Колапс

13

По-малко от десет минути след като „Да, сър, тя е моята мацка” излезе от Потока в системата на Средоточие и се насочи през реалния космос към имперската станция, където трябваше да пристигне след трийсет и седем часа, бомба се взриви насред развлекателния сектор в град Чадуик на планетата. Бомбата бе заложена в ресторант и избухна малко след наплива на клиенти по обяд, като уби десет души в помещението и още двама отвън. Самият ресторант беше като изтърбушен.

Последва бърза реакция. Автоматични модули изскочиха от скриващите ги ниши, за да сведат до минимум опасността от пожар. Комуналните системи за пречистване на въздуха превключиха на режим за филтриране на едри частици, за да поддържат атмосферната смес годна за дишане в околността. Яките херметични врати към тази част от Чадуик, които се задействаха толкова рядко, се плъзнаха тежко по местата си, за да не се разпространи възможен пожар с ужасяващи последствия в това затворено подземно пространство. Транспортните тунели от и към Чадуик бяха затворени с прегради, от града вече можеше да се излезе само с наземен транспорт във вакуума на повърхността. Но дори тези тунели бяха блокирани и охранявани.

Не че това имаше значение.

— Прегледани са записите на охранителните камери от една седмица преди взрива, както в ресторанта, така и по околните улици — обясняваше Дживен Лобланд, имперският следовател на местопрестъплението, по видеовръзката със заседателната зала на изпълнителния комитет три часа след произшествието. — Няма нищо. Никакви съмнителни пратки, нищо оставено от клиенти или подозрителни действия. Идентифицирахме всички клиенти и служители, които са се хранили там или са били на смяна през това време, и ги проучваме, като приоритет са онези с криминални досиета. Засега нямаме улики срещу никого.

— А как бомбата е попаднала там? — попита представляващата парламента Упекша Ранатунга.

— Още търсим отговора. На записа се вижда, че взривът е в задната част на ресторанта, в складовите помещения. Криминалисти извършват оглед на мястото.

— Ако е избухнала в склада, може да е попаднала там с доставени продукти — предположи архиепископ Корбин. — Значи бомбата може да е била там от няколко дни или дори седмици.

— Така е, Ваша светлост — съгласи се Лобланд. — Следователи проучват дневника за доставките. Ще научим как бомбата е попаднала в ресторанта.

— Някой пое ли отговорност? — попита Кардения.

— Не, Ваше величество. Засега никой. Следим всички комуникации на цялата планета. Щом научим нещо, ще ви докладваме.

Кардения кимна и даде знак връзката да бъде прекъсната.

— Според мен вече знаем кои са виновниците — чу се друг глас от отсрещния край на масата.

Кардения погледна Надаш Нахамапитин, включена наскоро в изпълнителния комитет. Тя замени Саман Темаменан, който за зла участ умря и освободи мястото. Кардения съжаляваше за тази смърт по не една причина.

— Ще обвините сепаратистите от Край — каза тя.

— Това е четвъртият бомбен атентат през последните два месеца на Средоточие — напомни Надаш. — Всички са извършени по подобен начин. Вече имаме съобщения от други три системи за такива инциденти, започнали, след като там са получили новините за вашето възкачване на престола и бомбения атентат срещу вас.

— Може да са подражатели — възрази Ранатунга. — А и ние заловихме атентаторите в деня на коронясването.

— Убихме атентаторите — уточни Корбин.

— Предполагаемите извършители на атентата — натърти и Кардения.

Двамата заподозрени бомбаджии наистина бяха пристигнали от Край, но за тях не се знаеше почти нищо друго, освен факта, че се самоубиха с малко взривно устройство минути преди имперски отряд да избие вратата, а в апартамента им бяха открити улики, свързващи ги с атентата в деня на коронясването.

— Убихме двама — подчерта Надаш. — Не знаем дали сме се отървали от цялата група или организация.

— Какво предлагате, лейди Надаш? — попита Корбин. — Освен това, което вече се прави, а то не е малко?

— Архиепископ Корбин, съгласна съм, че местните и имперските следователи правят всичко по силите си. Проблемът не е тук, а на Край. Време е Взаимозависимостта да се намеси, да поеме контрола над планетата и да потуши въстанието там.

— Както вече настоявахте неведнъж и както предлагат вашите членове на парламента — добави Ранатунга.

— Не само представителите на Терхатум са на това мнение.

— Лейди Надаш, в израза „вашите членове на парламента” включвам не само онези, които представят вашата система, а и онези от други системи, на които сте платили за участието в този ваш кръстоносен поход.

Надаш като че се наежи.

— Възразявам срещу инсинуациите, че Домът Нахамапитин извършва нещо нередно или дори различно от онова, което прави всеки друг Дом или гилдия по въпроси, които засягат интересите им.

— И какъв е вашият интерес в случая, лейди Надаш? — попита Кардения.

— Ние се стремим да предотвратим затрудненията в търговията и в живота на гражданите на Взаимозависимостта. В наш интерес е и да направим необходимото, за да се знае навсякъде, че който се опълчи срещу емперо, ще бъде наказан. Защото, ако хората смятат емперо за слаба или уязвима, ще настъпи хаос.

— Значи искате от нас да използваме репресии срещу система от Взаимозависимостта, за да покажем силата си.

— Не само заради показната проява на сила — отвърна Надаш. — И не това е главното. Но и показността е важна.

Кардения се обърна към Ранатунга.

— Какви са настроенията в парламента?

Ранатунга се озърна към Надаш, преди да отговори.

— Ваше величество, парламентаристите бяха разярени от първото покушение, насочено лично срещу вас. Според мен смъртта на заподозрените ги обезсърчи. Но с тези нови атентати подкрепата за по-решителни мерки нараства.

— Какво казват представителите на Край?

— Когато разговарях с тях, не бяха получили никакви нови сведения или указания от техния херцог. Изразиха съмнение, че въстаниците на планетата имат влиянието или средствата за извършване на нападения другаде във Взаимозависимостта…

— Разбира се, че биха казали това — намеси се Надаш.

— … нито пък полза от такива действия — продължи Ранатунга. — На Край вече е имало безброй въстания. Такова е мястото — нали Взаимозависимостта прогонва там размирниците си. Но тези въстания винаги са оставали само местен проблем. Затова представителите на Край са настроени скептично.

— Това е слаба утеха за семействата на жертвите — изтъкна Надаш.

— Въпреки скептичното им отношение, ако бъде внесена резолюция за пряко имперско управление на Край, можем да очакваме, че ще бъде подкрепена. Особено сега, защото атаките явно се засилват.

— Гилдиите също ще я подкрепят — заяви Надаш.

— Но ще попречи на търговията — възрази Кардения.

— Временно ще попречи на търговията с Край. Този вариант е по-добър, отколкото атентатите да пречат на търговията в цялата Взаимозависимост незнайно докога. А и Край не е значителен източник на доходи за повечето Домове и гилдии. Моят Дом получава оттам само един процент от брутните си приходи. Мисля, че този дял е подобен за повечето други Домове.

Кардения се взря в Корбин.

— Какво е отношението на църквата?

— Църквата би проявила загриженост за хуманитарните последствия както при всеки конфликт — отговори Корбин. — Но не забравяйте, Ваше величество, че покушението в деня на коронясването беше посегателство не само срещу вас. Те нападнаха църквата и нашата катедрала. В по-общ смисъл църквата се грижи за безопасността на всяка душа във Взаимозависимостта. Ако атентатите наистина са свързани с въстанието на Край, трябва да помислим за съответни действия заради всички тези души.

Кардения я гледаше замислено и накрая каза:

— Благодаря ви.

— Каква е вашата позиция, Ваше величество? — попита Надаш.

— Нашата позиция е, че докато не знаем без никакво съмнение кой стои зад тези бомбени атентати и какви са целите му, не бива да предприемаме действия спрямо Край. — Кардения възпря с жест Надаш, която явно се канеше да възрази. — Не оспорваме предположенията, че засега тези атаки изглеждат организирани от терористи, свързани с Край. Но да се обвържем с толкова мащабна акция без доказателства е твърде необмислено. Ще изчакаме резултатите от разследването.

— Ваше величество, парламентът може да стигне до решение преди вас — предупреди я Ранатунга. — Особено ако има нови атентати.

— Ще има натиск и от гилдиите — добави Надаш.

— Разбираме настойчивостта им — каза Кардения. — Десантният кораб „Пророчествата на Рашела” е над Средоточие. Ако е необходимо, можем да изпратим веднага десет хиляди гвардейци към Край. Надяваме се обаче комитетът да напомни на парламента и на гилдиите, че първата от тези атаки бе извършена срещу нас. Ние първи загубихме близки хора. Ние първи пострадахме. И още страдаме. Затова приканваме към търпение. Ако отнемем независимостта на жителите на Край, те също ще пострадат по един или друг начин. Нека първо научим истината.

— Да, Ваше величество — отговори Ранатунга.

Надаш си мълчеше. Кардения кимна на всички в знак, че е време да си вървят, и докато останалите се разотиваха, каза:

— Лейди Надаш, искаме да поговорим с вас насаме.

— Да, Ваше величество.

— Получих писмо с възражения срещу вашето назначаване в изпълнителния комитет.

Щом другите излязоха, Кардения се отказа от имперското „ние”, за да знае Надаш, че разговорът е неофициален.

— Нека опитам да позная — изпратил го е Домът Лагос.

— Домът Лагос наистина е сред подписалите писмото, но не е единствен.

— И какъв е проблемът според тях?

— Безпокоят се, че Домът Нахамапитин има твърде пряк достъп до мен заради вашето присъствие в комитета, вашата предишна връзка с Ренеред и усилените опити на вашия брат Амит да ме склони към брак.

Надаш се усмихна със стиснати устни.

— При цялото ми уважение, госпожо, аз не бих нарекла тези опити „усилени”. По-точно Амит би се опитвал усилено да ви склони към брак, ако вие му позволявахте.

— Обясних недвусмислено на Амит, че ще бъда в траур за Нафа Долг една година.

— Да, знам. Това е значителен период на траур.

— Тя ми беше като сестра, лейди Нахамапитин. Траурът е и за другите жертви от бомбените атентати в деня на коронясването. Да се опитам да съкратя този период би било непочтително към паметта им. — Третата причина беше да спечели време, преди да мисли за брак с Амит Нахамапитин, и не я спомена, но се подразбираше и от нея, и от Надаш. — Както и да е, много Домове смятат, че вашият има прекалено голямо влияние.

— Аз бих им напомнила, че бях назначена след гласуване в гилдиите. И тъй като Домовете контролират съответните си гилдии, мнозинството Домове спря избора си на мен.

— Така е. Но в писмото се изтъква, че съгласно традицията емперо приема избраните от църквата, гилдиите и парламента кандидати за изпълнителния комитет, ала има правомощията да отхвърли кандидат, ако прецени, че е неподходящ. Освен това в писмото са цитирани услужливо няколко примера за такъв отказ в миналото.

— Имате ли намерение да ме отхвърлите, госпожо? — попита Надаш и Кардения долови напрежението в гласа й.

— Не бих проявила подобно неуважение към гилдиите без сериозни основания. Но след такова напомняне се налага да призная, че Домът Нахамапитин присъства неизменно и очевидно в моя живот, а дори привидността за прекомерно влияние се превръща в проблем. Може би е благоразумно вашият Дом да реши какво предпочита: място в изпълнителния комитет или шанс за брак с емперо.

— Госпожо, позволявате ли да говоря откровено? — попита Надаш след кратко колебание.

— Да, моля ви.

— Всъщност не ми давате свобода на избор, нали? Ако остана в изпълнителния комитет, ще имате повод да отхвърлите моя брат, но ще си запазите възможността да ме отстраните от комитета, ако се превърна в пречка за вас. Ако напусна комитета, запазвате възможността да се откажете от брака с моя брат, който — за да бъда откровена докрай — не вярвам да сте обмисляли сериозно досега и едва ли ще обмислите сериозно в бъдеще. Ако желаете да отхвърлите мен или моя брат, направете го. Това е ваше право и привилегия като емперо. Но не прибягвайте до тези увъртания.

Кардения се усмихна и изпита съвсем леко и мимолетно съжаление, че толкова силно предпочиташе сексуални и романтични партньори от противоположния пол. За разлика от своя брат Надаш не беше скучна.

„И тя ще те схруска жива” — обади се някаква част от мозъка й. Е, да, вероятно това беше самата истина. Надаш изобщо не би се задоволила с ролята на кротка имперска съпруга, тя би искала да властва. Което, призна си Кардения съвсем откровено, нямаше да е чак толкова зле. Нали поначало не копнееше да стане емперо? Желаеше само да бъде покровителка на мъничка спретната благотворителност за творци или нещо подобно. Имаше нещо привлекателно в представата за амбициозна партньорка, която с удоволствие ще поеме всекидневните тегоби в управлението на империята.

„Стига тази партньорка да изпълнява твоите цели”, изтъкна мозъкът й. А това би се превърнало в непреодолим проблем с Надаш Нахамапитин. Каквито и да бяха плановете й, тя ги бе изградила много време преди възкачването на Кардения на трона. Значи просто не беше подходяща за тази роля. Нежеланието на Кардения да се стига и до сексуална връзка помежду им също би изострило отношенията им. Впрочем въпреки траура нямаше как да не си спомни, че адски отдавна не е лягала с никого.

„Но не искаш секс и с Амит” — пак се обади мозъкът й. И това също беше вярно. Полът му беше подходящ, личността — не, а и толкова явно си личеше, че е марионетка в ръцете на сестра си, че в негово присъствие Кардения само се питаше „Кога мога да си тръгна?”. Тя нямаше как да не долови, че е привлекателна за Амит, или поне достатъчно привлекателна, за да поиска той секс с нея.

„Щом не искаш секс и с двамата, какво пречи да сключиш брак с онази от тях, която също няма да иска секс с тебе” — отсъди мозъкът й. Чудесен довод, обаче не знаеше нищо за сексуалните предпочитания на Надаш, освен че и в тях непременно присъства думата „амбициозна”. Надаш непременно би се оженила за Кардения, ако получи такова предложение. Дали би поискала и всичко останало, което се подразбира в брака? Може би. Но Кардения не го желаеше.

„А и можеш да си осигуриш секс винаги когато ти хрумне.” Нямаше как да си затвори очите и за този факт. Всеизвестно беше какво представляват политическите бракове, а Домът Мурн с гилдията си на сексуалните труженици имаше процъфтяващ бизнес и в Си'ан. Кардения би могла с лекота да ползва услугите им колкото си поиска. И далеч нямаше да е първата емперо, която го е правила. Научи това в Стаята на спомените, когато необмислено разпита симулацията на своя баща за брака му и Атавио VI сподели колко извънбрачни връзки е имал.

Кардения се почувства неловко не заради самия секс, а защото като повечето хора не искаше да си представя тези занимания на своите родители. Нито беше противничка на сексуалните услуги, нито се отвращаваше от идеята за такъв секс, ако човек се нуждае от него и няма по-лесен начин да си го осигури. Но не желаеше да стига постоянно дотам. Или да си намира любовници, които да заместват съпруга в леглото. Ако поискаше да се омъжи, желаеше да си намери съпруг, който я привлича. Дори това да означаваше, че е старомодна.

