но само толкова можа да изцеди от себе си.

Трън я държа, докато туптенето на сърцето му заглуши плача й. Той приглади косата й назад и при все че беше много себично, Крес остана доволна, че не можеше да види зачервеното й лице и всички течности, които беше оставила по ризата му и които никак не приличаха на една дама.

— Чуй ме, Крес — прошепна той в косата й, когато дишането й се успокои. — Аз съвсем не съм специалист, но знам, че не си направила нищо лошо днес. Не бива да казваш на някого, че го обичаш, освен ако не казваш истината.

Тя подсмъркна.

— Но нали на много момичета си казвал, че ги обичаш.

— Именно затова не съм никакъв специалист. Работата е там, че никое от тях не съм обичал. Ако трябва да съм честен, надали бих познал истинската любов, даже и да беше…

Тя обърса мокрото си лице с опакото на ръката си.

— Даже и да беше какво?

— Нищо — Трън се покашля и облегна глава на креслото. — Добре ли си?

Крес кимна, като не спираше да подсмърча.

— Добре съм. Може би съм още малко в шок.

— След днешния ден всички сме така.

Крес зърна разтвора за очите до портскрийна на доктора. Не й се искаше да се отделя от ръцете на Трън, но повече не желаеше да мисли за доктора. За тайната му. За думите, които не бе могла да изрече.

— Я по-добре да сложим капките.

— Добре, но първо спри да трепериш. Никак не обичам треперещи неща край очите ми.

Тя се засмя немощно и се надигна от скута му. Трън я стисна за миг, но после я пусна. У Крес отново се възвърна чувството на вина, но реши, че после щеше да мисли за това.

След като изчете указанията на доктора — три капки във всяко око по четири пъти на ден в продължение на седмица, — тя отви капачката. Напълни капкомера и мина зад стола на Трън, а смачканата й рокля се залюля край нея.

Трън пак качи краката си на контролното табло и наклони главата си назад, докато лицето му не се обърна нагоре към тавана. Крес не беше виждала очите му от дни, но те си бяха сини както винаги. Тя сложи ръката си на челото му, за да се подпре. Бузата му потрепери.

— Ето така — измърмори тя и стисна капкомера. Трън инстинктивно трепна и примигна и няколко сълзи, предизвикани от капките, се търкулнаха по слепоочията му. Крес ги обърса, но не се стърпя и приглади назад един паднал на челото му кичур коса. Погледът й се спря на устните му, но тя се смути и отдръпна пръстите си. — Как се чувстваш?

Той стисна очи за кратко.

— Като че имам вода в очите. — После се засмя кисело и пак ги отвори. — Може разтворът да е само вода и докторът да си е направил шега с мен.

— Това би било ужасно! — рече Крес и зави капачето на шишето. — Но той не би го сторил.

— Не, не би го сторил. Не и след онова, през което преминахме. — Трън вдигна глава от облегалката на стола и подръпна шала, вързан на врата му. — Но той ясно ми даде да разбера, че няма високо мнение за мен.

— Ако това е истина, причината е, че не те познаваше добре.

— Права си. В крайна сметка щях да успея да го очаровам.

Крес се усмихна.

— Разбира се, че щеше да го очароваш. Освен това щеше да му покажеш колко много други добри качества притежаваш — рече тя и се изчерви. После нагласи алармата на портскрийна, така че да звъни по четири пъти на ден. Но когато погледна отново Трън, изражението му беше станало сериозно. — Капитане?

Адамовата му ябълка подскочи. Трън се поизправи на стола и потърка дланите си една в друга.

— Крес, трябва да ти кажа нещо.

— О, така ли? — плаха надежда нахлу във вените й. Крес отново седна на пилотското кресло. Разкошната рокля се надипли край нея.

Покрива. Целувката.

Нима бе разбрал колко много я обича?

— Какво има?

Трън свали крака от контролното табло.

— Нали помниш, когато бяхме в пустинята… и аз ти казах, че не ми се иска да те нараня? Защото грешиш в мнението си за мен?

Тя сключи здраво пръстите си.

— Тогава, когато опита да отречеш какъв герой си в действителност ли? — Крес се постара да вложи закачлив намек във въпроса си, но нервите й бяха толкова опънати, че думите й прозвучаха като заплашително цвърчене.

— Герой. Точно. — Трън пъхна пръст между превръзката и врата си, за да я разхлаби. — Ето каква е работата. Сещаш ли се за онова момиче, което защитих от онези глупаци, дето й взеха портскрийна?

— Кейт Фалоу.

— Да, Кейт Фалоу. Знаеш ли, нея много я биваше по математика. А по онова време аз изкарвах само двойки.

Очакването, което пърхаше у нея, се вледени. Стой! — това признание ли беше? Относно… Кейт Фалоу?

Крес не каза нищо и Трън се покашля.

— Аз изгубих в битката срещу другите, но тя пак ме остави да преписвам домашното й цял месец. Аз затова я защитих. А не за да се правя на герой.

— Но нали каза, че си бил влюбен в нея.

— Крес. — Трън се усмихна, но насила. — Аз бях влюбен във всяко момиче. Повярвай ми, това не е голям стимул.

Тя се сгуши на стола и сви коленете си до гърдите.

— И защо ми го казваш сега?

— Тогава не можах. Ти беше толкова убедена, че аз съм друг човек и на мен ми хареса, че ме виждаш по-различно от останалите. Част от мен си мислеше, че ти може би си права и всички други са имали грешна представа за мен. Дори аз самият. — Той сви рамене. — Но това беше гласът на егото ми. А ти заслужаваш да научиш истината.

— Нима мислиш, че мнението ми за теб се гради на една случка, когато си бил на единайсет?

Трън сви вежди.

— Нали изяснихме и всички останали случаи, но ако имаш още, давай, моля те, че и тях да ги разпердушиня.

Тя прехапа устни.

Покрива. Целувката. Трън бе спазил обещанието си. Беше й дал целувка, за която си струваше да чака, защото тя бе застанала на прага на смъртта. И двамата бяха застанали на прага на смъртта. Крес разбираше, че постъпката му си беше риск, и то глупав риск. Но той беше избрал да я целуне, вместо да я остави да умре, без да е изпитала съвършенството на този миг.

Тя не можеше да си представи нищо по-героично.

Защо тогава той мълчеше по въпроса?

Но може би по-важното беше защо тя мълчеше?

— Не — прошепна накрая Крес. — Предполагам, че за друго не се сещам.

Той кимна, но на лицето му се четеше разочарование.

— Е, сега, като научи всички тези новости, вероятно вече не си въобразяваш, че си влюбена в мен. Нали?

Тя потъна в стола — знаеше си, че ако Трън можеше да я види, щеше да разбере. Истината щеше да си проличи по лицето й.

Крес го обичаше повече от всякога.

И не защото беше преровила стотици доклади, резюмета, сведения, фотографии. Не защото той беше замечтаният, недосегаем Карсуел Трън, когото си бе представяла, че ще целува на някой речен бряг под звездното небе, докато край тях гърмяха фойерверки и свиреха цигулки.

А той беше Карсуел Трън, мъжът, който я целуна, когато всяка надежда беше изгубена и смъртта бе надвиснала над тях. Трън се почеса смутено по ухото.

— И аз така си помислих. Разбрах, че тези дрънканици са били от температурата.

— Капитане? — сърцето й се сви.

— Да? — Трън вирна глава. Крес събра шифона, който покриваше полите й.

— Как мислиш, дали съдбата ни е събрала заедно?

Трън примижа и след като помисли малко, поклати глава.

— Не, сигурен съм, че беше Синдер. Защо?

— Аз също трябва да ти призная нещо. — Крес притисна полата към краката си. Лицето й вече гореше. — Аз… аз бях влюбена в теб още преди да се срещнем, когато те гледах на нетскрийна. И тогава вярвах, че ни е отредено да бъдем заедно някой ден и да изживеем голяма, епична любов.

Едната вежда на Трън скочи нагоре.

— Уха! Не си играеш на дребно!

Тя се сви, помъчи да се засмее, но тялото й вибрираше от напрежение.

