Крес

Глава тридесет и първа

Момичето се върна от разходката до бара и остави питието до ръката на Трън, така че той да знае къде е. Той се наведе към нея и вдигна картите.

— Какво ще кажеш?

Плитките й погалиха рамото му.

— Мисля… — Тя дръпна две от картите в ръката му. — Тези двете.

— И аз точно тях мислех да сменим — каза Трън и стисна двете карти. — Късметът ей сега ще се обърне на… наша страна.

— Две за слепеца — викна крупието и Трън чу как картите шляпнаха по масата. Той ги мушна в ръката му. Жената цъкна с език.

— Други искахме, а не тези — каза тя и Трън позна по гласа й, че се нацупи.

— Е, нищо — успокои я той. — Не може всяка игра да печелим. Май и една не можем да спечелим. — Той изчака да свършат залаганията, преди да се откаже. Жената се наведе зад него и го докосна по врата.

— Следващата ръка ще е твоя.

— Чувствам се късметлия — ухили се Трън. Той се заслуша, докато залаганията обиколиха масата два пъти, а победителят прибра печалбата с жокери и седмици. По дрезгавия глас на мъжа Трън си представи човек с рунтава брада и огромно шкембе. Той си бе направил мислен портрет на всеки един от играчите на масата. Крупието беше висок, мършав мъж с фини мустаци. Жената до него беше на възраст и нещо все дрънчеше, когато си взимаше картите, та затова Трън си представяше, че е отрупана с крещящи бижута. Мъжът от дясната му страна според Трън беше кокалест и имаше неприятна кожа, но този си образ той вероятно дължеше на факта, че печелеше най-много.

Естествено, жената, която се бе увесила на рамото на Трън, беше непоносимо красива. Но без никакъв късмет, както се оказа.

Крупието раздаде следващата ръка и Трън вдигна картите си. Зад него момичето издаде опечалено подсвиркване.

— Съжалявам, скъпи — тихо каза тя.

— Никаква надежда ли няма? — Трън се нацупи. — Срамота!

Залаганията започнаха да обикалят масата. Пас. Залагане. Вдигане на залагането.

Трън потупа с пръсти по картите си и въздъхна. Ако се съдеше по печалната интонация на жената, боите му не струваха.

И съвсем естествено той избута с длан цялата купчина в центъра на масата, заслушан в щастливото тракане на чиповете, които падаха един върху друг. Не че му бяха много.

— Влизам с всичко — обяви той.

Жената зад него не се обади. Ръката на рамото му не трепна. С нищо не издаде, че той е играл, без да се вслуша в съвета й.

Ей това се казваше лице на покерджия.

— Глупак! — каза му кокалестият, но се отказа. И тогава брадатият изсумтя толкова силно, че Трън го полазиха тръпки по гърба — не от страх, а от очакване. Това беше неговият човек.

— Бих вдигнал залога, ако знаех, че ти е останало нещо, което да заложиш — каза той, а след това се чу тракането на чиповете. Последните двама играчи пасуваха. Крупието раздаде картите, за да замени нежеланите бои — две за опонента на Трън. Трън запази всичките си карти. Ако дамата до него имаше нещо против, неподвижните й като на статуя ръце нищо не издадоха.

За второто раздаване не си правиха труда да залагат, тъй като се знаеше, че Трън бе заложил всичко докрай. Той разстла картите си като ветрило на масата. Крупието ги обяви, докато с пръст почукваше по ръката на противника му.

— Чифт. — И после: — Троен роял печели!

Трън повдигна вежди, а старата жена с бижутата се засмя доволно.

— За слепеца!

— Тройният роял беше мой, нали?

— Точно така. Хубава ръка — каза крупието и изтика чиповете в посока към Трън.

Тогава той чу един стол да се удря в земята.

— Ах, ти, дърт боклук! Защо не му каза да пасува?

— Казах му — оправда се момичето зад Трън с равен глас, сякаш не бе чуло обидата. — Но той предпочете да не се вслуша в съвета ми.

Трън се облегна назад.

— Вината си е ваша, защото сте я научили да играе много добре. Ако бях спечелил една-две ръце, нямаше да се усъмня, но даже и моят късмет не е толкова калпав. — Той завъртя пръстите си във въздуха, като се наслаждаваше на обяснението си. — Трябваше само да изчакам, додето получа ръка, за която дамата да каже, че не струва и пукнат грош, и вече знаех, че победата ми е вързана в кърпа. — Целият сияещ, Трън се наведе напред, обгърна чиповете, предоволен как изпълваха ръцете му, и ги придърпа към себе си. Чу, че няколко паднаха на земята, но ги остави, защото не можеше да понесе унижението да затършува по пода с ръце.

— Но — продължи той, като взе да реди печалбата си на купчини, чип по чип, без да има ни най-малка представа ни какъв цвят бяха, ни колко струваха. — Готов съм да ви предложа сделка, стига да не сте от хората, които мъчително понасят загубата.

— Каква сделка? Това бяха почти всичките ми пари.

— Вината си е ваша. Да не сте мамили.

Мъжът изгъргори нещо неясно.

— Аз съм човек на бизнеса. Искам да купя дроида от вас. — Той махна с ръка над купчините от чипове. — Какво ще кажете — струва ли колкото… има тук?

— Та ти дори не можеш да я видиш! — от устата на мъжа пръснаха слюнки.

Трън се подсмихна доволно, протегна се и потупа ръката, която все още стоеше на рамото му.

— Много е достоверна — каза той, — но аз съм наблюдателен мъж и, как да ви кажа, няма пулс. — Трън отново посочи чиповете. — Честна сделка, а?

Той чу скърцането на крака на стол по плочките и тропота на ботушите на мъжа, когато заобиколи масата.

— О! — Трън грабна пръчката си от там, където я бе подпрял на масата, но в този миг го издърпаха от стола му за яката на ризата.

— Вижте, нека да се държим като джентълме…

Хрущяща болка издрънча в черепа му и отпрати главата му назад. Трън падна на пода, скулата му взе да пулсира, а в устата си усещаше вкус на желязо. Той провери дали челюстта му е здрава и докосна лицето си, защото знаеше, че ударът ще да е оставил бая голяма следа.

— Ето така — рече той сред размътените си мисли — не беше редно да се постъпва срещу един слепец.

Някакъв мъж нададе рев, още столове заскърцаха по пода, паднаха мебели, някакви неща, подобни на чинии, се строшиха на парчета, хора се развикаха, настана хаос от ръце и крака, които пълзяха, падаха и в бара се разрази огромна свада.

Трън се сви на кълбо, вдигна пръчката си над главата — трогателен щит в бъркотията — и се помъчи да се смали, че да не става мишена за ударите. Но едно непокорно коляно го улучи по хълбока. Някакъв падащ стол го бухна по ръката.

Тогава две ръце се плъзнаха под мишниците му и го издърпаха назад. Трън зарита по пода, като се остави да го изтеглят от купчината лакти и колене.

— Добре ли си? — попита някакъв мъж.

С помощта на пръчката си Трън се изправи на крака и се опря на стената, доволен, че тя му дава опора и закрила.

— Добре съм, благодаря ви. Ако има нещо, което мразя, то е човек, дето обезумява, щом го заловиш, че мами. Ако ще го правиш, трябва да си готов да приемеш последиците като мъж.

— Добра политика, но си мисля, че той се разстрои повече от обидата ти по адрес на жената с него.

Трън трепна и обърса кръвта от устата си. Зарадва се, че поне зъбите му си бяха на място.

— Не ми казвайте, че не е била дроид. Бих се заклел, че…

— О, дроид е. И още как. При това е хубавка. Просто много мъже не обичат да признават, че аксесоарът, който върви под ръка с тях, е купен и програмиран.

Трън нагласи превръзката си и поклати глава.

— Ето пак. Щом си решил да си купиш компаньонка, признай си го като мъж. И недей да грубиянстваш. А с вас познаваме ли се?

— Джамал, от кервана.

— Джамал. Спомням си. Благодаря, че ме измъкна.

— За мен беше удоволствие. Какво ще кажеш да сложим малко лед на това око, а? Хайде, дай да се махаме от тази бъркотия, преди някой друг да е решил, че не му допадаш.

Глава тридесет и втора

— Ооох! — изви Трън, като допря торбичката с лед до пулсиращата си скула. — Защо му беше да ме удря толкова силно?

— Имаш късмет, че не ти счупи носа и не ти изби някой и друг зъб — подхвърли Джамал. Трън го чуваше, че ходи насам-натам, а после се чу и звън на чаши.

— Имаш право. Аз съм доста привързан към носа си.

— Зад теб има стол.

Трън заопипва пода с пръчката си, докато се удари в нещо твърдо, и се отпусна на стола. Той подпря пръчката отстрани и намести леда на лицето си.

— Ето.

Трън подаде свободната си ръка и остана доволен, когато мъжът сложи там студената, запотена и хлъзгава чаша. Той първо подуши. Напитката слабо миришеше на лимони. Трън сръбна малко и откри, че беше студена, пенеста, тръпчива и вкусна. Липсата на неочаквана топлина предполагаше, че е безалкохолна.

— Тамр хинди — обясни Джамал. — Сок от тамаринд7. Любимото ми нещо в търговските градове.

— Благодаря ти — Трън отпи по-голяма глътка, а бузите му се свиха от киселото.

— Винаги ли си бил такъв комарджия? — попита Джамал.

— Може да се каже, че обичам предизвикателствата. Трябва да се науча да оцелявам? Хайде на меден месец в пустинята. Изгубил съм си зрението? Да поиграем на карти. Освен това щях и да спечеля, ако онзи тип не се беше засегнал така.

На Трън му се стори, че чу сподавен смях, но после Джамал шумно сръбна от напитката си.

— Ти през цялото време си бил там, така ли? Гледал си как компаньонката на онзи ми съдира кожата от гърба и не си се обадил дори?

— Щом някой слепец иска да си изгуби главата в самоубийствена игра на покер, аз защо трябва да го спирам?

— Уважавам това схващане.

— Любопитен съм защо не беше довел с теб и твоето момиче. Тя щеше да ти бъде ценно предимство.

— Оставих я да си почива. — Трън нагласи леда на лицето си. — Да не говорим, че никога досега не е играла роял, а докато й обясня всичките правила и уловки…

— А и на нея сигурно нямаше да й хареса, че искаш дроида за себе си, а?

— О, не, не. Не съм го искал за себе си — Трън избухна в смях. — Беше за подарък. — Умълчаха се и Трън беше сигурен, че вижда скептицизма в очите на Джамал, макар че хич нямаше представа как точно изглежда Джамал. — Компаньонката беше за един андроид… за космически кораб… за моя приятелка. Сложно е.

— Винаги е така. — Джамал чукна чашата му със своята. — Но те разбирам. Слагаш ръка на компаньонката и така отвличаш вниманието на всички от истинската печалба на горния етаж. Приличаш ми на онзи тип мъже — закрилници.

Нещо в тона на Джамал събуди инстинкта на Трън.

— Да, късметлия съм си.

— Наистина си късметлия. Момиче като това не пада всеки ден от небето.

Усмивката на Трън остана още миг на лицето му, а после той пресуши остатъка от напитката. Носът му се набърчи.

— Като отворихме дума за госпожа Смит, по-добре да се връщам при нея. Обещах да й занеса малко храна, а после съвсем се отнесох… нали знаеш как става.

— На твое място нямаше да бързам толкова — рече Джамал. — Преди няколко часа я видях с Джина. Стори ми се, че дамите са тръгнали някъде да похапнат.

Усмивката замръзна на лицето на Трън и сега той вече знаеше със сигурност, че нещо не беше наред. Крес да напусне хотела, без да му се обади? Едва ли.

Но защо му е на Джамал да го лъже?

— Ами, добре тогава — каза Трън и прикри тревогата си. След това сложи празната чаша на земята, като я мушна под стола, че да не се спъне после в нея. — На Крес ще й дойде добре малко… женска компания. А случайно да ти казаха къде отиват?

— Не, но по улицата е пълно с местенца за хапване. Защо питаш? Да не се боиш, че може да избяга без теб?

Трън изсумтя, но дори на него му се стори пресилено.

— Не. Това ще й се отрази добре. Да си намери приятели… Да хапне на приказка.

— Да опита всичко, което Земята би могла да й предложи?

Изражението му сигурно е било страшно смешно, защото Джамал се разсмя рязко и шумно.

— Знаех си, че няма да се изненадаш — обясни той. — Куенде си мислеше, че не знаеш, че момичето е лунитянка, но аз се досетих, че си наясно. Правиш ми впечатление на мъж, който има изострено чувство за стойностните неща. Особено когато те видях да се пазариш за компаньонката долу. Макар да си сляп, явно имаш безпогрешен вкус за жените.

— Съвсем вярно — измърмори Трън, като се мъчеше да разбере накъде отива разговорът. Чувство за стойностни неща? Безпогрешен вкус? Какви ги дрънкаше този?

— Е, разкажи ми как я намери. Било е на лунния сателит, дотук и сам се досетих, но как се забърка с нея? В космоса ли я откри, или тук долу в пустинята? Сигурно е било в космоса. Нали сред останките имаше и кораб.

— Ами… дълга история.

— Нищо де. Аз не съм се засилил да ходя в космоса. Но как стана катастрофата. Трудно ми е да повярвам, че си я планирал. — Няколко ледени кубчета изтракаха. — Но кажи ми друго. През цялото време ли искаше да я доведеш в Африка, или в Съюза има и други доходни пазари?

— Ами, за тук… си мислех… — Трън се почеса по брадичката. — Каза, че си ги видял да излизат още преди няколко часа, нали така?

— Плюс-минус. — Краката на стола изскърцаха по пода. — А ти си знаел, че тя е щит, когато си я намерил, нали? Аз иначе не бих се захванал да търгувам с такива, колкото и ще да струват.

Трън разпери свободната си ръка на коляното и сякаш притисна в него внезапния си панически ужас. Значи те са знаели за падналия сателит, знаели са, че Крес е щит, и освен това, изглежда, си мислят, че има пазар за щитове. А Трън иска да я… моля? Да я продаде? Да я изтъргува като открадната стока? Дали пък на черния пазар нямаше някакво необичайно търсене на щитове, за което той не знаеше?

— Честно казано, и аз се страхувам ужасно от лунитяните — каза Трън, като се стараеше да прикрие невежеството си. — Но не и от Крес. Тя е безобидна.

— Безобидна и доста приятна за гледане. Макар че е много ниска. — Чуха се стъпки — Джамал отиде до другия край на стаята, наля нещо. — Още едно?

Трън отпусна скованата си от напрежение ръка.

— Не, благодаря.

Стъкло върху нещо дървено.

— Е, какво? Решил ли си вече къде ще я отведеш? Или още се оглеждаш за по-добра цена? Аз си помислих, че сигурно ще я откараш при онзи стар доктор във Фарафра, но трябва да ти кажа, че Джина също се интересува от момичето. Може да ти спести доста неприятности.

Трън заглуши безпокойството си и се помъчи да си представи, че не обсъждаха Крес. С Джамал бяха бизнеспартньори и си говореха за стоки. Трябваше само да разбере какво знаеше Джамал, което самият той явно не знаеше. Той подпъхна пръст под превръзката на очите си и я дръпна напред да я разхлаби, че да не затиска очите му. Беше станала прекалено стегната, а болката в едната му страна пулсираше още по-силно и отпреди.

— Интересно предложение — бавно каза той. — Но защо ми е да търгувам с посредник, когато мога направо да отида при крайния купувач?

— По-удобно е. Ще ти я махнем от главата, а ти можеш да тръгнеш отново на лов. Да не говорим, че познаваме пазара по-добре от всеки друг. Ще се погрижим да я оставим на добро място, ако те интересуват такива неща. — Той помълча. — Я кажи, колко се надяваш да получиш за нея?

Стоки. Сделки. Той се помъчи да си придаде равнодушен вид, но по кожата му полазиха тръпки и той не можеше да отпъди спомена за ръката на Крес в своята.

— Да чуем твоето предложение — каза той.

Мъжът дълго се колеба.

— Не мога да говоря от името на Джина.

— Тогава защо да водим този разговор? Май само ми губиш времето. — Трън се пресегна да вземе пръчката си.

— Тя ми даде един номер — каза Джамал. Трън се спря и след дълго мълчание мъжът додаде: — Но аз нямам право да приключвам сделки.

— Нека поне да се уверим, че играем една и съща игра.

Ново шумно сърбане, а след него — дълга въздишка.

— Бихме могли да ти предложим шест хиляди за нея.

Този път Трън не можа да скрие изумлението си. Почувства се така, сякаш Джамал го бе ритнал в гърдите.

— Шест хиляди униви?

Остър смях отекна в стаята.

— Твърде ниско ли ти е? Трябва да обсъдиш цената с Джина. Но ако не възразяваш, че ще попитам — ти колко се надяваше да получиш за нея?

Трън затвори рязко уста. Ако началното им предложение беше шест хиляди униви, колко ли си мислеха, че струва в действителност? Той се почувства като глупак. Какво беше това — трафик на лунитяни? Някакъв непонятен за него фетишизъм?

Крес беше едно момиче. Живо момиче, умно, мило, стеснително, необикновено и струваше много повече, отколкото те биха могли да проумеят.

— Не се стеснявайте, господин Смит. Все сте имали някаква цифра предвид.

Мислите му взеха да се проясняват и изведнъж му хрумна, че в много отношения той приличаше на тези хора. Търговец, тръгнал да направи бърза печалба, който беше имал късмета да попадне на наивен, прекалено доверчив лунен щит. С тази разлика, че той имаше вредния навик просто да си взима нещата, които поискаше.

Трън заби нокти в бедрото си. Щом Крес струваше толкова много, защо просто не я бяха отвлекли? Паниката го връхлетя като светкавица, която мина през всяка част на тялото му. Това тук не бяха преговори — това беше отвличане на вниманието. Беше се оказал прав. Джамал му губеше времето. Умишлено.

Трън хвърли торбичката с лед, скочи от стола и грабна пръчката си. С две крачки се озова до вратата, ръката му намери опипом дръжката и той рязко отвори.

— Крес! — викна той, като се мъчеше да си спомни колко врати бяха подминали, за да стигнат до стаята на Джамал. Някой го завъртя и той не можа даже да си спомни от коя страна на коридора се намираше тяхната стая. — КРЕС! — Трън се спусна надолу по коридора и зачука безцелно по стените и по вратите, край които минаваше.

— Нуждаете ли се от помощ, господарю?

Трън се завъртя в посока на женския глас и за миг си помисли обнадеждено, че това е Крес, но не беше тя. Гласът беше твърде лекомислен, изкуствен, а освен това Крес го наричаше „капитане“.

Но кой би го нарекъл господарю?

— Коя сте вие?

— Предишният ми господар ми казваше Дарлинг — отвърна гласът. — Аз съм новата ви компаньонка. Правилата на хотела позволиха на стария ми господар да избере дали да ви върне печалбата, или да приеме предложената му сделка. Той избра сделката, което означава, че аз вече съм ваша собственост. Виждате ми се напрегнат. Искате ли да ви изпея някоя отпускаща песен, докато ви разтрия раменете?

Трън осъзна, че стиска пръчката си като оръжие, и поклати глава.

— Стая осем. Къде е?

Той чу, че по коридора се отвориха още две врати.

— Крес?

— Какъв е този шум? Какво става? — викна някакъв мъж. Още някой заговори на онзи език, който Трън не познаваше.

— Ето тук е осма стая — обади се дроидът. — Да почукам ли?

— Да! — Той последва шума и опита топката на вратата. Заключено. Трън изруга. — КРЕС!

— Може ли малко по-тихо?

— Боя съм, че съм програмирана да не чупя имущество, господарю, затова не мога да строша вратата. Но ако искате, мога да отида и да взема ключ от рецепцията?

Трън отново заблъска по вратата.

