Краят на Атлантида

1.

Падаше здрач и лекият бриз откъм пристанището преминаваше в остър западен вятър. Навитите платна трептяха около мачтите, корабът се полюляваше в равномерния ритъм на вълните. Домарис стоеше загледана в тъмнеещия бряг — напълно неподвижна, тя се откроявате като обвита в бяло сияние статуя сред сенките.

Капитанът направи дълбок, почтителен поклон пред жрицата.

— Господарке…

Домарис вдигна очи.

— Да?

— Време с да отплаваме. Ще ми позволиш ли да те отведа до каютата? Корабът ще започне да играе и може да се почувстваш зле.

— Благодаря ти, но предпочитам да остана на палубата.

Капиталът отново се поклони и се оттегли.

— Аз също трябва да си вървя, Изарма — каза Раджаста и се отдръпна от перилата. — Имаш всички необходими писма и препоръки. Погрижили сме се да не ти липсва нищо. Иска ми се… — той се прекъсна, намръщи се и не продължи. Каза само: — Всичко ще бъде наред, дъще. Бъди спокойна.

Тя се наведе и почтително му целуна ръка. Раджаста я притисна към гърдите си.

— Боговете да бдят над теб, дъще — каза той с треперещ глас и я целуна по челото.

— О, Раджаста, не мога! — изплака Домарис. — Не мога да го понеса! Детето ми… Микаел! И Деорис…

— Тихо! — прекъсна я строго Раджаста и внимателно се освободи от мъчително вкопчените й ръце. — Съжалявам, дъще. Нищо не може да се направи. Длъжна си да го понесеш, И знай едно: обичта и благословията ми ще бъдат навсякъде с теб — сега и завинаги. — Пазителят вдигна ръка и описа над главата й знак, завещан от древността.

Още преди Домарис да успее да каже нещо, Раджаста се обърна и бързо напусна кораба. Домарис остана загледана след него — не можеше да повярва, че тъкмо нея, осъдената изгнаница, той бе удостоил със Знака на Змията.

„Възможно ли бе да с сгрешил? Не — Раджаста не правеше такива грешки.“

След време Домарис чу дрънченето на котвената верига; гребците подеха монотонния си напев. Ти продължи да стои на палубата и да се взира в падащия мрак, за да може да вижда колкото е възможно по-дълго брега на родната земя, Храма, където се бе родила и откъдето не се бе откъсвала никога досега. Остана така, неподвижна, дълго след като нощта бе спуснала тъмния си покров над летящия по вълните кораб — и изчезналия в далечината бряг.

Нощта беше безлунна; на палубата цареше пълен мрак и затова мина доста време, преди Домарис да разбере, че до нея е коленичила някаква неясна фигура.

— Какво има? — попита Тя тихо.

— Господарке… — равният, колеблив глас на Рейота звучеше умолително. — Трябва да слезеш долу.

— Предпочитам да остана тук, Рейота, благодаря, ти.

— Господарке… има някои… тря-трябва да ти покажа нещо.

Домарис въздъхна и едва сега, като се раздвижи, усети колко вдървени са мускулите й и колко е уморена. Залитна на изтръпналите си нозе и Рейота бързо се изправи, за да я подкрепи.

Тя се изправи веднага, но младият жрец настоя:

— Облегни се ни ръката ми, моля те, господарке…

Домарис въздъхна и му позволи да и отведе. Помисли си отново, но без облекчение, че той е много различен от Микон.

Малката каюта, определена за Домарис, бе осветена от една мъждукаща лампа, но робинята се бе постарала да я подреди така, че да изглежда колкото бе възможно по-уютна. Робинята също й бе непозната — не можеше да поиска от Елара да напусне съпруга си и новороденото си бебе заради нея. Уютната топлота на каютата се поправи на Домарис — миришеше слабо на топла храна и на маслото от лампата; но изведнъж всичко се изгуби пред погледа й — очите й се бяха спрели на мъничкото, увито в синьо вързопче, поставено върху възглавниците на ниското легло… несръчно повито в окървавени останки от синя роба, бебето риташе и се движеше…

— Господарке и сестро… — поде смирено Рейота, — ис-исках да те помоля да се грижиш като майка за моята дъщеря.

Домарис залитна отново, възкликна тихо и с едно единствено движение сграбчи бебето и го притисна към себе си. После се обърна към Рейота и попита задавено:

— Защо? Защо?!

Рейота сведе глава.

— Аз-аз никога не бих я взел от майка й, ако имаше ня-някакъв друг из-изход — започна той тихо, — по ти сама знаеш — да я оставя там, за нея бе равносилно на смърт! За-законът ми дава право да отведа със себе си дъщери си, ако пожелая!

Домарис притискаше към себе си бебето с овлажнени очи, докато Рейота описваше простичко положението, което тя досега умишлено бе отказвала да приеме.

— Нито Сивите магове, нито черните магьосници — не се заблуждавай, господарке има още много оцелели от Черното братство — и ще ги има, докато храмът потъне в морето, а сигурно и след това — казвам ти, нито Сивите, нито Черните биха допуснали това дете да оживее — те са убедени, че тя е рожба на светилището на Мрака!

— Но… — Домарис не посмя да зададе въпросите, който думите му събудим в съзнанието й — ала Рейота сякаш прочете мислите й и усмихнато продължи.

— За Сивите магове зачеването й е светотатство — каза той. — А за черните магьосници тя е ценна единствено като жертва, която трябва да бъде принесена на олтара на ужасния ни бог. От друга страна тя… Според тях целта на зачеването й е провалена от жреците на Светлината… защото тя не е въплъщение на… — гласът му трепна и той не довърши.

Домарис също трудно намираше дами, но най-сетне успя да каже:

— Но жреците на Светлината не биха допуснали…

— Жреците на Светлината изобщо не биха се намесили. Не забравяй — прокълнат е не само Риведа, но и поколението му! Никога не биха се намесили, за да я спасят! А сега, когато детето изчезна, и животът на Деорис няма да бъде застрашен…

Домарис зарови лице в парцалите, с които бе увито бебето. След малко отново вдигна глава. Очите й бяха сухи.

— Прокълнати — прошепна ти. — Да, и това е карма… — после се обърна към Рейота и добави: — Ще се грижа за нея като родна майка — кълна се!

1.

Над Ахтарат се беше спуснала мека, звездна нощ. Царете такава тишина, че се чуваха дори стъпките на боси крака по тревата. Рейота подаде ръка на Домарис. Вълнението от предстоящото изпитание я накара да стисне здраво пръстите му; но нежните черти на лицето й запазваха мекото си спокойствие. Изпод тъмните мигла очите на мъжа до нея й хвърлиха бърз, одобрителен поглед, докато той повдигаше тежката завеса и я въвеждаше в голямата зала. Ръката й беше леденостудена и Рейота почувства самотата и отчаянието й — за миг си припомни как бе изглеждала Деорис, когато и представи пред Петимата мъдреци.

Изведнъж спомените нахлуха с целия си ужас в съзнанието му и Рейота имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от мъка. Разкаянието беше като див звяр, който разкъсваше вътрешностите му; не един, а дузина животи не биха му стигнали, за да изкупи вината си! Съзнанието за мъката на жената до него, жената, която трябваше да му бъде като сестра, отваряше нова рана в сърцето му. Тя беше толкова самотна и толкова отчаяна!

Той държеше все така нежно ръката й, когато я въведе в една малка вътрешна стая, просто обзаведена, която напомняше на отшелническо жилище На обикновена дървена пейка седеше старец с изпито лице. Когато се изправи, Домарис видя, че човекът е много висок. Стори й се, че той я оглежда изпитателно. Едва след месеци тя разбра, че престарелият жрец Ратор е сляп по рождение. Рейота падна на колене, за да помоли за благословията на стареца.

— Благослови ме, господарю Ратор — каза той смирено. — Нося ти новини от Микон. Брат ми загина като герой и остана докрай верен на дълга си… Но аз… аз нося вина за смъртта му.

Настана продължително мълчание, най-сетне Домарис не издържа и протегна умолително ръце към стареца; той се раздвижи и движението му като че ли разбуди потъналия в разкаяние Рейота. Той вдигна отново очи към Ратор и продължи: — Во-водя при теб господарката Домарис — майката на неговия син.

Престарелият първожрец вдигна ръка и заговори. Кроткият му глас; остана запечатал в паметта на Домарис до смъртта й.

— Знам всичко — каза Ратор, — и много повече от това, което ми съобщаваш.

После се наведе, повдигна Рейота и го целуна по челото.

— Не можеш да вървиш срещу кармата — продължи той. — Отпусни сърцето си, синко.

Рейота с мъка овладявате глася си.

— Го-господарю!

Домарис също понечи да коленичи, за да измоли благословията на жреца, но той я спря, приведе се бавно и внимателно целуна края на робата й. Домарис ахна и бързо се наведе, за да му помогне да се изправи. Ратор вдигна ръка и описа особен знак на челото й — същия знак, с който Домарис бе поздравила Микон при първата им среща. Престарелият жрец се усмихна и усмивката му беше прекрасна като благословия… — после отстъпи и отново седна на пейката.

Рейота несръчно взе ръцете й Е своите и прошепна:

— Не плачи, Домарис!

1.

С времето Домарис привикна към живота в Актарат. Микон бе роден тук, беше обичал тази земя е тя се утешаваше с тази мисъл; но мъката по дома си оставаше като жива рана в сърцето й.

Харесваха й високите сгради от сивкав камък — масивни и внушителни, много различни от ниските били постройки в Древната земя, нейната родина; привикна към градините, които се спускаха на тераси по стръмнините, надолу, към бистрите езера; към гъстите гори, където растяха толкова високи дървета, каквито тя никога досега не беше виждала — но и липсваха постланите с плочи вътрешни дворове и ароматът на фонтаните; трябваше да минат години, преди да се примири с многоетажните постройки и вътрешните стълби — в нейната родина така се строяха единствено храмовете.

Домарис беше настанена в една сграда, където живееха неомъжени жрици; за нея бяха отделили всички стаи, които гледаха към морето — за нея, за прислугата й, и за единственото друго живо същество, от което тя не се разделяше ни денем, ни нощем.

Тя успя да спечели бързо обичта и уважението на жреците от Новия храм и скоро всички приеха тази висока, мълчалива жена с огнени коси, прорязани от един-единствен бял кичур, като своя. Отнасяха се с нея с дълбока почит, но и плахо — като с човек, който не е като останалите, който е обгърнат от някаква тайнственост. Въпреки всичко я обичаха поради добротата й, заради готовността й да помага винаги и всекиму, заради решителността и краткостта й. Свикнали бяха да я виждат постоянно съпроводена от малкото русо момиченце с фини черти, което още от бебе постоянно креташе, хванато за полите й. Обичаха я, но нещо у нея ги платете — имала чувството, че тази жена живее само поради чувството си за дълг — очевидно отдавна бе изгубила всякакъв интерес към живота.

Само веднъж Диргат, първожрецът на Храма — висок старец с благородно лице, който напомняше на Домарис за Рагамон — се осмели да я упрекне за явната липса на интерес към всичко, което вършеше.

Тя склони глава, признавайки правотата на упрека му.

— Кажи ми в какво съм се отклонила от дълга си, за да поправя грешката си.

— Ти изпълняваш съвестно дълга си, дъще — отвърна кротко първожрецът. — Дори си прекалено съвестна. На нас не дължиш нищо, но помисли си — не дължиш ли нещо на себе си?

Домарис въздъхна, но отново не възрази, а Диргат, който имаше дъщери и внучки, постави ръка на главата й.

— Дете мое — каза той, — прости ми, че те наричам така, но аз мога да ти бъда дядо — и много те обичам. Няма не можеш да намериш поне малко щастие тук, при нас? Какво те мъчи, дъще? Открий ми сърцето си. Чужда ли се чувстваш сред нас?

Домарис вдигна сухите си очи — скръбта в тях бе толкова явна и неугасима, че жрецът смутено се прокашля.

