Крал на пепелища

27. Съдбата се върти и животът се мени

Стигнаха в града по пладне. Когато наближиха северния вход на старата цитадела, Бодай дръпна юздите и каза на Деклан:

— Тук трябва да се разделим, млади приятелю. Работата ни с представителя на барона не е за споделяне, а и освен това ти търсиш аудиенция и ще трябва да се обърнеш към неговия представител при тази порта, нали?

Деклан кимна.

— Така е. Благодаря ви за компанията. Ако се върнете някога в Хълма на Беран, елате и ме намерете, и с радост ще ви черпя по едно пиене.

— Моите благодарности — каза Бодай. Хава и Хату също си взеха довиждане с Деклан, след което подкараха след Бодай на югоизток.

Хава, която яздеше малко след Бодай, се обърна към Хату и каза:

— Хареса ми.

— Изглежда стабилен — каза Хату. — Не му завиждам за грижите му за раните на Гвен.

Хава го погледна, сякаш се канеше да попита, но после разбра.

— Този вид рани трудно заздравяват. — След което го погледна с питащо изражение.

Той кимна и каза:

— Разбира се, че бих направил същото за теб.

Хава кимна и погледна да види дали майстор Бодай ги слуша.

Заобиколиха цитаделата и без да бързат, поеха по оживените улици.

Хату беше посещавал много градове, но нито един като този. Всичко, което виждаше, издаваше богатство. Великолепието на Маркенет не беше просто отражение на богатството на барона, но самите му хора бяха заможни и живееха в мир, сигурност и в материално изобилие. Малко просяци можеше да се видят, а хлапетата по улиците изобщо не приличаха на уличните банди, с които Хату и Хава бяха тичали в Изтока. Всички бяха добре нахранени и прилично облечени.

Из пазарите обикаляха градски стражи и си отваряха очите за кражби и свади, но им липсваше напрегнатият вид и държане, присъщо за стражите в други градове. Хату се ококори, като видя, че търговците поздравяват стражите по име, а те им отвръщат с усмивки и си разменят любезности. Бодай забеляза изражението на Хату и рече:

— Удивителен град, нали?

— Да — каза Хату и погледна Хава.

Тя кимна в съгласие.

— Никога не съм виждала такъв.

— Като Итракия — каза Бодай. — Унищожена, когато вие двамата сте били още бебета. — Погледна ги отново и добави: — Маркенет е най-богатият и най-процъфтяващ град на цял Гарн след унищожението на Итракия.

— Баронът и последният крал на Итракия бяха близки и изглежда, споделяха идеята да поддържат общото благо — продължи той. — Повечето владетели просто взимат от своя народ. По-добре е човек и да дава също така, и благоденствието да е за всички. Барон Дейлон е щедър в закрилата си и милостив с данъците. Той притежава най-богатите орни земи и насаждения на западното крайбрежие на Северна Тембрия, търгува честно и въздава правосъдие с твърда ръка. Как да не обичаш такава страна и такъв владетел? Какво лошо има тук?

Хату осъзна, че това е повече от риторичен въпрос, и каза:

— Все има нещо.

Бодай се засмя, после попита:

— Хава?

Тя се огледа и отвърна:

— Както каза Хату, не може да няма нещо.

— И двамата сте млади — каза Бодай. — Ще се научите. Градовете са като живи същества, във и за себе си. Те живеят, опитват се да израстват; и понякога този растеж е извън способността им да се поддържат, така че рухват. Това е град на своя връх. Има две възможности: да продължи да се разширява, докато повече не може да се самоиздържа, или да намери удобен предел.

Хату довърши:

— А намирането на този предел, без сам да си навреди, е сложното.

— Именно. Някои градове, държави и нации са в почти постоянно състояние на промяна: безредие, спокойствие, мир и война. Други са ограничени от своите природни ресурси, лоши търговски връзки, болести или други фактори. Но тук… — Бодай направи широк жест с ръка. — Нищо от това не е явно видимо.

