Кралица на въздух и мрак

Любов, която никога не ще угасне (Бонус история за Клеъри и Джейс)

— В един друг живот бих могъл да бъда сърфист — заяви Джейс.

Седеше до Алек върху стопления от слънцето пясък на брега. И двамата бяха сплели ръце под главите си, та по-добре да виждат фойерверките на Рейгнър, които избухваха в небето. Повечето бяха с формата на руните за обич и бракосъчетание, но няколко като че ли бяха вулгарни картинки, които Джейс се надяваше Макс и Рафи да не видят.

— През цялото време щеше да скачаш от дъската и да раздаваш юмруци на акулите — каза Алек. Новият пръстен проблясваше върху пръста му на лунната светлина. — Едва ли би могло да се нарече сърфиране.

От него се излъчваше тихо щастие и умиротворение. Джейс не можеше да му завижда за това. Радваше се за Алек и си даваше сметка за всичко, което го очакваше. През трите седмици, откакто Клейвът се беше разпаднал и те бяха прокудени от Аликанте, в Ню Йорк беше сформиран кризисен екип. Светилището на Института (където долноземците можеха да идват и да си отиват без проблем) бе станало техен щаб.

Джейс и Клеъри поспиваха по няколко часа на горния етаж и когато слезеха, заварваха Алек вече потънал в работа, заобиколен от други ловци на сенки: Изабел и Саймън, Мерис и Кадир. Люк и Джослин също се отбиваха понякога, а Мая и Лили винаги бяха на разположение, както и Магнус, когато успееше да намери кой да се грижи за децата.

Имаше толкова много неща за вършене. Трябваше да намерят ново място, където да разположат Залата на Съвета за срещи. Изготвяха списък с имената на всички ловци на сенки, които бяха останали в Аликанте, и онези, които съставляваха Клейва в изгнание. Немалко Институти бяха останали без ръководители, трябваше да се състоят цял куп избори, включително и за инквизитор (макар Алек да беше сигурен, че постът е в кърпа вързан на Диего Росалес). Саймън щеше да помогне на Люк, Марисол и Беатрис да подготвят новата Академия и да я отворят за ученици.

Василиас трябваше да бъде изграден наново на друго място, но как? Аликанте беше техен: тяхно място, където можеха да планират и да строят, и да живеят. Ловците на сенки извън Идрис живееха на места, които мунданите бяха изоставили или забравили. Не създаваха свои собствени места за срещи и болници. Не издигаха високи кули, или поне не го бяха правили от години.

Ала това поколение, подозираше Джейс, щеше да бъде уникално в много отношения.

— Да не заспа? — Подпрян на лакът, Алек го гледаше любопитно.

Джейс присви очи срещу своя парабатай. Понякога почти забравяше, че Алек беше възрастен човек, както и самият той. Несъмнено Алек все още беше момчето, което беше срещнал, когато беше слязъл от кораба в Ню Йорк. Единайсетгодишният Алек, кльощав и нервен, с непокорна тъмна коса. Джейс бе искал едновременно да го защитава и да се учи от него. Изабел бе харесал от самото начало, а по-късно бе обикнал. С Алек бе като ключ, паснал в ключалка, незабавно разпознаване. Нещо му беше прошепнало: Ето някой, когото вече познаваш.

Джейс не се беше замислял особено за прераждането, макар Джем непрекъснато да говореше за това. Ала понякога се чудеше дали не бе познавал Алек в някой друг живот.

— Не спя — отвърна. — Мисля.

— А — каза Алек. — Никак не е лесно, нали?

— Бракът те прави дразнещ и самодоволен.

— Възможно е — съгласи се Алек миролюбиво и отново се отпусна на пясъка. — Изи и Саймън са сгодени, аз и Магнус сме омъжени. Кой да предположи, че ти ще бъдеш последен?

Джейс потръпна, съвсем лекичко. Предложението, което бе направил на Клеъри и което тя не бе приела, бе тайна, която беше запазил за себе си. Не защото беше унизително или защото беше наранен, макар че наистина го беше заболяло. А защото Клеъри бе изглеждала почти обезумяла от скръб, когато му отказа. Беше паднала на колене, отпуснала бе глава в скута му и бе ридала, докато той прокарваше ръце през косата й в недоумение, без да разбира какво се бе случило, къде бе сгрешил.

