Краят на Атлантида

1.

— Господарю Раджаста — Деорис посрещна стария жрец с видима тревога, — толкова се радвам, че дойде! Домарис се държи… странно!

По сбръчканото лице му Раджаста се изписа въпрос. Деорис продължи припряно:

— Нищо не разбирам — тя прави всичко, което трябва да бъде направено, престана да плаче по цял ден, но… — младото момиче проплака безпомощно: — Нея просто я няма!

Раджаста кимна бавно и докосна успокоително рамото й.

— Страхувах се, че ще стане така. Отивам да я видя. Сама ли е?

— Да. Отказа дори ду ги погледни, когато дойдоха, не отговаряше на въпросите им, само седеше и гледаше стената… — Деорис се разплака.

Раджаста се зае да я успокоява и след известно време успя да разбере, че „те“ са Елис и майка Изоуда. Мъдрите му старчески очи гледаха угрижено тясното, бледо лице на Деорис и това, което видя, го накара да погали нежно тъмната й коса. После каза кротко, но настоятелно:

— Запомни, сега ти си по-силната от двете, макар и да не ти се струва възможно. Трябва да бъдеш мила с нея. Ти има нужда от цялата ти любов — и от цялата ти сила.

Жрецът отведе подсмърчащата Деорис до един диван и каза:

— Отивам при нея.

Вън вътрешната стая Домарис седеше, напълно неподвижна — очите й се рееха в невъобразими далечини, ръцете бяха отпуснати в скута й. Лицето й напомняше на лице на статуя — спокойно и безизразно.

— Домарис — каза тихо Раджаста — Дъще…

Много бавно жената излезе от унеса си — като че ли духът й се върна от далечно, тайно място; в очите й просветна съзнание.

— Господарю Раджаста — тя прие поздрава, но гласът й бе толкова далечен, те едва раздвижи тежкото мълчание в стаята.

— Домарис — продължи жрецът, потискайки жалостта в гласа си, — ти са моя ученичка и трябва да те упрекна, че пренебрегваш задълженията си. Това — не е достойно за теб.

— Сторих всичко, което съм длъжна да сторя — отвърна беззвучно Домарис, но явно не възнамеряваше дори да се противи на упрека му.

— Искаш да кажеш, изпълняваш необходимите движения — поправи я Раджаста — Нима мислиш, че не разбием какво правиш?! Налагаш си да умреш! И ще успееш, ако си достатъчно страхлива! Забрави ли, че твоят син… синът на Микон има нужда от теб? — нещо в очите й трепна, и забелязал първия признак на някакво душевно вълнение, Раджаста повтори настоятелно: — Синът на Микон има нужда от теб!

Лицето на Домарис оживя от болка.

— Не — простена тя, — дори в това се провалих! Дали са детето ни на дойка!

— Това можеше и да не се случи, ако не бе позволила на скръбта да те победи! — продължи все така укорно Раджаста. — Глупаво, заслепено момиче! Микон те обичаше, почитате и ти се доверяваше повече, отколкото на всеки друг — а ти искаш да измамиш доверието му! Искаш да посрамяш паметта му, да докажеш, че сгрешил, като те е обикнал и ти се е доверял, да предадеш и себе си, и мен — защото излиза, че съм бил лош учител!

Домарис скочи от мястото си и протегна към него ръце, за да го накара да спре, но един повелителен жест на жреца пресече напиращите на устните й думи и я накара да сведе покорно глава.

— Нима мислиш, че тази скръб е само твоя, Домарис? Не знаеш ли, те за мен Микон бе повече от приятел, повече дори от брат? Откак той си отиде, ме измъчва страшна самота! Но нямам право да престана да живея само защото този, който бе толкова близък на сърцето ми, се пресели там, където не мога да го последвам! — той добави малко по-меко: — Деорис също тъгува за Микон — а за разлика от теб тя не може да се утешава със спомена за любовта му.

Младата жена отпусна още по-ниско глава и заплака — бурно и отчаяно. Раджаста я привлече кротко в прегръдките си и я държа, докато отчаяните ридания заглъхнаха и тя замлъкна — изтощена, но жива.

— Благодаря ти, Раджаста — прошепна Домарис с усмивка, която едва не разплака него. — Обещавам… обещавам да бъда добра.

2.

Домарис неспокойно бродеше из жилището си. Изминалите мъчително бавно дни и часове я бяха довели до неизбежното, и сега тя беше длъжна да вземе решение. Но за какво решение ставаше дума всъщност? Решението бе взето отдавна, а сега бе дошло време да постъпи съобразно него и да изпълни обета си. Нямайте никакво значеше, че когато се бе обрекла на Арват изобщо не знаеше на какво се обрича. Спомни си с горчива усмивка думите, изречени преди много години пред Съвета; „Да, знам, те трябва да се омъжат. Нямам нищо против Арват — дори го харесвам малко“ Това бе толкова отдавна — когато не бе и подозирала, че любовта между мъж и жена е много повече от романтика и красиви думи, преди душата й да опознае тайнството на раждането и смъртта — и самотата. Тогава беше само на тринадесет години.

Лицето й, много по-слабо, отколкото преди месец, изведнъж стана напълно безизразно, защото позна стъпките, който спряха пред вратата й. Обърна се и поздрави Арват. Влезлият мъж остана като закован на вратата и можа само да измънка името й.

Арват не я беше виждал от деня, когато издъхна Микон, и сега стоеше, слисан от промяната й кея. Домарис беше все така красива — дори по-хубава отпреди — но лицето й беше смъртно бледо, а очите — далечни и мъдри, сякаш посветени в незнайно тайнство. От весело, жизнерадостно момиче, тя се бе превърнала в жена — или по-скоро в скулптура от мрамор — или от лед. Стори му се, че долавя далечен пламък й безметежното спокойствие на погледа й.

— Надявам се, те си добре — каза той безпомощно накрая.

— О, да, за мен се грижеха добре — отвърна Домарис и в погледа й се появи раздразнение. Знаеше много добре какво иска Арват — защо не започне направо, а заобикаля основното с излишни учтивости?

Арват вече бе установил, че настроението й не е кой знае колко хрисимо — и това го притесни още повече.

— Дойдох да попитам… да те помоля… да изпълниш обета, който ми даде…

— Това е твое право — кимна Домарис, но едва не се задуши от опитите си да диша спокойно и равномерно.

Арват бурно протегна ръце и я притисна към себе си.

— Любов моя! Разрешаваш ли ми още тази вечер да те поискам за съпруга от Петимата мъдреци?

— Щом искаш — отвърна тя безразлично Днес или утре — беше все едно. Само за миг някогашната Домарис се върна, и тя избухна във внезапен порив:

— О, Арват, прости ми… прости ми, че не мога да ти дам повече — помоли тя и се притисна за миг в него.

— Това, че ми даваш себе си, е достатъчно — отвърна той нежно.

Погледът й беше тъжен и знаещ, но тя не каза нищо повече.

Ръцете му я притиснаха по-здраво.

— Ще те направи щастлива? — настоя тон. — Кълна се!

Тя понасяше безропотно прегръдката му, но Арват съзнаваше, че бурните му чувства не я засягат ни най-малко, осъзна и собствената си безпомощност. Затова допълни предизвикателно:

— Кълна се, че ще те накарам да забравиш!

След малко Домарис вдигна ръце и се освободи от прегръдката му — не с неприязън, а с пълно безразличие, което изпълни мъжа срещу нея с тревога… Но той бързо пропъди смутилата го мисъл. Щете да я научи какво с любов, каза си той самоуверено, и нито за миг не помисли, че тя знае много повече за любовта, отколкото той някога би могъл да узнае.

Поне бе видял моментен проблясък на съжаление а очите й, а бе достатъчно опитен, за да не я подплаши с настоятелност. Той прошепна в косите й:

— Бъди красива заради мен тази вечер, съпруго моя!

Целуна я леко по слепоочието и излезе.

Домарис остана неподвижна пред затворената врата и дълбокото съчувствие в очите и постепенно бе изместено от стаен ужас.

— Той… той е алчен — прошепна тя задъхано и затрепери неволно с цялото си тяло. — Как бих могла… не мога… не мога! О, Микон… Микон…

1.

През лятото в Града на Змията връхлетя чумата. Ти не стигна до храмовите земи, където лечителите налагаха строги хигиенни закони, но градът бе направо опустошен, защото много от жителите му бяха прекалено глупави или лениви, за да се вслушат в заповедите на жреците.

Риведа и неговите лечители нахлуха в Града на Змията като атакуваща армия — не ги спряха нито болестта, нито хората. Изгориха вонящите купчини боклук и мизерните, полуизгнили бараки, вмирисаните колиби, в които жестоки и глупави собственици държаха робите си при условия; които не биха понесли и животни. Влизаха във всеки дом и чистиха, горяха, лекуваха, изолираха болните, караха се на неподатливите, съдеха и погребваха — не пропускаха дори домове, където трудовете отдавна се бяха разложили. Изгаряха всички трупове — понякога им се налагаше да упражняват насилие, ако обичаите на кастата изискваха мъртъвците да бъдат погребвани. Запечатваха кладенци, за които подозираха, че сеят зараза — без оглед на заплахи, подкупи, а понякога и на открита съпротивя. Накратко, съумяха да се превърнат в същинско наказание за богатите и властимащите, чиито небрежност и злочинство бяха истинските причини за разпространението на болестта.

Риведа работеше до пълно изтощение, занимаваше се с болни, до които никой друг, бил той и лечител, не смеете да припари; надвикваше тлъсти градски старейшини, които си позволяваха да се усъмнят и стойността на разрушителната му благотворителност спеше за час-два никъде из белязаните от смъртта къщи. Оставаше незасегнат от заразата сякаш по силата не на едно, а на десетки чудеса.

Деорис, която беше преминала първоначалната подготовка за лечител при своя родственик Кадамири, срещна Риведа една вечер, когато заедно с още една жрица излизаше от дома, в който се грижеше за две болни семейства. Майката бе вече извън опасност, но четири деца бяха умрели, още три бяха тежко болни, а още едно явно се разболяваше.

Когато я видя, Риведа прекоси улицата, за да я поздрави. Лицето му беше прорязано от нови бръчки и много уморено, но той изглеждаше почти щастлив и Деорис веднага го попита за причината.

— Защото мисля, че най-лошото мина. Днес вече няма нови случаи в Северния квартал, и дори тук е по-спокойно — ако продължава да вали още три дни, ще се справим с болестта. — Магът сведе поглед към дребничката Деорис; изтощителните усилия през последните дни я бяха състарили, а умората разяждаше красотата й. Коравото сърце на Риведа трепна и той каза почти нежно:

— Мисля, но те е най-добре да се върнеш в храма, дете; този труд ще те убие.

Тя поклати глава, борейки се с изкушението. Какво небесно блаженство би било да оставя зад себе си този ужас! Вместо това каза упорито:

— Ще остана тук, докато има нужда от мен.

Риведа взе двете й ръце и ги задържа в своите.

— Бих те отвел сам, но няма да ме пуснат да премина Дверите, защото ходя там, където заразата е най-силна. Аз няма да си тръгна, докато не бъде излекуван и последният болен, но ти… — изведнъж привлече слабичката й фигура в груба, невъздържана прегръдка. — Трябва да се махнеш оттук, Деорис! Няма да допусна да се разболееш, не искам да те загубя!

Стресната и замаяна, Деорис първоначално се вдърви в ръцете му, но бързо се отпусна. Небръснатата му буза дращеше лицето й, но това й достави неочаквана наслада. Без да я пуска от прегръдките си, той се поизправи. Строгото му лице бе смекчено от неподозирана нежност.

— Дори това, че те прегръщам, е много опасно. Трябва веднага да се изкъпеш и да се преоблечеш… Деорис! Какво ти става? Цялата трепериш! Не може да ти е студено в тази адска горещина!

Тя трепна в ръцете му и измънка:

— Причиняваш ми болка… — и залитна.

— Деорис! — повтори Риведа уплашено и я подхвана.

Ледени тръпки разтърсвала слабото и тяло.

— Нищо… нищо ми няма — опита се да възрази тя, но после прошепна: — Искам да си отида у дома… — и се сгърчи в ръцете му под първия пристъп на треската.

2.

Оказа се, че не е заболяла от чума. Риведа постави диагнозата „блатна трепка“, допълнително утежнена от изтощение на организма. След няколко дни, когато беше сигурно, че болестта й не е заразна, се получи разрешение да я отнесат в Храма. Там Деорис прекара седмици, които й се сториха дълги като години — макар и не много опасна, болестта й я хвърляше в постоянни пристъпи на бълнуване, и когато огънят най-после попремина, възстановяваното се оказа много бавен процес. Мина много време, преди тя да прояви и най-слаб интерес към живота около себе си.

Дните минаваха в полубудно състояние — около нея блуждаеха сенки и тя не знаете кое е сън и кое — действителност. Лежеше, загледана в играта на слънчевите лъчи по стената, слушаше ромона на фонтаните и чуруликането на птиците в кафеза, който й бяха подарени от Домарис. Домарис пращаше вести и подаръци всеки ден, но не дойде нито веднъж, въпреки че в пристъпите на треската Деорис плачеше и я викаше в продължение падни. Елара, която бе денонощно до леглото на мината, каза, че Арват не й разрешавал да дойде. Но когато треската премина. Елис й каза, че Домарис била вече бременна и се чувствала много зли; не смеели да рискуват да се зарази дори от тази сравнително невинна треска. Когато научи това, Деорис се обърна с лице към стената и лежа така цял ден. След това не спомена сестра си нито веднъж.

Самият Арват идваше често — той носеше подаръците и писмата на Домарис. Почти всеки ден идваше и Хедан — стоеше малко и през повечето време мълчеше смутено. Дойде и Раджаста й донесе чудесни плодове, за да подразни почти несъществуващия й апетит. Старият жрец преливаше от гордост и не спираше да хвали работата й по време на епидемията.

Когато спомените започнаха да се връщат, едно от първите неща, за което се сети, бе странното поведение на Риведа и тя полита за него. Казаха й, че Сивият маг заминал на дълго пътешествие, но в себе си Деорис бе убедена, че я лъжат и че той бе станал жертва на чумата. Нямаше сили дори да тъгува; дългата болест и още по-дългото възстановяване бяха изсмукали способността й да изпитва дълбоки чувства и Деорис живееше по инерция, без да проявява интерес към минало, настояще или бъдеще.

Минаха много седмици, преди да й позволят да стане от леглото, и още месеци, преди да излезе на разходка в градините. Когато най-сетне се почувства напълно здрава, тя се върна към обичайните си задължения в Храма на Каратра — въпреки че веднага разкри общия заговор да й възлагат леки задачи, за да не я претоварват. Оставаше й много свободно време и тя се зае да учи; когато поукрепна, посещаваше всички уроци на младите лечители, въпреки че не можеше да ги съпровожда по време на работата им. Често се промъкваше в някое кътче на библиотеката, за да слуша разговорите и споровете на жреците на Светлината. Сега тя самата бе вече жрица, макар и още в самото начало на пътя си, и имаше право да ползва услугите на писар — четенето се считаше за по-интелигентно занимание от писането, защото слухът можете да се съсредоточава по-добре от зрението.

В навечерието на шестнайсетия й рожден ден една от по-възрастните жрици изпрати Деорис да събира билки по хълма над Звездното поле. Дългият път я изтощи и тя седна да си почине, преди да се заеме с брането. Чу стъпки, повдигна глава и видя Риведа, който крачеше по обляната от слънчева светлина пътека към нея. За миг остана като вцепенена. Толкова твърдо бе убедена в смъртта му, че помисли, че тъканта на времето е изтъняла и вижда не него, а духа му. Но бързо разбра, те той не е видение, извика, скочи на крака и затича към него.

Риведа я видя и разтвори ръце.

— Деорис — прошепна той, като я притискаше към себе си. — Толкова се безпокоях. Казака ми, че болестта е протекла много тежко. Добре ли си вече? — взря се и тясното бяло лице и видяното явно го зарадва.

— Аз… мислех, че си умрял!

Мрачната му усмивка криеше много топлота.

— Както виждаш, съм от жив по-жив. Бях на път — чак до Атлантида. Някой ден може би ще ти разкажа за пътуването си. Дойдох да те видя, преди да замина, но ти беше още толкова зле, че не ме позна. Какво правиш всъщност тук?

— Ще бера билки.

Риведа изпръхтя презрително.

— Разбира се, подходящо приложение за талантите ти! Е, сега, като се върнах, може би ще ти намери по-подходящи занимания. Но днес имам друга работа, затова ще трябва да се върнеш към цветенцата си — той се усмихна отново. — Не може такава важна работа да бъде смутена от никакъв си маг.

Деорис се разсмя весело я подтикнат от внезапен импулс. Риведа се наведе и я целуна леко, после се обърна и си тръгна. Сам не можеше да си обясни какво го накара да я целуне — защото рядко действаше импулсивно. Докато крачеше бързо обратно към Храма, Риведа мислеше обезпокоени за странното безразличие, което бе забелязал в очите на момичето. През месеците на болестта Деорис се беше източила, но надали някога щеше да стане висока. Слаба и крехка, тя вече не беше дете, но не бе още и жена. Красотата й беше безплътна, като че ли не от този свят. Ядосан на собствените си мисли. — Риведа се чудеше докъде ли е стигнал в ухажванията си младият Хедан. „Не, укори се той, това не с обяснението.“ Деорис нямаше вид на замаяна от събуждането на страстта, липсваше й осъзнатата женственост на жена, познала любовта. Беше приела целувката му невинно, като малко дете.

Но Риведа не видя, че Деорис го проследи с поглед, докато фигурата му не се изгуби в далечината, и че за първи път от месеци пламналото й лице трептеше от вълнение.

1.

Нощта спускате меките си, индигово-сини криле над високите покриви на Храма и над древния град, които тънеше в сенките под него. Слаби светлини блещукаха в мрака, а още по-далеч, отвъд плътния мрак, легнал над пристанището, морето излъчваше слабо, фосфоресциращо сияние. Плаха звездна светлина трептете над перилата на терасата, която се намираше на самия връх на голямата пирамида. Треперливата светлина падаше върху двете фигури, загърнати в наметала, който стояха, облегнати на балюстрадата.

Деорис потръпваше от студения бриз и постепенно придърпваше полите на тежкото си наметало. Вятърът си играеше с тях, дърпаше качулката й, докато накрая Деорис я смъкна, изложи лице на нощния хлад и остави тежките си къдрици да се веят на воля. Чувстваше се малко уплашена и много неопитна.

Строгото, замислено лице на Риведа сияеше под бледата звездна светлина с почти нечовешко спокойствие. Но беше отронил нито дума, откакто се бяха качили на терасата и мрачната неподвижност на очите му задуши няколкото й плахи опита да заговори. Когато магът изведнъж се раздвижи рязко, като събуден от сън, и Деорис трепна уплашено.

Риведа се облегна с една ръка на балюстрадата и каза повелително:

— Кажи ми какво те безпокои, Деорис.

— Не знам — измънка момичето. — Толкова много нови неща се случват наведнъж… — но изведнъж гласът й стана суров и ти продължи почти грубо: — Сестра ми Домарис пак очаква дете!

Риведа я изгледа с привити очи.

— Разбрах. А ти какво очакваше?

— О, и аз не знам… — раменете на момичето се отпуснаха тъжно, — С Микон беше някак по-различно. Той беше…

— Беше Син на Слънцето — подсказа с мек глас Риведа и в това му нямаше и следа от насмешка.

Деорис го погледна натъжено и уплашено.

— Да. Но Арват… и то толкова скоро — като животни!… Защо, Риведа, защо?

— Кой знае? — гласът на Риведа заглъхна натъжено. — Домарис би могла да стигне далеч…

Деорис вдигна отново очи, пълни с въпроси.

Магът се усмихна нежно.

— Странно нещо е женският ум, Деорис. Ти си съхранила невинността си и не можеш на знаеш колко силно с подчинена жената на тялото си. Не казвам, че това е нещо лошо, само понякога с жалко — той помълча и продължи мрачно: — И тъй, Домарис с избрала пътя си. Очаквах го, е все пак… — той хвърли поглед към Деорис. — Ти ме попита защо. По същата причина повечето момичета в Сивия храм са саджи и използват магия, без да съзнават значението й. Но ние, маговете, предпочитаме нашите жени да бъдат свободни — да бъдат шакти садхана — знаеш ли какво се нарича това?

Деорис поклати мълчаливо глава.

— Жена, които съзнава силата си и може да я ползва, за да насочва и допълва силата на мъжа Домарис имаше такава сила и можеше да стане „шакти сидхана“… някога.

— Сега вече не, така ли?

Риведа не й отговори направо, а продължи да разсъждава на глас:

— Жените рядко изпитват необходимото желание, необходимата нужда, а често им липсва и смелост. За повечето от тях знанието с игра, а магията — играчка, средство да си доставиш не изпитани вълнения.

Деорис попита плахо:

— А няма ли друг път за една жена?