— Прости ми, отче — каза тя тихо. — Тъгувам за родната земя… и за детето… за децата си.

— Не знаех, че имаш и други деца. Щом са позволили на малката ти дъщеря да те придружи, защо не са пуснали и останалите?

— Тирики не е моя дъщеря — каза спокойно Домарис, — тя е дъщеря на сестра ми. Баща й бе осъден и екзекутиран за магьосничество, и ако не я бях взела със себе си, съдниците щяха да пратят на смърт и невинното дете. Доведох я тук, за да я снася. Но собствените ми деца… — тя помълча, но когато продължи, гласът й беше спокоен. — Синът ми не биваше да ме последва, защото трябваше да бъде отгледан и възпитан от — от човека, когото баща му бе определил за негов възпитател и настойник; а аз бял осъдена на изгнание. — Тя въздъхна, знаеше, че изгнанието й бе донякъде самоналожено наказание; но съзнанието, че и тя се с присъединила към произнасянето на собствената си присъда не й даряваше успокоение. Гласът й потрепваше, когато добави мрачно: — Другите ми две деца… умряха при раждането.

Диргат помилва студените й пръсти.

— Никой смъртен не може да предвиди божественото предопределение. Кой знае, може би някой ден ще видиш сина си отново. — После попита: — Ще ти бъде ли по-леко, ако работиш с деца — или това само ще увеличи скръбта ти?

Домарис се замисли.

— Струва ми се… че ще ми бъде по-леко — каза тя след малко.

Първожрецът се усмихна.

— Тогава ще прехвърлим другиму някои от задълженията ти, а на теб ще ти поверим управлението на Дома на децата.

Домарис едва не се разплака, трогната от явното старание на стария жрец да облекчи мъката й.

— Благодаря ти за добротата, отче.

— Няма защо — измънка той смутено, — Мога ли да ти помогна с още нещо?

Домарис сведе очи.

— Не, отче. С нищо.

Тя не бе споменавала и пред собствените си прислужници това, което бе разбрала преди известно време — беше тежко и неизлечимо болна. Страданията й започнаха след последното раждане и умишлено жестоката намеса на двамата черни магьосници — те бяха увредили съзнателно тялото й и предизвикали болестта.

На времето й беше все едно дали ще живее или ще умре — беше приела почти безразлично страданията. Само се бе молила да не я убият веднага с надеждата детето да оживее. Но не това бе тяхната представа за мъчение — Домарис трябваше да оживее и да страда. И тя страдаше — от спомените, които така и не я напуснала, и от болката — неин постоянен спътник, който бавно и упорито завземате тялото й. Домарис знаеше, че я очаква смърт… и че тя няма да бъде нито бърза, нито лека.

Тя вдигна лице, отново спокойно и невъзмутимо, към първожреца — и в същия миг двамата чуха тропота на малки крачета. В стаята дотича Тирики — копринената й руса коса бе разпиляна около нежното личице, рокличката й беше скъсана, беше и останал само един сандал. Тя веднага се хвърли към Домарис, която я прегърна, седна и я постави на коленете си. Момиченцето поседи там само секунда, после скочи обратно на земята.

— Тирики — каза замислено първожрецът. — Хубаво име. Често ли се среща в родината ви?

Домарис кимна… На третия ден от пътуването им насам, когато Древната земя отдавна се бе изгубила от хоризонта, тя бе застанала на палубата с бебето на ръце, и си спомняше една прекрасна, отдавна отминала нощ, когато главата на Микон бе почивала на коленете й. Тогава не се беше заслушала, но сега си припомни с учудваща яснота двата преплитащи се гласа, издигнали се към звездите — сребристото сопрано на сестра й и богатия баритон на Риведа… Тя спореше със себе си, притиснала към гърдите си спящото дете на своята сестра, която обичаше безкрайно — което бе дете и на единствения човек, когото бе мразила през живота си. Тогава сякаш дочу отнякъде топлия глас на Риведа, спомни си каква нежност се бе изписала на суровото му лице пред онази нощ на Звездното поле, когато Деорис бе заспала на коленете му.

„Имаше време, когато той искрено обичаше Деорис, бе си помислила тогава Домарис. Не само той е виновен за станалото, а и ние не сме невинни жертви на злочинствата му, Микон, Раджаста, и аз самата — също носим вина за това, което се случи впоследствие с Риведа. Провалихме се, защото допуснахме злото да го превземе“.

Тъкмо в този миг бебето в ръцете й се бе размърдало и бе изплакало е тик гласец, а Домарис бе прошепнала развълнувано:

— Малката ми певица.

Оттогава името на детето си остана Тирики — което значеше „малка певица“.

Сега Тирики опознаваше околния свят — беше се упътила с несигурни крачки към първожреца, който протегна ръка да погали русата й коса; но без никакво предупреждение детето се наведе и малките й, току-що пробили зъбки се забиха в крака на стареца. Изненадан, Диргат подскочи от болка, но още преди да направи каквото и да било, Тирики изгуби всякакъв интерес към него и отиде да захапе крака на масата.

Притеснена, опитвайки се да потисне напиращия смях, Домарис замънка някаква извинение.

Диргат махна усмихнато и започна да разтърква ухапалото място.

— Имам внуци и правнуци, дъще! На малкото кученце му никнат зъби — това е нещо естествено!

Домарис смъкна една гладка сребърна гривна от китката си и я подаде на Тирики.

— Малка човекоядка! — закани й се тя усмихнато. — Дъвчи това и оставя на мира гостите ми!

Момиченцето вдигна към нея огромните си лъчисти очи и веднага захапа гривната. Опита се добросъвестно да я налапа цялата, не успя и се зае да я дъвче, залитна, седна на пода и продължи да се внимава с гривната.

— Очарователно дете — отбеляза Диргат без следа от ирония, — Чух, че Рейота я признал за своя дъщеря и бях много учуден. У тази русокоса чаровница няма кръв от Атлантида!

— Тя прилича много на истинския си баща — отвърна тихо Домарис. — Той беше северняк… извърши тежки престъпления и плати с живота си. На времето беше Велик маг на Ордена на Сивите. Казваше се Риведа от Зайадан.

Когато първожрецът стана да си върви, в старческите му очи се бе утаило безпокойство. Беше чувал за Риведа; и нямаше нищо добро в това, което знаеше за него. Ако детето приличаше повече на баща си, кой знае какви последици би могло да има това! Диргат не каза нищо, но Домарис забеляза безпокойството му и за пореден път сама си зададе същия въпрос. Обърна се и се загледа в дъщерята на Риведа.

Отново си каза, че няма да позволи споменът за бащата да опорочи детето. Но беше ли възможно да се бори срещу кръвта — срещу това, което детето би могло да носи в душата си? Тя вдигна Тирики, целуна я и я пусна обратно на земята. Очите й биха пълни със сълзи.

1.

Езерото, наречено „Огледалото на размислите“ се беше ширнало под трептящите слънчеви лъчи, процеждащи се през надвисналите над него клони на дърветата. Постоянната игра на светлини и сенки по повърхността на водата сякаш повтаряше преливането на светлина в мрак, на деня в нощ, като картина на хода на времето.

Малцина се застояваха тук. Всякакви суеверна се свързваха с това място — говореше се, че езерото събира и отразява мисиите на тези, които се взираха в трептящата му повърхност. Затова и наоколо бе пусто и самотно, но приятно за човек, който търси тишина и спокойствие.

Деорис дойде тук едни ден, тласкала от неясно безпокойство. Пред мрачния й поглед се стелеше картина на безсмислено, тягостно бъдеще.

Риведа беше мъртъв. Талканон беше мъртъв. Мъртви бяха и Надастор, и учениците му, Домарис бе заминала в изгнание, а самата Деорис — кой ли би се занимавал сега с нея? Тъй или иначе, детето, заченато в светотатствения ритуал, също бе мъртво. Освен това тя бе осветена в най-висшата храмова мистерия и не можеше просто да бъде изоставена на волята на съдбата. Когато оздравя й бе наложел дълъг период на покаяние; трябваше да премине през тежки изпитания, а после се зае с учения, далеч по-сложни и пространни от това, с което се бе занимавала досега. Обучаваше я лично Малейна. Сега обучението й бе завършило. И какво я очаквате? Деорис не знаеше, нищо не можеше да предположи.

Отпусна се на тревистия бряг на езерото и се загледа в тъмносините дълбини. Преследваха я мрачни, самотни, горчиви мисли; все по-силно я изгаряше копнежа по детето, което почти не помнеше. Сълзите замъглиха погледа й, закапаха по водата и образуваха малки вълнички, Деорис облиза солените си устни и тръсна глава, за да вижда по-ясно, но не отклони поглед от синкавите води.

Изведнъж пред нея изплува обичното лице на Домарис — то се взираше в нея от дълбините на езерото; сестра й бе много по-слаба, отколкото си я спомняше, а очите й гледаха скръбни и умолително. Пред очите на Деорис устните й се разтвориха в познатата усмивка и фигурата в езерото протегна към нея ръце, сякаш да я прегърне… Колко добре познаваше Деорис този жест!

Повя ветрец, развълнува езерната повърхност и образът изчезна. На негово място само за миг трепна друго лице — нежното, детинско личице на Демара се плъзна по вълните и изчезна. Деорис скри лице в ръцете си и видението изчезна. Когато отново се осмели да погледне, видя само леко трептяща, синкава водна повърхност.

1.

През години Елис бе изгубила моминското си очарование, но затова пък тя бе превърнала в достолепна, зряла жена. В нейно присъствие Деорис се чувстваше спокойна. Тя държеше, в ръце най-малкото дете на Елис, бебе на един месец, прегръщаше го с алчна нежност и го върна на майка му с подчертано нежелание. После изведнъж се свлече на колене пред братовчедка си и скри лице Е диплите на роклята й.

Елис не каза нищо. След малко Деорис вдиша очи и се усмихна притеснено.

— Държа се глупаво — призна тя, — по ти… ти толкова ми напомняш на Домарис.

Елис докосна нежно приведената глава, украсена с корона от стегнати тъмни плитки.

— Ти самата заприличваш все повече на нея, Деорис.

Деорис се изправи бързо, защото другите деца на Елис — начело с Лиза, високо, сериозно тринадесетгодишно момиче — нахлуха тичешком и стаята.

Като видяха жената, облечена в сините церемониални одежди на жрица на Каратра, веселите им викове заглъхнаха и те спряха на прага.

Само Лиза залази самообладание, пристъпи напрел, и заяви:

— О, Деорис, имам нещо да ти казвам!

Деорис прегърна дъщерята на братовчедка си. Възможно ли бе никога да е носила на ръце това сериозно, замислено момиче?

— Някаква тайна ли с, Лиза?

Момичето вдигна към нея блестящите си тъмни очи.

— Всъщност не е тайна, Деорис, Просто… идущия месец ще служа в храма на Каратра!

Мислите препускаха зад привидно спокойното лице на Деорис. Беше се научила отдавна да владее израза на лицето си, поведението си — и донякъде дори мислите си. Тя, посветената във висшите мистерии, сама си бе отрязала пътя към Светлината. А Лиза… Дано Лиза никога не страда от онзи вътрешен бунт, който никога бе измъчвал нея! Деорис си спомняте всичко много ясни — по онова време бе тринадесет или четиринадесетгодишна — точно на годините на Лиза, но сега не можеше да разбере какво толкова я бе възпирало и плашило, тя не искаше да пристъпи в храма, дори за да служи определените за всяка жена месеци. Спомените събудиха нови спомени, и тя видя като жива пред себе си Демара… после Карахама… Не можеше ма прогони и най-мъчителния спомен, който криете в най-тъмните ъгълчета на съзнанието си. Ако дъщеря й бе оживяла, сега щеше да е няколко години по-малка от Лиза — на прага на женствеността.

Лиза не можеше да разбере порива, който накара Деорис да я притисне здраво към себе си, но отвърна на прегръдката с искрена нежност; после взе на ръце малкото си братче и поведе останалите деца навън. Двете жени гледаха след тях — Елис с майчинска гордост, Деорис — с малко тъжна усмивка.

