Крес

Глава тринадесета

Крес никога не би повярвала, че има силата да завлече Карсуел Трън под леглото, да застопори до стената безжизненото му тяло, но ето че доказателството беше в ръцете й. А край тях не спираха да хвърчат и да тряскат кабели, екрани, щепсели, чинии, храна. Стените на сателита пъшкаха и Крес стисна очи, като се мъчеше да не си представя как горещината и триенето разтопяват болтовете, спойката, мъчеше се да не прави догадки колко издръжлив е този неизпробван сателит. Мъчеше се да не мисли за падането на Земята, за нейните планини, океани, ледници, гори, за удара, който щеше да последва, когато хвърленият от космоса сателит се блъсне в планетата и се разбие на милиарди дребни парченца.

Обаче тази работа хич не й се удаваше.

Падането продължаваше цяла вечност, а в това време малкият свят на Крес се разпадаше.

Тя се бе провалила. Досега парашутът трябваше да се е разтворил. И тя трябваше да почувства как се освобождава, как рязко ги връща нагоре, когато овладее падането им, как бавно ги спуска на Земята. Но падането им само повече и повече се ускоряваше, а в сателита ставаше все по-горещо. Може би беше объркала нещо, може би отворът за парашута се е повредил или пък изобщо нямаше парашут, а паролата е била от несъществуваща програма. Нали Сибил беше поръчала сателита. А тя никога не е смятала да остави Крес да кацне в безопасност на синята планета.

Сибил я бе надвила. Те щяха да умрат.

Крес загърна с тялото си Карсуел Трън и зарови лицето си в косата му. Така поне той нямаше да усети нищо. Нямаше да се страхува.

И тогава — потръпване, усещане, различно от падането. Крес чу изплющяването на въжетата от найлон, съскането, и ето, внезапното друсване, което сякаш ги дръпна нагоре към небето. Тя изкрещя, стисна още по-здраво Карсуел Трън, а от това рамото й се удари в долната страна на леглото.

Падането заприлича на потъване, а Крес все така ридаеше, но вече от облекчение. Стискаше изопнатото тяло на Трън и ридаеше, задъхваше се и пак ридаеше.

Измина много време, а ударът така и не идваше. Когато най-сетне се удариха в земята, от сътресението Крес пак се блъсна в леглото. Сателитът падна, пързулна се, преобърна се и тръгна надолу. Пързаляха се по нещо твърдо, може би хълм или планински склон. Крес стисна зъби, за да не изпищи, и се помъчи с една ръка да предпази Трън, докато с другата се хвана плътно до стената. На повърхността на Земята имаше толкова много вода — тя беше очаквала да паднат във вода, а не върху това твърдо нещо, в което се бяха разбили. Най-накрая спиралното спускане свърши с грохот, от който стените наоколо им се разтърсиха.

Белите дробове на Крес горяха от усилието й да си поеме въздух с цяло гърло. Всяко мускулче я болеше от адреналина, от напрежението, докато се подготвяше за удара, от блъскането, което тялото й беше понесло.

Но в главата й нямаше болка.

Те бяха живи.

Бяха паднали на Земята и бяха живи.

Вик, породен от напрежението и от благодарност, се изтръгна от Крес, тя прегърна Трън и се разрида от щастие, свряна във врата му, но радостта й изчезна, когато той не я взе в обятията си. Беше забравила, че капитанът си бе ударил главата в рамката на леглото, беше забравила как тялото му бе захвърлено на пода, как Трън се бе свлякъл в ъгъла и как тя го бе завлякла под леглото, без той да гъкне, без да помръдне.

Крес се отлепи от него. От нея течеше пот, а косата й ги бе сплела, беше се увила около двамата почти толкова здраво, колкото възлите на Сибил с чаршафите.

— Карсуел? — просъска Крес. Стори й се необичайно да изрича на глас името му, сякаш още не беше заслужила тази близост. Облиза устните си и каза с дрезгав глас: — Господин Трън? — Пръстите й се допряха до гърлото му. Облекчение — пулсът му беше силен. По време на падането се бе усъмнила дали чува дишането му, но сега, когато всичко беше притихнало и неподвижно, Крес долавяше свистенето на въздуха от устата му. Може би беше получил сътресение. Крес беше прочела някъде, че когато си ударят главите, хората могат да получат сътресение. Не можеше да си спомни какво им ставаше от това, но знаеше, че не е хубаво.

— Събудете се. Моля ви. Живи сме. Успяхме. — Момичето допря дланта си до лицето на Трън и с изненада установи, че то е грапаво и изобщо не е гладко като собственото й лице.

Брада — логично. Но при все това, по необясними причини тя никога не беше вплитала във фантазиите си усещането за острите бодлички на брадата. Това щеше да бъде поправено занапред.

Крес поклати глава, засрамена от себе си, че мисли за такива неща, когато Карсуел Трън лежеше ранен пред очите й и тя не можеше да стори ни…

Трън шавна.

Крес ахна и се помъчи да подложи нещо под главата му, ако вземе да буйства много.

— Господин Трън? Събудете се. Живи и здрави сме. Моля ви, събудете се.

Тихо, мъчително стенание и дишането му взе да се нормализира.

Крес отметна косата от лицето си, само че тя отказваше да се отлепи от плувналата й в пот кожа. Дълги кичури стояха затиснати под телата им.

Трън отново простена.

— К-Карсуел?

Той помести лакътя си, като че се опитваше да вдигне ръка, но китките му още стояха вързани една за друга. Той примигна и отвори очи.

— Как… А?

— Спокойно, тук съм. В безопасност сме.

Трън прокара език по устните си, после пак затвори очи.

— Никакъв господин Трън, давай на „ти“ — изръмжа той. — Повечето хора се обръщат към мен с Трън. Или ме наричат „капитане“.

— Разбира се, Трън — сърцето на Крес се повдигна. — Капитане. Боли ли те нещо?

Капитанът се размърда с мъка и установи, че ръцете му още стояха вързани.

— Имам чувството, че мозъкът ми ще изтече през ушите. Но като оставим това настрана, се чувствам чудесно.

Крес опипа с ръка задната част на главата му. Косата му беше суха, тъй че поне нямаше кървяща рана.

— Ударът в главата ти беше доста силен.

Трън изгрухтя и се помъчи да си измъкне ръцете от завързаното одеяло.

— Я, стой, онзи нож трябва да е тук някъде… — Гласът й замря и тя затърси сред отломките и хаоса наоколо им.

— Да, падна от леглото.

— Да, видях… ето го там! — Крес зърна дръжката на ножа, затъкнат под един паднал екран, спусна се да го вземе, но нали косата й се бе оплела около нея и Трън, та я дръпна обратно назад. Тя изскимтя и взе да си масажира скалпа.

Той пак отвори очи и се намръщи.

— Не си спомням да сме били вързани един за друг.

— Съжалявам. Косата ми понякога просто се завира навсякъде и… ако само можеш да… ето така, завърти се насам. — И тя взе лакътя му и го побутна да се завърти. Той се намръщи, но се подчини и така й позволи да се помести толкова, че да стигне дръжката на ножа.

— А ти сигурна ли си, че всичко свърши… — подхвана Трън, но момичето вече се беше надвесило над него и режеше одеялото. — О, виждам, че имаш добра памет.

— Хъм? — измърмори Крес, вглъбена в рязането на протритото одеяло, което с лекота се късаше под острието, докато накрая падна и Трън си отдъхна облекчено. Той потърка китките си, после посегна към главата си. Но чорлавите масури на Крес се опитаха да му попречат и той дръпна по-силно. Крес изскимтя и падна рязко на гърдите му. Но капитанът дори не забеляза, тъй като тъкмо опипа с пръсти задната част на главата си.

— Ох — измърмори той.

— Да, ох — съгласи се и Крес.

— Тази цицина няма да ми мине скоро. Пипни да видиш.

— Къде?

Трън потърси ръката й и я вдигна до главата си.

— Имам огромна цицина тук отзад. Нищо чудно, че имам такова главоболие.

Трън наистина имаше грамадна цицина, но Крес мислеше единствено за това колко мека беше косата му и как тя в действителност лежеше отгоре му. Момичето се изчерви.

— Да, голяма е. Знаеш ли, мисля си, че може би трябва да… хъм…

Но Крес нямаше никаква представа какво трябва да направи Трън. Да я целуне, помисли си тя. Нали това правеха хората, когато оцелеят след разтърсващо преживяване, в което едва не са изгубили живота си? Крес си знаеше, че очакването й не беше уместно, но при тази близост с него за друго не можеше да мисли. Тя копнееше да се прилепи до него, да притисне носа си в ризата му и да поеме дълбоко дъх. Но не искаше той да я вземе за чудата. Не искаше да се досети, че този миг, в който той лежеше наранен в разбития й сателит, далеч от своите приятели, беше най-съвършеният в живота й.

Трън сбърчи чело и взе един кичур, който се беше увил около горната част на ръката му.

— Трябва да направим нещо с тази коса.

— Да! Трябва! — тя се отдръпна от него, но скалпът й се възпротиви, защото косата й още стоеше затисната под телата им. Внимателно, кичур по кичур, Крес взе да разплита себе си от Трън.

— Защо не светнем лампите? Така ще ти е по-лесно.

Крес спря.

— Да светнем лампите ли?

— С гласово активиране ли са? Ако компютърната система се е изключила по време на падането… Велики спатии, сигурно е посред нощ. Имаш ли портскрийн или нещо друго, което да пуснем да ни свети?

Крес наклони глава на една страна.

— Не… не те разбирам.

За миг Трън се ядоса.

— Щеше да стане по-лесно, ако виждаме какво правим!

Очите му бяха широко отворени, но гледаха празно покрай рамото на Крес. Той отстрани няколко кичура, които се бяха заплели около китката му, и после размаха ръка пред лицето си.

— По-тъмна нощ от тази не съм виждал! Сигурно сме някъде извън града, сред полето… Днес да няма новолуние? — Той се свъси още повече и Крес разбра, че се опитваше да си припомни в коя фаза беше Луната. — Нещо не е наред. Трябва да е много облачно навън.

— Капитане… навън не е тъмно. Аз виждам съвсем нормално.

Той се навъси объркано, а сетне тревожно. Раздвижи челюсти.

— Моля те, каже ми, че си упражняваш сарказма.

— Да си упражнявам сарказма ли? И защо ми е да го правя?

Трън поклати глава и пак стисна здраво очи. Отвори ги. Примигна бързо. Изруга.

Крес стисна силно устни, вдигна ръка пред очите му и размаха пръстите си насам-натам. Капитанът не реагира, но попита:

— Какво се случи? Последно помня, че се мъчех да се пъхна под леглото.

— Удари си главата в рамката на леглото, а аз те довлякох тук отдолу. После кацнахме. Малко друсаше, но… няма повече. Само си удари главата.

— И от това съм ослепял?

— Може да си получил някаква мозъчна травма. Може би слепотата ти е временна. Може би… може би си в шок?

Трън отпусна глава на пода. Наоколо им се възцари тежко мълчание. Крес задъвка устната си. Накрая Трън отново се обади, а в гласа му се долавяше решителност.

— Трябва да направим нещо с тая коса. Къде остави ножа?

Преди Крес да се запита доколко е в реда на нещата да поверява нож в ръцете на слепец, тя вече беше сложила камата в дланта му. С другата си ръка Трън се пресегна зад гърба й и взе една шепа коса. От допира му по гърба на Крес пробягна приятна тръпка.

— Съжалявам. Но пак ще ти порасне — рече той, но по гласа му личеше, че изобщо не съжалява. Трън захвана да реже сплетената коса с шепи. Хващаше, режеше, пускаше. Крес стоеше, без да мърда. Но не защото се боеше да не я пореже — въпреки слепотата си Трън стискаше ножа уверено в ръката си, а и държеше острието под ъгъл и надалеч от врата й. Не мърдаше, защото това не беше кой да е, а Трън. Капитан Карсуел Трън. И той прокарваше пръстите си през косата й, грапавото му лице беше само на сантиметри от устните й, а челото му се бе набръчкало съсредоточено.

Когато Трън взе да прокарва нежните си като перца пръсти по врата й, за да провери дали не е пропуснал някой кичур, Крес вече бе замаяна от приятна възбуда. Зад лявото й ухо той откри един пропуснат масур и го отряза.

— Мисля, че вече свърших — и той затъкна ножа под крака си, така че да може лесно да го намери, и зарови ръцете си в късата и необичайно лека коса, за да разплете останалите възли. Лицето му се разтегна в доволна усмивка. — Е, по краищата е малко назъбена, но иначе е много по-добре.

Крес опипа голата кожа на врата си, която все така беше мокра от потта, и се удиви от усещането, а също и от късата коса, която вече не тежеше толкова много и стоеше на леки вълни. Тя зачеса с нокти главата си, без да може да се откъсне от удоволствието на това непознато за нея чувство. Сякаш бяха свалили десет килограма от нея. Напрежението в мускулите й, за което дори не беше подозирала, че го има, се отпускаше.

— Благодаря ти.

— Пак заповядай — отвърна Трън и изтупа косите, които все още стояха по него.

— Много съжалявам за… слепотата ти.

— Вината не е твоя.

— Донякъде е моя. Ако не ви бях помолила да ме спасите и ако бях…

— Ти не си виновна за нищо! — повтори Трън и с тона си сложи край на спора. — Говориш като Синдер. Тя не спира да се обвинява за възможно най-глупавите неща на света. Войната била нейна вина. Бабата на Скарлет също. Главата си залагам, че ако можеше, и за чумата щеше да поеме вината.

Трън взе ножа и се измъкна изпод леглото, като размахваше ръцете си в широк кръг, за да разчисти всички отломки от пътя си. Сетне се изправи и седна на ръба на леглото. Движеше се бавно, като че не можеше да се довери на себе си да мръдне повече от няколко сантиметра. Крес се измъкна след него, изправи се и разчисти с бос крак малкото изпотрошени остатъци. Едната й ръка остана заровена в косите й.

— Работата е там, че онази вещица се опита да ни убие, но ние оцеляхме — каза Трън. — И все ще намерим начин да се свържем с Рампион. Останалите ще дойдат да ни приберат и всичко ще бъде наред.

Той каза това, като че се мъчеше сам себе си да убеди, но на Крес не й трябваше никакво убеждение. Трън имаше право — и двамата бяха живи, бяха заедно и всичко щеше да се нареди.

— Трябва ми само малко време да помисля — обади се пак Трън. — Да реша какво да правим.

Крес кимна и се залюля на пети. Трън дълго стоя дълбоко умислен и със стиснати в скута ръце. Но само след минута Крес осъзна, че те трепереха.

Най-накрая Трън вдигна глава към нея, но тъй като не я виждаха, очите му гледаха към стената. Той си пое дълбоко дъх, издиша и се усмихна.

— Да започнем отначало, като се представим един на друг, както си му е редът. Правилно ли чух, че името ти е Кресънт?

— Само Крес, моля.

Той протегна ръка към нея и когато тя му подаде своята, придърпа я по-наблизо, наведе глава и я целуна по опакото. Крес замръзна, изгуби ума и дума, а колената й се огънаха.

— Капитан Карсуел Трън на твоите услуги.

Глава четиринадесета

Синдер следеше върху дисплея в ретината си прогреса на Рампион и със затаен дъх наблюдаваше как навлязоха в атмосферата на Земята над Северна Африка и завиха в посока към Фарафра — малък оазис, който някога е бил оживена спирка за караваните, които пътували от централните африкански провинции към Средиземно море и обратно. След избухването на чумата преди десетина години оазисът бе западнал, прогонвайки търговците и караваните им на изток и лишавайки така мястото от жизнено необходимата му търговия.

Синдер беше останала неотлъчно до Вълка. Беше превързала раните му с помощта на бинтовете и лекарствата, които стражът й беше хвърлил от горното ниво на кораба. Вече веднъж й се наложи да подмени превръзката, но кръвта продължаваше да избива през бинта. Лицето на Вълка беше бледо, студено и лепкаво от потта, пулсът му отслабваше и той дишаше все по-мъчително.

Дано, дано доктор Ърланд да е там!

Добре че поне засега на стража можеше да му се вярва. Без да се отклонява от курса, той бе настъпил силно, много силно газта на кораба, за радост на Синдер. Навлизането им в орбитата на Земята беше рисковано, но друг начин нямаше. Синдер единствено се молеше оазисът да е онова безопасно убежище, за каквото го имаше и докторът.

— Синдер — обади се Ико, — лунитянинът пита къде трябва да кацне.

Тя потрепери. Беше очаквала този въпрос. Най-безопасно, най-предпазливо щеше да бъде да кацнат вън от града, насред безпощадната пустиня. Но Синдер нямаше как да пренесе Вълка, затова и не можеха да си позволят лукса да бъдат предпазливи.

— Кажи му да кацне на главния път. На картата се вижда, че има само един път и нещо като площад. И му кажи да не си прави труда да остане незабелязан.

Щом не можеха да се покрият, в такъв случай тя щеше да привлече колкото се можеше повече вниманието върху тях. И може би, ако успееха да направят достатъчно голямо зрелище, това щеше да изкара доктор Ърланд навън от бърлогата, в която се укриваше. Синдер се уповаваше на мисълта, че жителите на града ще са дотолкова слисани от наглостта им, че няма да си направят труда да известят полицията, преди да е станало твърде късно.

Планът й не беше никак добър, но да измисли по-умен, нямаше време.

Корабът се гмурна надолу. Обикновено тази част от кацането беше най-безшумната, защото мощността на двигателя се превключваше на магнитната левитация. Но по всичко личеше, че стражът смята да приземи кораба ръчно. Сигурно градът беше толкова отдалечен, че тук дори нямаха магнитни пътища.

Накрая корабът издрънча, изпъшка. Въпреки че кацането беше меко, Синдер подскочи от сътресението, а Вълка изпъшка. Тя се наведе над него и взе лицето му в двете си ръце.

— Вълк, отивам да намеря помощ. Само не се предавай, става ли? Дръж се.

Синдер се изправи и набра кода за дока. А той се бе превърнал в ужасна гледка — навсякъде имаше кръв и изпочупени вещи. Но Синдер мина край останалата капсула и се опита да отпъди гледката от мислите си.

— Ико, отвори вратата.

Щом вратите се разтвориха достатъчно, че да може да се провре през тях, Синдер клекна на ръба и скочи на улицата.

Краката й тупнаха на твърдата суха земя и наоколо се надигна облак прах. Сградите бяха предимно едноетажни, направени от камъни, глина или огромни бежови тухли. Някои от кепенците на прозорците бяха боядисани в синьо или розово, а различни шарки покриваха вратите, но цветовете им отдавна бяха избелели от слънцето и олющени тук-там от неумолимия пясък. На няколко преки от дясната страна на Синдер пътят се спускаше надолу към езерото на оазиса. От двете страни пътят беше опасан от избуели палми, които изглеждаха прекалено живи за този изоставен град. На няколко преки вляво от Синдер имаше каменна стена, около която вървяха още палми, а отвъд нея червеникавото плато се губеше в пясъчната мараня.

От къщите и от уличните ъгли наизлизаха хора на всякаква възраст, облечени предимно с шорти и горни дрехи от лека материя заради пустинната жега. Неколцина носеха по-дълги дрехи, които скриваха телата им от палещото слънце. Мнозина бяха покрили устите и носовете си. Отначало Синдер си помисли, че се пазят от чумата, но после разбра, че просто бяха ядосани заради прахоляка, който корабът беше вдигнал при кацането си. Но облакът вече се придвижваше по една от страничните улички.

Синдер огледа множеството, като търсеше набръчканото лице и обичайната сива шапка на Ърланд. Докторът щеше да е по-бял от повечето местни хора, макар че цветът на кожата тук варираше от много тъмнокафяво до меденозлатисто. Но въпреки това разнообразие Синдер подозираше, че един дребничък, възрастен мъж с яркосини очи сигурно е привлякъл известно внимание през изминалите седмици.

Тя разтвори широко ръцете си, за да покаже, че не носи оръжие, и пристъпи към тълпата. Киборгската й ръка стоеше напълно открита и не беше останала незабелязана от жителите на града. Те открито се взираха в нея, но никой не се отдръпна, когато Синдер направи още една крачка към тях.

— Съжалявам за този прахоляк — каза тя и посочи облака, — но случаят е спешен. Търся един човек. Мъж, ето толкова висок, носи очила и шапка. Някой от вас…

— Аз първа я видях! — изписка едно момиче. То изтича от тълпата със сандалите си, които тупаха в прахта, и стисна Синдер за ръката. Сепната, тя се опита да се измъкне, но момичето стискаше здраво. Тогава две момчета на не повече от девет-десет години също излязоха напред и взеха да се препират кой бил видял кораба да слиза от небето, кой го видял да каца, кой видял дока да се отваря и кой пръв зърнал киборга.

— Ах, вие, малки, алчни лешояди! Да се махате веднага от госпожица Лин!

Синдер се обърна. Към тях се приближаваше доктор Ърланд, когото тя едва успя да разпознае. Бос и гологлав, той беше по къси бежови панталони и раирана риза, която висеше на една страна, като че докторът беше пропуснал някое копче и оттам насетне всички се бяха объркали. Сивата му коса стърчеше край олисялото петно на главата му, сякаш току-що беше слязъл от електрическия стол.

Не че това имаше някакво значение. Важното беше, че го е намерила.

— Ето, вземете. Поделете си наградата, задето я намерихте, макар че сделката ни беше да ми я доведете на крака, а не да ме карате аз да бия целия този път дотук в тази адска жега. — Ърланд извади от джоба си пакет желирани бонбони, вдигна ги над главите на децата и преди да им ги даде, ги накара да обещаят, че ще си ги поделят. Те грабнаха пакета и хукнаха с писъци.

Останалите хора останаха по местата си.

Докторът скръсти ръце на хълбок и погледна гневно към Синдер.

— Къде се губите толкова време? Казвайте! Дължите ми обяснение. Знаете ли откога ви чакам, а? Откога се взирам…

— Имам нужда от помощта ви! — каза тя и неуверено пристъпи към него. — Приятелят ми… умира… трябва му лекар… не знам какво да правя.

Докторът се намръщи и тогава вниманието му беше привлечено от нещо над рамото на Синдер. На ръба на кораба се бе подал лунният страж — без риза, окървавен, подкрепящ с мъка тялото на Вълка.

— Какво… Но той е…

— Лунен страж — прекъсна го Синдер. — А Вълка е един от войниците на кралицата. Дълга история. Ще ви обясня после. А сега, ще можете ли да му помогнете? Прострелян е с два куршума, загуби много кръв…

Доктор Ърланд вдигна вежди. Синдер виждаше, че компанията, с която пристигаше, никак не му допадаше.

— Моля ви.

Ърланд изсумтя, даде знак на неколцина от зяпачите и извика няколко имена. Трима мъже пристъпиха напред.

— Отведете го в хотела — каза им той. — Внимателно. — После, като въздъхна, захвана се да оправи копчетата на ризата си. — Последвайте ме, госпожице Лин. Тъкмо ще ми помогнете да подготвя инструментите си.

Глава петнадесета

— Май ще е много да се надявам, че поне сме кацнали в близост до някаква цивилизация — рече Трън и килна главата си на една страна. Крес си проправи път през отломките до най-близкия прозорец.

— Ние не искаме да сме в близост до никаква цивилизация. Теб те издирват за престъпления в три държави на Земята, а на всичкото отгоре лицето ти е добре познато на много хора.

— Станах доста известен, а? — Трън се ухили широко и й махна с ръка. — Май няма голямо значение какво точно искаме. Какво виждаш навън?

Крес се повдигна на пръсти и надникна в сияйния ден. Очите й постепенно привикнаха с ослепителната светлина и се ококориха широко, като се мъчеха да погълнат цялата гледка.

Изведнъж я осени мисъл — тя се намираше на Земята. На Земята!

Естествено, че и преди беше виждала Земята на снимки. Хиляди и хиляди. Снимки, филми на градове, езера, гори, планини и какви ли не други пейзажи. Но никога не си бе помисляла, че небето може да е толкова невъобразимо синьо, че земята може да има толкова много златисти оттенъци, че може да блести като море от диаманти и да се гъне и издува, сякаш че диша като живо същество.

За миг действителността се изля в тялото й и преля навън.

— Крес?

— Много е красиво.

Известно колебание, а после:

— Опитай се да бъдеш малко по-конкретна.

— Небето има прекрасен наситен син цвят — Крес залепи пръстите си на стъклото и проследи с тях вълнистите хълмове на хоризонта.

— О, чудесно. Вече ми е напълно ясно къде се намираме.

— Извинявай. Просто… — и тя се помъчи да потисне силния прилив на емоциите си. — Струва ми се, че сме в пустинята.

— Има ли кактуси и степни плевели?

— Не. Само пясък, оранжевозлатист на цвят, с отсенки на розово, а над земята се носят облачета, които приличат на… на пушек.

— Пясъкът на хълмове ли е?

— Да! На хълмове е! Много е красиво!

— Щом от пустинята така се прехласваш — изсумтя Трън, — представям си какво ще бъде, когато видиш първото си истинско дърво. Умът ти направо ще се пръсне!

Крес се усмихна сияйно на света отвън. Дървета.

— Това поне обяснява жегата — додаде Трън. Крес нали беше по тънката си памучна рокличка, та досега не беше забелязала, но температурата май наистина се покачваше. Сигурно при падането настройките се бяха променили, а може би цялата система се бе развалила. — Ако имах избор, нямаше да кацнем точно в пустинята. Да виждаш нещо полезно? Палми или дупки с вода? Двойка камили, излезли на разходка?

Крес отново надзърна и забеляза как вълните, изваяни в пейзажа, се повтаряха до безкрайност.

— Не, няма нищо друго.

— Добре, ето какво искам да направиш — Трън вдигна пръстите си, за да отброи. — Първо, трябва да намериш начин да се свържем с Рампион. Колкото по-скоро се върнем на кораба ми, толкова по-добре. Второ, дай да видим дали няма да можем да отворим вратата. Продължи ли да се качва така температурата, живи ще се опечем тук.

Крес огледа безпорядъка от екрани и кабели по пода.

— На сателита никога не са инсталирани устройства за външна свръзка. Единственият ни шанс да се свържем с твоя екипаж беше чипът за ДИРКОМА, който Сибил отнесе със себе си. А дори и да имаше начин да се свържем с тях, нямаше да можем да им дадем точните си координати. Освен ако системата за позициониране на сателита не е останала здрава, но дори тогава…

Трън вдигна ръка.

— Чакай. Едно по едно. Първо трябва да им съобщим, че сме живи и да се уверим, че и те са добре. Знам, че ще могат да се справят с някакви си двама смотани лунитяни, но ще се успокоя напълно, когато сам се уверя в това. — Той сви рамене. — Веднъж да научат, че сме живи, може би Синдер ще успее да изнамери отнякъде някой огромен метален детектор или нещо подобно.

Крес огледа останките от падането.

— Едва ли ще можем да спасим нещо оттук. Екраните до един са счупени, а като съдя по това, че температурата не се регулира, генераторът е… О, не! Малка Крес! — Крес нададе вопъл и с ритници разчисти пътя си до главния компютър, където се приютяваше по-малкото й Аз. Той беше счупен от едната страна, а от кутията висяха парченца пластмаса и кабели. — О, малка Крес…

— Хъм, коя е тази малка Крес?

— Това съм аз — подсмъркна Крес. — Когато бях на десет. Малката Крес живееше в компютъра и ми правеше компания. А сега е мъртва. — Тя притисна кутията към гърдите си. — Горкичката ми, добра, мъничка Крес!

Трън дълго мълча, а после се покашля.

— Скарлет ме предупреди за това. Ако искаш, дай да погребем малката Крес и да продължаваме нататък, а? Искаш ли да кажа няколко думи за нея?

Крес вдигна поглед. Макар че лицето на Трън бе пълно със състрадание, тя си помисли, че той сигурно й се подиграваше.

— Не съм луда. Знам, че това е само компютър. Само че… аз сама я програмирах. Малката Крес беше единствената ми приятелка. Това е.

— Чакай малко, аз не те съдя. Аз самият съм на „ти“ в отношенията си с компютрите. Почакай само да се запознаеш с кораба ми. Тя е изключително рядка особа. — Изражението му стана замислено. — Като заговорихме за кораби, какво стана с другата капсула? Онази, с която пристигна стражът?

— О! Ами аз съвсем забравих за нея! — Крес пъхна внимателно компютъра под наклоненото писалище и се запрепъва към другата врата. Сателитът клечеше под ъгъл и тъй като втората врата се намираше от по-ниската наклонена страна, наложи се Крес да разчисти безбройните пластмасови парчетии и счупени машини, за да стигне до екрана, който отключваше вратата. Екранът беше изключен и след като Крес не успя да го включи, тя отвори вратичката, зад която се намираше ръчната система за отключване. В стената над вратата бяха разположени няколко лоста и дръжки. Крес знаеше, че те си стояха тук от години, но никога преди не им беше обръщала внимание.

Поради дългите години небрежно отношение ръчките заяждаха и момичето трябваше да употреби цялата си сила, за да дръпне лоста, опирайки крака си в стената за опора. Накрая ръчката се завъртя рязко надолу, вратите се отвориха настрани и между тях зейна пролука.

Трън чу как Крес се мъчи, надигна се и бавно тръгна към нея, като внимателно подритваше изпочупените парчета от пътя си. Държеше ръцете си протегнати напред, докато налетя право на Крес и двамата заедно разтвориха вратата по-широко.

Тунелът, където ставаше скачването, беше в още по-окаяно състояние и от сателита. Почти цяла една стена беше откъсната и през цепнатините вятърът вече бе започнал да навява купчини пясък. От потрошените стени висяха жици и клеми, а Крес долавяше миризма на пушек и горчив дъх на изгоряла пластмаса. Корабът беше влязъл навътре по коридора, огъвайки далечния му край като хармоника. Скобата за скачване беше набучена право през контролното табло в пилотската кабина на кораба, напуквайки стъклото на тънки линии.

— Никак не мирише добре. Кажи ми, че на вид положението е по-добро. Моля те — рече Трън, който се бе облегнал на рамката на вратата.

— Боя се, че не е. Корабът е разрушен, а по всичко личи, че апаратите също. — Крес тръгна надолу, като се подпираше на стената за равновесие. Натисна няколко копчета в опита си да върне кораба към живот, но всичко се оказа безполезно.

— Добре. Минаваме на следващия план. — Трън потърка очи. — Няма как да се свържем с Рампион, следователно и те няма как да научат, че сме живи. В такъв случай няма защо да стоим тук и да се молим някой да мине насам. Ще трябва да се опитаме сами да намерим някаква цивилизация.

Крес уви ръце около тялото си — в стомаха й бушуваше смесица от страх и замайващо вълнение. Щеше да напусне сателита.

— Слънцето залязва — каза тя. — Поне няма да вървим в горещината.

Трън изви замислено устни.

— По това време на годината нощите не би трябвало да са много студени, без значение в кое полукълбо сме кацнали. Трябва да вземем всичката храна, която можем да носим. Имаш ли и други одеяла? А, ще ти трябва също и яке.

Крес потри с длани тънката си рокличка.

— Но аз нямам яке. Никога не съм имала.

— Какво ли се учудвам — въздъхна Трън.

— Но имам още една рокля, която не е толкова износена като тази.

— По-добре си сложи панталони.

Крес погледна голите си крака. Никога не беше носила панталони.

