15. Неочаквана визита и слухове за война

Дейлон метна юздите на коня си на един слуга и похвали сина си:

— Добра езда.

Мариус беше вторият му син, с две години по-малък от наследника на Дейлон Уилтън. Малките му бяха дъщери: Линая, която сигурно си играеше с куклите си някъде в цитаделата, и бебето, Бетина.

Балвен дойде, разроши косата на племенника си и попита:

— Удари ли нещо?

Момчето се засмя.

— Не бяхме на лов. Само яздихме.

И понечи да подаде юздите на коня си на друг слуга, но Дейлон му каза:

— Погрижи се сам за коня си, Мариус.

Младежът изгледа сърдито баща си, но не отвърна нищо и тръгна след слугата. Баща му подвикна след него:

— Когато се научиш да се грижиш за коня си като Джон — посочи коняря, който беше поел неговия кон, — може да караш да го прави някой друг. Ако не можеш да се грижиш за коня си, когато си сам, кой ще го прави? Ако не знаеш от какво имат нужда конете, как ще знаеш дали слугите ти се грижат за тях правилно?

— Да, татко — последва сърдит отговор.

Когато момчето се отдалечи, Балвен се засмя.

— Боже, напомня ми за теб на тази възраст.

— Бог ли? — попита Дейлон. — Кой?

Балвен вдигна ръце все едно се предава и отвърна с театрален тон:

— Моля ви, милорд, това е просто израз. Не заповядвайте да ме набият с камшик.

— Беше „богове“, когато бяхме момчета.

— Всеки, който си мисли, че храмовете и църквите на старите богове се завръщат, е глупав, милорд — каза Балвен, пристъпи към брат си и каза почти шепнешком: — И си търси обвинение в ерес. — Помълча за миг, после добави: — Не си се противопоставил на Църквата на Единия, но и не си ги прегърнал. Започва да се забелязва.

— Имаш ли съвет? — попита Дейлон. Знаеше, че брат му със сигурност има.

— Построй им параклис. Едно хубаво малко олтарче някъде в ъгъла на цитаделата. И се погрижи изображенията на другите богове да се махнат, преди някой от техните… какво ги наричат? Епископи, да. Преди някой от техните махащи с кадилници мърморещи противни прелати да дойде да освети параклиса. Покани ги да дойдат на които свят ден сметнат за подходящо и ще избегнеш кладата.

Дейлон кимна.

— Сигурно е много гадно да те горят жив. Добре, погрижи се за това. — Погледна над рамото на Балвен и попита: — Кой е дошъл?

Балвен се обърна, видя, че Дейлон гледа новите коне, за които се грижеха в конюшнята, и отвърна:

— Барон Родриго от Медни хълмове.

— Не му е присъщо да се появява, без да уведоми предварително — каза Дейлон. — Къде е?

— Или е в голямата зала да бъбри с баронеса Линет, или в кухните да тормози момичетата.

— Откога е тук? — попита Дейлон, след като се обърна и закрачи към главния вход на цитаделата.

Балвен бързо го настигна и каза:

— По-малко от час.

— Още флиртува с жена ми, значи. Няма да почне да досажда на момичетата от домакинството, преди да е ударил чаша-две.

Двамата влязоха в голямата зала и Дейлон погледна жена си. Баронеса Линет възпитано понасяше опитите на барон Родриго да я очарова. Търпеше дърдоренето му със скована усмивка, която напомни на Дейлон за изрисуваните маски, носени от артистите по панаирите. Като видя съпруга си, лицето ѝ видимо светна и тя каза на Родриго:

— Ето го!

Линет беше втора жена на Дейлон, толкова политически брак, колкото можеше да се уговори. Беше роднина на трима от четиримата сегашни крале на Северна Тембрия и на неколцина барони също. Първата му съпруга, Мари, беше починала при раждането на мъртвородения им син; беше любовта на живота му, факт, който Линет бе разбрала от деня на първата им среща. Дейлон все още скърбеше за Мари.

Макар в брака им да нямаше много страст, Линет и Дейлон се бяха опознали добре; всеки приемаше недостатъците на другия и взаимно приспособяваха нуждите на брака си и семейния си съюз. Беше удобна връзка: Дейлон ѝ обръщаше достатъчно внимание, за да не изпитва нуждата да го търси другаде, и дори се бе отказал от навика си да спи с момичета от простолюдието, когато е извън замъка. В повечето отношения Дейлон смяташе брака си за щастлив, въпреки че понякога изпадаше в пристъпи на меланхолия, когато го споходеха неканени мисли за Мари: бяха толкова млади, когато се запознаха, и той мислеше за нея като за любовта на живота си — но дали щеше да изпитва същото след години, ако беше оживяла? Изтласка от ума си болезнения самоанализ и призна, че Линет се старае упорито и успява в това да е добра съпруга на барон.

