Колапс

7

Стрелбата около университета в Ополе стихна достатъчно, за да се върне Марс Клермон в общежитието и да си събере багажа за пътешествие, от което едва ли щеше да се завърне някога.

Нямаше как да не си зададе въпроса: „Ако си тръгваш завинаги, какво да вземеш?”.

Различни подбуди му помагаха да отсее вещите. Вече си имаше дрехи у дома в Клермон и нямаше нужда да взема още от апартаментчето. Пък и тук виждаше само няколко всекидневни блузи с остроумни шеги за астрофизиката, извезани по тях с копринени конци. Напълно готов беше да ги зареже. Той си бе подбрал по-скромно облекло като цвят и модел. Баща му напомни, че модата на Средоточие ще бъде неузнаваемо различна, значи там ще се наложи да купува всичко отново.

Музиката, книгите, картините, развлеченията и почти цялата лична кореспонденция, които ценеше, заемаха криптиран носител не по-голям от палеца му, побрал и стотина хиляди марки за неотложни разходи, до които на теория имаше достъп само той с биометричните си данни. Значи всичко това нямаше да заема място в багажа му.

Оставаха предметите, към които бе привързан сантиментално. Но повечето също бяха в двореца Клермон и защото Марс прекара там почти целия си досегашен живот, и защото апартаментчето в общежитието беше смешно малко. Избра само четири от вещите тук. Имаше две книги, подарени му от неговия баща — едната за тринайсетия рожден ден, другата след защитата на доктората.

Трета беше прастарата музикална джаджа, която му даде Врена, след като отиде с нея на концерт на „Зелените богове” и я пробута на трима от четиримата музиканти за автографи. Устройството беше повредено, „Зелените богове” се разпаднаха преди години и потънаха в забрава или се впуснаха в несполучлива соло кариера. Но Марс го пазеше като спомен от онова време и като свидетелство, че макар Врена да му късаше нервите често, докато растяха, понякога беше мила и дружелюбна.

Последно взе протритото плюшено прасенце Джиджи, подарък за първия му рожден ден от неговата майка. На Врена бе подарила плюшеното мече Хауи. Мечето изчезна отдавна (Марс имаше причини да подозира, че Врена го изстреля в небето с направена от самата нея ракета), но Джиджи оцеля и бе донесен в новото му жилище. Не се увличаше по измислици, че Джиджи е единственият съхранен подарък от покойната му майка — имаше много такива подаръци и нейни вещи. Джиджи просто беше неговият талисман за късмет.

Пъхна избраните неща в скромна раница и я погледна. „С колко малко ще напусна цял свят.” Стараеше се мислите му да не блуждаят към факта, че заминава от планетата към място, където не познава никого, но вероятно ще остане там до края на живота си. Струята на Потока към Край щеше да издържи по-дълго, може би щеше да остане достъпна още няколко години. Имаше поне абстрактна възможност да се прибере. Само че шансовете за това бяха минимални. За да понесе увереността, че няма да види повече баща си, сестра си и всички други, които бе познавал досега, принуждаваше се да мисли за практическите подробности на отпътуването от планетата.

А за тях вече се бе погрижил. Предишния ден се срещна с Гажон Магнут, главен ковчежник на кораба „Да, сър, тя е моята мацка” и плати за място в него. Не беше евтино — Марс пресметна, че струваше повече от всичко, което бе купил досега в живота си накуп, а Магнут се опита да му пробута на кожодерски цени още някои услуги, включително комплект фалшиви документи за пътуването. Марс забеляза лекото разочарование на ковчежника, когато изтъкна пред него, че собствените му документи са напълно валидни. Оставаше само да се заеме с подаването на оставка и с прощалните писма, които щяха да бъдат изпратени от негово име чак след като „Да, сър” влезе в Потока.

Оставаше и изборът на ценните неща, които да вземе. Всичко останало можеше да бъде прибрано по-късно от служители в Клермон.

Марс метна раницата на рамо, огледа за последен път малкия апартамент и си каза, че мястото изобщо няма да му липсва. Подобно на почти всяко жилище в академична институция, можеше просто да бъде напуснато и забравено. Тръгна надолу по стълбата, излезе от общежитието и пое по улицата, на която имаше само още двама души далеч напред и фургон, който спря до Марс, отвори се странична врата и се видяха двама извънредно едри мъжаги.

Фургонът потегли отново, но Марс вече беше вътре, защото грамадните типове изскочиха и го натикаха във возилото, преди той да проумее какво става.

Раницата с любимите предмети остана на тротоара, както се случва понякога, ако те отвлекат.

Грени Нахамапитин се усмихна на Марс Клермон над малката маса.

— Лорд Марс. Много ми е приятно да ви видя отново. Радвам се, че успяхме да уредим тази среща толкова бързо.

— Лорд Грени, тъй като ме отвлякохте, за да бъда доведен тук, едва ли можех да откажа срещата.

Двамата седяха в стая без прозорци, която приличаше на товарен контейнер — и това вероятно означаваше, че е именно преоборудван товарен контейнер. Марс почака десетина минути, след като двамата негодници го оставиха тук, преди да се появи Грени.

— Не ми допада думата „отвличане” — сподели Грени.

— При цялото ми уважение към вас, лорд Грени, в момента никак не ме засяга какво ви допада.

— Имате причини да сте недоволен — призна Грени, облегна се на стола и погледна преценяващо Марс. — Носят се слухове, че възнамерявате да напуснете Край.

— Дори да е така, не виждам защо това трябва да бъде и ваш проблем.

— Е, помислете. Води се война, а херцогът забеляза, че неколцина от местните благородници… или техните деца, пълнолетни или не, изведнъж се опитват да си осигурят превоз, за да заминат оттук.

— Да, случва се по време на война.

— Вярно е, може да се очаква — съгласи се Грени. — Херцогът обаче не смята това за проява на доверие към качествата му на водач и приканва тези хора да останат.

— Лорд Грени, не ми се вярва, че ме отвлякохте, за да ме осведомите за позицията на херцога.

— Не, това би било прекалено сложен начин да научите мнението му. Прав сте. Поканих ви тук по съвсем различна причина. Спомняте си как онзи ден помолих вашия баща да подпомогне херцога със средства, принадлежащи на имперската хазна.

— Спомням си и че неговият отговор гласеше „може би”.

— Но аз го тълкувам като „отказвам учтиво”. Искам да сме наясно — ако отговорът му наистина е такъв, според мен е напълно основателен и по морални, и по юридически съображения. Изборът му е правилен.

— Ще му предам вашите думи.

— Не се съмнявам, но това ще се случи малко по-късно. Има обаче проблем с отговора на вашия баща, колкото и да заслужава възхищение от морална и правна гледна точка — херцогът наистина се нуждае от тези пари, и то веднага, защото наистина има нужда от онези оръжия. Дори отговорът да е „може би”, не можем да се задоволим с него, защото нямаме време. Щом убеждението не помага, може би ще помогне принудата.

— Значи съм отвлечен за откуп.

— Да. И ви поднасям извиненията си за това. Вашият баща не се оказа податлив на други… облаги, които аз или херцогът сме готови да му предложим. Явно е равнодушен към пари или власт, или други материални стимули. Нито е патриот на Край, нито е предан на херцога. Но няма съмнение, че обича и вас, и вашата сестра. Затова само трябваше да изберем кого от вас двамата да отвлечем. Обмислихме и варианта с вашата сестра…

Марс прихна и Грени се опита да покаже с изражението си, че разбира причината.

— … но преценихме, че бихме се натъкнали на затруднения при залавянето й.

— Искате да кажете, че тя би изкормила бандитите, които изпратите да я хванат, а после би подгонила и вас, след като изтръгне името ви от тях.

— Тъкмо това имах предвид. Вие бяхте по-лесната плячка и го казвам без неуважение към вас.

Марс кимна. Вярно си беше. Той беше учен, а Врена — войник, поне преди да оглави полицията в провинцията Клермон. Затова беше много по-вероятно да го сварят неподготвен и не особено вероятно да счупи нечий врат.

— Има още една разлика. Вие възнамерявахте да напуснете планетата, а тя — не.

— И какво значение има?

— Досега не се е случвало да пътувате. Дори не сте отивали в имперската станция по времето, когато сестра ви служеше в имперската гвардия. Решението ви да заминете сега е любопитно.

— Сам споменахте войната.

— Да, но не ми се вярва тя да е причината. Ако заминавахте заради войната, нямаше да сте само вие. Сестра ви и баща ви също биха заминали или поне биха се опитали да го направят. — Грени бръкна в джоба си, извади криптиран инфоносител и го сложи на масата. — Ако се съди по това, няма да вземете семейните пари със себе си.

Марс погледна инфоносителя. Отнеха му го при отвличането заедно с другите лични вещи, които бяха в джобовете, а не във вече изгубената раница. Грени го побутна към него.

— Вземете си го.

Марс пъхна инфоносителя в джоб и попита:

— Празен ли е?

— Не ми трябват вашата музика и снимки, опасявам се и че херцогът иска от вашето семейство много повече от тези сто хиляди марки. Вие бездруго няма да отидете никъде, докато вашият баща не ни помогне. Според мен той иска да заминете веднага, затова и ние ще получим от него каквото искаме.

— А ако не го получите?

— Няма да заминете. С това ще започнем.

— „С това ще започнем” ли?

— Херцогът иска непременно да получи тези пари.

— Толкова, че е готов да ме убие ли?

— Не би се наложило да ви убие лично. Но щом подхванахме тази тема, стотици и дори хиляди хора умират всеки ден заради тъпото въстание. Ако заложим един живот — вашия в този случай, за да спасим хиляди други, рискът не си ли струва?

— Просто си търсите оправдание за отвличането ми.

Грени пак сви рамене.

— Поне херцогът навярно би прибягнал до този довод, за да успокои съвестта си. И едва ли ще се безпокои дали доводът е убедителен. Той има различни достойнства, но не може да се твърди, че е виден мислител.

— Нищо няма да постигнете.

— Ще видим. На война се прибягва до какви ли не методи, особено ако в резултат херцогът си получи оръжията и смаже въстанието. А сега, лорд Марс, ще научите колко ви цени вашият баща. Ако не лично вас, поне причината, поради която ви отпраща от планетата. Не искате ли да споделите с мен тази причина?

— Не мисля, че ви интересува.

— Може би го казвате искрено, но нямате представа колко много неща ме интересуват.

— Вече научих за силния ви интерес към отвличанията, затова не бих се изненадал от нищо, което правите.

— Пак сте прав. И съм готов да ви изслушам, ако пожелаете да ми кажете истинската причина за заминаването ви.

Марс мълчеше и го гледаше втренчено.

— Както желаете — каза Грени след минута. — Ако баща ви не побърза с решението си, ще се наложи да ви изтезаваме малко, за да го мотивираме. С видеозапис и каквото още е необходимо. И докато се занимаваме с това, може да ви задам отново същия въпрос.

— Мъченията рядко изтръгват правдиви отговори.

— Така казват, но ще проверим дали е вярно. — Грени се изправи и посочи отсрещния край на контейнера. — Дотогава можете да ползвате тоалетната там, а ето тук е хладилникът с вода и малко храна. — Обърна се и посочи близкия край. — Ето я вратата. Ако я доближите на по-малко от пет стъпки, ще задействате електрическа верига в нея. Докоснете ли я, едва ли ще умрете, но ще ви се иска да сте умрял. Ако все пак успеете да я отворите, моите хора от другата й страна ще ви накарат да съжалявате за това. Разбрахте ли?

Марс кимна.

— Добре. — Грени го изгледа. — Въпреки всичко моля да ме извините. Предпочитах да не стигаме дотук. Съзнавам и че занапред отношенията ни ще се влошат значително.

— С това ще започнем — послужи си Марс с неговия израз.

Грени се усмихна и излезе.

Марс отиде при хладилника, извади бутилка вода и докато отпиваше, огледа обстановката. Лампа на масата, столове, тоалетна, хладилник. Нямаше дори нар. Студен метален под и студени метални стени. Отиде в предната част на помещението, без да доближава прекалено широката врата, и дочу от другата й страна тихи мъжки гласове. Не успя да различи какво казват.

Направо прелестно. Единствената добра новина в цялата гадост беше, че си получи криптирания инфоносител, който беше много по-ценен, отколкото Грени можеше да си представи. Иначе затъна в страшна бъркотия. Грени Нахамапитин сигурно вече се бе свързал с неговия баща. Марс не знаеше как ще постъпи баща му. Тъкмо такъв натиск би го подтикнал да се държи несговорчиво. Но и Грени бе отгатнал правилно, че за бащата на Марс единствено децата му имаха значение в целия свят.

Имаше още нещо — след около седмица, най-много месец марките на Взаимозависимостта щяха да струват по-малко от купчинка пръст със същото тегло. И баща му би могъл просто да даде парите, защото в дългосрочна перспектива това изобщо не беше важно, а и не само в дългосрочна.

Но пък въстанието, което май щеше да стигне скоро до някакъв край, и то не в полза на херцога, би могло да се разгори още по-силно заради тази допълнителна пратка оръжия. Още смърт, още разруха, още прогонени от домовете си хора — по време, когато животът на всеки от обитателите на Край и без това щеше да се преобърне с главата надолу, защото струята на Потока щеше да стане недостъпна от планетата.

Марс глътна още малко вода. Страхуваше се и си представяше своето близко бъдеще твърде мрачно — прецени, че Грени Нахамапитин е от онези самодоволни социопати, които прибягват до изтезания и ей така, за удоволствие. И все пак се чувстваше странно откъснат от това, което го сполетя. Не можеше да проумее дали е заради потреса от този неочакван обрат, или заради увереността, че краят на човешката цивилизация е съвсем близо и спрямо него личната му участ не означава нищо. Хем се плашеше, хем го налягаше умора. Поне за втория проблем можеше да се погрижи някак.

Така че Марс Клермон се настани на стола, метна крака върху масата, скръсти ръце на гърдите си, затвори очи и се опита да дремне.

Незнайно колко време мина, преди нечия ръка да разтърси рамото му.

— Я виж кой ти е дошъл на гости — каза познат глас.

Марс отвори очи, примигна и се помъчи да види ясно предмета пред очите си. Оказа се Джиджи, неговото плюшено прасенце. А човекът, който размахваше играчката пред лицето му, беше неговата сестра Врена.

— Намерила си ме — смънка Марс замаяно.

— Такава ми е работата — отговори тя и тикна Джиджи в ръката му.

— Защо не те друсна ток?

— Какво? — озадачи се тя.

— Няма значение. Как ме намери?

— Помогнаха ми. После ще ти обясня. Можеш ли да ходиш?

— Нищо ми няма.

— Тогава да се размърдаме, преди да се свестят двете камари от мускули, които зашеметих.

Врена го изведе от стаята, която наистина се оказа преоборудван товарен контейнер в занемарен склад. Имаше още два такива контейнера наблизо, може би празни в момента. От единия се извиваше дълга кървава следа, все едно бяха извлекли труп нанякъде. Пред контейнера на Марс двама мъже лежаха на пода — същите, които го напъхаха в онази кола. Още дишаха, което се разминаваше с желанията на Марс спрямо тях.

— Какво е това място? — попита той.

— Прилича на неофициален арест — отвърна Врена.

— Херцогът ли го е уредил?

— Може би.

Излязоха от склада и Врена го побутна към невзрачна наземна кола. Марс влезе и си сложи колана, а сестра му превключи на ръчно управление.

— Къде са останалите? — попита той, след като се огледа.

— За кого говориш?

— Сама ли дойде да ме отървеш?

— Не ми стигна времето да превърна издирването ти в цяла спасителна операция.

Врена също се огледа и подкара колата.

— Ами ако бях ранен? Ами ако не можех да вървя? Ако тези тук не бяха само двама?

— Щях да измисля нещо.

— Имам забележки към спасяването си.

— Щом не си доволен, мога да те върна в контейнера.

Марс се изкиска и стисна по-силно плюшеното прасенце.

— Не ми обръщай внимание. Просто леко се побърквам след отвличането.

Врена потупа ръката му.

— Знам. Побърквай се още малко, докато ти мине. Не съм против.

След две-три минути сравнително сдържано побъркване Марс погледна Джиджи.

— Донесла си ми прасето.

— Така е. Надявах се да те разсее от излишни мисли, докато те измъквам.

— Свърши работа, но се питам как е попаднало в твоите ръце.

— Дадоха ми го. Заедно с останалите неща в раницата, която си носил при отвличането.

— Добре де, но кой ти даде всичко това?

— Хората, които са те наблюдавали.

— Някой ме е наблюдавал?

— Да.

— Кой?

8

Разговорът с Грени Нахамапитин, след като Марс Клермон му се изплъзна, беше един от най-приятните в живота на Кива.

— Марс Клермон го няма — заяви Грени.

— Кой? — отвърна тя.

— Не се бъзикай с мен, Кива. Искам да знам къде е той.

— Не мога да ти кажа къде е, защото не е моя работа да знам. Доколкото разбирам, моята работа беше да ти съобщя, ако пожелае да пътува с моя кораб. Той го направи и аз ти съобщих. Ти уж щеше да чакаш, докато опита да се качи на кораба, и да го спипаш чак тогава, ако не ме подвежда паметта. Решил си да не чакаш. Явно издънката си е твоя.

— Хората, които пазеха Клермон, са били нападнати от жена.

— Но не от мен.

— Била е Врена Клермон.

— Да не говориш за сестрата, която години наред е била обучавана на държавни разноски да убива, а после е станала полицай? И аз бих предположила, че е тя.

— Искам да знам как е научила, че сме хванали нейния брат.

— Попитай нея.

— Кива…

— Не съм й казала аз, ако това намекваш. Защо би ми хрумнало? Щях да взема от тебе три милиона марки за залавянето му.

— Някой от твоя екипаж им е казал.

— Нека ти предложа друга теория — когато си се опитал да изнудиш граф Клермон пред неговите пълнолетни деца и не си получил тутакси каквото си искал, може пък да са се досетили, че мръсник като тебе ще стигне до насилствени методи като отвличането, затова са се подготвили, особено онази от тях, която е шибана професионалистка в насилието и в момента е проклето ченге, Грени!

Той мълча няколко секунди, после каза:

— Бих искал да знам как си научила това.

— От шибания Марс Клермон, разбира се. Разказал на моя главен ковчежник, докато си плащал за пътуването, след това главният ковчежник ми преразказа историята, защото е длъжен да споделя с мен всичко, което засяга печалбите от пътуванията ни. Нима си толкова самонадеян задник, та дори не си очаквал децата на граф Клермон да се разприказват? Ако на планетата нямаше шибана война и ако законите тук не бяха на практика отменени, докато херцогът се мята като риба на сухо още някой и друг ден, ти вече щеше да се свираш в килията по обвинение в изнудване, защото херцогът щеше да стовари цялата вина върху тебе. Мамка му, Грени. Опитал си се да изнудваш високопоставен имперски чиновник пред шибано ченге! Трябва да си изумително тъп, за да си позволиш такова изпълнение.

Този път Кива броеше весело секундите, преди Грени да каже нещо. Стигна до „шест”.

— Марс или Врена Клермон свързаха ли се с тебе?

Кива прихна.

— Как, да ти го начукам, ти хрумна, че ще ми се обадят? Нямат си вземане-даване с мен. Съмнявам се, че дори имат представа коя съм. Ако се свържат с някого, ще е с моя главен ковчежник. И преди да попиташ — не са го търсили след твоята тъпотия. Ако искаш да чуеш моето мнение, ще потърсят друг кораб, който ще отлети от Край.

— И кои кораби отлитат горе-долу по същото време като вашия?

— Грени, приличам ли ти на шибана диспечерка? Нито знам, нито ми пука.

— Бих искал да отложите отпътуването си.

— И защо да го правя? Дори да исках, а не е така, нашият док в имперската станция ще бъде зает в определения ден от следващия кораб. Няма къде да останем.

— Нищо не пречи на кораба ви да изчака другаде в системата на Край.

