Краят на Атлантида

1.

Проливен дъжд се лееше безспир върху покривите, дворовете и жилищата около Храма; проникваше навсякъде, жадно поглъщан от пресъхналата земя, лееше се с мелодичен плисък в басейните и фонтаните, заливаше покритите с плочи пътеки и моравите. Може би дъждът бе и причината библиотеката на Храма да е така претъпкана. Заети бяха всички ниши, столчета и пейки — над всяка маса се бе склонила нечия глава.

Домарис спря за миг на вратата и се огледа, за да открие Микон. Днес принцът не седеше в предпочитаната си ниша. Очите й се плъзгаха но белите скуфи на жреците, тежките сиви качулки на магьосниците, златистите мрежи, вплетени в косите на жриците, и непокритите глава на учениците и писарите. Най-сетне забеляза Микон и изтръпна от радостно вълнение. Атлантьт седеше край една маса в най-отдалечения ъгъл на залата, увлечен в разговор с Риведа. Едрата фигура на мага, потънала в сивите дипли на мантията му, и грубо изсечените черти на лицето му контрастираха странно с бледото, измъчено лице и болезнено слабата фигура на Микон. Въпреки това Домарис имаше чувството, че двамата мъже всъщност доста си приличат.

Тя се упъти към тях, опитвайки се да потисне отново надигналата се вълна от неприязън към Риведа. В тръпката, които мина този път по тялото й, нямаше нищо приятно. „Откъде ми дойде на ума, че този човек може да прилича по нещо на Микон?“

Риведа се бе привел напред и слушаше съсредоточено; мургавото лице на Микон бе озарено от усмивка. Всеки страничен наблюдател би могъл да се закълне, че водят обикновен приятелски разговор. Но Домарис не можеше да пропъди усещането, че двамата са въплъщение на две сили — еднакви по мощ, но противоположни по посока, изправели една срещу друга.

Сивият маг първи забеляза появата й; Риведа вдигна глава и каза, любезно усмихнат:

— Дъщерята на Талканон те търси, Микон.

Но не помръдна от мястото си, нито пък обърна повече внимание на момичето. В края на краищата, Домарис бе все още ученичка, докато Риведа се намираше на най-високото сгънало в йерархията на маговете.

Микон се изправи мъчително на крака и попита почтително:

— С какво мога да ти бъда от полза, гослодарке Домарис?

Домарис, притеснена от това публично нарушение на общоприетите норми на поведение, стоеше неподвижно, свела очи. Поначало не беше много плаха, но сега се смути от вниманието, което постъпката на Микон привлече върху нея. Чудеше се дали Риведа не се присмива в себе си на това явно неспазване на обичаите в Храма. Когато проговори, тя почти шепнеше:

— Дойдох, за да обясня отсъствието на ученичката, която е твой писар, господарю Микон. Деорис е болна и няма да може да ти помага днес.

— Съжалявам — усмивката на Микон бе пълна със съчувствие. — Цвете на слънцето, трябва да и кажеш, че няма нужда да идва, докато не е оздравяла напълно.

— Надявам се да не с нещо сериозно — намеси се Риведа. Тонът му беше спокоен и любезен, но погледът изпод тежките клепачи бе студен и пронизващ. — Винаги съм смятал, че тези нощни бдения на студа и влагата са неразумни.

Домарис отново се подразни. Микон веднага долови студенината, с която тя отвърна на мага:

— Няма нищо особено. Ще се оправи за няколко часа.

Разбира се, Домарис нямаше намерение да описва действителното положение, но истината бе, че Деорис бе плакала дълго и упорито, докато накрая си докара силно главоболие. Домарис бе смутена и се чувстваше виновна, защото шеговитата й забележка за Риведа бе довела до избухването на малката. При това бе осъзнала, че сестра й болезнено я ревнува от Микон. Деорис бе молила отчаяно да не я оставя сама, да изпрати някой роб да уведоми Микон. Домарис трябваше да положи големи усилия, за да успее да се откъсне от разстроеното дете — най-сетне си наложи да го стори, напомняйки си, че Деорис всъщност изобщо не е болна; беше предизвикала това главоболие със собственото си упорство. Редно бе детето да разбере веднъж завинаги, че с капризи и истерии няма да може да постига всичко, което пожелае — тогава сигурно тези главоболия и нерви щяха да изчезнат.

Риведа бе станал на крака.

— Ще ни навестя, за да разбера какво й е всъщност — каза той категорично. — Много сериозни заболявания започват с леки неразположения.

Думите му бяха учтиви, изречени с достолепието на високопоставен лечител и маг, но Риведа тайно се забавляваше. Чувстваше неприязънта на Домарис, и въпреки че не изпитваше лоши чувства към нея, нямаше намерение да й разреше да го изолира от сестра си. Малката Деорис го интересуваше и опитите на Домарис да го държи надалеч от нея нямаха никакво значение.

Разбира се, не бе възможно Домарис да възрази. Риведа бе маг и ако решеше да прояви интерес към Деорис, една ученичка като Домарис нямаше право да му се противопостави. Тя си каза с укор, че Риведа може да бъде едва ли не дядо на малката, че е известен с лечителските си умения и със строгия си, почти отшелнически живот се отличаваше дори в ордена на Сивите, за които аскетизмът бе правило.

Двамата мъже се сбогуваха сърдечно. Когато бавните стъпки на Риведа заглъхнаха, Домарис усети, че пръстите на Микон докосват леко китката й.

— Седни до мен. Цвете на слънцето. Този дъжд ми пречи да се съсредоточа, а и днес се чувствах много самотен.

— С такъв интересен събеседник? — Домарис не можа на овладее хапливия си тон.

Микон се усмихна.

— Интересен човек е Риведа, вярно. Но предпочитам да разговарям с теб. Но може би сега моментът не е подходящ? Или… не е прието да постъпвам така?

Домарис отвърна на усмивката му.

— И ти, и Риведа сте толкова високопоставени, че Наблюдателите не биха те упрекнали, ако проявиш незнание относно нравите в Храма — отвърна тя, но хвърли притеснен поглед към строгите лица на старшите писари, които бдяха над ръкописите и следяха за реда и спокойствието в библиотеката. — Но едно е сигурно — на мен тук не ми е позволено да говоря — и пак не се въздържа да добави с остър шепот: — Риведа можеше да те предупреди!

Микон, видимо разкаян, едва потискаше смеха си.

— Може би и той е позабравил добрите нрави, след като работи отдавна в усамотение — отвърна той и попита, снижавайки гласа си също като Домарис: — Ти познаваш Храма по-добре от мен — няма ли тук място, където можем спокойно да разговаряме?

2.

Макар и слаб, Микон беше толкова висок, че в сравнение с него Домарис изглеждаше едва ли не дребничка; изпитите му, измъчени черти контрастираха с почти съвършената красота на нейното лице. Докато излизаха от библиотеката, немалко любопитни погледи ги сподириха — макар че не можеше да ги види, Микон сякаш също се зарази от смущението на Домарис, и докато вървяха по дългите ходници, не произнесе нито дума.

Домарис незабележимо забавяше стъпките си, за да върни редом с него. Микон бе хванал ръката й и пръстите му все по-здраво стискаха нейните. Момичето отметна една завеса, двамата преминаха през сводеста врата и се озоваха в една зала, която гледаше към вътрешен двор. Цялата стена срещу тях бе заета от огромен прозорец, който се затваряше с големи дървени решетки; тихият, ароматен дъх на дъжда, който продължаваше да се лее по тревата и зажаднелите цветя, долиташе до тях откъм градината. Чуваше се тихото плискане на дъждовните капки, които падаха в близкия фонтан.

Това бе любимото кътче на Домарис — тя често се уединяваш; тук и не обичаше да го споделя с никого, дори и с Деорис. Тя се обърна към Микон и каза тихо:

— Често идвам тук да чета. От другата страна градината живее един стар, болнав жрец, който рядко напуска стаите си, а тази стая не се използва. Мисля, че тук можем да разговаряме несмущавани от никого.

Възцари се дълго мълчание. Отвън дъждът продължаваше да плющи — хладният му, влажен дъх милваше лицата им. Микон бе отпуснал спокойно ръце на коленете си. Слаба усмивка се плъзваше и изчезваше от лицето му като лятна светкавица. Стигаше му да се наслаждава на близостта на Домарис, но момичето беше неспокойно.

— Намерих място, където можем да разговаряме — и сега седим неми като риби!

Микон се обърна към нея.

— А наистина има неща, които трябва да бъдат казани. Домарис! — той поизнесе името й с такъв болезнен копнеж, че дъхът й спря. Микон повтори името й, нежно като милувка:

— Домарис!

— Господарю Микон… принце…

Внезапен, неочакван гняв помрачи чертите му.

— Не ме наричай така! Всичко това съм оставил зад себе си! Знаеш името ми!

Младата жена пред него прошепна като насън:

— Микон…

— Домарис, аз… аз смирено моля за правото да ти поднеса любовта си. — Гласът му беше тъжен, сякаш се упрекваше за решението си. — Обичам те от мига, когато влезе в живота ми. Знам, че това, което мога да ти дам, е много малко и за много кратко време. Вярвам ми — той помълча, сякаш да събере сили, и продължи, намирайки с мъка думите: — Иска ми се… да се бяхме срещнали в по-щастлив час, да можеше любовта ни да разцъфти спокойно, да достигне бавно до зрелост и съвършенство… — Микон пак замълча. Мургавото му, изразително лице така разголваше вълнението в душата му, че Домарис сведе очи — уплашена от силата на чувствата си, бе почти доволна, че той не може да я види.

— Не ми остава много време — поде отново Микон. — Знам, че по законите на Храма ти все още разполагаш със себе си. Твое право с да си избереш любим и дори да родиш дете от него. Обетът, който сте си дали с Арват, не представлява формална пречка. Би ли… можеш ли да ме приемеш за свой любим? — звучният му глас вибрираше под напора на чувствата. — Такава е съдбата ми — аз, който разполагах с всички земни блага, заповядвах на армии, радвах се на почитта на цялото благородническо съсловие, сега не мога да ти предложа нищо… нито брачен обет, нито обещание за щастие — нищо освен любовта си…

Невярваща, Домарис повтори бавно:

— Ти… ме обичаш?

Той протегна поривисто ръце към нея, срещна тънките й пръсти и ги стисна в своите.

— Не съществуват думи, които да опишат любовта ми, Домарис. Мога само да кажа — когато не си до мен, животът ми с непоносим. Сърцето ме боли, когато не мога да чуя гласа ти, стъпките ти, да те докосна…

— Микон! — прошепна тя, псе още зашеметена. — Ти наистина ме обичаш! — вдигна глава и изпитателно се взря в лицето му.

— Щеше да ми бъде по-лесно, ако можех да видя лицето ти — прошепна той и внезапно се отпусна на колене пред уплашеното момиче, притиснал лице в дланите й. Целуваше тънките пръсти, а диплите на дрехата й приглушаваха шепота му.

— Обичам те толкова много, че не мога да го понеса… любовта ми с прекалено силна… прекалено много за този живот. Ти си толкова кротка и мила, Домарис. Аз… ако трябва, мога да имам дете от друга жена. Можеш ли… имаш ли най-малка представа от това, което исках от теб?

Домарис се наведе и притисна лицето му към гърдите си.

— Знам само, че те обичам — каза тя, — и че мястото ти е тук, при мен. Дългата й червеникава коса се спусна и покри и двамата. Устните им се срещнаха, докато шепнеха истинското име на любовта.

3.

Дъждът беше спрял, но небето бе още сиво, покрито с ниско надвиснали облаци. Деорис лежеше на дивана и стаята, която делеше със сестра си. Една прислужничка решеше косите й; над главата й малката червена птичка, подаръкът от Домарис, чуруликаше весело в кафеза си, Деорис се заслуша в песента й и започна тихичко да тананика, докато четката се плъзгаше успокояващо по къдриците й. Вятърът развяваше завесите на прозореца и широките листа на дърветата отпред. Приглушената светлина в стаята се отразяваше в тъмното полирано дърво на мебелите, плъзгаше се по копринените завеси и проблясваше по украшенията от сребро, тюркоаз и лунен камък. Сред уюта на красивата стая, с която Домарис разполагаше като дъщеря на Талканон и на Раджаста, Деорис се гушеше като котенце и се опитваше да загърби глождещото я чувство на вина: писарите и по-малките ученици по право бяха длъжни да привикват към дисциплина и скромен живот. Когато Домарис беше на нейните години, за нея бе немислимо да живее в такъв разкош. Красивите вещи радваха Деорис, пък и никой че й бе забранил да живее при сестра си, но подсъзнателно нещо й: подсказваше, че не би трябвало да бъде тук. Тя дръпна рязко главата си изпод грижливите ръце на робинята.

— Стига толкова, накрая пак ще ме заболи главата — каза тя капризно. — Освен това чувам, че сестра ми се връща.

Деорис скачи и изтича към вратата, но когато погледът й падна върху лицето на Домарис, поздравът замря на устните й.

Когато Домарис заговори, гласът й беше напълно спокоен:

— Мина ли ти главоболието, Деорис? Мислех, че ще те намеря в леглото.

Деорис се взря тревожно в лицето на сестра си и си каза: „Сигурно нещо ми се е привидяло.“ На глас отвърна:

— Спах цял следобед и когато се събудих, се чувствах много по-добре — помълча, следейки с поглед сестра си, която разсеяно кръстосваше стаята, а добави: — Господарят Риведа…

Домарис я прекъсна с нетърпелив жест.

— Да, да, той ми каза, че ще дойде да се осведоми за здравето ти. Ще ми разкажеш после, може ли?

Деорис примигна.

— Защо? Бързаш ли за някъде? Да не би тази нощ да е твой ред да служиш в Храма?

Домарис поклати глава, протегна ръка и погали леко къдриците на сестра си.

— Радвам се, че си по-добре — каза тя по-меко. — Ще извикаш ли Елара да дойде при мен, скъпа?

Дребната женица влезе забързано и започна да съблича робата на Домарис. Останала по тънка долна риза, Домарис се просна по очи върху един куп възглавници, а Деорис незабавно дотича и коленичи пред нея.

— Какво ти е, сестро? Домарис измънка разсеяно:

— Нищо после, сякаш в отговор на някаква своя мисъл, допълни — всичко е така, както трябва да бъде.

Обърна се по гръб и се взря усмихнато в очите на малкото момиче. После подзе импулсивно:

— Деорис… — но млъкна и се поколеба.

— Но какво става, Домарис? — настоя Деорис, усещайки, че у нея отново се налита необяснимата паника, която я обзе при вида на сестра й, когато тя влезе и стаята.

— Деорис, сестричке, отивам да се поклоня на Добрата майка — Домарис стисна ръката на сестра си и продължи: — Ще дойдеш ли с мен?

Деорис я гледаше с полуотворена уста. В храма на Добрата майка, богинята Каратра, се отивайте само когато трябваше да бъдат изпълнени определени ритуали, или в случаи на тежки душевни изпитания.

— Не разбирам — каза момичето. — Защо… защо? — тя стисна здраво с две ръце ръката на сестра си. — Домарис, какво става с теб?

Развълнувана и смутена, Домарис не намираше сили да проговори. В себе нито за миг не се съмнявате какъв отговор ще даде на Микон — той й бе забранил да решава прибързано, — но въпреки това и измъчваше безпокойство, чувстваше нужда да сподели вълненията си, да добие увереност в правотата на решението си — а не можете да говори за това с Деорис. Деорис бе още дете, Домарис бе единствената майка, която Деорис познаваше, затова и малкото момиче болезнено чувстваше присъствието на нещо ново, нещо, което ги разделяше. Тя изхлипа:

— Домарис!

— О, Деорис — Домарис издърпа припряно ръката си, — престани да ме разпитваш! — после, съзнавайки, че може да усили страховете и отчуждаването на малката, добави: — Просто ела с мен. Искаш ли?

— Разбира се — кимна Деорис. Гърлото й се бе свило и тя говореше с мъка. Домарис се усмихна, седна на възглавниците и прегърна Деорис. Целуна я леко и понечи да стане, но Деорис се вкопчи отчаяно в нея, притиснала глава в гърдите й — сякаш знаеше, с болезнената интуиция на малките деца, че неотдавна тук бе почивала главата на Микон, сякаш искаше да изтрие спомена за него. Домарис погали копринената й коса и отново понечи да се довери на сестра си — но така и не събра сили да започне.

4.

Светилището на Каратра, Добрата майка, се намираше далеч от Дома на Дванадесетте — почти на другия край на храмовите земи. Вървяха под разцъфнали дървета, още мокри от дъжда. В хладния здрач въздухът бе натегнал от уханието на рози и върбинка. Двете сестри мълчаха — едната потънала в размисъл за това, което й предстоеше, другата просто защото рече не знаеше какво да каже.

Бялата сграда на светилището се издигаше окъпана в меко сияние, от другата страна на бистро езеро — водите блещукаха, чисти като кристал, и отразяваха кадифената синева на небето. Облаците вече се бяха разкъсали и се разсейваха. Когато наближиха, слънцето за миг огря покривите и озари алабастровите стени на светилището, преди да потъне зад западния хоризонт. Над водите се носеше тежък, упойващ аромат на тамян, зад прозорците на светилището приветливо заблещукаха светлинки.

Домарис забеляза, че Деорис започва да влачи крака и да изостава, се към нея, спря и седна на тревата. Деорис веднага седна до нея, и двете, хванати за ръце, продължиха да мълчат, загледани в нетрепващата повърхност на свещеното езеро.

Богинята — първоизточник на всичко живо, Майка и Жена, би въплъщение на тайната и красотата на живота, на вечния му кръговрат, символ на кротката, но несломима сила на земята. За да достигнат до светилището на Каратра, двете сестри трябваше да прегазят водите на езерото, които стигаха почти до раменете им — всяка жена изпълняваше поне веднъж в живота си този свещен ритуал на пречистване, но само жените от кастата на жреците и тези, които учеха, за да бъдат посветени в мистериите, разбираха дълбоката значимост на този ритуал — символ на пътя на всяка жена към зрелостта — срещу съпротивляващия се поток на времето, по-дълбок от езерните води, по-тежък, по-труден за преодоляване. С гордост или примирение, в радост или в скръб, възторжено или против волята си, всяка жена идваше някой ден дотук до сърцевината на своята женственост.

Домарис плъзна поглед по светлата повърхност на водата и потръпна, уплашена от дълбокия смисъл на ритуала. Бе посветена в тази мистерия, разбираше я но въпреки това тръпнеше от страх. Мислеше за Микон, за любовта си, за да събере смелост и да нагази в чистите води; но не можете да пропъди почти пророческия си ужас, нахлул в съзнанието й. За миг притисна Деорис към себе си в безмълвна молба да бъде разбрана.

Деорис я разбра, но отвърна нацупено лице. Имаше чувството, че светът й е рухнал из основи. Не искаше да разбере пред какво изпитание е изправена Домарис. Тук, пред най-стария и свят храм на кастата, към която принадлежаха и двете, Деорис също се боеше — страхуваше се, че тези вода ще повлекат и нея в потока на живота, към женската й съдба…

Тя каза мрачно:

— Жестоко е… животът е жесток! Иска ми се да не се бях раждала жена!

Сама съзнаваше, че говори и постъпва егоистично, че държи да се натрапи в мислите на Домарис, да намери успокоение за себе си — сега, когато сестра й бе изправена пред най-голямото изпитание в живота си — пред избора, който бе все още далеч в бъдещето за Деорис. Въпреки това настоя:

— Защо, Домарис? Защо?

Домарис не отвърна нищо, само притисна здраво малкото момиче в прегръдките си. Изведнъж предишната й увереност нахлу като топла вълна в душата й. Тя беше жена, обичаше и сърцето й ликуваше.

— Няма винаги да мислиш така, Деорис — каза тя усмихнато. Отпусна прегръдката си и каза: — Отивам в храма. Ще извървиш ли и останалата част от пътя с мен, сестро?

За миг Деорис бе почти готова да я последва; веднъж вече бе влизала в светилището оттатък езерото — за свещения ритуал, който всяко момиче от Храма изпълняваше в чест на Великата майка, когато биваше благословено с първите признаци на своята женственост. Спомняте си само, че беше притеснена от строгия церемониал. Но сега, когато Домарис стана, за да тръгне към езерото, Деорис изведнъж бе обзета от паника. Страхът я стисна за гърлото. Ако тръгнеше по своя воля по стъпките на Домарис — щеше да попадне в клопката на женствеността си, да стане доброволна плячка на непреодолимата мощ на природата. Страх и отчаяна съпротива трепнаха в гласа й, когато отвърна:

— Не! Не искам!

— Дори ако те помоля? — попита наскърбено Домарис — искаше и се Деорис най-сетне да я разбере, да сподели с нея този миг, който разсичаше на две живота й.

Деорис упорито поклати глава, скрила лице в ръцете си. Обзе я неестествено желание да причини болка на сестра си — Домарис я беше изоставила — сега бе неин ред да не я последва!

Учудена от собствената си настоятелност, Домарис помоли отново:

— Деорис… сестричке, моля те, искам да бъдеш с мен. Няма ли да дойдеш?

Деорис продължи да крие лицето си. Накрая измънка едва чуто отказа си. Ръката на Домарис падна рязко от рамото на сестра й.

— Съжалявам, Деорис. Нямах право да настоявам.

Деорис би дала всичко, за да вземе думите си назад, но беше късно. Домарис тръгна напред, а Деорис остана да лежи неподвижно в тревата, притиснала трескаво пламтящото си лице към хладната трепа, задавена от горчиви сълзи.

Домарис не се обърна назад. С леки движения развърза връхната си дреха и я остави да се плъзне около краката й. Разплете плитките си и косата покри цялото й тяло като огнен водопад. Прекара пръсти през тежките й вълни и изведнъж по цялото й тяло премина тръпка на блаженство: „Микон ме обича!“ През този първи и единствен път в живота си Домарис изпита непоколебима увереност в красотата си, триумфираща гордост от съвършенството си — но и това щастие бе примесено с меланхолия — защото Микон никога нямаше да я види.

Този упоителен унес продължи само миг; после Домарис раздели косата си на два дълги златисти потока и нагази в езерото. Вървеше, докато бистрата вода не достигна до гърдите й — беше топла, от нея кожата й пламтеше — не приличаше на обикновена вода, а по-скоро на пулсираща, жива светлина… Сини и виолетови струи трептяха и блещукаха, обгръщаха тялото й, изправено сред тих като алабастрова колона, и тя изтръпна от наслада — и от страх — когато водите за миг се сключиха над главата й. После отново се изправи и тръгна напред. Водата се стичаше в ароматни, бълбукащи струйки от раменете и сияйнозлатистата й коса. Докато крачеше все напред, към приветливо разтворените двери на Храма, Домарис чувстваше как водите отмиват предишния й живот дребните тревоги, егоистичните вълнения. Изпълнена със съзнанието за безкрайна сила, тя осъзна нещо, което не бе прозряла първия път, когато влезе в светилището — че е божествена — защото е човек.

Излезе от водата с нежелание и спря за миг, преди да престъпи прага. После влезе в преддверието и започна сериозно и съсредоточено да облича оставените там ритуални одежди — опитваше се да мисли само за предстоящата церемония и да пропъди от съзнанието си всякакви други мисля.

Влезе в голямата зала и остана за миг пред олтара, изпълнена със страхопочитание. Сетне завърза пояса на женствеността около кръста си, коленичи и отметна глава в страстна молба и смирение. Отчаяло търсеше думи, за да изкаже молбата си.

— Майко, Богиньо… — зашепна тя накрая. — Помогни ми да изпълня това, за което съм дошла на този свят. Помогни ми да изпълня обещанието ся…

Стори й се, че я обгръща топлина — също като майчина прегръдка. Кроткият образ на богинята й се усмихваше — очите й приличаха на очите на майка й, която Домарис едва си спомняше. Остана коленичила дълго, мълчалива, заслушана в тишината, докато странни видения се плъзгаха в съзнанието й — неясни и неразбираеми. Постепенно я изпълваше спокойствие и душевен мир, каквито не бе познавала досега — и който нямаше да я напускат до края на живота й.

5.

Слънцето отдавна бе залязло и звездите бяха извървели немалко от небесния си път, когато Деорис се размърда и разбра, че е много късно. Домарис сигурно се бе прибрала отдавна — ако изобщо имаше намерение да се прибира у дома.

Страхът отново отстъпи място на гнева: Домарис пак я беше забравила! Нещастна и изплашена, Деорис се върна в Дома на Дванадесетте, но установи, че Елара не знае нищо повече от нея самата — или най-малкото не желае да обсъжда е Деорис господарката си. Това не подобри пи най-малко настроението й — резките й отговори и капризните й заповеди скоро докараха обикновено търпеливата Елара до плач.

Деорис бе успяла да изтормози прислужниците дотолкова, че да се чувстват не по-добре от нея, когато пристигна Елис и влоши още повече нещата, като попита къде е Домарис.

— Откъде да знам! — избухна Деорис — Тя вече нищо не ми казва!

Елис се опита да успокои гневното момиче, но Деорис дори не пожела да я изслуша. Накрая Елис, която също не се отличаваше с особена кротост, не издържа:

— Тъй или иначе, не виждам защо Домарис трябва да е длъжна да сподели всичко с теб — нейните проблеми не са твоя работа, а освен това ти толкова си се разглезила, че си станала напълно непоносима! Ще ни се Домарис да се вразуми и да те постави най-сетне на място!

Деорис дори не се разплака, а само се сви на мястото си.

Елис беше вече на вратата, но се върна и се наведе над момичето.

— Деорис — каза ти разкаяно, — наистина съжалявам. Не исках да кажа… с жест, който бе извънредно необичайна за Елис проява на чувства, тя стисна здраво двете ръце на Деорис и продължи: — Знам, че си самотна. Нямаш си никого освен Домарис. Но вината е донякъде и твоя — би могла да имаш много приятели — и допълни меко: — Не бива да стоиш тук и да се самосъжаляваш. Лиза тъгува за теб. Не искаш ли да дойдеш и да си поиграеш с нея?

Неуверена усмивка се плъзна по устните на Деорис.

— Може би утре — отвърна тя. — Сега бих предпочела да остана сама.

Интуицията на Елис понякога граничеше с ясновидство. Внезапно пред очите й изплува картина, която я накара неволно да пусне ръката на братовчедка си и да се отдръпне.

— Няма да те разубеждавам — каза тя: после добави тихо, но настоятелно: — Помни едно — ако Домарис има право да решава съдбата си, ти също си самостоятелна личност. Лека нощ, котенце.

Когато Елис си тръгна, Деорис дълго се взира в затворилата се зад нея врата. Последните й думи, макар и съвсем обикновени, имаха като че ли някакво друго, скрито значение, но Деорис така и не можеше да разбере какво. Накрая си каза, че това са приумиците на Елис, и се опита на забравя за целия разговор.

1.

Високо поставените неженени жреци обитаваш две малки сгради. Раджаста и Микон споделяха с още няколко жреци по-малката и по-удобната от двете. По право Риведа също трябваше да живее тук — по дали поради смирение или от някаква криворазбрана гордост магът бе предпочел да живее сред по-ниско поставените.

Раджата го откри в стаята му — скромно помещение, едновременно кабинет и спалня, което излизаше направо на двора. Магът пишеше задълбочено. Стаята бе оскъдно обзаведена, без следа от излишество или разкош. Отпред дворът бе настлан с обикновени тухли, нямаше фонтани, езерца или цветни лехи. От двете страни на голямото помещение имате две по-малки, където нощуваха помощниците на Сивия маг.

Беше топъл ден; вратите на повечето стаи бяха широко отворени, за да може застоялият въздух поне малко да се пораздвижи. Раджаста стоя известно време, взрян в пишещия Риведа, без той да го забележи.

Жрецът на Светлината никога не бе имал повод да се усъмни в Риведа — макар че споменът за знака „дорйе“, който бе видял на челото му, още го безпокоеше. Но той бе предупредил мага още в нощта на зенита — и елементарната учтивост изискваше да не упорства с предупреждението. Настояването би било обиден признак на недоверие.

Но Раджаста бе на първо място Пазител на Храма на Светлината — това бе най-важната му отговорност, а тя бе и огромна. Ако Риведа по една или друга причина не съумееше да прочисти ордена си, Раджаста носеше не по-малка от неговата вина — защото, ако се бе придържал стриктно към задълженията си, той трябваше да убеди, дори да принуди по някакъв начин Микон да свидетелства публично за мъченията, на които е бил подложен от Черното братство. Но закон случаят трябвате да бъде изложен пред Върховния съвет на жреците.

Сега, когато за пореден път премисляше тези неща, Раджаста въздъхна дълбоко.

„Ето кок става тъй, че най-благородните подбуди ни въвличат е мрежите на кармата, мислеше той уморено. Мога да пощадя Микон, но само за своя сметка — и по този начин го обременявам допълнително, защото ми е задължен — а това ни свързва все повече…“

Риведа седеше пред пулта за писане — често казваше, че не му трябва никакъв сополанко-писар, който да му се мотае в краката. Той драсна още няколко букви с тежкия си, остър почерк, който говореше така ясно за личността му, хвърля настрани четката и се обърна.

— Е, Раджаста? — магът се позасмя, като забеляза лекото трепване на жреца. — Приятелско посещение ли е това? Или изпълняваш поредното си задължение?

— Да кажем, и двете — отвърна Раджаста след моментно замисляне. Усмивката изчезна от лицето на Риведа, той стана на крака и каза:

— Казвай какво има тогава — после и аз ще ти кажа едно друго. Хората от ордена ми са неспокойни. Твърдят, че Пазителите се натрапват във вътрешните ни дела. Но, разбира се — и той хвърли пронизващ поглед към Раджаста, — тъкмо това е основното задължение Пазителите.

Раджаста сключи ръце зад гърба си. Отбеляза, че Риведа не бе го поканил да седне — нито дори да влезе. Това го подразни и когато заговори, го стори с малко по-остър тон, отколкото бе първоначалното му намерение. Ако Риведа искаше да пренебрегва обичайната учтивост, той можеше да влезе в тона му.

— Брожението в земите на Храма е много по-важно, отколкото тревогите на твоите хора — каза той предупредително. — С всеки изминал ден жреците се настройват все по-зле към вас. Говори се открито, че си небрежен към подчинените си, че си допуснал отречени, забранени и злотворни ритуали във вашите свещенослужения. Жените във вашия орден…

— Чудех се кога ще стигнем и до тях — измърмори под нос Риведа, Раджаста се намръщи и продължи:

— …биват принудени да вършат неща, който противоречат и на вашия законник. Вече всички казват, че черноризците се крият сред вас…

Риведа вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Да не ме обвиняват, че практикувам черна магия?

Пазителят поклати глава.

— Никого че съм обвинил. Повтарям само това, което вече всички говорят.

— Откога Пазителят Раджаста се вслушва в сплетните на простолюдието? Не си представям така един приятелски разговор между равни — нито пък мисля, че това е начинът един жрец да изпълня дълга си! Раджаста мълчеше, а Риведа продължи — плътният му глас отекна като гръмотевица: — Хайде, продължавай! Сигурно не с само това! Нали ние, Сивите магове, научаваме силите на природата! Може би вече са ни обвинили, че умишлено проваляме реколтата! А какво ще кажеш за моите лечители, които единствени се осмеляват да преминат стените на поразените от чума градове? Може би се шушука, че са заразили водоизточниците?

Раджаста каза уморено:

— Няма дим без огън…

Риведа се засмя.

— И къде тогава е пожарът, господарю Раджаста?

— Ще ти кажа — отвърна остро Раджаста, — пожарът ще избухне поради това, че ти пренебрегват предупрежденията. Твоя с отговорността за всички тези хора Приеми я — или я прехвърли на някой друг, който ще следи по-отблизо делатана Ордена! Не я пренебрегвай, а бъди нащрек — думите на Раджаста зазвучаха като предсказание — защото тяхната вина може да се отрази на твоята съдба. Ужасяваща е отговорността на тези, които са призвани да водят другите. Внимавай и носи мъдро хората си.

Риведа понечи да възрази, но замълча, взрян в тухления под. Въпреки всичко изразът на предизвикателство не напускаше лицето му. Накрая каза:

— Необходимото ще бъде сторено, не се безпокой.

В настъпилото мълчание се чуваше как някои подсвирква фалшиво й другия край на дългия ходник. Риведа хвърли поглед към отворената врата, но не помръдна, нито даде израз на раздразнението си.

Раджаста реши да опита друг начин.

— Какво става с твоите разследвания?

Риведа сви рамене.

— Понастоящем няма непознати в ордена ни — с изключване на един човек.

Раджаста трепна.

— Така ли? И този човек…

Риведа разпери ръце.

— Този човек е загадка в много отношения. Облечен е като „хела“ — както се наричат нашите ученици, но нито един от членовете на ордена не го познава и никой не признава да го е вземал за ученик. Самият той не нарича никого свой господар. Когато събрах хората за последните ритуали, го видях за първи път — даваше верните отговори, сякаш бе обучен маг. Но след като ритуалът приключи и се опитах да разговарям с него, ми се стори слабоумен.

— Възможно ли е той да е изчезналият брат на Микон? — попита жрецът.

Риведа изпръхтя презрително.

— Този луд? Изключено! По-скоро е избягал роб.

Раджаста се възползва от привилегията си Пазител на храма и продължи да разпитва.

— Какво направи с него?

— Нищо засега — отвърна бавно Риведа. — След като може да преминава дверите и познава ритуалите ни, има право да живее сред членовете на ордена, макар и никой от нас да не знае кой го е въвел в учението. На първо време го приех за свой ученик. Въпреки че явно не помни нищо за миналото си и надали знае истинското си име, има моменти, когато е напълно с ума си. Струва ми се, че мога да направя много за него — и от него.

Отново се възцари мълчание. Раджаста не казваше нищо, докато най-сетне Риведа избухна:

— Какво друго бих могъл да направя? Дори ако оставим настрана обета ми, които ме задължава да помагам на всеки, който знае тайните знаци на ордена ни, нима трябваше да оставя това момче да бъде тормозено от тълпата и кой знае — може би дори пребито с камъни, или поставено като животно в клетка, за забавление на глупците — или отново да попадне в ръцете на злонамерени хора?

Спокойният поглед на Раджаста не трепна.

— Не съм те обвинил в нищо — напомни той. — Имаш право да решаваш сам. Но ако черноризците са изродили душата му.

— Тогава ще се постарая да не ги допускам отново до него — обеща мрачно Риведа. После напрегнатите чу черти малко се отпуснаха. — Тъй или иначе, той няма достатъчно разум, за да носи зло в себе си.

— Понякога неведението е по-вредно от злонамереността — напомни Раджаста, а Риведа въздържа.

— Убеди се сам, щом искаш — каза той, прекрачи през прага, излезе на двора и заговори тихо с някого. След минута едни млад мъж влезе безшумно в стаята.

2.

Той беше слаб и изглеждаше съвсем млад, още момче. Едва след като се взрете по-внимателно в гладкото му, детинско лице, човек забелязваше, че няма нито мигли, нито брада. Дори веждите му бяха едва забележими, затова пък косата му — дълга, гъста и черна, падаше в равно подрязани къдрили чак до раменете. Раджаста срещна погледа на светлосивите му очи — блуждаещ като на сляп човек. Имаше мургава кожа, но тя бе пропита с някаква болезнена бледност. Раджаста внимателно се зае да изучава слабото му лице. Забеляза, че момчето стои изправено като стрела, но държи ръцете си далеч от тялото, с пръсти, свити в юмруци, като новородено бебе. Беше влязло така тихо, толкова безшумно, че Раджаста не на шега се замисли дали няма възглавнички на краката като котките.

Той кимна на момчето да приближи и попита любезно:

— Как се казваш, синко?

Нездрав блясък оживи внезапно мътната сивота на очите, вперени неговите. Момчето се огледа, отстъпи назад, после отвори веднъж-дваж уста, но от нея не излезе никакъв звук. Най-сетне, с пресипнал глас, сякаш отвикнал да говори, той каза:

— Името ми ли? Аз съм просто… луд.

— Но кой си ти все пак? — настояваше жрецът. — Откъде си?

Момчето отстъпи още една крачка назад и мътните му очи продължиха да се стрелкат насам-натам.

— Нали си жрец? — отвърна то лукаво. — Нима мъдростта не ти стига да разбереш сам? Защо ми е да мъча горкия си мозък да си спомня, след като Боговете там горе знаят всичко и ми заповядват да мълча, да мълча, да пазя тишина, звездите ми го казват, луната ми го казва, да пей с тях без глас… — думите му преминаха в тихо тананикане.

Раджаста го гледате стъписан.

Риведа нареди с жест на момчето да излезе.

— Стига толкова — каза той и момчето се плъзна навън като призрак. Магът се обърна към Риведа, пояснявайки: — Въпросите винаги го възбуждат — като че ли е бил разпитван дълго време, докато е решил… да избяга навътре в себе си.

Раджаста, възвърнал си дар слово, възкликна:

— Но той е луд за връзване!

Риведа се позасмя.

— Съжалявам за сцената. На моменти се държи съвсем естествено и говори като нормален човек. Но започнеш ли да го разпитващ, сякаш намира убежище в лудостта си. Ако намериш намерим начин да разговаряш с него, без да го питаш за нищо…

— Ще ми се да ме беше предупредил — Раджаста бе искрено разстроен. — Нали каза, че дава правилните отговори…

Риведа сви рамене.

