Капан за сънища

1

Когато зърна сред снежната вихрушка зелената табела с надпис „СПОКОЙСТВИЕ“, Джоунси вече беше загубил представа за времето — часовникът на таблото на джипа беше повреден, примигващите светещи цифри показваха 12:00 — но все още беше тъмно, а бурята не беше стихнала. Общинските снегорини в Дери явно бяха загубили битката със снежната виелица. Откраднатият додж беше „дяволски добра машина“, както би се изразил бащата на Джоунси, но също губеше битката — все по-често поднасяше, докато си пробиваше път през преспите. Джоунси не знаеше накъде отива неговият похитител, но се съмняваше, че ще стигне до крайната си цел. Не и по време на тази буря, нито с това превозно средство.

Радиото работеше, но емисиите почти се заглушаваха от силно пращене. Джоунси не чу да съобщават точно време, но няколко пъти долови бюлетини за метеорологичните условия. Южно от Портланд снегът бил преминал в дъжд, съобщи говорителят, но от Огъста до Брънсуик валежите били от суграшица, примесена с леденостуден дъжд. Електроснабдяването в много населени места било прекъснато, възможно било само придвижването на превозни средства, снабдени с вериги.

Новината го зарадва.

2

Господин Сив завъртя волана надясно, за да завие към изхода от магистралата, в този момент доджът се завъртя напречно, разпръсквайки облаци сняг. Джоунси знаеше, че ако самият той управлява джипа, най-вероятно машината щеше да подмине изхода и да заседне в крайпътната канавка. Ала макар Сивият вече да беше податлив на чувствата на „домакина“ си, той бе много по-малко склонен да изпитва паника при стресови ситуации. Вместо да удари спирачки, отпусна педала за газта, докато джипът престана да се пързаля, сетне изправи волана. Маневрата беше толкова умела, че кучето не се събуди, а пулсът на Джоунси не се учести. Той си даваше сметка, че ако беше попаднал в същото положение, сърцето му щеше да бие до пръсване. Разбира се, никога не би преживял подобни перипетии, защото нямаше да се осмели да предприеме пътуване с кола по време на снежна виелица.

Господин Сив спря на знака „стоп“, поставен на изхода от магистралата, въпреки чу шосе № 9 се беше превърнало в пустош, затрупана с дълбоки преспи. Точно срещу изхода се беше ширнал огромен паркинг, осветен от неонови лампи; под ярката им светлина наветият сняг се движеше като замръзналия дъх на невидимо гигантско чудовище. Джоунси знаеше, че ако не беше лошото време, почти всички места в паркинга щяха да бъдат заети от грамадни камиони „Кенуърт“, „Мак“ и „Джими-Пит“, боботенето на дизеловите двигатели ще оглася нощта, а кехлибарените и зелени лампички, обозначаващи шофьорските кабини, ще блещукат в мрака. Тази вечер обаче ограденото пространство приличаше на снежна пустиня, само в зоната с надпис: „ДЪЛГОСРОЧЕН ПРЕСТОЙ ТАЛОНИ ЗА ПАРКИРАНЕ — ПРИ УПРАВИТЕЛЯ“ бяха паркирани около дузина товарни влекачи, които вече почти бяха затрупани от снега. Вероятно някои от шофьорите вечеряха в закусвалнята, други играеха на кегли или гледаха телевизия в салона за отдих, трети се опитваха да подремнат в неприветливото спално помещение в дъното на сградата — десет долара им осигуряваха походно легло, чисто одеяло и панорамен изглед към мръсно черна стена от пресована сгурия. Несъмнено всички си задаваха въпроса: „Кога ще мога отново да потегля?“ „И Колко ще ми струва престоят?“

Сивият даде газ и въпреки че съвсем леко натисна педала, следвайки инструкциите за шофиране при зимни условия, съдържащи се в картотеката на Джоунси, и четирите колела на джипа се завъртяха и доджът затъна в преспата.

Продължавай в същия дух! — радостно подвикна Джоунси, който наблюдаваше сцената през прозореца на канцеларията. — Давай, след миг така ще затънем, че и с влекач едва ли ще те измъкнат!

Ала радостта му беше преждевременна — колелата престанаха да се въртят на празни обороти — първо предните, тъй като поради тежестта на двигателя там сцеплението беше по-силно, после и задните. Доджът потегли по шосе № 9 към табелата с надпис „ВХОД“. След няколко метра стърчеше друга, на която беше написано: ШОФЬОРИ, „ДОБРЕ ДОШЛИ В НАЙ-ХУБАВИЯ КРАЙПЪТЕН МОТЕЛ В НЮ ИНГЛАНД!“. Сетне фаровете на джипа осветиха трета табела, надписът върху която беше наполовина скрит от наветия сняг, но още се четеше: „МАМКА МУ! ШОФЬОРИ, ДОБРЕ ДОШЛИ В НАЙ-ХУБАВИЯ КРАЙПЪТЕН МОТЕЛ НА ЗЕМЯТА!“.

Наистина ли е най-хубавият мотел на Земята за шофьори на камиони? — поинтересува се Сивият.

Разбира се — отвърна Джоунси, сетне не успя да се въздържи и избухна в смях.

Защо го правиш? Защо издаваш този звук?

Джоунси забеляза удивлението, което бе едновременно трогателно и ужасяващо — господин Сив се усмихваше, използвайки устните на „домакина“ си. Усмивката не беше Бог знае колко широка, но все пак бе усмивка. „Наистина не знаеш какво означава да се смееш“ — помисли си. Разбира се, доскоро онзи не знаеше какво означава гневът, но се беше оказал забележително схватлив ученик — вече беше царят на гневните изблици.

Твоето изказване ми се стори забавно.

Какво означава „забавно“

Джоунси нямаше представа за отговора. Искаше му се Сивият да овладее цялата гама от чувства, присъщи на хората, надявайки се, че очовечаването на узурпатора в крайна сметка е единственият му шанс да оцелее — спомняше си как някой бе казал: „Опознахме врага и разбрахме, че врагът сме самите ние“. Но как да обясниш на конгломерат от космически спори какво означава понятието „забавно“? Пък и какво му е смешното на надписа, провъзгласяващ „СПОКОЙСТВИЕ“ за най-хубавия крайпътен мотел на Земята.

Наближаваха друга табела, на която бяха нарисувани две стрелки, посочващи наляво и надясно. Под онази, посочваща наляво, бе написано „ЕДРИ“, а под другата — „ДРЕБНИ“.

Към кои спадаме? — озадачено попита Сивият и удари спирачки.

Джоунси можеше да го накара да се порови из картотеката, но си каза, че протакането е безсмислено.

Към дребните — отговори, а похитителят му зави надясно. За миг доджът се подхлъзна и наклони. Хлапак вдигна глава, пусна поредната миризлива пръдня и изскимтя. Коремът му се беше издул — непосветеният би го объркал с кучка, която ще народи куп малки.

На паркинга за „дребни“ превозни средства стояха десетина коли и камионетки; онези, които почти бяха затрупани от снега, принадлежаха на персонала на мотела — механиците (винаги имаше двама дежурни), сервитьорките, готвачите, които приготвяха аламинутите. Джоунси изведнъж се окуражи, като забеляза, че единственият автомобил, който не е скрит под бяла пелена, е светлосиня патрулна кола; само между лампите на покрива й беше набит сняг. Каза си, че ако полицията арестува господин Сив, плановете му ще бъдат провалени, но след миг се досети, че лицето Гари Джоунси е било на три местопрестъпления. Разбира се, при извършването на двете убийства нямаше свидетели и вероятно не бяха останали отпечатъци от пръстите му; но сега беше съвсем различно. В джипа буквално гъмжеше от негови отпечатъци. Представи си как е изправен на мястото на подсъдимия и заявява: „Господин съдия, убийствата не извърших аз, а извънземният, който се е вселил в мен. Престъпникът е господин Сив.“ Поредната шега, която Сивият няма да разбере. Междувременно достопочтеният му похитител отново се бе заровил в картотеката.

Защо наричаш заведението „Разстройване“, след като названието му е „СПОКОЙСТВИЕ“?

Така му викаше Леймар — отговори Джоунси, припомняйки си веселяшките закуски, които си устройваха в закусвалнята към мотела на връщане от Бърлогата. Също като ежегодните походи шеговитото название на заведението беше част от традицията. — И баща ми го наричаше по същия начин.

Смешно ли е?

Май да. Това е каламбур, основаващ се на звукоподражание, макар и не особено сполучлив. Каламбурите са най-низшата форма на хумора.

Господин Сив паркира до ярко осветената закусвалня, инстинктивно избягвайки близостта с патрулната кола, сякаш разбираше какво е предназначението й. Изключи фаровете, понечи да изключи и двигателя, ала за миг ръката му застина във въздуха и той се изсмя:

— Ха! Ха! Ха! Ха! — Звуците, които издаваше, повече напомняха на кучешки лай.

Какво усещаш? — любопитно попита Джоунси.

— Нищо! — тросна се Сивият и включи двигателя. Сетне, седейки в мрака, докато вятърът виеше и разтърсваше джипа, той отново се изсмя, този път малко по-убедително: — Ха! Ха! Ха! Ха!

Джоунси, който продължаваше да се спотайва в убежището си, потрепери. Звукът беше кошмарен, все едно призрак се преструваше на човешко същество.

Очевидно звукът не се понрави на кучето. То отново изскимтя и неспокойно впери поглед в човека, управляващ автомобила на неговия господар.

3

Оуен разтърсваше Хенри, но спътникът му упорито отказваше да се събуди. Струваше му се, че само преди секунди е затворил очи. Крайниците му тежаха така, сякаш са били потопени в бетон.

— Хенри!

— Какво? — промърмори той. Раната на лявото бедро го сърбеше, но още по-неприятен беше сърбежът в устната кухина; проклетият бирус вече бе покълнал и върху устните му. Той го изтри с показалеца си и остана учуден от лекотата, с която го отстрани — сякаш беше коричка от рана.

— Напрегни слуха си. И гледай! Разбираш ли какво ти говоря? Можеш ли да го направиш?

Хенри впери поглед в шосето, което призрачно белееше в мрака. Ъндърхил беше спрял всъдехода и бе изключил фаровете. В мрака, царящ в съзнанието на Хенри, прозвучаха гласове — нещо като звуков еквивалент на лагерен огън, който проблесва в тъмата. Той се устреми към тях. Бяха четирима младежи, които не заемаха висши постове в… в…

— Синя група — прошепна му Оуен. — Този път ние с теб сме Синя група.

Четирима младежи, които се опитваха да прогонят страха… да се държат като корави мъже… гласове в мрака… малък лагерен огън от гласове в мрака.

Хенри откри, че светлината на лагерния огън му осигурява известна видимост; в призрачния сумрак освен безкрайната снежна пустош зърна няколко проблесващи жълтеникави светлинки на входа на магистралата. И още — капак на кутия от пица, осветяван от индикаторите на таблото на кола, който служеше вместо поднос. Върху него имаше солени бисквити, парче сирене и джобно ножче. То принадлежеше на младежа на име Смити, но всички го използваха, за да си режат от сиренето. Хенри установи, че с всеки изминал миг зрението му сякаш се изостря, все едно очите му се бяха приспособили към мрака; ала имаше и нещо друго — онова, което виждаше, притежаваше зашеметяваща дълбочина, като че изведнъж материалният свят бе станал не три, а четири или петизмерен. Причината беше съвсем разбираема — той гледаше едновременно през очите на четирима души, които седяха в…

Хъмви — невярващо възкликна Оуен. — Това е хъмви, Хенри! При това приспособено да се движи по снежна покривка. Бас държа, че е тъкмо това!

Младежите седяха един до друг, но все пак се намираха на четири различни места, наблюдавайки света от различни гледни точки, при това зрението на всекиго бе с различна острота. — Дана от Мейбрук, щата Ню Йорк, притежаваше орлов поглед, останалите не можеха да се похвалят със същото качество. Някак си разумът на Хенри обработваше възприятията по същия начин, по който отделните кадри върху филмовата лента образуват движещи се изображения. Ала крайният резултат не беше като да се гледа филм или някакво сложно триизмерно изображение. Това бе непознат досега начин на виждане, който можеше да породи съвършено нов начин на мислене.

„Ако това чудо се разпространи — помисли си Хенри, изпитвайки едновременно ужас и неописуема възбуда, — ако се разпространи…“

Оуен го смушка в ребрата:

— Отложи семинара за малко по-подходящ момент! Погледни отвъд пътя!

Хенри се подчини, използвайки очетвореното си зрение, но едва след секунди разбра, че е направил нещо повече, отколкото да погледне — бе раздвижил очните ябълки на младежите така, че да надникне отвъд магистралата. Видя още светлинки, които блещукаха сред снежната фъртуна.

— Блокада! — промърмори Ъндърхил. — Една от застрахователните полици на Курц. И двата изхода са блокирани, движението по магистралата е преустановено. Непременно трябва да вземем хъмвито — това е най-подходящото превозно средство при тая шибана буря — но без хората от другата страна да разберат какво се случва. Възможно ли е да го направим?

Хенри отново експериментира с очите на младежите, като ги раздвижи. Установи, че когато погледите им не са устремени в една и съща точка, божественото усещане, че е надарен с петизмерно зрение изчезва, а картината пред погледа му се раздробява така, че обработващото му устройство не е в състояние да я сглоби. Важното е, че четиримата се подчиняваха на командите му. Засега раздвижваше само очите им, но…

Мисля, че ще успеем, ако го направим заедно — обясни на Ъндърхил. — Приближи се. И престани да говориш на глас. Свържи се с разума ми.

След миг изпита чувството, че съзнанието му е придобило нова сила. Очите му отново се фокусираха, но този път перспективата не беше толкова пространна. Разбира се — сега използваше само своите очи и тези на Оуен.

Ъндърхил включи на първа, всъдеходът запълзя с изключени фарове в мрака. Приглушеното ръмжене на двигателя се заглушаваше от писъците на вятъра; докато скъсяваха разстоянието, Хенри усети как се усилва влиянието му над съзнанията на войниците.

Леле мале! — мислено възкликна Ъндърхил. Беше едновременно развеселен и възхитен.

Какво? Какво се е случило?

Няма страшно, приятел. Възхищавам се от твоя милост — все едно летя с вълшебно килимче. Божичко, колко е силен разумът ти!

Щом мен намираш за силен, почакай, докато се запознаеш с Джоунси.

Ъндърхил спря всъдехода в подножието на ниско хълмче. Отвъд беше магистралата. Както и Бърни, Дана, Томи и Смити, които седяха в техния хъмви и похапваха солени бисквити и сирене. Нямаше опасност заговорниците да бъдат открити, защото четиримата младежи не бяха заразени с бируса и нямаха представа, че ги наблюдават.

Готов ли си? — попита Хенри.

Хммм, да… — Човекът, на когото окото не бе трепнало по време на обстрела на Курц и хората му, сега беше нервен. — Ти води, приятел. В тази мисия аз съм само подкреплението.

Давай!

Действайки интуитивно, Хенри заслепи четиримата младежи не с ужасяващи картини на смърт и разрушения, а като се преобрази на Курц. За целта използва енергията на Ъндърхил, която за разлика от неговата не беше изчерпана, както и неговите обширни познания за характера на човек, под чието командване беше служил години наред. Успехът му подейства опияняващо, изпита смесица от задоволство и облекчение. Едно бе да накара войниците да гледат в желаната от него посока, съвсем друго — изцяло да ги подчини на волята си. Слава Богу, не бяха заразени с бирус, иначе усилията му щяха да бъдат напразни.

Отвъд онова хълмче е спрял всъдеход, момчета — каза Курц. — Искам да го закарате обратно в базата. Веднага, ако обичате — никакви въпроси, никакви обсъждания, действайте незабавно! Ще ви се стори тесничко след машината, в която се намирате, но смятам, че ще се поберете, слава на Бога. Хайде, размърдайте си задниците и Бог да ви пази.

Хенри видя как войниците един по един се изнизаха навън. Лицата им бяха безизразни, движеха се като сомнамбули. Понечи да слезе от всъдехода, но видя, че Ъндърхил не помръдва, а очите му са облещени. Устните му се раздвижиха, сякаш шепнеше думите, кънтящи в съзнанието му:

Размърдайте си задниците и Бог да ви пази.

Оуен! Хайде!

Ъндърхил стреснато се огледа, кимна и отметна платнището от неговата страна на кабината.

4

Хенри се препъна и падна на колене, с усилие се изправи и отчаяно се загледа в мрака. Наистина разстоянието беше малко, но Бог му е свидетел, че не е в състояние да измине още петдесет метра, газейки в дълбоките преспи, камо ли още сто и петдесет.

Все напред и напред вървеше човекът-яйце — каза си, внезапно му хрумна друго. — Най-сетне съм го направил. Това е отговорът, разбира се. Самоубил съм се и сега съм в ада. Човекът-яйце ме чака в…

Ъндърхил го прегърна през кръста и му вдъхна от силата си.

Благо…

После ще ми благодариш. По-късно ще има време и да се наспиш. А сега не откъсвай поглед от топката.

Само че топка нямаше. През дълбоките преспи тромаво се клатушкаха Бърни, Дана, Том и Смити — безмълвни сомнамбули с гащеризони и канадки с качулки. Вървяха в индианска нишка на изток към Суони Понд оРоуд, където ги очакваше всъдеходът, а двамата заговорници се движеха в обратна посока към изоставения хъмви. Хенри се досети, че освен превозното средство младежите са изоставили сиренето и солените бисквити, и стомахът му изкъркори.

След малко силуетът на машината се очерта пред тях. Възнамеряваха да се отдалечат, без да включват фаровете, и да се придвижват безшумно, заобикаляйки проблесващите жълти светлинки от противоположната страна на магистралата. Ако имаха късмет, войниците от другия пост изобщо нямаше да ги забележат.

Представи си, че ни видят, възможно ли е да ги накараме да забравят? — попита Ъндърхил. — Да ги заразим… например с амнезия.

Хенри осъзна, че вероятно е възможно.

Оуен.

Какво?

Ако това се разпространи, всичко ще се промени. Абсолютно всичко!

Няколко секунди Ъндърхил размишляваше върху думите му. Очилатият не говореше за истината за кръвопролитието, от която толкова се страхуваха шефовете на Курц; имаше предвид способности, които се простираха много по-далеч от елементарното четене на мисли.

Знам — отвърна най-накрая.

5

Потеглиха на юг, следвайки пътя на бурята. Хенри Девлин тъпчеше в устата си солени бисквити, докато най-сетне изтощението прекъсна бушоните на пренапрегнатото му съзнание.

Трошиците останаха полепнали по устните му.

Заспа и засънува Джоузи Рикънхауър.

6

Половин час след избухването на пожара от обора на стария Реджи Гослин вече не бе останала само жарава, светеща като око на умиращ дракон сред бурната нощ, а черното езеро от разтопен сняг наоколо беше очната кухина. От гората източно от Суони Понд Роуд се чуваха изстрели от автоматични пушки; отначало стрелбата беше почти непрекъсната, сетне изстрелите се разредиха и позаглъхнаха, тъй като хората от Импирийл вали, предвождани от Кейт Галахър се бяха отдалечили, преследвайки избягалите затворници. Онова, което се разиграваше сред вековните гори, бе като лов на пуйки, само неколцина щяха да се спасят като по чудо. Макар и малцина, със сигурност щяха да разгласят истината за чудовищното избиване на хора и животни, да осведомят данъкоплатците за „подвизите“ на момчетата и момичетата на Курц, но в момента това изобщо нямаше значение.

Докато ловът продължаваше — и докато предателят Оуен Ъндърхил все повече се отдалечаваше от останките от Синя база — Курц и Фреди Джонсън се намираха в командния пост (на Фреди му хрумна предателската мисъл, че това вече не е никакъв команден пост, а най-обикновена каравана; усещането за могъщество и власт се беше изпарило) и хвърляха карти за игра в една шапка.

Курц, който вече напълно беше изгубил телепатичните си способности, но не и чувствителността си към настроенията на подчинените си (фактът, че сега имаше само един подчинен, не променяше нещата), изгледа Фреди и промърмори:

— Бързай бавно, мъжки — тази поговорка още е в сила.

— Да, шефе — апатично произнесе Джонсън.

Курц хвърли карта, на която беше изобразена двойка пика. Картончето изпърха във въздуха и попадна в шапката. Мъжът с прошарена коса доволно се изкиска като хлапе и се подготви за ново хвърляне. На вратата на караваната се почука. Фреди машинално се обърна по посока на звука, но шефът му го изгледа така зверски, че той отново се загледа в ръцете му. Курц хвърли нова карта, която се преобърна и кацна върху козирката на шапката. Той промърмори нещо под носа си, сетне кимна към вратата. Фреди мислено благодари на Бога и отиде да отвори.

На най-горното стъпало стоеше Джослин Макавой, която беше втората жена в специалния отряд на Курц. Русата й коса беше късо подстригана като на момче, лицето й сякаш бе издялано от камък. Държеше за ремъка израелска автоматична пушка. Фреди се запита откъде ли е взела оръжието, носенето на което противоречеше на устава, после си каза, че няма значение. Случилото се през последния час го бе накарало да направи преоценка на стойностите.

— Джос — подхвърли престорено шеговито, — какво правиш тук, палавнице?

— Доведох двама риплипозитивни. — Откъм гората отново проехтя стрелба, той видя как за миг погледът на жената се отклони в тази посока. Личеше, че изгаря от желание да се върне при останалите, докато играта не е приключила. Фреди познаваше това чувство.

— Доведи ги, момиче — нареди Курц. Още стоеше до шапката на пода (по който още личаха следи от кръвта на третия помощник-готвач Мелроуз) и държеше колодата карти, но в погледа му се четеше любопитство. — Да видим кого си намерила.

Джослин махна с пушката, а когато някакъв мъж отвън запротестира, тя изръмжа:

— Влизай веднага! И не ме карай да повтарям!

Първият, който влезе в караваната, беше много висок и чернокож. На едната му страна и на шията му имаше дълбоки прорези, които вече бяха запълнени с рипли. Червеникавата растителност беше поникнала дори в гънките на челото му. Фреди го познаваше по физиономия, но името му убягваше. Разбира се, Курц го знаеше. Навярно помнеше имената на всички, които са били под негово командване, били те живи или мъртви.

— Камбри! — възкликна „шефът“ и очите му засияха. Пусна в шапката картите за игра, приближи се до чернокожия сякаш с намерението да му подаде ръка, но вместо това козирува. Джийн Камбри му отвърна със същото. Изглеждаше сърдит и объркан. — Добре дошъл в Американския съюз на справедливостта.

— Хванах го да тича през гората заедно със затворниците, които трябваше да охранява — заяви Джослин Макавой. Лицето й беше безизразно, само гласът й издаваше презрението й.

— Че защо не? — обади се чернокожият и се обърна към човека, който само до преди няколко часа наричаше „шефе“. — И без това щеше да ме убиеш. Щеше да пречукаш абсолютно всички. Не се опитвай да лъжеш — чета мислите ти.

Курц изобщо не се притесни от обвинението. Потри ръце и дружелюбно се усмихна на Камбри:

— Ако си послушно момче, може би ще променя решението си. Сърцата са създадени, за да бъдат разбивани, а решенията — за да бъдат променяни — велика мъдрост, а? Кого още ми водиш, Джос?

Фреди изумено се втренчи във втория човек, който прекрачи прага, след миг му се прииска доволно да изръкопляска. Според скромното му мнение риплито не би могло да намери по-добра почва. От първия момент беше изпитал неприязън към този тип, който май всички не можеха да понасят.

— Сър… шефе… станала е някаква грешка… преследвах бегълците, когато тази… тази… извинете, но трябва да го кажа — когато тази надута мръсница ме принуди да прекратя изпълнението та служебните си задължения и…

— Беше заедно с тях — отегчено заяви Джослин Макавой. — Отгоре на всичко и задникът му е обрасъл с рипли.

— Не е вярно! — провикна се човекът, който още стоеше на вратата. — Долна лъжа! Съвсем съм чист! Сто процента…

Русокосата рязко дръпна шапката му. Оредяващата му руса коса сякаш се бе сгъстила и като че бе боядисана в червено.

— Ей сега ще ви обясня, сър — промърмори Арчи Пърлмътър, но в гласа му липсваше убедителност. — Работата е там, че… Нали разбирате… — Той млъкна.

Курц любезно му се усмихваше, но отново беше сложил маската си, изпод която усмивката му изглеждаше някак зловеща; изражението му беше като на педофил, който подмамва дете с обещанието да го почерпи с торта.

— Пърли, не се бой, няма страшно. Ще предприемем малка екскурзия, това е всичко. Необходимо е да намерим някого, когото познаваш…

— Оуен Ъндърхил — прошепна Пърлмътър.

— Точно така, мъжки. — Курц се обърна към русокосата Джослин: — Донеси му бележника, Макавой. Сигурен съм, че ще се поуспокои, ако държи любимия си бележник. После можеш да продължиш ловуването — предполагам, че изгаряш от нетърпение да се върнеш в гората.

— Да, шефе.

— Почакай, искам да видиш един номер, който научих навремето в Канзас.

Той със замах хвърли картите, които се разлетяха във всички посоки, понесени от бурния леден вятър, проникващ през отворената врата на караваната. Само една попадна в шапката, но беше асо пика.

7

Господин Сив държеше листа с менюто, погледът му любопитно пробягваше по редовете, но понятията — например руло „Стефани“, печено пиле, печени картофи, шоколадова торта — не му говореха абсолютно нищо. Джоунси се досети, че онзи не само не познава вкуса на храната, ами не знае какво представлява вкусът. Което беше съвсем естествено. В края на краищата неговият похитител беше само спора с висок коефициент на интелигентност.

До масата се приближи сервитьорката; главата й бе увенчана от висока кула тупирана руса коса. Надписът на табелката, прикрепена към внушителния й бюст, гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В «СПОКОЙСТВИЕ». АЗ СЪМ ВАШАТА СЕРВИТЬОРКА ДАРЛИЙН“.

— Здрасти, сладур, какво да бъде?

— Бъркани яйца с бекон, ама да бъде препържен.

— Да донеса ли и препечени филийки?

— Предпочитам чалапинки.

Русокосата вдигна вежди и го изгледа иззад бележника си. Полицаят, чиято кола снегът вече засипваше, седеше на бара, отхапваше от сандвича си и разговаряше с готвача, отговарящ за аламинутите.

— Извинете, грешка на езика. Донесете ми папачинки.

Веждите й се повдигнаха още повече. Въпросът, който проблесваше в съзнанието й като неонов надпис над витрината на бар, гласеше: „Този тип наистина ли заваля думите, или ме поднася?“

Джоунси, който усмихнато наблюдаваше сцената от своя прозорец, най-сетне се смили.

— Искам палачинки — каза господин Сив.

— Ъ-хъ. И аз така си помислих. А кафе ще желаеш ли?

— Да, ако обичате.

Сервитьорката рязко затвори бележника си и се отдалечи. Сивият моментално се озова пред заключената врата на канцеларията и гневно я удари с юмрук:

Какво правиш? Как го правиш, след като си затворен тук?

Джоунси разбра, че похитителят му не само е разгневен, но е много изплашен. Защото плановете му отиваха по дяволите, ако човешкото същество, което бе обсебил, можеше да се намесва и да му пречи.

Не зная — отвърна съвсем искрено. — Не си го слагай на сърцето, хапни си и заради мен. Чисто и просто ти скроих номер.

Защо? — Сивият още загребваше с пълни шепи от езерото от чувства на „домакина“ си и против волята си изпитваше удоволствие. — Защо го направи?

Да речем, че ти го върнах, задето едва не ме изпече — отвърна Джоунси.

Тъй като бурята беше прогонила обичайните клиенти на ресторанта, Дарлийн почти светкавично донесе поръчката. На Джоунси му се искаше да опита да възвърне за по-дълго контрола над устата и гласните си струни, та да изрече нещо шокиращо (например: „Дарлийн, може ли да те ухапя по косата?“), но устоя на изкушението.

Русокосата му поднесе чинията, изгледа го неуверено и се отдалечи. Сивият, който през очите на Джоунси се взираше в яркожълтата купчинка бъркани яйца и препечените парченца бекон (всъщност не бяха препържени, а почти овъглени според дългогодишната традиция на „Спокойствие“), също се чувстваше неуверен.

Яж — подкани го Джоунси; любопитно наблюдаваше сцената и се питаше дали беконът и яйцата ще причинят смъртта на господин Сив. Вероятно нямаше да се случи, но поне щяха да накарат проклетият похитител да си изповръща червата. — Хайде, хапни си. Bon appѐtit, мамка ти!

Онзи се консултира с картотеката на „домакина“ си, за да разбере как да си служи с приборите, набоде на вилицата миниатюрно парченце от бърканите яйца и го сложи в устата на Джоунси.

