Крал на пепелища

21. Прекъснато кротко пътуване

Катариан завърши поредната си история и дори Ратиган се разсмя. По пътя на юг монахът бе доказал цената си като спътник, умеещ да забавлява, както с истории, така и с шеговитите си наблюдения над живота. През пътуванията си бе натрупал цяло съкровище от анекдоти и прозрения за човешкото състояние и изобщо не се притесняваше да ги сподели.

Деклан бързо реши, че монахът му харесва, независимо от разногласията им по въпросите на вярата. Макар и да не беше настоятелен в придържането към вярата в Единия, както бяха други членове на Божията църква, както вече я наричаха, Катариан все пак беше твърд във вярата си. Деклан, от друга страна, беше ако не незаинтересован, то несклонен да мисли много за религията. Като стария си майстор, той гледаше на хвърлянето на монета в молитвеното блюдо по-скоро като на задължение, отколкото на импулс, подтикнат от силна вяра във възможната намеса на някакъв бог в негова полза. Както Едвалт беше казал веднъж: „Ако някой бог ми помогне, не бих имал нищо против, но също така бих се изненадал“.

По някаква причина Деклан намираше идеята зад Единия бог дори за по-абстрактна и отдалечена от смътния усет на Едвалт за вярата. Този бог, както се твърдеше, отговаряше за всичко. Старите богове някога бяха поддържали ред, всеки си имаше сфера на отговорност, за морето, за климата, за късмета, за всичко, което човек би могъл да си представи, но този Един… Деклан се чудеше как, ако отговаря за всичко, може да направи каквото и да било.

Ратиган беше откровен атеист, с почти презрително отношение към религията. С човек като Катариан най-вероятно щеше да е в безопасност от всякакъв вид наказания, но ако други го чуеха, като онези войници с белите щитове в Медни хълмове например, щеше да е друга история. Новините от изток говореха за още повече изгаряния на еретици, докато Сандура разширяваше влиянието си. Ако от изток идваше беда, както вече допускаха мнозина, с нея явно щеше да дойде и не толкова толерантно отношение към неверниците.

Деклан реши, че когато дойде подходящият момент, ще поговори с Ратиган. Младият колар, изглежда, не разбираше, че бързо приближава денят, когато думите може да качат човек на кладата тук на запад. Понякога беше един от най-дразнещите хора, на които Деклан изобщо се беше натъквал, но беше станал добър приятел, надежден и верен, въпреки непрекъснатите си оплаквания и общо взето кисело отношение към живота. Деклан не искаше да го види мъртъв затова че не внимава какво говори.

Пътуването на юг като че ли продължаваше по-дълго, отколкото при идването на север, или поне Деклан имаше това чувство. Готов беше да се обзаложи, че това е по-скоро заради очакването да види Гвен, отколкото заради някое реално забавяне. Една чудовищна гръмотевична буря ги бе принудила да се задържат в едно село за ден, после газенето през дълбоката кал, докато връщащото се слънце не изсуши пътя. Иначе пътуването беше спокойно и се движеха с добра скорост.

Деклан се замисли за решението си. Тревожеха го три неща: първо, необходимостта да бъде финансово стабилен, преди да поеме отговорността за семейство, а този проблем щеше да се реши след като завършеше поръчката, дадена му от майстора оръжейник на Медни хълмове. Второто беше желанието да намери жена, която да го възбужда като Роз; накрая реши, че това не е невъзможно. Роз беше такава, каквато беше, заради живота, който беше живяла, пътуването и изпитанията, и връзките си с мъже. Реши, че се е самозалъгвал с мисълта, че е бил по някакъв начин уникален в живота ѝ. Най-сетне, той просто беше несигурен, а сега осъзнаваше, че държи много на Гвен и че тя няма да чака вечно.

— Какво е онова там? — попита Катариан.

Сочеше на изток, където се вдигаше прашен облак.

— Ездачи — отвърна Ратиган. — Ако са разбойници, това, че сме без товар, може да ни опази да не ни убият, освен ако не са кисели. — Без да откъсва очи от приближаващия се облак прах, попита Деклан: — Златото ти добре ли е скрито?

— В кутията, която си завинтил под капрата, между дъските. Сложих моето при твоето.

— Как разбра, че имам тайна кутия там? — попита Ратиган и извърна очи към младия ковач.

— Колко точно фургони като този мислиш, че съм поправял през живота си?

Ратиган се ухили.

Ездачите се появиха точно на кръстопътя — десетина-петнайсет мъже, яздеха в отмерен галоп.

Явно бяха наемници, защото не носеха нито табарди, нито отличителни знаци, а бронята и оръжията им бяха най-различни. Подминаха фургона, без да му обръщат внимание.

