Колапс

1

През седмицата преди смъртта на нейния баща Кардения Ву-Патрик почти не се отделяше от ложето му. Когато казаха на Батрин, че в неговото състояние медицината вече няма с какво да помогне освен да му спестява мъките, той реши да умре в дома си на своето любимо легло. Кардения вече знаеше, че краят му ще настъпи скоро, затова се освободи от всички задължения и поиска да сложат удобно кресло до леглото на баща й.

— Нямаш ли по-смислени занимания от седенето тук? — подкачи Батрин своята дъщеря и единствено все още живо дете, когато тя се настани да му прави компания сутринта.

— В момента нямам.

— Съмнявам се. Лесно си представям как, щом отскочиш до тоалетната, веднага те заприказват поданици, които искат да подпишеш нещо.

— Не — отрече тя. — Засега с всичко се занимава изпълнителният комитет. Ще крепят положението в близкото бъдеще.

— Докато умра — уточни Батрин.

— Докато умреш.

Той се засмя — немощно, както правеше всичко напоследък.

— Опасявам се, че ще се случи в съвсем близкото бъдеще.

— Опитай се да не мислиш за това.

— Лесно ти е да го кажеш.

Потънаха в сближаващо ги мълчание, но по някое време Батрин се начумери безмълвно от някакъв шум и изви глава към дъщеря си.

— Какво е това?

Кардения леко килна глава встрани и се заслуша.

— За пеенето ли питаш?

— Някой пее ли?

— Отвън се е събрала цяла тълпа, за да се моли за твоето здраве.

Батрин се усмихна.

— Сигурна ли си, че точно за това се молят?

Батрин Ву, бащата на Кардения, официално носеше името и титлите Атавио VI, Емперо на Свещената империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии, Крал на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследник на Земята и Баща на всички, Осемдесет и седми емперо от Дома Ву, чиято родоначалница бе Пророчица-Емперо Рашела I, Основателка на Взаимозависимостта и Спасителка на човечеството.

— Сигурна съм — отговори Кардения.

Двамата бяха в Брайтън, имперската резиденция в Първа стъпка, столицата на Средоточие и любимото място на нейния баща. Официалният имперски център се намираше няколко хиляди километра по-нагоре в Си'ан, гигантската космическа станция над Средоточие, която се виждаше от повърхността на планетата като великанска блестяща паница, запратена насред мрака. Тоест би се виждала, ако Първа стъпка беше на повърхността. Но столицата, също като останалите градове на Средоточие, бе издълбана в скалните пластове на планетата и само тук-там технически куполи и други постройки се подаваха отгоре. Във вечния здрач те сякаш чакаха изгрева, който нямаше да настъпи никога на тази планета, защото тя не се въртеше около оста си, а и ако жителите на Средоточие попаднеха на слънчевата й страна, биха се изпържили с писъци като картофи в тиган.

Атавио VI мразеше Си'ан и никога не се заседаваше излишно в станцията. И за нищо на света не би допуснал да умре там. Брайтън беше неговият дом, а пред портата се бяха струпали малко над хиляда доброжелатели, които го насърчаваха с викове и понякога запяваха имперския химн „Какво ще кажеш”, любима песен и на запалянковците на имперския футболен отбор. Кардения знаеше, че от първия до последния те са били подложени на придирчива проверка, преди да ги допуснат дори на километър от портата, откъдето гласовете им стигаха до ушите на техния емперо. На някои дори не се наложи да плащат, за да дойдат.

— На колко от тях платихме? — попита Батрин.

— На почти никого — увери го Кардения.

— Аз трябваше да платя на три хиляди души, които дойдоха да разведряват майка ми на смъртното й ложе. Охарчих се много.

— Ти си по-популярен от майка си.

Кардения не бе виждала баба си — емперо Зетиан III, но настръхваше от историите за нея.

— И парче чакъл щеше да е по-популярно от моята майка — посочи Батрин. — Но не си позволявай заблуди, дете мое. Нито един емперо на Взаимозависимостта не е бил особено популярен. Това не влиза в служебните ни задължения.

— Е, ти поне си по-популярен от повечето — настоя Кардения.

— Затова се е наложило да платиш само на някои от хората, които стоят под прозореца ми.

— Ще ги отпратя, ако искаш.

— Нека си стоят. Ако имат нужда от нещо, погрижи се за тях.

Скоро Батрин задряма отново и Кардения изчака да заспи дълбоко, чак тогава се надигна от креслото и отиде в личния кабинет на баща си, който бе присвоила през тези дни, а и бездруго скоро щеше да бъде неин. Щом излезе от спалнята, цял отряд медици начело с Куи Дринин, имперския лекар, се събраха около нейния баща, за да го почистят, да проверят данните на уредите и да облекчат състоянието му доколкото е възможно за човек с тежка и неизлечима болест, от която няма да се възстанови.

В кабинета беше Нафа Долг, наскоро назначената началничка на нейната администрация. Нафа изчака Кардения да отвори малкия хладилник, да си вземе сок, да седне, да отвори кутийката, да отпие две глътки и да сложи кутийката върху бюрото на Батрин.

— Подложка — напомни Нафа на своята повелителка.

— Сериозно ли говориш?

Нафа посочи бюрото.

— Първоначално е принадлежало на Турину II. Преди шестстотин и петдесет години. Подарък от бащата на Женевиев Н'дон, която станала негова съпруга след…

Кардения вдигна ръка.

— Стига де.

Зашари с ръка по бюрото, докопа малка книга в кожена подвързия, придърпа я и сложи кутийката върху нея. Но забеляза изражението на Нафа.

— Сега пък какво има?

— О, нищо. Просто твоята „подложка” е първото издание на „Коментари върху учението на Рашела” от Чао, тоест книгата е отпреди хилядолетие и неописуемо скъпа, а дори мисълта да сложиш питие върху нея би трябвало да е тежко светотатство.

— Ох, за бога… — Кардения отпи още малко и остави кутийката на килима до бюрото. — Доволна ли си? Е, освен ако и килимът не е неописуемо скъп.

— Всъщност…

— Нека приемем, че всичко в тази стая, освен нас, вероятно е на няколко века, подарено е на някой мой предтеча от друга прочута историческа личност и е безценно или поне струва повече, отколкото почти всички хора припечелват през целия си живот. Има ли нещо в стаята, което не се вмества в това описание?

Нафа посочи.

— Според мен това е обикновен хладилник.

Кардения намери най-после подложка на бюрото, взе сока си от килима и го сложи на нея.

— Тази подложка вероятно е отпреди четири века и е подарък от херцога на Край. — Тя погледна помощничката си. — Не ми казвай дали е така.

— Няма.

Нафа извади таблета си.

— Но знаеш, нали?

— Имаш постъпили молби от изпълнителния комитет — съобщи Нафа, без да обръща внимание на тези думи.

Кардения разпери ръце.

— То се знае, че имам.

Изпълнителният комитет се състоеше от трима представители на гилдиите, трима пълномощници на парламента и трима архиепископи на църквата. При други обстоятелства комитетът беше пряката връзка на всеки емперо с трите главни центъра на властта във Взаимозависимостта. В момента им беше възложено да осигурят приемствеността след последните дни на сегашния емперо. И успяваха да подлудят леко Кардения.

— Първо, искат да направиш изявление в мрежите, за да „уталожиш опасенията на империята относно състоянието на твоя баща”, както са благоволили да се изразят.

— Той умира, и то бързо. Не мисля, че това може да уталожи нечии опасения.

— Мисля, че биха предпочели нещо по-насърчаващо. Изпратили са ти текст на реч.

— Безсмислено е. Докато моята реч стигне до Край, баща ми ще е мъртъв от девет месеца. Дори до Бремен ще стигне след две седмици.

— Но остават Средоточие, Си'ан и присъдружните народи в тази звездна система. Най-далечният е само на пет светлинни часа оттук.

— Вече знаят, че той умира.

— Не е заради смъртта му, а заради приемствеността.

— Нафа, династията Ву я има от хилядолетие. Никой не се тревожи чак толкова за приемствеността.

— Не за приемствеността се тревожат, а за всекидневния си живот. Какъвто и да се окаже новият емперо, ще станат промени. Кардения, само в тази система живеят триста милиона поданици на империята. Ти си наследницата на трона. Те знаят, че династията ще се съхрани. Интересува ги останалото.

— Не мога да повярвам, че по този въпрос си на страната на изпълнителния комитет.

— И спрял часовник показва точно време два пъти в денонощието.

— Прочете ли речта?

— Прочетох я. Ужасен боклук.

— Пренаписваш ли я?

— Да, вече е съчинена наново.

— Какво друго искат?

— Искат да знаят дали си променила решението си за Амит Нахамапитин.

— Кое решение? За срещата с него или за брака с него?

— Според мен се надяват от първото да последва второто.

— Виждала съм го веднъж. Затова не искам нова среща. И нямам никакво намерение да се омъжа за него.

— Изпълнителният комитет навярно е предвидил твоето нежелание, затова си позволява да ти напомни, че твоят брат, покойният кронпринц, бе дал съгласието си по принцип за брак с Надаш Нахамапитин.

— По-скоро бих се оженила за нея, отколкото да се омъжа за нейния брат.

— Изпълнителният комитет е предвидил и този твой отговор, затова си позволява да ти напомни и че такова решение вероятно също би удовлетворило всички въвлечени в ситуацията страни.

— За нея също няма да се оженя — натърти Кардения. — Не харесвам и двамата. Те са крайно противни хора.

— Те са крайно противни хора, чийто Дом придобива все по-голямо влияние в търговските гилдии и чийто стремеж към съюз с Дома Ву би дал на империята средство за въздействие върху гилдиите, с каквото не е разполагала от векове.

— Ти ли го казваш, или изпълнителният комитет?

— Осемдесет процента от това мнение е на изпълнителния комитет.

— И ти им даваш двайсет процента подкрепа?

Смайването на Кардения беше доста престорено.

— Тези двайсет процента се опират на факта, че политическите бракове са нещо, което се случва с хора като тебе — съвсем скоро ще бъдеш емперо и макар че можеш да се опреш на хилядолетна династия, нуждаеш се от съюзници, за да държиш здраво юздата на гилдиите.

— Сега ли ще ми напомниш всички случаи през това хилядолетие, когато някой емперо от династията Ву, общо взето, е бил кукла на конци в ръцете на гилдиите?

— Сега ще ти напомня, че ме назначи на този пост не само заради нашето приятелство и вещината ми в дворцовата политика, а и защото защитих докторска дисертация по история на династията Ву и знам за твоя род повече дори от тебе. Но бих могла да кажа и онова, което очаква от мен.

Кардения въздъхна.

— Ние обаче не сме застрашени от превръщане в кукли, чиито конци ще бъдат дърпани от гилдиите.

Нафа само я изгледа втренчено, без да каже нищо.

— Ти май се майтапиш с мен… — промърмори Кардения.

— Домът Ву също е търговски род и има монопол върху производството на кораби и оръжия за военните — подхвана Нафа. — А въоръжените сили са под контрола на империята, а не на гилдиите. Да, за гилдиите или който и да е от другите Домове е трудно да наложат в близко бъдеще контрола си над твоя Дом или цялата империя. Но не мога да не добавя, че твоят баща беше твърде нехаен в сдържането на Домовете и допусна няколко от тях, включително Нахамапитин, да изградят средища на могъщество, каквито не е имало през последните два века. И то без да обръщаме внимание на църквата, която също е самостоятелна сила. Можеш да очакваш, че всички те ще се домогват до още по-голяма власт, защото смятат, че ще бъдеш слаба като емперо.

— Благодаря — сухо вметна Кардения.

— Нищо лично. Твоето издигане във властта не беше предвидено от никого.

— Да бе, все едно не знам.

— И никой не е наясно какво да мисли за тебе.

— Освен изпълнителния комитет, който бърза да ми натрапи брак.

— Искат да запазят вече появилия се шанс за съюз.

— Съюз с крайно противни хора.

— Милите хора обикновено не придобиват власт.

— Тоест казваш, че аз съм изключение от правилото ли?

— Не си спомням да съм казвала, че си мила — натърти Нафа.

— Всичко това не биваше да се стоварва върху твоята глава — каза Батрин на Кардения по-късно.

Тя се бе върнала в неговата спалня и пак седеше на креслото. Екипът от лекари, който се бе занимавал с него в съня му, чакаше в съседни стаи. Двамата отново бяха насаме сред медицинската апаратура.

— Знам — отвърна тя.

И преди бяха говорили по въпроса, но Кардения знаеше, че повторението е неизбежно.

— Твоят брат беше подготвен да се справя с тази роля — продължи Батрин бавно и безизразно.

Тя кимна. Ренеред Ву всъщност беше неин полубрат, син на официалната съпруга Глена Косту, а Кардения — плод на кратка връзка между Батрин и Хана, професор по древни езици. Хана Патрик се запозна с повелителя, когато той поиска да види колекцията от редки книги в библиотеката „Споуд” в университета на Първа стъпка. Двамата започнаха да си пишат от време на време за наука и история, а няколко години след внезапната смърт на съпругата си Батрин първо дари Хана с рядък екземпляр на „Касидат-ул-Бурда”, а не след дълго и с Кардения, което малко изненада и двамата.

Ренеред беше официален наследник, а Хана Патрик след кратък размисъл реши, че би предпочела да изскочи през някой въздушен шлюз, отколкото да присъства постоянно в имперския двор. Затова в детството си Кардения бе обсипвана с грижи, но я държаха настрана от всичко, свързано с властта. Тя беше признато дете на властващия емперо и се виждаше редовно, макар и не прекалено често със сияйния си баща. Нейните съученици й подвикваха понякога „ей, принцесата”, но внимаваха да не влагат злоба, защото тя си беше принцеса, а хората от имперската й охрана имаха остър слух за обиди.

Детството и първите години от младостта й бяха толкова нормални, колкото е възможно за дъщерята на най-могъщия човек в познатата част от вселената — иначе казано, Кардения можеше да надзърта и поне да види отдалече какво представлява нормалното. Следваше в университета на Първа стъпка, заслужи дипломи по съвременна литература и педагогика, а след завършването се замисли сериозно за ролята на професионална покровителка на някои програми за насърчаване на изкуството и помощ за онеправданите.

И тогава Ренеред взе, че си намери белята — заби се заедно със своя очарователно старомоден автомобил в стена по време на благотворително демонстративно състезание с професионални пилоти и, в крайна сметка, остана без глава. Кардения не бе гледала нито веднъж запис на катастрофата, все пак Ренеред беше неин брат. Прочете обаче доклада на следователите, в който се изключваше каквато и да е вина на организаторите, но се подчертаваше, че при такива системи за сигурност в автомобила вероятността за фатален инцидент е била съвсем малка, камо ли да се стигне до обезглавяване на загиналия.

По-късно тя научи, че на благотворителния търг след състезанието Ренеред е трябвало да обяви публично своя годеж с Надаш Нахамапитин. И тези две събития си останаха неразделни в паметта й.

Кардения така и не се сближи с Ренеред, който вече беше юноша по време на раждането й, а и обкръжението им беше съвсем различно, но той се държеше добре с нея. В детството си се възхищаваше отдалече на своя брат и забавленията му, а когато порасна и проумя какво смазващо имперско бреме я бе подминало, за да притисне неговите рамене, тя си отдъхваше тайничко, че Ренеред го има. Той май се наслаждаваше на положението си така, както тя никога не би могла.

Ала вече го нямаше и империята внезапно изпита нужда от друг наследник, който да стане неин следващ емперо.

— Ти май се отплесна — каза Батрин.

— Извинявай. Мислех си за Ренеред. Как ми се иска да беше още с нас…

— И на мен. Макар че подбудите ни може и да се различават.

— Щях да съм много по-щастлива, ако той те наследяваше. Мнозина други също щяха да са доволни.

— Това е ясно, дете мое. А сега ме чуй, Кардения. Не ме натъжава това, че ти ще ме наследиш.

— Благодаря ти.

— Казвам го искрено. Ренеред би станал много добър емперо. Той бе буквално роден за тази роля, също като мен. Докато ти — не. Но това не е лошо.

— Според мен е ужасно. Не знам какво да правя — призна си тя.

— Никой от нас не знае какво да прави — каза Батрин. — Различното при тебе е, че ти го съзнаваш. Ако Ренеред беше жив, той също щеше да се обърква, но би останал самоуверен. Ето защо би се препънал още на първата крачка като мен и като моята майка, и като моя дядо. Може пък ти да нарушиш тази семейна традиция.

Кардения се усмихна на тези думи. Батрин изви глава почти недоловимо.

— Още не знаеш какво да мислиш за мен, нали? — попита той.

— Не — откровено заяви Кардения. — Радвам се, че с тебе се опознахме по-добре през последните месеци. Но… — Тя разпери ръце с дланите нагоре. — Всичко това наоколо…

Батрин се засмя.

— Искаш да опознаеш баща си, но трябва да се съсредоточиш в подготовката за властта над вселената.

— Звучи нелепо. И е вярно.

— Аз съм виновен. Знаеш, че се появи случайно на този свят. Поне аз бях изненадан. — Кардения кимна. — И от всички, включително от твоята майка, чувах, че е по-добре да те държа настрана. И се съгласявах охотно.

— Знам. Никога не съм те обвинявала за това.

— Известно ми е и трябва да призная, че ти се чудех.

— Не те разбирам…

— Ти си принцеса — в буквалния смисъл, но досега не живя като принцеса. Според мен е логично да мисля, че на твое място повечето хора щяха да са недоволни.

Тя вдигна рамене.

— Харесваше ми, че мога и да не бъда принцеса. Когато бях на осем години, сърдех се малко. А когато пораснах достатъчно, за да знам какво означава да съм принцеса, много ми олекна, че съм пропуснала по-голямата част от този живот.

— Но той те сграбчи накрая.

— Така си е — съгласи се Кардения.

— Не искаш да бъдеш емперо, нали?

— Не искам. Бих предпочела да прехвърлиш титлата на братовчед, племенник или някого друг.

— Ако Ренеред се бе оженил по-рано и имаше дете, ти щеше да се отървеш. Но той не го направи. А ако се бе оженил за онази Нахамапитин и му се бе родил наследник, тя щеше да стане регент. Не би ми допаднало тя да се разпорежда, без никой да я усмирява.

— Ти обаче го увещаваше да се ожени за нея.

— Политика. Досещам се, че и тебе вече увещават да се омъжиш за нейния брат.

— Така е.

— Такъв брак е политически изгоден.

— Искаш ли да постъпя така?

Батрин се закашля дълго, тя напълни чаша с вода и я поднесе към устните му, за да отпие.

— Благодаря ти. Не, не искам. Надаш Нахамапитин е бездушна и зла, но и Ренеред не беше невинно агънце. По това приличаше на моята майка. Той би укротявал жена си, би приел с удоволствие такова предизвикателство… както би го приела и Надаш. Ти обаче не си като Ренеред, а Амит Нахамапитин е лишен дори от забележителния ум на своята сестра.

— Той е досадник.

— Много по-кратък начин да кажеш същото.

— Но нали според теб такъв брак би донесъл политически изгоди.

Батрин едва помръдна рамене.

— Да. И какво от това? Скоро ще бъдеш емперо.

— И тогава никой не би могъл да ми казва какво да правя.

— О, напротив. Всички ще ти казват какво да правиш. Но невинаги ще си принудена да ги послушаш.

— Колко време му остава? — попита тя Куи Дринин по време на вечерята.

По-точно Кардения вечеряше в личната трапезария, чието пищно обзавеждане беше само смешно, а не потискащо за разлика от другите стаи в частните имперски покои. Дринин не се хранеше, а стоеше пред масата и чакаше разрешение да докладва. Кардения го покани да хапне, но той отказа толкова припряно, че тя се зачуди коя ли дреболия от имперския протокол бе нарушила този път.

— Според мен не повече от денонощие, госпожо — отговори Дринин. — Отделителната му система на практика престана да работи и макар че можем да направим нещо за този проблем, другите системи в организма ще я догонят скоро. И дихателната, и останалите системи са пред критичен праг. Вашият баща знае, че бихме могли да предприемем крайни мерки, чрез които да удължим живота му с няколко дни в най-добрия случай. Той сам реши да се откаже от тях. Вече само му помагаме да не страда.

— Още е с бистър ум — вметна Нафа.

Тя също не се хранеше.

Дринин кимна и пак се взря в Кардения.

— Не очаквайте да е така до края, госпожо, особено заради натрупването на токсини в кръвта. С риск да превиша пълномощията си бих ви посъветвал, ако искате да кажете нещо важно на своя баща, да направите това по-скоро.

— Благодаря ви, докторе.

— Няма за какво, госпожо. Позволявате ли да се осведомя и за вашето самочувствие?

— Емоционално или телесно?

— Питам и за двете, госпожо. Знам, че ви инсталираха мрежата преди няколко седмици. Искам да съм спокоен, че тя не предизвиква странични ефекти.

Свободната ръка на Кардения опипа мястото на шията точно под основата на черепа, където бяха имплантирали семето на имперската неврална мрежа, за да се разрасне в мозъка й за около месец.

— Имах главоболие около седмица след имплантирането. Сега съм добре.

Дринин кимна.

— Чудесно. Натрупаният опит показва, че главоболието се появява сравнително често. Ако усещате други странични ефекти, трябва да ме уведомите, разбира се. Досега процесът на имплантиране би трябвало да е завършил, но никога не е сигурно предварително.

— Благодаря, докторе — каза отново тя.

— Госпожо.

Дринин кимна и понечи да се обърне.

— Докторе…

Той спря и пак я погледна.

— Да, госпожо?

— След преходния период ще се радвам, ако вие и вашият екип останете на служба при мен.

Дринин се усмихна и се поклони ниско.

— Разбира се, госпожо.

— Знаеш, че не е нужно да молиш лично всеки, който е на имперска служба, да остане на поста си — отбеляза Нафа, когато той излезе. — Иначе ще прекараш в това занимание целия си първи месец на трона.

Кардения махна с ръка към вратата, през която лекарят излезе.

— Този човек ще ме преглежда и подлага на изследвания десетилетия наред. Мисля, че е по-добре да го помоля лично да остане. — Тя погледна помощничката си. — Смахнато е, да знаеш. Не седна да се нахраниш заедно с мен. Стоиш си с таблета в ръце и чакаш да ми кажеш разни неща.

