Краят на Атлантида

1.

Дочул стъпките на обути в сандали нозе върху каменните плочи, жрецът Раджаста вдигна очи от свитъка, който държеше развит на коленете си. Библиотеката на Храма обикновено бе пуста в този час, и той идваше всеки ден по това време, за да може да се занимава с проучванията си, необезпокояван от никого. Челото му леко се сбърчи — не от гняв, той не беше гневлив, а по-скоро от слабо раздразнение, че го изтръгват насилствено от дълбокия размисъл.

Двамата мъже, който бяха влезли и библиотеката, определено събудиха интереса му. Той изправи гръб и ги загледа, но не остави свитъка и не стана да ги посрещне.

По-възрастният от новодошлите беше Талканон, върховен управител на Храма на Светлината — набит, жизнерадостен мъж на средна възраст, чието привидно добродушие прикриваше проницателен ум, който разсъждаваше хладно и строго, а понякога и безжалостно. Другият човек бе непознат на Раджаста — широк и строен, той се движеше с видимо усилие и при все това всяко негово движение напомняше с грацията си на танц. На устните му бе застинала мрачна усмивка, която изглеждаше по-болезнена от всяка страдалческа гримаса. Когато наближиха, Раджаста се убеди, че чужденецът е наистина много висок, загорял и с изключително фини и красиви черти на лицето. Облечен бе в бели одежди с чуждестранна кройка, които сякаш отразяваха слънчевата светлина, така че непознатият бе обгърнат от леко сияние.

— Раджаста — поде върховният управител. — този наш брат търси пътя към по-висшето познание. Той има моето разрешение да идва в библиотеката, когато пожелае. Надявам се, че ще го приемеш като желан гост. — Талканон се поклони леко пред Раджаста, който все още седеше, и после, обръщайки се към чужденеца, поде: — Микон от Ахтарат, оставям те на грижите на най-учения сред нашите жреци. Знай, братко, че Храмът и Градът на Храма са на твое разположение; а ако имаш нужда от мен, можеш да не потърсиш по всяко време.

Талканон се поклони повторно, обърна се и остави жреца и странника да се опознават насаме.

Когато вратата се затвори бавно след масивната фигура на върховния управител, Раджаста вдигна очи и се намръщи — тон самият бе свикнал на резките маниери на Талканон, но чужденецът сигурно щеше да ги вземе за последни грубияни. Върховният управител затвори бавно вратата зад себе си. Дървото издаде сух, драскащ звук, плъзгайки се по плочите на пода. Раджаста отново се намръщи, остави свитъка, който четеше, стана и тръгна към госта с протегнати напред ръце, за да го приветства с „добре дошъл“. Сега си пролича колко висок беше Раджаста — макар и прехвърлил средната възраст, стойката му беше изправена, поведението му говореше за строгост и дисциплина.

Микон стоеше неподвижен там, където го бе оставил Талканон. Тъжната, малко крива усмивка не бе напуснала лицето му. Очите му бяха тъмносини като буреносно небе; ситните бръчици около тях свидетелстваха за чувство за хумор и толерантност.

„Този човек е несъмнено един от нас“, си каза жрецът на Светлината и се приведе в дълбок церемониален поклон. После се изправи и зачака. Странникът продължавате да стои на същото място и да се усмихва, сякаш нищо не бе забелязал. Раджаста отново се смръщи, макар и по-леко.

— Микон от Ахтарат…

— Така ме наричат — отвърна с официален тон странникът. — Дойдох тук, за да помоля за разрешение да продължа обучението си сред вас.

Гласът му беше нисък и звучен, но в него се долавяше и нотка на усилие, сякаш постоянно му се налагаше да се владее.

— С удоволствие бих споделил с теб всяка частица от своето познание — каза сериозно, но подчертано любезно Раджаста, — а и теб ще се радвам да виждам сред нас… — тон се поколеба, сетне допълни, сякаш тласкан от внезапен импулс — сине на Слънцето — и направя особен знак с ръка.

— Несъщ син, опасявам се — отвърна Микон. Мрачната усмивка отново премила по лицето му. — Но се гордея и с това.

Независимо от думите си, той също вдигна ръка и отвърна на поздрава с жеста, осветен от древността.

Раджаста пристъпи напред, за да прегърне госта — двамата бяха свързани не само от споделената мъдрост, но и от силата, съхранявана ревниво от жреците на Светлината — също като Раджаста. Микон явно бе един от допуснатите до най-висшето познание. Раджаста се учуден — гостът бе още таткова млад! Но едва сега, когато двамата се разделиха след прегръдката, старият жрец забеляза това, което не бе видял преди. Скръб и жалост помрачиха лицето му, той взе измъчените, слаби ръце на Микон в своите и го поведе към една пейка наблизо, шепнейки едва чуто:

— Микон, братко…

— Както вече казах, несъщ брат — кимна Микон. — Как разбра? Аз… казвали сами, че няма външни белези, нито пък…

— Няма — кимна Раджаста. — Предположих. Това, че стоиш напълно неподвижен… някои от жестовете ти… Но как те сполетя това, братко?

— Може ли друг път да поговорим затова? Това, което е… — Микон отново помълча, после продължи със странно напрегнатия си глас: — не може да бъде променено. Нека засега ти къде достатъчно това, че… отвърнах на Знака.

Раджаста отвърна с разтреперан от вълнение глас:

— Ти си истински Син на Светлината, макар че те е обвил мрак. Може би… може би дори единственият син на Светлината, който може да се изправи пред нея в цялото й величие.

— Само защото никога не мога да го видя — промълви едва чуто Микон и невиждащите му очи сякаш се взряха внимателно в лицето пред себе си, което също никога нямаше да видят. Настана мълчание. Болезнената усмивка отново проблеела за миг по лицето на Миши.

Накрая Раджаста се осмели да наруши мълчанието.

— Но… нали ти отвърнала моя знак… помислих, че съм сбъркал… че не е възможно да не виждаш…

— Струва ми се, че мога да чета мисли… понякога — отвърна Микон. — Само понякога и само когато това наистина, е необходимо. Все още не знам доколко мога да разчитам на тази своя способност. Но с теб… — усмивката отново озари мрачното, измъчено лице, — не се поколеба нито за миг.

Отново се възцари тишина, изпълнена с чувства, прекалено силни, за да бъдат изразени с думи. Тогава откъм коридора се разнесе млад женски глас:

— Господарю Раджаста!

Изопнатите от напрежение черти на жреца се отпуснаха.

— Тук съм, Домарис — извика той в отговор, а на Микон поясни, — тя с моя ученичка, младо момиче — дъщеря на Талканон. Все още не е събудена за познанието, но се учи добре и е… съвършена, носи а себе си зародиша на величие.

— Дано небесната светлина й дари мъдрост в познание — отвърна Микон с любезно безразличие.

Домарис влезе в стаята — висока, с гордо вдигната глава, а косата й имаше цвета на кована мед — със слънчеви оттенъци и по-тъмни сенки. Влезе, лека като птица, но веднага спря — не се осмели да приближи до мъжете, нито пък да заговори в присъствието на непознат.

— Дете мое — каза меко Раджаста, — това е Микон от Ахтарат, мой брат в Светлината. Моля те да се отнасяш с него като с мен във всяко отношение.

Домарис се обърна към чужденеца с приветлива усмивка, но застана на място. Очите й се разшириха и на лицето й се изписа нещо средно между удивление и страхопочитание. Сякаш с усилие тя повдигна дясната си ръка към гърдите, после — още по-бавно — към челото си — в поздрав, за който имаха право само най-високопоставените жреци от Братството на Светлината. Раджаста се усмихна — момичето имате верен инстинкт и това го радваше; но веднага след това гласът му рязко наруши мълчанието, защото лицето на Микон внезапно бе посивяло от болезнена бледност.

— Микон е мой гост, Домарис и ще отседне при мен — ако нямаш нищо против, братко? — Микон кимна в знак на съгласие и Раджаста продължи: — А сега, дъще, върви при Майката на писарите и й кажи, че един от тях постоянно трябва да бъде на разположение на госта ни.

Домарис трепна стреснато; отправи поглед, пълен с обожание, към Микон; склони почтително глава пред своя учител и излезе, за да изпълни поръчението.

— Микон! — каза прямо, почти грубо Раджаста. — Ти си бил в Светилището на Мрака!

Микон кимна.

— Идвам от техните тъмници — уточни той.

— Аз… боях се, че…

— Не съм отстъпник — каза твърдо Микон. — Не съм им служил. Никой не можа да ме накара да свещенодействам против волята ми!

— Против волята ти?

Микон остана неподвижен, но движението на веждите му и свиването на устните оставиха у Раджаста впечатлението, че е свил рамене.

— Имаха доброто желание да ме принудят — и той протегна напред обезобразените си ръце. — Сам виждаш — аргументите им бяха доста… красноречиви.

Още преди Раджаста да възкликне ужасено, Микон отново бе скрил ръцете с издайническите белези в дълбоките дипли на ръкавите си. — Но моето дело бе разрушено, й докато не съумях да приключа това, за което съм дошъл на земята — ще държа смъртта на разстояние — с ей тези ръце. Но никога не забравям, че тя е мой постоянен спътник.

Микон говореше толкова безразлично, сякаш ставате дума за снощния дъжд. Раджаста склони глава пред безизразното лице.

— Зная, че сред нас има хора от Черното братство — каза той с горчивина. Крият се сред хората от сектата на Магьосниците — нали знаеш, Пазителите на Храма на Безименния бог. Тук ги наричаме Сиво братство или просто Сивите. Чувал съм, че черноризците не се спират пред мъчения. Но те наистина се извънредно потайни — знаят си работата, проклети да са!

Микон се размърда.

— Не проклинай, братко! — гласът му прозвуча рязко. — Тъкмо ти би трябвало най-добре да знаеш колко опасно нещо е проклятието.

Раджаста продължи по-тихо.

— Няма начин да им се противодейства. Казах вече, подозираме, че се укриват сред Сивото братство. Но те всички са… сиви!

— Знам какво е. Преди виждах прекалено ясно, затова сега… не виждам нищо. Нека прекратим този разговор — помоли Микон. — Нося своето освобождение със себе си, но още нямам право да го приема. Да не говорим повече за това, Раджаста.

Той стана, бавно и внимателно, и се упъти съвсем целенасочено към прозореца. Застана там, обърнал лице към меката слънчева светлина.

Раджаста прие молбата му с въздишка. Така беше — черноризците така добре криеха самоличността си, че никоя от жертвите им не можеше да посочи мъчителите си. Но това? Микон бе чужденец и не бе ясно как би могъл да предизвика тяхната враждебност, а и никога досега Черното Братство не се бе осмелявало да посегне на толкова високопоставена личност. Новината за нещастието, сполетяло Микон, щеше да възбуди отново една война, стара като самия Храм на Светлината.

Раджаста се страхуваше.

2.

В училището за писари Майка Лидара се опитваше да наложи малко дисциплина на една от най-младите си ученички. Писарите бяха момчета и момичета от кастата за жреците, които в дванайсетата или тринайсетата си година бяха проявили подчертана склонност към четене и писане. Разбира се, никак не е лесно да дисциплинираш трийсетина интелигентни момчета и момичета.

Въпреки това Майка Лидара бе убедена, че нито един от питомците й не бе създал толкова главоболия, колкото нацупеното малко момиче, което стоеше сега пред нея. Слабичка, ъгловата, тринайсетгодишната ученичка имаше очи с цвета на бурно море. Гъсти черни къдрици падаха в безпорядък по раменете й. Стоеше изправена като стрела, неспокойните й ръце бяха свити в юмручета, а предизвикателно изопнатото й лице бе пребледняло от напрежение.

— Деорис, чуй ме, дъщеричке — мъмреше я Майката на писарите, търпелива и непоклатима като скала, — трябва да се научиш да владееш и езика, и темперамента си, ако се надяваш да достигнеш по-висок сан. Дъщерята на Талканон би трябвало да е пример за подражание на останалите. Сега ще се извиниш и на мен, и на приятелката си Иста, а след това ще обясниш всичко на баща си.

И старата жрица, скръстила ръце върху едрите си гърди, зачака извинението, което така и не бе произнесено.

Вместо това Деорис изхлипа през сълзи:

— Няма да се извиня! Нищо лошо не съм сторила и няма да се извинявам никому!

Макар й разплакан, гласът й не бе изгубил присъщата си мелодичност, заради която сигурно по-късно щяха да я изберат за певица на заклинания; тя трептеше от страстна съпротива като струна на арфа.

Майка Лидара я гледаше безпомощно, но се опитваше да не губи търпение.

— Не можеш да говориш така е по-възрастни, дете. Послушай ме, Деорис.

— Не!

Старата жена вдигна ръка, без сама да знае дали да удари, или да погали малката бунтарка. В същия миг на вратата се почука.

— Кой е? — понита раздразнено Майка Лидара. Вратата се отвори и Домарис надникна в стаята.

— Имаш ли малко свободно време, майко?

Смръщеното лице на старицата светна. Домарис открай време й беше любимка.

— Влез, детето ми. За теб винаги имам време.

Домарис спря на прага забелязала нацупеното лице на малката писарка.

— Домарис, нищо не съм направила! — изплака веднага малката, хвърли се към сестра си и обви шията и с ръце. — Нищо лошо не съм направила! — детето вече ридаеше истерично.

— Деорис! Стига, сестричке — каза Домарис с укор, отдръпна се от отчаяно вкопчилите си в нея детски ръце и продължи — Прости ми, майко, пак ли е забъркала някаква каша? Мълчи, Деорис; не питам теб.

— Тя е устата, опърничава, нетърпелива, не приема да я поправят и изобщо е непоносима — каза Майка Лидара. — Дава лош пример на останалите ученици, и подстрекава и останалите да вилнеят из спалните помещения. Неприятно ми е да я наказвам, но…

— Когато става дума за Деорис, наказанията само влошават положението — каза спокойно Домарис. — Не трябва никога да бъдеш сурова към нея. — Тя притисна Деорис към себе си, приглаждайки разпилените й къдрици. Самата тя така добре успяваше с обич да постигне всичко, което пожелаеше, от малката, че се дразнеше от строгостта на Майка Лидара.

— Докато Деорис посещава училището за писари — отвърна Майката спокойно, но категорично — с нея ще се отнасяме както с всички останали ученици. Тя ще бъде наказвана за провинения, за които биват наказвани и останалите. Но ако не положи поне малко усилие да се държи като другите, надали ще остане дълго тук.

Домарис повдигна тънките си вежди.

— Разбирам… Тъкмо идвам тук с поръчение от господаря Раджаста. Той има нужда от писар за един новопристигнал гост, а Деорис би могла да се справи с тази задачата. Тя явно се чувства нещастна в училището, а и ти надали държиш да остане тук. Нека отиде да работи за този човек.

Домарис хвърля поглед към тъмнокосата глава, сега притисната плътно към рамото й — Деорис вдигна очи и отправи към сестра се поглед, изпълнен с възторжено възхищение Домарис винаги успявате да поправи нещата!

Майка Лидара се намръщи, но дълбоко в себе си изпита облекчение Деорис представлявате проблем, с който ограничените й способности не позволяваха да се справи, а фактът, че това разглезено дете бе дъщеря на Талканон, допълнително усложнявате положението. Теоретично Деорис бе поставена наравно с другите ученици, но дъщерята на Върховния управител не можеше да бъде наказвана и принуждавана като децата на обикновените жреци.

— Да бъде, както ти казваш, Дъще на светлината — отвърна сухо Майката на писарите, — но ти трябва да се погрижиш Деорис да не занемарява обучението си!

— Бъди спокойна, няма да допусна да не получи необходимото образование — каза хладно Домарис.

Докато напускаха ниската, широка сграда, та оглеждаше намръщено Деорис. През последните месеци почти не бе виждала сестра си; когато Раджаста избра Домарис за своя лична възпитаница, Деорис бе изпратена в училището за писари — но до този момент двете сестри бяха неразделни, въпреки че осемте години разлика между двете караха близостта им да напомня по-скоро обичта между майка и дъщеря, отколкото между сестри. Сега Домарис веднага долови някаква промяна у сестра си и това я обезпокои. Тя познаваше Деорис като жизнено, но послушно дете. Какво й бяха сторили, та се бе превърнала в нацупена малка бунтарка? Във внезапен пристъп на гняв Домарис реши да поговори с Талканон и да измоли разрешението му и занапред тя да се занимава с възпитанието на Деорис.

— Наистина ли мога да остана с теб?

— Аз самата не нога да ти обещая нищо, но ще видя какво може да се направи — усмихна се Домарис. — Това ли искащ?

— О, да! — и Деорис отново се притисна към сестра си, така бурно, че тревожни бръчки се вдълбаха в челото на Домарис. Наистина, какво бяха направили с детето?

Освобождавайки се отново от ръцете на сестра си. Домарис я упрекна меко:

— Спокойно, спокойно, сестричке.

