Кралица на въздух и мрак

17 В странен град

Не беше пустиня. Беше плаж.

Чернотата на Портала не приличаше на нищо, което Джулиън бе преживявал някога преди. Никаква светлина, никакво движение, единствено смразяващото усещане, сякаш пропада в асансьорна шахта. Когато светът най-сетне се завърна, то бе като беззвучна експлозия, връхлетяла отгоре му. Прероден в звук и движение, той се строполи тежко на земята, вдигайки колони от пясък около себе си.

Претърколи се настрани с разтуптяно сърце. Беше изпуснал ръката на Ема в свистящия мрак, но тя беше тук, изправяща се с усилие на колене до него. Елфическите й дрехи бяха разпокъсани и окървавени, но тя изглеждаше невредима.

Раздираща болка го проряза, остра като стрела. Отне му миг, докато разпознае, че е облекчение.

Ема вече се беше изправила на крака и изтупваше дрехите си. Джулиън се надигна замаяно — беше нощ и те се намираха на широк, познат на вид плаж, осеян с полуерозирали скални образувания. Зад тях се издигаха канари, по които се спускаха разнебитени дървени стълби, свързващи пътя над главите им с пясъка.

Носеше се музика, силна и дразнеща. Далечният край на плажа беше пълен с хора, никой от които като че ли не беше забелязал неочакваната им поява. Беше странна тълпа — смесица от хора, вампири и дори няколко елфи, пръснати тук-там, облечени в черно и метал. Джулиън присви очи, но не можа да различи повече подробности.

Ема докосна руната за нощно виждане върху ръката си и се намръщи.

— Руните ми не действат — прошепна. — Също като в царството на феите.

Джулиън поклати глава, сякаш за да каже: Нямам представа какво се случва. Стресна се, когато нещо остро го убоде отстрани… наведе поглед и видя, че телефонът му беше станал на парчета. Назъбени късчета пластмаса се бяха забили в кожата му. Пусна телефона с гримаса — вече не ставаше за нищо — и се огледа наоколо. Плътни облаци закриваха небето, кървавочервена луна хвърляше мътна светлина върху пясъка.

— Познавам този плаж — каза.

Скалистите образувания му бяха познати, също и извивката на крайбрежната линия… макар че вълните бяха мастиленочерни и когато се разбиеха в брега, го поръбваха с черна дантела.

Ема го докосна по рамото.

— Джулиън? Трябва ни план.

Беше посивяла от умора, сенки бяха легнали под тъмнокафявите й очи. Златистата й коса падаше на оплетени кичури около раменете й. Емоция изригна в Джулиън. Болка, любов, паника, скръб и копнеж се разляха в него като кръв, рукнала от рана, чиито шевове се бяха разкъсали.

Отдръпна се от Ема с препъване и се свлече до една скала, раздиран от конвулсии, докато стомахът му се изпразваше от горчива жлъчка. Когато спазмите на тялото му най-сетне спряха, избърса уста, изтри ръце в пясъка и се върна при Ема, която се беше покатерила върху едно от скалните образувания. Кекури, така се наричаха, или нещо подобно.

Джулиън стисна ръце. Чувствата му бушуваха като разбунено море, чиито вълни се разбиваха във вътрешността на черепа му. В отговор умът му се мяташе трескаво, вкопчваше се в случайни късчета информация и ги подхвърляше на пътя му.

Съсредоточи се, заповяда си и прехапа устна, докато от болката главата му не се проясни. Усети вкуса на кръв. Ема се беше изкатерила до средата на скалата, загледана на юг.

— Това е наистина, наистина странно.

— Кое е странно?

Изненада се колко нормално звучи. Две фигури минаха покрай тях — вампири, единият от които беше момиче с дълга кестенява коса. И двамата му помахаха непринудено. Какво ставаше, по дяволите?

Ема скочи на земята.

— Добре ли си? — попита, отмятайки косата си.

— Мисля, че е заради пътуването през Портала — излъга той.

Каквото и да ставаше с него, определено не беше това.

— Виж.

Незнайно как, Ема бе успяла да опази телефона си през всичките им премеждия и сега му показа снимката, която беше направила от скалата.

Беше тъмна, но Джулиън незабавно разпозна бреговата линия, а в далечината — развалините на кея Санта Моника. Виенското колело беше преобърнато, просто купчина смачкан метал. В небето кръжаха тъмни фигури, които определено не бяха птици.

Ема преглътна с усилие.

— Това е Лос Анджелис, Джулиън. Съвсем близо до Института.

— Но кралят каза, че е Туле… каза, че е свят, отровен за нефилимите…

Той не довърши, ужасен. В другия край на брега — не там, където беше множеството — маршируваха две колони хора в боен строй. Когато наближиха, Джулиън зърна алени униформи.

Двамата с Ема се скриха зад най-близкото скално образувание, притискайки се плътно до него, и загледаха как маршируващите се приближават. Тълпата в другия край също идваше насам, музиката беше спряла. Чуваше се единствено звукът на разбиващи се вълни, вятър и маршируващи крака.

— Помрачени — прошепна Ема.

По време на Тъмната война Себастиан Моргенстърн бе отвлякъл стотици ловци на сенки и ги беше подчинил на волята си с помощта на своя версия на Бокала на смъртните. Наричаха се Помрачените и се познаваха по алените униформи, които носеха.

Бащата на Джулиън беше един от тях, докато Джулиън не го уби. Това все още се явяваше в сънищата му.

— Но Помрачените са мъртви до един — каза с далечен, механичен тон. — Умряха, когато Себастиан умря.

— В нашия свят. — Ема се обърна към него. — Джулиън, знаем какво е това. Просто не искаме да е вярно. Това е… Туле е версия на нашия свят. Нещо в миналото тук трябва да се е случило различно… Нещо, поради което този свят е поел по друг път. Като Едом.

Джулиън знаеше, че е права, знаеше го, откакто бе разпознал кея. Потисна всяка мисъл за семейството си, за баща си. Точно сега не можеше да мисли за това.

Редиците маршируващи Помрачени бяха отстъпили място на група стражи, които носеха знамена, върху които имаше звезда, очертана в кръг.

— В името на Ангела — прошепна Ема и запуши устата си с ръка.

Моргенстърн. Утринната звезда.

Зад знаменосците вървеше Себастиан.

Видимо беше по-възрастен от последния път, когато Джулиън го беше видял, тийнейджър с коса като бял лед, тласкан от омраза и отрова. Сега изглеждаше на двайсет и няколко години, все още беше слаб и имаше момчешки вид, но лицето му беше по-кораво. Чертите, които някога бяха деликатно изострени, сега бяха остри като стъкло, черните му очи горяха. Фосфорос, мечът на Моргенстърн, беше препасан през рамото му в ножница, изрисувана със звезди и пламъци.

На крачка зад него вървеше Джейс Херондейл. Този удар бе още по-тежък и по-странен. Току-що се бяха разделили с Джейс, който се беше бил рамо до рамо с тях, уморен, но все така свиреп и закрилнически. Този Джейс изглеждаше горе-долу на същите години като онзи, с мускулесто тяло и разрошена златна коса, лицето му беше красиво както винаги. Ала в златните му очи имаше мъртва тъмна светлина. Мрачна свирепост, която Джулиън свързваше с Кохортата и себеподобните им, онези, които нападаха, не тези, които защитаваха.

Зад тях идваше жена със сиво-кестенява коса, в която Джулиън разпозна Аматис Греймарк, сестрата на Люк. Тя бе една от първите и най-яростните Помрачени на Себастиан и това като че ли беше вярно и тук. Лицето й бе дълбоко набраздено, устата й — сурово свита. Буташе пред себе си пленник, облечен в черна нефилимска униформа, груб брезент бе увит около главата му и закриваше лицето му.

— Елате! — провикна се Себастиан и нещо усили гласа му, така че той отекна по целия бряг. — Помрачени, гости, съберете се. Тук сме, за да отпразнуваме залавянето и екзекуцията на важен предател. Някой, който се обърна против светлината на Звездата.

Отекна възторжен рев. Множеството започна да образува рехав четириъгълник, със Себастиан и стражите му в южния му край. Джулиън видя как Джейс се наведе, за да каже нещо на Себастиан, който се разсмя с непринудено другарство, от което по гърба на Джулиън пробяга тръпка. Джейс носеше сиво сако, не алена униформа… значи, не беше един от Помрачените? Погледът на Джулиън пробяга по множеството. Освен Аматис разпозна още неколцина ловци на сенки, които помнеше смътно от Лос Анджелис. Видя младото на вид вампирско момиче, което му беше помахало по-рано, да се киска и да говори с Анселм Найтшейд…

А после видя Ема.

Несъмнено беше Ема. Би я разпознал навсякъде, в каквито и да било дрехи, във всяка светлина или мрак. Кървавата лунна светлина се разливаше по бледата й коса, беше облечена в червена рокля с гол гръб, кожата й беше гладка и непокрита с руни. Говореше с високо момче, скрито в сянка, но Джулиън едва го погледна: гледаше към нея — неговата Ема, красива и жива, и невредима, и…

Тя се засмя и вдигна ръце. Високият млад мъж зарови пръсти в косата й и тя го целуна.

Връхлетя го със силата на влак. Ревност: изпепеляващо гореща, кипяща, отровна. Трябваше да повика на помощ цялата сила на волята си, за да остане зад камъка, докато ръцете на момчето се плъзнаха по голия гръб на Ема. Тресеше се от силата на обзелите го чувства. Те го раздираха, заплашваха да го победят и да го повалят на колене. Горещи вълни на ревност се смесваха с отчаян копнеж. Неговите ръце би трябвало да са в косата на Ема, върху кожата й.

Извърна глава, борейки се за въздух. Ризата му беше залепнала за тялото от пот. Ема — истинската Ема, все още притисната до скалата до него, го погледна разтревожено.

— Джулиън, какво не е наред?

Ударите на сърцето му вече започваха да се успокояват. Това беше неговата Ема. Другата беше фалшива, копие.

— Виж — прошепна той и посочи.

Ема проследи погледа му и се изчерви.

— О. Това сме ние?

Джулиън отново надзърна иззад камъка. Ема и момчето се бяха отдръпнали един от друг и как не го беше видял? Беше като да надзърнеш в огледало, което ти показва как ще изглеждаш след няколко години. Ето го там, с блекторновските коса и очи, гривна от морско стъкло, облечен в червено и черно. Пред очите му другият Джулиън притегли другата Ема към себе си и отново я целуна.

Определено не беше първа целувка, нито втора. Пръстите на другия Джулиън се плъзнаха надолу по гърба на другата Ема, очевидно наслаждавайки се на усещането от голата й кожа. Ръцете му намериха покритите й със сатен хълбоци и спряха там, притискайки я още по-плътно към себе си. Тя вдигна крак и го преметна около хълбока му, отхвърляйки глава назад, така че той да може да притисне устни до гърлото й.

Другият Джулиън се целуваше много уверено.

— Това е отвратително — каза Ема. — В този свят не само че сме Помрачени, но и очевидно страшно си падаме по това да се натискаме на публични места.

— Останалите Помрачени сигурно не могат да ни понасят. Ема, това ми се струва наскорошно. Този свят не може да е тръгнал по друг път толкова отдавна…

— Тишина! — Гласът на Себастиан отекна по плажа и множеството притихна. Другите Ема и Джулиън престанаха да се целуват, което си беше облекчение. — Джейс, накарай изменницата да коленичи.

Значи, беше жена. Празният стомах на Джулиън се гърчеше, докато гледаше как Джейс блъсна пленницата на колене и бавно започна да развива превръзката около лицето й.

— Аш! — извика Себастиан. — Аш, ела да гледаш, детето ми, и да се учиш!

Джулиън усети как Ема замръзна от шок до него. Между стражите настъпи раздвижване и ето че Аш Моргенстърн пристъпи напред със сковано изражение.

Беше се променил повече от Джейс и Себастиан от последния път, когато го бяха видели. Тринайсетгодишен тогава, сега трябва да бе на около седемнайсет, предположи Ема. Вече не беше кльощаво хлапе, а момче, започнало да възмъжава, високо и широкоплещесто. Бяло-русата му коса беше късо подстригана, не беше облечен с червеното на Помрачените, а с обикновен пуловер и дънки.

На гърлото му все още имаше Х-образен белег. Не можеше да бъде сбъркан, дори от това разстояние. Той скръсти ръце на гърдите си.

— Тук съм, татко — каза вяло и Джулиън си помисли колко бе странно това момче да нарича някой, който изглеждаше едва пет години по-голям от него „татко“.

— Това е Аш от нашия свят — каза Джулиън. — Онзи, когото Анабел доведе през Портала.

Ема кимна.

— Да, видях белега му.

Джейс най-сетне откри лицето на коленичилата жена. Ема потръпна, сякаш я бяха ударили.

Беше Мерис Лайтууд.

Косата й беше подстригана съвсем късо, лицето й беше изпито. Аш гледаше безизразно, докато тя се взираше наоколо в безмълвен ужас. Около врата му имаше сребърна верижка. Джулиън не си спомняше да е била там в царството на феите. Колко години бяха минали за него между бягството му през Портала и пристигането на Ема и Джулиън в Туле.

— Мерис Лайтууд.

Себастиан закрачи бавно в кръг около нея. Ема не беше помръднала, нито издала звук, откакто бе потръпнала в началото, и Джулиън се зачуди дали си спомняше Мерис в техния свят… скърбяща край кладата на бившия си съпруг, но заобиколена от децата и внуците си…

Ема сигурно се чудеше за своите родители, помисли си Джулиън със сепване. Питаше се дали са живи в този свят. Ала не беше казала и думичка.

— Обвинена си в подпомагане на бунтовниците против каузата на Падналата звезда. Знаем, че си го направила, така че няма да има процес, тъй като и бездруго сме против тях. Ала ти… ти извърши най-страшното от всички предателства. Опита се да разкъсаш връзката между двама братя. Джейс и аз сме братя. Ти не си му майка. Единственото семейство, което има, съм аз.

— О, господи — прошепна Ема. — Това е онази странна връзка, която имаха… когато Себастиан го беше обсебил, помниш ли? Значи, това се е случило и в този свят…

— Убих собствената си майка Лилит заради Джейс — продължи Себастиан. — Сега той ще убие своята майка заради мен.

Джейс извади меча от ножницата на кръста си. Той имаше дълго, зло сребърно острие, което хвърляше алени отблясъци на лунните лъчи. Джулиън отново си помисли за Джейс в техния свят: оживен, смеещ се, шегуващ се. Изглеждаше така, сякаш тук имаше нещо повече от обсебване. Сякаш този Джейс беше мъртъв отвътре.

Крайчетата на устните на Себастиан потръпнаха, усмихваше се, ала това не беше особено човешка усмивка.

— Някакви последни думи, Мерис?

Мерис се изви, така че да погледне към Джейс. Напрегнатите линии на лицето й като че ли се отпуснаха и за миг Джулиън видя Джон Карстерс, гледащ Ема, или пък собствената му майка — гледаща него, онази смесица от обич към това, което е, и скръб по онова, което не може да бъде задържано…

— Помниш ли, Джейс? — каза тя. — Песента, която ти пеех, когато беше малко момче.

И тя запя, с висок и треперещ глас.

Джулиън знаеше само толкова френски, колкото да си преведе няколко думи: Обичам те от толкова отдавна. Никога няма да те забравя.

— Il y a longtemps que je t’aime — пееше Мерис и гласът й се извиси, потрепервайки на най-високата нота…

Аш беше стиснал лактите си с всичка сила. Извърна глава в същия миг, в който Джейс замахна с меча, отсичайки главата на Мерис от тялото й. Бяла кост, червена кръв, тялото се свлече в пясъка, а главата се търкулна и спря, легнала върху едната си буза, с отворени очи. Изглеждаше така, сякаш все още се взира в Джейс.

Кръв беше оплискала лицето и ризата на Аш. Тълпата ръкопляскаше и викаше възторжено. Джейс се залови да избърше меча си в пясъка, а Себастиан се приближи до Аш и от нечовешка усмивката му се превърна в нещо друго. Нещо собственическо.

— Надявам се, че научи нещо от това — каза му.

— Научих се да не нося бяло на екзекуции — отвърна Аш, прокарвайки ръка по предницата на пуловера си, тя остави червени петна. — Полезно.

— Сложим ли веднъж ръка върху Реликвите на смъртните, ще станеш свидетел на много повече смърт, Аш. — Себастиан се засмя, а после гласът му отново се извиси. — Време е за хранене — оповести и думите отекнаха по плажа.

В главата на Джулиън писък напираше да излезе навън. Погледна към Ема и в очите й видя същия писък. Може би принадлежеше и на двама им.

Тя сграбчи китката му с достатъчно сила, за да смачка костиците.

— Трябва да вървим. Трябва да се махнем.

Думите й се сипеха една върху друга. Джулиън дори нямаше време да се съгласи. Докато вампирите се скупчваха около тялото на Мерис, те се втурнаха към скалите, ниско приведени. Нощта се изпълни с какофония от писъци и вой, а въздухът понесе металическия мирис на кръв. Не, не, не, шепнеше си Ема, когато стигна до подножието на разнебитената стълба и затича нагоре, все така приведена. Джулиън я последва, правейки всичко по силите си да не поглежда назад.

Стълбата се тресеше под краката им, но издържа, вече виждаха върха на скалите. Ема стигна до последното стъпало… и извика, когато бе отнесена, изчезвайки от погледа му.

Пред очите на Джулиън притъмня. Изобщо не си спомняше как изкачи остатъка от стълбата, просто се озова върху канарите — познатата магистрала, пясък и трева под краката му… и Ема в хватката на високо червенокосо момче, чието познато лице подейства на Джулиън като удар в корема.

— Камерън? — каза невярващо. — Камерън Ашдаун?

Камерън изглеждаше на деветнайсет-двайсет години. Гъстата му червена коса беше подстригана по войнишки късо. Беше слаб като вейка и носеше бежова тениска и камуфлажен панталон, препасал диагонално през рамо един портупей, в който беше втъкнат пистолет.

Лицето му се разкриви от отвращение.

— Двамата заедно. Трябваше да се досетя.

Джулиън направи крачка напред.

— Пусни я, Помрачен бок…

Очите на Камерън се окръглиха от почти комична изненада и Ема се възползва, за да го цапардоса няколко пъти. Отскубна се от него, докато той се давеше, но той вече бе извадил пистолета от кобура си и го насочи към тях двамата.

Ловците на сенки не използваха пистолети, но от начина, по който го държеше, Джулиън виждаше, че Камерън Ашдаун е добре запознат с тях.

Ако натиснеше спусъка, помисли си, той навярно би имал достатъчно време, за да се хвърли пред Ема. Би посрещнал куршума с тялото си, макар да ненавиждаше мисълта, да я остави тук сама…

Камерън повиши глас.

— Ливия! — извика той. — Има нещо, което би искала да видиш.

Гърдите на Джулиън се вледениха. Предполагаше, че все още диша, защото в противен случай щеше да е мъртъв, само че не го усещаше, не чувстваше кръвта в тялото си, ритъма на дъха си, ударите на сърцето си. Виждаше единствено нея, изникнала между две коли: вървеше непринудено към тях, а дългата й черна блекторновска коса се развяваше на вятъра, идващ откъм морето.

Ливи.

Изглеждаше на около седемнайсет. Носеше черен кожен панталон с патрондаш, препасан около кръста, синьо потниче с дупки над мрежеста риза и тежки обувки с дебели подметки и изобилие от катарами. Около китките й имаше брезентови гривни с метални закопчалки, под които бяха втъкнати къси метателни ножове. Белег — един от много — разсичаше лицето й, спускайки се от върха на лявото слепоочие, през окото и до средата на бузата й. Носеше ловджийска пушка и докато се приближаваше към тях, я вдигна без усилие и я насочи право към Джулиън.

— Те са — каза Камерън. — Не знам защо са се отделили от останалите Помрачени.

— Кой го е грижа? — рече Ливи. — Ще ги убия и те щяха да ми благодарят, ако все още имаха души.

Джулиън разпери ръце. Радост от това да я види, неконтролируема и зашеметяваща, се бореше с паника.

— Ливи, ние сме…

— Дори не се опитвай — процеди тя и зареди умело пушката. — Бих те посъветвала да си кажеш молитвата, но Ангелът е мъртъв.

— Виж… — започна Ема и Ливи понечи да обърне пушката към нея.

Джулиън направи крачка към сестра си и в този миг Камерън, когото той почти бе забравил, се обади.

— Почакай.

Ливи замръзна.

— Надявам се, че си струва, Кам.

Камерън посочи към Джулиън.

— Яката му е скъсана… — Той поклати нетърпеливо глава. — Покажи й — каза на Джулиън.

— Руната ти — прошепна Ема и Джулиън, в чиито очи лумна осъзнаване, дръпна яката си надолу, за да покаже на Ливи руната върху гърдите си.

Макар временните му руни (тези за нощно виждане, сигурна ръка и безшумност) да бяха започнали да избеляват от мига, в който бяха навлезли в царството на феите, парабатайската му руна изпъкваше, черна и ясна.

Ливи се вкамени.

— Помрачените не могат да носят нефилимски руни — каза Джулиън. — Знаеш това, Ливи.

— Знам, че ни мислите за Ема и Джулиън, помрачената версия — рече Ема. — Ала ние ги видяхме. Те са долу на плажа. — Тя посочи натам. — Сериозно. Погледнете.

По лицето на Ливи пробяга съмнение.

— Камерън. Върви да погледнеш.

Камерън се приближи до ръба на скалите и надникна през бинокъл. Джулиън затаи дъх, виждаше, че и Ема бе затаила нейния.

— Аха, там са — каза Камерън след дълга пауза. — И се целуват. Гадост.

— Правеха го още преди да станат Помрачени — рече Ливи. — Някои неща никога не се променят.

Ема вдигна лявата си ръка, за да й покаже руната с окото.

— Ние сме ловци на сенки. Познаваме те и те обичаме, Ливи…

— Престани — прекъсна я Ливи яростно. — Е, добре, може и да не сте Помрачени, но това може да е някакво демонично преобразяване…

— Това са ангелски руни — каза Джулиън. — Не сме демони…

— Тогава кои сте? — извика Ливи и гласът й отекна с ужасяваща безнадеждност и самота, непрогледна и бездънна като кладенец. — За кого се очаква да ви помисля?

— Все още сме си ние — каза Ема. — Джулс и Ема. Идваме от друг свят. Свят, над който Себастиан не властва. Свят с руни.

Ливи се взираше в нея безизразно.

— Лив — каза Камерън, сваляйки бинокъла. — Множеството на плажа започва да се разотива. Много скоро ще се качат тук. Какво правим?

Ливи се поколеба, но само за миг. Джулиън предположи, че много време за вземане на решения беше лукс, с който тази версия на сестра му не разполагаше.

— Да ги заведем в „Брадбъри“. Може би Даяна ще се е върнала. Тя е преживяла много… може би ще има някаква представа какво става.

— Даяна? Даяна Рейбърн? — каза Ема с облекчение. — Да, моля ви, заведете ни при Даяна.

Камерън и Ливи си размениха поглед на пълно недоумение.

— Е, добре — заяви Ливи най-сетне и махна към черен джип „Вранглер“ със затъмнени стъкла, паркиран край магистралата. — Качвайте се в колата, и двамата. На задната седалка. И изобщо не си помисляйте да опитате нещо. Ще ви пръсна главите.

Ливи седеше на мястото до шофьора с пушка в скута, а до нея Камерън караше с рязка експедитивност, която по нищо не приличаше на злополучния, мъничко мързелив Камерън, когото Ема познаваше в собствения си свят. Без проблем заобикаляше огромните дупки, нашарили асфалта на крайбрежната магистрала като вдлъбнатини по ламарината на стара кола.

Потънал в мълчание, Джулиън се взираше през прозореца с ужасен интерес. Не се виждаше кой знае какво освен разбития път, осветяван от фаровете им, ала самият мрак беше поразяващ. Липсата на улични лампи, пътни знаци и светлина в прозорците бе шокираща сама по себе си, като да се взираш в лице с липсващи очи.

Най-сетне от мрака се роди светлина, когато стигаха до края на магистралата, където един тунел я свързваше с Десета магистрала. От дясната им страна беше Санта Моника, познатият кей — сега превърнат в отломки, сякаш някой великан го беше посякъл с брадва. Парчета дърво и бетон лежаха, претърколени и нащърбени, във водата. Единствено старата въртележка беше недокосната. Беше обляна в светлина, от високоговорителите й се лееше атонална музика. Вкопчени в гърбовете на старомодните боядисани кончета седяха тъмни нечовешки фигури, чийто креслив кикот отекваше в нощния въздух. Лицата на кончетата като че ли бяха разкривени в измъчени, пищящи маски.

Ема извърна очи, благодарна, когато колата навлезе в тунела, скривайки въртележката от очите й.

— Кеят беше едно от първите места, които зверовете на ада окупираха — каза Камерън, хвърляйки поглед към задната седалка. — Кой да предположи, че демоните си падат по лунапарковете.

Ема се прокашля.

— Може би им се е доял захарен памук?

Камерън се засмя сухо.

— Все същата Ема. Саркастична в лицето на трудностите.

Ливи му хвърли рязък поглед.

— Предполагам, че е най-добре да не питаме за „Дисниленд“ — подхвърли Джулиън безстрастно.

Едва ли е очаквал Камерън и Ливи да се разсмеят, ала начинът, по който и двамата се напрегнаха, издаваше, че нещо наистина ужасно трябва да бе станало в „Дисниленд“. Ема реши да не пита. Имаше по-важни въпроси.

— Кога се случи всичко това?

— Веднага след Тъмната война — отвърна Ливи. — Когато Себастиан победи.

— Значи, и тук е нападнал всички институти? — попита Ема. Не беше искала да мисли за това, не беше искала дори за миг да допусне възможността, че родителите й би могло да бъдат живи в този свят, но не можа да попречи на искрица надежда да се промъкне в гласа й. — И Лос Анджелис?

— Да. — Гласът на Ливи беше глух. — Родителите ти бяха убити. Баща ни беше Помрачен.

Ема потръпна. Знаела бе, че не съществува истинска надежда, но въпреки това я заболя. Джулиън също се беше чудил за баща си, сигурна беше в това. Искаше й се да му протегне ръка, но споменът за безчувствения Джулиън от изминалата седмица я спря.

— Същото се случи и в нашия свят — каза Джулиън след дълга пауза. — Ала ние спечелихме войната.

— Себастиан умря — добави Ема. — Клеъри го уби.

— Клеъри Феърчайлд? — Гласът на Камерън беше пропит със съмнение. — Тя бе убита от демона Лилит в Битката при Бурен.

— Не — настоя Ема упорито. — Клеъри и приятелите й спечелиха Битката при Бурен. Има картини на това. Тя спаси Джейс с меча Славния и те откриха Себастиан в Едом, той не можа да победи…

Ливи потропа с ниско изрязаните си нокти по дулото на пушката.

— Интересна история. Значи, твърдите, че идвате от място, където Себастиан е мъртъв, по улиците не върлуват демони и ловците на сенки все още имат ангелска сила?

— Да — отвърна Ема.

Ливи се обърна, за да я погледне. Белегът, минаващ през окото й, изглеждаше яростно червен на алената светлина на луната.

— Е, ако там е толкова страхотно, какво правите тук?

— Не беше планирана ваканция. Не всичко в нашия свят е съвършено — каза Ема. — Съвсем не.

Хвърли поглед към Джулиън и за своя изненада, видя, че я гледа със същия изпитателен поглед като нейния. За миг се разбраха без думи, както някога: Да й кажем ли, че в нашия свят е мъртва?

Ема поклати лекичко глава. Ливи все още не им вярваше за нищо. Точно тази информация нямаше да помогне.

— Трябва да отбием — обади се Камерън.

Тук имаше малко повече лампи, огряващи участъци от магистралата. Тук-там в равнината отвъд, където се простираше градът, се виждаха светлинки. Изобщо не приличаше на нощен Лос Анджелис. Нямаше ги веригите от светлинки, проточили се като диамантени огърлици, заменени от неравномерни ярки петна. Върху един далечен хълм гореше огън.

Огромна пукнатина разделяше магистралата пред тях на две, сякаш някой беше срязал бетона. Камерън свърна от разлома, поемайки по най-близката отбивка. Намали светлината на фаровете, когато подкараха из улиците, носейки се бавно из жилищния квартал.

Беше най-обикновена лосанджелиска улица, от двете страни на която се издигаха едноетажни фермерски къщи. Прозорците на повечето от тях бяха заковани, през спуснатите завеси се процеждаше съвсем малко светлина. Много от къщите тънеха в пълен мрак, някои изглеждаха така, сякаш са били разбити с взлом — врати, висящи от пантите, кървави петна по бели хоросанови стени. До тротоара имаше няколко изоставени коли, багажниците им зееха отворени, сякаш собствениците им бяха… отнесени, докато се бяха опитвали да избягат.

Най-тъжни бяха признаците, че някога тук бяха живели деца: разбита катерушка, разкривено колело с три колелета, захвърлено насред алея. Призрачна люлка, поклащана от вятъра.

Внезапно пред тях се появи завой. Докато Камерън обръщаше колата, фаровете осветиха странна гледка: семейство (двама родители и две деца), седнало на маса за пикник на моравата си. Ядяха мълчаливо от чинии, в които имаше печено месо, зелева салата и варени картофи.

Ема се обърна назад, зяпайки ги, докато те се изгубваха в далечината.

— Какво им става?

— Заклети — обясни Ливи, свила устни е отвращение. — Мундани, които са верни на Себастиан. Сега той ръководи институтите и защитава мунданите, които му се закълнат във вярност. Половината от оцелелите мундани в света са Заклети.

— А другата половина? — попита Джулиън.

— Бунтовници. Бойци за свобода. Можеш да бъдеш или едното, или другото.

— Вие сте бунтовници? — попита Ема.

Камерън се засмя и погледна Ливи с топлота.

— Ливия не е просто бунтовник. Тя е най-коравият, най-опасен бунтовник от всички — каза той и я погали нежно по тила.

Ема се надяваше на Джулиън да не му причернее пред очите. Ливи очевидно вече не беше на петнайсет години, но си оставаше малката му сестра в известен смисъл.

— Ловците на сенки и мунданите са обединили силите си в съпротива? — побърза да попита тя. — Ами долноземците?

— Вече няма ловци на сенки.

Ливи протегна дясната си ръка. Руната с окото не беше върху опакото на дланта й. Ако присвиеше очи, на Ема й се струваше, че може да зърне едва забележим белег на мястото й: сянка на сянка.

— Силата на Ангела е сломена. Стилитата не действат, руните избледняват като призраци. Себастиан Моргенстърн мина от институт на институт, убивайки всички, които отказаха да му се закълнат във вярност. Отвори света за демони и те осеяха земята с демонска отрова и сринаха стъклените кули. Идрис беше опустошен, а Елмазената цитадела беше разрушена. Ангелската магия не действа. Съществува единствено демонска магия. — Тя стисна по-силно пушката в ръцете си. — Повечето от онези, които някога бяха ловци на сенки, сега са Помрачени.

Свят без ловци на сенки. Свят без ангели. Бяха оставили жилищния квартал зад себе си и сега караха по улица, която може би беше булевард „Сънсет“, предположи Ема. Трудно бе да се каже, когато нямаше никакви пътни знаци. Най-сетне на пътя се появиха и други коли и дори леко забавяне заради трафика. Ема погледна настрани и видя блед вампир зад волана на едно субару в съседната лента. Той погледна към нея и й намигна.

— Наближаваме пункт за проверка — каза Камерън.

— Оставете на нас да се оправим — рече Ливи. — Не говорете.

Колата запъпли съвсем бавно. Напред Ема видя бариери на райета. Повечето от сградите по протежение на булеварда бяха в развалини. Тъкмо минаваха покрай една, чиито рушащи се стени ограждаха почти невредим вътрешен двор, където някога очевидно се беше помещавало лобито на офис сграда. Мястото гъмжеше от демони: върху купчини преобърнати мебели, пъплещи по пропуканите стени, хранещи се от метални корита, пълни с тъмна лепкава течност, която може би беше кръв. В средата на стаята имаше кол, за който бе завързана жена, бялата й рокля беше подгизнала от кръв. Главата й се полюшваше на една страна, сякаш беше припаднала.

Ема посегна да разкопчае предпазния си колан.

— Трябва да направим нещо.

— Не! — каза Ливи рязко. — Ще те убият, а заради теб ще убият и нас. Вече не можем да защитаваме света по този начин.

— Не ме е страх — заяви Ема.

Ливи я стрелна с изпепеляващо гневен поглед.

— А би трябвало.

— Пунктът за проверка — изплющя гласът на Камерън.

Колата се стрелна напред и спря пред бариерите.

Камерън свали прозореца откъм мястото на шофьора и Ема замалко да изскочи от седалката си, когато безок демон със сбръчкана глава като изсъхнало гроздово зърно надникна в колата. Носеше сива униформа с висока яка и макар да нямаше нито очи, нито нос, имаше уста, която се простираше върху лицето му.

— Свидетелство за самоличност — изсъска той.

Камерън вдигна левия си ръкав, оголвайки китката си, и я протегна. Ема зърна някакъв знак от вътрешната й страна, над мястото, където беше пулсът му, миг преди демонът да проточи грапав сив език, който приличаше на дълъг мъртъв червей, и да го близне.

Моля те — помисли си тя, — нека не повърна на задната седалка на тази кола. Спомням си тази кола. Целувала съм се с Камерън на задната й седалка. О, господи, демонът го близна по китката. Цялата кола вони на демонска плът.

Нещо покри ръката й, нещо топло и вдъхващо сигурност. Тя примига. Джулиън беше обвил пръсти около нейните. Изненадата я накара да дойде рязко на себе си.

— А, господин Ашдаун — каза демонът. — Не си бях дал сметка. Приятна вечер.

Той се отдръпна и Камерън натисна газта. Минаха няколко пресечки, преди някой да проговори.

— Какво беше това… — започна Джулиън.

— Езикът! Нали! — каза Ема. — Какво, по дяволите?

— … че те нарече „господин Ашдаун“? — довърши Джулиън.

— Семейството ми са Заклети… верни на Падналата звезда — отвърна Камерън кратко. — Те ръководят тукашния Институт от името на Себастиан. Членовете на Легиона на звездата са белязани със специални татуировки.

Ливи им показа вътрешната страна на дясната си китка, където имаше звезда в очертанията на кръг. Същият символ, който бяха видели върху знамената на Себастиан по-рано.

— Моят е фалшив. Ето защо Камерън шофира. — Ливи го погледна с иронична привързаност. — Семейството му не знае, че той не е верен на Звездата.

— Не съм особено изненадана, че Пейдж и Ванеса са се оказали предателки — отбеляза Ема и видя Ливи да й хвърля странен поглед.

Изненада, че знае кои са Пейдж и Ванеса? Съгласие? Ема не беше сигурна.

Бяха стигнали центъра на Лос Анджелис, район, бъкащ от демонска дейност дори в техния свят. Улиците тук бяха учудващо пълни — Ема зърна вампири и феи да се разхождат свободно и дори преустроен минимаркет, на чиято витрина рекламираха кървави млечни шейкове. Група големи котки пробягаха наблизо и когато обърнаха глави, Ема видя, че имат лицата на човешки бебета. Никой на тротоара не им обръщаше внимание.

— Ами долноземците — попита Джулиън. — Как пасват те във всичко това?

— Не искате да знаете — рече Ливи.

— Искаме — настоя Ема. — Познаваме някои магьосници, бихме могли да се свържем с тях, да поискаме помощ…

— Магьосници? — сопна се Ливи. — Вече няма магьосници. Още щом Себастиан отвори света за зверовете на ада, магьосниците започнаха да се разболяват. Някои умряха, а останалите… човешката им природа деградира. Превърнаха се в демони.

— В демони? — повтори Ема. — Изцяло?

— Ами Магнус? — попита Джулиън. — Магнус Бейн?

Ема усети как по тялото й полази ледена тръпка. Досега не бяха попитали за никого от хората, които познаваха. Подозираше, че и двамата се ужасяват да го сторят.

— Магнус Бейн беше една от първите големи трагедии. — Ливи звучеше така, сякаш разказваше стара история, която всички знаеха. — Бейн осъзна, че се превръща в демон, и помоли приятеля си Александър Лайтууд да го убие. Алек го направи, а после заби меча в собствените си гърди. Телата им бяха открити заедно в руините на Ню Йорк.

Джулиън беше пребледнял като платно. Ема наведе глава, имаше чувството, че ще припадне.

Магнус и Алек, които открай време бяха символ на всичко добро, да срещнат такъв ужасен край.

— И така с магьосниците — продължи Ливи. — Феите са съюзници на Себастиан и повечето от тях живеят в защитените земи на елфите, макар че на някои им харесва да посещават нашия свят, за да побезчинстват. Нали знаете.

— Не мисля, че знаем — рече Джулиън. — Елфическите царства са защитени?

— Елфите бяха съюзници на Себастиан през Тъмната война — обясни Ливи. — Изгубиха много воини. Дори кралицата на светлите елфи бе убита. След края на войната Себастиан ги възнагради, като им даде онова, което искаха. Изолация. Всички входове към земите на феите са защитени със стени и всеки човек или дори Помрачен, заплашил някой от малцината останали елфи в Туле, бива жестоко наказан.

— Кралицата на феите не е имала… дете? — попита Джулиън.

— Умря без деца — рече Ливи. — Кралят на тъмните елфи обедини двата Двора и властва над всички там. Наследникът му е принц Ерек или поне това бе последното, което чухме. От земите на феите не идват много новини.

Значи, нямаше втори Аш в този свят, помисли си Ема. Което вероятно беше добре, тъй като един Аш беше предостатъчен.

— Що се отнася до върколаците, глутниците са разпръснати — добави Камерън. — Все още има някои единаци. Част от тях подкрепят Себастиан, други са бунтовници заедно с нас, повечето бяха избити. Вампирите се справят доста по-добре, защото демоните не обичат да ги ядат. Те вече са мъртви.

— Има няколко вампирски култа, които се присъединиха към Себастиан — продължи Ливи. — Боготворят го и вярват, че когато изядат всички в Туле, той ще ги отведе в свят с още хора и още кръв.

— Рафаел Сантяго казва, че са идиоти и че когато с хората бъде свършено, те ще умрат от глад — рече Камерън.

— Рафаел Сантяго все още е жив? В нашия свят той е мъртъв — каза Джулиън.

— Е, точка в полза на Туле — каза Ливи с крива усмивка. — Когато стигнем до сградата, ще видите…

Млъкна, когато някой изхвърча от една уличка. Мръсен и болезнено мършав тийнейджър. Косата му висеше на сплъстени фъндъци, дрехите му бяха зацапани, от едната му ръка висеше опърпана раница.

Ливи се напрегна.

— Незаклет човек. На демоните им е разрешено да ги ловуват като спорт. Кам…

— Ливи, не бива — каза Камерън.

— Спри колата! — сопна се Ливи и Камерън наби спирачки, така че всички политнаха напред.

Джулиън скочи от седалката си и протегна ръка, за да улови Ливи за рамото и да й попречи да си удари главата.

Тя го погледна слисано, а после се отърси от него и като свали стъклото на прозореца си, подаде глава навън.

— Насам! — извика на момчето.

То смени посоката и се втурна към тях. В уличката зад него се появи нещо. Нещо, което изглеждаше така, сякаш бе изтикано от сенки и опърпани черни крила. Стрелна се към него с невероятна скорост и Ливи изруга.

— Няма да успее.

— Може и да успее — рече Камерън. — Десетачка.

— Какво, по дяволите!

Ема посегна към дръжката на вратата и я натисна… Джулиън я сграбчи за ръкава на туниката и я издърпа назад… а опърпаната сянка връхлетя върху момчето като ястреб върху мишка. То издаде ужасен писък, когато демонът го сграбчи, а после двамата, хищник и плячка, се издигнаха във въздуха, изчезвайки в пепеливото небе.

Кам даде газ, неколцина минувачи ги бяха зяпнали. Ема дишаше тежко. Мунданите не трябваше да загиват от ръцете на демони. Ловците на сенки трябваше да могат да им помогнат.

Ала тук нямаше ловци на сенки.

— Дължиш ми четири хиляди долара, Кам — каза Ливи безизразно.

— Аха. Ще ти платя веднага щом международната банкова система бъде възстановена.

— Ами семейството ни? — попита Джулиън рязко и пусна ръкава на Ема, тя почти бе забравила, че я държи.

— Има ли някой от тях тук, Ливия?

Устните на Ливи се свиха в напрегната линия.

— Все още не съм убедена, че наистина си Джулиън. А семейството ми засяга само мен.

Свърнаха рязко от улицата и за миг Ема си помисли, че ще се блъснат в познатата кафява тухлена постройка: известната сграда „Брадбъри“, която, колкото и да беше учудващо, все още се държеше. В последния момент преградата от тухли и пясъчник се отмести от пътя им и те потънаха в тъмно, подобно на пещера помещение.

Гараж. Слязоха от колата и Камерън отиде да говори с момиче в камуфлажен панталон и черно потниче, което въртеше метален механизъм, който затваряше вратата на гаража — масивен блок от тухли и метал, задвижван от хитро устроен комплект зъбчати колела.

— Караме на генератор — обясни Ливи, — така че правим доста неща на ръка. Не искаме Заклетите да ни открият по сметката ни за електричество. — Тя метна пушката си в колата. — Хайде.

Последваха я до врата, отвеждаща в просторно преддверие. Ясно бе, че се намират в голяма офис сграда. Стените бяха от тухли и мрамор, подът — покрит с плочки, а във въздуха над главите им Ема видя сложен лабиринт от пътеки, метални стълби и проблясването на старо желязо.

Ливи присви очи срещу тях.

— Окей — каза бавно.

— Окей какво? — попита Ема.

— Току-що минахте по коридор, претъпкан със сол, злато и студено ковано желязо. Това място е построено от луд стар милионер. Вярвал в призраци и го натъпкал с всичко, което се предполага, че пропъжда свръхестественото. Част от него все още действа.

Вратата се тресна зад тях. Камерън се беше върнал.

— Дивя каза, че Даяна не се е върнала. Искаш ли да ги отведа горе, за да изчакат.

— Аха. — Ливи потри уморено чело с опакото на ръката си. — Влязоха тук. Може би са безвредни.

— Искаш да кажеш, че може би наистина съм брат ти — рече Джулиън и гърбът на Ливи се изпъна.

— Не казах това. — Тя направи знак на Камерън. — Заведи ги в една от стаите за новодошли. Увери се, че на етажа има стражи.

И без да каже нито дума повече, се обърна и се отдалечи, отправяйки се към една от железните стълби. Джулиън изпусна рязко дъха си, загледан след нея. Беше по-силно от Ема — сърцето й се сви от болка при вида на изражението му. Изглеждаше така, сякаш го смазваха отвътре навън. Образът му, прегърнал тялото на сестра си, докато кръвта й изтичаше в Залата на Съвета, се надигна като кошмар в съзнанието й.

Догони Ливи на стълбите и тя се обърна към нея. Видът на белега, разсичащ лицето й, отново я жегна, сякаш можеше да почувства болката, когато Ливи го беше получила.

— Сериозно? — каза другото момиче. — Какво искаш?

— Хайде де, Ливи — рече Ема и Ливи повдигна вежди. — Знаеш, че наистина е Джулиън. В сърцето си го знаеш. В колата се опита да ти попречи да си удариш главата, както прави винаги. Това е по-силно от него. Никой не може да го изтрае или да се преструва.

Ливи настръхна.

— Не разбираш. Не мога…

— Вземи.

Ема тикна телефона си в ръцете й. Ливи се взря в него така, сякаш никога не беше виждала айфон. А после поклати глава.

— Може би ще се изненадаш да научиш, но тук нямаме особено покритие.

— Смешно. Искам да разгледаш снимките. — Тя посочи апарата с разтреперан пръст. — Снимки от последните пет години. Виж… ето я Дру. — Чу как Ливи си пое рязко дъх. — И Марк на плажа, сватбата на Хелън и Ейлийн. И Тай, от миналия месец.

От Ливи се откъсна задавен звук.

— Тай е жив във вашия свят?

Ема замръзна.

— Да — прошепна тя. — Да, разбира се, че е.

Ливи стисна телефона, а после се обърна и затича по стълбите, а тежките й обувки трополяха по желязото. Но не преди Ема да види, че очите й блестяха от сълзи.

18 Сам Адът

Докато следваха Камерън през фоайето на „Брадбъри“, Джулиън и Ема минаха покрай още няколко групички от бунтовниците на Ливи. Или поне така ги наричаше Джулиън в главата си. Това бяха хората на Ливи, тя очевидно беше важна тук. Гордееше се с нея и едновременно с това усещаше как го разкъсват още хиляда други емоции: радост, отчаяние, ужас, страх, скръб и обич, и надежда. Връхлитаха го като морето по прилив.

И копнеж. Копнеж по Ема, който бе като ножове в кръвта му. Когато тя говореше, той не бе в състояние да откъсне очи от устата й, харесваше му начинът, по който горната й устна се извиваше като съвършено изработен лък. Затова ли беше умолявал Магнус да изличи чувствата му към нея? Не можеше да си спомни дали и преди беше така, или сега бе по-лошо. Давеше се.

— Виж — прошепна Ема, докосвайки ръката му и кожата му пламна от допира й. Спри, нареди си той свирепо. Спри. — Мая Робъртс и Ват Васкес.

Благодарен за всичко, което би могло да отвлече вниманието му, Джулиън обърна поглед към момичето, което в техния свят представляваше върколаците в Съвета. Косата й беше прибрана на две дебели плитки и тя слизаше по стълбите заедно с красиво, белязано момче, което Джулиън разпозна като гаджето й. Също като Ливи, дрехите им изглеждаха така, сякаш бяха задигнати от магазин за войнишко облекло. Войнишки якета, камуфлажни панталони, тежки обувки и патрондаши.

В този свят имаше много куршуми. Предната врата на сградата беше закована, а дъските — циментирани. От редица гвоздеи до стената висяха огнестрелни оръжия с всякакви форми и размери. Върху пода имаше купчинки муниции. Върху стената близо до тях някой беше написал с червена боя: АНГЕЛИ И ПРАТЕНИЦИ БОЖИИ, ЗАКРИЛЯЙТЕ НИ.21

Последваха Камерън до друго дървено-желязно стълбище. Вътрешността на сградата вероятно бе спирала дъха с красотата си някога, когато светлина бе струяла през прозорците и стъкления покрив над главите им. Дори сега тя бе поразителна, макар прозорците и покривът да бяха заковани с дъски, а теракотените стени — напукани. Електрически лампи горяха с натриево жълто, а мрежите от стълби и пътечки криволичеха в потискащия сумрак, докато те минаваха покрай стражи на бунтовниците, въоръжени с пистолети.

— Толкова много пистолети — отбеляза Ема с известна доза съмнение, когато стигнаха до горното ниво.

— Куршумите не действат на демони, но могат да повалят някой лош вампир или един от Помрачените — каза Камерън.

Минаваха по една пътека. От другата страна на желязната балюстрада зееше чернотата на атриума, стената отдясно беше покрита с врати.

— Някога в тази сграда имаше полицейски участък. Нали се сещате, когато все още имаше полицаи. Демоните ги избиха за броени минути, но те оставиха цял куп пистолети след себе си. — Камерън спря. — Стигнахме.

Бутна простичка дървена врата и запали лампата. Джулиън последва Ема в стаята, очевидно някогашен офис, преобразуван сега в спалня. Стаите за новодошлите, казала бе Ливи. Имаше писалище и отворен гардероб, където висеше разнородна колекция от дрехи. Стените бяха от блед хоросан и топло старо дърво, а през една врата Джулиън зърна малка баня с плочки.

Някой очевидно си беше дал труда да направи мястото малко по-приветливо — металният лист, който закриваше единствения прозорец, беше боядисан в тъмносиньо, осеяно с малки жълти звезди, а върху леглото имаше пъстро одеяло.

— Съжалявам, че леглото не е по-голямо — каза Камерън. — Не идват много двойки. В нощното шкафче има презервативи — добави прозаично.

Ема пламна, а Джулиън се опита да запази безизразен вид.

— Някой ще ви донесе нещо за хапване — добави Камерън. — В гардероба има енергийни блокчета и електролитни напитки, ако не можете да чакате. Не се опитвайте да напуснете стаята, навсякъде има стражи. — Той се поколеба на прага. — И, ъ, добре дошли! — добави малко неловко, след което си тръгна.

Ема начаса се зае да претършува гардероба за енергийните блокчета и усилията й бяха възнаградени с пликче чипс като бонус.

— Искаш ли половината? — попита, като хвърли едно блокче на Джулиън и вдигна чипса.

— Не — отвърна Джулиън.

Знаеше, че би трябвало да умира от глад. Едва помнеше кога за последен път бяха хапнали нещо. Ала всъщност мъничко му се повдигаше. Беше насаме с Ема и това бе съкрушително.

— Ако Аш е тук, къде е Анабел? — попита тя. — Минаха през Портала заедно.

— Би могла да бъде навсякъде в Туле — отвърна Джулиън. — Дори ако е открила начин да се върне в нашия свят, съмнявам се, че би оставила Аш.

Ема въздъхна.

— И като стана дума, май трябва да обсъдим как ще се опитаме да се приберем у дома. Не може да е невъзможно. Ако успеем да намерим начин да отидем в царството на феите… възможно е там да има някой, който може да прави магии…

— Ливи не каза ли, че всички входове към земите на феите са защитени със стени?

— И друг път сме си проправяли път през стени — тихо каза Ема и Джулиън знаеше, че и тя, също като него, мисли за бодилите около Тъмната кула.

— Знам.

Не бе в състояние да престане да се взира в Ема. И двамата бяха мръсни, и двамата — окървавени, гладни и изтощени. Ала на фона на мрака и хаоса на този свят неговата Ема гореше по-ярко от всякога.

— Защо ме гледаш така? — попита тя и хвърли празното пликче от чипса в металното кошче. — Изяж си енергийното блокче, Джулиън.

Той разкъса опаковката и се прокашля.

— Вероятно ще е най-добре да спя на пода.

Ема спря да крачи напред-назад.

— Щом искаш. Предполагам, че в този свят винаги сме били двойка. Не парабатаи. Искам да кажа, логично е. Ако Тъмната война не се беше развила така, както се разви, никога нямаше да…

— Откога ли сме заедно тук, преди да станем Помрачени? — каза Джулиън.

— Навярно Ливи би могла да ни каже. Искам да кажа, знам, че не е наистина Ливи. Не и нашата Ливи. Тя е Ливи, която би могло да бъде.

— Жива е. — Джулиън сведе поглед към енергийното блокче. При мисълта да го изяде му се повдигна. — Преминала е през ада. А аз не бях тук, за да я защитя.

Кафявите очи на Ема бяха тъмни и директни.

— Грижа ли те е изобщо?

Джулиън срещна погледа й и сякаш за първи път от цяла вечност почувства онова, което чувстваше тя, както правеше толкова отдавна. Усети предпазливостта й, това, че бе наранена до мозъка на костите си, и знаеше, че именно той я беше наранил. Беше я отхвърлил, отново и отново, отблъснал я бе, казал й бе, че не изпитва нищо.

— Ема. — Гласът му беше хриплив. — Магията… развалена е.

— Какво?

— Когато Ливи и Камерън казаха, че в този свят няма магии, наистина го мислеха. Магията, която Магнус ми направи, не действа тук. Отново имам чувства.

Ема зяпна.

— Искаш да кажеш към мен?

— Да.

Когато тя не помръдна, Джулиън пристъпи напред и обви ръце около нея. Тя стоеше неподвижна като къс издялано дърво.

— Чувствам всичко — каза отчаяно. — Чувствам онова, което някога чувствах.

Тя се отдръпна от него.

— А аз може би не.

— Ема…

Не пристъпи към нея. Тя имаше право на лично пространство. Трябва да беше потиснала толкова много думи, докато той беше под въздействието на магията, думи, които би било напълно безсмислено да каже на безчувственото му Аз. Можеше да си представи какъв самоконтрол трябва да й е бил нужен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ме нарани. Нарани ме ужасно. — Тя си пое разтърсваща глътка въздух. — Знам, че беше заради една магия, но ти избра да си я направиш, без да се замислиш как ще се отрази това на мен или на семейството ти, нито на ролята ти като ловец на сенки. И ми е неприятно да ти кажа всичко това сега, защото се намираме в това ужасно място и ти току-що откри, че сестра ти е жива в известен смисъл и изглежда като Лудия Макс, което всъщност е доста готино, но това е единственото място, в което мога да ти го кажа, защото, когато се приберем у дома, ако изобщо се приберем някога, теб няма да те е грижа. — Тя замълча за миг, дишайки така, сякаш бе тичала. — Окей. Добре. Отивам да си взема душ. Ако дори само си помислиш да ме последваш в банята, за да говорим, ще те застрелям.

— Нямаш пистолет — изтъкна Джулиън.

Определено не помогна — Ема отиде решително в банята, затръшвайки вратата зад себе си. Миг по-късно се разнесе звук на течаща вода.

Джулиън се отпусна върху леглото. След като в продължение на толкова дълго време душата му сякаш бе увита в памук, тази нова оголеност на чувствата му бе като бодлива тел, врязваща се в сърцето му всеки път когато то се издуеше, щом си поемеше дъх. Ала не беше само болка. Имаше прилив на радост, че отново вижда Ливи, че чува гласа й. Гордост от това да гледа как Ема гори като огън в Арктика, като северно сияние.

В главата му, ясен като камбана, отекна глас. Гласът на кралицата на светлите елфи.

Някога чудел ли си се как примамваме смъртните да живеят сред нас и да ни служат, сине на тръните? Избираме онези, които са изгубили нещо, и обещаваме онова, което искат повече от всичко — край на скръбта и страданието им. И дори не подозират, че влязат ли веднъж в земите ни, те са в клетка и никога вече няма да познаят щастие.

Ти си в тази клетка, момче.

Кралицата беше измамна, но понякога беше права. Скръбта може да бъде като вълк, разкъсващ вътрешностите ти, и си готов на всичко, за да го накараш да спре. Спомни си отчаянието си, обзело го, докато се гледаше в огледалото в Аликанте, знаейки, че бе изгубил Ливи и много скоро ще изгуби и Ема. Беше отишъл при Магнус като корабокрушенец, мъчещ се да се покатери върху самотна скала, осъзнаващ, че на следващия ден може да умре от горещина или жажда, ала отчаяно копнеещ да избяга от бурята.

А после бурята бе отминала. Намираше се в окото на урагана, бурята бушуваше около него, но той беше останал недокоснат. Бе като край на страданието. Едва сега си даваше сметка за онова, което не бе видял преди: че бе вървял през живота с черна дупка, зейнала в гърдите му, пространство като празнотата между два Портала.

Дори в моменти, когато някоя емоция бе толкова силна, че като че ли успяваше да пробие завесата, я бе изпитвал сякаш от разстояние, далечно и размазано: Тай върху погребалната клада на Ливи, Ема, докато бодлите на плета се впиваха в нея. Виждаше я и сега, черно-бяла, единствените цветни петна бяха там, където по тялото й беше избила кръв. На вратата се почука. Гърлото на Джулиън беше прекалено свито, за да проговори, но това нямаше значение. Камерън Ашдаун влезе, понесъл купчина дрехи. Остави ги в гардероба, излезе в коридора и се върна с кутия, в която имаше храна в консерви, паста за зъби, сапун и други неща от първа необходимост. Пусна я върху бюрото и разкърши рамене, въздъхвайки пресилено.

— Дънки и пуловери поло, ръкавици и обувки. Ако отново излезете навън, покрийте се колкото се може повече, за да скриете руните си. Има и коректор, ако искате да се издокарате съвсем. Имате ли нужда от нещо друго?

Джулиън го изгледа продължително.

— Да — заяви най-сетне. — Имам.

Камерън току-що си беше тръгнал, мърморейки под носа си, когато Джулиън чу водата в банята да спира. Миг по-късно Ема излезе, увита в хавлия, с пламнали розови бузи. Винаги ли беше изглеждала така? Толкова наситени цветове, златото на косата й, черните знаци върху бледата кожа, мекото кафяво на очите й…

— Съжалявам — каза той и Ема, която тъкмо посягаше към дрехите върху леглото, замръзна. — Едва започвам да осъзнавам колко много съжалявам.

Тя отиде в банята и се върна миг по-късно, облечена в черен карго панталон и зелено потниче. Постоянните знаци, обвиващи ръцете й, изпъкваха ярко и стряскащо, което беше напомняне, че тук никой друг не ги носеше.

— Който и да е преценявал размерите ни, сериозно е надценил моята надареност — подхвърли, докато си закопчаваше колана. — Сутиенът, който са ми дали, е огромен. Бих могла да го нося като шапка.

Камерън отново нахълта, без да чука.

— Намерих ти онова, за което ме помоли — каза и тръсна скицник и купчинка моливи в скута на Джулиън. — Трябва да призная, че ми се случва за пръв път. Повечето новодошли искат шоколад.

— Имате ли шоколад? — попита Ема.

— Не — заяви Камерън и излезе решително от стаята.

Ема го проследи с объркано изражение.

— Този нов Камерън наистина ми харесва. Кой да предположи, че има потенциала да се превърне в такъв опасен тип. Беше наистина мил, но…

— Винаги е имал тайна страна. — Джулиън се зачуди дали това, че си беше върнал внезапно емоциите, означаваше, че не иска да крие нищо. Може би по-късно щеше да съжалява за това. — Преди известно време се обърна към Даяна, защото беше почти сигурен, че Анселм Найтшейд убива върколашки деца. Не можеше да го докаже, но имаше солидни основания да го мисли. Семейството му му повтаряше да се откаже, че Найтшейд имал влиятелни приятели. Така че той се обърна към нас… към Института.

— Затова ти направи така, че да арестуват Найтшейд — осъзна Ема. — Искаше Клейвът да претърси къщата му.

— Даяна каза, че мазето му било пълно с кости. Върколашки деца, точно както Камерън твърдеше. Направили тестове в ресторанта, цялото място било пълно с магии за смърт. Камерън беше прав и се опълчи на семейството си по своя си начин. И го направи за долноземци, които не познаваше.

— Ти никога не каза нищо — рече Ема. — Нито за Камерън, нито за себе си… за това защо наистина накара да арестуват Анселм. Има хора, които все още те винят за това.

Джулиън се усмихна печално.

— Понякога се налага да оставиш хората да те винят. Когато единственият друг избор е да позволиш да се случват лоши неща, няма значение какво мислят хората.

Ема не отговори. Когато Джулиън погледна към нея, видя, че изглежда така, сякаш напълно бе забравила за Камерън и Найтшейд. Очите й бяха широко отворени и блестяха, когато протегна ръка, за да докосне един от моливите, търкулнал се върху леглото.

— Помолил си за пособия за рисуване? — прошепна.

Джулиън сведе очи към ръцете си.

— През цялото това време, от магията насам, в мен зееше дупка… а аз дори не забелязвах. Не и съзнателно. Но го усещах. Живеех в черно-бяло, а сега цветовете се завърнаха. — Той изпусна дъха си. — Не го обяснявам както трябва.

— Не — рече Ема. — Мисля, че разбирам. Имаш предвид, че онази част от теб, която чувства, е частта, която твори.

— Казват, че феите крадат човешки деца, защото самите те не могат да създават музика или изкуство. Също като магьосниците и вампирите. Трябва да си смъртен, за да твориш изкуство. Знанието за смъртта, за това, че всичко има край. В нас има огън, Ема, и докато бушува, той ни изгаря. И от това боли… ала без неговата светлина, аз не виждам, за да рисувам.

— Тогава рисувай сега.

Гласът на Ема беше дрезгав. Тя сложи няколко молива в отворената му ръка и понечи да се извърне.

— Съжалявам — повтори той. — Не би трябвало да те натоварвам.

— Не ме натоварваш — отвърна, все така извърната от него. — Напомняш ми защо те обичам.

Думите го стиснаха за сърцето, прониза го остра радост.

— Все още не ти се е разминало обаче — добави тя и отиде до гардероба.

Джулиън я остави да ровичка из чифтовете чорапи и обувки, търсейки нещо, което да й стане. Искаше да говори с нея за всичко, но това трябваше да стане, когато тя поискаше. Не той.

Така че допря молив до хартията и остави въображението си да полети, остави образите да се надигнат в него и да уловят потока на ума му в среброто на Аликанте, зеленото на светлите елфи, черното и кървавочервеното на тъмните елфи. Нарисува краля върху трона му, блед, могъщ и нещастен. Нарисува Анабел, уловила ръката на Аш. Нарисува Ема с Кортана, заобиколена от тръни. Нарисува Друзила, цялата в черно, с ято гарвани, кръжащи зад нея.

Даваше си сметка, че Ема бе дошла да седне до него и го гледа с тихо любопитство, подпряла глава на ръката си. Беше полузаспала, устните й бяха полуотворени, когато вратата отново зейна рязко. Джулиън захвърли скицника настрани.

— Слушай, Камерън…

Ала не беше Камерън. Беше Ливи.

Беше свалила патрондаша си, но иначе изглеждаше съвсем същата. Светлината в стаята бе по-ярка и той видя сенките под очите й.

— Камерън каза, че си помолил за скицник и моливи — каза тя почти шепнешком.

Джулиън не помръдна. Струваше му се, че и най-малкото движение може да я подплаши, сякаш се опитваше да примами боязливо горско създание да се приближи.

— Искаш ли да видиш?

Протегна й скицника, тя го взе и го прелисти бавно, а после по-бързо. Ема беше седнала, прегърнала една от възглавниците.

Ливи върна скицника на Джулиън. Гледаше надолу и той не можеше да види лицето й, единствено тъмните й ресници. Усети как го жегва разочарование.

Не ми вярва, рисунките не означават нищо за нея. Аз съм никой за нея.

— Никой не рисува като брат ми. — Ливи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Вдигна глава и погледна Джулиън със смесица от болка и надежда. — Но ти го правиш.

— Помниш ли, когато беше на девет години и аз се опитах да те науча да рисуваш? — попита Джулиън. — А ти счупи всичките ми моливи.

Нещо почти като усмивка подръпна крайчеца на устните й и за частица от секундата тя бе познатата им Ливи, въпреки белезите и черните кожени дрехи. Миг по-късно сякаш надяна маска и отново стана различна Ливия, една Ливия, която предвождаше бунтовници, воин, покрит с белези.

— Не е нужно да се опитваш да ме убеждаваш повече. — Извърна се, движенията й станаха отново точни и войнишки. — Ще ви чакам в главния офис след един час.