— И ето какво трябва да знаеш, Хатушали, защото не е нещо, на което си обучаван. Не говоря за контрабандисти, престъпници, подкупени митнически агенти или всички онези невидими неща, които знаеш твърде добре. Други неща, които са неявни, скрити, невидими, те често са най-важните. — Замълча за момент. — Барон Дюмарш е много умен човек; някои дори биха могли да кажат, че отстъпва само на Огнегривия и Маркензас — на Итракия. Тук са построени театри, композира се музика и всички живеят добре. Това е рай.

— Тъй че някой ще дойде и ще се опита да го превземе — каза Хава.

Бодай се засмя и поклати глава.

— Това е едно много опростено заключение. Не е чак толкова просто, но това не значи, че не си права; има интелигентност в теб, която повечето не оценяват. — Въздъхна. — Вие двамата си подхождате. — Посочи Хату и каза: — Ти обаче отделяш прекалено много време за мислене. — Посочи Хава. — А ти понякога не достатъчно. — Засмя се. После се обърна отново към Хату. — Но ти, момче, подготвяй се добре преди да действаш. — Отново посочи Хава. — Ти също би могла да се научиш от това, Хава. — Усмихна се. — Защото си малко импулсивна. — Изгледа пак Хату. — От нея можеш да се научиш по-малко да се колебаеш. — После усмивката му помръкна. — Заедно двамата бихте могли да се окажете много опасни.

Хава и Хату го гледаха колебливо, а той продължи:

— Не ограничавам проучването на учениците си до времето, в което работя пряко с тях. Познавам Фасария и другите учители в селото и питам за подопечните си. — Посочи Хату, но заговори на Хава: — С него сме пътували заедно и вярвам, че го познавам доста добре. Ти — посочи я, — теб те познавам по-малко.

Сви рамене, обърна се напред и им махна да продължат.

Наближаваха главната порта, до която стоеше мъж в напреднала възраст.

— Почти приключихме — каза Бодай. — Но първо ще поговоря с всеки от вас насаме.

Махна на Хату да слезе от коня си и двамата се отдалечиха малко. Когато Хава вече не можеше да ги чуе, Бодай заговори:

— Сега, след като този Деклан и други в Хълма на Беран са те срещнали, ще продължите с хитрината, че Хава е твоя жена. Тя ще те подкрепя в тази мисия. Ще трябва да поддържате тази фасада за известно време, може би месеци или дори години, но докато не ти се каже нещо друго, ще правиш каквото ти каже онзи мъж ей там. — Посочи мъжа до портата. — Той е личният слуга на барона, но също така му е незаконен брат и е най-довереното лице на барона. Изчакай тук.

Върна се при Хава, която чакаше с конете, и сложи ръка на рамото ѝ.

— Ти вече си жената на Хату. Ще трябва да се придържаш към тази игра колкото се наложи. Отиваш където той отиде. Дай му всички основания да ти се доверява. Роди му бебета, ако потрябва. Това е дълга игра.

Хава разбра. Някои агенти живееха години под прикритие, внедряваха се дълбоко в някоя общност, преди да бъдат призовани да действат.

Бодай продължи още по-сериозно, гледаше я втренчено в очите:

— В момента, в който пристигне вестта, правиш каквото ти се каже, дори това да означава, че трябва да го убиеш и веднага да се върнеш. Дори и да си майката на децата му. Можеш ли да направиш това?

Тя се поколеба само за миг, след което кимна.

Бодай махна на Хату да дойде при тях, след което им каза:

— Това са последните ви заповеди: чакайте, наблюдавайте и учете. Ако откриете нещо съдбоносно важно за нашите интереси, намерете един от агентите ни в хана „Знакът на чайките“. Лесно ще го намерите. Срещу него има малък антикварен дюкян, който продава стоки от цял свят. Държи го Петир. Намирате го и повтаряте три пъти: „Нося съобщение за дядо“, а след това му предавате каквото съобщение имате. Той ще го препрати до нас колкото може по-бързо и ще ви се обади, ако има отговор.

