Колапс

Епилог

— Нямаш ли по-добри занимания от седенето тук? — попита Атавио VI, когато Кардения се настани на скамейката в Стаята на спомените.

— Мнение ли изразяваш? — попита на свой ред тя.

— Помня как ти зададох същия въпрос веднъж, когато прекарваше времето си с мен, а аз умирах. Въпросът подхожда и този път. Така изглежда, че съм загрижен. А ти се нуждаеш от това.

— Знаеш, че разваляш всичко, когато се изразяваш така.

— Моля за извинение. Но въпросът си остава.

— Имам по-добри занимания — отговори Кардения.

— Но все пак ще си седя тук.

Симулацията на Атавио VI кимна и седна до нея, тоест поне изглеждаше, че седна до нея.

— И аз идвах навремето. Когато се чувствах претоварен или изтощен, или просто исках да бъда далеч от другите. Идвах тук и разговарях с майка си или с дядо си, или с друг емперо.

— Помагаше ли ти?

— Горе-долу колкото и на тебе в момента. Но за мен беше достатъчно добре.

Кардения се усмихна на тези думи.

— Достатъчно добре е — съгласи се тя.

— Напоследък не идваш толкова често в Стаята на спомените.

— Липсвам ли ти, когато ме няма?

— Не съществувам, когато те няма, значи — не.

— Заета съм с края на всичко — сподели тя. — Поисках от лорд Марс да обясни положението ни пред парламента. Заповядах на военните да подготвят план как да си върнем Край. Спрях дейността и отмених монополите на Дома Нахамапитин и възложих управлението му на Дома Лагос.

— Сигурен съм, че всичко е минало добре.

— Поне за Дома Лагос — отвърна Кардения.

Спомни си срещата с графиня Лагос и нейната дъщеря Кива — и двете изразиха цветисто удоволствието си от сгромолясването на Дома Нахамапитин и възхода на своя Дом. Със съгласието на Кардения графинята възложи на лейди Кива да се занимава с монополите на Нахамапитин.

— Изложението на Марс не бе прието чак толкова добре. Той обясни всичко колкото можа по-просто и ясно, но мнозинството в парламента още си мисли, че това са празни приказки, макар да имаме доказателства.

— Но вие още нямате доказателства — изтъкна Атавио VI. — Лорд Клермон пристигна само преди две седмици. Все още е възможно корабите от Край да се бавят заради гражданската война. Струята на Потока към Терхатум още е достъпна.

— Не знам дали ще ги убедя и по-късно — оплака се Кардения. — Непрекъснато се сблъсквам със склонността на хората да пренебрегват и да отричат фактите до последния възможен миг. И дори няколко дни по-късно.

Атавио VI кимна.

— Ето защо никога не споменах за това.

— Да, отнасям си хулите и заради тебе, за което съм ти много благодарна, татко — промърмори тя. — Седемдесет процента от парламентаристите са ми сърдити, защото не вярват в наближаващото изчезване на Потока, а четиресет процента ми се сърдят, че не съм ги предупредила по-рано.

— Сборът не е равен на сто процента — отбеляза Атавио VI.

Кардения тръсна глава.

— Да, защото някои ми се сърдят и за едното, и за другото. Какво да кажа пък за съюзниците на Нахамапитин, които или са убедени, че Надаш е набедена от мен или от Дома Лагос, или приемат, че малко държавна измяна и подстрекателство към въстание не са чак толкова страшни. Още едно нещо, за което трябва да ти благодаря — ти позволи този Дом да придобие такова влияние.

— Не можеш да ме обвиняваш за това.

— Разбира се, че мога. Направих го току-що. Сега обвиняват мен, затова прехвърлям част от вината върху тебе. Дано ти е гадно.

— Мъртъв съм. Не ми е гадно от нищо.

— Сигурно е приятно.

— Не е — отрече Атавио VI.

Кардения затвори очи за малко и опря главата си на стената.

— Знаеш ли, не исках да бъда емперо.

— Да, помня — съгласи се Атавио VI.

— И ти не искаше да бъда емперо.

— Помня и това. Но каквито и да са били желанията ни, фактите се различават от тях. И ти си емперо. Вероятно последната емперо на Взаимозависимостта. Би могла да си зададеш въпроса дали предпочиташ някой друг да е на този пост.

— Не. Не предпочитам.

Атавио VI кимна.

— Спомни си, че имах причина да ти предложа името Грейланд. За да ти напомня какво трябва да бъде направено. И за да те вдъхновява да го направиш.

— Как мислиш, имам ли полза от това?

— Вече нямам мнение.

— Добре де, престори се, че имаш.

— Питаш евристична компютърна мрежа за мнението й.

— Да, питам — как мислиш, имам ли полза от това?

В краткото мълчание Кардения беше готова да се закълне, че образът на Атавио VI трепна за нищожна частица от секундата.

— Да. Мисля, че имаш полза от това.

— Видя ли, не беше толкова трудно.

— Напротив.

Кардения се засмя, но млъкна веднага.

— Знаеш, че Взаимозависимостта е изградена върху лъжа — каза след малко.

— Да, знам. Ако не лъжа, поне злонамерено изкривяване на първоначалното й предназначение.

— Лъжа е — натърти Кардения. — И аз го знам. И ти го знаеш. Всеки емперо го е знаел. Всички големи Домове, които съществуват още от основаването на Взаимозависимостта, също знаят, а и по-дребните са убедени в това. Всички сме се примирявали и съгласявали да живеем с тази лъжа. Векове наред.

— Да.

— Струва ми се, че разплатата е близка — каза Кардения и вдигна ръка, за да не й отговаря. — Нека е ясно — само ми се струва. Нямам разумни доводи. Но предчувствието е твърде силно. Защото знам, че сме създали Взаимозависимостта за собствена изгода, но сме се престрували, че облагодетелства всички. И затова си представям изчезването на Потока като отсъждане на вселената.

— Но не е.

— Знам. Потокът няма нищо общо с нас. Не го интересуваме. Просто съществува. Ала не мога да се отърся от това чувство.

— Такъв си е човешкият мозък — каза Атавио VI. — Намира закономерности и където ги няма. Вижда въображаеми причинно-следствени връзки. Открива илюзорни истории. Заложено е в самата структура на мозъка. Присъщо му е да лъже.

— Присъщо му е и да вярва в лъжата.

— Да — потвърди Атавио VI.

И тогава Кардения беше осенена от идея.

— Хъм… — смънка, щом идеята се разгърна в главата й.

— Какво има? — попита Атавио VI.

— Взаимозависимостта е започнала с лъжа.

— Да.

Тя се усмихна.

— Мисля, че трябва и да завърши с лъжа.