3. Опасно откритие

Пристанищни работници издърпаха кораба на мястото му до кея на град Сандура. Седем мъже теглеха дебело буксирно въже, докато двама младоци бързо редяха дървените фендери между корпуса му и кея, тъй че приливът да не блъсне кораба и да го повреди.

Бяха пристигнали в пристанището с утринния прилив, но докато дойде пристанищна лодка с буксирно въже и хвърлят въжетата на екипажа на носа, вече наближаваше обед.

Хату привърши със свиването на платната, плъзна се надолу по едно въже до парапета, прескочи го и тръгна да вземе пътната си торба.

Докато Хату вървеше през гъмжилото от моряци към хамака си, видя, че много от мъжете смъкват каишки от вратовете си и развързват малки предмети от клуповете на коланите си. Разпозна в тях различни икони на Отан, богинята на морето и на времето, и разбра, че моряците ги крият на различни места по палубата. Това означаваше, че вече са на място, където властва Църквата на Единствения бог и където ако видят човек с какъвто и да било предмет, свързан със старо божество, може да го изгорят на кладата за еретици.

На главната палуба го чакаше майстор Бодай. Щом го видя, той му даде знак да застане до него и каза:

— Чакаме.

Опираше се на дълга тояга, почти боен кривак, но не толкова набиваща се на очи, макар Хату да беше сигурен, че майстор Бодай може да я приложи със същия смъртоносен ефект, ако се наложи.

Отне му миг, преди да осъзнае, че играта е започнала. Като един от най-важните майстори в Коалтачин, Бодай обикновено слизаше първи от кораба, но тук, като беден монах, щеше да е от последните.

След като пътникът пред тях слезе, Бодай сложи ръка на рамото на Хату и му нареди:

— Внимавай.

Хату кимна. Имаше въпроси, но знаеше, че трябва да изчакат, докато не останат насаме. Дотогава щеше просто да следва указанията и да върви натам, накъдето го поведе брат Бодай. Тръгна след него, забързан последен по мостчето и навел глава в усилие да прилича на дребен и незначителен слуга.

Щом стъпиха на кея, ги спряха двама мъже, войник с жълто-червения знак на Сандура на туниката и друг, с голям черен знак с бял кръг в центъра — знака на Единствения.

Този, който заговори, беше слугата на Църквата на Единствения:

— Кой си ти, пътниче?

— Брат Часпър, от Турана, остров на Ланобли.

— Брат? Не носиш нито расо, нито знак.

Новонареченият Часпър се усмихна широко.

— Аз съм просещ монах, от ордена на Предвестника. Това е моето момче просяче, Венли.

На лицето на войника се изписа нещо като объркване, а служителят на Църквата изглеждаше подразнен.

— Очаквахме епископ от вашия орден и свитата му, а не…

— Епископът не е пристигнал?! — възкликна с престорена тревога Бодай. — Трябваше да се видя с него, та после да отнеса новините… — Изпусна въздишка, която на Хату, наречен вече Венли, му се стори малко прекалено театрална.

Свърши работа обаче, понеже църковният служител махна към града и каза:

— Тръгни по главния булевард и като стигнеш малкия площад, завий по северната улица от другата страна. След две пресечки тръгваш отново на запад, докато не видиш изгорялата сграда, която беше някога храмът на ордена ни. — Почти изплю последната дума, защото всички сгради на Единствения се наричаха „църкви“. Последователите на Татан бяха между първите, променили доктрината си, за да се влеят в Църквата на Единствения, като твърдяха, че Богът на Чистотата е бил само пророк, Предвестник на Единствения. За мнозина в църквата последователите на Татан бяха само малко по-добри от еретици.

Бодай кимна, поклони се леко, после побутна Хату в посоката, указана им от мъжа.

Когато се отдалечиха на достатъчно безопасно разстояние, Бодай каза:

— Интересно, не мислиш ли?

Хату погледна майстора си и изчака миг, за да види дали въпросът е риторичен, или старецът наистина пита за мнението му. Накрая кимна в съгласие.

— Какво преценяваш от това? — попита Бодай.

Хату се замисли над въпроса за миг, после отвърна:

— Търсят някого или са притеснени заради чужденците, може би и двете. Начинът, по който те разпитаха, братко, ме кара да мисля, че Църквата на Единствения е загрижена за нещо и че кралят ги поддържа. — Сви рамене.

Бодай кимна, после каза:

— Огледай се. Какво виждаш?

Хату бързо огледа дългата улица и когато наближиха площада, каза:

— Чудесен ден.

— Да, така е — съгласи се Бодай. — Времето тук често е сиво и мрачно, облачно или дъждовно, но днес е слънчево. Какво още?

Щом излязоха на малкия площад, Хату пак се огледа и каза:

— Това не е щастливо място.

Вместо да има оживени пазарни сергии, каквито човек би очаквал да види във всеки град, имаше само няколко души около малък добре поддържан, но иначе невзрачен фонтан в центъра на площада.

— Защо мислиш така? — попита Бодай, щом спряха до фонтана; натопи си ръцете и показно избърса лицето и врата си.

Хату последва примера му и отвърна тихо:

— Няма хора. Няма никакви продавачи, въпреки че е чудесен пазар, тъй че някой — кралят? — или някоя важна особа е решила да опразни този площад от търговци. — Плисна малко вода на лицето си и се огледа, докато го бършеше с ръце. — Не искат тук да се събират хора. Има трима въоръжени мъже с еднакво облекло: градската стража? За толкова малък площад с толкова малко хора има твърде много войници. Те наблюдават. Хората, минаващи покрай тях, извръщат очите си. Видяхме същото и по улиците от пристанището насам.

— Добре — прошепна Бодай и тръсна ръцете си все едно да махне водата от тях. — Да тръгваме.

Хату последва лъжливия монах по улиците, както им беше указал църковният служител. Стигнаха до бившия храм на Татан, вече скелет от обгорели греди и олтар, овъглен до черно. Дъждът и вятърът бяха остъргали изоставеното здание от пепел и въглени и можеха да минат по каменния под, без подметките им да почернеят.