— Нашите знаци нямат формата на въпроси и отговори — отговори той. — Поне е в състояние да издаде никому тайните ни. Вие от Храма на светлината нямате ли тайни, Раджаста?

— Нашите тайни могат да бъдат разкрити от всеки, който търси отговора с чисто сърце.

Студените сиви очи на Риведа блеснаха оскърбено.

— Затова пък нашите тайни са много по-опасни ш ни се налага да ги пазим внимателно. Безобидните мистерии на Храма на Светлината, безконечните ви церемонии и ритуали — действително, дори ако незнаещ се забърка в тях, не би навредил никому! Но ние работим с могъщи сили и ако ги опознае слаб човек, неспособен да ги опази в тайна, стават такива неща, каквито са се случили с приятел Микон от Ахтарат! — и той ожесточено добави: — Тъкмо ти би трябвало да знаеш най-добре защо така ревниво пазим тайните си и допускаме до тях само хора, които имат сила да ги понесат!

Устните на Раджаста трепнаха в усмивка.

— Такива като твоя луд хела ли?

— Той вече ги познава; това, което ние сме длъжни да сторим, е да го държим при нас, за да не му позволим да злоупотреби с тях в лудостта си. — Гласът на Риведа беше сух и категоричен. — Не сме деца, за да си бърборим за идеали. Виж Микон… ти го почиташ, аз също дълбоко го уважавам, ученичката тя — как й беше името? — Домарис — направо го обожава, но какво е той всъщност? Бледа сянка на самия себе си.

— Такава е цената на съвършенството — каза много тихо Раджаста.

— Той ли? В такъв случаи лудият ми хела е по-щастлив. Микон, за съжаление — Риведа се усмихна, — е все още в състояние да мисли и да си спомня…

Внезапен гняв обзе стария жрец.

— Достатъчно! Микон е мой гост и ще те помоля да намериш друг прицел за езика си! Обърни внимание на пороците в ордена си, вместо да се надсмиваш над по-добрите от теб!

Той обърна гръб на Риведа и излезе от стаята. Твърдите му крачки бавно заглъхнаха по каменния коридор; той така и не чу сподирилия го смях на Сивия маг.

1.

Стаята на свещения съюз имаше големи прозорци на всяка стена. Таванът бе висок и сводест, украсен със сложни мозаични плетеници. Мебелите бяха малко и прост Пробягващите по тях сенки и бледата лунна светлина придаваха на цялата сцена неуловим, въздушен чар. Високо в стената имаше малък овален прозорец, който насочваше лунните лъчи право към олтара — там пламтеше и пулсираше блед пламък.

Домарис влезе през сводестата врата. От едната й страна вървеше Микон, от другата — Раджаста. Двамата мъже поеха мълчаливо ръцете й и я поведоха към три ниски столчета, поставени пред олтара.

— Коленичи — прошепна Раджаста и копринените одежди на Домарис прошумоляха меко, докато тя се отпускаше на колене. Микон пусна ръката й и постави своята върху сведената й глава.

— Велики, незнайни Създателю, дари мъдрост и смелост на тази жена! — започна да се моли Микон. Макар и тия, звучният му глас отекна във всички кътчета на стаята. — Дари й покой и прозрение, Непознаваеми първоизточнико!

Микон отстъпи една крачка и Раджаста зае мястото му.

— Допусни я до истинното познание, дай й ясен взор, за да върви докрай към целта — поде жрецът на Светлината. — Нека израсне духом, нека има сили да напълни дълга си. Ти, който си неясен, приеми я до себе си, озари духа й!

Раджаста свали ръка от главата на Домарис и също отстъпи назад.

Нищо не нарушаваше мълчание, Домарис се почувства съвсем сама на издигнатата платформа пред олтара, макар че не бе чула нито стъпки, нито шумолене на роби, които биха съпровождали излизането на Микон и Раджаста. Чуваше само глухото пулсиране на кръвта си, равномерните удари на сърцето си, които постепенно сляха ритъма си с равномерното потрепване на пламъка върху олтара. Тогава двамата мъже отново застанаха до нея, помогнаха й да стане и я сложиха да седне между тях.

Положила отново ръце в ръцете им, с лице, озарено от неземна хубост, Домарис имаше чувството, че лети към небето, че всеки момент ще докосне надвисналите ниско звезди. Равномерният, пулсиращ ритъм, едновременно звук и светлина, я изпълваше и поглъщаше. Всяко нейно усещане, всяко познание от натрупани досега опит, изчезвате, ставате ненужно и безполезно. Новото й съзнание бе в нея и около нея, хранеше се от същността й и бавно, много бавно, сякаш около нея течаха векове, пулсиращата светлина на звездите се сля с ударите на сърцето на земята. Домарис бе част от този ритъм; това бе тя; тя съществуваше.

Осъзнала това, тя се издигаше все нагоре и нагоре, понесена от топлата приливна вълна на живота, и отново изплава на повърхността на сегашното си съществувание Стаята около нея тънеше в пълна тишина; лицата на двамата мъже до нея бяха озарени от прозрение също като нейното. Тримата дишаха спокойно и ритмично като един човек — станаха и излязоха мълчаливо от тази стая — новопосветени да служат живот след живот на една висша цел, която за миг почти бяха започнали да разбират.

1.

Прохладен ветрец шумолеше в листата на дърветата. Туптяща, зеленозлатиста светлина проникваше през кланите и танцуваше по тревата. Раджаста вървеше по оградената с храсти алея и си мислете каква красива картина представляват тримата, седнали под високото дърво — Деорис, седнала на малко столче, четеше на глас от някакъв свитък — дребничка, с тъмни къдрици, тя почти се губеше в сенките; лицето на Микон бе станало толкова бледо, че бе почти прозрачно и излъчваше особено сияние; седнала между двамата, Домарис приличаше на укротен пламък — лицето й излъчваше покой като планинска езеро.

Обутите в сандали крака на Раджаста се движеха напълно безшумно по тревата и той можа да постои известно време, загледал в тримата от време на време се заслушваше в глас на четящата Деорис, но вниманието и мислите му кръжаха най-вече около Микон и Домарис.

Деорис спря да чете. Микон вдигна глава и се обърна към Раджаста — приветлива усмивка огря изпитото му лице.

Раджаста се засмя.

— Братко, би трябвало ти да заемеш поста Пазител! Никой освен теб не ме забеляза! Насядалите под голямото дърво се разсмяха. Жрецът на Светлината пристъпи напред и направи знак на двете момичета да не стават. Той спря за момент, за да погали с обич къдравата глава на Деорис, и каза:

— Какъв освежаващ бриз!

— Освежава, но и предупреждава за наближаваща буря — отвърна Микон. Всички замълчаха, а Раджаста спря замисления си поглед върху лицето на атланта. „За каква ли буря говори? Предстоят ни много по-големи неприятности от лошото време“.

Домарис се размърда обезпокоено. Природната й свръхчувствителност, съчетана с промяната на отношенията им с Микон, бе довела до почти пълно, едва ли не плашещо сливане на мислите им. Тя долавяше — мислите и настроенията му понякога по-бързо от него самия. Безпогрешно чувстваше всяко трепване на душата му. Любовта, която ги свързваше, омаловажаваше всякаква друга привързаност. Разбира се, тя продължаваше да обича все така Деорис, а и почитта й към Раджаста не бе намаляла — по отчаяната нужда на Микон от нея бе винаги на първо място, защото будеше инстинктивното я желание да го закрили. Тази любов я поглъщаше всецяло, защото единствено Домарис бе способна на такова, почти катастрофално себеотрицание.

Разбира се, Раджаста отдавна познаваше тази черта на ученичката си, но едва на сега осъзна, че тъкмо той, който я бе посветил в Мистериите, бе длъжен да й посочи този своеобразен недостатък в характера й. А как можеше да го стори, като знаеше каква е любовта, която го предизвиква?

„Въпреки всичко“, упрекна се той, за Домарис бе вредно да съсредоточава до такава степен цялата си същност върху едно-единствено човешко същество, колкото и голяма нужда да има то от нея. Но същевременно осъзна, че не е зле и той самият да научи най-сетне този урок.

Раджаста седна на тревата до Микон, постави ръка върху отпуснатите пръсти на принца, и ги обгърна леко и успокояващо. След миг опитното му докосване улови издайническо потрепване и Раджаста поклати тъжно глава. Макар че Микон външно даваше вид на почти напълно здрав, истината бе много по-различна.

В същия миг треперенето намаля, после спря, сякаш някой бе затръшнал гневно врати пред болката. Този път Микон не се противопостави на силата на Раджаста, позволи й да успокои измъчените му нерви, отпусна се и се почувства укрепнал. Усмихна се на жреца с благодарност, но лицето му веднага възвърна сериозното си изражение.

— Раджаста… трябва да те помоля за нещо. Не прави повече опити да раздаваш правосъдие заради това, което ме сполетя. Вярвай ми, усилията ти няма да имат плод, а ако имат, той ще бъде горчив.

Раджаста въздъхна.

— Толкова често сме говорили за това — отвърна той търпеливо. — вече би трябвало да ти е ясно — нямам право да оставя нещата така. Престъплението е прекалено сериозно, за да го оставя ненаказано.

— Възмездие ще има, в това можеш да бъдеш сигурен — отвърна Микон. Слепите му очи почти сияеха от притока на новопридобитата жизненост. — Но внимавай, защото после възмездието може да сполети отмъстителите!

— Риведа е длъжен да прочисти ордена на Сивите! — гласът на Домарис беше остър и студен като лед. — Раджаста е прав…

— Прекрасна моя — упрекна я меко Микон, — когато мечът на правосъдието се вдигне в служба на отмъщението, стоманеното му острие става по-меко от трева. Вярно е, че Раджаста е длъжен да закриля всички, и тези, които ще дойдат след нас — но не забравяй, че този, който става инструмент на отмъщението, също се осъжда на страдания! Законите на Кармата вземат предвид първо действието, а едва след това, и то невинаги — подбудата! — той помълча, после добави натъртено: — А и не би трябвало да въвличане Риведа. Той и без това е на опасен кръстопът.

Раджаста, който тъкмо бе отворил уста да отговори, ахна. Нима Микон също бе споходен от видение, подобно на това, което се изправи пред неговите очи а Нощта на Зенита?

Стъписването му остана незабелязано, защото тъкмо в този миг Деорис вдигна глава — нещо я подтикваше да говори в защита на Риведа. Но едва бе отворила уста, когато съзна, че никой не бе отправил никакви обвинения към мага, затова — замълча.

Лицето на Домарис помръкна; строгото изражение отстъпи място на обичайната й кротост.

— Постъпвам егоистично — упрекна се тя. — Няма да настоявам, докато не се убедя, че търся справедливост, а не отмъщение.

— Цвете на слънцето — прошепна й нежно Микон, — ти си преди всичко жена. Ако не беше импулсивна, нямаше да бъдеш ти.

Очите на Деорис потъмняха като буреносни облаци — тя не пропусна да отбележи подчертаната интимност в топа на Микон. При това Домарис, вместо да се възмути, явно и се наслаждаваше! Надигналата се ярост я душеше.

Раджаста, забравил спора, се усмихваше щастливо на Микон и Домарис! Колко много обичаше и двамата! Разбира се, обичта му към Деорис не бе по-малка и той никога не и изпускаше от поглед. Изчакваше я да съзрее достатъчно, защото искаше да и предложи да тръгне по стъпките на сестра й. Отдавна бе доловил изключителните заложби на младото момиче и искрено се надяваше да има щастието да я поведе по пътя на познанието; но беше още рано. Деорис бе прекалено млада.

Домарис, доловила мислите му, стана и отиде да седне до сестра си.

— Остави за малко четенето, сестричке — каза тя меко, — слушай и се учи. Така правех и аз, когато, бях малка като теб. И не забравяй, котенце — обичам те много.

Деорис се гушна успокоена в прегръдките на сестра си; Домарис рядко даваше толкова явен израз на чувствата си. Неочакваната милувка я изпълни с щастие. Домарис се упрекваше мислено: „Горкото дете, толкова с самотно! Съвсем съм я изоставила! Но сега Микон има най-голяма нужда от мен! Сигурна съм, че по-късно ще мога да отделя повече време за нея.“

— … и още нищо не сте разбрали за съдбата на брат ми? — питаше натъжено Микон. — Мисълта за него тежи на сърцето ми, Раджаста; чувствам, че с още жив, но знам, знам, че нещо не е наред с него, където и да се намира сега.

— Ще продължа да го търся — обеща Раджаста и най-сетне пусна притихналите ръце на Микон. Пусна ги най-вече за да не може атлантът да долови половинчатата истина в думите му. Той действително смяташе да продължи търсенето, но беше убеден, че надали ще открие изчезналия Рейота.

— Дори да ти с само полубрат, Микон — намеси се Домарис, а гласът и бе още по-меки нежен от обикновено, — той би трябвало да намери пътя към теб, заради обичта, която ви свързва.

— Пътят на обичта не е лесен — възрази спокойно Микон — Помисли си колко тежка задача е всъщност да се стараеш мислите ти винаги да са изпълнени само със съчувствие и разбиране!

Раджаста каза:

— Но ти си Син на Светлината и си постигнал…

— Малко! — гласът на атланта беше горчив, изпълнен с упрек към съдбата. — Трябваше да бъда лечител, да служа на ближните си. Сега съм… никой, а нали ще съумея да изпълня дълга си към хората все още не е ясно.

Всички замълчаха, осъзнали трагедията в младия живот на принца. В мислите си Домарис му обричаше всичко, което бе в състояние да даде от себе си, цялата си любов, цялата сила на душата и тялото си — без значение какво би струвало това на нея самата.

Деорис проговори за първи път, тихо, но нападателно:

— Господарю Микон — каза тя, — ти показваш на всички как човек може да понася страданията и да не загуби човешкото в себе си, дори да се издигне над повечето хора. Нима това е малко?

Дързостта й накара Раджаста да се намръщи; но в себе си той приветстваше думите й, защото съвпадаха със собствените му мисли.

Микон внимателно взе тънките пръстчета на момичето в своите.

— Малка Деорис — каза той сериозно, — на хората не е дадено да преценяват такива стойности като щастие и нещастие, нужно и ненужно — нашият разум не е в състояние да ги разбере правилно. Знам само, че станах причина да се задвижат определени процеси, и че всеки жъне това, което е носил. Дали човек ще срещне добро или зло по пътя си — това е в ръцете на боговете, които направляват съдбата ни, но всеки човек с свободен да искове добро или зло от това, което му е дала съдбата.

Чистата, сияйна усмивка на атланта отново изгря на лицето му, и той обърна глава към Домарис и Раджаста. Те отново изпитаха чувството, че той ги вижда.

— Вие бихте могли да кажете дали от моето нещастие са произлезли само злини!

— Идването ти тук ми донесе само щастие, Сине на Светлината — кимна Раджаста.

— На мен също — каза тихо Микон.

Деорис ги наблюдавате учудено. Смътно недоволство и още по-неясна ревност гризяха душата й. Тя измъкна пръсти от ръката на Микон и каза:

— Ще ти бъда ли необходима още днес, господарю Микон?

Домарис незабавно се намеси:

— Тръгвай спокойно, Деорис, аз ще чета на Микон, ако се наложи — ревността й бе безкрайно чужда, тя просто не допускаше до Микон нищо, което го отнемаше от нея дори за миг.

— Налага се да поговоря с теб, Домарис — възрази твърдо Раджаста, — Остави Микон и сестра си да си вършат работата и ела с мен.

2.

Младата жена стана, смутена от упрека, стаен в гласа на жреца, и тръгни равно редом с него по пътеката. За миг хвърли поглед назад, за да види любимия си, Микон не бе помръднал от мястото си, но сега бе свел глава към Деорис и й се усмихваше; смехът на сестра й долетя до тях като кристален звън.

Раджаста погледна сведената глава на Домарис, увенчана с корона от златисти плитки, и въздъхна. Докато той още се чудеше как да започне, Домарис, доловила сериозния му, загрижен поглед, насочен към нея, вдигна глава и каза простичко:

— Обичам го, Раджаста.

Спокойните й думи и силата на скритото зад тях чувство почти напълно обезоръжиха жреца. Той постави ръце на раменете й и се взря в очите й — не строго, както искаше първоначално, а с бащинска загриженост.

— Знам, дъще — отвърна той тихо, — и това ме радва. Но съществува опасност да забравиш дълга си.

— Моя дълг? — повтори учудено Домарис. Засега никакви задължения не я обвързваха с кастата на жреците — единственият й дълг бе учението.

Раджаста разбра объркването й, но осъзна също, че тя съзнателно избягва да застане очи в очи със себе си.

— Не бива да забравяш Деорис — подсказа той. — Тя също има нужда от теб.

— Но Деорис знае много добре, че я обичам! — възрази Домарис.

— Сигурна ли си, моя възпитаничке? — той употреби думата умишлено, за да й припомни дълга й да му се подчинява. — А може би момичето се има за пренебрегнато, може би мисли, че си допуснала Микон да погълне цялото ти внимание?

— Не… не е възможно.. о, никога не съм искала да стане така! — прехвърляйки наум събитията от последните няколко седмици, Домарис си призна, че упрекът е справедлив. Какъвто бе обичая, тя премисли сериозно думите на наставника си и те се врязаха дълбоко в ума и сърцето й. След време младата жена вдигна очи. Този път чистият й поглед бе помрачен от искрено разкаяние, — Повярвай ми поне, че себичността ми не с била умишлена — помоли тя. — Тя ми е толкова скъпа и близка, че и имам за част от себе си, и понякога забравям, че има свои грижи и проблеми, по-различни от моите… наистина съм я пренебрегнала. Ще се опитам да поправя грешката си…

— Дано вече не е късно — дълбоко безпокойство помрачи челото на жреца. — Убеден съм, че Деорис те обича както преди, но дали е все така склонна да ти се доверява безрезервно?

Красивите очи на Домарис помръкнаха.

— Ако Деорис вече не ми вярва, вината ще бъде изцяло моя — каза тя. — Дано боговете бъдат милостиви, та да не е прекалено късно. Пренебрегнах най-важното си задължение.

Но още докато говореше, осъзна, че не би могла да постъпи другояче, нито пък можеше искрено да съжали, че е посветила себе си на Микон. Раджаста въздъхна отново, разбрал мислите й. Не бе редно да я упреква за вина, който бе колкото нейна, толкова и на принца на Ахтарат.

1.

Наближаваше сезонът на дъждовете. Пред един от последните слънчеви дни Домарис и Елис взеха Деорис и приятелката й Иста и тръгнаха да берат късни цветя. На днешния ден се отбелязваше един по-малък празник, та бе редно Домът на Дванадесетте да бъде подобаващо украсен.

На върха на един хълм, надвиснал над морето, откриха малка поляна, цялата осеяна с цветя. Отдалеч се косеше миризмата на гниещи тръстики и водорасли, останали по брега след отлива. Въздухът бе натежал от сладкия мирис на трева и есенни цветя.

Елис водеше със себе си Лиза. Момиченцето вече бе навършило годинка, тичаше навсякъде, късаше цветя и после ги тъпчеше, обръщаше кошници, дърпаше поли, докато Елис се изтощи да тича подир нея.

Деорис, която имаше слабост към малката, я взе на ръце и се усмихна на Елис.

— Аз ще я пазя, Елис. Набрала съм вече достатъчно цветя.

— Аз също — добави Домарис и остави на земята ароматния си товар. Прекара длан по запотеното си чело. Слънцето блестеше ослепително, дори когато човек не гледаше право в него, а смесеният аромат на гниещи морски растения и цветя я беше замаял. Тя събра пълните с цветя кошници и се отпусна на тревата до Деорис, която държеше Лиза на колене, гъделичкаше я и тананикаше някаква безсмислена детска песничка.

— Приличащ ми на малко момиченце, което си играе с кукла, Деорис.

Тънките черти на сестра й се извиха в хладна усмивка.

— Никога не съм обичала особено кукли.

— Не — Домарис се усмихна замислено. Гледаше не толкова Деорис, колкото Лиза. — Винаги си предпочитала да си играещ с истински бебета.

Слабичката чернокоса Иста седна с кръстосали крака до тях на тревата, подръпна късата си рокличка и започна да сплита цветята, които вадеше от кошницата си. Елис я погледа, после взе шепа бели и червени цветове и ги хвърли в кошницата на Иста.

— Моите гирлянди винаги се разплитат — поясни тя и допълни: — Моля те, Иста, изплети и моите и ще направя за теб, каквото пожелаеш.

Ловките пръсти на Иста не спряха нито за миг да връзват стъбълцата.

— Ще го сторя с радост и Деорис ще ми помогне, нали, Деорис? Само че ние, писарите, правим услуги не срещу обезщетение, а от чисто приятелство.

Деорис притисна още веднъж Лиза към себе си и я подаде на Домарис. После придърпа една от кошниците и се зае да сплита гирлянди. Елис се наведе и загледа двете момичета.

— Срамота — каза тя усмихната, — писарите да ме учат на законите на Храма! После легна по гръб в тревата до Домарис. Откъсна шепа златисти плодове от надвисналите клони на един близък храст, постави един в устата си и започна да храни Лиза. Момиченцето възторжено подскачаше върху коленете на Домарис, обсипваше и двете млади жени с лепкави целувки и непоправимо оцапа тънката дреха на Домарис с петна от сок. Домарис и притискаше към себе си с особена, гладна нежност. „Но моето бебе ще с момче, мислеше тя гордо, прекрасен малък син с тъмносини очи…“

Елис се взря внимателно в братовчедка си.

— Зле ли ти е, Домарис, или ти се спи?

Домарис измъкна едната си меднозлатиста плитка от пухкавите, настоятелни пръстчета на Лиза, и отвърна:

— Малко съм замаяна от силното слънце.

После подаде Лиза на майка й.

Опита се да пропъди натрапващите си мисли — не искаше да мечтае от страх, че мечтите й няма да се сбъднат. „Но може би този път не съм сбъркала…“ От седмици хранеше надеждата, че носи под сърцето си сина на Микон. Но вече веднъж се бе случило поради прекалено силното си желание да сподели надеждите си, които се оказаха безпочвени. Този път беше решила да не казва никому, дори на Микон, докато не се убеди напълно в състоянието си.

Деорис вдигна глава от гирляндите, които плетеше, наведе се към Домарис, и я загледа с широко отворени, тревожни очи. Откак Домарис се промени, тя имаше чувството, че някой я е лишил от единствената опора в живота й, от земята под краката й. Решила, че сестра й е загубена за нея, тя бе готова да вини всекиго: ревнуваше я от Арват, от Елис, от Микон, на всичкото отгоре и от Раджаста. Домарис, потънала в блаженството на любовта си, бе като упоена и продължаваше да не забелязва мъката на детето; единственото нещо, което й правеше впечатление, бе, че Деорис е станала непоносимо зависима от нея. Безсмисленото, детинско вкопчване на сестра й едва не я вадеше от равновесие. Не можеше ли Деорис да се държи нормално и да я остава поне за миг на спокойствие? Понякога, без дори да го съзнава — защото действително бе под постоянно нервно напрежение, а и не умееше да крие чувствата си — наскърбяваше малката до дъното на душата й с някоя случайна, неволно изпусната дума. Понякога разбираше, че с сбъркала, но в повечето случаи дори не забелязваше какво е казала.

Напрежението внезапно спадна: Елис бе взела Лиза в скута си и момиченцето настоятелно дърпаше ризата на майка си. Елис сбърча нос в престорено раздразнение:

— Лакомо прасенце такова! Знам много добре какво искаш! Добре, че ти остават само няколко месеца. После, уважаем принцесо, ще ти се наложи да се храниш като дама! — докато говорете, Елис развързваше връзките на роклята си отпред. Лиза лакомо захапа гърдата й, а Елис шеговито я тупна отзад.

Деорис отвърна очи с нещо близко до отвращение и попита:

— Как издържаш на това?

Елис се разсмя весело, но не си даде труд да отговори. Оплакванията й бяха само на шега, и тя предположи, че въпросът на Деорис също не е сериозен. Обичайно беше бебетата да се кърмят в продължение на две години и само някоя преуморена робиня или проститутка би отбила по-рано детето си.

Елис се облегна назад, залюля Лиза в ръцете си и откъсна със свободната си ръка още плодове.

— Говориш като Хедан, Деорис! Понякога ми се струва, че той искрено мрази горкото ми момиченце! Макар че понякога, когато ме хапе… — тя направи гримаса и сви рамене.

— И тъкмо когато я отбиеш, млечните й зъби ще почнат да падат — отбеляза доволно Иста.

Домарис се намръщи; единствено тя бе разбрала, че Деорис съвсем не се шегува. Очите на Лиза бяха затворени, личицето й грееше от здраве като розов лист сред златните й къдрици, главичката й беше отпусната на гърдите на майка й. Внезапно Домарис изпита почти болезнен копнеж. Елис вдигна очи и срещна погледа й; интуицията, присъща на кастата им, бе особено силна у нея — а и не беше трудно да прозре една история, толкова подобна на нейната собствена. Елис протегна ръка и стисна тънките пръсти на братовчедка си; Домарис отвърна на стискането, благодарна, че поне някой я разбира.

— Малко досадниче — продължаваше да гука Елис, докато люлееше спящото дете. — Малка, дебеличка феичка…

Слънцето потъна зад един облак. Деорис и Иста клюмаха над цветята, но продължаваха сънливо да връзват стъблата им. Домарис потръпна, после изведнъж цялото й тяло замръзна и тя притихна, напрегната заслушана в себе си. И отново го усети — едва забележимо потръпване, като пърхането на птиче крило. Никога досега не бе го изпитвала, но не бе възможно да се заблуждава. То продължи само миг, но сега вече Домарис не можеше да се съмнява.

— Какво става? — попита Елис и Домарис едва сега осъзна, че не е пуснала ръката на братовчедка си, а продължава да стиска пръстите й с все сила. Тя веднага дръпна ръка и се усмихна с молба да бъде извинена, но не проговори. Другата си ръка държеше незабележимо притисната към тялото си — там, където едва забележимото потръпване отново се яви за миг и изчезна. Домарис едва се осмеляваше да диша; продължи да седи неподвижно — не искаше да мисли за нищо друго освен за внезапната, пълна увереност, че в утробата й синът на Микон — нито за миг не можеше да предположи, че не с син — за първи път даде признак на живот.

Широко отворените, уплашени очи на Деорис неотклонно следяха младата жена. Изразът им обтегна допълнително и без това опънатите нерви на Домарис, и тя внезапно започна да се смее — първоначално тихо, сетне все по-силно — защото си беше обещала, че няма да плаче… не биваше да плаче… смехът й звучеше истерично. Домарис скочи на крака и хукна надолу по хълма към морския бряг. Зад нея трите момичета се спогледаха недоумяващо.

Деорис стана и понечи да я последва, но Елис я задържа.

— Сигурна съм, че Домарис би искала да остане за малко сама. Хайде, подръж малко Лиза, докато оправя дрехата си!

Тя постави детето в скута на Деорис, в се зае да завързва бавно връзките на дрехата, съзнавайки, че с предотвратила по-сериозна криза.

2.

Когато стигна почти до солените тресавища, Домарис се просна по лице във високата трева и дълго лежа скрита, опряла лице и ароматната пръст, прегърнала с ръце тялото си — удивена и малко уплашена. Лежеше неподвижно и долавяше нежния шепот на тревата, полюлявана от вятъра. Дълбоко в съзнанието й потрепваха и се гонеха мисли, но така и не достигаха до повърхността. Боеше се да мисли ясно.

Мина пладне, слънцето вече клонеше на запад, когато Домарис най-сетне се надигна и в същия миг види Микон, който крачеше бързо към нея по пясъка. Тя скочи на крака, косите й се разпиляха по раменете, а светлата й дреха се развя на вятъра, когато нетърпеливо затича към него. Дочул бързите й, неравни стъпки, той спря.

— Микон!

— Домарис, къде си? — той обърна лице в посоката, откъдето долиташе гласът й, тя дотича до него и спря — вече не съжаляваше, че не може да се хвърли в прегръдките му. Внимателно докосна ръката му и вдигна лице, за да потърси устните му.

Целувката продължи безкрайно — накрая Микон повдигна глава и промълви:

— Развълнувана си, Цвете на огъня. Носиш ми вест.

— Нося вест — ликуване трепна в гласа й, но думите й изневериха. Тя взе измъчените му ръце и ги притисна към тялото си — молеше го да разбере, без да има нужда да говорят. Може би той прочете мислите й; може би жестът й му подсказа това, което трябваше да узнае. Изведнъж лицето му засия с нова, вътрешна светлина, той протегна ръце и притисна Домарис към себе си.

— Носиш светлина — прошепна Микон и отново я целуна.

Тя скри лице на гърдите му.

— Вече съм съвсем сигурна, скъпи. Този път е сигурно! Знам го от седмици, но не исках да го кажа, за да не се окаже, че пак съм се заблудила! Но вече кима никакво съмнение! Той… нашият син… се раздвижи днес — за първи път!

— Домарис… любима — принцът на Ахтарат замълча и тя усети, как горещи сълзи капят от слепите му очи по лицето й. Ръцете, обикновено овладени от силата на волята му, сега трепереха така, че той не бе в състояние да вземе нейните. Притисната към него, тя се губеше цялата в непреодолимата сила на тази любов, и чувстваше, че той започва да трепери целият — както и най-силното дърво потрепва леко под напора на урагана.

— Любима моя, благословена моя… — със страхопочитание, което едновременно уплаши и натъжи момичето, Микон се отпусна на колене пред нея в пясъка успя най-сетне да хване здраво двете й ръце и ги притисна към устните си. — Ти носиш светлина, държиш в ръцете си живота ми… и свободата ми — зашепна той.

— Обичам те, Микон, обичам те — повтаряше Домарис. Какво друго би могла да каже?

Атлантьт стана, успял донякъде ля се овладее, и нежно избърса сълзите й.

— Домарис — започна той кратко и сериозно, — аз… ще ми се да имайте някакъв друг начин, по който да ти го кажа… аз ще се опитам, ще сторя всичко, което е по силите ми, но… — лицето му потъмня, на него отново се изписаха болка, тъга и несигурност, които се забиваха като кинжали в сърцето на Домарис.

— Домарис — сега гласът му бе напълно овладян, силен и звучен, и тя осъзна, че това, което ще й каже, е равностойно на клетва. — Аз… ще се опитам — обеща той спокойно, — ще се опитам да остана с теб, докато се роди синът ни.

Домарис разбра, че тези думи отбелязваха началото на края.

1.

Храмът на Каратра, който се издигаше над Свещеното езеро, бе една от най-красивите сгради по тези земи. Беше иззидан изцяло от млечнобял камък, прорязан тук — там от разноцветни жилки с опалов блясък. Езерото и храмът бяха заобиколени от просторни градини и изящни колонади с надвиснали по тях лозници; хладни фонтани бълбукаха из дворовете, които преливаха през цялата година от цвят.

Тук, зад тези сияйно бели стени, се раждаха всички деца от храмовите земи — независимо от това дали майката бе робиня или самата Велика жрица. Всяко млада момиче идваше тук, за да служи на великата майка Каратра за определен период от време — момичетата помагаха на жриците, грижеха се за родилките и новородените, а ако бяха от добро коляно, ги обучаваха и да помагат при раждане. След това всяка година жените идваха, за да изпълнят дълга си пред Каратра — робините и жените от простолюдието служеха само по един ден годишно, а жриците и тези, които се учеха за жрици — по цял месец. За никоя жена — от най-незначителната робиня до най-високопоставената жрица — не се правеше изключение.

Още преди година беше решено, че Деорис е достатъчно голяма, за да бъде приета в светилището, но точно тогава тя се бе разлюляла от тежка, макар и краткотрайна треска, и оттогава все ставаше така, че никой не споменаваше името й, когато се предлагаха новите ученички. Едва сега я бяха повикали отново — и въпреки че повечето момичета очакваха времето, което щяха да прекарат в Храма на Каратра, с нетърпение, защото то съвпадаше с женското им съзряване, Деорис започна приготовленията за пренасянето си с подчертано нежелание.

Още преди цели две годили, когато за първи път влезе в храма, я бяха допуснали за първи път да присъства на раждане. Преживяното я смути и уплаши. Беше избягвала упорито въпросите, които се бяха породили в съзнанието и. Бе присъствала на мъката, на ужасиите болки, кръвта и страданието, но после видя и ликуването на щастливата майка, когато видя за първи път онова малко същество, на което бе дарила живот. Освен че не можеше да си обясни това противоречие, Деорис се плашеше и от собствените си чувства — ужасният страх, че един ден и тя ще стане голяма жена и ще трябва да преживява такива мъки, за да даде живот. „Защо?“ — питаше се тя постоянно и не можеше да си отговори. И сега, тъкмо когато бе започнала да забравя видяното, всичко започваше отново.

— Не мога, не искам! — избухна тя пред Микон. — Това е жестоко… ужасно…

— Тихо Деорис — въпреки слепотата си атлантът хвана уверено двете й ръце и ги задържа в своите. — Нима не знаеш, че животът е страдание, затова и идването на този свят е свързано с болка? — той въздъхна едва чуто. — Струва ми се, че болката е единственият неотменен закон на живота… и ако можеш да се научиш да я облекчаваш, как би ти дало сърце да откажеш?

— Не смея да окажа но ако имах смелост, щях да го сторя! Ти не знаеш какво е, господарю Микон!

Потискайки първоначалния си импулс да се изсмее на наивността й, Микон започна да я успокоява нежно:

— Разбира се, че знам. Ще ми се да можех да ти помогна, Деорис; но има неща, пред който всеки трябва да се направи сам…

Пламнала и притеснена, Деорис измънка едва чуто:

— Как е възможното да знаеш… това?

В света на храма раждането бе изцяло женска работа и на Деорис, която никога през живота си не бе живяла другаде, й се струваше невероятно, че един мъж може да има и най-далечна представа от начина, по който децата идваха на бял свят. Нима категоричната забрана мъжете да не пристъпват в стая, където ражда жена, не важеше навсякъде? Не бе възможно някъде да се допуска такова недостойно поведение! Как би могъл Микон, които бе имал щастието да се роди мъж, да знае нещо за това?

Микон вече не можете да се овладее; смехът му, разбира се, само влоши положението.

— Виж, Деорис — започна той след малко, — мъжете не са чак толкова несведущи, колкото си представяш!

Тъй като момичето продължаваше да мълчи оскърбено, той се опита да поясни:

— Не забравяй, че обичаите при нас, в Атлантида, не са съвсем като вашите! — и добави закачливо: — Нали знаеш, ние от морските кралства сме си варвари! Но можеш да ми вярваш, дори тук мъжете знаят доста неща. Освен това… помисли си, детето ми, нима аз не знам какво е болка? — той се поколеба за миг — може би тона бе моментът да каже на Деорис, че сестра й чака дете от него? Инстинктивно долавяше, че Деорис, на границата между пълното отрицание и разбирането, може би щеше да приеме по-лесно нещата, ако узнаеше за състоянието на сестра си. Отказа се, защото реши, че е право на Домарис да реши дали да сподели със сестра си или да мълчи. Внезапно го обзе умора и той продължи по-тихо: — Така ми се иска да можех да ти помогна, мила. Опитай се да запомниш едно — за да живееш истински, трябва да опиташ от всичко — от красотата и славата, но също и мъката, и грозните страни на живота. Те съществуват и ти не можеш да ги отречеш. Животът е равновесие между две противоположности.

Деорис въздъхна отегчено — тези неща бе чувала и вреди. Домарис също не бе оправдала очакванията й. Тя се бе опитала, искрено се бе опитала — да обясни на сестра си страховете, които я измъчваха. А Домарис само я бе изгледала неразбиращо и бе отвърнала:

— Но нали това е дълг на всяка жена?

— Отвратително е! — изхлипа Деорис.

Тогава Домарис я смъмри и строга й каза да не се държи като бебе и да не забравя, че това е законът на природата, който никой на този свят не може да промени. Деорис бе продължила да хленчи, да плаче, да настоява, убедена, че Домарис би могла да помогне, стига да иска.

Накрая Домарис се беше ядосала сериозно:

— Как можеш да се държиш така глупаво! Наистина съм те разглезила в стремежа си да те защитавам и от най-дребната неприятност! Сега знам, че съм постъпила грешно, разбери, че вече не си дете. Длъжна си да поемеш отговорностите на жена!

2.

Деорис беше на петнадесет години. Жриците бяха убедени, че както всички момичета на нейната възраст и тя е премилала предварителната подготовка, за да може да поеме задълженията си в храма. Прекалено притеснена и нещастна, за да им обясни, че се лъжат, Деорис установи, че трябва да помага на една от жриците при ражданията — това бе голяма чест, предвидена за по-напреднали ученички или за дъщери на високопоставени жреци. Жрицата, на която трябваше да помага, беше и лечител от ордена на Гинела — казваше се Карахама.

Карахама не произхождаше от род на жреци. Беше дъщеря на една прислужница в храма, която още преди дъщеря й да се роди, бе заявила, че е бременна от самия Талканон. Талканон току-що бе взел за съпруга благородната жрица, която по-късно стана майка на Домарис и Деорис, и категорично отказа да признае бащинството си. Не отрече, че жената му е била любовница, но настоя, че няма никакви доказателства той на е бащата на детето — и дори изреди немалко имена на други мъже, които според него имат повече основания да бъдат считани за възможни бащи.