Никъде, повтаряла бе тя отново и отново. Никъде не беше сгрешил. Всичко сгрешено бе у нея, нещо, от което се страхуваше и ужасяваше. Кълнеше се, че го обича. Помолила бе за малко време.

Той я обичаше твърде много, за да не й го даде. Вярваше й твърде много, за да не е убеден, че би го помолила само ако наистина имаше нужда от време. Опитал се бе да пропъди мисълта за това какво би означавало да са сгодени, да планират сватба, като Саймън и Изабел. Ала по-късно, докато седеше заедно с Алек до леглото на Магнус и Алек се тревожеше, че Магнус може да умре, без да разбере колко много го обича, той бе изпитал същия вледеняващ страх. Двамата с Клеъри се бяха намирали в опасност от Клейва. Ами ако единият от тях беше загинал и тази недовършеност бе останала между тях?

А после Клеъри му беше казала. В палатката им в Брослинд бе взела ръцете му в своите и му бе разказала за сънищата си, за увереността си, че ще умре. Че не бе искала да го остави вдовец. Осъзнала бе, че видението й е от Туле, и му се беше извинявала отново и отново, задето го беше наранила. Той бе отговорил единствено, че съжалява, задето е била принудена да носи подобен товар сама. Бяха се утешавали един друг.

А на сутринта, докато се приготвяха за битката, той бе осъзнал: така и не бяха повдигнали въпроса какво щяха да правят сега. Беше ли едно предложение за брак безсрочно? Изтичаше ли след известно време, като предложение за работа? За едно беше сигурен — все още не бяха сгодени.

Всичко беше толкова неловко.

— Чичо Джейс — разнесе се неодобрителният глас на Макс. Джейс примига и си даде сметка, че някой (Магнус, както изглеждаше) бе сложил Макс върху гърдите му и сега той го гледаше, сбръчкал личице в гримаса. — Чичо Джейс не мърда.

— Чичо Джейс изглежда умислен — каза Алек и го вдигна. Беше седнал и сложи Макс в скута си. Магнус беше наблизо — държеше Рафи на ръце и приказваше тихичко с Катарина.

— Чичо Джейс не мъртъв — оповести Макс с усмивка и бързо-бързо заспа на рамото на Алек.

— Всичко наред ли е? — попита Алек. Погледът му беше син и директен.

Джейс също седна, изтупвайки пясъка от разкошното си сако на suggenes. Зачуди се дали някога отново ще има повод да го облече. Изабел вероятно щеше да помоли Алек, а Саймън — Клеъри. Твърде жалко — изглеждаше наистина добре в златно и синьо.

— Трябва да взема някои решения.

Алек кимна.

— Винаги ще бъда до теб. Винаги ще те подкрепям.

Джейс знаеше, че е така.

— Помниш ли, когато бяхме в Едом? Ти измисли как да проникнем в крепостта на Себастиан. Винаги си бил стратег. — Алек вдигна лице към вятъра, повяващ откъм морето. — Ще имам нужда от уменията ти сега. За да ни помогнеш да съградим всичко наново.

— Винаги съм на твое разположение и ще ти помагам с всичко, с което мога — заяви Джейс. — „Гдето идеш ти.“

Алек се усмихна, а Джейс погледна надолу по брега. Клеъри говореше с Изабел. Беше сложила цветя в косата си: сини, виолетови и жълти сред тъмночервените кичури. Носеше една от любимите му рокли — синя, със сърцевидно деколте. Беше тъмно, но това нямаше значение: познаваше лицето й като своето, познаваше начина, по който се усмихваше.

И всеки път, когато погледнеше към нея, бе както когато бе на шестнайсет години. Все още бе като удар в слънчевия сплит, сякаш не му достигаше въздух.

Алек проследи погледа му и усмивка подръпна крайчеца на устните му.

— Клеъри — извика той. — Ела да прибереш мъжа си. Мисля, че заспива.

Джейс се опита да протестира, ала твърде късно. Клеъри вече идваше към тях във вихрушка от син шифон, а очите й танцуваха. Протегна ръка, за да му помогне да се изправи.

— Време за сън? — каза.

Джейс я погледна. Изглеждаше толкова дребна, толкова деликатна. Кожата й имаше перлен цвят, осеяна с лунички, като куклена. Ала той знаеше колко бе силна в действителност. Познаваше стоманата, която се криеше под мекотата й.

— Никога не съм бил по-буден — каза с нисък глас. Спомняше си отдавна отминала нощ, една оранжерия, цвете, което цъфтеше само в полунощ.

