Крес

Глава първа

На всеки шестнадесет часа сателитът изпълваше една цяла обиколка около Земята. Но затворът предлагаше гледка, от която дъхът секваше, и при това съвсем безплатно: необятни сини океани, спирали от облаци и изгреви, от които половината свят пламваше в пожари.

В началото, когато я изпратиха в затвора, тя от всичко най-много обичаше да трупа възглавниците върху писалището, което беше заковано за стената, после да покрие с чаршафите екраните и така да си устрои една мъничка ниша. После почваше да си фантазира, че уж не е на никакъв сателит, а това всъщност е малък кораб, поел към синята планета, и тя съвсем скоро ще кацне, ще стъпи навън върху истинска земя, ще усети истинските лъчи на слънцето, ще помирише истинския въздух.

Часове наред момичето се взираше в континентите и си представяше какво е усещането да изпита всичко това. Но от друга страна, то всячески се опитваше да избегне гледката към Луна. Имаше дни, в които сателитът й минаваше толкова близо, че Луната изпълваше всичко пред погледа. Дори огромните, проблясващи куполи се виждаха на повърхността, а също и искрящите градове на лунитяните, където и тя някога, много отдавна, бе живяла. Някога, още преди да я прогонят в заточение.

Като беше малко момиче, Крес все се криеше от Луната в тези мъчително дълги часове. Понякога се затваряше в банята, където, за да се разсее, сплиташе косата си на сложни плитки. Друг път се мушваше под писалището и почваше да си пее приспивни песни, додето се унесе в дълбок сън. Но се случваше и да си представя, че има баща и майка, че и те участват с нея в измислените й игри, четат й приключенски романи, любящо отместват косата от челото й, докато накрая… докато накрая Луната най-сетне отново потъваше зад щита на Земята и Крес бе вън от опасност.

И дори сега в тези часове Крес изпълзяваше под леглото, за да дремне там, да почете, да съчинява песни в главата си или да си измисля сложни кодове. И все така никак не обичаше да поглежда към лунните градове, защото тайничко се опасяваше, че ако съзре лунитяните, те също ще погледнат нагоре, отвъд изкуственото небе, и ще я видят. Вече повече от седем години този кошмар не спираше да я преследва.

Но в този час сребристият лунен хоризонт бавно пълзеше към крайчеца на прозореца и Крес дори не поглеждаше натам. Защото в този час стената от невидими екрани показваше невиждан досега кошмар. Свирепи думи се изливаха в новините, снимките и видеозаписите се размиваха пред погледа й, докато тя прехвърляше новините набързо, без да смогне да ги прочете.

Мрежата беше залята от ужасни картини. Мъртвите жертви лежаха по улиците с раздрани кореми, а кръвта им капеше в канавките. Виждаха се свирепи създания, които приличаха на хора, със засъхнала кръв по брадичките, под ноктите, отпред по ризите им. Крес прегледа набързо всички, като стискаше устата си с ръка. Истината бавно изплува и тя взе да се задъхва от ужас.

За всичко беше виновна тя.

Месеци наред забулваше лунните кораби от земните радари и като послушен лакей, какъвто си беше, безропотно изпълняваше заповедите на господарката Сибил. Сега вече научи какви чудовища са се спотайвали на тези кораби. И чак сега проумя какви са били кроежите на Нейно Величество през цялото това време, но вече беше късно.

Земята е била нападната изневиделица, и то защото тя не бе проявила достатъчно смелост, че да откаже да изпълни волята на господарката си. Беше си свършила работата, а сетне си беше затворила очите.

Крес отвърна поглед от картините на труповете и касапницата и съсредоточи вниманието си върху друга новина, която заплашваше да докара още ужаси.

Императорът на Източната република — Каито, бе приел да се ожени за лунната кралица Левана и така бе сложил край на нападението. Кралица Левана щеше да стане новата кралица на Републиката.

Слисаните земни журналисти се надпреварваха да изложат мненията си относно дипломатическото, но противоречиво уреждане на нещата. Някои бяха разгневени и твърдяха, че Земният съюз трябва да се готви за война, а не за сватба. Но други побързаха да оправдаят съюза. С едно завъртане на пръстите си по тънкия, прозрачен екран Крес увеличи звука на речта на някакъв мъж, който на дълго и широко говореше за потенциалните ползи. Край на нападенията, край на спекулациите кога ще има нападение. Земята ще се научи да разбира лунната култура. Двете планети ще споделят напредъка си в технологиите. Ще станат съюзници.

Освен това кралица Левана не искаше друго, а само да управлява Източната република. И щеше да остави на мира останалата част от Земния съюз.

Но Крес знаеше, че само наивник би повярвал на това. Кралица Левана първо щеше да стане императрица, после щеше да нареди да убият император Каито и да си присвои страната, за да я използва като база, в която да струпа армиите си преди нападението на другите страни от Съюза. Тя нямаше да се спре, преди да покори цялата планета. Нищожното нападение и шестнадесетте хиляди убити… това беше само началото.

Крес спря звука на предаването, облакъти се на писалището и зарови и двете си ръце в потоците руси коси. Изведнъж й стана студено, макар че в сателита се поддържаше постоянна температура. Зад гърба й единият от екраните четеше с детски глас — беше го програмирала, когато беше на десет и четиримесечната скука за малко не я бе подлудила. Гласът беше прекалено жизнерадостен за материала, който цитираше: медицински блог в Американската република, който оповестяваше резултатите от аутопсията, направена на един от войниците лунитяни.

— Спри звука!

Нежното десетгодишно гласче замлъкна и в сателита останаха шумовете, които Крес отдавна бе натикала в глъбините на съзнанието си. Бръмченето на вентилаторите. Бученето на животоподдържащата система. Клокоченето на резервоара, който пречистваше използваната вода.

Крес върза дебелите кичури коса на врата си и преметна опашка през рамото си — иначе тя често се заплиташе в колелцата на стола й, ако не внимаваше. Екраните пред нея присветваха, а старите новини слизаха все по-надолу, измествани от последната информация, която пристигаше от Земята. От Луна също пристигаха новини за техните „храбри воини“ и „трудно извоюваната победа“ — брътвежи, които короната естествено беше одобрила. Крес бе спряла да обръща внимание на новините от Луна още като беше на дванайсет.

Тя разсеяно уви като спирала опашката си около лявата си ръка от лакътя до китката, без да обръща внимание на заплетените възли, които се трупаха в скута й.

— О, Крес — измърмори тя. — Какво да правим?

— Задай ми по-ясен въпрос, како — изчурулика десетгодишната Крес.

Крес затвори очи заради яркия блясък от екрана.

— Разбирам, че император Каи се мъчи да предотврати войната, но той трябва да знае, че сватбата няма да спре Нейно Величество. Ако той стане неин съпруг, тя ще го убие. И какво ще стане тогава със Земята? — В слепоочията й запулсира болка. — Все вярвах, че Лин Синдер му е съобщила на бала, но ако греша? Ако той все още не знае нищо за опасността, в която се намира?

Момичето се завъртя на стола, прокара пръсти през заглушените новини, набра някакъв код и извика скрития прозорец, който проверяваше по сто пъти на ден. Глух и изоставен, прозорецът за ДИРКОМА зейна на писалището й като черна дупка. Лин Синдер така и не бе направила опит да се свърже с нея. Сигурно чипът й отдавна е бил конфискуван и унищожен. Сигурно отдавна не беше у нея.

Крес изпухтя и затвори прозореца. Няколко бързи почуквания на пръстите й и дузина прозорци заеха мястото му. Всичките бяха свързани със система за известяване, която следеше непрестанно мрежата за всяка информация относно момичето киборг, арестувано седмица по-рано. Лин Синдер. Момичето, което бе избягало от затвора в Ню Бейджин. Единствената надежда на Крес да разкрие на император Каито истинските намерения на кралица Левана, ако той склони на брачен съюз.

Водещата новина не беше обновявана от единайсет часа. В истерията около лунното нападение Земята като че ли бе забравила най-издирвания си беглец.

— Како?

Сърцето й спря. Крес сграбчи страничните облегалки на стола.

— Какво има, малка Крес?

— Засякох кораба на господарката. Според изчисленията пристига след двадесет и две секунди.

При думата господарка, произнесена с нотка на ужас даже преди толкова много години, Крес се изстреля от стола като от катапулт.

Движенията й напомняха хореографията на педантично отмерен танц, който бе упражнявала години наред и бе изпипала до съвършенство. Във въображението си Крес се превръщаше в балерина от втората ера, която се плъзга лекичко по призрачната сцена, докато малката Крес отброяваше секундите.

00:21. Крес натисна с длан бутона за спускане на матрака.

00:20. Обърна се пак към екрана и скри всички новини за Лин Синдер под пласт от пропагандата на Лунната корона.

00:19. Матракът тупна глухо на земята. Възглавниците и завивките бяха свити на руло точно както ги беше оставила.

00:18. 17. 16. Пръстите й затанцуваха по екраните, скривайки новините от Земята и мрежовите групи.

00:15. Завъртане и после бързо напипа два от краищата на завивката.

00:14. Отмятане на китките и завивката политна във въздуха като платно, уловено от вятъра.

00:13. 12. 11. Крес приглади леглото и мина от другата му страна, за да го оправи. Обръщане към екраните в другия край на помещението.

00:10. 9. Земните драми, музиката, литературата от втората ера, всичко бе премахнато.

00:08. Завъртане обратно към леглото. Грациозно подгъване на крайчеца на завивката.

00:07. Две възглавници, положени симетрично една до друга. Елегантен жест на ръката й, за да издърпа косата, останала затисната под завивката.

00:06. 5. Балетна стъпка по пода, навеждане, завъртане, за да вдигне захвърлените чорапи и ластиците за коса и да ги пусне в шахтата за обновяване.

00:04. 3. Едно замахване по писалището, за да събере единствената си купа, единствената си лъжица, единствената си чаша и шепа стилоси и да ги струпа в кухненския шкаф.

00:02. Финален пирует, за да огледа делото си.

00:01. Доволно въздихание, чиято кулминация е грациозният поклон.

— Господарката пристигна и би желала да пуснем скобата за скачване — обяви малката Крес.

Сцената, сенките, музиката, всичко се изпари от мислите на Крес, само изкусната усмивка остана на устните й.

— Разбира се — изчурулика тя и се понесе плавно към главната входна рампа. На сателита имаше две рампи, но само едната от тях беше използвана досега. Крес дори не бе сигурна дали входът отсреща работеше. Зад двете метални врати се намираше люкът на станцията за скачване, а отвъд него — космосът.

Освен ако там нямаше скачен кораб. Корабът на господарката.

Крес набра командата. Диаграмата на екрана показа, че скобата се протяга, и тя чу силния удар, когато корабът се скачи. Стените наоколо й се разтресоха.

Крес знаеше наизуст какво следва оттук насетне и можеше да отброи съвсем точно секундите между всеки познат звук. Бръмченето на моторите на малкия кораб стихна. Чу се металният звън от люка, който се свърза с кораба и плътно го обви. Вакуумът в пространството се напълни с кислород. Сигналът потвърди, че преминаването между двата модула е безопасно. Корабът се отвори. В прохода отекнаха стъпки. Вратата на сателита изсвистя.

Някога, преди години, Крес се бе надявала на топлина и нежност от господарката си. Бе се надявала, че Сибил ще я погледне и ще каже: „Мила моя, малка месечинке, ти спечели доверието и уважението на Нейно Величество кралицата. Добре дошла си да се върнеш с мен обратно на Луна, където ще те приемем като една от нас“.

Това време отдавна бе минало, но умелата усмивка на Крес стоеше твърдо на лицето й въпреки студенината на господарката Сибил.

— Добър ден, господарке.

Сибил я изгледа пренебрежително. Избродираните ръкави на бялото й сако запърхаха около огромната кутия, която носеше с обичайните продукти в нея — храна и питейна вода за тъмницата на Крес и, естествено, аптечката.

— Значи си я открила, така ли?

Крес трепна, но замръзналата й усмивка остана.

— Кого да съм открила, господарке?

— Щом денят е добър, значи най-сетне си изпълнила малката задача, която ти поставих, и поне веднъж от теб е имало полза, Кресънт1. Намери ли киборга?

Крес сведе поглед и заби нокти в дланите си.

— Не, господарке, не съм я намерила.

— Аха. Значи денят изобщо не е добър, нали така?

— Исках само да кажа… Вашата компания винаги е… — Крес замлъкна. После се насили да отпусне стиснатите си юмруци и се осмели да срещне ядния поглед на Сибил. — Тъкмо четях новините, господарке. И си помислих, че годежът на Нейно Величество е повод за радост.

Сибил остави кутията върху спретнатото легло.

— Повод за радост ще имаме чак когато Земята падне в ръцете ни. А дотогава ни чака много работа за вършене, че да си пилееш времето в четене на новини и светски клюки.

Сибил приближи монитора с тайния прозорец, чипа за директна комуникация и доказателствата за измяната на Крес към лунната корона. Крес замръзна. Но Сибил се пресегна край него към друг екран. Той показваше запис на император Каито, който говореше пред знамето на Източната република. С едно докосване екранът изчезна и зад него се разкри металната стена и плетеницата от отоплителни тръби.

Крес бавно въздъхна.

— Надявам се, че си открила все нещо.

Крес се изпъна нагоре.

— Лин Синдер е била забелязана в Европейската федерация в малко градче в Южна Франция към 18:00 часа местно вре…

— Това ми е добре известно. Освен това е отишла в Париж, където е убила един чародей и няколко безполезни войници. Има ли нещо друго, Кресънт?

Крес преглътна и взе да навива косата си като осморка около двете си китки.

— В 17:48 в Рийо, Франция, продавачът в магазин за резервни части за кораби и летателни апарати обнови инвентаризацията на магазина, отписвайки един акумулатор, съвместим с Рампион 214, клас 11.3, но така и не вписа никакво заплащане. Помислих си, че Лин Синдер е откраднала… или пък е използвала обаянието си… — Крес се запъна. Сибил предпочиташе да се преструват, че киборгът е щит. Но те и двете знаеха, че истината беше друга: за разлика от Крес, която си беше истински щит, Лин Синдер бе родена с дарбата на лунитяните. Тя може и да е била потисната в нея, скрита по някакъв начин, но се бе показала съвсем недвусмислено на годишния бал на Републиката.

— Акумулатор ли? — попита Сибил, без да обръща внимание на нерешителността на Крес.

— Да. Той превръща водорода в енергия, за да задвижи…

— Знам какво означава „акумулатор“! — прекъсна я Сибил. — Това ли е единственият ти напредък досега? Научила си, че киборгът поправя кораба си, така ли? Казваш ми, че сега ще бъде още по-трудно да я проследим? Задача, с която не можа да се справиш, докато бегълците бяха още на Земята!

— Съжалявам, господарке. Старая се, но просто…

— Не искам да слушам извиненията ти! През всичките тези години не спирах да увещавам Нейно Величество да ти подари живота, защото вярвах, че ще има полза от теб и ти ще й предоставиш нещо по-ценно дори и от кръв! Нали не съм направила грешка, че те защитавах, Кресънт?

Крес прехапа устни и се въздържа да напомни на Сибил колко много бе направила за Нейно Величество по време на заточението си. Тя бе създала безброй много шпионски системи, с които да следят лидерите на Земята, беше пробила комуникационните връзки между дипломатите, беше заглушила сателитните сигнали, за да могат воините на кралицата да нападнат Земята, без да бъдат заловени, и затова сега ръцете й бяха оцапани с кръвта на шестнадесет хиляди земни жители. Но какво от това? Сибил се интересуваше единствено от провалите й. Крес не бе успяла да открие Лин Синдер и до този ден това бе най-големият й провал.

— Съжалявам, господарке. Занапред ще се старая още повече.

Сибил присви очи. Пред погледа й Крес се почувства като молец, когото бяха заболи на дъска за дисекция.

— Ще остана много разочарована, ако не ми намериш онова момиче, и то в най-скоро време.

— Ще я намеря, господарке, обещавам.

— Добре. — Сибил протегна ръка и я потупа по лицето. Одобрението й беше почти майчинско, но не съвсем. След това тя се обърна и отключи кутията. — А сега — рече Сибил и извади от аптечката една спринцовка с игла, — дай си ръката.

Глава втора

Вълка се отблъсна от щайгите и се хвърли към Синдер. Тя напрегна сили срещу инстинктивната си паника. Всичките й мускули се стегнаха в очакване на следващия удар, при все че Вълка се отнасяше много внимателно с нея.

Миг преди удара тя стисна очите си и се съсредоточи.

Болката проряза главата й както секач — мозъка й. Синдер стисна зъби и се помъчи да остане безчувствена към прииждащото на вълни прилошаване.

Удар не последва.

— Спри. Да затваряш. Очи.

Синдер стискаше силно зъби, но се насили да отвори първо едното си око, а после и другото. Вълка стоеше пред нея. Дясната му ръка беше спряла по средата на удара към ухото й. Тялото му беше неподвижно като камък, защото тя не го пускаше. Енергията му беше гореща, осезаема, но той не можеше да я стигне. Силата на собствената й лунна дарба го държеше на безопасно разстояние.

— По-лесно ми е, като ги затварям — изсъска тя. Но дори тези две-три думи се оказаха непосилно бреме за ума й и Вълка размърда пръсти — бореше се с оковите на нейната власт. В този миг погледът му трепна покрай нея и в това време един силен удар в гърба на Синдер я хвърли напред. Тя преплете крака и заби чело в гърдите на Вълка. Тялото му се отпусна точно навреме, че да я улови да не падне.

Трън се засмя тихичко зад гърба й.

— Така всеки много лесно ще може да се промъкне зад гърба ти.

Синдер се обърна и отблъсна Трън от пътя си.

— Това тук не ти е игра!

— Трън е прав — обади се Вълка. Синдер долови изтощението в гласа му, макар че не беше много сигурна дали то идва от безкрайните им схватки, или от раздразнението, че му се налагаше да обучава такъв аматьор като нея. Май беше второто. — Затвориш ли очи, ставаш по-уязвима. Трябва да се научиш да използваш дарбата си, без да губиш представа какво се случва наоколо ти, без да ставаш пасивна.

— Без да ставам пасивна ли?

Вълка наклони глава първо на едната страна, после на другата, вратът му изпука, той разтърси глава.

— Да, без да ставаш пасивна. Сигурно ще се наложи да се изправим едновременно срещу дузина войници. С малко късмет ще успееш да овладееш девет или десет от тях. Макар че на този етап и това е доста оптимистично.

Тя сбърчи нос.

— А това означава, че пак ще бъдеш уязвима, ако се изправиш срещу безброй много бойци. Трябва да се научиш да ме контролираш, без да се откъсваш физически или психически от действителността. — Вълка направи крачка назад и потърка рошавата си коса. — Щом даже Трън може да се промъкне зад гърба ти, загазили сме я.

Трън закопча ръкавелите си.

— Никога недейте да подценявате ловкостта на гениалния крадец.

Скарлет се разсмя от пластмасовата щайга, върху която седеше със скръстени крака и похапваше с апетит от купа с овесена каша.

— Гениален крадец ли? Та ние тук цяла седмица се мъчим да измислим как да се вмъкнем на кралската сватба, а твоят най-голям принос досега беше да определиш кой от покривите на двореца е най-просторен, че драгоценният ти кораб да не се одраска при кацането.

Няколко редици с лампички светнаха по дължината на тавана.

— Напълно приемам приоритетите на капитан Трън — рече Ико през вградените в кораба високоговорители. — Много вероятно е да се окаже, че това ще е дебютът ми по нетскрийна. Затова, ако искате да знаете, държа да бъда в най-добрия си вид.

— Хубаво казано, красавице! — Трън смигна на високоговорителите, при все че сензорите на Ико не бяха толкова чувствителни, че да уловят намигването. — А на останалите ще ви обърна внимание, че когато се обръща към мен, Ико съвсем на място ме нарича капитан. Бихте могли до един да се поучите от нея за това-онова.

Скарлет отново се разсмя, Вълка повдигна вежди, но без да се впечатлява, а температурата в товарното помещение се покачи с два-три градуса, тъй като Ико се бе изчервила от ласкателството.

Без да обръща внимание на ставащото наоколо, Синдер обърна чаша хладка вода, като не спираше да превърта в главата си съветите на Вълка. Знаеше, че той е прав. Но макар че, за да контролира Вълка, трябваше да напряга всичките си сили, поне със земните жители като Трън и Скарлет й беше лесно — също като да смени сензора на изключен андроид. И досега вече трябваше да може да прави и двете неща едновременно.

— Хайде да опитаме пак — рече тя и стегна опашката си. Вълка премести вниманието си към нея.

— Защо не си починеш малко?

— Когато войниците на кралицата ме погнат, няма да имам никакво време за почивка, нали така? — Тя разкърши раменете си, за да се поободри. Главоболието й бе поутихнало, но гърбът на тениската й беше мокър от пот, всяко мускулче играеше от усилието й в борбата срещу Вълка от изминалите два часа.

Вълка потърка слепоочията си.

— Да се надяваме, че никога не ще ти се наложи да се изправиш срещу истинските войници на кралицата. Струва ми се, че срещу чародеите и специалните агенти имаме някакъв шанс, но новите войници са различни. Приличат повече на животни, отколкото на хора, а манипулацията на съзнанието не им понася добре.

— Ами то на кого ли понася? — обади се Скарлет, докато остъргваше с лъжица купата. Вълка премести очите си върху нея и погледът му се смекчи. Откакто той и Скарлет бяха станали част от екипажа на Рампион, Синдер бе наблюдавала това преобразяване стотици пъти и въпреки това пак се чувстваше така, сякаш бе натрапник в нещо много лично.

— Исках да кажа, че тези войници са непредвидими дори когато са под контрола на техния чародей. — Погледът на Вълка се върна върху Синдер. — Или пък на някой друг лунитянин. Генетичните промени, които са претърпели, за да станат войници, са се отразили и на мозъците им, и на телата им. Те са непостоянни, диви… опасни.