— С теб излизахме ли изобщо в този свят? — попита Ема. — Нали се сещаш, ти и аз.

Камерън едва не полетя по металните стъпала. Намираха се във въздушния лабиринт от стълби и пътеки, който кръстосваше вътрешността на „Брадбъри“.

— Естествено, че не!

Ема се почувства леко жегната. Знаеше, че не е нищо важно, с оглед на всичко, но понякога ти се иска да се фокусираш върху нещо тривиално, за да отклониш мислите си от апокалипсиса. Камерън в нейния свят й бе почти смущаващо отдаден, непрекъснато идваше, след като скъсаха, пращаше й любовни бележки и цветя, и снимки на тъжни лами.

— Ти открай време беше с Джулиън — добави Камерън. — Във вашия свят не сте ли заедно?

— Аз съм тук — обади се Джулиън с измамливо мекия си тон, който означаваше, че е подразнен.

— Ами да — рече Ема. — Ние ту се събираме, ту се разделяме. Просто двамата с теб излизахме заедно за малко.

— Тук нямаме време за такива лични драми — каза Камерън. — Трудно е да се съсредоточиш върху любовния си живот, докато бягаш от гигантски паяци.

Тукашният Камерън беше доста забавен, помисли си Ема. Ако беше толкова остроумен у дома, може би връзката им щеше да продължи по-дълго.

— Когато казваш „гигантски“, колко гигантски точно? — попита го. — По-големи от контейнери за боклук?

— Не и бебетата — отвърна Камерън със страховита усмивка. — Стигнахме… влизайте и недей да казваш на Ливи, че с теб сме излизали заедно във вашия свят, защото е странно.

Откриха Ливи в друг преустроен офис — този някога очевидно е бил по-скоро нещо като мансарда, просторен и вероятно пълен със светлина, преди прозорците да бъдат заковани. По стените ивици от тухли се редуваха с полирано дърво, а между закованите прозорци висяха десетки ретро етикети, рекламиращи калифорнийски ябълки, круши и портокали. Четири лъскави, модерни дивана образуваха квадрат около стъклена масичка. Ливи се беше разположила на един от тях и отпиваше от чаша, пълна с нещо тъмнокафяво.

— Това не е алкохол, нали? — Джулиън звучеше ужасен. — Не бива да пиеш.

— Утре и ти ще пиеш — каза Ливи и посочи бутилката „Джак Даниълс“ върху стъклената масичка. — Просто за твое сведение. — Тя махна с ръка. — Седнете.

Ема и Джулиън се настаниха на дивана срещу нея. В стаята имаше и камина, но решетката беше запушена с метал преди известно време. Някой с чувство за хумор беше нарисувал пламъци върху метала. Твърде жалко. На Ема един огън би й се харесал. Би било нещо естествено.

Ливи завъртя чашата в покритите си с белези ръце.

— Вярвам ви — заяви тя. — Действително сте тези, които твърдите. Което означава, че знам какво ще ме попитате.

— Да. — Джулиън се прокашля. — Марк? Тай? Хелън и Дру…

— Но освен това вероятно искате да се махнете от тук — прекъсна го Ливи. — При положение че сте се озовали в Туле погрешка, а вашият свят звучи като много по-добро място.

— Трябва да се приберем — потвърди Ема. — У дома има хора, които може да пострадат или дори да бъдат убити, ако не се върнем…

— Но искаме да те вземем с нас — заяви Джулиън.

Ема знаеше, че ще го каже. Не го бяха обсъждали, но това никога не бе стояло под въпрос. Естествено, че Джулиън щеше да иска Ливи да се върне заедно с тях. Ливи кимна бавно и продължително.

— Имате ли причина да мислите, че изобщо е възможно да се върнете обратно? Да се пътува между измеренията, едва ли би могло да се нарече лесно.

— Току-що започнахме да го обсъждаме — рече Ема. — Но ще измислим нещо.

Говореше с повече увереност, отколкото изпитваше. Ливи вдигна ръка.

— Ако изобщо съществува възможност да се махнете от тук, наистина ли искате да знаете какво се е случило с… с всички? Защото аз бих дала всичко да не знаех.

Без да откъсва очи от Ливи, Джулиън заяви:

— А аз бих дал всичко да можех да бъда тук, за да ти помогна.

Очите на Ливи бяха далечни.

— Е, ти беше, предполагам. И двамата бяхте. — Тя сви колене под себе си. — Спасихте живота ни, като се пожертвахте, за да можем да избягаме от Манхатън в деня, когато той падна.

Ема потрепери.

— Ню Йорк? Защо сме били в Ню Йорк?

— Всичко се обърка в Битката при Бурен — заразказва Ливи. — Клеъри беше там, Алек и Изабел Лайтууд, Магнус Бейн… и Хелън и Ейлийн, разбира се. Те печелеха. Джейс беше под влиянието на Себастиан, но Клеъри се биеше със Славния, меча на Ангела от Рая. Тъкмо беше на път да го освободи, когато се появи Лилит. Тя запрати меча в Ада и посече Клеъри. Хелън и останалите имаха късмет, че успяха да избягат. Това беше голямата победа на Себастиан. След това се съюзи с елфите и те нападнаха Аликанте, докато ние се криехме в Залата на Съглашенията. Ловците на сенки се биха, баща ни се би, но Себастиан бе прекалено могъщ. Когато Аликанте падна, група магьосници отвориха Портал за децата. Само за хора под петнайсет години. Трябваше да се разделим с Хелън и Марк. Дру пищеше, когато я откъснаха от ръцете на Хелън, и ни тикнаха в Портала към Манхатън. Катарина Лос и Магнус Бейн бяха създали временно убежище там. Войната в Идрис продължи да бушува. Получихме съобщение от Хелън, че Марк е паднал в плен на елфите. Не знаех какво ще му направят. Все още не знам. Надявам се, че е в царството на феите и то е зелено и потънало в светлина, и че той ни е забравил.

— Не е — каза Джулиън глухо. — Марк не забравя.

Ливи примига учестено, сякаш очите й пареха.

— Хелън и Ейлийн продължиха да се бият. Понякога получавахме огнено съобщение от тях. Чухме, че в Брослиндската гора започнали да се появяват странни сиви участъци. Нарекоха ги „мора“. Оказаха се портали за демони.

— Портали за демони?

Ема се изпъна, но Ливи бе прекалено погълната от разказа, въртейки чашата в ръцете си толкова бързо, че Ема се учудваше как не бе започнала да хвърля искри.

— Демони заприиждаха в Идрис. Елфите и Помрачените изтласкаха ловците на сенки от Аликанте и демоните ги довършиха. Бяхме в Ню Йорк, когато научихме, че Идрис е паднал. Всички искаха да научат имената на загиналите, но нямаше никаква информация. Не можахме да открием какво се бе случило с Хелън и Ейлийн, дали бяха оцелели и бяха станали Помрачени… не знаехме. Онова, което знаехме, бе, че няма да бъдем в безопасност задълго. Себастиан изобщо не го беше грижа за това да остане в тайна от света на човеците. Искаше да го изпепели до основи. Демони започнаха да се появяват навсякъде, вилнееха, убиваха хора по улиците. Морът се разпростря, появявайки се из целия свят. Отравяше всичко, до което се докоснеше, а магьосниците започнаха да се разболяват. След два месеца убежището ни беше разрушено. Улиците бяха пълни с чудовища, а магьосниците се разболяваха все по-тежко и по-тежко. Колкото по-могъщи бяха, колкото повече магия бяха използвали, толкова по-бързо се разболяваха и толкова по-голяма бе вероятността да се превърнат в демони. Катарина избяга, за да не нарани никого. Чухте какво се случи с Алек и Магнус. Убежището рухна и децата се изляха на улиците. — Тя погледна към Джулиън. — Беше зима. Нямахме къде да отидем. Но ти ни задържа заедно. На всяка цена, повтаряше, трябва да останем заедно. Живеем, защото сме заедно. Никога не се изоставяме един друг.

Джулиън се прокашля.

— Звучи ми правилно.

Очите на Ливи се впиха в него.

— Преди да си тръгне, Катарина Лос уреди влакове, които да откарат нефилимските и долноземските деца в другия край на страната. Демоните напредваха от изток на запад и мълвата говореше, че в Калифорния е чисто. Отпътувахме от гара „Уайт Плейнс“, вървяхме цяла нощ, а ти носеше Тави на ръце. Той беше толкова гладен. Всички бяхме гладни. Ти все се опитваше да ни дадеш от своята храна, особено на Тай. Стигнахме до гарата тъкмо когато последният влак потегляше. И тогава ги видяхме. Помрачените. Дойдоха за нас, облечени в червените си униформи, като кървав дъжд. Щяха да ни избият до крак, преди да успеем да се качим във влака.

Гласът на Ливи стана далечен.

— Ти дори не ни целуна за довиждане. Просто ни бутна към влака. Извика ни да се качим, каза ми да се грижа за по-малките. А после двамата се нахвърлихте върху Помрачените с извадени мечове. Гледахме ви как се биете в снега, докато влакът се отдалечаваше. Само двамата срещу петдесетима Помрачени.

Поне сме паднали, за да ги защитим, помисли си Ема. Слаба утеха.

— И ето че останахме четирима — каза Ливи и посегна към бутилката с уиски. — Аз и Тай, Дру и Тави. Направих каквото ми каза, грижех се за тях. Влаковете напредваха бавно в зимата. Срещнахме Камерън някъде около Чикаго… По онова време всички бяхме започнали да обикаляме от влак на влак, разменяйки храна за кибритени клечки, такива неща. Камерън каза, че трябвало да отидем в Лос Анджелис, че сестра му била там и според нея положението било окей. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че Пейдж Ашдаун се е присъединила към Легиона на Звездата. Така се наричаха те. Предатели, така ги наричахме ние. Стоеше там, грозно ухилена, с дузина Помрачени около себе си. Камерън ме побутна и ние с Тай побягнахме, дърпайки Дру и Тави със себе си. Те плачеха и пищяха, мислили бяха, че се прибират у дома. Не мисля, че дотогава си бяхме давали сметка колко лоши бяха станали нещата. Демони ловуваха незаклети човеци из улиците, а ние не можехме да направим нищо. Знаците ни избледняваха. С всеки изминал ден ставахме все по-слаби. Руните и серафимските ками не действаха. Нямахме с какво да се бием с демоните, така че се криехме. Като страхливци.

— В името на Ангела, Ливи, какво друго би могла да сториш! Била си на десет години — рече Ема.

— Вече никой не казва „в името на Ангела“. — Ливи си сипа нова доза уиски и затвори бутилката. — Поне не беше студено. Не забравях какво ми каза. Да се грижа за по-малките. Тай не е, не беше по-малък от мен, но беше сломен. Сърцето му се разби, когато те изгубихме. Толкова много те обичаше, Джулс.

Джулиън мълчеше. Беше бял като снега в разказа на Ливи. Ема плъзна ръка по дивана и докосна пръстите му със своите. Бяха ледени. Този свят беше дестилираната същност на неговите кошмари, помисли си Ема. Място, в което братята и сестрите му бяха изтръгнати от него, където не бе в състояние да ги защити, докато светът наоколо рухваше в мрак и пламъци.

— Спяхме в задните улички, в изоставените къщи на убити човеци — продължи Ливи. — Задигахме храна от супермаркетите. Не се задържахме на едно и също място повече от две нощи. Тави всяка нощ пищеше, докато не заспеше в ръцете ми, но бяхме предпазливи. Мислех, че сме предпазливи. Спяхме в кръг от сол и желязо. Опитах се, но… — Ливи отпи глътка уиски. Ема би се задавила, но Ливи като че ли беше свикнала. — Една нощ спяхме на улицата. В останките от един мол. Там все още имаше магазини с храна и дрехи. Бях ни обградила със сол, но един демон шинагами се спусна от небето… беше мълниеносно петно от крила и нокти като ножове. Изтръгна Тави от мен… И двамата пищяхме. — Тя си пое накъсано дъх. — Имаше един глупав декоративен фонтан. Тай скочи върху него и нападна демона с нож за хвърляне. Мисля, че го уцели, но без руни просто… не можеш да ги раниш. Дори не пусна Тави, просто се обърна и замахна с нокът, и преряза гърлото на Тай-Тай. — Ливи като че ли дори не забеляза или пък не я беше грижа, че го беше нарекла с бебешкото му име. Стискаше чашата с всичка сила, очите й бяха празни и измъчени. — Моят Тай, той падна във фонтана и водата се изпълни с кръв. Демона го нямаше. Тави го нямаше. Извадих Тай, но той беше мъртъв в ръцете ми.

Мъртъв в ръцете ми. Ема стисна по-силно ръката на Джулиън, видяла го отново върху подиума в Залата на Съвета да прегръща Ливи, докато животът и кръвта се отцеждаха от нея.

— Целунах го. Казах му, че го обичам. А после взех туба с бензин и изгорих тялото му, така че демоните да не го намерят. — Устата на Ливи се изкриви. — И ето че останахме аз и Дру.

— Ливия…

Джулиън се приведе напред, но сестра му вдигна ръка, сякаш за да отклони онова, което той се канеше да каже.

— Остави ме да довърша. Вече стигнах до тук. — Отпи нова глътка и затвори очи. — След това Дру престана да говори. Казах й, че ще отидем в Института и ще потърсим помощ. Тя не каза нищо. Знаех, че там няма да открием помощ. Но си помислих, че навярно бихме могли да се присъединим към Легиона на Звездата… вече не ме беше грижа. Вървяхме покрай магистралата, когато една кола спря до нас. Беше Камерън. Видя, че сме облени в кръв и умираме от глад. И че сме само двете. Не ни зададе никакви въпроси. Каза ни за това място, „Брадбъри“. Имаше връзки със Съпротивата. Тогава тя бе съвсем малобройна, но имаше двама някогашни ловци на сенки, които бяха убили един демон там. Според тях била стара, здрава постройка, пълна със сол и желязо, лесна за барикадиране. Освен това, понеже някога в нея се беше помещавала лосанджелиската полиция, имаше запаси от оръжия. Обединихме сили с останалите и заедно успяхме да проникнем вътре. Дори Дру помогна, макар че все още не говореше. Започнахме да укрепваме сградата и да разпространяваме информацията, че всички, които са против Себастиан, са добре дошли тук. Дойдоха хора от Ню Йорк, от Канада и Мексико, откъде ли не. Броят ни бавно се увеличаваше, създадохме убежище за бежанци.

— Значи, Дру все още е… — започна Ема нетърпеливо, но Ливи продължи:

— Преди две години излезе заедно с отряд съгледвачи. Не се върна. Случва се непрекъснато.

— Опитахте ли се да я намерите? — попита Джулиън и Ливи обърна безизразен поглед към него.

— Тук не ходим да търсим никого. Не ходим на спасителни мисии. Така само загиват още повече хора. Ако аз изчезна, не бих очаквала някой да дойде да ме търси. Бих се надявала, че няма да бъдат толкова глупави. — Тя остави чашата си върху масата. — Както и да е, вече знаете. Това е историята.

В продължение на един дълъг миг тримата просто се гледаха. А после Джулиън се изправи. Заобиколи масата, вдигна Ливи и я прегърна — толкова силно, че Ема я видя как ахна от изненада.

Не го отблъсквай — помисли си, — моля те, недей.

Ливи не го стори. Стисна очи и се вкопчи в Джулиън. Дълго останаха така, прегърнати, като двама давещи се, вкопчени в спасителен сал. Ливи зарови лице в рамото на Джулиън и от нея се откъсна един-единствен сух хлип.

Ема се изправи и отиде при тях, не се натрапи в прегръдката им, просто погали нежно косата на Ливи. Ливи вдигна глава от рамото на Джулиън и й се усмихна леко.

— Ще се върнем в нашия свят — заяви Джулиън. — Тай е жив там. Всички са живи. Мястото ти е там, не тук.

Ема зачака Ливи да попита за съдбата си в техния свят, но тя не го стори. Вместо това се отдръпна лекичко от Джулиън и поклати глава… не гневно, а с дълбока тъга.

— Има неща, които трябва да направя тук. Не е като просто да сме се барикадирали, очаквайки смъртта си. Борим се, Джулс.

— Исусе, Ливс — каза той с полусъкрушен глас. — Толкова е опасно…

— Знам. — Тя го докосна леко по лицето, така както правеше някога, когато беше съвсем малко момиченце, сякаш познатите му очертания й действаха успокояващо. А после отстъпи назад, слагайки край на прегръдката. Приглади косата си назад и рече: — Не ви казах за Мълчаливите братя.

— Мълчаливите братя? — повтори Ема озадачено.

— Когато Идрис падна, Мълчаливите братя бяха избити, но преди да умрат, успяха да запечатат Града на тишината с Меча и Бокала на смъртните вътре. Никой не можа да сложи ръка върху тях. Нито дори Себастиан. А той отчаяно иска да го направи.

— Защо са му Реликвите на смъртните? — попита Джулиън.

— Притежава своя версия на Бокала, с който контролира Помрачените — обясни Ливи. — Само че иска да покори нас. Мисли, че ако успее да събере Реликвите на смъртните, ще може да контролира това, което е останало от нас, да ни превърне от бунтовници в роби.

— Себастиан каза нещо на плажа — спомни си Ема — за Реликвите на смъртните.

— Имаме шпиони в редиците им, като Камерън — рече Ливи. — Според слуховете Себастиан е на път да открие начин да проникне в Града. — Тя се поколеба. — Това ще бъде краят ни. Можем само да се надяваме, че няма да успее или че напредъкът му е бавен. Не можем да го спрем.

Ема и Джулиън се спогледаха.

— Ами ако намерим някой магьосник? — попита Ема. — Някой, който би могъл да ви помогне да проникнете в Града на тишината преди него?

Ливи се поколеба.

— Ентусиазмът ти ми харесва, но всички магьосници са мъртви или превърнати в демони.

— Изслушай ме. — Ема мислеше за Кристина в Тъмния двор: Не са лей-линиите. А морът. — Каза ни как демоните са проникнали в Идрис през земите, поразени от мор. В нашия свят също имаме мор, макар че демоните все още не проникват през местата, засегнати от него. Нашите магьосници също се разболяват, най-древните и най-могъщите, разбира се, първи. Не се превръщат в демони, поне засега, но болестта е същата.

— И? — Джулиън я гледаше, замислен, с респект. Всички открай време я хвалеха заради бойните й умения, но единствено Джулиън я уверяваше, че освен това е умна и способна. Ема изведнъж си даде сметка колко много й беше липсвало това. — В нашия свят има една магьосница, която е недосегаема за болестта. Теса Грей. Ако тук също е незасегната от болестта, би могла да ни помогне.

Ливи я беше зяпнала.

— Носят се слухове за Последния магьосник, но никога не съм виждала Теса тук, в Лос Анджелис. Дори не знам дали е все още жива.

— Имам начин да се свържа с нея. — Ема вдигна ръка. — Този пръстен. Възможно е да подейства и тук. Струва си да опитаме.

Ливи премести поглед от пръстена към Ема.

— Спомням си този пръстен — каза бавно. — Ти го носеше. Брат Закарая ти го даде, докато бяхме в Манхатън, но беше изгубен, когато ти… когато Ема беше изгубена.

Искрица надежда лумна в сърцето на Ема.

— Той ми го даде и в нашия свят. Възможно е да подейства и тук, ако Теса все още притежава другия.

Ливи не отговори. Ема имаше чувството, че отдавна бе престанала да вярва, че каквото и да било си струва да се опита.

— Нека просто пробваме — каза и чукна лявата си ръка в една от каменните колони.

Стъклената част на пръстена се строши, а металът потъмня, изцапан сякаш с петна от ръжда или кръв. Обковката, която беше държала стъклото, изчезна… сега пръстенът беше просто метална халка. Ливи изпусна дъха си.

— Истинска магия. Толкова отдавна не съм виждала такава.

— Изглежда добър признак — рече Джулиън. — Ако Теса все още е тук, възможно е да притежава сили, които все още действат.

Беше надежда, тънка като нишка от паяжина, в която да се вкопчим — помисли си Ема. — Ала с какво друго разполагаме?

Ливи отиде до едно от бюрата и се върна с телефона на Ема.

— Вземи — подаде й го мъничко неохотно.

— Задръж го, ако искаш — каза Ема. Знаеше, че Джулиън я гледа, повдигнал изненадано вежди. — Наистина…

— Батерията скоро ще падне — отвърна Ливи, ала в гласа й имаше още нещо, нещо, което говореше, че снимките от живота, който й беше отнет, й причиняват болка. — Тай е израснал толкова красив. Момичетата сигурно са луди по него. Или момчетата — добави с коса усмивка, която бързо угасна. — Както и да е. Ти го вземи.

Ема прибра телефона в джоба си. Докато Ливи се обръщаше, на Ема й се стори, че зърва крайчето на черен Знак под яката на тениската й. Примига… нали тук нямаше никакви Знаци?

Приличаше на извивката на руна за траур.

Ливи се тръшна обратно на дивана.

— Е, няма смисъл да чакаме тук — заяви. — Само ще се изнервим. Вървете да поспите. Ако до утре следобед не се случи нищо, ще измислим друг план.

Ема и Джулиън се отправиха към вратата, но той се поколеба на прага.

— Чудех се… Това място по-добро ли е денем?

Ливи, която изучаваше ръцете си и белезите по тях, вдигна очи и за миг те припламнаха в познатото блекторновско синьо.

— Само почакай да видиш.

Пижамите очевидно не бяха на мода в Туле. Изкъпан, Джулиън седеше на леглото по анцуг и тениска и се взираше в закования с метал прозорец, върху който бяха изрисувани сребърни звезди. Мислеше за Марк. Докато беше пленник на Дивия лов, той всяка нощ бе наричал светлинките в небето над себе си на братята и сестрите си.

В Туле звездите не се виждаха. Какво ли правеше Ливи? Как ги беше запомнила всичките? Или болеше по-малко да се опита да забрави? Марк бе мислил, че братята и сестрите му са щастливи без него. Ливи знаеше, че са мъртви или покорени с магия. Кое беше по-лошо?

— Не ни попита — каза, когато Ема излезе от банята по потниче и боксерки. — Ливи… не попита за нашия свят. Нищичко.

Ема се отпусна на леглото до него. Беше прибрала косата си на плитка. Джулиън усещаше топлината, която се излъчваше от нея, и миризмата на сапун върху кожата й. Вътрешностите му се свиха.

— Нима можеш да я виниш? Нашият свят не е съвършен. Но не е този. Не е свят с цял куп рождени дни, които е пропуснала, израствания, които не е видяла, утеха, която не е получила.

— Тук обаче е жива.

— Джулиън. — Ема докосна леко лицето му. Той копнееше да се отпусне под допира й, но се сдържа с усилие, от което цялото му тяло се напрегна. — Тук тя оцелява.

— Нима има разлика?

Ема го изгледа, преди да свали ръка и да се облегне на възглавниците.

— Знаеш, че има.

Тя се отпусна на една страна, няколко кичура се бяха изплъзнали от плитката й, златни на фона на белите възглавници. Очите й имаха цвета на полирано дърво, тялото й бе извито като цигулка. Джулиън жадуваше да вземе скицника и да я нарисува, както правеше винаги когато чувствата му към нея станеха прекалено силни. Сърцето му изригваше в бои и цветове, защото той не можеше да изрече думите.

— Искаш ли да спя на пода?

Гласът му беше дрезгав, е, нищо не можеше да направи по този въпрос.

Тя поклати глава, все така взирайки се в него с огромни очи.

— Мислех си — започна. — Ако тук няма нефилимска магия… Ако серафимските ками не действат, нито ангелската магия…

— Значи, парабатайската ни връзка вероятно е разкъсана — довърши той. — И аз си го помислих.

— Не можем да бъдем сигурни обаче. Искам да кажа, бихме могли да се опитаме да направим нещо, да накараме нещо да се случи, както изгорихме църквата…

— Едва ли е особено добра идея да експериментираме с палежи.

Джулиън усещаше ударите на сърцето си. Ема се беше привела към него и той виждаше плавната извивка на ключицата й, мястото, където загорялата й кожа ставаше по-бледа. Откъсна с усилие погледа си.

— Бихме могли да опитаме другото — каза тя. — Нали се сещаш. Да се целунем.

— Ема…

— Усещам го, когато се целуваме. — Зениците й бяха огромни. — Знам, че и ти го усещаш. Връзката.

Беше, сякаш някой бе напълнил кръвта му с хелий. Чувстваше се лек като въздуха.

— Сигурна ли си? Наистина ли го искаш?

— Да. — Тя се излегна назад върху възглавниците, вдигнала поглед към него, упоритата й брадичка беше вирната нагоре, опряла лакти върху леглото. Беше изпънала крака, дълги и великолепни. Джулиън се плъзна по-близо до нея. Виждаше пулса, туптящ върху шията й. Устните й бяха полуотворени, а гласът й нисък. — Искам го.

Джулиън се надвеси над нея, все още без да я докосва, тялото му беше сякаш едва на шепот разстояние от нейното. Видя как очите й потъмняха. Тя се размърда под него, краката й се плъзнаха по неговите.

— Ема — изхриптя. — Какво стана с онзи сутиен? Нали се сещаш, огромния?

Тя се усмихна широко.

— Реших да не нося сутиен.

Въздухът в стаята изведнъж сякаш стана невероятно нагорещен. Джулиън се опита да диша нормално, макар да знаеше, че ако плъзне ръка под потничето й, ще открие единствено мека кожа и голи извивки. Само че тя не го беше помолила да направи това. Помолила го бе да я целуне. Надвеси се над нея, подпрял ръце от двете страни на главата й. Отпусна се бавно, мъчително бавно. Усещаше топлия й дъх върху лицето си, ала телата им все така почти не се докосваха. Тя се раздвижи нетърпеливо под него, пръстите й се заровиха в завивката.

— Целуни ме — промълви и той се наведе, за да докосне устните й със своите… едва-едва, невероятно леко.

Тя последва устните му със своите, той извърна лице настрани, прокарвайки все така топла, лека диря по линията на челюстта й, по бузата. Когато отново стигна до устата й, Ема се бореше за въздух, очите й бяха полузатворени. Джулиън взе долната й устна в устата си, прокарвайки език по нея, проследявайки извивката й, откривайки чувствителните й ъгълчета.

Тя отново изохка, притискайки гръб по-дълбоко във възглавниците, тялото й се изви в дъга. Джулиън усети гърдите й да се докосват до неговите, възпламенявайки слабините му. Заби пръсти в дюшека, заповядвайки си да запази самоконтрол. Да й даде единствено и точно онова, за което го беше помолила.

Целувка.

Смучеше и ближеше долната й устна, проследяваше формата на лък на горната. Прокарваше език там, където те се срещаха, докато устните й не се разтвориха и устата му запечата нейната — горещина и влага — и вкуса й на мента и чай. Тя обви ръце около бицепсите му, извивайки се, за да се притисне в него, докато продължаваха да се целуват. Тялото й беше меко, тя стенеше в устата му, а петите й се плъзгаха по прасците му, ръцете й се вдигнаха към тениската му, пръстите й се пъхнаха под…

Тя се отдръпна. Дишаше така, сякаш беше пробягала маратон, устните й бяха влажни и розови от целуване, бузите й пламтяха.

— Мамк… — започна, а после се прокашля и се изчерпи. — Да не си се упражнявал?

— Не — отвърна Джулиън. Гордееше се, че успя да изрече цяла сричка. Реши да опита с изречение. — Не съм се упражнявал.

— Окей — прошепна Ема. — Окей. Никой не е пламнал, не забелязвам никаква парабатайска странност. Мисля, че този тест ми стига засега.

Джулиън се претърколи внимателно на една страна.

— Но все още мога да спя в леглото, нали?

Устните й се извиха в усмивка.

— Мисля, че си го заслужи, да.

— Мога да легна в самия край — предложи той.

— Не прекалявай, Джулиън.

Ема се долепи до него, сгушвайки се до тялото му. Той обви предпазливо ръце около нея и тя дойде още по-близо, затваряйки очи.

— Ема?

Никакъв отговор. Не можеше да повярва. Беше заспала. Дишаше тихо и равномерно, малкият й студен нос беше притиснат в ключицата му. Ема спеше, а той имаше чувството, че цялото му тяло гори. Все още беше слисан от разтърсващите вълни на удоволствие и желание, които го бяха залели само от това да я целуне.

Беше хубаво. Почти еуфорично хубаво. И не само заради онова, което беше разцъфтяло в клетките на тялото му, в собствената му кожа. Беше и Ема, звуците, които беше издавала, начинът, по който го беше докосвала. Не беше парабатайската връзка, но беше тяхната връзка. Беше насладата, която й беше дал, отразена хилядократно. Беше всичко, което не бе в състояние да изпитва от магията насам.

Гласът на кралицата дойде, нежелан, сребърен като звънче и пропит от злост: Ти си в тази клетка, момче.

Джулиън потрепери и притегли Ема по-близо.

19 Мъртъвци във скъп саван

Ема сънува огън и гръм и бе събудена от звука на трошащо се дърво. Или поне звучеше така, сякаш се троши дърво. Когато седна, замяна и объркана, с ръката на Джулиън все още около кръста й, осъзна, че в действителност бе някой, който чука много, много силно на вратата на спалнята.

Джулиън се размърда, простенвайки тихо в съня си. Ема се освободи от него и отиде боса до вратата, очаквайки да види Камерън или Ливи.

Беше Даяна и видът й, й подейства като доза кофеин. Беше облечена изцяло в черно, от черните рокерски ботуши до кожените панталони и яке. Косата й беше прибрана в изопната, къдрава опашка. Имаше стряскащ вид, ала Ема не я беше грижа: изписка и обви ръце около нея. Даяна възкликна от изненада. — Хей, непознатата, задръж малко. Какво става тук?

— Извинявай. — Джулиън се беше появил и нежно откъсна Ема от нея. — В нашия свят ти си ни учителка.

— А, да. Вашето паралелно измерение. Ливи ми разказа за това, когато се върнах от аптеката. — Даяна повдигна вежди. — Щуро.

— Тук познаваш ли ни изобщо? — попита Ема мъничко разочарована.

— Не и откакто бяхте малки деца. Видях ви в Залата на Съглашенията по време на Тъмната война, преди да отпратят всички деца през Портала. Бяхте добри малки бойци — добави тя. — А после чух, че сте станали Помрачени. Не очаквах да ви видя отново, освен зад дулото на някой пистолет.

— Е — каза Ема. — Значи, е приятна изненада, нали?

Даяна изглеждаше мрачно развеселена.

— Хайде. Може да ми разкажете каква съм във вашия свят, докато слизаме във фоайето.

Ема и Джулиън се облякоха — тежки обувки, тениски с дълги ръкави, кожени якета. Ема се зачуди откъде ли бунтовниците вземаха запасите си. Черният й панталон сякаш беше направен от брезент или нещо също толкова дебело и жулещо. Обувките бяха готини, а трябваше да признае, че й харесва как му стоят на Джулиън избелялата риза и войнишкият панталон. Обгръщаха слабото му мускулесто тяло по начин, от който трябваше да си заповяда да не мисли за предишната нощ.

Преди да излязат от стаята, Джулиън откъсна лист от скицника си и го пъхна в джоба на якето си.

— За късмет — обясни.

Присъединиха се към Даяна в коридора, тежките им обувки трополяха по полираното дърво.

— В нашия свят — каза Ема, докато слизаха по едно стълбище — ти излизаш с елф.

Даяна се намръщи.

— Елф? Защо бих излизала с предател?

— Нещата са малко по-сложни у дома.

— Нещата са доволно сложни и тук, хлапе — заяви Даяна, когато слязоха на приземния етаж. — Оттук.

Минаха под тухлен свод и се озоваха в огромна стая, пълна с мебели, които изглеждаха така, сякаш са били задигнати от най-различни офиси. Имаше модерни дивани от стомана и кожа, и такива с ретро тапицерии от карирано кадифе. Кресла от памук и кретон, някои — в добро състояние, други — разнебитени. Евтини талашитени маси с метални крака, подредени една до друга, така че да създадат впечатление за конферентна зала.

Стаята беше пълна с хора: Ема видя Ливи и Камерън, Бат и Мая, и няколко познати лица — Дивя Джоши и Раян Мадуабучи, един-двама от по-възрастните нефилими в Лос Анджелис. Всички се взираха в източната стена на стаята. Върху обикновените тухли и пясъчник горяха огромни огнени букви, простиращи се от край до край.

ПОТЪРСЕТЕ ЧЪРЧ22.

— Разбирате ли го? — попита Даяна. — Защото на никого тук не му говори нищо. Не може да се каже, че църквите в този свят процъфтяват. До една са осквернени и бъкат от демони.

— Всички са толкова притихнали — каза Ема, неволно шепнейки. — Те… уплашени ли са?

— Не съвсем — отвърна Даяна. — Мисля, че е просто защото толкова отдавна никой от нас не е виждал магия.

Ливи си проправи път през множеството, за да стигне до тях, оставяйки Камерън зад себе си.

— От Теса Грей ли е? — попита с широко отворени очи, когато стигна до тях. — Това отговор ли е? Подейства ли?

— Да — отговори Джулиън. — Почти съм сигурен, че е точно това. Теса иска ние да отидем при нея.

— Не е от доверчивите — каза Даяна. — Явно има разум в главата си.

— Но това с църквата? — Ливи изглеждаше озадачена. — Коя църква има предвид?

— Има предвид котарак — обясни Джулиън.

— И моля те, не ми казвай, че всички котки са мъртви — добави Ема. — Не съм сигурна, че съм в състояние да понеса масова котешка смърт.

— Всъщност котките са много добре тук — рече Даяна. — Самите те са малко демонични.

Ливи размаха ръце.

— Може ли да говорим по същество? Какво искаш да кажеш с „котарак“?

— Необикновен котарак — обясни Джулиън. — Името му е Чърч. Някога принадлежеше на Джем Карстерс, но след Тъмната война дойде да живее в Института с нас.

— Не можем да отидем в Института — изтъкна Ема. — Там е пълно с гадни Ашдауновци.

— Да, но Чърч е скитореща котка, забрави ли — напомни Джулиън. — Не беше като наистина да живееше в Института. Обикаляше по брега и се отбиваше при нас, когато му скимнеше. Ако го намерим, би могъл да ни заведе при Теса.

— Теса и брат Закарая действително имаха котарак с гаден характер, който живееше заедно с тях в Ню Йорк след войната — каза Ливи.

— Ще дойда с вас на плажа — заяви Даяна.

— Това означава да прекосим целия град посред бял ден — рече Ливи. — Не ми харесва.

— По-безопасно ли ще бъде през нощта? — попита Джулиън.

— Не, това е още по-лошо — каза Ливи.

— Хей — долетя тих глас и когато се обърна, Ема видя момче с чуплива коса и светлокафява кожа да ги гледа със смесица от раздразнение и… не, беше си най-вече раздразнение.

— Рафаел Сантяго? — Разпозна го от Тъмната война, от снимките на нейните герои в учебниците по история. Открай време мислеше, че Рафаел, който бе направил върховната саможертва, за да спаси живота на Магнус Бейн, има ангелско лице. Короната от къдрици, белегът с формата на кръст на гърлото и големите очи в по детски кръглото лице си бяха същите. Не бе очаквала обаче сардоничното изражение върху това лице. — Знам кой си.

Той не изглеждаше впечатлен.

— Аз също знам кои сте. Онези Помрачени, които непрекъснато демонстрират чувствата си по най-отблъскващ начин. Разбирам, че сте зли, но не може ли да сте малко по-дискретни?

— Това не сме наистина ние — обясни Джулиън. — Те са различни хора.

— Твърдите вие. Това е глупав план и всички ще умрете. Виждам, че всички дарове на Ангела действително са си отишли, оставяйки единствено нефилимския дар на забележително късогледство. От демоничния трън, та право на демоничния глог.

— Да не искаш да кажеш, че не трябва да отговаряме на съобщението на Теса?

Ема започваше да се дразни.

— Рафаел просто е в лошо настроение — рече Ливи и разроши къдравата му коса. — Кой е в лошо настроение? — изгука тя.

Рафаел я изгледа яростно и тя се усмихна.

— Не казах, че трябва или не трябва да правите каквото и да било — сопна се Рафаел. — Вървете да търсите Теса. Но може би ще имате нужда от моята помощ. Ще имате много по-голям шанс да прекосите града, ако разполагате с транспорт. Ала моето съдействие не е безплатно.

— Колкото и да е дразнещо, всичко, което казва, е вярно — призна Ливи.

— Окей — заяви Джулиън. — Какво искаш, вампире?

— Информация — каза Рафаел. — Във вашия свят моят град още ли се държи? Ню Йорк.

Джулиън кимна.

— Аз жив ли съм? — попита Рафаел.

— Не — отвърна Ема.

Нямаше смисъл от увъртане. Рафаел помълча само за миг, преди да зададе следващия си въпрос.

— Тогава кой оглавява вампирския клан в Ню Йорк?

— Лили Чен — отговори Ема.

За нейна изненада, Рафаел се усмихна. Беше истинска усмивка, зад която имаше истинска привързаност. Ема почувства, че омеква.

— В нашия свят ти си герой. Пожертва живота си, за да спасиш Магнус.

Рафаел придоби ужасено изражение.

— Кажи ми, че не говориш за Магнус Бейн. Кажи ми, че говориш за някой много по-готин Магнус. Никога не бих го направил. А ако все пак го направя, не бих искал никой да го споменава. Не мога да повярвам, че Магнус би ме засрамил, като говори за това.

Устните на Джулиън потръпнаха в крайчеца.

— Той кръсти детето си на теб. Рафаел Сантяго Лайтууд-Бейн.

— Това е отблъскващо. Значи, всички знаят? Ама че срам — каза Рафаел, а после погледна към Даяна. — Под един брезент в гаража ще откриете няколко от мотоциклетите ми. Вземете два от тях. Недейте да катастрофирате или много ще се ядосам.

— Ще го имаме предвид — отвърна Даяна. — Ще ти ги върнем преди падането на нощта.

— Не би ли трябвало да спиш, Рафаел? — обади се Ема, осенена от внезапна мисъл. — Ти си вампир, а сега е ден.

Рафаел се усмихна студено.

— О, малки ловци на сенки. Само почакайте, докато видите слънцето.

Откриха мотоциклетите в гаража, точно както Рафаел им беше казал, и Дивя отвори металната врата, за да могат да ги избутат на улицата. Побърза да я затвори след тях и под силното тракане и стъргане на зъбчати колела Джулиън вдигна очи и видя небето.

Първата му мисъл бе, че трябва да застане пред Ема, да се опита да я защити от развалините на слънцето. Втората беше откъслечен спомен за стихотворение, което беше научил от чичо си. Не идваше след утрото денят.

Слънцето беше алено-черен въглен, сияещ мътно на фона на море от перести облаци. Хвърляше грозна червеникавокафява светлина, сякаш гледаха света през кървава вода. Въздухът беше тежък и носеше вкуса на пръст и бакър.

Намираха се, предположи Джулиън, на „Уест Бродуей“. Днес улицата бе много по-празна от предишната нощ. От време на време някоя сянка се прокрадваше между сградите, а колкото и да беше учудващо, минимаркетът, в който се предлагаха кървави млечни шейкове, беше отворен. Нещо седеше зад щанда и четеше старо списание, но нямаше очертанията на човешко същество.

Горещият вятър разнасяше боклуци по улицата. Понякога времето в Лос Анджелис също беше такова, когато вятърът идваше откъм пустинята. Жителите на Лос Анджелис го наричаха „дяволски вятър“ или „вятър убиец“. Може би в Туле той духаше през цялото време.

— Готови ли сте?

Даяна преметна крак над един от мотоциклетите и махна към другия.

Джулиън никога не беше карал мотор. Беше готов да се пробва, но Ема вече се беше качила. Закопча коженото яке, което беше взела от гардероба, и го повика с пръст.

— Марк ми показа как се кара мотор. Забрави ли?

Джулиън не беше забравил. Не беше забравил колко беше ревнувал от Марк… Марк, който можеше да флиртува непринудено с Ема. Който можеше да я целува и прегръща, докато Джулиън трябваше да се държи с нея като с бомба, която щеше да избухне, ако я докоснеше. Ако се докоснеха един друг.

Но не и тук, напомни си той. Това място може и да беше ад, но тук те не бяха парабатаи. Седна зад нея и обви ръце около кръста й. Беше втъкнала един пистолет в колана си, също като него.

Тя посегна и погали сключените му върху колана й ръце. Той се наведе и я целуна по тила.

По тялото й пробяга тръпка.

— Достатъчно — каза Даяна. — Да вървим.

Тя потегли и Ема запали техния мотор, като стисна съединителя и натисна копчето на стартера. Двигателят изрева и те се понесоха след Даяна по празната улица. Даяна насочи мотора си към един хълм. Ема се наведе ниско и Джулиън стори същото.

— Дръж се! — изкрещя тя на вятъра и мотоциклетът се отлепи от земята и се издигна във въздуха.

Земята се отдалечи под тях и ето че летяха с Даяна до себе си. Джулиън нямаше как да не си помисли за Дивия лов, носещ се във въздуха над заспала Англия по път от вятър и звезди.

Ала това беше различно. От тук ясно можеше да види пълната разруха в града. Небето беше пълно с реещи се тъмни фигури — други летящи мотоциклети и демони, излезли посред бял ден, защитени от мътното слънце и гъстите облаци. На много места горяха огньове, от квартала „Миракъл Майл“ се издигаше пушек. Улиците около Бевърли Хилс бяха запушени и наводнени, образуващи нещо като крепостен ров около Бел Еър, и докато прелитаха оттам, Джулиън се загледа в бушуващата вода. Огромно морско чудовище, ужасяващо и гърбаво, се тътрузеше покрай крепостния ров с помощта на пипалата си. То отметна глава назад и изрева и Джулиън зърна черна зейнала паст, пълна със зъби като на акула.

Прелетяха над „Уилшър“, който се беше превърнал в булевард на ужасите. Джулиън зърна един човек, музикант, висящ както кукла на конци, направени от собствените му нерви и кръвоносни съдове, и принуден да свири на мандолина, докато пищеше в агония. Един демон се беше излегнал зад покрита сергия, на която се продаваха ксилофони от човешки ребра, друг (масивна едноока змия) се беше усукал около щанд за „лимонада“, където вампири се приближаваха, за да получат резен лимон и глътка от пищящ ужасен човек.

Джулиън затвори очи.

Когато отново ги отвори, летяха на север над магистралата покрай морето. Поне тя беше почти празна, макар да можеха да надникнат в развалините на някога богаташките къщи, осеяли бреговете на Малибу. Сега дворовете им биха буренясали, басейните бяха или празни, или пълни с черна вода. Дори океанът изглеждаше различно. На мътната дневна светлина водата беше черна и кипяща, не се виждаха нито риби, нито водорасли.

Джулиън усети как Ема се напрегна. Вятърът отнесе думите й, но той долови достатъчно, за да разбере: „Джулиън… Институтът“.

Погледна на изток и ето го и него, техния Институт, стъкло, камък и стомана, издигащи се сред ниската растителност на планините Санта Моника. Сърцето му се сви от копнеж. Изглеждаше така познат, дори под червено-оранжевото адско сияние на умиращото слънце.

Но не… на покрива се развяваха две знамена, едното със символа на Себастиан, звезда, очертана в кръг, а другото — със семейния герб на семейство Ашдаун: ясеново дърво23, обградено от листа.

Зарадва се, когато Ема зави и Институтът се скри от погледите им.

Пред тях мотоциклетът на Даяна вече се снишаваше. Приземи се сред облачета пясък и се обърна да погледне как Ема и Джулиън кацат след нея с далеч по-малко изящество. Удариха се в пясъка толкова силно, че зъбите на Джулиън здравата изтракаха.

— Ау — каза той.

Ема се обърна с порозовели бузи и развяна коса.

— Мислиш, че можеш да се справиш по-добре?

— Не — увери я той и я целуна по бузата.

Лицето й порозовя още повече и от Даяна се откъсна звук на раздразнение.

— Почти толкова ужасни сте, колкото и помрачените ви версии. Хайде, трябва да скрием тези мотоциклети.

Докато тикаше техния мотор до една надвиснала скала, Джулиън осъзна, че няма нищо против шеговитите подмятания на Даяна. Не бе имал и нищо против подмятанията на Камерън за леглото. Това бе напомняне, че тук връзката му с Ема беше напълно нормална… нищо тайно, нищо забранено. Нищо опасно.

Вероятно беше единственото в Туле, което беше нормално, но в този свят без ангели то му се струваше благословия.

— И ето че сега търсим котка на плажа — заяви Даяна, след като скриха моторите.

— Чърч обикновено идва при нас — каза Джулиън, оглеждайки се наоколо. — Тук изглежда… почти нормално.

— Не ви съветвам да влизате във водата — предупреди ги Даяна мрачно. — Но, да, Себастиан като че ли харесва брега. Общо взето, го оставя на мира и го използва за церемонии и екзекуции.

Ема започна да издава мамещи звуци.

— Не обвинявай мен, ако повикаш котка демон. — Даяна се протегна и ставите на китките й изпукаха шумно. — Трябваше ми цяла седмица, за да се върна от Мексико Сити, и два дни след като си дойдох, това — промърмори тя на себе си. — Наистина си мислех, че ще имам възможност да си почина. Колко глупаво от моя страна.

Ема се обърна рязко.

— Мексико Сити? Беше ли… знаеш ли дали Кристина Мендоса Росалес е добре?

— Кристина Росалес? Розата на Мексико? — Даяна изглеждаше учудена. — Благодарение на нея Мексико Сити е една от малкото нефилимски твърдини, останали в света. Искам да кажа, няма ангелска магия, но те патрулират, удържат демоните настрани. Семейство Росалес са истинска легенда на Съпротивата.

— Знаех си. — Ема избърса очите си. — Знаех си.

— Има ли други подобни места? Където хората се съпротивляват?

— Ливи прави каквото може тук — натърти леко Даяна. — Без нея щеше да има много повече жертви. Чуваме разни неща за Йерусалим… Сингапур… Шри Ланка. О, и Банкок, което не ме учудва. Познавам този град доста добре, тъй като там извърших смяната на пола си.

Ема придоби озадачено изражение.

— Какво искаш да кажеш със смяната на пола?

— Аз съм трансджендър — отвърна Даяна объркано. — Трябва да го знаете, ако ме познавате във вашия свят.

— А, да — побърза да каже Джулиън. — Просто не знаехме за Банкок.

Даяна придоби още по-объркано изражение.

— Но когато… — Тя не довърши и посочи нещо. — Това каквото си мисля ли е?

Върху една от скалите наблизо седеше котарак. Не какъв да е котарак, а сърдит на вид син персиец с агресивно настръхнала опашка.

— Чърч!

Ема сграбчи котарака в прегръдките си и той направи онова, което правеше обикновено. Увисна като парче месо.

— Този котарак да не е мъртъв? — попита Даяна.

— Не, не е — изгука Ема, целувайки пухкавата му муцунка. Чърч се отпусна още повече. — Просто не обича да го туткат.

Даяна поклати глава. Изобщо не изглеждаше смутена, че им беше казала нещо, което в техния свит бе тайна, които бе задържала за себе си. Вина и раздразнение се надигнаха в Джулиън и той се опита да ги потисне. Сега не беше моментът, нито би било правилно да обремени тази Даяна с чувствата си.

— Обичкам те — каза Ема на Чърч. — Обичкам те толкова много.

Чърч се отскубна от нея и измяука. Отиде до Джулиън с меките си лапки и отново измяука, след което се обърна и заприпка по брега.

— Иска да го последваме — обясни Джулиън и се запрепъва след него.

Тежките му ботуши определено не бяха направени за вървене по пясъка. Чу Даяна да мърмори как ако искала да тича подир шантави животни, щяла да се кандидатира в зоологическата градина, но все пак тръгна след тях.

Вървяха след Чърч покрай скалите, докато не стигнаха до дупка в тях, която Джулиън познаваше много добре. Когато израснеш край морето, опознаваш всяка скала, каменен свод, пещера и дупка. Точно тази, ако не грешеше, водеше до впечатляваща, но празна пещера. Някога с Ема бяха довлекли една маса вътре и бяха провеждали срещи, докато не им беше омръзнало да имат тайно общество с двама членове.

Чърч се покатери на входа и измяука силно. Разнесе се стържещ звук, сякаш камък се отместваше настрани, и от сенките се показа една фигура.

Мъж с черна коса, облечен в пергаментово бяла одежда. Бузите му бяха белязани, тъмните му очи бяха пълни с мъдрост и скръб.

— Джем! — изписка Ема и се втурна по пътеката с грейнало от нетърпение лице.

Джем вдигна ръка. Дланите му бяха покрити с руни и Джулиън изпита болка при вида им — руни в това място без руни. Прозрение. Мълчание. Кураж.

А после Джем започна да се променя. Даяна изруга и извади пистолет от колана си, докато чертите на Джем се набраздяваха, а одеждата с цвета на пергамент се свлече на земята. Косата му изсветля и се разля, дълга и вълниста по гърба му, очите му станаха сиви и обрамчени от дълги ресници, а фигурата му, облечена в простичка сива рокля — заоблена и женствена.

Даяна се прицели.

— Коя си ти?

Ема, която беше спряла по средата на пътеката, преглътна сълзите си.

— Това е тя. Последната магьосница. Това е Теса Грей.

Теса беше подредила вътрешността на пещерата възможно най-уютно. Имаше малка камина, чийто дим отиваше в отдушник, вграден в скалите. Каменният под беше изметен и застлан с черги, имаше малка ниша за спане и множество столове, отрупани с възглавнички. Имаше дори миниатюрна кухничка с малка готварска печка, хладилник, който бръмчеше тихичко, без да е включен никъде, и дървена маса, върху която вече имаше чаши за чай и топъл сладкиш.

Осъзнала изведнъж, че не беше закусила, Ема се зачуди дали би било невъзпитано да се нахвърли на сладкиша и да го излапа. Вероятно.

— Седнете да хапнете — покани ги Теса, сякаш прочела мислите й.

Настаниха се около масата и Чърч се покатери в скута на Ема, излегна се по гръб и заспа, вирнал лапи във въздуха. Даяна откъсна парче от хляба и го натъпка в устата си, затваряйки очи от наслада.

— О, господи.

Ема реши, че това е чаканият знак. През следващата минута напълно изключи външния свят и потъна в блажена въглехидратна кома. За последно беше яла истинска храна на поляната заедно с Джулиън, а сладкишът беше топъл, домашно приготвен и имаше вкус на надежда.

Когато отвори очи, установи, че Джулиън не беше сложил нито хапка в уста. Гледаше към Теса… с онзи негов поглед, който изглеждаше напълно невинен, но всъщност означаваше, че претегля някого, опитва се да прецени слабостите му и да реши дали може да му има доверие.

Всъщност беше доста секси. Ема облиза кристалче захар от палеца си, опитвайки се да не се усмихне на себе си.

— Сигурно се чудиш кои сме — каза Джулиън, докато Теса им наливаше чай.

— Не. — Теса остави чайника и седна, увивайки шала около раменете си. — Знам кои сте. Вие сте Ема Карстерс и Джулиън Блекторн, но не Ема Карстерс и Джулиън Блекторн от този свят.

— Вече го знаеш? — учуди се Даяна.

— Виждам така, както вижда една магьосница — отвърна Теса. — Знам, че мястото им не е тук. — Тя посочи Джулиън и Ема. — Освен това съм надзъртала мъничко в други светове… и най-вече в техния. По-близък е до този, отколкото ни се ще да мислим.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — На мен ми се струват доста различни.

— Има разделни моменти в историята — рече Теса. — Моменти, където се разиграват големи промени. Битки, мирни договори, бракове. Такива неща. Именно там е вероятно да се разделят времевите линии. Нашите се разделиха в Битката при Бурен. Във вашия свят Лилит беше прекалено слаба, за да окаже кой знае каква помощ на Себастиан Моргенстърн. В Туле друг демон даде помощ и сила на Лилит. Тя успя да убие Клеъри Феърчайлд и именно тогава нашите времеви линии се разделиха… едва преди седем години.

— Значи, така би изглеждал нашият свят без Клеъри — каза Ема, спомняйки си всички пъти, в които беше чувала разни хора (главно мъже) да казват, че Клеъри не е никаква героиня, че не е направила нищо особено, което да заслужава почести, че е себично, безполезно, просто момиче, оказвало се на правилните места в правилните моменти.

— Да — каза Теса. — Интересно, нали? Разбирам, че във вашия свят Джейс Херондейл е герой. Тук той е чудовище, което отстъпва единствено на Себастиан.

— Изобщо ли не го е грижа, че Себастиан е оставил Лилит да убие Клеъри? — попита Ема. — В нашия свят дори когато беше под контрола на Себастиан, Джейс обичаше Клеъри.

— Себастиан твърди, че не е искал смъртта на Клеъри — обясни Теса. — Казва, че е убил Лилит като отмъщение, задето е отнела живота на Клеъри.

— Не съм сигурна, че някой друг, освен Джейс, вярва на това — подхвърли Даяна.

— Той е единственият, който трябва да го вярва. — Теса прокара ръка по ръба на чашата си. — Извинявам се, че ви подложих на изпитание — каза изведнъж. — Появих се като Джем, когато пристигнахте, защото знаех, че истинската Ема Карстерс ще се зарадва да го види, докато всеки, свързан със Себастиан, би се ужасил при вида на един Мълчалив брат.

— Джем…? — прошепна Ема.

Помнеше думите на Ливи, че всички Братя са мъртви, но въпреки това се беше надявала. Теса не вдигна очи.

— Загина при опита Градът на тишината да бъде затворен. Опитът беше успешен, но той даде живота си, за да удържи Помрачените на Себастиан, докато Братята даваха последен отпор, за да защитят Реликвите на смъртните.

— Съжалявам — каза Джулиън.

Ема си спомни Теса и Джем в техния свят, Теса и Джем, които имаха очи само един за друг. Теса се прокашля.

— Себастиан вече притежава Огледалото на смъртните, езерото Лин. То е обградено от демони, десет хиляди демона. Никой не може да припари.

— Защо пази езерото толкова яростно? — попита Ема. — Щом никой не може да се доближи до Реликвите на смъртните…

— Когато магьосниците се разболяха, открихме, че водата на езерото Лин е в състояние да обезвреди заразата, поглъщаща нашия свят. Втурнахме се натам, за да вземем от водите му, ала Себастиан вече го беше обградил с безброй демони.

Ема и Джулиън се спогледаха.

— Ако морът беше изчезнал, магьосниците щяха ли да оздравеят?

— Така смятаме — отвърна Теса. — Разполагахме с малко количество вода и го използвахме, за да излекуваме мора в Спираловидния лабиринт. Дори дадохме на някои магьосници част от нея, примесена с обикновена вода, и те започнаха да се оправят. Но тя просто не беше достатъчно. Магьосниците отново започнаха да се влошават и да се превръщат в демони. Не можахме да ги спасим.

Сърцето на Ема задумка. Ако водата на езерото Лин беше изцелила част от заразата в Туле, ако беше помогнала на магьосниците дори докато светът около тях се беше превръщал в демонична отрова… несъмнено водата на езерото в техния свят също би могло да бъде целебна?

Беше още по-отчаяно наложително да се приберат у дома. Но първо…

— Нуждаем се от помощта ти — каза Ема. — Ето защо се свързахме с теб.

— Досетих се. — Теса отпусна брадичка върху ръката си. Изглеждаше млада, на не повече от двайсет години, макар Ема да знаеше, че е на повече от сто. — Искате да се върнете във вашия свят?

— Не е само това — каза Джулиън. — Трябва да проникнем в Града на тишината. Трябва да се доберем до Бокала и Меча на смъртните преди Себастиан.

— А после? — попита Теса.

— А после ще ги унищожим, така че Себастиан да не може да ги използва — заяви Ема.

Веждите на Теса подскочиха.

— Да унищожите Реликвите на смъртните? Това е почти невъзможно.

Ема си помисли за Меча на смъртните, строшил се под острието на Кортана.

— Ако отвориш Портал към нашия свят, бихме могли да ги вземем със себе си. Себастиан никога няма да може да ги намери.

— Ако беше толкова просто — каза Теса рязко, — досега да съм отворила Портал и да съм скочила в него заедно с Бокала и Меча. Отварянето на Портал между два свята… това е сложна, могъща магия, която далеч надвишава способностите на повечето магьосници. Мога да надзърна във вашия свят, но не съм в състояние да го достигна.

— Но можеш да проникнеш в Града на тишината, нали? — попита Ема.

— Така мисля, макар да не съм опитвала. Мислех, че Мечът и Бокалът са на сигурно място там. Мълчаливите братя загинаха, за да ги защитят, и да ги преместя от там би ги направило уязвими за Себастиан. Ала ето че той е близо до това да разбие защитата им. — Теса се намръщи. — Ако действително успеете да ги отнесете във вашия свят, те биха били на по-сигурно място. Но тъй като не сме сигурни, че такъв Портал изобщо би могло да бъде отворен, съществува друг начин да бъде сложен край на заплахата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — Тук няма нищо, което бихме могли да направим с Меча и Бокала, освен демонична магия.

— Хората говореха, че Мечът на смъртните е в състояние да убие Себастиан. — Погледът на Даяна беше пронизващ. — Но това не е вярно, нали? Аз участвах в последната битка в Идрис. Видях как Изабел Лайтууд взе Меча на смъртните и нанесе невероятен удар на Себастиан. Дори не го одраска. Вместо това той я посече.

— Ave atque vale, Изабел Лайтууд. — Теса затвори очи. — Трябва да разберете. По онова време неуязвимостта, която Себастиан беше получил от Лилит, бе станала толкова силна, че на света нямаше воин, достатъчно силен, за да го убие. Ала има нещо, което малцина знаят. Не го знае дори Себастиан. — Тя отвори очи. — Той е свързан с Туле и Туле — с него. Никой воин от този свят не би могъл да го посече с Меча. Но Мълчаливите братя знаеха, че това не важи за воин от друг свят. Скриха Меча на сигурно място, надявайки се един ден някой воин да дойде от Рая и да сложи край на властта на Себастиан.

В продължение на един дълъг миг Теса се взираше изпитателно в Ема и Джулиън.

— Ние не сме от Рая — каза Ема. — Противно на това, което би могъл да си помисли човек, ако беше чул някои от приказките, с които са се опитвали да ме свалят.

— Струва ми се рай в сравнение с тук — подхвърли Даяна.

— Не можем да чакаме цяла вечност, за да бъдем спасени от ангели — каза Теса. — Вашата поява тук е дар.

— Нека сме наясно. — Джулиън лапна залък от сладкиша. Лицето му беше безизразно, но Ема можеше да разчете погледа му, виждаше механизмите, задвижили се в ума му. — Искаш от нас да убием Себастиан.

— Длъжна съм да го сторя — отвърна Теса. — Трябва да направя така, че саможертвата на Джем да означава нещо.

— В нашия свят — каза Джулиън — връзката между Джейс и Себастиан означаваше, че ако убиехме Джейс, щяхме да убием и Себастиан, и обратното. Ами ако…

Теса поклати глава.

— Имаше момент, в който беше така и тук, когато Себастиан вярваше, че това би го предпазило от Клейва. Сега Клейвът не съществува и тази част от връзката им също я няма.

— Разбирам — каза Ема. — Но този свят е отишъл толкова далече… колко ще промени единствено смъртта на Себастиан?

Теса се облегна в стола си.

— Какво се случи във вашия свят, когато Себастиан умря?

— То беше краят на Помрачените — отвърна Ема, макар да имаше чувството, че Теса вече го знае.

— Това би ни дало реален шанс — каза Теса. — Себастиан не може да върши всичко сам. Оставя по-голямата част от мръсната работа на Помрачените и Заклетите. — Тя погледна към Даяна. — Знам, че си съгласна.

— Може би. Но покушение срещу Себастиан ми прилича на самоубийствена мисия.

— Не бих молила, ако имаше какъвто и да било друг избор — каза Теса тихо и отново се обърна към Ема и Джулиън. — Както поискахте, ще отворя Града на тишината. И ще сторя всичко по силите си, за да ви върна у дома. Единственото, за което ви моля, е, ако се отвори възможност, ако ви се удаде шанс… да убиете Себастиан.

Ема погледна през масата към Джулиън. В ясните му синьо-зелени очи видя както желанието му да се съгласи на онова, за което Теса ги молеше, така и страха му, че то би изложило нея, Ема, на опасност.

— Знам, че Туле не е вашият свят, но съвсем малко го дели от него — каза Теса. — Ако можех да спася онзи Джем, който живее във вашия свят, бих го сторила. А сега вие имате възможност да спасите сестра си тук. — По гласа й Ема разбра, че Теса знае за смъртта на Ливи в техния свят. — В Туле тя е в безопасност, но докога? Доколко е в безопасност който и да било от нас? Всяка сигурност е временна, докато Себастиан е жив.

Без да обръща внимание на възмутеното мяукане на Чърч, Ема се пресегна през масата и сложи ръка върху тази на Джулиън.

Не се страхувай за мен, мой парабатайо. Това е шанс и за двама ни. За теб — да спасиш Ливи, както не успя да сториш в нашия свят, за мен — да отмъстя за родителите си, както също не успях да сторя.

— Ще го направим — заяви тя и очите на Джулиън лумнаха като разгорели се въглени. — Естествено, че ще го направим. Просто ни кажи какво трябва да сторим.

Докато се качваха на мотоциклетите, Даяна ги предупреди, че ще карат по улиците, а няма да летят — колкото беше по-близо до падането на нощта, толкова по-пълно бе небето с демони. Дори вампирите гледаха да не се издигат във въздуха, след като се стъмни.

Ема с изненада установи, че Даяна ги беше събудила по-късно, отколкото си беше мислела. Нюансите на утринна, следобедна и вечерна светлина тук не съществуваха, имаше единствено умиращо слънце и кървава луна. Докато мотоциклетите им се носеха по крайбрежната магистрала, луната се издигна лениво в небето, осветявайки едва-едва пътя пред тях. Вместо да хвърлят отблясъци по вълните, лунните лъчи придаваха на водата още по-отровен цвят — вече не блекторновско синьо-зелено, а пепеливо черно.