Можеше да загърби всички тези щуротии за секса, но нямаше как да избегне проблема с децата: лесен за решаване с Амит Нахамапитин, имаше как да бъде решен и с Надаш, но въпросът дали иска деца от тях оставаше без отговор. И двамата Нахамапитин не й допадаха кой знае колко. Не се съмняваше, че ще обича децата си, но се тревожеше, че няма да ги харесва, ако нравът на Нахамапитин надделее в тях.

И цялото това умуване не можеше да преодолее факта, че когато опреше до решение, Кардения просто не искаше нито да се омъжи за Амит, нито да се ожени за Надаш Нахамапитин, не само защото не откриваше нищо привлекателно в тях, а защото се противеше на принудата да сключи политически брак. Настрои се зле към Нахамапитин заради настойчивото им искане тя да изпълни обещание, което не е давала. Настрои се зле и към изпълнителния комитет, който и заобиколно, и пряко ги подкрепяше. Настрои се зле и към политическата ситуация с гилдиите, която превръщаше брака с Нахамапитин в благоразумно решение, за да запази и да налага властта си като емперо. Настрои се зле и към своя брат заради смъртта му, и към баща си заради думите му, че в края на краищата не е длъжна да избере някой Нахамапитин, макар че всички наоколо, всяка групировка и самата действителност я тласкаха тъкмо към такова решение.

„Що за гаден живот е моят — умуваше Кардения. — Аз съм емперо на цялото човечество, а животът ми е гадост.” Позасмя се на тази мисъл.

— Госпожо? — изтръгна я Надаш от унеса.

— Извинете — каза Кардения. — Мислех за нашите затруднения.

— Мога ли да предложа нещо?

— Можете.

— Заради своя Дом и заради своя брат готова съм да се откажа от мястото си в съвета, но само ако вие дадете съгласието си за този брак. Затова ви предлагам, докато сте в траур, да прекарвате достатъчно време с Амит. Не само формално, а и в обстановка, когато можете да се държите естествено един с друг. За да прецените възприемате ли го като партньор. И като имперски съпруг. В деня на първата годишнина от коронясването си му кажете дали сте съгласна да се омъжите за него. Ако се съгласите, ще подам оставка от изпълнителния комитет. Ако не — ще остана, а Амит и моят Дом поне ще знаят окончателния отговор. Но бих искала да чуя от вас обещание, че в такъв случай не бихте правили опити да ме отстраните от комитета. Това приемливо ли е за вас?

Кардения помисли и каза:

— Да, струва ми се.

— Добре. В такъв случай ви предавам покана от Амит. Вашите корабостроителници току-що завършиха най-новата десетка на Дома Нахамапитин „Пей си, щом ти се иска”. Той ви кани да разгледате кораба с него.

— Кога?

— След два дена.

— А кога ме е поканил вашият брат?

— Поканата е от вчера. Щеше да ви я изпрати, но знае, че участвам в работата на комитета и ще се срещна с вас.

— Надаш, очаквахте ли и този разговор?

— Не, госпожо — усмихна се Надаш. — Нямаше как да подозирам, че Домът Лагос е убедил и други Домове да поискат отстраняването ми, но след като научих, не съм изненадана. Не можех да предвидя и че ще стигнем до споразумение по този повод. Важното е, госпожо, че Амит наистина ви харесва. Затова ме помоли да му посреднича.

— Вие сте добра сестра.

— Аз съм поносима сестра. Нали и без това щях да се видя с вас. От мен не се изискваха особени усилия.

И двете се засмяха.

Малко след това Кардения беше в частните си покои с Гел Дън.

— Искам да ми съобщавате получените сведения за днешния бомбен атентат — каза му тя. — Не само от новинарските канали.

— Разбира се, Ваше величество.

— Освен това дадох съгласие да разгледам нов кораб с Амит Нахамапитин след два дена. Моля ви да се свържете с неговите хора и да уговорите всичко. Отделете за разходката два часа и необходимото време за пътуване дотам и обратно. В късния следобед.

Веждите на Дън помръднаха от чутото, но той реши да не коментира.

— Имперската служба за сигурност ще поиска чертежите на кораба и предложение за маршрут на обиколката.

— Едва ли има предвиден маршрут. Предполага се, че обиколката е неофициална.

— В службата за сигурност ще бъдат много недоволни от това.

— Тогава нека уведомят служителите на Нахамапитин, че трябва да има маршрут, но не ми го казвайте. Искам да бъда изненадана.

— Да, Ваше величество. Вие наредихте да ви уведомя и ако има новини от граф Клермон, който е на Край.

— Какви са новините?

През първата си седмица като емперо Кардения изпрати писмо на графа, за да му съобщи за смъртта на Атавио VI и да поиска последните резултати от неговите изследвания. Но беше прекалено рано той да отговори.

— Не са за самия граф Клермон, а за неговия син лорд Марс Клермон. Пристигнал е преди малко с петица на Дома Лагос и ще бъде в имперската станция след около трийсет часа. Моли за аудиенция.

— Неговият син, значи?

— Да, Ваше величество.

— Сигурно ли е, че е негов син?

— Съобщението беше кодирано със същия шифър, който граф Клермон използва в цялата си кореспонденция с нас. Потвърдено е.

— Да не се е случило нещо с графа?

— Не се споменава за това в съобщението. Да го включа ли във вашия график, или да го препратя към някого?

Канцеларията на емперо имаше четиресетина служители, които се срещаха с по-незначителните чиновници, бюрократи и придворни. Ако някой от тях се окажеше по-важен, Дън получаваше доклад и решаваше дали да привлече вниманието на владетелката към случая.

— Включи го в графика.

— Мога да отделя за него петнайсет минути преди вашата разходка с Амит Нахамапитин, по което и време да се състои тя. Така лорд Клермон ще има достатъчно време да слезе от кораба и да се качи в совалка до Си'ан.

— Уреди някой да го посрещне. Вероятно идва за пръв път на Средоточие. Не искам да се залута някъде.

— Добре, Ваше величество.

— Имам ли други задължения до края на деня?

— Само дреболии. Нищо, което не може да бъде отложено.

Кардения кимна.

— Значи ще си поприказвам с моите предшественици. По темата за политическите бракове.

— Те са знаели всичко по въпроса, Ваше величество.

— Как да бъде иначе.

Кардения тръгна към Стаята на спомените.

14

— Имаме два твърде сериозни проблема — каза Кива на графиня Хума Лагос, нейна майка и матриарх на Дома Лагос. — И единият е по-голям от другия.

— Да започнем с по-малкия — предложи Хума.

— Шибаните Нахамапитин.

Хума се разсмя.

Седяха в офисите на Дома Лагос, разположени в Дома на гилдиите, най-внушителното частно здание на Средоточие. Домът на гилдиите съществуваше от седем столетия и в него бяха настанени някои от най-старите и най-влиятелните Домове на Взаимозависимостта, а по-малки сгради на по-незначителни Домове се скупчваха наоколо като молители. Близостта на централата на някой Дом до Дома на гилдиите очертаваше приблизителна карта на политическото влияние. Лагос се помещаваха в самия Дом на гилдиите и заемаха три етажа от него. Домът Нахамапитин беше няколко етажа над тях, но разполагаше само с един етаж и половината от следващия. За Дома Ву на имперския род бяха отредени последните дванайсет етажа и покривът — толкова нависоко, че човек на практика можеше да се протегне и да докосне купола в Първа стъпка, където бе построен Домът на гилдиите.

Графиня Лагос обикновено не се застояваше в Дома на гилдиите. Управляваше бизнеса си от системата Икойи, откъдето произхождаше Домът Лагос, а неин братовчед бе назначен за директор в Средоточие и Си'ан. Пристигна обаче преди седмица, за да участва в последните преговори за взаимно лицензиране с Дома Джемисин. Граф Джемисин трябваше да дойде след два дена, но дотогава Кива се възползва от шанса да сподели затрудненията си направо със своята майка, а не с лорд Претар, старшия директор на Дома в Средоточие, когото бездруго смяташе за самодоволен смотаняк.

— И какви проблеми имаме с Нахамапитин освен обичайните? — попита Хума.

— Първо, убедена съм, че Нахамапитин са уредили саботажа на нашите продукти на Край, като са разпространили вирус и с това са дали повод на херцога на планетата да ни наложи ембарго и да блокира нашите сметки. Второ, убедена съм, че Грени Нахамапитин, техният директор на Край, е убедил херцога да блокира парите ни и след това да се възползва от тях, за да финансира продължаващата гражданска война с въстаниците. Трето, на практика съм сигурна, че Нахамапитин и конкретно Грени са подстрекателите на това въстание, но не мога да го докажа. Четвърто и най-важно, извратенякът Грени Нахамапитин се опита да заложи бомба в нашия кораб и насъска шибани пирати да ни подгонят.

Хума Лагос обмисли мълчаливо чутото от дъщеря си. Накрая попита:

— Любопитна съм — ако това е по-малкият ни проблем, какъв е по-големият?

— Пълното разпадане на Потока, краят на Взаимозависимостта и вероятната гибел на човечеството.

Хума примигна след думите на Кива.

— Кога?

— През следващите няколко години.

— Откъде получи тази информация?

— От пътник в „Да, сър”, който се оказа и физик, изследващ Потока.

— И защо ти каза тези неща?

— Убедих го с чукане.

— Вярваш ли му?

— Ами да. Не че разбирам всичко. Но не се съмнявам, че поне отчасти е вярно. Зверски сме прецакани, мамо.

— Къде е този пътник сега?

— На път за среща с емперо, за да обсъди това с нея.

— Хъм… — Хума пак се смълча. — А можем ли да направим нещо по въпроса с тази гадост около „края на Взаимозависимостта”, преди подписването на договора с Джемисин вдругиден?

— Всъщност не.

Хума кимна.

— Тогава да се съсредоточим върху Нахамапитин засега. Хайде, да чуя всичко.

Кива се впусна в подробен и гръмогласен разказ за цялото пътуване на „Да, сър” до Край, като добавяше изобилни коментари. По едно време ги прекъсна лорд Претар, защото седяха в неговия кабинет. Графиня Лагос го отпрати, без дори да го погледне, а той побърза да излезе и седна в собствената си приемна. След един час чакане стана да си вземе кафе.

— Значи си готова да се явиш пред Вътрешния съд на гилдиите и да дадеш показания, че Грени Нахамапитин е заповядал да бъде заложена бомба в „Да, сър” и е организирал пиратското нападение — каза Хума, след като изслуша Кива.

— Разбира се.

— И според тебе Домът Нахамапитин стои зад всичко това. Грени Нахамапитин не е действал на своя глава за собствена изгода, а е изпълнявал заповеди на Дома.

— Мамо, познавам Грени Нахамапитин. Въргаляхме се няколко пъти, когато бях в университета и той навестяваше Надаш. Не е най-амбициозният в семейството. Не знам каква е официалната позиция на Дома Нахамапитин за всички негови лайнарщини на Край, но знам, че той не е мозъкът на тази операция.

— Тоест говориш за Надаш.

— С нея бяхме състудентки — напомни Кива.

— Приятелки ли сте?

— Би било преувеличено. Тя ме понасяше, докато се чуках с нейния брат, иначе имахме мълчаливо взаимно съгласие, че е най-добре за всички да не се пречкаме една на друга. Но я уважавам. Тя е страхотно хитроумна и ако те бутне в някоя дупка, ще се погрижи да изглежда, че сама си скочила. Ако са се захванали с нещо, тя е двигателят.

След поредното мълчание Хума каза:

— Знаеш ли, че през последните месеци въстаници от Край пръскат на парчета с бомби какво ли не и тук, и в други системи?

— Не. Мамо, как да знам, като ме нямаше повече от две години?

— Започнаха — или поне така се твърди — с бомби по време на церемонията за коронясването на новата ни емперо. Гръмнаха най-добрата й приятелка, за малко не очистиха и самата Грейланд. И оттогава след всяко ново нападение тъкмо Надаш агитира гилдиите и парламента за военни действия срещу тях. И постига своето. Тук имат десантен кораб, готов да влезе в Потока към Край. Само чакат повод да го изпратят.

— Пасва на останалото — отбеляза Кива. — Щом тя иска да бъде изпратен, вече има планове как ще бъде използван там.

— Ако изпратят тези войници, ще им възложат да подкрепят херцога, а ти каза, че Грени Нахамапитин се е съюзил тайно с въстаниците.

— Е, да. И какво от това? Или е измислил как да се възползва от допълнителните войски, или се мъти още нещо, което пропускаме. Вероятно е и едното, и другото.

Хума кимна, стана и плесна с ръце.

— Хайде да научим, какво ще кажеш?

Излезе от кабинета и тръгна към общите асансьори на сградата. Кива вървеше след нея.

След две минути бяха във фоайето на Дома Нахамапитин.

— Трябва да говоря с Амит Нахамапитин — заяви Хума на администраторката.

— Имате ли уговорена среща?

Кива се подсмихна и веднага й дожаля за момичето.

— Скъпа, аз съм графиня Хума Лагос. Не са ми нужни уговорки.

— Съжалявам, но ако нямате уго…

— Дете, сега ще си изясним нещо. — Хума посочи стъклената врата, която несъмнено имаше магнитна ключалка и през нея се влизаше в приемната и останалата част от етажа. — Ще се опитам да вляза през тази врата, след това ще отида пред кабинета на Амит Нахамапитин и ще се опитам да отворя и неговата врата. Ако и двете врати не се отворят, ще направя две неща. Първо, ще внеса във Вътрешния съд на гилдиите иск срещу Дома Нахамапитин за възпрепятстване на разследване, а ти вероятно знаеш колко сериозно е това обвинение и защитата срещу него ще струва на Дома Нахамапитин стотици хиляди марки. Но после ще загубят делото и тогава милиони марки ще бъдат прехвърлени от техните сметки в моите, а ти ще бъдеш уволнена, защото си станала причина за раздор между Домове, който лесно е можел да бъде избегнат. Второ, ще съдя и тебе, като уведомя Дома Нахамапитин, че с удоволствие ще оттегля иска си срещу тях, ако те уволнят. След това нашите два Дома ще се погрижат заедно да не си намериш никаква работа и през остатъка от живота си да не получаваш повече от жизнения минимум във Взаимозависимостта, а ако припечелиш още нещо, то ще бъде иззето и изпратено на мен. А аз ще харча тези пари за шампанско, за да вдигам наздравици за мъките ти. Е, напълно ли си изяснихме положението?

Администраторката се опули, натисна бутон и вратата избръмча.

— Благодаря ти — каза Хума и нахълта.

Кива вървеше по петите й.

Кабинетът на Амит се намираше в далечен ъгъл на етажа и беше просторен, с безупречно обзавеждане и широки прозорци с изглед към деловия квартал на Първа стъпка. Той и още двама седяха на разкошни удобни кресла около маса и всички изглеждаха изненадани, че Хума и Кива се изтърсиха при тях.

Хума посочи другите двама.

— Ти и ти. Разкарайте се веднага.

Онези се обърнаха към Амит, който кимна. И те се разкараха. Хума и Кива се настаниха на освободените места.

Амит ги погледна, протегна ръка и взе от масата таблет, на който мигаше ново съобщение. Прочете го.