Трън се подпря на щайгата на Скарлет и й прошепна, но така че всички да го чуят:

— Този тук нали си дава сметка, че е бивш уличен боец, който все така се подвизава под името „Вълка“, а?

Синдер захапа вътрешната страна на бузата си, за да потисне смеха си.

— Ето още една причина да бъда възможно най-подготвена. Не ми се иска да попадаме пак в друго премеждие като онова в Париж.

— И на мен не ми се иска. — Вълка се залюля на пръстите на краката си. В началото Синдер беше взела люлеенето за знак, че Вълка е готов за нова тренировка, но после започна да си мисли, че той просто си беше такъв — все не го свърташе на едно място, все беше неспокоен.

— Което ме подсеща — обади се тя, — че ми се иска да се снабдим с още от онези упойващи стрелички, и то веднага щом кацнем на земята. Колкото по-малко войници се наложи да обезвреждаме — къде в битка, къде с промиване на съзнанието, толкова по-добре.

— Упойващи стрелички. Записах си — обади се Ико. — Освен това си позволих волността да програмирам този удобен часовник, който да отброява времето. До кралската сватба остават петнайсет дни и девет часа. — Нетскрийнът на стената светна и показа огромен цифров часовник, който отброяваше даже и стотните.

Още щом Синдер видя часовника, страхът я стисна за гърлото. Тя откъсна погледа си от него и огледа останалата част от екрана с подробния им план как да възпрат сватбата между Каи и кралица Левана. Отляво на екрана имаше нахвърлян списък с всичко необходимо — оръжия, инструменти, маскировка, а сега и упойващи стрели. В средата се виждаше схема на двореца в Ню Бейджин. Отдясно имаше ужасно дълъг списък с онова, което беше нужно да подготвят. Но макар дни наред вече да планираха и чертаеха действията си, още нищо не бяха отметнали от него.

Първата им точка от този списък беше да подготвят Синдер за новата и неизбежна среща очи в очи с кралица Левана и антуража й. Вълка не й бе казал в прав текст ни дума, но Синдер си знаеше, че лунната й дарба хич не се подобрява с нужната бързина. И дори започваше да си мисли, че щяха да минат години, за да може с чиста съвест да отметне от списъка точно тази точка. А те имаха само две седмици.

В груби линии, планът им се състоеше в това някак да отвлекат вниманието в деня на сватбата, така че да успеят да се промъкнат незабелязано в двореца по време на церемонията и да известят на света, че Синдер всъщност е изчезналата принцеса Селена. След това пред камерите на всички медии тя щеше да поиска от Левана да се откаже от короната и така с един удар щеше да повали два заека — хем щеше да сложи край на сватбата, хем на управлението на Левана.

Онова, което идваше после, витаеше като неясна мъгла в съзнанието на Синдер. Тя все се тревожеше какво ли щяха да си помислят лунитяните, когато научат, че изчезналата им принцеса е киборг, който не знае нищичко за тяхната планета, за културата, традициите, политиката. Да не рухне под тежестта на цялата отговорност, я спасяваше единствено мисълта, че независимо от всичко беше просто невъзможно да бъде по-лош управник от Левана.

И много се надяваше и лунитяните да погледнат на нещата от този ъгъл.

Водата се разплиска в корема й. За кой ли път в мислите й се промъкна желанието да се пъхне в леглото си в каютата на кораба, да се завие презглава и да остане там, докато целият свят забрави, че някога изобщо е съществувала лунна принцеса.

Но вместо това обърна гръб на екрана и разтърси ръцете и краката си.

— Така, добре. Готова съм да опитаме още веднъж — рече Синдер и зае бойната поза, на която Вълка я беше научил. Но Вълка не помръдна от мястото си до Скарлет и продължи да поглъща лакомо овесената й каша. С пълна уста той сведе поглед към земята и преглътна.

— Лицеви опори.

Синдер отпусна ръцете си.

— Какви ги говориш?

Той махна с лъжицата към нея.

— Не ти трябва бой, за да се поизпотиш едно хубаво. Сега едновременно ще поработим, че да заякнеш в горната част на тялото си и да тренираш ума си. Само не се отнасяй, помни във всеки един миг къде се намираш. Фокусирай се.

Няколко секунди Синдер го гледа свирепо, а после се просна на земята. Беше преброила до единайсет, когато чу как Трън се отлепи от щайгите.

— Някога, когато бях малък, вярвах на приказките, че принцесите си имали корони и давали чаени приеми. Сега обаче, като срещнах истинска принцеса, трябва да си призная, че съм леко разочарован.

Синдер не можа да реши дали Трън иска да я обиди, но в последно време щом чуеше думата принцеса, нервите й се изопваха до скъсване.

Тя изпусна остро дъх и направи точно онова, което Вълка я посъветва — фокусира се и с лекота улови енергията на Трън, когато минаваше край нея на път за пилотската кабина.

Синдер се спускаше към пода за четиринадесетата лицева опора, когато накара краката му да се заковат на място.

— Какво…

Тя се надигна и завъртя в полукръг единия си крак напред. Глезенът й удари Трън по прасците. Той извика и падна по гръб с грухтене. Синдер цялата засия и вдигна поглед към Вълка за одобрение, но той не забеляза, защото двамата със Скарлет се превиваха от смях. Даже острите връхчета на кучешките му зъби стърчаха навън, макар че обикновено Вълка много внимаваше да не ги показва.

Синдер се изправи и подаде ръка на Трън. Дори той се усмихваше, макар че усмивката му бе съпроводена от гримаса, докато разтриваше крака си.

— Щом приключим със спасяването на света, ти ще ми помогнеш да си избера корона.

Глава трета

Корабът на Сибил се откачи от скобата за скачване, сателитът се разтресе и Крес отново остана сама в галактиката. Тя много се измъчваше, че си няма другар, но винаги си отдъхваше, щом Сибил си тръгнеше. А този път дори повече от обичайното. Господарката й я навестяваше на всеки три-четири седмици — толкова често, че да може спокойно да вземе нова кръвна проба. Но откакто бяха почнали атаките на вълците хибриди, тя идваше вече за трети път. Крес не помнеше някога да е виждала господарката си толкова разтревожена — явно беше, че кралица Левана отчаяно искаше да залови момичето киборг.

— Корабът на господарката се откачи — докладва малката Крес. — Искаш ли да си поиграем на нещо?

Ако не беше тревогата й от поредното посещение на Сибил, Крес сигурно щеше да се усмихне — както правеше всеки път, щом чуеше малката Крес да й задава този въпрос. А той й напомняше, че не е съвсем сама, а донякъде си има спътник.

Много отдавна Крес бе научила, че думата сателит произхожда от латински и означава спътник, раболепен слуга и подлизурко. Заради самотата й и трите интерпретации й се бяха сторили иронични, дордето не програмира малката Крес. Тогава разбра всичко.

Сателитът й беше компания. Той изпълняваше заповедите й. Никога не протестираше, не й противоречеше, не я занимаваше с досадни мисли.

— Не сега — рече тя. — Първо трябва да проверим файловете.

— Дадено, како — дойде очакваният отговор. Програмираният отговор. Крес често си бе задавала въпроса дали усещането да си истински лунитянин и да имаш пълен контрол над друго човешко същество беше същото. Понякога си фантазираше, че програмира господарката Сибил с лекотата, с която беше програмирала някога и гласа на сателита си. Как ли щеше да се промени играта, ако господарката й вземеше да изпълнява нейните заповеди, а не обратното.

— Включи всички екрани!

Крес се намираше пред панорамната гледка от невидими екрани — едни големи, други малки, едни поставени върху вграденото писалище, други покачени на стените на сателита и наклонени под такъв ъгъл, че където и да се намираше в кръглата стая, можеше да вижда идеално.

— Скрий новините! — следвайки командата й, всички картини изчезнаха и Крес можа да види през тях голите стени на сателита.

— Покажи папките с данните за: Лин Синдер, Рампион 214, клас 11.3, императора на Източната република, Каито, и на… — Тя замълча, като се наслаждаваше на вълната от очакване, която премина през нея. — Карсуел Трън.

На четири екрана се показа информацията, която Крес бе събрала. Тя седна да прегледа документите, които вече знаеше наизуст.

Сутринта на двадесет и осми август Лин Синдер и Карсуел Трън се измъкват от затвора в Ню Бейджин. Четири часа след бягството им Сибил бе дала заповед на Крес — намери ги! Заповед, която беше дошла от самата кралица Левана, както наскоро стана известно на Крес.

Само три минути й отне да изрови справката за Лин Синдер, но почти цялата информация, която беше намерила, се оказа фалшива — фалшива земна самоличност, която някой беше скалъпил за момиче от Луната. Крес дори не можеше да определи кога Лин Синдер е пристигнала на Земята. Преди пет години тя просто се бе появила от нищото. По онова време е била вероятно на единадесет. В биографията й се съдържаха данни за семейството й и училището отпреди „катастрофата с кораба“, която бе погубила родителите й и бе довела до операцията, превърнала я в киборг. Но всичко това беше лъжа. Стигаше човек да проследи родословното дърво на Лин Синдер само две поколения назад и щеше да стигне до задънена улица. Архивите бяха създадени, за да хвърлят прах в очите.

Крес изви поглед към папката, в която продължаваше да сваля информацията за император Каито. Неговият файл беше несравнимо по-голям от другите, защото всеки миг от живота му се записваше и подреждаше в папки — от неговите фенове в мрежата до официалните правителствени архиви. Информацията се увеличаваше непрекъснато, а откакто обявиха годежа му с лунната кралица, направо растеше с лавинообразна скорост. Само дето беше напълно безполезна. Крес затвори връзката.

Досието на Карсуел Трън изискваше повечко работа. На Крес й бяха нужни четиридесет и пет минути да влезе във военните архиви на Американското правителство и на още пет други агенции, които си бяха имали работа с него, да събере записите от съдебния процес, статиите, военните досиета, дипломите му, различни документи, декларации за дохода, изобщо цялата история на живота му. А тя започваше с акта за раждането на Трън, продължаваше през многобройните почести и награди, които бе спечелил, докато растеше, и стигаше до влизането му в армията на Американската република, когато бе навършил седемнайсет. Но следите му се губеха след деветнадесетия му рожден ден, когато Трън бе отстранил идентификационния си чип, бе откраднал кораба и бе дезертирал от армията. Това беше денят, в който той бе минал в нелегалност.

Следите му изплуваха отново след година и половина — в деня, когато бе открит и заловен в Източната република.

В допълнение към всички официални сведения, значително количество клюки и сърдечни вълнения се носеше от множеството групи с фенове, които се бяха пръкнали в резултат на изгрялата слава на Карсуел Трън. Разбира се, император Каи имаше повече фенове, но по всичко личеше, че не на едно и две момичета на Земята им се бе завъртяла главата по красивия донжуановец, който бягаше от закона. Последният факт никак не тревожеше Крес. Тя си знаеше, че всички те имаха съвсем погрешна представа за него.

Над папката на Трън стоеше триизмерна холограма, която Крес беше сканирала от завършването му във военната академия. Предпочиташе я пред прословутата затворническа снимка, която беше добила такава популярност — онази, на която Трън намигаше на камерата. Предпочиташе я, защото на холографа той носеше изрядно изгладена униформа с искрящи сребърни копчета и се подсмихваше самоуверено под мустак.

Крес се разтопяваше, щом видеше тази усмивка.

Всеки. Път.

— Здравейте отново, господин Трън — промълви тя тихо на холограмата, а после, като въздъхна замаяно, обърна се към единствената останала папка.

Рампион 214, клас 11.3. Товарният кораб, който Трън беше откраднал от военните. Крес знаеше всичко за кораба — от общия план до графика за техническия преглед (както препоръчителният, така и действителният).

Всичко.

Включително и къде се намираше.

Крес натисна една икона на най-горния ред в папката и смени холографа на Карсуел Трън с галактическата мрежа за позициониране. Появи се Земята. Нащърбените краища на континентите й бяха толкова добре познати на Крес, колкото и програмирането на малката Крес. Та нали бе прекарала половината от живота си в съзерцание на планетата от разстояние двадесет и шест хиляди и седемдесет и един километра!

В кръг около Земята светеха хиляди точици, които показваха всеки кораб и всеки сателит оттук чак до Марс. Един бърз поглед бе достатъчен на Крес да разбере, че ако в този момент погледне през прозореца, от който се виждаше Земята, ще забележи нищо неподозиращия разузнавачески кораб на Източната република, прелитащ край невзрачния й сателит. Преди години понякога се изкушаваше да спре корабите, но имаше ли смисъл? Нито един земен жител не би се доверил на лунитянин, а още по-малко би се втурнал да го спасява. И така, без да обръща внимание на кораба, Крес си затананика и се зае да разчиства точиците от холографа, докато накрая там останаха единствено данните на Рампион — една-единствена жълта точка върху огромния холограф. Крес искаше да анализира кораба на фона на планетата под тях.

Той се движеше на дванадесет хиляди четиристотин и четиринадесет километра над Атлантическия океан.

Тя изкара на холографа данните на своя собствен сателит, който се движеше в орбитата. Ако човек прокараше една връв от сателита до центъра на Земята, тя щеше да мине точно през бреговете на японската провинция.

Корабът беше далеч от нея. Много далеч. Полето на земната орбита все пак беше огромно.

Намирането на координатите на Рампион се бе оказало едно от най-големите предизвикателства за Крес в кариерата й на хакер. Но дори така, само три часа и петдесет и една минута й бяха достатъчни. И през цялото време пулсът и адреналинът й не спряха да пеят.

Първо трябваше да ги открие.

Първо трябваше да ги открие.

За да може да ги защити.

Накрая всичко опря до малко математика и дедукция. Крес използва сателитната мрежа, за да улови сигналите, излъчвани от всички кораби, които обикаляха в орбитата на земята. Отхвърли онези, които имаха проследяващи устройства — знаеше, че те са били свалени от Рампион. Отхвърли и онези, които явно бяха прекалено големи или прекалено малки.

Останаха предимно лунни кораби, а те до един вече бяха в нейно владение. Крес от години разстройваше сигналите им и объркваше радарните вълни. Мнозина от земните жители вярваха, че лунните кораби са невидими заради някакъв трик на съзнанието. Да знаеха само, че всъщност един презрян щит им причинява толкова много главоболия!

Накрая останаха само три кораба в орбитата, които отговаряха на критериите. Два от тях (несъмнено нелегални, пиратски кораби), без да губят и минутка, кацнаха на Земята още щом осъзнаха, че в космоса тече мащабно издирване и всеки миг могат да ги заловят. По-късно Крес от чисто любопитство сканира полицейските протоколи в тяхна близост и научи, че и двата кораба са били засечени в момента на навлизането им в атмосферата на Земята. Глупави злодеи.

Така остана само един кораб. Рампион. А на борда му се намираха Лин Синдер и Карсуел Трън.

Дванайсет минути след като бе открила местонахождението им, Крес обърка всеки сигнал, който криеше опасност да ги намерят, като използва стария си метод. И така, Рампион 214, клас 11.3 изчезна в пространството като с магия.

С изтощени нерви от умственото напрежение Крес се бе проснала възнак на неоправеното си легло и извън себе си от щастие зарея поглед в тавана. Беше успяла. Беше ги направила невидими.

От единия от екраните се разнесе звук и Крес трябваше да откъсне очи от носещата се точица, която представляваше Рампион. Завъртя се, но кичур от косата й се заклещи в колелцата на стола и тя се сви от болка. С една ръка Крес издърпа косата си, а с другата събуди екрана. Прозорецът се уголеми с едно движение на пръстите й.

— Ах, не! Поредната ли? — измърмори Крес.

След изчезването на момичето киборг любителите на конспиративните теории си бяха изгубили ума. Едни казваха, че Лин Синдер работи за правителството на Източната република, други, че служи на кралица Левана. Някои вярваха, че е влязла в съзаклятничество с неизвестно тайно общество, което си е поставило за цел да свали от власт това или онова правителство. Имаше хора, които смятаха, че тя е изчезналата лунна принцеса или че знае къде се намира. Според едни тя беше свързана с разпространението на летумозиса, според други беше прелъстила император Каито и сега беше бременна с някакво лунно-земно същество киборг.

Слуховете, които се носеха около Карсуел Трън, бяха също толкова многобройни. Сред тях имаше и теории за истинската причина, поради която Трън бил попаднал в затвора — например заговорът да убие последния император, съвместната му работа с Лин Синдер, и то години отпреди ареста му, връзката му с подземна мрежа, която проникнала в затвора много отдавна, за да подготви почвата за деня, когато той щял да поиска помощта им. Последната теория твърдеше, че в действителност Карсуел Трън бил лунен чародей под прикритие, чиято задача била да помогне на Лин Синдер да избяга от затвора, така че Луна да си намери извинение да обяви война.

Може да се каже, че никой не знаеше нищо със сигурност.

Освен Крес. Тя знаеше истината за престъпленията на Карсуел Трън, за съдебния му процес, за бягството му — или поне онези части, които бе съумяла да сглоби с помощта на видеонаблюдението и показанията на пазачите, които са били на смяна.

Всъщност Крес беше убедена, че знае повече за Карсуел Трън от всеки друг жив човек. В живота й никога не се случваха нови, необикновени неща и така Трън се беше превърнал за нея в обект на възхищение. Отначало явната му алчност и безразсъдство я бяха отблъснали. Когато беше дезертирал от армията, Карсуел бе изоставил в безизходица на остров в Карибско море една дузина кадети и двама командващи офицери. От частен колекционер в Източната република беше откраднал колекция от скулптури на богини от втората ера. Беше взел назаем сбирка от венецуелски кукли на сънищата от един музей в Австралия, които може би никога отново нямаше да бъдат изложени за публиката. Освен това имаше и сведения, че Трън неуспешно опитал да ограби една млада вдовица от Източната република, която притежавала голяма колекция от антични бижута.

Крес бе продължила да се рови още по-надълбоко, запленена от саморазрушителния път на Трън. За нея това беше като да наблюдава сблъсък между астероиди — не можеше да откъсне очи от гледката. И тогава в проучването й започнаха да изпълзяват странни парадокси.

Трън на осем години. В продължение на четири дни в Лос Анджелис царяла паника, след като някой освободил от зоологическата градина един много рядък тигър от Суматра. На охранителната камера в клетката се видяло как малкият Карсуел, който бил на посещение там с класа си, отваря вратата. На властите след това той казал, че тигърът му се видял опечален заключен в клетката си и затова Трън не съжалявал за постъпката си. За щастие, никой не пострадал и тигърът също бил добре.

На единадесет години. В продължение на седмица Карсуел Трън бил отстранен от училище, защото се сбил с три момчета от класа си. Според доклада на мед-дроида в училището той бил опердашен от съучениците си. После като го разпитали, издал, че едно от момчетата било откраднало портскрийна на момиче на име Кейт Фалоу. Карсуел се опитал да го върне на момичето.

На тринадесет години. Родителите на Трън подали жалба в полицията, защото били ограбени — през нощта от кутията с бижутата на майка му изчезнала диамантена огърлица от втора ера. Огърлицата била проследена и се разбрало, че била обявена за продан по мрежата и неотдавна била закупена за четиридесет хиляди униви от купувач в Бразилия. Продавачът, естествено, бил самият Карсуел, който все още не бил сварил да изпрати огърлицата. Той се видял принуден да върне парите и официално да се извини. В извинението си, което станало обществено достояние, за да не щукнат и на други деца същите идеи, Трън казал, че се е опитал единствено да събере пари за местната благотворителна организация, раздаваща на възрастните хора андроиди помощници.

Един след друг случаите се изпречваха на вниманието на Крес. Кражба, буйство, провинение, отстраняване от училище, мъмрене от полицията. Но дадяха ли му шанс да обясни, Карсуел Трън винаги имаше причина. Достойна причина. Причина, дето спираше сърцето на Крес, ускоряваше пулса й, будеше възхитата й.

Както слънцето се издигаше над хоризонта на земята, така и нейните впечатления започнаха да се менят. Карсуел Трън съвсем не беше безсърдечен негодяй. Опиташе ли се да го опознае човек, виждаше, че той беше рицар, изпълнен със състрадание. Беше героят, за когото Крес бе мечтала през целия си живот.

Щом Крес направи това откритие, Карсуел Трън започна да изпълва мислите й във всеки момент, в който беше будна. Тя си мечтаеше за дълбока връзка между душите им, за страстни целувки, за дръзки приключения. Не се съмняваше, че стига да се срещнат само веднъж, и той щеше да изпита същото чувство. Тяхната любов щеше да прилича на онази епична любов, която се появяваше на бял свят с взривна мощ и цяла вечност гореше, нажежена до бяло. Онази любов, която ни времето, ни разстоянията, ни дори смъртта можеха да разделят.

Имаше едно нещо, което Крес знаеше за героите, и то бе, че не можеха да устоят на девойка, изпаднала в беда. А тя се намираше в голяма беда.

Глава четвърта

Скарлет допря памучния тампон до ъгълчето на устата на Вълка и поклати глава.

— Може и да не уцелва често, но като уцели веднъж, държи влага.

Въпреки драскотината, която пълзеше по челюстта му, Вълка грееше, очите му сияеха на лампите в лечебницата.

— Ти видя ли как ме препъна точно преди да замахне? Дори не разбрах какво става. — Вълка потърка замаян с ръце бедрата си, докато краката му подритваха масата за прегледи отстрани. — Май най-сетне започва да се получава.

— Е, добре, доволна съм, че се гордееш с нея, но ще бъде хубаво другия път да не те удря с металната си ръка. — Скарлет отмести тампона. Кучешкият зъб беше срязал устната на Вълка и раната продължаваше да кърви, но вече по-слабо. Тя взе една тубичка с мехлем. — Имаш си нов белег в колекцията, но подхожда на този от другата страна, така че поне ще има симетрия.