— Както нищо не му пречи и да си отлети по шибания график, който не съставяш ти.

— Ще ти дължа услуга — обеща Грени.

Кива се разсмя гръмогласно.

— Грени, я повтори. Искам да проверя пак ли ще ми бъде толкова смешно.

— Някога бяхме приятели.

— Някога се чукахме. Не е същото. И тъкмо ти би трябвало да знаеш най-добре това.

Още секунди мълчание, а после:

— Искам да поговорим за трите милиона марки.

— Сигурна съм, че искаш.

— Клермон не е в ръцете ми. Не виждам причина да получиш моите три милиона марки.

— Ще си ги получа, защото се спазарихме да ти съобщя, когато той плати да пътува с кораба. И го направих. Останалото си зависеше от тебе. Не съм ти виновна аз, че наемаш некадърници.

— Кива, ако науча, че си му помогнала да се измъкне, последствията няма да ти харесат.

— Е, имам два отговора. Първо, я се шибай, нищожно лайняно подобие на човек. Второ, дори да съм му помогнала, какво ще ми направиш бе, шибаняк? Махам се от Край, мръснико. След година ще се прибера у дома и ще се заема с корпоративното ръководство. Приключвам с корабите. А ти ще си седиш в тази пъпка по гъза на космоса. Заплашвай колкото си щеш, безнравствен извратеняко. Празни приказки.

Грени въздъхна.

— Кива… Въпреки всичко все още те харесвам мъничко.

— Трогната съм, Грени. Сериозно съм трогната.

— Затова сега ти казвам, че нямаш и смътна представа какво носи бъдещето и защо в края на краищата би имала полза да съм настроен добре към тебе.

— Много щастлива ще бъда, ако си настроен добре към мен. Но никак не съм щастлива от идеята да ти върна шибаните три милиона марки, защото не си обмислил докрай условията на сделката. Няма и да се преструвам на уплашена от твоите фукни, че съм щяла да съжалявам, ако те ядосвам. Порасни вече бе, Грени!

— Ще бъда доволен да ми съобщиш, ако някой от семейство Клермон ви потърси. Имам предвид когото и да било от твоя екипаж.

— И аз ще бъда доволна да ти съобщя срещу още половин милион марки.

— Кива…

— Стига си ме кивосвал, Грени. Това е бизнес. Искаш информация. Предишния път беше готов да платиш за такава информация. Аз се съгласявам да ти я предоставя допълнително. При това със значително намаление на цената.

— Знаеш, че моите хора в имперската станция ще останат и ще дебнат, в случай че той опита да се качи на твоя кораб.

— Разбира се. И аз бих го направила на твое място. Но не ми се вярва да го намерите. Ако има някакъв мозък в главата си, ще си намери други да го откарат от тази шибана купчина камъни. И не ми дреме за това. Вече си получих половин милион марки от него за превоза, които не подлежат на връщане. И тъкмо тази сума избута най-сетне на зелено това абсолютно прецакано пътуване. Е, заедно с трите милиона марки от тебе.

— Честито.

— Благодаря ти.

— Къде си в момента? В станцията или на планетата?

— На планетата съм и се срещам с нашите хора тук, преди да отлетим. И предай на твоя шибан херцог, че си чакаме парите заедно с лихвите. Да де, ако си запази главата на раменете през следващата седмица, в което се съмнявам най-официално, и алтернативата хич не ме натъжава.

— Искаш ли да вечеряме заедно?

— Какво?!

— Искаш ли да вечеряме заедно, преди да заминеш?

— Тук има ли отворен ресторант в разгара на войната?

— Би могла да ми дойдеш на гости.

Кива се изсмя.

— Ти още се опитваш да ме изчукаш в най-буквалния смисъл.

— Няма да те лъжа — не бих пропуснал шанса. Правехме го доста добре, преди да започне всичко това.

— Така е — призна Кива. — Самото чукане си го биваше, Грени. Но изчукването в преносния смисъл не съм настроена да ти простя. Нито сега, нито когато и да е.

— Имаш достатъчно причини. Съобщи ми, ако някой Клермон се свърже с вас.

— Знаеш цената.

— Разбрахме се.

— Приятно ми беше да правя бизнес с тебе, Грени.

Той изпръхтя и прекъсна връзката.

— Знаеш, че би се опитал да те убие, ако отидеш да вечеряш с него — каза Врена Клермон.

Тя и Марс седяха срещу Кива в заседателна зала на местното представителство на Дома Лагос.

— Аз пък бих му счупила проклетия гръбнак — закани се Кива.

Врена се усмихна.

— Може ли да се върнем към момента, когато си казала на Грени Нахамапитин, че платих за пътуване с вашия кораб? — обади се Марс.

— И какво?

— Значи си му казала?

— Вече знаеш, че го направих.

— Защо?

— Защото се нуждаех от трите милиона марки, които той ми предложи за тази информация.

— Е, да, но той ме докопа, направи ме заложник и имаше намерение да ме изтезава, може би и да ме убие.

Кива вдигна рамене.

— Ние уведомихме сестра ти незабавно, след като те сграбчиха, защото мои хора те държаха под око. Обяснихме й всичко необходимо, за да те намери и да те прибере. По дяволите, дори й дадохме твоята раница с очарователното плюшено прасенце, за да е сигурна, че не се опитваме да я прекараме.

— Но аз можех да пострадам. Дори да умра.

— Не беше заплашен от това и не се случи.

— Но…

Кива вдигна ръка.

— Може ли да приключа този спор, като кажа, че хич не ми дреме дали се сърдиш? Ако беше пострадал или те бяха убили, щях да кажа, че съжалявам. Но ти си жив и здрав, затова преглътни го и стига толкова. Ето как аз си представях положението — Грени толкова искаше да те докопа, че ми даде шибани три милиона марки за това. Значи щеше да си опита късмета рано или късно, дори без да научи нищо от мен. Затова реших да измъкна парите от него. Тогава още бяхме на червено в тази обиколка, но вече не сме. А ние се постарахме да дадем на сестра ти необходимите сведения, за да ти отърве задника. Майната ти, стига си мрънкал.

— Аз… аз буквално не знам какво да кажа — призна си Марс.

— Кажи „благодаря” — подсети го Кива и забеляза, че Врена пак се подхилва.

— Не ми се вярва да го направя — сопна се Марс.

— Ами добре. Но хайде стига сме предъвквали тази история, да се заемем с работата, става ли?

Марс млъкна до своята засмяна сестра, а Кива си отбеляза мислено, че и двамата са привлекателни — Марс леко го избиваше на зубрач, но сигурно беше мил и грижовен, а нещо в изражението на Врена подсказваше, че има шанс петдесет на петдесет леглото да се нацепи на трески до края на чукането. Колкото и да не й се искаше, адски неискреното предложение за среща от Грени само й напомни, че мина седмица от последния опит за оргазъм с онзи помощник-ковчежник, а оттогава все беше или твърде заета, или прекалено вбесена дори да се поотпусне сама.

А липсата на шибане си беше абсолютно шибана трагедия, без това изобщо да звучи като шега, и Кива трябваше някак да се погрижи за себе си. Чудеше се нехайно дали някой от близнаците Клермон би й помогнал да се поразтуши. Марс — едва ли, поне засега, още се цупеше, че тя охотно е позволила да го спипат срещу три милиона марки, и имаше защо да е сърдит, честно казано. Но Врена… Кива съжали, че времето, неотложната работа и обстоятелствата просто зачеркваха това хрумване.

— Лейди Кива? — сепна я Врена.

— Извинете, улисах се в мисли за секс.

Врена се засмя, но поде сериозно:

— Още не сме измислили как да вмъкнем Марс в твоя кораб. Грени Нахамапитин ще държи докрай хората си в имперската станция с надеждата да го хванат.

— Грени наблюдава парадния вход — заяви Кива. — Не дебне на служебния.

— Какво означава това? — попита Марс.

Кива го погледна.

— Означава, че ще влезеш в „Да, сър” не като Марс Клермон, а като члена на екипажа Кристиан Янсен.

— И как ще го направя?

— Предполагам, че когато си плащал пътуването, Гажон Магнут се е опитал да ти пробута фалшиви документи.

— Опита се. Нямах нужда от тях.

— Е, сега вече имаш. По-точно, те бяха подготвени за теб.

— И не се съмнявам, че ще поискаш да ги платя.

— Ще платиш по нормалната тарифа, не нелепо раздутите цени, които натрапваме на всички останали.

— Не е достатъчно да има документи за пътуване — възрази Врена. — Биометричните данни на всички хора от екипажите са регистрирани. Не че се съмнявам в тебе, но щом Нахамапитин е готов да плати три милиона марки, за да хване Марс, ще проверява и служебния вход, така да се каже. Значи ще си осигури достъп и до базата с биометрични данни в имперската станция.

— Май си представяш, че ние за пръв път вкарваме някого нелегално като член на екипажа — подхвърли Кива и пак погледна Марс. — Обръсни си главата, ще получиш дермална перука с изкуствено отгледана коса. Както и брада. Ако някой откъсне косъм от главата ти, ще има съвпадение на ДНК с данните на Кристиан, не с твоите. Ще имаш контактни лещи с фалшиви шарки на ириса и структура на ретината, ще имаш и дермален калъф на палеца с правилния отпечатък и подходяща ДНК. Ще ти сложим и подплънки в обувките. Няма да приличаш на себе си. Всичко ще бъде наред, ако не ти вземат кръвна проба.

— А ако го направят? — попита той.

— Ами тогава ще си прецакан, но никой не прави такива неща.

— И никой няма да забележи, че си измислила нов човек от нищото? — усъмни се Врена.

— „Кристиан” и преди е работил при нас. Пазим си една-две такива самоличности за всяка система, в която имаме бизнес. Същото правят и останалите Домове.

— Защо? — учуди се Марс.

— Защото се случва някой тузар да се оплеска и трябва да офейка набързо, преди някой като нея — Кива посочи Врена — да го догони и да го прати в тъмницата. Нищо чудно Грени скоро да използва същия номер, както се е разпасал.

— Значи ще бъда „Кристиан” през целия полет.

— Да, това ще бъде името ти. Щом влезем в Потока, ще махнеш фалшивите добавки от себе си. Ще сменим данните в системата с твоите. И още нещо — ще бъдеш истински член на екипажа до края на полета.

— Защо се налага да прави това? — попита Врена.

— Защото „Кристиан” заема място в списъка на екипажа. И трябва да върши работа. Такава е сделката.

— Сигурно няма да ми плащате — предположи Марс.

— Напротив, ще получаваш заплата. Стандартна надница. Не че има къде да си харчиш парите, нали ще летим право към Средоточие.

— А ще ми върнете ли парите, които платих за превоза?

— Стига глупости.

Марс се подсмихна.

— Защо да не си опитам късмета?

— Впрочем ще ти взема пари и за новата самоличност. Цената е нормална. Но няма да е евтино.

— А как ще се измъкнем сега оттук? — попита Врена. — Знаеш, че Нахамапитин ще се погрижи негови хора да наблюдават и тази сграда, ако вече не го е направил.

— И двамата няма да излизате засега. — Кива посочи Марс. — Той остава тук, ще изпратим хора, които да се заемат с него. После може да излезе в ролята на Кристиан. — Обърна се към Врена. — Ти трябва да почакаш, докато потеглим. Съжалявам.

Врена сви рамене.

— Не е най-лошото място, където съм се свирала по неволя.

Кива кимна и стана.

— Връщам се на кораба. — Взря се във Врена. — Повече няма да се видим и според мен това си е направо трагедия. — Врена се усмихна, Кива впи поглед в Марс. — С тебе ще се видим на кораба, но няма да сме първи дружки, ясно ти е. Радвам се, че се запознахме, добре дошъл в „Да, сър” и ти благодаря, че ми даде шанс да прецакам Грени Нахамапитин още веднъж, преди да се отърва от шибаняка завинаги.

Марс кимна ухилен и Кива излезе от заседателната зала. Местните й подчинени вече знаеха какво да правят за близнаците Клермон и бяха предупредени, че ако ги издадат на когото и да било, Домът Лагос ще съсипва усърдно живота на всички в семействата им поне шест поколения. Това й даваше достатъчна увереност, че никой няма да се разприказва.

Кива влезе в бронираната наземна кола, за да я откарат до космодрума по обиколни маршрути извън кварталите, където още стреляха или съсипията беше голяма. Улисваше се в мисли за две неща.

Първото беше гражданската война на Край, която хем вземаше, хем даваше — набута го на Дома Лагос с хаверите и монопола над цитрусовите плодове, но подгони мнозина богаташи към кораба й и накрая в тази обиколка пак излезе на печалба. А когато към печалбата се добавеха лицензионните такси и другите приходи, които накрая щяха да си върнат на планетата, Домът Лагос щеше да бъде в много изгодна позиция спрямо другите Домове, за да налага влиянието си още по-успешно. Кива проведе същинска спасителна операция и можеше да се възползва от това у дома.

А второто… Тя позволи на близнаците Клермон да чуят разговора й с Грени Нахамапитин, но за разлика от нея те нямаха важните сведения, с които Кива се сдоби чрез услугите на частни детективи, изкопчили направо кожодерски суми от Магнут.

Херцогът на Край не бе заповядвал на Грени Нахамапитин да поиска имперски пари от граф Клермон. И изобщо не би му хрумнало да възложи на Грени отвличане на едно от децата на графа, за да го държи като заложник. И двете начинания си бяха идеи на самия Грени.

„С какво си се захванал, шибаняко? — питаше се Кива, докато нейната кола доближаваше тромаво космодрума. — Какво си намислил? И като ще си задавам такива въпроси, какви са плановете на другите в твоето шибано семейство?”

9

— Ваше величество, събраните от криминалистите данни на местопрестъплението са противоречиви — докладва началникът на имперската служба за сигурност сър Хайбърт Лимбар. Той беше убеден, че скоро ще остане без работа. — Някои очевидци твърдят, че са видели нещо да излита от тълпата пред катедралата и да се удря в балкона, но нямаме запис, който да потвърждава това недвусмислено. Дори ако нещо е било изстреляно отдолу, балконът е конструиран така, че да издържи на всичко по-слабо от пряк артилерийски обстрел. Стигнахме до извода, че каквото и да се е взривило там, е било поставено по-рано. Но не знаем дали е така. Нуждаем се от още малко време, за да проверим всичко.

Кардения кимна. Седеше в личните си покои в двореца, ушите й още звъняха и се намираше под медицинско наблюдение заради сътресението, но иначе беше невредима. Поне телесно. В душата й имаше празнота със силуета на Нафа. При нея се събраха Лимбар, архиепископ Корбин и Гел Дън, който поне временно се бе нагърбил със задълженията на Нафа. Кардения още не знаеше защо в стаята е и Амит Нахамапитин, но предположи, че скоро ще научи.

— Разследването е затруднено допълнително и заради бомбите, избухнали сред тълпата почти едновременно с взрива на балкона. Те само засилиха хаоса — допълни Лимбар.

— Колко души загинаха в тълпата?

— Ваше величество, точно сега не бива да се тревожите за това…

— Защо не? — Кардения влезе в имперската си роля, за да се отдели поне мъничко емоционално от тези нахълтали хора, които й говореха страшни неща. — Не сме ли емперо? Те не бяха ли наши поданици? Колко загинаха?

— Поне осемдесет, Ваше величество. И още стотина са ранени, мнозина от тях са в критично състояние.

— А в катедралата? Колко са загиналите там?

— Двама, Ваше величество. Нафа Долг и служител от охраната. Друг служител от охраната е в критично състояние.

— Кой е виновен за това?

— Не сме сигурни. Никой не е поел отговорността. — Лимбар кимна към Амит Нахамапитин. — Но лорд Нахамапитин има сведения, които може би ще сметнете за свързани с инцидента.

Кардения изви уморено глава към Амит.

— Какви сведения, лорд Нахамапитин?

— Ваше величество, може би знаете, че преди няколко години моят по-млад брат Грени замина за Край, за да представлява нашите интереси там. Оттогава е станал довереник и съветник на херцога на Край, който се бори с добре организирано и финансирано въстание. Вашият баща и парламентът одобриха допълнителни средства и оръжия за херцога и неговите войски, но не и пряката намеса на гвардейците от имперската станция. В поверителните си доклади от планетата моят брат съобщи, че когато новината за това стигнала до Край, въстаниците се заклели да отмъстят.

— Тоест твърдите, че покушението е извършено от въстаниците? — попита Кардения.

— Разбира се, информацията от моя брат винаги е остаряла — напомни Амит. — Това е един от проблемите на империята, разпростряла се в много звездни системи. Новините се бавят, а често и не ги научаваме. Но… да, моят брат беше убеден, че са подготвяли нещо подобно.

— Кога получихте този доклад от вашия брат?

— Преди около три стандартни месеца, Ваше величество, което означава, че е изпратен девет месеца по-рано.

— И не ви хрумна да уведомите моя баща?

— Домът Нахамапитин прецени, че е неуместно да безпокоим вашия баща без по-задълбочено проучване на въпроса, особено поради неговата влошаваща се болест. Ние получаваме поверителни доклади от всички наши представители в различните системи и в тях винаги се споменават някакви местни проблеми. Сами по себе си заканите на бунтовниците не са нищо необикновено. Нашите аналитици допускаха, че отмъщението, каквото и да е то, ще бъде насочено срещу имперските интереси на Край, а не тук. Смея да ви уверя, че моят брат Грени би уведомил веднага местните имперски власти, за да вземат необходимите предпазни мерки. След случилото се разбирам, че трябваше да споделим сведенията. Моля за прошка, Ваше величество.

— Никой не би очаквал, че могат да направят нещо тук — обади се архиепископ Корбин.

— Вие представлявате изпълнителния комитет. Кажете ни какво мислят членовете му за това — настоя Кардения.

— Разярени са, Ваше величество. Покушение в деня, когато бяхте коронясана. Посегателство срещу една от светините на църквата. И десетки жертви на подло нападение срещу невинни хора. Ваше величество, каквото и да предприемете, комитетът е готов да ви подкрепи. Както и гилдиите, парламентът и църквата, от чието име заявявам това категорично.

— Всички сме готови — потвърди Амит.

Кардения кимна.

— Благодарим ви. — Взря се в Лимбар. — Вашето мнение за тази версия с въстаниците от Край?

— Необходимо е по-нататъшно разследване, но сведенията, които лорд Нахамапитин ни предостави досега, са убедителни. Издирваме хора от Край тук — в Си'ан и Средоточие, проверяваме ги много внимателно. Ако има някаква връзка с покушението, ще я открием.

— Побързайте — натърти Кардения.

— Да, Ваше величество.

— Какви са намеренията ви, Ваше величество? — попита Корбин. — Може би се натрапвам, но хиляди хора все още чакат да чуят желанията ви за церемониите. И всички останали в нашата система чакат новини. Мина цял ден.

— Колко трябваше да продължи празнуването?

— Пет дни, Ваше величество — отговори Гел Дън.

— Значи ще има петдневен траур — реши Кардения. — От момента на коронясването. Погрижете се на жертвите да бъдат отдадени почести. — Обърна се към Корбин. — Тази вечер ще проведете възпоменателна служба за тях в катедралата. — Корбин кимна. — След края на траура ще направим изявление за всички в системата и цялата Взаимозависимост.

— В парламента не биха искали да чакат толкова, за да се заемат с проблема — напомни Корбин.

— Не сме казвали, че по време на траура трябва да спрат разследванията и останалата работа.

— Разбрах, Ваше величество.

— През това време ще се въздържаме от публични прояви. — Кардения кимна към Дън. — Гел ще поддържа връзка с вас през следващите няколко дни. — Пак погледна Корбин. — Надяваме се, че изпълнителният комитет не възразява да се занимава с административните въпроси още малко.

— Разбира се.

— Ще ви изпращам доклади за всички нови разкрития и ще бъда на разположение, ако имате въпроси към мен — увери Лимбар.

— Благодарим ви.