— Знам, съжалявам. Може би си прав. Може би няма такова нещо като съдба. Може би има само възможности, които не трябва да се пропиляват. Започвам да си мисля, че голямата, епична любов не ни се случва просто така, а ние сами трябва да си я завоюваме.

Трън размърда краката си.

— Виж, ако целувката не ти е харесала, просто ми кажи.

Крес се наежи.

— Изобщо не говоря за това… чакай малко. Ти мислиш, че целувката не е струвала, така ли?

— Не — каза той, като се изсмя тромаво и рязко. — Мисля, че беше… — той се покашля. — Но ясно е, че имаше много очаквания, много напрежение и… — Трън се размърда на стола. — И смъртта ни дебнеше.

— Знам. — Крес притисна колене към гърдите си. — Не, целувката не беше… Мисля, че целувката не беше лоша.

— О, благодаря ви, звезди. — Главата му падна на стола. — Защото, ако бях съсипал твоята целувка, вече щях да се чувствам като пълен мерзавец.

— Е, успокой се. Целувката отговори на всичките ми очаквания. Може би трябва да ти благодаря.

Притеснението на Трън се стопи и Крес му завидя, защото нейната руменина още изгаряше жарко страните й. Той протегна ръката си към нея и тя трябваше да събере всичкия си кураж, добит през изминалия ден, за да пъхне своята ръка в неговата.

— Повярвай ми, Крес. Удоволствието беше изцяло мое.

Глава петдесет и осма

Сънуваше, че я гони огромен бял вълк с оголени зъби и святкащи очи под пълната луна. Тя тичаше през посевите, калта засмукваше обувките й и от дъха й се образуваха облачета пара. Гърлото я болеше. Краката й горяха. Тичаше с всичка сила, но с всяка стъпка тялото й натежаваше. Завехналите листа на захарното цвекло бяха изгнили и капеха. В далечината тя зърна къща — нейната къща. Онази, в която баба й я бе отгледала, с прозорци, светещи от топлина.

В къщата щеше да е на сигурно. Къщата беше домът й.

Но с всяка мъчителна крачка къщата се смаляваше в далечината. Въздухът край нея се сгъсти от мъглата и домът й съвсем се скри, погълнат от пълзящите сенки.

Тя се препъна и падна на четири крака. Завъртя се, взе да рита и да се дърпа назад по земята. Калта полепна по дрехите и по косата й. Студенината на земята попи в костите й. Вълкът приближаваше, дебнеше я. Изящните му мускули се движеха грациозно под козината му. Той изръмжа, очите му горяха от глад.

Пръстите й затършуваха по земята за някакво оръжие. Напипаха нещо гладко и твърдо. Тя го грабна и го издърпа от мократа кал — брадва, чието наточено острие проблясна на лунната светлина.

Вълкът скочи със зинала паст.

Скарлет вдигна брадвата. Приготви се. Замахна.

Острието разсече бързо звяра на две половини от главата до опашката. Топла кръв изпръска Скарлет по лицето и разполовеният вълк падна от двете й страни. Стомахът й се разбунтува. Беше на път да повърне.

Скарлет пусна брадвата и рухна на земята по гръб. Калта изджвака край ушите й. А над главата й луната изпълваше цялото небе.

Двете половини на вълка се раздвижиха. Изправиха се полека — от звяра беше останал само мекият кожух, разкъсан на две. Скарлет виждаше смътни човекоподобни образи, надвесени над нея, всеки загърнат в половината от снежнобелия кожух.

Мъглата се вдигна и пред нея се показаха Вълка и баба й. С протегнати ръце.

Посрещаха я у дома.

Скарлет се задъха. Отвори очи.

Посрещнаха я метални решетки, почвеният мирис на папрат и мъх и цвърченето на хиляди птици — едни бяха затворени в натруфени клетки, други на рояци по клоните на дърветата, които се увиваха около огромните греди, подпиращи стъкления таван.

Изви вълк — хем тъжно, хем загрижено. Скарлет се насили да се поизправи на лакът, че да може да види клетката от другата страна на пътеката. Белият вълк стоеше там и я гледаше. Той нададе кратък, любопитен вой, но това не беше натрапчивият вой от сънищата й. Скарлет си помисли, че я пита дали е добре. Може би беше пищяла и се бе мятала в кошмара си, защото бледожълтите очи на вълка примигваха разтревожено.

Скарлет се опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала, а слюнката й се бе сгъстила твърде много. Май полудяваше, щом водеше мълчаливи разговори с вълци.

— Той те харесва.

Скарлет ахна и падна по гръб.

Непознато момиче седеше с кръстосани крака толкова близо, че Скарлет можеше да го пипне. Тя опита да се отдалечи, но движението причини раздираща болка в превързаната й ръка. Тя изсъска и падна на земята.

От всичко най-много я болеше ръката — брадвата беше отрязала кутрето й до второто кокалче. Скарлет беше останала в съзнание, макар че й се искаше да бе припаднала. Един лунен доктор веднага беше превързал раната й с такава прецизност, която накара Скарлет да предположи, че процедурата сигурно често се повтаряше.

Но освен ръката, по лицето и по корема й стояха следите от времето, прекарано в компанията на господаря Чарлсън, а също и болките по цялото тяло от спането на твърдия под от… вече не помнеше коя нощ поред.

На гримасата на Скарлет момичето отвърна с дълго и бавно примигване.

Ясно беше, че това момиче не е затворник като Скарлет или „домашен любимец“, както я наричаха екстравагантно облечените лунитяни, които минаваха край клетката, кикотеха се, сочеха я и шумно коментираха дали е опасно да се хранят животните.

Дрехите на девойката бяха първият признак за общественото й положение — прозрачна сребристобяла рокля, която се диплеше по раменете и ханша като снежинки по заспал склон. Топлата й кафеникава кожа беше безупречна и здрава, а ноктите на ръцете й — съвършено оформени и чисти. Очите й светеха с цвета на разтопен карамел с нюанси на тъмносиво край зениците. Освен всичко това момичето притежаваше коприненочерна коса, която се виеше на съвършени спирали и изящно ограждаше високите й скули и рубиненочервените й устни.

Това беше най-хубавото човешко същество, което Скарлет беше виждала.

Но имаше един дефект. Тоест, три. Лявата страна на лицето на момичето бе обезобразена от три белега, които прорязваха бузата от крайчеца на окото до челюстта. Те приличаха на несекващи сълзи. Необичайното беше, че недостатъците на лицето й не намаляваха красотата й, а я подсилваха. Принуждаваха човек да се взира дълго в нея, без да може да откъсне очи.

При тази мисъл Скарлет си даде сметка, че става дума за обаяние. А това значеше, че красотата на момичето беше поредният трик.

Благоговението и руменината й — Скарлет ненавиждаше факта, че бе поруменяла — се смениха от негодувание.

Момичето пак примигна и привлече вниманието й към невъобразимо дългите си, невъобразимо гъсти мигли.

— С Рю сме объркани — каза момичето. — Сънят хубав ли беше, или лош?

Скарлет се намръщи. Сънят вече бе започнал да се изпарява, както става със сънищата, но въпросът събуди спомена за Вълка и баба й. Живи и здрави пред очите й.

Каква жестока шега. Баба й беше мъртва, а последния път, в който беше видяла Вълка, той беше във властта на чародейката.

— Коя си ти? И кой е Рю?

Момичето се усмихна, топло и съзаклятнически едновременно, и Скарлет потрепери.

Глупавите лунитяни и тяхното глупаво обаяние.

— Рю е вълкът, глупаче. От четири дни сте съседи. Учудвам се, че не се е представил официално. — После момичето се приведе напред и зашепна, като че се канеше да й сподели някаква строго пазена тайна. — Колкото до мен, аз съм новата ти най-добра приятелка. Но не казвай на никого, защото всички си мислят, че аз съм господарката, а ти си ми домашният любимец. Никой не знае, че моите домашни любимци са най-скъпите ми приятели. Но ние двете с теб ще заблудим всички.

Скарлет примигна. Чак сега разпозна гласа на момичето, начина, по който танцуваше през изреченията, като че всяка дума трябваше да бъде придумана да излезе от устата му. Това беше момичето, което се бе обадило по време на разпита.