— Момичето не е вътре — провикна се Джамал от другия край на коридора. Отново се чу другият език — бързо и гневно.

— Да ви преведа ли, господарю?

Трън изръмжа и хукна с широка крачки право към Джамал, а пръчката му шибаше стените на коридора. Той чу викове на изненада — хората снишаваха глави, за да не ги удари пръчката.

— Къде е Крес? Само не ми казвай, че е излязла на приятна вечеря в града!

— И какво ще направиш, ако не ти кажа? Ще ми предложиш състезание по втренчено взиране?

Трън се презираше, че бе издал тревогата си, но гневът му все повече накипяваше. Струваше му се, че са минали часове, откакто толкова пренебрежително си беше взел довиждане с Крес, докато тя беше още под душа, а песента й не спираше да звучи в ушите му. Той я бе изоставил. Просто така. И защо? Да се изфука с комарджийските си умения? Да докаже, че може и сам да се оправя? Да докаже, че няма нужда от никого, даже и от нея?

Всеки миг, точещ се като вечност, беше агония. Кой знае къде я бяха отвели, какво й бяха сторили. Сигурно беше самичка, уплашена, чудеше се къде ли се бави той. И защо я бе изоставил.

Трън замахна и ръката му тупна Джамал по ухото. Изненадан, мъжът се опита да свие глава, но Трън го докопа отпред за ризата и го дръпна към себе си.

— Къде е тя?

— Момичето вече не е твоя грижа. Щом си толкова привързан към нея, тогава трябваше да я наглеждаш по-зорко, а не да я оставиш, за да се впуснеш във флирт с първата срещната компаньонка със стоманени кости. — Джамал сложи ръката си върху тази на Трън. — Тя те видя. Видя как компаньонката се беше увесила на врата ти долу. Стори ми се доста разстроена от това. Дори не се подвоуми, когато Джина й предложи да я отведе.

Трън изскърца със зъби, а в лицето му нахлу кръв. Не знаеше дали Джамал лъже, но като си помисли, че Крес го е видяла да играе покер с онази компаньонка, без изобщо да разбира защо…

— Виж, това е само бизнес — продължи Джамал. — Ти я изгуби, ние я отвлякохме. Но ти си спечели съвсем нова играчка от сделката, тъй че се опитай да не го взимаш толкова навътре.

Трън изкриви лице, стисна здраво пръчката и с все сила я вдигна нагоре, право между краката на Джамал. Джамал изрева. Трън отстъпи назад и замахна с пръчката към главата му. Тя изплющя силно, но с низ от ругатни Джамал бързо я изтръгна от ръцете му.

Трън посегна към пистолета, за който не се бе сещал, откакто с Крес напуснаха сателита. Извади го от панталона и се прицели. Писъците на хората по коридора отекнаха в хотела, вратите се затръшнаха, а по стълбите се чу тропот на крака.

— От това разстояние ще те уцеля няколко пъти. Само не знам колко изстрела ще ми трябват, преди да произведа смъртоносния. — Трън килна глава. — След това ще взема портскрийна ти, в който сигурно се намират всичките ти търговски контакти. Спомена нещо за някакъв доктор във… Фара не знам какво си? Ще отидем първо при него.

Трън пусна предпазителя.

— Стой, стой! Прав си. Водят я към Фарафра, един малък оазис на около триста километра на североизток оттук. Там живее някакъв доктор, който има слабост към лунните щитове.

Трън направи крачка към коридора, без да сваля пистолета, готов да стреля.

— Дроид, тук ли си още?

— Да, господарю. С какво да помогна?

— Намери координатите на град на име Фарафра, както и най-бързия начин да се стигне дотам.

— Ти си идиот да хукнеш след нея — рече му Джамал. — Вече ще е продадена, а старецът няма да плати втори път за нея. По-добре не си губи парите, а продължавай напред. Това е само един лунен щит — не си струва.

— Ако със сърцето си вярваш в това — отвърна Трън, като мушна пистолета обратно в панталона си, — тогава главата ти нищо не разбира от стойностни неща.

Глава тридесет и трета

Крес клекна в ъгъла на автомобила и притисна колене към гърдите си. Трепереше въпреки знойната жега. Беше жадна, гладна, краката й бяха ожулени там, където се бяха ударили в ръба на джипа. Беше свалила рулата с платовете, за да седне отгоре им, но гърбът я болеше от непрекъснатото друсане на колата по неравната земя.

Нощта беше толкова тъмна, че тя не можеше да различи ръката пред лицето си, но сънят така и не идваше. Мислите й блуждаеха, докато тя се мъчеше да проумее какво искаха от нея тези хора. Отново и отново прехвърляше в главата си миговете, преди да я заловят — лицето на Джина определено бе светнало, когато Крес потвърди подозренията й.

Тя беше щит. Един нищо и никакъв щит.

Каква стойност бе видяла Джина у нея?

Крес напрягаше ума си, но така и не намираше обяснение.

Помъчи се да запази спокойствие. Да бъде оптимист. Каза си, че Трън ще я намери, но съмненията й изтласкаха надеждата.

Той не виждаше. Не знаеше къде е отишла. Кой знае, може би дори още не беше научил, че е изчезнала, а когато откриеше… ами ако вземеше да си помисли, че тя го е изоставила? Ако не даваше и пукната пара за нея?

Как да забрави онази картина — Трън, седнал на масата за карти, а непознатото момиче виси на врата му. Едва ли си е мислил за Крес в този момент.

Може би Трън нямаше да се впусне да я търси.

Може би през цялото време се е заблуждавала за него.

Може би той не беше никакъв герой, а само един арогантен егоист, женкар…

Тя заплака, в главата й цареше бъркотия — страх, гняв, ревност, ужас, объркване се гърчеха и виеха в мислите й, додето Крес вече не можеше да сдържа ядните си викове. И тя нададе вопъл и заизвива косата си с ръце, докато скалпът й пламна. Но виковете й бързо утихнаха и тя стисна зъби, като се помъчи пак да се успокои. Потърка пръстите си около китките, все едно че бяха увити с дълги кичури коса. Преглътна тежко, като се мъчеше да потисне надигащата се у нея паника и да не се задуши.

Трън щеше да я намери. Той беше герой. Тя беше девойка в беда. Така се случваше във всички приказки, винаги така се е случвало.

Крес простена, настани се в ъгъла и пак заплака и плака, докато сълзите й не пресъхнаха.

Внезапно тя се събуди и скочи.

По бузите й имаше засъхнали сълзи, а гърбът я болеше от това, че се бе превила надве. Задните й части и бедрата бяха ожулени от подскачането на автомобила, който Крес осъзна, че беше спрял.

Тя незабавно застана нащрек — новата вълна от страх я отърси от умората. През процепите на вратата се процеждаше светлина, което означаваше, че бяха минали нощта в път. Някаква врата се затръшна и Крес различи брътвежа на Джина, който вече не бе ни приятелски, ни успокояващ. Шофьорът слезе и джипът се разтресе.

— Бързо пристигнахте — чу Крес да казва някакъв мъж. — Някой ще ми помогне ли тук отзад?

— Не можеш ли сам да измъкнеш малката несретница?

— Гледайте да не я нараните! — Гласът на Джина преряза самохвалствата им. — Този път искам най-доброто заплащане, а нали знаете как се пазари докторът. И за най-дребните неща се захваща.

Крес преглътна, заслушана в ботушите, които приближаваха. Приготви се. Щеше да се хвърли отгоре му. Щеше да се бие. Щеше да бъде свирепа. Щеше да хапе, да драска, да рита, щом се налагаше. Щеше да го изненада. А после щеше да избяга. Бърза като леопард, грациозна като газела.

Беше още рано. Пясъкът ще е студен под босите й крака. Раните й почти бяха минали и въпреки че краката я боляха ужасно, тя нямаше да обръща внимание. В най-добрия случай щяха да си помислят, че не си струва да я гонят.

А може би щяха да я застрелят.

Тя преглътна мисълта. Трябваше да рискува.

Ключалката издрънча. Крес си пое дълбоко дъх, изчака вратата да се отвори… и скочи. От гърлото й се изтръгна дрезгав вик, целият й гняв и уязвимост се надигнаха, отприщиха се в един яростен миг и свитите й пръсти задраха очите на мъжа.

Той я улови. Две ръце стиснаха белите й китки. От инерцията тя се наклони навън от автомобила и щеше да падне на пясъка, ако мъжът не я бе задържал наполовина увиснала във въздуха. Бойният й вик беше внезапно прекъснат.

Човекът се разсмя — смееше се на Крес и на трогателните й усилия да го надвие.

— Същинска тигрица, признавам си — подхвърли той на мъжа, който се беше пошегувал с него. Той завъртя Крес, така че да хване здраво с една ръка и двете й китки. Тялото й още се клатушкаше от хватката му, когато мъжът я подкара към дюните.

— Пусни ме! — извика момичето и зарита назад към него, но той не се впечатли от ритниците й. — Къде ме водите? Пусни ме!

— Успокой се, момиче, няма да те нараня. Не си струва да го правя. — Той изсумтя и я пусна надолу по другата страна на дюната. Крес се препъна и се превъртя няколко пъти на пясъка, преди да спре, свита на земята. Изчисти косата и лицето си от пясъка. Когато погледна нагоре към мъжа, той се бе прицелил с пистолет право в нея. Сърцето й се разтуптя.

— Ако побегнеш, ще стрелям. Но няма да те убивам. Само че ти си достатъчно умна, нали? А и без това — къде ли ще отидеш?

Крес преглътна. Гласовете от другата страна на дюната още се чуваха. До момента не бе могла да прецени колко керванджии още имаше с тях в групата.

— К-какво искате от мен?

— Струва ми се, че имаш малка работа, която трябва да свършиш.

Крес се изправи, препъна се една-две крачки надолу по дюната, чиито пясъци се местеха под краката й. Мъжът не трепна, само премести дулото на пистолета към краката й.

— Хайде, върви. Ще минат няколко часа, преди пак да спрем, затова по-добре свърши работата сега. Не искаме да се изпуснеш в багажника на хубавия ни джип. Иначе няма да си получим обратно гаранционната сума, а Джина никак не обича това.

Долната й устна затрепери и Крес хвърли още един поглед към пустинята, към открития простор на този гол пейзаж. И поклати глава.

— Не мога. Не и, докато…

— О, няма да гледам. — И за да й докаже, че не я лъже, той се завъртя с гръб и се почеса по ухото с пистолета. — Само не се бави.

Крес забеляза друг мъж над дюната, обърнат с гръб към нея, и предположи, че той се облекчаваше. Тя се извърна, засрамена, смутена. Искаше й се да заплаче, да помоли мъжа да я остави на мира, просто да я остави тук. Но знаеше, че няма смисъл. А и за нищо на света не искаше да моли този мъж за каквото и да било.

Трън щеше да я намери, мислеше си тя, докато се препъваше към основата на дюната, за да намери малко уединение.

Трън беше тръгнал след нея.

Глава тридесет и четвърта

— Фатин-джи?

Младата жена се обърна, а дългата й черна плитка се залюля край бялата й престилка.

— Ваше Величество!

По лицето на Каи трепна сянка на усмивка.

— Имате ли свободна минутка? Трябва ни малко помощ за нещо.

— Разбира се. — Фатин мушна портскрийна си в джоба на престилката. Каи се премести по-близо до стената, за да направи място на научните работници и техниците да минават по белия коридор.

— Искаме да разгледаме досието на един пациент. Знаем, че информацията е поверителна, но… — Каи замълча. Нямаше никакво „но“, само неясна надежда и солидна доза самоувереност, че титлата му беше единствената препоръка, която му бе нужна. Но погледът на Фатин потъмня, докато присвяткваше между него и Торин.

— Досието на пациент ли?

— Преди няколко седмици — обясни Каи, — дойдох да проверя как върви проучването на доктор Ърланд и сварих тук Лин Синдер. Лунният киборг от…

— Знам коя е Лин Синдер — каза жената, а резкият й тон изчезна така бързо, както се бе появил.

— Да, естествено, че знаете. — Каи се покашля. — По онова време докторът ми каза, че тя била тук, за да поправи някакъв мед-дроид, но аз мислих по въпроса и реших, че тя в действителност е била…

— Изтеглена от лотарията?

— Да.

— Всъщност момичето беше доброволец. — Фатин сви рамене. — Елате, сигурно има някоя свободна лаборатория, в която да влезете. Ще се радвам да ви покажа досието на Лин Синдер.

Двамата с Торин последваха жената, а Каи се зачуди дали щеше да бъде толкова любезна, ако ставаше дума за друг пациент. Откакто беше арестувана, Лин Синдер се бе превърнала в обществен проблем и по тази причина личното й досие вече не беше толкова лично.

— Тя е била доброволец, така ли?

— Да. Аз бях тук в деня, когато я доведоха. Наложило се да блокират системата й, за да я вкарат тук. Мисля си, че доста се е дърпала и борила, когато са отишли да я вземат.

— Как така доброволец ще се дърпа? — намръщи се Каи.

— Използвам доброволец в официалния смисъл. Струва ми се, че законният й настойник е препоръчал момичето за пробите. — Фатин прокара китката си над скенера и ги въведе в стая 6D. Вътре миришеше на белина и на кислородна вода, а повърхностите лъщяха от съвършената чистота. По дължината на отсрещната стена вървеше шкаф, а над него имаше прозорец, който гледаше към една от стаите за болни. Лицето на Каи се сгърчи. Той си припомни последните дни на баща си, прекарани в стая като тази, само дето в неговата имаше одеяла и възглавници, любимата му музика, тих фонтан. Пациентите, които постъпваха в тези болнични стаи, нямаше да получат същия разкош.

Фатин отиде до другата стена.

— Екран, включи се — каза тя и чукна нещо по портскрийна. — Знам със сигурност, че досието на Лин Синдер беше част от разследването, което започна след бягството й от затвора, Ваше Величество. Мислите ли, че следователите са пропуснали нещо?

Каи прокара пръсти през косата си.

— Не. Просто търся отговор на някои свои въпроси.

Екранът за вход в системата на лабораторията избледня и на негово място се показаха сведенията за един от пациентите. Нейните сведения.

— А вие нещо конкретно ли търсите? — попита Фатин и плъзна пръст по екрана, така че се заредиха данни за кръвна група (А), алергии (няма) и лечение (неизвестно).

Дойде и тестът за чумата. Каи пристъпи напред.

— Какво е това?

— Записките на доктора относно инжектирането на момичето с разтвор от микроби на летумозиса. Колко й е сложил и колко време е било нужно на тялото й да се отърве от болестта.

В края на проучването стояха простички думи.

— Имунитет — прочете гласно Торин, като се приближи до императора. — Знаем ли нещо по въпроса?

— Може би следователите са помислили, че информацията няма нищо общо с разследването им. Но тук в лабораториите това е всеизвестен факт. Мнозина от нас си имат теория, че имунитетът й се дължи на това, че е лунитянка. Съществува една стара теория, според която летумозисът е бил донесен на Земята от преселващи се лунитяни, които са преносители на болестта, но не заболяват от нея.

Каи опипа яката на ризата си. Колко ли лунитяни са били необходими, за да се предизвика така широко разпространена епидемия? Ако теорията беше вярна, тогава на Земята имаше много повече бежанци, отколкото той си е мислел. Каи изстена — при мисълта, че трябва да се разправя с още лунитяни, му идваше да си заблъска главата в стената.

— Какво означава това? — попита Торин и посочи една кутийка в дъното на профила.

Каи изтръпна от думите, без сам да знае защо.

— Никой не знае — Фатин поклати глава. — Бележките са на доктор Ърланд, но той не е оставил пояснения какво може да означават. Вероятно се отнасят до имунитета на Лин Синдер. С постъпването й най-сетне е открил, каквото е търсил. — Тонът на жената стана печален. — Никак не беше хубаво от тяхна страна да се изпарят и двамата яко дим.

Портът на Фатин иззвъня и тя хвърли поглед надолу.

— Простете, Ваше Величество, но днешният киборг, изтеглен в лотарията, е пристигнал.

Каи откъсна очи от тези натрапчиви думи.

— Лотарията още ли действа?

— Разбира се — отвърна Фатин, а Каи се усмихна и разбра колко глупав въпрос беше задал. Уж е император, а изобщо не знае какво става в собствената му страна. В собствената му лаборатория.

— Помислих си, че сега, като го няма доктор Ърланд, всичко може би е приключило — обясни той.

— Доктор Ърланд може и да е предател, Ваше Величество, но тук има още много хора, които вярват в онова, което правят. Няма да се откажем, докато не открием лекарство.

— Вършите чудесна работа тук — каза Торин. — Короната оценява напредъка, който лабораторията вече е постигнала.

Фатин пъхна порта обратно в джоба си.

— Всички сме изгубили някой близък заради болестта.

Езикът на Каи натежа.

— Фатин-джи, кажете ми, доктор Ърланд споменавал ли е някога пред вас, че кралица Левана е разработила лекарство?

Жената примигна объркано.

— Кралица Левана ли?

Каи хвърли поглед към диаграмата на Синдер, която беше доказателство за имунитета й, а също и за лунната й природа.

— Част от брачния ни договор включва производството и раздаването на това лекарство.

— Негово Величество настоява тази информация да остане в тайна, докато короната излезе с официално изявление — с рязък глас обясни Торин.

— Разбирам — каза жената, като продължаваше да наблюдава Каи. — Това би променило всичко.

— Именно.

Портът отново звънна. Фатин се отърси от почудата си и се поклони на Каи.

— Простете, Ваше Величество, ще ви помоля да ме извините.

— Разбира се. — Торин посочи към коридора. — Благодарим ви за помощта.

— За мен беше удоволствие. Останете, колкото желаете.

Фатин се поклони и излезе от стаята, а плитката й се разлюля. Щом вратата се затвори зад нея, Торин изгледа навъсено императора.

— Защо ви трябваше да й давате тази информация? Необмислено е да разпространявате подобни слухове, преди да имаме потвърждение, че лекарството действа, не вреди и може да бъде произведено.

— Знам — примири се Каи. — Просто ми се стори редно да й кажа. Спомена лотарията и аз осъзнах колко много хора продължават да умират, но не защото са били погубени от болестта, а защото ние ги убиваме, докато се мъчим да открием лекарство. А през цялото време лекарство има, само че ние нямаме достъп… — Очите му се разшириха. — Звезди. Лекарството на кралицата!

— Моля? Не ви разбирам.

— Синдер беше тук в деня, когато дадох лекарството на доктор Ърланд. Той трябва да го е дал на нея, а тя е отишла право в изолатора — нали е знаела, че има имунитет. Занесла го е на сестра си — опитала се е да спаси момичето. Но сигурно е закъсняла и затова е дала лекарството на онова малко момче, Чанг Сунто. — Каи поклати глава, изненадан колко много му олекна, когато проумя всичко. Улови се, че се усмихва. — Настойникът й бърка. Синдер не е взела чипа на сестра си, защото е ревнувала или е искала да открадне самоличността й, нито нещо друго от този род. Взела го е, защото е обичала Пеони.

— И според вас да изрежеш чипа на любим човек е нормална постъпка, така ли?

— Сигурно по някакъв начин се е досетила, че андроидите събират чиповете и ги дават на лунитяните. Възможно е да е била в шок. Но не вярвам, че е действала, подтиквана от зла умисъл.

Каи се тръшна на стената, усещайки, че току-що бе открил важен ключ към загадката, която представляваше Лин Синдер.

— Трябва да кажем на Фатин-джи и останалите, че няма нищо свръхестествено в оздравяването на Чанг Сунто. И то потвърждава, че лекарството на кралицата действа, а те може би ще могат да използват тази информация в изследванията си. Сигурно ще им е от полза…

Каи удари с лакът нетскрийна и до него затрептя някакъв образ. Той отскочи настрани, тъй като холографът, проектиран от екрана, се завъртя на една ръка разстояние от него.