— Същинска млада жрица, нали, Елис?

— Много с зряла за годините си — кимна Елис. — Като си помислиш колко се гордее Хедан с нея сега! — тя се позасмя. — Сега се държи като истински баща. Арват сигурно съжалява, че не я призна на времето. Но той обикновено се сеща какво иска, когато вече е много късно.

Тайната на Елис отдавна вече не беше тайна; преди няколко години Арват бе признал със закъснение, че е бащата на Лиза и бе пожелал да я обявят за негово дете, както на времето Талканон бе признал Карахама. Но Хедан категорично бе отказал да върне осиновената си дъщеря, Арват понесе тежките наказания, които се полагаха в такива случаи — при това за нищо — освен може би за доброто на душата си.

Деорис трепна болезнено при мисълта за Арват; знаеше, че той бе настоявал решително Домарис да замине в изгнание и още не можеше да му го прости. Виждаше го рядко и всеки път се разминаваха като непознати. Самият Арват не можеше да премине по-високи в йерархията на жреците — и една от причините бе, че няма деца.

Деорис тръгна да си върви, но Елис я спря и я хвала заръка. Подтикната от безпогрешната си интуиция, тя каза:

— Деорис… мисли, че е крайно време да поговориш с Раджаста.

Деорис кимна замислено.

— Така и ще сторя — отвърна Тя. — Благодаря ти, Елис.

Когато излезе навън, Тя спря, объркана и развълнувана. В продължение на цели седем години бе отлагала този разговор — боеше се от безкомпромисната справедливост на Раджаста… Но след малко тръгни отново и колкото повече се отдалечаваше от дома на Елис, толкова по-забързани ставаха стъпките й.

От какво се боеше? Раджаста само щеше да и помогне да застане лице в лице със себе си.

2.

— Не мога да ти дам съвет какво да правиш — каза Раджаста сурово. — Не стана дума за това, което аз мога да искам от теб, а за това, което ти ще изискваш от себе си. Ти стана причина да се задвижат редица събития. Изучавай ги. Наблюдавай ги. Какви наказания бяха понесени от други заради теб? Какви задължение имаш ти самата? Твоята присъда над самата себе си ще бъде много по-строга от всяка, която аз бих произнесъл — но само по този начин ще си възвърнеш душевния покой.

Жената, коленичила пред него със скръстени на гърдите ръце, потъна в размисъл.

Раджаста добави:

— Ти ще произнесеш собствената си присъда — това е право на Посветените; по помни — не се опитвай отново да излагаш на опасност живота, който боговете ти дариха вече три пъти! Смъртта не е в наши ръце — такава присъда нямаме право да произнасяме. Боговете са присъдили, че трябва да живееш; смъртната присъда се произнася единствено тогава, когато човешкото тяло е до такава степен осакатено от сторените грехове, че душата трябва да намери място в нов, чист съсъд.

Духът на противоречието се разбуди отново у Деорис и тя вдигна глава.

— Господарю, не мога да го понеса — нямам право да приемам титлата и почестите на посветена жрица — аз, която съзнателно оскверних и душата, и тялото си!

— Мълчи! — прекъсна я строго Раджаста. — Това също е част от наказанието ти, Деорис. Понасяй го смирено — това е изкуплението. Самоунищожението е престъпление. По-мъдри от теб са решили, че са необходима тук и сега! Когато дойде време да се явиш отново на тази земя, те чакат тежки отговорности, Деорис, помни тава — и не се безпокой, ще изстрадаш възмездието за всеки свой грях! Смъртта за теб би била най-лекият изход! Ако бе загинала — ако те бяхме отхвърлили и прогонили, за да трупаш нови грехове, нима това щеше да е за предпочитане? Сметката ти е достатъчно голяма и сега! Не, Деорис, още в този живот ти предстои изкупление!

Деорис мълчаливо сведе глава.

С едва чута въздишка Раджаста положи ръка върху косите й.

— Стани, дъще. Ела да седнеш до мен. — Когато тя се подчини, той продължи кротко: — На колко години си сега?

— На двадесет и седем.

Раджаста се вгледа в нея. Деорис не се беше омъжила, нито пък имаше любовник — Раджаста се бе осведомил подробно. Не беше сигурен, че е постъпил правилно, като допусна това отклонеше от обичаите на Храма; на неомъжените жени на нейната възраст се гледаше с презрение — Деорис не бе нито съпруга, нито вдовица… С внезапна тъга жрецът си спомни за Домарис. Тъгата й по Микон я беляза непоправимо за цял живот; дали и Риведа не бе наранил душата на Деорис по същия начин?

Тя вдигна глава и тъмносините й очи срещнаха на спокойно неговите.

— Изслушай тогава присъдата ми — и му и каза.

Раджаста не и изпускаше от поглед, докато говореше: когато най-сетне свърши, той проговори с нежност, която я разтърси повече от всякаква строгост и дори презрение:

— Нямаш милост към себе си, дъще — Деорис не трепна.

— Домарис също не прояви милосърдие към себе си — каза тя спокойно. — Не мисля, — те ще срещна пак сестра си в този живот. Но… — тя изведнъж почувства особен свян да продължи — ще живея, та когато се срещнем пак, сега или в друг живот, да не се срамувам от нея.

Раджаста бе толкова развълнуван, че му бе трудно да говори.

— Да бъде — каза той най-сетне. — Ти се възползва от своето право на избор — и присъдата е справедлива.

1.

През единадесетата година от изгнанието си Домарис установи, че вече не може да изпълнява задълженията си без чужда помощ. Прие и това ново изпитание търпеливо, с примиреното спокойствие, което бе присъщо на цялото й поведение. Отдавна бе свикнала е мисълта за болестта си и бе наясно, че няма надежди за подобрение.

Занимаваше се с това, което все още можеше да върши, но старата й увереност бе изчезнала. Оставаше само заученото през дългите години на изпитания спокойствие и изграденият навик да живее само в настоящия миг — без минало — и без бъдеще. Беше все така мила с всекиго, приемаше почитта на околните без превземки, но с известна резервираност; и ако понякога сърцето я болеше от иронията на тази закъсняла почит, тя запазваше преживяванията за себе си.

Но който я видеше и ролята й на свещенослужителка, осъзнаваше неминуемо, че през останалото време Домарис е само сянка. Тя живееше единствено по време на ритуалите — и живееше с всяка клетка на тялото си; като че ли започваше да свети с бял, нетрепващ пламък. Тя нямаше ни най-малка представа за въздействието си върху околните — но единствено в тези случаи изпитваше някакво на сиво подобие на щастие — така и не можа да го определи точно, но това бе някаква връзка с тайния й вътрешен живот, ритуалът й създаваше чувството, че с близо до Микон, тук, в неговата родина. Сякаш гледаше с неговите очи, и макар че споменът за градините и фонтаните на родната й страна все още я изпълваше е тъга, бе свикнала с горите и тихите езера на Ахтарат.

От известно време насам си бе позволила да отделя по един час дневно, за да наблюдава от прозореца си пристанището. Гледаше, изпълнена с копнеж и тъга, следеше всяко бяло платно, което отлиташе по безкрайната морска шир, и самотата й нарастваше неимоверно. Пристигащите кораби не я изпълваха със същия тъжен копнеж, но тя гледайте всеки ден и чакаше — без сама да знае какво. Знаеше, че е осъдена, но знаеше също, че има още нещо, което я очаква преди смъртта — и приемаше равното ежедневие като затишие пред буря.

Един ден седеше както обикновено пред прозореца, отпуснала ръце в скута си, когато влезе прислужницата и каза:

— Една жена моли да и приемеш, господарке; личи й, че е от добро коляно.

— Знаеш, че не приемам никого по това време.

— Казах й, господарке, но тя настоява.

— Настоява? — тонът на Домарис напомни далечно за някогашната горда жрица.

— Казва, че е пристигнала отдалеч и че трябва да ти съобщи нещо много важно.

Домарис въздъхна. Случваха се и такива неща от време на време — обикновено се оказваше жена, чиято утроба боговете не бяха благословили и търсеше някакъв лек за зачеване. Нямаше ли поне сега да я оставят на спокойствие. — Доведи я! — каза тя уморено и се отправи полека към преддверието.

Но на прага спря и се подпря на стената. Цялата стая се завъртя около нея.

„Деорис! Не, не, това е случайна прилика, някаква игра на светлината — Деорис е много, много далеч оттук — и кой знае, може вече да се е омъжила, а може и да е мъртва.“ Устата й внезапно пресъхна. Тя се опита да заговори, но не можа. Трепереше от глава до пети, а лицето й бе като бял мрамор, огрян от лунна светлина.

— Домарис! — обичалият глас умоляваше, — Не ме ли позна, Домарис?

Домарис изохка и протегна ръце към сестра си, но силите й изневериха и тя се свлече в краката на Деорис.

Разплакана от радост и страх, Деорис също коленичи и прегърна сестра си. Промяната у Домарис беше ужасяваща — така, както я държеше в ръцете си, тя се уплаши за миг да не би да е мъртва, да не би вълнението да я е убило. Но в същия миг големите сиви очи се отвориха и слабата, трепереща ръка се повдигна и докосна бузата й.

— Деорис…ти си наистина! — Домарис продължаваше да лежи в прегръдките на сестра си, а бледото й лице грееше от радост. Не знаеха колко време беше минало, когато най-сетне Домарис се надигна и каза тревожно: — Не бива да плачеш… няма нужда от сълзи — сега…

После стана и подаде ръка на Деорис. Извади кърпа, избърса сълзите й, стисна все така вирнатото носле и каза с тон на по-голяма сестра:

— Избърши си носа!

2.

Когато най-сетне бяха в състояние да разговарят, без да плачат и да се смеят, или двете неща едновременно, Домарис се загледа замислено в лицето на красивата, сериозна жена, в който се бе превърнала сестра и, и каза неуверено:

— Деорис, когато замина, как беше… синът ми? Той… моля те, кажи ми веднага, добре ли е? Трябва да е почти мъж. Прилича ли… прилича ли на баща си?

Деорис каза много нежно и много внимателно.

— Можеш сама да прецениш, мила. Той чака отвън. Пристигнахме заедно.

— Богове! — изохка Домарис и сестра й се уплаши да не припадне отново. — Деорис, детето ми! Малкото ми момченце!

— Прости ми, че не ти казах веднага, Домарис — но исках за мъничко да те имам само за себе си…

— Не ти се сърдя, сестричке, но… Моля те, моля те, доведи го веднага!

Деорис стана и отиде да отвори вратата. Зад нея се из прави Домарис, все така разтреперана. Бавно и доста плахо в стаята влезе високо момче — погледна я, на лицето му изгря щастлива усмивка и я притисна в прегръдките си. Деорис въздъхна и отстъпи малко назад, загледана в двамата е малко тъжна усмивка. Когато излезе, установи, че в сърцето й се е събудила стара, тъпа болка.

Върна се след малко. Домарис седеше на дивана, а Микаел беше коленичил на пода, опрял буза, с вече набол по нея мъх, на коляното й.

Домарис вдигна блесналите си от щастие очи към сестра си и трепна:

— Какво е това, Деорис? Ти имаш дете? Но как…кой… дай ми да го видя! — тя говореше, усмихваше се, но очите й постоянно се връщаха към сина й, въпреки че наблюдаваше и Деорис, която разповиваше бебето. Изпитвате и щастие, и непоносима болка, когато гледаше отново намерения си син — толкова явно виждаше Микон в това младо, загоряло, гордо лице; в постоянно потрепващата на устните му усмивка; в ясните тъмносини очи под светлата коса — единственото наследство от майчиния му народ… От очите й отново потекоха сълзи и тя плъзна пръсти по дългите му коси.

— Вече си мъж, Микаел. Трябва да отрежем тези бебешки къдрици. Момчето отново притисна страна в коляното й.

Домарис се обърна към сестра си.

— Дай ми бебето, моля те, Деорис. Искам да го видя — или може би е тя?