— Това е краят на моята роля в това. — Бодай се обърна към портата и видя, че Балвен се приближава. Посочи го и каза: — Този мъж ще ви каже всичко останало, което трябва да знаете.

Поведоха конете към портата и спряха пред Балвен. Бодай му представи Хату и Хава и им каза отново:

— Ще правите каквото той ви каже.

После се обърна, погледна Балвен и каза:

— Това е момчето. Нашата задача е изпълнена. Уговорката ни приключи.

Когато Бодай понечи да се обърне, Балвен попита:

— Кое е това момиче?

— Жена му — каза Бодай, докато яхаше коня си. — Казва се Хава.

— Жена? Нямаше никаква…

Бодай го прекъсна:

— Нямаше никакво указание да го спираме да се жени. — И добави с кисела усмивка: — Тъй че получавате две на цената на едно!

И без да чака за отговор, обърна коня си и подкара надолу.

Балвен погледна Хату и каза:

— Свали си шапката.

Хату направи каквото му наредиха и Балвен хвърли бърз поглед на мръсното, но все пак различимо медно и златно, и каза:

— Сложи си я. Елате с мен.

Обърна се и Хату и Хава го последваха. Хава погледна Хату и леко повдигна вежда във въпрос: какво става? Той отвърна с леко поклащане на главата, но добави успокоителна усмивка в опит да ѝ каже, че според него всичко ще е наред.

Последваха Балвен в замъка на барона. Стените на древната цитадела бяха поправяни и обновявани много пъти, така че приличаше не толкова на укрепление, колкото на величествен монумент на мир и благоденствие. Поколения предци на барон Дейлон бяха добавяли фасади и усъвършенствания, като резбованите и излъскани дървени врати в главния сводест коридор, където някога, преди десетилетия, бяха сложени тежки греди, подсилени с желязо.

Подът на входната зала беше от лъскав мрамор и бе покрит с дебели тъкани килими. Огромен полилей висеше от тавана на лъскави вериги.

На Хату и Хава им бе нужна цялата им самодисциплина, за да не зяпнат ококорени изящните пана на стената отляво на огромното стълбище. Високите сводести прозорци огряваха величествения вход с ярка светлина.

Въведоха ги в огромна зала, насред която имаше дълга маса. Минаха през двойната врата в края на лявата страна и влязоха в коридор, който свършваше в стая с внушителни размери, с кръг столове около кръгла маса.

— Изчакайте тук — каза им Балвен и посочи един ъгъл.

Това, че не ги поканиха да седнат, не изненада Хату, тъй като предишните срещи с благородници, макар и от по-низшите, го бяха научили, че хората от простолюдието не се канят да седнат.

След няколко минути Балвен влезе с друг мъж, облечен в изящни дрехи: копринена риза, ленени панталони и кожени ботуши до глезените, с колан в същия цвят.

— Аз съм барон Дейлон Дюмарш — каза мъжът и махна на Хату да се приближи, а Балвен застана до Хава, давайки ясно да се разбере, че тя трябва да остане на мястото си.

Баронът седна и даде знак на Хату също да седне.

Хату се изненада, но направи каквото му казаха.

Дейлон се наведе напред и каза:

— Знаеш ли кой си ти?

Хату помълча за миг, после отвърна:

— Аз съм Хатушали. От Изтока.

Дейлон се засмя.

— От Изтока… И имаш да разкажеш някои интересни приказки за отглеждането си, обзалагам се… Но това някой друг път.

Помълча, сякаш премисляше какво да каже.

— Познавах баща ти, Хату. Беше мой скъп приятел. Истинското ти име е Сефан Ланжини. Ти си синът на Стеверен Ланжини, крал на Итракия, известен като Огнегривия. По право ти си господар на Кралството на Огъня след неговата смърт и смъртта на всички твои братя и сестри.

Хату се вцепени.

— Крал?

— Крал на пепелища може би, но все пак крал. — Баронът въздъхна, сякаш трябваше да се справи със задача, отдавна предстояща и нежелана. — Скрих те от много хора, които искаха да видят края на бащината ти родословна линия.

