Кралица на въздух и мрак

28 Сенки слени там

В Брослиндската гора беше хладно, наближаващата есен добавяше студена металическа тръпка на въздуха, която Ема усещаше върху езика си.

Тишина се беше възцарила изведнъж след суматохата на пътуването с Портала, опъването на палатки на една поляна между прастарите дървета и зелената земя. Бяха далече от поразените участъци, увери ги Даяна. И далечината, над върховете на дърветата Ема виждаше проблясващите демонски кули на Аликанте.

Стоеше върху едно възвишение над мястото, където се бяха разположили на лагер. Бяха опънали около дузина палатки, пред всяка от които горяха по две факли. Отвътре бяха уютни, с дебели килими на пода и дори одеяла. Алек беше изгледал остро Магнус, когато те се бяха появили от нищото.

— Не съм ги откраднал — заявил бе Магнус, взирайки се упорито в ноктите си. — Взех ги назаем.

— Значи, ще ги върнеш на туристическия магазин? — попитал бе Алек с ръце на хълбоците.

— Всъщност ги взех от един склад, където държат реквизит за филми. Ще мине цяла вечност, преди някой да забележи, че ги няма. Не че няма да ги върна, разбира се — побързал бе да добави. — Слушайте, всички! Опитайте се да не подпалите палатките си! Те не са наши!

— Хората подпалват ли ги обикновено? — попита Кийрън, който имаше цяла палатка само за себе си: Марк и Джулиън деляха една, а Ема и Кристина бяха заедно в друга. — Това някаква традиция ли е?

Марк и Кристина му се усмихнаха. Странността, случваща се с тях тримата, все повече се усилваше, помисли си Ема и реши да попита Кристина какво става.

Удаде й се възможност да го стори по-рано, отколкото беше очаквала. Не я свърташе сама в палатката — Кристина помагаше на Ейлийн и Джулиън, които се бяха заловили да приготвят вечеря. Останалите обсъждаха тихичко карти и планове, с изключение на Джейс, който беше заспал с глава в скута на Клеъри.

Ема не бе в състояние да се съсредоточи. Тялото и умът й туптяха от енергия. Всичко, което искаше да направи, бе да говори с Джулиън. Знаеше, че не може, но нуждата да му каже всичко беше болезнена. Никога досега не бе вземала толкова променящо живота решение, без да му каже.

В крайна сметка си метна един пуловер и отиде да обиколи периметъра на лагера. Въздухът тук миришеше толкова различно от дома — борове, гора, дим от лагерни огньове. Навътре в сушата, без дъх на сол или море. Изкачи едно малко скалисто възвишение над лагера и погледна надолу.

Утре щяха да отидат, за да предизвикат Хорас Диърборн и неговата Кохорта. Много вероятно бе да се стигне до конфронтация. А нейният парабатай, онзи, който винаги се беше бил до нея, щеше да бъде изгубен. По един или друг начин.

Слънцето залязваше, хвърляйки искри от далечните демонски кули. Ема чуваше нощните птички, чуруликащи в близката гора, и се опитваше да не мисли какво друго се спотайва в нея. Усети, че зъзне… не, трепереше. Чувстваше се дезориентирана, почти замаяна, мисловните й процеси бяха разпилени, сякаш умът й препускаше прекалено бързо, за да е в състояние да се съсредоточи.

— Ема! — Кристина изкачваше възвишението към нея, тъмните й очи бяха пълни със загриженост. — Потърсих те в палатката, но ти не беше там. Добре ли си? Или си на пост?

Стегни се, Ема.

— Просто си помислих, че някой трябва да държи нещата под око. Нали се сещаш, в случай че група членове на Кохортата решат да видят какво става в Брослинд.

— Значи, си на пост.

— Нещо такова — отвърна Ема. — Какво става с теб и Кийрън, и Марк?

— Ау, ау! — Кристина приседна на една скала, плясвайки се леко по челото. — Наистина ли? Точно сега?

Ема се настани до приятелката си.

— Не е нужно да говорим за това, ако не искаш. — Тя насочи пръст към Кристина. — Обаче ако утре и двете загинем в битка, никога няма да сме имали възможност да го обсъдим и ти никога няма да си могла да се възползваш от огромната ми мъдрост.

— Вижте го само това лудо момиче — каза Кристина, махвайки към една невидима публика. — Добре де, добре. Какво те кара да мислиш, че се случва нещо ново?

— Виждам го в начина, по който се гледате. Никога не съм виждала нещо подобно.

Въпросът й начаса отрезви Кристина, която вдигна ръка към медальона на гърлото си, както правеше често.

— Не знам как да постъпя. Обичам и двамата. Обичам Марк, обичам и Кийрън. Обичам ги по различен начин, но еднакво силно.

— Те искат ли да избереш? — попита Ема предпазливо.

Кристина вдигна очи към залеза — ивици от златно и червено над дърветата.

— Не. Не, не искат от мен да избера.

— Разбирам. — Ема не беше сигурна, че разбира. — Ами тогава…

— Решихме, че е невъзможно — обясни Кристина. — Кийрън, Марк и аз… и тримата се страхуваме. Ако сме заедно, по начина, по който искаме, ще донесем нещастие на онези, които обичаме.

— Нещастие? Защо?

Ръцете на Ема отново бяха започнали да треперят и тя ги пъхна между коленете си, та Кристина да не забележи.

— Кийрън се бои за земите на елфите — обясни Кристина. — След толкова много ужасни крале, след толкова много жестокост той иска да се върне и да заеме място в Двора, за да се погрижи за добруването на хората си. Не може да им обърне гръб и нито Марк, нито аз искаме да го направи. Ала за нас… не можем да видим бъдещето. Дори ако Кохортата я няма, това не означава край на Студения мир. Марк се бои за Хелън, за всички от семейство Блекторн — че ако е обвързан с елфически принц и всички го знаят, семейството му ще бъде наказано. Така че никога няма да се получи. Разбираш ли?

Ема въртеше стръкче трева между пръстите си.

— Никога не бих те съдила — каза тя. — Първо, защото си ти и второ, защото едва ли имам правото да съдя когото и да било. Но ми се струва, че оставяш страха ти да попречи на онова, което искаш наистина, защото онова, което искаш наистина, е това, от което се боиш.

Кристина примига.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледнато отстрани, ето какво виждам. Когато Марк и Кийрън са заедно сами, се оказват въвлечени обратно в трудното си минало. То ги поглъща. Когато ти и Марк сте заедно, той се тревожи, че не е достатъчно добър за теб, каквото и да казваш ти. А когато ти и Кийрън сте заедно, понякога не можете да преодолеете разстоянието между нефилимското разбиране и елфическото разбиране. Марк ви помага да се справите с тази пропаст. — Слънцето почти беше залязло, небето беше придобило тъмносин цвят и изражението на Кристина беше скрито в сянка. — Това струва ли ти се неправилно?

— Не — отвърна Кристина след дълга пауза. — Но не…

— Страхуваш се от онова, от което се страхуват всички. От това сърцето ти да не бъде разбито, от това да не бъдеш нещастна заради любов. Но това, което казваш, то е точно каквото иска Кохортата. Искат да накарат всички да се боят, да стоят настрани един от друг, защото създадоха атмосфера на страх и подозрение, където можеш да бъдеш наказан за това, че си с някого, когото обичаш. Ако успеят да наложат своето, ще накажат Алек за това, че е с Магнус, но това не означава, че Магнус и Алек трябва да се разделят. Има ли смисъл в това, което казвам?

— Дори прекалено. — Кристина подръпваше един висящ от ръкава й конец.

— Едно знам със сигурност — рече Ема. — Кристина, от всички хора, които познавам, ти си най-великодушната и прекарваш най-много време, мислейки за онова, което прави другите щастливи. Смятам, че трябва да сториш онова, което ще направи теб щастлива. Заслужаваш го.

— Благодаря ти. — Кристина й отправи разтреперана усмивка. — Ами ти и Джулиън? Вие как сте?

Стомахът на Ема се сви, изненадвайки и нея самата. Сякаш да чуе думите „ти и Джулиън“ бе отключило нещо вътре в нея. Тя потисна чувството, опитвайки се да го сложи под контрол.

— Толкова е трудно — прошепна. — С Джулиън не можем дори да разговаряме. А най-доброто, на което бихме могли да се надяваме, когато всичко това свърши, е изгнание.

— Знам. — Кристина взе ръката й в своята. Ема се опита да овладее треперенето й. Успокояващият допир на Кристина помогна. За кой ли път на Ема й се прииска да я беше срещнала по-рано и Кристина да беше станала неин парабатай. — След изгнанието, ако то се случи, ела да живееш с мен, където и да съм. Мексико, където и да е. Аз ще се погрижа за теб.

Звукът, откъснал се от Ема, беше нещо средно между смях и хлип.

— Ето това имам предвид. Винаги помагаш на другите, Тина.

— Ами добре, в такъв случай ще те помоля да направиш нещо за мен.

— Какво? Ще направя всичко. Освен ако няма да ядоса майка ти. Майка ти ме плаши.

— Искаш да убиеш Зара, ако има битка, нали? — попита Кристина.

— Тази мисъл ми мина през главата. Добре, да. Ако някой друг го направи, страшно ще се ядосам. — Ема се намръщи престорено.

Кристина въздъхна.

— Дори не знаем дали ще има битка, Ема. Ако Зара се спаси или бъде хвърлена в затвора, или избяга, или някой друг я убие, не искам да мислиш за това. Съсредоточи се върху онова какъв искаш да бъде животът ти след утрешния ден.

След утрешния ден, ще бъда изпратена в изгнание — помисли си Ема. — Ще те видя ли отново някога, Кристина? Винаги ли ще ми липсваш?

Кристина присви загрижено очи.

— Ема? Обещай ми.

Но преди Ема да успее да обещае, преди да успее да каже каквото и да било, гласовете на Ейлийн и Хелън прорязаха вечерния въздух, викайки ги да слизат за вечеря.

— Някой някога опитвал ли е сморове с кетчуп? — попита Изабел.

— Ето защо не те бива като готвачка — каза Алек. Саймън, увит в пуловер и облегнат на един пън, се смъкна надолу, сякаш се надяваше да стане невидим. — Ти харесваш отвратителни храни. Не се получава така просто случайно.

— Аз харесвам сморове с кетчуп — обади се Саймън лоялно и оформи безмълвно Не ги харесвам към Клеъри.

— Знам — каза Клеъри. — През парабатайската връзка усещам колко много не ги харесваш.

— Джулиън е отличен готвач — каза Ема, набучвайки един маршмелоу. Магнус, който беше осигурил пакети с тях, заедно със задължителните шоколад и бисквити, й хвърли мрачен поглед, който казваше: Стой настрани от Джулиън, както и от готвенето му.

— Аз също съм отличен готвач — подхвърли Марк, докато слагаше жълъд върху своя смор. Всички го зяпнаха.

— Това е по-силно от него — заяви Кристина лоялно. — Толкова дълго е живял с Дивия лов.

— Аз не го правя — каза Кийрън, ядейки своя смор по правилния начин. — Марк няма извинение.

— Никога не съм си представял ловците на сенки да ядат сморове. — Кит се огледа около огъня. Беше като от сцена от мечтите за летуване на палатка, които беше имал като малък — огънят, дърветата, всички увити в пуловери и насядали върху пънове, с пушек в очите и косите. — От друга страна, това е първият смор в живота ми, който не е излязъл от кутия.

— В такъв случай не са били сморове — обади се Тай. — А бисквити. Или някаква зърнена закуска.

Кит се усмихна и Тай му се усмихна в отговор. Облегна се на Джулиън, който седеше до него, и Джулиън обви разсеяно ръка около по-малкия си брат, разрошвайки косата му.

— Вълнуваш ли се заради първата си битка? — попита Джейс Кит. Седеше по турски, обвил ръце около Клеъри, която създаваше огромен смор от няколко шоколада.

— Той няма да участва! — заяви тя. — Прекалено е малък, Джейс! — Погледна към Кит. — Не го слушай.

— Изглежда ми достатъчно голям — каза Джейс. — Аз участвах в битки, когато бях на десет години.

— Стой далече от децата ми — рече Магнус. — Държа те под око, Херондейл.

За миг Кит усети тръпка, преди да осъзнае, че Магнус не говори на него. А после друга, когато осъзна, че бе реагирал несъзнателно на името Херондейл.

— Това е страхотно — прозя се Хелън. — Толкова отдавна не бях ходила на палатка. На остров Врангел не може да ходиш на палатка. Пръстите ти ще се превърнат в ледени висулки и ще се отчупят.

Ема се намръщи.

— Къде е Кристина?

Кит се огледа наоколо: Ема беше права. Кристина се беше измъкнала от групичката.

— Не трябва да се доближава до ръба на гората — намръщи се Магнус. — Пълно е с капани. Изключително добре скрити, щом аз го казвам. — Той понечи да се изправи. — Ще ида да я доведа.

Марк и Кийрън вече бяха станали.

— Ние ще я намерим — побърза да каже Марк. — В Лова научихме много за капаните.

— А малцина познават тайните на гората така, както елфите — добави Кийрън.

Магнус сви рамене, но в очите му блещукаха многозначителни искрици, които Кит не разбра съвсем.

— Добре. Вървете.

Те потънаха в сенките, а Ема се усмихна и набучи ново парче маршмелоу на една клечка.

— Предлагам да вдигнем тост. — Ейлийн взе пластмасова чаша с вода. — Да пием за това никога вече да не бъдем разделяни от семействата ни. — Тя се загледа в огъня. — След утрешния ден никога вече няма да допуснем Клейвът да ни го причини отново.

— Да не бъдем разделяни от семейство или приятели — каза Хелън, вдигайки на свой ред чашата си.

— Нито от парабатаи — добави Саймън, намигвайки на Клеъри.

Алек и Джейс издадоха одобрителни звуци, но Джулиън и Ема не продумваха. Ема изглеждаше мрачно нещастна, приковала очи в чашата си с вода. Като че ли не виждаше Джулиън, който я погледна за миг, преди да откъсне очи с усилие.

— За това никога да не се разделяме. — Кит погледна над огъня към Тай, чието слабичко лице бе обгърнато в светлината на червено-златните пламъци.

— За това никога да не бъдем разделяни — каза, натъртвайки тежко думите по начин, от който Кит потрепери, по причини, които и сам не разбираше.

Мерис не можеше да се върне в дома на инквизитора, тъй като Хорас и Зара се бяха нанесли там. Вместо това отведе Дру и останалите в къщата на Греймарк, същата, в която Клеъри беше отседнала, когато бе дошла в Идрис за първи път.

Дру бе отишла да си легне веднага щом беше станало възможно да го направи, без да бъде груба. Лежеше, придърпала завивките до брадичката си и гледаше как последните лъчи на слънцето угасват зад кръглите прозорци. Тази част от къщата гледаше към градина, пълна с рози с цвета на стара дантела. Декоративни решетки се катереха до прозорците и ги обрамчваха, в разгара на лятото вероятно приличаха на огърлици от рози. Старинни каменни къщи се спускаха по хълма към стените на Аликанте, стени, пред които утре щяха да застанат редици ловци на сенки, обърнати към Нетленните поля.

Дру се сгуши още по-дълбоко под завивките. Чуваше как в съседната стая Мерис пее на Макс, Рафи и Тави весела песничка на френски. Странно бе да си прекалено голям, за да те успокояват с песен, но прекалено малък, за да участваш в приготовленията за битка. Дру започна да изрежда имената им, сякаш за късмет: Джулс и Ема, Марк и Хелън, Тай и Ли…

Не. Не Ливи.

Пеенето беше спряло. Дру чу стъпки по коридора, вратата на стаята й се отвори и Мерис надникна вътре.

— Всичко наред ли е, Друзила? Имаш ли нужда от нещо?

Дру би искала чаша вода, но не беше сигурна как да говори със страховитата, тъмнокоса баба на Макс и Рафи. По-рано я беше чула да си играе с Тави и оценяваше колко мила бе с тях тази жена, която на практика им беше непозната. Просто й се щеше да знаеше как да го каже.

— Не, благодаря — отвърна. — Нямам нужда от нищо.

Мерис се облегна на касата на вратата.

— Знам, че е трудно. Когато бях малка, родителите ми непрекъснато вземаха брат ми Макс на лов за демони и ме оставяха сама вкъщи. Твърдяха, че ще ме е страх, ако отида с тях. Все се опитвах да им кажа, че повече се страхувах, тревожейки се, че никога няма да се върнат.

Дру се опита да си представи Мерис като дете и не успя. Струваше й се прекалено стара дори да бъде майка, макар да знаеше, че не е така. Всъщност Мерис беше наистина млада баба, но Дру бе свикнала хора, изглеждащи като Джулиън и Хелън, да й бъдат като майка и баща.

— Ала те винаги се връщаха — каза Мерис. — Твоето семейство също ще се върне. Знам, че онова, което Джулиън е намислил, е рисковано, но той е умен. Хорас не би опитал нищо опасно пред очите на толкова много хора.

— Трябва да заспивам — каза Дру тихичко и Мерис въздъхна, кимна й разбиращо и затвори вратата. Ако си беше вкъщи, обади се едно гласче в главата й, нямаше да е нужно да моли за нищо — Хелън, която знаеше, че Дру обича чай, но кофеинът й пречи да заспи, щеше да дойде с чаша от безкофеиновата смес, която бяха купили в Англия, с мляко и мед, така както Дру го обичаше.

Хелън й липсваше, даде си сметка тя. Беше странно чувство, в един момент гневът й към Хелън се беше изпарил. Сега й се искаше само да се беше сбогувала както трябва с голямата си сестра, преди да си тръгне от Института.

А може би беше по-добре, че не се беше сбогувала както трябва със семейството си. Може би това означаваше, че непременно ще ги види отново.

Може би означаваше, че ще бъдат по-склонни да й простят, когато открият какво възнамерява да направи.

Светлината в коридора угасна. Мерис явно си лягаше. Дру отметна одеялото. Отдолу беше напълно облечена, чак до тежките обувки и бойното яке. Стана от леглото и отиде до кръглия прозорец, който беше закован, но тя го беше очаквала. Извади малка кама с острие от адамас и се зае да го изкърти.

Кит лежеше буден в мрака и броеше звездите, които виждаше през отвора на палатката.

Ема и Джулиън им бяха казали, че звездите в земите на феите са различни, но тук, в Идрис, те бяха същите. Същите съзвездия, които през целия си живот беше гледал да надничат през смога над Лос Анджелис, грееха над Брослиндската гора. Въздухът тук беше кристалночист и звездите изглеждаха почти смущаващо близки, сякаш би могъл да се протегне и да улови една от тях в шепа.

Тай не се беше върнал заедно с него от лагерния огън. Кит не знаеше къде е. Дали бе отишъл да говори с Джулс или Хелън? Дали бродеше из гората? Не, Саймън и Изабел щяха да го спрат. А може би бе открил в лагера животинче, което харесваше. Мислите на Кит препускаха. Къде е? Защо не ме взе със себе си? Ами ако не може да опитоми тукашните катерици като онези у дома? Ами ако те го нападнат?

Кит простена, изрита завивките и посегна към якето си.

Тай подаде глава в палатката.

— А, добре, вече се приготвяш.

Кит понижи глас.

— Какво искаш да кажеш с това, че се приготвям? За какво?

Тай приклекна и надникна в палатката.

— Да отидем при езерото.

— Тай. Трябва да ми обясниш. Недей да предполагаш, че знам за какво говориш.

Тай изпусна дъха си толкова силно, че тъмният му перчем потрепна над челото му.

— Взех магията със себе си и всички съставки. Най-доброто място за възкресяване на мъртвите е близо до вода. Мислех да го направим край океана, но езерото Лии е още по-подходящо. То и така вече е магическо място.

Кит примига замаяно, имаше чувството, че се е събудил от кошмар само за да открие, че все още сънува.

— Но нали нямаме онова, което ще задейства магията. Шейд не ни даде катализатор.

— Мина ми през ума, че може да го направи — каза Тай. — Затова, когато бяхме на Пазара на сенките последния път, взех източник на енергия. — Той бръкна в джоба си и извади прозрачно стъклено кълбо с размерите на кайсия. Червено-оранжев пламък бушуваше в него, сякаш беше малка, огнена планета, макар че очевидно бе хладно на допир.

Кит се дръпна назад.

— Откъде се взе това?

— Казах ти, от Пазара на сенките.

Кит усети как го залива вълна на паника.

— Кой ти го продаде? Откъде изобщо знаеш, че ще подейства?

— Трябва да подейства. — Тай прибра кристала в джоба си. — Кит, това е нещо, което трябва да направя. Ако утре има битка, знаеш, че двамата с теб няма да бъдем част от нея. Мислят, че сме прекалено малки, за да се бием. Това е начинът, по който мога да помогна, без да се бия. Ако съживя Ливи, семейството ни отново ще бъде цяло за битката. Ще означава, че всички отново ще бъдат щастливи.

Ала щастието не е нещо толкова просто — искаше му се на Кит да извика. — Не можеш да го направиш на парчета и отново да го сглобиш, без да останат пукнатини.

Гласът му беше хриплив.

— Опасно е, Тай. Прекалено опасно. Не мисля, че е добра идея да се забъркваме в подобна магия с неизвестен източник на енергия.

Изражението на Тай се затвори. Беше като да видиш как се захлопва врата.

— Вече проверих за капани. Знам как да стигнем до там. Мислех, че ще искаш да дойдеш с мен, но дори ако не го направиш, аз ще отида сам.

Мислите на Кит препускаха. Бих могъл да събудя останалите и да докарам неприятности на Тай. Джулиън ще го спре. Знам, че ще го стори.

Ала цялото му същество въстана срещу тази идея; ако имаше нещо, на което баща му го беше научил, то бе, че всички мразят портаджиите.

Освен това не бе в състояние да понесе изражението върху лицето на Тай.

— Добре — каза, усещайки как ужас ляга в корема му като камък. — Ще дойда с теб.

В сърцето на огъня танцуваха фигури. Ема седеше върху един пън наблизо, напъхала длани в ръкавите на прекалено големия си пуловер, за да ги стопли. Групичката им се беше разпръснала, след като се бяха нахранили, прибирайки се по палатките, за да поспят. Ема бе останала край огъня, гледайки го как догаря; предполагаше, че би могла да се върне в палатката си, но Кристина не беше там, а Ема не изгаряше от желание да лежи сама в мрака.

Вдигна очи, видяла една сянка да се приближава. Беше Джулиън. Разпозна го по походката, още преди светлината на огъня да огрее лицето му, с ръка в джоба, отпуснал рамене и вирнал брадичка. Измамливо нехаен. От влажния въздух косата му се къдреше до бузите и слепоочията.

Джулиън криеше толкова много неща от толкова много хора. Сега за първи път тя криеше нещо от него. Дали това изпитваше той открай време? Тази тежест в гърдите, пробождащата болка в сърцето?

Ема наполовина очакваше да я подмине, без да каже нищо, но той поспря; пръстите му си играеха с гривната от морско стъкло на китката му.

— Добре ли си? — попита тихо.

Ема кимна.

Искри от огъня се отразяваха в сините му очи.

— Знам, че не трябва да разговаряме — каза той. — Налага се обаче да обсъдим нещо за един човек. Не става дума за теб или мен.

Не мога да го направя — помисли си Ема. — Ти не разбираш. Все още вярваш, че можем да отнемем Знаците ми, ако нещата се объркат.

От друга страна, руната й не я беше нарила, откакто бяха напуснали Лос Анджелис. Черните паяжинени линии върху ръката й не се бяха умножили. Сякаш нещастието й удържаше проклятието. Може би наистина беше така.

— За кого става дума?

— За нещо, което научихме в Туле — отвърна Джулиън. — Става дума за Даяна.

Драскане по отвора на палатката изтръгна Даяна от сън, в който летеше. Изтърколи се изпод одеялата и приклекна, грабвайки един нож.

Чу два гласа, говорещи един през друг.

— Октопод!

Имаше бегъл спомен, че това беше паролата, която бяха избрали по-рано. Остави ножа и свали ципа на палатката. Ема и Джулиън стояха отвън, примигвайки в мрака, бледи и ококорени като стреснати сурикати.

Даяна повдигна вежди насреща им.

— Е, влизайте де. Не стойте така, защото влиза студ.

Палатките бяха достатъчно високи, за да може човек да застане изправен в тях, и празни, ако не се брояха чергите и одеялата. Даяна се отпусна върху завивките си, Джулиън се облегна на раницата й, а Ема седна по турски на пода.

— Извинявай, че те събудихме — започна Джулиън, дипломатичен както винаги. — Не знаехме кога отново ще имаме възможност да говорим с теб.

Даяна не можеше да престане да се прозява. Винаги спеше учудващо добре в нощта преди битка. Познаваше ловци на сенки, които не бяха в състояние да мигнат, които будуваха цяла нощ с разтуптени сърца, но тя не беше една от тях.

— Да говорите с мен за какво?

— Исках да се извиня — каза Джулиън, докато Ема подръпваше оръфания плат на коляното на дънките си. Ема не приличаше на себе си, от доста време не приличаше на себе си, помисли си Даяна. Откакто се бяха върнали от онзи друг свят всъщност, макар че подобно преживяване би променило всекиго. — За това, че те притисках да оглавиш Института.

Даяна присви очи.

— На какво се дължи това?

— Твоето Аз в Туле ни каза за Банкок — обади се Ема, хапейки устната си. — Но не е нужно да говориш с нас за нищо, за което не искаш.

Първата реакция на Даяна беше инстинктивна.

Не. Не искам да говоря за това. Не и сега.

Не и в навечерието на битка, не и когато толкова много неща й бяха на главата, не и докато се тревожеше за Гуин и се опитваше да не мисли за това къде е и какво би могъл да стори утре.

И все пак. Нали бе отивала при Ема и Джулиън именно за да им каже онова, за което я питаха сега, когато бе открила, че не може да се свърже с тях. Припомни си разочарованието си. Тогава беше взела решение.

Не им дължеше историята, но дължеше на себе си да я разкаже.

Двамата седяха безмълвно и я гледаха. Нощта преди битка, а те бяха дошли при нея за това — не за да поискат да им вдъхне сигурност, а за да й кажат, че тя решава дали иска да говори, или не.

Прокашля се.

— Значи, знаете, че съм трансджендър. Знаете ли какво означава това?

Джулиън бе този, който отговори.

— Знаем, че когато си се родила, са ти определили пол, който не отразява коя си наистина.

Нещо в Даяна се отпусна и тя се засмя.

— Някой е бил в интернет — каза. — Да, в общи линии е това.

— А когато си била в Банкок, си използвала мунданска медицина — добави Ема. — За да станеш онази, която си наистина.

— Миличка, винаги съм била тази, която съм наистина — рече Даяна. — В Банкок Катарина Лос ми помогна да намеря лекари, които да променят тялото ми, така че да отговаря на това коя съм, както и хора като мен, за да ми помогнат да разбера, че не съм сама. — Тя се облегна на навитото на руло яке, което беше използвала за възглавница. — Нека ви разкажа историята.

И с тихичък глас тя стори точно това. Не се отклони особено от онова, което бе разказала на Гуин, защото онази история бе облекчила сърцето й. Наблюдаваше израженията им, докато говореше: Джулиън беше спокоен и мълчалив, Ема — реагираща на всяка дума с широко отворени очи и прехапани устни. Открай време беше така: Ема даваше израз на онова, на което Джулиън не можеше или не искаше. Толкова приличащи си и толкова различни.

Джулиън обаче бе онзи, който проговори пръв, когато Даяна свърши.

— Съжалявам за сестра ти. Толкова съжалявам.

Даяна го погледна мъничко учудено, но разбира се, именно това щеше да докосне нещо в него, нали?

— В известен смисъл най-трудното от всичко това бе, че не можех да говоря за Ария — каза.

— Гуин знае, нали? — попита Ема. — И го приема? Мил е с теб, нали?

Даяна рядко я бе чувала да звучи толкова свирепо.

— Да, наистина е мил — отвърна Даяна. — За някой, който жъне мъртвите, той е учудващо емпатичен.

— Няма да кажем на никого, освен ако ти не поискаш — увери я Ема. — То си е твоя работа.

— Тревожех се, че ще научат за медицинското ми лечение, ако някога се опитах да оглавя Института — обясни Даяна. — Че ще бъда откъсната от вас, деца. Наказана с изгнание. — Ръцете й се стегнаха в скута. — Но инквизиторът и така научи.

Ема се изпъна.

— Научил е? Кога?

— Преди да избягам от Идрис. Заплаши да ме разобличи пред всички като предателка.

— Ама че копеле! — Лицето на Джулиън беше обтегнато.

— Сърдите ли ми се? — попита Даяна. — Задето не ви казах по-рано?

— Не. — Гласът на Джулиън беше тих и равен. — Не си била длъжна да го правиш. Никога.

Ема дойде по-близо до Даяна, косата й беше като блед ореол на лунната светлина, струяща през отвора на палатката.

— Даяна, през последните пет години ти беше най-близкото, което имах до по-голяма сестра. След като те срещнах, ти ми показа каква жена искам да бъда, когато порасна. — Тя се пресегна и улови ръката на Даяна. — Толкова съм благодарна и привилегирована, че поиска да ни разкажеш историята си.

— Съгласен съм. — Джулиън наведе глава като рицар, изразяващ почитанията си към благородна дама в някоя старинна картина. — Съжалявам, че те притисках. Не разбирах. Ние… аз… мислех за теб като за възрастен, някой, който не би могъл да има проблеми или да се намира в опасност. Прекалено бях съсредоточен върху децата, за да си дам сметка, че ти също си уязвима.

Даяна го докосна леко по косата, така както правеше, когато беше по-малък.

— Това означава да пораснеш, нали? Да откриеш, че възрастните са хора със свои собствени проблеми и тайни.

Тя се усмихна леко натъжено в същия миг, в който Хелън подаде глава през все още разкопчания отвор на палатката.

— О, отлично, будни сте. Исках да обсъдим още веднъж кой ще остане назад утре.

— Имам списък — каза Джулиън и пъхна ръка в джоба на якето си.

Ема се изправи на крака, смотолевяйки нещо за това, че трябва да намери Кристина. Излезе от палатката, поспирайки само за миг, за да погледне към Джулиън, но той беше потънал в разговор с Хелън и като че ли не забеляза.

Нещо става с това момиче, помисли си Даяна. Веднъж да преживееха утрешния ден, тя щеше да открие какво е то.

29 Съня им не пробуждат там

— Кристина! Кристина!

Гласове отекнаха в гората под нея. Изненадана, Кристина се изправи и впери поглед в мрака.

Беше прекалено мъчително край лагерния огън да гледа Марк и Кийрън, знаейки, че й остават броени часове, докато единият или и двамата си тръгнеха завинаги от живота й. Така че тя се бе отдалечила незабелязано и бе отишла да седне сред дърветата, тревата и сенките на Брослинд. Малки бели цветя растяха сред зеленината, от онези, които се срещаха само в Идрис. Досега ги беше виждала само по рисунки и да докосне венчелистчетата им я изпълни с усещане за покой, макар скръбта й да си остана под него.

А после беше чула гласовете. Марк и Кийрън, които я викаха. Надигна се от зелената могилка между дърветата, където бе седяла, изтупа се и забърза надолу по хълма, натам, откъдето бе дошло името й.

— Estoy aquí! — извика, като едва не се препъна, бързайки надолу. — Тук съм!

Те изскочиха от сенките, и двамата — с пребледнели лица. Марк пръв стигна до нея и я прегърна с всичка сила, повдигайки я от земята. След миг я пусна в прегръдките на Кийрън, докато се мъчеха да обяснят нещо за Магнус и капани и как се страхували, че е паднала в ров, пълен с ножове.

— Никога не бих направила нещо такова — възрази тя, докато Кийрън отмяташе нежно косата от лицето й. — Марк, Кийрън, мисля, че грешим.

Кийрън начаса я пусна.

— За какво?

Марк стоеше до него и раменете им се докосваха едва-едва. Нейните момчета, помисли си Кристина. Онези, които обичаше. Не би могла да избере между тях така, както не би могла да избере между нощта и деня. Нито пък искаше да го направи.

— За това, че е невъзможно — отвърна тя. — Трябваше да го кажа по-рано. Страхувах се. Не исках да бъда наранена. Не е ли то онова, от което всички се страхуваме? Че ще бъдем наранени? Държим сърцата си в затвор, ужасени, че ако ги пуснем на свобода в света, те ще бъдат наранени. Само че аз не искам да бъда в затвора. И мисля, че вие изпитвате същото, но ако не е така…

— Обичам и двама ви — каза Марк с мекия си, дрезгав глас — и не бих могъл да кажа, че обичам един от вас повече. Но се страхувам. Да ви изгубя, би ме убило, а така като че ли рискувам сърцето ми да бъде разбито не веднъж, а два пъти.

— Не всяка любов завършва с разбито сърце — каза Кристина.

— Аз знам какво искам — рече Кийрън. — Аз бях този, който пръв го каза. Обичам и желая и двама ви. Мнозина са щастливи по този начин в земите на елфите. Срещат се често подобни бракове…

— Да не би да ни правиш предложение за брак? — подхвърли Марк с усмивка и Кийрън пламна.

— Има обаче нещо — каза той. — Кралят на феите не може да има човешки консорт. И двамата го знаете.

— Точно сега това няма значение — заяви Кристина яростно. — Все още не си крал. А ако някога станеш, ще открием начин.

Марк наклони глава в елфически жест.

— Кристина е права. Сърцето ми е съгласно с думите й, Кийрън.

— Искам да бъда и с двама ви — каза Кристина. — Искам да мога да целувам и двама ви, да прегръщам и двама ви. Искам да мога да докосвам и двама ви, понякога едновременно, друг път — когато сме само двама. Искам да можете да се прегръщате и целувате, защото това ви прави щастливи, и искам да бъдете щастливи. Искам да бъдем заедно, и тримата.

— Мисля за вас през цялото време. Копнея за вас, когато не сте с мен. — Думите изригнаха от Кийрън като отприщена река. Дългите му пръсти докоснаха лицето на Марк, леки като ветрец, погалил тревата. След това се обърна към Кристина и я помилва по бузата с другата си ръка. Тя усети, че той трепери. Сложи ръка върху неговата, притискайки я до лицето си. — Никога през живота си не съм искал нещо по-отчаяно от това.

Марк също сложи ръка върху тази на Кийрън.

— Нито пък аз. Вярвам в това, в нас. Любовта пробужда любов, вярата пробужда вяра. — Усмихна се на Кристина. — През цялото това време те чакахме. Обичахме се и беше прекрасно, но с теб е още по-прекрасно.

— Тогава ме целунете — прошепна Кристина и Марк я притегли към себе си, целувайки я топло, а после пламенно. Ръцете на Кийрън бяха на гърба й, в косата й; тя облегна глава на него, докато той и Марк се целуваха над рамото й, телата им бяха обгърнали нейното, а ръцете им — сплетени.

Кийрън се усмихваше широко; те се целуваха и се смееха от щастие, и докосваха лицата си с дивящи се пръсти.

— Обичам ви — каза Кристина и на двамата и те й отговориха едновременно, и гласовете им се сляха, така че не бе сигурна кой го каза пръв и кой последен.

— Обичам ви.

— Обичам ви.

— Обичам ви.

Кит беше виждал езерото Лин върху безброй картини, във всяка нефилимска сграда, върху всяка стена и гоблен: Ангела, надигащ се от водите му с Реликвите на смъртните.

В истинския свят то бе съвсем различно. Трептеше като мазно петно под лунната светлина: повърхността му беше сребристочерна, ала осеяна с експлозии от цветно великолепие, ивици от виолетово-синьо и огненочервено, ледено зелено и лилаво като синина. За първи път, когато си представи ангела Разиел, огромен и безстрастнолик, да се надига от водата, Кит усети как го побива тръпка на страхопочитание и боязън.

Тай беше направил церемониалния си кръг на ръба на езерото, където водата миеше плиткия пясъчен бряг. В действителност бяха два кръга — един по-голям и друг, по-малък, вътре в него, а в разстоянието между тях беше изрисувал десетки руни с помощта на заострена пръчка.

Кит и преди беше виждал церемониални кръгове, нерядко — в собствената си дневна. Ала как Тай бе станал такъв експерт? Неговите кръгове бяха по-спретнати, отколкото тези на Джони бяха били някога, руните му бяха много по-грижливо направени. Не бяха нефилимски руни, а рунически език, който изглеждаше много по-заострен и неприятен. Това ли беше правил Тай всички онези пъти, когато Кит се обръщаше и откриваше, че го няма? Учил се бе как да стане тъмен магьосник?

Освен това беше подредил съставките в спретнати редички: мирото, тебешира, бебешкия зъб на Ливи, писмото от Туле.

След като остави внимателно кадифената торбичка с кичур от косата на Ливи между другите предмети, Тай вдигна очи към Кит, който стоеше близо до ръба на водата.

— Правилно ли го направих?

Вълна на неохота заля Кит, последното, което искаше, бе да се приближи до магическия кръг.

— Откъде бих могъл да знам?

— Е, баща ти е правил магии, помислих си, че може би те е научил на някои от тези неща — отвърна Тай.

Кит ритна с крак във водата и се разхвърчаха ярки искри.

— Всъщност баща ми ме държеше настрани от истинските магии. Но знам това-онова.

Приближи се, влачейки крака, към Тай, който беше седнал по турски в пясъка. Кит нерядко си мислеше, че нощта и мракът като че ли бяха естествената среда на Тай. Той не обичаше директната слънчева светлина, а бледата му кожа изглеждаше така, сякаш никога не беше почернявала. На лунните лъчи обаче грееше като звезда.

Кит въздъхна и посочи сияещото червено кълбо, с което Тай се беше сдобил на Пазара на сенките.

— Катализаторът се слага в средата на кръга.

Тай вече го вдигаше.

— Ела да седнеш до мен — каза.

Кит коленичи, докато Тай се залови да подреди предметите в церемониалния кръг, мълвейки тихичко нещо, докато го правеше. Посегна, разкопча верижката на медальона и го подаде на Кит. С дълбоко чувство на ужас Кит го постави близо до ръба на кръга.

Тай започна да напява по-силно.

— Abyssus abyssum invocat in voce cataractarum tuarum; omnia excelsa tua et fluctus tui super me transierunt. Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади; всички Твои води и Твои вълни преминаха над мене.36

Докато той напяваше, предметите в кръга започнаха да пламват като фойерверки, запалени една след друга. Горяха с чист, бял пламък, без да изгарят.

Откъм езерото повя силен вятър, носещ дъх на кирпич и гробищна пръст. До ушите на Кит достигнаха оживени гласове и той се обърна, озъртайки се наоколо — имаше ли някой наблизо? Да не ги бяха проследили? Не видя обаче никого. Брегът беше пуст.

— Чуваш ли това? — прошепна.

Тай просто поклати глава, без да спира напева си. Езерото заблещука, водата се раздвижи. Бледи фигури се надигнаха от тъмните води. Мнозина от тях бяха в бойно облекло, други — в по-старовремски доспехи. Косите им падаха около тях, прозрачни на лунната светлина. Протягаха ръце към него, към Тай, който не можеше да ги види. Устните им се движеха беззвучно.

Това не се случва наистина, помисли си Кит, вледенен до кости. Каквато и мъничка надежда да беше хранил, че магията няма да се получи, се изпари. Обърна се към Тай, който все още редеше напева си, изстрелвайки научените наизуст думи като откоси на автомат.

— Hic mortiu vivunt, hic mortiu vivunt…37

— Тай, спри. — Ръцете на Кит се стрелнаха напред, сграбчиха Тай за раменете. Знаеше, че не бива да го прави (Тай не обичаше да го стряскат), но ужасът кипеше в кръвта му като отрова. — Тай, не го прави.

Латинските думи секнаха насред изречението: Тай се взираше объркано в него, а сивите му очи се стрелкаха между ключицата на Кит и лицето му, и отново се навеждаха надолу.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам.

— Не го прави. Недей да я възкресяваш.

— Трябва да го направя. — Гласът на Тай звучеше обтегнато, като жица, опъната до краен предел. — Не мога да живея без Ливи.

— Да, можеш — прошепна Кит. — Можеш. Мислиш, че това ще направи семейството ти по-силно, но ако я съживиш, то ще го унищожи. Мислиш, че не би могъл да оцелееш без Ливи, но можеш. Ще се справим заедно. — Лицето на Кит беше студено; даде си сметка, че плаче. — Обичам те, Тай. Обичам те.

Лицето на Тай стана безизразно от изненада, а Кит продължи, без сам да разбира какво казва:

— Тя си отиде, Тай. Отиде си завинаги. Трябва да го преодолееш. Семейството ти ще ти помогне. Аз ще ти помогна. Но не и ако направиш това. Не и ако направиш това, Тай.

Празното изражение бе изчезнало от лицето на Тай. Устата му се изкриви, сякаш се опитваше да овладее сълзите си. На Кит усещането му беше познато — ненавиждаше да го види върху лицето на Тай. Ненавиждаше всичко, което се случваше.

— Трябва да я съживя, Кит — прошепна Тай. — Трябва.

Отскубна се от ръката на Кит и отново се обърна към кръга, където различните предмети все още горяха. Миризма на овъглено тегнеше във въздуха.

— Тай! — каза Кит, ала Тай отново беше подел напева си на латински, протегнал ръце към кръга.

— Igni ferroque, ex silentio, ex animo…38

Кит се хвърли към него и го събори върху пясъка. Тай политна назад без борба, прекалено изненадан, за да се защити, и двамата се затъркаляха по полегатия наклон към водата. Цопнаха в плитчините и Тай като че ли се съвзе — отърси се от Кит, удряйки го с лакът в гърлото. Кит се закашля и го пусна; отново опита да го сграбчи и Тай го изрита. Виждаше, че плаче, но дори плачейки, беше по-добър боец от Кит. Въпреки че изглеждаше крехък като лунен сноп, той беше ловец на сенки — по рождение и подготовка. Освободи се и се втурна през пясъка към кръга, протегнал ръка към огъня.

— Ex silentio, ex animo! — изкрещя задъхано. — Ливия Блекторн! Resurget! Resurget! Resurget39!

Пламъкът в средата на кръга стана черен. Кит се отпусна на пети, в устата му имаше вкус на кръв.

Беше твърде късно. Магията беше направена.

Тъмните пламъци се издигнаха към небето. Тай отстъпи назад, взирайки се в тях, докато те бушуваха нависоко. Кит, който и преди беше виждал черна магия, се изправи с усилие на крака. Всичко би могло да се обърка, помисли си мрачно. Ако трябваше да бягат, щеше да нокаутира Тай с един камък и да го извлече от тук.

Повърхността на водата се набразди. Двете момчета се обърнаха, за да погледнат, и Кит осъзна, че блещукащите мъртви бяха изчезнали. Останала бе една-единствена прозрачна фигура, със стелеща се сребърна коса, която се издигаше от водата. Очертанията на лицето й, очите й станаха по-ясни; виждаха се дългата й коса, медальонът около гърлото й, разстилащата се бяла рокля, която не приличаше на дреха, която Ливи би избрала.

— Ливи — прошепна Кит.

Тай се втурна към езерото. Препъна се и падна на колене досами водата, докато призракът на Ливи се приближаваше към тях, разпръсквайки ярки искри.

Стигна до брега. Босите й крака оставяха диря в искрящата вода. Сведе поглед към Тай; тялото й беше прозрачно като облак, върху лицето й беше изписана бездънна тъга.

— Защо ме обезпокои? — каза с глас, печален като зимен вятър.

— Ливи. — Тай протегна ръка, сякаш би могъл да я докосне. Пръстите му минаха през полите на роклята й.

— Не е тя наистина. — Кит изтри кръвта от лицето си. — Тя е призрак.

Облекчение се бореше с нещастие в гърдите му: не беше нежива, но несъмнено да повикаш призрак против волята му също не беше добра идея.

— Защо не си тук? — Гласът на Тай се извиси. — Направих всичко както трябва. Направих всичко както трябва.

— Катализаторът, който използва, беше нечист. Не беше достатъчно мощен, за да ме съживи наистина — отвърна Ливи. — Възможно е да има и други последици. Тай…

— Но можеш да останеш с мен, нали? Можеш да останеш с мен и такава? — прекъсна я Тай.

Очертанията на Ливи се размазаха, когато тя се люшна към брат си.

— Това ли искаш?

— Да. Ето защо направих всичко това. Искам да бъдеш с мен по какъвто и да е начин. Беше с мен още преди да се родя, Ливи. Без теб просто… Не съществува нищо, ако теб те няма.

Не съществува нищо, ако ти не си там. Съжаление и отчаяние пронизаха Кит. Не можеше да мрази Тай за думите му. Ала никога нямаше да означава нещо за Тай и никога не беше означавал: това поне беше ясно.

— Обичах те, Тай, обичах те, дори когато бях мъртва — каза призракът на Ливи. — Ала ти преобърна Вселената и ние всички ще платим за това. Ти раздра материята на живота и смъртта. Не знаеш какво стори. — Сълзи се стичаха по лицето на Ливи и капеха във водата: искрящи капки като огнени искри. — Не може да вземаш назаем от смъртта. Трябва да й платиш.

Призракът изчезна.

— Ливи! — Тай не толкова изкрещя думата, колкото тя бе изтръгната от него; сви се на кълбо, обвивайки ръце около себе си, сякаш за да попречи на тялото си да се пръсне на късчета.

Кит го чуваше да плаче, ужасни, мрачни хлипове, които сякаш се изтръгваха от него; преди час би поместил небето, за да го накара да спре. Сега не бе в състояние да помръдне, неговата собствена болка беше изгаряща агония, която го задържаше закован на мястото му. Погледна към церемониалния кръг — пламъците отново бяха станали бели и предметите изгаряха. Кадифената торбичка се превърна в пепел, зъбът почерня, тебеширът и мирото се стопиха. Единствено медальонът все още блестеше, цял и невредим.

Пред очите на Кит писмото от Туле пламна и думите върху страницата лумнаха в искрящо черно, преди да изчезнат:

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Дру поспря пред вратата на затвора в Гард с шперц в ръка. Беше запъхтяна от изкачването на хълма. Не беше дошла по обичайните пътеки, а вместо това се беше промъкнала през храсталаците, където не можеше да бъде забелязана. Китките и глезените й бяха разранени от клонаци и тръни.

Ала тя едва усещаше болката. Настъпил бе решителният миг. Направеше ли го, нямаше да има връщане назад. Независимо колко беше малка, ако Хорас и останалите надделееха и научеха какво бе сторила, щяха да я накажат.

Гласът на Джулиън отекна в главата й.

Ти си част от Стражата на Линия. Не го забравяй.

Ливи не би се поколебала, знаеше Дру. Би се втурнала, нетърпелива да поправи всяка несправедливост, на която се натъкнеше. Не би се сдържала. Не би се поколебала.

Ливи, това е за теб, сестро моя.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Тя се залови с ключалката.

Входът на Града на тишината бе точно такъв, какъвто Ема си го спомняше. Едва забележима пътека прекосяваше Брослиндската хора, заобиколена от гъста зеленина. Очевидно бе, че малцина минават оттук, и то много рядко — руническият й камък разкри пътека, почти небелязана от стъпки.

Чуваше цвърченето на нощни птички и движението на дребни животинки между дърветата. Ала нещо липсваше. Брослинд открай време беше място, където можеше да очакваш да видиш проблясването на блуждаещи огньове между листата или да чуеш припукването на пламъците в лагер на върколаци. Имаше нещо осезаемо в тишината сега, нещо, което караше Ема да върви особено предпазливо.

Дърветата станаха по-гъсти, когато стигна до планинския склон и откри вратата между камъните. Изглеждаше така, както бе изглеждала преди три години: заострена в горната част, с изваян барелеф на ангел. От дървото висеше тежко месингово чукало.

Инстинктивно Ема посегна зад себе си и извади Меча на смъртните от ножницата. Тежестта му в ръката й не приличаше на никой друг меч, нито дори на Кортана, а острието проблясваше в нощта, сякаш излъчваше своя собствена светлина.

Беше го взела от палатката на Джулиън, където той го беше скрил под спалния си чувал, увит в кадифен плат. Беше го заменила с друг меч — всеки поглед отблизо би разкрил измамата, но Джулиън нямаше причина да тича в палатката на всеки пет минути и да го проверява. Та нали лагерът се охраняваше.

Ема сложи ръка върху вратата. Според съобщението на брат Седрах тази нощ Градът на тишината щеше да е празен — братята щяха да охраняват градските стени в нощта преди преговорите. И все пак вратата туптеше под дланта й, сякаш биеше като сърце.

— Аз съм Ема Карстерс и нося Меча на смъртните — заяви. — Отвори се, в името на Мелартак.

В продължение на един мъчително дълъг миг не се случи нищо и Ема усети как я обзема паника. Може би Мечът на смъртните от Туле беше различен, може би атомите му бяха прекалено променени, а магията му — чужда.

Вратата се отвори изведнъж безшумно, като прозяваща се уста. Ема се шмугна вътре, поглеждайки за миг през рамо към безмълвната гора.

Вратата се затвори зад нея също толкова безшумно и Ема се озова в тесен коридор с гладки стени, отвеждащ до спускащо се надолу стълбище. Магическата й светлина сякаш отскачаше от мраморните стени, когато тя заслиза, чувствайки се така, сякаш се движи в спомен: Градът на тишината в Туле — празен и изоставен. Огнени кръгове в стаи от кости, докато тя сключваше парабатайския ритуал с Джулиън. Най-голямата й грешка. Онази, която я бе довела до това пътуване.