Онова, което последва, беше едновременно невероятно и много забавно. Сивият излапа всичко на няколко хапки, като спираше само за да полива палачинките с имитация на кленов сироп. Харесваше му вкусът на всичко, най-вече на бекона.

Месо! — възкликна. На Джоунси му се стори, че чува гласа на чудовището от наивните филми на ужасите, заснети през трийсетте. — Месо! Месо! Това е вкусът на месото!

Беше смешно… но и ужасяващо, все едно ехтеше викът на новоизлюпен вампир.

Господин Сив се огледа да провери дали го наблюдават (щатският полицай вече усърдно похапваше черешов сладкиш), грабна чинията и облиза мазнината, използвайки езика на Джоунси, след което облиза и сиропа от пръстите си.

Дарлийн се върна, отново наля кафе в чашата му, погледна празните чинии и възкликна:

— Браво на теб, ще ти пиша червена точка. Да ти донеса ли нещо друго?

— Още бекон — отговори господин Сив. — Консултира се с картотеката на Джоунси, за да използва правилната терминология, и добави: — Двойна порция.

Да се задавиш дано! — пожела му Джоунси, макар да не вярваше, че ще извади чак толкова голям късмет.

— Почакай да стъкна печката — каза русокосата. Сивият не знаеше какво означават думите й, но този път не направи справка. Изсипа в чашата с кафето две пакетчета захар, отново се огледа да не би да го наблюдават и поръси върху езика си съдържанието на третото пакетче. Джоунси притвори очи, докато Сивият се отдаваше на удоволствието, предизвикано от сладостта.

Можеш да се храниш така винаги когато пожелаеш — провикна се през вратата. Вече знаеше как се е чувствал Сатаната, когато е завел Исус на планинския връх и го е изкушавал, предлагайки му целия свят. Не е изпитвал удовлетворение, нито угризения на съвестта — просто си е вършел работата, предлагайки стоката на клиента.

Не, не е вярно. Всъщност изпитваше удовлетворение, предизвикано от напредъка си. Засега не оставяше дълбоки рани, но поне боцкаше похитителя си. Принуждаваше го да тръпне от желание.

Предай се — продължи да го увещава. — Стани земен жител. Дълги години ще имаш удоволствието да изучаваш чувствата ми и да им се наслаждаваш. Няма опасност да се притъпят — още не съм чукнал четирийсетака.

Господин Сив не отговори. Озърна се, видя, че никой не го наблюдава, наля кленов сироп в кафето си, шумно отпи голяма глътка и с нетърпение зачака втората порция бекон. Джоунси въздъхна. Все едно принуждаваше мюсюлманин, спазващ забраните, наложени му от вярата, който някак си се е озовал на почивка в Лас Вегас.

В дъното на ресторанта беше прорязана арка, над която се мъдреше надпис: „ОБЩО ПОМЕЩЕНИЕ И ДУШОВЕ“. Отвъд имаше малък коридор, в който бяха монтирани телефонни автомати. Неколцина шофьори провеждаха дълги разговори — сигурно обясняваха на съпругите или на шефовете си, че няма да се върнат навреме поради внезапно разразилата се буря в Мейн, че се намират в мотел „Спокойствие“ южно от Дери и че вероятно отново ще потеглят на път най-рано следващия ден по обяд.

Джоунси се извърна от прозореца, през който се виждаше мотелът за шофьори, и погледна към бюрото си. Сред безпорядъка, който беше успял да създаде за толкова кратко време, стоеше синият телефон. Хрумна му безумната идея да се обади на Хенри, сетне се запита дали приятелят му е жив. Според него отговорът беше положителен. Сигурен бе, че ако се е случило най-лошото, щеше да усети преминаването на Хенри в отвъдното — например по сгъстяването на сенките в канцеларията. „Елвис е напуснал сцената — подмяташе Бобъра, когато видеше познато име на вестникарската страница с некролозите. — Шибан късмет, братче!“. Джоунси не вярваше, че Хенри е напуснал сцената, дори нещо му подсказваше, че приятелят му смята да излезе на „бис“.

8

Господин Сив не пукна от втората порция бекон, ала когато внезапно го сви стомахът, нададе гневен вик:

Отровил си ме!

Успокой топката — подхвърли Джоунси. — Налага се да освободиш малко място, приятелю.

Какво да освободя? Ти подиграваш ли… — Сивият млъкна и се присви.

Просто те съветвам да отидеш до едното място — кротко обясни Джоунси. — Да му се не види, нима след масовите похищения на хора през шейсетте не сте научили нещичко за анатомията на човека?

Вместо да отговори, господин Сив взе листчето със сметката, която Дарлийн беше оставила заедно с втората порция бекон.

Прибави към сумата петнайсет процента — продължи да го напътства Джоунси. — Прието е на сервитьорите да се оставя бакшиш — нещо като премия за обслужването.

Колко е петнайсет процента?

Джоунси въздъхна. Това ли са господарите на вселената, от които човечеството толкова се страхува благодарение на представата за тях, създадена от филмите? Излиза, че безмилостните междузвездни завоеватели не знаят как да ходят по голяма нужда и да изчисляват бакшиша!

Сивият отново се присви и безшумно пусна газове. Миризмата беше противна, но поне не вонеше на етер.

„Благодаря ти, Боже, за малките добрини“ — помисли си Джоунси, после отново се обърна към господин Сив:

Покажи ми сметката. — През прозореца на канцеларията погледна зеленото листче. — Остави долар и петдесет. — Като видя, че Сивият се колебае, побърза да добави: — Давам ти безценен съвет, приятелю. Дарлийн ще те запомни като най-щедрият клиент. По-малък ли е бакшишът, тя пак ще те запомни, но като най-голямата стипца.

Усети как похитителят рови из картотеката за значението на думата „стипца“, сетне го видя безропотно да оставя на масата банкнота от долар и две монети по двайсет и пет цента. Като уреди бакшиша, господин Сив тръгна към касата, покрай която се минаваше на път за тоалетната.

Щатският полицай продължаваше да се тъпче със сладкиша (но май вече не се хранеше толкова бързо, което беше доста подозрително) и докато минаваха покрай него, Джоунси усети как господин Сив, който все повече заприличваше на човешко същество, постепенно изчезна — отишъл бе да надникне в разума на ченгето. На негово място остана само черно-червеният облак, който управляваше различните системи на похитеното тяло.

С мълниеносна бързина Джоунси сграбчи телефонната слушалка. Поколеба се, но някакъв вътрешен глас му прошепна: „Набери 1–800-Хенри“.

За миг не се случи нищо… сетне в някакво друго другаде зазвъня телефон.

10

— Пит го предложи — измърмори Хенри.

Оуен, който седеше зад волана на хъмвито (превозното средство беше тромаво, но беше снабдено с вериги и се движеше гладко като моторница), любопитно го погледна. Спътникът му спеше дълбоко. Очилата му се бяха изплъзнали надолу и заплашваха да паднат от носа му. Очните му ябълки се въртяха под клепачите, които също бяха покрити с тънък слой бирус. Хенри сънуваше. „Какво ли?“ — запита се Ъндърхил. Вероятно бе способен да надникне в съзнанието на новия си приятел, но му се стори, че е прекалено извратено.

— Пит го предложи — повтори Хенри. — Той пръв я видя.

Въздъхна толкова тежко и уморено, че сърцето на Оуен се сви. Каза си, че за нищо на света не иска да узнае какво се случва в главата на спътника му. След около час щяха да бъдат в Дери. Дотогава бе за предпочитане Хенри да спи.

11

Зад сградата на гимназията в Дери се намира футболното игрище, на което някога Ричи Гренадо се перчеше с геройствата си, но вече от пет години той лежи в гроба, след като загина при катастрофа млад-зелен като някой провинциален Джеймс Дийн. След него се бяха появили други герои, ала и тяхната звезда бързо залезе. Пък и без това сега не е футболния сезон. Пролет е, а на игрището май са се събрали някакви грамадни червени птици с черни глави, наподобяващи на свраки-мутанти. Насядали са на сгъваеми столове, смеят се и разговарят, но гласовете им не заглушават гласа на директора Траск, който е застанал на подиума и говори по микрофона:

— И още нещо, преди да се разделим! Няма да ви поучавам да не хвърляте шапките си след приключването на церемонията. От дългогодишен опит знам, че ще е все едно да говоря на себе си…

Смехове, одобрителни подсвирквания, ръкопляскания.

— … но ви нареждам да ги ПАЗИТЕ И ДА ГИ ВЪРНЕТЕ НЕВРЕДИМИ, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ЩЕ ЗАПЛАТИТЕ СТОЙНОСТТА ИМ!

Разнасят се дюдюкания, няколко души пускат газове, най-звучната пръдня е на Бобъра Кларъндън.

Господин Траск ги оглежда и продължава:

— Младежи и девойки от випуск ’82, от името на цялото преподавателско тяло заявявам, че се гордея с вас. С това репетицията приключи, ето защо…

Въпреки че продължава да говори по микрофона, този път гласът му е заглушен от врявата; червените свраки се изправят, при което тогите им заплющяват, и отлитат. Утре по обяд ще отлетят завинаги; трите свраки, които се превиват от смях, докато вървят към паркинга, където Хенри е оставил колата си, не подозират, че остават броени часове до приключването на етапа на момчешкото им приятелство. Може би така е по-добре.

Джоунси сграбчва четириъгълната шапка на Хенри, нахлупва я върху своята и хуква към паркинга.

— Хей, задник, дай си ми я! — изкрещява очилатият Хенри и на свой ред грабва шапката на Бобъра, който изписуква като пиле и се спуска след него, като гръмко се смее. Тримата тичешком прекосяват затревеното игрище и прескачат скамейките за зрители, джинсите им се подават изпод издуващите си червени тоги. Пискюлите на двете шапки, които е нахлупил Джоунси, се полюшват в противоположни посоки, шапката на Хенри е прекалено голяма и закрива ушите му, Бобъра пък препуска гологлав, дългата му черна коса се развява, от устата му стърчи вечната клечка за зъби.

Продължавайки да тича, Джоунси се обръща да подвикне подигравателно на Хенри: Дай газ, господин Баскетбол, влачиш се като охлюв! И едва не прегазва Пит, който стои пред остъкленото табло за обяви до входа на паркинга. За разлика от тримата с тогите и смешните шапки на Пит му остава още една година в гимназията. Той сграбчва Джоунси, навежда го назад, като че танцува танго с красива мацка, и го целува по устата. Двете шапки се изхлузват от главата на Джоунси, който изненадано изкрещява:

— Педал такъв!

Ожесточено започва да бърше устата си с опакото на дланта си… след миг и той избухва в смях. Пит е странна птица. Седмици наред е най-нормалният човек на света, сетне изневиделица прави нещо шантаво. Обикновено се случва, след като е обърнал няколко бири, но днес причината е друга.

— Цял живот съм мечтал да го направя, Габриела — прочувствено изрича той. — Сега познаваш най-съкровените ми чувства.

— Шибан духач! Ако си ми лепнал някой сифилис, ще те убия!

Дотичва Хенри, вдига шапката си и цапардосва Джоунси с нея:

— Цялата е в зелени петна от тревата. Ако се наложи да я платя, няма да те целуна, а ще ти направя нещо друго, Габриела!

— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, задръстеняко! — ухилва се Джоунси.

Дотърчава и Бобъра, който пуфти като локомотив, но продължава да гризе клечката за зъби. Взима шапката на Джоунси, надниква в нея и възкликва:

— Божке, какво виждат очите ми? Петно от сперма! Със сигурност знам какво е, щото често го виждам върху чаршафа си. — Дълбоко си поема въздух, свива дланите си в импровизиран мегафон и закрещява към преминаващите наблизо абитуриенти, издокарани с червените тоги на гимназията в Дери: — Гари Джоунси си лъска бастуна в официалната шапка! Хей, чуйте всички, Гари Джоунс си лъска…

Джоунси връхлита върху него, дръпва го на земята и двамата започват да се търкалят, обгърнати от широките си червени тоги. Хенри сграбчва шапките, за да не се смачкат.

— Веднага се разкарай! — изкрещява Бобъра. — Ще ме смажеш! Исусе Христе, тоя напълно е откачил! За Бога…

— Дудитс я познава — ни в клин, ни в ръкав изтърсва Пит. Изгубил е интерес към закачките им, пък и без това не е в повишено настроение (може би само той предчувства, че предстоят големи промени). Отново се взира в таблото със съобщенията и добавя: — Ние също я познаваме. Все стоеше пред училището за бавноразвиващи се и казваше: „Здрасти, Дуди!“.

Когато произнася фразата, гласът му изтънява и за миг заприличва на момичешки, но в него не звучат подигравателни нотки. Въпреки че Пит не е особено добър подражател, Хенри веднага се досеща, че приятелят му говори за момиченцето с пухкава руса коса, красиви кафяви очи и вечно изранени колене, което в бялата си найлонова чанта носи сандвич и БарбиКен. Все така ги наричаше — БарбиКен, като че бяха едно цяло.

Той разбира, че Джоунси и Бобъра също знаят кого имитира пит. От години помежду им съществува необикновена телепатична връзка. Същата способност ги свързва и с Дудитс. Тримата са забравили името на русокосото момиченце, но в паметта им е останал смътен спомен, че фамилията на малката съдържа много букви и че е адски трудна за произнасяне. И още, че тя беше влюбена в Дудитс, затова винаги го чакаше пред училището му.

Скупчват се около Пит и се втренчват в таблото.

Както обикновено там бъка от съобщения — за благотворителни разпродажби на домашно приготвени сладкиши, за прослушвания на желаещи да участват в новата постановка на самодейната театрална трупа, за летни семинари в колежа „Фенстър“ — плюс написани на ръка обяви от студенти: „Купувам еди-какво си, продавам еди-що си“, „Търся някой да ме закара до Бостън след приключване на учебната години“, „Търся си съквартирантка в Провидънс“ и така нататък.

В горния ъгъл е прикрепена снимка на усмихната девойка с цели акри руса коса (която вече не е пухкава, а къдрава) и големи, любопитни очи. Няма нищо общо с момиченцето с охлузените коленца — за кой ли път Хенри се изненадва как децата, с които е израснал (пък и самият той), вече не са деца — но навсякъде би познал тези тъмни любопитни очи.

„ИЗЧЕЗНАЛА“ — гласи думата, написана с главни букви под снимката. А отдолу с по-малки букви се съобщава: „Джозет Рикънхауър. За последен път е била забелязана на игрището за софтбол в Строфърд Парк на 7 юни 1982 г.“. Съобщението продължава, но той не си прави труда да го изчете докрай. Замисля се колко странно е отношението на жителите на Дери към изчезването на деца — коренно се различава от реакцията на обитателите на други градове. Днес е осми юни, което означава, че девойката с трудното фамилно име Рикънхауър е изчезнала едва преди ден, но съобщението е закачено (или е било преместено) в горния ъгъл на таблото, като че едва по-късно на някого е хрумнало да го постави. И това не е всичко. В сутрешния вестник не се споменава за подобен инцидент — Хенри е сигурен, защото е чел вестника. Е, по-скоро го бе прелистил, докато сърбаше с лъжица овесената си каша. „Може би съобщението е било скрито в раздела за местни новини“ — каза си той и ненадейно истината проблесва пред очите му. Ключовата дума е „скрити“. Много неща са скрити в Дери. Например историята с периодичното изчезване на деца. С течение на годините от градчето са изчезнали много деца (четиримата приятели знаеха за тези случаи и в деня, в който се запознаха с Дудитс Кавел, веднага се сетиха за тях), но хората избягват да говорят по този въпрос. Сякаш помежду им съществува негласно споразумение, че изчезването на хлапетата е цената за безметежното съществуване в толкова тихо и спокойно градче. Откритието постепенно изтласква нелепото му радостно чувство. Спомня си каква сладурана беше Джоузи с нейните кукли БарбиКен… беше добродушна също като Дудитс. Спомня си как четиримата придружаваха Дудс до училище — ах, тези прекрасни разходки! — и как в повечето случаи пред сградата чакаше тя, Джоузи Рикънхауър с изранени коленца и голяма бяла чанта, за да му каже: „Здрасти, Дуди“. Да, наистина беше голяма сладурана.

„И още е — мисли си Хенри. — Тя е…“

— Тя е жива — заявява Бобъра. Изважда от устата си поредната сдъвкана клечка за зъби и я хвърля в тревата. — Жива и здрава е, нали?

— Да — промърморва Пит. Още се взира като омагьосан в снимката, а Хенри знае какво се върти в главата му, защото и той мисли същото: колко е пораснала! Пораснала е дори Джози, която в един по-справедлив живот щеше да бъде гаджето на Дъг Кавел. — Но ми се струва, че…

— Здравата го е загазила — обявява Джоунси. Сваля тогата си, сгъва я и я пъхва под мишницата си.

— В капан е — като на сън промърморва Пит, без да откъсва поглед от фотографията. Показалецът му започва да се поклаща като махало на стенен часовник — тик-так, тик-так.

— Къде се намира? — напрегнато пита Хенри, ала Пит поклаща глава. Джоунси също.

— Да попитаме Дудитс — ненадейно предлага Бобъра. И четиримата знаят защо ще се допитат до него, затова предложението се приема безусловно. Ще се обърнат за помощ към Дудс, защото той вижда Дирята. Дудитс…

11

— … вижда Дирята! — изкрещя Хенри и подскочи на седалката. Викът му стресна Ъндърхил, усамотил се в някакъв свой свят, в който съществуваха само той, бурята и безкрайната редица светлоотражатели, подсказващи, че не се е отклонил от шосето.

За миг Оуен изгуби контрол, хъмвито поднесе и започна да се плъзга като шейна, после той овладя волана.

— Да му се не види, човече! — възкликна намръщено. — Гледай да ме предупредиш, когато ти скимне да крещиш като луд, става ли?

Спътникът му прокара длан по страна си, дълбоко си пое въздух и шумно издиша:

— Знак къде отиваме и какво трябва да сторим…

— Радвам се…

— … но първо искам да ти разкажа една история, за да разбереш много подробности.

Ъндърхил го погледна:

— Ти разбираш ли ги?

— Не всички, но сега знам много повече от преди.

— Разказвай. Едва след около час ще бъдем в Дери. Ще ти стигне ли времето?

Според Хенри времето беше предостатъчно, особено когато разговаряха мислено. Захвана от самото начало — едва сега осъзнаваше кога е започнало. Историята водеше началото си не от момента на приземяването на извънземните и разпространяването на бируса и невестулките, а от четири хлапета, чието единствено желание бе да видят снимката на кралицата на красотата с вдигната пола. Оуен продължаваше да шофира, докато в съзнанието му се редуваха свързани помежду си изображения — усещането бе като че сънува, не сякаш гледа филм. Хенри му разказа за Дудитс, за първата им екскурзия до Бърлогата и как Бобъра се бе изповръщал в снега. Разказа му как придружаваха Дудитс до училище и за неговата версия на крибиджа — четиримата играеха, а Дудс отбелязваше резултата на дъската. Сподели как го бяха завели да види Дядо Коледа и как забавлението се бе превърнало в неприятно преживяване. И още как в деня на репетицията за тържеството по случай завършването на гимназиалния курс бяха видели на таблото за обяви снимката на Джоузи Рикънхауър. Оуен видя как четиримата захвърлят тогите и шапките на задната седалка и се качват в колата на Хенри, за да отидат до къщата на семейство Кавел на Мейпъл Лейн; видя ги да поздравяват господин и госпожа Кавел, които бяха в дневната заедно с някакъв мъж, блед като мъртвец, който носеше униформения гащеризон на местната газова компания, и с една ридаеща жена — Робърта Кавел е прегърнала през раменете Елън Рикънхауър и непрекъснато й повтаря да не се тревожи, защото Бог няма да позволи нещо лошо да се случи на милата Джоузи.

„Колко силно е телепатичното предаване на мисли — каза си Оуен. — Как е възможно човек да притежава подобна способност?“

Съпрузите Кавел почти не обръщат внимание на новодошлите, защото четиримата приятели са най-честите гости в къщата на Мейпъл Лейн 19, а бледият мъж и ридаещата жена са прекалено погълнати от мъката си, за да ги забележат. Не са отпили и глътка от чашите с кафе, които Робърта им е поднесла. „Той е в стаята си, момчета“ — казва им Алфи и печално се усмихва. А Дудитс, който си играе на пода с любимите си войничета, става веднага, щом вижда на вратата четиримата си другари. Когато е в стаята си, носи чехлите с зайчетата, които Хенри му подари по случай рождения му ден — луд е по тези чехли и няма да ги свали от краката си, докато не се превърнат в розови дрипи, облепени с тиксо — ала този път като никога е с обувки. Очевидно е очаквал посещението и макар усмивката му да е слънчева както винаги, погледът му изразява тревога. „Ъе оивае?“ — пита, което в превод означава „Къде отиваме?“. И…

— Всички вие сте притежавали телепатични способности, така ли? — прошепна Оуен. Смътно си спомняше, че Хенри е споменал нещо подобно, но едва сега осмисли думите му. — Преди… това ли? — докосна страната си, която вече беше обрасла с бирус.

— Да. Не… Не съм сигурен. Слушай и не ме прекъсвай.

В съзнанието на Ъндърхил отново нахлуха редуващи се картини от далечната 1982 година.

12

Когато се озовават в Строфърд Парк, часът е вече четири и половина; виждат на игрището за софтбол групичка момичета с жълти тениски и с конски опашки, които са прокарани през отворите на бейзболните им шапки. Повечето имат скоби на зъбите. Леле-мале, колко са некадърни — отбелязва Пит и може би има право, но по всичко личи, че момичетата прекрасно се забавляват. На Хенри обаче изобщо не му е забавно, от притеснение го свива стомахът; с известно облекчение забелязва, че и Джоунси изглежда бая изплашен. Двамата са надарени с прекалено развинтено въображение за разлика от Бобъра и Пит, за които сегашното преживяване е като поредното приключение, описано в книжките на братята Харди. Ала за Хенри е съвсем различно. Ужасно ще бъде, ако не намерят Джоузи Рикънхауър (знае, че съществува подобна възможност), но ако я открият мъртва…

— Бобър — казва.

Приятелят му откъсва поглед от момичетата на игрището и се обръща към него:

— Какво?

— Още ли мислиш, че е жива?

— Ами… — Усмивката му помръква, лицето му се изкривява от тревога. — Честно да ти кажа, не знам, човече. Според теб жива ли е, Пит?

Онзи поклаща глава:

— Като гледах таблото, бях сигурен, че е жива — снимката й като че ли проговори — ама сега… — Свива рамене.

Хенри поглежда Джоунси, който също свива рамене, сетне разперва ръце. Жестът му е повече от красноречив: „Нямам представа!“. Ето защо Хенри се обръща към Дудитс.

Дудитс носи любимите си „суе оиа“, което на неговия език означава „суперочила“ — огледални очила, които почти закриват горната част на лицето му. Според Хенри те му придават вид на комичен герой от филма „Моят любим марсианец“, но за нищо на света не би го казал на Дудс, дори не си го помисля, за да не се издаде. Дудитс е нахлупил и четириъгълната шапка на Бобъра; подухва дългия пискюл и доволно се усмихва.

Възприятията му не са избирателни; за него пияницата, ровещ из контейнерите за смет за изхвърлени бутилки, момичетата, които играят софтбол, и катеричките, подскачащи от клон на клон, са еднакво интересни. Може би именно тази му черта го прави толкова различен.

— Дудс — казва му Хенри, — става въпрос за една твоя съученичка на име Джоузи. Джоузи Рикънхауър.

Дудитс проявява интерес към казаното от приятеля му Хенри, но очевидно името не му говори нищо. Което изобщо не е учудващо — той не си спомня какво е закусвал същия ден, камо ли някакво момиченце, с което е ходил на училище преди три-четири години. Хенри чувства как го залива вълна от отчаяние, същевременно го досмешава. Ама че наивници са били да си въобразят, че Дудс ще намери изчезналата девойка!

— Джоузи — натъртва Пит, ала и той не изглежда особено обнадежден. — Майтапехме те заради нея, бяхме ви обявили за гаджета, спомняш ли си? Очите й са кафяви, има гъста руса коса, дето все изглеждаше разрошена, и… — Той отчаяно въздъхва: — Мамка му!

— Ук е упка — заявява Дудитс. „Тук не се тупка“ — обикновено произнасянето на фразата разсмива приятелите му, но този път няма същия ефект.

— Имаш право — въздъхва Джоунси. — Да го заведем у тях, момчета, нищо няма да се получи…

— Не! — възкликва Бобъра, а останалите учудено го поглеждат. Той усилено дъвче поредната клечка за зъби, която подскача между устните му като бутало. — Капан за сънища! — добавя.

13

— Капан за сънища ли? — попита Оуен. — Стори му се, че гласът му долита някъде отдалеч. Фаровете осветяваха шосето, което представляваше безкрайна снежна пустош, очертана от двете страни от жълти светлоотражатели. „Капан за сънища“ — помисли си и в съзнанието му отново нахлу миналото на Хенри, сякаш го заля водопад от образи, звуци и миризми, напомнящи за онзи отдавна отминал ден в края на лятото.

14

— Капан за сънища — добавя Бобъра, при което те се разбират без думи, както предполагат, че се разбират всички приятели (по-късно Хенри ще разбере колко погрешно е било предположението им). Макар никога и дума да не са обелили за кошмара, който се бе присънил и на четирима им по време на първата им екскурзия до Бърлогата, знаят, че според Бобъра сънят е бил предизвикан от капана за сънища на Леймар. Не са положили усилие да го разубедят отчасти защото не им се щеше да му се подиграват, задето приписва свръхестествени способности на безобидния предмет, но най-вече защото изобщо не желаят да разговарят за случилото се през онзи ден. Връзката помежду им наистина е скрепена от капан за сънища, но не и онзи на Леймар.

Дудитс е техният капан за сънища.

— Да вървим — прошепна Бобъра. — Не бойте се, момчета. Хванете се за него.

Те се подчиняват, макар дълбоко в себе си да изпитват страх… дори Бобъра се страхува.

Джоунси хваща дясната ръка на Дудитс, който изненадано го поглежда, сетне стиска дланта му. Пит хваща лявата му ръка, Бобъра и Хенри се приближават и го прегръщат през кръста.

Петимата стоят под вековния дъб, лицата им са изпъстрени със светлини и сенки, образуващи фина дантела. Приличат на съотборници, които са се скупчили един до друг преди началото на решителен мач. Момичетата с жълти тениски, които играят софтбол, не им обръщат внимание, не ги забелязват нито катеричките, нито трудолюбивият пияница, който, събирайки бутилка по бутилка от контейнерите за смет, до довечера ще си осигури пълна бутилка.

Хенри усеща как светлината се прокрадва в него и разбира, че тя се излъчва от приятелите му и от самия него; приказната дантела от светлина и зелени сенки съществува благодарение на тях, а от петимата най-ярко блести Дудитс. Той е тяхната топка, без него игрите са невъзможни. Той е техният капан за сънища, който ги обединява, превръща ги в едно цяло. Сърцето на Хенри се изпълва с щастие както никога повече няма да се случи (с течение на времето празнотата ще се разраства и ще става все по-мрачна и потискаща) и той си казва: „Нима всичко се свежда само до намирането на някаква умствено изостанала девойка, от която се интересуват само родителите й? Нима целта ни е била само да убием един безмозъчен грубиянин, като някак си в сънищата си сме го накарали да загуби контрол над волана? Възможно ли е само това да е причината. Възможно ли е нещо толкова велико, толкова прекрасно да служи за постигането на толкова незначителни цели? Нима това е всичко?“

Въпреки екстаза, предизвикан от сливането на съзнанията им, той продължава да разсъждава рационално и се пита каква е ползата, какъв е смисълът на необичайната им способност.

Сетне изживяването като приливна вълна помита мислите му. Лицето на Джоузи Рикънхауър се появява пред тях — неясно изображение, което отначало е съставено от възприятията и спомените на четирима души, после на петима, след като Дудитс разбира заради кого е цялата тази шумотевица.

Когато и той се „включва“, изображението става стотици пъти по-ярко и контрастно. Хенри чува как някой — може би Джоунси — ахва; и той би реагирал по същия начин, но бе останал без дъх. Защото Дудитс може да е умствено изостанал в някои отношения, не и в това; в това отношение те са безмозъчните кретени, а той е геният.

— Господи! — възкликва Бобъра, в гласа му се прокрадват нотки на изумление и екстаз.

Джоузи стои пред тях. Различните им представи за възрастта й са я превърнали в дванайсетгодишно момиче — по-голяма е от времето, когато чакаше Дудитс пред училището за умствено изостанали деца, но е по-малка от действителната си възраст. Облекли са я в роклята с моряшка яка, цветът на която непрекъснато се променя — редуват се син, розов, червен, розов, син… Тя носи голяма бяла найлонова чанта, от която надничат БарбиКен, а колената й са порядъчно изранени. На ушите й ту се появяват, ту изчезват обици във формата на калинки, а когато Хенри си казва: „Да, спомням си ги много добре“, те се „фиксират“ върху изображението.