— Преди време — заговори тихо Бодай — кралят на тази нещастна държава прие Църквата на Единствения. Всички други богове и богини бяха обявени за по-низши и демонски същества и в своя ентусиазъм да отърват града от зли места на поклонение войниците на краля малко се престараха. Забравиха, че този орден е съчинил легенда, една чудесна история, която обявяваше Татан Чистия за пророческо същество, небесен пратеник, който провъзгласява идването на Единствения.

Лъжливият монах почука една греда с тоягата си.

— Хмм, с няколко добри майстори това място би могло да се възстанови по-скоро, отколкото мислех. — После промърмори замислено, като на себе си: — Остържи овъгленото да видим колко здраво дърво е останало…

След като огледа обгорялата греда, Бодай излезе от унеса си и продължи:

— Та, както казвах, този крал беше първият монарх, който издигна Църквата на Единствения над всички други, и след като се възползва от удобната възможност Лодавико Сентарзи, владетел на Сандура… — той сниши глас, — известен нашир и длъж като Краля на скърбите, не само си спечели новата титла: Негово пресвято величество, която, изглежда, намира за напълно приемлива, но даде на Църквата на Единствения официалната база, от която да действа, дом, така да се каже. Преди няколко месеца до нас стигна новината, че древният град Сандура — той махна с ръка наоколо — сега се нарича Светия град. Което също, изглежда, удовлетворява Лодавико.

— Ще научиш, че някои места често са много важни — продължи Бодай. Намери едно сравнително чисто място от зидарията, опора за вътрешна стена, вече паднала, седна и подкани Хату да седне до него. — Безспорните места за защитими позиции по маршрути, които други искат да завземат или окупират, или удобни обекти, от които да се предприемат атаки. Близост до добър водоизточник или плодородна земя, хубав залив за пристанище или други естествени белези често са склонявали хората да изберат мястото, за да построят град, или по-скоро така са правили преди векове — не виждаме много градове да се строят в днешно време, нали?

Хату схвана, че въпросът е риторичен, затова само кимна разбиращо и в съгласие.

— Други важни места са символични: места, където са се разигравали големи битки, така че да помним геройството на победителите и да скърбим за загубата на убитите. Или светите места. — Махна към изгорелия вход и Хату погледна нагоре към високото плато, едва видимо над покрива на сградата от другата страна на улицата. — Там горе — продължи Бодай — Църквата изгражда тяхното най-свещено място: катедрала, най-величествената от техните църкви и седалището на епископ. Само че тази катедрала ще бъде дом на много епископи, на целия им управляващ съвет. — Въздъхна театрално и добави с тон, който според Хату прозвуча някак твърде весело: — И я строят точно до двореца на Негово пресвято величество.

Хату го погледна объркано.

— Но…

— Това компрометира защитимата позиция на замъка на Лодавико, знам. — Бодай махна с ръка в кръг, обхващайки целия град. — Неговият замък сега е цитадела, предвид колко много се е разраснала столицата му, откакто предците му са построили крепостта. Ако армия почука на портите му, добавянето на катедралата едва ли ще е от значение. Той вече ще е изгубил войната. — Усмихна се. — Но е добре да се види, че обръщаш внимание, когато учителите ти говорят за военна история. Не като твърдоглавия ти приятел.

Хату се постара да не се усмихне, защото знаеше, че Бодай говори за Донти. Това, че Донти беше внук на един от седемте майстори на Съвета, го бе спасило от много по-суровите наказания, които заслужаваше. Всеки друг ученик щеше да е изгонен дори само за няколко от простъпките му и нарушаването на десетки правила.

Когато Донти беше малък, казваха, че бил просто капризен, но с годините поведението му беше станало почти постоянно опърничаво. Хату смяташе, че до няколко години Донти може да е капитан на екип, може би капитан на банда, или дори мъртъв, но се съмняваше, че приятелят му може да израсте до статута на баща си и дядо си. Можеше и да има шанс, стига да се научеше да сдържа импулсите си, но едва ли щеше някога да стане майстор.

Учениците, които гонеха от школите още докато бяха малки, се връщаха при родителите си, където чиракуваха в занаяти в селището или ги пращаха да работят на ферми и в рибарски села. Но след определена възраст, когато вече са научили някои тайни… Хату не искаше и да мисли за това, но беше направил някои заключения, че такива ученици дискретно ги убиват.

Това беше проклятието на избраните: да бъдеш избран да се обучаваш като сикари и потенциално да станеш член на квели наскости, тайната армия на Коалтачин, означаваше, че след определен момент ще знаеш твърде много, за да ти се позволи да напуснеш. Хату усещаше, че той, Хава и Донти са близо до този момент. Макар някои подробности около устройството на армията все още да се държаха в тайна от учениците на тяхната възраст и с техния опит, Хату беше видял и чул достатъчно, за да обобщи как може да е организирана държавата Коалтачин, а онова, което беше научил през последните дни, не толкова го беше изненадало, колкото бе укрепило убеждението му. Спомни си разговора си с приятелите си, след като главатарят Хилсбек ги нахока, и осъзна, че може би вече са преминали този момент. Не беше сигурен, защото разполагаше само със съждения. Имаше една стара поговорка за това, което става в могъщи фамилии, когато някой като Донти не успее да се издигне: „Тези, които знаят, не говорят, а тези, които говорят, не знаят“.

Защото най-дълбоката тайна на Кралството на нощта бе това, че то беше най-голямата, най-обширната престъпна империя на Гарн. Коалтачин не беше кралство и нямаше крал, но се управляваше от съвет на седем майстори, всеки от които контролираше „фамилия“. В рамките на тези фамилии имаше групи, които командваха много банди из много градове.

Титлите на съветниците се предаваха от член на фамилия на член на фамилия — освен ако една фамилия не бъдеше изместена от друга, по-могъща, често с цената на кръвопролитие и създаването на фракции. Съветът бе учреден тъкмо за да разрешава такива спорове и, най-важното от всичко, да защитава древния начин на живот. Майстор Зусара беше окончателният арбитър за проблеми, които Съветът не можеше да разреши, и макар че майсторите често се бореха помежду си, всички се обединяваха срещу външни.