— Но макар и да имаш права над това мъртво кралство, нямаш средствата да си го вземеш. — Помълча, а после заговори сякаш на себе си, а не на Хату. — А какво е останало за връщане? Разпръснати селца? Горд някога град, сринат до почернели камъни, отровени кладенци и овъглени греди? — Като че ли излезе от краткия си унес и се обърна към Хату. — Тъй че въпросът сега е: какво да правим с теб. — Кимна към Хава. — И с твоята жена?

— Милорд, не зная нищо за нещата, за които говорите, нито имам някакъв усет за тяхната важност — каза Хату. — Прекарал съм живота си като обикновен човек. Имам скромни умения в няколко занаята, но до тази сутрин бях само търговец на коне, работещ за Бодай. Бащата на жена ми — добави бързо.

Изгледа барона за миг.

— Чиракувах в Коалтачин, но не съм от тях. Не съм от армията им. Така и не разбирах защо… Но сега разбирам. — Замълча, умът му работеше трескаво. Всичко си идваше на мястото: защо беше обучаван все едно е син на майстор и защо той самият никога нямаше да стане такъв.

Помълча, вдиша дълбоко и продължи:

— Опазиха ме невредим, позволиха ми да стана вещ в уменията, които пазят собствените им деца живи. — Обърна се към Хава. — Жена ми е също толкова способна да се грижи за себе си, тъй че сега подозирам, че бракът ни е бил планиран.

Последното беше лъжа, но достатъчно близо до истината, за да издържи на проверка, ако изобщо станеше на въпрос. Главното му основание да каже тази лъжа бе да съобщи на херцога, че може сам да се грижи за себе си.

— Добре — каза Дейлон. — Ако желаеш да останеш в баронството ми, добре си дошъл. Но бих предпочел да не оставаш в града. Седемнайсет години минаха, откакто кралството ти падна, но тук има твърде много хора, които помнят славата на Итракия и завета на Огнегривите. — Посочи главата на Сефан. — Трудно е косата ти да остане незабелязана.

Сефан се усмихна.

— Крия косата си от дете. Мога да продължа да го правя.

Баронът помълча, после каза:

— Трябва да бъда искрен. Аз измених на баща ти. — Вгледа се в лицето на Хату в очакване на реакция и след като не видя такава, продължи: — Ако желаеш, в някой бъдещ момент ще обясня подробно как се случи всичко, но засега ще кажа само, че бях изправен пред избора да подпомогна враговете на баща ти или да умра редом с него.

Хату сви рамене.

— Не мога да съдя. Нямам разбирането за това, нито ясен усет за правилно или погрешно. — Сви отново рамене. — Трябва да е било труден избор.

Дейлон изглеждаше изпълнен със съжаление.

— Много време мина оттогава — целият твой живот. Но понякога все още мога да… — Затвори очи само за секунда, но Хату усети, че го залива порой спомени.

Дейлон се наведе още напред, сякаш искаше да предотврати всякаква възможност Балвен или Хава да го чуят.

— Обичах баща ти като свой брат, Хату, но също така трябваше да избера между него и народа си.

Хату кимна.

— Видях хората ви, милорд. Те са щастливи. — Каза го с тон, който издаваше одобрение. — Аз… — почна и замълча. — Този крал…

— Стеверен — каза Дейлон. — Баща ти беше крал Стеверен.

— Не знаех за него до този момент. Нямам усещането, че ми е баща и… — Мъчеше се да намери подходящите думи и те изведнъж дойдоха, сякаш знанието, от което се нуждаеше, изведнъж се появи, без да го е проумявал преди. Изтласка настрани изненадата, решил, че ще се занимае с нея по-късно, и продължи: — Той е мой баща, но не изпитвам нищо. Според това, което казвате, бил е велик владетел, тъй че неговият народ би трябвало да се чувства по-наскърбен от загубата му, отколкото аз изобщо бих могъл.