— Емперо и служителите му не се хранят на една маса.

— Служителите го правят, ако им бъде заповядано.

— Значи ми заповядваш да ям от същата гадост, която преглъщаш в момента?

— Не е гадост, а рибена чорба с канела по древна провансалска рецепта. И не ти заповядвам. Казвам ти, че ако желаеш, можеш да хапнеш нещо в компанията на своята приятелка Кардения.

— Благодаря, Кар.

— Да бъдеш моя служителка през цялото време е последното нещо, от което се нуждая в момента. Още искам да имам приятели, които не настръхват всеки миг от факта коя съм аз. Само ти от всички деца, с които израснах, не обръщаше внимание на това, че съм принцеса.

— Родителите ми са републиканци — напомни Нафа. — Ако се бях отнасяла с тебе различно заради баща ти, щяха да се отрекат от мен. Те все още са доста наежени, защото реших да работя за тебе.

— Това ме подсеща, че щом стана емперо, мога да те удостоя с титла.

— Да не си посмяла, Кар. Не бих могла да припаря до дома си в почивните дни.

— „Баронеса” звучи прелестно.

— Ще ти излея рибената чорба на главата, ако не престанеш — предупреди Нафа.

Кардения се подсмихна.

— Видях твоя запис — каза Батрин следващия път, когато беше буден. Кардения виждаше, че Дринин е бил прав, мислите на нейния баща вече блуждаеха и се оплитаха. — Онзи, в който говориш за мен.

— Как ти се стори?

— Много мило. Не са го писали онези от комитета, нали?

— Не.

Оплакванията на изпълнителния комитет от написаната наново реч секнаха, когато Кардения им каза, че или ще каже думите, подбрани от Нафа, или изобщо няма да говори. Тя се зарадва на първата си победа над трите политически сили, уравновесяващи императорската власт. Не се залъгваше, че подобни случаи ще бъдат чести, когато седне на трона.

— Добре — промърмори Батрин. — Трябва да бъдеш самостоятелна, дъще. Не да играеш натрапена роля.

— Ще запомня.

— Непременно. — Очите му се затвориха, той като че се унесе за малко, после пак я погледна. — Избра ли вече имперското си име?

— Колебая се дали да не запазя своето.

— Какво?! А, не. Собственото ти име е за твоя личен живот. За приятели, съпрузи, деца и любовници. Ще имаш нужда от него. Не го давай на империята.

— Твоята майка с кое от имената ти те наричаше?

— Батрин. Поне когато имаше какво да ми каже. Как е майка ти?

— С нея всичко е наред.

Преди три години Хана Патрик се бе съгласила да стане ректор на Технологичния институт в системата Гуелф, на десет седмици от Средоточие по Потока. Сигурно бе научила за влошаващото се състояние на емперо Атавио VI. Но щеше да чуе за възкачването на своята дъщеря на трона много след деня, когато това се случи. Кардения знаеше, че чувствата на нейната майка за този обрат в съдбата на дъщеря й са твърде противоречиви.

— Обмислях дали да се оженя за нея — сподели Батрин.

— Вече ми каза.

Кардения бе чула съвсем друга версия от майка си, но сега нямаше смисъл да повдигна тази тема. Баща й кимна и заговори за друго:

— Може ли аз да ти предложа имперско име?

— Да, моля те.

— Грейланд.

Кардения сбърчи вежди.

— Не съм чувала това име.

— Когато умра, погледни сведенията за нея. И ела да си поприказваме.

— Ще дойда.

— Чудесно. Ти ще се справиш добре като емперо, Кардения.

— Благодаря ти.

— Ще ти се наложи да се справиш. Империята скоро ще се нуждае от това.

Кардения не знаеше какво да каже, само кимна и докосна ръката на своя баща. Той изглеждаше учуден и стисна пръстите й едва доловимо.

— Сега ми се спи — каза той. — Ще заспя, а после ще станеш емперо. Така добре ли е?

— Както кажеш.

— Разбрахме се. — Батрин пак стисна ръката й толкова леко, че усещането беше призрачно. — Сбогом, Кардения, дъще моя. Съжалявам, че не отделих повече време за обичта си към тебе.

— Няма нищо.

Батрин се усмихна.

— Идвай да се виждаме.

— Ще идвам.

— Добре.

Батрин се унесе. Кардения седеше до баща си и чакаше да стане емперо.

Чакането не се проточи.

2

Кива Лагос усърдно се чукаше до полуда с помощник-ковчежника, когото сваляше от шест седмици, докато „Да, сър, тя е моята мацка” летеше от Ланкаран към Край, но вторият помощник-капитан Уейлов Бренир влезе неочаквано в нейната луксозна каюта.

— Присъствието ви е необходимо — каза той.

— Малко съм заета — сопна се Кива.

Тъкмо стигна до истинския кеф, така че Уейлов да се шиба (защото определено нямаше да се шиба с нея, беше гнусен), и не би се отказала от удоволствието само защото той им се натрапи. А истинският кеф е такава рядкост. Хората се занимават със секс, а той нахълтва, разбираш ли. Негов гаф, не неин. Помощник-ковчежникът имаше леко угрижен вид, но Кива го понатисна, за да е ясно, че забавлението ще продължи.

— Важно е.

— Повярвай ми, това също е важно.

— Дойде митнически служител, който не ни разрешава да разтоварваме хаверите — каза Бренир. И да беше стъписан или възмутен от заниманията на Кива, не се издаваше. По-скоро даваше вид, че му е скучно. — А ние пристигнахме на Край именно за да разтоварим хаверите. Ако не ги продадем и ако не сключим договори за лицензиране, спукана ни е работата. Вие сте представителка на собственика. И вие ще обяснявате на своята майка защо този полет се е превърнал във финансова катастрофа за вашето семейство. Може би все пак ще благоволите да се присъедините незабавно към капитан Блиника в разговора с този митнически служител, за да се опитате да решите проблема. Или ще продължите да се чукате с този младши член на екипажа. Не се съмнявам, че двете занимания са равностойни с оглед на вашето бъдеще, бъдещето на този кораб и бъдещето на вашето семейство.

— Ама че гадост — отбеляза Кива.

От кефа нямаше и следа, а и помощник-ковчежникът — нейното малко развлечение, вече изглеждаше твърде окаяно.

— Бренир, това беше впечатляващо нахалство спрямо човек, който може да те изрита от службицата ти.

— Госпожо, вие не можете да ме уволните — възрази помощник-капитанът. — Аз съм на щат към гилдията. Е, ще дойдете ли?

— Мисля по въпроса.

— Трябва да си вървя — обади се помощник-ковчежникът. — Тоест… бих могъл да си тръгна. Не е ли по-добре да го направя?

Кива въздъхна и сведе поглед към своето завоевание.

— Кога си на вахта?

— След три часа.

— Значи оставаш тук.

Отдели се от него, навлече нещо приемливо за външния свят и последва Бренир през кораба.

„Да, сър, тя е моята мацка” беше петица — кораб, чиито размери и конструкция на теория позволяваха да поддържа със собствени ресурси живота на пълен екипаж в продължение на пет години, преди всичко да се скапе, системите за регулиране на жизнената среда да се повредят, а хората да се впуснат в неописуеми взаимни зверства за малко, преди да настъпи краят, както се случваше неизбежно с всички екипажи, закъсали нейде из безкрайната космическа пустош без надежда за спасение.

Но на практика в границите на Взаимозависимостта полетите през Потока от едно човешко поселение до друго не се проточваха повече от девет месеца. Петиците, както и десетките — техните по-големи подобия, обикновено бяха подготвени да поддържат живота на екипажа една година, за да има и резерв от три месеца. Останалият обем и ресурси бяха отделени за товари, а в случая с „Да, сър” — за астропоника. В кораба отглеждаха продуктите на растениевъдството, върху които собствениците му имаха монопол, и пътешестваха от една звездна система до друга, за да ги продават.

Домът Лагос, който притежаваше „Да, сър”, имаше монопол върху цитрусовите плодове. По-точно върху целия растителен род — от семената до плодовете, от оригиналните древни видове и сортове, като лимони и портокали, до по-съвременните хибриди, като гейбини, зести и хавери. И „Да, сър” кацна на Край, за да търгува с хавери — да продаде отгледаните плодове и да сключи договори за лицензиране с местния агробизнес, който да ги отглежда на планетата от името на семейство Лагос.

Поне такъв беше планът. Но сега някакъв скапаняк от митниците се опитваше да им го набута на всички.

Кива влезе в заседателната зала на „Да, сър”, където я чакаха капитан Томи Блиника, старшият ковчежник Гажон Магнут и някакъв жалък лайнар от имперските митници. Тя кимна на Блиника и Магнут и седна при тях на масата. Блиника отпрати Бренир, който излезе и плъзна вратата на мястото й.

— Добре, какъв е проблемът? — започна Кива.

— Лейди Кива, аз съм инспектор Претан Ванош, заместник-директор на имперските митници на Край… — започна жалкият лайнар.

— Много ми е приятно — прекъсна го тя. — Та какъв е проблемът?

— Проблемът е клостеровирус. Това е тип вирус, който…

— Господин Ванош, моето семейство държи монопола върху цитрусовите плодове от осемстотин години. Знам какво е клостеровирус. Знам също, че са минали двеста години от последния потвърден случай, когато клостеровирус е засегнал продукти, които ние продаваме или лицензираме. Нашите гении инженери се грижат продуктите да са устойчиви на такива вируси.

Ванош се усмихна със стиснати устни и й подаде папка с документи. Кива я взе.

— Отброяването започна наново, лейди Кива — каза митничарят. — Преди девет месеца корабът близнак на вашия — „Не, сър, не казах може би”, пристигна с товар от посадъчен материал на грейпфрут, с който донесе и нов щам на вируса. Този щам се разпространи в лицензираните от вас овощни градини и съсипа реколтата на вашите клиенти.

— Така да бъде, но какво от това? — отвърна Кива. — Ако се е случило, а аз няма да се съглася с твърденията ви, докато наши хора не проучат проблема, ще компенсираме клиентите си за загубите и ще изкореним онези градини. Няма нищо общо с нашия товар от хавери.

— Не е толкова просто. Вирусът се оказа съвместим и с някои местни култури на Край, включително бану, която е важна за изхранването на населението. Наложи се да въведем карантина в цели провинции, за да спрем разпространението му. Цените на хранителните стоки направо пробиха тавана. Хората се тревожат от опасността да гладуват. Херцогът на Край и без това трябваше да се бори с въстаници, а това влоши положението още повече. — Ванош се приведе над масата към нея. — Грубо казано, лейди Кива, Домът Лагос допринесе за хаоса по цялата планета.

Кива се вторачи смаяно в тъпия чиновник.

— Не може да говорите сериозно, че сме възнамерявали да…

Този път той я прекъсна.

— Лейди Кива, няма значение какви са били намеренията на вашия Дом, важно е какво направихте. А вие сипахте масло в огъня. Докато по въпроса не се произнесе съдебна инстанция, опасявам се, че вашите търговски права на тази планета са отнети.

— Не знам нищо за тази история — оправда се Кива.

— Докладът съдържа всички данни за вируса.

— Не говоря за шибания вирус. А за хаоса, глада и останалите дивотии. Не можете да стоварите цялата вина върху нас.

— Лейди Кива, уверявам ви, че никой не обвинява за всичко вашето семейство. Но вие носите достатъчна част от вината, за да бъдат отнети правата ви.

— Притискаш ли ни? — изтърси Кива.

Ванош примигна.

— Моля?

— Чу ме добре. Притискаш ли ни? Подкуп ли искаш да изкопчиш от нас?

— Подкуп ли?

— Да.

— Лейди Кива, не мога да се досетя заради коя част от нашия разговор стигнахте до предположението, че си прося подкуп.

— Мамка ти, стига си усуквал — сприхаво каза Кива. — Хайде да се престорим за малко, че тук сме се събрали само зрели хора и няма нужда да увъртаме в пазарлъците. Кажи ми какво искаш и… — тя посочи с палец Магнут, чието изражение подсказваше нежеланието му да повярва на ушите си — … Магнут ще се погрижи за останалото.

Ванош изви глава към ковчежника.

— Старши ковчежник Магнут, често ли подкупвате служители на имперските митници?

— Не отговаряй! — рязко се намеси капитан Блиника. На Магнут му олекна видимо от заповедта да си мълчи. Блиника се взря във Ванош. — Поднасям ви извиненията си, господин инспектор. Нашата представителка на собствениците е твърде разстроена в момента, което е напълно разбираемо. Затова подбра необмислено думите си. Уверявам ви, че не е политика на Дома да подкупваме имперски служители, а невъздържаността на лейди Кива не означава, че някой от нас ви подозира в подкупност. Прав ли съм, лейди Кива?

Кива се вторачи красноречиво в капитана на своя кораб: „Ти бъзикаш ли се с мен бе, пич?”. Погледът на капитана отговори ясно: „Изобщо не се бъзикам с тебе, гадино!” Тогава тя насочи вниманието си към Ванош.

— Да. Това беше неуместна шега, за която съжалявам.

— Лейди Кива, може би не е добре да избирате комедията като свое поприще — отбеляза митничарят.

— Това е много полезен съвет, благодаря.

— Както и да е. Лейди Кива, капитан Блиника, вие, изглежда, смятате, че аз съм причината вашата стока да бъде конфискувана, а търговските ви права — отнети.

— Не сте ли? — подхвърли Кива.

Ванош пак се усмихна със стиснати устни и тя вече се питаше дали изобщо се появява друга усмивка на лицето му.

— Ако зависеше от мен, лейди Кива, щях да приема подкупа, след това бих заплашил с арест и трима ви, за да прибера още по-големия втори подкуп.

— Знаех си — натърти тя. — Лукав дребен шибаняк.

Той кимна сдържано, за да покаже, че приема оценката й.

— В този случай обаче заповедите са от много по-високо равнище. Всъщност, лейди Кива, наложената забрана върху вашите хавери и всякаква друга дейност на вашия кораб и вашето семейство на планетата Край е издадена лично от херцога.

Ванош подаде друг документ — този път традиционно сгънато писмо на дебел пергамент, запечатано с восък, на който имаше отпечатък от херцогския пръстен. И това показваше, че херцогът е настроен много сериозно.

— Трябва да обсъдите проблемите си с него — добави митничарят.

Кива взе писмото.

— Направо шибана прелест, нали?

— Наистина — съгласи се Ванош. — Позволявам си да ви дам още един съвет, лейди Кива.

— Слушам.

— Херцогът на Край е собственик на по-голямата част от планетата. Може би не си струва да опитвате с подкупи, а?

Уреждането на среща с херцога на Край отне цял ден. Космодрумът не разрешаваше преки полети на совалки от корабите: „Стреляха по някои, докато кацаха”. Кива беше принудена да се прехвърли със совалка на огромната имперска станция, където империята бе съсредоточила почти всичко, с което се занимаваше в тази звездна система. Оттам се спусна с космическия асансьор, защитен с мощни оръжия от атаки на въстаниците. На космодрума беше посрещната от местен служител на Дома, който я поздрави и я заведе при изпратената за нея кола.

— Каква е тази адска измишльотина? — попита Кива, щом я зърна.

Возилото приличаше повече на малък танк.

— Лейди Кива, за да стигнем до двореца на херцога, трябва да минем през някои неприятни райони.

— А не мислите ли, че това чудо изпъква прекалено? Все едно на него примигва ослепителен надпис „Я стреляйте по мен”.

— Госпожо, в момента стрелят на практика по всичко, което се движи. — Служителят й отвори вратата на пътническата кабина. — Трябва да добавя, че стрелят и по всичко, което остане прекалено дълго на едно място.

Покани я с жест да влезе и Кива схвана намека. Поне пътническата кабина на малкия танк се оказа достатъчно луксозна. Тя седна, сложи си предпазните колани и кимна на двамата началници на семейното представителство на Край. Жената й протегна ръка.

— Лейди Кива, аз съм Ейота Фин, изпълнителен вицепрезидент на Дома Лагос тук. — Кива стисна ръката й и Фин посочи спътника им. — Това е Йохан Руе, началник на нашия правен отдел.

Руе кимна.

— Здравейте — каза Кива и на двамата.

— Няма как да ме помните, но вече сме се срещали — продължи Фин. — Преди да ме назначат на Край, работех в офиса на вашата майка в Икойи. Вие още бяхте дете, разбира се.

— Аха. Е, звучи чудесно, Фин, но точно сега се надявам да ми простиш, че хич не ми дреме дали сме се виждали, когато съм била на шест години. Искам да знам какво става с тази шибана забрана.

Фин се усмихна.

— Няма съмнение, че сте дъщеря на своята майка. Тя също беше пряма до грубост и делова.

— Да, ние сме семейство от гадняри — подхвърли Кива, а колата потегли с тласък. — Сега ми обясни.

Фин изви глава към Руе и той започна:

— Лейди Кива, в момента имаме два проблема, които са свързани помежду си. Първият е забраната. Вторият е въстанието.

Кива се смръщи.

— И какво общо с нас има това въстание?

— От политическа гледна точка — нищо. Поредното въстание.

— „Поредното” ли? Колко често има въстания на тази прокълната планета?

— Едно-две на десетилетие — отговори Фин. — Тази планета ненапразно е наречена Край. Това е най-отдалеченото човешко средище в цялата Взаимозависимост, до което се стига най-трудно. Освен това е единственото, където на местните жители не е гарантирано правото на пътуване. Векове наред империята стоварва тук бунтовниците и дисидентите си, за да се отърве от тях. И когато се озоват тук, тези хора не се укротяват тутакси.

Силен кух удар отстрани сякаш потвърди правотата й.

— Какво беше това? — попита Кива шофьора.

— Опитват си късмета, госпожо. Няма за какво да се тревожите.

— Значи да не се тревожа, че стрелят по мен?

— Ако се бяха настървили, щяха да ни ударят с ракета.

Кива пак погледна Фин.

— И вие тук се занимавате с бунтове всяко десетилетие.

— Да, веднъж-дваж на десет години.

— Няма ли с какво друго да си запълвате времето? Спортни отбори? Тихи игри на маса?

— Обикновено въстанията остават ограничени в далечните провинции — поясни Руе. — Избухват, властващият в момента херцог изпраща там местната гвардия и всичко приключва за два-три месеца. Този път е различно.

— Въстанието е добре организирано — добави Фин.

— Имат много оръжие.

— Да, вече забелязах — каза Кива. — Но още не съм чула как то е свързано с нас.

— Както споменах, няма политическа връзка — отвърна Руе. — Но борбата с това въстание стана много скъпа. Данъчните постъпления спадат заради затрудненията на бизнеса. А парите трябва да бъдат получени отнякъде.

— От нас ли?

— От нас — потвърди Руе.

— Не само от нас — поправи го Фин. — Той стиска за гърлата всички гилдии. За начало — с по-високи данъци и такси. Херцогът ги вдигна до горната граница, разрешена в империята.

— Но парите пак не стигаха — подхвана Руе. — И херцогът стана изобретателен.

— Щом бе съобщено за вируса по грейпфрутите, херцогът блокира банковите сметки на Дома Лагос — обясни Фин. — На теория са под независимо попечителство, докато съдът се произнесе за обезщетенията, които трябва да получи Край заради разпространението на вируса и върху местни земеделски култури.

— Каква е нашата отговорност за това? — попита Кива.

— Може и да нямаме вина — отговори Руе. — Но решението ще бъде взето от съда. И ако все пак херцогът докаже, че вирусът е попаднал в екосистемата на Край заради нашата престъпна небрежност, имперските закони ни задължават да му изплатим обезщетения и глоби.

— А дотогава нашите сметки са под попечителство, за да не преведем парите в Икойи, където херцогът не може да ги докопа — добави Фин.

— Но истината е, че не са под попечителство, нали? — Кива посочи малкия, дебел, брониран прозорец на колата. — Херцогът си ги харчи за борбата срещу въстаниците.

Руе се усмихна със стиснати устни. Май всички на Край се усмихваха така.

— Не бива да забравяме, че когато херцогът обяви текущото извънредно положение, той национализира банките. Според версията на властите мярката е предназначена да предотврати финансовата паника и спекулациите. Но от ръководители в банки на гилдиите знам, че той опустошава сметките.

Кива прихна.

— Много мил човек.

— Е, поне замисълът му спрямо Дома Лагос си го бива — призна Фин. — Ако потуши въстанието, ще има колкото си иска време да протака съдебния процес, за да върне в сметките откраднатите пари. Това ще се влачи с години.

— А ако бъде победен, за него ще е все едно, защото вероятно ще е мъртъв — допълни Руе.

Кива изсумтя и се загледа през прозорчето. Столицата Инвърнес се простираше наоколо — овехтяла, невзрачна, с няколко пожара в далечината, които бълваха мазен дим.

— И ще бъде ли победен?

Фин и Руе се спогледаха.

— Няма да е първият случай, когато херцог на Край е свален от власт със сила — отбеляза Фин.

— Ясно, но какво ще стане този път? — настоя Кива. — Губим ли си шибаното време, като отиваме да говорим с мръсника?

— Положението на херцога не е обнадеждаващо — призна Руе след минута. — Чухме слухове за дезертьори в провинциите, за преминали на вражеската страна командири заедно с техните войници. Вероятно ще знаем следващата седмица какво ще стане.

Кива посочи нагоре.

— А онези скапаняци? Империята? В края на краищата херцогът е проклет благородник. Няма ли да им се стори проява на лош вкус, ако бъде извлечен на улицата и разстрелян?

— Намираме се на Край, лейди Кива — напомни Руе. — Докато Взаимозависимостта получава своя процент от търговията, другото остава вътрешен проблем.

— Включително смъртта на херцог ли?

— Няма да е първият случай — повтори Фин.

— Доближаваме двореца — съобщи шофьорът. — Ще се забавим няколко минути, докато минем през охраната. Госпожо, може ли да ми дадете поканата си за двореца?

Кива му я връчи и пак погледна местните си подчинени.

— И какво ще правя сега? Отивам да се моля на онзи шибаняк за разрешение да си продам хаверите, а ако го получа, ще очаквам да прибере печалбите ни под така нареченото попечителство и повече няма да ги видим.

— Поне в близките години — потвърди Фин. — И това е най-добрият вариант.

— Защо бе, мамицата му, не предусетихте какво ще стане? — тросна се Кива и изпъна показалец към внушително укрепения дворец, който се виждаше през предното стъкло на колата. — Ние си седим и се пипаме, а онзи задник използва парите ни, за да си играе на „пребий другарчето” с въстаниците.