Престъпната дейност осигуряваше на островната държава по-голямата част от нейното богатство, но агентите, изпращани по света, за да работят в полза на далечни владетели или богати търговци, осигуряваха най-насъщните стоки: тъкмо те събираха критично важни икономически и политически разузнавателни данни преди всички; тъкмо те произвеждаха значителни богатства, защото услугите на островната държава не бяха евтини; но най-важната им стока беше информацията и най-силното им оръжие беше страхът. За сикарите се мислеше като за легендарни същества, магически същности, способни на неща извън възможностите на смъртните. Повечето от репутацията им се дължеше на умно планиране, театрални трикове и избирането на агенти, обучени за специфични задачи. Макар да не бяха свръхестествени същества, сикарите бяха сред най-добре обучените професионални убийци и воини на Гарн.

Кралството на нощта разчиташе на своята репутация, заслужено спечелена от квели наскости и техните сикари, но в основната си част представляваше нация на главорези, бандити, мошеници, крадци и контрабандисти. На практика нито една значителна престъпна дейност в източната половина на Северна Тембрия или североизточната част на Южна Тембрия, или дори в Десетте хиляди острова, не се извършваше без уведомлението или участието на Коалтачин. И нито една не ставаше без тяхното мълчаливо одобрение.

Както му беше в характера, Хату имаше безброй въпроси, но болезненият опит го беше научил да ги таи за себе си, освен ако не му се предоставеше удобна възможност да попита, без да има последствия. Закачливото подхвърляне на майстор Бодай за поведението на Донти не беше разрешение да задава нежелани въпроси и можеше дори да се окаже един вид проверка: майсторите и учителите често подвеждаха учениците към логически или поведенчески капани, за да ги преценят, да ги поправят или да ги накажат според ситуацията.

— Ще изчакаме тук, макар да смятам, че няма да е за дълго — каза Бодай. — Още ден или два може би, или още един-два. — Огледа се и добави: — Но тази нощ ще действаме като покорни членове на една съмнителна секта под най-бързо разрастващата се власт на този свят. А! Освен това трябва да ядем. — Погледна Хату. — Купа?

Хату отвори пътната си торба и извади дървена купа, малко по-плоска и по-широка от паница за супа. Беше я използвал за ядене, но сега бе станала неговата просешка паница.

— Утре ще започнем този маскарад вече сериозно. — Бодай хвърли няколко дребни монети в купата. — Има един по-голям площад на три улици на запад оттук, втория по големина в този град, и на северозападния ъгъл ще видиш една бирария. Там имаме агенти. Ако нещо ме сполети, трябва да идеш там и да попиташ за Люк.

Хату кимна.

— От един остров на изток.

Бодай се усмихна. Това беше правилният код за идентифициране на някой от Коалтачин при нужда от помощ.

— Не ходи там по никакъв друг повод, освен ако не си в ужасна нужда. — Бодай се облегна на стената, без да обръща внимание на саждите по нея, и плесна длани на коленете си. — На юг оттам, в най-северозападната улица, три врати зад ъгъла, има пекарна. Там ще се попазариш със собственика за самун хляб — той прави чудесен хляб, с розмарин и малко чесън — и на връщане ще минеш покрай продавач на сирене. Купи нещо, което да не е съвсем развалено, със съвсем малко плесен, и накрая вземи и мях вино. Уреди го с монетите, които ти дадох.

Хату погледна небето и видя, че едва е минало обед.

— Колко да се забавя, брате?

— Колкото ти отнеме да подслушаш клюки, да чуеш интересни слухове и да установиш нещо ценно. Хайде тръгвай!

Хату стисна просешката паница, каза: „Да, брате“, и тръгна.



Хатушали обикаляше целенасочено из пазара, сменяше бързината и никога не се задържаше прекалено дълго на едно място. Пазарът беше голям — за да го обиколи целия му отне повече от час. Вървеше нито много бързо, нито много бавно, внимаваше да не привлича внимание и в никакъв случай да не се доближава много до търговска сергия. Момче просяк близо до стоката им моментално щеше да събуди подозрението на всеки опитен продавач, защото „грабни и хукни“ беше постоянната заплаха за търговците. По-ценните стоки винаги се поставяха отзад на сергиите; някои търговци подреждаха масите си така, че човек трябваше да влезе в сергията, за да огледа стоките, докато по-малки щандове с една маса отпред подканяха крадеца да посегне до задната страна на щанда, за да свие по-доброкачествени неща, действие, което със сигурност щеше да докара перване с кривак или с нож по ръката на всички, освен на най-бързите и ловки пакостници.

Хату огледа и района между площада с пазара и пътя, водещ нагоре до цитаделата, където се строеше катедралата. От североизточния ъгъл на площада пътят лъкатушеше нагоре, завиваше и след това рязко се издигаше от северния край; беше защитен с огради или каменни стени чак до подножието на стария замък. Беше оживен и от това, което Хату беше научил, заведенията най-близо до замъка бяха навярно най-старите и най-успешните, защото техните собственици можеха бързо да се изтеглят в замъка, ако градът бъде нападнат, докато тези долу бе по-вероятно да бъдат оплячкосани.

Първото му впечатление от града се потвърди от настроението и поведението на хората на пазара. Твърде много градска стража патрулираше из пазара и когато минеше покрай някой от тях, Хату се опитваше да се прави на местно момче, тръгнало по работа, но ако беше безопасно, оглеждаше тълпата. Търсеше удобни за наблюдаване места, където да може да спре за няколко минути и да погледа. Нямаше и намек за радост у хората наоколо. На повечето пазари имаше смях и често музика, ако улични музиканти заработваха пари, но тук в Сандура населението изглеждаше подозрително, сякаш беше под постоянно наблюдение; и засега мнението на Хату беше, че наистина е.

Щом приключи с последната си задача — да намери не скъпо, но хубаво вино, — Хату тръгна обратно към Бодай, като непрекъснато наблюдаваше колкото може повече. За първи път беше доволен, че Донти не е с него. Дискретността не беше най-доброто качество на приятеля му: той като че ли изпитваше нужда да привлича внимание към себе си в най-лошите възможни моменти. Все едно просто не можеше да стои кротко. Хату се чудеше как ли ще се оправя, след като завърши училището — ролята на сикари изобщо не му отиваше. Може би щеше да се справи по-добре в по-традиционната, макар и скромна, армия на Коалтачин. Или може би щеше да се издигне до полковник, отговорен за ръководството на многобройни екипи в един или повече градове.