— Белезите ми харесват — и той сви рамене, а очите му пробляснаха дяволито. — Навяват ми хубави спомени за разлика от преди.

Скарлет беше сложила малко от мехлема на върха на пръста си, но спря. Вълка беше впил очи във възлестите си ръце и страните му поруменяха едва забележимо. За миг Скарлет също пламна от горещина, припомняйки си нощта, която бяха пропътували без билети с влака Маглев. Беше прокарала пръсти по бледия белег на ръката му, беше докоснала с устните си неясните следи от рани на лицето му. И той я бе сграбчил в прегръдките си…

Тя го бутна по рамото.

— Спри да се хилиш така — каза му и намаза лекичко раната с мехлема. — Раната ти ще започне пак да кърви.

Той мигновено стана сериозен, но когато се осмели да вдигне поглед към Скарлет, очите му още блестяха.

Онази нощ във влака беше единственият път, в който се бяха целунали. Онзи път, когато я целуна, докато беше в плен на глутницата специални агенти, не се броеше. Вълка бе използвал случая да й даде идентификационния чип, с който успя да избяга, но в целувката им нямаше обич и тогава тя го бе презряла.

Но онези мигове във влака Маглев бяха причинили на Скарлет не една безсънна нощ, откакто се бе качила на борда на Рампион. Нощем тя лежеше будна и си представяше как се измъква от леглото, крадешком пресича коридора отсреща до стаята на Вълка, а когато той отваря вратата, без да каже и дума, се притиска в него. Вплита пръстите си в косата му. Загръща се в сигурността, която намираше единствено в ръцете му.

Но тя така и не отиде при него. Не че се боеше да не я приеме — Вълка не се и мъчеше да скрие нито жадния си поглед, нито сладостта от всяко докосване, колкото и нищожно да беше. Той никога не си взе обратно думите, които каза след атаката. Скарлет, няма друга освен теб. Никога няма да има друга освен теб.

Скарлет разбираше, че той чакаше тя да направи първата крачка.

Но тъкмо когато бе на път да се предаде на изкушението, тя виждаше татуировката на ръката му — онази, която завинаги го дамгосваше като специален оперативен лунен агент. И все още страдаше дълбоко за загубата на баба си, страдаше от мисълта, че Вълка бе могъл да я спаси. Да я защити. На първо място той не биваше да допуска да я отвлекат.

А това не беше справедливо спрямо него. Отвличането беше станало, преди той да срещне Скарлет, преди да я обикне. А беше ли опитал да спаси баба й тогава, другите агенти щяха да убият и него. И тогава Скарлет наистина щеше да остане сама на света.

А може би се колебаеше, защото, ако трябваше да бъде честна пред себе си докрай, тя все още се страхуваше малко от Вълка. Когато той беше в добро настроение, флиртуваше с нея и понякога очарователно се смущаваше, тогава й беше лесно да забрави, че у него има и друга страна. Ала Скарлет го бе виждала да се бие прекалено много пъти, за да забрави. И то не в сдържаните схватки между него и Синдер, а в битки, в които той безмилостно прекършваше врата на съперника си, с голи, остри зъби откъсваше месо от костите му. Тя още изтръпваше при тези спомени.

— Скарлет? — Тя подскочи. Вълка я наблюдаваше със свити вежди. — Какво има?

— Нищо — тя се усмихна и изпита облекчение, че усмивката й не беше насила.

Да, Вълка наистина имаше своята тъмна страна, но чудовището, което бе видяла в предишните битки, не беше мъжът, който седеше пред нея сега. Каквото и да бяха направили с него учените на Луната, Вълка бе показал неведнъж, че може сам да избира, че може да е друг.

— Мислех си за белезите ти — рече тя и завъртя капачката на мехлема. Устната на Вълка бе спряла да кърви, но ожуленото щеше да се заличи чак след няколко дни. Скарлет обви с ръце лицето му, килна го назад, целуна го по раната. Вълка остро пое дъх, замръзна неподвижно като скала — нещо неприсъщо за него.

— Няма страшно, ще оцелееш — каза му тя и в същия миг се отдръпна от него. После хвърли тампона в шахтата за боклука.

— Скарлет? Вълк? — гласът на Ико изпука от говорителите на стената. — Елате в товарното отделение. Дават нещо, което ще искате да видите.

— Идваме веднага — отвърна Скарлет и прибра набързо лекарството и марлите. Вълка скочи от масата. Когато Скарлет хвърли поглед към него, той се усмихваше широко и потъркваше с един пръст раната си.

В товарното Трън и Синдер се бяха настанили удобно на един сандък, приведени над колода от хартиени карти за игра. Косата на Синдер беше все така чорлава от скорошната й половинчата победа над Вълка.

— Ах, чудесно! — рече Трън и вдигна поглед. — Скарлет, кажи й на Синдер, че мами.

— Не мамя!

— Току-що обяви два чифта един след друг. Не може така!

Синдер скръсти ръце.

— Трън! Тъкмо свалих в мозъка си официалните правила на играта. Много добре знам какво мога и какво не мога да правя!

— Аха! — Трън щракна с пръсти. — Ето на, виждаш ли? Не можеш така да си сваляш, каквото поискаш по средата на игра роял. Такива са правилата на кораба, съжалявам. Ти мамиш!

Синдер рязко вдигна ръце нагоре и навсякъде из товарното помещение се разлетяха карти. Скарлет улови три във въздуха.

— Аз също знам, че нямаш право да обявяваш два чифта един след друг. Баба ми така ме е учила, но може би тя просто така знаеше да играе.

— А може би Синдер мами!

— Не мамя! — Синдер стисна зъби и изръмжа.

— Ико ни извика да видим нещо — обади се Скарлет и остави картите на купчината.

— Oui, mademoiselle — рече Ико с акцента, който Трън имитираше, когато разговаряше със Скарлет. Само дето Ико го докарваше много по-автентично от него. — Дават последните новини за специалните оперативни агенти от Луната. — Нетскрийнът на стената трепна, Ико скри тиктакащия часовник и схемата на двореца, а на тяхно място показа поредица от репортажи — репортери и песъчливи кадри, на които въоръжени войници подбутваха половин дузина мускулести мъжаги да се качат в охраняван хеликоптер. — Изглежда, че след атаката Американската република е започнала разследване на оперативните агенти, а в момента тече операция за залавянето на престъпниците в трите града на Републиката, които бяха атакувани: Ню Йорк, Мексико Сити и Сао Паоло. Вече са заловили петдесет и девет агенти и четирима чародеи, които ще бъдат задържани като военнопленници.

Скарлет приближи екрана, на който се виждаше кадър от остров Манхатън. Изглежда, тази глутница се бе укривала в изоставен ръкав на метрото. Ръцете и краката на бойците бяха вързани и от наобиколилите ги военни отряди към всеки от тях стърчаха насочени поне по две пушки. Но всички мъже изглеждаха толкова безгрижни, сякаш беряха диви цветя на полето. Един от тях дори се усмихна развеселено на камерата, докато го караха покрай нея.

— Познаваш ли ги?

— Не много добре — измърмори Вълка. — Различните глутници обикновено не общуват помежду си. Но съм ги виждал в столовата и понякога по време на тренировките.

— Май не са се трогнали много — намеси се Трън. — Явно е, че никога не са опитвали менюто в затвора.

Синдер се премести и застана до Скарлет.

— Няма да останат там дълго. Сватбата е след две седмици. Тогава ще ги освободят и ще ги изпратят обратно на Луната.

Трън затъкна палци в гайките на колана си.

— В такъв случай престоят им в затвора ще бъде пълна загуба на средства и време.

— Не съм съгласна — възрази му Скарлет. — Хората не могат да продължават да живеят в страх. Правителството се старае да им покаже, че взимат всички мерки, за да не допуснат ново клане. И по този начин чувстват, че имат власт над ситуацията.

— Ами какво ще стане, когато Левана отвърне на удара? — поклати глава Синдер. — Смисълът на брачния съюз беше да обуздаят гнева й.

— Тя няма да отвърне на удара — каза Вълка. — Мисля си дори, че пет пари не дава за нас.

Скарлет хвърли поглед към татуировката на ръката му.

— Пет пари не дава ли? След целия труд, който е вложила в създаването ви… тоест тяхното.

— Тя не би изложила на риск Съюза. Не и заради специалните агенти, които бяха създадени с една-единствена цел — да поемат това първо настъпление срещу хората и да им напомнят, че лунитяните могат да бъдат сред тях, навсякъде. Искаше да ги накара да се боят от нас — Вълка взе да се мести неспокойно от крак на крак. — Но ние вече не й трябваме.

— Дано си прав — обади се Ико, — защото след като американците вече откриха как да проследяват агентите, очакванията на всички са и останалите страни от Съюза да последват примера им.

— И как са ги проследили? — попита Синдер и нагласи опашката си.

От охладителната система шумно изсвистя въздишка.

— Оказа се, че лунитяните успели да програмират по една шепа от мед-дроидите, разпределени в чумните изолатори по целия свят. Мед-дроидите събирали идентификационните чипове на умрелите и ги изпращали на специалните агенти, където ги препрограмирали, вкарвали ги в телата им и така те успявали да се слеят с обществото. След като правителството разбрало каква е работата, останало просто да се проследят чиповете, а те ги отвели право до базите на глутниците.

— Пеони… — Синдер се приближи още повече до нетскрийна. — Ето защо онзи андроид искаше да вземе чипа й. Значи, ако аз го бях оставила, той щеше да бъде имплантиран в тялото на един от тях, така ли?

— Каква неподправена насмешка има в думите ти за нашите кучешки приятели — подхвърли Трън.

— Извинявай, Вълк. — Синдер потърка слепоочията си. — Не говорех за теб. — Тя се поколеба. — Всъщност… и за теб говоря. За всички ви. Пеони беше по-малката ми сестра. Много хора са умрели от болестта, а самоличността им е била поругана така. Не се обиждай, моля те.

— Няма нищо — успокои я Вълка. — Ти си обичала сестра си. Аз бих почувствал същото, ако някой искаше да заличи самоличността на Скарлет и да я даде на армията на Левана.

Скарлет замръзна, а страните й пламнаха. Какво каза Вълка току-що? Че…

— О! — изцвърча Ико. — Вълка току-що каза, че обича Скарлет! Толкова е мил!

Скарлет се сви.

— Той не е казвал… не това… — тя стисна ръце в юмруци до тялото си. — Хайде да се върнем на темата за заловените войници, моля ви!

— Изчерви ли се? Защото гласът й звучи, като да се е изчервила.

— Да, изчерви се — потвърди Трън и разбърка картите. — Да ти кажа, Вълка също изглежда развълнуван…

— Хайде, съсредоточете се — призова ги Синдер. На Скарлет й идваше да я целуне. — Стигнахме до чиповете — мед-дроидите са взимали идентификационните чипове на жертвите на чумата. И по-нататък?

Ико взе да идва на себе си след вълнението и светлината притъмня.

— Това повече няма да се случва занапред. Докато ние с вас разговаряме, всички американски андроиди от изолаторите се диагностицират и препрограмират. Несъмнено целият Съюз ще направи същото.

На екрана и последният агент се качи в бронирания кораб. Вратата издрънча тежко зад гърба му и се заключи.

— Една заплаха по-малко за нас — отдъхна си Скарлет. — Дано да ги заловят и в Европа и да ги убият.

— Дано не си помислят, че с това работата им се свършва — коментира Синдер. — Както каза и Вълка, същинската война още не е започнала. Земята трябва да е нащрек, да се готви за неочакваното.

— А нашата задача е да се подготвим да предотвратим сватбата и да те качим на трона — додаде Скарлет и видя как Синдер се сепна при намека, че ще стане кралица. — Успеем ли да се справим, войната ще свърши с тези нападения.

— Имам предложение — намеси се Ико и смени репортажа за лунните агенти с друг, който беше за предстоящата сватба. — Така и така ще се вмъкнем в двореца на Ню Бейджин, докато Левана е там, защо тогава просто не я убием? Не искам да звуча като хладнокръвен убиец, но няма ли така да разрешим всичките си проблеми?

— Тази работа няма да е толкова лесна — отвърна й Синдер. — Не забравяй с кого си имаме работа. Левана може да промие съзнанието на стотици хора едновременно.

— Да, но на мен нищо не може да ми направи — възрази Ико. — Нито на теб.

— Цяла армия ще ни трябва само за да я приближим. — Вълка поклати глава. — А около нея ще бъде пълно със стражи и чародеи. Да не говорим за хората, които би могла да използва като щит, а също и да ги превърне в оръжие.

— В това число и Каи — рече Синдер.

Моторът на кораба взе да пърпори и стените му се разтресоха.

— Имаш право. Не можем да рискуваме живота му.

— Но пък бихме могли да кажем на света, че Левана е измамница, убийца. — Синдер сложи ръце на кръста. — И бездруго на всички вече е известно, че кралицата е чудовище. Трябва само да им покажем, че ако тя стане императрица, смъртна опасност ще грози живота на всички.

Глава пета

— Четвърти екран — рече Крес и присви очи към дъската с фигурите, — скок на… Д5 — и без да дочака анимираният шут да се преметне на новата си позиция, Крес насочи вниманието си към другата игра. — Пети екран. Вземи рубините и кинжалите. Откажи се от короните.

Екранът светна, но момичето вече бе минало на следващия.

— Шести екран. — Тя замълча и взе да дъвче крайчетата на косата си. Дванайсет редици с числа запълваха екрана — някои кутийки бяха празни, други бяха оцветени в различни цветове и шарки. Умът на Крес се завърза на фльонга от едно уравнение, което и тя не беше сигурна дали ще може да сметне втори път. И тогава загадката й се проясни, отговорът изгря ясно като Луната над Земята — 4 Жълто на 3А. 7Б е черно 16. 9Г е черно 20. — Таблицата се стопи и на нейно място се появи певец от втора ера, който пееше придиханно на микрофона, а публиката бурно аплодираше.

— Поздравления, како — рече малката Крес. — Печелиш играта!

Но победата на Крес не трая дълго. След като се обърна на една страна, тя направи нов анализ на първата игра и видя хода на малката Крес, който беше направила след нейния последен ход. Гордостта й понесе съкрушителен удар. Крес се бе окупирала в ъгъла.

— Първи екран — измърмори тя, преметна косите си през едното рамо и разсеяно взе да омотава мокрите им краища около пръстите си. След пет намотки победата й на шести екран беше забравена. Малката Крес бе на път да спечели тази игра.

Крес въздъхна и направи единствения възможен ход, но след него малката Крес незабавно изпрати царя си към центъра на холографския лабиринт, за да вземе златната чаша. Появи се един ухилен шут и погълна остатъка от играта.

Крес изпъшка, отмести косата от врата си и зачака задачата, която по-малкото й Аз щеше да й избере наслуки.

— Спечелих! — възкликна малката Крес, щом холографът се скри обратно в екрана. Останалите игри автоматично се заключиха. — Дължиш ми десетминутен кънтри-уестърн танц, а след него и тридесет клякания с подскоци. Хайде, давай!

Крес изви очи. Искаше й се да не е била толкова дяволита, когато е записвала гласа си. Но направи, каквото се искаше от нея, и стана от леглото. В това време на всички екрани се появи мъж с мустаци и висока шапка, затъкнал пръсти в гайките на панталоните си.

Преди две-три години Крес разбра, че жилището не й предлагаше кой знае какви възможности за раздвижване, и взе, че полудя по спорта. Към всички игри инсталира програма, която избираше измежду най-различни упражнения, и всеки път, щом изгубеше на някоя игра, трябваше да прави упражненията. Крес честичко съжаляваше, че е сложила програмата, но пък без нея досега да беше се сраснала със стола си. А и, честно казано, танците и йогата й допадаха. Но кляканията с подскоците никак не ги обичаше.

Китарите тъкмо издрънчаха, за да възвестят началото на кънтрито, когато силен звън отложи неизбежното. Затъкнала палци, все едно имаше гайки на колана, Крес обходи с поглед екраните.

— Какво става, малка Крес?

— Получихме молба за директна връзка от неизвестен потребител: Механик.

Стомахът й се обърна, сякаш току-що бе направила задно премятане.

Механик!

Крес нададе вик и от бързане почти се прекатури върху най-малкия екран. Набързо въведе кода за прекратяване на спортните занимания, провери защитната система и настройките за поверителност и го видя: запитване за директна връзка заедно с най-невинния въпрос:

С пресъхнала уста Крес приглади косата си с длани.

— Да! Приемаме!

Прозорецът изчезна, екранът почерня и след това…

След това…

Там се появи той.

Карсуел Трън.

Бе се изтегнал удобно на креслото, а подметките на ботушите му се мъдреха току пред екрана. Трима души стояха точно зад него, но Крес виждаше единствено сините очи, които се взираха право в нея и започваха да се пълнят с онова секващо дъха благоговение, което чувстваше и тя самата.

Същото възхищение.

Същото омагьосване.

Деляха ги два екрана и необятното празно пространство. Но Крес чувстваше как връзката помежду им се кове от този поглед. Връзка, която не можеше да бъде разрушена. Очите им се срещаха за първи път, но от израза на истинско смайване на лицето Трън тя разбра, че и той изпитва същото.

Руменина плъзна по страните й. Ръцете й затрепераха.

— Майчице мила! — пророни Карсуел Трън, свали краката си на пода и се наведе напред, за да я разгледа по-отблизо. — Това цялото нещо само коса ли е?

Връзката се скъса, фантазията за съвършения миг истинска любов се разпадна в пространството. Неочаквана, съкрушителна паника стисна Крес за гърлото. Тя изпищя, скри се от камерата и се хвърли под писалището. Гърбът й се удари в стената глухо, та чак зъбите й щракнаха. С пламнало лице и гръмовно блъскащо сърце Крес се сгуши там и огледа стаята — стаята, която виждаше и самият Трън: завивките на леглото бяха смачкани, а от всички екрани мустакатият мъж я приканваше да сграбчи въображаемия си партньор и да го завърти във вихрен танц.

— Ама къде се изпари това момиче? — чу се от екраните гласът на Трън.

— Кажи ми честно, Трън. — Момичешки глас. Лин Синдер? — Замисляш ли се някога какво ще кажеш, преди да си отвориш устата?

— Че какво толкова съм казал?

— Това цялото нещо само коса ли е?

— Ама ти видя ли я? Косата й прилича на кръстоска между гнездо на сврака и кълбо прежда, раздърпано от леопард.

Удар на сърцето й.

— Леопард ли?

— Това беше първата голяма котка, която ми дойде на ума.

Крес побърза да посреши с пръсти сплетените коси около ушите си. Косата й не беше подстригвана, откакто я бяха затворили на сателита, и вече стигаше под коленете й. Сибил никога не донасяше остри предмети на сателита, а и Крес отдавна бе престанала да сплита грижливо косата си. Че кой ли щеше да я види?

Ах, да беше си пооправила малко косата тази сутрин. Да беше си сложила роклята без дупка в яката. Беше ли си измила зъбите след закуската? Не помнеше да ги е мила. Сигурна беше, че между зъбите й сега е пълно с остатъци от спанак и от сушените вакуумирани яйца по флорентински.

— Остави на мен да говоря с момичето.

Шум от преместване.

— Ехо? — друго момиче. — Знам, че ме чуваш. Извинявай, но приятелят ми си е такъв — плещи ги, без много да мисли. Не му обръщай внимание.

— Той и на нас ги говори едни, но ние не му обръщаме внимание — каза първият момичешки глас. Крес взе да търси огледало или някакъв предмет, който да й свърши същата работа.

— Трябва да поговорим с теб. Аз съм… Аз съм Синдер. Механикът, който поправи андроида. Помниш ли?

С опакото на ръката си Крес удари, без да иска, коша с дрехите. Кошът се удари в стола на колелца, а той се плъзна през стаята, стигна до средата и се блъсна в отсрещното бюро. Наполовина пълната чаша с вода се залюля заплашително. Крес замръзна на място, очите й се разшириха, докато чашата се накланяше право към диска, който съхраняваше малката Крес.

— Ехо? Не улучихме ли подходящ момент?

Лека-полека чашата спря да се клати и застана неподвижно. Нито една капчица не се бе разляла. Крес въздъхна.

Тази среща трябваше да премине по друг начин. Другояче си я беше представяла стотици пъти. Какви думи изричаше тя в мечтите си? Как се държеше? Къде беше останала онази Крес?

Срамът от кънтританцьора (обърнете се с лице към партньора си и се завъртете) я изгаряше. Мислеше само за него, за косата си, дето била като гнездо на сврака, за потните си длани, за оглушителното биене на сърцето си.

Крес стисна очи, насили се да се съсредоточи, да мисли. Тя не беше глупаво момиче, което се е скрило под писалището си. Тя беше… беше…

Актриса!

Величествена, спокойна, даровита актриса. Облечена в рокля с пайети, които блещукаха като звезди, рокля, заслепяваща всеки, който я зърнеше. Не биваше да поставя под съмнение силата си да омайва обкръжението си, както чародеите никога не поставяха под съмнение способността си да манипулират тълпата. Тя бе ослепителна. Бе…

Все така свита под бюрото.

— Чуваш ли ме?

Изпръхтяване.

— Да, всичко се развива просто чудесно. — Карсуел Трън.

Крес трепна, но дишането й вече се успокояваше и тя все по-плътно се обгръщаше във фантазията си.

— Всичко тук е декор — промълви тихичко на себе си, така че да не чуят. Представи си всичко ясно. Това не беше нейната стая, не беше храмът, затворът й. Това беше сценичен декор, имаше камери, прожектори, множество режисьори, продуценти, асистенти андроиди, които се въртяха насам-натам.

А тя беше актриса.

— Малка Крес, сложи спортната програма на пауза, моля те.

Екраните замръзнаха, стаята утихна и Крес изпълзя изпод писалището си.

Пред монитора седеше Синдер, а над рамото й надничаше Карсуел Трън. Крес му хвърли бърз поглед, колкото да улови извинителната му усмивка, но от нея сърцето й само подскочи още по-уплашено.