— О, аз предвидих какво ще стане — възрази Фин. — Затова сумите в поставените под попечителство сметки се смалиха наполовина в сравнение с първите минути, когато започнахме да получаваме съобщения за вируса.

— Къде са останалите пари? Да не си ги заровила в задния двор?

— Да, в преносен смисъл. Домът Лагос вече притежава чрез поредица от посредници разнообразни недвижими имоти.

Кива махна с ръка.

— Но не тук, надявам се. Този прецакан град гори.

— Не тук. Предимно в провинциите Томнахурич и Клермон. Особено в Клермон. Графът там гореше от желание да се отърве от много апетитни имоти. Искаше да се сдобие с налични колкото може по-скоро.

— Как няма да иска. Благородниците не са всеобщи любимци, когато избухват революции.

— Така е, лейди Кива.

Колата потегли отново.

— Трябва да ви кажа още две неща преди срещата с херцога — обади се Руе.

— Казвай.

Той й подаде лист.

— Първо, изпълнихме нареждането ви и проучихме фактите за вируса. Нямаше абсолютно никакви данни за вирусна инфекция в посадъчния материал от грейпфрути, преди да бъде изпратен в овощните градини на Край. Нищо във фиданките или плодовете в нашите складове, нищо в пробите, взети от хората в „Не, сър”, преди корабът да отлети.

Кива плъзна поглед по листа.

— Тоест смяташ, че е саботаж.

— Да, почти сигурен съм. Съвсем друг въпрос е дали можем да го докажем убедително в съда. Така стигаме и до второто обстоятелство. Херцогът има съветник от търговски дом. И името няма да ви хареса.

Кива изви очи нагоре.

— О, мамицата му, дори не е нужно да го казваш…

— Домът Нахамапитин.

Замъкът на херцога носеше името Кинмайлиз. И беше пищно обзаведен в стил, който издаваше, че обитателите му бъркат излишествата с изяществото. Кива произхождаше от неимоверно богат род на хора, на които не им пукаше дали тяхното богатство стъписва някого, затова се изнерви веднага. „Тази дупка има нужда от голям прочистващ пожар” — мислеше си, докато я водеха по нескончаемите коридори към кабинета на херцога на Край.

— Още нещо — бе й казала Фин, преди пажът да я поведе към входа. — Според херцога сквернословията са белег за тъпота. Избягвайте ги в разговора с него, доколкото можете.

„Ама че скапаняк”, мислеше си тя на влизане в кабинета, кичозен до повръщане като всичко останало в този дворец. Семейната легенда гласеше, че първите думи, произнесени от бебето Кива, били „мама ти”. Напълно правдоподобна легенда, защото графиня Хума Лагос, майка на Кива и предводителка на Дома Лагос, беше същински фонтан от псувни. Дори би било изненадващо, ако не беше така. Кива не помнеше време, когато да не е бълвала мръсотии, пък и беше дъщеря на графиня Лагос, макар като шесто дете да нямаше шанс за титлата, затова никой не й втълпяваше да престане.

А сега този чеп ще й пробутва капризите си.

Въпросният капризен чеп стоеше до барчето в кабинета и държеше чаша с някаква кехлибарена течност. Висок мъж с брада, в която можеха да се крият птички. Смееше се. До него също с чаша в ръка и също засмян, натруфен в претенциозното фамилно черно, беше не кой да е, а самият Грени Нахамапитин.

Пажът се прокашля и херцогът ги погледна.

— Лейди Кива Лагос — обяви пажът и се изниза.

— Добре дошли сте, мила госпожо, добре дошли сте — заяви херцогът и се отдръпна от барчето.

— Ваша светлост — сдържано кимна Кива.

Като дъщеря на предводителка на Дом и старша представителка на своето семейство на тази планета, можеше да се ограничи само с „херцоже”. Но нали бе дошла да му ближе задника, защо да не поработи веднага с езика.

— Позволете да ви представя своя съветник лорд Грени от Дома Нахамапитин.

— Познаваме се — каза Грени.

— Тъй ли било?

— Бяхме съученици — обясни Грени.

— Колко малък е светът — подхвърли херцогът.

— Такъв си е — съгласи се Кива.

— Е, да. Седнете, лейди Кива.

Посочи й лявото кресло пред бюрото. Тя едва не потъна сред уродливата тапицерия, Грени седна в дясното. Херцогът се настани в своята шибана пародия на кресло зад бюрото, от което някое бедно семейство би могло да си направи къща.

— Съжалявам, че не се срещнахме при по-добри обстоятелства — каза херцогът.

— Разбирам ви, сър. Сериозно затруднение е въстаници едва ли не да тропат на портата.

— Какво? О, не — отрече херцогът и Кива долови намек за усмивка по устните на Грени. — Не говоря за това. Имах предвид затрудненията, които вашият Дом ни причини с този вирус.

— А сигурен ли сте, сър, че ние сме ги причинили?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че нашите проучвания не показват наличие на вируса в складовете ни или в „Не, сър”. Появил се е само в овощните градини.

— Това е новина за нас — натърти Грени.

— Нима? — Кива се вторачи в него. — Е, щом е така, нашите представители тук са подготвили доклад. — Тя се обърна към херцога. — Внесли са го в канцеларията на вашия секретар заедно с молба за отмяна на забраната, наложена върху нашата търговска дейност.

— Според мен не е разумно забраната да бъде отменена — изтъкна Грени. — Кива, при цялото ми уважение към вашите представители и служителите им, извършили проучването, херцогът е принуден да смята, че всеки друг ваш продукт може да е заразен, докато данните във вашето проучване не бъдат проверени изцяло.

— Опасявам се, че вашият приятел е прав — добави херцогът. — Научили сте, че вирусът се прехвърли и върху нашите посеви от бану. Унищожи реколтата в цели области. Слабата реколта от бану поначало стана една от причините за това въстание.

— Разбирам вашите тревоги, сър, и затова Домът Лагос е готов да ви помогне.

Херцогът присви очи.

— По какъв начин?

— Както ме осведомиха, поставили сте нашите сметки под попечителство до решението на съдебна инстанция по дело за вируса.

Кива забеляза как погледът му се стрелна мимолетно към Грени, преди пак да се впие в нея.

— Така е. Това беше най-благоразумното решение в случая.

— Позволете ми да ви предоставим официално тези суми като заем от Дома Лагос, за да ги използвате в борбата срещу въстаниците. За нас ще бъде удоволствие да ви предложим възможно най-благоприятните условия за този кредит.

— Това е… много щедро от ваша страна — промърмори херцогът.

— Делови подход — сви рамене Кива. — Сър, Домът Лагос не би имал никаква полза, ако бъдете отстранен от своя пост. А така вие ще имате достъп до финансов ресурс, с който иначе не бихте разполагали. Защо да оставим тези пари в сметките, вместо да ви послужат? Използвайте ги.

— Страхувам се, че не е толкова просто — намеси се Грени.

— Напротив, толкова просто е — възрази Кива. — Можем да впишем в условията на кредита, че ако бъде установена отговорността на Дома Лагос, предоставената сума ще бъде включена в обезщетенията, а ако има остатък, с него ще се изплащат глобите.

— По-важно е не дали е юридически допустимо, а как ще изглежда отстрани — каза Грени.

— Тоест, ако херцогът брани непреклонно поданиците си, това ще изглежда зле, така ли? По-зле, отколкото да бъде свален от власт, защото си е позволил излишни притеснения за доброто си име?

Грени се вторачи в херцога.

— Сър, това прилича на подкуп.

— Подкуп за какво?! — възкликна Кива.

— Тъкмо в това е въпросът, нали? — сопна й се Грени.

— Лейди Кива, какво очаквате в замяна на щедростта, проявена от Дома Лагос? — попита херцогът.

— С цялото дължимо уважение към вас, сър, ще възразя отново, че не става дума за щедрост. Ако съдът отхвърли претенциите към нас, ще очакваме заемът да бъде изплатен. Бизнес, нищо повече.

— Но искаш и още нещо, нали? — заяде се Грени.

— Разбира се. Искам да ми се даде възможност да си продам прееб… — тя се спря в последния миг — … превъзходните хавери, сър. А след това няма да си отнесем приходите от продажбите и лицензирането, когато „Да, сър”, отлети. Ще останат тук като част от заема.

— Заедно с другите вируси, които вашият посадъчен материал може би съдържа — натърти Грени.

Кива не отместваше погледа си от херцога.

— Сър, в имперската станция има инспектори. И без това са длъжни да вземат проби на случаен принцип от нашия товар. Не съм против да извършат и подробни изследвания на нашите стоки, за да потвърдят, че те не застрашават по никакъв начин биоценоза на Край.

Херцогът на планетата като че обмисляше думите й, но накрая погледна Грени, който мълчеше безстрастно, и завъртя глава.

— Лейди Кива, проявихте доброжелателство и в предложението си, и в загрижеността си за ситуацията тук. Но според мен такива мерки не са необходими. Уверен съм, че въстанието ще бъде потушено скоро. Затова не се налага да приема предложението ви. Относно вашите хавери — докато не проучим задълбочено представения от вас доклад, длъжен съм да бъда крайно предпазлив. Уви, не мога да отменя забраната за вашата търговска дейност, докато не приключи съдебният процес. Не се съмнявам, че разбирате мотивите ми.

— Можеш да си заложиш оная работа, че те разбирам — изсъска Кива и стана.

— Моля?

Херцогът и Грени също се изправиха.

— Благодаря ви за отделеното време, сър — каза тя. — Ще повикате ли паж, или трябва сама да търся изхода от този проклет лабиринт?

— Сър, позволете да изпратя лейди Кива — невъзмутимо предложи Грени.

— Да, разбира се.

Херцогът им кимна и се върна при барчето.

— Какъв долен калтак си — каза Кива на Грени, щом излязоха от кабинета.

— И аз се радвам да те видя.

— По-добре се надявай да не открия, че ти или Домът Нахамапитин като цяло сте забъркани с този шибан вирус. Защото науча ли, че е така, ще изтърпя отново полета до Край, за да изям гнусното ти сърце.

— Винаги си добре дошла да ме навестиш, разбира се.

— Е, забъркан ли си?

— В историята с вируса ли?

— Да.

— Очевидно е, че не съм, но дори да бях, едва ли си толкова глупава да вярваш, че бих ти казал.

— Можеш да ми спестиш едно пътуване до тази планета.

— Че защо да ме е грижа за твоето време?

— Все същият си, Грени.

— Не бива да се огорчаваш прекалено, Кива. — Той посочи през рамо към кабинета на херцога. — Почти успя да го прикоткаш с това предложение за заема. Хитро си го измислила, между другото. И вие сте Дом от гилдиите, затова всеки заем, който отпуснете на благородник за защита на имперската система, е гарантиран от самата империя. Чудесен начин да си покриете загубите.

— Но ти направо ми го набута.

— Изобщо не ти е за пръв път.

Кива изсумтя.

— Не си мисли, че пропуснах онова покрай ушите си. „Бяхме съученици.” Да, бе…

— Така беше много по-благоприлично от версията, която би изскочила от твоята уста: „Чуках се с него до припадък, когато идваше на гости на сестра си в общежитието на университета”.

— Нямаше да го кажа точно така — отрече Кива. — Посъветваха ме да не псувам пред него. Впрочем как е гнусната ти сестричка?

— Не е щастлива. Щеше да се омъжи за кронпринца на империята, а Ренеред Ву взе, че си загуби главата при катастрофа в състезание.

— Каква трагедия е това за нея…

— Тя наистина го преживява тежко. Е, не беше добре и за Ренеред, разбира се. Доколкото разбрах, сега копелето е станала наследница на трона. Значи моят брат ще си опита късмета с нея.

— Да, все същите Нахамапитин, каквито съм ви запомнила. Преливате от романтика.

— Някога не се оплакваше.

Кива спря и го погледна втренчено. Грени също спря.

— Е, някога бях шибана идиотка. Вече не съм.

— Това трябва да е нещо ново за рода Лагос — вметна Грени.

— Какви мръсотийки въртиш зад гърба на онзи кухоглавец херцога?

— Първо, името му е Ферд, а не „кухоглавец”. Второ, оскърбен съм от увереността ти, че въртя мръсотийки зад гърба му.

— Накара го да откаже подкуп от много милиони марки.

— Видя ли, накрая призна, че е подкуп.

— Никой не пренебрегва такава сума, ако не са му предложили нещо по-добро.

— Не мога да обсъждам това, Кива. Особено с тебе.

— Стига бе, Грени. Няма пряка връзка с вируса. И освен това сме на шибания Край. Ще минат девет месеца, докато се замъкна в Средоточие, и още три, докато се прибера в Икойи. Каквото и да ми кажеш сега, дотогава ще е прастаро.

Грени се огледа и пак закрачи. Кива го настигна.

— Кажи ми, де. Кажи ми какво си намислил за Край.

— Първата ти грешка, Кива, е в предположението, че каквото правя тук, засяга само тази планета.

— Не те разбирам.

— Знам. И не съм искал да разбереш. — Грени спря отново и посочи. — Тръгни по този коридор. Завий по втория наляво и след това веднага вдясно. Ще се върнеш във фоайето, през което влезе в двореца.

Тя кимна.

— И в откровеността никога не стигаш до крайности, а?

— Може да те изненадам някой ден. — Той я целуна небрежно по бузата. — Довиждане, мила Кива. Да знаеш, не очаквах да те видя отново. Важни особи почти никога не идват тук. Не очаквам и нова среща с тебе. Но въпреки всичко ти си ми скъпа. Затова се радвам, че имахме време да поговорим за това.

— Каквото и да е то.

Грени се усмихна.

— Скоро ще знаеш как да го наречеш — каза и се отдалечи.

— Хайде, цапардосайте ме с лошите новини.

Кива пак седеше с капитан Блиника и Гажон Магнут в „Да, сър”.

— Трябваше да получим около шейсет милиона марки, натрупани от лицензионни такси и отчисления — започна Магнут. — Няма да получим нищо, всички пари са под попечителство и вероятно няма да си ги върнем никога. Според предварителните сметки трябваше да вземем двайсет милиона марки за самите хавери и още десет милиона от първоначалните лицензионни такси и продажбите на посадъчен материал. Пак нищо. Имаме около десет милиона марки в различни стоки, които натоварихме в междинните пунктове, но не ни разрешават да ги разтоварим и продадем, значи още едно нищо. Имаме стоки за около милион, които само превозваме, затова ни разрешават да ги разтоварим, но ще ги оставят под карантина за няколко седмици в открития вакуум. Няма да сме тук при предаването им на получателите, значи транспортните такси ще бъдат изплатени на следващия кораб на Дома Лагос, който пристигне на Край. По график това е „Вече сме насаме” след двайсет стандартни месеца.

— Значи губим сто милиона марки — пресметна Кива.

— Чистата печалба от предишните три местоназначения е четиресет милиона марки, тоест общата чиста загуба е около шейсет милиона. А това е последната ни спирка. Връщаме се в Средоточие, а оттам — в Икойи.

Тя кимна. Потокът даваше няколко възможности да се добереш до Край, но оттук имаше само една струя — към Средоточие. Там на практика се събираха всички маршрути. И това означаваше, че няма как да компенсират загубите си по пътя между Край и Средоточие.

— Готова съм да изслушам всякакви идеи. Томи?

— Главната ни цел беше да започне отглеждането на хавери на тази планета — поде капитанът. — Всички останали във Взаимозависимостта вече си ги имат в изобилие. Можем да съберем реколтата на кораба, а и бездруго сме принудени да го направим, да изсушим плодовете във вакуум и да продадем концентрата в Средоточие. Но твоето семейство вече е продало лицензи там. Лицензиантите може да се оплачат от дъмпинг пред имперската комисия по търговия, ако се опитаме да пробутаме стоката на по-ниски цени.

— Капитанът е прав — добави Магнут. — Дори да продаваме на техните цени, ще пренаситим пазара. И ще получим най-много няколко милиона марки, затова пък ще вбесим хора, на които Домът Лагос разчита за дългосрочни печалби.

— Значи казвате, че сме прецакани.

— Да, госпожо, това е същината на положението ни.

Кива опря чело на дланите си за малко и пак погледна Блиника.

— Кога отлитаме от Край?

— Имаме малко работа по поддръжката, докато сме на имперската станция, а Гажон набира екипаж, за да попълним местата на напусналите в Ланкаран. Тук сме още една седмица.

— Можем ли да проточим престоя?

— Няма как. Този док ще бъде зает от друг кораб след девет дни. На имперската станция имат нужда от цяло денонощие за прехвърляне на товара и подготовка на дока. Разполагаме със седем дни, след това трябва да се махнем.

— Значи седем дни трябва да стигнат.

— За какво? — попита Магнут.

— За шибано чудо, което да ни извади задниците от огъня. Не искам много, нали?

3

От мига, в който Атавио VI умря, Кардения на практика стана новата емперо. Но в действителността нищо не е толкова просто.

— Трябва да обявиш официално период на траур — каза й Нафа Долг в стаята, която внезапно и официално се бе превърнала в неин кабинет.

Бяха минали съвсем малко минути от смъртта на нейния баща, сега изнасяха тялото му от неговата… тоест вече нейната спалня на носилката, върху която бяха полагали телата на почти всеки емперо, имал късмета да умре в дома си. Кардения бе видяла тази носилка, съхранявана в едно от помещенията на покоите, и си каза, че е много зловеща, а после осъзна, че е много вероятно някой ден да пренесе и нейните кости. Традицията си имаше и лошите страни.

Тя се подсмихна.

— Кар? — промълви Нафа.

— Минават ми мрачни мисли през главата.

— Ако искаш, да те оставя насаме две-три минути.

— Само толкова ли?

— Преходът от един емперо към друг е претъпкан със събития — каза Нафа колкото можа по-меко.

— Колко трябва да продължи официалният траур?

— По традиция — пет стандартни денонощия.

Кардения кимна.

— Останалите във Взаимозависимостта получават пет дни. Аз — пет минути.

— Ще се върна след малко.

Нафа се надигна от стола.

— Не — поклати глава Кардения. — Намирай ми работа, Наф.

И Нафа й намираше работа.

Първо в списъка беше официалното обявяване на траур. Кардения отиде по коридора до кабинета на Гел Дън, личния секретар на баща й (вече и неин секретар, ако не се откажеше от него), който щеше да изпълни заповедта. Безпокоеше се, че той ще поиска от нея да продиктува някакъв официален текст, но Дън вече бе подготвил декларацията, което не биваше да я изненадва. Мнозина емперо бяха сядали на трона, за да ги смени накрая следващият, откакто съществуваше Взаимозависимостта.

Кардения прочете декларацията, чието съдържание бе затвърдено от времето и осветено от традицията, стилът й се стори старовремска отживелица, но не беше в настроение да променя нищо. Затова кимна, взе писалка и се подвоуми.

— Какво има, Ваше величество? — попита Дън и умът й отбеляза неволно, че за пръв път някой използва това обръщение в разговор с нея.

— Не знам как да се подпиша. Още не съм избрала официалното си име.

— Ако предпочитате, засега можете да утвърдите декларацията с имперския печат.

— Да, благодаря.

Дън извади печата и разтопи восък, после го подаде на Кардения. Тя го притисна към имперския зелен восък и на него остана релефният герб на рода Ву с имперската корона отгоре. Нейната корона.

Кардения върна печата на Дън и видя, че той се е просълзил.

— Вече е официално — каза й той. — Сега вие сте емперо, Ваше величество.

— Откога служиш на моя баща? — попита тя.

— От трийсет и девет години.

Дън май щеше да се разридае. Кардения се поддаде на внезапния подтик, прегърна го и след миг се отдръпна.

— Съжалявам. Не биваше да правя това.

— Вие сте емперо, госпожо — напомни Дън. — Можете да правите каквото поискате.

— Моля те, занапред не ми позволявай неуместна фамилиарност — каза Кардения на Нафа, когато излязоха от кабинета на секретаря.

— Според мен беше много мило. Горкият старец. Денят беше тежък и за него.

— Да, умря неговият началник.

— Така е, пък и той смята, че си е загубил работата. Обикновено по това време тайфата приближени на новия емперо вече докопват различни висши постове. А неговият пост също е от висшите, поне формално.

— Нямам приближени. Освен тебе, разбира се.

— Не се тревожи, ще се появят предостатъчно кандидати.

— Сега какво трябва да правя?

— Имаш среща с изпълнителния комитет след половин час.

Кардения се намръщи.

— Няма как да стигнем до Си'ан толкова бързо.

Изпълнителният комитет, като почти всички останали части от държавната машина, си вършеше работата в гигантската космическа станция над Средоточие.

Веждите на Нафа се извиха.

— Ти не си длъжна да отиваш никъде. Вече си емперо. Те ще дойдат при тебе. Доктор Дринин ги уведоми преди няколко часа, че краят на твоя баща наближава. Членовете на комитета се надяваха да дойдат навреме, за да ти предложат утехата си, когато той ни напусне. Предавам ти с точност техните думи.

Кардения си представи деветимата от комитета струпани около смъртното ложе на баща й, за да им отнемат и последните мигове на близост, доколкото е възможна преди смъртта. Потисна плъзналата по тялото й тръпка.

— Да не забравя да им благодаря.

Веждите на Нафа пак се извиха, но тя си замълча.

— В момента са в официалната бална зала. Намира се в отсрещната страна на сградата.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. Какво би желала да правиш сега?

— Май ми се пикае.

Нафа кимна и я придружи до личните й покои.

— Ще се върна след петнайсет минути.

— Ти какво ще правиш през свободното си време?

— Същото като тебе, но не в чак толкова луксозна тоалетна.

Кардения се засмя и Нафа излезе. В покоите някаква част от мозъка на Кардения натъртваше, че прави всичко за пръв път. „За пръв път съм в тази стая като емперо. За пръв път вземам таблета като емперо. За пръв път съм в тоалетната като емперо. За пръв път си свалям панталона като емперо. За пръв път сядам на тоалетната чиния като емперо. Иии… ето че за пръв път пикая като емперо.”

Толкова много „за пръв път”.

— Разкажи ми за емперо Грейланд — нареди тя на таблета си, докато седеше на тоалетната чиния.