Джоузи проговаря: „Здрасти, Дуди. — Озърта се и добавя: — Здравейте, момчета“.

Сетне внезапно изчезва, сякаш никога не е стояла пред тях. Сега са петима вместо шестима, шестима младежи, застанали под вековния дъб, през чиито клони се промъква светлината на бледото слънце и слага отпечатъка си върху лицата им, а в ушите им кънтят възбудените викове на момичетата на игрището за софтбол. Пит плаче. Джоунси също. Пияницата го няма — сигурно е събрал достатъчно празни бутилки, за да си купи пълна — но на негово място стои друг човек със сериозно изражение, който въпреки горещината носи канадка. На лявата му страна се вижда нещо червеникаво, което прилича на белег по рождение, обаче Хенри знае, че не е белег, а бирус. Оуен Ъндърхил е дошъл в Строфърд Парк и ги наблюдава, но в това няма нищо лошо — той е невидим за всички освен за Хенри.

Дудитс целият сияе, но изведнъж вижда сълзите, засъхващи по страните на двама от приятелите му.

— Ао аеш? — обръща се към Джоунси. „Защо плачеш?“

— Няма значение — промърморва Гари Джоунс и пуска дланта му, при което връзката помежду им се прекъсва. Двамата с Пит избърсват сълзите си. Бобъра се засмива, но звукът повече прилича на хлипане.

— Тоя път май глътнах клечката — промърморва.

— Ето я, глупчо. — Хенри посочва полусдъвканата клечка на тревата.

— Наери Оузи? — пита дудитс.

— Можеш ли, Дудс? — пита го Хенри.

Дудитс тръгва към игрището за софтбол, а четиримата го следват като почетна свита. Той минава на сантиметри от Оуен, но, разбира се, не го вижда; за него Оуен Ъндърхил не съществува… поне засега. Минава и край скамейките, край третата база, край малкия снекбар. После спира.

Пит, който почти го е настигнал, ахва от изумление.

Дудитс се обръща и любопитно го поглежда, устните му се извиват сякаш а-ха, ще се разсмее. Пит е вдигнал пръст и го поклаща напред назад, взирайки се покрай него в земята. Хенри проследява погледа му и за миг му се струва, че вижда нещо върху тревата — яркожълта следа като от боя — която след миг изчезва. Останал е само Пит, поклащащ пръста си като махало, както прави винаги, когато прилага дарбата си за припомняне.

— Иаш и ията, Ити? — пита Дудитс с тон на снизходителен баща, от който на Хенри го напушва смях. „Виждаш ли Дирята, Пити“ — гласи преводът от дудитски език.

— Да! — отвръща Пит и се ококорва. — Мамка му, виждам я! — поглежда приятелите си и добавя: — Била е тук, момчета! Честна дума! Джоузи е била тук!

Прекосяват Строфърд Парк, следвайки Дирята, която виждат само Дудитс и Пит, докато човекът, който е невидим за всички, освен за Хенри, крачи след тях. В северния край на парка се издига разнебитена дървена ограда, на която е закована табела с надпис: „ЖЕЛЕЗОПЪТНО ДЕПО Д.Б./Ар. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“. Години наред местните хлапета не обръщат внимание на предупредителния надпис, пък и Бог знае колко време е изминало откакто товарният влак между Дери, Бангор и Арустук не минава през Пущинака. Ала когато петимата един по един се промушват през пролука в оградата, виждат как ръждясалите релси червенеят в подножието на слона.

Докато слизат по стръмния склон, обрасъл със смрадлика и с отровен бръшлян, се натъкват на голямата найлонова чанта на Джоузи Рикънхауър. Вече е доста поокъсана и на няколко места е залепена с лейкопласт, но Хенри не би я объркал с друга.

Дудитс широко се усмихва, грабва я и надниква вътре.

— АрбиЕн! — обявява гордо изважда куклите. Но Пит изобщо не спира, а продължава да върви приведен и съсредоточен като Шерлок Холмс, който е попаднал на следата на професор Мориарти. Именно той открива Джоузи; няколко секунди се взира в отводнителната тръба, която едва се вижда измежду гъстите шубраци, обръща се към приятелите си и радостно изкрещява:

— Вътре е! — Пребледнял е като платно, само страните му трескаво горят. — Момчета, мисля че е в тръбата!

Канализационната система под Дери напомня на сложен лабиринт — градчето се издига на мястото на някогашно блато, отбягвано дори от индианците от племето микмак, които са се заселвали около него. Канализацията бе изградена през трийсетте със средства, отпуснати по програмата на администрацията на Рузвелт за съживяване на икономиката и подобряване на жизнения стандарт, и щеше да бъде почти унищожена по време на голямата буря през 1985 година заедно с водонапорната кула. Сега обаче отводнителните тръби още съществуват. Тази е вкопана в земята под силен наклон. Джоузи Рикънхауър се пъхнала вътре в нея, паднала и се подхлъзнала върху листата, навявани от вятъра в тръбата в продължение на петдесетина години. Понесла се надолу като на шейна и се озовала на дъното. Опитала се да се изкатери обратно, но накрая силите й се изчерпали; изяла трите бисквити, които били в джоба на панталона й и през последните безкрайни часове — дванайсет, може би дори четиринайсет — е лежала сред вонящата тъма, вслушвайки се в шумовете от външния свят, до които й е било невъзможно да се добере, и е чакала смъртта.

Като чува гласа на Пит, тя вдига глава и изкрещява колкото й глас държи:

— Помогнете мииии! Не мога да изляза! Моля, помогнете мииии!

И през ум не им минава да се обърнат за помощ към някой възрастен, например към полицай Нел, който отговаря за квартала. Почти са обезумели от желанието си да я спасят, чувстват се отговорни за нея. Не позволяват на Дудитс да влезе в тръбата (поне дотолкова са запазили разума си), но само се споглеждат и пристъпват в зейналата паст, изпълнена с мрак; държат се за ръце и се движат в индианска нишка — най-отпред е Пит, следван от Бобъра и Хенри, а Джоунси като най-тежък е на опашката, да служи като „котва“.

Предпазливо пристъпват сред мрака, изпълнен с вонята на застояла вода (долавя се и друга миризма на нещо невероятно отдавнашно и зловещо), след като изминават два около метра, Хенри намира в калта едната гуменка на Джоузи и машинално я напъхва в джоба си.

След няколко секунди Пит изкрещява:

— Стоп!

Виковете и риданията на Джоузи се чуват съвсем отблизо, той дори я вижда да седи в подножието на наклона, покрит с влажни листа. Гледа към тях, в полумрака лицето й е като размазано бяло петно.

Четиримата разтягат веригата, образувана от ръцете им, въпреки възбудата си действат много предпазливо. Джоунси запъва стъпалата си в някакво голямо парче бетон. Момичето протяга ръка… но не достига протегнатата длан на Пит. В мига, в който започва да им се струва, че ще претърпят поражение, Джоузи успява да се изкатери малко по-нагоре. Пит се вкопчва в китката й, която е изранена и покрита със засъхнала кал.

— Хванах те! — изкрещява победоносно. — Хванах те!

Изтеглят я внимателно към отвора на тръбата, където чака Дудитс — в едната си ръка държи найлоновата чанта, в другата — двете кукли — и вика на Джоузи да не се безпокои, защото БарбиКен са у него. Проблесват слънчеви лъчи, лъхва ги чист въздух, докато помагат на Джоузи да излезе от тръбата…

15

В хъмвито бяха монтирани две радиостанции, но нямаше телефон. Въпреки това пронизителния звън на телефон разкъса яркия спомен, който свързваше двамата мъже, и ги изплаши до смърт.

Оуен подскочи като човек, който се е стреснал от дълбок сън, и за миг изпусна волана; колата се запързаля, сетне тромаво се завъртя около оста си като танцуващ динозавър.

— Мамка му!

Помъчи се да овладее волана, който обаче се въртеше с ужасяваща лекота като щурвал на платноход с повреден рул. Хъмвито се плъзна обратно по единственото тясно платно, което беше останало от южното платно на магистралата, и накрая се блъсна странично в снежния насип, образуван на мястото на осовата линия; конусообразните лъчи на фаровете осветяваха следите от гумите на колата, които бързо се запълваха със сняг.

Зъъър! Зъррр! Зъъър!

Невидимият телефон отново звънеше.

„Звукът е въображаем — помисли си Ъндърхил. — Мисля, че го чувам, но всъщност е въображаем.“

На седалката помежду им лежеше пистолет „Глок“. Хенри го взе, в този миг настойчивото звънене секна. Той притисна цевта до ухото си, докато стискаше в шепата си ръкохватката.

„Разбира се — каза си Оуен. — Обяснението е логично. Просто го търсят по глока, това е всичко. Случва се често, няма нищо необичайно.“

— Ало? — каза Хенри. Ъндърхил не чу какво казаха от другата страна, но видя как лицето на спътника му грейна: — Джоунси! Знаех, че си ти!

„Че кой друг да бъде? — запита се Ъндърхил. — Опра Уинфри ли?“

— Къде… — Хенри се заслуша, сетне попита: — Дудитс ли му трябва, Джоунси? Затова ли… — Отново се заслуша. — Водонапорната кула ли? Защо… Джоунси! Джоунси, чуваш ли ме? — той още секунда подържа пистолета до ухото си, после го изгледа, като че не разбираше какво представлява. Остави го обратно на седалката. Усмивката му беше помръкнала. — Затвори… Мисля, че е издебнал отсъствието на другия, който сега се е върнал. Джоунси го нарича господин Сив.

— Приятелят ти е жив, но ти май не се радваш — подхвърли Оуен. Бе го прочел в мислите на спътника си, но, разбира се, вече не се налагаше да обяснява. Отначало Хенри беше щастлив като всеки човек, на когото скъп приятел се обажда по глока, но сега радостта му беше помрачена. Каква ли е причината?

— Той… по-точно се намират южно от Дери. Спрели са да вечерят в крайпътния мотел за шофьори на камиони „Спокойствие“. Джоунси го нарече „Разстройване“, както му викахме като деца. Според мен дори не се усети какво е казал. Стори ми се, че се страхува до смърт.

— За себе си ли? Или за нас?

Хенри мрачно изгледа Ъндърхил:

— Страхуваше се, че господин Сив възнамерява да убие един щатски полицай и да вземе колата му. Мамка му! — Той удари с юмрук коляното си.

— Но приятелят ти е жив, нали?

— Да — печално промълви Хенри. — Той е неуязвим. Дудитс… навярно вече разбираш какво представлява той.

Не. Съмнявам се, че и ти осъзнаваш истината, Хенри… но може би все пак съм разбрал нещичко.

Хенри също премина към телепатичната форма на разговор — беше му много по-лесно:

Дудитс ни промени. Приятелството ни с него ни промени. След злополуката, която Джоунси претърпя в Кейнбридж, той повторно се промени. В миналогодишния брой на „Лансит“ прочетох статия, в която се описваше колко често се променят мозъчните вълни на хора, за миг преминали в отвъдното. В случая с Джоунси това означава, че господин Сив може да го използва, без да го зарази или да изтощи силите му… и не е в състояние да го асимилира. Поне засега.

— Да то асимилира ли?

Да го погълне. Наречи го както щеш, но се свежда до едно и също.

После добави на глас:

— Можеш ли да измъкнеш колата от снега?

Предполагам.

— Тъкмо от това се страхувах — мрачно промълви Хенри.

Оуен се обърна към него, под светлината на уредите на таблото лицето му бе придобило зеленикав оттенък.

— Мамка му, какво ти става?

Господи, нима не разбираш? Колко пъти да ти го обяснявам?

— Джоунси още живее в онзи, другия.

За трети или четвърти път, откакто двамата бяха поели на път, Оуен беше принуден да прескочи пропастта между рационалното разрешение, подсказвано от разума, и емоционалното, което му диктуваше сърцето.

— О, разбирам — промърмори. — Той е жив. Разсъждава и е жив. Дори се обажда по телефона! — Замълча, сетне тежко въздъхна: — Господи!

Не му оставаше друго, освен да се захване с измъкването на колата от снежния насип. Подкара на първа скорост и превозното средство се премести с няколко сантиметра, после и четирите колела се завъртяха. Даде на задна, при което се разнесе зловещо изскърцване, но задницата на колата се беше озовала върху утъпкан сняг, което беше и целта на Ъндърхил. Знаеше, че при втория опит хъмвито ще се измъкне от снега като коркова тапа от бутилка. Ала за миг се поколеба, преди да отпусне спирачката. Боботенето на мощния двигател, който работеше на празни обороти, разтърсваше цялото купе. Навън вятърът се зъбеше и виеше, завихряйки снежни дяволчета, които се пързаляха надолу по пустата магистрала.

— Знаеш, че трябва да го направим, нали? — попита. — Стига да го заловим, разбира се. Защото знаем какъв е бил планът на пришълците — разпространяване на заразата по цялото земно кълбо — двете страни на уравнението са…

— Знам какво ще кажеш — прекъсна го Хенри. — Шест милиарда души, които пътуват с космическия кораб „Земя“, срещу един Джоунси.

— Явно те бива по математика. Статистиката е именно такава.

— Понякога статистиката греши — неубедително промълви Хенри, макар да осъзнаваше, че при шест милиарда към едно вероятността за грешка е минимална.

Оуен отпусна спирачката и натисна педала за газта. Хъмвито отново помръдна — този път измина близо метър — поднесе, после изскочи от снежния насип, надавайки рев като динозавър. Ъндърхил зави на юг и се обърна към спътника си:

— Разкажи ми какво се случи, след като измъкнахте момичето от отводнителната тръба.

Преди Хенри да заговори, от едната радиостанция, монтирана на таблото, се разнесе пращене, последвано от глас, който беше толкова ясен, сякаш говорещият седеше заедно с тях в колата:

— Оуен, там ли си, мъжки?

Говореше Курц.

16

Отне им поне час да изминат първите петнайсетина километри на юг от Синя база (от бившата Синя база), но Курц изобщо не се притесняваше. Беше убеден, че Бог ще им се притече на помощ.

Шофираше Фреди Джонсън (веселата компания пътуваше с друг хъмви, оборудван с вериги, за да се движи по снега). Пърлмътър, който седеше до него, беше прикован с белезници за вратата. Къмбри беше зад него и също беше окован. Курц се беше настанил зад Фреди и се питаше дали двамата похитени не заговорничат, използвайки телепатичните си способности. Нека заговорничат — съдбата им пак ще е същата. Бяха спуснали стъклата, въпреки че в купето беше по-студено от клозет на двора през януари; парното работеше с пълна сила, но не смогваше да затопли тясното пространство. Но ако стъклата не бяха спуснати, за броени минути въздухът щеше да стане отровен като в мина, в която се е появил газ „гризу“. Само дето преобладаващата миризма не беше на сяра, а на етер. Най-силната смрад се носеше от Пърлмътър. Той непрекъснато се въртеше на седалката, понякога тихичко стенеше. Камбри беше обрасъл с рипли, което бе избуяло като посеви след напоителен пролетен дъжд, и от него се разнасяше особена миризма — Курц я усещаше дори през маската си. Но Пърли беше главният виновник за вонята — въртеше се на седалката и се мъчеше безшумно да пуска газове (през отдавна забравеното детство на Курц подобна тактика наричаха „да пукаш пръдни по терлици“), преструвайки се, че отвратителната миризма не идва от него. „Върху Джийн Камбри расте рипли, а в Пърли расте нещо друго“ — помисли си, но веднага се помъчи да прикрие мислите си със собствената си мантра:

Дейвис и Робъртс, Дейвис и Робъртс, Дейвис и Робъртс.

— Престани, ако обичаш — обади се Камбри. — Ще ме подлудиш.

— И мен — намеси се Арчи. Отново се премести и отново се чу звук, наподобяващ на свистенето на спукана надуваема играчка.

— Ще ни изтровиш бе, Пърли! — извика Фреди Джонсън, спусна стъклото още малко и в купето нахлу леден вятър и сняг. Колата поднесе, при което Курц се вкопчи в седалката, после Джонсън отново овладя управлението. — Ще престанеш ли да на парфюмираш анално?

— Моля? — надменно вдигна вежда Арчи Пърлмътър. — Ако намекваш, че пускам газове, то ще ти кажа…

— Не намеквам, а ти заповядвам да престанеш да вмирисваш колата, иначе…

Курц побърза да се намеси, преди Фреди да се увлече — засега им бяха необходими двама телепати, един основен, а вторият като резерва:

— Историята за Едуард Дейвис и Франклин Робъртс е много поучителна, защото доказва, че няма нищо ново под слънцето. Събитията се разиграха в Канзас, когато там още не бяха навлезли отрицателните промени на новото време…

Курц, който притежаваше дар слово, увлекателно заразказва историята, действието в която се разиграваше в Канзас по време на американо-корейската война. Малките ферми на Ед Дейвис и Френклин Робъртс се намирали недалеч от Емпория и близо до фермата на семейство Курц (чието фамилно име всъщност не беше Курц). У Ед Дейвис, на когото поначало хлопала дъската, с течение на времето назряла идеята, че съседът Робъртс възнамерява да отнеме фермата му. Твърдял, че онзи злослови по негов адрес пред съгражданите им, че унищожава посевите му и че притиска управителя на банката в Емпория да обяви ипотеката му за просрочена и да му отнеме имота.

Накрая хванал миеща мечка, болна от бяс, и я пуснал в собствения си кокошарник. Звярът изпонатръшкал всички пилета, а като си свършил работата докрай, Ед Дейвис го застрелял в главата.

Тримата спътници на Курц в леденостуденото купе на Хъмвито бяха притихнали и не откъсваха погледи от него.

Като се стъмнило, Ед Дйвис натоварил разкъсаните пилета и мъртвата миеща мечка в ремаркето на трактора си, закарал ги до имота на Франклин Робъртс и под прикритието на нощта изхвърлил труповете в двата кладенеца, от които обитателите та къщата черпели вода за пиене и да поят домашните животни. На следващата вечер, след като цял ден се наливал с уиски, Дейвис телефонирал на врага си и му съобщил какво е направил. „Днес беше бая горещо, а? — попитал откаченият, като се смеел толкова истерично, че Франклин Робъртс едва различавал думите му. — От кой кладенец пиха вода момичетата ти, съседе? От мечешката вода ли си сръбнаха или от пилешката? Ако питаш мен, не мога да ти кажа, щото не си спомням кои трупове в кой кладенец изхвърлих. Жалко, ама е факт!“

Устата на Джийн Камбри се изкриви като на човек, който е получил инсулт. Червеникаво-златистата растителност в гънките на челото му беше толкова гъста, че на пръв поглед изглеждаше така, сякаш горната част на главата му е разцепена.

— За какво намекваш? — попита заядливо. — Да не би да сравняваш двама ни с Пърли с пилета, заразени от бяс?

— Внимавай как разговаряш с шефа, Камбри! — сопна се Фреди, при което маската му заподскача нагоре-надолу.

— Майната му на шефа! Мисията приключи!

Джонсън вдигна ръка да го удари, но вместо да се отдръпне, чернокожият, който изглеждаше изплашен до смърт, се приведе към него да скъси разстоянието:

— Хайде, удари ме, ако ти стиска! Ама първо провери дали нямаш някоя и друга раничка на ръката. Една най-незначителна драскотина и работата ти е спукана!

Фреди се поколеба за миг, сетне отново стисна с две ръце волана. Чернокожият продължи да го предизвиква:

— В името на старото ни приятелство те съветвам да си пазиш гърба. Ако смяташ, че шефът ще остави свидетели, значи си луд.

— Тъй си е — съгласи се Курц и сърдечно се усмихна. — Много фермери полудяват… или по-точно полудяваха, преди да се появи Уили Нелсън, Бог да го благослови. Вероятно се дължеше на стреса от трудния им живот. Бедният Ед Дейвис свърши в лудницата, а малко след историята с труповете Франк Робъртс продаде фермата и се презасели в Уичита. Най-смешното е, че водата в кладенците изобщо не беше отровена. Санитарният инспектор, който извърши съответните проби, я обяви за съвсем годна за пиене. Каза още, че бесът не се разпространява по този начин. Питам се дали същото важи и за рипли.

— Поне го наричай както трябва — процеди Камбри. — Правилното название е „бирус“.

— Бирус, рипли, все тая! — зловещо се ухили Курц. — Неоспорим факт е, че пришълците се опитват да отровят кладенците ни. Да замърсят животворната течност, както някога се бе изразил някой.

— Пет пари не даваш за заразата! — изсъска Пърлмътър, а Фреди Джонсън подскочи, стреснат от омразата в гласа му. — Вълнува те само как да хванеш Ъндърхил. — Замълча, сетне печално добави: — Наистина си луд, шефе.

— Оуен! — развеселено възкликна Курц. — Замалко да го забравя! Къде е той, момчета?

— Далеч пред нас — намусено промърмори Камбри. — Колата му е заседнала в снежния насип.

— Прекрасно! — извика „шефът“. — Значи сме по петите му!

— Не се радвай предварително. Кара хъмви като нашия и вече се измъква от снега. Тия машини са страхотни, с тях можеш да преминеш и през ада, ако умееш да ги управляваш. А онзи умее.

— Колко жалко! Наваксваме ли загубеното време?

— Не… засега — отвърна Пърлмътър, попремести се на седалката, направи гримаса и отново си пусна душата.

— Маааамка му! — промърмори Фреди Джонсън.

— Дай ми микрофона, Фреди, и включи на обикновения канал. Нашият приятел Ъндърхил предпочита да контактува по него.

Джонсън се подчини, премести някакво лостче на предавателя, монтиран под таблото, и каза:

— Опитай да се свържеш, шефе.

Курц натисна бутона отстрани на микрофона:

— Оуен, чуваш ли ме, мъжки?

Отначало никой не отговори, тишината се нарушаваше само от пращенето на радиото и зловещия вой на вятъра. Тъкмо когато Курц се канеше отново да натисне бутона, Оуен се обади — звукът беше ясен и чист, долавяше се само лек пукот поради атмосферните смущения. Изражението на Курц не се промени — той изгледаше все така развеселен — но сърцето му затуптя по-бързо.

— Чувам те.

— Приятно ми е отново да чуя гласа ти, мъжки. Много се радвам, честна дума. Предполагам, че се намираш на около стотина километра пред нас. Току-що минахме край изход № 39, та мисля, че изчисленията ми са горе-долу правилни.

Всъщност бяха задминали изход № 36 и според него от бегълците ги деляха не повече от петдесет километра. Може би дори по-малко.

Ъндърхил не благоволи да отговори.

— Спри и ме изчакай, мъжки — продължи Курц. Стараеше се да говори любезно, в гласа му нямаше и следа от обичайните истерични нотки. — Още не е късно да се измъкнем сухи от водата. С кариерата и на двама ни е свършено — все едно сме умрели пилета, захвърлени на дъното на кладенец — но ако си си поставил някаква цел, позволи ми да ти помогна. Вече съм на възраст, синко, и единственото ми желание е да спася нещичко от…

— Престани да дрънкаш глупости, Курц! — гласът на Оуен прозвуча през шестте високоговорителя на джипа, а Камбри има нахалството да се изсмее. Курц му хвърли поглед, който не предвещаваше нищо добро. При нормални обстоятелства от този поглед чернокожият Камбри щеше да посивее от ужас, ала сега нормалните обстоятелства бяха отменени; внезапно Курц изпита необичаен страх. Едно бе разумът да ти подсказва, че нещата са се обърнали с краката нагоре, съвсем друго — истината да те халоса по челото като боксова круша.

— Оуен… мъжки…

— Чуй какво ще ти кажа, Курц! Не знам дали в мозъка ти е останала поне една нормална клетка, но ако я има, надявам се да ми обърне внимание, защото ще ти съобщя нещо много важно. Пътувам заедно с човек на име Хенри Девлин. На около сто и шейсет километра пред нас се намира неговият приятел Гари Джоунс. Всъщност това вече не е самият Джоунс, защото в него се е вселил извънземен, който той нарича господин Сив.

Случилото се в Джеферсън Тракт с нищо не заплашва живота на земята — продължи Ъндърхил. — Масовото клане, което бе запланувал, е безсмислено, Курц — няма значение дали ще избиеш хората и животните, или ще ги оставиш да умрат от заразата. Те не представляват заплаха.

— Чу ли? — изкрещя Пърлмътър. — Не представляваме заплаха! Никаква запла…

— Млък! — процеди Фреди Джонсън и го зашлеви през лицето. Курц сякаш не забелязваше какво се случва около него. Седеше с изпънат гръб, като че беше глътнал бастун, очите му свирепо проблесваха. Безсмислена ли? Как се осмелява Оуен Ъндърхил да твърди, че най-отговорната мисия в живота му е безсмислена?

— … за околната среда, разбираш ли? — продължаваше да говори Ъндърхил. — Те не могат да съществуват в нашата екосистема. Изключение прави само господин Сив. Попаднал е в гостоприемник, който коренно се отличава от обикновените хора. Ето какво ще ти кажа. Ако някога си имал някакви идеали… ако още ги имаш, престани да ни преследваш и ни позволи да направим необходимото. Сами ще се справим със господин Сив и с господин Джоунс. Възможно е да ни заловиш, но едва ли ще хванеш онези двамата — преднината им е прекалено голяма. Освен това почти сме сигурни, че Сивият е намислил някакъв план, който ще проработи…

— Оуен, преуморен си — прекъсна го Курц. — Спре и ме изчакай. Двамата ще направим необходимото. Двамата с теб ще…

— Ако наистина милееш за човечеството, ще се откажеш от преследването — отсече Ъндърхил. — Нямам какво повече да ти кажа. Край.

— Не го прави, мъжки! — извика Курц. — Не го прави, забранявам ти!

Нещо изщрака, високоговорителите замлъкнаха.

— Няма да го чуеш повече — обяви Пърлмътър. — Нашият приятел изтръгна кабела на микрофона и изключи приемника.

— Чу какво ти каза, нали — намеси се Камбри. — Операцията е безсмислена. Прекрати я.

Изпъкналата вена на челото на Курц запулсира, той ядно възкликна:

— Мислите ли, че ще му повярвам след онова, което направи в базата?

— Но той казваше самата истина! — панически изкрещя чернокожият. За пръв път се обърна към „шефа“ и се втренчи в него; ъгълчетата на ококорените му очи бяха запълнени с червеникаво-златисто рипли или бирус… наречете го както искате. Слюнката му изпръска страните, челото и маската на Курц. — Чух мислите му! Пърли също ги чу! КАЗВАШЕ ИСТИНАТА. ТОЙ…

С мълниеносно движение, което бе някак зловещо, Курц измъкна от кобура оръжието си и стреля. В тясното пространство звукът беше почти оглушителен. Фреди сепнато извика и за миг изпусна волана, хъмвито се понесе диагонално през дълбокия сняг. Пърлмътър, който заради бируса приличаше на човек, болен от сипаница, ужасно изкрещя и се обърна към задната седалка. Смъртта на Камбри беше мигновена — докато вдигне ръка да се защити, мозъкът му изхвръкна от дупката на тила му и през счупеното задно стъкло.

„Не усети какво ти се пише, а, момче? — помисли си Курц. — Май телепатията изобщо не ти помогна.“

— Вярно е — промърмори Пърлмътър. — Невъзможно е да се защитиш от човек, който не знае какво ще стори до момента, в който го направи. Няма начин да се предпазиш от луд.

Междувременно Фреди, който дори когато бе изплашен до смърт, беше отличен шофьор, овладя волана.

„Шефът“ насочи пистолета към Арчи:

— Наречи ме още веднъж луд. Искам да го чуя.

— Луд си! — без колебание възкликна Пърли. Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка — повечето му зъби липсваха. — Луд, луд, луд! Не ти стиска да ме застреляш, а? Пречука резервата, няма начин да очистиш и мен. — Гласът му ставаше все по-писклив и истеричен. Трупът на Камбри се наклони към вратата, леденият вятър, проникващ през спуснатото стъкло, развяваше косата около главата му, от която липсваше задната половина.

— Млъквай, Пърли! — промърмори Курц. Чувстваше се много по-добре, отново контролираше положението. Дори само заради това си струваше да застреля наглия чернокож. — Дръж си бележника и не си отваряй плювалника. Фреди!

— Да, шефе.

— Още ли ме подкрепяш?

— Изцяло, шефе.

— Оуен Ъндърхил е предател, Фреди! Ако си съгласен, кажи „Слава на Бога“.

— Слава на Бога! — Джонсън изправи гръб, без да изпуска волана, взирайки се в безкрайната снежна пустиня, осветявана от мощните фарове.

— Оуен Ъндърхил предаде родината и съотечествениците си. Той…

— Предаде теб! — прошепна Пърлмътър.