Клеъри се изчерви. Знаеше, че си спомня същото. Тя се озърна наоколо, ала никой не ги гледаше. Над брега се спускаше тишината на затихващото парти.

Тя го подръпна за ръката.

— Да се поразходим.

Винаги имам нужда от теб. Споменът стана по-мрачен. Къща, която рухваше, Джейс, вкопчен в Клеъри насред пепелта и прахта на разрухата. Не знаеше защо се бе изгубил в спомени тази нощ, помисли си, докато вървеше с Клеъри покрай водата, ръката му държеше нейната. Може би беше заради сватбата — сватбите изпълваха хората с носталгия. Не че му липсваше времето, когато беше вярвал, че двамата с Клеъри никога няма да бъдат заедно. Ала понякога си мислиш за това колко много е останало зад теб, без дори да забележиш, че си е отишло.

Клеъри го издърпа зад една дюна, скривайки ги от брега. Ниска трева поскърцваше под краката му, докато идваше по-близо до нея. Винаги имаше нетърпение при мисълта да целуне Клеъри. Тя винаги го гледаше с толкова широко отворени очи, копнеещи и палави.

Тя сложи ръка на гърдите му.

— Още не — каза и извади стилито си.

— И ето че идва ред на фетишите. Трябваше да се досетя, че този ден ще дойде.

Тя направи физиономия насреща му.

— Задръж малко, здравеняко — каза и се залови да рисува във въздуха с бързи, познати движения. Появи се Портал, синьо-зелен и греещ.

— Изключително грубо е да се измъкваш тайно от сватба — отбеляза Джейс, надниквайки в Портала. — За какво е всичко това?

— Ще се извиня на Магнус и Алек, като им подаря хавлии с монограм — каза Клеъри и като го улови за ръка, прекрачи в Портала.

Клеъри рядко ходеше в оранжерията, не защото не я харесваше, а защото за нея тя беше специално място. Мястото, където за първи път беше осъзнала, че обича Джейс. Мястото, където наистина беше почувствала магия — не просто знаеше, че съществува, а я бе почувствала по начин, който сякаш отваряше света за невероятни възможности.

Оранжерията си беше същата. Докато прекрачваха през Портала, въздухът се изпълни с уханието на нощни цветя. Когато за първи път я беше видяла, си бе помислила, че не е подредена добре. Сега обаче знаеше, че пътеките, лъкатушещи между зеленината, оформят руната за късмет.

Пое си дълбоко дъх, надявайки се късметът да бъде на нейна страна.

Джейс се огледа развеселено наоколо, докато и последното блещукане на Портала угасваше зад него. Всичко цъфтеше, имаше изобилие от цветя от цял свят: наситено розов хибискус, бяла бругманзия, сини хортензии, оранжеви и жълти невени.

Самият Джейс беше златен на лунната светлина, струяща през прозорците, а синьо-златното му официално сако подчертаваше изящните очертания на тялото му. Клеъри потрепери. Толкова беше красив.

— Почти съм сигурен, че Магнус и Алек вече имат хавлии с монограм — каза той.

— Готварска лопатка? — предложи Клеъри. — Чукче за карамел?

— Казваш такива секси неща.

Остави я да го поведе по пътеката между безсмъртничетата, покрай гранитните пейки. След няколко минути вече бяха открили разчистеното място под сребристозеленото дърво, където водата блещукаше в малко каменно езерце.

Сега тук нямаше никой и Клеъри го чу да си поема рязко дъх. Мястото беше преобразено. Беше застлала земята с ярки копринени одеяла: наситено синьо, изумруденозелено, пищно златно. Свещи с магическа светлина горяха навсякъде, превръщайки прозорците в матово сребро.

Бутилка вино се охлаждаше в сребърна кофичка до корените на дървото. А в средата на всичко имаше дълъг, правоъгълен предмет, обвит в бял сатен.

— Ти си направила всичко това? — Джейс беше поразен. — За мен?

Клеъри сплете ръце пред себе си, за да им попречи да треперят.

— Харесва ли ти?

Той вдигна очи към нейните и тя видя неприкритата изненада в тях. Не му се случваше често да свали напълно гарда, дори пред нея. Жестът й, видя тя, го беше разтърсил. Зърна момчето, което бе някога, онова, което бе издигнало щит срещу света и всичката му болка. Онзи, който не очакваше обич, а само вдигната ръка и остър меч.