— Момче е — каза Деорис и поставя пухкавото розово бебе в ръцете на сестра си.

— Толкова е сладък! — засмя се Домарис, после отново вдигна учудено очи към сестра си. — Кой?… — въпросът замря на устните й.

Лицето на Деорис стана изведнъж много сериозно. Тя взе ръката на сестра си и каза:

— Детето ти умря заради мен. Арват не можеше да бъде посветен в по-висша степен на познанието, защото нямате дете. Аз… нося твоето задължение и Арват… прие.

— Значи — това с синът на Арват?

Деорис сякаш не я чу и продължи:

— Той искаше дори да ме вземе за жена, но аз не пожелах — струваше ми се… грозно да ти ставам… наследница. После — всичко се нареди като по чудо. Родителите на Арват още живеят тук, в Ахтарат, и помолиха сина си те да отгледат бебето, след като той… така и не си взе втора жена. Той ме помоли да доведа малкия — не можеше да го прати по друг човек и… и Раджаста се съгласи да доведа Микаел — той вече възмъжа и е редно да бъде представен като наследник на баща си. Качих се на кораба с децата и… — тя сви рамене и замълча.

— Имаш ли и други деца?

— Не, само Нари.

Домарис се загледа в къдравата главичка на бебето, което седеше и се смееше в скута й; сега, когато знаеше кой е баща му, й се стори, че дори забелязва в чертите му някаква прилика с Арват. Вдигна очи и забеляза малко тъжното изражение на сестра си.

— Деорис… — започна тя, но в същия момент вратата се отвори рязко и едно съвсем младо момиче влезе забързано, но веднага спря и загледа смутено непознатите.

— Съжалявам, господарке Домарис — каза то объркано. — Не знаех, че имаш гости.

Деорис се обърна и погледна към момичето — беше около десетгодишно, високо за възрастта си, слабичко и стройно, със съвсем светлоруса, права коса, която падаше тежко по раменете му и обрамчваше слабо лице с фини черти, от което гледаха изпод тъмни мигли много светли очи — толкова светлосиви, че понякога изглеждаха сребристи…

— Домарис! — ахна Деорис. — Домарис, коя с тя? Чие е това дете? Луда ли съм или сънувам?

— Не можеш ли да предположиш, мила? — отвърна тихо Домарис.

— Недей, Домарис, не мога да го понеса! — Деорис изхлипа. — Ти… никога не си виждала Демара…

— Сестро, погледни ме! — каза Домарис. — Как можеш да предположиш, че ще се шегувам така жестоко с теб? Това е дъщеря ти, Деорис! Твоето малко момиченце — Тирики, Тирики, ела, скъпа, това е майка ти!

Момичето вдигна много плахо поглед към Деорис, без да смее да пристъпи, а Домарис наблюдаваше как на лицето на сестра й изгрява неуверено надеждата и все още не може да се пребори с недоверието и страна.

— Но, Домарис, нали бебето умря при раждането! — прошепна Деорис и изведнъж се разплака — хлипаше така, че цялото й тяло се разтърсваше, и лицето й се обля в сълзи. Плачеше и не можеше да спре, сякаш трябваше да изплаче всички преглъщани през последните десет години сълзи, да измие от сърцето си кошмара на самотата. — Значи не е било сън! Мислех, че съм сънувала — стори ми се, че видях Рейота да влиза в колибата и да взима бебето — но после ми казаха, че е умряла…

Домарис остави бебето на дивана и отиде бързо при сестра си. Притисна тъмнокосата глава към гърдите си и прошепна:

— Прости ни, сестричке. Сама не знаех как да постъпя, не знаех какво да кажа — затова казах на жреците, че бебето е умряло — за да не ми пречат, докато реша как да постъпя по-нататък горкото ми момиче… През всички тези години ти си мислела… — тя вдигна глава и каза: — Ела тук, Тирики.

Момичето все още се колебаеше, но когато срещна изпълнения с копнеж поглед на Деорис, която все още не смееше да повярва и чудото, сърцето и се изпълни с топлота към тази непозната, много красива жена, която я гледаше с толкова обич и надежда. Пристъпи напред и се озова в прегръдките й. Погледна плахо лицето й и прошепна:

— Недей да плачеш… не бива! Господарке Домарис… тя наистина ли си ми майка?

— Да, скъпа, да — отвърна Домарис и Тирики, успокоена, се притисна отново към гърдите на плачещата Деорис. Домарис се опитваше да се усмихне, но също плачеше.

Микаел спаси положението; той държеше бебето на Деорис несръчно, но много предпазливо. Известно време ги гледа търпеливо, но накрая изтърси с дълбокото презрение на петнайсетгодишно момче:

— Жени!

1.

Домарис остави настрани лютнята и се усмихна на влизащата Деорис.

— Виждам, че си успяла да си починеш, скъпа — каза тя и посочи на младата жена мястото до себе си, — Толкова съм щастлива, че сме пак заедно! Как бих могла да тя се отблагодаря за това, че доведе Микаел?

— Но ти вече си направила толкова за мен! — Деорис притисна към гърдите си слабата ръка на сестра си. — Нали тя си спасила Ейланта… Тирики. Нали така й казваш? Как успя?

Домарис се взираше някъде в пространството, за да подреди върволицата спомени.

— Рейота ми я повери. Планът беше всъщност негов. Аз не съзнавах първоначално колко голяма е опасността за живота й. Ако бе останала там, нямаше да оживее.

— Домарис! — гласът на Деорис трепереше. — Защо не казахте поне на мен? Домарис обърна хлътналите си очи към сестра си.

— Рейота се беше опитал да я и обясни, но доколкото знам, си била още много зле и надали си разбрала думите му. Аз пък се боях да не се издадеш неволно или пък… — тя отклони очи, — да не посегнеш сама на бебето.

— Как си могла да помислиш?…

— Не знаех изобщо какво да мисля, Деорис! Ти не беше в съзнание, за да можем да разговаряме. Сигурно беше едно — че нито Сивите магьосници, нито Черноризците биха оставили Тирики жива. Що се отнася до жреците на Светлината — те проклеха не само Риведа, но и поколението му… — Домарис все още не можете да погледне сестра си. След малко махна с ръка и продължи: — Тъй или иначе, всичко мина и тя с жива и здрава. Не се е отделяла от мен през цялото време. Рейота се държи с нея като истински баща — а родителите чу много я обичат. — Домарис се поусмихна. — Ужасно е разглезена, имай предвид — наследница на жреци и принцове…

Деорис продължаваше да държи ръката на сестра си и да я гледа изпитателно. Домарис открай време си беше слаба, но сега слабостта й беше болезнена; лицето и беше съвършена бяло, без капчица кръв по него — само устните и очите му придаващ никакъв цвят — устните пламтяха като рана, очите горяха трескаво. Огнените й коси бяха прошарени вече не с един, а с множество бели кичури.

— Домарис! Ти си болна!

— Нищо ми няма; а сега, когато ти дойде, ще се почувствам още по-добре. — Тя трепна под изпитателния поглед на Деорис и отклони темата. — Кажи ми, какво мислиш за Тирики?

— Прекрасна, е — усмихна се Деорис и добави малко тъжно. — Но не може да ме почувства като своя майка. Мислиш ли… че е възможно да ме обикне?

Домарис се засмя.

— Разбира се, че ще те обикне! И тя се чувства странно, не забравяй! Видя те за първи път в живота си само преди два дни!

— Знам… но толкова искан да ме обикне! — повтори Деорис страстно и настоятелно както някога.

— Дай й време — каза спокойно Домарис. — Да не мислиш, че Микаел не помни — а при това беше доста по-голям, когато се разделихме.

— Правех всичко възможно, за да не те забрави, Домарис! Наистина, през първите четири-пет години не го виждах често. Когато отново ми позволиха да го виждам, когато поискам, — той беше забравил и мен. Но поне се опитах да сторя, каквото можех.

— Постъпила си прекрасно — в насълзените очи на сестра й се четеше искрена благодарност. — Аз също исках Тирики да не те забравя — но… откак се помни, тя си има само мен. А аз също нямах другиго.

— Мога да понеса мисълта, че винаги ще обича най-много теб — протеина смело Деорис, — но ще ми е много трудно.

— О, мила, нали не мислиш, че бих ти отнела обичта на дъщеря ти!

Деорис отново щеше да се разплаче, но успя да преглътне сълзите. В тъмносините й очи се четеше кротко примирение, което развълнува сестра й много повече от обичайната й страстна съпротива срещу съдбата.

Наблизо се разнесе детски глас:

— Господарке Домарис!

Двете жени вдигнаха очи и видяха Тирики и Микаел, застанали на прага.

— Влезте, мили мои — усмихна се Домарис, без да може да откъсне очи от Микаел. Сърцето я болеше непоносимо — струваше и се, че към нея идва Микон…

Момчето и момичето влязоха плахо и застанала пред майките си, хванати за ръце. Макар и все още чужди един на друг, сближаваше ги това, че и за двамата събитията се бяха развили със зашеметяваща бързина и всичко в детския им свят се бе обърнало наопаки. През целия си досегашен живот Микаел познаваше само строгата дисциплина на жреците, при които бе живял; всъщност нито за миг не бе забравил изцяло майка си, но сега се чувстваше притеснен в нейно присъствие. Тирики винаги бе знаела, че Домарис не я е родила, но някак не бе обръщала внимание на това; Домарис я обожаваше, глезеше и обичаше така страстно, че тя никога не бе почувствала липсата на родна майка.

Тирики пусна ръката на Микаел, изтича при Домарис и скри лице в полите й, ревниво притиснала русата си глава в коленете й. Домарис погали сребристорусата глава, но очите й така и не се откъснаха от Микаел.

— Тирики, скъпа — упрекна тя меко момичето, — не разбираш ли колко е тъгувала за теб майка ти през всички тези години? А ти дори не искаш да я поздравиш. Така ли съм те възпитала, дете?

Тирики не вдигна очи. Деорис я гледаше тъжно, и имаше чувството, че някой върти нож в отворената рана на сърцето й. Беше надраснала старата си болезнена привързаност към Домарис, но на нейно място сега бе дошла по-дълбока, по-силна болка; изведнъж й се стори, че вижда една друга детска глава, със същата сребристоруса коса, притисната към гърдите й, и чу тъжния глас на Демара: „Ако Домарис ме заговори, струва ми се, че бих умряла от радост…“

Разбира се, Домарис така и не бе видяла Демара; и въпреки думите, с които Деорис се бе опитвала да утеши самотната малка саджи, ако я бе видяла, би се отнесла с нея надменно, с присъщото презрение, с което всички от нейната каста се държаха към отхвърлените от храма.

„Тирики е това, което би станала Демара, ако някой и бе отгледал със същата нежност и обич. Има нейната грация, нейния чар, но и още нещо, което липсваше на Демара — спокойствие, топлина, самоувереност!“ Деорис се усмихна на себе си. „Това е дело на Домарис, каза си тя, и може би всичко се е наредило за добре. Аз надали бих могла да сторя толкова много за нея“.

Тя протегна ръка към Тирики и погали бледорусата й коса.

— Знаеш ли, Тирики, преди да те отделят от мен, те видях само веднъж, но през всички тези години си била и сърцето ми. Разбира се, винаги си те представях като бебе — не очаквах да заваря такова голямо момиче. Може би така ще ни с по-лесно… — да станем приятелки?

Гласът й трепереше и доброто сърце на Тирики не можеше да остане безразлично към молбата й.

Домарис разговаряше с Микаел и двамата явно бяха забравили за присъствието им, Тирики седна до Деорис; беше забелязала колко тъжни са тъмносините й очи и добротата, която бе възприела от обичната си Домарис, не й изневери. Все така плахо, но с учудващ за възрастта и усет, тя пъхна ръка в ръката на Деорис и каза:

— Струваш ми се прекалено млада, за да ми бъдеш майка — каза ги така очарователно, че сърцето на майка й трепна; после импулсивно се притисна към нея и се вгледа в очите й… Първоначално единствената й мисъл, когато виждаше Деорис, бе „Какво би искала да направя Домарис? Не бива да я карам да се срамува от мен!“ По сега скритата тъга на Деорис, нежеланието й да се натрапва я бяха трогнали и развълнували дълбоко.