— Здравей — заговори Лин Синдер. — Извинявай, че така те стреснахме. Помниш ли ме? Приказвахме преди две седмици, в деня на коронацията и…

— Д-да, помня те, разбира се — запъна се Крес. Коленете й затрепераха, докато тя бързешком придърпа стола към себе си и седна в него. — Слава богу, че си добре. — Тя се застави да не отмества очи от Лин Синдер. И да не поглежда към Карсуел Трън. Успееше ли да се стърпи да не го погледне втори път, щеше да съумее да се справи. Щеше да издържи. Но изкушението да закове поглед върху лицето му не я напускаше, теглеше я към него.

— Благодаря ти — отвърна Синдер. — Не бях сигурна дали… Всъщност, ти следиш ли новините от Земята? Знаеш ли какво се случи след като…

— Всичко знам.

Синдер замълча. Крес осъзна, че думите й излязоха някак набързо от устата й, и си напомни, че щом ще играе такава изискана роля, трябва да говори ясно. Затова поизправи стойката си и обясни:

— Следя всички новини. Известно ми е, че са те забелязали във Франция. Проследих кораба ви и така разбрах, че не е бил унищожен, но не знаех добре ли си, ранена ли си, не знаех нищо за това, което се е случило. Опитах се да осъществя връзка с ДИРКОМА, но ти все не отговаряше. — Тя мъничко се посви; пръстите й връзваха оплетената й коса. — Доволна съм, че си жива и здрава и всичко е наред.

— Да, Синдер е добре, всички сме живи и здрави и на никого нищо му няма — намеси се Трън и се облакъти на рамото на Синдер. После се приведе към екрана със свъсени вежди. Неизбежно беше да не срещне очите му. От устните й се изтръгна неволен писък, какъвто никога преди не бе издавала. — Какво каза току-що? Че си успяла да проследиш кораба ни, това ли каза?

Крес отвори уста, но почти веднага я затвори, защото от нея не излезе ни звук. Накрая едва съумя да кимне. Трън я изучаваше с присвити очи, като че се мъчеше да определи дали лъже. Или пък просто беше малоумна. Крес жадуваше да изпълзи обратно под писалището си.

— Гледай ти! — провлачено изрече той. — Я повтори за кого работиш.

Ти си актриса. Актриса!

— За господарката — Крес произнесе с мъка думата. — Господарката Сибил. Тя ми заповяда да ви открия, но аз още нищо не съм й казала. И няма да й кажа нищо, затова не бива да се безпокоите. Аз… Откакто ви намерих, обърквам сигналите на радарите и внимавам спътниците за наблюдение да гледат в другата посока, когато минавате край тях. Общо взето, с ей такива неща се занимавам. Затова и никой друг няма да може да ви намери. — Момичето се поколеба, осъзнавайки, че четири лица я зяпаха, като че цялата й коса изведнъж бе опадала. — Сигурно сте забелязали, че все още не са успели да ви пипнат.

Синдер повдигна вежди и плъзна поглед към Трън, а той неочаквано се разсмя.

— А ние през цялото време си въобразявахме, че Синдер прави някаква чародейска магия на другите кораби! А то си била ти!

Синдер се намръщи, а Крес не можа да реши към кого от двама им бе насочено раздразнението й.

— Май трябва да ти благодарим от все сърце за свършената работа.

Крес сви неловко рамене.

— Не беше кой знае каква философия. Най-трудната част беше да ви открия, но с тази работа можеше да се справи всеки. Иначе лунитяните открай време промъкват корабите си през галактиката, без да бъдат засечени от радарите.

— Цената, обявена за главата ми, ще стигне да си купя Японската провинция — рече Синдер. — Ако работата беше толкова лесна, досега някой друг щеше да ни е открил. Благодаря ти.

По врата на Крес полази руменина. Трън мушна Синдер по ръката.

— Разтопи я с ласкателствата си. Добра стратегия.

Синдер изви очи.

— Виж, причината да се свържем с теб е, че ни трябва помощта ти. И то далеч повече, отколкото си мислех отначало.

— Ще направя всичко, всичко — повтори Крес и отви косата си от китките. — Само кажете какво.

— Видя ли как се държат другите момичета? — Трън сияеше. — Защо не можеш и ти да бъдеш толкова внимателна.

Другото момиче го тупна по рамото.

— Тя дори няма представа какво ще поискаме от нея. — Крес за първи път спря погледа си на момичето. То имаше къдрава червена коса, лунички красяха целия й нос, а формите й изпъкваха несправедливо преувеличени до Синдер, която си беше доста ръбата. Мъжът зад тях се извисяваше и над двете им, имаше кестенява коса, която стърчеше на всички страни, а поизбледнелите му белези намекваха, че в живота му не минаваше и ден без сбивания. На устната му се виждаше съвсем прясна драскотина.

Крес си придаде самоуверен вид.

— Как да ви помогна?

— Когато говорихме предишния път с теб, в деня на бала, тогава ми каза, че шпионираш висшите политици на Земята и след това докладваш на Левана. Каза ми още, че веднъж стане ли императрица, Левана планира да убие Каи, за да се сдобие с пълен контрол над Източната република. А тази власт тя ще използва да удари всички земни страни с мащабна атака.

Крес кимна, може би прекалено енергично.

— Искаме хората да научат на какво е готова Левана само и само да завладее цялата Земя, а не единствено Републиката. Стига другите лидери на Земята да научат, че през всичкото това време ги е шпионирала и възнамерява да нападне страните им при първа възможност, тогава те никога не биха приели тази сватба. Не биха приели Левана да стане една от тях. Тогава сватбата ще се отмени и… ако късметът е на наша страна, ще успеем да… Крайната ни цел е да детронираме кралицата завинаги.

Крес облиза устни.

— И… каква е моята задача?

— Да ни намериш доказателства. Трябват ни доказателства за кроежите на Левана, за пъклените й дела.

Замислена, Крес се отпусна назад на стола си.

— Имам копия от всички подслушвания, които сме правили през годините. Няма да е трудно да се намерят онези видеозаписи, които са най-уличаващи. Мога да ви ги изпратя по ДИРКОМА.

— Отлично!

— Но тези улики все пак са косвени. Те биха доказали само, че Левана си е вряла носа в работите на другите лидери, а не че е имала планове да окупира страните им. Аз дори нямам документи, че Нейно Величество е искала да убие императора. Това са си мои подозрения, изводи, които съм си направила от подхвърлени реплики на господарката.

— Добре, ще вземем, каквото имаш. Левана вече веднъж ни нападна. Няма да се наложи дълго да увещаваме хората на Земята, че тя пак би го сторила.

Крес кимна, но ентусиазмът й се бе поизпарил. Покашля се и каза:

— Господарката ще познае кадрите и ще разбере, че аз съм ви ги дала.

Усмивката на Синдер взе да чезне и на Крес й стана ясно, че нямаше нужда да дава повече пояснения. За предателство щяха да я екзекутират.

— Съжалявам — рече Синдер. — Ако имаше как да те отведем оттам, веднага щяхме да долетим при теб. Но не можем да рискуваме да кацнем на Луната. Минаването през охраната на аеродрума…

— Но аз не съм на Луната! — Крес изстреля думите с нова надежда. — Няма да става нужда да ходите на Луната. Аз не съм там.

Синдер разгледа внимателно стаята на Крес.

— Но нали каза, че не си успяла да се свържеш със Земята, значи не може да си тук…

— Намирам се на сателит. Мога да ви дам координатите му. Още преди няколко седмици проверих дали Рампион разполага със съвместими механизми за скачване. Ако не друго, поне двете стандартни капсули на борда са съвместими. Те… нали са още с вас?

— Намираш се на сателит ли? — възкликна Трън.

— Да. Нагласен е да обикаля около Земята през полюсите на шестнайсет часа.

— Откога живееш на сателит?

Крес нави косата си около пръстите.

— От седем години… или там някъде.

— От седем години? И напълно сама?

— Д-да. — Крес сви рамене. — Господарката ми носи храна и вода. Имам достъп до мрежата, така че не е чак толкова лошо, но…

— Та ти си затворник! — ахна Трън.

— Предпочитам да се наричам девойка, изпаднала в беда — измърмори тя. Устата на Трън се изви нагоре и неговата съвършена полуусмивка от фотографията на завършването му изгря. Видът му беше съвсем мъничко дяволит и обезоръжаващо чаровен. Сърцето й спря. Но и да бяха видели как Крес се разтапя на стола си, никой от четиримата не обели и дума.

Червенокосото момиче се отмести от картината, но Крес продължаваше да чува гласа й:

— И бездруго Левана дава мило и драго да ни залови. Какво значение има за нас дали ще я предизвикаме още веднъж?

— Освен това — каза Синдер, като размени поглед със спътниците си, — нали не искаме да оставим в ръцете й момиче, което знае как да проследи кораба ни?

Пръстите на Крес взеха да изтръпват там, където косата прекъсваше кръвообращението й, но тя дори не забелязваше. Трън наклони главата си на една страна и се вгледа в нея през екрана.

— Така да бъде, девойко. Пращай насам координатите си.

Глава шеста

— Да преминем на вечерята. На последния ни разговор Нейно Величество даде одобрението си за традиционното угощение с осем блюда, което ще се проведе след церемонията. Предлагам ви да започнем с квартет от сашими2, а след тях лека супа, може би имитация на супа от акулови перки, която според мен ще постигне равновесие между старите традиции и модерната чувствителност. — Организаторката на сватбеното тържество замълча. Нито Каи, който се бе изтегнал на канапето в кабинета си, прострял една ръка на очите си, нито първият му съветник Кон Торин възразиха. Жената се покашля и продължи. — Като трето ястие си помислих, че задушеното свинско шкембе, залято със зелено манго, ще бъде чудесен преход към вегетарианското предястие, за което ви препоръчвам потол3 с макови семена, положен върху бананови листа. За петото ястие се канех да говоря с уредниците за нещо като къри с миди, придружени може би с резлив сос от кокос и зелен лимон. Ваше Величество има ли някакви предпочитания дали кърито да бъде с омари, скариди или с миди?

Каи отлепи ръката си от лицето, колкото да надникне през пръстите си към сватбената организаторка. Ташми Прия отдавна беше прехвърлила четиридесетте, но кожата й беше останала като на двадесет и девет годишна. Косата й обаче лека-полека посивяваше и Каи си помисли, че през изминалата седмица сивото се бе умножило значително — жената беше назначена да предава желанията на невестата на останалите координатори на сватбата. Императорът и за миг не подценяваше стреса, под който се намираше Прия от работата си с кралица Левана.

За щастие, както му се струваше, жената наистина я биваше в работата й. Бе приела да се захване с планирането на кралската сватба, без за миг да се поколебае, и нито веднъж не се бе уплашила от желанията на Левана. Професионалният й перфекционизъм се виждаше във всяко решение, което взимаше, дори в начина, по който се обличаше — с измамно фин грим и пригладена коса, от която не стърчеше и косъмче. На фона на тази простота гардеробът на Прия се състоеше от традиционни индийски сарита от тежка коприна, в която бяха вплетени тънки нишки в ярки цветове, с богата бродерия. Тази смесица придаваше на Прия кралска осанка, каквото на самия Каи в този момент липсваше.

— Миди, омари… — рече той под носа си, като се мъчеше всячески да не се разсейва. Но се предаде и пак покри очите си. — Все едно ми е, нека Левана да избере.

След кратко мълчание императорът чу тракането на маникюра й по портскрийна.

— Може после пак да се върнем на менюто за празника, а сега по въпроса за церемонията. Кралицата избра да ви бракосъчетае африканският министър-председател — господин Камин. Одобрявате ли предпочитанието й?

— Не бих могъл да си представя по-подходящ човек от него.

— Отлично! А помислихте ли какви да бъдат брачните ви клетви?

Каи изсумтя:

— Махнете всичко, което има общо с любовта, уважението, радостта, и аз ще се подпиша с две ръце под тях.

— Ваше Величество — каза Торин, но така че от устата му титлата не прозвуча като израз на уважение, а като наказание. Каи въздъхна и се изправи на канапето. Торин беше седнал срещу Прия, а в ръка държеше ниска чаша само с ледени кубчета в нея. Той обикновено не пиеше и това само напомни на Каи, че времената бяха тежки за всички им.

Каи пак насочи вниманието си към Прия, която стоеше с непроницаемо лице, както изискваше професионализмът й.

— Вие какво предлагате за клетвите?

Клепачите й леко, почти извинително се свиха в ъгълчетата и императорът почувства, че нещо ужасно се задаваше насреща му.

— Нейно Величество лунната кралица предложи вие сам да си напишете брачната клетва, Ваше Величество.

— О, звезди! — Каи падна назад върху възглавничките. — Моля ви! Всичко друго, само не и това.

Колебание.

— Бихте ли желали аз да ги напиша вместо вас, Ваше Величество?

— Това влиза ли в служебните ти задължения?

— От мен зависи сватбата да мине по мед и масло. Значи влиза.

Каи впи поглед в накичените с пискюли полилеи, които вървяха по дължината на тавана. Цяла седмица отне на охраната му да обърне всяка вещ в кабинета му, а накрая бяха открили едно-единствено записващо устройство, по-малко от нокът, завряно в един от полилеите. Освен него друго нищо не намериха. Съмнение нямаше, че то беше лунитянско и Каи през цялото време е бил прав — Левана го шпионираше.

Личните му покои също бяха щателно претърсени, но там нищо не се намери. Към днешна дата това бяха единствените две места, на които императорът си позволяваше да говори свободно за годеницата си, при все че и там в главата му винаги се обаждаше едно предупреждение. Той искрено се надяваше, че охраната не бе пропуснала нищо.

— Благодаря ви, Ташми-джи. Ще обмисля предложението ви.

Прия кимна и се изправи.

— Днес следобед имам среща с уредника по храната. Ще видя дали той няма да предложи нещо за останалите ястия.

Каи се изправи, но ставането се оказа учудващо мъчна работа. Заради стреса от изминалите седмици той беше отслабнал с няколко килограма, но при все това се чувстваше по-тежък от всякога — сякаш тежестта на всички хора в Републиката го смазваше.

— Благодаря ви за всичко — рече той и се поклони, а в това време жената събра мострите за цвета и платовете.

— Ще говорим утре сутринта отново преди пристигането на чародей Парк.

Каи простена:

— Толкова скоро ли дойде денят на пристигането му?

Торин се покашля.

— Исках да кажа, че това е чудесно! Толкова ми беше приятно в неговата компания първия път.

По устните на Прия премина усмивка и тя се изниза през вратата. Каи се сдържа да не изпъшка мелодраматично и рухна обратно на канапето. Знаеше, че се държи като малко дете, но му се струваше, че от време на време му се полагаше да си изпусне гнева, особено след като се намираше в уединението на собствения си кабинет. Навсякъде другаде от него се очакваше да се усмихва и да разгласява на всеослушание с какво нетърпение очаква сватбата, колко изгоден беше този съюз за Републиката, как не таял никакви съмнения, че бракът му с кралица Левана ще обедини хората на Земята и Луната по начин, който от векове не е бил виждан, и това несъмнено ще доведе до по-голямо взаимно разбиране и зачитане между културите на двете планети. Бракът бе първата крачка към заличаването на омразата и заблуждението, но имаше ли човек на Земята, който да му повярва?

Каи мразеше Левана. Мразеше и себе си, защото й се бе дал. Мразеше факта, че години наред баща му бе успявал да обуздае кралицата и заплахите й, докато само за седмица-две след качването му на престола Каи бе оставил всичко да се изплъзне от ръцете му.

Мразеше и факта, че кралица Левана най-вероятно бе започнала да крои замислите си от мига, в който бе обявено, че император Рикан, бащата на Каи, е заболял, а синът му й бе паднал право в лапите.

Каи не можеше да понесе мисълта, че тя ще спечели.

Ледът в чашата на Торин изтрака и пукна, когато той се наведе напред.

— Много сте блед, Ваше Величество. Мога ли да направя нещо за вас? Има ли нещо, което бихте желали да обсъдим заедно?

Каи отметна перчема от челото си.

— Кажете ми честно, Торин. Мислите ли, че бракът ми е грешка?

Торин дълго обмисля въпроса, а накрая остави чашата си настрани.

— При атаката от Луна бяха убити шестнадесет хиляди души. Шестнадесет хиляди жертви само в рамките на няколко часа. Оттогава минаха единадесет дни. Не бих могъл да си представя колко човешки живота бяха пощадени заради компромиса, на който се съгласихте с кралица Левана. — Съветникът на императора допря в скута си върховете на пръстите си. — Да не забравяме и колко много хора ще бъдат спасени, щом ни предоставят лекарството за летумозиса.

Каи захапа бузата си от вътрешната страна. Същите аргументи въртеше и той в главата си. Постъпката му беше правилна. Той спасяваше човешки животи. Защитаваше народа си.

— Разбирам жертвата, която правите, Ваше Величество.

— Така ли? — раменете му се напрегнаха. — Защото подозирам, че тя ще се опита да ме убие. Още щом получи, каквото й трябва. Веднага след коронацията.

Торин пое остро дъх и Каи си помисли, че това не беше нищо ново за него.

— Няма да позволим това да се случи.

— Нима можем да я спрем?

— Сватбата няма да бъде вашата смъртна присъда. Имаме време да измислим някакъв изход. Най-сетне Левана… все така иска да има наследник.

Каи не можа да скрие гримасата си.

— Да, това е голямо успокоение. Много голямо успокоение.

— Разбирам ви. Но това все пак означава, че поне засега вие сте й нужен.

— Така ли мислите? Нали знаете каква слава им се носи на лунитяните. Съмнявам се, че Левана дава пет пари кой ще е бащата на детето, стига то да има баща. Нали бащата на принцеса Селена също не се знае кой е? Хич не съм убеден, че съм нужен на Левана за друго, освен да й кажа „Да“ и да й сложа короната.

И въпреки че му беше много неприятно да си признае всичко това, тази мисъл го поуспокои. Торин не се и опита да му противоречи. Само поклати глава:

— Но Републиката се нуждае от вас, а щом Левана стане императрица, хората ще се нуждаят още повече от вас. Ваше Величество, няма да допусна да ви се случи нещо лошо.

Каи забеляза бащинския му тон. В гласа му, където обикновено се долавяше търпение и прикрито раздразнение, сега имаше обич. В много отношения Каи бе чувствал, че след смъртта на баща му Торин бе станал истинският император. От двама им той беше надеждният, решителният, мъжът, който винаги знаеше кое е най-доброто за страната му. Но докато наблюдаваше съветника си в този момент, впечатлението на Каи взе да се мени. Защото Торин го гледаше с поглед, който той никога досега не бе виждал. Уважение може би. Възхищение. Дори вяра.

Каи поизправи малко раменете си.

— Прав сте. Решението вече е взето и аз трябва да извлека най-голяма полза от него. Да стоя и да чакам да бъда премазан от капризите на Левана, няма да помогне на никого. Трябва да измисля начин да се предпазя от нея, ако ми се наложи.

Торин кимна и лекичко се подсмихна.

— Все ще измислим нещо.

За миг Каи усети как духът му странно се повдига. По природа Торин не беше оптимист. Щом той вярваше, че има начин, тогава Каи също трябваше да вярва — имаше начин да остане жив, да защити страната си, макар че им бе навлякъл такъв деспот за императрица. Имаше начин да се опази от жената, която можеше да контролира мислите му с едно потрепване на миглите си.

Дори като съпруг на Левана Каи пак щеше да продължи да се опълчва срещу нея, докато му позволяваха силите.

Наинси, андроидът асистент на Каи, се появи на вратата на кабинета с поднос жасминов чай и горещи кърпи. Лампата на сензора й светна.

— Искате ли да чуете дневния доклад, Ваше Величество?

— Да, благодаря ти, Наинси. Влез — тя мина на колелцата си край него, той взе една от кърпите и зажули пръстите си с димящия памучен плат. Наинси остави подноса на писалището на Каи, обърна се с лице към него и към Торин и подхвана съобщенията за деня, които за голяма радост нямаха нищо общо със сватбените клетви и осемте ястия за банкета.

— Лунният чародей Еймъри Парк ще пристигне утре в петнадесет часа, придружен от четиринадесет човека от лунния двор. Списъкът с имената и титлите на гостите беше прехвърлен на портскрийна ви. Вечерята в чест на гостите ще започне в деветнадесет часа, а след нея ще има коктейл. Ташми Прия ще присъства и на вечерята, и на коктейла, за да започне обсъждането на сватбените планове с чародей Парк. Поднесохме покана и на Нейно Лунно Величество да се присъедини към разговора чрез връзка по нетскрийна, но предложението ни бе отказано.

— Колко жалко! — провлече Каи.

— Очакваме с пристигането на лунния двор да се активизират протестиращите под прозорците на двореца и това вероятно ще продължи до деня на сватбената церемония. Взели сме мерки да има военни подкрепления от утре сутринта, така че да гарантираме сигурността на гостите ни. В случай че избухне насилие на протеста, ще ви известя.

Каи спря да почиства ръцете си.

— А ние очакваме ли насилие от протестиращите?

— Отрицателен отговор, Ваше Величество. Началникът на охраната на двореца заяви, че това е само предпазна мярка.

— Добре. Продължавай нататък.

— Според седмичния доклад за летумозиса тридесет хиляди човека са починали от болестта в цялата Република в рамките на седмицата от трети септември. Дворцовата изследователска група не е постигнала никакъв напредък в опитите си да изнамери лекарство.

Каи и Торин размениха обезнадеждени погледи. Тридесет хиляди починали. Каи почти си пожела сватбата да беше утре, че да може по-скоро да сложи ръка на лекарството на Левана.

Почти.