— Роклите са всичките дрехи, които Сибил ми е давала. Освен това… нямам и обувки.

— Нямаш обувки ли? — Трън взе да масажира челото си. — Така, добре де. В армията минах курс по оцеляване. Все ще измисля нещо.

— Имам малко бутилки — можем да ги напълним с вода. А също и пакетирана храна, колкото искаш.

— Все е нещо като за начало. Водата е най-важна. Обезводняването е много по-страшно от глада. А кърпи имаш ли?

— Две.

— Добре. Вземи и тях. Намери нещо, което да използваме за въже. — Трън вдигна левия си крак. — А докато вършиш тези неща, да знаеш случайно какво стана с другия ми ботуш?

— Сигурен ли си, че не искаш да оставиш на мен?

Трън се навъси. Празният му поглед беше забоден някъде около коляното й.

— Може и да имам временна слепота, но не съм безполезен. Още мога да правя хубави възли.

Крес се почеса по ухото и се въздържа от по-нататъшни приказки. Беше седнала на ръба на леглото и сплиташе на въже един от собствените си отрязани кичури коса, а Трън стоеше на колене пред нея. Със съсредоточено изражение на лицето той уви една кърпа около стъпалото й, сетне преметна няколко пъти „въжето“ през глезена и извивката на стъпалото й и накрая го завърза на сложен възел.

— Трябва да са стегнати и удобни. Ако платът е прекалено хлабав, ще те ожули и ще ти излязат мазоли. Как се чувстваш?

Крес размърда пръсти.

— Добре — отвърна тя и зачака Трън да свърши и с другия крак. После скришом нагласи надипления плат така, че да й е удобно. Изправи се и се почувства странно — сякаш газеше по възглавници на буци, но Трън, изглежда, смяташе, че веднъж да тръгнат през пустинята, тя щеше да му бъде благодарна за тези импровизирани обуща.

От едно одеяло двамата заедно направиха вързоп, в който сложиха вода, храна, чаршафи и малката аптечка, която Крес никога не беше ползвала. Ножът беше прибран на сигурно в ботуша на Трън, а от счупената рамка на леглото те взеха една метална пръчка, на която той да се подпира при ходене. Всеки от тях се напи с вода, колкото можа да поеме, а сетне Крес огледа за последно сателита и като не видя нищо, което да си струва да вземат с тях, отиде до люка за кацане и дръпна надолу лоста за ръчно отключване. Със силен звук вътрешният механизъм на вратата се освободи. Хидравликата изсъска. Между металните врати се отвори процеп, колкото Трън да пъхне пръстите си и да избута едното крило навътре в дупката в стената.

Сух бриз повя в сателита, аромат, който Крес не можеше да сравни с нищо друго. Той изобщо не приличаше нито на сателита, нито на машините, нито на парфюма на Сибил.

Мирише на Земята, помисли си тя и запомни мириса. Или на пустинята.

Трън метна на рамо импровизирания вързоп със запасите им, ритна няколко парчетии от пътя си и протегна ръката си към Крес.

— Води ме! — Ръката му обви нейната и Крес поиска да вкуси мига, усещането от допира, от топлината, от съвършения аромат на свободата, но Трън я побутна да върви напред, преди тя да може да се наслади на мига.

В края на коридора бяха перилата и двете стъпала, водещи до мястото, където обикновено се скачваха корабите. Но сега там имаше само пясък, обагрен в лавандуловосиньо от нощните сенки, които пълзяха насам. Той вече беше позатрупал и второто стъпало и Крес получи видение, в което пясъкът полека засипваше сателита, докато накрая пустинята го скриеше дълбоко в пазвата си.

Тя погледна нататък, отвъд перилата и дюните, към хълмистия хоризонт. Небето беше като облак виолетов цвят, а там, където гаснеше — синьо, черно, звезди. Същите звезди, които познаваше, но сега те се разгръщаха над нея като одеяло. Цялото небе, целият свят се канеше да я погълне.

Главата й се завъртя. Замаяна, Крес политна назад и се блъсна в Трън.

— Какво? Какво стана?

Крес се помъчи да преглътне растящата паника, усещането, че съществуването й беше толкова малко и незначително, колкото и на най-дребната песъчинка, която се удряше в краката й. Това беше цял един свят, цяла планета. А тя беше закотвена на нея, далеч от всичко друго. Нямаше стени, нямаше граници, нямаше къде да се скрие. Тялото й беше разтърсено от ужас, голите й ръце настръхнаха.

— Крес! Какво стана? Има ли нещо там? — Трън я стисна силно за ръцете и тя осъзна, че трепери. Два пъти се запъна, преди да насили мислите си да излязат от главата й.

— Много… много е голямо.

— Кое е голямо?

— Всичко. Земята. Небето. От космоса всичко изглежда по-малко. — Пулсът й барабанеше, гърмеше във всяка вена. Крес не можеше да си поеме въздух, трябваше да скрие лицето си, да се обърне настрани, за да почне да диша отново. Но дори тогава усещането беше мъчително.

Изведнъж тя заплака, без да разбере кога са потекли сълзите й. Нежно, внимателно Трън намери с ръце лактите й. В един миг тя очакваше, че той ще я прегърне, ще я приласкае до гърдите си, на топло, на сигурно. Крес копнееше за прегръдката му.

Но вместо това той я разтърси, и то силно.

— Спри!

Крес хълцаше.

— Каква е основната причина за смъртта на хората в пустинята?

— К-какво? — тя примигна и нова гореща сълза се търкулна по бузата й.

— Основната причина за смъртта в пустинята. Коя е?

— Де-дехидратацията? — попита тя, като си припомни лекцията по оцеляване, която той й бе изнесъл, докато си пълнеха бутилките с вода.

— А какво причиняват сълзите?

Тя се замисли за момент.

— Дехидратация?

— Точно така. — Той спря да я стиска толкова силно. — Нормално е да си уплашена. Разбирам, че досега целият ти живот е бил побран в двеста квадрата. Дори мога да кажа, че дотук показваш повече здрав разум, отколкото очаквах.

Крес подсмъркна, без да е сигурна дали това беше комплимент, или обида.

— Искам да се стегнеш. Сигурно си забелязала, че в момента не съм в блестяща форма. Разчитам изцяло на теб да бъдеш нащрек, да следиш какво става и да ни измъкнеш оттук, защото ако не се измъкнем… Не знам за теб, но на мен не ми се нрави идеята да остана тук и да бъда разкъсан жив от лешоядите. Е, какво ще кажеш — мога да разчитам на теб да издържиш, нали? Заради двама ни?

— Да — отвърна тихо Крес, макар че гърдите й щяха да избухнат от всевъзможните съмнения, които я изпълваха цялата.

Трън присви очи и тя си помисли, че той не й вярва.

— Крес, мисля си, че не разбираш напълно ситуацията, в която се намираме. Лешоядите. Ще ни изкълват. Живи. Можеш ли за миг да си го представиш?

— Д-да. Лешоядите. Разбирам.

— Добре. Защото аз съм изгубен без теб. А това не са приказки, които изричам всеки ден. Ще се справиш, нали?

— Да, но дай ми… Трябва ми само минутка.

Този път Крес си пое наистина дълбоко дъх, затвори очи и се помъчи да си изфантазира нещо, каквото и да е…

— Аз съм пътешественик — промълви тихичко тя, — тръгнал смело да изучава дивия и непознат свят. — Тази фантазия не приличаше на нито една от досегашните й, но когато въображението й я обгърна, тя усети познатото спокойствие. Тя беше археолог, учен, търсач на съкровища. Господарка на земи и морета. — Животът ми е приключение — рече тя с растяща увереност, когато отвори очи. — Никога вече не ще остана прикована към този сателит.

Трън наклони глава на една страна. Изчака малко и тогава мушна ръката си в нейната.

— Не знам за какво говориш — каза той, — но така да бъде.

Глава шестнадесета

Трън премести импровизираната си пръчка в другата ръка, за да се хване за Крес, и двамата тръгнаха по пясъка. Крес вървеше с наведена глава, гледаше си в краката и внимаваше къде стъпва, но освен това се боеше да погледне към небето, за да не би краката й да се вкочанят и да откажат да се поместят отново. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от сателита, тя повдигна колебливо очи. Пред нея се ширеше същият вечен пейзаж, небето почерняваше.

Тя извърна поглед назад към сателита и ахна. Трън я стисна за ръката.

— Там има планини! — викна тя, като се пулеше срещу назъбените върхове на хоризонта.

— Истински планини или само хълмове, а ти преувеличаваш? — Трън примигна.

Крес се замисли, сравни гледката пред себе си с фотографиите на планинските вериги, които беше виждала. Множеството върхове, кои по-високи, кои по-ниски, се изгубиха в мрака на нощта.

— Струва ми се, че планините са… истински — отвърна тя. — Но вече се стъмни и не мога да видя дали са бели по върха. В планините винаги ли има сняг?

— Не винаги. Далеч ли са оттук?

— Ами… — Планините изглеждаха, като да са близо, но подножието и пясъчните дюни между тях може би лъжеха окото, а и на Крес никога преди не й се бе налагало да преценява разстояния.

— Остави, все едно. — Трън чукна с металната си пръчка по земята. Той продължи да държи ръката й и това събуди вълнение у Крес, но като нея и Трън сигурно беше благодарен, че го водят на каишка. — В коя посока са?

Тя взе ръката му и посочи. Сърцето й запърха поривисто и тя се почувства като уловена в капан между ужаса и щастието. Дори от това разстояние се виждаше, че планината е огромна — върховете едри, древни зверове, наредени един до друг като непробиваема стена, разделяща на две пустошта. Но поне бяха нещо, някакъв физически, зрителен белег, който разрушаваше монотонността на пустинята. Планината я успокояваше, въпреки че я караше да се чувства по-нищожна от всякога.

— Така, натам трябва да е… юг. Нали? — Трън посочи на друга страна. — Слънцето натам ли заляза?

Тя проследи ръката му до хълмистите дюни, над които все още се виждаше една бледа зелена светлина, но и тя бързо избледняваше.

— Да — каза тя, а на устните й разцъфна трепереща усмивка. Нейният първи истински залез. Крес никога не бе знаела, че залезите можеха да бъдат и зелени, че тъмнината можеше да пада толкова бързо. Мислите й жужаха, докато тя се опитваше да събере всеки миниатюрен детайл, да закъта на сигурно място този миг, където никога, ама никога нямаше да го забрави. Да скъта светлината, която взе да гасне и мрачнее над пустинята. Да скъта звездите, които изникнаха от черната тъмнина. Да скъта интуицията си, която не позволяваше на погледа й да се зарее прекалено надалеч по небето и така държеше здраво юздите на паниката й.

— Виждаш ли някакви растения? Нещо друго освен пясък и планини?

— Оттук не. Но и наблизо не виждам вече почти нищо… — Докато говореха, мракът прииждаше и обърна допреди малко златния пясък под краката й в сенки. — Виждам парашута ни — додаде Крес, когато забеляза разпънатото бяло платнище, което лежеше проснато на една пясъчна дюна. В нея беше прорязан улей там, където сателитът беше паднал и се бе пързулнал надолу.

— Да си отрежем едно парче — каза Трън. — Може да ни потрябва, особено ако платът е непромокаем.

Крес го поведе в мълчание нагоре по дюната. Вървяха с мъка заради пясъка, който все се местеше под краката им. Трън се опитваше да изпробва земята пред себе си с пръчката, но го вършеше несръчно и докато забиваше върха й в склона, другият й край пробождаше дланта му. Стигнаха накрая парашута и успяха да отрежат едно квадратно парче, достатъчно голямо, че да ги приюти като палатка.

— Хайде, да вървим към планината — каза Трън. — Тя ще ни закриля от слънчевите лъчи на сутринта, а и с малко късмет ще ни предложи подслон и може би дори вода.

На Крес планът й се стори добър, но за първи път тя забеляза в гласа на Трън известна несигурност. Той правеше догадки. Не знаеше нито къде се намират, нито по кой път да тръгнат, за да се доберат до някое населено място. Всяка тяхна крачка може би ги водеше право към опасността.

Но решението трябваше да се вземе.

И двамата заедно заизкачваха следващата дюна. Горещината на деня отслабваше и лек бриз подухваше пясък в краката на Крес. Когато стигнаха върха, пред нея се разкри огромен океан от пустота. Нощта беше паднала и тя не виждаше вече дори силуета на планината. Но когато звездите изгряха и очите й привикнаха, тя разбра, че светът не беше черен като катран, а излъчваше слабо сребърно сияние.

Трън се препъна, залитна, извика и падна по ръце. Пръчката му остана да стърчи в пясъка и насмалко не го прониза при падането му. Крес извика, коленичи до него и сложи ръка на гърба му.

— Добре ли си?

Трън грубо се отърси от нея, поизправи се и клекна. В мрачината Крес видя, че е стиснал здраво челюсти, а ръцете му са свити в юмруци.

— Капитане?

— Добре съм — каза Трън остро. Ръката на Крес неуверено закръжи над рамото му. Тя наблюдаваше как гърдите му се надигнаха бавно да си поемат дъх и го чу как въздъхна треперещо и напрегнато.

— Никак не съм доволен — подхвана той, като говореше полека, — от развоя на събитията.

Изгаряща от съчувствие, Крес прехапа устни.

— Какво да направя?

Трън погледа разсеяно към планината известно време, после поклати глава и каза:

— Нищо не можеш да направиш. — Той се протегна назад, дордето ръката му се удари в пръчката. Пръстите му се увиха около нея. — Ще се справя. Трябва само да измисля как. — Трън се изправи на крака и издърпа от пясъка предателската пръчка. — Всъщност, може да започнеш да ме предупреждаваш, когато стигнем върха на някой хълм, а също и като заслизаме надолу. Това ще ми е от помощ.

— Дадено. Почти стигнахме върха на… — И тя млъкна. Очите й се отлепиха от лицето на Трън, за да потърсят върха на дюната, и тогава зърнаха на хоризонта искрящия, ослепително бял сърп на Луната. Крес се сви, а навикът й нашепна да се скрие под писалището или под леглото, за да не може Луната да я намери, но тук нямаше ни писалище, ни легло, под което да изпълзи. Когато първоначалната изненада отмина, тя започна да си дава сметка, че при гледката на Луната не се сковава от ужас като преди. От Земята тя изглеждаше някак много далечна. Крес преглътна тежко. — … стигнахме върха на дюната.

Трън изви глава към нея.

— Какво има?

— Нищо… просто виждам Луната. Това е.

Крес отмести поглед от Луната и той се залута, поглъщайки гледката на нощното небе. Отначало колебливо, уплашено, да не би небето повторно да я слиса. Но скоро откри, че имаше нещо успокоително в това да гледа същата вселена, която винаги е познавала. Същите звезди, които бе виждала през целия си живот, но погледнати с нови очи.

Лека-полека напрежението в тялото й се отпусна. Небето й беше познато. Не беше опасно. Прозрачно виещите се газове във вселената искряха в лилаво и синьо. Милионите звезди блестяха, безбройни като песъчинките в пустинята, секващи дъха като изгрев на Земята, видян през прозореца на сателита й. Сърцето й подскочи.

— Чакай! Съзвездията! — възкликна Крес и се завъртя в кръг, докато Трън отръскваше пясъка от коленете си.

— Какво?

— Ето… там е Пегас, Риби, и… О, това е Андромеда!

— Какви ги… А, да! — Трън заби пръчката в пясъка и се подпря на нея. — Ще ни помогнат да се ориентираме. — Той потърка челюстта си. — Това са съзвездия от северното полукълбо, което изключва да сме паднали в Австралия.

— Стой! Дай ми минутка. Сега ще ти кажа къде сме. — Крес опря пръсти от двете страни на лицето си и се опита да си представи как наблюдава същите тези съзвездия за хиляден път през прозорците на сателита си. Съсредоточи поглед към най-голямото съзвездие, Андромеда, с нейната най-ярка звезда, която светеше като маяк не много далеч от хоризонта. Къде щеше да се намира сателитът й по отношение на Земята в момента, в който гледаше тази звезда под този ъгъл?

След миг съзвездията взеха да се разгъват в ума й като холограф. Сякаш Крес виждаше трепкащия мираж на Земята, която бавно се въртеше пред нея, обградена от космически кораби, сателити, звезди, звезди, звезди…

— Мисля, че се намираме в Северна Африка — каза тя и се завъртя в кръг да огледа другите съзвездия, които вече по-лесно взеха да изплуват от звездния океан. — Или в някоя от западните провинции на Източната република.

— Може би сме в Сахара. — Трън сключи вежди. Раменете му увиснаха и Крес видя той да осъзнава, че нямаше никакво значение в кое полукълбо се намираха или в коя страна. Бяха насред пустинята. Бяха уловени в капан. — Няма защо да седим тук и да зяпаме звездите цяла нощ — каза той, наведе се да вдигне торбата със запасите и я преметна на рамо. — Да вървим към планините.

Крес отново му поднесе лакътя си, но Трън я стисна лекичко и после я пусна.

— Губя равновесие така — обясни той и провери дължината на пръчката, че като върви, да не я забива пак в земята. — Ще се оправя и сам.

Крес прикри разочарованието си и тръгна нагоре по дюната. Когато стигнаха върха й, тя извести Трън, а сетне продължиха да се спускат от другата страна.

Глава седемнадесета

Скарлет пилотираше капсулата. Не помнеше колко време бе минало, откакто летеше, къде е била преди това, как се е озовала зад управлението на кораба. Но много добре знаеше защо е тук.

Защото искаше да е тук.

Защото трябваше да е тук.

Ако свършеше добре работата си, щеше да получи награда. Мисълта я изпълваше с радост. С готовност. С охота.

И така, тя летеше бързо. Летеше уверено. Малкият кораб беше станал като продължение на тялото й. Ръцете й стискаха щурвала, пръстите й танцуваха по уредите. Никога досега не бе пилотирала толкова добре. Не и след деня, в който баба й беше започнала да я учи да лети на кораба за доставки и тя кръжа над фермата. Корабът беше пял под неумелите й ръце. Издигнал се бе нагоре, после потъна надолу, стойката му за кацане се отри в току-що изораната земя и след това дивно се понесе пак нагоре към небето, докато търпеливият глас на баба й я наставляваше какво да прави…

Споменът изчезна така бързо, както се бе появил, запращайки я обратно в капсулата, и Скарлет вече не помнеше за какво бе мислила допреди миг само. Сега мислеше единствено за този полет. За сегашния миг. За сегашната си отговорност.

Скарлет не обръщаше никакво внимание на звездите, които се сливаха една с друга във всички посоки. Не помисли и за планетата, която оставаше все по-назад и по-назад зад нея. На задната седалка на кораба жената превързваше раната си, съскаше и ругаеше. Беше разстроена и това тревожеше Скарлет, защото тя искаше жената да се чувства доволна. Накрая гневният шепот стихна и жената проговори. Сърцето на Скарлет запърха, но скоро тя осъзна, че жената не говореше на нея. Всъщност, беше изпратила съобщение. Двете думи, които Скарлет дочу, я уплашиха панически — Ваше Величество.

Жената говореше не с другиго, а с кралицата!

На Скарлет й хрумна, че този факт трябваше да я изплаши силно, но не можеше да си спомни защо. И вместо това се почувства засрамена, че подслушва. Не й отиваше да проявява любопитство. Помъчи се да не обръща внимание на разговора, като остави мислите й да се размътят, да заблуждаят. И започна наум да рецитира детски стихчета, за които не се бе сещала от години.

Това даде резултат. Но когато едно име проби съзнанието й, любопитството й надделя.

Лин Синдер.

— Не, не успях да я заловя. Тя ме надви. Съжалявам, Ваше Величество. Не оправдах доверието ви. Да, вече изпратих на дворцовата стража последните известни координати на кораба. Успях да взема заложник, Ваше Величество. Момиче от съучастниците й. Може би тя има информация накъде ще се насочи Лин Синдер и какво смята да предприеме. Знам, че не е достатъчно, Ваше Величество. Ще ви се реванширам, Ваше Величество. Аз ще я намеря.

Разговорът приключи, а ушите на Скарлет пламнаха, заради това че бе подслушвала. Срамуваше се. Заслужаваше наказание.

В опит да изкупи вината си Скарлет отново се съсредоточи върху задачата си. От нея се искаше да пилотира по-гладко и по-бързо от всеки друг пилот. Тя си мислеше само за това как да лети по-добре. Мислеше си само за това как трябва да накара господарката си да се гордее с нея.

Скралет не изпита никакво благоговение, когато наближи голямата, изпъстрена с кратери Луна, с нейната искрящо бяла повърхност и бляскавите й градове под техните куполи.

Градове, които приютяваха безбройно много непознати.

Градове, които са били и негов дом, някога…

Скарлет трепна от натрапчивата мисъл. Не знаеше какво означава това. Не можеше да си спомни кой беше той.

Но той бе родом от Луна…

Неспокойна и уплашена, тя потисна гласа, за да не би господарката да усети объркването й. Не искаше това да се случва. Защото нямаше никакво объркване. Тя отлично знаеше къде иска да бъде. Отлично знаеше на кого иска да служи.

Скарлет не почувства страх, когато Луната се възправи над малкия кораб, уголеми се, докато през стъклото вече не се виждаше нищо друго.

По лицето й запълзяха горещи сълзи, западаха безшумно в скута й, но тя не им обръщаше внимание.

Глава осемнадесета

Не след дълго Крес и Трън вече вървяха с равномерен ход. Трън посвикна с движението на пясъка под краката им и с пръчката в ръката си, от това доби повече увереност и те ускориха крачка. Три. Пет. Десет дюни. Не мина много време и Крес разбра, че се искаха далеч по-малко усилия да вървят през долините между дюните, когато това беше възможно. Започна да избира по-бавен, но не толкова уморителен криволичещ път през пустинята.

Макар че Трън беше стегнал въжетата от косата й много здраво, от вървенето кърпите около стъпалата й взеха да се разхлабват, в тях се промъкнаха песъчинки и влязоха между пръстите й. Стъпалата й пламнаха, а от постоянното стискане и отпускане на пръстите по неустойчивата земя на левия крак скоро щеше да й излезе мазол. Нозете я боляха. Тялото й взе да протестира, щом почваха да пълзят нагоре по следващата дюна. Бедрата й пламтяха, когато преваляха билото на поредния хълм, а прасците й пищяха, когато се спускаха по другата му страна. Смешните й упражнения на борда на сателита не бяха успели да я подготвят за такова пътешествие.

Но Крес не се оплакваше. Пъхтеше доста. Бършеше капките пот от слепоочията си. Стискаше челюстта си от болка. Но не се оплакваше. И не спираше да си напомня, че поне вижда. И не се налагаше сама да носи припасите им. Чуваше как от време на време Трън премята вързопа ту на едното, ту на другото си рамо, но и той не се оплакваше.

Случваше се да стигнат някое равно място и тогава Крес затваряше очи да види колко път ще може да мине, без да ги отваря. Но почти веднага започваше да й се вие свят. От основата на гръбнака й се надигаше паника, пълзеше нагоре, достигаше връхната си точка и тя беше сигурна, че със следващата крачка ще се натъкне на скала или малък хълм и ще падне по очи на пясъка.

На четвъртия път Трън я попита защо все изостава. След това тя повече не си затвори очите.

— Искаш ли да си починеш? — попита я Трън часове след това.

— Н-не — изпъшка Крес. Бедрата й щяха да се скъсат. — Почти стигнахме върха на тази дюна.

— Сигурна ли си? Няма смисъл да припадаш от изтощение.

Когато стигнаха върха на дюната, тя си отдъхна с облекчение, но ужасът бързо го смени. Незнайно защо бе очаквала, че тази дюна ще бъде по-различна от десетките, които вече бяха превалили. Незнайно защо си мислеше, че тази дюна ще е краят на пустинята, защото знаеше, че няма да издържи още дълго.

Но дюната не беше краят. Светът беше направен от още дюни, от още пясък, от още празнота.

— Хайде, ела да си починем — рече Трън, остави вързопа и заби металната пръчка в земята. Разкърши схванатите си рамене, после се наведе и развърза възела на вързопа. Подаде една бутилка с вода на Крес и взе друга за себе си.

— Няма ли да е по-добре да разпределим водата? — попита тя.

— По-добре да пием, щом сме жадни — поклати глава той, — и да се помъчим да се потим възможно най-малко. По този начин телата ни ще могат да поддържат водния баланс по-лесно, даже и да останем без вода. Освен това трябва да се постараем да издържим без храна, докато намерим място, от което да се запасим. При храносмилането се използва страшно много вода.

— И без това не съм гладна.

И това си беше самата истина — жегата като че ли беше убила апетита, който имаше преди. Когато се напи с вода, Крес подаде бутилката на Трън и си представи как се отпуска върху пясъка и заспива. Но не посмя да го направи, защото се страхуваше, че никога няма да стане отново. А когато Трън преметна през рамо вързопа, тя тръгна надолу по хълма без никакви въпроси.

— Как мислиш — попита го тя, докато се спускаха по хълма, — какво ли е станало на кораба ти? — Часове наред въпросът отекваше в ума й, а сега водата й беше дала сили да говори. — Мислиш ли, че господарката Сибил…

— Всички са добре — отсече Трън с непреклонна увереност. — Жал ми е за онзи, който ще се изправи срещу Вълка. А и Синдер е направена от стомана, нищо че хората не го разбират. — След миг в тихия въздух над пустинята избухна сърцат смях. — Всъщност, в буквален смисъл.

— Вълка трябва да е другият мъж на борда. Нали?

— Да. Скарлет му е… ами и аз не знам как се наричат помежду си, но той е луд по нея. Е, човек трябва да признае, че и Скарлет си я бива. Онази чародейка представа си няма в какво се забърква.

Крес се молеше Трън да не греши. Господарката Сибил ги бе открила заради нея и чувството на вина беше толкова болезнено, колкото и дълбоката болка в костите й.

— Ами ти? Как така едно момиче, родено на Луната, се оказва затворено на някакъв сателит и става поддръжник на хората от Земята?

Крес набърчи нослето си.

— Ами, щом родителите ми разбрали, че съм щит, предали ме на властите да ме убият предвид закона за убиване на деца. Но господарката ме спасила и ме отгледа заедно с други спасени от нея щитове. Трябвахме й основно за някакви експерименти, които непрестанно провеждат, но господарката така и никога не ми обясни всичко. Живеехме в тунелите от лава, които бяха превърнати в спални помещения, и винаги ни следяха с камери, свързани с комуникационната система на Луна. Беше малко претъпкано с народ, но не беше чак толкова лошо — имахме портове, нетскрийнове, така че не бяхме напълно откъснати от света. Не след дълго станах много добра в проникването в комуникационната система, но я използвах предимно за глупави дреболии. На всички ни беше любопитно какво става в училище, затова прониквах редовно в училищната система на Луна, свалях учебници, ей такива неща. Един ден едно от по-големите момчета — Джулиан, ме попита дали ще мога да науча кои са родителите му. Отне ми два дни, но успях. Научихме, че родителите му живееха под един от по-бедните куполи. И двамата бяха живи и имаха още две по-малки деца — брат и сестра на Джулиан. После измислихме начин да им изпратим съобщение, за да им кажем, че той е жив. Той си мислеше, че ако майка му и баща узнаеха, че не е бил убит, щяха да дойдат да го приберат. Всички толкова се развълнувахме! Смятахме, че всички ще успеем да се свържем със семействата си и те ще ни спасят. — Крес преглътна. — Разбира се, това беше наивно. На следващия ден господарката дойде и отведе Джулиан, а след нея някакви техници свалиха цялата техника, за да нямаме повече достъп до мрежата. Никога повече не видях Джулиан. Мисля си… мисля си, че когато са получили съобщението, родителите му са се свързали с властите. Допускам, че след това е бил убит, за да ни покажат, че законът за убийство на щитове се прилага строго.

Крес прокара пръсти през косата си и се изненада, когато те се плъзнаха така бързо.

— След този случай господарката Сибил започна да ми обръща повече внимание. Понякога ме извеждаше от пещерите, горе под куполите, и ми даваше някаква работа — да сменя кода на информационната система, да проследявам нетлинкове, да програмирам един разузнавателен софтуер, който да се включва при определени думи и да разпраща информацията към обособени потребителски регистрации за съобщения. Отначало всичко много ми харесваше. Господарката беше внимателна с мен, а освен това ме извеждаше от тунелите от лава и така можех да видя града. Чувствах се като нейна любимка. Мислех си, че ако направя всичко, което поиска от мен, накрая нямаше да има никакво значение, че съм щит, и щяха да ме пуснат да ходя на училище и да ме оставят да живея като всеки друг лунитянин. Един ден Сибил ме накара да проникна в разговора между двама европейски дипломати, но аз й казах, че сигналът е прекалено слаб. Трябваше да съм по-близо до Земята, имах нужда и от по-добра връзка в мрежата, от по-съвременен софтуер…

Крес поклати глава, припомняйки си как беше казала на Сибил какво щеше да й трябва, за да направи сателита за своя малък гений. Крес в действителност беше проектирала собствения си затвор.

— След няколко месеца господарката дойде да ме вземе и ми каза, че отиваме на екскурзия. Качихме се на един малък кораб. Бях много, много щастлива. Помислих, че ще ме заведе в Артемизия, за да ме представи на кралицата, която щеше да ми прости, че съм се родила щит. Сега всичко това ми се струва толкова глупаво. Но тогава, дори когато започнахме да се отдалечаваме от Луна и видях, че сме тръгнали на път за Земята, си помислих, че отиваме там. Казах си, добре, лунитяните сигурно не могат да ме приемат, но господарката знае, че хората на Земята ще могат, и затова ще ме заведе там. Екскурзията продължи дълги часове. Накрая аз се тресях от вълнение — бях си измислила цяла история: господарката ще ме даде на някое мило земно семейство и ще ме отгледат като свое дете; те живееха в огромна къща на едно дърво — не знам защо смятах, че ще живеят в къща на дърво, но по някаква причина точно на това се надявах. Нали никога не бях виждала дървета. — Крес се намръщи. — Всъщност, все още не съм видяла дърво.

Последва кратко мълчание и тогава Трън каза:

— Значи в този ден Сибил те е отвела на сателита и ти си станала програмист на кралицата.

— Програмист, хакер, шпионин… не спирах да вярвам, че ако направя всичко, което поиска от мен, някой ден ще ме освободят.

— И колко време мина, преди да решиш, че ще се опиташ да спасиш кралските семейства на Земята, а няма да ги шпионираш?

— Не знам. Земята винаги ме е пленявала. Прекарвах много време в четене на земните новини, гледах техните пиеси. Започнах да се чувствам свързана с хората там долу… тук долу. И то повече, отколкото някога съм се чувствала свързана с лунитяните. — Крес зачупи ръце. — Не след дълго започнах да си представям, че съм таен покровител, чиято работа е да защитава Земята и хората от Левана.

Слава богу, Трън не се разсмя. Дълго време той мълча и Крес не можа да каже дали тишината я успокояваше, или я караше да се чувства неловко. Може би Трън си мислеше, че фантазиите са детински.

Трън помълча още известно време, но накрая проговори:

— Ако аз бях на твое място и имах само един ДИРКОМ чип, с който да разговарям със Земята, вместо да се опитвам да спася императора, щях да извадя някоя кирлива риза на някой преуспял пилот на космически кораб и щях да го изнудвам, докато не дойде да ме отведе от сателита.