— Графиньо Лагос, както научих, заплашвали сте моята администраторка. А и в случая обвиненията за възпрепятстване на разследване са неуместни и вие знаете добре това. — Остави небрежно таблета на масата и се взря в двете си гостенки. — Сега ще ми обясните ли на какво дължа наистина неочакваното удоволствие от вашето присъствие?

— Първо, вашето семейство е саботирало наш продукт на Край — започна Хума.

— Нищо не знам за това — сви рамене Амит.

— Но аз знам и нашите адвокати ще го обсъдят с вашите. Второ, вашето семейство е създало пречки за деловата активност на моята дъщеря на Край, като е убедило херцога там да конфискува незаконно наши печалби и да се възползва от тези пари.

Амит стрелна с поглед Кива.

— А, да, вие сте лейди Кива. Веднага ми се сторихте позната. Доколкото знам, поддържахте дружески отношения с моите сестра и брат по едно време.

— Не бих ги нарекла „дружески” — възрази Кива.

— Може и да съм се заблудил — сговорчиво отговори Амит и пак се вторачи в Хума. — Госпожо, създаването на пречки за търговска дейност е сериозно обвинение, затова очаквам, че и нашите адвокати ще имат какво да кажат по въпроса. Едва ли е нужно да ви напомням, че Вътрешният съд се отнася крайно отрицателно към опитите да бъде използван като средство някой Дом да оказва натиск върху друг. Затова, ако внесете иск и загубите делото, на Дома Нахамапитин ще бъдат присъдени всички съдебни разноски и обезщетение в троен размер. А нашите адвокати са много способни и затова услугите им са много скъпи.

— Няма да загубим. Освен това ще предявим обвинения към вашия брат Грени за опит за убийство, опит за отвличане, заговор за извършване и на двете деяния, саботаж на регистриран кораб на гилдия, пиратство и изнудване.

— Какво? — изрече Амит не толкова благо.

— Малкият шибаняк заложи бомба в моя кораб и насъска пирати да отвлекат един от моите пътници — обади се Кива.

— Да, Амит, имаме всички необходими доказателства, за да постигнем присъда по тези обвинения — натърти Хума. — И Кива, и жертвата на опита за отвличане и убийство, и целият екипаж на „Да, сър” са готови да дадат показания.

— Имаме записите от системите за сигурност, потвърждаващи опита за убийство, самопризнанията на извършителя и записи от разговорите между „Да, сър” и пиратския кораб — услужливо добави Кива.

Хума кимна.

— Съществува леко затрудняващото обстоятелство, че за довеждането на Грени пред съда са необходими поне година и половина. Но с уликите, които ще представим, според мен ще убедим и гилдиите, и парламента да произнесат присъда.

— И тъй като дребното лайнарче беше упълномощен представител на Дома Нахамапитин на Край, ще се погрижим присъдата да бъде произнесена и срещу Дома.

Кива импровизираше върху думите на своята майка, но не се съмняваше, че знае каква игра е подхванала Хума. Защо да не се развихри, мътните го взели?

— Мога да ви гарантирам, че Домът Нахамапитин не е участвал в никакви планове за унищожаване на ваш кораб — заяви Амит.

— Дори не опитвайте тези номера, лорд Амит — предупреди го Хума. — Всички знаем, че вашият брат не е чак толкова самостоятелен. Впрочем вие също. Ако Грени прави нещо, значи изпълнява указания. Ако не от Дома Нахамапитин като цяло, то от някого в Дома, което е едно и също от наша гледна точка. За нас не е никакъв проблем да поискаме от съдилищата на гилдиите и на Взаимозависимостта да разширят обхвата на обвиненията в заговор, за да включат в тях вас, вашата сестра и дори целия ви шибан Дом.

— Това може да се окаже по-трудно, отколкото очаквате — възрази Амит.

Хума изпръхтя.

— Лорд Амит, напъните да станете съпруг на емперо не правят вашия Дом недосегаем за правосъдието. Как върви ухажването, между другото? Според слуховете тя се оказала твърде неподатлива на вашето обаяние. Може би дори ще си отдъхне, когато започне разследване срещу вас и шибаното ви семейство.

— Жертвата на опита за убийство е син на много близък приятел на покойния емперо, нейния баща — пак вметна услужливо Кива.

— Виж ти, още една причина тя да не иска край нея да се мярка престъпен задник като вас — каза Хума на Амит.

— Всъщност аз ще се срещна с нея по-късно днес. — Раздразнението на Амит пролича леко. — Ще разгледаме заедно новата ни десетка.

— Трогателно! — плесна с ръце Хума. — Може би ще възложа на някого от нашите служители в Си'ан да й връчи резюме на нашия иск. Нали разбирате, за да дадем тема за разговор на двете влюбени гълъбчета, докато зяпате хубавичкото ново корабче.

Кива вече гледаше майка си с нескрито възхищение. Открай време се знаеше, че е по-добре да не се бъзикаш с Хума Лагос, а Кива можеше да я наблюдава години наред в преговори и спорове, за да се поучи от нея. Но за нея си оставаше наслада да гледа как майка й ловко и сквернословно притиска до стената мръсници като Амит Нахамапитин, после посяга надолу и стиска (или бърка и завърта според случая). Толкова приятно беше да обожаваш родител, дори когато съзрееш, и да си казваш: „Ей такава искам да бъда, когато порасна”.

Амит въздъхна, вдигна ръка и потърка лицето си.

— Добре, графиньо Лагос. Какво искате?

— Какво искате да кажете, лорд Амит?

— Искам да кажа, че ако имахте намерение да внесете иск във Вътрешния съд или в съдилищата на Взаимозависимостта, просто щяхте да го направите и да ни изненадате. Щом сте в моя кабинет, искате да решим проблема по друг начин. Така да бъде. Кажете ми какво искате.

— Искам да поокастря Дома Нахамапитин.

— Дори не разбирам какво означава това.

— Означава, че ще поискам три неща от вас и от всичките ще ви заболи.

— И какви са те?

— Първо, съсипахте нашия бизнес. Можем да се борим срещу това в съда, но крайният резултат няма да ви хареса. — Хума изви глава към Кива. — Какви печалби очаквахме от твоето пътуване?

— Сто милиона марки.

— Значи искате сто милиона марки от нас — предположи Амит.

— Искам двеста милиона марки.

— Това е нелепо.

— Прецакахте наш продукт, което и само по себе си е твърде лошо. Но освен това омърсихте и доброто ни име. Това е цената за бъзика с нашата репутация. Значи двеста милиона марки трябва да бъдат преведени по наши сметки в срок от три дена.

Амит май се канеше да каже нещо, но размисли.

— Второто — подкани той.

— Може би знаете, че подписахме писмо с възражения срещу назначаването на вашата сестра в изпълнителния комитет.

— Тя спомена нещо подобно.

— Значи за вас няма да е изненада, че искаме тя да подаде оставка.

— За да заеме някой Лагос мястото й, без съмнение.

Хума завъртя глава.

— Не. Но предпочитаме буквално всеки друг пред нея.

— Ще й предам думите ви.

— Да, моля ви. Трето, ще кажете на емперо Грейланд, че вече не настоявате за брак.

— Стига де — възмути се Амит. — Вече поискахте да вземете главата на моята сестра. Поне моята оставете на раменете ми.

— Не се пазарим! — изрекоха Хума и Кива в един глас и се спогледаха ухилени. Хума пак се вторачи в Амит. — Хайде да не се преструваме, че когато станете имперски съпруг, вече няма да бъдете марионетка на своята сестра.

— Разбира се — ехидно отвърна Амит, — нали съм лишен от собствена воля.

— Именно — потвърди Хума без дори намек за присмех. — Ако желаете, споделете проблема си с психотерапевт. Но дотогава се откажете от свързването с имперския род чрез брак.

— Ами ако Грейланд поиска да се омъжи за мен?

Хума се засмя.

— Ох, горкичкият. Това няма да го бъде.

Раменете на Амит като че се превиха леко.

— Ние какво ще получим, ако изпълним тези искания?

— Нищо — отсече Хума. — Тоест ние няма да споменаваме нищо за стореното от вас на Край. Както и за плановете ви на Край.

— Така ли било — промърмори Амит и Кива усети как кръвта нахлу в главата й.

Дори у нея да бяха останали някакви съмнения, че Нахамапитин не вършат нищо добро на онази планета, те се изпариха в този миг. Усети пръсти на китката си и осъзна, че майка й я възпира да не избухне. Овладя се.

— Да, така — натърти Хума.

— И какви гаранции имаме за това?

— Амит, да не искате шибан договор? Толкова ли сте тъп? Искам да проумеете нещо. Нямате никакви козове в ръцете си. Благодарете на своя смайващо нехаен брат, че имаме повече от достатъчно улики, за да погребем вас, сестра ви и целия ви шибан Дом. В най-добрия за вас случай ще прекарате следващото десетилетие в опити да се измъкнете от съдебни искове и разследвания. В най-лошия — ще се озовете в затвора, а монополът на вашия Дом ще бъде продаден на търг. Каквото и да се случи, Амит, няма да ви помогне в бизнеса. Сестра ви ще загуби мястото си в комитета, а вие няма да се ожените за емперо. Но така губите само пари и се примирявате с изтърбушването на самочувствието си. Ще преживеете и едното, и другото, убедена съм в това.

Амит се замисли.

— Ще знаете моя отговор утре.

— Можете да ми отговорите и веднага — настоя Хума.

— Графиньо Лагос, моля ви. Както ми напомнихте унизително неведнъж в този разговор, решението не зависи само от мен. И все пак имам уговорена среща с емперо по-късно днес. Няма как да я отменя.

— Тогава да се разберем — след точно двайсет и четири часа и една минута от този миг, ако не съм получила никакъв отговор от вас, клетвена декларация ще бъде внесена при секретаря на изпълнителния комитет и подадена лично до емперо. И ще оставя вас и сестра ви да се оправяте както знаете нататък. Така справедливо ли е?

— Графиньо, „справедливо” не е думата, която бих избрал в случая.

— Да бяхте помислили за това, лорд Амит, преди да се захванете с всички тези дивотии — каза Хума Лагос и се надигна от креслото. Кива също стана. — И преди да решите, че можете да натопите и нашия Дом в тях.

Кимна и излезе, без да се сбогува. Кива я последва. Последната гледка от кабинета беше протегнатата ръка на Амит Нахамапитин към таблета, за да се обади припряно на някого.

— Обичам те, мама ти! — призна Кива на майка си, когато минаваха покрай администраторката.

Момичето се извърна много старателно, за да не ги погледне.

— Аха.

Хума не каза нищо друго, докато чакаха асансьора.

— Според тебе Надаш ще се съгласи ли? — попита Кива, когато влязоха в кабината.

— Няма значение.

— Струва ми се, че двеста милиона марки имат значение.

— Целта на този разговор не беше да изнудим Нахамапитин. Това е само приятна дреболия. Целта беше да научим какво са намислили и да объркаме плановете им. Сега знаем какво правят. Решили са да завладеят Край.

— Вярно — съгласи се Кива. — Но защо?

Вратата на асансьора се отвори.

— Защото знаят нещо, което според тях никой друг не знае — каза Хума на излизане от кабината.

Кива умуваше, докато вървяха по коридора.

— Значи смяташ, че и те знаят? — попита накрая. — За случващото се с Потока.

— Или това, или са уверени, че знаят нещо друго, което ще има не по-малки последствия. Рискуват твърде много, за да наложат властта си в онази затънтена дупка, и си мисля, че са готови и да дадат много, за да не се разчуе.

— Значи очакваш да ни дадат парите.

Хума кимна. Стигнаха до кабинета на лорд Претар. Щом влязоха, той стана и се опита да каже нещо.

— Махай се — изгони го Хума.

Той преглътна думите си и побърза да излезе. Кива затвори вратата.

— Парите ще бъдат поредното доказателство — каза Хума на дъщеря си.

— А ако откажат да ни платят?

— Тогава ще е най-добре ние двете да не се мяркаме на място, което се обстрелва лесно от съседните покриви. Но каквото и да стане, току-що се намесихме грубо в техните планове и графика за изпълнението им. Ще бъде интересно да наблюдаваме действията им през следващите дни. — Хума седна зад бюрото на Претар. — Този твой приятел… Физикът, изследващ Потока.

— Марс Клермон — подсказа Кива.

— Още ли се понасяте добре?

— Може да се каже — отвърна Кива с усмивка, защото си спомни скорошното дълго чукане.

— Искам да се срещна с него. Знам, че ти му вярваш, но искам и аз да му повярвам. Ако му повярвам, искам да знам и колко време ни остава, преди всички да затънем в лайната. След това трябва да научим точно как Нахамапитин са намислили да се облагодетелстват от това и да ни го начукат на всички останали. И искам да науча това преди всеки друг.

Кива завъртя глава.

— Той ще разговаря с емперо днес. И не ми се вярва тя да си мълчи за чутото.

— Проблемът не е дали ще разкаже на всички — отвърна Хума. — Проблемът е дали ще й повярват.

— Но тя ще каже истината.

— Ох, дъще моя — засмя се Хума. — Само не ми разправяй, че не знаеш колко маловажно е това.

15

Марс Клермон не подозираше какъв провинциалист е, докато не пристигна в Средоточие.

Едно беше да съзнава с ума си, че Средоточие, включващо едноименната планета, гигантската имперска станция, не по-малкия автономен хабитат Си'ан и още десетки свързани с тях космически средища, е най-напредналата и многолюдна система в цялата Взаимозависимост. Съвсем друго беше да мине от „Да, сър” в имперската станция, няколко пъти по-голяма от съответствието си над Край, и да съзре гъмжилото от бързащи хора, които заминават, пристигат или са се запътили нанякъде по работа. И да знае, че на планетата долу има още повече хора в още по-претъпкани подземни куполи или в усъвършенствани въртящи се цилиндри, дълги по няколко километра, които не обръщат внимание или просто не се притесняват колко близо са до пустотата на вакуума, ледените скали или унищожителната радиация, които могат да ги убият за броени минути.

„Тези хора са побъркани” — каза си Марс, но неволно се ухили. От мисълта в какво положение се поставя човечеството доброволно, но успява да благоденства, му спираше дъхът. Във Взаимозависимостта с нейните религиозни и социални догми за връзките между всички, съчетани с опираща се на гилдии и монополи икономика, хората бяха създали възможно най-смехотворно сложния метод да осигурят оцеляването на своя вид. Всичко ставаше още по-заплетено с добавянето на официална кастова система, смесваща благородници с търговско съсловие над масата обикновени труженици.

И все пак вършеше работа. Защото на равнището на обществото явно достатъчно хора искаха да върши работа и защото всъщност милиардите в крехка изкуствена среда, податлива на механични и екологични повреди и упадък, и с ограничени природни ресурси, можеха да се справят по-добре, като разчитат един на друг, а не вършат всичко на своя глава. Дори без Взаимозависимостта човечеството оцеляваше най-успешно чрез взаимната зависимост.

„Само че сега всички ще бъдем принудени да измислим нов начин за оцеляване” — сети се Марс. Докато гледаше нагоре и на всички страни в имперската станция и наблюдаваше неспирното движение наоколо, той си спомни, че след по-малко от десетилетие всички те може да са мъртви или да им предстои гибел. Отнасяше се и за него.

— Лорд Марс?

Млад мъж с тъмнозелена имперска униформа го гледаше, държеше табела с надпис „Лорд Марс Клермон”.