При такива категорични доказателства за неморално поведение на жената, съветът на жреците реши, че никой не може да бъде принуден да признае детето. Отнеха на жената правото да прислужва в храма. Позволиха й да остане там само докато се роди детето и веднага след това я пропъдиха завинаги от Храма. Според закона и мъжете, и жените бяха свободни да избират любимите си преди брака — но такова поведение бе прекалено и напълно неприемливо.

Малката Карахама, без каста, без име, бе взета за саджи в ордена на Сивите — и израсна като абсолютно копие на Талканон. Разбира се, Върховният управител дочуваше подигравките на храмовите робини прикритата насмешка и клюките на подчинените си. Несъмнено това, че едно умалено издание на Върховния управител живее сред отхвърлените, бе благодатна почва за сплетни — и за да се защити, Талканон най-сетне се предаде, покая се официално за грешката си и осинови Карахама.

Тъй като при Сивите нямаше кастови ограничения, Карахама бе приета от Риведа да учи за лечителка. Когато Талканон я върна в кастата, към която законно принадлежеше, и й даде име, Карахама избра да стане служителка на Каратра — и сега бе достигнала най-високите стъпала в храмовата йерархия и никой вече не се присмиваше на „безименната“, но Карахама не бе забравила несигурното си детство и нравът и бе останал странен и непредсказуем.

Съзнавайки, че момичето, което ще обучава, е нейна полусестра, Карахама изпитваше смесени чувства, които обаче скоро преминаха в искрена привързаност към Деорис. Децата на Карахама, родени преди Талканон да признае истинския й произход, си останаха отхвърлени и безименни — за тях не можеше да се направи нищо. Може би затова Карахама се стараеше да бъде колкото е възможно по-мила и търпелива с тази млада и почти напълно непозната родственица. Независимо от това съзнаваше, че рано или късно ще има проблеми с нея — виждаше скрития бунт в уплашените виолетови очи, разбираше умишлено забавените й движения, когато вършеше каквото и да било — сякаш правеше всичко против волята си. Карахама съжаляваше искрено, защото вече бе разбрала, че от момичето може да излезе забележителна лечителка — беше спокойна, наблюдателна, чувстваше инстинктивно болката у другите, ръцете й пипаха леко и уверено. Липсваше й единствено доброто желание — и Карахама си постави за цел да преодолее скритата съпротива на Деорис, за да я направи достойна служителка на Великата майка.

Стори й се, че с намерила разковничето, когато в храма дойде Аркати.

Макар и още съвсем дете, Аркати бе вече съпруга на един от жреците. Беше очарователно момиче, още съвсем незряло — всъщност по-малка и от Деорис. Мъничка, бледа и русокоса, с големи, уплашени очи, Аркати бе дошла в храма няколко седмици преди раждането, защото не се чувстваше добре сърцето й бе увредено от тежка болест, прекарам в детството. Жриците искаха да се опитат да укрепят тялото й преди изпитанието. Всички, дори строгата Карахама, се отнасяха мило с Аркати, но тя страдаше за дома си, отпадаше бързо и плачеше по повод и без повод.

Оказа се, че двете с Деорис се познават от детинство и Аркати се вкопчи в Деорис като изгубело котенце.

Благодарение на настояванията на Карахама Деорис получи позволение да прекарва с Аркати толкова време, колкото пожелае, Карахама отново забеляза, че инстинктът насочва правилно Деорис в грижите й за момичето. Тя спазваше стриктно напътствията на жрицата, но явно умееше да преценява и решава сама, ако се наложеше. Бунтарският дух на Деорис като че ли даваше малко сила на малката бъдеща майка. Но приятелството им се помрачаваше от спотаения дълбоко в Деорис страх.

То бе повече от страх — беше същински ужас. Как бе възможно Аркати да не се бои? Тя постоянно мечтаеше за бебето, ковеше планове, разказваше й как ще се грижи за него; приемаше всички неприятности, свързани с бременността, без да се замисля, дори със смях. Как бе възможно? Деорис не можеше да разбере, а не смееше да разпитва.

Веднъж Аркати взе ръката й и я притисна здраво към издутия си корем — и Деорис усети под пръстите си движения, което я изпълни със странно усещане — чувство, което и тя не можеше да назове точно. Тъй като й бе трудно да разбере дали изпитва удоволствие или неприязън, тя дръпна рязко ръката си.

— Какао има? — засмя се Аркати. — Не ти ли харесва моето бебе?

Деорис винаги се притесняваше от този навик да се говори за неродено дете като за жив човек.

— Не ставай глупава — сопна се тя, но установи, че за първи път в живота си мисли съзнателно за собствената си майка, майката, за която всички казваха, че била мила, нежна и красива, че Домарис много приличала на нея — майката, която бе умряла при раждането на Деорис. Обзе я чувство за вина — нали тя бе станала причина за смъртта на майка си! Дали Домарис не я ненавиждаше заради това?

Деорис не каза нито дума за тези свои мисли, но започна да учи всичко, което й обясняваха, със старание, граничещо с ожесточение — само за няколко дни Карахама установи с учудване, че Деорис проявява наченки на опитност, сръчност и интуитивно познание, сякаш имаше години натрупан опит зад гърба си. Когато времето, което бе длъжна да прекара в храма, изтече, Карахама и предложи — без да бъде уверена в резултата — да остане поне още месец, за да работи лично с нея.

Деорис се съгласи — за свое най-голямо учудване. Обясни си внезапния порив да остане в светилището с желанието да бъде до Аркати в най-тежките мигове. Дори пред себе си не искаше да признае, че работата започва да й доставя удоволствие.

3.

Детето на Арката се роди през една дъждовна нощ, когато по брега мъждукаха блуждаещи огньове, а вятърът виеше прокоба като оплаквачка. Карахама нямаше причини да се оплаче от работата на Деорис, но въпреки всичките усилия и най-тъмните часове на нощта болното сърце на момичето спря да бие — и мъчителната й, кратка борба за живот завърши с поражение. По изгрев новороденото плачеше, без да съзнава колко сериозен повод има за плач, в една от горните стаи на храма, а Деорис, напълно съсипана, ридаеше горчиво в собствената си спалня, заровила глава във възглавницата сякаш в опит да се скрие от спомена за мъките и болката, които щяха да останат в кошмарите й до сетния час.

— Не може цял ден да лежиш тук и да плачеш! — Карахама се наведе над нея и хвана здраво ръцете й. В стаята влезе още едно момиче, но Карахама безмълвно му направи знак да излезе и продължи: — Деорис, слушай, дете мое. Нищо повече не можехме да направим…

Хлиповете на Деорис се смесиха с несвързани думи.

Карахама се намръщи.

— Ама че глупости! Детето не я е убило! Просто сърцето й отказа да работи — сама знаеш, че винаги е била болнава. Освен това… — Карахама се наведе още по-ниско над леглото и каза с мек, но категоричен тон — така, както понякога говореше Домарис и все пак по-различно: — Ти си дъщеря на Храма. Познаваш истинското лице на Смъртта и знаеш, че тя е само врата към следващия живот, а не нещо, от което трябва да се страхуваме…

— Остави ме сама! — изхлипа измъчено Деорис.

— И през ум не ми минава — каза твърдо Карахама. Самосъжалението не спадаше в категорията на позволените чувства, а и тя в никакъв случай не можеше да приеме изкривените разсъждения, когато измъчваха отчаяната Деорис. — Няма никакви причини да съжаляваш Аркати! Престани да плачеш — защото всъщност съжаляваш себе си! Стани, изкъпи се и се преоблечи, а после се качи горе и се позанимавай с новороденото. Оттук насетне ти ще се грижиш за нея, докато баща й не пожелае да я прибере у дома. Време е да произнесеш и заклинанията, които ще я опазят от духовете, които крадат бебетата, останали без майки…

Деорис се подчини, но само външно. Зае се да изпълнява безкрайните задачи, свързани с отглеждането на малката: намери дойка, огради детето със защитни знаци, и — защото истинското име на всяко дете бе тайна, записваше се в свитъците на Храма, ни рядко се произнасяше на глас — тя бе тази, която даде на бебето така нареченото „малко име“ — Миритас — с него щяха да а наричат, докато порасне. Загледана в бебето, което се гърчеше в ръцете й, Деорис си мислеше презрително: „Защитни заклинания, как ле не! Кое беше защитно заклинание, с което можеше да опазим живота на Аркати?“.

Карахама я наблюдаваше и мълчеше стоически. Беше дълбоко натъжена, но не възнамеряваше да го признава пред Деорис. Опитните жрици бяха наясно от самото начало, че Аркати няма да оживее; още когато се омъжи, я бяха предупредили, че не бива изобщо да забременява — бяха и дали дори билки и я бяха научили на заклинания против нежелана бременност, Аркати съзнателно бе пренебрегнала съветите им и плати за неподчинението с живота си. Сега на света бе дошло още едно дете, което никога нямаше да познае майчина ласка.

Карахама съзнаваше и още нещо, защото разбираше Деорис по-добре от родната й сестра. Колкото и да не си приличаха, Карахама и Деорис бяха наследил и от Талканон мрачното му, несломимо упорство. Поражението щеше да предизвика борбения дух на Деорис много по-сигурно, отколкото ако бе успяла — като мразеше болката и смъртта, тя постоянно щеше да търси начин да ги победи. Докато гледката на разигралата се трагедия бе променила не една от останалите ученички, Карахама бе убедена, че преживяното ще повлияе по друг начин на избора на Деорис.

Тя не каза нищо повече; бе достатъчно мъдра, за да остави Деорис сама, постепенно да достигне до поуката. Когато всичко необходимо за новороденото бе сторено, Карахама освободи Деорис от другите й задължения за деня.

— Изобщо не си спала — допълни тя сухо, когато Деорис понечи да й благодари. — В това състояние не можеш да ни бъдеш от полза. Гледай добре да се наспиш!

Деорис обеща с половин уста; но вместо да се качи на горния етаж, където бяха спалните, се измъкна тихомълком през един страничен изход и хукна с все сили към Дома на Дванадесетте. В главата й имате само една мисъл — откак се помнеше, Домарис винаги я бе изслушвала, когато й бе тъжно. Не бе възможно сестра й да не разбере мъката й — длъжна бе да и помогне!

Духаше влажен летен вятър, който носеше мириса на дъжд. Деорис уви по-плътно с шала си около раменете си и продължи да тича през моравата. Изкачвайки иззад един ъгъл, тя едва не връхлетя върху достолепната фигура на Раджаста, който тъкмо излизаше от дома. Спря за секунда, само колкото да измърмори някакво извинение и щеше да продължи да тича, но Раджаста я спря.

— Внимавай къде тичаш, дете, ще се нараниш — каза той със снизходителна усмивка. — Разбрах от Домарис, че служиш в Храма на Каратра. Изтече ли срокът ти?

— Не, само ме освободиха за днес — Деорис отговаряше учтиво, но вътрешно тръпнеше от нетърпение. Раджаста явно нищо не забелязваше.

— Тази работа ще те надари с мъдрост и доброта, детето ме — каза той замислено — Тя ще те направя жена. — Той постави за миг ръка върху разпилените; объркани къдрици и я благослови — Нека покоят и просветлението винаги те съпровождат, Деорис.

4.

В Дома на Дванадесетте мъже и жени общуваха без никакви ограничения — като братя и сестри — нещо, което се улесняваше от факта, че наистина бяха израснали заедно. Деорис, която бе прекарала по-впечатлителните си годили в училището на писарите, още не можеше да приеме изцяло тази свобода, и когато види че няколко от учениците се къпят заедно във фонтана във вътрешния двор, се смути — и в светлината на новото й познание дори се раздразни. Не й се искаше да открие сестра си сред тях. Но Домарис често й бе казвала, че докато живее и дома на Дванадесетте, трябва да приеме а техните обичаи и на забрави абсурдните забрани, който постоянно тегнела над писарите.

Хедан я видя първи и я подкани да се съблече и да са присъедини към ти. Хедан беше с весел нрав — най-младият сред учениците. Той винаги се бе отнасял приятелски снизходително към Деорис. Момичето завъртя отрицателно глава, но Хедан започна да я пляска с вода от фонтана. Докато се изплъзне, Деорис бе вече мокра до кости. Домарис стоеше права под струите, забеляза сестра си и й извика да я почака; изстиска набързо мократа си коса и тръгна да излива от басейна. Когато мина покрай Хедан, не устоя, загреба шепа вода и я плисна в очите му; момчето отвърна, Домарис изписка и побягна навън; след миг се сети, че рискува да се подхлъзне и веднага забави крачките си.

Водата се стичаше по тялото й. Облечено само в една тънка риза. Очите на Деорис, която бе спряла да изчака сестра си изведнъж се разшириха от удивление. Не можеше да повярва — не беше възможно това, което виждаше, да е истина. Тя се обърна рязко и побягна обратно навън. Така и не чу вика на Домарис, Хедан и Елис, които продължаваха да се плискат, сграбчиха Домарис и се канеха да я хвърлят в средата на басейна. Не разбираха, че сега тя вече сериозно се бореше да се измъкне от ръцете им. Към тях се присъединиха още две момичета и веселите им гласове заглушиха виковете на Домарис — не забелязваха дори, че Домарис, вече сериозно уплашена, беше започнала да плаче. Тъкмо я бяха вдигнали високо над водата, когато Елис изведнъж сграбчи едно от момчетата за ръката и извика остро:

— Спрете! Стига, казвам ви! Хедан, Рива! Пуснете я! Пуснете я внимателно! Веднага!

Тонът й ги стресна и те се подчиниха незабавно — пуснаха Домарис да стъпи и се отдръпнаха от нея, но все още бяха прекалено развеселени, за да забележат тя продължава да хлипа.

— Тя започна — поде Хедан и загледа учудено Елис, която бе прегънала разплаканата Домарис през кръста и й помагаше да излезе от басейна. Винаги досега Домарис бе участвала и в най-буйните им веселия и дори ги беше подстрекавала. Но сега, все още похлипваща, Домарис се беше вкопчила в братовчедка си. Елис взе една роба, хвърлена до басейна, и бързо я наметна.

— Облечи се, докато не си настинала — кача тя загрижено. — Боли ли те някъде? Трябваше да ни кажеш…престани да трепериш, Домарис, всичко с наред!

Домарис покорно се уви в бялата вълнена роба и хвърли смутено поглед към издутия си корем, ясно очертан от грубата тъкан.

— Исках да запазя тайната за себе си… поне още мъничко. Сега вече всички ще разберат.

Елис нахлузи сандали на мокрите си крака и завърза колана на робата си.

— Не си ли казала на Деорис?

Домарис мълчаливо поклати глава. Двете момичета станаха и тръгнаха по колонадата, която водеше към жилищата. Едва сега Домарис си припомни изражението на лицето на Деорис, преди да побегне — уплашело и невярващо.

— Исках да й кажа — промърмори тя, — но…

— Трябва веднага да поговориш с нея — посъветва я Елис. — Най-лошо би било, ако го чуе като клюка от някой друг. Но внимавай, като й го казваш, Домарис, Снощи умра Аркати.

Двете спряха пред вратата на Домарис, която шепнеше разстроено:

— О, колко ужасно!

Тя почти не познаваше Аркати, но знаеше, че Деорис се бе привързала силно към нея и сега, в скръбта си, тя сигурно бе приела състоянието на сестра си като нещо ужасно… Елис се обърна да си ходи, но подхвърли през рамо:

— Наистина, трябва на внимаваш повече! Можеше да пострадаш… а освен това, представи си, че Арват беше там!

5.

Домарис седеше, потънала в размисъл, загледана някъде в пространството, докато Елара я преобличаше в сухи дрехи, сушеше и сплиташе наново косите й. Тя и сама знаеше, че може да има неприятности с Арват — но тъкмо сега не можеше да мисли за това. Засега нищо не й обвързваше с него; бе се възползвала от правото, което законът й даваше. Деорис я безпокоеше много повече, и Домарис горчиво се упреквате, че я е пренебрегнала. Трябваше да намери начин да й обясни всичко. Затоплена и успокоена от грижите на Елара, тя се сви на един диван и зачака сестра си.

Не мина много време и Деорис наистина се появи. Бузите й пламтяха трескаво, нацупеното й лице вещаеше буря, Домарис и се усмихна радостно.

— Ела при мен, мила — тя протегна ръце към сестра си. — Имам чудесни новини.

Деорис коленичи без думи и се вкопча така ожесточено в Домарис, че тя се стресна, почувствала как слабите раменна треперят от напрежение.

— Деорис, Деорис — продължи тя объркано, и въпреки че и бе неприятно да го казва, предупреди: — Не бива да не притискаш така силно, сестричке — можеш да ми навредиш… искам да кажа, на нас двамата! — завърши та усмихнато, но Деорис се дръпна рязко, сякаш й бе ударила плесница.

— Значи е истина!

— Разбира се! Мила, нали ти самата ме видя, като изливах от басейна. Вече си голямо момиче в аз бях убедена, че ще разбереш, че дори да ти го казвам.

Деорис стисна до болка китката на сестра си. Този път Домарис не възрази.

— Но Домарис! Не е възможно! Моля те, кажи ми, че е шега! — Деорис така копнееше сестра й да отрече очевидното, че бе готова да не вярва на собствените си очи.

— Човек не се шегува със свети неща, Деорис — каза младата жена. В сериозния й, искрен глас трептеше упрек — и разочарование.

Деорис отново коленичи, като че ли новината и смазваше, и се взря в Домарис. Трепереше цялата, сякаш я тресеше от студ.

— Свято? — прошепна тя задавено. — Ти посветената, ученичката на Раджаста, която така добре познава храмовите закони — ти си способна да се откажеш от всичко — заради това?

Домарис посегна със свободната си ръка и освободи китката си от болезнено стегнатите пръсти на Деорис. Синкави петна вече се бяха появили по бялата кожа — там, където пръстите бяха пристискаха плътта.

Деорис погледна ръката на сестра си неразбиращо, после вдигна китката й към устните си и я целуна.

— Не исках да ти причиня болка, просто не знаех какво правя — измънка тя разкаяно. — Но аз… аз… не мога да го понеса, Домарис!

По-голямото момиче погали нежно бузата й.

— Не те разбирам, Деорис. От какво съм се отказала? Аз все още съм ученичка на Раджаста и спазвам храмовите закони. Раджаста знае и ми е дал благословията си.

— Но… заради това няма да те посветят в мистериите…

Домарис я изгледа удивено. Тя взе здраво съпротивляващите се ръце на Деорис в своите и насила — я изтегли до себе си на дивана, после каза:

— Кой ти е внушил такива глупости, детето ми? Аз все още съм жрица и се готвя за посвещаване — въпреки че… не, тъкмо защото съм жена! Служиш в храма на Каратра повече от месец и би трябвало да си научила много! Не може да не са ти обяснили как циклите на женската природа хармонират с цикличното развитие на вселената, че… — Домарис се прекъсна и поклати усмихнато глава. — Както виждат, дори съм започнала да говоря като Раджаста! Деорис, скъпа — всяка жена, и най-вече ние, посветените, — трябва да познае пълноценната зрелост. Редно ли с да предлагаме празен съсъд на боговете?

Деорис се сепна истерична:

— По-добре ли е да бъде осквернен?

— Но това е абсурдно! — Домарис продължаваше да се усмихва, но очите и бяха сериозни, — Аз търся своето място, следвам закона на живота и… — тя притисна тънките си пръсти към заобления си корем. — Деорис потръпна, докато я гледаше — и ще приема съдбата си.

Деорис рязко й обърна гръб.

— Съдба! Сигурно и кравите приемат съдбата си!

Домарис се опита да се изсмее, но от устните й се изтръгна сухо хлипане.

Деорис отново седна до нея и я прегърна.

— О, Домарис, държа се отвратително, и сама го съзнавам! Непрекъснато те наскърбявам, а не искам да ти причинявам болка, обичам те, но това… имам чувството, че си омърсена. Ужасно е!

— Ужасно ли? Защо? — Усмивката на Домарис беше малко тъжна. — На мен не ми се струва ужасно. Не бива да се безпокоиш за мен, мила — никога не съм се чувствала по-здрава или по-щастлива, що се отнася до оскверняване… — усмивката й вече не беше тъжна, тя взе ръката на Деорис и я притисна към себе си — Като че ли то би могло да ме оскверни — детето на Микон!

— Микон? — ръката на Деорис падна като отсечена и тя се взра невярващо в сестра си. После повтори безсмислено: — Детето на Микон?

— Разбира се, Деорис… нима не знаете? Какво си мислеше?

Деорис не отговаряше. Продължаваше да гледа Домарис като вцепенена. Домарис едва се удържаше да не заплаче, когато попита:

— Какво ти е Деорис? Защо не се радваш на бебето?

— О! — проплака Деорис. В мислите и проблесна ужасен спомен. — О, не! — изхлипа тя отново и избяга, потънала в сълзи. Сподири я тъжният вик на сестра й.

1.

Домарис лежеше на дивана в стаята си и следете пътя на дъждовните облаци, надвиснали над долината. Дълги, сиви валма се стелеха но небето, поръбени с бяло, досущ като разяснени морски вълни. Дивите ветрове си играеха с тях и понякога случаен слънчев лъч си пробиваше път през сивотата и се плъзваше по лицето на Микон, който се беше отпуснал върху куп възглавници в краката й. Слабото му мургаво лице беше спокойно, в покой бяха и изкривените пръсти, отпуснати в скута му. Мълчанието на двамата лъхаше на щастие; далечният тътен на гръмотевиците и грохотът на прибоя само подчертаваха уюта и спокойствието на сенчестата, прохладна стая.

Почукването на вратата стресна и двамата и те се откъснаха с въздишка от мислите си. Но когато на прага застана високата фигура на Раджаста, Домарис забрави раздразнението си. Тя стана бързо, все още гъвкава като танцуваща на вятъра палма, но жрецът забеляза нещо ново, някаква особена гордост в походката й, докато прекосявате стаята.

— Господарю Раджаста, какво казват звездите за детето ни?

Раджаста се усмихна, докато се настаняваше на стола, предложен му от Домарис.

— Искаш ли да говоря пред Микон, дъще?

— Разбира се, че искам!

Микон повдигна въпросително глава.

— Какво означава това, Цвете на огъня? Не разбирам. Какво ще ни кажеш за детето ни, братко?

— Виждам, че все пак някои от обичаите ни не са познати в Атлантида — Раджаста продължи да се усмихва и добави весело: — Прости ми за задоволството, че поне веднъж аз мога да те науча на нещо.

— Ти ме учиш на много неща, Раджаста — каза сериозно Микон.

— Не заслужавам такава чест, Сине на Слънцето — Раджаста помълча за миг после поде: — Накратко казано, сред нас, жреците, е прието, още преди да е обявено предстоящото раждане на сина ти, да се определи часа на зачеването ме — в зависимост от това показват твоите звезди и звездите на майка му. Това трябва да стане колкото е възможно по-скоро, за да можем за изчислим деня и часа на раждането и да дадем подходящо име на детето, което иде.

— Още преди да се роди? — попита удивено Микон.

— Да не би да искаш да дойде на този свят безименно? — Раджаста беше направо скандализиран. — Тъй като аз съм посветил Домарис в мистериите, това е мое задължение — така разчетох и звездите за майката на Домарис, преди тя да се роди. Тя също беше моя ученичка и аз знаех, че дъщеря й, макар че Талканон й е кръвен баща, ще бъде дете на моята душа. Аз й дадох името Изарма.

— Изарма? — Микон се намръщи, съвсем объркан. — Не разбирам…

Домарис се засмя доволно.

— Домарис е просто името, с което ме нарекоха като малка — обясни тя. — Когато се омъжа… — лицето й рязко се помрачи, но тя продължи с равен тон: — Ще използвам истинското си име, което ми е дадено в Храма — Изарма. На нашият език това ще рече „Път към светлината“.

— За мен ти си точно това, любима — прошепна Микон. — А Деорис?

— Деорис означава „малко котенце“… Когато се роди, ми се стори мъничка като котенце, затова я нарекох така. — Домарис хвърли поглед към Раджаста — допустимо бе да разкрива тайната на своето име, но да се говори за истинското име на друг човек не бе прието. Но жрецът на Светлината само кимна и Домарис продължи: — Истинското й име, записано в аналите на храма, е Адсарта, което ще рече „Дъщеря на звездата-воин“

Микон потръпна конвулсивно и тръпката сякаш премина по цялото му тяло.

— Защо, в името на всички богове, е трябвало да дадат име, което съдържа такава страшна прокоба, на сладката ти малка сестричка?

Лицето на Раджаста беше мрачно.

— Не знам, защото не на мен бе възложено да разчета звездите преди нейното раждане; по това време живеех като отшелник. Все се канех да поговоря за това с Махалиел, но… — той млъкна и продължи след миг: — Едно знам със сигурност. Тя е била зачената в нощта на Надира и майка й, който почина само няколко часа след раждането й, ми каза на смъртното си легло, че звездите са предсказали на Деорис много страдания. — Раджаста отново замълча — искрено съжаляваше, че в объркването, което бе настигало след раждането на Деорис и смъртта на майка й, така и не бе намерил време да поговори със стария Махалиел, който бе опитен звездоброец; старият жрец отдавна не беше между живите и сега вече нищо не можеше да се направи, Раджаста си пое дълбоко дъх и продължи: — Затова и пазим толкова бдително малката ни Деорис, с надеждата, че предсказаните й скърби могат да бъдат облекчени донякъде от нашата обич, че с нашата сила можем да я подкрепям в моменти на слабост… но понякога си мисля, че прекалените грижи не са лек срещу слабостите.

Домарис възкликна нетърпеливо:

— Стига сме говорили за предсказания и прокоби! Кажи ми най-сетне, Раджаста, ще родя ли син на Микон?

Раджаста се усмихна и не я упрекна за невъздържаността й, защото и той бе доволен, че ще смени темата на разговора. Измъкна от диплите на робата си един свитък, покрит със знаци, непознати за Домарис, въпреки че Раджаста я бе научил да разпознава и изписва свещените цифри. В ежедневието всички, с изключение на Посветените във висшите Мистерии, смятаха на пръсти; цифрите бяха ревниво пазено тайнство и не се ползваха за незначителни цели, защото с помощта на тях жреците разчитаха движението на звездите и изчисляваха дните и годините с помощта на големите календарни камъни — по същия начин маговете си служеха с природните сили, източник на огромната им власт, също с помощта на свещените цифри. Освен неразбираемите знаци и различните им пермутации Раджаста бе обозначил на пергамента и по-простичките символи на Небесните домове — с тях Домарис бе запозната, като една от дванадесетте избраници; затова и Раджаста говореше предимно за тях.

— Ето, по това време, под знака на Везните, бе родена ти, Домарис. Тук, този дом, е било Слънцето в деня, когато се е родил Микон. Няма да чета всичко в подробности — каза той на атланта, който се раздвижи заинтригуван, — но ако действително представлява интерес за теб, ще ти обясня знаците по-късно. А сега, мисля, най-важното е да узнаете деня, когато ще си роди детето ви.

Той продължи бавно и педантично, като умишлено не обръщаше внимание на щастливия им шепот, когато единият или другият не издържаше само да мълчи и да елитна:

— Вашите звезди ми казват, че в този час, под знака на Луната, която управлява женското тяло, твоят утроба, Домарис, е приела семето на живота — и че в ден, намиращ се под знака на Скорпиона — той потупа съответното място на пергамента — ще родиш син — ако изчисленията ми са верни.

— Син! — извика възторжено Домарис.

Но Микон изглеждаше обезпокоен.

— Искаш да кажеш… в Нощта на Надира?

— Надявам се, не — опита се да го успокои Раджаста, — по-скоро малко след това. И не забравяй — нощта на Надира не носи само зло. Казах ти вече, в такава нощ е била заченати Деорис, а никой не би могъл да си представи по-мило и умно дете. Това, че датата на раждане на детето ви се пада между рождения ден на Домарис и твоя, донякъде уравновесява опасността…

Раджаста продължи да говори тихо и успокояващо, докато на лицето на Микон се изписа видимо облекчение — което Раджаста дълбоко в себе си не сподели. В продължение на много часове Жрецът на Светлината се беше взирал в множество свитъци, обезпокоен от съзнанието, че синът на Микон можеше наистина да се роди под зла прокоба. Колкото в да се бе опитвал, така и не съумя да изключи напълно тази опасност от предсказанията си — беше невъзможно да добие точна представа за часа на зачеването. „Само ако бях обучил Домарис по-подробно, каза си той за стотен път, тогава тя самата щеше да може да ми каже часа!“

— Всъщност — приключи той на глас, привидно развеселен от безпокойствата на бъдещите родители, — бик казал, че най-лошото, от което можете да се опасяват за сина си, е, че ще има прекалено голяма слабост към спорове и състезания, а може да има и остър език като повечето родени под този знак — той остави решително пергамента настрани — Нищо, което подходящото възпитание да не може да поправи. Имам и други новини, дъще — усмихна се той на Домарис. Помисли си, че тя е по-красива от всякога. Лицето й вече излъчвате святото сияние на майчинството — дълбоко щастие, незасегнато от сянката на скръбта. Но Раджаста вече бе доловил мрачното присъствие на тази сянката една все още неопределима заплаха, която при все това разстройваше дори стария жрец, който не се отличаваше с особена впечатлителност. Обзе го силното желание да защити по някакъв начин будещата майка.

— Дойде време да поемеш вече някои от задълженията си в Храма — каза той. — вече си жена, съвършена във всяко отношение — и като долови лекото безпокойство, което се изписа по лицето на Микон, — допълни: — не се безпокой, братко, няма да й позволя да се преуморява. При мен ще бъде на сигурно място.

— Не се съмнявам — каза тихо Микон.

Раджаста отново се обърна към Домарис, която явно се измъчваше от любопитство:

— Кажи ми, Домарис, какво знаеш за пазителите?

Тя се поколеба, преди да отговори. Раджаста, Пазителят на Първите двери, бе единственият от Пазителите, чието име можеше да бъде споменавано. Имаше, разбира се, и други, но никой в храма не знаеше имената им. Никой не беше сигурен дори в малкото, което се знаеше — че са седмина, и че се събират само по изключителни поводи на Съвет, където седят забулени, за да не се разкриват пред непосветените. Внезапно подозрение я накара да отвора широко очи.

Раджаста продължи, без да изчака отговора й.

— Те, дъще, си избрана да станеш Пазител на Втория кръг, наследница на стария Рагамон, който ще продължи да заема поста си, докато те обучи достатъчно и прецени, че познанията ти са достигнали нужното равнище. Ще бъдеш посветена веднага след като синът ти бъде публично признат, макар че — той хвърли усмихнат поглед към Микон, — няма да ти възлагаме тежки задачи, докато не изпълниш всички свои задължения към детето, което идва. И доколкото познавам жените — той кимна развеселено към младата си ученичка — признаването на сина ти ще бъде много по-важно за теб от церемонията по посвещаването!

Домарис сведе очи. Бузите и пламтяха. Знаеше, че ако бе удостоена с тази чест по друго време, щеше да загуби ума и дума от радост — но сега новината не я засегна особено — стори й се нещо далечно и второстепенно в сравнение с церемонията, която щеше да въведе сина й в живота на Храма.

— Така е — призна тя.

Усмивката на Раджаста бе като благословия.

— Нямаше да си истинска жена, ако бе иначе.

1.

Петимата мъдреци съхраняваха аналите на жреческата каста, и като Старейшини на Храма, проучвате и потвърждаваха всички подробности, които определяха мястото на всяко дете, родено в земите на Храма. Петимата носеха огромни, надиплени роби, извезани с толкова странни и древни символи, че малцина от най-образованите жреци имаха смътна представа от значението ни.

Домарис и Микон се бяха изправили, мълчаливи и замислени, пред Мъдреците. В старинен сребърен съд с филигранна украса тлееше ароматен тамян и изпълваше въздуха с упойващо ухание. Най-сетне, когато и последните тънки струйки дим изчезнаха, един ученик пристъпи напред и постави капака обратно върху съда.

За първи път Домарис беше облечена в синьо — цвят, посветен на Майката; разкошната и меднозлатиста коса беше прибрана в сини мрежа. Сърцето й биеше от радост и гордост, когато Микон, чул звука от затварянето на съда с тамяна, пристъпи напред, за да се обърне към Петимата мъдреци. Облечен в проста бяла туника, атлантът излезе напред с толкова уверени стъпки, че страничен наблюдател никога не би повярвал и слепотата му. На челото му имаше тънък златен обръч.

Мелодичният му, школуван глас изпълни залата, макар че принцът говореше тихо.

— Почтени отци, заставам пред нас с тази жена, за да кажа пред всички, че тя е моя любима и избраница, че носи под сърцето си дете и това дете ще бъде мой първороден син — наследник на името ми, титлата и богатството на рода ми. Тук, пред вас, тържествено се кълна в чистотата на тази жена, и нека обетът ми приет в името на Огъня, Слънцето и на Трите крила в Кръга. Да бъде спазен законът!

Атлантът отстъпи крачка назад, обърна се и коленичи пред Домарис.

— Нека майката и детето — продължи той — бъдат признати пред закона нека вие бъдете свидетеля на моята почит и благодарност пред тази жена, защото тя носи благословията на живота ми, плода на любовта ми, а благодарение на нея аз ще изпълня дълга си към хората. Затова се прекланям пред нея.

Домарис постави леко ръце върху косите на Микон.

— Дойдох тук — започна тя и ясният и глас звънна предизвикателно под вековните сводове на залата, — за да оповестя идването на моя син, за да чуят всички, че детето, което ще родя, е плод на любовта ми към този мъж. Кълна се във верността на думите си, аз, Домар… — Изарма, дъщеря на Талканон. — Тя млъкна за миг и се изчерви смутено, защото по навик бе казала детското си име; но Мъдреците дори не трепнаха, и тя продължи: — Кълна се, пред вас, почтени отци, че това е детето на моята девственост и моята любов. — Тя коленичи редом с Микон. — Постъпих в съгласие с правото, което ми дава законът.

Старейшината, който седеше по средата, проговори:

— Какво име ще носи детето?

Наред излезе Раджаста и му поднесе с поклон свитъка със звездната карта.

— Този свитък ще постъпи в архивите на Храма; аз, Раджаста, прочетох звездите за дъщерята на Талканон и нарекох сина й така: 0-зи-нар-мен.

— Какво означава това? — прошепна Микон на Домарис и тя отвърна също така тихо:

— Син на милостта.

В жест, стар като човечеството, старейшините протегнаха ръце за благослов, и проговориха хорово:

— Нека бъде благословен идващият живот! Бъди добре дошъл, сине на Микон и Изарма. Благословен да си, О-зи-нар-мен!

Микон се направи бавно и подаде ръка на Домарис, която застана до него. Приемаха благословията с наведени глава, а петимата старейшини продължаваха с напевни гласове:

— Бъдете благословени — ти, който даде живот, и ти, която го носиш в утробата си. Бъдете благословени сега и завинаги. Вървете си с мир.

Домарис вдигна ръка, поздрави почтително старейшините, и се обърна да си върви. Припомнил си напътствията, получени от Раджаста, Микон също тръгна, воден от нея, заслушан и шумоленето на дрехите й. Двамата напуснаха залата, смирено свели глави, но Раджаста не ги последва. Петимата мъдреци щяха да го разпитват подробно за хороскопа на нероденото дете.

В преддверието Домарис се облегна за миг на рамото на Микон.

— Сторено е — прошепна тя, — и знаеш ли, докато говорех, детето ни се раздвижи в мен! Сега… сега искам да съм непрекъснато до теб!

— Няма да се отделя от теб нито за миг, любима — отвърна Микон и продължи натъжено: — Така ми се иска да можех да те видя в сиянието на майчинството!

Наведе се и я целуна.

1.

Карахама, жрица на Каратра, бе преценила правилно Деорис. В дните след смъртта на Аркати Деорис действително съсредоточи всичките си усилия върху работата, които преди ненавиждаше. Интуицията й постепенно прерасна в опит и увереност, и когато и вторият месец, прекарал в храма, изтече, тя започна да се готви да си върви с нежелание.

Като приключи с ритуалното пречистване, тя се отправи към покоите на Карахама, за да се сбогува с нея. През последните седмици се бе сближила с по-възрастната жена — дотолкова, доколкото затворената по природа жрица я допускаше до себе си. Сега, въпреки привидната строгост на Карахама, Деорис установи с учудване, че тя много ще й липсва.

След размяната на обичайните думи, които се разменяха на сбогуване, жрицата задържа още малко Деорис в стаята си.

— Ще ми липсваш — каза тя неочаквано. — Ти си вече много умела лечителка, детето ми. И докато Деорис стоеше, онемяла от удивление, защото Карахама бе пословично пестелива с похвалите — жрицата взе от масата малък сребърен диск, окачен на верижка. Дискът, гравиран със знака на Каратра, се даваше на всяка жена в знак, че е служила вярно на Каратра — но почти никога на толкова младо момиче като Деорис.

— Носи го с мъдрост — каза Карахама и внимателно го окачи на китката на Деорис. После се взря в момичето пред себе си, като че ли искате да каже още нещо.