— Точно така, Пърли. Затова не злоупотребявай с търпението ми, синко, не си въобразявай, че си безценен за мен. Преди малко беше прав — никога не се знае какво ще направи един луд. — Той впери поглед в широкия гръб на Джонсън и продължи монолога си. — Ще заловим Оуен Ъндърхил и онзи Девлин, ако още са заедно, ясно?

— Ясно, шефе — побърза да каже Фреди.

— Междувременно предлагам да се поразтоварим. — Курц извади от джоба си ключа за белезниците. Посегна зад Камбри и напипа дръжката на вратата, скрита под вече изстиналото сиво вещество. Отключи белезниците и само след секунди господин Камбри, слава на Бога, се присъедини към биологичната верига45.

Фреди го стрелна с поглед и се почеса по слабините. Сърбежът там и под мишниците буквално го подлудяваше. Освен това…

Поизвърна глава и видя, че Пърлмътър се взира в него — потъмнелите му очи бяха като черни езера върху лицето му, покрито с червени петна.

— Какво си ме зяпнал? — озъби му се.

Пърли безмълвно се извърна и се втренчи навън, където се простираше безкрайната нощ.

1

Господин Сив с удоволствие се отдаваше на човешките емоции, храната също много му се услаждаше, но изпразването на червата в тоалетната със сигурност никак не му допадаше. Не пожела дори да погледне резултата от напъването и моментално си вдигна панталоните, закопчавайки ги с леко разтреперани ръце.

За Бога, няма ли да се избършеше? — попита Джоунси. — Поне да беше пуснал проклетата вода!

Но господин Сив бързаше да се махне от кабинката. Спря, колкото да си изплакне ръцете на чешмата, после се насочи към изхода.

Джоунси не се изненада особено, когато вратата се отвори и в тоалетната влезе служителят от щатската полиция.

— Забравили сте да си вдигнете ципа, приятелю — отбеляза той.

— О, да. Вярно. Благодаря, господин полицай.

— Идвате от север, нали? По радиото викат, че по ония места ставали големи работи. Извънземни, комай…

— Идвам от Дери — отбеляза господин Сив. — Нямам представа.

— И какво ви води по пътищата в такава бурна нощ, ако позволите да попитам?

Кажи, че отиваш при болен приятел — посъветва го Джоунси, но изведнъж го прободе отчаяние… не искаше да става свидетел на всичко това, камо ли да участва в него.

— Отивам при един болен приятел — обясни господин Сив.

— А-ха. Може ли да видя свидетелството за управление и документите за регистр…

Изведнъж очите му се окръглиха като двете нули на вратата. Вдървено закрачи към стената, на която беше окачена табела „ДУШОВЕТЕ СА САМО ЗА ВОДАЧИТЕ НА КАМИОНИ“. Постоя разтреперан, опитвайки се да окаже някаква съпротива… но в следващия миг заудря глава в плочките. При първия удар филцовата му шапка отхвръкна на пода. На третия рукна червеното вино — бежовите плочки се изпръскаха с огромни червени капки, които се застичаха на тъмни вадички.

И тъй като нищо не можеше да попречи на случващото се, Джоунси посегна към телефона на бюрото.

Нямаше сигнал. Докато хапваше втората порция бекон или по време на първото си ходене по голяма нужда, господин Сив бе прекъснал линията. Джоунси бе съвсем безпомощен.

2

Въпреки ужаса си — или може би именно поради тази причина — Джоунси избухна в гръмогласен смях, докато ръцете му в това време забърсваха кръвта от плочките с хавлиената кърпа с емблемата на „Спокойствие“. Като потърси в картотеката на Джоунси информация как да прикрие и/или унищожи трупа, господин Сив се натъкна на огромно изобилие от факти. Заклет ценител на филмите на ужасите, трилърите и криминалетата, Джоунси бе добър експерт в тази област. Господин Сив захвърли окървавената кърпа върху изцапаната униформа на полицая (с якето бе увил обезобразената му глава), а Джоунси продължаваше да прехвърля наум отстраняването на трупа на Фреди Майлс от „Талантливия господин Рипли“, описано както във филмовата версия, така и в романа на Патриша Хайсмит. Междувременно пред очите му преминаваха множество други кадри, които се напластяваха един върху друг — погледнеше ли твърде надълбоко, му се завиваше свят, сякаш надничаше в дълбок кладенец. Но това далеч не бе най-лошото. С негова помощ талантливият господин Сив се натъкна на изживяване, което му допадна неизмеримо повече и от хрупкавия бекон, и от това да се наслаждава на яростта на Джоунси.

Господин Сив откри радостта от убийството.

3

До помещението с душовете имаше шкафчета за багаж. Нататък започваше коридор, който водеше до спалното помещение за шофьорите на камиони. Наоколо нямаше никого. Вратата в другия край на коридора извеждаше в задънения заден двор, затрупан с огромни преспи, над които се извисяваше снежна вихрушка. В дълбокия сняг се различаваха очертанията на два огромни контейнера за боклук. Затъмнена електрическа крушка хвърляше бледи отблясъци и издължени, скокливи сенки. Господин Сив, който бързо напредваше в занаята, претършува джобовете на полицая и прибра ключовете от патрулната кола. Взе и пистолета му, който пъхна в джоба на канадката, и закопча ципа. С окървавената хавлиена кърпа препречи вратата, за да не хлопне зад гърба му, после повлече тялото към контейнерите.

Цялото действие — от зловещото принудително самоубийство до завръщането на Джоунси в задния коридор, се разигра за не повече от десет минути. Чувстваше се пъргав и лек и поне за момента умората му сякаш напълно се бе изпарила — двамата с господин Сив се радваха на поредната ендорфинова еуфория. Следва да се признае обаче, че поне известна част от отговорността падаше върху Гари Амброуз Джоунс. При това участието му съвсем не се изчерпваше с познанията относно трупове — не бива да се забравят и кръвожадните пориви на осъзнатото, скрито под тънката захаросана глазура на оправданието всичко е само на ужким. Господин Сив бе шофьорът, което спестяваше на Джоунси поне угризенията, че е първоизвършителят на деянието — но двигателят бе самият той.

„Може би наистина заслужаваме да бъдем заличени о лицето на Земята — разсъждаваше, докато господин Сив прекосяваше банята на връщане (като се оглеждаше с очите на Джоунси за кървави петна и подрънкваше ключовете на полицая). — Може би заслужаваме да ни превърнат в шепа червени спори, разнасяни от вятъра. Сигурно така ще е най-добре. Бог да ни е на помощ.“

4

Уморената касиерка се поинтересува срещнал ли е пътния полицай.

— Естествено. Даже му показах шофьорската си книжка и документите на колата.

— Буря или не, но от късния следобед наоколо все се навъртат ченгета. Адски са изнервени. Всички хора са изнервени. Ако ме се гледат извънземни, ще си взема видеокасета под наем. Да знаете нещо ново?

— По радиото казаха, че всичко било фалшива тревога — отвърна той и си закопча якето. Погледна през прозореца към паркинга, за да се увери, че наблюденията му са верни — поради силния снеговалеж през заскрежените стъкла не се виждаше абсолютно нищо. Никой от присъстващите няма да забележи с каква кола ще отпътува.

— Ами? Сериозно? — Облекчението буквално заличи умората от лицето й и жената сякаш видимо се подмлади.

— А-ха. Но не чакайте онова приятелче скоро, миличка. Каза, че имал да напъва яко.

Тя сбърчи чело:

— Наистина ли?

— Лека вечер. Честит Ден на благодарността. Весела Коледа. Честита Нова година.

Джоунси се надяваше, че частица от него нарочно дърдори врели-некипели, за да го запомни касиерката.

Така и не разбра дали е направил впечатление, тъй като изгледът през прозорците на канцеларията на братя Тракър бързо се смени — господин Сив извърна очи от касата. След пет минути вече пътуваше на юг по магистралата, веригите на полицейския джип подрънкваха, позволявайки му да поддържа постоянна скорост от шейсет и пет километра в час.

Усети как господин Сив мислено обхожда магистралата за преследвачите. Достигаше до съзнанието на Хенри, но не можеше да проникне в него — както и самият Джоунси, Хенри в известен смисъл се различаваше от останалите. Няма значение — той пътуваше с друг човек на име Задхил, Надхил, Ъндърхил или нещо подобно. От него господин Сив научи доста. Бяха на стотина километра напред, дори повече… и като че ли тъкмо се отклоняваха от магистралата? Да, навлизаха в Дери.

Господин Сив затърси още по-назад и откри втора хайка. Тези бяха трима… но Джоунси долавяше, че основната им цел не е господин Сив, а онзи човек Ъндърхил или Еди-какъв-си-хил. Това му се стори едновременно невероятно и необяснимо, но явно бе истина. А и напълно устройваше господин Сив. Той въобще не си направи труда да се поинтересува защо Ъндърхил и Хенри са напуснали магистралата.

Основната му грижа бе как да се снабди с друго превозно средство — най-добре снегорин, ако шофьорските умения на Джоунси го позволяват. Което означаваше да извърши още едно убийство, но тава никак не притесняваше все по-очовечаващия се пришълец.

Господин Сив още загряваше.

5

Оуен Ъндърхил стои на хълма до самия отвор на тръбата и наблюдава как момчетата помагат на девойката с обезумял поглед — Джоузи — да излезе навън. Вижда как Дудитс (едър младеж с рамене като на футболист и невъзможната руса коса на киноидол) я грабва в прегръдките си и покрива лицето й с лепкави целувки. Чува първите й думи:

— Искам при мама.

Момчетата нямат нищо против — тъкмо не се налага да звънят на полицията или да викат линейка. Само трябва да помогнат на момичето да се изкатери по хълма, да се промуши през дупката в оградата и да го поведат през Строфърд Парк (девойчетата в жълто са изчезнали и на тяхно място са се появили други девойчета в зелено — но нито те, нито треньорът им обръщат внимание на момчетата, наобиколили своя безценен измърлян трофей с раздърпана плитка), по Канзас Стрийт и оттам по Мейпъл Лейн. Те знаят къде е майката на Джоузи. Както и баща й.

Когато се завръщат, заварват много коли, паркирани по продължението на улицата пред дома на семейство Кавел. Робърта предложила да се свържат с родителите на приятелите и съучениците на Джоузи, заедно с които да организират самостоятелно издирване и да облепят града с обяви „ИЗДИРВА СЕ!“. Да ги поставят не по сумрачните, забутани местенца (където рано или късно се озовават всички съобщения за изчезнали деца в Дери), а на видно място. Енергичността на Робърта разпалва слаба надежда в очите на Елън и Хектор Рикънхауър.

И другите родители откликват — сякаш само са чакали някой да го предложи. Започват да ги свикват веднага след като Дудитс излезе с приятелите си (майка му предполагаше, че отиват да играят наблизо, защото оставят раздрънканата таратайка на Хенри на алеята пред гаража); когато момчетата се завръщат, в дневната на семейство Кавел са натъпкани поне двайсет души, които пият кафе и пушат. Един господин тъкмо им говори — той е адвокат, Хенри го е виждал и друг път, нарича се Дейвид Боклин. Синът му Кендал понякога си играе с Дудитс. Кен Боклин също страда от синдром на Даун и е добра душа, но не е като Дудитс. Но я чакай малко — та кой е като Дудитс?

Момчетата застават на прага на дневната, скупчени около Джоузи. Тя носи неизменната голяма чанта с БарбиКен на дъното. Дори лицето й може да мине за чисто, понеже като видя колите отвън, Бобъра извади носната си кърпичка и се помъчи да то приведе във вид. („Знаете ли к’во, много ми беше странно — споделя по-късно, когато цялата дандания приключва. — Седя си аз, бърша я и си викам, гледай, има тяло на мадама от «Плейбой», а мозъкът й е колкото на, меко казано, градинска поливачка.“) От начало новодошлите забелязва само господин Боклин, който очевидно не си дава сметка какво точно вижда, защото не престава да говори:

— Ето какво трябва да направим, приятели — да се разделим на групи от по, да кажем, три двойки във всяка… във всяка група… и после да… да… да…

Постепенно замлъква — като механична играчка на пружина, и накрая буквално застива пред телевизора на семейство Кавел. Присъстващите неспокойно се размърдват и не могат да си обяснят какво му става на Боклин — досега говореше толкова убедително.

— Джоузи — най-сетне изрича той с безизразен, равен глас, който няма нищо общо с обичайния му самоуверен бас, с който пледира в съдебната зала.

— Да — откликва Хектор Рикънхауър, — така се казва. Какво има, Дейв? Добре ли с…?

— Джоузи — повтаря Дейв и с трепереща ръка посочва към вратата. На Хенри (а следователно и на Оуен, който гледа през неговите очи) му заприличва на призрака на бъдещите Коледи, които показва на Ебънейзър Скрудж собствения му гроб.

Хората един по един се обръщат. Алфи Кавел невярващо се кокори над очилата си… най-сетне и госпожа Рикънхауър поглежда натам.

— Здрасти, мамо — бодро изчуруликва Джоузи. Вдига чантата си и допълва: — Дуди ми намери БарбиКен. Бях се заклещила в…

Радостният вик на жената заглушава гласовете на останалите. Хенри никога не е чувал подобен вик, който е прекрасен, но в него има и нещо ужасяващо.

— Да го духаш, Фреди — промърморва Бобъра… но съвсем тихичко.

Джоунси гушка Дудитс, който се е изплашил от вика на жената.

Пит поглежда Хенри и леко накланя глава: „Добра работа свършихме.“

В отговор Хенри кима безмълвно: „Да, добра работа свършихме.“

Не е на-върховният миг в живота им, но почти се доближава до това определение. Госпожа Рикънхауър грабва дъщеря си в прегръдките си и се разридава, а Хенри потупва ръката на Дудитс, после нежно го целува по страната и си казва: „Милият Дудитс. Милият…“

6

— Ето го, Оуен — каза Хенри.

Изображението на дневната в съзнанието на Оуен сякаш се пукна като сапунен мехур и той видя табела с надпис: „ИЗХОД № 27 НАДЯСНО — КАНЗАС СТРИЙТ“. Стори му се, че още чува щастливите възгласи на майката.

— Добре ли си? — попита Хенри.

— А-ха. Или поне така си мисля. — Джипът зави в отклонението и си запроправя път през снежните преспи. Часовникът на таблото беше спрял, но в мрака на нощта като че ли вече се процеждаше първият светлик. — После накъде — наляво или надясно? Кажи ми от сега, защото не искам да спирам.

— Наляво, наляво.

Оуен зави наляво под премигващата жълта светлина на изключения светофар, овладя поредното поднасяне и пое на юг по Канзас Стрийт. Личеше, че снегът неотдавна е бил разчистен, но виелицата нече наваляваше нови преспи.

— Снеговалежът отслабва — отбеляза спътникът му.

— Да, но вятърът е отвратителен. Изгаряш от нетърпение да го видиш, нали? За Дудитс говоря.

— Малко се притеснявам, но наистина искам да го видя — ухили се Хенри и поклати глава. — Дудитс, братче… Дудитс просто ти помага да се чувстваш добре. Истински вълшебник е, ще видиш. Малко се притеснявам, че ще им се изтърсим по никое време, но…

Оуен сви рамене, сякаш искаше да каже: „Няма друг начин“.

— Май вече четири години, откакто живеят в западния край на града, но никога не съм им гостувал в новия дом. — И машинално продължи наум: Преместиха се, когато почина Алфи.

А бяхте ли… — Вместо думи Оуен му изпрати образ: хора в черни облекла и черни чадъри. Гробище под дъжда. Ковчег на дървени подпори с гравиран надпис: „ПОЧИВАЙ В МИР, АЛФИ“.

Не — отвърна Хенри и се засрами. — Никой от нас не отиде.

Защо?

Но Хенри не можа да му даде смислено обяснение, макар че му хрумна следната фраза: „Пише бързащият пръст; веднъж написал, забързва по-нататък“46. Дудитс беше важна (и като че ли най-правилната дума в случая бе жизненоважна) част от детството им. Но когато връзката прекъсна, всяко завръщане щеше да бъде мъчително, и то безсмислено мъчително. Едва сега проумяваше, че зад образите, които свързваше с депресията и затвърждаващото се решение да сложи край на живота си — струйката мляко, стичаща се по брадичката на баща му, гигантският задник на Бари Нюман, който бързешком се изнизва от кабинета му — през цялото време се е криел друг, много по-могъщ образ: капанът за сънища. Не е ли бил той истинският източник на отчаянието? Дали е бил потресен от факта, че са приложили нещо, подчиняващо се на гениален замисъл, за банални цели? Да използват Дудитс за откриването на Джоузи Рикънхауър беше все едно да откриеш принципите на квантовата физика и да ги използваш за разработването на видеоигра. Че и по-лошо — да решиш, че това е единственото им приложение. Разбира се, бяха извършили добро дело — без тях Джоузи Рикънхауър щеше да си пукне в оня тръбопровод като мишка във варел за дъждовна вода. Но все пак не бяха спасили някой бъдещ Нобелов лауреат…

Честно казано, не разбирам всичко, което ти се върти в главата — изведнъж се обади Оуен, — но да ти призная, това последното беше доста цинично. Коя е улицата?

Хенри подскочи като ужилен:

— Да кажем, че напоследък не сме идвали да го видим, и да сменим темата.

— Добре.

— Но му изпращахме коледни картички. Всяка година — и така разбрах, че са се преместили на Диърборн Стрийт, номер41, Западен Дери. След три пресечки свий надясно.

— Добре. Успокой се.

— Я си таковай майката и пукни.

— Хенри…

— Просто загубихме връзка. Случва се. На такива извисени личности като господин Съвършенство, с когото имам честта да съм в този миг, сигурно никога не му се е случвало, но на нас, останалите… останалите… — Хенри сведе поглед, установи, че стиска юмруци и се насили да ги отпусне.

— Казах, добре.

— Вероятно господин Съвършенство поддържа връзка с всичките си приятели от прогимназията, а? Сигурно още се събирате веднъж годишно да си начешете езиците с мръсотии, да послушате Мотли Кру и да похапнете риба тон с кокосов сос, както я сервираха едно време в закусвалнята.

— Съжалявам, ако съм те обидил.

— Добре де, заяждай се, щом искаш. Говориш така, все едно сме го зарязали, егати. — Което, разбира се, доста се доближаваше до истината.

Оуен не отвърна. Взираше се в снежната вихрушка и търсеше в утринната дрезгавина табела с надпис „Диърборн Стрийт“… ето я и нея, точно пред тях. Снегоринът, който беше почиствал Канзас Стрийт, бе натрупал снега точно на пресечката с Диърборн Стрийт, но хъмвито спокойно може да пробие бялата грамада.

— Не че престанах да мисля за него — продължаваше да обяснява Хенри. Понечи да премине към предаване на мислите си, но се отказа. Страхуваше се от онова, което Оуен щеше да види в съзнанието му. — Всички си мислехме за него. Дори с Джоунси се канехме да го посетим тази пролет. После Джоунси претърпя злополука и забравихме за Дудитс. Толкова ли е необичайно?

— Ни най-малко — меко се съгласи Оуен. Рязко изви волана надясно, овладя поднасянето с бързо завъртане в противоположна посока и натисна газта докрай. Хъмвито се блъсна в снежната стена с такава сила, че двамата мъже политнаха напред, само коланите ги задържаха. Като преминаха снежната бариера, Оуен буквално започна да слаломира между засипаните със сняг автомобили, паркирани от двете страни на улицата.

— Освен това не желая критики от човек, дето се канеше да изпече живи неколкостотин цивилни — изръмжа Хенри.

Оуен натисна спирачката с двата си крака и той, и Хенри рязко политнаха напред, този път предпазните колани блокираха. Хамърът се обърна диагонално на улицата и спря.

— Млъкне, да му се не види!

Не дрънкай за неща, които не разбираш.

— Както у тръгнало, ще ме

убият заради

— теб, тъй че защо не си запазиш цялото това шибано

самодоволно

(образ на нацупено глезанче с издадена устничка)

— теоритезиране

за себе си.

Хенри го зяпна, питайки се кога за последен път са му говорели по този начин. Отговорът бе „никога“.

— Пука ми само за едно — пребледнял, напрегнат и изтощен продължи Оуен. — Искам да намеря твоя проклет преносител на заразата и да го спрем. Ясно ли ти е? Пет пари не давам за чувствата ти към него и за умората ти! Затова те спасих, затова сега съм с теб!

— Добре.

— Не ми трябват морални поучения от човек, който се кани за си пръсне свръхобразования, самодоволен мозък.

— Добре.

— Така че ти си таковай майката и пукни.

В джипа се възцари тишина. Отвън долиташе само монотонният писък на вятъра, сякаш виеше гигантска прахосмукачка.

— Виж какво ти предлагам — обади се най-сетне Хенри. — Аз таковам твоята майка и хвърлям топа, после ти таковаш моята майка и хвърляш топа. Поне ще избегнем табуто върху кръвосмешението.

Оуен се поусмихна. Хенри на свой ред отвърна с усмивка.

Какво правят Джоунси и господин Сив? — попита Оуен. — Можеш ли да разбереш?

Хенри навлажни устни. Кракът бе престанал да го сърби, но езикът му сякаш се бе превърнал в изтъркана парцалена черга.

— Не. Нямам връзка. Това е работа на извънземния. А твоят безстрашен предводител Курц? Приближават, нали?

— А-ха. Ако искаме да запазим някаква преднина, най-добре е да побързаме.

— Добре.

Оуен почеса червената растителност по лицето си, огледа червените власинки по пръстите си и отново подкара джипа.

Номер 41, нали така?

А-ха. Оуен?

Какво?

Страх ме е.

От Дудитс ли?

В известен смисъл, да.

Защо?

Не знам.

Хенри го погледна право в очите.

Имам чувството, че с него се случва нещо лошо.

7

Среднощните й страхове се сбъдваха; когато на вратата се почука, Робърта не бе в състояние да се изправи. Имаше чувството, че краката й са се втечнили. Нощта вече отминаваше, но настъпващата бледа, утринна дрезгавина също я плашеше; ето, те са вече тук, Пит и Бобъра — мъртвите, които идват за сина й.

Юмрукът отново се стовари върху вратата, рамкираните фотографии на стената се полюшнаха. Едната беше снимка от първата страница на вестник „Дери Нюз“ — снимка на Дудитс, неговите приятели и Джоузи Рикънхауър. Шестимата се държаха за ръце, бяха ухилени до уши (Дудитс изглеждаше прекрасен, толкова силен, най-обикновено момче), а отдолу имаше надпис: „ГИМНАЗИСТИ ИГРАЯТ НА ДЕТЕКТИВИ, НАМИРАТ ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ“.

Дум! Дум! Дум!

„Не — рече си Робърта, — аз ще си седя тук, а те ще чукат, ще чукат и ще си тръгнат, не може да не си тръгнат, защото човек трябва да покани мъртъвците да влязат, но ако не мърда от мястото си…“

В този миг Дудитс прелетя покрай нея като изтребител — тичаше, макар че напоследък дори ходенето напълно го изтощаваше, очите му искряха с едновремешния пламък — такива добри момчета бяха, беше толкова щастлив с тях, но вече са мъртви и са дошли да го вземат…

— Дуди, недей! — изкрещя, но той не й обърна внимание. Прелетя покрай снимката в рамка — Дудитс Кавел на първа страница на вестника, героят Дудитс Кавел, чудесата нямат край — в този миг вратата се отвори и Дудитс закрещя, пригласяйки на стихващата буря:

— Ени! Ени! ЕНИ!

8

Хенри отвори уста — но така и не разбра какво бе искал да каже, защото от нея не излезе нищо. Беше като ударен от гръм и буквално загубил ума и дума. Това не беше, не можеше да бъде Дудитс — това бе някакъв болен чичко или батко, блед и очевидно съвсем олисял под килната бейзболна шапка с надпис „Ред Сокс“. По страните му бе набола брада, имаше засъхнали корички кръв по носа и дълбоки тъмни сенки под очите.

— Ени! Ени! Ени!

Високият, блед непознат се хвърли в прегръдките на Хенри с познатия ентусиазъм на Дудитс и едва не го събори на стъпалата, но не поради тежестта си — беше лек като пухче от глухарче — а просто защото Хенри бе неподготвен за атаката. Ако Оуен не го беше задържал, двамата щяха да се проснат в снега.

— Ени! Ени!

Смееше се и едновременно плачеше, обсипваше го с познатите шумни Дудитски целувки. От дълбините на съзнанието му изплуваха гласовете на Бобъра Кларъндън, който шепнеше: „Момчета, ако кажете, че той прави това…“ И на Джоунси: „Да, бе, да, няма да си говориш с нас, шибан чекиджия такъв“. Да, това наистина бе Дудитс, който обсипваше с целувки обраслите с бирус страни на Хенри… но защо е мъртвешки блед? Толкова е отслабнал — не, направо кожа и кости — а това какво е? Кръвта на носа, дъхът на кожата му… не беше нито вонята, която се разнасяше от Бети Шу, нито като смрадта в хижата, обрасла с червеникава растителност, но въпреки това бе миризмата на смърт.

Ето я Робърта. Стоеше в антрето под снимката на Дудитс и Алфи на карнавала в Дери, които, засмени до уши, се возят на въртележката — изглеждат нелепо, яхнали пластмасови кончета.

„Не дойдох на погребението на Алфи, но изпратих картичка“ — рече си Хенри и се засрами от себе си.

С плувнали в сълзи очи Робърта кършеше ръце — макар да бе понапълняла в ханша и бюста и косите й да бяха побелели, си беше все същата, но Дудитс… Божичко, Дудитс…

Хенри я погледна, без да изпуска от прегръдките си своя стар приятел, който продължаваше да вика неговото име. Потупа го по гърба. Стори му се съвършено безплътен и крехък като костиците на птиче крилце.

— Робърта. Робърта, за Бога! Какво му е?

— Страда от лимфоцитна левкемия — отвърна тя, но съумя да докара изнурена усмивка. — Поставиха му диагнозата преди девет месеца, когато вече беше твърде късно да се лекува. Оттогава единственото, което ни остава, е да се борим с времето.

— Ени! — възкликна Дудитс. Познатата добродушна усмивка озаряваше бледото му лице. — Ноо еен, ъищи ъъмет!

— Точно така — просълзи се Хенри. — Нов ден, същият късмет.

— Зная защо си тук — рече Робърта, — но не недей. Моля те, Хенри. Умолявам те. Не ми взимай детето. То умира.

9

Курц тъкмо се канеше да поиска от Пърлмътър сводка за Ъндърхил и новия му приятел — на име Хенри, Хенри Девлин — когато Пърли нададе пронизителен вой и отметна глава. Веднъж в Никарагуа му се беше наложило да помогне на една жена да роди („А все ни наричат «лошите»“ — помисли си той) и този писък му напомни за нея и за красивите брегове на река Ла Хувеня.

— Дръж се, Пърли — изрева. — Дръж се, юначе! Дишай дълбоко!

— Майната ти! — изкрещя на свой ред младокът. — Виж какво ми докара, изрод прокажен! МАЙНАТА ТИ!

Курц не му се разсърди. Жените изричат какво ли не, докато се гърчат в родилни болки, и макар че Пърли определено принадлежеше към мъжката половина от човечеството, надали друг мъж бе изпитвал на гърба си преживяване толкова сходно с раждането. Най-добре беше да отърве Пърли от мъките му…

— Хич не го и помисляй — изстена младежът. По обраслите с червена брада страни се стичаха сълзи. — Хич не го и помисляй, дърт гущер такъв!

— Не се тревожи, момко — промърмори „шефът“ и го потупа по рамото.

Отпред монотонно подрънкване металното гребло на снегорина, който разчистваше пътя им (след като се беше разсъмнало, вече се движеха с шеметната скорост от петдесет километра в час). Стоповете на снегорина мъждукаха кат мръсни червени звезди.

Курц се приведе и искрен интерес взе да изучава Пърлмътър. На задната седалка бе ужасно студено заради счупеното стъкло, но в момента това не му правеше впечатление. Предницата на дрехата на Пърли се беше издула като балон и Курц отново извади пистолета си.

— Шефе, ако този се пръсне…

Фреди не успя да довърши, защото Пърлмътър пусна оглушителна пръдня. Блъсна ги ужасяваща смрад, но онзи изобщо не се смути. Облегна глава на седалката и притвори очи с блажено облекчение.

— Мамка ти! — изрева Фреди и побърза да свали стъклото, въпреки силното течение в джипа.

Курц с удивление наблюдаваше как подутия корем на Пърли постепенно спада. Но моментът още не беше дошъл. И слава Богу. Възможно е създанието, дето растеше в Пърли, да им влезе в работа. Надали, но съществуваше такава възможност. В Светото Писание бе казано, че всички създания служат на Бога, което може би се отнасяше и за говнестулките.

— Дръж се, мъжки! — Курц потупа Пърлмътър по рамото и остави пистолета до себе си. — Дръж се и мисли за Господа Бога.

— Майната му на Господа Бога — изстена младежът, предизвиквайки удивлението на Курц. Не бе и подозирал, че образованият Арчи е способен да изрича подобни богохулни слова.