Образът беше на момиче в естествен ръст, а отделните му слоеве блещукаха и се смесваха един с друг. Кожата и съединителната тъкан се сливаха със стоманените крак и ръка. В нервната система се вплитаха жици. Силиконовите клапи на сърцето изпомпваха синя кръв. Холографът прецизно указваше онова, което не беше естествено у момичето — всички изкуствени органи светеха слабо в синьо, тъй че даже и неопитното око можеше да разбере.

Киборг.

Каи отстъпи назад, зяпаше я, чувстваше се объркан. Дори очите й светеха слабо в синьо, заедно с очните нерви, които стигаха чак до задната част на мозъка й, където се помещаваше метална пластинка с отверстия, кабели, жици и вратичка, даваща достъп до задната страна на черепа й.

Настойникът на Синдер беше казала, спомни си младият мъж, че тя не може да плаче, но той никога не си беше помислял… никога не беше очаквал това. Очите й, мозъкът й…

Каи извърна поглед встрани и прокара длан през лицето си. Това беше посегателство, някакво ужасно воайорство и внезапната вина го накара да поиска завинаги да изтрие гледката от съзнанието си.

— Екран, изключи се.

Безмълвието ги погълна и Каи се запита дали и Торин чувстваше същата вина като него, дали е бил обзет от същото грозно любопитство.

— Добре ли сте, Ваше Величество?

— Добре съм. — Каи преглътна. — Ние знаехме, че тя е киборг. Нищо от видяното не би следвало да ме изненадва. Просто не очаквах, че е толкова много.

— Съжалявам. — Торин мушна ръце в джобовете си. — Знам, че невинаги съм бил справедлив, когато е ставало дума за Лин Синдер. От момента, в който ви видях да разговаряте с нея на бала, все се тревожа, че тя ненужно отвлича вниманието ви, а вие още тогава имахте толкова грижи на главата си. Но… очевидно е, че чувствата ви към момичето са истински, и аз съжалявам за всичко, което се случи оттогава насам.

Каи сви рамене неспокойно.

— Работата е там, че дори аз самият не знам дали чувствата ми към нея са истински, или всичко е било просто номер.

— Ваше Величество, лунната дарба не е безгранична. Ако Лин Синдер ви е вменила тези чувства против волята ви, то тогава те нямаше да ви вълнуват и в този момент.

Каи гледаше втренчено. Той срещна погледа на Торин.

— Мен не ме… — Той преглътна, а червенината тръгна нагоре по врата му. — Толкова ли е очевидно?

— Както кралица Левана обича да подчертава, вие сте все още млад и не умеете добре да прикривате емоциите си, както правим ние. — Торин се усмихна и закачливият поглед изви крайчетата на очите му. — Но честно казано, според мен това е едно от положителните ви качества.

— Каква ирония само! — Каи завъртя очи. — Струва ми се, че на първо място тази е причината да харесам толкова много Синдер.

— Това, че не умее да прикрива емоциите си?

— Не, че не се е и опитвала. Или поне на мен така ми се струваше. — Каи се облегна върху масата за прегледи и опипа стерилната хартия, а тя изшумоля под пръстите му. — Понякога си мисля, че всички около мен се преструват. Лунитяните най-много от всички. Левана и свитата й… Всичко в тях е толкова неистинско. Та аз съм сгоден за Левана, а дори още не знам как изглежда в действителност. Но не са само те. Да вземем другите лидери от Съюза и дори членовете на собственото ми правителство. Всеки се опитва да впечатли останалите. Всички гледат да излязат по-умни, по-самоуверени, отколкото са в действителност. А после се появи Синдер. — Каи прокара ръка през косата си. — Едно напълно обикновено момиче с напълно обикновена професия. Тя винаги беше изцапана с мръсотия и грес, но щом трябваше да се поправи нещо, беше ненадмината. Шегуваше се с мен, като че говореше с нормален мъж, а не с принц. Всичко у нея беше толкова неподправено. Или поне аз така си мислех. А после се оказа, че и тя е като всички останали.

Торин отиде до прозореца, който гледаше към стаята за болни.

— И въпреки всичко вие се опитвате да намерите причина да вярвате в нея.

Абсолютна истина. Цялото това приключение беше подкладено от обвиненията на Торин, че Каи не знае нищо за Лин Синдер. И ето на, дори сега когато знаеше, че тя е киборг и лунитянка, той пак отказваше да повярва, че всичко около нея се е градяло върху някаква заплетена измама.

А с идването си тук Каи наистина бе научил някои неща.

Беше научил, че Синдер има имунитет срещу летумозиса и че това сигурно важи за всички лунитяни.

Беше научил, че кафявите очи, които проникваха в сънищата и мечтите му, са били направени от човек или най-малкото — някой е бърникал в тях.

Беше научил, че настойникът на Синдер е продала тялото й заради изследванията, че тя е обичала сестра си и че лотарията все още действаше. И всеки ден докарваше киборги в лабораториите. Жертваше живота им, за да открият лекарство, което кралица Левана вече притежаваше.

— А защо киборги? — пророни тихо той. — Защо използваме киборги в лотарията?

— При цялото ми уважение, Ваше Величество — въздъхна Торин, — наистина ли смятате, че това е най-важният въпрос, който трябва да ви занимава в момента? Предвид сватбата, договора, войната…

— Да, смятам. Въпросът е логичен. Как така обществото ни е решило, че техният живот струва по-малко от нашия? Аз нося отговорност за всичко, което става в страната, за всичко. И когато нещо подобно засяга гражданите…

Мисълта го удари като куршум.

Киборгите не бяха граждани. Тоест бяха… Всичко беше много объркано. Бяха станали граждани, след като преди десетилетия дядото на Каи бе въвел Закона за защита на киборгите. Законът беше приет след редица опустошителни престъпления, извършени от киборги, които предизвикаха широка омраза сред хората и породиха катастрофални бунтове във всички големи градове на Републиката. Протестите може и да бяха започнали с жестоките действия на киборгите, но те бяха резултат от пренебрежението към тях, което от поколения насам растеше. Години наред хората се оплакваха от нарастващия брой на киборгите, а повечето от тях получаваха операциите си от парите на данъкоплатците.

Киборгите бяха прекалено умни, оплакваха се хората. Те измъкваха изпод носа заплатата на обикновения човечец.

Киборгите притежаваха различни умения. Те взимаха работните места на трудолюбивите, обикновени хорица.

Киборгите бяха прекалено силни. Трябваше да им се забрани да участват в спортни състезания наравно с обикновените хора, защото имаха предимства, а това не беше справедливо.

И тогава една малка група от киборги тръгна да върши насилия, да руши, да краде, за да покаже колко опасни могат да станат.

Ако докторите и учените ще продължават да извършват такива операции, казваха хората, тогава трябваше да се наложат някакви ограничения върху техния вид. Те трябваше да бъдат контролирани.

Каи беше учил за всичко това, когато беше на четиринадесет. Той бе приел, че законите са прави. Винаги е бил убеден, както и дядо му преди него е бил убеден, че правото очевидно е на страната на хората. Трябваше да има специални закони и наредби за киборгите, които да гарантират сигурността на хората.

Но така ли беше наистина?

До този миг той не се бе замислял по въпроса.

Каи осъзна, че се бе взирал в празната маса с притиснати в челото юмруци. Сега се обърна и поизправи малко раменете си. Торин го наблюдаваше с неизменния си мъдър поглед, който така често го докарваше до лудост, и чакаше търпеливо Каи да подреди мислите си.

— Възможно ли е законите да са погрешни? — попита той странно разтревожен, като че ли сипеше хули срещу вековните традиции на семейството и страната си. — За киборгите?

Без да загатва какви мисли се въртяха в главата му по въпроса на Каи, Торин дълго се взира в него, докато накрая въздъхна.

— Законът за киборгите е бил написан с най-добри намерения. Хората са почувствали необходимост да контролират растящия брой киборги. Насилието никога повече не е стигало такива нива както по онова време.

Каи отпусна рамене. Може би Торин имаше право. Както и дядо му. И все пак…

— И все пак — продължи Торин, — белег на големия държавник е да поставя под съмнение решенията от миналото. Но нека първо да решим настоящите си проблеми и тогава да се заемем с този.

Настоящите ни проблеми.

— И аз мисля като вас, Торин. Но в това крило на лабораториите, в този момент има един киборг, изтеглен от лотарията. Сигурен съм, че за него… или за нея проблемът е настоящ.

— Но, Ваше Величество, вие не можете да решите всички проблеми за една седмица. Трябва да си дадете време…

— Тогава значи вие приемате, че лотарията е проблем?

— Хиляди хора умират от болестта. — Торин се бе намръщил. — Вие бихте ли спрели лотарията и възможностите за проучвания, които тя ни дава, разчитайки на това, че лунитяните ще решат проблема вместо нас?

— Разбира се, че не бих. Но да се използват киборги, само киборги… не ми се струва редно. Не мислите ли?

— Заради Лин Синдер ли?

— Не! Заради всички! Каквото и да им е причинила науката, те някога също са били хора. И не вярвам, не мога да повярвам, че всички са чудовища. Чия е изобщо идеята за тази лотария? Откъде е дошла?

Торин хвърли поглед към нетскрийна и на лицето му се изписа странно смущение.

— Доколкото си спомням, идеята беше на доктор Ърланд. Проведохме доста срещи заради нея. Баща ви отначало не беше много уверен, но Ърланд го убеди, че това е за доброто на Републиката. Киборгите са лесни за регистриране, лесни са да ги следи човек, а и със законовите ограничения за тях…

— Лесно е да се възползваме от тях.

— Не, Ваше Величество. Лесно е да убедим и тях, и хората, че те са най-добрите кандидати за изследванията.

— Защото не са човешки същества?

Каи видя, че гневът на Торин растеше.

— Защото телата им вече са получили помощ от науката. И е дошъл техният ред да си платят дълга — за доброто на всички ни.

— Би трябвало да им се даде избор.

— Те са имали избор, когато са приели да им бъдат направени хирургически промени. Всички много добре знаят какви са законите за правата на киборгите.

Каи насочи пръст към черния нетскрийн.

— Синдер е станала киборг, когато е била на единадесет след необичайна катастрофа с кораб. Мислите ли, че едно единайсетгодишно момиче има някакъв избор за нещо?

— Родителите й… — Торин замълча. Според досието родителите на Синдер бяха загинали в същата катастрофа. Те не знаеха кой беше одобрил операцията за превръщането й в киборг.

Торин стисна устата си в права линия, изразяваща недоволство.

— Тя е необикновен случай.

— Дори и така да е, пак не е правилно. — Каи отиде до прозореца към болничната стая и потърка една бучка на врата си. — Ще сложа край на това. Днес.

— Сигурен ли сте, че това е посланието, което искате да отправите към народа си? Искате да му съобщите, че се отказваме да намерим лекарство, така ли?

— Не се отказваме. Аз не се отказвам. Но не можем да караме хората да участват против волята си в изследванията. Ще вдигнем отпусканите пари за доброволците. Ще увеличим програмите, които да запознаят и подтикнат хората да станат доброволци, но по свой избор. Но за момента това е краят на лотарията!

Глава тридесет и пета

Синдер се препъна, докато се качваше нагоре по рампата на кораба, после освободи ризата си при ханша, за да може въздухът да разхлади малко кожата й. Сравнена със задушливата влажност на Ню Бейджин, пустинната жега беше суха, но неумолима. И освен това имаше пясък, този дразнещ, омразен пясък. Часове наред Синдер го бе чистила от кибернетичните си стави, откривайки повече кътчета и процепи, отколкото бе подозирала, че има.

— Ико, затвори рампата — каза тя и потъна върху една щайга. Беше капнала. По цял ден се тревожеше за Вълка и се мъчеше да бъде мила с хората от града, които й бяха донесли толкова много подаръци — фурми, сладки рулца и къри с подправки, — че тя не знаеше дали се опитваха да й благодарят, или да я угоят за някое пиршество.

Не стигаше това, ами и с доктор Ърланд все спореха. Той искаше от нея да измисли как да се добере до Луна, без да я заловят. Макар тя да се бе примирила, че това все някога щеше да се случи, още не се бе отказала преди това да спре кралската сватба. Защото, какво значение щеше да има, ако свали от трона Левана на Луна, след като тя е коронована за императрица на Републиката? Трябваше да измисли начин да направи и двете.

Но кралската сватба беше само след седмица, а с всеки изминал час часовникът на Ико като че тиктакаше по-бързо.

— Как е Вълка? — обади се Ико. Горкичката Ико — беше закотвена сам-самичка в системата на кораба понякога с часове, докато Синдер ходеше до хотела.

— Тази сутрин докторът започна да намалява успокоителните — отвърна Синдер. — Бои се, че ако Вълка се събуди и при него няма никой, той ще получи нервен срив и ще се нарани отново, но аз му казах, че не може вечно да го държи в безсъзнание.

Корабът изпусна въздишка — от животоподдържащата му система наоколо й изсъска кислород.

Синдер се наведе, свали си ботушите и изсипа пясъка върху металния под.

— Има ли нещо ново по новините?

— Да, всъщност два интересни развоя.

Нетскрийнът на стената светна. От едната страна стоеше статичен формуляр за поръчки, а най-отгоре беше надписът ПОВЕРИТЕЛНО. Въпреки искрицата любопитство, която той предизвика, вниманието на Синдер незабавно бе привлечено към другия екран и снимката на Каи.

Сърцето на Синдер подскочи и тя скокна от щайгата, за да вижда по-добре. При самото споменаване на лотарията спомените й нахлуха в главата. Андроидите я отвеждат, събужда се в стерилната болнична стая, вързана за масата, в главата й е натикан насила детектор за определяне на съотношението човек-машина, а във вената й е забодена игла.

Статията започваше със запис от пресконференцията на Каи, застанал зад една трибуна.

— Пусни записа.

— Тази промяна в политиката по никакъв начин не означава, че сме изгубили надежда — казваше Каи. — Ние не се отказваме да намерим лек за летумозиса. Моля ви, имайте предвид, че през последните месеци нашият екип направи смайващ напредък и аз съм уверен, че сме на прага на пробив. Искам всички онези, които страдат от болестта или имат близки, борещи се с нея в този час, да знаят, че това не е знак за поражение. Ние никога няма да се откажем, докато не изкореним летумозиса от нашето общество.

Той замълча, а светкавиците, които се отразяваха в знамето на Републиката зад него, подчертаха тишината.

— Неотдавна беше представено до вниманието ми, че използването на киборги за подпомагането на нашите изследвания е остаряла практика, която не е нито необходима, нито оправдана. Ние сме общество, което цени човешкия живот. Всеки човешки живот. Целта на нашите изследвания е да спре изтичането на този живот по възможно най-бързия и хуманен начин. Лотарията вървеше срещу тази ценност и аз мисля, че омаловажаваше всичко, което сме постигнали за тези сто двадесет и шест години от създаването на страната ни. А нашата страна се издига върху основите на равенството и единството, а не върху предразсъдъците и омразата.

Синдер гледаше Каи с прималели колене. Копнееше да вмъкне ръцете си вътре в екрана, да го обгърне в тях, да му каже благодаря ти. Но на хиляди километри от него, вместо Каи тя откри, че прегръща себе си.

— Очаквам, че това решение ще предизвика критика и бурни реакции — продължи Каи. — Напълно съзнавам, че летумозисът е проблем, който засяга всеки един от нас, а моето решение да прекратя лотарията, без да обсъдя въпроса с правителството ми и вашите представители, е едновременно неочаквано и нетрадиционно. Но аз не мога да стоя със скръстени ръце, докато киборгите насила биват принуждавани да жертват живота си заради погрешното вярване, че той има по-ниска стойност от този на техните съграждани. Екипът от учени в областта на летумозиса ще разработи нови стратегии, за да продължи своето проучване. В двореца сме оптимисти, че тази промяна няма да забави изследванията, които текат в момента. Ние ще продължим да приемаме доброволци за изследванията ни. На екрана долу са посочени контакти за всекиго, който иска да научи повече за набирането на доброволци. Благодаря ви, днес няма да отговарям на въпроси.

Каи слезе от подиума, а на негово място се качи прессекретарят му, опитвайки се да укроти шумната тълпа. Синдер потъна на пода. Не можеше да повярва на чутото току-що. Речта на Каи не касаеше единствено летумозиса, изследванията, медицинските процедури. Речта му засягаше равенството. Правата. Загърбването на омразата. С една реч, дълга не повече от три минути, Каи бе започнал да разрушава съществуващите от десетилетия предразсъдъци към киборгите.

Заради нея ли бе произнесъл речта?

Тя изкриви лицето си, като се питаше дали задаването на такъв въпрос не беше егоцентрично от нейна страна. Та нали това изявление щеше да спаси живота на безброй много киборги. То щеше да издигне нови критерии за правата на киборгите и отношението към тях. Разбира се, речта нямаше да реши всичко. Законът за киборгите още беше в сила, а според него те бяха собственост на своите опекуни, той ограничаваше свободата им. Но речта все пак беше нещо. Беше начало.

Но въпросът се връщаше отново и отново. Заради нея ли бе произнесъл речта?

— Знам — каза Ико със замечтаност в гласа, въпреки че Синдер не си бе отворила устата. — Прекрасен е.

Когато Синдер успя да се съсредоточи дотолкова, че да прегледа набързо остатъка от статията, тя видя, че Каи се бе оказал прав. Враждебността вече се надигаше. Журналистът беше написал язвително критична статия в защита на лотарията и в нея обвиняваше Каи в несправедливост и специално отношение. Макар че не споменаваше Синдер направо, беше чисто и просто въпрос на време, докато някой друг го стореше. Каи бе поканил киборг на годишния бал и те щяха да използват това срещу него. Щяха да го атакуват заради решението му. И то с ярост.

Но въпреки това той бе направил избора си.

— Синдер? — обади се Ико. — Мина ли вече на дроидите компаньонки?

— Извинявай — Синдер примигна. — Какво?

Екранът се смени и на преден план се показа първият документ. Синдер разклати глава, че да проясни мислите си. Съвсем беше забравила за поръчката с гриф „Поверително“, за която Ико искаше да й каже.

— О, да. — Тя се надигна. По-късно щеше да мисли за Каи и решението му. Първо трябваше да намери начин да предотврати сватбата му с Левана. — Какво е това?

— Поръчка от двореца отпреди два дни. Попаднах случайно на нея, докато се опитвах да намеря поръчката за цветаря. Можеш ли да повярваш, че кралицата си е поръчала букет от лилии и листа от хоста. Скука. Аз бих си избрала орхидеи.

— Намерила си поверителна поръчка от двореца, така ли?

— Да, намерих. Благодаря ти, че забеляза. На път съм да стана доста способен хакер. Не че имам с какво друго да се занимавам.

Синдер разгледа внимателно формуляра. Това беше договор за наем, сключен с най-големия световен производител на дроиди компаньонки, чийто главен офис се намираше точно до Ню Бейджин. За деня на сватбата дворецът беше поръчал шестдесет компаньонки, но само от модел „Реалност“, които имаха нормален цвят на очите и различна конструкция на телата. Идеята беше, че подобни несъвършенства (както ги наричаше компанията) правеха преживяването с компаньонката по-натурално.

Няколко секунди бяха нужни на Синдер, за да разбере целта на поръчката.

— Ще използват дроидите за обслужващ персонал на сватбата, защото лунитяните не могат да ги манипулират. Умно.

— И аз това си помислих — обади се Ико. — Според договора компаньонките ще бъдат докарани на компаниите за цветя и храна в утрото на сватбата и ще бъдат вкарани тайно в двореца заедно с човешкия персонал. Е, в документа не се използва изразът „вкарани тайно“.

Поръчката не успокои Синдер кой знае колко за сватбата, но тя остана доволна, че дворецът взимаше предпазни мерки срещу лунните си гости. Момичето се зачете във формуляра за поръчката и указанията за доставката и тогава извика.