— Ето че си имам истинска майка, и малко братче — усмихна се момичето. — Ще ни разрешиш ли да си поиграя с него?

— Разбира се — обеща Деорис, все така спокойно и въздържано. — Ти си почти жена, Тирики — той сигурно ще реши, че си има две майки. Хайде, ела с мен, ако искаш, ще видиш как бавачката го къпе и преоблича, а после ще ни покажеш градините — на мен и на братчето си.

Оказа се, че Деорис бе намерила верния тон. Последните задръжки на Тирики изчезнаха и ако двете не започнаха веднага да се държат като майка и дъщеря, но поне станаха близки приятелки и си останаха приятелки през последвалите месеци и години, който минаваха спокойно, без никакви особени вълнения.

Синът на Арват стана пълничко момченце, после здраво, хубаво тъмнокосо момче; Тирики си беше все така висока и стройна, но детинската пухкавост се изгуби от лицето й. Гласът на Микаел се променяше, той също стана много висок, и приликата с Микон ставаше все по-забележима — тъмносините очи, тясното лице с орлови черти, слабото, но жилаво тяло, същата подвижна физиономия, издаваща остър ум… Понякога бащата на Микон, принц Микантор, регент на Седемте морски кралства, и втората му жена, майката на Рейота, измолваха Микаел да постои при тях за няколко дни; те нерядко споменаваха пред Домарис, че е редно внукът им, като наследник на престола на Ахтарат, да заживее постоянно в двореца на дядо си.

— Това е наше право — настояваше застаряващият Микантор. — Той е син на Микон и трябва да бъде възпитан в съответствие с ранга си, а не да расте сред жени! Ни най-малко не искам да омаловажавам това, което си сторила за него. Знам, че ти винаги ще си на първо място с сърцето му. Но и дъщерята на Рейота трябва да дойде при нас — Тя също е принцеса на Ахтарат!

Всеки път, когато заговореше за тези неща, Микантор наблюдаваше внимателно Домарис с тъжна, едва прикрита загриженост; с такава радост би я приел в двореца като своя дъщеря — но тя си оставайте спокойна и въздържана в отношението си към него.

Отвръщаше с кротко достойнство, че Микантор има пълно право, че напълно съзнава задълженията на Микаел като наследник на Ахтарат — но че момчето е неин син.

— Докато съм жива, няма да допусна той да се отдели втори път от мен! Докато съм жива… — гласът й заглъхваше. — Няма да с още дълго — моля те, остави ми го дотогава.

Разговорът се повтаряте с незначителни промени през няколко месеца. Най-сетне старият принц се преклони пред волята на Жрицата на Светлината и престана да настоява… Но продължи да ги посещава и да взема Микаел да му гостува, дори по-често отпреди.

Домарис реши да направи компромис, като подтикваше сина си да прекарва по-голямата част от времето си с Рейота, това решение задоволи всички и двамата скоро станаха близки приятели. Рейота винаги се отнасяше с дълбока обич в почит към сина на покойния си брат. Пред когото се бе прекланял и когото бе предал — а Микаел се радваше на непресторената обич на младия принц. Първоначално му бе трудно да привикне към новия си живот, лишен от всякакви ограничения; от третата му година Раджаста го бе привикнал към почти аскетично съществувание. Но неестествената притеснителност и затвореният му нрав постепенно се промениха и Микаел започна да проявява наследените от баща си чар и добросърдечност.

За това помогна и Тирики — може би дори повече, отколкото Рейота. Двамата станаха много близки още от първия ден, когато се запознаха, и приятелството им скоро се превърна в обич — искрена и дълбока, макар и не напълно осъзната. Разбира се, караха се постоянно, защото бяха много различни — Микаел си остана въздържан, горд и склонен да пази всичко в тайна: Тирики беше темпераментна, избухлива, подвижна като живак. Разправиите им пламваха бързо и бързо се забравиха — Тирики винаги първа съжаляваше за прибързаността си, прегръщаше Микаел, целуваше го и го молеше да се сдобрят; Микаел подръпваше шеговито нейно разпиляната й коса, която бе като жива и никога не оставаше за дълго сплетена, и я дразнеше, докато най-сетне даваше измолената прошка.

Деорис и Рейота искрено се радваха на приятелството им; но и двамата имаха чувството, че Домарис не е на същото мнение. Напоследък й се случваше да се загледа в очите на Тирики, да се намръщи замислено и да нацупи устни; странно изражение прекосяваше лицето й, но после повикваше Тирики при себе си и я прегръщаше почти разкаяно; сякаш искаше да се извини за някакво не произнесено оскърбление.

Тирики още не бе навършила тринадесет години, но женствеността й ставаше все по-забележима — беше като пъпка, която ще се отвори всеки миг. Притежавате ефирен, неуловим чар и Микаел много скоро осъзна, че нещата няма да продължат по същия начин — малката му братовчедка го привличаше прекалено силно.

Но Тирики си оставаше невинно, по детски импулсивна; двамата се разхождаха с часове по морския бряг и понякога се случваше да се целунат почти на шега — но все по-често прегръдките им ставаха продължителни и двамата се откъсваха един от друг с явно нежелание. Микаел обикновено първи се отдръпваше, задържаше момичето на разстояние от себе си, и прошепваше:

— Ейланта…

Тирики разбираше защо се обръща към нея с храмовото й име, свеждаше очи и не смееше да го докосне. Интуитивно съзнаваше това, което Микаел отдавна бе изяснил за себе си.

Един ден, когато пак стояха така объркали един срещу друг. Микаел се усмихна спокойно и уверено, взе ръката й н каза:

— Хайде, трябва да се връщаме в Храма.

— О, Микаел — прошепна момичето, — Сега, когато… когато се намерихме… трябва ли отново да загубим… всичко това? Никога вече ли няма да ме целунеш?

Той се усмихна и отвърна:

— Ще те целувам много често, надявам се. Но не сега — и не тук. Ти си ми прекалено скъпа, Тирики. Освен това… си още много млада, а и аз също. Да вървим.

Той говореше отново с авторитета на по-голям брат, но преди да стигнат портите на Храма, забеляза омърлушеното й лице, обърна я към себе си и каза:

— Искаш ли да ти разкажа една история? — Тя кимна, двамата седнаха на каменните стъпала и той поде: — Имало някога един човек, който живял сам в дълбоките горя, съвсем сам, и само звездите и дърветата му били приятели. Един ден срещнал в гората красива сърна, изтичал към нея зарадван и понечил да я хване, да я вземе със себе си, за да живее при него и да не бъде вече толкова самотен. Но сърната се подплашила и избягала; той я търсил дни наред, но така и не я намерил. След много луни, като се скитал из гората, открил току-що напъпило цвете — то бил вече помъдрял; оставил пъпката да си расте под слънчевите лъчи, стоял с часове и я гледал, докато тя най-сетне се отворила и погледнала към слънцето. Щом цветето се отворило, се обърнало към него. Той стоял много тихо, съвсем неподвижен. Тогава видял, че това с прекрасното цвете на страстта — ароматно и неувяхващо.

Сребристите очи на Тирики се усмихваха.

— Чувала съм и друг път тази история — каза тя, — но едва сега разбирам смисъла й. — Тя стисна ръката му, скочи и затанцува нагоре по стълбите. — Побързай! Сигурно отдавна ни чакат — обещах на Нари да му набера цветя от градината!

1.

През пролетта Домарис най-сетне се предаде и болестта, срещу която се бе съпротивлявала толкова дълго, я повали на легло. Валяха и отминаха пролетните дъждове, дойде лятото, градините преливаха от цветя, а тя все лежеше в стаята си, взираше се във високия таван, и не можеше вече да се помръдне от леглото си. Приемаше спокойно самотата и не се оплакваше — понякога казваше, че до есента ще се оправи.

Деорис се грижеше всеотдайно за нея, но обичта към сестра й я заслепяваше и тя отказваше да признае това, което бе очевидно за всички останали. Понякога болките ставаха ужасни и нито Деорис, нито който и да било друг можеше да помогне на жената, която страдаше мълчаливо през дългите дни и нощи. Още преди години състоянието на Домарис беше безнадеждно.

Едва тогава Деорис узна — Домарис се чувстваше прекалено зле, за да намира смисъл да крие цялата история — за ужасния начин, по който се бяха отнесли със сестра й при последното раждане. Младата жена отново се измъчваше от чувство за вина; сега вече можа да говори и за онзи неясен, подобен на кошмарен сън епизод отпреди много години — спомена за съня, в който се бе намерила в селото на лудите. Тогава осъзна какво бе преживяла Домарис, разбра защо така и не можа да роди живо дете на Арват и какво чудо бе всъщност, те успя да роди Микаел.

Дългогодишната мечта на принц Микантор най-сетне се сбъдна и той взе Микаел при себе си в двореца. Домарис страдаше, но тя самата бе пожелала да стане така — не искаше Микаел да я гледа в такова състояние. Затова пък Тирики откажа да тръгне с него и за първа път в живота си се противопостави и на Домарис, и на Деорис. Тя вече не беше дете — на тринадесет години бе по-висока от Деорис, макар и тялото й да бе още незряло, също каквато бе Демара някога. Сребристите й очи гледаха също като очите на Демара — с преждевременна зрялост, която се четеше и в сериозните черти на тясното й личице. Когато бе на тринадесет години. Деорис си беше още дете, затова сега и двете сестри не можеха да разберат, че Тирики е станала жена; по-бързото съзряване, унаследено от северната кръв на баща й, им убягваше. Двете продължаваха да се отнасят към нея като към дете.

Всички правеха, каквото им бе възможно, за да не пускат Тирики в стаята на Домарис в най-тежките й часове; но една вечер, когато Деорис, изтощена от няколко безсънни денонощия, бе полегнала за малко в съседната стая, Тирики се промъкна до леглото на Домарис и я видя да лежи с широко отворени очи, съвсем неподвижна. Лицето й бе по-бяло от белите кичури в косата й.

Тирики дойде още по-близо и прошепна:

— Господарке Домарис…

— Да, мила — отвърна едва чуто Домарис — но дори заради Тирики не съумя да се усмихне. Момичето взе една от прошарените със синя вени ръце и я притисна нежно към бузата си, после зацелува восъчнобледите пръсти с отчаяно обожание. — По-полека, мила — прошепна Домарис. — И недей да плачеш.

— Не плача — отвърна Тирики и я погледна с напълно сухите си очи. — Само… Не мога ли да направя нещо за теб? Много те боли, нали?

Домарис отвърна спокойни, взряна в широко отворените очи на момичето.

— Да, детето ми.

— Да можеше да ме боли мен вместо теб!

Усмивката все пак се почти на бледите устни на Домарис.

— Бия предпочела всякакви мъки пред това, Тирики. Сега тичай да са играеха.

— Не съм бебе! Моля те, позволи ми да остана при теб! — момичето я гледаше така умолително, че Домарис не отвърна нищо и само затвори очи. „Няма да издавам колко ме боли пред детето!“, каза си тя и полежа неподвижно няколко минути. След малко по лицето й изби пот от усилието да скрива болката.

Тирики седеше на самия ръб на леглото й. Домарис понечи да й каже да стане — не можеше да понася и най-лекото докосване — понякога, когато някоя от робините побутнеше неволно леглото й, тя изпищяваше от непоносима болка Но в същия момент остана с огромно учудване, че леките движения на Тирики не й причиняват никакво страдание — не я заболя дори когато момичето се наведе над нея и обви шията й с ръце.

„Тя е като малки котенце, каза си Домарис, може да се разходи по тялото ми и аз няма да усетя нищо! Поне е наследила и нещо добро от Риведа!“.