Разнесе се шумолене на шифон, когато тя коленичи. Миг по-късно Джейс се отпусна на колене срещу нея. В косата му все още имаше пясък от плажа. Искаше й се да го изтупа, да прокара опакото на дланта си по бузата му, да почувства грапавата мекота на кожата му.

Преглътна мъчително и посочи продълговатия предмет на земята между тях.

— Отвори го.

Джейс го взе в скута си и Клеъри видя как изражението му се промени. Очаквала бе да се досети какво има вътре. Той бе Джейс Херондейл. Познаваше тежестта и усещането на меч в ръката си.

Коприната се свлече настрани и той вдигна оръжието, подсвирвайки тихичко.

Острието бе от кована стомана, а дръжката — от злато и адамас. Върху острието бяха вдълбани чапли в полет, напречникът бе изваян във формата на крила.

— Красив е. — В гласа му нямаше шеговитост, нямаше опит да смени темата. — Благодаря ти. Но защо?

— Обърни го — прошепна Клеъри. Щеше й се да имаше вода. Да отворят бутилката вино сега не й се струваше добра идея, независимо колко пресъхнало бе гърлото й.

Джейс завъртя оръжието и от другата страна на острието проблеснаха думи.

Visne me in matrimonium ducere?

Очите му се разшириха, докато изричаше превода на глас.

— Искаш ли да се ожениш за мен? — Вдигна очи от острието към нея, лицето му бе пребледняло. — Ще се ожениш ли за мен?

— Люк помогна с превода — призна Клеъри. — Латинският ми не е толкова добър, колкото би могъл да бъде.

Оръжието звънна, когато Джейс го остави на земята. Думите продължаваха да сияят като неон върху острието.

— Наистина ли го мислиш? Наистина ли ме питаш?

Почти бе сигурна, че разкъсва ръба на роклята си от притеснение.

— Не можех да очаквам да ме помолиш отново. Знам, че разбираш защо ти отказах. Но непрекъснато мисля за това. Ще ми се да бях измислила по-добър, по-умен начин да го направя. Да ти обясня.

— Че си мислела, че ще умреш? — Гласът му беше дрезгав. — Това щеше да ме убие. Щях да полудея, опитвайки се да измисля начин да го спра.

— Никога не съм искала да си помислиш, че не те обичам. И дори ако не поискаш да се ожениш за мен сега, заслужаваш да те помоля. Защото аз винаги, винаги съм искала да се омъжа за теб, и това е истината. Обичам те, Джейс Херондейл. Обичам те и се нуждая от теб като светлина и въздух, като тебешира и боите си, като всички красиви неща на света. В онзи затвор в Тъмната кула, пълен с бодли, всичко беше наред, защото ти беше с мен. — Гласът й потрепери.

Чу как той изпусна дъха си.

— Клеъри…

Прониза я истински страх. Че може да й откаже. Че в страха си и желанието да го защити бе съсипала всичко. Мисълта за живот без него изникна пред очите й като внезапна и истинска възможност. Бе като да погледнеш в кладенец на самота толкова дълбок, че нямаше дъно.

Джейс се изправи. Тих шум изпълваше въздуха около тях — дъжд, осъзна Клеъри, спускащ се като сребърни нишки по високите прозорци. Милваше прозореца на тавана високо над тях, сякаш стояха в сухата ниша на водопад.

Протегна й ръка и тя го остави да я издърпа на крака; сърцето й думкаше.

— Подобаващо е да ми дадеш меч — каза той.

— Нещо, което да те защитава. Нещо, което винаги да носиш със себе си.

— Така, както нося обичта си към теб — каза той тихичко.

Клеъри изпусна дъха си на пресекулки.

— Значи ми прощаваш?

Джейс бръкна във вътрешния джоб на покритото си с руни сако и извади малка дървена кутийка. Подаде й я безмълвно. Клеъри не бе в състояние да разчете изражението му, докато я отваряше.

Вътре имаше две халки от адамас. Грееха, бяло-сребристи, на пречупената светлина на дъждовния град. Върху всяка от тях беше гравиран надпис. L’amor che move il sole e l’altre stelle.

Любовта, която движи слънцето и другите звезди.