То взе един кичур от мръсната коса на Скарлет, който беше паднал на лицето й. Скарлет се наежи.

— Косата ти сякаш гори. Мирише ли на пушек? — момичето се приведе напред, допря косата до носа си и вдъхна. — Не. Хубаво. Не ми се иска да се подпалиш.

Пак така неочаквано момичето застана седнало и дръпна към себе си една кошница, която Скарлет не беше забелязала досега. Приличаше на кошница за пикник и беше застлана със същия сребрист плат, от който беше направена и роклята й.

— Днес може да си поиграем на доктор и пациент. Ти ще бъдеш пациентът. — Момичето извади от кошницата някакъв апарат и го допря до челото на Скарлет. Апаратът изпиука и момичето погледна екрана. — Така, нямаш температура. Дай да ти прегледам сливиците. — Тя поднесе тънка пластмасова пръчица към устата на Скарлет. Скарлет я изблъска с наранената си ръка и се изправи с мъка.

— Ти не си доктор.

— Не съм. Но затова играта е наужким. Не ти ли е забавно?

— Да ми е забавно ли? Дни наред бях измъчвана физически и психически. Умирам от глад. Държите ме затворена в клетка в зоологическата градина…

— Менажерия.11

— … освен това тялото ме боли на места, за които не съм подозирала, че съществуват. А сега някакво лудо момиче идва тук и се опитва да ми се прави на добра приятелка, за да си играе с мен на някаква груба игра наужким. Ами не, съжалявам, но хич не ми е забавно и няма да се вържа на трика за приятелството, който ми пробутваш.

Големите очи на момичето гледаха безизразно — в тях нямаше ни изненада, ни обида от избухването на Скарлет. Но тогава Скарлет погледна към пътеката, която се виеше между клетките, обрасли в екзотични цветя и дървета, за да навяват усещането, че човек се намира сред тучната джунгла.

На завоя на пътеката стоеше страж и се мръщеше. Скарлет го позна. Той беше един от стражите, които редовно й носеха хляб и вода. Именно той беше я уловил за задните части, когато я хвърлиха в тази клетка първия път. Тогава тя беше толкова изтощена, че едва можа да се отскубне от него, но ако някога й се удадеше възможност, щеше да му счупи всичките пръсти на ръцете, за да си отмъсти.

— Добре сме — каза момичето и се усмихна ведро. — Престорихме се, че й отрязвам косата и я залепям за главата си, за да стане на свещ, но на нея не й хареса.

Докато момичето говореше, свирепият поглед на стража не се отмести от Скарлет, само очите му се свиха предупредително. След като постоя дълго, той се отдалечи.

Когато стъпките му заглъхнаха, момичето дръпна кошницата в скута си и зарови в нея.

— Не бива да ме наричаш луда. Това не им харесва.

Скарлет я погледна отново, прокарвайки поглед по издатината от белега върху бузата й.

— Но ти си луда.

— Знам. — Момичето извади една малка кутия от кошницата. — А знаеш ли откъде знам?

Скарлет не отвърна.

— Защото от години стените на двореца кървят, а никой друг не го вижда. — Тя сви рамене, сякаш беше съвсем нормално да изрече такова нещо. — Никой не ми вярва, но в някои от коридорите кръвта е станала толкова много, че няма къде да стъпиш. Когато минавам през тези места, оставям до края на деня следи от кървави стъпки след себе си. Тогава ме хваща страх, че войниците на кралицата ще тръгнат след миризмата и ще ме изядат, докато спя. Понякога нощем не спя много спокойно. — Гласът й се сниши до призрачен шепот, а очите й засветиха със студен отблясък. — Но ако кръвта беше истинска, слугите щяха да я почистят. Не си ли съгласна?

Скарлет потрепери. Момичето наистина беше лудо.

— Това е за теб — каза то изведнъж със смайващо весел вид. — По нареждане на доктора трябва да взимаш по едно хапче два пъти на ден. — То се наклони към Скарлет. — Разбира се, никой нямаше да ми разреши да ти донеса истинско лекарство, затова тук има само бонбони.

И момичето й намигна, но Скарлет не можа да прецени дали смигването трябваше да й подскаже, че в кутията има бонбони, или обратното.

— Няма да ги ям.

Момичето наведе глава на една страна.

— И защо не? Това е подарък, който да скрепи приятелството ни завинаги. — Отвори капака на кутията и вътре се показаха четири малки бонбона, сгушени в гнездо от конци от карамел. Бонбоните бяха кръгли като стъклени топчета и с яркочервена глазура. — Малки бонбони с вкус на кисела ябълка. Любимите ми. Моля те, вземи си един.

— Какво искаш от мен?

— Искам да бъдем приятелки. — Миглите й запърхаха.

— Нима всичките ти приятелства се градят на лъжи? Стой, естествено, че е така. Та ти си лунитянка.

За първи път момичето малко се натъжи.

— Всичко на всичко имах двама приятели — рече то и хвърли бърз поглед към вълка. Рю си беше легнал, облегнал глава на лапите си, и ги наблюдаваше. — Освен животните, разбира се. Но едната ми приятелка стана на пепел, когато бяхме много малки. Купчина пепел с формата на момиче. Другият изчезна… и аз не знам дали ще се върне някога. — Момичето толкова силно се разтрепери, че едва не изтърва кутията. С настръхнали ръце то я остави на пода между тях и разсеяно взе да подръпва роклята си. — Но аз помолих звездите да ми пратят знак дали той е жив и здрав и те ми пратиха падаща звезда в небето. На следващия ден започна процесът, процес като всички други, само че пред мен стоеше земно момиче с коса като падаща звезда. Ти си го видяла.

— Винаги ли плещиш така несвързано?

Момичето сложи ръце на земята и се наведе напред, а носът му почти докосна този на Скарлет. Тя не се помести назад, макар че дъхът й секна.

— Той добре ли беше? Когато го видя за последно. Сибил каза, че все още е бил жив, че сигурно са го използвали да пилотира кораба, но не каза нищо за това дали е бил ранен. Мислиш ли, че е в безопасност?

— Не разбирам за какво…

Момичето сложи пръсти върху устата на Скарлет.

— Хиацинт Глина — прошепна тя. — Стражът на Сибил, с русата коса, красивите очи и изгряващото слънце в усмивката. Моля те, кажи ми, че е жив и здрав.

Скарлет примигна. Пръстите на момичето още бяха върху устните й, но тя и без това беше прекалено объркана, че да проговори. В спомените й битката на Рампион беше като мъгла от писъци и изстрели, а и тогава вниманието й беше изцяло насочено върху чародейката. Но тя смътно си спомняше, че там имаше още един човек. Един русокос страж.

Но чак с изгряващо слънце в усмивката? Я стига.

Скарлет се усмихна подигравателно.

— Помня, че двама души се опитваха да убият мен и приятелите ми.

— Да, Хиацинт е бил единият — рече тя, напълно равнодушна към това, че Скарлет беше заговорила за убийство.

— Вероятно. Имаше един рус страж.

Лицето на момичето цъфна от радост. Погледът му имаше силата да спира сърца и да залива стаите със светлината си.

Но не на Скарлет тези номера.

— И как изглеждаше?

— Изглеждаше като човек, който се кани да ме убие. Но приятелите ми са го убили първи. Така постъпваме с хората, които работят за кралицата.

Усмивката изчезна от лицето на момичето, то се отдръпна и стисна ръцете си около кръста.

— Не е вярно.

— Вярно е. И да знаеш, той си го заслужаваше.

Момичето затрепери, сякаш бе на път да се задуши. Без никакво чувство на вина Скарлет реши, че ако това се случи, тя няма да си мръдне пръста. Няма да се опита да помогне. Няма да повика пазача.

Непознатата не беше приятел.

От другата страна на пътеката вълкът се беше изправил на крака и ровеше с лапата си в основата на клетката. Животното заскимтя.

Не след дълго момичето съумя да се овладее. Затвори с капака бонбоните и ги пъхна в кошницата. Вдигна се с превити рамене в малката клетка.