— За жена от твоята каста? — магът сви рамене. — Нямам право да те съветвам — и все пак, Деорис…

Риведа отново замълча — но в същи и миг нощната тишина бе разкъсана от женски писък. Магът се обърна бързо и гъвкаво като хищник; зад него Деорис, сключила ръце на гърлото си, се опитваше да различи нещо в мрака. Забеляза на най-горната площадка на стълбата две облечени и бяло фигури и една друга, сива и сгърбена, която се беше изправила по-близо до тях.

Риведа произнесе рязко няколко думи на непознат език и се обърна учтиво към облечените в бяло фигури:

— Не се страхувайте, горкото момче е напълно безобидно. Умът му не е съвсем наред.

Вкопчена в ръката на Раджаста. Домарис отвърна тихо и задъхано:

— Той… се изправи от сенките… като призрак!

Звучният смях на Риведа изпълни мрака.

— Давам ви думата си, че е напълно жив — и не може да причини зло и на муха.

Облеченият с сиво хела беше се шмугнал в сенките и отново бе изчезнал от погледа им. Риведа продължи със страхопочитание, толкова дълбоко, че граничеше с ирония:

— Поздрав на теб, Пазителю; отдавна бях изгубил надежда, че ще ме удостоиш с посещение!

Раджаста каза саркастично:

— Не заслужавам любезността ти. Риведа. Надявам се, че не сме прекъснали размислите ти?

— Не, не бях сам — отвърна невъзмутимо Риведа и кимна на Деорис да дойде по-близо. — Какъв пропуск, господарке — обърна се той към Домарис, — сестра ти никога не беше виждала тая прекрасна гледка — наистина гледката не е за изпускане, особено в звездна нощ.

Деорис, отново нахлузила качулката си, гледаше мрачно новодошлите, сякаш бяха натрапници. Домарис пусна ръката на Раджаста и отиде при нея.

— Ако се бях сетила, щях да те доведа тук отдавна — каза тя и внимателно се взри в лицето на сестра си. В мига, преди малоумният да я уплаши, тя беше видяла Риведа и Деорис да стоят много близо един до друг, почти прегърнати. Гледката, незнайно защо, я накара да изтръпне. Тя хвана сестра си за ръката и я отведе обратно до балюстрадата — Наистина е прекрасно. Вижда се лунната пътека… — и снишавайки гласа си до шепот, продължи: — Деорис, не искам да ти досаждам, но за какво говорехте все на пак?

Огромната сянка на Риведа се изправи до тях.

— Обсъждахме мистериите, господарке. Исках да разбера дали и тя е избрала пътя, по който сестра й върви с чест — думите на мага бяха любезни, дори почтителни, но нещо в тона му накара Раджаста да се намръщи.

Свил юмруци, за да овладее гнева си, Жрецът на Светлината каза рязко:

— Деорис е посветена за жрица от най-ниската степен в Храма на Каратра.

— Знам — усмихна се Риведа. — Нима си забравил, че аз я посъветвах да отиде там?

С насилено спокойствие Раджаста отвърна:

— И прояви голяма мъдрост, Риведа. Дано всички твои съвети са толкова мъдри — после хвърли поглед към опечената сянка на ученика, който отново се беше появил, и попита. — Успя ли да намериш ключ към душата му?

Риведа поклати глава.

— Дори в Атлантида не открих нищо, което да събуди у него някакъв смътен спомен. Въпреки това — той млъкна за миг и продължи: — Въпреки това съм убеден, че той има невероятни магически способности… и познания. Миналата нощ го поставих и Кръга на учениците. Раджаста трепна.

— С празен ум? — попита той обвинително, — Без да съзнава какво прави! — но лицето му се изписа сериозно безпокойство. — Позволи ми поне веднъж да те посъветвам, Риведа — не като Пазител, а като приятел и сродник. Внимавай — за свое собствено добро. Той е… празен — идеалният проводник на злото.

Риведа се поклони. Деорис, която го наблюдаваше неотклонно, видя как едно мускулче заигра над силно стиснатата му челюст. Когато проговори, магът сякаш откъсваше думите си на хапки и ги изплюваше към Раджаста:

— Аз съм маг, сроднико, и познанията ми са… достатъчни и подходящи… за да охранявам този проводник, бъди така добър — и ми позволи да се занимавам сам със своите дела, приятелю!

Раджаста въздъхна и каза тихо и пепеливо:

— Можеш да унищожиш разума му.

Риведа сви рамене.

— Няма кой знае какво за унищожаване — възрази той. — А мога и да го върна към съзнание — той помълча и допълни бавно, с убийствена заплаха: — Или може би предпочиташ да го пратя и селото на лудите?

Настъпи дълго, ужасно мълчание. Домарис усети как сестра и се вцепени — мускулите й се напрегнаха, раменете й затрепериха от ужас. Готова да я успокои, Домарис здраво стисна ръката й в своята, но Деорис рязко се дръпна.

Риведа продължи, напълно спокоен:

— Подозренията ти са неоснователни, Раджаста. Опитвам се просто да върна душата на този нещастник. Не се занимавам с черна магия; намеците ти ме оскърбяват, Пазителю.

— Знаеш, че не съм искал да те обидя — отвърна Раджаста с уморен старчески глас, — но в Ордена ти има неща, които не можем да ограничим, дори да е необходимо.

Сивият маг остана неподвижен. Лицето му издаваше необичайно за него съмнение в собствената му преценка; накрая Риведа се предаде и отиде при Раджаста, който се подпираше на балюстрадата.

— Не се гневи — каза той разкаяно, — и аз не исках да те обидя.

Жрецът на Светлината дори не го погледна.

— След като не можем да разменим и две думи, без да почнем да се обиждаме, по-добре да мълчим — каза той хладно. Риведа, засегнат от тона му, се изправи и загледа мълчаливо към залива.

Пълната луна се издигате все по-нагоре, като позлатено мехурче, което се издига по вълните и си играе в прибоя на море от приказна светлина. Деорис въздъхна възторжено, без да може да откъсне поглед от облените в лунна светлина вълни и посребрените покриви… Усети ръката на Риведа на рамото си и се приближи още малко към него. Големият оранжев диск се издигаше, надвиснал над вълните, и постепенно светлината му озари лицата им. Деорис, полупрозрачна като сянка в мрака, Домарис, бледа като снежнобелите си одежда; Раджаста, подобен на светла сянка и Риведа, изправил се като тъмна каменна колона на пътя на светлината. Зад тях една сива сянка се бе сгушила като купчина парцали в най-далечния ъгъл на терасата — незабелязана и пренебрегвана от всички.

Деорис започна да различава подробности и озарената от лунна светлина картина: по-тъмните сенки на корабите с прибрани платна — стройните им мачти стърчаха самотно над блещукащите вълни; тъмната маса на Града на Змията, сред която тук-там мъждукаха светлинки. Внезапно тя вдигна ръка и повтори във въздуха очертанията на града и пристанището; после възкликна изненадано:

— Господарю Риведа, виж ако човек проследи линията на града с ръка оттук, прави Свещения знак!

— Убеден съм, че строителите са го имали предвид — каза спокойно Риведа. — Случайността има понякога пръст в тези неща, но не и тук.

Тих глас прошепна наблизо:

— Домарис?

Младата жрица трепна и отвърна:

— Тук съм, Арват.

Неясната бяла фигура на съпруга й се отдели от сенките и тръгна към тях.

Той се огледа усмихнато.

— Поздрав, господарю Раджаста… господарю Риведа. На теб също, малка Деорис — не, вече не трябва да ти казвам така, нали, котенце? Поздрав на Адсарта, жрицата от Храма на Каратра! — и той се поклони с малко пресилена тържественост.

Деорис се разкиска неудържимо, но се спря, отметна къдрици и му обърна гръб.

Арват се усмихна и прегърна леко жена си.

— Предположих, че ще те открия тук — каза той. Гласът му беше едновременно загрижен и пълен с упрек. — Изглеждаш уморена. Когато приключиш със задълженията си за деня, е редно да почиваш, а не да се уморяващ допълнителни, като се катериш по всички тези стълби.

— Никога не се уморявам — каза тя бавно, — поне не истински.

— Знам, но… — ръката около кръста й я притисна малко по-здраво. Гласът на Риведа прозвуча, странно рязък, през траещите по терасата сенки:

— Няма жена, която да е готова да приеме разумен съвет.

Домарис вдигна гордо глава.

— Освен жена аз съм преди всичко човек.

Риведа спря на нея поглед, пълен с онази странна, тържествена почит, която толкова я беше изплашила навремето.

— Не мисли, че е така, господарка Изарма. Ти си жена — на първо място и завинаги. Нима това не е напълно ясно?

Арват се намръщи и гневно се обърна към Риведа, но Домарис го хвана за ръката.

— Моля те — прошепна тя, — не го гневи. Убедена съм, че не е искал да ме засегне. Той не е от нашата каста и можем спокойно да не обръщаме внимание на думите му.

Арват се подчини, но измърмори.

— Нали точно жената в теб обичам толкова много, скъпа. Останалото е твое — и аз никога няма да се намеся в тази част от живота ти.

— Знам, знам — каза тя тихо и успокоително.

С присъщата си търпелива кротост Раджаста добави:

— Аз не се боя за нея, Арват. Знам много добре, че освен жрица е и жена.

Риведа хвърли насмешлив поглед към Деорис.

— Струва ми се, че ние двамата сме излишни — подхвърли той и поведе момичето към другия край на терасата и двамата отново потънаха в съзерцание, загледани в огньовете, които пламтяха по вълнолома.

Арват се обърна към Раджаста и каза усмихнат, за да се извини:

— И аз съм предимно мъж, когато става дума за Домарис.

Раджаста отвърна на усмивката му.

— Това е напълно разбираемо, синко — каза той и загледа внимателно Домарис. Ясните лунни лъчи придаваха мек блясък на тежката й червеникава коса и милостиво изтриваха следите от умора по младото й лице. „Защо, питаше се старият жрец, тя така остро възрази на думите на Риведа, че е преди всичко жена?“ Той се загледа в морето и започна да си спомни, донякъде против волята си „Когато носеше детето на Микон, Домарис беше въплъщение на женствеността, беше жена и само жена и го подчертаваше с всеки свой жест, гордееше се и беше щастлива, че е жена. Защо е този гняв, като че ли Риведа и е обидил — а всъщност и оказваше най-високата почит, на която е способен?“

С бърза усмивка Домарис протегна ръце и прегърна с едната Арват, а с другата — стария жрец, привличайки ги към себе си. Облегна се леко на Арват — достатъчно, за да го убеди в нежността и покорството си. Домарис беше умна жена и отдавна бе доловила горчивината, която Арват потискаше дълбоко в себе си. Никой мъж на тази земя не можете да означава нещо за Домарис след Микон — за нея съществуваше само споменът, който ревниво пазеше далеч от останалия си живот. Но се поддаваше на естествения женски инстинкт, който я подтикваше да не бъде напълно безразлична към мъжа, чието дете носеше в утробата си.

Домарис се усмихна, за да успокои стария жрец, и каза:

— Раджаста, сигурно скоро ще помоля да бъда освободена от задълженията си в Храма — ще имам други неща, за които да мисля — и продължи усмихнато. — Да си отиваме у дома, Арват, вече наистина съм уморена и искам да поспя.

Раджаста последва съпрузите. Арват, изпълнен със собственическа гордост, нежно помагаше на жена си да слиза по стълбите. Старият жрец въздъхна успокоено; Домарис бе на сигурно място при Арват.

2.

Когато останалите потънаха Отново в сенките, Риведа се обърна и въздъхна малко натъжено:

— И тъй, Домарис избра своя път. Ще я последваш ли, Деорис?

— Не! — ликът й бе пълен с искрено отвращение.

— Странно нещо е женският ум — подхвана отново Риведа. — Жената е много по-чувствителна от нас; самото й тяло чувства въздействието на луната, на приливите и отливите; тя получава при раждането си силата и чувствителността, която ние, мъжете, можем да добием едва след дълги и мъчителни търсения. Но докато естественият порив на мъжа е да се катери все по-нагоре и по-нагоре, към върха, жената сама си поставя окови. Брак, любов, робство на страстта, родилни мъки, да забравиш себе си, за да бъдеш съпруга и майка — и всичко това жените нравят напълно доброволно! Напротив, всяка жена се стреми към това и страда, ако й е отказано от съдбата!

Далечен спомен отекна я главата на Деорис; гласът на Домарис, който питате: „Кой ти е внушил тези глупости?“ Но Деорис, заслушана алчно в разсъжденията му, бе повече от готова да приеме оправданието за вътрешния й бунт, който Риведа й поднасяше на готово. Въпреки това се опита да възрази:

— Но нали трябва да се раждат Деца?

Риведа сви рамене.

— Винаги има предостатъчно жени, които и без това не стават за нищо друго — отвърна той. — На времето мечтаех за жена, която има силата и упоритостта на мъж, но и своята женска чувствителност; жена, която няма да се окове доброволно във вериги. Имаше време, когато мислех, че Домарис с такава жена. Вярвай ми — такива жени са безценна рядкост! Но Тя избра да тръгне по друг път — Риведа се вгледа в Деорис. Студените му очи се забиха като ками във вдигнатото й към него лице. Обичайният му тон се измени и той заговори с плътния, звучен глас, с който обикновени пееше в храма. — Но ми се струва, че намерих истинската. Ти ли си, Деорис?

— Аз…

— Ти ли си тази жена?

Деорис си пое дълбоко дъх. Неотразимото привличане на Риведа се бореше в мислите й с внезапно нахлулия страх.

Коравите пръсти на Риведа стиснаха здраво раменете й и той повтори, меко и убедително:

— Ти ли си, Деорис?

Нещо се раздвижи в тъмнината — и ученикът на Риведа отново изплува от сенките. Деорис изтръпна цялата — боеше се от Риведа, боеше се от себе си, а сивият хела я изпълваше е ледена погнуса. Тя се изтръгна от ръцете на Риведа и хукна сляпо надолу. Искаше само да бъде сама. Но докато тичаше, чуваше отново и отново думите на Сивия маг.

„Ти ли си тази жена, Деорис?“

Уплашена, но и очарована, Деорис прошепна:

— Аз ли съм?

1.

През отворените капаци на прозорците пробягваха непрестанно отраженията на летни светкавици. Деорис не можеше да заели. Мислите й проблясваха и се изплъзваха също като светкавиците но небето. Боеше се от Риведа и есе лак отдавна бе признала пред себе си, че той събужда у ней особено, напрегнато кълнеше, което тревожеше не само духа, но и тялото й. Той се беше враснал в съзнанието й, беше станал неотменимо присъствие е нейното въображение. Въпреки детската си наивност, Деорис бе разбрала несъзнателно, че тя и Риведа бяха преминали граница, която не можеха да прекосят обратно — отношенията им се бяха изменили рязко и необратимо.

Страхуваше се от близостта му, но същевременно мисълта да го пропъди завинаги от живота си — а това бе единствената друга възможност — й се струваше непоносима. Бързата, ясна мисъл на Риведа караше дори ученията на Раджаста да звучат надуто и неясно. Наистина ли бе обмисляла някога да тръгне по стъпките на Домарис?

Никакъв едва доловим шум прекъсна мислите й. Познатите крачки на Хедан прекосиха каменния под и той застана до леглото й.

— Спиш ли?

— О, Хедан, Ти ли си?

— Бях навън… И като минах покрай стаята ти, не можах… — той седна на леглото. — Цял ден не съм че виждал. А при това днес имаше рожден ден — На колко години стана?

— Шестнайсет, знаеш много добре.

Деорис седна к леглото и обви колене със слабите си ръце.

— Бих ти приготвил подарък, ако можех да се надявам, че ще го приемеш — беше ясно какво има предвид и Деорис усети как бузите й пламват в тъмнината. Хедан продължи шеговито: — Може би искаш да съхраниш девствеността си поради някакви други съображения? Видях, когато Кадамири те изнесе в безсъзнание от стаите на принц Микон миналата година! Колко беше гневен тогава. Цял ден никой не посмя да го заговори. Кадамири би те посъветвал, Деорис…

— Не ме интересуват неговите съвети! — сопна се Деорис. Добросърдечните му закачки опъваха нервите й.

Както винаги се разкъсваше между желанието да избухне в смях или да му удари плесница. Така и не се научи да приема непринудената свобода на разговорите в Дома на Дванадесетте; от малка привикна към ограниченията в училището на писарите. Но тъкмо сега обърканите й мисли я караха да бяга от самотата и тя реши, че компанията на Хедан е за предпочитане.

Той се наведе и обви с ръце тялото й. Деорис се остави на прегръдките му с безразличие, но извъртя глава встрани.

— Стига — ката тя нацупено след малко, — не мога да дишам.

— Не ти и трябва — прошепна той по-нежно от обикновено и Деорис отново не възрази. Харесваше й топлината на ръцете му, харесваше и начина, по който я прегръщаше — много нежно и внимателно, като че ли беше чуплива… Но тази нощ целувките му бяха много по-различни, по-настоятелни от друг път и тя се поуплаши. Отдръпна се от него, опитвайки се да измърмори някакво обяснение — сама не знаеше точно какво има предвид.

Отново настана мълчание, светкавиците продължиха да прорязват небето, а мислите и я понесоха към страната на сънищата…

Изведнъж, преди Деорис да успее да му попречи, Хедан легна до нея и почти насила я прегърна отново; и тя усети, че силното му младо тяло я притиска все по-силно, докато той шепнеше несвързани думи и все повече я плашеше с целувките си. Все още полубудна и много изненадана, тя остана за малко неподвижна… Изведнъж вълна от отвращение изопна всеки нерв в тялото и до краен предел.

Започна да се бори, измъкна се изпод него и скочи бързо на крака. Очите и горяха от обида и срам.

— Как смееш? — просъска тя. — Как смееш?

Хедан не можеше да дойде на себе си от учудване. Той също се изправи, каза разкаяно:

— Деорис, мила, уплаших ли те? — и протегна към нея ръце.

Тя отскочи и извика истерично:

— Да не си посмял да не пипнеш!

Той отвърна бавно и учудено:

— Деорис, какво толкова съм направил? Не разбирам. Прости ми, недей да ме гледаш така: — Хедан искрено се разкайваше и мислено се обвиняваше, че се е държал припряно и необмислено като последен глупак. Докосна леко рамото й и попита: — Плачеш ли? Моля те, недей… — Съжалявам, скъпа. Ела да си легнеш. Обещавам да не те докосна. Ето, виж, кълна се — и той добави озадачено: — Не мислех, че ще ти бъде толкова неприятно.

Деорис вече ридаеше неудържимо.

— Върви си — хлипаше тя, — върви си!

— Деорис — гласът на Хедан, още мутиращ, изведнъж премина във фалцет, — Престани да плачеш така. Някой ще те чуе, глупачке! Кълна се изобщо никога да не те докосна, освен ако ти не го пожелаеш! Какво смяташ, че щях да ти сторя? Не съм изнасилвал жена през живота си и определено нямам намерение да започна с теб! Спри, Деорис, стига вече! — Той сложи отново ръка на рамото й и леко я разтърси. — Ако те чуе някой, кой знае какво ще си помисли…

Тя настоя с висок, истеричен глас:

— Върви си! Махай се оттук!

Ръката на Хедан падна от рамото й. Бузите му пламтяха от наранена гордост.

— Добре, тръгвам си — каза той рязко и вратата се захлопна зад него Деорис, разтърсвана от нервни тръпки, се сгуши обратно в леглото и издърпа завивките над главата си. Чувстваше се засрамена и нещастна. Самотата бе добила почти осезаемо присъствие в озаряваната от светкавици стаи. Дори присъствието на Хедан вече не й се струваше толкова нежелано.

Тя се повъртя неспокойно, после отново стана от леглото и започна да кръстосва стаята. Какво всъщност се беше случило? Както си лежеше отпусната в прегръдките му и чувстваше как тежестта на самотата напуска сърцето й, приемаше топлотата и утехата на неговата близост — и изведнъж цялото й тяло се разтърси от яростна съпротива. Но нали в продължение на години отношенията между нея и Хедан бавно, но сигурно водеха към това! Най-вероятно всички в Храма бяха убедени, че двамата отдавна са любовници. Защо, когато трябваше да приеме тази страна на любовта, беше пометена от същинска буря на отвращение и бунт?

Подчинявайки се на някакъв неясен импулс, тя хвърли едно леко наметало върху нощната си дреха и излезе отвън, на моравата. Босите й крака изтръпнаха, когато ги докоснаха студените пръсти на росата, но хладният нощен въздух погали успокоително пламналото й от възбуда лице, тя се плъзна като видение под лунните лъчи и мъжът, който идваше бавно по пътека към нея си пое рязко дъх — от радост и учудване.

— Деорис — каза Риведа.

Тя се обърна уплашено и за миг магът реши, че ще побегне, но позна гласа му и остана на мястото си. Дълга, треперлива въздишка се откъсна от устните й.

— Риведа! Уплаших се… Ти ли си наистина?

— Аз и никой друг — усмихна се той и тръгна към нея. Едрото му мускулесто тяло се очертавате като черна сянка на фона на звездното небе — сивкавата му роба го обвиваше като скреж — на Деорис й се стори, че той привлича към себе си мрака. Тя протегна малката са ръка и я постави доверчиво в неговата.