— Емперо Грейланд е властвала през 220–223 г.‍ о. В. — започна нейният таблет с приятен глас и показа търсената страница.

Календарът на Взаимозависимостта започваше от момента, когато Пророчица-емперо Рашела I основала империята, а това беше твърде нагло — по онова време си имало съвсем свестен календар, според който Взаимозависимостта възникнала към края на 26-и век. Кардения обаче си напомни, че всяка империя проявява такава наглост при първия сгоден случай.

— Най-открояващите се събития през нейното царуване включват основаването на Ламфун, изчезването на Даласисла и убийството й от Гунар Олафсен през 223 г.‍

— Защо е била убита?

— На съдебния процес Гунар Олафсен заявил, че емперо Грейланд не направила достатъчно за спасяването на поданиците си в Даласисла.

— Вярно ли е?

— Аз съм търсачка. Нямам мнение по политически въпроси.

Кардения изви очи от досада. „Право си, безлико компютърче.”

— Как империята е загубила Даласисла?

— Достъпът до нея чрез Потока изчезнал през 222 г.‍

„Да, бе” — сепна се Кардения. Спомни си уроците по история на Взаимозависимостта. Даласисла била сред няколкото ранни човешки средища със злополучен край, преди династията Ву и религиозните и социалните догми на Взаимозависимостта да смажат почти напълно всякаква съпротива. Но другите средища станали жертва на войната, глада или болестите. Даласисла била изгубена, защото изведнъж вече нямало как да стигнат дотам или да се върнат оттам чрез Потока. Тя просто… изчезнала, нямало я на картата.

Кардения намери в енциклопедия статията за убийството, в която имаше и снимка на Олафсен, корабен инженер от Даласисла, който бил назначен в „Тоун Сандин”, имперската десетка. Убил и емперо Грейланд, и над сто души от свитата й, като блокирал сектора от пръстена на кораба, където се намирали нейните покои, и докато „Тоун Сандин” бил в Потока на връщане от официално посещение в Джендуба, изхвърлил този сектор от мехура на пространство-времето в самия Поток, след което той веднага престанал да съществува.

„О, много ободряващо” — каза си тя. Не можеше да налучка причината нейният баща да предложи името Грейланд, освен ако не е бил уверен, че и дъщеря му ще бъде убита от разгневен служител. Това я смути малко. Прегледа останалия текст и й направи впечатление, че Грейланд всъщност заповядала Даласисла да бъде евакуирана, след като получила нови данни от учени, но на това се противопоставили в парламента, включително представителите на самата Даласисла. И евакуацията се забавила до момент, когато вече било твърде късно. Олафсен обвинявал повелителката си за протакането, а трябвало да търси виновниците другаде.

„Но нали емперо винаги е над всички — напомни си Кардения. — Пък и тя му е била подръка на кораба.”

— Ей — обади се Нафа от съседната стая, — няма ли да приключваш там?

— Ей сега.

Кардения привърши заниманията си в тоалетната, изми се, излезе и завари Нафа да държи твърде строга униформа, ушита по нейните мерки.

— Това пък какво е? — попита Кардения.

— След малко ще се срещнеш с деветимата най-могъщи във вселената, ако не броим тебе. Добре ще е да се издокараш малко.

Чувстваше се неудобно в твърде строгата униформа, но изпълнителният комитет я дразнеше още повече.

Когато Кардения влезе в балната зала, подобна на огромна пещера, деветимата членове на комитета я доближиха и се поклониха ниско.

— Ваше величество — започна Гунда Корбин, архиепископ на Си'ан и официален председател на комитета, без да се изправи, — в този ден изразяваме най-дълбоката си покруса и поднасяме искрените си съболезнования за кончината на вашия баща и наш емперо. Няма съмнение, че той ще бъде до Пророчицата в Отвъдното.

Кардения знаеше колко равнодушен към религията беше покойникът, макар че формално оглавяваше Църквата на Взаимозависимостта. Не си позволи дори намек за кисела усмивчица.

— Благодаря ви, Ваше преосвещенство.

— От името на целия изпълнителен комитет ви уверявам в нашата непоколебима преданост към вас, имперската династия Ву и Взаимозависимостта.

— Убедени сме в това и ви благодарим.

Кардения си послужи за пръв път с имперското „ние”, стараеше се да говори официално, както я бяха учили през последната година. Щеше да мине време, докато свикне. Озърна се към Нафа, чиито вежди не помръднаха заради леко закъснялата промяна. Явно пазеше това изражение за по-късно.

Членовете на комитета оставаха превити в дълбок поклон и Кардения се обърка, но проумя изведнъж, че те очакваха позволение от нея.

— Моля ви — каза им само леко притеснена и ги подкани с жест. Изправиха се. Посочи им дългата маса, сложена насред залата. — Да се настаним и да се заемем с работата.

Подредиха се около масата, по-старшите по-близо до императорския стол в челото с изключение на архиепископ Корбин, чието място беше срещу Кардения. Обърна внимание на дрехите им — църковните йерарси носеха прекрасни червени роби, обточени с лилаво, представителите на гилдиите бяха с официални облекла в черно и златно, а парламентаристите с делови костюми в тъмносиньо. Собствената й твърде строга униформа беше в тъмнозелено с изумрудени кантове.

„Приличаме на кутийка с пастелчета за рисуване”, помисли си.

— Усмихвате се, Ваше величество — позволи си да отбележи архиепископ Корбин, докато сядаше.

— Спомнихме си нашия баща, който често говореше за срещите си с този комитет.

— Надявам се да ни е споменавал с добро.

„А, не особено.”

— Да, разбира се.

— Ваше величество, следващите няколко дни са извънредно важни. Трябва да обявите траур…

— Вече го направихме, Ваше преосвещенство. Ще спазваме традиционния траур от пет дни.

— Много добре — посочи Корбин, без да се притесни от прекъсването. — За съжаление, лично вие ще бъдете много заета през това време. — Тя кимна на Виър, седящия вдясно от Кардения епископ на Средоточие, който сложи на масата кожена папка, а от нея извади дебел сноп книжа и ги поднесе на своята емперо. — Подготвихме предложение за програмата ви, за да ви улесним. Включва доклади на служители, както и официални, и неофициални срещи с гилдиите, парламента и църквата.

Кардения взе книжата, но не ги погледна, а ги подаде на стоящата зад нея Нафа.

— Благодарим ви.

— Искаме да ви уверим, че в този преходен период всичко ще бъде извършвано безупречно, с най-усърдна грижа и уважение. Знаем колко тежки за вас ще бъдат тези дни, а още не сте свикнали със задълженията си. Ваше величество, нашият стремеж е да ви подпомогнем да поемете без затруднения новата си роля.

„Да ме подпомогнете или да ми наложите волята си?”

— Благодарим ви още веднъж, архиепископ Корбин. Трогнати сме от вашето съпричастие и доброжелателство.

— Има и други проблеми, които се нуждаят от разглеждане — обади се Лен Едмунк от гилдиите. Домът Едмунк имаше монопол върху говедата и свинете, както и свързаните с тях продукти, от млякото до свинските кожи. — Вашият баща остави без отговор много въпроси на гилдиите, включително за прехвърляне на монополи и одобрение на търговски маршрути.

Кардения забеляза как архиепископ Корбин стисна устни. Очевидно Едмунк нарушаваше реда по някакъв начин.

— Доколкото ни е известно — каза тя, — тези въпроси трябва да бъдат разгледани от парламента, а след това предоставени на нашето внимание за одобрение или отказ.

— Ваше величество, вашият баща обеща тези проблеми да бъдат решени.

— Лорд Едмунк, да разбираме ли, че е обещал да бъдат решени по начин, който нарушава правомощията на парламента?

Той се поколеба и отговори:

— Разбира се, че не, Ваше величество.

— Радваме се да го чуем. През тези първи дни не бихме искали да създадем у парламента впечатлението, че според нас ролята му е само консултативна и е подвластен на прищевките на новата емперо. — Тя се взря в седящата отляво Упекша Ранатунга, старшата парламентаристка в комитета, която й кимна с благодарност. — Нашият баща беше убеден, че именно уравновесяването на силите е основа за процъфтяването на Взаимозависимостта: парламентът за законодателство и справедливост, гилдиите за търговия и благоденствие, църквата за духовност и единство. И над тях — емперо, майка на всички, за да има ред.

— Всичко това е вярно, Ваше величество, но… — упорстваше Едмунк.

— Не забравяйте, че Домът Ву също е част от гилдиите — прекъсна го Кардения и той явно се стресна от това напомняне. — Дори само затова не бихме пренебрегнали интересите на гилдиите. Освен това сме майка на църквата и редови член на парламента. Имаме интерес към всичко и трябва да бъдем справедливи към всички. Ще се заемем своевременно с проблемите на гилдиите, лорд Едмунк. Но ние не сме нашият баща. Ще се съобразяваме с обещанията му, без да се обвързваме с тях. Сега аз съм емперо, не моят баща — рязко завърши Кардения.

„Ето ти голяма хапка за предъвкване” — добави тя мислено, вторачена безстрастно в Едмунк.

Той склони глава.

— Да, Ваше величество.

— Има друг сериозен проблем, свързан с парламента — започна Ранатунга. — Получихме сведения, че въстанието на Край е навлязло в нова, по-опасна фаза. Херцогът на Край ни изпрати уверенията си, че контролира ситуацията, но мнението на командира на имперските гвардейци, разположени там, не е толкова оптимистично. Той очаква херцогът да бъде свален от власт след не повече от две стандартни години. Разбира се, този меморандум е изпратен преди девет месеца. Няма как да знаем какво е положението там в момента.

— Нашите части намесиха ли се в конфликта?

— И вашият баща, и неколцина емперо преди него се придържаха към позицията с проблемите на Край да се справят самите жители на Край. Основна задача на гвардейците там е да не допускат никой да напуска планетата без разрешение. Според командира единствената поставена им задача от предишния емперо е да се грижат за безопасността на граф Клермон.

— Кой е той?

— Аз го помня, Ваше величество — обади се Корбин. — Незначителен благородник от Софала, когото вашият баща издигна. Приятели са от университета. Той е физик, изучаващ Потока.

— А защо нашият баща го е изпратил в изгнание?

— Вашият баща му предложи титла на Край малко преди брака си с лейди Глена.

„Е, това си беше възгрубичък намек” — помисли Кардения. Архиепископ Корбин подсказваше едва ли не направо, че баща й и онзи граф са били твърде близки преди женитбата на Батрин, която била изцяло династичен брак, защото Домът Косту възглавяваше една от най-могъщите гилдии.

Това почти не я изненада, тъй като откакто се помнеше, възприемаше баща си като не особено ентусиазиран хетеросексуален мъж. Но нали си има време и място за всичко, а и щом са били състуденти… Впрочем графът не би се оказал първият неудобен любовник, когото някой емперо е отпращал далече с нова, по-висока титла. Това би обяснило и охраната от имперски гвардейци.

Тя кимна, за да покаже, че разбира премълчаното.

— Засега ще се придържаме към позицията на нашия баща по проблемите на Край, но искаме пълен доклад.

— Такъв доклад е включен в предложената от нас програма — увери я Корбин. — И тъй като засегнахме косвено темата за брака…

— Ще говорите за Амит Нахамапитин, нали? — прекъсна я Кардения с не толкова официален тон.

— Домът Нахамапитин е настойчив — каза Корбин, сякаш искаше да се извини.

— Ние не сме нашият брат. Не сме давали никакви обещания за брак на Дома Нахамапитин.

— При цялото ми уважение към вас, Ваше величество, трябва да възразя, че според Дома Нахамапитин дадените обещания са обвързали не само вашия брат и лейди Надаш, а Дома Ву и Дома Нахамапитин. А досегашните прецеденти придават тежест на техните доводи. През 512 година наследницата на трона принцеса Давина е била сгодена за член на Дома Едмунк, но починала преди сключването на брака. Нейният брат, който станал емперо Чонглин I, се оженил за братовчедка на годеника с мотива, че постигнатата договореност трябва да бъде спазена.

Кардения изви глава към Нафа.

— Как е умряла принцеса Давина?

— Самоубила се е, Ваше величество. — Кардения не се съмняваше, че Нафа знае или ще провери мигновено на таблета си. — Изскочила през въздушен шлюз в Си'ан. Предсмъртното й писмо показва, че не е приела този годеж като най-добрата перспектива.

Кардения погледна Лен Едмунк.

— Лорд Едмунк, надяваме се да не сметнете, че това представя рода ви в лоша светлина.

— Благодаря, Ваше величество.

Корбин нямаше намерение да отстъпи.

— Ваше величество, позволете ми да предложа поне да обмислите кандидатурата на Амит Нахамапитин за ваш съпруг. Дори да не обсъждаме какво означава на теория договорката между вашите Домове, Нахамапитин имат голямо влияние сред гилдиите. — Корбин се озърна към Едмунк, който бе вторачен в тяхната повелителка и не забеляза погледа й. — Такъв съюз би могъл да реши наведнъж много потенциални проблеми и разногласия с гилдиите.

Кардения се усмихна мрачно.

— И няма Домове, които биха възразили срещу този съюз?

— Няма, Ваше величество — увери я Едмунк.

— Виж ти — промърмори тя смаяно. — Рядко единодушие на гилдиите. Почти нечувано през последното хилядолетие.

— Според мен всички са убедени, че възможните съмнения за наследяването на трона трябва да бъдат заличени колкото може по-скоро — добави Корбин.

И с това си изказване успя да подразни Кардения.

— Доволни сме, архиепископ Корбин, че комитетът е единодушен в мнението си за нашата матка като най-важната част от нас.

Корбин се засрами достатъчно, за да се изчерви.

— Моля за извинение, Ваше величество. Изобщо не е така. Но не се съмнявам, че сте наясно какво би станало, ако нещо ви сполети — мнозина ваши братовчеди в Дома Ву ще претендират за трона. Не са малко онези от тях, които не бяха доволни от представянето ви като наследница по право след вашия брат. Неоспоримата династична линия предотвратява всякакви съмнения.

— Предотвратява и гражданска война — натърти Ранатунга.

— Можем ли да приемем, че не е много вероятно ние да умрем преди церемонията за коронясването ни? — попита Кардения всички в комитета.

— Звучи убедително, Ваше величество — усмихна се Корбин.

— В такъв случай предлагаме да отложим тази дискусия след церемонията. Ако желаете — кимна Кардения на Корбин, — предоставете на Дома Нахамапитин най-добрите места за церемонията, след която ние ще поговорим с Амит Нахамапитин.

— Да, Ваше величество.

— Подчертавам — ще поговорим. Надяваме се това да не бъде представено по друг начин на лорд Нахамапитин.

— Да, Ваше величество.

— Добре. Има ли друго?

— Един по-незначителен въпрос — каза Корбин. Кардения чакаше. — Трябва да знаем имперското ви име.

— Ние сме Грейланд. — Кардения помълча и добави: — Грейланд II.

— Мразя това имперско „ние” — призна Кардения пред Нафа.

След срещата с изпълнителния комитет двете се качиха в Си'ан, центъра на Взаимозависимостта, за да започне Кардения вече като Грейланд II официалното поемане на властта от покойния си баща. И щом Грейланд II се появи на станцията, около нея се струпаха съветници, придворни, блюдолизци и помощници, всеки със свои помисли и планове. Кардения се умори от всичко това още през първия час, а същото й предстоеше до края на живота.

— Какво те дразни? — попита Нафа.

— Толкова е претенциозно.

— Ти си емперо — напомни Нафа. — Ти си буквално единственият човек във вселената, който може да говори така, без да звучи претенциозно.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам. Но мисля, че грешиш.

— Значи според тебе трябва да говоря така през цялото време.

— Не съм споменавала такова нещо — възрази Нафа. — Но трябва да признаеш, че е фантастичен начин да покажеш властта си. „О, вие имате мнение по въпроса? Ами майната ви, защото моят глас се брои за два.”

Кардения се засмя.

Двете най-после бяха останали сами в огромните покои на имперския дворец в Си'ан. Нафа отпрати безцеремонно всички помощници, придворни и съветници. На Кардения й оставаше само още едно задължение през този ден и тя трябваше да го изпълни зад една от вратите в покоите. Врата, през която можеше да влезе само емперо.

Поне това беше обяснението, което Нафа чу от нея и се смръщи.

— Само емперо ли?

— Да.

— Какво ще се случи, ако влезе друг? Да няма кучета там? Или лазери, които изпепеляват?

— Не ми се вярва.

— Могат ли да влизат твоите слуги? Или техници? Ти си емперо — сама ли ще чистиш вътре? Или там е скътана и малка прахосмукачка? Да не си длъжна и да бършеш прахоляка там?

— Струва ми се, че не се отнасяш достатъчно сериозно — укори я Кардения.

— Съвсем сериозно съм настроена. Само съм скептична към това, което чух досега.

Двете се загледаха във вратата.

— Е, не е ли по-добре да свършиш работата? — подкани я Нафа.

— Ти къде ще бъдеш?

— Мога да остана и да те чакам.

Кардения завъртя глава.

— Не знам колко ще се забавя.

— Значи ще бъда в моите стаи чак в отсрещната страна на двореца, където ме натика управителят.

— Ще го накараме да промени това.

— Недей. Имаш нужда от време, когато си почиваш от всички, включително и от мен. — Нафа стана. — В една и съща сграда сме. Аз ще бъда на някакви си шестнайсет крила от тебе.

— Не мисля, че дворецът има шестнайсет крила.

— Разделен е на двайсет и четири основни части.

— Да, ти би трябвало да знаеш.

— Знам. Скоро ще знаеш и ти. — Нафа се поклони. — Лека нощ, Ваше величество.

Излезе с усмивка. Кардения я изпроводи с поглед и пак се взря във вратата.

Украсата на вратата беше натруфена като всичко останало в двореца и Кардения вече се примиряваше, че няма къде да избяга от този пищен стил. Не можеше да опожари всичко до основи и да го изгради наново с изчистени линии и обеми, колкото и да я блазнеше тази идея. Да, сега тя беше емперо, но и нейната власт си имаше граници.

Вратата нямаше дръжка или сензори, нищо не подсказваше, че може да бъде отворена. Кардения нерешително протегна ръка, за да опипа за някакъв таен бутон.

Вратата се плъзна встрани. „Настроена е за моите пръстови отпечатъци ли?” Влезе и вратата се затвори зад нея.

Вътре беше просторно поне колкото в спалнята на имперските покои, значи това помещение беше по-голямо от апартамента, в който тя израсна. Нямаше никакво обзавеждане освен единствената скамейка, която се подаваше от стената вляво. Кардения отиде там и седна.

— Тук съм — каза, без да знае на кого говори.

Насред стаята се появи фигура от светлина и тръгна към нея. Кардения погледна нагоре — микропроектори създаваха доближаващия я образ. Зачуди се какви ли физически закономерности са използвани в тази техника, но само за миг, защото фигурата вече стоеше пред нея.

— Емперо Грейланд II — изрече тя и се поклони.

— Знаеш коя съм.

Кардения реши поне тук да пропусне имперското „ние”.

— Да — потвърди образът. Нямаше никакви признаци на пол или възраст. — Аз съм Джии. Вие сте в Стаята на спомените. Моля ви, кажете ми с какво мога да ви бъда полезен.

Кардения знаеше защо дойде, но се поколеба.

— Тук влиза ли друг освен властващия емперо?

— Не.

— Какво ще се случи, ако поканя някого?

— Фокусирана светлина и звукови вълни ще направят престоя непоносим за всеки влязъл тук освен властващия емперо.

— Мога ли да отменя това?

— Не.

— Но аз съм емперо.

„И споря с машина” — мислено добави Кардения.

— Това е повеля на Пророчицата и тя е ненарушима.

Кардения се стъписа.

— Значи тази стая е от времето на първата емперо.

— Да.

— Но Си'ан не е съществувал тогава.

— Стаята бе преместена от Първа стъпка заедно с други части от двореца, когато създаваха Си'ан. Останалото бе изградено около тях.

Представата как строят цялата космическа станция около двореца изскочи сама в ума на Кардения и й се стори нелепа до комичност.

— Значи ти си на хиляда години — каза тя на Джии.

— Съхранявам информация още от основаването на Взаимозависимостта. Самите машини, в които се съхранява, се обновяват постоянно, също като функционалните елементи на стаята, в която се намирате, и изображението пред вас.

— Нали каза, че никой освен властващия емперо не може да влиза?

— Поддръжката и усъвършенстването са автоматизирани.

Кардения сякаш чу недоловим намек за хумор в гласа. Почувства се малко глупаво, а после любопитството й надделя.

— Жив ли си, Джии?

— Не. Нищо в тази стая не е живо освен вас.

— Разбира се — каза тя с леко разочарование.

— Струва ми се, че стигнахме до логическия край на този разговор — изрече Джии. — С какво друго мога да ви бъда полезен?

— Искам да говоря със своя баща.

Джии кимна и избледня. В този миг друго изображение възникна по средата на стаята.

Бащата на Кардения — Батрин, починал като емперо Атавио VI. Появи се, погледна дъщеря си, усмихна се и дойде при нея.

Стаята на спомените бе създадена от Пророчица-емперо Рашела I скоро след основаването на Взаимозависимостта и нейното възкачване на трона. Всеки емперо имаше мрежа от сензори в тялото си, които улавяха не само всичко видяно, произнесено или чуто от него, но и всяко усещане, постъпка, чувство, мисъл и желание, доловени или породили се в поредния емперо.

Стаята на спомените съхраняваше паметта на всеки повелител на Взаимозависимостта още от родоначалницата — самата Пророчица-емперо Рашела I. Ако Кардения пожелаеше, би могла да зададе на всеки свой предшественик какъвто и да е въпрос за него, за царстването му, за епохата му. И щеше да чуе отговори, опиращи се на записаните спомени и компютърния модел на личността му, на всяка подробност от вътрешния му живот, запазена за тази стая.

Защото цялата тази информация бе предназначена единствено за Стаята на спомените. И винаги имаше един-единствен потребител — властващия в момента емперо.

Без да се усети, Кардения пак докосна шията си отзад, където бе имплантирано семето на мрежата, за да се разрасне в нея. „Някой ден и всичко направено от мен като емперо ще бъде тук. За моето дете и неговите деца. Всеки следващ емперо ще знае коя съм била по-добре от който и да е историк.”

Взря се в спрялото пред нея изображение на нейния баща и потрепери.