— Разбирам — каза то. — Това е краят на визитата. Предписвам дълга почивка и… — Момичето се разрида и се извърна, но спря, преди да повика стража. Бавно, сковано то се обърна към Скарлет. — Аз не лъжа за стените, които кървят. Страхувам се, че някой ден в близко време дворецът така ще подгизне от кръв и цялото езеро Артемизия така ще почервенее, та дори земляните ще могат да го видят.

— Не давам пет пари за твоите заблуди. — Остра, неочаквана болка проряза ръката, на която Скарлет се беше подпряла, и тя се сгърчи на земята и зачака болезненото изтръпване да отмине. Изгледа кръвнишки момичето — беше гневна заради собствената си слабост и уязвимост. Гневна от така искрената загриженост — както й се струваше — в очите на момичето. Скарлет изръмжа. — И пет пари не давам за лъжливото ти състрадание. Нито за обаянието ти. Нито за контрола над съзнанието. Цялата култура на народа ви се гради върху лъжи, само че аз не искам дори да ви знам.

Момичето толкова дълго се взира в нея, че на Скарлет й се прииска да не бе казвала ни дума. Но умението да си държи устата затворена никога не е било силната й страна.

Най-сетне момичето почука с юмрук по решетките. Докато стъпките на стража тропаха по пътеката, то бръкна в кошницата и отново извади кутията. Мушна я отстрани до Скарлет, тъй че стражът да не я види.

— Не съм използвала обаянието си, откакто бях на дванадесет — прошепна то с пронизващ поглед, сякаш беше много важно Скарлет да го проумее. — Откакто се научих да владея дарбата си. Точно затова имам видения. Точно затова полудявам.

Зад нея резето на вратата изтрака и се отвори.

— Ваше Височество.

Момичето се завъртя на пръсти и толкова сниши глава, за да излезе от клетката, че гъстата му коса скри както красотата му, така и белезите му.

Ваше Височество.

Слисана, Скарлет лежеше на земята, додето от жажда не започна да чувства езика си като тебешир. Доколкото тя знаеше, имаше само една лунна принцеса. Освен Синдер, разбира се. Принцеса Зима, доведената дъщеря на кралицата.

Неописуемата красота. Белезите, които според слуховете бяха причинени от самата кралица.

Когато Скарлет погледна пак към клетката на вълка, Рю се бе отдалечил чак в дъното й. Той имаше много по-голямо пространство, в което да кръстосва насам-натам, може би към четвърт акър земя, трева, дървета и един изкуствен паднал дънер с чудата малка бърлога в него.

Скарлет въздъхна и погледна пак към стъкления таван, където между клоните на дърветата се виждаше черно небе и безбройни звезди. Стомахът й се сви и й напомни, че отдавна беше изгълтала малката порция храна. А за разлика от Рю, белия елен, който живееше в една клетка малко по-надолу по пътеката, и пауна албинос, който понякога се разхождаше съвсем свободно, Скарлет нямаше да получи нова порция до утре.

Дълго време тя се бори с отслабналата си воля, знаейки, че до нея има оставени бонбони. Нямаше никаква причина да вярва на момичето. И Скарлет не й вярваше. Но когато празният й стомах я заболя и главата й се замая от глад, тя се предаде и отвори кутията.

Извади един бонбон. Той беше гладък като стъкло между зъбите й. Външният слой лесно се счупи и отвътре потече топъл, сладко-кисел сироп, който се разля върху езика й.

Скарлет изпъшка и отпусна главата си на твърдия под. Нищо, дори високо ценените домати на баба й, изобщо нищо не можеше да се сравни по вкус с бонбоните.

И тогава, докато търсеше с езика си останали от бонбона парченца по венците, едно изтръпване затопли гърлото й. То се разля навън, в гърдите й, мина през стомаха, по ръцете й, та чак до липсващия пръст, а след себе си оставяше спокойствие.

Когато топлината изчезна, Скарлет разбра, че тя бе отнесла всичката болка със себе си.

Глава петдесет и девета

Сякаш някой бавно го теглеше от спокойната тъмнина — както човек се събужда от хубав сън, докато подсъзнанието му се мъчи да го задържи поне още малко в съня. И тогава, с гневно примирение, Каи се събуди, отвори широко очи и се вторачи в някакви летви, които виждаше за първи път. Долната страна на леглото на втория етаж.

Той разтърка очи, като си мислеше, че не се е разбудил напълно. Гърдите му пулсираха от болка, а стомахът му се надигаше. Извърна главата си на една страна и усети болка във врата си. Опипа с ръка челото си и откри, че имаше лепенка.

Но погледът му вече обхождаше стаята. В другия й край имаше малко писалище и практичен гардероб, но стаята беше толкова малка, че можеше да се пресегне до тях и от леглото. До вратата беше оставена да свети мъждива лампа. Стените бяха от метал, а бодливото одеяло, на което лежеше, беше в армейско кафяво.

Пулсът му се ускори и той подпря ръка на леглото отгоре, че да не си удари главата в него, и свали краката си отстрани. Те тупнаха глухо на голия под и Каи с изненада установи, че е с обувки.

Официални обувки.

Официален панталон.

Сватбената риза и поясът му — смачкани и раздърпани.

Велики звезди. Сватбата.

Устата му изведнъж пресъхна. Каи скочи от леглото и запреплита крака към малкия прозорец. Сложи ръце от двете му страни. Ченето му увисна, сърцето му падна в петите.

Звездите наистина бяха велики. Никога не беше виждал толкова много и толкова ярки звезди. Зави му се свят — странно, уж трябваше да гледа нагоре към нощното небе, а нещо май се бе случило с гравитацията. Къде беше хоризонтът, че да се ориентира? Студена пот изби по челото му, когато притисна едната си страна до стената и се помъчи да надникне надолу, колкото му позволяваше малкият прозорец и…

Земята.

Каи се отблъсна от стената и за малко да падне, но се улови за горния матрак на двойното легло. Сърцето му прескочи и той потрепери.

Парченцата от пъзела взеха да се наместват в размътения му мозък. Синдер. Ножът. Превръзките на китката и на врата му — чиповете за проследяване. Но нали чипът на врата му беше строга тайна? И пистолетът или нещо, дето беше вградено в ръката й. Парещата болка до гърдите му, която още не беше отшумяла.

Нима го беше простреляла?

Той прокара ръка през косата си, обърна се и отвори силно вратата.

Намери се в тесен коридор, осветен по-ярко от стаята му. В далечния край имаше нещо като кухня. От другата посока се чуваха гласове. Каи изправи раменете си и тръгна натам.

От коридора се влизаше в огромно метално помещение, наблъскано с пластмасови щайги. През портала отсреща той видя лампичките и инструментите в пилотската кабина и още един изглед към Земята, който секваше дъха.

Когато приближи, видя, че в пилотските кресла седят двама души.

— Къде е Синдер?

Те се извърнаха с лице към него и момичето скочи на крака.

— Ваше Величество!

На лицето на мъжа разцъфна широка усмивка. Той се позабави със ставането, като първо взе някаква пръчка от стената.

— Добре дошли на борда на Рампион, Ваша Величественост. Капитан Карсуел Трън на вашите услуги. — И Трън се поклони. Каи се навъси.

— Да, познах ви.

— Нима? — Усмивката на мъжа цъфна още по-широка и той сръга с лакът момичето. — Познал ме е.

— Къде е Синдер?

Момичето се залюшка притеснено на пети.

— Струва ми се, че е в дока с капсулата, Ваше Величество.

Каи се обърна, направи няколко крачки към товарното и изскимтя.

Със скръстени крака на една щайга седеше мъж с игла в ръка, конец в устата и купчина окървавени превръзки до него. Тялото му беше обезобразено от безброй рани и белези — както стари, така и нови. На лявата му ръка имаше черна татуировка.

Той вкара иглата в една дълбока рана отстрани на тялото си, остави конеца да падне от устата му и кимна.

— Ваше Величество.

Сърцето на Каи слезе в петите му. Краката му се заковаха за пода и той зачака мъжът всеки миг да се хвърли отгоре му и да го пребие до смърт. За първи път срещаше лично някой от вълците на кралицата, но беше изгледал предостатъчно записи. И знаеше колко са бързи, какви убийци са.