Потрепери, когато стигна до основната част на Града, където стените бяха покрити с черепи и бедрени кости, а от тавана висяха изящни полилеи от кост. Поне в Туле не беше сама.

Най-сетне влезе в стаята на Говорещите звезди. Беше досущ като в съня й. Подът блещукаше като нощно небе, обърнато надолу с главата, звездите бяха извити в парабола пред базалтовата маса, около която Мълчаливите братя заседаваха. Масата беше празна, никакъв меч не висеше на обичайното си място.

Ема пристъпи върху звездите, тежките обувки трополяха тихо по мрамора. В съня й подът просто се беше отворил. Сега не се случи нищо. Потърка уморени очи с кокалчетата на ръката си, опитвайки се да открие в себе си инстинкта, който й бе нашепнал как да отвори вратата на Града.

Аз съм парабатай, помисли си. Магията; която ме обвързва с Джулиън, е втъкана в това място, в самата материя на нефилимите. Допря колебливо пръст до острието на Меча на смъртните. Прокара го леко по него, оставяйки спомените й да се върнат към онзи миг, когато бе стояла в огъня заедно с Джулиън… твоите люде ще бъдат мои люде и твоят Бог — мой Бог…

Капка кръв изби на върха на пръста и тупна върху мрамора в краката й. Разнесе се изщракване и подът, който бе изглеждал съвършено гладък, се отвори и се плъзна назад, разкривайки черна дупка отдолу.

В дупката имаше плоча. Ема я виждаше много по-ясно, отколкото в съня си. Беше направена от бял базалт и върху нея имаше парабатайска руна, нарисувана с кръв — толкова древна, че отдавна се беше разтворила, оставяйки след себе си само червеникавокафяво петно пън формата на руната.

Дъхът на Ема секна. Въпреки всичко, да се намира в присъствието на нещо толкова древно и могъщо, я стисна за сърцето. С чувството, че се задушава, тя вдигна меча с две ръце, с острието надолу.

Отново се видя как го прави, как стоварва оръжието, как строшава плочата. Представи си звука, с който тя се чупи. Това щеше да е звукът на разбиващи се сърца из целия свят, когато всички парабатай бъдеха разделени. Представи си ги как посягат един към друг в недоумяващ ужас… Джейс и Алек, Клеъри и Саймън.

Болката, която Джулиън щеше да изпита.

Ема зарида безмълвно. Щеше да бъде изгнаница, парий, прокудена като Каин. Представи си как Клеъри и останалите се извръщат от нея с изражения на омраза. Не можеш да нараниш хората по този начин и да очакваш да ти простят.

А после отново си спомни Даяна в Туле. Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни. Не го видях с очите си… чух само истории от трета ръка. Разкази за безпощадни, огромни лъскави създания, сриващи цели градове. Себастиан беше принуден да отприщи хиляди демони, за да ги озапти. Загинаха много мундани и ловци на сенки.

Двамата с Джулиън не можеха да станат чудовища. Не можеха да унищожат всички, които познаваха и обичаха. По-добре да разруши всички парабатайски връзки, отколкото да бъде отговорна за смърт и разруха. Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откакто Джем й беше обяснил за проклятието. Бяха опитали всичко, за да го избегнат.

Много скоро могъществото ги карало да полудеят, докато не се превърнели в чудовища. Унищожавали семействата си, останалите хора, които обичали. Смърт ги заобикаляла отвсякъде.

Нямаше друг начин за бягство, освен този. Ръцете й стиснаха по-силно дръжката на меча. Тя вдигна Мелартак.

Прости ми, Джулиън.

— Спри! — В Града от кости отекна глас. — Ема! Какво правиш?

Тя се обърна, без да се отдръпва от Говорещите звезди или да свали меча. Джулиън стоеше на входа на залата. Беше пребледнял и се взираше потресено в нея. Очевидно беше тичал: едва си поемаше дъх, в косата му имаше листа, обувките му бяха изцапани с кал.

— Не се опитвай да ме спреш, Джулиън. — Гласът й не беше по-силен от шепот.

Той разпери ръце, сякаш за да покаже, че не е въоръжен, и направи крачка към нея. Ема поклати глава и той спря.

— Винаги съм мислел, че аз ще съм този, който ще го направи. Не съм предполагал, че ще бъдеш ти.

— Върви си, Джулиън. Не искам да бъдеш тук за това. Ако ме открият тук, искам да ме открият сама.

— Знам. Жертваш себе си. Знаеш, че ще обвинят някого, някой с достъп до Меча на смъртните, и искаш този някой да бъдеш ти. Познавам те, Ема. Знам точно какво правиш. — Той направи още една крачка към нея. — Няма да се опитам да те спра. Но и не можеш да ме накараш да те оставя.

— Трябва да го направиш! — Гласът й се извиси. — Те ще ме изпратят в изгнание, Джулиън, в най-добрия случай, дори ако Хорас бъде свален; дори Джия не би могла да си затвори очите за нещо такова, никой не би могъл и няма да го стори. Те няма да разберат… Ако сме двамата, ще решат, че сме го направили, за да бъдем заедно, и ти ще изгубиш децата. Няма да допусна това да се случи, не и след всичко…

— Ема! — Джулиън протегна ръце към нея. Гривната от морско стъкло около китката му проблесна, ярък цвят в това място на кости и сивота. — Няма да те оставя. Никога няма да те оставя. Дори ако строшиш тази руна, пак няма да те оставя.

Ридание разтърси Ема. А после още едно. Свлече се на колене, все така стискайки Меча. Отчаяние я проряза, силно като облекчение. А може би беше облекчение. Не знаеше, но усети как Джулиън се приближи тихичко и коленичи насреща й върху студените камъни.

— Какво се случи? — попита. — Какво стана с допълнителното време, с което Магнус каза, че разполагаме…

— Руната ми гори, твоята също, знам го. А сега и това. — Ема нави ръкава на пуловера си и обърна ръка, за да му покаже петното там — тъмна паяжина, малка, ала нарастваща. — Не мисля, че ни остава много време.

— В такъв случай може да поискаме да ни отнемат Знаците. — Гласът на Джулиън беше мек и успокояващ, глас, който пазеше за онези, които обичаше най-много. — Не само твоите, но и моите. Мислех, че…

— Говорих с Джем на срещата — прекъсна го Ема. — Каза, че не би го направил никога, а Магнус не може да го извърши сам… — Дъхът й пресекна. — В Туле Даяна ми каза, че когато Себастиан започнал да завладява света, парабатаите се превърнали в чудовища. Руните им горели, кожата им се покрила с черни петна и те се превърнали в чудовища. Същото се случва и с нас, Джулиън. Знам го. Всичко онова за проклятието, превръщащо ни в чудовища. Сякаш в сърцето на връзката се крие чудовищност. Като… като злокачествен тумор.

Последва дълга пауза.

— Защо не ми каза за това?

— В началото не го вярвах — прошепна Ема. — Или най-малкото, мислех си, че е нещо, което би могло да се случи само в Туле. Ала нашите руни горят. А после черното петно върху кожата ми… тогава разбрах…

— Само че ние не знаем — каза Джулиън меко. — Знам как се чувстваш. Разтреперана, нали? Мислите ти препускат. Също като сърцето.

Ема кимна…

— Откъде…

— Аз изпитвам същото. Мисля, че е проклятието. Джем каза, че ще ни даде мощ. И наистина се чувствам, сякаш… сякаш са пуснали електричество във вените ми, и не мога да престана да треперя.

— Но ти изглеждаш добре — каза Ема.

— Мисля, че съвземането от магията е като да се изкатеря от бездна. Все още не съм стигнал до върха, там, където си ти. Имам някаква защита. — Джулиън обви ръце около коленете си. — Знам защо се страхуваш. Всеки би се страхувал. Ала въпреки това ще те помоля да направиш нещо за мен. Ще те помоля да имаш вяра.

— Вяра? Вяра в какво?

— В нас. Дори когато ми каза защо ни е забранено да се влюбим, дори когато знаех, че изобщо не би трябвало да ставаме парабатаи, все още имах спомените за това колко прекрасно бе да бъда твой партньор, да видя как приятелството ни се превръща в нещо свещено. Все още вярвам във връзката ни, Ема. Все още вярвам в парабатайската връзка, в нейната важност, в красотата на онова, което имат Алек и Джейс, на онова, което Джем е имал някога.

— Но ако то може да се обърне против нас? — попита Ема. — Най-голямата ни сила, превърнала се в най-голямата ни слабост?

— Ето защо те помолих да имаш вяра. Да вярваш в нас, дори ако не си в състояние да вярваш в идеята. Утре може би ни очаква битка. Ние срещу тях. Нуждаем се от Алек и Джейс, Клеъри и Саймън — нуждаем се от нас — за да бъдем цели и ненакърнени на бойното поле. Трябва да бъдем възможно най-силни. Още един ден, Ема. Издържахме дотук. Можем да издържим още един ден.

— Но аз се нуждая от Меча на смъртните. — Ема притисна острието до себе си. — Не мога да го направя без него.

— Ако утре победим, можем да получим помощ от Клейва — каза Джулиън. — Ако не победим, Хорас на драго сърце ще ни отнеме руните. Знаеш, че ще го направи.

— Помислих си за това. Ала не можем да бъдем сигурни, нали?

— Може би, може би не. Но ако сториш това, ако прережеш всички връзки, аз ще застана до теб и заедно ще поемем вината. Не можеш да ми попречиш.

— Ами децата — прошепна Ема. Не бе в състояние да понесе мисълта Джулиън да бъде разделен от тях, мисълта семейство Блекторн да понесат още болка и страдание.

— Сега имаме Хелън и Ейлийн. Не съм единственият, който може да опази семейството ни заедно. В най-лошите ми мигове ти беше най-доброто за мен. Нека сторя същото за теб.

— Добре — каза Ема. — Добре, ще изчакам още един ден.

Сякаш чул думите й, подът се затвори под краката й, скривайки плочата с парабатайската руна под защитния мрамор. Искаше й се да посегне към Джулиън, да докосне ръцете му, да му каже, че е благодарна. Искаше й се да каже още много, да изрече думите, които им беше забранено да изричат, но не го направи. Просто го гледаше безмълвно и ги мислеше, чудейки се дали някой друг бе мислил тези думи в Града на тишината преди. Дали ги бяха мислили по този начин: с толкова надежда, колкото и отчаяние.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

30 Брилянти, що безспир горят

Ема се събуди от дращене по отвора на палатката. Беше спала, без да сънува цяла нощ, събуждайки се само когато Кристина се прибра късно и се уви в одеялата си. Сега се събуди с усилие, все така изморена; през една дупка в плата на палатката виждаше, че навън бе сиво, небето беше натежало от надвиснал дъжд.

Хелън стоеше отвън.

— Имаме половин час — каза, а после стъпките й се отдалечиха, когато отиде да събуди останалите.

Кристина простена и се измъкна изпод одеялата си. И двете бяха спали с дрехите.

— Стилито ми — каза. — Трябва да… — тя се прозя… — си сложим Знаци. Освен това силно се надявам да има кафе.

Ема се съблече по потниче, зъзнейки, докато Кристина правеше същото. Размениха си руни (бързина и сигурна стъпка за Ема, блокиране и отклоняване за Кристина, сигурен удар и остро зрение и за двете). Кристина не попита Ема защо Джулиън не й поставя руни. И двете знаеха причината.

Навлякоха бойните си якета и се обуха, след което излязоха от палатката, протягайки се, за да раздвижат схванатите си мускули. Небето беше натежало от тъмни облаци, земята беше мокра от роса. Всички останали като че ли вече бяха будни и се щураха насам-натам из лагера: Саймън си закопчаваше бойното яке, Изабел лъскаше един дълъг меч. Магнус, облечен строго в тъмни цветове, помагаше на Алек, който вече беше по бойни дрехи, да препаше колчана със стрелите си. Ейлийн рисуваше руна за твърдост на тила на Хелън. Марк, в чийто колан бяха втъкнати цял куп ками, разбъркваше овесена каша над огъня.

Кристина изскимтя.

— Не виждам кафе. Само овесена каша.

— Открай време ти повтарям, че кафето е зло, наркоманка такава — каза Ема. — Дай ми ръката си, ще ти нарисувам руна за енергия.

Кристина измърмори, но протегна ръка; една добра руна за енергия имаше същия ефект като кофеин. Ема я погледна с обич, докато прокарваше стилито по кожата й. Подозираше къде е била приятелката й предишната нощ, макар че сега не беше моментът да я попита.

— Не мога да повярвам, че това се случва наистина — каза Кристина, когато Ема довърши руната.

— Нали? — Ема стисна ръката й, преди да прибере стилито си. — Ще ти пазя гърба, ако нещо се случи. Знаеш го, нали?

Кристина докосна първо медальона си, а после бузата на Ема; очите й бяха сериозни.

— Нека Ангелът те благослови и те запази невредима, сестро моя.

Повишени гласове привлякоха вниманието на Ема, преди да успее да каже каквото и да било. Обърна се и видя Джулиън, застанал заедно с Тай и Кит; Тай говореше силно, видимо ядосан, а Кит се държеше назад, напъхал ръце в джобовете си. Когато се приближи до тях, Ема видя изражението на Кит по-ясно и то я слиса. Изглеждаше напълно изтощен и отчаян.

— Искаме да бъдем с вас — тъкмо казваше Тай. Марк също идваше към тях, зарязал овесената каша. Хелън, Ейлийн и Кийрън стояха наблизо, докато останалите учтиво не обръщаха внимание. — Искаме да се бием заедно с вас.

— Тай. — Нови руни изпъкваха, черни и блестящи, върху китките и ключиците на Джулиън. Ема се зачуди кой му ги беше нарисувал… Марк? Хелън? Нямаше значение. Би трябвало да е тя. — Това не е битка. А преговори. Мирна среща. Не мога да доведа цялото си семейство.

— Не е като ти да си поканен, а ние да не сме. — Тай беше в бойно облекло, Кит също. На хълбока на Тай висеше къс меч. — Никой от нас не е поканен.

Ема потисна усмивката си. Трудно бе да спориш с Тай, когато доводите му бяха толкова логични.

— Ако всички се появим, ще настъпи хаос — каза Джулиън. — Нуждаем се от вас тук, Тай. Знаеш каква е вашата задача.

— Да дадем предупреждение — каза Тай неохотно. — Да бъдем в безопасност.

— Точно така. — Джулиън улови лицето му в ръцете си; Тай все още беше с цяла глава по-нисък от него. — Да бъдеш в безопасност, Тиберий.

Марк изглеждаше облекчен. Кит не беше проронил нито дума. Над главата на Тай, Джулиън кимна на Магнус, който стоеше заедно с Алек под едно дърво наблизо. Магнус кимна в отговор. Интересно, помисли си Ема.

Останалите бяха започнали да се приближават сега, когато изглеждаше, че спорът бе приключил: Кристина и Кийрън, Изабел и Саймън, Клеъри и Джейс. Джейс се приближи до Кит и го докосна по рамото с цялата нежност, на която Ема знаеше, че е способен, но която рядко показваше. Пред погледа й той подаде на Кит тънка сребърна кама, върху чиято дръжка бяха гравирани чапли в полет. Кит кимна и я пое внимателно. Ема не можеше да чуе какво си казаха, но поне Кит изглеждаше мъничко по-малко нещастен.

Кийрън и Кристина си казаха нещо тихичко, а после Кийрън се отдръпна от нея и се приближи, за да застане срещу Джулиън и останалите, които отиваха на Полята — Ема и Кристина, Алек и Марк. Тъмната му коса се къдреше около лицето.

— Мисля, че е време и аз да си вървя.

— Съжалявам, че не може да останеш с нас за тази част от плана — каза Джулиън. — Ти ни помогна толкова много, Кийрън. Мястото ти е с нас.

Кийрън го изгледа преценяващо.

— В миналото не те виждах достатъчно ясно, Джулиън Атикус. Ти действително имаш безмилостно сърце. Но то е и добро.

Джулиън придоби леко изненадан вид, а после — още повече, когато Кийрън отиде да целуне Марк за довиждане, след което се обърна към Кристина и целуна и нея. И двамата му се усмихнаха, докато всички ги зяпаха. Май бях права, помисли си Ема и повдигна вежди срещу Кристина, която се изчерви.

Кийрън промълви на двамата нещо, което Ема не можа да чуе, и потъна в гората, стопявайки се като мъгла.

— Онези от нас, които ще напуснат лагера, трябва да тръгват — каза Даяна. — Преговорите скоро ще започнат, а ще ни отнеме един час, докато стигнем до Полята.

Клеъри, която говореше със Саймън, го тупна по рамото, а после се обърна разтревожено към Изабел, която я прегърна. Алек беше отишъл да размени няколко думи с Джейс. Навсякъде имаше парабатаи, приготвящи се за раздяла, макар и кратка. Ема бе обзета от усещане за недействителност. Очаквала бе досега връзките да са разкъсани. Странно бе да стои там, където беше, все още без да бяга, все още немразена и непрокудена.

Алек стисна ръката на Джейс.

— Пази се.

Джейс го изгледа продължително, преди да го пусне. Клеъри се откъсна от Саймън и отиде да застане до Джейс. Загледаха как Магнус прекоси мократа трева, за да дойде при Алек, отметна главата му назад и го целуна нежно.

— Ще ми се да можеше да дойдеш. — Очите на Алек грееха.

— Знаеш какъв е планът. Никакви долноземци, които да уплашат Хорас — отвърна Магнус. — Бъди добър, стрелецо мой. Върни се при мен.

И той отиде да застане до Джейс и Клеъри. Хелън и Ейлийн се присъединиха към тях, Кит и Тай — също. Малка, притихнала групичка, под чиито погледи останалите се обърнаха и потънаха в Брослиндската гора.

— Някога ще ми проговориш ли отново? — попита Тай.

Двамата с Кит седяха на една зелена долчинка в гората, близо до лагера. Сив каменен блок, обрасъл със зелено-кафяв мъх, се издигаше зад тях; Тай се беше облегнал на него, с натежали от изтощение очи.

Кит едва си спомняше как се бяха прибрали от езерото Лин предишната нощ. Тай почти не бе в състояние да върви. Беше се облягал на него през по-голямата част от пътя, но той и тогава не беше проговорил. Нито дори когато бе заваляло и те бяха шляпали заедно през мизерната влага. Не бе проговорил, когато Тай беше спрял и се беше превил край пътя, разтърсван от сухи напъни за повръщане. Не беше проговорил, когато, борейки се за въздух, Тай бе изричал името на Джулиън, сякаш незнайно как Джулиън щеше да се появи от нищото и да оправи всичко.

Беше, сякаш чувствата на Кит бяха затворени в стъклен буркан без въздух, от онези, в които убиваха насекоми. Тай не го искаше, нито като приятел, нито като нищо. Всяко поемане на дъх му причиняваше болка, ала умът му се дърпаше от въпроса защо, от въпроса кого винеше наистина за станалото.

— Трябва да бъдем тихи — бе всичко, което каза сега.

Тай му хвърли поглед, изпълнен със съмнение.

— Не е това. Мисля, че си ми сърдит.

Кит знаеше, че би трябвало да му каже какво изпитва; беше повече от несправедливо да очаква Тай да се досети. Единственият проблем бе, че сам не беше сигурен.

Спомни си как се бяха върнали в лагера, спомни си как се бяха пъхнали заедно в палатката, как Тай се беше свил на кълбо. Кит беше предложил да повика Джулиън, но Тай само бе поклатил глава, заровил лице в одеялата си, мълвейки тихичко нещо, докато мускулите му не се бяха отпуснали и той бе потънал в изтощен сън.

Кит не беше мигнал.

Бръкна в джоба си.

— Виж… снощи, след като… ами, преди да си тръгнем от езерото, аз се върнах при огъня. — Всичко бе изпепелено, с изключение на една искряща останка. Златния медальон на Ливи, проблясващ като пиратско съкровище сред пепелта.

Кит го протегна и видя как очите на Тай се сбърчиха в крайчетата, както правеха, когато беше много учуден.

— Взел си го за мен?

Медальонът се полюшваше между тях от протегнатата ръка на Кит. Тай посегна бавно към него. Кръвта по повърхността му се беше стопила и той грееше чист, докато Тай го закопчаваше около врата си.

— Кит — започна несигурно. — Мислех си, че ти… мислех си, че ще…

Прошумоляха листа; изпращя клонка. Кит и Тай начаса млъкнаха. След миг, сложил ръка върху медальона на гърлото си, Тай приклекна и подсвирна.

Ема и останалите вървяха в почти пълно мълчание между дърветата, които бяха влажни, зелени и натежали от листа и вода. От време на време студени дъждовни капки си пробиваха път между листата и се стичаха в яката на Ема, карайки я да потрепери.

Преди известно време бяха стигнали до място, където пътят се разклоняваше. Даяна, Изабел и Саймън бяха поели надясно, останалите — наляво. Не се бяха сбогували, макар че Алек бе целунал сестра си по бузата, без да каже нищо.

Сега бяха само петима: Джулиън вървеше начело, следван от Марк и Кристина (които не се държаха за ръце, но бяха толкова близо, че раменете им се докосваха) и накрая — Алек и Ема. Алек беше нащрек, лъкът му беше готов за стрелба, сините му очи обхождаха сенките от двете страни на пътя.

— Някога искал ли си да притежаваш наистина голям гоблен със себе си? — попита го Ема.

Алек не беше от онези, които лесно можеш да хванеш неподготвен.

— Защо? Да не би да имаш някой?

— Всъщност имам. Спасих го от кабинета на инквизитора и го пренесох през улиците на Аликанте. Доста странно ме гледаха.

Устните на Алек потръпнаха.

— Бас държа.

— Не исках инквизиторът да го изхвърли — обясни Ема. — Той се преструва, че Битката при Бурен няма значение. Само че аз бях в Туле. Знам какво би означавало, ако не бяхме имали Клеъри. Или Джейс. Или теб.

Алек наведе лекичко лъка си.

— А представи си къде бихме били сега, ако не бяхме имали Джулиън или теб, или Кристина, или Марк. Мисля, че има моменти, в които всеки от нас бива призован. Онова, което направихте в земите на феите… — Той не довърши. — Знаеш ли какво, най-добре дай гоблена на Магнус. Ако на някого би му харесало да притежава нещо такова, това е той.

Изведнъж между дърветата проблесна светлина. Ема вдигна очи, мислейки, че облаците са се разпръснали, и осъзна, че бяха стигнали до края на гората. Дърветата оредяха, небесният свод се бе ширнал над тях в перлено сиви и опушено сини отсенки.

Зелени поля се простираха пред тях, чак до стените на Аликанте в далечината. Ема различи тъмни фигури, дребни като буболечки, да отиват към средата на Нетленните поля. Кохортата? Тъмните елфи? Дори с помощта на руна за далечно виждане, те бяха твърде далече, за да ги различи.

— Ема — каза Джулиън. — Готова ли си?

Тя го погледна. За миг сякаш нямаше никой друг, освен тях двамата, застанали един срещу друг на пода в парабатайската зала в Града на тишината, връзката между тях искреше със силата си. Лицето на Джулиън беше бледо над черните му бойни дрехи; синьо-зелените му очи горяха, докато я гледаше. Ема знаеше какво си мисли. Беше стигнал дотук, до ръба, от който нямаше връщане назад. Нуждаеше се тя да направи последната стъпка заедно с него.

Ема вирна брадичка.

— Избираме да въстанем — заяви и като стъпиха върху тревата на Полята, те поеха към стените на Аликанте.

И небесата бяха пълни с ангели.

Дру стоеше до канала край къщата на Греймарк, уловила Тави за ръка. Улиците на Аликанте бяха пълни с ловци на сенки, стари и млади, вдигнали очи към небето.

Дру трябваше да признае, че стореното от Хорас бе впечатляващо. Беше като да гледаш огромен киноекран. Когато излязоха от къщата с Мерис, подкарваща Рафи и Макс пред себе си, те се бяха заковали на място, зяпнали огромния квадрат в небето. Единственото, което се виждаше тогава, беше зелената трева на Полята и късче сиво-синьо небе.

А после Хорас и Зара се бяха появили в кадър, крачещи през тревата, и заради размерите на Проекцията и ъгъла бяха приличали на ангели, крачещи по небето. Хорас изглеждаше както винаги — с една очебийна разлика: левият му ръкав беше празен от лакътя надолу.

Зара беше разпуснала косата си, което не беше особено практично за битка, но визуално бе наистина драматично. Освен това беше препасала златния меч Кортана, от което стомахът на Дру се сви.

— Това е мечът на Ема — каза Тави сърдито и Дру не го сгълча. Тя бе не по-малко подразнена.

След Хорас и Зара вървяха малка групичка стражи (сред тях — Ванеса Ашдаун и Мартин Гладстоун), както и отряд Центуриони. Дру разпозна неколцина от времето, когато се бяха настанили в Института, като Малъри Бриджсток, Джесика Босежур и Тимъти Рокфорд. Мануел обаче не беше с тях, което я изненада. Открай време й се струваше, че е от онези, които обичаха да са в центъра на нещата.

Докато те заемаха местата си на полето, Мерис поклати глава и измърмори нещо за Гладстоун. Беше се опитвала да озапти Макс и Рафи, които не проявяваха никакъв интерес към скучните картинки в небето, ала сега погледна към Хорас и се намръщи.

— Историята с Кръга се повтаря. Валънтайн беше същият, така уверен в собствената си правота. Убеден, че тя му дава правото да решава вместо другите в какво трябва да вярват.

През насъбралите се ловци на сенки премина силно ахване. Не беше реакция на казаното от Мерис — всички бяха вдигнали очи нагоре. Дру изви глава и видя, шокирана, армията на Тъмния двор да марширува през Полята към Кохортата.

Редиците им изглеждаха безкрайни — безчислени феи в тъмните ливреи на краля. Рицари, възседнали коне, с бронзови и сребърни копия, които блестяха на утринната светлина. Набити гоблини с жестоки на вид секири; дриади със солидни дървени тояги и келпита, които скърцаха с острите си като ножове зъби. Най-отпред маршируваха алени стражи в боядисаните си с кръв униформи, а подкованите им с желязо ботуши трополяха по земята. Бяха наобиколили коронован мъж, възседнал кон — новия крал на тъмните феи. Не онзи, когото Дру познаваше от рисунките — този беше млад и короната му беше килната нехайно на една страна.

Когато дойде по-близо, Дру видя, че мъничко прилича на Кийрън. Същите прави устни, същите нечовешки красиви черти, макар че косата на краля беше въгленовочерна и прошарена с лилави кичури. Приближи се до инквизитора и останалите от Кохортата и ги изгледа студено от височината на седлото си.

От Мерис се откъсна изненадан звук. Сред останалите ловци на сенки пробяга ахване, а неколцина изръкопляскаха. Колкото и да ненавиждаше Хорас, Дру трябваше да признае, че представлението си го биваше: малката групичка на Кохортата, изправена срещу огромна елфическа армия.

Радваше се, че и тя беше подготвила свое собствено представление.

— Приветстваме те с добре дошъл, кралю Обан. — Хорас наведе глава. — Благодарим ти, че се съгласи да преговаряш с нас тази сутрин.

— Лъже — заяви Тави. — Виж му лицето.

— Знам — отвърна Дру тихичко. — Ала не го казвай там, където могат да те чуят.

Обан скочи изящно от коня и се поклони на Хорас. По улиците на Аликанте премина още едно силно ахване. Елфите не се кланяха на ловците на сенки.

— Удоволствието е мое.

По лицето на Хорас се разля широка усмивка.

— Разбираш сериозността на ситуацията. Смъртта на двамина от нас, особено такива прословути ловци на сенки като Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, отвори дупка в сърцето на нашата общност. Подобна рана не може да бъде понесена от едно цивилизовано общество. Тя изисква отплата.

Иска да каже разплата, помисли си Дру. Знаеше, че двете думи са различни, макар да се съмняваше, че би могла да обясни точно как.

— Ние, от земите на тъмните феи, сме в единодушие с това мнение — отвърна Обан помпозно. — Станалото като че ли доказва, че долноземците и ловците на сенки не могат да обитават едно и също пространство в безопасност. По-добре да бъдем разделени и да се уважаваме от разстояние.

— Несъмнено — съгласи се Хорас. — Да се уважаваме от разстояние, ми се струва най-разумно.

— Ама наистина! — измърмори Мерис. — Никой не може да се хваща на тия простотии, нали?

Дру й хвърли кос поглед.

— Понякога толкова звучиш като нюйоркчанка.

Мерис се поусмихна.

— Ще го приема като комплимент.

Настъпи неочаквано раздвижване. Дру вдигна очи и видя, че Хорас, който тъкмо кимаше в съгласие с крал Обан, се взираше в далечната, със зяпнала в потрес уста.

Обан се обърна и се намръщи — първото искрено изражение, изписало се върху лицето му.

— Какво е това натрапничество?

Неспособна да се спре, Дру плесна радостно с ръце. Идващи на фокус в Проекцията, Джулиън, Ема и останалите крачеха през зелените поля към Кохортата. Напук на всичко бяха пристигнали.

Вятърът се беше усилил и брулеше Полята, не спиран от стени или дървета. Тревата се превиваше пред Ема и останалите, а инквизиторските одежди на Хорас плющяха около него. Зара отметна косата от лицето си и изгледа яростно Джулиън, преди да обърне изпълнени с омраза очи към Ема.

— Ти — изсъска тя.

Ема се ухили насреща й с цялата омраза, предизвикана от гледката на Кортана, препасан на кръста й.

— Винаги съм искала някой да ми изсъска „ти“. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм във филм.

Хорас се озъби презрително.

— Какво правите тук, нахални хлапета? Как смеете да прекъсвате тези преговори? Това е сериозен въпрос, не игра за малки деца.

— Никой не е казал, че е игра, Диърборн. — Джулиън спря между Хорас и множеството елфически рицари и алени стражи, с Марк и Алек от едната страна и Ема и Кристина от другата. — А ние не сме деца.

— Аз определено не съм — изтъкна Алек меко.

Един мъж, застанал в средата на групичката алени стражи, посочи Марк. Мъничко приличаше на Кийрън, с рошава лилаво-черна коса и златна диадема, килната леко върху главата му.

— Познавам те.

Марк го изгледа яростно.

— За съжаление, това е вярно. — Той се обърна към останалите. — Това е принц Обан.

— Крал Обан — сопна се Обан. — Хорас… инквизиторе, накарай ги да ми засвидетелстват нужното уважение.

— Изобщо не би трябвало да бъдат тук — заяви Хорас. — Извинявам се за това натрапничество. Ашдаун, Гладстоун — той махна високомерно с ръка, — отървете се от този боклук.

— Чухте го. — Ванеса пристъпи напред, сложила ръка върху острието на кръста си.

— Трудно е да си представя какво е направил Камерън, за да заслужи роднини като теб — подхвърли Ема и със задоволство видя как лицето на Ванеса стана на петна.

Алек вдигна лъка си. Марк също.

— Ако не свалите оръжие — каза Хорас, — ще бъда принуден да…

— Наистина ли искаш всички да видят това? — прекъсна го Джулиън. — След онова, което изприказва за смъртта на млади ловци на сенки, искаш да станеш причината за още смърт? — Извърна се от Хорас към стените на Аликанте и заговори с ясен, твърд глас. — Тези преговори са фарс. Представление. Инквизиторът не само е в съюз с Тъмния двор, но и именно той постави Обан на трона като своя марионетка.

Зара ахна шумно.

Хорас, който допреди миг бе изглеждал толкова самонадеян, придоби слисано изражение.

— Лъжи! Това са позорни лъжи! — изрева той.

— Предполагам, сега ще кажеш, че освен това е убил Джейс и Клеъри — подхвърли Зара.

Джулиън не си направи труда да я погледне. Все така беше обърнат към Аликанте. Ема си представи ловците на сенки в града. Дали можеха да го видят, да го чуят? Дали разбираха?

— Нямаше да кажа нищо такова — рече Джулиън. — Защото те не са мъртви.

Те не са мъртви.

От множеството около Дру се надигна рев. По улиците изригна хаос: чуваше хора да надават викове от щастие, а други — от изненада или гняв; чуваше имената на Джейс и Клеъри, повтаряни отново и отново. Тави вдигна юмручета към небето, където образът на Джулиън се извисяваше над тях, с Ема и приятелите им около него.

Това е моят брат, помисли си Дру гордо. Моят брат Джулиън.

— Отвратително е да си правите подобни шеги — сопна се Гладстоун. — Светът на нефилимите все още скърби за Джейс и Клеъри…

— Намерихме окървавените им дрехи — намеси се и Зара. — Знаем, че са мъртви.

— Хората понякога си изпускат якетата, Зара — изтъкна Алек. — Джейс е моят парабатай. Ако беше мъртъв, щях да знам.

— О, чувства — подхвърли Хорас гадно. — Значи, става дума за чувствата ти, Лайтууд? Ние, в Кохортата, работим с факти! Нашите факти!

— Никой не притежава фактите — каза Кристина тихичко. — Те са такива, каквито са.

Хорас я изгледа с отвращение и се обърна към Обан.

— Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд са мъртви, не е ли така?

Изражението на Обан беше смесица от гняв и неловкост.

— Един от алената стража ми каза така, а както знаете, моите хора не могат да лъжат.

— Ето, чухте — заяви Хорас. — Изгубих търпение с теб, Блекторн! Стражи, отведете ги в Гард. По-късно ще решим какво да бъде наказанието им.

— Ние ще го направим. — Зара пристъпи напред, с Тимъти Рокфорд до себе си. Извади Кортана от ножницата и го вдигна срещу натрапниците.

Ема протегна ръка. Така както беше го правила през всички години, откакто Джулиън бе сложил Кортана в ръцете й в началото на Тъмната война. Така както го беше направила в бодливия плет в земите на елфите, сякаш посягаше през миналото, за да докосне ръцете на всички жени от рода Карстерс, които бяха държали Кортана през годините.

Десницата на Зара потръпна рязко. Кортана се изтръгна от пръстите й и полетя във въздуха.

Дръжката легна в ръката на Ема. Тя я стисна инстинктивно и вдигна меча високо във въздуха. Кортана отново беше неин.

Седяха край огъня и си бъбреха, макар че Хелън беше твърде неспокойна, за да се съсредоточи напълно върху разговора. Мислите й непрекъснато се връщаха към Джулс и Марк и опасността, пред която щяха да се изправят.

— С тях всичко ще е наред — каза Магнус, след като й зададе един въпрос два пъти, без да получи отговор. Хелън се взираше в гъстите дървета, а от цялото й тяло се излъчваше напрежение. — Хорас няма да ги нарани пред толкова много хора. Той е политик.

— Всеки си има точка на пречупване — каза Хелън. — Виждали сме хора да правят адски странни неща.

Котешките очи на Магнус припламнаха.

— Да, предполагам, че е така.

— Радвам се да те видя отново — рече Ейлийн. — Не сме прекарвали много време заедно от Рим насам.

Тя се усмихна на Хелън — бяха се запознали в Рим, преди много години.

— Все се заричам за в бъдеще да избягвам войни и битки — каза Магнус. — Ала те все ме намират. Сигурно ми е изписано на челото или нещо такова.

Разнеслото се подсвирване накара Хелън да скочи на крака, заедно с Ейлийн. Не беше кой знае какво предупреждение. Дърветата около тях се разклатиха и Хелън едва успя да извади меча си, когато групичка от петдесет-шейсет тежковъоръжени членове на Кохортата, предвождани от Мануел Вилялобос, изскочиха измежду дънерите и се насочиха към лагера.

Магнус дори не си направи труда да стане от пъна, на който седеше.

— Брей — каза отегчено. — Какво ужасяващо и неочаквано нападение.

Ейлийн го плесна по рамото. Членовете на Кохортата изкачиха неголямото възвишение на бегом и връхлетяха в лагера, обграждайки Магнус, Хелън и Ейлийн. Мануел беше в центурионските си дрехи; червено-сивият му плащ се развя впечатляващо, когато сграбчи Ейлийн и я издърпа до гърдите си, с кама в ръката.

— Коя е палатката на Джейс и Клеъри? — попита и махна с камата. — Вие, двамата! Майло, Амелия! Хванете ръцете на магьосника. Без тях не може да прави магии. — Той хвърли изпълнен с омраза поглед на Магнус. — Би трябвало да си мъртъв.

— Е, да, но работата е там, че съм безсмъртен — каза Магнус жизнерадостно, докато един мускулест ловец на сенки (Майло, очевидно) изви ръцете му зад гърба. — Някой би трябвало да ти каже.

На Хелън не й беше толкова лесно да бъде жизнерадостна. Ейлийн й отправи успокояващ поглед, ала гледката на съпругата й в хватката на Мануел бе повече, отколкото бе в състояние да понесе.

— Пусни я! — нареди тя.

— Веднага щом ми кажеш къде са Джейс и Клеъри — отвърна Мануел. — Всъщност нека се изразя така, че да разбереш. Кажи ми къде са или ще прережа гърлото на жена ти.

Хелън и Ейлийн се спогледаха.

— В онази синята, ей там. — Хелън посочи, неохотно, както се надяваше.

Мануел отблъсна Ейлийн от себе си. Хелън я улови и я прегърна силно.

— Беше ужасно — промълви до шията на Ейлийн, докато членовете на Кохортата се втурнаха покрай тях с голи остриета в ръце.

— И на мен не ми хареса особено — отвърна Ейлийн. — Вони на одеколон. Като шишарка. Хайде.

Те погледнаха към Магнус, който си подсвиркваше весело, без да обръща внимание на стражите си, които изглеждаха изпотени и притеснени.

Магнус им кимна и те забързаха след Мануел и останалите, които вече наближаваха синята палатка.

— Хванете ги. — Мануел посочи колчетата на палатката. — Извадете ги от земята.

Палатката беше сграбчена, вдигната във въздуха и запратена настрани, където рухна в купчинка брезент.

Отдолу, седнали по турски на земята, Джейс и Клеъри играеха морски шах в пръстта с клечки. Клеъри беше вдигнала косата си на конска опашка и изглеждаше петнайсетгодишна.

Мануел изпръхтя.

— Убийте ги — нареди, обръщайки се към спътниците си. — Хайде. Убийте ги.

Членовете на Кохортата изглеждаха слисани. Амелия пристъпи напред, вдигнала меча си, и се сепна видимо.

Дърветата около лагера шумоляха силно. Членовете на Кохортата, които бяха останали в покрайнините на гората с извадени оръжия, се оглеждаха наоколо с озадачение и наченки на страх.

Джейс нарисува X в пръстта, довършвайки една колона, и хвърли пръчката си настрани.

— Шах и мат — каза.

— Това е в шахмата — изтъкна Клеъри, без да обръща никакво внимание на наобиколилите ги членове на Кохортата.

Джейс се усмихна широко. Беше ярка, красива усмивка, от която Хелън разбираше защо, преди всички онези години, Ейлийн го беше целунала просто за да провери.

— Не говорех за нашата игра — каза той.

— Заповядах ви да ги убиете! — изкрещя Мануел.

— Ама, Ману. — Амелия посочи с разтреперан пръст. — Дърветата… дърветата се движат…

Ейлийн сграбчи ръката на Хелън, докато гората изригваше.

За миг всичко застина. Искрено изумление се изписа върху почти всички лица, дори това на Обан. Като елф, той вероятно разбираше какво означава изборът на Кортана, независимо дали му харесваше, или не.

Очите на Ема срещнаха тези на Джулиън. Той й се усмихна с поглед. Разбираше какво означава това за нея. Винаги бе разбирал.

Зара нададе пронизителен крясък.

— Върни ми го! — Пристъпи към Ема, която вдигна Кортана триумфиращо. Кръвта пееше вън вените й, песен за злато и битка. — Измамници такива! Крадци! Идвате тук, опитвате се да развалите всичко, да съсипете онова, което изграждаме!

— Кортана не те иска, Зара — каза Джулиън тихо. — Меч, излязъл изпод ръката на Уейланд Ковача, може да избере своя господар, а Кортана не избира лъжци.

— Не сме лъжци…

— Така ли? Къде е Мануел? — попита Марк. — Беше в земите на елфите, когато аз бях там. Видях го да плете кроежи с Обан. Спомена за съюз с Кохортата.

— Значи, е говорил за тези преговори! — изрева Хорас. — Това е съюз… не е тайна…

— Това бе много преди да кажеш на Клейва, че Джейс и Клеъри са мъртви — обади се Кристина. — А може би Мануел вижда в бъдещето?

Хорас буквално тропна с крак.

— Ванеса! Мартин! Отървете се от тези натрапници!

— Моите алени стражи могат да се разправят с тях — каза Обан. — От кръвта на нефилимите се получава красива боя.

Кохортата замръзна. По устните на Джулиън пробяга лека, студена усмивчица.

— Така ли, принце? — попита Марк. — И откъде би могъл да знаеш?

Обан се обърна рязко към него.

— Ще ме наричаш „кралю“! Аз властвам над земите на тъмните елфи! Отнех титлата на баща си…

— Но не ти го уби — каза Кристина. — Беше Кийрън. Кийрън Кралския син.

Сред войската на тъмните елфи се надигна силен шепот. Алените стражи гледаха с каменни изражения.

— Сложи край на този фарс, Диърборн — каза Джулиън. — Отпрати армията на елфите и се изправи пред хората си в Залата на Съвета.

— Да се изправя пред тях? — Устните на Диърборн се изкривиха от отвращение. — И как очакваш да го сторя, когато все още не съм постигнал справедливост? Или искаш просто да забравим за онези храбри ловци на сенки, онези, които ти наричаш свои приятели и които загинаха от ръцете на долноземците? Аз няма да ги изоставя! Ще говоря вместо тях…

— А може просто да ги оставиш сами да говорят — предложи Алек меко. — При положение че, ами те са тук.

— О, вижте, ето го и Мануел — добави Ема. — Страшно ни липсваше, но виждам, че е бил…

— Не го казвай — предупреди я Джулиън.

— … завързан — Ема се усмихна широко. — Съжалявам не мога да устоя на каламбура40.

И наистина беше с вързани ръце; Мануел и още петдесетина членове на Кохортата излязоха от Брослиндската гора и поеха през Полята със завързани на гърба ръце, подкарвани от групичка ловци на сенки — Ейлийн и Хелън, Изабел и Даяна, и Саймън.

До тях, така небрежно, сякаш бяха излезли на сутрешна разходка, крачеха Джейс и Клеъри. Над главите им се развяваше знамето на Стражата на Ливи, стиснато здраво в ръката на Клеъри. Очите на Ема запариха, медальонът на Ливи и сабята й, издигнати високо над Нетленните поля.

А зад тях идваха като вълна всички долноземци, които бяха чакали в гората през нощта: магьосници и върколаци, и най-различни феи, крачещи и подскачащи, и пристъпващи между дърветата. Брослиндската гора отново беше пълна с долноземци.

Хорас се беше вкаменил. Зара се сви до него, гледайки яростно през разрошената си коса.

— Какво става? — попита тя замаяно. На Ема почти й дожаля за нея.

Джулиън посегна и разкопча плаща си. Той се плъзна по раменете му, разкривайки дръжката на Меча на смъртните, тъмно сребро с разперени ангелски крила.

Хорас го зяпна, изхъхряйки леко. Ема не беше сигурна дали е разпознал Меча на смъртните, или не; той като че ли не беше на себе си.

— Какво направи, глупаво момче? — изсъска. — Нямаш представа… грижливото планиране… всичко, което направихме в името на нефилимите…

— Здрасти, Диърборн. — Хорас се дръпна рязко назад, сякаш гледката на Джейс и Клеъри, толкова близо до него, го изгаряше. Стиснал го за ръба на униформата, Джейс задържаше пред себе си Мануел, който имаше намусен, подразнен вид. — Изглежда, че слуховете за смъртта ни са били доста преувеличени. От теб.

Клеъри заби дръжката на знамето в пръстта, така че то остана да се вее на вятъра.

— Открай време си искал да го кажеш, нали? — попита тя Джейс.

Алек ги погледна и поклати глава. Останалите ловци на сенки и долноземците се бяха пръснали из полето между мястото на преговорите и стените на Аликанте. Познати лица се бяха смесили с множеството: Саймън и Изабел стояха наблизо, а недалече от тях Ема видя Катарина, Даяна, Мая и Бат; огледа се за Магнус и най-сетне го откри недалече от края на Брослиндската гора. Какво правеше толкова далече?

— Диърборн — каза Алек. — Това е последният ти шанс. Отмени тази среща и се върни заедно с нас в Залата на Съвета.

— Не — заяви Хорас. Лицето му бе започнало да си възвръща цвета.

— Ала всички могат да видят, че си излъгал — каза Ема. — Измами всички ловци на сенки, опита се да ни наплашиш така, че да ти се подчиним…

— Това не са Джейс и Клеъри. — Хорас ги посочи с разтреперани пръсти. — Това са някакви… някакви измамници… магия, целяща да ни заблуди…

— Железните сестри предвидиха, че ще го кажеш — рече Джулиън. — Ето защо ми дадоха това. — Той посегна зад себе си и извади Меча на смъртните от ножницата. Металът сякаш пропя, когато острието описа дъга във въздуха, разпръсквайки искри. Силно ахване се изтръгна от Кохортата и тъмните феи; Ема можеше само да си представи вълнението в Аликанте. — Мечът на смъртните, изкован наново.

Джулиън благодари наум на сестра Емилия и съгласието й да измами Кохортата.

Устните на Хорас се раздвижиха.

— Подправен… фалшификат…

— В такъв случай не би имал нищо против, ако Мануел го вземе в ръце — каза Джулиън. — Нареди му да го направи.

Хорас се вкамени. Очите му се стрелкаха между Меча и Мануел; колкото и да бе смайващо, Обан бе този, който наруши мълчанието.

— Е, ако е подправен, нека момчето го вземе. Да сложим край на този фарс. — Сребристите му очи се обърнаха към Мануел. — Вземи Меча, центурионе.

Стиснал устни, Мануел протегна ръце и Джулиън постави Меча на смъртните в тях, с острието върху дланите. Ема видя как Мануел потръпна, сякаш от болка, и почувства студено облекчение. Значи, Мечът работеше. Болезнено бе да бъдеш принуден да кажеш истината. Могъществото на Меча причиняваше болка, и то не само на онези, които лъжеха, но и на всеки, който искаше да опази тайните си.

Джулиън скръсти ръце и измери Мануел със суров, студен поглед, поглед, който се връщаше поколения назад, към онези Блекторновци, които бяха инквизитори.

— Ти и Кохортата опитахте ли се да убиете Клеъри и Джейс току-що?

По лицето на Мануел бяха избили бели и червени петна, обикновено грижливо сресаната му коса сега беше разчорлена.

— Да — изсъска той. — Да, направих го. — Той стрелна Хорас с отровен поглед. — Беше по заповед на инквизитора. Когато откри, че все още са живи и че миналата нощ ще дойдат в Брослиндската гора, ни нареди да ги убием на зазоряване.

— Но това не се случи — каза Джулиън.

— Не. Някой трябва да ги е предупредил. Очакваха ни и гората беше пълна с долноземци. Нападнаха ни. Нямахме шанс.

— Значи, сте били готови да убиете събратята си нефилими и да стоварите вината върху долноземците. Защо? — попита Джулиън. — Защо подклаждате война?

— Правех онова, което Хорас ми нареди.

— А в земите на елфите — продължи Джулиън. — Когато помогна на Обан да стане крал. Когато посредничи за сключването на съюз между Кохортата и Тъмния двор. И това ли беше по нареждане на Хорас?

Мануел хапеше долната си устна толкова силно, че по брадичката му се стичаше кръв. Ала мечът беше по-силен от волята му.

— Това беше моя идея — изохка. — Но Хорас я прие на драго сърце… страшно му хареса мисълта да погодим такъв номер под носовете на Клейва… поставихме Обан на престола, защото той бе глупак, който щеше да прави каквото поискаме… щеше да симулира тези преговори с нас и щяхме да се престорим, че постигаме споразумение, в което и двете страни щяха да получат онова, което искат. Тъмният двор щеше да се сдобие с ловците на сенки на своя страна срещу светлите феи и останалите долноземци… а Кохортата щеше да е в състояние да каже, че е принудила Тъмния двор да приеме мирно споразумение, че са се съгласили никога вече да не влизат в Идрис. И двете страни щяха да изглеждат силни в очите на хората си…

— Достатъчно! — извика Обан. Посегна да вземе Меча на смъртните от Мануел, но Марк се изстъпи пред него, препречвайки му пътя. — Затворете устата на този келеш!

— Добре — заяви Джулиън неочаквано и отне Меча на Мануел. — Достатъчно с младшата лига. Диърборн, вземи меча.

Пристъпи към Хорас с меча в ръка. Членовете на Кохортата около Хорас изглеждаха шокирани или бесни. Не беше трудно да видиш кой бе изненадан от разкритията на Мануел и кой не беше.

— Време е да поговориш с хората си, Диърборн — каза Джулиън. — Те могат да те видят. Да те чуят. Дължиш им обяснение. — Той протегна Меча на Хорас. — Остави се да бъдеш изпитан.

— Ще бъда изпитан в битка! — изкрещя Хорас. — Ще се докажа! Аз съм техният лидер! Техният консул по право!

— Консулите не лъжат членовете на Съвета си. — Джулиън отпусна Меча на смъртните върху лявата си длан, потръпвайки леко, когато принудата да каже истината го завладя. — Ти обвини елфите за смъртта на Дейн Ларкспиър. Аз убих Дейн Ларкспиър.