Стоповете на снегорина ярко блеснаха, машината отби вдясно и спря.

— О-хо! — възкликна Курц.

— Какво да правя, шефе?

— Спри зад него — нареди „шефът“, говореше спокойно, но отново грабна пистолета. — Я да видим какво иска нашият приятел. — Но сякаш се досещаше. — Фреди, какво правят нашите стари приятели? Чуваш ли ги?

— Само Оуен — колебливо призна Фреди. — Човекът с него и онези, които преследват, не ги чувам. Оуен [???]н е на пътя. В някаква къща е. Говори с някого.

— В Дери ли?

— А-ха.

В този миг до колата изникна другият шофьор, екипиран с огромни зелени гумени ботуши и канадка с качулка. Долната половина на лицето му бе омотана с вълнен шал, чиито краища се развяваха на вятъра; не бе нужно човек да умее да чете мисли, за да се досети, че му го е изплела жена му или майка му.

Шофьорът на снегорина се надвеси навън и сбърчи нос, ката надуши миризмата на сяра и етилов спирт. Подозрително огледа Фреди, полуприпадналия Пърлмътър и Курц, който се бе привел към младежа и любопитно го наблюдаваше. Беше решил засега да скрие пистолета.

— Какво има, капитане? — обърна се той към шофьора на снегорина.

— По радиостанцията с мен се свърза някакъв човек, който се представи като Рандал. — Шофьорът повиши глас, за да надвика вятъра. Говореше с неподражаемия акцент на истински янки. — Гин’рал Рандъл. Твърдеше, че това било пряко включване по сателита от Уайоминг.

— Това име нищо не ми говори, капитане — все така жизнерадостно отвърна Курц… без да обръща абсолютно никакво внимание на Пърлмътър, който изстена:

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш.

Онзи от снегорина го погледна, после отново се обърна към Курц:

— Човекът ми даде кодово название „Син изход“. Говори ли ви нещо?

— Приятно ми е да се запознаем — аз съм Бонд, Джеймс Бонд — засмя се Куерц. — Някой се е пошегувал с вас, приятелю.

— Онзи рече да ви предам, че вашето участие в операцията е приключило и че вече ви изказват благодарности.

— Споменаха ли нещо за златен часовник, юначе? — с блеснали очи поиска да знае Курц.

Шофьорът навлажни устни. „Колко интересно“ — рече си Курц. Улови точния момент, когато онзи отсреща заключи, че си има работа с откачен.

— Не знам за златен часовник. Само исках да ви кажа, че не мога да продължа с вас. Нали разбирате, нямам разрешение от…

Курц измъкна пистолета и го насочи право в лицето на шофьора:

— Ето ти разрешително, мъжки, подписано и подпечатано, в три екземпляра. Устройва ли те?

Онзи втренчи в оръжието спокойните си очи. Не изглеждаше особено разтревожен:

— А-ха, мяза да е съвсем редовно.

Курц се засмя:

— Юначага! Браво на теб! Хайде да потегляме. И те моля малко да ускориш ход, Бог да те поживи. В Дери ме чака едно лице за… — Курц затърси точната дума — … за инструктаж.

Пърлмътър нададе нещо средно между стон и смях. Шофьорът го погледна.

— Не му обръщай внимание, той е бременен — поясни Курц. — Току-виж поискал миди и кисели краставички.

— Бременен — съвършено безизразно повтори шофьорът.

— Да, но ти не му обръщай внимание. Не е твоя грижа. Работата е там, мъжки… — Курц се приведе и заобяснява мило, взирайки се над дулото на пистолета — … че този, дето трябва да го хвана, се намира в Дери сега. Не след дълго отново ще излезе на магистралата. Подозирам, знае, че съм му по петите…

— Прекрасно го знае — вметна Фреди Джонсън. Почеса се по врата, после между краката.

— … но междувременно мисля да го настигна. Ще си поразмърдаш ли дъртия задник или какво?

Онзи кимна и закрачи към кабината на снегорина. Развиделяваше се, нощната тъма отстъпваше пред утринната дрезгавина. „Най-вероятно това е зората на последния ми ден“ — с известна почуда си рече Курц.

Пърлмътър взе да надава тихи болезнени стонове. Отначало заръмжа, после се разпищя и отново се хвана за корема.

— Господи! — възкликна Фреди. — Виж му корема, шефе. Надига се като втасало тесто!

— Дишай дълбоко. — Шефът доброжелателно потупа по рамото страдалеца. В този миг снегоринът потегли. — Дишай дълбоко, мъжки! Отпусни се. Просто се отпусни и си мисли за хубави неща.

10

До Дери оставаха шейсет и пет километра. „От Оуен ме делят шейсет и пет километра — разсъждаваше Курц. — Не е никак лошо. По петите ти съм, мъжки! Да ти дам един урок. Да видиш какво се случва, когато прекрачиш границата на Курц.“

Изминаха още трийсет километра, но онези двамата продължаваха да се бавят в Дери — и Фреди и Пърлмътър го потвърдиха, макар че Джонсън вече не беше толкова сигурен. Пърли обаче обясни, че разговаряли с майката. Майката не искала да го пусне.

— Кого да пусне? — всъщност пет пари не даваше. Майката ги задържаше в Дери и по този начин му предоставяше възможност да скъси дистанцията помежду им, Бог да я благослови тая майка, независимо коя е и защо го прави.

— Не знам — отвърна Пърли. След разговора с шофьора на снегорина стомахът му се беше поуспокоил, но той говореше едва-едва. — Не виждам… Има някакъв, но той сякаш няма разсъдък, в който може да се надникне.

— Фреди, ти какво ще кажеш?

Джонсън поклати глава:

— Изгубих Оуен. Едвам долавям и мислите на шофьора на снегорина. Сякаш е… де да знам… нещо като радиосигнал, който заглъхва.

Курц се наведе и внимателно огледа растителността по врата на Фреди. Власинките в средата на петното имаха наситен оранжево-червен цвят, но по краищата бяха побелели като пепел.

„Умира — помисли си. — Или организмът на Фреди го убива, или околната среда не му понася. Оуен беше прав. Да му се не види!“

Не че това променяше нещо. Границата си е граница, а Оуен бе дръзнал да я пристъпи.

— Снегоринът — уморено изрече Пърли.

— Какво значи снегоринът, мъжки?

Но не се наложи Арчи да обяснява. Напред сред снежната вихрушка се появи табела: „ИЗХОД 32 — ГРАНДВЮ/ГАРА ГРАНДВЮ“. Снегоринът внезапно ускори ход и греблото се повдигна. Хъмвито веднага поднесе. Водачът на грамадната машина въобще не си даде труд да включи мигач, а буквално влетя в завоя с осемдесет километра в час; снегът зад него се завихри, образувайки бяло ветрило.

— Да карам ли след него? — попита Фреди. — Лесно ще го настигна, шефе!

Курц овладя неудържимият вътрешен порив да му нареди да го последва — ще размажат на пихтия проклетия янки със студените очи и ще му покажат какво се случва с онези, които дръзват да прекрачат границата. Ще предпишат и на него една доза от лекарството на Оуен Ъндърхил. Само дето снегоринът бе по-голям от джипа, при това значително, и кой знае какво ще се случи, ако започнат да си играят на блъскащи колички.

— Карай направо, мъжки — отсече и се облегна назад. — Не изпускай от очи плячката. — Все пак с искрено съжаление проследи камиона, отдалечаващ се в ледената светлина на зимното утро. Дори не можеше да се утешава с мисълта, че шофьорът е прихванал онази гадост от Фреди или Пърли, защото болестта очевидно минаваше бързо.

Продължиха напред и заради дълбоките преспи отново запълзяха с трийсет километра в час; Куц предполагаше, че като слязат по на юг, условията ще се подобрят. Бурята вече утихваше.

— Моите поздравления — обърна се към Фреди.

— А?

— Май оздравяваш. — Той го потупа по рамото, после се обърна към Пърлмътър: — Но за теб не знам, мойто момче.

11

На сто и петдесет километра северно от мястото, където се намираше Курц, и на по-малко от три километра от кръстопътя, където бяха заловил Хенри, до един бор стоеше новият командир на отряда „Импириъл Вали“ — петдесетгодишна жена с красиво, но жестоко лице. Операцията под кодово название „Пълно прочистване“ бе приключила. В долината вече властваше смъртта. По протежението й се издигаха камари трупове с преплетени крайници, повечето мъртъвци бяха с оранжеви жилетки. Общо бяха стотина души. Документите им за самоличност бяха окачени на шиите им. Повечето бяха „обозначени“ с шофьорските си книжки, но тук-там се забелязваха кредитни карти „Виза“ и „Дискавъри“, карти на Синия Кръст и разрешителни за ловуване. Някаква жена с огромна черна дупка на челото беше „маркирана“ с абонаментната си карта от видеотеката.

Кейт Галахър стоеше до най-голямата купчина трупове и тъкмо привършваше приблизителното преброяване, преди да напише втория си рапорт. Държеше джобен компютър „Палм Пайлът“ — устройство, за което Адолф Айхмен, прочутият счетоводител на мъртвите, несъмнено би й завидял. Доскоро компютрите отказваха да работят, но сега повечето хитроумни електронни машинки вече се бяха оправили.

Кейт носеше слушалки с микрофон, нагласен пред прозрачната маска, покриваща долната половина от лицето й. От време на време искаше от някого разяснения или издаваше заповеди. Курц си бе избрал едновременно запален и способен заместник. Като изчисли броя на убитите в тази долина и на другите места, Кейт прецени, че са унищожили поне шейсет процента от бегълците. Тия тъпаци се бяха разбунтували, което определено бе изненадващо, но в крайна сметка повечето не оцеляха.

— Йо, Кейти-Кейт.

От гората в южния край се появи Джослин Макавой; бе забрадила късата си коса със зелен копринен шал, пушката й висеше на ремъка си. Предницата на канадката й бе изцапана с кръв.

— Стреснах ли те? — обърна се към новия си командир.

— Е, може малко да си ми вдигнала кръвното.

— Добре, де. Ще ти кажа нещо успокояващо — четвъртият сектор е прочистен. — Очите й блеснаха. — Имаме над четирийсет броя. Джаксън ти е подготвил яко сведение, а като заговорихме за яки работи, знаеш ли как добре ще ми дойде един як…

— Уважаеми дами, извинете, че ви прекъсвам.

Двете жени се обърнаха. От заснежените храсталаци в северния край на долината изникнаха шестима мъже и две жени. Повечето носеха оранжеви жилетки, но начело на групата беше набит мъжага с гащеризон под канадката — явно бе от отряда „Синя група“. Още не беше свалил прозрачната маска, макар че му беше поникнала червеникава брада, което определено не беше по устав. Новодошлите бяха въоръжени с автоматични оръжия.

Галахър и Макавой слисано се спогледаха, сякаш си казваха: Пипнаха ни по бели гащи. В следващия миг Джослин Макавой стисна автомата, а Кейт Галахър посегна към браунинга, който беше подпряла на дървото. Нито едната не успя. Изстрелите бяха оглушителни. Макавой отхвръкна на пет метра. Единият й ботуш падна.

— Това ви е за Лари! — крещеше едната жена от групичката с оранжево облекло. — Това ви е за Лари, мръсници такива, това ви е за Лари!

12

Когато прекратиха стрелбата, набитият мъж с червената козя брадичка събра групата около трупа на Кейт Галахър, която бе завършила „Уест Пойнт“ девета по успех във випуска, преди да прехване заболяването, наречено „Курц“. Той взе оръжието й, което беше по-добро от неговото, и заговори:

— Твърдо вярвам в демокрацията, затова можете да правите каквото намерите за добре, но аз тръгвам на север. Не знам колко време ще ми отнеме да науча текста на „О, Канада“47, но със сигурност ще разбера.

— Идвам с теб — обяви един от Мъжете, останалите го последваха. На излизане от долината водачът им, който се казваше Емил Бродски, се наведе и измъкна от една снежна преспа джобния компютър.

— Винаги съм мечтал за такъв — обясни. — Луд съм по модерните технологии.

Напуснаха долината на смъртта оттам, откъдето бяха дошли, и се насочиха на север. Наоколо долитаха откъслечни изстрели, но като цяло можеше да се приеме, че операция „Пълно прочистване“ е приключила.

13

Междувременно господин Сив е извършил повторно убийство (на което Джоунси не беше свидетел) и се снабди с друго превозно средство — този път общински снегорин. Господин Сив очевидно бе приел, че няма да успее да измъкне Джоунси от убежището му (във всеки случай не и без да посвети на този проблем цялото си време и енергия), и бе решил да прибегне до най-доброто в случая решение и да изолира от света упорития си гостоприемник. Джоунси прекрасно разбираше как се е чувствал Фортунато, докато Монтресор го е зазиждал в избата48.

Извънземният извърши убийството малко след като потегли по магистралата с колата на пътния полицай, придържайки се към платното, водещо на юг, което бе хлъзгаво като пързалка. През това време Джоунси бе в дрешника, съсредоточавайки се върху едно ново, на пръв поглед гениално хрумване.

Господин Сив е прекъснал телефонната линия, така ли? Добре, тогава просто ще сътвори нова форма на комуникация, както създаде термостата, за да охлади канцеларията, когато Сивия беше намислил да го изпече. Например телекс. Защо не? Всички тия джунджурии са символични — просто образи, които му помагаха да се съсредоточи, за да използва силите, които се таяха в него вече повече от двадесет години. Господин Сив ги бе доловил — отначало се изплаши, после предприе ефектни мерки да попречи на Джоунси да ги използва. Номерът беше винаги да търси начин да заобиколи преградите, издигнати от извънземния.

Той затвори очи и си представи факсмашина като онзи в кабинета му във факултета по история, пожелавайки си тя да се появи в дрешника. Чувствайки се досущ като Аладин, който потърква вълшебната лампа (но за разлика от него май имаше право на неограничен брой желания, стига само да не се разсейва), си представи още топ хартия и черен молив марка „Блак Бюти“. После влезе в дрешника да провери как се е справил.

На пръв поглед завидно добре… само дето моливът беше доста особен — чисто нов, с непокътнат подострен графит, но изгризан отгоре. Така и трябваше да бъде, нали? „Блак Бюти“ беше любимата марка моливи на Бобъра, и то още от времето, когато бяха в началното училище на Уичъм Стрийт. Останалите използваха по-обикновените жълти моливи „Ебърхард Фейбърс“.

Факсът изглеждаше съвършен — стоеше на пода под куп закачалки и едно яке (яркооранжева канадка, която майка му му купи за първата им ловна експедиция и го накара да й обещае — с ръка на сърцето — че няма да я сваля „нито за миг, докато е навън“) и окуражително бръмчеше.

Разочарованието дойде, когато той коленичи пред апарата и прочете съобщението: „ОТКАЖИ СЕ, ДЖОУНСИ! ИЗЛЕЗ!“

Вдигна слушалката и чу запис на гласа на господин Сив: „Откажи се, Джоунси, излез. Откажи се, Джоунси, из…“

В този момент екнаха удари, силни като гръмотевици, които го накараха да изкрещи и да скочи на крака. Първата му мисъл бе, че господин Сив е решил да нахлуе с взлом и е пратил яките момчета от компютърната игра „Суот“ да разбият вратата.

Само че шумът не идваше от вратата. Източникът бе прозорецът и в известен смисъл това бе по-лошо. Господин Сив беше спуснал щорите, които очевидно бяха стоманени. Не стига, че Джоунси беше затворник, ами вече бе изолиран от света.

От вътрешната страна на щорите имаше надпис, който ясно се четеше през стъклото: „ОТКАЖИ СЕ! ИЗЛЕЗ!“. Малко напомняше на онзи епизод от „Магьосникът от Оз“, когато в небето се появява надпис „ПРЕДАЙ СЕ, ДОРОТИ“. НА Джоунси му се прииска да се засмее, но не можа. Преживяването не беше смешно, а направо кошмарно.

— Не! — извика. — Вдигни ги! Вдигни ги, мътните те взели!

Отговор не последва. Джоунси замахна с ръце с намерението да счупи стъклата и да заудря по металните капаци, после си каза: „Да не съм луд? Той точно това иска! Разбия ли стъклата, в същия миг щорите ще изчезнат и господин Сив ще бъде о мен. Тогава с теб е свършено, приятелче.“

Долавяше движение и боботене на двигател. Къде ли се намират? Уотървил? Огъста? Още по на юг? Надали, в противен случай господин Сив щеше да смени снегорина с по-бързо превозно средство. Но все някога ще излязат от зоната, и то скоро. Защото пътуваха на юг.

„Все едно съм мъртъв — помисли си Джоунси и опечалено се втренчи в спуснатите щори с подигравателното послание. — Все едно вече съм мъртъв.“

14

Накрая именно Оуен хвана Робърта за раменете, като крадешком погледна часовника, осъзнавайки, че всяка минута доближава Курц с по един километър — и й обясни, че трябва да вземат Дудитс със себе си независимо колко е болен. Хенри не знаеше дали е способен да изрече фразата „От Дудитс зависи съдбата на човечеството“ дори при тези обстоятелства. Но Ъндърхил, който през целия си живот с оръжие бе защитавал родината си, я изрече.

Дудитс не изпускаше Хенри от прегръдката си, а зелените му очи радостно блестяха. Те поне не се бяха променили. Нито пък усещането, което се създаваше, когато човек беше с Дудитс — че всичко е съвсем наред или в най-скоро време ще бъде.

Робърта гледаше Оуен, видимо остарявайки с всяка негова дума.

— Да — повтаряше тя, — да, разбирам, че искате да намерите Джоунсн — да го хванете — но какво цели тоя? И като е дошъл тук, защо не го направи тук?

— Госпожо, не мога да дам отговор на всички тези въпроси…

— Воаа — ненадейно изтърси Дудитс. — Оунси иска воаа.

Война? — с тревога се обърна Оуен към Хенри в мислите си. — Каква война?

Остави — отвърна Хенри и в този миг гласът в съзнанието на Оуен почти престана да се чува, вече долитайки съвсем слабо; Трябва да тръгваме.

— Госпожо Кавел! — Оуен отново нежно хвана ръцете й. Хенри много обичаше тази жена, макар да бе постъпил доста жестоко, като почти я беше забравил през последните десетина години; причината за обичта му бе лесно обяснима. Добротата на тази жена се излъчваше от цялото й същество. — Трябва да тръгваме.

— Не. Моля ви, недейте! — Сълзите й рукнаха. На Оуен му идеше да й каже „Недейте, госпожо. И без това всичко е отвратително. Недейте, моля ви.“

— Преследва ни един човек. Много лош човек. Трябва да сме изчезнали, преди да е стигнал дотук.

Сгърченото от мъка лице на Робърта се промени, изпълни се с решителност:

— Добре тогава. Щом трябва, направете го. Но ще ви придружа.

— Не! — възкликна Хенри.

— Да! Да, мога да се грижа за него… да му давам хапчетата… ще взема и глицериновите тампони…

— Ума, ии тоо туу.

— Не, Дуди, не!

— Ума, ии тоо туу! Нама таано! — „Няма страшно“. Дудитс все повече се възбуждаше.

— Наистина, нямаме повече време — припираше Оуен.

— Робърта, моля те! — настояваше Хенри.

— Искам да дойда! — извика тя. — Той е единственото, което имам!

— Ама — започна Дудитс. В гласа му нямаше нищо детинско. — Ии… тоо ТУУ.

Тя го изгледа и още повече се състари.

— Добре. Само минутка. Требва да ви дам нещо.

Влезе в неговата стая и се върна с голям книжен плик, който връчи на Хенри:

— Това са хапчетата му. Към девет часа взима преднизон. Иначе получава хрипове и го болят гърдите. Може да му дадете перкосет, ако поиска, но той вероятно ще поиска, защото студът навън ще му причинява болка.

Изгледа Хенри с тъга, но не и с упрек. Изведнъж той съжали, че не е доловил в погледа й упрек. Бог му е свидетел, никога не се бе чувствал толкова ужасно. Не само защото Дудитс беше болен от левкемия, а защото е бил болен толкова време, без никой от тях да разбере.

— Ето и лимоновите тампони, но почиствайте само устните му, защото венците му много кървят и от киселото го болят. Вътре има и памук, ако му потече кръв от носа. А, катетъра… Виждаш ли го на рамото му?

Хенри кимна от превръзката стърчеше пластмасова тръбичка, която извика у него странно чувство за dѐjа̀ vu.

— Дръж го завито, когато сте навън… Доктор Бриско ми се смее, но аз все се страхувам, че през него влиза студът… достатъчен е шал… или дори носна кърпичка… — Риданията отново я надвиха, накъсвайки думите й.

— Робърта… — започна Хенри, но погледът му вече не се отделяше от часовника.

— Аз ще се грижа за него — обеща Оуен. — Грижех се за баща ми до деня на смъртта му. Знам предназначението на преднизона и перкосета. Както и на по-сериозните стероиди и по-силните болкоуспокояващи. Накрая вече му давах марихуана, метадон и чист морфин, който действа по-добре от хероина.

Морфинът, който е най-мощния двигател на смъртта, неин неизменен спътник.

Почувства как дребната жена се промъква в мислите му — изпита гъделичкащо усещане като допира на боси стъпала, които пристъпват толкова леко, че почти не докосват пода. Усещането не бе неприятно. Робарта се опитваше да разбере дали онова, което бе казал за баща си, отговаря на истината. Даде си сметка, че телепатията е скромен дар от необикновения й син и тя я използва толкова отдавна, че вече дори не си дава сметка какво прави… като Бобъра — приятелят на Хеинри — с клечките за зъби. Способността й да чете чужди мисли не беше всеобхватна като тази на Хенри, но все пак я имаше и Оуен никога не се бе чувствал толкова щастлив, че е казал истината.

— Той не е бил болен от левкемия.

— Имаше рак на белия дроб. Госпожо Кавел, наистина е крайно време да…

— Трябва да му дам още нещо.

— Робърта, не можем… — намеси се Хенри.

— Само секундичка, само секундичка. — Тя хукна към кухнята.

Оуен за пръв път изпита страх и промълви:

— Курц, Фреди и Пърлмътър… Хенри, не мога да разбера къде са! Изгубих ги!

Хенри бе отворил книжната кесия и надничаше вътре. Онова, което бе най-отгоре, буквално прикова погледа му. Отговори на Оуен, но гласът сякаш долиташе от далечния край на неразкривана — по дяволите, неподозирана — досега долина. Значи на истина съществува — вече го знаеше със сигурност. Пропастта на годините. Нямаше намерение и не можеше да твърди, че въобще не е подозирал за съществуването на подобни обекти, но за Бога, как е възможно да е знаел толкова малко?

— Тъкмо отминаха изход 29. Делят ни трийсет километра. Дори по-малко.

— Какво ти става?

Хенри бръкна в кафявия плик и извади подобния на паяжина плетен предмет, който висеше над леглото на Дудитс, а преди смъртта на Алфи бе окачен над неговото легло.

— Дудитс, откъде имаш това? — попита, но естествено знаеше отговора. Този капан за сънища бе по-малък от онзи в голямата стая в Бърлогата, но инак негово копие.

— Бо-ъъра — отвърна Дудитс. Не отделяше очи от Хенри нито за миг. Сякаш не можеше напълно да повярва, че приятелят му е тук. — Бо-ъъра ии паати. За мооя оолееда минаатаа сеемица.

Оуен вече надвиваше бируса и способността му да чете мисли бързо отслабваше, но лесно разбра думите на Дудитс — „Бобъра ми го прати. За моята Коледа миналата седмица.“ Увредените от синдрома на Даун се затрудняваха с възприятието за време и Оуен подозираше, че за Дудитс миналото се свежда до миналата седмица, а бъдещето — до следващата седмица. Рече си, че ако всички мислеха по този начин, в света щеше да има много по-малко мъка и ненавист.

Хенри още остана втренчен в малкия талисман, после го прибра в кафявия плик, в този момент дотича Робърта. Дудитс се ухили до уши, като видя какво му е донесла.

— Ууби-Дуу! — извика той. — Ууби-Дуу! — Сграбчи кутията за сандвичи и разцелува майка си.

— Оуен — с блеснали очи съобщи Хенри, — имам една изключително добра новина.

— Кажи.

— Ония гадове ще се позабавят — току-що се натресоха в едно ремарке точно на изход 28. Което ще ги забави с десет, може би дори двайсет минути.

— Слава Богу. Трябва да се възползваме. — На закачалката висеше огромно синьо пухено яке с надпис „РЕД СОКС УИНТЪР БОЛ“, извезан с алени букви на предницата. — Това твоето яке ли е, Дудитс?

— Мое! — с усмивка кимна той. — Мое яке. — Оуен се пресегна да го свали и Дудитс изтърси: — Тии вияа каа намееиииме Ооузи. — Разбра и го полазиха тръпки. „Ти видя как намерихме Джоузи.“

Дудитс го е видял. Но дали снощи, или в онзи далечен ден преди деветнайсет години? Нима дарбата му позволяваше по някакъв начин да пътува във времето?

Той почти се зарадва, че моментът не е подходящ за подобни въпроси.

— Бях решила да не му давам кутията, но размислих.

Робърта се взря в жълтия предмет в ръцете на сина си — той го премяташе от ръка на ръка, борейки се с огромното яке, което също му беше подарък от Бостън Ред Сокс. На фона на яркосинята дреха и още по-искрящата жълта кутия лицето му изглеждаше невероятно бледо. — Знаех си, че заминава. А аз оставам. — Очите й изпитателно се взираха в лицето на Хенри. — Наистина ли няма да ме вземете с вас?

— Ако дойдеш може да загинеш пред очите му — отвърна психиатърът, ненавиждайки жестоката фраза, както и това колко добре го бе подготвил животът да натиска правилните копчета. — Искаш ли синът ти да стане свидетел на смъртта ти, Робърта?

— Не, разбира се. — После сякаш размисли и добави, наранявайки го до дъното на душата му: — Мътните те взели.

Отмести Оуен и бързо закопча якето на сина си. После го хвана за раменете и се втренчи в него. Мъничка, но силна жена-птичка. Стоеше пред високия си блед син, който буквално се губеше в гигантското яке. Бе престанала да плаче.

— Бъди послушен, Дуди.

— Ообъъъ, Ама.

— Да слушаш Хенри.

— Ообее, Ама. Уушаа Ени.

— И не си разкопчавай якето.

— Ообее. — Слушаше я, но вече започваше да гуи търпение, искаше да тръгва — всичко това страшно напомняше на Хенри за миналото: разходки за сладолед и до игрището за миниголф (Дудитс бе необикновено добър в тази игра и само Пит съумяваше да го бие, при това с огромно старание), или на кино; и вечно „Да слушаш Хенри“ или „Да слушаш приятелите си“; вечно „Бъди послушен, Дуди“ и „Ообъъъ, Ама“.

Измери го с поглед.

— Обичам те, Дъглас. Ти винаги си бил добър син и аз ужасно много те обичам. А сега ми дай целувка.

Той я целуна; Робърта не можа да се въздържи и помилва страната му, обрасла с пясъчноруса брада. Хенри не издържаше на тази гледка, но не можеше да откъсне очи, безпомощен като муха в паяжина. Този талисман предпазваше, но наистина беше капан.

Дудитс разсеяно я целуна още веднъж, местейки поглед от Хенри към вратата. Бързаше да тръгва. Защото знаеше, че преследвачите на Хенри и неговия приятел са близо ли? Защото предстоеше приключение, като онези, които бяха преживели петимата заедно едно време? Или и двете? Да, може би и двете. Робърта го целуна за последен път.

— Робърта — попита Хенри, — защо не си ни казала, че е болен? Защо не ни се обади?

— А вие защо не дойдохте нито веднъж?

Можеше да я попита: „А защо Дудитс не ни извика?“, но щеше да излъже. От март насам, когато Джоунси претърпя злополуката, Дудитс постоянно ги викаше. Замисли се за Пит — седнал насред снега край преобърнатия скаут, пие бира и безброй пъти изписва „ДУДИТС“ в снега. Дудитс, който умира, изоставен на пустинен остров в земята на Никога-Никога; Дудитс, който изпраща послания, но среща само мълчание. Най-сетне един от тях бе дошъл, но само за да го отведе с торба хапчета и старата жълта кутия за сандвичи. Капанът за сънища не знае що е милост. От самото начало, още от най-първия ден на запознанството си, му мислеха само доброто и винаги го бяха обичали най-искрено. За да се стигне накрая до тук.

— Грижи се за него, Хенри. — Тя потърси погледа на Оуен. — И ти. Грижете се за сина ми.

— Ще се опитаме — промълви Хенри.