В продължение на седмици Домарис не бе позволявала да я докосва никой друг освен сестра й, и дори опитните ръце на Деорис не можеха напълно да й спестят болката; а сега Тирики… — Слабото телце на момичето се бе притиснало и тясното пространство между нея и рамката на леглото. Тя продължи да прегръща Домарис, която мълчеше, изтръпнала от удивление.

— Тирики — каза тя колебливо накрая, — не се преуморявай. — По устните на Тирики се плъзна особена, покровителствена усмивка — лицето й имаше израза на възрастен човек. Изведнъж Домарис осъзна, че болката, който присъстваше постоянно в тялото й месеци наред, бе започнала да намалява. Възможно ли бе да си го внушава? Дори имаше чувството, че напълно изтощеното й от страданията тяло се изпълва с нови сили.

За един кратък миг можете да осъзнае само невероятното, благословено облекчеше от мъките, и тя се отпусна назад в дълга въздишка. Сетне облекчението отстъпи място на учудване и тревога.

— По-добре ли си сега?

— Да — призна Домарис, но реши да не задава въпроси. Абсурдно бе да повярва, че едно дете на тринадесет години е в състояние да извърши нещо, което велики магове и лечители бяха в състояние да направят само след години дисциплинирано обучение — и дори тогава невинаги! Беше си го внушила, съзнанието й бе замаяно от болката, това бе всичко Някакъв глас се обади предупредително в мислите й, че ако все пак това не е внушение, трябва да не държи до себе си Тирики — за нейно добро… Но да накара Тирики да си тръгне не беше лесна работа.

През следващите дни Тирики прекарваше все повече време при Домарис и правеше всичко по сивите си, за да облекчи болките й. Домарис си налагаше да не се издава.

„Смешно, казваше си тя, да се крия от тринадесетгодишно момиченце!“ Един ден Тирики пак се сви на леглото до нея като котенце. Домарис се поддаде на изкушението и й позволи да остане така. Близостта на момичето й действаше успокоително — когато бе до нея, Тирики, която бе буйно и неспокойно дете, стоеше напълно неподвижна и едва дишаше, все пак болната не искаше детето да се преуморява, затова след малко каза:

— Стоиш кротко като мишле, Тирики. Не си ли вече уморена? Може би е по-добре да си вървиш.

— Не, моли те, не ме отпращай!

— Добре, няма, но трябва да ми обещаеш да не се уморяваш прекалено!

Тирики обеща. Домарис докосна светлата й, подобна на лен коса с белите си пръсти, и въздъхна. Големите сребристи очи на Тирики добиха сънлив вид, сякаш спеше, без на ги затваря. „За какво ли си мисли това дете? Същинска малка вещица? Колко силен с този лечителски инстинкт у нея — но разбира се, и Деорис, и Риведа имаха нещо подобно — трябваше да очаквам, че ще го наследи.“ Но Домарис не молеше да мисли последователно — болката отново нахлу в тялото й и тя съсредоточи всичките си сили, за да я посрещне — вече не помнеше какво е да не те боли нищо.

Тирики вдигна слабото си личице — като че ли се събуди от дълбок сън, и се взря в измъченото лице на Домарис, раздразнена от собствената си безпомощност. После, подтикната от неясен импулс, се наведе и прегърна леко Домарис. Този път нямаше нищо за внушение — Домарис почувства съвсем ясно как в нея се влива здрава сила — болката се оттегляше като море при отлив. Намесата на Тирики бе несръчна, разбира се, и Домарис се почувства зашеметена от внезапния прилив на сила.

В момента, в който дойде на себе си, тя веднага отблъсна детето.

— Мила — каза тя уплашено, — не бива… — и млъкна, защото забеляза, че момичето изобщо не я чува. Деорис си пое дълбоко дъх, изправи се на лакът и каза рязко:

— Ейланта! Говоря съвсем сериозно! Никога повече не прави така! Забранявам! Ако не ме послушаш, ще се принудя да те отпратя оттук!

Тирики се изпрани. Слабичкото й лице пламтеше. Между веждите й се беше вдълбала упорита бръчка.

— Господарке Домарис… — започна тя.

— Слушай добре, скъпа — каза малко по-нежно Домарис и отново се отпусна на възглавницата. — Вярвай ми, много съм ти благодарна за облекчението. Но някой ден ще разбереш, че нямаш право така да… да крадеш от собствената си сила. Не знам как го правиш — това е дар от боговете, дъще, но не бива да се постъпва така! И няма смисъл да се изтощаваш заради мен!

— Но аз мога да го направя единствено за теб! Защото те обичам!

— Детето ми… — Домарис сама не знаеше какво да каже. Взираше се озадачена в спокойните сребристи дълбини на очите й. След малко лицето на момичето се помрачи.

— Господарке Домарис… — каза то съвсем тихо, — кажи ми… кога бе това… аз помня, но не съвсем точно… тогава ти ми каза… — тя спри, и очите й се съсредоточиха с особен, търсещ поглед в лицето на болната жена. Веждите й се сбърчиха и тя изплака. — О, защо ми е толкова трудно да се го спомня?!

— Какво да си спомниш, Тирики? Момичето затвори очи.

— Ти беше — ти ми каза… — големите очи отново се отвориха и Тирики прошепна: — Сестри… и повече от сестри… обричаме се на теб, майко стоим пред теб в мрака — гласът й секна в Тя изхлипа сухо.

Домарис ахна.

— Не с възможно да помниш това! Невъзможно е! Ейланта, по-добре си признай, ако си ни подслушвала, когато сне разговаряли с майка ти…

Тирики възрази пламенно:

— Не, не, помня твоя глас, господарка Домарис — но по-скоро имам чувството, че съм го чувала — насън…

— Тирики, момиченцето ми, говориш, като че ли не си на себе си — разбери, че говориш за нещо, което се е случило, Преди ти…

— Значи е истина?! Вярно е, нали? Искаш ли да ги кажа и останалото? — възкликна Тирики. — Защо не искаш да ми повярваш?

— Но това беше преди тя да се родиш — простена Домарис. — Как е възможно такова нещо?

Тогава Тирики, съвсем пребледняла, с горящи очи, започна да повтаря дума по дума словата на обета, без да се запъне нито веднъж — по едва бе произнесла първите няколко реда, когато Домарис я прекъсна, бяла като сама Смърт:

— Не! Не, Ейланта! Спри! Не бива да повтаряш тези думи! Нито сега, нито когато и да било! Ти… ти не можеш да разбереш какво означават! Моля те, обещай ми — тя протегна към момичето съвсем изтънелите си ръце. — Обещай!

Тирики се отпусна на рамото й и зарида, но накрая измънка желаното обещание.

— Някой ден… ако аз не успея, Деорис ще ти обясни всичко. Ти си била посветена на Каратра още преди раждането ей, и някой ден…

— Няма да е зле да й обясним всичко още сега — звънна гласът на Деорис, която бе влязла незабелязано. — Прости ми, Домарис, но неволно чул всичко.

Тирики скочи и извика гневно:

— Ти! Трябваше на всяка цена да подслушваш… да ме шпионираш! Никога не ме оставяш поне за малко насаме с Домарис, ревнуваш, защото аз мога да й помогна, а тя не можеш! Мразя те! Мразя те Деорис! — и тя отново зарида отчаяно. Деорис стоеше на мястото си като закована. Домарис бе прегърнала дъщеря й и тя продължаваше да хлипа, скрила лице в рамото ъ, докато ръцете на болната я притискаха с нескривана нежност. След малко Деорис сведе глава и се обърна, за да си върви. В същия миг Домарис проговори:

— Тихо, Тирики, спри да плачеш, детето ми. Ела при мен, Деорис, не, не, съвсем близо, за да мога да те прегърна, ти също, детенце — кимва тя на Тирики, която се бе отдръпнала и гледаше нацупено. Домарис постави едната си восъчнобледа ръка в ръката на Тирики, а другата — в ръката на Деорис.

— Сега слушайте внимателно и двете — прошепна тя. — защото това е първият и последен път, когато ще ви кажа някои неща… последният път…

1.

Дойде есента и дори децата бяха приели мисълта, че Домарис никога вече няма да надигне от постелята. Ден след ден тя чезнеше в стаята си, гледаше как слънчевите лъчи играят по морските вълни, и все повече изпадаше в странно, полусънно състояние. Понякога, когато белите криле на голям кораб се плъзнеха по хоризонта, тя се чудеше дали Раджаста е получил известието й… но сега и това не и се струпаше особено важно. Минаваха дни, месеци, и с всеки ден тя ставате все по-бледа, почти прозрачна, изсмукала от болката дотам, че вече не реагираше дори на самата болка — вече дори необходимостта да диша я изтощавате.

Престарелият първожрец Ратор дойде веднъж и стоя дълго време край леглото й. Тя държеше старческата му ръка в своите, а слепите очи на Ратор се взираха някъде отвъд измъченото лице на умиращата.

Дойде краят на годината и Деорис, пребледняла от постоянните бдения край смъртното легло на Домарис, бе отпратена категорично да си почине; през по-голямата част от времето Домарис тъй или иначе не я разпознаваше, — и никой не можеше вече да стори нищо, за да й помогне.

Макар и с нежелание, Деорис остани сестра си на грижите на другите жрици-лечителки и една сутрин излезе с децата на морския бряг. Микаел също пристигна, защото откак майка му бе на легло, почти не бе виждал Тирики. По-късно той си спомняте този ден като последния ден на детството си.

Тирики тичаше по пясъка с разплетена коса и мъкнеше след себе си малкото си братче, Микаел хукна след тях и тримата започнаха да се надбягват, да се пръскат с вода и да газят из прибоя. Когато се умориха, Тирики започна да строи пясъчен замък за братлето си, а Микаел събираше мидена черупки по брега и й ги носеше.

Деорис седеше на припек върху една скала, прижумяваше срещу слънцето и мислеше: „Те само се преструват на деца — заради Нари — и заради мен. Докато се занимавах с Домарис, те са пораснали…“ Струваше й се някак нередно едно момче на шестнадесет години и едно момиче на тринадесет да бъдат толкова сериозни, зрели и улегнали — въпреки че сега, разбира се, се държаха като съвсем малки деца.

Накрая утихнаха и легнаха на пясъка в краката й, като преди това я повикаха да й покажат пясъчните скулптури.

— Виж — каза Микаел, — има замък, имам храм!

— Видя ли пирамидата ми? — викаше Нари. Тирики внезапно вдигна ръка.

— Като погледнеш оттук — дворецът прилича на скъпоценен камък върху зеления хълм… Веднъж Рейота ми разказа… — тя се изправи и попита сериозно: — Деорис, нали Рейота не е истинският ми баща? Много го обичам, като истински баща, но… ти и Домарис сте сестри, а Рейота е брат на бащата на Микаел и… — тя се прекъсна в неволно хвърли поглед към Микаел.

Той схвана мисълта й и посегна да я дръпне за ухото, но размисли и се отказа.

Деорис се вгледа замислено в дъщеря си.

— Да, Тирики — кимна тя. — Истинският ти баща е друг, но… той умря, преди да те признае пред Мъдреците.

— Какъв беше той? — продължи да разпитва момичето.

Преди Деорис каже нещо, малкият Нари наду презрително устни.

— Какъв баща й е той, щом не я е признал? — каза той с унищожителна детска логика. После бутна момичето с пръсти и помоли: — Изкопай ми една дупка, Тирики!

— Глупаво бебе — упрекна го Микаел.

Нари се намръщи.

— Не съм никакво бебе — сопна се той. — Освен това моят баща е жрец!

— Бащите на Микаел и Тирики също бяха жреци, Нари — каза кротко Деорис. — Всички сме деца на жреци.

Но Нари настояваше на своето.

— Щом бащата на Тирики е умрял, преди да я признае, значи тя няма баща!

Микаел не издържа и се засмя на наивността му; Тирики също се усмихна, но веднага стана сериозна, защото забеляза изражението на Деорис.

— Не искаш ли да говориш за него?