Помълча за миг и след това продължи:

— Благодаря ви, че ми казахте това, милорд, и затова че сте ме пазили жив през всичките тези години. Но аз все пак съм обикновен човек и гледам да си устроя живота, моя и на жена ми. — Кимна към Хава, която го наблюдаваше напрегнато. Знаеше, че тя разбира, че се обсъжда нещо важно, и че вярва, че по-късно той ще ѝ каже всичко.

— Има едно градче на север, Хълмът на Беран — каза Дейлон. — Разположено е в далечния край на земите ми, но все пак е в границите на Маркензас. Търговията е оживена, околните земи са богати и една предприемчива двойка би могла да си устрои чудесен живот, дори да благоденства там. Разраства се, така че новодошли се набиват много по-малко на очи, отколкото в други селища във владенията ми. Можете да живеете там мирно до края на дните си, ако криете самоличността си.

Баронът нямаше представа, че Хату вече е бил в това градче.

— Ще го имам предвид, милорд. Много сте щедър.

Дейлон извади една кесия и му я подаде.

— В знак на обичта ми към твоя баща. Той наистина беше велик мъж, може би най-добрият, когото съм познавал. Въпреки че кралството му си отиде, добре е че родословието му не е. Виновен съм, че измених на човек, когото обичах, но се радвам, че мога да спася неговия син. Надявам се да прецениш, че всички наши дългове са изравнени.

Хату отново сви рамене.

— Както казах, никога не съм го познавал, така че вашата загуба е по-голяма от моята. За своя живот ви благодаря и смятам, че в дълг съм всъщност аз. Не знам какво би могъл да направи за вас един прост човек като мен, милорд, но трябва само да го поискате.

— Съветвам те да отидеш в Хълма на Беран. Ако уседнеш там, пращай ми вест от време на време. Бих искал да чувам как се справя синът на стария ми приятел.

Стана и Хату също се изправи.

Младежът се поклони сковано, несигурен доколко неочакваното му издигане до кралски ранг променя нещо. След като нямаше замък или войска, не променяше всъщност почти нищо. Погледна Балвен, който му кимна в знак, че е време двамата с Хава да напуснат.

При конюшните Хату благодари на Балвен и с Хава подкараха бавно извън портата и обратно в града. Щом стигнаха до едно сравнително тихо място, далече от оживените пазари долу, Хава дръпна юздите и попита:

— Е, значи си крал?

— Само на име, изглежда. От малкото, което знам за историята на Итракия, сега тя е запустяла земя с изпепелени градове и изоставени села. Каквото е имало ценно, отнесено е, когато е паднала. — Хату се усмихна. — Все пак, ако ти харесва, мога да те наричам „моя кралице“?

Изражението на Хава показа, че не иска точно това.

— Сега какво?

Хату отвори кесията, която му беше дал барон Дейлон, погледна вътре и каза:

— Явно трябва да се върнем в Хълма на Беран.

— Нима?

— Така мисля. Баронът, изглежда, ни иска там и едва ли ще бъдем поканени отново тук скоро, тъй че да намерим нещо полезно в града е малко вероятно. — Огледа се. — Освен това, както той каза, тук има твърде много хора, които могат да разпространят новината за съществуването ми, която лесно ще стигне до ушите на онези, които искат смъртта ми.

Посочи шапката си.

— Трябва ни боя, качествена боя, която няма да се отмива лесно. Просто колкото да направи косата ми червеникавокафява. — Потупа се по корема. — И съм гладен, тъй че също така ни трябва хубав хан с хубава стая. — Усмихна ѝ се. — И щом останем сами, удоволствията на един мъж и жена му.

— Не сме наистина женени — напомни му тя с насмешливо неодобрение.

— Пропуск, който трябва да поправим колкото се може по-скоро. Деклан спомена за много сватби, вдигани по Средилетие. Ще съчиним история как искаме по-сериозна церемония от… каквато сме имали преди. — Започна да се смее. — Тази нощ ще спим в меко легло след страхотно ядене… — тръсна кесията — и ще спретнем някоя правдоподобна историйка. Ще сме мъж и жена и ще останем в Хълма на Беран, докато не се наложи да си заминем.