— Деорис, ти си боса! Какво те доведе при мен посред нощ? Не че ми е неприятно, разбира се…

Деорис сведе очи, смутена и странно развълнувана.

— При теб ли? — попита Тя учудено.

— Ти винаги идваш при мен — каза Риведа. Думите му не прозвучаха самодоволно — той просто установяваше фактите и все едно, че бе казал „слънцето изгрява от изток“. — Би трябвало отдавна да от разбрала, че аз стои в края на всички твои пътища… и че самият аз знам това от много време насам. Ще дойдеш ли с мен, Деорис?

Деорис се чу да казва:

— Разбира се — я осъзна, че бе взела това решение много, много отдавна. После прошепна: — Но къде? Къде отиваме?

Риведа помълча, преди да отговори:

— В подземието, където спи Безименният бог — каза той бавно.

Тя сключи ръце пред гърлото си. Богохулство — тя знаеше, че това е страшно богохулство — за нея, дъщеря на Светлината. Не беше забравила и ужасът, който преживя, когато за първи път реши да последва Риведа в Сивия храм. Но нали Риведа каза, че няма никаква вина за това, което се случи после… Какво се случи после? — Деорис се опитваше да си спомни, но споменът бягаше в най-тъмните кътчета на съзнанието й. Тя прошепна:

— Трябва ли?

Ръцете на Риведа паднаха са раменете на Деорис.

— Всички богове на миналото, настоящето и бъдещето ми забраняват да те принуждавам, Деорис.

Ако беше й заповядал, ако беше я молил, ако се бе опитан да я убеди, Деорис сигурно би побягнала. Но пред мълчаливото му, сериозно лице тя можа само да каже:

— Ще дойда.

— Ела тогава — Риведа леко я хвана за рамото и я поведе към сивата грамада на пирамидата, — Снощи те качих на върха, а сега ще те поведа надолу към бездната — това също е част от мистерията — той обви леко, съвсем приятелски, раменете й с ръка и я предупреди: — Внимавай къде стъпващ в тъмното, пътеката по хълма е опасна нощем.

Тя вървеше покорно редом с него; внезапно той спря, обърна и към себе си и понечи да вдигне ръка към нея; но тя веднага се дръпна, изтръпнала от страх.

— Ето какво било… — каза Риведа по-скоро на себе си. — Получих отговор на въпроса си, без дори да го задавам.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли не знаеш? — смехът на Риведа бе рязък и невесел. — Ще научиш и това, но когато сама го пожелаеш — всичко ще дойде тогава, когато сама го пожелаеш. Помни това. Върхът — и бездната. Ще видиш.

И той отново я поведе към мрачната грамада, на пирамидата.

2.

Стъпала — безбройни и безкрайни — се виеха надолу, надолу, в безконечна спирала, и потъваха в мрака. Слабата, сивкава светлина заличавате сенките. Стъпалата бяха каменни, студени като мрачната светлина; ехото от меките стъпки на боеше й крака я следваше непрестанно. Чуваше и собственото си накъсано, неравно дишане — като нещо отделно от нея, което заедно с ехото от стъпките я преследваше неумолимо. Насилваше се да продължи да слиза като се подпираше с една ръка на стената… Имаше чувството, че лети бавно надолу — краката й отказваха да променят бързината, с която се движеха и равномерният ритъм на ехото ставате все по-натрапчив, като удари на човешко сърце.

Още един завой; още стъпала. Сивотата ги обвивате и поглъщате. Деорис трепереше, но не само от влагата и студа. Газеше в сива мъгла редом със Сивия маг Риведа; внезапен ужас от съзнанието, че е творена дълбоко под земята, я сграбчи за гърлото; съзнанието, че върши светотатство, бе като кама, забита в мозъка й.

Надолу и надолу — цяла вечност, изпълнена с болезнено усилие.

Нервите й опънати до крайност, крещяха да се обърне и да тича, да тича към изхода, но студената мъгла я влечете все по-надолу като подвижни пясъци. Изведнъж стъпалата рязко свършиха. След още един завой на тесния коридор се озоваха в огромна зала със сводест таван, слабо осветена от все същото сивкаво сияние. Деорис направи няколко крачки напред в подземието и застина на място.

Нямаше как да знае, че Спящият бог се явява на всеки човек в различен образ и по различен начин. Знаеше само това, което бе чувала още като дете: Много, много отдавна, отвъд кратката памет на човечеството, Светлината победила мрака и се възцарила под образа на Слънцето. Но във вечния кръговрат на времето — това приемаха дори Жреците на Светлината — ще свърши дори властта на Слънцето — и Светлината ще бъде погълната от Безименния бог, спящ в незнайните бездни; той ще разкъса окопите си и ще властва отново — във всеобхватната нощ на Хаоса…

Пред нея, седнал на трона си под каменната птица, седеше Човекът със скръстени на гърдите ръце…

Деорис искаше да крещи; но виковете и замряха в гърлото. Тя продължи напред — думите на Риведа отекваха в главата й; и коленичи смирено пред образа на Безименния.

3.

Много по-късно тя се изправи, премръзнала и схваната. Риведа стоеше наблизо, смъкнал качулката от едрата си лъвска глава; сребресторусата коса сияеше на сивата светлина като ореол. Топла усмивка озаряваше суровите му черти.

— Не ти липсва смелост — каза той тихо. — Ще има и други изпитания — но засега, това е достатъчно.

Той застана пред Безименият, който и неговите очи беше и безлик — строг, но не и страшен, гордият образ на окована, но не и победена сила. Замислен как ли Деорис е видяла Аватар, повелителя на бездната, докосна леко ръката й. Мимолетно видение трепна пред очите му — мъж, седнал на трон, с кръстосани на гърдите ръце. Риведа тръсна глава, сякаш да пропъди видението, и поведе момичето през сводест коридор и многобройни стаи с всевъзможни странни вещи и тях, към най-дълбокото подземие.

Този лабиринт бе недостъпен за повечето хора от земите на Храма. Дори хората от Ордена на Сивите, въпреки че служеха тъкмо на Безименния бог и охранява силата му, рядко идвала тук.

Самият Риведа нямаше точна представа за дълбочината и размерите на подземните пещери. Никога не бе успял да обходи и малка част от невероятния лабиринт, който някога сигурно също с бил храм. Коридорите му се кръстосваха и се простираха като гигантска пчелна пита под Храма на Светлината; Риведа дори не бе в състояние да предположи кога и от кого са прокопавани тези коридори и зали — нито пък с каква точно цел.

Шушукаше се, че забранената секта на Черните магьосници ползва подземния храм за нечестивите си ритуали; но въпреки искреното желание на Риведа да ги залови и изправи на съд за злодеянията им, той нямаше нито време, нито възможност да организира търсене из целия огромен лабиринт. Веднъж — точно в Нощта на Надира, когато непосветени злосторници — черни магове или други, незнайни властолюбци — се бяха опитали да победят Древната сила на Господарите на Ахтарат и морски им кралства — Риведа беше слязъл дълбоко и лабиринта — и тук, през тази злокобна нощ, откри труповете на седмина мъже. Те лежаха, изпепелени в черните си роби — телата им бяха почернели като от силен огън, лицата им се бяха превърнали в озъбени, покрити с пепел черепи. Никой от тях не можа да бъде разпознат. Мъртъвците не можеха да бъдат наказвани — нито пък разпитвани; и когато Риведа упорито продължи търсенията си из безкрайните коридори, бързо загуби пътя си; минаха протяжни, мъчителни гласове, докато откри отново обратния път — и оттогава не се осмели да слиза по-надолу. И без това сам не би могъл да обхода целия лабиринт, а нямаше кому да се довери. Може би сега… — той пропъди мисълта с помощта на суровата дисциплина, към която бе привикнал съзнанието си. Времето още не бе дошло. Може би никога нямаше да дойде.

Отведе Деорис в една от по-близките стаи. Тя беше оскъдно обзаведена с невероятно древни вещи. Осветяваше я една от вечногорящите лампи, чиято тайна до ден днешен озадачаваше жреците на Светлината. На слабата, треперлива светлина по стените можеха да се видят множество древни образи и символи — Риведа изпита задоволство, че момичето не може нито да ги прочете, нито да ги разбере. Самият той едва наскоро започна да ги разбира изцяло, след много труд и търсения и дори неговото непоклатимо спокойствие бе разтърсено от светотатствените тайни, които разкриваха.

— Седни до мен — нареди той на Деорис и тя се подчини като дете. Зад тях полуумнят хела се плъзна като призрак през вратата и застана на едро място, загледан в нищото с напълно безизразните си очи. Риведа се приведе напред и отпусна глава в ръцете си, а момичето обърна поглед към него — любопитен, но изпълнен с безрезервно доверие.

— Деорис — каза най-сетне магът, — на този свят има много неща, които човеците никога няма да узнаят. Жени като теб имат определена… чувствителност, с която осъзнават много неща, които остават недостъпни за мъжете — освен под напътствията и с помощта на такава жена — той помълча и я огледа със студеня, замислени очи. — Такава жена трябва да има свръхчовешка сила и смелост, мъдрост и познание. Ти са много млада, Деорис, и имаш още много да учиш, но сега съм убеден повече от всякога, че можеш да бъдеш такава жена. — Той замълча отново, за да придаде повече тежест на следващите си думи. Гласът му стана по-тежък и плътен, когато продължи: — Аз не съм вече млад, Деорис, и може би нямам право да искам такова нещо от теб, но ти си първата жена, на която бих могъл да се довери — или дори да следвам. — Очите му трепнаха за миг и се отклониха от нейните, но той веднага ги насочи право към лицето й. — Би ли се съгласила — да ме водиш и да ме наставляваш, да ми покажеш осъзнатата сила, която сега с скрита дълбоко в теб, за да тръгнеш един ден пред мен по онзи път, по който никой мъж не може да мине сам, по който може да го преведе само жена?

Деорис притисна ръце в гърдите си — беше убедена, че той чува глухите удари на сърцето й. Беше зашеметена и почти й прилошаваше от страх — но все повече съзнаваше, че всякакъв друг живот би бил празен за нея. Изпитваше дивото желание да крещи, да се смее истерично, но наложи на съпротивляващата се уста да каже:

— Ще го сторя, щом вярваш, че съм достатъчно силна — и неудържимо обожание, което изпитваше към този мъж, едва не я задуши. Беше никога през живота си не е искала нищо друго — само да бъде близо до него, по-близо от ученичка или жрица, по-близо от всяка друга жена — но тръпнеше от ужас, съзнавайки на какво се обрича заради него. Имаше някаква повърхностна представа за ограниченията, които Сивите налагаха на своите жени. Щеше да бъде близо до Риведа — винаги. Какъв бе Сивият маг под циничната си маска? Струваше й се, че тази маска се бе повдигнала за малко тази нощ…

Устните на Риведа потръпваха, сякаш се бореше с някакво силно вълнение. За първи път гласът му звучеше толкова тихо и нежно:

— Деорис — каза той, кротко усмихнат, — не можеш да станеш моя ученичка — законът определя строго границите на тези отношения, а това, което искам от теб, е много повече разбираш ли ме?

— Мисля, че те разбирам.

— Дълго време ще изисквам от теб подчинение — и пълно себеотдаване. Ние трябва да се опознаем един друг до най-тайните кътчета на душата и… — той отново помълча и добави строго и сериозно: — и тялото си.

— Знам… — прошепна Деорис, като се опитваше да говори спокойно, — Знам и приемам.

Риведа кимна рязко, сякаш бе приел думите й като нещо, което се разбира от само себе си, но Деорис знаеше, че сега е негов ред да бъде неуверен. Действително Риведа чувстваше несигурност, която граничеше със страх. Боеше се да не би с някоя непремерена дума или неразумно движение да наруши вълшебството, което почти несъзнателно бе изплел около момичето. Дали Деорис съзнаваше напълно това, което той искаше от нея? Риведа не знаеше.

Нещо го изтръгна от унеса му. С едно единствено движение Деорис се свлече на колене в нозете му, свела глава в такова цялостно отдаване, че магът усети как непознато чувство стяга гърлото му.

Той я повдигна на внимателно, прегърна я много нежно и каза прегракнало:

— Някога ти казах, че не съм човек, комуто можеш да се довериш. Но, Деорис, аз моля боговете да се отнесат с мен така, както аз с теб! — и думите му бяха като клетва, по-силна и от нейната.

Ръцете му я притиснаха така здраво и някакви останки от съпротива припламнаха на последен път в душата й. Почувства, че краката й се откъсват от пода и възкликна, учудена от неимоверната сила на ръцете му. Почти не съзнавайте движат ли се или не, но след малко разбра, че лежи, а той се е надвесил над нея — главата и раменете му се очертаваха, черни на фона на бледата светлина — тя по-скоро си спомни, отколкото видя жестоката линия на челюстта му, красивата, строго стисната уста. Очите му бяха студени и далечни като северното сияние.

През целия й досегашен живот с нея се бяха отнасяли нежно като с порцеланова статуетка — никои, нито Хедан, нито който и да било друг, не бе се осмелявал да я докосва така. Тя изхлипа в последен пристъп на страх. Домарис… Хедан… Мъжът със скръстени ръце — смъртната, маска на Микон — образите се въртяха хаотично пред очите й. После твърдите му устни притиснала нейните и силните му, но чувствителни пръсти започнаха да развързват връзките на нощната й дреха. После остана само бледата, танцуваща светлина, далечната, смътна сянка на някакво лице — и Риведа.

Лудият хела, бръщолевейки несвързано, се сви на каменния под и остана така до сутринта.

1.

Под широк свод от виещи се лози, близо до Дома на Дванадесетте, се намираше дълбоко, чисто езеро, наречено Езерото на Съзерцанието. Говореше се, че тук някога е имало Оракул; хората още вярваха, че в митове на голямо духовно раздвоение ще открият отговора на измъчващите ги въпроси, взирайки се в спокойните води — ако знаят как да го потърсят.

Деорис се беше отпуснала уморено под лозницата и се взираше мрачно в спокойната вода. Настъпил бе моментът на осъзнаването — а с него беше дошъл и страхът. Беше извършила светотатство — беше предала своята каста и своите богове. Чувстваше се самотна и отчаяна. Слабата болка, която още не бе напуснала тялото й, бе като ехо и спомен за причинени страдания. Но много по-силна от спомена за болката беше неопределената смесица от учудване и срам.

Беше се отдала на Риведа в състояние на безумна екзалтация — не както момиче отива при любимия си, а като жертва, която доброволно предлага себе си на олтара на своето божество. И той бе приел жертвата й — мисълта се натрапи неканена, но точна — по-скоро като първожрец, който посвещава ученик в свещена мистерия; тази нощ Деорис не бе познала страстта, а прости беше участвала и мистично тайнство.

Деорис замислено преценяваше собствените си усещания. Разбира се, свързването на телата нямаше чак такова значение, по тясната й връзка с Домарис беше вдълбана в съзнанието й, че за една жена е срамно да отдава тялото си без любов. Обичате ли наистина Риведа? И дали Риведа я обичаше? Деорис не знаете — и беше убедена, че никога няма да узнае нещо повече.

Дори не бе в състояние да прецени дали безпаметното, трескаво обладаване тялото й се дължеше на страст или на бруталност.

През изминалата нощ за нея съществуваше само Риведа — всъщност това бе основната причина, заради която Деорис се срамуваше. Беше разчитала на способността да владее чувствата си, да не се подчинява на порилите на тялото си. „Въпреки това, упрекна се тя рязко, сега трябва да се подчиня на друга дисциплина — длъжна съм да приема изцяло неговата воля; това, че влезе във владение на тялото ми беше само средство, за да се постигне крайната цел — да подчини волята ми“.

Деорис искаше с цялото си сърце да следва пътя на духовно усъвършенстване, който Риведа й бе предначертал. Сега знаеше, че винаги се е стремяла към това, че дълбоко в себе си се дразнеше от опитите на Микон да я възпира. Що се отнася до Раджаста… Е, Раджаста бе учител на Домарис и на всички бе ясно докъде я доведе това!

Тя не чу наближаващите стъпки — защото когато поискаше, Риведа се движеше безшумно като рис — докато огромната му фигура се надвеси над нея, той я вдигна на ръце и я сложи да стъпи в тревата пред него.

— Е, Деорис? За какво се допитваш до Оракула — за твоята или за моята съдба?

Тя стоеше, вцепенена и неподатлива на прегръдката му и той се отдръпна учуден.

— Какво има, Деорис? Сърдиш ли ми се?

Вроденото й бунтарство отново взе връх.

— Мразя да се държат грубо с мен!

Магът отмери церемониален поклон.

— Прости ми. Занапред ще го имам предвид.

— О, Риведа! — тя протегна ръце към него и зарови лице и грубите дипли на робата му, изтръпнала от лоши предчувствия. — Страх ме е!

Ръцете му я притиснаха за миг с нещо подобно на страст. Но после той се освободи от вкопчените в него ръце и каза строго:

— Не ставай глупава, Деорис. Не си дете, и аз нямам намерение да се отнасям с теб като с недорасло момиченце. Не забравяй, че не понасям проявите на слабост у жените. Остави тези превземки на красивите съпруги в Храма на Светлината!

Засегната, Деорис вирна брадичка.

— В такъв случай днес и двамата има от какво да си вземем поука!

Риведа я изгледа за миг, после се разсмя на глас.

— Добре казано! — възкликна той, — Сега отново приличаш на себе си. А сега е време да тръгваме. Дойдох да те отведа до светилището на Сивия орден. — Като видя, че Деорис трепна и отстъпи неволно, той се усмихна и докосна леко бузата й, — Не се страхувай! Злодеят, който размъти съзнанието ти последния път, беше разкрит — питай, ако смееш, и аз ще ти обясня точно какво се случи с него! Бъди спокойна, никой няма да се осмели да прониква в мислите на моята избраница!

Успокоена, тя го последва, а той продължи, скъсявайки дългите си крачки, за да може тя да върви редом с него:

— Досега си наблюдавала един от нашите ритуали отстрани. Сега ще опознаеш и останалите. За нас светилището е най-вече средище на търсения, където всеки работи самостоятелно по свой път, за да развива способностите си.

Деорис можеше да приеме това — и в кастата на жреците самоусъвършенстването се считаше за основна цел. Но към какво съвършенство се стремиха магьосниците от Ордена на Сивите?

Риведа отвърна на неизказания й въпрос.

— Стремим се към абсолютно самопознание и власт над тялото и съзнанието си — плът и дух се поставят в абсолютно подчинение с определени… методи. После всеки започва да работи сам, за да добие власт над звук, цвят, светлина, над живи и неживи неща — само със силите на разума и тялото си. Ние се наричаме магьосници, но в нашата работа няма същинска магия — всичко е въпрос на вибрации. Когато човек с овладял духа и тялото си до такава степен, че да може да настрои неговите вибрации към някакви други, когато например овладее вибрациите на звука така, че да може с тяхна помощ да разцепи тази скала или с мисълта си да превърне един цвят в друг, това не е магия. Този, който е господар на себе си, е и господар на вселената.

Докато вървяха под сводестата колонада към бронзовите двери на Сивия храм, той й направи знак да мине пред него; безтелесният глас отново зададе своя неразбираем въпрос и Риведа отново отговори както предишния път. Когато прекрачиха прага, той прошепна:

— Ще те науча да казваш Ключа към Дверите, Деорис, та да можеш да влизаш тук и когато ме няма.

2.

Голямата мрачна зала изглеждаше още по-огромна отпреди, защото беше почти празна. Деорис инстинктивно се озърна да види нишата, където седеше Човекът със скръстени ръце — но тя бе скрита — зад сивкави завеси. Момичето си спомни неволно друго светилище — далеч под земята и не можа да овладее разтърсилите я тръпки.

Риведа каза тихо:

— Знаеш ли защо храмът ни е сив и ние се обличаме в сиво?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Защото — поде Риведа — цветът сам по себе си е вибрация. Единствено сивото позволява вибрациите да бъдат предавани свободно, без намесата на свои собствени. Черният цвят поглъща светлината, а белият я отразява я усилва; сивото не прави нищо подобно — и затова позволява светлината да бъде видяна такава, каквато е.

Той помълча, а Деорис се чудеше дали в думите му има освен разумно обяснение и някаква друга, по-дълбока символика.

В единия ъгъл на залата петима ученици бяха застанали неподвижно в кръг. Позите им бяха неестествени, а странната, нестройна мелодии, която пееха, докара незабавно главоболие на Деорис. Риведа се заслуша за миг, после ваза:

— Изчакай ме тук. Трябва да говоря с тях.

Тя остана неподвижна на мястото си, а Риведа отиде при учениците и започна да им говори нещо възбудено, но с тих глас, така че тя не можа да чуе нищо. Докато го чакаше, започна да оглежда храма.

Беше чувала ужасни неща за това място — разкази за самоизтезания, за съдбата на жените-саджи, за разврат и какво ли не още — но засега не виждаше нищо страшно. Малко по-далеч от момчетата-ученици седяха три съвсем млади момичета, явно по-млади и от Деорис, с разпуснати, и късо отрязани коси, облечени в дрехи от полупрозрачна шафраненожълта тъкан и препасани със сребърни колани. Седяха, кръстосали крака, с особена, спокойна грация.