Ема усети как очите й се разширяват. Не беше очаквала Джулиън да каже това.

— Май малко прекалихме с радикалната откровеност — измърмори Саймън.

— Убих го, защото ти го изпрати в земите на феите, за да убие мен и моя парабатай — продължи Джулиън. — Държа Меча на смъртните. Очевидно е, че не лъжа. — Говореше така, сякаш се обръща единствено към Хорас, но Ема знаеше, че се обръща към всеки ловец на сенки и нефилим, който можеше да го чуе. — Саманта Ларкспиър пострада, когато се опита да измъчва Кийрън Кралския син в Сколоманса. Вероятно пак по твое нареждане. — Джулиън ахна леко; Мечът очевидно му причиняваше болка. — Насъска ловци на сенки против ловци на сенки и против невинни долноземци, всичко това, за да подлъжеш Съвета да приеме фанатичните ти реформи… Всичко това в услуга на страха…

— Да, направих го! — изкрещя Хорас. Зара се втурна при него и го задърпа за празния ръкав, ала той като че ли изобщо не я забелязваше. — Защото нефилимите са глупаци! Заради такива като теб, които им казват, че долноземците са наши приятели, че бихме могли да живеем заедно в мир! Ти би искал доброволно да протегнем вратове, та да бъдат посечени! Би искал да умрем легнали, вместо да се бием! — Той махна с дясната си ръка към Обан. — Нямаше да съм принуден да приема съюзничество с този пиян глупак, ако Клейвът не беше толкова тъп и толкова упорит! Трябваше да им покажа… да им покажа как да се защитават достойно от долноземците…

— Достойно? — повтори Джулиън, вдигайки Меча на смъртните, така че острието вече не докосваше дланта му. Сега той отново бе оръжие, не изпитание за достоверността на казаното от носителя му. — Ти прокуди долноземците от Брослиндската гора. Знаеше, че кралят на тъмните елфи сее заразата, която убиваше магьосниците, и не си помръдна пръста. Кое е достойното в това?

— Сякаш онова, което направи, е нищо работа — процеди Марк. — Насърчаваше краля да разпръсне отровната си земя тук… да убие Децата на Лилит…

— Мисля, че приключихме тук — заяви Алек със студен, звънлив глас. — Време е Тъмният двор да си върви, Хорас. Лоялността ти е поставена под въпрос и вече не си в състояние да преговаряш от името нито на долноземците, нито на нефилимите.

— Нямаш власт да ни отпратиш, момче! — сопна се Обан. — Ти не си консулът, а уговорката ни е единствено с Хорас Диърборн.

— Не знам какво ти е обещал Хорас — каза Джейс с хладно задоволство в гласа. — Но той не може да ти помогне, принце.

— Аз съм кралят. — Обан вдигна лъка си.

Една жена излезе от редиците на долноземците. Нене, лелята на Марк и Хелън. Тя се изстъпи гордо пред Обан.

— Не си нашият крал.

— Защото вие сте светли феи — процеди Обан презрително.

— Някои от нас са светли, други тъмни, а някои са от дивите елфи — отвърна Нене. — Не те признаваме за крал на Тъмните земи. Признаваме Кийрън Кралския син, който уби Араун Стария крал със собствените си ръце. Престолът му принадлежи по право заради кръвта във вените му и заради пролятата кръв.

Нене се дръпна настрани и Кийрън излезе от кръга на феите. Беше облечен в елфически дрехи: туника от неизбелен лен, бричове от мека еленска кожа и ботуши. Носеше се изправен, с изпънат гръб, погледът му не трепваше.

— Добра среща, братко Обан.

Лицето на Обан се разкриви в озъбване.

— Последния път, когато те видях, братко Кийрън, те влачеха с вериги зад конете ми.

— Действително е така — отвърна Кийрън. — Ала това говори повече за теб, отколкото за мен. — Той погледна към безмълвните редици воини на тъмните елфи. — Тук съм, за да предизвикам брат си на двубой за престола на тъмните елфи. Обичайният метод е дуел до смърт. Победителят ще се възкачи на трона.

Обан се изсмя невярващо.

— Какво? Дуел сега?

— И защо не сега? — попита Нене. Марк и Кристина се спогледаха ужасено; очевидно никой от тях не бе знаел, че това е част от плана. Ема се съмняваше, че който и да било, освен Кийрън и неколцина от елфите, бе знаел. — Страхуваш ли се, принц Обан?

С неочаквано, но плавно движение Обан вдигна лъка си и опъна тетивата. Кийрън се дръпна настрани и стрелата се размина на косъм от ръката му. Вместо това прелетя през полето и се заби в Джули Бовейл, която рухна като посечена фиданка, а камшикът изхвръкна от ръката й.

Ема ахна. Беатрис Мендоса извика и падна на колене до Джули; Алек се обърна рязко и изпрати цял сноп стрели по Обан, ала алените стражи вече бяха обградили краля. Неколцина паднаха, повалени от стрелите на Алек, докато той се втурна към елфическите воини, опъващ тетивата отново и отново.

— След него! Последвайте Алек! — изкрещя Мая. Върколаците се покриха с козина, зъбите им се издължиха и те се метнаха на земята на четири крака. С вик, членовете на Кохортата, наобиколили Хорас, извадиха оръжията си и се хвърлиха в битка. Джулиън отби удар на Тимъти с Меча на смъртните, докато Джесика Босежур се нахвърли върху Ема, размахала меч над главата си.

Нене се втурна, за да въоръжи Кийрън със сребърен меч; той проблясваше като мълния, когато Кийрън го развъртя около себе си. Тъмните елфи на Обан, верни на своя крал, се спуснаха да го защитят, прииждаща вълна от копия и мечове. Марк и Кристина се хвърлиха към Кийрън, Кристина — въоръжена с двуостър меч, Марк — изпращащ елфически стрели от лъка си. Алени стражи се свличаха в краката им. Саймън, Джейс и Клеъри вече бяха извадили оръжията си и се бяха включили в схватката.

Тимъти изкрещя, когато мечът му се строши на две под удара на Мелартак, и побърза да се скрие със скимтене зад Хорас, който крещеше с пълно гърло на всички да спрат, да престанат да се бият, ала никой не го слушаше. Шумът на битката беше невероятен: мечове се удряха в мечове, върколаци надаваха вой, отекваха писъци на болка. Мирис на кръв и метал тегнеше във въздуха. Ема обезоръжи Джесика и изрита краката й изпод нея; Джесика се свлече с вик на болка, а Ема се обърна рязко и видя двама гоблини със зъби като натрошено стъкло и кожести лица да се приближават. Вдигна Кортана, когато единият от тях се нахвърли върху нея. Другият рухна изведнъж, краката му бяха оплетени в примка от електрум.

Ема се разправи с първия гоблин, като заби меча си в сърцето му, и когато се обърна, видя Изабел, чийто златен камшик бе увит около краката на втория.

Плененият гоблин изкрещя, а Саймън, с мрачно изражение, се погрижи за него с един удар на дългия си меч. Джулиън извика и Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как един елфически рицар се възправя зад нея; преди дори да успее да вдигне Кортана, той политна назад с един от метателните ножове на Джулиън, потънал дълбоко в гърлото му.

Ема отново се завъртя; Джулиън беше зад нея, а Мечът на смъртните искреше в десницата му. Беше изцапан с кръв, а на бузата му имаше синина, но с Мелартак в ръка, той изглеждаше като ангел на отмъщението.

Сърцето на Ема заби с мощни удари; беше толкова хубаво отново да държи Кортана в ръка, отново да се бие рамо до рамо с Джулиън. Усещаше парабатайската воинска магия, виждаше я като искряща нишка между тях, която се движеше, когато те се движеха, свързваше ги, но не ги спъваше.

Той й направи знак да го последва и заедно двамата се хвърлиха в сърцето на битката.

Проекцията в небето изригна като фойерверк и образите се посипаха над града в искрящи късчета. Ала Дру беше видяла достатъчно. Всички бяха видели достатъчно.

Обърна се към Мерис, която се взираше в небето така, сякаш беше заслепена от затъмнение.

— Горката Джули… видя ли…?

Дру погледна към Макс и Рафи, които се бяха вкопчили един в друг, видимо ужасени.

— Трябва да отведеш децата в къщата. Моля те. Вземи и Тави.

— Не! — писна Тави, когато Дру го побутна към Мерис и червената входна врата на къщата на Греймарк. — Не, Зила, искам да дойда с теб! НЕ! — изпищя той и думата разкъса сърцето на Дру, докато тя го пускаше и отстъпваше назад.

Мерис се взираше в нея, все така потресено.

— Друзила… остани в къщата…

Улиците зад Мерис бяха пълни с хора. Бяха облечени в униформи и въоръжени. Започнала бе битка и Аликанте нямаше да чака.

— Съжалявам — прошепна Дру. — Не мога.

Втурна се да бяга, а писъците на Тави отекваха в ушите й дълго след като вече не можеше да ги чуе. Проправяше си път между ловците на сенки в бойни дрехи, преметнали лъкове и мечове през рамо, покрити с прясно нарисувани руни. Ето че Тъмната война се повтаряше — тогава също бяха тичали трескаво по калдъръмените улици, а около тях бушуваше хаос. Затаи дъх, докато прекосяваше Площада на кладенеца, втурна се през една тясна уличка и излезе на Площада на зората, срещу Западната порта.

Тежките й врати бяха затворени. Дру го беше очаквала. Редици воини на Кохортата препречваха пътя на тълпата нефилими, мнозина от които Дру разпозна от събирането на Военния съвет. Площадът бързо се изпълваше с ловци на сенки, гневни гласове се издигаха във въздуха.

— Не можете да ни задържите тук! — изкрещя Кадир Сафар от Ню Йорк.

Ласло Балог се намръщи насреща му.

— Инквизиторът нареди никой ловец на сенки да не напуска града! Заради собствената ви безопасност!

Някой сграбчи Дру за ръка. Тя подскочи високо и едва не изпищя; беше Тави, омърлян и раздърпан.

— Мълчаливите братя… защо не направят нещо? — Върху личицето му се беше отпечатала тревога.

Мълчаливите братя все още стояха на пост там, където бяха разположени, неподвижни като статуи. Миналата нощ Дру беше минала покрай доста от тях, макар че никой не се беше опитал да я спре, нито я беше попитал къде отива. Сега обаче не можеше да мисли за Мълчаливите братя. Сграбчи Тави и едва не го раздруса.

— Какво правиш тук? Опасно е, Тави!

Той вирна брадичка.

— Искам да бъда с теб! Повече няма да ме оставяте след себе си!

От тълпата се надигна нов взрив от крясъци. Членовете на Кохортата, които охраняваха портата, започваха да придобиват стреснат вид, но никой от тях не помръдна.

Нямаше време да изпрати Тави обратно. Положението всеки момент можеше да се превърне в кървава баня, а дори още повече от това — семейството и приятелите й бяха на Нетленните поля. Нуждаеха се от помощ.

Тя сграбчи Тави за ръката.

— В такъв случай гледай да не изоставаш — сопна се и те се втурнаха да бягат, проправяйки си път с блъскане до другия край на площада. Затичаха по канал „Принсуотър“, прекосиха моста и стигнаха до Флинтлок Стрийт за броени минути. Улицата беше пуста — някои къщи бяха изоставени толкова трескаво, че вратите им все още бяха отворени.

Магазинът беше по средата на улицата, с малкия си знак: СТРЕЛАТА НА ДАЯНА. Дру се хвърли към вратата и почука силно — три бързи почуквания, последвани от три бавни. Отвори се, молеше се. Отвори се, отвори се, отвори се…

Вратата зейна широко. Хайме Росио Росалес стоеше от другата страна, облечен в черни бойни дрехи. Държеше искрящ сребърен арбалет, насочен право срещу нея.

— Аз съм — заяви Дру възмутено. — Нали се сещаш, онази, която ви измъкна от затвора?

— Никога не можеш да си достатъчно предпазлив, принцесо — намигна й той и като свали лъка, повика през рамо Диего и останалите. Те започнаха да се изливат на улицата, облечени в бойни дрехи и препасали чисто нови оръжия: мечове и рапири, арбалети и пики, секири и ласа. — Кой те научи как да разбиваш ключалки всъщност? Снощи така и не можах да те попитам.

Кит Херондейл, помисли си Дру. Мисълта за Кит й напомни за още нещо. Тави се взираше с ококорени очи в изобилието от лъскави оръжия: Диего носеше секира, Дивя — двуръчен цвайхендер, Раян — болеадорас. Дори Джия беше препасала любимия си меч — закривен дао.

— Окей — заяви Дру. — Тези оръжия са на Даяна и след утрешния ден трябва да бъдат върнати в магазина.

— Няма проблем — каза Хайме. — Аз написах разписка.

— Не е написал разписка — заяви Диего.

— Обмислях да го сторя — поправи се Хайме.

— Понякога не мисълта е това, което има значение, малки братко — рече Диего и в гласа му имаше дълбока топлота, която Дру не беше чувала преди. Разбираше го — знаеше какво е да изгубиш брат си и отново да си го върнеш.

— Трябва да вървим — каза Тави. — Пред портите всички крещят, а Кохортата отказва да ги пусне навън.

Джия пристъпи напред.

— Не могат да ни държат пленени в града. Последвайте ме.

Тя като че ли имаше карта на града в главата си. Прекоси няколко по-големи улици, мина през няколко задни улички и заобиколи някои къщи. След броени минути вече бяха на Площада на зората.

— Някой е освободил затворниците! — разнесе се вик, а после се надигнаха още гласове, много от които викаха името на Джия.

— Отдръпнете се! — провикна се Раян. Заедно с Диего, той беше от едната страна на Джия, Дивя и Хайме бяха от другата. Дру бързаше зад тях, все така стиснала Тави за ръка, заедно с останалите, които бяха избягали от Гард. — Направете път на консула!

Този призив се извиси над виковете. Множеството утихна, докато Джия си проправяше път между тях, като боен кораб, порещ водите. Вървеше гордо, а мъждивото слънце огряваше сиво-черната й коса. Стигна до средата на заключената порта, където Ласло Балог стоеше с копие до себе си.

— Отвори портата, Ласло — каза тя с тих глас, който въпреки това се чу ясно. — Тези хора имат право да се присъединят към приятелите и семействата си в битка.

Устните на Ласло се изкривиха.

— Ти не си лидерът на Клейва. Разследват те. Аз действам по заповед на Хорас Диърборн, инквизитор и временно изпълняващ длъжността консул.

— Разследването приключи — заяви Джия спокойно. — Хорас Диърборн се сдоби с властта незаконно. Той лъга и ни предаде. Всички тук го чуха от собствената му уста. Затвори ме незаконно, така както сега ни е затворил в града, докато на Полята близките ни са в опасност. Отворете портите.

— Отворете портите! — провикна се момче с тъмна коса… Дру видя Дивя да се усмихва. Беше братовчед й Ануш.

— Отворете портите! — извика Дивя, размахала меча си във въздуха. — Отвори портите в името на Разиел!

Хайме подсвирна; усмивката му беше заразителна.

— Abre las puertas!

Викът се издигна във въздуха. Все повече и повече нефилими се присъединяваха, между тях — Кадир Сафар и Вивиан Пенхалоу. Викът „Отворете портите!“ се превърна в хор. Тави и Дру също се включиха и Дру се изгуби в него, в усещането да е част от нещо по-голямо и по-силно от нея самата. Покатери се на една пейка, издърпвайки Тави до себе си, така че да може да види цялата сцена: членовете на Кохортата, които очевидно се чувстваха неловко, викащите нефилими, неколцината ловци на сенки, които стояха мълчаливи и несигурни.

— Няма да престъпим нарежданията на истинския консул! — изкрещя Ласло, а лицето му потъмня. — Ще умрем, преди да ни принудите да изменим на Закона!

Виковете секнаха; никой не беше очаквал това. Очите на Тави се разшириха.

— Какво иска да каже?

Тълпата беше замръзнала. Никой нефилим не искаше да бъде принуден да нарани друг нефилим, особено след кошмара на Тъмната война. Джия като че ли се поколеба.

Един Мълчалив брат пристъпи напред. После втори, трети, а одеждите им с цвят на пергамент шумоляха като листа на вятъра. Множеството се отдръпна, за да им направи място. Дру се взираше в тях. Последният път, когато беше видяла група Мълчаливи братя, беше на погребението на сестра й.

Над площада се разнесе безмълвен глас. По лицата на останалите Дру виждаше, че те също го чуваха да отеква в главите им.

Аз съм брат Седрах. Съвещавахме се за това как ни повелява да постъпим Законът. Стигнахме до заключението, че истинският консул е Джия Пенхалоу. — Брат Седрах млъкна. Той и останалите оформяха безмълвна жива картина, подредени около членовете на Кохортата. — Отворете портите.

Възцари се тишина. Лицето на Балог потрепваше.

— Не! — Беше Пейдж Ашдаун. В гласа й имаше пронизителни, ядосани нотки, същия остър и гаден тон, който използваше, когато наричаше Тай с обидни имена, когато се подиграваше на дрехите и теглото на Дру. — Не може да ни казвате какво да правим…

Брат Седрах вдигна дясната си ръка. Останалите Мълчаливи братя сториха същото. Разнесе се звук, сякаш нещо огромно се раздираше надве, и крилата на портата зейнаха широко, блъскайки членовете на Кохортата така, сякаш ги беше зашлевила гигантска ръка. Въздухът се изпълни с виковете им, когато бяха запратени настрани; през отворената порта Дру видя Нетленните поля, зелени под сивото небе и кипящи от битката.

— Нефилими! — Джия беше извадила меча си и сега наведе острието му, за да посочи към бушуващата битка. — Нефилими, напред!

Тласкани от желанието да се бият, ловците на сенки се заизливаха с рев през отворените порти на града. Повечето просто прескачаха изпопадалите членове на Кохортата, които се търкаляха на земята, стенейки от болка. Единствено Камерън Ашдаун, който се виждаше отдалече заради червената си коса, поспря, за да помогне на сестра си Пейдж да се изправи на крака.

Диего и останалите също тръгнаха към портата. Дру видя Хайме да се протяга и да потупва Диего по рамото. Диего кимна и Хайме се откъсна от групичката и се затича към Дру. Тя стоеше замръзнала от изненада на пейката, докато той се носеше през тълпата към нея. Беше изящен като хвърлен нож, усмивката му беше ярка като ръба на искрящото му острие.

Стигна до нея; с Дру, покачена върху пейката, бяха на една и съща височина.

— Не бихме могли да го направим без теб. Ти си тази, която ни освободи. — Той я целуна по челото, бързо и леко. — На бойното поле ще мисля за теб.

В следващия миг вече го нямаше, затичан към брат си, а на Дру й се искаше тя да тичаше към своя.

Беше си мечтала тя също да се бие рамо до рамо с останалите. Ала не можеше да остави Тави. Приседна на пейката и го взе в скута си, прегърнала го, докато гледаше как Диего и Хайме, Раян и Дивя, дори Камерън Ашдаун потъват в тълпата, изливаща се през портата към Полята.

31 Стана кървав тогаз

— Не мога да повярвам, че Магнус ни причини това — каза Тай.

Двамата с Кит седяха в долчинката под дъба, близо до почти унищожения лагер. На Кит му беше студено от дългото седене на земята, но нямаше как да се премести. Преди да тръгне към бойното поле заедно с останалите, Магнус беше завързал Тай и Кит за корените на дъба с блещукащи окови от светлина.

— Съжалявам, момчета — бе казал, а по пръстите му танцуваха сини искри. — Обещах на Джулиън, че ще бъдете в безопасност, а най-добрият начин да се уверя, че това ще стане, е, като се погрижа да останете тук.

— Ако не го беше направил, ти щеше да последваш Джулиън и останалите на Нетленните поля — изтъкна Кит. — Не е трудно да видиш логиката му.

Той подритна веригата около глезена си. Беше направена от лъчи — нямаше плътна материя, просто сияещи халки от светлина, ала го задържаше на място така здраво, сякаш бе направена от адамас. Когато докоснеше светлината, Кит усещаше лек шок, като от статично електричество.

— Стига си се дърпал — каза Тай. — Досега не успяхме да ги разкъсаме; явно е, че няма да можем. Трябва да намерим друго решение.

— Или пък бихме могли просто да приемем, че ще се наложи да ги изчакаме да се върнат. — Кит се облегна на корените. Изведнъж се почувства наистина уморен, не физически, а дълбоко в себе си.

— Отказвам да го приема — заяви Тай, човъркайки искрящата верига около глезена си с пръчка.

— Може би ще е добре да се научиш да приемаш онова, което не си в състояние да промениш.

Тай вдигна глава; сивите му очи блестяха върху слабото му лице.

— Знам за какво говориш в действителност. Все пак си ми сърдит.

— Да — отвърна Кит. — Сърдит съм ти.

Тай запрати клечката настрани и Кит подскочи.

— Знаеше, че ще възкреся Ливи. Знаеше го от самото начало и ми каза, че нямаш нищо против. Подкрепяше ме и беше до мен. Беше до мен до последния момент и тогава ми каза да не го правя. Мислех, че те е грижа, но ти ме излъга. Досущ като всички останали.

Кит ахна от несправедливостта на всичко в думите му. Мислех, че те е грижа? Беше му казал колко много го е грижа, а той беше реагирал така, сякаш беше нищо. Унижението от предишната нощ отново го заля като гореща вълна, разпалвайки горчив гняв.

— Грижа те е единствено за онова, което е най-добро за теб — каза през зъби. — Съживи Ливи заради себе си, не заради нея или който да било друг. Знаеше вредата, която би могло да нанесе това. Мислеше единствено за себе си. Ще ми се… ще ми се никога да не те бях срещал…

Очите на Тай се изпълниха с неочаквани сълзи. Кит млъкна, потресен. Тай си беше Тай, не се разплакваше лесно, но ето че сега бършеше сълзи от лицето си с разтреперани ръце. Гневът на Кит се изпари; искаше му се да изпълзи по-близо до Тай, който клатеше глава, мълвейки нещо тихичко…

— Тук съм.

Изражението на Тай се промени напълно. По бузите му все още имаше сълзи, ала устните му се отвориха в изненада. В изумление.

Тя бе коленичила на ръба на долчинката, полупрозрачна. Вятърът не повдигаше крайчетата на кестенявата й коса, нито пък я караше да трепери в дългата си бяла рокля. Роклята, за която Кит се беше чудил миналата нощ, мислейки си, че тя никога не би я избрала.

Едва сега си даде сметка, че действително не я беше избрала: това бе роклята, с която беше изгорена, нефилимска погребална одежда.

— Ливи. — Тай се опита да стане, ала въжето от светлина около глезена му го дръпна обратно и той тупна върху мекия мъх.

Призракът на Ливи Блекторн се усмихна. Тя се спусна в долчинката, не се катереше, нито пълзеше, рееше се като перце на вятъра.

— Какво правиш? — попита Тай, когато тя коленичи до него.

— Не биваше да ти се ядосвам толкова снощи. Ти имаше добри намерения.

— Дойде, за да се извиниш? — обади се Кит.

Ливи се обърна, за да го погледне. Златният медальон проблясваше на врата й. Странно бе да види два еднакви медальона — онзи, който Тай носеше, истински и сияещ, и този, който блещукаше на врата на Ливи. Отзвук от спомените й? Може би смъртта прожектираше образа на Ливи така, както хората очакваха да я видят?

— Забравих — каза Ливи. — Ти виждаш призраци, Херондейл.

Звучеше като Ливи. Но и не като Ливи. В гласа й имаше хладна дистанцираност, а и истинската Ливи би го нарекла Кит.

Въпреки това се наведе и докосна леко глезена на Тай, и при допира й веригата от светлина проблесна и изчезна. Тай се изправи с усилие на крака.

— Защо го направи? Защото съжаляваш?

— Не — отвърна Ливи. — Призраците не правят неща, защото съжаляват. — Тя го докосна, или поне се опита. Пръстите й преминаха през тялото му. Тай потрепери, но не откъсна очи от нейните. — Джулиън и Марк, и Хелън, и Ема са на Нетленните поля. — Очите на Ливи бяха нефокусирани, сякаш виждаше нещо, което се случваше някъде другаде. — Трябва да отидете и да им помогнете. Трябва да участвате в битката. Те се нуждаят от вас.

И сетила се сякаш в последния момент, тя се обърна и докосна веригата на Кит. Оковата изчезна, както и Ливи. Наведе глава и от нея не остана дори нишка от мъгла, която да покаже, че изобщо е била там.

По лицето на Тай пробяга покруса и Кит усети как го жегва състрадание. Как ли щеше да се справи дори ако Ливи идваше и си отиваше като призрак? Никога нямаше да остава задълго, нямаше да има начин да са сигурни, че ако си отиде, ще се върне отново. Щеше да бъде като да я губи отново и отново.

Тай се изправи на крака. Кит знаеше, че няма да каже нищо за Ливи.

— Не е нужно да идваш — каза Тай. — Може да останеш тук.

Той се закатери от долчинката. Без да каже нито дума, Кит го последва.

Кристина беше запозната с нефилимската история по-добре от мнозина. Докато крачеше през зелената трева, си мислеше за миналото: за това, че именно тук, на Нетленните поля, Джонатан Ловеца на сенки се бе изправил срещу легион от демони. Докато тичаше, сечейки с меча си наоколо, тя следваше неговите стъпки.

Марк беше до нея. Беше въоръжен с лък, по-малък и лек от този на Алек, но бърз и точен. Армията на тъмните феи се надигаше като вълна срещу тях, докато си проправяха път към Кийрън, и Марк опъваше тетивата отново и отново, поваляйки тролове и огъри с елфически стрели. Кристина замахваше с меча си към по-дребните, по-бързи алени стражи и ги посичаше, забелязвайки с далечен ужас как собствената им кръв попива в боядисаните им с кръв униформи.

Зад тях се надигна рев.

— Какво беше това? — попита Марк, изтривайки кръв и пот от очите си.

— Подкрепления, дошли да се присъединят към Хорас и останалите — отвърна Кристина мрачно. — Бяха разположени на пост около града.

Марк изруга под носа си.

— Трябва да се доберем до Кийрън.

Кристина предполагаше, че Марк е обзет от същата паника, от която и тя — Кийрън беше сам срещу множество алени стражи и воини на тъмните феи, от келпита до гоблини, заклели се във вярност на Обан. В каквато и посока да се обърнеше, виждаше тъмни феи, вкопчени в схватка с долноземци и ловци на сенки: Саймън и Изабел удържаха импита с меч и камшик, Алек поваляше огъри с лъка си, Мая и Бат разкъсваха тролове със зъби и нокти. В далечината зърна Ема и Джулиън да се бият рамо до рамо, както и Джейс, вкопчен в двубой с Тимъти Рокфорд, но защо използваше тъпата страна на меча си…?

— Ето го — каза Марк. Бяха превалили един хълм и видяха Кийрън в долната част на склона. Държеше меча, който Нене му беше дала, и се беше изправил срещу широкоплещест ален страж с огромни подковани с желязо ботуши. Марк изруга. — Наричат го генерал Уинтър41, защото може да изтреби цяло село по-бързо от смъртоносен мраз.

— Спомням си го. — Кристина потрепери, не беше забравила яростната битка с алените стражи в тронната зала на Тъмния двор. — Но той ще убие Кийрън. Чела съм за алените стражи. Марк, това е лошо.

Марк нямаше как да не се съгласи. Гледаше Кийрън с разтревожени очи.

— Хайде.

Втурнаха се по склона, задминавайки немалко воини на тъмните елфи, които също тичаха към сърцето на битката. Обан все още беше обграден от обръч гоблини, които го защитаваха; неколцина алени стражи бяха оформили рехава групичка около Уинтър и Кийрън. Изглеждаше така, сякаш се бяха събрали, за да се позабавляват с битката.

Нададоха възторжени възгласи, когато Уинтър замахна с алебардата си и улучи Кийрън по рамото. Бялата риза на Кийрън вече беше изцапана с кръв. Косата му беше бяла, с цвета на сняг или пенел, бузите му бяха поаленели. Отби следващия удар на алебардата и замахна към Уинтър, който едва успя да се дръпне настрани достатъчно бързо, за да избегне удара.

Генералът на алените стражи се изсмя.

— Колко жалко! Биеш се като крал. След около стотина години навярно би бил достатъчно добър, за да се изправиш срещу мен.

— Копеле — изсъска Марк. — Кристина…

Тя вече клатеше глава.

— Ако се опитаме да нападнем Уинтър, останалите стражи ще се нахвърлят върху нас. Бързо, дай знак на Гуин. Той ще атакува Обан. Това може да ни даде шанс.

Очите на Марк припламнаха с разбиране. Направи фуния пред устата си и подсвирна — ниското, напевно подсвирване на Дивия лов, което Кристина сякаш усети да вибрира в костите й.

По небето над тях премина сянка. Подмина ги и се върна обратно: Гуин, възседнал Орион. Прелетя ниско над полето; Кристина видя Даяна да се обръща и да вдига ръце. Миг по-късно Гуин я беше качил до себе си на Орион и те се издигнаха в небето, Даяна и предводителят на Дивия лов.

Прелетяха ниско над гоблините, обградили Обан. Даяна, с развяна зад нея коса, се наведе от гърба на коня, размахала меча си, и посече един гоблин през гърдите. Останалите нададоха крясъци и започнаха да се разпръскват, когато Даяна ги подгони от небето, докато Гуин се усмихваше широко под шлема си.

Ала положението на Кийрън все още беше отчаяно. Едва успяваше да удържа Уинтър, чиято алебарда отново и отново отекваше по острието на меча му. Пред ужасения поглед на Кристина, един от ударите на Уинтър повали Кийрън на земята; той се претърколи и скочи на крака, разминавайки се за малко с втори, смъртоносен удар.

Марк и Кристина се втурнаха към него, но един ален страж, който гледаше схватката, се завъртя, за да им препречи пътя. От толкова близко разстояние лъкът на Марк не вършеше особена работа; той извади късия меч, втъкнат в колана му, и се нахвърли върху стража, сечейки яростно, докато се мъчеше да се добере до Кийрън. Друг страж се изпречи пред Кристина; тя се разправи с него с един посичащ удар, претъркулвайки се под пътя на друго копие. Подкован с метал ботуш се стовари върху нея и тя изпищя, усещайки как ребрата й се трошат. Агонизираща болка я прониза, докато рухваше на земята.

Междувременно на гоблиновите стражи на Обан им беше дошло до гуша. Захвърляйки оръжията си в бързината да се махнат, те побягнаха от Обан към сърцето на битката, следвани по петите от Даяна и Гуин. Останал изведнъж сам насред полето, Обан се огледа наоколо в трескава паника и сграбчи меча на един от гоблините.

— Върнете се, копелета такива! — изкрещя. — Върнете се! Заповядвам ви!

Изохквайки в агония, Кристина се опита да стане на крака. Пронизващата болка от счупените кости я накара да се сгърчи конвулсивно; видя двама алени стражи над себе си и си помисли: Това е краят.

Те паднаха, по един от двете й страни. Облян в кръв, Марк се наведе над нея с пребледняло лице.

— Кристина! Кристина!

Кристина го стисна, простенвайки от болка.

— Иратце.

Марк трескаво затърси стилито си, докато Уинтър се провикна силно:

— Кралю Обан!

Кристина извърна глава настрани. Уинтър стоеше над Кийрън, който бе рухнал на земята, а строшеният му меч лежеше до него. Сърцето на Кристина се сви мъчително, докато Марк рисуваше набързо иратце върху кожата й.

Почти не забеляза как болката изчезна. О, Кийрън.

— Генерал Уинтър! — извика Обан, размахал ръце срещу генерала на алените стражи, сякаш гонеше мухи. Изцапани дантели стърчаха от ръкавите му, кадифените му бричове бяха прекалено смачкани, за да могат да бъдат оправени. — Заповядвам ти да убиеш предателя!

Уинтър поклати бавно глава. Беше внушителен мъж, плещите му сякаш щяха да пръснат шевовете на боядисаната му с кръв униформа.

— Сам трябва да го направиш, господарю. Това е единственият начин да потвърдиш претенциите си към престола.

С нацупена гримаса, отпуснал меч до себе си, Обан тръгна по тревата, която го делеше от Кийрън. Марк сведе поглед към Кристина и когато я видя да кимва, протегна ръка и я издърпа на крака.

Спогледаха се веднъж, а после Марк се отклони надясно, втурвайки се към Уинтър и Кийрън.

Кристина пое наляво и застана пред Обан.

— Да не си го докоснал. Нито стъпка повече.

До ушите й достигна изненаданият вик на Уинтър: Марк се беше хвърлил на гърба му. Уинтър се отърси от него, но не преди Кийрън да бе успял да се изправи на крака.

Обан погледна Кристина разярено.

— Знаеш ли кой съм аз, нефилимско момиче? Как смееш да се изпречваш на пътя на Тъмния крал? Ти си нищо.

Кристина вдигна меча между себе си и Обан.

— Аз съм Кристина Мендоса Росалес и ако нараниш или убиеш Кийрън, ще си имаш работа с мен. — Видя проблясването в сребристите очи на Обан и се зачуди как бе могла да си помисли, че прилича на Кийрън. Двамата изобщо не си приличаха. — Ти не си замесен от кралско тесто — каза ниско. — Бягай. Махни се от тук и спаси живота си.

Обан хвърли поглед към Уинтър: той беше вкопчен в схватка с Марк и Кийрън, които го изтласкваха все по-назад. Мъртви алени стражи лежаха по полето, тревата беше хлъзгава от кръв. Високо над тях, Гуин и Даяна описваха кръгове върху гърба на Орион.

Кристина видя ужаса в очите му, не от смъртта, която го заобикаляше, а от мисълта как всичко му се изплъзва — престол, богатства, власт.

— Не! — изкрещя и се нахвърли отгоре й с меча си.

Кристина посрещна удара му, описвайки свирепа дъга с оръжието си. Изненада припламна в очите му, когато остриетата им се сблъскаха. Дръпна се сепнато назад, но бързо се съвзе. Беше пияница и пройдоха, но си оставаше елфически принц. Когато отново замахна, оголил зъби, мечът му се удари в нейния толкова силно, че тя го почувства в костите си. Олюля се, възвърна си равновесието и пак замахна срещу него, отново и отново. Той посрещаше ударите й, мечът му беше бърз и яростен. Върхът я одраска по рамото и тя почувства, че и потече кръв.

Кристина започна да се моли.

Благословен да бъде Ангелът, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите ми да се бият.

През целия си живот бе искала да стори нещо, за да облекчи болката от Студения мир. Това бе шансът й. Разиел й го беше дал. Щеше да направи това за Ема, за семейство Блекторн, за Диего и Хайме, за Марк и Кийрън, за всички Росалес. За всички, пострадали от мира, който в действителност беше война.

Умиротворяващо спокойствие изпълни сърцето й и тя вдигна меча, сякаш беше Славният, сякаш бе искрящо оръжие от рая. Видя страх в очите на Обан, докато той замахваше за нов удар, описвайки странична дъга с меча си. Кристина се завъртя в кръг, избягвайки острието му, и заби оръжието си между ребрата му.

През света сякаш премина въздишка. Тя усети как металът на меча й изстърга костта, усети гореща кръв да се стича по юмрука й. Издърпа меча обратно, а Обан се олюля, взирайки се невярващо в кръвта, разливаща се по гърдите на жакета му.

— Ти — ахна, все така неспособен да повярва. — Коя си ти?

Аз съм нищо.

Нямаше обаче смисъл да отговаря. Обан се беше свлякъл на земята, ръцете му се отпуснаха безжизнено до тялото му, очите му се замъглиха. Беше мъртъв.

Марк и Кийрън продължиха да се бият отчаяно, без да си дават сметка какво бе станало. Кристина знаеше, че се бият не за собствения си живот, а един за друг.

— Принц Обан е мъртъв! — изкрещя. — Обан е мъртъв!

Пристъпи напред по мократа от кръв трева, провиквайки се към Уинтър, към Марк и Кийрън, към всеки, който би я чул.

Генерал Уинтър бе този, който чу вика й. Изправи се, висок и заплашителен, като стена между Кристина и момчетата, които тя обичаше. Увенчаната му с червена шапка глава се обърна. Червените му очи се спряха върху Кристина, а после върху онова, което лежеше зад нея, купчинка кръв и кадифе.

Кокалчетата на ръката, с която стискаше меча, побеляха. За миг Кристина го видя как си отмъщава за своя крал на Кийрън и Марк и дъхът секна в гърлото й.

Масивен и ужасяващ като лавина, Уинтър бавно се отпусна на колене. Наведе потъмнялата си от кръв глава и гласът му отекна гръмовно:

— На вашите заповеди, кралю Кийрън.

Кийрън и Марк стояха един до друг, все още вдигнали оръжия, дишащи тежко и накъсано. Кристина прекоси напоената с кръв земя и отиде при тях, заставайки от другата страна на Кийрън.

Лицето на Кийрън беше мъртвешки бледо. Излъчваше безнадеждност и печал, но очите му бяха впити в лицето на Кристина, сякаш би могъл открие себе си там. Тя стисна ръката му. Кийрън премести очи от Кристина към Марк и вирна брадичка. Кристина го видя как изпъва слабите си рамене, сякаш се приготвяше да поеме тежък товар, и даде безмълвен обет пред себе си: двамата с Марк щяха да му помогнат да го носи.

— Принц Обан е мъртъв. — Гласът на Марк се издигна към небесата, към Даяна и Гуин, които яздеха в кръг високо над главите им. — Кийрън Кралския син е новият крал на тъмните феи! Да живее кралят!

Бяха стигнали до края на гората, препъвайки се в корените на дърветата в бързината си да се доберат до Нетленните поля. Нямаше ясно очертана граница между Полята и гората: дърветата започнаха да оредяват и Тай се закова на място, а дъхът му секна. Кит спря до него и зяпна.

Беше като във филм, помисли си, макар мъничко да се срамуваше, като филм с невероятни ефекти и внимание към най-дребните подробности. Беше си представял, че битките са организирани, две редици воини, настъпващи една срещу друга. Ала пред тях цареше хаос — не толкова партия шах, колкото рухнала кула Дженга42. Воини се биеха на групички, търкаляха се в канавките, пръснати наслуки из Полята. Въздухът беше изпълнен с воня на кръв и шум: дрънчене на метал в метал, крясъци на воините, рев на вълколаците, писъците на ранените.

Шумът. Кит се обърна към Тай, който беше пребледнял.

— Не мога, не си взех слушалките.

Кит също не се беше сетил, но пък и не беше очаквал да участват в битката. Дори не си беше представял, че ще има битка с подобни мащаби. Беше огромна. Портите на Аликанте бяха зейнали и от тях се изсипваха още и още ловци на сенки, увеличавайки шума и хаоса.

Тай не можеше да го направи. Не можеше да оцелее да бъде в сърцето на всичко това без нищо, с което да защити ушите, очите си.

— Виждаш ли Джулиън? — попита Кит. Може би ако Джулиън беше наблизо, ако можеха да се доберат до него…

Лицето на Тай се проясни леко.

— Чакай малко. — Бръкна в якето си, където беше напъхал няколко ножа и прашка. Имаше и шепа камъни; Кит ги беше видял по-рано.

Тай изтича до най-близкото дърво (голям, перест дъб) и се закатери по него.

— Почакай! — Кит изтича до основата на дънера и погледна нагоре. Тай вече изчезваше между листата. — Какво правиш?

— Може да успея да видя другите, ако съм по-нависоко — извика Тай отгоре. Един клон изпращя. — Ето ги… виждам Алек. И Джейс; бие се с неколцина от Кохортата. Марк и Кристина са при алената стража. Ето я и Хелън… един трол се приближава зад гърба й. — Разнесе се чаткащ звук и шумолене на листа. — Вече не — добави Тай със задоволство и Кит осъзна, че трябва да беше използвал прашката си. — Кит, качи се, от тук се вижда всичко.

Не получи отговор.

Тай се наведе между клоните, обхождайки с поглед земята под дъба. Там беше празно. Кит беше изчезнал.

Алек си беше намерил скален къс, един от малкото на Полята. Това беше хубаво, защото беше най-добър от леко издигната позиция. Докато тичаше към него, проправяйки си път между воини на тъмните елфи и долноземци, Джейс гледаше с братско възхищение как Алек изпраща стрела след стрела със смъртоносна бързина и смъртоносна прецизност.

— Алек. — Джейс стигна до него. Един трол тичаше към тях с вдигната брадва. Бивните му бяха изцапани с кръв, очите му горяха от омраза. Джейс извади нож от колана си и го хвърли. Гъргорейки, тролът се сгромоляса с нож, стърчащ от гърлото.

— Какво има? — Без да поглежда, Алек сложи нова стрела в тетивата и прониза стъклозъб гоблин, който се носеше към Саймън. Саймън му изкозирува небрежно и отново се върна към схватката с нещо мъхесто, което, подозираше Джейс, беше дриада, поела по лош път.

— Портите на града са отворени…

— Забелязах. — Алек простреля дриадата и тя се втурна към дърветата.

— Още членове на Кохортата излизат на полето.

— Както и още от съюзниците ни. Джия е тук — каза Алек.

— Така е. — Един огър се нахвърли върху Джейс отляво и той го посече с мълниеносна ефективност. — Къде е Магнус?

Алек наблюдаваше Саймън с присвити очи — той се беше присъединил към Клеъри и двамата заедно посичаха един ален страж. Алените стражи бяха най-смъртоносните елфически воини на полето, но Джейс със задоволство видя как Клеъри се разправи самоуверено с нейния. Посече го през коленете и когато той падна, Саймън му отряза главата. Отлична парабатайска работа.

— Защо искаш да знаеш къде е Магнус? — попита Алек.

— Защото членовете на Кохортата са ловци на сенки — отвърна Джейс искрено. — Опитвам се да не ги убивам. Използвам тъпата страна на меча си, налагам ги по главите, докато не паднат, или оставям Клеъри да приложи някоя от нокаутиращите си руни, но е много по-трудно да не убиваш хората, отколкото да ги убиваш. — Той въздъхна и метна нож към едно атакуващо пикси. — Помощта на Магнус ще ни е от полза.

— Знаеш ли — каза Алек, — вампирите страшно ги бива да обезвреждат, без да убиват. Просто грабваш някого и пиеш от кръвта му, докато не припадне, и готово.

— Не ми върши работа — заяви Джейс. Друг трол се втурна към тях. Джейс и Алек посегнаха едновременно към оръжията си. Тролът ги измери с поглед, обърна се и избяга.

Алек се разсмя.

— Имаш късмет, парабатайо — каза и посочи към края на Брослиндската гора.

Джейс проследи жеста му. Дърветата тънеха в сенки, но по-рано Клеъри му беше нарисувала руни за виждане надалече. Успя дори да различи как малка фигурка, покачена на един дъб, поваля елфически воини с прашката си. Интересно. Видя също така и Магнус, който тъкмо бе излязъл от сенките под дърветата.

Беше в пълно магическо облекло — черна пелерина, върху която бяха избродирани сребърни звезди, около врата и китките му имаше сребърни верижки, а косата му беше щръкнала на шипове. Син огън струеше от ръцете му, издигаше се във въздуха и образуваше гъсти облаци.

Клеъри дотича при тях, проправяйки си път между мъртви тролове и огъри. Беше грейнала.

— Мислех, че се притеснява дали ще успее да го направи! — възкликна тя. — Страхотен е.

— Почакай само — каза Алек и й намигна. — И действително изглежда страхотно. — Простреля един трол, в случай че някой се тревожеше, че не си върши задълженията.

Не че Джейс се беше тревожил. Полето закипя в хаос, върколаци и магьосници, феи и ловци на сенки се обръщаха, за да видят Магнус, докато от ръцете му се разливаше синьо-черна магия и се издигаше в небето.

Самото небе започна да потъмнява, сякаш някой бе придърпал над него завеса: светлината се процеждаше през нея, но не всичката — мътно, синкаво сияние, като светлината на звезди или луна. Гуин и Даяна препускаха в кръг по притъмнялото небе.

Магнус започна да се олюлява. Джейс усети как Алек се напрегна. Това беше огромна магия, от онези, които можеха да изцедят силите на един магьосник.

От гората излезе друга фигура. Мъж със зелена кожа, извити рогца и коса, бяла като тази на Катарина. Носеше дънки и черна тениска с бели букви.

Сложи ръка върху рамото на Магнус.

— Това наистина ли е Рейгнър Фел с тениска, на която пише „Рейгнър е жив“? — попита Клеъри слисано.

Рейгнър беше един от най-старите приятели на Магнус и беше прекарал няколко години, преструвайки се на мъртъв, и още няколко, преструвайки се, че е магьосник, на име Шейд. Джейс и Клеъри имаха причина да го познават добре.

— Аз не бих влязъл в битка с тениска, на която пише „Саймън е жив“ — подхвърли Саймън, който беше достатъчно близо, за да ги чуе. — Струва ми се като сам да си търсиш белята.

Алек се засмя.

— Мисля, че той ще е добре — каза, докато Рейгнър продължаваше да държи здраво Магнус, който вдигна ръце, отприщвайки още синьо-черна светлина. — Просто дава на Магнус от силата си.

Небето беше потъмняло като при залез, без лъчите на потъващо зад хоризонта слънце. Магнус свали ръце, докато от гората зад него, защитени от новия мрак, изскочиха вампири — предвождани от Лили, те препуснаха през полето, за да се присъединят към битката.

— Знам какво каза — рече Джейс, докато гледаше как вампирите преодоляват разстоянието, което ги делеше от Кохортата, — но някой осведоми ли ги, че не бива да убиваме ловци на сенки?

Алек се ухили.

— В името на Ангела! — възкликна Ейлийн и зяпна широко.

Хелън се обърна рязко, вдигнала меча си. Да се биеш заедно с онези, които обичаш, винаги беше ужасяващо. Биеш се, за да защитиш не само себе си, но и тях. Би се изправила с голи ръце срещу велик демон, за да спаси Ейлийн.

Ейлийн улови ръката й.

— Майка ми! — Беше почти нечленоразделна. — Майка ми е с тези, които излизат от града!

Портите на Аликанте бяха широко отворени и през тях се изливаха ловци на сенки. Начело на множеството беше Джия, облечена в бойни дрехи и стиснала внушителен закривен дао. От двете й страни имаше центуриони — Диего, Раян, Дивя и други. Най-страховитата тъща на света, помисли си Хелън.

Двете с Ейлийн се втурнаха към новодошлите. Когато се приближиха, Ейлийн изтича при майка си и я прегърна. Джия свали меча и я прегърна също толкова силно със свободната си ръка, тъмнокосите им глави се склониха една към друга.

— Къде е татко? — попита Ейлийн, отдръпвайки се леко, за да погледне лицето на майка си.

— Все още е в града. Координира с Кармен Мендоса и Мълчаливите братя, за да са сигурни, че хората вътре ще бъдат в безопасност.

— Но как излязохте от Гард?

Джия почти се усмихна.

— Друзила ни освободи снощи. Тя е много предприемчиво дете! И като стана дума за семейство Блекторн, Хелън, ела тук.

Хелън се приближи малко колебливо. Открай време мислеше, че тъща й вдъхва респект, но никога не я бе виждала толкова страховита, колкото в този момент.

Джия обви ръка около нея и я прегърна толкова силно, че Хелън си спомни собствената си майка, Елеонор, и силата на нейните прегръдки.

— Миличка, справила си се отлично в Института — каза Джия. — Толкова се гордея.

Дивя подсмръкна.

— Толкова е мило.

Джия сложи край на прегръдката, станала отново делова.

— Добре, достатъчно сме се разсейвали. Предстои ни да се хвърлим в битка, където може да се наложи да се бием срещу други ловци на сенки. Хора, които бихме предпочели да не убиваме. Трябва да направим Конфигурацията на Малахия.

Хелън смътно си спомняше какво представлява Конфигурацията на Малахия — временен магически затвор, създаден от адамас и руни. Понякога инквизиторът или Мълчаливите братя прибягваха до него, когато не разполагаха с друг начин да задържат някой пленник.

Диего реагира пръв.

— Заемам се! — Грабна серафимска кама и прекрачи границата на Нетленните поля, където коленичи и я заби в пръстта. — Аз ще поема на север; Дивя, ти тръгни на юг, а ти, Раян — на изток. Трябва да обозначим четирите посоки на света.

— Ама че се разпорежда — подхвърли Дивя, но се усмихваше. Ейлийн също се включи, отправяйки се на запад. Останалите от новодошлите вадеха оръжия. Хайме беше свалил арбалета си и очевидно нямаше търпение да се хвърли в битката.

— Не забравяйте какво каза Друзила за плана на Стражата на Ливи — напомни Джия. — Старайте се да не убивате членове на Кохортата, ако не е абсолютно наложително. Насочвайте ги към Конфигурацията. Те все още са ловци на сенки, макар да са дълбоко заблудени.

С викове и възгласи ловците на сенки се втурнаха на полето и се хвърлиха в битката в същия миг, в който се разнесе мелодичен звън и Конфигурацията на Малахия се събуди за живот.

Светлина лумна от четирите ангелски остриета, оформяйки клетка със стени от движеща се светлина. Изглеждаше деликатна като пеперудени крила, призматична като стъкло. Хелън гледаше конфигурацията и се надяваше, че планът им да пожалят живота на Кохортата няма да се окаже напразен. Грейналите стени изглеждаха прекалено крехки, за да удържат толкова много омраза.