Ема беше благодарна за топлината на ръцете на Джулиън около себе си, докато отбиваха от магистралата и поемаха по „Уилшър“. Мъчително бе да е толкова близо до всички тези развалини. Та тя познаваше тези улици. Ходила бе в този супермаркет, за да купи зърнена закуска за Тави, а сега той бе купчина изпотрошени дървета и изпочупени греди, край която неколцина незаклети човеци се бяха сгушили около накладени огньове, лицата им бяха изпити от глад и отчаяние. А пък на онзи ъгъл някога имаше сладкарница — сега я държеше демон, който наглеждаше редици стъклени аквариуми, в които плуваха удавени тела. От време на време гребваше с черпак в някой от аквариумите, изсипваше лепкавата вода в купа и я продаваше на един или друг минаващ демон.

Колко дълго можеше Туле да продължи по този начин, чудеше се Ема, докато се носеха през „Миракъл Майл“. Високите офис сгради наоколо бяха празни, прозорците им — изпотрошени. Улиците бяха пусти. Безмилостно ловувани, хората бяха на път да изчезнат и също като Рафаел тя се съмняваше, че Себастиан разполага с друг свят, пълен със свежа кръв и плът. Какво щеше да стане, когато те свършеха? Дали демоните щяха да се обърнат срещу Помрачените? Вампирите? Дали щяха да се прехвърлят в някой друг свят, оставяйки Себастиан да властва над празнотата?

— Намали скоростта — каза Джулиън в ухото й и Ема си даде сметка, че докато беше потънала в мислите си, бяха стигнали до оживена и добре осветена част от улицата. — Пункт за проверка.

Ема изруга безмълвно и спря зад Даяна. Мястото кипеше от живот. Помрачени се разхождаха нагоре-надолу по улицата, ресторантите и баровете бяха на практика невредими, някои от тях — грейнали в синьо, зелено и яркожълто. До ушите на Ема дори достигна атонална, пронизителна музика.

Черно-бели бариери препречваха пътя пред тях. Двукрак демон гущер с кръг черни паякови очи върху люспестата глава се показа от малка будка и се доближи в тръс до Даяна.

— Няма да позволя никой демон да ме оближе — измърмори Ема. — Няма да го бъде.

— Почти съм сигурен, че близна Камерън само за да се увери, че татуировката му е истинска.

— Аха, той така твърди.

Даяна се обърна на мотора си и им отправи напрегната, изкуствена усмивка. Сърцето на Ема заби учестено. Тази усмивка изобщо не й харесваше.

Демонът гущер дотича до тях. Беше огромен, висок поне три метра и наполовина толкова широк. Изглеждаше така, сякаш носи полицейска униформа, макар че Ема нямаше представа откъде бе намерил такава, която да му стана.

— Шефът цял ден ви търси — каза той запалено.

Ема предположи, че устата му не беше пригодена за човешка реч.

— Шефът? — повтори Ема.

За щастие, гущерът беше прекалено глупав, за да е подозрителен.

— Падналата звезда — завали той. — Себастиан Моргенстърн. Иска да говори и с двама ви.

20 И по-слаб, и по-блед всеки час

Себастиан иска да говори с нас? — помисли си Ема с ужас, а после я жегна осъзнаване: — Мисли ни за помрачените ни версии. Е, това обясняваше изражението на Даяна.

Пръстите на Джулиън стиснаха здраво ръката й, преди да слезе нехайно от мотоциклета.

— Окей. Къде е шефът?

Демонът гущер извади хартиено пликче от вътрешния си джоб. Пликче, което изглеждаше пълно с пъплещи паяци. Лапна един и го задъвка и стомахът на Ема подскочи.

— В стария нощен клуб — отвърна гущерът с хрускаща, пълна с паяк уста и посочи към невисока черна постройка от стъкло и стомана. Тротоарът пред входа беше застлан с убито червен килим. — Вървете. Аз ще наглеждам мотора ви.

Ема слезе от мотоциклета, чувствайки се така, сякаш вените й са пълни с лед. Без да се поглеждат, без сами да знаят как, двамата с Джулиън пресякоха улицата, вървейки един до друг, сякаш не се случваше нищо необикновено.

Себастиан знае кои сме в действителност, мислеше си Ема, без да спира да крачи. Знае и ще ни убие. В мига, в който стигнаха до тротоара, до ушите й достигна ревът на мотор. Обърна се и видя Даяна да се отдалечава от пункта за проверка. Разбираше защо трябва да се махне и не я винеше, ала въпреки това усети студено пробождане в гърдите. Бяха сами.

Нощният клуб се охраняваше от демони Иблис, които ги претърсиха отгоре-отгоре и ги пуснаха да минат през вратата, въвеждаща в тесен коридор с огледални стени. Ема видя отражението си, беше изключително бледа, устата й беше свита в тънка ивица. Това беше лошо. Трябваше да се отпусне. До нея Джулиън имаше спокоен и овладян вид, косата му беше разрошена от мотоциклета, но иначе изглеждаше съвсем нормално.

Когато коридорът отстъпи място на просторна стая, той улови ръката й и от тялото му във вените й сякаш преля топлина. Тя си пое дълбоко, рязко дъх, когато ги блъсна вълна студен въздух.

Нощният клуб беше сребърнобял и черен, тъмна приказна земя от лед. Дълъг бар, изваян от леден блок, минаваше по протежение на една от стените. Водопади от замръзнала вода, полярно синя и арктически зелена, се спускаха от тавана, превръщайки дансинга в лабиринт от искрящи драперии.

Джулиън я стисна по-силно и тя погледна надолу: подът под тях беше солиден лед и под него Ема видя сенките на пленени тела, тук — очертанията на ръка, там — лице, замръзнало в писък. Гърдите й се свиха. Вървим върху телата на мъртвите, помисли си.

Джулиън й хвърли кос поглед и поклати леко глава, сякаш за да каже: Точно сега не бива да мислим за това.

Ето как се справяше Джулиън, помисли си Ема, докато се отправяха към една отделена с въжета част в дъното на клуба, потискаше мисли, издигаше стени около тях, живееше в мига на действието, превърнал се в негова действителност.

Ема стори всичко по силите си да потисне мислите за мъртвите, когато се мушнаха под въжетата и се озоваха в място, пълно с дивани и кресла, тапицирани с ледено синьо кадифе. Изтегнат в най-голямото кресло, беше Себастиан.

Отблизо определено изглеждаше по-възрастен от момчето, което Ема помнеше от техния свят. Беше по-широкоплещест, челюстта му — по-квадратна, очите му — катраненочерни. Носеше черен дизайнерски костюм с десен на рози върху реверите, върху който беше наметнал дебело кожено палто. Ледено бялата му коса се смесваше с бледожълтата кожа на палтото му. Ако не знаеше кой е и не го мразеше, би могла да го помисли за красив леден принц. До него, отпуснал леко ръце върху облегалката на креслото му, стоеше Джейс. Той също беше облечен в черен костюм и когато се извърна леко, Ема видя каишката на кобур под него. Около китките му, под ръкавелите на сакото, имаше кожени ленти. Ема бе готова да се закълне, че носи няколко ножа.

Да не би да е телохранителят на Себастиан? — зачуди се тя. — Може би на Себастиан му е забавно да си вземе един от героите на Клейва като домашен любимец и да го държи като на каишка до себе си.

И накрая — Аш. Облечен в дънки и тениска с дълъг ръкав, с електронно устройство в ръка, той се бе изтегнал в едно кресло на известно разстояние от тях и играеше видео игра, която ту светваше, ту угасваше, огрявайки острите черти на лицето му, връхчетата на ушите му.

Студеният поглед на Себастиан се плъзна по Ема и Джулиън и тя усети как цялото й тяло настръхва. Знаеше, че руните им бяха покрити с плат и грим, ала въпреки това имаше чувството, че Себастиан може да прозре през нея. Сякаш начаса щеше да разбере, че не са Помрачени.

— И това ако не са влюбените пиленца — провлачи той и погледна към Ема. — Досега май не ти бях виждал лицето. Гаджето ти обикновено е прекалено заето да го смуче.

— Съжалявам, че сме ви подразнили, сър — отвърна Джулиън с безизразен, монотонен глас.

— Не ме дразни — каза Себастиан. — Просто констатирам. — Той се облегна в стола си. — Аз предпочитам червенокосите.

Нещо пробяга по лицето на Джейс, прекалено бързо, за да може Ема да разчете значението му. Аш обаче вдигна поглед и Ема се напрегна. Ако ги разпознаеше…

Той отново наведе глава към играта си, с напълно незаинтересовано изражение.

На Ема й беше трудно да не се разтрепери. Стаята беше нетърпимо студена, погледът на Себастиан — още по-студен. Той сплете пръсти под брадичката си.

— Вихрят се слухове, че някоя си Ливия Блекторн подготвя жалко въстанийце някъде в центъра.

Стомахът на Ема се сви.

— Тя не означава нищо за нас — побърза да каже Джулиън.

Звучеше така, сякаш наистина го мисли.

— Естествено, че не — каза Себастиан. — Ала някога сте били неин брат и нейна приятелка. Човеците са окайващо сантиментални. Възможно е да я прилъжем да ви се довери.

— Ливи никога не би се доверила на двама Помрачени — каза Ема и замръзна.

Беше грешният отговор.

Златните очи на Джейс се присвиха с подозрение. Понечи да каже нещо, но Себастиан го прекъсна с нехайно махване на ръка.

— Не сега, Джейс.

Лицето на Джейс придоби празно изражение и като се извърна от Себастиан, отиде при Аш, навеждайки се над гърба на стола му, за да посочи нещо върху екрана на играта му. Аш кимна.

Почти би могло да изглежда като умилителен, братски момент, ако не беше толкова изродено и ужасно. Ако полилеят над главите им не беше направен от замръзнали човешки ръце, всяка от които стискаше факла, хвърляща демонска светлина. Ако Ема можеше да забрави лицата под пода.

— Ема има предвид, че Ливи открай време е хитра — поясни Джулиън. — По един лукав начин.

— Интересно — каза Себастиан. — Аз одобрявам хитрото лукавство, макар и не когато е насочено към мен, разбира се.

— Познавам я много добре — рече Джулиън. — Сигурен съм, че без проблем ще успеем да открием къде се спотайват жалките й бунтовници.

Себастиан се подсмихна.

— Харесва ми колко си самоуверен. Няма да повярвате какво… — Той се намръщи и млъкна. — Това куче пак ли се е разлаяло?

Действително беше лай на куче. Няколко секунди по-късно в стаята връхлетя черно-бял териер с дълга каишка. Другият й край беше в ръката на жена с дълга черна коса.

Анабел Блекторн.

Носеше червена рокля без ръкави, макар че би трябвало да замръзва в студения въздух. Кожата й беше мъртвешки бяла.

При вида на Ема и Джулиън пребледня още повече и стисна по-здраво каишката на кучето.

По вените на Ема се разля адреналин. Анабел щеше да ги разкрие, щеше да ги издаде. Нямаше причина да не го стори. И тогава Себастиан щеше да ги убие.

Кълна се — помисли си Ема, — ще пролея кръвта му, преди да умра. Ще намеря начин да пролея кръвта и на двамата.

— Съжалявам — каза Анабел нацупено. — Той искаше да види Аш. Нали, Малкълм?

Дори по лицето на Джулиън пробяга нещо. Ема с ужас видя как Анабел се наведе, за да почеше кучето зад ушите. То я погледна с големи лавандулови очи и отново излая.

Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, сега бе демон териер.

— Разкарай гадния си фамилиар24 от тук — сопна се Себастиан. — Зает съм с работа. Ако има нужда от нещо, Аш ще те повика, Анабел. На практика вече е голям мъж. Не се нуждае от бавачка.

— Всеки има нужда от майка — каза Анабел. — Нали така, Аш?

Погълнат от играта си, Аш не отговори. Анабел въздъхна подразнено и излезе от стаята, с Малкълм, припкащ зад нея.

— Както казвах. — Лицето на Себастиан беше обтегнато от раздразнение. — Анабел е страшно добра в изтезанията… няма да повярвате на какви творчески подвизи е способна, ако й дадете нож и ловец на сенки… но като всички останали около мен, тя е прекалено уязвима за емоциите си. Не разбирам как хората не знаят какво е най-добро за тях.

— Ако знаеха, нямаше да се нуждаят от лидери — изтъкна Джулиън. — Като теб.

Себастиан го изгледа преценяващо.

— Предполагам, че е така. Но тази отговорност е като товар, легнал на плещите ми. Смазва ме. Разбираш ли?

— Нека намерим Ливия вместо теб — каза Джулиън. — Ще я обезвредим и ще ти донесем главата й.

Себастиан изглеждаше доволен.

— Ти май не си от приказливите, а? — подхвърли, поглеждайки към Ема.

Не мога — помисли си Ема. — Не мога да стоя тук, да лъжа и да се преструвам като Джулиън. Не мога.

Ала топлината от ръката на Джулиън все още беше в нейната, силата на връзката им (дори когато вече не беше магическа) й помогна да вирне брадичка и да стисне челюсти. Извади ръката си от тази на Джулиън и бавно, демонстративно изпука кокалчетата си.

— Предпочитам да убивам — заяви. — „Кажи го с куршуми“, това е моето мото.

Себастиан се разсмя и за миг Ема си спомни Клеъри на покрива на Института, говореща за един зеленоок брат, който никога не бе съществувал, ала би могъл да съществува. Може би в някой друг свят, по-добър от Туле.

— Много добре — каза той. — Ако успеете, ще бъдете добре възнаградени. Възможно е дори да има къща в Бел Еър за вас. Особено ако намерите сред бунтовниците някоя хубавичка червенокоска и ни я доведете, та с Джейс да се позабавляваме. — Той се ухили. — А сега бягайте, преди да сте замръзнали до смърт.

Той направи отпращащ жест. Зад него очевидно се криеше сила — Ема почувства как се завърта, сякаш тласната от ръка върху рамото й. Едва не се олюля, възвърна си равновесието и откри, че са почти до вратата на клуба. Дори не помнеше как бяха минали през коридора с огледалата.

А после излязоха на улицата и тя напълни дробовете си с горещия мръсен въздух, топлината на влажната нощ внезапно бе добре дошла. Взеха мотоциклета си от демона гущер и караха, без да разменят нито дума в продължение на няколко пресечки, докато Джулиън не се приведе напред и не каза през стиснати зъби:

— Спри.

Улицата, на която се намираха, бе пуста, уличните лампи бяха изпотрошени и тротоарът тънеше в мрак. В мига, в който Ема спря, Джулиън слезе от мотора и отиде със залитане до витрината на един разрушен „Старбъкс“. Ема го чу да повръща в сенките и стомахът й се сви от съчувствие. Искаше да отиде при него, но се боеше да остави мотоциклета. Той бе единственият им начин да се приберат в „Брадбъри“. Без него бяха обречени.

Когато Джулиън се върна, лицето му беше помръкнало и в синини, тя му подаде бутилка вода.

— Беше невероятен в клуба — каза му.

Той отпи голяма глътка от бутилката.

— Имах чувството, че ме разкъсват отвътре — заяви простичко. — Да стоя там и да говоря онези неща за Ливи… да наричам онова чудовище „сър“… да се сдържа да не разкъсам Анабел на парчета…

— Ами направи го сега — долетя глас откъм сенките. — Разкъсай ме на парчета, ако можеш.

Ема вече беше извадила пистолета си, докато се обърне, насочвайки го право към бледата жена в сенките. Червената й рокля беше кърваво петно на фона на нощта.

Безцветните устни на Анабел се извиха в усмивка.

— Този пистолет не може да ми навреди — каза тя. — А изстрелът и писъците ще накарат Помрачените да дотичат тук. Рискувай, ако искаш. Аз на твое място не бих го сторила.

Джулиън изпусна бутилката. Вода оплиска ботушите му. Ема се молеше да не се нахвърли върху Анабел, ръцете му трепереха.

— Можем да ти причиним болка — каза той. — Можем да пролеем кръвта ти.

Думите му бяха толкова близки до онова, което самата тя си беше помислила в нощния клуб, че Ема се сепна.

— Помрачените ще дойдат — повтори Анабел. — Достатъчно е само да изпищя.

Знаците й бяха избледнели — като тези на всички останали ловци на сенки. Кожата й беше бяла като мляко, без никакви белези по нея. Ема беше смаяна от това колко спокойна изглеждаше. Нормална. Но разбира се, за нея тук бяха минали няколко години.

— Разбрах кои сте в мига, в който ви видях. Изглеждате досущ така, както в Двора на тъмните феи. Дори следите от битката по лицата ви все още не са изчезнали.

— Тогава защо не каза на Себастиан? — изсъска Ема. — Ако си искала да се отървеш от нас…

— Не искам да се отърва от вас. Искам да сключа сделка.

Джулиън вдигна десния си ръкав толкова рязко, че платът се скъса. Около китката му беше парцалчето, което бе носил през цялото време в земите на феите, все така изцапано със засъхнала кръв.

— Това е кръвта на сестра ми — процеди той. — Кръв, която ти проля. Защо бих поискал да сключа сделка с теб?

Анабел изобщо не изглеждаше трогната от гледката на кръвта на Ливи.

— Защото искате да се приберете у дома — каза. — Защото не сте в състояние да престанете да мислите какво би могло да се случва с останалите от семейството ви. Аз все още съм способна на могъща черна магия. Черната книга действа още по-добре тук. Мога да отворя Портал, който да ви отведе у дома. Аз съм единствената в този свят, която е в състояние да го стори.

— Защо би го направила за нас? — попита Ема.

По устните на Анабел пробяга особена усмивчица. В червената си рокля, тя сякаш плаваше — като капка кръв във вода.

— Инквизиторът ви изпрати в Земите на феите, за да умрете. Клейвът ви ненавижда и ви иска мъртви. Само защото искахте да защитите онова, което обичате. Как бих могла да не разбирам какво е усещането?

Това, почувства Ема, беше сериозно изкривена логика. Джулиън обаче се взираше в Анабел така, сякаш беше кошмар, от който не бе в състояние да извърне очи.

— Ти се подложи на магия — продължи Анабел, приковала поглед в Джулиън. — За да не изпитваш нищо. Усетих го, когато те видях в Земите на феите. Видях го и почувствах радост. — Тя направи пирует и червената й рокля се завъртя около нея. — Превърна се в същото, в което и Малкълм. Той се откъсна от емоциите си, за да си ме върне.

— Не — заяви Ема, неспособна да понесе изражението върху лицето на Джулиън. — Той се опита да си те върне, защото те обичаше. Защото изпитваше чувства.

— Може би в началото. — Анабел спря да се върти. — Ала докато ме възкреси, вече не беше така, нали? Плени ме и ме измъчва през всички онези години, за да може да ме възкреси заради себе си, не заради мен. Това не е любов, да пожертваш щастието на онзи, когото обичаш, за своите нужди. Докато успее да ме възкреси, беше толкова откъснат от света, че го беше грижа за целта му повече, отколкото за онези видове любов, които имат значение. Нещо, което беше истинско, чисто и красиво, стана омърсено и зло. — Тя се усмихна и зъбите и проблеснаха като перли. — Престанеш ли да изпитваш емпатия, се превръщаш в чудовище. Тук може и да не се намираш под въздействието на магията, Джулиън Блекторн, но какво ще стане, когато се прибереш? Какво ще сториш тогава, когато не си в състояние да изпитваш онова, което изпитваш?

— Млъкни — процеди Ема през стиснати зъби. — Не разбираш нищо. — Тя се обърна към Джулиън. — Да се махаме от тук.

Ала Джулиън все още се взираше в Анабел.

— Искаш нещо — каза с мъртвешки глух глас. — Какво?

— А. — Анабел все още се усмихваше. — Когато отворя Портала, вземете Аш със себе си. Той е в опасност.

— Аш? — повтори Джулиън невярващо.

— Аш изглежда съвсем добре тук. — Ема свали пистолета си. — Искам да кажа, може би се отегчава от колекцията си видео игри, при положение че Себастиан е убил всички хора, които създават видео игри. Или пък батериите му свършват.

Лицето на Анабел потъмня.

— Той е прекалено добър за това място. Има и още нещо… Когато пристигнахме тук, аз го отведох при Себастиан. Вярвах, че той ще се погрижи за него, защото му е баща. И за известно време той наистина го правеше. Носят се обаче слухове, че енергията, която е необходима на Себастиан, за да поддържа толкова много Помрачени, бавно го разкъсва отвътре. Живителната сила на Помрачените е отровена. Безполезна. Ала тази на Аш не е. Вярвам, че в крайна сметка Себастиан ще убие Аш и ще използва значителната му живителна сила, за да си възвърне своята.

— Никой не е в безопасност, а? — Джулиън изобщо не звучеше впечатлен.

— Това е добър свят за мен — каза Анабел. — Мразя нефилимите, а съм достатъчно могъща, за да бъда в безопасност от демоните.

— А Себастиан те оставя да изтезаваш нефилими — добави Ема.

— Действително. Причинявам им онова, което някога ми беше причинено от Съвета. — В гласа й нямаше никаква емоция, нито дори бегъл помен от злорадство, единствено мъртвешка глухота, която бе още по-ужасна. — Ала тук не е добро място за Аш. Не можем да се скрием… Себастиан би го открил, където и да отидем. За него ще е по-добре във вашия свят.

— Тогава защо сама не го отведеш там? — попита Ема.

— Бих го направила, стига да можех. Прилошава ми от мисълта да се разделя с Аш. През всички тези години отдадох живота си, за да се грижа за него.

Абсолютна лоялност, помисли си Ема. Тази лоялност ли придаваше на Анабел такъв изпит, болестен вид? Винаги поставяща Аш пред себе си, следваща го от място на място, готова да умре за него без колебание… без да подозира защо?

— Ала във вашия свят — продължи тя — ще ме преследват и ще ме откъснат от Аш. Той няма да има никой, който да го защити. По този начин ще има вас.

— Изглежда, че имаш голямо доверие в нас — отбеляза Джулиън, — при положение че знаеш, че те мразим.

— Ала не мразите Аш — каза Анабел. — Той е невинен, а вие винаги защитавате невинните. Това е, което правите. — Тя се усмихна знаещо, сякаш чувстваше, че ги беше уловила като в мрежа. — Освен това отчаяно искате да се приберете у дома, а отчаянието винаги си има цена. Е, какво ще кажете, нефилими? Споразумяхме ли се?

Аш вдигна от пода на нощния клуб листа хартия, изпаднал от якето на Джулиън Блекторн, внимавайки Себастиан да не го види. Достатъчно отдавна беше в Туле, за да знае, че не е добра идея да привлечеш вниманието на Себастиан, без да усетиш.

Не че Себастиан беше винаги жесток. Имаше пристъпи на щедрост, когато си спомняше, че Аш съществува. Даваше му оръжия или игри, намерени по време на обиски в домовете на бунтовници. Грижеше се да е облечен добре, тъй като гледаше на Аш като на свое отражение. Джейс бе единственият, който някога беше истински мил, откривайки у Аш някого, към когото да насочи незадоволените, потискани чувства, които все още изпитваше към Клеъри Феърчайлд и Александър и Изабел Лайтууд.

И разбира се, Анабел. Ала Аш не искаше да мисли за Анабел.

Разгърна листа и тялото му беше разтърсено от тръпка. Побърза да се извърне, така че Джейс и Себастиан, потънали в разговор, да не забележат изражението.

Беше тя, непознатото човешко момиче, което веднъж бе видял в оръжейната на Тъмния двор. Тъмна коса, очи с цвета на небето, което той почти не си спомняше. Ято гарвани кръжаха в небето зад нея. Не беше снимка, а рисунка, излязла изпод меланхолична ръка, обич и копнеж се излъчваха от страницата. В ъгъла беше надраскано име. Друзила Блекторн.

Друзила. Изглеждаше самотна, помисли си Аш, но освен това решителна, сякаш зад лятно сините й очи живееше надежда: надежда, която отказваше да бъде потушена от загубата, надежда, прекалено силна, за да се поддаде на отчаяние.

Сърцето на Аш задумка, макар и той сам да не знаеше защо. Бързо сгъна листа и го напъха в джоба си.

Даяна ги чакаше пред „Брадбъри“, облегната на затворената врата на гаража и преметнала пушка през рамо. Свали оръжието с видимо облекчение, когато мотоциклетът на Ема и Джулиън спря пред нея.

— Знаех си, че ще се справите — каза, докато Джулиън слизаше от мотора.

— Ооо — рече Ема и също слезе. — Тревожила си се за нас!

Даяна потропа по вратата на гаража с дулото на пушката. Каза на Ема нещо, което се изгуби в стъргането на механизма, докато вратата се отваряше.

Джулиън видя как Ема й отговаря с усмивка и се зачуди как го прави. Незнайно как, Ема винаги успяваше да открие нещо леко или забавно дори когато беше под най-голямо напрежение. Може би го правеше така, както той бе в състояние да стои пред Себастиан и да се преструва на своята помрачена версия, без дори да усети ръцете си да треперят. Това започва едва когато всичко свърши.

— Съжалявам, че трябваше да си тръгна — каза Даяна, щом вратата беше затворена и залостена, а моторът им прибран под брезента на Рафаел. — Ако бях останала, а вас ви заловяха…

— Не би могла да сториш нищо за нас — довърши Джулиън. — И щяха да те убият, след като разберяха кои сме в действителност.

— Поне така някой щеше да отнесе на Ливи новините от Теса. Разбираме — добави Ема. — Каза ли й вече?

— Чаках ви. — Даяна се усмихна косо. — А и не исках да й кажа, че съм изгубила брат й.

Брат й. Думите бяха почти като сън, наполовина верни, колкото и на Джулиън да му се искаше да е изцяло така.

— Е, какво искаше от вас Себастиан? — попита Даяна, докато ги въвеждаше в сградата.

Предишната нощ трябва да бяха пристигнали много късно, осъзна Джулиън — сега коридорите бяха пълни с хора, бързащи напред-назад. Минаха покрай отворената врата на един килер, претъпкан с консерви и буркани с храна. Кухнята вероятно беше наблизо, защото във въздуха се носеше миризмата на доматена супа.

— Предложи ни къща в Бел Еър — отвърна Ема и Даяна изцъка с език.

— Тузарско място. Самият Себастиан живее в Бел Еър, както и фаворитите му сред Помрачените. Крепостният ров го предпазва.

— Онзи, който е направен от гигантски кости? — попита Джулиън.

— Да, същият.

Бяха стигнали до кабинета на Ливи. Даяна бутна вратата с хълбок и ги въведе вътре.

По някаква причина Джулиън си бе мислил, че ще заварят Ливи сама, чакаща ги да се върнат, ала не беше така. Тя стоеше до една от дългите чертожни маси заедно с Бат и Мая и изучаваше карта на Лос Анджелис. Камерън крачеше напред-назад из стаята.

Когато вратата се отвори, Ливи вдигна глава и по лицето й се разля облекчение. За миг Джулиън сякаш гледаше малката Ливи на брега, хваната в плен от прилива върху една скала, със същото изражение на отчаяно облекчение върху лицето, когато той дойде, за да я вземе на ръце и да я отнесе обратно на брега.

Ала тази Ливи не беше същото малко момиченце. Изобщо не беше малко момиченце и бързо прикри облекченото си изражение.

— Радвам се, че се върнахте — каза. — Какво стана?

Джулиън им разказа за срещата с Теса (пропускайки за момента това, че ги беше помолила да убият Себастиан), докато Ема отиде при кафе машината в ъгъла и напълни две чаши с горещо кафе. Беше горчиво, черно и щипеше, когато го преглътна.

— Май ти дължа пет хилядарки — подхвърли Камерън на Ливи, когато Джулиън приключи с разказа си. — Не вярвах, че Теса все още е жива, още по-малко пък че би могла да ни вкара в Града на тишината.

— Това е страхотна новина — каза Мая. Беше се облегнала на ръба на масата с картата, обвила небрежно ръка около лакътя на другата, и Джулиън зърна татуировка с лилия върху кожата й. — Трябва да започнем да обсъждаме стратегии. Да разпределим групи. Някои ще обикалят входа на Града на тишината, други ще бъдат снайперисти, трети ще охраняват магьосницата, четвърти…

— Имаме и лоша новина — прекъсна я Джулиън. — На връщане от плажа ни спряха на един пункт за проверка. Себастиан искаше да ни види.

Ливи се напрегна.

— Какво? Защо?

— Взе ни за помрачените ни версии. Ема и Джулиън от този свят — обясни Ема.

— Научил е, че правите нещо тук — каза Джулиън. — Дори знае името ти, Ливи.

Възцари се миг мрачно мълчание.

— Казах й да си измисли прякор като Маскирания отмъстител, но кой да ме чуе — подхвърли Бат с насилена усмивка.

— А — каза Ема, — смеем се в лицето на опасността. Одобрявам.

Ливи стисна основата на носа си.

— Това означава, че не бива да губим никакво време. Можете ли да се свържете с Теса?

— Сега, когато знаем къде е, всеки би могъл да вземе назаем мотоциклета ми и да отнесе съобщение — каза Даяна. — Няма проблем.

— Желателно е да го направим през деня. Нощем има твърде много демони — добави Ливи.

— Това ни дава малко време — каза Даяна.

Камерън сложи ръка върху рамото на Ливи и Джулиън усети как го жегва странно чувство. В техния свят толкова ревнуваше от Камерън, завиждаше му за начина, по който двамата с Ема се държаха, когато излизаха заедно. Имаха нещо, което той и Ема никога нямаше да имат — възможността да се докосват небрежно, да се целуват пред другите. Сега този Камерън беше гадже на Ливи, разбуждайки не ревността, а закрилничеството му. Трябваше обаче да признае, макар и неохотно, че Камерън беше наистина добро гадже. Беше мил, въпреки ужасното си семейство, и очевидно смяташе, че слънцето изгрява и залязва над Ливи.

Както и трябваше да бъде.

— Елате да разгледаме картата — каза Мая и всички се скупчиха около масата. Тя прокара пръст, върху който имаше бронзов пръстен. — Ние сме тук, а това е входът на Града на тишината. Само на няколко пресечки е, така че бихме могли да отидем пеша, но вероятно ще трябва да се облечем като Помрачени.

— Ще отидем призори, когато демонската активност е най-слаба — каза Ливи. — Що се отнася до Теса Грей…

— Достатъчно е просто да й кажем кога и тя ще ни чака на входа на Града на тишината — рече Джулиън. — И тук ли се намира на същото място, където и в нашия свят? „Ейнджълс Флайт“?

Бат изглеждаше учуден.

— Аха. Там е.

„Ейнджълс Флайт“ беше теснолинейно влакче, което изкачваше Бънкър Хил в центъра на Лос Анджелис, чиито релси изглеждаха така, сякаш се издигат до небето. Джулиън го беше посещавал единствено в качеството на вход към Града на тишината веднъж.

— Окей. — Мая плесна с ръце. — Всички ще бъдат в столовата за вечеря, така че да вървим да организираме няколко отряда.

— Ти ще се разправяш с Рафаел — каза Бат.

Мая направи физиономия.

— Няма проблем. Той винаги заявява, че няма да съдейства, а после ни дава цял куп вампирски воини в последната минута.

— Аз ще се погрижа за върколашкия контингент — рече Бат.

Даяна разпери ръце.

— А аз ще организирам всички останали. Колко души ще ни трябват? Трийсетина може би? Прекалено голяма група ще привлече внимание, от което не се нуждаем…

Ливи погледна през масата към Джулиън.

— Бих искала да говоря с брат си насаме, ако останалите нямате нищо против.

— О, разбира се — каза Мая. — Няма проблем. Доскоро.

И тя излезе заедно с Бат.

Камерън целуна Ливи по бузата.

— Ще се видим след малко.

— Аз ще се погрижа за оръжията.

Даяна също се отправи към вратата.

Ема срещна очите на Джулиън.

— „Оръжия“ ми звучи страхотно — заяви тя. — Ще отида с Даяна.

В мига, в който вратата се затвори зад тях, Ливи отиде да седне на един от дългите дивани и впери в Джулиън директния си поглед, съвсем същия като този на неговата Ливи, с изключение на белега, минаващ през окото й.

— Джулс. Какво не ми казваш? Има нещо, което не ми казваш.

Джулиън се облегна на дългата маса.

— Защо мислиш така? — попита предпазливо.

— Защото ни каза как да проникнем в Града на тишината и да вземем Реликвите на смъртните, но не и дали си открил как да ги унищожим. Знам, че не би предложил да ги задържим. Ако са у нас, ще се превърнем в мишена за Себастиан.

— Възнамеряваме да ги отнесем в нашия свят. Себастиан няма да може да ги открие там.

— Окей — бавно каза Ливи. — Значи, Теса Грей може да отвори Портал, през който да се върнете у дома?

— Не. — Джулиън сви и разпусна ръце, кожата сякаш му беше тясна. — Не точно.

Ливи щракна с пръсти.

— И именно това е частта, която криеш. Какво?

— Познаваш ли жена, на име Анабел? — попита Джулиън. — Тя е от нашия свят, но може да си я виждала заедно със Себастиан тук. Дълга черна коса…?

— Черната магьосница, която се появи заедно със сина на Себастиан? Името й е Анабел? — Ливи подсвирна. — Тук не я наричат така. Легионът на Звездата я нарича Кралица на въздух и мрак.

— Това е от едно старо стихотворение.

Джулиън придоби замислен вид.

— Значи, Аш Моргенстърн също е от вашия свят — каза Ливи.

— Да. Всъщност той е от земята на елфите в нашия свят. Всички минахме през един и същи Портал, но тях той е довел пет години по-рано, предполагам. Две години след Битката при Бурен. Подозирам, че са отишли право при Себастиан. Тя знаеше, че Аш е негов син, и тъй като тук той е жив и на власт…

— Мисля, че ще ме заболи глава. — Ливи разтърка слепоочията си. — Земята на феите, а? Предполагам това обяснява защо Аш е толкова близо по години до „баща“ си.

Джулиън кимна.

— Времето в Неумиращите земи е адски странно. Няма да се преструвам, че го разбирам. — Той прокара пръсти през косата си. — Работата е там, че Анабел ми предложи сделка.

— Каква сделка? — попита Ливи предпазливо.

— Тя е могъща магьосница. — Джулиън подбираше думите си изключително внимателно. Не беше нужно да казва на Ливи, че Анабел беше от рода Блекторн. Това щеше да доведе до още въпроси… въпроси, на които не искаше да отговаря. — Тъй като взе Черната книга от нашия свят, тя е в състояние да отвори Портал, отвеждащ обратно в него. Предложи да отвори един за нас.

— Защо би го сторила, ако е от лакеите на Себастиан?

— Не я е грижа за Себастиан. Грижа я е единствено за Аш и се бои за него. Предложи да ни върне у дома, ако го вземем със себе си.

— Вероятно с основание се тревожи. Себастиан съсипва всички, които са му близки. — Ливи сви крака под себе си. — Имаш ли доверие на тази Анабел?

— Ненавиждам я — заяви Джулиън, преди да успее да се спре. Видя очите на Ливи да се разширяват и си заповяда да продължи по-спокойно. — Но вярвам, че чувствата й към Аш са истински. Той има влияние над хората.

— Интересно. — Погледът на Ливи беше леко разфокусиран. — Дру го видя преди няколко години. По време на една екзекуция, като онази, на която попаднахте на плажа. След това непрекъснато говореше за него, как не изглеждал така, сякаш искал да е там. — Тя прибра кичур коса зад ухото си. — Ти… ако минете през Портала, искаш ли все още да дойда с вас?

— Разбира се, че искам — отвърна Джулиън. — Това е част от причината да не откажа на Анабел. Искам да те отведа от тук.

Ливи прехапа устни.

— Ами моето Аз от твоя свят? Няма ли да е объркващо?

Джулиън не каза нищо, беше го очаквал и все пак нямаше отговор. Видя как лицето й се промени, как по него се изписа осъзнаване и примирение и почувства как част от сърцето му умира.

— Мъртва съм, нали? — Гласът на Ливи не трепваше. — Във вашия свят съм мъртва. Виждам го в начина, по който ме гледаш.

— Да. — Джулиън трепереше, сякаш му беше студено, макар въздухът да беше топъл и неподвижен. — Вината беше моя, Ливс. Ти…

— Недей. — Ливи се изправи и прекоси стаята, за да отиде при него, слагайки ръце върху гърдите му така, сякаш се канеше да го бутне. — Не си направил нищо, за да ме нараниш, Джулс. Познавам те твърде добре, за да ме убедиш в обратното. Забравяш, че в този свят ти се пожертва заради мен. — Блекторновските й очи бяха широко отворени, искрящи и сухи. — Съжалявам, че сме се изгубили един друг в твоя свят. Ще ми се да вярвам, че някъде сме непокътнати. Всички ние. — Тя направи крачка назад. — Нека ти покажа нещо.

Гърлото на Джулиън бе прекалено свито, за да е в състояние да каже каквото и да било. Просто гледаше как тя се обърна с гръб към него и свали пуловера си. Отдолу носеше бяло потниче, което не можеше да скрие огромната татуировка, разстилаща се върху гърба й като крила: траурна руна, която тръгваше от основата на врата и стигаше до средата на гръбнака й, краищата й докосваха раменете й.

Гласът на Джулиън се прекърши.

— За Тай.

Ливи се наведе, за да вдигне пуловера си и го облече, скривайки руната. Когато отново се обърна към него, очите й блестяха.

— За всички вас — каза.

— Върни се у дома с мен — прошепна Джулиън. — Ливи…

Тя въздъхна.

— Виждам, че искаш разрешението ми да сключиш сделка с тази магьосница, Джулс. Виждам, че според теб това ще направи избора по-лесен и по-добър. Ала не мога да го сторя. — Тя поклати глава. — В Туле имаме единствено ужасни избори. Този трябва да направиш сам.

Ема се зарови щастливо в оръжията. Никога не беше проявявала особен интерес към пистолетите (те бяха безсилни срещу демоните и ловците на сенки не ги използваха), ала имаше цял куп други инструменти за унищожение. Втъкна няколко метателни ножа в колана си и се отправи към една маса, отрупана с ками.

Облегната на стената, Даяна я гледаше с уморена развеселеност.

— Във вашия свят — попита тя — сте били парабатаи?

Ема застина с кама в ръка.

— Да.

— На твое място бих гледала да не го споменавам много-много — отбеляза Даяна. — На хората не им е приятно да мислят за парабатаите.

— Защо?

Даяна въздъхна.

— Докато властта на Себастиан ставаше все по-голяма и светът ставаше все по-мрачен и отчаян, парабатаите се промениха. Беше мигновено, за разлика от промяната при магьосниците. Един ден светът се събуди, за да открие, че всички парабатаи се бяха превърнали в чудовища.

Ема едва не изпусна камата.

— Станали са зли?

— Чудовища — повтори Даяна. — Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни. Не го видях с очите си… чух само истории от трета ръка. Разкази за безпощадни, огромни лъскави създания, сриващи цели градове. Себастиан беше принуден да отприщи хиляди демони, за да ги озапти. Загинаха много мундани и ловци на сенки.

— Но защо се е случило нещо такова? — прошепна Ема с внезапно пресъхнало гърло.

— Вероятно по същата причина, поради която магьосниците се превърнаха в демони. Светът стана скверен и демоничен. Никой не знае.

— И ти се безпокоиш, че същото би могло да се случи и с нас? — Ема вземаше слепешком оръжия, без дори да вижда какво държи. — Че е възможно да се променим?

— Изключено е — отвърна Даяна. — След като ангелската магия престана да действа напълно, малцината оцелели парабатаи бяха добре. Връзката им се разкъса и те не се промениха.

Ема кимна.

— Усещам, че връзката ми с Джулиън тук не съществува.

— Да. Вече няма ловци на сенки, така че няма и парабатаи. И все пак, както казах, съветвам ви да не го споменавате пред другите. Руните ви много скоро ще избледнеят. Нали се сещаш. Ако останете тук.

— Ако останем тук — повтори Ема немощно. Виеше й се свят. — Окей. Аз май ще се връщам. Джулиън сигурно се чуди къде се изгубих.

— Виждам, че си декорирала — отбеляза Джулиън, когато влезе в спалнята.

Изглеждаше уморен, но буден, шоколадовокафявата му коса все още беше разрошена от пътуването с мотора. Ема се огледа наоколо — действително беше надонесла впечатляващ брой оръжия от долния етаж. В единия ъгъл имаше купчина ками и ножове за мятане, в другия — мечове, в третия — полицейски пистолети, главно „Глок“ и „Берета“.

— Благодаря — каза тя. — Стилът е „Неща, които могат да те убият“.

Джулиън се засмя и отиде в банята и Ема го чу да пуска водата, за да си измие зъбите. Беше взела назаем една от мъжките ризи, които бяха дали на Джулиън, и я носеше като нощница над бельото си: едва ли беше най-сексапилната пижама, помисли си, но беше удобна.

Сви крака под себе си и потисна желанието да попита Джулиън дали е добре. След като се беше прибрала от експедицията си с Даяна, бе седнала да го чака с нарастваща тревога. Това бе свят, който можеше да ги нарани по толкова много начини. Можеше да бъдат убити от демони или заловени от Помрачените. А ако бяха дошли по-рано, очевидно биха могли да се превърнат в чудовища и да унищожат цял град.

Има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му. Има причина парабатаите да не могат да се влюбват и тя е по-чудовищна, отколкото би могла да си представиш.

Ема поклати глава. Нямаше да се поддаде на лъжливите думи на кралицата. Всичко в Туле беше покварено и чудовищно… естествено, че парабатайската връзка също нямаше да бъде пожалена.

По-истинска и опасна беше сянката на разбито сърце, дебнеща зад всеки ъгъл. Знаеше колко отчаяно Джулиън иска Ливи да дойде в техния свят заедно с тях, но тя бе видяла изражението й, когато я беше помолил, и се чудеше.

Когато Джулиън се върна в спалнята, косата и тениската му бяха влажни и изглеждаше ободрен. Ема предположи, че беше напръскал лицето си с вода.

— Имаха ли арбалети? — попита, докато преглеждаше купчината с мечове.

Взе един меч и го огледа, въртейки го в ръцете си, така че острието хвърляше отблясъци наоколо.

В стомаха на Ема сякаш запърхаха пеперуди. Само няколко, ала имаше нещо в това да гледа Джулиън като ловец на сенки, воина, в който се беше превърнал пред очите й. Мускулите на ръката и рамото му се движеха плавно, докато завъртя оръжието, а после го върна на мястото му с преценяващо изражение.

Ема се надяваше, че бузите й не са порозовели.

— Взех ти един. В гардероба е.

Той отиде да провери.

— Ако успеем да се доберем до Града на тишината, без никой от Помрачените или демоните да забележи, може изобщо да не се наложи да ги използваме.

— Даяна все казваше, че най-добрите оръжия са тези, които винаги са добре поддържани, но никога не се налага да бъдат използвани — подхвърли Ема. — Естествено, нямах представа за какво говори.

— Очевидно. — Джулиън се усмихна. — Ема, трябва да ти кажа нещо.

Ема се облегна на таблата на леглото. Сърцето й прескочи един удар, но тя се опита да запази спокойно и подканящо изражение. Джулиън не го биваше особено в споделянето, дори когато имаше чувства, и все пак онова, което й беше липсвало най-много, докато той беше под влиянието на магията, бе да си споделят тайните и онова, което им тежи. Той приседна на ръба на леглото и вдигна очи към тавана.

— Не казах на Ливи, че Теса ни помоли да убием Себастиан.

— Разбира се. Ако не успеем да проникнем в Града на тишината и да вземем Реликвите на смъртните, това няма да има значение, така или иначе. Защо да я плашим още отсега?

— Казах й обаче, че ако успеем да вземем Меча и Бокала, ще ги отнесем със себе си. За да ги защитим.

Ема чакаше. Не беше сигурна накъде бие Джулиън с всичко това.

— Когато бяхме в Двора на светлите феи — продължи той, — сега, последния път… когато говорих с кралицата, тя ми разкри как може да бъдат развалени всички парабатайски връзки наведнъж.

Ема стисна завивките.

— Да, и ти ми каза, че е невъзможно.

Очите на Джулиън бяха прозорци към един океан, който в този свят вече не съществуваше.

— Ние сторихме онова, което беше поискала от нас. Донесохме й Черната книга. Така че тя ми каза, защото й се струваше забавно. Виждаш ли, съществува един-единствен начин да бъде направено. Като унищожиш първата парабатайска руна, която се пази в Града на тишината. И трябва да го сториш с Меча на смъртните.

— А в нашия свят той е строшен — довърши Ема.

Имаше смисъл по един перверзен начин: можеше да си представи какво удоволствие бе доставило на кралицата да му го съобщи.

— Не ти казах, защото мислех, че няма значение. Никога нямаше да бъде възможно. Мечът беше счупен.

— Не ми каза и заради магията — допълни Ема меко. — Нямаше чувството, че е нужно да го правиш.

— Да. — Джулиън си пое разтърсваща глътка въздух. — Ала сега обсъждаме да отнесем тукашния меч в нашия свят и знам, че шансовете ни сигурно са един на милион, но може би е възможно… искам да кажа, можем да обмислим този избор. Аз бих могъл да го обмислям.

Имаше милион неща, които Ема искаше да каже. Обеща, че няма да го направиш, и би било ужасно, трептеше на върха на езика й. Спомни си моралната сигурност, която бе изпитала, когато Джулиън за първи път й каза, че кралицата го бе изкушила с тази възможност.

Ала след смъртта на Ливи беше трудно да изпитва морална сигурност по отношение на каквото и да било.

— Помолих да ми направи онази магия, защото бях ужасен — продължи Джулиън. — Представях си как се превръщаме в чудовища. Как унищожаваме всичко, което обичаме. Кръвта на Ливи все още беше под ноктите ми. — Гласът му потрепери. — Има обаче и друго, от което се страхувам също толкова, и ето защо гласът на кралицата отеква в главата ми. — Ема го гледаше, чакайки го да продължи. — Ти си единствената, която съм обичал по този начин, и знам, че ще си единствената, която някога ще обичам. Без теб не съм себе си. Разтвориш ли веднъж боя във вода, не можеш да я извадиш обратно. С теб е същото. Не мога да те извадя от себе си. Това означава да изтръгна сърцето си, а не се харесвам без сърце. Вече го знам.

— Джулиън — прошепна Ема.

— Няма да го направя — каза той. — Няма да използвам Меча. Няма да причиня другиму болка като онази, която изпитах аз. Но ако се приберем у дома заедно с Меча, мисля, че ще трябва да поискаме да направим размяна с инквизитора. Меча срещу изгнание. Не мисля, че имаме друг избор.

— Истинско изгнание? Ще ни разделят от децата, ще те разделят…

— Знам. Имаше време, когато вярвах, че не би могло да съществува нищо по-ужасно. Ала сега осъзнавам, че съм грешал. Държах Ливи, докато тя издъхваше, и това беше по-ужасно. Случилото се с Ливи тук, да изгуби всички ни, е невъобразимо по-ужасно. Запитах се дали бих предпочел да преживея онова, което преживя Марк, да бъде откъснат от семейството си, но да мисли, че те са добре и щастливи… или онова, което е преживяла Ливи, знаеща, че братята и сестрите й са мъртви. Няма никакво съмнение. Бих предпочел те да са живи и в безопасност дори ако не мога да бъда с тях.

— Не знам, Джулиън…

Изражението му беше неприкрито уязвимо.

— Освен ако ти вече не изпитваш същото към мен. Не бих те винил, ако си престанала да ме обичаш, докато бях под въздействието на магията.

— Предполагам, че това би решило проблемите ни — каза Ема, без да се замисли.

Джулиън потръпна и тя полази по леглото към него. Коленичи в средата на покривката и протегна ръка, за да го докосне по рамото. Той обърна глава, за да я погледне, потрепервайки леко, сякаш гледаше слънцето.

— Джулиън — рече Ема. — Бях ти сърдита. Ти ми липсваше. Но не престанах да те обичам. — Тя прокара леко опакото на ръката си по бузата му. — Докато ти си жив и аз съм жива, ще те обичам.

— Ема. — Джулиън коленичи върху леглото срещу нея. Тя беше с една глава по-ниска от него в тази поза. Той докосна косата й, премятайки я над рамото й. Очите му бяха тъмни като сенки. — Не знам какво ще се случи, когато се приберем. Не знам дали това да поискаме изгнание от Диърборн ще успее. Не знам дали няма да ни разделят. Но ако се случи, ще мисля за онова, което изрече току-що, и то ще ми вдъхва сили, каквото и да става. В мрака, в сенките, във времената, когато съм сам, ще си го спомням.

Очите на Ема запариха.

— Мога да го кажа отново.

— Не е нужно. — Докосна я леко по бузата. — Винаги ще си спомням как изглеждаше, когато го каза.

— Тогава ми се ще да носех нещо по-секси — засмя се Ема мъничко пресекливо.

Очите му потъмняха… онова потъмняване от желание, което единствено тя бе виждала.

— Вярвай ми, няма нищо по-секси от теб в някоя от ризите ми. — Той докосна леко яката и кожата на Ема настръхна. Гласът му беше нисък и дрезгав. — Винаги съм те желал. Дори когато не го знаех.

— Дори по време на парабатайската ни церемония?

Почти бе очаквала Джулиън да се засмее, ала вместо това той прокара пръст по материята на ризата й, по ключицата й, до основата на гърлото й.

— Особено тогава.

— Джулиън…

— Не ме умолявай да те оставя — прошепна той. — И да не дойда подире ти.

Разкопча най-горното копче на ризата, оголвайки малко късче плът. Вдигна очи към нея и тя кимна, оформяйки с пресъхнали устни едно безмълвно: Да, искам го, да.

— Гдето идеш ти, и аз ще ида.

Пръстите му се плъзнаха надолу, откопчавайки още едно копче, разкривайки извивката на гърдите й. Зениците му се разшириха, потъмняха.

Имаше нещо еретично в това, нещо, носещо тръпката на абсолютно забраненото. Думите на парабатайската церемония не биваше да изразяват желание. И все пак всяка дума потреперваше през нервните окончания на Ема, сякаш ангелски крила докосваха кожата й.

Тя посегна към ризата му и я свали през главата му. Прокара ръце по гърдите му, надолу към извивката на кръста, набраздените мускули на корема му. Проследи всеки белег.

— Гдето останеш и аз ще остана.

Пръстите му откриха още едно копче и още едно. Ризата прошумоля и се отвори. Много бавно той я смъкна от раменете й и я остави да се плъзне по ръцете й. Очите му бяха ненаситни, ала ръцете му бяха нежни. Помилва голите й рамене и се наведе, за да целуне местата, които падналата риза беше разкрила, прокарвайки пътечка между гърдите й, докато тя се изви назад в ръцете му.

— Твоите люде ще бъдат мои люде и твоят Бог мой Бог — промълви той до кожата й.

Ема политна назад, повличайки го със себе си. Тежестта му я притисна към мекотата на леглото. Той пъхна ръце под тялото й и я целуна, бавно и продължително. Тя прокара пръсти през косата му, както обичаше да прави открай време, усещайки как копринените къдрици гъделичкат дланите й.

Свалиха дрехите си, без да бързат. Всяко ново късче разголена кожа беше повод за друго благоговейно докосване, друга бавна целувка.

— Гдето умреш ти и аз ще умра — прошепна Джулиън до устата й.

Ема разкопча дънките му и той ги изрита настрани. Усещаше, че е корав до нея, ала не бързаха за никъде: пръстите му проследиха извивките й, възвишенията и спадовете на тялото й, сякаш с всяко докосване на ръцете си той я рисуваше в злато и слонова кост.

Тя обви крака около него, за да го задържи близо до себе си. Устните му се плъзнаха по бузата, по косата й, докато той се движеше в нея. Погледът му нито за миг не се откъсваше от нейния, понасяйки и двамата нагоре. Издигнаха се като един, в огън и искри, всеки миг беше по-ярък от предишния, а когато най-сетне се откъснаха и паднаха заедно, около тях се посипа дъжд от златни звезди.

Когато всичко свърши, Ема се сгуши в Джулиън, останала без дъх. Зачервен, влажен от пот, той улови шепа от косата й и я уви около пръстите си.

— Ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от теб, Ема — каза и притисна устни до кичурите.

Ема затвори очи и прошепна:

— Джулиън. Джулиън. Ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от теб.

Джулиън седеше на ръба на леглото и се взираше в мрака.

Сърцето му беше преизпълнено с Ема, ала в ума му кипеше смут. Радваше се, че й беше казал истината за думите на кралицата, за решимостта да потърси изгнание. Възнамерявал бе да каже още.

Докато ти си жив и аз съм жива, ще те обичам. Думите бяха изпълнили сърцето му и го бяха разбили. Опасността от това да обича Ема беше като белег от битка: източник на гордост, спомен за болка. Не бе могъл да й каже останалото: Ами ако магията се завърне, когато се приберем у дома? Ами ако престана да разбирам какво означава да те обичам?

Тя бе толкова храбра, неговата Ема, и толкова красива, и той я желаеше толкова силно, че ръцете му трепереха, докато разкопчаваше ризата й и посягаше към нощното шкафче. Сега тя спеше, увита в одеяла, рамото й беше блед полумесец. А той седеше на ръба на леглото, стиснал камата, инкрустирана със скъпоценни камъни, която Ема беше донесла по-рано от стаята с оръжията на долния етаж.

Завъртя я в ръката си. Беше малка и остра, а дръжката й беше украсена с червени камъни. Гласът на кралицата отекваше в главата му. В царството на феите смъртните не познават ни скръб, ни радост.

Помисли си за начина, по който двамата с Ема пишеха с пръсти по кожата си, оформяйки думи, които никой друг не можеше да чуе.

Помисли си за огромната празнина, която беше носил в себе си след магията, без дори да го осъзнава, като мундан, обсебен от демон, вкопчен в гърба му и хранещ се с душата му, без да подозира откъде идва нещастието му.

Престанеш ли да изпитваш емпатия, се превръщаш в чудовище. Тук може и да не се намираш под въздействието на магията, Джулиън Блекторн, но какво ще стане, когато се прибереш? Какво ще сториш тогава, когато не си в състояние да изпитваш онова, което изпитваш?

Джулиън изпъна ръка и вдигна острието.

21 Звезда не милва с поглед свят

Даяна слезе призори и потропа на вратата им. Ема се събуди недоспала, с разрошена коса и подути устни. Обърна се и откри Джулиън да лежи на една страна, напълно облечен в черна риза с дълъг ръкав и тъмнозелен панталон. Изглеждаше така, сякаш току-що беше взел душ. Косата му беше прекалено мокра, за да е къдрава, устата му имаше вкус на паста за зъби, когато се наведе, за да я целуне. Беше ли спал изобщо?

Тя се отправи със залитане към банята, за да се изкъпе и облече. С всяка дреха, която навличаше, увеличаваше очакването, което я събуждаше по-сигурно, отколкото каквито и да било дози кофеин или захар биха могли. Риза с дълъг ръкав. Плътно елече. Панталон от груб, здрав плат. Високи обувки с дебели подметки. Ками и чигирики25 в колана й, метателни звезди в джобовете, дълъг меч в ножница на гърба. Прибра косата си на плитка и с известна неохота си избра пистолет и го пъхна в кобура на кръста си.

— Готова съм — оповести.

Джулиън, който се облягаше на стената до вратата, протегнал пред себе си обутия си във висока обувка крак, отметна кичур коса от очите си.

— Аз съм готов от часове.

Ема го замери с една възглавница.

Хубаво бе отново да се закачат както преди, помисли си, докато поемаха надолу. Странно как хуморът и способността да се шегуваш бяха свързани с емоциите. Онзи Джулиън, който не чувстваше нищо, беше Джулиън, чийто хумор беше мрачен и горчив.

Столовата беше препълнена и миришеше на кафе. Върколаци, вампири и някогашни ловци на сенки бяха насядали край дълги маси и се хранеха от очукани, разнородни съдове. Беше странно сплотена картина, помисли си Ема. Не можеше да си представи ситуация в техния свят, в която голяма група ловци на сенки и долноземци биха седнали, за да похапнат непринудено заедно. Може би членовете на Долноземско-нефилимския съюз на Алек и Магнус се хранеха заедно, но тя трябваше да признае, че знае срамно малко за тях.

— Здравейте.

Беше Мая, дошла да ги заведе до дълга маса, край която седяха Бат и Камерън. Две купички овесена каша и две чаши с кафе вече ги чакаха. Ема изгледа сърдито кафето, докато се настаняваше. Дори в Туле всички приемаха за даденост, че пие кафе.

— Яжте — каза Мая, докато сядаше до Бат. — Всички ще имаме нужда от енергия.

— Къде е Ливи? — попита Джулиън, докато лапваше малко овесена каша.

— Ето я там. — Камерън посочи с лъжицата си. — Потушава пожари, както винаги.

Ема опита овесената каша. Имаше вкус на сготвена хартия.

— Вземи. — Мая й подаде малка очукана купичка. — Канела. Пооправя вкуса й.

Докато поемаше купичката, Ема забеляза, че върху ръката й имаше и други татуировки освен лилията — стрела, син пламък и листо от градински чай.

— Означават ли нещо? — попита тя. Джулиън си бъбреше с Камерън, нещо, което Ема не можеше да си представи да се случи в техния свят. Мъничко бе учудена, че се случваше и тук. — Татуировките ти имам предвид.

Мая ги докосна леко с пръсти.

— В чест на падналите ми приятели са — отвърна тихичко. — Листото градински чай е за Клеъри. Стрелата и пламъкът са за Алек и Магнус. Лилията…

— Лили Чен — довърши Ема, мислейки си за лицето на Рафаел, когато бе изрекла името на Лили.

— Да — каза Мая. — Сприятелихме се в Ню Йорк след Битката при Бурен.

— Толкова съжалявам за приятелите ти.

Мая се облегна назад.

— Недей да съжаляваш, Ема Карстерс. Ти и Джулиън ни донесохте надежда. Това днес… е първият ход, който предприемаме срещу Себастиан, първото ни действие, в което не става въпрос просто да оцелеем. Така че, благодаря ти за това.

Очите на Ема запариха. Тя сведе поглед и лапна още една хапка овесена каша. Мая имаше право — с канела беше по-вкусно.

— Не искаш ли кафе? — попита Даяна, появявайки се на масата им. Беше облечена изцяло в черно, препасала два патрондаша около кръста си. — Аз ще го изпия.

Ема потръпна.

— Махни го от тук. Ще ти бъда благодарна.

Група хора, облечени в черно като Даяна и носещи пушки, влязоха в столовата под боен строй.

— Снайперисти — обясни Даяна. — Те ще ни покриват от въздуха.

— Даяна, ние ще тръгваме — заяви Рафаел, изниквайки от нищото по онзи дразнещ вампирски начин.

Не си беше дал труда да се облече по войнишки. Носеше дънки и тениска и изглеждаше на около петнайсет години.

— Вие сте съгледвачите, така ли? — попита Ема.

— Това е оправданието ми да не се движа заедно с вас, човеците, да — отвърна Рафаел.

Беше доста загадъчно, помисли си Ема, това, че Магнус и Алек го бяха харесвали достатъчно, за да кръстят детето си на него.

— Аз пък нямах търпение да си поиграя на „Виждам, виждам“ — каза тя.

— Щеше да изгубиш — заяви Рафаел. — Вампирите са страшно добри на „Виждам, виждам“.

Той се отдалечи, поспирайки, за да размени няколко думи с някого. Ливи. Тя го потупа по рамото и за изненада на Ема, той не я изгледа яростно… кимна почти дружелюбно и отиде да се присъедини към отряда от вампирски съгледвачи. Те се отправиха към изхода, а Ливи се запъти към тяхната маса.

— Всички са готови — каза.

Изглеждаше така, както първия път, когато я бяха видели в Туле. Корава и готова за всичко. Косата й беше прибрана в стегната опашка. Наведе се, за да целуне Камерън по бузата, и потупа Джулиън по рамото.

— Джулс, вие с Ема идвате с мен. Днес има мъгла.

— Мъгла не ми звучи толкова зле — каза Ема.

Ливи въздъхна.

— Почакай и ще видиш.

И Ема наистина видя. Мъглата в Туле беше като всичко друго в Туле: изненадващо ужасна.

Излязоха от „Брадбъри“ в малка групичка: Ема, Джулиън, Ливи, Камерън, Бат, Мая, Дивя, Раян и още неколцина бунтовници, които Ема не познаваше по име. Мъглата ги блъсна като стена. Гъсти валма се надигаха от земята като колони и се рееха във въздуха, превръщайки всичко на разстояние от повече от няколко крачки в размазано петно. Миришеше на изгорено, като пушека от голям пожар.

— Ще накара очите и гърлото ви да запарят, но не е опасна — каза Ливи, след като се разделиха на по-малки отряди и се пръснаха по „Бродуей“. — Кофти за снайперистите обаче. Никаква видимост.

Вървеше пред Ема и Джулиън в канавката край тротоара, а те я следваха, защото очевидно знаеше къде отива. Мъглата задушаваше мътната светлина на умиращото слънце почти напълно. Ливи беше извадила фенер и насочи лъча му към пелената пред тях.

— Поне няма да има коли. Понякога Помрачените се опитват да те прегазят, ако решат, че си незаклет. Никой обаче не шофира в мъглата.

— Някога вали ли изобщо? — попита Ема.

— Вярвай ми — отвърна Ливи, — не искаш да бъдеш тук, когато вали.

Тонът й говореше, че ще е по-добре Ема да не задава повече въпроси и че вероятно тук валяха ножове или жаби, болни от бяс.

Бялата мъгла като че ли удавяше и всички звуци и те крачеха безшумно в нея, следвайки лъча от фенера на Ливи. Джулиън изглеждаше потънал в мисли. Ливи погледна първо към него, а после към Ема.

— Има нещо, което искам да вземеш — каза тя толкова тихо, че Ема трябваше да се приведе към нея, за да я чуе. — Писмо, което написах за Тай.

Тя пъхна един плик в ръката на Ема, която го прибра във вътрешния си джоб, хвърляйки поглед върху името, надраскано отгоре му. Тиберий.

— Окей. — Ема погледна право напред. — Но ако няма да дойдеш с нас през Портала, трябва да кажеш на Джулиън.

— Порталът не е наистина сигурен, нали? — меко каза Ливи.

— Ще се приберем — заяви Ема. — Все някак.

Ливи наклони глава на една страна, оценявайки решимостта на Ема.

— Все още не съм решила.

— Вижте. — Очертанията на Джулиън станаха по-ясни, когато той се приближи до тях, вече не размазани от мъглата. — Пристигнахме.

„Ейнджълс Флайт“ се извисяваше над тях, прорязвайки мъглата. Много отдавна, във време, когато хората все още ги беше грижа за неща като безопасност, около железопътната линия беше издигната ограда, ала сега тя беше съборена и тротоарът беше осеян с метални халки. Два дървени вагона лежаха на една страна по средата на хълма, катурнали се от релсите като счупени играчки. Когато украсена оранжево-черна арка с думите „Ейнджълс Флайт“ се издигаше над входа.