Карахама беше висока и внушителна жена, с жълти котешки очи и тъмнокестенява коса. От нея, също като от Талканон, се излъчваше усещането за почти животинска сила, овладяна с железен контрол; носеше гордо, с вродено достойнство сините одежди, признак за високия си ранг.

— Сега си в училището на писарите, нали? — попита тя накрая.

— Напуснах го преди няколко месеца. Сега съм писар на господаря Микон от Ахтарат.

Презрителният тон на Карахама охлади гордостта на момичето.

— Всяко момиче може да върши тази работа! Четене и писане! Нима си избрала това за дело на живота си? Или може би… имат намерение да последваш господарката Домарис като жрица а Храма на Светлината?

До този момент Деорис нито за миг не се бе съмнявала, че рано или късно ще приеме мъдростта в Храма на Светлината и ще тръгне по стъпките на сестра си. Сега внезапно това й се стори невъзможно, съзна, че никога не би го приела за свое призвание, и когато проговори, произнасяше първото истинско решение през живота си:

— Не. Нямам желание да върша нито едното, нито другото.

— Тогава — каза тихо Карахама, — може би моето предположение е вярно. Считам, че истинското ти място е тук, в храма на Каратра — освен ако не предпочетеш да се присъединиш към сектата на Риведа.

— Към Сивите? — ужасено възкликна Деорис. — Аз да стана саджи?

— Каратра да те пази! — Карахама бързо описа защитен рунически знак на челото й. — Боговете са ми свидетели, по-скоро бих умряла, отколкото да осъдя някое дете на такава съдба! Не, детето ми — исках да кажа, като лечителка!

Деорис замълча, потънала в размисъл. Досега не бе се замисляла върху това, че Сивите приемаха и жени за лечителки. После каза колебливо:

— Може… да помоля Риведа.

Карахама се засмя:

— Риведа е почти недостъпен, детето ме. Твоят родственик Кадамири също с жрец-лечител и ти би могла да се обърнеш към него. Риведа някога не се занимава с новоприетите.

По някаква причина усмивката й раздразни Деорис, която заяви предизвикателно:

— Самият Риведа не попита веднъж не искам ли да бъда приета в ордена на Сивите!

Думите й имаха желания ефект. Карахама трепна изненадано, после дълго и замислено се взира у Деорис, преди да отвърне:

— Добре тогава. Щом искаш, кажи на Риведа, че според мен си подходяща за лечителка. Думите ми може би нямат кой знае какво значение, но все пак той знае добре, че имам трезва преценка за хората.

Заговориха за други неща; но разговорът им бързо замря и двете се разделиха. Но докато наблюдаваше отиващата си Деорис, някаква мисъл започна да гризе Карахама, „Правилно ли е“, питаше се тя, „да пращам това дете по стъпките на Риведа?“ Жрицата на Каратра познаваше Риведа по-добре от собствените му ученици и знаеше мотивите на неговите търсения. След миг Карахама пропъди смутилата я мисъл. Деорис бе почти зряла жена и не би приела намесата й, независимо от добрите й намерения. Личността на Риведа будеше у всекиго силни чувства.

2.

Когато пристигна в Дома на Дванадесетте, Деорис прибра гривната и започна да кръстосва замислено стаите си. Чувстваше се самотна и пренебрегната. Искаше да се сдобри с Домарис, да заживее отново предишния си живот, да забрави поне за малко всичко, което се бе случило през последните няколко месеца.

Безлюдните стан и градини я изпълваха с неясно безпокойство. Внезапно тя спря и се загледа в кафеза, където обикновено чуруликаше червената й птичка. Птичето лежеше на пода на кафеза — малка, неподвижна купчинка пера омачкани, слепнали пера. Деорис ахна, отвори вратичката на кафеза и взе а длани трупа на птичето. Гърлото й бе свито болезнено.

С премрежени от сълзи очи момичето гледаше безжизнената пухкава купчинка, беше обичала птичката, тя бе последния подарък, които й направи Домарис, преди да се промени толкова рязко. Какво се беше случило? Тук нямаше котка, а и по птичката нямаше следи от нокти или зъби. Когато отново погледна празния кафез, Деорис видя, че в малката глинена чашка няма капка вода, а по мръсния под имаше само няколко люспи от семена.

Вратата се отвори и влезе Елара. Стресната от внезапната й поява, Деорис се нахвърли върху дребната женица.

— Забравила си да храниш птичката ми и сега тя е мъртва! — извика тя през сълзи.

Елара отстъпи уплашено назад.

— Каква птичка? Аз… нищо не знаех…

— Да не си посмяла да ме лъжеш, повлекана такава! — Деорис трепереше цялата от гняв. Неспособна да се овладее, тя вдигна ръка и удари Елара праз лицето.

— Деорис! — гласът на Домарис, гневен и ужасен, изплющя като камшик. Деорис се обърна рязко и видя сестра си, застанала на прага, бледа като платно. — Деорис, какво… какво означава това поведение?

Никога досега Домарис не бе говорила на сестра си с такъв тон. Момичето притисна устата си с ръка, виновно и уплашено. Стоеше, пламнало от срам, но не казваше нито дума. Домарис продължи рязко:

— Какво става тук? Елара ли да питам?

Деорис избута в порой от гневни сълзи:

— Забранила с да храни птичката ми и сега тя е мъртва! — изхлипа тя задавено.

— Това не може да бъде нито причина, нито извинение — каза Домарис с трептящ от гняв глас. — Съжалявам, Елара, Сестра ми ще ти се извини.

— Да се извиня на нея? — Деорис не вярваше на ушите си. — Никога! Домарис си наложи да говори спокойно.

— Ако ми беше дъщеря, а не сестра, щях да заповядам да те набият! Никога през живота си не съм с срамувала така! — Деорис понечи да побегне от стаята, но преди да бе изминала няколко стъпки, Домарис я стисна здраво за ръката. — Ще стоиш тук! — нареди тя твърдо. — Да не мислиш, че ще допусна такова неподчинение?

Деорис издърпа ръката си, пребледняла от ярост; но се подчини и измънка желаното извинение.

Елара повдигна спокойно лице. Отпечатъците от пръстите на Деорис се червенееха отчетливо на загорялата й буза. Говореше смирено, но достойно — с особената гордост на нисшите.

— Много съжалявам за птичето, малка господарке, но никой не ми е казвал, че трябва да се грижа за него — през ум не ми е минавало, че няма кой да го храни. Кажи ми, забравяла ли съм някога нещо, което си искала на направя?

Когато Елара си тръгна, Домарис погледна отчая но сестра си.

— Какво става с теб, Деорис? — каза тя най-сетне. — Вече изобщо не мога да те позная.

Деорис упорито бе приковала очи в каменните плочи на пода; откак бе смотолевила „извинението“ пред Елара, не бе помръднала.

— Дете, дете — въздъхна Домарис, — на мен също ни е мъчно за птичката, но нали можеш да имаш дузина такива, стига да пожелаеш. А Елара никога не ти е казала пряка дума. Щеше да е достатъчно лошо, ако ти беше равна, но да удариш прислужничка! — Тя поклати глава. — Наистина, какво да правя с теб?

Деорис продължаваше да мълчи, а Домарис хвърли поглед към отворения кафез и поклати глава.

— Не знам кой с виновен за смъртта на птичето — каза тя тихо, — но ако става дума за немарливост, можеш да виниш единствено себе си.

Деорис измънка:

— Нали не бях тук!

— Това не намалява вината ти. — Гласът на сестра й режеше безмилостно. — Защо не възложи на някоя от прислужничките да се грижи за него? Не можеш да ги виниш, че не са вършили нещо, което не им с било изрично наредено. Птичето е платило с живота си за твоята разсеяност! Нямаш ли никакво чувство за отговорност?

— Помисли си само колко неща ми се събраха напоследък! — сълзи на самосъжаление се търкаляха по бузите на момичето, — Ако те беше грижа за мен поне малко, ти щеше да се сетиш!

— Цял живот ли ще поемам твоите отговорности? — избухна Домарис толкова ожесточено, че стреснатата Деорис спри да плаче. Като видя уплашеното лице на сестра си, Домарис поомекна, взе мъртвото птиче от ръцете й, остави го настрани и каза: — Ако искаш, можеш да имаш колкото искаш птички, както ти обещах.

— О, не ме интересува птичката! Искам да бъда с теб! — изплака Деорис, обви сестра си с ръце у се обля в сълзи. Домарис я държеше търпеливо в прегръдките си, съзнавайки, че момичето изплаква натрупалата се болка, за която преди не можете да говори, че може би сега най-сетне ще разрушат преградата, която се бе издигнала между тях още от попита, прекарана на Звездното поле… но след малко се почувства принудена да напомни:

— Полека, Деорис. Нали знаеш, че не бива да ме притискаш така… Бебето може да пострада…

Деорис рязко отпусна ръцете си и се обърна, без да каже дума. Домарис протегна умолително ръка към нея.

— Деорис, не си тръгвай така. Искам да кажа… о, Деорис, как е възможно всичко, което казвам, да те наскърбява?

— Ти нямаш нужда от мен! — обвини я унило Деорис. — Няма защо да се преструваш!

— О, Деорис! — сивите очи на сестра й се замъглиха от сълзи. — Как можеш да бъдеш толкова ревнива? Как ти дава сърце? Не знаеш ли, че Микон умира? Умира! И само аз мога да застана между него и смъртта! — ръцете и отново се сключила около тялото й, сякаш да запазят на всяка ценз скрития в него живот. — Докато синът ни се роди…

Деорис посегна сляпо към сестра си, притисна се към нея, изпълнена с отчаяното желание да напрани нещо, каквото и да е, само да изтрие тази ужасна, неудържима скръб. Забравила собствената си мъка, за първи път в живота си тя разбра какво е да чувстваш чуждото страдание да се опитващ да утешиш неутешимия, да говориш неща, в които сам не вярващ… за първи път забрави детинския си бунт, изправена пред ужасната трагедии в живота на Домарис.

1.

Категорично, с тон, който не допускаше възражения, Риведа най-сетне уведоми Раджаста, че в ръководения от него орден всичко е наред. Раджаста го похвали за добра свършената работа, а магът се поклони и се оттегли, скрил под тежките си клепачи пека присмехулна усмивка.

Търсенето на кора от ордена, отдали се на забранени магьоснически занимания, бе продължило половин година. В резултат дузина от Сивите бяха подложени на бичуване за разкрити дребни нарушения и богохулни постъпки: злоупотреба с осветени за свещенодействие. Предмети, носене и употреба на забранени от закона символи и други подобни. Имате и два по-сериозни случая — очевидно свързани — отнасящи се до двама от по-нисшите магове. Те също бяха бичувани и имената им бяха заличени от свитъците на Ордена. Единият се бе възползвал от свойствата на определени алхимични отваря, за да подчини на волята си напълно невинни ученици и саджи, подлагайки ги на нечувано брутален разврат — впоследствие жертвите не можеха да си спомнят нищо. Другият случай бе доста по-различен. Виновникът бе проникнал в забранената част на библиотеката на Ордена и бе откраднал няколко свитъка. Само по себе си това бе достатъчно тежко провинеше, но се оказа, че човекът освен това се бе опитал да намери начин, по който изкуствено да предизвиква тежки епидемии. Обитаваните от него помещения бяха пречистени внимателно и многократно, и сега всички се надяваха, че опасността от разпространение на заразите е отминала.

Това поне сигурно бе послужило за предупреждение на неразкритите мъчители на Микон, че Риведа знае за съществуванието им, а те сигурно щяха доста да си помислят преди да подновят отново престъпната си дейност.

Най-доброто, което донесе на Риведа цялото разследване, бе откриването на ново поле за опити с изключително големи възможности, които магът нямаше да пропусне да изследва. Ключът към новите му занимания бе безименното слабоумно момче, което бе приел за свой хела. Под хипноза момчето разкриваше изключителни, направо невероятни познания, а се чувстваше, че разполага и със странна, неовладяла мощ — но това ставаше наистина само под хипноза. В обичайното си състояние непознатият съществуваше — не можеше да се каже, че живее, — като че ли обвит в раковина от тъмно стъкло, по която външните събития се плъзгаха незабелязано. Без да задържат вниманието му в продължение на повече от секунда. Разумът му се бе скрил някъде, смразен от някакъв преживян ужас и позор; но в редките си пристъпи на буйство момчето започваше да говора свързано и думите му възбуждаха страстния копнеж на Риведа за нови и нови познания, който граничеше с алчност — това бяха проблясъци, които разкриваха пред него напълно неизследвани тайнства, скрити дълбоко в това привидно увредено съзнание.

Риведа не можеше да разбере дали момчето е братът на Микон, но това всъщност не го интересуваше. Беше искрено убеден, че всеки опит да бъдат изправени един срещу друг ще се отрази пагубно и на двамата. Той внимателно избягваше да разпитва своя кела за произхода му, както и за странния начин, по който се бе появил в храма на Сивите.

Но Риведа нито за миг не изпускате от очи Микон — следеше го отдалеч, доколкото бе допустимо за един маг да се движи сред жреците на Светлината. От време на време се явяваше в кръга от хора, сред който се движеше атлантът, но го следете неотлъчно. Риведа много бързо бе установил, че за Домарис не съществуваше никой друг освен Микон, бе забелязал и дълбоката загриженост на Раджаста за слепия принц — връзката им не приличаше на обичайното приятелство между жреци с еднакво призвание, а по-скоро напомняше на отношенията между баща и син. Затова пък Риведа си позволяваше да наблюдава малко по-отблизо Деорис.

Риведа рядко се съгласяваше изцяло с Раджаста, но в този случай и двамата бяха доловили особената сила на това незряло момиче. Когато съзрееше и станеше жена, Деорис можеше да развие изключителните си способности за добро, стига да бъде правилно обучена. Но колкото и да бе размишлявал по въпроса, самият Риведа не бе съвсем на ясно какви са точно възможностите, които вижда в нея — може би защото бяха прекалено много и разнообразни.

Магът бе забелязал, че Микон се отнася с нея по-скоро като със своя ученичка, отколкото като с писар. Незнайно защо, това вбесяваше Риведа, като че ли принцът на Ахтарат му бе отнел някаква привилегия, като му принадлежеше по право. Умерения и спокоен начин, по който атлантът насочвате мисленето на момичето, Риведа определяше като прекалено колеблив и предпазлив, и дори неумел. Беше убеден, че задържат умишлено развитието на Деорис, докато според него трябваше да й се позволи — и дори да бъде подтикната — да се развива и усъвършенства.

С безразлична насмешка той бе забелязал нарастващия й интерес към него самия; по същия начин наблюдаваше и доста по-бурното развитие на отношенията й с Хедан — един от Дванадесетте, обречен да стане съпруг на Елис, клюките в Храма, на които Риведа обръщаше доста повече внимание, отколкото признаваше често се занимаваха с обтегнатите отношения между Елис и Хедан…

Може би лудото влюбване на Хедан в Деорис бе започнало като обикновен опит да подразни Елис. Но сега нещата бяха много по-сериозни. Независимо дали Деорис истински харесваше Хедан или не — а дори Домарис нямаше никаква представа от истинското положение — тя приемаше ухажванията му сериозно, но и с малко злорадо задоволство. Микон и Домарис дори се радваха на това ухажване, защото се надяваха, че една любов би помогнала на Деорис да ги разбере и би променила враждебното й отношение към връзката им.

Една сутрин Риведа ги срещна, докато се разхождаше из градината. Деорис тъкмо подреждаше пособията си за писане, седнала в краката на Микон; Хедан, стройно тъмноокото момче, се беше надвесил усмихнато над нея. Риведа беше още много далеч, за да може да чуе какво си говорят, но двете деца — защото Деорис и Хедан си бяха още такива, особени в очите на мага — явно спореха. Изведнъж Деорис възмутено скочи на крака и подгони Хедан, който хукна да бяга в престорен ужас. Деорис тичаше след него и се смееше на глас.

Микон вдигна глава, доловил наближаващите стъпки на Риведа, и протегна ръка за поздрав, но не стана, а Риведа отново се стресна, забелязал новите следи, които страданието бе оставило по лицето му. Както винаги, за да прикрие обзелата го жалост, той намери убежище с присмехулната почтителност, с която винаги прикриваше дълбоките си чувства.

— Поздрав, Господарю на Ахтарат! Защо побягнаха учениците ти, да не би да си прекалил с изискванията? А може би вече си убеден, че си заслужават брезовата пръчка?

Микон, доловил сарказма, повдигна вежди в уморено учудване. Искрено се бе опитал да преодолее първоначалните резерви на Риведа и неуспехът го натъжаваше. Така или иначе не бе лесно да харесваш Риведа, но Микон имаше чувството, че лесно може да го намрази, ако си позволеше да изпита такова чувство.

Сега той си наложи да не обръща внимание на киселия сарказъм на Риведа и вместо това подхвана разговори за тежките епидемии от треска, които често опустошавана крайбрежието и за глада, който застрашаваше хората, ако болестта им попречеше да приберат навреме реколтата.

— Единствено твоите лечители мога да сторят нещо, за да предотвратят глада — каза той с искреното желание да покаже уважението си пред Риведа, — Знам колко добра работа си вършил в твоя орден, господарю Риведа. Знам, че само преди десетина години, преди ти да застанеш начело, Сивите бяха просто сбирщина от подкупни шарлатани…

— Силно казано — прекъсна го Риведа, но не можа да потисне доволната си усмивка. — Но донякъде е вярно. Голям упадък беше настанал в Сивия храм, когато пристигнах тук. Аз не съм от кастата на жреците — сигурно Раджаста вече да го е казал. Роден съм на север, в Зайадан; роднините ми бяха прости рибари, и също кръстосваха моретата като хората от твоя народ. В моята страна знаем, че подходящо избраното лекарство е по-добро от най-искрената молитва, освен ако, разбира се, болестта не се крие в разума. Още като момче се научих да лекувам рани, защото куцах с единия крак и семейството ми бе убедено, че не ставам за друга работа.

Микон трепна учудено, а Риведа се позасмя.

— О, отдавна се излекувах — сега няма да разказвам по какъв начин; но междувременно бях узнал, че тялото има много по-голямо значение, отколкото повечето жреци биха признали — освен ако не са обърнали някоя и друга чашка в повече. — Той отново се засмя, после, станал отново сериозен, продължи: — Бях научил и друго — колко по-силен може да стане разумът, ако тялото е здраво и научено да се подчинява на волята. Отдавна бях изгубил желание да живея в родното си село, затова взех една тояга и тръгнах да бродя по широкия свят. Така научих за сектата на магьосниците, които тук наричате Сивите магове. — Той сви рамене, забравил за миг, че Микон не може да види жеста му. — Накрая, вече като маг, пристигнах тук и открия, че местният орден се с превърнал в свърталище на лениви мистици, които се преструваха на лечители. Пак казвам, не бяха истински шарлатани, защото разполагаха с повечето познания, които прилагаме сега, просто бяха станали лениви и отпуснати, и предпочитаха песнопенията и заклинанията пред сериозната работа. Затова ги изхвърлих от Ордена.

— Постъпил си, подтикван от гнева… — в думите на Микон се криеше лек упрек.

— И то какъв гняв! — усмихна се доволно Риведа, — Да не споменаваме, че се наложи да използвам и ритници. Наистина ми се наложи да изхвърля някои от тях в буквалния смисъл на думата, и едва след това седнах да обмислям последствията… — той помълча, потънал в спомени. — После събрах около себе си малцината, които споделяха убежденията ми — сред тях имаше и служители на Светлината, и хора от Сините — хора, които също като мен вярваха, че духът действително може да лекува, но че трябва да се грижим и за тялото. Тогава най-много ми помогнаха жриците на Каратра, защото те работят с живи жени, а не с души и идеи, покрай които да забравят простата истина, че за страдащото тяло трябва да се грижим като за страдащо тяло. Те лекуват разумно и правилно от векове; а сега аз успях да ги върна към света, където са търсени също колкото нас, ако не и повече.

Микон се усмихна тъжно. Знаеше, че Риведа е ненадминат лечител, а и не можеше да не приветства смелостта на духа му. „Колко жалко, мислеше си той, че Риведа не прилага невероятния си интелект и здравия си разум към личния си живот… колко жалко, че такъв дух трябва да бъде похабен в празното преследване на Магията!“

— Господарю Риведа — каза той внезапно, — твоите лечители са безукорни, но знам, че някои от Сивите още се подлагат на самоизтезания. Как е възможно човек с твоя ум да допуска това?

Риведа възрази:

— Ти си родом от Ахтарат; не може да не знаеш стойността на… себеотричането в някои случаи?

В отговор Микон изписа във въздуха някакъв знак с дясната си ръка. Риведа се почуди има ли смисъл да отвърне на жеста, при положение, че събеседникът му няма да го види, но продължи по-предпазливо:

— Не може да не знаеш колко важно е понякога да се изострят сетивата, да се издигнат определени душевни и физически способности до по-висше ниво — без да се постигне осъществяване и освобождаване на напрежението. Разбира се, има и не толкова крайни средства, но знаеш, че всеки е господар на себе си, и това, което не причинява вреда другиму — трудно може да бъде забранено.

Лицето на Микон издаваше несъгласието му. Тънките му устни се свиха в непривично строго изражение.

— Знам, че такива занимания имат… определени резултати — поде той, — но тях аз считам за лишени от стойност. А има и друго — въпросът за жените във вашия орден и за… начина, по който се държите с тях. — Той помълча, опитвайки се да говори така, че да не засегне събеседника си. — Може би това, което правите, води до някакво развитие — но то може само да наруши равновесието, да доведе до насилие над природата. Затова и вашите хора винаги са застрашени от избухването на лудост и заслепление.

— Лудостта има различни причини — отбеляза Риведа. — Но поне ние, от ордена на Сивите, спестяваме на нашите жени бруталното изискване да ни раждат деца, само и само да задоволим гордостта си!

Атлантьт не обърна внимание на оскърблението, а само попита тихо:

— Имаш ли деца, Риведа?

Настъпи дълго мълчание, Риведа наклони глава, неспособен да пропъди усещането, че слепите очи на мъжа срещу него проникват до дъното на душата му.

— Ние вярваме — поде тихо Микон, — че човек, който не оставя след себе си синове, които да наследят името му, не изпълнява своя дълг. Що се отнася до твоите магьосници, може би доброто, което правят на хората, е по-важно от вредата, които причиняват на себе си. Но някой ден ще дадат тласък на събития, който няма да могат да овладеят, нито пък ще могат да спрат хода им. — Измъчена усмивка плъзна по лицето на Микон. — Но това с само една от възможностите. Не желая да се карам с теб, господарю Риведа.

— Нито пък аз с теб — отвърна магът и по това му личеше, че това не е обикновена учтивост. Той знаеше много добре, че Микон не му се доверява изцяло и съвсем не искаше да си спечели толкова високопоставена личност за враг. Само една дума на Микон бе достатъчна, за да насочи Пазителите към Сивия храм, а никой не знаеше по-добре от Риведа, че някои занимания на подчинените му не биха изглеждали добре в очите на безпристрастния наблюдател. Може би не ставаше дума точно за забранени ритуали и черна магия — но строгите Пазители никога не биха ги одобрили. Не, Риведа никак не искаше да разваля отношенията си с Микон.

Деорис и Хедан се връщаха — вървяха по-бавно и този път един до друг. Риведа поздрави Деорис така почтително, че Хедан го зяпна слисано и едва не забрави да затвори устата си.

— Господарю Микон — каза магът, — смятам да ти отнема Деорис.

Мургавото лице на Микон се изопна от раздразнение. Когато се обърна към Риведа, атлантът долови някакво мрачно предчувствие в душата си. Той каза тихо:

— Защо казваш това, Риведа?

Риведа се засмя на глас. Знаеше много добре какво има предвид Микон, но нарочно се направи, че не го разбира.

— Ти какво мислеше, че имам предвид? — отвърна той. — Трябва да поговоря за няколко минути с момичето, защото Карахама ми предлага да я приема да се учи за лечителка. — Риведа отново се засмя, — Ако имаш толкова лошо мнение за мен, нямам нищо против да разговаряме в твое присъствие!

Смъртна умора обзе изведнъж Микон и гневът му се изпари. Той отпусна рамене.

— Аз… сам не знам какво съм имал предвид. Аз… — той се прекъсна. Нервите му все още бяха обтегнати и сам не можеше да си обясни внезапно налетелите го лоши предчувствия. — Аз също чух, че Деорис иска да бъде посветена за лечителка — и това ме радва. Върни, Деорис…

2.

Риведа вървеше замислено по пътеката пред момичето. Деорис бе свръхчувствителна, с фина психика, понякога се превръщаше в кълбо от нерви; магът инстинктивно бе убеден, че тя по право принадлежи не на Лечителите, а тъкмо на сектата на маговете. Много от жените в светилището на Сивите бяха просто саджи, презирали и пренебрегвани — но понякога, много рядко, се случваше жена да бъде посветена и да тръгне по пътя на маговете. Извънредно рядко се срещаха жени, които достигаха до същите нива на познанието като мъжете, и не би било лесно на Деорис да си извоюва такова място.

— Кажи ми, Деорис — попита внезапно Риведа, — дълго ли служи в Храма на Майката.

Тя сви рамене.

— Обичайните месеци, които са задължителни за всяка жена — тя срещна за миг очите на Риведа, но бързо отклони погледа си и допълни. — Работих и още един месец с Карахама.

— Тя спомена пред мен за уменията ти — Риведа помълча. — Може би не чуваш тези неща за първи път, а просто възстановяваш познанията си от предишен живот.

Деорис вдигна отново очи и срещна удивено неговите.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам право да говоря за тези неща пред една Дъщеря на Светлината — каза усмихнато Риведа, — но ако дойдеш при нас в Храма, ще ги разбереш. А сега нека поговорим за това, което е важно в настоящия момент. — Съзнавайки, че Деорис не може да мери крачките си с разкрача на дългите му крака, Риведа се отби към една малка полянка — разположена високо над един от потоците, напояваща земите на Храма. — Карахама ми казва — продължи магът, — че искаш да се учиш за лечителка, но съществуват много причини, поради които не искам да избързвам с приемането ти — той я наблюдаваше с ъгъла на очите си и изпита смътно задоволство от видимото й притеснение. — Станеш ли лечителка — продължи той, — ще си останеш просто дете на Храма, но никога няма да можеш да станеш жрица… кажи ми, обвързана ли си вече с Пътя на Светлината?

Чувствата на Деорис толкова бързо се смениха през последните няколко минути, че тя едва събра сили да поклати глава. После, възвърнала си донякъде спокойствието, тя поясни:

— Раджаста мисли, че съм още много млада. Домарис положи обет едва след като бе навършила седемнадесет.

— Аз не бих те оставил да чакаш толкова дълго — каза Риведа, — но от друга страна… действително няма защо да се бърза… — и той отново замълча, загледан в долината, ширнала се пред очите му. Най-сетне се обърна отново към Деорис и каза: — Ето какво мога да те посъветвам; постарай се първо да бъдеш посветена за жрица на Каратра от най-ниската степен. Като пораснеш още малко, може сама да решиш, че мястото ти е в ордена на Сивите… — Риведа пресече със заповеднически жест опита й да зададе някакъв въпрос. — Знам, че не искаш да станеш саджи и не ти предлагам нищо подобно. Но като посветена жрица на Каратра ти имаш две възможности — да се издигаш все по-високо и йерархията в нейния храм — или да влезеш в светилището на Сивите. Повечето жени нямат призвание за магове, но за теб съм убеден, че имаш природни дарби. — Той се усмихна на момичето и допълни: — Дано само успееш да ги използваш, както трябва.

Тя отвърна сериозно на погледа му:

— Но аз не знам как…

— Ще се научиш — той постави ръка на рамото й. — Вярвай ми.

— Вярвам ти — каза тя и изведнъж осъзна, че действително е способна да се довери напълно.

Все така сериозен, Риведа я предупреди:

— Затова пък Микон никак не ми се доверява, Деорис. Може би наистина не съм човек, достоен за доверие.

Деорис сведе измъчен поглед към земята.

— Микон… господарят Микон… е претърпял ужасни страдания — може би затова не се доверява вече никому — предположи тя. Не искаше да приеме мисълта, че Микон може да е прав. Не желаела да приеме, че нещо лошо може да бъде свързано с Риведа.

Ръката на сивия маг падна от рамото й.

— Тогава ще помоля Карахама лично да се заеме с обучението ти по-нататък — каза той с тон, който означаваше, че разговорът е приключен. Деорис благодари плахо и незабавно си тръгна, Риведа стоеше и я изпращаше с поглед, скръстил ръце на гърдите си, и въпреки леката иронична усмивка, която играеше на устните му, очите му бяха замислени. Възможно ли бе Деорис да жената, която си бе представял? Никой не знаеше по-добре от него, че откъслечни спомени от предишни животи, често оживяваха и биваха приемани като предчувствие за бъдещето… Ако бе вярно това, което бе прочел в душата това момиче, тя имаше воля и желание — може би прекалено силни, може примесени с прекалено нетърпение. Нима бе лишена от всякаква предпазливост?

За да не отклонява прекалено много мислите си от действителността, Риведа се обърна и отново забърза по пътеката. Деорис бе още малка и на него се налагаше да почака, за да се убеди, че не е сбъркал — но началото бе поставено.

Магът Риведа не бе свикнал да чака, за да получи това, което желаеше — този път чакането щеше да си струва!

1.

Деорис се бе изправила пред жриците на Каратра — със смирено скръстени отпред ръце и простичко сплетени коси. За последен път в живота си носеше дреха на писар и тя вече и се струваше чужда.

Още докато се вслушваше внимателно в сериозните напътствия на Карахама, Деорис изпита страх, граничещ с паника. Мислите й се въртяха в кръг, подгонени от строгия глас на жрицата. От днес нататък тя вече нямаше да бъде „малката Деорис“, а жена, избрала пътя в живота си — и макар че в продължение на години щеше да продължава да бъде ученичка, все пак щеше да носи отговорностите на възрастен човек.

Карахама я подкани с жест да пристъпи напред. Както й беше наредено, Деорис протегна напред двете си ръце.

— Адсарта, дъще на Талканон, наричана още и Деорис, приеми от моите ръце знаците, които вече имаш право да носиш. Използвай ги мъдро и никога не ги опетнявай — казваше Карахама. — Ти си дъщеря на Великата майка — дъщеря, майка и сестра за всяка друга жена. — И Карахама постави в протегнатите ръце на Деорис свещените накити — знак за принадлежността и към храма, който щеше да носи до края на живота си — Нека тези ръце бъдат благословени, защото са призвани да служат на Великата майка — заключи Карахама и затвори тънките пръстчета на момичето около накитите, подържа ръцете на Деорис за миг, после ги пусна и описа над тях някакъв знак.

Деорис никога не бе ставала жертва на суеверия, но сега очакваше донякъде да се почувства изпълнена с топла, жива, мистична сяла — или че в противен случай самите стени на храма ще се обърнат срещу нея и ще я провъзгласят за недостойна. Но не почувства нищо, освен едно постоянно нервно напрежение и леко потрепване в прасците поради дългото принудително стоене неподвижна през цялата нескончаема церемония, която очевидно още не бе свършила.

Карахама отново издигна ръце в ритуален жест и каза звънко:

— Настанете жрицата Деорис в жилище, достойно за ранга й.

Майка Изоуда — старата жрица, която бе помагала при раждането и на Деорис, и на Домарис, и след смъртта на майка им се бе грижила и за двете, я поведе вън от залата; съпровождаше ги Домарис, която заемаше мястото на починалата й майка.

Първо свалиха ленената й рокля, която носеше в училището на писарите, и я хвърлиха в огъня; Деорис остана гола, трепереща от студ, стъпила боса върху плочите. Съгласно изискванията на ритуала цареше пълно мълчание. Лицето на майка Изоуда беше толкова строго, че не успокояваше нито една от двете сестри. Домарис разплете тежките коси на сестра си, а старата жрица ги отряза и хвърли и тежките тъмни къдрици а пламъците. Деорис се почувства унизена и едва преглътна сълзите си, докато ги гледаше как горят, но не пророни нито дума — беше недопустимо да се плаче по време на такава церемония. Докато майка Изоуда изпълняваше протяжния ритуал на пречистването и обличаше ниско подстриганата и премръзнала Деорис в одеждите на жрица от най-нисък ранг, Домарис ги наблюдаваше със светнали от радост очи. Тя не съжаляваше ни най-малко, че Деорис си е избрала път, по-различен от нейния — всички тези пътища бяха част от света, в който бяха родени двете сестри, и й се струваше дори редно това, че Деорис предпочете пряката служба на хората пред нейните езотерични търсения на нейната светлина. Очите й преливаха от радостни сълзи, докато гледаше как обличат сестра й в простите дрехи на ученичка в храма; беше горда като майка с порасналото си дете, но й бе спестена майчината скръб, че детето се откъсва от нея.

Когато най-сетне Деорис облече правата дреха без ръкави от синьо платно с втъкани бели нишки, я препасаха с прост син колан и го закопчаха с тока, украсена с една единствена перла — камъкът на Вечните дълбини, изваден от утробата на земята под знака на опасността и смъртта, и затова символично свързан с раждането. На шията й окачиха амулет от гравиран кристал, който по-късно щеше да се научи да използва като махало за хипноза, а и за да фокусира в него психическите сили, които щяха да са й необходими в работата.

Така облечена, я отведоха обратно пред съвета на жриците, които бяха разчупили церемониалния кръг и сега наобиколиха момичето, за да я приветстват с „добра дошла“ в ордена, целуваха я, прегръща я, честитяха й, и дори я закачаха добросърдечно за отрязаната коса. Дори строгата майка Изоуда се поотпусна и се отдаде на спомени, застанала малко встрани до щастливата Домарис.

— Не ни се вярва, че минаха цели петнадесет години, откак я поставих за първи път в ръцете ти.

— Как изглеждах? — попита любопитно Деорис.

Майка Изоуда се изправи достолепно и отвърна:

— Като малка маймунка — и се усмихна с обич на двете момичета. — Вече нямаш малка сестричка, за която да се грижиш, Домарис… но бебето няма да ни накара да го чакаме дълго, нали?

— Само още няколко месеца — отвърна смутено Домарис и старата жрица стисна усмихнато ръката й.

2.

Тъй като Деорис поемаше официално задълженията си едва на другия ден, сестрите си тръгнаха заедно към Дома на Дванадесетте. Домарис колебливо протегна ръка към ниско остриганата глава на сестра си, изпълнена със съжаление.

— Хубавата ти коса! — въздъхна тя тъжно.

Деорис тръсна късите си къдрици.

— Харесва ми — излъга тя смело. — Сега поне няма да губя толкова време да я реша и сплитам… Домарис, кажи ми честно, много ли съм грозна?

Домарис забеляза издайническото потрепваме на устните й, засмя се и побърза да я успокои:

— Не, разбира се, че не, Деорис. Ти се превръщаш в голяма хубавица, знаеш ли? А късата коса дори ти отива — но така изглеждат по-зряла — и тя не можа да се въздържи да не подразни сестра си: — Нищо чудно Хедан да откаже да те приема като малко момиченце!

— Хедан може да прави каквото си ще — отвърна небрежно Деорис. — Нямам намерение да развалям приятелството си с Елис заради някакво си недорасло хлапе!

Домарис се засмя.

— Елис ще ти бъде благодарна, ако успееш да я отървеш окончателно от него! — веселостта й изведнъж се изпари, защото думите й припомниха постоянно гризящото я напоследък съмнение — все още не бе наясно как ще се отнесе Арват към решението й да се възползва от законното си право. Вече имаше няколко неприятни момента и Домарис предчувстваше, че те няма да са последните: Знаеше и как се бе държал Хедан, когато Елис бе постъпила по същия начин. Надяваше се Арват да се прояви като по-добросърдечен и достоен човек, но подозираше, че това са празни надежди.

Тя се понамръщи и сви нетърпеливо рамене. Беше направила избора си, и ако с това си спечелеше неприятности, щеше да се изправи срещу тях, когато му дойде времето. И тя решително върна мислите си към настоящето:

— Микон искаше да те поздрави след церемонията, Деорис. Отивам да смъкна тези килими — тя посочи шеговито тежките церемониални одежди — и веднага след това ще дойда при вас.

Деорис трепна. По някаква неразбираема причина се притесни от това, че ще бъде сама с Микон, без Домарис.

— Мога да те почакам — предложи та.

— Не — каза весело Домарис, — мисля, че той искаше да те види насаме.

3.

Прислужниците на Микон я въведоха в просторна стая, чиито прозорци гледаха към големи, терасовидно разположени градини, преливащи от зеленина, от бълбукането на многобройни фонтани и чуруликането на безброй птици. Стаите бяха големи я прохладни, както се полагаше за жилище, където настаняваха високопоставени посетители; Раджаста бе се постарал да осигури всички удобства на чужденеца.

Високата, слаба фигура на Микон се очертаваше почти прозрачна, потънала в диплите на безукорно бели одежди, пред обляната от лъчите на следобедното слънце градина. Когато обърна глава към нея и лицето му светна в усмивка, Деорис имаше чувството, че за миг около главата му проблесна ярък, сияен венец от светлина — но сиянието изчезна толкова бързо, че не можеше да бъде сигурна. Внезапното видение й причини кратко замайване и тя остана за миг на прага; веднага съжали, защото той се видя принуден да се откъсне от прозореца и тръгна бавно към нея.