После двете се отправиха към Дома на Дванадесетте.

3.

Домарис бе една от Дванадесетте: шест млади жени и шестима млади мъже, които бивака избирани на всеки три години от дъщерите и синовете на жреците — заради физическото им съвършенство, красотата им и заради определени дарби, който допускаха уподобяването им на люде от жреческата каста в Древната прародина. Когато избраниците достигнеха зрелост, трябваше да живеят три години в Дома на Дванадесетте. През това време те изучаваха основно древното познание на жреческата каста и се готвена да служат на боговете и на своя народ. Казваха, че ако по злощастно стечеше на обстоятелствата изгинат всички жреци и останат само Дванадесетте, цялата мъдрост на Храма би могла да бъде възстановена от тях. В края на трите години всеки от младите мъже вземаше своята избраница от шестте млади шестте млади жени за съпруга. Тези шест млади двойки бяха подбирани така внимателно, че извънредно рядко се случваше някое от децата на Дванадесетте да не постигне до най-висшите стъпала в жреческата йерархия.

Домът на Дванадесетте беше просторна сграда, извисяваща се на върха на висок, зелен хълм. Постройката се намираше на голямо разстояние от всякакви други жилищни сгради — заобикаляла я широки морави, раззеленили се градини и прохладни водоскоци. Докато двете сестри крачеха забързано по пътечката, която се виеше между отрупани с цвят храсти, към бялата сграда на хълма, една млада жена, още почти дете, тичаше през моравите към тях.

— Домарис! Ела бързо, ужасно ми трябваш… о, Деорис! Нима са те освободили от затвора за писари?

— Надявам се, че е Той — отвърна плахо момичето и отвърна на възторжената прегръдка на другата. Новодошлата бе на години някъде между двете сестри; спокойно можеше да мине за тяхна трета сестра, защото трите момичета доста си приличаха — и трите много високи и стройни, с фини кости, деликатни ръце и характерните, изваяни лица на жени от висшата каста. Всъщност, отличаваха се само по цветове — Домарис, която бе и най-висока, имаше коса с цвят на течен огън; тя се стелеше по раменете й на тежки вълни; очите й бяха спокойни, сенчесто сиви. Деорис бе значително по-ниска и слабичка, с тежки черни къдри. Когато бе спокойна, очите й бяха тъмносини, кадифени — като теменужки. Косите на Елис имаха червеникавокафявите отблясъци на полирано дърво, ясносините й очи грееха весело. От всички обитатели на Дома на Дванадесетте дъщерите на Талканон обичаха най-много братовчедка си Елис.

— Пристигнали са пратеници от Атлантида — започна развълнувано Елис.

— От Морските кралства? Наистина ли?

— О, да, от Храма в Актарат. Принцът на Ахтарат бил изпратен с някаква мисия при нас, заедно С по-младия си брат, по така и не стигнали дотук. Може да са били отвлечени, или загинали при корабокрушение, или убити — никой не знае. Сега претърсват цялото крайбрежие за телата им.

Домарис стоеше дълбоко замислена. Славно бе името на Ахтарат. Главният храм тук, в Древната родина, не поддържаше много тесни връзки с Морските земи — но от тях Ахтарат бе най-мощното кралство — и днес тя вече за втори път чувате това име…

Елис продължаваше, задъхана от вълнение:

— Съществуват доказателства, че принцът и брат му са се добрали до нашите брегове, и освен това се шушука, че в цялата работа имало пръст Черното братство! Спомена ли Раджата нещо, Домарис?

Домарис се намръщи. Тя и Елис принадлежаха към Вътрешния кръг на жреческата каста, но нямаха никакво право да обсъждат по-високопоставените от тях, и във всеки случай присъствието на Деорис правеше всякакви клюки напълно недопустими.

— Аз не съм довереница на Раджаста, а освен това отлично знаеш, че жена с твоето положение не би трябвало да дава ухо на слуховете, които се носят сред простолюдието!

Елис порозовя цялата Домарис веднага я съжали.

— Нали знаеш, няма дим без огън — каза тя меко, — Раджаста наистина има гост — от Ахтарат. Името му е Микон.

— Микон! — изфуча Елис. — Все едно да ми кажеш, че някоя робиня се казва Лия! В морските кралства всеки втори мъж се казва Микон… — Елис се прекъсна, защото едно съвсем малко, едва проходило момиченце тъкмо бе докретало до тях и се бе вкопчило в полите й. Елис нетърпеливо се наведе да вземе детето; по бузките на малката се появиха трапчинки, тя се изкикоти възторжено и се опита да изтича към Деорис; спъна се, падна, и остана на земята, ревейки с все сила. Деорис бързо я вдигна, а Елис се обърна раздразнено към дребната жена с кафеникава кожа, която пристигна тичешком след непослушната си питомка.

— Симила — възкликна Елис укоризнено, — не можеш ли да държиш Лизи по-настрани, та да не ни се мотае постоянно из краката. — или поне я научи как да на да!

Дойката понечи да вземе детето, но Деорис не го пускаше.

— О, Елис, нека аз да я подържа. Не съм я виждала толкова отдавна! Когато тръгнах оттук, тя дори не пълзеше, а сега ходи! Отби ли я вече? Още не? Как се справяш? Хайде, Лизи, миличка, помниш ме, нали? — Момиченцето изпищя възторжено и зарови двете си пухкави ръчички и гъстите къдрици на Деорис — Мъничко, дебеличко съкровище! — продължи да й гука Деорис, покривайки пълните бузки с целувки.

— Малко дебело досадниче — в погледа, който Елис отправи към дъщеря си, имате и малко горчивина. Домарис кимна разбиращо. Беше прието, тъй като жените от Дванадесетте бяха длъжни да вземат за съпруг някой от шестимата мъже, без право на друг избор, да имат пълна свобода до деня на сватбата си. Възползвайки се от това си право, Елис си бе намерила любовник и дори бе родила дете от него. Законът на Храма допускаше такова нещо — недопустимото бе друго — това, че любовникът й не пожела да се разкрие и да признае бащинството си. Безкрайно тежка бе съдбата на непризнатите деца; за да бъде приета дъщеря й в някоя от каста, Елис напълно зависеше от милостта на определения й съпруг — той изучаваше Древното незнание също като нея и се казваше Хедан. Хедан бе проявил великодушие и бе признал Лизи, но всички знаеха много добре, че не той е бащата. Дори Домарис нямаше и най-малка представа кой всъщност е тайният любовник на Елис. Ако Елис се бе решила да открие името му, истинският баща щеше да бъде сурово наказан заради страхливостта си; но тя упорито отказваше да пророни и дума.

Домарис се взря в помрачнелите очи на Елис и каза меко:

— Елис, защо не се реши да отпратиш детето, след като Хедан явно не може да я търпи? Тя не може да е от толкова голямо значение, че да бъде постоянен дразнител в Дома на Дванадесетте, а и ти ще имаш други деца…

Елис изкриви иронично уста.

— Чакай първо да разбереш какво е да имаш дете, преди да ми даваш съвети — отвърна тя и протегна ръце към Деорис, за да вземе детето. — Дай ми малката напаст, трябва да се връщам.

Домарис й хвърли тревожен поглед. До този момент животът й се бе движил спокойно, но предначертай път, предсказуем като посоката на течаща река. А сега светът около нея сякаш се промени изведнъж: цялото това шушукаме за Черното братство, странникът от Ахтарат, който така я бе развълнувал — равномерното й съществувал внезапно се изпълни със странни събития и опасности. Колкото и да се стараеше, Домарис не можеше да си обясни защо Микон бе я впечатлил толкова силно.

Деорис неспокойно я наблюдавате с теменужените си очи. Домарис, осъзнала тревогата й, се обърна с нещо близко до облекчение към ежедневните си ежедневните си задължения — трябваше да уреди пребиваването на сестра си в Дома на Дванадесетте.

По-късно през деня пристигна любезно писмо от Микон. Чужденецът я молеше да доведе предоставения му писар при пеш тази вечер.

4.

Микон седеше сам пред един шкаф с пергаменти в библиотеката. Пустите помещения бяха потънали в сенки. Единствено белите одежди, обгърнали неподвижната му фигура, сякаш излъчваха слабо сияние на фона на вечерния мрак.

Домарис изпя тихо една ниска нота и около тях засия трептяща, златиста светлина; втора нота, малко по-висока, превърна треперливите отблясъци в меко, равномерно сияние без видим източник.

Атлантът се обърна, когато чу гласа н.

— Кой е? Ти ли си, дъще на Талканон?

Домарис пристъпи към него. Деорис плахо бе мушнала ръчичката си в нейната.

— Господарю Микон, водя ти Деорис, която се учи за писар. Тя ще бъде на твое разположение по всяко време и ще изпълнява всичко, което й наредиш. Окуражена от топлата усмивка на Микон, тя допълни: — Деорис с моя сестра.

— Деорис — Микон повтори името с мек, провлечен акцент, — благодаря ти. А как беше твоето име, възпитаничке на Раджаста? Домарис — досети се той сам. Звучният му глас звучеше като милувка, докато произнасяше сричките на името й. — Значи малката ми помощничка е твоя сестра? Ела тук, Деорис.

Домарис отстъпи назад, а Деорис пристъпи плахо напред и коленичи пред Микон. Атлантът Каза неспокойно:

— Не бива да коленичиш пред мен, дете!

— Така е прието, господарю.

— Не се и съмнявам, че една дъщеря на жрец знае всичко за добрите нрави — усмихна се Микон, — Ами ако ти забраня да го правиш?

Деорис стана послушно и се изправи пред него.

— Запозната ли си със съдържанието на библиотеката, малка Деорис? Струва ми се, че си още съвсем млада, а аз трябва да разчитам на теб за всичко — не само за писане, но и за четене.

— Защо? — изтърся необмислено Деорис. — Та ти говорят нашия език, сякаш си роден тук! Нима не можеш да четеш на него?

Само за миг изпитото, мрачно лице доби измъчено изражение — после отново се успокои.

— Мислех, че сестра ти те е предупредила — каза той тихо. — Аз съм сляп.

Деорис стоеше като вцепенена. Когато се осмели да хвърли поглед към Домарис, видя, че тя е пребледняла като платно — сестра й също не бе разбрала.

Настъпи неудобно мълчание; сетне Микон взе един свитък, който се намираше близо до него.

— Раджаста ми остани това. Бих искал да започнеш да го четеш.

Той подаде свитъка на Деорис с изискан жест, и детето, откъсвайки очи от Домарис, го развърза, седна на малкото столче, поставено до високия стол на Микон, и зачете с равномерния глас на обучен писар, който не биваше да трепва независимо от чувствата, които изпитва в момента четецът.

Оставена насаме с мислите си, Домарис се поуспокой. Оттегли се в една ниша и произнесе съвсем тихо някакъв звук, от който нишата мигновено се обля в ярка светлина. Опита се да се съсредоточи в четенето на някакъв текст, но колкото и да се опитваше да обърне мислите си към собствените си задачи, очите й неволно се връщаха към — неподвижната фигура на мъжа, който слушаше монотонния детски глас. И през ум не й беше минало! Движенията му бяха толкова естествени, толкова красиви бяха дълбоките му очи … И все на к, защо всичко това я вълнуваше така силно? Дали той самият не с бил пленник на Черното братство? Домарис бе видяла ръцете му — ужасните, уродливи форми от плът и кости, които някога може да са бил и ловки и силни. Кой беше този мъж?

Странно — в целия ураган от чувства, който я бе връхлетял, нямаше и помен от съжаление. Защо не можеше да го съжали — както човек жалеше всеки, който е бил мъчен, осакатея, ослепей? За миг Домарис дори изпита раздразнение — как смееше чужденецът да е недосегаем за нейното съчувствие?

„Но аз завиждам на Деорис!, каза си тя внезапно. Защо?“

1.

Гръмотевици не се чуваха, въпреки че летните светкавици упорито проблясваха през отворените прозорци. В стаята бе топло и задушно, въздухът беше влажен. Двете момичета лежаха на тесни нарове, поставени направо върху тухления под, полуголи под тънките ленени чаршафи. Над тях се диплеше прозирна мрежа, която трябвате да ги пази от насекомите. Лепкавата горещина тегнеше върху им като дебела дреха.

Домарис, която от доста време се преструваше, че спи, изведнъж се обърна и издърпа едната си дълга плитка изпод отпусната ръка на Деорис.

— Не е нужно да пазиш тишина, дете. Аз съща не мога да заспя.

Деорис седна в леглото и обхвана с ръце слабите си коленца. Гъстите къдрици бяха залепнали по слепоочията й; тя ги отметна с нетърпелив жест.

— Не само ние сме будни — каза тя убедено. — От известно време чувам странни шумове. Гласове, стъпки, и дори пеене — някъде отдалеч. Само че не са песни, а нещо като заклинания. Звучат някак страшно и идват много, много отдалеч.

В тънката си нощна риза, под неравномерните проблясъци на светкавиците, Домарис изглеждаше съвсем млада, а и не се чувстваше много по-голяма от сестра си.

— Струва ми се, че и аз чух нещо…

— Така ли звучеше? — Деорис затананика шепнешком някаква фраза.

— Недей! Деорис… къде си чувала такова пеене?

— Не знам — Деорис се намръщи замислено. — Нали ти казвам, имах чувството, че долита от много далеч — като че ли от дълбините на земята — или може би от небето? А може и да съм го сънувала. — Тя взе една от плитките на сестра си и се захвана да я разплита. — Толкова много светкавици, а и помен няма от гръмотевици. И всеки път, когато чувам пеенето, светкавиците сякаш стават по-ярки…

— Не, Деорис! Не е възможно!

— Защо? — попита невъзмутимо Деорис. — Нали изпяването на определена нота може да запали светлините в дадено помещение; защо по този начин да не могат да се палят и други светлини?

— Защото е порочно и богохулно да отнемаме правата на природата! — Домарис имаше чувството, че студен страх сковава мислите й. — Вярно е, че в човешкия глас има сила. Когато достигнеш по-висок ранг сред жриците, че научиш повече за това. Но за тези зли сили не бива дори да се говори!

Детинската мисъл на Деорис вече бе прехвръкнала на съвсем различна тема.

— Арват ревнува, защото мога да бъда толкова близо до теб, а той — не, Домарис! — веселият й смях забълбука мелодично. — Я кажи, да не би това да е причината да ме прибереш да спя в твоята стая?

— Може би — деликатното лице на по-голямата сестра леко порозовя.

— Домарис, влюбена ли си в Арват?

Домарис отвърна очи от изпитателния поглед на сестра си.

— Сгодена съм за Арват — отвърна тя сериозно. — Любовта ще дойде, когато бъдем готови да я осъзнаем. Не е добре да припираме толкова, за да получим всички дарове на живота.

Каза си, че се държи лицемерно и наставнически; но тонът й все пак отрезви Деорис. Мисълта, че може да бъде отново откъсната от сестра си, дори поради бъдещия й брак, я изпълни с ревност. Тази ревност се отнасяше донякъде и към децата, който Домарис щеше да роди… През целия си досегашен живот тя бе детето и любимката на Домарис.

Сякаш за да предотврати бъдещата раздяла, Деорис каза умолително:

— Моля те, не позволявай да ни разделят отново!

Домарис обви с ръка слабичките й раменна.

— Никога няма да се разделим, сестричке, освен ако ти не го пожелаеш — обеща тя. Но обожанието в детския глас я бе обезпокоило. — Деорис — продължи тя, хвана с ръка брадичката на момичето и обърна лицето й към своето, — не бива да ме превръщаш и някакъв кумир. Това не ми харесва.

Деорис не отговори и Домарис въздъхна. Странно дете беше сестра й; в повечето случаи затворена и въздържана, когато обикнеше, тя се привързваше с такава страст, че Домарис се безпокоеше за нея — Деорис нямаше мярка нито в любовта, нито в омразата. Домарис се замисли.

„Аз ли съм виновна? Аз ли допуснах тя да се привърже така страстно към мен, още докато беше съвсем малка?“

Майка им бе починала при раждането на Деорис. В нощта, когато тя си отиде осемгодишната Домарис си обеща, че новороденото никога няма да почувства липсата на майчина ласка. Дойката на Деорис се бе опитала да наложи някаква умереност в чувствата й, но от мига, когато отбиха бебето, двете сестри станаха напълно неразделни. Малката сестричка заместваше за Домарис куклите, от която се бе отказала в деня на раждането й. Дори когато Домарис порасна, започна да учи повече и трябваше да изпълнява задълженията си в Храма, Деорис постоянно ходеше по петите й като кученце. До деня, когато Домарис отиде да живее в Дома на Дванадесетте, сестрите не бяха се разделяли дори за един ден.