— Не завиват към Медни хълмове — каза Деклан.

— На запад отиват — каза Ратиган.

— И сигурно са тръгнали за някое пристанище — предположи Катариан.

— И за какво ли? — зачуди се Ратиган.

Деклан поклати леко глава в знак, че няма представа.

— Ако са се забързали на изток, с кораб би било по-бързо — каза Катариан. — Северното крайбрежие ще е покрито с лед до няколко седмици, тъй че пътят е през Теснините.

— През Теснините — повтори Деклан, мислейки за Онкон, и за първи път от седмици се зачуди как ли са хората, които познаваше.

— Война сигурно — каза Катариан.

Ратиган кимна.

— Някъде на изток. Но ако местните наемници са хукнали да се бият за злато, значи ще дойде и насам.

Деклан помисли за поръчката, която бе получил за мечовете.

— Да, сигурно ще дойде.

Гвен поклати глава, за да накара Деклан да спре да говори. Беше се върнал достатъчно рано предния следобед, за да дойде и да я помоли да се омъжи за него. Беше казала „да“ още преди да е успял да довърши и настоя да намери баща ѝ, преди в гостилницата да е станало оживено.

Тъй че Деклан тъкмо беше изломотил почти неразбираема молба за разрешение да се ожени за Гвен и стоеше изнервено в очакване на отговора на Леон. Ханджията въздъхна дълго и драматично, а след това се обърна към дъщеря си.

— Сигурна ли си, че не можеш да намериш нещо по-добро от този тъпак?

Гвен се намръщи и отговори рязко:

— Тате, не бъди зъл! Знаеш, че е единственият от ухажорите ми, когото харесвам.

Мръщенето на Леон се смени с широка усмивка.

— Тогава имате благословията ми — каза той и стисна ръката на Деклан. После дръпна младия ковач към себе си и прошепна в ухото му достатъчно високо, та Гвен да чуе: — Доста време ти отне. Беше обречен още в деня, в който се запознахте.

Деклан се помъчи да не се разсмее, а Гвен изсумтя:

— Обречен бил, така ли?

Деклан отбягна да погледне годеницата си, заклещен между смеха и осъзнаването, че Гвен лесно може да превърне този празничен момент в семеен спор; беше с буен нрав, но силен ум, а пък баща ѝ имаше навика да казва точно това, което да я предизвика.

Вместо това погледна стареца, който седеше кротко в ъгъла — единствения клиент толкова рано следобед. Трудно беше да се определи възрастта му. Беше плешив, освен сивата ивица коса около темето, и лицето му беше набръчкано, но дали бяха бръчки на старост или от сурово време, не беше ясно. Носеше странна туника и панталони с къси крачоли, предпочитани в държавите на изток, а кожата му имаше необичаен бронзов цвят, който Деклан беше виждал само на търговци от Далечните острови.

Старецът привидно не слушаше, което беше невъзможно според Деклан, но той остана доволен от вежливостта му. Повечето хора щяха да се смеят на глас.

— А, мисля, че е време за пиене! — каза ведро Леон, мина зад тезгяха и извади порцеланова бутилка уиски. Наля две здрави дози в две еднакви чаши и връчи едната на Деклан.

Гвен стоеше и гледаше, а на лицето ѝ се четеше колкото радост заради това, че баща ѝ бе дал благословията си за брака ѝ с Деклан, толкова и раздразнение, че Леон като че ли бе неспособен дори на най-простичкия акт без жалък опит за хумор, често водещ до неловкост. Знаеше, че баща ѝ няма да ѝ предложи пиене за отпразнуване, тъй като пиенето беше „мъжка работа“, а и освен това тя рядко пиеше и щеше да ѝ трябва бистра глава за работата, докато мъжете седят и пият.

Деклан я изгледа с усмивка, а тя му отвърна с бързо кимване, че всичко е наред, и си позволи почти доловима въздишка на облекчение, че с искането на разрешение е приключено. Деклан се усмихна пак, обърна се към Леон и вдигна чашата си.

Все още не харесваше уиски — предпочиташе бира и ейл, — но Леон всеки път му предлагаше уиски. Деклан вече започваше да свиква с вкуса му и с паренето в устата и започваше дори да може да оценява по-доброто качество, но не беше сигурен дали изобщо някога наистина ще му хареса.

Леон се усмихна и каза:

— Бива го, а? Един нов търговец на границата с Намур отвори дюкян преди няколко години и това е първата му доставка. И не само че е добро, но и цената му е добра.

Деклан кимна и остави вкусът в устата му да се уталожи.