15

От Диърборн Стрийт нямаше накъде да се завие — всички пресечки бяха затрупани със сняг. В бързо светлеещата утрин кварталът приличаше на градче, потънало в северната тундра. Оуен включи на задна скорост и джипът полетя заднишком по улицата, тромаво поднасяйки насам-натам грамадната си задница. От време на време високата броня се удряше в някой погребан под снега автомобил и се чуваше звън от строшено стъкло; после прелетяха през вкоравената ледена стане на кръстовището с главната улица и описвайки опасен завой, се намериха на Канзас Стрийт, която водеше към магистралата. През цялото това време Дудитс седеше на задната седалка съвършено спокойно с жълтата кутия на скута си.

Хенри, защо Дудитс каза, че Джоунси искал война?

Хенри се опита да му изпрати отговора мислено, но Оуен вече не чуваше. Петната от бируса по лицето му бяха побелели и като се почеса разсеяно по бузата, по ноктите му останаха цели снопчета. Кожата отдолу изглеждаше напукана и зачервена, но не приличаше на болна. „Като настинка — удивляваше се Хенри. — Всъщност е не по-страшно от настинка.“

— Не каза „война“, Оуен.

— Вооаа — съгласи се новият им спътник на задната седалка. Наведе се да огледа голямата зелена табела, на която пишеше „Южно шосе № 95“. — Оонси ииаа вооаа.

Оуен сбърчи чело; мъртвите власинки бирус се посипаха като пърхот. — Какво…

— Вода — преведе Хенри и се пресегна да потупа кокалестото коляно на Дудитс. — Опитва се да каже, че Джоунси иска вода. Само че не Джоунси я иска. Другият я иска. Онзи, когото Джоунси нарича „господин Сив“.

16

Робърта влезе в стаята на Дудитс и се зае да събира разхвърляните дрехи — направо побесняваше от навика му да ги захвърля където му попаднеше, но като че ли отсега нататък тази грижа щеше да й бъде спестена. Едва ли бе разтребвала и пет минути, когато краката й се подкосиха и се наложи да седне на стола до прозореца. Накъдето и да погледнеше, все й се набиваше на очи леглото, на което синът й напоследък се залежаваше все по-дълго и по-дълго. Мътната светлина на утрото, която падаше върху възглавницата и огряваше кръглата вдлъбнатина от главата на Дудитс, бе неизразимо жестока.

Хенри сигурно смята, че бе разрешила на Дудитс да ги придружи, защото вярва, че по някакви причини бъдещето на целия свят се крепи единствено на надеждата да открият Джоунси, и то скоро. Но това не бе истинската причина. Позволи му да замине, защото това бе неговото желание. Болните на смъртно легло получават бейзболни шапки с автограф, но получават и позволение да заминат със старите си приятели.

Но й бе много трудно.

Загубата бе ужасно тежка.

Тя притисна към лицето си купчината тениски, за да не вижда леглото, но миризмата им не й даваше покой: ухаеха на шампоан „Джонсън“ и сапун „Дайъл“, но най-силна и най-страшна бе миризмата на крема с арника, с който мажеше гърба и краката му при болки в мускулите.

В отчаянието си се опита да го открие — къде ли е отишъл с двамата мъже, които дойдоха и го отведоха като мъртъвците, от които се страхуваше — но не го намери.

Скрил се е от мен. През годините се радваха (наистина най-вече се радваха) на специфична телепатия, която не се различаваше съществено от способността на майките на изключителните деца да четат мисли (думата „медитация“ непрестанно се повтаряше в групите за подкрепа, които с Алфи хосещаваха някога), но тя бе изчезнала. Дудитс бе прекъснал връзката, което означаваше, че очаква да се случи нещо ужасно.

Знае, че ще се случи.

Робърта вдъхна миризмата на тениските и отново се разрида.

17

Курц се чувстваше добре (общо взето), докато стигнаха до червените бариери, препречващи пътя, и сините полицейски лампи, които проблясваха в мрачната утрин; патрулните коли бяха паркирани около прекатурен влекач, подобен на мъртъв динозавър. Най-отпред стоеше полицай, така увит в дрехи и шалове, че лицето му въобще не се виждаше, и им махаше да отбият към изхода от магистралата.

— Мамка му! — изсъска Курц. Трябваше да се насили да не извади пистолета и да открие огън, стреляйки напосоки. Знаеше, че ще бъда фатално — около закъсалия камион се навъртаха още ченгета, но въпреки това изпитваше непреодолим подтик да го направи. Бяха толкова близо! Почти бяха стигнали, в името на разпънатия Исус! И така да ги забавят! — Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво да правя, шефе? — попита Фреди. Седеше зад волана абсолютно невъзмутимо, но и той бе приготвил оръжието си — автоматична карабина — в скута си. — Ако дам газ, май ще успеем да завием вдясно. Ще изчезнем за шейсет секунди.

Курц повторно се насили да не му отвърне: „Добре, Фреди, дай газ, а ако някой от тия синьодрешковци ти се изпречи на пътя, го размажи.“ Фреди може и да се промъкне… но може и да не успее. Курц вече се бе убедил, че младежът не бе толкова добър шофьор, за какъвто се мислеше. Като твърде много пилоти той се заблуждаваше, че уменията му в небето се пренасят едно към едно на земята. Дори да минат, ще бъдат обречени. Вече бе загубил властта си, отнел му я бе онзи страхливец Рандал, който бе отменил операцията.

„Трябва да направя необходимото — помисли си. — Нали за това ми плащат луди пари.“

— Бъди послушен и карай, накъдето ти показва. Като излизаш от магистралата, искам да му се ухилиш и да размахаш палец, сякаш му пожелаваш успех. После продължаваш на юг и при първа възможност се връщаме на магистралата. — Въздъхна. — Всемогъщи Боже. — Приведе се толкова близко до Фреди, че успя да различи побеляващите власинки бирус в дясното му ухо. После пошепна като страстен любовник. — А ако ни издъниш, моето момче, ще те гръмна в тила. — Опря дулото в точката, където започваше твърдата част на черепа. — Точно тук.

Безизразното като на индианец лице на Фреди въобще не трепна.

— Да, шефе.

Курц сграбчи за рамото почти изпадналия в кома Пърлмътър и го заразтърсва, докато клепачите му най-сетне трепнаха и се отвориха.

— Остави ме, шефе. Искам да поспя.

Курц опря дулото на пистолета в слепоочието на бившия си помощник:

— Нищо подобно. Стани и прегърни света, мъжки. Време е за сводка.

Пърли измуча, но все пак се поизправи. Отвори уста да каже нещо и върху канадката му падна един зъб. Изглеждаше съвършен. „Мамо, виж, няма нито един кариес.“

Пърли съобщи, че Оуен и новото му приятелче са все още в Дери. Много добре. Фантастично! Петнадесет минути по-късно, когато хъмвито отново се озова на магистралата, положението вече не изглеждаше толкова розово. Намираха се на около два километра от мястото, което им трябваше.

— Пак тръгна ха — съобщи се Пърлмътър със слаб, изтерзан гласец.

— Дявол го взел! — Трепереше от ярост — болезнена и силна ярост, насочена към Оуен Ъндърхил, който се бе превърнал в олицетворение (поне за Ейб Курц) на цялата жалка, провалена операция.

Пърли нададе стон на крайно, безнадеждно отчаяние. Коремът му отново се надигаше. Той го притискаше с ръце, облян в пот. От болка инак незабележителното му лице бе станало почти красиво.

Изпусна поредната пръдня, която сякаш нямаше край. Звукът напомни на Курц на дяволиите, които преди хиляди години по време на един летен лагер сглобяваха от консервени кутии и навосъчен канап. Викаха им бикодрънки.

Смръднята, която изпълваше джипа, бе всъщност миризмата на червеният зловреден тумор, който растеше в органичната пречиствателна станция на Пърли — като приключи с отпадъчните вещества, премина на качествена храна. Пфу! И все пак можеше да се отчете известно подобрение — Фреди се поправяше, а Курц така и не се беше заразил (може би имаше имунитет срещу риплито — във всеки случай свали маската и я захвърли с безразличие още преди петнадесет минути). А Пърли, макар и болен, бе ценен — разполагаше с доста добър радар в корема. Ето защо Курц го потупа по рамото, пренебрегвайки вонята. Рано или късно онова нещо ще изскочи навън и Пърли ще престане да бъде полезен, но Курц нямаше намерение да се тревожи предварително.

— Дръж се — окуражи го нежно. — Просто му кажи пак да заспи.

— Шибан… идиот — изхълца младежът.

— Разбира се, какво кажеш, мъжки. — Наистина бе идиот. А Оуен наистина се оказа страхлив койот, но кой го пусна в кокошарника?

Тъкмо отминаваха изход 27. Курц погледна в пътя, въобразявайки си, че забелязва следите от джипа на Оуен. Нейде пред тях, отляво или отдясно на моста, се намира къщата, в която Оуен и неговият приятел се отбиха по незнайни причини. Защо?

— За да вземат Дудитс — обясни Пърлмътър. Коремът му отново спадаше и като че най-страшната болка утихваше. Поне за момента.

— Дудитс? Що за име е това?

— Не знам. Чувам го от майка му. Но самия него не го виждам. Той е различен, шефе. Сякаш е сивчо, не човек.

При тези думи Курц настръхна.

— Майката си мисли за този Дудитс сякаш е и мъж, и момче. — Това беше най-доброволното изявление на Пърли, откакто бяха потеглили.

— Сигурно е бавноразвиващ се — вметна Фреди.

Пърли плъзна поглед към него.

— Възможно е. Във всеки случай е болен. — Въздъхна. — Знам какво му е.

Курц отново го потупа по рамото.

— Горе главата, мъжки. А какво става с онези, дето ги преследват? Онзи Гари Джоунс и мнимият господин Сив? — Не че му пукаше, но е възможно посоката и бързината на движение на Джоунс — и Сив, ако такъв въобще съществува извън болното въображение на Оуен Ъндърхил — да повлияят на посоката и бързината на движение на самия Ъндърхил, Девлин и… Дудитс?

Пърлмътър поклати глава, после затвори очи и отново се облегна назад. Ненадейният прилив на енергия и интерес се бе изпарил.

— Нищо. Блокирани са.

— Може би въобще ги няма?

— А, има нещо. Долавям нещо като черна дупка. — После сънено добави: — Чувам ужасно много гласове. Идва подкрепление.

Пърлмътър сякаш ги извика с думите си — в този миг по междущатско шосе № 95 се зададе най-големият конвой, който Курц бе виждал през последните двайсет години. Начело на колоната като огромни слонове пълзяха два снегорина, които изтикваха снега с греблата си и оголваха пътя чак до асфалта. Следваха ги два камиона с пясък, които също се движеха в тандем. Назад започваше двуредна колона от бойни машини и тежка артилерия. Курц различи покритите с брезент познати силуети, натоварени върху плоски влекачи, които можеха да бъдат единствено ракети. Другите влекачи караха радари, далекомери и Бог знае още какво. Между тях пълзяха грамадни камиони с брезентови платнища, чиито гърбици изникваха заплашително на дневната светлина. С тях пътуваха не стотици, а хиляди мъже, готови за Бог знае какво — да започнат Третата световна война, да влязат в ръкопашен бой с двуглави чудовища или може би с интелигентни насекоми като онези от „Звездни рейнджъри“, чума, лудост, смърт, или Второ пришествие. Ако на север е останал някой от бойните отряди на Импириъл Вали на Кейти Галахър и провеждат някакви действия, дано час по-скоро да зарежат всичко и да тръгнат към Канада. Със сигурност няма да им е от полза да размахват ръце и да викат „Il n’y a pas d’infection ici“ — този трик вече не минава. Дълбоко в сърцето си Курц знаеше, че Оуен бе прав поне за едно — на север всичко свърши. Каквито и подкрепления да пристигат, вече няма никакъв смисъл.

— Ще го затворят завинаги — съобщи Пърлмътър. — Джеферсън Тракт току-що стана петдесет и първия щат. Но на полицейски режим.

— Хващаш ли Оуен?

— Да — разсеяно отвърна онзи. — Но няма да е задълго. И той оздравява. Телепатията отслабва.

— Къде се намира той, мъжки?

— Тъкмо подминаха изход 25. Делят ни може би двайсет и пет километра. Не повече.

— Да натисна ли газта? — попита Фреди.

Заради проклетия влекач не бяха успели да ги изпреварят и да ги причакат. Курц за нищо на света не искаше да пропусне следващата възможност, като катастрофира.

— Не — отвърна. — Засега няма да ги закачаме. — Скръсти ръце и зарея поглед из белия като чаршаф свят, който се простираше от двете страни на пътя. Снеговалежът беше престанал, а на юг пътищата сигурно бяха чисти.

Последните двайсет и четири часа бяха изпълнени със събития. Взриви извънземен кораб, бе предаден от човека, когото смяташе за най-подходящия наследник на своето място, изтърпя бунт и цивилно въстание, а на всичко отгоре бе отстранен от командването от някакъв си мухльо, който никога не бе чувал за изстрел, произведен поради гняв. Курц затвори очи. След малко се унесе в дрямка.

18

Джоунси се заседя умърлушен на бюрото си доста дълго. Поглеждаше ту онемелия телефон, ту капана за сънища, който висеше от тавана (и се поклащаше от едва доловимото течение), ту вдигаше глава към стоманените щори, с които оня мръсник Сив му затвори гледката към света. И този неизменен тътен, който отекваше в ушите му и чак го разтърсваше! Може би бумтеше пещ, която плаче за ремонт, но причината не беше тази. Бучеше двигателят на снегорина, който си проправяше път на юг. Господин Сив седеше зад волана, вероятно нахлупил шапка с надпис „Общински комунални услуги“, открадната от последната му жертва, и пришпорваше машината, напъвайки мускулите на Джоунси, слушайки СиБи радиостанцията, използвайки слуха на Джоунси.

Е, Джоунси, докога ще се самосъжаляваш?

Джоунси, който се бе изпружил на стола — и почти се унасяше в дрямка — подскочи. Гласът на Хенри. Това не беше телепатия — гласовете бяха замлъкнали, защото господин Сив беше заглушил всичките освен своя — а идваше от дълбините на собственото му съзнание. Във всеки случай здраво го жилна.

Не се самосъжалявам, просто съм блокиран! — Не му хареса отбранителния тон на тази мисъл — изречена гласно, несъмнено щеше да прозвучи като мрънкане. — Нямам връзка с външния свят, не виждам нищо, не мога да изляза. Не знам къде си, Хенри, но аз се намирам в изолатор.

Тоя да не ти е изпил мозъка?

— Млъквай. — Джоунси разтърка слепоочията си.

Да не ти е взел спомените?

Не. Разбира се, че не. Дори тук, зад двойно заключената врата, която го делеше от милиардите надписани кашони, още помнеше как размаза сопола на Бони Дийл в първи клас (шест години по-късно, на пролетната забава в седми клас, покани същата тази Бони на танц); как внимаваше, когато Леймар Кларъндън ги учеше да играят на карти (играта бе известна като „крибидж“ на необразованите и непосветените); как Рик Маккарти изникна насред гората и Джоунси го помисли за елен. Прекрасно помнеше. Което сигурно бе огромно преимущество, но той не се досещаше в какво се състои то. Може би бе твърде голямо и твърде очевидно.

Как можа да попаднеш в такава ситуация след всички криминалета, които си изчел — дразнеше го мисленият глас на Хенри. — Да не говорим за всичките научно-популярни филми за нашествия на извънземни, като почнеш с „Денят, когато Земята застина“ и свършиш с „Нападението на доматите-убийци“. И след всичко това да не можеш да разгадаеш тоя? Толкова ли не можеш по дима да откриеш коминчето?

Джоунси разтри слепоочията си по-силно. Това не е никаква телепатия, а собственото му съзнание, но защо не може да му запуши устата? Намира се в капан, тъй че какво значение има, по дяволите? Той е двигател без трансмисия, каруца без кон, мозъкът на Донован49, запечатан в контейнер с мътна течност, бълнуващ безполезни сънища.

Какво иска? Почни оттам.

Вдигна поглед към капана за сънища, който се полюшваше, тласкан от едва доловимите топли повеи. Долавяше грохота на снегорина, който бе достатъчно силен да накара картините по стените да се разтърсят. Тина Джийн Шлосинджър, ето как се казваше — и в тази канцелария уж висяла нейна снимка, на която изпод повдигнатата й пола се виждала катеричката й; колко ли подрастващи младежи са се помамили от тази химера?

Джоунси стана — буквално скочи на крака — и закрачи из кабинета, едва видимо накуцвайки. Бурята вече стихваше и хълбокът не го болеше толкова силно.

„Мисли като Еркюл Поаро — посъветва се сам. — Размърдай малките сиви клетки. Остави спомените, мисли само за господин Сив. Мисли логично. Какво иска той?“

Той се закова на място. Ама наистина, целта на господин Сив бе съвършено очевидна. Посети Водонапорната кула — най-малкото място, на което кулата се издигаше навремето — защото му трябваше вода. И то не каква да е вода, а питейна вода. Но Водонапорната кула вече не съществуваше, рухнала бе по време на голямата буря през 1985 г. — ха-ха, господин Сив, видя ли сега — а понастоящем Дери черпеше вода от север или от изток, при това не от едно място, пък и водоизточниците вероятно бяха недостъпни заради бурята. Тъй че след справка с наличните знания на Джоунси господин Сив се бе насочил отново на юг. Към…

Изведнъж всичко му се изясни. Краката му се подкосиха и той се строполи на пода, без дори да усети подновилата се болка в хълбока.

Кучето, наречено Хлапак. Дали е още тук?

— Естествено — прошепна. — Естествено, чак тук го надушвам. И то пърди като Маккарти.

Този свят бе враждебен към бируса, а жителите му се бореха срещу заразата с неподозирано ожесточение, извиращо от дълбоките недра на емоциите. Лош късмет. Но на последния оцелял извънземен му вървеше като по вода: като на зомбиран видиотен играч на зарове във Вегас, на когото му идват седмица след седмица: четворка, шестица, осмица, по дяволите, цяла серия. Най-напред намери Джоунси, вмъкна се в него и го завладя. После откри Пит, който го заведе където искаше, след последното „прожекторче“. После налетя на Анди Джанас от Минесота, който караше труповете на два елена, умъртвени от заразата. Животните не бяха от значение, но Джанас караше и разлагащия се труп на един от извънземните.

„Разлагащи се трупове — рееше се мисълта на Джоунси. — Разлагащи се трупове, от къде беше това?“

Няма значение. Защото следващата находка на господин Сив беше доджът с колито. И какво прави Сивият? Храни кучето с трупа? Навира му муцуната в разлагащата се тъкан ли? Не, много по-вероятно го е накарал да яде от него — „Хайде, моето момче, гризни си!“ Както и да се развиват говнестулките, процесът започва в стомаха, не в дробовете. За миг си представи Маккарти, изгубен в гората. Бобъра го пита: „Какво си ял? Мармотски дарадонки ли?“ Какво бе отвърнал гостът? „Храсти… някакви други неща… не съм много сигурен… бях толкова гладен, нали разбирате…“

Естествено. Гладен. Изгубен, уплашен и гладен. Не забелязва червените израстъци по листата на храстите и червените точици по зеления мъх, който е натъпкал в устата си, задавял се е, но го е поглъщал, защото някъде в кроткия си, изпълнен с „О, Боже“ и „Олеле, Божичко“ адвокатски живот е чел, че ако се изгубиш в гората, може да ядеш мъх, защото няма да ти навреди. Дали всеки от хората, които са погълнали бирус (миниатюрни, невидими частици, които се носят във въздуха), развива противни малки чудовища като онова, което разпра Маккарти и уби Бобъра? Сигурно не, във всеки случай вероятността е не по-голяма, отколкото вероятността за бременност вследствие на секс без предпазни мерки. Но Маккарти го бе прихванал… както и кучето, наречено Хлапак.

— Знае за къщичката — изрече Джоунси.

Разбира се. Виличката в Уеър на стотина километра западно от Бостън. Несъмнено знае историята за рускинята, всички я знаеха — Джоунси често я разказваше. Бе прекалено хубава, за да не я разкаже човек. Знаеха я в Уеър, в Ню Сейлъм, в Куливил и Белчъртаун, Хардуик, Пакардсвил и Пелам. Знаеха я във всички околни градчета. А какво, моля ви се, обграждаха всички те?

Куобин, ето какво. Водохранилището Кообин. Водоизточникът, който захранваше Бостън и околностите му. Колко хора пият вода от Кообин дневно? Два милиона? Три милиона? Джоунси не знаеше със сигурност, но безспорно бяха много повече, отколкото някога са пили от Водонапорната кула. Господин Сив хвърляше седмица след седмица, още едно хвърляне и ще обере банката.

Два-три милиона души. Господин Сив щеше да ги запознае с колито и неговият нов приятел.

Бирусът ще се разпространи, когато попадне в нова среда.

1

На юг, на юг и все на юг. Когато господин Сив отмина отклонението за Галдинър — първият изход от магистралата след Огъста — снежната покривка изтъня и двете платна отново се разшириха. Време бе да замени снегорина с по-незабележимо превозно средство — вече не му вършеше работа, пък и Джоунси го заболяха ръцете от непривичното напрежение, което се изискваше за управлението на гигантската машина. Господин Сив пет пари не даваше за тялото на Джоунси (или поне така си казваше, но в действителност е много трудно да не изпитваш поне известна доза съчувствие към нещо, което ти предоставя неочаквани удоволствия като „бекон“ и „убийство“), ала то непременно трябваше да го пренесе на още около триста километра на юг. Подозираше, че за мъж на средна възраст Джоунси не е в особено добра физическа форма. От една страна, заради злополуката, но най-вече заради професията си. Джоунси беше „учен“. Вследствие на което доста пренебрегваше физическите упражнения, което смайваше господин Сив. Тези същества бяха съставени от шейсет процента емоции, трийсет процента сетивни усещания и десет процента разум („При това и десет процента са им много — размишляваше той, — но да бъдем великодушни.“). Да изоставиш обаче тялото си като Джоунси, му се струваше едновременно проява на упорство и на глупост. Разбира се, това не е негова грижа. Както и самият Джоунси. Вече не. Джоунси се бе превърнал в онова, което очевидно винаги бе искал да бъде: безплътно създание. Съдейки по реакциите му обаче, това състояние не му допадаше особено много.

Проснато на пода сред цигарени угарки, празни картонени чашки от кафе и опаковки от снакс, колито зави от болка. Тялото му се бе раздуло до гротескни размери и бе заприличало на варел за вода. Скоро ще изпусне газовете и коремът му отново ще спадне. Господин Сив бе установил връзка с бирума, който се развиваше в него, и можеше да регулира растежа му.

Кучето ще изиграе ролята на онова, което гостоприемникът му нарича „рускинята“. Постави ли животното където трябва, задачата ще бъде изпълнена.

Мислено затърси преследвачите. Хенри и неговият приятел Оуен съвсем бяха изчезнали — като радиостанция, която е престанала да излъчва — което го тревожеше. Още по-назад (тъкмо подминаваха изходите към Нюпорт, следователно онези се намираха на стотина километра северно от настоящото местоположение на господин Сви) ги следваше друга група от трима преследвачи, но ясен контакт имаше само с един от тях: Пърли. В този Пърли се развиваше бирум и господин Сив чуваше мислите му съвсем ясно. Преди това ловеше и друг от групичката — Фреди, но този Фреди се бе изгубил. Бирусът, с който бе заразен, беше загинал — така казваше Пърли.

Насреща му се изпречи зелена табела с надпис: „МЯСТО ЗА ПОЧИВКА“. Тук имаше „Бъргър Кинг“, който в картотеката на Джоунси фигурираше едновременно като „ресторант“ и „верига за бързо хранене“. Сигурно предлагат бекон — при тази мисъл стомахът му закъркори. Да, има много причини, поради които ще му е трудно да се раздели с това тяло. То криеше своите удоволствия — определено криеше страхотни удоволствия. Но сега нямаше време за бекон — беше време да смени превозното средство. Което трябваше да стане максимално незабележимо.

Отбивката се разделяше на два ръкава, съответно обозначени с табели „ЗА ЛЕКИ АВТОМОБИЛИ“ и „ЗА ТЕЖКОТОВАРНИ АВТОМОБИЛИ И АВТОБУСИ“. Господин Сив вкара огромния оранжев снегорин на паркинга за камиони;от въртенето на огромния волан мускулите на Джоунси трепереха от напрежение) и със задоволство отбеляза, че там една до друга са гарирани четири машини като неговата. Вмъкна се на крайното свободно място и изключи двигателя.

Потърси Джоунси, но той се беше спотаи в своята смущаваща безопасна зона.

— Какво си намислил, друже? — промърмори господин Сив.

Отговор не последва… но Джоунси се ослушваше.

— Какво правиш?

Отново мълчание. Наистина, какво ли толкова би могъл да прави? Беше заключен, вече не виждаше света. И все пак не биваше да го забравя… както не можеше да забрави съблазнителните му предложения извънземният да се откаже от задачата си да посее семето и просто да се радва на живота на земята. Тази мисъл непрестанно изплуваше като пъхнато под вратата писмо от Джоунсиевия рай. Подобни послания съгласно архива на Джоунси се наричаха „рекламни лозунги“. Те са кратки и конкретни. Най-новият гласеше: „БЕКОНЪТ Е ЕДВА НАЧАЛОТО“. Господин Сив му вярваше. Още в болничната стая (каква болнична стая? каква болница? коя е тази Марси? кой иска инжекция?) бе разбрал, че животът на Земята е прекрасен. Но повелята бе изначална и безпрекословна: трябва да засее семето в този свят и да умре. А пък ако междувременно му се отвори възможност да похапне малко бекон, толкова по-добре.

— Кой е Ричи? От отбора на Тигрите ли беше? Защо го убихте?

Никакъв отговор. Но Джоунси слушаше. Много внимателно. Присъствието му направо подлудяваше господин Сив. Все едно беше (сравнението бе взето от речниковия запас на Джоунси) рибена костица, заседнала в гърлото. Не е толкова голяма, че да те задави, но е напълно достатъчна да те „тормози“.

— Късаш ми нервите, Джоунси. — Нахлузи ръкавиците, които бяха принадлежали на собственика на колито.

Този път получи отговор.

Чувствата ни са взаимни, друже. Тъй че що не вземеш да се разкараш някъде, където ще ти се зарадват? Що не идеш да разиграваш тоя театър на някой друг?

— Не мога. — Господин Сив протегна ръка към кучето, което с облекчение подуши ръкавиците, пазещи миризмата на стопанина му. Господин Сив мислено му заповяда да стои кротко, после слезе от снегорина и закрачи към алеята покрай ресторанта. Отзад сигурно има „служебен паркинг“.

Хенри и другия са по петите ти, задник такъв. Дишат ти във врата. Тъй че не си давай много зор. Остани тук, колкото ти се стои. Поръчай си тройна порция бекон.

— Те не ме усещат — издишайки облачета пара, отсече господин Сив (усещането как студеният въздух нахлува в устата и гърлото и изпълва дробовете бе несравнимо, толкова ободряващо — дори миризмата на бензин и дизел бе прекрасна). — Ако аз не ги усещам, значи и те не ме усещат.

Джоунси се изсмя — действително се изсмя. Господин Сив се закова на място до контейнера за боклук.

Правилата се промениха, приятелю. Те се отбиха да вземат Дудитс, а Дудитс вижда Дирята.

— Не знам какво означава това.

Разбира се, че знаеш, задник такъв.

— Престани да ме наричаш така! — тросна се Сив.

Може и да престана, стига да не се държиш с мен като с тъпак.

Господин Сив отново закрачи — да, зад ъгъла наистина бяха паркирани няколко коли, нагъсто скупчени една до друга, все стари и очукани.

Дудитс вижда Дирята.

Прекрасно знаеше какво означава това — онзи, дето се казваше Пит, притежаваше същото умение, същия талант, макар че при него едва ли се проявяваше толкова ярко както у този смущаващ субект Дудитс.

На господин Сив никак не му допадаше идеята да оставя следи, които Дудитс вижда, но разполагаше с информация, за която Джоунси не знаеше. Според Пърли, Хенри, Оуен и Дудитс се намираха само на двайсет и пет километра южно от местонахождението на самия Пърли. Ако това е вярно, Хенри и Оуен са на седемдесет километра оттук, някъде между Пийтсфийлд и Уотървил. Господин Сив не бе съгласен, че това е „дишане във врата“.

Но все пак не биваше да се бави.

Задната врата на ресторанта беше отворена. От заведението излезе младеж с бели дрехи — „готварска престилка“, съгласно картотеката на Джоунси — който мъкнеше две големи торби с боклук и очевидно се бе запътил към контейнерите. Младежът се казваше Джон, но приятелите го наричаха Буч. Сигурно би било приятно да го убие, но Буч изглеждаше значително по-силен от Джоунси, освен това беше и по-млад и вероятно по-бърз. Пък и убийството имаше неприятни странични ефекти, най-неприятният от които бе колко бързо откраднатите автомобили стават неизползваеми.

Здрасти, Буч.

Буч спря и тревожно го изгледа.