Домарис бе на тринадесет години, когато я сгодиха за Арват от Алконат. Той също бе от избраниците — тъкмо неговият небесен знак бе противоположен на нейния и затова се считаше, че бракът им ще бъде успешен. Тя отдавна бе приела мисълта, че един ден ще стане жена на Арват — така, както приемаше изгрева и залеза — и тази мисъл я засягаше точно толкова, колкото и движението на слънцето. Домарис досега изобщо не бе осъзнала факта, че е извънредно красива жена. Мъжете, сред която живееше, се отнасяха с нея по един и същ начин — със спокойна, приятелска привързаност. Единствено Арват търсеше по-голяма близост, а това извикваше смесени чувства у Домарис. Младостта и жизнеността на Арват я привличаха; но тя съзнаваше, че не изпитва и помен от любов към него, дори не и осъзнато желание. Прекалено честна, за да се преструва, но и прекалено добросърдечна, за да го отблъсне категорични, тя бе и толкова невинна, че през ум не й бе минало да се озърне за друг любим. Арват бе за нея проблем, който от време на време я безпокоеше, но не дотам, че да му отдели сериозно внимание.

Домарис седеше мълчаливо до сестра си, изпълнена със смътно безпокойство. Светкавиците продължаваха да разкъсват хаотично мрака — като накъсаните фрази на объркано песнопение, и навремени леден повей пронизваше задушния въздух.

Внезапно дълга тръпка разтърси тялото на Домарис и тя несъзнателно се вкопчи в сестра си, скована в ледената прегръдка на безименен страх.

— Какво ти е, Домарис? — изплака Деорис. Домарис се задъхваше, пръстите й се бяха впили с все сила в рамото на детето.

— Не зная… Да можех да разбера! — прошепна Домарис ужасено. После, призовавайки на помощ волята си, тя успя да се овладее. Припомни си какво й бе казвал в такива случаи Раджаста, и се опита да приложи наученото.

— Злото не може да ни причини нищо, освен ако ние самите не го допуснем до себе си, Деорис — прошепна тя. — Легни си… — тя също се отпусна в постелята и се пресегна в мрака, за да хване ръцете на сестра си. — Хайде сега да кажем молитвата, която казвахме на лягане, когато бяхме деца, и да заспиваме.

Въпреки привидно уверения си тон и успокоителните думи, Домарис стискаше студените пръстчета на сестра си малко по-силно от необходимото. Тази нощ бе Нощта на Надира, когато всички земни сили бушуваха на воля — добри и зли, без разлика — за да се уравновесят, и хората можеха да ги приемат — така, както пожелаят.

— Създателю на всяка смъртна твар… — започна тя. Тихият й глас бе леко пресипнал от усилие да се владее. Треперливото гласче на Деорис се присъедини към нейното и светостта на старата молитва сякаш ги покри със защитна броня. Неестествено тихата нощ вече не им се струваше толкова страшна, и тежката горещина не ги потискаше толкова. Домарис усети как напрегнатите и мускули се отпускат, болезнено трептящите нерви се успокояха.

Но молитвата сякаш не повлия на Деорис. Тя изскимтя и се притисна към Домарис като уплашено котенце.

— Говори ми нещо, Домарис! Толкова ме е страх! И тези гласове не престават…

Домарис я прекъсна с упрек:

— Тук нищо не може да ти причини зло, дори тези песнопения да се носят от самия Храм на Мрака! — Съзнавайки, че е говорила по-рязко, отколкото бе разумно при тези обстоятелства, тя допълни по-меко: — Хайде, разкажи ми за господаря Микон.

Деорис веднага грейна и заговори с глас, изпълнен с дълбоко страхопочитание.

— Той е толкова добър, толкова внимателен — и е човечен, Домарис, за разлика от много от Посветените — вземи например татко, или Кадамири! — момичето продължи по-тихо: — А така страда! Струва ми се, Домарис, че болките го съпровожда постоянно, въпреки че никога не говори за това. Но аз разбирам — по очите, по ръцете, по движението на устните му! Понякога… понякога се преструвам на уморена, за да ме отпрати и да може да си отпочине и той.

Съчувствие и обожание бяха просветлили личицето на малкото момиче, но този път Домарис не я упрекна. Тя самата изпитваше подобни чувства — при това имаше много по-малко причини за това. Макар че бе виждала доста често Микон през последните няколко седмици, двамата едва ли бяха разменили повече от десетина думи освен обичайните поздрави. Всеки път, когато го видеше, тя изпитваше чувството, че между тях трепти нещо неосъзнато, нещо, което можеше да бъде почувствано, но не и разбрано. И бе доволна да остави това загадъчно усещане да съзрява полека. Деорис продължи все така пламенно:

— Той е добър с всички, но с мен се отнася, като че ли… като чели съм му сестра. Често, докато чета, ме прекъсва, за да ми разясни нещо от текста, сякаш съм негова възпитаница, сякаш ме е избрал за своя хела…

— Много мило от негова страна — кимна Домарис. Като повечето деца с нейния произход, и тя бе четец в детството си и знаеше колко необичайно е това — да се отнасят с някаква малка писарка, сякаш е нещо повече от някакво безлично пособие, също като лампа или стол. Но от Микон явно можеше да се очаква неочакваното.

Като избрана ученичка на самия Раджаста, Домарис чуваше почти всичко, което се говореше в Храма. Изчезналият принц на Ахтарат така и не бе открит, и пратениците се канеха да си заминат обратно, тъй като мисията им бе претърпяла провал. Разпитвайки със заобикалки, Домарис бе успяла да научи, че Микон не бе обявил присъствието си, не бе допуснал пратениците дори да заподозрат, че живее в Храма на Светлината. Не можеше да разбере какво го кара да постъпва така — но когато ставаше дума за Микон, бе сигурно, че подбудите му са чисти. Тя не разполагаше с никакви доказателства, и все пак бе уверена, че Микон е този, когото търсеха пратениците — или може би по-младият брат на принца…

Деорис продължаваше, макар че малко се бе отклонили от възхвалите.

— Микон често говори за теб, Домарис. Знаеш ли как те нарича?

— Как? — едва промълви Домарис.

— „Увенчана със слънце“.

Милостивият мрак скри сълзите на младата жела.

2.

Светкавицата освети за миг фигурата на мъж, застанал на входа, и угасна.

— Домарис? — прозвуча плътният му глас — Добре ли сте? Безпокои се за нае двете — в такава нощ!

Очите на Домарис, привикнали към тъмнината, бързо го разпознаха.

— Арват! — възкликна тя. — Можеш да влезеш, ако искаш. И без това не спим.

Младият мъж пристъпи в стаята, повдигна мрежата и седна с кръстосани крака на по-близкия нар, в краката на Домарис. Арват от Алконат — атлант, сия на жена от кастата на жреците, която си бе намерила съпруг от Морските кралства — бе най-възрастният от дванадесетте избраници, две години по-голям от Домарис. Проблесналата светкавица освети чисти, спокойни черти — лице на човек открит, уравновесен, но при все това явно наслаждаващ се на живота. Бръчиците около устните му издавала самодисциплина, но таяха и смях.

Домарис веднага каза:

— Преди време ни се стори, че чуваме пеене — и то бе някак… лошо Но няма да позната такова нещо да ме раздразни или уплаши.

— Така и трябва — отвърна категорично Арват. — Въпреки че въздухът е натегнал от напрежение. Странни сили се надигат — нали е Нощта на Издира. В Дома някой не спи — досега с Хедан се къпахме във фонтана. Господарят Раджаста крачи напред-назад под колонадите, облечен в церемониалните одежди Пазител и… е, честна дума, не бих се изпречил на пътя му тъкмо тази нощ! — Арват млъкна за миг, сетне продължи: — Носят се слухове…

— Слухове, слухове! Дори вятърът разнася клюки! Елис вече изобщо не млъква! Не мога да изляза от стаята, без да чуя нови небивалици! — Домарис сви рамене. — Няма ли за Арват от Алконат някакви други занимания освен врели-некипели от на зара?

— Не всичко е врели-некипели — възрази Арват и хвърли поглед към Деорис, която така се бе увила в чаршафа, че от нея се виждаха само няколко тъмни, къдрави кичура. — Дали вече с заспала?

Домарис отново сви рамене.

— Няма дим без огън — продължи Арват, размърда се, сякаш да се понамести, и се озова по-близо до Домарис. — Не си ли чувала за Черното братство?

— Че кой не е? Всъщност вече дни наред не чувам нищо друго!

Арват я поизгледа мълчаливо, после каза:

— А знаеш ли какво се говори — че някои от тях се укриват сред Сивите?

— Почти нищо не знам дори за Сивите, Арват; единствено това, че са Пазители на Безликия Бог. Ние, жреците, не бива да общуване с магьосници.

— Въпреки това много жреци отиват при тях, за да се обучават заедно с техните ученици на лечителското изкуство — отбеляза Арват. — Сивите са на голяма почит в Атлантида… Вярно, говори се, че долу, под Сивия храм, където лежи Човекът с кръстосани ръце, щял да се проведе ритуал; забранен от векове, отдавна отречен от Закона… Черен ритуал… че имало отстъпник в кръга на хелите… — гласът му премина в тайнствен шепот, после съвсем замря.

Нечувани думи, намеци за незнайни ужаси — всичко това отново събуди страховете на Домарис и тя възкликна:

— Къде може да си чул такива неща?

Арват се позасмя.

Обикновени клюки. Но ако нещо такова стигне до ушите на Раджаста…

— Тогава наистина ще стане лошо… — довърши наставнически Домарис — за Сивите, ако слуховете се окажат верни, или за клюкарите, ако се окажат лъжливи.

— Права си, всичко това не ни засяга — Арват стисна ръката й и се усмихна, приемайки упрека. После се отпусна на леглото до нея, но без да я докосва — отдавна си беше научил урока. До тях Деорис спеше дълбоко, но все пак присъствието й помогна на Домарис да насочи разтвора към неангажиращи теми. Не говориха за личните си отношения, нито пък за делата на Храма. Когато Арват най-сетне се отправи към собствената си стая, часове по-късно, Домарис продължи да лежи будна. Мислите й кръжаха объркано, докато я заболя главата.

За първи път през двадесет и двете лета на младия си живот Домарис се усъмни в правотата на избора си да живее като жрица и ученичка на Раджаста. Може би за нея щете да е по-добре да се откаже от жречески сан; да си остане обикновена жена, доволна да бъде съпруга на жрец — една от многото жени в света на Храма, в който бе родена — жени и дъщери на жреци, които гъмжаха из града. Никоя от тях нямаше и най-бледа представа от тайния живот на тази огромна хранителна на мъдрост, която обитава. Те бяха доволни от домовете си, от децата си и външната показност на храмовите ритуали…

„Какво става с мен?, питаше се неспирно Домарис. Защо и аз да не съм доволна като тях? Нали ще се омъжа за Арват, както е определено и после…“

После какво?

Разбира се, деца. Години, през които ще наблюдава растежа и съзряването им. Мислите й не можеха да стигнат по-далеч. Все още се опитвайте безуспешно да си представи този живот, когато заспа.

1.

Храмът на Светлината се издигаше край брега на Древната земя — близо до морето; извисяваше се над Града на Змията, който погледнат отгоре, имаше формата на полумесец. Храмът бе разположен точно между двата рога на полумесеца, във фокуса на определени природни сили, които защитните стени трябваше да приемат и предават. Храмът сияеше като жена, обгърната от ръката на любимия си.

Беше следобед; мекото лятно слънце се лееше като златиста разтопено масло над покривите на града. Лъчите му се превръщаха в топази по позлатената повърхност на морето; бризът бе едва доловим, като сън, и носеше сладникаво соления мирис на прилива.

Три високи платнохода се поклащаха във водите на пристанището. Близо до кея търговци бяха подредили сергии и викаха с пълно гърло, хвалейки стоките си. Приставането на кораби бе събитие за всички — граждани или провинциални земевладелци, селяни и благородници. В претъпканите улици жреци в блестящи одежди се разминаваха със солидни търговци и дрипави дребни мошеници; ако се случеше някой недодялан селяндур да се блъсне в тях, по друго време със сигурност не би избегнал камшика — но в царящата сега суматоха му се разминаваше само с някой укорен поглед; парцаливи улични хлапета сновяла навсякъде, но нямаха време да вземат на подбив някой от дебелите търговци, пробиващи си път из тълпата.

Въпреки всичко една малка група хора се движеше из множеството без никакви затруднение; навсякъде, откъдето минеше Микон, опрян на ръката на Деорис, възторжени усмивки грейваха по лицата на хората. Кройката на безупречно белите му одежди и особеният начин, по който ги носеше, също подсказваха на хората, че това не е обикновен жрец, дошъл да благослови децата или посевите им; а дъщерите на властния Талканон бяха познати всекиму. Не едно младо момиче хвърляше игриви усмивки на Арват, който също вървеше с тях, но неговите очи бяха ревниво вперени в Домарис. Въздействието, което Микон имаше върху годеницата му, започваше да го дразни. Всъщност днес Арват направо им се бе натрапил.

Те спряха, когато се изкачиха на верига от пясъчни дюни, от където се виждаше морето.

— О! — възкликна възторжена Деорис, — Ето ги и корабите!

По навик Микон се обърна към нея:

— Какви са корабите? Кажи ми, малка сестричке! — помоли той любезно, но и силно заинтригувано. Деорис започна да ги описва живо и развълнувано: високи кораби, полюляващи се върху вълните, а на мачтите им се вееха знамена с изобразени на тях алени змии. Лицето на Микон ставаше все по-замислено и замечтано, докато Деорис говореше.

— Те идват от моята родина — промълви той с копнеж. — В Морските кралства няма кораби, които да могат да се равняват с корабите от Ахтарат. Моят братовчед плава под знака на Алената змия…

Арват грубо прекъсна спомените му:

— Аз също съм от Златните острови, господарю Микон.

— Какъв си по произход? — попита Микон с интерес. — Затъжал съм се да чуя някоя познато име. Бил ли си в Ахтарат?

— Голяма част от детството си прекарах под Звездната планина — отвърна по-младият мъж. — Мани-Торет, баща ми, беше жрец на Външните древи на Новия храм; а сетне ме осинови и отгледа Ратор от Ахтарат.

Лицето на Микон засия и той радостно протегна обезобразените си ръце към жреца.

— Ти наистина си ми брат, Арват! Ратор беше първият ми учител в древната наука, и той ме посвети в жречески сан.

Очите на Арват се разшириха:

— Но тогава… нима ти си онзи Микон? — отвърна той задъхано: — Откакто се, помня, съм чувал за твоята…

Микон се смръщи.

— Недей — в тона му имаше предупреждение. — Не бива да говориш за това. Притеснен и изпълнен със страхопочитание, младият мъж измърмори:

— Ти наистина можеш да четеш мисли…

— В случая не бяха необходими свръхестествени способности, братко — отвърна сухо Микон. — Кажи ми, познаваш ли корабите?

Арват отново се взря я него.

— Познавам ги. И на твое място не бих идвал насам, щом държиш да не разкриваш кой си. Наистина си се променил, защото досега не бях те познал; но има хора, които няма да се заблудят.

Удивени и заинтригувани, двете момичета се притискаха една към друга, и ту се взираха в мъжете, ту си хвърляха озадачени погледи.

— Не си ме… — Микон се поколеба — …познал? Нима сме се срещали?

Арват звънко се изсмя.

— Не очаквам да си спомниш за мен! Домарис, Деорис, слушайте добре и аз ще ви разкажа кой с Микон! Когато бях малко момче, нямах още и седем години, бях изпратен в дома на Ратор, стария отшелник, който живееше в Звездната планина. Той е от хората, които Древните са наричали светци; прочут е нашир и надлъж с мъдростта си и дори тук името му е на почит. По онова време обаче аз знаех само, че мога сериозни и задълбочени в науката млади мъже идват да учат при него; някой от тях ми носеха сладкиши и играчки и дори си играеха с мен. Ратор ги обучаваше, а аз тичах, из хълмовете и си играех с любимото си коте. Един ден се търколих по едни скали, паднах лошо и притиснах едната си ръка под себе си…

Микон възкликна усмихнато:

— Нима ти си онова дете? Спомням си, разбира се!

Арват продължи малко по-замислено:

— Болката бе толкова силна, Домарис, че изгубих съзнание. Когато отворих очи, видях пред себе си един млад жрец — от онези, които идваха при Ратор. Той ме вдигна, постави ме на коленете си, й избърса кръвта от лицето ми. Имах чувството, че самото докосване на ръцете му лекува…

Микон трепна болезнено и се извърна.

— Стига за това — каза той. Гласът му звучеше — така, сякаш се задушаваше.

— Не, няма да мълча, братко! Когато ме почисти от кръвта и мръсотията, установих, че не чувствам никаква болка, въпреки че костта бе разкъсала кожата на ръката ми. После той каза: „Нямам достатъчно познания, за да се справя сам“, взе ме на ръце и ме занесе в дома на Ратор, Бях натъртен навсякъде и не можех да ходя. Сетне, защото ме беше страх от жреца-лечител, който дойде да намести счупеното, той ме държа на коленете си, докато ръката бе оправена и превързана; през цялата нощ стоя до мен, защото бях трескав и не можех да спя; хранеше ме с хляб, мляко и мед, и ми пя песни и разказва приказки, докато забравих болката. Какво толкова ужасно има в моя разказ? — обърна се тихо младият Жрец към Микон. — Да не се боиш, че момичетата ще те помислят за женствен, защото си проявил съчувствие към едно малко дете?