— Мисля, че това е най-доброто, което си ми давал, Леон.

— Е, все пак продавам предимно ейл и вино, но ако ще продавам и уиски, предпочитам да е добро… — Сниши глас. — Особено ако излиза по-евтино. — И се засмя.

Гвен застана до Деклан и каза:

— Зестрата?

Леон се престори на изненадан.

— Зестра? — Погледна Деклан. — Зестра ли искаш, момче?

Деклан не знаеше какво да каже.

Гвен пристъпи към баща си, беше ядосана.

— Няма да си играеш така с мен, тате! — Бодна го в гърдите с показалец. — Мама ми обясни всичко още когато бях малка, и не съм го забравила. Ще ми дадеш каквото ми се дължи!

Леон вдигна ръце в знак на поражение и отстъпи назад.

— Че как иначе! — Ухили се. — Просто исках малко да подразня Деклан.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от тропота на коне отвън, поне петима-шестима конници, ако се съдеше по звука.

— Мили! — извика Леон и момичето изскочи от кухненската врата.

— Да?

— Конници — каза Леон и кимна навън. — Кажи на Питър да прибере конете в конюшнята.

— Да, господарю — каза тя и излезе.

Леон се обърна отново към Гвен и каза:

— Ще вдигнем чудесна сватба. Но ти все още не си женена за този млад глупак, а сега идват клиенти…

Шестима въоръжени мъже, прашни и уморени, влязоха в гостилницата.

— Виж какво е готово в кухнята — каза Леон. Гвен вече се беше шмугнала през кухненската врата преди да е свършил.

Леон пък забърза към склада, за да напълни отново бутилката, която тъкмо беше опразнил.

Мъжете бяха това, което местните наричаха лежати: наемни мечове. Бяха с различни брони, всичките с ниско качество. Четирима носеха щавена кожа над дебели ризи, три без ръкави, четвъртият с шипове на раменете и предпазители от потъмнял месинг. Другите двама носеха плетени ризници.

— Прибираме ли конете в конюшнята? — попита Леон.

Един от мъжете, може би най-възрастният, поклати глава и отвърна:

— Ще тръгнем щом пийнем по едно.

Един се блъсна в Деклан, нарочно, и го изгледа предизвикателно. Беше младеж с тъмна гъста рошава коса и тъмни очи, със странен поглед, който накара ръката на Деклан да посегне към дръжката на меча му.

Преди да са си разменили обиди друг ездач, по-стар боец с прошарена коса и брада, награби по-младия и го тикна към тезгяха.

— Докарай си задника тука, Тайри. Опитваш се да започнеш свада, а още не си се напил дори! Какво ти става?

Деклан изпита усещане за опасност, каквото не бе изпитвал от нападението на Онкон. Поведението на тези мъже бе различно от на повечето наети мечове, които минаваха през Хълма на Беран. Тези дори изглеждаха по-корави от обичайното, със загрубели лица от живот повече на открито, спане на земята без дори палатка, в която да се подслонят. Изглеждаха на една стъпка от разбойничеството, от онзи вид, който пристав или старши би наблюдавал изкъсо или би ги подканил да си вървят по пътя.

От всички градчета в границите на Маркензас, в Хълма на Беран нямаше никакъв военен или граждански закон. Беше място на грубо правосъдие и гражданите на Хълма на Беран трябваше да се защитават сами от хищничество. Истърли, на половин ден езда в територията на лорд Дюмарш, беше най-близкият град с гарнизон. При тези условия Деклан знаеше, че ако ги сполети беда, той и Леон ще са сред първите, които да отвърнат. Ако всички годни мъже от Хълма на Беран реагираха, можеха да се справят с тези шестима наемници, но вероятно щеше да се пролее много кръв.

Деклан хвърли поглед към бъдещия си тъст и Леон отвърна на погледа му: изражението му издаваше благодарност, че Деклан е тук. Младият ковач се огледа и забеляза, че старецът също наблюдава новодошлите. Двамата с Деклан кръстосаха погледи за миг, а след това старецът кимна леко и се върна към храната си.

Решението на Деклан да се позадържи не беше трудно: ковачницата беше в добри ръце с Юсан и ако се наложеше, чиракът му щеше да дойде. Иначе Юсан щеше да допусне, че е почнала импровизирана веселба, за да отпразнуват годежа.

Старецът махна на Деклан да дойде до масата му и обзет от любопитство Деклан отиде и седна срещу него.

— Очакваш ли неприятност? — попита непознатият.

Деклан кимна, без да откъсва очи от шестимата мъже, струпани около тезгяха.

— Въпрос е само каква неприятност и кога.