Коя е твоята кола?

Всъщност не беше негова, а на майка му, което беше добре. Таратайката на самия Буч беше в гаража, акумулаторът беше изтощен. Беше взел колата на майка си — субару автоматик. Както би казал Джоунси, господин Сив пак бе хвърлил седмица.

Буч безропотно му връчи ключовете. Още беше нащрек („с блеснали очи и настръхнала козинка“ по думите на Джоунси, макар че Сивият не забелязваше младият готвач да има опашка), но съзнанието му сякаш се бе изпарило. „Напуснало е доброволно“ — рече си Джоунси.

После няма да помниш нищо — нареди господин Сив.

— Няма — съгласи се младежът.

А сега се захващай за работа.

— Разбира се. — Буч взе торбите с боклука и закрачи към контейнерите за смет. До края на работната смяна, когато установи, че колата на майка му е изчезнала, вероятно всичко щеше да е свършило.

Господин Сив отключи червеното субару и седна зад волана. На седалката намери половин пликче чипс. Лакомо запоглъща хрупкавите картофки и подкара колата към снегорина. Накрая облиза пръстите на Джоунси. Мазно. Вкусно. Като бекона. Качи кучето в новата си кола. Пут минути по-късно вече пътуваше по магистралата.

На юг, на юг и все на юг.

2

В мрака отекват викове, музика и смях; във въздуха се носи миризма на наденички на скара, шоколад и печени фъстъци; небето пламти в пъстри огньове. Всичко се слива в едно и придобива отчетлив образ, който сякаш носи автографа на самото лято — рок-енд-рол парчето, което гърми от високоговорителите, монтирани в Строфърд Парк специално за случая:

Изведнъж излиза най-високият каубой на света — под пламналото небе над насъбралото се множество се извисява триметров Пекос Бил50, омацаните със сладолед дечица зяпват и се кокорят от изумление, а родителите се смеят и ги качват на раменете си, за да виждат по-добре. Пекос Бил размахва шапка и развява знаме с надпис „ДНИ НА ДЕРИ 1981 г.“.

— Аак оой тооо иисоо? — пита Дудитс.

Стиска син захарен памук, но съвсем е забравил за него и като тригодишен хлапак с искрена почуда се взира в каубоя на кокилите под озареното от фойерверките небе. От едната му страна стоят Пит и Джоунси, от другата Хенри и Бобъра. След каубоя крачи цяла свита весталки (някои от които действително бяха девици, дори в далечното 1981 лето Господне), размахваха батоните, които покориха Запада.

— Не знам как е толкова висок, Дудс — смее се Пит. Дръпва късче захарен памук от синята гранка в ръката на Дудитс и го пъхва в зяпналата му уста. — Сигурно е вълшебство.

Дудитс го поглъща, без да откъсва поглед от каубоя на кокилите, а момчетата избухват в смях. Дудс е пораснал най-много от всички — извисява се дори над Хенри. Но се остава дете и ги кара да се чувстват щастливи. Самият той е вълшебство — ще открие Джоузи Рикънхауър чак след година, но момчетата си знаят — той е истинско вълшебство, егати. Беше много страшно да се изправят срещу Ричи Гренадо и приятелчетата му, но онзи ден си оставаше най-късметлийския в живота им — и всички го признаваха.

— Ало, каубоя — крещи Бобъра и на свой ред размахва своята шапка (с козирка и надпис „Дери Тайгърс“). — Цуни ми ауспуха, братче! Седни на него и се завърти!

Всички примират от смях (тази случка е достойна да остане в историята — вечерта, когато Бобъра напсува каубоя на кокилите на парада по случай Дните на Дери под озареното от фойерверки небе), освен Дудитс, който продължава да зяпа като хипнотизиран, и Оуен Ъндърхил („Оуен! — чуди се Хенри. — Ти пък откъде се взе?“), който изглежда разтревожен.

Оуен го разтърсва и за пореден път се мъчи да го събуди, събуди се, Хенри, събуди се, събуди…

3

— … се, за Бога!

Страхът най-сетне накара Хенри да се изтръгне от съня. Отначало още долавяше аромата на печени фъстъци и на захарния памук. Постепенно всичко си дойде на мястото: побелялото небе, заснежената магистрала, зелената табела „СЛЕДВАЩИТЕ ДВА ИЗХОДА СА ЗА ОГЪСТА“. И Оуен, който го разтърсваше, а на задната седалка Дудитс се давеше от отчаяна дрезгава кашлица.

— Събуди се, Хенри, тече му кръв! Абе няма ли да се събудиш, мътните те…

— Буден съм, буден съм.

Откопча колана, обърна се и коленичи заднишком на седалката. Пренапрегнатите му мускули веднага за протестираха, но той не им обърна никакво внимание.

Положението не беше толкова страшно. От паниката в гласа на Оуен заключи, че Дудитс има едва ли не кръвоизлив, но в действителност от кашлицата от носа му бе прокапала кръв, а от устата му се стичаше тънка алена струйка. Оуен сигурно бе помислил, че бедният Дудитс буквално си е изкашлял дробовете, но явно само си бе пренапрегнал гърлото. Не че това само по себе си не бе сериозно. При неговото лабилно състояние, което непрестанно се влошаваше, всичко може да се окаже сериозно — дори най-обикновена настинка може да го довърши. От момента, в който го видя, Хенри знаеше, че Дудитс вече изминава последните метри до финала.

— Дудс! — строго извика той. Долавяше някаква промяна. Той самият се чувстваше различно. Какво става? Нямаше време да мисли. — Дудитс, дишай през носа! През носа, Дудс! Ето така!

Показа му, като разшири ноздри и пое дълбоко въздух… и като издиша, от носа му се посипаха бели власинки. Подобно на пухчета на глухарче, които са се превърнали в семенца. „Бирус — рече си. — Растял е в носа ми, но вече е загинал. Сега го изхвърлям буквално с всеки дъх.“ В този миг проумя каква бе промяната — сърбежът по крака, в устата и по слабините би изчезнал. Още имаше чувството, че езикът му е протрита черга, но вече не го сърбеше.

Подражавайки му, Дудитс задиша дълбоко през носа и пристъпът моментално отслабна. Хенри отвори книжния плик, извади шишенце със сироп за кашлица и отмери една капачка.

— От това ще ти мине — обясни. Но освен думите и мислите му трябваше да са изпълнени с увереност — в общуването с Дудитс интонацията сама по себе си не означаваше почти нищо.

Дудитс изгълта течността, направи кисела гримаса, после се ухили. Кашлицата престана, но от носа му продължаваше да се процежда струйка кръв… както изпод клепача на едното око. Ужасната му бледност сега изпъкваше много повече отколкото в дома му в Дери. Студът… безсънната нощ… перкомерното вълнение му се бяха отразили зле. Прилошаваше му, а за болния от левкемия в напреднал стадий дори най-обикновена хрема може да се окаже фатална.

— Добре ли е? — попита Оуен.

— Кой, Дудитс ли? Дудс е железен. Нали, Дудитс?

— Ааз еезен — съгласи се Дудитс, вдигна покъртително измършавялата си ръка и показа мускули. Но Хенри му идеше да закрещи, като гледаше изпитото му и изнурено лице, старанието му да се усмихне. Животът е несправедлив — надали го откриваше сега. Но това минаваше всякакви граници. Това бе чудовищно.

— Я да видим какво е приготвила Робърта за добрите момчета. — Той взе жълтата кутия.

— Уууби-дуу — с немощен, изтънял гласец обяви Дудитс.

— Н-да, а сега имаме малко работа — съгласи се Хенри и отвори термоса. Даде му сутрешната таблетка преднизон, макар че още нямаше осем часът, после го попита дали иска и перкосет. Дудитс размисли, сетне вдигна два пръста. На Хенри му се сви сърцето.

— Много ли си зле? — Пресегна се над седалката и му подаде двете таблетки. Нямаше нужда да му отговаря — хората в неговото състояние не молят за втора таблетка, за да се надрусат.

Дудитс отвърна с уклончив жест, сякаш искаше да каже „горе-долу“. На Хенри този жест му бе добре познат — той бе неразделна част от Пит, както изгризаните моливи и клечките за зъби бяха неразделна част от Бобъра.

Робърта бе напълнила термоса с шоколадово мляко — любимото на сина й. Хенри му наля една чаша, но не му я подаде веднага, защото в този миг джипът поднесе върху хлъзгав участък на пътя. Дудитс глътна хапчетата.

— Къде те боли, Дудс?

— Тук. — Посочи гърлото си. — Тук повече. — Постави ръка на гърдите си. След кратко колебание се поизчерви и плъзна ръка към слабините си. — И тук.

„Инфекция на пикочния канал — помисли си Хенри. — Мили Боже.“

— Аапче ииине?

— Да, от хапчетата ще ти мине. Просто им трябва малко време, за да подействат. Още ли се движим по Дирята, Дудс?

Той закима отривисто и посочи към предното стъкло. Хенри се запита (за кой ли път) какво точно вижда. Веднъж дори попита Пит, който му обясни, че било нещо като нишка, която често била бледа и трудно различима. „Най-добре се вижда, когато е жълта — казваше Пит. — Жълтото винаги се различава най-лесно. Не зная защо.“ Щом Пит вижда жълта нишка, на Дудитс сигурно му се явява нещо като широка жълта лента, ако не и цял път, настлан с жълти плочки, като пътя за Изумрудения град на Дороти.

— Ако завие нанякъде, нали ще ни кажеш?

— Кажа.

— Нали няма да заспиш?

Дудитс поклати глава. Некога досега не бе изглеждал толкова оживен, зелените очи искряха на изпитото му лице. Напомняха на електрически крушки, които понякога тайнствено грейват с удвоена сила точно преди да изгорят.

— Ако все пак ти се доспи, ми кажи и ще спрем да ти купим кафе. Трябваш ни буден.

— Ообее.

Хенри понечи да се обърне, стараейки се да не се напряга, но в този миг Дудитс изтърси нещо ново:

— Иин Ии исаа екоо.

— Така ли? — замислено отвърна Хенри.

— Какво? Това не го разбрах — намеси се Оуен.

— Казва, че господин Сив искал бекон.

— Това важно ли е?

— Не зная. Имаш ли нормално радио в тази трошка, Оуен? Искам да чуя новините.

Радиото беше под командното табло и сякаш бе монтирано съвсем наскоро. Явно не принадлежеше към оригиналното оборудване на колата. Оуен посегна да го включи, но в този миг се наложи да удари спирачки, тъй като един понтиак — с двойна предавка и лети гуми — се озова пред тях. Поднасяше от единия край на пътя, но в крайна сметка успя да се задържи на платното и полетя напред. Движеше се поне със сто километра в час и скоро се изгуби в далечината. Оуен го проследи с намръщен поглед.

— Ти си шофьорът, а аз съм само пътник — започна Хенри, — но ако той може да хвърчи така с летни гуми, защо и ние да не можем? Може би няма да е зле да понаваксаме.

— Джиповете са по-добре на кал отколкото на сняг. Повярвай ми.

— Все пак…

— А и най-много след десет минути ще го задминем. Готов съм да се обзаложа на бутилка хубаво уиски. Или ще се блъсне във външната мантинела и ще се претърколи надолу по склона, или ще се завърти на разделителната лента между двете платна. Ако извади късмет, ще падне на лявата си страна. Освен това — малка техническа подробност — ние сме бегълци от надлежно упълномощена инстанция, пък и не можем да спасим света, ако ни заключат в някой… За Бога!

Покрай тях прелетя форд „Експлорър“ — беше с двойна предавка, но сто и десет километра бяха твърде много в тези условия — вдигайки след себе си снежна пелена. Върху багажника на покрива се извисяваше нещо като планина, покрита със син брезент. Платнището не беше завързано особено старателно и се виждаше какво има отдолу — багаж. Повечето вещи сигурно скоро щяха да се разпилеят по пътя.

Ъндърхил включи радиото, в този миг ги задмина мерцедес, който хвърляше киша на всички страни. Оуен натисна бутона за автоматично настройване, отначало намери станция с класическа музика, второто попадение бе Кени Джи, но третия път улучи глас:

— … огромна ракетна батарея, мамка му!

Двамата с Хенри се спогледаха.

— Ааза амка муу оо раиоо — отбеляза Дудитс от задната седалка.

— Каза — потвърди Хенри, а като чу дълбокото придихание пред микрофона, допълни: — Освен това пуши пура.

— Не знам дали Федералната комисия по комуникациите ще бъде благосклонна — продължи музикалният водещ, след като издиша шумно и продължително — но ако онова, което чувам, е вярно дори наполовина, Федералната комисия е последната ми грижа. Плъзнала е междузвездна чума, братя и сестри, поне така се говори. Наречете го както щеше — Горещата зона, Мъртвата зона или Зоната на здрача, но при всеки случай гледайте да не пътувате на север.

Поредното шумно и продължително издишане.

— Марвин Марсианеца напредва, братя и сестри, така се чува от окръг Съмърсет и окръг Касъл. Епидемия, смъртоносни лъчи, живите ще завидят на мъртвите. По програма тук следва рекламен клип за гуми „Сенчъри“, но заеби ги тия лайна. — Чу се как нещо се счупи. Съдейки по звука, беше пластмасов предмет. Хенри бе смаян. Ето ти на — мракът, нашият стар приятел, само че не в мислите му, а в проклетия радиоефир, да му се не види! — Братя и сестри, ако в момента сте на север от Огъста, един малък съвет от вашия приятел Самотния Дейв от WWVE: насочете се на юг. И то незабавно. Следва малко насочваща музика.

Самотния Дейв от WWVE пусна Дорс, естествено. Джим Морисън пееше „Краят“. Оуен превключи на средни вълни.

Най-сетне намери станция, излъчваща новини. Тонът на говорителя не издаваше особена тревога, което бе положителен признак, освен това каза, че няма място за паника — още една добра новина. После пусна записи от изказвания на президента и на губернатора на Мейн, които в общи линии повтаряха същото: спокойно, хора, не се тревожете. Всичко е под контрол. Приятни, успокоителни слова, като болкоуспокояващо за нацията. Президентът щял да изнесе пред американския народ пълен доклад за събитията в единайсет часа сутринта, стандартно източно време.

— Речта, за която спомена Курц — отбеляза Оуен. — Само че са я изтеглили ден-два по-рано.

— За каква реч го…

— Шшшт! — Ъндърхил посочи радиото.

След като успокои слушателите, говорителят отново ги стресна, повтаряйки много от слуховете, които бяха чули от надрусания музикален водещ, само че с по-културни думи: епидемия, извънземни нашественици от космоса, смъртоносни лъчи. Следваше прогноза за времето: силни снеговалежи, последвани от дъжд и бурни ветрове, придружаващи нахлуването на топлия фронт (да не говорим за сеещите смърт марсианци). Чу се изщракване и информационният блок започна отначало.

— Ииж! — рече Дудитс. — Ее ии оодмииаа, поониите ии? — Сочеше през мръсното стъкло. Пръстът и гласът му трепереха. Всъщност целият трепереше и тракаше със зъби.

Оуен плъзна поглед към понтиака — наистина се беше завъртял на разделителната лента между северното и южното платно, но макар да не се беше преобърнал на покрива си, бе полегнал на една страна, наобиколен от безутешни пътници — после се обърна към Дудитс. Бе пребледнял като платно, трепереше и от носа му стърчеше напоен с кръв тампон.

— Хенри, той добре ли е?

— Не зная.

— Я си покажи езика.

— Не мислиш ли, че е по-удачно да не отклоняваш очи от…

— Ти не се грижи за мен, аз се справям. Покажи си езика.

Хенри изплези език. Оуен го огледа и сбърчи нос.

— Изглежда по-зле, но сигурно се оправяш. Тая гадост е побеляла.

— И на крака ми е побеляла. Както и по лицето и веждите ти. Просто извадихме късмет, че не е проникнало в белите дробове, стомасите или мозъка. — Замълча. — На Пърлмътър му е в стомаха. И вътре расте една от онези гадости.

— На какво разстояние се намират, Хенри?

— Бих казал на трийсет километра. Или по-малко. Тъй че ако може мъ-ъничко да ускориш… съвсе-ем мъничко…

Оуен го послуша, тъй като си даваше сметка, че и Курц ще даде газ, разбере ли, че всички се изнасят масово и вероятността да го погне цивилна и ли военна полиция значително намалява.

— Ама ти още чуваш Пърли. Бирусът ти вече загива, но ти продължаваш да държиш връзка. Дали е заради… — Той посочи задната седалка, където Дудитс се бе отпуснал омаломощен. Слава Богу, че вече не трепереше.

— Естествено. Притежавах нещо като неговата дарба много преди да започне този кошмар. Джоунси, Пит и Бобъра също, само че не си давахме сметка. Просто бе станало част от живота ни. — „Естествено, точно така. Както и всички онези мисли за найлонови пликове, високи мостове и пушки. Просто част от живота.“ — Но сега е по-силно. Може би след време ще отслабне, но за момента… — Сви рамене. — За момента чувам гласове.

— Например на Пърли.

— Пърли е един от тях. Чувам и други с бирус в активен стадий. Повечето са зад нас.

— А Джоунси? Твоят приятел Джоунси? Или Сив?

Хенри поклати глава.

— Но Пърли чува нещо.

— Пърли ли…? Той пък откъде…

— В момента има по-голям обхват от мен заради бирума…

— Какво е пък това?

— Онова, дето му расте в корема. „Говнестулката“.

— О! — На Ъндърхл моментално му се пригади.

— Във всеки случай не е човек. Не вярвам да е господин Сив, но е възможно. Не знам какво е, обаче се направляват от него.

Известно време пътуваха мълчаливо. Движението беше средно натоварено и някои шофьори караха доста лудешки.

Южно от Огъста застигнаха експлоръра — беше прекатурен сред разпиления багаж и очевидно пътниците го бяха изоставили), но според Оуен имаха късмет. Сигурно мнозина бяха останали у дома заради бурята. Дори да решат да бягат, като стихне, ще са изпреварили най-голямата вълна на масовото преселение. Бурята доста им бе помогнала.

— Искам да ти кажа нещо — най-сетне изрече Оуен.

— Няма нужда да го казваш. Все пак седиш до мен — в близкия обхват си — и все още долавям част от мислите ти.

Ъндърхил размишляваше дали да спре джипа и да слезе, ако е сигурен, че преследването ще приключи, когато Курц спипа него. Оуен Ъндърхил бе неговата цел номер едно, но той си даваше сметка, че заместникът му надали би извършил такова чудовищно предателство на своя глава. Не, той ще пръсне черепа на Оуен, но няма да се задоволи само да го убие. С Оуен Хенри има някакъв шанс. Но без него със сигурност ще се превърне в пушечно месо. Както и Дудитс.

— Ще се движим заедно — продължи Хенри. — Приятели докрай, както се казва.

— А сеаа имаее маоо рааоотаа — вметна Дудитс от задната седалка.

— Точно така, Дудс. — Хенри се пресегна и лекичко стисна ледената му длан. — Сега имаме малко работа.

4

След десет минути Дудитс съвсем се оживи и им посочи първото място за спиране след Огъста. Всъщност вече се намираха почти до Луистън.

— Там! Там! — завика Дудитс и се разкашля.

— Спокойно, Дудс — рече Хенри.

— Сигурно са спрели да пият кафе — предположи Оуен. — Или за сандвич с бекон.

Но Дудитс ги насочи към служебния паркинг отзад. Накара ги да спрат и слезе. Постоя, помълча, промърмори си нещо, на вид толкова крехък и уязвим под надвисналите облаци, сякаш се поклащаше с всеки повей на вятъра.

— Хенри, не знам каква муха му бръмчи в главата, но ако Курц наистина е толкова близо…

Обаче Дудитс кимна и като се качи на джипа, посочи към изхода. Изглеждаше изтощен до смърт, ала явно бе доволен.

— Боже мой, за чий дявол беше всичко това? — озадачен поиска да знае Оуен.

— Мисля, че Сивият е сменил колата — обясни Хенри. — Нали Дудитс? Сменил си е колата?

— Кааде! Кааде кооа! — отривисто закима Дудитс.

— Значи вече се движи по-бързо. Трябва да дадеш газ, Оуен. Зарежи го Курц… трябва да хванем господин Сив.

Оуен го погледна, сведе очи… и пак го погледна.

— Какво ти става? Пребледня като платно.

— Какъв съм глупак… от самото начало трябваше да се досетя какво крои тоя нещастник. Единственото ми оправдание е, че съм изморен и изплашен… Оуен, трябва да го хванем. Пътува към Западен Масачузетс и непременно трябва да го настигнеш, преди да се е добрал до там.

Тук платното беше покрито с киша и шофирането вече не беше толкова опасно. Оуен ускори до сто километра в час — засега не смееше да вдигне повече.

— Ще се опитам — отвърна. — Но освен ако не катастрофира или му се повреди колата…

Хенри бавно поклати глава.

— Не мисля, братче. Няма да се случи.

5

Като дете (когато се казваше Кунц) този сън често му се присънваше, но с първата поява на болките и тръпките на юношеството му се беше явявал най-много веднъж-два пъти. В съня си тича през полето под сияйната лятна луна и се страхува да се обърне назад, защото то го преследва — то. Търчи с всичка сила, но, разбира се, разбира се, това не е достатъчно, тъй като в сънищата усилията не са достатъчни. После то почти го настига и вече чува учестеното му дишане и долавя странната му остра миризма.

Стига до брега на огромно застояло езеро — макар че в загубеното безводно канзаско градче, където бе отраснал, никога не бе имало езера — което макар и много красиво (луната припламва в дълбините му като искряща лампа), всява в душата му смъртен ужас, защото препречва пътя му а той не умее да плува.

Коленичи на брега — в това отношение сънят е досущ като всички детски сънища — но в неподвижната вода не се отразява то, а отвратителното плашило с глава от зебло, натъпкано със слама, и подпухнали ръце в сини ръкавици, само че в настоящия сън от езерото го леда Оуен Ъндърхил с обрасло с бирус лице. На лунната светлина петната изглеждат като огромни бенки.

На това място от съня като малък винаги се събуждаше (често с щръкнало пишле, макар че защо подобен сън може да породи еротична реакция у дете, един Господ знае), но този път продължи да сънува: то — Оуен — го докосна и сякаш го гледаше с упрек. Или може би въпросително.

Защото не се подчини на заповедите, мъжки! Защото прекрачи границата!

Вдигна ръка да прогони Оуен, да отмести дланта му… и под лунните лъчи видя собствената си ръка. Беше сива.

„Не — рече си, — това е от светлината.“

Но пръстите бяха само три — дали и това се дължи на лунната светлина?

Оуен го докосва, предава му гадната зараза… и въпреки това смее да го нарича…

6

— … шефе. Събуди се, шефе!

Курц отвори очи, изръмжа и се изправи, отблъсвайки ръката на Фреди. Фреди се пресягаше от предната седалка и го разтърсваше за коляното, но и това бе непоносимо.

— Буден съм, буден съм. — Размаха ръце, за да го докаже. Дланите му не бяха розови като на бебе, но не бяха и сиви и всяка притежаваше пълен набор от по пет пръста.

— Колко е часът, Фреди?

— Не знам, шефе — във всеки случай още е сутрин.

Естествено. Часовниците бяха вън от строя. Дори джобният му часовник беше спрял. Като всички жертви на съвременния век бе забравил да го навие. На Курц, който винаги бе имал доста изострено чувство за време, му се струваше, че е към девет часа, което означаваше, че е спал два часа. Не беше много, но той не се нуждаеше от много сън. Чувстваше се по-добре. Със сигурност достатъчно добре, за да долови тревогата в гласа на Фреди.

— Какво има, мъжки?

— Пърли казва, че вече не ги чува. Оуен бил последният, но и той се изгубил. Вече се бил преборил с риплито, сър.

Курц мярна в широкото огледало за обратно виждане измъчената усмивка на Пърли, която сякаш казваше „метнах ли те?“.

— Какво става, Арчи?

— Нищо не става — отвърна Пърли, чийто разсъдък явно значително се бе избистрил. — Аз… шефе, бих пийнал малко вода. Не съм гладен, но…

— Мисля, че можем да спрем за вода — разреши Курц. — Ако имаме връзка, разбира се. Но ако вече не чуваме никого — нито този Джоунс, нито Оуен, нито Девлин — е, нали ме разбираш, мъжки. Такъв съм си аз, дори да умирам, пак впивам зъби до кокал, и дори тогава ще трябват двама доктори и пушка, за да ме накарат да пусна. Очаква те дълъг и жаден ден, докато с Фреди обикаляме пътищата на юг и търсим следа от тях… освен ако не ни помогнеш. Помогни ни, Арчи, и ще наредя на Фреди да спре още на следващата отбивка. Лично ще изтичам до денонощния да ти купя най-голямата бутилка минерална вода, която имат в хладилника. Как ти звучи?

Звучеше му примамливо — пролича само като примлясна и навлажни устни с език (риплито по страните и устните му процъфтяваше — повечето петна бяха с цвят на ягода, но имаше и по-тъмни като бургундско вино), но отново бе придобил онова потайно изражение. Стрелкаше очи насам-натам. Курц веднага разгада какво става. Пърли бе откачил, Бог да му е на помощ. Но може би човек трябваше сам да е луд, за да го разбере.

— Казах му Божията истина. Изгубих връзка с тях. — Опря пръст до носа си и отново му метна хитър поглед в огледалото.

— Веднъж като ги хванем, има голяма вероятност да те излекуваме, момко. — Курц го съобщи с възможно най-сухия тон, сякаш искаше да каже „казвам ти го просто за сведение“. — Та кого чуваш сега? Джоунси? Или онзи, новия — Дудитс? — Всъщност Курц го нарече „Дуд-Дутс“.

— Него не го чувам. Никой от тях не чувам. — Но изражението му подсказваше тъкмо обратното.

— Кажи и ще имаш вода. Но ако продължаваш да си правиш шега с мен, войниче, ще ти пръсна черепа и ще те захвърля насред снега. Прочети ми мислите и смей да кажеш, че не е така.

Пърли го изгледа кисело и съобщи:

— Джоунси и господин Сив още са на магистралата. Намират се близо до Портланд. Джоунси каза на господин Сив да заобиколи града по шосе № 295. Само дето не му каза, ами господин Сив е в главата му и като му потрябва нещо, просто си го взима.

Курц слушаше с нарастващо удивление, като междувременно правеше изчисления.

— Имат куче. Возят със себе си някакво куче. Казва се Хлапак. Него го чувам. То е… като мен. — Очите му отново срещнаха погледа на Купц в огледалото, но лукавството се бе изпарило. На негово място бе останало жалко безумство. — Мислиш ли, че наистина има шанс да… нали разбираш… да стана като преди?

Знаейки, че Пърли му чете мислите, Курц отговори много внимателно:

— Мисля, че най-малкото има шанс да те отървем от това бреме. Ако те поверим на лекар, който е наясно със ситуацията? Да, струва ми се напълно възможно. Голяма доза хлороформ, а като се събудиш… пуф! — Курц докосна връхчетата на пръстите си с устни, после се обърна към Фреди: — Ако са в Портланд с колко ни водят?

— Със стотина километра, шефе.

— Тогава дай газ, Бог да те поживи. Гледай да не хвръкнем в канавката, но ускори ход. — Сто километра. Ако Оуен, Девлин и Дуд-Дитс знаят онова, което знаеше и Пърли, значи още са по следите им.

— Арчи, дай да се разберем. Господин Сив е Джоунси…

— Да…

— А имат и куче, което може да им чете мислите, така ли?

— Кучето чува мислите им, но не ги разбира. То си става куче. Жаден съм, шефе.

„Слуша кучето като радиопредавател, мамка му“ — дивеше се Курц.

— Фреди, спри на следващата отбивка. По едно питие за всички. — Въобще не му се спираше — дразнеше се от мисълта да предостави на Оуен и километър преднина — но Пърлмътър му трябваше. При това в добро разположение на духа.

Наближаваха отбивката, където господин Сив смени снегорина със субаруто и където Оуен и Хенри спряха за кратко, понеже Дирята минаваше оттам. Паркингът беше претъпкан, но те събраха монети за автоматите пред вратата.

Слава Богу.

7

Независимо от възходите и паденията на така наречената „президентска администрация от Флорида“ (по този въпрос все още не е написано почти нищо), със сигурност може да й се признае едно: с речта си в онази ноемврийска сутрин президентът сложи край на Космическия страх.