— Казах, стига — настоя измъчено Микон.

Арват се вгледа учудено в него; очевидно това, което прочете по мрачното лице на слепим мъж, го накара да отстъпи.

— Така да бъде — каза той, — но аз не съм забравил, братко, нито пък ще забравя, — Той отметна назад широкия ръкав на жреческата одежда и показа на Домарис един дълъг бял белег, който се открояваше върху загорялата ръка. — Виждаш ли, тук коста бе разкъсала кожата…

— И младият жрец е бил Микон? — попита Деорис.

— Да той продължи да ми носи играчки и сладки, докато бях на легло, но след това лято не го срещнах никога повече.

— Колко странно е, че се срещате сега, толкова далеч от родината си!

— Не е толкова странно, малка сестричке — отвърна Микон с богатия си, звучен глас. — Съдбата преде своите нишки и ние събиране плода на това, което сме посели със собствените си постъпки. Тези, който са се срещнали и са се обикнали, не могат да бъдат разделели; ако не се срещнат в този живот, ще бъдат заедно в друг.

Деорис не отговори, но Арват попита нападателно:

— Да не би да вярваш, че ти и аз сме свързани по такъв начин?

Едва забележима иронична усмивка протяга по устните на Микон.

— Кой знае? Може би тогава, когато те намерих на скалите, съм платил дълга си за някоя услуга, направена ми от теб още преди тези хълмове да са се издигнали от утробата на земята — и той усмихнато посочи към високия хълм с храма зад тях, — Не съм ясновидец. Запитай собствения си разум, братко. Може би има още дългове за уравняване. Дано боговете ни помогнат и двамата да посрещнем това, което ни предстои, като мъже.

— Дано — отвърна сериозно Арват. Но колкото и силно да бе развълнуван, жизненият му нрав незабавно отклони мислите му в друга посока. — Домарис слезе в града, за да направи някои покупки; не е ли по-добре да се върнем на пазара?

Домарис, която досега бе потънала в някакви свои мисли, сякаш се събуди от сън.

— Мъжете нямат слабост към пъстри платове и панделки — каза тя весело. — Защо не останете тук, близо до пристана?

— Не смея да те изпусна от поглед тук, в града — обясни Арват, но Домарис, засегната, отметна гордо глава.

— Не си въобразявай, че можеш да ми казваш къде да отида! Ако ще вървиш с мен. Ще ме следваш! — тя взе ръката на Деорис и двете се упътиха към пазарния площад.

2.

Обикновени сънливият на зар сега бе разбуден от появата на кораби от Морските кралства; хората купуваха я продаваха трескаво и над на зара се носеше равномерен, постоянен шум. Някаква жена продаваше пойни птици в клетки от тръстика; Деорис спря, очарована, и се заслуша в песента им. Домарис й се усмихна с обич и веднага нареди да отнесат клетката с птицата, която й се бе понравила, в Дома на Дванадесетте. После продължиха бавно по пътя си. Деорис вече преливаше от възторг.

Полузаспал старец надзираваше натрупани чували със зърно я лъскави глинени делви с масло; едно голо улично хлапе се бе свило между бъчвите с вино, готово да разбуди господаря си, ако се появи клиент. Домарис спря пред една по-голяма сергия, по която бяха раздиплени всевъзможни пъстри платове. Микон и Арват, които ги бяха последвали по-бавно, се заслушаха във възбудените гласове на момичетата, усмихнаха се едновременно, и продължиха покрай една старица, която продаваше цветя. Птици крякаха в кафезите си, надниквайки продавачите на сушена и прясна риба, плодове, сладкиши и евтино, кисело пиво. Те вървяха покрай сергии, затрупани с килими във всички цветове на дъгата, с бляскави украшения, а после и покрай по-скромната стока на грънчарите.

Дребен, съсухрен преселник от островите продаваше парфюми под платнен навес на черти. Когато Микон и Арват минаха покрай него, сбръчканото му лице се оживи. Той веднага се изправи, натопи една миниатюрна четчица в някакво гърненце и я размаха във въздуха, вече тежък и сладък като мед от многото миризми.

— Парфюм от Кейлин, господари мои — провикна се той с неочаквано дълбок глас, — подправки от запад! Ароматите на най-прекрасните цветя, уханието на редки дървета…

Микон спря; после пристъпи с бавните си, но уверени крачки към раирания навес. Продавачът на парфюми, разпознал високопоставени служители на Храма, бе почтителен и красноречив.

— Прекрасни парфюми и есенции, сладки аромати и мазила от Кейлин, соли и масла за баня, уханието на целия широк свят за вашите любими… — търговецът спря и бързо се поправи: — за жена ти или за сестра ти, жрецо…

Микон го прекъсна с крива усмивка.

— Нямам нито жена, нито любима, старче — каза той сухо, — нито пък ще ми трябват твоите мазила и масла. Но все пак може би ще ми свършиш работа. Има един парфюм… правят го само в Ахтарат, от цветовете на червената лилия, която расте но склоновете на Звездната планина.

Продавачът загледа любопитно жреца, после се обърна, влезе в палатката си и започна да рови из нея като мишка в слама.

— Не са много тези, които питат за него — поясни човекът, за да се извини, но накрая явно откри това, което търсете, и вместо да започне да хвали качествата на парфюма, само пръсна една капчица от него на четката и я размаха във въздуха.

Домарис и Деорис вече ги бяха настигнали и спряха, любопитни да помиришат непознатия аромат. Очите на Домарис се разширяха.

— Невероятно!

Ароматът още се стелеше във въздуха, докато Микон отброи няколко монети, подаде ги на продавача и взе шишенцето. Тънките му пръсти опипаха внимателно филигранния обков.

— Такива орнаменти се срещат на Ахтарат — мога да ги позная дори така… — все още усмихнат, той се обърна и поднесе парфюма на момичетата, която започнаха да се взират удивено в красивите миниатюрни фигурки.

— Какво с цветето, което ухае така? — попита Домарис, поднасяйки шишенцето към лицето си.

— Расте в Ахтарат, обикновен бурен — каза рязко Арват.

Микон се обърна към Домарис, а видът му бе такъв, сякаш двамата споделяха някаква обща тайна.

— Ти харесваш също като мен този мирис, нали?

— Прекрасен е — отвърна замечтано Домарис. — Но и странен. Странен и очарователен.

— Да, това цвете расте в Ахтарат — продължи по-тихо Микон. — Цветовете му са кървавочервени и се намира само около Звездната планина; то е диво и селяните често го изкореняват, защото никне къде ли не. Когато цъфти, всичко наоколо е пропито с мириса му. За мен то е по-прекрасно от всяко цвете, което расте под грижите на градинари. Аленочервено — цветът му е толкова ярък, че те заболяват очите да го гледаш, особено когато е осветено от слънцето, жив цвят-слънчев цвят — изведнъж гласът му зазвуча уморено, той посегна, взе ръката на Домарис и затвори нежно, но решително пръстите й около шишенцето. — Той е за теб, Домарис… защото и ти като онова цвете си увенчана със слънчева светлина.

Думите можеха да минат за обикновена любезност, но Домарис преглътна, за да не се разплаче от вълнение. Опита се да благодари, но ръцете й трепереха и гласът й изневери. Микон сякаш и не очакваше отговор, защото продължи, вече съвсем тихо, сякаш думите му биха предназначени единствено за нея:

— … увенчана със светлина… как бих искал поне веднъж да видя лицето ти… слънчево цвете…

Арват стоеше неотстъпно до тях, смръщел като буреносен облак. Накрая той не издържа и наруши настъпилото мълчание с раздразнителен тон:

— Няма ли да продължаваме! Да не би да искате да замръкнем тук?

В същия миг Деорис се озова до него и го хвана под ръка със собственически жест, оставяйки Домарис да върви напред с Микон — привилегия, която друг път Деорис ревниво пазеше за себе си.

— Някой ден ще я отрупам с такива цветя… — измърмори Арват, взрян неотклонна във високото момиче, което вървеше редом с Микон. Огнената й коса като че ли наистина бе увенчана с корона от лъчи. Деорис, недочула, го попята какво е казал, но той отказа да повтори думите си.

1.

Раджаста вдигна очи от свитъка, в който се бе зачел, и установи, че голямата библиотека е празна. Струваше му се, че само преди мигове с бил заобиколен от тихия шум на хартията и монотонните гласове на писарите. Сега нишите бяха потънали в мрак. Единственият човек в залата, освен него самия, беше някакъв библиотекар, потънал в диплите на робата си така, те че можеше да се разбере полът му. Човекът събираше разпилени свитъци от масите.

Раджаста поклати глава, нави свитъка, пъхна го с кальфа му и го остани на масата. Наистина, нямаше друга работа за днес, но все пак се подразни от мисълта, че е чел и препрочитал толкова пъти един-единствен свитък — при това такъв, който и без това би могъл да цитира наизуст. Все така раздразнен, Раджаста стана да си върви — и едва тогава установи, че всъщност в залата има и друг някой.

Микон седеше, потънал в мрака, пред една маса наблизо. Обичайната му усмивка се губеше в сенките, които играеха по лицето му. Раджаста се изправи пред него и за миг се вгледа в ръцете му и се замисли за всичко, което те издаваха — особени ръце, странно разтеглени, като че ли пръстите бяха насилствено удължавани — сега лежаха върху масата, привидно отпуснати, но изпълнени със скрито напрежение. Бързо и нежно Раджаста взе безсилните пръсти в своите, сключвайки яките си длани около тях.

— Изглеждаха… като жива болка — чу с учудване собствения си глас Жрецът на Светлината.

— Така и ще бъде, ако го допусна — лицето на Микон съхрани заученото спокойствие, но пръстите трепнаха леко. — Мога, поне до известна степен, да държа болката далеч от себе си. Чувствам я… — той се усмихна уморено, — но същността ми успява да я пропъди… докато не се уморя. По същия начин карам да ме чака и смъртта.

Раджаста потръпна пред спокойствието на атланта. Ръцете, които държеше в своите, се размърдаха — леко, но настоятелно — за да се освободят.

— Недей — помоли Раджаста. — Знаеш, че мога да те облекча. Защо отказваш да се възползваш от силата ми?

— Справям се и сам — бръчките около устата на Микон изведнъж се вдълбаха съвсем ясно, после почти изчезнаха.

— Прости ни, братко. Аз съм от Ахтарат. Дългът ми остана неизпълнен и аз все още нямам право да умра — защото нямам син. Длъжен съм да оставя след себе си син — продължи той. Раджаста имаше чувствено, че повтаря аргументите от спор, който многократно с водил сам със себе си. — Ако не го сторя, други, който нямат това право, ще узурпират силата — силата, на която съм пазител.

— Да бъде — съгласи се меко Раджаста. Неговият живот се ръководеше от същите закон. — А майката?

Микон помълча. Лицето му бе напълно безизразно. Но колебанието му бе кратко.

— Домарис — отвърна той.

— Домарис?

— Да — Микон въздъхна. — Това надали е толкова неочаквано за теб.

— Не съвсем — кимна Раджаста. — Мъдър е изборът ти. Но тя все пак с сгодена за твоя сънародник, Арват… — Раджаста се намръщи замислено. — Нейно право е да направи избора си. Ако пожелае, никой не може да й забрани да роди дете от друг преди брака. Ти… ти я обичаш, нали?

Лицето на Микон неочаквано се отпусна и просия, а Раджаста се зачуди какво ли виждат сега слепите му очи.

— Да — отвърна тихо атлантът. — Никога не съм и мечтал, че мога да обичам… — той спря и простена, защото жрецът неволно бе стиснал по-силно ръцете му.

Раджаста стреснато освободи неестествено дългите пръсти. Настана продължително, мъчително мълчание, докато Микон най-сетне успя да се пребори с болката, а Раджаста го наблюдаваше безпомощно — не можеше да му помогне с нищо; докато атлантът отказваше намесата му.

— Ти си достигнал най-висша степен на познание — проговори накрая старият човек. — А аз все още не съм истински осенен от Светлината. Би ли приел — за времето, което ти е отредено — да ми показваш пътя?

Микон вдигна лице, озарено от неземна усмивка.

— Силата на Светлината, която аз мога да предам, несъмнено грее в твоята същност независимо от мен. Но аз те приемам — обеща той и допълни малко по-тихо и тъжно: — Мисля… надявам се, че мога да ти обещая около една година. Това би трябвало да е достатъчно. Ако предвижданията ми се окажат неверни, ти ще трябва да поставиш сам Последния печат. И аз ти се кълна, че ще успееш.

Премерено и без да бърза, както правеше всичко, Микон стана и се изправи лице в лице с Раджаста, висок и слаб, почти прозрачен в играта на светлини и сенки, атлантът постави измъчените си ръце върху раменете на жреца и го привлече към себе си. С едната си ръка описа някакъв знак върху гърдите и челото на Раджаста; сетне, с докосване, по-леко от перо, плъзна пръсти по лицето на стария човек.

Очите на Раджаста бяха овлажнели. Беше се случило нещо невероятно — беше се свързал с най-силната от всички връзки между човеците с един странник. Той, Раджаста, жрец на Светлината, потомък на жреци, бе помолил един новодошъл в Храма чужденец да го приеме за свои ученик — един чужденец, дошъл от земи, които в Храма наричаха презрително „онези вчерашни многознайковци от някакви загубени сред океана острови“.

Но Раджаста не съжали нито за миг — за първи път през живота си бе изпитал искрено смирение. „Може би, мислеше жрецът, нашата каста се е възгордяла прекалено, и боговете ни се явяват в образа на този незрящ, измъчен странник, за да ни напомнят, че Светлината осенява не само потомствени избраници… И нека простотата и смелостта на този мъж бъдат моя талисман!“

Изведнъж устните на Раджаста се свиха строго и лицето му помрачня заплашително.

— Кои бяха мъчителите ти? — попита той, след като Микон го бе освободил от прегръдката си. — Отговори ми като воин на Светлината — кои бяха?

— Не зная — гласът на Микон не трепваше, — Всички бяха облечени в черно и носеха маски. За миг видях всичко прекалено ясно, а сега вече не мога да видя нищо. Не мисли повече за това. Самото им черно деяние носи в себе си отмъщението за мъките ми.

— Може да е така, но не забравяй, че отлагането на отмъщението ще им даде време за нови престъпления. Защо ме помоли да не издавам присъствието ти, докато пратениците от Ахтарат биха тук? — настоя Раджаста.

— Защото те биха започнали да измъчват и убиват, за да отмъстят за мен — и по този начин само биха подхранили злото.

Удивен от твърдостта на този човек, Раджаста понечи да отговори, поколеба се, но все пак каза:

— Не смея да оспорвам мъдростта на решението ти, но все на к… редно ли е да оставяш родителите си да скърбят без нужда?

Микон седна отново и се позасмя.

— Това не бива да те безпокои, братко. Майка ми почина още докато бях дете. Остана единствено баща ми, а на него съм пратил вест, че съм жив, и още колко ми остава да живея. Печатът, с който скрепих писмото, е такъв, че не оставя съмнение кой го праща. Всъщност вестта, която пратих, ще пристигне заедно с вестта за моята смърт. Там ще разберат всичко.

Раджаста кимна одобрително, после съобрази, че Микон не го вижда въпреки впечатлението, което оставяше понякога — че очите му проникнат до дълбините на душата ти, и каза:

— Тогава всичко е наред. Но все пак не узнах какво ти е било сторено и по каква причина. Не — повиши топ жрецът, виждайки, че Микон пак ще възрази — аз имам прави да знам. Това дори е мои дълг. Тук аз съм Пазителят!

Деорис седеше свита на столчето си, незабелязана от Раджаста и почти забравена от Микон. Безмълвна като малка бяла статуйка, тя бе попила всяка дума, разменена от двамата. Почти нищо не бе разбрала от думите им, но те бяха споменали Домарис, и Деорис искаше да чуе всичко до край. Факти, че разговорът очевидно бе поверителен, не я притесняваше ни най-малко — беше убедена, че всичко, което засяга по някакъв начин Домарис, се огласи и до нея самата. Деорис отчаяно се надяваше, че Микон няма да се досети за присъствието й и ще продължи да говори. Трябваше да разкаже всичко на Домарис! Малките ръце на Деорис се свита в юмручета, когато си представи сестра си като майка на някакво бебе… Скрита, детинска ревност, която Деорис така и нямаше да осъзнае напълно, превърна първоначалната й изненада в мъчителна болка. Защо трябваше Микон да избере тъкмо Домарис? Деорис знаеше, че сестра й е сгодена за Арват — но за брак още не се говореше. А тези двамата казаха, че това щяло да стане сега! Как смееха Микон и Раджаста да говорят така за сестра й? Как смееше Микон да твърди, че обича Домарис? О, дано само не я забележат!