— Да, аз съм — потвърди Марс.

— Възложено ми е да ви заведа в Си'ан. — Младежът се озърна. — Имате ли багаж? Доколкото знам, слезли сте от петица на Лагос. Имате ли къде да отседнете?

— Изпратиха багажа ми в хотел „Морланд” тук, в станцията.

— Чудесен избор сте направили, сър — похвали го пажът.

— Благодаря.

Кива му препоръча „Морланд” — „ако можеш да си го позволиш”. Марс имаше в момента осемдесет милиона марки в криптирания си носител и отвърна, че все някак ще понесе сметката за хотела.

Младежът посочи.

— Оттук, сър.

Марс последва водача си, чието име беше Верзон Зоне, към онази част от станцията, където беше терминалът за полети до Си'ан. Провериха документите му, после още веднъж, сканираха го целия два пъти, двама отделни служители му зададоха въпроси с каква цел отива в Си'ан. Марс отговаряше, че ще бъде приет от емперо, и показваше таблета си с официалното уведомление и кода за сигурност. Олекна му, че не го попитаха по какъв въпрос ще разговаря с емперо. Досещаше се, че отговор като „за края на Взаимозависимостта и вероятната гибел на човечеството” може да предизвика суматоха.

Верзон се оправда за строгите мерки за сигурност.

— Затегнаха ги, откакто онези ужасни въстаници от Край извършиха бомбен атентат в деня на коронясването… — Запъна се внезапно, защото и повереният му гост също пристигаше от Край. — Не съм искал да намекна нищо лично за вас, милорд.

Марс се усмихна. Едва през последните часове научи за смъртта на Атавио VI, наследяването му от неговата дъщеря Кардения, вече емперо Грейланд II, и опита за покушение срещу нея по време на церемонията за коронясването й. Таеше сериозни съмнения, че е замесен който и да било от Край.

— Няма нищо — каза на Верзон и пролича, че младежът си отдъхна.

В полета със совалката до Си'ан нямаше нищо необикновено, но Марс не отделяше поглед от таблета си. Взираше се в повърхността на Средоточие, докато совалката напредваше устремно над линията на терминатора от имперската станция над екватора към Си'ан, намиращ се десет градуса северно от него. Гледаше все по-големия Си'ан на екрана и различаваше същинска река от точици — апаратите, които доближаваха този хабитат или отлитаха от него. Напред и назад по линията на терминатора имаше по-малки хабитати, обитавани от работниците, които строяха междузвездни кораби в орбиталните докове наблизо. Марс не видя никого от тях на таблета си.

Совалката кацна, Марс и Верзон се качиха на влака, минаващ през целия Си'ан. Марс пак беше омаян от гледките, взираше се в извивката на пейзажа, който минаваше и над него в цилиндъра, а от другата страна вътрешната повърхност се връщаше към линията на влака.

— За пръв път ли сте в Си'ан, сър? — попита Верзон.

— За пръв път съм в такъв хабитат. Досега живях само на Край. На повърхността на планета. Съвсем различно е.

— Как изглежда, сър?

— Плоско. — Марс още се вглеждаше в извиващата се местност около него. — Дори подножията на планините изглеждат плоски в сравнение с това. Не мога да си представя как някой тук поглежда нагоре, без да се чуди защо не пада към отсрещната страна на станцията.

— Ами защото Си'ан се върти… — започна Верзон.

Марс се засмя.

— Разбирам физическите закономерности. Не за тях говоря. Не е едно и също да разбираш с ума си и животинската част от мозъка да ти внушава, че веднага трябва да се хванеш за нещо. — Той забеляза учтивата усмивка на Верзон. — Сигурно сте израснали в такъв хабитат?

Младежът кимна.

— Аз съм от Анкона. Един от присъдружните народи в системата на Средоточие.

— Ясно. Значи сте свикнали с това. — Марс пак погледна през прозореца. — А аз… не съм.

— Очаквате ли да свикнете някога, сър?

— Надявам се. Но се надявам и да не свикна.

Слязоха от влака на спирката пред двореца и Верзон го поведе към площадката за хората, които чакаха да влязат. Марс имаше уговорена среща със самата емперо и Верзон подмина всички останали, които замърмориха сърдито. Марс смънка някакво извинение, но Верзон му посочи да мине отпред. Пак представи документите си, пак го сканираха, пак го разпитаха набързо, влязоха и Верзон го повери на млада жена — Обилийс Атек, която работеше в самия дворец. Тя даде на Марс пропуск, който трябваше да закачи на блузата си, и го покани да я последва. Марс помаха за сбогом на Верзон и тръгна с нея.

Десет минути по-късно седеше в приемната пред кабинета на емперо Грейланд II, след като мина през няколко публично достъпни зали с по-разкошно обзавеждане и декорации от всичко, което бе виждал досега. Допреди малко си въобразяваше, че херцогският дворец на Край е образец за противна пищност, но пред имперския дворец изглеждаше като мансарда на начинаещ кариерист, а собственият му дом — уж внушително имение, приличаше на колиба. Тук бе претъпкано с трупани цяло хилядолетие лъскави дрънкулки, свидетелство за себичното самодоволство на един род и политическата система, която го крепеше. И приемната беше пълна с грижливо подбрани съкровища, сред които и статуя на Пророчица-емперо Рашела I, изваяна от скулптора Мейс Фуджиморо. Творбата беше прочута в цялата Взаимозависимост и вероятно струваше повече от доходите на цели човешки средища.

Марс се озърташе и се питаше как една емперо, за която запазването на система като Взаимозависимостта е жизненоважно, би могла да направи нещо, щом научи носените от него новини.

„И ти си лорд — напомни мозъкът му. — И ти си обвързан със системата. Но ето те тук.”

Да, ама не съм емперо, каза си. Аз само се облагодетелствам от системата. Тя е нейно въплъщение.

„Друг емперо изпрати баща ти на Край да изследва.”

Онзи емперо вече е покойник.

— Лорд Марс.

Той вдигна глава. Обилийс сочеше вратата. Време беше да се срещне с емперо. Марс стана и влезе в кабинета.

„В началото на срещата с емперо е достатъчно да се поклоните — наставляваше го Обилийс, докато идваха насам. — Някои предпочитат да коленичат, вие също можете да го направите, ако желаете. Но времето ви с емперо е ограничено, а така ще загубите част от това време. След като бъдете представен, очаква се емперо да започне и да води разговора. Говорете, след като тя ви говори, отговаряйте на всички въпроси. Когато определеното време за срещата изтече или ако емперо ви отпрати, поклонете се и излезте от стаята. Във всеки момент проявявайте почтителност и сдържаност, както подобава пред вашата емперо.”

Марс влезе в кабинета на емперо, огледа обстановката за миг-два и се разсмя. Обилийс Атек се вторачи намръщено в него.

— Нещо смешно ли има, лорд Марс? — попита млада жена, застанала пред бюро.

Носеше премяна в имперското зелено. Очевидно тя беше емперо и също толкова очевидно той се изложи още с влизането си.

Марс се поклони.

— Съжалявам, Ваше величество. Бях изненадан от вашия кабинет.

— Какво ви изненада?

— Аз… ами… Ваше величество, кабинетът изглежда сякаш в него се е взривил музей.

Обилийс Атек вдиша рязко и като че чакаше емперо да заповяда тутакси обезглавяването му.

Но емперо също се разсмя неудържимо.

— Благодаря ви — изрече от сърце. — Тъкмо това си мислех през последните девет месеца. Понякога ме е страх да направя дори крачка тук. Безпокоя се да не бутна нещо и да не счупя безценна реликва. Плаша се от собственото си работно помещение, лорд Марс. Събирам смелост да го обзаведа наново.

— Вие сте емперо, Ваше величество. Убеден съм, че ще ви позволят.

— Въпросът не е дали мога, а дали трябва да го направя.

Емперо кимна на Обилийс, която се поклони и преди да излезе, предупреди Марс с поглед да се държи прилично. Марс откри, че е останал насаме с емперо, тук нямаше помощници, министри или секретари.

— Кажете ми какво си помислихте току-що, лорд Марс — настоя тя и му посочи кресло пред бюрото.

— Помислих, че имате по-малко придворни, отколкото очаквах.

Марс седна, тя само се подпря на бюрото.

— Имам дори повече служители, отколкото можете да си представите. И те обикновено присъстват на моите срещи. А аз провеждам много срещи, лорд Марс. Може би дори няма да повярвате колко много. Не бих могла да се справя с всичко без помощ. Затова те са с мен — емперо посочи бюрото, — аз седя зад това, използвам имперското „ние” в разговора, всеки се държи много почтително и любезно и никой не се смее на този абсолютно нелеп кабинет, когато влезе в него. Но вие се засмяхте.

— Да, Ваше величество. Съжалявам.

— Аз не съжалявам. Напротив — доволна съм, че реагирахте така. Но ако нямате нещо против, лорд Марс, бих искала да науча защо.

— Сигурно защото съм прекалено развълнуван, Ваше величество.

— Говорите като осемгодишно хлапе, получило твърде много сладкиши — усмихна се емперо.

Марс отвърна на усмивката й.

— Сравнението си го бива — призна той. — Ваше величество, целия си досегашен живот прекарах на Край. Не е чак затънтеното изостанало място, както всички го описват, но не е и… това. Не е като Средоточие. Не е като Си'ан. Не е като този дворец.

Емперо сбърчи нос и Марс проумя изведнъж, че каквото и да е очаквал от тази среща, то не се случваше.

— Ужасно е, нали? — подхвърли тя.

— Ъ-ъ… — запъна се той.

Емперо се засмя отново.

— Съжалявам, лорд Марс. Не исках да имате чувството, че ви подмамвам да допуснете гаф. Моля ви да ме разберете — аз не бях предназначена за ролята на емперо. Не съм израснала с всичко… това, както вие се изразихте. За мен е не по-малко чуждо, отколкото и за вас, струва ми се.

— Аз съм благородник, ваше величество. Не ми е чуждо. Само ми изглежда прекалено.

— Да. Да… Благодаря ви още веднъж. Изразихте съвсем точно преживяванията ми през последната година.

— Радвам се, ако съм помогнал, Ваше величество.

— Помогнахте ми — увери го емперо. — Досега това е може би най-приятната за мен среща на четири очи. — Тя се засмя и леко наклони глава. — Затова ме натъжава необходимостта да я вгорчим с разговор за края на цивилизацията.

Марс кимна.

— Значи знаете.

— Лорд Марс, нали не сте се заблудили, че се съгласих да ви приема, защото имам навика да приветствам нисшестоящи благородници в Си'ан? Не се опитвам да ви уязвя, разбира се.

— Не съм се засегнал — отрече Марс. — Просто не знаех какво сте научили и колко ще се наложи да ви обяснявам.

— Тогава да смятаме, че знам каквото знаеше и моят баща за заниманията на вашия баща на Край, защо е бил изпратен там и какво могат да означават неговите изследвания.

— Разбрах.

— Щом това е ясно, първият ми въпрос е: струите на Потока ще изчезнат ли?

— Да.

Тя въздъхна тежко.

— Кога?

— Вече започнаха. Според нашите прогнози струята откъм Край би трябвало вече да е недостъпна. „Да, сър” — корабът, с който пристигнах, вероятно е бил последният, който е успял да влезе в нея.

— Как бихме могли да потвърдим това?

— Ще научите, когато очакваните по график кораби от Край не се появят.

— Корабите често отлитат със закъснение, затова се забавя и пристигането им.

Марс кимна.

— Ще минат поне две седмици, докато хората обърнат внимание, че корабите не се връщат. Но и тогава може би ще търсят други причини.

— Например онази ваша гражданска война.

— Не е моя гражданска война — изсумтя Марс и се опомни веднага. — Извинете, Ваше величество.

Емперо не обърна внимание на думите му.

— Има ли някакъв начин да използваме изчезването на струята от Потока? Онази от Край до тук?

— Мога да представя нашите резултати и да обясня математическия апарат за получаването им. Но трябва да ви предупредя отсега, че всеки, който не се занимава с физика на Потока, няма как да вникне в обясненията, а дори да разбере нещо, ще оспорва значението му. Ще мине време, докато други физици проучат направеното от моя баща и неговия прогностичен модел. Но дотогава вече ще е все едно.

— Защото ще изчезнат още струи от Потока и това ще бъде достатъчно доказателство.

— Така е — съгласи се Марс.

— Казахте, че според вас струята от Край към Средоточие вече е изчезнала.

— Да, това е много вероятно.

— Значи можете да предвиждате кога ще се случи.

— Можем да ви представим вероятностите за времето на изчезване на струите. Това не е предвиждане. Само използваме данните и избираме най-вероятните варианти.

— Знаете ли коя струя ще изчезне най-скоро? Тоест коя е най-вероятно да изчезне?

— Да, знам. Най-голямата вероятност е за струята от тук към Терхатум. Според нашия модел тя ще изчезне през следващите шест седмици.

— Сигурен ли сте?

— Не. Но е много вероятно.

— Колко вероятно? Кажете ми процентите.

— Аз бих преценил, че има вероятност от осемдесет процента струята от Средоточие до Терхатум да изчезне през следващите шест седмици. Над тази оценка става неясно, но шансът да изчезне до една година е почти сто процента.

— Говорите за струите до Терхатум и от там до тук ли?

Марс поклати глава.

— Не. Всъщност струята към една система и струята оттам не са свързани. — Той долови погледа на емперо. — Знам, човешкият мозък не се примирява лесно с този факт, но е вярно. Нашият модел дава прогноза и за струята от Терхатум към Средоточие, но е твърде мъглява, защото е отдалечена във времето. Може да изчезне след само трийсет и осем месеца, но може да се случи и след осемдесет и седем месеца. Най-дългият срок попада в периода, когато очакваме и последните струи да станат недостъпни.

— Коя ще изчезне последна?

— Според досегашните ни прогностични модели струята от Средоточие към Край ще изчезне след осемдесет до осемдесет и седем месеца.

— Помните всички тези числа? — учуди се емперо.

— Не всички — призна си Марс. — Само онези, за които очаквах да ме попитате. Имам петнайсет минути за срещата с вас. Не исках да прахосвам това време.

— Не намирате ли някаква ирония във факта, че струята от Край изчезна първа, а струята към Край ще остане последна?

— Няма ирония, Ваше величество, само случайност. Но се радвам, че е така. Искам да имам шанс да се върна у дома.

Емперо се взря в него.

— Пътували сте почти година, без да знаете дали ще ви приема.

— Моля да ме извините, но аз не си представях, че ще се срещна с вас. Очаквах да ме приеме вашият баща. Поднасям ви съболезнованията си, Ваше величество.

— Благодаря. Как щяхте да постъпите, ако бях решила да не ви приема?

— Предполагам, че щях да представя нашите данни на физиците в университета на Средоточие и щях да им кажа, че вече е техен проблем да предадат информацията на всеки, който е готов да ги изслуша. Може би щях да поразгледам два-три дена, а после да си замина с първия кораб, който отлита към Край.

— Такъв ли е планът ви и сега? Да се върнете веднага на Край?

— Вече нямам планове, Ваше величество. Говорих с вас. Готов съм да ви представя пълния доклад на моя баща, проверен и от мен, изготвянето на който му е било възложено от вашия баща. Вие ще го предадете за проверка на когото пожелаете и ще го използвате както намерите за добре във вземането на решения. Както изглежда, не се налага да ви убеждавам в истинността на данните. Сигурен съм, че ще ги използвате мъдро, макар че не се знае дали всички останали ще последват вашия пример.