— Ти ли си, малка Деорис?

Гласът му пропъди странната й нервност; тя затича и коленичи пред него Микон се усмихна.

— При това ме предопределиха, че вече не бива да ти казвам „малка Деорис“ — и той постави леко слабите си ръце с изпъкнали сини вени върху главата й, но веднага ги отдръпна изненадано. — Отрязали са хубавата тя коса! Защо?

— Не знам — отвърна тя смутено и се изправи — Такъв е обичаят.

Микон продължи да се усмихва учудено.

— Странно — каза той замислено. — Знаеш ли, досега не съм те питал — приличаш ли на Домарис? Косата ти като нейната ли е, с цвета на течен огън?

— Не, черна е като нощта — Домарис е красива, а аз не мога да се нарека дори хубавичка — каза Деорис без никакви превземки.

Микон се разсмя:

— Бих ти повярвал, ако Домарис не беше казала същото за теб — че си очарователна, а тя — доста обикновена! — той сви рамене. — Сигурно всички сестри говорят така една за друга, ако се обичат. Но все пък ми е трудно да си представя как изглеждаш. Знам едно — че съм загубил малката си помощничка, вече ще си прекалено заета, за да се занимаваш с мен!

— О, Микон, наистина съжалявам!

— Не се безпокой, котенце. Радвам се — не че ще те загубя, а защото си избрала своя път към Светлината.

Тя го поправи смутено.

— Аз няма да бъда жрица на Светлината, а на Великата майка.

— Но самата ти си дъщеря на Светлината, малка Деорис. В теб има светлина — повече, отколкото можеш да си представяш, и аз ясно виждам сиянието й въпреки слепите си очи. — Той отново се усмихна. — Но стига за това; убеден съм, че си се наслушала на отвлечени разсъждения за днес! Знам, че докато се учиш, нямаш право да носиш накити, но въпреки това съм ти приготвил един подарък — Микон се обърна и взе от една масичка близо до себе си малка статуетка — украшението представляваше котка, изрязана от един-единствен къс нефрит. Котката беше седнала и златистите й топазени примигвала смешно към Деорис. Около шията й имаше огърлица от зелени скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и подредени. — Котката ще ти носи късмет — каза той, — и когато станеш посветената жрица Адсарта, която ще има право да носи украшения — виж — Микон ловко откопча огърлицата на котката — ще можеш да носиш тази гривна, ако китката ти е все още толкова тъничка, — Той взе изящната й ръка в своята и постави за миг гривната на китката й; после я свали и се засмя: — Наистина не бива да те изкушавам да нарушаващ обета си! — и постави обратно огърлицата на котката.

— Микон, прекрасна е! — възкликна очарована Деорис.

— Затова може да принадлежи единствено на теб — на очарователната ми малка сестричка — каза той малко по-сериозно и после добави: — Хайде да се поразходим из градината, докато дойде Домарис.

Моравата беше сенчеста и прохладна, въпреки че прясната зеленина тук-там бе пожълтяла и обгоряла от лятното слънце. Листата на голямото дърво, под което бяха седели толкова често, бяха изсъхнали, а между клоните се провиждаха твърдите му, ярки плодове — но стелещият се навсякъде фин прашец, който се дигаше от пресъхналата земя, не достигаше дотук, а и дърветата смекчаваха донякъде безмилостните слънчеви лъчи. Откриха старото си място и Деорис веднага се отпусна на прегарялата трева. Когато седна и Микон, тя постави леко главата си на коленете му и се взря нагоре. Загорялото му лице й се стори още по-слабо и още по-измъчено.

— Деорис — каза той, а усмивката ту се появяваше, ту изчезваше от лицето му като лятна светкавица — сестра ти тъгува за теб.

В тона му нямаше упрек, но Деорис веднага усети, че бузите й пламват виновно.

— Домарис няма вече нужда от мен — измърмори тя.

Микон погали много нежно късите й къдрици.

— Грешиш, Деорис, сега тя се нуждае от теб повече от всякога. Има нужда от твоето разбиране — и от твоята обич. Не бих се осмелил да обсъждам отношенията ви… — той забеляза как момичето ревниво се размърда под ръцете му, — Не, чакай, Деорис. Нека ти кажа нещо — той също се раздвижи неспокойно, като че ли би предпочел да стане, но подвижните му черти изведнъж добиха странно изражение и той остана, където си беше. — Слушай, Деорис. Не ми остава да живея много.

— Не говори така!

— Налага се, сестричке — тъгата отново бе помрачила лицето на атланта, — Ще доживея може би — раждането на сина си. Но искам да знам, че… после… Домарис няма да бъде сама на света — изкривените му ръце, покрити с белези. Но въпреки това нежни, докоснаха овлажнелите й очи. — Не плачи, Деорис, мила — обичам те много и знам, че мога да ти поверя Домарис…

Деорис не намираше сили да говори или да се движи — само се взираше като хипнотизирана в слепите очи на Микон.

С ужасяваща твърдост атлантът продължи:

— Не съм чак толкова влюбен в живота, та да не мога да понеса мисълта, че ще го напусна! — после, съзнавайки, че може да я е уплашил, пропъди ужасната насмешка от лицето си. — Трябва да ми обещаеш, Деорис — каза той и докосна устните и гърдите й в особен, символичен чест, чието значение тя щеше да разбере едва след години.

— Обещавам — прошепна тя през сълзи.

Мъжът затвори очи и се облегна на ствола на голямото дърво. Разговорът с Домарис бе отслабил железния самоконтрол, благодарение на който още беше жив, но като всеки човек. Микон изпита страх. Деорис видя, че странна сянка прекоси лицето му, ахна и скочи.

— Микон! — извика тя и се наведе уплашено над принца. Той вдигна лице към нея и тя видя, че по челото му е избила пот; после произнесе с последни сили няколко думи на непознат на момичето език.

— Микон — каза тя плахо — не разбирам…

— Ето, идва отново! — прошепна той задъхано. — Почувствах то в Нощта на Надира — усетих как ме търси опипом… някакво убийствено зло! — и се отпусна тежко на рамото й, като се опитваше да диша дълбоко и равномерно. — Не! — изкрещя той изведнъж, сякаш говореше с някакво невидимо присъствие — а тонът му, остър и рязък, само далечно напомняше естествения му глас.

Деорис го притисна в прегръдките си, защото не знаеше какво друго да стори и изведнъж установи, че той се е отпуснал с цялата си тежест на ръцете й. После се свлече на земята, почти в безсъзнание, но все още вкопчен в действителността с последните остатъци от силата си.

— Микон! Какво да нравя?

Той се опита да каже нещо, но като че ли бе забравил местния език, и успя мъчително да произнесе сами няколко откъслечни думи на родния си език Деорис се почувства като уплашено дете; имаше, разбира се, някаква подготовка, — но съвсем не знаеше как да постъпи сега. Липсваме й естественото разбиране на влюбена жена и сякаш дори прегръдката й причиняваше страдание на разтърсваното му от болка тяло. Микон простена и се опита да се освободи от ръцете й. Тя се опитваше да го държи колкото е възможно по-внимателно, но ледените пръсти на страха се бяха сключили около гърлото й. Струваше й се, че Микон умира, а не смееше да го остави, за да потърси помощ. Чувството на безпомощност само усилваше страха й.

Някаква сянка падна върху двамата и стреснатата Деорис изпищя уплашено. Две здрави ръце поеха отпуснатото тяло на Микон от неопитната й прегръдка.

— С какво мога да ти помогна, господарю Микон? — прозвуча твърдият глас на Риведа.

Микон само въздъхна и припадна в ръцете на Сивия маг. Риведа хвърли поглед към Деорис. Строгите му, проницателни очи я огледаха внимателно — искаше да се убеди, че няма опасност да припадне и та.

— Богове — промърмори после магът, — откога е в такова състояние?

Но не изчака отговора й, а се направи леко на крака — слабото тяло на припадналия очевидно не го затрудняваше ни най-малкото.

— Най-добре ще е да го отнеса в жилището му. Милостиви богове, този човек не тежи повече от теб! Тръгвай с мен, Деорис, може да ми потрябват!

— Да — кимна Деорис пламнала от смущение, което й помогна да забрави преживения ужас. — Ще ти покажа пътя.

После тръгна бързо пред Риведа.

Сподири ги странният ученик на Риведа, който вървеше като сянка след него. Искрица съзнание проблесна в блуждаещия му поглед, когато очите му паднаха върху Микон. Докато вървеше след Риведа, смътно безпокойство се изписа по обикновено безизразното му лице — като следи от думи върху недобре изтрита плоча.

Когато влязоха в жилището на Микон, прислужникът, който им отвори, извика уплашено и веднага се зае да помага на Риведа да положат припадналия на леглото. Сивият маг даваше полугласно нареждания, после опита да върне Микон в съзнание.

Той се поразмърда, простена като в треска и измърмори няколко дума на езика на Атлантида. Сетне, за всеобщо учудване, произнесе ясно на местния език:

— Не се страхувай. Най-много да ни убият, а поддадем ли се, ще бъде по-лошо от смърт… — и той отново простена болезнено. Деорис чувстваше, че й призлява и се беше вкопчила в рамката на леглото.

Безумните очи на момчето се бяха спрели върху Микон, разширени от нещо подобно на учудване. То издаде някакъв странен звук — нещо средно между плач и скимтене.

— Мълчи или излез от стаята! — сопна се Риведа.

Микон отново се размърда. Сивият маг го придържаше много леко и внимателно, за да не падне от леглото. Принцът потръпна леко, въздъхна, сякаш идваше на себе син, после, изведнъж се сгърчи и протегна ръце напред, отметна глава и цялото му тяло се разтърси от ужасна тръпка; изкривените му ръце продължиха да опипват около него; и той изкрещя — ужасен, протяжен, в на отчаяние и смъртна божа.

— Рейота! Рейота! Къде си? Ослепиха ме!

Момчето се тресеше от глава до пети — но не помръдваше, като ударено гръм.

— Микон! — изпищя то внезапно, протегна ръце, направи крачка напред — моментното просветление го напусна, ръцете му се отпуснаха до тялото като отсечени и лицето му доби обичайното си празно изражение.

Риведа вдигна рязко глава и го изгледа въпросително, видя, че ученикът му отново е потънал в безумния си транс, сан рамене и продължи да се занимава с Микон.

Микон отново потръпна, но този път изглеждаше по-спокоен.

— Раджаста… — прошепна той.

— Ще дойде — каза Риведа с непривична нежност в гласа и се обърна към прислужника, който стоеше, зяпнал и вцепенен, и не можеше да откъсне поглед от момчето пред себе си.

— Намери Пазителя, глупаво! Не ме интересува как и къде ще го откриеш, но трябва да го доведеш тук!

Тонът му налагаше абсолютно подчинение; прислужникът се обърна и излезе тичешком от стаята, но преди това хвърли още един плах поглед към ученика на Риведа.

Деорис, която дотогава бе стояла напълно неподвижна, като вкаменена, внезапно залитна, опита се да се задържи, но щеше да падне, ако не беше момчето — то пристъпи към нея, хвана я през кръста и я задържа — първата му смислена постъпка, откак Риведа го бе приютил.

Риведа прикри изненадата си, като попита с рязък тон, граничещ с грубост:

— Добре ли си, Деорис? Ако чувстваш слабост, седни. Нямам време да се занимавам и с теб.

— Разбира се, че съм добре — отвърна тя и се отдръпна със зле прикрита погнуса от облечения в сиво хела. Как се бе осмелил малоумният да я докосне!

Микон прошепна:

— Малката ни Деорис…

— Тук съм — отвърна тя също така тихо. — Да изпратя ли да повикат Домарис?

Той кимна едва забележимо и Деорис тръгна бързо, преди Риведа да успее да я спре; трябваше да предупреди Домарис, за да не види Микон в това състояние, без да е била подготвена.

Микон въздъхна неспокойно.

— Риведа… ти ли си? Кой още е тук?

— Никой, господарю на Ахтарат — излъга Риведа, изпълнен със съчувствие. — Опитай се да си починеш.

— Никой ли? — атлантът говореше с много слаб глас, но изненадата му бе очевидна. — Не, не вярвам. Почувствах…

— Тук беше и Деорис, както и твоят прислужник. И двамата излязоха — каза тихо, но твърдо Риведа. — Опасявам се, че умът ти блуждаеше, принце.

Микон измърмори нещо неразбрано и умореният му глас затихна. Около устата му се бяха вдълбали нови болезнени бръчки — сякаш думите, които не можеше да произнесе, ги бяха изрязали там. Риведа, съзнавайки, че не може да стори нищо повече, седна близо до леглото, за да го наблюдава — и от време на време хвърляше по един поглед върху безразличния, неподвижен хела.

Скоро тишината бе нарушена от шумоленето на твърдата, плътна тъкан, от която се шиеха робите на жреците. Раджаста влезе бързо и почти избуха встрани Риведа, навеждайки се над леглото на Микон. Никой досега не бе го виждал така разстроен. В гласа, с който се обърна към Риведа, се преплитаха тревога и учудване.

— Ще ми се да можех да направя нещо повече — отвърна сериозно магът, — но никой на този свят не би могъл, — Сивият маг стана на крака и добави тихо: — Струва ми се, че в сегашното си състояние той изобщо не ми се доверява. — Хвърли към Микон поглед, изпълнен със съжаление, и продължи: — Но знай, че по всяко време на деня и нощта съм на разположение, ако той — или ти — имате нужда от помощта ми.

Раджаста вдигна учудено очи, само за да установи, че са сами с Микон. Пропъди всички останали грижи от съзнанието си и коленичи до леглото на болния; взе полека слабите китки на Микон в ръцете си и се зае бавно да насочва собствената си енергия, за да се съживи слабото, едва-едва мъждукащо пламъче, което поддържаше живота на принца… Дочул стъпки, Раджаста се изтръгна от дълбокия си унес, вдигна глава и направи знак на Домарис да заеме неговото място.

Но още щом Раджаста вдигна ръка, Микон се размърда и промълви:

— Не беше ли тук… още някой?

— Само Риведа — отвърна учудено Раджаста, — и едно полуумно момче, което той нарича свой хела. Почивай си, братко — ето, и Домарис дойде.

Когато чу отговора на Раджаста, Микон се намръщи, но мисълта за Домарис прогони всичко останало от съзнанието му.

— Домарис! — въздъхна той и когато ръката му намери нейната, обтегнатото му от болка лице се отпусна и успокои.

Но Раджаста беше забелязал смръщването му и предположи какъв би могъл да е поводът. Обзе го неясно съмнение. Имаше нещо много нередно около ученика на Риведа и Жрецът на Светлината твърдо реши да разбере какво е то.

4.

Най-сетне Микон заспа. Домарис се отпусна на пода до петото, готова да бди над съня му, но Раджаста и наведе над нея, повдигна я и я отведе малко встрани, така че полугласният им разговор да не смущава спящия.

— Трябва да са вървиш, Домарис. Той никога няма да ми прости, ако разбере, че съм позволил да се изтощаваш така.

— Нали… нали ще пратиш да ме повикат, ако се събуди?

— Дори това не мога да ти обещая — той се взри в очите й и забеляза колко е уморена. — Стори го в името на детето му, Домарис, Върви!

Домарис разбра упрека и си тръгна послушно. Беше вече късно, луната се беше издигнала високо в небето, посребряваше изсъхналите от горещината листа и обвиваше струите на фонтаните в светла мъгла, Домарис вървете бавно и внимателно, защото тялото й бе вече доста натежало, а се случваше да има и болки.

Внезапно на пътя й застана висока, бледа сянка. Домарис ахна уплашено и видя, че пред нея стои Риведа. Въздъхна облекчено, а магът направи крачка встрани, за да й даде път. Тя му кимна любезно, но той не отвърна на поздрава й; студен северен огън гореше в мрачните му очи, които я гледаха остро и изпитателно. Сетне, като че ли воден от нечия чужда воля, той свали качулката от главата си и отмери дълбок церемониален поклон — древен израз на най-дълбока почит.

Домарис почувства как кръвта се отдръпва от бузите й. Чувате как сърцето й се блъска силно в ребрата. Сивият маг повторно сведе глава — този път в учтив поздрав, и дръпна встрани влачещите се поли на робата си, за да не се препъне Домарис в тях. Тъй като тя продължаваше да стои неподвижно, бледа и разтреперан, той се усмихна едва забележимо, мина покрай нея и изчезна.

Домарис разбра съвсем точно към кого бе насочен дълбокия, почтителен поклон на Риведа — не към нея самата, нито дори към ранга й на Посветена, а към предстоящото й майчинство. Но обяснението повдигаше много повече въпроси — какво бе подтикнало гордия Риведа към този жест на преклонение, запазен само за много редки случаи? Домарис си каза, че щеше да е по-малко уплашена, ако магът я бе ударил.

Тя продължи бавно по пъти си, потънала в размисъл. За Сивия храм и ордена на маговете знаеше много малко; но все пак бе чудела, че магьосниците се прекланят пред всички видими прояви на жизнената сила. Може би, застанала така на лунната светлина, бе му напомнила на някои от техните противни идола на плодородието! Уф, че неприятна мисъл! Домарис се засмя високо и сама усетя в гласа си зараждаща се истерия. Деорис, която тъкмо бе излязла под колонадата, обграждаща Дома на Дванадесетте, чу странния, неестествен смях и забърза уплашено да я посрещне.

— Домарис! Какво става, защо се смееш така?

Домарис примигна, смехът и секна незабавно.

— Не знам — каза тя объркано. Деорис продължи да я гледа обезпокоено.

— Микон…

— Микон се чувства по-добре. Спи. Раджаста не ми позволи да остана при него — поясни Домарис. Внезапно се почувства уморена и подтисната, и изпита нужда от съчувствие, но Деорис вече й бе обърнала гръб. Домарис поде плахо:

— Котенце…

Момичето се обърна и поглед на сестра си.

— Какво има? — попита то нетърпеливо. — Имаш ли нужда от нещо?

Домарис поклати глава.

— Не, всичко е наред, котенце. Лека нощ.

Тя се наведе напред и целуна сестра си по бузата, после остана загледана след Деорис, която хукна като стрела, излетяла от лък, и изчезна. Деорис растеше и се бе променила много през последните седмици… Домарис си каза, че е напълно естествено да започне да се отчуждава от нея. Но продължи да се мръщи озадачено дълго след като сенките погълнаха фигурката на Деорис.

Веднага след като Деорис обяви решението си да служи в Храма на Каратра, я бяха преместили — както се полагаше на зряла жена — в отделно жилище. Тъй като Домарис продължаваше да бъде нейна настойница, това жилище бе също тук, в Дома на Дванадесетте, близо до стаите на Домарис, но не точно до тях. Домарис отдавна бе приела пълната свобода в отношенията на Дванадесетте — при тях не важаха повечето от ограниченията на външния свят. Допускането на тази свобода си имаше основания, а всъщност тя и не означаваше кой знае какво. Учениците знаеха всичко един за друг — за никого например не беше тайна, че Хедан често нощуваше в стаите на Деорис. Но Домарис знаеше най-добре колко малко би могло да означава това, защото и тя бе прекарвала много нощи в най-невинни разговори с някое от момчетата — най-често, разбира се, с Арват. Това бе напълно допустимо и Домарис се ядосваше на съмненията, които от време на време нахлуваха в мислите й. Каквато и да бе истината, Деорис вече бе навършила петнадесет години… Дори двамата да бяха любовници, това не нарушаваше храмовите закони. Елис бе по-млада от Деорис, когато роди дъщеря си.

Като че ли мислите им се движеха по едни и същи пътеки — в коридора се появи Елис и като видя Домарис, веднага попита:

— Да не би Деорис да ми е сърдита? Току-що ме подмина и не каза нито дума.

Домарис се засмя, сякаш не придаваше никаква значение на думите й.

— Не ти е сърдита — просто приема прекалено на сериозно това, че е пораснала! Днес сигурно се чувства по-възрастна и от майка Лидара!

Елис се усмихна.

— Бях забравила, че днес беше церемонията по посрещането й. Така, значи и тя вече е жена, и е жрица в храма на Карагра. Тогава може би Хедан… — като видя израза на лицето на братовчедка си, Елис добави сериозно: — Не ме гледай така, Домарис, Хедан няма да й причини неприятности, дори ако… е, тъкмо аз и ти нямаме никакво право да ги критикуваме.

Лицето на Домарис, заобиколено от ореол меднозлатиста коса, беше бледо и измъчено.

— Но тя с още таткова млада, Елис!

Елис сви рамене.

— Ти винаги си се държала с нея като с бебе. Разбери, че Деорис е вече голяма! Ние с теб направихме своя избор. Нима ще й откажеш това право?

Домарис се усмихна измъчело.

— Ти ме разбираш, нали — думите й не бяха въпрос, а просто потвърждение.

Рязко, за да прикрие вълнението си /Елис не обичаше да дава израз на чувствата си/, братовчедка й я взе за ръката и почти я избута в стаята, накара я да седне на дивана и седна до нея.

— Не е необходимо да ми казваш нищо — каза тя. — Не забравяй, че аз съм го преживяла — по кроткото й лице се изписа споменът за нежност, болка и унижения. — Знам всичко, Домарис. Голяма смелост е необходима, за да станеш пълноценен човек.

Домарис кимна. Елис наистина я разбираше.

Те наистина се бяха възползвали от законното си право — и всички знаеха, че в старите времена жените рядко са се омъжвали, преди вече да са доказали плодовитостта си, раждайки дете на своя избраник. Но този обичай вече потъваше в забвение — малко жени се възползваха от тази стара привилегия, защото се бояха от неминуемите слухове и клюки.

Елис попита:

— Арват знае ли?

Неочаквано Домарис потръпна.

— Не знам… нищо не ми е казвал… но би трябвало да знае — каза тя с нервна усмивка. — Не е толкова глупав.

През последните няколко седмици Арват мълчеше мрачно всеки път, когато се срещнеше с бъдещата си съпруга. Двамата се явяваха тук и там заедно, когато това се налагаше от обичая. Понякога се срещаха и при изпълнението на обичайните си задължения; но иначе той нито веднъж не я потърси.

— Всъщност не съм му казвала нищо…о, Елис!

Тъмнокосото момиче постави нежно ръка върху ръката на Домарис в необичаен изблик на нежност.

— Съжалявам — каза тя плахо. — Знам, че той може да бъде жесток. Домарис… не се сърди, че ще те попитам… детето от Арват ли е?

Домарис поклати мълчаливи, но възмутено глава. Това вече наистина бе забранено. Една жена имаше правото да си избере любим, но ако се свържеше преди брака с мъжа, който й се определен за съпруг, тази връзка се считаше за позорна. Такава недопустима прибързаност би била достатъчна, за да бъдат пропъдени и двамата от Дома на Дванадесетте.

По хубавото лице на Елис се изписа облекчение, но и някакво скрито безпокойство.

— Не бих и предположила, че ще сториш такова нещо — каза тя меко, после добави: — Знам, че не е вярно, но няколко пъти дочух шушукалия… прости ми, Домарис, знам колко мразиш клюките, но наистина говорят, че детето е от Раджаста!

Домарис не каза нито дума, само лицето й се изкриви измъчено, тя го покри с ръце и проплака ужасено:

— О, Елис! Как могат да говорят такива неща!

Значи това бе причината за хладните погледи, конто срещаше напоследък, и за шушукането зад гърба й. Разбира се! Такава връзка би била напълно недопустима, скандална и богохулна — от всички забранени връзки според морала на Храма връзката с духовния баща, този, който я бе посветил в тайните на Висшето познание, бе най-възмутително. Връзката между жрец и ученик можеше да бъде само една — и това бе установено също толкова твърдо, както и пътят на звездите по небесния купол.

— Как са могли да допуснат такова нещо? — хлипаше отчаяно Домарис. — Името на моя син и името на баща му бяха представени и признати от Петимата мъдреца!

Елис беше пламнала до ушите. Обратът на разговора им притесняваше и нея.

— Знам — прошепна ти, — но… често този, който признава официално детето, не е истинският му баща — и това го знаят всички. Хедан призна моята Лиза, а не ни се бе случвало дори да нощуваме в една стая! Чувах още… че само санът на Раджаста го с предпазил да бъде прогонен от Храма, че те бил прелъстил…

Домарис вече плачеше истерично. Елис я погледна уплашено.

— Не бива да плачеш така, Домарис! Ще навредиш на детето!

Домарис направи опит да се овладее и каза безпомощно:

— Как е възможно хората да са толкова жестоки?

— Аз… аз… — Елис закърши нервно пръсти. — Не трябваше да ти го казвам, знам, че това са само мръсни клюки, но…

— Не! Кажи ми всичко, докрай! Ако има още, не ми го спестявай! По-добре е да го чуя от теб — Домарис изтри очите си. — Знам, че ме обичаш, Елис. Наистина предпочитам ти да ми кажеш всичко.

След кратко мълчание Елис се осмели да продължи:

— Арват каза първи, че… тъй като Микон с приятел на Раджаста, е приел да го защити от позора… че измамата била срамно плитка. Каза, че Микон бил само сянка, че изобщо не бил мъж и че… не било възможно да си забременяла от него… — тя спря, отвратена от това, което бе принудена да каже. Дори устните на Домарис бяха побелели. Само на бузите й имаше две трескави, алени петна, които изглеждаха като нарисувани.

— Нека дойде и каже това на мен — проговори изведнъж тя с нисък, вдъхващ страх глас. — Нека дойде честно тук, пред мен, и да повтори тези думи, вместо да говори зад гърба ни като мръсен страхливец — не може да бъде друг, след като е способен да съчини такава долна измислица! От всички мръсни, гнусни, отблъскващи…

— Домарис, Домарис, сигурна съм, че не го е казал сериозно — намеси се Елис, вече съвсем уплашена.

Домарис наведе глава. Гневът й замря и отстъпи място на други чувства. Тя познаваше добре Арват, пристъпите му на безумна ревност, а и… ревността му действително имаше основание. Тя скри лице и ръце. Чувстваше се непоправимо омърсена от злословията, сякаш я биха съблекли гола и замеряли с нечистотии. Срамът и възмущението я задушаваха. Чувството, което свързваше нея и Микон, беше свещено! И сега всичко бе опетнено, стъпкало в калта!

Елис я погледна тъжно, изпълнена със съчувствие.

— Постъпих зле, като ти казах — знаех си, че трябваше да мълча.

— Не, постъпи съвсем правилни — каза по-спокойно Домарис. Тя постепенно си възвръщаше хладнокръвието. — Виждаш ли? Няма да допусна такива неща да ме тревожат. — Разбира се, щеше да разкаже всичко на Раджаста; той щеше да й помогне да го понесе, да свикне с мисълта за злословията — но Микон не биваше да чуе нито дума. Със сухи очи та погледна Елис и каза рязко: — Добре ще е да предупредиш Арват да внимава какво говори — наказанието за клевета не е леко!

— Вече го сторих — Елис прехапа устни и отвърна поглед. — Но ако… въпреки това продължи с жестоките си клевети или ако се опита да направи сцена… задай му един въпрос. — Тя помълча, уплашена от това, което се канеше да каже, после си нос дъх и продължи: — Попитай Арват защо ме подхвърли на милостта на Хедан, защо ме остави да се изправя сама пред Петимата мъдреци и да рискувам Лиза да се роди като една от несъществуващите.

Домарис не можеше да намери думи, само стискаше съчувствено ръката на братовчедка си. Значи Арват беше истинският баща на Лиза! Това обясняваше много неща — яростната му ревност се коренеше в чувството за вина. Само случайните обстоятелства, благодарение на които всички знаеха, че няма възможност Хедан да е баща на Лиза, му позволиха да я приеме за своя дъщеря, без да опетни собствената си чест — и въпреки това надали бе взел лесно такова решение. Арват бе седял настрани и бе допуснал всичко това да се случи, без да се намеси!

— Елис, и през ум не ми е минавало!

Елис се усмихна слабо.

— Постарах се да не се досетиш — каза тя сухо.

— Трябваше да ми кажеш — прошепна объркано Домарис. — Ако знаех, може би…

Елис стана и закрачи неспокойно из стаята.

— Не, не би могла да направиш нищо. Нямайте нужда да въвличам и теб. Всъщност вече почти съжалявам, че ти казах. В крайна сметка някой ден ще ти се наложи да вземеш този жалък страхливец за съпруг! — очите на Елис потъмняха от гняв и разкаяние, а Домарис замълча. Елис й се бе доверила, беше поставила в ръцете й силно оръжие, което може би някой ден щеше да й потрябва, за да защити детето си от ревността на Арват — но Домарис не се чувстваше в правото си да любопитства.

И все пак не можеше да ме съжалява, че не бе узнала истината по-рано. На времето имаше достатъчно влияние над Арват и може би щеше да го убеди да приеме отговорността на бащинството си. Елис се бе унизила до крайна степен, за да осигури на детето си принадлежност към свята каста — а Хедан не беше никак доволен, защото и двамата рискуваха много.

Домарис се познаваше достатъчно, за да знае, че само крайна опасност би я принудила да се възползва от оръжието, с което разполагаше. Но дори само съзнанието, че дълбоко в себе си той е обикновен страхливец, и помогна да приеме по-трезво това, което й бе казала Елис.

Заговориха за друга неща. След малко Елис плесна с ръце и бавачката Симила доведе Лиза. Детето вече бе навършило две годинки и започваше да говори; бърбореше непрекъснато, докато накрая Елис нетърпеливо я плесна.

— Тихо, бърборано! — топна се тя и каза раздразнено на Домарис. — Ужасно досадна е понякога.

Но Домарис не се заблуждаваше — отдавна бе забелязала дълбоката нежност, която се появяваше в очите на Елис, когато говореше за момиченцето или го гледаше. Внезапно една мисъл прекоси съзнанието й — възможно ли бе Елис още да обича Арват? След всичко, което се бе случило, тона бе малко вероятно, и все пак… между двамата съществуваше връзка, която не можеше да бъде изличена.

Домарис усмихнато протегна ръце към Лиза.

— С всеки ден заприличва все повече на теб, Елис — каза тя, взе детето и притисна към гърдите си пълничкото телце, което бе в постоянно движение.

— Дано стане по-смела жена — каза Елис по-скоро на себе си.

— Не би могла да бъде по-добра и сърдечна — отвърна Домарис и пусна детето. Уморена усмивка трепна по лицето й. Отпусна се назад и с привичен жест притисна ръка към тялото си.

— Ах, Домарис! — с преливаща нежност Елис притисна малката в прегръдките си. — Сега поне знаеш как се чувствам!

Домарис сведе глава. Напоследък бе започнала да разбира много неща.

5.

В тихите нощни часове Раджаста беше неотлъчно до леглото на Микон. Атлантът спеше неспокойно, потръпваше и мърморели нещо на родния си език — като че ли болките, които сънят можеше да облекчи, бяха отстъпили място на други, по-дълбоки, по-неподатливи на лечение, някакво дълбоко скрито страдание, което с всеки изминал миг отваряше все по-дълбоки рани в измъчения му дух. Бледа предутринна светлина пълзеше из стаята, когато Микон отново се раздвижи леко и произнесе с пресипнал тая.

— Раджаста…

Жрецът на Светлината се наведе ниско над него.

— Тук съм, братко.

Микон се опита да се изправи, но не успя да събере сили.

— Кое време е?

— Има още час до зазоряване. Лежи спокойна и си почивай.

— Трябва да говоря… — пресипналият, отслабнал глас на Микон изразяваше решителност, с който Раджаста не се и опита да се бори. — Ако че обичаш, братко, не се опитвай да ме спреш. Повикай Деорис.

— Деорис! — за нито Раджаста се усъмни, че разумът на приятеля му все пак не е издържал на страданията. — По това време? Защо?

— Защото го настоявам! — Микон беше непреклонен. Раджаста забеляза упоритата извивка на устните му и не направи опит да спори. Излезе незабавно, но преди това подкани принца да си легне отново и да пести силите си.

След малко жрецът се върна с Деорис. Момичето, учудено в объркано, се беше облякло набързо; но още първите думи на Микон я изтръгнаха от сънения унес, защото той й направи знак да седне до него и каза без каквито и да било предисловия:

— Имам нужда от помощта ти, сестричке. Ще направиш ли нещо за мен?

Деорис не се поколеба:

— Всичко, каквото поискаш.

Микон се поизправи на лакът и обърна лице към нея. Ти едва можеше да се противопостави на усещането, че той я гледа, и то проницателно. Спокойно и строго принцът на Ахтарат попита:

— Девствена ли си?

Раджаста трепна.

— Микон! — започна той умолително.

— Тук става дума за нещо много по-важно! — каза необичайно рязко Микон. — Прости ми, ако съм те смути, но трябва да зная истината — имам основателни причини, можеш да ми вярваш!

Раджаста се отказа да възразява на странно развълнувания Микон. От своя страна Деорис надали щеше да бъде толкова изненадана, ако изведнъж всички в стаята се бяха превърнали в мраморни статуи, или си бяха свалили главите и бяха започнали да играят с тях на топка.

— Девица съм, господарю — отвърна тя смутено, но с едва потискано любопитство.

— Слава на боговете — отвърна Микон и се изправи още повече в леглото, — Раджаста, отвори пътния ми сандък; вътре ще намериш кесия от алена коприна и едно сребърно блюда. Напълни блюдото с чиста вода от някой извор. Внимавай да не разлееш от нея и капка и да се върнеш тук, преди да са те докоснали първите слънчеви лъчи.

Раджаста остана за миг като вкаменен — беше неприятно изненадан, защото вече предполагаше накъде бие Микон; но въпреки това отвори сандъка, намери блюдото и излезе с неодобрителни свити устни. „За никой друг на света не бих сторил това!“ — мислеше жрецът.

Зачакаха завръщането на Раджаста в почти пълно мълчание — защото въпреки че първоначално Деорис се опита да разбере какви са намеренията му, Микон й отговаряше само, че скоро ще узнае, и че ако не му вярва, не е длъжна да му се подчинява.

Най-сетне жрецът се върна и Микон започна да дава нареждания с тих глас:

— Постави го тук на малката масичка… добре. Сега вземи онази тока от плетена кожа и я дай на Деорис… Деорис, вземи я от ръката му, но внимавай да не докоснеш пръстите му! — след като това бе сторено и Микон вече държеше в ръцете си кесията от яркочервена коприна, той продължи: — Сега, Деорис, коленичи до мен. Ти, Раджаста, върви колкото се може по-встрани — дори сянката ти не бива да докосва Деорис!

Изкривените пръсти на Микон мъчително се бореха с възела на копринения шнур, с който бе завързана кесията. След кратко колебание принцът издигна ръце нагоре така, че Раджаста да не може да вижда какво държи в тях, и каза тихо:

— Погледни, Деорис — виж какво държа в ръцете си.

Раджаста, все така изпълнен с неодобрение, забеляза само кратък отблясък от някакво почти ослепително, многоцветно сияние. Деорис стоеше напълно неподвижно. Ръцете й държаха спокойно ръчно изплатената кожена тока — грубовато изработена, очевидно токата не беше дело на майстор в занаята. После Микон каза много тихо д нежно:

— Погледни във водата, Деорис…

В стаята цареше пълна тишина. Бледосинята роба на Деорис леко се издуваше от утринния ветрец. Раджаста продължаваше да потиска с усилие надигащия се гняв; ненавиждаше магията и изпитваше искрено недоверие към подобни занимания — такива игрички бяха трудно допустими дори за Сивите магове, но за един Жрец на Светлината бе напълно немислимо да се занимава с тях! Знаете, че няма право да се противопостави, че няма власт да предотврати това, което ставаше, но колкото и да обичаше Микон, ако атлантът бе здрав и невредим, Раджаста не би се поколебал да го удари и да си тръгне, вземайки Деорис със себе си. Но строгият устав Пазителите не му позволяваше такава намеса; той само изпрани рамене и доби възможно най-мрачен израз — което разбира се, нямаше никакво въздействие върху принца от Атлантида.

— Деорис — каза тихо Микон, — Кажи ми какво виждаш.

Тя проговори неуверено. Гласът й беше тъничък като на малко момиченце.

— Виждам едно момче — тъмнокосо, жизнерадостно, бързо като стрела — с мургава кожа, с тъмна коса… облечено в червена туника… момчето е босо… очите му са сиви… не, сини. Плете нещо с ръцете си… плете токата, която сега държа и ръцете си.

— Добре — кимна Микон. — Имаш Дарбата. Познах момчето, което виждаш. Сега остави токата и пак погледни във водата… къде е това момче сега, Деорис?

Настана продължително мълчание, през което Раджаста стискаше зъби и броеше минутите. Успявате да не проговори с огромно усилие на волята.

Деорис не помръдваше, взряна в сребристата вода. Беше учудена и малко уплашена. Бе очаквала някакво вълшебно пренасяне извън действителността — вместо това Микон говореше тихо, с обичайния си глас, а тя… тя просто виждате някакви картини. Приличаха й на образите, които всеки вижда в мечтите си — нима това му беше необходимо? Тя се поколеба, но Микон настоя нетърпеливо:

— Кажи ми какво виждаш!

Деорис поде:

— Виждам малка стая с каменни стени… килия? Не, обикновена, малко мрачна стая с каменни плочи по пода. Той… той лежи на пода… спи…

— Къде е? Окован ли е?