Старецът кривна леко глава и рече:

— Стария петел едва удържа младото си пиле. Скоро ще има предизвикателство и един от тях ще умре. Дано да не е днес.

— Стига да стане след като са напуснали Хълма на Беран — съгласи се Деклан.

— Човек се чувства длъжен да защити дома си — каза старецът.

— Особено сега — каза Деклан, без да откъсва очи от шестимата мъже на тезгяха. — Държа на тукашните хора. Това е домът ми сега.

— Не си ли роден тук? — попита старецът.

Деклан се обърна към него.

— Не. От Съглашението съм. От село Онкон.

Мъжът кривна глава.

— А, Съглашението. Чудесно понятие. Вече не, опасявам се. — Погледна Деклан в очите. — Онкон? Преживял си палежа?

Деклан настръхна и стомахът му се сви.

— Палеж?

— А, напуснал си преди него. — Вдигна внимателно късче хляб и сирене към устата си и започна да дъвче. Деклан мълчеше. Старецът преглътна и след това каза: — Търговци на роби, както разправят. Опитали се да вземат няколко момчета и момичета и били отблъснати. Върнали се ден или два по-късно и изгорили цялото село на въглен и пепел.

— Хората?

— Вече били избягали. Точно затова разбойниците се разгневили и унищожили всичко.

Деклан въздъхна. До този момент не беше съзнавал колко дълбока е грижата му за онези, които бе оставил зад себе си.

— Значи селяните са оцелели?

— Така може да се допусне — отвърна старецът. — Все пак това беляза началото на края на Съглашението.

— В какъв смисъл.

— Аз съм Бодай — каза старецът. — Търгувам с коне.

— Ти си този, който докара шестте коня за Тенда вчера.

— Така е.

— Аз съм Деклан. Ковачът. Смених подковите на два от тях тази сутрин.

Бодай мълчаливо огледа по-младия мъж.

— Съглашението? — попита Деклан.

Бодай кимна и се върна към разказа си.

— Пътувам. Чувам много неща. Когато Петте кралства бяха в мир, Съглашението беше както го помниш. Но след падането на Итракия, а сега с опустошаването на Онкон, е започнало да се разпада.

— Сандура — каза Деклан. — Мъжете, които нападнаха селото, носеха знака на Сандура.

Бодай сви рамене.

— Това не го знаех. Бил си там, значи?

— Бях там, когато дойдоха търговците на роби. Бих се. Напуснах с чирака си преди да се върнат.

Бодай кимна.

— Промяната е естеството на съществуването. Имало е управници и крале преди Съглашението и ще продължава да има дори след като Съглашението пропадне, и дълго след това. Това е в природата на нещата.

Гвен излезе от кухнята с поднос с горещ хляб и силно насолено масло за новодошлите наемници. Беше „подарък“ от Леон, който беше научил, че предлагането на клиентите на нещо за хапване обикновено ги кара да се задържат по-дълго, а ако има повечко сол в маслото, купуват повече пиене и мнозина остават и да ядат.

Нещо в тази банда изнервяше Деклан и го безпокоеше не само агресивният Тайри. Можеше да се правят на обикновена охрана на керван или на скитащи наемници, но имаше нещо различно в тях и Деклан не можеше да напипа какво е. Нямаше да остави Гвен и баща ѝ сами с тях.

Мъжете на тезгяха замърмориха одобрително и неколцина изгледаха похотливо Гвен, но се нахвърлиха лакомо на хляба. Деклан видя как очите на Тайри проследиха Гвен, щом тя тръгна към кухнята, и се напрегна, готов да действа, ако се наложи. Тайри прошепна нещо на един от приятелите си, който се засмя, и двамата се върнаха отново към хляба и ейла.

Деклан пое дъх. Без местен гарнизон, пристав или дори старши в Хълма на Беран, беше започнал да носи меча си, когато е извън ковачницата, като много други мъже в градчето. Тези, които нямаха мечове, носеха ками или тояги. Повечето време не беше нужно, но понякога възникваше необходимост. Деклан бавно измести тежестта си, за да му е по-лесно да извади меча, ако се наложи. После се отпусна и загледа.

След два часа Юсан дойде в хана и седна до Деклан и Бодай.

Мили излезе от кухнята и като видя Юсан, забърза към тях. От усмивките им Деклан предположи, че са намерили време да се поопознаят, докато той е бил горе в Медни хълмове.

— Добре дошъл, Деклан — каза тя срамежливо.

— Работата е свършена; вашият монах замина по някаква работа с Ратиган — каза Юсан, — тъй че реших да намина и да се включа във веселбата, но явно веселба още няма.