Фигурата забеляза това.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Видях те само преди няколко часа.

Тя се надигна и огледа призрака на своя баща. Изглеждаше безупречно. Почти веществен. Не се опита да го докосне.

— Тогава беше мъртъв — добави Кардения.

— И още съм мъртъв — каза Атавио VI. — Съзнанието, което беше моето „аз”, го няма. Всичко останало е запазено.

— Значи нямаш самосъзнание?

— Нямам, но мога да разговарям с тебе сякаш го имам. Можеш да ми зададеш всякакви въпроси и аз ще ти отговоря.

— Какво мислиш за мен? — изтърси тя неволно.

— Винаги съм те смятал за чудесна млада жена — каза Атавио VI. — Умна. Загрижена за мен. И не мисля, че ще се справиш блестящо като емперо.

— Защо пък не?

— Защото тъкмо сега Взаимозависимостта изобщо не се нуждае от добра емперо. И никога не се е нуждаела, но може да я изтърпи, ако не се случва нищо със сериозни последствия. Настоящият период обаче не е такъв.

— Днес не се държах много мило с изпълнителния комитет.

Кардения сама се учуди, че думите й прозвучаха като оправдание.

— Сигурен съм, че при първата си среща с тебе веднага след моята смърт те са се постарали да покажат колко са сдържани и почтителни. Искали са да преценят колко дълга трябва да бъде веригата на шията ти, за да се чувстваш удобно, но същевременно да получават от тебе всичко, което поискат. Скоро ще дръпнат веригата.

— Не знам дали ми допада тази напълно откровена твоя версия — промълви Кардения след малко.

— Ако желаеш, можем да променим комуникативния ми модел така, че да наподобява повече моето поведение приживе.

— Значи излиза, че си ме лъгал, докато беше жив.

— Не повече от всеки друг.

— Каква утеха…

— Приживе бях човек със свое его като всички останали. Имах свои желания и намерения. Тук не съм нищо друго, освен памет, предназначена да помага на тебе — сегашната емперо. Нямам его, жадуващо ласкателства, и ще се стремя да угодя на твоето его само ако ти наредиш. Не бих те посъветвал да направиш този избор. Така ползата от мен ще намалее.

— Обичаше ли ме?

— Зависи какъв смисъл влагаш в думата „обич”.

— Това прозвуча досущ като увъртане, породено от твоето его.

— Аз бях привързан към тебе. Но ти беше и неудобна до момента, когато стана необходима като наследница на трона. И тогава ми олекна, че не ме мразиш. Защото би имала пълното право да ме мразиш.

— Когато умираше, ти изрази съжаление, че не си отделил повече време да ме обичаш.

Атавио VI кимна.

— Да, аз бих казал такива думи. И според мен съм бил искрен в онзи момент.

— Значи не помниш този разговор?

— Все още не. Последните ми мигове още не са обработени тук.

Кардения реши да заговори за друго.

— Избрах имперското име Грейланд II, както ти ми предложи.

— Да. Тази информация вече я има в нашата база данни. Добре си направила.

— Четох за нея.

— Да, имах намерение да те помоля да го направиш.

— Направи го преди смъртта си. Защо поиска от мен да избера нейното име?

— Защото се надявах изборът да те подготви за неизбежното и за решенията, които то ще ти наложи — отговори Атавио VI. — Научи ли за граф Клермон на планетата Край?

— Да. Отдавнашният ти любовник.

Атавио VI се усмихна.

— Нищо подобно. Приятел. И то много близък приятел. И учен. От него получих информация, каквато никой друг нямаше, а и никой друг не би поискал да вникне в нея. Той трябваше да работи и да изследва, без да му пречат глупостите на имперския двор, властите и дори научната общност във Взаимозависимостта. Този човек събира данни повече от трийсет години. И знае за предстоящото повече от всички останали. За онова, за което ти трябва да си подготвена. Но в момента изобщо не си подготвена. И се безпокоя, че няма да се окажеш достатъчно силна, за да издържиш.

Кардения се вторачи в изображението на Атавио VI, застанало пред нея с лека, приятна, разсеяна усмивка.

— Е? — каза тя накрая. — Какво е то?

4

— Кой от вас знае какво е Взаимозависимостта? — попита Марс Клермон от сцената на планетариума.

По седалките над него няколко осемгодишни деца изпънаха ръце нагоре. Марс ги огледа, търсеше онова от тях, което наглед искаше най-разпалено да отговори на въпроса. Избра вдигната ръка от втория полукръг.

— Да, кажи ти.

— Трябва да отида в тоалетната — каза детето.

Марс видя как седяща зад него придружителка изви очи от досада, изправи се, издърпа хлапето за ръка и го поведе към тоалетните. Той посочи друго дете.

— Това е държавата от звездни системи, в която всички живеем — отговори момичето.

— Правилно — похвали я Марс и натисна иконка на таблета си, за да намали осветлението и да започне своето представление. — Държавата от звездни системи, в която живеем. Но какво е истинското значение на тези думи?

Преди да продължи, планетариумът се разклати лекичко и ако се съдеше по шума, два прехващача пикираха ниско над научния център на университета. Децата се стреснаха от звуците, придружителите ги увещаваха да мълчат и им втълпяваха, че всичко ще бъде наред.

Марс се съмняваше, че всичко наистина ще бъде наред. Университетът в Ополе, където беше разположен научният център, се намираше далеч от столицата и разгара на битките. Но през последната седмица всичко потръгна зле за херцога, дори в затънтените провинции изникнаха отнякъде въстаници и донесоха насилието, което е неразделна част от революциите.

Изненада се, когато видя пълния с деца бус пред научния център в този ден — предполагаше, че във всички училища са отменили занятията както в университета. После забеляза израженията на възрастните, които бяха довели децата. Излъчваха мрачна решителност да поддържат колкото е възможно по-дълго у хлапетата илюзията, че не се случва нищо необикновено.

Всъщност само той, освен хората от поддръжката и почистването, се появи тази сутрин, и то за да си вземе някои материали, които още липсваха в мрежата. Не искаше да разочарова тази група. Доведе ги в планетариума и напрегна паметта си да извлече каквото помнеше от стандартната презентация.

— Няма страшно — каза на децата. — Тези машини просто минаха над нас. Само прелитат, университетът е в безопасност.

Това също може и да не беше вярно, защото университетът в Ополе си имаше предостатъчно симпатизанти на въстанието — от надрусани студенти, търсещи към какво движение да се присламчат, до съзерцателно опърничави професори, които обичаха да се репчат на херцога, без да се отказват от академичните си длъжности. Но повечето студенти и преподаватели вероятно се свираха из разни мазета в момента. Марс странеше упорито от политиката, макар че не успяваше да избегне последствията й, и разбираше напълно колегите си.

Всичко това обаче не означаваше, че трябва да паникьосва осемгодишни деца с подхвърляния как университетът може да бъде завзет или от въстаници, или от войски на херцога. В момента задачата му беше да отвлича вниманието им. Нищо чудно този ден да беше последният сравнително нормален в обозримото бъдеще. Защо да не му се порадват?

Докосна отново таблета и в пустотата над сцената светнаха звезди под съпровода на успокояваща звънлива мелодия. Осемгодишните, които седяха вцепенени допреди пет секунди, ахнаха от гледката. Възрастните — също.

— Сега виждате всички звезди в онази част от пространството, където се простира Взаимозависимостта — каза Марс. — Тук са и онези звезди, около които живеем ние — от Средоточие до Край. Някой иска ли да познае коя звезда е нашата?

Всяко дете май сочеше различна ярка точка. Марс избра на таблета една от звездите и нейната система бързо зае целия обем над сцената. Състоеше се от пет планети — две от земен тип и три газови гиганта.

— Ето къде сме — посочи той. — На втората планета. Наречена е Край, защото е максимално отдалечена от всичко останало във Взаимозависимостта. — Отново им показа полето от звезди. — Всички тези звезди се намират в сектора, който Взаимозависимостта обхваща, но не всички имат планетни системи, където биха могли да живеят хора. По-точно сред тези повече от пет хиляди звездни системи само четиресет и седем са обитавани от нас.

Направи звездните системи на Взаимозависимостта по-ярки, за да ги различават децата. Не бяха разположени близо една до друга, а изглеждаха пръснати хаотично като диаманти сред песъчинки.

— Защо са толкова раздалечени? — попита едно дете и му даде удобен повод да премине към следващата част от презентацията.

— Чудесен въпрос! — похвали го Марс. — Може би сте си представяли, че всички заселени от хората системи са струпани наблизо, за да е удобно да се пътува между тях, но те са свързани не чрез пространството, а чрез Потока.

От системите, населени с хора, изскочиха свързващи ги извити линии и децата пак зашумяха възхитени.

— Потокът е като невероятно пряк път в космоса — обясни им Марс. — В нормалното пространство на хората са им необходими много години или дори векове, за да се доберат от една звездна система до друга. Дори онези, които са разположени най-близо, са разделени от няколко светлинни години и само с помощта на обикновени двигатели нашите кораби биха летели двайсет-трийсет години между тях. Но дори най-усъвършенстваните ни кораби, които наричаме „десетки”, не могат да пътуват толкова дълго. Докато през Потока пътуването между системите отнема седмици или най-много месеци. Но ето ви и лошата новина: можем да пътуваме само до системи, които Потокът доближава. — Система с десет планети зае цялото изображение и той показа една от тях. — Някой сеща ли се коя е тази планета? — Нямаше отговор. — Наричаме я Средоточие и тя е столица на Взаимозависимостта. Ще отгатнете ли защо?

— Защото там живее емперо ли? — чу се глас.

— Е, да, но си има причина емперо да живее там. Ето я. — Марс докосна таблета и около планетата се появи същински водовъртеж от линии. — Средоточие е единственото място във Взаимозависимостта, където се събират всички струи на Потока — само оттам можете да пътувате пряко до и от почти всяка друга система във Взаимозависимостта. Затова е най-важната планета за превозите и търговията. Ако не можехме да пътуваме през Средоточие, полетите между някои системи биха се проточили с години. Затова е наречена Средоточие. Тя е центърът на нашата вселена, образно казано.

— Не може ли просто да си прокарваме маршрути в Потока между планетите?

Питаше някой придружител, който май се увлече прекалено и забрави, че се очаква децата да задават въпросите.

— Бихме искали, но не можем — все пак отговори Марс. — Ние не контролираме Потока и трябва да си признаем откровено, че и не го разбираме много добре. Той е естествена част от вселената. Успяваме да влезем в него, но не можем да правим нищо друго, освен да отидем там, където стига. И това е причина за една от най-чудатите особености на Взаимозависимостта.

Марс махна звездното поле и показа схема на четиресет и седемте системи, населени от хората. Имаха различни светила — от червени джуджета до подобни на Слънцето жълти звезди, а планетите наброяваха от една до цяла дузина. Изображението не беше в реален мащаб и някои планети се въртяха толкова бързо, че изглеждаха комично. Няколко деца се разкикотиха.

— Във всички тези системи живеят хора, но планерите в тях не са подходящи за нас. — Марс пак уголеми Средоточие. — Например Средоточие няма атмосфера и не се върти около оста си. Едната й страна винаги е обърната към звездата, затова е нажежена, другата винаги е в сянка, затова е замръзнала. На Средоточие хората живеят под повърхността, за да оцелеят. — Той избра друга система. — В системата Моробе има само газови гиганти — огромни планети, където липсва дори твърда повърхност, на която да кацнем. Те имат естествени спътници, които също не са подходящи за заселване от хора. В тази система хората живеят в космически станции, разположени в така наречените точки на Лагранж или в други места, където положението им е устойчиво. Такъв е животът на повечето хора: или под повърхността на скалисти планети, или в огромни космически станции. Във Взаимозависимостта има само едно място, където хората могат да живеят на повърхността на планетата. — Марс пак показа цялата схема и уголеми синьо-зелена планета, обвита в бели облаци. — Нашата планета. Край.

— Ами Земята? — спомни си някое дете, както се случваше всеки път.

— Добър въпрос! — каза Марс. — Хората произхождат от Земята и там също сме живели на повърхността. Само че Земята не е част от Взаимозависимостта. Загубили сме връзка с нея преди повече от хиляда години, когато изчезнала единствената струя на Потока, по която сме можели да пътуваме дотам.

— Как се е случило това? — обади се същият възрастен и друг му изсъска да си мълчи.

Марс се подсмихна.

— Обяснението е сложно. Най-достъпният отговор, който мога да ви дам, е, че всичко във вселената се движи постоянно, включително звездните системи, а това движение понякога засяга Потока. Общо взето, Земята се е местила, ние също сме се местили и струята на Потока се отдалечила от нея.

— Може ли да се случи отново?

— Бинт! — възмутено се обади друг от придружителите.

— Какво пък толкова, искам да знам — оправда се Бинт.

— Въпросът е уместен — вдигна ръка Марс в помирителен жест. — И това наистина се е случило отново преди повече от седем века, когато сме загубили връзката със системата Даласисла. Тогава местните струи на Потока още не били проучени толкова подробно. Изглежда, струята вече се е свивала по времето, когато Даласисла била заселена, но минали около двеста години, докато прекъсне напълно. През седемте века оттогава другите струи на Потока в пространството на Взаимозависимостта остават стабилни и почти неизменни.

Бинт като че се задоволи с чутото и на Марс му олекна — мъжът дори не забеляза, че всъщност не получи отговор.

Глух далечен трясък разкъса кратката тишина в планетариума. Някой от придружителите си пое дъх рязко, но затисна устата си с длан.

— Мисля, че нямаме време за повече обяснения днес — каза Марс. — Благодаря на всички ви, че дойдохте, и се надявам да се видим пак някой ден. Ще се радваме да ни посетите отново.

„Ден, през който някой не обстрелва някого на броени километри оттук.”

Включи осветлението, помаха с ръка на децата и възрастните започнаха да ги извеждат от залата. Една жена изви глава към него с беззвучно „благодаря”. Марс й се усмихна и пак махна с ръка.

— Още изнасяме лекции насред война — изрече нов глас от другия край на залата. — Колко благородно. Глупаво, но благородно.

Марс се огледа, все още засмян.

— Сестричке, формално погледнато, ние сме си благородници, нали?

Врена Клермон в пълната си полицейска униформа също му се усмихна и дойде при него.

— Да си благородник на Край е все едно да си най-богатият човек в сметище. Тоест не е кой знае какво. Особено сега, когато всеки момент ще наритат задника на херцога, а въстаниците вече си присвояват на воля негова собственост. Не е пресилено да очакваме, че същото ще се случи и с притежаваното от други благородници.

— Аз имам купчина книги в общежитие за дипломанти — отбеляза Марс. — Вероятно ще останат разочаровани от мен.

— Вече си преподавател. Можеш да се изнесеш от общежитието.

— Като преподавател имам право да живея там. Спестявам си наема.

— Синът на граф се тревожи за наема — подкачи го Врена.

— Вярно си е, че не сме от най-видните благородници.

Следващият приглушен грохот не прозвуча толкова отслабен от разстоянието.

— Много добре се справям с паниката в момента — промърмори Марс.

— Забелязах — каза Врена. — Не че имах намерение да го споменавам, но забелязах.

— Не всички можем да се похвалим с ледена вода във вените си.

— Аз просто знам на какво разстояние от нас са тези взривове и засега не виждам причина да се плаша.

— И на какво разстояние са?

— Около пет километра. На пристанището, където войските на херцога се опитват да погребат отряд въстаници под парчетата от товарни контейнери. Едва ли ще постигнат нещо обаче. Повечето въстаници отдавна не са там, а са отишли да превземат нещо със стратегическо значение. Двамата с тебе и без това ще се отправим в друга посока.

— Така ли?

— Да. Татко ме изпрати да те взема.

— Защо?

— Първо, защото се води война и макар да не очаквам, че стрелбата ще ни доближи, не се знае дали университетът, включително твоето общежитие за дипломанти, няма да пламти до свечеряване.

— Толкова ли сме зле? — намръщи се Марс.

— Аха — кимна Врена. — Ти може и да не помниш, но нашият дом е под охраната на имперските гвардейци. Ако някой въстаник го доближи на по-малко от километър, онези сигурно ще го изпарят с удар от орбиталната си позиция. В момента там е най-безопасното място на цялата планета.

— Татко казвал ли е това на херцога?

— Подозирам, че е пропуснал да спомене този факт.

Марс се ухили.

— Второ, татко иска да ти покаже нещо — продължи Врена.

— Какво?

— Данни.

— Колко щеше да е приятно, ако някой път за разнообразие говориш по-ясно.

— Той каза, че знаеш какви са данните, за които ние не говорим на места, където могат да ни подслушат.

— О, това ли…

— Аха.

Още един трясък.

— Май беше по-наблизо — каза Марс.

— Не беше. Но е крайно време да тръгваме. Ако се забавим още малко, на някого сигурно ще му скимне да си опита точността по плъзгача.

Някой все пак си опита точността по плъзгача, и то няколко пъти по време на полета.

— По-бързо — настоя Марс.

— Ако ти имаш желание да управляваш плъзгач над самите покриви, без да се врежеш в някой изпречил се комин, просто ми кажи.

Вместо да досажда на сестра си, Марс реши да огледа улиците на Ополе от кабината. Повечето жилищни квартали изглеждаха непокътнати, само тук-там се виждаха хора, които слагаха някакви вещи във возилата си, сякаш смятаха да се местят. Но основните улици бяха претъпкани с коли и на повечето движението бе спряло заради задръстванията.

А това не можеше да се случи току-така. Марс предположи, че някои водачи са изключили автоматичното управление или от паника, или защото са подозирали, че властите искат да попречат на бягството им. И накрая тези вече зависещи от волята на хората коли са започнали да тровят живота на всички останали.

На някои места изпъкваха колони от войници и бронирани машини, отиващи да охраняват или освобождават някое важно място в града.

— Това ще завърши зле — сподели той със сестра си.

— Кога не е било така? — попита тя и зави към Варта, широката река насред Ополе.

Плъзгачът полетя в средата на руслото й, разстоянието до двата бряга вече не насърчаваше самоуверени снайперисти. Марс се досещаше, че този полет е незаконен — плъзгачите също би трябвало да са автоматизирани и да се придържат към точно определени маршрути над града, за да избягват сблъсъци с други въздушни машини. Руслото на Варта не беше такъв маршрут. Досещаше се обаче и че силите на реда в града си имат предостатъчно други проблеми в момента.

Скоро плъзгачът напусна града, пред тях се издигаха заоблени хълмове, между които Варта криволичеше плавно, а край склоновете им се гушеха предградия, после и села. Малък приток на реката се отклоняваше към други възвишения. Врена кривна покрай течението му и след няколко минути доближи къщата.

Официално „къщата” беше дворецът Клермон, наречен на провинцията, където техният баща беше граф от почти четиресет стандартни години и чието название бе станало фамилно име на тяхното семейство. Марс не бе виждал предишния граф, защото тогава още не бил роден. Убедили го да се откаже от титлата, като му предложили пост в имперския съд. Според чутата от Марс версия не се наложило да го убеждават дълго. По-добре е да си виден придворен чиновник, отколкото благородник на планера, където стоварват изгнаници. Предишният граф заминал толкова припряно, че зарязал почти цялото обзавеждане и поне две котки, които нямали нищо против новите обитатели, стига храната да се поднасяла редовно.

— Хайде — подкани Врена, когато се измъкнаха от плъзгача на площадката до гаража. — Татко ни чака.

Техният баща Джеймис, граф Клермон, седеше в кабинета си и гледаше революцията на стенния екран. Забеляза ги и посочи екрана.

— Вижте тази щуротия.

— Честита революция — сви рамене Врена.

Джеймис изсумтя.

— Не е революция. „Въстаниците” вероятно получават пари от търговски гилдии, които искат намаление на вносните мита. Или нещо подобно. А херцогът отказва. Или нещо подобно. Затова „въстаниците” ще свалят от власт този херцог и ще сложат на негово място амбициозен благородник, който ще намали митата. И без проблеми ще получи одобрението на емперо, защото там на всички им е все едно какво се случва на Край. А и защото са уверени, че след двайсетина години всичко тук ще се повтори.

— Няма ли да е така?

— Не и този път. — Джеймис взе таблет от бюрото си и го даде на Марс. — Най-после го имаме. Ключовото късче от картината. И тъкмо от тези данни имах нужда, за да завърша прогностичния модел.

Марс преглеждаше информацията на таблета.

— Кога се случи?

— Преди шест седмици. Корабът „Разкажи ми още нещо” попаднал в аномалия на Потока и след това събрал данни за временна плитчина, съвпадаща напълно с моя модел. Имаме пълни наблюдения, измервания и проследяване. Всичко е както очаквах. Тъкмо такава информация търсех. Потвърждава всички наши предположения за Потока.

Марс се отказа да плъзга поглед по данните, защото бяха необходими часове да ги прочете и осмисли. Взря се в баща си.

— Убеден си.

— Щях ли да ти кажа, ако не бях убеден в правотата си? Случвало ли се е някога да не се отнасям с крайна предпазливост към тази хипотеза? Не смяташ ли, че направих всичко по силите си да я опровергая? Нима мислиш, че искам да се потвърди?

— Не, татко — поклати глава Марс.

— Не тълкувай думите ми погрешно. Необходимо е да прочетеш всичко това. Важно е да ми кажеш дали не съм пропуснал нещо. Каквото и да е то. Защото, колкото и да се вълнувам като учен от този същински скок в нашите представи за физиката на Потока…

— … като човек копнееш да си сгрешил — довърши Марс вместо него.

— Да — натърти Джеймис. — И то как копнея…

Откакто Марс се помнеше, баща му наричаше това „семейната тайна”: проучването на навигационните данни от всеки кораб, спирал над Край през последните четиресет години. Официалната длъжност на граф Клермон беше главен имперски инспектор на планетата. Той би трябвало да се запознава с тези данни, за да провери дали някой кораб не е нарушил одобрените от империята търговски маршрути, често утвърждавани години или дори десетилетия предварително, за да избегне плащането на съответните търговски такси и други налози. Графът беше само един от десетките главни инспектори, по един във всяка звездна система, които се грижеха парите да си остават където им е мястото: първо в имперската хазна, след това в сметките на гилдиите, а всички останали бяха далеч по-надолу в хранителната верига на империята.