След миг неловко мълчание мъжът се върна към раната си.

— Ваше Величество?

Ококорен, Каи отмести погледа си към русото момиче.

— Бихте ли желали да ви отведа до дока?

Младият мъж се застави да разтвори юмруците си. Напомни си, че той беше императорът на Източната република и щеше да се държи подобаващо, даже и в компанията на престъпници и чудовища.

— Благодаря ти — въздъхна той. — Ще ти бъда признателен.

Синдер дъвчеше долната си устна, докато усукваше жиците, за да ги вкара в конектора.

— Така, я сега опитай.

Ико, легнала по гръб на земята, хвърли поглед надолу, после изви главата си наляво. Очите й светнаха и тя опита надясно, за да изпробва всички възможни посоки. И засия.

— Работи!

Синдер се потупа по брадичката с края на тънките си клещи.

— В третия прешлен все още има една малка огъната част, но сега не мога да направя нищо повече. Трябва да изчакаме, докато успеем да намерим нов прешлен. Я пак опитай пръстите.

Ико размърда пръстите първо на ръцете, после и на краката си. Вдигна ги, така че те застанаха перпендикулярно на пода, после продължи към главата си и накрая вече направо целуваше коленете си. Тя нададе радостен вик, хвърли се напред и като използва инерцията, скочи право на крака.

— Работи! Всичко работи!

— Ико, стига, престани! — Синдер също стана. — Трябва да…

Но преди да довърши, Ико я дръпна към гърдите си и я стисна, като се олюляваше и трепереше от радост.

Андроид. Треперещ от радост.

— Ти си най-добрият механик, за който един андроид може да си мечтае!

— Кажи го, когато в гърлото ти спре да зее тая огромна дупка — рече Синдер и се дръпна от прегръдката й. Ико погледна отражението си в прозореца на кораба и трепна. От гърлото до гърдите й облицовката беше съдрана и Синдер можеше да види вътрешните й механизми. Централният процесор, намотките, свръзките, всичко беше на показ.

— Ох, пфу, че гадно — каза Ико и се помъчи да скрие дупката с двете си ръце. — Мразя, когато жиците ми се виждат.

— Чувството ми е познато. — Синдер дръпна чифт клещи от магнитната лента на стената. — Ела тук. Дай да видим дали няма да мога да огъна част от външната облицовка и да я върна на мястото й. Като цяло тъканта на кожата ти няма да може да се поправи. Няма да стане идеално, но сега толкова мога да направя. За известно време може да се наложи да носиш поло.

Ико въздъхна и отиде при Синдер.

— Представи си само — капитан Трън тъкмо ми донесе това прекрасно тяло, а глупавите лунитяни се появяват и всичко развалят.

Синдер се подсмихна.

— Спри да бъбриш за минутка, докато свърша с облицовката.

Ико нетърпеливо затропа с пръсти по хълбока си, а в това време Синдер изви външната облицовка в нещо, което като форма приличаше на ключица.

Зад нея вратата се отвори с бучене.

— Ето я и нея, Ваше Величество.

Синдер се скова. Клещите още стискаха облицовката на Ико. Чуха се стъпки, после Ико изпищя и изблъска Синдер и клещите й.

— Не му позволявай да ме види в този вид! — изкрещя тя и се скри зад капсулата.

Синдер преглътна, пъхна клещите в задния си джоб и бавно се обърна. Каи хвърли мрачен поглед към капсулата и към краката на Ико, към шкафовете с инструментите и към захранващите кабели, закрепени по стените. Накрая отново се спря върху Синдер.

Крес и Трън се въртяха любопитно на вратата.

— Събудил си се — запъна се Синдер. После осъзна, че това прозвуча глупаво, и се опита да се поизправи. — Как се чувстваш?

— Отвлечен. Как трябва да се чувствам?

Синдер потърка китката си. Изкуши се да повика обаянието си, за да скрие киборгската си ръка, но това, разбира се, също щеше да бъде глупаво. Пък и беше нещо, което Левана би сторила.

— Надявах се да се чувстваш отпочинал? — каза тя и се опита да се усмихне плахо. Отговор не последва. Нито усмивка. Нито тих смях. Нито искрица хумор.

Синдер стисна устни.

— Трябва да поговорим — обади се Каи.

Трън подсвирна бавно.

— Никой не се радва да чуе тази реплика.

— Трън — Синдер го изгледа свирепо, — иди да покажеш на Ико инструментите в пилотската кабина.

— Отлична идея — изчурулика Крес и избута Трън от вратата. — Хайде, Ико, ела.

Ико още се криеше и свенливо се бе загърнала с ръце.

— Той гледа ли?

Каи повдигна едната си вежда.

— Не гледа — отвърна Синдер.

Колебание.

— Сигурна ли си?

Вбесена, Синдер направи знак на Каи.

— Не гледаш!

Той вдигна очи към тавана.

— В името на всички звезди! — и като скръсти ръце, Каи им обърна гръб. Синдер махна на Ико.

— Чисто е. Ще довършим това… после.

Ико хукна към коридора при Крес и Трън и плитките й заподскачаха.

— Толкова се радвам, че сте жив и здрав, Ваше Величество! — викна тя след него. Докато вратата се затваряше, тя окуражително вдигна палци на Синдер.

И след това двамата останаха насаме.

Глава шестдесета

— Не мога да повярвам, че ме отвлече! — извика Каи и се завъртя с лице към нея, преди Синдер да смогне да се окопити. — Намираме се на космически кораб, Синдер! В космоса! — той посочи към стената. В действителност тази стена не беше външна, но Синдер реши, че няма нужда да му навира в лицето този факт. — Не мога да стоя на космически кораб! Държавата ме чака да я управлявам. Хората разчитат на мен. На прага на война сме. Ти даваш ли си сметка за това? Война. Където хората умират. Не мога да стоя тук и да се занимавам с теб и бандата ти пройдохи! Имаш ли представа, че си приютила един от мутантите на Левана?

— О, да. Това е Вълка. Той е безобиден. — Тя завъртя очи. — Е, не точно…

Той се изсмя, но рязко, като че не беше на себе си.

— Не мога… как да… Ама ти какво си мислеше?

— Няма нужда да ми благодариш — измърмори тя и предизвикателно скръсти ръце.

Той я изгледа намръщено и без благодарност.

— Върни ме на Земята.

— Не мога.

— Синдер… — Каи се намуси. Преосмисли нещо. Омекна… съвсем малко.

Промяната мигновено проби защитата на Синдер и предизвика необичайно вълнение в гръдния й кош. Тя заби нокти в лакътя си.

— Като човек, който разбира причините за отвличането и всъщност се възхищава на способността ти да го доведеш докрай, аз… умолявам те. Синдер. Моля те. Върни ме.

Синдер си пое дъх.

— Не.

Мекотата изчезна на мига. Каи наклони назад глава и прокара ръце през косата си. Синдер се изненада колко близък й беше жестът му.

— Откога си станала толкова нетърпима?

Тя потри върха на ботуша си в пода.

— Добре! Като твой император ти заповядвам да ме върнеш на Земята. Начаса.

Синдер се залюля на пети.

— Каи… Ваше Величество. Може би ще си спомните, че аз съм лунитянка. А на лунитяните е забранено да получават гражданство в Източната република. Следователно… вие вече не сте мой император.

— Това не е шега.

Синдер се изненада как я ужилиха думите му. И както преди в двореца, възмущението й бързо пламна.

— Нямате представа колко сериозно приемам всичко.

— Нима? Знаеш ли какви ще бъдат последиците от действията ти?

— Да, знам. Знам, че това е война. Знам, че още хора ще умрат, преди всичко да е свършило. Но ние нямахме друг избор.

— Твоят избор беше да не се месиш! Твоят избор беше да не предприемаш нищо! Това е моя работа, мое задължение. Аз съм императорът. Остави ме аз да се оправям.

— И да ти позволя да се ожениш за нея? Така ли щеше да се оправиш?

— Решението си е мое.

— Решението ти е глупаво!