И макар че видът му беше сериозен, Крес се усмихна, без да иска.

— Едва ли щеше да постъпиш така. Напротив, щеше да направиш същото, което направих и аз, защото знаеш, че заплахата за Земята от Левана е много по-голяма от теб и от мен… много по-голяма от всеки отделен човек.

Но капитанът само поклати глава.

— Много мило, че го казваш, Крес, но повярвай ми. Аз щях да намеря някого, когото да изнудвам.

Глава деветнадесета

Каи отмахна косата от челото си и със смесица от ужас и възхищение се вторачи в холографа, който плуваше над конферентната маса. Частица от него искаше да се разсмее. Не защото имаше нещо смешно, а защото не знаеше как другояче да реагира.

Холографът показваше планетата Земя. А навсякъде около нея имаше стотици малки жълти светлинки, много от които бяха струпани над най-многолюдните градове на Земята.

Стотици мънички космически кораби.

Земята беше обградена.

— Сигурни ли сме, че всичките са лунни? — попита той.

— Няма никакво съмнение — рече европейският министър-председател Бромстад, чието лице стоеше на огромния нетскрийн редом с лицата на другите лидери от Земния съюз. — Най-тревожното е, че радарите ни изобщо не са засекли приближаването им. Изглежда, като че ли всичките до един… просто се появиха, светнаха на десет хиляди километра над главите ни.

— А може би — обади се кралица Камила от Обединеното кралство, — през цялото време са били там, но по някаква причина ние не сме могли да ги засечем. Нали от години слушаме за лунните кораби, които се промъкват незабелязано в атмосферата на Земята въпреки всичките ни мерки за сигурност?

— Какво значение има откога са там или как са успели да минат незабелязано? — попита президентът на Американската република, Варгас. — Явно е, че в момента се намират там, и още е явно, че това е заплаха.

Каи стисна очи.

— Но защо? Левана получава точно това, което поиска. Защо й е да ни заплашва? Защо й е да ни разкрива картите си?

— Може би иска да се увери, че Републиката няма да се отметне от брачния съюз в последната минута? — предположи Бромстад.

— Но тя няма никакви основания да… — Каи изпухтя и отпусна ръката си върху облегалката на креслото… същото, което някога беше принадлежало на баща му. Чувстваше се прекалено напрегнат, за да седне. Той огледа членовете на правителството си, съветниците си, най-образованите експерти в страната му — в момента всички до един изглеждаха точно толкова слисани, колкото се чувстваше и той самият. — Какво мислите? Защо е всичко това?

Експертите размениха погледи помежду си, а след това министър Дешал Хюи взе да барабани с пръсти по масата.

— По всичко личи, че се опитват да ни кажат нещо.

— Може би това е техният начин да ни подканят да им отговорим дали ще присъстваме на сватбата, или не — рече под нос генерал-губернаторът на Австралия, Уилямс.

— А може би трябва да ги попитаме — предложи Кон Торин, като се почукваше с пръст по челото. — Щом Луна е на път да се превърне в мирен съюзник на Земния съюз, ние можем да започнем да отваряме линиите за комуникация.

— Ами, разбира се — обади се министър-председателят на Африка, Камин. На Каи му се стори, че можа да чуе как очите й се завъртяха. — Те винаги са били толкова отворени към нас в миналото.

— Вие може би имате по-добра идея?

— Аз наистина имам — каза Уилямс. — За нас това е златен шанс да отвърнем на скорошното им нападение. Трябва заедно да предприемем мащабна атака и да свалим колкото се може повече от тези кораби. Трябва да дадем на Луна да разбере, че не може да продължава да ни заплашва всеки път, когато Левана изпадне в ярост. Щом искат битка, ще се бием.

— Война — каза министър-председателят Камин. — Предлагате ни да започнем война.

— Те започнаха войната. Аз предлагам да й сложим край.

— А нима смятате, че нашите армии са подготвени да атакуват цялата флотилия от лунни кораби? — изсумтя Камин. — Та ние нямаме и най-малка представа що за оръжия имат на борда. Последните нападения ни показаха, че Луна няма да води войната с никоя от познатите ни стратегии. Те са непредсказуеми и колкото и да ми е мъчно да го призная, военното ни дело е закърняло и причината е, че страните ни живеят в мир вече много поколения поред. Армиите ни са малочислени, една шепа от хората ни са обучени да водят космически битки…

— Съгласна съм с Австралия — намеси се кралица Камила. — Ако не атакуваме сега, когато изненадата е на наша страна, втори шанс едва ли ще имаме.

— Изненада ли? — излая президентът Варгас. — Те са ни обградили! А ако се надяват ние да ги атакуваме? Ако всички тези глупости за брачния съюз са били чисто и просто уловка, за да ни отвлекат вниманието, докато флотилиите им заемат позиция?

Върху облегалката на креслото кокалчетата на Каи побеляха.

— Брачният договор не е уловка! И никой не се кани да започва война!

— О, да, и още как — самодоволно се усмихна Камила. — Бях забравила, че младият император е съвсем наясно по въпроса.

Кръвта на Каи кипна.

— На холографа се вижда, че макар корабите да са обградили Земята, те се намират вън от териториалните граници на Земния съюз. Прав ли съм?

— Засега — каза генерал-губернаторът Уилямс.

— Така. А това означава, че засега тези кораби не нарушават отношенията, които сме установили с Луна. Не казвам, че Левана не си играе с нас, не казвам, че не ни заплашва, но ще бъде неразумно от наша страна да предприемем някакви действия, без да имаме предварително подготвена стратегия.

Уилямс поклати глава.

— Преди да сме измислили стратегията, току-виж са ни заличили напълно.

— Добре тогава — каза Каи и изпъна раменете си. — Според Договора от Бремен, за да поведем война срещу един политически субект, трябва да имаме мнозинство. Всички, които подкрепят атаката срещу лунните кораби, да кажат „да“.

— Да — казаха едновременно Уилямс и Камила. Останалите трима държавници замълчаха, но по измъчените им лица Каи разбра, че никой от тях не беше доволен от решението.

— Предложението не се приема.

— А вие какво предлагате в такъв случай? — попита кралица Камила.

— В момента в двореца е отседнал лунен делегат — отвърна Каи и се сви засрамен от себе си. — Ще разговарям с него. Ще видя дали няма да успея да проумея какво става. Преговорите за съюза се провеждат между Луна и Републиката, затова ме оставете аз да се оправя със ситуацията.

И Каи прекъсна връзката, преди другите лидери да успеят да се възпротивят или да забележат колко беше ядосан. А той беше ядосан, защото никога не знаеше какво се върти в главата на Левана, какъв ще бъде следващият й ход. Беше ядосан, защото изпълняваше всяка нейна прищявка, а тя въпреки това бе решила да му погоди такъв номер, и то без друга явна причина, освен да раздразни останалите лидери от Съюза. Беше ядосан, защото, ако трябваше да бъде честен пред себе си, една голяма част от него смяташе, че най-добрият курс на действие би бил да атакуват корабите.

Но ако сега избухнеше война, те нямаше да смогнат да доведат мирния договор докрай, а това означаваше, че трябва да се простят с надеждите си да сложат ръка на лекарството за летумозиса.

Каи хвърли поглед на жените и мъжете, насядали край холографа, и каза с привидно спокоен глас:

— Благодаря ви. Срещата завърши.

Докато експертите напускаха заседателната зала един по един, влезе Наинси.

— Ваше Величество — каза тя, — след шест минути имате насрочена среща с Ташми-джи.

Каи потисна стона, който се надигаше у него.

— Нека да позная — днес трябва да обсъдим покривките за масите, нали?

— Всъщност, обслужващия персонал, Ваше Величество.

— А, да. Наистина добре ще оползотворя времето си. — Той закачи портскрийна на колана си. — Извести я, че идвам, Наинси.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнем тук — каза Ташми Прия и се поклони. — Помислих си, че свежият въздух ще ви помогне да се съсредоточите върху последните решения, които трябва да се вземат по отношение на церемонията.

Каи се усмихна кисело.

— Много дипломатичен начин да ми покажете, че не взимам на сериозно планирането на сватбата. Което вероятно е самата истина. — Императорът мушна ръцете си в джобовете, удивен от приятния полъх на бриза по лицето си. Той все още беше зачервен от раздразнение след срещата с лидерите от Съюза. — Но е приятно човек да се поразходи на въздух. Имам чувството, че цял месец не съм напускал кабинета си.

— И сигурно има записи от охранителните камери, които доказват верността на думите ви.

Те минаха край едно езеро с каи4, засенчено от провисналите клони на една плачеща върба, заобиколено от малко парче от градините, които наскоро бяха прекопани и изорани, за да бъдат насадени за настъпващата есен. Каи вдъхна свежата земя и за миг остана смаян от факта, че животът в двореца продължаваше да тече — животът в града, в Републиката, на Земята не беше спирал дори когато той се бе заключил в кабинета си, за да си блъска главата как да опази всичко това.

— Ваше Величество?

Каи се сепна.

— О, извинете — и той посочи към една проста каменна пейка. — Да поседнем, а?

Прия нагласи полите на сарито си и седна. Златните и оранжеви риби се струпаха край скалистия бряг на езерото с надеждата да клъвнат нещо.

— Исках да обсъдя с вас една своя идея относно наетия персонал, който ще помага по време на брачната церемония. Идея, която Нейно Лунно Величество според мен не би одобрила. Но въпреки това си помислих, че решението трябва да бъде ваше.

— Нает персонал ли?

— Доставчици, лакеи, церемониал-майстори, цветари и за каквото още се сетите.

Каи оправи ръкавелите на ризата си.

— Аха, разбирам. Продължавайте.

— Сметнах, че ще е благоразумно на сватбата да имаме персонал, който включва както хора, така и андроиди.

— Левана никога няма да го допусне — и Каи поклати глава.

— Добре знам това. И поради тази причина бих ви предложила да използваме дроиди компаньони, които тя няма да може да разпознае.

— Дроиди компаньони ли? — Каи се скова.

— Ще използваме единствено най-реалистичните модели. Можем да направим специална поръчка от онези, които имат по-човешки черти — дефекти по кожата, естествена коса, цвят на очите, различна големина на телата и костната структура. Аз ще се погрижа да намеря такива андроиди, които да не привличат вниманието върху себе си.

Каи отвори уста да се възпротиви за втори път, но се спря. Дроидите компаньони бяха проектирани предимно за споделяне на самотата. Ако Левана научеше, че те присъстват на сватбената церемония, щеше горчиво да се обиди.

Но…

— Тяхното съзнание не може да бъде манипулирано.

Прия се умълча за миг, а сетне продължи:

— Бихме могли да ги използваме, за да запишат събитията, в случай че Нейно Величество или някой от гостите се опита да направи нещо… неуместно.

— Левана настоя ли повторно да няма камери? — Кралицата мразеше да я записват и на годишния бал, на който беше специален гост, беше разпоредила да няма записващи устройства.

— Не, Ваше Величество. Кралицата признава, че е от съдбовно значение събитието да се излъчва навсякъде по света. И на този фронт не оказа никаква съпротива.

Каи си отдъхна.

— Но с андроидите ще си подсигурим очи практически навсякъде. — Прия сви рамене. — Да се надяваме, че тази предпазна мярка ще се окаже напълно ненужна.

Каи повъртя в ръце ръкавела си. Идеята беше находчива. На церемонията щяха да присъстват най-влиятелните мъже и жени на планетата и за Левана щеше да бъде детска играчка да злоупотреби със способностите си за манипулация. Присъствието на верни служители, които не можеха да бъдат повлияни, щеше да бъде застраховка срещу една световна политическа катастрофа.

Но Левана мразеше андроидите. Ако научеше, щеше да побеснее от гняв, а императорът желаеше да избегне нови избухвания на кралицата, доколкото можеше.

— Благодаря ви за препоръката — каза той. — Кога трябва да ви съобщя решението си?

— В края на тази седмица, за да можем да направим поръчката навреме.

— Добре. Тогава ще ви кажа какво съм решил.

— Благодаря ви, Ваше Величество. Ако позволите, бих искала да ви споделя още едно незначително прозрение, което ме споходи тази сутрин — прякото излъчване на сватбата има и още едно предимство.

— И то е?

— Нейно Величество отказва да свали воала си, докато е заобиколена от камери. Следователно ще го носи по време на цялата сватба и на коронацията. — Прия протегна ръка и потупа императора по китката. — А това означава, че няма да се налага да я целувате.

Каи не се стърпя и се разсмя остро. Думите на Прия наистина намалиха донякъде ужаса му, но и болезнено му напомниха, че все някога щеше да се наложи да я целуне. А от тази мисъл му се повдигаше.

— Благодаря ви, Ташми-джи. Успокоихте поне малко страховете ми.

Лицето на жената се смекчи.

— Ще ми позволите ли да говоря открито, Ваше Величество?

— Разбира се.

Ташми-джи отдръпна ръката си и сключи пръсти в скута си.

— Дано не ви се стори, че прекрачвам професионалните си задължения, но разбирате ли, аз имам син, с около година по-голям от вас.

Каи преглътна и се изненада от нотката на вина — никога не се беше питал коя беше тази жена след работа, извън двореца. Никога не си бе правил труда да си представи, че и тя ще да има семейство.

— Опитвам се в последно време да си представя как щеше да се отрази всичко това на сина ми — продължи Прия, загледана в провисналите клони на дървото. Листата се пременяха в златно и от време на време бризът отърсваше по-слабите, завърташе ги като вертолетчета и ги запращаше в езерото. — Каква ли тежка дан плаща един млад мъж с вашите отговорности, който е принуден да вземе вашите решения. — Жената пое дълбоко дъх, сякаш съжаляваше за думите си още преди да ги е изрекла. — Тревожа се за вас като майка.

Каи срещна погледа й и сърцето му подскочи.

— Благодаря ви, но не бива да се безпокоите. Правя всичко по силите си.

Тя се усмихна топло.

— О, да, знам, че е така. Но, Ваше Величество, аз планирам сватбата от дванадесет дни насам и за това време видях как се състарявате с години. Боли ме, като си помисля колко по-тежко ще стане след сватбата.

— Но аз и тогава ще мога да разчитам на Торин. И на правителството, на представителите на провинциите… Няма да съм сам.

Но докато изричаше думите, Каи усети с неприятна изненада, че се самозалъгва.

Той не беше сам. Нали?

Страхът го сграбчи за гърлото. Разбира се, че не беше сам. Зад него стоеше цялата страна, хората в двореца и…

Никой.

Никой не можеше да разбере докрай какво рискуваше, каква саможертва правеше. Торин беше достатъчно умен, че да разбира, но той си имаше собствен дом, в който се прибираше в края на деня. Освен това Каи не му се бе доверил, че двамата с Наинси отново издирваха принцеса Селена. И той никога не би признал пред Торин, че част от него се надяваше Синдер да е вън от опасност. И пред никого никога не би си признал колко беше уплашен — във всяка минута, всеки ден. Колко уплашен беше, че правеше една огромна грешка.

— Съжалявам, Ваше Величество — обади се Прия. — Надявах се, стига това да не е твърде дръзко от моя страна, че ще ми позволите да ви предложа един майчински съвет.

Каи допря върховете на пръстите си в студения камък на пейката.

— Може би ще ми е от полза.

Прия нагласи сарито на раменете си. Златната бродерия улови слънчевата светлина.

— Постарайте се да намерите нещо, което ви прави щастлив. Животът ви няма да стане по-лек, когато кралица Левана вече е ваша съпруга. Но ако имате нещо, което ви прави щастлив и ви дава надежда, че някой ден нещата ще се наредят, тогава може би то ще ви крепи. В противен случай се боя, че кралицата ще спечели твърде лесно.

— А вие какво бихте ми предложили?

Жената сви рамене.

— Може би градината е добро място като за начало?

Каи проследи жеста й и се огледа наоколо — бамбуковите стебла се бяха надвесили над каменните стени, неизброимите лилии започваха да вехнат след дългото си дефилиране през лятото, ярките риби се трупаха и блъскаха една в друга, глухи за вълненията на света над малкото им езеро. Беше красиво, но…

— Виждам, че не сте убеден — каза Прия и Каи се усмихна насила.

— Съветът ви е добър. Просто не знам дали имам сили да бъда щастлив точно сега.

Отговорът му сякаш натъжи Прия, но не я изненада.

— Моля ви, помислете си все пак. Като всички хора и вие заслужавате малко отдих от време на време. Дори повече от всеки друг.

Той сви рамене, но без въодушевление.

— Ще запомня съвета ви.

— Аз и друго не мога да искам от вас — Прия стана и Каи също се надигна. — Благодаря ви за отделеното време. Известете ме какво е решението ви по въпроса за дроидите компаньони.

Каи изчака жената да се върне в двореца и тогава се отпусна на пейката. Едно тънко златно листо кацна в скута му, той го взе и го завъртя между пръстите си.

Струваше си да помисли върху съвета на Прия. Малко щастие, лъч надежда можеха да му помогнат да запази разума си, но да се изпълни такова напътствие бе по-трудно, отколкото да се даде. А освен това Каи си имаше не една и две радости, които чакаше с нетърпение — да види подписа на Левана под Договора от Бремен, да раздаде нейното лекарство на хората и да изкорени ужасната чума от планетата.

Но тези победи вървяха ръка за ръка с присъствието му на балове по разни случаи и поводи, на които прекрасната му съпруга щеше неотлъчно да бъде до него, а следващия път Синдер нямаше да бъде там, че да го развлича. И така цял живот. Е, вярно, че животът му можеше да се окаже по-кратък от очакваното. Но Каи си мислеше мрачно, че преждевременната му смърт щеше поне да го избави от безброй мъчителни танци.

Младият мъж въздъхна, а мислите му се завъртяха пак около Синдер. Не можеше да избяга от мисълта за нея през последните дни — сигурно защото името й беше на челно място във всеки репортаж, във всяка новина. Момичето, което той бе поканил на бала. Момичето, с което бе поискал да танцува.

Той си спомни онзи миг, в който забеляза Синдер на върха на стълбището. Косата и роклята й бяха подгизнали от дъжда. Беше забелязал, че си е сложила ръкавиците, които той й подари. На устните му се показа тъжна усмивка. Едва ли Прия имаше това предвид — най-безнадеждната от всички възможности. Отношенията му със Синдер, ако изобщо можеха да се нарекат така, бяха мимолетни и сладко-горчиви.

Но ако нещата бяха по-други, ако не му предстоеше скоро да сключи брак с Левана, ако имаше възможност да зададе на Синдер онзи въпрос, който го тровеше… Всичко ли е било измама? Беше ли мислила някога да му сподели истината? Вероятно тогава би могъл да си представи едно бъдеще, в което започваха отначало.

Но годежът беше много реален, а Синдер беше…

Синдер беше…

Той рязко стана, смачквайки листото в юмрука си.

Глава двадесета

Крес се събуди със смесица от замайващи усещания. Краката й пулсираха тежко, а стъпалата я боляха. С Трън се бяха заровили, за да не измръзнат, и сега тежестта на пясъка я притискаше от врата до петите. Скалпът й все още беше изтръпнал от новата необичайна лекота. Кожата й беше суха и дращеше на допир, устните й се бяха напукали.

До нея Трън се размърда полека, така че да не размести четвъртитото парче плат от парашута, с което се бяха покрили, за да предпазят лицата си от навяванията на вятъра. Но песъчинките в ушите и носа на Крес показваха, че това не беше дало особено добър резултат. Всеки милиметър от тялото й бе покрит с пясък, без значение дали беше останал незаровен. Пясък под ноктите й. Пясък в ъгълчетата на устата й. Пясък в косата й, в гънките на ухото й. А когато опита да изтрие сухите остатъци от съня, операцията се оказа трудна и болезнена.

— Стой мирна — каза Трън и сложи дланта си на ръката й. — Върху платнището може би се е събрала роса. Не трябва да я прахосваме.

— Роса ли?

— Вода, която излиза от земята на зазоряване.

Крес знаеше какво е роса, но мисълта за такава й се струваше нелепа предвид околния пейзаж. Но въпреки това въздухът като че беше леко влажен и тя не спори с Трън, когато той й обясни как да хване четирите краища на платнището и да ги повдигне нагоре, така че в средата му да се събере всичката роса.

Когато се измъкнаха изпод платнището, намериха едва една-едничка глътчица вода и тя беше мръсна от пясъка, навят нощес върху платнището. Крес предаде на Трън нищожния им успех и видя как челото му се сбърчи разочаровано. Но след малко Трън сви рамене и разочарованието му избледня.

— Е, все още си имаме предостатъчно вода от сателита.

Предостатъчното вода се състоеше всичко на всичко от две последни пълни бутилки.

Крес погледна към просветляващия хоризонт. Съмняваше се, че бяха спали повече от два часа — цяла нощ бяха вървели и тя чувстваше, че ако направи още една крачка, краката й ще рухнат. Момичето погледна към планината, откри, че тя беше толкова далеч колкото и предната вечер, и провеси нос.

— Как са очите ти? — попита тя.

— Неведнъж са ми казвали, че са замечтани, но ще оставя на теб да решиш.

Крес се изчерви и се обърна към Трън. Той беше скръстил ръце на гърдите си и се усмихваше широко и безгрижно, но под усмивката му имаше някакво напрежение. Тя осъзна, че спокойствието в тона му също беше престорено и нехайното му поведение прикриваше кипящото под повърхността отчаяние.

— Наистина са замечтани — каза тихо Крес и веднага й се прииска да изпълзи под парашута, да се скрие от неудобство, но пък си струваше да види, че усмивката на Трън вече не беше толкова пресилена.

Двамата вдигнаха лагера си, пийнаха по малко вода и вързаха отново кърпите около глезените на Крес, а в това време утрешната роса се изпаряваше наоколо им, изчезваше. Температурата вече се покачваше. Преди да завърже вързопа, Трън извади чаршафите и накара Крес да се увие в единия като в мантия. От другия си приспособи нещо като наметало с качулка, която се спускаше над челото му.

— Покри ли си главата? — попита той, докато прокарваше крак по земята, за да намери металната пръчка, която ползваше като бастун. Крес се помъчи също така добре като Трън да се увие в чаршафа и чак тогава потвърди. — Добре. Съвсем скоро кожата ти ще се изпече едно хубаво като бекон, но чаршафът ще те предпази поне за известно време.

Докато водеше Трън нагоре по склона, под който бяха лагерували, Крес все подръпваше неудобния чаршаф. Беше капнала от умора, полувдървена от вървенето. Всяка част от тялото й пулсираше от болка.

Бяха изминали четири дюни, когато тя се препъна и падна на колене. Трън заби петите си в пясъка, за да остане прав.

— Крес?

— Добре съм — каза тя, изправи се и изтупа пясъка от краката си. — Малко съм отпаднала. Не съм привикнала на такова натоварване.

Ръцете на Трън стояха във въздуха, като че бе имал намерение да я вдигне, но тя забеляза твърде късно. Той полека ги отпусна до тялото си.

— Можеш ли да продължиш?

— Да. Трябва само пак да вляза в ритъм. — Крес се надяваше да казва истината и краката й да не се държат през целия ден, като че бяха направени от желе.

— Ще вървим, докато напече силно, после ще си починем. Не бива да се напрягаме много, не и в най-големия пек.

Крес тръгна надолу по дюната и докато чакаше времето за почивка, взе да брои крачките.

Десет.

Двадесет и пет.

Петдесет крачки.

Пясъкът ставаше все по-горещ и палеше краката й през хавлиените кърпи. Слънцето се катереше нагоре.

За да не мисли за сегашното си положение, въображението й взе да се върти около любимите й фантазии. Крес беше корабокруширал пират от втора ера. Беше състезателка по лека атлетика, която тренираше за дълъг преход. Беше безчувствен андроид, който можеше да върви, да върви, да върви и никога нямаше да се умори…

Но фантазиите й започнаха да стават все по-мимолетни — реалността ги избутваше встрани с болката, с лишенията, с жаждата. Крес взе да се моли Трън да позволи да спрат и да си починат, но той не го направи. И те вървяха с мъка напред. Трън се оказа прав за чаршафите — те я пазеха от безжалостното слънце, което иначе щеше да я изгори, и тя благодареше за потта, която с влажността си я разхлаждаше. Отново почна да брои, а потта капеше по свивките на коленете й. Въпреки че се почувства ужасно от това, което си помисли, тя все пак беше доволна, задето Трън не може да я види в това състояние.

Но и самият той не беше неуязвим за изпитанията на пустинята. Лицето му беше станало червено, косата му се бе разрошила от търкането в чаршафената качулка, по бузите му, където се виждаше сянка от покарала брада, имаше мръсни ивици.

Стана по-топло и Трън подкани Крес да допие водата, която бяха отворили сутринта. Тя я глътна с наслада и чак после се сети, че Трън не бе пийнал и глътчица. Водата не й стигна. Денят се разстилаше пред тях, а им бе останала само още една бутилка. Трън й беше казал, че няма да разпределят водата на дажби, но тя не посмя да си поиска още, когато той не беше пил нито капка.

За да й минава по-бързо времето, Крес си затананика всичките хубави песни, които помнеше от музикалните си колекции на сателита. Тя се остави на познатите мелодии да я разсеят. И за известно време вървенето стана по-леко.

— Тази е хубава.

Тя спря и чак след миг разбра, че Трън говореше за песента, която пееше. След още миг успя да си спомни и коя беше.

— О, благодаря ти — каза тя неуверено. Никога досега не беше пяла пред другиго и никой не й бе правил комплимент за пеенето. — Това е известна приспивна песничка на Луна. Някога си мислех, че са ме кръстили на нея, но после научих, че Кресънт е доста срещано име. — И тя отново изпя първия куплет: — Нежна месечинке, горе на небето, щом слънцето се скрие и ти запееш, песента ти е толкова омайна…

Крес хвърли поглед към Трън — на устните му играеше лека усмивка.

— Майка ти сигурно ти е пяла много приспивни песнички, а?

— О, не. Те познават, че човек е щит още с раждането му. Тъй че само няколко дни след това родителите ми ме предали, за да ме убият. Изобщо не помня кои са.

Усмивката на Трън изчезна и след като дълго мълча, накрая той каза:

— По-добре недей да пееш. Като се замисля, така губиш влага през устата.

— О — Крес стисна здраво устни и докосна с пръсти Трън по ръката — сигналът, който бяха почнали да използват, когато им предстоеше да се спуснат по някой склон. После се повлече напред.

Въпреки закрилата на импровизираното й наметало кожата й беше ожулена до кръв от жегата, но мисълта, че наближаваше пладне, я тласкаше напред. Наистина по пладне температурите стигаха най-високите си стойности, но Трън беше й обещал да си отдъхнат от ходенето.

— Хайде, стига толкова — каза Трън накрая, сякаш някой теглеше думите от гърлото му. — Да поспрем, да си починем, докато температурите паднат отново.

Крес издаде стон на облекчение. Ако Трън й беше казал да върви цял ден, без да спира, тя би вървяла, но много се зарадва, че той не го направи.

— Виждаш ли някъде да има сянка? Или някое място, на което ще падне сянка, веднъж слънцето да тръгне да залязва?

Крес примижа и огледа дюните. Макар че обикновено се виждаше тук-там някоя сянка по хълмчетата, по пладне, когато слънцето беше високо, сенки нямаше никъде. Но пред тях тъкмо се изпречи един голям хълм, който не след дълго щеше да хвърли сянка, а по-добро място нямаше да намерят.

— Насам — каза Крес, насърчена от обещаната почивка. Но щом превалиха поредната дюна, погледът й улови нещо в далечината. Тя ахна и сграбчи Трън за ръката.

— Какво има?

— Аз… Това е… — Тя зяпна божествената гледка, като се мъчеше да намери думи, за да я опише. Синьо, зелено — ярък контраст на оранжевия фон на пустинята. — Вода! И… и дървета!

— Виждаш оазис ли?

— Да! Трябва да е оазис!

Облекчението я заля и тя взе да трепери от обещанието за сянка, вода и почивка.

— Хайде, не е далече — каза тя и заора в пясъка с подновени сили.

— Крес, Крес! Стой! Пази си силите!

— Но оазисът е съвсем близо.

— Крес!

Но тя не го чу. Вече си представяше как прохладната вода се излива в гърлото й. Бризът под навеса от палми. Може би там щеше да има и храна, някаква непозната, земна, тропическа храна, която никога не беше вкусвала, сочна, прохладна, освежителна…

Но най-много от всичко си мечтаеше да се строполи под някоя хладна сянка, защитена от слънцето, където да поспи, докато нощта падне и донесе прохладата и безброй звезди.

Трън вървеше след нея — беше се отказал да я увещава да спре. Но скоро Крес осъзна колко жестоко се бе отнесла с него, като го накара да върви толкова бързо. Тя забави малко крачка, без да сваля очи от езерото, което трептеше в подножието на една дюна.

— Крес, сигурна ли си за оазиса? — попита Трън, когато смогна да си поеме дъх.

— Разбира се, че съм сигурна. Точно пред нас е.

— Но… Крес.

Тя намали крачка.

— Какво има? Нещо боли ли те?

Той поклати глава.

— Не, просто… добре, добре. Мога да вървя наравно с теб. Хайде, води ме към този оазис.

Тя засия, грабна свободната му ръка и го поведе по набраздената повърхност и вълните на пустинята. Фантазии завзеха мислите й, изместиха и последната капчица умора. Кърпите бяха прежулили краката й, прасците й бяха изгорели там, където чаршафите не ги скриваха от слънцето, главата й се въртеше от жажда, но оазисът беше толкова близо. Толкова близо.

Но докато тя се плъзгаше напред по ронливия пясък, оазисът все така си стоеше далечен. Въртеше се някъде на хоризонта и с всяка нейна крачка трептящите дървета като че отстъпваха назад.

Отчаяна, тя крачеше напред. Разстоянието беше измамно, но те скоро щяха да стигнат. Само трябваше да вървят, да не спират. Крачка по крачка, единият крак пред другия.

— Крес?

— Капитане — Крес се задъхваше, — не е… не е далеч.

— Крес, приближаваме ли се?

Тя се препъна, забави значително крачка и накрая спря задъхана.

— Капитане?

— Оазисът, Крес, виждаш ли да го приближаваме? Дърветата станаха ли по-големи, отколкото бяха преди?

Крес примижа срещу водата и дърветата — най-прекрасната гледка — и отри лицето си с ръкав. Беше й много горещо, но по плата не останаха следи от пот. Истината беше толкова болезнена, че тя нямаше сили да я изрече.

— Н-не. Но това… как е възможно…

Трън въздъхна, но във въздишката му нямаше разочарование, а само примирение.

— Това е мираж, Крес. Трик, с който светлината мами очите ти.

— Но… аз виждам оазиса. В езерото даже има острови, дървета…

— Знам. Миражите винаги изглеждат като истински, но всъщност виждаш само онова, което искаш да видиш. Това е илюзия, Крес. Оазис няма.

Крес гледаше омагьосана как водата се къдри на малки вълнички, как дърветата потрепват, като че бризът се закача с клоните им. Всичко беше толкова действително, толкова осезаемо. Тя почти подушваше, вкусваше хладния вятър, който подухваше към нея.

Крес едва стоеше на краката си и само страхът, че горещият пясък ще я изгори, й даваше сили да остане права.

— Не се бой. Много хора виждат миражи в пустинята.