Деорис знаеше, че саджи стават обикновено момичета, които са родени извън кастите, безименни деца, непризнати от никого, които бивала отхвърлени извън градските стени, за да загинат от глад и студ — или да станат лесна плячка на роботърговците. Както всички от кастата на жреците Деорис бе убедена, че жените-саджи са уличници, или дори по-лошо, и че се предлагат за ритуали, чиито описания бяха ограничавани единствено от въображението на разказвача. Но момичетата, които седяха в тази зала, нямаха особено порочен вид, а в лицата и фигурите им нямаше нищо изродено. Две от тях бяха дори много красиви: третата имаше заешка устна, която загрозяваше лицето й, но тялото й беше изящно и грациозно като на танцьорка. Говореха си с нежни, чуруликащи гласчета, и постоянно жестикулираха — но така деликатно и изразително, че беше удоволствие да ги наблюдаваш.

Като отвърна поглед от момичетата, Деорис видя жената-маг, която помнеше отпреди. От Карахама бе научила името й, Малейна. В сектата на Сивите — единствено Риведа стоеше по-високо от нея, но се говореше, че Риведа и Малейна са заклети врагове — по причини, който засега оставай неизвестни.

Днес Малейна беше смъкнала качулката си — скритата под нея коса се оказа огненочервена. Лицето й беше извито и прорязано от бръчки, но притежаваше особена, деликатна, аскетична хубост. Тя седеше напълно неподвижна на каменния под. Не трепваше дори с клепач, не помръдваше и косъм от огненочервената й коса. В шепите си държеше нещо блестящо, което ту просветваше, ту потъмняваше — равномерно като ударите на сърце; сякаш това бе единственото живо нещо в нея.

Още по нататък някакъв мъж, само с препаска на слабините, се беше изправил на глава и стоеше така. Деорис едва подтисна острото желание да се изкиска, но слабото лице на мъжа беше напълно сериозно.

Близо до Деорис едно малко момче на не посече от седем години лежеше гръб на пода, гледаше съсредоточено сводестия таван и дишаше бавно, дълбоко и равномерно. Не личеше да прави нещо друго, освен че дишаше — беше толкова отпуснат, че на Деорис й се доспа само докато го гледаше — въпреки че очите му бяха широко отворени и гледаха съвсем смислено. Нито мускул по тялото му не помръдваше… Трябваше да минат няколко минути, преди Деорис да осъзнае, че главата му се е надигнала на няколко пръста от пода; тя продължи да го наблюдава неотклонно и въпреки това не разбра как успя да застане прав, без да е помръднал и най-малката част от тялото си. Момчето се разтърси рязко, като кученце, подскочи веднъж-дваж, усмихна се на слисаната Деорис — съвсем по момчешки, без нещо в поведението му да напомня за невероятната способност за самоконтрол, която току-що бе проявил. Едва сега Деорис го позна — сребристорусата коса и острите черти напомняха на лицето на Демара. Това бе синът на Карахама, по-малкият брат на Демара.

Момчето се отправи към кръга от ученици, все така заслушани и наставленията на Риведа. Магът бе придърпал отново качулката на главата си и държеше в ръце голям бронзов гонг. Едни по един учениците започнаха да пеят различни ноти и всеки караше гонга леко да вибрира — последният предизвика странен, подобен на звън, звук. Риведа кимна, подаде гонга на едно от момчетата, и докато се обръщаше към него, произнесе с дълбок глас някаква едносрична дума.

Гонгът отново започна да вибрира — после се разнесе протяжен, силен звук, като че ли бронзът се бе удари с все сила в желязо Риведа отново произнесе същата дума с много плътен глас — гонгът отново отвърна с протяжния метален звук. Учениците го гледаха зяпнали. Риведа се засмя, отметна назад качулката си и тръгна обратно към Деорис, като спря само за миг, за да попита за нещо русото момченце. Пак говорете толкова тихо, че Деорис не можа да чуе нищо.

— Е, успя ли да се поогледаш? — попита магът, когато се върна при нея и я поведе отново по един дълъг коридор. По него имаше безброй врати и по някои играеше особена светлина.

— Никога не влизай в стая, пред която свети такава светлина — каза Риведа. — Това означава, че този, който с вътре, не желае да го безпокоят — или че би било опасно да смутиш заниманията му. Някой ден ще те науча как да произнасят звука, който пали светлината — ще трябва доста да се поупражняваш.

Като застана пред една неосветена врата, Риведа произнесе някакъв, странен звук и тя се отвори. После започна да я обучава как да го произнася и тя повтаряше, отново и отново, докато улови начина, по който гласът й можеше да звучи в два регистъра едновременно. Избира се, тя беше учила пеене, но едва сега започна да разбира колко много още има да учи за природата на звуците. Беше привикнала към сравнително простичкото изпяване на звук, който палеше светлина в библиотеката и на други и места в Храма, но това беше нещо съвсем различно!

Риведа се засмя на учудването й.

— Това вече не се практикува в Храма на Светлината в тези дни на упадък — каза той — и малцина владеят тези способности. Някога маговете заключваха учениците си в тези килии и ги оставяли да умрат от глад или да се задушат, ако не успеят да произнесат точното слово, което би ги освободило. Така можели да бъдат сигурни, че няма да оцелеят неспособните, които да предават на поколенията ограничеността и глупостта си — той сви рамене я се усмихна. — Никога не бих те довел тук, ако не знаех, че имат такива възможности.

Най-сетне Деорис успя да наподоби точния звук и тежката каменна врата мигновено се отвори пред нея. По момичето спря разтреперано на прага. — Тази… тази стая — прошепна тя, — ужасна е!

Риведа запази доброто си настроеше.

— Всичко непознато изглежда ужасно на непосветения. В тази стая посвещаваме момичетата-саджи и ги учим да развиват способностите си. Ти си свръхчувствителна и долавят различите усещания, които са имали тук. Не се тревожи, скоро ще се успокоиш.

Деорис вдигна ръка към гърдите си и докосна кристалния амулет — краткият допир й донесе странно успокоение.

Риведа видя жеста й, но не го разбра точно. Суровите му черти омекнаха и той я привлече към себе си.

— Не се страхувай от нищо — каза той меко, — дори ако понякога ти се струва, че съм забравил за съществуванието ти. Понякога размислите ме поглъщат така, че се скривам дълбоко в себе си — там, където никой не може да ме досегне. Освен това… дълго съм живял сам, а жените, който съм имал, са били саджи или… просто жени. А ти, ти си… — той замълча и се вгледа внимателно в лицето й, сякаш се опитваше да запечата чертите й в съзнанието си.

Деорис беше малко учудена, защото за първи път й се случваше да види Риведа да търси думи и да не ги намира. Усети как омеква в ръцете му, понесена от същински порой непознати чувства, и се разплака.

С неподозирана нежност Риведа я притисна към себе си. Вече не се усмихваше.

— Ти си невероятно красива — каза той най-сетне и простичките думи прозвучаха като най-прекрасното обяснение в любов. — Направена си от коприна и огън.

3.

През последвалите мрачни месеци тези думи, които Деорис бе скътала сърцето си, и помагаха да се справи с живота си — защото нежните настроения на Риведа биха редки като скъпоценни камъни, и неминуемо ги следваха дълги периоди на мрачно отчуждение. Тя нижеше редките моменти на взаимна нежност като бисери в огърлицата на своята безусловна, детинска любов — единствената утеха в новия й живот. Сърцето й беше самотно и изпълнено с копнеж, макар че поне не можеше да се оплаче от липса на храна за острия си разум.

Разбира се, Риведа незабавно взе мерки да изясни положението й и храма. Деорис произхождаше от кастата на жреците и по право не можеше да бъде приета в ордена на Сивите; при това бе посветена и за жрица на Каратра и имаше свои задължения в нейното светилище. С последния проблем Риведа се справи съвсем леко — само размени някоя и друга дума с високопоставените служителки на Богинята-майка. Обясни им, че Деорис е овладяла познания, много по-висши от необходимите й да служи в Дома на Идващия живот; намекна, — те за нея ще бъде много по-добре да поживее сред истински лечители, докато познанията й за лечителското изкуство изобщо станат също толкова добри, колкото и уменията й да помага при раждане. Жриците приеха с радост; гордееха се с Деорис и бяла извънредно поласкани от това, че тя е привлякла вниманието на изключителен лечител като Риведа.

Така Деорис бе приета напълно законно и Ордена на лечителите — това бе допустимо дори за посветен жрец на Светлината, и започна да помага в работата на Риведа.

Скоро след това Домарис се разболя. Въпреки всички предпазни мерки родилните болки започнаха три месеца преждевременно и тя роди мъртво момиченце. Самата Домарис бе на прага на смъртта и тъй като този път майка Изоуда помагаше при раждането, предупреждението й беше категорично и не можеше да бъде пренебрегнато — Домарис никога вече не биваше да прави опит да забременее.

Домарис благодари на старата жена за съвета, изслуша кротко всичките й наставления, прие защитните знаци, кимаше, докато старицата изреждаше заклинанията, които ще я предпазят от нежелана бременност — и запази пълно мълчание. Тъгуваше дълго и тайно за детето, което беше загубила — и скръбта й беше още по-горчива, защото бе примесена с чувство за вина. Тя не беше искала това дете. В себе си вярвате, че защото не можа да даде поне малко любов на бащата, не можа да даде живот и на детето. Съзнаваше, че това е наивно и абсурдно, но не можеше да пропъди тази мисъл от главата си.

Този път се възстанови много бавно след раждането. Позволиха на Деорис да се грижи за нея, но старата им близост беше изчезнала безвъзвратно Домарис лежеше неподвижно с часове, без да пророни дума, и тихи сълзи се лееха безспир по лицето й. Често прегръщаше Микаел с отчаяна, гладна нежност. Деорис, въпреки че се грижеше опитно и съвестно за сестра си, беше винаги разсеяна и потънала в някакви свои мисли. Тази разсеяност дразнеше Домарис, която бе се противопоставила ожесточено на идеята сестра й да работи с Риведа — което още повече допринесе за отчуждаването им.

Само веднъж Домарис се опита да възстанови някогашната привързаност. Микаел беше заспал дълбоко в ръцете й, и Деорис се наведе да го вземе от нея, защото детето беше вече доста тежко и се въртеше и риташе насън, а Домарис бе още съвсем слаба и изтощена. Ти се усмихна на младото момиче и каза:

— Толкова си сладка като държиш Микаел на ръце, Деорис! Мога да си представя колко ще ти отива майчинството!

Деорис я изгледа стреснато и едва не изпусна спящото дете, преди да разбере, че Домарис само се опитва да бъде мила; но не можа да преглътне надигащата се в душата й горчивина.

— По-скоро бих умряла! — думите се изтръгнаха от обърканото й, измъчело сърце и уплашиха сериозно Домарис.

Тя погледна сестра си с укор и каза с треперещи устни:

— Не бива никога да казваш такива лоши думи…

Деорис отвърна с думи, който прозвучаха като проклятие:

— Домарис, в деня, когато разбера, че съм бременна, ще се хвърля в морето! Домарис извика, сякаш някой я беше ударил, и сестра и веднага се хвърли на колене пред нея и започна да я моли за прошка. Домарис замълча. От този ден нататък говореше с Деорис само с хладен, учтив тон. Трябваше да минат много години, за да зараснат раните, които горчивите, обидни думи отвориха в сърцето й.

1.

Магьосниците се разотиваха от голямата зала на Сивия храм. Деорис стоеше сама, още замаяна от плашещите я ритуали, когато някой докосна леко рамото й. Тя се обърна и видя нежното личице на Демара.

— Риведа не ти ли каза? Трябва да дойдеш с мен. Ритуалът забранява на маговете да докосват или да разговарят с жена е продължение на едно денонощие след церемонията; трябва да останеш тук, без да излизаш, до утрешния залез на слънцето.

Демара пъхна ръка в нейната и Деорис, прекалено объркана, за да възрази, тръгна с нея. Риведа й беше казал горе-долу същото — че понякога ученици, които са били в Кръга, имат странни видения, и трябва да останат известно време на място, където някой да се погрижи за тях, ако се наложи. Но тя бе предположила, че за нея ще се грижи той — а най-малко бе предполагала, че ще я прати при Демара.

— Риведа каза да се грижа за теб — каза гордо малката и Деорис си припомни със закъснение, че законите на кастите не важат в Ордена на Сивите. Тя тръгна покорно след Демара, която веднага започна да бърбори:

— Толкова често съм си мислила за теб, Деорис! Жрицата Домарис е твоя сестра, нали? Толкова с красива! Ти също си много хубава — добави веднага момичето.

Деорис се изчерви и си помисли, че самата Демара е най-очарователното създание, което е виждала никога. Беше много руса, със сребристобели оттенъци в дългата, тежка, съвършено права коса, в миглите и веждите. Сребристи бяха дори луничките по бледото й лице. Очите й също си сияеха в сребристи тонове — въпреки че на друга светлина биха могли да бъдат сиви — или дори сини. Гласът й беше много мек, нежен и сладък. Движеше се с естествената грация на перце, понесено от вятъра и също толкова хаотично. Тя трескаво стисна пръстите на Деорис и продължи:

— Уплаши се, нали? Аз те гледах и ми беше много мъчно за теб.

Деорис не отговаряте, но това ни най-малко не смущаваше Демара. „Разбити се, помисли си Деорис, нали е свикнала никой да не й обръща внимание! Освен това нито маговете, нито обикновените магьосници се отличават с голяма разговорливост.“

Студената лунна светлина ги обливаше като морска пяна. По пътечката вървяха и други жени — сами и на групички. Никой не ги заговори. Всъщност една-две от другите жени понечиха да поздравят Демара — но нещо ги спря. Може би разпознаха в Деорис помощничката на Риведа и това ги притесня. Не беше първият случай, когато Деорис забелязваше, че саджи се плашеха от нея.

Влязоха и един вътрешен двор. Малък фонтан се издигаше по средата на едно овално езерце. Между сребристочерните клони на дърветата се провиждаше осеяното със звезди небе Въздухът беше изпълнен с уханието на безброй цветя.

Към двора гледаха множество малки стаички, които се отваряла направо към него, и Демара я въведе в една от тях. Деорис се огледа плаха. Не беше привикнала на малки и мрачни помещения. Имаше чувството, че стените всеки миг ще запознат да се доближават една към друга и ще я задушат. Една старица, свита на тесен нар в ъгъла, се изправи, дишайки тежко, и закрета към тях.

— Свали си сандалите — прошепна Демара с упрек, и Деорис учудено се подчини. Старината, видимо възмутена, ги взе и ги изнесе пред вратата.

Деорис започна да оглежда стаичката. В нея имаше ниско, тясно легло с тънки занеси, невероятно древен мангал, стара резбована ракла и диван с няколко бродирани възглавници, разхвърляни по него. Това беше всичко.

Демара забеляза, че тя се оглежда и каза гордо:

— Да, някои от другите имат само по един сламеник, живеят в каменни килии и се учат на лишения, също като младите жреци, но в Сивия храм това не е задължително, а мен никак не ме привлича. Е, сама ще научиш тези неща по-нататък. А сега ела, трябва да се изкъпем преди лягане — а ти на всичкото отгоре си била в Кръга! Ще ти покажа какво трябва да правиш — Демара рязко се обърна към старицата и тропна с крак: — Защо стоиш така и ни зяпаш? Знаеш, че не понасям да се държиш така!

Старицата се закиска — смехът й звучеше като кудкудякане.

— И коя е тази, принцеска? Някоя от хубавиците на Малейна, на който и е скучно да стои сама, докато онази отслужва своите ритуали с… — тя спря и се наведе, за да избегне един от сандалите на Демара, който летеше към главата й.

Момичето отново тронни ядосано с босия си крак.

— Дръж си езика, грозна вещице!

Кикотът на старицата се усили:

— Май не е толкова млада, че да я вземат за…

— Казах, дръж си езика — Демара я блъсна гневно. — Ще кажа на Малейна какво говориш за нея и тя ще накара да те разпънат на кръст!

— Това, което бих могла да кажа за Малейна — измърмори невъзмутимо старата вещица — може да накара тази малката да се изчерпи така, че да не й мине до края на живота й — ако вече не се е отучила да се черви, като е дошла на такова място! — и тя сграбчи неочаквано Демара за раменете с пръстите си, изкривени като нокти на хищна птица, и я държа здраво, докато момичето не забрави гнева си и не се измъкна със смях от ръцете й.

— Хайде, махай се да ни направиш нещо за вечеря — каза безгрижно Демара и след като вещицата изчезна навън, се отпусна на дивака и се усмихна на Деорис: — Не я слушай, побъркала се с от старост, но въпреки това на нейно място бих внимавала, когато говоря за Малейна! — тя се изсмя звънко. — Не бих искала да дразня Малейна и никога не бих казала нещо лошо за нея — дори да съм в най-дълбоките бездни на лабиринта! Може да ме накаже с някакво страшно заклинание — например да ослепея за три дни, както постъпи с жреца Надастор, който се бе осмелил да я погледне с желание! — тя скочи на крака и отиде при Деорис, която още стоеше като вцепенена, — Изглеждаш, като че ли те е стигнало някое от нейните заклинания! — засмя се тя; после притихна и каза кротко: — Знам, че се боиш. Всички се страхуват в началото. Да беше ме видяла как ревях и се мятах, когато за първи път ме доведоха тук преди пет години! Никой няма да ти причини зло, Деорис — независимо от това, което се говори за нас. Не се страхувай. Да вървим при езерото.

2.

По ниската каменна стена, която заобикаляше езерото, седяха много жени, бърбореха и плискаха крака във водата. Някои изглеждаха по-замислени и седяха сами, но повечето чуруликаха постоянно като ято врабчета през зимата. Деорис ги гледаше плахо и любопитно, докато всички ужасни истории, които бе чувала за жените-саджи, нахлуваха обратно в мислите й.

Бяха много разнородни — някои дребни и мургави, каквито биха много от робите на Храма, други руси и закръглени като хората от простолюдието, а някои — макар и много малко на брой — приличаха на самата Деорис — високи, със светла кожа — такива бяха хората от кастата на жреците — обикновено тъмнокоси или с медночервеникави коси. Но дори сред това разнообразие видът на Демара беше изключителен.

Всички бяха полуголи, но това далеч не възмути Деорис толкова, колкото странното смесване на кастите. Някои носеха странни плочки на гърдите си и корема си, гравирани с неясни символи, който се сториха отблъскващи дори на неопитната Деорис; телата на други бяха татуирани с още по-древни знаци, а разговорите, които Деорис неволно подслушваше, бяха толкова безсрамно откровени, че Деорис пламна цялата. Едно от момичетата, тъмнокоса красавица, която й напомняше по нещо на търговците от Кей-Лин, огледа Деорис, докато тя плахо сваляше, шафраненожълтнте воали, които бе облякла по настояване на Риведа и зададе на Демара толкова груб въпрос, че Деорис пожела да потъне в дън земя; започна да разбира какво бе имала предвид старицата с думите се.

Демара само весело отрече, докато Деорис едва се удържаше да не заплаче, без да разбира, че просто я дразнят приятелски, както бе обичаят да правят с новодошлите „Как можа Риведа да ме прати тук, при тези… тези уличници! Как се осмеляват да ни се присмиват?“ И тя сви гордо и презрително устни, но не беше убедена, че няма всеки момент да избухне в плач.

Демара не обърна никакво внимание на закачките на другите жени, наведе се над езерото и загреба вода в шепите си, прошепна над нея няколко думи и бързо се зае да изпълнява символичния ритуал на пречистването — въртеше всичко бързо, по навик, символичните движения, докосването на чело, гърди и устна, бяха изгубили първоначалната си тежест и смисъл. Когато свърши, накара Деорис да се наведе над водата и тихо й обясни какво трябва да направи.

Деорис рязко я прекъсна — ритуалът много напомняше на пречистването, на което се подлагаха жриците на Каратра — но това, което се правеше в Сивия храм, бе толкова опростено, че явно никой не разбираше какво прави и най-вече защо. Все пак приликата успокои донякъде Деорис. Тя изпълни кратките ритуални движения съвестно и това донякъде я успокои и подтисна ужасното чувство, че е омърсена.

Демара я гледаше с уважение и дори остана за малко сериозна, впечатлена от значението, което Деорис явно придавате на ритуала — който за Демара не беше повече от задължение, което изпълняваше, за да няма неприятности.

— Да си вървим — каза Демара веднага след като Деорис извърти всичко необходимо, — Била си в Кръга, а това е много изтощително. Знам от опит — с очи, прекалено знаещи за невинното й личице, тя огледа внимателно Деорис. — Когато за първи път трябваше да вляза в Кръга, не можах да възстановя силите си в продължение на седмици. Днес не ми дадоха да вляза, защото Риведа беше там.