Каи се завъртя, вплете пръсти в косата си и заради препарата, който бяха използвали стилистите за сватбата, тя щръкна още повече от обикновено. Но, звезди, той изглеждаше фантастично.

Ядосана на себе си, Синдер заглуши мислите си.

— Моля те — рече той с напрегнат глас и отново се обърна към нея. — Моля те, кажи ми, че това не е някой… някой дребнав жест на ревност. Моля те, кажи ми, че не си ме отвлякла заради поканата, която ти отправих за бала, или заради онзи път в асансьора, или…

— О, не говориш сериозно, нали? Дано нямаш толкова ниско мнение за мен.

— Синдер, ти ме простреля, после ме отвлече. Откровено ти казвам, не знам какво да мисля.

— Е, даже и да не ти се вярва, не те отвлякохме единствено заради теб самия. Опитваме се да спасим целия свят от обсебената от властта твоя годеница. Аз няма да позволя на Левана да стане императрица. Няма да й дам да си развява свободно коня из Републиката. Но ни трябва още време.

— Още време за какво? Всичко, което правиш, я вбесява още повече и когато нанесе ответния си удар, гневът й ще бъде още по-страшен. И това ли е част от големия ви план, или измисляте всичко в движение?

Кръвта на Синдер кипна и на нея отчаяно, отчаяно й се прииска да може да му каже, че, да, разбира се, те си имаха грандиозен план, който съвсем сигурно щеше да проработи. Съвсем сигурно щеше завинаги да отърве всички тях от кралица Левана и нейната тирания. Но сигурност нямаше. Само надежда колкото сламка и съзнанието, че нямат право да губят.

Синдер преглътна с мъка.

— Имам план как да сложим край на всичко завинаги. Но ми трябва помощта ти.

Каи стисна горната част на носа си.

— Синдер, аз мразя Левана колкото и ти. Но тя е човекът, който дърпа конците. Тя има една армия… в живота си не съм виждал нищо подобно. Онези дребни нападения отпреди две седмици, когато убиха шестнадесет хиляди човека ли? Ами те са смешни в сравнение с онова, на което тя е способна. Освен това тя има лекарство против летумозиса, а ние отчаяно се нуждаем от него — сама знаеш колко много се нуждаем от него. И макар мисълта да се оженя за Левана и да я короновам като императрица предизвика у мен желанието да си издера очите, нямам друг избор.

— Да си издереш очите ли? — рече тя тихо. — Тя би могла да те накара да ги издереш.

Лицето му потъмня.

— И ти също, както се говори.

Тя изви поглед настрани.

— Каи… Ваше Величество…

Той махна с ръце.

— Каи е добре. Все едно, давай на „ти“.

Синдер стисна устни. Чувстваше се победител, без да е заслужила победата.

— Трябва да ми се довериш. Можем да я победим. Знам, че можем.

— Как? Дори ако… да кажем, че се справиш. Да кажем, че дори успееш да я убиеш. Пак остава цяла шайка чародеи, които с готовност ще заемат мястото й, а от това, което съм виждал, хич не са по-добри.

— Ние ще изберем човека, който да я замени. В действителност… вече имаме заместник.

Каи се подсмихна.

— А, разбирам. Сигурно си мислиш, че лунитяните ще вземат да се кланят… на когото и да е… — Той замълча и ококори очи. Само за миг гневът му се бе стопил. — Освен ако… стой. Какво искаш да кажеш…?

Синдер заби поглед в пода. Той направи крачка към нея.

— Намери ли я? Принцеса Селена? Заради нея ли е всичко това?

Синдер извади клещите от джоба си — имаше нужда да върти нещо в ръцете си, докато нервите й святкаха и пукаха. Сети се, че металната й ръка още е гола, но Каи не бе погледнал към нея ни веднъж по време на целия спор.

— Синдер?

— Да — въздъхна тя. — Да, намерих я.

Каи посочи към товарното отделение.

— Онова русо момиче ли?

Синдер поклати глава и Каи се намръщи.

— Момичето от Франция тогава? Как й беше името… Скарлет някоя си?

— Не, не е Скарлет. — Тя стисна клещите, опитвайки се да насочи в тях всичката си изтощена енергия.

— Къде е тя тогава, на кораба ли е? Може ли да се запозная с нея? Или още е някъде на Земята и се укрива, а?

Когато Синдер замълча, Каи се намръщи.

— Какво има? Тя добре ли е?

— Трябва да те питам нещо и искам да ми отговориш честно.

Тозчас той присви очи подозрително и Синдер се засегна повече, отколкото й се искаше да признае. Тя отпусна клещите.

— Наистина ли мислиш, че манипулирах съзнанието ти по-рано, когато се запознахме? И по време на всичките ни срещи преди бала…

Той отпусна рамене.

— Защо изместваш темата?

— За мен е важно — тя му обърна гръб и се захвана да прибира инструментите, с които беше поправила Ико. — Но ще разбера, ако си мислиш така. Знам как ти се е видяло всичко.

Каи повъртя обредния си шал, след миг го извади през главата си и го смачка на топка.

— Не знам. Никога не съм искал да го вярвам, но трябваше да си задам този въпрос. А когато падна и видях обаянието ти… Синдер, ти имаш ли някаква представа колко е красиво обаянието ти?

Синдер трепна, защото знаеше, че Каи не й правеше комплимент. Болезнено е да те гледа човек, така й беше казал тогава.

— Не — каза тя и за да се разсее, върна всеки инструмент на отреденото му място върху магнитната стена. — Аз не мога да го видя.

— Ами, то е… в онази нощ много ми дойде. Но Левана толкова пъти ме е манипулирала, че знам какво е усещането. С теб никога не съм се чувствал така.

Синдер закачи и последния инструмент.

— Разбира се, медиите предпочитат да мислят, че точно това се е случило. Удобно е.

— Да — тя му хвърли поглед през рамо, — удобно извинение да поканиш киборг на бала.

Той примигна.

— Удобно извинение да поканиш лунитянка на бала.

Възелът, на който се бе вързал стомахът й от седмици насам, взе да се развързва мъничко.

— Не че има някакво значение, но… никога не съм. Не съм те манипулирала. И никога няма да го направя. — Синдер се подвоуми. Даде обещание, а не знаеше дали ще може да го спази. Нямаше да може, ако той откажеше да им помогне. — И освен това се опитах да ти кажа, че съм киборг, тоест донякъде. Сигурна съм, че поне два пъти го обмислях.

Каи взе да клати главата си и Синдер затаи дъх.

— Не, ти беше права. Ако ми беше казала, аз никога повече нямаше да ти проговоря. — Той се взря в шала, увит между пръстите му. — Макар че ми се иска да вярвам, че бих постъпил другояче.

Той срещна погледа й и тя се сепна, защото видя, че ушите му бяха порозовели. И тогава устните му се извиха в тъничка усмивка.

Ето тази усмивка беше чакала.

Но тя не се застоя дълго.

— Синдер. Виж. Много се радвам, че не съм женен в момента, но отвличането пак си остава голяма грешка. Не мога да рискувам да разгневя Левана. Какъвто и да е планът ти, трябва да го изпълните без мен.

— Не мога. Имам нужда от помощта ти.

Той въздъхна развълнувано и тя видя, че решимостта му рухна.

— Вярваш ли, че Селена може да свали Левана от трона?

Синдер захапа вътрешната страна на бузата си и кимна.

— Вярвам.

— В такъв случай се надявам да не се бави много.

Синдер прокара ръцете си надолу от двете страни на тялото си и усети как напрежението я притиска в гърдите.

— Каи, чуй ме. Принцеса Селена може да не е точно това, което ти си се надявал да бъде. Не искам да останеш разочарован. Знам, че си вложил много усилия, за да я откриеш и…

— Защо? Какво й има?

Синдер трепна и сключи ръце. Метал в плът.

— Ами, тя е била спасена от пожара, но той е унищожил голяма част от тялото й. Изгубила е някои крайници. Наложило се да й присадят и кожа. И… тя не е… съвсем цяла.

Той сбърчи вежди.

— Какво намекваш? Да не би да е в кома?

— Вече не. — Тя се подготви за реакцията му. — Но принцесата е киборг.