Само че Джеймис, граф Клермон, изобщо не се занимаваше с тези глупости. Вършеше си работата като главен инспектор достатъчно добре, като я прехвърляше на подчинени с предупреждението, че ако се престараят в злоупотребите, наказанието ще бъде неизбежно. Но не тази бе задачата, с която се пресели на Край, и не за това го бе изпратил тук неговият приятел емперо Атавио VI. Наистина търсеше в навигационните данни на корабите отклонения, но не от търговските маршрути. Преглеждаше ги за потвърждение на хипотезата, до която стигна още преди да се дипломира в университета на Средоточие. Той допускаше, че струите на Потока, свързващи Взаимозависимостта, не се крепят на „устойчивост чрез резонанс”. Според общоприетата теория необикновената плътност и взаимодействието на тези струи в пределите на империята помагали за възникване на устойчива вълнова функция в Потока, която щяла да ги поддържа отворени и неизменни в продължение на хилядолетия.

Джеймис вникна в математическата основа на теорията и стигна до догадката, останала недостъпна за други (а може би някои учени просто не желаеха да повярват в нея) — „устойчивостта чрез резонанс” не беше нищо повече от разминаваща се с данните дивотия, а прекъсването на струите към Земята и Даласисла е било само предвестие за неизбежното, а не изключение, както заявяваха съвременните теоретици на Потока. Сподели всичко със своя приятел Батрин, наскоро коронясан като емперо Атавио VI, показа му данните и го предупреди, че Потокът може да се разпадне след не повече от век.

Батрин се убеди, че има вероятност такова тълкуване на данните да се окаже вярно. Разбираше, че това би застрашило и търговията, и самото съществуване на Взаимозависимостта, но сигурно щеше да бъде сметнато за богохулство от църквата. И направи две неща за своя приятел Джеймис. Първо го подкупи да си мълчи, като му даде графска титла. След това го изпрати на Край, в най-отдалечената част от Взаимозависимостта, и му възложи такава работа, че да получава всички необходими данни за потвърждаване или отхвърляне на хипотезата. Заръча му да не споменава пред никого за заниманията си.

Джеймис почти не наруши даденото обещание. Отначало сподели със съпругата си Джюс, а когато техните близнаци Марс и Врена пораснаха достатъчно, каза и на тях. Джюс отнесе тайната в гроба с ранната си трагична смърт. Врена я пазеше, защото умееше да пази тайни. Марс пък пазеше тайната, защото, щом прояви интерес и способности за изследване на Потока, Джеймис вече разчиташе на него да проверява изводите му.

Ето че всички тези години на потайно и упорито събиране на данни и обмислянето им се отплатиха. Джеймис, граф Клермон, потвърди най-важното откритие в историята на човечеството след откриването на самия Поток. Ако се разчуеше сред останалите учени, сигурно щяха да го затрупат с всяка учредена досега награда.

Е, да, ако още имаше Взаимозависимост, за да успеят да му я връчат.

— Значи е вярно — каза Врена на баща си и брат си. — Потокът изчезва.

— Потокът си е Поток — възрази Джеймис. — Той не прави нищо. Но нашият достъп до него несъмнено изчезва. Необикновената устойчивост на струите в Потока, която ни е дала шанс да създадем Взаимозависимостта, се изчерпва. Те ще прекъснат една по една. И звездните системи във Взаимозависимостта ще се окажат откъснати от всички други, също една по една. Задълго. Може би завинаги.

— Колко време ни остава? — попита тя.

— Десет години — отговори й Марс. — Най-много — Озърна се към баща си. — Ако моделите на татко са абсолютно точни, имаме дори по-малко време. Вероятно около седем-осем години, преди да се лишим от всички локални струи на Потока. Повечето ще изчезнат и по-рано.

Джеймис се вторачи в сина си.

— И затова ти трябва да заминеш.

— Чакай малко… Какво?

— Трябва да заминеш — повтори Джеймис.

— Къде?

— Ще отидеш на Средоточие, разбира се. Трябва да предадеш тези данни на емперо.

— Нали му докладваше редовно? — учуди се Врена.

— То се знае. Данните са криптирани, получава ги всеки месец чрез отпътуващи оттук кораби.

— Изпрати и тези по същия начин — предложи Марс.

Джеймис поклати глава.

— Не разбираш. Едно е да осведомявам емперо постоянно, докато обработвам данните и усъвършенствам модела. Съвсем друго е, когато моделът се потвърждава и заплахата за Взаимозависимостта е съвсем реална. Той ще се нуждае от човек, който да му обясни всичко подробно. А после — на всички. И да спори с онези, от учени до политици, които ще се опитват да отхвърлят теорията с користни цели. Някой трябва да замине.

— Съгласен съм — каза Марс. — Но трябва да заминеш ти.

Джеймис отвори уста, но в този миг неговият секретар Дунг Савос надникна в стаята.

— Милорд, пристигна лорд Грени Нахамапитин и иска да разговаря с вас. Казва, че херцогът го е изпратил.

— Доведи го.

Джеймис погледна децата си.

— Да излезем ли? — попита Врена.

— Предпочитам да останете.

Джеймис махна с ръка към бълващия новини за революцията стенен екран, който се изключи. Той седна зад бюрото си и посочи кресла на Врена и Марс, които също седнаха.

Грени Нахамапитин влезе целият в черно и Марс се загледа в него, докато заставаше пред баща му. Грени беше връстник на близнаците Клермон, но те почти не бяха говорили с него, откакто пристигна преди няколко години, за да се занимава с бизнеса на своя Дом. Срещнаха се два пъти на приеми в двореца на херцога. Марс си спомни как Грени ги огледа изпитателно, за да прецени има ли политическа изгода от общуването с тях, и отговорът очевидно беше „не”. Оттогава ги пренебрегваше учтиво. Марс още се дразнеше мъничко от това, докато на Врена й беше забавно. Но какво друго да се очаква от нея?

— Граф Клермон — поклони се Грени.

— Лорд Грени, приятно ми е да ви видя — отвърна Джеймис и посочи децата си, които станаха. — Предполагам, че познавате Врена и Марс.

— Разбира се. Лорд Марс, лейди Врена, приятно ми е.

Грени им отправи лек поклон, те отвърнаха със същото и пак се настаниха на креслата. Щом приключиха с любезностите, Грени впи поглед в баща им.

— Милорд, херцогът ме изпраща с деликатна мисия и се питам дали не е по-добре да я обсъдим насаме.

— Моите деца са най-доверените ми съветници и нямам тайни от тях. Можете да говорите пред тях при същите условия на поверителност, както пред мен.

Грени се поколеба, Марс бе любопитен дали ще настоява за разговор на четири очи. Грени се взря за миг във Врена, която се подсмиваше кисело, и кимна.

— Добре, както желаете.

— Какво трябва да ми предадете, лорд Грени?

— Както и вие несъмнено знаете, херцогът има сериозни проблеми с въстаниците.

Врена прихна против волята си.

— Искате да кажете, че всеки момент може да загуби властта си?

— Херцогът е настроен малко по-оптимистично от вашата дъщеря — каза Грени на Джеймис. — Но затрудненията му са големи и той търси начини да увеличи тактическите си предимства.

— Например?

— С още оръжия, милорд.

— Някъде тук имам прастар лъчемет, останал от предишния граф — каза Джеймис. — А Врена винаги носи служебното си оръжие. Доколкото знам, не разполагаме с нищо друго.

— Милорд, херцогът е осведомен, че нямате оръжия. Но имате пари.

— Не бих казал. Титлата „граф Клермон” е придружена със съвсем малко земи, които могат да бъдат дадени под аренда, и не носи никакъв местен или по-всеобхватен монопол. Получавам заплата като главен инспектор и ежегодна сума за издръжка на двореца. Наскоро продадох някои имоти, но и тези суми не са нищо особено.

Грени се засмя.

— Не говоря за вашите пари, милорд, а за имперските. Искаме да ги използваме, за да купим оръжията, от които се нуждае херцогът.

Изражението на Джеймис стана доста неприветливо.

— Обяснете по-подробно, господине.

— Херцогът е наясно, че тъй като заемате длъжността главен инспектор, всички имперски данъци и мита минават през вашата служба, преди да бъдат преведени на имперската хазна в Си'ан.

— Не ги превежда моята служба. Тази задача се изпълнява от имперската банка на Край.

— Разбира се. Говорихме с директор Хан, която е готова да подпомогне херцога в това начинание. Освен това директор Хан ни осведоми, че всеки превод на суми от имперски данъци и мита извън обичайния им трансфер към Си'ан трябва да бъде одобрен от вашата служба.

— Права е, но това обяснение не премахва затрудненията. Мога да одобря прякото финансиране от данъци и мита на проекти, които са получили и одобрението на империята, като строителство и изграждане на инфраструктура. Проекти, за които тези суми са предназначени поначало. Това спестява време, вместо да бъдат преведени в хазната и след това обратно тук.

— Да. Ако проверите в архива си, ще видите, че преди две години, в началото на това въстание, херцогът поиска одобрението на имперския парламент за закупуване на оръжия, с които да го потуши. И получи такова одобрение.

— Лорд Грени, не е необходимо да проверявам в архива. Знам, че сумите бяха преведени, а оръжията купени и изпратени.

— В такъв случай знаете и че корабът, който пренасяше тези оръжия — „Разкажи ми още нещо”, е бил нападнат от пирати след излизането си от Потока. Капитанът и екипажът са оказали упорита съпротива, но мнозина са загинали, сред тях първият помощник-капитан, началникът на охраната и представителят на собственика. Товарът е бил откраднат. Малко е оставало и самият кораб да се разпадне, преди да стигне някак до космическата станция.

— Знам за „Разкажи ми” — потвърди Джеймис.

— Важното е, че сега оръжията са в ръцете на пиратите. Те имат намерение да ги продадат на въстаниците, но могат да бъдат убедени да ги продадат на херцога.

— Херцогът може да използва собствената си хазна — напомни Марс.

— Уви, лорд Марс, след две години сражения хазната е опустошена, а и събирането на данъци и други приходи е твърде затруднено. Херцогът има нужда от помощ.

— Получил я е — натърти Врена. — Парламентът е одобрил закупуването на оръжия. От друга страна, херцогът носи отговорност за патрулирането по целия маршрут между плитчината на Потока и планетата. Ако там безчинстват пирати, значи херцогът не си е свършил работата.

Грени пак насочи вниманието си само към графа.

— Херцогът разбира, че искането му за такова използване на средствата е извън рамките на нормалното. Но той смята — според мен съвсем основателно, — че парламентът е предназначил тези оръжия за него, затова с отпускането на допълнителни суми за откупуването им от пиратите вие ще се придържате към първоначалното решение.

— Не мисля, че доводът е убедителен — възрази Джеймис. — Освен това ми е известно, че на имперския гарнизон тук е заповядано да не се намесва.

Грени кимна.

— Херцогът е осведомен и че единственият благородник, който в момента е под охраната на имперските войски, сте вие, граф Клермон. Според него това е интересен факт.

— Не виждам нищо интересно, лорд Грени. Както самият вие изтъкнахте, парите на Взаимозависимостта минават през моята служба. А нашият емперо цени парите си. Именно затова не съм убеден, че ще бъде доволен, ако ги отклоним за такива цели. И недоволството му ще се насочи лично към мен.

— Херцогът е готов да приеме и такъв обрат в ситуацията.

— Много мило — отбеляза Джеймис. — Особено като се знае, че не той ще бъде пратен в затвора.

— О, моля ви, граф Клермон. Не подценявайте чак толкова интелекта на херцога. Спомнете си, че всякаква комуникация със Си'ан се бави девет месеца. През тези девет месеца херцогът може да смаже това въстание и да върне с лихвите всички суми, отпуснати му като заем. И ще подкрепи с целия си авторитет вас и директор Хан, като заяви, че сте действали изцяло в интерес на Взаимозависимостта. А дотогава можете да разчитате на обещанието му, че вашата лоялност към него ще бъде възнаградена.

Джеймис прихна.

— Иронично е, лорд Грени, че се опитвате да подкупите човек, от когото искате да изкопчите пари.

— Херцогът е убеден, че парите не са единствената възможна награда за лоялността.

— И директор Хан се остави да бъде убедена от вас?

— Да, милорд.

— Нека обобщим. Искате от мен да прехвърля незаконно на херцога имперски пари, за да купи оръжията, които вече е купил веднъж, но е загубил поради собствената си немарливост, защото вече покварената от вас служителка не може да извърши тази операция самостоятелно, а за да ме компенсирате за извършването на няколко престъпления срещу империята, обещавате някакви мъгляви „награди”, които ще се изяснят по-късно, но явно няма да бъдат парични. Така ли е?

— Аз не бих представил положението по този начин — каза Грени. — Херцогът също.

— Разбира се. Но тъкмо това искате от мен.

— Значи не желаете да помогнете на херцога.

— Не съм казвал това — отвърна Джеймис съвсем неочаквано за Марс, който веднага изви очи към сестра си, но нейното изражение беше неразгадаемо.

— Може и да помогна на херцога. Но не искам нито вие, нито аз, както впрочем и херцогът, да се преструваме, че вършим нещо друго.

Джеймис стана, за да покаже, че разговорът е приключил. Марс и Врена също се изправиха. Нахамапитин схвана намека и се поклони.

— Какво да предам на херцога?

— Предайте му, че ще получи отговор до една седмица.

— При цялото ми уважение, милорд, една седмица е прекалено дълъг срок при тези обстоятелства.

— Но не толкова дълъг, лорд Грени, колкото петдесетте години, които ще прекарам в затвора, ако всичко потръгне зле — подчерта Джеймис. — И то ако нашият емперо не заповяда направо да бъда убит.

— Мога ли да ви помоля най-почтително да предам на херцога, че ще му отговорите до пет дни. Убеден съм, че това ще бъде приемлив срок за него.

Джеймис като че се замисли.

— Така да бъде, лорд Грени. Пет дни.

— Благодаря — поклони се Грени. — Ако херцогът пожелае да се срещне лично с вас, къде ще бъдете през следващите дни?

— Тук — отговори Джеймис. — Както винаги.

Грени се поклони отново, обърна се и излезе. Марс почака Врена да затвори вратата на кабинета и чак тогава отвори уста.

— Не може да обмисляш това сериозно!

— А защо не? — попита го Джеймис.

Марс се стъписа.

— Протакаш — подхвърли Врена, която застана до тях.

— Права си — потвърди Джеймис.

— Докога? — попита Марс.

— До деня, когато вече не би имало значение. — Джеймис посочи таблета, който още беше в ръцете на Марс. — Синко, моделирах прекъсването на струите в Потока. Ще минат години, докато всички те изчезнат. Но с някои от тях това ще се случи съвсем скоро. — Чукна с пръст по таблета. — И една от първите ще бъде струята от тук до Средоточие. Моделът показва, че тя вече се свива.

— Колко остава, докато изчезне? — попита Врена.

— Около година. Но тя вече се свива откъм входната плитчина. В най-добрия случай ще стане недостъпна след месец. В най-лошия — след седмица. И всеки кораб, който още е в орбита около Край, ще остане тук. Завинаги. — Джеймис погледна сина си. — Още една причина да заминеш незабавно. Ако не тръгнеш сега, ще стане невъзможно.

— Ти трябва да заминеш — повтори Марс.

Джеймис поклати глава.

— Херцогът ще бъде свален от власт. Всички благородници на планетата са под наблюдение, в случай че се опитат да я напуснат преди това. А вече приех да дам отговор на Грени Нахамапитин за парите. Ако дори се отдалеча от къщата, ще предположат, че бягам. Следят ме. Но не и тебе.

— Така е най-разумно, Марс — настоя и Врена. — Ти си единственият, освен татко, който може да обясни всичко това. Но на тебе не обръщат внимание.

— Особено откакто направих Врена моя наследница — добави Джеймис.

— Какво? — сепна се Марс.

— Да, какво?! — попита и тя.

— Посочих официално Врена като моя наследница още щом научих за разпадането на Потока — обясни Джеймис на сина си. — Така че вече имаш убедителна причина да напуснеш Край. Дори в сегашното положение никой няма да се усъмни в подбудите ти.

— Не искам да бъда графиня — възпротиви се Врена. — И ми е адски противна мисълта да стана имперски инспектор.

— Успокой се — посъветва я баща й. — Скоро няма да има нищо за инспектиране.

— Това не звучи много… утешително.

Джеймис й се усмихна и пак се обърна към сина си.

— Наскоро продадох няколко имота. Сумата би трябвало да стигне, за да се качиш на някой кораб и да имаш пари на Средоточие след пристигането.

— Колко получи от продажбите? — попита Марс.

— Около осемдесет милиона марки.

— Толкова много?!

— Да — потвърди Джеймис. — Май се опитах да заблудя Грени Нахамапитин за истинското си богатство. Марс, важното е, че сега имаш средства, мотив и възможност да напуснеш Край. Замини. Веднага. Кажи на емперо какво знаем. Ако сме късметлии, ще му остане време да се подготви.

— За какво?

— За рухването на империята. И за мрачните времена, които предстоят.

5

Кива Лагос не дочака чудо, но поне според нея през оставащата седмица се случи нещо почти толкова добро и то носеше името Сивурен Донхър.

— Той е един от нашите лицензианти — каза Гажон Магнут за човека, който се размотаваше с важен вид в дока, където „Да, сър” бе скачен с имперската станция.

Лицензиантът стоеше до грамада от сандъци с хавери, в които плодовете доближаваха пълната си зрелост. Целият док ухаеше, но след няколко дни би се вмирисал зле. Магнус и Лагос седяха в офис, който станцията предоставяше на всеки заел дока кораб. Гледаха от прозореца чакащия долу окаяник.

— Добре де, какво иска този шибаняк? — попита Кива.

— Иска да пътува с цялото си семейство. С „Да, сър”.

— Иска да замине от Край? Накъде?

— Каза, че ще реши това по-късно.

Кива изсумтя.

— Да, бе, все едно навсякъде във Взаимозависимостта населението не е стигнало максимално допустимата численост. От десетилетия няма нито построена нова станция, нито издълбан нов град.

— Напомних му този факт. Той отговори, че проблемът си е само негов.

Кива пак погледна човека и каза:

— Гажон, нашият кораб не е пътнически.

— Така е, госпожо — потвърди ковчежникът. — Но ако позволите да изтъкна, не би ни навредило да се съгласим. В момента екипажът не е попълнен, а и не успяваме да наемем толкова нови хора на Край, колкото бих искал. Ако няма друг вариант, можем да използваме него и семейството му за някои видове работа на кораба, а отгоре на всичко те ще ни платят за това.

— А защо ти е трудно да намериш хора за екипажа?

Гажон сви рамене.

— Долу воюват.

— Но той иска да замине — махна към прозореца Кива.

— Не е същото, госпожо. Той иска да се махне завинаги заедно със семейството си. Докато онези, чиито семейства са на планетата, не желаят да се делят от тях в момента. Долу има твърде много хора, които се опитват да избягат от зоните на бойни действия. Нагрява бежанска криза. Честно казано, дори ако не ни бяха наложили забрана, нямаше да продадем много хавери. Почти няма купувачи.

— Но щяхме да си получим натрупаните досега печалби и лицензионни такси — вметна Кива. Помълча, загледана в мъжа насред дока. — Как му беше името?

— Сивурен Донхър.

— Добре ли се справяше като наш лицензиант?

— Един от най-успешните. Може би затова дойде с тази молба при нас. Май си мисли, че сме му длъжници.

— Да видиш ти — промърмори Кива. — Значи е най-добре да го доведеш тук.

Гажон кимна и излезе от офиса.

Отблизо Сивурен Донхър изглеждаше на средна възраст и леко затлъстял, а на лицето му се редуваха наглост и уплаха с такава бързина, че Кива не знаеше дали той е съвсем наясно какво става в главата му. Изражението му беше на човек, който допреди броени дни е преливал от увереност, че ще преживее всевъзможните дивотии на въстанието, но внезапно е проумял липсата на шанс това да се случи.

— Лейди Кива — поклони се Донхър.

Погледна освободения от Гажон Магнут стол и очевидно очакваше да му бъде предложен, както се полага при среща между равни и така нататък.

— Искате да се махнете от Край — започна Кива, без да го покани да седне.

Магнут, който стоеше в ъгъла и също не понечи да заеме стола, леко изви вежди при тази подчертана неучтивост.

— Да, госпожо.

Кива посочи с брадичка ковчежника.

— Гажон твърди, че сте един от най-успешните ни лицензианти.

Донхър кимна и се усмихна.

— Лейди Кива, поработих добре за вашето семейство.

— Да чуя числата зад това „добре”.

— През последния отчетен период Домът Лагос получи четири милиона марки от моите фирми. Ъъ… исках да кажа „ще получи”, след като преодолеем сегашните неприятности с херцога на Край.

— Четири милиона марки — повтори Кива. — Не е зле. Никак не е зле.

— Благодаря ви, госпожо.

— И защо, мътните го взели, бих поискала да се лишим от тези пари?

Донхър примигна.

— Госпожо?…

— Ти си един от най-големите ми източници на доходи. Ако напуснеш Край, този източник пресъхва. Логиката повелява да те отпратя обратно при твоите овощни градини и заводи със заръката да продължаваш в същия дух.

— Госпожо… има война.

— И какво? Моите хора казват, че вие, идиоти такива, вършите редовно тези гадости. След няколко месеца ще се върнете към нормалния живот.

— Не и този път, госпожо. Сега е различно. Херцогът ще бъде свален от власт. Хората, към които е бил благосклонен, са нарочени за изтребление. И те, и семействата им.

— Правилно ли се досещам, че двамата с херцога сте приятелчета, а?

— Посещавам често двореца, госпожо. Съпругата ми — също, тя е много близка с херцогинята. Техни светлости са гостували в нашето имение.

Кива присви очи.

— Но самият ти не си благородник.

— Не съм, госпожо — вдигна рамене Донхър. — Някои споменаваха, че тази година можело да получа рицарско звание. Съпругата ми и аз направихме щедри дарения за болничния благотворителен фонд на херцога. Но сега всичко това е под съмнение.

— Ахаа… — Кива огледа от главата до петите този уплашен дребен кариерист и реши, че му е взела мярката. — Четири милиона.

— Моля, госпожо?

— Донхър, ти не само искаш да те превозя с кораба си. Искаш да прекратя лицензионния ти договор с Дома Лагос. Да се откажа от източник на доходи, който имаме на тази планета. Чудесно. Значи ще ти струва четири милиона марки.