— Научихме, че Американската република, Австралия и Европейската федерация са започнали хайка за лунните войници, отговорни за нападенията, и по техните думи вече държат множество заподозрени като военнопленници. Досега от Луна не сме получили заплаха, че ще отвърнат на удара, не са направени и опити да изтъргува свободата на войниците — в сила остава вече сключеното споразумение, според което те ще бъдат отведени от земна почва веднага след церемонията по коронацията на двадесет и пети.

— Дано наистина това да се казва в споразумението — измърмори Каи. — Последното нещо, което му трябва на този съюз, са нови политически усложнения.

— Ще ви държа в течение за всяка промяна, Ваше Величество. Остана да ви съобщя, че получихме известие от Самхаин Бристол, парламентарен представител от Торонто в Източната канадска провинция на Обединеното кралство, който отклони поканата да присъства на брачната церемония, защото отказва да приеме лунната кралица Левана за подходящ световен лидер в Земния съюз.

Торин изстена, а Каи завъртя очи към тавана.

— О, в името на всички звезди! Той какво си мисли? Като че ли има някой, който да смята, че тя е подходящ лидер!

— Не можем да го виним за позицията му, Ваше Величество — рече Торин, но Каи добре долови раздразнението в тона му. — Нито можем да го виним за изявлението. Той трябва да се грижи за своя народ.

— Известно ми е, но ако това стане мода сред лидерите на Съюза, Левана ще побеснее. Можете ли да си представите каква ще бъде реакцията й, ако никой не се появи на сватбата? — Каи прокара вече студената кърпа по лицето си. — Тя ще приеме това за лична обида. Нали се стараем да предотвратим ново нападение? Тогава едва ли най-добрият начин да постигнем целта си е, като я разгневим.

— Съгласен съм с вас — Торин се изправи и нагласи сакото си. — Ще насроча разговор с Бристол-дарен. Ще видя дали няма да успеем да се споразумеем. Предлагам ви засега да не разкриваме тази информация — да не даваме повод подобни идеи да хрумнат и на другите ни гости.

— Да, така е най-добре. Благодаря ви, Торин — Каи се изправи и върна поклона на Торин, преди съветникът му да напусне кабинета. И едва се стърпя да не се стовари пак на канапето. След трийсет минути го чакаше нова среща, а междувременно трябваше да прегледа някои проекти, да прочете някои доклади, да отговори на съобщенията си, да…

— Ваше Величество?

Младият мъж се сепна.

— Какво има, Наинси?

— Има още нещо. Помислих си, че ще е най-добре да ви го съобщя насаме.

Каи примигна. Почти нямаше теми, които да не обсъжда с Торин.

— Какво се е случило?

— Разузнавателните ми връзки наскоро откриха една група. В нея участва и Лин Синдер.

Стомахът му се обърна. Това било значи! Онази единствена тема, за която не смееше да говори дори с най-верния си съветник. Чуеше ли името на механика, всеки път го завладяваше почти неконтролируема паника и той беше сигурен, че Синдер е била заловена. Арестувана. Екзекутирана. И когато императорът трябваше да е доволен, че най-издирваният беглец в страната му е заловен, на него му прилошаваше при тази мисъл.

— Какво за нея? — попита той, хвърли кърпата обратно на подноса и седна на страничната облегалка на канапето.

— Струва ми се, че открих причината, поради която е била в Рийо, във Франция.

Дългата тирада от мрачни мисли се изпари така бързо, както и се бе появила. Каи почувства главоболие и взе да разтрива точката над носа си. Изпитваше облекчение, че още един час бе минал, а Синдер все така не бе заловена. А това означаваше, че е жива.

— Рийо, Франция — повтори той, за да се ориентира. На всички им бе станало ясно, че корабът със Синдер на борда, рано или късно, ще трябва да се завърне на Земята за гориво, а може би и за ремонт. Малкият град, който беше избрала, съвсем обикновен малък град, никога не му се бе сторил подозрителен. — Продължавай, Наинси.

— Когато Лин Синдер махна чипа за директната връзка, който временно бе прекъснал работата на операционната ми система, аз й предадох информация относно Мишел Беноа.

— Пилотът ли? — Каи бе наизустил цялата информация, събрана от Наинси, относно хората, които са имали и най-незначителна връзка с изчезналата принцеса Селена. Мишел Беноа беше сред първите заподозрени, които вероятно са помогнали за укриването на принцесата.

— Да, Ваше Величество. Лин Синдер трябва да е знаела името й и предишните й връзки с европейската армия.

— Е, и?

— След пенсионирането си Мишел Беноа купила ферма. Въпросната ферма се намира близо до Рийо, Франция, и точно там, на нейна земя, е кацнал за първи път откраднатият кораб.

— И така Синдер е отишла там, защото… Наинси, мислиш ли, че тя е търсила принцеса Селена?

— Подозирам го, Ваше Величество.

Младият мъж скочи на крака и взе да обикаля напред-назад.

— Някой говорил ли е с Мишел Беноа? Била ли е разпитвана? Видяла ли е Синдер? Разговаряла ли е с нея?

— Съжалявам, Ваше Величество, но Мишел Беноа е изчезнала още преди повече от четири седмици.

Той се закова на място.

— Как така изчезнала?

— Внучката й, Скарлет Беноа, също е изчезнала. Знаем само, че в Тулуза се е качила на Маглев. Отивала е в Париж.

— Не може ли да ги проследим?

— Чипът на Мишел Беноа е бил намерен в дома й в деня на изчезването й. По всичко личи, че идентификационният чип на Скарлет Беноа е бил унищожен.

Каи се стовари на канапето. Още една задънена улица.

— Но защо й е било на Синдер да отива там? Защо й е било да търси принцесата… — Той се подвоуми. — Освен ако не се опитва да ми помогне.

— Не разбирам логиката ви, Ваше Величество.

Той се извърна с лице към Наинси.

— Може би Синдер се опитва да ми помогне. Тя знае, че ако открие принцесата, това може да е краят на управлението на Левана. И тогава няма да се налага аз да се женя за нея! Може би дори ще я екзекутират за измяна. Отивайки в онази ферма, Синдер е рискувала живота си и е сторила това… може би го е сторила заради мен.

Каи чу перката на вентилатора на Наинси, а после дойде и отговорът й:

— Ваше Величество, аз мога да ви предложа друго обяснение — мотивите на Лин Синдер се коренят в желанието на кралица Левана да я открие и да я екзекутира.

С пламнало лице Каи сведе поглед към ръчно изплетената черга под краката си.

— Да. Или пък това.

Но той и така не можа да се отърси от чувството, че Синдер не се стремеше единствено да оцелее. Най-сетне, тя бе дошла на бала, за да го предупреди да не се жени за кралица Левана, и това нейно решение за малко не я погуби.

— Наинси, мислиш ли, че тя е открила нещо? За принцесата?

— Няма откъде да знам.

Императорът заобиколи бюрото си и замислено се вгледа в огромния град отвъд прозореца на кабинета си — целия в стъкло и стомана, които проблясваха на слънцето.

— Намери всичко, което можеш, за тази Мишел Беноа. Може би Синдер е надушила нещо. Може би принцеса Селена е още жива.

Надеждата му отново запърха с крила и с всеки миг ставаше по-ярка. От седмици бе занемарил издирването на принцесата, защото животът му бе станал прекалено объркан, за да се съсредоточи върху нещо друго освен върху това как да избегне войната. Как да усмири Левана и гнева й. Как да се подготви да изживее живота си до нея, като неин съпруг… и то само при условие че имаше късмет да не го убият още преди първата им годишнина.

Беше станал толкова разсеян, че бе забравил причината, поради която се бе захванал да намери принцеса Селена.

Ако принцесата беше жива, то тогава именно тя беше законният наследник на лунния престол. И можеше да сложи край на управлението на Левана.

Можеше да избави всички им.

Глава седма

Доктор Дмитри Ърланд седна на крайчеца на хотелското си легло, а износеният памучен юрган се свлече около глезените му. Погледът му беше залепен върху раздрънкания нетскрийн на стената, който прекъсваше, когато му е угодно, звука, а картината обичаше да трепери и примигва в най-неподходящите моменти. За разлика от последния път, когато представители на Луна посетиха Земята, този път пристигането се излъчваше по целия свят. Този път целта на визитата не беше тайна за никого.

Нейно Величество кралицата беше получила, каквото искаше. И щеше да стане императрица.

Кралица Левана нямаше да пристигне чак до наближаването на деня на сватбата, но чародей Еймъри Парк, един от най-доверените й лакеи, тоест съветници, пристигаше рано в знак на „добра воля“ към народа на Източната република и планетата Земя. Както и да се увери, че подготовката на церемонията върви според желанията на Нейно Величество, разбира се.

Искрящо белият космически кораб с украсите си от руни беше кацнал на площадката в двореца на Ню Бейджин още преди петнадесет минути, но все така стоеше затворен. Един журналист от Африканския съюз говореше монотонно зад кадър за разни тривиални подробности около сватбата и коронацията — колко диаманта имало в короната на императрицата, колко дълга била пътеката, броят на очакваните гости и, естествено, за пореден път се споменаваше, че самата министър-председателка, госпожа Камин, е била избрана да води брачната церемония.

Но докторът беше доволен, че от работата с годежа имаше поне нещо положително — цялата тази врява покрай него беше изместила вниманието на медиите от госпожица Синдер. Той бе таил надежда, че момичето е имало достатъчно здрав разум да се възползва от случая, да дойде и да го намери, при това бързо, но това още не бе станало. От ден на ден той се изпълваше с все повече нетърпение и започваше силно да се тревожи за Синдер, но нямаше какво друго да стори, освен да чака търпеливо в тази забравена от бога пустиня, да продължава проучванията си, да прави планове за деня, в който целият му тежък труд най-сетне щеше да даде плод.

Отегчен от репортажа, доктор Ърланд свали очилата си, духна отгоре им и ги затърка в ризата си. Явно, че хората на Земята бързо забравяха предразсъдъците си, щом станеше дума за знатна сватба, а може би просто бяха ужасени, за да говорят открито за лунитяните и деспотизма им, особено когато спомените за атаките на хибридните вълци бяха така свежи в колективната им памет. Освен това след обявяването на годежа поне двама души от световни медии — единият администратор на мрежова група в Букурещ-на-морето, другият редактор на новините от Буенос Айрес — бяха обявили, че императорът прави грешка с този съюз. И двамата бяха свършили със самоубийство. Ърланд допускаше, че това беше тактичен начин да се каже „убити от лунитяните“, но върви, че го доказвай. Всички хора мислеха едно и също, без значение дали го изричаха на глас, или мълчаха — кралица Левана беше убийца, деспот, а сватбата щеше да донесе гибел на Земята.

Но целият му гняв беше обуздан от съзнанието, че е лицемер.

Левана ли била убийца? Е, той й бе помогнал да стане такава.

Преди много години, цяла вечност, както му се струваше, докторът бе част от водещите учени в екипа, който правеше проучвания на Луна в генното инженерство. И бе оглавил някои от най-големите им научни постижения още когато Чанари беше кралица, преди Левана да я свали от престола, преди неговата Месечинка да бъде убита, преди принцеса Селена да бъде отведена тайно на Земята. Пръв той бе успял да съчетае гените на арктически вълк с тези на десетгодишно момче, давайки на момчето не само физическите способности, които с екипа си вече бяха усъвършенствали, но и свирепите инстинкти на зверовете.

Понякога нощем Ърланд сънуваше воя на онова момче в тъмнината.

Той потрепери. Дръпна завивката, че да покрие краката си, и се обърна пак към репортажа.

Най-накрая вратата на космическия кораб се вдигна. Светът гледаше как рампата се удря в земята.

От кораба най-напред слезе голяма група лунни благородници, накичени в трептяща коприна, надиплен шифон и шапки с воали, неизменните шапки с воали. Те бяха станали доста модерни по времето на кралица Чанари, която подобно на сестра си отказваше да покаже истинското си лице пред хората.

Ърланд откри, че се е привел по-близо до екрана — питаше се дали ще може да познае под мантиите им някои от своите някогашни връстници. Но опитът му не сполучи. Много години бяха изтекли, а и съществуваше огромна вероятност изразителните подробности, които бе запомнил, да са били сътворени от обаянието им. Той самият винаги се бе отказвал от илюзията да изглежда по-висок, когато бе заобиколен от нарцистичното лунно кралско семейство.

След тях слязоха стражите, следвани от чародеите от трети ранг, надянали избродираните си черни дрехи. По желание на кралицата те всички до един бяха красиви, без да използват обаянието си, но Ърланд подозираше, че само един-двама сред тях са се родили с такава естествена красота. Мнозина от неговите колеги на Луна си бяха направили страничен бизнес, и то много доходен, предлагайки на чародеите и кандидатите за кралски стражи пластични операции, корекции с мелатонин, промени на тялото.

Ърланд много обичаше онзи слух, според който скулите на Сибил Мира били направени от рециклирани водопроводни тръби.

Последен слезе чародей Еймъри и както винаги видът му беше спокоен и самодоволен. Беше облечен в пищно пурпурно сако, което прекрасно подчертаваше тъмната му кожа. Той приближи император Каито, който чакаше с антуража си от съветници и министри, и всички размениха поклони с взаимно уважение.

Доктор Ърланд поклати глава. Горкият император! По време на краткото си управление Каи бе хвърлен на лъвовете.

Плахо почукване на вратата накара доктора да подскочи.

Вижте го само как си губи времето с лунната процесия, с кралския съюз, който с малко късмет никога няма да се осъществи. Да можеше Лин Синдер да спре да скитосва по Земята и в космоса и да вземе да изпълни наставленията му поне веднъж.

Ърланд се изправи и угаси нетскрийна. Цялото това притеснение щеше да му докара някоя язва.

В коридора стоеше едно момче, на не повече от дванайсет-тринайсет години, с тъмна къса коса, подстригана неравно, което се озърташе неспокойно. Късите му панталони стигаха под коляното, ръбовете бяха протрити, а сандалите му бяха скрити под слой фин пясък, който покриваше всичко в този град.

Момчето стоеше изправено, като че се опитваше да си придаде вид, че изобщо, даже ни най-малко, не се бои от нищо.

— Продавам една камила. Чух, че се интересувате — на последната дума гласът му потрепери. Доктор Ърланд свали очилата си до връхчето на носа. Момчето беше мършаво, но не му се виждаше недохранено. Тъмната му кожа имаше здрав вид, очите му искряха, бяха нащрек. След година-две Ърланд подозираше, че той вече ще е по-високият от двама им.

— С колко гърбици е? — попита го.

— С две. — Момчето си пое дълбоко дъх. — И никога не плюе.

Докторът наклони глава на една страна. Бе внимавал много на кого съобщава секретната парола, но новините явно се разпространяваха бързо, та чак до околните оазисни градове. Общоизвестен факт беше, че старият побъркан доктор си търси лунитяни, които биха се съгласили да му помогнат с провеждането на някакви опити, а той щеше да се отплати щедро за съдействието им.

Разбира се, вестта за това, че докторът отчасти е знаменитост, ведно с обявите на Източната република за издирването му, също му бяха помогнали. Според Ърланд мнозина от хората, които чукаха на вратата му, идваха просто от любопитство да видят лунитянина, който се бе вмъкнал сред служителите в истински земен дворец… и който бе помогнал на истинска знаменитост, Лин Синдер, да избяга от затвора.

Докторът би предпочел анонимността, но явно, че това беше ефективен метод за набирането на нови хора. Те му бяха нужни за изследванията, чрез които да съумее да направи копие на лекарството за летумозиса, открито от лунните учени.

— Влез — покани той момчето и се пъхна обратно в стаята. Без да дочака да види дали то ще го последва, той отвори шкафа, който бе преобразил в миниатюрна лаборатория. Шишенца, епруветки, стъклени панички, спринцовки, скенери, всякакви видове химически вещества — всички прилежно надписани.

— Не мога да ти платя в униви — рече той и извади чифт гумени ръкавици. — Само бартер. Какво ти трябва? Храна, вода, дрехи? Ако пък имаш търпението да изчакаш шест поредни проби, мога да ти уредя еднопосочен превоз до Европа. Без да са ти нужни документи. — Ърланд отвори едно чекмедже и взе една от иглите в стерилизиращата течност.

— А лекарства може ли?

Ърланд хвърли поглед назад. Момчето едва бе прекрачило прага на стаята.

— Затвори вратата, преди да си пуснал всички мухи вътре — каза му той. Момчето изпълни нареждането, но погледът му се бе заковал на иглата. — Защо са ти лекарства? Болен ли си?

— За брат ми са.

— И той ли е лунитянин?

Очите на момчето се разшириха. Винаги така ставаше, щом доктор Ърланд подхвърлеше толкова небрежно думата. Така и не можеше да разбере защо. Той търсеше само лунитяни. Винаги само лунитяни чукаха на вратата му.

— Спри да гледаш толкова уплашено! — измърмори сърдито докторът. — Сигурно ти е известно, че и аз съм лунитянин. — И той за кратко пусна обаянието си, за да му докаже, че наистина е лунитянин — лесна манипулация, чрез която момчето за миг го видя като по-млад.

Откакто бе пристигнал в Африка, Ърланд използваше по-свободно биоелектричеството, но откриваше, че това го изтощаваше все повече и повече. Умът му просто не бе така силен както някога, а и бяха минали години, без да се е упражнявал редовно. Въпреки това обаянието свърши работата си. Позата на момчето се отпусна — беше се уверило, че доктор Ърланд няма да предаде него и семейството му и да ги върнат обратно на Луна за екзекуция.

Но момчето пак не се приближи, а каза:

— Да, брат ми също е лунитянин, само че е щит.

Ред бе на Ърланд да ококори очи. Щит ли? Ето нещо наистина ценно. Много лунитяни пристигаха на Земята, за да предпазят ненадарените си деца. Но да се проследят тези деца, се бе оказало далеч по-трудна работа, отколкото Ърланд беше очаквал. Те се сливаха плътно със земляните и не горяха от желание да се разделят с маскировката си. Докторът дори се питаше дали и половината от тях бяха наясно с произхода си.

— На колко години е брат ти? — попита той и остави спринцовката на масата. — Ще ви дам двойно за кръвна проба от него.

Неочакваната настойчивост на Ърланд накара момчето да отстъпи крачка назад и тогава да отвърне:

— На седем. Но е болен.

— Какво му е? Имам болкоуспокояващи, разредители за кръвта, антибиотици…

— Болен е от чумата, сър. Имате ли лекарство за нея?

— Летумозис ли? — Ърланд смръщи вежди. — Не може да бъде. Кажи ми симптомите. Ще разберем каква е болестта му.

Момчето се ядоса, задето му казаха, че бърка. Но му пролича, че и слабо се обнадежди.

— Вчера следобеда му излезе обрив със синини по целите ръце, като че се е бил с някое момче. Само че не се беше бил с никого. Тази сутрин, като се събуди, целият гореше на допир, а не спираше да повтаря, че умира от студ даже в тази жега. Мама го погледна и видя, че кожата под ноктите му е посиняла. Точно като при чумата.

Ърланд вдигна ръка.

— Казваш, че се е обринал вчера, а тази сутрин пръстите му вече са били сини, така ли?

— Да — момчето кимна. — Освен това точно преди да тръгна насам, пъпките му започнаха да набъбват като пришки, но пълни с кръв. — То се сви.

Тревога се надигна у доктора, докато умът му търсеше обяснение. Първите симптоми приличаха на летумозиса, но той никога не беше чувал болестта да преминава толкова бързо през четирите си фази. А и обривът беше станал на циреи… никога преди не беше виждал такова нещо.

Не му се мислеше, че това е възможно, но от друга страна, от години очакваше то да се случи. Беше го предвидил. Беше се ужасявал от тази възможност.

Ако момчето казваше истината и братчето му наистина беше заболяло от летумозис, тогава това означаваше, че болестта е мутирала. И щом дори едно момче лунитянин е заболяло…

Ърланд грабна шапката от бюрото си и я надяна на оплешивяващата си глава.

— Води ме при него.

Глава осма

Крес не усещаше горещата вода, която се стичаше със сила по главата й. Извън банята, от всички екрани гърмеше опера от втора ера. Замряла в екстаз под течащия душ и с мощния глас на жената в ушите й, Крес беше звездата, девойката, центърът на вселената. Тя припяваше с пълно гърло, спираше се само колкото да се подготви за кресчендото. Не беше наизустила целия превод, но чувствата, вложени в думите, бяха от ясни по-ясни.

Печал. Трагедия. Любов.

Хладни тръпки я полазиха в рязък контраст с жаркия душ. Крес притисна гърдите си с длан, а гласът й заглъхна.

Болка. Самота. Любов.

Всичко винаги опираше до любовта. Не до свободата, нито до одобрението, а до любовта! До истинската любов, за която хората са пели през втората ера. Онази, която изпълвала душата на човек. Онази, която правела драматични жестове, саможертви. Онази, която била покоряваща, всепоглъщаща.

Жената изви глас напрегнато, следвайки цигулките и челото — кулминация, изпята и сред пороя на душа. Крес задържа тона, колкото се може по-задълго, опивайки се от начина, по който песента мина по нея, изпълни я с мощта си.

Първо на нея й свърши въздухът и неочаквано тя се усети замаяна. Задъхана, Крес се отпусна на стената. Кресчендото замря в простичък финал, пълен с копнеж, и в този миг водата изплю няколко пръски и спря. Душовете на Крес бяха разчетени, за да може запасите от вода да й стигнат до следващата визита на господарката Сибил.

Крес клекна и обви коленете си с ръце. Когато усети, че по лицето й има сълзи, тя го скри и се разсмя. Държеше се абсурдно мелодраматично, но си имаше добра причина за това.

Днес беше денят. Откакто преди приблизително четиринадесет часа от Рампион се бяха съгласили да я спасят, тя бе следила пътя им отблизо и до този момент те не се бяха отклонили от курса си. Рампион щеше да прекоси траекторията на сателита й след около един земен час и петнайсет минути.

И Крес щеше да получи свобода, приятелство, цел. И освен това щеше да бъде с него!

В съседната стая оперната ария започна отново, тихо, полека, с нежен копнеж.