Той ококори очи, а сетне погледът му взе да се стрелка из стаята, сякаш не можеше да гледа Синдер, докато смила информацията.

— Разбирам — рече той бавно, преди отново да срещне очите й. — Но… тя е добре, нали?

Въпросът я свари неподготвена и тя се изсмя слисано.

— О, да, добре е. Тоест, половината от хората по света искат да я убият, другата половина искат да я вържат за трона на Луната, а тя точно за това си е мечтала винаги. Тъй че, чувства се отлично.

Той впи поглед в нея, като че пак се питаше дали Синдер е с всичкия си.

— Какво?

Синдер затвори очи и се помъчи да зарови надигащата се у нея паника. Отвори ги отново, разпери ръце помирително. Поколеба се.

Погледна към тавана.

Пое си дъх.

Срещна погледа му.

— Каи, аз съм. Аз съм принцеса Селена.

Глава шестдесет и първа

Лицето на Каи беше объркано, сякаш Синдер бръщолевеше несвързано. Сватбеният пояс се изплъзна от ръцете му и падна безшумно на пода. Щом тишината взе да става неловка, Синдер се покашля.

— И в случай че се питаш, говорих саркастично за „великите“ работи по-рано. Не че, тоест… знам, че си имаш свои проблеми, за които да се тревожиш, затова не трябва да… аз не… добре съм наистина. Последните две-три седмици бяха малко тежки с цялата тази… — тя завъртя бурно ръцете си във въздуха — работата около Пеони, бала, Левана, сватбата. А сега и доктор Ърланд почина, заловиха Скарлет, Трън ослепя, а Вълка… За него не съм сигурна. Толкова е неподвижен напоследък, че наистина почвам да се тревожа. Но иначе всичко е под контрол. Мога да се справя. Аз…

— Млъкни. Моля те, млъкни.

Тя затвори уста.

Тишината се проточи.

Синдер отвори уста, но Каи вдигна ръка. И тя пак я затвори. Захапа устни.

— Ти? — рече той накрая. — Ти си принцеса Селена?

Синдер се намуси и потърка китката си.

— Изненадан ли си?

— През цялото това време?

Тя сведе глава — изведнъж се бе почувствала неловко от начина, по който я гледаше.

— Технически погледнато, да. Доктор Ърланд пръв се досети, когато ме отведоха от лотарията, за да ме инжектират с летумозис. Направил ми е ДНК анализ и… така. Но той решил да не ми казва, докато не ме тикнаха в затвора, което усложни нещата.

Каи избухна в смях, но не за да й се подиграе. Пое си дълбоко дъх и разтри очите си. Съмнението беше го завладяло бързо, но след това далеч по-бързо дойде осъзнаването.

— О, звезди. Левана знае, нали? Затова те мрази толкова много. Затова е решена на всяка цена да те намери.

— Да, знае.

— Значи ти си била. През цялото време ти си била.

— Приемаш нещата далеч по-добре, отколкото си представях.

Той прокара ръце през лицето си.

— Не, знаеш ли, всичко се връзва. В известен смисъл. — Той я погледна. — Но… по необяснима причина винаги съм си представял принцесата… знам ли и аз. В рокля.

Синдер се засмя.

— А и винаги съм си мислел, че веднъж да я намеря, всичко лесно ще се нареди. Просто… ще обявим пред света, че тя е истинската кралица, а Левана ще изпълзи в някоя дупка. Никога не съм си мислил, че тя вече знае. И ще се бори срещу това.

Синдер повдигна едната си вежда.

— Започвам да си мисля, че май не познаваш много добре годеницата си.

Той я погледна навъсено.

— Край, Синдер, дотук бяха тайните. Не знам дали ще мога да оцелея след още едно твое голямо разкритие, затова, ако имаш да ми казваш и друго, давай. Сега.

Синдер се залюля на пети и се замисли.

Киборг. Лунитянка. Принцеса.

Никакви тайни повече. Никакви лъжи.

Е, само една.

Синдер си помисли, че може би мъничко е влюбена в него.

Но нямаше начин да му го признае и вместо това прошепна:

— Не мога да плача — и отпусна раменете си. Каи примигна, два пъти, после се почеса по ухото и погледна встрани.

— За това вече знаех.

— Какво? Откъде?

— Настойникът ти… може да ми е споменала нещо по въпроса. А и аз… видях медицинското ти досие.

— Медицинското… — Очите й се разшириха. — Видял си… значи знаеш…?

— Ти беше беглец и аз трябваше да науча повече за теб, и… съжалявам.

Тя стисна очи. Беше виждала диаграмата на киборгските си импланти. Всяка жица. Всеки синтетичен орган. Всеки промишлено произведен панел. Прилошаваше й, като си помислеше за диаграмата. И не можеше да си представи какво ли би си помислил друг човек, ако я зърнеше. Какво ли си бе помислил Каи.

— Не, няма нищо. Никакви тайни повече.

Той направи крачка към нея.

— Очите ти… наистина ли са…?

— Синтетични — измърмори тя, когато той не можа сам да каже думата.

— И затова не можеш да плачеш, така ли?

Тя кимна, без да може да го погледне, при все че той се приближи на няма и две крачки от нея.

— Слъзните канали не ми трябват, за да ми овлажняват очите, и само се пречкали на… — Тя почука с пръст по слепоочието си. — В ретината на окото имам скенер и дисплей. Като малък нетскрийн е, тъй че има доста жички. О, звезди, не е за вярване, че ти разкривам всички тези подробности. — Тя зарови лице в ръцете си.

— Знаеш ли, възхитително е — каза Каи.

Синдер едва не се задави от собствения си смях. Каи се пресегна към ръцете й.

— Може ли да надникна?

Тя изпъшка. Ако имаше способността да се черви, лицето й би станало червено като сватбения му пояс. Засрамена и примирена, тя го остави да вземе ръцете й и с мъка издържа погледа му. Каи бе впил очите си в нейните, като че проникваха чак до контролния й панел, но след миг поклати глава.

— Човек никога не би разбрал.

Като се опитваше да не мърда, Синдер вдигна очи към тавана. Малко се ненавиждаше за онова, което се канеше да направи, но нима вече имаше значение? Той никога повече нямаше да се подведе и да повярва, че тя е човек.

— Гледай в дъното на левия ми ирис — каза тя тихо, включи дисплея в ретината си и изкара канала с новините, който беше гледала, преди да пристигнат в Ню Бейджин — новините от Африканския съюз. Говорителят съобщаваше нещо, но Крес не си направи труда да включи звука. Каи наведе главата си надолу. След миг устните му се разтвориха.

— Има… това…?

— Да, новините са.

— Екранът е толкова малък. Просто една точица.

— Аз го виждам далеч по-голям. — По гръбнака на Синдер пробягна тръпка. Той я изучаваше с почти детско изумление, стоеше толкова близо и още държеше ръцете й. Каи осъзна това едновременно с нея. Изражението му внезапно се смени и тя разбра, че той вече не гледаше към дисплея в ретината й, нито към синтетичните й очи. Той гледаше нея.

Сърцето й затуптя бързо.

Каи облиза устните си.

— Съжалявам, че наредих да те арестуват. Но се радвам, че си добре.

— Наистина ли? И не се сърдиш, че те… прострелях?

Устните му се извиха и той погледна надолу. Взе киборгската й ръка, вдигна я и огледа металните пръсти.

— Не си спомням на медицинската диаграма да се споменава нещо за пистолет. Охраната ми щеше да намери тази информация за полезна.

— Обичам да подхранвам известна загадъчност около себе си.

— Забелязах.

Тя следеше с очи как палецът му галеше пръстите й и едва си поемаше дъх, не можеше да помръдне.

— Ръката е нова — рече тя шепнешком.

— Чудесна изработка. — Гласът му също се бе снишил.

— Покритието е само от титан. — Синдер сама не знаеше защо му каза това. Дори изобщо не разбираше какво говори.

Каи наклони глава и допря устните си до ръката й. Покритието не беше снабдено с нервни окончания, но въпреки това допирът изпрати електричество по цялата й ръка.

— Синдер?

— Ммм?

Той вдигна поглед.