Вратата се отвори и Обилийс Атек влезе в кабинета. Марс се изправи.

— Лорд Марс, вие осъществихте плановете си, но аз може би ще се нуждая от вас и занапред — каза емперо. — Ще останете ли?

— Вие сте емперо, Ваше величество.

— Недейте така. — В гласа на емперо за пръв път прозвуча досада. — Лорд Марс, вие не сте кабинет, в който бих решила да сменя мебелите. Моля ви да останете, за да ми обясните всичко това подробно и да ми помогнете да го обясним на други хора. Моля ви да останете, макар да знам, че има риск за вас и той нараства, колкото повече са бавите тук. Мога да ви заповядам да се подчините. Но предпочитам да помоля за помощта ви.

Марс гледаше емперо и пак си каза, че каквито и очаквания да имаше за тази среща, те не се покриха.

— Ваше величество, за мен ще бъде чест да ви бъда полезен според силите си.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ви, лорд Марс. Сега отивам да разгледам нова десетка, но ще се върна вечерта. Ще ми правите ли компания за късна вечеря? Имам още въпроси.

— Разбира се…

Той се подвоуми.

— Какво има? — забеляза тя.

— Опитвам се да пресметна времето, което имам. Отседнал съм в хотел в имперската станция. Там са официалните ми дрехи.

— Първо, аз ще бъде преуморена след обиколката на проклетия кораб, затова вечерята ще бъде съвсем неофициална. Второ, вече сте мой служител. — Емперо погледна Обилийс. — Наех лорд Марс като помощник по научната политика със специални пълномощия. Изпрати някого да вземе вещите му от имперската станция. И те моля да му намериш подходящо за ранга му жилище в крилото за служители. — Тя хвърли за миг поглед към Марс. — Погрижи се жилището да не изглежда, сякаш в него се е взривил музей. И намери някой да му обясни всичко необходимо за двореца.

— Да, Ваше величество — отговори Обилийс.

— Ще се видим скоро — каза емперо на Марс.

— Ваше величество — поклони се той.

Емперо излезе от кабинета. Щом прекрачи прага, трима помощници и телохранител тръгнаха с нея през приемната.

Марс я изпроводи с поглед и се обърна към Обилийс.

— Нямам представа какво се случи току-що.

Тя се усмихна.

— Изглежда, срещата е минала добре за вас, лорд Марс. А сега елате с мен да видим какво жилище можем да ви намерим.

16

Кардения почти се засрами от въодушевлението си след срещата с Марс Клермон.

Срамуваше се, защото в края на краищата от този кратък разговор получи потвърждение за всички тревоги на нейния баща, които тя наследи от него: човешкият род беше застрашен от изчезване не абстрактно, не след много време, а съвсем конкретно и в рамките на не повече от десетилетие. След по-малко от десет години всяка заселена от хората система щеше да бъде откъсната от останалите и принудена да се бори за оцеляването си само с каквото може да намери около своята звезда и с каквито умения и технологии разполага, за да използва тези ресурси. На теория космическите хабитати можеха да се поддържат десетки или дори стотици години, но не биваше да се забравя за човешкия фактор. А хората не реагираха добре на информацията, че са останали сами и са обречени изкуствената им среда да се разпадне рано или късно. Кардения помнеше каквото бе научено за гибелта на Даласисла. Хората се сринали много по-рано от своя хабитат.

Да се въодушевява от потвърдената участ на почти петдесетина човешки системи и милиарди индивиди не беше повод за гордост.

Но Кардения не успяваше да потисне чувството. Не защото беше фаталистка или човекомразка, която се радва, че себеподобните й най-после ще си получат заслуженото. Въодушевяваше се, защото мъглявата неяснота на нейната власт, чието мижаво главно постижение беше възпирането на парламента и гилдиите от стъпкването на неподготвената за това планета Край с още хиляди военни ботуши, изведнъж се проясни напълно. Кардения вече знаеше три неща:

Първо, тя ще бъде последната емперо на Взаимозависимостта.

Второ, цялото си царуване ще посвети на спасяването на колкото може повече хора с всички възможни средства.

Трето, това означава и край на лъжата за Взаимозависимостта.

А беше именно лъжа и Кардения разбра окончателно това в деня, когато призова Рашела I в Стаята на спомените и поиска от нея да й обясни всичко: огромна част от достъпните чрез Потока звездни системи не били лесни за заселване, но това изобщо не възпряло хората. Тези независими системи подхванали търговия помежду си и изпаднали в зависимост от тази размяна на ресурси. А група търговци начело с Банямун Ву осъзнали, че истинската власт се опира не на тази размяна, а на контрола върху достъпа до Потока, и се натрапили в системата на Средоточие като въоръжени събирачи на такси.

Прикривали и оправдавали това присвояване на ресурси чрез съчиненото религиозно учение за „Взаимозависимостта”, а Рашела — дъщерята на Банямун, била издигната от тях за олицетворение на новата църква и зараждащата се империя. Ву и съюзниците им умилостивили вероятните си противници с благороднически титли и търговски монополи, създали икономическата система „домове и гилдии”, която затвърдила трайното разделение на касти и дейно пречела на икономическото разнообразие в отделните системи, което в момента би помогнало много по-добре на човечеството да преживее неизбежното си разпадане на изолирани общности.

Накратко, Взаимозависимостта превърнала в закон и манипулирала действителната потребност на хората от търговия между системите, за да извличат изгоди от нея само малцина на самия връх. Начело с рода Ву. Нейният род.

Кардения се стъписа от простодушната невъзмутима жестокост, с която Рашела I описа кроежите за основаването на Взаимозависимостта. После си напомни сама, че в Стаята на спомените Рашела е компютърна симулация без самолюбие. Тази нейна версия нямаше нужда от илюзии за себе си или оправдания за стореното от нея, нейния баща и родоначалниците на Ву и съюзните им родове. Компютърната симулация не се срамуваше.

И тогава Кардения проумя, че всеки емперо след Рашела е преживял подобен момент — влизал е в Стаята на спомените да говори със своите предшественици за същината на Взаимозависимостта, само за да му обяснят безцеремонно, че историята за основаването й, втълпявана на всеки гражданин, не е нищо повече от лъжа. Кардения си мислеше, че почти всеки трябва вече да се е досещал — нали и нейният сън, в който Нафа й говореше за тази измама, бе изскочил някак от подсъзнанието, а не беше истинска беседа с привидение. Едно е обаче да подозираш, съвсем друго е да ти го каже в очите симулираната, но напълно правдива твоя прародителка.

Искаше да задоволи любопитството си и накара Джии да призовава подбрани наслуки емперо, за да чуе от тях какво са си помислили, когато са научили истината или са потвърдили подозренията си, че Взаимозависимостта е основана преди всичко заради изгодата на рода Ву и техните съюзници. Искаше да научи как това е повлияло на тяхното царуване.

Някои били изненадани от двуличието на своите предтечи и го превърнали в своя подбуда да подобряват живота на обикновените хора във Взаимозависимостта. Други се зарадвали на безогледното домогване на своите предшественици до властта и се постарали тя да бъде съхранена за идните поколения в рода Ву. Двама били толкова погнусени, че се отказали от трона — единият заминал в доброволно изгнание на Край, където станал селянин, другият затънал в нихилизъм и посветил живота си на „къркане и чукане”, както се изрази неговата симулация.

Но повечето емперо, общо взето, свили рамене и се заели с работата по управлението на Взаимозависимостта. Как била създадена и кой се облагодетелствал от нея за тях си оставал абстрактен проблем в сравнение с факта, че тя вече съществувала и се нуждаела от поддържане, а никой не можел да промени това, ако ще и да е емперо. Не се предполагаше емперо да стане радикал от което ще да е политическо направление. Малцината почитатели на крайностите биваха отстранявани тихомълком и заменяни с по-сговорчиви преки наследници или (ако се налага) с братовчеди.

Поне беше безспорно, че самата Кардения прекара първите си девет месеца на власт в сблъсък с неимоверната инерция на своя пост, традициите и задълженията я притискаха отвсякъде. Нали и в момента пътуваше в совалка, за да разгледа кораб, който не я интересуваше, по искане на политически влиятелно семейство, което й беше противно, и то с мъж, когото всички освен нея си представяха като неин бъдещ съпруг? Това не беше ли същинска метафора на целия й живот в момента?

А сега… Краят на Взаимозависимостта не само беше неизбежен според законите на физиката, а и желателен, за да оцелее човешкият род. Монополите трябваше да бъдат премахнати, за да събира всяка система ресурси и да се подготвя за изолацията си. Гилдиите и благородническото съсловие трябваше да останат в миналото като пречки за самосъхранението на човечеството. Лъжата колко била необходима и ценна Взаимозависимостта изчерпваше времето си и тъкмо Кардения, която поначало не искаше да бъде емперо, щеше да я довърши. Налагаше се тъкмо тя да приключи с нея.

И от този факт едва не й се виеше свят.

— Предстои да се скачим с „Пей си” — съобщи пилотът на имперската совалка по комуникационната система.

Кардения кимна. Пътуваше с цяла свита от помощници и телохранители, но през част от обиколката щеше да остане насаме с Амит съгласно уговорката, за да обсъдят каквото имат за обсъждане. Кардения очакваше поне според Амит това да означава нескопосани опити за някакви прояви на чувства.

„Вече не е нужно да се преструваш, че ще се омъжиш за него” — напомни мозъкът й и цялото й тяло настръхна от удоволствие. Точно така си беше! Поначало имаше смисъл да се обвърже с Амит или когото ще да е от семейството му, само за да укрепи положението на имперския Дом спрямо гилдиите и парламента, а и поне на теория да сдържа безогледните амбиции на Нахамапитин.

Но вече нямаше бъдеще, с което да се съобразява, или поне Взаимозависимостта го нямаше. Кардения не беше принудена да се тревожи за налагането на имперската власт поне през следващото поколение или да се умилква на гилдиите и парламента. Всичко това беше обречено. Оставаха само усилията да бъде спасено човечеството след катастрофата. И тя беше убедена, че не се нуждае от Амит или друг Нахамапитин за това. Ако Марс Клермон беше прав, в което тя почти не се съмняваше, само след няколко седмици всички щяха да се натъкнат на изобилни доказателства, че човешката вселена се променя.

Мислите й се отплеснаха за малко към Марс Клермон, с когото й беше леко да говори още от мига, когато той влезе в нейния кабинет и прихна. Кардения бе намислила срещата да е насаме, но официална, само че веднага долови у Марс нещо, което я разубеди. Отказа се от имперското „ние” и едва ли не пърхаше над събеседника си, а после се постара да намери повод да си поприказват още веднъж на вечеря.

„Привлича те, какво пък толкова” — обади се мозъкът й. Кардения нямаше намерение да отрича. Той беше умен, любезен и с достатъчно приятна външност, а мина твърде много време, откакто тя бе имала приемливи отношения с мъж, чиято възраст се разминава с нейната не повече от десет години, затова не можа да остане равнодушна към това съчетание. И реагира на присъствието му не само сексуално — Клермон й напомняше някак за Нафа. Мъничко книжник, мъничко присмехулник и може би човек, който ще вижда в нея Кардения, а не емперо Грейланд II. Или поне ще вижда и Кардения в емперо.

„Може би просто се нуждая от приятел” — мислеше си тя. Подсмихна се печално и излезе от совалката в шлюза на „Пей си, щом ти се иска”, където я чакаше Амит Нахамапитин заедно с поне двеста работници, които бяха построили кораба.

Всички се поклониха, когато тя стъпи на пода в шлюза.

— Ваше величество — каза Амит, щом се изправи, — за мен е удоволствие да се срещнем отново.

Кардения забеляза изражението му — маска на напрегната сърдечност. Той криеше нещо, което очевидно го тормозеше. Неволно го съжали за миг. Каквото и да му се случваше в момента, никак не беше приятно.

Размениха си любезности и тя позволи да й представят корабостроителите, здрависа се с началниците и поздрави обикновените работници. Кардения се бе примирила, че задълженията й включват много поздрави и махане с ръка и така ще бъде до края на живота й.

„А, вече не е така” — възрази мозъкът. Тя му изшътка и се обърна към Амит.

— Готов ли сте да разгледаме кораба, лорд Амит?

— Разбира се, Ваше величество.

Кардения протегна ръка в сдържан, но не отчужден жест, Амит с благодарност я хвана под ръка и двамата излязоха от шлюза, следвани от нейната свита.

Десетката е голям кораб, затова трябваше да отидат на много места според плана. Обиколката включваше мостика и инженерния модул в основния корпус, после товарните сектори и производствените сектори в пръстените. И тъкмо в товарните помещения Кардения и Амит щяха да останат насаме, а нейните телохранители щяха да се намират в секторите пред и зад тях. Разбира се, нейните хора бяха тършували в кораба от часове, за да се уверят, че е безопасно тя да влезе в него. Рискът в тези стотина метра, изминати само с Амит до нея, беше сравнително малък.

Цялата екскурзия трябваше да трае почти два часа и да завърши с поднасяне на чай, когато пак щеше да бъде на четири очи с Амит. Кардения реши изведнъж, че тогава ще му каже да забрави за цялата тази история с брака. Вече знаеше какво ще прави и се надяваше да не прекалява с неловкото мълчание дотогава.

Но първите десетина минути стигнаха да проумее, че в неловко мълчание затъваше и Амит Нахамапитин. Влагаше само минимално старание в светския разговор, преди да остави поредните членове на екипажа да започнат обясненията си за кораба. Той не задаваше никакви въпроси, което можеше да се тълкува и като проява на любезност към тях, ако не беше явната му разсеяност — май изобщо не слушаше какво казват хората му за своите сектори и работа. В един момент Кардения го побутна незабелязано, за да си спомни той, че трябва да благодари на човека от екипажа за обясненията му.

Докато двамата се вмъкнат през люка в товарния сектор, чийто огромен простор явно беше предвиден в обиколката, за да имат време за разговор на спокойствие, Кардения си каза, че й стига толкова.

— Лорд Амит, ако тази екскурзия трябваше да ми разкрие вашата будеща симпатии човечност, опасявам се, че се проваляте напълно — каза тя.

Амит се усмихна невесело.

— Да, Ваше величество. Повярвайте ми, осъзнавам това напълно.

— Има ли някаква причина?

— Уви, днес бях затрупан с лоши новини.

— Съжалявам, че е така. Лично ли ви засягат?

— В известен смисъл. Отнасяха се преди всичко за бизнеса, но както знаете, човек често е въвлечен и лично в него.

— Трябва да призная, че разбирам това по-добре от повечето хора.

— Не се съмнявам — отвърна Амит.

Повървяха смълчани в огромната кухина. Когато Кардения прецени, че стигнаха до средата на товарния сектор, Амит спря и се обърна към нея.

— Ваше величество, вие не искате да се омъжите за мен, нали?

Тя отвори уста да каже нещо уклончиво, но избълва:

— Да, всъщност не искам.

Казана дума — хвърлен камък.

— Е, добре, така да бъде — отвърна Амит.