Знаеше, че никога повече няма да се отзове на исканията на Коалтачин, защото за него бе ясно, че думите на Бодай към Балвен го бяха освободили от всякакво задължение към Скритото кралство. Но Хава все още нямаше нужда да знае това.

Закъта дълбоко в ума си възможността някой ден да му се наложи да попречи на жена си да го убие.

— А утре накъде? — попита тя.

— Днес хубав хан, а утре — към Хълма на Беран.

— А после какво?

— Ще го обмислим когато стигнем там. Но Деклан спомена за продажба на хан. Не знам дали има по-добро място, където да слушаш слухове и разкази от пияни пътници. Може би ще станем ханджии?

Хава се усмихна.

— Топло легло всяка нощ и играя съпруга вместо курва? Звучи доста приемливо. — Помълча, после добави: — Като стана дума за Деклан, аз ли съм лишена от усет, или той наистина прилича много на барона?

Хату се ококори.

— Точно затова си помислих, че съм го виждал! Да, има прилика.

От уроците си по история и двамата знаеха, че много благородници имат незаконни деца, и ако имаше някаква родствена връзка между Деклан и барон Дейлон, то това едва ли беше нещо изненадващо.

— Е, хайде да намерим хан, да ядем и да съставим някои планове… — Хава се усмихна и добави: — Мъжо.

Той се пресегна и за малко да я дръпне от седлото. Тя се засмя и попита:

— Какво?

Хату я прегърна и прошепна в ухото ѝ:

— Винаги съм те обичал, Хава, още откакто бяхме деца. Просто не го осъзнавах, докато не тръгнахме на това пътуване заедно.

Тя се отдръпна леко. Очите ѝ блестяха от сълзи. Примигна да ги махне и отвърна:

— И аз теб. Ти си моето сърце.

Той се усмихна и изтри сълзите си с опакото на ръката си.

— Изглежда, имаме да си споделим много неща. И… — Засмя се. — Наистина съм страшно гладен.

Тя не можа да се сдържи и се засмя.

— И аз.

— И може би, жено, можем да… обсъдим какво си научила от Напудрените жени след като се нахраним?

Тя го изгледа за миг, а след това го дари със закачлива усмивка.

— Може би.

Деклан стоеше неподвижно, хванал юздите на изнервения си кон. Чакал беше при портата близо час, след като се разбра с намръщения пазач, който накрая с неохота се съгласи да съобщи в замъка, че ковачът от Хълма на Беран търси аудиенция с барона.

Най-сетне Балвен се появи и тръгна към него. Когато се приближи достатъчно, за да се чуват, каза:

— Искаш да говориш с милорд ли?

— Хълмът на Беран беше нападнат — каза Деклан.

— Известиха ли гарнизона в Истърли?

— Точно за това исках да говоря с негово благородие. Всичко беше свършило, преди да можем да пратим ездач до гарнизона.

Балвен го погледна и каза:

— Ела с мен. — Даде знак на един слуга, младо момче, да дойде да държи коня на Деклан и му нареди: — Почакай тук. Няма да се бавим.

Отведе Деклан в една малка стая, където барон Дейлон четеше някакво донесение. Той вдигна глава и се усмихна.

— Ковачът от Съглашението.

— От Хълма на Беран вече, милорд.

— Е, как вървят нещата в Хълма на Беран… Деклан беше, нали?

— Да, милорд. Не вървят добре. Бяхме нападнати от група наемници, които убиха собственика на един хан, бащата на годеницата ми. Отвлякоха я с друго момиче и освен това запалиха хана.

— Това е лоша новина — каза Дейлон. — Но защо идваш тук? Трябвало е да идеш в Истърли, за да може гарнизонът да се вдигне и да спасят момичетата.

— Нямахме време. Подгонихме ги и избихме всички освен един. Момичетата бяха спасени.

— О — каза барон Дейлон. Погледна го. — Без един, каза.