— Пусни ме! — изкрещя Кит. Знаеше, че няма да има особена полза. Ема го беше стиснала здраво за гърба на ризата и го принуждаваше да върви покрай гората, придържайки се в сенките. Изглеждаше бясна.

— Какво правиш тук? — Държеше златния си меч в свободната си ръка, а погледът й се стрелкаше наоколо със смесица от гняв и бдителност. — Когато те видях, замалко да получа инфаркт! Трябваше да си в лагера!

— Ами Тай? — Кит се извъртя в желязната хватка на Ема. — Той е там! На дървото! Не можем просто да го изоставим.

Нещо изсвири над главите им и огърът, който се приближаваше, рухна на земята с дупка насред челото.

— По всичко изглежда, че Тай се справя добре — заяви Ема сухо. — Освен това обещах на Теса да те държа далече от битки и елфи, а това е битка, пълна с елфи. Тя ще ме убие.

Кит се засегна.

— Защо никакви битки или елфи? Не съм чак толкова лош боец!

Ема го завъртя, така че да я погледне, като за щастие пусна ризата му.

— Не става дума за това! — каза сърдито. Бойните й дрехи бяха окаляни и изцапани с кръв, лицето й — покрито с драскотини и порязвания. Кит се зачуди къде ли е Джулиън — парабатаите обикновено се биеха заедно, нали така?

— Не разбирам защо съм толкова важен.

— По-важен си, отколкото си мислиш. — Очите на Ема изведнъж се разшириха. — О, не!

— Какво? — Кит се огледа трескаво наоколо. За миг не видя нищо необичайно, или поне нищо необичайно за масова битка между елфи и ловци на сенки.

А после над тях падна сянка и той разбра.

За последно беше видял Ездачите на Манан в Лондон. Сега те бяха шестима, сияещи в бронз и злато, конете им бяха подковани в злато и сребро, с мастиленочерни очи. Ездачите носеха доспехи без спойки и нитове, които да ги скрепяват — гладък, подобен на течност бронз ги покриваше от врата до стъпалата, като искрящите карапакси на насекоми.

— Скрий се зад мен, Кит. — Пребледняла, Ема застана пред него и вдигна Кортана. — Дръж се назад. Вероятно идват за мен, не за теб.

Ездачите се носеха стремглаво към тях, като порой от падащи звезди. Бяха красиви и ужасни. Кит беше извадил едничката херондейлска кама, която Джейс му беше дал. Едва сега осъзна колко бе неподготвен. Колко беше глупав.

Един от Ездачите потръпна и изкрещя, стиснал ръката си. Прашката на Тай, досети се Кит и усети вълна на неохотна топлота, както и рязкото жегване на страх — ами ако никога вече не видеше Тай?

Улученият Ездач изруга; бяха почти над главите им и Кит видя лицата им, бронзовите им коси, острите, студени черти на лицата им.

— Шестима срещу един? — извика Ема; вятърът развяваше косата й. — Нямате ли чест? Спуснете се един по един и се бийте с мен! Предизвиквам ви!

— Май не можеш да броиш, малка нефилимска убийцо — каза Етна, единствената жена сред Ездачите. — Вие сте двама.

— Кит е дете — заяви Ема, което подразни Кит, макар да си даваше сметка, че вероятно е права да го каже. Гласът на Кийрън отекна в главата му: Децата на Манан никога не са били побеждавани.

Джулиън тичаше през полето към тях, заедно с Хелън и Ейлийн. Нямаше обаче да стигнат навреме.

— Кит е детето — ухили се Етарлам. — Потомъкът на Първия наследник.

— Дай ни го — каза Карн. — Дай ни го и може би ще пожалим живота ти.

Гърлото на Кит беше пресъхнало.

— Не е вярно. Във вените ми няма елфическа кръв. Аз съм ловец на сенки.

— Възможно е да бъдеш и двете — каза Етна. — Досетихме се, когато те видяхме в онзи мръсен град.

Имаше предвид Лондон, помисли си Кит замаяно. Спомни си как Иохаид казва: Познавам те. Познавам лицето ти.

— Изглеждаш досущ като нея — подхвърли Иохаид сега с усмивчица. — Досущ като Ауралин. И досущ като майка си.

— Ние я убихме — каза Етна. — А сега ще убием теб и ще изличим всяка следа от омърсената ти кръв както от този свят, така и от нашия.

— Какво? — Кит забрави страха си, забрави нареждането на Ема да стои зад нея. Забрави, че някой идва да им помогне. Забрави всичко, освен думите на Етна. — Убили сте майка ми? Моята майка?

— А ти какво си мислеше, че се е случило с нея, дете? — каза Етна. — Да, ние проляхме кръвта й по заповед на краля. Тя умря, пищейки за теб, макар че дори когато я измъчвахме, нито веднъж не изрече името ти, нито разкри къде си. Това навярно ще ти бъде утеха в тези последни мигове от живота ти!

Тя избухна в смях и ето че всички Ездачи се смееха, а конете им се вдигнаха на задни крака на фона на небето.

Студен огън се разля по вените на Кит и той пристъпи към Ездачите, сякаш би могъл да се протегне и да ги издърпа от небето.

Усети как руната за дарба, която Тай беше нарисувал на ръката му, започва да пари.

Ема изруга и се опита да го издърпа зад себе си.

— Не можеш — казваше тя. — Не можеш, те са непобедими, Кит…

Ездачите извадиха мечовете си и в небето проблесна метал. Закриха слънцето, докато се спускаха към Ема и Кит. Ема вдигна меча си, докато Етна, възседнала жребеца си с пламнали очи, връхлетя отгоре и острие се блъсна в острие. Ема бе повдигната във въздуха и запратена назад. Блъсна се в земята с тътен, който Кит чу. Скочи на крака, докато Етна обръщаше коня си през смях, за да препусне към Кит, ала останалите Ездачи също се носеха към Кит с такъв устрем, че копитата на жребците им изпотъпкаха тревата. Кит вдигна ръце, сякаш би могъл да ги отблъсне с един жест, и чу как Иохаид се разсмя.

Нещо в него се пръсна, изпълвайки го целия с мощ. Тя се разля по тялото му като електричество и изригна от дланите му с такава сила, че го повали на колене.

Ема гледаше изумено как от ръцете му бликна бяла светлина и обгърна Ездачите като мрежа. Кит ги чу да крещят от ужас и изненада; пришпориха конете си по-високо, в небето.

Кит стисна ръце в юмруци и конете изчезнаха. Престанаха да съществуват в един миг. Ездачите, които вече се бяха издигнали високо в небето, за да избягат, паднаха с писъци на земята; сгромолясаха се в кипежа на битката и изчезнаха от поглед.

Кит се обърна по гръб на тревата, борейки се за въздух. Умирам, помисли си. Аз умирам. И не може да съм онзи, който твърдят, че съм. Невъзможно е.

— Кит! — Ема беше приклекнала до него, дърпаше яката на ризата му, за да му сложи иратце. — Кит, в името на Ангела, какво направи?

— Аз… не знам. — Имаше чувството, че в тялото му не беше останал въздух. Пръстите му дращеха немощно в пръстта. Помогни ми, Ема. Помогни ми.

Кажи на Тай…

— Всичко е наред. — Още някой се наведе над него, някой с познато лице и успокояващ глас. — Кристофър. Кристофър, дишай.

Беше Джем. Кит затвори очи и остави нежните ръце на Джем да го вдигнат от земята, и мрак се спусна над него като завесата в края на пиеса.

— Ема!

Замаяна, Ема се олюля леко, докато се изправяше. Беше се навела над Кит, а после се беше появил Джем, и ето че Кит го нямаше. Все още беше замаяна от шока на нападението на Ездачите и последвалата странност.

Кит бе накарал конете на Ездачите да изчезнат и те бяха паднали в биещото се множество, сеейки опустошение. А сега Джулиън бе до нея и я гледаше с тревога и загриженост.

— Ема — повтори той и като сложи ръце на раменете й, я завъртя, за да го погледне. — Добре ли си?

— Ейлийн и Хелън — каза тя, останала без дъх. — Бяха с теб…

— Върнаха се, за да помогнат на останалите. Ездачите сеят хаос на полето…

— Съжалявам. Не знаех, че Кит…

— Аз не съжалявам. — В гласа на Джулиън имаше нещо свирепо, което я накара да вдигне очи; главата й се проясни. Лицето му беше изцапано с пръст и кръв. Бойните му дрехи бяха скъсани на рамото, по тежките му обувки бяха полепнали кал и кръв. Беше красив. — Каквото и да се случи, каквото и да направи Кит, той спаси живота ти. Ездачите щяха да те убият.

Ема не можеше да диша от страх — не за себе си, а за Джулиън. Ездачите ненавиждаха и двама им. Гуин и Даяна препускаха в кръг над Полята, оповестявайки на висок глас, че Обан е мъртъв, че Кийрън е новият крал. Може би Кийрън щеше да успее да ги удържи, а може би не. Те не му се бяха врекли във вярност. Бяха свободни, без господар, дошли за кръв и разплата и невероятно опасни.

— Имаш ли нужда от иратце? — Джулиън все още я държеше за раменете. Искаше й се да го прегърне, да докосне лицето му, да се увери, че е цял и невредим. Знаеше, че не й е позволено да го стори.

— Не — отвърна. Руните между тях бяха прекалено опасни. — Добре съм.

Бавно, Джулиън наведе глава и допря чело до нейното. Останаха така за миг, без да помръдват. Ема усещаше парабатайската енергия да вибрира в телата им като електричество. Наоколо нямаше никой; бяха в самия край на битката, почти в гората.

Усети как се усмихва леко.

— Тай е на едно дърво с прашка — каза почти шепнешком.

Джулиън се дръпна мъничко; по лицето му пробяга развеселено изражение.

— Знам. Най-безопасното място за него, предполагам, макар че, когато открия как се е освободил от магията на Магнус, не съм сигурен кого от двамата ще убия.

Изведнъж настана оживление; Ема погледна към полето и зърна бронзови проблясъци. Ездачите се бяха прегрупирали и сечаха наоколо с мечовете си, проправяйки си път през ловците на сенки. Няколко тела лежаха сгърчени на земята: Ема с болка разпозна русо-червената коса на Вивиан Пенхалоу, сега опръскана с кръв.

Тя грабна Кортана.

— Джулиън, къде е Мечът на смъртните?

— Дадох го на Джейс — отвърна той, докато бързаха през изпомачканата трева. — Писна ми да го мъкна. На Джейс ще му хареса.

— Вероятно — призна Ема и се огледа наоколо. Небето над главите им бушуваше синьо-черно. Телата на долноземци и ловци на сенки бяха пръснати из полето; докато вървяха напред, Ема замалко да настъпи един труп в центурионска униформа, с избелени към небето очи. Беше Тимъти Рокфорд. Потисна надигналото се гадене и извърна глава. Ален страж връхлетя зад гърба й.

Тя вдигна Кортана и острието проряза въздуха.

— Ема! — Джулиън я сграбчи за рамото. — Всичко е наред — каза, докато аленият страж се обръщаше и потъваше обратно в тълпата. — Воините на елфите не знаят какво да правят. Някои все още следват Обан. Други се оттеглят по заповед на Кийрън. Цари хаос.

— Значи, е възможно битката да е към края си? — попита Ема, останала без дъх. — Възможно е да побеждаваме?

Джулиън прокара опакото на ръката си през лицето си, размазвайки калта по бузите си. Очите му бяха искрящо синьо-зелени на странната светлина на облаците; погледът му се плъзна по нея и тя разчете в него прегръдката, която не можеше да й даде, думите, които не можеше да й каже.

— Кохортата няма да се предаде — каза вместо това. — Все още се бият. Мъчим се да не ги нараняваме, но те никак не ни улесняват.

— Къде е Хорас? — попита Ема, извивайки врат, за да види какво става в другия край на полето.

— Заобиколил се е с поддръжниците си — каза Джулиън, прескачайки трупа на един трол. — Джейс и останалите се опитват да се доберат до него, но членовете на Кохортата са готови да го бранят с живота си, а ние не искаме да ги убиваме. Както казах, изобщо не ни улесняват.

— Трябва да се върнем и да помогнем. — Ема се отправи през полето, с Джулиън до себе си. Долноземци профучаваха покрай тях, нахвърляйки се върху тъмни елфи и нефилими от Кохортата. Джесика Босежур се мъчеше да отблъсне тъмнокос вампир с помощта на серафимска кама, докато недалече от там един върколак се беше вчепкал в огромен трол и двамата се търкаляха по земята, тракащи със зъби.

Ема чу как някой извика. Беше Марк, видя и Кристина, недалече от там, уловена в двубой с Ванеса Ашдаун. Кристина се биеше внимателно, мъчейки се да не нарани Ванеса; Ванеса не й отвръщаше със същото — беше стиснала алебарда и я отблъскваше назад с мощни удари.

Марк, обаче се беше изправил срещу Иохаид. Един от Ездачите го беше намерил.

Ема и Джулиън начаса се втурнаха към него. Той отстъпваше назад с лък в ръката, прицелвайки се внимателно, ала всяка стрела, забила се в Иохаид, само го забавяше, без да го спре.

Никой не е убивал един от Ездачите на Манан от цялата история, която познавам.

Ема беше убила един от Ездачите. Ала Ема имаше Кортана. Марк имаше само един обикновен лък, а Кристина и Кийрън бяха притиснати от тълпата. Нямаше да стигнат до Марк навреме.

Ема чу Джулиън да прошепва името на брат си. Марк. Спринтираха с всичка сила по неравната земя, Ема усещаше парабатайската енергия да ги тласка напред, когато нещо препречи пътя й и я удари. Тя полетя, падна на земята, претърколи се и скочи на крака.

Пред нея стоеше Зара.

Беше изпонарязана и мръсна, дългата й коса беше сплъстена от кръв и пръст. По лицето й имаше мръсни дири от сълзи, ала ръцете й, стискащи дълъг меч, не трепваха. Също като погледа й, прикован в Кортана.

— Върни си ми меча, кучко — озъби се тя.

Спрян от падането на Ема, Джулиън се обърна рязко и я видя, изправена срещу Зара Диърборн. Зара размахваше меча си напред-назад, а Ема я гледаше озадачено: Зара не беше особено добър боец, но не беше чак толкова лоша.

Ема срещна очите на Джулиън, докато вдигаше Кортана: Върви, върви при Марк; казваше изражението й. Джулиън се поколеба за миг, но Ема беше повече от способна да се справи със Зара. Той се обърна и се втурна към брат си.

Марк все още се биеше, макар да беше блед, а от една рана на гърдите му течеше кръв. Иохаид като че ли си играеше с него, като котка с мишка: замахваше с меча си, а после го завърташе настрани, така че да пореже, не да прониже. Това щеше да означава бавна смърт от порязвания и кръвопускане. Джулиън усети киселина на ярост да се надига в гърлото му. Видя как Кристина стовари дръжката на меча си върху главата на Ванеса; братовчедката на Камерън се свлече на земята, а Кристина се обърна и се втурна към Марк.

Пътят й беше препречен от друг от Ездачите и сърцето на Джулиън се сви; почти беше стигнал, но разпозна Етна, с дългата й бронзова плитка и яростна гримаса. В едната си ръка държеше меч, в другата — тояга. Замахна към Кристина и я събори тежко на земята.

— Спрете!

Думата бе дрезгав рев. И Кристина, и Марк бяха на земята; противниците им се обърнаха и зяпнаха. Кийрън стоеше пред тях, рамото му беше омотано с бели превръзки. Уинтър бе този, който беше проговорил: генералът на алената стража стоеше изпънат, с алебарда в ръка. Насочи острия му край към Иохаид.

— Спрете — нареди отново. — Кралят ви заповядва да свалите оръжие.

Иохаид и Етна се спогледаха. Металическите им очи кипяха от ярост. Нямаше да забравят скоро как бяха свалени от небето и унижени.

— Няма — заяви Иохаид. — Нашият крал бе Араун Стари. Той ни нареди да убием семейство Блекторн и техните съюзници. Ще изпълним заповедта му и нищо, излязло от твоята уста, няма да промени това.

— Все още не сме ти се врекли във вярност — каза Етна. — Ти не си нашият крал.

Джулиън се почуди дали Кийрън ще трепне. Той не го направи.

— Аз съм вашият крал — заяви. — Оставете ги и се върнете в Тъмните земи или ще бъдете сметнати за предатели.

— Тогава ще бъдем предатели — каза Етна и замахна с дългия си меч.

Ала острието така и не намери целта си. Въздухът сякаш се набразди и ето че Уиндспиър връхлетя върху Етна: изправен на задни крака, той стовари предните си копита в гърдите й. Разнесе се дрънчене и тя политна назад. Миг по-късно Кристина се изправи на крака; течеше й кръв от китката, но тя стискаше здраво меча си.

— Върви при Марк! — изкрещя тя и Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър и препусна към Иохаид; Ездачът беше като водопад от искри, изящен и фатален. Политна във въздуха, замахвайки с меча си, и острието му срещна това на Кийрън.

Марк скочи високо, завъртайки се изящно във въздуха, и го сграбчи, обвивайки ръце около гърлото му изотзад. Двамата се стовариха заедно на земята; Иохаид се изправи на крака. Джулиън се втурна към Марк, хвърляйки се между него и Ездача, вдигнал меч, за да отбие удара му.

Иохаид се изсмя. Джулиън едва имаше време да помогне на Марк да се изправи, когато нещо го удари по гърба. Беше Карн Ездачът, страховита кула от бронз. Джулиън се завъртя и го удари с всичка сила. Карн залитна назад с учудено изражение.

— Добър удар — каза Марк.

Заради Ема е. Усещам парабатайската връзка да гори в мен.

— Благодаря — отвърна и вдигна оръжие, за да отбие нов удар на Карн. Кийрън и Кристина се биеха с Иохаид; Етна бе успяла да повали Уинтър на колене. Дори парабатайска сила не беше достатъчна, даваше си сметка Джулиън. Ездачите бяха прекалено могъщи. Беше просто въпрос на време.

Отново проблесна бронз и Марк изруга: беше Делан, едноръкият Ездач, притекъл се на помощ на братята и сестра си. Сега вече те бяха четирима: липсваха само Етарлам и Еърмед, изгубени някъде в битката.

Делан носеше сребърна полумаска и държеше златен боздуган с шипове. Тичаше към Кийрън, размахал оръжие.

Брадва се стовари върху него изотзад, запращайки ги по очи на земята. Ред бе на Иохаид да изругае. Етна изкрещя, а Делан се изправи на крака и се обърна към нападателя си.

Беше Диего Росалес. Намигна на Кийрън в същия миг, в който боздуганът политна към главата му, и той го отби с тъпата страна на брадвата си. Кийрън, който изглеждаше едновременно изумен и доволен от появата му, скочи от гърба на Уиндспиър и се втурна към Делан. Уинтър се хвърли след него, докато Кристина замахваше към Етна.

Разнесе се оглушителен трясък и мечът на Кристина се строши. Тя ахна и отскочи назад, Марк и Кийрън се обърнаха, потресени. Етна вдигна оръжие и бе повдигната от земята. Потоци златна енергия се проточиха през полето, вдигайки всеки от Ездачите във въздуха и запращайки ги назад, като играчки, пръснати в тревата. Джулиън се обърна слисано и видя Хипатия Векс да стои наблизо, вдигнала ръце, от които струеше светлина.

— Магнус ме изпрати — обясни, докато нефилимите се взираха в нея. Взираше се дори Уинтър, изглеждащ така, сякаш се беше влюбил. Джулиън се съмняваше, че има кой знае какъв шанс с Хипатия. — Това ще ни спечели малко време, но те ще се върнат. Ездачите на Манан… — Хипатия въздъхна драматично. — Ловци на сенки. Защо непрекъснато се оказвам въвлечена в техните бъркотии?

Зара се биеше като обезумяла. Ема си я спомняше като посредствен воин и действително беше така, но от мига, в който остриетата им се бяха докоснали, Зара сякаш беше наелектризирана. Замахваше с оръжието си така, като че ли се канеше да отсече дърво с него; хвърляше се върху Ема отново и отново, оставяйки се немарливо отворена за атаки. Сякаш не я беше грижа дали ще живее, или ще умре.

И по някаква необяснима причина това караше Ема да се удържа. Знаеше, че има пълното право и безброй основания да се разправи с нея. Ала Зара изглеждаше обезумяла от нещо, което би могла да определи единствено като скръб, тя беше изгубила приятели, знаеше Ема, чиито трупове лежаха на полето, като Тимъти. Ема обаче подозираше, че скръбта й се дължи повече на горчилката от загубата и паренето на срама. Каквото и да се случеше, Кохортата никога вече нямаше да си върне славата. Лъжите, които бяха наговорили, никога нямаше да бъдат забравени.

Джулиън се беше погрижил за това.

— Не можа да оставиш нещата на мира — изсъска Зара, замахвайки към Ема със скована китка. Ема избегна удара с лекота, без да се наложи да го отбие. — Просто трябваше да навирате високоморалните си носове навсякъде.

— Зара, вие завзехте властта — изтъкна Ема, отстъпвайки встрани, докато Зара замахваше отново. Ако продължаваше в същия дух, Зара сама щеше да се изтощи. — Баща ти се опита да ни убие.

— Защото искахте да ни навредите — изсъска Зара. — Защото съществуват ние и те, Ема, винаги са съществували. Има хора, които искат да те бранят, и такива, които искат да те наранят.

— Това не е вярно…

— Нима? — Зара отметна мръсната си, окървавена коса назад. — Би ли станала моя приятелка? Ако те помолех?

Ема си спомни нещата, които Зара беше наприказвала за долноземците. За Марк. За мелези и перверзници, и регистри, и всякакви жестокости, малки и големи.

— Така си и мислех — изсмя се Зара презрително. — А се имаш за толкова по-добра от мен, Ема Карстерс. Смях се, когато Ливи умря, всички се смяхме на израженията върху наглите ви, глупави лица…

Ярост се разля по тялото на Ема, изпепеляващо гореща. Тя замахна с Кортана, обръщайки острието в последния момент, така че да удари Зара с тъпата му страна, и я събори по гръб на земята. Тя изкашля кръв и заплю Ема, която се наведе над нея, опирайки върха на Кортана в гърлото й.

— Хайде — изсъска Зара, — хайде, кучко, направи го, направи го…

Зара бе причината да са тук, помисли си Ема, причината всички да са в опасност: заради Кохортата бяха принудени да се бият за живота си, Кохортата бе причината Ливи да умре върху подиума в Залата на Съвета. Жаждата за отмъщение пламтеше във вените й, изгаряше кожата й, молеше я да протегне острието напред и да пререже гърлото на Зара.

И все пак се поколеба. Неочакван глас прозвуча в главата й, спомен за Артър Блекторн. Кортана. Изкована от Уейланд Ковача, легендарния майстор на Екскалибур и Дюрендал. Казват, че сама избира собственика си. Когато Оджер Датчанина го вдигнал, за да посече сина на Карл Велики на бойното поле, един агнел се спуснал от небето и строшил меча с думите „Милостта е по-добра от отмъщението“.

Беше свалила снимките от стената в стаята си, защото беше приключила с отмъщението. Кристина имаше право. Трябваше да остави това зад себе си. В този миг разбра, че никога няма да унищожи парабатайската руна, каквото и да се случеше сега. Беше видяла твърде много парабатаи на бойното поле днес. Навярно да бъдеш парабатай бе слабост, която би могла да те улови в капан. Ала това важеше за всяка любов, а ако любовта бе слабост, тя бе и сила.

Ема отмести меча си.

— Няма да те убия.

Сълзи бликнаха от очите на Зара, стичайки се по мръсното й лице, докато Ема се отдръпваше от нея. Миг по-късно Ема чу Джулиън да вика името й; беше тук, издърпваше Зара на крака, казваше нещо за това да я отведат там, където бяха затворниците. Зара местеше поглед между тях двамата, не се бореше срещу хватката на Джулиън, ала очите й… Гледаше покрай Джулиън и изражението върху лицето й изобщо не хареса на Ема.

Задавен звук се откъсна от Зара, почти като смях.

— Може би не за мен трябва да се притеснявате — каза и посочи със свободната си ръка.

Джулиън пребледня като тебешир.

На едно празно място в полето, под синьо-черното небе, стоеше Анабел Блекторн.

Видът й бе като юмрук, ударил Ема право в стомаха. Тя ахна. Анабел носеше синя рокля, изглеждаща нелепо на бойното поле, а около врата й имаше стъкленица, пълна с червена течност. Тъмнокестенявата й коса се развяваше около нея. Устните й се извиха в усмивка.

Нещо не беше наред, помисли си Ема. Нещо изобщо не беше наред, и то не само фактът, че Анабел не би могла да бъде тук. Онази Анабел беше мъртва.

Нещо много по-сериозно не беше наред.

— Наистина ли си мислеше, че би могъл да ме убиеш? — каза Анабел и Ема видя, че е боса, краката й бяха бледи като бели камъни върху обляната с кръв земя. — Знаеш, че съм изтъкана от нещо друго. Нещо по-добро от сестра ти. Не можеш да накараш моя живот да изтече заедно с кръвта ми, докато пищя за милост…

Джулиън пусна Зара и се втурна към нея. Нахвърли се върху Анабел, докато Ема пищеше името му, крещеше, че нещо не е наред, молеше го да спре. Затича към него и усети удар в гърба.

Болката дойде по-късно, гореща и алена. Обърна се изненадано и видя Зара с малък нож в ръката. Трябва да го беше извадила от колана си.

От поаленялата дръжка се стичаха капки. Беше я пронизала в гърба.

Ема се опита да вдигне Кортана, ала ръката й отказа да се подчини. Умът й също препускаше, опитвайки се да осмисли нараняването й. Докато се мъчеше да извика Джулиън, давейки се в кръвта си, Зара заби ножа в гърдите й.

Краката на Ема се подкосиха под нея и тя падна.

32 С поглед свят

Случваше се отново.

Анабел стоеше пред него и го гледаше с ехидно презрение. В очите й Джулиън виждаше собственото си отражение на подиума в Залата, облян в кръвта на Ливи. Видя я в Туле, да крещи за Аш. Спомни си движението на меча си, кръвта й, разливаща се по тялото й.

Нищо от това нямаше значение. Тя щеше да убие Ема, ако имаше възможност. Щеше да убие Марк и Хелън; щеше да пререже гърлото на Тай и Дру, и Тави. Тя бе призракът на всеки страх, който бе изпитвал някога, че ще му отнемат семейството. Тя бе кошмарът, който бе пробудил и не бе успял да унищожи.

Стигна до нея, без да забави крачка, и заби меча си в тялото й. Острието потъна без да срещне никаква съпротива, сякаш тя нямаше кости, нито мускули. Като нож, преминал през въздух или хартия. Потъна до дръжката и ето че кървясалите й алени очи бяха едва на няколко сантиметра от неговите.

Тя изсъска, оголвайки зъби. Ала нейните очи не са червени. Те са блекторновски сини.

Джулиън се дръпна рязко, издърпвайки меча със себе си. Дръжката беше потъмняла от черна демонска кръв. Въздухът беше пропит с демонска воня. Някъде на заден план чуваше Ема да го вика, да крещи, че нещо не е наред.

— Ти не си Анабел — каза. — Ти си демон.

Анабел започна да се променя. Чертите й сякаш се стопиха, разтекоха се като восък. Под бледата й кожа и тъмна коса Джулиън видя очертанията на неоформен демон ейдолон, мазен и бял, като калъп мръсен сапун, осеян със сиви дупки. Искрящата гравирана стъкленица все още висеше около врата му.

— Познаваш брат ми — изсъска демонът. — Сабнок. От Туле.

Джулиън си спомни кръвта. Църква в Корнуол. Ема.

Извади серафимска кама от колана си и бързо й даде име.

— Сариел.

Широко ухилен, демонът се нахвърли отгоре му и Джулиън заби серафимската кама в тялото му.

Нищо не се случи.

Не е възможно. Серафимските ками убиваха демони. Те винаги, винаги действаха. Пред невярващия поглед на Джулиън, демонът издърпа острието от тялото си и се нахвърли върху него, протегнал Сариел. Неподготвен за нападението, Джулиън вдигна ръка, за да отбие удара.

Тъмна фигура се плъзна между тях. Келпи, изтъкано сякаш от острота, с риещи копита и режещи, стъклени зъби. Елфическият кон се изправи на задни крака между Джулиън и демона, и Джулиън го разпозна: беше келпито, което бе спасил от Дейн Ларкспиър.

То стовари копито в гърдите на демона и той полетя назад, а камата се търкулна от ръката му. Келпито погледна Джулиън през рамо и му намигна, а после се втурна след демона, когато той се изправи на крака и побягна.

Джулиън пое след тях, ала не бе направил и няколко крачки, когато го прониза внезапна и изпепеляваща болка.

Преви се надве. Болката беше навсякъде — по гърба, гърдите му. Нямаше причина за нея, освен…

Ема.

Джулиън се обърна.

Случва се отново.

Ема лежеше на земята, предницата на бойните й дрехи беше напоена с кръв. Зара беше коленичила до нея, изглеждаше така, сякаш се борят. Джулиън вече тичаше, надмогвайки болката, всяка крачка беше миля, всяко поемане на дъх — час. Единственото, което имаше значение сега, бе да се добере до Ема.

Когато дойде по-близо, видя, че Зара беше коленичила до Ема и се мъчеше да изтръгне Кортана от окървавената й ръка, ала хватката на Ема беше твърде силна. Гърлото, косата й бяха мокри от кръв, но пръстите й около дръжката на Кортана не се поместваха.

Зара вдигна очи и видя Джулиън. Сигурно изглеждаше като въплъщение на смъртта, защото Зара скочи на крака и побягна, изгубвайки се в тълпата.

Като че ли все още никой не беше забелязал какво се бе случило. В гърдите на Джулиън се надигаше рев. Падна на колене до Ема и я взе в прегръдките си.

Тя бе отпусната в ръцете му, тежка като Ливи, по начина, по който телата на хората натежаваха, когато те вече не се държат. Притегли я към себе си и главата й клюмна върху гърдите му.

Тревата около тях беше мокра. Имаше толкова много кръв.

Случваше се отново.

„Ливи, Ливи, моя Ливи“, шептеше, докато я прегръщаше, отмяташе трескаво напоената с кръв коса от лицето й. Имаше толкова много кръв. За секунди той също плувна в нея; беше се просмукала през дрехите на Ливи, дори обувките й бяха подгизнали. „Ливия.“ Извади стилито си с треперещи пръсти и го допря до ръката й.

Мечът му беше паднал. Стилито беше в ръката му, иратцето беше отпечатано така дълбоко в паметта на тялото му, че то го рисуваше само, макар умът му да не бе в състояние да осъзнае какво се случва.

Очите на Ема се отвориха и сърцето на Джулиън подскочи. Действаше ли? Може би действаше. Ливи не го беше погледнала по този начин. Беше мъртва още когато я беше вдигнал от подиума.

Погледът на Ема се впи в неговия. Тъмнокафявите й очи задържаха неговите като прегръдка.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Джулиън посегна да нарисува ново иратце. Първото бе изчезнало без следа.

— Помогни ми — изхриптя. — Ема, трябва да я използваме. Парабатайската връзка. Можем да те изцелим…

— Не. — Тя вдигна ръка, за да го докосне по бузата, и Джулиън усети кръвта й до кожата си. Все още беше топла, все още дишаше в прегръдките му. — Предпочитам да умра така, отколкото да ме разделят от теб завинаги.

— Моля те, не ме оставяй, Ема. — Гласът му се прекърши. — Не ме оставяй в този свят без теб.

Тя успя да му се усмихне.

— Ти беше най-добрата част от живота ми.

Ръката й се отпусна безсилно в скута, очите й се затвориха.

Сега вече Джулиън виждаше хора да тичат към тях. Движеха се бавно, като в сън. Хелън, викаща името му; Марк, тичащ с всичка сила, а до него Кристина, повтаряща името на Ема, ала никой от тях нямаше да стигне навреме, пък и какво биха могли да сторят?

Сграбчи ръката на Ема и я стисна силно, толкова силно, че усети как костиците й хрущят под пръстите му. Ема. Ема, върни се. Ема, можем да го направим. Разтопихме скали. Ти спаси живота ми. Можем да направим всичко.

Зарови дълбоко в спомените си: Ема на брега, гледаща го през рамо, смееща се. Ема, вкопчена в желязната пречка на виенското колело в „Пасифик Парк“. Ема, която му подаваше букетче повехнали диви цветя, които бе набрала в деня на погребението на майка му. Ръцете му около Ема, докато се носеха на мотоциклета през Туле. Ема, в бледата си рокля в Среднощния театър. Ема, излегнала се пред огъня в къщурката на Малкълм.

Ема.

Очите й се отвориха. Бяха пълни с пламъци, злато и бронз, и мед. Устните й се раздвижиха.

— Спомням си.

Гласът й беше далечен, почти нечовешки, като звън на камбана. Нещо дълбоко в Джулиън се вледени от страх и ликуване.

— Да спра ли? — попита той.

— Не. — Ема започваше да се усмихва. Сега очите й бяха изцяло огън. — Нека изгорим.

Джулиън обви ръце около нея, а парабатайската връзка гореше между тях, искрящо злато и сребро. Нямаше горещина, нито болка. Единствено огън. Той се издигна и ги погълна в пламтящ водопад.

Диего хвърли Зара в Конфигурацията на Малахия. Вътре имаше още доста членове на Кохортата и тя се олюля и едва не се препъна в опита си да не се блъсне в тях. Повечето я гледаха с дълбока неприязън. Диего предполагаше, че дъщерята на Хорас едва ли беше особено популярна точно сега.

Тя се обърна рязко, за да го погледне. Не беше нужно да затръшва врата (Конфигурацията задържаше всеки попаднал в нея, със или без врата), но на Диего му се щеше да имаше.

— Ще го приема като изявление, че на годежа ни е сложен край — каза той.

Лицето на Зара се разкриви от ярост, но преди да успее да отговори, на изток се издигна колона от бял огън, устремена към небето. По бойното поле отекнаха писъци.

Диего се обърна и понечи да се втурне натам. Един ален страж изникна пред него и увенчаната му със стомана пика описа блестяща дъга на фона на небето. Агонизираща болка изригна в главата на Диего, преди мракът да го погълне.

Марк сграбчи Кристина за китката и я издърпа назад в същия миг, в който бял пламък изригна като кула от мястото, където Джулиън и Ема се намираха допреди миг.

Знаеше, че крещи името на Ема. Марк я дърпаше към себе си, усещаше го да се бори за въздух. Джулиън, помисли си. Господи, не, не Джулиън.

А после: Това трябва да е проклятието. Да изгориш жив… прекалено жестоко е…

Марк ахна.

— Погледни.

Искрящи фигури се появиха от огъня. Не Джулиън и Ема, или поне не Джулиън и Ема такива, каквито бяха.

Пламъците се издигаха на поне десет метра във въздуха и фигурите, излизащи от тях, бяха поне толкова високи. Джулиън и Ема сякаш бяха изваяни от искряща светлина — всичко беше там, чертите и израженията на лицата им, дори Кортана в ръката на Ема, меч от небесен огън, с размерите на дърво.

— Те са великани — чу Кристина да казва някой. Ейлийн, вдигнала благоговейно поглед нагоре. Хелън беше затиснала устата си с ръка.

— Не са великани — каза Кристина. — А нефилими. В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци.43 Пое си разтърсваща глътка въздух. — Те са били първите.

Прииждаха още и още хора, и от двете страни в битката. Докато пламъците около Ема стихваха, небето над тях закипя и се съдра, сякаш небесният огън беше изгорил мрака, който Магнус беше повикал. Облаците от сенки започнаха да се топят.

Ужасени, вампирите се втурнаха към гората, подминавайки Магнус, който беше паднал на колене, с Рейгнър до себе си, а по ръцете му пращяха сини искри, сякаш бяха разкъсани електрически жици. Кристина видя Алек да тича през полето; стигна до Магнус в мига, в който той рухна изтощен, падайки в ръцете му.

Ема, или онова, в което се беше превърнала, огромно, искрящо същество, направи колебливо крачка напред. На Кристина й беше трудно да диша. Никога не беше виждала ангел, но можеше да си представи какво би било да бъде близо до един от тях. Те бяха красиви, ужасяващи и страховити така, както е страховито Небето: светлина, прекалено ярка за смъртни очи.

Никой не би могъл да преживее нещо такова. Дори Ема.

Джулиън беше до нея; те като че ли набираха увереност, докато се движеха. Не стъпваха тежко като великани: изглеждаше така, сякаш се рееха, а жестовете им оставяха дири от светлина след себе си.

Кристина чу как членовете на Кохортата се разпищяха, когато Джулиън се наведе и вдигна Хорас — като великанско дете, грабнало играчка. Хорас, който беше избегнал цялата битка, криейки се зад гърбовете на последователите си, се съпротивляваше и риташе, и пищеше пронизително. Кристина имаше само секунда, за да изпита нещо подобно на съжаление, преди Джулиън да го сграбчи с две ръце и да прекърши гръбнака му.

Запрати го настрани като строшена играчка. Тишината, възцарила се над полето, се пръсна на парчета, когато множеството се разпищя.

Тялото на Хорас Диърборн се удари в земята с отвратителен глух звук, само на няколко крачки от Мануел.

Това не се случва. Това не може да се случва. Мануел, който вече беше на земята, изпълзя назад. Членовете на Кохортата, пленени в Конфигурацията на Малахия, пищяха. Щеше му се да млъкнат. Отчаяно трябваше да помисли.

Религиозното обучение от детството му, безмилостно потискано досега, се размърда у него. Това, което се извисяваше над тях, беше ангелско могъщество — не пухкавокрили бели ангели, а кърваво тъмни ангели на отмъщението, които бяха дали мощта си, за да създадат ловците на сенки.

Тогава излезе Ангел Господен и погуби в асирийския стан сто осемдесет и пет хиляди души. На сутринта станаха, и ето, всички — мъртви тела44

Нямаше обаче смисъл. Това, което се случваше, беше невъзможно. Хората не се превръщаха в огромни сияйни великани, крачещи по бойното поле и избиващи враговете си. Невъзможно бе това да е планът на семейство Блекторн и техните съюзници. Никой обикновен смъртен нямаше достъп до подобно могъщество.

Страховитото сияйно нещо, в което се беше превърнала Ема Карстерс, протегна ръка. Мануел се долепи до земята, но тя не търсеше него. Сграбчи демона ейдолон, най-големия коз на Хорас, и го стисна в юмрука си.

Демонът изкрещя, вой, дошъл сякаш от бездната между световете. Допирът на сияещата ръка на Ема му подейства като киселина: кожата му започна да гори и да се стопява; той изпищя и се разтопи, изтичайки между пръстите й като рядка супа.

На сутринта станаха, и ето, всички — мъртви тела.

Ужасен, Мануел запълзя към тялото на Хорас, от което все още се процеждаше кръв, и го издърпа върху себе си. Хорас не бе успял да защити никого, докато беше жив. Може би щеше да е различно сега, когато беше мъртъв.

Но как е възможно да преживеят нещо такова?

Марк все още държеше Кристина; и двамата бяха неспособни да помръднат. Ейлийн и Хелън бяха наблизо; много други ловци на сенки все още бяха на полето. Марк не бе в състояние да откъсне очи от Ема и Джулиън.

Боеше се до смърт. Не от тях. А за тях. Те бяха страховити и сияйни, и великолепни, и празнооки като статуи. Ема се изправи, след като уби демона ейдолон, и Марк видя огромна пукнатина върху ръката й, там, където някога беше белегът от Кортана. В нея бушуваха пламъци, сякаш Ема беше пълна с огън.

Тя вдигна глава и косата й се разхвърча около нея като златни мълнии.

— ЕЗДАЧИ НА МАНАН! — провикна се и гласът й не беше човешки глас. Беше звукът на тръби, на гръмотевици, отекващи в празни долини. — ЕЗДАЧИ НА МАНАН! ЕЛАТЕ И СЕ ИЗПРАВЕТЕ СРЕЩУ МЕН!

— Могат да говорят — прошепна Кристина.

Това беше добре. Възможно бе да се вслушат в гласа на разума.

Може би.

— Ема! — извика Марк. — Джулиън! Тук сме! Чуйте ни, тук сме!

Ема като че ли не го чу. Джулиън хвърли поглед надолу, без следа от разпознаване. Като обикновен човек, погледнал към мравуняк. Макар че у тях нямаше нищо обикновено.

Марк се зачуди дали такова е било усещането да призоват ангел за Клеъри и за Саймън.

В тълпата настана раздвижване. Ездачите крачеха през полето, обгърнати в бронзово сияние, и Марк си спомни как Кийрън му разказва шепнешком истории за Ездачите, които спели под един хълм, докато кралят на тъмните феи не ги изпрател на лов.

Множеството се разтвори, за да им направи път. Битката беше свършила: сега полето беше пълно с хора, които гледаха мълчаливо как Ездачите спряха и вдигнаха очи към Ема и Джулиън.

Етна отметна глава назад и бронзовата й коса се разпиля по раменете.

— Ние сме Ездачите на Манан! — провикна се тя. — Ние убихме Фирболг! Не се боим от великани!

Хвърли се във въздуха и Делан я последва. Понесоха се като бронзови птици в небето, протегнали мечове.

Ема посегна почти лениво и грабна Етна от въздуха. Разкъса я на парченца като салфетка, направи бронзовите й доспехи на късчета, строши меча й. Джулиън улови Делан и го метна на земята с такава сила, че тялото му изора бразда в пръстта, преди да застине безжизнено.

Останалите Ездачи не побягнаха. Не бяха от онези, които бягат, знаеше Марк. Не отстъпваха. Не бяха способни да го направят. До един опитаха да се бият и до един бяха грабнати и смачкани или разкъсани, запратени обратно на земята на парчета.

Джулиън пръв се извърна от тях. Протегна пламтяща ръка към Конфигурацията на Малахия и я разпиля, запращайки решетките от светлина във въздуха.

Писъците на Кохортата прорязаха въздуха. Кристина се отскубна от Марк и се втурна към Ема и Джулиън.

— Недейте! Ема! Джулс! Те са пленници! Не могат да ни навредят!

Хелън също се затича към тях, протегнала ръце.

— Битката свърши! — извика тя. — Ние победихме, вече може да спрете! Убихте Ездачите! Може да спрете!

Нито Джулиън, нито Ема като че ли я чуха. С изящна ръка Ема вдигна един от членовете на Кохортата от пищящата тълпа и го метна настрани. Той политна във въздуха с писъци, които секнаха рязко, когато се строполи на земята с грозен тъп звук.

Марк беше престанал да се тревожи дали Ема и Джулиън ще преживеят това. Тревожеше се дали който и да било от тях щеше да го преживее.

Дру стоеше от вътрешната страна на портата, загледана към Нетленните поля.

Никога не бе виждала подобна битка. Беше в Залата на Съглашението през Тъмната война и бе виждала смърт и кръв, ала мащабите на тази битка — хаосът, който бе трудно да бъде обхванат с поглед, зашеметяващата бързина на боя — беше почти невъзможно да ги гледаш. Не помагаше и това, че тя бе твърде далече, за да различи каквито и да било подробности: видя появата на бронзовите Ездачи и почувства ужас; видя ги да падат в биещото се множество, но не и какво се случи след това. От време на време зърваше неясната фигура на някой мъж или жена да пада на полето и се чудеше: Марк ли беше това? Ема? Гаденето на страха се бе настанило в стомаха й и отказваше да си тръгне.

През последния час ранените се точеха през портите като поток, някои идваха сами, други — на носилки. В развени роби с цвят на кост, Мълчаливите братя отнасяха членове на Кохортата и обикновени ловци на сенки във Василиас, за да бъдат изцелени. В един момент се беше появил Джем Карстерс, понесъл изпадналия в безсъзнание Кит.

Дру бе понечила да се втурне към тях, но бе спряла, когато бе видяла Теса Грей да си проправя път през тълпата Мълчаливи братя заедно с Катарина Лос. Дрехите и на двете бяха изцапани с кръв, очевидно бяха лекували ранените.

Искаше да отиде при Кит. Той бе неин приятел и означаваше много за Тай. Беше останала обаче назад, защото се боеше, че възрастните, като Джем и Теса, ще поискат да се върне в къщата на Аматис и тя щеше да е принудена да се откъсне от портата, единственото място, откъдето можеше да види какво се случва със семейството й. Остана в сенките, докато Теса помагаше на Катарина да сложат Кит на една носилка.

Джем и Катарина уловиха двата й края. Преди да поемат по хълма към Василиас, Теса се наведе и целуна нежно Кит по челото и това облекчи мъничко тежестта в гърдите на Дру — макар да беше ранен, Кит бе под грижите на хора, които ги беше грижа за него.

Ранените продължаваха да прииждат, все по-тежко пострадали, колкото повече битката се разгаряше. Внесоха Беатрис Мендоса, ридаеща съкрушено. Не беше видимо пострадала, ала Дру знаеше, че Джули, нейният парабатай, бе първият ловец на сенки, убит в схватката. Искаше й се да извърне лицето на Тави от всичко това. Ловците на сенки обикновено не криеха децата си от последиците от битките, но тя не бе забравила кошмарите му, годините, в които го беше слушала да пищи в мрака.

— Тавс — каза най-сетне. — Недей да гледаш.

Той я улови за ръка, но не извърна лице. Взираше се в бойното поле, а изражението му бе напрегнато, но не и уплашено.

Именно той пръв видя великаните и посочи.

Първата мисъл на Дру бе да се зачуди дали това бе част от плана на Джулиън. Видя белия огън да лумва нагоре, а после огромни сияйни фигури да крачат през полето. Те я изпълниха с удивление, с шок от красотата им, така, както се бе чувствала като малка, когато видеше рисунки на Разиел.

Плъзна неспокоен поглед из полето — бялата светлина на огъня пронизваше небето. Облаците се разкъсваха и разпръсваха. До ушите й достигнаха викове и тъмните фигури на вампирите се втурнаха към сенките на Брослиндската гора.

Повечето от тях успяха да се доберат навреме. Ала когато облаците се отдръпнаха и сивкави слънчеви лъчи прорязаха въздуха като нож, Дру видя един вампир, по-бавен от останалите, досами гората, да се препъва в участък, огрян от слънцето. Разнесе се вик и лумна огън.

Дру откъсна очи от пламъците. Това не може да е планът на Джулиън.

Тави я подръпна за ръката.

— Трябва да вървим. Трябва да отидем при Ема и Джулс.

Дру го стисна здраво.

— Там се бият, не можем да отидем.

— Трябва. — Гласът му беше настойчив. — Това са Ема и Джулс. Те имат нужда.

— Дру!

Вик я накара да вдигне очи. Двама души минаваха през портата. Единият от тях беше Хайме и при вида му сърцето на Дру подскочи: все още беше жив. Прашен и покрит с драскотини, бойните му дрехи бяха мръсни, но жив и с грейнали очи, зачервен от усилието: полуносеше Камерън Ашдаун, чиято ръка беше преметната през рамото му. Камерън като че ли кървеше от една рана под ребрата.

— Камерън! — Дру забърза към тях, дърпайки Тави със себе си. — Добре ли си?

Камерън й помаха лекичко.

— Ванеса ме намушка. Върху острието имаше някаква демонска гадост. — Той потръпна.

— Братовчедка ти те е намушкала? — Дру знаеше, че семейство Ашдаун бяха разделени политически, но според нея семейството си оставаше семейство.

— От сега нататък празничните вечери ще бъдат адски неловки — подхвърли Хайме и потупа другото момче по гърба, когато един Мълчалив брат се спусна към тях, за да го отнесе във Василиас.

Хайме прокара мръсна ръка по челото си.

— Трябва да се отдалечите от битката. Никой ли не ви каза да не стоите на портата?

— Ако не стоим на портата, няма да видим нищо — изтъкна Дру. — Това на полето наистина ли са Джулс и Ема?

Хайме кимна и сърцето на Дру се сви. Част от нея се беше надявала, че е просто ужасна илюзия.

— Не разбирам какво се случва? — Гласът й се извиси. — Това част от плана на Джулс ли е? Знаеше ли за него?

— Не мисля, че е планирано — отвърна Хайме. — Изглеждат извън всякакъв контрол.

— Може ли да бъдат спрени?

— Убиха Ездачите на Манан — каза Хайме неохотно. — Сега войници се опитват да издигнат стена от тела, за да защитят града от тях. Всички деца са тук. — Той посочи към Аликанте. Дру си помисли за Макс и Рафи с Мерис и сърцето й прескочи един удар. — Не знам какво ще се случи. — Хайме премести поглед от нея към Тави. — Елате с мен — каза неочаквано. — Мога да ви отведа в гората.

Дру се поколеба.

— Не можем да избягаме от тях. Трябва да отидем при Джулс и Ема — заяви Тави твърдо.

— Опасно е… — започна Хайме.

— Тави има право. Трябва да отидем. — Дру сведе поглед към незавършената руна върху ръката си. Спомни си как Джулиън й я поставя вчера; сякаш беше преди цяла вечност. — Не е нужно да ни помагаш.

Хайме въздъхна и свали арбалета от гърба си.

— Ще ви прикривам.

Дру се канеше да последва Хайме през портата, когато Тави я смушка. Обърна се и видя, че й протяга стилито й.

— Не забравяй.

Тя изпусна дъха си — действително почти беше забравила. Допря върха на стилито до ръката си и се залови да довърши семейната руна.