— Какво има? — попита Ико.

— Хрумна ми идея! — Синдер направи крачка назад, докато я превърташе в главата си. Идеята й беше още прекалено сурова и объркана, за да е сигурна, че е добра, но на пръв поглед… — Ико, това е то! Така ще се промъкнем на Луна.

— Не разбирам — лампите присветнаха.

— Ще се скрием на някой кораб, който отива на Луна. Така ще ни вкарат тайно — точно като тези андроиди, които ще бъдат вмъкнати в двореца.

— Май пропускаш, че всички кораби, които отиват на Луна, са лунни. Как ще се качиш на борда им?

— В момента всички те са лунни. Но ми се струва, че знам как можем да променим това.

Новините на екрана смениха мястото си и на преден план в центъра се показа тиктакащият часовник.

— А това ще ни помогне ли да спрем сватбата?

— Да, в известен смисъл. — Синдер вдигна пръста си. — Ако успеем да отложим сватбата и кралица Левана стане домакин на церемонията на Луна, тогава всички земни гости ще трябва да отидат там, както лунната аристокрация сега пристига тук.

— И тогава ти ще се качиш на някой от техните кораби, така ли?

— Стига планът ни да сполучи. — Синдер взе да крачи напред-назад в товарното помещение, а умът й гореше при мисълта, че й предстоеше да се захване с новия план. — Но първо трябва да накарам Каи да ми повярва. Ако той съумее да убеди Левана да смени мястото… — Като дъвчеше вътрешната страна на бузата си, Синдер хвърли поглед към записа от пресконференцията: заглавието потвърждаваше, че императорът наистина бе сложил край на лотарията. — Пак ще трябва да се вмъкнем в двореца, но повече без никакви фокуси за отвличане на вниманието и контрол над медиите. Всичко трябва да стане ловко. Тайно.

— Ох, сетих се! Трябва да се представиш за гостенка! Тогава ще имаш извинение да си купиш и хубава рокля.

Синдер понечи да възрази, но се разколеба. Идеята не беше за изхвърляне, стига да успееше да задържи обаянието си толкова дълго, че никой да не я разпознае.

— Ще трябва да се пазя от дроидите. А и освен това ще са ни нужни покани.

— Аз ще се погрижа. — Формулярът за поръчката изчезна и на негово място се показа списък с имена. — Преди два-три дни един клюкарски канал качи списък на всички гости. Знаеш ли, че ще разпратят до тях истински хартиени покани? Много изискано.

— Прилича ми на разточителство — измърмори Синдер.

— Може и така да е — призна Ико, — но пък не е трудно да се откраднат. Колко ще ни трябват? Две? Три?

Синдер взе да отброява на пръсти. Една за нея. Една за Вълка… ако имаха късмет. Ако ли не… Дали щеше да е по-добре да отиде сама, или да вземе доктора със себе си? И дори Хиацинт? Но Левана и антуражът й щяха да разпознаят и двамата, а Синдер не вярваше, че мъжете можеха да създадат достатъчно силно обаяние, че да се скрият.

Оставаше й да се надява, че дотогава Вълка щеше да се оправи.

— Две — отвърна тя. — И дано имаме късмет.

Имената и титлите се заредиха надолу по екрана. Дипломати и политически представители, знаменитости и медийни коментатори, предприемачи и големи, големи богаташи. Синдер си помисли, че сватбата се очертваше да бъде много скучна. И тогава Ико изпищя. С метален вик, идващ от прегрял процесор и пламнали в огън жици, който пробиваше тъпанчетата. Синдер си запуши ушите.

— Какво? Какво има?

Списъкът с имената спря и Ико оцвети в жълто един ред.

Със зейнала уста Синдер свали ръце от ушите си.

Лин Адри? И Пърл?

От спалните каюти на екипажа се чу тропот от стъпки и в товарното с ококорени очи се показа Хиацинт.

— Какво стана? Защо пищи корабът?

— Нищо няма. Всичко е наред — запъна се Синдер.

— Не, нищо не е наред! — викна Ико. — Как са могли да ги поканят? По-голяма несправедливост не съм виждала в целия си програмиран живот! А повярвай ми, аз съм виждала много големи несправедливости!

Хиацинт въпросително повдигна вежди към Синдер.

— Тъкмо научихме, че бившият ми настойник е получила покана за сватбата. — Момичето отвори раздела до името на мащехата си, като си мислеше, че сигурно е станала грешка.

Но, разбира се, грешка нямаше.

Лин Адри бе получила награда от осем хиляди униви и официална покана за сватбата на императора в знак на благодарност за помощта й в настоящето преследване на осиновената й дъщеря Лин Синдер, от която тя се бе отказала официално.

— Защото ме продаде — изсмя се тя презрително. — Представи си.

— Виждаш ли? Несправедливо е. Ние сме седнали тук, излагаме живота си на опасност, за да спасим Каи и цялата планета, а Адри и Пърл получават покани за кралската сватба. Погнусена съм. Дано да си залеят хубавите рокли със соев сос!

Тревогата на Хиацинт бързо премина в раздразнение.

— Знаеш ли, че корабът ти има някои налудничави приоритети?

— Ико! Казвам се Ико. И ако не спреш да ме наричаш „кораб“, ще се погрижа, когато се къпеш, да ти тече само студена вода, разбра ли ме?

— Да, мисли си ги тези, докато аз отида да ти развинтя високоговорителите.

— Какво? Не можеш да ми запушиш говорителите. Синдер!

Синдер вдигна ръце.

— Никой нищо няма да развинтва! — и тя изгледа кръвнишки Хиацинт, но той само сви рамене. Тя вдигна очи нагоре. — Боли ме главата от вас, а се опитвам да мисля.

Хиацинт се подпря на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Знаеш ли, че аз бях там в онази нощ, на бала на Републиката?

— Как бих могла да забравя? — Клепачът й потрепна. Синдер не мислеше често за това, не и откакто той застана на тяхна страна, но понякога, когато поглеждаше към него, не можеше да не си спомни как именно той я бе сграбчил и държал в лапите си, докато Левана се бе надсмивала над Каи и се пазареше с живота на Синдер.

— Поласкан съм. Работата е там, че и теб човек лесно не може да те забрави — в онази нощ те унижиха публично, почти те простреляха в главата, а накрая те арестуваха. Затова ме учудва, че се мъчиш всячески да измислиш начин да се върнеш в двореца.

Синдер размаха ръце във въздуха.

— И на теб не ти хрумва ни една причина защо бих поискала да отида на сватбата, така ли?

— Искаш още един вихрен танц с играчката си, преди той да стане собственост на Левана? Ти доста примираше по него на…

Синдер го удари с юмрук. Хиацинт залитна и се подпря на стената. Засмя се и вдигна ръка към лицето си.

— Да не би да те жегнах по някой оголен нерв? Или по някоя жица? Нали си имаш достатъчно и от двете?

— Каи не е играчка и не е собственост на Левана. Посмей да обидиш още веднъж него или мен и тогава ще те ударя с металния си юмрук.

— Дай му да се разбере, Синдер! — викна радостно Ико.

Хиацинт свали ръката си и на лицето му се показа червенина.

— Какво толкова се интересуваш от сватбата? Тя не е твой проблем.

— Разбира се, че е мой проблем! Ако не си го забелязал, кралицата ви е тиранин! Републиката може и да не ме иска повече, но това не означава, че ще оставя Левана да дойде тук долу, да впие ноктите си в страната ми и да разруши всичко в нея, както е разрушила вашата страна.

— Нашата — напомни й Хиацинт.

— Нашата.

— Значи това било. — Хиацинт тръсна глава, отмятайки един кичур коса от лицето си. — Свръхпламенен патриотизъм към страната, която се мъчи да те залови в този час, докато разговаряме? Някои от жиците ти ще да са прегрели. В случай че не си го проумяла, само кракът ти да стъпи на територията на Републиката, тозчас ще си мъртва.

— Благодаря ти за звездното доверие, което ми гласуваш.

— А ти не изглеждаш като някое от онези момичета, готово да се жертва заради преувеличените си заблуди относно истинската любов. Тогава какво криеш от мен?

Синдер се извърна.

— О, хайде. Моля те, не ми казвайте, че се вманиачаваш по сватбата само защото си мислиш, че си влюбена в него?

— Влюбена съм — обади се Ико. — До полуда.

Синдер заразтрива слепоочията си. Помълчаха неловко, докато Ико каза:

— Нали все още говорим за Каи?

— Ама вие откъде я изкопахте тази? — викна Хиацинт и посочи към говорителите на тавана.

— Не правя това само заради Каи. — Синдер отпусна ръката до тялото си. — Правя го, защото аз съм единствената, която може да го направи. Ще сваля Левана от трона. И ще се погрижа да не нарани никого.

Хиацинт я зяпна така, като че на главата й тъкмо бе изникнала ръка на андроид.

— Ти да не си мислиш, че си в състояние да свалиш Левана от трона?

Синдер изпищя и замахна с ръка във въздуха.

— Нали това е цялата идея! А ти не мислиш ли така? Не е ли това причината, поради която ни помагаш?

— Звезди, не! Да не съм луд! Тук съм, защото видях възможност да се измъкна от онази чародейка, без да ме убият и… — Той млъкна.

— Кажи де! Какво?

Устата му се раздвижи.

— Какво „и“?

— И защото Нейно Величество щеше да поиска това от мен, макар че сега ще загине заради желанието си.

— Какво? — бръчки прорязаха челото на Синдер.

— А аз съм закотвен тук с вас и този глупав твой план, който ще ни върне обратно в изходна позиция, право в ръцете на кралица Левана.

— Как… но… Нейно Величество ли? Ти за кого говориш?

— За принцеса Зима. Ти за кого мислиш?

— Принцеса… — Синдер се дръпна крачка назад от него. — Говориш за доведената дъщеря на кралицата, така ли?

— Оооо — изви Ико.

— Да! Ако не си забелязала, друга принцеса нямам. А ти за кого си помисли, че говоря?

Синдер преглътна. Погледът й се стрелна към нетскрийна, където първоначалният им план отдавна беше затрупан под новините и онзи отвратителен часовник. Те така и не бяха казали на Хиацинт за намеренията си да прекъснат сватбата и да обявят истинската й самоличност пред света.

— Хъм. За никого — тя се запъна и се почеса по китката. — Значи… когато ми каза, че си предан на „твоята принцеса“… ти си говорел за нея. Така ли?

Хиацинт впи поглед в нея, като че се опитваше да проумее защо ли си губи времето с такъв идиот.

Синдер се покашля.

— Да, ясно.

— Трябваше да оставя Сибил да те залови — измърмори той и поклати глава. — А аз си помислих, че принцесата сигурно ще се гордее с мен, когато научи, че съм се обърнал срещу Сибил. И ще одобри решението ми. Но кого ли заблуждавам? Та тя никога не ще узнае.

— А ти… ти обичаш ли я?

Той я изгледа свирепо, сякаш тя го отвращаваше.

— Не се опитвай да ме вкараш в сладникавите си психодрами. Аз съм дал клетва да я защитавам. Но как да си върша задълженията от тук долу?

— Да я защитаваш? От какво? От Левана ли?

— И от нея също.

Синдер се строполи върху една от щайгите. Чувстваше се, като че бе пробягала половината пустиня. Тялото й беше изцедено, умът й беше изтощен. Хиацинт не даваше пукната пара за нея — той беше предан на доведената дъщеря на кралицата. А тя дори не знаеше, че принцесата има хора, които са й предани.

— Помогни ми — каза тя, без да крие умоляващите нотки в гласа си. — Кълна ти се, мога да спра Левана. Мога да те върна на Луна, където ти ще защитиш твоята принцеса. Или каквото там трябва да сториш. Но имам нужда от помощта ти.

— Това е съвсем очевидно. Ще ме въведете ли в този чуден ваш план?

— Може би. — Синдер преглътна. — Все някога.

Той поклати глава, сякаш искаше да се разсмее, и посочи навън към улиците на Фарафра.

— Отчаяна си, защото най-силният ти съюзник в момента лежи в безсъзнание под въздействието на упойващи лекарства.

— Вълка ще се оправи — каза Синдер с повече вяра, отколкото беше очаквала. После въздъхна. — Отчаяна съм, защото трябва да събера колкото се може повече съюзници.

Глава тридесет и шеста

Тази нощ отново спряха и Крес получи малко хляб, сушени плодове и вода. Тя се вслушваше в звуците от лагера навън и се опита да поспи, но сънят идваше на пресекулки.

Потеглиха отново на път рано на другата сутрин.

Малко по малко Крес взе да губи вяра, че Трън ще я спаси. Пред очите си все виждаше как той прегръща другата жена и си въобразяваше, че е останал доволен, задето немощният, наивен лунен щит вече не е негова грижа.

И дори фантазиите, които толкова години наред бяха я утешавали и ободрявали на сателита, сега отслабваха все повече. Крес не беше смел и силен воин, готов да защитава справедливостта. Тя не беше най-красивото момиче на земята, което можеше да събуди съчувствие и уважение и у най-коравосърдечния злодей. И дори не беше девойка, която знаеше, че героят все някой ден ще я избави от страданията й.

И вместо в мечти Крес прекарваше часовете в агония, питайки се дали щеше да стане робиня, слуга, угощение за канибали, човешко жертвоприношение, или щяха да я върнат на кралица Левана, за да я подложат на мъчения заради предателството й.

Най-накрая, на втория ден от отвличането й, привечер автомобилите спряха и вратите се отвориха. Крес се сви от светлината, опита се да избяга навътре, но я заловиха и я изтеглиха навън. Тя падна на колене. Болката прониза гръбнака й, но без да обръща внимание на хленча й, похитителят й я вдигна на крака и завърза ръцете й.

Не след дълго болката стихна, надвита от адреналина и любопитството. Бяха пристигнали в нов град, но даже Крес можеше да каже, че този никога не е бил толкова богат и пълен с народ като Куфра. Непретенциозни сгради с цвета на пустинята се простираха по пътя, осеян тук-там с пясък. Стените от червена глина, боядисани в индигово и розово, отдавна бяха избледнели от слънцето, а покривите бяха покрити с изпочупени керемиди. Недалеч в едно заградено пространство имаше шест камили, а освен тях на улицата се мъдреха два-три мръсни автомобила и…

Крес примигна, за да махне пясъка и слънцето от очите си.

В центъра на града стоеше космически кораб. Модел Рампион.

Сърцето й подскочи, обезумяло от надежда, но надеждата й бързо беше задушена. И от това разстояние се виждаше, че главният вход на кораба беше боядисан в черно. От полегналата жена, за която бяха съобщили при кацането на кораба на Трън във Франция, нямаше и помен.

Крес изскимтя, откъсна очи от кораба и похитителите я подкараха към близката сграда. Влязоха в тъмен коридор. Само един малък прозорец отпред пропускаше светлината вътре, но и той беше зацапан от навявания през годините пясък. Малко писалище беше поставено в ъгъла с табло на стената, където висяха старомодни ключове. Повлякоха Крес край писалището и я отведоха в края на коридора. Стените изпущаха някаква остра миризма, не неприятна, но прекалено силна. Засърбя я носът.

Побутнаха я да се качи нагоре по стълбите, които бяха толкова тесни, че се наложи Крес да върви след Джина, а след нея идваше Нилс. Зловеща тишина витаеше сред песъчливите на цвят стени. Тук горе миризмата се усещаше по-силно и по гърба на момичето пробягаха тръпки, от които кожата на ръцете й настръхна. Страхът бе превърнал стомаха й в топка от нерви.

Когато стигнаха последната врата по коридора и Джина вдигна юмрука си да почука, Крес вече трепереше толкова силно, че едва се държеше на краката си. С изненада откри, че си мечтае за сигурното убежище на автомобила.

Наложи се Джина да почука два пъти, преди да чуят стъпки и скърцане на вратата. Нилс държеше Крес скрита на сигурно зад Джина и тя не виждаше друго освен маншетите на кафяви мъжки панталони и износени бели обувки с оръфани връзки.

— Джина — каза мъжът и по гласа му личеше, че току-що са го събудили от дрямката му. — Чух слух от Куфра, че сте тръгнали насам.

— Водя ти нов пациент. Намерихме я да се скита из пустинята.

Колебание. Мъжът каза уверено:

— Щит.

Тази негова увереност накара Крес да се сгърчи. Щом не се наложи да пита, това означаваше, че той е могъл да я усети. Или по-скоро, че не е могъл да я усети. Тя си спомни, че Сибил все се оплакваше, че не може да почувства мислите на Крес и колко трудно било да се възпита и командва човек като нея. Като че вината за това беше на Крес.

Мъжът беше лунитянин.

Тя се дръпна назад, поиска да се свие, докато стане голяма колкото песъчинка, докато вятърът я отвее в пустинята и тя изчезне. Но Крес не можеше да изчезне, защото Джина отстъпи встрани и момичето се озова лице в лице с мъж в напреднала възраст. Тя се сепна. Те стояха лице в лице — мъжът бе съвсем малко по-висок от нея.

Зад очилата с тънки рамки сините очи на мъжа се разшириха. Те изглеждаха забележително живи въпреки бръчките, които се гънеха и виеха край тях. Мъжът олисяваше, но над ушите му стърчаха непокорни снопчета сива коса. На Крес й се стори, че има deja vu, сякаш и преди бе виждала мъжа, но това беше невъзможно.

Той свали очилата си и потърка очи. После пак ги сложи, сви устни и взе да оглежда Крес, като че да беше буболечка за дисекция. Тя се опря до стената, но Нилс я стисна за лакътя и я дръпна рязко напред.

— Определено е щит — измърмори си старецът, — а и призрак на всичкото отгоре.

Сърцето на Крес заби с тежък, неравен ритъм в гърдите й.

— Искам дванадесет хиляди униви за нея.

Мъжът примигна срещу Джина, сякаш бе забравил, че и тя е там. Поизправи се малко и се засуети с очилата си — свали ги отново и този път се захвана да ги чисти.

Крес заби нокти в дланта си, за да се разсее от паниката. Погледна покрай мъжа. Единственият прозорец беше покрит с щори, а в лъча светлина, който ги прорязваше като нож, се въртяха прашинки. Виждаше се някаква затворена врата, вероятно на килера, бюро, легло и купчина смачкани одеяла в единия ъгъл. По одеялата имаше съсирена кръв.

Хлад пробяга по кожата й.

Тогава забеляза нетскрийна.

Нетскрийн. Можеше да прати съобщение за помощ. Можеше да се свърже с хотела в Куфра. Да каже на Трън…

— Ще ти дам осем хиляди. — Докато почистваше очилата си, тонът на мъжа бе станал твърд, изцяло делови.

Джина изсумтя.

— Няма да се поколебая да отведа момичето в полицията, за да го депортират обратно. Ще ми дадат награда.

— Някакви си петстотин униви? Нима ще жертваш толкова много от гордостта си, Джина?

— Бих се гордяла, знаейки, че на планетата ми се разхожда един лунитянин по-малко — отвърна жената презрително и за първи път на Крес й хрумна, че Джина я мразеше истински — не поради друга причина, а заради потеклото й. — Ще ви я дам за десет хиляди, докторе. Знам със сигурност, че напоследък плащате по толкова за щит.

Доктор ли? Крес преглътна. Мъжът по нищо не приличаше на елегантните, изискани мъже и жени от драмите по мрежата, с техните искрящи от белота престилки и съвременни апаратури. По някаква причина титлата я накара да застане нащрек, докато в ума й бързо се нижеха картини със скалпели и спринцовки.

— Ах, девет хиляди и петстотин — мъжът въздъхна.

Джина килна назад глава и погледна изотдолу.

— Става.