Деорис трепна учудено. Образите се разпиляха пред очите й. Сега виждаше само леко развълнуваната повърхност на водата в блюдото. Микон задиша дълбоко и си наложи да потисне нетърпението си.

— Моля те, погледни внимателно и ми кажи къде е той сега! — каза той нежно.

— Не е окован. Спи, Той е в… ето, сега се обръща. Лицето му… ах! — Деорис възкликна приглушено — Ученикът на Риведа! Лудият, отстъпникът… о, отпратете го, махнете го оттук… — тя рязко замълча и застина на мястото си. Лицето й бе застинало в маска на неизразим ужас. Микон се отпусна безпомощно на леглото и се опита да се изправи отново.

Раджаста не издържа. Набраните чувства разкъсала бента и той пристъпи рязко напред, издърпа блюдото от ръцете на Деорис, изля съдържанието му през прозореца, хвърли самото блюдо в един ъгъл, то се претърколи и падна на каменния под с мелодичен звън. Деорис се свлече на пода, хлипайки конвулсивно; силни спазми разтърсваха цялото й тяло, а Раджаста, надвесен над нея, нареди рязко:

— Незабавно престанете с това!

— Внимателно, Раджаста… — измърмори Микон. — Тя ще има нужда от…

— Знам от какво има нужда! — Раджаста се изпрани, хвърли поглед към Микон и реши, че в момента Деорис има по-голяма нужда от грижите му. Повдигна момичето, но то се отпусна безсилно в ръцете му. Раджаста, все така гневен, извика роба си и нареди:

— Повикай веднага жреца Кадамири!

Само след минута-две в стаята се появи облечената в бяло фигура на Жрец на Светлината — слаб и висок, той влезе с равномерна, спокойна крачка — тъкмо бе започнал да се подготвя за утринния ритуал. Кадамири бе още млад, но бръчките по изпитото му лице говореха за краен аскетизъм. Един поглед му бе, достатъчен да обхване положението: припадналото момиче, търкулналото се в ъгъла сребърно блюдо, мрачното лице на Раджаста.

Раджаста каза толкова тихо, че дори острият слух на Микон не можа да долови думите му:

— Отведи Деорис в стаята й и се погрижи да дойде на себе си.

Кадамири повдигна въпросително вежди, докато поемаше безжизненото тяло на момичето от ръцете на Раджаста.

— Позволено ли е да попитам…

Раджаста хвърли поглед към Микон, сетне каза бавно:

— Поради крайна нужда духът й бе изпратен в Забранените места. Ти знаеш как да я върнеш.

Кадамири метна отпуснатото тяло на рамото си и се обърна, за да я изнесе от стаята, но Раджаста го спря:

— Не казвай никому и дума за това! То се случи с мое позволение. И най-вече — нито дума на жрицата Домарис! Не е необходимо да я лъжеш, просто внимавай да не дочуе отнякъде истината. Ако започне да те разпитва, пратя я при мен.

Кадамири кимна а излезе. Носеше Деорис като малко дете й прегръдките си — но преди вратата да се затвори след него, Раджаста го чу да мърмори под носа си:

— Каква е тази толкова голяма нужда, поради която е било позволено това?!

Раджаста прошепна да себе си:

— Ще ми се и аз да знаех!

Обърна се към сгърчената фигура на атлантът постоя, замислено вгледан в него. Желанието на Микон да узнае съдбата на своя полубрат Рейота бе разбираемо — но да изложи Деорис на такава опасност за това!

— Знам какво си мислиш — поде уморено Микон. — Питаш се защо, след като съм имал на разположение такава възможност, не съм се възползвал по-рано от нея — или по-предпазливо.

— Този път не си прочел правилно мислите ми — каза Раджаста все така рязко, с едва прикриван гняв. — В действителност се чудя как можеш изобщо да се занимаваш с такива неща!

Микон въздъхна и се отпусна на възглавниците.

— Не правя опит да се извинявам, Раджаста. Налагаше се да узная. А… вашите методи не доведоха до нищо. Не се страхувай за Деорис. Знам, знам… — той отпаднало махна с ръка, когато Раджаста понечи да го прекъсне, — Знам, че има известна опасност; но опасността не е по-голяма от тази, в която самата Деорис се намираше и преди това — опасността, в която се намират и Домарис, и нашето неродено дете, и всички, които са ми близки. Вярвай ми, Раджаста. Отлично съзнавам какво направих — много по-ясно от теб, защото ако ти съзнавате значението на това, което стана, нямаше да говориш така.

— Да ти вярвам? — повтори бавно Раджаста. — Да, вярвам ти; в противен случай и през ум не би ми минало да допусна това. Но не за това станах твой ученик! Зачитам обета си пред теб — но ти също трябва да се съгласиш, че аз, пазителят, не мога повече да търпя това… това магьосничество! Да, ти си прав, всички ние сме изложени на опасност, дори само заради това, че ти си тук, при нас… но сега ти успя да придаден по-ясна цел на злото, което те заплашва! Вече разбра това, което искаше да разбереш, затова този път ще ти простя; на ако знаех отпреди какви са намеренията ти…

Най-неочаквано Микон се засмя на глас.

— Раджаста, Раджаста — каза той весело, — казваш, че ми вярват, а с очевидно, че ни най-малко не ми вярващ! Странно защо не споменаваш нищо за Риведа!

1.

Само малцината на брой жреци от Храма на Светлината, посветени в най-висшата стенен на Познанието, бяха допуснати до церемонията. Белите им одежди излъчваха меко сияние в сумрака на Залата.

Седмината Пазители се бяха събрали, но свещените знаци, които носеха на гърдите си, бяха покрити с прозрачни наметала. Всички Пазители с изключение на Раджаста бяха смъкнали качулките ниско над лицата си, така че не можеше да се разбере дори кой е мъж и кой — жена. Като Пазител на Външните двери, единствено Раджаста носете открито знака-символ на поста си на гърдите — подобен знак просветваше и на челото му.

Раджаста постави внимателно ръка върху ръката на Микон и прошепна:

— Тя идва.

Изпитото лице на Микон просия, и Раджаста почувства — не за първи път — пристъп на почти болезнена надежда, когато Микон прошепна трескаво:

— Опиши ми как изглежда!

— Прекрасна е — отвърна задавено Раджаста, вперил очи в ученичката си. — Цялата в бяло, увенчана със златната си коса… прилича на пламък!

Наистина Домарис никога не бе изглеждала толкова красива. Белите церемониални одежди й придаваха не само прелест, но и гордо достойнство. Видимите белези на предстоящото майчинство само увеличаваха чара й. Беше толкова неземно хубава, че Раджаста неволно промълви:

— Да, Микон — наистина е увенчана със светлина.

Атлантът въздъхна.

— Да можех да я видя… поне веднъж — прошепна той и жрецът потупа съчувствено ръката му. Нямаше време за повече разговори, защото Домарис вече бе коленичила пред издигнатата платформа, на която седяха Пазителите. Пред олтара стоеше най-старият сред от тях, Рагамон, посивял от годините, но все още гордо изправен. Той протегна тържествено напред ръце, за да благослови коленичилата пред него жена.

— Изарма, жрица на Светлината, посветена в Светената мъдрост на Храма, обречена да служи на Живота и на Светлината, които с Живот, кълнеш ли се да служиш на Силата, която е и Живот, и Светлина?

Изтънелият от годините глас на стария жрец все още вибрираше от сдържана мощ и отекваше в грубо изсечените каменни стени на залата. Очите му, впити в облечената в бяло жена, бяха ясни и проницателни.

— Кълнеш ли се, Изарма, че няма да се уплашиш от нищо, че ще бдиш над Светлината, над Живота на Храма, и над Храма на Живота?

— Кълна се — каза тя и на свой ред протегна ръце към олтара — и в същия миг един-единствен лъч светлина прониза мрака и запали трептящия златен пламък на олтара. Дори Раджаста все още се впечатляваше от тази част на ритуала — въпреки че знаеше отлично как един обикновен лост, задвижен от Кадамири, пускайте водата да тече по една тръба, която на свой ред задвижваше цяла система от макари, които отваряха малкия процеп над главите им. Беше обикновена илюзия, но тя си имаше своето основание — тези, които полагаха клетвата си с открито сърце, добиваха допълнителна увереност от внезапно появилия се лъч светлина, докато готовите да положат лъжлива клетва се изпълваха със страх; неведнъж тази малка измама бе спасявала Пазителите от проникването на нечисти хора в храма.

Домарис, с осияно от вдъхновение лице, положи ръце на сърцето си.

— Кълна се в името на Светлината и в името на Живота — повтори тя.

— Бъди бдителна, строга и справедлива — Рагамон занарежда прастарите церемониални слова. — Закълни се не само пред себе си, но я пред светлината, която е в теб и над теб, в светлината, която носиш в утробата си; обречи плода на утробата си на светлината, и той ще бъде заложник за твоята вярна служба — та никога да не пренебрегващ тежката задача, която ти възлага съдбата.

Домарис се изправи. Лицето й беше бледо и сериозно, но гласът й не трепваше.

— Обричам детето в утробата си за заложник на Светлината — произнесе тя и инстинктивно обвя с ръце издутия си корем, после ги издигна покорно към олтара — сякаш поднасяше нещо на горящата там светлина.

Микон се размърда неспокойно.

— Това не ни харесва — прошепна той.

— Такъв обет е нещо обичайно — успокои го тихо Раджаста.

— Знам, но… — Микон трепна, сякаш го бе пронизала внезапна болка, и замълча.

Старият Пазител заговори отново:

— Тогава поеми почетните знаци на службата си, дъще — той направи знак и двама прислужници поставиха тежка бяла мантия на раменете на Домарис; в скръстените й ръце сложиха златен жезъл и златен кинжал. — Използвай ги справедливо. Моята мантия, моят жезъл, моят кинжал принадлежат вече на теб — наказвай, прощавай, присъждай и възнаграждавай, но преди всичко бди: защото Мракът не почива нито миг. — Рагамон пристъпи и докосна леко двете й ръце. — Поема бремето на отговорността от мен. — Докосна и приведените й рамене, после се изправи. — Нека печатът на Мълчанието сключи устните ти. — Той спусна качулката пред лицето й. — Ти си Пазител — каза той и с последен жест на благослов слезе от мястото, на което стоеше, оставяйки Домарис сама пред олтара. — Сбогом.

1.

В градината всичко бе вече повехнало; сухи листа шептяха под стъпките на хората и се въртяха безцелно на нощния негър. Микон вървеше бавно и мълчаливо по покритата с каменни плочи пътека. Спря до фонтана, и една фигура, която досега се бе крила в сенките, незабавно изскочи пред него.

— Микон! — чу се мъчителен шепот; човекът приближи и принцът чу ясно тежкото му дишане.

— Рейота… ти ли си?

Сянката склоня глава и се отпусна смирено на колене.

— Микон… принце!

— Братко… — прошепна Микон и замълча.

Гладкото лице на попуумния хела изглеждаше старо на лунната светлина; никой не би могъл да предположи, че той е доста по-млад от Микон.

— Измамиха ме! — прошепна той хрипливо. — Заклеха се, че така ще откупя свободата ти… че ще те пуснат — свободен… и здрав! Микон… — гласът му се прекърши от страшна болка, — не се отричай от мен! Не се поддадох от страх!

Когато Микон проговори, гласът му тегнеше от вековна умора.

— Не е мое право да те съдя. Ще те съдят други, и то сурово.

— Аз… не мога да го понеса… не го сторих заради себе си! Отрекох се само, за да не те измъчват повече, за да те снася.

За първи път в спокойния глас на Микон се прокрадна гняв.

— Нима съм те молил да спасиш живота ми? Можеш ли да предположиш, че бих откупил свободата си — на такава цена? Как бих допуснал някои, който знае… който знае това, което знаеш ти… да се отдаде на духовно блудство?! И ти смееш да твърдиш, че си постъпил така заради мен! — гласът му затрепери. — Бих ти простил, ако не беше издържал на мъченията!

Момчето отстъпи назад и проплака умолителна:

— Принце… братко… прости ми!

Устните на Микон бяха строго свити. На бледата светлина лицето му беше мрачно, когато проговори:

— Моята прошка няма да облекчи съдбата ти. Ако пък те прокълна, от това няма да ти стане по-тежко. Не тая омраза в сърцето си към теб, Рейота. Никой не би могъл да ти пожелае по-зла съдба от този, която си изкова сам. Дано не пожънеш по-лошо от това, което пося…

— Аз… — ученикът на Риведа се осмели отново да пристъпи напред и почти се свлече на земята пред Микон. — Така бих искал да я защити — нашата сила…

Микон стоеше неподвижен, с каменно лице.

— Това не може да бъде твое задължение — не и сега. — Той помълча, все така неподвижен. В тишината се чуваше само плисъкът на струите във фонтана. — Не се тревожи, братко; няма да предадеш два пъти рода ни!

Сгърчената в нозете му фигура простена и скри лице в ръцете си.

Микон продължи непоколебимо:

— Това поне мога да предотвратя! Не… не казвай нито дума повече! Знаеш много добре, че не си в състояние да ползваш Силата — за зло или добро — докато аз съм жив. И аз ще накарам смъртта да ме почака, докато се убедя, че няма да опетниш кръвта ни! Освен ако не предпочетеш да ме убиеш тук и сега, моят син ще наследи силата, която е мое родово право!

Изгърбената фигура на Рейота направо запълзя в прахта, докато неестествено състареното му лице не опря в сандалите на Микон.

— Не знаех нищо за това… господарю…

Микон се усмихна едва забележимо.

— Това? — повтори той, — Прощавам ти „това“, прощавам ти и слепотата си. Но не мога да ти простя отстъпничеството — това, което си сторил, е причина, на която сам си дал ход, и последиците рано или късно ще те застигнат; ти никога няма да достигнеш съвършенство. Никога няма да можеш да продължиш по нашия път. Братко… — гласът му омекна. — Върни сега — преди да си отнел малкото сили, които са ми останали. Върви, или ми отнеми живота още сега, вземи в ръцете си Силата и виж дали ще съумееш да я задържиш. Никога няма да успееш! Ти нямаш необходимите познания, за да държиш в ръцете си мощта на бурята, силата на земните недра и морските дълбини — и никога вече няма да ги имаш! Върви!

Рейота отново застена мъчително и се вкопчи в коленете на Микон.

— Няма да го понеса…

— Върви! — повтори по-спокойно, но все така строго Микон. — Върви, докато все още мога да задържам хода на съдбата ти, както задържам и своята собствена. Опитай се да изкупиш греха си, доколкото можеш.

— Не мога да понеса мисълта за вината си — гласът на момчето бе по-скръбен, отколкото ако плачеше. — Кажи ми една добра дума… та да мога цял живот да си припомням, че някога бяхме братя…

— Ти си мой брат — каза кротко Микон. — Казах ти, не съм престанал да те обичам. Не те изоставям напълно. Но това трябва да бъде последната ни среща.

Той се приведе и постави ръка върху главата на коленичилия кела. Рейота извика и се дръпна.

— Микон! Страданието ти… то ме изгаря!

Бавно и мъчително Микон се изправи и се обърна да си върви.

— Тръгвай веднага! — нареди той я добави, сякаш против волята си, с безкрайно измъчен глас. — Няма да издържа много повече! Момчето скочи на крака я за момент се поколеба. Взираше се отчаяно в лицето на мъжа пред себе си, сякаш искаше да запечата чертите на Микон завинаги в паметта си; сетне си обърна и побягна, препъвайки се.

Слепият принц остана неподвижен. Надигаше се вятър; сухите листа образуваха малки вихрушки по пътеката и около краката му; той сякаш нищо не усещаше. Най-сетне тръгна бавно, сякаш стъпваше по плаващи пясъци, упъти се към фонтана и се отпусна на каменния парапет, борейки се с болката, която се опитвате да се изтръгне от властта на съзнанието му. Най-сетне се отпусна полужив на камъните сред понесените от вятъра листа — бе победил и този път, но усилието така бе го изтощило, че не можеше да помръдне.

Появи се Раджаста — някакво вътрешно безпокойство го бе накарало да тръгне да търси Микон. Лицето му бе изкривено от ярост и скръб, когато взе на рамене безжизненото тяло на Микон в го понесе, сякаш бе малко дете.

На следващия ден всички обитатели на Храма — жреци, прислуга и роби — претърсваха земите наоколо. Не оставиха камък преобърнат. Риведа, заподозрян в съучастие, беше затворен насила в стаите си, докато претърсваха Светилището на Сивите. Търсиха и в града, който се ширеше под храма — като игра в купа сено търсеха момчето, което някога бе Рейота от Ахтарат.

Но той беше безследно изчезнал — а нощта на Надира наближаваше.

1.

Около три месеца след като Деорис бе приета в храма на Каратра, Риведа я срещна в градините на храма. Последните лъчи на залязващото слънце превръщаха младата жрица в тайнствено, ефирно същество. Риведа се вгледа и стройното й тяло, облечено в синя роба, и в деликатните черти на младото й лице с по-особен интерес, докато се чудеше как да представи поканата си.

— Искам да те поканя да дойдеш с мен в Светилището на Сивите тази вечер — нали няма да ти забранят?

Деорис почувства, че пулсът й се ускори. Да отиде в Светилището на Сивите — и то със самия Повелител на Ордена! Риведа наистина и оказваше голяма чест. Но въпреки това попита предпазливо:

— Защо?

Едрият мъж се засмя.

— Защо не? Тази вечер ще изпълним един от обичайните си ритуали. Много е красиво, ще има и песнопения. Някои от ритуалите ни се пазят в тайна, но на този мога да те поканя.

— Ще дойда — каза привидно спокойно Деорис. Всъщност едва се удържаше да не затанцува от вълнение — предпазливите намеци на Карахама само бяха възбудили до крайност любопитството и — толкова много неща искаше да узнае и за Сивите, и за самия Риведа!

Тръгнаха мълчаливо под изгряващите звезди. Небето беше осеяно с тях кота морава с нападал цвят. Риведа бе поставил леко ръка на рамото й, но колкото и леко да бе докосването му, Деорис го чувстваше с цялото си тяло и смущението й попречи да пророни и дума, докато не наближиха сивата грамада на светилището — мрачна и сляла, без прозорци по нея.

Риведа разтвори широко тежките бронзови древи, за да влезе Деорис, но в същия миг тя трепна и отстъпи, учудена и уплашена — покрай нея премина тичешком някаква приведена сянка — изчезналото момче!

Риведа стисна рамото й така силно, че тя едва не извика от болка.

— Не казвай нищо на Микон, дете — предупреди я той строго. — Уведомих вече Раджаста, че момчето е живо, но ако Микон застане отново лице в лице с него, това ще го убие!

Деорис наведе глава и обеща. От онази нощ, когато Кадамири я отнесе полумъртва от покоите на принца, тя чувстваше Микон също тъй близък, както Домарис; сетивата й долавяха ясно чувствата и мислите на атланта — освен в случаите, когато те бяха свързани по някакъв начин с нея самата. Внезапното развитие на възприятията й мина почти незабелязано — като изключим удивителния й напредък и това, че поемаше задължения, който бяха предвидени за далеч по-напреднали в обучението жрици. Дори Домарис не беше забелязала промяната в Деорис — тя бе погълната изцяло от Микон и от мисълта за идващото дете. Очакването, макар и радостно, се превръщаше в непоносимо мъчение и за двамата — Деорис знаеше това много добре. Оставаше още цял месец!

Бронзовите двери се затвориха с трясък зад тях. Стояха в тесен, мрачен коридор, който водеше между редици плътно затворени врати. Слабата, измъчена фигура на момчето не се виждаше никъде.

Тихите им стъпки заглъхваха в мъртвия, неподвижен въздух; Деорис чувстваше някакво нарастващо напрежение у мъжа до себе си; изопнатите й нерви долавяха силата, скрита в него като свита на кълбо змия. В края на коридора имаше сводеста врата, обкована с железни гвоздеи. Риведа почука по особен начин и незабавно отнякъде се разнесе пронизителен глас, който питаше нещо на непознат език. Риведа отговори с няколко непонятни думи; отекна звън на камбана и вратата се отвори сама.

Двамата влязоха — и потънаха в сивота.

Сивотата не се дължеше на липса на светлина — но никъде не се виждаха топли цветове; осветлението беше равномерно и студено — блед, мрачен светлик, по-скоро отсъствие на мрак, отколкото истинска светлина. Залата беше огромна — таванът се губеше над главите им в плътна сива мъгла, прилична на втвърден дим. Подът под краката им бе от сив камък, студен, пронизан от студено проблясващи кристални жилки. Прозрачни отблясъци пробягваха и по стените, подобно на лунна светлина през зимата. Наоколо се движеха плавно някакви фигури — те се открояваха като сиви стълбове от дим на бледата светлина — неясни сенки, плътно увити в мантии с ниско спусната качулки, всички в сиво — цвета на магьосниците. Сред тях имаше и жени — жени, които се движеха неспокойно като оковани пламъци, потънали в прозрачните дипли на шафраненожълти воали — но и цвета на воалите беше притъпен, сякаш мъртъв. Деорис хвърли предпазлив поглед към тях, но в същия миг силните ръце на Риведа я накараха да се отвърне и тя се озова лице в лице с…

Един човек.

Можеше да е човек, можеше да е изсечен от камък идол, статуя или труп. Той беше — това бе всичко. Съществуваше — студен, странен и неоспорим. Седеше на голям, подобен на трон, стол върху една издигната платформа В дъното на залата — птица, изсечена от син камък, бе разтворила криле над главата му. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Деорис установи, че не разбира тук ли е тази фигура или тя просто сънува. Момичето прошепна неволно:

— Там, където седи Човекът със Скръстени ръце…

Риведа се наведе над нея и прошепна.

— Почакай ме тук. Не разговаряй с никого.

После се изправи и тръгна нанякъде. Деорис, която го проследи с поглед, си каза, че единствено неговата фигура е ясно очертана — останалите бяха с размити форми, подобни на сенки, видени насън. Изведнъж очите й срещнаха познато лице.

Полускрито зад една от кристалните колони, неподвижно, но видимо напрегнато, едно младо момиче плахо следеше с поглед Деорис. Беше още дете — високо, но много слабо. Стройното му тяло се очертаваше ясно под шафраненожълтите воали. Слабичкото му лице изглеждаше прозрачно, сякаш светлината преминаваше през него. Бялоруса коса падаше като скреж по раменете му — в почти безцветните, сериозни очи се преливаха сиянията на Севера. Воалите около тялото й трептяха леко, като че ли движени от полъха на вятър; тя изглеждаше безтегловна — фигурка от скреж, шепа снежинки, понесени от леден вятър.

Но Деорис знаеше коя е тя — беше я виждала извън това мрачно място и знаеше, че не е привидение; това сребристорусо дете често се промъкваше като сянка в покоите на Карахама. Карахама никога не говореше за нея, но Деорис знаеше, че това е безименното дете — една от несъществуващите, родено още когато Карахама е била отхвърлена от кастата си. Казваха, че майка й я нарича Демара, но тя нямаше истинско име. По закон малката изобщо не съществувате.

Никой мъж нямаше правото да признае Демара за своя дъщеря — колкото и да искаше; никой не можеше да я осинови или приеме в дома си. Дори съществуванието на Карахама бе спорно на времето — но все пак, като дъщеря на свободна жена, тя имаше някакво, макар и не много официално положение. По строгите закони на кастата Демара не беше дори незаконна. Тя беше нищо. Никакъв закон не се отнасяше до нея, никакъв устав не я закриляше, тя не се споменаваше в архивите на Храма; не беше дори робиня. Просто я нямаше. Единствено тук, сред отхвърлените от закона саджи, такова момиче можеше да намери подслон.

Строгият храмов закон забраняваше ни Деорис — жрица и дъщеря на жреци — да забелязва Демара, но макар че двете не бяха разменили нито дума. Деорис знаеше, че детето й е близка роднина. Странната, неземна красота на малката будеше у нея интерес и жалост. Тя вдигна очи и се усмихна плахо на отхвърленото от света дете. Демара й отвърна със слаба, едва видима усмивка. Риведа се върна дълбоко замислен, с разсеян поглед. Демара потъна между колоните я изчезна.

2.

Голямата зала на Храма беше вече претъпкана е мъже в сиви роби и обвити в жълтеникави воали саджи. Някои държаха странни инструменти, прилични на кречетала и гонгове. Имаше и много ученици, препасани с безлични сиви парчета плат — горната част на тялото им опиваше гола, окачена с амулети. Нито един от тях не беше възрастен — повечето бяха на годините на Деорис. Някои дори бяха малки деца по на пет-шест години. Като се огледа, Деорис преброи само петима души в пълните церемониални одежди и е отличителните знаци на магове — и установи стреснато, че има една жена сред петимата — единствената в залата, като изключим Деорис, която не носете жълтите воали на саджи.

Постепенно маговете и второстепенните служители на храма бяха застанали в кръг — явно бе, че е изключително важно да заемат точно определени места. Жените — саджи с музикалните инструменти и малките ученици се бяха отдръпнали към излъчващите особено сияние стени. От редовете им се чуваха тихи проплаквания на флейти, понякога и прозвънтяването на неволно докоснат с пръсти гонг.

Пред всеки магьосник стоеше по една саджи или неговият ученик — пред някои от по-възрастните магьосници и пред висшите магове учениците бяха по четирима-петима. Имаше доста повече ученици от саджи — жените във вътрешния кръг не биха повече от пет. Една от тях беше Демара. Воалите бяха отметнати от главата й, така че сребристорусата коса проблясваше като лунна светлина по морската повърхност.

Риведа направи знак на Рейота да заеме мястото си в кръга, после спря за миг и каза:

— Деорис, имаш ли смелост да застанел в кръга на учениците — заради мен — тази вечер?

— Но аз… — измънка учудената Деорис, — аз не разбирам нищо… как бих могла?

Усмивка прибяга по строгата уста на Риведа.

— За това не са необходими никакви познания. Всъщност, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Опитай се да не мислиш за нищо — и остави мислите сами да влизат в теб. — Той направи отново знак на Рейота да я хване за ръка и отправяйки към него последен умолителен поглед, обърканата Деорис застана в кръга.

Изведнъж флейти и гонгове зазвучаха в болезнено остър дисонанс — като че се настройваха, подготвяха се за същинската мелодия. Ученици и магьосници обръщаха глави, заслушани, сякаш преценяваха нещо невидимо, необяснимо. Деорис стоеше в кръга между Демара и Рейота — дисхармонията пулсираше в черепа й. Внезапна паника я стисна за гърлото; тънките пръстчета на Демара стискаха нейните като е железни клещи. Деорис искаше да изпищя от ужас…

Ръката на Риведа се стовари с все сила върху сгърчените й пръсти, Демара я пуска и Деорис си отдъхна свободно. Риведа поклати глава и й показа безмълвно, че трябва да излезе от кръга. Не го стори с упрек, като че ли Деорис се бе провалила — очевидно му беше безразлично кой ще заеме мястото й; щом тя излезе, той се обърна към една саджи и й нареди с жест да застане пред него.

Двама-трима от учениците също напуснаха кръга; други ги заместиха, някой бяха подменени повторно. Двукратно прозвъняха тихите дисхармонични звуци й всеки път всички променяха местата, на който стояха. Третият път Риведа вдигна ръка, огледа се ядосано и напусна мястото си. Мрачният му поглед обходи кръга на учениците. Очите му паднаха върху Демара, той произнесе някаква неясна, едносрична дума, хвана момичето за рамото и го изтласка навън, то залитна и едва не падна. Жената-маг също напусна мястото си и подхвана малката, за да не падне. Тя подържа за миг Демара в прегръдките си; после взе тънката и ръчичка в сбръчканата си ръка и я върна на мястото й в кръга, като отправи предизвикателен поглед към Риведа.

Риведа се намръщи още повече. Жената-маг сви рамене, полека премести Демара още малко по-нататък, докато внезапно Риведа кимна, отклони поглед от Демара и явно веднага забрави за съществуванието й.

Отново зазвучаха флейтите и гонговете. Този път нямате прекъсвания. Деорис наблюдаваше отстрани, доста объркана. Учениците изпяха няколко фрази и отговор на музиката — гласовете им бяха добре школувани, но мелодията бе толкова чужда на Деорис, че нищо не й говореше. Привикнала към приповдигнатия мистицизъм на свещенослуженията в Храма на Светлината и простотата на ритналите в него, тя въобще не модните да се настрои към тези нескончаеми песнопения, към смесицата от мимика, музика, пеене и говор, и продължаваше да не разбира нищо.

„Що за глупост!, реши тя най-сетне. Това просто нищо не означава!“ А може би грешеше? Лицето на жената-маг беше слабо, уморено, прорязано от бръчки, а при това иначе тя явно бе доста млада. Безмилостната светлина изписваше върху лицето на Риведа неподозирана жестокост, а фантастичната скрежна хубост на Демара изглеждаше недействителна — но Деорис долавяше нещо зло и грубо, което накърняваше почти съвършената прелест на детското лице. Струваше й се защо за мнозина всички церемонии в светилището на Сивите граничеха с вреда и зло.

Леенето се усили, запулсира в странни, откъслечни фрази. След това започна да се повтаря една единствена фраза, която звучеше като плач. Отзад приглушените звуци на флейтата напомняха на задъхани хлипове; тежкият ритъм на барабан подчертаваше мъчително натрапчивия ритъм.

Мъжът със скръстени на гърдите ръце я гледаше.

Деорис никога не узна дали това бе идол, мумия или жив човек — демон, божество или тяхно изображение. Нито пък успя да си изясни колко от това, което видя тогава, е било плод на внушение…

Очите на мъжа бяха сиви — сини като морето; сиви като студената светлина наоколо. Деорис потъваше в настоятелния му поглед, изпълнен със странно разбиране — чувстваше, че очите му я поглъщат и че ще се удави в тях.

Птицата над трона плесна с каменните си криле и отлетя с остър крясък към голяма пустинна местност, цялата покрита със сив пясък. Деорис затича след нея, през камъни с изострени като игли върхове, под сенките на надвиснали скали, под небе, разкъсвано от плачевните писъци на чайките.

Ветровете донасяха далечния шум на прибоя; Деорис вече беше близо до морето — беше настанал часът между зазоряването и изгрева. Всичко бе обляно от студена сивкава светлина, която сякаш беше изпила цветовете на морето, небето и пясъка. Малки мидени черупки хрущяха под сандалите й, тя долови острата миризма на солена вода, гниещи водни растения и на мочурище, Отляво забеляза малко селище от сгушени една в друга конусовидни колиби и я заля вълна от такъв ужас, че почти спря да диша.

„Селото на лудите!“ Беше толкова сигурна в предположението си, че веднага пропъди проблясъка на убеждението, че никога преди не е виждала това място.

Над странното село беше надвиснала мъртва тишина, нарушавана само от писъците на чайките. Две-три деца с несъразмерно големи глави и странни, почти бели коси и зачервени очи се търкаляха между колибите, лигавеха се и издаваха несвързани звуци. Писък напираше на напуканите от ужас устни на Деорис, но гърлото й бе така стегнато, че не можеше да издаде звук. Обърна се и понечи да побегне, но глезенът й се подгъна, тя се спъна и падна. Докато се опитваше да се изправи, забеляза, че от колибите излязоха двама мъже и една жена — с плътни устни, червени очи и голи като децата. Единият мъж едва ходеше от старост, другият намираше пътя си опипом, защото очите му бяха покрити от опечена кръв и мръсотия, а жената креташе тежко, с издут от напредналата бременност корем — първично, уродливо отблъскваща.

Деорис запълзя по пясъка в безумен ужас. Жалките човешки подобия заскимтяха по-силно, започнаха да гримасничат и да си я сочат един на друг. Краката им дращеха из безцветния пясък. Деорис успя да се изправи на крака и се огледа диво, за да види накъде би могла да избяга. От едната й страна се издигаше, висока стена от остри скали; от другата се ширеха подвижните пясъци и тресавища, обрасли с тръстики. Лудите се събираха около нея, бърбореха несвързано и я зяпаха. Тя беше в канап.

„Но как съм се озовала тук? На лодка ли?“

Тя се обърна рязко, но видя само безкрайната шир на морето. Много, много далеч над водата се издигаха високи планини, над нея се стелеха на ленти дълги червеникави облаци, като окървавени пръсти, които дращеха по небесния купол.

„И когато слънцето изгрее… когато слънцето изгрее…“ — обърканата мисъл й се изплъзваше. Сега вече почти всички уродливи, едроглави обитатели на селото бяха наизлезли пред колибите. Деорис хукна, без да мисли накъде. Пред нея, през сивотата на утрото и дългите кървави ивици по утринното небе, блесна една-единствена искра, която бързо се превърна в топло златно сияние, „Слънцето!“ Тя затича още по-бързо, стъпките й отекваха глухо а сърцето й; зад нея се чуваше шляпането на преследвачите й, които безмилостно наближаваха.

Покрай ушите й прелетя камък. Тя нагази в прибоя и се обърна като подгонено животно, заобиколено от ловците. Някаква фигура се изправи пред нея, отвратителните зачервени очи я гледаха безизразно, устните оголваха почернели, изгнили зъби в животинска гримаса. Тя отблъсна ръката на съществото, започна да се гърчи, да блъска и да рита напосоки — чу как лудият нададе безсмислен вой, хукна отново, препъна се. И падна.

Светлината в небето избухна в цветна феерия и тя протегна с ридание ръце към нея, като плачеше и викаше също тъй несвързано, както и преследвачите й. Удари я втори камък, друг одраска слепоочието й; тя се мъчеше да стане, пръстите й драскаха в мокрия пясък, ноктите и се забиваха, където и паднеше в последно отчаяно усилие да се освободи. Някой крещеше неистово. Друг камък я удари по лицето. В главата й избухна пламък и тя започна да потъва… надолу, надолу, надолу… после слънцето плисна лъчите си право в лицето й и тя умря.

3.

Някои плачеше.

Светлината бодете очите й. Сладникав, остър и упойваш, мирис подразни ноздрите й.

От мрака изплува лицето на Елис, Деорис се закашля слабо и отблъсна ръката, която поднасяше към носа й кърпа, напоена с ароматно вещество.

— Недей… не мога да дишам… Елис! — задави се тя. Ръцете, хванали здраво раменете й, отпуснаха малко хватката си и я положиха върху купа възглавници. Тя лежеше на дивана в стаята на Елис в Дома на дванадесетте, и самата Елис се беше надвесила над нея. Зад Елис се беше изправила Елара и бършеше очите си. Лицето й беше посивяло от умора?

— Сега трябва да отида при господарката Домарис — каза неуверено Елара.

— Добре, върви — отвърна Елис, без да вдигне поглед.

Деорис се насили да седне в леглото, до в главата й избухна страхотна, заслепяваща болка и тя легна обратно върху възглавниците.

— Какво се е случило? — прошепна та безсилно. — Как се озовах тук? Елис, няма ли да ми кажеш какво е станало?

За неин ужас Елис, вместо да отговори, избухна в ридания, и започна да бърше очи с воала си.

— Елис… — треперливият глас на Деорис се извиси като на малко момиченце. — Моля те, кажи ми… помня… знам, че бях в селото на лудите, и че те хвърляха камъни по мен… — Деорис опипа бузата, после главата си. Стори й се, че малко я заболя, но не напипа нито рана, нито дори драскотина.

— Ох, главата ни!

— Отново започна да бълнуваш! — Елис я сграбчи за раменете и я разтърси. Внезапен ужас проряза Деорис като светкавица; смътният спомен ставаше все по-ясен и я задушаваше, докато Елис викаше:

— Не помниш ли какво направи?

— О, Елис, спри! Ужасно ме боли главата! — простена Деорис. — Не можеш ли да ма кажеш чело за какво става дума? Как се озовах тук?

— Ти наистина не помпиш! — прошепна удивено Елис, все още невярваща. Деорис отново се опита да се изправи и Елис обви раменете й с ръка, за да й помогне. С ръка на челото Деорис погледна през прозореца. Беше късен следобед, слънцето едва-що бе започнало да удължава сенките. „А аз тръгнах с Риведа много преди да изгрее луната…“

— Нищо не помня — каза та с разтреперан глас. — Къде е Домарис?

Поуспокоеното лице на Елис отново стана гневно и зло.

— В Дома на идващия живот.

— Вече?

— Лечителите се опасяват… — гласът на Елис глъхнеше от потискана ярост, тя преглътна и каза: — Деорис, кълна се, че ако Домарис загуби детето заради това, което се случи, ще…

— Елис, отвори ми! — каза някой пред вратата; но още преди Елис да каже каквото и да било, вратата се отвори и в стаята влезе Микон, който се подпираше тежко на ръката на Риведа. С несигурни стъпки атлантът доближи до леглото.

— Деорис… — започна той, — можеш ли да ма кажеш…

Истеричен смях се смеси с хълцанията, които напираха в гърлото на Деорис.

— Какво бих могла да ти кажа аз? — извика тя. — Няма ли някой най-сетне да каже какво е станало с мен?

Микон въздъхна дълбоко и видимо се приведе.

— От това се боях — каза той с горчивина. — Тя не знае нищо, не помни нищо. Дете… милото ми дете, слушай ме добре — никога повече не бива да допускаш да те използват така!