— За да сме наясно — нали в момента не използваш силата на съзнанието си върху мен?

Тя примигна.

— Разбира се, че не.

— Само проверявам.

И тогава Каи плъзна ръцете си около кръста й и я целуна.

Синдер се задъха, опря дланите си в гърдите му. Каи я притегли по-близо.

Само след секунди мозъкът й започна да регистрира новите химикали, които наводниха системата й. Повишени нива на допамин и ендорфин, понижено количество на кортизол, нестабилен пулс, повишено кръвно налягане…

Синдер се отпусна върху него и отпрати съобщенията. Ръцете й неуверено си проправиха път към раменете му и след това се увиха около шията му.

Но някъде насред прилива от нови усещания погледът на Синдер се закачи върху дисплея в ретината й, останал сам под тъмнината на клепачите й. Първоначално изпита смътно раздразнение. Но след това…

Тя отвори очи. Отдръпна се. Каи се сепна.

— Какво…

— Съжалявам.

Синдер затрепери, все така съсредоточена върху новините. Мина малко време, в което тя с ужас гледаше новините. Каи се покашля. Гласът му беше натежал от сериозност.

— Не, не, аз съжалявам. Не биваше…

— Не! — Тя стисна ръката му, преди той да се е откъснал от нея. — Не е… Заради Левана.

Лицето му стана хладно.

— Тя… тя е отвърнала. Нападнала е… — Синдер изруга, дръпна ръцете си от Каи и закри лицето си, додето смели новините. Орда от лунни войници нападнали оазисното градче преди по-малко от два часа, а после пак толкова бързо изчезнали в пустинята. Избили както цивилните жители, така и войниците на Републиката, изпратени да ги разпитват.

На екрана кадрите се сменяха. Кръв. Толкова много кръв.

— Синдер… къде? Къде е ударила?

— Африка. Градчето… — Тя преглътна. — Хората, които ни помогнаха.

Нещо се скъса в нея. Синдер изкрещя, протегна се към лентата с инструментите, хвана един гаечен ключ и го запрати към отсрещната стена. Ключът изтрака безобидно на пода. Тя сграбчи една отвертка, но Каи бързо я грабна от ръцете й.

— Поставила ли е някакви искания? — рече той с поразително спокойствие. Синдер стисна празните си юмруци.

— Не знам. Знам само, че всички са мъртви. Заради мен. Защото ми помогнаха. — Тя клекна на земята и покри главата си. Цялото й тяло гореше от ярост.

Срещу Левана.

Но най-много срещу самата себе си. Срещу собствените й решения.

Защото си бе дала сметка, че това ще се случи. Но пак беше направила своя избор.

— Синдер.

— Вината е моя.

Една ръка я докосна по гърба.

— Ти не си ги убила.

— А може би точно това съм направила.

— Тези хора съзнаваха ли риска, който поемат, когато ти помогнаха? Опасността, в която се въвличат?

Тя извърна лицето си от него.

— Може би са го сторили, защото са вярвали в теб. Защото са смятали, че рискът ще си заслужава.

— Нима това трябва да ме успокои?

— Синдер…

— Искаш ли да научиш още една тайна? Най-голямата тайна? — Тя седна и разпери краката си като счупена кукла. — Страх ме е, Каи. Много ме е страх. — Беше си помислила, че ще й олекне, когато изрече думите на глас, но вместо това се почувства жалка и слаба. Синдер уви с ръце кръста си. — Страх ме е от нея, от армията й, от онова, което може да стори. А всички очакват от мен да бъда силна и смела, но ето че аз дори не знам какво правя. Не знам как да я сваля от трона. И дори да успея, не знам как да бъда кралица. Толкова много хора се уповават на мен, хора, които дори не разбират, че се уповават на мен, а ето ги сега мъртви. И всичко заради някаква налудничава фантазия, че аз мога да им помогна, че мога да ги спася. Но какво ще стане, ако не мога?

Болката взе да пулсира в слепоочията й, напомняйки й, че досега вече щеше да плаче. Ако беше нормална.

Две ръце я обгърнаха.

Синдер притисна лицето си в копринената му риза. Долавяше някакъв одеколон или сапун — толкова слабо, че не го бе усетила по-рано.

— Знам много добре как се чувстваш.

Тя стисна очите си.

— Не съвсем.

— Добре, в голяма степен.

Синдер поклати глава.

— Не, ти не разбираш. Най-много от всичко се боя, че… колкото повече се боря срещу й, колкото по-силна ставам, толкова повече заприличвам на нея.

Каи седна и се отдели от нея, колкото да я погледне в лицето, но без да я пуска.

— Ти не се превръщаш в Левана.

— Сигурен ли си? Защото днес манипулирах твоя съветник и доста стражи. Манипулирах Вълка. Аз… убих един полицай във Франция. И още хора щях да убия, ако се бе наложило, хора от твоята армия. И дори не знам дали се чувствам виновна за това, защото има толкова начини да се намери оправдание. Всичко е за доброто на хората, нали? Жертви са нужни. А освен това и огледалата, толкова, толкова е глупаво, но те… Започвам да разбирам защо ги мрази толкова. А днес… — Синдер потрепери. — Днес измъчвах чародейката й. Не просто я манипулирах. Измъчвах я. И това почти ми достави удоволствие.

— Синдер, погледни ме. — Той взе лицето й в дланите си. — Знам, че си уплашена. И имаш всички основания да бъдеш уплашена. Но ти не се превръщаш в кралица Левана.

— Ти няма как да знаеш.

— Да, но знам.

— Тя ми е леля.

Той приглади назад косата й.

— Да, а моят прадядо е подписал Закона за киборгите. Но ето, виж нас.

Тя облиза устните си. Да, ето ги двамата заедно.

— Хайде повече да не говорим за роднинството ти с Левана. Защото технически погледнато, аз все още съм сгоден за нея, а това е доста необикновено обстоятелство.

Синдер се разсмя, макар и изтощено, макар и само да потисне писъка отвътре, докато Каи отново я обгърна с ръцете си. Главоболието й взе да преминава. На негово място се появи силата, която й предаде пулсът на сърцето му, а също и някаква нова деликатност, когато стоеше допряна до него.

Беше почти крехка.

Почти в сигурни ръце.

Почти като принцеса.

— Няма да кажеш на никого, нали? — промърмори тя.

— Няма.

— А ако изляза някоя лоша принцеса?

Каи вдигна рамене.

— На хората на Луна не им трябва принцеса. Трябва им революционер.

Синдер сбърчи чело.

— Революционер — повтори тя. Това й се нравеше повече от „принцеса“.

Вратата се отвори.

Синдер и Каи се сепнаха, отдалечиха се, Каи се изправи.

Крес се спря на вратата, останала без дъх и зачервена.

— Съжалявам, но новините… Левана…

— Знам — Синдер се насили да стане. — Научих за Фарафра.

Крес поклати глава с обезумели очи.

— Не е само Фарафра. Корабите им зариват Земята, всеки континент. Хиляди войници нападат градовете. Но от другите й войници. — Момичето потрепери толкова силно, че трябваше да се улови за рамката на вратата. — Приличат на животни, като хищници са.

— Какво прави Земята? — попита Каи и Синдер разпозна гласа на лидера. — Защитаваме ли се?

— Опитват се. Всичките шест държави са обявили състояние на война. Започнала е евакуация, армията се събира…

— И шестте ли?

Крес отметна косата от челото си.

— Кон Торин временно е поел ролята на лидер на Републиката… до вашето завръщане.

Тежко мълчание натисна гърдите на Синдер. Тогава Каи се обърна с лице към нея, а тя почувства силата на емоциите му и без да поглежда към него.

— Мисля, че е време да ми кажете за този ваш план.

Синдер стисна ръцете си в юмруци. Възможността да успеят й се бе сторила толкова нищожна, че тя не се бе замислила какви ще бъдат последиците. Беше се надявала, че ще има малко време — поне ден-два. Но сега виждаше, че нямаше да получат отсрочка.

Войната беше започнала.

— Ти сам каза, че на хората от Луна им трябва революционер. — Тя вдигна брадичка и го погледна право в очите. — В такъв случай, аз ще вдигна революция.