— Но… на мен дори не ми мина през ума. А трябваше да се досетя. Чувала съм разкази, но не мислех… не знаех, че е толкова истинско.

Трън докосна с пръсти чаршафа, опитвайки се да намери ръката й.

— Нали няма сега да заплачеш? — попита той хем нежно, хем строго. Да се плаче беше забранено — водата тук беше безценна.

— Няма — каза тя тихо и решително. Не че не искаше да се разплаче, искаше. Но не беше сигурна, че тялото й можеше да произведе достатъчно сълзи.

— Добре. Хайде, намери ни някоя дюна да поседнем за малко.

Крес отлепи погледа си от мимолетната горчива илюзия. Огледа близките дюни и поведе Трън към един склон, който гледаше на юг. Щом превалиха хребета, тънката връв, която я държеше права, се скъса. Крес издаде болезнен стон и се строполи на пясъка.

Трън извади от вързопа одеялото и парчето плат от парашута, постла го на земята да седнат отгоре му, че да не се изгорят на пясъка, после дръпна ъглите над главите им като навес, който да ги пази от яркото слънце.

Обви ръка около раменете на Крес и я придърпа към себе си. Тя беше онемяла, чувстваше се предадена — от пустинята, от слънцето, от собствените си очи. Истината бавно поникваше в ума й.

Нямаше вода.

Нямаше дървета.

Нямаше нищо друго освен безкрайния пясък, безкрайното слънце, безкрайното вървене.

Може би никога нямаше да се измъкнат от пустинята. Не можеха да вървят вечно. Тя не вярваше, че ще може да издържи така и още ден само, а кой знае колко им оставаше до края на пустинята. Нямаше да издържат, не и когато всяка дюна се умножаваше по нови три, когато всяка крачка към планината ги отдалечаваше от нея, а те дори не знаеха дали тя ще им предложи подслон, когато стигнеха там.

— Няма да умрем в пустинята — обади се Трън с тих, успокоителен глас, като че знаеше точно къде я бяха отвели мислите й. — Аз съм минавал и през по-тежки изпитания от това и пак съм оцелявал.

— Така ли?

Той отвори уста, но замълча.

— Е… бил съм в затвора за дълго, а там не беше като да си отишъл на излет.

Крес оправи кърпите на краката си. Въжетата от косите й бяха започнали да прорязват кожата й.

— Като се замисля, и в армията не беше кой знае колко леко.

— Бил си там само пет месеца — измърмори тя, — и през по-голямата част от времето си се учил да летиш.

Трън наклони глава.

— А ти откъде знаеш?

— Направих проучване.

Тя не му каза каква част от миналото му беше проучила, а и той не попита.

— Е, добре. Може би това е най-тежката ситуация, в която съм изпадал. Но това не променя факта, че ще оцелеем. Ще намерим някой малък град, ще се свържем с Рампион и те ще дойдат да ни вземат. След това ще свалим Левана от трона, аз ще спечеля от това купища пари, Източната република ще ми опрости нарушенията и накрая всички ще заживеем щастливо за вечни времена.

Крес се сви до Трън и се помъчи да му повярва.

— Но първо трябва да се измъкнем от тази пустиня. — Той я погали по рамото. Ако не беше уморена до степен на безчувственост, допирът му щеше да я замае, да я изпълни с копнеж. — Повярвай ми, Крес. Ще те измъкна оттук.

Глава двадесет и първа

— Готово — каза доктор Ърланд и отряза краищата на хирургическия конец. — Това е всичко, което мога да направя за него.

Синдер навлажни устните си и усети, че се бяха сцепили от сухота.

— А той… той ще се оправи ли?

— Трябва да почакаме и да видим. Късмет е имал, че куршумите не са пробили белия му дроб, иначе нямаше да издържи толкова. Но е изгубил много кръв. Ще му давам успокоителни през следващите ден-два. Трябва да го държим упоен. Войниците от армиите на Левана са проектирани като оръжия за еднократна употреба — годни са за битка, когато са в добро здраве, но заради генетичните промени им е трудно да си почиват даже когато телата им се нуждаят от възстановяване, след като са били ранени.

Синдер погледна надолу към раната на Вълка, която беше зашита с тъмносин конец и на мястото на отворената рана образуваше подутини и изпъкнали ивици. Безброй белези, отдавна зараснали, покриваха гърдите му. Явно беше, че Вълка е преживял много. Не можеше това да е краят му след всичко дотук, нали?

На масата до нея стоеше подносът с двата малки куршума, които докторът беше отстранил — струваха й се прекалено малки, за да причинят такава голяма вреда.

— Не мога да позволя още някой да умре — прошепна тя.

Докторът вдигна поглед от хирургическите инструменти, които почистваше.

— Отношението на кралицата към войниците й може и да е като към вещи за еднократна употреба, но те са много издръжливи. — Той остави скалпела и пинцетите в някаква синя течност. — Ако си почива добре, вероятно ще се възстанови напълно.

— Вероятно — повтори Синдер глухо.

Тя се тръшна на дървения стол до леглото на Вълка и мушна ръката си в неговата. Надяваше се той да е благодарен, че усеща човешки допир, макар че тя не беше Скарлет.

Синдер стисна очи и вълна от разкаяние я заля. Скарлет. Вълка щеше да се почувства разярен, когато се събудеше. Разярен и съсипан.

— А сега може би ще ми кажете как успяхте да се намерите едновременно в компанията на лунен войник и лунен кралски страж, и то от всички възможни съюзници в галактиката, а?

Синдер въздъхна. Трябваше да мине малко време, че да успее да събере мислите си и да подхване отначалото история като тази. Накрая реши да му разкаже как беше проследила Мишел Беноа, как се бе надявала да научи повече за жената, която до смъртта си бе пазила тайната й. Как се бе надявала да открие нещо повече за миналото си — кой я бе довел на Земята и защо бе вложил всичките си надежди в едно дете, което по онова време е било само на три години, цялото обезобразено от раните заради опита на кралицата да го погуби.

Тя обясни на Ърланд как бяха проследили нишката до Париж, където бе научила за смъртта на Мишел Беноа, но за сметка на това пък бе открила внучката й. Скарлет… и Вълка. А после се бяха съюзили. И Вълка се бе наел да тренира психическите й способности и да я учи да се бие.

Разказа му и за нападението на борда на Рампион и как Сибил Мира бе отвела Скарлет, и как сега бяха останали само тя и Вълка… и стражът, на когото й се искаше да вярва, чувстваше, че трябва да му вярва, но ето че дори името му не знаеше.

— Той ми каза, че служи на своята принцеса — каза Синдер с тихи, слаби думи. — Незнайно как, но той знаеше коя съм.

Ърланд поглади щръкналата си коса.

— Може би е дочул чародейката Мира да говори за вас или дори кралицата. Имаме късмет, че е предан на истинската корона. Мнозина от раболепните слуги на Левана по-скоро биха ви убили на мига и биха поискали награда, отколкото да ви признаят за кралица.

— За това и сама успях да се досетя.

Той се подсмихна подигравателно, сякаш не беше доволен, задето се налагаше да признае, че на мъжа все пак можеше да се вярва.

— И като заговорихме за признаването ви за истинската кралица…

Синдер се сви навътре в стола и стисна ръката на Вълка.

— Госпожице Лин, години наред правех планове за мига, в който щях да ви намеря отново. Трябваше веднага да дойдете при мен.

Синдер набърчи нос.

— Аз именно поради тази причина не дойдох.

— Какво означава това?

— Доктор Ърланд, когато дойдохте при мен в килията в затвора и ми струпахте на главата тази история с принцесата… аз как трябваше да реагирам според вас? Изведнъж от никой се превърнах в отдавна изчезнала принцеса! А вие очаквахте от мен да скоча и да прегърна съдбата, която вие бяхте написали за мен в главата си! Но мина ли ви през ума, че това може да не е съдбата, която аз искам? Аз не съм възпитана да бъда принцеса, нито лидер. Затова ми трябваше малко време да разбера коя съм била… коя съм сега. Откъде произхождам. И си помислих, че може би ще намеря отговорите във Франция.

— И намерихте ли ги?

Тя сви рамене. Спомни си подземната лаборатория, която бяха открили във фермата на Беноа, със стъкления контейнер, който поддържаше жизнените й функции, където беше спала полужива в продължение на осем години. Мястото, на което някакви безименни хора без лица й бяха дали ново име, нова биография и нови крайници на робот.

— Някои от тях намерих.

— А сега какво? Готова ли сте да приемете съдбата си, или ще продължавате да търсите?

— Вече знам, че съм онази, която вие казвате, че съм. — Синдер се смръщи. — А все някой трябва да спре Левана. И ако този някой трябва да съм аз, ами… добре тогава. Приемам. Готова съм. — Тя хвърли поглед към Вълка и преглътна следващите си думи. Или поне смятах, че съм готова, преди да съсипя всичко.

— Добре — каза Ърланд, — защото е време да помислим за някакъв план. Не можем да допуснем кралица Левана да продължи да управлява и в никакъв случай не можем да я оставим да управлява Земята.

— Разбирам ви. Прав сте. Аз всъщност имах план. Тоест, ние имахме план.

Докторът повдигна вежди.

— Искахме да се възползваме от сватбата, особено от факта, че там ще бъде пълно с журналисти. Смятахме да минем скришом край охраната на двореца, а сетне аз да се промъкна на церемонията и… да й сложа край.

— Искали сте да сложите край на сватбата? — попита Ърланд, без никак да се впечатли от плана й.

— Да. Смятах да разкрия пред всички коя съм. Пред всички камери и медии. И пред целия свят щях да кажа на Каи, че не може да се ожени за Левана. Щях да разкрия на света, че тя планира да завладее всички страни на Земята, така че останалите лидери ще откажат да я признаят за една от тях. После щях да поискам от Левана да се откаже от короната си… и да я даде на мен. — Синдер се отдръпна от Вълка, защото усети, че дланта й беше станала прекалено топла. Потърка ръката си напрегнато в панталона.

Доктор Ърланд гледаше мрачно. Той протегна ръка и я ощипа силно над лакътя.

— Ох! Ей, какво правите?

— Хъм, за миг ви взех за една от моите халюцинации. Не е възможно да съчините толкова глупав план.

— Не е глупав. Новината ще се разпространи за минути. И Левана няма да може да направи нищо, за да я спре.

— Ще се разпространи и още как — всички ще вдигнат глъчка до небето, че са станали свидетели на тирадата на лудото момиче киборг, което си мисли, че е принцеса.

— Могат да ми направят кръвни тестове като вас. Мога да докажа, че аз съм принцесата.

— А докато вие давате кръвни проби, Нейно Величество ще стои със скръстени ръце отстрани и търпеливо ще ви чака да свършите! — Ърланд изпухтя, като че говореше на малко дете. — Хищническите нокти на кралицата са забити толкова надълбоко в Републиката, че ще бъдете мъртва още преди да кажете принцеса. В момента вашият император Каи би направил всичко, за да задоволи желанията на Левана, да се увери, че няма да избухне нова война и да се докопа до лекарството против летумозиса. Той не би рискувал да си навлече гнева на кралицата само и само да потвърди думите на едно шестнайсетгодишно момиче, което освен всичко друго е и издирван престъпник.

— А вие откъде знаете? Каи може и да се вслуша в мен. — И Синдер скръсти ръце.

Докторът повдигна вежди, а седнала на стола си, принцесата се нацупи.

— Добре, какво предлагате тогава? Вие явно знаете всичко за политическите революции, затова, моля ви, просветлете ме, о, набръчкани старецо.

Доктор Ърланд изпухтя, грабна шапката си от малката писалищна маса и я нахлупи на главата си.

— Може да започнете, като се научите на малко обноски. В противен случай никой никога няма да повярва, че сте принцеса.

— Сигурна съм, че лошите обноски са били в основата на всички неуспели революции.

— Свършихте ли вече?

— Ни най-малко.

Той я закова с кръвнишкия си поглед и тя на свой ред го погледна свирепо.

Накрая Синдер завъртя очи.

— Добре де, свърших.

— Отлично, защото трябва да обсъдим много неща, като започнем от там как да ви върнем на Луна.

— На Луна ли?

— Да, на Луна. Планетата, която съдбата ви е отредила да управлявате. Струва ми се, че вече сте чували за нея.

— Очаквате от мен да се върна на Луна?

— Не днес, но все някога. Губите си времето с тази сватба и медиите, на които разчитате да разпространят новината ви. Народът на Луна не дава пукната пара какво мислят хората на Земята. Искате да обявите тук коя сте, но това няма да убеди тях да се вдигнат на бунт срещу своя владетел и да короноват вас за своя кралица.

— Разбира се, че ще го направят. Аз съм законният наследник!

Синдер се отдръпна назад, уплашена от собствените си думи. И през ум не й беше минавало, че лунната й самоличност бе проникнала така дълбоко в нея и че е силно решена да претендира за мястото си. Чувството беше необичайно и граничеше с гордост.

— Да, вие сте законният наследник — потвърди докторът. — Но трябва да убедите в това народа на Луна, а не хората на Земята. Лунитяните трябва да научат, че вие сте жива. Само когато те застанат на ваша страна, може да се надявате на успех и да получите онова, което ви се пада по право, по рождение. Но не забравяйте, че Левана няма да се даде лесно.

Синдер си разтри врата и зачака предупрежденията за високите нива на адреналина да изчезнат.

— Добре, да приемем, че сте прав и че това е единственият път. Как тогава ще се доберем до Луна? Нали всички аеродруми се намират под земята? И както предполагам, са строго охранявани?

— Именно. Трябва да намерим начин да ви вмъкнем скришом. Явно, че няма да можем да използваме вашия кораб… — Той замълча и се почеса по главата. — Работата иска внимателно да обмислим стратегията си.

— О, чудесно! Още стратегии. Любимата ми част.

— Междувременно бих ви препоръчал да не се отдалечавате от сърцето на града и да гледате да не излизате много от кораба си. Тук не сте в пълна безопасност.

Синдер погледна намръщено.

— В случай че не сте забелязали, да ви припомня, че не остана човек, който не ме е видял. Какъв смисъл има да ме криете.

— Нямах това предвид. Районът познава повече случаи на летумозис от всяко друго кътче на Земята. И въпреки че повече от година тук не е имало бум на болестта, не бива да ставаме непредпазливи. Не и когато става дума за вас.

— Но… аз имам имунитет срещу болестта. Да не сте забравили? Онова ваше малко откритие, което сложи началото на цялата бъркотия?

Той завъздиша тежко. Сломеното му изражение събуди внезапно тревога у нея.

— Докторе?

— Имам доказателства, че болестта е започнала да мутира — каза Ърланд. — Това означава, че лунитяните също могат да се заразят. Ако не всички, поне част от нас.

Кожата й настръхна. Удивително беше как бързо се завърнаха старите й страхове. Седмици наред Синдер живееше неуязвима за един от най-безпощадните убийци на Земята, но заплахата се бе завърнала. Имунната й система можеше да бъде изложена на риск.

А тя се намираше в Африка — там, откъдето бе започнало всичко.

Почукването по вратата сепна и двамата. Стражът стоеше в коридора, мокър от скорошния проливен дъжд, облечен в някакви военни дрехи, които беше намерил на борда на Рампион. Раните му вече не се виждаха, но Синдер забеляза, че той стоеше сковано и пазеше ранената си страна.

В ръцете му имаше поднос с тънка питка, от която се носеше обилна миризма на чесън.

— Чух, че разговаряте. Помислих си, че операцията е свършила — каза той. — Как е приятелят ти?

Синдер хвърли поглед към Вълка. Той също беше заплашен от болестта. Всички в тази стая бяха лунитяни, внезапно осъзна тя. Ако доктор Ърланд беше прав, тогава за всички им съществуваше риск да се заразят.

Синдер трябваше да преглътне, за да си възвърне гласа:

— Жив е. — Тя стана от стола до леглото на Вълка и подаде ръка на стража. — Аз съм Синдер.

Той присви очи.

— Знам коя си.

— Така е, но си помислих, че би било хубаво да се запознаем сега, когато сме на една страна.

— Така ли си помисли?

Синдер се намръщи, но преди да съумее да отвърне, мъжът премести подноса в другата си ръка и стисна нейната.

— Хаицинт Глина. За мен е чест.

Синдер не знаеше как да разчете тона му, който звучеше малко подигравателно, затова се отдръпна и хвърли поглед към доктора, който притискаше с пръсти китката на Вълка. Очевидно той не смяташе да се включи в представянето.

Синдер отри ръцете си в панталоните и измери с поглед подноса.

— Значи така. Можеш да стреляш с пистолет, можеш да управляваш космически кораб и можеш да месиш питки, а?

— Някакви деца донесоха хляба — той бутна подноса към Синдер. — Казаха, че е за теб, но аз им отвърнах, че не бива да те безпокоят.

Тя непохватно взе питката.

— Донесли са я за мен, така ли?

— „За киборга“, ако трябва да съм съвсем точен. Би било странно, ако има друг освен теб в града.

— Чудно ми е защо са я донесли.

— Предполагам, че това няма да бъде последният подарък, който ще получиш от жителите на Фарафра — обади се доктор Ърланд.

— Но защо на мен? Тези хора не ме познават.

— Разбира се, че те познават. Или поне знаят за съществуването ти. Градът не е откъснат от света, както сигурно си мислиш. Когато пристигнах, дори на мен вече ми се носеше славата.

Синдер остави подноса на писалището.

— И не са ви предали? Ами парите от наградата? И това, че сте луниятнин? Това не ги ли интересува?

Вместо да отговори, доктор Ърланд плъзна поглед към Хиацинт, който се подпираше до вратата като статуя. Не беше трудно човек да забрави за него — мъжът стоеше толкова смълчан и неподвижен. Нямаше съмнение, че подготовката му за страж го бе научила на това. Нямаше съмнение, че той бе свикнал да не му обръщат внимание. Синдер беше избрала да му се довери, но по изражението на доктора личеше, че засега тя оставаше сама в решението си.

— Ами аз — обади се Хиацинт и се отблъсна от стената, — ще взема да отида да нагледам кораба и да се уверя, че никой не отвива винтовете, за да си ги вземе за сувенир. — И той излезе от хотелската стая, без да поглежда назад. Куцането му вече можеше да мине и за наперена походка.

— Вярно, че се държи малко… оскърбително — каза Синдер, когато мъжът си отиде. — Но той знае коя съм и пак спаси двама ни с Вълка. Трябва да се отнасяме с него като с наш съюзник.

— Госпожице Лин, ако решите да разкриете пред този мъж всичките си тайни, направете го. Но това не означава, че и аз трябва да разкрия своите или тези на хората от града.

— Какво искате да кажете?

— Хората тук не се интересуват от това, че ние сме лунитяни, защото не сме единствените. По моя преценка петнадесет процента от населението във Фарафра и съседните оазиси е съставено от лунитяни или от техни наследници. Много от нашите хора пристигат на това място след бягството си от Луна. Те имигрират тук от времето на кралица Чанари. А може би дори и отпреди това.

— Петнадесет процента! — удиви се Синдер. — И местните хора знаят за тях?

— Темата не се обсъжда на всеослушание, но май всички знаят и живеят заедно в разбирателство. Когато чумата избухнала, много от лунитяните започнали доброволно да се грижат за болните, погребвали мъртъвците, тъй като те самите били неуязвими за болестта. Разбира се, никой не знаел, че те били истинските й носители. Когато тази теория била предложена, двете раси се били смесили помежду си. И сега те работят заедно и си помагат да оцелеят.

— Но да се укриват лунитяни е незаконно. Левана би побесняла от гняв.

— Да, но откъде би могла да научи? Никой не дава пукната пара за един беден, чумав град в Сахара.

Замислена, Синдер вдигна единия крайчец на хляба, който блестеше от златистия зехтин и беше поръсен с подправки. Когато го разчупи, меката вътрешност още пареше.

Хлябът беше дар… от лунитяните. От нейния народ.

Очите й се разшириха и тя пак зяпна доктора.

— Ама те знаят ли за… за мен?

Той подсмъркна.

— Знаят, че вие сте се изправили срещу кралицата. И знаят, че ще продължите да се опълчвате срещу й. — За първи път, откакто беше пристигнала, под гневното изражение на Ърланд Синдер забеляза усмивка. — И може би аз ги наведох на мисълта, че възнамерявате да я убиете, скоро.

— Какво?… Да я убия ли?

— И това даде резултат — каза докторът и безцеремонно сви рамене. — Тези хора биха ви последвали навсякъде.

Глава двадесет и втора

— Ваше Величество, лунен чародей Еймъри Парк.

Каи и Торин станаха, а в това време чародеят се плъзна край Наинси и влезе в кабинета на императора. Еймъри застана на отсрещната страна на бюрото на Каи и се поклони почтително, толкова ниско, та чак дългите ръкави на пурпурното му сако обърсаха килима. Но при все това във вида му и сега имаше нещо крайно обидно, което винаги караше Каи да се наежи. Императорът така и не можа да определи какво беше то — дали тънката усмивка, която винаги се мъдреше в крайчеца на устата му, или това, че тази усмивка стигаше до очите му само тогава, когато чародеят използваше дарбата си да манипулира хората.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Каи и посочи стола отсреща. — Моля ви, заповядайте. Настанете се удобно.

— Удоволствието е мое — отвърна Еймъри и седна елегантно на предложения му стол. — Бих направил всичко, за да задоволя желанията на бъдещия крал на Луна.

Каи се завъртя неспокойно. Съвсем беше забравил, че и той като Левана щеше да получи нова титла. Но разликата беше там, че лунитяните имаха много строги закони и според тях не на всеки с такава титла се даваше власт в ръцете. Хората на Земята не бяха теглили разделителната черта. Каи щеше да бъде провъзгласен за крал-консорт5, което означаваше, че щеше да бъде красива кукла, но без никаква власт.

За беда, Източната република нямаше същите предпазни закони, които да се задействат в случай на неуспешни бракове. Пра-пра-прадядото на Каи, първият император на страната, сигурно е вярвал, че наследниците му ще взимат правилни решения по отношение на своите съпруги.

— Повиках ви, за да обсъдим едно откритие, което Земният съюз направи неотдавна — започна Каи и кимна към Торин. Съветникът се приближи до бюрото и сложи в средата му един портскрийн. С едно натискане холографът на Земята с триста двайсет и седемте лунни космически кораба оживя над масата. Каи следеше отблизо реакцията на чародея, но мъжът дори не трепна, когато видя холографа и стотиците жълти точици, които се отразиха като светулки в черните му очи.

— Това е изображение на Земята и околното й пространство в реално време — каза Каи. — За всички светлинни индикатори беше потвърдено, че са лунни кораби.

Бузата на Еймъри потръпна, сякаш се канеше да се разсмее, и все пак, когато заговори, гласът му си остана гладък като карамел:

— Картината наистина е поразителна, Ваше Величество. Благодаря ви, че я споделихте с мен.

Каи стисна зъби и седна в собственото си кресло. Изкушаваше се да остане прав, за да внушава сила, но достатъчно си беше имал взимане-даване с лунитяните, та да знае, че такива манипулативни техники не даваха резултат. А и докато беше седнал, поне можеше да си дава вид, че се чувства уверен, можеше да се преструва, че не се е ужасявал от разговора през целия ден.

— Моля ви, пак заповядайте — дойде безизразният отговор на императора. — А сега може би ще ми обясните какво правят тези кораби там горе.

— На почивка са. — Еймъри се облегна назад и спокойно преметна крак върху крак. — На Луна има много богати семейства, които от време на време през ваканцията поемат на круиз из галактиката. Чувал съм, че било много успокояващо.

Каи присви очи.

— И тези ваканционни круизи редовно докарват лунитяните на десет хиляди километра от Земята, където спират и остават закотвени на едно място в продължение на дни, така ли?

— Сигурен съм, че гледката оттам е доста приятна. — Едната страна на устата на Еймъри се изви. — Чувал съм за изгреви, които секвали дъха.

— Интересно, защото всичките триста двадесет и седем лунни кораба до един носят отличителните знаци на лунната корона. И на мен ми се струва, че те в действителност следят Земния съюз с благословията на короната или се подготвят за атака, в случай че се обяви война.

— Грешката е моя. — Изражението на Еймъри не се промени. — Може би трябваше да кажа, че имаме много богати семейства, които ходят от време на време на почивка с благословията на короната.

Дълго двамата мъже стояха впили погледи един в друг, а в това време холографските океани проблясваха под слънцето и облаците се виеха в атмосферата.

— Не знам защо кралица Левана е решила да ни заплашва в този момент и по този начин — рече накрая Каи, — но тази демонстрация на сила е ненужна и омаловажава всичко, което се стремим да постигнем чрез мирните преговори между нас. Искам в следващите двадесет и четири часа тези кораби да се завърнат на Луна.

— А ако Нейно Величество откаже?

Пръстите на Каи се свиха, но той ги отпусна насила.

— В такъв случай аз не мога да поема отговорност за действията на останалите членове на Съюза. След лунните атаки, които се проведоха на територията на всичките шест страни на Земята, всеки един от моите колеги има властта да отвърне на тази безочлива заплаха, като демонстрира своята сила.

— Простете ми, Ваше Величество. Досега не споменахте, че лунните кораби са престъпили териториалните граници на Земния съюз. Ако Нейно Величество беше наясно, че сме навлезли във вашето атмосферно пространство, тя несъмнено веднага би ги отзовала. — Еймъри се приведе напред и показа за миг белите си зъби. — Нали не намеквате, че Луна е нарушила правните ви граници?

Този път въпреки волята си Каи сви пръстите си в юмруци под бюрото.

— В този момент корабите се намират извън нашите териториални граници. Но това не…

— Тоест казвате, че Луна не е извършила престъпление според законите на Съюза? В такъв случай на какво основание ще демонстрирате силата си срещу корабите ни?

— Няма да позволим да продължавате да ни тиранизирате с вашите искания! — отвърна Каи. — Нейно Величество трябва да знае, че отдавна стъпва по много тънко въже. Търпението ми се изчерпва, а и Съюзът се умори да свежда глава пред всеки каприз на Левана, за да получи в отговор неоправдан показ на сила, който тя ни навира в лицата отново и отново.

— Кралица Левана няма повече никакви искания към вас — каза чародеят. — Републиката се отнесе крайно любезно към нашите молби и за мен е жалко, че виждате присъствието на мирните досега лунни кораби като заплаха.

— Щом като не са там, за да ни предадат някакво послание, тогава защо сте ги пратили?

Той сви рамене.

— Вероятно чакат приключването на мирното съглашение между Луна и Републиката. Веднъж щом Нейно Величество подпише Договора от Бремен, мирното пътуване между две страни ще стане възможно и дори ще го поощряваме. — Еймъри се ухили самодоволно. — А Източната република е толкова красива по това време на годината.

Стомахът на Каи се сви, когато чародеят разтвори крака и се изправи.

— Мисля, че това беше всичко, Ваше Величество — рече той и мушна ръце в широките си червени ръкави. — Но ако желаете, бихме могли да обсъдим също така и одобрените симфонии, които ще бъдат изпълнени по време на сватбения прием.

Каи пламна, стана от креслото и изключи холографа.

— Това не е краят на тази дискусия!

Еймъри учтиво кимна с глава.

— Щом настоявате, Ваше Величество. Ще известя съвсем скоро моята кралица, че желаете да обсъдите въпроса с нея. Но дали няма да бъде по-благоразумно да изчакаме първо да мине церемонията? В момента кралицата е доста разсеяна. — Той се поклони, а когато отново се изправи, на лицето му се мъдреше подигравателна усмивка. — Няма да пропусна да предам на моята кралица любовта ви още следващия път, когато разговарям с нея.

Когато Еймъри напусна кабинета му, Каи се тресеше от гняв. Как успяваха лунитяните да го докарат до ярост всеки път, когато водеше разговор с тях, та дори и да не използваха силата на съзнанието си?

Изведнъж му се прииска да хвърли нещо, но портскрийнът в ръцете му беше на Торин и той внимателно го върна на съветника си.

— Благодаря ви за помощта — измърмори Каи.

По време на срещата Торин не бе обелил и дума. Сега той разхлаби вратовръзката си.

— Ваше Величество, вие се справихте и без помощта ми. Не бих могъл да изложа аргументите си по-добре от вас. — Мъжът въздъхна и закачи порта на колана си. — За зла беда, чародей Парк също даде разумни доводи. Според междугалактическото право Луна засега не е извършила никакво престъпление. Поне не в случая с тези кораби.

— Може би междугалактическите закони трябва да се преразгледат.

— Може би, Ваше Величество.

Каи се тръшна обратно в креслото си.

— Как мислите — дали Еймъри само се опитваше да ме изкара вън от нерви, или всички тези кораби наистина ще нахлуят в Републиката, щом съюзът бъде създаден? Не знам защо си бях втълпил, че Левана ще бъде доволна да стане императрица и толкова. Не съм си помислял даже, че ще поиска да доведе цялата си армия тук и да накара хората си да се чувстват като у дома си. — Каи трепна, щом изрече думите на глас — звучаха толкова наивно. Той изруга шепнешком. — Знаете ли, започвам да си мисля, че малко прибързах, като дадох съгласието си за този брак.

— В онзи момент взехте най-доброто решение, което можеше да се вземе.

Каи потри длани, като се мъчеше да се отърве от чувството на уязвимост, останало у него и след оттеглянето на чародея.

— Торин — подхвана той и плъзна поглед към съветника си, — ако имаше начин да се избегне бракът с Левана, да запазим мира и да получим лекарството… вие нали бихте се съгласили, че това би бил най-добрият план за действие?

Торин се приведе полека в креслото, което чародеят беше освободил.

— Почти се боя да попитам какво имате наум, Ваше Величество.

Каи се покашля и повика Наинси. Само след миг на вратата се показа нисичкото, искрящо бяло тяло на андроида.

— Наинси, успя ли да откриеш нещо ново?

Докато приближаваше бюрото, сензорът й светна — веднъж към императора, веднъж към Торин.

— Желая да получа разрешение да говоря пред съветник Кон Торин.

Веждите на Торин щръкнаха нагоре, но Каи не му обърна внимание:

— Имаш разрешението ми.

Наинси спря до бюрото.

— Направих пълен доклад за Мишел Беноа, включително подробна хронология на това с какво се е занимавала, на собствеността, постиженията и военната й служба, а също разполагам с биографичната информация на единадесет човека, които са били достатъчно близки с нея, че да оправдаят интереса ни. Системата ми за събиране на данни разшири търсенето, така че да включи съседи и вероятни хора, с които е започнала познанство през 85 година от т.е.

— Коя е Мишел Беноа? — попита Торин с тон, по който личеше, че изобщо не иска да знае отговора.

— Мишел Беноа е родена през 56 година от т.е. — отвърна Наинси — и е известна предимно с двадесет и осем годишната си служба във военните сили на Европейската федерация. От тях двадесет е била командир на ескадрила. За пилотирането си на дипломатическата мисия до Луна през 85 година от т.е. получава медал за специални заслуги. В мисията…

— Според нас жената е свързана по някакъв начин с принцеса Селена — прекъсна я Каи и набра няколко бързи команди във вградения на бюрото му нетскрийн. След миг на екрана се появи сателитна снимка на ферма в Южна Франция. — Това е фермата на Беноа — и младият мъж показа едно черно петно, където земята неотдавна беше обгорена. — Ето тук е кацнала Синдер, когато се е завърнала първия път на Земята точно преди нападенията. Според нас Синдер мисли, че Мишел Беноа също е свързана с принцеса Селена.