Деорис огледа любопитно момичето, докато старицата, която се бе появила отново, намяташе на раменете им еднакви, безформени роби. Спомни си, че Риведа беше прогонил Демара от кръга в онзи далечен, ужасен ден, когато тя влезе за първи път в Сивия храм. „Какво общо има Риведа с това безименно хлапе?“ Изведнъж я обзе такъв пристъп на ревност, че й призля.

3.

Когато се върнаха в малката стаичка, Демара я изгледа лукаво и каза с нескрито злорадство:

— Сега разбрах защо Риведа ме помоли да се грижа за теб! Малка, невинна дъще на Светлината — нали знаеш, че не си първата жена на Риведа — няма да бъдеш и последната!

Деорис се дръпна рязко, за да не чува напевния, присмехулен глас, но момичето изведнъж я прегърна с неподозирана сила — като че ли слабичкото и телце беше направено от желязо.

— Деорис, Деорис — усмихна се галено малката, — недей да ревнуваш тъкмо от мен! От всички жени единствено аз съм забранена за Риведа! Ама наистина, Карахама никога ли не ти е казвала, че съм дъщеря на Риведа?!

Деорис не можеше да пророни и дума. Сега вече виждаше Демара с други очи — същата сребристоруса коса и странни очи; този неопределим хлад и отчуждение, който лъхаше от двамата.

— Затова винаги внимават да не съм близо до него но време на ритуалите — продължи Демара. — Той е северняк, от Зайадан, а нали знаеш как се отнасят там към кръвосмешението?

Деорис кимна бавно — с разбиране. Всеизвестно бе, че съотечествениците на Риведа избягват не само сестрите, но и полусестрите си, а се говореше, че не се женят дори за братовчедките си, но на Деорис това й се струваше почти невероятно.

Демара бърбореше доверчиво:

— Не му е лесно на Риведа се съобразява със скрупулите си тъкмо тук!

Старицата им помогна да се преоблекат за нощта и им донесе храна — плодове и хляб, без никакво сирене, мляко или масло, а Демара все не спираше:

— Да, аз съм дъщеря на Великия маг Риведа, първожрец на Ордена на Сивите! Или поне той няма нищо против да го казва — защото Карахама никога няма да каже, че знае кой е баща ми… тя също е била саджи, и аз съм родена след някакъв ритуал. — Очите на момичето станаха тъжни. — А сега тя е жрица на Каратра! Иска ми се… толкова ми се иска… — тя помълча, после продължи забързано: — Мисля, че аз съм я опозорила, като съм се родила без име, и тя не може да ме обича. Сигурно би ме изхвърлила пред градските стени, за да умра или да ме намерят търговците на роби, но Риведа ме взел в деня, когато съм се родила и ме дал на Малейна; когато станах на десет години, ме взеха за саджи.

— На десет години! — възкликна възмутено Деорис въпреки решението и да не показва чувствата си.

Демара пак се разкиска — очевидно настроенията й се сменяха постоянно.

— Да, знам че за нас се разказват ужасни истории! Ние, жените саджи, знаем абсолютно всичко, което става в Храма — повече дори от вашите Пазители! Знаехме всичко за принца от Атлантида, но не казахме никому! Никога не споделяме и дума от това, което знаем! И защо ли? Нали сме несъществуващи, и никой не би се вслушал в думите ни. Но аз знам — каза момичето уж между другото, но хвърли лукав поглед към Деорис, — много добре знам кой ти прати заслеплението, когато дойде за първи път в Сивия храм — тя задъвка спокойно, като наблюдаваше Деорис с крайчеца на окото си.

Деорис я гледаше, напълно слисана, и не смееше да разпитва, а отчаяно искаше да узнае истината — макар че се боеше и от нея.

— Беше Краит — от Черното братство. Искаха да убият Домарис. Не заради Талканон, разбира се.

— Талканон? — повтори едва чуто Деорис. Какво общо имаше баща й с всичко това?

Демара сви рамене и отклони поглед.

— Думи, думи — само думи. Но тъй или иначе, радвам се, че не успя да убиеш Домарис!

Деорис вече беше напълно зашеметена.

— Ти… знаеш всичко това?! — попита тя хрипливо и не можа да познае собствения си глас.

Каквото и да бе детинското злорадство, което бе подтикнало Демара да говори, то се бе изпарило напълно. Тя пъхна малката си ръчичка в безжизнената ръка на Деорис.

— О, Деорис! Когато бях съвсем малка, се промъквах в градините на Талканон и ви наблюдавах — теб и Домарис — изпод храстите! Домарис е толкова красива, като богиня, и те обичаше толкова много… Как ми се искаше да бъда на твое място! Струва ми се… ако дори сега Домарис ми каже една добра дума… ако ме забележи… бих умряла от щастие! — гласът й бе тъжен, изпълнен с копнеж, и Деорис несъзнателно притисна русата глава към гърдите си.

Отмятайки тежката си сребриста коса, Демара незабавно пропъди мрачното настроение.

— Затова пък не ми беше жал за Краит — ни най-малко! Ти нямат представа какъв беше Риведа преди, Деорис — много мълчалив, потънал в своите науки, — не се появяваше сред нас с месеци… но когато се случи онова с теб, се превърна в същински дявол! Откри какво е стрил Краит и го обвини пред всички, че се е промъкнал в отвореното ти съзнание и е застрашил живота на бременна жена — нали знаеш, за Сивите това е най-страшното престъпление.

— Така е и в Храма на Светлината, Демара.

— Е, значи и те проявяват разум понякога — кимна Демара. — Тогава Риведа каза: „Онези Пазители оставят виновниците да се отърват прекалено лесно!“ И нареди да бият Краит с камшици почти до смърт, още преди да го отведе пред Пазителите. Когато Пазителите се събраха, за да го съдят, аз си сложих една сива роба над дрехите на саджи, и отидох с Малейна… — тя погледна предпазливо Деорис и поясни: — Малейна е посветена жрица на някакъв орден — и аз не знам какъв — но никой не се осмелява да й откаже достъп където и да е. Имам чувството, че може да влезе в светилището на Каратра и да започне да рисува по стената над олтара — и никой няма да посмее да я спре. Знаеш ли, Малейна освободи някога Карахама и уреди тя да бъде приета в Храма на Каратра… — Демара, кой знае защо, потръпна. — Но аз ти разказвах за Краит. Осъдиха го на смърт; Раджаста беше ужасен! Държеше камата на милостта, но не я даде на Краит. Гориха го жив, на бавен огън, за да отмъстят за Домарис — и за Микон!

Деорис скри лице в разтрепераните си ръце. „Какъв е този свят, в който се озовах по собствена воля?“

4.

Но Деорис скоро привикна към живота в Сивия храм. Продължаваше от време на време да работи в Дома на Идващия живот, но повечето време прекарвате с лечителите, и скоро започна сама да се възприема като жрица от Ордена на Сивите.

Но те не я приеха бързо и се стигна дори до ожесточени противоречия. Макар че Риведа бе техен първожрец, водач на Ордена, неговото застъпничество по-скоро пречеше, отколкото помагаше на приемането й. Въпреки външната любезност на поведението си Риведа не беше обичан и в Ордена на Сивите — беше отчужден, студен човек, повечето от подчинените му го имаха за неприятен, и се страхуваха от него — особено жените-саджи. Налагаше прекалено сурова дисциплина; острият му език не прощавате никому, а властният му характер отблъсквате всички с изключение на най-фанатичните му привърженици.

От целия Орден на Лечителите и Магьосниците може би единствено Демара го обичате искрено. Разбира се, имаше други, които го уважавала, бояха се от него, почитаха го — но дори те правеха всичко възможно да не му се изпречват на пътя. Към Демара Риведа проявяваше небрежно добросърдечие, което не приличате по нищо на бащинска обич, но бе все пак единствената привързаност, който бе познало това дете, лишено от майка и баща. В замяна Демара го обожаваше, макар че в обожанието и понякога се примесваше и нещо близко до омраза — и това бе единственото силно чувство, което тя проявявате към някого.

Подобни бяха отношенията й и с Деорис. Двете се караха постоянно и ожесточено, но иначе Демара не позволяваше никому да каже и една непочтителна дума за Деорис. Деорис бързо разбра, че всички се боят от непредсказуемия нрав на Демара и внезапните й гневни избухвания — тя беше напълно способна почти да удуши някое от момичетата или да му издере очите в пристъп на ярост. Затова всички оставиха Деорис на мира. По някаква причина самата Деорис се привърза силно към Демара, макар че съзнаваше пълната неспособност на момичето да изпитва постоянни чувства. Всъщност човек можеше да вярва повече на нападаща кобра, отколкото на неуравновесената Демара по време на някои от гневните й припадъци.

Риведа нито възразяваше, нито окуражаваше приятелството им. Опитваше се да бъде близо до Деорис, когато можеше, но задълженията му бяха много и най-различни, а имаше и случаи, когато законите на Ордена забраняваха близостта им; и Деорис прекарваше все повече време в странния, половинчат свят на жените-саджи.

Скоро й стана ясно, че хората от Храма имат всички основания да избягват и презират саджи. Но въпреки това, когато ги опозна отблизо, Деорис ги имаше по-скоро за жалки и достойни по-скоро за съчувствие, отколкото за презрение. Сред тях имаше дори няколко жени, които спечелиха дълбокото й уважение, защото владееха странни сили, нещо което бяха постигнали с дълъг труд и упорито учение.

Веднъж Риведа спомена, като че ли между другото, че Деорис може да научи много от саджи, въпреки че, разбира се, не я готвеха да стане една от тях.

Деорис попита защо я той отвърна:

— Като начало ти си преминала необходимата възраст. Когато избират момиче за саджи, то трябва да не е достигнало женската си зрелост. Целта на твоето обучение е съвсем различна — освен това, освен това никога не бих рискувал такава съдба за теб. Една на всеки четири… — той изведнъж сви рамене, млъкна и отказа да разговарят повече за това. С внезапен ужас Деорис си припомни многото разкази за внезапна лудост.

Тя вече знаеше, че саджи не са обикновени уличници. При определени ритуали се отдаваха на жреците, но спазваха всевъзможни условности и закони — не по-малко строги от тези, които важаха в почтените общества, но много по-различни. Деорис така и не можа да разбере докрай всички ограничения и задължения на саджи — на тази тема Демара избягваше да говори, а и Деорис не настояваше прекалено. Всъщност, дълбоко в себе си не искаше да узнава прекалено много.

Но Демара й бе казала едно — в определени степени на посвещаване магьосниците, които искат да овладеят спонтанните реакции на тялото си, трябваше да преминат през определени ритуали с помощта на жена, която е достатъчно добре обучена, за да улавя и връща потока на жизнената енергия.

Това Деорис можеше да разбере, защото самата тя бе обучавана да осъзнава и владее тялото си като тези магьосници и начините бяха не дотам различни. Самият Риведа беше маг и бе овладял тялото си докрай; неговото съзнание събуждаше силата на Деорис — яснотата на съзнанието и потоците на енергия в тялото, когато се любеха, интимност им беше особена, безлична. Използваха близостта на телата си в особен, овладян, целенасочен ритуал, който имате определено въздействие върху нервите й, събуждаше скритите способности на тялото й, а то на свои ред въздействаше обратно върху съзнанието й.

Това обучение Деорис преживя, след като бе достигнала зрелост, щадена от постоянната грижа на Риведа за здравето на духа и тялото й, от неговото настояване да се спазва абсолютна дисциплина и умереност, от желанието му да й обясни всяко нейно чувство и мисъл. Ранното й обучение за жрица на Каратра също допринесе доникъде за по-лекото осъзнаване на собствените й дух и тяло; и тя можа да приеме уравновесено новата си сила и да и овладее безусловно. Колко повече — или по-малко от това — се съдържаше в обучението на саджи, тя подразбра от думите на Демара.

Момичетата-саджи се подбираха действително от съвсем малки — около шестгодишни — и ги обучаваха само в една посока и с една цел — преждевременно и цялостно развитие на определени психически способности.

Противно на всеобщото убеждение, далеч не ги подготвяха само за опитни любовници — това беше последният етап на обучението им, непосредствено преди да достигнат зрелост. Но символизмът на ритуалите в Сивия храм беше сам по себе си дълбоко еротичен и това не можеше да не се отрази на съзнанието им. Но първо учителите им се занимаваха да поддържат духа и съзнанието им в едно особено състояние на постоянна възбуда — като ги подлагаха на бурни емоционални преживявания, които биха били предизвикателство и за обучен маг. А обучението им играеше известна роля и музиката, учеха законите на вибрациите, доколкото това им бе необходимо, ако трябвате един ден да участват в ритуалите — и докато тези богати, но еднопосочни познания разцъфваха като бурени в незасятата нива на техния разум, във всяко друго отношение у тези момичета се поддържаше съзнателно абсолютно незнание. Различни чувства и физически усещания се развиваха умело и целенасочено и незрелите им умове и тела. Тяло, разум, чувства и дух — всичко това се поддържаше в състояние на постоянно повишено напрежение, без периоди на покой — болезнена свръхчувствителност, която не всички успяваха, да понесат. Момичетата живееха в състояние на деликатно, нестабилно равновесие — и така можеха да бъдат постоянен източник на неизчерпаема нервна енергия.

Когато така обученото дете достигнеше телесна зрелост, то биваше посветено за саджи. Рязкото преминаване от едно в друго състояние освобождаваше подтиснатите сили на съзнанието им — е ужасяваща внезапност те развиваха неестествена чувствителност на енергийните центрове на тялото — шията, слънчевия сплит, корема — нещо като втори мозък с чисто инстинктивни способности за ясновидство.

Маговете също имаха подобен вид вторично съзнание, но те не бяха изложени на психически шок поради дългите години на подготовка, когато съзнателно овладяваха тялото си — с помощта на дисциплина, съзнателно лишаване от определени удоволствия — и най-вече съвършено разбиране на всеки етап от това, което се случваше с тях. Това развитие се постигаше при саджи в резултат на външна, насилствена намеса. Нестабилното равновесие в съзнанието им беше също наложено отвън и затова неестествено. Едно на всеки четири момичета, когато достигаше полова зрелост, изпадаше в пристъпи на буйна лудост и умираше в страшни нервни гърчове. Внезапното, рязко осъзнаване на битието бе нещо недопустимо по всички морални норми на обучението, и бе наричано от тези, който го бяха преживели, „Черния праг“. Малцина преминаваха този праг без тежки последици — и всяко момиче носете до края на живота си душевни рани от това преживяване.

Съдбата на Демара бе малко по-различна от тази на останалите: не я беше обучавал някой от магьосниците, а жената-маг Малейна. Деорис щеше да научи много от особените препятствия, които се изправяха пред една жена, избрала пътя на Сивите. Щеше да разбере колко неверни са историите, който се разказваха тук и там за Малейна — не верни, защото никой не искаше да приеме истината, която бе стократно по-невероятна.

Всички останали момичета, обучавани от Малейна, изпадаха при навлизане в пубертета в конвулсивни пристъпи на лудост, който скоро ги докарваха до пълно безумие; но за всеобщо учудване с Демара не стана така; тя прекоси „Черния праг“ не само леко, но успя и да съхрани поне донякъде душевното си спокойствие. Беше преживяла обичайните припадъци — но когато дойде на себе си, беше здрава, осъзнаваше всичко около себе си, и нормална… поне привидно.

Но тя не беше оцеляла невредима. Беше се превърнала в особено, почти призрачно същество, различно от другите жени. Постоянната близост с Малейна също бе довела — това Деорис схващаше постепенно, научавайки все повече и повече за страшните връзки между душата и тялото — до обръщане на потока на жизнените сили в тялото й. Деорис забеляза, че всеки месец, когато луната се изпразваше, Демара ставаше мълчалива, игривите настроения я напускаха; седеше и мълчеше мрачно, очите й заприличваха на котешки и ставаха напълно безизразни; тогава избухваше във внезапни яростни пристъпи или пък се скриваше някъде като болно животно — за да понесе безропотно мъките си. Никой не смееше да припари до Демара в такива дни; само Малейна можеше поне донякъде да възвърне у нея някакво подобие на разум. Тогава и Малейна изглеждаше така, че никой не смееше да застане на пътя й; очите й гледаха измъчено, като че ли я терзаеше чувство, непознато и неразбираемо за останалите.

С помощта на интуицията си и на наученото в Храма на Каратра за сложните процеси в женското тяло Деорис накрая също се научи да се справя с нервните пристъпи на Демара; започна да чувства отговорност за нея и понякога наистина съумяваше да облекчи тези ужасии дни за малкото момиче — защото Демара беше само на дванадесет години, когато Деорис влече в Сивия храм. Беше преждевременно развита и душата й бе загрубяла, придобила бе тъжна, детска мъдрост — но все пак си оставаше дете; странно, измъчено, малко дете. И Деорис се привърза силно към нея — което един ден щеше да донесе нещастие на всички тях.

1.

Една от най-младите саджи, която Деорис познавате само наглед, дълго време не се явяваше на храмовите ритуали, докато най-сетне стана ясно, че е бременна. Това се случвате извънредно рядко, защото се считаше, че преминаването на Черния праг така оскверняваше всяка саджи, че Богинята-майка оттегляше благодатта си от тялото й, Деорис, опознала донякъде ритуалите на Сивите, приемаше това обяснение доста скептично.

Все пак, вярно беше, че единствено саджи нямаха задължението — и правото — да служат в Храма на Каратра; нямаха и правото, което бе дадено дори на робините и проститутките — да раждат децата си в Дома на Идващия живот. Отхвърлени от Каратра, саджи можеха да разчитат само на добрата роля на себеподобните си, на робините — и само в много тежки случаи — на милостта на лечител. Но дори саджи считаха, че присъствието на мъж при раждаща е ужасен позор — и предпочитаха несръчната помощ на робините. Раждането се оказа много тежко: Деорис чуваше цяла нощ виковете на момичето. Беше прекарала часове в Кръга, бе изтощена до краен предел и искаше да спи; стенанията и отчаяните писъци на момичето опъваха нервите й до крайност. Другите жени — ужасени, но и любопитни — разговаряла шепнеш, а Деорис продължаваше да слуша виковете на момичето и виновно си мислеше за уменията си, които Карахама бе хвалила толкова.

Накрая не издържа, защото момичето не спирате да пищи, а тя можеше да си представи несръчните усилия на робините, които сигурно само допринасяха мъките й. Деорис стана и отиде в стаята, където момичето раждаше. Знаеше, че рискува публичен позор — но в края на крайната, нали и Карахама някога е била саджи?

Къде с молби, къде с грубост, Деорис се отърва от робините, които бяха затруднили раждането, и след един час нечовешки усилия успя да извади живо дете от отровата на измъчената майка — дори поправи донякъде следите от грубата неопитност на предишните помагачки. Накара момичето да се закълне, че няма да каже кой й е помогнал при раждането — но по някакъв начин, дали от глупавите приказки на обидените робини, или по невидимите канали, които съществуват за постоянен обмен на сплетни във всяка затворено общество — тайната излезе на бял свят.

Следващия път, когато отиде да изпълнява задълженията си в Храма на Каратра, Деорис не бе допусната да прекрачи прага; нещо по-лошо, затвориха я и я подложиха на нескончаеми разпити за това, което бе сторила. След едно денонощие, прекарано в самота, което докара Деорис почти до истерия, тя беше уведомена, че неясният случаи трябва да бъде разгледан от Съвета Пазителите.

Раджаста бе научил за случилото се. Първоначално бе потресен от възмущение, но не направи нищо от това, което му предлагаха да стори, нито пък осъществи собствените си решения, взети под влияние на гнева. Логично беше първо да уведоми Риведа, не само защото той бе първожрец е Ордена на Сивите, но и защото той бе въвел Деорис в него, и би трябвало да се очаква, че той ще предприеме по-нататък необходимото, Раджаста не предприе нищо подобно.

Домарис също беше Пазител, и Раджаста можеше да прехвърли задачата на нея, но той знаеше, че двете сестри отдавна са се отчуждили, и ако едната би трябвала да съди другата, това би накърнило още повече отношенията им. Накрая повика Деорис да се яви при него и след като поговори спокойно с нея за други неща, я попита внимателно какво я е накарало да наруши по такъв недопустим начин законите в Храма на Каратра.

Деорис измънка:

— Защото… защото не можех вече да понасям да седя безучастна, докато тя страдаше. Учили сте ни, че в такъв момент всички жени… Искам да кажа, на нейно място можеше да бъде Домарис.

Погледът на Раджаста беше изпълнен със съчувствие.

— Разбирам те добре, детето ми. Но замислела ли си се някога защо жриците в Храма на Каратра са така добре охранявани? Те помагат на жените от Храма и от целия Град на Змията. Раждащата жена е ранима, отворена за най-дребното душевно смущение. Опасността, която винаги съществува за живота й, никога не е толкова голяма — на по-страшна опасност са изложени духът и разумът й. Наскоро Домарис претърпя големи страдания и изгуби детето си. Би ли изложила други жени на такава опасност?

Деорис се беше втренчила в каменния под.

— Ти самата си добре защитена, докато се движиш между саджи — продължи Раджаста. — Но ти си помагала при раждането на жена-саджи — в мига на най-голяма ранимост на душата й — ако това не се бе разбрало, всяка бременна жена, на която ти би помагала при раждането, щеше да губи детето си!