Пред една от колоните й стоеше Теса.

Този път не беше дегизирана като Джем, нито пък беше облечена като ловец на сенки или Мълчалив брат. Носеше простичка черна рокля, косата й беше разпусната и права. Изглеждаше на годините на Клеъри.

— Ето ви и вас — каза тя.

Ливи се закова на място, давайки знак на Ема и Джулиън да сторят същото. Угаси фенера си, докато от мъглата изникваха няколко дузини фигури. Ема се напрегна, но после се отпусна, когато ги разпозна — Даяна, Ват, Камерън, Рафаел, Мая. И още десетки бунтовници, облечени в черно и зелено.

Стояха мълчаливи, подредени в две редици. Войнишки строй. Никой не помръдваше.

Теса погледна замислено към Ливи.

— Всички те са твои хора?

— Да. — Ливи я гледаше със смесица от недоверие и надежда. — Това са моите хора.

Теса се усмихна, внезапна, прекрасна усмивка.

— Справила си се много добре, Ливия Блекторн. Покрила си семейното си име с чест.

Ливи изглеждаше слисана.

— Семейното ми име?

— Родът Блекторн съществува отдавна — рече Теса — и отдавна живеят в чест. Виждам много чест и тук.

Тя погледна към бунтовниците, след което се обърна (като че ли, без изобщо да се притеснява от въоръженото множество зад гърба си) и вдигна ръце пред себе си.

Бунтовниците си поеха рязко дъх, когато по върха на пръстите й заиграха жълти пламъци. Една… две врати се оформиха под ръцете й, изпълвайки арката. Всяка от тях представляваше масивен скален къс, върху който беше грубо издълбана латинска сентенция. Nescis quid serus vesper vehat.

— Кой знае какво ще донесе падането на нощта — преведе Джулиън и по гърба на Ема пробяга тръпка.

Теса прокара жълтите пламъци на пръстите си по вратите и силно стъргане проряза приглушаващата звуците мъгла. Вратите потрепериха и се плъзнаха настрани сред облаци прах, посипал се след годините, през които не бяха отваряни.

Глух екот долетя откъм мрака, когато вратите се отвориха напълно. Наситена чернота бе всичко, което се виждаше отвъд входа. Ема не можеше да различи стълбите, които знаеше, че се спускат в Града на тишината. Виждаше единствено сянка.

Двамата с Джулиън пристъпиха напред и тя надзърна в непрогледния мрак на входа на Града на тишината в същия миг, в който Теса се свлече на земята.

Втурнаха се към нея. Тя седна, облягайки се на една колона, с лице, пребледняло като мъглата.

— Добре съм, добре съм — увери ги, макар отблизо да видяха, че крайчетата на устата и очите й бяха осеяни с алено, сякаш малките кръвоносни съдове там се бяха спукали от напрежение. — Трябва да побързаме. Не е разумно да оставяме Града на тишината отворен…

Опита да се изправи, но отново се отпусна на земята със стон.

Ливи подаде фенера си на Ема и коленичи до нея.

— Камерън! Даяна! Вървете с Ема и Джулс в Града от кости. Мая, нуждая се от медик.

Всички се раздвижиха трескаво. Докато Камерън и Даяна идваха при тях, Ема се помъчи да възрази, че тя е тази, която трябва да остане до Теса, но Ливи беше непреклонна.

— Били сте в Града на тишината за парабатайската церемония и го познавате. Няма причина архитектурата му тук да бъде различна.

— Побързайте — подкани ги Теса, докато Мая се навеждаше над нея с аптечката за първа помощ. — Реликвите са в Звездната зала. — Тя се закашля. — Вървете!

Ема запали фенерчето на Ливи и се втурна през входа на Града с Джулиън до себе си и Камерън и Даяна зад тях. Шумът откъм улицата над главите заглъхна почти мигновено, заглушен от мъглата и дебелите каменни стени. Градът на тишината бе по-тих, отколкото когато и да било, помисли си Ема. Лъчът на фенера отскачаше между стените, осветявайки нащърбен камък и — докато навлизаха по-навътре — излъскани бели и жълти кости.

Ливи беше права. Архитектурата на Града на тишината бе съвсем същата. Джулиън вървеше до нея, напомняйки й за последния път, когато бяха дошли заедно тук за парабатайската си церемония. Градът и тогава миришеше на старо, на кости и прах, и камъни, но освен това беше живо, обитавано място. Сега той лъхаше на застоял въздух, изоставеност и смърт.

Не беше нейният Град на кости, разбира се, ала от малка я учеха, че всички Градове са един Град, че има много входове, но само една твърдина. Докато минаваха през сводестите стаи на мавзолеите, Ема не можеше да не си помисли: Никога вече няма да бъдат добавени още воини към тази войска. Никога вече нов прах няма да помогне за изграждането на Града от кости.

Навлязоха в тунел, отвеждащ до квадратно помещение, в чиито ъгли се издигаха колони от резбовани кости. Бронзови и червени мраморни квадрати, редуващи се като шахматна дъска, образуваха пода. В средата имаше мозайка, дала името на стаята: параболичен десен от сребърни звезди.

Черна базалтова маса бе поставена до една от стените и върху нея имаше два предмета: бокал и меч. Бокалът беше златен, с инкрустиран с рубини ръб. Мечът бе от тежко тъмно сребро с дръжка във формата на ангелски крила.

Ема познаваше и двата предмета. Всеки ловец на сенки ги познаваше от безброй картини, гоблени и илюстрации в учебниците по история. Забеляза с изненада, че нито Бокалът, нито Мечът бяха покрити с прах.

Камерън си пое рязко дъх.

— Не вярвах, че някога ще ги видя отново. Не и след Войната.

— Дай ми фенера. — Даяна протегна ръка към Ема. — Вие двамата, вървете.

Ема й подаде фенера и двамата с Джулиън се приближиха до масата. Джулиън взе Бокала и го втъкна в портупея, който беше препасан през гърдите му, а после закопча якето си отгоре му. На Ема й беше нужно малко повече, за да събере сили и да вземе Меча. За последен път го беше видяла в ръката на Анабел, докато тя посичаше Робърт Лайтууд и забиваше отломките от прекършеното му острие в гърдите на Ливи.

Ала това беше друг меч, неокървавен и нестрошен. Грабна го и го смени с оръжието на гърба си. Мечът на смъртните тежеше върху гръбнака й и тя си спомни думите на кралицата, че някога нефилимите са били великани на земята, притежаващи силата на хиляда мъже.

— Най-добре да вървим — каза Даяна. — Както магьосницата каза, не е разумно да оставяме това място отворено прекалено дълго.

Камерън се огледа наоколо, потръпвайки от отвращение.

— Лично аз не мога да се махна от тук достатъчно скоро.

Докато прекосяваха Града, лъчът на фенера танцуваше, отразяван от полускъпоценните камъни, инкрустирани в сводовете от кости. Искряха по начин, който изпълваше Ема с тъга: какъв бе смисълът от красота, която никой не може да види?

Стигнаха до един тунел и тя с облекчение осъзна, че наближават стълбите и повърхността: до ушите й достигнаха звукът на вятъра, пукотът на ауспух…

Тя настръхна. Никой не шофира в мъглата.

— Какъв е този шум? — каза и всички наостриха уши.

Звукът се разнесе отново и този път Камерън пребледня.

— Изстрели — каза Даяна, вадейки пистолет от кобура на кръста си.

— Ливи.

Камерън се втурна да бяга, но не беше направил повече от няколко крачки, когато от сенките изникнаха фигури… алени фигури, обвити в дим. Сребърно острие проблесна в мрака.

— Помрачени! — изкрещя Джулиън.

Дългият меч на Ема вече беше в лявата й ръка, тя се втурна напред, изваждайки един бо шурикен26 от колана си и запращайки го по фигурите в червено. Те се дръпнаха назад, а струя кръв оплиска стената зад тях.

Една от Помрачените с дълга кестенява коса се хвърли към тях. Камерън се бореше, с един крак все още в подножието на стълбището. Изстрел отекна в ушите на Ема и Помрачената рухна като чувал. Когато се обърна, видя Джулиън да сваля пистолета си с каменно изражение. От дулото се вдигаше дим.

— Бягайте! — Даяна пусна фенера, побутна Ема в гърба и се прицели. — Вървете при Ливи! Вървете при останалите!

Намекът беше: отнесете Бокала и Меча далече от Помрачените. Ема се втурна да бяга, описвайки посичащи дъги с меча от двете си страни. Видя Камерън, вчепкан с един Помрачен, и разпозна Дейн Ларкспиър. Подлец в един свят, подлец и в друг, помисли си, докато Камерън изритваше краката на Дейн изпод него.

Само че от един от другите тунели прииждаха още Помрачени. Чу как Джулиън извика и ето че се носеха по стъпалата, Ема с меч в ръка, Джулиън — с пистолет. Изхвръкнаха от изхода на Града на тишината…

И налетяха на ужасяваща жива картина.

Мъгла се стелеше навсякъде — бели нишки като мрежата на гигантски паяк. Ала Ема видя онова, което трябваше да види. Десетки от бунтовниците на Ливи бяха коленичили в мълчание, сложили ръце зад главите си. Зад тях стояха дълги редици Помрачени, въоръжени с байонети и автомати. Теса все така беше отпусната тежко до колоната на арката, ала сега Рафаел бе този, който я държеше, и то учудващо грижовно.

Ливи беше на крака в центъра на групата Помрачени и бунтовници. Беше на крака, защото Джулиън — един по-висок, по-възрастен, по-голям Джулиън с мрачна, смъртоносна усмивка, целият облечен в червено — стоеше зад нея, обвил ръка около гърлото й. С другата си ръка притискаше дулото на пистолет до слепоочието й.

Зад него, облечен в скъп тъмен костюм, стоеше Себастиан с Джейс и Аш от двете му страни. Аш не беше въоръжен, ала Джейс държеше меч, който Ема разпозна: Хеосфорос, който в техния свят принадлежеше на Клеъри. Беше красив меч, с дръжка от злато и обсидиан и осеяно с черни звезди сребърно острие.

Всичко сякаш запълзя мъчително бавно. Ема чу как дъхът на Джулиън изгъргори в гърлото му и го видя да се заковава на място, сякаш се бе превърнал в камък.

— Джулиън Блекторн — каза Себастиан и бялата мъгла, стелеща се около него, бе с цвета на косата му, на косата на Аш. Двама зимни принцове. — Наистина ли мислеше, че ще се хвана на представлението ти в нощния клуб?

— Анабел.

Гласът на Джулиън беше дрезгав и Ема знаеше какво си мисли. Анабел трябва да ги беше предала, тъй като знаеше кои са в действителност.

Челото на Себастиан се сбърчи.

— Какво за Анабел?

Аш поклати глава. Беше едва забележимо движение на отрицание, ала Ема го видя и бе сигурна, че Джулиън също го беше видял. Не, казваше Аш. Анабел не ви предаде.

Но защо Аш би…?

— Пусни пистолета — нареди Себастиан и Джулиън го стори, хвърляйки го в мъглата. Себастиан почти не беше погледнал Ема. Сега обърна ленив, презрителен поглед към нея. — Ти също. Хвърли този евтин меч.

Ема го направи и оръжието издрънча. Нима Себастиан не виждаше Меча на смъртните, препасан на гърба й?

— Носите слънцето върху кожата си — каза той. — Дори това би ми било достатъчно, за да разбера, че не сте от Туле. А благодарение на Аш познавам историята на вашия свят. Знаех за Портала. През всичкото това време се чудех дали някой от вас няма да мине през него. Знаех, че ще се насочите право към Реликвите на смъртните, за да ги скриете от мен. Всичко, което трябваше да сторя, бе да разположа стражи наоколо и да чакам. — По лицето му се разля хищническа усмивка. — А сега ми дайте Реликвите на смъртните или Джулиън ще пръсне главата на сестра ти.

Истинският Джулиън погледна към Ливи. Вътрешно Ема крещеше: Не може отново да я види как умира, не и отново, никой не би могъл да преживее нещо такова два пъти.

Ливи срещна очите на брат си с нетрепващ поглед. В изражението й нямаше страх.

— Няма да я оставиш жива — каза Джулиън. — Каквото и да сторя, ти ще я убиеш.

Усмивката на Себастиан стана още по-широка.

— Ще трябва да изчакаш и да видиш.

— Добре. — Раменете на Джулиън увиснаха. — Само ще извадя Бокала — каза той, вдигайки едната си ръка, докато с другата разкопчаваше якето си. — Ема гледаше потресено, докато той бръкваше вътре. — Ще ти го подам…

Когато извади ръката си от якето, държеше нож за мятане, малък и остър, с червени камъни по дръжката. Ема едва успя да го различи, преди Джулиън да го хвърли. Оръжието профуча във въздуха, одрасквайки бузата на Ливи и потъвайки в окото на Помрачения Джулиън.

Той дори не изпищя. Политна назад, сгромолясвайки се с грохот върху паважа, а пистолетът се изтърколи от ръката му. Себастиан изкрещя, но Ливи вече се беше навела и претъркулвайки се настрани, бе изчезнала в мъглата.

Ема извади Меча на смъртните и се нахвърли върху Себастиан. Светът изригна в хаос. Себастиан изкрещя на своите Помрачени и те се втурнаха към тях, изоставяйки бунтовниците, за да застанат между Ема и своя лидер. Джейс се нахвърли върху Ема, бутайки Аш зад себе си, ала Джулиън вече беше там, беше вдигнал падналия меч на Ема и го стовари с дрънчене върху Хеосфорос, изтласквайки Джейс назад от Ема.

Ема замахна към най-близкия от Помрачените с Меча на смъртните. Той изведнъж беше станал лек в ръката й и пееше, докато тя го размахваше, така както единствено Кортана беше пял в ръката й някога, и тя внезапно си спомни името му: Мелартак. Един Помрачен с ниско подстригана руса коса се прицели в нея. Куршумът отскочи от острието на Мелартак. Помраченият зяпна, а Ема заби Меча на смъртните в гърдите му, запращайки го назад с такава сила, че той събори друг от Помрачените със себе си, докато падаше.

Чу как някой извика — беше Ливи, хвърлила се в схватката. Наведе се и се претърколи, прострелвайки Помрачения, който връхлиташе върху Бат. Звуците на битката отекваха приглушено между стените от мъгла, която се стелеше около тях.

Мелартак беше размазано сребърно петно в ръката на Ема, отбиващ остриета и куршуми, докато тя все повече се доближаваше до Себастиан. Видя Бат да се насочва към Аш с байонет в ръка. Аш не помръдваше, просто стоеше и наблюдаваше хаоса като зрител в театър.

— Сложи ръце зад гърба си — нареди Бат и Аш го погледна смръщено, сякаш беше невъзпитан гост, прекъснал пиеса. Бат вдигна байонета си. — Виж, хлапе, прави каквото…

Аш прикова нетрепващи зелени очи в Бат.

— Не искаш да го направиш — каза той.

Бат замръзна, стиснал оръжието си. Аш се обърна и се отдалечи, без да бърза, почти лениво, потъвайки в мъглата.

— Бат! Пази се! — изкрещя Мая и Бат се обърна рязко, за да забие байонета си в тялото на Помрачения воин, приближаващ се към него.

И тогава се разнесе писъкът. Рев на агония, толкова пронизващ и отчаян, че проряза мъглата. Жена в униформата на Помрачените притича през площада, с коса, развяваща се зад нея като знаме, изтъкано от злато, и се хвърли върху мъртвото тяло на Джулиън Блекторн от този свят.

Ема разпозна себе си, своето Аз от Туле, вкопчена в тялото на мъртвия си партньор, ридаеща до гърдите му, заровила пръсти в подгизналите му от кръв дрехи. Пищеше, отново и отново, пронизителен, кратък вопъл, като автомобилна аларма, отекваща насред празна улица.

Ема не бе в състояние да откъсне очи, а Джулиън, нейният Джулиън, потръпна от изненада и се обърна, за да я погледне… беше разпознал гласа на Ема, предположи тя. Частицата от секундата, в която вниманието му беше отвлечено, беше достатъчна за Джейс, който замахна с Хеосфорос, извивайки се настрани, Джулиън успя да избегне острието на косъм, но залитна. Джейс подкоси краката му и той падна.

Не. Ема се обърна, променяйки посоката си, но Джейс трябваше само да вдигне меча си, тя никога нямаше да стигне навреме…

Струя жълт пламък изригна между Джейс и Джулиън. Джулиън изпълзя назад, а Джейс се обърна, за да погледне. Подкрепяна от Рафаел, Теса беше протегнала ръка, по връхчетата на чиито пръсти все още играеха жълти пламъчета. Изглеждаше смазана и омаломощена, ала очите й, приковани в Джейс, бяха потъмнели от скръб.

Беше странен, застинал миг, от онези, които понякога се случват насред битка. Наруши го появата на една фигура, излязла със залитане от Града на тишината… Даяна, изцапана с кръв и запъхтяна, но жива. Сърцето на Ема подскочи от облекчение.

Очите на Себастиан се присвиха.

— Вървете в града! — изкрещя той. — Открийте всичко! Книги с магии! Архиви! Донесете ми всичко!

Теса ахна.

— Не… разрухата, която той може да посее…

Джейс начаса обърна гръб на Джулиън, сякаш забравил, че е там.

— Помрачени — извиси се гласът му, дълбок и равен, без следа от емоция. — Елате при мен.

Ема се втурна към входа на Града на тишината, чу Себастиан да се смее зад гърба й. Джулиън беше скочил на крака и беше до нея. Ливи се завъртя, изрита един от Помрачените и се затича към Теса и останалите.

— Затвори вратите! Затвори вратите!

— Не! — Даяна огледа трескаво кръвопролитието наоколо. — Камерън все още е вътре!

Джулиън се обърна към Теса.

— Какво можем да направим?

— Мога да затворя вратите, но трябва да знаете, че никога вече няма да мога да ги отворя — отвърна Теса. — Камерън ще остане пленен вътре.

Агония пробяга по лицето на Ливи. Джейс и останалите Помрачени идваха към тях, разполагаха с броени секунди.

Агонията не напусна очите на Ливи, но тя стисна решително челюсти. Никога през живота си не бе приличала на Джулиън повече, отколкото в този миг.

— Затвори вратите — каза.

— Спрете магьосницата! — изкрещя Себастиан. — Спрете я…

Млъкна с рев. Мая, която беше зад него, бе забила меча си в тялото му. Острието потъна в плътта му, изцапано с черна кръв. Той като че ли почти не забеляза.

— Теса… — започна Ема и не беше сигурна какво се канеше да каже, дали искаше да я попита има ли достатъчно сила, за да затвори вратите, дали възнамеряваше да я помоли да го направи, или да не го направи. Преди да успее да довърши, Теса се раздвижи и вдигна ръце, промълвявайки думи, които Ема винаги щеше да се мъчи да си спомни и които винаги щяха да се изплъзват от ума й.

Златни искри изхвърчаха от пръстите й, осветявайки арката. Вратите започнаха да се затварят със стъргане и грохот. Себастиан изкрещя от ярост и сграбчи меча, стърчащ от тялото му. Издърпа го и го запрати по Мая, която се хвърли на земята, за да избегне удара.

— Спри! — изкрещя и тръгна към входа на Града. — Спри веднага…

Вратите се затвориха с ехо, което отекна в мъглата. Ема погледна Теса, която й отправи мила, тъжна усмивка. Кръв се процеждаше от крайчетата на устата й, от изпочупените й нокти.

— Не — каза Рафаел. До този миг бе толкова тих, че Ема почти бе забравила, че е тук. — Теса…

Теса Грей избухна в пламъци. Не беше като да бъде обгърната от огън, между един миг и следващия тя се превърна в огън, лумнала колона от пламък. Горящата светлина беше бяла и златна, тя проряза мъглата, обливайки света в светлина.

Рафаел политна назад, закрил лицето си с ръка. На яркото сияние Ема видя ясно толкова много: порязването върху лицето на Ливи там, където острието на Джулиън я беше одраскало, сълзите в очите на Даяна, яростта върху лицето на Себастиан, докато се взираше в затворените врати, страха на Помрачените, дръпнали се уплашено от светлината.

— Страхливци! Светлината не може да ви нарани! — изкрещя Себастиан. — Бийте се!

— Трябва да се върнем в „Брадбъри“ — каза Ливи отчаяно. — Трябва да се махнем от тук.

— Ливи — рече Джулиън. — Не можем да ги отведем в щаба ви. Трябва да се разправим с тях тук.

— И има само един начин да го направим.

Ема стисна здраво Меча на смъртните и тръгна към Себастиан.

Изгаряше я нова ярост, изпълваше я цялата, даваше й сили. Камерън. Теса. Помисли си за Ливи, изгубила още някого, когото обичаше. И се нахвърли върху Себастиан, а Мечът на смъртните проряза въздуха като камшик от огън и злато.

Себастиан изръмжа. Фосфорос скочи в ръката му и той тръгна към Ема. Ярост сякаш танцуваше около него като искри.

— Значи, смяташ да ме посечеш с Меча на смъртните. Изабел Лайтууд опита същото и сега се разлага в един гроб в Идрис.

— Ами ако ти отсека главата? — подразни го Ема. — Ще продължиш ли да бъдеш гадният владетел на тази планета на две различни части?

Себастиан се завъртя, мечът на Моргенстърн представляваше размазано черно-сребърно петно. Ема скочи и мечът профуча под краката й. Приземи се върху един прекатурен противопожарен кран.

— Опитай се — каза Себастиан отегчено. — И други са го правили. Не може да бъда убит. Ще те изтощя, момиче, и ще те посека на парчета, превръщайки те в пъзел, та демоните да се позабавляват.

Грохотът на битката бе навсякъде около тях. Огънят на Теса утихваше и в завръщащата се мъгла Ема едва успя да различи Джулиън, биещ се с Джейс. Беше взел меча на един от Помрачените и се биеше отбранително, така както Даяна ги беше научила да правят, когато противникът ги превъзхождаше.

Ливи се биеше с Помрачените с нов гняв и нова енергия. Също като Рафаел. Докато хвърляше поглед към останалите, Ема го зърна да сграбчва една червенокоса Помрачена и да разкъсва гърлото й със зъби.

И тогава я видя — светлина в далечината. Завихрена, въртяща се светлина, която познаваше добре, светлината на Портал.

Скочи от противопожарния кран и се хвърли в атака. За миг Себастиан действително отстъпи назад от изненада, преди да се съвземе и да отвърне още по-яростно на нападението й. Острието пееше в ръката на Ема, докато сърцето й биеше в ритъма на три думи: отвлечи му вниманието, отвлечи му вниманието.

Фосфорос се удари в Мелартак. Себастиан оголи зъби в усмивка, която по нищо не приличаше на истинска усмивка. Ема се зачуди дали някога бе умеел да се преструва, че се усмихва като човек, и бе забравил как. Помисли си за начина, по който Клеъри говореше за него — като за някой, изгубен много преди да умре.

Жегна я остра болка. Мечът на Себастиан беше порязал предната част на едното й бедро, кръв изцапа дупката в панталона й. Той отново се ухили и я изрита силно по раната. От болката пред очите на Ема се спусна бяла пелена и тя усети, че полита. Рухна върху земята с изпукване, което, сигурна бе, бе трошенето на ключицата й.

— Започваш да ме отегчаваш. — Себастиан закрачи около нея като котка. Очите на Ема бяха замъглени от болка, ала тя виждаше как светлината на Портала се усилва. Въздухът сякаш блещукаше. В далечината все още чуваше другата Ема да ридае. — Други светове — каза Себастиан замислено. — Защо да ме е грижа за други светове, когато властвам над този? Какво би означавал някой друг свят за мен?

— Искаш ли да знаеш как умря там? — каза Ема. Болката от строшената кост я раздираше. Чуваше сражението да кипи около нея, чуваше Джулиън и Джейс да се бият. Трябваше да положи усилие, за да не припадне. Колкото по-дълго отвличаше вниманието му, толкова по-добре. — Искаш да живееш вечно в този свят. Не искаш ли да знаеш как загина в нашия? Ами ако се случи и тук? Аш не знае какво стана. Нито пък Анабел. Но аз знам.

Себастиан наведе Фосфорос и побутна ключицата й с върха му. Ема почти изпищя от болка.

— Кажи ми.

— Клеъри те уби — отвърна тя и видя как очите му се отвориха широко. — С небесен огън. Той изгори всичко зло в теб и онова, което остана, не беше достатъчно, за да живее дълго. Ала ти издъхна в ръцете на майка си, а сестра ти плака над теб. В клуба вчера ти говореше за тежестта, която лежи върху теб и те смазва. В нашия свят последните ти думи бяха: „Никога не съм се чувствал толкова лек“.

Лицето на Себастиан се разкриви. За миг в очите му се появи страх… и нещо повече от страх — съжаление може би и дори болка.

— Лъжеш — изсъска и плъзна острието на Фосфорос по диафрагмата й, където едно пронизване щеше да разкъса коремната й аорта. Кръвта й щеше да изтече в агония. — Кажи ми, че това не е вярно. Кажи ми!

Ръката му стисна по-здраво оръжието.

Зад него се появи размазано петно, разнесе се плясък на крила и нещо го удари силно по рамото, така че той политна настрани. Ема го видя да се обръща рязко с яростно изражение върху лицето.

— Аш! Какво правиш?

Ема зяпна от изненада. Действително беше Аш… и на гърба му имаше чифт крила. За Ема, израснала с образа на Разиел, то бе като удар. Надигна се на лакти, приковала поглед в тях.

Бяха ангелски крила и едновременно с това не бяха. Бяха черни, увенчани със сребро, и искряха като нощното небе. Предполагаше, че са по-широки от разперените му ръце.

Бяха красиви, най-красивото нещо, което беше виждала в Туле.

— Не — каза Аш спокойно, приковал поглед в баща си, и грабна меча от ръката му. Отдръпна се назад, а Ема се изправи на крака, раздирана от болка в ключицата, и заби Меча на смъртните в гърдите на Себастиан.

Издърпа го обратно, усещайки как острието изстърга в костите на ребрата му, готова да нанесе нов удар, да го посече на парчета…

Докато вадеше оръжието от тялото му, Себастиан потрепери. Не беше издал звук, когато тя го прониза. Сега устата му се отвори и по долната му устна и брадичката шурна черна кръв, докато очите му се обръщаха в черепа. Писъците на Помрачените достигнаха до ушите й. Кожата му започна да се цепи и гори.

Той отметна глава назад в безмълвен писък и изригна в пепел така, както демоните изчезваха в света на Ема.

Писъците на тукашната Ема секнаха рязко, беше се проснала безжизнено върху тялото на Джулиън. Един по един Помрачените започнаха да падат, свличайки се в краката на бунтовниците, с които се биеха.

Джейс изкрещя и рухна на колене. Зад него Ема виждаше светлината на Портала, отворен и лумнал в синьо сияние.

— Джейс — прошепна тя и понечи да отиде при него, но Аш застана на пътя й.

— Не бих го сторил. — Говореше със същия зловещо спокоен глас, с който бе казал Не на баща си. — Твърде отдавна е под контрола на Себастиан. Не е онова, което си мислиш. Не може да се върне назад.

Ема вдигна меча си, насочвайки го към Аш. От болката в счупената й ключица й се повдигаше. Аш я погледна, без да трепне.

— Защо го направи? — попита тя. — Защо предаде Себастиан?

— Той щеше да ме убие. — Гласът му беше нисък, леко дрезгав, не момчешкият глас, който имаше в Двора на тъмните елфи. — Освен това речта ти за Клеъри ми хареса. Беше интересна.

Джулиън се беше извърнал от Джейс, който беше коленичил, взирайки се в меча в ръцете си, и тръгна към Ема под зяпналия поглед на Ливи. Тя беше покрита с рани, но се държеше на крака и бунтовниците й я наобиколиха със слисани, невярващи лица.

Писък проряза зловещата тишина на мъртви Помрачени и потресени воини. Писък, който Ема познаваше добре.

— Не го наранявайте! — изкрещя Анабел.

Втурна се към Аш с протегнати ръце. Беше облечена в червената си рокля, краката й бяха боси. Сграбчи Аш за ръката и го затегли към Портала.

Ема се изтръгна от вцепенението си и затича към Джулиън, който бе застанал пред Портала. Мечът му проблесна, докато го вдигаше. Аш се съпротивляваше срещу хватката на Анабел, крещеше й, че не иска да отиде, не и без Джейс.

Анабел беше силна, Ема знаеше колко силна. Но Аш очевидно беше по-силен. Откопчи се от нея и се втурна към Джейс.

Светлината на Портала започна да отслабва. Дали Анабел го затваряше, или той умираше от само себе си? Така или иначе, сърцето на Ема заби учестено, блъскайки се в гърдите й. Тя прескочи тялото на един от Помрачените и се приземи от другата страна в същия миг, в който Анабел се обърна рязко към нея.

— Назад! — изкрещя тя. — Никой от вас не може да мине през Портала! Не и без Аш!

При звука на името си, Аш се обърна. Беше коленичил до Джейс, сложил ръка на рамото му. Лицето му беше разкривено от нещо, което приличаше на скръб.

Анабел тръгна към Ема, с плашещо безизразно лице, такова, каквото беше в онзи ден на подиума. Деня, в който бе забила Меча на смъртните в сърцето на Ливи, спирайки го завинаги.

Стоейки зад Анабел, Джулиън вдигна свободната си ръка и Ема начаса разбра какво имаше предвид, какво искаше.

Вдигна Меча на смъртните, стиснала зъби от болка, и го хвърли.

Оръжието прелетя покрай Анабел и Джулиън, мятайки собственото си оръжие настрани, го улови във въздуха. Той замахна с все още окървавеното острие, описа дъга и преряза гръбнака на Анабел.

Тя нададе ужасяващ, нечовешки писък, като писъка на риболовна златка. Завъртя се като развален пумпал и Джулиън заби Меча на смъртните в гърдите й така, както тя бе сторила с Ливи.

Издърпа острието и кръвта на Анабел покапа по стиснатия му юмрук, опръска кожата му. Стоеше като статуя с Меча на смъртните в ръка, докато Анабел се свличаше на земята като марионетка с прерязани конци.

Остана да лежи на земята по гръб, с вдигнато лице, а алената локва, разливаща се около нея, се смесваше с разкъсаните волани на червената й рокля. Ръцете й, извити като хищни нокти до тялото й, се отпуснаха в смъртта. Босите й крака бяха тъмноалени, сякаш носеше пантофки от кръв.

Джулиън сведе поглед към тялото й. Очите й, все още по блекторновски сини, вече започваха да се замъгляват.

— Кралице на въздух и мрак — каза той с нисък глас. — Аз никога няма да стана като Малкълм.

Ема си пое дълга, пресеклива глътка въздух, когато Джулиън й подаде обратно Меча на смъртните, а после скъса окървавената ивица плат около китката си и я хвърли до тялото на Анабел.

Кръвта на Анабел попи в нея, смесвайки се с тази на Ливи.

Преди Ема да успее да проговори, чу как Аш нададе вик, дали на болка, или на триумф — не знаеше. Все още беше коленичил до Джейс.

Джулиън протегна ръка.

— Аш! Ела с нас! Кълна се, че ще се погрижим за теб!

Аш го изгледа в продължение на един дълъг миг с потрепващи, непроницаеми зелени очи. А после поклати глава. Крилата му изпляскаха мрачно във въздуха и като сграбчи Джейс, той се издигна нагоре и двамата се изгубиха в облачното небе.

Джулиън отпусна ръка със загрижено изражение, ала Ливи вече тичаше към тях с пребледняло от уплаха лице.

— Джулс! Ема! Порталът!

Ема се обърна рязко. Порталът беше избледнял още повече, светлината му потрепваше. Ливи стигна до Джулиън и той обви ръка около нея, притискайки я в силна прегръдка до себе си.

— Трябва да вървим — каза. — Порталът угасва… Ще издържи само още няколко минути сега, когато Анабел е мъртва.

Ливи зарови лице в рамото му и за миг го прегърна невероятно силно. Когато го пусна, лицето й лъщеше от сълзи.

— Върви — прошепна.

— Ела с нас.

— Не, Джулиън. Знаеш, че не мога. Хората ми най-сетне имат шанс. Вие ни дадохте шанс. Благодарна съм ви, ала няма да допусна Камерън да загине за спасението на един свят, от който съм готова да избягам.

Ема се боеше, че Джулиън ще се опита да възрази, но той не го стори. Може би се бе подготвил за това повече, отколкото бе предполагала. Бръкна в якето си и извади Бокала. Той проблясваше с мътно златно сияние на светлината на Портала, синята светлина на небе с истинско слънце.

— Вземи го. — Той го пъхна в ръцете на Ливи. — С негова помощ може би нефилимите тук ще се родят наново.

Ливи стисна Бокала в шепата си.

— Може би никога няма да съм в състояние да го използвам.

— Но може и да си — каза Ема. — Вземи го.

— И нека ти дам още нещо.

Джулиън се наведе и прошепна нещо в ухото й. Очите на Ливи се разшириха.

— Вървете! — изкрещя някой. Беше Рафаел, който, заедно с Даяна, Ват и Мая, ги гледаше. — Глупави човеци, вървете, преди да е станало твърде късно!

Джулиън и Ливи се спогледаха за последен път. Когато той се извърна, Ема имаше чувството, че чува звука на сърцето му, разкъсващо се на парченца. Едно късче завинаги щеше да остане тук, в Туле, заедно с Ливи.

— Вървете! — изкрещя Рафаел отново. Порталът се беше стеснил до отвор, по-малък от врата. — И кажете на Магнус и Алек да прекръстят детето си!

Ема пъхна ръка в тази на Джулиън. С другата стискаше Меча на смъртните. Джулиън я погледна — на слънчевата светлина на Портала очите му бяха морскосини.

— Ще се видим от другата страна — прошепна той и заедно те прекрачиха в Портала.

22 Зли и добри

Градът на тишината беше изоставен, изпълнен с ехото на отминали сънища и шепот. Факлите, горящи по стените, хвърляха златисто сияние по колоните от кости и мавзолеите от родолит и бял ахат.

Ема вървеше, без да бърза, между костите на мъртвите. Знаеше, че би трябвало да е разтревожена, може би дори да бърза, ала не можеше да си спомни защо, нито какво търси. Знаеше, че носи бойно облекло, черно и сребърно като нощното небе. Тропотът на тежките й ботуши по мраморния под беше единственият звук в Града.

Мина през позната стая с висок, сводест таван. Мрамор в най-различни цветове образуваше фигури, прекалено сложни, та окото й да ги обхване. Върху пода имаше два преплетени кръга: именно тук двамата с Джулиън бяха станали парабатаи.

Отвъд тази стая се намираше Звездната зала. Параболичните звезди блещукаха по пода, Мечът на смъртните висеше с върха надолу зад базалтовата маса, сякаш я чакаше. Тя го взе и откри, че е лек като перце. Прекоси стаята и стъпи в квадрата на Говорещите звезди.

— Ема! Ема, аз съм, Кристина.

Хладна ръка държеше нейната. Тя се мяташе в леглото, а изгаряща болка раздираше гърлото й.

— Кристина — успя да прошепне с пресъхнали, напукани устни. — Скрий Меча. Моля те, моля те, скрий го.

Чу се силно изщракване. Под нея подът се отвори по протежение на невидима линия — два мраморни блока, плъзнали се плавно настрани, разкривайки квадратно пространство, където имаше каменна плоча, върху която грубо беше нарисувана парабатайска руна. Не беше изящна, нито красива, но излъчваше мощ.

Стиснала дръжката на Мелартак, Ема го стовари върху плочата. Острието я строши и тя политна назад в облак от прах и могъщество.

Разкъсана е — помисли си. — Връзката е разкъсана.

Вече не усещаше нито радост, нито облекчение. Единствено страх, докато един глас прошепваше името й: „Ема, Ема, как можа?“.

Обърна се и видя Джем в одеждите си на Мълчалив брат. Червено петно бавно се разливаше по гърдите му. Свлече се и тя изкрещя…

— Ема, говори с мен. Ти си добре. Джулиън е добре.

Кристина звучеше така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

Ема знаеше, че е в легло, но имаше чувството, че масивни вериги са оковали ръцете и краката й. Бяха прекалено тежки. Около нея се издигаха и спадаха гласове, разпозна този на Марк, както и гласа на Хелън.

— Какво е станало с тях? — попита Хелън. — Появиха се само няколко секунди след вас, но в съвсем различни дрехи. Не разбирам.

— Нито пък аз. — Марк звучеше отчаян. Ема почувства как я погали по косата. — Ема, къде бяхте?

Ема стоеше пред сребърното огледало и се взираше в отражението си: бледа коса, кожа, покрита с руни, всичко това й беше познато, ала очите й имаха убития червен цвят на луната в Туле.

В следващия миг пропадаше през вода. Зърна огромните чудовища на дълбините с акулени перки и змийски зъби, а после видя Аш да се издига във водата, черните му крила, проблясващи в златно и сребристо… и чудовищата се отдръпнаха в страх.

Събуди се с дрезгав вик, борейки се с водораслите, които я теглеха надолу, в дълбините на водата… и осъзна, че се бори с чаршафите, оплетени около тялото й. Падна назад, мъчейки се да си поеме въздух. Ръце легнаха върху раменете й, а после отметнаха косата й назад, мек глас изричаше името й.

— Ема — каза Кристина. — Ема, всичко е наред. Това е просто сън.

Ема отвори очи. Намираше се в стаята си в Института, боядисана със синя боя, с познатата рисунка на стената — лястовици, летящи над кулите на замък, слънчева светлина струеше през отворените прозорци. До ушите й достигаше шумът на морето, музика долиташе от друга стая.

— Кристина — прошепна Ема. — Толкова се радвам, че си ти.

Кристина изхълца и се хвърли на врата й, прегръщайки я с всичка сила.

— Толкова съжалявам — каза. — Толкова съжалявам, че си тръгнахме от Земите на феите без теб, не можех да мисля за нищо друго. Никога, никога не биваше да те оставям…

Сякаш от много далече, Ема си спомни Двора на тъмните феи. Пламъците, отрязали пътя им към Кристина и останалите, как й беше кимнала в знак да спаси себе си, другите.

— Тина! — възкликна тя, потупвайки приятелката си по гърба. Гласът й беше дрезгав, гърлото й дращеше. — Всичко е наред, аз ти казах да вървиш.

Кристина се отдръпна лекичко назад, носът и очите й бяха порозовели.

— Но къде отидохте? И защо непрекъснато ме наричаше Розата на Мексико?

Тя сбърчи озадачено чело и Ема издаде нещо средно между смях и ахване.

— Имам да ти казвам толкова много. Но първо трябва да знам… — Тя улови ръката на Кристина. — Всички ли са живи? Джулиън, останалите…

— Разбира се! — Кристина изглеждаше ужасена. — Всички са живи. Всички.

Ема стисна ръката на Кристина и я пусна.

— Какво причини морът на Магнус? Закъсняхме ли?

— Странно, че попита за това. Алек и Магнус пристигнаха вчера. — Кристина се поколеба. — Магнус изобщо не е добре. Много е болен. Поддържаме връзка със Спираловидния лабиринт…

— Но те все още смятат, че са лей-линиите.

Ема понечи да стане, но й се зави свят и бе принудена да се облегне на възглавниците, дишайки тежко.

— Не, не. Аз осъзнах, че е морът в Земите на феите. Ема, не се опитвай да станеш…

— Ами Даяна? — попита Ема. — Тя беше в Идрис…

— Вече не е там. — Кристина придоби мрачен вид. — Това е друга дълга история. Но тя е добре.

— Ема!

Вратата се отвори рязко и Хелън нахълта вътре с разрошена руса коса и разтревожени очи. Хвърли се да я прегърне и Ема почувства как отново й се завива свят, спомни си Туле и как Хелън бе разделена завинаги от семейството си. Никога нямаше да прости на Клейва, задето я бяха заточили на остров Врангел, но поне сега бе с тях. Поне това бе свят, в който бе възможно да се изгубиш, а после да се върнеш.

Хелън не я пусна, докато Ема не размаха ръце, за да покаже, че не й стига въздух. Кристина се засуети около нея, когато тя отново се опита да стане и успя да седне, подпряна на възглавниците, тъкмо когато стаята се препълни с появата на Ейлийн, Дру, Тави, Джейс и Клеъри.

— Ема! — възкликна Тави и без да се съобразява с правилата на болничните стаи, се метна върху леглото.

Ема го прегърна нежно и разроши косата му, докато останалите се събираха около леглото й. Чу Джейс да пита Кристина дали вече говори и дали изглежда с всичкия си.

— Избръснал си се. — Тя го посочи. — Значително подобрение.

Последваха оживени прегръдки и възклицания. Клеъри беше последна, усмихвайки й се така, както й се беше усмихнала някога пред Залата на Съвета, когато се бяха срещнали за първи път и Клеъри бе успяла да разсее страховете на едно ужасено дете.

— Знаех си, че ще се справиш.

Гласът на Клеъри беше толкова нисък, че само Ема можеше да я чуе.

Разнесе се почукване и вратата се отвори едва-едва в претъпканата стая. Ема усети как нещо я парва по лявата ръка, като връхчето на кибритена клечка, и с пристъп на радост осъзна какво е в мига, в който Джулиън пристъпи в стаята, облягайки се на рамото на Марк.

Парабатайската й руна. Струваше й се, че от цяла вечност не бе усещала искрици живот в нея. Очите й срещнаха тези на Джулиън и за миг всичко друго изчезна. Остана единствено Джулиън, това, че беше добре, и макар че на лявата ръка и под тениската му имаше превръзки, това нямаше значение, той беше жив.

— Събуди се едва преди час — обясни Марк, докато останалите се усмихваха, грейнали, на Джулиън. — Пита за теб, Ема.

Ейлийн плесна с ръце.

— Е, добре, сега, когато приключихме с прегръдките и всичко останало, къде бяхте, вие двамата? — Тя посочи Ема и Джулиън с обвинително махване на ръка. — Знаете ли как си изкарахме акъла, когато Марк, Кристина и останалите изведнъж се появиха, а вие не бяхте с тях, а после вие също се появихте изведнъж от нищото, пребити и облечени в странни дрехи?

Тя махна към нощното шкафче на Ема, където дрехите й от Туле бяха грижливо сгънати.

— Аз… — започна Ема, но млъкна, когато Ейлийн излезе от стаята. — Ядосана ли е?

— Притеснена — отвърна Хелън дипломатично. — Всички се притеснявахме. Ема, ключицата ти беше счупена, а Джулиън имаше няколко строшени ребра. Вече би трябвало да сте по-добре, минаха три дни.

Изтощението и тревогата на тези три дни се четяха в тъмните кръгове под очите й.

— Освен това говорехте несвързано — добави Джейс. — В началото Джулиън беше в пълно безсъзнание, но ти непрекъснато крещеше за демони и черни небеса, и мъртво слънце. Сякаш идваше от Едом — казваше Джейс, а очите му бяха присвити.

Не беше много далече от истината, помисли си Ема. Джейс можеше да се държи глуповато, когато поискаше, ала беше умен.

Ейлийн влезе тежко в стаята. Имаше забележително тежка походка за някой толкова деликатен.

— И също така какво е това? — попита, вдигнала Меча на смъртните.

Тави издаде щастлив звук.

— Аз знам! Това е Мечът на смъртните!

— Не, Мечът на смъртните бе строшен — каза Дру. — Това трябва да е нещо друго. — Тя се намръщи. — Какво е, Джулс?

— Мечът на смъртните — отвърна Джулиън. — Трябва обаче да запазим присъствието му тук в пълна тайна.

В стаята отново настана оживление. Някой потропа на вратата, оказа се, че Кит и Тай бяха в коридора. Бяха на долния етаж с Кийрън, Алек и Магнус и току-що бяха научили, че Ема е будна. Кристина взе да хока всички на испански, задето вдигат шум, Джейс искаше да подържи Меча на смъртните, Джулиън обясни на Марк, че вече може да се държи и сам на краката си, Ейлийн подаде глава в коридора, за да каже нещо на Тай и Кит, а Ема погледна към Джулиън, който гледаше право в нея.

— Окей, спрете. — Тя разпери ръце. — Дайте ми минутка, за да поговоря насаме с Джулиън. След това ще ви разкажем всичко. — Тя се намръщи. — Но не в спалнята ми. Претъпкано е и ми създава проблеми с личното пространство.

— Библиотеката — заяви Клеъри. — Аз ще подготвя всичко и ще ви донеса нещо за хапване. Сигурно умирате от глад, макар че ви нарисувахме по една от тези. — Тя потупа руната за ситост върху ръката на Ема. — Хайде, всички навън…

— Прегърни Тай от мен — каза Ема, докато Тави скачаше от леглото.

Той май се съмняваше малко, че прегръдките може да бъдат прехвърляни по този начин, но излезе заедно с останалите.

И ето че стаята утихна и се опразни, останаха само Ема и Джулиън. Тя слезе от леглото и този път успя да се изправи, без да й се завие свят. Отново почувства лекото подръпване в руната и си помисли: Това е, защото Джулиън е тук, черпя сили от него.

— Можеш ли да я почувстваш? — попита, докосвайки лявата си ръка. — Парабатайската руна?

— Не чувствам почти нищо — отвърна Джулиън и сърцето на Ема се сви.

В действителност го знаеше от мига, в който беше прекрачил прага, но не беше осъзнала колко голяма надежда беше хранила, че незнайно как магията беше развалена.

— Обърни се — каза глухо. — Трябва да се облека.

Джулиън повдигна вежди.

— Нали знаеш, че съм виждал всичко и преди.

— Което не ти дава правото да гледаш, когато си поискаш — каза Ема. — Обърни. Се.

Джулиън се обърна и тя затършува из гардероба си за най-нетулевските дрехи, които имаше. В крайна сметка изрови рокля на цветя и ретро сандали. Преоблече се, гледайки Джулиън, който се взираше в стената.

— Само за да сме наясно, да разбирам, че магията се е върнала? — попита, когато се облече.

Взе тихичко елечето, което беше носила в Туле, извади писмото на Ливи и го пъхна в джоба на роклята си.

— Да — отвърна Джулиън и думата я прободе като игла в сърцето. — Имах сънища, сънища с чувства, но докато се събудя… те избледняха. Знам какво чувствах, дори как чувствах, но не мога да го почувствам. Все едно знам, че съм имал рана, но не мога да си спомня болката.

Ема обу сандалите и прибра косата си на тила. Подозираше, че вероятно е страшно бледа и изглежда ужасно, но нима имаше някакво значение? Джулиън бе единственият, когото искаше да впечатли, а него не го беше грижа.

— Обърни се — каза и той се обърна. Изглеждаше по-мрачен, отколкото бе очаквала, сякаш това, че магията не беше развалена, бе горчив удар и за него. — Е, какво ще направиш?

— Ела тук — повика я и Ема се приближи мъничко неохотно, а той се залови да развие превръзките около ръката си.

Трудно й бе да не си спомня за начина, по който й беше говорил в Туле, начина, по който беше сложил и последното късче от себе си, надеждата и копнежа, и желанието, и страха в ръцете й.

Без теб не съм себе си. Разтвориш ли веднъж боя във вода, не можеш да я извадиш обратно. С теб е същото. Не мога да те извадя от себе си. То означава да изтръгна сърцето си, а не се харесвам без сърце. Вече го знам.

Превръзките паднаха и той протегна ръката си към нея. Ема си пое рязко дъх.

— Кой направи това?

— Аз. Преди да си тръгнем от Туле.

Върху кожата от вътрешната страна на ръката си беше врязал думи: думи, които вече бяха зараснали, превръщайки се в червено-черни белези.

ТИ СИ В КЛЕТКАТА.

— Знаеш ли какво означава това? — попита я. — Защо го направих?

Ема имаше чувството, че сърцето й се пръска на безброй парченца.

— Да. Ами ти?

На вратата се почука, Джулиън отскочи назад и трескаво се залови да превърже отново ръката си.

— Какво има? — попита Ема. — Почти сме готови.

— Просто исках да ви кажа да слезете — рече Марк. — Всички изгаряме от нетърпение да чуем разказа ви, а аз направих прословутите си сандвичи от понички.

— Не съм сигурна, че „Тави ги харесва“ е онова, което повечето хора имат предвид, когато казват „прословути“ — отбеляза Ема.

Джулиън, нейният Джулиън, би се разсмял. Този Джулиън каза просто: „Най-добре да вървим“, и като я заобиколи, се отправи към вратата.

В началото Кристина си помисли, че косата на Кийрън беше побеляла от шок или раздразнение. Отне й няколко минути, докато осъзнае, че беше пудра захар.

Бяха в кухнята и помагаха на Марк, докато той пълнеше чинии с ябълки и сирене, и „сандвичи от понички“… потресаващо ужасно творение, което представляваше понички, разрязани наполовина и напълнени с фъстъчено масло, мед и конфитюр.

На Кийрън обаче медът му харесваше. Той облиза пръстите си и се зае да обели една ябълка с малък остър нож.

— Guàcala!27 — Кристина се разсмя. — Гадост! Измий си ръцете, след като ги оближеш.

— В Лова никога не си миехме ръцете — заяви Кийрън, смучейки мед от пръста си по начин, от който в стомаха на Кристина запърхаха пеперуди.

— Така е. Не го правехме — потвърди Марк, докато разрязваше поредната поничка надве, вдигайки ново облаче пудра захар във въздуха.

— Това е, защото сте живеели като диваци — каза Кристина. — Върви да си измиеш ръцете!

Тя насочи Кийрън към мивката, чиито кранчета все още го объркваха, след което отиде да изтупа пудрата захар от гърба на ризата на Марк. Той се обърна, за да й се усмихне, и стомахът й отново подскочи. Чувствайки се много странно, тя остави Марк и отново се залови да реже сирене на малки кубчета, докато Кийрън и Марк се дрънкаха сърдечно дали е гадно да ядеш захар направо от кутията.

В това да бъде заедно с двамата имаше нещо сладко и спокойно домашно по начин, който не бе изпитвала, откакто беше напуснала дома си. Което беше странно, защото нямаше нищо обикновено нито у Марк, нито у Кийрън, нито пък нищо нормално в това, което изпитваше към тях.

Всъщност, откакто се бяха завърнали от Земите на елфите, почти не ги беше виждала. Прекарвала бе времето си в стаята на Ема, тревожейки се, че приятелката й ще се събуди, а тя няма да бъде там. Спала бе на дюшек до леглото й… не че беше спала кой знае колко. Ема се мяташе неспокойно в леглото и денем, и нощем, викайки отново и отново: Ливи, Дру и Тай, и Марк, родителите си и най-вече Джулиън.

Това бе още една причина Кристина да искаше да бъде в стаята с нея, причина, която не беше признала на никого. В обърканото си състояние Ема казваше на Джулиън, че го обича, молеше го да я прегърне. Всичко това можеше да бъде изтълкувано като израз на обич между парабатаи… но от друга страна, можеше и да не бъде. Като пазителка на тайната на Ема и Джулиън, Кристина имаше чувството, че им дължи да защити неволните признания на Ема.

Знаеше, че Марк изпитва същото, той беше стоял с Джулиън, макар да докладваше, че Джулиън викал много по-малко. Това бе едно от малкото неща, които й беше казал, откакто се бяха върнали от царството на феите. Тя нарочно избягваше и него, и Кийрън. Диего и Хайме бяха в затвора, консулът беше под домашен арест, семейство Диърборн все още бяха на власт, а Ема и Джулиън бяха в безсъзнание — беше прекалено стресирана, та точно сега да се занимава с бъркотията, която представляваше любовният й живот.

До този момент не беше осъзнала колко много й бяха липсвали.

— Здрасти! — Тави нахълта в кухнята. През последните няколко дни, докато Джулиън беше болен, беше потиснат, но се беше съвзел със завидната приспособимост на малките деца. — Аз трябва да отнеса сандвичите — добави с излъчването на някой, комуто бяха възложили изключително важна задача.

Марк му връчи чиния с понички и друга на Кийрън, който подкара Тави навън с вида на човек, започващ да свиква с това да е заобиколен от голямо семейство.

— Ще ми се да имах фотоапарат — подхвърли Ема, след като двамата излязоха. — Снимка на надменен елфически принц, понесъл чиния отвратителни сандвичи от понички, би била страхотен спомен.

— Сандвичите ми не са отвратителни. — Марк се облегна на плота с непринудено изящество. В сините си дънки и тениска имаше напълно човешки вид… ако не се брояха заострените му уши. — Наистина държиш на него, нали?

— На Кийрън? — Кристина почувства как пулсът й се ускорява, от нерви и от близостта на Марк. В продължение на дни бяха говорили единствено за повърхностни неща. Интимността на това да обсъждат чувствата си караше сърцето й да препуска. — Да. Аз… искам да кажа, ти го знаеш, нали? — почувства, че се изчервява. — Видя ни да се целуваме.

— Да — отвърна Марк. — Но не знаех какво означава за теб, както и за Кийрън. — Лицето му придоби замислен вид. — Лесно е да отидеш далече в земите на феите. Исках да те уверя, че не се разсърдих, нито ревнувах. Наистина, Кристина.

— Добре — каза тя неловко. — Благодаря ти.

Ала какво означаваше това, че не й се сърдеше, нито ревнуваше? Ако онова, което се беше случило с нея и Кийрън в земите на феите, се беше случило между ловци на сенки, тя би го сметнала за проява на интерес. И би се тревожила, че Марк ще бъде разстроен. Ала не беше това, нали? Възможно бе за Кийрън да не бе означавало повече от ръкостискане.

Кристина прокара длан по гладката повърхност на кухненския плот. Неволно си спомни един разговор между нея и Марк тук, в Института. Струваше й се толкова отдавна. Завърна се в главата й като ярък сън.

— Наистина го мислех, когато казах, че си красива. Желая те; а Кийрън няма да има нищо против…

— Желаеш ме?

— Да — отвърна Марк простичко и Кристина извърна очи, почувствала изведнъж колко близо бе тялото му до нейното. Очертанията на раменете му под сакото. Беше прекрасен така, както можеха да бъдат само елфите, по един неземен начин, така приличен на живо сребро, сякаш лунни лъчи върху водата. Не изглеждаше съвсем досегаем, ала Кристина го бе виждала да целува Кийрън и знаеше, че не е така. — Не искаш ли да бъдеш желана?

Някога, в едно отминало време, Кристина би се изчервила.

— Не точно такива комплименти харесват смъртните жени.

— Защо не? — попита Марк.

— Защото звучи, сякаш съм предмет, който искаш да използваш. А когато казваш, че Кийрън няма да има нищо против, звучи, сякаш няма да има нищо против, понеже аз съм без значение.

— Това е толкова типично за хората. Да ревнуват тялото, но не и сърцето.

— Виждаш ли, аз не искам тяло без сърце — каза Кристина.

Тяло без сърце.

Би могла да има и Марк, и Кийрън по начина, за който Марк бе говорил тогава… би могла да ги целува и да бъде с тях, и да се сбогува, когато си тръгнеха от нея, защото те щяха да го направят.

— Кристина — повика я Марк. — Добре ли си? Изглеждаш… тъжна. Надявах се да ти вдъхна успокоение.

Той докосна леко лицето й, проследявайки с пръсти очертанията на скулата й.

Не искам да говоря за това, помисли си Кристина. В продължение на три дни не бяха говорили за нищо важно, освен за Ема и Джулиън. Тези три дни и покоят между тях й се струваха деликатни, сякаш твърде много обсъждане на суровата действителност би могло да разбие всичко.

— Сега нямаме време да говорим за това — каза тя. — Може би по-късно…

— Тогава нека кажа само едно. — Гласът на Марк беше тих. — Твърде дълго бях разкъсван между два свята. Мислех, че съм ловец на сенки, повтарях си, че съм само това. Осъзнах обаче, че връзката ми със земите на феите е по-силна, отколкото предполагах. Не мога да оставя половината от кръвта, половината от сърцето си в който и да било от световете. Мечтая си да имам и двата, но знам, че е невъзможно.

Кристина се извърна, за да не вижда изражението му. Щеше да избере земите на феите, знаеше го. Щеше да избере Кийрън. Те имаха история, голяма любов в миналото. И двамата бяха елфи и макар тя да бе изучавала царството на феите и да копнееше за него с цялото си сърце, не беше същото. Те щяха да бъдат заедно, защото си принадлежаха, защото имаха нещо красиво заедно, и я очакваше болка, когато изгубеше и двамата.

Ала такава беше съдбата на смъртните, обикнали някого от царството на феите. Те винаги плащаха висока цена.

Оказа се, откри Ема, невъзможно да мразиш сандвич от поничка. Дори ако след време артериите й щяха да платят за това. Тя изяде три.

Марк ги беше подредил грижливо върху плата, поставени върху една от големите маси в библиотеката… нещо в желанието да достави удоволствие, криещо се в жеста му, докосна сърцето й. Всички се бяха скупчили около дългата маса, включително и Кийрън, който седеше тихо, с безизразно лице до Марк. Носеше простичка черна риза и ленен панталон. Изглеждаше съвсем различен от последния път, когато го беше видяла в Двора на тъмните феи, изцапан с кръв и пръст, с разкривено от ярост лице.

Магнус също изглеждаше различно. И промяната не беше за добро. Беше слязъл в библиотеката, облягайки се тежко на Алек, лицето му беше посивяло и изопнато от болка. Сега лежеше върху един диван до масата, наметнал одеяло на раменете си. Въпреки одеялото и топлото време, често го разтърсваха тръпки. Всеки път когато го направеше, Алек се привеждаше над него и отмяташе косата му назад или придърпваше одеялото нагоре.

И всеки път когато Алек го направеше, Джейс, седнал от другата страна на масата до Клеър, се напрягаше, стиснал безполезно ръце в юмруци. Защото това означаваше да си парабатай, знаеше Ема. Да чувстваш болката на някой друг така, сякаш е твоя.

Магнус лежеше със затворени очи, докато Ема разказваше историята на Туле. От време на време Джулиън добавяше по някоя подробност или замазваше нещо, когато решеше, че е необходимо. Не я притискаше обаче при най-трудните части, когато трябваше да разкаже за смъртта на Алек и Магнус или за Изабел Лайтууд и Меча на смъртните. За смъртта на Клеъри от ръката на Лилит.

И за Джейс. Очите на Джейс се разшириха невярващо, когато Ема заговори за онзи Джейс, който живееше в Туле, покорен от Себастиан толкова отдавна, че никога нямаше да бъде свободен. Ема видя как Клеъри стисна ръката му, очите й бяха плувнали в сълзи така, както не го бяха направили, докато слушаше за собствената си смърт.

Ала най-ужасно, разбира се, бе да разкаже за Ливи. Защото, макар другите истории да бяха истории за ужаси, знанието за Ливи в Туле им напомняше, че в техния свят също се беше разиграла история на ужасите, която не бяха състояние да променят или върнат назад.

Дру, която беше настояла да присъства заедно с всички останали, не проговори, докато те описваха Ливи, ала по бузите й се стичаха безмълвни сълзи. Марк пребледня като платно. А Тай, който изглеждаше по-слаб, отколкото Ема си го спомняше, оръфан като изгризан нокът, не издаде нито звук. Кит, който седеше до него, сложи предпазливо ръка върху тази на Тай. Тай не реагира, но и не я отдръпна.

Ема продължи, защото нямаше друг избор, освен да го направи. Докато свърши, болка раздираше гърлото й. С посивяло лице, Кристина побутна чаша вода към нея и тя я взе с благодарност.

Възцари се тишина. Единственият звук бе слабият металически звън, идващ откъм слушалките на Тави, който си играеше с влакче в ъгъла… всъщност слушалките бяха на Тай, но той ги беше сложил внимателно на ушите на Тави, преди Ема да заговори.

— Горкият Аш — каза Клеъри. Беше ужасно пребледняла. — Той беше… мой племенник. Искам да кажа, брат ми беше чудовище, но…

— Аш ме спаси — каза Ема. — Спаси живота ми. И каза, че е, защото му е харесало нещо, което казах за теб. Ала остана в Туле, защото така искаше. Предложихме му да се върне с нас. Той не пожела.

Клеъри се усмихна обтегнато, в очите й блещукаха сълзи.

— Благодаря ви.

— Окей, нека да говорим за важното. — Магнус се обърна към Алек с яростно изражение. — Самоубил си се? Защо би направил нещо такова?

Алек изглеждаше стреснат.

— Не бях аз — изтъкна. — Това е алтернативна вселена, Магнус!

Магнус го сграбчи за предницата на ризата.

— Ако умра, ти е забранено да направиш нещо такова! Кой ще се грижи за децата ни? Как можа да им го причиниш?

— В онзи свят не сме имали деца! — напомни му Алек.

— Къде всъщност са Рафи и Макс? — прошепна Ема на Кристина.

— Саймън и Изабел се грижат за тях в Ню Йорк. Алек всеки ден проверява дали Макс не се е разболял, но засега изглежда добре — отвърна Кристина също шепнешком.

— Забранено ти е да се нараняваш при каквито и да било обстоятелства. — Гласът на Магнус беше дрезгав. — Разбираш ли това, Александър?

— Никога не бих го сторил — меко каза Алек и го погали по бузата. Магнус притисна ръката му до лицето си. — Никога.

Всички извърнаха очи, оставяйки Магнус и Алек да споделят този миг насаме.

— Сега разбирам защо ме издра, когато се опитах да те вдигна — подхвърли Джейс на Ема. Златните му очи бяха потъмнели от съжаление, което тя никога не би могла да разбере напълно. — Когато излязохте от Портала. Лежеше на земята и аз… течеше ти кръв и си помислих, че трябва да те отнеса и лечебницата, но ти ме изподра с писъци, сякаш бях чудовище.

— Не си спомням — призна си Ема. — Джейс, знам, че си съвършено различен човек от него, дори ако изглеждаш като него. Не бива да ти е гадно или да се чувстваш отговорен за стореното от някой, който не си ти. — Тя се обърна и изгледа останалите около масата. — Нашите версии в Туле, това не сме наистина ние. Ако мислим за тях като за свои копия, това ще ни подлуди.

— Онази Ливи — рече Тай. — Тя не е моята. Не е моята Ливи.

Кит го стрелна с бърз, сепнат поглед. Останалите Блекторновци изглеждаха объркани, ала макар че Джулиън вдигна ръка и отново я свали, сякаш бе възнамерявал да възрази, никой не каза нищо.

Навярно беше по-добре Тай да знае и разбере, че онази Ливи в Туле не е същата Ливи, която беше изгубил. Въпреки това Ема си помисли за писмото й и усети как то тежи в джоба й, сякаш бе направено от желязо, а не от хартия и мастило.