— Уговорих се с нашия старши вицепрезидент да продължи дейността… — запелтечи той.

Кива го прекъсна.

— Донхър, имаме договор с тебе.

— С моите фирми, госпожо…

— Вече не са твои фирми — пак го сряза тя. — Ти офейкваш. Никакъв договор не сме подписвали с онзи твой старши шибаняк, който ще да е той. Не знаем дали е достатъчно компетентен да си намери дупката на гъза с фенерче и карта в ръце. Ние — Домът Лагос, ще бъдем принудени да направим нова оценка на твоята фирма. Ще се наложи тепърва да решим дали си струва да подхващаме бизнес с вицепрезидента. И ако не си струва, трябва да се откажем от лицензионния договор, което ще ни навлече неизбежно цял куп юридически тъпотии, а онзи задник ще ни съди и ще загубим още пари заради това.

— Лейди Кива, мога да ви уверя, че…

— Донхър, никакви проклети уверения не искам да слушам от тебе. Ти вече не си на игралното поле. За мен буквално си безполезен шибаняк. Единственото възможно уверение в твоя случай са парите. Много пари. Четири милиона марки. В брой на масата, както гласи скапаната поговорка. Това е сделката.

Изцеждането на цвета от нечие лице се оказа интересно зрелище. Кива бе чела за това явление, но за пръв път го наблюдаваше със собствените си очи. От червендалесто и запотено лицето на Донхър стана бледо и влажно.

— Не съм сигурен дали имам толкова, госпожо.

— О, аз пък съм абсолютно сигурна, че ги имаш — отвърна Кива. — Намислил си да напуснеш планетата безвъзвратно. Значи трябва да започнеш от нулата другаде, където нямаш нито договор, нито гарантирани перспективи. Единственият начин ти и семейството ти да оцелеете достатъчно дълго, за да си извоювате такива перспективи, е грамадната купчина налични пари. — Тя млъкна и се взря в Донхър. — Ще опитам да отгатна — в момента имаш към десет-петнайсет милиона марки в лична криптирана сметка. — Кива посочи с пръст. — Нищо чудно носителят да е в онова джобче на якето ти. Сбърках ли?

Донхър не каза нищо. Тя кимна.

— Да се върнем към деловия разговор. Четири милиона и те освобождавам от задълженията по лицензионния договор.

— Да, лейди Кива.

Донхър се поклони, май си въобразяваше, че са сключили сделката.

— Не сме приключили — скастри го Кива. — Колко души ще доведеш?

— Ще бъдем аз, съпругата ми и нашите деца. Майката на моята съпруга. Двама прислужници.

— Колко са децата ти?

— Три. Две момичета и момче.

— Прекрасно семейство. Половин милион марки за всеки човек, когото ще превозим.

Този път тя видя как цветът нахлу обратно в лицето му.

— Това е възмутително! — успя да избълва Донхър накрая.

— Вероятно — кимна Кива. — Но не ми дреме. Твоят малък семеен отряд ще бъде с нас девет месеца в полета до Средоточие. Девет месеца храна, кислород и място на нашия кораб.

— Искате още четири милиона марки!

— Донхър, справяш се забележително с аритметиката.

— Не мога да си го позволя.

— Какво да се прави…

— Госпожо, сигурно бихме могли да стигнем до някакъв компромис.

Кива се разсмя.

— Извинявай, но ти наистина ли помисли, че се пазарим? Няма такова нещо. Искаш да се махнеш от планетата. Съобщих ти тарифите. Ако не ти харесват, нищо не пречи да потърсиш друг превоз. Доколкото знам, „Разкажи ми още нещо” ще отлети скоро.

— Госпожо, корабът е задържан — вметна Магнут. — Херцогът е издал заповед за арест на капитана. Явно смята, че тя е позволила на пиратите да се скачат с кораба й и да вземат пратка оръжия.

— Тъй ли било?

— Както изглежда, първоначално сделката им е била с първия помощник-капитан, който се опитал да оглави бунт и се провалил. Все пак сделката с пиратите била осъществена, но при по-изгодни за капитана условия. Поне така се твърди.

— Хъ… — Кива погледна Донхър. — Явно имаш по-ограничен избор.

— Лейди Кива, мога да ви предложа три милиона марки за пътуването. Заедно с другите четири милиона, които вече поискахте от мен, трябва да ви дам повече от половината пари, с които разполагам.

— Значи ще оставиш слугите тук — каза му Кива. — Освен ако си намислил да вземеш единия, но да зарежеш тъщата си.

Лицето на Донхър пак ставаше безцветно.

— Познах! — тържествуващо прихна Кива. — Решил си да биеш шута на тъщата! Ама че си псе.

— Не е вярно — немощно отрече Донхър.

— Един съвет от мен, Донхър. С това твое лице не бива да играеш карти с никого на този кораб. Накрая ще затънеш в дългове. Така, стигнахме до обща сума от седем милиона. Ще си носите ли нещо? Някакъв багаж?

— Ако разрешите, госпожо.

— Естествено, ще разреша. По хиляда марки на килограм, като искам аванс от половин милион марки, за да отделя за вас място в складовете. Ако не използвате целия обем, остатъкът от аванса ще ви бъде върнат.

Донхър вече бе разбрал, че е безсмислено да спори.

— Добре, госпожо.

Тя посочи Магнут.

— Гажон ще получи парите от тебе, преди да си тръгнеш, и ще уговорите всички подробности. Искам цялата сума предварително. Отлитаме след пет дни. Гажон ще ти каже точния час. Ако ти и твоето семейство не сте на кораба дванайсет часа преди това, оставате тук, а ние задържаме парите. Разбра ли?

— Да, госпожо.

— Значи приключихме. Върни се на дока и чакай Гажон там.

Донхър се поклони и излезе. Магнут затвори вратата.

— Забележително представление, госпожо — каза той на Кива, щом Донхър отиде на дока.

Кива прихна отново.

— Гажон, какво научихме днес?

— Че Сивурен Донхър желае настървено да замине от Край?

— Научихме, че това желание е достатъчно силно, за да плати седем милиона марки за сбъдването му. Което пък означава, че има и други като него, готови да платят същите суми, ако не и повече.

— Госпожо, обмисляте превоза на още бежанци ли?

— Бежанци? Не. Изгнаници? Да.

— Има ли разлика?

— Горе-долу половин милион марки на човек, Гажон.

— А, да. Тоест корабът все пак ще стане пътнически.

Кива се ухили и посочи Донхър, който пак стоеше унило до сандъците с хавери.

— Току-що прибрахме седем и половина милиона марки от едно-единствено тъпо копеле. И заличихме дванайсет и половина процента от загубите, които ни донесе цялото шибано пътуване. Още неколцина като него и дори няма да бъдем на червено. Заради това си струва да изтърпим привилегированите им задници няколко месеца.

Магнут също кимна към Донхър.

— Но този е успял да получи за себе си и семейството си валидни документи за пътуване. Не всеки, който поиска да пътува с нас и може да си плати, ще има такива документи. Дори ако им се разреши да заминат, повечето държавни служби не работят, значи няма как да получат документите си.

— Това наш проблем ли е?

— Когато пристигнем на Средоточие и стоварим там… изгнаниците, ще бъдем глобени за незаконния им превоз, ако нямат валидни документи. Да, проблемът може да стане наш.

— Ще бъдем глобени само ако те докажат, че сме били осведомени за липсата на разрешения да пътуват, нали?

— Да, общо взето. Процедурите са по-оплетени.

— Но по същество е така — натърти Кива. — Ако имат документи за пътуване и се окаже, че са фалшиви, но ние не сме могли да знаем това, Домът вероятно ще постигне отмяна на глобите в съда.

— Да, госпожо.

Движението на веждите й му подсказа, без да бъдат изречени уличаващи думи, че той трябва да си осигури услугите на индивид, който може да прави приемливо правдоподобни фалшиви документи за пътуване, и то бързо, да се погрижи фалшификаторът да вдигне главоломно цените на услугите си, от които Домът Лагос ще получава своята „посредническа такса”, и — разбира се, — ако се случи да стигнат до тях по дирята на фалшификатите, Магнут ще поеме лично вината, без да замесва Кива, а чрез нея и Дома.

Тежката въздишка и отсеченото кимане на ковчежника подсказаха, че всичко това му е пределно ясно.

— Щом е така, пусни мълвата, че приемаме изгнаници. Ако искат да се качат на кораба, най-добре е да побързат. И да носят пари.

Доста изгнаници поискаха да се качат в кораба. И охотно носеха пари.

Както можеше да се очаква, не от всички тях изгодата беше като от Сивурен Донхър. Не всеки имаше намерение да отведе семейство от петима и още приближени. Но парите се трупаха: самотни изгнаници, двойки, по някое семейство от трима-четирима, половин милион марки от всеки и допълнителни суми, ако бяха лицензианти или бизнес партньори на Дома Лагос. А повечето бяха тъкмо такива, защото Кива заръча на Магнут да ги издирва и да предпочита тях като пътници.

След два дена на Кива й оставаше да прибере само пет милиона, за да изравни баланса в това пътуване.

— Аз съм си шибан финансов гений — заяви тя пред капитан Блиника в „Да, сър”.

— Или извличате облаги от война — предложи той друго обяснение.

— Не се опитвам да продам нищо на воюващите — възрази тя, уязвена, а после се опита да омаловажи думите му с нехайна усмивчица. — Предлагам услугите си на онези, които искат да напуснат зона на бойни действия. Това ме прави същинска хуманистка. Спасявам хора.

— На цена от половин милион марки.

— Не казах, че съм и благотворителка.

— Така да бъде.

— Може дори да излезем на печалба от пътуването — изтъкна тя. — Не чувам да възразяваш срещу това.

— Не възразявам — призна Блиника. — Дори малка загуба ще е голяма победа за нас при тези обстоятелства. Няма да ме отстранят от длъжност. Вие няма да се изложите пред своята майка и останалите светила на Дома Лагос. От вашите постъпки има някаква финансова полза.

— Но?…

— Няма „но”. Права сте. Просто поредното напомняне, че войната облагодетелства богатите. Онези, които могат да избягат, го правят. А които не могат, страдат.

Кива мълчеше и накрая изтърси:

— Аман от шибаната ти съвест, Томи.

— Да, госпожо.

Таблетът на Кива изписука — търсеше я Гажон Магнут.

— След малко ще имате посетител — предупреди я той.

— Кой?

— Лорд Грени Нахамапитин. Твърди, че го познавате.

— Мамка му. И какво иска тази гнусна купчина лайна?

— Според мен посещението е свързано с вашия план за изгнаниците. Той вече ми зададе въпроси по тази тема.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че трябва да го обсъди с вас. Той започна да ми се надува и се опита да ме сплаши с високото си положение, а аз започнах да му цитирам търговските закони на Взаимозависимостта, с което го ядосах, но поне ме остави на мира. Сопна се на слугинята си да му осигури совалка до „Да, сър”. Ще ви навести скоро.

— Разбрах. — Кива прекъсна връзката и погледна капитана. — Готов ли си да задълбаеш в дебрите на космическото право?

— Разбира се — усмихна се Блиника.

— Добре. Да го посрещнем.

— Лейди Кива — каза Грени Нахамапитин, щом налягането във въздушния шлюз стана нормално, — очарован съм да ви видя отново.

— Нима?

— Няма как да знаете дали не е така. — Грени кимна на капитана. — Предполагам, че вие сте капитан Блиника.

— Да, милорд — поклони се капитанът.

Грени съсредоточи вниманието си върху Кива.

— Трябва да поговорим насаме.

— За какво?

— За вашето печалбарство за сметка на изгнаниците.

— Няма нищо за обсъждане.

— Херцогът е на друго мнение.

— Капитане?… — обърна се Кива към Блиника.

— Милорд, в законодателството на Взаимозависимостта има изрични разпоредби относно правата на бежанците по време на война. Тези разпоредби дават голяма свобода на действие на корабите и техните екипажи за подпомагане на бежанците. Всъщност това е един от основните принципи на Взаимозависимостта, завещан ни още от Пророчицата.

Грени се усмихна неприязнено.

— Чудесно обоснована позиция, капитане, но ви опровергава фактът, че искате по половин милион марки от пътник.

— Преди малко тъкмо обсъждах с капитана положението на по-онеправданите — намеси се Кива.

— Ти ли? — недоверчиво промърмори Грени.

— Първо, я се шибай, и второ, да, аз. Не е ли така? — изви тя глава към Блиника.

— Да, говорихме за този проблем.

— И сега сигурно ще ми кажеш, че вземате по половин милион от желаещите да напуснат Край, за да превозите безплатно бедняци, които също ще качите на кораба от съчувствие към техните несгоди.

— Може би. Знам, че не ти се вярва, Грени, но пък ти винаги си бил надменна гадинка.

— Имаше време, когато това ви се струваше привлекателно, лейди Кива. — Грени впи поглед в капитана. — Каквито и да са законите за бежанците, вие сте осведомени, че Край има особен статут във Взаимозависимостта. Мнозина от обитателите на планетата нямат право да я напускат. Има причини за изпращането им на Край.

— Нашият главен ковчежник знае всичко за особеното положение на Край и някои от жителите му — отвърна Блиника. — Няма да приемем нито един човек, който е лишен от правото да напуска планетата.

— Надявам се да не възразявате срещу нашата придирчивост в проверките — троснато каза Грени.

— Не възразяваме, разбира се. Не се съмнявам, че имперските митници на Край ще ви предоставят всички необходими сведения.

— Херцогът предпочита да проучим пряко списъка на пътниците.

Блиника завъртя глава.

— Моля да ме извините, милорд, но съгласно съответните разпоредби в законодателството на Взаимозависимостта тези сведения се предоставят след отправено към митниците искане, а не пряко от кораба.

— Убеден съм, че бихте могли да проявите любезност и да удовлетворите искането на херцога.

— Да не подстрекаваш моя капитан да наруши законите на Взаимозависимостта? — заяде се Кива.

— Интересите на херцога и законите на Взаимозависимостта се препокриват до голяма степен.

— Да, показахте ми го по най-шибания начин, когато херцогът наложи ембарго върху стоката в моя кораб. Но в този случай не е така. Нали, капитане?

— Не е, госпожо — отзова се Блиника.

— Толкова по въпроса — отсече Кива, вторачена неотстъпчиво в Грени.

— Щом и без това съм тук, бих искал да поразгледам кораба — каза той след малко.

— Тоест искаш шибана екскурзия из моя кораб — отбеляза Кива.

— Ако не си против.

— Защото три дни преди отлитането си нямаме по-важни занимания от твоите прищевки?

— Всъщност нямате.

— Аа, ясно. Тънък намек, че трябва да говорим на четири очи, нали?

Грени разпери ръце, сякаш признаваше: „Разобличи ме”.

Кива кимна и каза на Блиника:

— Ще го заведа в производствения сектор. Ако пак е нужно да стовариш имперските закони върху него, ще ти се обадя.

Блиника кимна и се отдалечи.

— Хайде, че да ми се махнеш по-скоро от главата — подкани Кива.

Шлюзът за совалките беше в задната част на носещата конструкция в „Да, сър” — дълга, разделена на сектори игла, от която се разклоняваха коридори към два отделни пръстена, побиращи и модулите за отглеждане и обработване на плодовете. Всеки пръстен се въртеше, за да осигурява гравитация, която беше двойно по-слаба от земния стандарт, а тласкащите полета я изравняваха допълнително със стандарта. В отделните модули можеха да променят силата й, ако беше необходимо за отглеждането на плодовете или за други цели.

И Грени забеляза това, щом влязоха в стопански модул.

— Тук се усещам по-лек.

— Хаверите узряват най-добре при 0,8 G, затова поддържаме тази стойност.

— Притеглянето на Край е малко по-силно от земния стандарт. Споделяте ли с лицензиантите си тази малка тайна за хаверите?

— Те си растат и в гравитацията на Край. Без проблеми. При това на планетата ги отглеждат на истински храсти в почва, а не като нас в хидропонни инсталации. — Кива посочи разположените нагъсто рафтове, претъпкани със светилници и плодове. — На Край си имате плодородна земя в изобилие. Не че това вече има значение благодарение на шибания херцог.

— За да бъдем справедливи, нека напомня, че Домът Лагос разпространи долу вирус, който съсипа реколтата от основна земеделска култура.

— За да бъдем справедливи, ще ти кажа да си го начукаш, защото нямаме нищо общо с вируса и ти много добре знаеш това.

— Липсваше ми, Кива. Както и твоите прелестни псувни.

— Не съм ти липсвала, но все пак ти благодаря.

Грени махна с ръка към плодовете.

— Какво ще правите с всичко това?

— Ела с мен в съседния модул и ще научиш.

В съседния модул поддържаха 1,1 G заради производството.

— Извличате сока от тях — проумя Грени.

— Изстискваме ги, концентрираме сока, правим плодово пюре от остатъка, каквото можем. Но не бихме могли да го пробутаме пряко на пазара. Няма никакъв смисъл да се конкурираме със собствените си лицензианти. Обмисляхме и тази възможност, но само ще ги настроим срещу себе си. Когато се върна на Средоточие, ще се опитаме да ги продадем на имперското правителство като резерв. Ако включат нашите продукти в програмата за подпомагане на бедните семейства или нещо подобно, тогава Домът Лагос ще ползва данъчни облекчения.

— Значи казваш, че няма да пострадате финансово от това пътуване.

— Не се знае. Ако имперските власти не вместят тази гадост в програмите за хранителна помощ, ще се чудим къде да я денем.

— Не се съмнявам, че счетоводителите на Дома Лагос са достатъчно находчиви и ще измислят как да изтрият тази загуба от баланса. Като прибавим и изнудването, на което подлагаш желаещите да напуснат Край, може дори да изстискаш мижава печалбица от тази обиколка.

— Казваш го така, сякаш правя нещо лошо.

— Напротив. За какво съществуват Домовете в гилдиите, ако не за да печелят? Това е предназначението им. И твоето. И моето.

— Още не съм чула от тебе това, заради което подхвана разговора — изтъкна Кива.

— Ето ти го тогава: херцогът се безпокои, че би могла да приемеш на кораба някои хора.

— Разбрах. И какво следва от това?

— Някои от тях представляват интерес за херцога по една или друга причина.

— Повтарям: „И какво от това?”.

— Херцогът иска да научи, ако някои хора се опитат да ти платят, за да заминат с кораба.

Кива се разсмя.

— Ама че шегички ръсиш, Грени. Тъкмо херцогът е причината да произвеждам плодово пюре и да товаря на кораба си богати гадняри.

— Херцогът те моли за услуга между благородници.

— Кажи му да си навре заредена пушка отзад.

Грени кимна.

— Очаквах да реагираш така. Затова съм упълномощен и да ти предложа подкуп.

— За какво?

— За да ни съобщиш, ако конкретни индивиди се опитат да ти платят, за да заминат с кораба. И за да ни осведомиш къде да ги намерим.

— Аз вземам много пари от пътниците си — напомни тя.

— Херцогът е готов да те компенсира със същите суми.

— Да бе, същите суми. Ако иска да му съдействам, минималната цена е по два милиона на човек.

— Не ти ли се струва, че прекаляваш?

— Херцогът ме прецака с поне шейсет милиона, затова изобщо не ми се струва, че прекалявам.

— По един милион марки на човек.

— Грени, я се чуй — говориш така, сякаш наистина се нуждая от нещо, което предлагаш.

— Херцогът би могъл и да затрудни отпътуването ви.

— Ще заповяда да арестуват моя капитан, както е постъпил с „Разкажи ми още нещо” ли?

— Значи си чула…

— И космосът е като малък град, всичко се знае. Грени, вече получихме всички разрешения. Графикът на полета ни е одобрен. А херцогът е прекалено зает със задачата да не бъде свален и най-вероятно убит.

— Милион и половина на човек.

— Два милиона и половина на човек и при всеки следващ опит за пазарлък цената само ще се покачва.

— Херцогът не е банка.

— Ами кучият му син може да вземе назаем от моите пари, които присвои.

— Идеята никак не е лоша.

— Я се шибай. Цената се вдигна до три милиона марки на човек, защото ме дразниш.

Грени вдигна ръце в помирителен жест.

— Кива… Престани. Споразумяхме се.

— Значи по три милиона.

— Да.

— Ще преведеш десет милиона в доверителна сметка незабавно, за да знам, че няма да се бъзикаш с мен.

— Ще го направя още щом се върна в имперската станция.

— Кого търсите?

— Граф Клермон и децата му.

— Хлапета ли са?

— Децата ли? Не. И двамата са на около трийсет стандартни години. Близнаци. Син и дъщеря.

— За какво са ви притрябвали?

— Ще ти кажа срещу три милиона марки.

— Я не ставай гаден.

— Не е важно за какво са ни. Важно е да знаем дали някой от тях се опитва да напусне планетата.

— Ако те опитат да се свържат с нас, какво следва?

— Тогава ти ще се свържеш с мен, ние ще дойдем и ще ги отведем от имперската станция малко преди да влязат в „Да, сър”.

— Значи ти ще се погрижиш за всичко останало.

— Точно така.

— Да не ги удавиш в някой кладенец, или нещо подобно?

— Май не е твоя грижа.

— Грени, може и да съм противна твар, но няма да стана съучастница в убийство.

— Не сме планирали ничие убийство. Просто не желаем те да избягат.

— Други има ли? Щом сте готови да давате по три милиона за информация…

— Няма. Но съм възхитен от гъвкавостта на твоята съвест.

— Ти сам го каза — не сме нищо, ако не печелим пари.

Когато Грени си тръгна от „Да, сър”, Кива се обади на Гажон Магнут.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Госпожо, в момента трябва да се занимаваме с много проблеми.

Кива си знаеше, че от устата на главния ковчежник този отговор е най-близкият до „Я си го заври, ма, зает съм”.

— Да, знам, но и това трябва да бъде направено.

— Какво по-точно?

— Искам да намериш човек, който поверително — ама съвсем шибано поверително, наистина държа на това — да ми обясни кой е граф Клермон и защо херцогът толкова се е наежил заради него. Същото се отнася и за децата на графа.

— Добре, госпожо. Колко време имам?

— Трябваше да знам това преди един час.

— Разбрах.

— И щом ще се занимаваш с въпроса, намери някого да ми обясни какво, по дяволите, търси Грени Нахамапитин на тази планета и какви са отношенията му с херцога.