Лицето на Торин потъмня, но той очевидно се въздържаше да изкаже мнението си, преди Каи да е свършил.

— Разбирам.

— Наинси, откри ли нещо полезно?

— Полезно е субективен термин, който се отнася до действия, предприети преди получаване на информация и последващи…

— Наинси. Успя ли да откриеш нещо съществено?

— Съществено за кого? — обади се Торин. — Какво се опитвате да намерите?

— Принцеса Селена.

— Пак ли? — въздъхна Торин.

— Да, пак. — Каи посочи с ръка към небето. — Нали вие сам ми казахте, че трябва да се опитаме да се опълчим на Левана?

— Да, но не съм искал да кажа да се опълчвате срещу нея, като се втурнете да гоните призраци.

— Но помислете, Торин. Принцесата е истинският наследник на лунния трон. Кажете честно, не смятате ли, че ако успеем да я открием, това ще ни даде предимство срещу Левана?

Торин стисна устата си, докато от нея остана една тънка линия, но за радост на Каи той като че се замисли по въпроса.

— Не ми се иска да се отвличате от нещата, които са наистина важни.

Каи изсумтя.

— И кои са те? Нефритената украса за масата? И дали сватбеният ми колан трябва да бъде на летящи прилепи, или да е избродиран с двойка жерави?

— Това не е шега.

— Така е!

Торин потърка челото си, изгледа продължително Наинси и накрая хвърли поглед към тавана.

— Ваше Величество. Лин Синдер ви предупреди, че кралица Левана отдавна смята да ви убие, защото веднъж вече се опитахте да откриете принцесата. Какво ли ще бъде отмъщението й, когато научи, че не сте се отказали от намерението си?

— Няма никакво значение! Тя и без това има намерение да ме убие, тъй че какво би могла да направи? А и принцеса Селена би била истинският наследник на короната. Ако тя съществува, това би анулирало всяка претенция на Левана за трона.

Торин отпусна рамене.

— Значи смятате, че като намерите едно момиче, което е на колко…? На петнайсет?

— На шестнайсет.

— Шестнайсетгодишно момиче. И вие смятате, че да я откриете, е онова нещо, от което Републиката се нуждае най-много в момента, така ли?

Каи преглътна, но отговорът му бе категоричен:

— Да!

Примирен, Торин се облегна назад в креслото си.

— Добре тогава, така да бъде. Няма да се опитвам да ви разубеждавам. — Той отново погледна Наинси, но този път с недоверие, като че всичко беше по вина на андроида. — Моля, продължавайте.

Наинси подхвана наново доклада си:

— Мишел Беноа изчезва от фермата си на 11 август. След като е бил отстранен от китката й, идентификационният й чип е бил оставен в дома й. Няма данни за насилие. Две седмици след това внучката й, Скарлет, която живеела с Беноа вече единадесет години, потеглила на път от дома им в Рийо, Франция, към Париж. Данните от системата за проследяване показват, че тя е прекарала два дни в Париж, преди идентификационният й чип да изчезне от мрежата. Предполага се, че чипът й е бил отстранен и унищожен. Съпоставянето на хронологията на събитията показва, че за последно чипът й е бил засечен в близост до Парижката опера по същото време, когато скенерът на близката банка е заснел, както по всичко личи, кацането и излитането на Рампион. От друга страна, сателитните съоръжения не са отчели никакъв кораб на това място. Дедуктивните разсъждения ме навеждат на мисълта, че това е корабът, на който се укрива Лин Синдер и на който Скарлет Беноа се е качила по това време.

Каи се намръщи и остана доволен, че дори Торин изглеждаше заинтригуван от информацията.

— Синдер е направила специално пътуване до Париж заради това момиче?

— Логическите данни ми казват, че това е възможно.

— Какво друго знаем за тази… Скарлет?

— Според архива от идентификационния й чип тя заживява с Мишел Беноа през 115 година от т.е. — две години след официалната смърт на принцеса Селена. Датата на раждане показва, че е на осемнайсет години. Раждането й обаче не е отбелязано в никой болничен архив, а данните й са били въведени едва когато навършва четири години, така че не бихме могли да потвърдим валидността на информацията за нея.

— Съвсем се обърках.

— Скарлет Беноа не е била родена в болница. Нито нейният баща, Люк Раул Беноа. Щом няма данни в официалния архив, трябва да се отнасяме към информацията за раждането им с предпазливост. Възможно е всичко, което знаем за Скарлет Беноа, да се окаже измислено.

Каи сложи ръце на бюрото си.

— Наинси, нима казваш, че има вероятност това момиче, тази Скарлет Беноа… да е принцеса Селена?

— Към настоящия момент тази възможност не може нито да се докаже, нито да се опровергае, но не съм открила свидетелства, които да оправдаят отхвърлянето на подобна хипотеза.

Каи напълни дробовете си и от седмици насам за първи път почувства, че диша с пълни гърди.

— А Синдер знае! Синдер се е досетила… и сега… е заедно с нея! Синдер е открила принцесата!

— Ваше Величество — предупреди го Торин, — правите много прибързани заключения.

— Но всичко се връзва, нали?

Торин го изгледа навъсено.

— Ще се въздържа да изложа мнението си, докато не разполагаме с информация, която се гради на нещо повече от едни умозаключения.

— Умозаключенията на един андроид! — възрази Каи и посочи Наинси. — По-добри са от обикновените заключения.

И той скочи от креслото си и взе да крачи пред панорамния прозорец с величествената гледка отвъд. Принцеса Селена беше жива. Знаеше си той. А Синдер я бе открила.

Той се позасмя.

— Ваше Величество, изненадан съм да видя, че приемате всичко това толкова весело — каза Торин. — Бих си помислил, че подобно развитие на събитията би следвало да ви уплаши.

— Но защо? Та принцесата е жива!

— Ако това момиче наистина е изчезналата принцеса, тогава в този момент тя е заложник на опасен престъпник, Ваше Величество.

— Какво… Синдер не е опасна!

Неочаквано Торин също се разяри и сам скочи на крака.

— Нима забравихте, че тя е лунитянка? Лунитянка, която познава хора, работещи в този дворец! Тя принуди вас — най-строго охранявания човек в държавата, да й дадете лична покана за годишния бал, след което проникна тук, както допускам, с едничката цел да провокира кралица Левана. Лин Синдер избяга от строго пазения ни затвор, успя да се измъкне на армията ни, а това, в края на краищата, доведе до нападението, което погуби живота на хиляди хора! Как може да твърдите, че не е опасна?

Каи изправи гръб.

— Нападението дойде от Левана, а не от Синдер.

Торин издаде стон и потърка с пръсти слепоочията си. От дълго време насам Каи не беше виждал това изражение на лицето на своя съветник. Беше онова изражение, което говореше, че Торин смята Каи за идиот.

У императора се надигна негодувание.

— И ако искате да знаете, тя отказа поканата ми за бала. А дойде единствено, за да ме предупреди! Колкото до доктор Ърланд… — Каи се подвоуми. Той все още не можеше да реши какво да мисли за взаимоотношенията между Синдер и доктора. — Левана иска смъртта й. Не виждам какъв друг избор й оставихме, освен да избяга.

— Ваше Величество, боя се, че заради чувствата ви към… това момиче проявявате пристрастия, които излагат на риск способността ви да взимате правилни решения, когато става дума за нея.

Лицето на Каи пламна. Толкова ли му личеше?

— Но нали продължавам да се мъча да я намеря? Нали? Все още половината от армията ни я издирва.

— А вие кого се опитвате да намерите — нея или тази принцеса?

Каи посочи към Наинси.

— Какво значение има щом са заедно? Ще намерим и двете!

— И тогава ще дадете на Луна нова кралица, а Лин Синдер ще бъде помилвана, така ли?

— Не знам. Може би. Толкова ли е страшно това, на което се надявам?

— Но тя пак ще си остане една от тях. Сам казахте, че ви е излъгала за всичко. Какво знаете за нея? Че е откраднала идентификационния чип на едно умряло момиче. Че е помогнала на известен крадец да се измъкне от затвора. Да продължавам ли?

Каи потрепна, завъртя се с лице към прозореца и непреклонно скръсти ръце на гърдите си. Неприятно му беше, че всяка дума, изречена от Торин, беше неоспорима, а надеждите, които Наинси му беше дала, се градяха на смътни наблюдения и мъгляви догадки.

— Разбирам, че отчасти се чувствате виновен, задето я осъдихте на екзекуция — каза Торин и гласът му стана по-мил. — Но трябва да спрете да я идолизирате.

— Да я идолизирам ли… — Каи се обърна с лице към него. — Аз не я идолизирам.

Торин го изгледа замислено, докато Каи започна да се чувства неловко.

— Може да й се възхищавам понякога, но дори вие трябва да признаете, че онова, което направи Синдер, беше впечатляващо. И освен друго, на бала тя се опълчи на Левана. Това вас не ви ли впечатли? Поне мъничко?

Торин закопча сакото на костюма си.

— Думата ми е, Ваше Величество, че вие сякаш вярвате прекалено много на едно момиче, за което на практика не знаете нищо. Момиче, което ни навлече много, много неприятности.

Каи се навъси. Разбира се, Торин беше прав. Той не знаеше нищо за Синдер, колкото и да му се струваше, че знае много. Но той беше императорът. Имаше средствата. Може и да не знаеше много за Синдер, но щом тя бе успяла да научи за лунната принцеса, тогава той можеше да научи повече за нея. И много добре знаеше откъде да започне.

Глава двадесет и трета

Крес се събуди, но този път я обгръщаха ръце, а не пясък — макар че пясък имаше колкото щеш. Трън я бе придърпал толкова близо до себе си, че тя усещаше дъха му във врата си, усещаше как гърдите му се надигат и се спускат. Тя сънливо отлепи клепачите си.

Нощта беше паднала. Луната се бе завърнала, по-голяма от предишната нощ, заобиколена от море от звезди, които блещукаха и им намигваха.

Изпитваше ужасна жажда, а в устата й нямаше слюнка дори да навлажни пресъхналия си език. Започна да трепери въпреки парашута, одеялата и чаршафите, натрупани отгоре й. Въпреки горещината, която изгорялата й кожа изпускаше, въпреки топлината на Трън, която я пазеше. С тракащи зъби тя се сгуши в него. Прегръдката му я обви по-плътно. Тя вдигна глава нагоре. Звездите се движеха, кръжаха над тях като водовъртеж, който се мъчеше да засмуче цялата планета в дебрите си. Звездите й се подиграваха. Присмиваха й се.

Тя стисна очи и пред тях се яви жестоката усмивка на Сибил. В главата й отекнаха заглавия от новините, изречени с носово детско гласче. ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГРАДА — НАПАДНАТИ… НАЙ-ЖЕСТОКАТА СЕЧ ОТ ТРЕТАТА ЕРА… ШЕСТНАДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЖЕРТВИ…

— Крес! Крес, събуди се!

Тя се сепна, но продължи да трепери. Трън стоеше надвесен над нея, очите му светеха от лунната светлина. Той намери лицето й, допря длан до челото й и изруга.

— Имаш температура!

— Студено ми е.

Той потри ръцете й.

— Съжалявам. Знам, че никак няма да ти хареса, но трябва да ставаме. Трябва да продължим.

Това бяха най-жестоките думи, които Трън би могъл да изрече. Цялото й тяло като че бе направено от пясък, който и най-нежният бриз щеше да разпръсне.

— Крес, чуваш ли ме? — Той взе лицето й в двете си ръце. Кожата му беше хладна, успокояваща.

— Не мога да стана. — Когато проговори, езикът й залепна за небцето.

— Можеш. По-добре ще бъде да вървим през нощта, когато е прохладно, отколкото да се мъчим през деня. Нали разбираш какво ти казвам?

— Краката ме болят… вие ми се ужасно свят…

Лицето на Трън се изкриви. Крес поиска да погали с пръсти косата му. На всички снимки, на които го беше виждала, даже и тези от затвора, той беше чист и спретнат. А сега беше развалина — с брадясало лице и мръсна коса. Но и така пак беше много красив.

— Знам, че не искаш да продължиш — каза той. — Знам, че заслужаваш почивка. Но ако само си лежим тук, може никога повече да не станем.

Крес си помисли, че това не беше лоша идея. Пясъкът под нея затрепери и тя докосна с ръка гърдите му, търсейки равномерното биене на сърцето му. Когато го намери, въздъхна щастливо. Тялото й започна да се разтваря, малки песъчинки, които се разпръскваха…

— Капитане — измърмори тя, — мисля, че съм влюбена в теб.

Веждите на Трън щръкнаха нагоре. Крес отброи шест удара на сърцето му и тогава неочаквано той се разсмя.

— Само не ми казвай, че са ти трябвали цели два дни да го проумееш. Струва ми се, че губя очарованието си.

Пръстите й се свиха до гърдите му.

— Ти си знаел?

— Какво да съм знаел? Че ти си самотна, а аз съм неустоим? О, да, знаех го. Хайде, Крес, изправи се.

Главата й падна на пясъка, сънят заплашваше да я отведе. Да щеше Трън да легне до нея, да я вземе в ръцете си, тогава повече никога нямаше да се налага да става.

— Крес… хей, никакво спане повече. Имам нужда от теб. Нали помниш лешоядите, Крес. Лешоядите!

— Ти нямаш нужда от мен. Ако не бях аз, ти сега изобщо нямаше да се намираш тук.

— Не е вярно. Е, добре… донякъде е вярно. Но нали вече говорихме по този въпрос.

— Мразиш ли ме? — Крес потрепери.

— Разбира се, че не те мразя. И спри да си хабиш силите за глупави приказки! — Трън подпъхна ръцете си под раменете й и я изправи насила. Тя се хвана за китките му.

— Трън, мислиш ли, че и ти някога ще ме заобичаш?

— Крес, това е много мило, но аз май съм първият мъж, когото срещаш, нали така? Хайде, изправи се.

Тя извърна главата си настрани. Ужасът се стовари отгоре й. Трън не й вярваше. Не разбираше колко силни бяха чувствата й.

— О, спатии, аса и звезди! — изпъшка той. — Нали няма пак да почнеш да плачеш?

— Н-не. — Крес прехапа устни. Не беше излъгала. Много искаше да заплаче, но очите й бяха пресъхнали.

Трън прокара ръка през косата си и изтръска един облак пясък.

— Така е — каза той твърдо. — Ние с теб сме сродни души. А сега, моля те, изправи се.

— Сигурно на много момичета си казвал, че ги обичаш.

— Ами, да. Но ако бях знаел, че ще го използваш срещу мен, щях да го премисля.

Заля я страдание и тя се отпусна до него. Главата й се въртеше.

— Умирам — прошепна тя, поразена от неизбежността на този факт. — Ще умра. А никой никога не ме е целувал.

— Крес. Крес! Няма да умреш.

— Щяхме да изживеем такава страстна любов — като в онези драми по мрежата. Но не би — аз ще умра сама, нецелуната нито веднъж.

Трън изпъшка, но не от мъка, а от раздразнение.

— Чуй ме, Крес, трябва да те уведомя, че целият съм потен, всичко ме сърби и от два дни не съм си мил зъбите. Моментът хич не е подходящ за романтика!

Тя изцвърча и скри главата си между коленете, като се мъчеше да накара света да спре да се върти толкова бързо. Безнадеждността на положението, в което се намираха, я смазваше. Пустинята нямаше да свърши никога. Те никога нямаше да се измъкнат оттук. Трън никога нямаше да я обикне.

— Крес, погледни ме. Погледна ли ме?

— Мхм — измрънка тя.

Трън се подвоуми.

— Не ти вярвам.

Тя вдигна главата си с въздишка, така че да може да надзърне през завесата от накълцаната си коса.

— Гледам те.

Той клекна близо до нея и докосна лицето й.

— Обещавам, че няма да позволя да умреш нецелуната.

— Аз умирам сега.

— Не умираш.

— Но…

— Аз ще реша кога умираш и когато това се случи, гарантирам ти, че ще получиш целувка, която си е струвало да чакаш. Но сега трябва да станеш.

Тя дълго се взира в него. Очите му бяха изненадващо ясни, сякаш можеше да я види, и той дори не трепна пред скептичното й мълчание. Не се ухили равнодушно, не каза нищо подигравателно. Просто чакаше.

Крес не можа да спре погледа си, когато той се отклони надолу към устата му. Усети как нещо в нея се размърда. Решителност.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — кимна Трън.

Тя потрепери заради болката, която я очакваше, но се съвзе и протегна напред ръце към Трън. Той я издърпа на крака, светът се залюля, Крес се препъна, но Трън я задържа, додето се закрепи. Гладът измъчваше празния й стомах. Болката заби остри зъби в прежулените й крака, тръгна по тях нагоре и я удари в гръбнака. Лицето й се изкриви, но тя опита да не й обръща внимание. С помощта на Трън наново завърза чаршафа на главата си.

— Краката ти кървят ли?

В тъмното момичето не ги виждаше, а и те стояха още увити в кърпите.

— Не знам, но ме болят. Много.

— Може да си получила инфекция и затова да имаш температура. — Трън й подаде последната бутилка с вода, пълна наполовина. — А може да си се обезводнила. Изпий цялото шише.

Крес наклони шишето до устата си, внимателно, че да не похаби и една капчица, после спря. Предложението беше примамливо. Можеше да изпие всичката вода и пак нямаше да утоли жаждата си, но…

— Изпий шишето — каза Трън.

Тя пи, докато гърлото й спря да моли за още.

— Ами ти?

— Аз вече пих.

Крес знаеше, че това не беше истина, но с всяка глътка самоотвержеността й се стопяваше и скоро тя привърши бутилката, както Трън й каза. Тя се крепеше несигурно на краката си, надигнала бутилката към небето. Надяваше се да улови още една капка, но накрая се увери, че не беше останало нищо.

Крес замря и с копнеж остави бутилката във вързопа на рамото на Трън. Погледна към хоризонта и забеляза планинските сенки — все така далеч от тях.

Трън вдигна пръчката си и преди да тръгнат, тя се застави да поеме три пъти дълбоко дъх с надеждата, че това ще й даде кураж. Пресметна приблизително броя на крачките, които ги деляха от следващата дюна, и тогава започна да брои. Единият крак пред другия. Топъл въздух навътре, топъл въздух навън. Фантазията й, че е смел изследовател, отдавна се бе разнесла, но я държеше съзнанието, че Трън разчиташе на нея.

Крес с мъка се изкачваше по дюната, а зъбите й взеха отново да тракат. Два пъти се препъна. Опита се да си представи нещо успокояващо. Меко легло, износено одеяло. Слънцето отдавна е изгряло, но тя още спи в слабо осветена стая, а вън на первазите на прозорците растат цветя. Събужда се в прегръдките на Трън. Пръстите му нежно отмятат косата от челото й, устните му я целуват по слепоочието за добро утро…

Но мечтата й се изплъзна. Крес никога не беше виждала такава стая и картините в ума й, които бяха плод на много усилия, бързо се замъглиха от болката.

Дюната дойде и отмина. Крес едва дишаше.

Две дюни. Планината се мяркаше подигравателно в далечината.

Всеки път щом стигнеха върха на някоя дюна, тя вперваше поглед в следващата. Само да превалим ей тази стръмнина, и ще поседна за минутка. Само още една…

Но вместо да спре да си почине, когато стигаха целта си, тя избираше нова и продължаваше напред.

Трън не каза и дума, когато Крес се подхлъзна и падна по колене. Само я вдигна пак на крака. Той нищо не каза и когато тя намали крачка дотолкова, че почна да пълзи едва-едва — стигаше му, че вървяха. Духът му й вдъхваше увереност — никога нетърпелив, никога груб.

С притъпени, безумни сетива бяха напредвали векове през пустинята. И когато Крес чувстваше вече, че всяка част на тялото й ще се разпадне, небето на изток взе да просветлява и тя разбра, че пейзажът се бе сменил. Пясъчните дюни ставаха по-ниски и по-плитки и не много надалеч като че свършваха с дълга, гладка равнина от червена камениста почва, осеяна тук-там с бодливи храсти. Зад нея започваше подножието на планината.

Крес хвърли поглед към Трън и се изненада, когато улови следи от изтощение, врязали се в чертите на лицето му. Но щом спряха, на мястото на умората се появи непоколебима решителност.

Тя описа гледката, колкото можа.

— Можеш ли да кажеш колко време ще ни трябва да стигнем до храстите?

Крес опита, но не успя да зарови страха, че равнината ще се окаже още една илюзия, а отмората от пясъка и от подутите й крака ще се отдалечава с всяка тяхна крачка.

— Не.

— Добре, всичко е наред — кимна Трън. — Ще се опитаме да стигнем там, преди да са почнали жегите. Може да успеем да съберем малко роса от клоните.

Роса. Вода. Дори да я близне само, да я вкуси… никога повече Крес нямаше да се отнася пренебрежително и към една-едничка кална глътка.

Тя тръгна и още с първите крачки в краката я прободе, но после отново взеха да стават безчувствени от безкрайното ходене.

И тогава погледът й срещна нещо голямо и бяло и Крес замръзна на място. Трън се блъсна в нея и Крес сигурно щеше да се строполи, ако той не я бе обгърнал с ръце да я закрепи.

— Какво има?

— Там има… животно — прошепна тя, като се боеше да не подплаши създанието, което стоеше на върха на дюната. То вече ги бе забелязало и се взираше спокойно в Крес. Момичето се опита да определи какво е според онова, което знаеше за дивите животни на Земята. Някакъв вид коза? Газела? Животното имаше тънки бели крака, огромни копита, заоблено коремче, от което се показваха краищата на ребрата. Спокойното му лице беше жълто-кафяво с черни и бели ивици, подобно на маска около очите. Два дълги спираловидни рога се извиваха нагоре от главата му и удвояваха височината му.

Това беше първото земно животно, което Крес виждаше. Беше красиво, величествено, загадъчно и я наблюдаваше с черните си немигащи очи.

За миг Крес си представи, че може да заговори на животното с мислите си, да го помоли да ги отведе на сигурно място. То щеше да разбере вътрешната й доброта и като древна богиня на животните, изпратена да я отведе до нейната съдба, щеше да прояви милост.

— Животно ли? — попита Трън и Крес се опомни, че той я бе чакал да му даде повече подробности какво вижда.

— Ами има дълги крака и рога, и… Трън, много е красиво.

— О, чудесно, пак започнахме. — Крес долови усмивката в гласа му, но не посмя да отвърне поглед от създанието, за да не би то да се стопи във въздуха като привидение.

— Може би наблизо има вода — размишляваше гласно Трън. — Трябва да продължим напред.

Крес пристъпи неуверено. Усети по-остро отпреди как пясъкът се плъзна и призна, че с Трън бяха много тромави, докато се препъваха и лазеха по дюните, а животното стоеше така елегантно и спокойно.

Създанието наклони глава, без да помръдне, докато Крес бавно-бавно приближаваше. Дори не беше разбрала, че е затаила дъх, докато животното не примигна и не извъртя главата си към другата страна на дюната.

Пукотът на пушка отекна над пустинята.

Глава двадесет и четвърта

Животното се сепна, преметна се надолу по дюната, а от раната в корема му покапа кръв. Крес извика и падна назад. Трън я дръпна да седне на пясъка.

— Крес! Добре ли си?

Тя трепереше и гледаше, а животното се изтърколи до долу и на корема му се събраха буци пясък. Крес искаше да изпищи, но всеки звук се бе парализирал вътре в нея. В главата й се въртеше една мисъл — животното беше поискало да й каже нещо, а сега светът се люлееше, бледнееше, на нея й се повдигаше, по пясъка имаше кръв, тя не знаеше какво се бе случило…

— Крес! Крес!

Ръцете на Трън я опипваха, търсеха и тя осъзна мъгляво: той мислеше, че е ранена. Крес хвана ръцете му, стисна ги здраво и след като думите отказваха да излязат от устата й, опита се чрез стискането да му каже истината.

— Аз… аз съм…

Тя спря. И двамата бяха чули. Запъхтяното дишане, стъпките, които се подхлъзваха, катереха се.

Залята от ужас, Крес се сви, притисна се в прегръдката на Трън. На върха на дюната се появи мъж. Носеше пушка.

Мъжът забеляза първо животното, мъртво или умиращо, а после с крайчеца на окото си зърна Крес и Трън. Той извика, като едва не падна, и се опули насреща им. Веждите му се скриха под тънката наметка на главата. Кафявите му очи и част от носа му беше всичко, което се виждаше от него — останалото беше покрито с дреха, която се спускаше чак до глезените и така го пазеше от суровите стихии в пустинята. Под дрехата надничаха чифт дънкови панталони и избелели от слънцето ботуши, покрити със спечена кал.

Мъжът обстойно разгледа Крес и Трън и когато приключи, свали пушката си. Заговори им и за миг Крес си помисли, че от слънцето и изтощението накрая наистина беше полудяла, защото не разбра и думичка от казаното.

Трън я стисна още по-силно за ръцете.

За миг мъжът се вторачи в тях мълчаливо. После се помести, смъкна вежди и в тях се показаха сиви петънца.

— На универсалния тогава, а? — рече той със силен акцент, от който пак беше много трудно да се доловят думите. Той огледа окъсаните им дрехи и чаршафите. — Не сте тукашни.

— Да… сър — обади се дрезгаво Трън. — Нуждаем се от помощ. Моята… жена ми и аз бяхме нападнати и ограбени преди два дни. Водата ни свърши. Моля ви, помогнете ни.

Мъжът присви очи.

— Ами очите ти?

Трън нацупи устни. Помъчил се бе да скрие слепотата си, показвайки бдителен, внимателен поглед, но очите му все така гледаха нефокусирано.

— Крадците здравата ме удариха по главата — каза той — и оттогава не виждам. А съпругата ми има температура.

Мъжът кимна.

— Разбира се. Моите… — той се запъна. — Приятелите ми не са далеч оттук. Наблизо има оазис. Там… лагеруваме.

Крес примря. Оазис. Лагер.

— Трябва да отнеса животното — каза мъжът и посочи с глава към свалената твар. — Можете ли да вървите? Десет минути… може би?

— Можем — и Трън погали Крес по ръцете.

Десетте минути се сториха на Крес час, докато с Трън следваха мъжа през пустинята, вървейки по дирята, оставена от трупа на животното. Крес се помъчи да не гледа към горкото животно и вместо това си мислеше за обещаната им сигурност.

Тя съзря оазиса — сякаш самият рай — и внезапен изблик на радост се надигна от гърлото й и се изля навън.

Бяха успели.

— Опиши ми — тихо каза Трън и я хвана за лакътя.

— Има езеро — каза тя. Знаеше, че това тук вече е истинско и не разбираше как е могла да обърка смътния мираж с нещо толкова ярко и пълно с живот. — Синьо като небето, опасано с треви и някъде към шест дървета… палми, струва ми се. Високи, тънки и…

— Хората, Крес. Опиши ми хората.

— Оо. — Тя взе да брои. — Виждам седем човека… Оттук не мога да кажа дали са само мъже или има и жени. Всички са покрили главите си със светли кърпи. Има и, струва ми се, камили? Вързали са ги близо до водата. И огън, а няколко човека разстилат рогозки и палатки. И е толкова сенчесто!

Мъжът с убития дивеч спря в подножието на склона.

— Мъжът ни чака — каза Крес.

Трън се наведе близо до нея и я целуна по бузата. Крес замръзна.

— Наистина успяхме, госпожо Смит.

Когато наближиха лагера, хората се изправиха. Двама души от групата излязоха напред, за да ги посрещнат. Макар че главите им бяха покрити с кърпи, те ги бяха свалили до брадичките си и Крес забеляза, че едната беше жена. Ловецът заговори с тях на своя език и на лицата на непознатите се изписа смесица от съчувствие и любопитство, но не и без сянка на подозрение.

От малката група жената имаше най-остри очи, но тя първа им се усмихна.

— Минали сте през ужасно изпитание — каза тя с акцент, но не толкова силен като на ловеца. — Казвам се Джина, а това е съпругът ми Нилс. Добре дошли в нашия керван. Хайде, елате. Имаме предостатъчно храна и вода. Нилс, помогни на човека за чантата му.

Съпругът й излезе напред и взе импровизираната торба от рамото на Трън. След като бяха изпили водата, тя доста беше олекнала, но на лицето му се изписа облекчение, когато се освободи от тежестта й.

— Имаме малко храна вътре — каза той. — Повечето пакетирана. Не е много, но е за вас, ако ни помогнете.

— Благодарим за предложението, младежо — отвърна Джина, — но това не са преговори. Ще ви помогнем.

Крес беше благодарна, че не им зададоха повече въпроси, а ги отведоха до огъня мълчаливо. Хората там се преместиха, направиха им място на гъсто изплетените рогозки, докато ги разглеждаха любопитно. Ловецът ги остави и повлече трупа на животното към друг кът на лагера.

— Какво беше това животно? — попита Крес със залепени очи върху пътеката, издълбана от тялото му.

— Пустинна антилопа — каза Нилс и подаде на нея и на Трън по едно канче, пълно с вода.

— Беше красива.

— Освен това ще стане и много вкусна. А сега пий.

Крес искаше да скърби за животното, но водата дойде като благословия, която я откъсна от мислите й. Тя премести погледа си към канчето и стори, както й казаха — пи, докато коремът й се препълни и я заболя.

Хората останаха предимно смълчани и Крес усети как любопитните им погледи я обграждаха. Тя избягваше да среща очите им и несъзнателно се присламчваше по-близо и по-близо до Трън, докато не му остави друг избор, освен да я прегърне.

— Дълбоко сме ви благодарни — каза той и леко се усмихна, но на никой определен човек.

— Имали сте късмет, че ни намерихте. Тоест че Куенде ви е намерил — каза Джина. — Пустинята е сурово място. Сигурно ви закриля щастлива звезда.

Устните на Крес се разтегнаха в усмивка.

— Много сте млади. — Думите прозвучаха в ушите на Крес като обвинение, но лицето на жената беше мило. — Откога сте женени?

— Младоженци сме — каза Трън и я стисна. — Тръгнали бяхме на меден месец. И дотук с щастливата ни звезда.

— А и аз не съм толкова млада, колкото изглеждам — каза Крес, като почувства, че и тя трябва да даде своя принос към представлението. Но гласът й изписука тънко и тя бързо съжали, че се е обадила.

— Някой ден ще благодариш на младостта си — Джина й смигна.

Крес отново сведе поглед и остана доволна, когато някой остави пред нея една широка лъжица и купа димяща храна, която ухаеше екзотично, пикантно, приятно.

Момичето се поколеба и хвърли поглед настрани към жената, която й подаде купата, като не беше сигурно дали трябва да сподели храната, да я подаде на човека до нея, да я изяде бавно и изтънчено, или…

Но след миг хората край огъня с удоволствие лапаха всеки от своята храна. Замаяна от глада, Крес придърпа купата в скута си. Загриза отначало бавно, като се мъчеше да определи вида на храните. Граха лесно разпозна, защото имаха от него и на Луна, но вътре видя и други видове зеленчуци, непознати за нея, омесени с ориз и залети с гъст, ароматен сос.

Тя загреба с лъжицата едно парче от нещо жълтеникаво и твърдо. Отхапа и установи, че отвътре беше меко и пареше.

— Нямате ли картофи там, откъдето идвате?

Крес вдигна рязко глава и видя, че Джина я наблюдаваше с любопитство. Момичето преглътна.