Деорис ахна — ужасена, но все още невярваща.

— Горкото ни момиче — Раджаста бално поклати глава. — Такива неща рядко стават обществено достояние; но законите на Храма не са суеверни измишльотини, Деорис! Затова маговете и Пазителите не позволяват на учениците си да решават и преценяват сами; защото вие още не знаете как да се защитавате от заразата — и аз нямам предвид зараза, от която може да пострада тялото, а нещо много, много по-лошо — зараза, които засяга самия поток на живота!

Деорис притисна пръсти към треперещите си устни и не каза нито дума.

Раджаста, трогнат въпреки волята си от покорството й — не очакваше подобен развой на този разговор, като имаше предвид каква беше като малко момиче — продължи:

— Може би все пак по-виновни са тези, които не са те предупредили. Тъй като в твоето нарушение на закона няма злонамереност, ще дам препоръки да не бъдеш пропъдена завинаги от Храма на Каратра — но в продължение на две годиш няма да можеш да влизаш там — жрецът помълча, после добави: — Ти самата си била в голяма опасност, дете. Продължавам да мисля, че си прекалено чувствителна, за да служиш в Ордена на Сивите, но…

Страстната натура на Деорис преодоля първоначалното слисване и тя избухна:

— Значи винаги трябва да отказвам помощта си на жена, която има нужда от нея? Да отказвам да ползвам познанията си… дори ако мога да спася друга жена — само защото не е от моята каста? Нима това е милостта на Каратра? Защото аз нямам право да помогна, трябва да гледам как жената умира пред очите ми?

Раджаста въздъхна, пое малките й треперещи ръце в своите и ги задържа. Внезапно си спомни за Микон и това го накара да говори меко и търпеливо:

— Малка моя — има хора, които напускат пътя на светлината, за да помагат на тези, които са осъдени да тънат в мрак. Ако този път, пътят на милостта, е твоя съдба, дано имаш сили да го извървиш достойно — защото няма да можеш лесно да отхвърляш простичките закони, направени за обикновените люде Деорис, Деорис! Не мога да те заклеймя, но не мога и да ти простя! Аз съм само Пазител и съм Длъжен да охранявам синовете и дъщерите на Светлината от силите на злото. Прави това, което чувстваш, че трябва да правиш, малка дъще. Надарена си особена чувствителност — но не ставай робиня на дарбата си, овладей я докрай. Научи се да пазиш себе си, за да не причиняваш вреда и на другите — той погали леко тъмните и къдрици. — Дано всичките ти грехове бъдат грехове на милостта и съчувствието! Докато изкупваш грешката си, дете мое, постарай се да превърнеш слабостта си в своя сила.

Известно време двамата седяха мълчаливо, Раджаста гледаше угрижено младата жена. Знаеше добре, че Деорис отдавна вече не е дете. Тъгата и жалостта в сърцето му се смесваха с особена гордост е той отново си припомни името, с което тя дойде на белия свят: Адсарта, дете на Звездата-воин.

— Сега върви — каза тон меко, и тя вдигна глава. — Не бива да идваш при мен, преди да е изтекъл срока на наказанието ти.

И без тя да забележи, той описа знак на благослов във въздуха над нея — знаеше, че тя ще има нужда от него.

2.

Деорис, натъжена, но не особено недоволна, вървете бавно по пътеката, която водеше надолу към Сивия храм. Изведнъж отнякъде, съвсем близо до нея, се разнесе плътен женски глас, който я повика по име. Момичето вдигна очи, но не видя никого. После изведнъж въздухът пред нея затрептя и изневиделица на пътеката изникна Малейна. Може би жената просто бе излязла иззад храстите край пътечката, но Деорис си остана с убеждението, че тя просто се бе явила от нищото.

Плътният, вибрираш Глас казваше:

— В името на Ни-Терат, която ти наричаш Каратра, трябва да говоря с теб.

Деорис сведе ниско глава в знак на покорство. Боеше се от тази жена повече, отколкото от Риведа, Раджаста, или който и да било жрец из земите на Храма. Тя прошепна едва чуто:

— Каква е волята ти?

— Не се страхувай, хубаво дете — каза бързо Малейна — Пропъдиха ли те от Храма на Каратра?

Деорис плахо вдигна очи.

— Забраниха ми да влизам в Храма в продължение на две години. Малейна си пое дълбоко дъх и очите й проблеснаха като скъпоценна камъни; после каза:

— Няма да забравя това.

Деорис примигна неразбиращо.

— Аз съм родена в Атлантида — каза Малейна, — където магьосниците са на много по-голяма почит, отколкото тук. Не ми харесват тези нови закони, които почти превърнаха магията и престъпление — облечената е сиво жената помълча, после попита: — Деорис — какви са отношенията ти с Риведа?

Деорис я гледаше като хипнотизирана и нямаше сили да отговори.

— Слушай, мила — продължи Малейна, — Сивият храм не е място за теб. В Атлантида щяха да се прекланят пред жена с твоите дарби; но тук те очаква позор — не само този път, а отново и отново. Върни се там, откъдето си дошла, дете! Върни се в света на праотците си, докато имаш още време. Изтърпи наказанието си и се върни час по-скоро в Храма на Каратра! Времето изтича.

Възвърнала способността си да говори, а с нея и природната си гордост, Деорис попита:

— С какво право ми заповядваш?

— Не заповядвам — каза тъжно Малейна. — Говоря ти като на приятелка, като на човек, който ми е оказал голяма услуга. Семалис — момичето, на което ти помогна без оглед на това, което рискуваше, е моя ученичка и аз много я обичам. Знам и всичко, което правиш за Демара — тя се засмя с рязък, нисък, и радостен смях. — Не, Деорис, не аз те предадох Пазителите — ако си мислиш: нещо подобно, — но щях да го сторя, ако вярвах, че това ще вкара малко разум в главата ти Деорис, погледни ме!

Деорис се подчини мълчаливо.

След миг Малейна отвърна от нея пронизителния си поглед и каза, сякаш отговаряше на мълчалив въпрос:

— Не, не искам да те хипнотизирам. Искам само да видиш това, което съм в действителност.

Деорис започна да се взира по-внимателно и нея. Малейна беше висока слаба, с гъста, гладка, червеникав коса, която светеше като пламък над загрялото и от слънцето лице. Дългите си, слаби ръце беше кръстосала на гърдите, което я караше да прилича на красива статуя; но финото й лице беше изпито и прорязано от бръчки, тялото под тежката роба беше болезнено слабо и странно безформено, с плоски гърди и отпуснати под тежестта на годините рамене. Деорис забеляза и сребристите нишки, умело прикрити в огненочервената коса.

— Аз също започнах пътя си в Храма на Каратра — каза сериозно Малейна — и сега, когато и много късно, копнея с цялото си сърце да не бих вдигала поглед, за да видя какво има отвъд. Върни се, преди да е станало късно, Деорис. Аз съм вече стара и знам много добре каква е опасността, от която искам да се предпазя. Нима искаш да видиш женствеността си изсмукана, още преди да е разцъфнала? Още ли не съзнаваш какво съм аз? Не виждаш ли какво сторих с Демара? Спасявай се, докато можеш!

Деорис се бореше със сълзите. Нямаше сили да проговори, само наведе глава.

Дългите, слабя ръце докоснаха леко челото н.

— Не можеш — каза тъжно Малейна, — нали? Вече е много късно и за теб Бедно дете!

Когато Деорис отново вдигна очи, Малейна беше изчезнала.

1.

Сега вече Деорис не напускаше Сивия храм понякога в продължение падни. Животът на жените в Храма беше ленив, пълен с обикновени удоволствия и Деорис установи с учудване, че той й се нрави. Прекарваше по-голямата част от времето си с Демара — спяха, къпеха се, бърбореха лениво и непрестанно — понякога детински глупости, но понякога разговорите им ставаха сериозни и задълбочени. Демара имаше остър, макар и напълно занемарен ум и Деорис с радост я учеше на неща, които тя самата знаеше още от дете. Играеха с малките момчета, който още не бяха достигнали възрастта, когато трябваше да отидат да живеят с мъжете, и слушаха любопитно — а понякога и скрито — разговорите на старите жрици и по-опитните саджи — разговори, които неизменно възмущаваха Деорис, възпитана в Храма на Светлината. Демара с особено задоволство й обясняваше това, което не успяваше да разбере, и Деорис слушаше с ужасено любопитство.

Общо взето, двете с дъщерята на Риведа — и двете бяха млади, узнали прекалено много за възрастта си, бяха доведени до отчаяна съпротива срещу законите на природата поради неестествено грубото събуждане — макар че Деорис не осъзнаваше това за себе си.

Двете с Домарис си бяха почти напълно чужди; срещаха се много рядко, а и тогава нямаха какви да си кажат. Близостта й с Риведа също не бе претърпяла никакво развитие; той се държеше с Деорис със същото приятелско безразличие — но рядко беше нежен като него.

Сивият храм се събуждаше за живот, когато настъпеше нощта. Странни неща научи Деорис през тези нощи — първоначално много от тях й се сториха безсмислени думи и мелодии, който трябваше да се произнесат или изпеят по точно определен начин; жестове, които трябваше да се възпроизвеждат с абсолютна точност. Понякога, в редките случаи, когато бе в добро настроение, Риведа възлагаше на Деорис да препише нещо; често я вземаше със себе си извън пределите на Храма — макар че беше маг и учен професията му на лечител беше най-важна за него. Под негово ръководство Деорис стана почти равна на учителя си. Научи се да хипнотизира; понякога, когато трябваше да се намести счупен крайник или да се почисти дълбока рана, Риведа викаше нея, за да потопи пострадалия в хипнотичен сън, подобен на транс, за да може той да работи спокойно и внимателно.

Много рядко й разрешаваше да влезе в Кръга на учениците. Не даваше обяснения, но едно не й бе трудно да предположи, за Риведа беше нетърпима мисълта, че под предлога на ритуалните изисквания някой друг мъж може да се доближи до Деорис. Това я учудваше, защото той изобщо не се държеше като влюбен. Въпреки това понякога проявяваше особена, собственическа ревност, и като познаваше гнева му, Деорис никога не би посмяла да го предизвика.

Всъщност тя така и не успя да разбере Риведа; не можеше да има и най-слаба представа за причините на неговите вечно променящи се настроения — защото той се менете като небето на есен. Понякога беше мил с нея в продължение на цели дни — и тези дни бяха най-голямото щастие на Деорис; обожанието й, примесено със страх, бе все още прекалено невинно, за да прерасне в страстно, когато той се държеше така, спокойно и откровено, с природната простота на своите предци от далечните сега на Севера — тогава тя почти го обикваше истински, като жена. Но никога не можете да разчита на постоянство в настроенията му. Внезапно Риведа ставаше суров, саркастичен, ледено пренебрежителен — сякаш тя бе обикновен хела. Когато беше в такова настроение, рядко я докосваше — но ако това се случеше, обикновената грубост й се струваше любовна ласка в сравнение с това, което бе принудена да търпи; беше се научила да го избягва, когато видеше, че е изпаднал в такова състояние.

Но общо взето, колкото и да с странно, Деорис се считаше за щастлива. Пасивното съществувание даде възможност на ума й да се съсредоточи върху странните неща, на които я учеше Риведа. Времето вървеше, бавно и незабележимо, и тя не усети кога се търколи първата година от наказанието й, а после и втората.

2.

Понякога Деорис се чудеше как бе възможно никога да не е зачевала от Риведа — понякога дори питаше него, но отговорът бе или ироничен смях, или гневно избухване, и само понякога мълчалива милувка и замислена усмивка.

Тя бе почти на деветнадесет години, когато установи, че изискванията му към нея за изпълнение на ритуалите, звуци и интонации станаха направо фанатична. Той сам се зае да школува допълнително гласа й, докато той доби неимоверен диапазон; едва сега Деорис започваше по-цялостно да осъзнава значението и силата на звука — думите, който събуждаха спящото съзнание; жестовете, които вадеха на бял свят спомени и неподозирани способности и желание…

Една нощ към края на годината той отиде с нея в Сивия храм. Голямата зала беше напълно празна, все така озарена от студена светлина, от която стените и пода изглеждаха покрити със скреж. Въздухът беше свеж, но странно неподвижен. Отсъствието на всякакви трептения създаваше усещането, че са излезли от действителния свят. По петите им се влачеше Рейота — безгласен призрак в сиви дрипи. Сивата светлина превръщаше жълтеникавото му лице в мъртвешка маска. Деорис трепереше от студ в жълтите воали. Беше се свила зад една колона и слушаше плахо резките нареждания на Риведа. Гласът му беше преминал в онзи звучен баритон, който Деорис добре познаваше и се бе научила да приема като първо предупреждение за урагана, който отново се надигаше в неспокойната му душа.

Той се обърна към Деорис и постави в треперещите й ръце една потънала в сребристо сияние сфера — вътре в нея бавно се движеха неясни светлинни спирали. Той притисна пръстите на лявата й ръка около сферата и й направи знак да застане в средата на знака, изписан с мозаични плочки в средата на пода. Самият той държеше в ръка дълга сребърна пръчка — насочи я към ученика, но когато го докосна, Рейота издаде странен, нечленоразделен звук и ръката, която бе протегнал да я поеме, трепна сякаш от само себе си и не се подчини на волята му. Риведа сви с досада рамене, задържа пръчката и посочи на ученика друго място.

Сега линиите между тримата очертаваха — триъгълник — Деорис държеше светлата сфера във вдигнатата си ръка; цялото държание на Рейота изразяваше съпротива и страх, като че ли над него бяха издигнали меч; самият Риведа бе по-неуверен от обикновено; не можеше напълно да си изясни какво го подтикна към днешното решение. Разбира се, винаги съществуваше неутолимият му глад за знания, но и желанието да подложи на изпитание силите си, а и силите ла обученото от него момиче — искаше да разбере каква е границата на силата и у полуумния чужденец, чийто разсъдък до ден днешен оставаше за Риведа затворена книга.

Магът отново сви рамене и промени малко позицията си — пространството между тримата трябваше да има точно определена форма… в момента, в който зае правилното положение, той усети колко рязко нарасна напрежението в триъгълника Деорис премести леко ръката си, която държеше сферата; Рейота също помръдна едва забележимо.

Триъгълникът се затвори!

Деорис започна да пее тихо — не толкова песен, колкото напевен говор, със своя, особена мелодичност — звукът ту спадаше, ту се надигаше като вълна. Още при първия звук Рейота като че ли внезапно оживя. Съзнание трепна в безизразните му очи, но той не помръдна и на косъм.

Пеенето стана скръбно, мрачно, тежко… започнала глъхне — и спря. Деорис сведе глава и бавно, много бавно, с невероятна грация и пестеливост на движенията, които говореха за дългогодишни, старателни упражнения, се отпусна на колене, издигнала кристалната сфера в двете си ръце. Риведа вдигна пръчката… и Рейота се наведе напред — ръцете му се задвижиха сякаш независимо от волята му… движенията му бяха много бавни, като че ли си припомняше нещо, научено в детството и отдавна забравено.

Когато фигурите се разместиха, промени се и светлината; в кристалната сфера заблещукаха кехлибареножълти светлинки.

Риведа произнасяше дълги, напевни фрази с равномерен, пулсиращ ритъм. Гласът на Деорис се издигаше тихо над неговия. В очите на ученика все така проблясваха искрици съзнание, по движенията му бяха накъсани — като на кукла на конци, и той продължаваше да мълчи. Риведа даваше вид на напълно съсредоточен в своята задача, но все пак го следеше с крайчеца на окото си.

Щеше ли да си спомни достатъчно? Възможно ли бе познатият ритуал — а че ритуалът му бе познат, Риведа можеше да се закълне — да е достатъчен, за да събуди спящата памет на момчето? Риведа рискуваше много, като залагаше на предположението, че Рейота наистина е посветен в тайната.

Напрежението нарастваше, пулсираше в звуците, отекващи във високия сводест таван. Сферата сияеше все по-силно — докато стана почти напълно прозрачна и играта на спиралите от цвят и огън можеше да се проследи точно; после пак помръкна; и пак засия силно.

Устните на момчето се отвориха. То ги облиза конвулсивно; очите на восъчножълтото му лице приличаха на очи на затворник, който наднича иззад решетки. Изведнъж той също запя — със странен, пресипнал, задъхан глас, като че ли мозъкът му тръпнеше от усилие и заплашваше да пръсне черепа му.

„Не, каза си Деорис, колкото и слабо да бе запозната с това, което ставаше… този ритуал не е нов за него“.

Риведа рискува и успя. Две части от ритуала бяха всеизвестни; но Рейота знаеше третата част, тайнството, което превръщаше обикновения ритуал в призоваване на невероятна мощ. Рейота знаеше — и бе принуден от волята на Риведа, разбуден от спомените и въздействието, което песнопенията имаха върху помрачения му разум, да произнесе на всеослушание тайните думи — да ги използва — открито!

Деорис почувства приятна възбуда. Бяха разрушили древната стена, обгърнала в тайна старото заклинание, чуваха и виждаха нещо, което никои, освен най-висшите служители на една, вече почти легендарна секта, можеха да видят и чуят — и то след полагане на страшна клетва за мълчание до смърт!

Магическото напрежение нарастваше все повече, тялото на Деорис изтръпваше, трептенията нахлуваха като вълна в мозъка й. Сега гласът и движенията на Рейота ставаха по-ясни и уверени; споменът отваряше съзнанието му, разтърсваше тялото му. Сега той беше основната фигура в триъгълника — с ясен, звучен глас, с уверени, точни движения. Зад мъртвешката маска на лицето очите му горяха с жив огън. Мелодията се понесе като стихия, като гигантска вълна в океана, и понесе Риведа и Деорис като сламки в кипящ водовъртеж.

В сферата проблесна светкавица; огън пламна на върха на сребърната пръчка, която Риведа все още стискате в ръката си. Разположените в триъгълник тела се огъваха под напора на невероятна сила, почти видима, пулсираща енергия, чието сияние ту пламваше ярко, ту почти угасваше. Над тях просия светкавица и гръмотевичен грохот разцепи въздуха.

Тялото на Риведа се отметна назад — вдървено и изправено като колона, и тогава внезапен ужас обзе Деорис. Те принудиха Рейота да извърши това — да предизвика свещените сили, да разбуди великото тайнство. И защо? Та това бе светотатство — черна магия и богохулство — тя беше длъжна да го спре — по някакъв начин! Но вече нямаше сила да спре дори себе си. Гласът не й се подчиняваше, тялото й се бе превърнало в статуя от лед; властната стихия на силата ги помиташе.

Станалото вече непоносимо пеене постепенно прерасна в една-едннствеяа Дума — словото, което ничие човешко гърло не би могло да произнесе — за него бяха нужни трима, за да го преобразят от нищо незначеща последователност от срички в безумен ритъм, който изкривяваше времето и владеете над пространството. Деорис чувстваше как Словото изгаря езика й, струваше й се, че ще го изтръгне от гърлото, черепът й пулсираше и сякаш всеки миг щеше да се пръсне…

Светкавиците плиснаха червен огън наоколо — белите езици на пламъците ближеха нагоре, нагоре — земята се разтърсваше, ценеше се небето, а Словото звучеше, звучеше, звучеше… Деорис изпищя, замаха сляпо, и на два, разтърсвана от гърчове. Риведа скочи напред и я сграбчи, искаше да я запази, да я защити от ужаса наоколо, но сребърният жезъл бе слепвал с пръстите му и се гърчеше като змия, сякаш внезапно бе добил свой живот. Триъгълникът беше разкъсан, но пламъците продължаваха на поглъщат всичко, бледи, неумолими — велика мощ, разкъсала оковите си, за да се обърне срещу тези, които я бяха осквернили.

Рейота несъзнателно се свличаше на колене, като че ли притискан от огромна ръка. Восъчното му лице се гърчеше, коленете му се подвиваха, но преди да падне, той успя да скочи напред и направи опит да се добере до Деорис. С дивашки рев Риведа размаха жезъла, за да го прогони, но с невероятната сили на лудите Рейота го удари през лицето, избягвайки на косъм огнения ореол на жезъла. Риведа падна, почти в безсъзнание; а Рейота, крачейки през яростните пламъци, като че ли не бяха нещо повече от отражения в огледало, сграбчи конвулсивно свитите ръце на Деорис и изтръгна сферата от тях. После се обърна, удари още веднъж Риведа, който се мъчеше да се изправи на крака, откъсна жезъла от пръстите му и с един-единствен дълъг, всепроникващ вик удари с него сферата, после вдигна жезъла и сферата и с все сила ги запрати в различни краища на залата.

Сферата се разби на стотици парчета.

Безобидни късчета кристал се посипаха по каменните плочи. Върхът на жезъла просветна за последен път и изгасна. Светкавиците изчезнаха.

Рейота се изправи лице в лице с Риведа. Гласът му беше нисък, гневен — напълно нормален.

— Проклет черен магьосник!

3.