Кийрън беше заобиколен от Армията на тъмните елфи, колони от по трийсет човека, които го ограждаха от всички страни. Беше достатъчно лошо, че не можеше да види нито Марк, нито Кристина през оживената маса на хората си, но освен това едва успяваше да овладее Уиндспиър, който цвилеше и се изправяше на задни крака под него.

Уинтър стоеше до него. През цялата битка не се беше отделил от него, което Кийрън намираше едновременно достойно за възхищение и смайващо. Не беше свикнал на подобна лоялност.

— Хората дойдоха при теб, господарю — каза Уинтър. — Какво ще им заповядаш?

Заповядаш?, помисли си Кийрън трескаво. Нямаше представа какво би трябвало да направят. Ето защо бе искал Адаон да стане крал, но Адаон беше пленник в Двора на светлите феи. Какво ли би казал за армия елфи, уловени като в капан на поле, където вилнееха полуангелски великани?

— Защо не тичат към гората? — попита Кийрън. Гората, пълна с естествени неща, вода и дървета, бе мястото, където феите се чувстваха у дома си. В Брослиндската гора отдавна живееха феи.

— За съжаление, гората е пълна с вампири — отвърна Уинтър мрачно.

— Вампирите са наши съюзници! — извика Кийрън, сграбчвайки гривата на Уиндспиър, когато той се изправи на задни крака.

— Никой не го вярва наистина — каза Уинтър.

В името на всички богове на Мрака и Светлината. На Кийрън му се искаше да крещи, да строши нещо. Уиндспиър отново се надигна на задни крака и този път Кийрън зърна позната фигура. Марк. Би го познал навсякъде, а Кристина беше до него. Изрече безмълвна благодарност. Как ли биха ме посъветвали да постъпя? Помисли си за великодушието на Марк, за добротата на Кристина. Те биха помислили първо за войниците.

— Трябва да изведем нашите хора от това поле — заяви той. — Не могат да се бият с ангели. Никой не може. Как дойдохте тук?

— Обан отвори врата — отвърна Уинтър. — Би могъл да направиш същото, господарю. Да отвориш врата към елфическите земи. Като крал можеш да го направиш. Протегни се към земята си и тя ще откликне.

Ако пияницата Обан го е направил, аз също ще мога, помисли си Кийрън. Само че това не помагаше особено. Трябваше да се протегне към земята си, място, което отдавна беше проклел, и да се надява тя да откликне.

Плъзна се от гърба на Уиндспиър, който беше застинал под него. Спомни си думите на Марк: Няма да забравя красотата на елфическото царство, нито пък ти.

А после онова, което беше казал самият той, онова, което си беше спомнил, когато мислеше, че земите на елфите са в опасност.

Начинът, по който водата се лее синя като лед, над водопада на Бранвен. Вкусът на музиката и звукът на виното. Медените коси на русалките в ручеите; блещукането на блуждаещите огньове в сенките на гъстите гори.

Кийрън си пое дълбоко дъх. Пуснете ме да мина, помисли си. Пуснете ме да мина, мои земи, защото аз ви принадлежа: ще ви се отдам така, както кралете на елфите го правят толкова отдавна, и вие ще процъфтявате, когато аз процъфтявам. Няма да донеса зараза на бреговете ви, нито кръв, която да попари цветята ви, единствено мир и благ път, който се издига към зелени хълмове.

— Господарю — каза Уинтър.

Кийрън отвори очи и видя, че неголямото възвишение пред тях бе започнало да се разтваря надве. През процепа зърна внушителната Тъмна кула и мирните поляни около нея.

Няколко от елфите наблизо нададоха възторжени възгласи. Втурнаха се към отвора, още докато той се разширяваше и Кийрън ги видя да излизат от другата страна; някои дори паднаха на колене от благодарност и облекчение.

— Уинтър — каза с разтреперан глас. — Уинтър, преведи всички през вратата. Отведи ги на безопасно място.

— Всички феи? — попита Уинтър.

— Всички — заяви Кийрън, вперил строг поглед в своя главнокомандващ. — Ловци на сенки. Магьосници. Всеки, който потърси убежище.

— А ти, господарю?

— Аз трябва да отида при Марк и Кристина.

За първи път Уинтър придоби непокорен вид.

— Трябва да оставиш смъртните си приятели, господарю.

Уинтър беше ален страж, дал кръвен обет да защитава краля и кралския род. Кийрън не можеше да му се сърди, но трябваше да го накара да разбере. Потърси правилните думи.

— Ти си мой верен страж, Уинтър. Ала така, както ти браниш мен, аз трябва да браня онова, което обичам най-много, а Марк Блекторн и Кристина Росалес са онова, което обичам най-много в този и всички останали светове.

— Ала животът ти.

— Уинтър — заяви Кийрън категорично. — Знам, че никой от тях не може да бъде мой консорт. Но без тях ще умра.

Още и още феи се изсипваха през вратата към елфическите земи. Сега с тях имаше и други — неколцина магьосници и дори група върколаци.

Уинтър стисна челюсти.

— В такъв случай ще пазя гърба ти.

Хелън имаше чувството, че е уловена насред река, която течеше едновременно в противоположни посоки.

Елфи тичаха на една страна, към неголямо възвишение в източния край на полето, ловци на сенки бързаха на другата, към Аликанте, вероятно за да се скрият зад стените му. Ейлийн се беше втурнала нанякъде, за да проучи нещо, обещавайки да се върне веднага.

Имаше и такива, които все още се щураха насам-натам насред полето — членовете на Кохортата като че ли пищяха и тичаха в кръг, отказващи да се присъединят както към оттеглящите се елфи, така и към събратята си нефилими.

Хелън беше останала там, където се бяха събрали онези, които познаваше — Кадир и Джия помагаха да отнесат ранените от полето, Саймън и Изабел се съвещаваха с Хипатия Векс и Куаси Бедиако, а Джейс и Клеъри бяха отишли заедно с група от другите (в това число Раян и Дивя), за да застанат между Ема и Джулиън и пленниците от Кохортата.

— Хелън! — Ейлийн тичаше към нея през тревата. — Те не бягат.

— За какво говориш? — попита Хелън.

— Ловците на сенки. Отиват, за да защитят града, в случай че великаните, в случай че Ема и Джулиън тръгнат натам. Пълно е с деца и старци. Освен това — добави тя, — ловците на сенки защитават Аликанте. То ни е в кръвта.

Казано като истинска дъщеря на консула.

— Но Ема и Джулиън никога не биха… няма да… — възпротиви се Хелън.

— Не знаем какво ще направят — меко каза Ейлийн, в същия миг, в който Хипатия Векс и Куаси Бедиако минаха забързано покрай тях.

Изтичаха до изпотъпканата трева, където стояха Ема и Джулиън, и Куаси разпери ръце. Хипатия сложи длани на раменете му и във въздуха над Ема и Джулс избликна искряща златна мрежа: падна върху раменете им като фина паяжина, но Хелън почувства, че е изработена от нещо много по-здраво.

Ема вдигна огромна, сияеща ръка, за да я отметне, но мрежата не помръдна. Куаси дишаше тежко, но Хипатия го държеше здраво.

— Сега! — изкрещя Мартин Гладстоун. — Заловете Блекторновци! Покажете на тези чудовища какво ще се случи на семейството им, ако не спрат!

Членовете на Кохортата нададоха одобрителни възгласи. Хелън чу Зара да пищи, че трябва да го направят, че имат право да се защитят.

Ейлийн се изстъпи пред Хелън.

— Това копеле! — смръщи се тя яростно.

Джулиън впи пръсти в искрящата мрежа и я разкъса. Парчетата паднаха на земята, а той протегна ръка и сграбчи Гладстоун.

Прекърши врата му с едно бързо движение.

Джулиън и Ема се насочиха към останалите членове на Кохортата, които се пръснаха на всички посоки. Ема посегна към Зара…

И Джейс се хвърли между тях, между искрящата ръка на Ема и бягащата фигура на Зара. Мечът на смъртните беше прибран в ножницата на гърба му; той беше невъоръжен. Отметна златокосата си глава назад и се провикна:

— Спрете! Ема и Джулиън! Битката свърши! Спрете!

С безизразно лице, като статуя на ангел на отмъщението, Ема посегна и бутна Джейс настрани. Той прелетя няколко метра и се строполи на земята с грозен тътен. Клеъри изпищя и се втурна към него през тревата, а червената й коса се развяваше зад нея като огън.

Изправи се, помисли си Хелън, изправи се. Изправи се, Джейс.

Но той не се изправи.

Дру никога досега не беше използвала семейна руна и усещането беше странно.

Почувства как нещо я тегли към братята и сестра й по начин, който не би могла да определи. Усещането бе сякаш нещо бе завързано около гръбнака й (което беше гадничко, но интересно) и я дърпаше към една цел. Чувала бе описания на усещането от действието на проследяваща руна и това не беше особено различно.

Остави се притеглянето да я води, тичайки след него, стиснала здраво ръката на Тави. Придържаха се към края на бойното поле, а Хайме тичаше до тях, готов да се прицели с арбалета си във всеки, понечил да се приближи.

Напуснаха закрилата на градските стени и се насочиха към гората, все така следвайки притеглянето на руната. Дру се мъчеше да не поглежда към полето, към Ема и Джулиън. Това бе като да гледа към огнени колони в един момент и ужасяващи чудовища в следващия.

Над главите им нещо прошумоля и Тай скочи на земята пред тях от короната на един дъб. От Дру се откъсна тихо ахване на изненада, а после още едно, когато Тай дойде право при нея и я прегърна с всичка сила.

— Какво правиш на бойното поле? — намръщи се, след като я пусна. — Би трябвало да си в града. Тави също. — Той се обърна към Хайме. — Опасно е.

— Да — отвърна Хайме. — Това ми е ясно.

— Ти самият също си тук — изтъкна Дру.

— Бях се качил на дърво — каза Тай, сякаш това правеше присъствието му по-приемливо.

Преди Дру да успее да се впусне в един наистина удовлетворяващ спор между брат и сестра, Хелън дотича при тях с развени руси къдрици. Ейлийн я следваше по петите.

— Дру! Тави! — Хелън се втурна с насълзени очи към тях, посягайки да вдигне Тави; Дру забеляза, че той протегна автоматично ръчички към нея, нещо, което досега правеше само с Джулиън. Хелън го вдигна и го прегърна здраво. — Какво правите тук? Дру, нарочно ли задейства семейната руна?

— Естествено! — отвърна Дру. — Трябва да излезем на полето. Трябва да спрем Ема и Джулс. Трябва да ги върнем обратно, обратно към себе си.

— Опитваме се — каза Хелън, докато оставяше Тави на земята. — Не мислиш ли, че се опитваме?

На Дру й се прииска да изскърца със зъби. Защо Хелън не слушаше? Мислела си бе, че нещата се бяха подобрили, но толкова отчаяно се нуждаеше сестра й да я чуе, че това бе като буца, заседнала в гърлото й.

Знаеше какво трябва да направят. Струваше й се толкова ясно. Но как да накара и останалите да го видят?

Почувства подръпване в ръката, там, където беше руната, и ето че и Марк беше тук, дотичал с Кристина до себе си.

— Дру! Ти ни повика… — Видя Тай и се усмихна възхитено. — Гледах те с прашката ти. Мерникът ти е безпогрешен, малки братко.

— Не го насърчавай, Марк — каза Хелън. — Би трябвало да е в лагера.

— Вижте — рече Дру. — Знам, че може да ви се стори абсурдно, но ако отидем при Ема и Джулс всички заедно, ако дойдем съвсем близо и говорим с тях, бихме могли да ги достигнем. Трябва да се опитаме. Ако ние не успеем да го направим, никой няма да успее и тогава всички ще са в опасност.

Хелън поклати глава.

— Но защо се случва това?

Кристина и Марк си размениха поглед, който Дру не можа да разтълкува.

— Мисля, че е заради парабатайската връзка — каза Кристина.

— Защото Ема едва не умря? — попита Ейлийн озадачено.

— Не знам — отвърна Кристина. — Мога само да предположа. Ала в тях гори небесен огън. А никой смъртен не е в състояние да оцелее дълго в нещо такова.

— Прекалено опасно е да се доближим до тях — каза Марк. — Трябва да разчитаме на Ема и Джулиън. Да вярваме, че сами ще успеят да сложат край.

Последва дълга пауза. Хайме гледаше безстрастно как семейство Блекторн и техните близки стоят в напрегнато мълчание.

— Не — заяви най-сетне Хелън и сърцето на Дру се сви. Хелън вдигна очи, горящи с блекторновско синьо насред омърляното й лице. — Дру е права. Трябва да отидем. — Тя погледна към Дру. — Имаш право, миличка.

— Ще дойда с теб на полето — каза Хайме на Дру.

Дру се радваше на компанията му, когато поеха напред, всички Блекторновци заедно. Не за Хайме мислеше обаче, когато свърнаха към сърцето на битката. А за сестра си. Хелън ми повярва. Хелън разбра.

Насред мрака на битката, в сърцето й като че ли стана мъничко по-светло.

Изведнъж Хайме се изпъна.

— Диего — каза, а после се впусна в порой от думи на испански. Дру и Хелън се обърнаха и Дру си пое рязко дъх.

Недалече от там един ален страж влачеше безчувственото тяло на Диего през полето. Или поне Дру предположи, че е Диего: дрехите й бяха познати, както и гъстата тъмна коса. Ала лицето му не се виждаше от кръв.

Хелън го докосна по рамото.

— Върви при брат си. Бързо. Ние ще се оправим.

Хайме хукна с всички сили.

Джейс беше буден. Примигваше и тъкмо се опитваше да седне, когато Клеъри стигна до него, разкъсвана от желание да се хвърли в прегръдките му и да го удари, задето я беше уплашил така.

Залови се да му нарисува иратце и то очевидно подейства — дългата кървава драскотина, която минаваше през лицето му, бързо зарасна. Той беше успял да се понадигне и се мъчеше да си поеме дъх, облегнат на нея, когато Алек дотича и коленичи до тях.

— Добре ли си? — попита той своя парабатай, вперил разтревожен поглед в лицето му.

— Моля те, обещай ми никога вече да не го правиш — каза Клеъри.

— Обещавам никога вече да не заставам между Зара Диърборн и вилнеещ великан — отвърна Джейс. — Алек, какво става? Ти идваш от полето.

— Джулиън и Ема току-що метнаха Ванеса Ашдаун на около пет-шест метра — отвърна Алек. — Според мен се ядосаха, задето прониза Камерън, но защо, не мога да ти кажа.

Клеъри погледна към Ема и Джулиън. Те стояха неподвижно, навели очи към членовете на Кохортата, сякаш се опитваха да решат какво да правят с тях. Час по час някой от Кохортата се откъсваше и побягваше, и Ема или Джулиън го връщаха обратно при останалите.

Беше почти като игра, ала ангелите не си играеха. Клеъри нямаше как да не си спомни Разиел, надигащ се от водите на езерото Лин. Не бяха много хората, които бяха виждали ангел. Не бяха много хората, които се бяха взирали в студените очи на Небето, с неговото безразличие към нищожните човешки тревоги. Дали Ема и Джулиън изпитваха частица от това безразличие, това равнодушие, което не беше жестокост, а нещо много по-странно и по-голямо, нещо, което изобщо не беше човешко?

Изведнъж Ема се олюля и падна на едно коляно. Клеъри гледаше потресено как членовете на Кохортата се разбягаха с крясъци, ала Ема не посегна да ги спре.

До нея, Джулиън протегна сияйна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Умират — тихо каза Джейс.

Алек изглеждаше озадачен.

— Какво?

— Те са нефилими, истински нефилими — обясни Джейс. — Чудовищата от отминали времена, които някога бродели по земята. В тях гори небесен огън, подхранващ всичко, което правят. Но това е твърде много. Смъртните им тела ще изгорят. Вероятно са в агония.

Той се изправи на крака.

— Трябва да ги спрем. Кой знае какво ще сторят, ако обезумеят от болка.

Ема тръгна към града. Клеъри видя Изабел и Саймън да се втурват към блокадата от ловци на сенки, които стояха между Ема и Джулиън, и Аликанте.

— Как ще ги спрем? — попита Алек.

Джейс извади мрачно Меча на смъртните, но преди да успее да направи и крачка, Клеъри сложи ръка на рамото му.

— Почакай. Вижте.

Недалече от тях малка групичка крачеше решително към сияйните, чудовищни фигури на Ема и Джулиън. Хелън Блекторн, заедно с братята и сестра си — Марк и Тиберий, Друзила и Октавиан. Движеха се заедно в силна, стегната линия.

— Какво правят? — попита Алек.

— Единственото, което могат да направят — отвърна Клеъри.

Джейс отпусна бавно Меча на смъртните.

— В името на Ангела — каза, поемайки си рязко дъх. — Тези деца…

— Диего. Събуди се, братко. Моля те, събуди се.

Имаше единствено мрак, осеян с ярки искри от болка. А ето че сега се появи гласът на Хайме. На Диего му се искаше да остане в мрака и тишината. Да си почива там, където болката беше на разстояние от него, тук, в този безмълвен свят.

Ала гласът на брат му беше настойчив, а Диего от малък бе научен да реагира на него. Да стане от леглото, когато брат му заплаче, да изтича да му помогне, когато той падне.

Повдигна с усилие клепачи, които сякаш бяха залепнали. Лицето му гореше. Над себе си видя кипящо тъмно небе и Хайме, с обезумяло от страх изражение. Беше коленичил, а арбалетът му почиваше до него; на известно разстояние един ален страж лежеше мъртъв със стрела в гърдите.

Хайме стискаше стили в ръка. Протегна се и отметна косата на Диего назад; когато дръпна ръка, тя беше почервеняла от кръв.

— Не мърдай — каза той. — Направих ти няколко иратцета.

— Трябва да стана — прошепна Диего. — Трябва да се бия.

Тъмните очи на Хайме припламнаха.

— Цялото ти лице е нарязано, Диего. Изгубил си кръв. Не може да станеш. Няма да го позволя.

— Хайме…

— В миналото ти винаги ме лекуваше — каза Хайме. — Нека сега аз бъда този, който ще те изцели.

Диего се закашля. Устата и гърлото му бяха пълни с кръв.

— Колко… колко лоши ще бъдат белезите?

Хайме улови ръката му и Диего разбра, че е наистина лошо. Безмълвно умоляваше брат си да не го лъже или съжалява.

Усмивката на Хайме беше бавна и леко крива.

— Мисля, че от сега нататък аз ще бъда красавецът в семейството — каза. — Но поне все още си много мускулест.

Диего се задави със смеха си, с вкуса на кръв, със странността на всичко това. Преплете пръсти в тези на брат си и ги стисна.

Прекосяването на полето беше сюрреалистично.

Докато семейство Блекторн вървяха към Ема и Джулиън, други ловци на сенки се приближаваха към тях, някои с озадачен, други с почти засрамен вид. Дру знаеше, че според тях отиват на сигурна смърт. Неколцина души им извикаха да оставят Тави, но той само се притисна по-близо до братята и сестрите си, клатейки глава.

Ема и Джулиън очевидно се бяха отправили към града. Движеха се като сияйни сенки, стопявайки разстоянието, което ги делеше от барикадата ловци на сенки, застанали между тях и Аликанте.

— Трябва да се доберем до тях — промълви Дру, ала тълпата пред тях оформяше друг вид барикада. Разпозна някои от тях: Ануш и Дивя Джоши, Луана Карвальо, Кадир Сафар, и дори неколцина долноземци, като Бат Веласкес и Куаси Бедиако, които им викаха да не се приближават до Джулиън и Ема, че не е безопасно.

Тя погледна към другите в паника.

— Какво ще правим?

— Не мога да ги прострелям с елфически стрели — каза Марк. — Опитват се да помогнат.

— Естествено, че не! — Хелън изглеждаше ужасена. — Моля ви! — извика тя. — Пуснете ни да минем!

Ала гласът й бе удавен от рева на тълпата, която ги отблъскваше назад, назад от града, назад от Ема и Джулс. Дру започваше да изпада в паника, когато до ушите им достигна тропот на копита.

Ловците на сенки се отдръпнаха неохотно, за да направят път на Уиндспиър, възседнат от Кийрън. Хълбоците на коня бяха облени в пот; очевидно беше галопирал през полето. Ужасените очи на Кийрън обходиха групата, докато не откриха Марк и Кристина.

Тримата си размениха бърз поглед, който казваше много, а после Марк вдигна ръка, сякаш се опитваше да достигне новия крал на тъмните феи.

— Кийрън! Помогни ни! Трябва да се доберем до Ема и Джулиън!

Дру очакваше Кийрън да каже, че е опасно. Невъзможно. Вместо това той се приведе над врата на Уиндспиър и му прошепна нещо.

Миг по-късно небето потъмня от летящи фигури. Дивият лов беше пристигнал. Ловците на сенки и долноземците се разбягаха, докато Ловът се спускаше ниско. Ето че семейство Блекторн можеше да продължи напред и те го сториха, движейки се възможно най-бързо към Ема и Джулиън, които почти бяха стигнали до редиците ловци на сенки, бранещи града.

Докато минаваха, Дру протегна ръка и помаха на Даяна и Гуин, които се бяха отделили от Дивия лов и се готвеха да кацнат до семейство Блекторн. Даяна й се усмихна и притисна ръка до сърцето си.

Дру прикова очи в целта напред. Почти бяха стигнали. Кийрън се беше присъединил към тях. Кралската корона проблясваше на челото му, но вниманието му беше погълнато от това да защитава семейство Блекторн. С Уиндспиър, изправящ се на задни крака, той удържаше тълпата назад от едната страна, а Гуин и Даяна правеха същото от другата.

Теренът стана равен. Вече бяха близо, достатъчно близо, та Ема и Джулиън да изглеждат като сияйни размазани петна. Беше като да гледаш към дървета в гората, чиито върхове не можеш да видиш.

Дру си пое дълбоко дъх.

— Окей. Сега само ние. Само семейство Блекторн.

Всички застинаха. Марк допря чело до челото на Кристина, преди да й помогне да се метне на Уиндспиър, до Кийрън. Кийрън стисна силно десницата на Марк, а после обви ръце около Кристина, сякаш за да каже на Марк, че ще я пази. Ейлийн целуна нежно Хелън и отиде да застане до майка си в множеството. Те загледаха — малка, притеснена групичка — как семейство Блекторн поемат напред, за да стопят разстоянието между себе си и Ема и Джулс.

Спряха на няколко крачки от великанските фигури на Джулиън и Ема. За миг увереността, тласкаща Дру досега, се разколеба. Мислила бе само за това да стигнат дотук. Не и какво щяха да кажат или направят, когато го стореха.

Тави бе този, който пръв пристъпи напред.

— Джулс! — провикна се. — Ема! Тук сме!

И най-сетне Ема и Джулиън реагираха.

Извърнаха се от града и наведоха погледи към семейство Блекторн. Дру отметна глава назад и видя лицата им. Бяха напълно безизразни. В грейналите им очи нямаше и следа от разпознаване.

— Не можем просто да им кажем да спрат — рече Марк. — Всички вече опитаха това.

Тави дойде малко по-близо. Очите на великаните го следяха като огромни лампи, пламтящи и нечовешки.

На Дру й се искаше да протегне ръка и да го дръпне назад.

— Джулс? — каза той и гласчето му слабичко и ниско, прободе сърцето на Друзила.

Пое си дълбоко дъх. Ако Тави можеше да се приближи до тях, значи и тя можеше да го направи. Застана зад малкото си братче и се изви назад, за да погледне в лицата на Ема и Джулиън. Беше като да погледнеш право в слънцето; очите й запариха, но тя ги задържа отворени.

— Ема! Джулиън! Аз съм, Дру, Друзила. Вижте, всички ви казват да спрете, защото битката беше спечелена, но аз не съм тук, за да ви кажа това. Тук съм, за да ви помоля да спрете, защото ви обичаме. Имаме нужда от вас. Върнете се при нас.

Нито Ема, нито Джулиън помръднаха; израженията им не се промениха. Дру продължи, с пламнали бузи.

— Не ни изоставяйте. С кого ще гледам скапани филми на ужасите, Джулиън, ако те няма? Кой ще тренира с мен, Ема, и ще ми показва всичките ми грешки, и как да стана по-добра?

Нещо се раздвижи зад Дру. Хелън се приближи и застана до нея. Протегна ръце, сякаш би могла да докосне сияйните фигури пред себе си.

— Джулиън. Ти отгледа братята и сестрите ни, когато аз не можех. Пожертва детството си, за да опазиш семейството ни заедно. А ти, Ема. Ти бранеше това семейство, когато аз не можех. Ако и двамата ме изоставите сега, как бих могла да ви се отплатя?

Лицата на Джулиън и Ема все още бяха безизразни, но Ема наклони лекичко глава, сякаш слушаше.

Марк пристъпи напред и като сложи тънка ръка върху рамото на Дру, отметна глава назад.

— Джулиън. Ти ми показа как отново да бъда част от семейство. Ема, ти ме научи как да бъда приятел, когато бях забравил какво е приятелство. Дадохте ми надежда, когато бях изгубен. — Стоеше изпънат като елфическа стрела, вдигнал очи към небето. — Върнете се при нас.

Джулиън се размърда. Беше едва доловимо движение, но сърцето на Дру подскочи. Може би… може би…

Тай пристъпи напред; бойното му облекло беше прашно и разкъсано там, където кората на дървото го беше съдрала. Черната му коса падаше на тъмни кичури пред лицето му. Той я отметна и каза:

— Загубихме Ливи. Ние… ние я загубихме.

Сълзи запариха в очите на Дру. Имаше нещо в гласа на Тай, което звучеше така, сякаш едва сега за първи път осъзнаваше окончателността и необратимостта на смъртта на Ливи.

Ресниците му блещукаха от сълзи, когато вдигна очи.

— Не можем да изгубим и вас. Това… това ще ни съсипе. Джулиън, ти ми обясняваше всички думи, които не разбирах… Ема, ти се разправяше с всеки, който се държеше гадно с мен. Кой ще ме учи и защитава, ако отново не станете себе си?

Разнесе се оглушителен, гръмовен трясък. Джулиън беше паднал на колене. Дру потисна ахването си. Изглеждаше по-малък отпреди, но все така огромен. Виждаше черните пукнатини по сияйната му кожа, от които червени искри изскачаха като кръв.

В тях гори небесен огън. А никой смъртен не е в състояние да оцелее дълго в нещо такова.

— Ема — прошепна тя. — Джулиън.

Лицата им вече не бяха безизразни. Дру бе виждала статуи на скърбящи ангели, ангели, пронизани с огнени мечове, от чиито очи се лееха сълзи на агония. Не беше лесно да носиш меч за Господ.

В лицата на Ема и Джулиън тя виждаше тези статуи.

— Ема! — Викът се изтръгна от Кристина; беше се откъснала от останалите и тичаше към семейство Блекторн. — Ема! Кой ще бъде най-добрият ми приятел, ако ти не си най-добрата ми приятелка, Ема? — Плачеше и сълзите й се смесваха с кръвта и мръсотията по лицето й. — Кой ще се грижи за най-добрата ми приятелка, когато аз не мога, Джулиън, ако теб те няма?

Ема рухна на колене до Джулиън. И двамата ридаеха, сълзи от огън, алени и златни. Дру отчаяно се надяваше това да означава, че изпитват нещо, а не че умират, изгаряни от пожара, бушуващ в тях.

— Кой ще ме подлудява с въпроси в класната стая, ако не сте вие? — Даяна също идваше към тях, приближаваха се и Кийрън и Ейлийн, оставили Гуин да държи юздите на Уиндспиър с лице, върху което се четеше удивление и страхопочитание.

Ейлийн се прокашля.

— Ема и Джулиън. Не ви познавам толкова добре, а това с великанството определено е огромна изненада. Буквално. — Тя хвърли кос поглед към Хелън. — Но да бъде до вас прави съпругата ми наистина щастлива и то е защото ви обича. — Тя замълча. — Аз също ви харесвам и ние ще бъдем семейство, по дяволите, така че слезте тук и бъдете част от това семейство!

Хелън потупа Ейлийн по рамото.

— Това си го биваше, миличка.

— Джулиън — обади се и Кийрън. — Бих могъл да говоря за начина, по който Марк те обича, и Ема, бих могъл да говоря за приятелството, което Кристина изпитва към теб. Ала истината е, че трябва да бъда крал на Тъмния двор и без твоята брилянтност, Джулиън, и без твоята храброст, Ема, боя се, че властването ми ще бъде кратко.

В далечината Дру видя Изабел и Саймън да се приближават. Алек беше с тях, обвил ръка около Магнус, а Клеъри и Джейс крачеха до тях, уловени за ръце.

Тави протегна ръчички.

— Джулс! — Гласчето му беше ясно и звънливо. — Вдигни ме. Уморен съм. Искам да си отида у дома.

Бавно — така бавно, сякаш минаваха епохи — Джулиън протегна сияйните си ръце, набраздени от черни пукнатини, през които небесен огън се лееше като кръв, и посегна към Тави.

Лумна ярка светлина и опари очите на Дру. Когато престана да примигва, видя, че Джулиън и Ема вече не бяха там, бяха се свлекли на земята; смаляващи се тъмни фигури в аура от светлина, облени в сияние с цвета на кърваво злато.

В продължение на един мъчителен миг, Дру бе сигурна, че умират. Когато ужасната светлина угасна, тя видя Ема и Джулиън, приели отново човешките си размери, рухнали заедно на земята. Лежаха със затворени очи, уловени за ръце, като ангели, които бяха паднали от небесата и сега спяха спокоен сън на земята.

33 Поклон

— Събуди се, Ема. Време е да се събудиш.

На челото й лежеше нежна ръка, нежен глас я викаше да излезе от дълбокия мрак.

За известно време имаше само сенки. Сенки и студ, след като дълго бе горяла. Светът се бе наклонил на една страна. Видяла бе място прекалено ярко, за да си го спомня, и фигури, които грееха като остриета на слънцето. Чула бе гласове да викат името й. Ема. Ема.

Ема означава Вселена, казал бе Джулиън.

Ала тя не се бе събудила. Отново бе чула гласа на Джулиън, този път — примесен с гласа на Джем.

— Добър ход — каза Джем. — Да проведете не една, а две срещи. Знаел си, че всеки от ловците на сенки би могъл да бъде верен на Кохортата, затова ги покани да присъстват само на първата среща. Така, когато докладвали на Хорас за плановете ти, той се е подготвил единствено за прекъсване на преговорите. Не и за атаката на долноземците.

— Джейс и Клеъри се съгласиха да бъдат примамката. — Джулиън звучеше уморен, дори в съня й.

— Знаехме, че Хорас би сторил всичко, за да се добере до тях. Че бихме могли да ги доведем пред всички и да докажем, че Хорас не просто греши, че са мъртви, а се опитва да ги убие.

Възцари се дълга тишина. Ема отново се рееше в мрак, макар сега да виждаше очертания в него, очертания и сенки.

— Знаех, че на срещата ще има шпиони — каза Джулиън. — Признавам, че ме изненадаха, като изпратиха демон. Дори не си дадох сметка, докато не го видях на бойното поле. Как е успял да проникне в светилището според теб? Просто да се представи за Оскар Линдквист не би трябвало да го предпази?

— Демоните понякога използват нефилимска кръв, за да проникнат в някой Институт. Вчера Оскар Линдквист бе открит мъртъв. Възможно е кръвта му да е била използвана.

— Но може ли тя да направи демона неуязвим за серафимски ками? — попита Джулиън.

Възцари се дълго мълчание.

— Не съм чувал за магия, достатъчно силна, за да го стори. — Джулиън звучеше загрижено. — Мълчаливите братя ще искат да научат.

Ема отвори неохотно очи, не искаше да напусне мекотата на мрака.

— Джем? — прошепна. Гърлото и устата й бяха невероятно сухи.

— Ема! — Джем я притегли в прегръдката на силните си ръце и тя отпусна глава на рамото му. Сякаш я прегръщаше баща й, спомен, който винаги държеше дълбоко в ума си, скъпоценен и незабравен.

Опита се да преглътне сухотата в гърлото си.

— Джулиън? — прошепна.

Джем се отдръпна и тя видя къде се намира — в малка стая с две бели легла; през прозореца на стената влизаше слънчева светлина. Джулиън седеше на другото легло, облечен в чиста тениска и широк панталон, подобен на тренировъчни дрехи. Някой беше облякъл и нея по същия начин; косата й беше оплетена, цялото тяло я болеше, като една гигантска синина.

Джулиън изглеждаше невредим. Очите им се срещнаха и изражението му омекна; гърбът му беше изпънат и напрегнат, раменете му представляваха корава линия.

Искаше й се да отиде и да го прегърне. Или поне да улови ръката му. Заповяда си да не помръдне. Чувстваше се крехка отвътре, сърцето й думкаше от обич и страх. Нямаше си доверие да овладее емоциите си.

— Във Василиас си — каза Джем. — Аз те събудих, Ема, след като Джулиън също се пробуди. Помислих, че ще искате да се видите.

Ема се огледа наоколо. През един прозорец в стената видя друга, по-голяма стая с болнични легла, застлани с бели чаршафи, в половината от които имаше пациенти. Мълчаливи братя се движеха между редиците, а въздухът миришеше на изцеление — билки и цветя, лековете на Града на тишината.

Тяхната стая имаше нисък, сводест таван, изрисуван с целителни руни в златно, червено и черно. Други прозорци гледаха към сградите на Аликанте: къщите с червени покриви, демонските кули, извисяващи се като тънки игли.

— Децата, те добре ли са? — попита Ема. — Хелън…

— Вече попитах — каза Джулиън. На Ема й беше трудно да извърне очи от него и едновременно с това болеше да го гледа, изглеждаше някак различен. Променен. Откъсна очи и погледна към Джем, който бе станал, за да отиде до прозореца. — Всички са добре, Ема.

— Дори Кит? Той ми спаси живота.

— Беше изцеден и болен — отвърна Джем. — Но се възстановява добре. В Града на тишината е. Изгубихме добри воини на бойното поле, но приятелите ви са в безопасност. Три дни беше в безсъзнание, така че пропусна погребенията. Но напоследък и бездруго ти се струпаха твърде много погребения.

Ема се намръщи.

— Но защо Кит е в Града на тишината? Василиас…

— Ема — каза Джем. — Не съм тук, за да говорим за Кит. Тук съм, за да говорим за теб и Джулиън. — Той отметна косата от лицето си; изглеждаше уморен, белият кичур в косата му изпъкваше повече от обикновено. — Преди много време ти ме попита за парабатайското проклятие. Какво се случва, когато двама парабатаи се влюбят. Казах ти онова, което знаех, но и през ум не ми мина, че питаш за себе си.

Ема застина. Погледна към Джулиън, който кимна.

— Джем знае. — Гласът му беше безизразен и Ема се зачуди какво изпитва. Не можеше да го разчете така, както правеше обикновено, но вероятно и двамата бяха в шок. — Всички научиха.

Ема обви ръце около себе си.

— Но как…

— Ще ми се да бях знаел — рече Джем, — макар да разбирам защо не ми казахте. Говорих с Магнус. Знам всичко, което сте направили, мъчейки се да се преборите с проклятието. Никой не би могъл да се съпротивлява повече, но това не е проклятие, които може да бъде развалено, освен с унищожаването на всички парабатайски връзки в света. — Той погледна Ема с пронизващи очи и тя изведнъж почувства товара на това колко стар бе Джем и колко много знаеше за хората. — Или поне така вярвахме и нито един опит да се проучи какво би станало, ако проклятието бъде задействано, не се увенча с успех. Познавахме единствено симптомите: по-могъщи руни, умението да се правят неща, на които другите нефилими не са способни. Фактът, че ти строши Меча на смъртните, Ема, сигурен съм, че е отчасти заради силата на Кортана и отчасти — заради проклятието. Но всичко това са неща, за които само гадаехме в продължение на дълги години. А после дойде битката отпреди три дни. Колко от нея си спомняте?

— Ема, умираща в ръцете ми. — Гласът на Джулиън потрепери. Странно, обикновено Ема би почувствала как нещо я жегва в ребрата, искрица от неговата болка. Сега не усети нищо. — А после бяла светлина и ние бяхме великани и гледахме надолу. Не чувствам онова, което чувствахме, но си спомням хората да изглеждат като мравки, разбягали се в краката ни. И усещането, че сме на мисия, сякаш ни насочваха. Не знам как да го обясня. Сякаш ни казваха какво да правим и нямахме друг избор, освен да се подчиним.

— Сякаш нещо действаше чрез вас — каза Джем. — Воля, по-силна от вашата?

Ема докосна гърдите си.

— Сега си спомням… Зара ме намушка… течеше ми кръв… — Спомни си усещането, че гори, а светът се отдръпва от нея. — Били сме великани?

— Трябва да ви разкажа нещо от нефилимската история — каза Джем, макар че Ема би предпочела да си останат на темата за великаните: нима двамата с Джулиън се бяха превърнали в Тях? — Много, много отдавна, в най-ранната история на ловците на сенки, огромни демони заплашвали земята. Много по-големи от всички демони, които имаме сега, освен онова, в което понякога могат да се превърнат великите демони. По онова време ловците на сенки можели да се превръщат в истински нефилими. Великани на земята. Имаме стари гравюри и рисунки, както и описанията на онези, които ги видели да се бият с демони. — Джем извади лист хартия от джоба си и зачете на глас: — „Земята, през която минахме като съгледвачи, е земя, която поглъща обитателите си; и всички, които видяхме в нея, са с огромни размери. Там видяхме нефилими и в очите си ние бяхме като скакалци, и в техните очи също.“

— Но това е история — каза Джулиън. — Сега хората не се превръщат във великани.

Земя, която поглъща обитателите си. Ема не можеше да не си помисли за Туле и разказите за великани там.

— Повечето не преживявали преобразяването — продължи Джем. — Това била върховната саможертва: да лумнеш в небесен огън и да умреш, унищожавайки демони. Забелязали обаче, че мнозина от оцелелите били парабатаи. По-вероятно било един ловец на сенки да преживее трансформацията, ако имал парабатай, който да не се преобрази и да го привърже към земята.

— Но ние и двамата се преобразихме — изтъкна Ема.

— Трябва да знаеш — каза Джем, — че в продължение на години се опитвахме да разберем парабатайското проклятие и какво представлява, но никога не го свързахме с времето на нефилимите. Краят на това време дошъл, когато великанските демони престанали да идват на земята. Не знаем защо изчезнали. Може би били избити до крак. Може би изгубили интерес към този свят. Може би се бояли от нефилимите. Това било преди осемстотин години и много от архивите били изгубени.

— Значи когато ние се превърнахме във великани — Джулиън изглеждаше така, сякаш от тези думи му се повдига, — сте осъзнали, че парабатайското проклятие е свързано по някакъв начин с нефилимите?

— След битката се втурнахме да преровим всички архиви за истинските нефилими. Именно там попаднах на описанието на ужасна случка. Ловец на сенки се превърнал в истински нефилим, за да се изправи срещу един демон. Парабатаят му трябвало да остане непроменен, за да го задържи свързан със земята, ала вместо това той също се преобразил, неконтролируемо. И двамата изпаднали в умопомрачение. Разправили се с демона, а после избили семействата си и всички, опитали се да ги спрат, докато небесният огън не ги изгорил живи. — Джем замълча за миг. — Били женена двойка. В онези дни нямало закон, забраняващ любовта между парабатай. Няколко месеца по-късно се случило отново, с друга двойка влюбени.

— И хората не знаели за това? — попита Ема.

— Положени били големи усилия да скрият това. Парабатайската връзка е едно от най-могъщите оръжия, което ловците на сенки притежават. Никой не искал да бъде изгубено. А тъй като великите демони си отишли, се смятало, че няма да има нужда отново да се прибягва до истински нефилими. И действително, практиката била преустановена, а методът, по който се създават истински нефилими, бил изгубен. Всичко би могло да свърши там и действително, в Града на тишината няма запазени сведения за това какво се е случило, но Теса успя да открие един летопис в Спираловидния лабиринт. Разказ за двама ловци на сенки, които станали като магьосници, могъщи заклинатели, чиито руни не приличали на другите. Сринали цял един град със земята, преди да бъдат изгорени. Подозирам обаче, че не били изгорени от жителите на града. Подозирам, че умрели от небесния огън. — Той замълча за миг. — Скоро след датата на този разказ бил приет закон, забраняващ на парабатаите да се влюбват помежду си.

— Подозрително — измърмори Ема.

— Значи това, което казваш — рече Джулиън, — е, че ловците на сенки унищожили собствените си архиви за това защо създали закона, забраняващ парабатайската любов? Страхували се, че хората ще се възползват от могъществото, но ценели ползата от парабатайството твърде много, за да се откажат от ритуала?

— Така подозирам — отвърна Джем, — макар да не мисля, че ще бъдем в състояние да го докажем.

— Това не може да продължава да се случва — заяви Ема. — Всички трябва да научат истината.

— Истината няма да му попречи да се случва. — Джулиън я гледаше с нетрепващ поглед. — Бих се влюбил в теб дори да знаех точно каква е опасността.

Сърцето на Ема сякаш се преобърна. Тя се опита да овладее гласа си.

— Но ако ужасните наказания бъдат премахнати, ако хората не се боят, че ще изгубят семействата си, те няма да го крият. Милосърдието е по-добро от отмъщението, нали?

— Мълчаливите братя го обсъдиха и са съгласни с теб — каза Джем. — Ще посъветват консула и новия инквизитор, когато той или тя бъдат назначени.

— Но Джия все още е консул? — попита Ема.

— Да, макар да е много болна. Болна е от известно време насам. Надявам се, че сега ще има възможност да си почине и да се възстанови.

— О. — Ема беше учудена. Джия й се бе струвала несломима.

— Оцелелите членове на Кохортата са задържани в Гард. В края на краищата, вие ни спечелихте битката. Макар да не бих препоръчал отново да опитате тази тактика.

— Какво ще се случи с нас? — попита Джулиън. — Ще ни накажат ли?

— За станалото на бойното поле? Не мисля. Вие убихте Ездачите на Манан, за което всички са ви благодарни, убихте и неколцина членове на Кохортата, което и така можехте да направите. Мисля, че сега ще се превърнете в нещо като атракция. Истински нефилими не са били виждани от векове. Възможно е да се наложи да положите малко общественополезна дейност.

— Наистина ли? — попита Ема.

— Не. — Джем й намигна.

— Имах предвид за това с парабатайството — обясни Джулиън. — Все още нарушаваме Закона, изпитвайки това, което изпитваме един към друг. Дори ако смекчат Закона, ще трябва да бъдем разделени, дори заточени, така че това никога да не се повтори.

— А. — Джем се облегна на стената, скръстил ръце на гърдите си. — Когато дрехите ви бяха свалени, за да могат да ви изцелят, тук, във Василиас, бе установено, че парабатайските ви руни са изчезнали.

Ема и Джулиън го зяпнаха.

— Сега, възможно е руната да бъде изрязана от кожата ви и пак да си останете парабатаи — каза Джем. — Руната е символът, не самата връзка. Беше любопитно обаче, защото нямаше и следа, никакъв белег, показващ къде са били парабатайските ви руни; сякаш изобщо не ги беше имало. Мълчаливите братя надникнаха в умовете ви и откриха, че връзката е била разкъсана. — Той замълча за миг. — При обикновени обстоятелства бих имал чувството, че съобщавам лоша новина, но в този случай, едва ли е така. Вече не сте парабатаи.

Никой от тях не помръдна, дори не си пое дъх. В гърдите на Ема сърцето й сякаш биеше като камбана в огромно помещение, кънтящото ехо на пещера, чийто покрив бе толкова висок, че всеки звук се изгубваше в тишина и мечти. Лицето на Джулиън бе бяло като демонските кули.

— Не сме парабатаи? — повтори най-сетне, а гласът му беше като на непознат.

— Ще ви дам минутка, за да осмислите новината. — Усмивка подръпна устните на Джем. — Ще отида да поговоря със семейството ви. Тревожеха се за вас. — Той излезе от стаята и макар да носеше дънки и пуловер, зад него сякаш се развяха одежди.

Вратата се затвори зад гърба му, а Ема все така не бе в състояние да помръдне. Ужасът да си позволи да повярва, че кошмарът най-сетне е свършил, я задържаше вкаменена на мястото й. Толкова отдавна живееше с този товар на плещите си. Толкова отдавна това бе първата й мисъл, когато се събудеше, и последната, преди да заеми; подклаждаше кошмарите й и се криеше във всеки таен страх: Ще изгубя Джулиън. Ще изгубя семейството си. Ще изгубя себе си.

Дори в най-светлите си мигове беше мислила, че ще изгуби някое от тези неща. Никога не бе вярвала, че би могла да задържи всичките.

— Ема. — Джулиън се бе изправил, накуцвайки леко, и сърцето на Ема сякаш се пръсна: знаеше, че не може да му е по-лесно, отколкото на нея. Изправи се на разтреперани крака. Гледаха се през разстоянието, което делеше двете легла.

Не знаеше кой се прекърши и помръдна пръв. Може би тя, може би той; може би го направиха едновременно, така, както правеха от толкова отдавна, все още свързани, макар парабатайската връзка да я нямаше вече. Сблъскаха се в средата на стаята; тя обви ръце около него, заравяйки бинтованите си пръсти в гърба на тениската му.

Беше тук, наистина беше тук, от плът и кръв в прегръдките й. Знаеше, че по лицето й се стичат сълзи; беше се вкопчила в него с всичка сила, усещаше го да трепери в ръцете й.

— Ема — повтаряше той отново и отново, а гласът му се прекършваше от думата. — Ема, Ема, моята Ема.

Тя не бе в състояние да говори. Вместо това прокара несръчно пръсти по гърба му, изписвайки онова, което не можеше да изрече на глас, както бяха принудени от толкова отдавна. Н-А-Й С-Е-Т-Н-Е, написа, Н-А-Й С-Е-Т-Н-Е.

Вратата се отвори рязко. И за първи път те не побързаха да се отдръпнат един от друг. Останаха прегърнати, докато семейството и приятелите им се изсипваха в стаята, просълзени и грейнали от щастие и облекчение.

— В земите на феите наистина се боят от теб, Кристина — каза Кийрън. — Наричат те палач на крале и принцеса. Ужасяващ ловец на сенки.

Тримата, Марк, Кристина и Кийрън, седяха до един пресъхнал фонтан на Площада на ангела пред Василиас. Кристина беше между краката на Марк, който бе обвил ръце около нея; Кийрън се бе облегнал на него.

— Не съм ужасяваща — възмути се тя.

— Ужасяваш мен — обади се Марк и тя се обърна и направи физиономия насреща му.

Кийрън се усмихна, но не се засмя: у него имаше твърде много напрежение. Навярно защото да бъде в Аликанте му беше трудно. По време на Тъмната война, ловците на сенки се бяха опитали да обезопасят града против елфи и почти на всяка улица имаше стратегически разположени желязо, сол и самодивско дърво. Василиас беше покрит с железни гвоздеи, така че Марк и Кристина чакаха новини за Джулс и Ема на площада заедно с него, оставяйки яркото слънце да ги топли, докато си почиваха.

След края на Тъмната война, знаеше Марк, площадът бил пълен с трупове. Мъртви тела, подредени в редици, очите им били завързани с бяла коприна, приготвени да бъдат изгорени и погребани. Сега мястото бе умиротворяващо тихо. В битката преди три дни имаше загинали и на следващия ден на Нетленните поля се бе състояло голямо погребение. Джия бе говорила: за понасянето на скръбта, за необходимостта от това да съградят всичко наново и колко бе важно да не бъдат тласкани от жаждата за отмъщение в отношението си към членовете на Кохортата, петдесетима от които сега се намираха в затвора на Гард.

— Майка ми е тази, която е ужасяваща — каза Кристина, поклащайки глава. Беше топла в ръцете му, а Кийрън беше приятна тежест до него. Ако не беше тревогата за Ема и Джулс, би бил съвършено щастлив. — Снощи й казах за нас.

— Така ли? — Марк се сепна. Майката на Кристина действително беше ужасяваща — чул бе, че след като Мълчаливите братя отворили портите на Града, тя се покатерила на една от стените и започнала да хвърля копия по тъмните елфи със смъртоносна точност, която накарала алените стражи да се разбягат. Говореше се също така, че праснала Ласло Балог по носа, но той бе решил да не го потвърди.

— Какво каза тя? — Разноцветните очи на Кийрън бяха разтревожени.

— Каза, че вероятно не е изборът, който би направила за мен, но това, което имало значение, е да съм щастлива. Каза също така, че не е изненада, че са били нужни двама мъже, за да заемат мястото на Диего. — Кристина се ухили.

— Тъй като Диего ми спаси живота, ще приема тази обида, без да отговоря — заяви Кийрън.

— А аз ще му завържа връзките на обувките следващия път, когато го видя — добави Марк. — Можете ли да повярвате, че открили Мануел да се крие под трупа на Хорас?

— Учудвам се само, че не е срязал тялото на Хорас и не се е пъхнал вътре — каза Кийрън мрачно.

Марк го плесна леко по рамото.

— Защо ме удряш? — възмути се Кийрън. — Случвало се е в земите на феите. Веднъж един страхлив воин цяла седмица се крил в тялото на едно келпи.

Нещо бяло изпърха в небето. Нощна пеперуда, която пусна жълъд в скута на Кийрън и отлетя.

— Съобщение? — попита Марк.

Кийрън разви шапчицата на жълъда. Имаше мрачно сериозен вид, вероятно защото беше облечен в одеждите на крал на тъмните феи. Марк все още се стряскаше, когато го видеше, целият в черно — черни ботуши, черни бричове и черна жилетка, обшита с бродирани вълнички от златно и зелено — символ на това, че във вените на Кийрън има кръв на никси.