— Благодаря! — тихо каза Крес на въображаемата си публика, която лудо ръкопляскаше. Момичето си представи, че вдига букет от червени рози и ги помирисва, макар че нямаше никаква представа как миришат розите.

И с тази нейна мисъл фантазията й се разпадна.

Крес въздъхна, надигна се от пода, преди краищата на косата й да са тръгнали надолу по канала. Косата тежеше много на скалпа й. Докато бе унесена от силата на арията, беше лесно да не обръща внимание, но сега тежестта беше на път да я прекатури, а и тъпо главоболие вече пълзеше от врата й нагоре.

Но днешният ден не беше ден за главоболия.

С една ръка Крес вдигна краищата на косите си и поне отчасти смъкна тежестта от главата си. В следващите няколко минути тя заизвива косата си, за да изцеди водата. После излезе изпод душа, грабна кърпата си — едно мишо сиво чудо на чудесата с дупки по ъглите, което ползваше от години.

— Намали звука! — извика тя по посока на стаята. Операта стихна и остана само фон. Една-две последни капки паднаха на пода от душа.

Крес чу звън. Стисна с две ръце косата си и дръпна надолу. Изцеди още една шепа вода, изтръска се добре под душа, после се уви в кърпата. Тежестта на косата й пак я теглеше, но сега поне беше по-поносимо.

Във всекидневната от всички екрани само този за ДИРКОМА показваше сцена от операта. Там се виждаше лице на жена в близък план, с дебел слой грим, изрисувани с молив вежди, лъвска грива от огненочервена коса, върху която се мъдреше златна корона.

На екрана имаше ново съобщение.

Крес бе замаяна от щастие. Мечтата й беше на път да се осъществи! Рампион идваше да я спаси.

Тя хвърли кърпата на пода и взе намачканата рокля, с която беше облечена преди малко — онази рокля, която й беше малко отесняла, малко окъсяла, тъй като Сибил я беше донесла, когато Крес беше само на тринадесет. Но от носенето роклята беше станала съвършено мека. И беше любимата на Крес, макар че си нямаше кой знае каква конкуренция.

Крес я намъкна през главата си, после хукна обратно към банята и започна работата по дългото разресване на сплетените възли. Нали най-сетне искаше да има порядъчен вид.

Не, искаше да бъде неотразима, но едва ли имаше смисъл да си губи времето в напразни мечти. Нямаше нито грим, нито накити, нито парфюм, нито дрехи, които да са й по мярка, а само най-основни неща за ежедневната хигиена. Беше бледа като луната, а щом изсъхнеше, косата й щеше да се накъдри без значение колко я опъваше. След като постоя малко пред огледалото, загледана в отражението си, Крес реши да я сплете на плитки — единствената й надежда да я обуздае. Тя раздели косата на тила си на три и в този миг гласчето на малката Крес изцвърча:

— Како?

Крес замръзна. От огледалото я гледаха собствените й ококорени очи.

— Какво има?

— Засякох кораба на господарката. Очаквам да пристигне след двадесет и две секунди.

— Не, не, не! Само не днес! — изсъска тя. Пусна косата си и хукна презглава към всекидневната. За първи път малкото й вещи не се въргаляха по пода и масите, а бяха прилежно подредени в едно извадено чекмедже, което се мъдреше на леглото й. Рокли, чорапи, бельо стояха сгънати до гребените и баретите й, до пакетите с храна, които й бяха останали от последното идване на Сибил. Най-отгоре Крес дори бе настанила удобно любимата си възглавница и одеялото.

Всичко доказваше, че се кани да бяга.

— О, звезди! — тя се втурна напред, взе чекмеджето с две ръце и го издърпа от леглото. Разгъна одеялото и възглавницата и ги метна набързо върху матрака. После завлече чекмеджето до писалището, от което го беше извадила.

00:14, 00:13, 00:12, отброяваше напевно малката Крес, докато тя се бореше да натика чекмеджето на мястото му. Но то отказваше да се затвори.

Крес клекна до него, огледа релсите и от двете страни. Още седем секунди й трябваха да го намести, като ту го вадеше, ту го прибираше, докато накрая успя да го затвори с трясък. Потта, а може би водата от още мократа й коса, се стичаше по врата й.

Един кичур коса се закачи в чекмеджето. Крес го дръпна, после набързо оправи леглото, както можа.

— Господарката пристигна. Желае да пуснем скобата за скачване.

— Отивам! — отвърна Крес, спусна се към екрана на входната рампа и въведе кода. Обърна се да огледа стаята, докато отвън скобата се протегна от стената, корабът на господарката се скачи, кислородът напълни пространството.

Оперната певица продължаваше да пее — господарката щеше да се ядоса, че Крес си губи времето, но поне…

Крес ахна. Погледът й падна на екрана, който се отличаваше от останалите с единственото си яркозелено съобщение на черния фон.

Тя чу приближаващите стъпки на Сибил и се спусна през стаята. Изключи екрана точно в мига, в който вратата на сателита се отвори със свистене.

Със заседнало в гърлото сърце Крес се извърна и се усмихна.

Сибил посрещна погледа й от вратата. Тя вече гледаше кръвнишки, но Крес си помисли, че между мига, в който я съзря и в който забеляза широката й усмивка, очите й се свиха още повече.

— Господарке! Каква изненада. Тъкмо излизам от душа. И слушах малко… опера — тя преглътна — устата й изведнъж беше пресъхнала.

Очите на Сибил потъмняха и тя хвърли поглед из стаята — екраните тихичко предаваха оперната певица, погълната от песента си. Сибил презрително изсумтя:

— Земна музика.

Крес захапа долната си устна. Известно й беше, че съществуваха музиканти, пиеси и други забавления за лунния двор от всякакъв род, но тъй като рядко ги записваха, тя нямаше достъп до тях. Като цяло лунитяните не обичаха да предават в галактиката явяването си на сцената. Много повече предпочитаха представленията на живо, където можеха да променят възприятията на публиката по отношение на уменията им.

— Спри звука на всички екрани! — тихо каза момичето, като се мъчеше да овладее треперенето си. В последвалата тишина Сибил прекрачи прага на стаята и вратата се затвори зад гърба й. Крес посочи познатата метална кутия, която Сибил носеше със себе си.

— Все още имам запаси от всичко, господарке. Да не би да е дошло време за нова кръвна проба? — попита тя, като добре знаеше, че не е дошло. Сибил намести кутията на леглото, спестявайки на Крес лошия си поглед заради намачканите завивки.

— Имам нова задача за теб, Кресънт. Вярвам, че си забелязала, че един от основните ни предаватели в двореца на Ню Бейджин беше обезвреден миналата седмица.

Крес си заповяда да бъде непринудена. Спокойна, несмутима.

— Да, забелязах. Записвачът в кабинета на императора.

— Нейно Величество смята, че това е един от най-важните ни източници на информация, които инсталирахме на Земята. Тя желае да програмираш нов предавател, който незабавно да бъде поставен там. — Сибил отвори кутията. Вътре имаше колекция от чипове и записващи устройства. — Сигналът отново трябва да бъде неуловим. Не бихме желали устройството да привлича внимание върху себе си.

Крес кимна, но май прекалено ентусиазирано.

— Разбира се, господарке. Няма да отнеме много време. До утре ще е готов, сигурна съм. Пак ли ще го скрият в лампа като последния?

— Не. Поехме ужасен риск, като промихме съзнанието на човека от поддръжката. Направи този така, че да може да се скрие по-лесно. Например върху картина, окачена на стената. Някой от другите чародеи вероятно ще се погрижи да го инсталира по време на предстоящата визита.

Главата на Крес продължаваше да се клати.

— Да, да, разбира се. Няма проблем.

Сибил се смръщи. Може би Крес бе прекалено мила. Тя спря да кима, но й беше трудно да се съсредоточи, докато часовникът тиктакаше в главата й. Ако Синдер и спътниците й забележеха лунната капсула, скачена за сателита й, щяха да си помислят, че Крес им е устроила капан. Но господарката Сибил никога не се застояваше дълго. Тя положително щеше да си тръгне много преди оставащият час да изтече. Положително.

— Има ли нещо друго, господарке?

— Има ли нещо от другите земни предаватели, което трябва да ми съобщиш?

Крес се напъна да си спомни нещо, което е чула през последните няколко дни. Уменията й в кибершпионажа се простираха далеч отвъд издирванията, отвъд проникването в земните информационни канали и бази с данни, отвъд програмирането на шпионски предаватели, които се инсталираха на стратегически места в домовете и кабинетите на разни висши политици. Едно от задълженията й беше да следи новините и да докладва всичко любопитно на Сибил и Нейно Величество.

Това беше и най-воайорската част от работата й и тя я ненавиждаше. Но щом Сибил искаше да научи нещо сега, това означаваше, че с кралицата напоследък не са имали време сами да прегледат записите.

— Всички говорят само за сватбата — рече Крес. — Уреждат пътуванията си, насрочват дипломатически срещи — да използват това, че в Ню Бейджин ще се съберат толкова много държавници. — Тя помълча, а сетне продължи. — Мнозина от хората на Земята се съмняват, че решението на император Каито да влезе в този съюз е правилно. Съмняват се също, че той ще сложи край на атаките. Неотдавна Европейската федерация даде огромна поръчка на един производител на оръжия. По всичко личи, че се готвят за война. Ако… ако желаете, бих могла да намеря подробностите за поръчката.

— Не си губи времето. Ние знаем какви са им възможностите. Нещо друго има ли?

Крес се замисли. Понечи да каже на господарката Сибил, че един от държавниците на Обединеното кралство, някой си господин Бристол еди-кой си, се канеше да направи политическо изявление и да откаже поканата за кралската сватба. Но тя реши, че мъжът все още може да промени намеренията си. А и Крес не смееше да си помисли какво би причинила Нейно Величество на Бристол и семейството му.

— Не, господарке, това е всичко.

— А какво става с киборга? Има ли напредък по този въпрос?

Крес толкова много пъти беше изричала лъжата, че тя вече се бе изтъркала в устата й.

— Съжалявам, господарке. Няма нищо ново.

— Как мислиш, Кресънт? Дали това, че толкова време не можем да я засечем, се дължи на техника, подобна на онази, която ние използваме, за да прикрием корабите си?

Крес отметна влажната коса от врата си.

— Възможно е. Доколкото знам, Синдер е талантлив механик. Може да знае как да обърква работата на компютрите.

— Ако случаят наистина е такъв, ти би ли могла да разбереш това?

Крес отвори уста, но се поколеба. Вероятно би могла да се справи с такава задача, но би било грешка да признае на Сибил. Тя щеше да се зачуди защо досега Крес не се е сетила да свърши тази работа.

— Н-не мисля, че бих могла да науча, но ще опитам, господарке. Ще видя какво ще успея да открия.

— И добре ще направиш. До гуша ми дойде да се извинявам вместо теб.

Крес се помъчи да си придаде опечален вид, но пръстите й тръпнеха от облекчение. Сибил неизменно казваше нещо в този дух, щом се канеше да си тръгне.

— Дадено, господарке. Благодаря ви, че ми дадохте тази нова задача, господарке.

В стаята се разнесе звън.

Крес отстъпи ужасено, но тозчас опита да си придаде равнодушен вид. Просто още едно иззвъняване. Още един неподозрителен сигнал за едно от неподозрителните хобита на Крес. Сибил нямаше никакви причини да се усъмни в него. Но вниманието й вече беше привлечено от единствения черен екран, събудил се от сигнала.

На екрана се бе появило ново съобщение.

Сателитът се килна на една страна под Крес — но не, всъщност тя се беше олюляла.

— Какво е това? — попита Сибил и приближи екрана.

— Това ли? Ами игра. Играех си с компютъра. — Гласът й изцвърча. Лицето й се заля от топлина и само там, където мокрите кичури бяха залепнали за страните й, усещаше хлад.

Дълго никоя от двете не продума.

— Просто глупава игра — Крес се опита да си даде безразличен вид. — Представях си, че компютърът е истински човек… нали знаете какво прави въображението ми, когато се почувствам самотна. Понякога е хубаво да имаш с кого да си поприказваш, макар това да не е…

Сибил я сграбчи за долната челюст, бутна я плътно до прозореца, който гледаше към синята планета.

— Това съобщение е от нея, нали? — изсъска тя. — Лъгала си ме значи, така ли?

Крес не можа да отговори. Езикът й бе натежал от страх, като че я бяха приковали с обаяние. Но това тук не беше магия. Това беше само една жена със сила и гняв, които стигаха да изскубне ръцете на Крес, да строши черепа й в ръба на писалището.

— Дори не си помисляй да ме лъжеш, Кресънт. Казвай! Откога си във връзка с нея?

— О-от вчера — устните й трепереха и Крес почти хълцаше. — Опитвах се да спечеля доверието й. Помислих си, че ако успея да се приближа достатъчно, ще мога да ви кажа и…

Един шамар и стаята се завъртя. Крес падна на пода. Страната й гореше, а мозъкът й поне за малко спря да дрънка в главата й.

— Надявала си се, че тя ще те измъкне от тук! — изфуча Сибил.

— Не! Не е вярно, господарке!

— След всичко, което съм направила за теб! Спасих живота ти, когато родителите ти искаха да те убият!

— Съвсем вярно, господарке. Но аз щях да ви я поднеса на тепсия, господарке. Мъчех се да помогна.

— Дори ти дадох достъп до мрежата, за да можеш да гледаш онези отвратителни земни новини! А ето как ми се отплащаш! — Сибил огледа екрана — съобщението продължаваше да стои там. — Но поне най-сетне си свършила малко полезна работа.

Крес потрепери. Мислите й взеха да се замъгляват от инстинктивната нужда да побегне, да се спаси. Тя се изправи от пода, но се препъна в косата си и падна тежко върху затворените врати. Пръстите й напипаха копчетата и набраха командата. Вратите се отвориха. Тя не дочака да види реакцията на Сибил.

— Затвори вратите!

Крес хукна презглава по коридора. Дробовете й я изгаряха. Не можеше да диша. Задъхваше се. Трябваше да излезе от там. Пред нея се изправи друга врата, а до нея имаше същия ключ. Тя набра кода.

— Отвори се!

И вратата се отвори.

Крес се препъна и си удари корема в перилата. От сблъсъка изохка, но се закрепи, преди да се преметне през тях право в пилотската кабина. Изправи се задъхана и с ококорени очи разгледа вътрешността на миниатюрния кораб. Навред около нея светеха лампи, мигаха табла, екрани. Прозорците представляваха стъклена стена, която я делеше от морето звезди, звезди, в които Крес милиони пъти се бе взирала.

Но там имаше и мъж.

Косата му беше с цвета на златиста слама, а тялото му — силно и огромно в кралската му униформа. Видът му подсказваше, че може да стане опасен, но в този миг изглеждаше чисто и просто изненадан. Мъжът се надигна от пилотската седалка. Двамата се зяпаха един друг, а Крес търсеше отчаяно някакви думи сред обърканите си мисли.

Сибил не е дошла сама. Имала си пилот, който да я докарва дотук.

Друго човешко същество знае за съществуването на Крес.

Не, друг лунитянин знае за съществуването на Крес.

— Помогнете ми — опита се да прошепне тя и преглътна, когато думите не можаха да излязат. — Моля ви, моля ви. Помогнете ми.

Мъжът затвори уста. Ръцете на Крес потръпнаха върху желязото.

— Моля ви? — гласът й затрепери.

Мъжът разкърши пръсти и тя се зачуди дали това бе плод на въображението й. Но очите му като че ли се посмекчиха. В тях се появи съчувствие. Или пък пресметливост.

Ръката му посегна към управлението. Канеше се да въведе паролата и да затвори вратата ли? Да разкачи кораба от сателита? Да я отведе далеч от този затвор?

— Не вярвам да си я убила? — изрече той.

Думите й се сториха като на някакъв непознат език. Мъжът ги изрече студено — един простичък въпрос. Който очакваше простичък отговор.

Да убие Сибил? Да я убие?

Преди Крес да съумее да отвърне, очите на стража се стрелнаха край нея. Сибил сграбчи с шепа Крес за косата и я дръпна с все сила назад към коридора. Момичето изпищя и падна на земята.

— Хиацинт, ще си имаме компания — рече Сибил, без да обръща внимание на хълцанията на Крес. — Отдели се от сателита, но остани достатъчно близо, така че хем да го държиш под око, хем да не будиш подозрения. Когато земният кораб се приближи, те най-вероятно ще пуснат капсулата. Изчакай, докато пилотът се качи на сателита, и тогава ела, като използваш другия входен люк. Аз ще имам грижата да пусна предварително скобата за скачване.

Крес потрепери, а от устата й отчаяно се занизаха безсмислени, умолителни брътвежи. От съчувствието и изненадата у мъжа не бе останал и помен, бяха изчезнали, като че никога не ги е имало. И може би беше точно така.

Той кимна рязко с глава. Без въпроси. Без помисъл да не се покори.

Колкото и да викаше и да крещеше Крес, Сибил пак успя да я замъкне през коридора обратно на сателита, където я захвърли насред стаята като чувал с части на развален андроид. Вратата зад тях се затвори, прегради пътя й към изхода, към свободата и с познатия й силен звън Крес разбра: тя никога нямаше да бъде свободна. Сибил щеше да я убие. Както щеше да убие и Лин Синдер, и Карсуел Трън.

Крес отметна разрошената си коса, едно ридание я разтърси из основи.

Сибил се усмихваше.

— Май трябва да ти благодаря. Лин Синдер сама ще ми дойде на крака и нашата кралица ще бъде предоволна. — Сибил се приведе и стисна като с хищнически нокти брадичката на Крес. — За зла беда, ти ще си мъртва, преди да си получиш наградата.

Глава девета

Синдер изохка. Ударът от последното падане още кънтеше в гръбнака й. Таванът в товарното се въртеше пред погледа й, клатеше се.

— Нужно ли беше да ме просваш така?

Над нея се надвесиха Вълка и Скарлет.

— Извинявай — рече й Вълка. — Мислех си, че ме държиш. Добре ли си?

— Като оставим настрана това, че съм ядосана и всичко ме боли — да, добре съм. — Синдер с мъка се опита да хване протегнатата ръка на Вълка. Двамата със Скарлет й помогнаха да стане на крака. — Имаш право. Разсеях се. Усетих как енергията ти ми се изплъзва като ластик. — Това се случи само миг преди Вълка да успее да й приложи хватката, която Синдер бе смогнала да възпре за цели шест секунди. После той я улови за ръката и я преметна през рамо. Тя се потърка по хълбока. — Трябва ми кратка почивка.

— Защо не спрете за днес? — предложи Скарлет. — Почти стигнахме до сателита.

— Пристигане след девет минути и тридесет и четири секунди — обади се мелодичният глас на Ико. — По мои изчисления времето ще стигне Вълка да победи и унижи Синдер в още седем схватки.

Синдер погледна озверяла към тавана.

— Ще ми стигне и да изключа устройството за звука ти.

— Защо не използваме времето да обсъдим как да се оправим с това момиче? — предложи Скарлет. — Щом в продължение на седем години е стояла затворена на сателит, без да има с кого да поприказва, освен с лунната чародейка, може да се окаже, че… е малко саможива и необщителна. Според мен всички трябва се постараем да бъдем по-приветливи и по-благосклонни към нея и… да гледаме да не я уплашим.

От кабината се чу смях и на вратата се показа Трън, който тъкмо пристягаше един кобур на кръста си.

— Обръщаш се значи към киборга беглец и дивия звяр и очакваш от тях да оглавят комитета по посрещането? Очарователно.

Скарлет тури ръце на кръста.

— Казвам само, че не бива да забравяме през какво е минало това момиче. Трябва да се помъчим да покажем съчувствие към преживяното от него. Този преход може да се окаже тежък за момичето.

Трън сви рамене.

— След живота на сателита Рампион ще й се види като петзвезден хотел. Ще свикне.

— Аз ще се отнасям добре с нея! — намеси се Ико. — Ще я заведа на пазар в мрежата, а тя ще ми помогне да си избера бъдещия си дизайнерски гардероб. Вижте какво намерих — ето в този специализиран магазин за дроиди компаньонки има страхотни аксесоари, а също и някои намалени модели. Мислите ли, че оранжевата коса ще ми стои добре? — Нетскрийнът на стената превключи на разпродажбата на дроиди. Един модел полека се въртеше, демонстрирайки съвършените пропорции на андроида, прасковената му кожа и позата по кралските стандарти. Тя имаше лилави ириси, къса коса, оцветена като мандарина, и татуировка на стара въртележка, която се въртеше около глезена й.

— Ико — Синдер присви едно око, — това какво общо има с момичето от сателита?

— Ето сега ще ви обясня. — Екранът превъртя менюто и се спря на аксесоарите за коса и на десетките икони, групирани заедно, на които се виждаше всичко — от расти плитки през диадеми с котешки уши, та до барети с инкрустирани в тях изкуствени диаманти. — Помисли си само какъв потенциал има това момиче с нейната коса!

— Ето на, виждаш ли? — Трън тупна Скарлет по рамото. — Ико и плененото, необщително, саможиво момиче ще станат първи приятелки. Завинаги. Но аз съм разтревожен повече как ще си поделим парите от наградата, щом всичко това свърши. Корабът започва да се препълва с народ и на мен хич не ми е весело, че ще трябва да деля с вас печалбата.

— Какви пари и каква награда? — попита Скарлет.

— Наградата, която Синдер ще ни изплати от лунната хазна, щом стане кралица.

— Трябваше да се досетя — Синдер извъртя очи.

— И това ще е само началото. До края на приключението ни целият свят ще гледа на нас като на герои. Представете си славата и богатството, финансовите възможности, ще ни молят да станем рекламни лица, ще получим права върху драматизациите на историята в мрежата. Затова ми се струва, че колкото по-скоро обсъдим деленето на печалбата, толкова по-добре. В момента ми се върти нещо като шестдесет на десет на десет на десет на десет.