— Вече знаем, че е негов съветник.

— Вярно, само че през последните три дена този задник ми се изпречваше на пътя заради неща, свързани с херцога. За тебе тези гадости може да са случайно съвпадение, но за мен не са.

— Срокът същият ли е, госпожо?

— Да.

— Ще се наложи да отделим пари за това.

— Похарчи ги.

— Колко?

— Колкото е необходимо. Компенсирай разходите от следващия, който поиска да отпътува с нас.

— Ясно, госпожо.

Кива прекъсна разговора и превключи таблета на изображението от външна камера на „Да, сър” до дока за совалки. В далечината совалката на Грени Нахамапитин се смаляваше в посока към имперската станция.

— Какви шашми си забъркал, шибаняко? — каза тя на глас. — И какви ги върши твоето семейство?

Защото с каквото и да се бе захванал Грени, то беше част от по-голям план на Дома Нахамапитин. А всеки голям замисъл на онези мръсни твари не предвещаваше нищо добро за когото и да е, включително за Дома Лагос. Или дори за Имперския Дом Ву. Впрочем и за цялата Взаимозависимост.

Кива гледаше втренчено точицата, в която се превърна совалката, и се чудеше защо просто не заповяда на защитната мрежа на „Да, сър” да изстреля ракета по нея. Да, би се наложило да обяснява инцидента до свършека на света. Да, формално погледнато, би извършила убийство. Да, вероятно би дала повод за война между Дома Лагос и Дома Нахамапитин, в която Домът Лагос въпреки цялото си могъщество може би щеше да бъде разгромен накрая.

От друга страна, поне в този момент би се почувствала великолепно.

Кива остави неохотно таблета настрана и реши да си запълни времето с нещо друго. По-късно признаваше честно, че съжалява за това решение.

6

Одеждите за коронясването тежаха, мирото за помазване май бе гранясало преди век, короната се врязваше в челото и натъртваше кожата, тя се препотяваше, литургията се проточи почти час и отгоре на всичко менструацията на Кардения започна предишната вечер, а в момента се чувстваше все едно някой си бе сложил желязна ръкавица и стискаше с нея матката й.

Да, денят на коронясването протичаше възхитително за емперо Грейланд II, благодаря ви за проявения интерес.

Катедралата в Си'ан — по-точно нейната катедрала, защото заедно с титлата емперо тя официално възглавяваше и Църквата на Взаимозависимостта, значи беше кардинал на Си'ан и Средоточие, затова беше задължително да има своя катедрала — беше огромен градеж от камък и стъкло в ранния стил на империята. Кардения размишляваше колко е нелепо да съществува толкова тежка конструкция от камък във вътрешността на космическа станция, но не прекаляваше, защото нелепостта и на целия Си'ан с неговите хълмчета, ручеи и гори, административни сгради, коридори в жилищните сектори и търговски средища, разположени изкусно, за да не натежава впечатлението за теснотия, пораждаше у нея желанието да се разкикоти истерично.

На скамейките в катедралата можеха да седнат хиляди хора и в този ден нямаше свободни места.

Представители на всички държави в империята, родове от гилдиите, знаменитости и църковни йерарси гледаха уж почтително, докато архиепископ Гунда Корбин изнасяше монотонно литургията. По едно време Кардения забеляза, че Корбин има миниатюрна слушалка в лявото ухо, значи дори от нея не се очакваше да запомни наизуст цялата церемония. Олекна й малко, цялата тази досада придоби малко по-човешки измерения.

Кардения нямаше скрити слушалки, но пък и нейната роля в събитието беше чудато ограничена — трябваше само да върви или да седи. Мина по нефа на катедралата, облякла сравнително простичък имперски костюм в зелено, спря в напречния неф, където изчака Корбин да изрече въвеждащата молитва и проповед, а след това да покани Кардения — тоест вече Грейланд II при олтара. Там бе сложено молитвено столче в средата на мозайката с имперския печат. Кардения коленичи, склони глава и се примири с нещата, с които я отрупаха Корбин и помощниците й.

Първо я помазаха с онова миро, от чиято воня едва не повърна. После я загърнаха с церемониална алена роба, сложиха й златен шнур с медальон — сплетеният шнур символизираше Взаимозависимостта, а на медальона бе гравиран феникс, личният символ на Пророчицата. Тогава я провъзгласиха за кардинал на Си'ан и Средоточие, тоест и за глава на Църквата.

След това й връчиха ключ на по-тънка златна верижка, символизиращ достъпа до парламента, намиращ се в срещуположната спрямо имперския дворец страна на станцията, което пък обозначаваше поне на теория, ако не и на практика независимостта на законодателите от емперо. Това някак не си пасваше с факта, че всеки емперо беше депутат в парламента от Си'ан — уж почетен и церемониален пост, но със същите правомощия като останалите парламентаристи. По традиция емперо се въздържаше от гласуване по каквито и да било законопроекти, дори ако държеше да бъдат приети (ако не държеше, просто налагаше вето след гласуването им). Случваше се обаче традицията да бъде нарушена, което простосмъртните депутати смятаха за скандално.

Ключът бе последван от пръстен с печат колкото малък камък, символизиращ издигането на Кардения до ролята на матриарх в Дома Ву. Поне официално тя беше отделена от ролята й като емперо. Макар че Домът Ву беше тъждествен с имперската династия, оставаше си и род от гилдиите с монопол върху производството на междузвездни кораби и оръжия и върху услугите за военните в империята. Човек не би сбъркал, ако каже, че Домът Ву властваше над империята именно заради този монопол. Като емперо Кардения нямаше да бъде въвлечена във всекидневното управление на този бизнес — с това щеше да се занимава съвет от нейни братовчеди, които не биха понесли добре намесата й. И все пак тя носеше пръстена с печата на Дома на лявата си ръка, за да има място за другия с имперския печат на дясната.

Дойде и неговият ред — пръстенът беше още по-голям, последва церемониален скиптър, увенчан с изумруд колкото юмрука й, и корона с рубини, диаманти и изумруди, символизиращи църквата, парламента и имперската власт. Тежеше ужасно и почти веднага започна да претрива кожата по главата на Кардения. Скиптърът, короната и пръстенът обозначаваха и по-маловажната титла кралица на Средоточие и присъдружните народи. Освен кралството Кардения имаше херцогства, графства и няколко баронски владения, пръснати из различни независими държави, но почти не би й се наложило да се занимава пряко с всички тях.

Всеки път Корбин казваше нещо тържествено, добавяше още думи, докато обременяваше Кардения с поредния предмет, изричаше още нещо и произнасяше кратка молитва или литургия. В доста ранен момент от церемонията изпотената и изтормозена от спазмите Кардения съжали, че не можеше просто да попълни някакъв формуляр.

Корбин се обърна, погледна я право в очите и най-после от Кардения се искаше да направи нещо, а не само да коленичи на това място.

— Изправи се, Грейланд II, емперо на Свещената империя на Взаимозависимите държави и търговски гилдии, Кралица на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследница на Земята и Майка на всички, осемдесет и осма емперо от Дома Ву, и обяви царстването си — произнесе Корбин и се отдръпна встрани.

Кардения си пое дъх и стана, подпря се за миг на скиптъра — първия и вероятно последния път, когато от него щеше да има някаква полза. След края на церемонията щяха да свалят всички тези труфила от нея (за щастие), за да ги приберат в трезора за коронясването на следващия емперо, който и да е той или тя. Но засега й тежаха непоносимо.

„И това изобщо не е символично” — мярна се в главата й.

Тя застана с лице към сборището от благородници, видни особи и представители. На първия ред бяха членовете на изпълнителния комитет освен Корбин. Зад тях хора от Дома Ву заедно с нейния вуйчо Брендан Патрик, който никак не се вписваше в картинката, и братовчедите й Мойра и Джъстин като представители на нейната майка. Хана Патрик щеше да научи след седмици, че дъщеря й се е възкачила на трона, едновременно с новината за собственото си издигане до баронеса Такуарембо, почетна титла в едно от имперските владения. Титла, която може би щеше и да подразни, и да разсмее майка й.

Няколко реда по-назад седеше Нафа Долг със семейството си от републиканци. Кардения се трогна, че колкото и да бяха против империята по принцип, дойдоха да подкрепят нея и своята дъщеря. А между Нафа и роднините й от Дома Ву седяха все благородници, матриарси и патриарси на различни родове от гилдиите.

От третия ред Амит и Надаш Нахамапитин гледаха Кардения втренчено, сякаш беше дългосрочен проект или сочна пържола.

„Или и двете едновременно” — каза си тя.

Зад нея архиепископ Корбин се прокашля тихичко, сякаш напомняше: „Свърши си работата”.

— Аз, Кардения Ву-Патрик, приемам по право тези символи на църквата и държавата като Грейланд II, емперо, кралица, глава на църквата, наследница на Земята и майка на всички. И нека догмите на Взаимозависимостта, дадени ни от Пророчицата, и занапред носят мир и благоденствие на всекиго.

— Да живее емперо! — отговориха от първия ред до галериите, последва оглушителен приветствен вик от всички гърла, на който Кардения успя да се зарадва въпреки обливащата я пот и спазмите.

Зазвуча музика — „Маршът на Пророчицата” от Хигеляк, съчинен през трети век от Основаването. Изпълняваше го камерен оркестър, скрит хитроумно в една ниша, за да има повече място за скамейки в катедралата. Високоговорители помагаха на свиращите се в теснотията музиканти. Всички присъстващи се изправиха, без да млъкват, а Грейланд II направи първите си крачки, спусна се от олтара, мина по нефа и се шмугна бързо по страничен коридор, където чакаха помощници, за да я придружат до малка канцелария и да я отърват от короната, скиптъра и останалите глупотевини, а имперската охрана трябваше да препречи входа за всички останали.

— Според мен мина добре, Ваше величество — каза Нафа до нея.

Кардения се озърна недоумяващо, докато сваляха труфилата.

— Преди малко те видях сред публиката.

— Защото бях сред публиката.

— Как дойде тук толкова бързо?

— Такава ми е работата. — В ръцете на Нафа като по магия се появи бележник. — Как си?

— Кажи ми, че повече няма да се наложи да търпя това.

— Случва се изключително рядко емперо да участва във втора церемония на коронясване, така че да, повече няма да се наложи да търпиш това.

— Сега ми кажи, че мога да се прибера у дома.

— Емперо притежава Си'ан, което означава, че поне формално ти си в дома си.

— Звучи ужасно.

— Но в по-практичния смисъл все още не можеш да се прибереш у дома. През следващите десет минути трябва да се преоблечеш в парадната униформа, която Дочи ти показва… — Нафа кимна към помощничката, която държеше една наистина твърде парадна униформа, — … и да излезеш на тържествения балкон, за да махаш с ръка на десетките хиляди, които в момента съсипват моравата пред катедралата с надежда да те зърнат. Ще останеш горе пет минути, след това ще се върнем в двореца, където в продължение на един час ти предстоят аудиенции с продължителност пет минути и почивки по една минута между тях, както и още един час аудиенции с продължителност десет минути и почивки по две минути между тях. После ще се появиш на приема по случай твоето коронясване и ще произнесеш кратка реч…

Кардения изпъшка.

— … която вече подготвих за тебе, а и бездруго никой няма да се заслушва, защото речта е чиста формалност. Малко по-късно ти предстоят три часа, през които ще се здрависваш и ще се снимаш с гостите — да, това е точно такъв ад, какъвто си го представяш. Чак тогава ще можеш да се отпуснеш и да хапнеш нещо, затова ти предлагам, докато Дочи ти помага да облечеш униформата, да изядеш протеиновите блокчета, които тя ти е донесла. И може би да пиеш малко вода.

— Не може ли да се облекча?

— Тук има тоалетна. Вратата вляво от тебе. И преди да попиташ — да, вътре има всичко необходимо при сегашното ти състояние.

— Благодаря. Колко е приятно някой още да помни, че съм човек.

— Това се подразбира. Имаш достатъчно време, стига да не се бавиш там повече от минута.

Кардения изпъшка отново и отиде в тоалетната.

Седем минути по-късно премяната за коронясването бе прибрана, следващата премяна — облечена, и се оказа учудващо удобна, а групата телохранители стоеше около нея в асансьора, за да се качат на обзорната площадка на катедралата, където я очакваха на тържествения балкон. Кардения се озърна и проумя, че извън двореца вече няма никакъв шанс да се озове сама в кабината на асансьор.

Вратата се отвори, Нафа вече стоеше пред нишата с балкона.

— Не прави така — помоли Кардения. — Изникваш като призрак.

— Успокой се. Качих се с асансьора от другата страна. Там също има телохранители.

— Добре дошла в моя свят.

— От известно време съм в него. Надявам се да си забелязала.

Кардения се засмя, понечи да излезе от кабината и беше запратена обратно в нея от взривилия се балкон. Загуби съзнание още преди тялото й да се блъсне в задната стена.

— Твърде вероятно е струите на Потока, които свързват Взаимозависимостта, да изчезнат още докато ти си на власт — каза в съня й Атавио VI, или по-точно неговият компютърен модел.

Кардения осъзнаваше, че сънува, освен това разбираше, че поне в момента преживява насън първия си разговор в Стаята на спомените. Нямаше представа как или кога е заспала, а тази част от мозъка й, която поддържаше съзнанието достатъчно ясно, за да знае, че сънува, странеше упорито от тези въпроси. „Вкопчвай се в този разговор. Безопасно е” — май казваше тази част от мозъка и Кардения се подчиняваше, повтаряше и своите реплики, сякаш четеше сценарий.

— Как ще се случи? — попита тя.

— Не съм учен — отговори Атавио VI. — Но граф Клермон е учен и събира данни от три десетилетия. От време на време ми изпраща последните резултати. Натрупаните от него данни показват, че устойчивостта на Потока е илюзия и след достатъчно продължителен период нещата се променят. Точно такъв период на промени ни предстои. Той твърди, че това вече се случва постепенно, но ще започне да става много бързо. Случвало се е и преди.

— С Даласисла. Когато първата Грейланд е била емперо.

Атавио VI кимна.

— Да. И тя е получила информация като мен. Информация, до която ти също вече имаш достъп.

— Имала е информация, но защо не се е възползвала от нея? Ако е знаела, че ще загубят струята към Даласисла, защо не е направила нищо?

— И аз бих могъл да ти кажа, но защо не попиташ нея?

Кардения примигна.

— И тя ли е тук?

— Разбира се.

— Нали е загинала в Потока? Не очаквах да съществува тук.

— Обновила е записите преди последния си полет. Разполагаш с всичко за живота й освен последните няколко дни.

Това обърка Кардения за малко. Уж звучеше логично. И все пак самата идея съхранената личност да е… непълна й се струваше твърде странна.

— Джии, покажи ми емперо Грейланд I.

Трепкане на светлина, после се появи висока едра жена, която доближи Кардения.

— Ти ли си емперо Грейланд I? — попита Кардения.

— Да.

— И… знаеш какво те е сполетяло? Как си умряла?

— Да, имам достъп до тези данни.

— Как се отнасяш към данните за смъртта си?

Това не беше важно, но Кардения искаше да знае.

— Не се отнасям никак. Аз съм компютърна симулация на личност. Мога обаче да предположа, че истинската емперо Грейланд I е била изключително вбесена накрая.

Кардения се усмихна и реши да се върне към важните въпроси.

— Знаела си, че струята към Даласисла ще изчезне.

— Да, учени ми представиха модели, според които съществуваше голяма опасност струята да изчезне. Доколкото можех да разбера тази информация, аз прецених, че това не само е възможно, но и много вероятно.

— И все пак не евакуирахте хората от системата Даласисла.

— Така е.

— Защо?

— Политика. Преселването на двайсетте милиона души, които обитаваха системата Даласисла, би изисквало огромни усилия в планирането и огромни вложения от цялата Взаимозависимост. Липсваше политическата воля за това.

— Парламентът не искаше ли да спаси двайсет милиона души?

— Не разглеждаха проблема по този начин. Според тях слабата емперо се опитваше да създаде изкуствена криза, за да отнеме част от властта на парламента. Виждаха и заплаха за търговията и икономиката като цяло, защото голяма част от корабите трябваше да бъде отклонена за евакуацията, и то с неимоверни разходи.

— А какво казаха за данните, показващи вероятността тези струи в Потока да изчезнат?

— Съставиха комисия от други физици, които се мъчеха да опровергаят изводите и засилиха съмненията достатъчно, за да провалят всякакви усилия нещо да бъде направено. Дори депутатите от Даласисла гласуваха срещу моята препоръка за евакуация. Накрая приеха решение изследванията на проблема да продължат. Не отделиха обаче пари за това от имперския бюджет, така че нямаше никакви по-нататъшни изследвания.

— Значи…

Кардения щеше да каже „Значи не направихте нищо”, но й се стори грубо, а и очакваше Грейланд да подхване веднага оправданията. След миг-два си спомни, че разговаря с компютър, лишен от емоции.

— Значи не направихте нищо.

— Изпратих свои препоръки на херцогинята в системата, наредих на военните и местните имперски бюрократи да окажат всякакво съдействие на желаещите да напуснат Даласисла.

— Изпълниха ли нарежданията?

— Не знаем. Струята на Потока изчезна почти незабавно след това.

— И така двайсет милиона души умряха заради политиката и бюрокрацията.

— Да. Не веднага, разбира се. Но Взаимозависимостта е създадена нарочно така, че всяка система да зависи от останалите дори за задоволяването на насъщните си потребности. Ако откъснеш една система с нейните управници и монопол, десетките други ще оцелеят. Но откъснатата система няма да издържи дълго. Ще започне да се разпада постепенно. Станциите с изкуствена среда в космоса и на необитаеми планети и спътници ще стават все по-трудни за поддържане, повредите ще се натрупват. Ще изникват все по-големи проблеми във фермите и заводите за храна. И общностите ще се разпадат заради влошаващите се материални условия, както и заради осъзнаването на факта, че нищо не може да спаси хората в откъснатата система. Материалните и социалните затруднения след изчезването на струята от Потока правят гибелта на цялата система неизбежна.

— Колко се е проточила тази гибел?

— Когато загубихме Даласисла, заповядах на радиообсерваториите в системата Кайпара да насочат апаратурата си натам. Кайпара беше най-близо — на седемнайсет светлинни години. Аз умрях, преди те да научат нещо.

— Но те са получавали някакви сигнали, нали?

— За малко. По мое време повечето съобщения и данни се предаваха с фокусирани лъчи в системите, не беше лесно да се засекат случайно такива сигнали. Когато изпратих тази заповед на радиоастрономите, надявах се някой в Даласисла да запази самообладание и да насочи широкоспектърен предавател към Кайпара. Според наличните данни след моята смърт някой го е правил за около месец две години след изчезването на струята.

— Какво е съобщавал?

— Накратко: гражданска война, убийства, насилие, саботаж на системите за поддръжка на жизнената среда и производство на храна, култове към личността на разни водачи. Това го има в засекретен доклад, подготвен за моя син и наследник Бруно III.

— Засекретен ли? — Кардения погледна Атавио VI. — Още ли е засекретен?

— Аз не съм го разсекретявал — отговори той.

— Но защо? Особено щом си бил убеден, че Потокът може да се разпадне?

— Защото проблемите от епохата на Грейланд ги има и в нашето време, или по-точно в моето. И днес парламентът ще сметне разгласяването на тревожните факти за политически ход с цел да бъдат лишени от власт. Никой не би поискал да пречи на търговията или да посегне на привилегиите на Домовете и гилдиите. А този път няма да е само една система, както се случило с Даласисла. Ще засегне всички. Няма къде да се бяга. Случилото се с Даласисла ще се случи навсякъде. Не бях готов да отприщя точно тази беда, щом не съм абсолютно уверен в предстоящото.

В този миг от съня си Кардения престана да чете сценария.

— Ама че тъпотия! — сопна се тя на Атавио VI и на Грейланд I. — Ще бъдем обречени само ако продължим да правим същото каквото досега. Щом знаем, че наближава катастрофа, трябва да преобразим Взаимозависимостта. Да премахнем монопола на Домовете. Да помогнем на всяка система да се подготви за прекъсването на връзките.

— Няма да стане — увери я Атавио VI.

— Не може да си сигурен в това.

— Може, и още как. Аз съм емперо. Тоест бях.

Кардения се обърна към Грейланд I.

— Ти си видяла такова прекъсване. Сигурно хората са реагирали някак по онова време.

— Аз бях убита — каза Грейланд I. — А след кратката популярност на развлекателните програми за съдбата на Даласисла всички са предпочели да забравят тази история. Другите струи в Потока изглеждали устойчиви и те загърбили неудобните въпроси за Даласисла.

— Никой не иска да мисли за края на Взаимозависимостта — добави Атавио VI. — Включително Домът Ву. Заложени са твърде много пари и власт.

— И оцеляването на човечеството няма значение? — смаяно промълви Кардения.

— Не и ако то означава края на Взаимозависимостта.

— Оцеляването на човечеството е била целта за основаване на Взаимозависимостта! — кресна тя към компютърната симулация на нейния баща.

И тогава в съня й Атавио VI и Грейланд I се разсмяха насреща.

— Дете мое, това никога не е било цел на Взаимозависимостта — отбеляза Атавио VI.

— Само оправдавахме съществуването й с това — потвърди Грейланд I.

— Тогава какъв е смисълът?! — не преставаше да крещи Кардения. — Какво е Взаимозависимостта?

След ново трептене друга фигура закрачи към нея и Кардения някак знаеше, че изобразява Рашела I, пророчицата емперо, легендарната основателка на Взаимозависимостта. Трябваше да е Рашела, но приличаше на Нафа, пометена от взрива на тържествения балкон, Нафа, която Кардения видя за последен път разкъсана от ударната вълна — сега обляната в кръвта си Нафа стоеше пред нея вместо Рашела I, за да й каже каква е била Взаимозависимостта и каква е сега.

— Измама — изрече тя лаконично.

Тогава Кардения, която вече и насън не можеше да избяга от онова, което се случи, направи усилие да се събуди. Озова се на легло в своята съвсем малка, съвсем обезопасена лична болница, заобиколена от имперската охрана, цяла тълпа лекари начело с Куи Дринин и малък отряд от имперската гвардия, включително ей онзи там, който щеше да й каже каквото тя вече знаеше — че нейната приятелка Нафа Долг е мъртва.