Сърцето на Деорис се сви. Вече се случваше месеци наред да не си спомни за Риведа, но винаги някой жест на Тирики, начинът, по който гледаше, нещо в израза й, смущаваше заспалата болка. Риведа бе оставил в душата й неизличими белези — също като огънят на дорйе върху гърдите й. След миг, когато се поуспокои, тя отвърна:

— Той беше Велик маг, Тирики.

— Жрец като бащата на Микаел, така ли?

— Не, дете, той не беше като неговия баща. Казах, че е бил жрец, защото в много отношения маговете приличат на жреците. Но баща ти ръководеше ордена на Сивите — в Древната земя те не са толкова почитани, колкото тук. Той беше северняк от Зайадан — от него си наследила русата коса и очите. Беше велик лечител.

— А как се казваше? — попита Тирики.

Деорис отново замълча. Досети се, че Домарис никога не бе говорила за това с Тирики, и тъй като бе отгледала малката като дъщеря на Рейота, тава беше нейна право. Най-сетне каза:

— Тирики, във всяко отношение Рейота е истинският ти баща.

— О, знам това, и ти казах колко го обичам! — свърна Тирики, но продължи: — Но знаеш ли, спомням си, когато бях още съвсем малка, чух Домарис да говори за истинския ми баща с друг жрец или беше жрица, не помня… и сега… — Тя направи безпомощен жест с ръце.

Деорис въздъхна.

— Да бъде твоето. Баща ти се казваше Риведа.

Тирики повтори замислено името.

— Риведа…

— Аз също не знаех това! — възкликна Микаел. — Деорис, това същият Риведа ли е, за който чух веднъж да говорят жреците — беше отдавна, по помня, че казвала, че престъпил закона, че… се занимавал с черна магия.

Той спря, като видя болката в очите на Деорис.

Нари вдигна глава и попита:

— Какво значи да престъпиш закона?

Микаел, съжалил за прибързаността си, скочи на крака и вдигна малкото момче.

— Значи да правиш лоши неща и аз сега също ще направи нещо лошо и ще те хвърля във водата, ако продължаваш да тормозиш Деорис с глупавите си въпроси! Я виж, задава се кораб — ела да го видим как ще пристане — ако не риташ, обещавам да те нося на рамо!

Нари изписка доволно и Микаел се отдалечи с него. Скоро двамата се отдалечиха толкова, че едва се виждаха.

Деорис се стресна и излезе от унеса си, когато Тирики пъхна пръсти в ръката й и каза тихо:

— Не исках да те тревожа, Деорис, Аз… аз просто исках да съм сигурна, че с Микаел не сме братовчеди по майчина и бащина линия. — Момичето се изчерви я каза объркано; — Нали разбираш, Деорис! — после за първи път се притисна до майка си и се остави тя да я целуне.

Деорис я прегърна и каза нежно:

— Знам, разбира се, детето ми, и съм много щастлива. — После стана, подаде ръка на Тирики и каза: — Искаш ли и ние да отидем да видим кораба?

После двете тръгнала по следите на Микаел и скоро намериха момчетата.

Деорис хвана сина си за ръка — и си помисли, че поне Нари си е само неин — и се заслуша усмихнато в думите на Микаел, който, прегърнал Тирики през рамо, и обясняваше всичко, което знаеше за корабите. Морето бе в кръвта му, както и на покойния му баща; тя си спомни колко щастлив бе по време на дългото пътуване от Древната земя дотук.

— Ами ако този кораб е от Древната земя? — попита любопитно Тирики.

— Не бия се учудил — отвърна Микаел. — Виж, спускат лодка. Това е странно. Обикновено спускат лодки долу, в града, при пристанището, а не тук, близо до Храма.

— Не е само една лодка — отбеляза Тирики след малко. — Цели шест са, и в първата стои някакъв жрец. Лодката скоро опря в брега, от кея слязоха няколко моряци и незабавно се упътиха нагоре. Седмият, облечен като жрец, не тръгна веднага след тях, а спря и се загледа нагоре към храма. Деорис трепна и се загледа по-внимателно. Но това беше…

— Раджаста! — извика радостно Микаел; после, забравил новопридобитото си достойнство, хукна като малко момче към облечения в бяло старец.

Жрецът го гледаше със светнало лице.

— Милото ми момче! — усмихна се той и прегърна дотичалия Микаел. Деорис, която също го бе последвала, видя, че лицето на стареца е мокро от сълзи.

Прегърнал Микаел, Раджаста се обърна да поздрави останалите.

— Това е щастлива поличба да ви срещна още на брега, дъще — каза той, — въпреки че не идвам с радостни вести… нито пък за радост. Деорис установи, че също плаче. Раджаста пусна Микаел, прегърна я и започна смутено да я успокоява, а Нари задърпа полите на майка си.

— Ако аз плача така, ще ме натупаш — упрекна я той.

Деорис го погледна усмихнато и се поуспокои.

— Прости ми, господарю Раджаста — каза тя, поизчерви се и избута Тирики напред. — Когато дойдох в Ахтарат, ни се случи чудо — виж, това е дъщеря ни, която Домарис е довела и отгледала тук.

Раджаста се усмихна спокойно.

— Знаех за това, дъще. Още на вренето Рейота ми довери плана си.

— Знаел си през всичките тези години? — Деорис наведе глава. Разбира се, Раджаста бе постъпил разумно — по-добре беше за нея да мисли за детето като за навеки загубено.

Тирики се притискате смутено към Деорис. Раджаста положи ръка върху русата й глава.

— Не се бой детето ми, познавам майка тя от бебе, а и баща ти ми беше близък — и дори роднина.

Нари подаде нос иззад полите на сестра си.

— Баща ми е жрец — гордо отбеляза той — Не си ли и мой роднина?

— Може да се каже, — Раджаста погали я неговата къдрава глава. После се обърна към Деорис и попита:

— Къде е Домарис, дъще?

Деорис пребледня.

— Нима не си получил писмото й? Нищо ли не знаеш?

Раджаста пребледня на свой ред.

— Не, нищо не съм получавал — в Храма цари пълна бъркотия, Деорис. Не сме получавали отдавна никакви писма. Изпратен съм тук с важна мисия, но, разбира се, се надявах да видя и вас двете. Какво… какво е станало с нея?

— Домарис умира — отвърна Деорис едва чуто, лице на Раджаста посивя — за първи път в живота си Деорис осъзна колко стар бе той всъщност.

— Аз… страхувах се от нещо такова — произнесе с мъка Пазителят, — имах някакво предчувствие… — после погледна гордото, благородно лице на Микаел и каза с въздишка: — Толкова много приличаш на баща си, момчето ми! Имаш неговите очи… — но на себе си добави: „Но той прилича и на Домарис!“ Домарис, която бе обичал повече от родна дъщеря — нито едно от собствените му деца не бе толкова близо до сърцето му! Домарис умираше… „Не бива да скърбя, каза си той, част от нея умря още когато си отиде Микон.“

Когато наближиха стаята, където лежеше Домарис, те отпратиха децата. Изкачиха се сами по стълбите и пред вратата Деорис спря.

— Ще я намериш много променена — каза тя тихо.

— Знам — каза тъжно Раджаста и се облегна тежко на ръката, която му бе предложила Деорис. После почука на вратата.

— Ти ли си, Деорис? — разнесе се слаб глас. Деорис отстъпя и пусна Раджаста пред себе си. Тя чу отново името си, после щастливия вик на Домарис:

— Раджаста! Раджаста…

Гласът й заглъхна в ридание и Раджаста бързо се наведе над леглото й. Домарис опита да се изправи, но болката я повали обратно. Раджаста я притисна много нежно към себе си и зашепна:

— Домарис, детето ми… хубавото ми дете!

Деорис излезе на пръсти и ги остави сами.

1.

Застанала на терасата, Деорис слушаше виковете на децата, който играеха долу в градината. Зад гърба си дочу тихи стъпки, обърна се и срещна усмихнатите очи на Рейота.

— При Домарис ли е господарят Раджаста? — попита той.

Деорис кимна я каза тъжно:

— Ти живееше само за този момент. Не й остава още много.

Рейота взе ръката й и каза:

— Не тъгувай, Деорис. Тя… вече отдавна не е с нас.

— Аз… тъгувам и за себе си — призна тихо Деорис. — Себично е, знам. Такава съм, упреквам се постоянно, но съм себична. Когато тя си отиде, ще остана съвсем сама.

— Не — каза Рейота, — няма да бъдеш сама.

В следващата минута Деорис се озова в прегръдките му. Устните му намериха нейните и мина много време, преди той да проговори отново:

— Деорис… обичам те от първия миг, когато те видях… когато изплувах отново от ужасния водовъртеж на лудостта и те видях да лежиш в безсъзнание на пода на светилището — не знаех къде се намирам, не знаех кой е този човек, който бе там. Виждах само теб — и ужасните ти рани! Обикнах те още тогава, Деорис — и само любовта ми към теб ми даде сила да се изправя срещу…

Деорис спокойно допълни името, което Рейота все още не смееше да употреби.

— Срещу Риведа.

— Можеш ли да ме обикнеш, Деорис? — прошепна той задъхано. — Или сърцето ти е още в плен на миналото?

Деорис постави безмълвно ръка в неговата. Ледът в сърцето й се топеше от прилив на надежда и увереност, че тъкмо тези думи е очаквала от много години. Никога не би изпитала към Рейота детинското обожание, което будеше у нея Риведа — пред него тя се чувстваше като простосмъртна пред божество. За Арват бе просто жена като всички останали, и детето създаде между тях спокойна, приятелска връзка. Тя бе изпълнила дълга на сестра си — но никога не бе влагала чувства в отношенията си с него. Сега, вече зряла жена, Деорис за първи път отдаваше себе си съзнателно, без колебание, с радост. Тя се освободи усмихнато от прегръдките на Рейота.

Той отвърна на усмивката й.

— Още сме млади — допълни той усмихнато, — Можем да почакаме.

— Бъдещето е пред нас — допълни тя нежно, взе отново ръката му и двамата тръгна заедно надолу към градината.

Слънцето бе слязло ниско над хоризонта, когато Раджаста повика всички да дойдат на терасата до стаята на Деорис.

— Не исках да казвам нищо на Домарис — поде той мрачно, — но искам да ви кажа това, което ще съобщя утре на жреците. Храмът в Древната земя — в нашето отечество — загина.

— Не! — изохка Деорис.

— Така е — продължи сериозно Раджаста. — Още преди шест месеца установихме, че голямата пирамида потъва в земята; бреговата ивица се разкъсва. Земетресенията следват едно след друго. Морето постепенно ни поглъща и подземията вече са почнали да се сриват. Скоро храмът ще бъде погълнат от морските вълни.

Изведнъж всички започнаха да говорят едновременно, питаха, прекъсваха се, докато Раджаста не вдигна ръка, за да ги накара да спрат, и продължи:

— Нали знаете, че пирамидата е издигната над подземието, където спи Безименният бог?

— И още как! — прошепна много тихо Рейота.

— Това подземие е център на отрицателните сили на земята. Тъкмо затова бе охранявано толкова строго от Сивия орден в продължение на векове. Но преди десет години — Раджаста погледна неволно към Тирики — беше извършено ужасно светотатство. В подземното светилище беше произнесено Словото на Силата. Оказа се, че Рейота е бил прав — не изкоренихме докрай злото! — Очите на жреца потъмняха, сякаш виждаше ужаси, който останалите не можеха да си представят. — Създадохме по-силни заклинания от техните, за да оковем отново злото, но това бе началото на края за Безименния бог. Агонията му ще повлече със себе си не само Храма.

Деорис покри лице с ръцете си.

Раджаста продължаваше с раван той:

— Словото на Силата разкъсва земята, унищожава самите елементи на битието и когато веднъж е било произнесено, вибрациите не могат да бъдат спрени — докато не заглъхнат сами. Земята около светилището трепери постоянно и вибрациите обхващат все по-голяма площ, също като вълни в езеро. След няколко години няма да има и следа от Древната земя!

Деорис издаде ужасен, нечленоразделен звук, сякаш се задушаваше. Рейота сведе глава.