Кардения стана. Всички се изправиха, защото знаеха, че ги отпраща. Само Дън остана на стола си — той пък знаеше, че трябва да остане.

— Ваше величество, няколко думи насаме, ако разрешите — помоли Амит Нахамапитин, докато другите излизаха.

— Слушам ви, лорд Нахамапитин.

Кардения нито седна, нито му посочи стол, надяваше се той да схване намека, че думите наистина трябва да бъдат само няколко.

Амит явно я разбра, очите му се извиха за миг към Дън — дори нямаше да говорят насаме. Пристъпи към Кардения, спря на почтително разстояние и подхвана приглушено:

— Исках да ви поднеса лично съболезнованията си за вашата тежка загуба. Знам, че бяхте близки с Нафа Долг. Загубата на близък винаги е непоносима, същото преживя и моята сестра със смъртта на вашия брат.

„О, това е страхотно” — каза си Кардения. Дори в опита си да покаже съчувствие Амит Нахамапитин не можа да не й напомни, че според неговото семейство още имат уговорка за брак. Огледа го — мижаво лице над мижаво тяло, зад които според мълвата се криеше мижав ум, стремящ се преди всичко към мижави удоволствия. Говореше се, че сестрата и по-младият брат са интелектуалната сила на Дома Нахамапитин.

Този пред нея просто беше невзрачен. Появата му на тази среща очевидно трябваше да настрои Кардения добре към него чрез подхвърлените сведения и миговете на човещина след това. Кукичка, която очакваха тя да захапе.

Представи си какво би означавало да е омъжена за този тъпчо и да има деца от него, и едва потисна неучтивата тръпка на отвращение.

— Благодарим ви, лорд Нахамапитин, и сме ви признателни за съпричастието.

Дори ако Амит проумя защо Кардения продължаваше да му говори като емперо, това не го възпря.

— Надявам се, че когато моментът е по-подходящ, бихме могли да се срещнем отново в по-ведра и дружеска обстановка.

— Можем да се надяваме — отвърна Кардения.

„По-ведра обстановка ще е онази, в която си на поне трийсет метра от мен.”

Амит обаче не четеше мисли и предпочете да тълкува уклончивите й думи благоприятно — тъкмо както тя искаше, колкото и да мразеше принудата на обстоятелствата. Той се усмихна, поклони се и излезе. Кардения изчака да се махне от стаята и чак тогава позволи на раменете си да се превият.

— Добре ли сте, Ваше величество? — попита Дън.

— Не. Приятелката ми загина, а този плужек пак напира да си уреди брака с мен… — Тя млъкна стресната и се извъртя към Дън. — Моля те да ме извиниш, Тел. Не биваше да говоря така. Аз… свикнах Нафа да е до мен. И да не си подбирам думите, когато няма други наоколо.

Старият секретар се усмихна на своята емперо.

— Ваше Величество, почти четиресет години служих вярно на вашия баща и знаех кога да си мълча. Такава ми е работата. Не се заблуждавам, че бих могъл да заема мястото на вашата приятелка. Но ви уверявам, че можете да говорите пред мен каквото искате. Сега съм предан на вас.

— Дори не ме познаваш.

— Най-почтително си позволявам да не се съглася. Познавам ви от години. Първо чрез вашия баща и неговата особена, но нежна привързаност към вас. А през последната година общувахме достатъчно често, за да ви опозная. И това ми стига, за да знам, че заслужавате моята преданост.

Очите й овлажняха изведнъж.

— Е, поне ти го казваш. И това не е малко.

— Какво мога да направя за вас в момента?

— Можеш ли да ми върнеш Нафа?

— Не, Ваше величество.

Кардения посочи вратата през рамо.

— Можеш ли да кажеш на плужека да се разкара?

— Ако такова е желанието ви, Ваше величество.

— Но не би го препоръчал.

— Ваше величество, не мисля, че е уместно да предлагам съветите си на емперо.

— Тъкмо сега се нуждая от съвет. И няма друг, когото да помоля за съвет.

— Вместо да ви предлагам съвет, позволете да ви кажа какво мислеше вашият баща за семейство Нахамапитин, за да ви помогна да стигнете сама до решение. Убеден съм, че той не би възразил да споделя това с вас сега.

— Моля те, кажи ми.

— Според него човек би могъл да се възхищава на тяхната амбициозност. Но не ги смяташе за кой знае колко мъдри хора. Той беше уверен, че ако им се даде пълна свобода, накрая би се наложило като емперо „да стигне до голяма съсипия, за да ги постави на място”, както той се изрази. Затова ги манипулираше така, че сами да предложат брака на Надаш Нахамапитин с вашия брат. Той се придържаше към мнението, че двамата бяха равностойни в амбициите си, а и така семейство Нахамапитин биха имали причина да не се държат прекалено глупаво. Подчертавам, че това беше неговото мнение, не моето.

— Значи според тебе моят баща би искал аз да се омъжа за Амит Нахамапитин. За да ги сдържам.

Дън изглеждаше леко притеснен.

— Какво има? — попита Кардения.

— Това няма да ви хареса…

— Нищо, кажи.

— Вашият баща разчиташе да има полза от брака на вашия брат и Надаш, защото двамата биха се съчетали добре. Но според него вие и Амит няма да се съчетаете добре. Смяташе вас за пасивна, а него — за лишен от ум. Такъв брак би оставил Надаш, която е силната личност сред младото поколение на семейство Нахамапитин, с неудовлетворени амбиции. И това би означавало сериозни проблеми за вас. И за империята.

— Може би е предпочитал да се оженя за Надаш?

— О, не. Тя просто би ви смазала. Ъъ… според вашия баща — добави Дън припряно.

— Както се оказва, не представлявам нищо особено според моя баща.

— Напротив, Ваше величество, той ви ценеше. Само съжаляваше, че вашият брат не стана емперо.

— Е, Тел, аз също съжалявам. Но брат ми го няма. Това е положението.

— Да, Ваше величество. Какви са желанията на емперо?

— Кога е погребението на Нафа?

— След два дена.

— Ще присъствам. — Изражението на Дън пак стана напрегнато. — Сега пък какво?

— Получих писмо от представител на семейство Долг. Доставиха го преди малко и исках да го обсъдя с вас. В писмото се изтъква, че присъствието ви на погребението ще смути всички заради извънредните мерки за сигурност, които вече са наложителни. Освен това родителите на Нафа са републиканци, такива ще бъдат и мнозина от присъстващите и вашата поява там може да провокира някои от техните приятели за необмислени думи или постъпки.

— Не искат да има безредици заради мен.

— Опасявам се, че е точно така.

— Тогава искам да говоря с нейните родители.

— Писмото съдържа и предложение да отложите този разговор. Доколкото разбрах, родителите са казали, че не ви обвиняват. Но да им се напомня отново, че тяхната дъщеря е мъртва, защото работеше за вас, ще бъде… мъчително.

Дишането на Кардения стана тежко и тя поседя безмълвно.

— Съжалявам, Ваше величество — каза Дън след малко.

Кардения махна с ръка.

— Поне искам те да не плащат нищо.

— За родителите й ли говорите? — попита Дън и тя кимна. — Имате предвид разноските по погребението?

— Имам предвид каквото и да е, когато и да е. Дъщеря им е мъртва. Тя беше моя приятелка. Ако не мога да направя нищо друго в момента, поне това ми е по силите. Нали?

— Вие сте емперо. И можете да направите това.

— Значи ще се погрижиш. Моля те.

— Да, Ваше величество. Има ли друго?

Кардения поклати глава. Дън се поклони, взе си принадлежностите и понечи да излезе.

— Къде ще бъдеш, ако си ми нужен? — попита Кардения.

Дън се обърна с усмивка.

— Винаги съм наблизо, Ваше величество. Достатъчно е да ме повикате.

— Благодаря ти, Гел.

— Ваше величество.

Секретарят излезе. Кардения почака той да се отдалечи от вратата, преди да си поплаче дълго, може би за седми или осми път след смъртта на Нафа.

После си спомни последния път, когато видя Нафа, спомни си и думите й. Не наяве, а в съня.

Озърна се към вратата на Стаята на спомените и поседя умислена две-три минути. Накрая се надигна и отиде там.

Джии се появи още с влизането й.

— Здравейте, емперо Грейланд II. Как сте?

— Сама.

— Винаги сте сама в Стаята на спомените — отговори Джии. — Но в друг смисъл тук никога не сте сама.

— Ти ли го измисли?

— Аз не мисля. Това беше програмирано в мен отдавна.

— Защо?

— Защото рано или късно всеки емперо ми казва, че се чувства самотен.

— Всеки ли?

— Да.

— От това… ми олеква, колкото и да е чудато.

— Мнозина са го признавали.

— Пророчицата е тук, нали? Рашела I.

— Да.

— Искам да говоря с нея, моля те.

Джии кимна, изчезна и на неговото място се появи жена. Тя беше дребничка и наглед съвсем обикновена, на средна възраст. Този образ се различаваше напълно от обичайните изображения на Пророчицата — млада, с развяваща се коса и прекрасно оформени скули.

И изобщо не приличаше на Нафа. Кардения се поддаде за миг на пронизващото разочарование, после се сгълча сама. Нямаше никаква причина да очаква, че и извън нейния сън Пророчицата ще й напомня за Нафа.

— Ти си Рашела I.

— Да, аз съм.

— Основателката на Взаимозависимостта и на църквата.

— Общо взето.

— „Общо взето” ли?

— И в двата случая е малко по-оплетено. Но ние решихме, че за митологията е най-добре аз да бъда основателката, налагахме тази версия.

— Наистина ли беше пророчица?

— Да.

— Тоест ти си знаела, че твоите пророчества за Взаимозависимостта и заложените в нея принципи ще се сбъднат.

— Разбира се, че не знаех.

— Но нали каза, че си била пророчица?

— Всеки може да бъде пророк. Достатъчно е да твърдиш, че говориш от името на Бог. Или на много богове. Или на някакъв висш дух. Както предпочиташ. Няма никакво значение дали нещо ще се сбъдне.

— Твоите слова обаче са се сбъднали. Проповядвала си принципа на взаимозависимостта и той е бил осъществен на практика.

— Да, всичко потръгна добре за мен.

— Но не си знаела предварително, че ще потръгне.

— Вече ти казах, че не знаех. Но няма съмнение, че ние се потрудихме усърдно, за да се случи, а и за да изглежда неизбежно. Разбира се, цялата тази мистика също помогна.

Кардения сви вежди.

— Ти си основателка на църква.

— Да.

— Но като те слушам, не ми изглеждаш голяма почитателка на религията.

— Не бих казала, че съм.

— Нито си много набожна.

— Всъщност не съм. Когато изграждахме църквата, нарочно направихме учението й за божественото колкото може по-мъгляво. Хората не са против мистичната страна на каноните да остане неясна, стига самите правила на църквата да са недвусмислени. Възползвахме се от това. Заимствахме малко от конфуцианството, което не може да се нарече религия в строгия смисъл на думата, добавихме и полезни според нас части от други вероучения.

— Значи не вярваш в собствената си църква?

— Вярвам, разбира се — възрази Рашела. — Разработихме някакво подобие на морален кодекс, който да обединява човешките средища в различните системи. Направихме това, защото според нас беше желателно и донякъде необходимо. Аз вярвам в този кодекс, значи вярвам и в мисията на църквата. Или поне в мисията й, каквато беше при нейното основаване. На човешките институции е присъщо с времето да се отклоняват от намеренията на своите създатели. А това е още една причина да налагаш ясни правила.

— Но божественият елемент в църквата е фалшив.

— Ние решихме, че не е по-фалшив от божествения елемент във всяка друга религия. Поне ако се опираме на историческите факти.

На Кардения малко й се виеше свят. Едно е да си убедена, че господстващата църква на Взаимозависимостта е голяма глупотевина, а тъкмо така се отнасяше към нея още откакто се замисли за пръв път за това. Попадна в доста неудобно положение, защото сега именно тя оглавяваше формално същата църква, но поне можеше да не споделя с никого съмненията си. Съвсем друго е обаче основателката на тази църква или поне моделът на спомените й да потвърди, че всичко наистина е глупотевина.

— Нафа беше права — промълви Кардения. — Взаимозависимостта е измама.

— Не знам коя е Нафа — отбеляза Рашела.

— Тя беше моя приятелка. Присъни ми се в твоя облик и ми каза, че Взаимозависимостта е измама.

— Ако аз разказвах тази история, щях да заявя, че съм имала мистично видение за Пророчицата.

— Съвсем обикновен сън.

— В нашата роля не можем да си позволим това. Никой емперо няма обикновени сънища. Имаме видения. Такава ни е работата. Или поне се очакваше да е такава, когато аз станах първата емперо.

— Е, аз пък сънувах сън, не получих видение.

— Но е бил сън, който те е подтикнал да се замислиш. Сън, който те е накарал да се стремиш към мъдростта. Сън, който е пробудил у тебе желанието да се посъветваш с мен — Пророчицата. Според мен прилича на видение.

Кардения се облещи към образа на Рашела I.

— Ти си невероятна.

— Занимавах се с маркетинг — сподели Рашела. — Преди да стана пророчица. И след това също, но избягвахме да го наричаме със същия термин.

— Трудно ми е да повярвам на ушите си.

Рашела I кимна.

— Реакцията ти не е необичайна. Рано или късно всеки емперо ме активира и разговорът е подобен на нашия. Повечето от тях се отнасяха по същия начин към думите ми.

— Повечето ли? А останалите?

— Те пък бяха доволни, че догадките им са се потвърдили.

— Ти как се отнасяш към всичко това?

— Не се отнасям никак. Не съм жива. Строго погледнато, аз дори не съм тук.

— „Винаги си сама в Стаята на спомените и никога не си сама в Стаята на спомените.”

Рашела I кимна отново.

— Казах го. Или поне беше близо по смисъл.

— Взаимозависимостта измама ли е? — направо я попита Кардения.

— Отговорът е сложен.

— Нека чуя кратката версия.

— Кратката версия е „Да, но…”. Малко по-дългата версия е „Не, обаче…”. Коя предпочиташ?

Кардения се вторачи за миг-два в изображението. После отиде при скамейката и седна на нея.

— Разкажи ми всичко.

10

— Сърби ме — оплака се Марс Клермон на сестра си.

— Къде? — попита Врена.

— Цялата глава.

Както се искаше от него, Марс обръсна всяко косъмче по главата си освен веждите и ресниците, за да му сложат коса и брада, отгледани върху субстрат от истинска кожа с дебелината на епидермис. Закрепиха ги с лепило, направено от истински човешки колагени, или поне така твърдеше човекът, който свърши тази работа. След това се сдоби с калъф за палеца, който усещаше като лепенка на ръката си, и трудно потискаше желанието да го човърка. Накрая му поставиха и контактните лещи, които промениха цвета на очите и шарките на ирисите, имаха и холографски имитации на роговици, създаващи илюзията за дълбочина във фалшивата ретина.

— И с тези лещи едва виждам — добави той.

— Но този цвят на очите ти подхожда доста добре — отбеляза Врена. — Защо не останеш с лещите и на кораба?

— Лесно ти е да се майтапиш.

Двамата чакаха асансьора, с който Марс щеше да слезе във фоайето. Наетите нови членове на екипажа в „Да, сър” получиха нареждане да се съберат там, за да обработят документите им и да ги откарат заедно на космодрума, за да отидат на кораба. Така беше най-удобно за Марс, който щеше да се слее с групата.

И означаваше, че тези мигове бяха последните, които щеше да прекара със своята сестра, може би до края на живота си.

— Предай на татко, че съжалявам, задето не можахме да се сбогуваме.

— Ще му предам. Той ще разбере. Няма да е доволен, но ще разбере. Ще се справи.

— А ти? Ще се справиш ли?

Врена се усмихна.

— Аз съм майсторка в това. Ако не друго, умея да си намирам работа. Пък и ако се вярва на слуховете, скоро всеки на Край ще си има премного грижи. Аз поне си съставих списъче със задачи.

— И какво има в списъчето?

— Първата точка е да провеся Грени Нахамапитин от някоя сграда за отвличането на моя брат.

Марс се засмя, асансьорът звънна и вратата се отвори.

Врена го сграбчи в смазваща прегръдка, целуна го набързо по бузата и го побутна леко към кабината.

— Хайде, иди да разкажеш всичко на емперо. Спаси света, ако можеш. И се върни.

— Ще се опитам.

— Обичам те, Марс — каза му тя, когато вратата започна да се плъзга.

— Обичам те, Врена — отговори той миг преди вратата да се затвори.

Имаше двайсет етажа, за да укроти някак чувствата си.

Долу вратата се отвори и той видя повече от двайсет души, които се навъртаха из фоайето, и още трима с официалните униформи на Дома Лагос. Една жена се обърна към него.

— Какво, по дяволите, правиш в асансьора?

— Търсех тоалетна.

— Ами няма тоалетна в кабината. Излез оттам.

Марс я послуша, тя протегна ръка и получи документите му.

— Кристиан Янсен…

— Същият.

— Роднини ли сте с Кнуд Янсен?

— Не ми се вярва.

— Веднъж летяхме в един екипаж. И той беше от Край.

— Тук мнозина носят фамилията Янсен.

Жената кимна и поднесе таблета си към него.

— Палецът.

Марс притисна фалшивия си пръст към таблета, който сканира отпечатъците му. После жената доближи таблета към очите му.

— Не мигай.

Камерата сканира контактните му лещи.

— Е, наистина си Кристиан Янсен, нямаш висящи дългове, нито издадени заповеди за арест, платил си таксите на синдиката в гилдията, а служебният ти рейтинг е добър — изброи тя. — Добре дошъл в екипажа.

— Благодаря, ъъ…

— Ндан. Старшина Гтан Ндан.

— Благодаря, госпожо.

— Няма за какво. — Тя погледна раницата му. — Пътуваш с малко багаж.

— Сака ми го забутаха някъде.

Ндан кимна.

— Гадно. Когато те настанят, иди при домакина, за да получиш нов личен комплект. Цените му са кожодерски, но проблемът си е твой. Имаш ли марки?

— Малко.

— Ако не ти стигнат, потърси ме. Мога да ти дам назаем.

— Много мило.

— Напротив. Бизнес. И моите лихви са кожодерски. — Ндан посочи спрелия пред фоайето бус. — Качвай се. Тръгваме след около пет минути. Още ли те напъва?

Мина секунда, докато той се сети, че го пита за тоалетната.

— Няма страшно.

— Добре, размърдай се.

Тя се огледа за още някого, чиито документи трябва да обработи.

През петте секунди, за които Марс стигна от вратата до буса, се почувства много уязвим. Но се качи без произшествия, намери свободно място и седна да чака. Погледна нагоре през прозореца към сградата на Дома Лагос, питаше се дали Врена гледа надолу. За миг му дожаля за Грени Нахамапитин, с когото тя сигурно щеше да се разправи жестоко. В далечината се чу кратък грохот, звучеше като забил се в постройка снаряд и Марс си спомни, че Врена и баща му може би ще си имат предостатъчно други грижи.

От буса се прехвърли в космодрума, мина през още една проверка на документите и сканиране на палеца в имперската митница, а изкачването с космическия асансьор беше разочароващо, защото нямаше илюминатори, а на екрана в претъпканата кабина се редуваха само съобщения от митницата и реклами.

По едно време усети, че неговата (тоест фалшивата) коса се притиска към черепа. Спомена това на съседа си, който кимна, но не се разсея от четенето на нещо на таблета си.

— Тласкащо поле.

Марс проумя. Тласкащите полета бяха най-доброто подобие на изкуствена гравитация, което човечеството бе успяло да постигне — то натискаше материалните обекти „отгоре” и тази посока можеше да бъде избирана произволно, вместо да ги притегля „отдолу”, както би трябвало да действа гравитацията. Физическите принципи на тези полета бяха открити случайно. Изследователи още през земната епоха се опитвали да решат проблемите с оформянето на малкия мехур от локално пространство-време около междузвезден кораб, за да се възползват от наскоро открития Поток, и се наложило да навлизат в какви ли не математически дебри. Повечето от тези набези в теорията не донесли никаква полза, но един от тях бил същинско откритие — тъкмо то сега притискаше главата на Марс.