Докторът взе ръката й, но сякаш се бе вглъбил в себе си. Не можеше да погледне Крес открито, като че се срамуваше от сделката, на която беше станала свидетел. Неподчинение се надигна у Крес. Мъжът трябваше да се засрами. Всички трябваше да се засрамят. Тя нямаше да позволи да я превърнат в обикновена стока за продан. Господарката Сибил се бе възползвала от нея прекалено дълго време. И тя нямаше да допусне това да се случи отново.

Но преди мислите й да преминат в нещо повече от буен гняв, Крес беше набутана в стаята. Джина затвори вратата и те се озоваха в горещо, прашно помещение, което миришеше на изветрели химикали.

— Да сключваме сделката по-бързо — поде Джина, като скръсти ръце, — че си имам и друга работа в Куфра.

Докторът изсумтя и отвори килера. Вътре нямаше дрехи. Това беше малка лаборатория с чудати машини, скенери, метални чекмеджета, които дрънчаха при отварянето им. Мъжът извади една игла и спринцовка и чевръсто махна опаковките им.

Крес отстъпи назад, като дърпаше въжетата на ръцете си, но Нилс я спря.

— Да, да, нека да й взема пробата, а после ще сключим и сделката.

— Защо? — Джина застана помежду им. — Защото искате да докажете, че нещо не е наред с нея и така да развалите сделката ли?

— Нямам намерение да провалям нищо, Джина — докторът се покашля. — Просто си помислих, че момичето ще ми съдейства повече във ваше присъствие и така ще мога да взема пробата без никаква опасност.

Погледът на Крес се стрелна из стаята. Оръжие. Бягство. Намек за милост в очите на похитителите й.

Нищо. Нямаше нищо.

— Добре — съгласи се Джина. — Нилс, дръж я, за да може докторът да си свърши работата.

— Не! — Викът се изтръгна от Крес и тя се запрепъва назад. Удари рамото си в Нилс, взе да пада назад, но той я улови за лакътя и я дръпна до себе си. Краката й се подкосиха, натежаха. — Недейте, моля ви. Оставете ме на мира! — тя се замоли на доктора, но на прорязаното му от бръчки лице видя такава смесица от емоции, че се умълча. Веждите му бяха сключени, устата му бе здраво стисната. Непрестанно мигаше зад очилата си, като че се мъчеше да премахне някоя мигла, додето погледът му се измести от нея напълно. У него имаше милост. Крес разбра това — разбра, че мъжът изпитваше състрадание, което се опитваше да скрие.

— Моля ви — изплака тя. — Моля ви, пуснете ме! Аз съм нищо и никакъв щит, закотвена тук на Земята. На никого нищо не съм сторила, аз съм никой, никой съм. Моля ви, пуснете ме.

Той не срещна повече очите й, даже и като пристъпи напред. Крес се изопна, опита да се дръпне назад, но Нилс я държеше здраво. Докторът я докосна леко със сухите си пръсти, но после я стисна силно с една ръка за китката.

— Опитай да се отпуснеш — измърмори той.

Крес трепна, когато иглата се заби в плътта й на същото място, където Сибил беше взимала пробата стотици пъти. Момичето захапа бузата си от вътрешната страна и даже не изхленчи.

— Това беше всичко. Не беше толкова страшно, нали? — Гласът му беше странно мек, като че се мъчеше да я успокои.

Крес се почувства като птиче, чиито криле са подрязали, захвърлено в клетка — поредната мръсна, гниеща клетка. Цял живот бе прекарала в клетка. Но никога не беше очаквала да намери толкова ужасна като тази на Земята.

Земята, напомни тя на себе си, докато докторът с тежки крачки се върна назад по стенещия паркет. Намираше се на Земята. Не беше уловена в капана на сателита, в космоса. Оттук имаше изход. Свободата беше точно зад прозореца, надолу по стълбите. Повече никога нямаше да бъде затворник.

Докторът намести спринцовката, пълна с нейната кръв, в една машина и чукна нещо по портскрийна си.

— Ето, сега ще прехвърля парите и вие можете да си вървите.

— Нали използвате секретна връзка? — попита Джина и направи крачка напред, докато докторът набираше някаква парола с думи. Крес присви очи, наблюдавайки къде се опираха пръстите му — в случай че й потрябваше по-късно. Можеше да й спести време, вместо тепърва да я разбива.

— Повярвай ми, Джина, аз имам повече основания от теб да крия сделките си от любопитни очи. — Той внимателно огледа екрана, а после каза важно. — Благодаря ви, че ми я доведохте.

Джина изгледа навъсено оплешивяващата му глава.

— Надявам се да ги убиеш тези лунитяни, щом приключиш с тях! Не ни ли стигат проблемите с чумата? Не са ни притрябвали и те!

Сините му очи светнаха и Крес улови в тях презрение към Джина, но мъжът го прикри зад благия си поглед.

— Плащането е извършено. Развържете, моля ви, момичето, преди да си тръгнете.

Крес мируваше, докато отвързваха ръцете й. Но щом свалиха въжетата, тя дръпна ръцете си и изприпка до стената.

— Приятно ми беше да сключим нова сделка с вас — каза Джина. Докторът само изсумтя. С ъгълчето на окото си той наблюдаваше Крес, като се мъчеше да я изучава, без това да се набива на очи.

Тогава вратата се затвори и Джина и Нилс си отидоха. Крес се заслуша в стъпките им надолу по коридора — единственият шум в сградата.

Докторът отри ръцете си в предницата на ризата, сякаш да се очисти от присъствието на Джина. Крес не вярваше, че той се чувства и наполовина толкова мръсен, колкото тя, но остана неподвижна като стената и само го гледаше свирепо.

— Да, добре — каза мъжът, като че отговаряше на въпрос. — Нали разбираш, с щитовете е по-трудно. Не е толкова лесно за обяснение.

— Искате да кажете, че не сме толкова лесни за манипулация — озъби се Крес. Той наклони глава и странният му поглед се завърна. Онзи, който я бе накарал да се почувства като обект на научен експеримент под микроскоп.

— Ти знаеш, че съм лунитянин.

Тя не отвърна.

— Разбирам, че си уплашена. Не мога да си представя на какво ужасно отношение са те подложили Джина и бандитите й. Но аз няма да ти причиня болка. В действителност, захванал съм се с големи работи тук, работи, които ще променят света, и ти можеш да ми помогнеш. — Той замълча. — Как се казваш, момичето ми?

Тя не отвърна.

Когато докторът приближи с протегнати ръце в знак на мир, Крес сякаш изтика целия си страх в корема и се отблъсна от стената. От гърлото й се изтръгна рев, тя замахна с все сила с лакът и го стовари тежко върху челюстта му. Чу как зъбите му щракнаха, усети удара в костите си и тогава мъжът падна назад. Стовари се с такава сила върху дървения под, че цялата сграда се разтресе.

Крес не провери дали беше изпаднал в безсъзнание, дали бе получил инфаркт, или пък бе в състояние да се изправи и да се втурне по петите й.

Тя дръпна силно вратата и избяга.

Глава тридесет и седма

Доктор Ърланд се събуди на пода в някаква задушна, прашна хотелска стая и за миг не можа да си спомни къде се намира. Това не бяха лабораториите до двореца в Ню Бейджин, където беше наблюдавал как червено-лилавият обрив избива ту върху един киборг, ту върху друг; където беше гледал как гаснат очите им и беше проклинал жертването на поредния живот, докато в същото време замисляше следващата си крачка в преследването на единствения киборг, който беше от значение.

Това не бяха и лабораториите на Луна, където бе правил проучванията си с рядък стремеж да бъде приет; където бе видял как под хирургическите му инструменти се раждат чудовища; където бе видял как мозъчните вълни на малки момчета стават хаотични, свирепи като на диви животни.

Той не беше доктор Дмитри Ърланд, както се наричаше в Ню Бейджин.

Не беше и доктор Сейдж Дарнел, както се казваше на Луна.

А може и да беше… но не можеше да мисли, не можеше да си спомни… не даваше пукната пара.

Мислите му все се отвръщаха от него самия и от двете му омразни самоличности. Рояха се около лицето на жена му, което имаше форма на сърце, меденорусата й коса, която се къдреше всеки път, когато от екологичния отдел впръскваха наново влажност в контролираната атмосфера на Луна.

Докторът си мислеше за едно бебе на четири дни, за което беше потвърдено, че е щит, и което се късаше от рев, докато жена му го подаваше в ръцете на чародей Мира с всичката студенина и отвращение, които би показала към един плъх.

Последния път, когато бе видял малката си Месечинка.

Ърланд се загледа във вентилатора на тавана, който се въртеше, но не правеше нищо, за да разсее пустинната жега, и се питаше защо след всичките тези години халюцинациите му бяха избрали точно сега да го измъчват.

Това момиче щит в действителност не притежаваше луничките и русата коса на жена му. Това момиче щит не притежаваше неговия злощастен ръст, нито сините му очи. Това момиче щит не беше дъщеря му, завърнала се от мъртвите да го преследва. Тази илюзия беше изцяло в ума му.

Може би така му се полагаше. Беше извършил толкова много ужасяващи неща. Скорошното нападение срещу Земята беше чисто и просто кулминацията на неговите дългогодишни усилия. Благодарение на неговите проучвания кралица Чанари бе започнала да разработва армията си от хибридни вълци и благодарение на неговите експерименти Левана бе успяла да я доведе до кървавия й завършек.

А после идеше ред и на всички онези, които бе наранил, за да открие Селена и да сложи край на царуването на Левана. Всички онези, които беше убил, за да намери Лин Синдер.

Прекалено уверен е бил да си мисли, че сега ще може да изплати целия си дълг. Упорито беше се опитвал да възпроизведе лекарството, което Левана беше дала на император Каито. Трябваше да опита, а за целта — нови жертви. Нови кръвни проби. Нови експерименти, но вече беше принуден да си търси истински доброволци, когато трафикантите не успяваха да му донесат нова кръв.

Още в Ню Бейджин, докато правеше проучванията на лекарството, донесено от кралица Левана, беше разбрал, че разковничето се крие в лунните щитове. Същата генетична мутация, която ги правеше неподатливи на лунното вмешателство в биоелектричеството им, можеше да се използва за създаването на антитела, които да отблъснат и надвият болестта.

И така, той започна да събира щитове, а също и кръвта, и ДНК-то им. И ги използваше точно както бе използвал малките момчета, които щяха да се превърнат в безмозъчни войници на кралицата. Точно както бе употребил киборгите, които много често не желаеха да участват в провеждането на опитите с летумозиса.

Естествено беше мозъкът да му причини това. Естествено беше лудостта му да стигне такава степен, че халюцинациите да му докарат единственото нещо, за което някога го е било грижа, да изкривят реалността така, че тя да се превърне в поредната му жертва.

Поредният човек, който му докарваха и той захвърляше.

Поредната кръвна проба.

Поредната лабораторна мишка, която го мразеше.

Неговата мъничка Месечинка.

Върху лабораторната лавица над главата му портскрийнът звънна.

За да се изправи на крака, му беше нужна повече енергия, отколкото си бе мислил, че има. Изпъшка, докато се подпираше, за да се изправи на колоната на леглото, лъснала от старост.

Не бързаше, избягваше истината, отчасти защото не знаеше каква искаше да бъде истината. С халюцинацията щеше да се справи. Щеше да я зачеркне и да продължи работата си.

Но ако това беше тя…

Втори път не можеше да си позволи да я загуби.

Той мина край отворения килер, вдигна щорите и се вгледа към улицата. Две преки по-надолу видя извивката на кораба, който отразяваше слънчевата светлина, докато мракът падаше. Трябваше да приключи с това, преди Синдер да е дошла да види как е приятелят й Вълка. Откакто тя бе пристигнала, той не бе купил ни един пациент и не вярваше, че тя щеше да го разбере. На нея й беше трудно да проумее жертвите, които трябваше да се дадат за доброто на всички. Тя, която трябваше да разбира по-добре от всеки друг.

Той въздъхна, върна се пак при малката си комплектувана лаборатория и при кръвната проба на момичето. Взе портскрийна и кликна върху отчета, направен след теста. Замая се леко, докато преглеждаше набързо данните, извадени от ДНК-то на момичето.

Лунитянка.

Щит.

След физическите данни на момичето следваше списък с възможни заболявания и генетични недостатъци, както и предложения за лечението и превенцията им. Но отчетът не му каза онова, което трябваше да знае, додето той не се взе в ръце и не свърза таблицата на момичето със своята собствена — таблица, която буквално беше научил наизуст, след като многократно бе взимал проби от себе си за провеждането на опитите си.

Докторът седна на ръба на леглото, докато компютърът сравняваше и съпоставяше над четиридесет хиляди гени от двете таблици.

Ърланд се улови, че се моли халюцинацията да е истинска и момичето да не е негова дъщеря. Молеше се дъщеря му да е била убита от Сибил Мира, както го бяха подвели да повярва преди много години.

Защото, ако това беше дъщеря му, тя щеше да го презира.

И той би се съгласил с нея.

И беше сигурен, че момичето вече си беше отишло. Нямаше представа колко време бе лежал в безсъзнание, но се съмняваше, че тя би останала наблизо. Вече бе изгубил малкия си призрак. За втори път.

Портскрийнът приключи с проверката.

Открито съответствие.

Бащинството потвърдено.

Докторът свали очилата си, остави ги върху писалището и въздъхна с дълъг, треперещ дъх.

Неговата Месечинка беше жива.

Глава тридесет и осма глава

Крес затаи дъх и се вслуша — вслуша се толкова напрегнато, че чак главата я заболя, но чу само тишината. Левият й крак започваше да се схваща от необичайната поза, в която го беше извила, но тя се боеше да шавне да не би да се удари в нещо и така да издаде на стареца скривалището си.

Крес не беше избягала от хотела. Беше се изкушила, но знаеше, че Джина и другите може още да са наоколо, а ако попаднеше пак на тях, щеше да се върне там, откъдето беше тръгнала. Затова се мушна в третата стая по дългия, тесен коридор и с изненада установи, че вратата беше отключена и в стаята няма никой. Вътре беше наредено точно като в стаята на доктора: легло, килер, писалище, но за нейно огорчение нямаше нетскрийн. Ако не беше толкова отчаяна да намери къде да се скрие, щеше да се разплаче.

Крес се пъхна в килера. Той беше празен, имаше само един прът за окачване на дрехи, а над него един-единствен рафт. Крес употреби всичката си сила, за да се покатери върху този рафт, като с два крака се буташе нагоре по страничните стени на килера и накрая се напъха в тясната ниша. С пръстите на краката си придърпа и затвори вратата. За първи път се радваше, че е толкова мъничка на ръст и си помисли, че ако докторът все пак я откриеше, поне щеше да има предимство, че е на високо. Искаше й се да се бе сетила да си набави някакво оръжие.

Но се надяваше, че оръжие така и нямаше да й потрябва. Допускаше, че щом докторът се събуди, щеше да си помисли, че е избягала в града, щеше да се спусне да я търси и така тя щеше да има достатъчно време на разположение да се върне при нетскрийна и да се свърже с Трън в стария им хотел.

Крес вече часове наред лежеше в килера, чакаше, ослушваше се. Беше неудобно, но й напомняше за дългите часове, в които спеше под леглото на сателита, докато Луната се виждаше в прозорците й. А там винаги се бе чувствала в безопасност и дори сега споменът й донесе странно усещане за сигурност.

Не след дълго взе да се чуди дали не беше убила мъжа. Вината, която лумна в гърдите й, я разгневи. Нямаше за какво да се чувства виновна. Беше се защитавала, а докторът беше чудовище, което се занимаваше с трафик на лунитяни.

Малко след като си помисли тези неща, тя чу тътрене, но толкова тихо, че сигурно беше някоя мишка в стените. След него дойдоха няколко тупвания и стон. Тялото й се схвана отново, беше легнала неудобно върху дясното си рамо и то я болеше.

Крес беше допуснала грешка. Трябваше да избяга, когато бе имала шанс. А можеше да използва времето, докато мъжът е в безсъзнание, да влезе в нетскрийна му. Като се обърнеше назад, виждаше, че бе имала предостатъчно време, но вече беше прекалено късно — той се бе събудил и щеше да я открие и…

Тя стисна очи, докато в тъмнината не заблестяха бели петънца.

Планът й още не беше пропаднал. Още беше възможно докторът да се спусне да я търси навън. Още беше възможно да излезе от сградата.

Тя чакаше.

И чакаше.

Поемаше си дъх и го изпускаше. Пълнеше дробовете си с горещия, душен въздух. При всеки шум, при всяко приглушено стържене, при всяко тромаво потропване сърцето й подскачаше и тя се мъчеше да нарисува във въображението си случващото се в стаята в края на коридора.

Но мъжът така и не излезе от стаята си. Изобщо не тръгна да я дири.

Крес се намръщи в тъмнината. Една капчица пот бавничко се търкулна по носа й.

Когато в килера пропълзя плътен мрак, Крес се улови, че се унася в дрямка въпреки неудобното положение и скованите й мускули. Но бързо се отърси от съня и реши, че се е крила достатъчно дълго време. Старецът не я търсеше. Може пък да беше заспал. Любопитна мисъл, като знаеше колко пари беше броил за нея. Не беше ли редно да е малко по-загрижен?

А може пък наистина да беше искал само кръвта й. Странно съвпадение, като знаеше колко ненадарени деца беше спасила от смъртта господарката Сибил, защото и тя бе видяла нещо ценно в кръвта им.

Крес се помъчи да не позволява на подозренията и параноята да се задълбочават още повече. Каквото и да искаше старецът, тя не можеше да остане завинаги в килера.

Като свали надолу единия си крак, Крес побутна вратата. Тя изскърца силно като удар по барабан и момичето замръзна на място с протегнат крак.

Чакаше. Ослушваше се.

Когато не се случи нищо, тя бутна още малко вратата, примъкна се към ръба на рафта и се спусна на пода, колкото можа по-внимателно.

Дъските по земята простенаха. Момичето отново спря, а сърцето й гърмеше.

Зачака. Ослуша се.

Замаяна и прежадняла, Крес се изниза в коридора. Той беше пуст. Тя се промъкна до съседната врата. И тя стоеше отключена, но стаята приличаше досущ на онази, която тъкмо бе напуснала. Празна и изоставена.

Крес затвори вратата и се придвижи до следващата, а по кожата й полазиха тръпки, всичките й сетива се бяха изострили. В третата стая щорите бяха пуснати, но светлината от коридора падна върху нетскрийна, който висеше в тъмното. Крес едва потисна радостта си. Разтрепери се от очакване и затвори вратата след себе си.

Тогава погледът й кацна на леглото и тя запуши устата си с ръка.

Там лежеше мъж. И спеше, както се досети Крес, докато чакаше сърцето й да спре да се блъска така болезнено в гърдите й. Момичето не се осмели да помръдне, докато не се увери, че гърдите на мъжа се вдигаха и спускаха дълбоко и равномерно. Не беше го събудила.

Тя хвърли бърз поглед към нетскрийна, като претегляше риска.

Можеше да се плъзне обратно в коридора и да продължи да търси. На този етаж бяха останали две неотворени врати… но и двете бяха към стаята на възрастния мъж. А можеше да слезе на долния етаж и там да си опита късмета.

Но всяка крачка по старите дъски на пода можеше да предупреди някого за присъствието й, а и нямаше никаква гаранция, че другите врати стояха отключени и че в някоя от стаите имаше нетскрийн.

Минутите минаваха, а тя стоеше в капана на колебанието си, сложила една ръка върху топката на вратата, а другата — върху устата си. Мъжът лежеше спокойно и не шавна ни веднъж.

Най-сетне тя се насили да направи крачка към нетскрийна. Погледът й стрелкаше отново и отново спящото тяло, за да се увери, че дишането му не се бе променило.

— Нетскрийн, включи се — прошепна тя.