Беше красива, цели седемнайсет години по-млада от съпруга си, в тъмната ѝ коса вече се виждаха първите бели косми. Очите ѝ бяха зелени и когато се взреше в него, Дейлон ги намираше за пронизващи. Не беше красавица, но беше кокетна и чертите ѝ бяха удивителни, и наистина беше красива, когато се усмихваше и смееше. Половият им живот след три деца все още беше удоволствие, макар и не толкова чест, както беше, докато бяха по-млади. По преценка на Дейлон все още щяха да минат години, преди да си вземе по-млада любовница, а не беше сигурен дали това ще му донесе облекчение или гняв.

Родриго със сигурност я намираше за достатъчно привлекателна и Дейлон се преструваше на ревнив, когато подхождаше на настроението му, с което винаги объркваше барона на Медни хълмове. Дейлон беше открил колко много обича да обърква Родриго още преди години и рядко се чувстваше гузен, че го прави.

Протегна му ръка и се здрависаха, а Линет стана и каза:

— Е, ще ви оставя за мъжкия ви разговор. — Понесе се плавно към изхода, после ги погледна през рамо и попита: — Да пратя ли още една кана вино?

По навик Дейлон хвърли поглед през един от прозорците към слънцето и прецени, че е достатъчно близо до вечеря, за да не захърка час преди нормалното време за лягане. Кимна и Линет излезе.

Балвен изчака слугинята да донесе виното, махна ѝ да си ходи, наля чаша на Дейлон и доля тази на Родриго.

След като отпи, Дейлон каза:

— Какво те води в Маркенет толкова неочаквано?

— Трябва ми майстор на оръжия. Помниш ли Брембол?

— Чудесен майстор — каза Дейлон.

— Единственият по-добър, когото съм виждал, е онзи твоят… как се казваше?

— Едвалт — отвърна Балвен без колебание.

— Да. — Дейлон кимна. — Едвалт Тасман.

— Какво стана с него? — попита Родриго.

— Отработи си свободата. — Дейлон помълча, после добави: — След битката.

Родриго нямаше нужда от пояснение коя битка има предвид Дейлон. Рядко бяха говорили за онази голяма измяна — и двамата таяха за себе си какво изпитват за унищожението на краля на Итракия, — но когато се наложеше да я споменат, винаги я наричаха „битката“.

— Ами, старият Брембол умря — каза Родриго.

— Умря? — Дейлон махна да му долеят чашата и Балвен се подчини. — Не беше стар всъщност.

— Да — съгласи се Родриго. — Не беше. Но черният му дроб явно беше, предвид любовта му към пиенето. Предпочиташе уиски, и то много. Чиракът му го намерил една сутрин миналата седмица на масата, с чело опряно на дървото и с чаша уиски в дясната ръка.

— Все трябва да имаш друг добър ковач на оръжия в Медни хълмове — каза Дейлон.

— Имам добри, ако ти трябва да се оправи фургон или да се изкове лемеж. Имам и неколцина, които стават за правене на прости оръжия за тълпата, която би могла да се отзове на призива на моите васали, но предпочитам най-добрия, когото мога да намеря за кастеланите ми и за домакинството. Добрите майстори на оръжия, изглежда, са в недостиг напоследък.

— И защо тази внезапна нужда от добри оръжия?

Родриго познаваше Дейлон от години и разбираше връзката му с Балвен, тъй че не се притесни да изкаже свободно какво мисли.

— През последните няколко години е кротко, но знаеш, че предстои нова война.

Дейлон сви рамене уклончиво.

— Войната е постоянен риск в наше време.

Родриго удари дълга глътка и подкани Балвен да му налее пак. После каза:

— Никога не съм разбирал желанието ти да се правиш на скромен, Дейлон. Не си някоя фалшиво свенлива дъщеря на благородник, която се опитва да заблуди ухажор да повярва, че не е яхала патката на конярчето сто пъти.

— Четеш ветровете на промяната по-добре от всеки, когото познавам. — Отпи отново и избърса устата си с ръка. — Ти беше този, който ми каза след онази нещастна битка на стръмнините на Ансуеъри, че не бива да мислим за… — Родриго замълча, изглеждаше отчаян. — По дяволите, не помня точно какво каза… Опитвам се да разкарам измяната от ума си… но беше нещо за дългата игра. За бъдещето.

— Е, това бъдеще ще дойде скоро — продължи той. — Лодавико се подготвя за нова война, така мисля. Спря да напада съседите си и обърна на своя страна колко? Петима-шестима барони вече са част от Сандура или косвено контролирани от Лодавико. Не знам колко свободни барони е направил васали, но граничните набези по границата зачестиха. Сигурно е толкова, колкото че седя тук, че много от онези „нападатели“ и „разбойници“ са хора на Сандура.

Дейлон мълчеше. Накрая отпи от виното и каза:

— Наскоро чух за един набег в Съглашението, близо до Теснините.

— В Сандура ли? — изненада се Родриго.

— Нападателите залавяли млади мъже, за да ги продадат като войници.

На лицето на Родриго се изписа объркване.

— Наборът на войници е тънка работа. Ако са пленници, просто си навличаш на главата банда дезертьори при първата възможност. Баща ми ме учеше на военна история и знам, че да събереш заклети мъже и мобилизирани насила е лошо: едната част от войската ти трябва да пази другата, докато войната бушува.