Той вдигна глава и видя тръбите на генератора за тласкащо поле, обрамчващи кабината подобно на флуоресцентно осветление. Разбира се, Марс бе изучавал физиката на тези полета, която се препокриваше значително с физиката на Потока. Но за пръв път напускаше Край. И досега не бе усещал въздействието на такова поле. Стори му се малко объркващо. Не хареса това усещане, сякаш великанска длан натискаше главата и раменете му, не му хареса и как полето променяше положението на фалшивия му скалп. Озърна се и чак сега схвана защо опитните хора от екипажа се подстригваха съвсем късо или стягаха косата си в плитки и опашки.

От космическия асансьор се прехвърлиха в имперската станция, която имаше въртящ се пръстен за гвардейците и чиновниците, оставащи дълго там, и отделен търговски сектор с тласкащи полета, където скачващи се кораби разтоварваха или товареха стоката си. Марс и останалите влязоха в търговския сектор и той разбра мигновено защо постоянните обитатели на станцията предпочитаха да живеят в пръстена. Тук тласкащите полета, настроени за стандартна земна гравитация, бяха почти непоносими.

Поведоха Марс и другите към сборния пункт за екипажа на „Да, сър” и той видя чакащите хора в товарната зона. Знаеше, че трябва да са пътниците на „Да, сър”, при които щеше да бъде сега, ако Грени Нахамапитин не бе го отвлякъл. Пътниците изобщо не приличаха на бежанци, а изглеждаха каквито бяха — богати хора. Размотаваха се около децата си и купчините багаж по хиляда марки за килограм, все едно потегляха на приключение, а не бягаха завинаги от планета.

Въпреки че щеше да бъде с тях при други обстоятелства, Марс почувства неприязън към тези хора, които можеха да загърбят проблемите, като просто си платят.

„Ама че си лицемер” — съобщи неговият мозък. Може и да беше. Но пък той не заминаваше, за да избяга. Заминаваше, защото някой трябваше да каже на емперо, а после да обяснява на парламента и всички останали как наближава свършекът на техния свят. И тази работа се падна на него.

„А, не, оставаш си лицемер” — заинати се мозъкът. Но вече влизаха от товарната зона в тунела към сборния пункт и совалката.

Последна проверка на документите, сканиране на палеца, совалката се отдели от имперската станция и пое към „Да, сър”. Тук също нямаше илюминатори, прекалено опасни бяха в космическия вакуум, но този път Марс намери в таблета си връзка с камера. И пред него се открои „Да, сър” — дълга тръба с два въртящи се пръстена, неугледно, но странно красиво творение. Неговият дом през следващите девет месеца.

— Ама че шибана дупка — каза съседът му в совалката, щом погледна екрана на неговия таблет.

— Според мен е красиво — възрази Марс.

— Хубавичко е само отдалече. Но мои приятели вече са летели с кораби на Лагос. Винаги има проблеми. Големи скръндзи са тия от Дома Лагос. Изстискват всичко от корабите, докато малко остане да се разпаднат, и се заемат с ремонта чак когато другият вариант е да се пръснат на парчета. Плашат ме тия хора.

— Но и ти си тук, ей сега ще се качиш на кораб на Лагос.

— Щях да се включа в екипажа на „Разкажи ми още нещо”, ама го конфискуваха. Шашми на капитана, позволила на пирати да приберат стоката, така чух. Прехвърлих се на тоя кораб в последния момент. Струваше си усилията. На Край ще настане същински ад.

— Заради въстаниците.

Мъжът кимна.

— И заради другото — струите на Потока.

— Какво?!

Марс остави таблета и впи поглед в съседа си.

— Чух от мой приятел в екипажа на „Разкажи ми”, който ме уреждаше да летя с тях, че изпаднали от проклетата струя на Потока на половината път насам и на косъм се вмъкнали обратно, преди да закъсат завинаги насред космоса. Той пък има приятел, който разправя, че това не бил първият случай. Навсякъде проклетите струи на Потока стават ненадеждни. Само въпрос на време е купчината говна да ни се стовари на главите. И хич не ми се ще да остана на Край, когато се случи. Аз съм от Кеалакекуа. Прибирам се у дома.

— За пръв път чувам за подобно нещо — подхвърли Марс.

— Значи не си летял от няколко години. Който е бил в екипаж, чувал е слуховете.

— Само слухове.

— То се знае, че са само слухове, но какво друго очакваш, по дяволите? — сприхаво отвърна мъжът. — Понякога минават пет години, докато някоя новина стигне от единия край на космоса до другия, пък и доста се променя. Затова не слушаш самите истории, търсиш какво се повтаря в тях. А засега се повтарят приказките за шибана смахната гадост в Потока.

— Значи и гилдиите трябва да са научили.

Погледът на мъжа обяви красноречиво Марс за идиот.

— Не искат да знаят. Кораб влиза в Потока и не излиза, а те казват — о, докопали са ги пирати, преди да успеят да съобщят. Или е имало някакъв проблем с оформянето на мехура в Потока и те просто са изчезнали. Винаги си намират обяснение, за да не признаят, че проблемът е в самия Поток. Не искат да повярват. А ако те не вярват, кой да каже на Взаимозависимостта? Ти ли? Или аз? Все едно шибаняците ще ни чуят.

— Може и да чуят.

— Ами ти опитай и после ми кажи дали си успял. А аз се връщам вкъщи. Имам деца. Искам да ги видя отново.

Раздрусаха се. Совалката кацна в товарния шлюз на „Да, сър”.

— Не се ли тревожиш, че нещо може да сполети и този кораб в полета от Край? — попита Марс, докато чакаха шлюзът пак да се напълни с въздух.

— Струва ми се, че този кораб не е застрашен. Но не исках да протакам повече.

— Защо?

— Моят приятел от „Разкажи ми” чул, че и тази струя откъм Край ставала халтава.

— Как по-точно?

— Че откъде да знам аз? Слухове, мой човек. Не прилагат научни обяснения към тях. Но моят приятел е наплашен. Дори се чудеше дали да не офейка от кораба, за да отлети с нас. Но всички от екипажа на „Разкажи ми” са задържани на планетата, за да дават показания пред властите, а той не знаеше откъде да си набави свестни фалшиви документи. Трудно е да излъжеш биометричните скенери.

— И аз така съм чувал.

Мъжът кимна.

— Човекът закъса там долу. Страх го е, че ще остане завинаги на планетата.

— Има и по-лоши места от Край — напомни Марс.

— Живот под небето? — изсумтя мъжът. — Това не е за хора. Аз си предпочитам добре направените станции.

— И на Земята са живели на открито.

— Напуснали сме я, нали?

Люкът на совалката се отвори и новите членове на екипажа започнаха да се изнизват навън.

— Как се казва твоят приятел? — попита Марс. — Онзи от „Разкажи ми”.

— Защо? Ще му пратиш съболезнованията си ли?

— Нищо чудно.

Мъжът сви рамене.

— Сьо Тинуин. Аз пък съм Яред Брен, ако си чак толкова любопитен.

— Кристиан.

— А, не съм християнин, аз съм от Църквата на Взаимозависимостта. Горе-долу.

Брен се отдалечи, преди Марс да обясни недоразумението.

Час по-късно вече бе минал през претупания инструктаж и получи място — миниатюрна затваряща се койка в каюта с още петнайсет души. Всеки имаше койка и шкаф, тоалетната беше обща, а отделеният за дневна кът едва ли би побрал всички обитатели на каютата наведнъж. Като новак му посочиха най-лошата койка — най-високата от четири една над друга, и то до тоалетната, където миризмите от нея се събираха под тавана.

Марс се пъхна в своята капсула, където мястото не стигаше дори да седи нормално, и свърза таблета си в системата на кораба. Вече имаше съобщение за него — къде да се яви при новия си началник след половин час.

Той отвори приложение за защитен анонимен чат и потърси Врена.

Марс се подсмихна.

Марс се сдържа в последния миг да не набере името й. Изключи таблета, затвори койката и остана няколко минути в тъмната теснотия, обзет от първия пристъп на тъга по родината.

11

— Казахте, че искате да ви осведомяваме, ако се случи нещо необикновено, докато се отдалечаваме от Край — започна капитан Томи Блиника.

Излетяха от орбитата около Край преди две денонощия, оставаше им още едно до плитчината на Потока, през която щяха да влязат в струята към Средоточие. Кива седеше с Блиника в личната му каюта до мостика на „Да, сър”, с тях беше и началникът на охраната Нубт Пинтън. Тук можеха да се поберат удобно не повече от двама души, а Пинтън беше огромен. На Кива й се струваше, че различава отделните молекули на потта му.

— Какво се случи? — попита тя.

Блиника включи таблет и го обърна към нея. Показваше в реално време позицията на „Да, сър” в пространството заедно с логаритмични проекции за движението на други обекти и кораби на разстояние до една светлинна минута.

— Към нас се е насочил кораб.

— Към нас ли? Или към плитчината?

— Към нас. Изчислихме курса му — пресича се с нашия след четиринайсет часа. Когато го засякохме и проверихме курса, аз допуснах, че лети към плитчината и просто пренебрегва нашата позиция. Увеличих нашата скорост с половин процент, за да не се доближаваме прекалено. Не реагираха незабавно, но през последните два часа също промениха скоростта си. Няма съмнение, че сме набелязаната от тях цел.

— Значи са пирати.

— Да.

— Тъпи пирати.

Най-добрият момент за плячкосване на кораб беше след излизането му от плитчината, а не преди влизането, защото инерцията на движението му би го вкарала в плитчината въпреки всичко. Пиратските кораби обикновено бяха сравнително малки, сравнително бързи и почти винаги предназначени за локални полети — нямаха оборудването за образуване на пространствено-времеви мехур около себе си. Ако влезеха в Потока, всички в кораба биха умрели мигновено. Пирати, решили да нападнат напускащ системата кораб, биха имали твърде малко време да проведат атаката успешно, да осъществят абордаж, да приберат плячката и да се махнат.

— Или са тъпи, или имат план, който не разбираме.

— Можем да им видим сметката, нали?

„Да, сър” разполагаше с всички възможни отбранителни оръжия, както и с малък комплект нападателни. Формално погледнато, не беше законно търговски кораб да носи нападателни оръжия, но майната му на закона, понякога си принудена първо да стреляш, а после да лъжеш по време на разследването на гилдията.

— Разстоянието е твърде голямо, за да сканираме какво имат, но ако сме анализирали правилно характеристиките на двигателя, това е товарен кораб от клас „Уинстън”. Вероятно е адски модифициран, но си остава малък, което ограничава възможностите им за атака. Може би ще се справим. Ако тяхното намерение е да ограбят нашия кораб.

— Какви други намерения могат да имат? Да ни поканят на чай ли?

— Не знаем. В момента най-разумно е да наблюдаваме и да дебнем.

— Можеш да стигнеш преди тях до плитчината. Включи двигателите.

Блиника завъртя глава.

— Щом ускорим малко повече, ще се издадем, че се досещаме какво правят. И те ще ускорят кораба, вероятно дори за да ни прехванат по-рано. Ако планът ни е да им се изплъзнем, ще го направим колкото е възможно по-късно, пък и когато са достатъчно близо, за да насочим към тях онези ракети, които не би трябвало да имаме. Но ще подчертая отново — ако опитват типично пиратско нападение.

Кива се усети, че раздразнението й напира.

— Какво нетипично, да им го начукам, може да опитват?

— Не знаем и тъкмо в това е затруднението. Насочват се към нас по неподходящ вектор и не би им стигнало времето да вземат нещо от кораба, дори да не загубят още време в схватка с нас. Отгоре на това би трябвало да знаят, че точно сега не носим нищо, което си струва да откраднат. Пиратите си имат шпиони в станциите, от които получават сведения за корабите и товарите им. Така си набелязват жертвите. Но дори да не са толкова хитри, пак са научили, че този път превозваме само хора от Край, защото ние изобщо не се прикривахме. Нямаме нищо ценно за тях, освен ако не са големи любители на концентрат от хавери.

— Знаят, че нямаме нищо, което биха искали или могат да използват, но напират към нас?

— Да. Това ме безпокои най-много.

— Ясно — каза Кива. — Какъв е вторият проблем?

— Един от пътниците се държи странно — отговори Нубт Пинтън.

— Качихме на кораба само богати задници — напомни тя. — Да се държат странно е част от техния така наречен чар.

Пинтън си позволи усмивчица при тези думи.

— Вие сте по-компетентна от мен по въпроса — подхвърли той. — Този път обаче проблемът не е в чудати постъпки на пътника, а в неговото старателно проучване на кораба.

Той прехвърли видеозапис от своя таблет на този, който тя държеше. Виждаше се мъж, който вървеше по коридори в кораба и се оглеждаше.

— Олеле, този се шматка насам-натам, хайде да го убием — промърмори Кива.

— Не е важно, че обикаля. Важно е къде обикаля. Не се размотава наслуки. Отива в сектори, свързани с инженерното обслужване, двигателите и поддържането на жизнената среда.

— Само на такива места ли?

— Не, отива и другаде — призна Пинтън. — Но на посочените от мен се връща. Не навлиза прекалено и никога не се застоява излишно. Само че се връща.

— Ама защо не държиш шибаните пътници под ключ? — сопна се Кива и остави таблета. — Бездруго не искаме тези скапаняци да се шляят из кораба.

— Така го бяхме намислили и всъщност нашите пътници бяха запознати предварително със списък на местата, където им е абсолютно забранено да отиват.

— А този тип нарушава забраната.

— Не, но всеки път малко остава да го направи. Ала той не насочва вниманието си, да речем, пряко към инженерните системи. Броди из места, където е лесно да наруши работата им.

— Пинтън, това ме връща към първия шибан въпрос, който ти зададох.

Шефът на охраната разклати леко таблета си.

— Не ги затворихме в каютите им, защото човек от екипажа разпозна този тип и искахме да научим какво може да си е наумил.

— И кой от богатите задници е той?

— Лошото е, че според нашия човек не е от богатите задници, а работи за богат задник.

— Кой от екипажа твърди това?

— Новият ковчежник, името му е Кристиан Янсен. Доколкото разбрах, вие го познавате.

— И за кого работи според него подозрителният тип?

— За Грени Нахамапитин.

— Доведи Янсен веднага! — заповяда Кива.

— Преди работех за семейството на граф Клермон… — подхвана Янсен.

— Ох, да ти го начукам — не сдържа досадата си Кива. — Лорд Марс, всички в тази стая сме наясно кой си.

— Не знаех — оправда се Марс.

— Сега знаеш, давай по същество.

Той кимна.

— Не съм срещал често лорд Грени, но го виждах понякога на дворцовите приеми на херцога и на други събития и сбирки, където се смята за подобаващо да поканиш благородници. Грени беше от онези, които пътуваха с цяла свита приятели и прислуга. — Марс посочи таблета на Пинтън. — Този беше от служителите. Бивш военен, който станал телохранител на Грени.

— Сигурен ли сте? — попита Блиника.

— Сигурен съм. Врена ми го показа веднъж. Попаднали в една част за известно време. Тя каза, че си разбирал от работата като войник, но като човек бил калтак. За малко не му отрязала тестисите, за да ги натика в устата му, защото все опитвал да й се натиска в казармата. И всеки път, когато го виждах, аз си го представях със собствените му тестиси в устата.

— Прелестна картинка — вметна Кива.

— И щом го зърнах в пръстена, където са пътниците, обадих се на охраната — кимна Марс към Пинтън.

— Правилно ли отгатвам, че гадината пътува с фалшиви документи? — попита Кива.

— Да — потвърди Пинтън. — При нас е регистриран като Тису Гоуко. Не забравяйте обаче, че ние му осигурихме тази самоличност и не можем да го обвиняваме за това. Той обаче се представи като лицензиант на Дома Сайкс, когато ни потърси. И твърдеше, че името му е Фрин Климта.

— Има ли истински Фрин Климта?

— Може би. Не проверихме. Не смятахме, че за вас е важно, госпожо, стига парите им да са истински, каквито бяха и неговите.

Кива погледна Марс.

— Какво е истинското име на мръсника?

— Името му е Чет. Фамилията… струва ми се, че е Убдал. Или Утал. Едно от двете.

— Имаш ли представа защо е тук?

— Нямам — призна Марс. — Но щом поначало ви се е представил с фалшиво име, според мен това е достатъчно, за да го подозирате.

— Кога е платил да пътува с нас? — пак се обърна Кива към Пинтън.

— Малко преди да отлетим. Един от последните желаещи. Затова Магнут качи цената за него с четвърт милион марки.

Кива посочи Марс.

— Значи е дошъл при нас, след като ти беше отвлечен.

— Да.

— Не е ли един от онези, които те отмъкнаха?

— Не. Щях да го запомня твърде добре, разбира се.

— И не знае за кого се представяш в момента.

— Може би не знае. Засега не е реагирал, когато сме се срещали.

— Но би те познал, ако си без маскировката?

— Да.

Тя се пресегна, хвана косата на Марс и дръпна, а той изохка от болка и изненада.

— Престани! Не може да се свали така. Нужно е лепилото да бъде разтворено.

Кива погледна Пинтън.

— Къде е мръсникът сега?

— В пътническия сектор на пръстена. Какво искате да правим?

— Искам да науча какъв е планът му.

— „Да, сър” е в полет — напомни Блиника. — Каквото и да предприемете, аз трябва да го одобря предварително. Не искам този боклук да повреди кораба.

— Всичко ще бъде наред — обеща Кива и изви глава към Марс. — Значи мръсникът е гвардеец.

— Да, бил е в гвардията. Сега е телохранител.

— Как мислиш, можеш ли да се справиш с него?

— Какво?! Не.

— А мръсникът знае ли това?

— Ами да.

— Чудесно.

Почакаха Чет пак да започне разходката си и поставиха двама от охраната в края на коридор, който той бе оглеждал — стояха и се стараеха да изглежда, че просто си приказват. Чет ги видя, реши да провери нещо в таблета си и се върна към началото на коридора, където завари още двама от охраната. Спря и като че обмисляше шансовете си, но тогава Марс влезе в коридора без маскировката си като Кристиан Янсен и тръгна към него.

— Здрасти, Чет…

Не успя да каже друго, защото Чет извади като с магия някакво острие и се втурна към него. След половин секунда Чет се тресеше на пода, повален от три шокови заряда.

— Напишка ли се, а? — попита Кива десет секунди по-късно, когато й казаха, че е безопасно.

Двамата с Пинтън чакаха зад ъгъла и наблюдаваха ставащото на таблет, свързан с камерата на коридора.

— Малко оставаше — призна Марс, вторачен в проснатия Чет, когото охраната вече обездвижваше старателно.

— Няма нищо срамно да пикаеш като проклет противопожарен кран, когато опитен убиец се кани да те заколи.

— Може ли да говорим за друго? — измънка Марс.

— Защо не си вземеш почивка до края на вахтата си, за да се натрепериш на койката? — предложи Кива. — Аз това щях да направя на твое място.

Марс махна с ръка към Чет.

— Какво ще правите с него?

— Ще го подтикна към словоохотливост.

— Няма да стане.

— Нищо не знаеш за методите, които предпочитам.

— Обучен е да се инати.

— Обучен е и да убива, но виж го как се оплеска.

— Искам да присъствам на разпита.

— Напротив, не искаш.

— Наистина искам.

— Лорд Марс, ще го кажа с други думи — я се шибай и ми се махни от главата.

— Той едва не ме уби. Според мен имам право да знам причината.

— Може и да я споделя с тебе по-късно. Но в този момент, ако не се разкараш на секундата, аз ще те наръгам. И никой от охраната няма да ме спре с шоков заряд, гарантирам.

Марк като че искаше да каже още нещо, но поклати глава и се отдалечи.

— Обаянието ви е възхитително — отбеляза Пинтън.

— Я се шибай и ти — сопна се Кива.