— Сосът — каза тя тихо, като се надяваше, че Джина не ще обърне внимание, че избягва въпроса й. Картофи, разбира се! Лунните картофи бяха по-тъмни на цвят и по-сипкави отвътре. — От какво е?

— Къри, нищо особено. Харесва ли ти?

Крес кимна въодушевено.

— Много, много ми харесва. Благодаря ви.

Щом разбра, че всички очи се бяха обърнали пак към нея, момичето бързо набута остатъка от картофа в устата си, нищо че от подправките бузите й пламнаха. Докато се хранеха, една чиния със сушено месо стигна до нея, но тя не попита от какво животно е, а сетне и купа с портокалов сок и сладки, зеленикави на цвят ядки с толкова много различни вкусове за разлика от протеиновите ядки, които Сибил често й носеше.

— Търговци ли сте? — попита Трън и пое една шепа ядки, които Крес сипа в дланта му.

— Да, търговци — каза Джина. — Минаваме по този път четири пъти годишно. Разтревожена съм, че има крадци. От години не сме срещали такива проблеми.

— Времената са отчаяни — Трън сви рамене. — А защо с камили, ако не възразявате, че питам? Начинът ви на живот прилича много на хората от втора ера.

— Ни най-малко. Изкарваме прехраната си, като доставяме стоки на по-малките общности в Сахара, а много от тях дори нямат магнити на улиците си, а също и по търговските пътища, които ги свързват.

Крес видя как ръката на Трън стисна силно купата. Сахара. Значи беше познала правилно по звездите. Но изражението на Трън остана равнодушно и тя се насили да последва примера му.

— А защо не използвате превозни средства на колела?

— Използваме, но от време на време — каза един от мъжете. — При специални случаи. Но пустинята съсипва машините. И те не са толкова надеждни като камилите.

Джина си взе няколко резенчета от лепкавия, сладък плод и ги сложи върху кърито.

— Животът ни не тъне в разкош, но имаме работа. А и градовете разчитат на нас.

Крес слушаше внимателно, без да откъсва поглед от храната. Сега, когато бяха в безопасност, нахранени и имаха убежище, у нея се зараждаше нов страх: във всеки момент някои от тези мъже и жени щяха да я погледнат и да забележат нещо различно в нея, нещо не съвсем… земно. А може би щяха да разпознаят Трън, един от най-издирваните бегълци на планетата.

Щом посмееше да вдигне глава, Крес откриваше, че погледите на хората бяха забодени върху нея и Трън, пълни с любопитство и — дали така й се струваше? — със сянка на съмнение. Тя се приведе над купата с храна, като се мъчеше да избегне проницателните им очи и се молеше никой да не я заговори. У нея се породи увереност, че всяка изречена дума ще я представи като различна и даже стигаше само да срещне погледите им, за да се издаде.

— Не са много туристите, които идват насам — обади се съпругът на Джина, Нилс. — Чужденците обикновено се занимават с миньорство или археология. Откакто болестта взе да върлува, тази част на пустинята беше почти забравена.

— Чухме, че положението с болестта не било чак толкова лошо, както се говореше — излъга Трън с лекота, която учуди Крес.

— Грешно сте чули. Избухването на чумата е толкова лошо, колкото го мислят. Че и по-лошо.

— Вие към кой град отивате? — попита Джина.

— О… към който и вие сте тръгнали — каза Трън, без да се уплаши. — Не искаме да ви бъдем в тежест. Ще ви оставим във всеки град, в който имат нетскрийн. А вие надали имате портскрийнове у себе си?

— Имаме — обади се най-възрастната жена, може би над петдесетте. — Но достъпът до мрежата тук е капризен. Хубава връзка ще има чак когато стигнем Куфра.

— Куфра ли?

— Следващият търговски град — обясни ловецът Куенде. — Ще ни трябва един ден да стигнем дотам, но в Куфра ще можете да намерите всичко, от което се нуждаете.

— Днес и тази вечер ще си починем и чак утре ще потеглим — каза Джина. — Вие трябва да се възстановите, а и тъкмо ще избегнем горещото слънце.

Трън я дари с най-благодарната си усмивка.

— Не знам как да ви се отплатим!

На Крес й се зави свят и тя се принуди да остави купата на земята.

— Не изглеждаш добре — каза й някой, но тя не беше сигурна кой.

— Жена ми се почувства зле по-рано.

— Трябваше да ни кажете. Може да е слънчасала. — Джина остави храната настрани и се изправи. — Ела, не бива да стоиш толкова близо до огъня. Може да спиш в палатката на Куенде довечера, но преди да заспиш, трябва пиеш още вода. Джамал, донеси ми няколко мокри одеяла.

Крес пое ръката, която я вдигна на крака. Тя се обърна към Трън и събра кураж да му даде една малка, истинска целувчица по бузата, но щом се наведе към него, кръвта нахлу в главата й. Светът се обърна наопаки. Бели петна изплуваха пред очите й и тя се строполи на пясъка.

Глава двадесет и пета

Синдер отмести завесите и влезе в магазина, като задържа пердето на Хиацинт, а в това време огледа рафтовете наоколо. Бурканите бяха пълни с различни билки и течности, много от тях бяха надписани на език, който не разбираше, но ако се вгледаше в тях за по-дълго, нетлинкът й щеше да започне да търси превода. Екзотичните съставки бяха разпръснати сред кутии с лекарства и шишенца с хапчета, които беше виждала в Републиката, а редом с тях имаше навити на рула марли и бинтове, мазила, аксесоари за портскрийнове, които бяха предназначени да измерват различни жизненоважни функции, масло за масажи, свещи и анатомични модели. През мръсните прозорци проникваха няколко лъча светлина и осветяваха прашинките, а в ъгъла лениво се въртеше вентилатор, без да може да пропъди сухата горещина. Един холограф показваше прогреса на вътрешен кръвоизлив, причинен от странична рана в тялото, и от време на време примигваше.

Хиацинт тръгна към дъното на магазина, като все още едва забележимо накуцваше.

— Ехо? — провикна се Синдер. На отсрещната стена над вратата висеше друга завеса, а до нея имаше огледало и мивка, в която избуяваше някакво растение.

Завесата изшумоля и една жена се промъкна под нея. Тя надяна някаква престилка върху обикновени дънки и блуза на ярки шарки.

— Идвам, идва… — Жената съзря Синдер. Очите й се ококориха, а след това тя се усмихна широко и дръпна връзките на престилката на гърба си. — Добре дошла! — каза тя със силния акцент, към който Синдер бе почнала да привиква.

— Здравейте. И благодаря. — Синдер остави на тезгяха помежду им един портскрийн и извади списъка, който доктор Ърланд беше направил. — Дойдох за малко припаси. Казаха ми, че при вас могат да се намерят ето тези неща?

— Синдер Лин.

Киборгът вдигна глава. Жената все така се усмихваше сияйно.

— Да?

— Ти си смела и красива. Благодаря ти.

Синдер се изопна — почувства се повече застрашена от жената, отколкото поласкана. След като неочакваните думи бяха изречени, тя зачака детекторът на лъжата да се включи, но това така и не стана. Смела — може би. Най-малкото разбираше защо някой би й казал такова нещо, след като са чули разказите за бала.

Но красива?

Усмивката не слизаше от лицето на жената.

— Ами… благодаря? — И Синдер побутна портскрийна към нея. — Мой приятел ми даде този списък…

Жената грабна ръцете й и ги стисна. Синдер преглътна тежко, изненадана не само от неочаквания допир, но и от това, че жената не изпита отвращение, когато взе металната й ръка. Хиацинт се облегна на тезгяха и плъзна портскрийна напред толкова неочаквано, че жената трябваше да пусне ръката на Синдер, за да го улови.

— Търсим тези неща — каза той и посочи екрана.

Усмивката на жената изчезна, когато хвърли поглед към Хиацинт, който беше облечен в ризата на кралската униформа, скоро огладена и пришита с парчета плат, така че петната от кръв почти не личаха върху керемидения й цвят.

— Синът ми също беше повикан в армията, за да стане страж на Левана. — Жената присви очи. — Но той не беше толкова груб.

— Някои от нас си имат работа — сви рамене Хиацинт.

— Чакайте — каза Синдер. — Вие лунитянка ли сте?

Изражението на жената се смекчи, когато върна погледа си на Синдер.

— Да, точно като теб.

Синдер потисна неудобството, което придружи откритото й признание.

— А синът ви е бил в кралската стража?

— Не, не. Той предпочете да се самоубие, но да не става една от куклите на конци на Левана. — Жената хвърли кръвнишки поглед на Хиацинт и се изправи.

— О, съжалявам.

Хиацинт изви очи.

— Допускам, че не ви е обичал кой знае колко много.

— Хиацинт! — ахна Синдер.

Мъжът поклати глава и дръпна портскрийна от ръцете на жената.

— Аз ще започна да ги търся сам — каза той и мина край Синдер. — Защо не я попиташ какво се е случило после?

Синдер свирепо го изгледа в гръб, докато той се скри някъде между редиците с рафтове.

— Съжалявам — каза тя, като се мъчеше да намери някакво извинение. — Той… нали знаете. И той е лунитянин.

— И е от нейните хора.

Синдер се обърна пак към жената, която се бе засегнала от думите на Хиацинт.

— Вече не.

Жената изсумтя и се обърна да премести вентилатора, така че нежният бриз да стига до Синдер.

— Смелостта взима много форми. Ти знаеш най-добре това. — И по лицето й светна гордост.

— Вероятно сте права.

— Може би твоят приятел е бил достатъчно смел, че да се присъедини към кралската стража. Но моят син беше достатъчно смел, че да не го направи.

Синдер потърка разсеяно китката си и се облегна на тезгяха.

— Какво стана после?

— Какво стана после ли? — На лицето на жената още се четеше гордост, но също гняв и тъга. — Три дни след самоубийството на сина ми двама мъже дойдоха у дома. Изведоха съпруга ми на улицата и го принудиха със сила да измоли прошка от кралицата, задето е отгледал син предател. Накрая го убиха, за наказание. И за назидание на всички новобранци, които не искат да се подчиняват на короната. — Очите й започнаха да се пълнят, но измъчената й усмивка не слезе от лицето. — Четири години ми трябваха да намеря кораб, който да пътува към Земята и с готовност да ме вземе без билет на борда. Четири години се преструвах, че не я мразя, че съм още един предан поданик.

— Съжалявам — Синдер преглътна с мъка. Жената се протегна и взе лицето й в ръцете си.

— Благодаря ти, че се опълчи срещу нея. Аз не можах да го сторя. — Гласът й стана стоманен. — Убий я!

— Имате ли фентанил6? — попита Хиацинт, който се върна при тезгяха и остави отгоре му три малки кутии. Жената стисна устни и взе от ръката му портскрийна.

— Аз ще се погрижа — каза тя и като излезе иззад тезгяха, тръгна към предната част на магазина.

— И аз така си помислих — измърмори той.

Синдер си подпря брадичката върху металната си ръка и го изгледа.

— Никога не съм знаела, че службата на кралския страж е задължителна.

— Не за всички. Много хора искат да бъдат избрани. На Луна това е голяма чест.

— Ами ти?

Той плъзна поглед към нея.

— А аз не. Аз исках да стана лекар. — Тонът му преливаше от сарказъм, но оптобиониката на Синдер не отбеляза в думите му лъжа. Тя скръсти ръце.

— А ти кого искаше да предпазиш тогава?

— Не те разбирам.

Нещо изстърга по пода — продавачката местеше някакви прашни кофи.

— Когато са те взели в кралската стража — кого щяха да убият, ако не беше приел да отидеш на служба?

Светлите му очи се вледениха. Той се пресегна през тезгяха и изви вентилатора към себе си.

— Няма значение. И без това ще ги убият накрая.

Синдер отмести поглед. Заради решението му да вземе нейната страна любимите му хора може би щяха да пострадат.

— Не се знае — каза тя. — Левана още не е научила, че си я предал. Може да заключи, че съм използвала обаянието си върху теб. И насила те карам да ми помогнеш.

— И според теб това ще промени нещо, така ли?

— Може и да промени. — Тя загледа продавачката, която ровеше в една от кофите. Една муха бръмна близо до главата й и Синдер размаха ръка да я пропъди. — И как точно подбират стражите?

— Има определени черти, които търсят.

— И предаността не е сред тях, така ли?

— А защо трябва да бъде сред тях? Левана може да подправи предаността. Както стана с приятеля ти, специалния агент. Той има бързи рефлекси, добър инстинкт и прилично количество здрав разум. Сложи го до един чародей, който би могъл да го превърне в диво животно, и вече няма никакво значение нито какво мисли, нито какво иска. Просто прави онова, което му се каже.

— Виждала съм Вълка да се съпротивлява срещу това — каза Синдер, като не можа да се въздържи да не го защити, след като Скарлет я нямаше да го стори. Първия път, когато Синдер беше видяла Вълка, той беше целият окървавен, приклекнал заплашително над Скарлет. Скарлет все настояваше, че той нямало да я нарани, че не бил като другите, а по-силен.

Това, разбира се, беше се случило, преди Вълка да поеме куршума, предназначен за чародейката, само минути преди Скарлет да бъде отвлечена.

— Сигурно е трудна работа — поправи се Синдер, — но не е невъзможно да се преборят с контрола над съзнанието им.

— Това очевидно много помогна на твоя приятел.

Синдер стисна устни и сложи на врата си металната ръка, за да се поразхлади.

— Вълка би предпочел да се бори и да изгуби, отколкото да се превърне в поредната пешка на Левана. Това важи за всички ни.

— Браво на вас. Не всички хора имат този избор.

Синдер забеляза, че ръката на мъжа удобно се бе настанила върху ножа, положен в калъф на бедрото му.

— Ясно е, че Левана не те е избрала заради бъбривостта ти. Та какви черти притежаваш, за да я накараш да сметне, че от теб ще излезе добър страж?

Самодоволната му веселост се върна на лицето му, сякаш предстоеше да я посвети в негова лична шега.

— Красивото ми лице — каза Хиацинт. — Нима не се досети?

Синдер изпухтя.

— Започваш да говориш като Тр-Трън. — Тя се запъна на името му, спомни си Трън, който никога отново нямаше да се пошегува със собственото си очарование. Хиацинт като че нищо не забеляза.

— Тъжно, но е истина.

Синдер преглътна внезапното си разкаяние.

— Нима казваш, че Левана избира личната си стража според това от кого ще излезе най-хубава украса за стена? Изненадващо взех да се обнадеждавам относно шансовете ни за успех.

— Плюс податливото ни съзнание.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Ако имах силна дарба, от мен може би щеше да стане чародей. Но кралицата иска да контролира стражите си с лекота. Ние сме като кукли, които тя мести насам-натам. Та нали, ако покажем и най-малката съпротива, това би означавало, че животът на Нейно Величество е застрашен.

Синдер си спомни бала, когато бе държала в ръце пистолета и бе опитала да застреля Левана. Червенокосият страж се бе хвърлил пред куршума без никакво колебание. Тя винаги бе смятала, че мъжът бе изпълнил дълга си да защити кралицата, че бе го сторил по своя воля. Но сега виждаше, че движенията му бяха твърде резки, твърде неестествени. А кралицата дори не беше трепнала.

Тя го бе контролирала. Хиацинт имаше право. Стражът бе действал като кукла на конци.

— Но на кораба ти смогна да устоиш на контрола на Сибил.

— Защото чародей Мира се бе заела с агента. Иначе и аз щях да действам като безмозъчния манекен, какъвто съм си обикновено. — Тонът му беше самоунизителен, но под повърхността Синдер долови горчивина. Хората не обичаха друг да ги контролира и според нея към това никога не се привикваше.

— Нали не мислиш, че те подозират, че си…

— Изменник ли?

— Щом смяташ, че тази е думата.

Палецът му се завъртя около дръжката на ножа.

— Дарбата ми е напълно безполезна. Дори земен жител не бих могъл да контролирам, а какво остава за някой изкусен лунитянин. Аз никога няма да мога да правя онова, което вие можете. Но добре усвоих умението да не мисля за нищо, когато кралицата и чародейката са край мен. За тях аз имам толкова ум и воля колкото и един дънер. А дънерът не е особено опасен.

Някъде в предната част на магазина жената взе да си тананика, докато търсеше лекарствата на Синдер.

— И сега правиш същото, нали? — попита го Синдер и скръсти ръцете си. — Не мислиш за нищо.

— По навик.

Синдер затвори очи и опипа с мислите си около Хиацинт. Той беше там, но присъствието му беше почти недоловимо. Тя знаеше, че без усилие може да го контролира, но енергията, която тялото му излъчваше, не издаваше нищо. Никакви емоции. Никакви убеждения. Той чисто и просто се сливаше с обстановката.

— А аз винаги съм си мислела, че ви учат на това.

— Нищо повече от здравословно самосъхранение.

Синдер сбърчи чело и отвори очи. Според лунната й дарба човекът пред нея бе една емоционална черна дупка. Но ако бе успял да заблуди Левана… Тя присви очи.

— Излъжи ме.

— Моля?

— Кажи ми някоя лъжа. Може и малка.

Дълго време той мълча и на Синдер й се стори, че го чува как пресява лъжите от истините, претегля ту една, ту друга. Накрая мъжът каза:

— Когато човек опознае Левана, вижда, че тя не е чак толкова лоша.

В ъгълчето на окото й светна оранжевата лампичка. Като видя подигравателната широка усмивка на Хиацинт, Синдер се разсмя, а напрежението се вдигна от раменете й, както се вдигаха от пясъка в пустинята вълните от горещина. Програмата й все още можеше да различи дали той казва истината, или лъже. А това означаваше, че не я бе излъгал, когато й бе казал, че е предан единствено на своята принцеса и на никого другиго.

Продавачката се върна и тръшна на тезгяха различни лекарства, които носеше в ръката си, огледа портскрийна, изсвири и пак се отдалечи.

— Вече знаеш всичко за мен — обади се Хиацинт, макар това да не бе напълно вярно, — а сега аз искам да ти задам един въпрос.

— Давай — каза му тя и взе да нарежда шишетата в прави редици. — Моите тайни напоследък са известни, кажи-речи, на всички.

— Аз съм способен да скрия емоциите си от кралицата, но не мога да скрия факта, че съм лунитянин и че тя може да ме контролира. А когато ти дойде на бала, дарбата ти като че не съществуваше. Признавам си, отначало аз те взех за земно момиче. И знам, че поради тази причина кралицата и чародей Мира взеха да ти се надсмиват, отнасяха се с теб като с щит, какъвто сигурно беше, защото изглеждаше толкова безпомощна. — Той впи поглед в Синдер, сякаш се мъчеше да види бъркотията от жици и чипове в главата й. — И тогава, внезапно, ти вече не беше безпомощна. Дарбата ти беше направо ослепителна. По-лоша може би дори от тази на Левана.

— Ей богу, благодаря ти — измърмори тя.

— Как го постигна? Как успя да скриеш такава мощна сила? Левана би разбрала мигновено… всички щяхме да разберем. Когато те гледам, друго нищо не виждам.

Синдер прехапа устни и хвърли поглед към огледалото над малката мивка. Улови отражението си и хич не се изненада, когато видя, че на брадата си има изцапано — откога ли стои там? Няколко кичура се бяха извадили от опашката й и висяха безразборно. Огледалото беше вярно на формата и я показваше такава, каквато си беше. Обикновена. Мръсна. Киборг.

Синдер се помъчи да си представи какво ли щеше да бъде да види себе си, както виждаше Левана: ужасяващо величествена и силна. Но това беше невъзможно, докато отражението й я гледаше от огледалото. Ето защо Левана мразеше огледалата толкова много. Но на Синдер отражението й се видя почти успокояващо. Продавачката я бе нарекла смела и красива. Хиацинт й бе казал, че е ослепителна. Беше приятно да знае, че и двамата грешаха.

Тя си беше просто Синдер.

Момичето затъкна един кичур коса зад ухото си и се опита да обясни възможно най-ясно на Хиацинт „биоелектрическата система за сигурност“, която вторият й баща бе изобретил и бе вградил в гръбначния й мозък. Години наред тази система я бе възпирала да използва дарбата си и поради тази причина съвсем доскоро тя дори не бе знаела, че е лунитянка. Устройството имаше за цел да я защити, а не само да я възпира да използва дарбата си, така че хората на Земята да не разберат коя е, но също и да предотврати страничните ефекти, от които повечето лунитяни страдаха, когато дълго време не използваха дарбата си — халюцинациите, депресията, лудостта.

— Ето защо можеш да чуеш доктор Ърланд да бръщолеви понякога нещо сам на себе си. След като дошъл на Земята, в продължение на години той не използвал дарбата си и сега психиката му е…

— Но чакай!

Синдер замълча, защото Хиацинт бе заговорил, но и защото нещо във въздуха около него се бе променило. Неочакваният прилив на емоция я свари неподготвена.

— Това устройство ти е помогнало да не изгубиш психическата си стабилност, така ли? При все че не си използвала дарбата си от… от години?

— Ами хем ме възпираше да не ползвам дарбата си, хем ме предпазваше от страничните ефекти.

Той извърна лицето си от нея. Цяла минута му трябваше да си придаде отново равнодушен вид, но вече беше късно. С проумяването на изводите в очите му се бе настанила нова енергия.

Устройството, което можеше да премахне лунната дарба на даден човек, би направило всички еднакви.

— Както и да е — продължи Синдер, като потъркваше врата си на мястото, където се намираше вграденото устройство, макар че сега вече то беше счупено. — Доктор Ърланд го извади от строя. Две седмици преди бала дарбата ми ту прииждаше, ту утихваше. Но на бала емоционалният стрес взе надмощие над системата ми и над устройството и аз се появих. Лунитянка до мозъка на костите си. Точно навреме. — Тя потръпна, когато си спомни усещането от допрения в слепоочието й пистолет.

— Има ли и други такива устройства освен твоето? — попита той със странно блеснали очи.

— Едва ли. Вторият ми баща починал, преди да ги изпробва напълно как работят, и доколкото аз знам, други не е произвел. Но виж, може да е оставил планове и схеми, които обясняват как се изработват.

— Не ми се вярва. Подобно изобретение… би могло да промени всичко. — Хиацинт поклати глава, загледан пред себе си, а в това време продавачката се върна и остави на тезгяха една кошница, пълна догоре с всякакви илачи. Жената взе предишните шишета и ги хвърли отгоре заедно с портскрийна на Синдер.

— Отлично! — каза Синдер и придърпа кошницата към себе си. — Много ви благодаря. Докторът пита дали бихте могли да таксувате всичко на неговата сметка?

— За Синдер Лин е без пари — каза жената, махна с ръка и извади своя портскрийн от джоба на престилката си. — Но… ще ми позволиш ли да те снимам за профила си в мрежата? Първата ми известна личност!

Синдер се дръпна от нея.

— Ами… съжалявам, но напоследък не се снимам.

Жената клюмна разочаровано и мушна портскрийна обратно в джоба си.

— Съжалявам, наистина. Ще говоря с доктора да ви плати, става ли? — Синдер вдигна кошницата от тезгяха, без да дочака да чуе следващия й довод.

— Не се снимам напоследък, а? — измърмори Хиацинт, докато двамата бързаха да излязат от магазина. — Съвсем като истинска лунитянка.

Синдер се намръщи на неочакваната, изгаряща слънчева светлина.

— И съвсем като издирван престъпник.

Глава двадесет и шеста

Мислите на Скарлет лепнеха като гъста кал, но пръстите й — чевръсти и бързи — танцуваха, извършвайки познатите движения за спирането на кораба. Всичко напомняше за онези късни вечери, когато се прибираше във фермата, след като е свършила с доставките. Почти надушваше застоелия мирис в хангара на баба си, който се смесваше със свежия бриз, с аромат на земя, идващ от полетата. Тя спусна колесника и отпусна спирачките. Корабът се установи, побръмча лениво още миг, после Скарлет изключи двигателя и той се умълча.

Нещо зад нея тупна силно. Някаква жена захвана да пищи пронизително, но мозъкът на Скарлет беше хванал паяжини и гневът на жената лепнеше в тях и я объркваше. В предната част на черепа й взе да пулсира главоболие и постепенно превзе цялата й глава. Скарлет потрепери, отпусна се назад в пилотската седалка, притисна длани към очите си, за да спре болката, мочурището от объркани мисли, ненадейната пронизваща светлина, която избухна пред очите й.

Простена и се стовари напред. Но колан нямаше, както беше очаквала, и след миг се бе привела, поемайки си задъхано въздух, сякаш едва не се бе удавила.

Устата й беше пресъхнала, челюстта я болеше, сякаш часове наред беше скърцала със зъби. Скарлет стоеше неподвижно, дълбоките глътки въздух я задавяха, но пулсиращата болка в главата й взе да стихва. Мислите й се проясниха. Приглушеното кряскане се изостри и взе да я пронизва.

Скарлет отвори очи. Прилоша й, но тя преглътна тежко и повдигането отмина.

И тозчас разбра, че това не беше нейният кораб за доставки и че тя не се намираше в хангара на баба си. Миризмата беше друга, плочките на пода прекалено чисти…

— … веднага изпратете лейтенант Хенсла заедно с екип разузнавачи и експерти по корабите…

Гласът на жената премина като електричество по нервите на Скарлет и тя си спомни. Корабът, атаката, пистолетът в ръката й, куршумът в гърдите на Вълка, усещането за празнота, когато чародейката се зарови в мозъка й, превзе мислите й, отне волята й и чувството й за това коя е.

— … Разгледайте историята на кораба, за да проследите последното му нахождение, и проверете дали няма връзка с главния кораб. Може да са отишли на Земята. Разберете къде са! Намерете я!

Скарлет вдигна глава, колкото да може да надникне през страничния прозорец на кораба. Луна. Намираше се на Луна, кацнала в някакво затворено пространство, което по нищо не приличаше на дока на Рампион, нито на хангарите, които беше виждала. Беше достатъчно голям, че да побере дузина кораби. Няколко вече бяха наредени до нейния. Гладките им форми бяха украсени с емблемата на лунната корона. Стените бяха черни и грапави, осеяни с малки блестящи светлинки, които имитираха несъществуващото небе. От пода сияеше слаба светлина, така че сенките на корабите се разтягаха като хищни птици върху глухите стени.

В края на редицата от кораби имаше огромна сводеста врата с вградени в нея бляскави камъни, които изобразяваха полумесец, изгряващ над планетата Земя.

— … вземете този ДИРКОМ от програмистката, която ни предаде. Вижте дали софтуерният инженер няма да успее да проследи с него другия чип…

Вратата на кораба зад Скарлет все така зееше отворена. Чародейката стоеше до кораба и крещеше на хората, които я бяха наобиколили — двама стражи в червени и сиви униформи и мъж на средна възраст, облечен в проста дреха, препасана с колан на кръста, който бързо записваше информацията на портскрийна си. Дългото бяло сако на чародейката беше омазано с кръв, а над бедрото й кръвта обилно беше напоила плата. Жената стоеше леко превита и притискаше раната с ръцете си.

Сводестата врата започна да се отваря и разсече блестящата Земя през центъра, докато двете врати се отделяха една от друга. Скарлет залегна отново. Чу едва доловимото щракване, бръмченето на магнитите и тропота на стъпки.

— Най-накрая! — кипна чародейката. — Униформата е съсипана. Режете плата и побързайте! Куршумът е вътре, раната не беше… — тя изсъска и замлъкна.

Скарлет се осмели да погледне и видя, че са дошли още трима души, всичките облечени в бели престилки. Бяха донесли и въздушна носилка, оборудвана с всичко, което можеше да се намери в една болница. Тримата се бяха струпали около чародейката, един разкопчаваше сакото й, а друг се опитваше да отреже четвъртито парче от панталоните й, но платът върху раната явно се бе втвърдил.

Чародейката се съвзе и смекчи чертите на лицето си, за да скрие болката, която я мъчеше, но смуглата й кожа бе добила жълтеникава бледност. Единият от лекарите накрая успя да отлепи парчето от раната.

— Кажете на Сиера да изпрати за нова униформа. После да се свърже с чародей Парк и да го информира, че скоро ще внесем промени в процедурите по събиране на информация от земните лидери.

— Разбрано, чародей Мира — каза мъжът на средна възраст. — Като стана дума за Парк, трябва да знаете, че той вече се срещна с император Каито по повод флотилията от оперативни кораби, които, изглежда, са били разкрити.

Сибил изруга.

— Съвсем забравих за корабите. Дано е бил достатъчно умен, че да не им казва нищо, преди да излезем с официално изявление. — Тя замълча, за да си поеме треперещо дъх. — Информирайте също и Нейно Величество за завръщането ми.

Скарлет се плъзна надолу по седалката. Очите й се стрелнаха към вратата от другата страна на кораба. Тя си помисли да запали мотора, но със совалката от Рампион нямаше никакъв шанс да избяга. Трябва да бяха под земята, а за да се отвори изходът на аеродрума, Скарлет следваше да има специално разрешение.

Но ако съумееше да се добере до един от другите кораби…

Тя си пое дъх на няколко пъти за успокоение, бавно се прехвърли над централната конзола и седна на мястото на втория пилот. Приготви се — сърцето й биеше до пръсване в гърдите. Отброи от три на обратно, после открехна вратата. Заотваря я полека, тъй че движението да не бъде забелязано от лунитяните зад гърба й. Изхлузи се навън и стъпи с кецовете си на пода. Сега вече видя откъде идваше особената светлина — целият под беше нареден с греещи бели плочки, които караха човек да се чувства, сякаш стъпва по…

По луната.

Скарлет спря и се ослуша. Лекарите обсъждаха входните рани, секретарят записваше часовете за срещата с кралицата. По изключение чародейката се бе смълчала.

Дишай, дишай…

Скарлет се отдели от кораба. Трепереше от страх, косата й беше залепнала за мокрия врат, адреналинът й се качваше, а мисълта, че намерението й никога нямаше да сполучи, я завладяваше. Нямаше да успее да се качи на лунния кораб. Всеки момент ще я застрелят в гърба. А ако успееше да се качи на кораба, сигурно нямаше да знае как да го управлява. Или пък вратата нямаше да се отвори.

Но лунитяните продължаваха да си гледат работата зад нея, а тя беше толкова близо и можеше да успее, трябваше да успее…

Скарлет приклекна до трептящо белия корпус на лунния кораб, облиза устните си и полека-лека приближи ръката си към дръжката на вратата…

Ръката й замръзна.

Сърцето й слезе в петите.

Въздухът наоколо й притихна, наситен с енергия, от която космите по ръцете й щръкнаха. Този път умът й остана бистър и тя ясно разбираше колко близо беше до това да се качи на кораба и да побегне отчаяно към свободата си, но в същото време ясно съзнаваше, че никога нямаше да успее.

Ръката й рязко се размрази и тя я отпусна до тялото си.

Скарлет си наложи да вдигне брадичка и като се подпираше на кораба за равновесие, изправи се и се обърна с лице към чародейката. Разсъблечена по тънка блузка, Сибил Мира седеше на въздушната носилка, облегната на една страна, за да могат докторите да извадят куршума от раната й. По лицето й имаше капчици кръв, косата й беше разрошена на всички страни, събрана на топки, и по нея имаше кръв, но въпреки това видът й пак беше заплашителен, когато сивите й очи приковаха Скарлет за кораба.