Хату би приел с радост компанията на Хава обаче. Тя имаше много чудесни качества и спокоен нрав, което щеше да помогне много в мисия като тази. Присъствието ѝ едновременно го успокояваше и възбуждаше, а напоследък чувствата му към нея като че ли ставаха все по-сложни. Не знаеше дали го разбира, или просто го приема. В среда, в която всеки се беше опитвал или да го промени, или да намери слабостите му, Хава го беше приела такъв, какъвто е.

Беше излизал с доста момичета. Градските момичета охотно лягаха с учениците, защото шансът да станат жена на капитан или дори на майстор беше може би единствената им възможност да се издигнат на положение по-високо от това на родителите им. Хату изобщо не беше чувал това да се е случвало, но мечтата продължаваше да живее. Чувствата му към Хава обаче бяха по-сложни от простото желание. Трудно му беше да им намери име, въпреки че близостта я имаше. Изпитваше нарастващо желание, но на учениците не им беше разрешено да правят секс помежду си. Такива обвързвания бяха забранени и ако талантливо момиче като Хава забременееше, замесеното момче щеше да получи смъртна присъда.

Хату изтласка Хава от ума си, за да не се разсейва. Огледа се и си отбележи какво е пропуснал, след което се върна на текущата задача. Обиколи отново пазара дотам, откъдето бе започнал, след като не бе открил нищо заслужаващо си да се докладва, и най-сетне стигна до изгорелия храм. Завари брат Часпър задрямал, но като се приближи, видя, че това е заблуда — майстор Бодай наблюдаваше внимателно минаващите. Без да го поглежда, той каза:

— Нещо интересно?

Хату поклати глава.

— Нищо необичайно. Нормален пазарен ден. Едни се пазарят, други говорят за семейство, работа, клюки. — Сви рамене.

— Аха — рече майстор Бодай, преструвайки се, че се буди. — Хм, гладен съм.

— Да намеря ли дърва за огън? — попита Хату.

Бодай поклати глава.

— Никакъв огън. Освен това нямаме нищо за готвене.

Хату беше увил хляба, сиренето и виното в дебела хартия, която изшумоля, щом я разгъна. Бодай мълчаливо взе парчето сирене и го счупи на две, отчупи голям комат хляб и започна да яде.

Яденето мина без много приказки, тъй като Бодай оглеждаше съсредоточено минаващите по пътя. Късният следобед погасна във вечер. Хату отпи глътка от виното. Не можеше да прецени дали е добро или лошо, тъй като пиенето на вино и други алкохолни питиета все още беше ново за него и го беше страх да не се напие. Мразеше усещането да не може да се контролира.

Щом изядоха всичко, Бодай каза:

— Какво ще кажеш за малко обикаляне след стъмване?

Хату се усмихна. Бодай не го питаше дали иска, а го уведомяваше какво трябва да направи.

— Зависи къде ме пращаш.

Бодай погледна към сградата от другата страна на улицата и Хату разбра, че ще го прати да разузнае новата катедрала до двореца и нещата около нея, може би и в самата цитадела, ако намери начин да влезе. Пое си дъх, за да се успокои, и започна да си припомня пътя през града нагоре до стария замък.



През деня беше минал бързешком по пътя към платото над града. За вечерния си набег забърза покрай редица дюкяни, готвещи се да затварят за нощта, и бързо влезе в един близо до най-горния участък на пътя, възвиващ към двореца — скоро щяха да затворят и неговите врати.

Хату кимна на продавача на фини платове и се огледа, докато той присви очи подозрително при появата на опърпания младеж; след това с усмивка драсна обратно през вратата, присви се до стената и се промъкна към следващата сграда. Наведе се и се огледа: надяваше се да не са го видели на гаснещата светлина.

Отегчените стражи от двете страни на портата не показаха с нищо, че са го забелязали.

Пред входа към цитаделата имаше чист терен — древните каменни стени се издигаха на доста голямо разстояние от ръба на платото. Хату беше учил малко военна история и теория, тъй че заключи, че голото пространство нарочно е оставено така. Представи си, че можеше да се преобрази в път, водещ до катедралата, но не знаеше нищо за инженерството, тъй че как можеше да се постигне това беше въпрос, над който да размишлява друг път.

Трудно му беше да разбере разликите между храмове, църкви и катедрали. Всички бяха взаимозаменими за него: всички бяха места, където хората ходеха на поклонение. Виж, големината им, изглежда, имаше значение. Хату беше виждал доста храмове, някои от които все още се използваха, и всичките общо взето бяха скромни сгради, големи може би колкото приличен хан. Някои дори бяха толкова малки, че можеше да се нарекат параклиси, само с по една пейка в тях. Църквите не бяха много по-големи, но обикновено бяха по-натруфени. Катедралата на платото пред него обаче изглеждаше грандиозно начинание.

Една част от строежа му се стори странна: имаше кула, която като че ли беше с изглед надолу към стария параден двор на източната страна на двореца. Изпита неприятното усещане, че някаква ключова информация му убягва, но го изтласка настрани, за да се съсредоточи върху текущата си задача: да мине покрай стражите при портата. Да се шмугне покрай тях беше невъзможно. Портата се затваряше за нощта и в нея имаше вратичка, през която можеше да мине само един човек.

Хату погледна назад по тесния проход между двете сгради и видя един сандък до стената на следващото здание. Можеше да го използва, за да се покатери на покрива.

Тичал беше по покриви, въпреки че не му харесваше много, особено сам и в тъмното. Сандъкът като че ли беше дар от провидението, тъй като сега нямаше приятели, които да го повдигнат или издърпат. Не беше съвсем сигурен, но смяташе, че ще може да прескочи пролуките между сградите, за да стигне до последния покрив преди портата.