Пинтън се усмихна и посочи безпомощния Чет, когото бяха подготвили за пренасяне.

— Прав беше, да знаете. Този тук е обучен да се съпротивява и на агресивни методи на разпит.

— „Агресивни методи” ли?

— В имперските служби наричаме с този евфемизъм изтезанията.

— Ами наричайте си ги изтезания.

— Само изтъквах, че той е обучен да понася всичко, което могат да му направят хората.

— Ще се справим по-добре от хората — зарече се Кива.

— Опомня се — съобщи Пинтън след известно време.

— Включи високоговорителя — поиска Кива и шефът на охраната отвори комуникационен канал.

— Добро ти утро, скапана муцуно — каза тя на Чет.

Чет се оглеждаше.

— Къде съм?

— В служебен въздушен шлюз, носиш скафандър. Е, по-голямата част от скафандър. Може би вече си забелязал, че ти липсва шлемът.

— Забелязах.

— Добре. Чуй сега каква е сделката. Казваш ни всичко, за което те питаме, и не ни пробутваш лайняни хитрости, а аз не те изхвърлям от шлюза без шибан шлем.

Чет изглеждаше вбесен, объркан и уморен.

— Вижте какво, аз дори не знам какво ст…

Кива натисна командата „Аварийно изпразване на шлюза”. Външният люк се отвори мигновено и налягането изстреля Чет в космоса.

— Много скоро — подхвърли Пинтън.

— Казах ти, че няма да се бъзикам. — Кива натисна командата „Аварийно прибиране”. Макарата с въжето, закачено за скафандъра, се завъртя на максимални обороти и придърпа Чет към шлюза с тройно ускорение. — Както и да е. Колко дълго би могъл да оцелее човек в пълен вакуум?

— Може би минута, ако не е задържал въздух в дробовете си.

— Говореше. Нямаше кога да вдиша — прецени Кива. След по-малко от минута Чет пак беше в шлюза, в който се възстанови нормалното налягане, а въздушната смес беше допълнително обогатена с кислород. Още една минута по-късно Чет беше в съзнание, кашляше и повръщаше. Гледаше нагоре към камерата с кървясали очи. Пинтън пак включи връзката.

— Чуй сега каква е сделката — поде отново Кива. — Казваш ни всичко, за което те питаме, и не ни пробутваш лайняни хитрости, а аз не те изхвърлям от шлюза без шибан шлем. Няма да повтарям повече. Опитай да се бъзикаш с мен и ще умреш. Схвана ли?

Чет изграчи и кимна.

— Можеш ли да говориш?

Той изпъна показалец в ръкавица като знак „Дай ми малко време”.

— А сега? — попита тя след десетина секунди. Погледът на кървясалите очи сякаш казваше: „А бе, ти шибани майтапи ли си правиш с мен?”. Но той кимна.

— Ти си Чет Убдал.

Кимане.

— Качил си се в кораба с фалшива самоличност.

Кимане.

— Работиш за Грени Нахамапитин.

Кимане.

— И той те е изпратил в кораба.

Кимане.

— За да убиеш Марс Клермон.

Чет вдигна ръка и размърда длан: „Нещо такова”.

— Какво означава това?

Чет се напъна да изрече думи, отказа се, преглътна и опита отново.

— Не беше основна задача — успя да изхрипти.

— А каква беше основната задача?

— Да го хвана жив.

— Как щеше да го хванеш жив, бе? Не можеш да излезеш от шибания кораб!

Чет се озърна към люка на въздушния шлюз и пак се вторачи в камерата, все едно каза: „Стига си ме поднасяла”.

— Добре де, не можеш да излезеш жив, гнусен задник такъв.

— Пирати — изграчи Чет.

— Ама че гадост — каза Кива на Пинтън.

— Пиратите не ни гонят заради товара — заключи Пинтън. — Те трябва да го измъкнат.

— Но ние ще им се изплъзнем — натърти Кива. — Може би…

Чет врътна глава.

— Бомба.

— Бомба ли?! — сащиса се Кива. — Щеше да заложиш шибана бомба в кораба? И как взривяването на шибания кораб ще ти помогне да изпълниш задачата си?

Чет въртеше глава, напрягаше се да говори, но думите му дойдоха в повече и той се задави.

— Нека опитам аз — предложи Пинтън и се постара Чет също да го чува. — Нямаше да взривиш кораба, нали? Просто щеше да нарушиш работата на системите, колкото корабът да не влезе в Потока.

Чет кимна и посочи камерата: „Позна”.

— Затова е обикалял в онези коридори — каза Пинтън на Кива. — Търсел е подходящото място да сложи устройството.

— И си е въобразявал, че ние няма да забележим? Блиника би го изритал във вакуума на секундата.

— Първо би трябвало да се занимаваме с експлозията и повредите, после щяха да ни се изтресат пиратите и щяхме да си имаме прекалено много грижи. Подозирам, че е намислил да си тръгне с пиратския кораб и да отведе Клермон.

— А как поначало е вмъкнал бомбата в шибания кораб? Нямаме ли шибани проверки при влизането?

— Едва ли е голяма бомба — съобрази Пинтън. — Вероятно е можел да я направи тук. — Той пак се наведе. — Ако преровим личните ти вещи, ще намерим съставките на бомбата, маскирани като тоалетни принадлежности и други дреболии, нали?

Чет кимна.

— Ето го обяснението — изтъкна Пинтън.

— Ама че извратен лайнар — отбеляза Кива. — Ще ми се тутакси да го пратя във вакуума.

— Микрофонът… — напомни Пинтън.

Кива си спомни, че стои до таблета с включената връзка и Чет също е чул тези думи. Погледна разтревоженото му лице на екрана. Изви очи и пак се наведе към таблета.

— Няма да те убия, жалка отрепко. Освен ако престанеш да говориш. Или да грачиш, или каквото можеш в момента. Само продължавай. — Чет кимна и тя каза на Пинтън: — Изключи това нещо за малко.

Пинтън тупна по таблета.

— Какво има?

— Нещо не е наред.

— Нищо не е наред — натърти Пинтън. — Затънали сме до гушата в лайна, госпожо.

— Не, говоря за… — Кива посочи Чет, който чакаше вторачен в камерата. — Иска да прибере Клермон и е готов да повреди нашия кораб, за да го постигне. Грени пък е готов да плаща на шибани пирати, за да хване отново Клермон.

— Нали казахте, че лорд Грени го държал като заложник, за да присвои онези имперски пари. Може би се нуждае отчаяно от тях.

— Да, може би, но този вмирисан задник — Кива пак посочи Чет — се опита да го убие, щом разбра, че сме го сгащили и разобличили. Ако не може да го върне на планетата, трябва да го убие. Но тогава вече е шибано безполезен като заложник, нали? Що за тъпотия е това? Защо Грени се престарава толкова? Каква е причината?

— Де да знам — призна Пинтън.

— И аз. Включи връзката. Важен въпрос, Чет. Ако не ти повярвам, белите ти дробове ще излязат през носа. Разбра ли?

Чет кимна.

— Защо твоят шеф толкова се напъва да докопа Марс Клермон?

— Не знам — изграчи Чет.

— Чет, шибаните ти дробове…

— Не знам — повтори той толкова напористо, че изхриптя втората дума. — Мислех, че за откуп. Не се връзва.

— Защото ти е заповядал да го убиеш, ако не можеш да му го доведеш жив.

Чет кимна.

— Е, поне шибана догадка не може ли да чуя? — настоя Кива. — Ти си пряко подчинен на Грени. Все трябва да си чул нещо. Можеш да предположиш.

Чет въртеше глава.

— Не дрънка. Ако не участвам, не чувам нищо.

— Но ти участваш.

— Знам какво. Не знам защо.

Кива пак кимна на Пинтън и той изключи връзката.

— Е?

— Мисля, че казва истината.

— Знам, че боклукът казва истината. Искам да чуя какво трябва да правим сега според тебе.

— Ами няма да го изхвърляме във вакуума — посочи той Чет. — Нали беше сговорчив.

— Да, заплахата с вакуум прави хората сговорчиви.

— Значи той вече не е проблем. Но пиратите летят към нас. И ако лорд Грени е бил готов да стигне до такива крайности, за да хване отново Клермон, няма как да не е подготвил нещо и в случай че Чет се провали.

— Тоест казваш, че пиратите или ще се върнат с Клермон в кораба, или ще се погрижат той да е мъртъв.

— Да.

— И ако ние случайно умрем заедно с него, какво да се прави…

— Да.

— Голяма гадост, а, Пинтън? — Кива се озърна към Чет. — Значи ще е най-добре да им дадем каквото искат.

12

Таблетът на Марс звънна — имаше нареждане да се яви при Нубт Пинтън, началника на охраната. За миг му хрумна да не се подчини, но скоро вървеше през кораба, който опознаваше и понасяше все по-добре. В момента ускоряваха и изкуствената гравитация се дължеше повече на тласкащите полета, а не на въртенето на пръстена. Той обаче забеляза, че полетата го дразнят по-малко, отколкото само преди два дена. Явно тялото свикваше с тях.

Нубт Пинтън го чакаше в ареста на „Да, сър” — малко и унило помещение с още по-малки и по-унили килии около него. В една от тях сега беше Чет Убдал, който отвърна на погледа му с несдържана злоба.

— Доста смачкан ми се вижда — сподели Марс.

— И си е вярно. Лейди Кива го изхвърли от въздушен шлюз — отвърна Пинтън.

— Изхвърлихте го в космоса?

— Аха.

— И той не умря?

— Държахме го навън съвсем малко.

Марс пак се взря в Чет, чиито очи червенееха.

— Почти съм готов да го съжаля.

— Не се разчувствайте толкова, лорд Марс. Той ще ви убие тутакси, ако има сгоден случай.

— Искахте да говорите с мен, сър — напомни Марс и загърби Чет.

— Да. Трябва да ви огледам добре.

— Добре, но защо?

— Подгониха ни пирати. Вашият несполучил убиец твърди, че са намислили да ви отмъкнат от нашия кораб. Подозираме, че ако не могат да направят това, ще са готови да унищожат „Да, сър”, но да не допуснат да им избягате. Можем да окажем съпротива, но ако целта им е да ни пръснат на парчета, а не да превземат кораба, шансовете ни намаляват.

— Искате да ме натикате в ръцете им, така ли?

— Ако решението ни беше такова, нямаше да говоря с вас. Щях да уредя да ви зашеметят изневиделица и да ви подготвят за предаване на пиратите.

— Радвам се да го чуя.

Пинтън кимна.

— Искаме от вас готовност да ни помогнете, за да спасим и себе си, и вас, а покрай това и да причиним малко страдания на пиратите и на хората зад тях.

— Говорите за Грени Нахамапитин.

— Да, за него.

— Значи съм в играта.

— Но и за вас ще има известни рискове.

— Не ме интересува. Участвам.

— Добре.

— Как ще го направим?

Пинтън посочи Чет.

— Първо ги караме да повярват, че той е успял.

— Да ме убие ли?

— Да заложи бомба, която ще ни попречи да влезем в Потока. Щом направим този номер, сигурно е, че пиратите ще се свържат с нас, за да ни поставят условията си.

— А после?

— Забелязахте ли, че с Чет имате горе-долу еднакво телосложение и цвят на кожата и косата?

— Не съм обърнал внимание.

— Аз пък обърнах.

Фалшивата бомба „избухна” след половин час и „Да, сър” излъчи некриптирано тревожно съобщение към имперската станция, за да я уведоми за аварията. То бе предназначено да информира станцията за инцидента, за да има готовност за спасителна операция, когато и ако „Да, сър” изпрати второ съобщение за влошаване на положението. Но и най-бързите имперски катери можеха да пристигнат след повече от денонощие. „Да, сър” трябваше да се справя както може, само един малък кораб беше наблизо и можеше да го прехване за броени часове.

И както се очакваше, този кораб направи опит за връзка скоро след изпращането на съобщението.

— Свободен товарен кораб „Червена роза” до „Да, сър, тя е моята мацка” — гласеше съобщението.

Марс го чу на мостика, където той и Кива стояха в един ъгъл, за да не се пречкат, но да знаят какво се случва.

— Петица на Дома Лагос „Да, сър, тя е моята мацка”, слушаме ви — отговори Дрийн Музан, офицерът по комуникациите.

— Научихме, че имате аварийна ситуация на борда. Моля за разрешение да ви доближим за оказване на помощ.

— Капитанът ви благодари за желанието да ни съдействате, но заявява, че в момента това не е необходимо. Моля, останете на сегашното разстояние.

— Безпокоим се, че ако ситуацията се влоши, не бихме могли да ви окажем необходимото съдействие. Ще осъществим маневри по сближаване.

— „Червена роза”, капитанът ви благодари отново, но желае да ви уведоми, че поради нашата загриженост за безопасността на вашия кораб в случай на нов инцидент настояваме да останете на сегашното разстояние.

— Ние благодарим на вашия капитан за загрижеността, но преценяваме, че можем да поемем този риск. Ще се сближим с вашия кораб за оказване на съдействие.

— Стига сме се опипвали — каза Блиника на Музан.

— Да, сър — кимна тя и се обърна към конзолата си.

— „Червена роза”, капитанът настоява официално да приключваме с тъпотиите и да говорим по същество.

Кратко мълчание.

— Разбрано — прозвуча отговорът. — Изчакайте, моля.

Блиника се обърна към Кива Лагос.

— Докъде сме с подготовката?

— Трудим се като шибани пчелички.

Блиника кимна, стрелна с поглед Марс и пак съсредоточи вниманието си в екрана на капитанския си пулт.

Въпреки всичко Марс се поддаваше на тръпката от преживяването. За пръв път попадаше в какъвто и да е команден център, а невъзмутимият професионализъм на екипажа на мостика на „Да, сър” въпреки твърде голямата вероятност за сблъсък с враг си беше направо вдъхновяващ. Тези са свестни хора, каза си Марс. Е, може би с изключение на Кива Лагос. Още не знаеше как да се отнася към нея.

Озърна се към лейди Кива, чието изражение можеше да бъде наречено и напрегнато, и преливащо от снизходително самодоволство. Всичко, което Марс научи за нея досега, подсказваше колко неблагоразумно е човек да й се изпречи на пътя. По това му напомняше за Врена, макар че едва ли беше обременена със същата чувствителна съвест.

— На какво се подхилваш? — попита Кива, която долови погледа му.

— Тъкмо си мислех как изхвърли Чет във вакуума — излъга той.

— Е, и?

— Чудех се дали щеше да го оставиш навън, ако не бе проговорил.

— Да, по дяволите. Гнусникът беше намислил да взриви бомба в моя кораб. Никой не може да се бъзика с моя кораб. Никой не може да се бъзика с моите хора.

— Сега и аз съм член на екипажа — изтъкна Марс. — Значи и аз съм от твоите хора.

— И ние няма да те предадем, нали?

— Да се надяваме.

— Ето, видя ли? — кимна Кива. — Не се бъзикай с мен на тази тема, Клермон.

Марк пак се ухили.

По комуникационния канал между корабите се чу шум.

— Тук е капитан Уимзън от „Червена роза”, желая да говоря лично с капитан Блиника от „Да, сър”.

Блиника докосна своя екран.

— Блиника слуша.

— Капитане, както чух, искате да си спестим тъпотиите.

— Ако нямате нищо против, капитане.

— Нямам, то се знае. Но защо да не се държим като цивилизовани хора. Вие вече сте се досетили какви сме.

— Пирати сте. Преследвате ни от почти цяло денонощие.

— Вярно. И трябва вече да сте наясно, че наш сътрудник ви е лишил от възможността да влезете в Потока.

— Така е.

— Но днес късметът е на ваша страна, капитане. Охотно ще ви оставим товара и няма да ви досаждаме повече, докато ремонтирате кораба си или се връщате към имперската станция. Искаме от вас само да прехвърлите двама души при нас.

— Кои са двамата?

— Първият е нашият сътрудник, който е заложил бомбата и предполагам, че сега е в ареста. Вторият е ваш пътник. Лорд Марс Клермон.

— Капитане, не можем да ви предадем вашия сътрудник.

— „Не можем” са прекалено силни думи, капитане.

— Нека уточня. Можем да ви го предадем, но на съвсем малки парчета. Изглежда, задействал е бомбата преждевременно. Взриви се заедно с нея.

— Колко жалко.

— Ако желаете, ще остържем стените и ще ви предадем в торбичка каквото остана от него.

— Благодаря, но не е необходимо. Неговото отвеждане беше само желателно. Случаят с лорд Марс обаче не е такъв.

— В списъка на нашите пътници няма Марс Клермон, независимо дали е лорд или не.

— Нали уж се разбрахме да си спестим тъпотиите, капитане. Марс Клермон се намира на вашия кораб под името Кристиан Янсен. Домът Лагос използва тази самоличност, когато иска да измъкне нелегално някого от някоя система. Може би си струва да обясните на своите работодатели, че е добре да сменят по-често тези самоличности. Имате Кристиан Янсен на кораба, нали?

— Да, имаме.

— Добре.

— Но има и проблем.

— Капитан Блиника, за съжаление се налага да ви уведомя, че ако „проблемът” с Клермон също е пръскането му на малки парчета, ще бъда принуден да направя същото с вашия кораб.

— Какво означава това?

— Означава, че или ще получа Клермон жив, или всички в „Да, сър” ще умрете. Това е изборът, който ви предлагам.

— Ще умрете заедно с нас — зарече се Блиника.

— Няма. Е, какъв е проблемът с Клермон?

— Не е мъртъв. Но в момента се намира в изкуствено предизвикана кома.

— Защо?

— Защото беше в коридора с вашия „сътрудник”, когато бомбата избухна. Той и още неколцина членове на екипажа се опитаха да попречат на вашия приятел. Клермон оцеля. Други двама — не.

— Моите съболезнования, капитане.

— Капитане, след заплахата да унищожите моя кораб и да убиете всички хора в него, съболезнованията ви звучат кухо.

— Разбирам ви. Състоянието на Клермон позволява ли да бъде пренесен?

— Можем да ви го предадем жив и в стабилно състояние. Останалото си е ваш проблем.

— Съгласен съм. Ще ви доближим след три часа и половина. Наша совалка ще бъде подготвена да го прехвърли.

— Не. Ние ще изпратим совалка при вас.

— Капитане…

— Никой от вас няма да стъпи в моя кораб. Щом го искате — ваша си работа. Ще ви го предам. Но ние ще го прехвърлим.

— В такъв случай искам и вие да присъствате при предаването. Като гаранция, че не ни пращате бомба колкото цяла совалка.

— Няма да присъствам аз — отказа Блиника. — Ще изпратя представителката на собственика. Това отговаря на поставеното от вас условие. С нея ще бъде и медик. Двамата остават в совалката, вие изпращате свои хора да изнесат Клермон от нея. Всичко трябва да бъде направено най-много за десет минути. Ако се забавите, ще умрем заедно, независимо дали вярвате, че можем да го направим.

— Уговорихме се. Ще ви уведомим, когато сме готови да приемем совалката. Край от „Червена роза”.

Връзката прекъсна.

— Благодаря, че предложи услугите ми вместо мен, мръснико! — избълва Кива в следващата секунда.

— Корабът е в полет — напомни Блиника. — Сега аз командвам, лейди Кива. И искам от вас да направите това. Затова си затваряйте устата и изпълнявайте, госпожо.

— Щом казваш… — Тя посочи Марс. — Ти идваш с мен. Честито, току-що беше повишен в медик. — Озърна се към Блиника. — Така бива ли?

Капитанът кимна.

— Не мисля, че това е добра идея — запъна се Марс.

— Никой не те пита. Сам си казал на Пинтън, че искаш да помогнеш. Стига си мрънкал като шибано детенце.

— Можеше просто да кажеш: „Нуждая се от помощта ти”.

— Добре де. Нуждая се от помощта ти. И стига си мрънкал като шибано детенце.

— Така не ми харесва повече.

— Къде ти е маскировката като Кристиан?

— Изхвърлих я.