— Чии са вторите десет процента — мои или на момичето от сателита? — попита Ико. — Защото, ако са на момичето от сателита, обявявам стачка.

— Да оставим обсъждането на въображаемите пари за после, а? — обади се Синдер?

— Да, когато се появят парите, нека тогава да обсъдим въпроса — съгласи се и Скарлет. — А и ти не трябва ли да си приготвиш капсулата, преди да тръгнеш?

— Oui, mademoiselle — Трън отдаде чест, взе един пистолет от щайгата и го мушна в кобура си.

Скарлет килна глава на една страна.

— Сигурен ли си, че не искаш да оставиш на мен аз да отида? Скачването изисква прецизност, за да се закрепиш за скобата, а от това, което Синдер ми каза за летателните ти умения…

— Какво намекваш? Какво ти е казала Синдер за летателните ми умения?

Скарлет и Синдер се спогледаха.

— Нищо, само че си фантастичен пилот — рече Скарлет и взе якето си от една щайга. В Париж то доста пострада, но Скарлет го приши оттук-оттам, колкото можа. — Направо върхът!

— А аз мисля, че Синдер упражняваше сарказма си.

Трън я изгледа кръвнишки, но Синдер само сви рамене.

— Казвам ти — продължи Скарлет, като пъхаше ръцете си в ръкавите, — скачването може да излезе трудна работа. Трябва да стане бавно. И недей да излизаш от капсулата, преди да се увериш, че сателитната система е съвместима и връзката е сигурна.

— Мога да се справя — каза Трън, смигна й, протегна ръка и я ощипа по нослето, без да дава пет пари, че Вълка цял се наежи зад нея. — Много мило, че така си се загрижила за мен.

Скобата за скачване се задейства и пасна чак на втория опит, а Трън си помисли, че това не беше никак зле, тъй като никога досега не се бе скачвал със сателит. Надяваше се Скарлет да го гледа, след като така безсрамно се бе усъмнила в способностите му. Той провери връзката, сетне сложи капсулата в режим на изчакване и разкопча предпазните колани. През прозореца се виждаше извитата страна на сателита и една от кръглите перки се въртеше лениво отгоре му и го тласкаше през пространството. От прозореца на кораба Трън виждаше само крайчеца на входа за скачването, но всичко му се струваше наред, а и инструментите отчитаха, че нивата на налягането и кислорода са безопасни и той може да напусне кораба.

Трън дръпна яката от врата си. По природа той не беше параноик, но щом си имаше работа с лунитяни, ставаше по-предпазлив от обичайното даже когато лунитяните бяха млади, почти симпатични девойки. Млади, почти симпатични и може би полудели от дългите години, прекарани в самота.

Трън отвори вратата на кораба, тя се вдигна нагоре и разкри две стъпала, които водеха нагоре към рампата. В края й имаше перила, а зад тях тесен коридор. От промяната в налягането ушите му изпукаха. Входът към основната част на сателита все още стоеше здраво затворен, но докато приближаваше, той чу съскащ звук — вратите се разтвориха и плавно се скриха в стените.

Трън позна стаята от ДИРКОМА с десетките плоски, празни екрани, няколкото шкафа над главата за храна, разхвърляното легло с протритите одеяла, тънката синкавобяла светлина, която идваше от неподвижно закрепените мебели. Една врата вляво отвеждаше до стая, където той реши, че се помещава банята, а точно срещу него имаше и втора врата към другия люк за скачване.

Момичето седеше на ръба на леглото с ръце в скута си, косата му се спускаше над раменете и в купчина от възли и къдрици свършваше чак при глезените. Тя се усмихваше със стиснати устни, много учтиво, а това никак не се връзваше с кълбото от нерви, каквато се беше показала по време на връзката по ДИРКОМА.

И щом го видя, усмивката й трепна.

— О, ти си бил — рече тя и килна глава на една страна. — А аз очаквах киборга.

— Няма нужда да показваш, че си толкова разочарована. — Трън пъхна ръце в джобовете си. — Синдер може и да умее да поправя кораби, но хич не я бива да ги пилотира. Днес аз ще съм твой придружител. Капитан Карсуел Трън на твоите услуги! — И той кимна леко с глава.

Само че, вместо да вземе да припада и да пърха с мигли, както се очакваше, момичето се обърна настрани и загледа намръщено един от екраните.

Трън се покашля и се залюля на пети. Някак беше очаквал, че ще му бъде далеч по-лесно да впечатли едно момиче, което никога преди не бе разговаряло с друг човек.

— Приготви ли си багажа? Не ми се иска да се задържаме на едно място за дълго.

Очите й блеснаха и загатнаха, че е ядосана.

— Какво пък толкова — рече тя на себе си. — С Хиацинт ще отидем при нея тогава.

Трън се смръщи и усети, че го жегна съжаление, задето по-рано се бе присмял на момичето, па макар и само наум. Ами, ако то наистина се бе побъркало от самота?

— Хиацинт ли?

Тя се изправи, косата й се разлюля около глезените й. По-рано той не бе могъл да прецени ръста, но като видя сега, че не беше по-висока от метър и петдесет, се поуспокои. Лудо или не, момичето беше безобидно.

Или поне така си мислеше той.

— Хиацинт, моят страж.

— Така, добре. Ами тогава защо не го викнеш да идва при нас и да тръгваме?

— О, аз съвсем не мисля, че ти ще стигнеш далеч.

Тя направи крачка към него и с това движение цялата се промени. Гнездото от коса на главата й потъмня, стана копринена като крило на гарван. Очите й от небесносини станаха тъмносиви, бледата й кожа се оцвети в златисто, а тялото й се издължи, стана високо и грациозно. Дори дрехите й станаха други и обикновената, износена рокля се превърна в гълъбовобяла дреха с дълги ръкави.

Трън побърза да скрие изненадата си.

Чародейка. Представи си.

И тъй като не бе човек, който отказваше да приеме реалността, той се примири веднага и само раменете му се изопнаха. Момичето е било примамка, а може би през цялото време е била част от плана. Странно — обикновено инстинктът му беше безотказен, когато станеше дума за подобни неща.

Трън огледа крадешком стаята още веднъж, но от момичето нямаше и следа. Нещо иззвънтя с метален звук пред втория люк и разтресе целия сателит. Надежда. Екипажът му трябва да е забелязал, че нещо не е наред. Сигурно са те, дошли са с втората капсула.

Той показа най-добрата си, най-чаровната си усмивка и посегна към пистолета. Дори изпита известна гордост, когато успя да го извади от кобура, но после ръката му замръзна сама. Той сви другото си рамо.

— Не можеш да ми се сърдиш, че опитах.

Чародейката се ухили самодоволно, а пръстите на Трън се разтвориха. Пистолетът изтрополи на земята.

— Капитан Карсуел Трън, нали така беше?

— Точно така.

— Боя се, че званието ви няма да остане ваше задълго. Съвсем скоро аз ще задигна Рампион в името на кралицата.

— Много съжалявам да го чуя.

— Освен това, предполагам, че ви е известно, че да помагаш на беглец, каквато е Лин Синдер, е престъпление, което на Луна се наказва със смърт. Присъдата ви ще бъде изпълнена незабавно!

— Бързина. Това заслужава уважение.

Втората врата се отвори зад гърба на жената. Трън се опита да изпрати мислено предупреждение на спътниците си — това е капан! Подгответе се! Но на втората врата не стоеше нито Синдер, нито Скарлет, нито Вълка. Там стоеше лунен страж. Надеждата на Трън взе да вехне.

— Хиацинт, предстои да се качим на Рампион, като използваме неговата собствена капсула.

— А, значи ти си бил Хиацинт — обади се Трън. — А пък аз си мислех, че тя си съчинява.

Те не му обърнаха внимание, но той беше привикнал с подобно отношение.

— Върви да се увериш, че корабът ще е готов за отлитане веднага щом приключа тук.

Стражът почтително сведе глава и тръгна да изпълни нарежданията й.

— Внимавай — рече му Трън. — Скачването никак не беше леко. Трудна работа е. Трябва прецизност. Но ако искаш, аз бих могъл да дойда и да разкача кораба вместо теб. Колкото да се уверя, че се справяш добре. А, искаш ли?

Стражът го изгледа с превъзходство, докато минаваше, и този път го нямаше онзи празен поглед в очите както преди малко. Но не му отговори, а се шмугна в коридора и се запъти към капсулата на Трън.

Чародейката хвана едно одеяло от леглото и го хвърли на Трън. Той щеше да го улови по рефлекс, но не стана нужда — ръцете му свършиха цялата работа и без него. И скоро той взе сам да увива одеялото около китките си, върза го на сложни възли и за последно го дръпна със зъби, за да го стегне хубаво.

— С нетърпение чакам да се завърна на Луна на борда на вашия кораб и да разглася добрата новина, че Лин Синдер вече не е заплаха за короната.

Веждите на Трън трепнаха.

— Има ли нещо, с което бих могъл да помогна за благородната кауза на Нейно Величество?

Чародейката прекоси стаята, отиде до екрана, който стоеше до вратата, и набра паролата — защитен код, след който последваха сложни инструкции.

— Първоначално смятах да изключа животоподдържащата система и да ви оставя с Кресънт да се задушите, когато кислородът бъде изчерпан докрай. Но това може да се проточи, а на мен не ми се ще да ви давам възможност да се освободите и да потърсите помощ. Затова ще бъда милостива. — Тя приключи и приглади дългите си ръкави. — Считай себе си за късметлия, защото всичко ще свърши бързо.

— Винаги съм се имал за късметлия.

Погледът й стана твърд като чисто сребро и против волята си Трън закрачи към отворената врата, която водеше към банята. Като приближи, той видя момичето. Ръцете, колената, глезените му бяха вързани с чаршаф, а устата беше запушена с кърпа. По зачервеното лице се спускаха вадички от сълзи. Косата на момичето образуваше чорлаво кълбо на земята, а множество кичури бяха омотани във възлите на чаршафите.

Стомахът на Трън се сви. Той беше убеден, че момичето ги бе предало, но треперещото му тяло, ужасеният израз на лицето говореха друго.

Коленете му се огънаха, Трън се строполи на пода и изохка. Момичето трепна. Той си пое рязко дъх през ноздрите и изгледа гневно чародейката.

— Нужно ли е всичко това? Плашите горкото момиче.

— Кресънт няма никакви причини да се разстройва. Нейното предателство я доведе дотук.

— Правилно. Вината е изцяло на момичето метър и петдесет на ръст, което е вързано в банята и със запушена уста.

— Да не говорим, че предстои да изпълня най-голямата мечта на Кресънт — продължи чародейката, сякаш Трън не бе продумал. — Изпращам я на Земята. — Тя им показа един малък чип, съвсем същия като онзи чип за ДИРКОМА, който Синдер носеше навсякъде със себе си. — Сигурна съм, че Кресънт няма да има нищо против, ако задържа този чип. Той все пак е собственост на Нейно Величество.

Тя излезе и ръкавите й изплющяха след нея. Трън чу как токчетата й чаткат през люка, а вратите се затвориха зад нея. Двигателят на капсулата му беше заглушен, но Трън усети лекото раздрусване, когато се откачиха.

Едва тогава дойде и първият пристъп на отчаяние.

Чародейката му беше взела кораба.

Вещицата му с вещица му беше отмъкнала кораба.

Но Рампион си имаше и втора капсула. Все още имаше надежда екипажът му да дойде и да ги измъкне. Те щяха да дойдат и да ги измъкнат.

Но тогава Трън усети нещо ново — едно леко дръпване, една неуловима промяна. Момичето захленчи.

Сибил беше сменила траекторията на сателита. Гравитацията ги теглеше към себе си, вън от орбитата им.

Сателитът падаше право към Земята.

Глава десета

— Скачи се — обяви Скарлет. Тя наблюдаваше капсулата на Трън през прозореца на пилотската кабина. — Изобщо не беше чак толкова непохватно.

Синдер се облегна на рамката на вратата.

— Дано свърши бързо. Няма как да разберем дали момичето не е под наблюдение.

— Не й ли вярваш? — попита Вълка.

— Не вярвам на хората, за които работи.

— Я, чакай! Появи се още една капсула — Скарлет припряно се хвърли напред и пусна радара на екрана до нея. — Скенерите не я засичат!

Вълка и Синдер се втурнаха зад гърба й и занадничаха надолу към капсулата, която беше съвсем малко по-голяма от тази на Трън. Корабът приближаваше сателита. Сърцето на Синдер заблъска тежко.

— Лунен е.

— Няма какъв друг да е — обади се Скарлет. — Щом те блокират сигналите…

— Не, виж емблемата.

Вълка изруга:

— Това е кралски кораб. Сигурно е на някой чародей.

— Предала ни е — измърмори Синдер, като клатеше глава, без да може да повярва. — Не е за вярване!

— Ще бягаме ли?

— И да изоставим Трън?

Отвъд прозореца лунната капсула се скачи с втората скоба на сателита. Синдер прокара пръсти през косата си, докато мислите се въртяха в главата й.

— Свържете се с тях. Установете връзка с ДИРКОМА. Трябва да разберем какво става…

— Не! — прекъсна я Вълка. — Възможно е да не знаят, че сме тук. Може би момичето не ни е предало. Ако не са засекли кораба ни с радара, все още има шанс и да не са ни забелязали.

— Но на тях ще им стане ясно, че капсулата на Трън все е дошла отнякъде!

— Може би капитанът ще успее да се измъкне — намеси се Ико, но в гласа й липсваше обичайният й ентусиазъм.

— Срещу чародей? Нали видя колко добре се получиха нещата в Париж?

— Е, какво ще правим? — попита Скарлет. — Не можем да се свържем с тях, не можем да се скачим…

— Да бягаме! — каза Вълка. — Преди да са тръгнали след нас.

И двамата погледнаха към Синдер и тя с неприятна изненада осъзна, че очакваха от нея да вземе решението. Но решението не беше проста работа. Трън беше долу в сателита. Беше влязъл право в капан, а на първо място тази идея беше дошла от Синдер. И тя не можеше да го изостави. Ръцете й взеха да треперят от стискането на стола. А всяка секунда на колебание беше изгубено време.

— Синдер! — Скарлет докосна ръката й, но Синдер стисна още по-силно стола. — Трябва да…

— Да бягаме! Трябва да бягаме!

Скарлет кимна. Тя се извърна към управлението.

— Ико, подготви двигателите за…

— Чакайте — спря ги Вълка. — Погледнете.

Отвъд прозореца на кабината единият от корабите се отделяше от сателита. Корабът на Трън.

— Какво става? — попита Ико.

Синдер изсъска:

— Корабът на Трън се връща. Свържи се с него!

Скарлет включи екрана за съобщения.

— Трън, докладвай. Какво стана на сателита?

Екранът отговори само с пращене.

Синдер захапа вътрешната страна на бузата си. Но след миг пращенето бе сменено от обикновено съобщение с текст.

Синдер прочете съобщението и после пак, и пак, докато думите не се замъглиха пред очите й.

— Това е капан! — предупреди я Вълка.

— Но може и да не е — рече тя.

— Капан е!

— Не можем да сме сигурни! Трън е находчив!

— Синдер…

— Може да се е спасил.

— Или пък е капан — рече тихичко Скарлет.

— Синдер — намеси се Ико с изтънял глас. — Какво да правя?

Тя преглътна тежко и се отблъсна от стола.

— Отвори товарното. Вие двамата стойте тук.

— За нищо на света! — Вълка тръгна с нея. Синдер почувства, че той се подготвя за битка — раменете му се повдигнаха чак до ушите, ръцете му се свиха като нокти, походката му стана бърза и решителна.

— Вълк! — Синдер сложи титановия си юмрук на гърдите му. — Остани тук. Ако на кораба има чародей, аз и Ико сме единствените, които не могат да бъдат манипулирани.

Скарлет го стисна силно за лакътя.

— Синдер има право, Вълк. Ако отидеш там, можеш да напакостиш повече, отколкото да й помогнеш.

Синдер не дочака Скарлет да привърши с убежденията си. Тя вече бе преполовила стълбата, която се спускаше до долното ниво на кораба. В коридора между дока за капсулите и стаята с двигателите тя спря и се ослуша. Чу плътното затваряне на вратите на дока и системата, която взе да пълни с кислород помещението.

— Докът е снабден с кислород — съобщи Ико. — Животоподдържащата система е стабилизирана. Влизането е безопасно.

Дисплеят в ретината на Синдер беше изпаднал в паника, както правеше винаги, щом тя се чувстваше притеснена или уплашена. Диагностиката й блестеше в яркочервено в ъгъла на окото й и предупреждаваше: кръвно налягане — прекалено високо; пулс — прекалено висок; системите прегряват, започвам автоматично охлаждане.

— Ико, какво виждаш вътре в дока?

— Виждам, че на този кораб трябва да се инсталират истински камери — отвърна тя. — Сензорът ми потвърждава, че капсулата е вътре. Засичам две живи същества в нея, но май още никой не е слязъл от кораба.

Може би Трън и момичето имаха толкова много рани, че не можеха да слязат от кораба.

А може би чародеят не желаеше да излезе от капсулата, докато все още съществува вероятност да отворят вратите на дока и всичко в него да бъде засмукано навън в пространството.

Синдер отвори върха на левия си показалец и зареди. По време на битката в Париж тя бе употребила всичките си упойващи стрелички, но след това бе успяла сама да си изработи свои — малки стрелички, направени от заварени пирони.

— Току-що получихме ново съобщение от кораба — чу се гласът на Ико. — Пише: „Помогнете ни“.

Всичко в главата на Синдер й крещеше: Капан! Капан! Капан! Но ако вътре беше Трън… ако Трън беше в кораба, ранен, умиращ…

Синдер отпъди мислите си, вдигна глава и набра кода за достъп в дока, сетне дръпна надолу ръчната дръжка. Отключващият механизъм щракна и Синдер вдигна лявата си ръка като пистолет.

Капсулата на Трън беше притисната между другия кораб и стена от кабели и машинарии, завинтени за дебелата обшивка: инструменти за товарене и разтоварване на стоки, оборудване за зареждане с гориво, крикове, въздушни компресори, пневматични бобини.

С бавни крачки Синдер приближи капсулата.

— Трън? — повика тя и източи врат. На пилотската седалка се виждаше скупчен плат — тяло, превито на две. Разтреперана, Синдер отвори вратата, веднага отстъпи приведена няколко крачки назад и насочи оръжието си към тялото. Ризата му беше напоена с кръв.

— Трън!

Тя свали ръката си, пресегна се и го обърна към себе си.

— Какво се е слу…

В ъгълчето на окото й светна оранжевата лампичка и оптобиониката й напомни, че очите й можеха да бъдат измамени. Синдер ахна, вдигна ръката си отново, но точно в този момент той се хвърли напред. Едната му ръка се уви около кръста й, другата я стисна за врата — движенията му бяха толкова бързи, че Синдер падна на пода. Само за миг Трън се намери отгоре й, притисна я на земята, докато сините му очи я гледаха неочаквано спокойно.

Тогава той се преобрази. Погледът му стана студен и прозрачен като кристал, косата му се удължи и изсветля, дрехите му се стопиха в червено-сивата униформа на страж на лунната корона. Инстинктът й сякаш го разпозна преди очите й, които пламнаха с ревностна омраза. Това не беше кой да е лунен страж — това беше стражът, който я бе държал здраво в плен на бала, докато Левана се надсмиваше над нея, заплашваше Каи, заплашваше всички присъстващи.

Но не беше ли той…

Във въздуха се понесе пърхащ смях. Синдер присви очите си срещу ярките лампи, а в това време от кораба се показа жена.

Точно така. Личният страж на главната чародейка Сибил Мира.

— Очаквах повече от най-издирвания престъпник в галактиката — рече тя, докато наблюдаваше как Синдер притисна свободната си ръка в брадичката на мъжа и се помъчи да го отблъсне от себе си. Чародейката се усмихна с вид на изгладняла котка с нова играчка. Звезди изпъстриха погледа на Синдер. — Дали да те убия тук, или да те отнеса окована на моята кра…

Тя спря по средата, а сивите й очи се стрелнаха към вратата. Чу се гърлен рев, а след него Вълка се хвърли върху чародейката и я затисна върху кораба. Хватката на стража отслабна, той вдигна поглед към господарката си и по лицето му се прочете колебание. Синдер замахна с юмрук към челюстта му. Усети хрущенето, а мъжът се завъртя назад и вниманието му отново се върна върху нея. Синдер сви колената си, намери опора и го отблъсна. Изправи се пъргаво на крака, а в това време Вълка сграбчи чародейката и изви гърба й. Устните му се извиха и оголиха присадените му зъби.

Стражът бръкна в кобура си и с това привлече погледа на Синдер. Мъжът извади пистолета си. Синдер вдигна ръката си.

Двамата стреляха едновременно.

Куршумът на стража се заби между плешките му и Вълка изви от болка.

Стреличката на Синдер уцели стража отстрани в тялото му и той изохка.

Синдер се извъртя, като се мъчеше да се прицели в сърцето на чародейката, но Вълка стоеше помежду им. Под ризата му се просмукваше тъмно, кърваво петно. Лицето на Сибил бе разкривено от ярост. Тя сложи длан върху гърдите на Вълка и изръмжа.

— Добре тогава — изсъска тя. — Нека ти припомня кой си!

Ченето на Вълка се затвори с изтракване. В гърлото му проехтя ниско ръмжене. Той се завъртя към Синдер, погледът му стана кръвожаден.

— О, звезди — тихо каза Синдер и отстъпи назад, дордето се притисна плътно до другия кораб. Държеше ръката си стабилна, но не се и надяваше да уцели Сибил, докато Вълка стои на пътя й, особено сега, когато той беше като играчка в ръцете й. Синдер преглътна, протегна съзнанието си, опита се да улови познатите й енергийни вълни на Вълка, неговото характерно биоелектричество, но вместо това намери нещо свирепо, диво, което го обгръщаше.