Риведа беше уморен и видимо напрегнат. Сивата му роба бе омачкана и покрита с петна.

— Микон от Ахтарат, кълна ти се… Микон рязко се откъсна от подкрепящата го ръка на Риведа.

— Още не съм готов да приема твоите клетви и уверения!

Като чу думите му, Деорис по някакъв начин успя да се изправи на крака, и застана пред тях, залитайки, хлипаща от болка, объркване и страх. С непогрешимия си усет, който така добре заместваше зрението му, Микон протегна ръка към нея, но в същия миг Риведа притисна момичето в своите ръце, изпълнен с диво желание да я закриля от всекиго. Постепенно тръпките изчезнаха и тя се облегна малко по-спокойно на гърдите му. Грубият плат на робата му дращеше нежната кожа на лицето й.

— Не смей да обвиняваш нея! — каза сурово Риведа. — Домарис не пострада…

— Не — каза Микон помирително, — никого не исках да обвинявам, само…

— Знам добре, че ме мразиш, господарю на Ахтарат — прекъсна го Риведа, — въпреки че тъкмо аз…

— Аз не мразя никого! — избухна гневно Микон. — Нима се осмеляваш да твърдиш…

— Веднъж завинаги запомни, господарю Микон — сопна се Риведа, — аз не се „осмелявам“! — Много нежно, в пълно противоречие с острите си думи, Риведа помогна на Деорис да си легне отново. — Мрази ме, колкото искаш, принце — продължи Сивият маг, — но и ти и твоята любима жрица, и това неродено…

— Внимавай! — екна заплашително гласът на Микон.

Риведа презрително се засмя, но смехът заседна в гърлото му, защото по чистото синьо небе навън изведнъж затътна напълно невъзможна в това време гръмотевица. Микон беше свил юмруци. Елис, напълно забравена от всички, се беше свила в ъгъла, а Деорис отново започна да трепери неудържимо. Микон и Риведа се бяха изправили един срещу друг — първожреци в служба на коренно различни сили. Напрежението между тях се превръщаше в осезаем, едва ли не видима мощ, от която въздухът в стаята трептеше.

Всичко продължи само един миг. Риведа преглътна и каза:

— Признавам, прекалих в гнева си. Но какво все пак съм сторил, за да заслужа оскърбленията ти, Микон от Ахтарат? Моята вяра не е твоя вяра — но ти знаеш в какво вярвам аз не по-зле, отколкото аз знам в какво вярваш ти! В името на Безименния бог, нима искрено вярваш, че бил навредил по какъвто и било начин на бременна жена?

— Тогава остава да повярва? — отвърна Микон необичайно ожесточено, — че една жрица на Каратра по собствена воля би навредила на сестра си, която обожава?

Ръцете на Деорис се сключиха пред устата й, за да заглушат писъка, надигащ се в гърлото й, и тя изтича при Елис, която хлипаше в ъгъла. Молеше се това да е кошмарен сън.

— Аз действително поканих детето — каза хладно Риведа, — за да присъства на една от нашите церемонии. Вярвай, ако искаш, че е имало зла умисъл, че съм призовал Силите на мрака. Но аз ти давам думата си на заклет маг, че това беше обичаен жест на учтивост! Имам пълното право да отправям покани към заклетите жреци и жрици.

В стаята цареше тишина, прекъсвана от глухите хлипове на Деорис, която все така бе притиснала глава в рамото па братовчедка си. Късната следобедна светлина бе потънала във внезапно появилите се тежки облаци — сякаш изведнъж бе паднала нощ. Двете жени не смееха дори да вдигнат поглед към застаналите един срещу друг мъже.

Най-сетни непоносимото напрежение като че ли намаля; самите каменни стени сякаш въздъхнаха от облекчение, когато Микон отклони погледа си от Риведа. Ако някой ги беше наблюдавал, щеше да види, че Сивият маг примигна няколко пъти и крадешком избърса студената пот, която бе избила по челото му.

— По време на церемонията — поде Риведа с малко по-спокоен тон, — на Деорис й призля и тя падна на пода; една от момичетата й помогна да излезе на чист въздух. Изглеждаше, че няма нищо сериозно. Тя разговаря с мен съвсем нормално след това, и аз я изпратих до Дома на Дванадесетте. Това е всичко, което знам. Всичко. — Риведа разпери ръце, обърна се, погледна към Деорис ш попята нежно: — Наистина ли не помниш нищо?

Деорис потръпна. Преживеният ужас отново падна като сянка върху й и се вкопчи с железни нокти в сърцето й.

— Гледах… гледах в очите на Човека със скръстените ръце — прошепна тя. — Птицата…птицата над трона му полетя! И после се озовах в селото на лудите…

— Деорис! — викът на Микон, пресипнал и измъчен, стресна всички. Атлантьт си пое дълбоко дъх с нещо подобно на хлипане. — Какво искаш да кажеш с тези думи — „селото на лудите“?

— Ами аз… — очите на Деорис се разширила и с нарастващ ужас тя прошепна: — Не знам. Никога не съм чувала за такова село.

— Богове! Богове! — изпитото лице на Микон внезапно доби вид на старческо, той залитна; изчезнала бе властната енергия, с която призова Силата на Ахтарат; той тръгна, препъвайки се, към най-близкия стол и се отпусна на него.

— От това се страхувах! И то се случи! — и той сведе глава и скри лице в измъчените си, изкривени ръце с неестествено дълги пръсти.

Като забеляза внезапния пристъп на слабост, обзел Микон, остави Елис и изтича при атланта. Коленичи пред него и каза умолително:

— Микон, кажи ми! Какво направих?

— Моли се никога да не си спомниш! — каза Микон с глух глас. — Единствено благодарение на безкрайната милост на боговете Домарис не пострада!

— Но… — Деорис установи, че няма сили да произнесе името, което така разтрои Микон, и вместо това каза: — Онова място… какво… как бих могла? — гласът й изневери.

Микон се овладя отново, протегна треперещата си ръка и я постави върху главата й, после привлече разплакалото момиче към себе си.

— Стар грях — прошепна той със старчески глас, — позорът на Ахтарат, който всички се опитвахме да забравим… стига! Тази страшна омраза не с била насочена към теб, Деорис, а… към неродения наследник на Ахтарат. Не се измъчвай ненужно, дете.

Риведа продължаваше да стой неподвижно, като изсечен от камък, със здраво скръстени на гърдите ръце със стиснати устни и полупритворени сини очи. Елис седеше трепереща на една лежанка, и се взираше в пода, останала насаме с мислите си.

— Върви при Домарис, скъпа — каза тихо Микон; след миг Деорис избърса сълзите си, целуна с дълбоко смирение ръката на принца и излезе. Елис също стана и излезе на пръсти от стаята. Зад тях отново надвисна мълчание.

Наруши го Риведа, като проговори сурово:

— Няма да намеря покои, докато не открия виновника за това!

Микон тежко се изправи на крака.

— Това, което казах, е самата истина — нападението е било насочено срещу мен, но най-вече към детето, което ще ме наследи. Самият аз вече не съм кой знае какъв прицел за омразата.

Риведа се позасмя иронично.

— Де да знаех, че е тъй преди малко — когато самите небесни сили ти се притекоха на помощ! — Сивият маг добави: — Защо продължаваш да не ми вярваш?

Ми кон отвърна остро:

— Отчасти и ти имаш вина. Вярно, изложил си Деорис на опасност, без да го съзнаваш, но все лак…

Риведа избухна. Дълго потисканата ярост преля и той извика:

— Аз ли съм виновен? Ако ти бе преглътнал навреме проклетата си гордост и бе свидетелствал против тези изчадия, отдавна щяха да бъдат бичувани до смърт, и това нещастие нямаше да се случа! Аз наистина ще прочистя злото в моя орден от корен, господарю на Ахтарат! И то вече не заради теб, дори не и за да запазя собственото си име неопетнено и без това не се радвам на кой знае каква слава! Ще го сторя за доброто на ордена… — той внезапно осъзна, че вика, и снижи гласа си — Този, който позволява съществуването на черна магия е по-виновен от човека, който я практикува. Хората могат да грешат от незнание и лудост — но какво да кажем за мъдреца, посветения, обрекъл живота си на пътя към Светлината, който е толкова милостив към грешните, че отказва да защити невинните — от страх да не навреди на тези, които са продали душите си на Мрака! Ако такъв е пътят на Светлината, нека тогава ни обвие Мрак! — Риведа погледна към полуприпадналия Микон и гневът му стихна. Той постави ръка върху слабото рамо на принца и продължи сериозно: — Господари на Ахтарат, кълна се, ще разбера кой е виновникът, дори това да ми струва живота.

Микон проговори с внезапно изтънял от крайно изтощение глас:

— Не търси много надалеч, Риведа! И без това си прекалено дълбоко въвлечен… грижи се за себе си, защото рискуваш повече от живота си!

Смехът на Риведа прозвуча грозно и невесело:

— Запази за себе си своите пророчества и прокоби, принце! Аз обичам живота не по-малко от всеки друг, но съм длъжен на намеря виновниците а да предприема необходимото, за да предотвратя друг такъв… случай. Деорис също трябва да бъде защитавана — и считам за мое право да я закрилям, също така както ти закрилят Домарис.

Деорис попита бързо и тихо:

— Какво искаш да кажеш?

Риведа сви рамене.

— Нищо особено. Но може би пророческите ти способности са заразни, защото виждам, че моята карма е отражение на твоята — той се вгледа в Микон с широко отворени, мрачни очи. — Сам не зная защо казах това. Но имай предвид едно — няма да ми попречиш да накажа престъпниците!

Микон въздъхна, слабите му ръце потрепнаха леко.

— Не, няма да ти попреча — прошепна той. — Това също е карма.

1.

Само при много особени обстоятелства или в случай на смърт допускаха мъже в храма на Каратра: но обстоятелствата този път бяха достатъчно особени, така че след кратък размисъл майка Изоуда се съгласи да отведе Микон до терасата на покрива — там Домарис си почиваше на хлад, след като всички се бяха успокоили, че няма опасност детето да се роди преждевременно.

— Не бива да оставаш при нея дълго — предупреди старата жрица и ги остави сами.

Микон почака, докато стъпките й заглъхнаха надолу по стъпалата, после се обърна към Домарис с шеговита строгост, за да прикрие тревогата ей:

— Добре ни изплаши за нищо!

Бледа усмивка се плъзна по устните на Домарис.

— Сърди се на сина си, Микон, не на майка му! Вече се държи като господар на всички около себе си!

— То си с така — отбеляза Микон и седна до нея, после попита: — Деорис идвала ли с при теб?

Домарис отвърна поглед.

— Да…

Микон хвана ръката й и прошепна нежно:

— Не бъди злопаметна, Цвете на огъня. Детето ни не пострада, а Деорис е също толкова невинна, колкото си и ти самата!

— Знам, но… нашият син ни е толкова скъп! — прошепна Домарис и изведнъж избухна неудържимо: — Този проклет Риведа!

— Домарис! — учудено я упрекна Микон и покри с ръка устните й. Тя целуна дланта му и той се усмихна, но продължи — Риведа не е знаел нищо. Единствената му вина е, че не е подозирал близостта на злото. — Той докосна нежно очите и със слабите си пръсти, — Не бива да плачеш, скъпа, — ръката му се поколеба и той попита несигурно: — Мога ли…

— Разбира се — досетила се за желанието му, Домарис взе ръката му и полека я постави върху корема си. В същия миг Микон изпита невероятно изостряне на всички свои сетива; минало и бъдеще се сляха в този единствен миг на невероятно силно чувство — усещаше всичко толкова болезнено остро, сякаш бе прогледнал — вкус, мирис и звук се събираха в едно, за да му помогнат да осъзнае смисъла на живота. Никога не се беше чувствал по жив, отколкото в този момент, когато около него острият мирис на лекарства се смесваше с едва доловимото ухание от косите на Домарис и чистият мирис на ленени чаршафи; въздухът бе просмукал от солена морска влага — в далечината се чуваше грохотът на прибоя, нежното бълбукане на фонтан и приглушени женски гласове. Микон чувстваше под пръстите си нежната ласка на лен и коприна, пулсиращата топлота на женското тяло, и после — чувствителните му пръсти доловиха бързо, рязко побутване, малка издатинка, която се появи и изчезна, неуловима като пеперуда.

Домарис бързо седна на дивана, протегна ръце към Микон и го прегърна — толкова леко и внимателно, че едва го докосваше. Бе се научила на предпазливост, знаеше, че понякога дори една по-бурна милувка може да причини нетърпима болка на мъжа, когото обичаше — и за Домарис, млада и страстно влюбена, не бе никак лесно да бъде постоянно нащрек. Но този път Микон забрави за всякаква предпазливост и притисна бурно към себе си младата жена. Да можеше веднъж, само веднъж да я види — жената, която обичаше с всяка клетка, всеки нерв на тялото си…

След миг той се отдръпна и каза кратко:

— Трябва да лежиш спокойно, любов моя. Обещах да не те смущавам — той й помогна да се отпусне отново, назад, Домарис легна послушно и го загледа с примирена усмивка. Сама не съзнаваше каква тъга излъчва лицето й.

— Въпреки всичко — продължи замислено Микон, — досега се държахме като страхливци и отбягвахме да говорим за много неща… като например задълженията ти към Арват. Какви са те всъщност? Ти си обвързана по закон…

— Преди брака — каза тихо Домарис — имаме пълна свобода. Такъв с законът. Но след брака трябва да сме безусловно верни. Освен това, ако откажа, или бъда неспособна да родя дете на Арват…

— Не бива да го правиш — каза много нежно Микон.

— Не, няма да откажа — успокои го Домарис. — Но ако все пак не успея да му родя дете, ще бъда опозорена…

— Такава е кармата ми — каза скръбно Микон — никога да не видя сина си, да не бъда до него, когато расте, за да му помагам и да го напътствам. Защото аз наруших същия твои закон, Домарис…

— Ти си прегрешил? — попита невярващо Домарис. — Ти?

Микон смирено сведе глава.

— Интересуваха ме само духовните дела, затова и бях посветен за жрец. Но в гордостта си забравих, че съм и човек, и че съм длъжен да спазвам древния закон — слепите очи се взираха в миналото. — Без да се съобразявам с нищо и никой, избрах живота на аскет и се отрекох от тялото си — прикрих егоизма си благовидния предлог, че е достойно да се лишаваш от земните блага…

Домарис прошепна:

— Но това наистина е необходимо, ако се стремиш към съвършенство…

— Още не си чула всичко, любима… — Микон си пое мъчително дъх. — Баща ми, Микантор, настоя преди да бъда посветел за жрец, да си взема жена и да отгледам син, който да наследи рода и името ни. — Строго стиснатата уста потрепери, железният самоконтрол заплашваше да му изневери. — Подчиних се привидно на повелята на баща си и встъпих в брак. Тя беше също принцеса — много млада, чиста и красива, но аз, аз бях сляп за добродетелите й — така, както съм сляп сега… — гласът му изневери и той скри лице в ръцете си. След продължи едва чуто: — Затова и съдбата ме наказа никога да не мога да видя лицето ти — да не мога да видя теб, която обичам повече от живота и смъртта! Застанах пред нея като слепец и й казах — казах и го студено и жестоко, Домарис — че вече съм дал обет за целомъдрие, и тя напусна брачното ни легло девица, както дойде при мен. Унижих я и прегреших спрямо баща си, спрямо самия себе си и спрямо древния ни род. Кажи ми Домарис, сега, след като ти разказах всичко, можеш ли още да ме обичаш?

Домарис беше много бледа; това, което й призна Микон, навсякъде се считаше за престъпление. Но въпреки това прошепна:

— Ти си платил двойно и тронно за греха ей, Микон. И… ние двамата се срещнахме пак заради този твой стар грях. Обичам те!

— Нито за миг не мога да съжаля за това, че съдбата ме срещна с теб — Микон нежно притисна устни към ръката й, — Но… не разбираш ли? Ако имах син. Щях да имам и правото да умра, а на брат ми щяха да му бъдат спестени позорът и отстъпничеството! — Мургавото лице се сви болезнено под напора на разкаянието — Така понасям наказанието за своя грях и винаги ще го нося със себе си; злото ще породи ново зло — защото семената на греха раждат буйни и жилави пленели, и те се умножават стократно и хилядократно… — той помълча и внезапно каза: — Деорис трябва да бъде пазена много внимателно. Черната зараза пълзи към Риведа.

Като чу ужасеното ахване, той допълни бързо:

— Не, не е това, което си мислиш. Той не е стъпил в Черното братство и дори искрено ги ненавижда; но той е надарен с остър разум и постоянно търси да научи нещо ново. Толкова е встрастен в диренията си, че не придиря много на източниците, от които може да черпи знания. Никога не подценявай силата на стремежа към познание, Домарис! Той е довел до повече нещастия, от която и да било друга човешка подбуда! Ако Риведа беше зъл по душа или съзнателно жесток, той далеч нямаше да е толкова опасен! Но той служи на един-единствен бог — мощта на своя разум, който досега не е срещнал равен на себе си. Риведа е лишен от страст към лично облагодетелстване. Той търси и служи на познанието заради самото познание; дори не, за да усъвършенства самия себе си. Ако у него имаше повече егоизъм, щях да съм много по-спокоен за съдбата му. Освен това… Деорис го обича.

— Деорис да обича този противен, стар…?!

Микон въздъхна.

— Риведа съвсем не е толкова стар. Освен това Деорис все още не го обича така, както аз и ти разбираме любовта. Но ако беше само това, не бих се тревожил. На любовта не може да се заповядва. Може Риведа да не е тъкмо мъжът, който бих избрал за нея, но аз дори не съм неин настойник — Микон разбираше дълбокото безпокойство на Домарис, затова допълни: — Не е това. Има нещо друго, много по-обезпокоителна Деорис още не е съзряла достатъчно, за любов като нашата. Тя дори не подозира, че такова нещо съществува тя няма да опознае лесно страстта. Трябва да бъде оставена да съзрее бавно. Ако истинската страст бъде събудена прекалено рано у нея, тя ще бъде изложена на голяма опасност. Тя наистина обича Риведа — по-скоро го обожава, без дори да съзнава преклонението си пред него. Ако трябва да бъден честни към Риведа, не мисля, че той умишлено поддържа това чувство. По разбери ме правилно — отношенията им са такива, че той може да я доведе до най-долното стъпало на блудството, дори да я остави недокосната девици — от друга страна, е в сьстояние да съхрани чистотата й, пък ако ще тя да му е родила дузина деца!

Обезпокоена и объркана от необичайната възбуда на Микон, Домарис прехапа устни и прошепна:

— Въпреки всичко че разбирам.

Сякаш против волята си Микон каза:

— Нали знаеш какво означава за една жена да бъде саджи…

— О, не! — извика ужасено Домарис. — Риведа не би посмял…

— Надявам се, че е така. Но Деорис няма да бъде мъдра в любовта — той се усмихна измъчено. — Ти също предпочете чувството пред разума! Но… — той отново въздъхна. — Деорис ще трябва да се подчини на своята карма, както и всички ние. — Дочул въздишката на Домарис, която долетя като ехо на неговата, той възкликна изведнъж: — Ето че те преуморих!

— Не, не… синът ти вече с доста тежък и… понякога ми причинява болка.

— Толкова искам да не страдаш… ако можех да го нося вместо теб!

Домарис искрено се разсмя и плъзна нежно ръце в неговите.

— Ти си Господарят на Ахтарат — каза тя весело, — а аз — твоя покорна робиня. Но това е единствената привилегия, която не можеш да ми отнемеш. Зная правата си, принце!

Сериозното му лице се отпусна във весела усмивка, докато се навеждаше, за да я целуне.

— Такава магия наистина не съществува — Каза Микон. — Вярно е, че ние от Ахтарат имаме известна власт на природата, но цялата моя сила не с в състояние да осъществи това малко чудо!

Домарис също се успокои — опасността беше преминала. Микон нямаше да се поддаде на отчаянието.

А Нощта на Надира неумолимо наближаваше.

1.

„Изминалите месеци не бяха леки за Микон“, мислеше Раджаста, едновременно тъжен и озадачен от загадъчната неспособност на атланта да изпита поне малко облекчение от страданията си.

Микон стоеше при прозореца — светлината на залеза като че ли минаваше през слабото му тяло. С несигурни пръсти принцът на Ахтарат опипваше малката статуетка на Мар-Инаби, Създателят на Звездите.

— Откъде имаш това, Раджаста?

— Разбра ли какво представлява?

Слепият кимна и отново се обърна към прозореца.

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че познавам изработката. Статуетката е правена в Ахтарат и… може да е принадлежала на мен… или на брат ми — той помълча. — Такива статуетки са много скъпи, защото камъка, от който ги извайват, е много рядък — и допълни с усмивка; — Предполагам все пак, че не съм единственият принц на Ахтарат, който някога с тръгвал на пътешествие или с ставал жертва на покушение и обир. Къде намери това?

Раджаста не отговори. Беее намерил статуетката в същата тази сграда, в помещенията за прислугата. Каза си, че това не означава задължително, че някой от обитателите на дома е замесен, но ужасните подозрения не можеха да го напуснат — по същата причина не можеше да каже със сигурност за никого, че е невинен! Възможно бе Риведа да не с подозирал нищо, както твърдеше — но тогава къде беше истинският виновник? Къде да го търси? Може би сред самите Пазители? Никой не можеше да бъде свободен от подозрение — Кадамири, старият Рагамон и дори самият Талканон! Съмнението бе разтърсило света на Раджаста из основи.

— Горкият ми брат… — прошепна тъй като на себе си, но Раджата го чу и не бе убеден, че принцът на Ахтарат имаше предвид Рейота.

Съзнавайки, че трябва да промени насоката на разговора, Жрецът на Светлината намери спасение в обикновени приказка.

— Ето, настана Нощта на Издира, Микон, и ти можеш да въздъхнеш облекчено; сигурно е, че синът ти няма да се роди до утре. Току-що бях при Домарис и тя, и жените, които се грижат за нея, го потвърдиха. Домарис ще прекара спокойно нощта в собствената си стая — продължаваше настоятелно Раджаста, — ще спи спокойно и никакви поличби и прокоби няма да смущават съня й. Помолих Кадамири да й приготви приспивателна настойка…

Езикът му неволно се запъна, докато произнасяте името на Кадамири — като че ли постоянните съмнения пречеха на желанието му да успокои Микон. Атлантът, без да знае точната причина за безпокойството на Раджаста, го доловя веднага и на свой ред се разтревожи.

— Нима вече е Нощта на Надира? — прошепна той. — Бях загубил представа за времето!

Случаен порив на вятъра нахлу в стаята и донесе ехото на далечни гласове, които пееха — странна, плачевна мелодия, мрачна п протяжна. Раджаста повдигна учудено вежди и се заслуша, но Микон се обърна и тръгна, съсредоточен и напрегнат, обратно към прозореца. Израз на дълбока тревога измени чертите му и разтревожи Раджаста, който незабавно застана редом с него.

— Микон? — попита той, изтръпнал от страх.

— Познавам този начин на пеене! — изохка атлантът. — А това, което вещае… — той повдигна слабите си ръце и опипом намери раменете на Раджаста. — Остани при мен, Раджаста!… Аз… аз се боя…

По-възрастният мъж го гледаше със зле прикрит ужас, доволен, че Микон не може да го види. През изминалите месеци бе споделял с Микон часовете на най-страшните му страдания, но никой досега на беше виждал принца на Ахтарат уплашен!

— Ще бъда до теб, братко — обеща той и в същия миг пеенето долети отново до тях — откъслечни фрази, понесени от пристъпите на вятъра. Мракът все по-бързо поглъщаше останките от слънчевата светлина Раджаста усети нарастващото напрежение у Микон, усети как отчаяно се вкопчват измъчените ръце в раменете му, видя как посивя от ужас благородното му лице, видя и тръпката, която неволно разтърси тялото му… После, въпреки явния ужас, който се бе просмукал в цялото му същество, атлантът отдръпна ръце от раменете на Раджаста, отново се обърна към прозореца и впери слените си очи в падащия мрак, заслушан внимателно в далечните гласове.

— Моят брат е жив — каза най-сетне Микон. Думите му прозвучаха като присъда и проклятие, и прорязаха нахлуващата нощ. — Защо не умря тогава?! Никой от рода на Ахтарат не пее така, освен ако… освен… — гласът му отново заглъхна и отстъпи място на задъханата, заслушана тишина.

Внезапно Микон се обърна и с отчаян стон се отпусна чело на рамото на по-стария мъж. Вкопчи се в него, разтърсван от толкова силни чувства, че те се отразиха като в огледало в мислите на Раджаста, докато безумният страх не овладя и двамата. Безименни творения на нощта пълзяха из тъмните кътчета на съзнанието им.

Вятърът сега вееше по-равномерно и откъслечните звуци — долитаха по-ярко до тях — гласовете набираха мощ, издигаха се и пак заглъхваха с кошмарна, монотонна, болезнена настоятелност, която по някакъв начин бе влязла и ритъм с шума из кръвта, пулсираща в ушите им.

— Те призовават моята сила! — простена измъчено Микон. — Това е черно предателство! Раджаста! — Той вдигна глава и на лицето му се изписа такова отчаяние, че ужасът на жреца нарасна стократно — Как ще преживея тази нощ? А трябва… трябва! Ако успеят… ако това, което призовават, се надигне — тогава само моят живот ще стои между него и цялото човечество! — той помълча, пое си с мъка дъх, не можа да овладее разтърсващите го трънки, и продължи: — Ако те успеят да направят връзката, дори аз не мога да съм сигурен, че ще устои на злото! — Принцът се олюляваше; измъченото му тяло ту се изправните, ту търсете опората на стария жрец; думите му падаха тежко като камъни. — Само три пъти досега Силата на Ахтарат е била призовавана по този начин! И три пъти е била обуздавана с нечовешки усилия, преди да рухне творението на боговете!

Раджаста бавно повдигна ръка — жестът му бе огледално повторение на жеста на Микон. Сега двамата стояха един срещу друг, поставили ръце на раменете си.

— Микон! — каза той рязко. — Какво можем да направим?

Сгърчените ръце на атланта леко се отпуснаха и паднаха от раменете на Раджаста.

— Ти искаш да ми помогнеш? — попита той с кратък, почти детски глас. — Но това означава…

— Не ми обяснявай какво означава — каза Раджаста. Гласът му трепереше едва забележимо, — Решил съм да ти помогна.

Микон си пое дълбоко дъх; слаба розовина отново плъзна по мъртвешки бледото му лице.

— Да — каза той с по-уверен тон, — да, нямаме много време…

2.

Микон стигна опипом до сандъка, където пазеше личните си вещи, отвори го, извади наметало от странна, подобна на метал, но много гъвкава материя и незабавно го сложи на раменете си. Следващият предмет, който извади, беше меч, увити много фина, почти прозрачна тъкан. Постави го до себе си и продължи да рови из сандъка, като мърмореше нещо на родния си език. Най-сетне извади малък бронзов гонг и веднага го подаде на Раджаста, но го предупреди изрично, че гонгът не бива да докосва нито пода, нито стените.

Междувременно ужасното песнопение набираше сили и се носеше на вълни — ту високо, ту по-тихо, с все същите плачевни извивки и груби, дивашки хрипове — болезнено натрапчиво повторение на звуци, което се блъскаше в мозъка и ги разтърсваща до кости. Раджаста стоеше неподвижно и държеше гонга. Опитваше се да затвори слуха и съзнанието си за външни звуци, съсредоточил цялото си внимание върху Микон, който отново се бе навел над сандъка.

Най-сетне принцът престана да мърмори гневно — вместо това извади с въздишка на облекчение последния предмет, който му беше необходим — малък бронзов мангал, украсен с фигурки, който бяха изковани и преплетени така фино, че създаваха илюзията, че се движат. След миг Раджаста разбра, че символизират духовете на огъня.

Микон се изправи внимателно, пестейки движенията си. В ръката си държеше меча, все така увит в тънкия плат.

— Раджаста — каза гой, — подай ми гонга.

Жрецът се подчини и Микон продължи:

— Постави мангала в самия център на стаята и наклада в него огън — с клонки от бор, кипарис и тис!

Говореше точно и кратко, като че ли повтаряйте добре заучен урок.

Раджаста пропъди обзелите го колебания и се зае да изпълнява това, което му бе възложено. Микон отново отиде при прозореца и постави меча върху малката масичка, до статуетката на Мар-Инаби. Когато разви фината тъкан, Раджаста видя пищно гравираното острие и обсипаната със скъпоценности дръжка на церемониалното оръжие. Микон стисна здраво дръжката, застана с лице към прозореца и отново се заслуша напрегнато. Виждаше се ясно, че отчаяно събира сили; в пристъп на съчувствие жрецът постави внимателно ръка върху сключените му ръце.

Микон трепна нетърпеливо.

— Готов ли е мангалът?

Жрецът преглътна укора и се наведи над мангала; скоро клонките пламнаха и Раджаста хвърли няколко зрънца ароматен тамян върху слабите пламъчета. Облаци от бял дим се понесоха към тавана; тлеещата жарава, приличаше на множество малки, червеникави очи, които ги наблюдаваха мрачно През белия дим.

— Готово — каза Раджаста и в същия миг гласовете са надигнаха като вълна, която заплашваше да ги залее — като изключим ужасната песен, дареше абсолютна тишиша — като че ли живият пулс на земята бе притихнал и сега биеше бавно и тежко.

Неочаквано принцът на Атлантида се обърна и закрачи съм средата на стаята. Цялата му фигура излъчваше величие, което Раджаста не бе забелязвал досега. Микон постави върха на церемониалния меч върху металния обръч около мангала и отново се обърна встрани, така че да вижда прозореца. Без да отделя острието на меча от ръба на мангала, Микон издигна високо гонга с другата си ръка и ароматният дим веднага се насочи към него, както метални стружки политат към магнит.

— Раджаста! — каза повелително Микон. — Стой до мен Е ме дръж с ръка през раменете — жрецът на Светлината се подчини незабавно, но Микон трепна неволно от болка. — По-полека, братко! Добре. А сега… — той бавно си пое дъх, — ще чакаме.

Плачевният вой ставаше все по-висок, докато се издигна в трептения, недостъпни за човешкото ухо. После изведнъж настана мълчание.

Микон и Раджаста чакаха. Тишината нарастваше, просмукваше се, пълзеше в сенките и набъбваше — изравняваше се с беззвездната неизмеримост на вселената, и всички звуци се давеха в мъртвата й тежест, която ги поглъщаше като дигалите на погребална роба.

Раджаста чувстваше близостта на изопнатото като струна тяло на Микон под странното металическо наметало и то му се струваше единствената следа от живот в празната, мъртва тишина. През прозореца нахлу с хрипкав шепот вятърът и светлините в стаята примигнаха и започнаха да гаснат; самият въздух около тях трептеше и Раджаста почувства, че по кожата му лазят тръпки. И тогава по-скоро почувства, отколкото видя мъглявината, която трептеше в мрака, стори му се, че познатите очертания на всичко в стаят трептят и се изкривяват.

Звучният, школуван глас на принца разкъса надвисналата тишина.

— Не съм призовавал! В името на Гонга — Микон внезапно удари рязко гонга с дръжката на меча и бронзовият диск зазвъни оглушително в мрака. — В името на Меча — Микон издигна отново меча, но този път го насочи с острието към прозореца — и с думите на Меча; със силата на желязото, бронза и огъня… — той заби острието в жаравата и в мрака избухна фонтан от искри.

Тогава Словото из силата се изтръгва от гърлото на принца — отекна почти видимо и дълги, тръпнещи звуци, октава след октава, запулсира звънко и продължи да трепти… да трепти… да трепти — в непонятна безкрайност на време и пространство, пронизвайки вселена след вселена, за да събуди Силата, за която няма нито време, нито пространство, която с едновременно начало и край.

Пулсиращата мъглявина блещукаше и хвърляше искри — все по-бързо и по-бързо, докато двамата посветени имаха чувството, че стените се въртят и се събират, заплашвайки да ги смажат. Още веднъж Микон издигна гонга и го удари с острието на меча; още веднъж заби острието в тлеещата жарава; разнесе се глух, далечен рев, докато от жаравата се надигаше пламък и ближеше все по-нагоре забитото в нея острие. Въздухът продължаваше да пулсира и трепери, но вече не толкова замайващо бързо сега вече стаята не даваше вид, че ще рухне всеки момент.

Пламъкът осветявате в кървавочервена и яркооранжева светлина мургавото лице на Микон. Бавно, много бавно пулсиращата мъглявина започна да се увива около меча — спря за миг и запулсира около него като синьобял ореол, но после се стече надолу по острието и трептящият пламък го погълна… и в същия миг трепна, изсъска и загасна. Подът под краката им трепереше и се клатеше. После всичко утихна.

Микон се облегна с последни сили на рамото на Раджаста. Трепереше целият — властното величие го беше напуснало. Останал бе само мечът, все така забит в мъртвите въглени на мангала. Раджаста понечи да проговори, но изведнъж отдалеч се разнесе ужасен, гръмовен грохот.

— Не се страхувай! — прошепна хрипкаво Микон. — Силата си отмъщава на тези, които се Опитаха да я призоват, без да имат това право. Нашата работа е свършена. Аз… — принцът внезапно залитна и се отпусна като мъртъв в ръцете на жреца.

Раджаста вдигна Микон на ръце и то положи на леглото. Внимателно развърза кожените върви, с които гонгът бе прикрепен към китката на принца. Остави металния диск настрани, намокри първото попаднало му парче плат и избърса избилата по челото на припадналия пот. Микон простена и се размърда.

Раджаста се намръщи мрачно и сви тревожно устни. Атлантът беше бял като платно, с восъчната бледност на мъртвец, която не вещаеше нищо добро.

„Ето това ненавиждам в магията!, каза си жрецът на Светлината. Тя изтощава силните и съсипва нервите на слабите. Няма що, хубаво ще бъде, ако Микон, след като прогони едното зло, стане жертва на друго!“

Атлантът простена отново. Раджаста стана и, обзет от внезапна решителност, тръгна към вратата. Повика един роб и каза:

— Изпратете за господаря Риведа.

3.

За Домарис, упоена, но полубудна, преследвана от безформени, нереални сенки и страхове, Нощта на Надира приличаше на неясен кошмар. Почти изпита облекчение, когато остри болки а изтръгнаха от ужасните сънища и изведнъж съзна, че раждането започва.

От страх да не предизвика съдбата не прати да уведомят нито Микон, нито Раджаста. Не можаха да открият никъде Деорис, затова единствено Елара видя как Домарис тръгна — боса и пеш, както изискваше обичаят, към Дома на Идващия Живот.

После започна дългото чакане — първоначално по-скоро досадно, отколкото болезнено. Домарис бе прекалено дисциплинирана, за да си позволи да хаби силите си, като се съпротивлява на болката, затова отначало приемате търпеливо дребните неприятности, свързани с раждането: това, че посочило и разпитваха, опипваха, че трябваше да отговаря на всевъзможни въпроси за най-интимната част от живота си, че я преглеждаха по повод и без повод като животно /„Като че ли съм котка“, помисли си ти, като се стараеше да вижда смешната страна на събитията/.

Не можеше да се каже, че е уплашена — като всички жени и тя бе служила нееднократно и Храма на Каратра и процесът на раждането не криеше за нея никакви тайни. Но откак се бе родила, досега се бе радвала на съвършено здраве и преливаща жизненост, и това бе първият и сблъсък с болката. На всичкото отгоре искрено съжаляваше малкото момиче, което бяха оставили да седи при нея през първите часове на раждането — а това влоши още нещата. Детето очевидно присъстваше за първи път на раждане и умираше от страх. Това никак не допринесе за увереността на Домарис, защото ненавиждате несръчността и ако се боеше от нещо, то бе да не се озове в неопитни ръце, когато е напълно безпомощна и не може да си помогне сама. Но когато малката й каза с видимо облекчение, че жрицата Карахама е приела да помага при раждането й, Домарис се раздразни още повече, в разрез о всякаква логика.

„Карахама!, помисли си тя вбесено. Тази… дъщеря на вятъра!“

Струваше й се, че е минало много врече, а всъщност бе едва пладне, когато момичето тръгна да доведе Карахама. За най-голямо удивление на Домарис, заедно с Карахама в стаята влезе Деорис. За първи път от церемонията по посвещаването виждаше сестра си, облечена в церемониални одежди на жрица, и за миг не позна тясното бледо лице под Сивия воал. После й се стори, че никога не се е радвала на нечие присъствие така, както на неочакваната поява на сестра си.

Обърна се към Деорис — бяха й казали да се опита да не ляга още — и протегна към нея ръце. Но Деорис стоеше стъписана и не правеше никакъв опит да прекрачи прага.

Домарис стисна ръце, докато кокалчетата на пръстите й побелиха.

— Деорис! — проплака тя.

С бавни, неуверени крачки Деорис най-сетне отиде при сестра си, докато Карахама заведе малкото момиче в един ъгъл и започна тихо да я разпитва.

Деорис почувства, че й призлява, като види как сестра й се гърчи под пристъпа на добре познатата болка. Домарис! Голямата й сестра, която в очите и винаги бе едва ли не свръхчовек! Едва сега Деорис разбра, че е таила о сърцето си безсмислената надежда, че Домарис няма да се мъчи като другите жени. Тя не беше като другите! Не беше възможно всичко това — болката, кръвта и опасността — да се случи със сестра й.