— От Уинтър е — каза Кийрън. — Съобщава ми, че всички ловци на сенки и долноземци са се прибрали от Тъмните земи по домовете си.

Кийрън бе предложил гостоприемството на Тъмния двор на всички, които бяха побягнали от битката на Полята. Според Алек този жест щял да допринесе много за отмяна на разпорежданията на Студения мир. Среща, на която да обсъдят как Клейвът ще продължи напред, бе насрочена за следващия ден и Марк я очакваше с нетърпение.

Кийрън не се беше задържал в Тъмния двор. Беше се върнал при Марк и Кристина в деня след битката, и те се радваха, че е при тях.

— Вижте! — възкликна Кристина и посочи: един от прозорците на Василиас беше отворен и Дру им махаше от там, даваше им знак да се качат.

— Ема и Джулиън са будни! — извика тя. — Елате!

Кристина скочи на крака и останалите я последваха. Джулиън и Ема. Дру се беше усмихвала. Сега, помисли си Марк, сега беше съвършено щастлив.

Отправи се към Василиас с Кристина до себе си. Почти бяха стигнали, когато си дадоха сметка, че Кийрън не ги беше последвал.

Марк се обърна.

— Кийрън. — Той се намръщи. — Заради желязото ли е?

— Не е това — отвърна Кийрън. — Трябва да се прибера в земите на елфите.

— Сега? — попита Кристина.

— Сега и завинаги. Няма да се завърна от там.

— Какво? — Марк тръгна обратно към Кийрън. Бялото писмо от Уинтър пърполеше в ръката му като крило на птица. — Говори смислено, Кийрън.

— Говоря смислено — отвърна Кийрън меко. — Сега, когато знаем, че Ема и Джулиън ще живеят, трябва да се върна в земите на феите. Такава бе уговорката ми с Уинтър. — Той сведе очи към писмото. — Моят генерал ме вика. Без крал, земите ми са изложени на опасност от хаос.

— Но те имат крал! — Кристина бе изтичала до него. Носеше лек син шал и сега го уви по-плътно около раменете си във възбудата си, клатейки глава. — Ти си техният крал, независимо дали си там, или тук.

— Не. — Кийрън затвори очи. — Кралят е свързан с елфическите земи. Всеки миг, в който се намира в света на смъртните, земите отслабват. Не мога да остана тук. Не искам да бъда крал, не съм молил да бъда крал, но съм крал и не мога да бъда лош крал. Няма да е редно.

— Бихме могли да дойдем с теб — предложи Марк. — Не можем да останем в елфическите земи за постоянно, но бихме могли да ти идваме на гости.

— И аз мислех така. Но дори след толкова кратко време като крал в Двора, знам, че е невъзможно. — Косата на Кийрън бе станала напълно черна под тънката златна лента, която обрамчваше челото му. — На краля не му е позволено да има смъртен консорт.

— Знаем това — каза Кристина, спомняйки си думите, които бе изрекла в Брослинд. Дори тогава бе вярвала, че Кийрън може и да не стане крал. Че би се намерил начин. — Но баща ти е имал смъртни консорти, нали? Няма ли начин да бъдат заобиколени правилата?

— Не. Той имаше смъртни любовници. — Думата прозвуча грозно. — Консорт е официална титла. Смъртните компаньони са играчки, с които да се позабавляваш и да захвърлиш. Не го беше грижа как се отнасят с тях, но мен ме е грижа. Ако ви взема в Двора като такива, към вас ще се отнасят с презрение и жестокост, а аз не мога да го понеса.

— Ти си кралят — каза Кристина. — Те са твоите поданици. Не можеш ли да им заповядаш да не бъдат жестоки?

— В продължение на години са се намирали под жестоко владичество. Не мога да ги променя за няколко дни. Самият аз не знаех как. Трябваше да се науча на доброта от вас двамата. — Очите му проблеснаха. — Сърцето ми се къса, но не виждам изход. Вие сте всичко, което искам, но трябва да сторя онова, което е най-добро за хората ми. Не мога да отслабя земите ни, като идвам тук, не мога и да нараня вас, като ви отведа там. Никога няма да открием покой в никое от тези места.

— Моля те, Кийрън. — Марк го улови за китката: Държа ръката на Тъмния крал, помисли си. Това навярно беше първият път, в който мислеше за Кийрън като за краля, а не просто като за Кийрън. — Можем да намерим решение.

Кийрън го притегли към себе си и го целуна, настойчиво и неочаквано, впивайки пръсти в китката му. Когато го пусна, беше пребледнял, а бузите му горяха. — От три дни не съм спал. Ето защо исках Адаон да бъде крал. Други искат трона. Аз — не. Аз искам единствено вас.

— И именно затова ще бъдеш велик крал. — В кафявите очи на Кристина блещукаха непролети сълзи. — Ами ако сте само ти и Марк? Марк е наполовина елф, това несъмнено означава нещо.

— За тях той е ловец на сенки. — Кийрън пусна ръката на Марк и се приближи до Кристина. Очите му бяха помътнели от умора. — А аз обичам и двама ви, моя храбра Кристина. Нищо не може да промени това. Нищо няма да го промени.

Сълзите, които Кристина беше удържала до този миг, рукнаха по бузите й, когато Кийрън улови нежно лицето й в шепите си.

— Наистина ли си отиваш? Трябва да има друг начин!

— Няма друг начин. — Кийрън я целуна, бързо и пламенно, така, както беше целунал Марк; Кристина затвори очи. — Знай, че винаги ще те обичам, колкото и далече да съм.

Той я пусна. Марк искаше да възрази, но повече от Кристина, той разбираше жестоката действителност на елфическите земи. Бодлите между розите. Какво би означавало да си играчка на краля в един от елфическите Дворове; би могъл да го изтърпи за себе си, но не и за Кристина.

Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър.

— Бъдете щастливи заедно. — Беше извърнал очи, защото не можеше да понесе да ги погледне. — Това е кралското ми желание.

— Кийрън… — започна Марк.

Ала Кийрън вече беше препуснал с буреносна бързина. Каменните плочи трепереха под отдалечаващите се копита; след броени секунди той се изгуби от очите им.

На Кит изобщо не му харесваше в Града на тишината, въпреки че стаята му беше достатъчно удобна, поне в сравнение с останалата част на Града, който сякаш се състоеше само от остроръби предмети, направени от човешки скелети. След първите три-четири черепа, които вземеш в ръка и промълвиш „Бедни ми, Йорик“45, усещането за нещо ново бързо се изпаряваше.

Подозираше, че стаята му принадлежи на някой Мълчалив брат. Имаше доста книги върху дървена полица, до една — за история и славни битки. Леглото беше удобно, а тоалетната беше надолу по коридора. Не че искаше да мисли за санитарните условия в Града на тишината. Надяваше се да ги забрави колкото се може по-скоро.

Нямаше кой знае какво да прави, освен да оздравява и да мисли за случилото се на бойното поле. Отново и отново си припомняше прилива на мощ, който го беше залял, когато беше поразил Ездачите и бе накарал конете им да изчезнат. Дали беше тъмна магия? Затова ли го бяха затворили? И как бе възможно във вените му да тече елфическа кръв? Можеше да докосва желязо и самодивско дърво. Целият си живот бе прекарал заобиколен от съвременни технологии. Изобщо не приличаше на елф и никой на Пазара на сенките дори не бе загатнал за подобна възможност.

Всичко това бе повече от достатъчно, за да ангажира ума му и да му попречи да мисли за Тай. Или поне би трябвало да бъде.

Беше се опънал в леглото, загледан в каменния таван, когато чу стъпки да се приближават по коридора отвън. Първата му мисъл беше „храна“ — един Мълчалив брат му носеше поднос с проста, питателно скучна храна три пъти на ден.

Само че стъпките потракваха по камъните. Токчета. Кит се намръщи. Консулът? Може би дори Даяна? Щеше да запази спокойствие и да обясни, че не е направил нищо лошо. Седна в леглото и прокара пръсти през косата си, чудейки се как Мълчаливите братя успяваха да свършат каквото и да било, без да притежават огледала. Откъде знаеха дали не са облекли одеждите си наопаки?

Вратата се отвори и Теса Грей пристъпи в стаята. Носеше зелена рокля и лента за коса като Алиса в Страната на чудесата. Усмихна му се топло.

— Моля те, измъкни ме от тук — каза Кит. — Не искам завинаги да остана пленен тук. Не съм направил нищо лошо, най-малко пък с помощта на тъмна магия.

Усмивката на Теса угасна. Ти се приближи и приседна на ръба на леглото, сивите й очи бяха разтревожени. Дотук беше със запазването на спокойствие, помисли си Кит.

— Кристофър — каза тя. — Съжалявам, че те оставих тук толкова дълго.

— Няма нищо — отвърна Кит, макар да не бе сигурен, че е така. — Но не ме наричай Кристофър. Никой не го прави.

— Кит. Толкова съжалявам, че те оставихме сам. Грижехме се за Джулиън и Ема, затова не можехме да напуснем града. За известно време не бяхме сигурни дали няма да ги изгубим, но те току-що се събудиха. — Теса се усмихна. — Помислих си, че ще искаш да научиш.

Кит се радваше да го чуе. И все пак.

— А останалите, те добре ли са? Ами Тай?

— Тай и останалите са добре. А Ема е добре отчасти благодарение на теб. Ти й спаси живота.

Кит се облегна тежко на металната табла на леглото, залян от облекчение.

— Значи не съм загазил заради онова, което направих на бойното поле?

— Не — отвърна Теса бавно. — Но трябва да знаеш какво означава. Има история. История, обвита в мистерия и заблуда. История, която малцина сред живите знаят.

— Нещо, свързано с елфическа кръв. Ездачът. Той каза: „Кит е детето“. Не знам обаче как е възможно.

Теса приглади полата над краката си.

— Много, много отдавна кралят на тъмните и кралицата на светлите феи сключили съюз, за да обединят двата елфически Двора. Довели магьосници от всички краища на елфическите земи, за да направят магии, които да гарантират, че ще им се роди съвършеният наследник. Не всички магии били добри магии. Някои били тъмни. Кралят мечтаел за син, който да обедини двете царства, да вдъхва абсолютна лоялност, да бъде по-храбър от всеки елфически рицар, живял някога.

— Определено звучи като мен — измърмори Кит.

Теса му отправи съчувствена усмивка.

— Но когато детето се родило, било момиче, Ауралин.

— Изненадващ обрат — каза Кит.

— Кралят очаквал мъжки наследник и се разгневил. В неговите очи детето било дефектно, и в крайна сметка наредил на един елфически рицар да го убие, макар историята за пред света да била, че детето било отвлечено, и това е историята, на която повечето хора вярват.

— Кралят наредил да убият собствената му дъщеря?

— Да. Освен това убивал всички родили му се след това дъщери, от озлобление заради Ауралин. Тъй като тя оцеляла, останала си Наследника. Позовала се на лоялността на рицаря към него и той я пуснал. Ето какво се опитал да скрие кралят. Излъгал, че смъртта на Ауралин била по вина на друг, дори когато тя избягала в света на смъртните. Там срещнала магьосник, който станал неин съпруг, заклинател, потомък на ловци на сенки, напуснали Клейва.

— Изгубените Херондейл — досети се Кит.

— Точно така. Те са твоите предшественици; от тях води потеклото си майка ти. През изминалите десетилетия Тъмният крал преследвал онези, за които мислел, че произлизат от дъщеря му, така че Херондейловци се криели зад измислени имена и могъща магия.

— Но защо му било на краля да го прави? — попита Кит.

— Ауралин наследила немалко магия. Заклинанията, които й били направени преди и след като се родила, били могъщи. Нарича се Първия наследник, защото е първото елфическо дете, наследник и на двата Двора. Както и всички нейни потомци. Кръвта ти ти дава право да бъдеш Върховен крал на елфическите земи.

— Какво? Но аз не го искам. Не искам да бъда върховен крал на елфическите земи!

— Няма значение какво искаш, не и за тях — каза Теса печално. — Дори ако никога не припариш до трона, има враждуващи фракции, които биха искали да се доберат до теб и да те използват като своя пионка. Армия, оглавена от теб, би могла да свали краля или кралицата, или двамата.

Кит усети, че настръхна.

— Но сега всички знаят кой съм, нали? Заради онова, което се случи с Ездачите? Те преследват ли ме?

Теса сложи ръка на китката му. Беше нежно, майчинско докосване. Кит не помнеше подобно докосване в целия си живот. Имаше единствено спомен за светлоруса коса и звука на мелодичен глас, който му пее. Историята на това, че те обичам, тя няма край.

— Част от причината да те задържим тук тези дни бе, защото искахме да проучим сред долноземците дали някой говори за теб. Имаме много контакти, много начини да научаваме мълвите на Пазарите. Ала покрай хаоса на битката, всички говорят единствено за смъртта на Ездачите, за станалото с Ема и Джулиън и възцаряването на Кийрън. Носи се слух за магьосник, накарал жребците на Ездачите да изчезнат, но ние разпространихме мълвата, че е бил Рейгнър Фел. — Тя направи физиономия.

— Мислех, че името му е Рейгнър Шейд?

— Рейгнър Фел е. — Теса се усмихна по начин, който я накара да изглежда на деветнайсет. — Голям калпазанин е и години наред се криеше. Появи се отново в битката с апломб и сега всички знаят, че Рейгнър Фел е жив и на всичкото отгоре разгроми Ездачите. — Тя се изкиска. — Ще бъде нетърпим.

— Но той не го направи наистина — изтъкна Кит.

— Това няма да има значение за Рейгнър — заяви Теса сериозно.

— Значи съм в безопасност? Мога да се върна в Лосанджелиския институт?

— Не знам. — Между веждите на Теса се беше врязала бръчка на тревога. — Достатъчно се бояхме да те оставим и преди, даже когато беше в Института, а Рейгнър беше наблизо, за да те пази. Той дори ви следваше, когато ходехте на Пазара на сенките.

— Каза ли защо ходихме на Пазара? — Във внезапния си страх за Тай, Кит забрави да не се държи подозрително.

— Разбира се, че не. Не беше там, за да те докладва, единствено за да те закриля. — Теса го потупа разсеяно по рамото, докато Кит мислеше за странната лоялност на хора, които едва познаваше. — Работата е там, че преди не знаехме, че ще проявиш която и да било от силите на Наследника. Освен в Ауралин, те са се проявили у малцина. Мислехме, че е достатъчно, ако те държим настрани от всичко, което би могло да задейства тези сили.

— Никакви елфи — спомни си Кит. — Никакви битки.

— Именно. Ако се случи отново, може да се разчуе. Освен това елфите имат дълга памет, а ние искаме да се погрижим да бъдеш във възможно най-голяма безопасност.

— Това означава ли, че ще ме оставите в Града на тишината? Защото тук не ми харесва. Не ме бива в мълчаливостта. А най-добре изобщо да не повдигам темата за тоалетните.

— Не. — Теса си пое дълбоко дъх и Кит си даде сметка, че е притеснена. — Това, което се опитвам да кажа, е, че би трябвало да дойдеш да живееш с мен и Джем, и детето, което ще ни се роди. След всичките ни странствания решихме да се установим и да си съградим дом. Иска ни се ти да бъдеш част от него. Да бъдеш част от семейството ни.

Кит бе прекалено слисан, за да отговори, не на последно място — от разкритието, че Теса е бременна.

— Но защо?

Теса го погледна прямо.

— Защото много отдавна семейство Херондейл дадоха на мен и Джем дом и ни се иска да сторим същото за теб.

— Но наистина ли съм Херондейл? — попита Кит. — Мислех, че баща ми е бил Херондейл, а майка ми — мундан, но сега изглежда, че и двамата са били ловци на сенки. Дори не знам какво би трябвало да бъде името ми.

— Не знаем истинската фамилия на баща ти — каза Теса. — Във вените му действително имаше мъничко нефилимска кръв. Благодарение на нея той притежаваше Зрението.

— Мислех, че кръвта на ловците на сенки е по-силна?

— Така е, но с течение на времето може да се размие. Все пак, ако беше поискал, баща ти би могъл да се обучи и да се Възвиси. Той не поиска да го направи. Майка ти бе тази, която носеше руни. Майка ти бе тази, която те направи Изгубения Херондейл, когото издирвахме толкова отдавна. Ти решаваш, разбира се. Можеш да носиш каквото име поискаш. Ние ще те приемем в семейството си, независимо дали се казваш Кит Херондейл или не.

Кит се замисли за Джейс и майката, която никога не бе познавал, която си спомняше единствено с песните, които му беше пяла някога. Майката, дала живота си за него.

— Ще бъда Херондейл — заяви. — Семейният пръстен ми харесва. Стилен е.

Теса му се усмихна.

— Както и да е — каза той. — Къде смятате да живеете?

— Джем притежава къща в Девън. Една стара грамада. Смятаме да отидем там. Знаем, че си привързан към семейство Блекторн, и ще разберем, ако поискаш да останеш с тях — побърза да добави тя. — Ще ни бъде тъжно, но ще сторим всичко по силите си, за да те защитим. Рейгнър ще помогне, Катарина също. Ще трябва да кажем на семейство Блекторн защо се нуждаеш от защита, разбира се.

Теса продължаваше да говори, но Кит бе престанал да я чува. Думите се лееха около него в безсмислен поток, докато всички спомени, които се беше опитвал да потисне, го връхлетяха като ято яростно кълвящи птици. Институтът, плажът, семейство Блекторн, винаги мили с него; Ема, спасяваща живота му, Джулиън, който го откарваше до Пазара и го слушаше да говори за Тай, дори тогава бе искал да говори за Тай.

Всичката му енергия беше отишла в Тай, всичката му отдаденост и надежди за бъдещето. Харесваше останалите от семейство Блекторн, но почти не ги познаваше. Вероятно най-добре познаваше Дру и я харесваше като приятелка, но това бе нищо в сравнение с изгарящата болка и унижение, които изпитваше при мисълта за Тай.

Не го винеше за станалото. Винеше себе си: прекалено беше обсебен от страха да не изгуби Тай, за да му каже онова, което трябваше да чуе. Всеки имаше нужда да бъде възпиран понякога, за да не направи лош избор, но той не беше попречил на Тай. Така че в крайна сметка си бе получил заслуженото. Сега, когато знаеше, че не означава нищо за него, как би могъл да продължи да живее в Института? Да го вижда всеки ден? Постоянно да се чувства като идиот, да усеща съжалението на семейството му, да ги слуша как му казват, че би трябвало да се опита да си намери други приятели, да оцелява под един покрив с Тай, докато той го избягва? Нямаше никакво съмнение. Не мога да се върна и да живея с тях. Това е шансът ми да започна наново и да открия какво означава да бъда онзи, който съм.

— Ще дойда с вас. Бих искал да живея с вас — заяви той.

— О. — Теса примига. — О! — Сграбчи ръката му и я стисна, доброто й лице грейна в усмивка. — Това е възхитително, Кит, прекрасно. Джем толкова ще се зарадва. Ще бъде чудесно и за бебето да си има компания. Искам да кажа, надявам се и ти да харесаш бебето. — Тя се изчерви. Кит си помисли, че би било хубаво да има нещо като малко братче или сестриче в живота си, но не каза нищо. — Ох, раздърдорих се — рече Теса. — Просто толкова се вълнувам. Ще заминем още тази вечер, ще те заведем да се настаниш на безопасно място. Ще ти уредим учител, ще се погрижим Мълчаливите братя да направят всички необходими магии за защита.

— Звучи добре. — Кит вече бе мъничко изтощен от мисълта за всичко, което трябваше да се направи. — Имам само този сак, никакъв друг багаж. — Така беше, а и в сака нямаше нищо, за което да го беше грижа особено, освен камата Херондейл и магическата светлина, която Тай му беше дал.

— Предполагам, че ще искаш да се сбогуваш със семейство Блекторн, преди да тръгнем.

— Не. Не искам да ги виждам.

Теса примига.

— По-добре е да не знаят за това с Първия наследник — каза Кит. — Така ще бъде по-безопасно за тях. Джем може да им каже, че съм решил, че Лос Анджелис не е за мен. Те всички са толкова по-напред от мен в обучението си, а аз трябва да започна отначало, ако искам да бъда ловец на сенки.

Теса кимна. Кит знаеше, че не вярва напълно на обяснението му, но освен това бе достатъчно мъдра, за да не разпитва. Това бе доста окуражаващо.

— Имам обаче един въпрос преди да тръгнем — каза той и Теса го погледна любопитно. — Ушите ми ще се изострят ли? Или ще ми порасне опашка? На Пазара на сенките съм виждал някои адски странни на вид елфи.

Теса се усмихна широко.

— Е, предполагам само бъдещето ще покаже.

Всички искаха да дойдат в къщата край канала и да поздравят Ема и Джулиън, които бяха изписани от Василиас. Хора, които Дру познаваше, и такива, които виждаше за пръв път, бяха изпълнили приземния етаж, носещи цветя и дребни подаръчета: нови метални ръкавици за Ема, бойно яке за Джулиън.

Някои бяха прекомерно жизнерадостни и ведри и поздравяваха Ема и Джулиън така, сякаш с тях не се беше случило нищо странно. Други ги поздравяваха, сякаш вярваха, че това да станат огромни и замалко да умрат, бе част от предварително намислен план, който се бе наредил както трябва. На трети им беше неловко (онези, които бяха прекалено близо до Кохортата, предполагаше Дру), сякаш се чудеха дали Ема и Джулиън няма отново да станат огромни и да ги смачкат насред кухнята. Една мила стара дама направи комплимент на Джулиън за това колко е висок и в стаята се възцари ужасна тишина; „Какво става?“, попита Тави и Дру трябваше да го замъкне в дневната.

Неколцина очевидно бяха преживели повратен момент.

— На полето ме осени мисълта, че трябва да прекарвам повече време със семейството си — каза Трини Кастел. — Миговете на мир са скъпоценни. Никога не можем да си ги върнем обратно.

— Много вярно — съгласи се Джулиън.

Изглеждаше така, сякаш се мъчи да не се разсмее. Всички закимаха дълбокомислено. Беше много странно — в продължение на дни Дру се беше притеснявала, че когато се събудят, Ема и Джулиън ще бъдат наказани по някакъв начин: било то официално от Клейва, или с невежото осъждане на останалите ловци на сенки. Ала нищо такова като че ли не се случваше.

Приближи се до Магнус, който седеше до огъня и похапваше бонбони от кутията, която някой беше донесъл за Ема. Беше дошъл с Мерис, Макс и Рафи, така че те да могат да си поиграят с Тави. Алек, Джейс и Клеъри щяха да пристигнат по-късно, очевидно с някаква изненада. Изабел и Саймън се бяха прибрали в Нюйоркския институт, за да държат нещата под око.

— Защо никой не е ядосан? — прошепна тя. — На Ема и Джулиън?

Магнус размърда вежди насреща й. Магнус имаше много забавни вежди; Дру открай време го намираше за забавен, с огромния му ръст и това как отказваше да вземе каквото и да било на сериозно.

— Ами — каза той, — без Военния съвет на Джулиън и неговата стратегия за справяне с Диърборн Кохортата вероятно щеше да надделее. А пътят, по който Кохортата беше поела, водеше към гражданска война и кръвопролитие. Всички се радват, че това беше избегнато.

— Така е — съгласи се Друзила. — Но това беше преди да се превърнат във великански чудовища ангели.

— Ангелите са посланици. — Магнус изтръска какаовия прах от ръцете си със замислен вид. — Общуват по странни начини, дори с вас, техните деца. Хорас и Кохортата говореха така, сякаш изпълняват тяхната воля и заради това хората се бояха от тях. На бойното поле, горящи с небесен огън, Джулиън и Ема доказаха, че не е така. Ангелите говореха чрез тях.

— Значи всички, които не харесваха Хорас, са искали голям ангел да смачка Кохортата? — каза Дру.

Магнус се ухили широко.

— Не искат да си го признаят, но вярвай ми, то им достави огромно удоволствие.

В този момент Джейс и Клеъри пристигнаха заедно с Алек и огромна торта, на която сами бяха направили глазура. Повечето от непознатите вече си бяха тръгнали и Тай им помогна да я поставят върху бюфета и те отвориха кутията, разкривайки надпис, който казваше: ПОЗДРАВЛЕНИЯ, ЧЕ ВЕЧЕ НЕ СТЕ ВЕЛИКАНИ!

Всички се разсмяха и се насъбраха, за да си вземат парче от лимоново-шоколадовата торта. Джулиън и Ема се облягаха един на друг, раменете им се докосваха. Откакто се бяха върнали от Василиас, Джулиън изглеждаше така, сякаш от плещите му се беше смъкнал огромен товар. Изглеждаше по-спокоен и по-щастлив, още отпреди времето на Тъмната война. Дру знаеше, че двамата с Ема вече не са парабатаи: ангелската магия бе изгорена от телата им. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че вероятно страшно се радваха за това, като се имаше предвид, че непрекъснато се усмихваха и докосваха.

Марк и Кристина, от друга страна, изглеждаха тъжни, притихнали насред жизнерадостното бъбрене в стаята. В един момент Дру видя Ема да отвежда Кристина в кухнята и да я прегръща, сякаш се беше случило нещо лошо.

Дру не знаеше какво бе то, но забеляза, че Кийрън го нямаше.

Тай също се беше умълчал. Всеки път, щом минеше покрай него, Джулс го притегляше в прегръдка и разрошваше косата му така, както на Тай му харесваше, когато беше малък. Тай се усмихваше, но изглеждаше необикновено апатичен, нямаше желание дори да подслушва разговорите на гостите и да си води бележки за детективските си наръчници, както правеше обикновено.

Най-сетне той отиде при Магнус, който седеше в тъмносиньо кресло до камината, с тъмносиния си син в скута и го гъделичкаше. Дру дойде по-близо до огъня, чудейки се какво ли иска да каже Тай на магьосника.

— Къде е Кит наистина? — попита Тай и Дру си помисли: Трябваше да се досетя. Джем им беше казал, че Кит ще отиде да живее с него и Теса в Девън, но не и причината, нито защо трябваше да си тръгнат толкова скоро. Джулиън и останалите като че ли смятаха, че Кит скоро ще им дойде на гости, ала Дру не беше толкова сигурна. — Непрекъснато питам, но никой не иска да ми каже.

Магнус вдигна поглед; котешките му очи бяха полупритворени.

— Кит е добре. С Теса и Джем е. Ще живее с тях.

— Знам. — Гласът на Тай потрепери. — Знам, но не може ли да се сбогувам с него? Ако просто можех да поговоря с него веднъж.

— Той вече замина — каза Магнус. — Не поиска да се сбогува с теб. С никого, всъщност, но подозирам, че най-вече с теб.

Дру потисна ахването си. Защо Магнус би казал нещо толкова жестоко?

— Не разбирам. — Лявата ръка на Тай трепкаше до тялото му. Той обви пръстите на десницата си около китката, сякаш би могъл да я спре.

Джулиън открай време наричаше ръцете на Тай неговите пеперуди и му казваше, че са красиви и изящни, и полезни, защо да не ги остави да полетят? Ала Дру се тревожеше. Мислеше си, че пърхат като сърца, знак, че е неспокоен.

Изражението на Магнус беше мрачно.

— Ела с мен.

Подаде сина си на Мерис, за да го отнесе в дневната, и пое към горния етаж, следван от Тай. Дру не се поколеба. Ако Магнус беше ядосан на Тай, тя щеше да открие защо и да защити Тай, ако се наложи. Дори ако Магнус я превърнеше в крастава жаба. Тя тръгна след тях.

Недалече от стълбите на втория етаж имаше празна спалня и Магнус и Тай влязоха в нея. Магнус облегна дългото си тяло на голата стена, а Тай приседна на ръба на леглото. Дру остана до полуотворената врата.

— Не разбирам — повтори Тай. Дру знаеше, че вероятно се беше опитвал да намери отговора на този въпрос, докато бяха изкачвали стълбите: Какво искаше да каже Магнус? Защо Кит не бе пожелал да се сбогува с него?

— Тай — каза Магнус. — Знам какво сте направили. Рейгнър ми каза. Ще ми се да ми беше казал по-рано, но тогава умирах, така че разбирам защо не го е сторил. Освен това е вярвал, че е успял да осуети намеренията ви. Но не е успял, нали? Намерил си енергиен източник на Пазара и си направил магията.

Магията? За призоваването на призрака на Ливи?

Тай зяпна.

— Откъде знаеш?

— Имам контакти на Пазарите. Освен това съм магьосник и син на велик демон. Усещам тъмната магия по теб. Тя е като облак, който те е обвил, и аз го виждам. — Магнус приседна на ръба на прозореца. — Знам, че си се опитал да съживиш сестра си.

Какво е направил? Осъзнаване изригна в ума на Дру, заедно с шок: Не си се опитал да съживиш мъртвец. Забрави ли какво стана с Малкълм? Да се опиташ да се свържеш с призрак е едно, черната магия — друго.

Тай обаче не се опита да го отрече. Седеше на леглото, сплитайки и разплитайки пръсти.

— Такъв огромен късмет имаш, че магията ти не се е получила — рече Магнус. — Онова, което си сторил, е лошо, но би могло да бъде много по-страшно.

Как можа, Тай? Как можа, Кит?

— Клеъри съживи Джейс — каза Тай.

— Клеъри помоли Разиел да съживи Джейс. Помисли за това — Самия Разиел. Бъркаш се в магия, запазена за богове, Тай. Не е случайно, че хората мразят черните магии. Ако върнеш нечий живот, трябва да платиш с нещо също толкова голямо. Ами ако трябваше да заплатиш с друг живот? Би ли искал да убиеш някого, за да задържиш Ливи със себе си?

Тай повдигна глава.

— Ами ако беше Хорас? Ако беше някой лош? Убиваме хора в битка. Не виждам разлика.

Магнус дълго се взира в него; Дру се боеше, че ще каже нещо сурово, ала лицето на Магнус беше омекнало.

— Тиберий — каза най-сетне. — Сестра ти не заслужаваше да умре. Няма съдия, който решава какво е справедливо, кой ще живее и кой ще умре, а ако имаше, би ли искал ти да бъдеш този съдия? Всеки живот да бъде в твоите ръце, и всяка смърт?

Тай стисна очи.

— Не — прошепна той. — Просто исках да си върна сестра си. Непрекъснато ми липсва. В мен сякаш има дупка, която никога няма да бъде запълнена.

О, помисли си Дру. Колко странно, че именно Тай най-точно описа какво бе усещането от загубата на Ливи. Тя притисна ръка до гърдите си. Дупка там, където би трябвало да бъде сестра ми.

— Знам — каза Магнус меко. — Знам също така, че си прекарал по-голямата част от живота си, знаейки, че си различен. И това е вярно. Различен си. Аз също.

Тай вдигна очи към него.

— Затова си мислиш, че това усещане — че половината от теб липсва — трябва да бъде поправено. Че то не може да е нещо, което всички останали изпитват, когато изгубят някого. Само че е. Скръбта може да бъде толкова силна, че да не си в състояние да дишаш, но това е да си човек. Губим, страдаме, но трябва да продължим да дишаме.

— Ще кажеш ли на всички? — Гласът на Тай бе почти шепот.

— Не — отвърна Магнус. — Стига да обещаеш никога вече да не правиш нещо такова.

Тай изглеждаше така, сякаш му се повдига.

— Никога няма да го направя.

— Вярвам ти. Само че, Тай, има още нещо, което бих искал да сториш. Не мога да ти заповядам. Мога само да го предложа.

Тай беше взел една възглавница и прокарваше длан по грапавата й повърхност, отново и отново, сякаш четеше съобщение в материята.

— Знам, че винаги си искал да отидеш в Сколоманса. — Тай понечи да възрази, но Магнус вдигна ръка. — Остави ме да довърша, а после може да кажеш каквото поискаш. — В Лосанджелиския институт Хелън и Ейлийн ще те държат в безопасност и ще те обичат и знам, че сигурно не ти се иска да оставиш семейството си. Но онова, от което се нуждаеш, са загадки, които да разрешаваш, та мозъкът ти да бъде зает, а душата ти — пълна. Срещал съм други като теб — не могат да се отпуснат, освен ако умът им не се рее свободен и не разрешава загадки. Познавах Конан Дойл. Обичаше да пътува. Прекара третата година от медицинското си обучение на китоловен кораб.

Тай го зяпна и Магнус като че ли осъзна, че се беше отплеснал.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че имаш любознателен ум. Искаш да разрешаваш мистерии, да бъдеш детектив, ето защо винаги си искал да отидеш в Сколоманса. Но не мислеше, че би могъл. Защото близначката ти искаше да бъдете парабатаи, а не можеше да направиш и двете.

— Щях да се откажа от Сколоманса заради нея — заяви Тай. — Пък и всички, които познавам от Сколоманса — Зара и останалите — са ужасни.

— Сега Сколомансът ще бъде различен. Кохортата го отрови, но тях вече ги няма. Мисля, че ще бъде чудесно място за теб. — Гласът на Магнус омекна. — Тежко е да скърбиш. Промяната понякога е единственото, което би могло да помогне.

— Благодаря — рече Тай. — Може ли да си помисля?

— Разбира се. — Магнус изглеждаше уморен и изпълнен със съжаление. Сякаш му се щеше нещата да можеха да бъдат различни; да можеше да каже още нещо, освен онова, което беше казал. Обърна се към вратата (Дру се дръпна назад) и спря.

— Ясно ти е, че от сега нататък си свързан с призрака на сестра си, нали?

Свързан с призрака на сестра си?

Призрака на Ливи?

— Да — отвърна Тай.

Магнус се взираше във вратата на спалнята, сякаш можеше да види в миналото.

— Мислиш си, че разбираш. Но не го разбираш наистина. Знам, че именно тя ви е освободила в гората. Сега това ти се струва по-добро от нищо, по-добро, отколкото да бъдеш без нея. Все още не разбираш цената. И се надявам никога да не си принуден да я платиш.

Докосна го лекичко по рамото, без да го поглежда, и излезе. Дру се шмугна в съседната стая, докато стъпките на Магнус не заглъхнаха по стълбите.

След това си пое дълбоко дъх и отиде да говори с Тай.

Той все така седеше на леглото в празната стая, загледан в сгъстяващите се сенки. Когато вдигна глава, лицето му беше пребледняло.

— Дру? — рече колебливо.

— Трябваше да ми кажеш.

Тай сбърчи повдигнатите си вежди.

— Подслушвала си ни?

Дру кимна.

— Знам — рече той. — Не исках да ме спреш. А не ме бива да лъжа. По-лесно ми е просто да не казвам.

— Кит ме излъга. — Беше бясна на Кит, макар да се опитваше да не го показва. Може би беше по-добре, че нямаше да се върне при тях. Дори ако той я беше научил как да разбива ключалки. — Призракът на Ливи, тя наистина ли е тук?

— Видях я днес. Беше във Василиас, когато Ема и Джулиън се събудиха. Седеше на едно от бюрата. Никога не знам кога ще се появи. Магнус каза, че е свързана с мен, така че…

— Навярно би могъл да ме научиш да я виждам. — Дру коленичи и обви ръце около него. Усещаше леките вибрации, минаващи през тялото му; трепереше. — Навярно бихме могли да я видим заедно.

— Не бива да казваме на никого. — Тай също беше обвил ръце около нея; прегръщаше я, а косата му до бузата й бе мека и фина като тази на Тави. — Никой не бива да узнае.

— Няма да кажа нито дума. — Дру прегръщаше брат си, прегръщаше го с всичка сила, сякаш би могла да го задържи привързан към земята. — Никога няма да кажа.

Ема лежеше върху покривката на леглото си; единствената светлина в стаята бе отразеното сияние на демонските кули, струящо през прозореца.

Вероятно не би трябвало да се изненадва, че не може да заспи. Беше спала в продължение на три дни, а когато се беше събудила, я очакваха шок след шок: осъзнаването на случилото се, обяснението на Джем, къщата, пълна с хора. Странното усещане, което я следваше непрекъснато, че е забравила нещо, че е оставила нещо в другата стая и трябва да си спомни да го вземе.

Знаеше, че е парабатайската връзка. Тялото и умът й все още не бяха осмислили факта, че тя вече не съществува. Липсваше й така, както хората, изгубили крайник, понякога имаха чувството, че той още е там.

Липсваше й Джулиън. Бяха заедно през целия ден, но винаги — заобиколени от други хора. Когато чуждите хора най-сетне се бяха разотишли, Джулиън бе отнесъл Тави в леглото, пожелавайки й неловко лека нощ пред останалите.

Ема бе отишла да си легне скоро след това и от часове лежеше тук и се тревожеше. Дали всичко щеше да е неловко сега, когато не бяха парабатаи? Сега, когато се рееха в това ново, непознато място между приятели и любовници? Никога не го бяха изрекли на глас, защото думи като „гадже“ звучаха банално в лицето на проклятия и гигантски чудовища. Ами ако всичко, което се беше случило, бе толкова съкрушително, че отношенията им никога не успееха да се върнат в нормално русло?

Не можеше да търпи повече. Стана от леглото и приглади нощницата си. Отвори вратата на спалнята си с намерението да отиде в стаята на Джулиън и да го накара да говори с нея, независимо колко неловко можеше да е.

Пред вратата й, протегнал ръка и изглеждащ също толкова изненадан да я види, колкото и тя него, стоеше Джулиън.

Отпусна бавно ръка; далечната лунна светлина се отразяваше в гривната му от морско стъкло.

— Не знаех дали ще искаш да вляза — каза.

От облекчение, Ема се отпусна тежко на касата на вратата.

— Искам да влезеш.

Отстъпи назад в стаята и Джулиън затвори вратата зад себе си. Сега и двамата бяха в мрака, прорязван единствено от светлината на демонските кули. Облечен в черно, Джулиън беше сянка сред сенките, докато свеждаше поглед към нея; косата му също изглеждаше черна, в рязък контраст с бледата му кожа.

— Не знаех дали ще искаш да те целуна.

Ема не помръдна. Повече от всичко на света искаше той да се приближи и да сложи ръце върху нея. Искаше да го почувства до себе си сега, когато пространството между тях вече не беше пространство на прокълнати и забранени неща.

— Искам да ме целунеш.

Той стопи разстоянието между тях с една крачка. Ръцете му уловиха тила й в шепи, устните му се наведоха към нейните, горещи и сладостни, като чай с мед. Ема прокара леко зъби по долната му устна и изтръгналият се от него гърлен звук накара косъмчетата по ръцете й да настръхнат.

Топлите му устни се плъзнаха по бузата, по линията на челюстта й.

— Не знаех дали ще искаш да те докосна — промълви до кожата й.

Удоволствие бе просто да вдигне бавно очи към него. Да знае, че няма защо да бързат с нищо от това. Съблече нощничката си през главата и видя как лицето му се изопна от желание, очите му станаха тъмни като морското море.

— Искам да ме докоснеш — каза тя. — Няма нищо, което би могъл да ми направиш, което да не искам, защото си ти.

Джулиън я взе в ръцете си и за миг беше странно — голата й кожа до дрехите му, памук и дънков плат, и метални капси, — когато той я вдигна и я отнесе до леглото. Рухнаха върху него заедно; той трескаво се освободи от ризата и дънките си, а Ема изпълзя върху него, навеждайки се, за да го целуне по гърлото, да близне и засмуче местенцето, където беше пулсът му, където усещаше ударите на сърцето му.

— Не искам да бързаме — прошепна тя. — Искам да почувствам всичко.

Той стисна хълбоците й и смени позата им, обръщайки ги така, че да се озове отгоре й. Усмихна й се порочно.

— Няма да бързаме.

Започна от пръстите й, целувайки ги един по един; целуна дланите и китките й, раменете и ключиците. Прокара пътечка от целувки по корема й, докато тя започна да се гърчи и да се бори за въздух, и да го заплашва, което само го накара да се засмее тихичко и да насочи вниманието си към други, още по-чувствителни местенца.

Когато светът се бе изличил зад очите й на няколко пъти, той се надигна над нея и отметна влажната коса от лицето й.

— Сега — прошепна и покри устата й със своята, докато сливаше телата им в едно.

Беше бавно, както беше обещал, както не бе било никога досега; вече нямаше нищо отчаяно, освен желанието им. Останаха да лежат изтегнати напряко върху леглото, гладни, копнеещи и докосващи се. Ема милваше лицето му, лекичко, благоговейно: извивката на устата му, пърхащите му ресници, и с всяко докосване и с всеки миг дишането му ставаше все по-пресекливо, пръстите му се вкопчваха в чаршафите все по-силно. Гърбът й се изви, за да го срещне, главата й беше пълна с искри: надигнаха се и се сляха, докато всичко се превърна в огън. И когато най-сетне пламнаха, неспособни да изчакат и миг повече, те станаха един човек. Горяха като ангели.

От стаята си Марк можеше да види луната и това го разстройваше.

Беше прекарал толкова много нощи върху гърба на коня, в които луната яздеше заедно с тях, сякаш и тя ловуваше в небето. Чуваше смеха на Кийрън в ушите си, дори сега, ясен смях, недокоснат от скръб.

Надяваше се един ден Кийрън отново да се смее по този начин.

Можеше само да си го представя как седи в мрака на овъглената тронна зала на Тъмния крал, сурово и самотно място. Крал на разбитите сърца и съкрушените души, самичък върху гранитния си престол, остаряващ бавно през епохите на света.

Беше повече, отколкото бе в състояние да понесе. Изпита безгранична благодарност, когато Кристина се шмугна в стаята му и се пъхна в леглото при него. Носеше бяла пижама, тъмната й коса беше разпусната. Сгуши се до него и зарови лице във врата му. Бузите й бяха мокри от сълзи.

— Наистина ли ще свърши така? И тримата да бъдем нещастни? — попита Марк.

Кристина сложи ръка върху сърцето му.

— Обичам те, Марк. — Гласът й беше нежен. — Убива ме да мисля, че сърцето ти се разкъсва като моето.

— По-щастлив съм, когато ти си тук. — Той сложи ръка върху нейната. — И все пак…

— И все пак. Имам идея, Марк. Може би е лудост. Но е възможно да сработи. Би могло да означава отново да го видим. — Тъмните й очи бяха прями. — Ще имам нужда от помощта ти.

Марк я притегли към себе си и я целуна; тя се отпусна до него, тялото й прилепна до неговото. Беше уханна като мед, коприненомека като поляна с диви цветя. Единствената жена, която щеше да обича някога.

Избърса с палци сълзите от бузите й и прошепна:

— Ръката, сърцето и оръжието ми ти принадлежат. Кажи ми какво трябва да сторя.

Положила глава върху гърдите на Джулиън, Ема усещаше как ударите на сърцето й постепенно се успокояват. Незнайно как, по-голямата част от завивките бяха паднали на пода; те бяха полуувити в чаршафите, а Джулиън си играеше лениво с косата й със свободната си ръка.

— Е, предполагам, че се чувстваш адски доволен от себе си — подхвърли тя.

Той примига сънливо насреща й.

— И защо?

Ема се засмя и дъхът й раздвижи меките тъмни къдрици на косата му.

— Ако не знаеш, няма да ти кажа.

Той се усмихна.

— Как се чувстваш ти?

Ема скръсти ръце на гърдите му и вдигна очи към него.

— Щастлива. Невероятно щастлива, но и така, сякаш не заслужавам да бъда.

Ръката му застина в косата й.

— Защо не? Заслужаваш да бъдеш щастлива повече, отколкото всеки друг, когото познавам.

— Ако не беше ти, щях да извърша нещо ужасно. Щях да разруша всички парабатайски връзки. Щях да посея такова опустошение.

— Беше полуобезумяла от проклятието. Не мислеше трезво.

— Въпреки това. Оставих се да бъда манипулирана от кралицата. Макар да знаех, че я е грижа единствено за самата нея. Знаех го и все пак й позволих да влезе в главата ми. Би трябвало да имам вяра.

— Но ти имаше. Вярата не означава никога да нямаш съмнения. А да притежаваш каквото е необходимо, за да ги преодолееш. — Джулиън я помилва леко по бузата. — Всички сме вършили неща, за които съжаляваме. Аз съжалявам, че поисках от Магнус да направи онази магия. Съжалявам, че не можахме да помогнем на Аш. Той бе просто дете.

— Знам — рече Ема. — Ненавиждам това, че трябваше да го оставим там. Но ако беше тук, винаги все някой щеше да се опитва да го намери. Достатъчни биха били само няколко магии от Черната книга, за да го направят толкова могъщ, че всички да искат да го използват.

— Добре, че не останаха никакви Черни книги. За известно време започнах да им губя бройката. Е, вероятно и аз допринесох за това. — Джулиън се усмихна с леко крива усмивка. — О, съжалявам и за това, че убих Дейн Ларкспиър.

— Той щеше да ни убие — каза Ема. — Ти направи, каквото беше нужно.

— А, ето го кръвожадното момиче, което познавам и обичам. Не знам как някога бих могъл да изкупя вината си за Дейн. Но имам вяра, че ти ще ми помогнеш да открия.

— Вярвам, че ти заслужаваш да бъдеш щастлив — рече Ема. — Ти си най-храбрият и любещ човек, когото познавам.

— А аз вярвам, че ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Какво ще кажеш аз да го вярвам за теб, а ти за мен? Можем да го вярваме един за друг.

Ема хвърли поглед към прозореца. Видя първите отблясъци от слънчева светлина в небето. Съмваше се.

Тя вдигна очи към Джулиън. Зората позлатяваше крайчетата на косата и миглите му.

— Трябва ли да се върнеш в твоята стая? — прошепна.

Джулиън й се усмихна.

— Не. Вече не е нужно да лъжем или да се преструваме. Никога вече няма да е нужно да лъжем или да се преструваме.

Ема беше в Залата на Съвета за първи път, откакто Ливи беше умряла.

Това не беше единствената причина отчаяно да копнее заседанието да свърши, но определено беше една от тях. Кръвта може и да беше измита от подиума, но Ема винаги щеше да я вижда там. Знаеше, че с Джулиън е същото, беше се напрегнал до нея, когато прекрачиха прага заедно с останалите от семейство Блекторн. Всички бяха притихнали, дори Тави.

Залата беше претъпкана до пръсване. Ема никога не я беше виждала толкова пълна: ловци на сенки бяха насядали по пейките, а пътеките бяха пълни с правостоящи; полупрозрачните Проекции на нефилими от далечни Институти блещукаха до задната стена. Ема зърна Изабел и Саймън сред тях и им помаха.

За щастие, Хайме и Диего им бяха запазили места. Хайме беше заел цял ред, лягайки напряко и когато ги видя да се приближават, скочи и ги пусна да минат, смигвайки на неколцина ловци на сенки със сърдити изражения, които се бяха надявали да си намерят места.

Всички се взираха в семейство Блекторн и особено в Ема и Джулиън, докато те се настаняваха. Беше досущ като в къщата предишния ден: непознати, които ги бяха зяпнали с широко отворени очи. Ема си спомняше какво си беше помислила за Джейс и Клеъри на Военния съвет: Значи това е да си герой. Онези, в чиито вени има ангелска кръв, онези, които буквално са спасили света. Хората те гледат сякаш, почти сякаш не си истински.

Както се оказа, то караше и теб самия да се чудиш колко си истински.

В крайна сметка Ема се озова седнала между Кристина и Джулиън; пръстите й докосваха дискретно тези на Джулиън на седалката между тях. Сега, когато двамата вече не бяха парабатаи, единственото, което искаше, бе да се приберат у дома и да започнат новия си живот. Щяха да обсъдят плановете си за пътуване и всички места, които щяха да посетят. Щяха да гостуват на Кристина в Мексико, на Джейс и Клеъри в Ню Йорк, на пралеля Марджъри в Англия. Щяха да отидат в Париж и да се държат за ръце пред Айфеловата кула, и в това нямаше да има нищо нередно и нищо забранено.

Може би заседанието щеше да бъде кратко? Плъзна поглед из стаята и забеляза, че всички имаха сериозни изражения. Групички хора, които бяха симпатизирали на Кохортата, но не се бяха били заедно с тях на бойното поле, се бяха скупчили заедно по пейките и си шушукаха. Поддръжници на Диърборн, като Ласло Балог, който бе останал в града през битката, не бяха арестувани — единствено онези, които бяха вдигнали оръжия против други нефилими, щяха да бъдат съдени.

— Всички изглеждат толкова мрачни — измърмори тя на Джулиън.

— Никой не иска да осъди Кохортата. Някои от тях са съвсем млади. Според мен им се струва твърде жестоко.

— Зара заслужава да бъде осъдена — измърмори Ема. — Намушка ме и здравата разстрои Кристина с онзи измислен годеж.

Джулиън погледна към Кристина, която беше облегнала глава на рамото на Марк.

— Според мен Кристина го преодоля — отбеляза. — Както и Диего.

Ема хвърли поглед към мястото, където Диего, с превързана буза, седеше и си бъбреше с грейналата Дивя, която бе на върха на щастието, че Ануш се беше бил на тяхна страна. Интересно.

Настъпи раздвижване и стражите затвориха страничните врати, а Джия влезе през задната част на Залата. Множеството притихна, когато тя се отправи към подиума и одеждите й прошумоляха по стъпалата. Зад нея, облечени в огненоцветните туники на затворниците, вървяха пленените членове на Кохортата. Бяха петдесет-шейсет на брой, мнозина от тях — съвсем млади, точно както Джулиън беше казал. Немалко от тях бяха привлечени с помощта на Сколоманса и неговото влияние. Ванеса Ашдаун, Мануел Вилялобос, Амелия Оувърбек и самата Зара, с предизвикателно изражение.