— Баща ти е бил прав. Да принудиш хора да работят насила на кораби, това да, тъй като трябва да ги пазиш само в пристанищата. Но в хаоса на една битка? Ако битката тръгне срещу теб, такива хора биха могли да минат на страната на противника.

— А за робски труд?

— Може би — съгласи се Дейлон.

Погледна Балвен, който с леко кимване показа, че разбира желанията на брат си: до полунощ щяха да се отнесат депеши до агенти, наети да съберат информация и да докладват колкото може по-бързо. До месец Дейлон щеше да има добра представа какво прави Сандура с тези пленени мъже.

— Това, което ме безпокои най-много, са връзките му с Църквата на Единия бог — каза Родриго. — Те определено са преподредили… реда на нещата. — Засмя се на собствения си тромав обрат на фразата.

Дейлон се усмихна.

— Да, определено си заслужава да се безпокои човек.

— Не е само златото, Дейлон. Враждебен е към онези, които все още поддържат връзки със старите храмове и църкви, и им обявява война, макар и не открито. Заповядал е да се унищожат всички храмове и църкви в Сандура, които не са на Единия бог.

— Виж, това не го знаех — каза Дейлон. — Не съм изненадан, но все пак… — Поседя мълчаливо, след което каза: — Вярвам, че инстинктите ти са верни, приятелю.

— Ако ме извините, милорд, но не успявам да разбера как обричането на крал Лодавико във вярност на Единия бог го облагодетелства — обади се Балвен.

— Дава му повод — каза Дейлон.

— Дейлон, ти си крал във всичко, освен по титла — каза Родриго. — Взе това чудесно баронство, което ти остави баща ти, и го направи по-богато, по-силно и по-влиятелно. Би могъл да се самообявиш за крал и да поискаш еднакъв глас с Лодавико. Никой от останалите крале не би се противопоставил открито.

Дейлон се засмя.

— Само открито?

— Може би — поправи се Родриго.

— И да дам повод на Лодавико и Мазика да направят тук каквото направиха на Итракия? Ще им трябва по-малко манипулация и по-малко лъжи. Благословията на църквата и обещанието за разкъсване на Маркензас би било достатъчно, за да се съюзят половината барони на Гарн с тях.

— Та какво смяташ да правиш? И двамата знаем, че предстои война. — И видял безизразната маска на Дейлон, Родриго добави: — Значи имаш план, но не си в настроение да го довериш, виждам.

Дейлон отвърна:

— Приятели сме от много години и ти се доверявам повече, отколкото на който и да е човек не от моята кръв, но някои обсъждания са преждевременни и това е едно от тях.

— Дай да се върнем на въпроса за намирането на приличен оръжейник…

— Имаш ли някой, който си готов да ми позволиш да ти го свия?

— Може би. Спомена за Едвалт и по съвпадение един от чираците му, вече майстор, беше тук точно преди няколко дни.

— Още ли е в града? — попита Родриго заинтригувано.

Преди Дейлон да е успял да отговори, Балвен каза:

— Не, замина.

Дейлон го погледна.

— Замина ли?

Балвен кимна.

— Знаех, че бихте искали да научите за местонахождението му, тъй че наредих да го проследят.

Кимна към Родриго, но също и към отсрещната стена, с нейните карти, дневници и всички бележки, които баронът бе събрал за предстоящия конфликт.

— И къде е отишъл? — попита Дейлон.

— Един от агентите ни го подслуша да говори с една местна клюкарка, Каланора, после с един ковач, Гилди. Тръгнал е за една наскоро опразнена ковачница в Хълма на Беран.

— Интересен избор — каза уклончиво Дейлон.

— Ще го потърся там — заяви Родриго.

— Ще ми направиш ли услуга? — попита Дейлон. — Не мисля, че ще приеме служба при теб, след като вече отхвърли моята покана, но го наеми, докато търсиш друг майстор на оръжия за замъка си. Ще съм ти благодарен за преценката ти на качеството на работата му.

— Е — каза Дейлон и стана. — Трябва да сменя тези прашни дрехи и да се приготвя за вечеря.

— Аз също не бих отказал баня — каза Родриго и също се изправи. — Би ли могъл да пратиш някого…

Дейлон се обърна към Балвен и той каза:

— Ще се погрижа за всичко.

Родриго и Балвен излязоха.

Останал сам за миг, Дейлон Дюмарш, най-могъщият свободен барон на цял Гарн, се опита да подреди мислите си. Ако Родриго беше разтревожен от събитията, разиграващи се на изток заради Сандура, значи нещата се задвижваха по-бързо, отколкото беше предвиждал.

Това поставяше два проблема. Първият беше, че той не беше съвсем готов за открито противопоставяне на Лодавико, а вторият — много по-притеснителното въвличане на Църквата в политиката. Орденът беше флиртувал с властта още откакто Дейлон беше момче, но сега я ухажваше. Защо можеха да се съюзят открито със Сандура беше загадка за Дейлон. Веднага щом Балвен се върнеше, щяха да обсъдят какви послания трябва да изпратят до своите агенти на изток.

„Все пак е по-добре да имаш проблем на прага, отколкото армия“, помисли Дейлон и тръгна към покоите си и чистите дрехи.

Загрузка...