Екранът светна и тя започна да повтаря:

— Нетскрийн, спри звука, нетскрийн, спри звука, нетскри… — Но командата й се оказа ненужна. Щом екранът светна, тя се озова пред картата на Земята, а не пред новините или драма по мрежата. Четири места бяха отбелязани. Ню Бейджин. Париж. Рийо, Франция. Малък оазисен град в северозападния ъгъл на Нилската провинция в Африканския съюз.

Първите три точки породиха у нея усещане за съвпадение, но мозъкът й вече се носеше много напред. След миг тя беше махнала картата и беше извикала връзката за съобщения. Поколеба се. Единственият път, в който беше изпращала съобщение, беше по време на разговора й със Синдер. Тогава беше използвала връзка, която не можеше да се проследи и да се наблюдава. Крес от първа ръка знаеше, че Левана има достъп до мрежата на Земята и до всички съобщения, които земляните погрешно смятаха, че са поверителни.

Но не биваше да мисли за това сега. Какъв интерес би имала кралица Левана от една-единствена връзка, установена между два малки града в Северна Африка? Тя без съмнение беше прекалено заета с плановете си за междугалактическото си господство.

— Нетскрийн — прошепна Крес, — покажи хотелите в Куфра.

Заради неясното й произношение се показаха няколко града с това име. Тя избра онзи, който се намираше най-близо до сегашното й местонахождение, но тогава в страничната лента замигаха дузина хотели, техните реклами и информация за контакт с тях. Крес се намръщи и внимателно прочете всичко. Нито едно от имената не й се стори познато.

— Покажи ги на картата.

На екрана се разгъна снимка на Куфра, заснета от сателит, и след като Крес за миг поогледа с присвити очи кафеникавите улици, дупките в паметта й взеха да се запълват. Тогава тя забеляза двора около единия от хотелите, увеличи снимката и разпозна лимоновото дърво до стената. Осмели се да се усмихне и въведе информацията за контакт с хотела.

— Установи връзка.

След секунди се озова срещу същата служителка в хотела, която с помощта на Джина ги беше регистрирала с Трън. Крес едва не се просна на пода от облекчение.

— Благодаря ви, че се свърза…

— Шшшът! — Крес размаха ръце, за да накара жената да замълчи, и хвърли поглед към мъжа на леглото. Той шавна, но за кратко.

— Извинете — прошепна тя. Жената се приведе по-близо до екрана, за да я чува. — Приятелят ми спи. Трябва да говоря с един от гостите на хотела ви. Казва се Карсуел Тр… Смит. Мисля, че е настанен в осма стая.

Крес остана доволна, когато жената сниши глас:

— Един момент, моля — и тя въведе нещо вън от екрана.

Чу се звън, Крес подскочи, но мъжът продължи да спи. В ъгъла на нетскрийна се появи сигнал.

Момичето примигна. Лин Синдер?

— Съжалявам — обади се администраторката и върна вниманието на Крес върху себе си. — Господин Смит напусна хотела снощи, след като с някои от другите ни гости предизвика смут. — Очите на жената станаха подозрителни и с растящо любопитство тя огледа внимателно тъмната стая. — В действителност, в момента провеждаме разследване, тъй като някои от свидетелите ни вярват, че той е издирван…

Крес прекъсна връзката. Нервите й се гърчеха под кожата, а дробовете й се струваха прекалено малки, за да поемат всичкия въздух, от който се нуждаеха.

Трън беше напуснал хотела. Наложило се бе да бяга и сега Крес не знаеше как да го намери. Издирваха го, щяха да го заловят и тя никога вече нямаше да го види.

Екранът отново иззвъня. Новините за Лин Синдер се бяха удвоили.

Лин Синдер. Ню Бейджин. Париж. Рийо, Франция.

Поредицата започна да се намества.

Слисана, Крес отвори новините. Това бяха същите истории, в които седмици наред се бе ровила на сателита. Критики, предположения, конспиративни теории и много малко факти. Още никой не беше забелязал киборга. Все така нямаше арести и дори капитан Трън не се споменаваше никъде въпреки твърденията на администраторката от хотела.

И тогава вниманието на Крес беше привлечено от едно заглавие. Коленете й се огънаха. Тя разпери пръсти на писалището, за да не падне.

Дмитри Ърланд.

Лунният доктор от екипа учени, които работеха по летумозиса. Докторът, който беше помогнал на Синдер да избяга от затвора. Докторът, който беше вторият най-издирван престъпник на Земята, даже преди Трън.

Крес знаеше, че това е той още преди да е извадила снимката. Ето защо старецът й се бе сторил тъй познат. Беше го виждала и преди.

Но… той нали беше на тяхна страна?

Крес се бе потопила така дълбоко в своите въпроси, че не чу лекото проскърцване на леглото. И тогава една ръка я сграбчи.

Глава тридесет и девета

Крес изцвърча и се обърна. Отсреща я гледаше лице, което беше хем красиво, хем страховито, а очите му блестяха на светлината от нетскрийна.

— Коя си ти?

Инстинктът я караше да се разпищи, но тя го заглуши, задуши шума, докато той се превърна в хленч.

— С-съжалявам, че нахълтах без позволение. Трябваше ми нетскрийн. П-приятелят ми е в опасност и трябваше да му изпратя съобщение и… съжалявам, кълна ви се, нищо не съм откраднала. М-моля ви, недейте вика доктора. Моля ви.

Той, както й се стори, спря да я слуша, а суровият му поглед обгърна стаята. Мъжът пусна ръката й, но остана напрегнат, в отбранителна поза. Риза не носеше, но тялото му беше увито в толкова бинт, че все едно носеше.

— Къде се намираме? Какво стана? — думите му бяха неясни, изречени с трудност. Мъжът изкриви лице, стисна очи, а когато ги отвори отново, като че не можа да съсредоточи погледа си.

Тогава Крес зърна нещо, което беше далеч по-ужасяващо от избледнелите му белези и страшните мускули.

На ръката си мъжът имаше татуировка. Беше тъмно да я прочете, но Крес мигом я позна. Беше виждала много като нея в записи, фотографии, документални филми, направени на бърза ръка. Мъжът беше от Специалната оперативна група. Един от мутантите на кралицата.

Картини на мъже, които забиваха хищнически нокти в гърдите на жертвите си, сключваха челюстите си в оголените им вратове, виеха срещу луната, се занизаха в главата й.

Този път тя не можа да усмири инстинкта си. Крес изпищя.

Мъжът я сграбчи и с огромните си ръце насила затвори устата й. Крес зарида, затрепери. Щеше да умре. Тялото й можеше да му окаже съпротива колкото една вейка.

Мъжът изръмжа и Крес видя острите връхчета на зъбите му.

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност — каза той, а дъхът му изгори лицето й. — Виж в какво ме превърна! Но аз ще те убия, преди да съм станал част от нов експеримент. Разбра ли ме?

Сълзите започнаха да си пробиват път през миглите й. Челюстта я болеше там, където я беше стиснал, но тя се страхуваше повече от онова, което я чакаше, щом я пусне. Дали мъжът си мислеше, че Крес работи за доктора? Възможно ли беше и той да е една от жертвите, продадени на стареца? Той също беше лунитянин, тъй че помежду им имаше много общо. Ако успееше да го убеди, че са съюзници, тогава може би щеше да успее да избяга. Но дали можеше да се разговаря разумно с тези чудовища?

— Разбра ли ме?

Миглите й изпърхаха, а вратата зад мъжа се отвори.

Движенията му бяха бързи и гладки. Главата на Крес се завъртя, когато той я обърна, дръпна я пред себе си и я притисна до гърдите си. Той залитна, като че рязкото движение го беше замаяло, но се закрепи, а в това време в стаята се разля светлина. На вратата се изправи силует — не на стареца, а на страж. На лунен страж.

Очите на Крес се разшириха — беше го познала. Стражът на Сибил. Пилотът на кораба на Сибил, който бе могъл да я спаси, но не го бе сторил.

Войникът изсъска. Ако не беше здравата му хватка, Крес щеше да падне на земята.

Сибил я бе намерила. Сибил беше тук.

Сълзите й потекоха.

Войникът. Стражът. Крес беше в капан. Беше мъртва.

— Само една крачка и ще й счупя врата!

Стражът не отвърна нищо. Крес не беше сигурна, че е чул заплахата. Той беше вдигнал вежди, докато оглеждаше наоколо и както й се стори, я разпозна. Но вместо победоносен, видът му беше просто смаян.

— Какво стана… Скарлет? — Думите почти не се разбираха от ръмженето. — Къде е Скарлет?

— Ама ти не си ли хакерът? — попита стражът, като се взираше в Крес.

Хватката на войника се стегна.

— Имаш пет секунди да ми кажеш къде е Скарлет! В противен случай, момичето е мъртво, а след нея си ти!

— Аз не съм с тях — Крес се задушаваше. — Т-той не дава пет пари за мен.

Стражът вдигна умиротворяващо ръце. Крес се чудеше къде ли е господарката Сибил.

Хватката на войника не отслабна и тогава на Крес й хрумна, че и двамата мъже работеха за лунната кралица. Тогава защо им беше да се заплашват един друг?

— Само се успокой — каза стражът. — Нека повикам Синдер или доктора. Те ще ти обяснят.

— Синдер? — войникът трепна.

— Тя е на кораба. — Погледът му отново се сниши към Крес. — А ти откъде се взе тук?

Момичето преглътна, в главата й звънтеше същият въпрос, който войникът му беше задал. Синдер?

— Какво става тук?

Крес потрепери, щом чу гласа на доктора — по-силен, отколкото при преговорите с Джина. Стъпки. Стражът се дръпна, за да пропусне доктора в тъмната стая, в която все още светлина идваше само от коридора. Крес изпита гордост, когато видя, че е оставила следа по челюстта му.

Но няма що! — голяма полза й беше донесла накрая новооткритата й смелост.

Докторът замръзна и попи сцената с очи.

— О, звезди — измърмори той. — Точно сега ли…

Щом го видя, омразата на Крес пламна с нова сила, но тя си напомни, че това не беше само един зъл старец, който търгуваше с роби лунитяни. Това беше мъжът, който бе помогнал на Синдер да избяга.

Главата й се завъртя.

— Пусни я — каза докторът, като говореше внимателно. — Ние не сме твои врагове. Момичето също не е твой враг. Моля те, остави ме да ти обясня.

Вълка свали ръката си от нея и я прокара по лицето си. Олюля се за миг, но после се закрепи.

— Бил съм тук и преди… — каза тихо той. — Синдер… Африка?

Силно тропане по стълбите в другия край прекъсна обърканите му думи. Последва вик и на Крес й се стори, че чува име и гласът…

— Крес!

Тя извика, забравяйки за ръката, която я стискаше като в менгеме, но пак тя не й позволи да се хвърли напред.

— Капитане!

— КРЕС!

Докторът и стражът се извърнаха, а в това време стъпките се забързаха шумно по коридора. И двамата мъже видяха, когато капитан Трън с превръзка на очите подмина вратата.

— Капитане! Тук съм!

Стъпките спряха, обърнаха се и той се затича обратно, додето пръчката му не се удари в рамката на вратата. Трън замръзна запъхтян, подпрял се с една ръка на касата. От едната страна на лицето му имаше ужасна синина, при все че по-голямата част от нея беше скрита под кърпата.

— Крес? Добре ли си?

Облекчението на Крес не трая дълго.

— Капитане! От лявата ти страна стои лунен страж, а от дясната е докторът, който си прави експерименти с лунитяните. Мен ме държи един от войниците на Левана, тъй че, моля те, внимавай!

Трън отстъпи крачка назад и извади пистолета от панталоните си. Миг-два той повъртя дулото на пистолета във всички посоки, но никой не се хвърли да го напада. С известна изненада Крес осъзна, че хватката на войника се бе разхлабила.

— А… — челото на Трън се сбърчи и той насочи пистолета някъде близо до прозореца. — Ще ми опишеш ли пак всички заплахи, че май пропуснах нещо, а?

— Трън?

Трън насочи пистолета към Вълка и Крес, която беше между тях.

— Кой каза това? Кой си ти? Да не си я наранил? Защото, кълна се, ако й сториш нещо…

Лунният страж се пресегна и отскубна пистолета от ръката му.

— Ей! — Трън се разгневи и вдигна пръчката си, но стражът с лекота парира удара му с ръка, после му взе и пръчката. Трън вдигна юмруци.

— Стига толкова! — кресна докторът. — Никой не е пострадал и никой няма да пострада!

Трън изръмжа и се обърна към него.

— Ти така си мислиш, вълк… доктор… чакай, Крес, кой от всичките е този?

— Аз съм доктор Дмитри Ърланд и съм приятел на Лин Синдер. Сигурно ме знаете като човека, помогнал за бягството й от затвора в Ню Бейджин.

— Хубава история — изсумтя Трън. — Само че мога да ти кажа със сигурност, че аз съм човекът, който помогна на Синдер да избяга от затвора.

— Надали. Мъжът, когото току-що удари, също е съюзник на Синдер, както и войникът вълк, който все още е на силни болкоуспокояващи, сигурно бълнува и ако веднага не легне, ще си отвори шевовете.

— Трън — повтори войникът, без да обръща внимание на предупрежденията на доктора. — Какво става? Къде се намираме? Какво е станало с очите ти?

— Чакай… — Трън наклони глава. — Вълк?

— Да.

Последва дълго, дълго мълчание, докато накрая лицето на Трън се проясни и той се засмя.

— Спатии, Крес, едва не получих инфаркт при думите ти за войника вълк. Защо не ми каза, че това е той?

— Аз… ами…

— Къде е Синдер?

— Не знам — каза Вълка. — А къде е… Струва ми се, че Синдер ми каза нещо за Скарлет? Преди? — Едната ръка на Вълка все още стоеше свободно около врата на Крес. Другата той прокара по лицето си и простена. — Било е само кошмар…?

— Синдер е тук. В безопасност е — обади се докторът.

Трън се засмя широко с най-загадъчната усмивка, която Крес бе виждала след сателита. Тя огледа стаята с ококорени очи, като едва дишаше, докато преценката й за ситуацията не се преобърна кардинално. Стражът на Сибил — последно беше го видяла, устремен да се качи на борда на Рампион. Възможно ли беше да е предал Сибил и да е минал на тяхна страна?

Докторът — беше помогнал на Синдер да избяга от затвора.

Войникът вълк. Едва сега, след като Трън го позна, Крес осъзна, че беше видяла мъжа по време на видеовръзката, когато се свързаха с нея за първи път.

И някъде тук… Синдер.

В безопасност. Намираха се в безопасност.

Трън подаде ръката си и стражът сложи пръчката му в нея.

— Крес, добре ли си? — Той прекоси стаята и се наведе над нея, като че можеше да я инспектира… или да я целуне, но не го направи. — Ранена ли си?

— Не, аз… добре съм. — Думите й се сториха толкова чужди, толкова невъзможни. — Как ме откри?

— Един от хората на Джина ми каза името на това място. Трябваше само да спомена „лудия доктор“ на хората отвън и те веднага разбраха за кого говоря.

Коленете й внезапно омекнаха и тя се улови за ръката му, че да не падне.

— Дошъл си за мен?

Трън засия и заприлича досущ на самоотвержен, безстрашен герой.

— Не се изненадвай толкова. — Той пусна пръчката си, откъсна Крес от Вълка, стисна я силно в прегръдките си и я вдигна във въздуха. — По всичко личи, че на черния пазар вървиш доста скъпо.

Глава четиридесета

Синдер стоеше, прилепила назад косата си с две ръце, а планът на двореца се мержелееше пред нея на нетскрийна. Цял ден се взираше в него, но умът й продължаваше да се върти в кръг.

— Добре. Да речем така, ако… ако с доктора се снабдим с покани и се промъкнем вътре с гостите… а после Хиацинт им отвлече вниманието… или не, ако ти им отвлечеш вниманието, а Хиацинт влезе с персонала… но докторът всички го познават. Може пък с Хиацинт да влезем като гости, а докторът… но тогава как ще… оф! — Синдер отметна глава назад и се вгледа ядно в тавана на кораба с неговите преплетени жици и вентилационни тръби. — Дали пък не усложнявам много нещата? Може би трябва да отида сама.

— Точно така, теб никой няма да те познае — каза Ико и за да подчертае думите си, извади в ъгъла на схемата снимката на Синдер от затвора. Синдер изохка. Тази работа никога нямаше да се получи.

— О! Синдер!

— Какво? — подскочи Синдер.

— Това тъкмо излезе в местните новини. — Ико скри схемата и на нейно място сложи карта на пустинята Сахара. Един журналист говореше зад кадър, а докато двете гледаха, няколко близки градчета бяха оградени с кръгчета, които бяха свързани с черти и стрелки помежду им. Отдолу надписът гласеше: ИЗДИРВАНИЯТ ПРЕСТЪПНИК КАРСУЕЛ ТРЪН Е БИЛ ЗАБЕЛЯЗАН В ЕДНО ОТ ТЪРГОВСКИТЕ ГРАДЧЕТА В САХАРА, НО СЕ Е ИЗПЛЪЗНАЛ. Журналистът продължаваше да ломоти, а на екрана се появи снимката на Трън от затвора, последвана от ярко подчертаните думи: ВЪОРЪЖЕН И ОПАСЕН. СЪОБЩЕТЕ НА ВЛАСТИТЕ НЕЗАБАВНО ВСЯКА ИНФОРМАЦИЯ.

Стомахът на Синдер се сви — първо от угризения, после от страх. Това беше фалшива аларма. Трън… Трън беше мъртъв. Видели са негов двойник и са направили прибързани заключения. Нямаше да е за първи път. Ако се вярваше на медиите, Синдер беше забелязвана неведнъж във всяка страна на Земята, а понякога на много места едновременно.

Но това нямаше значение. Защото, ако хората вярваха, че са видели истинския Трън, тогава щяха да заприиждат насам. Полицията. Армията. Ловци на награди.

Пустинята щеше да се наводни с хора, които ги преследваха, а грамадният Рампион все така си седеше насред малкото оазисно градче и се набиваше на очи.

— Не бива да оставаме тук! — рече тя и нахлузи ботушите си. — Ще отида да извикам останалите. Ико, пусни системата за диагностика. Подготви кораба за ново пътуване в космоса.

И преди Ико да може да й отговори, Синдер скочи от рампата и се затича към хотела. Надяваше се докторът да не се бави с опаковането на нещата си, а Вълка… Дано раните му са оздравели толкова, че да може да се движи. Ърланд беше почнал да му намалява дозите. Дали можеха вече да го събуят, без да му навредят?

Точно когато зави зад ъгъла към хотела, Синдер забеляза една жена, която се бе подпряла върху автомобил — кола вехта, очукана, мръсна, но не достатъчно стара, че да мине за антика. Обратно на колата, жената беше млада и красива, със светлокафява кожа и плитки, боядисани в нюанси на синьото.

Синдер забави крачка и се приготви за бой. Видя, че жената не е от местните, и усети, че у нея има нещо подозрително, но не можа да определи какво. Дали беше ловец на награди? Детектив под прикритие?

Синдер наближи, но лицето на жената остана все така безизразно и отегчено.

Не я разпозна. Това беше добре.

И тогава жената се усмихна и завъртя на пръста си една от копринените си плитки.

— Лин Синдер. За мен е удоволствие. Господарят ми само хубави неща говори за теб.

Синдер спря и отново я изучи внимателно.

— Коя сте вие?

— Казвам се Дарла. Аз съм госпожата на Трън.

— Моля? — примигна Синдер.

— Той ме помоли да остана тук и да наглеждам колата — каза жената. — Тъкмо влезе вътре да става храбрец. Сигурна съм, че много ще се зарадва да научи, че си тук. Той, изглежда, си мисли, че си някъде в космоса.

Синдер погледна към хотела. Когато разбра, че жената няма намерение да извади пистолет или белезници, нито пък да напусне поста си край колата, Синдер бутна вратата. Затича се нагоре по стълбите, а в главата й всичко се въртеше след думите на жената. Това беше някаква шега или капан, или номер. Нямам как тя да… Трън да…

Кракът й с такава сила се стовари върху площадката, че тя се изненада, когато дъските останаха цели. Обърна се надолу по коридора и видя Хиацинт да стои със скръстени ръце пред стаята на Вълка.