Никой не се сети за нея. Очите на Микон бяха потъмнели — странното им лъчисто сияние бе забулено от подтискани чувства…

— Колело и въжета — каза той, — а сетне и огън — за да ме ослепят. Бях успял да смъкна маската на едното, преди да ме вържат. — Гласът му бе нисък и пресипнал от изтощение — като че ли той и Раджаста не бяха жреци, срещнали се на древно и свято място, а борци, мерещи силите си. — Питаш за причината? — продължи той. — Ние, принцовете на Ахтарат, имаме вродената дарба да призоваваме и ползваме… някои природни сили — дъжд, светкавици, гръмотевици, дори ужасяващата мощ на земетресенията и вулканите. Това е нашето наследство, нашето верую — без тези наши способности животът в Морските кралства би бил почти невъзможен. Съществуват легенди… — Внезапно Микон поклати усмихнато глава и каза малко по-весело; — Ти би трябвало да знаеш повечето от този неща, или поне вече да си предположил за какво става дума. Ние ползваме дарбата си за доброто на всички, дори на тези, които се наричат наши врагове. Но властта върху тези сили може да бъде… открадната и опорочена, превърната в най-гнусна черна магия! Тъй или иначе, от мен те не можаха да се възползват. Не станах отстъпник — дори намерих сили да се противопоставя на опитите им, но не и да спася себе си… Така и не разбрах какво е станало с моя полубрат, затова се принуждавам да живея, докато се убедя, че мога да умра спокойно.

— Братко… — промълви едва чуто Раджаста и пристъпи по-близко до Микон.

Атлантът склони глава.

— Боя се, че Черното братство е сломило съпротивата на Рейота… Баща ми е вече престарял. Ако умра без наследник, Пазител става брат ми. Но аз няма да оставя силата в ръцете на отстъпници и магьосници! Ти знаеш закона! Ето, това има значение — не това измъчено тяло, нито дори духът, който го обитава и страда. Аз — моята дълбока същност — оставам недокоснат, защото нищо не може да ме затегне, ако аз самият не го допусна до себе си!

— Разреши ми да ти дам от своята сила — помоли отново Раджаста. — Знам немалко…

— Ако се наложи, ще ти позволи — отвърна Микон, възвърнал обичайното си спокойствие, — но засега се нуждая единствено от почивка. Но може да стане тъй, че да ми потрябваш внезапно, без предупреждение, и тогава ще се възползвам от това, което ми предлагаш… — Плътният, мелодичен глас зазвуча по-ясно, а безжизненото лице бе озарено от светла усмивка. — Наистина съм ти благодарен!

Деорис бе впила старателно очи в свитъка, разгънат пред пея, привидно потънала в написаното, но изведнъж усети прогни поглед на Раджаста, прикован в нея.

— Деорис — каза сурово жрецът. — Какво търсиш тук?

Микон се засмя.

— Нали тя е мой писар, Раджаста, а пък аз забрания да я освободя. — Атлантът стана и постави ръка върху къдриците на малкото момиче. — Стига работа за днес. Тичай да си поиграеш, детето ми.

2.

След като добросърдечно усмихнатият Микон я освободи; Деорис хукна да търси Домарис. Детското й съзнание се заплиташе в лабиринта от непознати думи и представи — Черно братство, живот, смърт, отстъпничество — каквото и да означаваше това — мъчения, Домарис трябвало да роди син… Объркани картини се въртяха в мислите й като в калейдоскоп, когато тя нахлу задъхано в жилището на сестра си.

Домарис надзираваше робините, които сгъваха и подреждаха чистите дрехи. Стаята бе обляна от лъчите на следобедното слънце. Миришеше на чисто пране. Жените, дребни и мургави, бяха от племената, които служеха за храмови роби. Те бърбореха постоянно, като птици, докато дребните им фигурки неуморно се въртяха около високата фигура на младото момиче, което стоеше сред тях, спокойно заслушано в говора им и им даваше напътствия.

Разпуснатите коси на Домарис се плъзгаха по раменете й, когато тя се обърна учудено към вратата.

— Деорис! По това време! Да не би Микон. — тя спря и кимна на една възрастна жена, която не беше робиня, а лична прислужница на Домарис, родена в града под Храма. — Продължавай, Елара — помоли кротко Домарис, после направи знак на Деорис да дойде по-близо до нея. Като видя лицето на момичето тя ахна: Но ти си плакала, Деорис! Какво е станало?

— Не съм плакала! — възрази бурно Деорис и вдигна към сестра си пламналото си лице, по което не личаха следи от сълзи. — Просто… трябва да ти кажа нещо…

— Чакай, не тук. Ела… — тя дръпна Деорис във вътрешното помещение, където спяха, и отново се взря тревожно в зачервените й бузи. — Какво търсиш тук по това време? Да не би Микон да е зле? Или… — тя млъкна, неспособна да облече в думи мисълта, която я измъчваше, неспособна дори да я приеме в съзнанието си.

Деорис поклати глава. Сега, когато стоеше пред Домарис, не знаеше как да започне. Най-сетне проговори неуверено:

— Микон и Раджаста говореха за теб… казах…

— Деорис! Тихо! — стресната, Домарис протегна ръка и покри бъбривата уста на малката си сестричка. — Никога не бива да разказваш това, което си подслушвала, че говорят жреците!

Деорис се дръпна, раздразнена от кроткия укор.

— Но нали говореха пред мен! И двамата знаеха, че съм там! При това говорена за теб, Домарис. Микон каза, че ти…

— Деорис!

Видяла как заплашително пламнаха очите на сестра й, Деорис замълча, защото разбра, че това е един от редките случаи, когато трябва да се подчини. Тя се загледа нацупено в пода.

Притеснена, Домарис се взираше в упорито наведената глава на сестра си.

— Деорис, знаеш отлично, че писарите нямат право да повтарят и дума от това, което са чули, когато са работили с жреците! Това е първото правило, което трябва да си научила!

— О, я ме остави! — избухна гневно Деорис и хукна навън. Сухи хлипове я давеха, гърлото й бе стегнато от страх, който не можеше нито да скрие, нито да овладее. Какво право имаше Микон… какво право имаше и Раджаста — това не беше редно, не биваше да се случи, а Домарис не пожела дори да я изслуша. Какво можеше да стори сега?

3.

Веднага след като Деорис излезе от библиотеката, Раджаста отново се обърна към Микон.

— Трябва да разкажем всичко това на Риведа.

Микон въздъхна уморено.

— Защо? Кой е Риведа?

— Водачът на Ордена на Сивите. Това го засяга пряко.

Микон поклати отрицателно глава.

— Бих предпочел да не го безпокоим с…

— Налага се, Микон. Тези, които оскверняват тайните на вълшебството и учителството с черна магия, трябва да знаят, че Пазителите ще им отмъстят за злодеянието — в противен случай ще продължат страшното си дело и може да се стигне дотам, че нашите сили да не стигат да им се противопоставим. Най-лесно е да се каже: „Остави ги да жънат това, което са посели“ — а аз не се и съмнявам, че ще пожънат страшни плодова. Но какво ще стане с неволно пострадалите? Нима ще оставиш злодеите свободни, за да измъчват и други, както са постъпили с теб?

Микон замълча, отвърнал лице. Слепите му очи се движеха, като на зрящ човек, Раджаста не искаше я да мисли какви картини прекосяват съзнанието му.

Накрая Микон се засмя, макар и малко насила.

— Мислех, че аз ще съм учителят, а ти — ученикът! Но ти си прав — продължи той по-тихо, а в гласа му прозвуча чисто човешка съпротива. — Аз наистина се боя от това, което ще последва — разпитите и всичко останало…

— Ако можех, бих ти го спестил.

Микон въздъхна.

— Знам. Да бъде, както искаш ти. Аз… само се моля Деорис да не е чула всичко, което си казахме! Напълно бях забравял, че детето е още тук.

— Аз така и не я забелязах. Избира се, писарите полагат клетва да мълчат за всичко, което чуят и видят по време на работата си, но Деорис е още съвсем млада, а децата никак не умеят да пазят тайна. Деорис! Ах, това дете!

Умореният и малко безпомощен тон на жреца накара Микон да попита малко учудено:

— Не я ли обичаш?

— Не, не — побърза да възрази Раджаста. — Обичам я не по-малко от Домарис. Дори често съм мислил, че Деорис е по-блестяща ученичка от двете; но това се оглася до ума и съобразителността. Тя никога няма да бъде толкова… толкова завършена, толкова цялостна като Домарис. Липсва й търпение. Постоянството не е сред добродетелите на Деорис.

— Не бих казал същото — прекъсна го Микон. — Работим с нея вече доста време и тя винаги е проявявала голямо търпение и готовност да помогне. Винаги е мила и тактична. Аз също имам чувството, че е по-блестяща от Домарис. Но тя е още дете, а Домарис… — гласът му затихна и той се усмихна на себе си. После смени рязко темата. — Трябва ли да се срещна с този… Риведа?

— Мисля, че така ще е най-добре — отвърна Раджаста. Понечи да допълни нещо, но спря и се вгледа в лицето на атланта. Внезапно вдълбалите се бръчки го накараха да промени решението си. Той се обърна и повика един от слугите, които чакаха в преддверието.

— Отивам при Риведа — обърна се той към влезлия. — Отведи господаря Микон в жилището му.

Микон тръгна, привидно спокоен, но докато Раджаста го изпращаше с поглед, забеляза, че мускулите на лицето му са се стегнали от тревога и съмнения. Беше чувал, че жителите на Атлантида се отнасят към Сивото братство с особена почтителност, граничеща с преклонение — което бе разбираемо, като се има предвид, че Морските кралства често биваха нападани от тежки епидемии. Лечителите от Сивото братство често правеха и невъзможното, за да се преборят със страшните зарази… При все това Раджаста не бе очаквал от Микон да реагира тъкмо по този начин.

Старият жрец набързо пропъди съмненията. Решението му не можеше да има лоши последици. Риведа бе най-големият лечител сред Сивите — той би могъл и да помогне на Микон значително повече от Раджаста; може би и това бе смутило атланта. „В края на краищата, мислеше Раджаста, Микон е от благороден произход. Въпреки смирението си той е и горд. Ако обаче лечител от Сивите се заеме с него, той ще трябва да му се подчинява!“

Раджаста се обърна и забързано излезе от библиотеката. Дългите бели одежди се вееха и тихо шумоляха.

Още преди последните събития до него бяха долитали слухове, че хора от Сивото братство се занимават с възстановяването на забранени ритуали. Шушукаше се, че са се върнали Черните — магьосниците, които работеха със силата на древното зло, стаено в сърцето на земята — сили, които не се съобразяваха с човечеството и унищожаваха постепенно човешкия у тези, които прибягваха до помощта им.

Жрецът поспря за миг сред Голямата зала и поклати учудено глава. Възможно ли бе Микон да вярва на тези слухове, възможно ли бе да се опасява, че Риведа ще допусне по някакъв начин Черните отново да се доберат до него? Е, несъмнено тези му опасения щяха да се разсеят още след първата ни среща. Защото Риведа, пръв сред лечителите и първожрец на Сивите, бе най-подходящият човек, който можеше да се заеме с тази задача. Раджаста нито за миг не се съмняваше, че правосъдие ще бъде въздадено. Познаваше добре Риведа.

Взел окончателно решение, Раджаста отново забърза по коридора, сетне премина през един покрит външен ходник в съседни постройка, спря пред една врата и почука три пъти на равни интервали.

4.

Риведа, магьосникът, беше едър мъж — по-висок и от Раджаста; здраво сложен и мускулест, с широки рамене, които изглеждаха достатъчно яки да понесат цял бик. В сивата си роба от тънко плавно с качулка, Риведа изглеждаше почти неестествено висок, когато се обърна към Раджаста, откъсвайки се от гледката на бавно тъмнеещото небе.

— Кажи ми, Пазителю — поде той вежливо, — какво толкова се е случило, та се налага да дойдеш лично при мен?

Раджаста продължи да мълчи и внимателно да разглежда мъжа пред себе си. Качулката, свлякла се на раменете на Риведа, разкриваше як врат и масивна глава, покрита с гъста, доста ниско подстригана руса коса — толкова светла, че изглеждаше сребриста — странен цвят, странен човек. Риведа всъщност не произхождаше от кастата на жреците — той беше северняк, от кралство Зайадан; рязко изсечените му черти на по-древна и по-сурова епоха, особено сравнени с фините лица на хората от жреческата каста.

Забелязал колко настоятелно го изучава Раджаста, Риведа отметна глава и се засмя на глас.

— Събитието трябва да е наистина забележително!

Раджаста подтисна раздразнението си — Риведа имаше способността винаги да нарушава духовното му равновесие — и отвърна със спокоен глас, който отрезви магьосника:

— Ахтарат изпрати в нашия храм един от синовете си — самият принц Микон. Той е бил пленен от Черното братство, измъчван и ослепен — за да го принудят да служи на тяхната илюзия за власт. Дойдох, за да ти кажа — внимавай какво става в твоя орден!

Тъмната сянка на безпокойството помрачи яркосините очи на Риведа.

— Не знаех нищо за това — каза той. — Бях потънал в заниманията си… Нито за миг не се съмнявам в думите ти, Раджаста, но какво според теб биха постигнали онези, които крият лицата си от света?

Раджаста се поколеба.

— Какво ти е известно за Силата на Ахтарат?

Риведа повдигна вежди.

— Почти нищо — отвърна той откровено, — а и малкото, което съм чувал, са предимно слухове. Казват, че тези, които произхождат от кралската династия на Ахтарат, могат да извличат дъжда от облаците и да освобождават светкавиците от затвора им — че са властелини на бурите, и други такива неща — Риведа се усмихна иронично. — Никой досега не ми с обяснил как и защо го правят, затова засега се въздържам от мнение.

— Силата на Ахтарат е нещо съвсем действително — отвърна Раджаста. — Черното братство се стреми да отнеме тази сила и да я използва за нещо, което аз мога да определя само като духовно блудство. Необходимо им е да принудят някой от Пазителите на силата да стане отстъпник и да служи на техните демони.

Риведа присви очи.

— И?

— Не са успели — каза сухо Раджаста — Смъртта дебне Микон, но той ще я допусне до себе си само когато прецени, че има право да напусне този свят. — лицето на Раджаста бе напълно безизразно, но Риведа, свикнал да следи човешките лица за издайнически прояви на чувства, забеляза, че жрецът е дълбоко развълнуван. — Принцът на Ахтарат може да е сляп и белязан от мъченията, но няма да допусне Великата освободителка да отведе духа му, докато той не пожелае това. Той е… той самият е Светлина!

Риведа кимна малко нетърпеливо.

— И тъй, твоят приятел не пожелал да служи на Мрачния храм, а Черното братство се опитало да го принуди? Хм… възможно е… Този принц на Ахтарат трябва действително да е изключителна личност, ако всичко, което казват, е вярно. Държал се е като истински мъж. — За миг лицето на Сивия първожрец се отпусна в лека усмивка; но веднага след това устните му се свиха сурово. — Ще открия истината за тази история, Раджаста, можеш да не се съмняваш.

— Уверен бях — каза простичко Раджаста и очите на двамата се срещнаха, изпълнени с взаимно уважение.

— Но ще трябва да разговарям с Микон.

— Ела тогава след четири часа в моето жилище — каза Раджаста и се обърна, за да си върви.

Риведа го задържа с жест.

— Забравяш нещо. Ритуалът, изискван от моя орден, налага продължителна подготовка. Едва когато…

— Не съм забравил — отвърна спокойно Раджаста, — но считам, че работата не търпи отлагане; в такива случаи изискванията могат да не се спазват до последната точка.

И жрецът забързано напусна стаята.

Риведа остана неподвижен, загледан в затворената врата, обезпокоен, но не от настоятелността на Раджаста — Пазителите умееха да налагат волята си и събитията обикновено оправдаваха извънредните им решения.

Винаги имаше — а според Риведа и винаги щеше да има — хора от сектата на магьосниците, който не устояваха на изкушението да се ровят в тайните на черното изкуство, забранено от прастари времена. Риведа знаете, че затова при всякакви неразбории в Храма хората от неговия орден бяха първите заподозрени. Глупаво бе постъпил наистина, като се зае изцяло с проучванията си по-млади и неопитни братя по орден да управляват Сивите — сега и невинни можеха да пострадат заради лудостта и жестокостта на неколцина.

„Глупци и повече от глупци, мислеше Риведа. Като държат да се забъркват в адски дела, можеха да ограничат игрите си с по-незначителни хора! А след като са се осмелили да посегнат толкова високо, как са могли да допуснат жертвите им да се измъкнат живи, за да разкажат какво се е случило!“

Аскетичното лице на Риведа ставаше все по-мрачно и сурово, докато прибирате свитъците от работната си маса и се готвеше да напусне уюта на научните си занимания.

