Кралица на въздух и мрак

О, виж: смъртта издигна трон

там в странен град, под небосклон

на запад, в мрака скрит далек,

дето зли и добри, дето твар и човек

упокой са приели навек!

Там храмове, дворци и кули,

разядени от векове,

на нищо наше не напомнят,

ни дъжд, ни буря ги не брули —

там дремят мъртви ветрове;

а под небето без звезди

разстилат морна глад води.

Звезда не милва с поглед свят

нощта безкрайна в тоя град —

само лъч на червено от кърви море

над дворците ту пламва, ту мре

и разискрен лети, без да спре,

над храм, над купол, над стени,

над Вавилонски твърдини,

с беседки, мъртви в паметта,

що спят под каменни цветя —

над трон, над чертози, де гибел грози,

де изплитат гирлянда, която пълзи,

теменуги, бръшлян и лози.

Там под небето без звезди

разстилат морна глад води

и сякаш сграда, кула, храм —

със своите сенки слени там —

увисват в миг в безкрайността,

а върху тях от черна твърд

поглежда исполинска смърт.

Ту гроб, ту храм от древни дни

откройват мъртви дълбини,

но ни брилянти, що безспир

горят в очите на кумир,

ни мъртъвци във скъп саван

съня им не пробуждат там —

не трепет бръчки е чертал

над таз пустиня от кристал —

нито знак от вълна, че бесней или мре —

нейде буря в далечно, щастливо море —

нито — трепет, че вихър би нявга повял

над подобно море от кристал.

И в миг там трепет се яви!

Вълна обширен кръг изви!

И сякаш кула, сграда, храм

потъна — рухна — грохна там.

А всеки техен връх в нощта

остави в свода празнота —

всеки кръг от вълна стана кървав тогаз

и по-слаб, и по-блед всеки час, —

а когато сред вопли от друг някой свят

от основи там грохне загадъчни град,

сам Адът, прав от своя трон,

ще го срещне със поклон.