— Избрах най-младия от разбойниците и му казах да разгласи където отиде, че само сурово и бързо правосъдие чака бандити в Хълма на Беран.

Дейлон се усмихна.

— Това е умно.

— Трябва ни гарнизон, милорд. Градчето вече е толкова голямо, че дори липсата на пристав е проблем. Повечето хора са сговорни, но минават толкова много пътници, че е… трудно е да се поддържа ред понякога. Ние сме част от баронството ви, но… — Трудно му беше да облече мислите си в думи, макар да беше преповтарял наум словото си десетина пъти, докато чакаше.

— Чувствате се изоставени — подсказа му Балвен.

Деклан каза:

— Да. Спазваме закона, плащаме си данъците и не искаме друго, но вече ни трябва закрилата ви.

— Трудно е — отвърна Дейлон. — Не мога просто да направя нов гарнизон, но все пак… — Помълча, помисли и каза: — Мога да направя следното. Тъй като е ясно, че ти си спасил момичетата и си повел мъжете, които са се справили с онези бандити, обявявам те за мой пристав в Хълма на Беран. — Махна на Балвен. — Донеси трийсет жълтици.

Балвен излезе бързо, а Дейлон каза на Деклан:

— Ще ти дам пари, за да събереш милиция. Въоръжи мъжете, които са без оръжие, и виж дали ще можеш да ги убедиш да тренират. Войници, които седят по цял ден и чакат за неприятност, са скъпи, но група доброволци от града, които могат да бъдат подсилени от Истърли, би трябвало да стигат, докато мога да си позволя още един гарнизон. Ще го направиш ли?

Деклан се поколеба, а после — Балвен тъкмо влизаше — отвърна:

— Да, милорд.

— Добре — каза Дейлон. Махна на Балвен да даде кесията на Деклан и с това разговорът приключи.

Щом стигнаха до вратата към двора, където бе конят на Деклан, Балвен заговори:

— Прати ми вест до една седмица и след това пращай всеки месец, за да знам как напредва милицията ти. — После добави дружески: — Баронът е предпазлив, стане ли дума за разходи: предпочита да се грижи търговията да процъфтява и хората да са нахранени, вместо да плаща за войници, които седят по цял ден, но мисля, че си прав. Скоро ще ни трябва гарнизон в Хълма на Беран. Ще го имам предвид. Е, благодаря ти, че поднесе този въпрос на вниманието ни. До седмица или две трябва да дойде доклад и от Истърли. Желая ти хубав ден.

Обърна се и се отдалечи. Деклан въздъхна. Не беше изходът, който желаеше, повече отговорност не му беше приятна, но беше по-добро, отколкото просто да го отпратят. Погледна към слънцето и видя, че ще му се наложи да прекара нощта в града, преди да поеме на север. Щеше да огледа за хан, но първо щеше да потърси Гилди и да обсъдят нуждата от двама добри ковачи, един за неговата ковачница и един за барон Родриго. После трябваше бързо да се прибере у дома, да се погрижи за ремонта на хана и да почне да прави мечове за оръжейника на Медни хълмове.

Яхна коня и се отдалечи от замъка.

— Това беше неочаквано — подхвърли Балвен, щом влезе в стаята.

Седна и брат му му наля вино и каза:

— Може да се окаже полезно.

Балвен отпи.

— Дълго първо действие е това, братко.

— Седемнайсет години. Достатъчно време да го планирам, откакто намерих онова бебе в палатката ми.

— Замисляш много опасна игра — каза Балвен.

Дейлон също отпи и отвърна:

— Нямам… Нямам избор. Столетия традиция и ред бяха срутени в деня, в който застанахме с онези, които предадоха Стеверен Ланжини. Мнозина щяха да са на моя страна, ако на следващата сутрин бях предприел атака срещу Лодавико, но дори да бяхме спечелили, всяко кралство, всяко баронство щяха да рухнат в пълен хаос. Щяхме да навлезем във век на мрак и дивачество.