— Ами иди да я изровиш. После ела в лазарета. Имаме работа.

— Подай палец — нареди медицинският техник от „Червена роза”.

— Я си го начукай — сопна се Кива.

Жената въздъхна, погледна назад и подвикна. Друг от екипажа на „Червена роза” с лъчемет в ръцете стъпи на товарната рампа на совалката.

— Подай палец или Сакс ще ти пръсне главата — каза медицинският техник.

Кива изпъна единия си палец и другата жена притисна сензор към него, после сканира ретината на очите й.

— Ти си лейди Кива Лагос — установи тя.

— Как бе, да ви шибам, се сдобихте с базата данни на екипажа ни? — попита Кива.

Жената не й обърна повече внимание и отиде при Марс.

— Палец.

Той се подчини.

— Густийн Обрехт — каза жената.

Премести се при тялото на носилката. Не само провери палеца и ретината, а взе кръв от вена на дясната ръка. Марс не изпускаше от поглед последната проверка и чакаше резултата.

— Марс Клермон — потвърди жената, Сакс повика още някого, мъжът се качи в совалката и откара чевръсто носилката.

Медицинският техник кимна на Марс и Кива и им обърна гръб.

— Ей — спря я Кива.

Жената пак я погледна, Кива се пресегна, взе малка раница — същата, с която Марс се качи в „Да, сър” — и я подаде.

— Това какво е? — попита медицинският техник.

— Багажът му. Тоалетни принадлежности и лични вещи.

— Може би ще поиска да се обръсне, когато се събуди — добави Марс услужливо.

Жената взе раницата, кимна им повторно и излезе от совалката.

— Хайде да затворим и да се разкарваме — каза Кива.

— Съгласен съм — отвърна Марс.

Кива заблъска с юмрук по люка, за да даде знак на пилота, че са завършили прехвърлянето.

— Изнерви ли се? — попита я Марс, когато совалката отлетя обратно към „Да, сър”.

— От какво?

— Когато проверяваха тялото на Чет за моите генетични данни.

— Не. Калъфът за палец и контактните лещи от твоите проби са със същото качество, което използваме за другите фалшиви самоличности. Медицинската ни апаратура е много усъвършенствана.

Марк се смръщи леко, когато си спомни за вземането на проби от роговицата на очите му, за да отгледат контактни лещи за Чет. При ускореното развитие, на което подлагаха тези тъкани, имаше риск от генетични аномалии, а това би ги издало. Провървя им.

— Говоря за вземането на кръвната проба.

— Кръвта беше от тебе. Изолирахме основните вени в ръцете му, изсмукахме неговата кръв и ги напълнихме с твоята. Нямаше нищо сложно.

— Не знаех дали преградите във вените му ще издържат.

— Ще се разтворят скоро и нормалното кръвообращение ще се възстанови. Ако е късметлия, ще се отърве без некроза на мускулите и ще си запази ръцете.

— А ако не е?

— Ако не е — майната му, той се опита да взриви бомба в моя кораб.

— И да ме убие — напомни Марс.

— Това също.

— Ами ако се бяхме издънили?

— Питаш какво щеше да стане, ако бяха разбрали, че на носилката е Чет, още преди ние да сме се махнали?

— Да.

— Имах и резервен план.

— Какъв? Да избягаме ли?

— Не. Щях да им дам тебе.

— Какво?! — стресна се Марс.

Кива не се извърна.

— Я не ме зяпай така. Според теб защо те взех? Защото много си падам по твоята компания ли?

— Мислех, че вече съм от твоите хора.

— Е, да, ама си нов — натърти Кива. — А трябваше да мисля за още мнозина.

Марс не й каза нито дума повече до края на полета.

Когато излязоха от совалката в „Да, сър”, който се отдалечаваше ускорено от Червена роза”, таблетът звънна за съобщение от Врена.

Кива го потупа по рамото и той вдигна глава.

— Ела с мен — подкани тя.

— Уморен съм — отвърна Марс и прибра таблета.

— Ти сериозно ли очакваш да спиш, докато не сме влезли в Потока, а шибаните пирати са зад нас? Хайде.

Тя тръгна към изхода от дока за совалките. Марс я изгледа и закрачи след нея.

Стигнаха до каютата на Кива и Марс веднага й завидя.

— Имаш каюта колкото стая — подхвърли, когато тя влезе след него.

Той се зазяпа в огромната стена пред себе си, цялата изпъстрена с графици, бележки и снимки за спомен.

— Разбира се, че имам — каза Кива. — Моето семейство притежава кораба. Да не си мислиш, че ще се свирам на скапана койка?

— Не… всъщност не. Просто е смешно.

— Не чак толкова.

— Казва жената, която не е принудена да спи на койка колкото ковчег.

— Ами и ти няма да спиш на койка тази вечер.

— А?

Докато Марс се обърне, Кива вече беше свалила всички дрехи от себе си.

— Хайде да си лягаме — предложи тя.

— Ъъ… добре — смънка Марс и се сепна. — Почакай малко. Объркан съм.

— Няма да ти е първият секс, нали? — Марс кимна. — Правил си го с жени, нали? — Той кимна още веднъж. — И ти е харесало.

— Да…

— Тогава защо се объркваш? — попита тя и пристъпи към него.

— Не ми се вярва, че много си падаш по мен.

— Падам си колкото трябва.

Тя хвана колана му и натисна униформената тока.

— Беше готова да ме предадеш на пиратите, ако се наложи. Преди десетина минути.

— Да, и какво?

— И ми казваш да си трая при почти всеки разговор.

— Казвам го на всеки.

— Но…

— Виж какво, денят беше тежък и за двама ни — прекъсна го Кива и смъкна униформения му панталон. — Можеш да стърчиш тук и да ми говориш за всичко, което не се случи, и в такъв случай ще те изритам оттук, за да отидеш на тясната си койка и да си надушваш пръдните, докато спиш, а можеш и да млъкнеш, да легнеш гол с мен и да се изчукаме, докато заспим от изтощение. Ти избираш, но аз знам какво бих направила на твое място. Ще се чукаме ли, или ще дрънкаме?

— Това е представата ти за романтичното, а? — попита Марс.

— Общо взето — отговори Кива и го замъкна на леглото.

След няколко часа Марс дремеше до сгушената в него Кива. Из кораба отекна продължителен мелодичен звук.

— Хъм…

Кива отвори очи.

— Какво беше това? — попита Марс.

— Сигналът, че сме влезли в Потока.

— Значи сме в безопасност.

— Няма нищо безопасно в Потока. Ако мехурът изчезне, с него ще изчезнем и ние.

— Поне няма да се тревожим за пирати или за Грени Нахамапитин.

От усещането за долепеното до него тяло на Кива ерекцията му се върна почти мигновено. Кива веднага го яхна, нагласи го в себе си и се намести отгоре му.

— Вярно, няма да се тревожиш за пирати или за шибаняците Нахамапитин — съгласи се тя, докато се движеше енергично. — Но може би трябва да се тревожиш за мен.

Марс се усмихна.

— Ако поводът за безпокойство е това, което правим в момента, май ще мога някак да го понеса.

— Друго е.

— За какво говорим всъщност?

— Марс, говоря за онова, което толкова настърви Грени Нахамапитин, че беше готов да те убие.

— Я почакай… Това е сериозен разговор, нали? В момента?

Той опита да се подпре на лакти. Кива го натисна с длан да легне.

— Да, говорим сериозно в момента. — Движенията й се забързаха. — Мога да правя и двете неща едновременно. Сега ме чуй. Ще ми кажеш всичко, което премълчаваше. Ще ми кажеш защо пътуваш в този кораб. Ще ми кажеш защо отиваш в Средоточие. Ще ми кажеш защо Грени Нахамапитин иска да умреш. Или ще ми кажеш, или ще ти изтръгна шибаното сърце.

— Кога да започна?

— Дай ми още само минутка…

Денят на Грени Нахамапитин не беше много добър.

Първо. „Да, сър, тя е моята мацка” успя да влезе в Потока, въпреки че съобщи за повреди в инженерните си системи от бомбата, която според цялата налична информация Чет Убдал заложил успешно и уж се затрил при взрива. Грени леко изтръпна от новината за смъртта на Чет, който беше сред по-полезните му подчинени и затова възложи на него тази особено деликатна задача. От друга страна, вече не се налагаше да му плати обещаната премия, която си беше внушителна. Поне някаква дребна утеха в тази доста оплескана история.

Второ. Впрочем бездруго не би изплатил премията на Чет, защото не направи каквото се очакваше от него — да доведе или да убие Марс Клермон. Грени се заблуди, че е успял поне с втория вариант въпреки злополучния си край, когато от „Червена роза” докладваха, че са получили Клермон, макар и в твърде очукано състояние, и са потвърдили самоличността му с различни проверки.

Но след малко повече от час имаше още едно съобщение от „Червена роза”:

Малко по-късно:

И още:

И още:

Последвано значително по-късно от:

Трето. Сега Грени не разполагаше с оръжията, които искаше, и това го дразнеше.

Те бяха част от партида, чието изпращане бе одобрено и от парламента, и от емперо, за да подпомогнат херцога в борбата срещу това дребно въстание. Домът Нахамапитин имаше решаващ принос за прокарването на резолюцията в парламента, Грени пък имаше решаващ принос за отмъкването на оръжията от пирати. Поне този план бе осъществен както трябва.

После обаче капитан Уимзън реши да задържи оръжията и поиска от Грени повече пари за доставката им. Това го наскърбяваше не само заради непочтеността на капитана, но и защото вече бе финансирал операцията от сметки на Дома Нахамапитин и стигна до злополучен недостиг на пари в момента. Замисълът му да плати за повторното получаване на оръжията с имперски пари се натъкна на пречка, когато граф Клермон реши да се прави на много морален, и се блъсна в ново препятствие, когато не постигна нищо с отвличането на Марс Клермон.

Новият му план беше да си върне Марс Клермон или да унищожи „Да, сър”. С първия вариант се надяваше да си осигури сговорчивостта на граф Клермон. Вторият беше твърде нежелателен, защото щеше да влоши и без това обтегнатите отношения между Домовете Нахамапитин и Лагос, ако се разчуеше за неговата роля. Но Грени поне би могъл да убеди херцога да присвои внушителните суми, които местният клон на Дома Лагос би получил от местния клон на Дома Айело, владеещ монопола върху застраховането. Те биха стигнали за разходите по придобиването на оръжията.

Но сега и „Да, сър” му се изплъзна заедно с Марс Клермон, а покрай новата по-висока цена на оръжията му се стовари друг дълг, за който първо трябваше да направи нещо.

Четвърто. И докато можеше да остави „Червена роза” без парите за оръжията, ако опреше до това — в края на краищата те се отметнаха от първата сделка, да се оправят както знаят, — нямаше как да избегне обезщетението за повредите на пиратския кораб. Гадините просто биха го убили, и то бавно. Нито благородническата титла, нито покровителството на херцога, нито собствената му охрана биха ги възпрели да му се нахвърлят. Значи поне за това се налагаше да намери пари, и то скоро.

Хрумна му да издири Врена Клермон, за да използва нея като заложница, но се отказа тутакси, защото…

Пето. Оказа се абсолютно невъзможно Врена Клермон да бъде намерена. Тя се укриваше, но преди това му изпрати съобщение от личния си виртуален адрес, което гласеше:

Грени бе чел служебното й досие. И разбираше, че заплахата никак не е за пренебрегване. А имаше и друго…

Шесто. Потърси го и сър Онтейн Маунт, командващият имперската станция на Край, който започна без увъртания:

— Що за дивотии чувам, че сте отвлекли Марс Клермон?

— Сър, не разбирам за какво говорите.

— Нима?

— Точно така е. Обвинението е много тежко и бих искал да знам кой разпространява тези клевети за мен.

— Източници, които заслужават доверие, лорд Грени.

— Що за нелепост. Доколкото знам, Марс Клермон замина от Край. С кораба „Да, сър, тя е моята мацка”.

— А този кораб според моите гвардейци е бил преследван от бандити, които за малко не са го нападнали само преди няколко часа — каза Маунт.

— Няма как да знам — отвърна Грени. — Не съм получавал никакви сведения за такива събития. Тук си имаме предостатъчно неприятности, сър.

— На вашия херцог не му върви много в момента, нали?

— Имахме затруднения, но ще се справим с положението.

— Лорд Грени, не се справяте много убедително засега.

— Бихме приели с благодарност помощта на имперската гвардия — подхвърли Грени.

— Ще повторя същото, което ви казвам при всеки подобен намек — Взаимозависимостта смята това за изцяло вътрешен проблем.

— Ако пренебрегнем одобрението на парламента за изпращането на оръжия.

— Те са предназначени за войските на херцога, не за моите.

— Може би разликата не е толкова съществена.

— Според мен е съществена, а моето мнение е решаващо в случая. Или вашият херцог ще си реши проблемите, или скоро един или друг бунтовник ще отправи към мен искане да го призная за новия херцог, щом приключите с глупостите си там долу.

— И какво бихте направили?

— Зависи от това дали главата на сегашния херцог още ще стои на раменете му. А дотогава, лорд Грени, имам за вас доброжелателен съвет. Граф Клермон, неговото семейство и земите му са под закрилата на емперо. Тоест под моя закрила. Ако чуя още слухове за посегателства срещу тях, независимо дали го правите по заповед на херцога, или по собствена инициатива, обещавам ви да научите какво означава империята да се намеси. Няма да ви хареса. Изяснихме ли този въпрос?

Изясниха го.

Седмо. Получи и шифровано съобщение от генерал Ливи Онстен, предводителката на въстаниците:

„Защо всички ме заплашват днес?” — питаше се Грени.

Е, знаеше отговора. Защото обвърза докрай и себе си, и Дома, и цялата им собственост на Край, за да свали от власт сегашния херцог и да заеме неговото място. Заложи всичко и сега неговите старателно обмислени и подредени във времето планове се клатушкаха на ръба и можеха да се сгромолясат.

„Какво друго да очакваш при крайни рискове — каза си Грени. — Нищо не протича гладко.”

Вярно си беше. Но защо трябваше да става толкова напечено? Защо тъкмо сега? Защо изведнъж?

Поне херцогът на Край още не му се беше разкрещял.

Таблетът звънна. Обаждане от херцога.

— Ти вече и благородници ли отвличаш? — разкрещя се херцогът.

Грени неволно се озъби в мрачна усмивка.

— Случаят не е точно такъв, Ваша светлост.

— Грени, не ми се умилквай. Сър Онтейн току-що ми проглуши ушите с тази история. Каза, че си отмъкнал младия лорд Марс Клермон направо от улицата пред апартамента му.

— Това е малко пресилено тълкуване на събитията. Помолих лорд Марс за среща, за да се опитам да го убедя, че трябва да склони баща си към по-дейно участие в защитата на Край от въстаниците.

— А той какво ти каза?

— Каза, че напуска планетата след няколко часа и не може да предаде нашите доводи на баща си.

— И как сър Онтейн се е заблудил, че това е отвличане?

— Може и да съм се престарал, докато убеждавах лорд Марс да ни съдейства. Спорът доста се разгорещи. Всичко друго е инсинуация на нашите врагове, внушена на граф Клермон, а той вероятно се е оплакал на сър Онтейн, който се е свързал с вас по този повод. Преди малко той разговаря и с мен, сър.

— Ти какво му каза?

— Същото като на вас, без някои подробности и с не толкова категорични твърдения.

— Грени, не можем да си позволим да настроим благородниците срещу себе си. Не и в този момент. И в никакъв случай Клермон. Онтейн и неговите гвардейци на практика са телохранители на графа. И ако се разчуе сред останалите благородници, че се опитваме да притискаме графа или заплашваме децата му… Само напомням, че сега се нуждаем от тяхната подкрепа.

— Съзнавам това, сър. Но вече подчертах, че всичко се дължи на недоразумение и слухове.

— Значи не би имал нищо против да се извиниш лично на граф Клермон.

— Не ви разбирам, сър.

— Тази сутрин поканих графа на неофициална среща. По-скоро да пийнем и да си побъбрим в Уедърфеър. — Там се намираше неговият дворец за „отдих”, не беше далеч от града. — Ти, аз и той. Там ще му обясниш всичко и ще се извиниш.

— За какво, сър? Както вече казах, това не е нищо повече от недоразумение.

— Значи ще му се извиниш за недоразумението. Грени, все едно е дали наистина има за какво да се извиняваш. Важно е самото извинение. Трябваше вече да си го проумял. Основно правило на дипломацията.

— Само тримата ли ще бъдем на тази среща?

— Да. Според мен така е най-добре. Няма смисъл да го превръщаме в зрелище. И без това мълвата ще плъзне.

— Лейди Врена няма ли да присъства?

— Дъщерята на графа ли? Не. Защо питаш?

— Само исках да знам.

— Ако желаеш, можем да я поканим.

— Бих предпочел да не е там.

— В такъв случай ще се видим след няколко часа. Облечи се неофициално. И се упражнявай в подмазване.

Това беше осмото.

Обобщение: разни хора искаха Грени да е мъртъв или поне да пострада зле, плановете му да докопа херцогство чрез подстрекателство към въстание се проваляха все по-бързо, а след няколко часа щеше по неволя да се преструва, че съжалява за произшествие, което уж никога не се е случвало, макар да не беше вярно и Грени не изпитваше никакво съжаление освен за несполуката. Ако не дочакаше някакво чудо съвсем скоро, щеше да умре или да се озове в затвора, а Домът Нахамапитин — да понесе отговорността за стореното от него.

А най-лошото беше, че не той измисли всичко това.

Когато навлязоха в юношеските си години, за по-проницателен човек беше ясно, че всеки от потомците на семейство Нахамапитин си има отличителна черта. Амит беше обикновеният — нито оригинален, нито заплашителен, но винаги готов да представя семейството и Дома, послушен фигурант, който поне за пред хората щеше да поеме някой ден властта в Дома Нахамапитин. Грени беше полезният, майсторът в общуването, търговецът или мошеникът според гледната точка, който ви увлича с поредната си идея и вие вече подписвате, независимо дали сте проумели какво купувате всъщност.

Но сестрата Надаш беше мозъкът. Тя казваше на представителя какво да говори и посочваше на търговеца поредния будала, подхващаше планове, за чието осъществяване бяха необходими години или дори десетилетия.

Както направи и през онази първа вечер, когато тримата се събраха в Си'ан за рождения ден на кронпринца Ренеред Ву, с когото Надаш бе подхванала наскоро пазарлъците, предшестващи брак.

— Той е скапаняк — каза Грени на сестра си, когато си тръгнаха от празненството и се прибраха в покоите на Дома Нахамапитин, разположени близо до имперския дворец.

— На мен ми е някак симпатичен — обади се Амит.

Той седеше полуизлегнат на кресло с чаша шира, произведена от Дома. Виното беше контрабандно, или поне щеше да бъде, ако го пиеше друг освен тях. Домът Патрик притежаваше монопола върху гроздето и всички продукти от него. При основаването на Взаимозависимостта и разпределянето на монополите за този принадлежащ на Нахамапитин сорт бе направено изключение, но само за семейни нужди. Прочутата шира, призната за едно от най-изисканите вина след загубата на Земята, вече беше достъпна единствено на принадлежащите към Дома. Или за техни гости на малки сбирки или още по-интимни срещи. Случваше се особено страстни ценители на виното да се предлагат на някого от семейството единствено заради надеждата, че покрай връзката ще опитат шира от по-стара реколта.

— От тебе може да се очаква — отбеляза Грени.

В неговите очи Ренеред Ву и брат му не се различаваха особено в склонността си към скучни развлечения. Грени не беше настроен зле към Амит, нито Амит — към него, но щом пораснаха, не отделяха прекалено много време един за друг. И двамата имаха приятели, които бяха по-подходящи и интересни за тях.

Грени не прекарваше много време и със сестра си, но не защото му беше безразлична. Просто Надаш винаги имаше планове. Когато засягаха Грени, срещаха се. Ако не — не се виждаха. Щом ги бе довела в своите покои и бе отпратила свитата до края на вечерта, значи пак бе включила и двамата в някакъв план.