Време беше да види какво става в Ордена.

5.

Първожрецът Талканон седеше безмълвно в помещението, което Раджаста бе отделил за срещи с подчинените си. Тъкмо сега първожрецът даваше вид, че е някъде много далеч от грижите и проблемите на човечеството. До него седеше Деорис, напълно неподвижна, и от време на време поглеждаше крадешком Микон.

Атлантът не бе приел да седне и сега стоеше прав, като от време на време се подпираше на масата. Заученото му спокойствие тревожеше Раджаста, защото старият жрец знаеше какво се крие под него. Замислено смръщил чело, Раджаста се наведе през прозореца и види облечената в сиво фигура на Риведа — едрият му силует не можете да бъде сбъркан с другиго дори отдалеч.

Без да помръдне, Микон запита:

— Кой идва?

Раджаста трепна. Невероятната проницателност на атланта продължавате да го удивлява; макар и сляп, той бе, доловил нещо, което нито Талканон, нито Домарис бяха забелязали.

— Риведа пристига, нали? — допълни Микон, още преди Раджаста да успее да отговори.

Талканон повдигна глава, но не каза нищо. Риведа влезе, поздрави жреците набързо, но достатъчно учтиво. На Домарис, разбира се, не обърна никакво внимание. Тя не бе виждала никога досега Риведа и сега трепна и се отдръпна удивено. Очите й срещнаха за миг погледа на учения, после тя бързо сведе глава, потискайки необяснимия страх и внезапно обзелата я неприязън. Още в мига, когато видя Риведа, тя установи с учудване, че почти е намразила този човек, който не й бе сторил никакво зло — и в същия миг си даде сметка, че никога не трябва да дава израз на чувството си.

В същия миг Микон, докосвайки с пръсти ръката на Риведа, си казваше: „Този човек може да отиде далеч“. При все това атлантът също бе обезпокоен, без да може да си обясни причината.

— Бъди добре дошъл, Господарю на Ахтарат — каза Раджаста. Тонът му бе учтив, но личеше, че не отдава значение на церемониала. — Дълбоко съжалявам, че не знаех нищо досега… — Риведа млъкна и мислите му сякаш изплаваха от дълбините на съзнанието и се изписаха по лицето му. Този мъж бе обречен на Смъртта, договорът му с нея бе подписал и подпечатан. За това говорете всичко, което той видя у Микон — насилствено поддържаната, ту при пламваща, ту гаснеща сила; бавните, предпазливи движения; покритият огън на желязната му воля; внимателния, почти скъпернически начин, по който разполагаше с енергията на тялото си — всичко това, като се има предвид и болезнената слабост на тялото му, станало почти прозрачно, говореше, че у този човек нямаше и капка излишък на сила. Но също толкова ясно бе, че атлантът е Посветен и то Посветен в най-висшите мистерии.

С присъщата си жажда за знания в за властта, която те дават. Риведа изпита странна смесица от завист и жал. „Какво ужасно разхищение!, мислеше той. Този мъж би служил по-добре на своите идеи и на себе си, ако се бе обърнал към тъмната страна на светлината!“ Та нали в крайна сметка Мракът и Светлината бяха две страни на едно цяло! В битката със смъртта се пораждаха енергии, които само Светлината никога не би могла да създаде — или да дари…

За него приветствените думи на Микон бяха просто звуци без значение, формални изрази, които Риведа слушаше с половин ухо, но изведнъж, удивен и невярващ, той осъзна какво говорете атлантът.

— Бях непредпазлив — звучният глас на принца отекваше в притихналата стая, — Това, което се случи с мен, не е от значение. Но имайте някой, който трябва да бъде върнат в пъти на Светлината — и него още го има. Намерете моя полубрат, ако можете. Що се отнася до другото — сега не бих могъл да ви посоча виновниците. А и да можех, нямаше да го сторя — тонът на Микон показваше, че това е окончателното му решение. — Не бива да търсим отмъщение! Злината съдържа в себе си и разплатата.

Риведа поклати глава.

— Но моят орден трябва да бъде прочистен.

— Твое право е да вземеш такова решение. Но аз не мога да ти по Рейота — Микон се усмихна и Риведа за първи път почувства топлината, която излъчваше този човек. Принцът на Атлантида се обърна към Домарис. — А какво ще кажеш ти, увенчалата със светлина? — попита той, докато Риведа и Талканон мълчаха, възмутени и стъписали — как можете да пита ученик за мнението му — и при това жена!

— Ти си прав — проговори замислено Домарис, — но и в думите на Риведа има истина. При нас идват много млади хора, за да търсят познание. Ако хората, измъчвали себеподобни и престъпили границата на черната маги, не бъдат наказани, злото ще разцъфти като бурен.

— А какво ще кажеш ти, братко? — този път Микон се обърна към Раджаста. Завист загриза Риведа — та нали и той бе посветен, учен и знаещ, а Микон не го наричаше свой брат.

— Вярно казва Домарис, Микон — Раджаста положи много внимателно ръка върху слабото рамо на принца. — Злодеяния опетниха храма ни. Дългът ни повелява да сторим тъй, че други да не бъдат изправени пред опасността да ги сполети твоята съдба.

Микон въздъхна и отвърна:

— Възползвайте се тогава от правото си на съдници. Но аз сега наистина не бих могъл да разпозная виновниците… Помня, че ни плениха близо до вълнолома, отнесоха се много учтиво с нас и ни отведоха с Храм на Сивите. През нощта ни накараха да слезем в някакво подземие, и тогава се опитаха да ни принудят да сторим… определени неща, под заплаха от мъчения и смърт. Отказахме… — странна, крива усмивка се плъзна по мургавото му лице. Микон протегна напред ръцете се. — Виждате, че не се ограничиха само със заплахи. А моят полубрат… — той отново замълча. Тишината натежа от скръб и тогава Микон се насили да продължи: — Той беше още момче. С него можеха да злоупотребят, макар и не докрай. Само за миг успях да се освободя от ръцете им — още не ме бяха завързали, и дръпнах маската от лицето на едното. Затова… — той пак замълча за миг, — то бе последното нещо, което видях на този свят. После… струва ми се много, много по-късно, ме пуснаха на свобода; добри хора, които не знаеха кой съм, ме доведоха в дома на Талканон — там срещнах отново прислужниците си. Не знам какво обяснение е било дадеш за изчезването и за внезапната ми поява впоследствие — Той помълча, после добави спокойно: — Талканон ми каза, че дълго време не съм бил на себе си. Действително, нямам спомени от един доста дълъг период.

Риведа стоеше, сключил ръце пред себе си и гледаше замислено Микон; после попита:

— За колко време нямаш спомени?

Микон сви смутено рамене.

— Нямам представа. Когато дойдох на себе си в дома на Талканон, рамите ми бяха заздравели — доколкото бе възможно.

Талканон, който досега бе мълчал, наруши настъпилото мълчание и каза тежко:

— При мен го донесоха прости хорица, рибари. Казаха, че го намерили полугол и в безсъзнание на брега. Познали, че е жрец, по огърлицата, които още носеше на шията си. Разпитах ги подробно. Наистина не знаеха нищо повече.

— Разпитвал ги! — в гласа на Риведа се долавяше убийствено презрение. — И как разбра, че говорят истината?

Отговорът на Талканон изплющя като камшик.

— Може би трябваше да ги подложа на мъчения?

— Стига! — настоя Раджаста, забелязал, че Микон започва да трепери.

Риведа прехапа устни и замълча. После отново се обърна към Микон.

— Кажи ми поне нещо за брат си.

— Той ми е полубрат — поде колебливо Микон. Удивителният покой, който обикновено бе изписан на лицето му, беше изчезнал. Изкривените му, безсилни пръсти потрепваха, трепереха и отпуснатите до тялото му ръце, и той се беше облегнал тежко на масата, до която стоеше. — Казва се Рейота. Много по-млад е от мен, но външно доста… си приличаме.

Гласът му заглъхна и той залитна.

— Ще стори всичко, което с по силите ми — каза Риведа с учудващо мек и кротък глас. — Ако бяха ме известили по-рано… думи нямам да ти опиша колко скърбя за… — Сивият маг сведе глава, съзнал колко безсмислено е съжалението му. — Но нищо не мога да обещая — минало с много време…

— Аз не настоявам за нищо, господарю Риведа. Знам, че ще сториш това, което си длъжен да сториш. Но те моля… — не настоявай да ти помагам в твоите… разследвания — Микон искрено молеше за извинение — Не биха ми стигнали силите; пък и без това не мога да ти бъде от полза сега, когато не мога да видя…

Риведа смръщи чело и се изправи. Тонът му беше сух и решителен.

— Ти каза, че си успял да видиш едно лице. Опиши го?

Всички в стаята леко се приведоха напред, изпълнени с очакване. Атлантът също застана прав, без да се подпира на масата, и каза отчетливо:

— Тази тайна ще умре с мен. Вече казах: не искам отмъщение!

Талканон се отпусна в стола си с въздишка, а лицето на Домарис явно издаваше противоречивите й чувства. Раджаста не се осмели да оспоря желанието на Микон дори на ум; от всички тях той познаваше най-добре принца на Атлантида и бе приел неговите възгледи, макар и не винаги да се съгласяваше докрай с тях.

Риведа се намръщи още повече.

— Моля те да размислиш още веднъж, господарю Микон! Знам добре, те обетите, които си положил ти забраняват да търсиш отмъщение за понесените страдания, но… — той сви юмруци. — Нали си положил и друг обет — да закриляш хората от сянката на злото?

Микон остана непреклонен.

— Казах, няма нито да говоря повече, нито пък ще свидетелствам.

— Така да бъде! — каза Риведа с горчивина. — Не мога да те принудя да говориш против волята си. Но съм длъжен да проведа своите разследвания за честта на ордена си. Бъди спокоен, няма повече да те безпокоя!

Риведа не можеше да прикрие гнева си; Микон се облегна тежко на притичалия Раджаста, който веднага изгуби интерес към всичко останало и внимателно го поведе към стола, на който бе отказал да седне преди малко.

Суровото лице на Сивия маг се смекчи от съчувствие, Риведа можеше да се държи с необичайна кротост, ако преценеше, че така трябва, а сега държеше на всяка цена да се сдобри с Микон.

— Ако съм те засегнал, господарю Микон — каза той сериозно, — нека това, което ще ти кажа, бъде моето извинение: понесените страдания засягат не само теб, но и честта на ордена, който ръководя. Аз трябва да охранявам доброто име на ордена си също Той ревностно, както ти спазват своите обети. Ако успея, ще унищожа тези злодеи до крак — и то не само заради това, което е сполетяло теб, но за доброто на всички тези твои последователи, които идват с вяра в Храма.

— Разбирам и ти съчувствам — каза Микон смирено. После вдигна слепите си очи към Риведа. — Не е моя работа какви средства ще избереш в търсенето.

Той въздъхна и опънатите му до крайност нерви сякаш се отпуснаха. Никой освен може би свръхчувствителната Домарис не съзнаваше страха, с който атлантът бе очаквал този разговор. Сега поне можеше да бъде спокоен, че Риведа не е бил един от мъчителите му. Но напрежението от мисълта, че можеше да се случи и това, и че в такъв случай не биваше да се издава паникаква цена, бе изчерпало силите му.

— Благодарностите ми нямат особена стойност, господарю Риведа — промълви той, но аз все пак ти ги предлагам заедно с приятелството си.

Риведа стисна изкривените пръсти в своите — съвсем леко, и тайно ги огледа с опитното си око на лечител. Искаше да прецени кога горе-долу са зараснала раните.

Ръцете на Риведа бяха големи, кокалести, загрубели от тежкия труд през детските години, но не по-малко чувствителни от ръцете на Микон. Атлантът почувства незабавно, че Риведа владее огромна сила — предизвикателна, но окована и внимателно насочвана мощ. Силите на двамата Посветени се сблъскаха; и дори мимолетният контакт с преливащата жизненост на Риведа се оказа непосилен за Микон; той дръпна бързо ръцете си с посивяло лице. Без да каже дума, принцът се изправи, треперейки от усилие да запази поне привидно спокойствие, и тръгна към вратата.

Раджаста понечи да го последва, но спря като закован от безгласната заповед, която чу в съзнанието си; „Не!“

6.

Когато вратата се затвори зад Микон, Раджаста се обърна към Риведа.

— Е?

Риведа стоеше загледан замислено и ръцете си. След малко каза, видимо притеснен:

— Този човек с като отворена рана, през която свободно изтича силата…

— Какво искаш да кажеш? — намеси се грубо Талканон.

— Когато ръцете ни се докоснаха — каза тихо Риведа, — имах чувството, че жизнената ми сила изтича, сякаш слабостта му я поглъщаше…

Раджаста и Талканон гледаха удивено мага на Сивите. Това, което описваше Риведа, беше една от мистериите охранявани ревниво от кантата на жреците — от нея се възползваха много рядко и с безкрайна предпазливост. Раджаста бе обзет от безсмислен пристъп на гняв; Микон бе отказал помощта му, при това така категорично, че нямате никакво място за възражения… Изведнъж му стана ясно, че Риведа не би могъл нито да си обясни случилото се, нито да го стори съзнателно.

Сивият маг почти шепнеше. Гласът му звучеше странно, едва ли не плахо:

— Мисля, че и той го съзнаваше… — затова се отдръпна от мен и не пожела да ме докосне отново.

Талканон каза пресипнало:

— В никакъв случай не бива да споменаваш за това, Риведа.

— Не се безпокой… — Риведа покри лице с ръце в напълно неприсъщ на суровия му характер жест и се извърна от тях. — Не можех… не знаех… — силата ми можеше да го убие!

Домарис се беше облегнала на баща си. Лицето й бе по-бяло от робата на Талканон; свободната й ръка се бе вкопчила така здраво в масата, че кокалчетата на пръстите и бяха побелели.

Талканон рязко извърна лице към нея.

— Какво ти става, момиче?!

Раджаста, възстановил обичайното си спокойствие, се обърна загрижено към нея.

— Зле ли ти е, Домарис?

— Аз… не — измънка тя. — Но Микон… — изведнъж се обля в сълзи, дръпна се рязко от ръцете на баща си и изтича навън.

Мъжете я проследиха с учудени погледи; възцари се тежко мълчание. Най-сетне Риведа прекоси стаята, затвори вратата, която Домарис бе оставила отворена и отбеляза саркастично:

— Учениците ти като че ли не разбират много от добро поведение, Раджаста.

— Тя си с още момиче — каза кротко Раджаста. — Тези неща не са за всекиго.

— Да — кимна мрачно Риведа. — А сега нека започнем.

Приковал леденосините си очи в Талканон, магът се зае да разпитва Върховния управител. Интересуваше се от имената на рибарите, открили Микон, времето, когато се бяха разиграли всички тези събития, търсеше и най-дребното обстоятелство, което би му помогнало по някакъв начин да се добере до истината, полузабравени подробности, които можеха да се окажат от значение. Надяваше се да открие нещо пропуснато, което можете да му послужи в по-нататъшните търсения. Но не научи почти нищо повече от това, което вече знаеше.

Разпитът на Раджаста се оказа още по-безрезултатен, и Риведа, който никога не се бе отличавал с кротък нрав, накрая се разяри и избухна:

— Как да работя опипом в мрака! Да не искате и аз да ослепея?!

Но колкото и да бе гневен и озадачен. Риведа съзнаваше, че няма да научи нищо повече от тях. Той отметна глава и продължи предизвикателно:

— Така да бъде! Щом жреците на Светлината не са в състояние да осветят тази загадка, ще се наложи да се науча да различавам черните сенки и мрака — той се обърна да си върви и подхвърли през рамо: — Благодаря за възможността, която ми дадохте, да усъвършенствам сетивата си!

7.

В усамотеното си жилище Микон лежете, отпуснат безсилно на тясното си легло. Беше скрил лице в длани и се опитваше да диша бавно и равномерно. Жизнеността на Риведа, нахлула в него поради моментно невнимание, бе нарушила нестабилното равновесие, в което поддържаше жизнените сили на изтощеното си тяло и го бе изпълнила с вледеняващ ужас. Колкото и странно да бе странно, но този прилив на сила, който в друг случаи би му помогнал да се възстанови поне донякъде, сега можеше да причини рухване на последните му съпротивителни сили — а можеше да стане и по-лошо!

Микон установи, че не може да пропъди натрапващите се мисли — мъченията и слепотата се оказваха само началото на дълга, мъчителна битка, на едно ужасно наказание. И за какво бе наказан така? Защото не се бе поддал на силите на злото.