Важното при скачането по покриви беше стъпването. Да уцелиш билото на покрива беше идеалното, тъй като то беше най-здравото. В училището се разправяха истории за ученици, пропаднали през тънка слама без никаква подпора, стари хлъзгави плочи или дори тънки мертеци. Но проблемът с улучването на билото беше, че ако не го улучиш или загубиш равновесие и паднеш към стрехата, е също толкова лош изход, колкото да пропаднеш през покрива.

Едно успешно скачане на покрив можеше да е шумно, така че Хату беше обучен да го опитва само ако бяга на живот или смърт. Каменните покривни плочи често бяха коварни. Наковани летви бяха най-добре. Той беше огледал покривите по-рано през деня и тези покрай улицата като че ли бяха с плочи или дървени летви, затова сега реши, че има добър шанс да стигне до катедралата по тях.

Забърза към сандъка, видя, че е от здраво дърво, стъпи на него и лесно се покатери на първия покрив. Имаше още четири къщи и той се присви, прецени първия скок и скочи колкото се може по-безшумно. Макар да тупна малко прекалено силно, осъзна, че едва ли някой, стоящ точно отдолу, ще е чул шума.

Стигна до ръба на предпоследния покрив и прецени разстоянието до последния. Беше само малко по-далече от скоковете в една игра, която беше играл като по-малък; прецени отново засилването си и отскока, направи две стъпки назад, скочи трупешката и стъпи точно под билото на последния покрив без почти никакъв звук.

Почувства се необичайно самодоволен. Бързо мина до другата стряха.

Навремето по ръба на платото сигурно беше имало стена, но отдавна се беше срутила, докато градът бе вдигал по-далечни външни стени. Нищо не беше останало освен няколко неравни могилки от основите, сега покрити от столетия пръст.

Останалото от стената запречваше пътя с грамадната порта и стражите при нея. Сградата, на която стоеше Хату, представляваше преграда, запушваща достъпа до цитаделата.

Той прецени ширината на стената, която почти се допираше до сградата, за да види къде би могъл да скочи безопасно, но удобните за това точки бяха твърде далече, за да е разумно да се опита.

Върна се на предишната си позиция и увисна от стрехата, а после се спусна колкото се може по-безшумно и продължи ниско наведен, като току поглеждаше към стражите до портата.

Беше на място, където ъгълът на сградата почти се срещаше с порталната стена. Малко дете можеше да се провре през празнината, но не и пораснал мъж. Прецени, че запазената порта е за местна сигурност, а не за военна отбрана, защото една нашественическа армия трябваше с бой да премине през целия град, за да стигне дотук, а събарянето на къщата зад него определено щеше да отнеме по-малко време, отколкото разбиването на старата порта с таран.

Погледна иззад сградата, притеснен как ще се върне при Бодай, и видя, че купчина смет и натрошена зидария е създала импровизирана стена между мястото, където стоеше, и ръба на платото. Постара се да огледа колкото може по-добре на смътната светлина на лампите при портата. Дано само да не му се наложеше да напуска бързо. След това зърна някаква захвърлена щайга, или по-скоро голяма дървена кутия. Пристъпи предпазливо към нея, тъй като нямаше представа на какво може да стъпи в отломките, а ролята му на момче просяк налагаше да носи опърпани сандали. С облекчение откри, че кутията отговаря на изискванията му; беше достатъчно здрава, за да може да стъпи на нея и да се покатери отново на покрива, когато си тръгне.

Взе я колкото се може по-тихо, вдигна я над главата си и бавно се върна до края на сградата, като се стараеше през цялото време да държи под око по-близкия страж през процепа. Беше достатъчно далече и стига стражът да не се обърнеше точно към него, щеше да остане невидим. Трябваше само да не вдига шум. Чуваше как стражът си говори нещо с другия от другата страна на портата, но не можеше да различи думите.

Стигна до стената и нагласи щайгата. Отстъпи назад и прецени, че ако набере прилична скорост, може да скочи на нея, да стигне до стряхата и да се издърпа на покрива. Издиша облекчено, въпреки че все още се чудеше колко тихо може да го направи. Но пък ако побързаше, това едва ли щеше да е от значение.

Огледа се, за да прецени как най-добре да подходи към катедралата. Застъпва бавно към края на платото. Даваше си ясна сметка колко далече са скритите в тъмното покриви долу. Подхлъзнеше ли се, бързата смърт му беше гарантирана. Светлината от стените на замъка, хвърляна от факли, разположени на десетина стъпки една от друга, беше доста оскъдна и полудовършената катедрала приличаше на някакво едва различимо чудовище, изгърбено в тъмното. Беше хладно и влажно, вятърът от океана носеше толкова мъгла, че едва се виждаше. Добро за да не те забележат, но ужасно трудно да си намери човек пътя.

Зачуди се по каква ли причина го беше пратил Бодай тук горе, освен ако не искаше да го хванат; не виждаше никаква възможност да огледа добре цитаделата, а катедралата изглеждаше празна. Реши, че старият учител иска от него да огледа недовършената сграда и да види дали се строят тайни помещения или странни прибавки, но как щеше да ги разпознае беше пълна загадка за него. Хатушали не знаеше нищо за строителство, никога не беше чиракувал в строителния занаят, освен да помага при тежка работа, и познаваше само личните оръжия за бой — голямото въоръжение беше толкова загадка за него, колкото зидарията и строителното скеле. Можеше да се препъне в разглобена каменохвъргачка и представа да няма какво е. А една празна стая изглеждаше съвсем като всяка друга, рядко издаваше някакво специално предназначение.

Между Хату и довършения вход на катедралата имаше подредени плочи, а до тях маса и огромен сандък със сечива. Под масата, която беше празна, имаше дълъг сандък с хартии, може би планове за строежа. За миг Хату си помисли дали да не ги разгледа колкото може на смътната светлина, макар че едва ли щеше да научи много — нищо не разбираше от планове. Прецени, че е най-добре да не ги пипа. Докато се чудеше как най-безопасно да се промъкне в сградата, чу някой да вика.