Качиха се на подиума след Джия и стражите ги подредиха в редици. Някои все още бяха превързани заради битката. Всички имаха целители руни, а туниките им бяха покрити с руни, целящи да ги задържат в града. Не биха могли да прекрачат портите на Аликанте.

Пламък, който да отмие греховете ни, помисли си Ема. Странно бе да види пленници, чиито ръце не бяха вързани, но дори ако всеки от тях държеше по два меча в ръцете си, не биха могли да противостоят на стотиците ловци на сенки, събрали се в Залата на Съвета. Ема видя как Диего се приведе и прошепна нещо на Хайме, който поклати глава с угрижено изражение.

— Събрали сме се във време на скръб и изцеление — започна Джия и гласът й отекна между стените. — Благодарение на храбростта на толкова много ловци на сенки, ние се бихме достойно, открихме нови съюзници, опазихме отношенията си с долноземците и отворихме нов път напред.

Зара направи ужасна физиономия при думите „опазихме отношенията си“. Ема се надяваше да я осъдят да чисти тоалетни до края на вечността.

— Само че аз няма да бъда лидерът, който ще ни поведе по този нов път.

През стаята пробяга шепот; Джия наистина ли казваше онова, което си мислеха, че казва? Ема се изпъна на мястото си и погледна към Ейлийн, но тя имаше също толкова слисан вид, колкото и останалите в залата. За сметка на това Патрик Пенхалоу, седнал на предната редица, изобщо не изглеждаше изненадан.

— Ще оглавя осъждането на Кохортата — продължи Джия, без да трепне. — Това ще бъде последният ми акт като консул. След това ще се състоят всеобщи избори за нов консул и нов инквизитор.

Хелън прошепна нещо на Ейлийн, която улови ръката й. Ема усети как по тялото й пробягва тръпка. Това беше изненада, а последното, което искаше, бяха изненади. Знаеше, че е егоистично (чула бе, че Джия е болна), и все пак Джия беше позната величина. Непознатото бе надвиснало над главите им.

— И като казвам всеобщи избори — заяви Джия, — имам предвид всеобщи избори. Всички в тази зала ще имат право на глас. Независимо от възрастта им, независимо дали са тук като Проекции. Независимо — добави тя, — дали са членове на Кохортата.

През стаята премина гръмогласен ропот.

— Но те са престъпници! — изкрещя Хоакин Акоста Ромеро, главата на Института в Буенос Айрес. — Престъпниците нямат право на глас!

Джия изчака търпеливо ропотът да утихне. Дори членовете на Кохортата се взираха озадачено в нея.

— Вижте колко е пълна Залата на Съвета — каза тя и всички се завъртяха в столовете си, за да плъзнат поглед по препълнените редици и стотиците Проекции в дъното на стаята. — Всички сте тук, защото през последната седмица — и особено след края на битката — осъзнахте колко нетърпящо отлагане е положението, в което се намираме. Клейвът едва не бе превзет от екстремисти, които щяха да ни тласнат към изолация и самоунищожение. И всеки, който не стори нищо и допусна това да се случи — било заради невнимание, апатия или прекалена самоувереност… — Гласът й потрепери. — Ами. Всички сме виновни. Ето защо всички ще гласуваме, напомняне, че всеки глас има значение и че когато изберете да не използвате гласа си, позволявате той да бъде заглушен.

— Все още не разбирам защо и престъпниците ще гласуват! — провикна се Хайме, който очевидно бе взел речта „независимо от възрастта им“ наистина сериозно.

— Защото ако не го направят — обърна се Даяна към множеството, изправяйки се на крака, — винаги ще могат да казват, че новият консул, който и да е той, е бил избран, защото мнозинството е било лишено от право на глас. Кохортата открай време процъфтяваше, твърдейки, че лъжите им изразяват волята на всички ловци на сенки, че казват онова, което всеки би искал да изрече на глас, ако можеше. Сега ще подложим тази лъжа на изпитание. Всички ловци на сенки ще бъдат чути. Включително и те.

— Госпожица Рейбърн има право — съгласи се Джия мрачно.

— Какво тогава ще бъде направено със затворниците? — попита Кадир. — Ще ги оставим на свобода?

— Кохортата трябва да бъде наказана! Трябва да бъдат наказани! — Гласът беше див писък. Ема се обърна и потръпна; усети как ръката на Джулиън стисна по-силно нейната. Беше Елена Ларкспиър. Тя беше сама — съпругът й не беше дошъл на събранието. Беше изпита, сякаш през последната седмица беше остаряла с петдесет години. — Те използваха децата ни сякаш са боклук, за да вършат онова, което бе прекалено мръсно или опасно, за да го свършат сами! Те убиха дъщеря ми и сина ми! Искам възмездие!

Отпусна се в стола си със сух хлип, закрила лицето си с ръце. Ема се взираше в Кохортата със свито до болка гърло: дори на Зара й беше трудно да изтрие изражението на ужас от лицето си.

— Няма да останат ненаказани — каза Джия меко. — Бяха изпитани с Меча на смъртните и признаха престъпленията си. Изпратили са Дейн Ларкспиър да убие други ловци на сенки, така че са директно отговорни за неговата смърт. — Тя наклони глава към Елена. — Убиха Оскар Линдквист, така един демон да може да заеме мястото му на среща, състояла се в Лосанджелиския институт. Водени от Хорас, те използваха лъжи и сплашване, за да се опитат да убедят Клейва да сключи фиктивен съюз с елфите.

— А сега твоите хора се опитват да убедят Клейва да сключи съюз с новия крал, защо това да е различно? — провикна се Зара.

Ема се обърна и обходи стаята с изпитателен поглед. Мнозина ловци на сенки изглеждаха ядосани или подразнени, но имаше и такива, които очевидно бяха съгласни със Зара. Гадост.

Един глас отекна, каменен и студен. Алек Лайтууд.

— Защото открит политически ангажимент е съвсем различно от отричането от всякакви отношения с долноземците пред очите на обществото, докато кроите убийства зад гърба на хората, които се предполага, че ръководите.

— Кохортата хвърли в затвора лоялни нефилими и изпрати други на смърт — рече Джия с изпепеляващ поглед към Зара. — Бяхме доведени до ръба на гражданска война. — Отново се обърна към Клейва. — Сигурно си мислите, че искам да ги накажа сурово, да им отнема Знаците и да ги изпратя в мунданския свят, който толкова презират. Трябва обаче да бъдем милостиви. Толкова много от членовете на Кохортата са млади и са били повлияни от дезинформация и явни лъжи. Можем да им дадем възможност отново да станат част от Клейва и да изкупят вината си. Да се върнат от пътя на измамата и омразата и отново да тръгнат в светлината на Разиел.

Нов шепот. Членовете на Кохортата се спогледаха объркано. Някои изглеждаха облекчени, други — още по-ядосани.

— След тази среща — продължи Джия, — членовете на Кохортата ще бъдат разделени и изпратени в различни Институти. Няколко от Институтите, които присъстваха на Военния съвет на Джулиън Блекторн, предложиха да приемат бивши членове на Кохортата и да им покажат един по-добър път. Ще им бъде дадена възможност да се докажат, преди да се завърнат в родината.

Последва буря от оживен говор. Неколцина изкрещяха, че наказанието е прекалено леко. Други викнаха, че е твърде жестоко да бъдат „изпратени в изгнание от Аликанте“. Джия сложи край на виковете с жест.

— Всички, които не подкрепят това наказание, моля, вдигнете ръка. Мануел Вилялобос, ти нямаш право на глас по този въпрос.

Смръщена, Зара натисна надолу полувдигнатата ръка на Мануел Вилялобос.

Вдигнаха се няколко ръце. На Ема почти й се прииска да вдигне ръка и да заяви, че заслужават нещо по-лошо. Но пък нали беше пожалила живота на Зара на бойното поле и това бе довело до всичко това: края на битката и това с Джулиън да бъдат свободни.

Може би Артър беше прав. Може би милостта беше по-добра от отмъщението.

Не вдигна ръка, както и останалите от семейство Блекторн. Никой от онези, които познаваше, не го направи, нито дори Диего и Хайме, които имаха основателна причина да мразят Зара и приятелите й.

Джия изглеждаше облекчена.

— А сега, да се заловим с избора на нов консул.

Джейс се изправи още преди тя да беше довършила.

— Номинирам Алек Лайтууд.

Семейство Блекторн изръкопляскаха силно. Алек изглеждаше слисан и трогнат. Клеъри нададе възторжен вик и събралите се го подеха — мнозина в стаята размахаха одобрително ръце и сърцето на Ема се преизпълни. Джейс би могъл да стане консул, ако беше поискал — двамата с Клеъри бяха обичани от всички, всеки от тях с лекота би могъл да спечели. Той обаче беше предложил Алек, защото това беше онова, което Алек искаше, и защото Джейс знаеше, че Алек е правилният избор.

Дилейни Скарсбъри се изправи на крака, лицето му беше почервеняло.

— Възразявам. Алек Лайтууд е твърде млад. Липсва му опит и всички знаят, че поддържа отношения с долноземци.

— Имаш предвид това, че оглавява Долноземско-нефилимския съюз, където негова работа е да поддържа отношения с долноземците? — извика Джулиън.

— Прави го и в свободното си време, Блекторн — отвърна Скарсбъри с гадна усмивка.

На Ема й се искаше Магнус да беше тук и да го превърне в крастава жаба, но на това събрание не присъстваха долноземци. Бяха отказали да бъдат в една стая с членовете на Кохортата и Ема не можеше да ги вини.

— Знаете какво има предвид — извика Зара. — Той е мръсен перверзник. Джейс би трябвало да се кандидатира вместо него.

— Аз също съм мръсен перверзник — заяви Джейс, — или поне се стремя към това. Нямаш представа какво правя в свободното си време. Едва миналата седмица помолих Клеъри да ми купи…

Клеъри го издърпа да си седне и започна да го налага с юмруци.

Джейс се ухили.

— Ами Патрик Пенхалоу? — провикна се някой. — Той знае какво прави!

Седналият най-отпред Патрик се изправи с каменно изражение.

— Няма да се кандидатирам за консул. Съпругата ми даде достатъчно. Дъщеря ми даде достатъчно. Време е на семейството ми да му бъде позволено да познае почивка и спокойствие.

И той си седна във възцарилата се мъртвешка тишина.

— Номинирам Ласло Балог — обади се Дилейни Скарсбъри.

За първи път този ден Ема усети как я сграбчва истински страх. Двамата с Джулиън се спогледаха, спомнили си един и същи миг — как Ласло се изправя в Залата на Съглашението и изрича думите, изпратили Хелън в изгнание и изоставили Марк в Лова. И Марк и Хелън Блекторн имат елфическа кръв във вените си. Знаем, че момчето се е присъединило към Дивия лов — него вече не можем да достигнем. Ала момичето не би трябвало да бъде сред ловци на сенки. Не е прилично.

Онези, които не бяха посрещнали номинацията на Алек с одобрение, изглеждаха доволни, както и членовете на Кохортата.

— Той ще бъде ужасен консул — каза Ема на Джулиън. — Ще върне всичко назад.

— Не разполагаме с по-добра система — отвърна Джулиън. — Единственото, което можем да сторим, е да попитаме хората какво искат.

— И да се надяваме да направят правилния избор — добави Кристина.

— Алек би изглеждал много по-добре на банкнота — подхвърли Марк.

— Ние не слагаме лицето на консула върху парите си — изтъкна Джулиън. — Дори не печатаме пари.

— Бихме могли да започнем да правим и двете — каза Марк.

— Алек Лайтууд дори не е живял в Идрис. — Ласло Балог се изправи. — Какво знае за управляването на родината ни?

Алек също се изправи.

— Родителите ми бяха в изгнание. А и повечето ловци на сенки не живеят в Идрис. Как ще ги управляваш, ако мислиш, че единствените ловци на сенки, които имат значение, живеят в Аликанте?

— Родителите ти бяха в изгнание, защото бяха членове на Кръга! — сопна се Балог.

— И той си взе поука от грешките на родителите си! — сопна се на свой ред Мерис. — Синът ми по-добре от всеки друг знае какъв ужас могат да причинят тесногръдието и предразсъдъците.

Алек й кимна и каза спокойно:

— Избрахте баща ми за инквизитор, Балог, значи тогава това не ви е смущавало. Баща ми даде живота си за Клейва в същата тази стая. Какво си сторил ти, освен да изпратиш нефилимски деца в изгнание, защото се боеше от елфическата им кръв?

— Проклятие — обади се някой от дъното на стаята. — Бива си го.

— Лайтууд ще сложи край на Долноземския регистър — рече Ласло. — И на Студения мир.

— Имаш право — потвърди Алек. — Не можем да живеем в страх от долноземците. Благодарение на тях имаме Портали. Благодарение на тях победихме Валънтайн. Благодарение на тях току-що победихме на Нетленните поля. Не можем да продължим да се преструваме, че не се нуждаем от тях, така, както те не могат да се преструват, че не се нуждаят от нас. Бъдещето ни зависи от нашия обет — ние сме ловци на демони, не на собствените си съюзници. Ако позволим на предразсъдъците да ни отклонят, всички ще загинем.

Изражението на Ласло потъмня. Мнозина изръкопляскаха, но не бяха всички — немалко ловци на сенки седяха, стиснали ръце в скутовете си.

— Смятам, че дойде време да гласуваме — заяви Джия и като взе потъмнял стъклен съд от една поставка на подиума, го подаде на Патрик на първия ред. Той наведе глава и прошепна нещо в съда.

Ема гледаше с интерес — беше чувала за процедурата по избиране на консул, но никога не я беше виждала. Стъкленият съд минаваше от ръка на ръка и всеки ловец на сенки прошепваше в него сякаш признаваше тайна. Тези, които бяха тук като Проекции, се възползваха от услужливите ръце на присъстващите, тъй като Проекциите можеха да говорят, но не и да докосват.

Когато съдът стигна до нея, Ема го поднесе към устните си и заяви: „Александър Лайтууд“, с твърд, силен глас. Чу как Джулиън се изкиска, докато тя подаваше съда на Кристина.

Когато най-сетне мина през всички ловци на сенки, освен членовете на Кохортата, съдът бе върнат на Джия, която го подаде на Зара.

— Гласувайте мъдро — каза. — Свободата да изберете своя консул е голяма отговорност.

За миг Зара изглеждаше така, сякаш се кани да се изплюе в съда. Издърпа го от ръката на Джия, каза нещо в него и го подаде на Мануел от дясната си страна. Той се подсмихна, докато прошепваше избора си и раменете на Ема се напрегнаха, знаейки, че всеки глас на Кохортата е глас против Алек.

Най-сетне беше даден и последният глас и съдът се върна у Джия, която извади стилито си и нарисува руна върху него. Съдът потрепери в ръката й и от гърлото му излезе бледа струйка дим, дъхът на стотици нефилими, и изписа думи във въздуха.

АЛЕКСАНДЪР ГИДЕОН ЛАЙТУУД.

Клеъри и Джейс се хвърлиха върху Алек, като се смееха, а въздухът изригна от възторжени възгласи. Ейлийн и Хелън вдигнаха тържествуващо палци насреща му. Проекциите на Изабел и Саймън помахаха от дъното на стаята. Семейство Блекторн изръкопляскаха и нададоха триумфални викове; Ема подсвирна. Мерис Лайтууд бършеше сълзи на щастие, докато Кадир я тупаше нежно по рамото.

— Алек Лайтууд — извиси се гласът на Джия. — Изправи се. Ти си новият консул на Клейва.

Ема беше очаквала Ласло да избухне или поне да отправи поглед, изпълнен с черна ярост. Вместо това той просто се подсмихна студено, докато Алек се изправяше на крака сред одобрителните възгласи и аплодисментите.

— Това гласуване не се брои! Не бива да се брои! — извика Зара. — Ако онези, които загинаха на полето, можеха да гласуват, Алек Лайтууд никога нямаше да спечели!

— Ще работя за твоята рехабилитация, Зара — каза Алек равно.

Проблесна сребро. Зара беше грабнала дълга кама от колана с оръжия на стража, който стоеше до нея; той не понечи да я спре. Залата ахна, когато другите стражи подхвърлиха оръжия на останалите членове на Кохортата, стомана, мятаща искри на светлината, която струеше през големите прозорци.

— Отказваме да признаем Алек Лайтууд за консул! — провикна се Мануел. — Ние браним древните традиции, начина, по който нещата са били и винаги ще бъдат!

— Стражи! — провикна се Джия, ала двайсетината стражи не направиха никакво усилие да спрат Кохортата, всъщност, бяха се присъединили към тях в бъркотията от наизвадени ками. Ема хвърли поглед към Ласло Балог, който наблюдаваше ставащото със скръстени ръце, без помен от изненада. Незнайно как, осъзна Ема, съюзниците на Кохортата бяха поставили стражи, които симпатизираха на каузата им. Ала какво, за бога, планираха? Онези, които бяха гласували за Алек, имаха огромно числено превъзходство.

Джия скочи от подиума и издърпа своето дао от ножницата. Навсякъде в Залата ловци на сенки се изправяха на крака и вадеха оръжия. Алек посегна към лъка си, Джейс — към своя меч. Дру посегна към Тави с пребледняло лице, докато останалите от семейството вадеха оръжията си.

А после Зара вдигна камата си и я допря до гърлото си.

Всяко движение в стаята замря. Стиснала Кортана, Ема видя как Мануел последва жеста на Зара и допря острието на камата си до гърлото си. Амелия Оувърбек стори същото, после Ванеса Ашдаун и Майло Колридж и ето че всички членове на Кохортата стояха, допрели остриета до гърлата си.

— Може да свалите оръжия. — Зара притискаше камата толкова силно, че по ръката й покапа кръв. — Не сме тук, за да нараним събратята си. Вие сами си навредихте с глупавото си, късогледо гласуване. Правим това, за да спасим Аликанте от поквара и стъклените кули — от разруха. — Очите й блестяха безумно. — По-рано говорихте за това колко са важни земите извън Аликанте, сякаш Аликанте не е сърцето на хората ни. Добре тогава, вървете и прегърнете мунданския свят, далече от светлината на Ангела.

— Да не би да искате да напуснем Аликанте? — попита Даяна невярващо. — Ние, които сме нефилими, също като вас?

— Любовницата на един елф не е нефилим като мен — процеди Зара. — Да. Искаме — настояваме — да си вървите. Клеъри Феърчайлд може да отваря Портали — нека отвори един сега. Минете през него и вървете, където поискате. Където и да е, стига да не е Аликанте.

— Вие сте шепа хора — каза Ема. — Не може да изритате останалите от нас от Аликанте. Това не е вашата площадка за игра.

— Съжалявам, че се стигна дотук — заяви Ласло, — но ние не сме шепа хора. Ние сме много повече. Може и да сте сплашили хората да гласуват за Алек Лайтууд, но сърцата им са с нас.

— Гражданска война ли предлагате? Тук, в Залата на Съвета? — попита Даяна.

— Не гражданска война — отвърна Зара. — Знаем, че не можем да ви победим в битка. Способни сте на твърде много мръсни номера. Имате магьосници на своя страна. — Тя изгледа Алек свирепо. — Ала ние сме готови да умрем за онова, в което вярваме, и за Аликанте. Няма да си тръгнем. Ще пролеем нефилимска кръв, да. Собствената си. Ще прережем гърлата си и ще умрем в краката ви. Или ще си тръгнете, или ще измием тази стая с кръвта си.

Хайме се изправи на крака.

— Блъфират. Не могат да ни изнудват по този начин.

Зара кимна на Амелия, която заби камата, която държеше, в стомаха си и я завъртя. Рукна кръв и тя се свлече на колене, а в залата отекнаха ужасени викове.

— Можеш ли да изградиш новия си Клейв върху кръвта на мъртви деца? — изкрещя Зара на Алек. — Каза, че ще проявите милост. Ако ни оставите да умрем, всеки път, щом влезете в тази стая оттук нататък, ще стъпвате върху нашите трупове.

Всички погледнаха към Джия, ала тя гледаше Алек. Алек, новия консул.

Той се взираше изпитателно не в Зара, а в лицата на останалите в стаята, онези, които я гледаха така, сякаш бе обещание за свобода. Върху лицата на Кохортата нямаше и капчица милост. Никой от тях не протегна ръка към Амелия, докато кръвта й се разливаше по пода.

— Много добре — каза Алек с убийствено спокойствие. — Ще си отидем.

Очите на Зара се разшириха. Ема подозираше, че не беше очаквала планът да сработи, но се бе надявала да умре като мъченица и по този начин да унищожи Алек и останалите.

— Ясно ти е, Лайтууд, че тръгнете ли си веднъж, няма да може да се върнете. Ще задействаме магическите бариери на Идрис против вас, ще изличим Портала от стените на Гард, ще зазидаме входовете от Града на тишината. Никога вече няма да можете да се върнете.

— Ще зазидате входовете към Града на тишината? — повтори Диего. — Сами ще отрежете достъпа си до Мълчаливите братя? До Бокала и Меча?

— Който държи Идрис, държи Огледалото на смъртните — каза Ласло. — Що се отнася до Мълчаливите братя, те бяха покварени, също като Железните сестри. Ще ги откъснем от Аликанте, докато не осъзнаят грешките си. Докато не разберат кои са истинските ловци на сенки.

— Светът е по-голям от Идрис — заяви Джейс, гордо изправен до Алек. — Мислите, че си връщате родината ни, но всъщност я превръщате в своя затвор. Така, както ние никога няма да можем да се върнем, вие няма да можете да си тръгнете.

— Вън от магическите бариери, ние ще браним света — каза Алек. — Тук, вие ще гниете, докато си играете на войници, които нямат с кого да се бият, освен помежду си.

Алек обърна гръб на Балог и погледна към Клеъри. — Да отворим Портал сега. Тези, които не живеят в Аликанте, използвайте го, за да се приберете у дома. Тези, които живеят тук, имат избор. Вземете семействата си и елате с нас или останете тук, пленени завинаги, управлявани от Кохортата. Всеки ловец на сенки сам трябва да избере дали иска да бъде свободен или пленник.

Клеъри се изправи на крака и се отправи към вратата в дъното на стаята, вадейки стилито от джоба си. Клейвът загледа мълчаливо как то проблесна в ръката й и върху вратата започна да се появява сребристосива вихрушка, просияла по протежение на стените, докато не се превърна в огромен Портал.

Клеъри се обърна към стаята.

— Ще го задържа отворен, докато има хора, които искат да си тръгнат от Идрис. — Гласът й беше ясен и твърд. — Аз последна ще мина през него. Кой иска да бъде пръв?

Ема се изправи и Джулиън се изправи едновременно с нея, двамата правещи всичко заедно, както винаги.

— Ще последваме нашия консул — заяви Ема.

— Семейство Блекторн ще минат първи — каза Джулиън. — Можеш да задържиш своя затвор, Зара. Ние ще бъдем свободни без теб.

Останалите от семейството им също се изправиха. Ейлийн отиде при Джия и я улови под ръка. Ема би предположила, че стаята ще бъде пълна с викове и хаос, със спорове и сбивания. Ала над ловците на сенки като че ли се беше спуснала пелена от зашеметено приемане, както у тези, които си тръгваха, така и у онези, които оставаха. Кохортата и техните съюзници гледаха безмълвно, докато мнозинството ловци на сенки се отправяха или към Портала, или за да вземат нещата си от домовете си в Аликанте.

Аликанте щеше да се превърне в призрачен град, призрачен град в призрачна земя, помисли си Ема. Потърси с поглед Даяна и я откри недалече сред множеството.

— Магазинът на баща ти? — каза тя. — Апартаментът ти?

Даяна просто се усмихна.

— Няма значение. И така щях да се върна в Лос Анджелис с вас, миличка. Аз съм учителка. Не собственица на магазин в Идрис. И защо бих искала да живея някъде, където Гуин не би могъл да идва?

Кристина прегърна Диего и Хайме, които чакаха, за да се приберат в Мексико Сити. Дивя и Раян се приготвяха да заминат, също като Камерън и Пейдж Ашдаун. Ванеса обаче стоеше на подиума и ги гледаше яростно с присвити очи. Тялото на Амелия лежеше в краката й. Ема усети как я пронизва състрадание. Да пожертваш толкова много за кауза, която не я беше грижа за теб, а после да умреш неоплакан. Струваше й се прекалено жестоко.

Камерън обърна гръб на Ванеса и се отправи към стълбите, присъединявайки се към семейство Блекторн и техните приятели, докато Клеъри нареждаше на Портала да ги върне в Лос Анджелис. Не погледна назад към братовчедка си. Ема се надяваше, че я е видял как му се усмихва насърчително.

Семейство Ашдаун не бяха единственото семейство, което щеше да се раздели. Ала с всяка стъпка, която правеше към Портала, Ема знаеше, че постъпват правилно. Никой блестящ нов свят не можеше да бъде съграден върху кръв и кости.

Порталът се изправи пред нея, грейнал и блещукащ, и тя зърна океана и брега, очертанията на Института. Семейство Блекторн най-сетне се прибираха у дома. Преминали бяха през кръв и бедствия, а сега ги очакваше изгнание, но най-после си отиваха у дома.

Улови ръката на Джулиън и заедно двамата прекрачиха през Портала.

34 Градът в морето

Кийрън чакаше на поляната от доста време. Никой не ти казваше, помисли си, че когато станеш крал в един от елфическите Дворове, почти непрекъснато ще трябва да носиш кадифе и коприна, от които сърбеше. Ботушите бяха хубави (кралят си имаше свой собствен обущар), но можеше да мине и без колан, инкрустиран със скъпоценни камъни, тежки пръстени и жакет с два килограма бродерия в ясен слънчев ден.

Прошумоляване в тревата оповести пристигането на генерал Уинтър, който му се поклони ниско. Кийрън неведнъж му беше казал да не го прави, но Уинтър настояваше.

— Адаон Кралския син, брат ти — оповести той и отстъпи настрани, за да направи път на Адаон.

Двамата братя се погледнаха. Адаон носеше зелената ливрея на паж от Светлия двор. Отиваше му. Изглеждаше отпочинал и спокоен, тъмните му очи гледаха замислено брат му.

— Поиска да говорим насаме, господарю — каза той.

— Уинтър, обърни се с гръб — нареди Кийрън. В действителност не го беше грижа какво ще чуе Уинтър — не си беше правил труда да пази тайни от главата на стражата си. Според него за един крал беше по-добре да няма тайни, ако можеше да го избегне. Това просто даваше на врага възможност да го изнудва.

Уинтър се отдалечи на няколко крачки и се обърна с гръб. Разнесе се шумолене, когато неколцината алени стражи, които бяха дошли с него, сториха същото. Адаон повдигна вежди, но несъмнено не можеше да е изненадан: стражите ги биваше в това да остават незабелязани, но кралете не стояха насред поляни сами и незащитени.

— Дойде досами дверите на вражески Двор, за да ме видиш — каза Адаон. — Предполагам, че би трябвало да съм поласкан.

— Ти си единственият от братята ми, на когото някога съм имал доверие. Така че дойдох да те попитам дали би искал, дали би обмислил да станеш крал вместо мен.

Веждите на Адаон потрепнаха като птичи крила.

— Не ти ли харесва да бъдеш крал?

— Това не е нещо, което да ти харесва или не. Няма значение. Оставих Марк и Кристина, които обичам, за да бъда крал, но не мога да го понеса. Не мога да живея по този начин. — Кийрън си играеше с тежките си пръстени. — Не мога да живея без тях.

— А те не биха оцелели в Двора. — Адаон поглади замислено брадичката си. — Кийрън, няма да стана крал по две причини. Едната е, че сега, когато ти си на престола, а аз съм до кралицата, можем да работим за мир между светлите и тъмните феи. Кралицата ненавиждаше Араун, но теб не мрази.

— Адаон… — Гласът на Кийрън беше хриплив.

— Не — заяви Адаон твърдо. — Вече успях да накарам кралицата да осъзнае ползата от мир между двете земи, но ако я напусна, за да стана крал на Тъмните земи, тя ще ме възненавиди и отново ще станем врагове.

Кийрън си пое дълбоко дъх. Поляната ухаеше на диви цветя, ала на него му се гадеше, беше му горещо и отчаяно. Как би могъл да живее, без отново да чуе гласа на Кристина? Без да види лицето на Марк?

— Каква е другата ти причина?

— Ти си добър крал — отвърна Адаон. — Макар да си на престола едва от няколко седмици, ти вече направи много добри неща — освободи затворници, постанови по-справедливо разпределение на земите, промени законите за добро. Хората ни са ти верни.

— Значи ако бях некомпетентен крал, като Обан, бих могъл да имам живота, който искам? — каза Кийрън горчиво. — Странна награда за добре свършена работа.

— Съжалявам, Кийрън — рече Адаон и Кийрън знаеше, че наистина го мисли. — Няма обаче никой друг.

Кийрън не отговори веднага. Видя дългите дни да се простират пред него, лишени от любов и доверие. Видя Марк да се смее, докато насочваше Уиндспиър, видя силното му тяло и златната му коса. Видя Кристина да танцува, дим и огън в нощта, мекотата и безкрайната й доброта. Никога вече нямаше да открие тези неща; никога вече нямаше да намери такива сърца.

— Разбирам — каза глухо. Значи това беше краят. Очакваше го живот на предана служба, живот, който щеше да се проточи дълги години и единственото, което щеше да го крепи, което не бе нищо, щеше да бъде удоволствието да прави добро. Само ако Дивият лов бе знаел, че това ще бъде съдбата на най-дивия им Ловец, биха избухнали в смях. — Трябва да изпълня дълга си. Съжалявам, че попитах.

Лицето на Адаон омекна.

— Не поставям дълга над любовта, Кийрън. Трябва да ти кажа, чух се с Кристина.

Кийрън вдигна рязко глава.

— Какво?

— Предложи да ти отстъпя къщурката си. Тя се намира на място в Пограничните земи, което не е нито в елфическото царство, нито в света на смъртните. То няма да те отслаби така, както би го сторил светът на смъртните, а Марк и Кристина няма да бъдат в опасност, както биха били в Двора. — Адаон сложи ръка върху облеченото в кадифе и коприна рамо на Кийрън. — Би могъл да бъдеш с тях там.

Мощната емоция, която го заля, едва не събори Кийрън.

— Би го направил, Адаон? Би ми отстъпил къщата си?

Адаон се засмя.

— Разбира се. За какво са братята?

Ема беше седнала върху куфара си, с надеждата да го затвори. Помисли си със съжаление за всичко, което вече бе успяла да напъха в куфара на Джулиън. Той беше организиран и минималистичен в опаковането на багаж и закопчаният му куфар вече от седмица стоеше в коридора. Започваше да се поиздува тук-там от всичко, което Ема бе успяла да мушне, докато той не гледаше — четка за коса, пликче с ластичета за коса, джапанки и няколко резервни чифта слънчеви очила. Както и възглавница за врата. Никога не можеш да си сигурен кога ще ти потрябва възглавница за врата, особено когато смяташ да прекараш цялата си година в пътуване и обикаляне на света.

— Готова ли си да отидеш на партито? — Кристина, в лека синя рокля и маргаритка в тъмната коса, сбърчи нос. — Какво правиш?

— Скачам върху този куфар. — Ема се изправи и събу обувките си. — Подчини се — нареди на куфара и се покатери върху него. — Окей. Ще скачам.

Кристина изглеждаше ужасена.

— Никога ли не си чувала за органайзери за багаж?

— Какво е органайзер за багаж? Да не е някакво извънпространствено място? — Ема заподскача върху куфара, сякаш беше трамплин.

Кристина се облегна на вратата.

— Хубаво е да те видя толкова щастлива.

Куфарът издаде ужасяващ звук. Ема спря да подскача.

— Бързо! Закопчай го!

Цъкайки с език, Кристина коленичи и дръпна ципа. Ема скочи на пода и двете загледаха заедно издутия куфар, Кристина — с притеснение, Ема — с гордост.

— Какво ще направиш следващия път, когато ти се наложи да го затвориш? — попита Кристина.

— Не мисля толкова далеч напред.

Ема се зачуди дали не би трябвало да се поиздокара малко повече — партито трябваше да е неофициално, просто група приятели, събрали се, за да отпразнуват официалното назначение на Ейлийн и Хелън за глави на Лосанджелиския институт.

Или поне това беше официалната версия.

Беше намерила копринена рокля до средата на прасеца от шейсетте години с връзки на гърба, която според нея беше закачлива и ретро, но Кристина изглеждаше толкова елегантна и спокойна, че тя се зачуди дали не трябваше да избере нещо по-официално. Реши да намери голямата си златна шнола и да вдигне косата си. Надяваше се само да не е в куфара й, защото там определено не пипаше.

— Наистина ли изглеждам щастлива?

Кристина прибра един непокорен кичур коса зад ухото й.

— Повече, отколкото съм те виждала някога — отвърна и понеже беше Кристина, всяка дума беше пропита с откровеност. — Толкова се радвам за теб.

Ема се тръшна върху леглото си. Нещо я смушка в гърба. Шнолата й. Тя я грабна с облекчение.

— Ами ти, Тина? Безпокоя се, че ти не си щастлива.

Кристина сви рамене.

— Добре съм. Оцелявам.

— Кристина, обичам те, ти си най-добрата ми приятелка — каза Ема и сега бе лесно да го изрече, „най-добра приятелка“, защото макар Джулиън също да си оставаше най-добрият й приятел, сега той беше и повече от това и най-сетне всички го знаеха. — Не е достатъчно да оцеляваш. Ами да бъдеш щастлива?

Кристина въздъхна и седна до нея.

— Ще стигнем там, Марк и аз. Ние сме щастливи, но освен това знаем, че бихме могли да имаме още по-голямо щастие. И всеки ден се тревожим за Кийрън.

— Свърза ли се с Адаон? — попита Ема.

— Да, но нямам отговор. Може би Кийрън не го иска.

Ема се намръщи. Цялата тази история й се струваше объркваща, но в едно бе сигурна — нямаше нищо, което Кийрън да иска повече от това да бъде с Марк и Кристина.

— Кристина! — долетя глас отвън и Ема полази по леглото до прозореца и го отвори. Миг по-късно Кристина беше до нея. Двете подадоха глави навън и видяха Диего и Хайме да размахват енергично ръце на моравата пред Института. — Кристина! Слез долу!

Кристина се разсмя и за миг, под тихата й тъга, Ема зърна момичето, което трябва да е била в Мексико Сити като малка, лудуващо с братята Росалес и забъркващо се в неприятности.

Не можа да потисне усмивката си. Ще ми се да те бях познавала тогава, Тина. Надявам се да бъдем приятелки през целия си живот.

Ала Кристина се усмихваше и Ема не искаше да развали крехкото й добро настроение с такива тъжни мисли.

— Хайде — каза тя, грабвайки чифт сандали. — Да вървим на плажа.

С помощта на Рейгнър и Кристина, брегът под Института беше блокиран за тяхна лична употреба, мястото беше обградено с омагьосани знаци, които твърдяха, че плажът е затворен заради ужасно нашествие на пясъчни раци.

Магнус беше добавил и магии за заглушаване, които притъпяваха шума на трафика по магистралата. Ема знаеше, че не бе имал пръст във времето, но бе почти така, сякаш го беше направил: съвършен ден, с наситено синьо небе и вълни като син сатен, прошарен със злато.

Ловци на сенки и долноземци осейваха целия плаж със златен пясък, обграден от скали. Алек, висок и красив в пуловер с цвят на слонова кост и черни панталони, помагаше на Катарина и Рейгнър да подредят масите с храна. Ема забеляза, че ръцете му треперят леко, докато нареждаше чинии и клечки за хранене. Магнус беше набавил с магия пелмени от цял свят: китайски цзяо-цзи, японска гьоза, полски пироги със сирене, руски пелмени с масло, корейски манду. Рейгнър беше осигурил бутилки нелепо скъпо вино от любимата си аржентинска изба, както и френска газирана вода и ябълков сок за децата. Катарина бе направила фонтан от швейцарски шоколад, който вече бе привлякъл вниманието на Макс и Рафи.

— Песъчливите пръсти далече от шоколада — тъкмо им казваше Магнус. — Или ще превърна и двама ви в морски гъби.

Кристина се отдалечи надолу по плажа заедно с братята Росалес, за да отиде при Марк, който седеше самичък на купчинка пясък, зареял очи в далечината. Ема се наведе, за да закопчае сандала си, а когато се изправи, Джулиън се беше появил, с навити до коленете дънки и покрити с пясък боси крака, защото си беше играл край водата с Тави и Хелън. Изглеждаше безгрижен по начин, по който Ема не го беше виждала почти никога: синьо-зелените му очи искряха като морското стъкло на китката му, а когато обви ръка около кръста й, по лицето му се разля бавна и непринудена усмивка.

— Изглеждаш страхотно.

— Ти също — каза Ема и наистина го мислеше, а той се засмя и я целуна. Тя се удиви мъничко — Джулиън, който открай време бе толкова предпазлив, сега бе този, когото не го беше грижа кой ще научи за връзката им. Ема знаеше, че семейството им разбира всичко, че Джем им го беше обяснил в Аликанте. Ала винаги се тревожеше дали другите щяха да се чудят откога са влюбени, доколко любовта се беше препокрила с времето им като парабатаи?

Никой обаче като че ли не го беше грижа, най-малко пък — Джулиън. Усмихваше се винаги когато я видеше, вдигаше я и я целуваше, държеше я гордо за ръка. Дори като че ли му харесваха шумните протести, които братята и сестрите му надаваха, когато се натъкнеха на Ема и Джулиън, целуващи се по коридорите.

Невероятно бе да не трябваше да го пазят в тайна, да се крият. Ема все още не беше свикнала, но въпреки това го целуна, без да я е грижа кой ще ги види.

Имаше вкус на сол и океан. На дома. Той потърка брадичка в челото й.

— Радвам се, че всички дойдоха — каза Ема.

Бяха надошли доста хора. В другия край на плажа Мая, Саймън и Бат играеха волейбол с Ануш. Вампирите все още ги нямаше, защото слънцето не беше залязло, но Лили непрекъснато пращаше съобщения на Алек, за да е сигурна, че ще има нула отрицателна с лед за по-късно. Изабел украсяваше с глазирани заврънкулки тортата, която Ейлийн беше опекла, а Марисол и Беатрис строяха пясъчен замък. И двете носеха траурно бяло и като че ли споделяха тиха, замислена скръб. Ема се надяваше, че ще бъдат добри една за друга: и двете бяха изгубили някого, когото обичаха.

Джейс и Клеъри бяха във водата и се пръскаха един друг, докато Рейгнър се носеше върху огромен надуваем дюшек, посръбвайки лимонада. Джослин Феърчайлд и Люк Гароуей седяха заедно с Джия, Патрик и Мерис по-надолу на плажа, а Даяна и Гуин се бяха сгушили заедно върху едно одеяло до водата.

— Имаме доста съюзници — подхвърли Джулиън.

Погледът на Ема се плъзна по плажа към Магнус и Алек.

— Ще бъде важна нощ. И я споделят с нас. Не става дума за съюзници. А за приятели. Имаме много приятели.

Очакваше Джулиън да отвърне с някоя закачка, ала вместо това лицето му омекна.

— Права си. Май е така.

Да държи децата под око й е станало навик. Дори докато си играеше край водата, изкопавайки раци отшелници и оставяйки ги да пъплят по ръцете й, Дру гледаше с крайчеца на окото си какво правят Тави, Макс и Рафи. Знаеше, че ги надзирават цяла армия магьосници и бдителни ловци на сенки, но това беше по-силно от нея.

— Друзила?

Хайме се приближаваше по плажа към нея, така, както в деня, когато отговори на повикването на Кристина. Имаше по-здрав вид от тогава — не беше толкова мършав, в бузите му имаше повече цвят. Същата необуздана черна коса, развявана от вятъра, същите искрящи кафяви очи. Усмихна й се и Дру се зачуди дали не трябваше да си облече нещо по-ярко и хубаво, като останалите момичета. Толкова отдавна носеше черни рокли навсякъде, че дори не се беше замислила за това, но може би той щеше да го сметне за странно?

— Е, какво ти предстои след всичко това? — попита Хайме. — Ще отидеш ли в новата Академия?

Долноземско-нефилимският съюз беше обединил усилията си за построяването на ново училище за ловци на сенки в едно безопасно и защитено с магически бариери място — фермата на Люк Гароуей в щата Ню Йорк. Според мълвата то вече било почти готово, а според Саймън било около хиляда пъти по-хубаво от старата Академия, където веднъж беше намерил плъхове в чекмеджето с чорапите си.

— Още не — отвърна Дру и видя мигновеното осъзнаване в очите му: беше прекалено малка, за да отиде в новата Академия, която приемаше само ученици, които бяха навършили петнайсет години. — Може би след няколко години. — Тя подритна една мидена черупка. — Ще те видя ли отново?

Лицето на Хайме носеше изражение, каквото Дру не бе виждала досега. Нещо като наранена сериозност.

— Не мисля, че е особено вероятно. Кристина си тръгва, така че няма да имам причина да идвам тук. — Сърцето на Дру се сви. — Трябва да се прибера у дома и да оправя нещата с баща ми и останалите от семейството ми. Знаеш как е. Семейството е най-важното.

Дру преглътна думите, които искаше да каже.

— Но може би един ден ще те видя в Академията — добави той. — Пазиш ли още ножа, който ти дадох?

— Да — отвърна Дру, мъничко притеснена. Беше казал, че е подарък, нямаше да си го поиска обратно, нали?

— Добро момиче. — Хайме разроши косата й и се отдалечи.

На Дру й се искаше да се втурне след него и да го дръпне за ръкава. Да го помоли отново да бъде неин приятел. Но не и ако щеше да се отнася с нея като с дете, напомни си. Беше го харесвала, защото се държеше така, сякаш тя има напълно функциониращ мозък в главата си. Ако вече не мислеше така.

— Дру!

Беше Тай, босоног и покрит с пясък, понесъл рак отшелник с изящно оцветена черупка, който искаше да й покаже. Дру се наведе над шепите му, благодарна, че я бе отвлякъл от мислите й.

Остави гласа му да се лее около нея, докато той обръщаше рака във внимателните си, деликатни ръце. Сега нещата между нея и Тай бяха различни. Тя бе единствената освен Кит и Магнус, която знаеше какво се бе случило в опита му да съживи Ливи.

Очевидно бе, че Тай й имаше доверие по един нов начин. Че двамата пазеха тайните на другия. Тя бе единствената, която знаеше, че понякога, когато погледнеше настрани и се усмихнеше, Тай се усмихваше на призрака на Ливи, а той бе единственият, който знаеше, че тя може да разбие ключалка за по-малко от трийсет секунди.

— В другия край на плажа има биолуминесценция. — Тай остави рака на пясъка и той запълзя бързо към дупката си. — Искаш ли да я видиш?

Дру все още можеше да различи в далечината Хайме, който си бъбреше оживено с Мая и Диего. Предполагаше, че би могла да отиде при тях и да се включи в разговора, опитвайки се да изглежда по-голяма, някой, с когото си струва да говориш. Но аз съм на тринайсет години, помисли си. На тринайсет години съм и заслужавам да говорят с мен, без да се преструвам, че съм някой, който не съм. И няма да се натрапвам на никой, който не вижда това.

Повдигна ръба на дългата си черна пола и забърза след Тай по брега, а стъпките й разпръскваха светлина.

— Окей, тук. — Хелън приседна досами водата и посегна да придърпа Ейлийн до себе си. — Можем да гледаме отлива.

Ейлийн седна и се намръщи.

— Дупето ми е мокро. Никой не ме предупреди.

На Хелън й хрумнаха няколко дръзки неща, които да каже в отговор, но се въздържа. Ейлийн изглеждаше особено красива в този момент, помисли си тя. Облечена с пола и блузка на цветя, мургавите й рамене стояха оголени на слънцето. Носеше малки златни обици с формата на руните за любов и обвързване.

— Никога ли не си сядала на брега на Врангел?

— В онзи студ? Как ли пък не. — Ейлийн зарови босите си пръсти в пясъка. — Тук е много по-добре.

— Наистина е много по-добре, нали? — Хелън се усмихна на съпругата си и Ейлийн порозовя, защото дори след всичкото време, откакто бяха заедно, вниманието на Хелън я караше да се изчерви и да се заиграе с косата си. — Ще ръководим Института.

— Не ми напомняй. Толкова много бумащина — измрънка Ейлийн.

— Мислех, че искаш да ръководим Института! — засмя се Хелън.

— Смятам, че е хубаво човек да има сигурна работа — рече Ейлийн. — Освен това трябва да държим хлапетата под око, за да не станат хулигани.

— Май сме позакъснели. — Хелън погледна с обич към братята и сестра си на плажа.

— И мисля, че трябва да си имаме бебе.

— Наистина ли? — Хелън отвори уста. Затвори я. Отново я отвори. — Но миличка как? Без мунданска медицина…

— Не знам, но трябва да попитаме Магнус и Алек, защото имам чувството, че бебетата просто падат от небето, когато те са наблизо. Същински дъжд от бебета.

— Ейлийн — каза Хелън със своя бъди сериозна глас.

Ейлийн подръпна полата си.

— Ти… искаш ли бебе?

Хелън дойде по-близо до съпругата си и взе студените й ръце в скута си.

— Обич моя. Разбира се, че искам! Просто, все още мъничко мисля за нас като изгнаници. Сякаш чакаме истинският ни живот да започне отново. Знам, че няма логика.

Ейлийн вдигна сплетените им ръце и целуна пръстите й.

— Всяка минута, прекарана с теб, е истинският ми живот. И дори на остров Врангел той беше по-хубав, отколкото е бил някога без теб.

Хелън усети, че се просълзява.

— Едно бебе би било като нова сестричка или братче за Тай и Дру, и Тави — каза тя. — Би било прекрасно.

— Ако е момиче, бихме могли да го кръстим Юнис — предложи Ейлийн. — На леля ми.

— Как ли пък не.

Ейлийн се усмихна дяволито.

— Ще видим.

Когато Алек се приближи, за да поговори с Марк, той тъкмо правеше животни от балони за Тави, Рафи и Макс. Макс изглеждаше доволен, но на Рафи и Тави репертоарът на Марк бе започнал да омръзва.

— Това е мантикор — каза Марк, вдигайки един жълт балон.

— Това е змия — заяви Тави. — Те всички са змии.

— Глупости. — Марк вдигна един зелен балон. — Това е безкрил, безглав дракон. А това е крокодил, седнал на краката си.

Рафи се натъжи.

— Защо драконът няма глава?

— Извинявай. — Алек потупа Марк по рамото. — Може ли да поговорим за минутка?

— О, слава на ангела. — Марк пусна балоните и скочи на крака. Последва Алек към скалите, докато Магнус се зае да забавлява децата. Марк го чу да обяснява на Рафи, че драконът си изгубил главата в игра на покер.

Марк и Алек спряха в сянката на една скала, недалече от водата. Алек носеше лек пуловер с дупка в ръкава и изглеждаше доволен, учудващо за консул, който се опитва да сглоби едно съсипано управление.

— Надявам се, че не става дума за балоните — каза Марк. — Нямам кой знае колко практика.

— Не става дума за балоните. — Алек разтри тила си. — Знам, че не сме имали особена възможност да говорим сериозно, но съм чувал много за теб от Хелън и Ейлийн. И дълго мислих за теб, след като те срещнахме в елфическите земи. Когато се присъедини към Лова.

— Ти ми каза, че ако дойда в Едом с вас, ще умра — спомни си Марк.

Алек изглеждаше мъничко смутен.

— Опитвах се да те предпазя. Но мислих много за теб след това. Колко си корав. И колко бе погрешен начинът, по който Клейвът се отнесе с теб, само защото си различен. Винаги ми се е искало да можеше да се присъединиш към Долноземско-нефилимския съюз. Работата с него наистина ще ми липсва.

Марк се сепна.

— Няма ли да работиш със Съюза вече?

— Не мога — отвърна Алек. — Не мога да го правя и едновременно с това да бъда консул, би дошло твърде много на всекиго. Не знам колко точно си чул, но управлението ще се разположи в Ню Йорк. Отчасти заради мен, защото не мога да бъда твърде далече от Магнус и децата. А все трябва да се настаним някъде.

— Не е нужно да се извиняваш — каза Марк, чудейки се накъде отива разговорът.

— Чака ни толкова много работа. Имаме връзки по целия свят, с всички религиозни организации, с тайни общества, които знаят за съществуването на демони. Те всички ще трябва да решат на кого искат да плащат данък, дали на нас или на управлението в Аликанте. Трябва да приемем факта, че ще изгубим част от съюзниците си. Че ще трябва да се борим за какво ли не — за средства, за доверието на хората. За толкова много неща.

Марк знаеше, че ловците на сенки оцеляват благодарение на парите, които получаваха от различни организации, религиозни, духовни, мистични, които знаеха за съществуването на демони и милееха за опазването на света. Никога не се беше замислял какво ще стане без тези средства. Изобщо не завиждаше на Алек.

— Чудех се дали би искал да се присъединиш към Съюза — каза Алек. — Не просто да участваш, но да ни помогнеш да го оглавим. Би могъл да бъдеш посланик в елфическите земи сега, когато Студеният мир ще бъде отменен. Процесът няма да е кратък. Предстои ни да възстановим отношенията си с феите и трябва да им помогнем да разберат, че управлението в Идрис вече не представлява мнозинството ловци на сенки. — Той се поколеба. — Знам, че на семейството ти му се струпа доста, но ти би бил наистина ценен за нас.