— Какво?… Почакайте малко — промърмори тя с безмерна изненада. — Моля да не ми се сърдите, лорд Амит, но бях останала с впечатлението, особено от думите на вашата сестра, че тук ще се опитвате да ме очаровате и ухажвате. А сега си личи колко ви олекна, че не искам да се омъжа за вас, и това е… неочаквано, меко казано.

— Съжалявам, Ваше величество.

— Аз не съжалявам — изтърси Кардения и беше ред на Амит да се изненада. — Отдъхнах си, че приключихме с тази досадна политическа интрига. И дори можем да бъдем приятна компания един за друг, докато пием чай.

Амит се засмя.

— Но аз не разбирам — продължи Кардения — защо, след като цяла година вашето семейство и лично вие настоявахте неуморно, изведнъж ви олекна, че нямам никакъв интерес към този брак.

— Сложно е — оправда се Амит.

Кардения напомни с жест, че са насред товарния сектор: „Сами сме, сега е времето да ми кажете.”

— Казано накратко, накараха ни да проумеем, че според други Домове вече имаме прекалено влияние над вас. И ние вече рискуваме да загубим влияние, а не да го засилим, чрез това обвързване с вас.

— Лорд Амит, трудно ми е да открия смисъла на казаното от вас.

— Разбирам, Ваше величество. Нека само добавя, че политическите проблеми на гилдиите и парламента са твърде объркани в момента и ние имаме причини да очакваме, че ще се объркат още повече в бъдеще.

В мозъка на Кардения сякаш замига тревожен сигнал.

— И на какво ще се дължи това?

— В по-близка перспектива — на затрудненията с Край.

— А в по-дългосрочна?

— Е, няма как да знаем далечното бъдеще — измъкна се Амит и понечи да продължи към изхода.

— Не — поклати глава Кардения и не помръдна от мястото си, с което го принуди и той да спре. — Извинете, лорд Амит, но не вярвам, че бихте се отказали с лекота от домогванията си до трона заради въстанието на Край. Не вярвам и че вашата сестра би се отказала толкова лесно. Има още нещо, нали?

Колкото и да беше изумително, Амит Нахамапитин приличаше на детенце, заварено да бърка в кутията със сладкиши.

— Вие всъщност се отказвате от този брак не по свое желание, нали? — не отстъпваше Кардения. — Тоест идеята не е ваша. Принудили са ви. Вашата сестра, може би?

— Не е тя — отрече Амит.

— Но вие не бихте се отказали своеволно. Значи, каквато и да е причината, тя се е съгласила с решението ви. Ала тя ми заяви, че е готова да се откаже от мястото си в изпълнителния комитет, ако реша да се омъжа за вас. Защото участието на Дома Нахамапитин в изпълнителния комитет очевидно е по-маловажно от възможността Домът Нахамапитин да се свърже чрез брак с властващия род и да постави свой потомък на трона. Значи нещо се е случило, откакто говорих с нея. Какво е то, лорд Амит?

Той мълчеше.

— Заради Край ли? — настояваше Кардения.

— Ваше величество…

— Някак сте замесени, нали? Във въстанието на Край.

Амит като че се подразни.

— Ваше величество, за какво ни е да се замесваме?

Тя пренебрегна снизхождението, скрито зад неговата раздразнителност, защото умът й се съсредоточи в по-съществения въпрос: как Нахамапитин биха могли да се облагодетелстват от въстание на Край? Ако участваха в това по някакъв начин, значи се опитваха да спечелят благоволението на сегашния херцог или да издигнат свой кандидат, или да поставят на трона член на семейството — може би по-младия брат Грени Нахамапитин.

Но защо? Ако свалят от власт сегашния херцог и намесата им бъде разобличена, херцогът (или по-вероятно неговите наследници) би могъл да заведе дело в съдилищата на Взаимозависимостта и да поиска поставянето под попечителство на печалбите на Дома до произнасянето на съда. Ако Нахамапитин имат свой херцог на Край, накрая ще бъдат принудени да се откажат от родната си система Терхатум, чиято графиня беше майката на Амит — Джедна…

Терхатум.

Онази част от мозъка й, която се занимаваше с обобщенията, мигом сглоби всичко и го изтласка в съзнанието.

— О, боже — промълви Кардения, впила поглед в Амит. — Вие знаете. Знаете за Потока.

— Не разбирам за какво говорите — възрази Амит, но изумлението му от споменаването на Потока разкри лъжата.

— Знаете, че ще изчезне. И знаете, че струята към Терхатум е следващата. Отказвате се от системата, за да завладеете Край. — Кардения се запъна, без да откъсва поглед от Амит, защото изпадна в недоумение. — Знаете, че ще изчезне, но не сте направили нищо, за да спасите хората от собствената си система!! Защо?

— Струите не изчезват, местят се… — започна Амит и стисна устни настръхнал.

Кардения го гледаше неотклонно, после мозъкът й се намеси и осмисли думите му.

— Не, лорд Амит. Не! Не се местят, стават напълно недостъпни. Чуйте ме. Трябва да изпратите съобщение до Терхатум още днес. Незабавно. Трябва да се подготвят. Трябва!

— За какво да се подготвят?

— За изчезването на струите, Амит.

Разнесе се вой на сирени, през люковете пред тях и зад тях нахълтаха телохранители.

Амит се озърташе потресен.

— Тя не би го направила… — зашепна той. — Не би постъпила така с мен. Не сега…

— Какво има, Амит? — попита Кардения.

Той изви глава към нея.

— Съжалявам, Кардения…

После телохранителите грабнаха и двамата, нея понесоха в посоката, откъдето дойдоха, а него — накъдето щяха да отидат.

И двете групи почти се добраха до целите си, когато товарният сектор беше разкъсан от нещо, врязало се под ъгъл в корпуса на кораба. Кардения се озърна, както бягаше и я дърпаха напред, и видя онова, което приличаше на останки от совалка, да се премята през товарния сектор към тичащите около Амит телохранители. Тя изкрещя името му, но гласът й се изгуби в скрибуцащия грохот на разпадащата се совалка и виенето на въздуха, напиращ навън през огромната дупка. За частица от секундата видя тила му, когато телохранителите го бутнаха да се просне на пода. След това всички бяха пометени от остъргалите пода отломки на совалката.

Сензорите отчетоха загуба на атмосферно налягане и корабът започна да затваря херметични люкове. Кардения и телохранителите й тичаха с все сила към спускащата се преграда, но ураганният вятър от изтръгващия се през дупката въздух ги бавеше. Кардения изпищя, когато видя колко ниско е преградата — нямаше да успеят.

Не успяха. Не всички. Телохранителите на Кардения я тласнаха през люка и тя се гмурна напред с протегнати ръце. Някой се пресегна от другата страна, докопа я за китката и я дръпна толкова мощно през пролуката, че Кардения кресна от болката в почти извадената раменна става. После вече беше от другата страна и дръпна припряно крака си от стоварилия се люк. Някъде бе загубила едната си обувка.

Вдигнаха я, за да я задърпат безжалостно по извития коридор към радиален коридор на пръстена, за да се върнат в основния корпус на кораба. Вече го виждаха и тя погледна тримата телохранители наоколо, искаше да ги попита какво се случи, но нещо изпращя и я просна грубо на пода, спука едната й китка и ожули ръцете и лицето й. Отново се чу вой. Единият телохранител се бе надигнал след падането, напорът на въздуха го отнесе, преди да се затворят с трясък още херметични прегради.

Кардения преброи до десет, преди да се отблъсне от пода. Опитваше се отчаяно да вдиша, двете цепнатини изсмукаха толкова от въздуха в пръстена, че тя очакваше да се задуши всеки момент. Телохранителката до нея също се задъхваше, но намери вграден в стената авариен комплект, отвори го рязко и извади две малки кислородни бутилки с маски. Даде едната на Кардения и й показа как да я използва. Кардения пое с пълни гърди кислорода и толкова се зарадва, че започна да хлипа.

Жената се наведе към колегата си, който не бе помръднал. Кардения погледна надолу към локвата кръв около главата му. Той се бе ударил толкова зле в пода, че умря от кръвотечението.

Навсякъде около тях тежко скърцане и пукот разтърсваше повърхностите и разредения въздух в техния сектор от пръстена.

— Какво става? — попита Кардения.

— Пръстенът се въртеше, за да има гравитация в него — отговори телохранителката. — Но вече е пропукан. Разпада се. — Тя подаде ръка на Кардения. — Да вървим, Ваше величество. Трябва да ви кача по онзи коридор.

Коридорът беше проектиран и за използването на тласкащи полета. В широкото отклонение нагоре към тунела фокусираните полета трябваше да придържат хората от екипажа, докато се катерят по „стената”, за да стигнат до коридора. Тунелът се свързваше с основния корпус, където също имаше обезопасяващи тласкащи полета.

— Първо вие, Ваше величество — настоя жената.

Кардения закуцука нагоре по стената с кислородната бутилка в ръка, влезе в коридора и се огледа.

— Продължавайте! — подкани я телохранителката и посочи напред.

Стоновете на кораба се засилиха внезапно, Кардения видя как под телохранителката подът на пръстена се нагъна и разкъса. Още една преграда се сви навътре, за да отдели коридора от пръстена. Кардения зърна жената в последния миг, когато тя й викаше да бяга.

Нямаше нужда от напомнянето. Хукна лудешки по радиалния тунел и когато излезе от тласкащото поле, полетя в безтегловността, блъсна се в стена и започна да се придърпва по нея, за да стигне до далечния люк на основния корпус.

Докато се носеше натам, мина през прозрачна част на коридора. Надникна към разчупения пръстен, секторът срещу нея се отделяше от кораба, откъсна се от коридора си и се пръснаха парчета. Видя го да се рее зад нея. Отпред беше люкът към основния корпус.

И се оказа, че е затворен.

Рязък разтърсващ пукот раздруса тунела около Кардения, запрати я в стената и я завъртя. Премяташе се и слушаше пронизително многогласно свистене — нататък в коридора по стената зейна редица от дупчици, дълга около три метра. И от този коридор излизаше въздух.

Тя притисна маската по-плътно до лицето си и се избута към люка, делящ я от основния корпус, сграбчи ръкохватка до него и заудря по метала с кислородната бутилка. Не спираше, а въздухът се разреждаше и изстиваше, тя вдишваше кислород от време на време, за да остане в съзнание и да удря. Не се отказа и накрая чу — или може би й се причу — как някой също удря по люка от другата страна.

Продължи да блъска по метала, докато студът не я погълна.

17

Офисите на Дома Лагос гъмжаха от хора на имперската служба за сигурност, което подтикна Кива към единствената разумна според нея реакция.

— Мамка му, какво става тук?! — сопна се тя на лорд Претар.

Той стоеше в кабинета си, а униформени и следователи тършуваха в таблета и архива му, както и в таблетите и архивите на всеки друг, когото завариха в офисите.

— Имало е покушение срещу емперо — обясни Претар.

— Какво общо, да му го начукам, има това с нас?

— Лейди Кива, моля ви. — Той се озърна към хората от сигурността. — Дръжте се прилично.

— Майната му на приличието! Отговори на проклетия въпрос.

Кива долавяше, че Претар се мъчи да прецени дали като старши директор на Дома Лагос за Средоточие може да цапардоса дъщеря на матриарха на Дома. Секунда-две по-късно той размисли и според нея това беше правилно, но разочароващо решение, защото тя копнееше за повод да го размаже по шибания килим.

— Емперо разглеждала построен наскоро кораб — обясни Претар. — Някой забил совалка в сектора на пръстена, където тя била в този момент.

— Ясно. И?

— И совалката била от наш кораб.

— Какво? Кой?

— „Да, сър”.

— Ти бъзикаш ли се с мен, бе?

Претар пак се огледа многозначително, с което сериозно й опъна нервите, сякаш искаше да подскаже: „Ако се бъзиках с тебе, тези хора нямаше да са тук”.

— Лейди Кива… — обади се някой зад нея.

Тя се обърна. Някакъв много наежен чеп я зяпаше.

— Кой сте вие?

— Хайбърт Лимбар. Началник на имперската служба за сигурност. Искам да говоря с вас.

— Добре, защото и аз искам да говоря с вас. — Кива изгледа Претар. — Вън.

— Това е моят кабинет — възрази Претар. — А вие не сте вашата майка.

— Не съм — потвърди тя. — Обади й се да се оплачеш, ако искаш. Дотогава се разкарай. Трябва да използвам кабинета.

Претар й хвърли зъл поглед и излезе. Униформените и следователите го изпратиха с очи. Кива посочи към тях.

— Кажете и на останалите да се разкарат — поиска тя от Лимбар.

— Разкарайте се — нареди той. — Да ви няма тук четвърт час.

Всички излязоха и Лимбар затвори вратата.

— Как бе, мамицата му, са отмъкнали наша совалка за такава гадост? — възмути се Кива и се тръшна на креслото зад бюрото на Претар.

— Доста е забавно вие да ме питате, лейди Кива — отбеляза Лимбар. — Канех се да ви задам същия въпрос. Може би без „мамицата му”.

— Очевидно е, че нямам представа.

— Вие сте представителка на собственика в „Да, сър”.

— Да.

— И на връщане от Край към Средоточие сте натъпкали в кораба емигранти от планетата, които са обяснявали, че бягат от гражданската война там.

— Да. Е, и?

— Възможно е някой от тези емигранти да е имал някакви планове за момента след пристигането си.

Кива изсумтя.

— Значи според вас някой от задниците, които докарахме, е знаел, че нашата емперо — и то нова-новеничка емперо, коронясана горе-долу по времето, когато ние отлетяхме оттам — ще бъде точно на онзи кораб, точно по онова време. И си е услужил със совалка, за да я очисти.

— Не смятам, че това е много вероятно. Мисля, че е по-вероятно някой тук да им е дал указания след пристигането и запознаването с политическите промени.

— Какво означава това? — попита Кива.

— Лейди Кива, знаете ли срещу кой кораб беше извършено нападението?

— Не.

— „Пей си, щом ти се иска” — нова десетка, поръчана от Дома Нахамапитин.

Кива си замълча.

— От лейди Нахамапитин научих, че малко преди атаката срещу кораба вие и вашата майка графиня Лагос сте заплашвали Амит Нахамапитин при спор за проблеми в бизнеса.

— Не сме го заплашвали. Само изразихме съвсем недвусмислено недоволството си от някои действия, които неговият Дом предприе срещу нашите интереси на Край, но предложихме извънсъдебно споразумение. Попитайте и него.

— Много бих искал да го попитам, само че той беше с емперо по време на атаката. Емперо оцеля. Уви, Амит Нахамапитин нямаше този късмет.

— Ами… мамка му — промърмори Кива след минута.

Лимбар кимна.

— Мога да ви покажа записи, ако желаете. Но не остана много от него. Каквото не беше размазано по пода, се разхвърча във вакуума.

— Наистина ли подозирате нас?

— Вие ми кажете, лейди Кива. Пристигате от Край с претенции към Нахамапитин и кораб, пълен с емигранти от планета, чиито въстаници извършват атентати къде ли не във Взаимозависимостта… и вече се опитаха веднъж да убият емперо. А сега имаме покушение, не само насочено срещу емперо, но и ликвидирало определения наследник на ръководителката в Дома Нахамапитин, а освен това причинило огромни загуби на този Дом с унищожаването на тяхната нова десетка малко преди предаването й за експлоатация. Не се ли досещате защо бих предположил, че вие и тези терористи от Край може би сте решили да улучите две птици с един камък?