Сниши се зад високия куп фасадни камъни — мраморни или гранитни плочи, не беше сигурен какви са — и чу как гласът се усили. Някой се приближаваше и викаше някого. Надникна рисковано и видя, че откъм цитаделата идва някакъв мъж, а друг излизаше от катедралата, за да го посрещне. Когато се срещнаха, чу гласовете им ясно, но не можа да разбере нищо. Някои думи му бяха почти познати, но не можа да схване какво си говорят двамата.

Отново надникна иззад ъгъла и видя, че двамата мъже са спрели и продължават разговора си пред входа на катедралата. Единият носеше фенер, излъчващ достатъчно светлина, за да могат безопасно да стъпват през разхвърляните камъни и парчета мазилка.

Хату настръхна. Облеклото на единия — тъмни дрехи, покривало на главата и меки обувки — му беше познато. Приличаше на сикари!

Спътникът му като че ли носеше нещо подобно на облеклото на църковния служител, когото с Бодай бяха срещнали на пристанището.

Хату замръзна. Надяваше се, че с нищо не издава присъствието си. Ако тук имаше сикари, щеше да е мъртъв в мига, в който го откриеха.

Двамата мъже влязоха в катедралата и след като изчезнаха в тъмното, Хату се помъчи да се успокои. Съсредоточи се върху това да диша бавно. За няколко мига имаше чувството, че сърцето му ще пръсне гърдите му. След като се отпусна, осъзна колко близо бе стигнал до паниката. Ако не беше тренировката му, най-вероятно вече щеше да е мъртъв.

Прецени възможностите си. Можеше да се върне веднага и да уведоми Бодай за видяното, но знаеше, че старият майстор ще зададе много въпроси, за които нямаше отговори, и най-вероятно щеше да му заповяда да се върне. Осъзна, че има само един избор.

Нямаше представа дали двамата мъже са вече дълбоко навътре в зданието, или са просто зад входа, така че изключи възможността да ги проследи през него и вместо това безшумно притича и се присви зад един участък от недовършена стена от дясната страна на входа. Чу заглъхващите им гласове и поскърцването на ботуши по каменния под, докато двамата влизаха навътре в катедралата.

Хату направи стъпка вляво и надникна през входа. Когато се довършеше, сигурно щяха да сложат огромни врати, поне двайсет стъпки на ширина. Смътната светлина от фенера се отдалечаваше — двамата мъже навлизаха дълбоко навътре в огромното здание.

Хату бързо отхвърли възможността да ги проследи през вратата. След като нямаше представа за препятствията, за възможни укрития или колко души може да се крият в сумрака вътре, беше твърде рисковано.

Бързо отиде до левия ъгъл на катедралата и надникна иззад него. Свързващата стена все още представляваше нисък ред камъни, висока едва колкото да може да се скрие зад нея. Хату се приведе ниско и тръгна покрай стената, успоредно на това, което според него трябваше да е пътят на двамата от входа.

Постара се да пренебрегне факта, че всяка грешка от негова страна вероятно ще доведе смъртта му. Главната цел на тренировката му, като с всички ученици на Коалтачин, беше да не го засекат. Съсредоточи се върху това да приложи всеки трик и умение, на които беше научен.

Патешкото ходене беше трудно дори за пъргав младеж като Хату и бедрата и прасците го заболяха ужасно. Отново чу гласовете в сенките и спря. Бавно се изправи и погледна през рамо, за да запомни пътя в случай че му се наложи да напусне много бързо мястото си. Имаше светлина едва колкото да може да види по-тъмните очертания в сумрака.

На ъгъла, който току-що беше подминал, имаше струпани сечива и камъни, тъй че ако му се наложеше да побегне и не налетеше право на тях, можеше и да оцелее. Ако можеше да стигне до щайгата и да се покатери на първия покрив… Остави тази мисъл недовършена. Мисленето за твърде много неща наведнъж беше глупаво, водеше до грешки и не спомагаше за спокойно наблюдение и невидимост.

Все още можеше да чува смътните гласове на мъжете. Тъмнината беше благословия и проклятие. Едва можеше да вижда къде стъпва, но мракът го скриваше от погледи. Извърна глава, мъчейки се да засече посоката, откъдето идваха гласовете.

Пое си дълбоко дъх, издиша бавно, прехвърли се през ниския каменен зид и стъпи вътре в катедралата. Спря и се вслуша отново.

От каменния под се издигаха каменни колони, които един ден щяха да поддържат тавана, и от големината им Хату прецени, че покривът ще е много високо горе и много тежък. Всяка колона беше три стъпки дебела — достатъчно, за да може да се скрие, ако внимава.

Прокрадваше се много предпазливо и се надяваше, че случайните звуци от улицата долу и шумоленето на нощни животни и птици ще прикрият шума, който можеше да вдигне: спъване в някой забравен инструмент, тупване на камък или откъртване на засъхнала мазилка. От това движението му му се струваше невъзможно бавно, но все пак напредваше стабилно към двамата загадъчни мъже.

Гласовете ставаха по-ясни и скоро Хату успя да различи и трети глас. Спря зад една от колоните и се вслуша за миг, след това подаде глава и погледна. Видя фигури, смътно очертани от светлината на горящ мангал. Четирима мъже бяха наклякали около него и говореха с двамата, които бе проследил.

Мангалът беше от тези, които се използваха и за готвене, и за топлене: малко глинено блюдо, изпечено здраво, за да издържа на топлината на въглените, и не беше предназначен да излъчва много светлина; на Коалтачин го наричаха хибачи. Помагаше му да засича движение, но не и да вижда добре. Четиримата мъже като че ли носеха черно или поне много тъмно облекло, но едва можеше да различи фигурите им, още по-малко белези за разпознаване.

Въпреки дразнещото усещане за познатост на езика не можеше да разбере какво си казват и можеше да чуе само отделни думи от разговора, защото мъжете говореха тихо.

Чу една дума, която му бе позната. Мигновено беше повторена от един от мъжете, които бе проследил, но от интонацията му прозвуча като въпрос. Сърцето на Хату подскочи и той го успокои с усилие, за да се съсредоточи върху това, което се говореше. Наведе се колкото може по-ниско и надникна още иззад ъгъла… и изведнъж започна да разбира това, което чуваше.