— Къде ще трябва да живея? — попита Марк. — Не искам да бъда твърде далече от семейството си или Кристина.

— Канехме се да помолим и Кристина да се присъедини — каза Алек. — Познанията й за елфите ще ни бъдат от полза, както и връзката на семейството й с тях. И двамата може да живеете в Нюйоркския институт и може да си отваряте Портали, за да се видите със семействата си, когато поискате.

Марк се опита да смели тази идея. Ню Йорк му се струваше далече, но пък досега не се беше замислял какво ще прави, когато кризата отмине. Не проявяваше никакъв интерес към място като Сколоманса. Разбира се, би могъл да остане в Лос Анджелис, но тогава би бил далече от Кристина. Кийрън вече му липсваше, както и на нея; не би могъл да понесе да му липсва и тя. Но какво щеше да прави, ако я последваше в Мексико? Какво искаше да прави Марк Блекторн с живота си?

— Трябва да си помисля — каза Марк, изненадвайки сам себе си.

— Добре. Имаш всичкото време, което поискаш. — Алек си погледна часовника. — А сега трябва да свърша нещо важно.

Кристина седеше, подвила крака под себе си, и гледаше към морето. Знаеше, че би трябвало да се присъедини към останалите от партито (майка й вече я беше нахокала, задето си стои в стаята, когато имат гости), но нещо в морето й действаше успокояващо. То щеше да й липсва, когато си отидеше у дома — равномерният ритъм на вълните, постоянно променящата се повърхност на водата. Винаги същата и все пак винаги нова.

Ако завъртеше леко глава, можеше да види Ема и Джулиън, както и Марк, говорещ с Алек. В този миг това й стигаше.

Пред нея падна сянка.

— Здравей, приятелко.

Беше Диего. Приседна до нея на масивната плоска скала, която си беше намерила. Отдавна не го беше виждала толкова неофициален, облечен с тениска и навит спортен панталон. Бруталният, жесток белег върху лицето му зарастваше бързо, както ставаше с белезите на ловците на сенки, но никога нямаше да изчезне напълно. Външно вече нямаше да бъде Съвършения Диего. Но отвътре се беше променил за добро толкова много, помисли си тя. А това бе единственото, което имаше значение.

— En qué piensas? — Беше същият въпрос, който й задаваше винаги, толкова често повтарян, че се беше превърнал в шега между тях. За какво мислиш?

— Светът ми се струва толкова странен сега — отвърна Кристина, загледана в пръстите на краката си, подаващи се от сандалите й. — Все още не мога напълно да обхвана мисълта, че изгубихме Аликанте. Родината на ловците на сенки вече не е наш дом. — Тя се поколеба. — С Марк сме щастливи да бъдем заедно, но сме и тъжни; липсата на Кийрън е като къс, отрязан от връзката ни. Като Идрис, отрязан от света на ловците на сенки. Липсващо парче. Все още можем да бъдем щастливи, но няма да бъдем цели.

За първи път говореше с Диего за странната същност на връзката си. Беше се чудила как ще реагира. Той просто кимна.

— Няма съвършен свят — каза. — Онова, което имаме сега, е рана, но все пак е по-добро, отколкото Студеният мир и Кохортата. Малцина са онези, които имат възможност да променят несправедливостите, които виждат в света, но ти го направи, Кристина. Винаги си искала да сложиш край на Студения мир и ето че той бе отменен.

Странно трогната, Кристина му се усмихна.

— Ами ако никога вече не чуем нищо от Идрис?

— Никога вече е дълго време. — Диего сплете ръце върху коленете си. Досега не бяха чули нищо. Алек, консулът, беше изпратил огнено съобщение в Идрис в деня, в който Студеният мир бе официално отменен, но нямаше отговор. Дори не можеха да бъдат сигурни дали е било получено; магическите бариери около Идрис сега бяха по-плътни и по-силни, отколкото всички бариери, виждани някога. Нефилимската родина се бе превърнала едновременно в затвор и крепост.

— Зара е много упорита. Може да отнеме доста време. — Диего замълча за миг. — Алек ми предложи поста на инквизитор. Естествено, ще има избори, но…

Кристина обви ръце около широките му рамене.

— Поздравления! Това е прекрасно!

Ала Диего не изглеждаше напълно щастлив.

— Имам чувството, че не заслужавам да бъда инквизитор. Знаех, че стражите на Съвета, онези, които работят в Гард, бяха под влиянието на Кохортата. Казах го и на Хайме, когато те влязоха, ескортирайки Зара и останалите затворници, но не повдигнах никакво възражение. Вярвах, че няма как единствено аз да виждам възможен проблем.

— Никой не би могъл да предвиди какво ще се случи — каза Кристина. — Никой не би могъл да си представи подобен самоубийствен гамбит, а нищо друго не би подействало, дори със стражите на тяхна страна. Освен това, да бъдеш инквизитор не е услуга или награда. То е служба в полза на другите. Начин да се отплатиш на света.

По лицето на Диего бавно се разля усмивка.

— Предполагам, че е така.

Кристина му намигна.

— Освен това е хубаво да знам, че ако имам нужда от някого, който да поизопачи Закона в моя полза, ще имам влиятелен приятел.

— Виждам, че си научила твърде много от семейство Блекторн — заяви Диего мрачно.

Над тях премина сянка, по-тъмна от облак и прекалено голяма, за да бъде чайка. Кристина се отдръпна от Диего и отметна глава назад. Летяща фигура се носеше в небето, искрящо бяла на тъмносиния фон. Тя описа кръг и се заспуска надолу, готвейки се да кацне на пясъка.

Кристина скочи на крака и трескаво забърза през скалите към плажа.

Слънцето докосваше хоризонта, огромно пламтящо кълбо от оранжево и червено, нашарило океана с металически златни райета.

Джулиън стоеше до линията на прилива, ярко очертана тъмна ивица върху пясъка. Ема беше до него, а кичури от бледозлатистата й коса се измъкваха от шнолата, с която я беше прибрала; Джулиън тайничко се радваше. Обожаваше косата й. Обожаваше да може да стои до нея по този начин, да я държи за ръка, без на никого да му трепне окото. Всъщност, почти всички, които ги познаваха, го приемаха толкова добре, че нямаше как да не се зачуди дали мнозина от тях не бяха подозирали нещо.

Може би бяха. Той нямаше нищо против.

Отново рисуваше Ема, когато успееше да я накара да седи неподвижно и да му позира. Толкова дълго я беше рисувал тайно, рисунките бяха единственият израз на чувствата му, че да я рисува как се движи и се смее, и се усмихва, неясно петно от злато и синьо, и кехлибар, бе едва ли не повече, отколкото сърцето му бе в състояние да понесе.

Рисуваше и Тай, досами водата, и Дру, замислено загледана или намръщена, Хелън и Ейлийн заедно, и Марк, вдигнал очи към небето, сякаш винаги търсеше звездите.

Рисуваше и Ливи. Рисуваше онази Ливи, която бе познавал и обичал цял живот, а понякога рисуваше Ливи от Туле, която му бе помогнала да изцели сърцето си от раната, оставена от загубата на сестра му.

Тя никога нямаше да се излекува напълно. Винаги щеше да боли, като смъртта на майка му и тази на баща му. Като смъртта на Артър. Той щеше да бъде като всички останали ловци на сенки — кърпеж от обич и скръб, от спечелено и изгубено. Обичта ти помага да приемеш скръбта. Трябва да изпиташ всичко.

Сега вече го знаеше.

— Джулс, може ли да поговоря с теб?

Джулиън се обърна, без да пуска ръката на Ема. Беше Марк. Златната светлина на слънцето караше златните му очи да греят по-ярко; Джулиън знаеше, че все още скърби за загубата на Кийрън, но поне сега, на плажа със семейството си, той се усмихваше.

— Няма проблем — каза Ема с усмивка и като го целуна по бузата, се отправи надолу по брега, за да поговори с Клеъри, която стоеше заедно с Джейс.

Марк напъха ръце в джобовете на дънките си.

— Джулс, Алек ми предложи работа, да участвам в ръководенето на Съюза, и не съм сигурен дали трябва да приема. Имам чувството, че би трябвало да остана тук и да помагам на Хелън и Ейлийн, докато вие пътувате, така че да не трябва да се тревожите. Ти толкова дълго се грижеше за всичко. Сега аз би трябвало да го правя.

Джулиън усети прилив на обич към брат си. Ако някога бе имало каквато и да било ревност, тя си беше отишла. Единственото, което изпитваше сега, бе радост, че Марк се беше върнал.

Сложи ръце на раменете му.

— Приеми работата.

Марк изглеждаше изненадан.

— Да я приема?

— Не е нужно да се притесняваш. Нещата вече не са такива, каквито бяха — каза Джулиън и за първи път, докато изричаше думите на глас, наистина ги вярваше. — В миналото трябваше да се грижа за всичко, защото нямаше кой друг да го прави. Ала сега Хелън и Ейлийн са си у дома. Те искат да се грижат за Института, за децата, това е всичко, което искаха от години. — Той понижи глас. — Винаги си бил част от два свята, елфическия и нефилимския. Ако приемаш работата, можеш да превърнеш това в твое предимство. Направи го. Искам да бъдеш щастлив.

Марк го притегли в силна прегръдка. Джулиън го прегърна, докато вълните се разбиваха около краката им, прегърна го толкова здраво, колкото си бе представял, че го прави през всички години, в които брат му го нямаше.

— Марк! Марк!

Двамата братя се отдръпнаха един от друг. Джулиън се обърна изненадано и видя Кристина да тича към тях по брега, провирайки се между сепнатите гости на партито. Бузите й бяха пламнали от вълнение.

Стигна до тях и сграбчи ръката на Марк.

— Марк, mira — каза, а гласът й се извиси от възбуда. — Виж!

Джулиън отметна глава назад, като всички останали, запленени от гледката на елфически кон, кръжащ над тях. Бял кон с две златни и две сребърни копита и алени очи. Беше Уиндспиър, а на гърба му седеше Кийрън.

Слънцето залязваше сред един последен взрив ярка светлина, когато Уиндспиър се приземи на плажа, вдигайки облачета пясък с копитата си. Макс извика от удоволствие при вида на коня и Магнус побърза да го дръпне назад, докато Кийрън скачаше от гърба на жребеца си. Носеше пищно тъмносиньо облекло, от онези, които Джулиън едва разбираше — очевидно бяха намесени кадифе и коприна, и някаква тъмносиня кожа, на всичките му пръсти блестяха пръстени, а косата му също беше тъмносиня. Имаше ефирен и стряскащ, и мъничко неземен вид.

Вид на елфически крал.

Очите му се плъзнаха неспокойно по множеството гости на партито и се впиха в Марк и Кристина. По лицето му бавно се разля усмивка.

— Помни — каза Марк, уловил Кристина за ръка, прошепвайки го толкова тихо, че Джулиън се зачуди дали изобщо се очакваше да го чуе. — Помни, че всичко това е вярно.

Двамата с Кристина се затичаха. Уиндспиър се издигна във въздуха, кръжейки щастливо над главите им. Джулиън видя как Ема, застанала близо до шоколадовия фонтан, плесна с ръце от удоволствие, докато Марк, Кийрън и Кристина се хвърляха в прегръдките си.

— Е — каза Алек. Двамата с Магнус се бяха подслонили в подветрената страна на една голяма скала, изронена през годините от солта и вятъра. Облегнат на нея, Магнус изглеждаше млад по начин, от който сърцето на Алек едва не се пръсна от обич и носталгия. — След като сега съм консулът, предполагам, че аз създавам правилата.

Магнус повдигна вежди. В далечината Алек чуваше звуците на партито: смях и музика, Изабел, която викаше Макс и Рафи. Тя бе назначена да ги наглежда, та Алек и Магнус да се усамотят за малко. Алек знаеше, че докато се върнат при останалите, и двете деца ще бъдат намацани с лъскава очна линия, но някои неща си струваха едно махане на грим.

— Това опит за флиртуване ли беше? — попита Магнус. — Защото трябва да ти кажа, че съм хлътнал повече, отколкото си мислех.

— Да. — Алек замълча за миг. — Не. Мъничко. — Сложи ръка върху сърцето на Магнус, който го погледна със замислени зелено-златни очи, сякаш усещаше, че Алек е сериозен. — Искам да кажа, аз създавам правилата. Аз държа контрола.

— Казах ти, че съм съгласен — рече Магнус.

Алек улови брадичката на гаджето си в шепа. По нея беше набола брада, нещо, което Алек обичаше. Караше го да мисли за това как изглежда Магнус, когато се събуди сутрин, преди останалият свят да го види, преди да облече дрехите си като доспехи, когато бе само негов.

— Бихме могли да се омъжим. В магьосническо синьо и нефилимско златно. Както винаги сме искали.

Невярваща усмивка се разля по лицето на Магнус.

— Ти наистина ли ми предлагаш?

Алек си пое дълбоко дъх и коленичи в пясъка. Вдигна очи към Магнус и видя как от развеселено, изражението му се превърна в нещо друго. Нещо меко и сериозно, трепетно уязвимо.

— Едва не те изгубих — каза. — Свикнах да мисля за теб като за безсмъртен. Ала ти не си. Никой от нас не е. — Опита се да заповяда на ръцете си да не треперят, беше по-нервен, отколкото бе очаквал. — Никой от нас не е вечен. Но поне бих могъл да сторя всичко по силите си, за да ти покажа колко много те обичам, с всеки ден, който имаме. — Той си пое дълбоко дъх. — Ще ми се да можех да ти обещая напълно безметежен, спокоен живот до мен. Но имам чувството, че винаги ще бъдем заобиколени от приключения и хаос.

— И аз не бих го променил за нищо на света — заяви Магнус.

— Когато те намерих, не знаех какво намирам. Не откривам лесно думи за нещата, които са красиви и скъпоценни. Знаеш това. Познаваш ме по-добре от всеки друг. — Алек прокара език по пресъхналите си устни. — И когато един ден хората погледнат назад към онова, което животът ми е означавал, не искам да кажат: „Алек Лайтууд се би в Тъмната война“, нито дори: „Алек Лайтууд беше консул“ Искам да си помислят: „Алек Лайтууд обичаше един мъж толкова много, че промени света заради него“.

Очите на Магнус грееха ярко като звезди, приковани в Алек с щастие и чувство толкова дълбоко, че Алек се почувства смирен.

— Нали знаеш, че вече промени света заради мен.

— Ще се омъжиш ли за мен? — прошепна Алек. Сърцето му се блъскаше в гърдите като крилата на обезумяла птица. — Сега? Тази вечер?

Магнус кимна и го издърпа безмълвно на крака. Обвиха ръце един около друг и Алек се изви лекичко назад, защото Магнус бе малко по-висок, което той открай време обичаше.

И дълго се целуваха.

На плажа кипеше трескава дейност. Слънцето беше залязло, но небето все още грееше опалесцентно синьо. Саймън и Джейс сглобяваха дървена платформа на пясъка, там, където изгледът към морето бе най-хубав. Джулиън и Ема палеха свещи около платформата. Клеъри, която се беше преоблякла в синя рокля, разпръскваше цветя, Рейгнър и Катарина се караха, докато измагьосваха бели чинии, пълни с вкусна на вид храна, върху и така отрупаните маси. Изабел обличаше Макс и Рафи в очарователни костюмчета, поръбени със златно и синьо; Макс пищеше, а Рафи имаше примирено изражение.

Хелън и Ейлийн помагаха на по-малките Блекторновци да си сложат златни руни за обвързване и любов, за вяра и благодат. Кристина, с руни около китките и шията, бе предложила да помогне с поставянето на факли по плажа. Тананикаше си, докато работеше, заобиколена от ловци на сенки и долноземци, които се смееха заедно. Знаеше, че ги очакват трудни времена, че на прокудения в изгнание Клейв няма да му е лесно. На Алек му предстояха трудни решения, с всички беше така. Ала този миг, тези приготовления, й се струваха миг на щастие, затворен в балон, защитен от суровата действителност.

— Вземи тази. — Кийрън й подаде една факла с усмивка; беше се заловил за работа наравно с всички останали, сякаш не беше крал на Тъмния двор. В сумрака косата му изглеждаше черна като дрехите му.

— И аз имам още. — Босоног и звездокос, Марк постави няколко факли в пясъка срещу тези на Кристина. Те горяха с мътна светлина, която скоро щеше да се усили, рисувайки пътека от огън по брега досами водата.

— Кийрън — каза Кристина и той я погледна между факлите с любопитно изражение. Не беше сигурна дали би трябвало да го попита, но това бе по-силно от нея. — Изпратих съобщението ни до Адаон преди цяла вечност и така и не получихме отговор. Дълго ли ти отне да решиш да дойдеш?

— Не — заяви Кийрън твърдо. — Адаон не ми каза веднага, че сте му изпратили съобщение. Нямах представа, че сте се свързали с него. Опитвах се да ви забравя, да бъда добър крал и да се науча как да водя пълноценен живот без вас. — Кичур от косата му стана сребристосиня. — Беше ужасно. Мразех всяка минута. Най-сетне, когато не бях в състояние да издържа нито миг повече, отидох при Адаон и го попитах дали би искал да се смени с мен. Той отказа, но именно тогава ми предложи къщурката.

— Не мога да повярвам, че го е направил! — възмути се Кристина. — Би трябвало незабавно да се свърже с теб!

Кийрън й се усмихна и тя се зачуди как бе възможно някога да сметне каквото и да било у него за сурово или далечно. Те дойдоха по-близо един до друг, тиха групичка от трима, насред огъня и смеха, доближили глави.

— Наистина ли ще се получи? — Марк изглеждаше загрижен. Протегна ръка и изтръска пясъка от кадифения ръкав на Кийрън. — Наистина ли има място, където бихме могли да бъдем заедно?

Кийрън вдигна ключа, който висеше на верижка около врата му — изглеждаше прастар, месингово сребро, почерняло от годините. — Сега къщурката е наша. Тя ще ни даде кътче, където няма крале и кралици, няма смъртни и феи. Само ние тримата заедно. Няма да бъде през цялото време, но ще бъде достатъчно.

— Засега съм благодарна за всеки миг с двамата, който мога да имам — каза Кристина и Кийрън се наведе, за да я целуне леко. Когато се изправи, Марк им се усмихваше.

— Мисля, че с Кристина ще бъдем доста заети. Покрай това, че семействата ни ще бъдат в различни Институти и работата ни за Съюза. Ти също ще бъдеш зает с новото си кралство. Времето, което прекарваме заедно, ще бъде наистина скъпоценно.

Кристина потупа джоба си.

— Диего и Хайме казаха, че и двамата ще са благодарни, ако аз държа Етернидад под око. Така ще трябва просто да ни изпратиш съобщение, Кийрън, и ние ще дойдем при теб.

Кийрън придоби замислен вид.

— Ще ми донесете ли един от онези календари с котки, които толкова харесвам? Бих искал да украся къщурката.

— Нали знаеш, че има и други календари. Със зайци и кученца, например — каза Марк с широка усмивка.

С блажено изражение Кийрън отметна глава, за да погледне звездите.

— Това действително е земя на чудесата.

Кристина погледна двамата, сърцето й беше толкова преизпълнено с обич, че болеше.

— Действително е така.

Когато Алек и Магнус се върнаха на брега, той беше преобразен.

— Планирал си това? — Магнус се огледа удивено наоколо.

Не бе имал представа — ни най-малка — но това не можеше да бъде сбъркано. Двамата с Алек толкова нощи бяха лежали будни в апартамента си в Бруклин, докато вентилаторът се въртеше бавно на тавана над тях, споделяйки си шепнешком мислите и плановете си за далечния ден, в който щяха да дадат обетите си в златно и синьо. И двамата бяха наясно какво искат.

Приятелите им бяха действали бързо. Ловците на сенки си бяха сложили сватбени руни, обявяващи, че ще станат свидетели на церемония на любов и обвързване. Долноземците бяха завързали кобалтовосини копринени ленти около лявата си китка, както правеха церемониално гостите на магьоснически бракосъчетания. Беше минало толкова време, помисли си Магнус, откакто бе присъствал на церемония на един от своите. Никога не бе предполагал, че ще се случи на него.

Блещукащи факли, с недокосвани от вятъра пламъци, чертаеха по брега пътека, която отвеждаше до дървена платформа, поставена така, че да се вижда морето. Магнус бе израснал на място, откъдето можеше да вижда морето и веднъж — само веднъж — бе споменал на Алек, че би искал да се ожени под шума на вълните. Сърцето му сякаш се пръсна на безброй радостни късчета, задето Алек не беше забравил.

— Радвам се, че прие — рече Алек. — Нямаше да ми е особено приятно да ги помоля да махнат украсата. А вече казах на децата, че имам изненада за теб.

Беше по-силно от него — Магнус го целуна по бузата.

— Все още ме изненадваш всеки ден, Александър. Ти и твоето лице на покерджия.

Алек се засмя. Докато приятелите им им махаха да се приближат, Магнус чу възторжените им викове, понесени от вятъра. Руни проблясваха в златно на светлината на факлите, кобалтовосиня коприна шумолеше на вятъра.

Джейс пристъпи напред пръв, облечен в бойно яке със златни руни, и протегна ръка на Алек.

— Аз ще бъда suggenes на Александър Лайтууд — заяви той гордо.

Магнус изпитваше към Джейс онова, което бе изпитвал към мнозина ловци на сенки през годините, били те от рода Феърчайлд, Херондейл, Карстерс или някой друг: привързаност и едва доловимо раздразнение. Ала в моменти като този, когато обичта на Джейс към Алек грейваше истинска и безгранична, той изпитваше единствено благодарност и топлота.

Алек улови ръката на Джейс и двамата поеха по пътеката от светлина. Магнус понечи да ги последва (магьосниците нямаха традицията да бъдат съпровождани до олтара от suggenes), но Катарина пристъпи напред с усмивка и улови ръката му.

— Победих общия ни зелен врагоприятел за привилегията да те съпроводя. — Тя кимна с глава към един бесен на вид Рейгнър. — Хайде де, да не мислеше, че ще те оставя да отидеш до олтара сам? Ами ако се уплашиш и избягаш?

Магнус се засмя, докато минаваха покрай познати лица: Мая и Бат, Лили, върху чиято глава имаше леко накривен венец, Хелън и Ейлийн, които подсвиркваха и ръкопляскаха. Хелън носеше синя лента около китката си, както и златни руни по дрехите, също като Марк.

— Никога не съм бил по-сигурен за каквото и да било.

Катарина му се усмихна.

— Никакви съмнения?

Бяха стигнали до края на осветената пътека. Алек чакаше на платформата заедно с Джейс. Зад тях бе океанът, ширнал се сребристосин като магията на Магнус, чак до хоризонта. Най-близките им приятели бяха застанали около платформата: Клеъри, с ръце пълни със сини и жълти цветя, Изабел, която държеше Макс и преглъщаше сълзите си, Саймън, грейнал в усмивка, Мерис с Рафи до себе си: той изглеждаше сериозен, сякаш осъзнаваше значимостта на случая. Джия Пенхалоу стоеше там, където в една мунданска церемония би стоял свещеникът, с Кодекса в ръка. Всички си бяха наметнали шалове или тънки копринени сака, покрити със златни руни; копринени транспаранти висяха в небето, изрисувани с руните за обич и вяра, обвързване и семейство.

Магнус погледна Катарина.

— Никакви съмнения.

Тя стисна ръката му и отиде да застане до Джия. Около платформата имаше още един кръг: семейство Блекторн и приятелите им бяха тук, скупчени близо един до друг. Джулиън се усмихваше с бавната си, тиха усмивка на Магнус; Ема сияеше от щастие, когато той прекоси дървената платформа и застана срещу Алек.

Алек протегна ръце и Магнус ги улови. Погледна в сините очи на Алек, със съвсем същия цвят като неговата магия, и усети как го залива огромно спокойствие, покой, какъвто не бе познавал никога.

Никакви съмнения. Не беше нужно да се вглежда в душата си. Беше го правил хиляда, десет хиляди пъти, през всичките години, откакто познаваше Алек. Не защото се съмняваше, а защото го изумяваше това, че не се съмнява. През целия си живот никога не бе познавал подобна сигурност. Живял бе щастливо и не съжаляваше за нищо, направил бе поезия от удивленията и странстванията си, живял бе необвързан и се бе опивал от свобода.

А после беше срещнал Алек. Беше се почувствал привлечен от него по начин, който не би могъл да обясни или предвиди: искал бе да види Алек да се усмихва, да бъде щастлив. Гледал бе как той се превръща от срамежливо момче с тайни в горд мъж, който се изправя срещу света открито и без страх. Алек го беше дарил с вярата, че е достатъчно силен, за да направи щастлив не само него, но и цяло семейство. И в тяхното щастие Магнус се бе чувствал не просто щастлив, а обгърнат в невъобразимо блаженство.

Някои биха го нарекли присъствието на Бог.

За Магнус това бе просто Александър Гидеон Лайтууд.

— Да започваме — каза Джия.

Ема се бе изправила на пръсти от вълнение. Всички бяха знаели, че на плажа ще има сватба изненада, или поне щеше да бъде изненада за Магнус. Ако Алек бе изпитвал безпокойство, се беше справил успешно с това да го скрие. На никой друг и през ум не му бе минало, че Магнус би могъл да откаже, но Ема помнеше треперенето на ръцете му по-рано и сега преливаше от щастие, че всичко се беше наредило.

Джейс пристъпи напред, за да помогне на Алек да облече тъмносиньо сако, покрито със златни руни, докато Катарина намяташе кобалтово-златно копринено сако около раменете на Магнус.

А после двамата отстъпиха назад и множеството притихна.

— През вековете — поде Джия — е имало много обвързвания между ловци на сенки и долноземци, които са били признати като такива. Настъпи обаче нова епоха, а с всяка нова епоха идват и нови традиции. Тази вечер, докато Магнус Бейн и Алек Лайтууд свързват живота и сърцата си, ние сме тук, за да признаем този съюз. Да станем свидетели на сливане на две души в едно. — Тя се прокашля. Изглеждаше доста изпита, като в Залата на Съвета, но далеч не толкова уморена. Върху лицето й имаше удоволствие и гордост, докато обхождаше с поглед събралата се групичка. — Александър Гидеон Лайтууд. Откри ли онзи, когото душата ти обича?

Беше въпрос, който се задаваше на всяко бракосъчетание: част от нефилимската церемония от хиляда години. Множеството притихна в тишина на святост, на това да бъдат свидетели и да споделят свещен ритуал. Ема посегна към ръката на Джулиън и той я притегли към себе си. Имаше нещо в начина, по който Магнус и Алек се гледаха. Ема бе очаквала да се усмихват, но и двамата бяха сериозни: гледаха се така, сякаш другият сияеше като пълна луна, засенчила всички звезди.

— Открих го — отвърна Алек. — И никога няма да го оставя.

— Магнус Бейн — продължи Джия и Ема се зачуди дали това не бе едва вторият път в историята, в който този въпрос бе задаван на магьосник. — Отиде ли сред часовоите и в градовете на света? Откри ли онзи, когото душата ти обича?

— Открих го — отговори Магнус, без да откъсва очи от Алек. — И никога няма да го оставя.

Джия наклони глава на една страна.

— Време е за размяната на руни.

Това бе моментът, когато, в една традиционна церемония, ловците на сенки щяха да нарисуват един на друг брачните руни и да изрекат брачните си обети. Само че Магнус не можеше да носи руни. Те щяха да изгорят кожата му. Озадачена, Ема видя как Джия сложи в ръката на Алек нещо, което проблесна златно.

Алек дойде по-близо до Магнус и Ема видя, че държи златна брошка с формата на руната за бракосъчетание. Докато се приближаваше до Магнус, Алек изричаше нефилимските обети: Тя е пламък много силен. Големи води не могат угаси любовта, и реки не ще я залеят. — Той закачи брошката над сърцето на Магнус, без нито за миг да откъсва сините си очи от лицето му. — Положи ме като печат на сърцето си, като пръстен на ръката си, защото любовта е силна като смърт46; И ние сме обвързани: по-силно от пламъка, по-силно от водата, по-силно от самата смърт.

Магнус, впил очи в Алек, положи ръка върху брошката. Сега бе негов ред: Алек разтвори сакото и нави ръкава си. Сложи стили в ръката на Магнус и улови пръстите му в своите. Преплел ръцете им, Алек нарисува руната за брачен съюз върху собствената си кожа. Ема предположи, че другата руна, онази над сърцето, ще бъде поставена по-късно, насаме, както се правеше обикновено.

Когато я завърши, руната остана да изпъква, ярка и черна, върху кожата му. Никога нямаше да избледнее. Никога нямаше да изчезне, вечен символ на любовта му към Магнус. Ема почувства мъчителен копнеж дълбоко в душата си, там, където живееха неизречените надежди и мечти. Всеки би бил щастливец да има нещо като това, което имаха Магнус и Алек.

Магнус свали бавно ръка, все така уловена в тази на Алек. Взря се в руната върху кожата на Алек като замаян, а Алек отвърна на погледа му, сякаш никой от двамата не бе в състояние да извърне очи.

— А сега пръстените — каза Джия и гласът й сякаш извади Алек от сън.

Джейс пристъпи напред и сложи един пръстен в шепата на Алек и друг — в тази на Магнус, прошепвайки им нещо, което ги накара да се разсмеят. Саймън потъркваше гърба на Изабел, която подсмърчаше още по-силно, а Клеъри се усмихваше в цветята си.

Ема се радваше, че си беше сложила руна за нощно виждане. Благодарение на нея успя да различи, че пръстените бяха семейни пръстени на рода Лайтууд, с традиционните пламъци от външната страна и думи, гравирани от вътрешната.

— Aku cinta kamu — прочете Магнус на глас и се усмихна на Алек, ослепителна, широка като света усмивка. — Любовта ми за твоята, сърцето ми за твоето, душата ми за твоята, Александър. Сега и завинаги.

Катарина се усмихна на онова, което трябва да бяха познати думи. Магнус и Алек сложиха пръстените един на друг и Джия затвори книгата си.

— Александър Лайтууд-Бейн. Магнус Бейн-Лайтууд. Вече сте омъжени — каза тя. — Нека се възрадваме!

Двамата мъже се прегърнаха и събралото се множество заликува: всички викаха и се прегръщаха, и танцуваха, а небето над тях бе обляно в златна светлина, когато Рейгнър, който най-сетне беше престанал да се цупи, изпълни въздуха с фойерверки, изригващи във формата на сватбени руни. А насред всичко това Магнус и Алек се прегръщаха силно и пръстените им грееха като късчета от ново слънце, показващо се над хоризонта.

Сватбената церемония се беше превърнала в парти, разгорещените гости се бяха пръснали по целия плаж. Рейгнър беше измагьосал отнякъде едно пиано и Джейс свиреше, наметнал сакото на раменете си като блус музикант от миналото. Клеъри бе седнала върху пианото и хвърляше цветя във въздуха. Нефилими и долноземци танцуваха босоноги по пясъка, отдадени на музиката. Магнус и Алек танцуваха близо един до друг, с децата между себе си, щастливо семейно ядро.

Даяна и Гуин бяха седнали на известно разстояние от там. Гуин й беше постлал плаща си, жест, който я беше трогнал: плащът на предводителя на Дивия лов беше могъщ предмет, но той като че ли нямаше нищо против да го използва като плажно одеяло.

Даяна бе екзалтирана, олекнала от щастие. Докосна Гуин по китката и той й се усмихна.

— Хубаво е да видиш толкова много щастливи хора. Заслужават го — каза той. — Не само Магнус и Алек, но Марк и Кийрън, и Кристина.

— И Ема и Джулиън. Винаги съм се чудила… — Даяна не довърши. Поглеждайки назад сега, разбира се, любовта им изглеждаше очевидна.

— Предполагах го. Гледаха се един друг така, както аз гледам теб. — Гуин наклони глава на една страна. — Радвам се, че сега са щастливи. Всички верни сърца го заслужават.

— Ами предводителят на Дивия лов? Ами неговото щастие? — попита Даяна.

Гуин дойде по-близо до нея. Вятърът откъм океана беше хладен и той уви по-плътно шала около врата й.

— Твоето щастие е мое. Изглеждаш замислена. Ще ми кажеш ли какво става в главата ти?

Даяна зарови пръсти в хладния пясък.

— Толкова дълго живеех в такава тревога. Пазех всичко в тайна — това, че съм трансджендър, това, че използвах мунданска медицина — защото се страхувах. Ала сега казах на всички. Всички знаят и нищо ужасно не се случи. — Усмивката й беше горчиво-сладка. — Целият ни свят бе преобърнат с главата надолу и сега моите тайни ми се струват толкова незначителни.

Два дни след като се прибраха от Идрис, Даяна беше събрала обитателите на Лосанджелиския институт и беше разказала историята си на всички, които бяха важни за нея. Ясно бе дала да се разбере, че това не е тайна от консула. Вече беше говорила с Алек, който веднага си беше признал, че знае по-малко, отколкото смята, че би трябвало, за трансджендър нефилимите (както и за мунданите), но определено искаше да научи повече.

Направила бе всичко както трябва, казал бе Алек; опазила бе техните тайни от мунданските лекари и с нищо не бе изложила на риск ловците на сенки. Съжаляваше единствено за това, че бе живяла в страх, както самият той някога.

— Но вече не — заявил бе с осезаема убеденост. — Клейвът открай време се грижи за силата на ловците на сенки, но не и за тяхното щастие. Ако успеем да променим това…

Даяна бе обещала да работи заедно с него. Семейство Блекторн бяха реагирали на историята с обич и съчувствие, а що се отнасяше до всички останали, те можеха да научат или не. Не дължеше нищо никому.

— Усмихваш се — отбеляза Гуин.

— Имах две тайни. Сега нямам нито една. Свободна съм като вятъра.

Гуин улови лицето й в големите си ръце.

— Прекрасна моя, любима моя. Заедно ще яздим вятъра.

Към звуците на пианото се беше присъединила флейта. Свиреше, колкото и да бе изненадващо, Кийрън. Бива си го, помисли си Джулиън, докато Саймън се присъединяваше към тях с китарата си. Може би тримата биха могли да създадат най-странната група на света.

Ема и Кристина танцуваха заедно, превивайки се от смях. Джулиън не искаше да ги прекъсва: знаеше, че времето им заедно е скъпо, преди двамата с Ема да заминат. Позволи си да погледа Ема за миг (беше прелестна на сребристобялата светлина на факлите, косата и кожата й сияеха в злато като сватбените руни), преди да си запроправя път между танцуващите към мокрия пясък, където вълните миеха брега.

Тай и Дру стояха близо един до друг. Тай се беше навел, за да обясни на по-малката си сестра какво кара вълните да искрят и проблясват.

— Биолуминесценция — тъкмо казваше. — Малки животинки в океана. Те светят, като подводни светулки.

Дру надникна във водата със съмнение.

— Не виждам никакви животни.

— Те са микроскопични. — Тай загреба шепа морска вода, тя сияеше в ръцете му, сякаш държеше разпилени диаманти. — Не можеш да ги видиш. Можеш да видиш единствено светлината, която пръскат.

— Исках да поговоря с теб, Тай — каза Джулиън.

Тай вдигна глава, очите му бяха загледани в една точка вляво от лицето на Джулиън. Медальонът на Ливи блещукаше на гърлото му. Започваше да изглежда по-голям, помисли си Джулиън с жегване на болка. От детската закръгленост на лицето и ръцете му не бе останала и следа.

Дру им отдаде шеговито чест.

— Говорете си. Аз ще отида да видя дали Лили иска да ме научи как да танцувам чарлстон.

И тя се отдалечи, като подскачаше, разпръсквайки блещукащи искри.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да замина? — попита Джулиън. — Ема и аз. Не е нужно да го правим.

Тай, разбира се, знаеше, че Джулиън заминава на годината си за пътуване. Това не беше тайна за никого. Само че от цялото семейство Тай бе този, който най-много мразеше промените, и на Джулиън му беше трудно да не се притеснява.

Тай погледна към Магнус и Алек, които люлееха Макс между себе си, докато той се давеше от смях.

— Искам да отида в Сколоманса — заяви неочаквано.

Джулиън се сепна. Вярно бе, че Сколомансът отново отваряше врати, с нови преподаватели и нови класове. Нямаше да бъде както преди. И все пак.

— Сколомансът? Няма ли Академията да е по-добре? Ти си само на петнайсет.

— Винаги съм искал да мога да разгадавам мистерии — каза Тай. — А хората, които разгадават мистерии, те знаят много неща. В Академията няма да ме научат на нещата, които искам да знам, но в Сколоманса ще мога да избирам какво да уча. Той е най-доброто място за мен. Ако не мога да бъда парабатай на Ливи, ето какво искам да бъда.

Джулиън се опита да измисли какво да каже. Тай не беше детето, което той отчаяно бе искал да защити. Беше преживял смъртта на сестра си, а после и огромна битка. Беше се бил с Ездачите на Манан. През целия му живот, Джулиън се бе опитвал да му помогне да овладее уменията, от които щеше да се нуждае, за да води щастлив живот. Знаел бе, че в крайна сметка ще се наложи да го остави да си отиде, така че да може да води този живот.

Просто не бе очаквал този момент да настъпи толкова скоро.

Сложи длан върху гърдите на Тай.

— В дъното на сърцето си това ли искаш?

— Да. Това искам. Рейгнър Фел ще преподава там, както и Катарина Лос. Непрекъснато ще си идвам вкъщи. Благодарение на теб съм достатъчно силен, за да го направя, Джулиън. — Тай сложи ръка върху тази на брат си. — След всичко, което се случи, го заслужавам.

— Искам само да знаеш, че домът винаги ще те очаква — каза Джулиън.

Очите на Тай бяха сиви като океана.

— Знам.

Небето беше пълно с искри — сини и златни, и пурпурни, блещукащи като лудуващи светулки, докато сватбените фойерверки угасваха. Издигаха се от брега чак до скалите, където Кит стоеше с Джем и Теса от двете си страни.

Беше сцена едновременно позната и непозната. Беше ги умолявал за това: едно бързо пътуване с Портал, за да види Лосанджелиския институт за последен път. Чудил се бе какво ще бъде; с изненада установи, че му се струва, че би могъл просто да се присъедини към сватбеното парти и да заеме мястото си до Джулиън и Ема, и Кристина, и останалите. Дру щеше да му се зарадва. Всички щяха да му се зарадват.

Ала мястото му не беше тук. Не и след онова, което се беше случило. Мисълта отново да види Тай болеше твърде много.

Не че не можеше да го види. Виждаше ги всички: Дру в черната си рокля, танцуваща със Саймън, Марк и Кристина, които си бъбреха с Хайме, и Кийрън, който учеше Диего на някакъв причудлив елфически танц, Ема с коса като водопад от кехлибарена светлина и Джулиън, който вървеше по плажа към нея. Те винаги вървяха един към друг, тези двамата, като магнити. Чул бе, че сега са двойка, и тъй като никога не бе разбирал неясното правило, че „парабатаите не може да се влюбват“, се радваше за тях. Виждаше също Ейлийн и Хелън; Ейлийн държеше бутилка шампанско и се смееше, а Хелън бе прегърнала Тави и го въртеше. Виждаше Даяна и Гуин, който бе преметнал закрилнически ръка около рамото на своята дама. Виждаше Алек, легнал на пясъка до Джейс и потънал в разговор, както и Клеъри, която си приказваше с Изабел, и Магнус, танцуващ с двамата си синове на лунната светлина.

Виждаше ги всички и разбира се, виждаше Тай.

Тай стоеше до ръба на водата. Не би искал да е близо до шума и светлините, и виковете и Кит ненавиждаше това, че дори сега му се искаше да слезе на брега и да отведе Тай настрани, да го защити от всичко, което би могло да го разстрои. Само че той не изглеждаше разстроен. Стоеше с лице към проблясващите вълни. Всеки друг би си помислил, че си играе в биолуминесцентната вода самичък, ала Кит виждаше, че не е сам.

Момиче в дълга бяла рокля, с блекторновска кестенява коса, се рееше босоного над водата. Танцуваше, невидимо за всички, освен за Тай и Кит, който виждаше дори онова, което не искаше да види.

Тай хвърли нещо в океана, телефона си, предположи Кит. Завинаги се отърваваше от Черната книга и нейните образи. Това поне бе нещо. Кит гледаше как Тай нагазва малко по-навътре във водата, отметнал глава, усмихвайки се на Ливи, която единствен той можеше да види.

Запомни го така, помисли си Кит, щастлив и усмихнат. Пръстите му се вдигнаха, за да докоснат избелелия белег на лявата му ръка, където Тай му бе нарисувал руната за дарба, сякаш преди цяла вечност.

Джем сложи ръка на рамото му.

— Да вървим — каза Джем меко, както винаги. — За никого не е добре да гледа назад твърде дълго и да забрави, че бъдещето е пред него.

Кит се извърна, за да ги последва в новия си живот.

Започваше да съмва.

Сватбеното тържество беше продължило цяла нощ. Много от гостите бяха отишли в Института, залитайки, за да поспят (или бяха отнесени, въпреки протестите си, от родителите и по-големите си братя и сестри), но неколцина все още бяха на брега, сгушени върху одеяла, и гледаха как слънцето изгрява зад планините.

Ема не си спомняше по-хубаво празненство. Беше се свила върху раирано одеяло заедно с Джулиън, закътани под една издадена скала. Пясъкът под тях беше хладен, посребрен от утринната светлина, а по водата тъкмо започваха да танцуват златни искрици. Тя се облегна на гърдите на Джулиън, който беше обвил ръце около нея.

Пръстите му се плъзнаха нежно по ръката й, танцуващи по кожата й. З-А К-А-К-В-О М-И-С-Л-И-Ш?

— Просто се радвам за Магнус и Алек — отвърна тя. — Толкова са щастливи и ми се струва, че един ден и ние бихме могли да бъдем щастливи по същия начин.

Джулиън я целуна по върха на главата.

— Разбира се, че ще бъдем.

От пълната му увереност по тялото й се разля топлина, сякаш се бе увила в меко одеяло. Вдигна очи към него.

— Помниш ли, когато беше под влиянието на магията? И аз те попитах знаеш ли защо свалих всички онези неща от стената в дрешника ми? И ти отвърна, че е понеже вече знам кой е убил родителите ми и той е мъртъв. Защото съм си отмъстила.

— И грешах.

Ема улови една от ръцете му в своята. Беше ръка, позната й като нейната собствена — познаваше всеки белег, всеки мазол; радваше се на всяко петно от боя по нея.

— А сега знаеш ли?

— Направи го, за да почетеш родителите си — отвърна Джулиън. — За да им покажеш, че си продължила напред, че няма да позволиш отмъщението да контролира живота ти. Защото те не биха искали това за теб.

Ема целуна пръстите му. Той потрепери и я притегли по-близо до себе си.

— Точно така. — Вдигна очи към него. Утринната светлина превръщаше разрошената му от вятъра коса в ореол. — Тревожа се обаче. Може би не биваше да пожаля Зара. Може би Джия и консулът трябваше да арестуват всеки симпатизант на Кохортата, като Балог, не само онези, които се биха. Хора като него са причината нещата да се развият по този начин.

Джулиън гледаше океана, който постепенно изсветляваше.

— Можем да арестуваме хората единствено за онова, което правят, не и за това какво мислят. Постъпим ли по друг начин, с нищо няма да сме по-добри от семейство Диърборн. Много по-добре сме с онова, което имаме сега, отколкото бихме били, ако бяхме станали като тях. Освен това — добави, — всеки избор има дълготрайни последици. Никой не знае какъв ще бъде крайният резултат от което и да било решение. Единственото, което можем да сторим, е да направим най-добрият избор в момента.

Ема отпусна глава на рамото му.

— Помниш ли когато идвахме тук като деца? И строяхме пясъчни замъци?

Той кимна.

— Когато те нямаше, по-рано това лято, непрекъснато идвах тук. Мислех си за теб, за това колко много ми липсваш.

— Минаваха ли ти секси мисли? — Усмихна й се широко и тя го плесна през ръката. — Няма значение, знам, че са ти минавали.

— Защо ли ти казвам каквото и да било! — възнегодува Ема, но и двамата се усмихваха по леко глупашки начин, който, сигурна бе, всеки страничен наблюдател би намерил за нетърпим.

— Защото ме обичаш.

— Така е — съгласи се тя. — Дори повече, отколкото преди.

Ръцете му я прегърнаха още по-силно и тя го погледна; лицето му беше обтегнато, като от болка.

— Какво има? — попита го озадачено; не бе искала да каже нещо, с което да го нарани.

— Просто мисълта — гласът му беше нисък и дрезгав, — че мога да говоря за това, с теб. Това е свобода, която никога не съм си представял, че ще имаме, че аз ще имам. Винаги съм мислел, че искам невъзможното. Че най-доброто, на което бих могъл да се надявам, е живот на тихо отчаяние като твой приятел, да бъда близо до теб, докато ти живееш своя живот, а аз ставам все по-малка част от него.

— Джулиън. — В очите му имаше болка и дори тя да бе само припомнена болка, Ема ненавиждаше да я види. — Това никога нямаше да се случи. Винаги съм те обичала. Дори когато не го знаех, аз те обичах. Дори когато ти не изпитваше нищо, дори когато не беше себе си, аз помнех истинското ти Аз и те обичах. — Извъртя се и обви ръце около шията му. — А сега те обичам още по-силно.

Наведе се, за да го целуне, и ръцете му се заровиха в косата й: знаеше, че той обича да докосва косата й, така, както открай време обичаше да я рисува. Притегли я в скута си, милвайки я по гърба. Гривната му от морско стъкло бе хладна до голата й кожа, докато устните им се срещаха бавно; устата на Джулиън бе мека и имаше вкус на сол и слънце. Ема се потопи в целувката, в безвременното й удоволствие, в знанието, че тя не бе последната, а една от първите, запечатваща обещанието за обич, което щеше да продължи през всички години на живота им.

Откъснаха се от прегръдката неохотно, като гмуркачи, на които не им се иска да оставят красотата на подземния свят. Обръча на ръцете им, техния град за двама в морето.

— Защо го каза? — прошепна той задъхано, заровил лице в косата на слепоочието й. — Че сега ме обичаш повече?

— Ти винаги изпитваш всичко толкова интензивно — каза Ема след моментно мълчание. — И това бе нещо, което обожавах у теб. Колко много обичаш семейството си, как си готов на всичко за тях. Ала сърцето ти беше затворено. Нямаше доверие на никого и аз не те виня, нагърбваше се с всичко сам и пазеше толкова много тайни, защото мислеше, че трябва да го правиш. А после отвори Института за Военния съвет, заповяда си да повярваш на други хора, за да приведеш плана си в изпълнение. Не се криеше; остави се отворен за това да те наранят или предадат, за да можеш да ги поведеш. А когато дойде при мен в Града на тишината и ми попречи да унищожа руната… — Гласът на Ема потрепери. — Каза ми да имам доверие не само в теб, но и в присъщата доброта на света. Това бе най-ужасният, най-мрачният ми момент, а ти беше там, въпреки всичко, с отворено сърце. Беше там, за да ме върнеш у дома.

Пръстите му легнаха върху ръката й, там, където някога се намираше парабатайската й руна.

— Ти също ми помогна да се върна — каза той с нещо като благоговение. — Цял живот съм те обичал, Ема. И когато не изпитвах нищо, осъзнах, че без тази любов аз съм нищо. Заради теб исках да се освободя от клетката. Ти ме накара да разбера, че любовта създава много повече радост, отколкото болката, която причинява. — Джулиън отметна глава назад, за да я погледне с грейнали синьо-зелени очи. — Обичам семейството си от деня, в който се родих й винаги ще ги обичам. Ти обаче си любовта, която избрах. От всички на света, от всички, които съм срещал някога, избрах теб. Винаги съм имал вяра в този избор. Когато бях до самия ръб, любовта и вярата винаги ме връщаха, връщаха ме при теб.

Когато бях до самия ръб, любовта и вярата винаги ме връщаха. Не беше нужно да пита — знаеше за какво говори: приятелите и семейството им, застанали пред тях на Нетленните поля, обичта, накарала ги да се върнат от едно проклятие толкова могъщо, че целият нефилимски свят се боеше от него.

Тя сложи длан върху сърцето му и за миг двамата останаха да седят в мълчание, ръцете им си спомняха къде се намираха парабатайските им руни някога. Сбогуваха се, помисли си Ема, с онова, което бяха някога: от този миг нататък всичко щеше да бъде ново.

Никога нямаше да забравят това, което се бе случило. Знамето на Стражата на Ливия дори сега се развяваше от покрива на Института. Щяха да си спомнят родителите си, Артър и Ливи, и всичко, което бяха изгубили, но щяха да пристъпят в света, който новият Клейв съграждаше, с надежда и спомени, смесени в едно, защото макар кралицата на феите да беше лъжкиня, всеки лъжец понякога казва истината. Права бе за едно: Без скръб не може да има радост.

Отпуснаха ръце, без да откъсват очи един от друг. Слънцето се издигаше над хоризонта, обагряйки небето като едно от платната на Джулиън в кралски пурпур и кърваво злато. Развиделяваше се по повече от един начин: щяха да пристъпят в новия ден на света, без да се страхуват. Това щеше да бъде истинското начало на един нов живот, който щяха да прекарат заедно, с всичките си човешки слабости и несъвършенства. И ако в някакъв момент един от тях се боеше от лошото в себе си, както се случваше с всички хора понякога, другият щеше да му напомни за доброто.