— Ужасно е да знаеш, че е възможно да съществува такъв мрак толкова близо до нашия свят — каза Марк с нисък глас. — Че сме били на косъм от подобно бъдеще.

— Не беше просто шанс, Марк — обади се Хелън. — Беше, защото имахме Клеъри, защото имахме Джейс, защото имахме добри хора, работещи заедно, за да оправят всичко.

— Имаме добри хора и сега — рече Магнус. — Виждал съм добри хора да падат и да се провалят в миналото.

— Магнус, с Алек дойдохте тук, защото мислехте, че може да откриете как да се излекуваш — започна Хелън.

— Защото Катарина ни каза да го направим — поправи я Магнус. — Вярвай ми, при нормални обстоятелства не прескачам просто така до Калифорния заради здравето си.

— В никоя част от това няма нищо нормално — каза Ема.

— Моля ви — рече Хелън. — Знам, че това беше ужасна история и всички сме разстроени, но трябва да се съсредоточим.

— Я чакай — подхвърли Магнус. — Означава ли това, че Макс се превръща в мъничък демон? Знаете ли в списъка с чакащи на колко предучилищни е? Сега никога няма да го приемат в Малкото червено училище.

Ейлийн хвърли една лампа. Никой не го очакваше и резултатът беше впечатляващ: лампата се пръсна в една от капандурите и навсякъде се разлетяха керамични парченца.

Тя се изправи и изтупа ръцете си.

— Всички вие, МЛЪКНЕТЕ И ЧУЙТЕ ЖЕНА МИ — нареди тя. — Магнус, знам, че се шегуваш, когато си уплашен. Не съм забравила Рим. — Тя му отправи учудващо мила усмивка. — Само че трябва да се съсредоточим. — Обърна се към Хелън. — Давай, милинка. Справяш се страхотно.

След което отново си седна и сключи ръце на гърдите си.

— Определено има темперамент — прошепна Ема на Кристина. — Харесва ми.

— Напомни ми да ти разкажа за фритатата — прошепна Кристина в отговор.

— Важното тук — започна Хелън — е морът. Не бяхме осъзнали колко е важен. Че заразените земи ще се превърнат в портали за демони. Че нашите магьосници… — тя погледна към Магнус — ще се превърнат в демони. Трябва да затворим тези портали и да изличим заразата, и не можем да очакваме никаква помощ от Идрис.

— Защо? — попита Джулиън. — Какво става? Ами Джия?

— Тя е под домашен арест в Идрис — тихо каза Ейлийн. — Хорас твърди, че я е хванал да се среща с елфи в Брослинд. Двете с Даяна били арестувани заедно, но Даяна избягала.

— Научихме го от Даяна — каза Клеъри. — След като избяга от Идрис, Гуин я доведе тук и тя ни разказа какво й се е случило в Аликанте.

— Защо не е в Института? — попита Ема. — Защо си е тръгнала?

— Виж това.

Марк побутна лист хартия през масата. Джулиън и Ема се наведоха, за да го прочетат заедно.

Беше съобщение от Клейва, в което се казваше, че Даяна Рейбърн е изчезнала и се предполага, че е под влиянието на елфите. На всички институти се нареждаше да бъдат нащрек, за нейно добро, и незабавно да докладват на инквизитора, ако я забележат.

— Пълни глупости — каза Ейлийн. — Според баща ми се страхуват от влиянието на Даяна и не искат просто да я обявят за предателка. Лъжат дори за случилото се с инквизитора. Твърдят, че е изгубил ръката си в битка с долноземци, докато прочиствали Идрис от тях.

— Ръката му? — повтори Ема объркано.

— Даяна отсякла ръката на инквизитора — обясни Джейс.

Ема събори чашата с вода.

— Направила е какво?

— Той я заплашвал — мрачно каза Клеъри. — Ако Гуин не е бил наблизо, за да я измъкне от Аликанте, не знам какво би могло да се случи.

— Страшна работа е Даяна — каза Джейс.

— Е, браво на нея — заяви Ема. — Това определено заслужава някой по-големичък гоблен.

— Обзалагам се на петдесет долара, че инквизиторът ще изобрети високотехнологична изкуствена ръка, която стреля с лазерни лъчи — подхвърли Кит. Всички го погледнаха. — Във филмите винаги става така — обясни той.

— Ние сме ловци на сенки — каза Джулиън. — Не сме високотехнологични.

Облегна се в стола си. Ема виждаше превръзките под ръкава му, когато се раздвижеше.

ТИ СИ В КЛЕТКАТА.

Побиха я тръпки.

— Искахме Даяна да остане тук с нас, но според нея така щели да ни вземат на прицел. Отиде да се скрие с Гуин, макар че възнамеряваше да намине след няколко дни.

Ема тайничко се надяваше, че Даяна и Гуин си изкарват страшно романтично в короната на някое дърво или нещо такова. Даяна го заслужаваше.

— Всичко е ужасно. Долноземският регистър е почти готов… разбира се, с някои изключения — каза Алек и кимна към Хелън и Ейлийн.

— Немалко долноземци успяха да се изплъзнат на Регистъра, включително и moi28 — отбеляза Магнус. — Алек заплаши да ме убие, ако дори си помисля да сложа името си в някакъв зловещ списък на Кохортата с неблагонадеждни елементи.

— Не съм го заплашвал наистина — уточни Алек, в случай че някой се съмняваше.

— Е, всички долноземци бяха прокудени от Идрис, включително и онези, които преподаваха в Академията за ловци на сенки — каза Марк.

— Сред долноземците се носят най-различни слухове за изненадващи нефилимски нападения — каза Магнус.

— Железните сестри прекратиха всякакво общуване с Кохортата — рече Ейлийн. — Мълчаливите братя все още не са казали нищо, но Железните сестри излязоха с изявление, че не признават властта на Хорас. Той е бесен и не ги оставя на мира, не на последно място, понеже отломките на Меча на смъртните са у тях.

— Има и още — добави Кристина. — Диего, Дивя и Раян са били арестувани заедно с още мнозина други. — Гласът й беше обтегнат.

— Хвърлят зад решетките всеки, който не е съгласен с тях — каза Ейлийн.

Дру се обади със слабичко гласче:

— Хайме отиде, за да се опита да спаси брат си, но също се озова в затвора. Научихме от Патрик Пенхалоу.

Ема погледна към Кристина, която хапеше нещастно долната си устна.

— След като не можем да очакваме помощ от Клейва и е възможно да срещнем дори активна съпротива, какво ще правим? — попита Джулиън.

— Онова, което Теса ви е казала да направите в Туле — рече Магнус. — Имам доверие на Теса. Винаги съм й имал доверие. Така както вие сте имали доверие на Ливи, когато сте я открили в онзи свят. Те може и да не са наши пълни копия, тези наши други Аз, но не са и толкова различни.

— Значи, да полеем земите, поразени от мора, с вода от езерото Лин и да запазим известна част от нея, за да излекуваме магьосниците — каза Хелън. — Въпросът сега е как да се доберем до езерото Лин покрай стражите от Кохортата, разположени из цял Идрис. И как да се измъкнем след това…

— Аз ще го направя. — Магнус седна и одеялото падна от раменете му. — Аз ще…

— Не! — отсече Алек рязко. — Няма да се изложиш на такава опасност, Магнус, не и в това състояние.

Магнус отвори уста, за да възрази, но Клеъри се наведе през масата с умолителен поглед.

— Моля те, Магнус. Толкова пъти си ни помагал. Нека този път ние да ти помогнем.

— Как? — попита Магнус дрезгаво.

Джейс се изправи на крака.

— Ние ще отидем в Идрис.

Клеъри също се изправи. Стигаше само до бицепса на Джейс, ала решимостта й беше очевидна.

— Мога да отварям портали. Не можем да отидем в Аликанте, но и не е нужно. Достатъчно е да ни отведа в Идрис. Ще отидем до езерото Лин, след това в Брослинд и ще се върнем възможно най-бързо. Ще го направим толкова пъти, колкото е необходимо, за да донесем достатъчно вода.

— Из цял Идрис патрулират стражи — предупреди ги Хелън. — Ще трябва да бъдете въоръжени и готови.

— В такъв случай ще започнем да се въоръжаваме сега. — Джейс намигна на Магнус. — Приготви се да ти помогнем, магьоснико, независимо дали ти харесва, или не.

— Не ми харесва — измърмори Магнус, отпускайки се в одеялото, но се усмихваше.

А начинът, по който Алек погледна Джейс и Клеъри, бе по-красноречив от всякакви думи.

— Почакайте. — Ейлийн, която ровеше в купчина листове на бюрото си, вдигна ръка. — Разполагам с графика на патрулите. Обикалят различни участъци в Идрис, за да се уверят, че са „прочистени“ от долноземци. — Изрече думите с отвращение. — Днес и тази вечер ще са при езерото Лин. — Тя вдигна очи. — Не може да отидете сега.

— Можем да се справим с неколцина стражи — каза Джейс.

— Не — заяви Магнус. — Прекалено е опасно. Бихте могли да се справите с десет или двайсет стражи, но тук ще става въпрос за петдесетина или стотина…

— Стотина. — Хелън надникна над рамото на Ейлийн. — Най-малко.

— Няма да позволя да поемете този риск — каза Магнус. — Ще си изхабя силите, използвайки магията си, за да ви върна обратно.

— Магнус.

Клеъри звучеше ужасено.

— Какво казва графикът? — попита Джулиън. — Кога биха могли да отидат?

— Утре призори — отвърна Ейлийн. — Дотогава би трябвало да са се разпръснали. — Тя остави листовете на масата. — Знам, че не е идеално, но нямаме друг избор. Днес ще подготвим всичко, за да сме сигурни, че нищо няма да се обърка.

Последва оживено обсъждане, в което всеки предлагаше да помогне, нагърбвайки се с една или друга отговорност. Ема и Кристина щяха да говорят с Катарина за възможния лек, Марк и Джулиън щяха да проучат картите на Брослинд, за да открият къде има поразени участъци, Клеъри и Джейс щяха да отидат да си вземат оръжия и бойно облекло, а Хелън и Ейлийн щяха да се опитат да открият точно кога патрулиращият отряд щеше да се премести от езерото Лин в Брослиндската гора. Междувременно Тай и Кит щяха да започнат да съставят списък с имената на местни магьосници, които биха могли да имат нужда от водата, след като се сдобиеха с нея.

Докато всички си събираха нещата, Тай отиде в ъгъла, където Тави си играеше, и му подаде малко влакче, очевидно в замяна на слушалките си. Ема се приближи тихичко.

— Тай — каза, коленичейки до него. Тави беше прекалено зает да преобръща влакчетата си надолу с главата. — Трябва да ти дам нещо.

— Какво нещо?

Звучеше озадачен. Ема се поколеба, а после извади плика от джоба си.

— Писмо. От Ливи от другото измерение… от Туле. Казахме й за теб и тя реши да ти напише нещо, което да прочетеш. Не съм го отваряла — добави. — То е само за теб.

Тай се изправи. Беше изящен като птица с кухи кости и изглеждаше също толкова лек и крехък.

— Тя не е моята Ливи.

— Знам — увери го Ема. Не беше в състояние да откъсне очи от ръцете му. Кокалчетата им бяха разранени и червени. Нейният Джулиън отдавна да беше забелязал и да бе преобърнал земята, за да открие какво бе станало. — Не е нужно да го четеш. Ала то е твое и смятам, че трябва да е у теб. — Тя замълча за миг. — Все пак идва толкова отдалече.

По лицето на Тай пробяга нещо, което Ема не можа да разчете съвсем. Взе обаче плика, сгъна го и го пъхна в джоба си.

— Благодаря — каза и отиде в секцията ДОЛНОЗЕМЦИ: МАГЬОСНИЦИ, където Кит се бореше с няколко тежки книги.

„Недей“, долетя до ушите й гласът на Кристина и тя се огледа учудено наоколо. Никъде не я видя, но това определено беше нейният глас.

Отново се огледа около себе си, Тави бе погълнат от влакчето си, а всички останали се щураха напред-назад.

— Кийрън. Знам, че се тревожиш за Адаон, но през цялата среща не пророни нито дума.

Леле, помисли си Ема, осъзнала, че гласът на Кристина идва от другата страна на една етажерка и че двамата с Кийрън изобщо не подозират за присъствието й. Опиташе ли да си тръгне обаче, веднага щяха да я усетят.

— Това е нефилимска политика. — В гласа на Кийрън имаше нещо различно, помисли си Ема. — Това е нещо, което не разбирам. Не е моя битка.

— Напротив, е. — Ема рядко беше чувала приятелката си да говори с такава настойчивост в гласа. — Ти се бориш за онова, което обичаш. Всички го правим. — Кристина се поколеба. — Сърцето ти е скрито, ала знам, че обичаш Марк. Знам, че обичаш царството на феите. Бори се за това, Кийрън.

— Кристина… — започна той, но Кристина вече се беше отдалечила забързано.

Показа се от другата страна на библиотеката и начаса видя Ема. Придоби първо изненадано, а после виновно изражение и излезе от стаята.

Кийрън имаше намерение да я последва, но спря насред стаята и като се подпря на масата, наведе глава.

Ема понечи да се измъкне покрай етажерката. Сякаш сериозно би могла да очаква да се промъкне покрай някой елф, помисли си печално. Кийрън вдигна глава при първото изтрополяване на обувките й върху полирания дървен под.

— Ема?

— Тъкмо си тръгвах. Не ми обръщай внимание.

— Но аз искам да ти обърна внимание — каза той, докато заобикаляше масата, изтъкан сякаш от изящни ъгли, бледност и тъмнина. Не й беше трудно да види защо Кристина беше привлечена от него. — Обстоятелствата се стекоха така, че имах възможност да разбера колко много болка ти причиних, когато беше бичувана от Ярлат. Никога не съм искал да се стигне до това и все пак аз бях причината то да се случи. Не мога да променя този факт, но мога да ти предложа искреното си разкаяние и да се закълна пред себе си да изпълня всяка задача, която би ми възложила.

Ема не беше очаквала това.

— Всяка задача? Като например да се научиш да танцуваш хула?

— Това мъчение ли е за хората ти? — попита Кийрън. — В такъв случай, да, бих се подложил на него заради теб.

Ема с нежелание пропъди мисълта за Кийрън в поличка от трева.

— Би се на наша страна в Тъмния двор. Доведе Марк и Кристина в безопасност от там, а те означават всичко за мен. Доказа, че си истински приятел, Кийрън. Имаш прошката ми и не е нужно да правиш нищо повече, за да я заслужиш.

Кийрън буквално се изчерви и цветът стопли бледите му бузи.

— Един елф не би отвърнал така.

— Е, това е моят отговор — заяви жизнерадостно Ема.

Кийрън се отправи към вратата, но на прага спря и се обърна към нея.

— Знам колко много те обича Кристина и разбирам защо. Ако беше родена елф, щеше да бъдеш велик рицар в Двора. Ти си един от най-храбрите хора, които познавам.

Ема благодари със заекване, но Кийрън вече беше изчезнал, като сянка, стопила се в гората. Загледа се след него, осъзнала какво бе доловила в гласа му по-рано в начина, по който беше изрекъл името на Кристина, сякаш бе мъчение, което обожаваше. Досега го бе чувала да изрича по този начин единствено името на Марк.

— Има ли нещо, за което би искал да говориш с мен? — попита Магнус тъкмо когато Джулиън се канеше да излезе от библиотеката.

Мислеше, че Магнус спи, беше се облегнал назад върху дивана със затворени очи. Под тях имаше дълбоки сенки, от онези, които се дължаха на поредица безсънни нощи.

— Не.

Джулиън се напрегна целият. Помисли си за думите, врязани в кожата на ръката му. Знаеше, че ако му ги покаже, Магнус начаса ще поиска да развали магията, а беше прекалено немощен за това. Усилието можеше да го убие. Знаеше също така, че реакцията му при мисълта, че Магнус умира, не бе каквато би трябвало да бъде. Беше приглушена, тъпа. Не искаше Магнус да умре, ала знаеше, че би трябвало да изпитва нещо повече от това да не иска, така както би трябвало да изпита нещо повече от притъпено облекчение, че отново е заедно с братята и сестрите си.

И определено знаеше, че би трябвало да изпитва повече при вида на Ема. Беше, сякаш тя бе обвита в бяло пространство от празнота и когато той пристъпеше в него, всичко се изличаваше. Трудно му бе дори да говори. Беше по-лошо от преди, помисли си. Незнайно как, сега емоциите му бяха още по-приглушени, отколкото преди Туле.

Усещаше отчаяние, ала то също беше убито и далечно. Изпълваше го с желание да стисне острието на нож, просто за да почувства нещо.

— Предполагам, че не искаш — рече Магнус. — При положение че вероятно не чувстваш почти нищо. — Котешките му очи проблеснаха. — Не биваше да правя онази магия. Съжалявам, че го сторих.

— Недей. — Джулиън и сам не беше сигурен дали имаше предвид недей да го казваш, или недей да съжаляваш. Емоциите бяха прекалено далечни, за да ги достигне. Знаеше обаче, че иска да сложи край на този разговор, така че излезе в коридора, напрегнат и останал без дъх.

— Джулс! — обърна се и видя Тай да се задава към него по коридора.

Онази далечна част в него му каза, че Тай изглежда… различно. Умът му се мъчеше да намери точните думи — „наранен/ уязвен/крехък“, но не успяваше да ги улови.

— Може ли да говоря с теб?

Накриво — помисли си. — Изглежда нетипично за Тай. Престана да се опитва да открие думи и го последва в една от празните спални надолу по коридора, където Тай затвори вратата, обърна се и го прегърна без никакво предупреждение.

Беше ужасно.

Не защото беше ужасно да бъде прегърнат от Тай. Беше приятно, доколкото Джулиън можеше да усети, че нещо е приятно. Умът му каза: Това е твоята плът и кръв, твоето семейство, и ръцете му се вдигнаха автоматично, за да отвърнат на прегръдката. Брат му беше крехък в ръцете му, сякаш бе направен от мидени черупки и пух на глухарчета и съшит с фина копринена нишка.

— Радвам се, че се върна — каза Тай приглушено. Беше притиснал глава до рамото на Джулиън и слушалките му се бяха изкривили на една страна. Вдигна автоматично ръка и ги оправи. — Боях се, че никога вече няма да бъдем заедно.

— Ето обаче, че сме — отвърна Джулиън.

Тай се дръпна лекичко назад, стиснал предницата на якето му.

— Искам да знаеш, че съжалявам — каза по забързания начин на някой, който дълго се е подготвял за тази реч. — На погребението на Ливи се качих на кладата и ти си наряза ръцете, катерейки се след мен, и аз си помислих, че може би си си тръгнал, защото не си искал да се разправяш повече с мен.

Нещо в главата на Джулиън крещеше. Крещеше, че той обича малкия си брат, навярно повече, отколкото обичаше почти всичко друго на света. Крещеше, че Тай рядко се разкриваше по този начин, рядко инициираше физически контакт с него. Един Джулиън, който му се струваше безкрайно далече, се бореше отчаяно, искаше да реагира правилно, да даде на Тай онова, от което той се нуждаеше, за да се съвземе от смъртта на Ливи и да не бъде прекалено съсипан или изгубен.

Ала това бе като да думка по звуконепроницаемо стъкло. Онзи Джулиън, който беше сега, не можеше да го чуе. Тишината на сърцето му беше почти толкова дълбока, колкото тишината, която го обгръщаше в присъствието на Ема.

— Не е това — отвърна. — Искам да кажа, не беше това. Тръгнахме си заради инквизитора. — Ръцете на далечния Джулиън започваха да се израняват от това да блъскат по стъклото. Този Джулиън се мъчеше да намери думи и каза: — Вината не е твоя.

— Добре — рече Тай. — Имам план. План, с който да оправя всичко.

— Добре — каза Джулиън и Тай придоби изненадан вид, но той не го видя. Мъчеше се да се задържи, да открие правилните думи, изпълнените със съчувствие думи, с които да отговори на Тай, който си беше помислил, че брат му си беше тръгнал, защото му беше ядосан. — Сигурен съм, че имаш страхотен план. Имам ти доверие.

Пусна го и се отправи към вратата. По-добре да млъкне, отколкото да рискува да каже не каквото трябва. Всичко щеше да се оправи, когато магията бъде развалена. Щеше да говори с Тай тогава.

— Джулс…? — Тай стоеше несигурно до облегалката на дивана, пръстите му си играеха с кабела на слушалките. — Искаш ли да знаеш…?

— Страхотно е, че си по-добре, Тай — каза Джулиън, без да поглежда лицето му, изразително движещите му се ръце.

Бяха само няколко секунди, но докато излезе в коридора, Джулиън дишаше толкова тежко, сякаш беше избягал от чудовище.

23 Нито знак от вълна

Диего започваше сериозно да се притеснява за Хайме.

Трудно бе да прецени от колко време бяха в затвора на Гард. Чуваха единствено неясен шепот откъм другите килии. Дебелите каменни стени нарочно заглушаваха шумовете, та затворниците да не могат да разговарят помежду си. Не беше виждал отново и Зара. Единствените, които идваха в килията им, бяха стражите (облечени в тъмносините и златисти униформи на охраната на Гард), които им носеха храна.

Понякога Диего ги молеше да му донесат стили или лекарства за брат му, но те не му обръщаха внимание. Мислеше си с горчивина, че бе съвсем в стила на Диърборн да се погрижи стражите в Гард да са предани на каузата на Кохортата.

Хайме се размърда неспокойно върху купчината дрехи и слама, от които Диего бе успял да пригоди някакво подобие на легло. Беше използвал и собствения си пуловер за него и сега зъзнеше по тениска. Въпреки това му се искаше да може да направи повече. Хайме беше зачервен, кожата му беше обтегната и лъснала от високата температура.

— Кълна се, че я видях снощи — промълви той.

— Кого? — Диего седеше, облегнал гръб на студената каменна стена, достатъчно близо до брат си, за да го докосне, ако се наложи. — Зара?

Очите на Хайме бяха затворени.

— Консула. Носеше официалните си одежди. Погледна ме и поклати глава. Сякаш мислеше, че не би трябвало да съм тук.

Наистина не би трябвало. Ти си едва на седемнайсет. Диего бе направил каквото бе могъл, за да почисти раните на брат си, след като Зара го беше хвърлила в килията. Повечето бяха повърхностни порязвания, а два от пръстите му бяха счупени… ала на рамото му имаше дълбока, опасна рана, която през последните няколко дни се беше подула и почервеняла. Диего беше изпълнен с безсилна ярост — ловците на сенки не умираха от инфекции. Те се лекуваха с помощта на иратце или загиваха славно на бойното поле. Не и така — от треска, в легло от парцали и слама.

Хайме се усмихна с кривата си усмивка.

— Недей да ме съжаляваш. Ти извади късата клечка. Аз обикалях по света с Етернидад. Ти трябваше да ухажваш Зара.

— Хайме…

Хайме се изкашля хрипливо.

— Надявам се, че си приложил един от знаменитите си ходове, като например да й спечелиш голяма плюшена играчка на някой панаир.

— Хайме, трябва да бъдем сериозни.

Големите тъмни очи на Хайме се отвориха.

— Предсмъртното ми желание е да не бъда сериозен.

Диего се изпъна сърдито.

— Ти не умираш! И трябва да поговорим за Кристина.

Това привлече вниманието на Хайме и той седна с усилие.

— Мислех за това. Зара не знае, че Етернидад е у нея… и няма причина да научи.

— Бихме могли да се опитаме да открием начин да предупредим Кристина. Да й кажем да се отърве от Етернидад… да го даде на някого… така ще си спечели преднина…

— Не. — Очите на Хайме горяха от треската. — В никакъв случай. Ако кажем на Зара, че Етернидад е у Кристина, тя ще я изтезава, за да се сдобие с информация така, както изтезава мен. Дори ако Етернидад е на дъното на океана, Зара няма да я е грижа, ще изтезава Кристина въпреки това. Зара не бива да научи у кого е.

— Ами ако помолим Кристина да го даде на Зара? — бавно каза Диего.

— Не можем. Наистина ли искаш Кохортата да сложи ръка върху него? Та ние дори не разбираме всичко, на което Етернидад е способен. — Хайме се протегна и взе ръката на брат си в горящата си от треската длан. Пръстите му бяха тънки, както когато беше на десет години. — Ще се оправя. Моля те. Недей да правиш нищо от това заради мен.

Разнесе се дрънчене и Зара се появи в коридора, следвана от прегърбената фигура на Ануш Джоши. Кортана блестеше на хълбока й. Гледката подразни Диего. Оръжие като Кортана трябваше да се носи, препасано през гърба. Зара я беше грижа повече за това да се покаже с меча, отколкото, че има толкова специално оръжие.

Ануш коленичи и пъхна подноса, върху който имаше две купи с обичайния буламач, през тесния отвор в долната част на вратата на килията.

Как е възможно някой толкова прекрасен като Дивя да има толкова ужасен братовчед? — помисли си Диего.

— Точно така, Ануш — каза Зара, като го заобиколи. — Това е наказанието ти, задето ни изостави в гората, да разнасяш дневната дажба на най-ужасните ни, най-миризливи затворници. — Тя се ухили подигравателно на Диего. — Брат ти не изглежда много добре. Трескав, струва ми се. Размисли ли пече?

— Никой не е размислил, Зара — заяви Хайме.

Зара не му обърна внимание, приковала поглед в Диего. Би могъл да й каже онова, което искаше да знае, и да размени Етернидад за безопасността на Хайме. По-големият брат у него, онзи, който открай време бранеше Хайме, го умоляваше да го стори.

Колкото и да бе странно, в главата му отекнаха думите на Кийрън: Казваш си, че ще намериш решение, когато му дойде времето, ала когато най-лошото се случи, откриваш, че си неподготвен.

Би могъл да спаси Хайме в този момент, но познаваше Зара достатъчно добре, за да знае, че това не бе гаранция, че ще ги пуснат на свобода.

Ако Кохортата успееше да наложи своето, никой никога нямаше да бъде свободен.

— Хайме е прав — заяви той. — Никой не е размислил.

Зара извъртя очи.

— Много добре. Ще се видим по-късно.

И тя се отдалечи, следвана от Ануш, който бързаше след нея като унила сянка.

Ема седеше до Кристина на бюрото и изпиваше гледката с очи. Стените бяха от стъкло и през тях тя виждаше океана от едната страна и планините — от другата. Имаше чувството, че й бяха върнали цветовете на света след мрака на Туле. Морето сякаш беше в синьо и сребристо, в златно и зелено. Пустинята също — тя грееше в яркозелено, в приглушено червеникаво на пясъка и пръстта си и с плътни лилави сенки между хълмовете.

Кристина извади от джоба си малка стъкленица, направена от дебело синьо стъкло. Отвори я и я поднесе към светлината.

Нищо не се случи. Ема й хвърли кос поглед.

— Винаги отнема малко време — успокои я Кристина.

— Чух те в Двора на тъмните елфи — рече Ема. — Каза, че не са лей-линиите… че е морът. Ти го разгада, нали? Причината за болестта сред магьосниците.

Кристина завъртя стъкленицата.

— Подозирах го, но не бях напълно сигурна. Знаех, че заразата в Брослинд е същата като тази в царството на феите, но когато осъзнах, че кралят е причината и за двете, че иска да отрови нашия свят… тогава се досетих, че може би именно това разболява магьосниците.

— И Катарина знае?

— Казах й още щом се прибрахме. Обеща, че ще провери…

От стъкленицата започна да излиза пушек, сиво-бял и матов. Бавно се оформи леко разкривена сцена, трептяща по крайчетата. Теса в широка синя рокля, зад нея ясно се виждаше каменна стена.

— Теса? — каза Ема.

— Теса! — рече Кристина. — Катарина там ли е?

Теса опита да се усмихне, но усмивката й потрепери.

— Тази нощ Катарина потъна в сън, от който все още не сме успели да я събудим. Тя е… много болна.

Кристина измърмори нещо съчувствено. Ема не бе в състояние да откъсне очи от Теса. Изглеждаше толкова различно — не по-стара или по-млада, а по-жива. До този миг не беше осъзнала колко притъпени бяха изглеждали емоциите на Теса от Туле, сякаш много отдавна се бе отказала от тях.

А тази Теса, спомни си Ема, беше бременна. Все още не й личеше, макар че, докато говореше, бе отпуснала леко закрилнически ръка върху корема си.

— Преди да изпадне в безсъзнание, каза, че според нея Кристина е права за заразата. Разполагаме с няколко проби и ги изучаваме, но се боя, че няма да успеем навреме, за да спасим Магнус и Катарина… и мнозина други.

Очите й блестяха от сълзи.

Ема скочи на крака, за да я успокои.

— Мисля, че е възможно да имаме отговор.

И тя побърза да й разкаже историята си, спирайки до срещата с Теса в пещерата. Не виждаше причина да й разкаже какво беше дошло след това.

— Аз съм ти го казала? — Теса изглеждаше поразена. — Мое Аз, което си срещнала в друг свят?

— Знам, че вероятно е трудно за вярване. Живееше в голямата пещера до плажа със стълбите заедно с Чърч.

— Звучи ми като нещо, което бих направила. — Теса изглеждаше замаяна. — Какъв е планът? Мога да помогна, макар че няма много магьосници, които да се чувстват достатъчно добре, за да се включат…

— Не, не, всичко е наред — намеси се Кристина. — Джейс и Клеъри ще отидат.

Теса се намръщи.

— Струва ми се опасно.

— Ейлийн откри промеждутък от време, в който според нея около езерото няма да има стражи — каза Кристина. — Ще тръгнат призори.

— Предполагам, че за нефилимите опасността е нещо, което не може да бъде избегнато. — Теса погледна към Кристина. — Може ли с Ема да поговорим насаме за минутка, моля те?

Кристина примига учудено, а после скочи от бюрото.

— Разбира се.

Побутна дружески Ема по рамото и се отправи към вратата, и ето че Ема остана сама в кабинета с една потрепваща, но решителна на вид Теса.

— Ема — започна тя веднага щом вратата зад Кристина се затвори. — Исках да поговорим за Кит Херондейл.

Кит си проправяше път през пясъка, гуменките му бяха мокри от прилива, който го беше хванал неподготвен.

За първи път беше на брега край Института без Тай. Чувстваше се почти виновен, макар че, когато му беше казал, че отива да се поразходи, Тай просто беше кимнал и беше отвърнал, че ще се видят по-късно… Кит знаеше, че Тай иска да говори с Джулиън, и нямаше намерение да му се пречка.

Имаше нещо успокояващо в това място, където морето срещаше брега. Кит много отдавна бе научил на Пазара на сенките, че има места „между световете“, където бе по-лесно да правиш някои видове магии: по средата на мостове, пещери между земята и подземния свят, пограничните земи между Дворовете на светлите и тъмните елфи. Както беше и самият Пазар на сенки, между света на долноземците и на мунданите.

Приливната ивица също беше подобно място и поради това му се струваше като дом. Напомняше му за една стара песен, която някой му беше пял. Трябва да е бил баща му, макар че той винаги си я спомняше като изпята от женски глас.

— Това е много, много стара песен — разнесе се глас и Кит едва не се катурна от скалата, по която се катереше. На фона на наситено синьото небе, изпъстрено с бели облаци, видя Шейд, чиято зелена кожа контрастираше ярко с раздърпания му тъмносин костюм с пришита яка и ръкавели. — Откъде я знаеш?

Кит, който дори не си беше дал сметка, че си тананика, сви рамене. Този път Шейд не носеше обичайната си качулка. Зеленото му лице беше набраздено от бръчки и добродушно, косата му беше къдрава и бяла. Малки рогца стърчаха от слепоочията му, извити навътре като раковини. Нещо в него се стори мъничко странно на Кит.

— Чух я на Пазара на сенките.

— Как така си без сянката си?

— Тай не ми е сянка — рече Кит сърдито.

— Извинявам се. Предполагам, че ти си неговата. — Очите на Шейд бяха сериозни. — Да не си дошъл да ми съобщиш за напредъка в глупавия му план да възкресите сестра му?

Кит не беше дошъл за това и все пак му разказа всичко — за завръщането на Ема и Джулиън (макар да не спомена Туле), за посещенията им на Пазара на сенките в последвалия хаос и как никой не беше забелязал отсъствието им. Джулиън, който обикновено беше най-наблюдателният брат на света, си нямаше и представа и дори днес бе изглеждал разконцентриран и уморен.

— Справили сте се по-добре, отколкото очаквах — призна Шейд неохотно, поглеждайки към морето. — И все пак. Сдобили сте се, общо взето, с лесните неща. Все още има съставки, които биха могли да ви препънат.

— Звучиш така, сякаш искаш да се провалим — подхвърли Кит.

— Естествено, че искам! — сопна се Шейд. — Не трябва да се занимавате с черна магия! Това никога не завършва добре!

Кит заотстъпва, докато не усети пясък под краката си.

— Тогава защо ни помагаш?

— Виж, има причина да съм тук — рече Шейд. — Да, Хипатия ми предаде съобщението на Тиберий, но и така идвах насам, за да те държа под око.

— Мен?

— Да, теб. Наистина ли мислеше, че стоя тук и ви помагам с глупавата ви черна магия само за да направя услуга на Хипатия? Не сме толкова близки. Джем е този, който ме помоли да те наглеждам. Пак онази история, че родът Карстерс е длъжник на рода Херондейл.

На Кит му се струваше странно, че някой ще иска да го защитава само заради фамилията му.

— Окей, но защо ни помагаш с магията?

— Защото обещах да те защитя и ще го направя. Твоят Тай е твърдоглав като всички от рода Блекторн, а ти си дори още по-твърдоглав. Ако не ви помогна, някой друг щеше да го направи, някой, когото няма да го е грижа, ако и двамата пострадате. И не, не съм казал на никого.

— Мнозина от другите магьосници са болни — рече Кит, осъзнал, че именно това изглеждаше странно у Шейд; той изобщо не изглеждаше болен.

— И може би аз също ще се разболея, ала винаги ще съществуват безскрупулни хора, които умеят да използват магия… Защо си ме зяпнал по този начин, момче?

— Предполагам, си мислех, че не знаеш, че откриха лек за болестта сред магьосниците — отвърна Кит. — В Института.

За първи път, откакто го познаваше, види Шейд да придобива искрено изненадано изражение.

— Нефилимите? Открили са лек за магьосническата болест?

Кит се върна към деня, когато за първи път му бяха казали за ловците на сенки. Не като за хора, а като армия фанатици, изпълнени с морално превъзходство. Сякаш до един бяха като Хорас Диърборн и никой не беше като Джулиън Блекторн или Кристина Росалес. Или като Алек Лайтууд, държащ търпеливо чаша вода със сламка, така че болното му гадже магьосник да може да пие.

— Да — отвърна Кит. — Джейс и Клеъри ще го набавят. Ще се погрижа да получиш доза.

Лицето на Шейд се разкриви и той се извърна, така че Кит да не може да види изражението му.

— Щом настояваш — рече рязко. — Но се постарай Катарина Лос да го получи първа, както и Магнус Бейн. Аз имам известни защити. Ще бъда добре още дълго занапред.

— Магнус пръв ще го получи, не се тревожи — увери го Кит. — Той е в Института.

При тези думи Шейд се обърна рязко към него.

— Магнус е тук? — Вдигна поглед към Института, който грееше като легендарен замък върху хълм. — Когато се оправи, кажи му, че съм тук. Поздрави го от Рейгнър.

Рейгнър Шейд? Каквато и сила да благославяше хората с хубави имена, определено беше прескочила този злощастник, помисли си Кит, докато се обръщаше, за да поеме обратно по пътеката, отвеждаща от плажа към магистралата. Пясъкът се простираше пред него в искрящ полумесец, приливната ивица беше посребрена.

— Кристофър — повика го Шейд и Кит спря, изненадан от звука на името, с което почти никога не се обръщаха към него. — Баща ти… — започна Шейд и се поколеба. — Баща ти не беше Херондейл.

Кит се вкамени. За миг го обзе внезапен ужас, че всичко е било грешка, не беше ловец на сенки, мястото му не беше тук, щяха да го отделят от всичко това, от Тай, от останалите…

— Майка ти — продължи Шейд. — Тя беше Херондейл. При това наистина необикновен Херондейл. Хубаво ще е да научиш повече за нея.

Облекчение разтърси Кит. Едва няколко седмици по-рано би се зарадвал да научи, че не е нефилим. Сега това му се струваше най-ужасната съдба, която би могъл да си представи.

— Как се е казвала? — попита. — Шейд! Как се е казвала майка ми?

Ала магьосникът беше скочил от скалата и се отдалечаваше, звукът на вълните и прилива погълна думите на Кит и той не се обърна.

Кукли убийци, зловещи дърводелци, безоки призраци и гробища, потънали в мъгла. Дру би изредила всичко това в списъка с любимите си неща от „Замръзнал страх“, ала те като че ли не събуждаха особен интерес у Кийрън, който се беше опънал в другия край на дивана, загледан потиснато пред себе си дори когато на екрана някой викаше.

— Това е любимата ми част — каза Дру. Половината от ума й беше заета с това да похапва пуканки, а другата с това да се чуди дали Кийрън си се представя на друго, по-спокойно място, може би на плажа. Не беше съвсем сигурна как се беше озовала с него след срещата, просто те като че ли бяха единствените двама, на които не беше възложена никаква задача. Тя се беше спасила в тази стая и няколко мига по-късно Кийрън се беше появил, тръшнал се бе на дивана и бе взел календара с пухкави котки, който някой (е, добре де, тя) беше оставил да се търкаля наоколо. — Частта, където стъпва върху вуду кукличката и изригва в кръв и…

— Този начин на отбелязване на изминалото време е същинско чудо — рече Кийрън. — Когато приключиш с едно коте, идва ред на друго. До следващото зимно равноденствие, ще си видял цели дванайсет котета! Едно от тях е в чаша!

— На страницата на декември има три котета в кошница — каза Дру. — Но наистина трябва да изгледаш филма…

Кийрън остави календара и се взря в екрана мъничко объркан. След малко въздъхна.

— Просто не разбирам. Обичам ги и двамата, но те сякаш не могат да го разберат. Сякаш е мъчение или обида.

Дру изключи звука на телевизора и остави дистанционното настрани. Най-сетне, помисли си, някой говореше с нея като с голям човек. Е, да, в думите на Кийрън нямаше много смисъл, но все пак.

— Ловците на сенки обикват бавно — рече тя, — ала обикнем ли веднъж, обичаме завинаги.

Това беше нещо, което Хелън й беше казала веднъж, може би на сватбата си.

Кийрън примигна и се съсредоточи върху нея, сякаш беше казала нещо умно.

— Да. Да, това е вярно. Трябва да вярвам в любовта на Марк. Ала Кристина… тя никога не е казвала, че ме обича. А точно сега и двамата ми се струват толкова далечни.

— Точно сега всички сякаш са далечни — рече Дру, мислейки си за това колко самотни бяха последните няколко дни. — Но то е, защото са притеснени. Когато са притеснени, се затварят в себе си и понякога забравят за присъствието ти. — Тя наведе поглед към пуканките си. — Това обаче не означава, че не ги е грижа.

Кийрън подпря лакът на коляното си.

— Как да постъпя тогава, Друзила?

— Ъм. Недей да си мълчиш за онова, което искаш, в противен случай може никога да не го получиш.

— Ти си много мъдра — каза Кийрън сериозно.

— Е, всъщност го прочетох върху една чаша.

— Чашите в този свят са много мъдри.

Дру не беше сигурна дали Кийрън се усмихва, или не, но от начина, по който се облегна назад и скръсти ръце, почувства, че е приключил с въпросите, така че отново пусна звука на телевизора.

Ема извади кабарчетата и свали внимателно разноцветните нишки канап, изрезките от стари вестници, снимките, извити по краищата. Всяка от тях представляваше улика или нещо, което тя бе смятала за улика, за смъртта на родителите й. Кой ги беше убил? Защо бяха умрели по този начин?

Вече знаеше отговорите. Преди известно време беше попитала Джулиън какво да стори с всички улики, които беше събрала, но той бе намекнал, че решението е нейно. Открай време го наричаше нейната стена на лудостта, но за Ема това открай време беше стена за запазване на разсъдъка, защото й беше помогнала да запази ума си във време, когато би се чувствала безпомощна, съкрушена от това колко много й липсваха родителите й и сигурната подкрепа на обичта им.

Това беше за вас, мамо и татко — помисли си, докато пускаше последните снимки в кутия за обувки. — Сега знам какво се случи с вас, а онзи, който ви уби, е мъртъв. Може би това променя нещо. Може би — не. Знам обаче, че не ми липсвате по-малко от преди.

Зачуди се дали не би трябвало да каже още нещо. Че отмъщението не се беше оказало панацеята, на която се беше надявала. Че сега всъщност мъничко се страхуваше от него, знаеше колко могъщо може да бъде, как можеше да се превърне в движещата сила в живота ти. В Туле беше видяла как отмъстителността на едно изоставено, самотно момче беше изпепелила света. Но отмъщението не бе направило Себастиан в Туле щастлив, макар да бе покорил всичко, изпречило се на пътя му.

На вратата се почука. Ема натъпка кутиите от обувки в дрешника и отиде да отвори. За нейна изненада, беше Джулиън. Би предположила, че е на долния етаж заедно с останалите. Бяха си поръчали тайландска храна и си бяха направили голяма вечеря в библиотеката. Всички бяха там, разказваха си спомени и се шегуваха, Магнус също — дремещ леко в ръцете на Алек, изтегнат на дивана. Беше почти така, сякаш Джейс и Клеъри не отиваха на опасна мисия на зазоряване, ала такива бяха ловците на сенки. Винаги имаше мисии. Винаги имаше зазоряване, вещаещо опасност.

Ема искаше да бъде с тях, но да бъде край Джулиън в присъствието на други хора й причиняваше болка. Болеше я да го гледа и да крие онова, което знаеше, чудейки се дали останалите забелязват и ако да, какво ли си мислят.

Джулиън отиде до прозореца и се облегна на перваза. Звездите бяха започнали да изгряват и да изпъстрят небето с точици светлина.

— Май обърках нещата с Тай. Искаше да говори с мен и не мисля, че отвърнах както трябва.

Ема изтупа коленете си. Носеше бледозелена ретро нощничка, която изпълняваше ролята на рокля.

— За какво искаше да говорите?

Няколко къдрици тъмношоколадова коса бяха паднали над челото на Джулиън. Все още беше красив, помисли си Ема. Нямаше никакво значение какво знаеше, изпитваше болка при вида на художническите му ръце, силни и умели, меката тъмнота на косата му, купидоновия лък на горната му устна, цвета на очите му, начина, по който се движеше, артистичното изящество, на всичко у него, което й нашепваше Джулиън.

— Не знам — каза той. — Не го разбрах. Щях да разбера, знам, че щях, ако не беше магията.

— Покатери се на онази клада заради него — рече Ема.

— Знам… казах ти, то беше като инстинкт за оцеляване, нещо, над което нямах никакъв контрол. Ала това не е въпрос на живот и смърт. Става дума за емоции. И умът ми не може да се справи с тях.

Емоциите могат да бъдат въпрос на живот и смърт.

Ема посочи към дрешника си.

— Знаеш ли защо свалих всичко от стената?

Джулиън сбърчи чело.

— Защото приключи с него. Откри кой уби родителите ти. Вече не се нуждаеш от всичко това.

— Да и не, предполагам.

— Ако всичко мине добре, може би Магнус ще успее да развали магията утре или вдругиден. Зависи от това колко бързо ще подейства лекът.

— Вече можеше да си говорил с него. — Ема се приближи и се облегна на перваза до Джулиън. Това й напомни за едни по-добри времена, когато двамата седяха един до друг на перваза и четяха, или пък той рисуваше, мълчалив и щастлив, в продължение на часове. — Защо чакаш?

— Не мога да му разкажа всичко — отвърна Джулиън. — Не мога да му покажа какво написах на ръката си… ще поиска да развали магията начаса, а все още не е достатъчно силен. Това може да го убие.

Ема го погледна изненадано.

— Това е емпатия, Джулиън. Разбираш какво ще почувства Магнус. Това е хубаво, нали?

— Може би. Така постъпвам, когато не съм сигурен как да се справя с нещо емоционално. Опитвам се да си представя как би постъпила ти. Разговорът с Тай се разви прекалено бързо, за да го направя, но наистина помага.

— Как бих постъпила аз?

— Не действа, когато съм с теб, разбира се. Нямам представа какво би искала да направя с теб, когато съм край теб. Не мога да те видя през твоите очи. Не мога да видя дори себе си през твоите очи.

Той докосна леко голата й ръка там, където беше парабатайската й руна, проследявайки контурите й. Виждаше очертанията му в прозореца: друг Джулиън със същия остър профил, същите дълги ресници.

— Ти притежаваш талант, Ема. Доброта, която прави другите щастливи. Вярваш, че хората не само са способни да дадат най-доброто от себе си, но и искат да го сторят. Вярваш същото и за мен. — Ема се мъчеше да диша нормално. Допирът на пръстите му до руната й караше тялото й да трепери. — Вярваш в мен повече, отколкото аз вярвам в себе си.

Пръстите му прокараха пътека по голата й ръка, по китката й и се върнаха обратно нагоре. Бяха леки и изкусни пръсти. Допирът му сякаш скицираше тялото й, проследи линията на ключицата й, докосна ямката в основата на гърлото й, спусна се по деколтето на роклята й, милвайки едва-едва горната извивка на гърдите й.

Ема потрепери. Знаеше, че би могла да се изгуби в това усещане, би могла да се удави в него и да забрави, да се скрие зад него.

— Ако ще правиш това — каза, — най-добре ме целуни.

Той я взе в ръцете си. Устата му върху нейната беше топла и мека, нежна целувка, станала постепенно по-дълбока и гореща. Ръцете й се плъзнаха по тялото му, усещането му й беше познато сега: гладките мускули под тениската, грапавината на белезите, деликатността на лопатките, хлътналата извивка на гръбнака му. Той промълви, че е красива, че я желае, че винаги я е желал.

Сърцето на Ема се опитваше да си проправи път вън от гърдите й, всяка клетка в тялото й, й казваше, че това е Джулиън, нейният Джулиън, че усещането, вкусът, дъхът му бяха същите и че тя го обичаше.

— Това е съвършено — прошепна той до устата й. — Ето как бихме могли да бъдем заедно, без да навредим на никого.

Тялото на Ема й крещеше да не реагира, да се остави на случващото се. Ала умът й я предаде.

— Какво точно имаш предвид?

Той я погледна, тъмната коса падаше над лицето му. Искаше й се да го привлече към себе си и да покрие устните му с още целувки. Искаше да затвори очи и да забрави, че нещо не е наред.

Ала никога досега не й се бе налагало да затвори очи с Джулиън.

— Емоциите са онова, което има значение, не самият акт — отвърна той. — Ако не съм влюбен в теб, можем да го направим, да бъдем заедно физически, и това няма да има значение за проклятието.

Ако не съм влюбен в теб.

Ема се отдръпна от него. Имаше чувството, че разкъсва кожата си, струваше й се, че ако погледне надолу ще види кръв да шурти от раните там, където се беше откъснала от него.

— Не мога — каза. — Когато си върнеш чувствата, и двамата ще съжаляваме, че сме го направили, докато не те е било грижа.

Джулиън изглеждаше озадачен.

— Желая те толкова силно, колкото винаги. Това не се е променило.

Ема почувства как изведнъж я залива умора.

— Вярвам ти. Току-що ми каза, че ме желаеш. Че съм красива. Ала не каза, че ме обичаш. Преди винаги го казваше.

За миг в очите му проблесна нещо.

— Не съм същият човек. Не мога да кажа, че изпитвам нещо, което не разбирам.

— Е, аз искам същия човек — отвърна Ема. — Искам Джулиън Блекторн. Моят Джулиън Блекторн.

Той посегна да докосне лицето й, но тя се дръпна… не защото не харесваше допира му, а защото го харесваше твърде много. Тялото й не правеше разлика между този Джулиън и онзи, от когото тя се нуждаеше.

— Кой съм тогава за теб? — попита той, отпускайки ръка.

— Онзи, когото трябва да защитавам, докато моят Джулиън отново заживее в теб. Не искам това. Искам онзи Джулиън, когото обичам. Ти може и да си в клетка, Джулс, но докато си такъв, аз съм в клетката заедно с теб.

Утрото дойде, както винаги, със слънчева светлина и дразнещото чуруликане на птички. Ема излезе от стаята си с туптяща глава и завари Кристина да дебне в коридора край вратата й. Държеше чаша с кафе и носеше хубав прасковен пуловер с перли около яката.

Ема беше спала едва три часа, след като Джулиън си тръгна от стаята й, и те бяха три лоши часа. Когато затръшна вратата зад себе си, Кристина подскочи нервно във въздуха.

— Точно колко кафе си изпила? — попита Ема, докато вдигаше косата си високо и я връзваше с жълта лента на маргаритки.

— Това ми е третото. Чувствам се като колибри. — Кристина размаха чашата и тръгна до нея, докато Ема отиваше към кухнята. — Ема, трябва да поговоря с теб.

— Защо? — попита Ема предпазливо.

— Любовният ми живот е същинска катастрофа. Qué lío.29

— А, добре — рече Ема. — Боях се, че ще бъде нещо, свързано с политика.

Кристина придоби трагичен вид.

— Целунах Кийрън.

— Какво? Къде? — попита Ема и замалко да падне по стълбите.

— В царството на феите — проплака Кристина.

— Всъщност имах предвид, по бузата или къде?

— Не — отвърна Кристина. — Истинска целувка. По устата.

— Как беше?

Ема изгаряше от интерес. Не можеше да си представи да целуне Кийрън. Той винаги й се струваше толкова студен и далечен. Несъмнено беше красив, но по начин, по който бе красива някоя статуя, не човешко същество.

Червенина се разля по лицето и шията на Кристина.

— Беше прекрасно — отвърна със слабичко гласче. — Беше нежен и сякаш наистина го беше грижа за мен.

Това бе дори още по-странно. Само че, чувстваше Ема, важното бе да подкрепи Кристина. Естествено, би предпочела Кристина да бъде с Марк, но той напоследък само се мотаеше, пък и онази обвързваща магия…

— Е — каза, — това, което се случи в царството на феите, си остава в царството на феите, нали?

— Ако имаш предвид, че не бива да казвам на Марк, той знае. И ако ме попиташ дали искам да бъда единствено с Марк, не мога да ти отговоря и на този въпрос. Не знам какво искам.

— Ами онова, което Марк и Кийрън изпитват един към друг? Все още ли е романтично?

— Мисля, че се обичат по начин, който не мога да докосна — отвърна Кристина и в гласа й имаше тъга, от която на Ема й се прииска да се закове на място насред коридора и да обвие ръце около нея.

Само че вече бяха стигнали до кухнята, която се оказа претъпкана с хора. Ема усети мирис на кафе, но не и на готвеща се храна. Масата беше празна, печката — студена. Джулиън и Хелън, както и Марк и Кийрън се бяха скупчили около масата, на която седяха Клеъри и Джейс, и всички се взираха невярващо в официален на вид лист хартия.

Ема се закова на място; до нея, очите на Кристина се разшириха.

— Мислехме… Да не би вече да бяхте в Идрис и да се върнахте? Мислех, че ще тръгнете призори? — каза Ема.

Джейс вдигна очи.

— Никъде не сме ходили — отвърна той.

Клеъри все още се взираше в листа в ръцете си, лицето й беше пребледняло и поразено.

— Проблем ли изскочи? — попита Ема разтревожено.

— И така може да се каже. — Тонът на Джейс беше лековат, ала очите му бяха буреносни. Той потупа листа. — Съобщение от Клейва. Според него двамата с Клеъри сме мъртви.

Зара винаги избираше един и същи стол в кабинета на инквизитора. Мануел подозираше, че е, понеже й харесва да седи под собствения си портрет, така че другите да бъдат принудени да гледат не една, а две Зари.

— Цял ден пристигат доклади — каза тя, играейки си с една от плитките си. — Институтите реагират с ярост на новината, че Джейс и Клеъри са загинали от ръцете на феите.

— Както и очаквахме.

Хорас се размърда в стола си, изсумтявайки от болка.

Мануел се дразнеше, че все още се оплаква от ръката си — изобилие от бели превръзки под чукана на лакътя му. Несъмнено целителните руни трябва да се бяха погрижили за раната, а Хорас можеше да вини единствено себе си, задето бе допуснал онази кучка Рейбърн да го надвие.

Мануел ненавиждаше Хорас. Но разбира се, той по принцип ненавиждаше всеки, отдаден на някаква кауза. Самия него изобщо не го беше грижа дали има долноземци в Аликанте, феи в Брослиндската гора или върколаци във ваната му. Предразсъдъците спрямо долноземците му се струваха отегчителни и ненужни. Единствената полза от тях беше, че изпълваха хората със страх.

А когато се боят, хората са готови да сторят всичко, което поискаш, стига да мислят, че по този начин отново ще се почувстват в безопасност. Когато Хорас говореше как ще си възвърнат някогашната слава на нефилимите и множеството ликуваше, Мануел знаеше защо го правят, и то не беше заради славата. А заради края на страха. Страха, който изпитваха, откакто Тъмната война ги беше накарала да осъзнаят, че не са непобедими.

Някога, вярваха те, действително бяха непобедими. Някога стояха, стъпили с тежки обувки върху вратовете на долноземци и демони, а светът беше в краката им. Сега си спомняха телата, горящи на Площада на Ангела, и се страхуваха.

А страхът беше полезен. Страхът можеше да послужи, за да се сдобиеш с още власт. А властта беше единственото, за което Мануел го беше грижа.

— Чухме ли нещо от Лосанджелиския институт? — попита Хорас, излегнат зад голямото си писалище. — От царството на феите научихме, че Блекторновци и спътниците им са се завърнали у дома. Ала какво знаят?

Какво знаят? Хорас и Чара си бяха задавали този въпрос, откакто им бяха върнали тялото на Дейн, почти напълно разчленено. Дейн беше глупак — да се измъкне от лагера на Обан посред нощ, за да търси славата на това сам да сложи ръка на Черната книга. (Освен това беше взел медальона, който не позволяваше на времето да им се изплъзна, което означаваше, че когато се прибра в Идрис, Мануел бе установил, че е изгубил ден-два). Мануел подозираше, че под следите от зъбите на келпито върху тялото на Дейн се крие рана от дълъг меч, но не го спомена пред двамата Диърборн. Те виждаха онова, което искаха да видят, и ако Ема и Джулиън знаеха, че Хорас бе изпратил убиец по следите им, то нямаше да има значение още дълго.

— Ами Клеъри и Джейс? — помита той. — Със сигурност знаят, че са изчезнали в Портала към Туле. Би било невъзможно да ги върнем обаче. Мина време, Порталът се затвори, а Обан ме увери, че Туле е смъртоносно място. Досега вече трябва да са се превърнали в кости, избеляващи в пясъка на един друг свят.

— Блекторновци и онази Ема няма да се осмелят да кажат нищичко против нас — намеси се Зара. — Нали знаем тайната им. — Тя докосна дръжката на Кортана. — Освен това нищо от притежанията им няма да бъде тяхно още дълго, нито дори Институтът. Още неколцина други може да ни се опълчат: Мексико Сити, Буенос Айрес, Мумбай. Ала ще се справим с всички тях.

Зара също беше напълно отдадена на каузата, помисли си Мануел с известна доза отвращение. Тя беше досадна и отегчителна и той никога не беше вярвал, че Диего Росио Росалес вижда нещо в нея, и изглежда, че беше прав. Подозираше, че Диего чезне в някоя килия, колкото, защото беше помогнал на някакъв елфически идиот да избяга от Сколоманса, толкова и защото беше отхвърлил Зара.

Хорас се обърна към Мануел.

— Ами твоята част във всичко това, Вилялобос?

— Всичко върви по план. Силите на тъмните елфи се обединяват под властта на крал Обан. Когато стигнат до стените на Аликанте, ще излезем навън, възседнали коне, за да им покажем готовността си да преговаряме на Нетленните поля. Ще се погрижим всички ловци на сенки в Аликанте да ни видят. След това представленийце ще се изправим пред Съвета и ще заявим, че феите са се предали. На Студения мир ще бъде сложен край и в замяна на готовността им да ни помогнат всички входове към земите на елфите ще бъдат затворени с магия и те ще бъдат недостъпни за ловците на сенки.

— Много добре — рече Хорас. — Ала сега, когато Порталът към Туле е затворен, какво става с мора?

— Точно каквото искаме. — Мануел беше наистина доволен. Идеята да се престорят, че искат да унищожат заразата с огън, беше негова. Знаел бе, че няма да подейства и провалът ще остави нефилимите още по-уплашени отпреди. — Отровата се е разпростряла достатъчно надалече за нашите цели. Всички в Клейва знаят за заразата и се страхуват до какво ще доведе тя.

— А страхът ще ги направи податливи — каза Хорас. — Зара?

— Състоянието на магьосниците все повече се влошава — отвърна тя със задоволство. — Все още не съм чула някой да се е преобразил, но немалко институти са приели магьосници под покрива си, в опит да ги излекуват. Можете да си представите какъв кървав хаос ще настъпи, когато се превърнат в демони.

— Което би трябвало да ни улесни да обявим военно положение и да се отървем от останалите магьосници — каза Хорас.

Фактът, че морът щеше не само да сплаши ловците на сенки, но и да навреди на магьосниците, открай време беше плюс в очите на Хорас, макар Мануел да не виждаше особен смисъл в нещо, което щеше сериозно да ограничи способността на ловците на сенки да правят неща, като да отварят портали и да лекуват необичайни заболявания. Това беше проблемът с фанатиците. Никога не бяха практични. Е, какво да се прави. Все някой и друг магьосник щеше да оцелее, предполагаше той. След като Кохортата получеше онова, което искаше, можеха да си позволят да бъдат великодушни и да унищожат заразата завинаги. Не беше като на Хорас заразата да му харесваше, с нейната склонност да убива ангелската магия. Тя бе просто удобно оръдие, също като двамата Ларкспиър.

— Не се ли притесняваш, че преобразените магьосници биха могли да излязат извън контрол и да започнат да избиват наред? Дори мундани?

— Не — отвърна Хорас. — Един добре подготвен ловец на сенки би трябвало да е в състояние да се справи с магьосник, превърнал се в демон. Ако не е, значи, ще направим услуга на обществото ни, като се отървем от него.

— Това, което аз искам да знам, е дали на Обан може да се има доверие — обади се Зара, свила устни. — Все пак е елф.

— Може — увери я Мануел. — Далече по-податлив е от баща си. Иска царството си, а ние искаме своето. А ако му поднесем главата на принц Кийрън, както му обещахме, ще бъде наистина доволен.

Хорас въздъхна.

— Само ако можеше всички тези стратегии да не трябва да бъдат пазени в тайни. Целият Клейв би трябвало да се възхити от правотата на нашия план.

— Но те не харесват елфите, татко — изтъкна Зара, както винаги приемаща всичко буквално. — Няма да им хареса да сключваме сделки с тях, нито че сме ги насърчили да отприщят заразата в Идрис, дори да е било в името на достойна кауза. Незаконно е да се работи с демонски магии… макар да знам, че е необходимо — побърза да добави тя. — Ще ми се Саманта и Дейн все още да бяха тук. Тогава бихме могли да поговорим с тях.

Мануел си помисли без особен интерес за Дейн, станал жертва на собствената си глупост, и Саманта, която в момента бе изпаднала в умопомрачение във Василиас. Съмняваше се, че който и да било от двамата би могъл да им бъде от особена полза дори в предишното си състояние.

— Самотно бреме е, дъще, да бъдеш сред онези, натоварени да сторят правилното нещо — каза Хорас помпозно.

Зара стана от стола си и го потупа по рамото.

— Горкичкият татко. Искаш ли да надникнеш в гадателското огледало? То винаги те разведрява.

Мануел се изпъна в стола си. Огледалото бе едно от малкото неща, които не го отегчаваха. Обан го беше омагьосал да показва полята пред Тъмната кула.

Зара го вдигна така, че светлината от демонските кули хвърли отблясъци по сребърната му дръжка. Изписка тихичко, когато стъклото се проясни и пред очите им се разкриха зелените поля на царството на тъмните елфи и антрацитната кула. Пред нея, строени в дълги редици, стояха воини на тъмните елфи, толкова многобройни, че изпълваха огледалото и се губеха в далечината: армия без предел, без край. Мечовете им блестяха на слънчевата светлина, като огромно поле, засято с остриета.

— Какво ще кажеш? — Гласът на Хорас преливаше от гордост, сякаш той лично беше събрал войската. — Впечатляващо, нали, Анабел?

Жената с дълга тъмнокестенява коса, която седеше безмълвно в ъгъла на стаята, кимна спокойно. Беше облечена като в онзи кървав ден в Залата на Съвета. Зара бе успяла да намери почти същите дрехи, ала Мануел бе този, комуто беше хрумнало да ги използва, сякаш бяха оръжие.

Малко бяха нещата по-силни от страха. От онази среща на Съвета насам ловците на сенки се ужасяваха от Анабел Блекторн. Появеше ли се пред тях, те щяха да се свият уплашени зад Хорас. Способността му да ги защити бе единственото, за което щеше да ги е грижа.

А що се отнасяше до Джулиън Блекторн и останалите от дразнещото му семейство, щеше да има не само страх. Щеше да има ярост. Омраза. Все емоции, от които Кохортата можеше да се възползва.

Хорас се изсмя нервно и отново насочи вниманието си към огледалото.

По лицето на Мануел, скрит в удължаващите се сенки, се разля дива усмивка. Абсолютно никой не беше подготвен за онова, което предстоеше.

Точно както му харесваше.

24 Нощта безкрайна

— Джия? — изуми се Ема. — Консулът е в затвора?

— Ейлийн се мъчи да се свърже с Патрик — отвърна Хелън ниско. — Домашният арест е едно, но това е нещо съвсем друго. Ейлийн не е на себе си.

— Кой знае, че сте живи? — попита Алек, обръщайки се към Джейс. — Кой знае, че това писмо не е вярно?

Джейс като че ли се сепна.

— Хората в тази къща. Магнус… къде е Магнус?

— Спи — отвърна Алек. — Кой друг освен нас?

— Саймън и Изи. Мама. Мая и Бат. Това са всички. — Той се завъртя в стола си. — Защо? Мислиш, че трябва да отидем в Аликанте? Да изобличим лъжите им?

— Не. — Гласът на Джулиън беше тих, но твърд. — Не може да го направите.

— Защо не? — попита Хелън.