Оказваше се, че е възможно. Ставаше сега, пред очите й.

Карахама прати малката да си върви — малките момичета по на дванайсет-тринайсет години изпълняваха само дребни странични задачи около ражданията — внасяха и изнасяха необходимите неща — после пристъпи по-близо до Домарис и й се усмихна успокояваща.

— Сега е най-добре да си починеш — каза тя добросърдечно и Домарис, изпълнена с благодарност, незабавно се отпусна на леглото. Деорис, която веднага дотича да я подкрепи със сръчните си, умели ръце, усети, че сестра й трепери и прецени колко голямо усилие полага Домарис, за да не вика и да не плаче.

Домарис си наложи да й се усмихне и прошепна:

— Не гледай така уплашено, глупчо!

В себе си беше много учудена. Какво ставате с Деорис? Беше виждала как работи сестра й, винаги внимателно се бе интересувала от напредъка й в храма. Знаеше, че вече й с позволено да работи самостоятелно, че дори ходеше съвсем сама в града, за да помага при раждане на жените на търговци и други заможни хора от простолюдието, които по една или друга причина настояваха при идването на детето им на бял свят да присъства жрица — дори Елис все още нямаше такова разрешение.

Като забеляза усмивката й, и едва забележимото треперене, Карахама кимна с доволна усмивка. Добре! Смело момиче беше тази Домарис! Не изпитваше никаква омраза към тази полусестра, която животът бе облагодетелствал много повече от нея. Наведе се над леглото и каза кротко:

— Мисли, че сега чакането няма да ти тежи толкова. Деорис, все още не сме нарушили правилата — само малко ги позаобиколихме. Време е да си вървиш.

Когато чу думите й, Домарис усети как сърцето й се свива от страх и проплака:

— Моля те, разреши й да остане при мен!

Деорис добави:

— Обещавам да не преча!

Карахама се усмихна търпеливо и им припомни строгото правило, съгласно което сестра не можеше да помага на сестра си при раждане.

— Освен това — Карахама почтително наведе глава — като Посветена от Храма на Светлината Домарис може да бъде обслужвана само от свои равни.

— Много интересно — измърмори Домарис, — оказва се, че родната ми сестра не ми е равна.

Карахама каза малко по-строго.

— Правилото не се отнася до равнопоставеност по рождение. Вярно е, че и двете сте дъщери на Върховния управител, но ти си ученичка на самия Пазител на Дверите, и жрица, достигнала най-високото ниво на посвещаване. За теб могат да се грижат само жени със същия ранг.

— Нима самият Риведа, водачът на ордена на лечителите, не провъзгласи Деорис за изключителна способна? — Домарис продължавате да спори въпреки вътрешното си убеждение, че нима да постигне нищо.

Карахама почтително, но упорито повтаряше, че законът си е закон, и че ако днес направи изключение, изключенията ще почнат да се трупат, докато самият закон не се срине под тяхната тежест. Деорис се боеше да възразява и натъжено се наведе, за да целуна сестра си, преди да си тръгне. Устните на Домарис внезапно се свиха гневно; тази незаконородена полусестра се осмеляваше да им говори за закони и да преценява кой кому е равен! Само внезапният пристъп на болката спря думите, напиращи на устните й; тя изтърпя още малко, но после започна да крещи и да се гърчи, вкопчена с все сила в ръцете на Деорис. Деорис не би могла да се освободи, дори да искаше, а Карахама, която гледате с дълбоко съчувствие, прикрито под леденото и безразличие, не се нанеси.

Най-сетне болката премина и Домарис повдигна лицето си, обляно в пот. Гласът й режеше като нож:

— Като Жрица от Храма на Светлината, посветена във Висшите мистерии — каза тя, връщайки на Карахама собствените й думи — аз имам право да тълкувам закона по свое усмотрение! Деорис остава! Защото аз го искам — и завърши с обичайната фраза: — Да стане това, което казах.

За първи път Домарис се възползваше от новопридобития си сан. Странно задоволство я изпълни за миг, но изчезна в следващия пристъп на болката. Мина й случайна иронична мисъл — тя, която можеше да овладее чуждата болка, не можеше да облекчи своята. Можеше да тълкува човешките закони, но нито за миг не можеше да противопостави на неумолимия закон на природата — колкото и власт, сила и опит да имаше на своя страна. Длъжна беше да търпи — защото това бе още едно стъпало по пътя към съвършенството.

Когато Домарис пусна ръцете на сестра си, по тях имаше червени белези. По-голямата сестра ги вдигна към устните си и ги целуна:

— Прекалено много ли искам от теб, котенце?

Деорис поклати безмълвно глава. Не можеше да откаже на Домарис нищо — но в сърцето си би предпочела Домарис да не бе поискала от нея тъкмо това, щеше й се Домарис да нямаше властта да избегне закона. Чувстваше се неопитни, прекалено млада, напълно негодна да време такава отговорност.

Карахама, възмутена от явното пренебрежение към авторитета й си тръгна. Задоволството на Домарис беше обаче краткотрайно, защото Карахама се върна скоро с две ученички.

Домарис се изправи в леглото с побеляло от гняв лице.

— Това е непоносимо! — извика тя възмутено. Беше толкова ядосана, че за миг забрани дори болките си. Стигаше се, че при раждащи жрици не е редно да се допускат ученички на обучение; Домарис, като Жрица на Светлината, имаше право сама да избира кой да е край нея при раждането и в никакъв случай нямаше да приеме такова… такова унижение!

Карахама не й обърна и най-малко внимание, а продължи спокойно да разговаря с ученичките, намеквайки между другото, че докато раждат, жените често се държат странно… Домарис, изгаряща от гняв, се примири. Все още изпитваше гняв, но болките идваха толкова начесто, че почти не можеше да говори. Беше напълно безсмислено да се опитва да спори, след като не бе в състояние да произнесе две свързани думи. При всеки пристъп почти губеше съзнание и изобщо не помнеше какво е говорила миг преди това.

Карахама реши да не проявява прекалена отмъстителност и се обърна към ученичките си, за да им каже да си вървят.

Тогава Домарис, събрала остатъците от силата си, за да противостои поне за няколко последователни мига на болката, изкрещя:

— Ти също можеш да си вървиш! Сама каза, че за мен могат да се грижат само мои равни — затова ще е най-добре да си вървиш.

Обидата беше жестока; Домарис си беше платила с лихвите. Да говори така с високопоставена жрица дори насаме би било достатъчно жестоко и обидно — но да каже такова нещо на Карахама пред ученичките й бе много по-лошо, отколкото ако й бе ударила плесница.

Карахама се изправи и понечи да протестира. После изведнъж се усмихна и сви рамене. В края на краищата Деорис наистина бе достатъчно опитна и Домарис не беше в опасност. Нямаше нужда да се унижава с по-нататъшни спорове.

— Така да бъде — каза сухо тя и си тръгна.

Домарис съзнаваше, че е нарушила не толкова буквата, колкото духа на закона, и понечи да я извика обратно — но се сети, че това би означавало да се лиши от присъствието на Деорис. Беше човек като всички останали — не беше съвършена, а тъкмо сега, разкъсвана от нетърпима болка, беше и много ядосана, И тя бързо забрави за Карахама.

— Микон! — стенеше Домарис и се гърчеше, — Микон!

Деорис се наведе бързо над нея и започна да й шепне успокоително. Прегръщате я, усмиряваше с умела ръка опитите й да се съпротивлява на болката.

— Микон ще дойде, ако искаш, Домарис — каза тя, когато сестра й се бе поуспокоила за малко. — Да пратя ли да го повикат?

Домарис се вкопчи отчаяно в рамката на леглото — едва сега разбра старият обичай жената да ражда сама, в отсъствие на бащата, а често дори и без негово знание.

— Не — прошепна тя. — Не, обещавам да се държа по-спокойно.

Микон за нищо ма света не бивайте да узнае цената, която жена му заплащаше, за да дойде синът му на белия свят. Може би, ако беше здрав — но майко Каратра. Всички жени ли страдаха така?

Опитваше да се вслушва е подробните и добросъвестни напътствия на Деорис, но мислите й отново и отново се изплъзваха и блуждаеха хаотично.

„Микон, мислеше тя, Микон! Той е понесъл по-страшни страдания — и не с викал едва сега наистина го разбирам!“ И изведнъж — започна да се смее истерично, защото си припомни как веднъж се бе молила да може да поеме част от болката му. „Нека никой не смес да твърди, че боговете не отговарят на молитвите ни! Но въпреки всичко с радост ще понасям мъките, ако с това облекчавам неговите!“ Мислите й отново изгубиха всякаква последователност. „Сигурно така се чувства човек, измъчван на колелото — цялото му тяло е една голяма болка… искам да споделя всичките му страдания, за да го освободя от тях! Какво правя аз? Живот ли давам, или смърт! И двете!“

От време на време я разтърсваше ужасен, истеричен смях, докато и най-малкото движение започна да й причинява адска болка. Чу, че Деорис и говори нещо сърдито, някакви ръце я спираха и държаха, но нищо не можеше да успокой истерията й. Продължи да се смее като в припадък на лудост, докато изгуби сили дори за това и продължи да хлипа, неспособна да осъзнае нещо друго освен болката — и това че тя изведнъж престана като отрязана с нож. Домарис лежете и ридаеше, изтощена, избила всякакъв интерес към това, което ставаше около нея.

— Домарис — напрегнатият, измъчен глас на по-малката й сестра най-сетне проникна до съзнанието й — Домарис, мила, спри да плачеш. Не искаш ли да види ли бебето?

Изтощена от болките и истеричния пристъп, Домарис първоначално не повярва на ушите си, но бавно отвори очи. Деорис й се усмихвате уморено, после се обърна и се наведе, за да вземе бебето — беше малко, съвършено оформено момченце, с червеникав пух по малката, кръгла главичка. Смръщило червеното си сбръчкано личице, бебето ревеше — възмутено, че изведнъж му се налага да живее и диша отделно от майка си.

Клепачите на Домарис уморено се отпуснаха и тя отново затвори очи. Деорис въздъхна и се зае да повива бебето в приготвените чисти ленени пелени. „Защо бе наредено така, че една такава нищожна частица живот трябва да причинява такава неизмерима болка?“ питаше се тя не за първи път. Нещо в чувството към сестра и се бе променило окончателно. Домарис така и не узна, че Деорис едва не я намрази, защото я с принудила да изтърпи всичко това…

Когато Домарис отвори отново очи, те вече гледаха смислено, макар и все още да бяха помътнели к измъчени. Тя протегна несръчно ръка и прошепна плахо:

— Бебето ми…

Деорис, уплашена, че сестра й отново ще започне да ридае, незабавно й показа повитото бебе.

— Чуваш ли как реве? — попита тя нежно. — Вдига достатъчно шум за близнаци!

Домарис се опита да се изправи, но падна обратно върху възглавниците и помоли задъхано:

— Моля те, Деорис, дай ми го!

Деорис се усмихна на това обичайно малко чудо и постави — бебето в ръцете на майка му. Лицето на Домарис светеше от щастие, когато притисна гърчещото се вързопче към гърдите си — после, в пристъп на внезапен страх, започна да развързва и развила пелените. Деорис отново се наведе усмихнато, за да и попречи — да, Домарис по нищо не се различаваше от останалите жени.

— Съвършен е — успокои я тя. — Държиш ли още веднъж да преброя пръстите на ръцете и краката му?

Домарис докосна със свободната си ръка лицето на сестра си.

— Малката Деорис — каза тя тихо и млъкна. Не можеше да си представи как би понесла раждането, ако сестра и не беше до нея, но не намери начин да й го каже. Само прошепна, толкова тихо, че Деорис можеше да се престори, че не е чула нищо:

— Благодаря ти, Деорис! — после отпусна глава на възглавницата до бебето и прошепна: — Горкото! Чудя се дали и то е толкова уморено като мен? — Клепачите й отново трепнаха и тя се обърна към сестра си: — Деорис! Не казвай нищо на Микон! Аз сама трябва да положа сина ни в ръцете му. Това с мой дълг… — устните й изведнъж се сгърчиха, но тя продължи смело: — и мое право.

— От мен няма да научи нищо — обеща Деорис и взе бебето от съпротивляващите се ръце на майката.

Домарис дремеше, но и полусън усещаше как мият лицето й с хладна вода, как измиха и нараненото й тяло. Изяде и изпи безропотно всичко, което и донесоха, и усети, че Деорис — или друг някой — реши разбърканата й коса и я облича с нови дрехи, които ухаеха на ароматни треви, В стаята цареше приятен, прохладен полумрак; от време на време чуваше тихи стъпки и приглушени разговори. Будеше се и отново заспиваше.

След време усети, че някои отново е поставил бебето в ръцете й, и тя го притисна до себе си, напълно щастлива поне за момента.

— Моят малък син — прошепна тя нежно и доволно; после, усмихната, Домарис се обърна към него с името, което щеше да носи, докато станеше мъж: — Малкият ми Микаел!

4.

Вратата се отвори безшумно. Високата, вдъхваща страхопочитание фигура на майка Изоуда застана на прага. Тя кимна на Деорис, която й направи знак да не говори високо; после двете излязоха на пръсти в коридора.

— Пак ли спи? — протеина майка Изоуда. — Жрецът Раджаста прати да известят, че те очаква в Дома на мъжете, Деорис. Бързо върви да се преоблечеш, а аз ще се погрижа за Домарис — тя понечи да влезе обратно в стаята, но спря, вгледа се в момичето, което и беше като дъщеря и попита: — Ще му кажеш ли какво се е случило тук? Как е възможно Домарис да с разгневила така ужасно Карахама? Какво са си казали?

Плахо и против волята си Деорис разказа какво се беше, случило.

Майка Изоуда поклати посивялата си глава.

— Не мога да повярвам, че Домарис се е държала така! — старческото й лице се сбръчка още повече.

— Какво ли ще стори Карахама? — попита тревожно Деорис.

Майка Изоуда изправи гръб, осъзнала, че е говорила прекалено свободно с момичето, което в крайна сметка бе само млада жрица.

— Надали ще бъдеш наказана, задето не си се подчинила на нареждането на толкова високопоставена жрица — каза тя строго, — но не ти се полага да обсъждаш постъпките на Карахама. Тя е от върховните жрици на Майката и би било крайно неприсъщо за жена с такъв сан да прояви отмъстителност. Ако Домарис е говорила, заслепена от болката си, Карахама несъмнено съзнава, че тя не е била на себе си и ще й прости. Сега върви, Деорис. Пазителят те очаква.

Думите й — едновременно упрек и успокоение — не уталожиха особено тревогата на Деорис. Дълбоко умислена, тя отиде да смени дрехите си — одеждите, които носете в храма, не биваше да бъдат осквернявани от мъжки поглед. Деорис можеше да предположи това, което се криеше зад думите на майка Изоуда, но не можеше да бъде казано: Карахама все пак не бе от кастата на жреците, и затова постъпките й оставаха донякъде непредсказуеми.

Няколко минути по-късно, в Дома на мъжете, Раджаста, който крачеше неспокойно напред-назад, спря и забърза към Деорис.

— Добре ли е Домарис? — попита той тревожно. — Научих, че е родила син.

— Чудесно здраво момченце — отвърна Деорис, учудена от видимата тревога на иначе невъзмутимия жрец — Домарис също е добре.

Раджаста се усмихна, щастлив и доволен. Деорис вече не беше глезено, капризно момиченце, а жена — уверена и опитна в работата си. Той винаги се бе считал за наставник не само на Домарис, но и на Деорис, и остана малко разочарован, когато тя избра да отиде в Храма на Каратра — така не би могла да стане по-нататък негова ученичка, но все пак одобри избора й. Често разпитваше за нея и винаги оставаше много доволен, когато по-възрастните жрици хвалеха уменията й.

С искрена бащинска обич той каза:

— Вървиш бързо по пътя на мъдростта, дъще. Казаха ми, че ти си помагала при раждането. Бях чувал, че законът не го допуска…

Деорис скри очите си с длан.

— Рангът на Домарис я постави над тези ограничения.

Очите на Раджаста потъмняха и той каза:

— Това е вярно, по… как постъпи тя — молеше или заповядваше?

— Тя… заповядваше.

Раджаста бе видимо обезпокоен. Една толкова високопоставена Жрица на Светлината действително имаше правото да избира кой да й помага при раждането, но това право й бе дадено, за да облекчава непредвидени усложнение. А тя бе злоупотребила с него, за да угоди на собствения си каприз. Домарис не беше постъпила правилно.

Деорис долови настроението му и започна да защитава сестра си.

— Други нарушиха закона! Не е редно да се водят ученици в стаята, където ражда дъщеря на жрец! Кара… — Тя спря и се изчерви във вълнението си бе забравила, че разговаря с мъж, при това бе немислимо да спори с Раджаста; но въпреки това добави: — Ако някой не е постъпил добре, това е Карахама!

Раджаста я спра с жест.

— Аз съм Пазител на Първите Двери — припомни й той, — а не на Вътрешните! — и добави по-меко: — Ти си прекалено млада, за да ти се възлагат такива задачи, дете. Не знам кой какво е заповядвал, но никои не би се помелил да повери дъщерята на Върховния управител на неопитните ти ръце.

Деорис каза плахо:

— Риведа ми беше казал… — и спри, защото си спомни, че Раджаста не обича много Сивия маг.

Но жрецът само каза:

— Господарят Риведа е мъдър човек; какво ти с казал?

— Че… когато съм живяла преди… — тя пламна цялата, но продължи: — Че съм била веща в лечителското изкуство, но съм използвала познанията си, за да причинявам вреда. Той каза… че и сегашния си живот трябвало да изкупя вината от предишния…

Раджаста помълча с натежало сърце. Той също си спомняше каква съдба предсказаха звездите на това дете.

— Може и така да е, Деорис — отвърна той с нежелание. — Ти трябва да се пазиш само от едно — от гордостта; това, което е представлявало опасност за теб в предишния живот, може да те застрашава и сега. Сега ми кажи много тежко ли мина раждането?

— Не беше леко — каза колебливо Деорис. — Но тя е здрава и силна, и мисля, че бързо ще се съвземе. Това, което ме разтревожи, бяха прекалено силните и продължителни болки, които не бях в състояние да облекча. Опасявам се… — тя сведе за миг очи, после отново ги вдиша, срещна смело погледа на Раджаста и продължи: — В този живот не съм Върховна жрица и мнението ми няма голяма тежест, но мисля, че второ раждане би било опасно за живота й.

Раджаста стисна неодобрително устни. Домарис действително беше постъпила зле и вече понасяше последиците от постъпката си. Той беше наясно, че Деорис е умела и опитна, но по закона тя нямаше право да дава препоръки. Ако по време на раждането бе присъствала високопоставена жрица, заклета и посветена във висшите мистерии, със сигурност никога нямаше да позволи на Домарис да рискува живота си втори път; по разбиранията в храма живата майка на живо дете имаше много по-голямо значение от надеждата за второ дете. А сега Домарис щеше да понесе последиците от неразумната си гордост.

— Ти нямаш право да даваш препоръки — каза той, колкото бе възможно по-внимателно. — Засега няма защо да говорим за това. Микон…

— О, една не забравих! — възкликна Деорис. — Не бива да му казваме, Домарис иска тя… — момичето млъкна, забелязало безкрайната мъка, която се изписа по лицето на жреца.

— Трябва да решиш какво да му кажем, дъще. Той е много зле и не бива да го оставяме да се безпокои за нея.

Деорис установи, че не може да каже нито дума само очите и се разширявал все повече.

Раджаста каза скръбно:

— Да, това е краят. Най-сетне — мисля, че е краят.

1.

Микаел беше само на три дни, когато Домарис стана от леглото и започна да се облича с напълно неприсъщо за нея кокетство. Сложи си парфюма подарен й от Микон — ароматът на родната му земя, и макар че не заплака, докато Елара се суетеше около нея, за да я направи колкото е възможно по-красива за предстоящото изпитание, дребничката прислужница избухна в сълзи, когато постави чистичкото, постоянно шаващо вързопче в ръцете й.

— Недей! — помоли Домарис и жената избяга от стаята. Домарис притисна детето към гърдите си, мислейки: „Дете мое, родих те, за да даря на баща ти смърт!“

Тя наведе натъженото си лице над мъничкото бебешко личице. Скръбта бе неделима съставка от обичта й към това дете, дълбока, постоянна, горчива, болка, вметена в майчинското и щастие. Беше чакала три дни и дори сега не беше убедена, че ще й стигнат силите, за да изпълни своя последен дълг към мъжа, когото обичаше. Като се бавеше несъзнателно, тя съзерцаваше с обич мъничките, още неоформени черти на сина си, търсеше прилика е баща му, докато в гърлото й се надигна стенание, тя се наведе и притисна устни до златисточервения пух по главичката му.

Сетне вдигна гордо глава и излезе с бебето на ръце. Стъпките й бяха твърди; уверената й походка не издаваше скръбта и ужаса, които я изпълваха.

Измъчваше я ужасно чувство за вина. Знаеше, че през тези последни три дни бе проявила себичност, принуждавайки измъчения си любим все още да задържа живота в себе си. Дори сега се движете, тласкана от чувство за дълг, и не преставаше да се самообвинява, изпълнена с отвращение към страхливостта си. Микаел изскимтя възмутено и тя се стресна — беше го притиснала прекалено силно.

Домарис не спираше да върви. Забелязваше само с крайчеца на очите си ярките цветове на есенните градини. Механично придърпваше края на пелената над главичката на новороденото, но пред себе си виждаше сама мургавото, белязано от неизмеримо страдание лице на Микон, чувстваше единствено ужасната си мъка.

Пътят не беше дълъг, но Домарис имаше чувството, че е вървяла до края на света. С всяка стъпка младостта й се отдалечаваше все повече и оставаше безвъзвратно зад гърба й. След време, което й се стори безкрайно, мислите й донякъде се проясниха и тя видя, че е застанала на прага пред стаята на Микон. Залитна леко, защото мисълта: „Няма връщане назад“, я удари като юмрук в гърдите. В себе си знаеше, че път назад за нея никога не е имало.

Очите й несъзнателно обиколиха стаята; отчаянието, изписано на младото й лице, накара Деорис да се задави от мъчително преглъщани сълзи. Дълбоко съчувствие бе изписано на лицето на Раджаста и дори строго стиснатата уста на Риведа се отпусна при вида на толкова много мъка, Домарис забеляза единствено неговото съжаление, и това й даде нови сила, родени от гнева.

Тя се изправи гордо, прегърнала детето. Очите й вече не можеха да се откъснат от лицето на Микон — останалите хора в стаята нямаха никакво значение. Това бе мигът на нейната жертва; сега можеше да пожертва повече, отколкото ако губеше себе си — сега щеше да се сбогува навеки с единствената любов в живота си — и със собственото си бъдеще. Тя пристъпи по-близо до него и едва не припадна, като видя как се бе променил през последните няколко дни.

До този миг Домарис хранеше някаква бледа надеждица, че Микон може да остане с нея — поне още малко… Сега види истината в очите.

Тя го гледа дълго и мрачните, благородни черги на лицето му се врязваха окончателно, болезнено и завинаги в мислите и живота й.

Най-сетне Микон отвори очи и като че ли най-сетне прогледна — осенило го бе нещо по-висше от обикновеното зрение, защото въпреки че Домарис не бе проронила и дума, нито някой от останалите бе нарушил мълчанието, той се обърна направо към нея.

— Господарке на Светлината! — прошепна той и чувството в гласа му нито можеше да се назове, нито да се опише. — Дай ми да прегърна… нашия син!

Домарис коленичи, а Раджаста незабележимо се измести по-близо, за да помогне на Микон да се изправи в леглото. Домарис постави бебето в протегнатите му ръце и зашепна обикновени, нищо не значещи думи — но за умиращия тези думи означаваха покой и свобода.

— Синът ни, любими — прекрасният ни малък син.

Чувствителните пръсти на Микон нежно се плъзнаха по малкото личице. Собственото му лице, прилично на восъчна посмъртна маска, се сведе ниско над детето; сълзи се отрониха от слепите му очи и той промълви с копнеж:

— Да можех да го видя!

Звук, подобен на хрипливо ридание, наруши тишината и Домарис вдигна учудено очи. Раджаста бе неподвижен като статуя, а Деорис никога не би могла да издаде такъв звук.

— Любов моя — гласът на Микон укрепна донякъде. — Само един дълг остава неизпълнен. Раджаста… — изпитото лице на атланта се обърна към стария жрец. — На теб поверявам грижата и защитата на моя син — и той позволи на Раджаста да поеме детето от него. Домарис поривисто притисна главата на Микон към гърдите си. Той се усмихна нежно и се отдръпна.

— Не — прошепна той с мъчителна нежност. — Безкрайно съм уморен, любов моя. Остави ме да си отида. Не съжалявай за най-голямата жертва, която ще направиш заради мен.

Той се изправи бавно и мъчително на крака. Риведа, бърз и незабележим като сянка, го подкрепи, за да не падне. С лека усмивка Микон прие помощта на Сивия маг, Деорис протегна малката си топла ръчица и стисна леденостудените пръсти на сестра си, но Домарис дори не забеляза докосването.

Микон сведе лице над бебето, което спеше спокойно в ръцете на Раджаста, и с изкривените си пръсти докосна притворените клепачи.

— Виж това, което ти е дадено да виждаш — дарявам ти го аз, сине на Ахтарат!

Дългите пръсти докоснаха мъничките уши на бебето и Микон продължи:

— Чуй това, което ти е дадено да чуваш — дарявам ти го аз, сине на Ахтарат! Той плъзна леко ръце по покритите с бебешки пух слепоочия.

— Познай силата, която е твоя по наследство — дарявам ти я аз, сине на Ахтарат!

Докосна розовата устица, която веднага се опита да засуче пръста му.

— Говори с властта на ветровете и бурята, на слънцето и дъжда, на водата и въздуха, земята и огъня! Нека думите ти бъдат думи на справедливост и любов.

Ръката на умиращия сега лежеше върху сърцето на бебето.

— Вслушвай се само в гласа на дълга и в зова на любовта. Така, по правото на силата, която с в мен, те обричам завинаги… на тази сила…

По лицето на Микон нямаше вече и капчица кръв. Дума по дума, жест след жест, той бе освободил незнайните сили, който досега го придържаха към живота. С последно, неописуемо усилие той успя да опише някакъв знак над челото на бебето, после се облегна тежко на Риведа.

Домарис изтича към него с гладна нежност, но Микон за миг не я забеляза. Обърнат към Риведа, той каза задъхано:

— Знаех, че това… че това ще… господарю Риведа, ти трябва… на довършиш клетвата! Аз вече… — дъхът скриптеше в гърдите му, но той събра още веднъж последните си сили. — Не смей да ме мамиш! — и в същия миг далечна гръмотевица подчерта думите му.

Мрачен и мълчалив, Риведа остави Домарис да поеме отпуснатото тяло на Микон, за да го освободя да изпълни това, което му бе възложено. Риведа знаеше много добре защо тъкмо на него, а не на Раджаста или на някой от другите, бе паднал изборът на Микон. Явният знак за доверието на атланта означаваше всъщност тъкмо обратното: създавайки керамична връзка между Риведа и детето, Микон се подсигуряваше, че каквото и да върши занапред, Риведа никога нима да се обърне срещу момчето и срещу Силата, която бе негова по права…

Студените сиви очи на Риведа горяла с леден пламък, когато подхвана отново с резкия си глас прекъснатите ритуални слова:

— На теб, Сине ни Ахтарат, Повелителю на ловните поля. Наследнико на Гръмотевиците, предавам Силата. И нека Светлината е свидетел из клетвата ни — магът разви със силните си, сръчни ръце пелените на бебето и го издигна в потока слънчева светлина, която струеше през прозореца. Микаел доволно измърка и протегна ръчичките и крачетата си.

Лицето на Сивия маг бе все така мрачно и тържествено, но очите му се усмихваха, когато подаде детето обратно на Раджаста, и вдигна ръце, за да произнесе заклинанието:

— От баща на син, от век на век — поде Риведа — минава Силата — позната на посветените в Истината. Той е било, е и ще бъде. Привет и сбогом, Ахтарат!

Микаел гледаше спокойно с мътносивите си очи на новородено лицата, които го биха наобиколили, но това не продължи дълго. Раджаста припряно върна бебето и ръцете на Домарис поемайки Микон от нея и отново го положи на леглото му. Ръцете на слепия принц потърсиха за последен път Домарис; тя дойде и се надвеси над него; страшно бе да се види мъката й.

Притиснала детето и прегръдките си, младата жена ридаете беззвучно, скрила лице в гънките на мантията на Раджаста, Жрецът бе обгърнал раменете й с ръка, но очите му не се откъснаха от лицето на Микон Риведа, скръстил мрачно ръце на гърдите си, наблюдаваше неподвижно сцената. Едрата му фигура стоеше точно на пътя на потока от слънчеви лъчи, които вливаха през прозореца.

Принцът не помръдващо. Останалите също бяха затаили дъх… Най-сетне той трепна почти незабележимо и прошепна:

— Господарке… на Светлината. Прости ми — и замълча за миг. Ситни капчици пот бяха избили по челото му. После каза:

— Домарис… — името прозвуча като молитва.

Изглеждаше, че Домарис няма да проговори никога, като че ли бе онемяла, като че ли целият свят бе осъден на вечно мълчание. Най-сетне побелелите й устни се разтвориха. Гласът й отекна ясно и гордо в тишината.

— Прощавам ти, любов моя. Върви си с мир.

Восъчнобледото лице остана неподвижно, но по устните трепна бледа сянка от старата усмивка на Микон.

— Единствена моя… — промълви той и после, съвсем тихо: — Цвете… на огъня…

Лека въздишка трепна и отлетя в тишината.

Домарис се приведе напред… но протегнатите й ръце се отпуснаха обратно като отсечени.

Риведа отиде тихо до леглото, погледна спокойното лице на принца и склони мъртвите очи.

— Свърши се — каза магът — почти нежно и с нещо близко до съжаление. — Каква смелост, каква сила… и какво разхищение!

Домарис се изправи — очите й бяха сухи — и се обърна към Риведа.

— Това, господарю Риведа, е въпрос на възгледи — каза тя бавно. — За нас това беше часът на най-голямата ни победа! Деорис… — подай ми моя син — тя все Микаел и тъжното лице просия в неземен блясък. — Виж детето ни — то е нашето бъдеще. Можеш ли да намериш нещо по-велико, господарю Риведа?

— Победата е наистина твоя, господарке — и Риведа се поклони дълбоко и почтително.

Деорис понечи да вземе бебето, но Домарис се вкопчи здраво в него и започна да го гали с треперещи ръце. После отправи последен прощален поглед към мургавото, безжизнено лице, което преди бе озарявано от духа на Микон, се и всички чуха тихата й, безпомощна молитва.

— Помогни ми — Ти, който Си и ще Бъдеш.

Деорис отведе сестра си, която я последва безропотно.

2.

Нощта беше студена. Пълната луна се беше издигнала рано и бледо мъждукащите звезди бяха се изгубили на небето от ярката й светлина. Ниско до хоризонта, по вълнолома, трептяха и играех бледи пламъци, а на север по небето танцуваха призрачни сини светлини.

Риведа, облечен за първи и последен път в живота си в белите одежди на жрец, крачеше тежко напред-назад пред стаите, в крито доскоро бе живял Микон. Нямаше никаква представа защо тъкмо той, а не Раджаста или някой друг от Пазителите, бе избран за това бдение — а вече не беше и толкова сигурен, че знае причините за честта, която Микон му бе оказал с последния си дъх. Какво ли го бе подтикнало да помоли Риведа да завърши клетвата — доверие или недоверие?

Беше ясно, че атлантът донякъде се беше страхувал от него. Но защо? Той не бе от Черното братство! Въпросите се раждаха един от друг и се въртяха в омагьосан Кръг — Риведа, който мразеше да се чувства объркан, не можеше и не искаше да ги прогони от мислите си. Все пак тази вечер бе свалил без изражения и без излишни прояви на дързост сивата роба, която бе носил толкова дълги години, и вместо това бе надянал ритуалните одежди на служител на Светлината. Чувстваше се странно променен, сякаш надявайки белите роби, бе приел и част от възгледите на тези строги, безкомпромисни хора.

Освен всичко останало, чувстваше се подтиснат от дълбоко лична скръб, от усещането, че е претърпял поражение. Слабостта и страданието на Микон в последния му часове на тази земя бяха разтърсили Риведа така, както силата му никога не би ги сторила. Дължимото уважение, което Риведа му бе отдавал никак против волята си, бе отстъпило място на дълбока и искрена привързаност.

Риведа извънредно рядко допускаше външните събития да го смущават. Той не вярваше в съдбата — и въпреки това съзнаваше, че има тънки, но здрави нишки, които минават през времето и свързват хората живот след живот, и че всекиму можеше да се случи да се заплете неволно в тях. Карма. Също като лавините в родните му северни планини, мислеше мрачно Риведа. Едно малко камъче се търкулваше, бутнато от невнимателна стъпка, и всички земни и небесни сила не можеха да спрат хода му — и хода на последиците. Риведа потръпна. В себе си беше убеден, че смъртта на Микон бе предопределила съдбата на всички тях. Тази мисъл не му харесваше — Риведа предпочиташе да вярна, че сам с господар на съдбата си, че може да намери сигурна пътечка между ямите и клопките, заложени от кармата — единствено с помощта на собствената си сила и воля.

Той продължаваше да крачи с наведена глава. Орденът на магьосниците, познат тук като Орден на сивите жреци, бе много древен и на други места се радваше на дълбока почит. В Атлантида имаше много магове, магьосници и ученици, сред които Риведа бе заемал високо, почетно място. А сега Риведа се бе добрал до тайна, която никой освен него не знаеше, и бе твърдо убеден, че има законното право да я запази за себе си.

Веднъж, по време на налудничавите му буйства, неговият хела Рейота бе изтървал неволно една дума — и един жест. Риведа ги запомни, колкото и безсмислени да му се бяха видели тогава. По-късно веднъж — забеляза, че Раджаста и Кадамири си разменяха същия жест, когато мислеха, че никой не ги наблюдава; а Микон, в мъчителните бълнувания, които едва в последния му час бяха заменени от неземен покой — бе казал няколко думи на родния си език — и някои от тях бяха същите като казаните някога от Рейота. Риведа бе съхранил всичко това в съзнанието си с убеждението, че някога може да му потрябва. За него единственото ценно притежание бе познанието — и колкото по-скрито бе то, толкова по-силно възбуждаше естественото любопитство на острия му ум.

Утре тялото на Микон щеше да бъде изгорено на погребалната клада, а урната с пепелта щеше да бъде изпратена в родната му Атлантида. Това бе негова задача — пък и кой би бил по-подходящ да я изпълни от жреца, посветил сина на Микон в Силата на Ахтарат?

3.

На зазоряване Риведа тържествено дръпна тежките завеси и слънчевата светлина нахлу на широки струи в стаята, където лежеше тялото на Микон. Зората пламтеше по вълните и ги превръщаше в море от рози, рубини и жив огън, танцуваше в трептящи пламъци по безжизненото лице на Сина на Светлината. Риведа, на мръщен, изпита твърдото убеждение, че тази смърт бе всичко друго, само не r край.

„Всичко започна с огън… мислеше Сивият маг, и в огън ще свърши. Но дали това ще е само огънят от погребалната клада на Микон? Истина ли са тези много по-високи пламъци, които виждам в бъдещето, или само така ми се струва?“ Той се смръщи още по-силно и поклати глава. „Какви глупости ми идват на ума! Днес огънят ще погълне това, което служителите на Мрака са оставили от Микон, принц на Ахтарат — и все пак със смъртта си той победи по своему и тях, и силите, които движат света.“

Докато слънцето се издигаше все по-високо на хоризонта, облечени в бяло жреци поставила на носилка тялото на Микон и го понесоха бавно надолу, по виещата се пътечка — към усмихнатия нов ден. Зад носилката вървеше Раджаста, смазан от скръб; малко по-назад Риведа крачеше тихо, с наведена глава. Зад тях се точеше дълга процесия от облечени в бяло жреци и жрици със сини наметала и сребърни мрежи в косите — за да отдадат последна почит на чужденеца, на Сина на Светлината, който бе издъхнал тук сред тях… а много по-назад, далеч зад тях, се прокрадваше сива сянка на човек, прегърбен като старец, разтърсвал от ридания, спуснал пред лицето си сивата качулка на дрипава роба, в чиито дипли криеше и ръцете си. И никой не видя как Рейота Лантор от Ахтарат изпрати своя принц и брат в последния му път.

Невидима за никого, високо на върха на сивия хълм, стоеше една жена — висока и величествена, а лъчите на изгрева играеха по тежките й златисточирвеникави коси и я увенчаваха с корона от огън. В ръцете си държеше новородено дете. Когато траурната процесия се отдалечи и всички заприличаха на черни сенки, плъзгащи се по яркото слънце на Изтока, Домарис вдигна високо сина си, за да го докоснат лъчите на изгряващото слънце, и запя химна на утрото:

Далеч под нея пламъците плъзнаха по кладата и затанцувай към небето — и целият свят бе погълнат от огъня на слънчевата светлина.