Докторите стояха приведени над бедрото й и работеха напрегнато, сякаш се бояха, че тя ще забележи присъствието им, докато почистваха, преглеждаха и зашиваха раната й. Двамата стражи държаха пистолетите в ръцете си, но позата им бе спокойна — чакаха заповеди.

Секретарят, който допреди малко беше съвсем обикновен човек на средна възраст, сега се бе променил. Пак беше облечен в бялата си дреха, но самият той бе станал неестествено красив. Тъкмо прехвърлил двайсетте, със силна челюст, катраненочерна коса, зализана грижливо назад от челото му, където по средата линията стърчеше остро напред.

Скарлет стисна зъби и насили ума си да запомни предишното лице на мъжа. И да не придава никаква тежест на внушителното му обаяние. Бунтът й не беше мощен, но тя се вкопчи в него с цялата психическа сила, която й беше останала.

— Това ще да е заложницата, взета от кораба на киборга — обади се секретарят. — Какво да правя с нея?

Чародейката погледна Скарлет и присви очи с омраза, която можеше да стопи кожата от костите.

Но чувството беше взаимно. Скарлет на свой ред я погледна кръвнишки.

— Трябва ми време да известя подробно Нейно Величество за нея — отвърна Сибил. — Подозирам, че тя ще поиска да присъства на разпита на момичето. — Жената трепна, а по лицето й премина болка. И Скарлет видя, че чародейката изгуби интерес към съдбата й, раменете й се отпуснаха и с последната енергия, която й бе останала, легна по гръб на носилката. — А в това време пет пари не давам какво ще правиш с нея. Дай я на едно от семействата, ако искаш.

Секретарят кимна и направи знак на стражите.

За секунди те пристъпиха напред, отлепиха Скарлет от кораба, завързаха ръцете й на гърба с нещо, което се впи под лактите й. Когато я подкараха към огромната сводеста врата, докторите и чародейката вече си бяха отишли.

Глава двадесет и седма

Времето минаваше като в мъгла, сънищата и реалността се сливаха в едно. Някой я изтръгна от съня й, накара я да седне и да пийне малко вода. Откъслечни, неясни разговори. Трепери. Гори, поти се, рита тънкото одеяло. До нея Трън си връзва превръзка на очите. Две ръце поднасят до устните й бутилка с вода. Пий. Пий. Пий. Яж от супата. Пийни си още. Непознат смях, тя се свива на топка, завива се презглава под завивките, за да избяга от него. Силуетът на Трън на лунната светлина, търка си очите и проклина. Задъхва се в горещия въздух, сигурна е, че ще се задуши под одеялата, а кислородът ще бъде засмукан от тъмното нощно небе. Умира от жажда. Сърби я от пясъка в дрехите и в косата й.

Светлина. Тъмнина. Отново светлина.

Най-накрая Крес се събуди отпаднала, но с ясен ум. Слюнката в устата й беше гъста и лепнеше, тя лежеше сама на рогозка в малка палатка. Отвъд тънката материя на стените навън беше тъмно и луната разливаше светлината си върху купчина дрехи в краката й. Крес опипом потърси косата си, за да я навие здраво на китките си, но откри, че бе подстригана под ушите.

Спомените се завърнаха — отпървом лениво. Трън на сателита, Сибил и пазача й, падането, ножа, безмилостната пустиня, която се простираше до края на света.

Отвън се чуваха гласове. Крес се зачуди дали нощта тъкмо бе паднала, или бе на път да съмне. Зачуди се колко ли време бе спала. Струваше й се, че си спомня ръце, които я обгръщат, нежни пръсти, които почистваха лицето й от пясъка. Дали е било сън?

Преградата на палатката се отметна и се появи жена с поднос — по-възрастната жена, която беше край огъня. Тя засия и остави храната на земята — малко супа и канче с вода.

— Най-накрая — каза тя с онзи силен, чужд акцент и приклекна над купчините разхвърляни одеяла. — Как си? — тя сложи длан на челото на Крес. — По-добре. Отлично.

— Колко време бях…?

— Два дни. Изоставаме с пътуването, но няма значение. Хубаво е, че вече си будна.

Жената седна до Крес. В палатката беше тесничко, но не беше неудобно.

— Когато тръгнем, ще ти дадем да яздиш камила. Трябва да пазим раните ти от замърсяване. Имаш късмет, че ви открихме, преди да е почнала инфекцията.

— Рани ли?

Жената посочи краката й и Крес се надвеси над тях. Беше тъмно, за да види нещо, но усещаше превръзките. Два дни бяха минали, а стъпалата още я боляха при допир и мускулите на краката й тръпнеха от изтощението.

— Къде е… — момичето се поколеба, защото не можа да си спомни дали Трън се бе кръстил с някакво измислено име — съпругът ми?

— Край огъня. Развличаше ни с разказ за вихрения ви романс. Момиче с късмет! — и жената й намигна лукаво, та чак Крес се отдръпна, а сетне я потупа по коляното. Подаде й купата със супа. — Но първо се наяж. Ако имаш сили, ела при нас — и тя забърза към изхода.

— Почакайте. Аз трябва да… — Крес се изчерви, но жената я погледна с разбиране.

— Да, разбрах. Ела с мен. Ще ти покажа къде можеш да си свършиш работата.

До входа на палатката имаше чифт ботуши, които бяха прекалено големи за Крес. Жената й помогна да ги натъпче с парцали, така че те й станаха направо удобни, въпреки че стъпалата още й причиняваха болка. Сетне жената я отведе по-надалеч от огъня до една дупка, която бяха изкопали на края на оазиса. За уединение бяха опънати два чаршафа, а една млада палма й служеше за седало, докато Крес се облекчаваше.

След това жената я отведе обратно до палатката и я остави сама да си изяде супата. Апетитът й се бе завърнал с десеторна сила от първото й ядене в оазиса. Стомахът й беше празен, но бульонът взе да я засища, докато тя се вслушваше в говора на непознатите. Опита се да различи гласа на Трън, но не можа.

Когато Крес изпълзя за втори път от палатката, тя видя осем фигури, насядали край огъня. Джина разбъркваше едно гърне, закопано наполовина в пясъка, а Трън седеше отпуснат с кръстосани крака на една от рогозките. На очите му имаше цветна кърпа.

— Тя е станала! — викна ловецът Куенде.

Трън вдигна глава, а изненадата му премина в усмивка, която показа всичките му зъби.

— Съпругата ми, така ли? — каза той по-силно, отколкото беше нужно.

Страхът на Крес изпълзя, когато откри, че толкова много непознати се взират в нея. Дишането й се учести и тя си помисли дали да не се престори, че й прилошава, за да потърси отново покоя на палатката.

Но тогава Трън се надигна, тоест направи опит да се надигне. Залюля се на едно коляно, като че щеше да се прекатури в огъня.

— Ох! Уф!

Крес се спусна към него. С нейна помощ той се надигна на крака и взе ръцете й, като още трепереше.

— Крес?

— Да, кап… хм…

— Ти си се събудила! Най-сетне! Как се чувстваш? — Той потърси опипом челото й, дланта му първо кацна на носа й и после се плъзна към челото й. — О, чудесно! Температурата ти е спаднала. Толкова се бях разтревожил — и той я грабна в обятията си, а тя съвсем се смали в ръцете му.

Крес изцвърча, но памучната риза на Трън приглуши звука. Той побърза да я пусне и взе лицето й в ръцете си.

— Мила ми, госпожо Смит! Втори път никога така не ме плашете!

Трън преиграваше, но при все това Крес усети силна болка в корема, когато видя устата му толкова наблизо и усети нежните му ръце върху лицето си.

— Съжалявам — прошепна тя. — Вече се чувствам много по-добре.

— И изглеждаш по-добре — устните му се извиха. — Поне допускам, че изглеждаш по-добре. — Трън заби пръстите на крака си в пясъка, хвърли нагоре единия край на дълга пръчка и я улови с лекота. — Хайде да се поразходим. Да се опитаме да останем малко насаме на този наш меден месец. — Той изкриви лицето си, за да й намигне, и това си пролича даже и под превръзката на очите му.

Тълпата край огъня се развика, а Трън хвана Крес за ръката и тя го поведе далеч от насмешките им, доволна, че тъмнината на нощта скри пламналите й страни.

— Изглежда, добре се оправяш в лагера — каза тя, когато се бяха отдалечили на известно разстояние от огъня. Зарадва се, че въпреки това Трън не пусна ръката й.

— Упражнявам се да вървя с новата пръчка. Един от мъжете ми я направи. Много по-удобна е от металната. Но лагерът още ме обърква. Кълна се, че все нещо местят насам-натам всеки път, когато си помисля, че съм разбрал кое къде е.

— Трябваше да съм до теб и да ти помагам — проговори Крес, когато наближиха малкото езерце. — Съжалявам, че спах толкова дълго време.

Трън сви рамене.

— Радвам се, че си добре. Наистина се бях разтревожил.

Погледът й светна като морски фар над преплетените им пръсти. Всяко потрепване, всеки удар на сърцето, всяка стъпка се предаваше по цялото й тяло. Не мина много време и въображението й ги положи легнали на топлия пясък, пръстите на Трън галеха косата й, а устните му се движеха по лицето й.

— Чуй, Крес — каза Трън и я изтръгна от видението й. — Казах на всички, че щом стигнем града, ще се обадим на чичо ми в Америка, а той ще ни изпрати транспорт, така че няма да продължим нататък с тях.

Крес прибра косата зад ушите си, като още се отърсваше от пипалата на фантазията си. Докосването на нощния въздух по врата й беше неочаквано приятно.

— А ти смяташ ли, че ще успеем да се свържем с екипажа ти?

— Надявам се. На кораба няма никакви уреди за проследяване, но като се има предвид, че ти успя да намериш местоположението й предишния път, аз реших, че все ще измислиш някакъв начин поне да им изпратим съобщение.

Те направиха пълна обиколка около камилите, които ги изгледаха с безсрамно безразличие. В това време мозъкът на Крес прехвърляше всевъзможни начини да се свърже с кораб, който не можеше да бъде проследен. Съобразяваше и от какво ще се нуждае, за да осъществи връзката. От сателита си не бе успяла да го стори, но с хубава връзка към мрежата…

Крес се изпълни с благодарност, когато се върнаха при малката им палатка. Въпреки че разходката им беше кратка, големите ботуши бяха започнали да я изгарят. Тя седна на постелката, свали единия ботуш и огледа колкото можа в тъмното превръзките. Трън се настани до нея.

— Всичко наред ли е?

— Дано успеем да намерим някакви обувки, когато стигнем в този град — рече Крес замечтано. — Това ще ми бъде първият чифт обувки.

— Е, сега вече говориш като истинска земна дама — ухили се самодоволно Трън.

Тя хвърли поглед към огъня, за да се увери, че никой не ги бе чул.

— А ти защо носиш превръзка на очите?

Пръстите му се плъзнаха по плата.

— Мисля, че хората започнаха да се чувстват неприятно — нали все се взирам в пространството или гледам право през тях.

Крес наведе глава и изу и втория ботуш.

— Аз не се чувствах неприятно. Мисля, че очите ти са… замечтани.

Устните му се извиха.

— Значи си забелязала! — Трън свали кърпата, натика я в джоба си и протегна краката си напред. Крес завъртя неравните краища на косата си и заразглежда профила му с копнеж, от който цялото тяло я болеше. След едноминутна агония, в която набираше смелост, тя най-сетне се приближи до него и склони глава на рамото му.

— Добра идея — каза той и я прегърна през кръста. — Вече наистина ще повярват, че сме влюбени.

— Да, ще повярват — промърмори тя и стисна очи, за да запомни съвсем точно как го усещаше.

— Крес?

— Мхм?

— Между нас всичко е ясно, нали?

Крес отвори очи. Пред нея няколко скупчени палми светеха в оранжево от трепкащата светлина на огъня и тя чу пращенето и пукането на искрите, но шумът сякаш идваше от много далеч.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислих върху онова, което ми каза в пустинята. Според мен всичко е било от треската. Но трябва да знаеш, че аз имам навика да говоря, без да мисля, а ти нали отскоро си на Земята, та… — Той замълча, а прегръдката му се стегна около кръста й. — Ти си очарователно мила, Крес. Не ми се иска да те нараня.

Тя преглътна и изведнъж се почувства, като че устата й се бе напълнила с тебешир. Никога не си бе помисляла, че сърдечни думи като тези могат и да жилят. И не можеше да се отърси от усещането, че комплиментът му не означаваше онова, което на нея й се искаше да означава.

Крес отлепи главата си от рамото му.

— Ти ме имаш за наивна.

— Да, малко — призна той, и то така делово, че това не й се стори толкова обидно, колкото когато я нарече „мила“. — Но преди всичко смятам, че аз не съм най-подходящият човек, който би могъл да ти покаже добротата на човешкия род. Не искам да останеш разочарована, когато проумееш този факт.

Крес сключи ръце в скута си.

— Аз знам, че ти си по-добър, отколкото сам вярваш, капитан Трън. Знам, че си умен. И смел. Внимателен, грижлив…

— Чаровен.

— … чаровен и…

— Обаятелен.

— … обаятелен и…

— Красив.

Тя стисна устни и го изгледа, но подигравателната му усмивка беше заличила всеки намек за искреност.

— Извинявай. Моля те, продължи.

— И може би по-суетен, отколкото си вярвала.

Трън отметна глава назад и се разсмя. Сетне за нейна изненада той протегна ръка и взе нейната, без да отмества другата от кръста й.

— Скъпа моя, за твоя ограничен социален опит ти си наистина отличен познавач на човешката природа.

— Не ми трябва опит. Може да опитваш да се скриеш зад лошата си репутация и престъпните си авантюри, но аз знам истината.

Все още сияещ, той я сръга лекичко с рамото си.

— И истината е, че отвътре аз съм чисто и просто един сантиментален, нещастно влюбен романтик, нали?

— Не… — Крес заби пръстите си в пясъка. — Истината е, че си герой.

— Герой ли? Че това е даже още по-хубаво!

— И е самата истина!

Той дръпна ръката на Крес и скри лицето си зад нея. Хрумна й, че за него целият този разговор беше само шега. Но как беше възможно да е толкова сляп?

— Крес, убиваш ме. Кога си ме видяла да направя нещо, което може да мине за героично? Спасяването ти от сателита беше идея на Синдер, а ти беше тази, която пусна парашута, за да не се разбием в Земята, ти ни изведе от пустинята…

— Аз говоря за друго. — Крес дръпна ръката си. — Какво ще кажеш за онзи случай, когато си опитал да набереш средства за възрастни хора, за да могат те да получат андроиди асистенти? Тази постъпка е била героична! А ти си бил само на тринайсет!

Усмивката на Трън изчезна бавно.

— Ти откъде си научила за това?

— Направих проучване — каза тя и скръсти ръце. Трън се почеса по брадичката — за миг самоувереността му беше разклатена.

— Добре, ето истината — каза той бавно. — Откраднах колието от майка си и се опитах да го продам. Когато ме заловиха, реших, че няма да ме накажат, ако си помислят, че съм го откраднал за някое добро дело. А след като, така или иначе, трябваше да върна парите, нямаше вече никакво значение. Затова съчиних цялата история — уж парите са ми трябвали за благотворителност.

— Но… — Крес се намръщи, — ако това е истина, тогава за какво ти бяха тези пари?

Трън въздъхна замечтано.

— Щях да си купя състезателен кораб. „Неонова искра 8000“. Божичко, толкова го исках!

Крес примигна. Състезателен кораб ли? Играчка?

— Добре — съгласи се тя и задуши нотката на разочарование. — Ами какво ще кажеш за онзи случай, когато си освободил тигъра от зоологическата градина?

— Гледай ти. Наистина ли смяташ това за геройство?

— Тигърът е бил тъжен, нещастен. Цял живот е бил затворен в клетка. Ти си изпитал съчувствие към него.

— Не точно. Аз отраснах с котки роботи, а не с истински домашни любимци и си помислих, че ако го пусна навън, той ще изпълнява покорно всеки мой каприз, а аз ще мога да го заведа с мен на училище и ще стана страхотно известен, защото съм момчето, което си има тигър за домашен любимец. — Трън размахваше ръка във въздуха, за да илюстрира историята си. — Разбира се, още щом тигърът излезе и всички хукнаха презглава да си спасяват кожите, аз разбрах каква глупост съм извършил. — Той се облакъти на коляното си и подпря брадичка на ръката си. — Тази игра ми харесва. Какво друго си открила?

Крес чувстваше как житейската й философия се разпада. Толкова много време беше прекарала да претърсва внимателно досието му, да оправдава грешките му, убедена, че тя единствена познаваше истинския Карсуел Трън…

— Ами Кейт Фалоу? — каза тя и почти се ужаси от отговора му.

— Кейт Фалоу… — Трън наклони главата си на една страна. — Кейт Фалоу…

— Бил си на единайсет. Някакъв ваш съученик откраднал портскрийна й, а ти си я защитил. Опитал си се да й го върнеш.

— О, тази Кейт Фалоу! Уха! Когато правиш проучване, не си играеш, а?

Крес дъвчеше устната си и следеше за някаква реакция или дума, която да й подскаже, че в този случай поне е била права. Той е спасил горкото момиче. Станал е герой.

— В действителност аз бях малко влюбен в Кейт Фалоу — рече той разсеяно. — Чудя се какво ли е станало с нея.

Сърцето на Крес запърха и тя се улови за тънкото въженце на надеждата.

— Учи архитектура в университета.

— А виж, това е само за нея. Много я биваше по математика.

— Е, какво? Не виждаш ли колко героично си постъпил в този случай? Колко самоотвержено, колко храбро?

Ъгълчето на устата му се изви, но усмивката му беше колеблива и бързо изчезна, докато той извръщаше лицето си от нея. Трън отвори уста да заговори, поколеба се и накрая отново потърси ръката й.

— Да, имаш право — каза той и стисна ръката й. — Може би в мен живее един малък герой. Но Крес… наистина много малък герой.

Глава двадесет и осма

Решиха да изкарат още един ден в лагера, за да са сигурни, че Крес се е оправила напълно, и потеглиха чак на следващата сутрин. Опаковаха палатките и рогозките си още по тъмно. Джина обясни на Крес, че трябва да пристигнат в Куфра в късния следобед. Благодарение на ранното си потегляне щяха да изминат значително разстояние, преди палещата жега да превземе пустинята. Набързо хапнаха малко сушено месо, събраха малко диви фурми от дърветата и напуснаха убежището на оазиса.

Наложи се хората внимателно да пренаредят екипировката и стоките, които бяха за продан, за да дадат на Крес камила, която да язди. Тя им беше благодарна — само при мисълта за вървенето й се искаше да се разридае. Но скоро откри, че животното съвсем не беше въплъщение на удобството. Само след няколко часа ръцете вече я боляха от стискането на поводите, а прасците й се бяха зачервили и разранили. Наметалото, което керванджиите й бяха дали, я пазеше от слънцето, но с напредването на деня облекчение от жегата нямаше.

Пътуваха на изток, успоредно на планините. Трън вървеше до нея, сложил спокойно ръка на дисагите, докато върхът на новата му лека пръчка се плъзгаше по пясъка. Той още носеше превръзката на очите си и вървеше с измамна лекота. Крес безброй пъти му предложи да поязди камилата, но той всеки път отказваше. Момичето усещаше, че за Трън това се превръщаше във въпрос на чест. Той искаше да докаже, може би на себе си, че може да върви без чужда помощ, че може да бъде независим, че самоуверената му усмивка може да не слиза от лицето му, както беше и сега.

Сутринта премина предимно в мълчание и Крес се отдаде всецяло на мечти. Те основно се въртяха около пръстите на Трън, които чертаеха различни фигури по дланите й.

По обяд неумолимата жега ги връхлетя, а навяванията от пясък ги заблъскаха и всячески се опитваха да се промъкнат в гънките на дрехите им. Но слънцето вече не биеше в лицата им, а дюните постепенно отстъпиха място на твърдо скалисто плато.

Следобедът, когато слънцето бе най-жестоко, те прекосиха коритото на някаква пресъхнала река и спряха за почивка. Намериха си едно сенчесто място под навеса на ниска скала, а двама от мъжете отидоха някъде и се върнаха с пълни догоре канчета с вода. Джина им разказа, че под близките скали има скрит гьол, който се захранвал от същата подземна река, на която се намирал Куфра — търговският град, към който отиваха.

След почивката за Крес беше мъчение да се покачи пак на камилата, но тя си напомни, че всичко беше за предпочитане пред ходенето.

Следобедът им поднесе нови скалисти низини, след които последваха няколко часа, в които вървяха през дюни. Минаха покрай една змия и Крес откри, че тя единствена се бои от нея, въпреки че Куенде потвърди, че е отровна. Змията се бе свила на кълбо, наблюдаваше ги с лениви очи, докато се извървяваха край нея и дори не си направи труда да изсъска или да оголи зъбите си, както винаги правеха змиите в драмите от мрежата. При все това от своята удобна позиция Крес внимателно следеше къде стъпва Трън и пулсът й не се успокои, докато змията не остана далеч зад тях, скрита от погледа.

Тъкмо когато Крес вече си мислеше, че от вътрешната страна бедрата й са ожулени до червено, Трън посегна нагоре и потърси наоколо, докато ръката му напипа коляното й.

— Чуваш ли?

Тя се заслуша, но не чу друго освен познатия тих тропот на копитата.

— Какво?

— Цивилизацията!

Крес стисна поводите на камилата, но чак когато прехвърлиха следващата дюна, шумът се отдели от мъртвата тишина на пустинята. И тя видя града.

Той изскочи пред тях, разгъна се в пустинята, закътан сред опасни скали. Сградите бяха наблъскани една до друга, но дори отдалеч Крес виждаше неясните очертания на зелени дървета, които растяха между тях. Градът живееше насред суровата, безпощадна пустиня, което изглеждаше направо невъзможно. Но ето го, пред тях е, без никакво предисловие. Една крачка — пустиня. Още една — рай.

— Имаш право — каза Крес развълнувано и с ококорени очи. — Почти стигнахме. Успяхме.

— Как изглежда градът?

— Не знам откъде да започна. Вижда ми се пълен с народ. Има хора, сгради, улици, дървета…

Трън се засмя.

— Току-що описа всеки друг град на Земята.

Крес също се засмя, внезапно обзета от въодушевление.

— Ама и аз съм една. Чакай да помисля. Повечето от сградите са направени от камък, а може би глина, на цвят са жълто-кафяви, като праскови, целият град е обграден от висока каменна стена и по улиците има много палми. Точно по средата на града има езеро, което се простира почти от единия до другия му край и в него виждам някакви малки лодки. И толкова много дървета и растения и… на север, зад къщите, мисля, че отглеждат царевица или жито. О!

— Какво има?

— Животни! Няколко дузини поне… кози са май? А ето там има овце! Досущ са като онези по мрежата!

— Опиши ми хората.

Крес откъсна поглед от животните, които лениво безделничеха под единствената сянка, която бяха успели да си намерят, и опита да различи хората, бродещи по улиците. Вечерта наближаваше, но по главната улица малките открити сергии още работеха, а стените от платове в ярки шарки се повяваха на бриза.

— Има много хора. Повечето са облечени в дълги дрехи като нас, но техните са по-цветни.

— Ами градът? Голям ли е?

— Има стотици сгради!

— Успокой топката, градско момиче — ухили се Трън важно. — Казах на всички, че сме се запознали в Лос Анджелис.

— Аз… извинявай. Просто… зарадвах се, че успяхме, капитане.

Ръката му се плъзна надолу по крака й и леко обви глезена й.

— И аз ще се радвам да се махнем от пясъка и дюните. Но в града, Крес, има повече неща, в които човек да се препъне, отколкото в пустинята. Гледай да не се отдалечаваш много, става ли?

Крес погледна надолу и по извивката на устните му и гънката между веждите му позна загрижено, напрегнато изражение. Не беше виждала Трън такъв, откакто срещнаха керванджиите, и тя беше взела това за знак, че той вече свиква със слепотата си. Но може би само се бе мъчил да скрие недостатъка си от другите.

— Аз не бих те изоставила — каза Крес.

Още щом влязоха в града, стана ясно, че всички познаваха кервана, очакваха го, а той закъсняваше. Без да губят нито миг, керванджиите си избраха място насред сергиите и разтовариха стоките си, а в това време Крес поглъщаше архитектурата, подробностите, красотата наоколо. Отдалеч градът й се бе сторил безцветен, жълтеникав като пясък, но отблизо се виждаха ярки линии в оранжево и розово, които украсяваха страничните стени на сградите, а кобалтовосини плочки опасваха вратите и стъпалата. Почти по всяка повърхност имаше някаква украса, като се почне от златните корнизи през сложните резби на арките, та се стигне до огромния фонтан в центъра на главния площад. Докато минаваха край него, Крес надникна вътре и остана хипнотизирана от слънцето, което беше положено на дъното на фонтана, и излизащите от него лъчи.

— Как ти се вижда градът?

— Поразителен!

Джина огледа околните сергии на пазара и фасадите на сградите, като че ги виждаше за първи път.

— Куфра винаги е бил една от любимите ми спирки по пътя ни, но от две десетилетия насам градът е неузнаваем. Когато започвах да се уча на търговия, това беше един от най-красивите градове в Сахара… но после дойде чумата. Само за година-две близо две трети от населението беше заличено, а мнозина побягнаха към други градове и даже напуснаха Африка. Хората изоставиха домовете си, търговията си, слънцето изгори посевите. Оттогава все се опитват да съживят града.

Крес примигна и отново погледна красивата орнаментика и боядисаните ярко стени, мъчейки се да види града, който Джина описваше, но така и не можа.

— На мен Куфра не ми се вижда изоставен град.

— Не и тук на главния площад. Но ако тръгнеш към северните и източните квартали, ще видиш, че това е призрачен град. Много тъжно.

— Значи преди чумата градът е бил много богат, така ли? — попита Трън и наклони глава.

— О, да. Куфра седеше на търговските пътища между урановите мини в Централна Африка и Средиземноморието. А това са едни от най-ценните ресурси на Земята и ние държахме почти пълен монопол над тях. С изключение на Австралия, но търсенето и така е преголямо.

— Уран — повтори Трън. — За ядрена енергия.

— Но освен това захранва повечето от двигателите на днешните космически кораби.

Трън подсвирна, сякаш се бе впечатлил, макар че според Крес това сигурно му бе известно.

— Елате с мен — подкани ги Джина. — Зад ъгъла има хотел.

Джина ги поведе през претъпкания лабиринт от сергии и те минаха край щайги, препълнени с тъмни захаросани фурми, маси, покрити с прясно козе сирене, и клиника, в която мед-дроидите правеха безплатни кръвни тестове.

После оставиха зад гърба си пазарските улички и през една стара порта влязоха в двор с градина, пълна с палми и дървета, от чиито клони висяха големи жълти плодове. Крес засия, щом ги разпозна, и закопня да каже на Трън за лимоните, но някак успя да потисне възторга си.

Те прекрачиха прага на малко фоайе със сводеста врата, която водеше към помещението за хранене. Там около маса няколко човека играеха карти. Вътре се носеше сладко, упоително, опияняващо благоухание.

Джина се приближи до едно момиче, седнало зад писалището, и двете заговориха на техния език. После Джина се обърна към тях:

— Ще запишат стаята на сметката ви. Тук имат малка кухня — поръчвайте си всичко, от което имате нужда. Сега тръгвам, че имам работа, но щом ми остане време, ще ти потърся обувки.

Крес й благодари няколко пъти, докато Джина накрая си тръгна, за да си върши работата.

— Осма стая, на горния етаж — каза им служителят в хотела и подаде на Крес малка пластина с вграден в нея сензорен ключ. — Моля, заповядайте на състезанията ни по роял, които се провеждат всяка вечер в ресторанта в лобито, от ваше ляво. Първите три ръце са безплатни за гости.

Трън килна глава към ресторанта.

— Не думай!

Крес огледа играчите, които се бяха насъбрали край масата.

— Искаш ли да отидем да погледаме?

— Не сега. Хайде да видим къде е стаята ни.

На втория етаж Крес намери вратата, на която с черна боя беше написано 8. Щом прокара пластината и отвори, погледът й кацна първо на леглото до стената с кремав тюл, който се спускаше от четирите високи колони. Възглавниците и завивките имаха златна бродерия и пискюли и освен че бяха по-натруфени от чаршафите, с които беше свикнала на сателита, бяха и безкрайно по-примамващи.

— Описвай — каза Трън и затвори вратата.

— Ами — Крес преглътна, — имаме си… легло.

— Моля? — Трън ахна шумно. — Дали са ни стая с легло?

— Исках да кажа, че е само едно — и Крес се навъси.

— Скъпа, ние сме женени. — Той тръгна из стаята и след малко пръчката му се удари в писалището.

— Има и малко писалище — обади се Крес. — А над него има нетскрийн. А ето го и прозореца. — Тя дръпна завесите. Косото слънце преряза пода. — Оттук се вижда цялата главна улица.

Крес чу някакъв тъп звук и се обърна. Трън беше изхлузил обущата си и се бе проснал на леглото като орел с разперени крила. Тя се усмихна и малко й оставаше да изпълзи до него, да сгуши главата си на рамото му и да заспи за дълго, много дълго време.

Но имаше едно нещо, което Крес искаше дори повече. През другата врата на стаята се виждаше мъничка порцеланова мивка и старомодна вана с крачета.

— Ще си взема вана.

— Добра идея. И аз.

Крес ококори очи, а Трън вече се смееше. Той се повдигна на лакът и като размахваше пръсти във въздуха, каза:

— Не едновременно с теб. Когато ти свършиш, тогава.

— Добре — промърмори Крес и се вмъкна в банята. Тя може и за първи път да влизаше в баня на Земята, но знаеше достатъчно, че да разбере едно — тази тук не беше върхът на технологичните постижения в областта на тоалетните. Малката лампа на тавана се включваше от истински ключ на стената, не с компютър, а чешмата имаше две кранчета за топлата и студената вода, целите в засъхнали капки. Душът представляваше огромен метален диск, монтиран над отделната вана, но с годините голяма част от белия порцелан беше изпочупен и разкриваше черния чугун отдолу. На една пръчка бяха провесени меки бели хавлиени кърпи, чието състояние беше далеч по-добро от кърпите, които Крес ползваше на сателита.

Момичето свали дрехите си и въздъхна няколко пъти от удоволствие. Долният кат дрехи беше залепнал за тялото от пот и мръсотия. Превръзките на краката й бяха пълни с пясък и засъхнала кръв, но мехурите бяха изчезнали и сега имаше само нежни розови петна. Крес захвърли всичко на купчина на пода и пусна водата. От силната струя потече студена вода. Щом привикна, Крес се пъхна под душа и установи, че водата действа учудващо приятно на изгорялото й лице и изгорелите й крака.

Водата бързо се затопли и скоро около Крес се надигна облак от пара. Тя намери един сапун, опакован във восъчна хартия, и измуча от удоволствие. Седна във водата и си насапуниса косата, като все се дивеше колко беше къса, лека и как лесно се миеше.

Както се киснеше във ваната, тя взе да си тананика, представяйки си, че любимата й оперна музика гърми от колоните на сателита. Обгражда я и я извисява. Тихото й тананикане прерасна в пеене със странни, чужди думи. Крес изпълняваше една от любимите си бавни италиански опери, а където забравяше думите, си тананикаше. До края на песента Крес сияеше от щастие под водната струя.