— Защото това не е грешка — отвърна Джулиън. — Това е операция под фалшив флаг. Вярват, че сте мъртви (в противен случай не биха рискували), и смятат да припишат вината на феите, за да предизвикат война.

— Защо биха искали война? — недоумяваше Хелън. — Не видяха ли какво причини предишната?

— Лесно е да се сдобиеш с власт по време на война — обясни Джулиън. — Ако превърнат елфите във врагове, могат да превърнат себе си в герои. Всички ще забравят недоволството си от сегашния Съвет. Ще се обединят зад тях в името на общата кауза. Една-едничка смърт може да доведе до война. Тук те имат две… при това и двамата са прочути герои на Клейва.

Лицата на Джейс и Клеъри придобиха неловки изражения.

— Виждам недостатък в този план — каза Джейс. — Все пак ще бъдат принудени да водят и да спечелят война.

— Може би — отвърна Джулиън. — Може би не.

— Аз виждам друг недостатък — рече Клеъри. — Ние не сме мъртви. Доста нагло от тяхна страна да смятат, че ще им се размине, ако се преструват, че сме.

— Според мен наистина го вярват — каза Ема. — Битката в Двора беше истински хаос. Вероятно не са разбрали кой е минал през Портала към Туле и кой не. А кой знае какво им е наприказвал Мануел. Той и бездруго обича да изопачава истината, а без Меча на смъртните може да го прави, колкото си иска. Обзалагам се, че иска война.

— Но несъмнено Съветът няма да подкрепи идеята за война с феите — рече Клеъри. — Или смяташ, че целият Съвет е изгубен?

Ема беше изненадана, Клеъри гледаше Джулиън така, сякаш отговорът му означаваше много за нея, макар да беше с пет години по-възрастна. Странно бе да осъзнае, че острият ум на Джулиън не принадлежи само на нея и семейството му.

— Достатъчно от тях са — отвърна Джулиън. — Достатъчно от тях вече подкрепят Кохортата и това съобщение. В противен случай не биха настоявали да се върнем в Аликанте до два дни.

— Но ние няма да го направим — каза Марк. — Не можем да се върнем в Аликанте сега. Той е под контрола на Кохортата.

— А последния път когато бяхме там, Хорас ни изпрати на самоубийствена мисия — изтъкна Ема. — Не мисля, че в Идрис ще бъдем в безопасност.

Беше отрезвяваща мисъл — Идрис беше родината им, на света не би трябвало да има по-безопасно място за ловците на сенки от него.

— Няма да отидем — съгласи се Хелън. — Не само, че не е безопасно, но би означавало да изоставим магьосниците на опустошението на заразата.

— Само че Джейс и Клеъри не могат да отидат при езерото Лин. — Черната коса на Алек стърчеше разрошена, пръстите му бяха стиснати в юмруци. — Всички Портали се следят.

— Ето защо не сте отишли призори — каза Ема, чудейки се колко ли дълго Клеъри и Джейс бяха седели тук, взирайки се в писмото с ужас.

— Все трябва да има някакъв начин. — Джейс гледаше Алек с отчаяние. — С Клеъри бихме могли да пътуваме по сушата или…

— Не можете — прекъсна го Ема. — Има неща от всичко това, които не разбирам, но едно мога да ви кажа със сигурност. Кохортата използва смъртта ви, за да получи онова, което иска. Ако отидете в Аликанте и те научат, ако до ушите им достигне дори само слух, ще сторят всичко по силите си, за да ви убият.

— Ема е права — рече Джулиън. — Трябва да продължат да вярват, че сте мъртви.

— В такъв случай ще отида аз — заяви Алек. — Клеъри може да ми отвори Портал близо до Идрис. Ще прекося границата пеша и…

— Алек, не. Магнус се нуждае от теб тук — каза Клеъри. — Освен това ти оглавяваш Долноземско-нефилимския съюз. Кохорта би дала всичко, за да те спипа.

Кийрън се изправи.

— Никой от вас не може да отиде. Онова, което не умеете, нефилими, е да пипате тънко. Ще препуснете в галоп в Идрис, навличайки катастрофа на всички ни. Междувременно елфите могат да се промъкнат в Идрис, бързи като сенки, и да ви донесат онова, от което се нуждаете.

— Елфите? — Джейс повдигна вежди. — Аз виждам един елф. Може би двама, ако броим половината от Хелън и половината от Марк.

Кийрън придоби подразнено изражение.

— На елфите им е забранено да стъпват в Идрис — обади се Алек. — Вероятно има магически бариери и сензори…

— В такъв случай не е ли истински късмет, че съществуват елфически жребци, които летят — рече Кийрън, — и ездачи, които ги яздят, и че аз съм един от тях?

— Доста грубичък начин да си предложиш помощта — отбеляза Джейс и уловил погледа на Клеъри, побърза да добави: — Но съм напълно съгласен. Какво предлагаш? Да отлетиш до Идрис и да донесеш вода?

Кийрън бе започнал да крачи напред-назад. Тъмната му коса беше придобила наситено син цвят, прошарена с бели нишки.

— Ще имате нужда от повече от един елф. Ще имате нужда от цял легион. Онези, които могат да влетят в Идрис, да наточат вода, да унищожат мора и да отнесат лек на всички магьосници по света. Имате нужда от Дивия лов.

— Ловът? — повтори Марк. — Дори и с Гуин като приятел на Даяна, не мисля, че Ловът би сторил това за нефилимите.

Кийрън се изпъна и за първи път Ема зърна баща му и стойката и в линията на челюстта му.

— Аз съм елфически принц и Ловец — заяви. — Убих краля на тъмните елфи със собствените си ръце. Вярвам, че ще го сторят заради мен.

На покрива Кит чуваше гласовете, долитащи откъм кухнята под него — повишени, трескави гласове. Не можеше обаче да различи какво казват.

— Писмо от Ливи — каза, обръщайки се, за да погледне Тай. Другото момче седеше на ръба на покрива, провесило крака. Кит ненавиждаше това колко близо беше готов да стигне до ръба на нещата Тай: понякога му се струваше, че Тай не притежава никакво чувство за пространствена заплаха, за реалността на онова, което щеше да се случи, ако паднеше. — Другата Ливи, в другата вселена.

Тай кимна. Прекалено дългата коса му влезе в очите и той я отметна нетърпеливо. Носеше бял пуловер с дупки в края на ръкавите, през които беше мушнал палци.

— Ема ми го даде. Питах се дали би искал да го прочетеш.

— Да — отвърна Кит, — бих искал.

Тай му протегна лекия плик и Кит го пое, поглеждайки името, надраскано отгоре му, Тиберий. Дали приличаше на почерка на Ливи? Не беше сигурен. Не помнеше да беше обръщал особено внимание на почерка й; знаеше, че започва да забравя звука на гласа й.

Лъчите на слънцето обливаха покрива и караха златния медальон на Тай да хвърля искри. Кит отвори писмото и зачете.

Когато Кит свали писмото, целият свят изглеждаше малко по-ясно очертан и ярък, сякаш го виждаше през лупа. Гърлото го болеше.

— Какво… какво мислиш?

Обичам те, обичам те, обичам те.

Нека го чуе, нека го повярва и се откаже.

— Мисля… — Тай посегна към писмото, сгъна го и го прибра в джоба на якето си. — Мисля, че това не е моята Ливи. Сигурен съм, че е добър човек, но не е моята.

Кит седна малко рязко.

— Какво искаш да кажеш?

Тай гледаше океана, равномерното му прииждане и оттегляне.

— Моята Ливи би искала да се върне при мен. Тази не поиска. Интересно би било да се запозная с тази Ливи, но вероятно е добре, че не дойде заедно с Ема и Джулс, защото тогава нямаше да можем да върнем истинската Ливи.

— Не — рече Кит. — Не, ти не разбираш. Не е, че не е искала да дойде. Там имат нужда от нея. Сигурен съм, че би искала да бъде заедно със семейството си, стига да можеше. Представи си да трябва да понесеш подобна загуба…

— Не искам да си го представям — прекъсна го Тай рязко. — Знам, че се чувства ужасно, и ми е жал за нея. — Беше извадил конец от джоба си и го подръпваше с неспокойни ръце. — Ала не затова ти дадох да прочетеш писмото. Знаеш ли какво е то?

— Явно не знам.

— Това е последното, което ни е нужно за магията — обясни Тай. — Предмет от друго измерение.

Кит имаше чувството, че се намира на панаирно влакче, което изведнъж се бе спуснало главоломно надолу. Канеше се да каже нещо, когато Тай възкликна тихо от изненада. Кит отметна глава назад и видя как над тях прелитат два коня, черно-сив и кафяв, а под копитата им оставаха сребърни и златни дири. Двете момчета загледаха, притихнали, как конете кацат на тревата пред Института.

Един от ездачите беше жена, която познаваха, облечена в черна рокля. Даяна. Другият беше Гуин ап Нийд, предводителят на Дивия лов. Пред удивените им очи Гуин скочи от седлото и отиде да помогне на Даяна да слезе.

Дру се покатери на покрива. Тай и Кит вече бяха там, застанали обезпокояващо близо до ръба на покрива. Не че се учудваше — много отдавна се бе досетила, че когато искаха да говорят насаме, двамата се качваха тук така, както правеха Ема и Джулиън, когато бяха по-малки.

На практика не беше говорила с тях, откакто бе отишла в стаята на Тай. Не знаеше какво да каже. Всички останали в семейството — Хелън, Марк — коментираха колко добре се възстановява Тай, колко е силен, как се крепи след смъртта на Ливи.

Ала тя бе видяла стаята му, обърната надолу с главата, и кръвта по възглавниците. Това я бе накарало да се вгледа по-внимателно в него… в това колко бе отслабнал, в ожулените му кокалчета.

След като баща им загина, Тай беше преминал през фаза, в която си хапеше ръцете. Събуждаше се посред нощ, изгризал кожата над кокалчетата си. Дру предполагаше, че отново го прави и затова по възглавниците му имаше кръв. Хелън и Марк нямаше как да разпознаят признаците — предишния път не бяха тук. Ливи би забелязала. Джулиън би трябвало да забележи, но той току-що се беше прибрал. А да го обсъжда с когото и да било й се струваше като предателство спрямо Тай.

Историята на Туле също не й излизаше от главата… свят, в който Тай беше мъртъв. Свят, в който самата тя беше изчезнала. Свят, в който те вече не бяха семейство. Свят, в който Себастиан Моргенстърн беше властвал. Дори името Аш не й даваше мира, сякаш го беше чувала преди, макар да не си спомняше къде. Мисълта за Туле беше мрачен кошмар, който й напомняше колко крехки бяха връзките, които я придържаха към семейството й. Последното, което искаше, бе да разстрои Тай.

Така че го беше избягвала, а с него и Кит, тъй като двамата бяха неизменно заедно. Само че покривът не им принадлежеше. Отправи се към мястото, където бяха седнали, трополейки, така че да не ги изненада.

Появата й като че ли не ги подразни.

— Гуин и Даяна са тук — съобщи й Кит. Когато беше дошъл при тях, беше доста блед, сякаш бе прекарвал по-голямата част от времето си на затворено и по нощни пазари. Сега имаше лек загар, а бузите му бяха поруменели. Приликата му с Джейс личеше повече, особено след като косата му, която бе поизраснала, бе започнала да се къдри.

— Знам. — Дру се присъедини към тях на ръба на покрива. — Отиват в Идрис, за да вземат вода от езерото Лин.

Побърза да им разкаже каквото знаеше, доволна, че като никога и тя има новини. Кийрън беше излязъл от Института и прекосяваше тревата, за да отиде при Даяна и Гуин. Беше изпънал гръб, а слънцето огряваше синьо-черната му коса.

Кимна на Даяна и се обърна към Гуин. Беше се променил, помисли си Дру. Спомняше си първия път, когато го беше видяла — окървавен и бесен, и ожесточено сърдит на света. Беше го смятала за враг на Марк, на всички тях.

Оттогава беше видяла и други негови страни. Беше се бил рамо до рамо с тях. Беше гледал лоши филми заедно с нея. Спомни си как предишната вечер й се беше оплаквал от любовния си живот и като се смееше, го погледна там долу: Гуин беше сложил ръка на рамото му и кимаше, а в жестовете му се четеше уважение.

Хората са съставени от най-различни части — помисли си Дру. — Забавни части и романтични части, и егоистични части, и храбри части. Понякога виждаш само съвсем малко от тях. Може би едва когато видиш всичките, осъзнаваш, че познаваш някого наистина добре.

Зачуди се дали изобщо щеше да има някой, освен семейството й, когото щеше да познава така.

— Трябва да слезем долу. — Сивите очи на Тай бяха любопитни. — Да научим какво става.

И той се отправи към вратата, водеща до стълбите. Кит тъкмо се канеше да го последва, когато Друзила го докосна по рамото.

Той се обърна, за да я погледне.

— Какво има?

— Тай — отвърна тя ниско, хвърляйки машинално поглед към брат си, докато изричаше името му. — Искам да говоря за него с теб, но не и с някой друг. И трябва да обещаеш, че няма да му кажеш. Можеш ли да ми го обещаеш?

— Лека стража — каза Джейс, разрошвайки косата на Клеъри.

Даяна и Гуин бяха заминали за Идрис. Ема ги беше гледала, докато не се превърнаха в точица на хоризонта, изчезвайки в маранята на лосанджелиския въздух. Алек бе отишъл при Магнус, а останалите се бяха съгласили да се редуват да патрулират около Института.

— Трябва да бъдем нащрек — заявил бе Джулиън. — Съобщението от Кохортата е тест за лоялност. Ще наблюдават Институтите, за да видят кой ще се втурне в Аликанте, за да се врече за битката с елфите. Знаят, че ще се опитаме да го отлагаме възможно най-дълго — той бе махнал с ръка към Марк и Хелън, — но няма да се учудя, ако направят първия ход против нас.

— Не би било особено разумно — намръщил се бе Марк. — Достатъчно би било просто да изчакат и да ни обявят за предатели.

— Не са особено умни — съгласил се бе Джулиън мрачно. — Зли, но не и умни.

— За съжаление, Мануел е доста умен — отбелязала бе Ема и макар всички да бяха придобили още по-мрачни изражения, никой не го беше отрекъл.

На Клеъри и Ема се беше паднала втората стража след Джейс и Хелън. Хелън вече беше влязла, за да провери как е Ейлийн, а Ема се опитваше да гледа настрани, докато Клеъри и Джейс се целуваха и си гукаха.

— Надявам се, че всичко в Аликанте е наред — подхвърли, най-вече за да провери дали все още се целуват.

— Невъзможно — заяви Джейс, откъсвайки се от Клеъри. — Всички си мислят, че съм мъртъв. Само да са посмели да не ми направят траурен парад. Трябва да открием кой ще изпрати цветя.

Клеъри извърти очи, но с привързаност.

— Може да помолим Саймън и Изи да съставят списък. Така, когато се върнем от мъртвите, бихме могли да им изпратим цветя.

— Цял куп жени ще бъдат потопени в траур, когато научат новината за кончината ми — каза Джейс, докато вземаше стъпалата на бегом. — Що си раздират дрехите. Раздират, казвам ви.

— Ти не си свободен — извика Клеъри след него. — Не е като да си необвързан мъртъв герой.

— Любовта не знае прегради — отвърна Джейс, а после стана сериозен. — Ще ида да проверя как са Алек и Магнус. Ще се видим по-късно.

С тези думи им помаха и изчезна. Клеъри и Ема, и двете в бойно облекло, поеха през тревата към пътеката, заобикаляща Института.

Клеъри въздъхна.

— Джейс ненавижда да не е до Алек в подобни моменти. Нищо не може да направи, но разбирам желанието да бъдеш до своя парабатай, когато той страда. Аз също бих искала да бъда до Саймън.

— Не е като да е там само заради себе си — каза Ема. По тъмносиньото небе се гонеха избледняващи облаци. — Сигурна съм, че и за Алек е по-добре той да бъде до него. Искам да кажа, според мен част от причината на Алек в Туле да му е било толкова трудно е, че несъмнено се е чувствал ужасно сам, след като е изгубил Магнус. Много от приятелите му вече са били мъртви, а парабатаят му е бил сполетян от съдба, по-лоша и от смърт.

Клеъри потрепери.

— Защо не поговорим за нещо по-весело?

Ема се опита да се сети за нещо весело. Това, че Джулиън щеше да развали магията, която си беше направил? Не бе тема, за която би могла да говори. Зара, сплескана под тежък скален къс, вероятно би я накарала да изглежда отмъстителна.

— Бихме могли да поговорим за виденията ти — започна предпазливо и Клеъри я погледна учудено. — Онези, за които ми разказа, в които си видяла как умираш. В Тъмния двор, когато погледна в Портала…

— Осъзнах какво съм виждала през всичкото това време, да. Видях себе си и бях мъртва, видях и съня, който ме преследваше. — Клеъри си пое дълбоко дъх. — Именно това бях сънувала. Мисля, че сънищата се опитваха да ме предупредят за Туле.

Бяха стигнали там, където тревата отстъпваше място на храсталаците на пустинята, океанът беше плътна синя ивица в далечината.

— Каза ли на Джейс? — попита Ема.

— Не. Не мога да го направя сега. Чувствам се толкова глупава и сякаш никога няма да ми прости… Освен това той трябва да се съсредоточи върху Алек и Магнус. Всички трябва да го направим. — Клеъри изрита едно камъче от пътя си. — От малка познавам Магнус. Когато го видях за първи път, издърпах опашката на котката му. Не знаех, че би могъл да ме превърне в жаба или в пощенска кутия, стига да беше поискал.

— Магнус ще се оправи — каза Ема, ала знаеше, че не звучи сигурна. Не би могла да бъде.

Гласът на Клеъри потрепери.

— Просто имам чувството, че ако изгубим магьосниците… ако Кохортата успее да насъска нефилимите и долноземците във война едни срещу други… тогава всичко, което съм направила някога, ще се окаже напразно. Всичко, от което се отказах през Тъмната война. Ще означава и че не съм герой. Никога не съм била.

Клеъри спря и се облегна на голям скален блок, същия, по който Тай обичаше да се катери. Очевидно се мъчеше да не заплаче. Ема я зяпна ужасена.

— Клеъри, ти си тази, която ме научи какво означава да си герой. Ти ми каза, че героите невинаги побеждават. Че понякога губят, но продължават да се борят.

— Мислех, че наистина съм продължила да се боря. Предполагам, си мислех, че съм победила.

— Аз бях в Туле — заяви Ема яростно. — Онзи свят бе такъв, защото ти не беше в него. Ти беше повратната точка, ти промени всичко. Без теб Себастиан щеше да спечели Тъмната война. Без теб толкова много хора щяха да са мъртви и толкова много добри неща завинаги щяха да са си отишли от света.

Клеъри си пое дълбоко дъх.

— Никога не преставаме да се борим, нали?

— Така мисля — отвърна Ема.

Клеъри се оттласна от скалния блок и те отново поеха по пътеката, лъкатушеща между храстите, наситено зелени и тебеширено лилави. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта, позлатявайки пясъка на пустинята.

— В Туле — започна Ема, когато свиха зад ъгъла на Института — Джейс беше под влиянието на Себастиан. Има обаче нещо, което не ви казах в библиотеката. Себастиан успяваше да го контролира единствено защото беше излъгал за участието си в смъртта ти. Боеше се, че дори под влиянието на магия, колкото и силна да беше тя, Джейс никога не би му простил, задето е допуснал да пострадаш.

— И защо ми го казваш сега? — Клеъри й хвърли кос поглед.

— Защото Джейс би ти простил всичко. Кажи му, че си се държала ужасно, но си имала основателна причина, и го помоли да се ожени за теб.

Клеъри избухна в смях.

— Много романтично.

Ема се ухили.

— Това е просто моята идея за чувствата, които да вложиш. Самото предложение зависи от теб.

Хелън беше настанила Магнус и Алек в една от най-големите стаи. Джейс подозираше, че някога вероятно беше принадлежала на родителите на децата Блекторн.

Странно бе дори да мисли за родителите на децата Блекторн и да не си представи Джулиън, тихия, компетентен, потаен Джулиън, като онзи, който се грижеше за тях. Ала хората ставаха онова, което трябваше да бъдат: Джулиън вероятно бе искал да стане родител на дванайсет години толкова, колкото Джейс бе искал да напусне Идрис и да изгуби баща си, когато беше на девет. Не би повярвал, ако някой му беше казал, че в Ню Йорк ще открие друго, по-добро семейство, така както Джулиън не би повярвал, че ще обикне братята и сестрите си толкова силно, че ще си заслужава всичко. Или поне така подозираше Джейс.

Погледна към Алек, брата, когото бе намерил. Той седеше облегнат в единия край на голямото дървено легло насред стаята, а Магнус лежеше до него, свит на една страна, черната му коса беше разпиляна върху възглавницата.

Джейс не беше виждал Алек толкова изпит и изтощен, откакто Магнус беше изчезнал в Едом преди пет години. Алек бе тръгнал след него, за да го върне: би отишъл навсякъде за Магнус.

Ала Джейс се боеше — дори нещо по-лошо от боеше — че Магнус отива някъде, където Алек нямаше да може да го последва.

Не искаше да мисли какво би станало, ако Магнус си отидеше. От историята на Туле във вените му сякаш се разливаха ледени иглички. Подозираше, че знае какво би станало с него, ако изгубеше Клеъри. Не можеше да понесе мисълта Алек да изпитва подобна нетърпима болка.

Алек се наведе и целуна Магнус по слепоочието. Магнус се размърда и измърмори нещо, но не се събуди. Джейс не го бе виждал да се събужда от миналата нощ.

Алек погледна своя парабатай с очи, под които имаше огромни сенки.

— Колко е часът?

— Слънцето вече залязва — отвърна Джейс, който никога не носеше часовник. — Мога да отида да проверя, ако искаш.

— Не. Вероятно е твърде късно да се обадя на децата. — Алек прокара опакото на ръката си над очите си. — Освен това все се надявам да мога да им съобщя добра новина.

Джейс се изправи и отиде до прозореца. Струваше му се, че не е в състояние да диша. Отнеми тази болка от Алек — помоли се той на Ангела Разиел. — Хайде де, нали сме се срещали. Направи го за мен.

Молитвата беше малко необичайна, но от сърце. Алек повдигна вежди насреща му.

— Да не се молиш?

— Как разбра?

През прозореца Джейс виждаше тревата пред Института, магистралата и океана от другата й страна. Целият свят продължаваше както винаги, без да го е грижа за проблемите на нефилими и магьосници.

— Устните ти се движеха — обясни Алек. — Почти никога не се молиш и оценявам загрижеността ти.

— Обикновено не се налага да се моля — отвърна Джейс. — Обикновено, когато нещата се объркат, идваме при Магнус и той ги оправя.

— Знам. — Алек махна едно влакънце от ръкава си. — Може би трябваше да се омъжим. Магнус и аз. През цялото това време бяхме неофициално сгодени, но искахме да изчакаме Студеният мир да бъде отменен. Да изчакаме време, в което долноземци и ловци на сенки да могат да се женят, както подобава.

— В нефилимско златно и магьосническо синьо — каза Джейс.

И преди беше чувал обяснението защо Алек и Магнус все още не са се омъжили, но възнамеряваха да го сторят един ден. Дори беше отишъл заедно с Алек, за да изберат пръстени за деня, когато двамата с Магнус най-сетне щяха да се обвържат официално — простички златни халки с думите Aku Cinta Kamu30, гравирани върху тях. Знаеше, че пръстените са тайна от Магнус, защото Алек искаше да го изненада, ала не знаеше, че зад нещо, което и двамата изглеждаха толкова сигурни, че ще се случи, когато му дойдеше времето, се криеха страхове и тревоги.

Трудно бе да прозреш истината за чуждите връзки.

— Така Магнус поне щеше да знае колко много го обичам.

Алек се приведе напред и отметна кичур коса от челото на Магнус.

— Знае го — каза Джейс. — Никога не бива да се съмняваш, че го знае.

Алек кимна, а Джейс отново се загледа през прозореца.

— Те тъкмо застъпиха на стража — рече. — Клеъри каза, че ще мине да види как е Магнус, когато дежурството й свърши.

— Искате ли да поема някоя от стражите? — попита Алек. — Не искам да разочаровам никого.

Буцата, заседнала в гърлото на Джейс, му причиняваше болка. Той се настани до своя парабатай, когото се беше заклел да следва, да бъде с него в живота и в смъртта. Несъмнено това включваше и да споделя товарите и скръбта му.

— Това тук е твоята стража, братко.

Алек въздъхна тихо и сложи ръка върху рамото на Магнус, докосване — леко като перце. Другата протегна на Джейс, който я пое, преплитайки пръсти в неговите. Останаха така, уловени здраво, без да продумват, докато слънцето потъваше в океана.

— Е, какво ще стане? — попита Ейлийн. Стояха на ръба на скалите, надвиснали над магистралата и морето. — Ако Магнус започне да се превръща в демон, какво ще стане?

Очите й бяха зачервени и подути, но гърбът й беше изпънат. Беше говорила с баща си, който й беше казал единствено това, което знаеше: че стражите бяха дошли рано сутринта, за да отведат Джия в Гард. Как Хорас Диърборн обещал, че няма да й се случи нищо лошо, но че трябвало да направят „жест на добра воля“, за да вдъхнат сигурност на онези, които били „изгубили доверие“.

Ако смяташе, че това са просто лъжи, не го беше казал, но Ейлийн знаеше, че е така, и в мига, в който бе затворила телефона, бе избухнала пред Хелън, наричайки Диърборн с всички обидни имена, за които можеше да се сети. Ейлийн открай време знаеше впечатляващ брой ругатни.

— Разполагаме с Меча на смъртните — отвърна Хелън. — Онзи от Туле. Скрит е, но Джейс знае къде, както и какво да направи. Няма да допусне Алек да е принуден да го стори сам.

— Не бихме ли могли… не знам… да се опитаме да пленим демона? Отново да го превърнем в Магнус?

— О, миличка, не знам — отвърна Хелън уморено. — Не мисля, че превърнеш ли се веднъж в демон, има връщане назад, а Магнус не би искал да живее по този начин.

— Не е честно. — Ейлийн изрита един доволно голям камък. Той полетя над ръба и Хелън го чу да трополи по склона, докато се търкаляше към магистралата. — Магнус заслужава нещо по-добро от тази гадост. Всички заслужаваме нещо по-добро. Как можа всичко да стане такова… толкова ужасно, толкова бързо? Нещата бяха наред. Бяхме щастливи.

— Бяхме в изгнание, Ейлийн. — Хелън обви ръце около съпругата си и облегна брадичка на рамото й. — Жестокостта на Клейва ме откъсна от семейството ми заради кръвта във вените ми. Заради нещо, което не мога да променя. Семената на това отровно дърво бяха посети много отдавна. Сега просто виждаме как то започва да цъфти.

Слънцето беше залязло, докато дойде време за смяната на Марк и Кийрън. Марк се беше надявал да патрулира заедно с Джулиън, но по някаква причина Ема бе поискала да е с Клеъри и двойките се бяха оказали странно сформирани.

Известно време вървяха в мълчание, докато сумракът около тях улягаше в тъмнина. Марк не беше разговарял с Кийрън за нищо важно, откакто се бяха прибрали от земите на феите. Искал бе да го стори, искал го бе до болка, но се беше страхувал да не влоши още повече една объркваща ситуация.

Започваше да се чуди дали проблемът не е у него: дали човешката и елфическата му половина нямаха различни идеи за любовта и романтиката. Дали половината от него искаше Кийрън и свободата на небето, а другата копнееше за Кристина и великолепието и отговорността на ангелите, крачещи по земята.

Беше достатъчно, та на човек да му се прииска да отиде в градината със статуите и да си заблъска главата във Вергилий.

Не че той беше направил нещо такова.

— Може би ще е по-добре да поговорим, Марк — обади се Кийрън. Ярка луна се издигаше в небето и светлината й превръщаше тъмния океан в огледало от сребристочерно стъкло, цвета на очите на Кийрън. Нощната пустиня бе изпълнена с песента на цикадите. Кийрън вървеше до Марк, сплел ръце зад гърба си. Облечен с дънки и тениска, имаше измамливо човешки вид. Беше отказал да носи нефилимска униформа. — Това да се пренебрегваме определено не помага.

— Липсваше ми — каза Марк. Нямаше смисъл да не бъде откровен. — И не исках да те пренебрегвам или да те нараня. Извинявам се.

Кийрън вдигна изненадано разноцветните си очи, черно и сребърно.

— Няма за какво да се извиняваш, Марк. — Той се поколеба. — Както казват в света на смъртните, доста неща ми бяха на главата.

Марк скри една усмивка в сумрака. Дразнещо сладко бе, когато Кийрън използваше съвременни изрази.

— Знам, че и с теб беше така — продължи Кийрън. — Боеше се за Джулиън и Ема. Разбирам. И все пак не мога да възпра егоистичните си мисли.

— Какви егоистични мисли? — попита Марк.

Бяха близо до паркинга, между статуите, които Артър Блекторн беше платил да бъдат доставени тук преди години. Някога те бяха стояли в градините на имението „Блекторн“ в Лондон. Сега Софокъл и останалите обитаваха това късче от пустинята с изглед към води, безкрайно далече от Егейско море.

— Вярвам в каузата ви — бавно каза Кийрън. — Вярвам, че членовете на Кохортата са зли — или най-малкото, жадни за власт — хора, които търсят зли решения на проблемите, родени от техните страхове и предразсъдъци. Но въпреки това ми е трудно да не чувствам, че никой не го е грижа за добруването на моята родина. Земите на феите. Те бяха — те са — място, в което има добри и прекрасни неща, заедно с опасностите и изпитанията. Знам, че беше пленник там, но ми се ще да мисля, че успя да видиш и нещо добро в тях, така както видя нещо добро и у мен.

— У теб има много добро, Кийрън.

Кийрън погледна неспокойно към океана.

— Баща ми беше лош владетел, а Обан ще бъде още по-лош и от него. Представи си какво би могъл да стори един добър крал със земите на феите. Страхувам се за живота на Адаон, страхувам се и за съдбата на елфическите земи без него. Ако брат ми не може да властва там, каква надежда има за земите ми?

— Може да има друг крал, друг елфически принц, който е достоен — рече Марк. — Може да бъдеш ти.

— Забравяш какво видях в езерото. Как нараних хората. Как нараних теб. Не съм достоен да бъда крал.

— Кийрън, сега ти си друг човек, също като мен. — Марк почти можеше да чуе гласа на Кристина, мекия начин, по който открай време защитаваше Кийрън… Никога не го оправдаваше, просто го разбираше. Обясняваше. — В Лова бяхме отчаяни, а отчаянието прави хората коравосърдечни. Ала ти се промени… Видях те да се променяш още преди да се бе докоснал до водите на езерото. Видях колко добър си бил, докато си живял в Двора на баща си, и колко си бил обичан заради добротата ти, и макар Дивият лов да забули тази доброта, не можа да я изтрие. Откакто се върна от Сколоманса, не си бил нищо друго, освен добър с мен, с Кристина, със семейството ми.

— Езерото…

— Не е само езерото. То разкри онова, което вече беше там. Разбираш какво означава някой друг да страда и че чуждата болка с нищо не се различава от твоята. Повечето крале никога не успяват да разберат какво представлява истинската емпатия. Помисли си какво би било, ако елфическите земи имат владетел, който го разбира.

— Не съм сигурен, че имам такава вяра в себе си — каза Кийрън тихичко, гласът му беше приглушен като вятъра над пустинята.

— Аз имам такава вяра в теб — заяви Марк.

При тези думи Кийрън се обърна изцяло към него. Изражението му беше открито по начин, който Марк не беше виждал отдавна, изражение, което не скриваше нищо — нито страха, нито съмненията му, нито прозрачността на обичта му.

— Не знам… Боях се, че съм убил вярата ти в мен, а с нея и връзката между нас.

— Кийр — каза Марк и видя как Кийрън потрепери при звука на това отдавнашно обръщение. — Днес ти се изправи и предложи всичките си сили като принц и елф, за да спасиш моето семейство. Как е възможно да не знаеш какво изпитвам?

Кийрън се взираше в ръката си, вдигната на сантиметри от яката на Марк. Гледаше като хипнотизиран мястото, където кожите им се докоснаха, пръстите си до ключицата на Марк, плъзнали се, за да помилват гърлото му, линията на челюстта му.

— Искаш да кажеш, че изпитваш благодарност?

Марк улови ръката му и я поднесе към гърдите си, притискайки отворената й длан към разтуптяното си сърце.

— Това на благодарност ли ти прилича?

Кийрън го гледаше с широко отворени очи и ето че Марк отново беше в Лова, намираше се на зелен хълм под дъжда, с ръцете на Кийрън около себе си. Обичай ме. Покажи ми.

— Кийрън — прошепна и го целуна.

От Кийрън се изтръгна тих дрезгав вик и като го улови за ръкавите, той го притегли към себе си. Ръцете на Марк се обвиха около шията му, привличайки го надолу към целувката, устните им се сляха и Марк вкуси споделения им дъх, еликсир от страст и копнеж.

Най-сетне Кийрън се откъсна от целувката. Усмихваше се широко, невъобразимо щастлива усмивка, която, подозираше Марк, никой друг освен него не беше виждал. Стиснал Марк над лактите, той го накара да отстъпи назад, докато гърбът му не се опря в един скален блок. Приведе се над него и устните му откриха бясно туптящия пулс върху шията на Марк и го засмукаха нежно, докато Марк не простена, заравяйки ръце в копринената му коса.

— Убиваш ме. — Тих смях се надигна в гърдите на Марк.

Кийрън се изкиска и ръцете му се плъзнаха под ризата на Марк, помилваха гърба му, проследиха белезите върху лопатките му. Марк отвърна на допира му. Прокара пръсти през косата му, погали лицето му, сякаш искаше да направи карта на извивките му, оставяйки пръстите си да докосват кожата, която си спомняше като сън: чувствителното гърло на Кийрън, ключицата, китките, красивия и незабравен релеф, който мислеше, че е изгубил. Ниски, дрезгави стонове се изтръгнаха от Кийрън, когато Марк пъхна ръце под тениската му, милвайки голата му кожа, копринената коравина на гладкия му стомах, извивките на ребрата му.

— Моят Марк — прошепна Кийрън, докосвайки го по косата, по бузата. — Обожавам те.

Te adoro, Mark.

Кожата на Марк се вледени, изведнъж всичко му се стори нередно. Свали рязко ръце и се дръпна от Кийрън. Струваше му се, че не може да си поеме дъх.

— Кристина.

— Кристина не е това, което ни разделя — каза Кийрън. — Тя е онова, което ни свързва. Всичко, което сме изрекли, всички начини, по които сме се променили…

— Кристина — повтори Марк и се изкашля, защото тя стоеше пред тях.

Кристина имаше чувството, че лицето й всеки момент ще лумне в пламъци. Беше дошла, за да каже на Марк и Кийрън, че двете с Ейлийн са готови да застъпят на стража, без през ум да й мине, че може да прекъсне интимен момент.

Когато свърна зад скалата, се беше вкаменила… толкова силно й беше напомнило за първия път, когато ги беше видяла заедно. Кийрън, притиснат в Марк, телата им — долепени, заровили ръце в косите на другия, целуващи се така, сякаш никога не биха могли да спрат.

Аз съм ужасна идиотка, помисли си тя. Сега и двамата я гледаха: Марк изглеждаше покрусен, Кийрън — странно спокоен.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Дойдох само за да ви кажа, че смяната ви свършва, но ще… ще си вървя.

— Кристина. — Марк пристъпи към нея.

— Не си отивай — каза Кийрън. Беше настояване, не молба: в гласа му имаше наситена тъмнина, бездънен копнеж. И макар да нямаше причина да го послуша, Кристина се обърна бавно, за да ги погледне.

— Наистина мисля, че е по-добре да си вървя. Не смятате ли?

— Наскоро един мъдър човек ме посъветва да не мълча за онова, което искам — каза Кийрън. — Желая те и те обичам, Кристина, така, както те желае и обича и Марк. Остани с нас.

Кристина не бе в състояние да помръдне. Отново си спомни първия път, когато ги беше видяла заедно. Желанието, което беше изпитала. Тогава си бе помислила, че иска нещо като онова, което те имат, че иска същата страст за себе си и някое неизвестно момче, чието лице не познаваше.

Ала много отдавна в сънищата й не се бе появявало лице, което да не принадлежи на Марк или Кийрън. Отдавна не си беше представяла как две очи с еднакъв цвят потъват в нейните. Не беше искала нещо подобно на онова, което имаха те: искала бе тях.

Погледна към Марк, който изглеждаше уловен между надежда и ужас.

— Кийрън — каза и гласът му потрепери. — Как може да я молиш за подобно нещо? Тя не е елф, никога вече няма да ни проговори…

— Вие сте тези, които ще ме изоставят. — Собственият й глас прозвуча чужд в ушите й. — Обичате се и си принадлежите. Ще ме изоставите и ще се върнете в земите на елфите.

Двамата я погледнаха с едно и също шокирано изражение.

— Никога няма да те оставим — каза Марк.

— Ще останем толкова близо до теб, колкото приливът е до брега. Никой от нас не иска нищо друго. — Кийрън протегна ръка. — Моля те, повярвай ни, Лейди на розите.

Няколкото крачки през пясъка и тревата на пустинята бяха най-дългите и най-кратките, които бе изминавала някога. Кийрън разпери ръце: Кристина отиде в прегръдките му и като вдигна лице, го целуна.

Горещината, сладостта и извивката на устните му под нейните едва не я повдигнаха във въздуха. Усмихваше се до устата й. Изричаше името й. Ръката му беше на кръста й и милваше леко извивката му с палец. Сякаш тя беше принцеса, той целуна опакото на пръстите й, докосвайки кокалчетата й с устни.

Сърцето на Кристина биеше с утроен ритъм, когато тя се обърна в прегръдките на Кийрън, с гръб към него. Той отметна косата от тила й и я целуна, карайки я да потрепери, докато протягаше ръце към Марк. Очите му искряха в синьо и златно, преливащи от желание за нея, за Кийрън, за тримата заедно.

Той я остави да го притегли и те се вплетоха в едно. Марк целуна устните й, докато Кристина се облягаше на гърдите на Кийрън, ръцете на Кийрън бяха в косата на Марк, спуснаха се по бузата, проследиха очертанията на ключицата му. Кристина никога не бе изпитвала такава любов, никога не я бяха прегръщали толкова силно.

В небето над тях изригна оглушителен шум… шум, който не чуваха за първи път, макар Кийрън и Марк да го познаваха най-добре.

Отдръпнаха се рязко един от друг, докато въздухът свистеше около тях. Небето се завихри от движение. Гриви и опашки се развяваха на вятъра, очи искряха в хиляди цветове, воини надаваха крясъци и рев, а насред всичко това имаше внушителен петнист черен кон, възседнат от мъж и жена, които поспряха, за да погледнат към земята под себе си, докато звукът на боен рог постепенно заглъхваше.

Гуин и Даяна се бяха завърнали и не бяха сами.

Джулиън открай време смяташе, че ателието му (което някога бе принадлежало на майка му) е най-красивата стая в Института. През двете стъклени стени се виждаше всичко — океанът и пустинята; другите две бяха кремави и ярки от абстрактните картини на майка му.

Виждаше го и сега, ала не бе в състояние да го почувства. Каквото и да бе чувството, което гледката на нещо красиво събуждаше открай време в душата му на художник, вече го нямаше.

Без чувства — помисли си той — се стопявам, така, както царската вода31 стопява златото. Знаеше го, ала не можеше да почувства и това.

Да знаеш, че си отчаян, но да не си в състояние да почувстваш това отчаяние, бе странно усещане. Погледът му се плъзна по боите, които беше подредил около бялото платно, опънато върху островчето в средата. Синьо и златно, чернено и черно. Знаеше какво трябва да оформи с тях, но когато взе четката, се поколеба.

Художническите му инстинкти го бяха напуснали, всичко, което му казваше защо едно мацване с четката би било по-добро от друго, всичко, което свързваше нюанси на цветове с нюанси на значение. Синьото бе просто синьо. Зеленото бе зелено, независимо дали светло, или тъмно. Кървавочервеното и червеното на светофара бяха еднакви.

Ема ме избягва, мина му през ума. Мисълта не му причини болка, защото нищо не го правеше. Това бе просто факт. Спомни си желанието, което бе изпитал в стаята й предишната нощ, и остави четката. Странно бе да мисли за желание отделно от чувства: никога не беше желал някого, когото вече не бе обикнал. Никога не бе желал друг освен Ема.

Ала предишната нощ, докато тя беше в прегръдките му, му се беше сторило, че почти може да пробие приглушеността, която го обгръщаше, която го задушаваше с нищото си; сякаш огънят на копнежа по нея би могъл да я изгори и да го освободи.

По-добре, че тя го избягваше. Дори в това състояние, нуждата му от нея беше прекалено странна и твърде силна.

Нещо проблесна отвъд стъклото на прозореца и когато се приближи, Джулиън видя, че Гуин и Даяна бяха на поляната, заобиколени от неколцина от останалите: Кристина, Марк, Кийрън. Гуин тъкмо подаваше стъклен буркан на Алек, който го пое и се втурна през тревата към Института, летейки като една от стрелите си. Дру танцуваше нагоре-надолу с Тави, въртейки се в кръг. Ема прегърна Кристина, а после Марк. Гуин беше обвил ръка около Даяна, а тя облягаше глава на рамото му.

Облекчение заля Джулиън, кратко и хладно като плисната вода. Знаеше, че би трябвало да изпитва повече, да е обзет от щастие. Видя Тай и Кит, застанали малко встрани от другите. Тай бе отметнал глава назад, както правеше често, и сочеше към звездите.

Джулиън вдигна очи към небето, потъмняло от стотина летящи ездачи.

Марк ясно си даваше сметка за напрежението на Кийрън, когато Дивият лов започна да се приземява около тях, кацайки на тревата като пухчетата на глухарче, довеяни от вятъра.

Не че можеше да го вини. Самият той беше замаян от шока и последиците от желанието… онези мигове с Кристина и Кийрън край скалата вече му се струваха като трескав сън. Наистина ли се беше случило? Трябва да беше… Кристина приглаждаше косата си с бързи, нервни движения, устните й бяха все още зачервени от целувки. Марк побърза да погледне собствените си дрехи. Не беше сигурен, че не бе смъкнал ризата си и не я бе захвърлил в пустинята, заявявайки, че никога вече няма да се нуждае от ризи. Всичко му се струваше възможно.

Кийрън обаче се беше изпънал, надянал на лицето си маска, която Марк познаваше добре — същото изражение, което носеше винаги когато останалите от Лова му се подиграваха и го наричаха „принцче“. С течение на времето бе успял да си спечели уважението им и да защитава както себе си, така и Марк, ала не бе имал други приятели в Лова освен Марк… и може би Гуин, по неговия странен начин.

Марк обаче никога не бе успял да спечели уважението им. Или поне така вярваше. Докато очите му се плъзваха по групата мълчаливи Ловци, възседнали конете си, някои лица бяха познати, други — нови, видя, че го гледат по различен начин. Нямаше презрение в очите им, забелязали наскоро поставените Знаци по ръцете му, нефилимското облекло и колана с оръжия, пълен със серафимски ками.

Небивалото въодушевление, което бе последвало пристигането на Гуин и Даяна, бе утихнало при появата на Лова. Хелън бе отвела Дру и Тави обратно в къщата, въпреки протестите им. Даяна слезе от Орион и отиде при Кит и Тай, докато Ема се отправяше към Института заедно с Ейлийн, за да видят дали могат да помогнат на Алек.

Гуин скочи от седлото, сваляйки шлема си, и за изумление на Марк, наведе глава към Кийрън. Марк не помнеше да го е виждал да навежда глава пред никого.

— Гуин — попита Кийрън, — защо си довел целия Лов тук? Мислех, че те ще разнесат водата.

— Искаха да ти поднесат почитанията си, преди да тръгнат на мисията си — отвърна Гуин.

Един от Ловците, висок мъж с безстрастно, белязано лице, се поклони от седлото.

— Изпълнихме волята ти, повелителю.

Кийрън пребледня.

— Повелителю? — повтори Кристина, видимо слисана.

Даяна докосна леко Гуин по рамото и се отправи към Института. На Марк му се виеше свят: „Повелителю“ бе начинът, по който Ловците нерядко се обръщаха към някой монарх, крал или кралица на елфите. Не обикновен принц и определено не някой, вречен на Лова.

Най-сетне Кийрън кимна.

— Благодаря ви. Няма да го забравя.

Това като че ли беше достатъчно за Ловците, те обърнаха конете си и се издигнаха във въздуха, изстрелвайки се в небето като фойерверки. Тай и Кит изтичаха до края на поляната, за да ги проследят с поглед, докато препускаха по небето — ездачи и жребци, сливащи се в един и същи силует. Копитата им пореха въздуха и дълбок гръм отекваше по плажове и пещери.

Кийрън се обърна към Гуин.

— Какво беше това? — поиска да узнае. — Какво правиш, Гуин?

— Умопобърканият ти брат Обан седи на престола на тъмните елфи — отвърна Гуин. — Пие, развратничи, не прокарва никакви закони. Изисква лоялност. Набира войска, която да отведе на преговорите си с Кохортата, макар съветниците му да го предупреждават да не го прави.

— Къде е брат ми? — попита Кийрън. — Къде е Адаон?

Гуин като че ли се почувства неловко.

— Адаон е слаб — заяви. — И не той уби краля. Не е заслужил престола.

— Ти би искал на трона да седне Ловец — рече Кийрън. — Някой, който ще бъде благоразположен към твоите каузи.

— Може би — отвърна Гуин. — Но независимо от моите желания, Адаон е пленник в Двора на светлите феи. Кийрън, ще има битка. Неизбежно е. Трябва да отнемеш мантията на властта от Обан пред очите на всички.

— Да отнеме мантията на властта? — повтори Марк. — Това евфемизъм ли е?

— Да — отвърна Гуин.

— Не можеш сериозно да искаш от него да убие брат си в битка. — Кристина имаше яростен вид.

— Кийрън уби баща си в битка — изтъкна Гуин. — Според мен може да го стори. Не бих казал, че между него и Обан съществува кой знае каква семейна привързаност.

— Престанете! — намеси се Кийрън. — И сам мога да говоря за себе си. Няма да го направя, Гуин. Не съм достоен да бъда крал.

— Не си достоен? — повтори Гуин. — Най-добрият от моите Ловци? Кийрън…

— Недей, Гуин — намеси се Марк. — Единствено той може да вземе това решение.

Гуин сложи шлема на главата си и се метна на гърба на Орион.

— Не те моля да го направиш, защото е най-доброто за теб, Кийрън — каза, свеждайки поглед от гърба на коня си. — Моля те да го направиш, защото това е най-доброто за царството на елфите.

Орион се издигна във въздуха. Вече в далечината, Тай и Кит нададоха възторжен вик, махайки на Гуин от земята.

— Гуин е полудял — каза Кийрън. — Аз не съм най-доброто за никое място.

Преди Марк да успее да отговори, телефонът на Кристина изпиука. Тя го вдигна и каза:

— Ема е. Магнус се оправя. — Лицето й грейна в усмивка, ярка като звезда. — Водата от езерото помага.

25 Мъртви ветрове

Слънчева светлина струеше в библиотеката през всеки възможен прозорец: те до един биха широко отворени. Образуваше квадрати по пода и оцветяваше масите в ярки ивици. Превръщаше косите на Марк и Хелън в бяло злато, а Джейс — в разрошена бронзова статуя, и караше котешките очи на Магнус да блестят като турмалин. Той се беше свил на дивана, блед, но изпълнен с енергия, и отпиваше с ярко оцветена сламка от кристална стъкленица, пълна с вода от езерото Лин.

Облягаше се на Алек, който се усмихваше до уши и го мъмреше да пие повече вода. На Ема й беше трудно да повярва, че човек може да прави и двете едновременно, но Алек явно имаше тренинг.

— От тази вода се напивам — оплака се Магнус. — И има ужасен вкус.

— Не съдържа никакъв алкохол. — Даяна изглеждаше уморена (нищо чудно, след пътуването й до Идрис и обратно), но овладяна, както винаги, облечена в ушита по мярка черна рокля. — Възможно е обаче да има лек халюциногенен ефект.

— Това обяснява защо виждам седмина от теб — каза Магнус на Алек. — Най-съкровената ми фантазия.

Дру запуши ушите на Тави, въпреки че той си играеше с едно слинки, което Алек му беше дал, и изглеждаше глух за света.

— Онова твое Аз ей там е изключително привлекателно, Александър.

— Това е ваза — отбеляза Хелън.

Магнус се взря в нея с присвити очи.

— Готов съм да я купя от теб.

— Може би по-късно — отвърна Хелън. — Сега трябва да се съсредоточим върху онова, което Даяна има да ни каже.

Даяна отпи глътка кафе. Ема пиеше чай, всички останали се наливаха с кофеин и захар. Алек беше излязъл, обезумял от радост, и беше накупил дузини канелени кифлички, понички и пай за закуска. Това бе накарало всички да се втурнат колкото ги държаха краката към библиотеката, включително Кит и Тай. Дори най-потайното петнайсетгодишно момче не може да устои на захаросани ябълкови пърженки.

— Снощи казах на някои от вас, но вероятно ще е най-добре да обясня отново — рече Даяна. — С помощта на Дивия лов успяхме да си набавим голямо количество вода от езерото Лин. В момента Ловците се грижат всички магьосници по света да получат от нея.

— Клейвът и Съветът не забелязаха нищо — каза Хелън. — Тази сутрин Ейлийн се чу с баща си и той го потвърди.

В момента Ейлийн беше в кабинета и проследяваше доставката на езерната вода до магьосниците дори в най-отдалечените части на света.

Ема вдигна стиропорената си чаша чай.

— Браво, Даяна!

Около масата се надигнаха одобрителни възгласи и Даяна се усмихна.

— Не бих могла да го направя без Гуин. Нито без Кийрън. Феите ни помогнаха.

— Децата на Лилит ще бъдат задължени на Децата на Дворовете след този ден, Кийрън, кралски сине — каза Магнус, загледан настойчиво там, където очевидно мислеше, че се намира Кийрън.

— Речта ти си я биваше, Бейн — рече Джейс. — За съжаление, говориш на една поничка.

— Оценявам чувството. — Кийрън се беше изчервил при думите на Даяна и връхчетата на скулите му все още бяха розови. Контрастираше хубаво със синята му коса.

Даяна се прокашля.

— Отнесохме езерна вода и в земите, поразени от мора. Тя като че ли го спря, но земята си остана съсипана. Не знам дали някога ще се изцели.

— Според Теса ще престане да разболява магьосниците — обади се Кристина. — Земята завинаги ще остане белязана, но болестта няма да се разпространи повече.

— Видяхте ли нещо друго в Идрис? — попита Джулиън и Ема му хвърли кос поглед; причиняваше й болка да го погледне направо. — Нещо друго, което трябва да знаем?

Даяна завъртя замислено чашата в ръцете си.

— Идрис ми се стори… пуст и странен без долноземци в него. Част от магията му си е отишла. Брослинд без феи е просто гора. Сякаш част от душата на Идрис я няма.

— Хелън… — Ейлийн влетя, затръшвайки вратата зад себе си, беше разчорлена и притеснена. В ръката си държеше късче леко овъглена хартия. Огнено съобщение. Закова се на място, осъзнала колко хора се бяха събрали в библиотеката. — Току-що се чух с Мая в Ню Йорк. Тълпа ловци на сенки са се нахвърлили на групичка безвредни феи и са ги избили. Кейли Уайтуилоу е мъртва. — Гласът на Ейлийн беше обтегнат от напрежение.

— Как смеят? — Магнус се изпъна с яростно изражение и тръсна стъкленицата на масата. — Студеният мир не им беше достатъчен? Да прокудят долноземците, живеещи в Идрис от векове, не им беше достатъчно? Сега е ред на убийства?

— Магнус… — започна Алек, видимо разтревожен.

Син пламък изригна от ръцете на Магнус. Всички се дръпнаха рязко назад. Дру сграбчи Тави. Кийрън протегна ръка пред Кристина, за да я предпази, Марк стори същото. Никой не изглеждаше по-изненадан от Кристина.

Ема повдигна вежди насреща й от другата страна на масата. Кристина се изчерви, а Кийрън и Марк бързо отпуснаха ръце.

Синият пламък изчезна след миг; върху масата остана изгорена черна ивица, но нямаше други щети. Магнус сведе изненадано очи към ръцете си.

— Магията ти се завърна! — каза Клеъри.

Магнус й намигна.

— Някои твърдят, че никога не съм я губил, сладкишче.

— Не може да продължава така — заяви Джейс. — Това нападение е било разплата за нашата смърт.

— Трябва да съобщим на всички, че сме живи — съгласи се Клеъри. — Не можем да позволим имената ни да се превърнат в оръдие на отмъщение.

Около масата се надигна глъчка. Джейс изглеждаше така, сякаш му беше прилошало; Алек беше сложил ръка върху рамото му. Магнус изучаваше мрачно пръстите си, чиито връхчета все още бяха сини.

— Бъди реалист, Клеъри — каза Хелън. — Как възнамерявате да се разкриете и да останете в безопасност?

— Не ме е грижа дали съм в безопасност — заяви Клеъри.

— Не, никога не те е било грижа — изтъкна Магнус. — Само че ти си сериозно оръжие срещу Кохортата. Ти и Джейс. Не се изваждайте от уравнението.

— Докато бях в офиса, пристигна съобщение от Идрис. Преговорите между краля на тъмните елфи и Хорас Диърборн ще се състоят след два дни на Нетленните поля.

— Кой ще присъства? — попита Ема.

— Само Кохортата и кралят.

— Значи, ще могат да си кажат каквото си поискат и ние няма откъде да научим? — рече Марк.

Ейлийн се намръщи.

— Не, това е странното. В писмото се казва, че преговорите ще се излъчват посредством Проекция в цял Аликанте. Всички в града ще могат да гледат.

— Хорас иска да го видят — рече Джулиън, наполовина на себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ема.

Той се намръщи, очевидно объркан и подразнен.

— Аз не… не съм напълно сигурен…

— Мануел спомена нещо за това в царството на сенките — обади се Марк, сякаш изведнъж си беше спомнил нещо. — Не беше ли така, Кийрън? Каза на Обан: „Когато ви видят да се срещнете и да постигнете взаимноизгоден мир, всички ловци на сенки ще осъзнаят, че ти и Хорас Диърборн сте велики лидери, успели да сключат съюз, който предшествениците ви не са могли“.

— Обан и Мануел са знаели, че това ще се случи? — попита Ема. — Откъде биха могли да знаят?

— По някакъв начин всичко това е част от плана на Кохортата. И това не може да бъде хубаво. — Магнус се намръщи. — Това включва само половината от елфическите земи. Тази на тъмните елфи.

— Но те са половината, която се опитва да унищожи нефилимите. Половината, която отвори Портал към Туле и донесе мора — каза Марк.

— И е факт, че мнозина ловци на сенки ще го сметнат за поредното доказателство, че феите са зли — обади се Кристина. — Студеният мир не прави особена разлика между светлите и тъмните елфи, макар че само Светлият двор се би на страната на Себастиан Моргенстърн.

— И само Светлият двор прие условията на Студения мир — рече Кийрън. — За краля оттогава тъмните елфи и нефилимите са във война. Очевидно Обан и Кохортата възнамеряват да направят тази война реалност. Обан не го е грижа за хората му, нито пък Хорас Диърборн. Възнамеряват преговорите да се провалят пред очите на всички и двамата ще изтръгнат власт от развалините.

Джулиън все още се мръщеше, сякаш се мъчеше да разреши някаква загадка.

— Наистина е лесно да се сдобиеш с власт в една война — съгласи се. — Само че…

— Сега, когато магьосниците са излекувани, е време да престанем да се крием — заяви Джейс. — Трябва да се намесим в Идрис… преди тези мними преговори да са се състояли.

— Да се намесим? — повтори Джулиън.

— Група от нас ще отидат там — обясни Джейс. — Обичайните заподозрени. Ще доведем Изабел и Саймън, Бат и Мая, и Лили, ядрото, на което имаме доверие. Ще проникнем в Гард, ще освободим консула и ще вземем инквизитора в плен. Ще го накараме да си признае какво е направил.

— Диърборн няма да признае нищо — рече Джулиън. — Той е истински вярващ. А ако умре за каузата си, още по-добре за него.

Всички го погледнаха с известна доза изненада.

— Надали предлагаш да оставим Кохортата да продължава както досега — каза Кристина.

— Не — отвърна Джулиън. — Предлагам да организираме съпротива.

— Не сме достатъчно — изтъкна Клеъри. — А и онези, които не са съгласни с Кохортата, са пръснати навсякъде. Как бихме могли да знаем кой е верен на Хорас и кой не е?

— Бях в Залата на Съвета, преди Анабел да убие сестра ми — каза Джулиън и Ема усети как по гърба й плъзват ледени тръпки; несъмнено останалите щяха да забележат колко безстрастно говори за Ливи? — Видях как хората реагираха на Хорас. Също и когато държа реч на погребението. Има такива, които му се противопоставят. Предлагам да се свържем с долноземци, с феи, с магьосници и с онези ловци на сенки, за които знаем, че са против Кохортата, за да организираме по-голяма коалиция.

Мисли си за Ливи в Туле — осъзна Ема. — За нейните бунтовници, долноземци и ловци на сенки заедно. Ала в такъв случай би трябвало да ги нарече бунтовници. Борци за свобода. Ливи вдъхновяваше хората да се борят…

С крайчеца на окото си видя Кийрън да се изправя и да излиза тихичко от стаята. Марк и Кристина го проследиха с поглед.

— Прекалено опасно е. — В гласа на Джейс имаше истинско съжаление. — Възможно е да приемем предател в редиците си. Не можем да се основаваме единствено на твоите предположения за това в какво вярват хората.

— Джулиън е най-умният човек, когото познавам — заяви Марк твърдо. — Той не греши за това какво изпитват хората.

— Вярваме му — намеси се Алек. — Но не можем да рискуваме да се доверим на някой, който би могъл да издаде тайните ни на Кохортата.

Лицето на Джейс все още беше застинало, движеха се единствено очите му, обхождаха масата, изучаваха лицата на останалите.

— Онова, което работи в полза на Кохортата, е, че са заедно. Обединени са. Ние се хвърляме в опасността поотделно, за да спасим другите от нея. Ами ако вместо това се обединим и се изправим срещу нея заедно? Заедно ще бъдем много по-силни.

Джейс го прекъсна.

— Идеята е добра, Джулиън, но не можем да го направим.

Джулиън млъкна, макар Ема да имаше чувството, че има да каже още. Нямаше обаче да настоява. Може би ако повече приличаше на себе си, но не и този Джулиън.

Алек се изправи.

— Най-добре ще е с Магнус да се приберем в Ню Йорк за тази вечер. Ако всички ще ходим в Идрис, трябва да оставим децата при майка ми. Можем да доведем Саймън и Изи с нас.

— Ние ще останем тук. — Джейс посочи себе си и Клеъри. — Това място все още е уязвимо за нападение от страна на Кохортата. Ние ще бъдем първата линия на защита.

— Всички трябва да сме готови — каза Клеъри. — Хелън, ако нямаш нищо против, ще отидем в оръжейната, за да видим дали не трябва поискаме нещо… — Тя замълча за миг. — Предполагам, че няма как да се свържем с Железните сестри, нали?

— Те не признават властта в Идрис — отвърна Ейлийн. — Само че са се затворили в Елмазената цитадела. Все още не отговарят на никакви съобщения.

— Съществуват и други начини да се сдобием с оръжия — обади се Тай. — Пазарът на сенките например.

Ема се напрегна, чудейки се дали някой щеше да изтъкне, че строго погледнато, Пазарът на сенките беше забранен за ловците на сенки.

Никой не го стори.

— Добра идея — рече Джейс. — Можем да се сдобием с оръжия, ако се нуждаем от тях… във всички църкви и свещени места в Лос Анджелис има запаси, само че…

— Само че няма да се биете с демони — довърши Кит. — Нали?

Джейс го изгледа продължително, трудно бе да не забележиш приликата помежду им, когато двамата бяха толкова близо.

— Не и от обикновения вид — отвърна и двамата с Клеъри се отправиха към оръжейната.

Марк също беше станал и излезе заедно с Кристина. Тай и Кит ги последваха почти веднага. Дру си тръгна заедно с Тави и неговото слинки. Докато всички се разотиваха, Магнус погледна през масата към Джулиън с пронизващи котешки очи.

— Ти остани. Искам да говоря с теб.

По лицата на Хелън и Ейлийн се изписа любопитство. Алек повдигна вежди.

— Окей. Ще отида да се обадя на Изи, за да й кажа, че се прибираме. — Той хвърли поглед към Ейлийн и Хелън. — Не бих отказал малко помощ със събирането на багажа. Магнус все още не е достатъчно добре.

Лъже, за да ги накара да излязат от стаята, помисли си Ема. Не беше трудно да разчете безмълвното общуване между Алек и Магнус. Зачуди се дали другите виждаха същото с нея и Джулиън. Беше ли очевидно, че си говорят без думи? Не че го бяха правили, откакто се бяха върнали от Туле.

Магнус понечи да се обърне към Ема, но Джулиън поклати леко глава.

— Ема знае. Може да остане.

Магнус се облегна назад, докато останалите излизаха от стаята. След миг в нея останаха само те тримата: Ема, Джулиън и Магнус. Магнус гледаше безмълвно двамата ловци на сенки, местейки нетрепващи очи между тях.

— Кога каза на Ема за магията, Джулиън? — попита най-сетне. Гласът му бе измамливо безизразен, но Ема подозираше, че зад въпроса се крие повече, отколкото личеше на пръв поглед.

Тъмните вежди на Джулиън се сбърчиха.

— Веднага щом можах. Тя знае, че искам да я развалиш.

— А. — Магнус се облегна в дивана. — Умоляваше ме да направя магията. Беше отчаян и се намираше в опасност. Сигурен ли си, че искаш да я разваля?

На ярката слънчева светлина очите на Джулиън имаха цвета на тропически океан върху корицата на списание. Носеше тениска с дълъг ръкав, която подхождаше на цвета им, и беше толкова красив, че сърцето на Ема потрепна.

Ала това беше красотата на статуя. Лицето му бе почти напълно безизразно и тя не можеше да прочете нищо върху него. Едва бяха разговаряли от онази нощ в стаята й.