Въздухът отново беше хладен, сив — и празен. Чувстваше се само далечен дъх на озон. Цареше пълна тишина — като изключим стенанията на Деорис, който се мяташе в безумна болка, и тежкото дишане на Рейота. Риведа бе поставил главата на момичето в скута си — с големи усилия, защото собствените му обгорели, треперещи ръце висяха безпомощно от китките. Лицето му беше неестествено бяло, а очите му горяха, сякаш изчезналите светкавици се бяха скрили в тях.

— Някой ден ще те убия заради това, което направи, Рейота.

Рейота, чието мургаво лице бе изкривено от болка и гняв, гледаше мрачно мага и припадналото момиче. Когато преговори, гласът му едва се чуваше:

— Ти вече ме уби, Риведа — уби и себе си.

Но Риведа вече беше забранил за съществуванието му. Деорис простена тихо, и започна несъзнателно да дере гърдите си. Риведа внимателно я постави да легне на каменния под и започна да отделя обгорелите воали от тялото й. Работата вървеше бавно, защото и той едва си служеше с пръстите си. Дори той, опитният лечител, изтръпна от това, което видя, когато най-сетне оголи гърдите й. Деорис въздъхна и се отпусна в дълбок припадък — в продължение на един безкраен миг Риведа беше убеден, че е умряла.

Рейота стоеше неподвижно, само леко потръпваше. Беше навеел глава и съзнанието му очевидно се колебаеше на тънката граница между възвръщане и окончателно, спасително бягство в лудостта.

Риведа отметна глава и срещна тъмните, обвиняваща очи на ученика си. Направи повелителен жест и Рейота покорно се наведе, взе безжизнената фигура на Деорис и я постави в протегнатите ръце на Риведа. Тя продължаваше да лежи отпусната, като мъртва. Магът стисна зъби, обърна се и я поведе вън от Храма. Зад него единственият човек, който някога бе проклинал Риведа и бе оживял, вървеше покорно, мърморейки си под носа си като идиот. Но — в очите му проблясваше скрита искра, която не съществуваше преди.

1.

През първите две години от брака си Арват искрено се беше убеждавал, че ще успее да накара Домарис да забрави Микон. Беше мил и търпелив, опитваше се да прояви разбиране към вътрешната й борба, уважаваше смелостта й, беше безкрайно нежен след загубата на детето им.

Домарис взе умееше изобщо да се преструва и през последната година напрежението между двамата видимо бе нараснало въпреки общите им усилия. Арват не беше напълно невинен — няма мъж, който да прости изцяло на жена си това, че не е в състояние да събуди у нея и най-слабото вълнение.

Погледнато отстрани. Домарис беше съвършена съпруга. Красива, скромна, покорна, тя се придържаше към условностите и традициите: освен това бе дъщеря на един от най-високопоставените служители на Храма — и тя самата бе жрица. Ръководеше умело домашните им дела — макар че не проявявайте никакъв интерес към дома си, и когато установи, че Арват не понася малкия й син, незабавно направи необходимото Микаел да расте далеч от погледа му. Когато оставаха насаме, тя бе все така покорна, дори нежна. За страст и дума не можеше да стана — и тя не правеше и най-малък опит да я имитира.

Арват често забелязваше странно съжаление в сивите й очи, когато ги отправяше към него — а единственото нещо, което той не можеше да понася, бе да го съжаляват. Забележеше ли нещо такова, следваха дълги сцени на ревност и безкрайни обвинения. Имаше чувството, че ако поне веднъж жена му отговореше разгорещено, ако възразеше, ако се опиташе да спори, това би било поне някакво начало за нормалните им отношения. Но тя отвръщаше винаги по един и същ начин — с мълчание, или с тих, засрамен шепот:

— Съжалявам. Арват. Казах ти, че ще бъде така.

Арват започваше да ругае гневно, и тогава я гледаше с нещо близко до омраза, тръшваше вратата, за да се щура с часове из градините на Храма, мърморейки гневно под носа си. Ако някога му бе отказала нещо, ако го беше упрекнала, може би след време щеше да й прости; но пълното й безразличие беше страшно. Тя беше се скрила на някакво свое, тайно място, където той никога не можеше да я достигне. Понякога Арват не можеше да повярва, че тя изобщо е в стаята пред него.

— Предпочитам да ми беше сложила рога, да ми беше изневерила с някой роб — някой, когото всички могат да видят! — крещеше той в гневно безсилие. — Тогава поне щях да мога да го убия и да получа удовлетворение!

— Нима това би те удовлетворило? — попита тя меко, като че ли бе готова да извърши дори това, стига то да му помогне. Горчивината на омразата душеше Арват и той избяга от стаята — осъзнал е ужас, че ако останеше, би я убил на място.

По-късно, като дойде на себе си, се замисли дали тя не го предизвикваше тъкмо с тази цел…

След време разбра, че може да нарушава безжизненото й спокойствие с жестокост, и дори започна да изпитва порочна наслада, когато й причиняваше болка. Искаше омразата и гнева й вместо студено безразличие — единствената награда за търпеливата му нежност. Започна да я унижава, докато накрая Домарис не издържа и го заплаши, че ще се оплаче на Петимата мъдреци.

— Ти да се оплачеш! — присмя се Арват. — Тогава аз ще се оплача, и Петимата ще ни изхвърлят, за да оправяме сами семейните си недоразумения!

Домарис попита с болка:

— Нима някога съм ти отказвала нещо?

— Отказвала си ми всичко и винаги — мръсна… — думата, която употреби, нямаше писмена форма в езика ни, а когато я чу от устата на Арват, жрец и син на жреци, Домарис едва не припадна от срам. Арват, като забеляза страшната й бледност, започна да сипе все по-големи оскърбления с дивашка наслада. — Разбира се, знам, че нямам право да говоря така с посветена жрица — присмиваше се той. — Нали знаеш тайните на Храма — и най-вече тази, с която можеш умишлено да се предпазиш да не заченеш дете от мен! — Той се поклони присмехулно. — И през цялото време си оставаш чиста и невинна — какво може да се очаква от толкова възвишена жена!

Ужасната несправедливост на думите му — защото Домарис скри в сърцето си за предупреждението на майка Изоуда и нито веднъж не се възползва от съветите й — я накара да отвърне на оскърбленията му — напълно в разрез с обичая си.

— Лъжеш! — каза тя разтреперана и за първи път, откак Арват я познаваше, повиши глас: — Лъжеш, и знаеш, че лъжеш! Не знам защо боговете ни отказват деца, но моето дете поне носи моето име — и името на баща си!

Арват, напълно изгубил власт над себе си, застана над нея заплашително:

— Не виждам какво общо има това с нас! Освен че винаги си мислила за онзи твой принц, а не за мен! Да не мислиш, че не знам как умишлено си попречила на детето ни да живее със студенината и омразата си? И всичко заради онзи… онзи… — той преглътна, неспособен да намери някаква подулия дума, и стисна с все сили слабите й рамене с ръцете си, като я накара насила да стане.

— Проклети да си, признай, че е така! Признай или ще те убия!

Домарис се отпусна в ръцете му.

— Убий ме тогава — прошепна тя уморено, — убий ме още сега и нека да дойде краят.

Арват погрешно счете, че се е уплашила, на свой ред искрено уплашен, той я освободи от грубата си прегръдка и внимателно я постави на дивана.

— Не исках да кажа това — каза той разкаяно; лицето му изведнъж се сгърчи и той се хвърли на колене пред нея, обви кръста й с ръце и зарови лице в скута й. — Домарис, прости ми, прости ми, не исках да се държа така с теб! Домарис, Домарис, Домарис… — той продължаваше да повтаря името й, опитвайки отчаяно, с плача на мъж, изгубил всяка надежда.

Най-сетне тя се наведе над него, притисна главата му към себе си, с потъмнели от мъка очи, и също заплака. Тялото й, сърцето й, цялото й същество желаеше до болка да може да го обикне.

2.

По-късно, изпълнена със страхове и противоречиви чувства, Домарис най-сетне започна да се чуди дали да спомене за предупреждението на майка Изоуда. Но дори ако това не предизвикаше нови гневни сцени — дори ако той й повярваше — това би означавало, че ще я съжалява, а тя не можеше да понесе тази мисъл. Затова не каза нищо и този път.

Смутено потърси бащински съвет и утеха при Раджаста, но още щом заговори пред него, започна да се самообвинява; жесток бе не Арват, а тя, защото не изпълняваше брачния си обет. Раджаста, който я изслуша внимателно, не намери начин да я успокои, защото и в себе си бе убеден, че Домарис умишлено е подчертавала безразличието си, показвала му е, че не може да събуди никакво чувство у нея. Гневът на Арват се дължеше на оскърбена мъжественост. Разбира се, Домарис не харесвате този начин на живот; но беше също толкова сигурно, че изпитва неестествено удовлетворение от мъченичеството си. Лицето й беше изпито от болка в срам, но в очите й тлееше мека светлина — а Раджаста лесно разпознаваше самопроизведените мъченици.

— Домарис — поде той натъжено — не намразвай сама себе си, дъще. — Той спря опита й да отговори с повелителен жест — Знам, че изпълняваш всичко, което изисква от теб дългът. Но кажи ми, Домарис, негова съпруга ли си в истинския смисъл на тази дума?

— Какво искаш да кажеш? — попита подозрително Домарис.

— Не аз изисквам това от теб — продължи неумолимо Раджаста, а ти, и на теб ще ти се наложи да живееш с тази мисъл. Ако съвестта ти беше чиста, дъще, ти нямаше да дойдеш при мен! Знам какво си дала на Арват, и на каква цена. Но какво не си му дала? — той помълча и видя, че тя седи разтреперана и не смее да срещне погледа му. — Дете, не ми се сърди, че ти давам съвет, за който и ти знаеш, че е справедлив. — Той се наведе, взе една от мъртвешки бледите й, стиснати в юмруци ръце, и започна да я гали, докато пръстите сами се отпуснаха. — Ти са като тази твоя ръка, дъще. Вкопчила си се прекалено здраво в миналото и въртиш ножа в собствените си рани. Пусни миналото да си върви, Домарис!

— Не… мога — прошепна тя задавено.

— Не можеш и да се принудиш да умреш, нали ме разбиращ? Късно е.

— Наистина ли? — отвърна тя с особена усмивка.

Сърцето на Раджаста се свиваше от болка за Домарис; студената и горчива усмивка го преследваше и в съня, докато накрая и той започна да вижда нещата от нейната страна и разбра, че може да е сгрешил. В сърцето си и той приемаше Домарис за вдовица; тя беше съпруга на Микон в най-съвършения смисъл на тази дума — и затова не бе възможно да бъде за Арват нещо повече от любовница — в най-добрия случай Раджаста никога не бе я питал, но знаеше с абсолютна сигурност, че тя бе отишла при Микон като девица. Бракът й с Арват беше измама, подигравка, съсипващо покорство пред дълга, омърсяваме на спомена — и всичко това за нищо.

Една сутрин, докато седеше в библиотеката, без да намери сили да се съсредоточи в работата си, внезапна мисъл нахлу в ума на Раджаста „Вината с моя! Всичко с мое дело! Деорис ме предупреди, че Домарис не бива да бива да ражда повече деца, а аз и дума не казах никому! Можех да попреча, можех да я спася от този насилствен брак! Вместо това от престараване смазах живота у това момиче, което ми беше повече от дете, беше дъщеря на душата ми! Приравних дъщеря си с обикновените уличници! И моята светлина е помрачена от нейния позор!“

И като хвърли свитъка, който беше въртял безсмислено в ръце, Раджаста стана и незабавно тръгна да търси Домарис; искаше да й обещае, че ще стори всичко по силите си, за да бъде бракът й разтрогнат; че ще направи чудо, ако трябва, само и само да я види свободна да живее живота си по своя воля.

Не й каза нищо подобно; защото когато се срещнаха, Домарис му довери с усмивка, която дори не можеше да се нарече тъжна, че отново носи дете от Арват.

1.

Провалът бе нещо непоносимо за Риведа. А сега се беше провалил — някакъв си хела, при това неговият собствен, бе имал на всичкото отгоре наглостта да го спаси! Фактът, че единствено благодарение на намесата на Рейота и тримата оцеляха, ни най-малко не намаляваше тлеещата омраза у Риведа.

И тримата бяха пострадали. Най-леко се беше отървал Рейота — с изгаряния по раменете и ръцете — това и се лекуваше, и се обясняваше лесно. Ръцете на Риведа бяха обгорели до кост — той съзнаваше мрачно, че ще останат обезобразени до края на живота му. Но Деорис, страшният камшик на светкавиците, бе ударил първо по Деорис; ръце, рамене, тялото и отпред и отстрани — всичко бе обгорено и покрито с ужасни мехури; гърдите и изглеждаха така, сякаш бе бита с огнени камшици — дорйе бе издълбал недвусмислен знак — жесток печат, с който се познаваха богохулните.

Риведа стори това, което можа с почти безполезните си ръце. Той обичаше Деорис толкова дълбоко, колкото природата му допускаше изобщо да обича, и нуждата да пази тайна го влудяваше, защото съзнаваше, че не може да се грижи за нея както трябва: липсваха му необходимите лекарства, а и с тези сакати ръце не можеше да ги използва, както трябва. Но не смееше да потърси помощ. Ако някой от жреците на Светлината видеше цвета и ужасната форма на раните й, незабавно щеше да разбере какво ги с причинило, и тогава щеше да последва бързо, сигурно и неумолимо наказание. Не можеше да разчита дори на собствените си хора от Сивия орден — дори те не биха се осмелили да го укриват и да станат съучастници на такова немислимо злодеяние — умишленото освобождаване на силите, които боговете и природата бяха оковали, за да държат в подчинение. Единствената му надежда бе да се обърне към Черните магьосници; и ако имаше и най-малката възможност за Деорис да живее, той нямате право да не я използва. Ако не се положеха някакви грижи на нея, тя щеше да умре още тази нощ.

С помощта на Рейота той я беше отнесъл в една стая, скрита в лабиринта дълбоко под Храма, но не смееше да я остави дълго време там. За да прекъсне постоянните й степания той приготви силно успокоително — толкова силно колкото посмя, и я принуди да го изпие; тя потъна в неспокоен сън; дори насън изплакваше, но упойващата отвара поне бе смекчила най-страшните й страдания.

С внезапно обзело го чувство на вина Риведа си преломни това, което бе казал за Микон: „Защо не ограничиха дяволските си игри само с хора, които нямат никакво значеше — или поне, като са се осмелили да стигнат дотам, защо оставят жертвите си живи, за да разказват?“

Риведа би убил Рейота, без да се замисли. Като принц на Ахтарат той бе мъртъв от години; а какво значение имаше един луд хела повече или по-малко? С Деорис нещата стояха много по-различно — тя беше дъщеря на Върховния управител; нейната смърт би довела до бързо и безмилостно разследване. Талканон не беше човек, с когото можеш да си играеш; а първият, когото щеше да заподозре Раджаста, бе, разбира се, Риведа.

Магът се срамуваше от слабостта си и си намираше такива оправдания, защото не можеше да признае дори пред себе си, че обича Деорис, че тя му е необходима, за да живее.

Само мисълта, че тя може да умре, го изпълваше с черна, болезнена празнота — толкова страшна и разкъсваща, че забравяше адските болки в изгорените си ръце.

2.

След дълги, неясни кошмари, в които вървеше през пламъци, легенди и сенки от полузабравени легенди, Деорис най-сетне отвори очи и това, което видя, искрено я учуди.

Лежеше върху някакво подобие на диван, издялано от камък. Под нея беше натрупана купчина възглавници. Под главата й висеше една от вечногорящите лампи и трептящият пламък превръщаше фигурите, издялани по ръба на леглото, в гротескни сенки от селенията на страха. Въздухът беше студен и влажен — миришете на мухъл, на мокри камъни. Деорис се зачуди дали не е вече мъртва. Може би това беше гробница? В същия момент усети, че цялата е увита във влажни превръзки. Тялото й беше една голяма болка, но тя беше далеч от тялото си — като че ли тази купчина превръзки нямаше нищо с нея.

Обърна бавно и мъчително глава и веднага позна тъмната фигура на Риведа; пред него стоеше мъж, когото Деорис също позна и изтръпна от страх — Надастор от Ордена на Сивите. Надастор беше на средна възраст, много слаб, с вид на аскет — лицето му беше съхранило особената си, мрачна хубост и въпреки всичко в него имаше нещо плашещи. При това сега той не носеше обичайната дълга сива магьосническа роба. Облечен беше в черни одежди, целите избродирани със странни символи; на главата си имаше висока черна шапка, а в ръце държеше тъпка стъклена пръчица.

Надастор говорете с тия, благовъзпитан глас, който незнайно защо напомни на Деорис за Микон:

— Твърдиш, че тя не е саджи?

— Не е нищо подобно — отвърна сухо Риведа. — Тя е дъщеря на Талканон и жрица.

Надастор кимна бавно.

— Разбирам. Разликата е голяма. Ако ставаше дума само за лични чувства, въпреки всичко щях да настоявам да я оставиш да умре. Но…

— Тя е и шакти сидхана.

— Като се имат предвид постоянните ограничения, които сам са налагаш — прошепна Надастор, — наистина си рискувал много. Знаех, разбира се, че имаш на разположение голяма сила; това ми беше ясно от самото начало. Ако не бяха вбесяващите забрани на ритуала…

— За мен вече няма забрани! — избухна диво Риведа. — Оттук нататък ще работя така, както аз и само аз намирам за добре! Не се побоях да се изложа на най-големи опасности, за да овладея силата и сега никой не може да ми забрани да я ползвам! — Той вдигна лявата си ръка, прилична на голяма кървава рана, и бавно описа знак, който накара Деорис да изохка неволно от страх. Нямаше вече път назад — този знак, направен с лява ръка, беше богохулство, за което единственото наказание бе смърт — дори по законите на Сивия храм. Тя имаше чувството, че знакът доби осезаема форма, която затрепти във въздуха между двамата мъже.

Надастор се усмихна.

— Така да бъде — кимна той. — А сега нека първо се опитаме да спасим ръцете ти. Що се отнася до момичето…

— Тя не те засяга! — прекъсна го грубо Риведа.

— Всяка сила се заплаща със слабост — усмихна се спокойно Надастор. — Ако не беше така, ти нямаше да бъдеш тук. Много добре, ще се погрижа за нея.

Деорис усети, че й призлява — по същия начин Риведа се беше присмивал на Микон и Домарис.

— Ако си й предал такива познания, тя е прекалено ценна, за да допуснем женствеността й да бъде унищожена от… това, което я е досегнало.

Надастор пристъпи към леглото; Деорис затвори очи и лежа неподвижно като мъртва, докато Черният маг сваляте несръчно направените превръзки и отново превърза умело раните. Докосването му беше толкова студено и безлично, сякаш превързваше каменна статуя. Риведа стоеше до него през цялото време, и когато Надастор свърши работата си, коленичи и протегна обвитата си в превръзки ръка към Деорис.

— Риведа! — прошепна тя безсилно.

Гласът му не беше по-силно от нейния, когато отговори:

— Това още не е провал. Ние ще го превърнем в триумф — двамата с теб. Призовахме огромна сила, Деорис, и сега тя е наша — на наше разположение!

Деорис искаше да чуе поне една нежна дума. Тези постоянни разговори за сила и власт я плашеха и измъчваха; беше видяла какво призоваха и искаше само едно — да го забрави завинаги.

— Това беше Силата на Злото! — прошепна тя с пресъхнали устни.

Риведа отвърна със старата си разяждаща злъч:

— Какво е това постоянно дърдорене за добро и зло! Трябва ли всичко да е красиво и лесно? Нима ще избягаш още първия път, когато видиш нещо, което не се покрива с красивите ти мечти?

Засрамена и готова както винаги да отстъпи, тя измънка:

— Не. Прости ми…

Гласът на Риведа стана отново нежен.

— Не, няма да ти се сърдя за страха, Деорис! Смелостта не ти изневери, когато имахме наистина нужда от нея. Сега, когато страдаш толкова, нямам право да те измъчвам с упреци. Опитай се да поспиш. Трябва да възстановиш силите си.

Тя протегна ръце към него. Болезнено копнееше за прегръдките му, за обич и успокоение — но изведнъж, без никакъв видим повод, Риведа забълва ужасяващи, богохулни проклятия. Крещеше и проклинаше като луд, изреждаше налудничави, изпълнени с омраза думи на всички езици, който познаваше, лееше ужасна, нетърпима, черна ненавист, докато Деорис отдавна прехвърлила всички граници на страха и търпението, не започна да ридае на глас. Риведа спря едва когато гласът му изневери, и се хвърли по лице на каменното легло до Деорис. Раменете му потръпваха. Нямаше сили да помръдне нито да произнесе и дума повече.

След време Деорис се размърда мъчително и положи ръка на лицето му. Това като че ли го извади от дълбок унес; той се обърна уморено и се взря в момичето с широко отворени, изпълнени с болка очи, изпъстрени с мрежа от червени кръвоизливи.

— Деорис, Деорис, какво сторих с теб? Нима още не си ме презряла — след всичко, което се случи? Бягай, докато можеш, напусни ме — аз нямам право да искам нищо повече от теб!

Тя притисна по-здраво ръка към лицето му. Не можеше да се изправи, но гласът й трепереше от вълнение, когато отвърна:

— Аз ти дадох това право! Ще бъда там, където си и ти! Какво значение има страхът? Риведа, още ли не си разбрал, че те обичам?

Зачервените очи трепнаха. За първи път от месеци той се наведе над нея и я целуна с неудържима страст, без оглед на болката, която и причиняваше. После се отдръпна стреснато… но Деорис беше сключила тънките си пръсти около китката на дясната му ръка — точно над превръзките.

— Обичам те — повтори тя тихо. — Обичам те толкова, че съм готова да се изправя с теб срещу демоните — и срещу боговете, ако трябва!

Потъмнелите от болка и скръб очи на Риведа се затвориха за миг. Когато отново повдигна клепачи, лицето му беше спокойно — студена, невъзмутима маска.

— Възможно е да поискам от теб точно това — каза той с тих напрегнат глас, — но не забравяй, че по целия път ще бъдем заедно.

Надастор, скрит в сенките зад тежката врата, поклати глава и тихичко се засмя.

3.

Дълго време Деорис се мяташе между кратки моменти на просветление и дълги дни на адски страдания и трескавите кошмари на неестествен, предизвикан от упойките сън. Риведа нито за миг не напусна мястото си до леглото й; всеки път, когато тя дойдеше на себе си, той бе до нея — мрачното му, безизразно лице издаваше, че с потънал в дълбок размисъл — понякога четеше задълбочено някой от множеството прастари свитъци, натрупани около него.

Надастор идваше и си отиваше, и Деорис често имате възможност да чуе разговорите им — но моментите, когато беше в пълно съзнание, бяха толкова кратки и болезнени, че й беше трудно да определи кое е действителност и кое — поредният кошмар. Спомняше си как веднъж, когато отново дойде на себе си, видя Риведа, който си играеше с огромна змия — тя се гърчеше и търкаше глава в главата му като глезено котенце — но когато дни по-късно му спомена за това, което бе видяла, той я изгледа напълно безизразно и категорично отрече.

Надастор се държеше любезно и кротко с Риведа — говореше с него като равен с равен, но същевременно давате да се разбере, че в познанията на Риведа има големи празноти, който час по-скоро трябва да се премахнат. Когато най-сетне се убедиха, че животът на Деорис в вън от опасност и тя прекарваше вече по-дълго време в съзнание, без да бъде под влияние на упойващи вещества, Риведа се зае да й чете от старите свитъци — четеше й неща, които караха кръвта да се смръзва в жилите й. Полека-лека Риведа започна да й показва новата си власт над естеството и страхът на Деорис започна да изчезва — или се скри в най-дълбоките кътчета на съзнанието й. Тя започна да се убеждава, че Риведа вече никога не би позволил поради неопитност силите на мрака да вземат връх над него.

Само едно нещо Деорис не можеше да приеме — най-неочаквано Риведа беше станал амбициозен — някогашната му неутолима жажда за знания се бе превърнала в алчен копнеж за власт. И тя не посмя да му каже, че това я изпълваше с дълбоко безпокойство и съмнения — лежеше кротко и слушаше — обичта й към него беше прекалено силна, за да се опита да възразява, а при това беше убедена, че дори да се опита, думите й няма да му въздействат по никакъв начин.

Никога досега Риведа не беше се държал толкова нежно с нея, Деорис остана с впечатлението, че целият му досегашен живот бе прекаран в напрегната борба между противоположни сили, бушували в съзнанието му. Тази битка в името на добродетелта го бе направила строг, сериозен и отчужден. Сега, когато битката бе приключила и Риведа се беше преклонил пред властта на черната магия, ужасът и злото на черното тайнство сякаш бяха погълнали вродената му жестокост — и той си позволяваше да бъде нежен и кротък, не криеше природната си непринуденост и в отношенията им се настани някаква нова, простичка топлота. Деорис чувствате как детинското й обожание постепенно отстъпва на нещо по-различни, по-дълбоко… Веднъж, когато той я целуна с тази новооткрита нежност, тя се притисна към него, доловила най-сетне у себе си събудения инстинкт, стар като света.

Той се позасмя и каза меко:

— Скъпа моя… нали още имаш силни болки?

— Не са чак толкова силни и аз… искам да бъда с теб, да заспивам и да се събуждам в прегръдките ти — както не е било никога досега.

Прекалено развълнуван, за да говори, Риведа я привлече към себе си.

— Тази нощ ще спя до теб — обеща той. — Аз… също искам да те видя до себе си, като се събудя.

Той я прегърна много внимателно. Боеше се да не й причини болка, а тя за първи път в живота си почувства истински тялото му — едновременно толкова познато и толкова чуждо; защото през всички тези години той си бе останал далечен и чужд — и сега Деорис внезапно се смути от мъжа така, както никога не се бе смущавала от жреца по време на студената им, церемониална любов.

Риведа я любеше нежно, искрено, с откровено себеотдаване, на което никога не си бе представяла, че е способен. Първоначално се страхуваше, че тялото й още не може да понесе пристъпите на страстта, но когато се убеди, че никаква болка не може да надмогне желанието й, за първи път се остави докрай на порива на собственото си тяло — и Деорис видя Риведа такъв, какъвто не беше го виждала никога досега — те се сливаха не в страстния, сляп порив на младостта, а с измъчената, надделяла жестоки изпитания любов на неговата зрялост — и нейната разцъфнала женственост.

В продължение на часове след това Деорис лежа будна в прегръдките му — изпълваше я неописуемо щастие, по-голямо, отколкото бе изпитвала някога през живота си — единственото, което й бе съдено да изпита на тази земя. През тези дълги, щастливи часове Риведа говореше — първоначално колеблива после по-смело — и й каза всички неща, които една влюбена жена мечтае да чуе от мъжа, когото обича. Треперещите му, обезобразени ръце не спираха да — нежно тъмните й къдрици.

1.

Деорис прекара цял месец в подземния лабиринт. През това време Риведа и Надастор се грижеха неотклонно за нея. Освен тях не виждаше жива душа, с изключение на една глухоняма старица, която й носеше крана. Отношението на Надастор към нея бе церемониално-почтително — това я изпълваше с ужас, особено след като подслуша неволно част от един разговор…

Двамата с Риведа живееха в щастливо безвремие. Отношенията им бяха изпълнени със спокойна нежност, на която Деорис не смееше и да мечтае преди. Мрачните настроения на Риведа, вещаещи буря, бяха изчезнали напълно. Един ден той седеше както обикновено до леглото й и превеждаше старите надписи по стените, за да я забавлява, опитваше се да я накара да яде с всевъзможни примамки и закачки, като че ли тя беше малко дете. След време, защото тя все още се уморяваше много бързо, той я сложи отново да си легне, оправи внимателно завивката й и излезе. Деорис незабавно потъна в дълбок сън — докато не се събудена от гласа му. Риведа беше повишил гневно тон — явно във възбудата си беше забравил, че тя спи наблизо.

— …през целия си живот съм го ненавиждал!

— Дори законите в Храма на Светлината — настоя спокойно Надастор, — допускат понякога брак между брат и сестра; така се съхранява чистотата на кръвната линия; никой не иска кръв с недоказан произход да върне обратно пороците и недостатъците, които съзнателно са били прочистени от кастата на жреците, Освен това… деца, родени от кръвосмешение, често имат вродена дарба на ясновидци.

— Ако не са луди — допълни цинично Риведа.

Деорис отново затвори очи; гласовете се снижиха почти до шепот; после гласът на Риведа отново се извиси гневно:

— Талканон ли? Кои от…

— Ще събудиш момичето — упрекна го Надастор; в продължение на няколко минути отново шепнаха толкова тихо, че Деорис не чуваше нищо. Следващото, което чу, бяха уверените думи на Надастор: — Хората отглеждат животните с цел да постигнат точно определени резултати. Защо тогава да разпиляват собственото си семе? — гласът му отново затихна, после се попиши: — Наблюдавам те отдавна, Риведа. Знаех, че един ден ще ти омръзнат ограниченията които законът налага!

— Тогава знаеш повече от мен — сопна се Риведа. — Вярно е, не съжалявам за нищо… Нямам и никакви скрупули по отношение на сегашните си занимания. Нека повторим отново, за да видим правил но ли съм те разбрал. Дете на мъж. Преминал разцвета на силите си и момиче, което едва-що е навлязло в периода на своята женственост, може да бъде… да не се подчинява на никои природни закони.

— И да не бъде обвързано с тях — допълни Надастор. После стана и излезе от стаята, а Риведа дойде и се надвеси над Деорис. Тя стисна плътно клепачи и след миг, убеден, че спи, той се обърна и също излезе.

2.

Изгарянията по гърба и ръцете й заздравяха бързо; но жестокият печат на гърдите й се бе врязал дълбоко; дори когато вече можеше да става, превръзките можеха да бъдат свалени и самото им докосване й причиняваше адски болки.

Деорис ставайте неспокойна: никога досега не бе отсъствала толкова дълго Храма на Светлината и си мислеше, че Домарис ще започне да се безпокои нея — най-малкото щеше да се почувства задължена да я потърси. Риведа успокои донякъде страховете й.

— Измислих начин да обясня отсъствието ти — каза той веднъж. — Разказах Кадамири, че си се подхлъзнала, паднала си от стената на вълнолома и си се изгорила на огньовете, които горят там, за да показват пътя на корабите. Това обяснява и моите изгаряния — той протегна ръце, вече без превръзки, но с ужасни белези по тях. Пръстите му бяха толкова вдървени, че той се съмняваше дали някога ще възвърнат някогашната си сръчност.

— Никой не се осмелява да оспори качествата ми на лечител, затова и не възразиха, когато казах, че имаш нужда най-вече от спокойствие. А сестра ти… — очите му се присвиха леко. — Днес ме причака в библиотеката. Тя наистина се тревожи за теб; и искрено казано, не можах да намеря причина да й откажа да те види; затова утре ще я доведа при теб, но преди това ще трябва, разбира се, те пренесем оттук. Трябва да поговориш с нея, да я успокоиш и да разсееш подозренията й, защото… — ръката му легна тежко върху рамото й, — защото опасността Пазителите да надушат нещо още не е преминала. Кажи на Домарис каквото искаш, все ми й едно, но каквото и да правиш, помпи едно, ако не искаш да ме осъдиш на ужасна, позорна, кучешка смърт, не бива да позволяваш Домарис да види раните на гърдите ти, преди да са напълно зараснали. Ако сестра ти настоява, върни се в Храма на Светлината. Аз, мъчно ми е да те отпра: И не бих искал да става така, но законът наистина забранява Дъщеря на Светлината да живее постоянно сред Сивите. Този закон наистина е много стар и е бил заобикалян многократно и дори престъпван, но Домарис ми го припомни и аз… Не мога да си позволя да я гневя, и да изложа на опасност и теб.

Деорис кимна мълчаливо. Знаеше, че няма да живеят вечно в подземния лабиринт. Въпреки болките, ужаса, и новия страх от Риведа и за Риведа, бяха за нея седмици на почти идилично щастие — тя витаеше някъде извън време и пространство, изпълнена с блаженство от новата близост и новите чувства между двамата; всичко това изведнъж се озова в миналото.

— За теб ще бъде най-сигурно да живееш под закрилата на сестра си. Тя те обича и от обич към теб няма да настоява с въпросите си. — Риведа взе нежно ръката й и седя дълго до нея, без да каже дума; най-сетне поде: — Казвал съм ги, Деорис, не съм човек, на когото може да се разчита. Мисля, че дори го доказах — старата горчивина отново се бе появила в гласа му. После попита плахо и колебливо: — Кажи ми, още ли си… моя жрица? Изгубих правото да ти заповядвам. Предлагам ти свобода, ако я искаш.

Както бе постъпила веднъж преди години, Деорис пусна ръката му и се свлече на колене пред него. Притисна лице в робата му в отчаяно покорство я прошепна:

— Казах ти, че съм готова да застана срещу всички заедно с теб. Защо отказващ да ми повярваш?

Риведа я повдигна много внимателно и нежно.

— Остава само още нещо — каза той много тихо. — Знам, че изстрада много и нямам право да ти налагам нищо, но… но ако не го сторя тази нощ, трябва да измине цяла година, преди да опитаме отново. Това с Нощта на Надира — единствената нощ през годината, когато мога да осъществя това, към което се стремя.

Деорис не се поколеба нито за миг, но когато отговори, гласът й потреперваше.

— Аз съм на твоите заповеди — каза тя, използвайки ритуалната фраза на Сивите.

З.

Няколко часа по-късно дойде глухонямата. Тя съблече Деорис, изкъпа я, изпълнявайки всички необходими ритуали по пречистването, и я облече в някакви странни одежда, изпратени от Риведа. Най-отдолу сложи Дълга, надиплела роба от лен, толкова фин, че почти прозираше; над нея дълга разцепена отстрани копринена туника, вкоравена от бродерии — цялата беше изпъстрена с неразбираеми символи. Косата й, която отново беше дълга и все така гъста, прибра в сребърна мрежичка. Накрая оцвети босите й нозе с някакви тъмна боя.

Точно когато глухонямата старица приключи с работата си, Риведа се върна — и Деорис забрави собственото си необичайно облекло при вида на промяната у него.

Никога не беше го виждала облечен в нещо друго освен в обичайната сива роба — една по-широка, за церемоните, и втора, по-тясна и по-изтъркана, за всеки ден. Днес дрехите му грееха във всички цветове на дъгата — но цветовете бяха толкова крещящи, че от тях я забодяха очите — и изпита необясним страх. Бледорусата му коса сияеше като бяло злато под тежка диадема, увенчана отгоре с рога, която донякъде скриваше лицето му; туниката му беше аленочервена — както и нейната; символите по нея накараха Деорис да извърне засрамено лице; повечето бяха обикновени, ежедневни знаци, които използваха всички, но в съчетание с тези, избродирани по нейната туника, добиваха груб, отблъскващ смисъл. Под бродиралата туника Риведа носеше втора, по-тънка и тясна, яркосиня на цвят — за Деорис това беше връх да светотатството, защото синьото беше цвета на Каратра и само жени можеха да го носят; не смееше да погледне нито него, нито собствените си дрехи, и лицето й пламтеше непоносимо. Над всичко носеше широка черна мантия. Като видя, че първоначалното й изчервяване преминава в мъртвешка бледност, Риведа се усмихна строго.

— Пак не мислиш, Деорис! Поддаваш се на детинските си суеверия! Хайде, повтори това, на което съм те учил за вибрациите на цветовете!

Деорис се почувства като глупаво дете — и се засрами още повече.

— Червеното събужда жизнените сили — започна тя, рецитирайки, — докато синьото дарява покой и равновесие, помага при трески и възпаления. Черното поглъща и усилва вибрациите.

— Така е по-добре — кимна той доволно. Огледа критично дрехите й, очевидно остана доволен и каза: — Остава само още едно. Ще сложиш ли това заради мен, Деорис?

И той й подаде един колан. Коланът бе направен от дървени халки свързани с червена коприна. Копринените връзки между халките бяха сплетени така, че образуваха странни възли; по самите халки бяха издълбани тайнствени знаци. Някакъв инстинкт се надигна у Деорис и пръстите й неволно се отдръпнаха, за да не докоснат колана. Риведа каза по-сурово:

— Страхуваш ли се да го носиш, Деорис? Трябва ли да губим ценно време за обяснения?

Тя поклати смутено глава и започна да завързва колана, но Риведа се наведе, за да го постави той. Силните му ръце увиха колана плътно около тялото й завързаха връзките по непознат за нея начин и накрая пръстите му описаха ясен знак над възела.

— Ще носиш този колан, докато аз лично ти наредя да го свалиш — каза той. — А сега да вървим.

Деорис бе почти готова да се възпротиви, когато разбра накъде я води Риведа — към ужасната крипта на Аватар, където лежеше Човекът със скръстени на гърдите ръце — окован за вечни времена. Когато влязоха, ту започна да следи, вцепенена от ужас, действията на Риведа, който се зае да пали огън на олтара — на който не бе трепвал пламък от векове. Обгърнат в яркоцвените си одежди като в пламък, Риведа занарежда думите на призоваваща заклинание с плътния си, нисък глас. Деорис, разпознала заклинанието, не можеше да помръдне и с малкия си пръст, сякаш бе скована в леден саркофаг. Разбираше какво призовава мъжът пред нея… Луд ли беше Риведа? Какво бе това — лудост или величествена, горда, ненадмината храброст? То беше страшно злодеяние… Но така ли беше наистина? И най-вече — защо го правеше?

Изпаднала в тъпо безразличие, тя осъзна, че няма друг избор — неин ред бе да присъедини гласа си към заклинанието. Гласовете се преплетоха в ужасна хармония — строфа и антистрофа, призоваваха… молеха… настояваха…

Риведа се обърна рязко към високия каменен олтар, където лежеше дете. Деорис притисна ръце към устата си, за да не извика, защото позна детето: Ларин, сина на Карахама, братът на Демара — кръвният син на Риведа…

Детето гледате безразлично, явно силно упоено. Това, което направи Риведа, не отне повече от миг. Детето само изплака едва чуто и потъна в сън, Риведа се обърна отново към олтара. Деорис чувствате, че се задушава — нищо нямаше смисъл; това беше ужасен, дяволски ритуал дело на безумец!

От сенките излезе Надастор, отвърза момчето от олтара, повдигна малката, безжизнена фигурка и я изнесе от криптата. Деорис и Риведа бяха сами в светилището на Мрака — тук, където Микон бе понесъл ужасните си мъки — и… беше останал победител. Насаме с Безименния бог…

Разумът отказваше да й служи; звук и цвят се преплитаха и й причинява физическа болка; започваше да разбира смисъла на отвратителния, богохулен ритуал: Риведа искаше в безумието си да освободи ужасната сила на окованото божество на мрака; искаше да изтръгне от бездната Черната звезда. Но имаше и нещо повече… нещо, което тя не разбираше докрай — или не искаше да разбере?

Деорис падна на колене; невъобразим ужас беше я стиснал за гърлото, и въпреки че всичко и нея крещеше: „Не! Не, не, не, не!“, ужасната хипноза на ритуала я държеше така, че не можеше нито да помръдне, нито да издаде звук. Достатъчна беше една нейна дума, един жест на съпротива, и сложно изградената сила на ритуала щеше да рухне; Риведа трябваше да се провали, не можеше, не биваше да успее — но тя нямате власт над гласа си, не можеше да помръдне нито крак, нито ръка… И защото не събираше сили да се изправи срещу Риведа, съзнанието й подари убежище в самообвинения.

Не можеше, не смееше да разбере това, което ставаше пред очите й; мозъкът й отказа да възприема каквото и да било. Очите й помъртвява като на слепец и макар че Риведа забеляза как последните останки от разум я напускат, това не отклони вниманието му; целият беше погълнат от това, което вършеше.

Пламъкът на олтара лумна по-високо.

Окованият, безлик истукан се раздвижи…

Деорис виждаше как от всички потънали в сенки ъгли я гледа с насмешка човекът с кръстосани ръце… После за миг видя същото, което виждаше и Риведа — окована, безлика фигура, изправена пред олтара, но и този образ се разми и отстъпи място на черна, сгърчена маса, която се движеше, като че ли се бореше да разкъса невидими окови.

После я заслепи ярка светлина и тя имаше чувството, че пада, Риведа я подхвана, мерна се отново ужасната усмивка на оживелия истукан, светлините се въртяха шеметно в кръг; Риведа я постави на олтара и тя смътно разбра какво става, когато усети влажния камък под гърба си. Не тук! Не тук, където бе текла кръв…

„Но детето не е мъртво!“ каза си тя с налудничава увереност. „Щом е живо, няма нищо страшно…“

4.

Като че ли се издигаше през дълбоки, мъртви води, Деорис бавно изплува към светлината. Беше и студено, боляха я недоизлекуваните рани. Огънят на олтара беше загаснал; навсякъде цареше пълен мрак.

Риведа, сякаш никога не бе изпадал и онова ужасно, подобно на транс състояние, я повдигна внимателно от олтара. Спокойно и невъзмутимо той започна да и помага да оправи дрехите си, а Деорис, болна, измъчена и отвратена знаеше много добре, че той си спомня една друга нощ в това подземие — преди години…

Някъде далече хлипаше дете. Собственият й ужас и объркване нараствах; все повече — докосна лицето си с ръце, за да се убеди, че не плаче самата тя.

На вратата на стаята, в която Деорис прекара последния месец, Риведа спря и започна да обяснява със знаци нещо на глухонямата старица.

После се обърна отново към Деорис и каза с глас, който я накара да се вледени до мозъка на костите си:

— Утре ще те изведат от лабиринта. Можеш да се доверяваш на Демара, но все пак бъди предпазлива. Помни всичко, което ти казах, особено по отношение на сестра ти Домарис. — Той помълча, после неочаквано се отпусна на колене пред ужасеното момиче, взе ледената й ръка, притисна я до устните си и прошепна:

— Деорис… любов моя!

После пусна бързо ръката й, стана и преди Деорис да отвори уста, беше изчезнал.