Жрец или не, Микон бе още много млад, и не бе в състояние да пропъди горчивите мисли. „Последователността“, каза си той с внезапен прилив на гняв „е прекалено скъпо удоволствие!“ И веднага си налови да пропъди лепкавите пипала на тази мисъл — ясно му беше, че тя е пратена от Черните магове, които се опитваха да впиват нови светотатствени помисли през пролуките, който варварските изтезания бяха открили в неговата съпротива. Микон се бореше отчаяно срещу този внезапен пристъп на богохулни помисли, съзнавайки че ако не успее да се овладее, нима да може да възстанови и трудно постигнатия контрол върху измъченото си тяло.

„Една година! И аз си мислех, че ще мога да понасям всичко това в продължение на цяла година!“

Но каквото и да станеше, той бе длъжен да завърти това, заради което бе пратен на тази земя. Беше поел обещания и бе длъжен да ги изпълни. Бе приел Раджаста за свои ученик. А съществувате и Домарис. „Домарис“.

1.

Безмълвният купол на нощното небе преливаше във всички възможни сенки на Сивия цвят — от мораво до индиго; тук-там по него проблясваха като току-що разцъфнали пъпки ранни звезди. Слабо, но упорито сияние — прекалено слабо, за да е звездна светлина, прекалено нежно, за да произхожда от какъвто и да било земен източник — трептете над пътеката през тази безлунна нощ. Благодарение на него Раджаста намираше пътя, а Микон вървеше до него уверено, без нито веднъж да обърка крачките си.

— Защо държиш точно днес да се допитаме до Звездното поле Раджаста?

— Мислех, че съм ти казал — тази нощ Каратра, Жената-звезда, докосва зенита. Дванадесетте посветени ще изучават небето и всеки ще обясни поличбите според своите виждания и познания: Това би трябвало да те заинтересува — Раджаста се усмихна. — Домарис ще бъде там, а предполагам, и сестра й. Тя ме помоли да те взема със себе си.

И тъй като пътеката бе почнала да се вие нагоре по хълма, той внимателно хвана ръката на Микон, за да насочва стъпките му.

— Ще бъде хубаво — усмихна се Микон. Устните му бяха изгубили болезнената извивка, която толкова често помрачаваше лицето му. Домарис успяваше да му дари забрава; когато тя бе наблизо, Микон не бе постоянно нащрек. Тя съумявате по някакъв начин да му предаде сила, която не бе изцяло физическа — част от собствената й преливаща жизненост. Микон се чудеше дали не го прави умишлено — защото бе убеден, че тя е способна на такава самоотвержена щедрост. Вродената й кротост и доброта бяха божествени дарове, а че е красива, Микон отдавна бе разбрал — за това не му бе необходимо зрение.

Раджаста беше тъжен. Той обичаше Домарис, но може би едва сега съзнаваше колко силна е обичта му — сега, когато разбираше, че е застрашен душевният й покой. Този мъж, когото Раджаста също обичаше, вървеше рамо до рамо със смъртта; чувството, което той бе доловил между Микон и Домарис, бе прекалено красиво и крехко, за да носи в себе си семето на толкова страшна скръб. Раджаста познаваше Домарис достатъчно, за да знае, че тя ще дава винаги — дори ако се наложи да отнема от себе си. Той не можеше да се противопостави на любовта им и нямаше да го стори, но неминуемият край, го изпълваше с мъчителна тъга.

Когато проговори, Микон явно преодоляваше някаква вътрешна съпротива — и това придаваше още по-голяма сила на думите му.

— Не мисля единствено за себе си, братко. Аз също виждам страдание в бъдещето. Виждам, че предстои голяма битка. Сам знаеш, че родът ми трябва да бъде продължен, за да се осъществи Божествената цел — дори когато всичко е против нас. Това не е гордост — той потръпна, сякаш от студ, и Раджаста побърза да го подкрепи, колкото е възможно по-незабележимо.

— Зная — поде жрецът на Светлината, — често сме обсъждали всичко това. Причината вече съществува и събитията са задвижени — трябва да внимаваме да не се обърнат против нас. Разбирам всичко. Опитай се да не мислиш за това тази нощ. Хайде, остава ни още малко път — завърши той насърчително. Беше виждал Микон, когато се поддава на страданието, и дори споменът за това бе мъчителен.

За очи, привикнали да виждат на звездна светлина, Звездното поле разкриваше неземната си красота. Нощното небе, надвиснало като криле над земята, бе осеяно с безброй потрепващи светлинки; сладкото дихание на спящата земя, ромонът на тих говор и тежкото кадифе на черните сенки — всичко това създаваше фантастичен свят на сънища; дори само една рязка дума би разрушила сцената и оставила на нейно място глъхнеща празнота.

Раджаста каза полугласно:

— Прекалено красиво е, за да се опише с думи.

— Знам — неспокойните черти на Микон за миг трепнаха болезнено. — Чувствам, че е така.

Домарис сякаш се плъзна по тревата към тях. Дългите и бели одежди просветваха сребристо, като покрити със скреж.

— Елате и седнете при нас, пазителя на мъдростта — покани ги тя и притисна към себе си дотичалата Деорис.

— С радост — кимна Раджаста я поведе Микон по стъпките на красивата, стройна фигура.

Деорис рязко се освободи от ръката на сестра си, която я държеше за кръста, и дойде при Микон. Ефирният й, незрял чар хармонираше с фантастичната картина и нощния час.

— Малката Деорис — усмихна се сърдечно атлантът.

Момичета го хвана под ръка — едновременно дръзко и плахо. Усмихваше се щастливо и някак покровителствено — напъпилата женственост на Деорис приемаше всичко откровено, докато по-мъдрата Домарис не си позволяваше да признае това, което бе пред очите й.

Спряха край нисък храст с ароматни цветове — бели като звезди в мрака на нощта. Домарис седна на тревата — леката и сребриста наметка се хлъзна от раменете й на земята. Деорис помогна внимателно на Микон да седне между нея и сестра й, а Раджаста се разположи до ученичката си.

— Ти вече си огледала звездите, Домарис; кажи ни, какво видя?

— Господарю Раджаста — момичето говореше с равен, официален тон — тази нощ Каратра е в странна позиция. Пътят й се пресича с пътищата на Арфиста и Косата. Ако трябва да я разтълкувам… — тя се поколеба, после отново вдигна лице към звездите — Каратра се противопоставя на Змията — допълни Домарис. — Бих казала… жена ще отвори вратата, през която ще влезе злото, и пак жена ще залости тази врата. Една и съща ще бъде тя, но за да се затвори отново вратата, ще бъде необходима силата на друга жена. — Домарис замълча, но преди някой от останалите да проговори, продължи: — Ще се роди дете; и хората от негова кръв ще възпират злото — докато го оковат завинаги.

С трескав жест — първото прибързано движение, което някой го бе видял да прави — Микон сграбчи несръчно рамото на Домарис и попита задъхано:

— Наистина ли звездите говорят така?

Домарис срещна притеснено незрящите му очи — за първи път изпита нещо като облекчение, че той не може да я види.

— Да — потвърди тя с овладян, но малко пресипнал глас. — Каратра наближава Зенита, а Адерес я съпровожда. Седмината Пазители са я заобиколили и я защитават не само от Змията, но и от Черния воин, Ел-хисркан, който я заплашва откъм Скорпиона…

Микон се отпусна и от слабост се облегна на нея. Домарис го подкрепяше внимателно, докато той бе отпуснал глава на гърдите й, и с напълно съзнателен порив вливаше в него собствената си сила. Правеше го нежно и ненатрапчиво, в отговор на болезнената му слабост — и този естествен импулс отвори съзнанието й за неговите мисли. Пътищата, които съзнанието на Посветения отваряха пред нея бяха зашеметяващи — много над и извън всичко, което дори тя, ученичката на Раджаста, знаеше и можеше да си представи; дълбочината и сигурността на неговите прозрения, увереността, с които осъзнаваше света около себе си, я изпълни със страхопочитание, което щеше да остане в нея до края на дните й; непреклонната смелост на целеустремения му дух я разтърси до дъно. Дори това, че той се жертва на ограниченията на човешкото тяло, свидетелстваше за човечност и безкрайно смирение, който се съчетаваха с особена гордост — далечна от обичайното значение на тази думи… Домарис види как обученото съзнание владее чувствата, които биха накарали другиго да се разбунтува или озлоби — и внезапно трепна, осъзнала, че тя е на първо място в мислите му. Силна червенина, видима дори на звездната светлина, заля лицето й.

Вълнението й прекъсна връзката, която трептеше между двамата, но тя се отдръпна нежно, без да му причинява болка. Мислите му, които В прочела неволно, бяха толкова нежни, че спираха дъха й, и толкова съкровени, че Домарис се почувства виновна, задето ги бе разбрала.

Микон се отдръпна от нея, макар и с нежелание. Разбираше, че е объркана — Домарис не бе от жените, които се интересуват особено от въздействието си върху другия пол.

Деорис, която ги наблюдаваше — със смесица от удивление и неприязън, прекъсна тънките нишки на мисълта, която все още ги свързваше.

— Ти се преумори, господарю Микон — каза тя с упрек, и простря вълненото си наметало на тревата, като го подкани да легне на него.

Раджаста допълни:

— Трябва да си починеш, братко.

— Беше само моментна слабост — възрази Микон, но не се противопостави на наслояванията им. Стигаше му да лежи на тревата близо до Домарис. След миг топлата й ръка докосна неговата — пръстите й, леки като перце, не му причиниха и най-малка болка.

Раджаста ги благослови с поглед. Забелязала изражението на лицето му, Деорис преглътна с усилие. Какво ставаше с Домарис? Сестра й се променяше пред очите й, и Деорис, вкопчена в това, което за нея бе единственото сигурно нещо в пулсиращия от постоянни промени свят на Храма, изпита ужас. За миг тя почти намрази Микон, а очевидното одобрение на Раджаста я вбеси до крайност. Тя вдигна лице към звездите и се взря в тях с поглед, замъглен от гневни сълзи.

2.

До тях някой поздрави любезно; когато гласът на новодошлия наруши мълчанието, Деорис се обърна стреснато, изтръпнала от непознато вълнение — нещо средно между възбуда и не съвсем неприятен страх. „Риведа!“ Нервите на Деорис вече бяха опънати до крайност и тя неволно се отдръпна, когато тъмната му сянка падна върху тях и закри звездната светлина. Този човек наистина те караше да настръхнеш, но въпреки това Деорис не можеше да откъсне поглед от него.

Учтивият, почти ритуален поздрав на Риведа явно се отнасяше до всички тях. След като поздрави, той също се отпусна на тревата.

— И тъй, разучавате звездите, нали Раджаста? Кажи ми, Домарис, какво казват те за мен?

Макар да задаваше обикновен въпрос, любезният тон на учения като че ли криеше таен присмех над обичаите и традиционните ритуали.

Домарис се смръщи леко, изтръгвайки се с усилие от мислите си, и отвърна с ледена учтивост:

— Аз не предсказвам бъдещето, господарю Риведа. Мислиш ли, че звездите говорят за теб?

— Както и за всички останали — присмехът да Риведа беше вече по-явен — а може би просто по-лоши неща… Деорис, ела да седнеш при мен.

Малкото момиче погледна с копнеж към Домарис, но никой не проговори, нито пък възрази. Деорис стана, събирайки полите на късата си синя дреха, и отиде да седни до Риведа. Когато се нагласи на тревата до него, ученият й се усмихна.

— Разкажи ни някоя приказка, дете — каза той, полу на шега, полу сериозно. Деорис поклати смутено глава, но Риведа настоя. — Попей ни тогава. Чувал съм те да пееш. Гласът ти е чудесен.

Смущението на детето се усили; тя издърпа ръката си от ръката на Риведа; тъмните й къдрици напълно скриваха лицето й. Все още някой не се намесваше, докато накрая Микон проговори тихо в мрака:

— Наистина ли не искаш да попееш, малка Деорис? Раджаста също ми разказваше, че имаш чудесен глас.

Микон толкова рядко молеше някога за нещо, че трудно можете да му се откаже. Деорис каза плахо:

— Ще изпея песента за Седмината Пазители — ако господарят Раджаста се съгласи да изпее втората част…

Раджаста се разсмя на глас.

— Аз ли да пея? Гласът ми би накарал Пазителите да побягнат от местата си, дете!

— Аз ще я изпея — намеси се категорично Риведа. — Пей, Деорис — този път гласът му звучеше толкова властно, че тя дори не се опита да възрази.

Момичето обви с ръце слабите си колене, вдигна лице към небето и започна да пее с тихо, но чисто сопрано, което се издигаше като сребриста нишка към звездите.

Мнозина, които също бяха дошли да четат отворената книга на Звездното поде, и да се опитат да разтълкуват поличбата, приближиха тихо, привлечени от песента.

Звучният, дълбок баритон на Риведа се присъедини към сребристото сопрано на Деорис, изплитайки своя, покоряваща със силата си хармония:

Деорис запя отново — ясният й глас напомняше тих и скръбен камбанен звън.

Песента бавно заглъхна в нощта; тих ветрец зашепна в листата на дърветата, после замря и той. Насъбраните се слушателя — ученици и един-двама жреци изразяваха одобрението си мълком или едва чуто, после един по един започнаха да се разотиват, говорейки все така шепнешком.

Микон продължаваше да лежи неподвижно, стиснал пръстите на Домарис в ръката си. Раджаста бе потънал в дълбок размисъл. Наблюдаваше неотклонно двамата, които обичаше толкова много, и в този момент останалият свят не съществувате за него.

Риведа склони глава към Деорис. Грубите му, малко примитивни черти бяха омекотени от лунната светлина и сенките.

— Гласът ти с прекрасен; да можехме да имаме певица като теб в Сивия храм! Може би някои ден ще дойдеш да пееш при нас.

Деорис измънка някакъв учтив отговор, но се намръщи. Мъжете от сектата на Сивите магове бяха дълбоко уважавани в храма, но жените им бяха обвити в тайнственост. За тях се знаеше, че полагат странни, тайни обети — хората ги отбягваха и ги наричаха презрително „саджи“ — Деорис не знаеше точното значение на тази дума, но тя винаги й бе звучала мрачно и ужасяващо. Много от жените, обитаващи Сивия храм, бяха набирани от простолюдието, някои дори бяха дъщери на роби — може би това обясняваше донякъде защо бяха отбягвани от жените и дъщерите на жреците. Дори намекът, че Деорис, дъщеря на Върховния управител Талканон, може да избере пътя на „саджи“ така ядоса момичето, че то дори не обърна внимание на похвалите за пеенето й.

Но Сивият маг продължи да се усмихва. Чарът му преодоля лошото и настроение и той продължи тихо:

— Сестра ти е прекалено уморена, за да ми обърне внимание, Деорис. Не би ли мога ти да ми разтълкуват тазнощната поличба вместо нея?

Деорис пламна от вълнение и незабавно вдигна очи към небето. Взираше се съсредоточено в звездите, призовавайки ти помощ все още откъслечните си познания.

— Властен мъж — или някаква мъжка сила… застрашава жена… женското начало… обръща срещу него силата Пазителите… Някакво прастаро зло… което е било… ще дойде отново — Деорис внезапно млъкна, съзнавайки, че останалите също я слушат. Смутена от собствената си смелост, тя сведе очи и сплете пръсти в скута си. — Но това надали има някакво отношение към теб, господарю Риведа — смънка тя едва чуто.

Раджаста се позасмя.

— Добре се справи, момичето ми. Използвай познанието, което имаш. С времето ще научиш още много неща.

Незнайно защо, снизходителният тон на Раджаста подразни Риведа — той искрено се бе удивил на начина, по който неопитното дете тълкуваше благодарение на естествените си заложби поличбите, които биха затруднили дори опитен ясновидец. Постижението й беше изключително, независимо това, че сигурно бе чувала възрастите да коментират позициите на Каратра. Риведа каза остро:

— Може би ти, Раджаста…

Но магът така и не довърши изречението си. Високата сянка на Арват падна върху него и събеседниците му.

3.

— Казват — отбеляза весело Арват, — че Пророкът от Звездната планина проповядвал в храма пред Пазителите, преди да навърши дванадесет години; Той че не с зле да се вслушате в най-малката между нас — младият мъж, все така усмихнат, се поклони тържествено пред Раджаста и Микон. — Чест е за мен да се намирам сред вас, Синове на Слънцето. Както и да срещна теб, господарю Риведа — той се наведе и подръпна закачливо една от тъмните къдрици на Деорис. — Той значи, искаш да ставаш пророчица, котенце? — после се обърна към по-голямото момиче и попита: — Ти ли пееше, Домарис?

— Пееше Деорис — отвърна сухо Домарис. Внезапно настроението й се развали. Нямаше ли никога да се отърве от постоянния надзор на Арват?