— Хиацинт… долу има някаква жена… тя ми каза… тя…

— Виж сама — и мъжът сви рамене и посочи към стаята.

Като се подпираше на стената да не падне, Синдер отиде при него.

Там беше и доктор Ърланд, а на челюстта му се виждаше бая голяма синина.

Вълка беше буден.

И… звезди на небосвода!

Целият беше мръсен. Дрехите му бяха съдрани, прашни, а косата му стърчеше рунтава точно като в деня, в който го срещна в затворническата килия. На лицето му имаше синина, наболата брада вече превземаше лицето му, а на очите си носеше, представете си само, червена кърпа. Но се усмихваше, а ръката му се увиваше около кръста на дребничко момиче, блондинка, и нямаше никаква грешка, че е той.

Няколко секунди минаха, додето Синдер си върне гласа, пък и трябваше да се подпре на рамката на вратата, за да не падне.

— Трън?

Главата му се обърна рязко.

— Синдер?

— К-какво… как? Къде беше? Какво става? Защо си сложил тази идиотска кърпа?

Трън се засмя. Взе дървената пръчка, запрепъва се напред, размахвайки слепешката другата си ръка, додето тя кацна на рамото на Синдер. И тогава той я притисна до гърдите си, та чак я задуши в обятията си.

— И ти ми липсваше.

— Ах, ти, тъпчо такъв! — изсъска тя, прегръщайки го. — Мислехме те за умрял!

— О, моля те. Един падащ сателит не стига да ме затрие. Макар че, да си призная, май Крес спаси и двама ни този път.

Синдер го отблъсна от себе си.

— Какво ти има на очите?

— Ослепях. Дълга история.

Езикът й се оплете предвид многото въпроси, които напираха да излязат навън, докато накрая се спря на следното:

— Кога намери време да си вземеш и метреса?

— Не говори така за Крес — усмивката на Трън се разколеба.

— Какво?

— О… чакай! Ти говориш за Дарла. Спечелих я на карти.

Синдер се облещи.

— Помислих си, че ще е хубав подарък за Ико.

— Ти… какво?

— За новото й тяло?

— Аха.

— Дарла е дроид компаньонка.

Бавно и постепенно Синдер проумя. Компаньонка. Дроид. Това обясняваше съвършената симетрия у жената, както и неправдоподобно гъстите й мигли. А също и начинът, по който присъствието й сякаш отсъстваше — просто от нея не идваше никакво биоелектричество.

— Синдер, да ти призная честно, ако човек те слуша, ще си каже, че аз съм някакъв безнадежден флиртаджия. — Трън застана на пети и посочи русото момиче. — Между другото, помниш ли Крес?

Момичето се усмихна притеснено. Чак тогава Синдер я позна, само че сега бузите й бяха изгорели от слънцето и се лющеха, а косата й беше подрязана късо и неравно.

— Здравей — каза Синдер, а момичето бързо се шмугна зад Трън и нервно огледа всички в стаята.

— А, Вълк, ти си буден. — Синдер се покашля. — Това е… Аз… такова, чуйте. Трън, забелязали са те в градче недалеч оттук. Вече се организират групи за издирването ни. Целият район ще се напълни с народ, тръгнал да ни търси. — Тя се извърна към доктора. — Трябва да изчезваме. Незабавно.

— Синдер?

Тя се изправи на нокти. Гласът на Вълка беше дрезгав, отчаян. Синдер се осмели да срещне погледа му. Челото му лъщеше от пот, зениците му се бяха разширили.

— Сънувах, че ми казваш… каза ми, че Скарлет…

Синдер преглътна. Искаше й се да може да избегне неизбежното.

— Вълк…

Той пребледня — беше видял отговора й, преди да проговори.

— Не беше сън — измърмори тя. — Отвлякоха я.

— Стой, какво? — Трън наклони глава. — Какво е станало?

— Чародейката ни нападна и отвлече Скарлет.

Трън изруга. Вълка се тръшна на стената с празно изражение. В стаята се прокрадна тишина, додето Синдер не се насили да се поизправи, да бъде оптимист, да подхрани надеждата.

— Според нас са я отвели на Луна — каза тя — и на мен ми хрумна… една идея. Как да се доберем до Луна, без да ни забележат, как да намерим Скарлет и да я спасим. И сега, когато се събрахме всички заедно, аз вярвам, че ще се получи. Само трябва да ми се доверите. Но сега повече не можем да останем тук. Трябва да се махаме.

— Тя е мъртва — прошепна Вълка. — Аз излъгах надеждите й.

— Вълк. Скарлет не е мъртва. Няма как да знаеш.

— Нито пък ти. — Той се преви и захлупи лице в ръцете си. Раменете му се разтърсиха и всичко от предишния път се повтори. Енергията му потъмня, сгъсти се наоколо му. А той изглеждаше празен, изгубен.

Синдер пристъпи една крачка към него.

— Скарлет не е мъртва. Пазят я за… за примамка. Да им даде сведения. Не биха я убили ей така. Така че имаме още време, има време да…

Гневът му лумна като взрив: в един миг — нищо. В следващия — искра и неочаквано той пламтеше, вилнееше, гореше до бяло.

Сграбчи Синдер, обърна я и я прикова за стената с такава сила, че нетскрийнът се разклати и за малко не се сгромоляса на пода. Останала без дъх, Синдер стисна здраво с ръцете си китките на Вълка, докато той я държеше за гърлото, а краката й висяха над земята. Предупрежденията върху дисплея на ретината й тозчас се появиха — повишени пулс, адреналин, температура, неравно дишане и…

— Мислиш си, че знаеш какво искам? — изръмжа той. — Мислиш си, че искам да я държат жива? Нямаш представа какво ще й причинят, но аз знам! — Само след миг яростта се смекчи, заровена под ужаса и мъката. — Скарлет…

Вълка пусна Синдер, тя падна на земята и взе да разтрива врата си. Сред хаоса от мисли тя чу, че Вълка се обърна и избяга. Стъпките му изтрополиха по пода, надолу по коридора към стаята на доктор Ърланд. Когато спряха, последва кратка тишина, която изпълни целия хотел. После дойде виенето. Ужасно, мъчително, окаяно виене, което прониза костите на Синдер и обърна стомаха й.

— Отлично — провлачено се обади доктор Ърланд. — Радвам се да видя, че този път бяхте много по-подготвена.

Като съскаше от болка, Синдер се опря на стената, надигна се на крака и обгърна с поглед приятелите си, съюзниците си. Крес още се криеше зад Трън, а очите й се бяха разширили от ужас. Хиацинт си играеше с дръжката на ножа. Сивата коса на доктора беше чорлава, очилата му бяха кацнали на ръба на носа му и целият му вид издаваше, че никак, ама никак не е впечатлен.

— Вие вървете — каза тя. Гърлото я стегна. — Натоварете кораба. Вижте дали Ико е готова за отлитане.

Нов пронизителен, скръбен вой разтърси хотела. Синдер някак успя да се закрепи.

— Аз ще доведа Вълка.

Глава четиридесет и първа

Крес тръгна след стража надолу по хотелските стълби. Зад нея вървеше Трън и с една ръка я държеше за рамото, а с другата стискаше пръчката си. Момичето го предупреди за последното стъпало и зави надолу по мрачния коридор. Най-отзад беше доктор Ърланд, който вече напрегнато хриптеше, мъкнейки надолу по стълбите безценната си лаборатория.

На Крес й беше трудно да се съсредоточи. Дори не знаеше къде са тръгнали. Корабът, така ли каза Синдер? В онзи миг Крес се беше уплашила от силата на лунния войник. Воят му още кънтеше в ушите й.

Стражът отвори вратата на хотела и всички вкупом заслизаха към неравния, покрит с пясък път. Две стъпала по-надолу мъжът се вцепени и протегна ръце, за да улови Крес, Трън и доктора, които се блъснаха в него.

Крес изскимтя, сви се до Трън и огледа пътя.

Група мъже и жени, облечени в официалните униформи на армията на Републиката, ги бяха обградили с вдигнати пушки. Те изпълваха улиците и пространствата между сградите, надничаха от покривите и иззад ръждясали кораби.

— Крес? — прошепна Трън, а от напрежението душният въздух сякаш взе да припуква.

— Военни — измърмори тя. — Много са. — Погледът й кацна върху едно момиче със синя коса и на мига в гърдите й се надигна неприязън. — А тя какво прави тук?

— Моля? Кой?

— Онази… онова момиче от предишния град.

— Това е Дарла. Дроидът компаньонка? — Трън наклони главата си. — Ама защо и ти, и Синдер толкова се разстроихте от нея?

Очите на Крес се разшириха. Тя била дроид?

Притиснато между двама войници, момичето ги наблюдаваше равнодушно, а ръцете му висяха отпуснати до тялото.

— Съжалявам, господарю — рече тя и гласът й се разнесе в тишината. — Щях да ви предупредя, но това би било незаконно, а програмата ми не позволява да нарушавам човешките закони.

— Да, това ще е първото нещо, което ще поправим — каза Трън, а после прошепна на Крес: — Трябваше да намеря дупка в закона, за да я накарам да ми помогне да открадна колата.

Някакъв глас прогърмя и на Крес й трябваше само миг да открие мъжа, който държеше до устата си порт и усилвател.

— Арестувани сте за укриването и подпомагането на издирвани бегълци. Легнете по очи и сложете ръце на тила и никой няма да пострада.

Крес се разтрепери и изчака да види какво ще направи стражът. Пистолетът, който беше взел от Трън, още стоеше затъкнат в колана му, но ръцете му бяха заети с нещата на доктора.

— Обградени сте — продължи мъжът, когато никой не помръдна. — Няма къде да избягате. Легнете по очи. Веднага.

Пръв стражът коленичи, остави торбата с медикаментите и необичайната машина, после легна в праха.

Крес преглътна и като последва примера му, отпусна се и тя на твърдата земя. Трън се сниши до нея.

— Звезди небесни! — чу тя докторът да пъшка. Като си мърмореше, той легна до тях на земята. — Вече съм стар за това.

На Крес й беше горещо, острите камъчета бодяха корема й, но тя сложи ръцете си на главата.

Офицерът почака всички да легнат на земята, после пак заговори:

— Лин Синдер. Обградена сте. Излезте незабавно през предния вход с вдигнати ръце и никой няма да пострада.

Докато гласът на мъжа стихваше, Синдер пусна низ от най-находчивите ругатни, които успя да измисли. Тя остави Вълка в коридора, където го бе увещавала, че нервният му срив в този момент няма с нищо да помогне на Скарлет, но той така и бе останал глух за всичко. Само седеше свит, сврял глава между коленете си, без да продума.

Синдер се мушна в хотелската стая на доктора, бавно се приближи към еднокрилия прозорец и леко разтвори щорите. На отсрещния покрив през тясната уличка имаше двама въоръжени офицери, които бяха насочили пушките си право в нея. Синдер пусна щорите, пак изруга и се залепи за стената.

Пред погледа й се появи съобщение от Ико. Тя го отвори със страх заради онова, което очакваше да прочете.

— Така ли мислиш? — измърмори Синдер. Тя затвори очи и драсна набързо отговора — думите се завъртаха пред клепачите й, щом си ги помислеше.

Синдер въздъхна бавно и отвори очи. Как да измъкне от лапите на всички тези войници хибриден вълк по средата на кризата му, слепец и възрастен мъж, без никой да бъде застрелян? Съмняваше се, че може да разчита на кой знае каква помощ от момичето. Крес не й направи впечатление на дръзко същество, склонно да рискува, а и Синдер се съмняваше, че има опит в измъкването от подобни ситуации.

Можеше да изостави приятелите си и сама да се спаси. Можеше да се опита да осъществи контрол над Вълка и да го използва като оръжие, но дори той нямаше да се справи с толкова много войници наведнъж, а и те нямаше да се поколебаят да го убият. Можеше да опита обаянието си върху войниците, така че да ги пуснат, но тогава трябваше да изостави Вълка, ако той откажеше да тръгне по своя воля.

Отвън офицерът повтаряше отново и отново заповедта като робот.

Синдер изправи раменете си и се върна в коридора при Вълка.

— Вълк — каза тя и се надвеси над него. Зелените му очи изглеждаха угаснали.

— Вълк, моля те. Трябва да се доберем до кораба, а навън е пълно с войници с пушки. Хайде… Скарлет как би поискала да постъпиш?

Пръстите му се свиха, ноктите му се забиха в бедрата. Но той не каза нищо, не понечи да стане. Гласът на офицера отново изгърмя. Арестувани сте. Излезте с вдигнати ръце. Обградени сте.

— Добре. Не ми оставяш друг избор. — Синдер се изправи, насили раменете си да се отпуснат. Светът край нея се смени. Тя се отърси от паниката и отчаянието и се протегна към енергията, която пращеше край Вълка.

Само че този път тя не пращеше. Не и по обичайния начин.

Този път сякаш контролираше труп.

Двамата застанаха на вратата един до друг.

Поне шестдесет автомата бяха насочени към тях, но без съмнение зад сградите и автомобилите се криеха още, които не се виждаха. Хиацинт, Трън, доктор Ърланд и Крес лежаха на земята. Две улици ги деляха от кораба.

Синдер продължаваше да налива лъжи във Вълка като лекарство със система. Скарлет ще се оправи. Ще я намерим. Ще я спасим. Но първо трябва да се измъкнем от тази бъркотия. Трябва да се доберем до кораба.

С ъгълчето на окото си видя, че пръстите му потрепват, но не разбра дали беше, защото признаваше, че все още имаше надежда, или защото й бе ядосан, че го превръща в кукла на конци — точно както чародеят го бе превърнал в чудовище.

Застанала на стъпалото на хотела, с шестдесет автомата, насочени към нея, Синдер осъзна, че тя не беше по-добра от онзи чародей. Това беше истинска война и тя се намираше в самото й сърце.

Ако се наложеше да направи жертва, тя щеше да я направи.

В какво я превръщаше тази й решимост? В истински престъпник? В истинска заплаха?

В истинска лунитянка?

— Сложете ръцете си на главата и се отдалечете от сградата. Не правете резки движения. Имаме разрешение да стреляме, ако се наложи.

Синдер застави Вълка да стои до нея. Двамата вървяха в синхрон. Прашният въздух ги обгърна като облак и полепна по кожата й. В главата й се настани тъпа болка, но вече хич не й беше толкова трудно да контролира Вълка както преди. В действителност, беше толкова лесно, че чак й се повдигаше. Той дори не се опита да й се противопостави.

— Време беше — измърмори Трън, когато мина край тях.

— Синдер, спасявай се! — изсъска Ърланд.

Тя му отвърна, като се стараеше да не мърда устните си:

— Можете ли да използвате обаянието си срещу тях?

— Спрете там!

Тя се подчини.

— На колене! Веднага! Дръжте горе ръцете!

— Само неколцина — каза докторът. — Може би заедно…

Синдер поклати глава.

— Държа Вълка. Освен него… ще успея да се справя с един землянин. Или с двама.

Тя стисна зъби. Въпреки подканите на доктора тя не можеше да спаси само себе си. Не бяха единствено предаността и приятелството, които караха всяка фибра на тялото й да се бунтува срещу мисълта, че може да ги изостави. Тя знаеше, че без тях от нея нямаше никаква полза. Синдер се нуждаеше от приятелите си, за да спре сватбата и да избави Каи. Нуждаеше се от тях, за да се добере до Луна. Нуждаеше се от помощта им, за да спаси света.

— Хиацинт? Можеш ли да контролираш един-двама?

— Да бе. — Синдер почти го чу как завърта очите си. — Единственият ни изход е да се бием.

— В такъв случай — изсумтя Трън, — някой да ми е виждал пистолета?

— У мен е — рече Хиацинт.

— Ще ми го дадеш ли?

— Не.

— Заповядвам ви да спрете да говорите! — изрева мъжът. — Видя ли пак някой да мърда устни, веднага ще получи един куршум в главата, ясно ли ви е? Лягайте долу!

Синдер нарочно изгледа кръвнишки мъжа и направи крачка напред. Подобно на домино, което някой е бутнал, тя чу как шестдесет предпазителя бяха свалени край нея. Крес захленчи. Трън опипом намери ръката й и я стисна.

— Имам шест упойващи стрелички — каза Синдер. — Да се надяваме, че ще стигнат.

— Няма — измърмори Хиацинт.

— Това е последно предупреждение…

Синдер вдигна брадичка и закова неподвижно погледа си върху мъжа. До нея Вълка се сниши и зае бойна поза, пръстите му се свиха, готови. И всичко това под въздействието на Синдер. За първи път тя усети острието на нова емоция у него. Омраза, помисли тя. Към нея.

Синдер пренебрегна чувството.

— Това е първото ви предупреждение — викна тя.

Като държеше Вълка в готовност, Синдер си избра една жена от войниците, която стоеше на предна линия, и изскубна волята й. Младата жена се завъртя и насочи пистолета си към мъжа, който явно стоеше начело. Очите й се разшириха от ужас, когато видя собствените си непокорни ръце.

Още шестима войници около жената смениха целта и се прицелиха в другарите си, а Синдер разбра, че са под властта на доктор Ърланд. И това беше всичко, което имаха. Можеха да разчитат на седем от земните войници. Пистолетът на Хиацинт. Яростта на Вълка.

Щеше да настане поголовна сеч.

— Отстъпете и ни оставете да минем — каза Синдер. — И никой няма да пострада.

Мъжът се съсредоточи върху й, като нарочно спря да гледа към жената, която го държеше на мушка.

— Не можете да спечелите.

— Не съм казала, че можем — отвърна Синдер. — Но докато се опитваме, можем да причиним куп поразии.

Тя отвори върха на пръста си, зареди една стреличка от касетката в дланта си и тогава я връхлетя вълна на световъртеж. Силата й отслабваше. Не можеше да продължава да държи Вълка. Ако изпуснеше контрола си и той отново полудееше… тя не знаеше какво би сторил. Дали щеше да го обхване летаргия, дали щеше да се развилнее, или да обърне гнева си срещу нея и приятелите им?

До нея Вълка изръмжа.

— Всъщност, можем да спечелим — обади се някакъв женски глас.

Синдер се изопна. Във въздуха се долавяше пулсиране. Вълна от несигурност. Мъжът с портскрийна се обърна, а в това време иззад сградите започнаха да се подават силуети, които се промъкваха по тесните улички, материализираха се по прозорците и вратите.

Мъже и жени, млади и стари. Облечени в своите дрипави джинси, широки памучни тениски, с шалове на главите и памучни шапки, с обувки за тенис и ботуши.

Синдер преглътна, разпознавайки почти всички до един от времето на краткия им престой във Фарафра. Това бяха хората, които й носеха храна. Хората, които й помогнаха да боядиса кораба. Хората, които си бяха изрисували киборги по телата.

Сърцето й за миг се надигна, а после падна в петите й. Тази работа нямаше да свърши добре.

— Става въпрос за международната сигурност — обади се мъжът. — Върнете се по домовете си. Всеки, който се опълчи на заповедта, ще бъде подведен под съдебна отговорност за нарушение на законите на Земния съюз.

— Подведете ни под отговорност. Но първо ги оставете да си тръгнат.

Синдер примижа срещу ослепителното слънце, търсейки откъде дойде гласът. Тя зърна жената от аптеката. Лунитянката, чийто син бе отнел живота си, за да не стане страж на Левана.

Някои от войниците оставиха Синдер и завъртяха оръжията си към тълпата, но мъжът с високоговорителя вдигна ръка.

— Тези хора са издирвани престъпници! Не желаем да използваме смъртоносна сила за задържането им, но ще го направим, ако се наложи. Приканвам ви да отстъпите и да се завърнете по домовете си.