— Ще има като му дойде времето — каза Деклан, без да откъсва очи от мъжете на тезгяха.

Усетил, че нещо не е наред, Юсан погледна над рамото му и видя, че двама от наемниците гледат към Мили и си шепнат. Единият се изсмя и нещо в тона им накара Юсан да се надигне. Деклан го сграбчи за ръката и го накара да седне.

— Не си струва да се лее кръв заради глупави обиди — каза, колкото да се чуе на масата, но не и при тезгяха.

— По-разумен си, отколкото се полага за годините ти, младежо — каза Бодай.

— Не са по-лоши от другите, които минават оттук — каза Мили. — Всичко ще е наред. Казаха на Леон, че няма да отсядат в града, ще лагеруват някъде край пътя. Скоро ще си тръгнат.

Изражението на Юсан показа, че не е толкова сигурен, и той каза:

— Ще поостана малко.

Деклан го разбра. И неговото външно спокойствие беше само фасада. Беше на ръба и не беше просто обичайното раздразнение, което изпитваше, когато други мъже обръщат прекалено голямо внимание на Гвен; беше нещо друго.

Бодай каза:

— Аз заминавам за Пащар. Някаква вест за неприятности по пътя дотам?

Деклан погледна мъжете на тезгяха и отвърна:

— Току-що се върнах от Медни хълмове. Юсан?

— Има слух, че мъже и оръжия се придвижват към порт Колос, от другата страна на Пащар. Не съм чул за неприятност, но се усеща, че идва. — Погледна Бодай. — Какво има в Пащар?

— Един племенник. Трябва да се погрижа за него, докато стигне в Маркенет. Не е стигнал още пълнолетието си и… — Старецът сви рамене. — Семейна работа.

Юсан кимна, но също беше приковал погледа си в мъжете на тезгяха.

Внезапно младият Тайри каза:

— Те ме гледат!

И направи крачка към масата, на която седяха Деклан и другите, и Деклан посегна за меча си. Но преди да го е измъкнал от ножницата, по-старият боец, водачът на бандата, пристъпи пред Тайри и го бутна назад толкова силно, че щеше да падне на пода, ако двама зад него не го бяха задържали.

— Пиян си! — викна той на младежа. — Време е да тръгваме! — каза на другите.

И кимна на двамата, които бяха уловили младия пияница, да го изведат.

Тайри беше толкова пиян, че залиташе. Навън продължи да се оплаква шумно:

— Ама те ме гледаха!

Ездачите се качиха на конете си и заминаха.

Старецът каза:

— Е, това беше… интересно.

Загледан към вратата, Деклан отвърна:

— Нашият майстор, Едвалт, ни разказа една история веднъж…

Юсан кимна, сякаш знаеше коя история има предвид Деклан.

— Дълга е, но смисълът ѝ е, че има такова нещо като човек, който трябва да се убие.

— Като да убиеш побесняло куче, така каза Едвалт — допълни Юсан.

— Мислиш ли, че онзи мъж, Тайри, е такъв? Който трябва да се убие?

— Не казвам това — отвърна Деклан. — Но да кажем просто, че не бих се изненадал, ако се е окаже, че е.

Гвен се доближи и даде знак, че иска да си поговори насаме с Деклан в ъгъла. Когато се отдалечиха, го целуна леко и каза:

— Благодаря ти, че остана, и благодаря на Юсан също. Не съм виждала много като ония, но малкото, които съм… — Наведе глава. — Татко не е толкова млад или смел, колкото си мисли, и… Радвам се, че беше тук.

— Нямаше да те оставя с онази банда тук — отвърна той, като се постара да го каже небрежно.

— Сега си върви, за да мога да се подготвя за вечерната работа. — Отдръпна се с насмешливо неодобрение. — Нямаш ли си работа за вършене, безделнико?

Той се засмя.

— Повече, отколкото мисля, че мога да свърша, честно. След като накарам Юсан да почне някои неща, трябва да прескоча до Маркенет и мисля, че ще ми трябва друг чирак.

— Още един? — каза тя. — Ще стане претъпкано.

Деклан се засмя. Не беше помислял за това до този момент. Гвен щеше да се премести при него след сватбата, което значеше, че Юсан ще се изнесе да спи в ковачницата.

— Ще се отбия пак.

— Не, върви да спиш. Връщаш се от път и скоро пак ще пътуваш, тъй че си почини. Ще се видим утре.

Той кимна и се усмихна. Махна на Юсан да тръгва с него и на стареца за довиждане. Докато крачеше към ковачницата, си помисли, че това няма да е последният път, в който Гвен му казва какво да прави.