— Можете да предполагате каквото си искате. Това не означава, че сте прав. И бездруго няма никакъв смисъл. Нуждаехме се от живия лорд Амит, за да изпълни каквото поискахме от него. Нямаме полза от премахването му преди това. Сега Нахамапитин не биха пожелали дори да говорят с нас, особено ако са убедени в нашата вина.

Лимбар се усмихна.

— Мога да допусна, че това е вярно. Лейди Надаш е побесняла и само обстоятелството, че в момента подбужда всички за изпращането на десантен кораб към Край, я възпира да насочи цялото си внимание към Дома Лагос.

Кива отвори уста да каже нещо за съучастието на Нахамапитин във въстанието на Край и да попита защо, мътните го взели, Лимбар не рови в тази история, но я затвори толкова бързо, че дори зъбите й изтракаха.

— Да, лейди Кива? — подкани я Лимбар, който забеляза това. — Нещо ви хрумна ли?

— Питах се имате ли някакви улики в подкрепа на тези ваши догадки.

Лимбар махна с ръка.

— Има причини да сме тук. Не смятам вас или вашата майка за толкова глупави, че да записвате такива планове на някакви носители, ако наистина сте замесени. Но може би не всички ваши служители са толкова благоразумни. Ако тук има улики, ще ги намерим. Дотогава, лейди Кива, надявам се да разберете защо ограничих свободата на придвижването ви в Средоточие и защо ще бъдете наблюдавана дискретно. Отнася се не само за вас, разбира се. Ограниченията са наложени и на вашата майка, лорд Претар и повечето ръководители на бизнеса ви в Средоточие и Си'ан.

— Майка ми няма да се примири лесно.

— Тогава можете да предадете на графинята — и ви моля да ме цитирате точно, — че не ми дреме. Някой току-що се опита да убие моята емперо за втори път, докато ръководя тази служба. Не се съмнявайте, че ще открия виновните. Ако сте вие или вашата майка, или който и да е човек, свързан с Дома Лагос, все ми е едно колко велики и могъщи сте или как сплашвате подчинените си. Ще стъпча в праха и вас, и целия ви Дом, ако е необходимо.

— Ще й предам.

— Непременно. А сега, лейди Кива, моля да ме извините, но моите служители трябва да се заемат със задачите си.

Той отвори вратата, за да пусне в стаята хората от сигурността и следователите. Кива ги погледа как запълват кабинета, стана от креслото, излезе и се отправи към асансьорите. Една униформена жена се отдели от групата и тръгна към нея.

— Стига де — каза Кива. — Нали гадният ви шеф обеща да бъде дискретно.

— Това е нашето дискретно наблюдение — отсече жената и застана до нея.

Кива потисна изкушението да извие очи към тавана.

— Как се казваш?

— Сержант Бреня Питоф.

— Е, сержант, ще имам ли поне един миг насаме отсега до края на тази история, когато и да е той?

— Всъщност не.

— Значи ще ме гледаш и когато сера.

— Не.

— Добре.

— Стига в тоалетната да няма прозорец или втори изход.

Вратата на кабината се отвори и Кива влезе. Сержант Питоф я последва.

— Натисни „Партер” — каза й Кива.

— От мен се иска да ви придружавам, лейди Кива, не да ви прислужвам — отвърна Питоф, но все пак натисна бутона.

— Къде сте? — попита капитан Блиника по таблета на Кива, който не беше конфискуван.

— В банята на хотелската си стая.

— Какъв е този шум?

— Пуснах душа.

— Обаждате ми се, докато стоите под душа?

— Не, пуснах го, за да говоря с тебе. В стаята ми има шибана униформена.

— И какво прави?

„Излежава се след особено изтощително въргаляне” — мина през главата на Кива, но тя не изрече думите. Като ще я наблюдават толкова отблизо, поне да извлече някаква полза от това.

— Чака да приключа в банята, затова да говорим по същество. Тоест какво, мамка му, се случи с нашата совалка?

— Връщаше се от имперската станция, когато връзката прекъсна и тя се насочи сама към дока, където са построили „Пей си”, и се заби в онази проклетия. Имперската служба за сигурност я обстрелваше, докато се сближаваше с кораба, но не успяха да я унищожат навреме.

— Кой пилотираше?

— Лин Си.

Кива се смръщи кисело. Си беше много добра като пилот, в нея нямаше нищо интересно и беше равнодушна към политиката, поне доколкото Кива знаеше.

— Умът ми не го побира тя да нахака совалката в онзи кораб.

— Не ми се вярва тя да го е направила — съгласи се Блиника. — Разполагаме с данните от контролните модули на совалката. Има изпълнение на какви ли не функции по време на полета, но не и данни за действия на пилота. По-точно няма данни, които да съвпадат със случилото се. Всичко, което виждаме, съответства на опита на пилота да си върне управлението на совалката, а не на активно пилотиране.

— Значи смяташ, че е била отвлечена.

— Да. Според мен са я хакнали по някакъв начин и после са я запратили към „Пей си” на автопилот или с дистанционно управление.

— Не съобщи ли това на службата за сигурност?

— Не ме попитаха и аз ги оставих да стигнат сами до изводите. Просто нахълтаха в кораба, свалиха всички налични данни и се настаниха в един от товарните сектори. Още са там. Разпитаха мен и старшите членове на екипажа, но преди няколко часа. Не ни разрешават да напускаме кораба. Не знам с какво се занимават в момента.

— Нямаше ли никого друг в совалката освен Си?

— Нямаше.

— А преди това? Тя е отлетяла до имперската станция, нали? Кой е бил с нея?

— Изчакайте.

Докато чакаше, Кива реши, че наистина се нуждае от душ — със сержант Питоф доста се увлякоха. Съблече се, включи таблета на високоговорител и застана под струите.

— Имало е двама-трима пътници — съобщи Блиника след малко. — По-точно трима. Мъж и жена с фамилното име Люин и мъж с фамилното име Брошнинг. Напуснали са „Да, сър”.

— Знаем ли къде са отишли?

— Нямам представа.

— Но някой има, нали? Можем ли някак да научим?

— Не знам. Аз съм капитан, а не частен детектив.

— Попитай Гажон Магнут. Ако са превозвали и багаж на кораба, който не са взели със себе си в совалката, значи са уговорили изпращането му някъде.

— Ние просто го разтоварваме. Нататък с него се заемат в имперската станция.

— С нас се е захванала шибаната имперска служба за сигурност, защото си мислят, че сме се опитали да убием емперо — натърти Кива. — Ако питаш мен, добре ще е да се постараем малко повече.

Блиника помълча.

— Засилила ли си звука?

— Може да се каже.

— Нали уж не искаше да се чува извън банята.

— Реших, че повече се нуждая от къпане.

— Ще ми се да не бях чувал това.

— Намери ми онези хора. И ми кажи къде са.

— Не мога да обещая.

— Значи ще се видим в затвора.

Кива чу въздишката на Блиника.

— Няма да ви се обадя. Притеснявам се с какво ще се занимавате, когато отговорите. Ще ви изпратя съобщение.

— Криптирано.

— То се знае.

Блиника прекъсна връзката.

Кива довърши къпането, спря душа, избърса се, отвори вратата и застана лице в лице със сержант Питоф.

— Знаеш ли, има и по-лесен начин онези хора да бъдат намерени — каза й Питоф.

— Мамицата му, подслушвала си зад вратата? — попита смаяната Кива.

— Да.

— И какво чу?

— Почти всичко казано от тебе, след като засили звука.

— Ти си невероятна.

— Лейди Кива, сексът не ми пречи да изпълнявам задълженията си.

Кива отвори уста и я затвори.

— Не знам подходяща реплика за този случай — призна си накрая. — Сега ми обясни какъв е този по-лесен начин да ги намерим.

— Всеки, който пристига в имперската станция със заявено намерение за трайно преселване, трябва да уведоми митницата къде може да бъде намерен. Имиграционните власти трябва да знаят къде са тези хора, докато им бъде разрешено постоянно местожителство.

— Тоест в митницата знаят къде са те.

— Вероятно.

— Понякога хората лъжат обаче.

Питоф завъртя глава.

— Не можеш да напуснеш митницата, преди да представиш резервация за хотел или имената и адреса на хората, при които ще отседнеш, а след настаняването си длъжна да потвърдиш отново престоя си там.

— След което просто излизаш оттам и никой не чува нищо повече за тебе.

— Така поне ще си една крачка по-близо до намирането им, отколкото си сега.

— И как да попитам митницата?

— Няма ти да питаш. Аз ще го направя.

— Защо си готова да ми помогнеш?

— Няма причини да не ти помогна. Стига да помниш, че ще осведомя за всичко и своя началник.

Кива изви вежди.

— Може би не за всичко.

— Напротив, ще го осведомя и за секса.

Кива поумува.

— Не погазваш ли професионалната етика, като се чукаш с онази, която трябва да наблюдаваш?

Сержант Питоф вдигна рамене.

— Наредиха ми да бъда неотлъчно до тебе.

Кива се разсмя.

— Май те харесвам, сержант Питоф. Падам си по гаднярки като тебе.

— Благодаря ти, лейди Кива. Сега пак ми кажи онези имена. Не ги различих добре заради шума на душа.

Тафид и Чън Люин бяха отседнали в средно скъпия хотел „Иглика”, намиращ се в имперската станция. Това беше безполезно за Кива, защото не можеше да мръдне от Средоточие. Реши да се заеме с тях по-късно. Чакаше информацията за Георк Брошнинг, когато чу тежък удар, последван от писъци във фоайето на хотела. Взе халат от гардероба, отвори вратата и надникна три етажа по-надолу към атриума и разкривеното тяло, облещено към тавана шестнайсет етажа по-нагоре.

— Намерих го — съобщи сержант Питоф от стаята.

Тя облече другия халат и дойде при парапета, за да покаже на Кива сведенията в таблета, в които имаше и снимка на Брошнинг. Кива я погледна и каза:

— Съвсем сигурна съм, че и аз го намерих.

Посочи трупа на пода в атриума, около който вече имаше и тълпа, и локва кръв. Тя забеляза още нещо и тръгна по халат към асансьорите. Питоф вървеше до нея.

Слязоха във фоайето, Кива отиде в атриума, подмина безжизненото тяло и струпаните наоколо хора и спря пред една от големите кашпи с хубавички изкуствени растения. Сред листата на пищния храст бе заседнала карта за достъп. Кива я грабна, пак подмина мъртвеца и зяпачите и тръгна към рецепцията, където успя да привлече вниманието на явно потресен администратор.

— Ще бъдете ли така любезен да ми намерите Георк Брошнинг? Той ме очаква, но забравих номера на стаята му.

— Да… разбира се. — Администраторът докосна екрана си, за да потърси името, и прехвърли на комуникационно меню, за да набере кода на стаята. — Не отговаря, госпожо — каза след минута.

— Не можете ли да ми кажете номера на стаята?

— Съжалявам, госпожо, забранено е.

— Разбирам — отвърна Кива.

Обърна се към спрялата до нея Питоф, тръгна отново към асансьорите, влезе в кабина и натисна 12 етаж. Питоф видя къде отиват, но си замълча.

На 12 етаж Кива се насочи към стая 1245 — номера, който зърна на екрана на администратора — и притисна картата към сензора. Вратата се отключи.

— Май не е редно да влизаш с мен — каза на Питоф. — Може да те обвинят в подправяне на доказателства. И то по халат.

— Я млъкни и отвори вратата — отвърна Питоф. Кива сви рамене и влезе.

Покривалото още беше върху леглото, макар и смачкано. Някой бе лежал там, но явно не бе спал под завивките. Иначе стаята изглеждаше спретнато, куфарите и останалите вещи не бяха разопаковани. Кива погледна към бюрото, където имаше бележник и писец, а горният лист бе изписан. Застана до бюрото и без да пипа нищо, прочете думите, написани нагъсто със ситен почерк.

Отглеждах царевица и бану на Край. Реколтата от бану беше съсипана от вирус. Казаха, че причината била в цитрусовите плодове, но според мен беше в царевицата. И от нея нямаше реколта. Загубих всичко, после войната ме прогони от моя дом. Опитах се да замина, но не ми стигнаха парите. И тогава Грени Нахамапитин поиска да говори с мен. Каза, че ще ми даде пари да замина. Каза, че се чувствал виновен заради нещастието с моите посеви от бану. И още каза, че съм бил добър лицензиант.

Заръча ми след пристигането в системата на Средоточие да се свържа с митническия служител Че Изолт, от когото ще получа следващите указания. Изолт дойде на кораба и ми даде предавател. Заръча ми да го оставя в совалката, когато напусна кораба. Аз го послушах. А когато се настаних в хотела и включих монитора, научих какво се е случило със совалката.

Знам, че ще разкрият всичко. Знам, че ще ме намерят. Знам, че никой няма да ми повярва.

Вече загубих толкова много и накрая ме използваха като глупак. Надявах се на нов шанс в Средоточие. Излъгах се.

Съжалявам за цялата тази мръсотия.

— Тези негодници Нахамапитин… — изръмжа Кива и изви глава към Питоф. — Носиш ли си таблета? — Питоф го показа. — Обади се на шефа си.

— Какво искаш да му кажа?

— Кажи му, че намерих нещо, което ще отърве мен и моя Дом от проклетите му подозрения.

— Няма да го убеди някакво предсмъртно писмо.

— Това не е някакво предсмъртно писмо.

— И все пак няма да стане веднага.

Кива кимна.

— Е, да. След като говориш с него, позволи ми да използвам твоя таблет.

— За какво?

— За да се обадя на моя капитан и да му кажа да не търси Брошнинг. И за да се обадя на още един човек.

— На кого?

— На човек, който адски сигурно ще успее да ускори шибаното снемане на подозренията от моя Дом.

18

Имперският страж отвори вратата и Марс Клермон влезе в богато украсената зала като гигантска пещера, където изпълнителният комитет се бе събрал за сутрешното си заседание. Марс носеше папка, блещеше се към бароковите декорации на огромното помещение и осъзнаваше, че колкото и дълго да остане в двореца, едва ли би могъл да свикне с този смехотворен разкош. Една дума стигаше за всичко тук — излишества.

Спря пред масата, около която седяха всички от комитета, но я нямаше емперо — още се възстановяваше след покушението. Седящата в челото на масата (Грейланд II му каза, че там трябва да е архиепископ Корбин) го огледа безмълвно. Марс я удостои с кратък поклон и плъзна поглед по другите в търсене на другата, която го интересуваше — Надаш Нахамапитин. Не бе я виждал, но я разпозна скоро — по-млада от всички останали в комитета и видимо приличаща на брат си Грени. Тя отвърна безизразно на погледа му, както той очакваше, защото нямаше представа кой е или какво предвещава появата му.

— Вие сте нов тук — каза архиепископ Корбин.

Марс кимна.

— Да, Ваша светлост. Аз съм Марс Клермон, новият помощник на емперо по политиката в областта на науката. Бях нает вчера веднага след пристигането си от Край.

Прикова вниманието на Надаш, но тя се прикриваше добре. Ако не дебнеше за реакцията й, не би я забелязал.

Корбин се усмихна и кимна към останалите от комитета.