Арват също се намръщи, забелязал, че Микон почти е прегърнал Домарис. Но Домарис бе негова! Микон беше натрапник — никой не му даваше право да застане между един мъж и неговата годеница! Ревността замъгли мислите на Арват. Свил гневно юмруци, той едва потискаше страстта си към хубавото момиче. Изпълнен със съзнанието, че е жертва на несправедливост, той си повтаряше яростно: „Ще науча този надменен чужденец да се държи както подобава!“

Той седна рязко и незабавно обви с ръка кръста на Домарис. Крайно време бе натрапникът да разбере, че навлиза в забранени територии! Тихо, но достатъчно ясно, за да бъде чут от всички, Арват попита нежно:

— Дълго ли те накарах да ме чакаш?

Стресната и възмутена, Домарис го изгледа неразбиращо. Беше прекалено добре възпитана, за да направи сцена — затова и не се подчини на първоначалното си импулсно желание да го отблъсне рязко. Остана неподвижна и мълчалива — беше привикнала на милувките му, но сега чувстваше нещо по-различно. Долавяше ревността му на собственик и това я плашеше.

Вбесен от явното й безразличие, Арват хвана ръката й и грубо я издърпа от ръката на Микон. Домарис рязко си пое дъх, стана и се отдалечи. Микон трепна и повдигна учудено глава.

Раджаста заговори, сякаш не бе забелязал нищо.

— Какво говорят звездите на теб, Арват?

Вкореняваната цял живот привичка да се подчинява на по-високостоящите надделя и Арват незабавно сведе почтително глава и отговори.

— Още не съм направил заключението си, Сине на Слънцето. Господарката на небесата ще достигне зенита след цели шест часа — струва ми се, че преди това не е възможно движението й да се тълкува правилно.

Раджаста кимна любезно.

— Предпазливостта е ценен добродетел — каза той спокойно. Въпреки това в тона му имаше нещо, което накара Арват да сведе очи.

Риведа се засмя тихичко; вниманието на останалите се отклони от Арват и напрежението спадна. Домарис отново седла на тревата, но този път до Раджаста, и старият жрец я прегърна бащински през раменете. Той знаеше, че Домарис е объркана, но си казвате, че при все това можеше да се държи по-тактично с двамата мъже. „Но тя е още млада… толкова млада!, мислеше си той почти отчаяно. Прекалено млада е, за да се окаже изведнъж в центъра на такъв водовъртеж!“

Гневните пориви на Арват се поуталожиха и той видимо се успокои. В крайна сметка не бе видял нищо, което можете основателно да предизвика ревността му. Раджаста никога не би позволил на свой възпитаник да постъпи в разрез с нравилата, на които бяха обучавани Дванадесетте. Така се успокояваше, забравяйки, че има и други правила освен тези, който бяха изгодни на него и случая.

Гневът му се разсея най-вече поради това, че той искрено харесвате Микон. При това бяха и съотечественици. Скоро двамата се увлякоха в задушевен приятелски разговор — макар че Микон, доловил с присъщата си чувствителност настроенията на Арват, първоначално бе малко резервиран.

Домарис вече не слушаше разговорите около себе си. За да не мисли за вътрешната борба, която я разкъсваше, тя се съсредоточи върху задълженията си. Вперила очи в звездите, си налагаше да освободи и отвори съзнанието си, за да разчете правилно отворената книга на небето.

4.

На Звездното поле постепенно се възцари пълна тишина. Полека-лека затихваха разговорите на групичките, наблюдаващи звездите — само от време на време откъм неколцина млади жреци, струпали се в един ъгъл на поляната, долиташе по някоя дума. Случайните звуци добиваха странно, едва ли не неземно естество — тихият ветрец, който полюшваше тревога, шумоленето на развети одежди и дълги коси. След малко утихна и този повей. Облак премина през лицето на звездата, която трептете най-близо до Каратра. Някъде проплака дете, но бързо замлъкна отново.

Ниско долу от време на време проблясваха червени светлинки — жар от огньовете, които се на леха на вълнолома, за да предупреждават наближаващите кораби за опасните скали в плитчините. Деорис спеше дълбоко на тревата, отпуснала глава на коленете на Риведа. Магът беше я завил със сивото си наметало.

Арват бе изпаднал в дълбок размисъл, подобно на Домарис — двамата съсредоточено изучаваха звездите, зад спуснатите клепачи на слепите си очи Микон следеше някакви свои мисли. По никаква причина, необяснима и за него самия, Раджаста установи, че погледът му постоянно се връща към Риведа. Вече дълги часове магът стоеше, застинал неподвижно в странен унес — грубо изсеченият му профил и високата му фигура се изрязваха — черни на фона на черното небе — и хипнотично привличаха Раджаста. Зад мага звездите като че ли ту тъмнееха, ту заблестяваха с нова сила. За миг жрецът на Светлината изпита чувството, че минало… настояще и бъдеще се сливат, че потъва в безвремие. Лицето на Риведа му се стори състарено, изпито и с много повече бръчки — устните му бяха стиснати упорито и мрачно. Зверите бяха изчезвали и на тяхно място около главата на Риведа сияеха и трептяха безброй червеникавозлатисти пламъчета.

Изведнъж блесна светлина и лицето на Риведа му се стори увенчано с угасен, заслепяващ, огнен ореол. „Дорей!“ — Раджаста се стресна и трепването му незабавно го върна към действителността. „Спал съм! — мъчеше се да се убеди жрецът. — Не е възможно да съм видял бъдещето!“ Но колкото и да тръскане глава и да примигвате, ужасното видение не искаше да изчезне, докато накрая, с измъчен стон, Раджаста не отвърна поглед.

Над притихналото Звездно поле отново беше излязъл вятър. Ситните капчици пот, избили по лицето на жреца, се превръщаха в ледени пръски, докато умът му блуждаете между пристъпи на безумен ужас и проблясъци на разумно мислене. Докато успее да се овладее, Раджаста прекара може; би най-ужасните мигове в живота си — имаше чувството, че е попаднал във вечния затвор на времето.

Той продължаваше да седи, привел глава към коленете си, без да смее да погледне отново към Риведа. „Беше обикновен кошмар, спореше със себе си Раджаста, но без особено убеждение. Ами ако не е било сън?“ Раджаста потръпна отново при тази мисъл, успя най-сетне да си наложи поне Привидно спокойствие и заповяда на разума си да обмисли немислимото.

„Трябва да говоря с Риведа за това, реши Раджаста с нежелание. Ако това, което видях, не е било сън, тогава е предупреждение. Заплашва го голяма опасност.“ Раджаста не знаеше докъде с стигнал Риведа в търсенията си, но може би… може би магът бе стигнал толкова близо до Черното братство, че те сега се опитваха да поставят ужасния си знак върху него, за да предотвратят разкритията му.

„Това е единственото обяснение, продължи да се убеждава Риведа, като не спираше да трепери. О, богове и добри духове, закриляйте ни!“

5.

Домарис не мигна тази нощ. С уморена очи видя как слънцето се издига над хоризонта — като златна топка, потънала в розова пяна. Червеникавата утринна заря бавно плъзна над Звездното поде и бледата и светлина освети ясно чертите на хората, потънали в сън.

Деорис спеше толкова дълбоко, че дори не трепваше в съня си. Дишането й бе спокойно и равномерно — беше увита в сивото наметало на Риведа, макар че магът отдавна си беше тръгнал. Сънят бе изненадал Арват и той се бе отпуснал по гръб, с разперени ръце и крака — сега, като го гледаше, Домарис си каза, че й прилича по-скоро на едро момче — тъмната му коса бе залепнала за овлажнялото в съня чело, гладките му страни пламтяха — сънят му бе здрав и дълбок като на дете. Очите на Домарис потърсиха Микон — той също бе заспал, отпуснал глава на коленете й, и все още държеше ръката й в своята.

Раджаста също си беше тръгнал — беше последвал забързано Риведа, блед и видимо обезпокоен. Тогава Домарис отново отиде при Микон, без дори да се замисли какво би казал Арват. През цялата нощ тя усещаше неспокойното потрепваше на осакатените пръсти на принца — дори насън болката не го напускаше изцяло. Един-два пъти Домарис искрено се изплаши — толкова сиво и измъчено й се стори лицето му на бледата утринна светлина, че тя се навеждаше над него, за да се убеди, че диша. Когато, затаила дъх, долавяше движението на гърдите му, се отпускаше едновременно облекчена и измъчена. Знаеше, че пробуждането ще донесе на този мъж, които обожаваше безусловно, само нови страдания.

В най-тъмните часове на нощта Домарис се улови, че иска Микон безмълвно да отплава в онзи покои, за който така много копнееше… и тази мисъл така я ужаси, че тя една се въздържа да не го притисне с все сила към себе си, да се опита със силата на любовта си да го върне към живота. „Как е възможно аз да преливам от живот, а Микон да няма сили да диша? Защо, бунтуваше се младото момиче, той умира, а изчадията, които са причина за мъките му, могат да се наслаждават на безполезния си живот, необезпокоявани от никого?“ Микон се размърда, като че ли мислите й бяха смутили съня му, и прошепна нещо на език, който Домарис не разбираше. После въздъхна дълбоко и отвори слепите си очи. Изправи се бавно и, още полубуден, посегна напред, докосна дрехата на Домарис и отдръпна учудено ръка.

— Аз съм, Микон — Домарис — каза тя бързо, и едва после разбра, че за първи път се е обърнала към него по име.

— Домарис… да, сега си спомням, Бях заспал, нали?

— Да, заспа отдавна. Вече се зазорява.

Той се засмя малко притеснено, но с присъщото си чувство за хумор, което не го напуснало и в часовете на най-тежки страдания.

— Добър часови ще излезе от мен! И това ми било нощно бдение!

Тихият й смях му подейства успокояващо.

— Всички заспиват след полунощ. Сега с още много рано и като че ли само двамата сме будни.

Микон проговори отново, този път много тихо, като че ли се боеше да не разчупи спящите, за които бе споменала Домарис.

— Червено ли е небето?

Тя го изгледа учудено.

— Да. Яркочервено.

— Така си и мислех — кимна Микон. — Ние, синовете на Ахтарат, прекарваме живота си по моретата; ветровете и бурите са в кръвта ни. Поне тази си способност не съм загубил.

— Бури ли? — повтори Домарис и хвърли недоверчив поглед към няколкото далечни бели облачета на хоризонта.

Микон сви рамене.

— Може да имаме късмет и бурята да не се разрази точно над нас — отвърна той, — но буря ще има — чувствам го във въздуха.

Двамата отново замълчаха. Домарис изведнъж се смути, защото си спомни онази негова мисъл, която неволно бе разбрала през нощта. Микон мислеше: „Спал съм до нея през цялата нощ.“ По обичая на Ахтарат това е равносилно на обричане… Той се усмихна. „Може би това обяснява избухването на Арват… но нали накрая се помирихме. Тя излъчва покой, също както цветето издава аромат.“

Домарис се беше сетила за Деорис, която спеше до тях, увита в наметалото на Риведа.

— Сестричката ми спа цяла нощ на влажната трева — каза тя. — Трябва да я събудя и да я изпратя да спи у дома.

— Защо? — усмихна се Микон. — Остави я да си доспи. А ти не си спала изобщо.

Това не беше въпрос, и Домарис не се опита да отговори. Само сведе глава пред озареното му от особена радост лице, забравила, че утринната светлина няма да издаде вълнението й на слепия принц.

Измъкна много внимателно пръстите си от неговите и повтори:

— Трябва да събудя Деорис.

6.

В съня си Деорис бродеше из безкрайна плетеница от пещери. Пред нея крачеше тънката фигура на непознат със спусната пред лицето му качулка. Той държеше в ръка жезъл със странна форма — върхът му проблясваше смътно и Деорис следвате тази светлина. Странно — не й беше студено и не изпитваше страх, въпреки че в съня си съзнаваше, че стените на подземията са леденостудени и влажни…

Някъде отблизо познат глас викаше името й. Деорис бавно изплува от дълбините на съня. Продължаваше да се гуши в топлите гънки на сивото наметало.

— Недей… — измърмори тя сънливо и скри лице в дланите си.

Домарис се засмя и поразтърси раменете на момичето.

— Ставай, сънливке!

Очите на Деорис, още потъмнели от съня, се разтвориха бавно като разцъфнали теменужки. Тънките й пръстчета постиснаха прозявката.

— О, Домарис, наистина исках да остана будна — измънка тя и скочи на крака, вече напълно разбудена. Наметалото се свлече от раменете й. Тя се наведе, взе го и го заразглежда учудено.

— Какво е това? Не е мое!

Домарис взе наметалото от ръцете й.

— Наметалото с на Риведа. Ти заспа в скута му като бебе!

Деорис се нацупи.

Домарис продължи закачливо:

— Сигурно го е оставил, за да има повод да те види отново. Току-виж вече си си намерила обожател!

Деорис тропна намръщено с крак.

— Как можеш да ми говориш така?

— Мислех, че ще ти бъде приятно — отвърна Домарис и весело метна сивия плащ върху голите рамене на момичето.

Деорис го свлече рязко и изплака:

— Как можеш да си толкова… ужасна! — и хукна разплакала надолу но склона. Искаше й се само да се хвърли на собственото си легло и да се наплаче до насита.

Домарис понечи да затича след нея, но се спря. Тази сутрин бе прекалено изтощена, за да се бори с капризите на сестра си. Сивото наметало в ръцете й събуждаше у нея необяснимо безпокойство. Беше се пошегувала със сестра си, но сега изведнъж се замисли сериозно върху думите си. Немислимо бе интересът на Сивия маг към Деорис да е личен — та тя беше едва на четиринадесет години!

Домарис потръпна отвратено, упрекна се, че изобщо допуска подобни мисли, и се обърна отново към Микон.

Наоколо хората се будеха, ставаха, протягаха се, събираха се на групички и се канеха да наблюдават това, което не бяха проснали от изгрева. Арват отиде при Домарис и обви с ръка кръста й; тя прие прегръдката му с разсеяно безразличие. Спокойните й сиви очи спряха безстрастно върху лицето на младия жрец. Арват беше видимо смутен и наскърбен. Домарис толкова се беше променила, откак… да, откакто се беше появил Микон! Въздъхна, изпитал внезапното желание да има правото да намрази Микон, и дръпна ръката си от кръста тя на Домарис, съзнавайки, че тя забеляза и отдръпването му също толкова малко, колкото прегръдката.

Раджаста идваше към тях по пътеката — бяла фигура, озарена от розовата светлина на зората. Като наближи съвсем, той се наведе и вдигна от земята безупречно бялата наметка на Микон. Беше обикновен жест на учтивост, но тези, които видяха почтителното му отношение и кроткия, почти нежен тон, с който строгият старец заговори младия принц, останаха учудени.

— Можа ли да поспиш?

Усмивката на Микон бе пълна с неземно блаженство.

— Спах така, както не ми се бе случвало през последните месеци, братко. Раджаста хвърли кратък поглед към Домарис и Арват, после им махна в знак, че са свободни.

— Вървете да си починете, деца мои… А ти Микон, трябва да дойдеш с мен.

Арват хвана Домарис за ръка и я поведе надолу по пътеката. Едва сега почувствала колко е уморена, тя се облегна тежко на ръката му, после спря, обърна се и положи за миг главата си на гърдите му.

— Преуморяваш се — каза с укор Арват; после, доволен, че може да проявя загрижеността си към нея, я поведе отново, притиснал я нежно към себе си — Златистата й глава бе отпусната на рамото му.

Раджаста ги изпрати с поглед и въздъхна. После, едва докосвайки с ръка лакътя на Микон, го насочи да тръгне в обратната посока, натам, където пътеката водеше към брега. Микон вървеше без всякакво колебание, сякаш изобщо нямаше нужда от помощта на Раджаста; изразът на лицето му беше замечтан — явно в мислите си беше някъде далеч оттук.

Повървяха мълчаливо няколко минути, преди Раджаста да проговори тихо, без да нарушава равномерния ритъм на стъпките им:

— Тя е рядка жена — каза той, — родена е да бъде не само любима, но и съпруга. Благословен си, Микон.

— А тя прокълната…! — пророни една чуто принцът. Странната, измъчена усмивка отново се появи на устните му. — Обичам я, Раджаста, обичам я толкова, че не мога да понеса мисълта, те ще й причиня страдание; при това не мога да й дам нищо! Никакви обети, никаква надежда за щастие, само болка и скръб, и може би дори позор…

— Не ставай глупак — отвърна рязко Раджаста. — Забравяш собствените си учения в любовта, дори да продължи само миг, е благословена, защото носи радост — както и където и да я срещнем! Затова нямаме право да я отблъснем. Има нещо по-важно и по-велико от вас двамата. Не заставай на пътя му — нито пък на своя собствен!

Бяха спрели на малка скалиста издатина, надвесена над морета Отдолу вълните се разбиваха с безмилостно постоянство в брега. Микон като че ли виждаше жреца на Светлината със слепите си очи, а Раджаста помнели за миг, че пред него с застанал някакъв непознат — толкова се бе изменило лицето на атланта.

— Дано да си прав — каза най-сетне Микон, взирайки се в лицето, което никога нямаше да види.