Но още не споделяше нищо и Грени реши да я подразни ей така, за забавление.

— Нада, а какво е твоето оправдание да се забъркваш с онзи досадник Ренеред?

Застанала зад креслото на Амит, Надаш протегна ръка, взе чашата му и отпи. Амит възрази лениво, но млъкна, когато чашата му беше върната.

— Питаш за друга причина освен факта, че някой ден ще бъде емперо и съюзът с имперския род би дал на нашето семейство непоклатима позиция в гилдиите, а някое от моите деца ще бъде следващият емперо и завинаги ще заложи защитата на нашите интереси в самата основа на империята?

— Да — потвърди Грени. — Питам за друга причина.

— Той е поносим танцьор.

— Е — прихна Грени и се озърна към брат си, който изви очи към тавана, — това вече е сериозно.

— Има и още една причина, заради която двамата сте тук в момента.

Надаш пак взе чашата на Амит.

— Стига де — оплака се той.

— Напротив — отвърна Надаш и остави чашата на бара. — Искам те трезвен за този разговор. Ще си получиш чашата, когато приключим.

— Вече имам лоши предчувствия — промърмори Амит.

— За какво говориш, Нада? — попита Грени.

— Ами за бъдещето — заяви Надаш и нареди на домашния компютър да намали осветлението и да покаже презентация на монитора.

В появилата се карта на Взаимозависимостта основните струи на Потока бяха откроени и се събираха при Средоточие.

— Това ли е бъдещето? — попита Амит.

— Това е настоящето.

Надаш щракна с пръсти и картата се промени — не звездните системи на Взаимозависимостта, а струите на Потока, които бяха неузнаваеми на много места. Набиваше се на очи пустотата около Средоточие — вече имаше само три струи, две навътре и една навън. Повечето струи се съсредоточаваха нагъсто в друга система.

Системата на Край.

— Ето го бъдещето — натърти Надаш.

Грени стана и доближи монитора, за да огледа добре новата карта.

— Откъде взе това?

— Имам приятелка от университета, която задълба във физиката на Потока. Търсела тема за докторската си дисертация и попаднала на монография за потенциалните дългосрочни изменения в Потока. Авторът на монографията изобщо не продължил изследванията си. Потърсила сведения за него — станал данъчен инспектор на Взаимозависимостта. Затова тя се захванала с темата, обработила данните и стигнала до извода, че след повече от хилядолетие относителна стабилност струите на Потока ще се разместят, и то най-вероятно както е показано на тази карта.

— Кога? — попита Амит.

— Тя казва, че според наличните данни процесът вече започва. Отначало бавно, но ще се ускорява все повече. Вероятно през следващите десет години. — Надаш посочи монитора. — Тя казва, че на картата е представено вероятното състояние на Взаимозависимостта след трийсет години.

Грени се мръщеше.

— „Вероятното”? Какво означава това?

— Тя моделира най-вероятната според нея структура на изчезващи и пренасочващи се струи въз основа на събраните досега данни. Твърди, че вероятността за такава структура е осемдесет и пет процента, след като се стигне до ново устойчиво състояние. А щом се стабилизира, вероятно ще остане такава още хиляда години.

Грени също насочи пръст към екрана.

— И е сигурна, че Край ще бъде новият център, където ще се събират всички тези струи.

Надаш кимна.

— Според нея това дори е най-лесната за прогнозиране част от промяната. Изглежда, се е случвало и преди. Говори за разместванията в Потока. Според нейните данни центърът на локалната активност в Потока се мести между Средоточие и Край на всеки една-две хиляди години. Шансът друга система да стане център на струите е по-малък от едно към сто хиляди.

— Добре де, и какво от това? — обади се Амит.

— Който владее системата, където се събират струите на Потока, владее и Взаимозависимостта — обясни му Грени.

— Поне един от братята ми е внимавал — засмя се Надаш.

— Но ние не владеем тази система — махна с ръка Амит. — Ние сме в системата Терхатум.

— Това е в настоящето — каза Надаш и пак изпъна ръка към монитора. — А това е бъдещето.

— Край вече си има херцог — изтъкна Грени.

— Да, има — съгласи се Надаш. — Но историята показва, че тези владетели не се задържат дълго. Свалят ги от власт толкова често, че при поредното въстание Взаимозависимостта ги оставя да се бият и дава титлата на последния оцелял.

— Искаш да свалиш от власт сегашния херцог?

— Не, Грени, искам ти да го свалиш от власт.

— Какво? Защо пък аз?

— Защото Амит се подготвя да оглави семейния бизнес, а аз съм заета с усилията да слея нашето родословие с имперския род. Само ти не правиш нищо в момента.

— Напротив.

Грени каза истината. Той беше вицепрезидент по маркетинг в Дома и работата подхождаше за възрастта и опита му. По някое време щеше да влезе в съвета на директорите и да получи възможност за избор и смяна на длъжностите, както се случваше с всички трети деца в големите Домове.

— Не си чак толкова ангажиран. Пък и ако те назначим за наш представител на Край, това ще бъде повишение. Ще бъде добре за тебе и като престиж, и като естествено продължение на твоята кариера.

— Но това е Край.

— И?

— Там няма нищо. Затова са я нарекли Край.

— Грени, Край е бъдещето. Нужен си ни там, за да сме подготвени, когато то настъпи.

— Нада, ти вече си намислила да се омъжиш за престолонаследника — намеси се Амит. — Ако успееш, защо да пращаме Грени на Край?

— Искаш ли ти да отговориш? — подхвърли Надаш на по-малкия си брат.

— Защото владетелят на Край ще бъде в изгодно положение да оспори властта на емперо — каза Грени на брат си. — Домът Ву е имперски род просто защото контролира пространството около Средоточие. Не можеш да припариш в системата, без да платиш данъци, мита и такси. Ако всичко това се прехвърли към Край, ще пресъхне един от най-големите източници на доходи за хазната на емперо.

— Ще се свържем чрез брак с Дома Ву, за да придобием власт сега — продължи Надаш. — А завладеем ли Край, ще останем на власт и когато всичко се промени. Ако нашите семейства държат и Средоточие, и Край, няма да допуснем разпадането на Взаимозависимостта в гражданска война.

— Такава война би съсипала бизнеса на всички — отсъди Амит. — Включително и нашия.

Грени се взираше в монитора.

— Сестричке, готова си да поемеш страхотни рискове заради една докторска дисертация.

Надаш вдигна рамене.

— В най-лошия случай ще се окаже, че сме сбъркали за промените в Потока. Но ти ще бъдеш херцог на Край, а аз — имперската съпруга.

— Всъщност в най-лошия случай ти няма да се омъжиш за Ренеред, Грени ще бъде арестуван за държавна измяна, а промените ще се случат въпреки всичко — поправи я Амит.

— Не ни помагаш с това отношение — укори го Грени.

— Само се старая да изясня колко можем да се издъним — настоя Амит. — Знам, че според вас двамата не съм ви равен по ум. Прави сте — не съм. Но умът ми стига, Надаш, да видя колко рискован е този твой план, а вероятността за провал никак не е малка. Ако искаме да успеем, ще се нуждаете от мен да уталожвам страстите в съвета на директорите на Дома.

— Само ако им кажем — изтъкна Надаш.

Амит изсумтя.

— Искаш да осъществиш планетарен преврат, но да го запазиш в тайна от Дома Нахамапитин?

— Защо не? Ще използваме парите на местния ни клон. Това е Край, не забравяй — ако се наложи, години наред можем да правим разходи, без да се появяват в счетоводните документи. Изпипаме ли всичко достатъчно хитро, не е нужно да споделяме със съвета на директорите, докато не постигнем целите си.

— Олеле… — въздъхна Амит и се надигна от креслото. — Наистина се нуждая от тази чаша.

Отиде при бара.

— Ще си мълчим — упорстваше Надаш. — Ще знаем само ние.

— Дори само с парите на местния клон няма как да не се разчуе — възрази Грени. — Особено ако организираме въстание.

— Там една или друга група се бунтува срещу херцога поне веднъж на десет години — напомни Надаш. — Не е задължително ти да вдигаш въстание. Ще се възползваш от текущото.

— И очакваш, че сегашният херцог незнайно защо ще понася това безропотно?

— Зависи дали ще научи, че и ти си замесен. Ако му бъдеш полезен, може да не те заподозре.

— С твърде много неизвестни си имаме работа — вметна Амит откъм бара.

— Той не греши в случая — съгласи се Грени и показа отново картата, която още беше на монитора. — И няма гаранции, че твоята приятелка физичката не е шарлатанка. Надаш, а защо всичко това още не е новина? Не смяташ ли, че е нещо, от което всички ще се разтревожат? Аз обаче го чувам за пръв път, затова си мисля, че може и да е далеч от истината.

— Тя сподели само с мен — обясни Надаш.

— И защо й е хрумнало да постъпи така?

— Не й стигали парите и си помислила, че може да поиска да й се плати за такава информация. Аз я издържах, за да си довърши дисертацията, но на друга тема, а по тези данни вече работеше само за мен.

— Коя е тази жена?

— Моя приятелка от следването, вече ти казах.

— Няма ли си име?

— Хатиде Ройнолд.

— Срещали ли сме се?

Надаш прихна.

— Не. Грени, колкото и да е непоносима тази мисъл за тебе, не успя да се запознаеш и да изчукаш всички мои приятелки от университета.

— И тези данни не са проверени от други физици? — попита Амит, чиято чаша пак беше пълна с шира.

— Не. Очевидно е, че не искахме никакво изтичане на информация. Доколкото знам, тя май е опитала по някое време да пише на данъчния инспектор, чиято работа е продължила, но май е нямало отговор.

— Значи, с изключение на дребен имперски бюрократ, който може да знае нещо по въпроса, а може и да не знае, буквално никой не е научил нищо досега? — Надаш кимна. — Е, ако не друго, поне никой не подозира какво ще го сполети — обобщи Амит.

— Вече искаш да се захванем с това, така ли? — попита Грени.

— Не съм казвал, че искам — натърти Амит. — Това е инвестиция с големи рискове и големи потенциални печалби. Не се сещам за по-учтив начин да опиша такива налудничави кроежи. Не ми допадат рисковете. Ние си имаме монопола, тоест вече имаме и печалби. — Той се обърна към монитора. — Но ако съществува някакъв шанс това да се окаже вярно, значи има и шанс Взаимозависимостта да рухне, ако не направим нищо. И стигаме до сценарий с големи рискове и големи загуби. Трябва да реша кой вариант искам по-малко.

— Можем да се справим — увери го Надаш.

— Тоест казваш, че аз мога да се справя — уточни Грени. — Защото ще бъда на много месеци от вас.

— Ще планираме всичко подробно, преди да заминеш.

— И всички тези планове няма да струват нищо, когато се сблъскат с действителността.

— Тогава ще импровизираш. Ще печелиш доверието на хората. Ще ги заблуждаваш за истинските си намерения. В това те бива.

— Да, но не е достатъчно.

— Ще измислиш как да направиш останалото. — Надаш приближи брат си и го потупа по бузата. — А когато не знаеш каква да е следващата ти стъпка, просто се развилней. Няма да навреди.

— Всъщност може да навреди, и то много — възрази Амит и си наля още шира.

— Бъди дързък — продължи Надаш, без да го слуша.

— Бъди дързък, Грени. И накрая стани херцог на Край.

Онази вечер тя не можа да убеди нито Амит, нито Грени. Имаше твърде много въпроси и твърде много начини и тримата да бъдат натикани в тесни килии до края на живота си за държавна измяна, мошеничество и тероризъм. Надаш обаче знаеше, че се нуждае само от време, за да им втълпи своите замисли. След месец склони братята си да приемат идеята по принцип. След още месец Грени, който не можеше да повярва, че се е оставил да бъде въвлечен в тази щуротия, отлетя с петицата на Нахамапитин „Ама че безочие!” към Край.

Сега можеше да признае, че поне с неговата част от плановете им потръгна неочаквано добре. Наистина имаше група от разгневени и оскърбени, готови да се опълчат срещу херцога на Край, които той можеше да подкрепи с пари и оръжия, а в замяна те свършиха цялата работа с въстанието. Успя скоро да се вмъкне с ласкателства сред приближените на херцога, който въпреки титлата си беше провинциален хапльо, а баща му бе отнел насила властта от предишния херцог. Херцогът изпитваше благоговение към потеклото на Грени, чийто род можеше да проследи благородническите си корени до времената отпреди основаването на Взаимозависимостта.

За броени месеци въстанието се развихри, а той вече беше довереникът и момчето за мръсни политически поръчки на херцога и се закрепи в позиция, от която можеше да подкопава тихомълком опората под краката на покровителя си, за да се възкачи неизбежно на поста му, когато главата на херцога се търкулне в прахоляка. Поне нямаше спор, че Грени вършеше своята работа по-добре от Надаш, макар че вината за това не беше само нейна. Доколкото знаеше, тя не беше замесена в сблъсъка на Ренеред с онази стена. А дори тя да бе уредила катастрофата, не сподели нищо със своя брат.

Но сега всичко се сгромолясваше и Грени предчувстваше, че остават дни, ако не и часове до опозоряването и разобличаването му, което застрашаваше не само него, а и целия Дом Нахамапитин. Едно беше да се издъниш за своя сметка, съвсем друго — да забиеш лакът в ребрата на Дома, докато падаш.

„Бъди дързък — бе му казала Надаш. — И стани херцог на Край.” Грени се усмихна при спомена и опита да си представи какво би сторила сестра му на негово място. А после, по-малко от два часа преди да се яви пред херцога на Край и граф Клермон, той се зае да го направи.

Херцогът, графът и Грени седяха един час и пиха чай в източната външна галерия на Уедърфеър, където имаше прекрасен изглед към града, и си приказваха за съвсем незначителни неща. Грени долавяше какви усилия струва това на графа, защото той явно беше убеден, че Грени е отвлякъл сина му и е имал намерение да го изтезава. После тримата влязоха в личния кабинет на херцога, за да обсъдят насаме значими неща, които не бяха свързани с отвличането и намерението на Грени да изтезава сина на графа, и това им отне още около час.

Тогава херцогът даде знак, че е време за извинението. Грени кимна, изправи се и застана между графа на креслото и херцога зад бюрото. Пое си дъх, което сякаш подсказваше, че ще му бъде тежко да изрече следващите думи. След това бръкна в десния вътрешен джоб на сакото си, където бе скрил малък лъчемет, и простреля с него графа, който се свлече в несвяст.

— По дяволите, Грени, какво… — започна херцогът и млъкна, защото в единия му бял дроб имаше дупка от малкия пистолет, който Грени извади от левия вътрешен джоб на сакото, след като пусна лъчемета на пода, за да освободи ръцете си за новото оръжие.

Херцогът едва имаше време да погледне раната и пак да зяпне объркано Грени, преди да умре от куршума, изстрелян в лицето му. Куршумът влезе точно под дясното око на херцога, проби мозъка и спря с изчерпана енергия при задната кост на черепа.

Грени извади много припряно кърпичка, изтри отпечатъците си от пистолета и го сложи в безчувствената ръка на графа. Постара се по дръжката и спусъка да останат отпечатъци на графа. Взе от пода лъчемета, избърса и него, остави по оръжието отпечатъци на херцога и го пусна там, където би паднал естествено от ръката му. Отвори чекмедже на бюрото, където би било логично един благородник да е сложил лъчемет за самозащита.

Накрая се втурна към вратата на кабинета и я отвори рязко, тъкмо когато чулите изстрелите прислужници и телохранители на графа напираха към нея.

— Простреляха се взаимно! — успя да каже, преди те да нахълтат.

Тупна на пода в престорен шок и задъхване. Нямаше значение, никой не му обръщаше внимание, защото имаха несравнимо по-сериозен проблем — мъртъв херцог в стаята.

А Грени беше доволен от това, защото не искаше да му обръщат внимание. Държеше цялото им внимание да е насочено към херцога и графа. Желаеше всеки тук да се убеди в очевидното — графът е извадил малък пистолет, херцогът е извадил малък лъчемет, настроен за зашеметяване, някой от двамата е натиснал спусъка пръв и е настанал ад, а сега единият беше мъртъв, другият в безсъзнание. Колкото повече хора видеха това, а стаята вече се претъпка със служители, толкова по-лесно очите им биха накарали мозъците да повярват на версията, която Грени възнамеряваше да им представи.

— Херцогът ме повика, за да се извиня на графа — каза Грени на сър Онтейн Маунт по-късно.

Имперският бюрократ се намеси, защото убийството на херцог от граф беше проблем на империята, дори ако жертвата беше херцогът на Край, когото сър Онтейн доскоро нямаше нищо против да види увиснал на въжето, ако въстаниците го докопат. Двамата стояха в моргата на болницата до масата с трупа на херцога.

— Да се извините за отвличането на сина му ли? — уточни Маунт.

— В което бях несправедливо обвинен. И аз се извиних, но не за това, че съм отвлякъл Марс Клермон, защото не съм извършвал нищо подобно. Извиних се за твърде разгорещения си спор със сина на графа, заради който се стигна до това недоразумение.

— Графът как прие думите ви?

Грени махна с ръка към масата за аутопсии.

— Не ми повярва.

— Лорд Грени, а защо графът не застреля вас?

— Моля, сър?

— Той е подозирал вас за отвличането на неговия син. Вие би трябвало да сте онзи, върху когото да излее гнева си. И буквално сте стояли като мишена пред него.

— Графът смяташе, че съм го направил по заповед на херцога. Поне това каза преди стрелбата.

— И защо е бил на това мнение?

— Защото херцогът ме изпрати при него преди няколко дни с поръчение да го убедя, че трябва да отклони незаконно за негова изгода пари от имперската хазна. С тях херцогът искаше да плати за оръжията, които пирати откраднаха и искаха откуп за тях. Графът отказа, както подобаваше в тази ситуация, затова беше естествено да предположи, че херцогът ми е възложил и отвличането с цел да бъде поставен под натиск.

— Но вие все пак сте говорили с младия Клермон от името на херцога.

— Да. — Грени забеляза, че Маунт явно приема неговите увъртания за отвличането, но не спомена за това, разбира се. — Херцогът знаеше, че не одобрявам неговия план да „вземе назаем” парите, но въпреки това разговарях от негово име, защото беше мой херцог.

— Въпреки всичко е странно, че не се е опитал да застреля и вас.

— Може би е искал. Но херцогът извади лъчемета. Не мисля, че графът очакваше това от херцога.

— Нито аз — отбеляза Маунт. — Началникът на охраната на херцога също беше изненадан. Той ми съобщи, че херцогът не харесвал и не носел оръжия. Оставял това на телохранителите си.

— Може би е решил да бъде предпазлив. Знаеше, че графът е много недоволен от него.

— Да, но откъде се е сдобил с лъчемета? Хората от охраната му твърдят, че не са виждали оръжието.

Грени си придаде смутено изражение.

— Слушам ви, лорд Грени — настоя Маунт.

— Лъчеметът е мой, дадох му го временно — призна Грени. — Купих го, когато въстанието се превърна в много лош проблем.

— И вие имате охрана.

— Те не ме придружават през цялото време. Херцогът знаеше за оръжието, макар че не го носех в негово присъствие по очевидни причини, затова ме помоли да го донеса на срещата. За да се чувства в безопасност.

— Можел е просто да повика и телохранителите си на срещата. Или да им заповяда да претърсят графа.

— Според мен е преценил, че и двете действия могат да вбесят графа още повече. Тази среща уж трябваше да подобри отношенията им. Затова реши да дойдем в Уедърфеър. В частната резиденция, не в представителния дворец. Дружеска, а не официална среща.

Маунт се озърна към масата.

— Както изглежда, херцогът е сбъркал.

— Как ще постъпите с граф Клермон? — попита Грени.

— Засега е горе в отделна стая и около него са шестима от моите гвардейци. Все още не се е опомнил. Не очаквам да чуя от него същата версия, когато се събуди, а вие как мислите?