— Сигурно вторият ден тук ви се струва тежък.

— Да, Ваша светлост. Тежък е. По-тежък, отколкото предполагате.

— Доколкото разбрах, идвате с новини за състоянието на емперо — каза Корбин.

— Да, освен това емперо ми възложи да запозная комитета с още един проблем, ако решите да се съобразите с желанието й.

— Разбира се.

— Състоянието на емперо се подобрява — започна Марс. — Още се възстановява от ниската температура и недостига на кислород в пробития коридор на десетката, но за щастие нейните телохранители, или по-точно оцелелите сред тях, са успели да я изведат оттам, преди да се стигне до опасни за живота й увреждания. Провървяло й е. Повече, отколкото на петимата телохранители, които са загинали при усилията да я спасят, както и на четиримата телохранители, които са загинали при опита да спасят лорд Амит Нахамапитин. — Той се обърна към Надаш. — Поднасям ви своите съболезнования за тази загуба, лейди Надаш.

— Благодаря.

— Няма за какво. — Марс пак се взря в Корбин. — Доктор Дринин е казал на емперо, че би искал тя да остане на легло и под наблюдение още няколко дни, за да позволи на тялото си да се изцели, и е предложил изпълнителният комитет да поеме текущите въпроси, които възникнат. Както научих, намекнал е и за разглеждането от комитета на решението на парламента за употреба на сила срещу Край и въстаниците на планетата.

— Какъв е отговорът на емперо? — попита Корбин.

— Тя каза, че поради отсъствието й комитетът може да предприеме мерки от нейно име за прилагането на това решение…

— Не бива да се бавим — прекъсна го Упекша Ранатунга, която бе гласувала в парламента за изпращането към Край на десантния кораб „Пророчествата на Рашела”.

— … но само след като запозная комитета с другите сведения, които тя желае да сподели с вас.

— Какви са те? — попита Корбин.

— Ето ги.

Марс отвори папката с девет комплекта разпечатки, които съдържаха много листове. Зае се да ги раздаде на членовете на комитета.

— Какво е това? — попита и Ранатунга.

— Първоначален вариант на научна статия, която моят баща получи преди няколко години от аспирантката Хатиде Ройнолд, подготвяща своята докторска дисертация. Изпратила му е статията, защото, макар че моят баща беше имперският инспектор на Край, той изпълняваше и друга задача, възложена му от емперо Атавио VI. Моят баща е физик, изследващ Потока, и покойният емперо поискал от него да събира данни за надеждността на струите в Потока, които свързват Взаимозависимостта. Въпреки уверенията на почти всички видни физици, занимаващи се с Потока, Атавио VI бил загрижен, че тези жизненоважни търговски маршрути могат да изчезнат.

— Ще изчезнат ли? — попита Ранатунга.

— Вече се е случвало — напомни Марс. — Най-паметна е загубата преди повече от хилядолетие на струята в Потока, която ни свързвала със Земята, където е възникнала нашата цивилизация. Другото изчезване на струите от и към системата Даласисла се случило около два века по-късно. Оттогава обаче струите в Потока са били забележително устойчиви, което е дало възможност на Взаимозависимостта да процъфтява и благоденства.

Корбин размаха статията, която още не си бе направила труда да прелисти. Останалите също бяха сложили разпечатките на масата. Надаш пишеше нещо на таблета си.

— В статията твърди ли се, че струите на Потока ще изчезнат?

— Не. Всъщност в нея е изказано предположението, че струите ще се разместят твърде значително само за няколко години. Повечето от съществуващите ще изчезнат, но вместо тях ще възникнат други, които ще дадат възможност на търговията във Взаимозависимостта да продължи… но новото им средоточие ще бъде Край.

— Вярно ли е това? — попита Корбин.

— Именно за да провери хипотезата си, Ройнолд е изпратила черновата на моя баща, който е написал много по-рано статия на същата тема и е обсъдил откритията си с Атавио VI, с когото го е свързвало отдавнашно приятелство. Самият Атавио е поискал от него да прекрати публичните си прояви в тази област, но онази ранна публикация останала достъпна. Ройнолд преценила, че само моят баща би се отнесъл сериозно към този проблем.

— Какво й е отговорил?

— Нищо. Резултатите от работата му бяха предназначени само за емперо. Според мен аз бях единственият, на когото той показа черновата, защото участвах в неговите изследвания. А Хатиде Ройнолд също се отказала от заниманията с тези проблеми, поне привидно. Но имперската служба за сигурност проведе разговор с нея снощи. Оказа се, че също като моя баща Ройнолд е имала покровителка, затова е можела да продължи своите изследвания за промените в струите на Потока. Тази покровителка е Надаш Нахамапитин.

Всички се вторачиха в Надаш, а тя се усмихваше.

— Знаех си, че ще чуем това. — Тя заговори само на Корбин. — Хатиде е моя приятелка от университета. Дойде при мен, защото имаше финансови затруднения, но не за да проси. Затова подпомагах изследванията й по този проблем. Отпусках й стипендия, за да довърши и тази работа, и останалите си трудове, а тя ми изпращаше новите резултати всяко тримесечие. Аз не ги четях, защото не това беше целта ми, докато й помагах.

— Съжалявам, лейди Нахамапитин, но има причина да смятаме, че не казвате истината — възрази Марс.

Тя би пробила дупка в гърдите му с погледа си, ако можеше.

— И каква е тази причина, господин Клермон?

— Лорд Клермон — поправи я той. — Причината е, че вашият брат е казал точно обратното.

— На кого?

— На нас — отговори емперо Грейланд II от вратата.

Всички станаха, а Марс и без това беше прав. Усмихна се на внезапната поява на Грейланд. Нямаше такъв замисъл, когато разговаряха малко по-рано, но той виждаше колко се развълнува тя, след като повтори пред нея разговора си с Кива Лагос и добави каквото знаеше. А когато и емперо сподели с него каквото знаеше, всичко се напасна страховито. Тя се обади на още хора, за да не остане нищо неясно, и накрая двамата обмислиха как Марс да представи всичко пред комитета.

И го накара да носи микрофон, за да чува тя всяка дума, затова можеше да отговори на Надаш Нахамапитин, макар че беше прекалено далече от нея, за да долови слухът й нещо, докато влизаше.

Марс призна, че психологическото въздействие си го биваше.

Грейланд доближи бавно масата и даде знак на всички да седнат. Архиепископ Корбин понечи да се премести, но Грейланд й посочи да остане в челото на масата. Застана до Марс и се подпря на ръката му.

— Лейди Надаш, вашият брат разкри пред нас, че вашето семейство е знаело за изводите на доктор Ройнолд — поде Грейланд. — Каза ни това мигове преди да умре, разкъсан от совалката, която се вряза във вашата нова десетка. Тогава не разбрахме цялото значение на думите му. След това обаче говорихме с лорд Клермон, който е пред вас, а той знаеше какво е имал предвид вашият брат, защото бе прочел ранната чернова на статията. Знаеше и че изводите са неправилни.

— Да, неправилни са — потвърди Марс. — Изчисленията й бяха извършени небрежно. Още не съм виждал най-новите й изследвания, но ако тя продължава да твърди, че ще има размествания в Потока, значи изобщо не е поправила първоначалните си грешки.

— Но вие не сте могли да знаете това — каза Грейланд на Надаш. — Затова вие и вашето семейство сте се опирали на заблудата, че Край ще се превърне в новия център на Взаимозависимостта. И когато това се случи, искали сте вие, а не Домът Ву, да контролирате достъпа до Потока. Предизвикали сте въстанието на Край, изпратили сте там вашия брат Грени да го ръководи, разпространили сте вирус по земеделски култури, за да влошите положението, и сте обвинили за това Дома Лагос, за да прикриете следите си и да ощетите враждебен Дом.

— А тук в Средоточие настоявахте да бъде изпратена военна помощ на херцога на Край — подхвана Марс, — после използвахте пирати, за да заграбите тези оръжия за своето семейство и да тласнете херцога към още по-крайни действия. Продължихте натиска за още по-голяма военна намеса, като планирахте и осъществявахте терористични атаки и тук, и другаде във Взаимозависимостта.

— Това е лъжа — възрази Надаш.

— Че Изолт е задържан от службата за сигурност — съобщи й Грейланд. — Вашият човек в митницата и имиграционната служба. Разобличи ви почти веднага след ареста. Разказа ни как е набелязвал имигранти от Край и е бил посредник между вас и тях. Как или сте ги използвали, или сте ги набеждавали за атентати. Дори ни разказа за вчерашното покушение. Как е дал на нищо неподозиращ имигрант предавател, който е овладял управлението на совалката чрез програма за поддръжка и я е насочил към вашия кораб. Знаете ли защо ви издаде с такава лекота?

— Защото е разбрал, че сте убили преднамерено своя брат, за да изглежда всичко като нападение срещу Дома Нахамапитин — каза Марс.

Грейланд кимна.

— Явно дори той не е могъл да понесе това братоубийство. Макар че е одобрявал опитите ви да стоварите вината върху Дома Лагос. Каза, че това било много хитър ход.

— Но в Дома Лагос не са доволни — подхвърли Марс.

— Не са — потвърди Грейланд. — И ние не сме, лейди Надаш. От която и да е част на тази история.

Всички около масата бяха притихнали и гледаха втренчено Надаш Нахамапитин.

— Ваше величество, наскърбена съм от готовността ви да повярвате на тези обвинения.

— О, стига глупости, Надаш — ядоса се Грейланд. — Всичко свърши.

— Не, Кардения — сопна се Надаш и неколцина ахнаха от грубото нарушение на протокола, защото спомена личното име на емперо. — Не е свършило. За мен — може би. Но не и за Дома Нахамапитин. — Подхвърли на масата своя таблет, който бе стискала в ръка през цялото време. — Още когато твоят лакей ми пробута статията на Хатиде, аз изпратих съобщение до „Пророчествата на Рашела”. Онзи десантен кораб с десет хиляди гвардейци и цялото им снаряжение и оръжия. Докато ти се появиш и започнеш своите речи, хората от екипажа се заключиха на мостика и насочиха кораба към плитчината на Потока. Вече е в позиция за незабавно влизане в Потока. След по-малко от петнайсет минути „Пророчествата на Рашела” ще отлети към Край. Твърде късно е да го спрете.

Грейланд се озърна към Корбин, която грабна своя таблет, надигна се рязко и започна поредица от обаждания. Грейланд пак се загледа в Надаш.

— Вашите хора на мостика не могат да останат вътре безкрайно.

— Не ставай глупава — отвърна Надаш. — Не са само те. Подготвям това от години. Когато „Рашела” излезе от Потока при Край, ние ще контролираме цялата система. Първо ще овладеем имперската станция, а дори моят брат още да не е наложил властта си на самата планета, скоро ще постигнем и това. После ни остава само да чакаме, нали? Ще можем лесно да браним изходната плитчина на Потока. Подготвили сме се. И когато струите на Потока се разместят, можем да започнем преговорите.

— Не разбирате — каза й Марс. — Ройнолд е сбъркала. Не предстои никакво разместване. Струите ще изчезват. Всяка една струя от Потока ще изчезне през следващото десетилетие.

— Извинете, какво казахте?! — намеси се Упекша Ранатунга.

— Затова съм тук — натърти Марс. — Моят баща потвърди хипотезата си. Използвахме данни от корабите, които пристигаха в системата на Край! Всичко ще изчезне. Край ще бъде изолиран, както и всяка друга система.

— Вие тълкувате данните така — възрази Надаш.

— Вече се случва — изтъкна Грейланд. — Струята от Край към Средоточие е недостъпна. След това ще се затвори струята от Средоточие към Терхатум. Родната система на твоето семейство Надаш. Вашата система.

Надаш тръсна глава и се усмихна.

— Не. А дори да е така, няма значение. — Тя посочи Марс. — Ако той е прав, милиарди хора ще умрат. Край е единствената система във Взаимозависимостта, където има годна за живот планета. Във всички останали има само изкуствено поддържани хабитати. Ще издържат още години, може би дори десетилетия. Но накрая ще се разпаднат. Навсякъде. Ще остане само Край. И там ще властва Домът Нахамапитин, ако вече не владеем системата.

Вратата на залата се отвори отново, влязоха четирима в униформи на службата за сигурност и тръгнаха към масата на изпълнителния комитет. Зад тях вървеше Хайбърт Лимбар.

Надаш погледна първо тях, после емперо.

— За мен ли са дошли?

— Да, за тебе.

— Кардения, позволи ми да ти дам съвет — каза Надаш, а униформените се струпаха около нея. — Запази ми живота и се отнасяй много добре с мен. Краят на Взаимозависимостта ще настъпи по един или друг начин. Какъвто и да бъде, Домът Нахамапитин ще се съхрани и ще чака да се преклоните пред него. И няма да се държи мило с тебе, ако нещо ме сполети.

— Ще запомним това — зарече се Грейланд. — А дотогава ти благодаря за службата в изпълнителния комитет. Уволнена си.

Надаш се разсмя, стана и тръгна към вратата с униформените. Другите от изпълнителния комитет не откъсваха погледи от нея.

Когато излезе, Упекша Ранатунга се прокашля.

— Бих искала да се върнем към твърдението, че струите на Потока ще изчезнат за едно десетилетие. — Взираше се ту в Марс, ту в Грейланд. — Вярно ли е?

— Вярно е — потвърди Марс.

— И ни казвате това чак сега? — смаяно възкликна Ранатунга.

Марс чу въздишката на Грейланд, долови как тя го стрелна с поглед, но се обърна към Корбин, която се върна при масата.

— „Пророчествата на Рашела” отлетя — съобщи Корбин. — Влезе в плитчината на Потока и вече е на път към Край.

— В кораба има само десет хиляди гвардейци — каза Марс. — Онези в имперската станция там не са много повече. Имате стотици кораби и стотици хиляди гвардейци.

— И всички те трябва да излязат през плитчината на Потока в системата — напомни Грейланд. — Няколко кораба и оръжията им стигат, за да бъде отбранявана.

— Изглежда, сте уверена в това.

Грейланд се засмя горчиво.

— Лорд Клермон, как според вас Домът Ву е станал имперски род преди хиляда години? Направили сме съвсем същото тук. Контролирали сме плитчините и сме принуждавали всеки заминаващ или пристигащ да си плаща. Принуждавали сме ги, лорд Клермон. Както възнамерява да постъпи и Домът Нахамапитин в системата на Край. И в края на краищата ще бъдат новите емперо, или поне си въобразяват, че ще бъдат.

— Тогава да изолираме напълно Край — предложи Корбин. — Ако Нахамапитин толкова искат да останат там откъснати от света, да изпълним желанието им.

— Не е толкова просто — изтъкна Марс.

— Защо?

— Защото Надаш каза истината — обясни Грейланд. — Има само една система с планета, която може да поддържа живота на човечеството след изчезването на Потока. И това е Край. Можем да подготвим всяка система за бедствието. Да им дадем всичко необходимо, за да оцеляват колкото може по-дълго. Но само на Край хората ще живеят и когато всичко останало потъне в мрак. Нуждаем се от тази планета. И трябва да преместим там поне част от жителите на всяка друга система.

— Но Нахамапитин ни се изпречиха — каза Марс.

— Да — кимна тя.

— И какво ще правим сега? — промълви Упекша Ранатунга след малко. — Какво ще правим?