Може би беше минало толкова време, че той вече не помнеше какво означава да има чувства; може би вече не го искаше. Може би я мразеше. Може би щеше да бъде по-добре, ако я мразеше, но Ема не можеше да повярва, че би било по-добре никога вече да не почувства каквото и да е.

След мъчителен миг на мълчание Джулиън вдигна левия си ръкав. Беше свалил превръзките от ръката си и я протегна към Магнус.

ТИ СИ В КЛЕТКАТА.

Цветът се отцеди от лицето на Магнус.

— Господи.

— Изрязах го върху ръката си, докато бяхме в Туле. Когато си върнах емоциите, осъзнах колко нещастен съм бил без тях.

— Това е… брутално. — Магнус беше видимо разтърсен. Косата му беше доста рошава, помисли си Ема. Рядкост бе да видиш Магнус без съвършено оформена прическа. — Но предполагам, че ти открай време си решителен. Докато ви нямаше, говорих с Хелън и тя потвърди, че дълго време си ръководил Института съвсем сам. Прикривал си Артър, който никога не се съвзел от преживяното в елфическите земи.

— Какво общо има това с магията? — попита Джулиън.

— Звучи ми така, сякаш открай време си бил принуден да вземаш трудни решения — отвърна Магнус. — За себе си и за хората, които обичаш. Това ми се струва поредното трудно решение. Все още знам по-малко, отколкото би ми се искало, за изхода от парабатайското проклятие. Един мой приятел обаче го проучва и от него разбирам, че опасността е съвсем истинска. — Лицето му придоби изражение на болка. — Може би ще е по-добре да си останеш така.

— Не, няма да е — отвърна Джулиън. — И знаеш, че това не е емоционален избор. — Въпреки горчилката в думите, тонът му беше безизразен. — Без емоциите, без чувствата ми, ставам по-лош ловец на сенки. Вземам по-лоши решения. Не бих се доверил на някой, който не изпитва нищо към никого. Не бих искал такъв човек да взема решения, които засягат другите. А ти?

Магнус придоби замислено изражение.

— Трудно е да се каже. Ти си много умен.

По нищо не личеше комплиментът да е имал какъвто и да било ефект върху Джулиън.

— Невинаги съм бил умен по начина, който имаш предвид. Откакто навърших дванайсет, когато баща ми загина и децата станаха моя отговорност, трябваше да се науча да лъжа. Да манипулирам. Ако това означава да съм умен, значи, е така. Ала знаех къде да спра.

Магнус повдигна вежди.

— Джулиън без чувства — обади се Ема — не знае къде да спре.

— Хареса ми идеята ти по-рано — каза Магнус, гледайки Джулиън любопитно. — Да организираме съпротива. Защо не настоя повече?

— Защото Джейс има право. Възможно е да бъдем предадени. Обикновено бих могъл да се справя с това. Да измисля решение. Но не и в това състояние. — Той докосна слепоочието си и се намръщи. — Смятах, че без чувства мисълта ми ще е по-трезва. Ала всъщност е обратното. Изобщо не мога да мисля. Не и както трябва.

Магнус се поколеба.

— Моля те — каза Ема.

— Ще имате нужда от план — рече Магнус. — Знам, че преди сте възнамерявали да отидете в изгнание, но това бе, когато Робърт можеше да ви помогне. Хорас Диърборн няма да го направи.

— Диърборн няма да го стори, но някой друг инквизитор би могъл. Така или иначе, трябва да съборим Кохортата. Възможно е следващият инквизитор да се окаже сговорчив — каза Джулиън.

— Досега инквизиторите не са се славили с особена сговорчивост. А и не знаем с какво време разполагаме. — Магнус потропа с пръсти по масата. — Имам идея — заяви най-сетне. — Няма да ви хареса.

— Какво ще кажеш за идея, която би ни харесала? — предложи Ема.

Магнус я изгледа мрачно.

— Съществуват няколко начина, които, ако се наложи, биха могли да разкъсат връзката ви. Смърт, която не препоръчвам. Ухапване от вампир. Трудно е да бъде уредено и също може да доведе до смърт. Отнемане на Знаците и превръщане в мундан. Вероятно най-добрият вариант.

— Ала единствено Мълчаливите братя могат да сторят това — изтъкна Ема. — А в момента не можем да се доближим до тях.

— Да не забравяме Джем. И двамата сме виждали отнемане на Знаци. А той беше Мълчалив брат. Заедно бихме могли да го направим. — Магнус имаше леко болестен вид. — Ще боли и ще бъде неприятно. Но ако няма друг начин…

— Аз ще го направя — побърза да каже Ема. — Ако проклятието се отключи, отнемете моите Знаци. Мога да го понеса.

— Аз не… — започна Джулиън и Ема затаи дъх. Истинският Джулиън никога не би я оставил да предложи нещо такова. Трябваше да го накара да се съгласи, преди Магнус да беше развалил магията. — Тази идея не ми харесва — заяви той най-сетне. — Но ако няма друг избор, така да бъде.

Магнус изгледа Ема продължително.

— Ще го приема за обвързващо обещание — каза след миг мълчание и протегна покрита с пръстени ръка. — Джулиън. Ела тук.

Ема гледаше с мъчително очакване (ами ако нещо се объркаше? Ами ако Магнус не успееше да развали магията?) как Джулиън отиде и седна на един стол пред магьосника.

— Приготви се — предупреди го Магнус. — Ще бъде шок.

Протегна се и допря ръка до слепоочието на Джулиън. Той се сепна, когато от пръстите на Магнус изскочи искра и докосна кожата му; изчезна само след миг, като угаснала светулка, и Джулиън се дръпна рязко, дишайки тежко.

— Знам — каза. Ръцете му трепереха. — Вече го преживях в Туле. Мога… да го направя отново.

— В Туле ти прилоша от това — напомни Ема. — На брега.

Джулиън я погледна и сърцето на Ема подскочи. В този поглед се съдържаше всичко: нейният Джулиън, нейният парабатай и най-добър приятел, и първа любов. Искрящата връзка, която ги свързваше открай време.

Той се усмихна. Предпазлива, сериозна усмивка. В нея Ема видя стотици спомени: за детство и слънце, как си играят във водата, докато тя приижда и се отдръпва от брега, как Джулиън винаги запазва най-големите и най-хубавите мидени черупки за нея. Как държи внимателно ръката й в своята, когато тя се поряза на парче стъкло, а беше прекалено малка за иратце. Беше плакал, докато я шиеха, защото знаеше, че тя не иска да плаче, въпреки че болката беше ужасна. Когато и двамата бяха на дванайсет, я беше помолил за кичур от косата й, защото искаше да се научи да рисува цвета й. Спомни си как седи на брега заедно с него, когато бяха на шестнайсет години; презрамката на банския й се беше смъкнала и тя отново чу как си беше поел рязко дъх, видя начина, по който беше побързал да извърне поглед.

Как бе могла да не знае, помисли си. Какво изпитва той. Какво изпитва самата тя. Начинът, по който се гледаха, не беше начинът, по който Алек гледаше Джейс или Клеъри — Саймън.

— Ема — прошепна Джулиън. — Знаците ти…

Ема поклати глава, сълзи горчаха в гърлото й. Направено е.

Изражението му разби сърцето й. Ясно му бе, че няма смисъл да спори, да настоява да отнемат неговите Знаци, помисли си Ема. Отново можеше да я разчете така, както тя можеше да разчете него.

— Джулиън — каза Магнус. — Дай ми ръката си. Лявата.

Джулиън откъсна очи от тези на Ема и му протегна белязаната си ръка.

Пръстите на Магнус, от които хвърчаха сини искри, се плъзнаха по нея с учудваща нежност и една по една издълбаните букви избледняха и изчезнаха. Когато свърши, пусна ръката на Джулиън и премести поглед между него и Ема.

— Имам и една добра новина. Докато сте били в Туле, не сте били парабатаи и от това връзката ви е пострадала. Вече се възстановява, но това ще ви спечели малко време, през което ще бъде по-слаба.

Слава на ангела.

— Колко дълго? — попита Ема.

— Зависи от вас. Любовта е нещо могъщо и колкото по-дълго сте заедно и си позволявате да я изпитвате, толкова по-силна ще става. Трябва да стоите далече един от друг. Да не се докосвате. Да не си говорите. Опитайте се дори да не мислите един за друг. — Той размаха ръце като октопод. — Ако се уловите, че мислите с топлота един за друг, за бога, спрете незабавно.

Ема и Джулиън го зяпнаха.

— Не можем да го правим до безкрай — каза Ема.

— Знам. Но да се надяваме, че когато Кохортата бъде свалена, ще се сдобием с нов инквизитор, който ще ви дари с изгнание. И да се надяваме, че ще се случи скоро.

— Изгнанието е доста горчив дар — рече Джулиън.

Усмивката на Магнус беше пълна със скръб.

— Много дарове са.

Не беше трудно да открият Кийрън. Той не беше отишъл много далече — беше в коридора, застанал до един от прозорците, които гледаха към хълмовете. Беше притиснал длан до стъклото, сякаш би могъл да докосне пясъка и пустинните цветя отвън.

— Кийрън — каза Марк, спирайки, преди да стигне до него. Кристина също спря; в изражението на Кийрън имаше нещо далечно, откъснато. Неловкостта, възцарила се между тях от миналата нощ насам, все още беше тук, правейки и най-простичките жестове на утеха невъзможни.

— Боя се, че хората ми ще бъдат избити, а родината ми — унищожена. Че цялата красота и магия на елфическите земи ще се стопи и ще потъне в забрава.

— Елфите са силни и магически, и мъдри — каза Кристина. — Преживели са всички епохи на смъртните. Тези… тези culeros32 няма да ги изтрият от лицето на земята.

— Аз няма да забравя красотата на елфическото царство, нито пък ти — рече Марк. — Ала няма да се стигне дотам.

Кийрън се обърна и ги погледна с невиждащи очи.

— Нуждаем се от добър крал. Трябва да намерим Адаон. Той трябва да отнеме трона на Обан и да сложи край на тази лудост.

— Ако искаш да намерим Адаон, ще го направим. Хелън знае как да се свърже с Нене. Може да я помоли да го открие в Светлия двор — каза Кристина.

— Не искам да приемам за даденост, че ще го стори за мен — рече Кийрън.

— Тя знае колко си ми скъп — заяви Марк и Кристина кимна в знак на съгласие. Самата Хелън, наполовина елф, несъмнено щеше да разбере.

Ала Кийрън само притвори очи, сякаш обзет от болка.

— Благодарен съм ви. И на двамата.

— Няма нужда да бъдем толкова формални… — започна Кристина.

— Напротив, има. Онова, което сторихме миналата нощ… Бях щастлив през онези мигове, а сега знам, че те никога вече няма да се повторят. Ще изгубя единия от вас, а може би и двамата. Всъщност това като че ли е най-вероятният изход.

Той премести поглед между Марк и Кристина. Никой от тях не помръдваше, нито продумваше. Мигът се проточи; Кристина имаше чувството, че е парализирана. Копнееше да говори с тях, да го обсъдят, но може би те вече бяха взели решение? Може би действително беше невъзможно, както Кийрън твърдеше. Несъмнено той щеше да знае. А Марк изглеждаше в плен на ужасна болка… несъмнено не би изглеждал така, ако не изпитваше същите страхове, които и тя? А Кийрън…

Кийрън стисна сурово устни.

— Простете ми. Трябва да вървя.

И пред очите на Кристина той се отдалечи забързано, потъвайки в сенките в края на коридора. През прозореца видя Алек и Магнус да излизат в ярката слънчева светлина през задната врата на Института, последвани от Клеъри и Джейс. Очевидно бе, че се сбогуваха за известно време.

Марк облегна гръб на прозореца.

— Ще ми се Кийрън да можеше да разбере, че от него ще излезе достоен крал.

Светлината, струяща през прозореца, позлатяваше светлата му коса, очите му горяха сапфирено-кехлибарени. Нейното златно момче. Макар че сребърната тъмнота на Кийрън бе също толкова красива, по свой собствен начин.

— Трябва да поговорим насаме, Марк — каза Кристина. — Да се срещнем пред Института тази вечер.

Ема и Джулиън излязоха от библиотеката в мълчание, в мълчание стигнаха и до стаята й, преди Джулиън най-сетне да проговори.

— Би трябвало да те оставя тук — каза, махвайки към вратата. Звучеше така, сякаш гърлото го боли — дрезгаво и хрипливо. Ръкавът му все още беше навит до лакътя, разкривайки заздравялата кожа на ръката му. Ема искаше да я докосне, да се увери, че отново е себе си. Нейният Джулиън. — Нали ще бъдеш добре?

Как бих могла да бъда добре? Ема посегна слепешком към бравата, но не можа да си заповяда да я натисне. Думите на Магнус бушуваха в главата й. Проклятие, отнемане на Знаци, да стоите далече един от друг.

Обърна се и притисна гръб до дървото на вратата. Погледна го за първи път, откакто бяха в библиотеката.

— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим? Не можем да живеем, без да си говорим или дори да мислим един за друг. Невъзможно е.

Джулиън не помръдваше. Ема се опиваше от гледката му, като алкохолик, обещаващ си, че това е последната му бутилка. Толкова дълго се бе държала само защото си беше повтаряла, че когато магията бъде отменена, ще си го върне. Дори не като романтичен партньор, а като Джулс: най-добрия й приятел, нейния парабатай.

Ала може би просто бяха сменили една клетка с друга.

Зачуди се дали той си мисли същото. Лицето му вече не беше безизразно: то преливаше от цвят, от емоции; изглеждаше зашеметен, сякаш беше излязъл твърде бързо от гмуркане надълбоко и бе в плен на агонията на кесонната болест.

Взе лицето й в шепите си. Дланите му се извиха около бузите й: държеше я с леко, нежно удивление, което Ема свързваше с благоговейното отношение към скъпоценни и чупливи предмети.

Коленете й омекнаха. Невероятно, помисли си. Омагьосаният Джулиън можеше да целува голата й кожа и тя се чувстваше празна отвътре. Този Джулиън — истинският Джулиън — докосваше леко лицето й и тя бе завладяна от толкова силен копнеж, че почти болеше.

— Трябва да го направим. В Аликанте, преди да отида при Магнус и да го помоля да ми направи магията, беше, защото знаех… — Той преглътна мъчително. — След като почти… на леглото… почувствах руната ми да гори.

— Затова ли избяга от стаята?

— Усещах проклятието. — Джулиън наведе глава. — Руната ми гореше. Виждах пламъците под кожата си.

— Не спомена нищо за това.

Мислите на Ема бушуваха, спомни си какво бе казала Даяна в Туле: Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв.

— Едва сега за първи път има значение. — Ема виждаше всичко, което преди бе невидимо за нея: сенките под очите му с цвят на синини, линиите от напрежение, врязали се около устата му. — Преди това се намирах под въздействието на магията или пък бяхме в Туле, където не можеше да се случи нищо. Там не бяхме парабатаи.

Ема улови лявата му китка и той потръпна, ала не бе от болка, знаеше тя инстинктивно. Беше интензивността на всяко докосване, тя също го усещаше, като екота на камбана.

— Съжаляваш ли, че Магнус развали магията?

— Не — отвърна той незабавно. — Точно сега трябва да бъда във върхова форма. Трябва да мога да помогна с това, което се случва. Магията ме превърна в някой, когото не искам да бъда. Някой, когото не харесвам, нито му имам доверие. А не мога да допусна някой, на когото нямам доверие, да бъде близо до теб… близо до децата. Вие означавате твърде много за мен.

Ема потрепери, без да пуска китката му. Дланите му бяха грапави до бузите й; миришеше на терпентин и сапун. Струваше й се, че умира; беше го изгубила, върнала си го бе обратно, а сега отново го губеше.

— Магнус ни каза, че разполагаме с малко допълнително време. Просто трябва да… да постъпим както ни каза. Да стоим далече един от друг. Това е единственото, което бихме могли да направим засега.

— Не искам да стоя далече от теб — прошепна тя.

Очите му бяха приковани в нея, наситено сини като морско стъкло. Тъмни като небето в Туле. Гласът му беше сдържан, тих, ала неприкритият глад в очите му бе като вик.

— Може би ще ни е по-леко, ако се целунем един последен път — каза дрезгаво.

Нима някой, умиращ от жажда, отказваше вода? Всичко, което Ема трябваше да стори, бе да кимне, и те се сблъскаха с такава сила, че вратата на стаята й издрънча в касата. Всеки би могъл да мине по коридора и да ги види, знаеше Ема. Не я беше грижа. Вкопчи се в косата, в гърба на ризата му; главата й се удари във вратата, когато устните им се сляха.

Отвори уста под неговата, карайки го да простене и да изругае, и да я повдигне от земята, притискайки я към себе си толкова силно, сякаш би могъл да натроши костите им и да ги слее в един-единствен скелет. Ръцете й стискаха ризата му в шепи; пръстите му обхождаха тялото й, заровиха се и косата й. Ема си даваше сметка колко близо бяха до нещо наистина опасно… усещаше напрежението в тялото му, не от усилието да я държи, а да се сдържа.

Потърси опипом бравата зад себе си. Натисна я. Вратата се отвори зад нея и те се откъснаха един от друг, препъвайки се.

Беше като да смъкнат кожата от тялото й. Наполовина в стаята си, Ема се вкопчи във вратата, сякаш тя бе единственото, което й помагаше да се задържи на крака.

Раздърпан, Джулиън се бореше за въздух; Ема имаше чувството, че може да чуе ударите на сърцето му. А може би беше нейното — оглушително думкаше в ушите й.

— Ема…

— Защо? — Гласът й трепереше. — Защо нещо толкова ужасно би се случило заради парабатайската връзка? Та нали тя би трябвало да е нещо добро. Може би кралицата е права и тя е нещо зло.

— Ти… нямаш доверие на кралицата, нали? — каза Джулиън задъхано. Очите му сякаш се състояха единствено от зеници: черни, обрамчени от синьо. Сърцето на Ема биеше като супернова, изригнала тъмна звезда от разочарован копнеж.

— Не знам на кого да имам доверие. „Има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му.“ Така каза кралицата.

Ръката на Джулиън, отпусната до тялото му, се сви в юмрук.

— Но кралицата…

Не е само кралицата. Би трябвало да му кажа думите на Даяна от Туле за парабатаите. Само че не го направи: не можеше да му стовари нещо такова точно сега, освен това и двамата бяха наясно какво трябва да направят.

— Знаеш какво трябва да се случи — рече най-сетне с глас, тих като шепот. — Какво каза Магнус. Разполагаме с мъничко допълнително време. Не бива да… да рискуваме.

Очите на Джулиън бяха мрачни и измъчени. Не помръдваше.

— Кажи ми да си вървя. Кажи ми да те оставя.

— Джулиън…

— Винаги ще правя каквото поискаш от мен, Ема. — Гласът му беше хриплив. Костите на лицето изглеждаха прекалено остри и изпъкнали, сякаш щяха да пробият кожата му. — Моля те. Помоли ме.

Ема си спомни онзи ден, преди много години, когато Джулиън беше сложил Кортана в ръцете й и тя бе прегърнала острието толкова силно, че й бе оставило белег. Спомни си болката и кръвта. И благодарността.

Беше й дал онова, от което се бе нуждаела тогава. Сега бе неин ред да му даде онова, от което той се нуждаеше.

Вирна брадичка. Може и да болеше до смърт, но щеше да го направи. Аз съм от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал.

— Върви си, Джулиън — заяви, влагайки в думите и последната капчица стомана, която й бе останала. — Искам да си вървиш и да ме оставиш сама.

Макар да я беше помолил да го каже, макар да знаеше, че тя не го иска наистина, Джулиън потръпна, сякаш думите бяха стрели, забили се в кожата му.

Кимна, кратко, отсечено. Обърна се с рязка прецизност. Тръгна си.

Ема затвори очи. Докато стъпките му затихваха по коридора, почувства как болката в парабатайската й руна отслабва и си каза, че няма значение. Това никога вече нямаше да се случи.

Кит се спотайваше в сенките. Не точно защото искаше, беше му приятно да мисли, че е обърнал нова страница и не е толкова склонен да се спотайва и планира подмолни дела, колкото някога.

Което, даде си сметка, не беше съвсем така. Некромантията беше нещо достатъчно подмолно. Може би беше като дървото, паднало в гората: ако никой не знаеше за некромантските ти занимания, биха ли могли да се нарекат подмолни?

Докато притискаше гръб към стената на Института, Кит реши, че вероятно биха.

Беше излязъл навън, за да говори с Джейс, без да си дава сметка, че когато го беше видял да излиза през задната врата, Джейс отиваше при Клеъри, Алек и Магнус. Кит осъзна, че беше налетял на сбогуването им, и се сви неловко в сенките, надявайки се да не го забележат.

Клеъри беше прегърнала Алек и Магнус, а Джейс бе плеснал приятелски длан в тази на Магнус. След това беше сграбчил Алек и двамата бяха останали прегърнати сякаш в продължение на часове или може би години. Бяха се потупвали по раменете, вкопчени един в друг, под одобрителните погледи на Клеъри и Магнус.

Парабатайската връзка определено изглеждаше страшно интензивна, помисли си Кит, докато изпъваше рамене, за да пропъди схващането във врата си. И колкото и да беше странно, от доста време не беше мислил за това да стане парабатай на Тай. Може би защото в момента Тай изобщо не беше в състояние да вземе подобно решение.

А може би беше нещо друго, но той пропъди тази мисъл, докато Алек и Джейс най-сетне се пуснаха. Джейс отстъпи назад и пъхна длан в тази на Клеъри. Магнус вдигна ръце и сините искри, изхвръкнали от пръстите му, започнаха да оформят блещукащите очертания на Портал.

Вятърът, повяващ от него, вдигна облак пръст и писък. Кит присви очи, виждайки едва-едва как Алек и Магнус пристъпват в Портала. Когато вятърът затихна, Алек и Магнус ги нямаше, а Джейс и Клеъри вървяха към Института, уловени за ръка.

Кит затвори очи и удари беззвучно глава в стената.

— Правиш го, защото ти харесва или защото е приятно, когато престанеш? — попита един глас и Кит отвори рязко очи.

Джейс стоеше пред него, скръстил мускулести ръце на гърдите си с развеселено изражение. Клеъри трябва да си беше влязла.

— Извинявай — измърмори той.

— Не се извинявай. Все ми е тая дали искаш да си направиш мозъка на бъркани яйца.

Мърморейки, Кит излезе от сенките, примигвайки срещу слънцето, и изтупа прахта от тениската си.

— Исках да говоря с теб, но не ми се щеше да прекъсвам цялото това прегръщане за довиждане.

— С Алек не се боим да даваме израз на мъжката си обич — заяви Джейс. — Понякога той ме разнася насам-натам като припаднала девица.

— Наистина ли? — попита Кит.

— Не — отвърна Джейс. — Аз съм много тежък, особено когато съм в пълно бойно снаряжение. За какво искаше да говорим?

— Всъщност именно за това.

— За теглото ми?

— За оръжия.

Джейс придоби възторжено изражение.

— Знаех си, че си Херондейл. Това е отлична новина. За какво искаш да говорим? Видове мечове? За една или две ръце? Имам цял куп мисли.

— За това, че искам да имам свое собствено оръжие — отвърна Кит. — Ема има Кортана. Ливи имаше сабите си. Тай харесва метателните ножове. Джулиън има арбалети, а Кристина — своя балисонг. Ако ще бъда ловец на сенки, би трябвало да си имам любимо оръжие.

— Значи си решил? — попита Джейс. — Ще бъдеш ловец на сенки?

Кит се поколеба. Не беше сигурен точно кога се беше случило, но това бе факт. Осъзнал го бе на брега с Шейд, когато за миг се беше уплашил, че не е нефилим.

— Какво друго бих могъл да бъда?

Дръзка усмивка изви устните на Джейс.

— Никога не съм се съмнявал в теб, хлапе. — Той разроши косата на Кит. — Нямаш никаква подготовка, така че стрелбата, арбалетите и метателните ножове ги отписваме. Ще ти намеря нещо. Нещо, което казва Херондейл.

— Бих могъл да убивам със смъртоносното си чувство за хумор и опасен чар.

— Е, това определено казва Херондейл. — Джейс изглеждаше адски доволен. — Кристофър… може ли те наричам Кристофър?

— Не — отвърна Кит.

— Кристофър, за мен семейството никога не е било кръвна връзка. Винаги е било онези, които сам си изберях. Оказва се обаче, че е хубаво на света да има някой, с когото съм свързан по този начин. Някой, на когото да разказвам отегчителни семейни истории. Знаеш ли за Уил Херондейл? Или за Джеймс Херондейл?

— Не мисля.

— Отлично. Сега часове от времето ти ще бъдат съсипани — каза Джейс. — Веднага отивам да ти намеря оръжие. Не се стеснявай да ме потърсиш, ако се нуждаеш от съвет за оръжия или за живота, за предпочитане — и за двете.

И като му отдаде чест, се отдалечи тичешком, преди Кит да успее да го попита какво се очаква да направиш, ако някой, на когото наистина държиш, иска да възкреси мъртвите по крайно неразумен начин.

— Вероятно така е по-добре — промърмори под носа си.

— Кит! Кит! Пссст — изсъска някой и Кит подскочи във въздуха. Обърна се рязко и видя Друзила да се навежда през един от прозорците на горния етаж и да му прави знак. — Каза, че може да поговорим.

Кит примига. С всичко, което се беше случило, съвсем беше забравил за уговорката си с Дру.

— Добре. Ей сега ще се кача.

Докато вземаше на бегом стъпалата към етажа на Дру, се зачуди къде ли беше Тай. Свикнал бе да ходи с него навсякъде: от това да го завари да чете в коридора, когато се събудеше сутрин, до това да си легне, едва след като двамата се изтощяха от проучвания или тайни обиколки из Пазара на сенките под развеселения поглед на Хипатия. Въпреки че Тай не харесваше шумотевицата на Пазара, всички там като че ли го обичаха, изключително възпитаното нефилимско момче, което не идваше въоръжено до уши, не ги заплашваше, просто питаше учтиво дали имат едно или друго, което му трябваше.

Тай беше невероятен, помисли си Кит. Нарастващото напрежение между долноземци и ловци на сенки като че ли изобщо не го докосваше. Беше изцяло погълнат от едно: магията, която щеше да съживи Ливи. Беше щастлив, когато проучванията им вървяха добре, дразнеше се, когато не вървяха, но не изкарваше раздразнението си върху другите.

Не жалеше единствено себе си, помисли си Кит.

През последните няколко дни обаче, откакто Джулиън и Ема се бяха събудили, Тай беше по-труден за откриване. Ако работеше върху нещо, не беше включил Кит в него… мисъл, която му причиняваше учудващо силна болка. Но пък двамата имаха планове за тази вечер и това все пак беше нещо.

Не беше трудно да открие стаята на Дру — тя стоеше на прага, тресяща се от нетърпение. Когато зърна Кит, го вкара вътре и затвори вратата зад него и я заключи.

— Не възнамеряваш да ме убиеш, нали? — попита той, повдигайки вежди.

— Ха-ха — каза Дру мрачно и се тръсна върху леглото. Носеше черна рокля тениска, върху която беше нарисувано пищящо лице.

Косата й беше прибрана в плитки, толкова стегнати, че стърчаха перпендикулярно на главата й. Трудно бе да си представи облечената в бизнес костюм жена вамп, която бе преметнала Барнабас Хейл. — Прекрасно знаеш за какво искам да говоря с теб.

Кит облегна гръб на бюрото.

— За Тай.

— Той не е добре — заяви Дру. — Не и така, както изглежда. Не го ли знаеше?

Кит очакваше да заеме отбранителна позиция или да отрече, че се случва нещо необичайно. Вместо това се облегна тежко на бюрото, сякаш беше пуснал голям товар, но краката му все още трепереха от тежестта.

— То е… не знам как… останалите просто не го виждат. — Облекчението от това да изрече думите на глас бе почти болезнено. — Не е добре. Как би могъл да бъде?

Когато Дру проговори отново, гласът й беше по-мек.

— Никой от нас не е добре. Може би това е част от причината. Когато страдаш, понякога е трудно да забележиш, че другите може би страдат различно или по-силно.

— Но Хелън…

— Хелън не ни познава много добре. — Дру подръпна кичур от косата си. — Опитва се — призна. — Но как би могла да забележи, че сега Тай е различен, когато не знае какъв е бил преди? Марк беше погълнат в разни елфически неща, а Джулиън и Ема ги нямаше. Ако някой ще забележи сега, когато нещата се поуспокоиха малко, това е Джулиън.

Кит не беше сигурен как може да опишеш „общество, вероятно на ръба на война“ като „нещата се поуспокоиха“, но имаше чувството, че семейство Блекторн преценяваха тези неща различно от него.

— Искам да кажа, в някои отношения той е добре. Мисля, че това е объркващото. Изглежда така, сякаш се справя и върши обичайните делнични неща. Закусва. Пере дрехите си. Просто единственото, което го поддържа, е…

Кит млъкна, дланите му внезапно се изпотиха. Почти го беше казал. Исусе Христе, едва не бе нарушил обещанието си към Тай само защото Дру беше дружелюбно настроено лице, с което да си поприказва.

— Съжалявам — каза във възцарилата се тишина. Дру го гледаше въпросително. — Нямах нищо предвид.

Дру присви подозрително очи насреща му.

— Обещал си му да не казваш. Окей, защо не се опитам да отгатна, а ти ще ми кажеш дали съм права, или греша?

Кит сви уморено рамене. Невъзможно бе да отгатне.

— Опитва се да се свърже с призрака на Ливи. Историята за Туле ме накара да се сетя за това. Когато умрат, хората продължават да съществуват в други форми. Било като призраци или в други измерения. Ние просто… не можем да ги достигнем. — Тя примига учестено и сведе поглед.

— Да — чу се да казва Кит, сякаш от огромно разстояние. — Това е. Това прави.

— Не знам дали е добра идея. — Дру имаше нещастен вид. — Ако Ливи е продължила напред, ако е на хубаво място, духът й няма да бъде тук, на земята. Казват, че духовете понякога могат да се появят за кратко за нещо важно… или ако ги повикат както трябва.

Кит си помисли за парабатая на Робърт Лайтууд, застанал до погребалната му клада. Нещо важно.

— Бих могла да се опитам да поговоря с него — предложи Дру със слабичко гласче. — Да му напомня, че все още има сестра.

Кит си помисли за вечерта, когато Дру бе дошла заедно с тях, за да преметнат Барнабас. Тай бе изглеждал някак олекнал, щастлив, че тя бе с тях, дори и ако не го признаваше.

— Тази вечер ще отидем… — Не. По-добре да не й казва за Шейд. — Да си набавим последното, от което се нуждаем за магията — излъга бързо. — Ще се срещнем на магистралата в десет часа. Ако се появиш, може да заплашиш да ни издадеш, ако не те вземем с нас.

Дру сбърчи нос.

— Значи, трябва да бъда гадната?

— Хайде де — каза Кит. — Това е шанс да ни командориш за известно време. Не ми казвай, че няма да ти хареса поне малко.

Дру се ухили широко.

— Е, да, вероятно. Окей, разбрахме се. Ще се видим там.

Кит се обърна, за да си отключи и излезе, но поспря и без да поглежда към Дру, каза:

— Цял живот съм лъгал и мамил хората. Защо ми е толкова трудно да лъжа точно този човек? Тай.

— Защото ти е приятел — отвърна Дру. — От каква друга причина се нуждаеш?

Да отвори чекмеджето, където държеше боите си, отново, означаваше нещо за Джулиън. Всяка тубичка с боя криеше различно обещание, свой собствен характер. Тириански пурпур, пруско синьо, кадмиево оранжево, манганово виолетово.

Върна се до платното, което предишната нощ бе оставил празно. Пусна тубичките с боя, които беше избрал, върху масата. Титаново бяло. Жълтокафеникава умбра. Неаполитанско жълто.

Това бяха цветовете, които открай време използваше, за да нарисува косата на Ема. Споменът за нея го проряза като нож: начинът, по който беше изглеждала на прага на спалнята си, лицето й — пребледняло, ресниците — осеяни със сълзи като звезди. Ужасно бе да не можеш да докоснеш онзи, когото обичаш, да не можеш да го целунеш и прегърнеш, ала още по-ужасно бе да не си в състояние да го утешиш.

Да си тръгне от Ема, дори след като тя го беше помолила, бе като да се разкъса: емоциите му бяха прекалено нови, оголени и интензивни. Открай време търсеше утеха в ателието си, макар да не бе открил такава предишната нощ, когато да се опита да рисува бе като да се опита да говори чужд език, който никога не беше учил.

Ала сега всичко беше различно. Когато взе четката, тя сякаш бе продължение на ръката му. Когато започна да рисува с дълги, смели движения, знаеше точно какъв ефект търси. Докато образът приемаше очертания, умът му утихна. Болката все още беше там, но той бе в състояние да я понесе.

Не знаеше от колко време рисува, когато на вратата се почука. Доста време беше минало, откакто бе потъвал в замайващото, подобно на сън състояние на артистичното творене; дори в Туле бе имал само малко време с цветните моливи.

Потопи четките, които беше използвал, в чаша вода, и отиде да види кой е. Наполовина очакваше, че е Ема, наполовина се надяваше, че е Ема — но не беше. Беше Тай.

Беше пъхнал ръце в предните джобове на суитшърта си. Погледът му пробяга по лицето на Джулиън.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Джулиън загледа как брат му обикаля бавно из стаята, разглеждайки рисунките, преди да спре пред новото платно. Тай отдавна искаше ателието за офис или тъмна стаичка, но Джулиън упорито го пазеше за себе си.

Не че забраняваше на Тай да влиза в него. Когато Тай беше по-малък, заниманията с бои и лист хартия поглъщаха вниманието му в продължение на часове. Никога не рисуваше нищо конкретно, но имаше отличен усет към цветовете… не че Джулиън беше пристрастен. Всичките му рисунки бяха интензивни вихрушки от преплетени цветове, толкова ярки и дръзки, че сякаш щяха да изскочат от листа.

Тай гледаше платното на Джулиън.

— Това е мечът на Ливи. — Не прозвуча подразнено… по-скоро като въпрос, сякаш не беше сигурен защо Джулиън би го рисувал.

Сърцето на Джулиън прескочи един удар.

— Мъчех се да измисля какво я символизира най-добре.

Тай докосна златния медальон на врата си.

— Той винаги ме кара да мисля за Ливи.

— Това… това е добра идея. — Джулиън се облегна на островчето в средата на стаята. — Тай. Знам, че не бях до теб, след като Ливи умря, но сега съм тук.

Тай беше взел една неизползвана четка. Прокарваше пръсти по косъмчетата й, сякаш изгубен в усещането. Джулиън мълчеше: знаеше какво мисли Тай.

— Вината не е твоя. Инквизиторът те отпрати.

— Независимо дали вината беше моя, или не, не бях тук — отвърна Джулиън. — Ако искаш да говориш с мен за нещо сега, обещавам да те изслушам.

Тай вдигна очи, мимолетният му сив поглед беше като леко докосване.

— Винаги сме можели да разчитаме на теб, Джулс. Ти правеше всичко за нас. Ръководеше целия Институт.

— Аз…

— Сега вие може да разчитате на мен. — Тай остави четката. — Трябва да вървя. Кит ме чака.

Когато Тай си тръгна, Джулиън се отпусна на столчето пред едно празно платно. Гласът на Тай отекваше в ума му, докато се взираше с невиждащ поглед пред себе си.

Ти ръководеше целия Институт.

Спомни си Хорас и решимостта му целият нефилимски свят да го види как разговаря с краля на тъмните феи. Преди не беше разбирал защо. Без емоциите си, не бе в състояние да проумее причините на Хорас. Сега обаче те му бяха ясни и знаеше, че да го спре, е още по-важно, отколкото си беше мислил.

Спомни си стария кабинет на Артър, часовете, които беше прекарвал там призори, съчинявайки и отговаряйки на писма. Тежестта на печата на Института в ръката му. Печатът, който сега беше в кабинета на Ейлийн и Хелън. Бяха взели от кабинета на Артър онова, което би могло да им помогне в новата им работа. Само че не знаеха за тайните чекмеджета в бюрото на Артър, а Джулиън не беше там, за да им каже.

Ти ръководеше целия Институт.

В онези чекмеджета се намираха грижливо съставените от него списъци с имена — всеки важен долноземец, всеки член на Съвета, всеки ловец на сенки от всеки Институт.

Хвърли поглед през прозореца. Чувстваше се жив, изпълнен с енергия… не точно щастлив, но преливащ от усещането за цел. Сега щеше да довърши рисунката си. Истинската му работа щеше да започне по-късно, когато всички заспяха.

26 Трепет се яви

Туп. Туп. Туп.

Ема се въртеше и хвърляше метателните ножове светкавично, един след друг: над главата си, зад главата си, странично. Те пореха въздуха и се забиваха с острието напред в мишената, нарисувана на стената, а дръжките им потрепваха от кинетичната сила.

Наведе се и взе още два ножа от купчинката в краката си. Не беше по бойни дрехи и се потеше в дънките и потничето си, косата й беше залепнала на тила.

Не я беше грижа. Беше почти сякаш се бе върнала във времето, преди да осъзнае, че е влюбена в Джулиън. Време, когато бе изпълнена с гняв и отчаяние, които отдаваше изцяло на смъртта на родителите си.

Хвърли следващите два ножа, остриетата се плъзнаха между пръстите й, полетът им беше гладък и строго контролиран. Туп. Туп. Спомни си дните, когато беше мятала толкова ножове, че дланите й се разраняваха и обливаха в кръв. Колко от онази ярост беше заради родителите й (защото голяма част от нея действително беше заради тях, знаеше Ема) и колко, защото беше държала вратата на себепознанието плътно затворена, не допускайки да осъзнае какво би я направило наистина щастлива?

Взе поредните два ножа и се обърна с гръб към мишената, дишайки тежко. Невъзможно бе да не мисли за Джулиън. Сега, когато магията беше развалена, изпитваше отчаяно желание да бъде с него, примесено с горчилката на съжаление — съжаление за избори, направени в миналото, съжаление за пропилените години. И двамата с Джулиън бяха отказвали да видят истината и ето какво им беше струвало това. Ако който и да било от двамата си бе дал сметка защо не бива да бъдат парабатаи, нямаше да бъдат изправени пред раздяла. Или изгнание, далече от всичко, което обичаха.

Любовта е нещо могъщо и колкото по-дълго сте заедно и си позволявате да я изпитвате, толкова по-силна ще става. Трябва да стоите далече един от друг. Да не се докосвате. Да не си говорите. Опитайте се дори да не мислите един за друг.

Туп. Един нож прелетя над рамото й. Туп. И още един. Обърна се и видя дръжките да вибрират там, където стърчаха от стената.

— Добро хвърляне.

Ема се завъртя рязко. Марк се беше облегнал на прага, тялото му приличаше на дълга, тънка спица в сенките. Беше в бойно облекло и изглеждаше уморен. Повече от уморен, изглеждаше смазан от изтощение.

От доста отдавна не беше оставала насаме с Марк. Не беше по вина на никой от тях (първо беше раздялата в Идрис, а после земите на елфите и Туле), но навярно имаше и още нещо. Напоследък у Марк се долавяше тревожна скръб, сякаш непрекъснато очакваше да му съобщят, че е изгубил нещо. Изглеждаше още по-дълбока от онази, която бе донесъл със себе си от елфическите земи.

Ема взе друг нож и му го протегна.

— Искаш ли да се пробваш?

— И още как.

Приближи се и пое ножа от нея. Ема се отдръпна леко, докато той се прицелваше.

— Искаш ли да поговорим за това какво се случва с Кристина? — попита го колебливо. — И… Кийрън?

Марк остави ножа да полети. Оръжието се заби в стената до едно от нейните.

— Не. Опитвам се да не мисля за това, а ми се струва, че да го обсъждаме едва ли ще ми помогне да го постигна.

— Добре — каза Ема. — Искаш ли просто да хвърляме ножове заедно, мълчаливо и ядосано, като двама приятели?

По устните на Марк пробяга лека усмивка.

— Има и други неща, които бихме могли да обсъждаме, освен любовния ми живот. Като например твоя любовен живот.

Ред бе на Ема да грабне нож. Хвърли го силно, яростно и той се удари в стената с достатъчно мощ, за да разцепи дървото.

— Звучи ми толкова забавно, колкото и да се пронижа в главата.

— Мисля, че когато нямат какво да си кажат, мунданите говорят за времето. — Марк беше отишъл да свали един лък и колчан от стената. Лъкът беше с деликатна изработка, гравиран с филигранни руни. — Ние не сме мундани.

— Понякога се чудя какво сме — каза Ема. — При положение че настоящите властващи в Аликанте изобщо не биха искали да бъдем нефилими.

Марк опъна тетивата. Една стрела полетя във въздуха и се заби в сърцето на мишената на стената. Ема почувства как я жегва мрачна гордост: хората често подценяваха колко добър воин беше Марк.

— Няма значение какво мислят те — заяви той. — Разиел ни направи ловци на сенки. Не Клейвът.

Ема въздъхна.

— Какво би сторил, ако нещата бяха различни? Ако можеше да правиш каквото си поискаш, да бъдеш който си поискаш. Ако всичко това свършеше.

Марк я погледна замислено.

— Ти винаги си искала да бъдеш като Джейс Херондейл. Най-великият воин. А аз повече бих искал да бъда като Алек Лайтууд. Да направя нещо важно за ловците на сенки и долноземците. Защото винаги ще бъда част и от двата свита.

— Не мога да повярвам, че си спомниш, че исках да бъда като Джейс. Толкова е смущаващо.

— Беше сладко, че искаше да станеш такъв воин, особено когато беше толкова малка. — Той се усмихна, истинска усмивка, от която цялото му лице грейна. — Спомням си ви с Джулиън, когато бяхте на десет години… стиснали дървени мечове, а аз се мъчех да ви науча да не се удряте по главите с тях.

Ема се изкиска.

— Мислех, че си толкова стар… на четиринайсет!

Марк стана сериозен.

— Мислех си, че не всичко странно е лошо. След като се върнах от елфическите земи по този начин… то изличи разликата в годините между Джулиън и мен, между теб и мен. Сега мога да ви бъда приятел, а не по-голям брат, и това е дар.

— Марк… — започна Ема, но млъкна, загледана през западния прозорец. Нещо — някой — се задаваше по пътя към Института, тъмна фигура, движеща се решително.

Златен проблясък улови погледа й.

— Трябва да вървя. — Ема грабна един меч и изхвърча от тренировъчната стая, оставяйки Марк, зяпнал след нея. Енергия подскачаше в тялото й като топче за пинг-понг. Взе стъпалата по три наведнъж, втурна се през входната врата и прекоси тревата, тъкмо когато фигурата стигна до началото на пътя.

Луната беше ярка и изпълваше света със светлина. Ема примига, за да прогони звездите, излезли пред очите й, и се взря в Зара Диърборн, която крачеше към нея през тревата.

Беше облечена в центурионска униформа, върху която беше закачила значката си Primi Ordines. Косата й беше прибрана на плитка и увита плътно около главата й, кафявите й очи бяха присвити. В ръката си държеше златен меч, греещ като светлината на утрото.

Кортана. Златен проблясък.

Ема настръхна. Извади меча си от ножницата, макар той да бе като мъртво тяло в ръката й сега, когато виждаше собственото си обично оръжие.

— Спри. Не си добре дошла тук, Зара.

Зара се подсмихна със свити устни. Държеше Кортана неправилно, което заслепи Ема от ярост. Уейланд Ковача бе изработил това острие, а сега то бе в лепкавата, неумелата ръка на Зара.

— Няма ли да ме попиташ за това тук? — запита тя, въртейки меча, сякаш беше играчка.

Ема преглътна горчива ярост.

— Нямам да ти кажа нищо, освен да се махнеш от нашите земи. Веднага.

— Нима? — изгука Зара. — Вашите земи. Това е Институт, Ема. Собственост на Клейва. Знам, че ти и Блекторновци го смятате за ваш, но не е така. И няма да бъдете тук още дълго.

Ема стисна по-силно меча си.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше ви изпратено съобщение — каза Зара. — Не се преструвай, че не знаеш за него. Повечето от останалите Институти дойдоха в Идрис, за да демонстрират подкрепата си. Но не и вие. — Тя завъртя Кортана неумело. — Дори не отговорихте на повикването. А имената в Регистъра ви са подигравка. Нима мислехте, че сме прекалено глупави, за да забележим?

— Да — отвърна Ема. — Освен това, изглежда, ви беше нужна цяла седмица, за да го разгадаете. На кого му просветна в крайна сметка? На Мануел?

Зара пламна ядосано.

— Мислиш си, че е готино да не вземаш нищо на сериозно? Да не вземаш долноземската заплаха на сериозно? Саманта е мъртва. Хвърли се от прозореца на Василиас. Заради елфическото ви приятелче…

— Знам какво се е случило наистина — отвърна Ема, обзета от огромна тъга за Саманта. — Кийрън извадил Саманта от езерото. Опитал се да й помогне. Може да изкривяваш нещата колкото си искаш, Зара, но не можеш да си създаваш факти, когато поискаш. Стояла си наблизо и си се смяла, когато Саманта е паднала във водата. И жестокостта, която е видяла, ужасната болка, която е причинила… Било е заради теб и онова, което ти си я накарала да прави. Това е истината.

Зара я зяпна, гърдите й се повдигаха и спускаха учестено.

— Не заслужаваш Кортана — каза Ема. — Не заслужаваш да го държиш в ръката си.

— Аз ли не го заслужавам? — изсъска Зара. — Ти получи меча само защото си Карстерс! Това е всичко! Аз работих и работих, за да си спечеля уважение, а ти го получаваш просто така, защото си специална, понеже родителите ти умряха в Тъмната война. Много хора умряха в Тъмната война. Ти изобщо не си специална. — Направи крачка към Ема, а Кортана трепереше в ръката й. — Нима не разбираш? Нищо от това не е твое. Нито Институтът, нито този меч, нито Блекторновци, които не са твоето семейство. Нито славата ти на велик воин. Не си заслужила нищо от това.

— Какъв късмет имаш тогава, че твоята глава на тесногръда гаднярка е напълно заслужена.

Червенината се беше отдръпнала от лицето на Зара. Очите й пламтяха гневно.

— Разполагате с двайсет и четири часа, за да дойдете в Идрис и да закълнете във вярност на Кохортата. Ако закъснеете дори с пет минути, ще бъдете сметнати за дезертьори, а аз лично ще се разправя с всеки дезертьор. Започвайки от теб.

Ема вдигна меча си.

— Тогава се разправи с мен сега.

Зара направи крачка назад.

— Казах, че разполагате с двайсет и четири часа.

Ярост взриви нервите на Ема.

— А аз казах разправи се с мен сега. — Тя замахна към Зара, острието закачи ръба на наметалото й и го сряза. — Дойде тук. Предизвика ме. Заплаши семейството ми.

Зара зяпна. Ема подозираше, че рядко й се бе налагало да се сражава в битка, която не е по нейните правила.

— Ти си лъжкиня, Зара — каза Ема, приближавайки се с изваден меч. Зара заотстъпва назад, като едва не се препъна в тревата. — Никога не си постигнала нищо. Приписваш си заслугите за онова, което другите правят, и ги използваш, за да се издигнеш, но всъщност си прозрачна. Тормозиш по-слабите от теб, за да се почувстваш по-силна. Ти си потисница, крадла и страхливка.

Зара изръмжа и вдигна Кортана.

— Не съм страхливка!

— Тогава се бий с мен!

Ема замахна с меча си.

Зара едва успя да вдигне Кортана във въздуха и той издрънча в острието на Ема; от неудобния ъгъл китката на Зара се изви навътре. Тя изпищя от болка и Ема отново стовари оръжието си върху Кортана… струваше й се неописуемо погрешно да се бие против Кортана, сякаш светът се беше обърнал наопаки.

Би трябвало да изпитва състрадание към Зара заради болката й, помисли си Ема. Ала не беше така. Изпитваше единствено дива ярост, докато изтласкваше другото момиче, запъхтяно и борещо се за въздух, все по-назад през тревата, докато не стигнаха до ръба на скалите, с морето под тях.

Тогава Зара най-сетне заби пети в земята и отвърна на нападението, но когато вдигна Кортана и се опита да го стовари върху Ема, острието като че ли се изви на една страна в последния момент, огъвайки се като живо същество в ръката й. Зара изпищя и едва не изгуби равновесие; с един ритник Ема подкоси краката й и Зара рухна на земята, тялото й увисна наполовина от ръба на скалата.

Ема се приближи бавно с меч в ръка. Прилив на енергия премина през нея като електричество, течащо през жица, и тя се чувстваше почти замаяна, сякаш се издигаше над Зара на огромна височина… гледайки я отвисоко с безразличието на ангел на разплатата, създание, изтъкано от светлина и надарено с толкова огромно могъщество, че почти не беше човешко същество.

Бих могла да стоваря оръжието си и да я посека. Бих могла да си взема Кортана.

Вдигна меча си. Като че ли можеше да се види отстрани, огромна фигура, извисила се над Зара.

Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни.

Ема се дръпна назад, когато гласът на Даяна отекна в главата й. Стоеше неподвижна, докато Зара, бореща се за въздух, се отдръпна от ръба на скалата и се изправи на колене.

Видението на Ема като ангел на разплатата си бе отишло, отстъпвайки място на хладен, разумен глас, гласа на Джулиън, който й нашепваше, че Хорас Диърборн несъмнено знае къде е дъщеря му, че ще знае кого да обвини, ако тя изчезне, че ако нарани Зара или й отнеме Кортана, ще навлече на Лосанджелиския институт намесата на Клейва.

— Стани. — Гласът на Ема беше пропит с презрение. Зара се надигна на крака. — И се махай от тук.

Зара дишаше тежко, лицето й беше изцапано с пръст.

— Ти, малка перверзнице — изсъска, захвърляйки всякакви престорени усмивки. — Татко ми каза за теб и твоя парабатай… вие сте гнусни… предполагам, че ви се ще да бъдете като Клеъри и Джейс, а? Искате онова, което е забранено? И гадно?

Ема извъртя очи.

— Зара, Клеъри и Джейс не бяха брат и сестра.

— Е, да, обаче си мислеха, че са, а то е същото! — изкрещя Зара, въплъщение на беснееща антилогика. — А сега са мъртви! Това ще се случи и с теб и Джулиън! Ще оставим труповете ви на бойното поле и гарваните ще ви изкълват очите. Аз ще се погрижа за това…

— Какво бойно поле? — попита Ема тихичко.

Зара пребледня. Устните й се движеха, опръскани със слюнка. Най-сетне вдигна Кортана между себе си и Ема, сякаш отблъскваше вампир с разпятие.

— Двайсет и четири часа — изсъска. — Ако дотогава не сте пред портите на Аликанте, нито един от вас няма да остане жив.

И като се завъртя, тя се отдалечи. Ема трябваше да повика на помощ цялата си воля и самоконтрол, за да не я последва. Заповяда си да й обърне гръб. Да се върне в Института.

Прекоси ливадата и взе стъпалата на бегом. Докато стигне до входната врата, гневът й вече бе отстъпил място на напрегнато очакване: трябваше да говори с Джулиън. Трябваше да му каже за Зара.

Отвори рязко входната врата, представяйки си какво щеше да отговори Джулиън. Щеше да й каже да не се притеснява. Щеше да има идея какво да направят. Може би дори щеше да я разсмее…

Проряза я остра болка в ръката.

Руната й. Ема ахна и потръпна. Беше в преддверието на Института, което беше празно, слава на Ангела. Тя нави ръкава си.

Парабатайската й руна гореше като жигосана, яркочервена върху кожата й.

Облегна се тежко на стената. Ако дори само мисълта за Джулиън правеше нещо такова, с колко време разполагаха изобщо? Колко време им оставаше, преди да бъде принудена да отиде при Магнус и завинаги да изгуби руните си?

Отпуснат тежко до стената на килията си в Гард, Диего държеше брат си в прегръдките си.

Хайме беше заспал по някое време миналата нощ, или поне Диего предполагаше, че е нощ — трудно бе да се каже, когато единственият начин да измерва времето, бяха храненията, а те не бяха редовни. Имаше единствено сън, хранене и опити да съхрани силата на Хайме.

Той дишаше до него, тихо и неравномерно, очите му бяха затворени. Някои от най-ранните спомени на Диего бяха как държи брат си. Когато беше на пет години, а Хайме на три, го беше разнасял навсякъде. Беше се страхувал, че в противен случай Хайме, щапукащ наоколо на късите си крачета, ще пропусне всички неща в света, които Диего искаше да му покаже.

Понякога, в края на някой дълъг ден, малкото му братче заспиваше в ръцете му и Диего го отнасяше в леглото и го завиваше. Открай време се грижеше за брат си и безпомощността, която изпитваше сега, го изпълваше с ярост и отчаяние.

Толкова дълго бе мислил за Хайме като за малко момче, бързо и палаво. Дори когато беше избягал с Етернидад, това като че ли беше друга от игрите му, една от онези, в които той все се забъркваше в неприятности и посаждаше номера. Ала през последните няколко дни, докато Хайме все повече губеше сили, но продължаваше да отказва да разкрие каквото и да било на Зара за артефакта, Диего беше видял стоманата под палавата фасада на брат си, отдадеността му на семейството и каузата им.

Целуна го по върха на главата, черната му коса беше рошава, сплъстена и мръсна. Диего не го беше грижа. Той също беше мръсен.

— Siempre estuve orgulloso de ti.

— Аз също винаги съм се гордял с теб — измърмори Хайме, без да отваря очи.

Диего се разсмя дрезгаво от облекчение.

— Буден си.

Хайме не помръдваше. Мургавите му бузи бяха зачервени от треската, напуканите му устни кървяха.

— Да. Буден съм и винаги ще ти напомням, че го каза.

Винаги. По всяка вероятност никой от тях не разполагаше с винаги. Диего си помисли за артефакта и оптимистичния му символ на безкрайността, преплитащ се отново и отново, обещаващ бъдеще без край. Eternidad.

Нямаше какво да каже, така че просто милваше мълчаливо косата на брат си и слушаше дишането му. Всяко поемане на дъх беше борба, вдишване и издишване, като бушуваща вода, струяща през скъсана язовирна стена. Отчаянието, с което искаше етили, беше като безмълвен писък, надигащ се в гърлото му.

И двамата вдигнаха поглед, когато познато издрънчаване оповести пристигането на онова, което, предполагаше Диего, трябва да беше закуската. Със сигурност беше сутрин. Той примига на мътната светлина, струяща през отворената врата на затвора. Една фигура се приближи до килията им — Ануш Джоши, с поднос в ръце.

Диего го погледна, без да проговори. Отказал се бе да умолява стражите за помощ. Ако бяха такива чудовища, че да си стоят и да гледат как Хайме умира, нямаше смисъл да ги моли за нищо. Пък и това само караше Хайме да се чувства още по-лошо.

Ануш коленичи с подноса. Носеше ливреята на стражата на Съвета, черната му коса беше оплетена, очите му — зачервени. Остави подноса на земята.

Диего се прокашля.

— Хайме е прекалено болен, за да яде това. Нуждае се от пресни плодове. Сок. Каквото и да било с калории.

Ануш се поколеба. За миг Диего почувства искрица надежда. Ала Ануш просто побутна бавно подноса през отвора в долната част на вратата.

— Мисля, че ще иска да изяде това.

С тези думи се изправи и се отдалечи забързано, затваряйки вратата зад себе си. Все така притискайки Хайме към себе си, Диего притегли подноса с една ръка.

Прониза го изненада. До обичайните купички с буламач имаше стили и бележка. Диего сграбчи стилито с разтреперана ръка. Бележката гласеше: Ти си единственият, който беше мил с мен в Сколоманса. Напускам Идрис и стражите. Знам, че навън има съпротива. Ще я открия.

Погрижи се за брат си.

— Какво е това? — извика Кит. Виждаше Тай да се задава по черния път, отвеждащ до магистралата. Руническият камък в ръката му го обгръщаше в сянка, ала малкото същество, свито върху рамото му, се виждаше.

— Горски плъх.

Магическата светлина угасна, когато стигна до Кит край магистралата. Беше облечен изцяло в черно, а медальонът на Ливи блещукаше върху яката на ризата му.

Кит, който не си падаше по плъхове, изгледа животинчето върху рамото на Тай с известна доза предпазливост. Не изглеждаше като обикновените плъхове: имаше закръглени уши, пухкава муцунка и опашка и като че ли гризкаше обелена ядка.

— Безвредни са — каза Тай. — Обичат да събират неща за леговищата си — капачки от бутилки, листа, жълъди.

Горският плъх дояде лакомството си и погледна очаквателно към Тай.

— Нямам повече.

Тай свали плъха от рамото си и го остави нежно на земята. Животинчето изприпка в храсталаците край пътя.

— Е — каза Тай, изтупвайки дланите си. — Да прегледаме ли списъка със съставките за магията?

Стомахът на Кит се сви на възел. Наполовина се чудеше къде е Дру, наполовина се притесняваше какво ще направи Шейд. Ако възнамеряваше да попречи на Тай, определено изчакваше до последния възможен момент.

— Защо не. — Кит извади списъка от джоба си. — Ароматна пепел от сърцето на вулкан.

— Взехме я от Пазара на сенките. Имаме я.

— Тебешир, направен от костите на жертва на убийство.

— И него.

— Кръв, коса и кост от човека, който ще бъде върнат. — Гласът на Кит пресекна за миг.

Бледото лице на Тай бе като полумесец в мрака.

— Имам кичур от косата на Ливи и един от млечните й зъби.

— Ами кръвта? — Кит стисна зъби. Струваше му се повече от зловещо да говорят за късчета от Ливи, сякаш тя бе била кукла, а не живо същество от плът и кръв.

Тай докосна медальона на гърлото си, все още изцапан с ръждиви петна.

— Кръв.

Кит издаде звук на потвърждение през свитото си гърло.

— И миро от смирна, отгледана от феи…

Разнесе се звук от счупена клонка и двамата се обърнаха рязко. Ръката на Тай се спусна към кръста му; осъзнал това, Кит сложи длан върху нея, миг преди Друзила да излезе от сенките.

Тя вдигна ръце.

— По-кротко. Аз съм.

— Какво правиш тук? — Гласът на Тай пращеше от гняв.

— Гледах през прозореца и те видях да отиваш към магистралата. Исках да се уверя, че всичко е наред.

Кит беше впечатлен. Дру наистина умееше да лъже. Открито, искрено лице, нетрепващ глас. Баща му би й дал златна звезда.

— Защо говорехте за елфи и миро, и всички онези неща? — продължи тя. — Да не би да правите магия?

Тай изглеждаше така, сякаш му беше прилошало мъничко. Вина се стовари върху Кит със силата на камшик. Тай не го биваше в лъжите и не се справяше добре с изненадващи промени в плановете, които си беше направил.

— Върни се в къщата, Дру.

Дру го изгледа яростно.

— Няма. Не можеш да ме принудиш.

Кит се зачуди дали и това беше преструвка.

— Ако ме отпратиш, ще кажа на всички, че правиш шантави магии със зъл тебешир.

Тай се изчерви от раздразнение. Кит го придърпа към себе си за ръкава и прошепна в ухото му:

— По-добре да я оставим да дойде с нас. Ако не го направим и ни издаде, може да ни заловят или да навлечем неприятности на Шейд.

Тай понечи да поклати глава.

— Но тя не може…

— Ще я накараме да изчака пред пещерата. — Кит вече беше осъзнал, че така или иначе, ще трябва да го направят; първите думи, които Шейд изречеше, щяха да подкопаят предпазливите полуистини, които Кит беше наговорил на Дру.

Тай изпусна дъха си.

— Добре.

Дру плесна с ръце.

— Ура!

Пресякоха магистралата и Дру си събу обувките, когато стигнаха до пясъка. Беше мека нощ, въздухът гъделичкаше кожата им, океанът дишаше леко и ритмично и покриваше брега с водите на прилива. Беше толкова красиво, че Кит усети как гърдите му се свиват от болка, примесена с горчивина към баща му, задето никога не го беше водил тук. Още една истина, която му беше спестена: неговият град беше красив.

Също както и други неща. Тай вървеше по ръба на пясъка, подритвайки го с крак, напъхал ръце в джобовете си. Вятърът повдигаше косата му и кичури от нея залепваха за скулите му като струйки тъмна боя. Нарочно не обръщаше внимание на Друзила, която играеше на гоненица с прилива, тичайки нагоре-надолу по плажа, с разпиляна коса, крачолите на дънките й бяха напоени със солена вода. Хвърли поглед на Кит и му намигна, затворническо намигване, което казваше: Помагаме на Тай заедно.

Кит се надяваше да е така. Стомахът му се беше вързал на болезнен възел, докато стигнат до входа на пещерата. Тай спря пред тъмната дупка в каменната стена и поклати глава срещу сестра си.

— Не може да влезеш с нас.

Дру отвори уста, за да възрази, но Кит й отправи многозначителен поглед.

— По-добре изчакай отвън — каза, натъртвайки всяка дума, та тя да разбере, че наистина го мисли.

Дру се отпусна в пясъка с окаяно изражение.

— Добре тогава.

Тай се шмугна в пещерата. След един извинителен поглед към Дру, Кит тъкмо се канеше да го последва, когато Тай се показа отново, понесъл сърдита пухкава топка.

По лицето на Дру се разля усмивка.

— Чърч!

— Може да ти прави компания — каза Тай и остави котарака в скута на сестра си.

Дру го погледна с грейнали очи, но той вече се връщаше в пещерата. Кит го последва, чудейки се дали Тай изобщо забелязваше колко много му се възхищава Дру. Не можеше да не си помисли, че ако имаше по-малък брат или сестра, които му се възхищават така, непрекъснато щеше да се фука пред тях.

Тай обаче беше различен.

В мига, в който влязоха в тунела, до ушите на Кит достигна скрибуцаща музика… наподобяваше песен, която не беше даунлоудната както трябва. Когато стигнаха до главната пещера, завариха Шейд да се върти бавно из стаята под звуците на печална мелодия, разнасяща се от един грамофон.

— Non, rien de rien — припяваше й Шейд. — Je ne regrette rien. Ni le bien qu’on m’a fait, ni le mal…33

Кит се прокашля.

Шейд сякаш изобщо не се смути. Престана да се върти, погледна ги сърдито и щракна с пръсти. Музиката спря.

— Не помня да съм ви канил да дойдете тази вечер — каза магьосникът. — Можеше да съм зает.

— Пратихме ти бележка — рече Кит.