— Няма как да предвидя — измъкна се Грени. — Знам, че още ми е ядосан. Не бих се изненадал, ако се опита да ме замеси по някакъв начин. Тоест освен факта, че дадох лъчемета на херцога. Графът няма как да знае за това. Има ли записи от кабинета?

Маунт завъртя глава.

— От охраната научих, че херцогът не е искал да има такива устройства в Уедърфеър. Наричал резиденцията свое убежище, каквото и да означава това.

Грени кимна, сякаш чуваше за пръв път, че в Уедърфеър на практика не се прилагаха никакви мерки за сигурност.

— Следващият херцог ще бъде по-благоразумен — предположи той.

— Който и да е той — подхвърли Маунт и махна с ръка към масата. — Този няма наследници и близки роднини, а според брачния му договор с херцогинята тя не може да го наследи. Явно не са преливали от взаимно доверие.

— Няма ли утвърдена процедура за това? Като представител на емперо тук, вие би трябвало да одобрите претенциите за титлата на следващия херцог, нали?

— Така е, при липсата на пряк наследник аз трябва да назнача временен херцог. Разбира се, моята препоръка също подлежи на одобрение от емперо. Поначало съм склонен да прехвърля тези задължения върху следващия по старшинство благородник. В случая това е граф Клермон.

— Едва ли е най-добрата идея при тези обстоятелства — възрази Грени.

— Прав сте. Има още неколцина графове и барони, които бих сметнал за подходящи, но някои вече напуснаха планетата, а останалите или се крият, или са минали на страната на въстаниците, значи отпадат. Поне засега.

— Как ще реагирате, ако водачката на въстаниците предяви претенции? Говоря за генерал Ливи Онстен.

Маунт изсумтя.

— Няма да я назнача просто защото херцогът е мъртъв и вече не се налага да го свали от власт. Онези все още са въстаници. Въстание не се печели поради неявяване на противника.

Грени се постара да изглежда умислен и млъкна, чакаше Маунт да забележи.

— Какво има? — попита той накрая.

— Не би трябвало да говоря за това, но… — запъна се Грени. — През последните месеци херцогът ми възложи да преговарям тайно с въстаниците, за да потърсим някакво решение в тази безизходица. И техните сили са на изчерпване, и нашите. И двете страни се мъчеха да намерят приемлив компромис. Но херцогът вече е мъртъв. Въстаниците ще искат трона му. Ако не побързаме, ще се разделят на враждуващи фракции, чиито водачи ще претендират за титлата, а така за всички на Край ще стане още по-зле.

— Какво предлагате? Все пак да направя онази Онстен херцогиня ли?

Грени тръсна глава.

— Новината за смъртта на херцога разпространи ли се?

— Не. Засега е всеизвестно, че графът е в болнична стая горе. Още не се знае — Маунт посочи херцога, — че той е долу. Но няма да е така още дълго.

— Мога да се свържа с Онстен веднага щом нашият разговор приключи. Нека й предложа незабавно сключване на примирие, съгласие с няколко от политическите условия на въстаниците и титла за нея.

— Каква титла?

— Графиня.

— Графиня Клермон ли? — ехидно попита Маунт.

— Защо не, ако титлата стане вакантна след съдебен процес. Но вие казахте, че неколцина от графовете са избягали. Дайте й някоя от техните титли. Също обща амнистия за нейните бойци. Можем да прекратим това мъчение с едно-единствено обаждане.

— Твърде много очаквате от този разговор — възрази Маунт.

— Разговор, предшестван от месеци упорит труд. Уговорил съм с нейните хора почти всичко. Просто ще осъществим постигнатото досега.

— А ако Онстен не се съгласи?

— Тогава ще й кажа, че ще има намеса на имперската гвардия.

Маунт вирна глава.

— Лорд Грени, нямаме никакво намерение да се намесваме.

— Разбира се! Но тя няма как да знае, а заплахата е чудесно средство за принуда. Ще й кажа: „Или получаваш каквото искаш, или Взаимозависимостта ще те смачка”. Така ще я подтикна към правилния избор.

— Убеден ли сте, че ще успеете?

— Според мен това е най-добрият ни шанс в момента. Както и в обозримото бъдеще.

Маунт кимна.

— Направете го.

— Лошото е, сър Онтейн, че нямам никакви официални пълномощия. Засега.

Грени чакаше Маунт да проумее какво му е казал, и това се случи скоро, защото имперският чиновник не беше глупак. След това чакаше Маунт да претегли в ума си случилото се. Следеше бързата смяна на едва доловими изражения по лицето на Маунт — прозрението, че Грени всъщност го побутна към капан и ще бъде принуден да му даде каквото иска; раздразнение, че се остави толкова лесно да го разиграват; подозрение, че Грени може да е скалъпил убийството тъкмо с тази цел; неохотно възхищение, ако се окаже, че е точно така; преценка, че въстанието е отвратителна тъпа бъркотия и за всички ще е по-добре да го прекратят по-скоро с каквито и да е средства; примирение с факта, че лукавият недорасляк Нахамапитин вероятно е най-добрият шанс Маунт да се отърве от цялата тази гнусотия.

Грени знаеше, че Маунт ще му предложи херцогството няколко стотни от секундата, преди думите да бъдат изречени.

— Добре, лорд Грени — започна Маунт. — Осигурете прекратяване на огъня през следващия час и сключване на примирие през следващото денонощие и ставате временен херцог. Аз ще се заема с оформянето на документите, за да утвърдя назначението ви. Но искам да ме разберете добре, млади приятелю. Ако разкрия, че истината за убийството на херцога се различава по нещо от вашата история, вашето херцогство ще бъде килия три на три метра до естествения край на живота ви. А аз ще си поставя като лична цел да удължавам живота ви колкото може повече. Това ясно ли ви е?

— Разбира се, сър Онтейн.

— В такъв случай ви поздравявам, лорд Грени, временен херцог на Край. Вършете си работата.

Маунт излезе от моргата. Грени потисна желанието да размаха ликуващо стиснатите си юмруци.

Час по-късно бе уговорил прекратяването на огъня и изпрати хора за обсъждане на договора. Не се наложи да заплашва генерал Онстен с имперските гвардейци — нали поначало работеше за него?

След два часа бе уведомил капитан Уимзън от „Червена роза”, че обезщетенията за повредите на кораба и надценката за оръжията ще бъдат изплатени след официалното му утвърждаване като временен херцог, затова да потърпи и да не се опитва да го убие.

След три часа на новия временен херцог на Край бе съобщено, че граф Клермон е буден и с ясно съзнание. Грени реши да го навести и заповяда на всички, включително шестимата имперски гвардейци, да почакат от другата страна на вратата. Гвардейците също се подчиниха, колкото и да бяха недоволни. Грени взе стол от ъгъла на болничната стая и го сложи до леглото, за да говори съвсем тихо с графа.

— Сега аз съм херцог на Край.

— Честито — промърмори графът след две-три секунди.

Гласът му не прозвуча приветливо. Грени обаче кимна.

— Благодаря. Ето какво трябва да направим — да съгласуваме историите си. Версията е, че вие убихте херцога, защото ми е заповядал да отвлека вашия син. Стигнахте до спор, вие извадихте пистолет, той извади лъчемет и след това не помните нищо, защото зашеметяващият заряд е повлиял на паметта ви.

— Искате да призная убийство.

— Да. Точно така.

— Не сте го измислили добре, лорд Грени.

Грени пренебрегна нежеланието на графа да споменава новата му титла.

— А ето какво ще получите в замяна. Ще бъдете осъден за убийството, но ще ви позволя да останете под домашен арест в Клермон. Ще се откажете от своята титла, а аз ще се погрижа да бъде прехвърлена на вашата дъщеря, вместо да ви бъде отнета позорно. Ще подадете оставка като имперски инспектор и аз ще назнача на тази длъжност избран от мен човек. Но аз ще направя необходимото да запазите пенсията си и ще добавя субсидия за разходите на имението ви. Вие ще си затваряте устата за всичко пред всички, включително пред вашата дъщеря. О, да — освен това ще я убедите да не се опитва да ме убие, докато спя в леглото си.

Графът прихна, но Грени продължи невъзмутимо:

— Ако се съгласите с всички условия, след пет години ще ви помилвам. Ще заявя, че покойният херцог е отправял безогледни заплахи към вас и вашето семейство и не ви е оставил друг изход. Вие не сте издържали на напрежението. И тъй като аз съм очевидец на всичко това, моята версия ще бъде приета. Това е. Признавате, оставате си у дома пет години и ви помилвам.

Графът се засмя отпаднало.

— Защо се смеете? — сопна се Грени.

— Лорд Грени, нямате никаква представа какво ще се случи през тези пет години.

— Напротив, Клермон — имам. Ще настъпят големи промени. Край ще се превърне в сърцето на Взаимозависимостта. Всички пътища ще водят насам.

— О, не. Никакви пътища няма да водят насам. След пет години ще останем сами тук. И това е неизбежно според обективните данни.

Грени почувства как тревогата му избуява от последните думи на графа.

— За какво говорите?

— Лорд Грени, защо според вас отпратих сина си точно сега?

— За да е далеч от войната и за да се оплаче на емперо, че съм го отвлякъл.

Тъкмо заради втората причина Грени искаше да премахне Марс, ако не успее да го залови. Не знаеше точно какво влияние има граф Клермон в имперския двор, но поне бе наясно, че Надаш и Амит няма да се зарадват на новини за направеното от него на Край, които ще им тровят живота.

Графът въртеше глава.

— Накарах го да замине, защото ако не го бе направил сега, щеше да стане невъзможно.

Грени се озадачи.

— За струята на Потока ли говорите?

Какво би могъл да знае имперският главен инспектор за струите на Потока? Нали се занимаваше с данъци, а не с физ…

— О, господи — ахна Грени и се вторачи неприкрито в графа. — Вие сте онзи физик!

И граф Клермон го гледаше озадачено, но му беше забавно.

— Кой физик по-точно, лорд Грени?

— Вие сте! Онзи, който е изследвал Потока! И чиито данни Хатиде Ройнолд е използвала.

Граф Клермон още недоумяваше, но Грени забеляза как осмисля постепенно чутото.

— Помня това име. Тя ми изпрати преди години част от своите резултати и списък с въпроси.

— А вие не й отговорихте.

— Не отговорих. Емперо ми заповяда да не обсъждам работата си с никого. — Друго изражение завладя лицето на Клермон. Загриженост. — Вие си мислите, че нейните резултати са правилни, нали? И очаквате струите на Потока да се пренасочат към Край. Познах, нали?

Грени зяпна, а Клермон тупна с длан отстрани по леглото.

— Това ли било! Наистина!

Графът се разсмя гръмогласно, едва ли не трескаво. Гвардеец отвори вратата и надникна. Грени го отпъди с гневен жест.

Клермон се овладя най-после, изтри сълза от ъгълчето на едното си око и впери поглед в Грени.

— Ама че жалък амбициозен глупак сте…

— Какво знаете? — попита Грени.

— Знам, че Хатиде Ройнолд е била много небрежна в изчисленията си. Знам, че ако не е проверила отново някои от основните си предположения, вероятно е преповтаряла грешките си неограничено в посока, която няма нищо общо с действителността. Някаква част от работата й била ли е проверена от други учени?

— Не — призна Грени.

Клермон кимна.

— Разбира се. Тя е като мен — взета под покровителство, за да работи самостоятелно. А проверката от други учени е важна, лорд Грени. Докато Марс не порасна достатъчно, за да започне да проверява моите резултати, аз напредвах слепешком. И допуснах някои тъпи грешки, които просто не забелязвах. Ройнолд също ги е правила. Знам, защото ги видях. Предполагам, че така и не ги е поправила. — Клермон се приведе напред и немощно мушна с пръст Грени в гърдите. — И е повлякла и тебе, невеж властолюбив страхливецо. Нямало е как да знаеш това.

Грени чак трепна от докосването.

— Какви ги приказвате?!

Клермон се отпусна усмихнат на възглавницата.

— Няма значение какво говоря, лорд Грени. Не и докато не решите да изпратите отчет в своя Дом, за да съобщите за внезапното си издигане до херцогска титла. А вие имате намерение да направите това, нали?

— Имам.

Докладът щеше да бъде изпратен с пощенска сонда — малък безпилотен апарат, който се рееше в пространството точно пред плитчина на Потока и приемаше електронни съобщения — писма, видеозаписи, делова кореспонденция, отчети, дигитализирани продукти на интелектуална собственост. Всеки ден такъв апарат влизаше в Потока с натрупаната информация. Всеки ден друг апарат излизаше от Потока с подобна информация, за да я предаде на Край. Пощата винаги закъсняваше, защото Край беше далеч от всички останали. Но винаги се получаваше.

Клермон кимна за пореден път.

— Напишете доклада си. Изпратете го. И когато това се случи, върнете се при мен, за да ви съобщя моите условия.

— Какво трябва да се случи?

— Ще научите.

— И какви условия можете да ми натрапите според вас?

— За начало не желая да бъда обявен за убиец. Ще видим какви ще бъдат другите условия. Но ще ви кажа отсега, лорд Грени — много сте заблуден. Аз не се нуждая от вас. Но вие може и да се нуждаете от мен. И то повече, отколкото сте способен да си представите. Хайде, идете да напишете доклада си. Ще си мълча, докато се върнете.

Клермон дори го подкани с жест да се махне. Грени беше толкова зашеметен, че излезе покорно.

Грени отиде в кабинета си в сградата на Дома Нахамапитин — щеше да мине време, докато прехвърли всичко необходимо в херцогския дворец, но и представата за това стигна, за да усети тръпката на възбудата. Подробният доклад за Надаш беше и шифрован, и криптиран. Изпрати го по защитена връзка до пощенската сонда и зачака потвърждение за получаването. Получи го след няколко минути заедно с времето за отлитането на сондата, което трябваше да се случи след по-малко от половин час. Грени прочете потвърждението и се залиса с друга работа, преди всичко да прегледа съобщенията от своите хора, които уговаряха примирието с въстаниците.

Така се увлече, че едва след три часа забеляза допълнителното уведомление от пощенската служба — неговата информация нямало да бъде изпратена навреме. Като причина посочваха повреда на сондата. Цялата информация щяла да бъде прехвърлена в друга сонда (край плитчината на Потока винаги имаше десетки от тях).

Грени се канеше да мине на друга страница в таблета, но откри още две уведомления за забавяне поради повреди. Тъкмо дочиташе третото и получи четвърто.

Обади се на своя помощник.

— Какво им става на пощенските сонди?

— Не знам, сър. Всички се оплакват. Пощата само се прехвърля от една сонда в друга.

Преди Грени да каже нещо, таблетът му подсказа, че с него иска да говори сър Онтейн Маунт. Той прекъсна разговора с помощника и отговори на Маунт.

— Изглежда, имаме проблем — започна командирът на гвардейците.

— С обсъждането на договора ли? — попита Грени.

— Не, друг. Петицата „Защото аз го казвам” се свърза току-що с имперската станция. Трябвало е да влезе в Потока.

— Проблемът кораба ли засяга?

— На кораба му няма нищо. Проблемът е с плитчината на Потока.

— Е?

— Няма я, лорд Грени. Изчезнала е безследно.

След няколко часа, прекарани в почти панически срещи и обсъждания, Грени се върна в болницата и влезе в стаята на граф Клермон.

— А, добре, ето ви и вас — каза графът и кимна към имперските гвардейци. — Съобщиха ми, че съм добре и ме изписват. Ще ме предадат на местните власти, които вече са ваши хора, доколкото разбрах. Явно ще бъда пратен в затвора.

— Опразнете стаята — заповяда Грени. Всички други излязоха и той се вторачи в Клермон. — Вие знаехте. За Потока.

— Имаше вероятност плитчината още да не е изчезнала, когато изпратите доклада си, а в такъв случай разговорът щеше да бъде друг. Поне засега. Но все щеше да се случи утре или след още ден-два. Най-късно след седмица. И тогава пак щяхме да стигнем до този разговор.

— Ако струята на Потока се е свила, вие сте изпратили сина си на сигурна смърт.

— Не. Предвидих, че тази струя ще започне да се свива откъм входната плитчина. Изходната й плитчина ще бъде отворена още много месеци. Няма значение. Вече нищо не може да влезе в струята оттук и когато се опразни от намиращите се в нея кораби, все едно я няма. Всички на Край ще останат тук.

— Докога?

— Що за въпрос, лорд Грени. Завинаги, разбира се.

Грени не знаеше какво да каже.

— Има още нещо — продължи Клермон.

— Какво?

— Струята на Потока от Край се затвори. Но аз предвиждам, че струята към Край ще остане отворена още няколко години. Тя вече проявява някои признаци, предшестващи разпадането. Но засега ще остане устойчива. Може би дори ще изчезне последна от всички струи на Потока, свързващи Взаимозависимостта.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да се подготвим за посетители.

— Посетители…

— Да.

— Колко?

— Колкото успеят да се доберат живи до планетата, струва ми се. — Клермон потри ръце. — Така… Лорд Грени, вие сте убиец и узурпатор, опитахте се да сторите зло и на моя син. В един съвършен свят щяхте да умрете или да изгниете в затвора за извършеното от вас през последните години. Аз щях да се задоволя и с едното, и с другото. Но за добро или за зло сега вие сте херцог на Край. Правилно ли се досещам, че изведнъж открихте вълшебно средство да прекратите въстанието?

Грени кимна.

— Значи вие сте участвали дейно в това въстание по някакъв гнусно двуличен начин?

Цялото тяло на Грени се раздвижи от енергичното свиване на раменете.

— Точно каквото очаквах. Както и да е, сега имаме мир и ще се нуждаем от него за това, което предстои, а вие — уви! — сте необходим за запазването на мира. И ако се отървем от вас в този момент, ще си навлечем още повече проблеми. Бих могъл да ви разоблича, да се свържа със сър Онтейн и да вдигна голям шум. Но вие вече знаете за изчезването на струите в Потока и разбирате, че се натъкнахме на по-сериозни затруднения от въстания и преврати. Затова ви предлагам подкрепата си.

— Нима? — Грени примигна. — При цялото ми уважение към вас аз мисля, че не можете да прецените кой от чия подкрепа се нуждае.

— Напротив. Предстоят ви решения, от които ще зависи дали човечеството — онази част, която е на планетата сега, и другите, които ще успеят да дойдат тук — ще оцелее в това бедствие. Вие сте амбициозен, алчен и несъмнено сте част от по-всеобхватен заговор на вашия Дом да наложи контрола си над Взаимозависимостта. Добре.

— „Добре” ли?

— Да, говоря за заговора. Това означава, че вашите амбиции и алчност са подчинени на нещо по-голямо от вашата себичност. Означава, че може би не сте само властолюбив социопат. И може би сте искрено загрижен за Взаимозависимостта, за хората в нея и за съдбата им. Ако е така или ако поне сте способен да се научите да проявявате загриженост, аз съм на разположение, за да ви помагам. Ако не, все ми е едно дали ще повикате онези гвардейци зад вратата и ще им заповядате да ме застрелят. Но ако решите да се възползвате от услугите ми, както би трябвало да постъпите, имам свои условия и искания. Някои неща, които ще се наложи да направите, за да знам, че не сте само простоват самовлюбен мошеник, какъвто бяхте досега. Трябва да повярвам, че наистина сте способен да спасите света.

Дори ако животът на Грени зависеше от това, не би могъл да изрече нито дума. Струваше му се, че езикът и мозъкът, неговите две предимства, буквално са се спаружили и изпаднали някъде.

Клермон се взираше изпитателно в него.

— Не си представяхте, че ще бъде така, нали? След като осъществите плановете си и станете херцог?

Грени отвори уста да отговори и се чу само хриптене. Преглътна засрамено и опита отново.

— Да.

— Е, животът е пълен с изненади, лорд Грени. А сега ми кажете какво решавате. Ще се възползвате ли от услугите ми, или не?