Притисна гръб в колоната. Паниката вътре в него заплашваше да се надигне, сърцето му се разтуптя. Наложи си спокойствие, задиша по-скоро бавно, отколкото дълбоко, упражнение за успокояване, което бе научил отдавна. След като се овладя, надникна отново иззад колоната, почти беше долепил лице до пода.

И точно тогава един от мъжете стана, тръгна към ниската недоиззидана стена и отвори капака на фенера, който носеше.

Хату замръзна, притиснал буза в студения под; едва надви инстинкта да се дръпне, за да се скрие. Бяха го учили да се крие зад всякакво възможно прикритие, но всяка фибра в съществото му искаше да драсне и да побегне колкото може по-бързо. Знаеше, че движението привлича окото дори в смътна светлина, докато едно странно очертание в сумрака е по-малко вероятно да привлече внимание. От гледна точка на мъжете в помещението, ако някой погледнеше към него, главата му нямаше да прилича на нещо повече от объл камък, но всяко движение щеше да го издаде. Наложи си да повярва в разумността на тази мантра и бавно осъзна, че е в безопасност: никой от мъжете не гледаше към него. Хату бавно и безшумно издиша и продължи да ги наблюдава.

Мъжът с фенера се върна при другите, извади сгъната хартия от една кожена торба и я подаде на един от двамата мъже, които Хату беше проследил. Хату настръхна за втори път. Четиримата около мангала също бяха облечени като сикари, въоръжените убийци и шпиони на Коалтачин, но с леки разлики, достатъчно многобройни, за да го убедят, че не са от родната му страна.

Мъжете заговориха отново и онзи с хартията я посочи в отговор и повтори фразата, съдържаща думите, които Хату бе разпознал.

Остана съвсем неподвижен, за да се слее със сумрака. Знаеше, че трябва да напусне колкото може по-скоро и да докладва на лъжливия монах, който го чакаше.

Мъжът, който държеше хартията, я прибра в торбата и затвори капака на фенера. Хату използва момента, за да се измести отново зад колоната. Знаеше, че и най-малката промяна в осветлението ще принуди очите на хората в помещението да се приспособят и така ще ги заслепи за миг; имаше много добър шанс да остане невидим. Но знаеше, че никаква промяна в светлината няма да предпази да не го чуят, ако издаде някакъв звук.

Изправи се, с гръб притиснат в криещата го колона, овладя дишането си и заотстъпва безшумно в тъмното.

Тръгна обратно по стъпките си, колкото можеше по-безшумно и хладнокръвно. Всяка крачка подклаждаше желанието му просто да прескочи ниската стена и да побегне; само дисциплината, натрупана от цял живот уроци, го предпази да не се поддаде на импулса. Когато стигна до стената близо до недовършения вход, я прекатери и се смъкна леко на пръсти.

Тръгна бързо, на косъм от тичането, докато не видя щайгата, която беше поставил до сградата. Рискува три бързи стъпки и скок върху нея, сграбчи стрехата и се покатери на покрива. И да чуеха пазачите някакъв шум, Хату щеше да е минал по покривите на следващите три сгради преди те да успеят да се покачат и да огледат.

Стигна до ръба на последния покрив и след като нямаше никакъв знак, че го гонят, седна. Имаше чувството, че сърцето му ще изригне от гърдите му; едва можеше да диша. Отне му малко време докато се успокои и след като бе готов, се смъкна на земята и зави на ъгъла в улицата, която щеше да го върне на пазара и при изгорелия храм отвъд него. Закрачи отривисто, достатъчно бързо, за да прилича на човек с определена цел: онова поведение, което често спира дребни крадци, джебчии и побойници да те доближат, което намеква, че ще е по-добре да си потърсят по-лесна плячка. Все още беше достатъчно рано и по улиците все още се движеха хора, а изгонените от кръчмите пияници все още не бяха започнали да залитат по тях.

Имаше чувството, че са минали часове, докато се върне при майстор Бодай, макар да знаеше, че са по-скоро минути. Дори при достатъчно хора на улиците в повечето градове един самотен бързащ младок по това време на нощта най-вероятно щеше да привлече вниманието на градската стража, а този град като че ли беше дори под по-голямо наблюдение от повечето, тъй че Хату не бързаше и спираше много пъти, за да се увери, че не го следят.

Когато мина през изгорялата врата, завари лъжливия монах да разбърква нещо в едно гърне на малкия огън. Бодай му хвърли само един поглед и веднага обърна глиненото гърне с пръчката за бъркане, за да изгаси огъня. После попита спокойно:

— Какво?

Хату клекна до него.

— Успях да проникна в двора на цитаделата и преди да потърся път навътре, отидох да огледам катедралата, както ми нареди. Зърнах двама мъже да влизат в нея. Говореха на език, който не разпознах отпървом. Единият беше облечен като онзи църковен служител на пристанището, но другият беше облечен като сикари. Срещнаха се с други четирима, които се криеха вътре, и те облечени така.

Бодай вдигна ръка и Хату спря.

— Като сикари?

— Не можах да видя добре, но имаше разлики.

— Опиши ги.

— Покривалата на главите им не бяха като тези, които носят нашите хора. Приличаха повече на тюрбани. — Направи въртеливо движение около главата си. — Не големите като на търговците от…

— Достатъчно — прекъсна го Бодай. — Какво още?

— Малко можех да видя, но един отвори капака на фенер за малко и успях да видя, че облеклото им е по-хлабаво от това на нашите сикари, с широк пояс и елек, мисля… Заподслушвах и…

Бодай кривна глава настрани, досущ като куче, когато се вслушва.

— Продължавай.

— Говореха нашия език, майсторе. Но с акцент, какъвто не бях чувал. Някак гъгнив.

— Опиши го.

— Отначало не можех да го разбирам, защото те… — Помълча малко, след което продължи: — Като че ли гълтат звуците, вместо да ги произнасят като нас. — Бодай кимна. — Задържаха звука „о“ назад в гърлото си, тъй че не се чуваше ясно.

— Съкращаваха ли думите? — попита Бодай.

Хату се ококори.

— Да, точно това е! Точно затова ми беше трудно, докато ухото ми не привикна със звука. Говореха все едно имат камъчета в устата!