— Сега поне сме почти готови — продължи той. — Имам твърди съюзници, всички се подготвят за предстоящия сблъсък. И подготвям полето на битката, примамвам Лодавико там, където го искам.

— В Хълма на Беран?

Дейлон кимна.

— Твърде съблазнителна цел е. Ще помисли, че е спечелил най-важното търговско средище на северозапад, без да осъзнава, докато не се окаже твърде късно, че е заклещен между три армии, с единствен изход само обратно откъдето е дошъл, през опустошени и безплодни земи. — Въздъхна. — Почти сме готови.

— Почти?

— Лодавико си играе на война с няколко дребни местни диктаторчета и така наречени барони отвъд проливите в Южна Тембрия. Мисли, че ще спечели ресурси и може би верни слуги, вероятно достатъчно, за да заграби Теснините, но и двамата знаем, че той просто си хаби времето.

— Кога, тогава? — попита Балвен.

— Скоро, в сравнение с това колко дълго чакахме. Година или две, три най-много. Ако Лодавико не е готов дотогава, ще го примамим.

Балвен четеше всеки доклад, който стигаше до брат му, така че знаеше плана не по-зле от Дейлон, но не знаеше какъв е следващият им ход. След минута мълчание попита:

— А момчето?

Дейлон се засмя.

— От години се чудя как да примамя Лодавико към Хълма на Беран в подходящото време. Щом момчето порасна, осъзнах, че най-добре мога да го използвам като стръв. Обичах баща му и съжалявам за своята роля в убийството му. Искам да защитя сина му, но трябва да отмъстя за Стеверен.

— Аха — отрони тъжно Балвен. — Превърнал си Хълма на Беран в най-съблазнителната цел в баронството си. Дори и да се размаха пред него, Лодавико би могъл все пак да се задържи някъде другаде; но пуснем ли вестта, че детето на Огнегривия е намерено там и…

— Нищо не би могло да го задържи настрана.

Балвен се поколеба.

— Какво? — попита Дейлон.

— Току-що прати брат ни в онзи капан.

Дейлон се намръщи.

— Един младеж, когото си срещнал два пъти, вече е наш „брат“?

— Не можеш да отречеш приликата с баща ни.

— Разбира се, че мога, но няма. Все пак двамата с теб вероятно имаме още цял куп братя и сестри в градове из двата континента. Не разбирам притеснението ти.

— Тях не съм ги срещал — отвърна Балвен. — Трябва да признаеш, онази работа с наемническата банда и как се е разправил с тях… Това е много в стила на баща ни.

Дейлон помълча, после кимна.

— Да, точно така би се справил баща ни със ситуацията. Той не беше от хората, които чакат други да им помогнат. — Замълча, после добави: — Вероятно можем да превърнем това знание в наше предимство. Ако е като баща ни, нашият брат може да се окаже полезен в Хълма на Беран.

— Вече му наредих да ни известява за напредъка си — каза Балвен. — Потупване по гърба от време на време и по малко злато за разходите му ще поддържа дълго впечатлението, че Хълмът на Беран не е капан със сиренце.

— Добре си направил — каза Дейлон. — Продължавай така.

— Ще ида да се погрижа за домакинските неща и след вечеря ще наредя на някой агент да посети ковача след седмица.

Дейлон кимна в знак, че освобождава брат си, и се отпусна на стола си.

Все още имаше да обмисли много неизбистрени неща, не на последно място засилващия се съюз между Лодавико и Църквата на Единия. Това беше проблем, който не бе предвиждал, когато бе пратил детето да го отгледат. За по-малко от двайсет години Църквата се беше превърнала от само повод за притеснение в сериозна заплаха.

Дейлон наместваше късчетата на мозайката колкото може по-добре и нито за миг не помисляше, че действията му не са изложени на риск. Все пак наградата беше нещо, което баща му дори не би си въобразил: Маркензас като новата Итракия, новия център на познание и красота на Гарн, и самият той — не барон, а крал.

И не за първи път в живота си барон Дейлон Дюмарш се замисли за мъжа, когото бе видял в огледалото.