— Щях да ти направя предложение тази вечер — каза той. — Дълго мислих за това. Не исках да те притискам. Но реших да повярвам на думите ти, че ми отказа единствено заради видението си. И няма какво да ти прощавам. — Извади пръстените от кутийката и ги сложи върху отворената си длан. — Винаги съм можел да се бия с всички демони, освен със собствените си. Откакто те срещнах, Клеъри, ти си острието в ръката ми, дори когато не носех оръжия. Ти бе моят меч и щит срещу всеки миг, в който се чувствах без стойност, срещу всеки миг, в който се мразех, срещу всеки път, когато си мислех, че не съм достатъчно добър.

Сложи единия пръстен на пръста си и й подаде другия. Тя кимна, усещайки очите си да парят от сълзи, и протегна ръка: той надяна халката от адамас на безименния й пръст.

— Искам да се оженя за теб — заяви. — Искаш ли да се омъжиш за мен?

— Да — отвърна тя през сълзи. — Аз съм тази, която трябваше да попита теб. Винаги стигаш пръв, ти…

— Не винаги — възрази Джейс и за миг се усмихна широко със старата си усмивка. Взе я в прегръдките си и тя усети ударите на разтуптяното му сърце. — Обожавам меча — каза, докосвайки с устни косата и бузата й. — Може да го окачим над камината. Може да го дадем на децата ни.

— Деца? Мислех, че ще имаме само едно…

— Шест — заяви той. — Може би осем. Мислех си за семейство Блекторн. Харесвам големите семейства.

— Надявам се, че харесваш и минивановете.

— Нямам представа какво е това — каза той, целувайки я по шията, — но ако ти си в него, го харесвам.

Клеъри се изкиска, чувствайки се мъничко замаяна — само допреди миг си бе представяла мрачния ужас на едно бъдеще без Джейс, а ето че сега бяха сгодени. Бяха заедно, обвързани. Две души, слени в една, както беше казала Джия.

— Целуни ме — рече. — Наистина, наистина ме целуни.

Очите му потъмняха по хубавия, изпепеляващ, изпиващ я начин, който все още караше вътрешностите й да се разтреперят. Притегли я към себе си и познатото усещане на тялото й, долепено до неговото, потрепери в нея. Обви ръце около врата му, докато той я повдигна от земята, с лекотата, с която би вдигнал меч.

Ръцете му бяха нежни, но не и целувката. Впи устни в нейните и тя ахна от изненада: в целувката му имаше горещина, почти отчаяние. Притисна я още по-плътно до себе си, ръцете му се плъзнаха по гърба й, пръстите му се оплетоха в тънките презрамки на роклята й, докато тя отмяташе глава и отвръщаше на целувката му.

Стори й се, че чува звън на часовник в далечината, и за миг отново бе шестнайсетгодишно момиче, отдало се на първата си целувка. Усещаше неудържимото главозамайване, чувството, че светът се върти около нея, че пропада. Стисна раменете на Джейс и той простена тихо в устата й. Ръцете му проследиха очертанията на крехката й фигура, от заоблеността на хълбоците до цигулковите извивки на кръста й. Дланите й се плъзнаха надолу по гърдите му. Опиваше се от усещането за него — корави мускули и мека кожа.

Джейс се дръпна назад.

— По-добре да спрем — каза дрезгаво. — Или нещата ще станат прекалено необуздани за оранжерията.

Клеъри му се усмихна и изрита първо едната, а после и другата си обувка.

— Аз нямам нищо против. Ами ти?

Той се засмя, изпълнен с щастие и радост, и отново я повдигна от земята, целувайки я ненаситно, докато се отпускаха заедно върху купчинката коприна и сатен, които тя бе постлала предишния ден. Излегна се по гръб, притегляйки я отгоре си, усмихвайки й се, докато заравяше пръсти в косата й, разпилявайки цветята в нея.

— Ти ме научи, че е нужна повече храброст да обичаш изцяло, отколкото да се хвърлиш в битка невъоръжен — каза. — Да те обичам и да бъда обичан от теб, е чест, Клеъри.

Тя му се усмихна широко.

— И какво получавам аз в замяна на тая чест?

— Брилянтното ми остроумие — отвърна той, докато разкопчаваше ципа й. — Очарователната ми компания. Привлекателността ми. И… — Вдигна очи към нея, станал внезапно сериозен. — Сърцето ми, до последния ден от живота ми.

Тя се наведе, за да докосне устните му със своите.

— А ти имаш моето — каза и той обви ръце около нея, докато часовникът на Института започна да отбелязва вълшебния час и среднощното цвете разтвори незабелязано бяло-златните си венчелистчета.