Вълка се нахвърли отгоре й.

Синдер смени целта си и се насочи към стража. Всичко стана съвсем естествено. Нужна й бе половин секунда да овладее волята му и да го застави да действа. В миг стражът се намери помежду им. Той вдигна пистолета си, но се забави и с един удар с опакото на ръката си Вълка го отстрани от пътя си. Мъжът се свлече под кораба. Пистолетът му издрънча по редицата от шкафове.

Синдер се втурна към носа на кораба. Очите й срещнаха тези на Вълка над покрива, той се поколеба, зъбите му бяха все така оголени. Вътрешните предупреждения на Синдер валяха с такава бързина, че се сливаха пред погледа й, показвайки учестеното биене на сърцето й и опасното покачване на адреналина. Тя не им обърна внимание, съсредоточена изцяло върху това да държи кораба между себе си и Вълка, докато той я дебнеше ту оттук, ту оттам. И тогава изведнъж цялото му тяло потрепери. Вълка се извърна и хукна към Сибил, а в това време в помещението проехтя нов изстрел. Вълка се хвърли пред чародейката и спря куршума с гърдите си. На вратата, с пистолет в треперещите си ръце, изпищя Скарлет.

Запъхтяна, Синдер се огледа за някакво оръжие, за план. Чародейката се бе свряла в ъгъла, а Вълка й служеше като щит. Лунният страж лежеше свит под близкия кораб и Синдер се надяваше той да е в безсъзнание. Скарлет свали пистолета. Чародейката нямаше да се затрудни да я контролира.

Но на лицето й се появи неувереност, гримаса. Тя се беше свила зад Вълка, а на челото й пулсираше вена. Синдер осъзна с известна изненада, че за Сибил също бе толкова трудно да държи Вълка във властта си, колкото беше и за нея. Чародейката не можеше да контролира никого другиго дотогава, докато държеше него, а пуснеше ли го, той на мига щеше да се обърне срещу нея и битката щеше да свърши.

Но имаше и друг изход — да убие Вълка, да го заличи напълно от уравнението. Кръвта течеше, капеше от двете му куршумни рани и Синдер се чудеше колко ли време оставаше, докато това се случи.

— Вълк! — гласът на Скарлет потрепери. Пистолетът й все така бе насочен към Сибил, но Вълка стоеше между тях. Нов изстрел накара Синдер да подскочи, звукът отекна в стените. Сибил извика от болка.

Стражът, който все пак се оказа в съзнание, беше докопал захвърления пистолет. И беше прострелял чародейката.

Сибил изсъска, ноздрите й се разшириха, тя падна на едно коляно, притиснала с ръка бедрото си, вече обляно в кръв. Стражът беше на колене и стискаше пистолета. Синдер не виждаше лицето му, но когато той заговори, чу, че гласът му беше напрегнат:

— Момичето ме контролира! Киборгът…

Детекторът за лъжа на Синдер затрептя, но нямаше и нужда — тя не вършеше нищо подобно, макар че си го бе помислила…

Сибил блъсна Вълка към стража. Енергията в помещението вибрираше, вълни от биоелектричество кипяха около тях, трептяха. Сибил беше освободила Вълка от властта си. Прострелната рана беше отслабила силата й и тя повече не можеше да го контролира.

Вълка се препъна и се строполи върху другия мъж. Двамата се свлякоха на земята. Стражът потърси да се хване за нещо и, стискайки здраво пистолета, се помъчи да отблъсне от себе си Вълка. Блед, немощен, Вълка не можеше дори да вдигне ръка да го удари. Кръвта се събираше в локва около тях и подът лъщеше от нея.

— ВЪЛК! — Скарлет отново вдигна пистолета срещу чародейката, но Сибил вече се бе изправила и куцукаше зад по-близкия кораб. Синдер се наведе, хвана Вълка под мишниците и взе да го тегли настрани от стража. Вълка риташе с крака, стъпалата му се хлъзгаха в кръвта, но иначе с нищо не й помагаше.

Стражът се надигна, задъхан, превит надве, плувнал в кръв от раната в тялото, която Синдер му нанесе. Но още стискаше пистолета.

Синдер впи поглед в него и видя възможностите си: или да овладее мъжа, преди той да е вдигнал пистолета си, за да я убие, или да овладее Вълка и да му даде силите, които му бяха нужни, за да се измъкне от дока, преди да е умрял от загуба на кръв.

За един дълъг миг стражът задържа погледа й, а после се надигна и се затича към господарката си. Синдер не дочака да види дали мъжът ще убие Сибил, или ще я защити. Тя стисна юмруци, изключи всичко наоколо, съсредоточи се единствено върху Вълка и биоелектричеството, което се рееше край него. Той беше слаб. И когато Синдер опита да го овладее, видя, че този път беше различно от битките им на ужким. Волята й съвсем лесно се вклини в неговата и макар че тялото му се възпротиви, тя го подкани да стегне краката си. Толкова, че да поемат по-голямата част от тежестта му. Толкова, че да успее, накуцвайки, да го отведе в коридора.

Синдер подпря Вълка на стената. Дланите й бяха лепкави от кръвта му.

— Какво става? — нададе вопъл Ико от високоговорителите.

— Дръж сензора си върху коридора — отвърна й Синдер. — Щом и тримата се измъкнем на сигурно от дока, заключи вратата и отвори люка.

Синдер хукна обратно вътре в дока, а потта се стичаше в очите й. Трябваше само да измъкне Скарлет отвътре и да остави Ико да отвори люка. Вакуумът в космоса щеше да свърши останалото.

Първо зърна чародейката. Не беше и на десетина крачки пред нея.

Беше чисто, можеше да стреля.

От адреналина нервите й бръмчаха. Синдер вдигна ръка, приготви стреличката. Прицели се.

Тогава пред нея изскочи Скарлет, вдигнала ръцете си встрани като буквата „Т“. Умът й беше във властта на чародейката и тя гледаше безизразно.

От облекчение Синдер едва не припадна. Без да се колебае, тя хвана Скарлет през кръста с една ръка, вдигна другата и пусна залп от стрелички по посока на чародейката — повече с надеждата да я държи на разстояние, отколкото да я нарани. Щом и последният от заварените й пирони се удари в металните стени, Синдер се препъна и падна назад в коридора. Видя оранжевата лампичка в окото си точно в оня миг, в който изкрещя:

— Ико, сега!

Докато вратите се затваряха, тя зърна Сибил, която се катереше с мъка на по-близкия кораб, и чифт крака, които тичаха от другата му страна.

Краката на стража.

Но…

Но…

Сини джинси и обувки за тенис?

Синдер изпищя и блъсна тялото на Скарлет. Червеното яке с качулката трепна, преобрази се в лунна униформа. Обаянието изчезна заедно с оранжевата светлина в очите й. Стражът простена и се превъртя. Раната отстрани на тялото му кървеше.

Синдер беше взела стража! Сибил я бе измамила. А това означаваше…

— Не! Скарлет! Ико! — Синдер се хвърли към контролния панел, набра кода за отварянето на вратата, но отсреща светна грешка. Люкът на дока се отваряше оттатък вратата. Смразяващ кръвта вик отекна в коридора и Синдер някак отдалеч разбра, че беше нейният.

— Синдер! Какво става? Какво…

— Скарлет е вътре… тя…

Синдер драскаше жестоко с нокти по херметически затворената врата, а излитащата в космоса Скарлет беше все пред очите й.

— Синдер, капсулата! — викна Ико. — Сибил взима капсулата. На борда има две живи същества.

— Какво? — Синдер вдигна поглед към панела. Съвсем вярно — скенерите в дока отчитаха, че там бе останал само един кораб.

Чародейката се бе спасила и бе отвела Скарлет със себе си.

Глава единадесета

— Сибил отмъкна Скарлет — повтори Синдер. — Бързо! Затвори люка! Ще взема другия кораб и ще ги последвам…

Тя се позапъна неуверено, защото умът й взе да настига езика й — не знаеше как се управлява кораб. Но щеше да се научи. Можеше да свали инструкции и да… щеше да…

— Приятелят ти умира.

Синдер се извъртя. Беше забравила за лунния страж. Той притискаше с ръка тялото си там, където стреличката на Синдер все още стърчеше, но вниманието му беше върху Вълка. А Вълка беше в безсъзнание, наоколо му имаше кръв.

— О, не! Не! — Тя извади ножа от пръста си и взе да реже окървавения плат около раните на Вълка. — Трън. Трябва да приберем Трън. После тръгваме за Скарлет и аз… Ще превържа първо Вълка и… — Синдер погледна мъжа. — Дай си ризата! — рече тя твърдо, но заповедта й беше най-вече, за да събере собствените си мисли. Само след миг ръцете на стража работеха под нейна заповед и мъжът свали празния си кобур и изхлузи през главата си окървавената риза. Синдер остана доволна, като видя, че той носеше и потник — имаше чувството, че за да успее да спре кървенето на Вълка, ще им трябва всяко парченце плат, което можеше да послужи за превръзка. А после трябваше да намерят и начин да го пренесат в лечебницата, но в това състояние засега не можеха да го местят, не и нагоре по онази стълба.

Синдер се помъчи да отпъди от главата си мъчителната мисъл, че ризата и потникът нямаше да стигнат. И дори всички превръзки в лечебницата нямаше да стигнат.

Тя взе ризата на лунитянина, сви я на топка и я притисна в гърдите на Вълка. Късмет имаха, че куршумът беше пропуснал сърцето му. Надяваше се, че и другият не е засегнал някой важен орган. Мислите й бяха замъглени и се въртяха ли, въртяха в главата й. Трябваше да приберат Трън. Трябваше да тръгнат след Скарлет. Трябваше да спасят Вълка.

Но тя не можеше да се справи с всичко това сама.

Не можеше да направи нищо от тези неща сама.

— Трън… — Гласът й замря. — Къде е Трън? — Без да маха едната си ръка, с която притискаше раната на Вълка, Синдер протегна другата, улови мъжа за яката и го дръпна към себе си. — Какво направихте с Трън?

— Вашият спътник, който се качи на сателита ли? — рече той повече като заявление, отколкото като питане. На лицето му се изписа съжаление, но не много голямо. — Мъртъв е.

Синдер изпищя и го засили към стената.

— Лъжеш!

Той се дръпна, но така и не понечи да се защити, въпреки че вече не беше във властта й — Синдер не можеше да го държи под контрол, докато мислите й бяха така разцепени, докато в главата й цареше този хаос, това опустошение.

— Господарката Сибил промени траекторията на сателита и го извади от орбита. Той ще изгори, щом навлезе в атмосферата. Може би вече е изгорял. Няма какво да се направи.

— Не — рече Синдер и поклати глава. Всяка част от тялото й трепереше. — Сибил не би пожертвала програмиста си.

Но оранжевата лампичка в окото й не светваше. Мъжът не лъжеше. Той отпусна главата си назад и измери с поглед Синдер от главата до петите така, сякаш изучаваше някакъв рядък вид.

— Тя би пожертвала всекиго, за да те залови. Явно кралицата смята, че си заплаха за нея.

Синдер стисна зъби с такава сила, че чак ченето й щеше да се строши от напрежението. Ето ти я истината, изречена с такава безочлива простота. Смътни спомени се надигнаха у нея, които водеха към началото на цялата история.

Тя беше виновна. Тя беше виновна за всичко.

Лунитяните преследваха нея.

— Дай си потника — промълви тихо. Този път дори не си направи труда да го контролира и стражът свали потника, без да спори. Синдер го грабна от него и видя как точно под ребрата от кожата му стърчи нейната стреличка. Тя извърна поглед встрани и притисна потника към ранения гръб на Вълка.

— Завърти го на една страна.

— Моля?

— Обърни го на една страна. Така дихателните пътища ще се отворят и той ще диша по-леко.

Синдер го погледна намръщено, но едно четирисекундно търсене в мрежата потвърди, че предложението му е правилно, и тя завъртя Вълка на една страна колкото се може по-внимателно, нагласи краката му така, както беше показано на медицинската диаграма в мозъка й. Лунитянинът не й помогна, но когато Синдер свърши, кимна одобрително.

— Синдер?

Беше тънкият, сдържан глас на Ико. В кораба беше станало тъмно, светеше единствено аварийното осветление, работеха само основните системи. Тревогата на Ико й пречеше да си гледа работата, точно както пречеше и на Синдер.

— Какво ще правим?

Синдер се задъха. В главата й избухна силна болка. Тежестта на случилото се я притискаше толкова силно, че тя се изкушаваше да се свие върху Вълка и да се предаде. Не можеше да помогне на Скарлет, нито на Трън. Не можеше да спаси света. Не можеше никого да спаси.

— И аз не знам — прошепна тя. — И аз не знам.

— Като за начало може да намерим място, на което да се скрием — предложи мъжът. Раздиращ звук последва думите му — беше откъснал парцалче от подгъва на панталоните си. Той издърпа стреличката, сви се от болка, хвърли я в коридора и притисна парчето плат към раната си. За първи път Синдер забеляза, че стражът носеше в калъф на колана си огромен ловджийски нож. Когато тя замълча, той вдигна към нея острите си като шило очи. — Може би някъде, където приятелят ти ще получи помощ. Това е просто предложение.

Синдер поклати глава.

— Няма как да стане. Загубихме и двамата си пилоти, а аз не мога да летя… не знам как…

— Аз мога.

— Но Скарлет…

— Чуй ме. Сибил Мира ще се свърже с Луна, ще изпрати подкрепление, а корабите на кралицата не са чак толкова далеч, колкото си мислиш. Цяла армия ще се спусне подире ти.

— Но…

— Няма „но“. Нищо не можеш да направиш за другата си приятелка. Считай, че е мъртва. Но на него може би ще успееш да помогнеш.

Синдер отпусна брадичката си, сви се. Противоречиви решения заплашваха да разкъсат главата й. Мъжът мислеше логично. Тя съзнаваше това. Но й беше толкова трудно да се признае за победена. Да се откаже да спаси Скарлет. Да направи тази жертва и да живее после с мисълта за това.

Но с всяка изминала минута тя бе на път да загуби и Вълка. Синдер сведе поглед. Лицето на Вълка се бе свило от болка, по челото му имаше капчици пот.

— Кораб — повика стражът, — изчисли местоположението ни и приблизителната траектория над Земята. Кое е най-близкото място, където можем да кацнем? Гледай да е някъде, където не е много населено.

— На мен ли говорите? — след кратко колебание се чу гласът на Ико.

Стражът присви очи към тавана.

— Да. На теб!

— Извинете, разбира се. Сега ще изчисля. — Лампите светнаха по-ярко. — Ако направим естествено спускане към Земята, за около седемнадесет минути ще кацнем в Централна или Северна Африка. Един по-широк радиус от хиляда и петстотин километра ни отваря път към средиземноморските региони на Европа, а също и западната част на Източната република.

— Трябва да закараме Вълка в болница — тихо каза Синдер. Но още щом го каза, осъзна, че във всяка болница на Земята веднага щяха да разберат, че той е лунен войник, хибрид между човек и вълк. При това, ако го отведе в болница, самата тя поемаше риск за живота си, да не говорим, че Рампион лесно се разпознаваше… Къде, къде можеха да намерят убежище?

Навсякъде беше опасно.

Вълка простена под нея. Гърдите му изхъркаха.

Трябваше му болница… или лекар.

Африка. Доктор Ърланд.

Синдер вдигна поглед към лунитянина и за първи път сред мудния хаос в главата си се помъчи да се запита защо. Защо не ги бе убил до крак? Защо им помагаше? Защо?

— Ти служиш на кралицата — рече му тя. — Как мога да ти вярвам?

Устните му се извиха, като че тя си бе направила шега, но очите му побързаха отново да си възвърнат твърдостта.

— Аз служа на моята принцеса. И на никого другиго!

Подът сякаш пропадна под краката на Синдер. Принцесата. Неговата принцеса.

Той е знаел!

Тя даде малко време на детектора си да разпознае лъжата, но това така и не стана. Мъжът казваше истината.

— Африка — проговори Синдер. — Ико, заведи ни в Африка. На мястото, на което летумозисът е избухнал за първи път.

Глава дванадесета

Отначало сателитът падаше бавно, постепенно, но гравитацията на Земята вземаше връх над орбитата му и го теглеше към себе си.

Трън повдигна крачола на панталона си и с помощта на десния си крак свали лявата си обувка. Ножът, който беше скрил там, изтрака на пода. Той го грабна и неумело се опита да насочи острието към одеялото, което овързваше китките му.

Момичето каза нещо през парцала в устата си и се премести към него. То беше вързано много по-здраво и по-сложно от Трън. На капитана на Рампион чародейката си бе направила труда да завърже единствено ръцете, и то отпред. Но момичето беше вързано цялото, чак до краката, освен това ръцете бяха вързани на гърба, а в устата бе затъкната кърпа.

Като нямаше с какво да натисне ножа и да среже възела, Трън кимна на момичето.

— Можеш ли да се обърнеш?

Крес тупна на земята, завъртя се на една страна и се отблъсна от стената с крака, така че да се завърти и ръцете й да се насочат към него. Трън клекна над нея и взе да реже чаршафа, който се врязваше в ръцете й. Когато най-сетне го накълца някак, по кожата на момичето бяха останали дълбоки червени улеи.

Момичето разкъса кърпата от устата си и я остави да виси на врата й. Един възел от оръфаната й коса се оплете в плата.

— Краката ми!

— Можеш ли да ми развържеш ръцете?

Без да каже и дума, момичето грабна ножа от Трън. С треперещи ръце насочи острието към превръзките на коленете си и Трън си помисли, че може би беше най-добре да я остави да се упражнява върху себе си.

Докато режеше чаршафа, Крес приличаше на някоя луда — беше толкова съсредоточена, че челото й се бе набръчкало, косата й беше чорлава, лицето й — мокро, на петна, а червени линии от превръзката на устата кръстосваха бузите й. Но от адреналина ръцете й работеха бързо и скоро тя изрита чаршафа и се освободи от него.

— Ръцете ми — повтори Трън, но момичето вече се бе уловило за мивката и се изправяше с треперещи крака.

— Съжалявам — трябва да въведа кода! — извика тя и с неуверена крачка влезе в стаята. Трън грабна ножа, изправи се с мъка на крака, а в това време сателитът внезапно смени посоката си. Трън се подхлъзна и се блъсна във вратата на банята. Земната гравитация ги теглеше и те падаха с бясна скорост надолу.

Трън се подпря на стената, за да не падне, и влетя в стаята. Момичето също беше паднало и тъкмо се мъчеше да се прехвърли от другата страна на леглото.

— Трябва да се доберем до другия кораб и да се разкачим! — викна Трън. — Трябва да ме развържеш!

Тя поклати глава и се притисна до стената, където бе вграден най-малкият от всички екрани, онзи, в който Сибил беше бърникала. По лицето на момичето имаше залепнали коси.

— Тя е блокирала кораба, така че да не може да излети, а и аз познавам сателита много по-добре и… о, не, не, не! — Момичето изпищя, докато пръстите му танцуваха по екрана. — Сменила е кода за достъп!

— Какво правиш?

— Трябва да вкарам кода. Аблативното покритие ще издържи, докато минаваме през атмосферата, но ако не пусна парашута, цялото нещо ще се пръсне при удара!

Сателитът пак промени посока и двамата залитнаха. Трън падна на матрака, ножът изхвръкна от ръцете му и отскочи от ръба на леглото. Момичето се препъна и падна на едно коляно. Стените около тях започнаха да се тресат от триенето със земната атмосфера. Мракът, който забулваше малките прозорци, бе изместен от ослепително бяла светлина. Най-външното покритие гореше и така ги предпазваше от горещината в атмосферата.

За разлика от Рампион този сателит беше проектиран само за едно-единствено кацане на Земята.

— Добре тогава. — Трън заряза ножа, преметна се в другия край на леглото и вдигна момичето на крака. — Пускай го този парашут! — Крес продължи да се поклаща и когато той я завъртя в посока към екрана, обгърна плътно тялото й с ръцете си като в пашкул. Момичето беше още по-нисичко, отколкото си беше мислил — главата й стигаше едва до гърдите му.

Пръстите й взеха да мушкат по екрана, а в това време Трън се поразкрачи, сви колене и се приготви, доколкото можа, да посрещне друсането и трещенето на сателита. Приведе се над нея, като се мъчеше да пази равновесие, да я държи стабилно, дордето по екрана се сменяваха кодове и команди. Погледът му се стрелна към близкия прозорец, който все така огнено белееше. Щом сателитът навлезеше достатъчно навътре в атмосферата на Земята, автоматичната гравитация щеше да се изключи и те щяха да бъдат в безопасност като зарче в ръката на комарджия.

— Вътре съм! — извика момичето.

Трън се захвана за мокета с пръстите на босия си крак. Чу трясък зад гърба си и се осмели да погледне. Единият от екраните беше паднал от писалището. Той преглътна с усилие. Всичко, което не беше завинтено, щеше да се превърне в снаряди.

— Колко време още ще ти трябва да…

— Готово!

Трън я завъртя на другата страна и заедно с нея се хвърли към матрака.

— Под леглото! — той се препъна, падна, повлече я със себе си. Над главите им шкафовете се разтвориха. Трън се уплаши, когато край тях задрънча дъжд от консерви и чинии. Той се надвеси над момичето, предпазвайки го с тялото си от тях. — Бързо!

Тя изпълзя напред, вън от обръча на ръцете му, избута се навътре в сенките. Прилепи максимално гръб до стената, а двете й ръце се опряха с все сила в рамката на леглото, за да се закрепи здраво на едно място.

Трън стана от земята и хвана най-близката подпора, за да се издърпа напред.

Тресенето спря. Смени го плавно, бързо спускане. Ярката светлина в прозорците избледня до слънчево синьо. Стомахът на Трън се надигна и той се почувства, като че е засмукан от вакуум.

Той чу как момичето изпищя. В главата му избухна болка, ярка светлина и светът потъна в мрак.