Тя отвори очи. На вратата на банята се беше облегнал Трън. Крес се дръпна към дъното на ваната и се уви с ръцете си. На пода се изплиска каскада от вода.

— Капитане!

— Къде се научи да пееш така? — Усмивката на Трън се разшири.

— Аз… аз не… — Лицето й пламна. — Без дрехи съм!

Трън вдигна вежди.

— Да, знам — и той посочи очите си. — Няма нужда да ми го натякваш.

Крес сви пръстите на краката си на дъното на ваната.

— Не трябва… не трябва да…

Той вдигна ръце.

— Добре, добре, извинявай. Но да знаеш, Крес, че пееш много хубаво. Наистина. На какъв език беше?

Въпреки парата Крес потрепери.

— На староиталиански. Но не знам какво означават всички думи.

— Аха. — Той се обърна към мивката. — Ами… хареса ми.

Ужасният срам започна да я напуска, когато Крес видя как Трън взе да опипва за кранчетата.

— Виждаш ли някакви кърпи?

Крес му каза къде са, а Трън, след като бутна на земята един неразпечатан сапун, намери чиста кърпа и я намокри с вода от чешмата.

— Аз ще сляза до фоайето за малко — каза той и прокара кърпата през лицето си, оставяйки чисти следи върху мръсотията.

— Защо?

— Ще видя дали няма да мога да науча нещо повече за това място. Ако намерим някой от изостаналите квартали, ще е чудесно, защото Синдер и останалите могат да дойдат да ни вземат оттам… но първо трябва да се свържем с тях.

— Ако ми дадеш една минутка, аз ще… — Крес млъкна, зяпнала Трън, който си сваляше ризата. Сърцето й заседна в гърлото, докато го наблюдаваше — той изстиска кърпата, после си изми целите ръце, врата, гърдите и подмишниците. Остави кърпата настрана, сложи шепите си под чешмата и приглади с вода косата си.

Пръстите й потръпнаха от внезапното, неустоимо желание да го докосне.

— Няма нужда — каза той, сякаш тя не бе изгубила способността си да образува смислени изречения. — Ще донеса малко храна и за двама ни.

Крес се плисна с вода, за да накара ума си да се съсредоточи.

— Но нали каза, че в града човек има в какво да се спъне. Затова не бива да те оставям. И… не искаш ли да дойда с теб?

Ръката му опипа стената, докато накрая намери една от провесените кърпи. Той я дръпна от поставката и енергично затърка лицето и косата си, така че тя щръкна нагоре.

— Няма нужда. Няма да се бавя.

— Но как ще…

— Спокойно, Крес, ще се оправя. А ти в това време може да погледнеш нетскрийна и да видиш дали няма да измислиш някакъв начин да се свържем с екипажа. — Той грабна ризата си от плота на мивката, изтръска я хубаво, така че навсякъде се разхвърча пясък и прахоляк, а после я надяна през главата. Завърза цветната кърпа на очите си. — Кажи ми честно, приличам ли ти на известен и издирван престъпник?

Той зае поза като за снимка и се усмихна ослепително. И Крес трябваше да признае, че с рошавата си коса, мръсните дрехи и превръзката на очите той беше направо неузнаваем, съвсем различен от затворническата снимка. Но пак по необясним начин си оставаше вълнуващо красив. Крес въздъхна.

— Не, не приличаш.

— Добре. Докато съм долу, ще гледам да намеря чисти дрехи и за двама ни.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш без мен?

— Аз доста преувеличих трудностите по-рано днес. Намираме се сред цивилизация. Тук владея нещата.

Самото очарование, Трън й изпрати въздушна целувка и излезе.

Глава двадесет и девета

Синдер отстъпи назад от тромавия корпус на Рампион, заслони очи с ръка и огледа немарливата работа. Хиацинт се беше покатерил на една от скърцащите метални стълби, които хората от града им бяха донесли, и продължаваше да боядисва, каквото беше останало от неповторимата украса на кораба — полегналата гола девойка, талисмана, който Трън сам беше нарисувал още преди Синдер да го срещне. В самото начало тя не бе харесала рисунката, но сега се натъжи, задето я бяха заличили — сякаш изтриваше част от Трън, част от спомена за него. Но в медиите се бе прокраднал слух, че издирваният кораб има много издайнически белег, и те не можеха да оставят нещата така.

Синдер отри потта от челото си и огледа внимателно останалата част от работата. Боя за целия кораб нямаха, затова бяха решили да се съсредоточат върху основния страничен панел на рампата, който беше огромен. Така щяха да създадат впечатлението, че го бяха подменили целия — нещо, което беше често срещано, а иначе, ако опитаха да скрият само рисунката, начинанието им щеше да се обезсмисли.

За беда, повече боя се разля по прашната земя и по хората от града, които се бяха стекли на тълпи да им помагат, отколкото по кораба. Синдер също имаше засъхнала боя по врата, по слепоочията, на сплъстени буци в косата си, между пръстите на металната си ръка, но за разлика от мнозина от помощниците си беше сравнително чиста. Децата, които отначало се втурнаха с мерак да помагат, скоро обърнаха всичко на игра и взеха да се състезават кой ще боядиса тялото си така, че да прилича най-много на киборг.

Беше странна чест. Откакто Синдер бе пристигнала, това подражание се забелязваше все повече и повече. На гърбовете на тениските имаше рисунки на биоелектрически гръбначни стълбове. Хората украсяваха обувките си с парченца от различни метали. На герданите си окачваха шайби и гайки от една минала епоха.

Дори едно момиче с гордост показа на Синдер новата си истинска татуировка — жици и стави на робот покриваха кожата на лявото й стъпало. Тя се бе усмихнала неловко, но не се поддаде на порива да каже на момичето, че татуировката не е кибернетично точна.

Синдер не се чувстваше добре от това внимание. Не че не беше поласкана, но просто не беше привикнала на него. Не беше привикнала непознати хора да я приемат, а още по-малко да я ценят. Не беше привикнала да се възхищават от нея.

— Ей, мелези, гледайте да не излизате от линиите!

Синдер вдигна глава, а в това време Хиацинт тръсна четката си и посипа с пръски черна боя трите деца под него. Те се разпищяха, смеейки се, и хукнаха да се скрият под кораба.

Синдер отри ръцете си в зелените панталони и отиде да погледне картината, която децата рисуваха с пръсти върху покритието от другата страна на рампата. Прости фигури, щрихирани само с черти, изобразяваха едно семейство, хванало се за ръце. Двама възрастни. Три деца с различна височина. И накрая — Синдер. Позна се по конската опашка, която се подаваше от едната страна на главата й, и по това, че единият от краката на фигурата от черти беше два пъти по-широк от другия.

Синдер поклати слисана глава.

Стълбата се разклати, докато Хиацинт слизаше по нея.

— Трябва да изтриеш рисунката — каза й той и откачи от колана си един мокър парцал.

— Защо? Не пречи.

Хиацинт й се присмя и преметна парцала през рамото й.

— Боядисваме кораба, за да се отървем от отличителните му белези.

— Но рисунката е толкова малка…

— И откога стана толкова сантиментална?

Синдер духна един кичур коса от лицето си.

— Добре. — Тя дръпна парцала от рамото си и се зае да изтрие боята, преди да е засъхнала. — Мислех, че аз съм тази, която раздава заповедите тук.

— Дано не си мислиш, че съм тук с теб само за да ме командориш. — Хиацинт пусна четката в кофата до стълбата. — Достатъчно заповеди съм изпълнил през живота си. Стига толкова.

Синдер сгъна парцала, като търсеше място по него, което още не беше изцапано с боя.

— Странен начин да покажеш предаността си.

Хиацинт се засмя на себе си, при все че Синдер не разбра какво толкова забавно намираше, отстъпи назад и погледна нагоре към огромния черен квадрат, който сега покриваше главната рампа на кораба.

— Добре стана.

Тя доизтри последните остатъци от рисунката — нейния собствен аматьорски портрет — и отиде при Хиацинт. Корабът вече не приличаше на онази Рампион, която тя бе свикнала да мисли за свой дом. Той вече не приличаше на откраднатия кораб на капитан Карсуел Трън.

Синдер преглътна буцата в гърлото си.

Навсякъде край нея непознати хора помагаха да съберат четките и кофите за бои, чистеха един на друг боята от лицата си, спираха да отпият вода на големи глътки и се усмихваха. Усмихваха се, защото бяха прекарали утрото заедно, завършвайки нещо докрай. Но по някакъв начин Синдер усещаше, че тя е в центъра на всичко това и без да иска, се чувстваше отделена от дружеското отношение, от приятелствата, които бяха изковани през дългите години съвместен живот в общността. Тя скоро щеше да си тръгне. Някой ден може би дори щеше да се завърне на Луна.

— Е, кога започваме с уроците по летене?

— Моля? — Синдер се бе сепнала.

— Корабът се нуждае от пилот — отвърна Хиацинт и кимна към предницата му, където прозорците на пилотската кабина светеха ослепително ярко под слънцето. — Време е сама да се научиш да летиш.

— Но… нали ти си ми пилот?

Мъжът се изсмя подигравателно.

— Ти май не си забелязала, че хората край теб честичко ги убиват. И аз не мисля, че тази тенденция скоро ще секне.

Едно момче, година-две по-малко от Синдер, изтича да й предложи бутилка с вода, но Хиацинт я взе от ръцете му пръв и отпи няколко дълги глътки. Синдер сигурно би се разгневила, ако думите му — толкова практични и едновременно с това болезнени — не й даваха възможност да изпита друго освен изненада.

— След обяда ще започна да те уча на основните неща — продължи той, като й подаде бутилката. Синдер я взе сковано. — Не се тревожи. Не е толкова трудно, колкото изглежда.

— Добре. — Синдер допи водата. — Аз съм свободна. Трябва само да предотвратя една огромна война, но то не е кой знае каква работа.

— Ама ти с това ли си се захванала? — мъжът я изгледа подозрително. — А аз си мислех, че просто боядисваме един космически кораб.

В ъгълчето на окото на Синдер звънна съобщение. От доктор Ърланд. Тя се изопна, но съобщението се състоеше от две кратки думи, от които целият й свят се завъртя.

— Събудил се е — каза тя почти на себе си. — Вълка се е събудил.

Синдер обърна гръб на кораба и на хората от града, които се мотаеха наоколо, освободи се от празната бутилка и хукна към хотела.

Вълка седеше изправен, когато Синдер влетя в хотелската стая. Беше бос, а тялото му все още увито в бинт. Той никак не се изненада да я види — сигурно я бе чул да тропа по старото дървено стълбище. Сигурно и я бе подушил.

— Вълк! Благодаря ви, звезди! Толкова се тревожихме. Как се чувстваш?

Очите му, не така живи както обикновено, блеснаха край нея в посока към коридора. Вълка се намръщи, сякаш беше объркан. Миг след това Синдер чу стъпки и се обърна точно когато доктор Ърланд мина край нея с медицинска чанта в ръцете си.

— Все още е под действието на силни болкоуспокоителни — обясни докторът. — Гледайте да не му задавате прекалено много объркващи въпроси, моля ви.

Синдер преглътна и приближи Вълка и доктора.

— Какво стана? — попита Вълка, като заваляше думите. По тона му личеше, че е изтощен.

— Бяхме нападнати от чародей — заразказва Синдер. Част от нея искаше да вземе ръката на Вълка, но досега най-близкият им контакт е бил някое и друго приятелско пощипване по брадичката, само толкоз. Нямаше да бъде естествено, затова тя реши да остане близо до него, а ръцете си стисна в юмруци в джобовете. — Простреляха те. Не знаехме дали… но вече си добре. Нали е добре, докторе?

Ърланд светна една лампа в очите на Вълка. Вълка се дръпна назад.

— По-добре е, отколкото очаквах. Явно си на път да се възстановиш напълно, стига да не вземеш да отвориш междувременно раните си.

— Намираме се на Земята — каза Синдер, без да знае дали това беше видно за Вълка, или не. — В Африка сме. В безопасност, засега.

Но Вълка беше разсеян, тревожен. Той килна глава и подуши въздуха. Намръщи се още повече.

— Къде е Скарлет?

Лицето на Синдер се изкриви. Беше очаквала въпроса му. И беше очаквала, че няма да знае как да му отговори, когато я попита.

Лицето на Вълка потъмня.

— Не я надушвам. Като че не е била тук… като че не е тук.

Доктор Ърланд допря един термометър до челото на Вълка, но той го сграбчи, преди да е отчел температурата му.

— Къде е Скарлет?

Ядосан, Ърланд сложи юмрук на кръста си.

— Ето точно такива резки движения не бива да правиш!

Вълка изръмжа и показа острите си зъби.

— Вълк, Скарлет не е тук — обади се Синдер и напрегна воля да не се свие назад, когато той извърна кръвнишкия си поглед към нея. Тя се помъчи да му обясни. — Чародейката я взе с нея. По време на битката на кораба. Беше жива, не мисля, че беше ранена. Но чародейката я взе на борда на капсулата. Хиацинт смята, че Скарлет й е била нужна, за да пилотира капсулата.

Ченето на Вълка увисна. От ужас, от нежелание да приеме истината. Той поклати глава, не.

— Вълк…

— Кога? Кога…?

Синдер вдигна рамене.

— Преди пет дни.

Вълка направи гримаса и се извърна, лицето му се изкриви от болка, чийто източник не бяха раните му. Синдер пристъпи половин крачка към него, но се спря. Нямаше думи, които биха му помогнали. Нямаше обяснение, нямаше извинение.

Затова тя се приготви да посрещне гнева на Вълка. Очакваше ярост, разрушения. Зениците му се бяха стеснили колкото връхче на карфица и той огъваше пестниците си. Откакто бяха пристигнали във Фарафра, Синдер от дъжд на вятър беше упражнявала контрола си над съзнанието на доктора и Хиацинт, но ако Вълка се разбеснееше, това щеше да е истинско изпитание на способностите й.

А тя усещаше, че енергията му беше на ръба. Страхът гореше и се надигаше. Паниката се гърчеше в гърдите му. Животното се напъваше да се освободи вътре в човека.

И тогава дъхът на Вълка се отдръпна, той потрепна и цялата ярост се изтече от него. Сякаш някой го бе пронизал смъртоносно право в сърцето, той се свлече на колене и покри главата си със здравата си ръка, сякаш искаше да се затвори за околния свят. Синдер стоеше и гледаше. Всичките й сетива бяха настроени, съсредоточени да улавят енергията и емоциите, които се трупаха като облаци край Вълка. Сякаш наблюдаваше угасването на свещ.

Сякаш гледаше как Вълка умира.

Синдер преглътна и клекна пред него. Помисли си да се протегне и да го докосне по ръката, но не можа. Това щеше да бъде нахлуване, а тя вече бе настроила дарбата си към неговата енергия. И го гледаше как се пречупва, как се разпада пред нея. Синдер копнееше да го събере отново цял, да премахне ранимостта му, която никак не му прилягаше. Но той имаше право да тъгува. Имаше право да изпитва ужас при мисълта за съдбата на Скарлет.

— Съжалявам — пророни Синдер. — Но ние ще я открием. В момента се опитваме да измислим как да се доберем до Луна. Но ще я намерим. Ще я спасим…

Той така рязко и бързо вдигна глава, че Синдер едва не падна назад от изненада. Очите му отново светеха.

— Ще я спасите? — Вълка се тресеше от гняв. Кокалчетата на ръцете му побеляха. — Ти нямаш ни най-малка представа какво ще й сторят, какво са й сторили вече!

Всичко стана бързо. В един миг Вълка беше един съсипан мъж, превит надве над коленете си. В следващия — беше на крака, грабна рамката на леглото и я вдигна към стената. Медицинската чанта падна с трясък на земята. Стаята се разтресе. Синдер изпищя и изприпка назад.

И тогава хаосът стихна така внезапно, както беше и започнал. Вълка замръзна, олюля се и падна тежко на пода, а от удара хотелът се разтресе. С празна спринцовка в ръка над изопнатото му тяло стоеше доктор Ърланд и свирепо гледаше Синдер над очилата с тънки рамки. Синдер преглътна.

— Колко хубаво щеше да бъде — иронизира я докторът — да си имахме под ръка някого, който с умствените си способности да може да контролира такъв като Вълка, щом на него му хрумне да се впусне в подобна тирада!

С треперещи ръце Синдер отмести разрошената коса от лицето си.

— Тъкмо се канех… да го спра.

— Чудесно! Но ако позволите да ви дам съвет — другия път не се бавете толкова. — Ърланд въздъхна, хвърли спринцовката върху малкото писалище и изгледа намръщено изпадналия в безсъзнание мъж. По бинта под лопатката на Вълка бе започнала да се просмуква кръв. — Май засега ще е най-добре да го държим упоен.

— Да, така ще е най-добре.

Докторът сви устни, а бръчките прорязаха лицето му.

— Имате ли още от упоителните стрелички, които ви дадох?

— О, хайде стига — с усилие на волята Синдер се изправи, макар че краката й още трепереха. — Знаете ли колко пъти оттогава до днес едва не умрях? Отдавна ги свърших.

— Ще ви направя още малко. — Докторът прочисти гърлото си. — Имам усещането, че ще ви потрябват.

Глава тридесета

Крес си подсушаваше косата с кърпа, тананикаше си и се радваше, че вече няма какво да й тежи. Излезе от банята преобразена — от търкането кожата й беше порозовяла, освен това бе успяла да изчисти почти всичката мръсотия изпод ноктите си. Стъпалата и вътрешната страна на бедрата още я боляха, но тези оплаквания бяха нищо и никаква работа в сравнение с неочаквания разкош. Мека кърпа. Къса, чиста коса. И толкова много вода, че и за една година нямаше да може да я изпие. Или поне дългият й душ я накара да си мисли, че водата щеше да тече безкрайно.

Крес огледа купчината с дрехи, но изпита отвращение при мисълта пак да ги облече. Трън още не се бе върнал, затова тя дръпна едно от одеялата на леглото и се уви в него. После взе да подритва краищата и така се доближи до нетскрийна на стената.

— Екран, включи се!

Беше настроен на програма с анимации, на която се виждаше как оранжеви октоподи и сини деца танцуваха на някакви техноритми. Крес смени на местния новинарски канал, после отвори нова кутия в ъгъла, за да провери координатите им в глобалната система за позициониране.

Куфра — търговски град в източния край на Сахара. Крес увеличи картата и се опита да определи мястото, където беше паднал сателитът, макар че й беше трудно да прецени точно какво разстояние бяха изминали. Сигурно беше по-малко и от половината на онова, което на нея й се струваше. Но колкото и да търси сред обширните, открити пясъци, не намери нищо ни на север, ни на запад.

Момичето потрепери, като си помисли, че за малко не бяха станали храна на лешоядите.

Тя затвори картата и взе да съчинява стратегия как да се свърже с Рампион. Макар че ДИРКОМА вече не беше у тях, това не означаваше, че Рампион беше съвсем неоткриваем. Със или без проследяващи устройства, корабът все щеше да има някаква система за връзка и протоколен адрес. Би могла да проникне в компютърната система на армията и да проследи първоначалния мрежови ПА на кораба, но това щеше да е чиста загуба на време. Ако беше чак такава детска игра, Републиката щеше да се е свързала с Рампион, още щом са определили кой кораб издирват.

А това означаваше, че адресът е бил сменен, и то вероятно скоро след дезертирането на Трън.

Което на свой ред означаваше, че системата за автоматичен контрол също е била сменена. Оставаше й да се надява, че Трън ще знае нещо по въпроса откъде и кога е била купена или с каква програма е била заменена.

Но ако не знаеше нищо, тогава… ами тогава щеше да се наложи да прояви малко въображение.

Но сега нямаше смисъл да се тревожи за това. Най-напред — най-важното.

Трябваше да се увери, че на кораба ще има някой, с когото да установи контакт.

И Крес започна с прегледа на новините. Тя набързо потърси и разбра, че с днешна дата медиите на Земята не знаеха нищо повече за местонахождението на Лин Синдер от онова, което знаеха и преди пет дни.

— … лунен сателит…

Крес се заслуша в говорителя, който бръщолевеше на чужд език — вероятно езика, на който керванджиите първо им бяха заговорили. Момичето се намръщи и си помисли, че само й се бе счуло. Но като се вгледа в устните на мъжа, й се стори, че чува Сахара и пак лунен.

— Пусни превод с говор на универсалния език.

Езикът се смени, а на мястото на говорителя се показа репортаж за огромна пустиня, ужасно позната й пустиня. И точно по средата на пустинята се намираха останките, които тя и Трън бяха изоставили. Сателитът й, все още прикачен към унищожения лунен кораб, а зад него се изпъваше и парашутът. Един огромен квадрат бе изрязан от плата.

Крес преглътна с мъка.

Не след дълго същината на историята се изясни. Мнозина свидетели бяха забелязали, че нещо пада от небето — яркият пламък се видял на север чак на Средиземноморието, а два дни след това открили и сателита. Нямаше никакво съмнение, че е бил направен от лунитяни. Нямаше никакво съмнение, че някой е оцелял и изоставил руините, взимайки толкова запаси от храна и вода със себе си, колкото могъл да носи.

Властите още претърсваха пустинята. Те не знаеха колко оцелели търсят — един или повече, но знаеха, че търсят лунитяни. При обтегнатите отношения между Луна и Земя бяха решени да издирят бегълците на всяка цена, защото не искаха да предизвикат гнева на кралицата.

Крес зарови ръце в мократа си, чорлава коса.

Последствията се заредиха скоростно едно след друго.

Научеха ли керванджиите за падналия сателит, те бързо щяха да се усъмнят, че оцелелите са Крес и Трън. Щяха да ги предадат на властите, а те щом видеха Трън, на секундата щяха да го разпознаят.

Но не бяха само керванджиите. В такъв момент всички хора ставаха подозрителни към непознати.

И тогава — светлина сред паниката!

Ако Лин Синдер научеше за катастрофата, тогава тя също щеше да се досети какво се е случило. Щеше да се досети, че Трън и Крес са живи. И екипажът щеше да долети и да ги прибере.

Въпросът беше кой ще ги открие пръв.

Крес скочи от стола, метна набързо мръсните си дрехи, като не обръщаше внимание как дращеха по кожата й.

Трябваше да уведоми Трън.

Като си отваряше очите на четири, тя се промъкна по коридора, стараейки се да се държи естествено, без много да знае какво точно представляваше „естественото“. Вече беше наясно, че светлата й коса и кожа се набиваха на очи тук, а не искаше да предизвиква повече внимание от необходимото.

Шумът от салона на хотела отекваше по стълбите. Смях, гръмогласен говор и звънтене на чаши. Крес надникна иззад парапета. Множеството бе станало четири пъти по-голямо, откакто бяха се качили в стаята си — явно по това време хората обичаха да излизат навън. Мъже и жени се навъртаха в бара и край масите за карти, като похапваха от купите сушени плодове.

Тълпата около една ъглова маса викна от радост и Крес с облекчение видя там Трън, с кърпата на очи и с карти в ръка. Тя се промъкна към него през множеството, а устата й се напълни със слюнка от непознати пикантни миризми.

Множеството се разтвори и Крес се вцепени.

В скута на Трън седеше жена. Беше красива като от драмите по мрежата, имаше топла мургава кожа и пълни устни, а косата й се спускаше на множество дълги, тънки плитки, боядисани в различни нюанси на синьото. Носеше обикновени къси панталонки тип каки и блуза, но дрехите й стояха някак елегантно.

И освен това имаше най-дългите крака, които Крес бе виждала някога.

Жената се приведе напред и бутна купчина пластмасови чипове към един от другите играчи. Трън изви глава назад и се засмя. Той взе един от малкото чипове пред него, завъртя го между пръстите си няколко пъти, после го скъта в дланта на жената. В отговор тя прокара ноктите си надолу по врата му.

Въздухът край Крес се нажежи, залепи се за кожата й, взе да я стиска за гърлото, докато тя започна да се задушава. Останала без дъх, тя се обърна и хукна през салона. Коленете й трепереха, докато се изкачваше по стълбите. Намери стая номер 8 и без да мисли, разтърси топката — а пред погледа й ноктите отново и отново галеха кожата му, — докато накрая разбра, че вратата беше заключена. Ключът беше вътре на мивката в банята. Крес се разрида, тръшна се на стената и взе да блъска чело в рамката на вратата.

— Глупачка. Глупачка. Глупачка.

— Крес?

Момичето се завъртя, отривайки горещите сълзи. Пред нея стоеше Джина, току-що подала се от своята стая, която беше малко по-надолу по коридора.

— Какво се е случило?

Крес сви глава.

— Аз… аз се заключих отвън. А Карсуел… Карсуел е… — Тя избухна в сълзи, скри се в шепите си, а Джина се затича да я прегърне.

— О, недей плака, успокой се. Няма защо да се разстройваш толкова.

Но от думите й Крес зарева още по-силно. Колко заплетена беше станала историята им. Трън не й бе никакъв съпруг, въпреки измисления им роман, въпреки студените нощи, прекарани в ръцете му. Той имаше пълното право да си флиртува, с когото си поиска, но…

Но…

Колко много е грешала. Колко глупава е била.

— Всичко е наред, сега си в сигурни ръце — каза Джина, като я галеше по гърба. — Всичко ще се наред. Виж, донесох ти обувки.

Като подсмърчаше, Крес погледна простите платнени обувки в ръката на Джина. Взе ги с трепереща ръка и като заекваше и хълцаше, й поблагодари.

— Чуй, Крес, аз тъкмо отивах на вечеря с Нилс. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не искам да слизам пак долу — момичето поклати глава.

Джина я погали по косата.

— Но не може да стоиш тук без ключ. Ще се промъкнем край салона. На ъгъла има ресторант. Какво ще кажеш?

Крес се помъчи да се успокои. Искаше само да си влезе в стаята и да се скрие под леглото, но за това трябваше пак да слезе долу и да помоли момичето на рецепцията да й даде друг ключ. А така щеше да привлече повече внимание върху себе си, особено сега, когато очите и лицето й се бяха зачервили. Хората щяха да почнат да говорят и тя внезапно си спомни колко лошо щеше да бъде, ако хората вземеха да заприказват за тях. А и не искаше да стои нещастна и подсмърчаща в коридора, когато Трън се върнеше. Ако имаше малко време да се успокои, тогава щеше да може да разговаря с него рационално. Щеше да продължи да се държи така, сякаш сърцето й не е било разбито.

— Добре — каза тя, — ще дойда. И благодаря.

Джина я прегърна майчински, двете забързаха надолу по стълбите и без да се бавят, минаха през салона. После жената я поведе по тротоара с калдъръма край главната улица. Тълпата бе намаляла и много от сергиите бяха покрити за през нощта.

— Не е добре такова хубаво момиче като теб да плаче така, особено след всичко, което си преживяла.

Крес отново зарида.

— Не ми казвай, че с Карсуел сте се сдърпали, след като оцеляхте във великата Сахара заедно?

— Той не е — тя сниши глава и загледа как в пукнатините между глинените павета се промъкваше пясък…

— Какво не е? — Джина я хвана за ръката.

— Нищо, нищо. Все едно — и Крес подсмъркна в ръкава си.

Последва мълчание, а после Джина заговори бавно:

— Вие не сте женени, нали?

Крес стисна зъби и поклати глава. Джина нежно я погали по ръката.

— Всички ние си имаме своите тайни и аз мога да се досетя защо не искаш да споделиш своята. Ако изляза права, не бих те винила за лъжата. — Жената се наведе по-близо, тъй че челото й се опря в къдравата коса на Крес. — Ти си лунитянка, нали?

Крес се спъна и замръзна на място. Откъсна се от нежните ръце на Джина, а инстинктът й каза да побегне, да се скрие. Но по лицето на Джина имаше толкова много съчувствие, че паническият ужас бързо се изпари.

— Чух да се говори за падналия сателит. Помислих си, че сигурно си ти. Но не се бой. — И тя отново поведе Крес. — Лунитяните тук не са рядкост. А мнозина от нас дори започнаха да благодарят, че ги има.

Крес вървеше с неуверени стъпки до нея.

— Така ли?

Жената наклони глава на една страна и присви очи към Крес.

— Открихме, че вашите хора искат да водят затворен живот. Най-сетне, след всички перипетии да стигнат на Земята защо им е да рискуват да ги заловят и отново да ги върнат на Луната?

Крес се остави на Джина да я води напред, докато я слушаше с изненада как разумно говореше за всичко. Земните медии бяха втълпили в главата й, че омразата към лунитяните се шири навред и тя никога няма да бъде приета тук. Ами ако това изобщо не беше вярно?

— Дано не те обидя с въпроса си — продължаваше Джина, — но ти нямаш дарба, нали?

Момичето кимна безмълвно и остана изненадано от самодоволната усмивка, която премина по лицето на Джина, сякаш тя от самото начало се бе досетила.

— А, ето го и Нилс.

Мислите на Крес се въртяха. Като си помислеше, че от самото начало са могли да им кажат истината… но, не, Трън си оставаше издирван престъпник. Трябваше да помисли за някоя нова история как двамата се бяха озовали заедно. Дали си мислеха, че и той е лунитянин?

Нилс и Куенде стояха до един огромен прашен автомобил с огромни гуми с едри грайфери. Капакът беше вдигнат, един кабел беше включен към генератора, който беше залепен за сградата, а отзад зееше отворена широката врата. Мъжете товареха разни неща в него — много сакове със стоки, които Крес разпозна от камилите.

— Правите място за нов товар ли? — попита Джина и отиде при мъжете.

Дори Нилс да се бе изненадал да види Крес без съпруга й, той с нищо не се издаде.

— Почти сме готови — каза той и изтупа ръцете си. — Двигателят почти се зареди догоре. Би трябвало да ни закара до Фарафра и обратно без проблеми и без да се налага да пипаме запасите от бензин.

— Фара…? — Крес хвърли поглед към Джина. — Заминавате ли?

Джина цъкна с език.

— Джамал и някои от другите ще останат в града, но ние получихме нова поръчка и трябва да направим това извънредно пътуване. Работата все няма край.

— Но вие тъкмо пристигнахте. Ами камилите?

— Ще останат в градските обори и ще се зарадват на почивката си — Нилс се засмя. — Понякога те ни вършат работа, а понякога ни трябва нещо по-бързо. — И тупна с длан по автомобила. — Ти да не си плакала?

— Не, няма нищо — каза тя и сведе глава.

— Джина?

Джина стисна ръката й по-здраво и отговори на незададения му въпрос на техния си език. Крес пламна и й се прииска да знае какво му казваше Джина. А Нилс само се усмихна потайно и кимна.

Изведнъж някой грабна Крес отзад. Една ръка затисна устата й, заглушавайки изплашения й вик, и човекът я избута край Джина и Нилс. Натисна главата й надолу, натика я в автомобила, така че краката й силно се удариха в бронята. Капакът на багажника се затвори с трясък. Обгърна я черен мрак.

Нилс излая нещо неразбираемо и след това двигателят под нея взе да боботи. Крес чу други две врати да се затварят към предната част на автомобила.

— Не! — тя се хвърли върху капака и заудря с юмруци по метала. Започна да пищи, докато гърлото й се продра, докато грохотът и полюшването на автомобила станаха по-остри, а неравностите я запратиха в купчина платове, навити на рула.

Умът й продължаваше да се върти, когато само след минути Крес почувства, че вибрациите се смениха. Улиците с паветата на Куфра бяха останали зад тях.