— Богове! — прошепна той, — аз нося вина за този ужас!

— Ако говорим за вина — каза необичайно меко Раджаста, — то аз също съм виновен, дори повече от теб. Не изпълних дълга си Пазител и допуснах Риведа да се заплете в мрежите на Черните магове. Микон не бе изпълнил дълга си да създаде наследник и затова не е имал право да умре, когато е попаднал в плен и са го подложили на мъчения. Ако говорим за вина, не можем да пропуснем и жреца, който го е обучавал, а родителите му, които са приели младежките му капризи — а защо не и капитана на кораба, който преди години е довел родителите на Риведа — и моите — от Зайадан! Никой смъртен не може да управлява везните между причини и следствия. Успокой сърцето си, синко.

Настъпи тежко мълчание. Тирики и Микаел гледаха с широко отворени очи, хванали се за ръка, слушаха — и не разбираха. Рейота стоеше все така, стиснал главата си с ръце, а Домарис беше неподвижна като мраморна статуя.

Най-сетне, бледа като смъртник, тя успя да раздвижи пресъхналите си устни.

— Това… не е всичко, нали?

Раджаста кимна тъжно.

— Не, не е. По нашите предвиждания след десетица години катастрофата ще засегне и Атлантида: Земетресенията се разраства постоянно — и никой не може да знае дали няма да унищожат и целия свят, мястото, на което сега стоим, скоро няма да съществува — а ние не знаем и друго — дали ще остане място, където да се подслоним! Но аз не вярвам, че ще се стигне дотам! Животът човешки е нещо незначително, погледнат отделно — и все пак е съществена част от творението. Ако хората трябва да оживеят, те ще оживеят, дори да се наложи да развият хриле като на рибите, за на плуват в морските дълбини, или да им поникнат криле и да летят с птиците, докато водите се оттеглят. Тези, които са посели семената на собствената си гибел, ще загинат, колкото и да са хитроумни и решени да се спасят… Но за да не се зароди нова гибелна карма, тайното познание, което се съхранява от служителите на Храма, не бива да загине.

— Но ако това, което казваш, е истина, как да спасим мистериите? — прошепна Рейота.

Раджаста го погледна, после се обърна към Микаел.

— Мисля, че някои части на света няма да бъдат засегнати от ужаса — каза той след малко. — Там ще се издигнат нови храмове, където трябва да бъде отнесена и съхранявана Истината. Мъдростта на нашия свят може да бъде разпиляна по четирите краища на света и да изчезне в продължение на векове — важното е, че някога ще се появи отново. Ти си призван да основеш един от тези храмове, Микаел.

Микаел трепна.

— Аз? Но аз съм… най-обикновено момче!

— Сине на Ахтарат — каза строго Раджаста, — обикновено е забранено на човека да познава съдбата си, за да не разчита само на божествената сила и да откаже да развива собствените си възможности… но сега се налага ти да узнаеш бъдещето си и да се готвиш за него! Рейота ще ти помогне; нему бе отказано висшето познание, но синовете на неговата плът н душа ще наследят Силата на Ахтарат.

Микаел сведе очи към жилавите си ръце с дълги пръсти — и Деорис неволно си спомни едни други ръце — обезобразени, измъчени, изкривени. Момчето отметна глава и срещна смело погледа на стария жрец.

— Тогава, отче — каза тон спокойно, — ние двамата трябва да се оженим колкото е възможно по-скоро! — и хвана Тирики за ръка.

Раджаста се загледа замислено в дъщерята на Риведа.

— Да бъде — каза той най-сетне. — Помня старото пророчество, макар че го чух, когато бях съвсем млад: „Ще се роди дете от древен род, който ще се е издигнал високо и после ще е рухнал в низините; това дете ще стане основоположник на нова кръвна линия: и кралете от тази кръв ще се сражават със злото, събудено от техните праотци — докато го унищожат навеки.“ Вие сте много млади… — той отново погледна детското личице на Тирики, кимна и додаде: — Но новият свят също ще бъде млад Така е добре; това също е карма.

Трепереща с цялото си тяло, Тирики се осмели да попита:

— Само жреците ли ще се спасят?

— Разбира се, че не — каза Раджаста с кротък упрек. — Дори и не, жреците, нямаме право да решаваме кой ще оцелее и кой ще загине. Простолюдието ще бъде предупредено за опасността, ще обясним на хората накъде да се отправят и ще им помагаме, колкото можем — но не можем да ги задължим да ни последват, както ще задължим родените в кастата на жреците. Сигурно ще се намерят хора, които ще решат да се спасяват сами, които ще разчитат на високите планини и пещерите, и ще са убедени, че ще се справят по-добре от нас. Казах вече, тези, които ще загинат, ще са носели семената на собствената си гибел.

— Струва ми се, че разбирам — проговори тихо Деорис, — но защо не каза нищо на Домарис?

— Тя знае достатъчно — отвърна Раджаста. — Вече е застанала пред отворената врата, откъдето може да се вижда отвъд границите на един човешки живот. — Той протегна ръка към стоящите пред него хора. — Ще дойдат други времена… — гласът му се промени и всяка дума отекваше пророчески в притихналия свят. — Виждам всички нас, разпилени във времето — но ние ще се срещнем отново. В този свой живот наковахме връзки, които не могат да бъдат разкъсани до края на Времето. Микон, Домарис… Талканон, Риведа — и ти, Тирики, и онази твоя сестра, която си отиде, преди ти да дойдеш на белия свят, Демара — всички само се оттегляме, за да дойдем отново и да продължим нашата история. Ще се променяме — и ще си останем същите. Но не забравяйте — съдбите ни са вплетени в една мрежа, мрежата на мрака, и никога не можем да се освободим напълно от нея. Такъв е законът на кармата.

3.

Откакто Раджаста беше излязъл от стаята й, Домарис се рееше в безсънен унес — мислите й блуждаеха далеч от съсипаното от страдание тяло. Микон беше съвсем близо — тя чуваше гласа му, виждаше лицето му, усещаше ръката му върху своята — не едва доловимото докосване на осакатените му пръсти, а здравото стискане на една топла ръка. Домарис не беше убедена, че ще го види веднага, след като умре, но знаеше с абсолютна, спокойна увереност, че любовта им рано или късно ще ги събере отново — като една единствена светла нишка през мрачната плетеница на съдбовната им обреченост. Може би щяха да бъдат разделени и в друг живот — много дългове трябваше да бъдат платени, друга любов, останала неосъществена в този живот, можеше да разцъфне в следващия, но двамата щяха със сигурност да се срещнат отново. Нищо не можеше да я раздели и с Деорис; силата на обета им бе споила думите им завинаги; беше свързала навеки не само техните съдби, но и съдбите на децата им. Съжаляваше само, че няма да доживее да види Микаел като мъж, няма да види момичето, което ще стане негова съпруга, няма да прегърне внуците си…

После, с прозрението на умираща, Домарис разбра, че няма нужда да чака, за да види майката на своите внуци. Нали тя самата я бе отгледала в изгнание, беше я обрекла още неродена на Богинята, за да й служи и тя до края на времето. Старата лъчезарна усмивка се плъзна по бледите устни на Домарис, тя отвори очи и видя Микон. „Микон?“ Не, не беше той — слабото лице с орлови черти бе увенчано с нейната огнена коса, усмивката бе още детинска, по детски я стискаха и здравите, но още несъразмерно израсли ръце. Зад Микаел се бе изправила Деорис — не зрялата, улегнала жрица, а тъмнокосата буйна малка сестричка с вечно разпилени непокорни къдрици и очи с цвета на бурно море — единственото й щастие и единствената грижа през безгрижните години — на младостта. Домарис видя и благата усмивка на Раджаста, и тревожното, измъчено лице на Рейота.

„Скъпи мои…“ мислеше тя и искаше да им го каже, но устните не й се подчиняваха. Изведнъж пред очите й застана сребристорусата малка саджи, отхвърленото от всички дете, което бе избягало от Карахама, за да отведе Домарис при Деорис в един далечен ден, в Сивия храм… Но не, това не бе същото време. Над нея се беше надвиснала Тирики със зачервено от плач лице, което плуваше в ореол от светлина. Домарис отново се усмихна и свитите от скръб сърца на хората около смъртния й одър се стоплиха от смътна надежда.

Тя чу шепота на Микон: „Цвете на огъня!“ Или може би Раджаста бе пошепнал думите, с която някога се обръщаше към нея принцът от Атлантида? Домарис вече не виждаше нищо, но почувства присъствието на Деорис, надвесила се над нея.

— Сестричката ми — прошепна Домарис, все така усмихната, после допълни: — Вече не си толкова малка…

— Колко щастлива изглеждаш, Домарис… — промълви тихо Деорис.

— Щастлива съм — прошепна Домарис. Сияйните й очи се отвориха за последен път; за миг последен отглас на болката помрачи звездния им блясък; тя трепна и прошепна плахо: — Микон!

Микаел стискаше здраво ръцете и в своите.

— Мамо…

Светлите очи се спряха върху лицето му.

— Сине на Слънцето — произнесе тя съвсем ясно. — Сега… всичко започва отново… — Извърна лице към стената и потъна и дълбок сън; и в последния си сън на земята седеше отново на тревата под клонестото дърво в градината на Храма; Микон я беше прегърнал и нещо й шепнеше…

4.

Домарис издъхна на зазоряване, без да се събуди отново. Когато птичките зачуруликаха на прозореца й, тя се размърда, прошепна:

— Колко спокойно е езерото днес… — и восъчнобледите й ръце се отпуснаха безжизнено върху завивката.

Деорис излезе и остави при нея Микаел и Тирики, които ридаеха неудържимо, прегърнати, и отиде на терасата. Стоя дълго време загледана в сивкавото море и сивото предутринно небе. Не мислеше за нищо — дори не можеше още да осъзнае собствената си скръб. Толкова отдавна бе приели мисълта, че Домарис си отива, че това, което стана днес призори, бе за нея просто потвърждение на нещо, което отдавна знаеше, „Домарис — мъртва? Никога!“ Отишла си беше бледата, съсипана от страдания сянка; а Домарис; млада, жизнена и прекрасна, се бе събудила за нов живот…

Тя не чу стъпките на Рейота и трепна, когато го чу да я вика по име.

Обърна се и срещна въпросителния му поглед.

— Отиде ли си? — попита Рейота.

— Вече е свободна — кимна Деорис.

— А децата?…

— Те са млади; остави ги да се наплачат. Нека скърбят за нея, както могат.

Останаха така, мълчаливи, загледани в морето, след време Тирики и Микаел също дойдоха на терасата. Лицата им бяха подути от плач, но гласът на Микаел беше съвсем спокоен, когато каза:

— Деорис? — отиде при нея и я прегърна Тирики се притисна към Рейота. Той я погали и погледна над разбърканата руса коса към Деорис. Тя мълча ляво кимна, загледана в момчето и момичето, и си каза: „Всичко е наред. Те са наши деца. Ще останем при тях“.

Изведнъж видя пред себе си двама мъже, изправили се един срещу друг — единият сребристорус, другият тъмнокос, с очи, който виждаха през времето противници във всичко, но свързани навеки по закона на Кармата — така, как то бяха свързани тя и Домарис. Домарис си беше отишла, нямаше го и Микон, Риведа, Демара, Карахама — всички бяха потънали в незнайните бездни на времето. Но щяха да се върнат. Смъртта бе най-неокончателното нещо на този свят.

Раджаста, със спокойно, ведро лице, излезе на терасата, издигна ръце към розовеещото небе и запя утринния химн.

Първият слънчев лъч заигра по трептящите морски вълни, озари белите коси на Пазителя и одеждите на жреците.

— Вижте! — прошепна Тирики. — Нощта свърши!

Деорис се усмихна и утринното слънце засия през сълзите й във всички цветове на дъгата.

— Започва нов ден — каза тя тихо, — винаги има нов ден!

И прекрасният й глас се издигна и зазвъня в хармония с гласовете на жреците, и отекна по четирите краища на света: