Краят на Атлантида

1.

— Но защо, Домарис? — попита Деорис. — Защо го ненавиждаш толкова?

Домарис се беше облегнала на каменната пейка, където бяха седнали. Играеше си с едро сухо листо, паднало в гънките на дрехата й, после го хвърли в езерото, ширнало се пред тях. Малки вълнички тръгнаха на всички посоки, блещукайки на слънчевата светлина.

— Не мисля, че мрази Риведа — каза замислено Домарис и понамести натежалото си тяло, като че ли изпитваше болка. — Но не му вярвам. Има… има нещо в него, което ме кара да потръпвам всеки път, когато го видя — тя хвърли поглед към Деорис, и това, което видя в бледото, отслабнало лице на сестра си, я накара да добави успокоително: — Не ми обръщай внимание, Деорис. Ти познаваш Риведа много по-добре от мен. А аз… Е, може би всичко е въпрос на въображение! Бременните жени често имат странни приумици.

В другия край на градината рошавата глава на Микаел се появи иззад един храст я отново се скри; двамата с Лиза играеха на криеница. Момиченцето затича пред тях.

— Видях те, Микаел! — извика то пискливо и се скри зад полите на Домарис. — Куку!

Домарис се засмя и погали момиченцето, после погледна сестра си с явно задоволство. През последните месеци по-младото момиче се беше променило видимо — и то на добро. Деорис вече не беше невероятно слабото, полупрозрачно същество, увито е превръзки, което Домарис отведе от Сивия храм. Лицето й бе започнало да възвръща цвета си, въпреки че според Домарис все още бе прекалено бледа; вече не беше и толкова болезнено слаба… Домарис се понамръщи, защото едно постоянно подозрение я загриза отново. „Мога да разпозна тази промяна!“ Домарис никога не се натрапваше и не би принудила сестра си да й се довери, но постоянно й тревожно се чудеше какво точно се бе случило с Деорис. Какво й бяха сторили? Тази история с падането на вълнолома… звучете някак недостоверно.

— Тъкмо ти надали би се поддала на странни приумици, Домарис — възрази Деорис. — Защо не му вярваш?

— Защото… защото не се държи честно с мен; крие мислите си и съм убедена, че ме е лъгал неведнъж — внезапно гласът на Домарис стана леденостуден. — Не му вярвам, защото имам чувството, че ти причинява зло. Този човек те използва, Деорис… Любовник ли ти е?

— Не! — отрицанието беше рязко, почти инстинктивно.

Лиза, които седеше забравена от двете на коляното на Домарис, въртеше очи ту към едната, ту към другата сестра, смутена и малко обезпокоена; после се усмихна, свлече се на земята и хукна да гони Микаел. Случваше се възрастните да си говорят и така. Доколкото се простираха познанията на Лиза, това рядко имаше никакви последици, затова и не обръщаше внимание на споровете им — но се бе научила да не ги прекъсва.

Домарис се премести малко по-близо до Деорис и много предпазливо каза:

— Кой тогава?

— Аз… не разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Деорис; но очите й имаха израза на уплашено животно, попаднало в капан.

— Деорис — каза меко сестра й, — бъди честна с мен, котенце; да не мислиш, че ще можеш да го криеш до безкрайност? Аз съм служила на Каратра по-дълго от теб; макар и не с такъв блестящ успея.

— Не съм бременна! Не с възможно — не искам! — после, овладяла пристъпа на паника. Деорис потърси опора в предизвикателството. — Нямам никакъв любовник!

Спокойните сиви очи отново срещнаха изпитателно нейните.

— Може да си магьосница — каза с премерен тон Домарис, — но всичките ти магии нямат сила срещу това чудо.

Тя понечи да прегърне момичето, но то отблъсна капризно ръката й.

— Недей! Казах ти, не съм бременна!

Протестът беше толкова гневен, че Домарис се стресна. Как беше възможно Деорис да лъже толкова уверено, освен ако… освен… „Нима проклетият Сив маг я с научил на своите коварства?“ Мисълта я разтревожи.

— Деорис — настоя тя, — кажи ми, Риведа ли е?

Деорис се отдръпна от нея, нацупена и поуплашена.

— И така да е — въпреки че няма нищо подобно — това с мое право! Ти се възползва от своето!

Домарис въздъхна; щеше на си има проблеми с Деорис.

— Да — отвърна уморено по-възрастната жена — нямам право и не искам да те обвинявам. Но… — тя хвърли поглед към тичащите из градината деца и сви полуусмихнато вежди. — Имам право да ми се иска да беше някой друг на негово място.

— Ти го мразиш! — изплака Деорис. — Ужасна си… Мразя те!

Тя скочи на крака и излезе тичешком от градината, без да се обърне нито веднъж, Домарис понечи да я последва, после се отпусна отново на пейката и тежко въздъхна.

„Каква полза?“ Чувстваше се смъртно уморена и нямаше сили да се бори с капризите на сестра си. Тъкмо сега не се чувстваше способна да се справи със собствения си живот… Как би могла да се заеме да подрежда живота на Деорис?

Когато носеше сина на Микон, Домарис се отнасяше към собственото си тяло с особено страхопочитание: дори съзнанието, че съдбата на Микон ги следва като сянка, не можеше да помрачи щастието й. Сега, с детето на Арват, всичко бе много по-различно; това беше дълг, изпълнение на даден обет. Тя беше примирена, но не и щастлива. Беше претръпнала на болки, но я измъчваше таен страх. Думите, на майка Изоуда се въртяха постоянно в мислите й. Домарис изпитваше някаква виновна обич към детето на Арват — като че ли бе се провинила пред него, като допусна да го зачене.

„Но защо все пак Деорис се държи така? Може би детето наистина не е от Риведа и тя се бои от ревността му.“ Домарис поклати глава, неспособна да си изясни странното поведение на сестра си.

Някои дребни, но недвусмислени признаци я бяха убедили в състоянието на Деорис; и Домарис бе озадачена и натъжена от нежеланието на момичето да го признае. Не я тревожеше толкова лъжата, колкото причината за нея.

„Какво съм сторила, та сестра ми вече не ми се доверява?“

Тя стана, въздъхна тихичко, и запристъпва тежко към широката арка, която водеше към вътрешните постройки. Не спираше да се укорява, че е пренебрегнала сестра си. Беше потънала в своята скръб по Микон; после дойде бракът й с Арват, продължителната болест след загубата на първото дете… А и задълженията й към Храма не бяха малко. Въпреки това чувстваше, че по някакъв начин е трябвало да се поинтересува и от Деорис.

„Раджаста ме предупреди още преди години“, каза си тъжно Домарис. Това ли бе имал предвид жрецът? „Да бях се вслушала по-внимателно в думите му! Сега, ако съм изгубила доверието на Деорис…“ Домарис спря дотук и направи опит да се успокои. „Деорис винаги е била особена, винаги е била склонна да се бунтува. При това е боледувала дълго — може би дори не ме лъже, а още не знае за състоянието си, защото не е забелязала признаците или ги е отдала на болестта. Нищо чудно да е така!“

През насълзените си очи Домарис видя градината, потънала във всички цветове на дъгата.

2.

През последните месеци Деорис бе живяла ден за ден, без да смее да мисли за бъдещето, нито пък да си припомня миналото. Плъзгаше се по повърхността на събитията: но когато спеше, спомените се връщаха и тя не можеше да пропъди: натрапчивия кошмар на онази нощ в Криптата — страшните сънища бяха толкова много и така се тълпяха около нея, че тя почти съумя да се убеди, че и кръвта по олтара, и богохулното заклинание, всичко, което бе видели и разбрала против волята си, е било само още един кошмарен сън.

Лекотата, с която съумя да подхване прекъснатата нишка на дотогавашния си живот, й помогна в самозаблудата. Никой не оспори нито за миг разказа на Риведа.

По настояване на Домарис, Деорис се върна да живее в нейния дом. Но нищо не беше вече същото; нови избраници обитаваха Дома на Дванадесетте; Арват и Домарис, както и Елис и Хедан, живееха в отделни малки къщички в друга част от земите на Храма. Деорис бе посрещната радушно и бързо стана част от семейния им живот. До днешния ден Домарис никога не бе Правила опит да постави под въпрос разказа й за времето, което бе прекарала, далеч от нея.

„Длъжна бях да се досетят!“ Деорис потръпна суеверно. Много късно предната нощ Демара се бе промъкнала в дома им и бе дошла в нейната стая, цялата разтреперана, шепнейки отчаяно:

— Деорис! О, Деорис, знам, че нямам право да бъда тук, но моля те, не ме отпращай! Толкова ужасно ме е страх!

Деорис бе взела момичето в леглото при себе си, и когато уплашеният плач най-сетне заглъхна, започна да я разпитва:

— Какво има, Демара? Какво се е случило? Няма да те отпратя, мила, каквото и да стане — кажи ми спокойно какво те е уплашило! — Тя погледна болезнено слабото, свито на кълбо момиче с огромни, уплашели очи, и допълни успокоително: — Домарис рядко влиза в стаята ми по това време, но дори да дойде, ще… ще намеря какво да й кажа.

— Домарис… — повтори Демара бавно и се усмихна с тази мъдра и тъжна усмивка, която бе толкова неподходяща за детското й лице — Домарис не знае, че съществувам; Деорис. Това, че ще ме види, няма да промени нищо. — Тя седна у леглото й загледа Деорис със странните си сребристосиви очи — после изведнъж погледът й стана напълно безизразен, бялото на очите се виждаше от всички страни на ириса. — Много скоро едни от нас трите ще умре — каза тя с особен, равен глас, блуждаещ като очите й. — Една от нас трите ще умре и ще вземе и детето със себе си. Смъртта ще докосне и втората, но ще вземе само детето й. А третата ще моли Смъртта на дойде и да вземе и нея, и детето й, но ще живее, за да проклина и въздуха, който диша.

Деорис сграбчи слабите рамене и разтърси силно Демара.

— Ела на себе си! — извика с висок, разтреперан от страх глас. — Знаеш ли изобщо какво говориш?

Демара се усмихна странно. Лицето й бе отпуснато и неестествено разкривено.

— Домарис, ти и аз — Домарис, Деорис, Демара… Ако казваш трите имена много бързо едно след друго, звучат като едно, нали? Но нас ни свързват много повече неща… съдбите ни са свързани, а сега и трите носим деца под сърцата си.

— Не! — изкрещя Деорис в отчаян отказ да приеме истината. „Не, не може да е Риведа! Не е възможна такава жестокост, такава черна измами.“

Тя сведе глава, уплашена и тревожна, неспособна да срещне неестествено мъдрите детски очи на Демара. От нощта, когато тя, Риведа и странният му ученик едва че станаха жертва на заклинанието, което освободи духа на огъня й я беляза навеки с печата на дорйе, Деорис нито веднъж не бе имала повод да се заеме с ежемесечното ритуално пречистване… Беше обмисляла това, беше си припомняла страшните разкази, които си шушукаха жените-саджи за проклятия и безплодие, спомняше си и предупреждението на Малейна. Беше успяла да се убеди, че както печатът на дорйе беше белязал навеки гърдите й, така в сърцевината на нейната женственост е била опустошена, че се е превърнала в сиво, безполово същество, облечено във външната обвивка на жена. Дори когато Домарис даде по-достъпното обяснение — че е бременна — Деорис отказа да го приеме. Та нали, ако бе способна да зачене, би забременяла от Риведа много — по-рано!

Но така ли беше наистина? Риведа беше запознат с множество тайни, и може би знаеше как да предотврати забременяването й според собственото си желание. Тя се опитвате да се бори с ужасяващото прозрение, което непрестанно се натрапваше в мислите й, „О, не, не от онази нощ в подземието налудничавите заклинания… коланът, който нося и сега под долната си риза…“

С отчаяно усилие тя успя да пропъди нахлулите спомени.

„Това никога не се е случвало… беше сън, само лош сън… истински е само коланът. Но щом той е истински… Не! Трябва да има някакво Друго обяснение!“

Тогава мислите й се обърнаха към другото, което току-що бе научила от Демара и тя се вкопчи почти с облекчение в него:

— Ти!

Демара гледаше тъжно Деорис.

— Знам, че ще ми повярваш — каза тя съвсем тихо. — Презират ли ме?

— О, не, Демара, разбира се, че не — Деорис отново се взря в слабото, почти призрачно лице, което почиваше доверчиво на рамото й. Демара почти не се бе променила през изминалите три години; оставате си все същото странно, измъчено, полудиво малко момиче, което първоначално бе предизвикало у Деорис страх и недоверие — а после — съжаление и обич. Демара беше вече петнадесетгодишна, но външно това почти не й личеше; беше си същата като на дванадесет години; по-висока, отколкото бе Деорис на тази възраст, много слаба и крехка, с все същото странно излъчване на опитност и незрялост едновременно.

Демара се изправи и започна да брои на пръсти.

— Беше като страшен сън. Случи се… не помня точно, но мисля, че бе минала една луна, откакто ми напусна.

— Преди пет луни — подсказа меко Деорис.

— Едно от малките деца дойде да ме повика. Каза ми, че ме очакват в залата на звуците. В това нямаше нищо необичайно. Изучавахме въздействието на звуците с един от учениците на Надастор. Но когато отидох там, залата беше празна. Останах да почакам… И тогава влезе един жрец — цялото му лице беше покрито с маска; беше облечен и черно. Не каза нищо само … само тръгна към мен и после… О, Деорис!

Детето зарида горчиво, притиснало глава към гърдите й.

— Демара! Не е възможно!

Демара с мъка потисна хлиповете си и повтори:

— Нали ми вярваш? Нали не ме презираш?

Деорис я залюля в ръцете си като бебе.

— Не, мила, не — повтаряше тя напевно и успокоително. Знаеше много добре какво иска да каже Деорис. Извън Сивия храм на момичета като Демара се гледаше с презрение, като на уличници, но Деорис, която бе живяла в Сивия храм, знаеше, че по вътрешните закони там тези жени бяха почитани като преминали специална подготовка, почти свещени — и най-вече незаменими, под закрилата на най-високопоставените магове. Беше напълно немислимо маскиран непознат, при това жрец; да насили една саджи… Борейки се все още с недоверието си, Деорис попита:

— Наистина ли нямат никаква представа кой може да е бил?

— Не… О, знам, трябваше да кажа на Риведа, трябваше, но просто не можех, не събрах сили! След… след като черният жрец си… отиде, аз останах да лежа на земята, плачех и не можех да помръдна. Плаках много дълго, имах чувството, че никога няма да спра да плача, докато Риведа ме намери… беше ме чуя и влезе да види какво става. Той… държа се много мило с мен, като никога преди, прегърна ме, започна да ме утешава, дори малко ми се поскара и накрая успя да ме успокои. Опита се да ме накара да му разкажа какво се е случило, но аз… Боях се, че няма да ми повярва!

Деорис внезапно пусна Демара. Стоеше неподвижно като статуя, докато откъслеци от дочут отдавна разговор се въртяха в главата й; не й бе необходимо много, за да направи връзката с това, което се бе случило с Демара, и почти без да съзнава, за първи път от години насам, Деорис прошепна:

— Майко Каратра! Пази я…

Не, не, не беше възможно, такива неща не се случваха, това беше плод на болната й фантазия… Деорис продължаваше да седи неподвижна, боеше се, че изразът на лицето й ще издаде мислите й.

Най-сетне произнесе с втвърдени от ужас устни:

— Но на Малейна си казала, нали? Не може да не знаеш, че тя ще те закрили. Убедена съм, че би убила със собствените си ръце всеки, който ти с причинил и най-малката неприятност.

Демара поклати глава; след няколко минути прошепна:

— Страхувам се от Малейна. Дойдох при теб заради… заради Домарис, Раджаста уважава мнението й… Последния път, когато в нашия храм бяла открити хора от Черното братство, беше много страшно… възцари се ужас… и смърт. Ако сега Черните магьосници са се появили отново, Пазителите трябва да бъдат уведомени. А Домарис е толкова… толкова добра и красива! Струна ми се, че би съжалила дори мен…

— Ще кажа на Домарис веднага щом имам възможност — обеща Деорис, разкъсвана от вътрешна борба. — Но, Демара, не очаквай прекалено много.

— Толкова си добра, Деорис! Толкова те обичам! — Демара се вкопчи в другото момиче. Сълзи светеха в очите й. — И… Деорис, ако мислиш, че Риведа трябва да узнае… Нали ти ще му кажеш? На теб той позволява всичко, а тъкмо сега никой не смее да припари до него… откак ти напусна Храма. Само жените, който взема от време на време… но дори те… — Демара замълча. — Когато ме откри, той се държа много мило, но въпреки това се боя от него.

Деорис погали нежно рамото на малкото момиче. Имаше чувството, че собственото й лице се е вкаменило. Изчезнали бяха и последните съмнения. „Риведа я с чул да плаче? В залата на звуците, която се затваря плътно и стените й са толкова дебели! Ще повярвам, когато видя слънцето да изгрява в полунощ!“

— Да — каза мрачно Деорис, — ще говоря с Риведа.

3.

— Тя няма и най-малка представа, Деорис. Надявах се и ти да не узнаеш, но след като се оказа толкова проницателна, добре, няма да споря — признавам.

Гласът на Риведа беше дълбок и суров като зимен прибой; след малко той продължи със същия леден тон:

— Ако имаш намерение да и кажеш истината — Деорис, каквото и да означаваш за мен, бих предпочел да те убия!

— Внимавай да не би ти да се окажеш жертвата — отвърна хладно Деорис. — Не е изключено Малейна да направи същото предположение, което направих и аз.

— Малейна! — Риведа почти изплю името на жената-маг. — Тя направи какво ли не, за да провали бъдещето на детето… Но каквото и да мислиш, аз не съм чудовище, Деорис. Това, което Демара не знае, не може да я измъчва. Неприятно е, наистина, че знае чия дъщери е. Оказах се глупак, че допуснах това да се разчуе дори тук, в Сивия храм. Отговорност с изцяло моя — що се отнася до Демара, по-добре да не знае нищо повече от това, което знае сега.

Отвратена, Деорис избухна:

— И ти се осмеляваш да разговаряш за това с мен?!

Риведа кимна бавно:

— Сега знам, че Демара е била зачената тъкмо с тази цел. Ако не е съществувало предопределение, какъв бе този подтик, който ме накара да я спася от гладна смърт пред градските стени? Тогава не съзнавах целта на постъпката си. Не намираш ли, че това е същинско чудо — начинът, по който всички събития водят към една цел? Това дете е ненужно, животът му няма никаква стойност за никого — самото й раждане накара Карахама да ме намрази. — За първи път на Деорис й се стори, че забелязва пукнатина в ледената броня на Мага, но той продължи бързо; — Нима не съзнаваш, че това са елементи от един по-висш план? Когато тя се роди, не знаех, че Карахама е от твоята кръв — но сега го знам — и ти, и тя, и Демара — всички имате ясновидските способности, с които се отличават някои от кастата на жреците — и сега дори това малко нищожество ще допринесе за Великото дело.

— Как е възможно да си лишен дотолкова от чувства? — Деорис се взираше в Риведа, сякаш го виждаше за първи път; струваше й се толкова чужд, сякаш току-що бе пристигнал тук от някаква незнайна страна отвъд моретата. Думите му за някакви велики планове; начинът, по който говореше за Демара, сякаш бе планирал и раждането й… възможно ли бе да е полудял? Дълбоко в себе си Деорис винаги бе вярвала, че странната му, приповдигната реч крие някаква възвишена, величава цел, която тя не може да осъзнае, защото е прекалено млада и дори неука. Но това тя вече можеше да разбере — разяждаща лудост, разрушила един великолепен ум: убийствена, опустошителна мания, за която той продължаваше да говора по същия начин — като за някаква велика цел, в името на която всякакви жертви са допустими. Дима всичко бе лудост и илюзии? И тя самата бе въвлечена в това безумие, убедена, че е избраница на Великия маг? Устните на Деорис трепереха; не беше убедена, че няма да припадне.

Устата на Риведа се изви в брутална, вълча усмивка.

— Малка глупачка! Ти като че ли наистина ревнуваш?

Деорис безмълвно поклати шава. Нямаше доверие на гласа си. Обърна се, да си върви, но Риведа я задържа грубо:

— Ще кажеш ли на Демара?

— За какво ми е да й казвам? — попита студено Деорис. — За да умре от отвращение, от погнусата към себе си, с която съм наказана аз? Не, ще пазя тайната ти. А сега махна ръцете си от мен!

Очите му за миг се разшириха от учудване. Той веднага се отдръпна от нея и заговори с по-мек тон:

— Винаги досега си ме разбирала…

Сълзи горяха клепачите й.

— Аз да съм те разбрала? Не, никога! Но ти никога преди не си стигал до дотук! Та това е… извращение… богохулство… черна магия!

Риведа посечи да отвърне нещо рязко, но прехапа устни и само измърмори подтиснато:

— Добре тогава, приеми, че се занимавам с черна магия, щом искаш.

После, с онази нежност, която проявяваше толкова рядко и тъкмо затова бе толкова скъпа на Деорис, притисна към себе си скованото й тяло и прошепна:

— Деорис, ти винаги си била моята сила. Не ме изоставяй тъкмо сега! Толкова малко ли бе необходимо, за да успее Домарис да те обърне срещу мен?

Деорис не отвръщаше нищо. Опитвате се да не заплаче.

— Деорис, стореното е сторено и аз няма да се отрека от нищо. Прекалено късно е да побегна като страхливец; пък и разкаянието няма да ми помогне вече — тъй че е все едно. Може би постъпих…неразумно; възможно е да съм бил и жесток. Но пак ти казвам — сторено е. Деорис, тук няма никой, комуто да се доверя; моля те, Деорис, грижи се за Демара, все едно, че с твое дете. Майка й отдавна се отказа от нея, а аз… аз нямам рече никакви права над нея — ако някога сън имал.

Той помълча с измъчено лице Докосна леко мястото на дрехата й, под което се криеха ужасните белези, после ръцете му внимателно се плъзнаха към кръста й, докосвайки дървените халки на скрития под плата колан — в жеста му имаше нещо несигурно, опипващо. Когато повдигна глава и очите му срещнаха нейните, и погледа му имаше мъчителен въпрос — и страх, който тя не бе в състояние да си обясни. Риведа прошепна:

— Ти още не знаеш… дано боговете те опазят! Дано боговете опазят всички ви! Аз отхвърлих закрилата им; бях жесток с теб… О, Деорис! Помогни ми… Помогни ми!

Ледената му въздържаност се стопи като от повей на южния вятър — и с нея се стопи и целия гняв, насъбрал се в сърцето на Деорис. Тя обви врата му с ръце и прошепна задавено:

— Ще ти помогна, Риведа, ще ти помагам винаги!

1.

Детски плач разкъса нощта и Деорис вдигна глава от възглавницата, притискайки длани към очите, които я боляха. Плътен мрак изпълваше стаята.

Само през недобре прилепналите капаци на прозорците се процеждаха тънки струйки лунна светлина. Беше привикнала към пълната тишина, която цареше нощем в жилищата на жените-сажди… Беше сънувала нещо… Сега спомените постепенно нахлуваха и полубудното й съзнание. Тя не беше вече в Сивия храм; не беше и в скромното жилище на Риведа — живееше вече при Домарис. Сигурно Микаел се беше стреснал от нещо и се беше разплакал…

Тя се смъкна от леглото и прекоси боса тесния коридор, който делеше стаята й от стаята на сестра й. При звука от отварянето на вратата Домарис вдигна глава; беше наметнала някаква връхна дреха върху нощната си риза и притискаше до гърдите си още похлипаващото дете; червеникавите коси се лееха по раменете й като разтопена мед.

— Деорис, мила, събудихме ли те? Извинявай — тя продължи да гали объркалите къдрици на Микаел и да го полюляна успокоително. — Тихо, тихо, успокой се…

Микаел похлипваше сънливо, но явно се бе поуспокоил. Главата му полека се отпусна на рамото на Домарис; после изведнъж той се отдръпна от нея, отвори широко очи и възкликна уплашена:

— Деорис!

Момичето дойде бърза до него.

— Домарис, дай да го подържа — много е тежък за теб — упрекна тя сестра си. Домарис първоначално отказа, но после подаде натежалото от сън дете в ръцете на сестра си. Загледана в полузатворените тъмносини очи и няколкото лунички върху правилното носле, Деорис прошепна неволно:

— Колко много започва да прилича на… — и веднага млъкна. Домарис бе вдигнала отбранително ръце, сякаш да се предпази от удар. Деорис преглътна името на Микон и продължи: — Къде да го оставя?

— Тук, в леглото ми. Надявам се, че при мен ще спи по-спокойно. Съжалявам, че те събуди, Деорис. Изглеждаш толкова уморена! — Домарис се взря в лицето на сестра си — бледо и изпито, със странно безжизнен, почти летаргичен израз. — Струва ми се, че не си добре.

— Нито ми няма — отвърна безразлично Деорис. — Постоянно се безпокоиш за какво ли не. Ти самата не си в цветущо здраве — допълни тя, подтикнати от внезапен страх. С очите на обучена лечителка изведнъж съзря това, което досега, погълната от собствените си безпокойства, бе пропуснала; колко болезнено слаба беше Домарис въпреки бременността; колко остро се очертаваха гънките кости на лицето й под бялата, опъната като пергамент кожа; колко се бяха издули сините вени под нея…

Домарис поклати глава, но измъчените й черти не успяха да прикрият лъжата. Тя осъзна, че сестра й не може да й повярва, усмихна се и сви рамене, плъзвайки ръка по силно издутия си корем.

— Нали знаеш — има две неща, който само растат и никога не намаляват — завистта и коремът на бременната жена. Я виж — Микаел заспа.

Деорис отказа да приеме отклоняването на темата.

— Къде е Арват? — попита тя твърдо Домарис въздъхна.

— Не е тук. Той… — болезнено слабото й лице пламна. — Деорис, аз… аз изпълних моята част от сделката. Не съм се оплаквала, не съм бягала от дълга си! Дори не използвах срещу него това, което Елис… — тя прехапа устни и продължи: — Трябва да му родя сина, който иска! И дано това го успокои!

Деорис не знаеше за предупреждението на майка Изоуда, носи спомни своето и интуицията й подсказа останалото:

— Груб ли е с теб, Домарис?

— Вината е изцяло моя. Мисля, че убих кротостта у този човек. Стига за това! Нямам никакво право да се оплаквам. Но любовта му с като наказание, Деорис! Не издържам! — червенината по лицето й бе отстъпила място на мъртвешка бледност.

За да не я смущава повече, Деорис се обърна, за да завие по-добре Микаел, и попита:

— Защо не го даваш нощем на Елара? Така не можеш да мигнеш!

Домарис се усмихна, и погледна нежно сипа си.

— Ако не е при мен, ще еня още по-малко. Помниш ли как не разбирах защо Елис постоянно мъкне Лиза със себе си? Освен това Елара вече идва да ми помага само денем. Откак се омъжи, искам да я освободя, но тя казва, че няма да ме остани на грижите на чужда жена в това състояние — Смехът й далечно напомни за предишната Домарис. — Нейното дете ще се роди малко след моето — дори в това се опитва да ми бъде от помощ!

Деорис отбеляза кисело.

— Има ли изобщо наоколо жена, която да не е бременна? — и трепна гузно.

Домарис като че ли не обърна внимание.

— Бременността е една от най-прилепчивите болести — отбеляза тя весело, после стана и се премести по-близо до сестра си. — Не си тръгвай, Деорис. Толкова ми липсваше — Остани да си поговорим.

— Щом искаш — отвърна сепнато Деорис, но веднага се разкая и се притисна до сестра си.

Домарис се усмихна.

— Винаги съм тичала да си говоря с теб, сестричке.

— Отдавна вече не съм малка — Деорис отметка раздразнено глава — Защо винаги се държиш с мен като с бебе?

Домарис подтисна желанието си да се изсмее и хвана слабите пръсти на Деорис в своите.

— Може би… защото преди Микаел ги беше като мое дете.

Внезапно погледът й падна върху колана от украсени с резба дървени халки, който Деорис носеше върху нощната си риза.

— Какво е това, Деорис? — понита ти тихо. — Никога преди не съм го виждала.

— Колан.

— Колко несъобразително от моя страна — отвърна сухо Домарис. Тънките й пръсти започнала да опипват странно преплетените около дърворезбата червени върви. После се наведе тромаво напред, за да огледа колана по-отблизо — изведнъж си пое рязко дъх и започна да брои халките. Странно преплетената връв беше тройна; три по седем бяха плоските резбовани халки. Коланът беше красив — но въпреки това…

— Деорис. — нежният глас на Домарис прозвуча необичайно рязко — Риведа ли ти даде това?

Стресната от тона й, Деорис отвърна нацупено и предизвикателно:

— Защо да не ми го даде?

— Защо наистина! — тонът на сестра й вече беше леден; ръката й се сключи твърдо около тънката китка на Деорис. — Защо му с да ти слага такова… такова нещо? Отговори ми. Деорис!

— Има право…

— Ничий любим няма това право, Деорис.

— Той не е…

Домарис поклати глава.

— Лъжеш, Деорис — каза тя уморено. — Ако имаше друг мъж, той по-скоро би убил Риведа, отколкото да допусне да носиш такова нещо около кръста си. — Тя тихо изхлипа. — Моля те, престани да ме лъжеш, Деорис. Нима мислиш, че ще можеш вечно да си заравяш главата в пясъка? Колко време трябва да се преструвам, че не знам нищо за бременността ти — и че носиш детето си под това… това… — гласът й изневери. Колко наивна беше малката й сестра — сякаш едно отричане можеше да изтрие истината!

Деорис измъкна рязко ръката си и се загледа упорито в пода. Лицето й беше много бяло. Вина, смущение и страх се смесваха в потъмнелите й очи. Домарис прегърна сестра си.

— Не гледай така. Деорис! Не обвинявам теб!

Деорис стоеше като каменна статуя в ръцете на сестра си.

— Вярвай ми, Домарис, аз…

Домарис хвана с две ръце главата на сестра си и се взря в очите й, тъмни като смачкани венче листчета на теменужки.

— Бащата на детето е Риведа — каза тя и този път Деорис не възрази. — Тук нещо никак не ми харесва. Има нещо лошо, и то много лошо, Деорис — в противен случай ти не би се държала така. Не си дете, не си и несведуща, учила си същите неща, които съм учила и аз — дори повече точно по този въпрос… и знаеш много добре… Чуй ме, Деорис! Знаеш, че никой не би могъл да че принуди да заченеш — освен ако желанието ти не е съвпадало с желанието на Риведа — допълни тя. Деорис се гърчеше и хлипате, опитваше се да се измъкне от ръцете й и от обвинителния и поглед. — Деорис… Не, гледай ме в очите, този път искам да ми кажеш истината… Кажи ми, насили ли те Риведа?

— Не! — този път момичето явно казваше истината. — Отдадох се на Риведа по своя свободна воля — и неговата служба в ордена не налага безбрачие!

— Така е; но защо тогава не те вземе за жела, или поне би могъл да признае детето! — попита строго Домарис. — Няма никаква нужда от криеница, Деорис; носиш детето на един от най-големите лечители на времето ни — независимо от моето мнение за него, такава е истината. Би трябвало да бъдеш почитана, да се гордееш с връзката си, а не да се криеш и да криеш под дрехите си този колан, да лъжеш дори сестра си. Този колан е знак за робство! Той знае ли, че очаквал дете?

— Аз… аз мисля…

— Мислела! — гласът на Домарис режеше като нож. — Бъди спокойна, сестро, ако не знае, много скоро ще научи! Дете, наистина ли не можеш ли да разбереш как се отнася с теб този човек?

— Ти… нямаш право да се месиш! — с внезапно рязко усилие Деорис се изтръгна от ръцете на сестра си и я изгледа мрачно.

— Имам пълното право да те закрилям, сестро.

— Ако искам да имам дете от Риведа…

— Тогава Риведа е длъжен да поеме своята отговорност — отвърна остро Домарис. Ръцете й отново докоснаха колана, увит около кръста на сестра й — Що се отнася до това отвратително нещо — тя се потърси от отвращение, докато развързваше червените върви, — смятам да го изгоря! Сестра ми не може да бъде ничия робиня!

Деорис скочи и стисна здраво колана.

— Сега вече прекали! — изкрещя тя и протегна напред ръце, за да не може сестра й отново да се добере до колана. — Да не си посмяла да го пипаш!

— Деорис, настоявам да ми го дадеш!

— Не, казвам ти! — макар и крехка на вид, Деорис беше жилава, а сега бе и толкова заслепена от гняв, че не мислеше какво върши. Блъсна Домарис с все сила, за да я откъсне от себе си, и по-възрастната жена изплака от болка. — Остави ме на мира!

Домарис отпусна ръце и изохка. Коленете не можеха да я държат и тя залита. Деорис бързо подхвана сестра си, тъкмо навреме, за да попречи да се свлече на пода.

— Домарис — молеше тя отчаяно, — Домарис, моля те, прости ми!

Домарис се освободи от ръцете на сестра си с едва потискан гняв и се отпусна бавно на дивана.

Деорис вече плачеше на глас.

— Не исках да ти причинявам болка, знаеш, че никога…

— Как бих могла да зная? — простена измъчено Домарис — Бях забранила какво направи… — Тя спря задъхана. Микон я беше накарал да се закълне, че никога няма да говори за онзи случай, като упорито се опитваше да й обясни, че Деорис няма и най-малка представа от това, което бе сторила — и от това, което едва не бе сторила — и че в никакъв случай не бива да й се припомня. При проблясъка на мъчителен спомен в очите на Деорис, Домарис каза малко по-меко: — Знам, че никога не би ми причинила болка съзнателно. Но ако причиниш нещо на детето, което нося, не бих могла да ти простя още веднъж. А сега — дай ми това проклето нещо! — и тя тръгна към Деорис, после започна да развързва вървите с изражение на погнуса, сякаш пипаше нещо нечисто.

Когато коланът падна, тънката нощна риза, която той прикрепяше, също се свлече и Домарис, неволно протегнала ръка, за да помогне на сестра си да се загърне, спря и неволно отдръпна ръка от гърдите й. Коланът падна на пода.

— Деорис! — извика тя ужасено. — Остани ме да видя… Не, казвам ти, дай да видя! — извика тя, докато сестра й се опитваше да придърпа гънките на ризата над издайническите белези, Домарис отново дръпна плата надолу; докосна леко набъбналия, яростно червен белег, който пресичате гърдите на Деорис като груба пародия на светкавица и слизаше надолу към кръста.

— О, Деорис — простена тя ужасено — Сестро!

— Не, моля те, Домарис! — момичето дърпаше трескаво нощната си риза. — Не е нищо особено… — но паническите й опити да скрие белега само потвърдиха най-лошите опасения на Домарис.

— Нищо особено, така ли? — отвърна гневно Домарис. — Може би ще се опиташ ме убедиш, че това е обикновено изгаряне? Това също е дело на Риведа, предполагам! — Тя пусна ръцете на сестра си и се взря замислено и нея. — Дело на Риведа. Все Риведа… — прошепна тя и хвърля поглед към момичето, което се беше свлякло сгърчено в краката й. После бавно и уверено, тя издигна ръце в заклинателен жест, и гласът й — нисък, ясен и трептящ, отекна в притихналата стая: — Проклет да е!

Деорис гледаше с широко отворени очи, притиснала ужасено ръце към устата си.

— Да бъде проклет! — повтори сестра н. — Проклинам го я името на светкавицата, която освети тъмните му дела, в името на гърма, който ще го порази! Проклинам го със силата на водата, която ще измие плода на живота му! Да бъде проклет със силата на слънцето, луната и земята — проклятието да върви с него, когато сяда и когато стана, когато спи и когато е буден, когато живее и когато умира — сега и завинаги! Да бъде прокълнат отвъд живота и отвъд смъртта, и никога да не може да изкупи вината си! Да бъде проклет завинаги!

Деорис се давеше в сухи клипове, отстъпваше, залитайки, от сестра си, сякаш Тя бе проклела нея самата.

— Не — хлипаше тя, — не!

Домарис не и обърна никакво внимание, а продължи:

— Проклет да е седем пъти по седем, сто пъти, хиляда пъти, и иска кармата на проклятието го следва по петите, и нека изкупва греха си живот след живот! Да бъде прокълнат той и семето му, и синовете му, и синовете на неговите синове — завинаги! Проклинам първия и последния му час — и залагам своя живот, за да не бъде разпалено проклятието!

Деорис изпищя и падна като мъртва на земята. Микаел само лекичко се размърда под завивките.

2.

Когато Деорис дойде на себе си след припадъка, видя Домарис коленичила до себе си. Сестра й много внимателно опипваше белезите по гърдите й. Деорис отново затвори очи. Умът й беше, кажи-речи, празен — опитваше се да поддържа нестабилното равновесие между ужаса, облекчението и пълното безразличие.

— Поредният опит, с който не се е справил? — отбеляза Домарис спокойно. Деорис вдигна очи към по-голямата си сестра си и прошепна:

— Вината не беше само негова… той също пострада… — думите й само подпечатваха присъдата на Риведа, но Деорис не го осъзнаваше.

Домарис я изгледа с неприкрит ужас.

— Но този човек трябва да те е омагьосал! Няма ли да престанеш да го защитаваш — след… — тя прекъсна, после продължи с отчаяна настоятелност: — Слушай, ти трябва… Това трябва да свърши колкото е възможно по-бързо, за да не пострадат и други! Ако ти не желаеш да ми помогнеш, значи си неспособна да мислиш и действал като възрастен човек и други трябва да се намесят, за да те защитят! Деорис… не съзнаваш ли, че трябва да те е обзело някакво безумие, за да позволиш — всичко това?

— Ти нямаш право… — измънка неуверено сестра й.

— Не само, че имам право — това е мой дълг, който съм се клела да изпълнявам! — каза мрачно и тихо Домарис. — Дори да не ми беше сестра, длъжна съм да се намеся. Нима не знаеш, че съм Пазител?

Деорис можеше само да гледа безмълвно Домарис; струваше й се, че вижда някаква напълно непозната жена, която само външно прилича на сестра й. В очите на Домарис бушуваше ледена ярост — студените искри в очите й издава — гняв, още по-страшен поради привидното й спокойствие.

— Но този път трябва да обмисля твоята съдба, Деорис — каза през стиснатите си устни Домарис. — Твоята… и на детето ти.

— Риведа… — изхлипа безсилно Деорис. — Как… какво смяташ да правиш?

Домарис гледате мрачно и сериозно, но докато помагаше на сестра си да се облече, за да прикрие отново страшните белези, ръцете й трепереха. Надяваше се да не се наложи да използва тези доказателства срещу сестра си — която обичаше повече от всичко на света, като изключим Микаел и нероденото бебе… Колко слаба се чувстваше! Тройната връв на онзи ужасен колан и страшната сила, кои го се криеше в него; ужасната форма на белезите по гърдите ни Деорис… Домарис се наведе несръчно и взе падналия на земята колан.

— Ще сторя това, което съм длъжна да сторя — каза ти. — Не ми е приятно да вземам от теб нещо, на което очевидно държиш, но… — кокалчетата на пръстите бяха бели като лицето й, докато стискаше омразните символи в ръце — ако не се закълнеш никога повече да не го слагаш, ще го изгоря още сега!

— Не! — Деорис скочи на крака с трескав огън в очите. — Няма да ти позволя! Дай ми го, Домарис!

— По-скоро бих те видяла мъртва, отколкото оръжие на онзи човек — и за какво! — лицето на Домарис бе като изсечено от камък. Самият й глас беше плътен и студен като камък. Думите отеквала тежко в тишината. Кожата на лицето й се беше изопнала болезнено над скулите, дори устните й бяха изгубили всякакъв цвят.

Деорис протегна умолително ръце — после се отдръпна от ясната, изпълнена с презрение присъда в очите на сестра си.

— Живяла си като мен и си имала достъп до същото знание — каза по-голямата й сестра. — Как си могла да допуснеш всичко това, Деорис? Микон толкова те обичаше — отнасяше се с теб, като че ли и ти му беше ученичка! Ти, която можеше… — с отчаян жест Домарис се прекъсна, обърна се и тръгна тромаво към мангала в ъгъла. Деорис, прибрала със закъснение намерението й, скочи след нея — но Домарис вече бе хвърлила колана точно в средата на живата жарава. Сухото дърво лумна незабавно и вървите се загърчиха като горящи змии. След секунди от колана бе останала само пепел.

Домарис се върна и видя как сестра й се взира безпомощно в пламъците, хлипайки, като че бе видяла да изгарят самия Риведа — и вледенилият сърцето й гняв започна да се топи.

— Кажа ми, Деорис, била ли си в светилището на Мрака? При Безликия бог?

— Да — прошепна Деорис.

Нищо повече не бе необходимо на Домарис; фигурите по колана й бяха казали останалото „Добре е за Деорис, че успях да се намеся — огънят пречиства!“

— Домарис! — уплашеният глас на малката й сестра умоляваше отчаяно.

— О, малката ми сестричка, горкото ми котенце… — Домарис бе завладяна от отчаяното желание да защити сестра си по някакъв начин, да я успокои, да прогони злото далеч от нея…

Деорис скри лице в рамото на сестра си. Когато коланът изгоря, сякаш някаква пелена се вдигна пред очите й и тя започна смътно да разбира някои зависимости спомняше си до болка ясно всичко, което се бе случило в подземията — и сега вече бе убедена, че за съжаление нищо от случилото се не беше сън.

— Страхувам се, Домарис! Толкова ме е страх! Да бях умряла още тогава! Те… ще изгорят ли и мен?

Домарис стисна зъби — на самата нея й призляваше от страх, но сестра й не биваше да го разбере. За Риведа не можеше да има и най-малката надежда за милост; а Деорис, дори да бе в пълно неведение — а в това Домарис много се съмняваше — носеше под сърцето си плода на богохулните стремежи на Риведа — заченат в светотатство, зреещ под ужасния троен символ — „дете, което проклех със собствената си уста!“ И още докато си го казваше, през ума й мина смела, отчаяна мисъл — единственият изход, който им оставаше. Домарис нито за миг не помисли за последиците; длъжна бе да защитава това дете, което й бе сестра — да защитава дори онова, прокълнатото, заченато под знака на мрака — защото така може би поне краят му нямаше също да тъне в мрак…

— Деорис — каза тя тихо и взе сестра си за ръката, — не ми задавай никакви въпроси. Мога да те защитя, и ще го сторя, но не се опитвай да искаш обяснение за това, което трябва да направя!

Деорис преглъща мъчително и пряко сили измънка съгласието си.

В последен пристъп на колебание Домарис погледна спящия Микаел. Детето се бе отпуснало в спокоен, почти бебешки сън; Домарис прогони и последните съмнения и отново се обърна към Деорис.

Ниска, тихо изпята нота пропъди светлината от стаята — възцари се златист полумрак и двете сестри се изправиха една срещу друга. Деорис — още съвсем млада, дребничка и строила, с ужасите белези, които сега се виждаха ясно по непокритите й гърди — бъдещото й майчинство почти не личеше под широката нощна риза. Красивото тяло на Домарис беше ужасно деформирано от третата, напреднала бременност, но все пак наоколо присъстваше онова спокойно сияние, което бе сякаш част от самата нея. Тя сключи ръце и бавно ги вдигна пред себе си, после ги раздели и отпусна в особен, церемониален жест. Нещо в този жест, някакъв далечен спомен или може би интуиция накара Деорис да преглътне въпроса, който напирате на устните й.

— Далеч от нас, земна суета — звънна чистото сопрано на Домарис. — Далеч да е от нас и всичко, що носи знака на злото. Далеч оттук, където стоим ние, защото тук Вечността е хвърлила своята сянка. Вървете си, мъгли и сенки, върнете си, слуги на мрака; не смейте да досегнете отпечатъка от Нейните стъпки и сянката на Нейния воал. Тук ние искане прибежище — под покрова на Нощта, под купола на Нейните сияйни звезди.

Тя отново отпусна ръце; после двете с Деорис пристъпиха бавно към малкия олтар, който присъстваше във всяка спалня в Храма. Домарис коленичи с усилие, и доловила намерението й, Деорис коленичи също, взе от сестра си свещ и запали ароматното масло в лампичката пред олтара. Имаше намерение да спази обещанието си и да не задава въпроси, но вече се досещаше какво смята да прави Домарис. Преди години тя бе се уплашила, когато сестра й бе предложила същото; сега, изправена пред неописуем страх и ужас, долавяща вече присъствието на детето в утробата си, Деорис все пак бе доволна, че в такъв миг е заедно с Домарис, а не с друга жена или жрица… Като изпълни своята част от ритуала, палейки ароматното масло, тя символично даде съгласието си за това, което щеше да последва; лекият натиск на тънките пръсти на сестра й я убеди, че тя също е разбрала и приела съгласието й… После Домарис й направи знак да се изправи.

По-голямата сестра протегна на ръка и бавно докосна челото, устните и гърдите на Деорис — после, на свой ред, Деорис повтори същите движения, Домарис я притисна за миг към себе си.

— Повтаряй това, което казвам, Деорис — нареди тя много тихо и Деорис изведнъж изпита непреодолимо желание да избяга, да се смее, да вика, да разбие вълшебството на мига — по само притвори за миг очи.

Тихият глас на Домарис водете; гласът на Деорис отекваше като ехо — неуверен и плах за разлика от спокойния топ на сестра й.

Сега дори златистият полумрак бе отстъпил място на тъмнината — без знак, без жест от тяхна страна. Дори лунната светлина като че ли потъна в сенките и учудената и уплашена Деорис имаше чувството, че двете стоят и нищото, в центъра на безкрайно празно пространство. Сякаш цялата вселена бе угаснала, освен едно мъничко, трепкащо пламъче, което приличаше на далечно, всевиждащо око. Какво бе то? Пламъкът от мангала или отражение на друга, далечна светлина, която Деорис долавяте, но не можеше да види? Единствената осезаема реалност оставаше ръката на Домарис — единственото живо нещо в огромната празнота; живи бяха и думите, които Домарис изпращаше в тъмнината — сребристата мрежа на съдбата, която двете изплитаха сами…

Пламъчето припламваше и почти гаснеше, и после отново припламваше, с хипнотична равномерност, която напомняше на ритмичните удари на човешко сърце. Трептенето му подчертаваше тихите думи на обричането:

Обричането продължаваше; Деорис, уплашена, но и екзалтирана, вярваше и не вярваше — това беше най-свещената от мистериите; двете сестри се обричаха на Великата майка живот след живот, от епоха на епоха, до края на вечността — с обета, който щеше да свърже тях и техните деца, и децата на децата им завинаги едни с други — в карминен възел, живот след живот, завинаги.

Увлечена от екзалтацията си, Домарис отиде много по-далеч, отколкото възнамеряваше, отколко ти дори сама съзнаваше — докато най-сетне и двете бяха белязани с нейния печат. Преминали през най-древната мистерия, те бяха обречени на Майката — не Карагра, а Великата Майка, майката на всичко живо и неживо, която беше над хората, над ритуалите, над всичко, създадено и измислело от смъртни. И трепкащото пламъче отново припламна и се разрасна, превърна се в криле от светлина, които ги обгърнаха във нейното си сияние.

Двете жени се бяха проснали по очи на пода, съвсем близо една до друга. За миг нещо едва забележимо трепна в тялото на Деорис — и това леко докосване, леко като крилото на птица, сякаш отключи спящото в нея прозрение — и тя видя себе си и сестра си заедно живот след живот, видя как малката вълничка, която се бе издишала днес в тъканта на времето, се разпространява във все по-големи кръгове, надига големи вълни, които бушуват в морето на безкрайността… и увличат със себе си много, много съдби, много повече от техните… и те чуха в себе си, в сърцата си глас, и го почувстваха със всеки свой нерв, със всяка частица от себе си.

„Бъдете тогава мои — живот след живот, до края на времето… докато животът ражда живот, сестри — и повече от сестри… жени — и повече от жени — носете печата, който ви свърза навеки“.

3.

Огънят беше догорял и в стаята цареше пълна тъмнина. Деорис дойде на себе си, надигна се и хвърли поглед към Домарис. Стори и се, че около сестра й все още трепти някакво бледо сияние — и изтръпна от съзнанието за силата на днешната клетва.

Застана на колене, мълчалива, потънала в молитвен размисъл. Видимото сияние вече се губеше в мрака; Деорис дори не можеше да бъде сигурна, че наистина го е видяла. Може би, екзалтирана от ритуала, с изострена, повишена сетивност, просто бе доловила някаква обикновено невидима реалност отвъд сегашното и битие и отвъд реалността на този й живот.

Започваше да се разсъмва, когато Домарис най-сетне се раздвижи. Идваше постепенно на себе си от дълбокия транс, в който бе потънала. Когато съзнанието й се върна изцяло, тя започна да се изправя много бавно, простенвайки от време на време. Знаеше, че не остава много време до раждането — знаеше, че това, което направи тази нощ, най-вероятно щеше да предизвика родилните болки. Дори Деорис не познаваше по-добре от нея въздействието на тези сложни церемониални върху системата от нерви в женското тяло. Все още под въздействието на преживяното, тя се опитваше да не отдава изцяло значение на болката, но когато се изправи, залитна и притисна чело в рамото на Деорис. Беше й все едно, че проявява слабост.

— Дано детето ми не причини никому такава болка — прошепна тя уж на шега. — каквато причинява на мен…

— Само днес има тази възможност — обърка Деорис, опитвайки се да отвърне на шеговития й тон, но думите й прозвучаха фалшиво. Знаеше, че има вина за болките, който измъчваха сестра й; знаеше и това, че думите на разкаяние не помагат. Винаги бе, долавяла всичко, свързано с Домарис, с почти свръхестествена чувствителност — затова ръцете й бяха най-доброто успокоение, докато помагаше на сестра си да остане на крака.

Нямайте и следа от упрек в уморените очи на Домарис, когато срещна погледа на сестра си и стисна леко китката й.

— Не плачи, котенце.

Тя се отпусна на дивана и дълго се взира в угасналата жарава, преди да проговори отново:

— По-късно ще осъзнаеш какво точно направих — и защо. Страхуваш ли се още?

— Само малко — за теб.

Думите й не отговаряха напълно на истината, защото вече си бе спомнила, че това е едва началото. Домарис бе постъпила, ръководена от собствения си строг морал, и нищо, което Деорис би казала или направила, не би променило решението й; тя беше спокойна, но непреклонна.

— А сега трябва да те оставя, Деорис. Стой тук, докато се върна — обещай ми да не излизаш и да не ходиш никъде! Ще го направиш заради мен, нали, сестричке? — Тя притисна силно Деорис в прегръдките си и я целуна с ожесточена нежност, — Сега сме повече от сестри! Не се страхувай от нищо — и тя излезе безшумно от стаята, забързана въпреки натежалата си фигура.

Деорис остана коленичила, неподвижна, вперила поглед в затворената врата. Тя знаеше дори по-добре, отколкото Домарис можеше да си представи, значението на случилото се тази нощ, беше чувала за този ритуал, беше предполагала каква с силата му — но никога и през ум не бе й минавало, че тя може да се обвърже с него.

„Дали това не е причината, поради която Малейна може да се появява където си поиска и никой не може да й откаже достъп до където и да било? — питаше се Деорис. — Как така всъщност Карахама — която с била саджи, от несъществуващите хора — сега е на такъв висок пост и Храма на Каратра? Има ли сила, която овъзмездява поне доникъде прокълнатите?“

Деорис вече не се боеше. Онова топло сияние беше изчезнало, но успокоението, което то й дари, остана. И тя заспа, отпусната на пода, обърна глава на ръцете си.

4.

Отвън Домарис отново бе принудена да спре и да се облегне на стената, притисната от предупреждаващите пръсти на болката. Пристъпът премина й бързо, тя отново се изправи и се плъзна по дългите коридори — тихо и незабелязано, като сянка. След малко пак спря. Този път болката бе много по-силна и я накара да се превие одве; тя неволно простена и търпеливо зачака преминаването на спазъма. Мина доста време, докато успя да навлезе в един отдалечен, рядко използван коридор, който водеше към една скрита врата.

Тя поспря отново и се опита да диша по-равномерно. Това, което възнамеряваше да направи, бе да престъпи прага на древно, забранено светилище — рискуваше да си навлече гибелно осквернение, което можеше да я преследва и отвъд смъртта. Всяка догма, всяка дума от учението на жреческата каста, наследството на кръвта й крещеше в нея да се върне.

Страшната легенда за Безименния бог, спящ и незнайните дълбини, се разправяше рядко и винаги с нежелание. Отдавна, безкрайно отдавна, така се говореше, Божеството на Мрака било оковано и запокитено в безименни бездни, откъдето щяло да се надигне един ден и да погълне всичко — и време, и пространство, да ги заличи с безкраен мрак и опустошение, да ги замести с пълното унищожение на това, което е било или ще бъде…

Но Домарис знаеше истината. Да, там бе окована страшна сила — тя я познаваше, подозираше, че е била призована и оковите й са разкъсани, и тя се боеше — боеше се така, както никога досега; за себе се и за децата се — роденото и нероденото, за Деорис и детето, заченато на това ужасно място, за жреците и за това, което те охраняваха…

Домарис почувства, че по тялото й се стича пот на ледени струйки. Стисна зъби и прошепна:

— Длъжна съм!

Наложи си да не губи повече време в размисъл; отвори вратата, промъкна се и веднага я затвори след себе си.

Стоеше на върха на безкрайно стълбище, което водеше надолу… надолу… надолу, сиви стъпала, които слизала между сиви стени и постепенно потъваха в сивата мъгла на дълбините. Домарис стъпи на първото стъпало и тръгна надолу към бездната.

Слизаше бавно, сякаш пълзеше, надолу, надолу, в ледения, сив мрак. Натежалият корем я дърпаше надолу. Болката и прерязваше — отново и отново. Обутите й в сандали крака стъпваха все по-тежко и всяка стъпка изпращаше пронизващата стрела на болката нагоре по тялото й. Тя стенеше тихичко, но вървеше — стъпка, болка, стъпка, болка — мъчителен, затъпяващ ритъм. Опита се да брои стъпалата, за да попречи на полузабравените ужасни истории за това място да изплуват в съзнанието й, да не си познати да се усъмни в превъзходството си над тези, които вярваха в старите приказки. Отказа се след сто осемдесет и първото стъпало.

Сега вече не се държеше за перила — перила нямаше; тя залиташе и се вкопчваше в издатините на стената; болката връхлиташе на пристъпи и веднъж дори успя да я повали на колене. Когато се изправи, й се стори, че сивият мрак е пронизан от алени светлинки. Бореше се с болката, яростни и съсредоточено, почти забравила ужасната задача, която я бе довела в тази забравена от вековете гробница… Вкопчи се в един издаден камък с две ръце; едва успяваше да запази равновесие; изхлипа на висок глас, изпълнена с омраза към силата на непомраченото си съзнание, което я принуждавате да слиза неотлъчно надолу.

— О, богове! Защо не вземете вместо това живота ми? — прошепна тя, все така вкопчена в студения камък; после сгърченото й от болка лице се успокои, тя отново се изправи и се подчини на съдбата си — длъжна бе да стори това, което трябваше да бъде сторело — и заслиза отново в сивия сумрак.

1.

Деорис се стресна — беше сънувала, че пада — и се взря в тъмнината с внезапно завърнал се страх. Микаел спеше все така, свит на кълбо; в тъмната стая започваше да се процежда първата бледа светлина на зората; не се чуваше никакъв звук освен равномерното дишане на детето; но Деорис имаше упоритото чувство, че е чула вик, последван от тежка, болезнена, осезаема тишина — тишината на подземията.

„Домарис! Къде е Домарис?“ Не се беше върнала! Внезапно, с ужасна яснота, Деорис разбра къде бе отишла сестра й. Не спря дори да хвърли връхна дреха върху нощната си риза; само погледна колебливо към спящия Микаел. Но робините на Домарис със сигурност щяха да чуят, ако детето се събудеше и заплачеше — нямаше никакво време за губене! Тя изтича навън и хукна надолу по стълбите към пустата градина.

Тичаше без да вижда, задъхано, все по-бързо, като че ли движението можеше да пропъди страховете й. Сърцето й биеше, като че ли щеше да се пръсне, болки прорязваха страните й, но тя не спря, докато не се озова в мрачната сянка на голямата пирамида. Притиснала ръце отстрани, за да поуспокои болките, тя почувства как студеният утринен вятър пропъжда нощните сънища. Сега виждаше чисто и точно това, което трябвате да извърши.

Един жрец, потънал в диплите на белите си одежди, се плъзна като светло петно към нея.

— Жено — каза той сурово, — забранено е да се идва тук. Върви си по пътя. Деорис спокойно вдигна лице към него.

— Аз съм дъщеря на Талканон — каза тя с ясен, звънлив глас. — Търся Пазителя Раджаста.

Тонът й изражението на жреца се смениха незабавно.

— Тук е, сестро — каза той любезно, — но ни е забранено да смущаваме бденията му… — той изведнъж млъкна учудено — първите слънчеви лъчи бяха преминали над тъмните очертания ла пирамидата и сега можеше ясно да се види разпиляната коса на Деорис, както и това, че бе облечена само в една раздърпана нощна риза.

— Въпросът е на живот и смърт! — настоя отчаяно Деорис. — Трябва да го видя!

— Дете мое… нямам това право…

— Глупак такъв! — избухна Деорис, плъзна се гъвкаво като котка покрай него и хукна нагоре по натисканите до блясък каменни стълби. Позабави се, докато натискаше тежката дръжка на огромната, обкована с мед врата; отметна завесата зад нея и пристъпи навътре. Обляха я струи ярка светлина.

Дочул тихите стъпки на босите й крака — защото вратата се движете напълно безшумно — Раджаста, която стоеше пред олтара, се обърна. Без да обръща внимание на предупредителния му жест, Деорис се хвърли на колени пред него.

— Раджаста, Раджаста!

Жрецът на Светлината я изгледа хладно и неприязнено, после се наведе да я изправи, оглеждайки разбърканите й коси и оскъдното й облекло.

— Деорис — каза той с укор, — какво правиш тук? Не знаеш ли законите? При това — в този вид, полуоблечена… Какво става, да не си полудяла?

Упреците на стария жрец бяха напълно основателни, но Деорис срещна очите му с трескаво пламтящ поглед и проплака, напусната от последните останки самообладание:

— Домарис! Домарис! Слязла е в подземията… в Светилището на Мрака!

— Ти наистина си полудяла! — Раджаста я изблъска безцеремонно далеч от олтара. — Знаеш, че не можеш да идваш тук — в такъв вид и в такова състояние!

— Знам, да, знам, но чуй ме, Раджаста! Убедена съм, че с така, чувствам го! Тя ме накара да й разкажа… и после изгори колана… — Деорис млъкна, разкъсвана от чувство на вина; внезапно бе осъзнала, че по своя воля нарушава клетвата, която бе дала на Риведа. И все пак — с Домарис я свързваше по-стар и по-властен обет.

Раджаста стисна здраво раменете й и попита:

— Какви са тези бръщолевения? — после, като забеляза, че момичето трепери така, че едва се държи на краката си, обгърна раменете й с ръка и й помогна да седне. — А сега ми кажи спокойно, ако можеш, за какво става дума. — Гласът му изразяваше смесица от съчувствие и презрение, — Предполагам, Домарис най-сетне е разбрала, че Риведа те с взел за саджи.

— Не съм саджи! И никога не съм била! — избухна Деорис; сетне каза отпаднало: — Но това няма значение — ти не разбираш; и каквото и да ти кажа, не би ме разбрал. Важното с едно — Домарис е отишла в Светилището на Мрака.

Лицето на Раджаста бавно се променяше — той постепенно осъзнаваше какво се опитва да му каже момичето.

— Но защо…?

— Тя… видя един колан… колана, който носел, който Риведа ми даде и… и белезите, който останаха по гърдите ми от огъня на дорйе…

Още преди да бе довършила последната дума, Раджаста, бърз като светкавица, постави ръка на устата й.

— Не споменавай тази дума тук! — заповяда той, внезапно пребледнял. Деорис рухна на земята и избухна в плач, а Раджаста се наведе, стисна Отново раменете й и я принуди да погледне към него.

— Чуй ме, момиче! Заради Домарис — заради теб самата — дори заради Риведа! За какъв колан говориш?! И… тази дума, която току-що каза; какво се е случило? Няма ли най-сетне да ми кажеш нещо по-ясно?

Деорис не смееше да мълчи, а не смееше и да лъже — и под пронизващия поглед на хлътналите му старчески очи, тя замьнка:

— Тройна връв… с възли… дървени калки, и по тях имаше изрязани — тя се опита да опише някакви форми с ръце.

Раджаста стисна здраво китките й и изсъска:

— Запази противните си знаци за Сивия храм! Но не… дори там никой не би допуснал такова нещо! Трябва да ми го предадеш незабавно!

— Домарис го изгори.

— Слава на боговете — каза мрачно Раджаста. — И тъй, Риведа е влязъл в Черното братство. — Това не беше въпрос той просто установяваше факта. — Кой още?

— Рейота — искам да кажа, неговия хела — Деорис продължаваше да плаче и да заеква; съзнанието й се съпротивляваше на опитите й да говори, по властта на Раджаста бе по-силна, а той я бе съсредоточил изцяло и опита си да изтръгне от нея признания. Жрецът на Светлината бе наясно, че тази му постъпка никак не отговоря на строгия морален кодекс, спазван от жреците, и искрено съжаляваше, че е принуден да постъпва така; но знаеше също, че цялата мощ на заклинанията, градени с месеци и години от Риведа, е изправена срещу него. Беше длъжен да охранява всички като заклет Пазител на Храма и нямаше право да щади момичето. Деорис почти припадаше под въздействието на хипнотичната му сила, но обетът за мълчание, с който Риведа бе оковал волята й, трябваше да бъде разкъсан. Бавно, сричка по сричка, изречение по изречение, тя разказа на Раджаста неща, достатъчни Риведа да бъде осъден десетократно на вечен позор.

Жрецът на Светлината беше безмилостен: така трябваше. Тя виждаше само две пронизващи очи и чуваше тихия, повелителен глас, който задаваше въпрос след въпрос:

— Продължавай. Какво… Къде… Кога…?

— Изпращаха ме в Забранените светове… за да може силата да преминава през мен… Когато вече не можех да им служа, защото… Синът на Риведа, Лармин зае мястото ми.

— Чакал! — Раджаста скочи на крака, издърпвайки със себе си и Деорис. — В името на Слънцето, ти лъжеш, момиче! Не е възможно момче да навлезе в забранените светове — само девствено момиче, или жена, преминала през ритуално пречистване. Момче не може да направи това, освен ако… освен… — лицето на Раджаста бе по-скоро сиво, отколкото бяло, и той самият започваше да заеква. — Деорис! Какво са сторили с Лармин?!

Деорис не преставате да трепери, разтърсвана от вълните на яростта, гнева и отвращението му. Пазителят и разтърси грубо.

— Отговаряй! Да не би да е… да не би онзи човек да е кастрирал момчето? Не беше необходимо Деорис да отговаря, Раджаста рязко се отдръпна от нея, сякаш самото й присъствие го омърсявате. Тя се свлече на пода, но той не й обърна внимание. Беше му призляло от отвращение.

Деорис пропълзя към него. Вече не плачеше, а скимтеше като ритнато кученце. Раджаста плю и я отблъсна с крак.

— Богове! Тъкмо ти ли трябваше да постъпиш така, Деорис? Смееш ли да ме погледнеш в очите? Микон те наричаше своя сестра!

Момичето се сгърчи още повече, но в гласа на Раджаста нямаше и помен от милост.

— На колене! На колене пред олтара, който си осквернила — пред Светлината, която помрачи с деянията си — пред опозорената кръв на праотците си и пред боговете, които забрани!

Деорис се люшкаше между ужаса и отчаянието — и не можа да види как ужасният гняв, изписан по лицето на Раджаста, внезапно отстъпи място на съжаление. Той не можеше да си затвори очите пред факта, че Деорис доброволно бе пожертвала всякаква надежда за милост, за да спаси Домарис — но престъплението й изискваше тежко изкупление. Той хвърли последен поглед, изпълнен със съчувствие, към сведената й глава, и излезе. Беше по-уплашен, отколкото гневен; и дори по-отвратен, отколкото уплашен. Зрелостта и опита му го караха да предвижда неща, които дори Домарис не бе могла да предвиди.

Забърза надолу по стълбите на пирамидата. Когато стигна до долната площадка, се яви жрецът, който стоеше на стража — й замръзна на мястото си.

— Пазителю!

— Тръгни веднага — нареди рязко Раджаста, — с още десетима други, и доведете тук Риведа! Оковете го, ако се съпротивлява! Кажи, че действаш по моя заповед!

— Лечителя Риведа? Първожреца на Сивия орден?! — човекът не можеше да дойде на себе си от учудване. — Великият маг Риведа в окови?!

— Проклетият магьосник Риведа — маг на Черното братство и някогашен лечител! — Раджаста с усилие понижи пресипналия си глас. — После вървете да намерите едно момче на име Лармин — син на Карахама.

Жрецът каза вдървено:

— Ако позволиш, господарю, жрицата Карахама нима син.

Раджаста, раздразнен от това ненавременно напомняне на храмовия етикет, съгласно който хора като Лармин не съществуваха, се сопна:

— Веднага довеждате тук момчето, което живее и Сивия храм и носи името Лармин — я престани с тези глупави преструвки, че не знаеш кой е и чий син е! Не причинявайте болка на детето я не го плашете — само го дръжте на сигурно място, откъдето да можете да го доведете, веднага щом ви дам нареждане — никой не бива да има достъп до него, защото се опасявам, че ще поискат да го убият, за да не свидетелства против престъпниците! После намери… — тон замълча и продължи след кратък размисъл: — Закълни се, че никога няма да издадеш имената, които ще ти кажа сега!

Жрецът направи клетвен знак.

— Кълна се, господарю!

— Намери Рагамон Стария и Кадамири, и им предай да съберат останалите Пазители. Ще ги очаквам тук по пладне. После измери Върховния управител Талканон и му кажи, така че никой друг да не чуе, че най-сетне сме намерили доказателства. Нищо повече — той ще разбере.

Жрецът хукна, оставяйки за първи път от три века насам Храма на Светлината без охрана Раджаста, все така мрачен, забърза в друга посока.

2.

Също като Домарис преди него, и той се поколеба, застанал на площадката над безкрайните стъпала, които водеха надолу в бездната. Разумно ли беше да тръгва сам? Не беше ли по-добре да повика помощ?

От дълбочината пови хлад; и някъде от неизмеримите пространства до нега долетя слаб звук, може би вик. Идеше толкова отдалеч, и бе така изменен от ехото, че можеше да е и писък на прилеп, или дори ехо на собственото му тежко дишане — но Раджаста вече бе взел решение.

Забърза надолу по безчетните стъпала, като вземаше по две-три наведнъж, понякога се подпирате на плажната стена, понякога се хващаше за потрепващото перило. Забързаните му стъпки отекваха и будеха хаотични, кухи екове — Раджаста съзнаваше, че шумът предупреждава това, което го чакаше долу, но времето за потайност и предпазливост бе минало. Гърлото му бе пресъхнало, дишаше неравномерно, дъхът режеше дробовете му — отдавна бе загърбил младостта — но кошмарът на страшната заплаха го преследвате и го тласкащи да върви все по-бързо и по-бързо, надолу по мрачните стълби, в сивата бездна, чийто покой не бе смущаван от незнайни времена, през екнещата, вечна тъмнина, през лепкавите пръсти на паяжините; под краката му се вдигаше прах лежал тук от векове, и цапаше безупречната белота на робата му… Надолу, надолу, надолу — докато самата представа за разстояние започна да му се струва смешна.

Стъпалата внезапно свършиха; той се препъна в едва не падна. Огледа се замаяно и се опита да се ориентира. Още веднъж осъзна безнадеждността над усилията си и на собственото си положение. Познаваше това място само от древните писания и старите карти. Все пак успя най-сетне да открие входа към голямата сводеста зала — не беше уверен, че е намерил това, което търси, докато не видя чудовищния саркофаг, почернелия, забравен олтар и смътните очертания на каменната фигура — зад него, забулена в сенки и мрак. Но не забеляза жив човек наоколо и за миг изтръпна от ужас — не за Домарис, а за себе си…

Отнякъде до ушите му долетя стенание и отекна в лепкавия мрак, на Раджаста не можа да определи посоката, откъдето го чу. Обърна се и се огледа около себе си с див поглед, почти обезумял от ужас при мисълта за това, което би могъл да види. Отново чу стенание и най-сетне видя смътните очертания на женска фигура, която лежеше сгърчена, потънала в огнените вълни на разпиляната си коса, пред саркофага…

— Домарис! — името се откъсна от устните му кат ридание. — Домарис! Домарис!

С един скок Раджаста се озова до отпуснатото, разтърсвано от безпощадни болки тяло. Зави му се свят и затвори за миг очи; никога досега не бе осъзнавал обичта си към Домарис така, както сега — докато я държеше умираща в прегръдките си.

Раджаста вдигна гневно глава, сякаш се изправяше пред невидим против!

„Не, тя не се е провалила!“ Мисълта го доведе до състояние, граничещо в екзалтация. „Силата бе разкъсала оковите си, но отново е била върната в своя затвор, макар и със сетни усилия. Последиците от светотатството са предотвратени — но каква е цената, която ще трябва да плати Домарис? Не смея да я оставя нито за мит, нито дори, за да повикам помощ. А и по-добре ще е да умре отколкото да роди детето си тук!“

Когато успя да подреди мислите си, той се наведе и вдигна безжизненото тяло на ръце. Не беше никак лека, но Раджаста, воден от силата на гнева си, почти не почувства тежестта на товаря. Говорете й кротко, и въпреки че Домарис отдавна не бе в състояние да чува, гласът му проникваше в помрачения й разум тя не се съпротиви, когато той я понесе обратно към безкрайното стълбище и тръгна нагоре с нея, тласкан от ожесточено упорство. Дишаше тежко, а лицето му имаше такъв израз, какъвто никой от хората, които познаваше, не би могъл да си представи. Вдигна глава към невероятно далечния изход; устните му потрепнаха, той си пое цялото дъх — и тръгна нагоре.

1.

Елара работеше в градината и си тананикаше нещо. Когато Пазителят се появи с безжизненото тяло на Домарис в ръце, тя изпусна вазата, в която подреждаше цветя, и хукна към него. Не каза нищо, само широко отворените й очи ставаха все по-уплашени, докато му отваряше вратата, разчистваше разхвърляните възглавници и му помагате да положи Домарис на дивана.

Лицето на Пазителя беше сиво от изтощение. Той се изправи и постоя така, докато успокои дишането си Елара, забелязала състоянието му, бързо му поднесе стоп, но той се сопна раздразнено:

— Погрижи се за господарката си!

— Жива е — каза бързо робинята, но се подчини на заповедта на Раджаста, наведе се над Домарис и затърси пулса й. Когато го напипа, кимна успокоено, изпрани се и затърси нещо в един шкаф, извади шишенце, пълно с ароматна течност и го поднесе под носа на Домарис.

След малко — макар че времето се стори безкрайно дълго на Раджаста и Елара — Домарис простена и клепачите и потрепнаха.

— Домарис… — прошепна Раджаста.

Зениците й бяха разширени, очите й гледаха някъде в пространството и тя явно не забелязвайте нито жреца, нито робинята. Простена отново и спазматично започна да свива пръсти, сякаш се опитваше да се вкопчи в нещо невидимо. Елара пое нежно ръцете й в своите и едва сега започна да оглежда ужасено разкъсаната й дреха, издраните и насинени ръце и лице, големия, яркочервен белег на слепоочието й.

И веднъж Домарис изкрещя:

— Не, не! Не искам нищо за себе си, но… Не, те ще ме разкъсат! Пуснете ме! Махни ръцете си от мен… Арват! Раджаста! Татко, татко… — и тя застена.

Елара притисна главата й към гърдите си и зашепна успокоително:

— Господарка, всичко е наред, сега си на сигурно място, никой няма да ти причини зло!

— Тя бълнува, Елара — каза уморено Раджаста.

Елара намокри една кърпа, и започна много внимателно да попива спечената кръв по челото и слепоочията на господарката си. Няколко робини се бяха скупчили на вратата на стаята и гледаха ужасено, без да смеят да влязат. Само присъствието на жреца ги възпираше да не задават въпросите, които напираха на устните им. Елара им махна да си вървят, после се обърна към Раджаста и го загледа уплашено.

— Господарю Раджаста, какво в името на всички богове се е случило с нея?

Без да чака отговор, тя отново се наведе над Домарис и започна да сваля полека разкъсалата й роба. Раджаста видя как прислужницата потръпва от ужас после покри внимателно господарката си, изправи се и каза тихо:

— Сега, господарю, трябва да си вървиш. А тя трябва да бъде отнесена не забавно в Дома на Идващия живот. Няма време за губене — тя все още е в голяма опасност.

Раджаста поклати тъжно глава.

— Добро момиче си ти, Елара, и знам, че обичаш Домарис. Сега трябва да приемеш това, което ще ти кажа. Не бива — нямаме право — да отнесем Домарис в Дома на Идващия живот, нито пък…

— Господарю, тя може да бъде отнесена с носилка!

Раджаста нетърпеливо й махна да мълчи.

— …нито пък можем да повикаме заклета жрица да й помага при раждането. По закона тя е нечиста.

Елара избухна възмутено.

— Как е възможно? Та тя самата е жрица!

Раджаста въздъхна тежко.

— Дъще, моля те, остави я и ти; защото излагаш на опасност живота на собственото си дете — той погледна към тревожното кръгло лице на дребната жена и каза тихо:

— Открих я в гробницата на Безименния бог.

Елара зяпна от ужас и удивление, и неволно отстъпи крачка назад от безжизнената Домарис. После, решително вдигна глава, срещна спокойно очите на Раджаста и каза:

— Пазителю, не мога да я оставя в ръцете на несветущи. Ако нито една от жените в Храма не може да дойде при нея… аз съм отгледана заедно с господарката Домарис, и тя никога не се е отнасяла с мен като с робиня! Каквато и да е опасността, ще рискувам заради нея.

За миг очите на Раджаста просветнаха от облекчение, но бързо помръкнаха.

— Имаш добро сърце, Елара, но аз не мога да ти позволи да се излагаш на такава опасност — каза той строга — Ако ставаше дума само за теб… — но ти нямаш право да излагаш на опасност живота на нероденото си дете. Достатъчно нещастия се случиха, а тепърва предстои най-лошото — и всеки трябва да понася сам последствията от постъпките си, волни или неволни. Не обременявай господарката си с вината за още един живот! Нека животът на детето ти не й тежи на съвестта.

Елара преклони глава. Все още не разбираше напълно това, което Раджаста й казвате, и продължи да се моли:

— Господарю, в Храма на Каратра има жрици, които биха поели риска, които имат властта и правото да постъпват така! Повикай лечителката Карахама — Тя е веща в магическите изкуства…

— Добре, прати да я повикат — съгласи се Раджаста, но явно не разчиташе на успех. Изправи приведените си рамене й допълни: — Аз също трябва да си вървя, Елара. Законът трябва да се спазва.

— Сестра й — жрицата Деорис…

Раджаста извика, заслепен от ярост:

— Жено! Не споменавай това име! Запомни — каквото и да става, Деорис няма право да пристъпи този праг!

— Жесток, безсърдечен, зъл старец! — изплака Елара, после се сви от страх и продължи да хлипа.

Раджаста едва ли бе чул думите й. Той продължи вече по-спокойно:

— Тихо, дъще, не знаеш за какво говориш! Бъди доволна, че не знаеш нищо за това, което става, но не се опитвай да се набъркваш в делата на Храма! Подчинявай се безпрекословно на думите ми, Елара, инак могат да ни връхлетят нови беди!

Когато отиде и жилището си, Раджаста първо изпълни необходимия церемониал за пречистване и отдели настрани дрехите, които беше носил в Светилището на Мрака, за да бъдат изгорени. Беше безкрайно изтощен от ужасното слизане и още по-тежкия обратен път, но отдавна се бе научил да подчинява тялото си на заповедите на разума. Облече се наново, този път в официалните одежди на Пазител, и се запъти отново към пирамидата, където Рагамон и Кадамири вече го очакваха; дузина облечени и бяло жреци стояха неподвижни, с безизразни лица зад Пазителите.

Деорис все още лежеше неподвижна там, където бе паднала пред олтара, в състояние, близко до припадък, с разум, притъпен от страха и отчаянието. Раджаста се упъти към нея, повдигна я и се взря в изкривеното и от мъка лице.

— Домарис? — промълви тя.

— Жива е… но може скоро да умре — Раджаста се смръщи и поразтърси Деорис. — Късно е да плачеш! Елате тук! — и той кимна на една от жреците. — Отведете Деорис при Талканон, а после заведете там и прислужниците й. Нека я измият и преоблекат. След това идете с нея да намерите другото дете на Карахама — момиче на име Демара, което живее в Сивия храм. Не му причинявайте нищо, само го отведете на сигурно място — после, обръщайки се отново към Деорис, Раджаста допълни: — Дъще, ти няма да разговаряш с никого освен с тези двама жреци.

Деорис кимна безмълвно и тръгна на между двамата жреци. Раджаста се обърна към останалите.

— Заловихте ли Риведа?

Един от жреците отговори:

— Заловихме го, докато спеше. Събуди се и се съпротивляваше отчаяно, но все пак успяхме да се справим. Той… той е в окови, както ти нареди, господарю.

Раджаста кимна уморено.

— Да се претърси домът му и Сивия храм — намерете всичко, което доказва с какви магии се е занимавал.

В същия миг в стаята влезе Върховният управител Талканон и се озърна с проницателния си поглед, от който не оставаше нищо скрито. Раджаста се обърна към него и го поздрави церемониално.

— Най-сетне имаме ясни доказателства — каза той, — и можем да заловим виновниците — защото знаем всичко!

Талканон пребледня леко.

— Какво е това „всичко“?

Раджаста не разбра причината за безпокойството му.

— Да, знаем имената на виновниците, Талканон. Боя се, че злото с достигнало дори до твоя дом; Домарис е жива, но не знаем още колко й остава; а Деорис… Деорис се отрече от злото, на което е служила, и ще ни помогне да се справим с тези… тези демони с човешки лица!

— Деорис? — Талканон го гледаше невярващо. — Какво говориш?

Той избърса разсеяно потта от челото си и с огромно усилие се овладя. Когато проговори, гласът му звучеше твърдо и спокойно:

— Дъщерите ми отдавна са навършили възрастта, от която човек сам отговаря за постъпките си — каза той, — Нямах никаква представа за това, Раджаста. Но разбира се, и аз, и всички, които са под мое нареждане, сме на услугите ти, за да приключиш това дело, Пазителю.

— Добре казано — и Раджаста започна да обяснява на Талканон какво иска от него.

Но зад гърба на Върховния управител Рагамон и Кадамири размениха тревожни погледи.

3.

— Майко Изоуда!

Старата жрица се усмихна добросърдечно на Елара. Като видя, че трепери и забеляза ужаса, изписан на лицето а, тя каза меко:

— Не се страхувай, дъще, Великата майка бди над теб в този час. Дойде ли времето, Елара?

— Не, не, майко, аз съм добре — отвърна забързано Елара, — но господарката Домарис…

Старата жена пое рязко дъх.

— Дано боговете имат милост над нея — прошепна тя. — Какво става е Домарис, Елара?

— Нямам право да ти кажа, майко — свърна също Той тихо Елара. — Моля те, отвели ме при жрицата Карахама…

— При Върховната жрица? — но като видя отчаяното лице на Елара. Изоуда реши да не я разпитва повече и незабавно я поведе по една алея. Стигнаха до една пейка, поставена в сянката на високо дърво, и старата жена каза:

— Почакай тук, дъще, и си почини, защото и твоето дете ще да пострада; днес слънцето е много силно. Аз ще потърся Карахама; така ще дойде по-бързо, отколкото ако пратя някоя прислужница.

Изоуда не изслуша благодарностите на Елара, а забърза обратно към сградите на Храма. Елара поседя на пейката, но беше прекалено тревожна и нетърпелива, прекалено уплашена, за да се отпусне и да си почива, както и бе наредила майка Изоуда, Тя стана и закрачи напред-назад, кършейки пръсти.

Елара знаеше, че Домарис се намира в смъртна опасност. Беше служила в Храма на Каратра и имаше някакви, макар и съвсем повърхностни познания — но и те бяха достатъчни, за да разбере, че след като Домарис имаше болки от толкова дълго време, ако всичко бе наред, детето би трябвало да се с родило отдавна.

Предупреждението на Раджаста отекваше страховито е мислите й. Майката на Елара бе дойка на Домарис и двете момичета бяха израснали заедно. Елара служеше на Домарис по своя воля и считаше работата си не за дълг, а за привилегия. Би рискувала живота си за млечната си сестра, без да се замисли, но думате на Раджаста я възпираха:

„Тя е омърсена… Ти имаш добро сърце, но такова нещо не мога да позволя. Нямаш право да излагаш на опасност живота на нероденото си дете… да обременяваш с това съвестта на Домарис! Нека да не й тежи и смъртта на детето ти!“

Тя се обърна рязко, дочула стъпки по пътеката зад себе си. Пред нея стоеше една съвсем млада жрица; тя хвърли поглед, изпълнен с презрително безразличие, към простата дреха на Елара, и каза:

— Майка Карахама е готова да те приеме.

Разтреперана, Елара последва жената, която я отведе в жилището на Карахама. Елара коленичи.

Карахама любезно я подкани да се изправи.

— От чие име идваш. За дъщерите на Талканон ли?

— О, господарке — проплака Елара, — страшно светотатство е било извършено, и Домарис не може да бъде доведена и Дома на Идващия живот и Деорис няма право да й помага при раждането! Раджаста каза, че тя… тя е осквернена. Открили я в подземията, при саркофага на Безименния бог… — жената заплака на глас и не чу нито ахването на майка Изоуда, нито възмутения възглас на младата жрица. — О, господарке, ти си Велика жрица! Ако ти разрешиш… моля те, моля те, прояви милост!

— Ако разреша… — повтори бавно Карахама, припомняйки си раждането на сина на Микон.

Преди четири години с няколко необмислени думи Домарис бе унизила Карахама пред собствените й ученици, отпращайки „безименната“, собствената си полусестра, вън от стаята, в която раждаше. „Ти самата каза, че за мен могат да се грижат само равни на мен по ранг, чуваше и сега гласа й Карахама, затова излез от тази стая!“ Колко ясно си спомняше всичко!

Карахама се усмихна бавно и усмивката накара кръвна на Елара да се смръзне в жилите й. После произнесе с мелодичния са глас:

— Аз съм Велика жрица на Каратра. Жените, които са под моя закрила, трябва да бъдат опазени от такава страшна опасност. Не мога да позволя на нито една от моите жрици да отиде при нея, нито пък аз самата бих могла да й помогна, щом е осквернена. Отнеси на сестра ми моите пожелания за леко раждане, Елара, и й кажи — устните на Карахама се извиха в жестока усмивка, — кажи й, че не бих се осмелила да й помагам; господарката Домарис може да обслужвана само от равни на собствения й висок ранг.

— О, господарке! — извика ужасено Елара, — Не бъди жестока…

— Мълчи! — Прекъсна я строго Карахама. — Забравяш къде се намират все пак ти прощавам — Сега върви, Елара, и помни — не стой при господарката си, защото ще пострада и твоето дете!

— Карахама… — майка Изоуда се колебаеше. Лицето й бе бяло като косата й. Тя помръдна устни, но не можа да издаде звук. След малко успя да прошепне: — Пусни ме да отида при нея, Карахама! Моята женственост отдавна ме с напуснала, нищо не може да ми навреди. Ако трябва да се случи нещо лошо, ще го понеса с радост — тя ми е като дъщеря, Карахама! Позволи ми отида при нея!

— Не, майко Изоуда, нямаш право да отидеш там — каза рязко Върховната жрица. — Няма да допусна оскверняване на Великата богиня? Нима искащ нейните жрици да стигнат дотам, че да се грижат за осквернени от злото жени? Та нали това ще опетни и храма ни! Елара, върни си! Търси помощ за господарката си някъде другаде! Върви, ако щеш, при лечителите — но нито една жена от този храм няма да дойде да й помогне! Ти също стой далеч от нея! Имай предвид, че ако нещо се случи с детето ти, ще разбера, че не си ми се подчинила, и ще понесеш страшно наказание, защото ще си навредила съзнателно на нероденото! — Карахама й махна презрително да си първи и разплакалата жена изтича навън.

Майка Изоуда понечи да възрази гневно… — но осъзна безсмислието на опита си и замълча. Карахама изпълняваше дословно Закона на Храма.

Карахама отново се усмихна едва забележимо.

1.

Към залез слънце Раджаста, дълбоко обезпокоен, се появи в жилището на Кадамири.

— Братко, ти си жрец-лечител — единственият, за които знам със сигурност, че няма вземане-даване със Сивите магьосници. Той не добави „единственият, на който мога да се доверя“, но то се подразбираше. — Кажи ми, Кадамири, боиш ли се от… оскверняване?

Кадамири веднага разбра да какво стана дума.

— Домарис? Не, не се боя — той се взря в изпитото лице на стария жрец и попита: — Нима не се намери жрица, която да поеме такъв риск?

— Не — Раджаста явно не искаше да обяснява причините.

Кадамири присви очи и аскетичните му, внушителни черти се изопнаха, сякаш изсечени от камък.

— Ако Домарис умре поради липса на помощ, позорът на Храма ни ще живее много по-дълго от кармичното наказание, което нарушението на закона може да предизвика!

Раджаста се вгледа замислено в лицето на другия Пазител, после каза:

— Прислужницата доведе при нея двама от лечителите на Риведа, но… — старият жрец не продължи.

Кадамири, който вече търсеше сандъчето, където държеше всичко необходимо за работата си, кимна.

— Ще отида при нея — каза той и добави, сякаш против волята си: — Не очаквай прекалено много от мен, Раджаста! Сам знаеш, мъжете не са опитни в тези неща. Имам само бледа представа от това, което жриците на Каратра учат в подробности. Но ти обещавам да сторя всичко, което е по силите ми.

Лицето му доби скръбно изражение, — защото обичаше младата жрица с безрезервното преклонение, което един заклет аскет може да изпита пред такава чиста красота.

Двамата мъже прекосиха бързо широките зали на храма, като спряха само за миг, за да вземат със себе си трима млади жреци, които ла бъдат около тях в случай на нужда. Не разговаряха, докато крачеха по пътеката към жилището на Домарис, и на вратата се разделиха, като само са кимнаха; но въпреки че Раджаста вече закъсняваше за следващата са задача, той постоя замислен пред вратата, затворила се зад Кадамири.

Домарис лежеше в стаята си — напълно отпусната, прекалено слаба, за да се съпротивлява на болката. Дрехите й и завивките бяха потънали в кръв. От двете страни на леглото стояха двамата лечители от Ордена на Сивите; в стаята нямаше никои друг с изключение на една робиня. По-късно Кадамири научи, че Елис бе останала напук на всички предупреждения при братовчедка си през целия ден, въпреки че Карахама бе изпратила на я предупредят, и бе правила, каквото бе по силите й — което за съжаление се оказа равностойно, кажи-речи на нищо. Накрая себе подвела от привидния авторитет на Сините лечители и се бе оставила да я убедят да си тръгне.

Единият лечител се обърна, когато Пазителят влезе.

— А, Кадамири — каза той, — опасявам се, че идваш твърде късно.

Кръвта на Кадамири се вледени. Тези мъже не бяха лечители! Бяха магьосници и той го познаваше много добре — Надастор и ученикът му Хар-Мен. Кадамири стисна зъби, преглътна гневните си думи и пристъпи към леглото. Само след минута се изправи и изсъска:

— Некадърници такива! Това е същинска касапница! Ако тази жена умре, ще наредя да ви удушат, както наказваме убийците — а ако оживее, ви очаква същото заради мъченията, на които сте я подложили!

Надастор се поклони невъзмутимо.

— Тя няма да умре… засега — каза той спокойно. — Що се отнася до заплахите ти…

Кадарими отиде до вратата, отвори я рязко и повика тримата млади жреци, които чакаха отвън.

— Отведете оттук тези… тези отвратителни магьосници! — нареди той с глас, който и сам не можа да познае. Двамата магьосници се оставиха безропотно да бъдат отведени, и Кадамири извика след тях:

— Не си въобразявайте, че ще избегнете правосъдието! Ще наредя да ви отсекат ръцете до китките, да ви битуват и прогонят от храма, кучета проклети! Дано изгниете от прокара!

Внезапно Хар-Мен спря, залитна и се свлече на земята. Надастор също рухна като отсечено дърво. Облечените в бяло жреци отскочиха от тях като попарени и започнаха да описват светия знак, който закриляше от нечисти сили. Кадамири гледате и не може да разбере дали не полудява.

Двете облечеш в сиво фигури бавно се надигнаха от пода — но това че бяха Надастор и Хар-Мен, а двама млади лечители, които самият Кадамири бе обучавал! Те се оглеждаха объркано, обзети от ужас, й очевидно не помнеха нищо от това, което им се бе случило.

„Илюзии!“ Кадамири стисна юмруци, за да не се поддаде на надигащата се паника. „Богове, имайте милост към нас!“ Той се взираше безпомощно и потръпващите лица на младите лечители и едва успяваше да се овладее. След малко каза пресипнало:

— Сега нямам време да се занимавам е… това. Отведете ги и ги охранявайте неотклонно, докато аз… — гласът ми изневери. — Вървете! Върнете! — продължи той най-сетне. — Махнете ги от очите ми!

Кадарими затръшна вратата и се върна при леглото на Домарис — отчаян и озадачен Пазителката, неговата обожавана сестра по дух, бе действително в ужасно състояние — и то бе причинено от изродени духове, въплътили се в невинни хора! Той си наложи да забрави и гняв, и скръб, и се съсредоточи върху измъченото тяло на жената пред него. Разбира се бе много късно да бъде спасено детето — самата Домарис беше вече напълно изтощена; конвулсиите, който разтърсваха тялото й, ставаха все по-слаби — недостатъчни, за да изхвърли мъртвия товар.

Внезапно клепачите й трепнаха и тя отвори очи.

— Кадамири?

— Тихо, сестро — обърна той меко, — Не се опитвай да твориш.

— Трябва да… Деорис… подземието. — тя се затърчи и издърпа ръцете си от ръцете на Кадамири, но беше толкова изтощена, че очите й отново се затвориха; изпод клепачите потекоха сълзи и тя отново се отпусна в нещо средно между сън и припадък. Сърцето на Кадамири го болеше от съчувствие — той я разбираше така, както и Раджаста не би я разбрал. Това бе най-кошмарното унижение, което можеше да си представи жена от Храмовите земи — мъж да влезе я стаята на жена, която ражда. Когато Елис бе принудена да я напусне, Домарис бе намерила убежище в безсъзнанието, за да не мисли за срама и болката — мислите и витаеха някъде, където никой не можеше да я настигне. Добротата на Кадамири я караше да страда почти толкова, колкото и грубостта на магьосниците.

Когато разбра, че не може да направи нищо повече, Кадамири отиде до една вътрешна врата, отвори я и направи знак на Арват да влезе.

— Поговори с нея — каза той меко. Беше наистина отчаяно решение — но ако и съпругът и не успееше да я изтръгне от апатията, Домарис бе загубена.

Лицето на Арват бе изгубило всякакъв цвят. Беше чакал, разтърсван от всевъзможни страхове, през целия ден, в съседната стая — не виждал жива душа освен старата майка Изоуда, която поседя за малко при него и през цялото време не спря да плаче. От нея бе научил за първи път на какви опасности се бе изложила доброволно Домарис: беше се почувствал объркан и виновен, когато се наведе над жена си, забрави за всичко друго.

— Домарис… скъпа…

Познатият глас я накара да отвори за миг очи, но без да го разпознае. Болката бе замъглила разума й. Зениците й бяха толкова разширени, че очите й изглеждаха черни и слепи. Изведнъж изхапаните до кръв устни се извиха и някогашната й нежна усмивка.

— Микон! — прошепна Домарис. — Микон…

Клепачите й се отпускаха и тя заспа усмихната.

Арват отскочи назад с проклятие. В този миг умря и последният остатък от любовта му към нея и нещо студено и жестоко зае мястото й.

Кадамири разбра какво става и леко го задържа за ръкава на дрехата.

— Спокойно, братко — помоли той. — Тя бълнува — изобщо не разбира къде е.

— Много си наблюдателен! — изръмжа злобно Арват, — Пусни ме, проклет да си! — Той яростно се дръпна от ръцете на Кадарими и с още едно ужасно проклятие изтича навън.

Раджаста, който все още стоеше на двора, защото нямате сили да си тръгне, трепна ужасено, като видя Арват да излиза, залитайки, от вратата.

— Арват! Да не би Домарис…

— Проклета да е навеки твоята Домарис — процеди младият жрец през зъби, — и ти… бъди проклет!

Той се опита да мине покрай Раджаста, както се бе измъкнал от Кадамири, но старият жрец не бе изгубил силата си и го задържа решително.

— Ти си превъзходен, синко — или пиян! — каза той спокойно. — Не бива да говориш така. Домарис постъпи много смело, но плати за смелостта си с живота на детето ви — а скоро боговете могат да поискат и нейния!

— Колко ли е била доволна — каза мрачно Арват, — че се с отървала отново от моето дете!

— Арват! — Раджаста се отдръпна ужасено от младия жрец. Лицето му бе пребледняло. — Как можеш да говориш така за нея? Тя ти — е жена!

С яростен смях Арват отстъпи назад.

— Тя — моя жена?! Никога! Остана си само любовница на онзи сляп изрод от Атлантида, когото на всичкото отгоре ми изтъкват цял живот като пример за съвършена добродетел! Проклети да са и двамата, и ти също! Кълна се, ако не беше само един изкуфял старец… — Арват отпусна заплашително издигнатия си юмрук, обърна се и разтърсен от спазми, повърна върху каменните плочи.

Раджаста отново пристъпи към него и прошепна:

— Синко…

Арват се посъвзе и продължи да крещи:

— Всепрощаващият Раджаста! Източник на милосърдие! — той се запрепъва по пътеката, обърна се още веднъж и отново заплаши жреца с юмрук. — Плюя на теб — на Домарис — и на вашия Храм! — изкрещя той с несвой глас, блъсна Раджаста, който се опита да застане на пътя му, и потъна и падащия мрак.

2.

Кадамири се обърна и видя, че в стаята се е появила незнайно откъде някаква висока, слаба фигура, потънала в диплите на сивите си одежди като в саван. Вратата още потръпвате, след като Арват я бе затръшнал зад себе си; нищо друго не помръдваше.

За втори път през този ден Кадамири губеше обичайното си самообладание.

— Какво е това… как влезе тук?! — попита той рязко.

Сивата фигура повдигна болезнено слабата си ръка, отметна воала, който прикриваше лицето й, и откри измъченото лице и горящите очи на жената-маг Малейна. Тя проговори с дълбок, вибриращ глас:

— Дойдох да ти помогна.

— Твоите касапи вече свършиха достатъчно работа! — извика Кадамири. — Остави горкото момиче поне да умре спокойно!

Очите на Малейна сякаш изведнъж хлътнаха в орбитите си и го загледаха с безкрайна скръб.

— Нямам право да се оплаквам от съдбата си — каза тя, — Нали си Пазител, Кадамири. Прецени сам, повикай на помощ познанията си за добро и зло. Аз не съм Черна магьосница; аз съм маг, лечителка, посветена в най-висшите тайнства! — и тя протегна слабата си ръка към него обърната с дланта нагоре — Кадамири се вторачи стъписано в нея и думите заседнаха на гърлото му — на тясната й длан греете знака, който той не би могъл да сбърка с друг. Пазителят се поклони почтително пред Малейна.

Тя му нареди да се изправи с небрежен жест.

— Не съм забравила, че Деорис бе наказана, задето помогна на едно момиче, което нито една жрица не посмя да докосне! Аз вече почти не съм жена; но съм служила на Каратра и уменията ми не са за пренебрегване. Има и друго — аз мрази Риведа! Мразя него, но още повече мразя пъкленото му дело! А сега стой настрани и ме остави да видя какво мога да направя.

Домарис лежеше тъй, сякаш животът вече бе напуснал тялото й — но докато слабите, кокалести ръце на Малейна я опипваха, от устните й се изтръгна — слаб вик на болка, Жената-маг вече не обръщаше никакво внимание на Кадамири; само прошепна на себе си.

— Сега вече знам какво да сторя.

Изправи рамене, издиша високо двете си ръце и ниският й, звучен глас разтърси стаята:

— Изарма!

Ненапразно истинските имена се пазеха в тайна; тонът и вибрациите на храмовото име на Домарис проникнаха в дълбините на замъгленото й съзнание я тя отвърна макар и против волята си.

— Кой ме вика? — прошепна тя.

— Аз съм жена и твой сестра — каза по-тихо, но твърдо Милейна, После постави ръката си на челото й и се обърна рязко към Кадимири.

— Душата й се връща в тялото — каза тя. — Вярвай ми, върша това само защото няма никакъв друг изход, но сега тя ще се съпротивлява срещу завръщането и ти трябва да ми помогнеш — дори да се страхуваш.

Изведнъж Домарис започна да крещи. Изправи се я почти седла на леглото, разтърсвана от яростен, животински порив да оцелее; Малейна кимна на Кадамири и той хвала мятащата се жена, опитвайки се да я удържи и неподвижност. Домарис отново извика, замята се конвулсивно, й после Кадамири я усети, че се отпуска й безсъзнание в ръцете му.

Дори Малейна не можа да скрие ужаса си, когато пое в една кърпа обезобразеното парче плът, изтръгнало се от утробата на Домарис. Кадамири трепереше; Малейна го нагледа сериозно.

— Повярвай ми, не съм убивала — каза ти. — Само освободих тялото й от смъртта…

— Й я спаси от сигурна смърт — отвърна безсилно Кадамири. — Знам. Аз… аз не бих се осмелил.

— Научих теза неща, за да ги прилагам с далеч по-недостойни цели — допълни Милейна. Преждевременно състареното й лице омекна а очите й се изпълниха със сълзи, когато погледна неподвижното тяло на Домарис.

После се наведе, покри младата жена с чиста завивка и каза.

— Тя ще живее. А за това… — тя посочи с глава към обезобразеното тяло на мъртвороденото дете — не казвай никому.

Кадамири потръпна и кимна:

— Така да бъде.

В същия мит Малейна изчезна; блед слънчев лъч играеше на мястото, където преди секунда беше стояла жената-маг. Кадамири се вкопчи в леглото, уплашен че въпреки цялото си обучение може да припадне. След миг се изправи и тръгна да съобщи новините на Раджаста — че Домарис е жива, а детето на Арват — мъртво.

1.

Разрешиха на Демара да изслуша показанията на Деорис — изтръгнати от нея доникъде с хипноза, но въпреки това дадени със съзнанието, че нарушаването на клетва има въздействие върху кармата в продължение аз векове. Риведа също отговаряше точно, ясно — и презрително — на всички поставени му въпроси. Другите се опитаха да се прикрият зад безсмислени лъжи.

Демара стоя и слуша спокойно и търпеливо — до момента, в който разбра кой е баща на детето й. Тогава от устните й се изтръгна безумен писък:

— Не, не, не!…

— Тишина! — нареди сурово Рагамон и погледът му накара тресящото се от ужас момиче да млъкне. — Това показание няма стойност. Никъде не съществуват данни, че бащата на това момите и нямаме основание да вярваме на слухове — съгласно закона тя не е ничия дъщеря. Само това ни липсва сега — и кръвосмешение!

Малейна пое залитащата Демара й прегръдките си и притисна сребристорусата глава към гърдите си. Милваше момичето с отчаяна нежност. После вдигна глава — изразът на лицето й напомняше на скръбен ангел — и на демон на отмъщението.

Очите й се впиха в Риведа и тя проговори така, сякаш гласът й излизаше от гроб:

— Риведа! Ако богове раздаваха правосъдие — ти би трябвало да страдаш сто пъти повече от това дете!

В същия миг Демара се изтръгна от прегръдките й и избяга ридаеща от залата на съда.

Търсиха я цял ден. Откри я тъкмо Карахама — чак по залез слънце — при олтара в Храма на Карагра, Демара се беше обесила на една от гредите на тавана. Около шията й бе затегнат син сватбен колан — и тялото й се полюляваше — в ужасен упрек към Богинята, който я бе отхвърлила, към майката, която се бе отрекла от нея, към Храма, който не и даде правото на живот…

1.

Тишина, ударите на сърцето й… и равномерният шум на капките, който се стичаха и отцеждаха по влажната каменна стена върху каменния под. Деорис се промъкваше през черния мрак, шепнейки едва чуто:

— Риведа!

Високият таван върна глухо и присмехулно гласа й: „Риведа… веда… еда… да…“

Деорис потръпна. Широко отворените й очи се взираха плахо в тъмнината. Къде ли го бяха отвели?

Когато зрението й постепенно привикна към тъмнината, Тя забеляза тесен процеп, през който се процеждаше слаба светлина — и после изведнъж видя, просната почти и краката й, едра мъжка фигура. „Риведа!“ Деорис се свлече на колене.

Той лежеше напълно неподвижно и дишаше тежко, сякаш бе упоен. Тежките вериги го принуждавала да държи тялото си неестествено извито назад… Изведнъж затворникът се събуди и протегна ръце напред в тъмнината.

— Деорис — каза той удивено и веригите издрънчаха, когато се раздвижи. Тя пое протегнатите му ръце и притисна устни към разранените от желязото китки. Риведа се опита да докосне лицето й.

— И теб ли… и теб ли затвориха и тъмницата, дете?

— Не — прошепна Деорис.

Риведа понечи да седне, после въздъхна и се отказа.

— Не мога — изохка той изтощено. — Веригите са тежки — и толкова студени!

Деорис едва сега забеляза с ужас, че той е буквално прикован под тежестта на огромни бронзови, вериги, който се увиваха около тялото му и го приковаваха към пода така, че не можете дори да седни — колко лесно бяха подчинил и страшната сила на тялото му! „Колко ли се боят от него!“

Риведа се усмихна — на измъченото му лице усмивката излезе подобна на гримаса.

— Завързаха дори ръцете ми така, че да не мога да сторя заклинание и да се освободя от веригите! Малоумници, суеверни страхливци… — измърмори той, — какво ли разбират от магия! Ако разбираха поне малко, щяха да съзнаят, че се боят от нещо, което не е по силите на обикновен човек! — той се позасмя. — Бих могъл, струва ми се, да сваля с някое заклинание оковите от ръцете си — но само ако държа тъмницата да се срине върху ми!

Много несръчно, възпирана от плетеницата на веригите и собственото си натежало от бременността тяло, Деорис го обви с ръце и го прегърна с все сила, притиснала главата му към скута си.

— Откога съм тук, Деорис?

— Вече седем дни — прошепна тя.

Той се поразмърда раздразнено разбрал, че младата жена плаче.

— Спри веднага? — нареди той рязко. — Знам, че ще умра — и мога да почеса мисълта — но няма да търпя на всичкото отгоре да ми хленчиш!

Но несръчната милувка на ръката му опровергаваше гневния му той.

— Знаеш ли — поде той след време замислено, — винаги съм имал чувството, че не съм открил все още своя дом — че той е някъде там, далеч, в мрака — думите му отекваха, тихи и спокойни, на фона на постоянно отцеждащите се капки. — Преди много години, когато бях още съвсем млад, ми се присъни нещо много странно — видях огън, след много мрак — и отвъд мрака ме чакаше нещо — или някой, който ме познаваше. Дали няма най-сетне да намеря своя дом — под покрова на нощта? — той полежа спокойно на скута й, после продължи усмихнато: — Странно наистина, че след всичко, което съм сторил, единствената ми проява на милосърдие ще стане причина за смъртта ми — това, че направих необходимото Лармин да не може да предава през поколенията нечистата си кръв.

Деорис бе обхваната от внезапен гняв.

— Кой ти даде правото да отсъждаш!

— Отсъдих, защото имах тази власт.

— Нима няма друга справедливост освен правото на силата? — попита горчиво Деорис.

Риведа се усмихна сухо.

— Не, Деорис. Няма.

Цялото същество на Деорис се бунтуваше беше толкова възбудена, че долови как и детето се раздвижи я нея.

— Та нали ти самият, създавайки Лармин, си му предал така наречената опетнена кръв? А какво ще кажеш за Демара? За детето, което заченах от теб? И към него тя би проявил такава — милост?

— Когато бе заченат Лармин, имате неща… които не знаех. — Мракът скри от нея жестоката усмивка, която изкриви устните му. — А твоето дете… единствената милост, която мога да проявя към него, е да го оставя без баща!

Внезапно той издигна глас в неспирни, безумни, богохулни проклятия; мяташе се като див звяр във веригите си; отблъсна Деорис и крещя с все сила, докато гласът му измени, после задъхано се отпусна назад сред студения звън на веригите.

Деорис отново пое в прегръдките си изтощеното му, неподвижно тяло. Възцари се пълна тишина; от тесния процеп все така се процеждаше бледа светлина и осветяваше суровото лице на Риведа, чиито груби черти бяха омекнали я съня, а сънят му бе толкова дълбок, че приличаше на смърт. Времето течеше безмилостно; Деорис, свита на колене върху влажния под, чуваше само равномерно капещата вода — упорито, постоянно, и капките сякаш дълбаеха сърцето й и го изпълваха с тишина и мрак…

Риведа най-сетне се раздвижи и простена мъчително. Бледият лъч светлина очерта пред очите й мрачното му лице, по което нямаше и следа от разкаяние.

— Деорис… — прошепна той и докосна с окованата си ръка кръста й. После каза с въздишка: — Разбира се… изгорили са го. — Помълча, после добави пресипано. — Прости ми… най-добре щеше да е никога да не узнаеш… Детето ни! Нашето дете… — и той издаде звук, подобен на ридание, обърна глава и скри лице в ръцете й, после притисна с дълбока почит и нежност устни към дланите й. Ръцете му се хлъзнаха назад. Веригите отново иззвънтяха.

За първи път през целия си бурно, но безразлично изживян живот, Риведа изпитваше дълбоко отчаяние — чувство, което го засягаше лично. Не се боеше от смъртта — беше рискувал и загубил: съдбата се бе обърнала против него. „Но Деорис? На какво я обрекох? Тя трябва да живее — а след нея и нашето дете — това дете!“ Внезапно пред него се изправи истината за деянията му и целия си ужас; Риведа прие отговорността за стореното и разбра, че трябва да изпие до капка горчивата чаша, която сам си бе налял. Притискаше в мрака Деорис към себе си — толкова силно и нежно, колкото му позволяваха оковите, сякаш се опитваше да й даде закрилата, за която бе копняла толкова дълго… А мислите му се виеха и черен водовъртеж.

Но за Деорис сивотата вече не съществуваше, в болката и отчаянието най-сетне бе открила мъжа, когото бе виждала и търсила в мечтите си — под ужасната маска, която той носеше пред света. В този час тя вече не беше уплашено дете, а жена, по-силна от живота в смъртта — силна с любовта си към този мъж, когото така и не можа да намрази. Този внезапен прилив на сила бе преходен и тя го знаеше — но сега, коленичила в мрака до Риведа, съзнаваше единствено любовта си към него. Прегърна окованото му тяло и за двамата времето спря.

Деорис все още го държеше така, когато жреците дойдоха да го отведат.

2.

Голямата зала на съда бе претъпкана — цветовете на робите се преливаха от бяло и синьо, сиво и кафеникаво. Жреците на Храма — мъже и жени — се бяха изправили в очакване пред издигнатата платформа, където трябвате да застанат съдниците. Тълпата се раздели с тих шепот, за да пропусне Домарис, която вървеше бавно напред — медночервеникавата й коса бе единственото цветно петно по нея; лицето й бе по-бяло дори от безупречно бялата й роба. От двете й страни вървяха двама жреци, също облечени в бяло, и внимателно следяха всяка нейна стъпка, за да не падне от изтощение. Но Домарис крачеше уверено; спокойното й изражение не даваше и най-малък израз на мислите й.

Най-сетне стигнаха до платформата; двамата жреци спряха, но Домарис продължи, бавно като съдбата, и се изкачи на платформата. Не удостои с поглед нито изпитата, окована в тежки вериги фигура в подножието на платформата, нито момичето, коленичило пред Риведа, положило глава в скута му така, че разпиляната му тъмна коса се стелеше върху двамата. Обърна се спокойно и зае мястото си между Рагамон и Раджаста. Зад тях лицата на Кадамири и останалите Пазители бяха само неясни сенки, скрити под златовезаните качулки на робите.

Раджаста излезе напред и огледа насъбралите се жреци и жрици очите му сякаш минаваха по всяко отделно лице. Накрая той въздъхна и проговори тържествено:

— Вие чухте обвиненията. Вярвате ли в това, което чухте? Получихте ли необходимите доказателства?

Дълбок, заплашителен, гръмотевичен ропот се надигна в отговор на въпроса му:

— Вярваме! Доказано е!

— Приемате ли вината на този човек?

— Приемаме!

— Каква с вашата воля? — продължи сурово Раджаста. — Има ли милост за него?!

Отново отекна многогласната гръмотевица и затьтна като вълните, разбиващи се в скалистия бряг: — Няма милост!

Лицето на Риведа остана напълно неподвижно, но Деорис трепна.

— Каква е вашата воля? — повтори Раджата. — Осъден ли е той?

— Осъден!

— Каква е присъдата? — продължи Раджаста, но този път и неговият глас му изневери. Знаете какъв с отговорът. Отляво се издига гласът на Кадамири, висок и ясен:

— Смърт за този, който оскверни силата!

— Смърт! — думата отекна страховито в огромната зала и бавно заглъхна в далечен шепот.

Раджаста се обърна с гръб към тълпата и попита съдниците:

— Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — силният глас на Кадамири заглуши останалите; старческият глас на Рагамон и неясните, тихи гласове на другите Пазители. Накрая и Домарис повтори едва чуто, толкова тихо, че Раджаста се наклони напред, за да чуе:

— Съгласни сме.

— Такава е волята на съдниците. Аз също я приемам — Раджаста отново се обърна, този път към окования Риведа. — Ти чу присъдата си — поде той, — Имаш ли нещо да кажеш?

Студените сиви очи на Риведа срещнаха очите на Раджаста. Мина доста време, сякаш Риведа преценяваше възможните си отговори, обмисляше думи, които биха разтърсили земята под краката на стария жрец — но накрая суровата уста, сега вече покрита от няколкодневна червеникава брада, се отвори едва-едва и Риведа каза учудващо кротко, с нещо подобно на усмивка:

— Нищо. Съвсем нищо.

Раджаста издигна ръце в обичайния жест.

— Присъдата е приета! Огънят пречиства — и ти си осъден на огнена смърт! — старият жрец допълни: — И дано тя пречисти духа ти!

— А неговата саджи? — проникна се някой от дъното на залата.

— Прогонете я от Храма? — извиси се друг глас.

— Изгорете я! Пребийте я с камъни! Магьосница! Уличница! — надигна се буря от омраза, ураган от гласове, като затихна едва след многократните заповеди и укори на Раджаста. Ръката на Риведа държеше здраво рамото на Деорис, челюстта му бе здраво стисната, зъбите му бяха забити в долната устна. Деорис не помръдваше, сякаш беше вече мъртва.

— Тя ще понесе наказанието си — каза строго Раджаста, — но все пак е жена — и носи дете под сърцето си!

— Нима искате да опазите семето на магьосника? — провикна се някой; бурята от гневни гласове отново се надигна и заглуши укорите на Раджаста.

Тогава се изправи Домарис; залитна за миг, но пристъпи напред. Шумът от постепенно затихна. Пазителката стоеше, изправена като стрела; косата й гореше пред сенките като течен огън. Гласът й бе нисък и спокоен:

— Това не може да стане. Аз залагам живота си за нейния.

Рагамон попита строго:

— С какво право?

— Двете с нея сме обречени на Великата майка — отвърна Домарис; големите й очи помръкнаха, но тя продължи: — Тя е обречена завинаги на Богинята и човешкото отмъщение не може да я достигне. Питайте всяка жрица и тя ще ви го каже — по закона Деорис е недосегаема. Аз поемам нейната вина; аз не изпълних дълга си на Пазителка, не изпълних и сестринския си дълг. Имам и друга вина — с древната сила, поверена ми като на Пазителите, аз проклех този мъж, които сега стои пред нас. — Очите на Домарис спряха аз миг върху предизвикателно вдигнатата глава на Риведа. — Проклех го със силата на небето и земята и проклятието ще го следва живот след живот през кръговете на кармата. Аз произнесох проклятието и съм готова да понеса наказанието си.

Тя отпусна ръце и остана така, загледана в Раджаста очаквайки собствената си присъда.

Раджаста я гледаше с невярващ поглед. Бъдещето се издигаше пред него като черна стена. „Няма ли Домарис да се научи на благоразумие? Сега не ми оставя никакъв избор…“ Раджаста проговори уморено:

— Нека Пазителката поеме отговорността за решението си! Поверявам Деорис на сестра й, докато роди — после ще се решава по-нататъшната й съдба. Но още отсега й отнемам всички права, които е имала като жрица и писар в Храма. — Той помълча, после отново се обърна към множеството. — Пазителката Домарис е произнесла проклятие — възползвала се е от древната сила! Питам ви — зло употребена ли е с властта си?

В залата се разнесоха объркани, противоречиви гласове; единодушието липсвате, хората се колебаеха, гласовете глъхнеха под сводестия таван. Вината на Риведа бе доказана открито и недвусмислено; докато това, за което говореше Домарис, бе мистрия, известна на малцина от високопоставените жреци — повечето от тях бяха по-скоро учудени, отколкото възмутени, а и нямаха точна представа от последиците на нейната постъпка.

Един глас, по-висок от останалите, се надигна над тълпата, в която хората шушукаха и си руменяха объркани погледи:

— Нека Раджаста сам реши съдбата на ученичката си! — и веднага се надигна буря от гласове: — Раджаста да реши! Той да прецени каква е силата й!

— Тя вече не ми е ученичка! — гласът на Раджаста изплющя като камшик и Домарис се сви, сякаш я бе ударил. — Но приемам отговорността. Да бъде!

— Да бъде! — проумя отговорът, Раджаста се поклони тържествено.

— Решението е взето — обяви той и седна, без да изпуска от поглед Домарис, която все още стоеше прави, но надали щеше да издържи дълго. Едновременно ядосан и натъжен, Раджаста се чудеше дали тя с наясно какво може да излезе от признанието й. Тръпнеше при мисълта за безкрайната поредица от събития, който тя — като негова ученичка и посветена жрица — бе задвижила необратимо. Силата, която й поверена, бе нещо напълно действително и осенено, и когато бе проклела Риведа, тя бе я използвала за нисша, егоистична цел. Нямаше съмнение, че Домарис трябваше и щеше да изкупи вината си — но съзнанието за неминуемото изкупление го караше да изстива от страх. Каква безкрайна, съдбоносни плетеница — възел след възел, живот след живот — и не само Домарис, но и всички, замесени с тази история, щяха да се срещат по пътя на нейното изкупление. Нали и той самият носеше вина за решението на Домарис — а Раджаста не бе свикнал да прехвърля отговорността си другиму.

„А Деорис…“

Домарис бе говорила за мистерията на Каратра, която си оставаше недостъпна за мъжете: с няколко думи бе се откъснала от него, своя духовен баща; съдбата й сега бе в ръцете на Богинята; Раджаста не можеше да стори нищо, нямаше право дори да прояви милосърдие, Деорис също бе отвъд храмовото правосъдие. Единственото решение, което Съветът на жреците можеше да вземе, бе дали сестрите имат право да продължат да живеят в Храма…

Домарис слизаше бавно по стъпалата на платформата. Явно бе съсредоточила цялата си воля, за да преодолее слабостта на тялото си. Отиде при Деорис, наведе се над нея и се опит да я изправи. Но младото момиче се възпротивяваше отчаяно, докато накрая Домарис направи знак на двамата жреци, които все така я следваха, да изнесат Деорис от залата. Но щом жреците я докоснаха, Деорис изпищя и се вкопчи с все сили в Риведа.

— Не, не! Никога! Искам да умра е него! Никъде няма да отида сама!

Магът вдигна очи и се взря в разплакалото лице на Деорис.

— Върви, дете — каза той тихо, — Това с последната ми заповед — после повдигна с ужасно напрежение окованите си ръце и докосна тъмните й къдрици и прошепна: — Помни, ти се закле да ми се подчиняваш докрай. Сега краят дойде. Върви, Деорис.

Деорис рухна на земята, задавена от ридалия, но позволи да я отведат. Риведа я проследи с очи, докато дребната й фигурка изчезна отвъд тежките двери, и този път не се опита да прикрие от никого чувствата, които се изписаха на лицето му. Устните му прошепнаха за пръв и последен път:

— Обичам те!

След дълго мълчание той повдигна отново глава и очните, отново студени като кремък, срещнала сивите очи на жената, изправила се пред него.

— Ето я твоята победа, Домарис — каза той горчиво.

Някакъв внезапен импулс я подтикна да отвърне:

— Не, нашето поражение.

В сините очи на осъдения проблеснаха странни искрици и той се засмя.

— Ти си достоен противник!

Домарис се усмихна леко; никога досега Риведа не бе се отнасял с нея като с равна.

Раджаста се бе изправил отново, за да зададе последния въпрос, който традицията изискваше.

— Има ли някои, който настоява за милосърдие?

Мълчание.

Риведа вдигна отново глава и се взря право в лицата на обвинителите си. В погледа му нямате и следа от молба. Домарис проговори тихо:

— Аз настоявам за милосърдие, почитаеми съдници. Не забравяйте — той можеше да я остави да умре! Спасил е Деорис, излагайки на опасност собствения си живот — ако бе я оставил да умре, никой нямаше да разбере какво се е случило! Той я е спасил, за да живее с белезите — постоянно доказателство за вината му! Дори това да е само перце спрямо тежестта на греховете му — не забравяйте, на везните на боговете понякога едно перце може да спаси човешка душа! Моля за милосърдие!

— Това е твое право — каза пресипнало Раджаста.

Домарис извади от диплите на бялата си роба златната кама, която някога бе получила като символ на длъжността си.

— Това е за теб — каза тя и сложи камата в ръката на Риведа. — Дано боговете имат милост и към мен.

Обърна се и белите й одежди, извезани със злато, се изгубиха сред слисаната тълпа.

В продължение на един безкраен миг Риведа оглеждаше оръжието в ръката си. Съдбата бе решила единственият дар на Домарис за него да е смъртта — и това бе най-ценното, което би могла да му дари. Зачуди се прав ли е бил Микон — вярно ли беше, че той, Домарис, Деорис, самият Риведа, са посели семената на безкрайна верига от човешки съдби, която ги е свързала завинаги. Щяха ли да се срещнат отново след тази раздяла — отново и отново, живот след живот?…

Той се усмихна — спокойна, мъдра усмивка на учен. Искрено се надяваше Микон да е сгрешил.

После се надигна и подаде символа на милосърдието на Раджаста — от векове камата на милосърдието имаше само символистична роля — и прие в замяна широка златна чаша, украсена със скъпоценни камъни. Магът я подържа в ръцете си и я огледа, както бе огледал преди това камата; мислеше със странната, почти чувствена наслада на аскет за покоя, които го очакваше отвъд, в мрака; в мрака, който бе обичал, към който се бе стремил цял живот. Целият му живот бе само пътека, която водеше към този върховен миг; с последна, полуосъзната мисъл, той си каза, че единственото, което е търсил, е бил този покой — и че е можел да го постигне със значително по-малко усилия.

Риведа се усмихна.

— Пия за чудния свят на Нощта — произнесе той ясно и пресуши чашата на смъртта на един дъх; после я вдигна с последни сили, засмя се и я запрати точно и уверено към платформата, където стояха съдниците. Чашата удари Раджаста в слепоочието и старият жрец рухна в безсъзнание — в същия миг, в които самият Риведа се отпусна, сред звън на вериги, мъртъв на земята.

1.

Животът продължи така естествено с ежедневните грижи и проблеми, че Деорис не можеше да възприеме случилото се. Струваше й се, че живее зад стъклени стени; в съзнанието си бе избягала обратно, в далечните дни, когато тя и Домарис биха още деца, и растяха в дома на баща си. Беше се вкопчила в тези отдавнашни спомени, и ако през изградената защитна стена пробиеше мисъл за настоящето, тя решително я пропъждаше.

Тялото й все повече натежаваше от обещанието за идващия живот, силен и непреклонен, но Деорис не искаше да мисли за нероденото си дете. Умът и бе спуснал защитната бариера пред това, което се бе случило през онази нощ в гробницата на Безименния бог — и само кошмарите й припомниха миналото и я караха да се буди разплакана. „Какъв ли демон нося под сърцето си? Какво е това чудовище, което ще излезе на бял свят?“

Подсъзнателно, без да може да облече тези свои усещания и мисли, тя бе възмутена, уплашена и озадачена. Тялото й — крепостта на нейната същност — вече не беше изцяло нейно. Чувстваше детето като натрапник — най-вече защото се боеше от умопомрачението, което бе накарало Риведа да я направи майка: боеше се дори да си представи какви помисли с имал той за бъдещето на това дете.

Мразете собственото си тяло, имаше се за омърсена — и грозна. Беше започнала да притяга широк колан около надутия си корем, за да възвърне поне външно подобие на някогашната си фигура. Разбира се, обличате се достатъчно плътно, та никой да не предположи, че носи колан — пазеше се особено от Домарис.

Домарис имаше известна представа от чувствата на сестра си — можеше дори донякъде я разбере; страхът, нежеланието да си спомня преживяното и да се изправи лице в лице с бъдещето, ужасът, отчаянието. Позволи на Деорис да прекара известно време в това полусънно мълчание надявайки се, че тя сама ще намери сили да излезе от него… Но накрая й се наложи насилствено да я изтръгне от апатията. Подтикната бе от напълно действителна опасност.

— Деорис, ако продължаваш да носиш този колан, детето ти ще се роди осакатено — Домарис говореше кротко, със съчувствие, като на малко дете. — Би трябвало да знаеш това!

Деорис отметка рязко глава.

— Няма да разнасям напред-назад позора си, та всяка храмова уличница да може да ме сочи с пръст и да преценява кога ще родя!

Домарис покри за миг лицето си с ръце, изпълнена с болезнено състрадание. Вярно бе, че в дните след смъртта на Риведа се намериха хора да тормозят Деорис и дай се присмиват. Но това — това бе насилие над природата! При това го вършеше Деорис, която някога бе жрица на Каратра!

— Слушай, Деорис — каза тя. За първи път, откакто ги бяха сполетели скорошните нещастия, си позволяваше да разговаря със сестра си с по-остър тон. — Ако си толкова чувствителна, стой си в нашето жилите и се разхождай само и нашия двор, където никой няма да те види! Но аз няма да допусна да навредиш на себе си и на детето!

Домарис рязко дръпна сестра си към себе си и започна да развързва стегнатите връзки на колана; под него се видяха широките, вдлъбната В кожата белези, останали от пристягането.

— Горкото ми момиче! Как си могла да се самоизтезаваш така!

Деорис свърна лице и замълча. Домарис въздъхна. „Трябва да се отучи от това идиотско отричане на очевидните истини!“

— За теб трябва да се полагат грижи — каза тя на глас. — Ако ти е неприятно да го нравя аз, ще повикаме някой друг.

Деорис се обърна бързи и възкликна уплашено:

— Не! Не, Домарис, не ме оставяй. Нали няма да ме оставиш?!

— Не бих могла, дори да исках — отвърна Домарис: после, в опит да поразведри настроението, подразни сестра си: — Вярно е, че дрехите вече не ти стават, но бива ли заради това да се подлагаш на такива мъки?

Деорис й отвърна с обичайната си бледа, апатична усмивка.

Домарис се зае да рови из дрехите на сестра си. След малко се изправи и възкликна учудено:

— Но ти нямаш никакви други дрехи! Трябваше да помислиш и за това…

Деорис се обърна и изпадна във враждебно мълчание; Домарис разбираше, че сестра й просто не бе пожелала да мисли за напредващата си бременност. Без дума повече, тя се обърна, излезе от стаята и отиде да порови из своите сандъци и ракли. Най-сетне откри тънко, леко платно в светли тонове — достатъчно много, за да може от него да се ушие широка, свободно падаща роба. „Така се обличах преди раждането на Микаел“, каза си тя замислено. Тогава бе много по-слаба — и старите й роби сега щяха да стоят добре на Деорис.

— Хайде — каза тя весело, когато се върна при сестра си, налагайки си да не мисли за времето, когато тя самата бе носила тези дрехи, — ще те науча на нещо, което със сигурност знам по-добре от теб! — и тя накара Деорис да се изправи и започна да й обяснява как да подрежда диплите на широката роба.

Реакцията на сестра й я свари съвсем неподготвена. Деорис незабавно сграбчи финото платно, изтръгна го от ръцете на сестра си, разкъса го с гневен жест и го хвърли на пода. После и тя се свлече на студените каменни плочи и диво зарида.

— Не искам, не искам, не искам! — хлипаше Деорис. — Остави ме на мира! Казах ти, не искам! Никога не съм искала това дете! Върви си, просто си върви! Искам да бъда сама!

2.

Беше късна вечер. Опит бе изпълнена с трепкаща сенки. Бледи пламъчета танцуваха на воднистата светлина по косите на Домарис и се плъзгаха по единственият чисто бял кичур на слепоочието й. Лицето й бе все така болезнено слабо, тялото и носеше трайните белези на отпадналост и мъчително изтощение. Лицето на Деорис бе също бледо и измъчело, двете чакаха, притихнали, изтръпнали от страх.

Домарис бе облякла синята си роба на служителка на Карагра и бе прибрала косите си в обичайната златна мрежа. Беше накарала и Деорис да се облече по същия начин — това бе единствената им надежда.

— Домарис — каза Деорис много тихо, — какво ще стане сега?

— Не зная, мила — по-възрастната жена хвана здраво студените пръсти на сестра си в своята мъртвешки бледа ръка е изпъкнали сини вени — Но вярвай ми, те няма да ти навредят по никакъв начин. Никой не може да противопостави на обета ни.

Домарис тихичко въздъхна — тя самата не бе толкова уверена в думите си. Беше предприела единствено възможното, за да спаси сестра си, и несъмнено бе успяла — поне дотук — инак Деорис щеше да сподели съдбата на Риведа. Но оставаше извършеното светотатство — против вярата и закона, Деорис бе заченала детето си в ужасен, богохулен ритуал. Можеше ли дете, заченато така, да бъде прието в кастата на жреците?

Макар че нито за миг не бе съжалила за решението си, Домарис ясно съзнаваше своята привързаност; последиците можеха да бъдат много опасни — и непредвидими. Собственото й дете беше мъртво, и под прилива на тежката скръб тя знаеше, че не бе очаквала нищо друго. Бе приела вината си, но бе решила — с присъщата си спокойна, но непреклонна твърдост — че ще направи всичко възможно детето на Деорис да оживее. Бе поела отговорността за Деорис и нероденото и нямаше намерение да отстъпи и крачка от решението си.

Но е тя не преставаше да си задава въпроси — какво ли бе детето, заченато по налудничавите планове на Риведа? Какво изчадие можете да се роди след онзи светотатствен ритуал? Можете ли да накара сестра си да се почувства негова майка?

Вратата се отвори и съдниците влязоха в стаята, Домарис стисна здраво ръката на Деорис и двете се изправиха на крака. Пред тях стояха Петимата мъдреци в церемониалните си одежди; Карахама и двете й помощнички; Раджаста и Кадарими — златовезаните им мантии излъчваха слабо сияние в полумрака; а зад Карахама се бе изправила мрачна, слаба, почти безплътна фигура, обвита до неузнаваемост и сиви воали — дългите си, тесни ръце бе скръстила пред гърдите си. Но под сивите воали гореше синият цвят на ритуалните одежди, а силно прошарената й червеникава коса беше увенчана с диадема от сапфири — тя доказваше, че слабата, състарена жена е висша служителка на Каратра, посветена в храмовете на Атлантида — и дори Петимата мъдреци поздравиха почтително Малейна. Тя отвърна е едва забележимо кимване — лицето й бе толкова ужасно изпито, че приличаше по-скоро на череп.

Очите на Раджаста бяха изпълнени със скръб, а Домарис си каза, че забелязва проблясък на съчувствие в хлътналите очи на Малейна, но останалите лица бяха строги и напълно безизразни. Карахама с усилие прикриваше тържеството си. Колко пъти бе съжалила Домарис за безразсъдните си думи, произнесени преди толкова години — отдавна бе разбрала, че си е спечелила страшен враг. „Така се гради кармата — би казал Микон… Микон!“ Опита се да си повтаря името му, да си представи лицето му, за да се почувства по-уверена, но не успя. Дали Микон би одобрил постъпката й? Той не бе нарушил закона, за да защити Рейота, дори когато го бяха подложили на мъчения!

Домарис срещна студения поглед на Кадарими и изтръпна — знаеше, че от него не могат да очакват милост — само хладно и безпристрастно правосъдие. Безжалостният огън на фанатизма горете в очите му — и с това донякъде напомните на страшната природа на Риведа, която толкова бе изплашила Домарис.

Първи заговори Рагамон стария. Той описа накратко положението: Адсарта, някогашна жрица на Каратра, бе приела да стане саджи на прокълнатия и осъден на смърт Риведа — сега тя носеше дете, заченато в неописуемо светотатство. В пълно съзнание за стореното, Пазителката Изарма бе решила да се обвърже с отстъпницата Адсарта в прастария и свещен ритуал, обричайки се до края на времето на Великата майка — защото по този начин можеха да избегнат правосъдието на хората…

— Вярно ли е всичко, което казах? — попита Рагамон.

— Почти — отвърна уморено Домарис. — Има някои малки различни, но вие не бихте ги приели.

Раджаста срещна погледа й.

— Имат право да представиш случаят от своя гледна точка, дъще.

— Благодари — Домарис сключи здраво ръце пред тялото си. — Първо, Деорис никога не е била саджи. Вярвам, че Карахама ще свидетелства за това. Отговори, Карахама — ти, която си ми посече от сестра — Домарис умишлено употреби ритуалната фраза, разчитайки на едно свое предположение, — нали жена, достигнала своята зрелост, не може да бъде взета за саджи?

Карахама бе пребледняла от ярост. Очите й гориха — тъкмо тя, Карахама, бе принудена със силата на положената клетва да помага на Домарис във всичко!

— Вярно е — процеди тя през зъби — Деорис не беше саджи, а шакти садхана, тази титла я прави недосегаема дори за жреците на Светлината.

Домарис продължи тихо:

— Обвързахме се пред Каратра не толкова, за да я защитя от наказание или насилие, а за да я поведа отново по пътя на Светлината.

Като забеляза скептичното изражение на Раджаста, Домарис добави импулсивно:

— Деорис също е родена под знака на Светлината, както и аз, и… мисля, че детето и също трябва да бъде спасено.

— Истина е — промърмори Рагамон стария, — и все пак — как дете, заченато и такова страшно богохулство, би могло да бъде прието от Великата майка?

Домарис гордо изправи глава.

— Ритуалите на Каратра — заяви тя твърдо, — не правят никаква разлика между жените. Жриците й могат да бъдат от кралска кръв — могат да бъдат робини… могат да бъдат дори от „несъществуващите“ хора — очите й срещнаха спокойно горящия поглед на Карахама, — Така ли е, сестро?

— Така е, сестро — призна пряко сили Карахама — и Деорис би била защитена, дори ако бе приела да стане саджи.

В присъствието на Малейна Карахама не смееше да мълчи — преди години Малейна се бе смилила над отритнатата Карахама; не беше случайност и случайност и това, че самата Малейна се бе заела с обучението на Демара. Трите дъщери на Талканон срещнаха погледите си и само Деорис не издържа и сведе очи; Домарис и Карахама стояха така около минута — сивите очи на едната вперени в кехлибарените очи на другата. Нямаше обич и този поглед — само съзнанието, че ги свързва клетва, когато ги правеше почти толкова близки, колкото бяха Домарис и Деорис.

Кадамири прекъсна напрегнатото мълчание, е резкия си глас.

— Стига за това! Изарма не е невинна, но сега няма да обсъждаме нейната вина. Важно е да решим каква ще бъде съдбата на Деорис — и още нещо — детето на Черното светилище не бива никога да види белия свят?

— Какво искаш да кажеш? — попита строго Малейна.

— Риведа е създал това дете в светотатствен ритуал. То не може да признато от никого, не може да бъде прието в никоя каста. То не бива да идва на този свят! — гласът на Кадамири бе студен и непреклонен като самата му личност.

Деорис стисна конвулсивно ръката на сестра си и Домарис проговори плахо:

— Не е възможно да искате…

— Нека погледнем истината в очите, сестро — прекъсна я Кадамири. — Знаеш много добре какво искам да кажа. Карахама…

Майка Изоуда възкликна възмутено:

— Това е нарушение на законите!

Но гласът на Карахама се разнесе, мек и мелодичен, милващ като ласка.

— Кадамири е прав, сестро. Законът срещу премахването на плода се отнася само до служителите на Светлината — и става дума само за деца, приети и признат от Закона. Нищо не може да ни забрани да унищожим плода на черни ритуали. За самата Деорис ще с по-добре да се отърве от това ужасно бреме. — Карахама продължи да ниже думите си с глас, по-сладък от мед, но под плътните си вежди отправи към Деорис поглед, пълен с такава открита омраза, че момичето изтръпна. Карахама бе някога нейна приятелка и наставница — а сега… През изминалите седмици Деорис бе привикнала на студени и презрителни погледи; знаеше, че хората странят от нея в суеверен страх и шушукат зад гърба й; дори Елис, колкото и да се притесняваше да не я оскърби, постоянно си намираше поводи да държи Лиза далеч от нея… Но яростната омраза в очите на Карахама бе нещо съвсем друго и Деорис се почувства съвсем смазана.

„За себе си тя е права, каза си тъжно Домарис. Има ли човек, роден в кастата на жреците, който би понесъл равнодушно историята на зачеването на това дете?“

— За всички, и най-вече за Деорис, ще е най-добре — настояваше Карахама, — ако детето никога не види бял свят.

Малейна пристъпи напред и само с един жест накара Карахама да замълчи.

— Адсарта — поде строго жената-маг, и употребата на храмовото й име накара дори отпадналата от постоянни терзания Деорис да трепне и да вдигне глава, — истина ли е това, че детето ти е било заченато в Светилището на Мрака?

Домарис отвори уста, но Малейна каза сухо:

— Моля те, Изарма, остави я да отговаря сама. Детето е било заченато в нощта на Надира, нали?

Деорис потвърди шепнешком.

— Регистрите в храма на Каратра показват — и това може да бъде потвърдено и от майка Изоуда — каза е хладен тон Малейна, — че всеки месец, в дните на тъмната луна, Деорис е била освобождавана от задълженията си, защото по това време е била нечиста — отбележете, периодите са абсолютно еднакви всеки път. — Устните на Малейна потрепнаха болезнено, защото си спомни забравеното от всички дете, което бе единствената приятелка на Деорис по онова време — Нощта па Надира тогава бе под тъмната луна… — тя замълча, но Домарис и мъжете гледаха озадачено — единствено в кехлибареножълтите очи на Карахама проблесна искрила разбиране — Не виждате ли — продължи вече по-нетърпеливо Малейна, — преди да започне да се занимава с черна магия. Риведа бе лечител. Сивите магове спазват ефектно собствените си правила. В дните, когато една жена е нечиста, Риведа не би я допуснал изобщо до себе си! Що се отнася до участието и в такъв ритуал — та нали то би обезсмислило самото му намерение! Трябва ли да ви обяснявам елементарните закони на природата? Риведа може да е бил злодей, но вярвайте ми, на беше глупак!

— Е, Деорис? — тонът на Раджаста бе все така безразличен, но по лицето му проблесна слаба надежда.

— Какво стана в нощта на Надира? — настоя Малейна.

Деорис пребледня като смъртник и се вцепени; не си позволяваше изобщо да мисли.

— Не… — прошепна тя, — тогава не бях нечиста! Не бях!

— Риведа беше луд! — изфуча презрително Кадамири. — Значи е провалил собствените си планове — и какво от това? То също е богохулство! Не разбирам мисълта ти, Малейна.

Малейна се изправи като свещ и срещна твърдо погледа му.

— Щом през нощта на Надира Деорис не е била нечиста — заяви тя с тънка усмивка, — това може да означава само едно — тя вече е била бременна от Риведа и целият ритуал се е превърнал и глупав маскарад, провален от самия Велин маг! — жената-маг помълча и завърши. — Хубава шега, няма що!

Деорис лежеше на пода в безсъзнание.

1.

След дълги разисквания присъдата бе произнесена: Домарис бе пробудена завинаги от Храма на Светлината. Макар и изгнаница, тя нямаше да си тръгне опозорена — оставаше си посветена жрица, никой не можеше да й отнеме заслугите. Но беше длъжна да замине сама. Нямаше право да вземе със себе си дори Микаел, защото той бе поверен от покойния си баща на грижите на Раджаста. Беше определено и мястото, където щеше да отиде в изгнание — Новият храм в Атлантида, близо до Ахтарат.

За Деорис нямаше присъда; не можеше да бъде определено наказание преди раждането на детето й. Поради клетвата, който ги свързваше, Домарис имаше правото да остане при сестра си до раждането. Никакви други отстъпки не можеха да бъдат направени.

През един следобед, няколко дни по-късно, Раджаста седеше сам в библиотеката. Пред него лежеше разтворен свитък — но мислите му явно блуждаеха. Постоянно са припомняше бурния спор, който се бе разгорял между съдниците, след като изнесоха припадналата Деорис.

— Те не се крият зад мизериите, Кадамири — беше казала мрачно Малейна. — Аз съм служителка на Ни-Терат — която тук наричате Каратра — и видях Знака, който не може да бъде измама.

Кадамири бе изпаднал в неудържим пристъп на гняв.

— Значи и двете не могат да бъдат наказани, така ли? Едната е практикувала черна магия — дори детето й да не е било заченато през онази нощ, тя доброволно е приела ритуала, в който то е трябвало да бъде заченато — а Другата е злоупотребяла със свещените мистерии! Нека тогава всички отстъпници, еретици и разбойници положат такъв обет и да приключим с правосъдието на Храма!

— Домарис не е злоупотребила — настоя Малейна. Лицето й бе сиво от преумора — Всяка жена има право да призове закрилата на Тъмната майка и ако тя отвърнала на молитвата й, никой не може й противостои. Освен това те ще изтърпят наказанието си, жрецо! Те са приели да бъдат съдени от боговете, и ние не можем да прибавим нищо към тази присъда! Нима не знаеш — тя не успя да прикрие ужаса, който трептеше в гласа й, — не знаеш ли, че те са се обвързали — себе си и нероденото дете — в една карма до края на Времето. През всеки свой живот — помисли, Кадамири, не само сега, а живот след живот — те са свързали завинаги. Никога едната няма да може да се радва на дом, любов и деца, защото ще я разкъсва мъката на другата, на която те ще бъдат отказани! Ако едната срещне любов, с тази любов ще разкъса душата на другата! Никога няма да бъдат свободни, докато не изкупят вината си до края; сърцата на двете ще страдат, за да изкупят живота на едната. Да, ние бихме могли да ги накажем — тук и сега. Но те съзнателно приеха присъдата на Тъмната майка — и ще понасят наказанието си, докато заглъхне кармичното ехо от проклятието на Домарис — и Риведа получи свободата си. — Думите на Малейна отекваха във възцарилото се пълно мълчание; ековете постепенно затихваха. След малко състарената жена прошепна: — Какво значение има човешката присъда пред това?

Дори Кадамири не намери отговор на въпроса й. Стоеше неподвижен, сключил ръце пред себе си, докато останалите напускаха един по един залата — и никой не разбра какво изразяваше жестът му — молитва, гняв или ужас.

2.

Раджаста бе разчел предсказанията на звездите за нероденото дете на Деорис. Той повика Домарис при себе си и разви пред нея големия свитък, изпъстрен с многобройни знаци и образи.

— Малейна беше права — каза той, — Деорис е излъгала. Не е възможно детето и да е било заченато у нощта на Надира. Изключено е.

— Деорис не би излъгала под клетва, Раджаста.

Раджаста се взря проницателно в така добре познатите му черти.

— Все още ли й вярваш? — той помълча и кимна. — Ако само Риведа знаеше за бременността и — колко хора щяха да бъдат живи до днес! Не мога да си представя нищо по-безсмислено от въвличането на бременна жена в такъв… ритуал. — В гласа му се долавяше студена ирония, напълно неприсъща на характера му.

Домарис притисна ръце съм гърлото си и прошепна безсилно:

— Тогава… тогава няма опасност детето а да е някакво адско изчадие, както тя се опасява.

— Не — чертите на Раджаста омекнаха. — Само да бе казала на Риведа) — повтори жрецът. — А той отиде на смърт твърдо убеден, че я е осквернил с плода на черна магии!

— Но нали такова е било намерението му — очите на Домарис бяха студени и безмилостни, — Хората носят отговорност за намеренията си — не само за делата си.

— И той ще плаща в продължение на векове — отбеляза Раджаста. — Това бе неминуемо дори без твоето проклятие.

— Както и моята прошка не би облекчила кармата му — отвърна Домарис и от очите й внезапно се зародиха сълзи. — Все пак, ако знаеше, смъртна му щеше да бъде по-лека…

Раджаста й подаде свитъка.

— Деорис е жива — напомни й той. — Където и да е Риведа сега, Домарис, най-страшно за него би било Деорис да мрази детето му — детето на Риведа, който се прекланяше пред силата на живота с всичко най-добро, което имаше у себе си; тя, някогашната жрица на Каратра, да изтезава насилствено тялото си, да рискува да роди изрод!

Домарис го зидаше смаяна.

— Да не мислиш, че нищо не знам? — попита меко Раджаста. — Сега върви дай й това — и я убеди, че няма никаква причина да ненавижда нероденото си дете.

3.

Раджаста влезе сред шепота на надиплените си бели одежди и бързо се отправи към неподвижната фигура, която лежеше на тесен нар в мрачните стая, която много приличаше на отшелническа килия.

— Лежи спокойно, братко — кимна той, — не, не се опитвай да ставаш!

— Днес е малко по-добре — отбеляза Кадамири, който седеше на малко столче при прозореца. — Струва ми се, че иска да разкаже нещо, но явно иска да разговаря само с теб.

Раджаста кимна и Кадарими незабавно излезе.

Старият жрец седеше на мястото му и се загледа в лицето на мъжа, който някога бе ученик на Риведа. Дългата болест бе изтощила и изменила някогашния принц на Атлантида до неузнаваемост, но Раджаста нямаше нужда от уверенията на Кадарими, за да разбере, че разсъдъкът на Рейота от Ахтарат е здрав като неговия.

Сега, когато лудостта бе напуснала погледа му, Рейота изглеждаше обзет от мрачна решителност. Строгите му очи гледаха сериозно и проницателно. Косата му бе подстригана почти до корен по време на болестта и сега по главата му бе покрита със съвсем къси, тъмни къдрици. Облечен бе в одеждите на млад жрец Раджаста знаеше, че Рейота е на двадесет и четири години, но сега му се струпаше още по-млад.

Внезапен прилив на милосърдие го накара да каже:

— Братко, никой не може да носи отговорност за това, което е извършил, докато душата му с била извън тялото.

— Ти си… добър човек — каза колебливо Рейота. Беше мълчал толкова дълги години, че гласът му бе като ръждясал от неупотреба. Всеки път, когато проговаряше, думите му излизаха от устните неуверено и със заекване. — Но аз… имам грехове… отпреди, — И той добави с вече съвсем несигурен глас: — Как може човек да допусне да загуби, душата си, сякаш става дума за някаква играчка или украшение?!

Раджаста забеляза нарастващата възбуда и очите му и каза строго, но все така кротко:

— Спокойно, синко, инак болестта отново ще те обземе. Кадамири ми каза, че си искал да ми кажеш нещо; говори, но само ако обещаеш да не се вълнуваш прекалено…

— Ли-лицето… това лице, което ни-никога не се изтри от паметта ми! — започна хрипливо Рейота. Гласът му постепенно ставаше по-уверен — Беше едър мъж — не много висок, но масивен, даже пълен. Ръ-ръцете му бяха огромни; имаше масивна челюст, широк нос; големи зъби и тъ-тъмна коса, посивяла на слепоочията… и та-такива очи! И устата му… жестоката му усмивка — като на огромен тигър! Той… понякога изглеждаше толкова жизнерадостен и добродушен — ни-никой не би предположил какво зло таи в душата си… дебелите, изсветели от слънцето вежди… Говореше грубо, рязко…

Раджаста имаше чувството, че се задушава. Едва намери сили да каже:

— Продължавай!

— Две неща… два белега… ня-няма никога да забравя — имаше разстояние между предните зъби и… очите! Виждал ли си очите на жрицата Карахама? Очи на котка… на тигър… на хищник! Нейните очи са досущ като неговите…

Раджаста покри ръцете си. Стотици спомени нахлуха в съзнанието му. „Бил съм по-слян от Микон! Глупак! Глупак! Как можах да не се усъмня в разказа на Микон за добрите хора, които го били довели в дома на Талканон! Доверчив глупак…“ Раджаста стисна зъби, свали ръце от очите си и попита все така задавено:

— Знаеш ли кого описа току-що, синко?

— Да — главата на Рейота се отпусна обратно на възглавницата. Убийствена умора се изписа на лицето му. Беше убеден, че Раджаста не е повярвал на думите му. — Да, знам. Върховния управител Талканон.

А Раджаста повтори горчиво, все още невярващ:

— Талканон!

1.

Домарис постави свитъка в скута на сестра си.

— Можеш ли на разчиташ знаците на звездите, Деорис? — попита тя кротко. — Аз самата почти не съм ги учила.

Деорис кимна безразлично.

— Карахама ме научи преди години. Защо?

— Раджаста ме помоли да ти предам това: Не — прекъсна тя сестра си, която понечи да възрази, — ти отказваше да погледнеш истината в лицето, но сега трябва да предприемем нещо. Детето ти трябва да бъде признато. Ако собственото ти положение ти е безразлично, помисли на какъв живот осъждат детето си!

— Има ли някакво значение? — понита отпуснато Деорис.

— За теб може би не — отвърна Домарис, — но за детето ти — което трябва да живее и ще живее — разликата е огромна. Сега решаваме дали ще живее като човек или ще бъде навеки отхвърлено от себеподобните си! — Очите й се спряха на младото, но белязано от скръбта лице. — Раджаста казва, че ще имаш дъщеря. Нима искаш да я осъдиш на участта на Демара?

— Не! — извика неволно Деорис. После отново се отпусна и на лицето й се изписа пълна безнадеждност. — Но кой би ме приел — сега?

— Имаш вече едно предложение.

Въпреки преживяното, Деорис си оставаше съвсем младо момиче, и неволно любопитство оживи лицето й.

— Кой?

— Някогашният ученик на Риведа — Домарис не направи опит да поднесе по-внимателно новината; Деорис и без това бе свикнала да си затваря очите пред всяка неприятност. Нека сега се справи сама!

[???] му се плъзгаха по измененото й тяло; но тя не видя колко тъга и съчувствие имаше в погледа му.

Церемонията, макар и кратка, се стори на Деорис безкрайна. Само силната ръка на Рейота, на който се опираше, можа да й вдъхне кураж да произнесе почти шепнешком необходимите отговори; треперете толкова силно, че когато коленичиха заедно за благословията, Рейота трябваше да я прикрепя, за да не падне.

Накрая Рагамон попита:

— Какво име ще носи детето?

Деорис изхлипа на глас и погледна умолително Рейота — тогава очите им се срещнаха за първи път.

Той й се усмихна, после се обърна към Петимата мъдреци и каза спокойно:

— Предсказанията на звездите бяха разчетени. Дъщеря ми ще носи името Ейланта.

„Ейланта!“ Деорис бе достатъчно добре обучена, за да разбере значението на това име. Ейланта — последицата на причината, вълната от хвърления камък… силата на кармата.

— Бъди добре дошла тогава, Ейланта — отвърна жрецът — и от този миг детето на Деорис бе и дъщеря на Рейота — все едно, че бе зачената от него. Звучните слова на благословията отекваха над приведените им глави; после Рейота помогна на младата жена да стане; тя веднага понечи да се отдръпне от него, но той я отведе съгласно изискванията на ритуала до външната врата, където спря и задържа за миг пръстите й в своите.

— Деорис — каза той сериозно, — не… не искам да те обременявам из-излишно. Знам, че не си добре. Но има неща, който трябва да си кажем. На нашето дете…

Деорис изхлипа на глас, издърпа ръцете си от неговите и хукна. Рейота извика името й — наскърбено и учудено, после забърза след нея, уплашен, че тя може да се препъне и да се удари.

Но когато зави зад ъгъла, Деорис не се виждаше никъде.

3.

Деорис спря да тича чак когато стигна един отдалечен край на градината. Изведнъж осъзна, че се е озовала много по-далеч, отколкото бе искала. Никога преди не бе идвала тук и съвсем не бе уверена, че знае коя от многото разклоняващи се пътеки води към къщата на майка Изоуда. Обърна се назад, заоглежда се, но така и не можа да разбере къде точно се е озовала — нито пък накъде трябваше да тръгне; в същия миг една фигура, която бе стояла приведена зад близкия храст, се изправи, и Деорис застана очи в очи с Карахама. Тя отстъпи неволно, изтръпнала от страх.

Очите на Карахама гориха с мрачен огън.

— Ти! — жрицата сякаш изплю презрително думата. — Дъщеря на Светлината! — Синята дреха на Карахама бе скъсана на много места; несресаната й коса висете разбъркано около подутото й лице; очите й бяха възпалени, устните оголваха зъбите й като на хищно животно.

Деорис почувства, че я обзема, дива паника — отстъпваше по-назад, но гърбът й опря в стена — а Карахама пристъпи толкова близо, че почти я докосваше. Деорис разбра с отчайваща яснота, че Карахама беше полудяла.

— Мъчител на малки деца! Вещица! Кучка! — гласът на Карахама бе подобен на животинско ръмжене. — Гордата дъщеря на Талканон! О, по-добре да бях умряла като дете пред градските стени, отколкото да доживея този ден! И ти, заради която страдах толкова, дъщерята на Благородната жрица, която не можеше да падне дотам, че да погледне горката ми майка — какво ще кажеш за Талканон сега, дъще на Светлината? Когато жреците привършат с него, ще му се иска да се беше обесил като Демара! Или може би гордата Домарис ти е спестила и това? Разкъсай дрехите си, скуби косите си, дъще на Талканон! — с дивашки кикот Карахама протегна сгърчените си пръсти и разкъса дрехата ш Деорис отгоре надолу.

Деорис пищеше ужасено и придърпваше разкъсаната дреха около тялото си, опитвайки се да се измъкне, но Карахама я беше притиснала към стената.

— Разкъсай дрехите си, дъще на Светлината! Дъщерята на Талканон — на предателя Талканон, който днес ще умре позорно! Сестрата на Домарис, която бе пропъдена като уличница от Храма, пропъдена от Арват, защото утробата й е прегоряла и безплодна! — Карахама плю и блъсна Деорис в ронещата се стена. — Ами ти — сестричката ми, малката ми сестричка! — тя повтори отново любимата фраза на Домарис и думите прозвучаха ужасно, като присмехулно ехо.

— Ти носиш под сърцето си сестра на децата, на които причини само страдания! — Кехлибарените очи на Карахама проблясваха през миглите й — после изведнъж се разшириха неестествено — безизразни и зачервени, и тя закрещя: — Нека само робини и дъщери на уличници стоят до леглото ти! Дано родиш чудовище!

Коленете на Деорис се подгънаха и тя бавно се свлече на посипаната с пясък пътека. Пръстите й драскаш по ронещите се камъни на оградата.

— Карахама, Карахама, не ме проклинай! — изплака тя. — Боговете са ми свидетели, не съм искала да им сторя зло!

— Тя не искала да им стори зло — започна да припява насмешливо Карахама.

— Карахама, кълна се, че те обичах! Обичах и дъщеря ти! Не ме проклинай!

Внезапно Карахама също коленичи пред нея. Деорис трепна и се отдръпна — но налудничавата светлина бе изчезнала от погледа на жрицата. Тя се изправи бавно и внимателно помогна на Деорис да стане. Очите под разбърканите коси гледаха разумно — и с безкрайна скръб.

— Такава бях и аз някога, Деорис — изгубила невинността си и дълбоко наскърбена. Ти също не си невинна — но аз няма да те прокълна.

Деорис захлипа от облекчение. Лицето на Карахама, изкривено от болка, заплува неясно пред пълните й със сълзи очи. Ронливите камъни на оградата се забиваха болезнено в гърба й, но тя не можеше да стои права, без да се под пира на нещо. Изведнъж чу съвсем наблизо спокойния, равномерен плисък на морски вълни и разбра къде се намират.

— Ти не си виновна — продължи тихо Карахама. — Не беше виновен и той — но и аз не съм виновна, Деорис! Всичко това са сенки… но колко черни са тези сенки, сестричке! А сега върви, върви си спокойно… часът ти е дошъл — и дано един ден и ти не проклинащ като мен!

Деорис покри лице с ръцете си — и мракът я погълна, отвори се като шеметна бездна пред краката й и тя чу отчаяния си вик, докато падаше… И падаше… И продължи да пада цяла вечност, докато накрая загасна и слънцето.

1.

Когато Деорис не се върна, Домарис започна сериозно да се безпокои и накрая тръгна да я търси — но без успех. Сенките ставаха все по-дълги, а Домарис продължавате да търси; безпокойството и отстъпи място на тревога, а тревогата — на ужас. Думите, които Деорис бе хвърлила в лицето й преди години, зазвучаха с ужасяваща яснота: „В деня, когато разбера, че съм бременна, ще се хвърля в морето…“ Накрая, болна от страх, Домарис отиде при единствения човек в земите на Храма, с когото изобщо би могла да говори за Деорис — при Рейота, и го помоли за помощ. Рейота бе не по-малко уплашен от нея. Заедно с няколко прислужници двамата продължиха да търсят цяла нощ на мрачната червеникава светлина на сигналния огньове, по пътеките и в храсталаците край оградите. Едва на зазоряване откриха мястото, откъдето бе паднала; част от оградата стена беше паднала, и двете жени лежаха проснати на брега — до половината под вода. Главата на Карахама бе размазана от падналите върху нея камъни, а израненото, полуголо тяло на Деорис лежеше в такава неестествена поза, че в продължение на няколко ужасни минути те мислеха, че и тя е мъртва.

Отнесоха я в една рибарска колиба наблизо и там, на треперливата светлина на единствената свещ, без ничия помощ освен неумелата намеса на една робиня, се роди Ейланта, чието име бе записано още същия ден в аналите на Храма, Ейланта беше съвсем дребничко, но добре оформено дете, изхвърлено два месеца преждевременно от измъчената утроба на майка си, то беше толкова крехко, че Домарис не вярваше да оживее. Тя уви миниатюрното телце в къс от дрехата си и го притисни към гърдите си с отчаяната надежда, че топлината на тялото й може да му вдъхне живот. Стоеше, притиснала полуживото бебе и плачеше, припомнила си своите мъртвородени деца, докато робинята правеше, каквото можеше, за Деорис, и помагаше на Рейота да намести счупената й ръка.

След малко бебето се размърда и заскимтя тихичко. Тъничкият плач разбуди Деорис. Домарис бързо пристъпи към леглото и застана до нея.

— Не движи ръката си, Деорис; счупена е в раното. Деорис прошепна едва чуто:

— Какво стана? Къде съм! — изведнъж спомените и връхлетяха. — О! Карахама!

— Тя е мъртва, Деорис — каза кротко Домарис — и се зачуди дали Деорис е искала да се хвърли от стената и Карахама е загинала в опит да я спаси — дали двете просто бяха паднали — или Карахама бе блъснала сестра й от стената. Никой нямаше да узнае истината.

— Как ме откри? — попита без особено любопитство Деорис.

— Рейота ни помогна.

Деорис затвори уморено очи.

— Защо той… не се грижи за собствените си работи… поне този път? — попита тя и обърна лице към стената. Бебето в ръцете на сестра й отново проплака и Деорис отвори очи — Какво… аз не искам…

Домарис се наведе много внимателно и поднесе бебето на сестра си, но Деорис само погледна за миг малкото същество и отново затвори очи. Не изпита никакво чувство освен леко облекчение. Нямаше нищо чудовищно в детето — при това й се стори, че дребничкото, сгърчено личице не напомня дори отдалечено Риведа.

— Отнеси го оттук — каза тя уморено и тутакси заспа.

Домарис се загледа в младата майка и отчаянието, изписало се на лицето й, бе заменено от страстна нежност.

— Майка тя е много уморена и болна, дъщеричке — прошепна тя нежно и залюля скимтящото бебе. — Мисля, че ще те обикне — когато те опознае.

Но гласът й глъхнеше от изтощение; самата тя едва се държеше на крака от умора Домарис така и не се възстанови докрай от жестоката намеса на черните магьосници при последното раждане. Измъчваше я и дълбока тревога — не можеше да пази в тайна раждането на Ейланта. Доколкото тя можете да прецени, нямаше опасност за живота на Деорис; детето се беше родило лесно и толкова бързо, че нямаше време да повика помощ, дори да искаше. Единственото нещо, от което трябваше да се възстанови сестра си, бе споменът за лудата Карахама и нощта, прекарана под открито небе на брега.

Домарис нямаше право да поема по-нататък отговорност за детето. Тя го притисна към себе си, уви го още по-плътно, и седна на едно ниско столче, за да обмисли положението…

2.

Когато Деорис се събуди, наоколо нямаше жива душа. Тя полежа така, вече будна, но напълно неподвижна, натежала и отпусната. Постепенно въздействието на упойващите отвари започна да отслабва и болките нахлувала в цялото й тяло, Бавно, много мъчително, тя обърна глава встрани и забеляза близо до леглото малка тръстикова кошница, а в кошницата нещо се движеше, риташе и скимтеше. Помисли си замаяно, че й се иска да прегърне детето, но беше още прекалено слаба, за да стане.

Деорис така и не разбра какво бе станало след това. Стори й се, че отново заспива, но същевременно бе убедена, че очите й са отворени — само не можеше нито да проговори, нито да помръдне — носете се сред сънища и кошмари, и нямаше кон да й каже кое е сън и кое — истина. По-късно не се намери никой, който да Й разкаже какво се бе случило тази нощ в рибарската колиба, след като се бе родила дъщерята на Риведа…

Първоначално, когато се събуди, бе убедена, че слънцето залязва. Бледата червеникава светлина на последните слънчеви лъчи се плъзгаше по лицето й и но конницата, в която тихо хленчеше бебето. Тресеше я, цялото й тяло гореше, и Деорис простена — и имаше чувството, че е охкала и стенала дълго време — не на висок глас, а тихичко, като болно дете. После светлината се превърна в море от кървав огън, вратата на колибата се отвори и влезе Рейота. Тъмните чу очи срещнаха нейните. Беше облечен много странно, с широк колан, по който бяха извезани непознати за нея знаци, и за миг й се стори, че пред нея се е изправил не Рейота, а Микон — много по-млад, отколкото го помнеше, но с брада. Очите му, мрачни и замислени, се спряха за дълго върху лицето на Деорис; после той наля вода в една чаша и я поднесе към пресъхналите й устни; поддържаше внимателно главата й, докато тя пиеше. Пред замъгления й поглед сега сякаш стоеше Риведа, обкръжен от сиянието на залеза; той се наведе и я целуна по устните — така, както не бе го правил почти никога приживе; после видението изчезна и над нея се свеждаше сериозното лице на Рейота; той се извърна и постави чашата на мястото й.

Той постоя още край леглото й и тя забеляза, че устните му се движат; но гласът му долиташе сякаш от много далеч и Деорис не разбра и дума от това, което й говореше. Накрая той се обърна рязко, отиде до тръстиковата кошница, наведе се и вдигна бебето на ръце. Деорис, която все още не бе наясно сънува ли или не, го наблюдавате безучастно, докато той крачеше из стаята с бебето в ръце; после той отново дойде до леглото й и вдигна от него голям, широк, тъкан син шал, украсен с резки — такива шалове носеха жриците на Каратра. Уви внимателно в него бебето, притисна го към гърдите си — и излезе.

Шумът от затварянето на вратата разбуди напълно Деорис; тя ахна; умиращата слънчева светлина все още се процеждаше през пролуките на стените, но в колибата нямаше жива душа освен нея самата. Не се чувате нищо друго освен шумът на прибоя и крясъкът на чайките отвън.

Тя лежа така дълго време, разтърсвала от треската. Белезите по гърдите й пулсираха от болка, както и цялото й тяло. Най-сетне слънцето потъна зад хоризонта и море от пламъци е падна мрак. Тишината сключи тежките си криле над сърцето й. След много часове Елис /или може би Домарис?/ влезе със свещ в ръка, и Деорис започна объркано да разказва съня си — но и на нея самата разказът звучеше като бълнувания на болен мозък. Минаха още векове — най-сетне Елис /или Домарис/ се наведе над нея и заповтаря. „Защото ми вярваш… вярвай ми… трябва да ми вярваш…“ Счупената ръка я болеше нетърпимо, треската не отслабваше, и сънят започна да се връща отново и отново — и нито веднъж, освен по време на неспокойна дрямка, тя не чу проплакването на мъничкото същество, което бе дъщеря на Риведа.

Деорис дойде напълно на себе си една утрин и установи, че е в някогашната си стая в Храма. Треската бе изчезнала и не се повтори.

Елис се грижете денонощно за нея, също тъй нежно, както би го правила Домарис; Елис бе тази, която и разкажа за смъртта на Талканон; тя и каза, че и Карахама е мъртва, че Домарис е отплавала още преди седмици за Атлантида, че Рейота е изчезнал незнайно къде; Елис й каза много нежно и внимателно, че бебето е починало веднага след раждането.

Но всеки път, когато Деорис заспеше, й се явяваше един и същи сън — виждаше мрачната колиба, където се бе родило детето й, където Рейота я бе изтръгнал против волята й от прегръдките на смъртта; виждайте и него, с лице, озарено от кървавата светлина на залеза и бебето в ръце, увито в окървавените парцали, останали от одеждите на Карахама… Но това бе само сън и накрая и тя прие, че нищо подобно не се с случвало. Всички се държаха много мило с нея, като със сираче, и в продължение на години не й се случи дори да спомене името на сестра си.