Бодай въздъхна, после кимна и започна да събира оскъдните си вещи и да ги пъха в пътната си торба.

— Какво друго?

Хату продължи:

— Говореха за срещи, съобщения и повечето смисъл беше скрит, но знаеха за какво говореха. Казаха само една дума, която разбрах ясно; повториха я два пъти и това беше думата, която първо разпознах.

— Какво казаха?

— Името ти. Бодай. Извадиха нещо, което трябваше да е карта, и пратиха четирима на портите да наблюдават, а петия на кейовете. Мъжът от църквата каза, че ще прати още хора да идат със сикарите.

— Тръгваме веднага — каза Бодай и се изправи.

Хату грабна пътната си торба и го последва извън сградата. Тръгнаха към пристанището, но завиха на изток при малкия площад.

— Има едно място, където трябва да идем, преди да са ни открили — каза Бодай, докато крачеха бързо. — Защото ако не ни видят, че се опитваме да напуснем утре, ще започнат сериозно да претърсват града. — Огледа се и сниши глас. — Но ако ме сполети нещо лошо или ако се разделим, трябва да се върнеш в Коалтачин. Знаеш ли как да потърсиш кораб?

— Да, търсене на остров на изток — каза Хату.

Бодай кимна.

— Намери Зусара и му кажи това, което каза на мен.

Хату кимна, въпреки че перспективата да се срещне сам с най-могъщия майстор в Коалтачин само усили тревогата му.

— Мъжете, които си взел за сикари, са от Ажанти. Повтори.

— Ажанти — повтори Хату.

— Значи, не изговаряш това име пред никого освен пред майстор Зусара или мен; нито дори на друг майстор. Разбираш ли?

— Да, майсторе — каза Хату.

Бодай го погледна, после му махна да го последва.

Като се увери, че наоколо няма никой, Бодай попита:

— Какво още видя?

Хату внезапно си спомни нещо.

— Знаци, мисля. Носеха малки отличителни знаци, оформени по-различно от всички, които съм виждал. Спомням си ги само заради бляскането им на светлината на фенера.

Бодай кимна.

— Черни лакирани знаци, поради което са улавяли светлината. Пази ги да не се внедрят… — Замълча, погледна Хату и каза: — Все едно. Трябва да знаеш само каквото има нужда да знаеш, а вече знаеш малко повече.

Вървяха с целенасочеността на хора, решени да стигнат до крайната си цел, може би позакъснели, поради което и бързаха. Хату оставаше на стъпка зад Бодай, както се полагаше на момче просяк, с полагащото се почитание към светия човек.

Без да спира да се озърта, Бодай попита тихо:

— Откъде бяха онези мъже?

— Ажанти — отвърна Хату. Това, че Бодай го попита толкова скоро за името, му подсказа, че го смята за критично важно.

Стигнаха до един ъгъл, завиха и Бодай спря пред първата врата отдясно, срещу някакъв затлачен мръсен канал от залива. Удари веднъж по вратата, изчака, удари още веднъж, отново изчака, след което потропа три пъти.

Вратата се отвори и Хату видя двама мъже с извадени оръжия. Бодай каза:

— Трябва да пътуваме до един остров на изток.

Мъжете се отдръпнаха и прибраха оръжията, а Бодай и Хату влязоха.

На маса в оскъдно обзаведената стая светеше фенер. Два стола бяха поставени срещу едната стена, а изстиналото огнище на задната стена беше до врата с тъмна завеса.

— Един кораб тръгва със сутрешния прилив — каза единият от двамата мъже.

— Стигането до кейовете може да се окаже проблем — каза Бодай. — Изглежда, че и кралят, и Църквата ни търсят. Някой трябва да е разбрал кой съм, след като напуснахме пристанището тази сутрин.

Мъжът, който бе заговорил, погледна мълчаливия си приятел и каза:

— Никога не е лесно, а?

Вторият мъж само кимна.

Първият донесе двата стола и каза.

— Сядайте. Трябва да намерим няколко момчета, после ще ви преместим. Ще измислим план до заранта. Гладни ли сте?

Хату кимна, а Бодай каза:

— Тъкмо се канех да ям, когато се наложи да хукнем. — Седна и въздъхна тихо от облекчение.

— Ще ви донеса нещо. Хлябът е пресен и имаме студено месо и сирене.

— Пир — каза Бодай въодушевено.

Хату осъзна, че е стегнал цялото си тяло, все едно е стиснал юмрук; усещането беше плъзнало от главата до пръстите на краката му. Вдиша бавно и се опита да се отпусне. Не успя.

Бодай го погледна и кимна, сякаш разбрал. После каза:

— Чакаме.



Докато товарният кораб се подготвяше да напусне пристанището, моряците на палубата видяха една колоритна процесия, запътена към дъската за качване. Пищна покрита носилка, носена от шестима едри роби и последвана от още толкова слуги, всички тежко въоръжени, стигна до мостчето и я смъкнаха. Тънката ѝ завеса беше дръпната настрани и разкри тантурест мъж с огромна черна брада и намазани с благовонно масло къдрици, спускащи се до раменете. Мъжът слезе от носилката чак след като един младеж с фин халат постави стъпало пред него.

Щом Хату протегна ръка да помогне на майстора си от носилката, Бодай заговори през внушителната си фалшива брада:

— Когато се опитваш да избягаш от тези, които те търсят, често е разумно да приличаш точно на някой, когото не трябва да търсят.

Хату беше капнал от умора заради страха, че ще ги открият, и от това, че беше прекарал нощта в боядисване на кожата си, за да заприлича на човек от южните острови, но гледката с Бодай, увит в цял топ лен, за да удвои тежината му, и облечен в чуждоземското облекло, което агентите му бяха намерили, все пак беше забавна.

Тръгна след Бодай по мостчето към палубата, а свитата им от припряно събрани агенти си тръгна, за да се разпръсне бързо из града. На Хату театърът му се стори нелеп, но очакваше с нетърпение да опише смешното събитие на Хава и Донти някой ден. Стига да доживееше достатъчно дълго, за да ги види.

Загрузка...