След заплахата му последва затишие, но по лицата на онези от жителите на града, които Синдер виждаше, не се четеше уплаха. Само решимост.

— Тези хора са наши приятели — обади се съдържателката на аптеката. — Те дойдоха при нас да потърсят убежище и ние няма да ви оставим да ги отведете.

Но какво си мислеха тези хора? Какво можеха да сторят? Въпреки че превъзхождаха числено войниците, те бяха невъоръжени, необучени. Ако застанеха на пътя на военните, щяха да ги избият до крак.

— Не ми оставяте друг избор — каза мъжът, а пръстите му се затегнаха около портскрийна. Една капка пот се плъзна отстрани на лицето му.

Нова злъч се изля в гласа на жената от аптеката:

— Вие нямате представа какво означава да нямаш избор.

И пръстите й се свиха — почти неуловим жест, но ефектът от него премина като взривна вълна през множеството. Синдер се отдръпна. Огледа се наоколо и видя, че мнозина от хората неочаквано добиха напрегнат вид, челата им се набраздиха, крайниците им се разтрепериха. И навсякъде край тях войниците взеха да се движат. Точно като колегите им, които Синдер и докторът контролираха, те пренасочиха дулата си, додето и последният войник не се прицелваше в съседа си, а към главата на всеки войник имаше насочен пистолет.

Смаяните им погледи първо изразяваха нежелание да повярват, а сетне се напълниха с ужас.

Само водачът им остана да стои в средата, зяпнал изумено собствената си войска.

— Ето това означава да нямаш избор — поде жената — и собственото ти тяло да се използва срещу теб. Да знаеш, че мозъкът ти е станал предател. Дойдохме на Земята, за да избягаме от тези неща, но всички сме изгубени, ако Левана постигне своето. Вижте, аз не знам дали това младо момиче ще може да спре кралицата, но то е единственото, на което си струва да се вярва в този час, затова ние това и ще сторим — ще му повярваме.

Ненадейно Синдер извика и болка взриви черепа й. Контролът й върху Вълка и жената от армията се скъса. Коленете й се огънаха, но една ръка неочаквано я хвана през кръста и я задържа.

Като се задъхваше от психическото напрежение, тя погледна нагоре към лицето на Вълка. Очите му пак бяха станали яркозелени. Нормални.

— Вълк…

Вълка откъсна погледа си от нея — някакъв пистолет беше изтракал. Синдер подскочи. Жената, която беше под властта й, оглеждаше със зинала уста бойните си другари и трепереше. Не знаеше накъде да погледне. Не знаеше какво да направи. Тя уплашено вдигна ръце и се предаде.

Почервенял от гняв, мъжът с портскрийна свали усилвателя. Погледна Синдер в лицето — очите му бяха пълни с омраза. Той хвърли портскрийна си на земята.

Трън завъртя главата си ту на едната, ту на другата страна.

— Хм, ще може ли някой да ми обясни…

— После — каза Синдер и се отпусна върху Вълка. — Ставайте. Време е да тръгваме.

— По този въпрос няма да споря — съгласи се Трън и заедно с другите се изправи на крака. — Някой от вас няма ли да може да ми вземе и дроида? През какво ли не минах, за да я спечеля, а…

— Трън!

Те се запровираха през множеството, а Синдер се усещаше замаяна, чувстваше се слаба. Сякаш вървяха през лабиринт от каменни скулптури — каменни скулптури, които държаха големи пушки и ги следяха с очи, додето вътре в себе си се гърчеха от ярост и недоверие. Синдер се помъчи да срещне погледите на хората от града, но мнозина от тях бяха стиснали здраво очи и се тресяха, поддържайки концентрацията си. Те нямаше да могат вечно да държат войниците.

Само явните земляни срещнаха погледа й и кимнаха с уплашени, мимолетни усмивки. Те не се страхуваха от своите лунни съседи, помисли си Синдер, а от онова, което би се случило, ако Левана завладееше Земята. От онова, което би се случило, ако лунитяните управляваха всичко. От онова, което би се случило, ако Синдер се провалеше.

Хиацинт грабна дроида за китката и я повлече с тях.

— Онази жена беше права — рече Вълка, когато се отдалечиха от тълпата и Рампион — тяхната свобода — се надигна от улицата пред тях. — Няма нищо по-лошо от това собственото ти тяло да се използва срещу теб.

Синдер се препъна, но Вълка я улови, подкрепя я още няколко крачки, додето тя отново стъпи здраво на краката си.

— Съжалявам, Вълк. Но трябваше да го направя. Не можех да те оставя там.

— Знам. Разбирам. — Той протегна ръка и взе едната торба от ръката на доктора, за да го облекчи, докато бързаха напред към кораба. — Но това не променя факта, че нито един човек не бива да притежава такава сила.

Глава четиридесет и втора

Лунното момче едва ли имаше повече от осем години, но удадеше ли й се шанс, Скарлет знаеше със сигурност, че би му извила вратлето като на пиле. Това беше най-ужасното дете, което някога се беше раждало. Тя все си мислеше, че ако всичките деца на лунитяните бяха като това, цялото им общество е обречено на гибел и най-добре беше Синдер да ги остави сами да се избият един друг.

Скарлет не знаеше как точно се бе оказала собственост на достопочтения Анотел, съпругата му и малкото чудовище, което бяха отгледали. Може би семейството беше протежирано от короната, а може и да я бяха купили, както на Земята семействата си купуваха нов андроид. Но каквато и да беше истината, вече седем дни Скарлет беше новата играчка. Новият домашен любимец. Новото опитно зайче.

Защото, на осем години младият господар Чарлсън се учеше да контролира лунната си дарба. Явно беше страшно забавно да се упражняваш върху землянин, а господарят Чарлсън имаше отблъскващо чувство за хумор.

Нашийникът на врата на Скарлет беше вързан с верига за една халка на пода. Държаха я в нещо, което според нея беше стаята за игра на момчето. Едната стена беше заета от огромен нетскрийн, а в ъглите, далеч от Скарлет, бяха захвърлени безброй машини за създаване на виртуални реалности и спортни машини.

Часовете за упражнения на момчето бяха агония. Откакто Скарлет беше дошла в къщата на Анотел, дългокраки паяци бяха пълзели нагоре по носа й. Змии, дълги колкото ръцете й, бяха влезли с гърчене през пъпа й, за да увият телата си около гръбначния й стълб. Стоножки бяха се заровили в ушните й канали, бяха обходили вътрешността на черепа й, а после бяха излезли на езика й.

Скарлет пищя. Мята се. В усилието си да се отърве от нарушителите, тя раздра с нокти стомаха си и духа носа си, докато от него не потече кръв.

А през цялото време господарят Чарлсън се бе смял, смял, смял.

Естествено, всичко ставаше в главата й. Скарлет го знаеше. Знаеше го, когато си блъскаше силно главата в пода в опит да изтръска паяците и стоножките. Но какво от това? Тялото й беше убедено, умът й беше убеден. Разумът й беше надвит.

Скарлет мразеше малкото момче. Мразеше го.

Мразеше също и това, че започваше да се страхува от него.

— Чарлсън.

На вратата се появи майка му и временно избави Скарлет от най-новата му страст — слепи къртици с тлъсти телеса и огромни нокти като на влечуги. Една допреди миг глозгаше пръстите на краката й, а ноктите й деряха ходилото на Скарлет.

Илюзията и болката изчезнаха, но ужасът остана. Гърлото й беше раздрано. По лицето й имаше сол от сълзите. Скарлет се завъртя на една страна и се разрида по средата на стаята за игри от благодарност, че момчето не можеше да я манипулира, докато се занимаваше с други неща.

Тя не обърна внимание на разговора, додето не чу, че Чарлсън взе да крещи, и тогава отвори с мъка подутите си очи. Момчето бе изпаднало в ярост. Майка му го утешаваше, мъчеше се да го усмири. Обеща му нещо. Чарлсън обаче не остана доволен. След малко излезе гневно от стаята и Скарлет чу някаква врата да се затръшва.

Тя въздъхна с треперещо облекчение. Мускулите й се отпуснаха така, както никога не можеха да се отпуснат, когато малкото чудовище беше наблизо.

С треперещи ръце Скарлет отметна червената качулка и сплетените къдрици от лицето си. Майката на момчето й хвърли такъв смразяващ поглед, като че Скарлет бе гнусна къртица, пълчища противни червеи върху лъснатия от чистота кухненски плот.

Без да каже и дума, жената се извърна и излезе от стаята.

Не след дълго вратата се изпълни от нова сянка — красив мъж, облечен в сако с дълги черни ръкави.

Чародей.

Скарлет почти се зарадва да го види.

— Залових момичето в битката срещу Лин Синдер. Това е една от нейните съучастнички.

— Битката, в която не успя нито да отстраниш киборга, нито да я заловиш, така ли?

Ноздрите на Сибил се разшириха, докато крачеше между Скарлет и пищно гравирания мраморен трон. Чародейката беше облечена с ново, чисто сако и вървеше с тромава скованост, която несъмнено се дължеше на прострелната рана.

— Съвсем точно, кралице моя.

— Така си и помислих. Продължавай.

Сибил сключи ръцете на гърба си и кокалчетата й побеляха.

— За беда, нашите софтуерни инженери не успяха да проследят Рампион нито чрез капсулата, нито чрез чипа, който конфискувах. Поради тази причина основната цел на разпита ще бъде да установим с каква информация разполага нашата затворничка, информация, която да ни послужи в текущото издирване на киборга.

Кралицата кимна.

Коленичила в центъра на тронната зала от камък и стъкло, Скарлет имаше идеален изглед към Левана и при все че част от нея искаше да извърне поглед встрани, това беше трудна работа. Лунната кралица беше толкова красива, колкото се говореше, че даже и повече. Скарлет си мислеше, че в едно отминало време мъжете са водели войни, за да притежават жена с такава красота.

А днес император Каито щеше да се ожени насила за нея, за да предотврати войната.

Изгладняла, не на себе си, с изтощено съзнание, Скарлет почти се разсмя на иронията. И едва успя да преглътне смеха си. Кралицата забеляза извиването на устните й и се намръщи. Пулсът на Скарлет се забърза и тя хвърли поглед из тронната зала. Бяха я заставили да коленичи, но иначе не беше ни вързана, ни окована. Самата кралица беше тук, плюс шепа стражи и общо десет чародеи: Сибил Мира, трима в червено и шестима в черно, тъй че те едва ли много се тревожеха, че ще се опита да избяга.

На всичкото отгоре в креслата, облицовани в кадифе, които стояха разположени от двете страни на трона, седяха поне петдесетина… Скарлет май не можеше да каже какви бяха тези хора. Съдии? Лунни журналисти? Аристократи?

Знаеше само, че изглеждаха нелепо. Дрехите им блещукаха, рееха се, светеха. Лицата им бяха изрисувани така, че да приличат на слънчеви системи, призми, където светлината се пречупваше в дъги, диви животни. Косите им бяха ярко оцветени, накъдрени и на кичури, превъзмогвайки гравитацията, за да създадат обемисти, претрупани форми. Някои от перуките дори бяха приютили песнопойни птички в кафези, които стояха странно притихнали.

При тази мисъл на Скарлет й хрумна, че всичко, което вижда, ще да е от обаянието. Доколкото на нея й беше известно, тези лунитяни можеха да носят и чували от зебло.

Сибил Мира тропна с пети по твърдия под и привлече вниманието на Скарлет към себе си.

— От колко време преди задържането помагаш на Лин Синдер в бунта й?

Тя погледна чародейката. В продължение на дни бе крещяла и сега гърлото й беше раздрано. Реши да си мълчи. Погледът й се премести върху кралицата.

— Отговаряй! — каза Сибил и от гласа й личеше, че губи търпение.

Но Скарлет не искаше да мълчи. Беше ясно, че ще я убият. Не беше толкова наивна, че да не види как смъртта настъпваше към нея от всички страни. Та нали по пода на тронната зала имаше кървави петна, които стигаха чак до другата стена срещу трона на кралицата. А на мястото на стената зееше отворен огромен прозорец и от него навън се подаваше перваз, който не водеше никъде.

А те се намираха доста нависоко — поне три или четири етажа. Скарлет нямаше представа какво имаше отвъд перваза, но си помисли, че оттам лесно можеха да изхвърлят телата.

— По-добре отговори на въпроса — Сибил я беше сграбчила за брадичката.

Скарлет стисна зъби. Да, тя щеше да им отговори. Че кога друг път щеше да има такава публика?

Когато Сибил я пусна, тя отново погледна към кралицата.

— Тръгнах със Синдер в нощта, когато вашите специални войници нападнаха Земята — каза тя с дрезгав, но силен глас. — Същата нощ, в която убихте и баба ми.

Кралица Левана не реагира.

— Вие сигурно не знаете коя беше баба ми. Коя съм аз.

— Това има ли отношение към делото? — попита Сибил раздразнено, задето Скарлет беше повела разпита в друга посока.

— О, да, има, и то значително.

Левана отегчено си подпря лицето върху юмрука си.

— Баба ми се казваше Мишел Беноа.

Никаква реакция.

— Двадесет и осем години тя била пилот в европейската армия. Веднъж пилотирала мисия за дипломатически разговори тук на Луна и затова получила медал.

Леко присвиване на очите.

— Години след това един мъж, с когото се запознала на Луна, се появил на прага й с много интересен пакет. Малко момиче… почти мъртво, но не съвсем.

Свиване на устните.

— Години наред баба ми укривала момичето, грижела се, за да оцелее, и накрая плати с живота си за това. В същата нощ аз взех страната на Лин Синдер. В същата нощ аз взех страната на истинската кралица на…

Езикът й замръзна, челюстта и гърлото й се покриха с лед.

Но устните й успяха да се огънат в доволна усмивка. Беше казала повече, отколкото смяташе, че Левана ще й позволи, а яростта в очите на кралицата си заслужаваше усилието.

Свидетелите леко зашумоляха, но никой не се осмели да се обади, докато всички се споглеждаха смутени в залата.

Сибил Мира беше пребледняла. Тя премести погледа си от Скарлет към кралицата.

— Прощавайте за този изблик на затворничката, кралице моя. Бихте ли желали да продължа разпита насаме?

— Няма да е необходимо. — Гласът на кралица Левана беше мелодичен и спокоен, сякаш думите на Скарлет ни най-малко не я бяха разтревожили, но Скарлет знаеше, че това е уловка. Бе видяла как в очите на кралицата блесна убийствена искра. — Моля те, продължи с въпросите, Сибил. Но тъй като тази вечер трябва да отпътуваме за Земята, а никак не ми се иска да отлагам заминаването, може би на пленничката ще й се отрази добре малко стимулиране, за да не се отклонява от въпросите, които ни интересуват.

— Съгласна съм с вас, Ваше Величество. — Сибил кимна към един от стражите до вратата. След малко в тронната зала беше докарана платформа на колела и публиката се оживи.

Скарлет преглътна.

Върху платформата имаше огромен дръвник от абаносово дърво, сложно изваян с множество хора, проснати пред мъж в дълга, развята мантия, който носеше вместо корона полумесец. Отгоре на дръвника, сред стотиците разграфени полета, стоеше сребърна секира.

Двама стражи вдигнаха грубо Скарлет на крака и я завлякоха на платформата. Скарлет въздъхна бавно, изправи брадичка и се помъчи да заглуши надигащия се страх.

— Кажи ми — поде Сибил, като мина зад нея, — къде се намира Лин Синдер в момента?

— Не знам — Скарлет гледаше кралицата право в очите.

След миг собствената й ръка я предаде, протегна се напред и обви сребърната дръжка. Гърлото й се стегна.

— Къде е Лин Синдер?

— Не. Знам. — Процеди Скарлет през зъби.

Ръката й отскубна острието от абаноса.

— Все трябва да сте обсъждали къде ще кацнете в критичен момент. Някъде на сигурно място, където да се скриете, ако това се наложи. Кажи ми. Поразсъждавай малко, щом трябва. Къде би отишла Синдер?

— Нямам никаква представа.

Другата ръка на Скарлет се стовари върху дънера и пръстите й се разпериха върху черното дърво. Тя ахна с отворена уста от собствените си неочаквани движения и най-сетне откъсна очи от кралицата, за да погледне изменническата си ръка.

— Тогава, ето ти един по-лесен въпрос.

Скарлет подскочи. Сибил се намираше точно зад гърба й и шепнеше в ухото й.

— Кой пръст ти е най-малко скъп?

Скарлет стисна очи. Опита се да избистри мислите си, да разсъди логично. Опита се да не се плаши.

— Аз бях единственият им пилот — каза тя. — Никой от тях не знае как се управлява кораб. Ако са се опитали да се върнат на Земята, сигурно са се разбили.

Стъпките на Сибил се отдалечиха, но ръката на Скарлет остана разпъната върха дънера, а секирата все така висеше във въздуха.

— Моят страж беше изкусен пилот и когато аз напуснах кораба, беше съвсем жив. Допускам, че Лин Синдер е манипулирала съзнанието му и той е пилотирал кораба им. — Сибил спря на такова място, че Скарлет отново можеше да я вижда. — В такъв случай, къде го е накарала да ги отведе?

— Не знам. Може би трябва да питате него.

Бавна, доволна усмивка се заизкачва по лицето на чародейката.

— Тогава ще започнем с най-малкия пръст.

Ръката на Скарлет се вдигна назад. Тя се сви и извърна лице, сякаш ако не гледаше, това нямаше да се случи. Коленете й се огънаха, тя падна до дънера, но ръцете й не трепнаха, останаха твърди. Единствени те не трепереха от цялото й тяло.

Ръката й стисна по-здраво секирата, приготви се да замахне.

— Кралице моя?

Като че цялата зала ахна при тези думи, изречени толкова тихо, че Скарлет се чудеше дали не й се беше счуло. След един много дълъг миг кралицата отвърна троснато:

— Какво?

— Ще ми я дадете ли? — думите бяха тихи, боязливи, сякаш въпросът беше лабиринт, който трябваше внимателно да се прекоси. — От нея ще излезе прекрасен домашен любимец.

Пулсът гърмеше в ушите на Скарлет, но тя се осмели да отвори очи. Секирата проблясваше в ъгълчето на окото й.

— Ще я получиш, когато свършим с нея — каза кралицата, която никак не остана доволна от това прекъсване.

— Но тогава вече ще е счупена. А като ми ги давате счупени, те вече не са забавни.

Залата прихна в сподавен, подигравателен смях.

Капчица пот падна и започна да смъди в очите на Скарлет.

— Ако тя ми стане домашен любимец — продължи веселото гласче, — бих могла да се упражнявам върху нея. Сигурно ще ми е лесно да я контролирам. Може би ще стана по-добра, ако имах такова красиво земно момиче, с което да си играя.

Сподавеният смях секна.

Крехкото гласче стихна до шепот, но продължаваше да се носи като изстрел от пистолет в притихналата зала.

— Татко щеше да ми я даде.

Скарлет примигна, за да пропъди солта от очите си. Дишаше запъхтяно, защото беше опитала да стане отново господар на ръцете си, но се беше провалила.

— Казах, че можеш да я получиш, и ще я получиш — кралицата говореше рязко като на някое досадно дете. — Но ти не разбираш едно — когато кралицата заплаши да накаже някого за извършените срещу нея злини, тя трябва докрай да изпълни заканите си. Не го ли стори, ще покани анархията на прага си. А ти искаш ли анархия, принцесо?

Замаяна от страх, от глад, от погнуса, Скарлет успя да повдигне главата си. Кралицата гледаше към някого, седнал до нея, но светът се мержелееше пред Скарлет и тя не видя кой седеше там. Но чу. Приятното гласче я преряза на две.

— Не, кралице моя.

— Правилно.

Левана се обърна към Сибил и кимна.

Скарлет нямаше време да се подготви. Секирата падна.