Шейд сбърчи белите си вежди насреща му и погледна към издрасканата дървена маса. Върху нея имаше празна стъкленица, от онези, които бяха използвали, за да раздадат вода от езерото Лин на магьосниците. Кит се зарадва, че Шейд беше изпил лека, макар и малко да се тревожеше, че е възможно да халюцинира.

Тай пристъпи нетърпеливо напред.

— Имаме всичко. Всички съставки за магията.

Шейд хвърли за миг поглед на Кит, а после го отмести. Имаше мрачно изражение.

— Всичките?

Той кимна.

— Ароматна пепел, кръв и кост…

— Предмет от друг свят?

— Имаме и това — отвърна Кит, докато Тай вадеше сгънатото писмо от джоба си. — От място, на име Туле.

Шейд се взря в писмото и кръвта се отцеди от лицето му, оставяйки го с нездравия цвят на маруля.

— Туле?

— Познаваш това място?

— Да. — Гласът на Шейд беше безизразен. — Познавам много други светове. Този е един от най-лошите.

Кит виждаше, че Тай е объркан. Не беше очаквал Шейд да реагира по този начин.

— Имаме обаче всичко — повтори. — Всички съставки. Каза, че ще ни дадеш източник на енергия.

— Да, действително го казах. — Шейд приседна на паянтовата дървена маса. — Но няма да го направя.

Тай примигна невярващо.

— Ама ти каза…

— Знам какво казах — сопна се Шейд. — Не съм очаквал, че ще се сдобиеш с всички съставки, глупаво дете. Мислех, че ще се откажеш. Ти не го направи. — Той разпери ръце. — Не разбираш ли, че това е най-лошото, което би могъл да сториш? Че последствията ще те преследват до края на дните ти? Има си причина смъртта да е краят.

— Но ти си безсмъртен. — Очите на Тай бяха огромни и бледосиви — сребърни монети насред бледото му лице.

— Надарен съм с дълъг живот, но няма да живея вечно — отвърна Шейд. — Всички имаме дните, които са ни отредени. Ако изтръгнеш Ливи от там, където е мястото й, ще оставиш дупка във Вселената, която ще бъде запълнена с черна мъка и отчаяна скръб. Това не е нещо, от което би могъл да си тръгнеш незасегнат. Нито сега, нито когато и да било.

— Значи, ни излъга — рече Тай.

Шейд се изправи.

— Да. И пак бих го направил. Никога няма да ви помогна с това, разбра ли ме? И ще предупредя всички. Никой магьосник няма да ви помогне. Стори ли го, ще трябва да срещне моя гняв.

Дланите на Тай се свиваха в юмруци, пръстите му стискаха дланите му.

— Но Ливи…

— Сестра ти е мъртва — каза Шейд. — Разбирам скръбта ти, Тиберий. Ала не можеш да сринеш законите на Вселената, за да си я върнеш.

Тай се обърна и се втурна към тунела. Кит впери поглед в Шейд.

— Това беше твърде жестоко. Не беше нужно да му говориш по този начин.

— Беше. — Шейд отново се отпусна в стола си. — Върви при приятеля си. Той има нужда от теб сега, а бог ми е свидетел, аз нямам.

Кит отстъпи назад, а после се обърна и се затича, следвайки магическата светлина на Тай. Изскочи на брега и видя Тай да се бори за въздух, превит надве.

Дру скочи на крака, изтръсквайки мяукащия Чърч на земята.

— Какво стана? Какво не е наред?

Кит сложи ръка между лопатките на Тай. Мъничко се изненада, че гърбът му беше по-корав и мускулест, отколкото би предположил. Открай време мислеше Тай за крехък, но на допир не беше такъв. На допир бе като желязо, изковано до тънък лист: гъвкаво, но нечупливо.

Кит бе чел някъде, че да масажираш някого по гърба в кръг действа успокояващо, така че направи точно това. Дишането на Тай започна да се нормализира.

— Няма да се получи — каза Кит, гледайки твърдо към Дру над гърба на Тай. — Няма да успеем да видим призрака на Ливи.

— Съжалявам — прошепна Дру. — И на мен ми се искаше да я видя.

Тай се изправи. Очите му бяха влажни и той ги разтърка яростно.

— Не… Съжалявам, Дру.

Кит и Дру се спогледаха сепнато. На Кит и през ум не му беше минало, че Тай може да се чувства не само разочарован, но и така, сякаш бе разочаровал другите.

— Недей да съжаляваш — каза Дру. — Някои неща не са възможни. — Тя протегна ръка малко срамежливо. — Ако ти е гадно, цяла нощ ще гледам филми с теб в стаята с телевизора. Мога да опека и курабийки. Това винаги помага.

Последва дълга пауза. А после Тай се протегна и улови ръката на Дру.

— Би било хубаво.

Кит усети как го залива облекчение — толкова огромно, че едва не се олюля. Тай си бе спомнил, че има сестра. Несъмнено това беше нещо. Очаквал бе да е много по-лошо: разочарование, което не би могъл да пресметне, болка толкова дълбока, че нищо, което би могъл да каже, не би могло да я докосне.

— Хайде. — Дру подръпна Тай за ръката и заедно те се отправиха към Института.

Кит ги последва, поспирайки за миг, когато започнаха да се катерят по каменните стени, които препречваха другата страна на плажа. Докато Тай и Дру се катереха, той хвърли поглед през рамо и видя Шейд да ги наблюдава от мрака във входа на пещерата си. Магьосникът поклати глава към него, преди да изчезне обратно в сенките.

Вятърът повяваше откъм пустинята; Кристина и Марк седяха край статуите, които Артър Блекторн беше донесъл от Англия и бе поставил сред кактусите на планината Санта Моника. Пясъкът все още беше топъл от слънчевата светлина през деня и мек под Марк, като дебел килим. В Дивия лов това би било прекрасно легло за него и Кийрън.

— Притеснявам се — рече Кристина, — че по-рано днес наранихме Кийрън.

Беше боса в пясъка и носеше къса дантелена рокля и златни обици. Сърцето го болеше от това да я гледа, така че той вдигна очи към статуята на Вергилий, стария приятел от нощите му на безсилно раздразнение. Вергилий отвърна безстрастно на погледа му, без да предложи никакъв съвет.

— Неговите тревоги са и мои — каза Марк. — Трудно е да облекча страховете му, когато не съм в състояние да облекча своите.

— Не е нужно да облекчиш страховете на другите, за да споделиш своите, Марк.

Кристина си играеше с медальона си, дългите й пръсти милваха гравирания образ на Разиел. Марк отчаяно искаше да я целуне, но вместо това зарови пръсти в пясъка.

— Бих могъл да ти кажа същото. Цял ден си напрегната като опъната тетива. И уплашена.

Кристина въздъхна и побутна леко крака му с босото си стъпало.

— Добре. Ти ми кажи и аз ще ти кажа.

— Безпокоя се за сестра си — рече Марк.

Кристина придоби озадачено изражение.

— Не това си мислех, че ще кажеш.

— Тя беше изпратена в изгнание заради елфическата си кръв. Ти знаеш историята… цялата история. Знаеш я по-добре от мнозина. — Беше по-силно от него, сложи ръка върху нейната в пясъка. — Всички в семейството ми са страдали заради елфическото ни потекло. Лоялността ни винаги е била поставяна под съмнение. Колко по-трудно ще бъде за Хелън и Ейлийн, ако съм с Кийрън, а той е крал на Тъмния двор? Толкова е странно да го кажа… И егоистично…

— Не е егоистично.

Кристина и Марк вдигнаха погледи. Кийрън стоеше между две статуи, самият той — блед като някоя от тях. Косата му бе като гарванови крила в мрака, изличил синевата от цвета й.

— Тревожиш се за семейството си — каза Кийрън. — Това не е егоистично. Научих го от теб и Джулиън. Да искаш да защитаваш другите повече, отколкото собственото си щастие… — Той извърна поглед. — Не че искам да си въобразявам, че да бъдеш с мен ще ти донесе щастие.

Марк беше останал без думи, но Кристина протегна ръце. Златни гривни проблеснаха до мургавата й кожа, когато направи подканящ жест на Кийрън.

— Ела да седнеш с нас.

Кийрън също беше бос; елфите често ходеха боси. Прекоси пясъка с котешки стъпки, без да вдига прах, и се отпусна с безшумно движение на колене срещу Кристина и Марк.

— Наистина ще ме направи щастлив. Но както ти каза… — Марк загреба шепа пясък и я остави да се посипе между пръстите му. — Съществуват и други съображения.

— Може и да не стана крал — рече Кийрън.

— Но може и да станеш — каза Кристина. — Аз също се боя. Днес се чух с майка ми. Някой й е казал нещо гадно за мен. Че съм се забъркала с елфи. Че съм… мръсно момиче, опетнено от долноземци. Знаете, че не ме е грижа какво говорят за мен — побърза да добави. — Майка ми също може да го понесе, но… сега е лош момент да си Росалес. Историята ни на приятелство с елфите вече ни докара неприятности. Хайме и Диего са в затвора. Ами ако им навлека още проблеми?

— Нека ви кажа нещо наистина егоистично — рече Кийрън. — Боях се, че съжалявате за онова, което се случи миналата нощ. Че съжалявате… мен.

Марк и Кристина се спогледаха. Тя поклати глава и вятърът повдигна тъмната й коса.

— Няма никакво съжаление — заяви Марк. — Единствено…

— Знам — прекъсна го Кийрън. — Разбрах го, когато Гуин дойде и ми каза, че трябва да стана крал. Разбрах какво би означавало това. Какво би означавал дори само фактът да имам нещо общо с Двора, както изглежда, че ще се наложи. Клейвът иска да контролира достъпа до Дворовете. Открай време е така. Двама ловци на сенки, които не са под техния контрол и които имат доверието на краля, биха били анатема за тях.

— Но, Кийрън… — започна Кристина.

— Не съм глупак — рече Кийрън. — Знам кога нещо е невъзможно. — Очите му бяха щитове от метал: единият потъмнял от времето, а другият нов. — Винаги съм бил неспокоен дух. В Двора на баща ми, а после в Лова в сърцето ми бушуваха бури. — Той наведе глава. — Знаех, когато срещнах Марк, че съм открил човека, който ще дари покой на душата ми. Не мислех, че един ден ще открия същото у някой друг. Ала ето че това се случи. Ако бих могъл просто да поседя тихичко тук с вас преди надигащата се буря, това би означавало много за мен.

— И за мен. — Кристина протегна малката си длан и улови нежно тази на Кийрън. Той вдигна глава, докато Марк улавяше другата, Марк и Кристина също се хванаха за ръце, затваряйки кръга. Никой от тях не проговори. Не беше нужно. Достатъчно бе да бъдат заедно.

Ема все още беше разтреперана, когато влезе в кухнята на следващата сутрин, сякаш беше изпила твърде много чаши от кафето, което ненавиждаше.

Думите на Даяна в Туле отекваха в главата й като удари с чук. Не беше отишла при Джулиън предишната вечер, за да му каже за Зара и вместо това неохотно беше събудила Хелън и Ейлийн, за да ги предупреди. След това се беше върнала в тренировъчната зала с надеждата, че да рита, удря и пада върху коравите тепихи ще й помогне да забрави за паренето в руната си. За парабатаите в Туле. За думите на кралицата.

По-късно, когато заспа, бе сънувала парабатайската руна в Града на тишината, кръв по дръжката на Кортана и един съсипан град, където чудовищни великани крачеха по хоризонта. Все още се чувстваше неспокойна, сякаш беше наполовина уловена в кошмар.

Зарадва се да открие кухнята пълна с хора. Всъщност те бяха твърде много, за да се поберат в малкия кът за хранене. На някого му беше хрумнала блестящата идея да допълни съществуващата маса с преобърната касетка за оръжия от тренировъчната зала, бяха надонесли и сгъваеми столове от цялата къща.

Беше се притеснявала, че утрото ще бъде мрачно, докато всички се суетяха напред-назад, приготвяйки се да нахлуят в Аликанте. Трудно й бе да не изпитва негодувание, задето двамата с Джулиън няма да отидат. Това бе и тяхна битка. Освен това имаше нужда от нещо, което да отвлече вниманието й. Последното, от което се нуждаеше, бе да я оставят в Института с Джулиън под минимален надзор.

Ала групичката, събрала се в кухнята, изглеждаше всичко друго, но не и мрачна. Ако не се броеше мястото, където би седяла Ливи, сцената бе почти съвършена: Хелън и Ейлийн, усмихващи се на децата над чашите си с кафе. Марк между Кийрън и Кристина, сякаш никога не го бяха отнемали от семейството му. Джейс и Клеъри, дошли като гости, каквито семейство Блекторн не бе могло да приема, докато Артър все още ръководеше Института. Кит, липсващото късче, от което, без те да го знаят, Тай бе имал нужда, който задигаше един картоф от чинията на Тай, карайки го да се усмихва. Даяна, която излъчваше непоклатимото си спокойствие, внасяща трезвомислие в едно семейство, склонно към драматизъм. Дори Кийрън, чието присъствие като че ли правеше и Марк, и Кристина по-щастливи, най-сетне бе станал част от групата и учеше Тави и Дру да топят ягоди в кленов сироп.

И разбира се, Джулиън, който стоеше до готварската печка и подхвърляше палачинки с лекотата на експерт.

— По една палачинка наведнъж, Тави — тъкмо казваше Хелън. — Да, знам, че можеш да напъхаш три наведнъж в устата си, но това не означава, че трябва да го направиш.

Ема срещна погледа на Джулиън. Видя напрежението в раменете, в устата му, докато я гледаше. Дръж се нормално, помисли си. Това е щастлива, обикновена семейна закуска.

— Направил си палачинки? — попита бодро. — Как ти хрумна?

— Понякога, когато започваш война, ти се иска да направиш палачинки — отвърна Джулиън, докато слагаше две палачинки в една чиния и я подаваше на Ема.

Джейс се задави с печената си филийка.

— Какво каза, Джулиън?

Джулиън погледна към часовника, който висеше на стената над печката. Изключи котлона и спокойно се залови да разкопчае престилката си.

— Всеки момент би трябвало да пристигнат.

— Какво би трябвало да направят? — Даяна остави вилицата си. — Джулиън, за какво говориш?

Тави, който се беше изправил върху един поклащащ се стол, долепил лице до прозореца, изписка развълнувано.

— Кои са всички тези хора, които идват по пътя, Джулс?

Кит и Тай начаса скочиха на крака и изтичаха до прозореца.

— Виждам феи… — каза Тай. — Мисля, че това са върколаци… онези черни коли трябва да са вампири…

— И ловци на сенки — добави Кит. — Толкова много ловци на сенки…

— Светилището е почти готово. — Джулиън остави кърпата за съдове. — Освен ако някой друг не иска да го стори, аз ще сляза, за да посрещна гостите ни.

Джейс се изправи и Клеъри го погледна с тревога: златните му очи бяха присвити от гняв.

— Няма да те питам втори път, Джулиън Блекторн. — В обикновено веселия му глас нямаше и следа от шеговитост. — Какво си направил?

Джулиън подпря хълбок на плота. Ема осъзна с удивление, че макар да изглеждаше много по-млад, беше почти толкова висок, колкото и Джейс.

— Помниш ли, когато каза, че идеята ми за коалиция не е добра, защото не можем да имаме доверие на другите ловци на сенки да ни кажат истината за това на кого са верни?

— Прекрасно си спомням — отвърна Джейс. — Да разбирам, че въпреки това си поканил всички на военно съвещание?

— Те са тук? — избъбри Клеъри. — Ама… аз съм по тениска, на която пише „Сила на еднорог“…

— Еднорозите не съществуват — каза Джейс.

— Знам — отвърна Клеъри. — Затова е забавно.

— Да се върнем на темата за предателството… — започна Джейс.

— Ами ако ти кажа, че очаквам предателство? — каза Джулиън. — Всъщност, че разчитам на него? Че е част от плана ми?

— Какъв план? — попита Джейс.

— Аз винаги имам план — заяви Джулиън спокойно.

Дру вдигна чашата си с кафе.

— Радвам се, че се върна, Джулс. Липсваха ми шантавите ти кроежи.

Хелън също се беше изправила на крака. Ейлийн като че ли се мъчеше да не се разкиска.

— Как успя да ги поканиш всичките тук? — попита Хелън. — Как изобщо се свърза с толкова много долноземци и нефилими, и то толкова бързо?

— В продължение на години си кореспондирах с тях — отвърна Джулиън. — Знам как да пращам огнени съобщения на магьосници и ловци на сенки, съобщения в жълъд в земите на феите, както знам и телефонните номера на всички важни вампири и върколаци. Знаех как да се свържа с Долноземско-нефилимския съюз. Трябваше да знам всички тези неща. В продължение на пет години това ми беше работата.

— Но не им ли пишеше от името на Артър преди? — попита Хелън, видимо разтревожена. — На кого се преструваше този път?

— Написах писмата от свое име — каза Джулиън. — Познавам тези хора. Познавам характерите им. Знам кои от тях ще застанат на наша страна. И продължение на години оглавявах Института тук. Свързах се със своите съюзници, защото моя работа бе да знам кои са съюзниците ми. — Гласът му беше тих, но твърд. В думите му нямаше нищо неуважително, но Ема знаеше какво има предвид: От години съм дипломат, тайно и непризнат от никого. Ала това не означава, че не бях добър. Възползвах се от тези умения… независимо дали ви харесва, или не.

— Не можем да се изправим срещу Кохортата сами — добави той. — Те са част от нас. Част от управлението ни. Не са външна заплаха, каквато беше Себастиан. Нуждаем се от тези съюзници. Ще видите.

А после погледна към Ема, сякаш това бе по-силно от него. Посланието в очите му беше ясно. Макар да беше замаяна от онова, което беше сторил, той се надяваше на одобрението й. Както винаги.

Ема усети изгарящо туптене в парабатайската си руна. Потръпна и сведе поглед към ръката си: кожата й беше гореща и опъната, ала руната изглеждаше нормално. Беше просто поглед, помисли си. Това бе всичко.

— Ще ти помогна да довършиш подготовката на светилището — каза. — Ще ни трябват столове…

Кийрън се изправи на крака, прибирайки морскосинята си коса зад ушите.

— Аз също ще помогна. Благодаря ти от името на хората ми, задето покани долноземците като равни. Имаш право. Никой от нас не може да направи това сам.

Даяна се изправи.

— Ще изпратя съобщение на Гуин. Знам, че с удоволствие ще дойде и ще може да разчитаме на Дивия лов на наша страна.

Ред бе на Кристина да се изправи.

— Свърза ли се с Института в Мексико Сити?

— Да — отвърна Джулиън. — Майка ти каза, че ще се радва да присъства.

Кристина придоби разтревожен вид.

— Трябва да се преоблека — каза и се втурна навън.

По-малките деца Блекторн гледаха с широко отворени очи как Джейс вдига ръка. Ема се напрегна. Джейс беше могъщ ловец на сенки — не само физически, но и политически. Двамата с Клеъри можеха да осуетят всеки аспект от този план, ако поискаха.

— Покани ли Магнус и Алек? — попита Джейс. — Знаят ли, че плановете ни са се променили?

Плановете ни. Ема започна да се отпуска.

— Разбира се — отвърна Джулиън. — Поканих всички, за които сметнах, че ще бъдат на наша страна. И им казах да се свържат с онези, на които имат доверие.

— Това вероятно е лоша идея — рече Джейс. — Небивало лоша идея. Толкова лоша, че ще остане и историята. Само че…

Клеъри скочи на крака.

— Това, което иска да каже, е: бройте ни. Обожаваме лошите идеи.

— Така си е — призна Джейс и по лицето му се разля усмивка. Изведнъж отново изглеждаше на седемнайсет години.

Последна се изправи Ейлийн.

— Строго погледнато, това е моят Институт. Правим това, което аз кажа. — Тя замълча за миг. — А аз правя това, което Хелън иска. — Какво искаш, миличка?

Хелън се усмихна.

— Искам военно съвещание — заяви тя. — Да се приготвим.

27 И лети, без да спре

Точеха се през отворените врати на светилището един след друг: като че ли безконечен поток от долноземци и ловци на сенки.

Първи влязоха вампирите с бледите си като хартия лица и хладна елегантност, вдигнали омагьосани чадъри, докато изкачваха няколкото стъпала, които деляха колите им със затъмнени стъкла от входа на Института, нетърпеливи да избягат от слънцето. Ема зърна Лили Чен сред тях, облегната на ръката на висок вампир с коса на расти. Групичка русокоси шведски вампири влязоха, бъбрейки си със семейство Линдквист, които оглавяваха Института в Стокхолм.

Имаше върколаци от цял свят: Люк Гароуей, брадясал и раздърпан във фланеленото си сако, с майката на Клеъри, Джослин, до себе си. Върколаци с шотландски полички и ханбок, и цинао34. Мая Робъртс и Бат Васкес… Ема усети как я жегва болка при мисълта за другите Мая и Бат в Туле: все така заедно, все така уловени ръка за ръка.

Имаше и магьосници — повече, отколкото Ема беше виждала някога на едно място. Катарина Лос, синьокожа и белокоса, вървеше заедно с Теса и Джем, беше облечена в униформата на медицинска сестра и се оглеждаше замислено наоколо. Очите й се спряха върху Кит с тихо разпознаване, което той, погълнат от разговора си с Тай, не забеляза.

Хипатия Векс, с бронзовата си коса и тъмната кожа, царствена и любопитна. Магьосници с прилепови крила, с копита и хриле, и очи с цветовете на дъгата, с деликатни пипалца и извити еленски рога. Жена с прилепово лице, която се приближи до Кристина и заприказва тихичко на испански. Мургав магьосник с бяло петно във формата на паяжина върху бузата.

И разбира се, ловци на сенки. Ема и преди беше виждала голям брой ловци на сенки, събрани заедно (беше присъствала на доста заседания на Съвета), но я изпълни задоволство да види, че толкова много нефилими се бяха отзовали на повикването на Джулиън. Той стоеше в предната част на стаята, където семейство Блекторн и приятелите им бяха натъкмили набързо една маса. На стената зад нея висеше сгънато знаме. Джулиън се облягаше уверено на масата, но Ема усещаше напрежението, струящо през него като ток по електрически жици, докато ловците на сенки влизаха един по един в светилището.

Джули Бовейл и Беатрис Мендоса, чиито парабатайски руни проблясваха върху ръцете им. Марисол Гарса, облечена в бяло в памет на Джон Картрайт. Магнус и Алек току-що бяха пристигнали заедно с Мерис и децата си и застанали до вратата, поздравяваха долноземците, докато от другата страна Хелън и Ейлийн посрещаха ловците на сенки. Кадир Сафар от нюйоркските нефилими кимна мрачно на Даяна, преди да отиде да поговори с Мерис, която дундуркаше малкия син Макс в скута си, докато Рафи тичаше в кръг около тях.

Семейство Ромеро бяха дошли от Аржентина, семейство Педрозо от Бразилия, семейство Кео от Камбоджа и семейство Роузуейн от Северна Англия. Дребничка тъмнокоса жена се втурна към Кристина и я прегърна с всичка сила. Майката на Кристина! Ема усети, че я обзема желание да се поклони на жената, измислила прякора на Съвършения Диего.

— Хубаво е да видим Долноземско-нефилимския съюз в действие — каза Марк, който помагаше на останалите да подредят редиците столове. Беше си облякъл строго тъмно сако, в опит да изглежда по-сериозен. Също като грижливо подредената храна от срещата онзи ден, този малък жест накара сърцето на Ема да се свие от нежност. Съществуваха много начини да служиш на семейството си, помисли си тя. Джулиън го правеше с големи, пламенни жестове; тези на Марк бяха по-малки и тихи, но също толкова съдържателни.

— Алек като че ли познава всички долноземци тук.

Така беше — Алек тъкмо поздравяваше момиче върколак, което говореше развълнувано на френски и го питаше нещо за Рафаел; висок, тъмнокос вампир с тениска, на която имаше китайски йероглифи, го потупа по гърба, а Лили и Мая се приближиха забързано, за да обсъдят тихичко нещо с него.

Изведнъж Марк се изпъна. Ема проследи погледа му и видя, че в стаята бяха влезли няколко елфи. Сложи длан върху ръката на Марк, питайки се дали си спомня последния път, когато беше в това светилище, деня, в който Дивият лов го върна на семейството му.

Кийрън, който допреди миг беше разговарял тихичко с Джулиън, също се беше обърнал и ги гледаше: естествено, Гуин беше тук, което всички очакваха, но след него идваха и други: сред дриадите, пикситата и никситата Ема разпозна няколко пиксита — от онези, с които тя и Джулиън се бяха сблъскали в Корнуол. Последва ги висок елф пука с тениска, на която пишеше СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА КЕЙЛИ, а след него влезе жена с дълга зелена наметка, лицето й беше скрито, ала бяло-русата й коса се подаваше изпод качулката.

Ема се обърна към Марк.

— Нене.

— Трябва да говоря с нея. — Марк стисна леко рамото на Ема и отиде да поздрави леля си. Ема видя Кристина и Кийрън да го проследяват с поглед, макар Кристина да беше здраво уловена от майка си и очевидно не можеше да мръдне.

Ема отново хвърли поглед към Джулиън. Беше минал зад масата и стоеше, отпуснал ръце до тялото си. Хелън и Ейлийн се бяха присъединили към него. Останалите от семейството бяха седнали в левия край на стаята. Кит и Тай бяха заедно, сложила ръка върху рамото на Тави, Дру тъкмо се обръщаше, присвила очи срещу една фигура, която беше влязла току-що.

Камерън. Беше сам, попрегърбен, сякаш се надяваше да не го забележат, макар че яркочервената му коса беше като фар. Беше по-силно от нея — Ема изтича при него.

Той изглеждаше изненадан, когато тя дойде при него и взе ръката му в своята.

— Благодаря ти, че дойде, Камерън. Благодаря ти за всичко.

— Другите от семейството ми не знаят — отвърна той. — Те са…

— На страната на Кохортата, знам. Но ти си различен. Ти си добър човек. Сега съм сигурна в това и съжалявам, ако в миналото съм те наранила.

Камерън придоби още по-разтревожен вид.

— Не мисля, че е добра идея отново да се съберем.

— О, определено — съгласи се Ема. — Просто се радвам, че си добре. — Тя хвърли поглед към Джулиън, който му махна и вдигна одобрително палци иззад масата. С ужасен вид, Камерън се втурна към сигурността на столовете.

Някой ден Ема може би щеше да му разкаже за Туле.

Може би.

Помаха на Саймън и Изабел, които тъкмо влизаха, хванати за ръце. Изабел се насочи право към майка си и Макс.

Саймън хвърли на Кийрън поглед на учудено разпознаване, преди да прекоси стаята, за да поприказва с Вивиан Пенхалоу, декана на Академията за ловци на сенки. Понякога Ема се чудеше дали на Саймън престоят в Академията изобщо му беше харесал. Чудеше се дали на нея би й харесало там. Ала сега нямаше смисъл да мисли за бъдещето.

Хвърли поглед към Джулиън. През отворените врати на светилището повяваше ветрец и за миг Ема зърна Ливи… не каквато беше в Туле, а Ливи от този свят, като видение или халюцинация, застанала зад Джулиън, с ръка на рамото му, а ветрецът си играеше с ефирната й коса.

Ема затвори очи и когато отново ги отвори, Джулиън беше сам. Сякаш усетил погледа й, той също я погледна. За миг й се стори невероятно млад, сякаш все още беше дванайсетгодишното момче, което всяка седмица изминаваше цяла миля от Института до магистралата и обратно, влачещ тежки торби, та братята и сестрите му да имат какво да ядат.

Само ако ми беше казал — помисли си тя. — Само ако бях знаела, че се нуждаеш от помощ.

Сега не можеше да бъде неговият парабатай, нито партньор. Не можеше да му се усмихне така, както Клеъри се усмихваше на Джейс, нито да сложи окуражаващо длан на гърба му, както Алек правеше с Магнус, нито да вземе ръката му в своята, както Ейлийн бе уловила тази на Хелън.

Можеше обаче да бъде негов съюзник. Можеше да застане заедно с останалите в предната част на помещението и да се изправи срещу множеството. Тя се отправи през стаята към масата.

Марк стигна до Нене едновременно с Хелън. Леля им изглеждаше развълнувана, дългите й бледи пръсти си играеха с изумрудената материя на плаща й. Премести очи между тях, докато се приближаваха, и им кимна кратко и отсечено.

— Миах. Алеса. Радвам се да видя, че сте добре.

— Лельо Нене — каза Хелън. — Радвам се, че дойде и… всичко наред ли е?

— След като кралицата се върна, ми беше наредено да остана в Двора. Оттогава тя е бясна и ми няма доверие. Присъствието ми тук е в нарушение на изрична заповед на моя монарх. — Нене въздъхна. — Възможно е никога вече да не мога да се върна в Двора.

— Нене. — Хелън изглеждаше ужасена. — Не трябваше да идваш.

— Исках да го направя — каза Нене. — Целия си живот прекарах в страх от кралицата. В страх от онова, което исках… да си тръгна от Двора и да живея като една от дивите феи. Ала вие, моите племенници, вие живеете между световете и не се страхувате.

Тя им се усмихна и на Марк му се прииска да изтъкне, че през половината от времето се страхуваше. Не го направи.

— Ще сторя каквото мога, за да ви помогна тук — продължи Нене. — Каузата ви е достойна. Време е на Студения мир да бъде сложен край.

Марк, който нямаше представа, че Джулиън беше обещал край на Студения мир, издаде задавен звук.

— Адаон — каза той. — Знам, че Хелън ти е писала за него. Той ни спаси живота…

— Исках лично да ви донеса новината. Адаон е добре. Стана нещо като фаворит на кралицата и бързо се издигна в двора.

Марк примига. Не го беше очаквал.

— Фаворит?

— Мисля, че Марк иска да знае дали е любовник на кралицата — каза Хелън с обичайната си прямота.

— О, по всяка вероятност. Доста е изненадващо — отвърна Нене. — Фъргюс никак не е доволен, тъй като някога той беше фаворитът.

— Добре дошла, Нене — каза Кийрън, приближавайки се до тях. Беше сменил дънките си с риза от кремав лен и светлобежови бричове. Косата му имаше тъмносиния цвят на нощен океан. — Радвам се да видя, че си добре. Как е Адаон, моят брат? Надявам се, че кралицата не си играе с него?

— Само ако той пожелае — отвърна Нене жизнерадостно.

Кийрън изглеждаше озадачен. Марк зарови лице в ръцете си.

— Ема!

Ема, която отиваше към масата, се обърна и видя Джем да се приближава със срамежлива усмивка. Беше го забелязала да влиза по-рано заедно с Теса, която сега седеше до Катарина Лос. Примига, докато той идваше към нея; струваше й се, че бяха минали векове, откакто го беше видяла за последен път, в ужасния ден на погребението на Ливи.

— Ема. — Джем улови ръката й в своята. — Добре ли си?

Вижда колко уморена изглеждам — помисли си. — Подпухналите ми очи, раздърпаните дрехи, кой знае какво още. Опита да се усмихне.

— Наистина се радвам да те видя, Джем.

Белезите върху бузите му изпъкваха под светлината на полилея.

— Това не е точно отговор на въпроса ми — рече той. — Теса ми разказа за Туле. Изминала си труден път.

— Предполагам, че всички го направихме — отвърна тя тихо. — Беше ужасно… но сега сме тук.

Той стисна ръцете й и ги пусна.

— Исках да ти благодаря. За това, че с приятелите ти помогнахте толкова много за излекуването на болестта сред магьосниците. Ти ми беше по-добър приятел, отколкото аз на теб, méi mei35.

— Не… ти си ми помагал толкова пъти — възрази Ема, а после се поколеба. — Всъщност исках да те попитам нещо.

Джем пъхна ръце в джобовете си.

— Разбира се. Какво?

— Можеш ли да отнемеш Знаците на ловец на сенки?

Джем изглеждаше поразен.

— Какво? — Озърна се наоколо, за да се увери, че никой не ги гледа; повечето от дошлите бяха насядали по столовете и бяха обърнали очаквателно погледи към предната част на помещението. — Ема, защо би ме попитала нещо толкова ужасно?

Умът на Ема заработи трескаво.

— Ами… Кохортата. Може би начинът да ги свалим от властта не е… не е, като ги нараним, а като направим така, че да не бъдат ловци на сенки. А ти беше Мълчалив брат, така че би могъл да го направиш или…

Не довърши, видяла ужасеното му изражение.

— Ема, отговорността за всяко решение не почива върху твоите рамене. Клейвът ще бъде възстановен и те ще се оправят с Кохортата. — Гласът на Джем омекна. — Знам, че се притесняваш. Ала като Мълчалив брат съм участвал в церемонията по отнемане на Знаци. Това е нещо толкова ужасно, че никога няма да го повторя. Никога няма да го направя. При никакви обстоятелства.

Ема имаше чувството, че нещо я дави.

— Разбира се. Съжалявам, че го споменах.

— Няма нищо. — В гласа му имаше такова разбиране, че разби сърцето й. — Знам, че се страхуваш, Ема. Всички се страхуваме.

Той се отдалечи и Ема го проследи с поглед. От отчаяние й беше трудно да диша. Страхувам се — помисли си. — Но не от Кохортата.

А от себе си.

Тя зае мястото си зад масата в предната част на стаята. Марк също се беше присъединил към малката групичка и тя застана до него, на известно разстояние от Джулиън. Вратите бяха затворени, факлите — запалени и цял куп лица се взираха в тях от столовете, подредени в средата на стаята. Всъщност столовете не им бяха стигнали и немалко долноземци и ловци на сенки се облягаха на стените.

— Благодаря ви, че се отзовахте на повикването ми — започна Джулиън. Ема усещаше напрежението му, ускоряващо кръвта в собствените й вени. Той обаче с нищо не го показваше. Гласът му беше авторитетен и стаята притихна, без да е нужно да вика. — Няма да се впускам в дълги обяснения и представяния. Познавате ме. Познавате сестра ми и брат ми; познавате Ейлийн Пенхалоу и Ема Карстерс. Знаете, че майката на Ейлийн, нашият консул, беше задържана незаконно. Знаете, че Хорас Диърборн заграби властта в Идрис…

— Всъщност беше избран — подхвърли Куаси Бедиако, магьосникът с белия паяк на бузата, когото Ема бе забелязала по-рано; Кристина й прошепна, че Бедиако е върховният магьосник на Акра. — Не можем да се преструваме, че е другояче.

— Никой не е гласувал за това да хвърли майка ми в затвора — заяви Ейлийн. — Никой не е гласувал за това консулът да бъде отстранен, така че Диърборн да притежава цялата власт.

— И други бяха хвърлени зад решетките — обади се майката на Кристина. Седналата до нея Кристина пламна. — Диего Росио Росалес беше хвърлен в затвора! Без причина!

Кийрън я погледна, лека усмивка подръпна крайчеца на устните му.

— Както и братовчедка ми Дивя — каза Ануш Джоши, млад мъж с неравно подстригана черна коса и неспокойно лице. — Какво възнамерявате да направите за това? Да се застъпите пред Съвета?

Джулиън сведе поглед към ръцете си за миг, сякаш за да се стегне.

— Всички ние, които сме се събрали тук, открай време сме приемали известна доза предразсъдъци от страна на Клейва като нещо нормално, по свой избор или по принуда.

Стаята беше притихнала, никой не възрази, но мнозина бяха навели очи, сякаш засрамени.

— Кохортата промени онова, което смятахме за нормално — продължи Джулиън. — Никога досега долноземците не са били прокуждани от Идрис. Никога досега ловците на сенки не са хвърляли други ловци на сенки в затвора, без дори някакво подобие на съдебен процес.

— Защо да ни е грижа какво си причиняват ловците на сенки един на друг? — попита елфът пука с тениската, на която пишеше СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА КЕЙЛИ.

— Защото това е само началото и онова, което ще сторят с долноземците, ще бъде по-лошо — каза Ема, изненадвайки самата себе си. Не беше възнамерявала да говори, единствено да бъде до Джулиън. — Вече регистрираха мнозина от вас.

— Искате да кажете, че трябва да се бием с тях? — попита Гуин с гръмовития си глас. — Това е призив да се вдигнем на оръжие?

Джули Бовейл се изправи на крака.

— Клейвът може да не е добър, но все пак са ловци на сенки. Мнозина следват Кохортата, защото се боят. Не искам да нараня тези хора, а страхът им е оправдан, особено сега, когато Джейс и Клеъри са мъртви. Те бяха нашите герои и аз ги познавах…

— Джули — изсъска Беатрис. — Седни си.

— С Джейс бяхме особено близки — продължи Джули. — Не бих се поколебала да го нарека най-добрия ми приятел и…

— Джули. — Беатрис улови Джули за гърба на блузата и я издърпа обратно на стола, след което се прокашля. — Онова, което Джули имаше предвид, е, че според вас Кохортата иска да събори властта, но ми се струва, като се има предвид колко потайно е всичко това, че вие също искате да съборите властта, и аз… не знам как бихме могли да го направим, без от това да пострадат невинни хора.

Думите й бяха последвани от оживен говор. Ема не знаеше кога са дошли, но ги видя в сенките — една-единствена Желязна сестра и един-единствен Мълчалив брат стояха безмълвно до далечната стена, с потънали в сянка лица.

Студена тръпка премина през тялото й. Знаеше, че Железните сестри са против Кохортата, ала нямаше представа за Мълчаливите братя. И двамата приличаха на пратеници на Закона, застанали там, без да продумват.

— Не предлагаме събарянето на властта — рече Джулиън. — Казваме, че вече я събарят отвътре. Клейвът беше създаден, за да даде глас на всички ловци на сенки. Ако всички сме оставени без глас, значи, това не е нашето управление. Целта на Закона е да ни защитава и да ни даде възможност да защитаваме другите. Когато той бива изопачаван и нарушаван, за да изложи невинните на опасност, това не е нашият Закон. Валънтайн искаше да властва над Клейва. Себастиан искаше да го изпепели. Ние искаме единствено законно избраният ни консул да се върне на поста си, а управлението на ловците на сенки отново да стане това, което би трябвало да бъде… не тирания, а представителство на онова, което сме и което искаме.

— Красиви думи — подхвърли френското момиче върколак, което по-рано говореше с Алек. — Но Джейс и Клеъри бяха обичани от хората ви. Те ще искат война срещу онези, които ги нараниха.

— Да — отвърна Джулиън. — Разчитам на това.

Ема не видя никакъв жест, никакъв сигнал, но вратата се отвори и Джейс и Клеъри пристъпиха в светилището като по даден знак.

В началото множеството не реагира. Светлината на факлите беше ярка, а никой от тях не беше в бойно облекло: Джейс носеше дънки, а Клеъри — простичка синя рокля. Докато минаваха между хората, те просто примигваха насреща им, докато най-сетне Лили Чен се изправи с подразнен вид и заяви с висок, отегчен глас:

— Не вярвам на собствените си очи. Това не са ли Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, завърнали се от МЪРТВИТЕ?

Реакцията, преминала през множеството, беше като електричество. Клеъри се огледа наоколо с известна доза тревога, чувайки как тътенът се усилва; Джейс просто се подсмихна, докато двамата се присъединяваха към тях зад дългата маса. Лили си беше седнала и разглеждаше ноктите си.

Джулиън се опитваше да накара тълпата да утихне, но гласът му беше удавян от шумотевицата. Чувствайки, че това бе нещо, в което би могла да се прояви, Ема скочи върху масата и се провикна:

— МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ!

Начаса нивото на децибелите падна. Ема видя Кристина да се киска, закрила устата си с ръка. До нея Джейс изимитира пистолет с пръсти срещу Джули Бовейл, която придоби яркорозов цвят.

— Радвам се да те видя, приятелко.

Раменете на Саймън се тресяха. Изабел, която гледаше с полуусмивка, го потупа по гърба.

Клеъри сбърчи нос срещу Джейс, а после се обърна към множеството.

— Благодарим ви. — Гласът й не беше висок, но се чу в цялата стая. — Радваме се, че сме тук.

В стаята се възцари гробна тишина.

Ема скочи от масата. Джулиън оглеждаше множеството с ръце зад гърба, сякаш се чудеше какво мисли за ситуацията, която беше негово дело. Всички се взираха, прехласнати и безмълвни, в Клеъри и Джейс. Значи, това е да си герой — помисли си Ема, докато оглеждаше израженията на тълпата. — Онези, в чиито вени има ангелска кръв, онези, които буквално са спасили света. Хората те гледат, сякаш… почти сякаш не си истински.

— Инквизитор Лайтууд ни изпрати в земите на елфите — каза Клеъри, — за да намерим оръжие, попаднало в ръцете на Тъмния крал и смъртоносно за ловците на сенки. Отрихме, че Тъмният крал бе отворил Портал към друг свят, свят без ангелска магия. Използваше пръст от този свят, за да създаде мора, за който сте чували — заразата, поразяваща Брослиндската гора.

— Преди една нощ морът беше унищожен — продължи Джейс. — От екип нефилими и елфи, работещи заедно.

Тишината изригна в бръмчене на объркани гласове.

— Ала ние не сме единствените нефилими, които си сътрудничат с елфите — каза Клеъри. — Настоящият крал на тъмните феи Обан и Кохортата работят заедно. Именно Кохортата направи така, че той да се възкачи на престола.

— Откъде да знаем, че наистина е така? — провикна се Хоакин Акоста Ромеро от Института в Буенос Айрес. Седеше до френското момиче върколак, преметнал ръка около раменете й.

— Защото досега от Кохортата не са правили нищо друго, освен да ви лъжат — обади се Марк. — Казаха ви, че Джейс и Клеъри са мъртви. Че са загинали от ръката на елфите. А ето че те стоят пред вас.

— Защо Тъмният двор би се съгласил да бъде част от кроеж, който ги обвинява в убийство? — попита Вивиан Пенхалоу.

Всички погледнаха очаквателно към Джулиън.

— Защото Кохортата и Тъмният крал вече са се договорили какво точно ще получат и двете страни от тези преговори. Те са представление. Ето защо Хорас иска всички ловци на сенки да могат да ги видят. Защото представлението е по-важно от изхода. Ако го видят да получава от елфите онова, което иска, доверието в Кохортата ще стане толкова голямо, че никога няма да имаме възможност да ги свалим от власт.

Ема се опита да скрие усмивката си. Наистина се върна, Джулиън, помисли си.

— Това управление е готово да убие собствените си хора, за да ги държи под контрол. — Усмивката си бе отишла от лицето на Джулиън, както и всяка следа от развеселеност: изражението му беше каменно и студено. — Този път бяхме ние. По щастлива случайност оцеляхме и стоим тук, за да ви разкажем историята си. Инквизиторът би трябвало да поддържа Закона. Не да се крие зад него като алиби за убийството на собствените си хора.

— Ами убийствата на онези, които не са нефилими? — извика един нага, седнал близо до семейство Кео.

— Също не ги приемаме — каза Джейс.

— И преди сме имали лоши членове в управлението — рече Джулиън. — Ала това е различно. Те унищожиха системата, която би могла да оправи ситуацията. Манипулират Клейва, манипулират всички ни. Създават илюзията за опасност, за да ни контролират с помощта на страха. Твърдят, че елфите са убили Джейс и Клеъри, за да могат да обявят неоправдана война… И под прикритието на този хаос, слагат консула ни в затвора. Кой би могъл да се обяви против войната сега?

Един рус нефилим вдигна ръка.

— Оскар Линдквист — представи се той. — От Стокхолмския институт. Да не се опитвате да кажете, че не бива да ходим в Аликанте? Преговорите са насрочени за утре. Ако не отидем до падането на нощта, ще ни сметнат за дезертьори. Предатели.

— Не — отвърна Джулиън. — Всъщност искаме да се присъедините към останалите ловци на сенки в Аликанте, сякаш всичко е нормално. Не правете нищо, с което да разтревожите Кохортата. Преговорите ще се състоят на Нетленните поля. Ние, съпротивата, ще ги прекъснем пред очите на всички. Ще представим доказателствата си и когато го направим, искаме да застанете на наша страна и да потърсите отговорност от Клейва за стореното.

— Доказателството сме ние — добави Джейс, посочвайки към себе си и Клеъри.

— Мисля, че те се досетиха — измърмори Ема. Видя как в множеството Джем я погледна развеселено и се напрегна. Това е нещо толкова ужасно, че никога няма да го повторя. Никога няма да го направя. При никакви обстоятелства.

Пропъди решително тези думи от ума си. Не можеше да мисли за това точно сега.

— Защо да го правим по време на преговорите? — обади се Морена Педрозо, главата на Института в Рио. До нея седеше момиче с дълга кестенява коса и отегчен вид на годините на Дру. — Защо не го сторим по-рано?

— Хорас иска… не, нуждае се всички да го видят как триумфира над войските на тъмните феи — обясни Джулиън. — Всички ловци на сенки в Идрис ще го гледат с помощта на огромна Проекция. — Сред долноземците пробяга изненадан шепот. — Това означава, че ще могат да видят и чуят не само него, но ако се присъединим към него, и нас. Това е нашият шанс. Кохортата ще събере всички по начин, по който ние не сме в състояние да го направим. Това е нашата възможност да покажем на всички ловци на сенки какво представлява Кохортата в действителност.

— Ами ако се стигне до битка? Ще се бием с други ловци на сенки — каза Оскар Линдквист. — Сигурен съм, че не съм единственият, който не иска това.

— Надяваме се да го направим без битка — отвърна Джулиън. — Но ако се стигне до такава, трябва да бъдем готови.

— Значи, имате план за ловците на сенки. — Хипатия Векс погледна към Кит и Тай и намигна. Ема се почуди какво беше това, но нямаше време да мисли за него. — Ами ние? Защо повикахте долноземците?

— За свидетели — отговори Джулиън. — На една и съща страна сме, на страната, която е срещу Кохортата. Знаем, че сме по-добри, по-силни, когато долноземци и нефилими работят заедно. И искахме да знаете, че дори ако Кохортата е гръмогласна и изпълнена с омраза, те са малцинство. Имате съюзници. — Той се огледа из стаята. — Някои от вас ще бъдат с нас. Кийрън Кралския син. Магнус Бейн. Но що се отнася до останалите… след като ловците на сенки преминат през Портала, отвеждащ в Идрис, ще трябва да се приберете у дома, при хората си. Защото, ако не чуете нищо от нас след преговорите, можете да приемете, че сме били победени. А ако бъдем победени, вие ще сте в опасност.

— Можем да устоим на Кохортата — заяви Нене и Марк я погледна учудено. — Те са много по-малочислени от долноземците.

— Ако изгубим, трябва да се боите не само от Кохортата — рече Джулиън. — Ако добрите ловци на сенки не могат да им се противопоставят, те ще започнат да унищожават и контролират долноземците. И докато го правят, няма да има кой да се изправи срещу злото, прииждащо от други светове. Толкова са обсебени от предразсъдъците си, от въображаемата си чистота и законите си, че са забравили нашата мисия: Бранете този свят от демони.

През стаята премина шепот; звук на ужас. Аз видях свят, покорен от демони — би искала да каже Ема. — В него няма място за долноземци.

— Ние сме армия. Съпротива — заяви тя. — Искаме справедливост. Няма да бъде приятно, но ще става само по-зле. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-голяма вреда ще нанесат те и толкова повече кръв ще трябва да бъде пролята, за да бъдат спрени.

— Хорас не иска война — добави Даяна. — Иска слава. Ако изглежда така, сякаш ще се изправи срещу опасност, вярвам, че ще отстъпи.

— Ако сме армия, какво е името ни? — попита Саймън.

Джулиън се обърна и махна кабарчетата, които придържаха знамето на стената сгънато. Множеството ахна, когато то се разгъна.

Джулиън беше нарисувал знаме — от онези, които една войска би носила във време на война. Централното място беше заето от сабя с острието надолу, нарисувана в блещукащо бледо злато. Зад нея имаше чифт разперени ангелски крила, а наоколо бяха пръснати долноземски символи: звезда за вампирите, книга със заклинания за магьосниците, луна за върколаците и четирилистна детелина за феите.

От дръжката на сабята висеше медальон, на който имаше обръч от тръни.

— Името ни е Стражата на Ливия — заяви Джулиън и Ема видя как Тай се изпъна в стола си. — Ще носим това знаме в чест на сестра ми, та всички онези, които пострадаха от Кохортата, да не бъдат забравени.

Погледът на Джейс обходи стаята.

— Ако има някой, който не иска да се бие заедно с нас, може да си тръгне сега. Никой няма да го упрекне.

Стаята беше потънала в тишина. Не се раздвижи нито един стол. Облегнати на стената до вратите, Желязната сестра и Мълчаливият брат, които бяха дошли да наблюдават ставащото, не помръдваха.

Единствено Ема чу тихата въздишка на облекчение, откъснала се от гърдите на Джулиън.

— А сега — заяви той, — да доуточним плана си.

Седнала на една покрита с трева могила, Дру гледаше как дузина магьосници отварят Портали на ливадата пред Института.

Определено не беше нещо, което бе очаквала да види някога. Някой и друг магьосник или Портал, да, но не и толкова много наведнъж.

През Порталите можеше да различи полята пред стените на Аликанте: невъзможно бе да отворят Портал директно в града на ловците на сенки без предварително разрешение; най-близкото място, до което можеше да се стигне, бяха портите. Което беше окей, защото ловците на сенки трябваше да се оповестят пред Кохортата и да се погрижат Диърборн да узнае, че са там. Дру беше мъничко разочарована — надявала се бе, че ще се втурнат в града, размахали мечове, ала стилът на Джулиън не беше такъв. Ако можеше да постигне целта си без бой, щеше да го стори.

На няколко крачки от нея, Тави си тананикаше, докато търкаляше количка нагоре-надолу по гладката повърхност на една скала.

Дру беше седяла сама по време на срещата, макар че в един момент Кит й се беше усмихнал окуражително. Освен това беше видяла Джулиън да поглежда към нея, докато изричаше „Стражата на Ливия“. Беше погледнал към всички тях, пръснати из стаята: Марк и Хелън, Дру и Тави, и накрая — Тай.

Дру се притесняваше от миналата нощ насам, когато Тай беше излязъл от онази странна пещера на плажа. Кит го беше последвал и не беше там като нея, за да види изражението върху лицето на Тай, когато беше пристъпил навън. Трудно бе да го опише. Наполовина така, сякаш щеше да се разплаче, и наполовина така, сякаш щеше да получи срив, както ставаше понякога, когато нещата му дойдеха в повече. Ливи винаги успяваше да го успокои, ала Дру не знаеше дали би могла да го стори. Не можеше да замени Ливи.

А после Кит беше излязъл от пещерата и изражението на Тай се беше променило, сякаш бе осъзнал нещо. Кит бе изглеждал облекчен и на Дру й се искаше тя също да бъде облекчена.

Притеснявала се беше за Тай, когато Джулиън беше разгънал знамето и медальонът на Ливи, онзи, който Тай носеше сега, беше нарисуван на него, обвит около една сабя. А когато Джулиън бе изрекъл думите „Стражата на Ливия“, в очите на Дру бяха запарили горещи сълзи. Изпитала бе гордост, но и празнота там, където частицата в нея, където някога бе Ливи, бе погълната от мрак.

Джулиън стоеше до вратите на светилището и разговаряше с тъмнокосата Желязна сестра, която бе дошла на срещата. Последните ловци на сенки минаваха през Порталите. Някои от долноземците бяха останали в светилището, за да избегнат слънцето, други бяха навън и гледаха океана, докато си бъбреха. Мерис Лайтууд стоеше до Портала, който Магнус беше отворил, и се усмихваше, гледайки как Макс и Рафи тичат в кръг около Алек.

До ушите на Дру достигна хрущене на камъчета и пясък и когато вдигна поглед, видя Джулиън да се приближава, обгърнат в слънчева светлина.

— Здрасти, хлапе.

— Какво става с Железните сестри и Мълчаливите братя? — попита Дру. — На наша страна ли са?

— Железните сестри вече отхвърлиха Кохортата. Ще ни подкрепят. Сестра Емилия дори имаше добра идея за Меча на смъртните. Мълчаливите братя са… ами не са неутрални. Те също не харесват Кохортата. Но всяко отстъпничество от тяхна страна би било много по-очевидно и може да разкрие плановете ни. Ще се разположат в Аликанте, за да държат нещата под око и да попречат на Кохортата да заподозре нещо.

Това бе едно от нещата, които Дру обичаше у Джулиън. Говореше с нея като с равна, дори за стратегии.

— И като стана дума за Аликанте — каза тя, — време е да тръгваме, нали?

Знаеше, че това предстои. Джулиън й беше казал преди срещата. Мислела си бе, че ще бъде окей, като се имаше предвид, че иска да отиде в Аликанте, а това бе единственият начин, по който това можеше да стане.

Не че Джулиън го знаеше. Тя сбърчи нещастно лице.

— Не виждам защо трябва да ни оставиш зад себе си.

— Не ви оставям след себе си. Изпращам ви пред себе си. Ти си част от Стражата на Ливия. Не го забравяй.

Дру продължи да се мръщи. Тави все още си играеше с количката, но ги наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Не изпадай в семантични подробности.

Джулиън коленичи пред нея. Дру беше изненадана — би предположила, че не би искал да си изцапа коленете, когато носеше хубави дрехи, но очевидно не го беше грижа.

— Дру. Не мога да ви оставя тук. Не е безопасно. И не мога да ви взема там, където отиваме. Възможно е да има битка. Голяма битка.

— Мога да се бия — заяви Дру.

Джулиън сложи ръка под брадичката й и повдигна лицето й, така че тя да го погледне в очите. Дру се зачуди дали за повечето деца бе същото да погледнат родителите си. Това бе лицето, което тя свързваше с похвали и мъмрения, с притичване на помощ посред нощ след някой кошмар, с топъл шоколад, когато имаше нужда от такъв, и лепенки, когато бяха необходими. Джулиън бе държал ръката й, докато тя получаваше първите си Знаци. Той бе закачвал ужасните й рисунки на хладилника. Никога не забравяше рожден ден.

А самият той все още беше дете. За първи път бе в състояние да го погледне и да види това. Беше млад, по-млад от Джейс и Клеъри или Алек и Магнус. И все пак се бе изправил пред множеството, изпълнило светилището, и им беше казал какво да направят, а те го бяха слушали.

— Знам, че можеш да се биеш. Но не знам дали аз бих могъл, ако знам, че си в опасност.

— Ами Кит и Тай?

Джулиън се ухили.

— Недей да им казваш, но Магнус обеща да се погрижи да не се доближат до истинската битка.

Дру се усмихна неохотно.

— Ще бъде отвратително да не знам дали сте добре.

— Всички ще носим семейна руна. Дори Тави. Това е нещо. Ако искаш да знаеш как е някой от нас, просто задействай твоята. — Очите на Джулиън потъмняха. — Дру, знаеш, че бих те защитавал до последния си дъх, нали? Бих дал последната си капка кръв за теб. Също като Ема.

— Знам — каза Дру. — Аз също те обичам.

Той я притегли в бърза прегръдка, а после се изправи и й подаде ръка. Дру му позволи да я издърпа на крака и се отупа от прахта, докато Джулиън вдигаше Тави. Тръгна след тях към Мерис, Макс и Рафи. Не искаше да изглежда така, сякаш няма търпение да отиде в Аликанте. Беше й мъничко гадно, че лъже Джулиън, но ако беше научила нещо от Кит и Тай през последните седмици, то бе, че понякога се налага да надхитриш някой хитрец в собствената му игра.

— Но защо отиват и малките? — попита Гуин, докато Даяна стоеше и гледаше как първо Макс, после Рафи и накрая Тави минават през Портала, отвеждащ в Аликанте. — Доколкото бях разбрал, Джулиън иска да ги държи заедно.

Даяна въздъхна и пъхна ръка в неговата.

— Отпраща ги, защото ги обича. Битките не са подходящо място за едно дете.

— Имаме деца в Дивия лов. Някои са едва на осем години — каза Гуин.

— Да, но вече говорихме как това е нещо лошо, Гуин.

— Понякога забравям всички уроци, на които ме учиш — рече Гуин, но звучеше развеселено. Дру тъкмо прекрачваше през Портала: в последния момент се обърна и погледна към Джулиън. Даяна го видя да й кима окуражително миг преди тя да пристъпи във вихрушката и да изчезне. — А и не е сигурно, че ще има битка.

— Не е сигурно и че няма да има — отвърна Даяна. Джулиън се беше извърнал от Портала; насърчителното изражение, което беше надянал заради Дру и Тави, го нямаше и той изглеждаше празен и нещастен. Отправи се към вратите на Института.

Маските; които носим заради онези, които обичаме — помисли си Даяна. — Джулиън би оставил кръвта му да изтече, без да поиска превръзка, от страх, че молбата може да ги разстрои.

— Децата ще бъдат в безопасност с Мерис. А да не се страхуваме за тях, ще освободи Джулиън и останалите от нас да сторим онова, което трябва.

— И какво трябва да сторите?

Даяна отметна глава назад, за да погледне Гуин.

— Да бъдем воини.

Той докосна къдрица от косата й.

— Ти си воин всеки ден.

Даяна се усмихна. Джулиън беше стигнал до вратите на светилището и се бе обърнал, за да погледне множеството пред Института: разнородна сбирка от магьосници, ловци на сенки и групичка върколаци, които играеха на хек.

— Да влизаме — подкани ги той, а гласът му се извиси над звука на морето. — Време е истинската среща да започне.

От прозореца в Гард Мануел виждаше ловците на сенки, точещи се през Голямата порта, главния вход на Аликанте. Сега всички изходи се охраняваха със стражи и магически бариери срещу въображаемата заплаха на тъмните феи.

— Срещата на Блекторновци май не се увенча с особен успех — каза Хорас, който можеше да наблюдава през прозореца от голямото инквизиторско бюро. Странно, помисли си Мануел, все още не мислеше за Хорас като за инквизитора. Може би защото открай време не го беше грижа кой бе инквизиторът или консулът. Те бяха постове на власт и следователно бяха примамливи, но сами по себе си не означаваха нищо. — Семействата, които покани на малкото си въстанийце, все още пристигат.

Зара влезе, без да чука, както правеше обикновено. Носеше центурионската си униформа, както правеше винаги. Мануел го намираше за претенциозно.

— Семейство Роузуейн са тук, както и семейство Кео и семейство Росалес. — Беше бясна. — Пристигнаха едновременно, през Портали. Дори не се опитват да го скрият.

— О, не знам — каза Мануел. — Ако не ни бяха предупредили за срещата, не мисля, че щяхме да забележим. Твърде много хора пристигат и заминават.

— Недей да хвалиш Джулиън Блекторн — намръщи се Зара. — Той е предател.

— О, разбира се. Но сега ще имаме възможност да го накажем, което ще ми хареса.

— Сигурна съм, че е така. — Зара го изгледа с превъзходство, но Мануел знаеше, че наказанието на семейство Блекторн щеше да й хареса толкова, колкото и на него. И двамата мразеха Ема. Разбира се, Мануел имаше основателна причина (беше проявила неуважение към него на последната среща в Залата на Съвета), докато Зара просто ревнуваше.

— Ще ги превърнем в пример за назидание — заяви Хорас. — След преговорите. Не малките Блекторновци. Никой не иска да види как умират деца, дори ако кълновете на злото са в тях. Но Джулиън със сигурност, както и онези мелези, брат му и сестра му. Момичето Карстерс, разбира се. С Ейлийн Пенхалоу е по-сложно…

Вратата се отвори и Мануел се обърна любопитно; имаше само още един посетител, освен Зара, който никога не си правеше труда да чука на вратата на Хорас.

В стаята пристъпи висок, русокос ловец на сенки. Мануел го беше видял да влиза през Голямата порта по-рано. Оскар Линдквист, отделил се от останалата част на също толкова русото си семейство.

Хорас вдигна глава. Очите му искряха.

— Затвори вратата зад себе си.

От Оскар се откъсна нещо средно между ръмжене и смях, докато затваряше и заключваше вратата на кабинета. Въздухът заблещука слабо, когато се обърна и започна да се променя. Беше като да гледаш как вода залива картина, изкривявайки и променяйки линиите й.

Зара издаде отвратен звук, когато Оскар отметна глава назад и тялото му се загърчи от спазми; косата му придоби тъмен кафяво-черен цвят и се удължи, разпилявайки се по раменете му, гръбнакът му се слегна, докато тялото му се скъсяваше, линиите на челюстта му омекнаха в нови, познати очертания.

Анабел Блекторн ги погледна с нетрепващи синьо-зелени очи.

— Е, как мина срещата? — попита Хорас. — Предположихме, че не толкова добре, като се има предвид колко много ловци на сенки се върнаха в Идрис.

— Мисля, че това е част от намеренията им. — Хорас сбърчи чело, докато Анабел се настаняваше сковано в един стол срещу бюрото. Зара я гледаше предпазливо. Хорас все я наричаше дар от Тъмния крал, но Зара може би не я смяташе за дар. — Като се изключи фактът, че бях там.

— И никой не се досети, че не си Оскар? — попита Зара.

— Очевидно не. — Анабел изучаваше ръцете си, сякаш й бяха непознати. — Планът им е прост до степен на елементарен. Което би могло да бъде сметнато за преимущество, ще има по-малко неща, които да се объркат.

Хорас се наведе напред, отпуснал ръце върху бюрото.

— Да не искаш да кажеш, че би трябвало да се притесняваме?

— Не — отвърна Анабел, докосвайки замислено гравираната стъкленица, която носеше на врата си. В нея се вихреше червена течност. — Единственото им преимущество е елементът на изненада. Глупаво е от тяхна страна да предположат, че няма да бъдат предадени. — Тя се облегна в стола си. — Да започнем с най-важното. Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд са живи…

Ема стоеше на прага на Института. И последните долноземци си бяха отишли; самите те скоро щяха да тръгнат за Брослиндската гора. Брат Шадрак бе уверил Джулиън и останалите, че всички стражи в Идрис бяха повикани обратно в града за преговорите. Гората щеше да е пуста.

Следобедното слънце блещукаше над морето и тя се зачуди смътно дали след днешния ден щеше да види отново Тихия океан. Много отдавна баща й, й беше казал, че светлинките, танцуващи по повърхността на морската вода, идват от искрящите скъпоценни камъни отдолу и че ако мушнеш ръка под повърхността, можеш да уловиш скъпоценен камък в шепата си.

Ема протегна ръка пред себе си с дланта нагоре и се замисли за думите на Джем, а после за тези на Даяна.

Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни.

От вътрешната страна на ръката й, под лакътя, някога бледата гладка кожа сега бе покрита с тъмна паяжина от черни линии — като пукнатини върху мрамор, — голяма почти колкото дланта й.