Изказаха се различни мнения защо речта бе успешна („Не беше проява на политическа мъдрост, просто моментът беше подходящ“ — злорадстваше един от противниците), но речта определено бе успешна. Гладни за факти, хората, които вече бяха напуснали домовете си, се отбиваха в крайпътни заведения, за да гледат по телевизията речта на президента. Магазините за телевизори в търговските центрове се изпълниха с тълпи от хора, безмълвно втренчени в екраните. Бензиностанциите по междущатско шосе № 95 затвориха закусвалните и край притихналите заключени касови апарати бяха поставени телевизионни приемници. Баровете се изпълниха с посетители. Мнозина поканиха в домовете си непознатите, които искаха да чуят речта. Пътниците можеха спокойно да слушат прякото предаване по радиото, без да спират (както постъпиха Джоунси и господин Сив), но малцина избраха този вариант. Болшинството искаха да гледат в очите лидера на нацията. Противниците на президента твърдяха, че речта само прекъснала инерцията на паниката — един дори заяви, че „в конкретния момент и Порки Пиг51 да бе излязъл пред американския народ, пак щеше да постигне същия ефект“. Друг наблюдател изрази различно мнение. „Това бе върховната точка на кризата — коментира той. — Близо шест хиляди души бяха напуснали домовете си. Евентуална грешка от страна на президента щеше да два следобед да изведе по пътищата още шейсет хиляди души, а достигайки Ню Йорк, преселението би придобило десеторно по-големи размери, превръщайки се в най-голямата бежанска вълна от Дъст Боул52 насам. Американският народ, особено жителите на Нова Англия, се обърнаха към своя макар и не много убедително избран лидер с надеждата да им помогне… да ги успокои и да им вдъхне кураж. Той им отвърна с обръщение, което спокойно може да се определи като най-великата реч на американски президент на всички времена. Обяснението е елементарно.“

Независимо дали обяснението беше елементарно или не, и дали речта бе плод на социологически проучвания или на добри ръководни умения, тя бе точно онова, което Оуен и Хенри бяха очаквали да чуят… а Курц бе предугадил думите и смисъла до най-малката подробност. Бе изградена върху две основни идеи, които представляваха неоспорим факт и които имаха за цел да уталожат страха, надигащ се в гърдите на всеки американец през онова ноемврийско утро. Първата теза бе, че макар и да не са пристигнали с маслинови клончета и дарове, пришълците не проявяват тенденции към агресивно или враждебно поведение. Съгласно втората теза, макар да бяха донесли със себе си някакъв вирус, той бе изолиран в района на Джеферсън Тракт (президентът очерта географската местност на предназначения за целта светещ зелен екран със сръчността на опитен метеоролог, който очертава границите на фронт с ниско атмосферно налягане). Вирусът бързо загиваше, при това без абсолютно никаква намеса от страна на учените и военните специалисти, мобилизирани в района.

— Макар да нямаме пълна яснота в този критичен момент — говореше президентът на милионната публика, която го слушаше със затаен дъх (по разбираеми причини с най-стаен дъх го слушаха намиращите се в онази част на Нова Англия, която попадаше в Североизточния коридор) — вярваме, че нашите посетители са пренесли вируса на Земята, както се случва пътешествениците дапренесат насекоми с багажа или продуктите, закупени в чужбина. Обикновено това е грижа на митническите власти, но, разбира се — Големият бял баща се усмихна ослепително — нашите гости не са минали през митнически контрол.

Да, има заболели. Предимно военен персонал. Повечето от заразените (вирусът представлявал гъбично образувание като микозите по краката, обясни Големият бял баща) лесно се преборват с него без външна намеса. Районът е под карантина, но хората извън конкретната зона не ги грози никаква опасност, повтарям, никаква опасност.

— Ако се намирате в Мейн и сте напуснали домовете си — продължи президентът, — ви съветвам да се върнете. По думите на Франклин Делано Рузвелт няма от какво да се страхуваме освен от страха.

Той не спомена избиването на сивите пришълци, взривения кораб, задържаните ловци, пожара в магазинчето на Гослин, въстанието. Не спомена за кучешкия край на бойците от отряда Импириъл Вали на Галахър (мнозина бяха на мнение, че те действително са кучета, може би дори много по-лоши от кучета). Не обели думичка за Курц и за преносителя на заразата Джоунси. Представи на аудиторията точно толкова информация, колкото да прекърши гръбнака на паниката, преди да е излязла от контрол.

Повечето хора послушаха съвета му и се върнаха по домовете си.

Естествено за някои това бе невъзможно.

За някои възможността за завръщане у дома въобще не съществуваше.

8

Малката процесия напредваше на юг под смраченото небе, водена от ръждивочервеникавото субару на Мари Търджън от Личфийлд, което тя никога повече нямаше да види. Хенри, Оуен и Дудитс я следваха на деветдесет километра разстояние, с близо петдесет минути закъснение. След кратък престой на отбивката на стои и двайсет километра от Джоунси и господин Сив или на трийсетина километра от основната си цел.

Ако не бяха надвисналите облаци, от ниско летящ самолет спокойно би могло да се наблюдават едновременно трите превозни средства — субаруто и двата военни джипа „Хъмър“; беше 11:43 стандартно източно време и президентът тъкмо завърши речта си с думите „Бог да ви благослови, братя американци, и Бог да благослови Америка.“

Джоунси и господин Сив вече наближаваха моста Китъри-Портсмът в Ню Хампшър; Хенри, Оуен и Дудитс се намираха при изход № 9 на отклонението за Фалмът, Къмбърланд и Джерусалемс Лот; Курц, Фреди и Пърлмътър (коремът му отново се бе надул — той се бе отпуснал на седалката, като стенеше мъчително и изпускаше смрадливи газове може би като критичен коментар към речта на президента) наближаваха отклонението за шосе № 295 към Боуднъм, недалеч на север от Брънсуик. Предполагаемият дозор би различил трите автомобила съвсем ясно, понеже мнозинството пътници бяха спрели да гледат по телевизията успокоителното обръщение на президента.

Черпейки информация от възхитително подредената памет на Джоунси, господин Сив се отклони от шосе № 95 и сви по шосе № 495 веднага след като прекоси границата между Ню Хампшър и Мейн… но направляван от Дудитс, който виждаше следите на Джоунси като ярка жълта диря, първият джип „Хъмър“ щеше да го последва. При Марлбъро господин Сив се отклони от шосе № 495 и се насочи по междущатско шосе № 90 — една от централните пътни артерии на Америка в посока изток-запад. В района на Бей Стейт този път бе известен като „Голямата магистрала“. Съгласно картотеката на Джоунси изход № 8 бе означен с табели „Палмър, Масачузетски университет, Амхърст и Уеър“. Куобин се намираше на десет километра от Уеър.

Трябваше да стигне до шахта № 12 — така поне казваше Джоунси, а Джоунси не би могъл да излъже, колкото и да му се искаше. При язовир Уиндзър, в южния край на водохранилището Куобин имаше клон на Масачузетската агенция по водите. Джоунси ще го отведе до там — с останалото господин Сив ще се справи и сам.

9

Джоунси не можеше повече да седи зад бюрото — чувстваше, че ако не стане, ще заплаче на глас. После несъмнено ще се разхълца, след което неминуемо ще се разциври, а разциври ли се веднъж, като нищо съвсем ще превърти и ще хукне навън да се хвърли на врата на господин Сив, готов да бъде унищожен.

„Пък и къде ли сме сега? — питаше се той. — Дали стигнахме Марлбъро? Дали излязохме от 495 на 90? Май сме някъде там.“

Нямаше начин да разбере със сигурност — прозорците бях напълно закрити от щорите. Вдигна поглед към стъклата… и не можа да сдържи усмивката си. Нямаше друг изход. Надписът „ОТКАЖИ СЕ, ИЗЛЕЗ“ бе изчезнал и на негово място се бе появил друг, напълно в тон с мислите му: „ПРЕДАЙ СЕ, ДОРОТИ“.

„Това е мое дело. Обзалагам се, че ако поискам, мога да разкарам тия смотани щори.“

И какво от това? Господин Сив ще ги подмени с нови или просто ще намаже стъклата с черна боя. Ако иска да попречи на Джоунси да вижда какво става навън, все ще измисли как да му закрие гледката. Работата е там, че господин Сив контролира външната му обвивка. Пред очите му главата на пришълеца експлодира и се разпадна на спори — доктор Джекил стана господин Бирус — и Джоунси го погълна. Сега господин Сив е…

„Той е болка — разсъждаваше Джоунси. — Господин Сив ми е болното място в мозъка.“

Тази мисъл породи протест и Джоунси дори различи свързано опровержение: „Напротив, тъкмо обратното — ти се измъкна, ти избяга“ — но бързо го изтика от мислите си. Това е плод на измислена псевдо-интуиция, на когнитивна халюцинация, подобна на миражите в пустинята, когато на жадния пътник се привиждат несъществуващи оазиси. Той е заключен тук. А господин Сив е на свобода, тъпче се с бекон и командва парада. Позволи ли си да се заблуждава, Джоунси би бил същински първоаприлски глупак, но през ноември.

„Трябва да го забавя. Ако не успея да го спра, дали не мога поне да му объркам плановете?“

Изправи се и закрачи покрай стените. Пълната обиколка на стаята възлизаше на трийсет и четири стъпки. Безумно къса обиколка. Но помещението със сигурност бе по-просторно от средноголяма затворническа килия — за ония от Уолпол, Данвърс и Шоушенк направо е върхът на сладоледа. Джоунси броеше крачките, но същевременно се питаше колко ли им остава до изход № 8.

„Трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири.“ Ето че отново се оказа зад стола. Време е за втората обиколка.

До Уеър не остава много… не че ще спрат там. За разлика от рускинята господин Сив прекрасно знаеше къде отива.

„Трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири, трийсет и пет, трийсет и шест.“ Отново се озова зад стола, готов за поредната обиколка.

Когато навършиха трийсет години, с Карла вече имаха три деца (четвъртото се роди скоро, още нямаше годинка) и изобщо не се надяваха скоро да се сдобият с лятна вила, дори със скромно бунгало като онова на Осбърн Роуд в Северен Уеър. После във факултета на Джоунси настъпи сеизмично разместване на пластовете. Негов добър приятел стана декан и Джоунси стана доцент три години по-рано от очакваното и в най-смелите си мечти. Увеличението на заплатата бе значително.

„Трийсет и пет, трийсет и шест, трийсет и седем, трийсет и осем“ — ето го пак зад стола. Отразяваше му се добре. Просто измерваше килията, нищо повече, но му действаше успокояващо.

Същата година почина бабата на Карла и остави голямо наследство, което Карла подели със сестра си, тъй като най-близките кръвни роднини от междинното поколение не бяха сред живите. Купиха вила и през онова лято за пръв път заведоха децата на язовир Уиндър. От там потеглиха на първата от последвалите ежегодно летни туристически обиколки. Водачът — служител от Масачузетската агенция по водите — им бе разказал, че районът около хранилището Куобин бил известен като „случайния пущинак“ и се превърнал в любимо обиталище на масачузетските орли, които свивали гнезда тук. (Джон и Миша — двете най-големи деца в семейството — се надяваха да видят някой и друг орел, но останаха разочаровани.) Водоемът бил създаден през трийсетте години чрез изкуствено наводняване на три земеделски общини. По онова време земите около новообразуваното езеро били обработваеми. Шейсетина години по-късно вече изглеждаха така, както сигурно е изглеждала цяла Нова Англия преди да се развият култивираното стопанство и индустрията в средата на седемнайсети век. Източно от езерото — водачът им обясни, че било едно от най-чистите водохранилища в Северна Америка — имаше лабиринт от кални черни пътища, но други пътища нямаше. Ако човек иска да продължи на изток след шахта № 12, трябва да се екипира с туристически обувки, обясни водачът, който са казваше Лорингтън.

В екскурзията участваха десетина други туристи и докато се разказваха всички тези истории, вече се бяха завърнали на изходната точка. Стояха на пътя, който минаваше по язовирната стена и гледаха водохранилището на север (по блесналата яркосиня водна повърхност танцуваха милиони слънчеви зайчета, а Джоуи спеше дълбоко в кенгуруто на гърба но Джоунси). Лорингтън вече привършваше историята и тъкмо се канеше да им пожелае приятен ден, когато един от присъстващите, облечен в памучна рекламна фланелка на университета в Рутгърс, вдигна ръка досущ като първолак и попита: „Шахта № 12 — това не е ли там където е рускинята?…“

„Трийсет и осем, трийсет и девет, четирийсет, четирийсет и едно“ — отново се намери зад бюрото. Броеше механично, без да се замисля за конкретните числа — нещо, което му се случваше непрестанно. Карла твърдеше, че това било признак на обсесивно-натрапчиво поведение. Джоунси не знаеше дали това обяснение е вярно, но броенето със сигурност му действаше успокояващо, затова започна нова обиколка.

Лорънгът неодобрително изрече думата „рускинята“. Тази тема със сигурност не бе част от беседата за посетители и не допринасяше за положителното впечатление, която масачузетската агенция по водите се стремеше да създаде у туристите. В зависимост от това през кой общински водопровод минаваше в последния петнайсеткилометров участък от дългия си път, водата в Бостън можеше да мине за най-чистата и най-хубавата питейна вода на света — най-малкото такова бе посланието, което се опитваше да разпространи агенцията.

„Не зная почти нищо по въпроса, сър“ — заяви Лорингтън, а Джоунси мислено отбеляза: „Ай, ай, нашият водач май току-що изрече опашата лъжа.“

„Четирийсет и едно, четирийсет и две, четирийсет и три“, ето го пак зад стола. Бе ускорил ход. Сключил ръце зад гърба си като морски капитан, който крачи по бака… или в карцера вследствие на успешен бунт на екипажа. Второто сравнение като че ли бе по-удачно.

Джоунси бе преподавал история почти през целия си живот и любопитството бе при него като втора природа. Още същата седмица отскочи до градската библиотека да проучи случая в местния вестникарски архив; като се порови известно време, най-сетне откри каквото търсеше. Материалът бе кратък и лаконичен — същият брой съдържаше статии за градински партита, описани много по-обстойно и колоритно — но местният пощальон се оказа по-запознат с историята и готов да я сподели. Милият господин Бекуит. Джоунси още помнеше последните думи, които изрече, преди да включи двигателя на старата пощенска бяло-синя камионетка и да отпраши по Осбърн Роуд и към пощенската кутия на следващата вила — през лятото в южния край на езерото имаше много поща за разнасяне. Като влизаше в къщурката — когато им падна като дар от небето — Джоунси си рече, че Лорингтън неслучайно бе отклонил темата за рускинята.

Тя доста би злепоставила агенцията пред обществеността.

10

Името й е Илена, или Елейна Тимарова — като че ли никой не знае със сигурност. Появява се в Уеър в ранната есен на 1995 г. с форд „Екскорт“ с дискретна жълта лепенка на компанията за коли под наем „Хърц“ на предното стъкло. Оказва се, че колата е крадена, поради което плъзват слухове — непотвърдени, но доста пикантни — как рускинята се сдобила с ключовете на летище Логан срещу малко секс. Кой знае, може и така да е било.

Пришълката очевидно е заблудена и нещо й хлопа. Някои си спомнят, че имала синина на лицето, други пък забелязали, че блузата й е закопчана накриво. Говори английски слабо, но достатъчно добре, за да се сдобие с онова, което й е необходимо — указания как да стигне до водохранилището Куобин. Записва си ги (на руски) на късче хартия. Същата вечер, когато затварят пътя през язовир Уиндзър, откриват изоставения форд на една площадка за пикник на дигата Гуднъф. Тъй като на следващата сутрин колата все още е там, двама служители от водната агенция (кой знае, единият може да е бил Лоригтън) тръгват да търсят жената.

На три километра от Източната улица откриват обувките й. След още три километра, където Източната улица преминава в черен път (вие се през пущинака покрай източния бряг на водохранилището и не е никаква улица, а масачузеткия вариант на Просеката), най-сетне намират блузата й… о-хо. След още три километра Източната улица свършва с кръстопът, откъдето тръгва дълбок кален коловоз за превоз на трупи — Фицпатрик Роуд — който води навътре в пущинака. Търсачите тъкмо се канят да завият по него, когато забелязват нещо да се розовее на един клон, надвиснал над водата. Оказва се сутиенът на дамата.

Тук теренът е мокър — макар не чак блатист — и двамата лесно откриват следите й по стъпките в калта и изпочупените клони, през които се е провирала, вероятно причинявайки невероятни наранявания по тялото си. Доказателствата са видими, независимо дали на търсачите гледката им допада или не — по клоните и камъните са останали кървави дири.

Два километра след кръстопътя, където свършва Източната улица, стигат до каменно здание, издигнато на оголената скала. Гледа към Маунт Помъри оттатък източния ръкав на река Пенъбскот. Тук се помещава шахта № 12, до която се стига с кола е единствено от север. Защо Илена или Елейна не е дошла направо от север, остава завинаги неразрешима загадка.

Акведуктът, който започва от Куобин, се движи право на изток в продължение на сто километра и по пътя си събира водите от водоемите в Уочусетс и Съдбъри (които не са толкова големи и толкова чисти). Шахтата няма помпени съоръжения — водопроводната тръба е с диаметър три метра и не се нуждае от помпа. Бостън се снабдяваше с вода единствено по силата на гравитацията — техника, използвана от древните египтяни още преди трийсети пет века. По продължение на акведукта са издълбани дванадесет шахти. Те играят ролята на одушници и служат за регулиране на налягането, както и за достъп, ако водопроводът се запуши. Шахта № 12, която се намира най-близо до водохранилището, се нарича още Водовземна шахта. Тук се извършват измервания на чистотата на водата, а нерядко и на женската добродетел (каменната сграда не се заключва и често се посещава от влюбените, които прекосяват езерото с лодки).

На най ниското от осемте каменни стъпала пред вратата прилежно са сгънати джинсите на жената. На най-горното стъпало търсечите намират бели памучни гащички. Вратата е отворена. Вече си представят какво ще открият вътре — мъртва рускиня без дрехи.

Но не отгатват. Кръглият железен капак на шахта № 12 е отместен, очертавайки черно отверстие с формата на полумесец. Наблизо се търкаля лостът, с който е отместила капака — сигурно е бил облегнат зад вратата заедно с другите сечива. До лоста е захвърлена дамската чанта на рускинята. Върху нея е поставен портфейл, отворен така, че да се вижда личната й карта. Най-отгоре — а върха на пирамидата, така да се каже — се намира паспортът й. Отвътре се подава къс хартия, гъсто изписан с драскулици, които сигурно са на руски, на кирилица, или както там се нарича. Отначало двамата търсачи решават, че това е предсмъртно послание, но след като го дават за превод се оказва, че на листа са записани чисто и просто указанията как да стигне до водохранилището. Най-отдолу пише: „Като свърши пътят, все покрай брега.“ Както и бе постъпила, пътьом разсъбличайки се, сякаш без въобще да забелязва как клоните раздират кожата й.

Двамата търсачи стоят край отворената шахта, почесват се по главите и се вслушват в бълбукащата вода, която тече към кранчетата, чешмите, фонтаните и градинските маркучи на Бостън. Звукът отеква глухо и някак усойно, което има своето обяснение — шахтата е дълбоко четирийсет метра. Двамата мъже не разбират защо рускинята е избрала именно този начин, но съвсем ясно разбират какво се е случило и дори си я представят как седи на ръба, провесила крака в бездънния кладенец — също като женския силует на етикета на „Уайт Рок“, само че без дрехи. Хвърля последен поглед през рамо, може би да се увери, че портфейлът и паспортът все още са на мястото, където ги е оставила. Иска някой да узнае кое е бил човекът, отишъл си по този начин, в което има нещо ужасяващо и непоносимо тъжно. Хвърля последен поглед назад и се плъзва в цепнатината между открехнатия капак и стената на шахтата. Може би е стигнала носа си като дечурлигата, скачащи в обществения басейн. А може би не. Във всеки случай отнело е по-малко от секунда. Здравей мрак, стари мой приятелю.

11

Последните думи на стария господин Бекуит, преди да отпътува с пощенската камионетка, бяха: „На мен както ми го разказаха, ония в Бостън ще я пият в сутрешното си кафе към Свети Валентин. — После се ухили. — Аз лично вода не пия. Само бира.“

12

Джоунси обикаляше кабинета вече за дванайсети или за четиринайсети път. Поспираше за миг зад стола, разсеяно разтриваше хълбока си, после продължаваше да крачи и да брои — милият Джоунси с натрапчивите обсесии.

„Едно… две… три…“

Безспорно бе интересна история — чудесен пример за Страховита история от малкия град (също ката разказите за къщи с призраци, където са станали безброй убийства, или за ужасяващи пъти катастрофи) — и недвусмислено разкриваше плановете на господин Сив за Хлапак, злощастното коли, но какво от това, че знае накъде се е запътил господин Сив? В крайна сметка…

Отново се озова зад стола „четирийсет и осем, четирийсет и девет, петдесет“ — абе, чакайте малко! Не беше ли първата обиколка трийсет и четири крачки? Как така този път преброи до петдесет? Не влачеше крака и в никакъв случай не ситнеше като госпожица, тъй че как е…

„Ти я правиш по-голяма. Като я обикаляш, я разширяваш. Защото си неспокоен. В края на краищата това е твоята стая. Обзалагам се, че стига да поискаш, ще стане колкото балната зала в хотел Уолдорф-Астория… и никакъв господин Сив не може да те спре.“

— Нима е възможно? — прошепна Джоунси. Стоеше зад стола с ръка зад гърба, сякаш позираше за портрет. Не се нуждаеше от отговор на този въпрос — нали виждаше с очите си. Стаята действително се бе разширила.

Хенри наближаваше. Ако е взел със себе си и Дудитс, никак няма да им е трудно да проследят господин Сив — колкото и автомобили да смени — тъй като Дудитс виждаше Дирята. Дудитс ги отведе при Ршичи Гренадо насън, след години наяве им показа пътя до Джоузи Рикънхауър, а сега с лекота направляваше Хенри като хрътка, която води стопанина си право при дупката на лисицата. Единственият проблем бе огромната преднина, която имаше господин Сив. Делеше ги най-малко час. Може би дори и повече. Бутне ли веднъж господин Сив кучето в шахта № 12, всичко отива по дяволите. Теоретично има достатъчно време да се спре водата на Бостън — но ще успее ли Хенри да убеди някого да предприеме подобна сериозна и крайна мярка? Джоунси се съмняваше. Дори да успее, какво ще се случи с всички останали хора по пътя на водата, при които заразата ще стигне много по-скоро? В Уеър живееха шейсет и пет хиляди души. В Бостън заразената вода ще стигне чак след месеци, а тези хора ще се изправят пред проблема след няколко седмици. В някои случаи само след няколко дни.

Няма ли начин да забави този проклетник? Да даде на Хенри възможност да навакса?

Джоунси се загледа в капана за сънища и в същия миг долови промяна — в стаята прошумоля едва доловима въздишка, каквато уж се чувала по време на сеанси на медиуми. Но това въобще не беше призрак. Джоунси настръхна и очите му плувнаха в сълзи. В съзнанието му изплува стих от Томас Улф53: „о, бездомни, камък, листо, ненамерена врата“. Според Томас Улф човек никога не може да се завърне у дома.

— Дудитс? — прошепна Джоунси и косата му настръхна. — Дудитс? Ти ли си?

Мълчание… но като отмести поглед към бюрото, на което одеве се мъдреше единствено безполезния телефон, забеляза появата на нови вещи. При това не листа, камъни и изгубени врати, а дъска за крибидж и тесте карти.

Някой искаше да играе.

13

Вече постоянно боли. Мама знае, ще каже на мама. И Исус знае, ще каже на Исус. Няма да казва на Хенри, защото Хенри също го боли, Хенри е тъжен и уморен. Бобъра и Пит са в небесата и седят отдясно на Отеца, братче. Мъчно му е за тях — бяха добри приятели, играеха си с него и никога не му се присмиваха. Един път намериха Джоузи, един път видяха един много висок човек, дето беше каубой, а един път играха на играта.

И това е игра (Пит обичаше да повтаря: „Виж сега, Дудитс, няма значение дали падаш или пиеш, важно е как играеш“), само дето сега има значение, има значение, Джоунси казва, че има значение — не го чува много добре, но съвсем скоро ще заговори по-силно, съвсем скоро. Само да не го боли толкова. Дори болкоуспокояващото не помага. Боли го гърлото, целият трепери и го боли коремчето, все едно му се ака, само дето не му се ака, ами само го боли, а като кашля, от време на време плюе кръв. Спи му се, но Хенри и неговият нов приятел Оуен — дето беше с тях, когато намериха Джоузи — си повтарят: „Само да можехме да го забавим“ и „Само да можехме да го настигнем“; искат той да стои буден и да им помага, но той трябва да затвори очи, за да чува Джоунси, а те си мислят, че е заспал, и Оуен вика: „Дали да не го събудим — ами ако оня мръсник се отклони от магистралата“, а Хенри отвръща: „Нали ти казах, че знам къде отива, но като стигнем до междущатско шосе № 90, за всеки случай ще го събудя. Сега нека спи, изглежда толкова изморен, за Бога.“ После двамата си мислят: „Да можехме да го забавим онзи мръсник.“

Седи със затворени очи. Ръцете му са скръстени на гърдите. Диша бавно. Мама казва да дишаш бавно, като ти се докашля. Джоунси не е умрял, не е на небето с Пит и Бобъра, но господин Сив твърди, че го е заключил, а Джоунси му вярва. Джоунси е в кабинета, няма телефон, защото господин Сив е подъл и го е страх. И Джоунси го е страх, но скоро ще разбере кой всъщност е заключен.

Кога си говореха най-много?

По време на играта.

Играта.

Разтреперва се. Трябва да мисли усилено и от това много го боли, усеща как мисленето му изпива силите, последните му сили, но сега не си играят просто ей така, сега има значение кой ще падне и кой ще пие, затова Дудитс прави дъска и тесте карти, а Джоунси плаче и си казва: „о, бездомни“, но Дудитс Кавел не е бездомен, Дудитс вижда Дирята, Дирята води към кабинета, а този път Дудитс няма просто да забожда пръчиците на дъската.

Не плачи, Джоунси — изрича ясно: наум думите винаги звучат ясно, само тая глупава уста ги разваля. — Не плачи, не съм бездомен.

Затворени очи. Скръстени ръце.

В убежището на Джоунси Дудитс играе играта под капана за сънища.

14

— Чувам кучето — съобщава Хенри. Вече е напълно изтощен. — Дето Пърлмътър го чува. И аз го хванах. Понаближихме. Господи, да можехме да ги забавим!

Заваля дъжд — Оуен се надяваше, че вече са се озовали достатъчно на юг, за да не обърне на лапавица. В огледалцето се виждаше отражението на Дудитс, отпуснат на задната седалка със затворени очи, скръстил мършавите си ръце на гърдите. Лицето му бе обезпокояващо прежълтяло, а от ъгълчето на устата му се стичаше тъничка струйка алена кръв.

— Твоят приятел не може ли някак да ни помогне?

— Мисля, че се опитва.

— Нали казваш, че спи.

Хенри се извърна към Дудитс, после погледна Оуен и отвърна:

— Не бях прав.

15

Джоунси разбърка тестето, изчисти две карти от своята ръка в купчинката карти, които не участват в играта, разгледа картите си и изчисти още две.

— Не плачи, Джоунси. Не пачи, не съм бездомен.

Той вдигна поглед към капана за сънища, почти сигурен, че думите са прозвучали от него.

— Не плача, Дудс. Това е шибаната алергия. Струва ми се, че искаш да играеш…

— Двойка — отвърна гласът от капана.

Джоунси хвърли двойка от ръката на Дудитс — доста добро начало — и отвърна със седмица от своята ръка. Общо девет точки. Между картите на Дудитс имаше шестица — въпросът е дали да не…

— Шест за петнайсет — обяви гласът. — Петнайсет за две. Цуни ме по ауспуха!

Джоунси не можа да се сдържи и се разсмя. Това бе самият Дудитс — няма грешка, но за миг прозвуча досущ като Бобъра.

— Добре, отбележи на дъската щом е така.

С изумление проследи как едната пръчица се издига, отплува над дъската и правно се спуска във втората дупка на Първата улица.

В този миг проумя.

— Значи през цялото време си можел да играеш, Дудс? Разместваше пръчиците както ти падне само защото на нас ни беше смешно. — При тази мисъл сълзите му отново рукнаха. През всичките тези години вярваха, че те хитруват заради Дудитс, а всъщност той е хитрувал заради тях. А и кой кого намери в онзи далечен ден зад депото на братята Тракър? Кой кого спаси?

— Двайсет и едно.

— Двайсет и едно за две — долетя отговорът от капана. Невидимата ръка отново повдигна пръчицата и я премести още две полета напред. — Той ме спира, Джоунси.

— Зная. — Джоунси изчисти тройка, а след като Дудитс обяви тринайсет, хвърли карта от неговата ръка.

— Но не и теб. Ти можеш да говориш с него.

Игра двойка и премести своята пръчица две дупки напред. Беше ред на Дудитс, който отбеляза една точка за последна ръка, с което накара приятеля си да си помисли: „Умствено изостаналият ме победи… да се не начудиш.“ Само че Дудитс ни най-малко не беше слабоумен. Бе изтощен до смърт и умираше, но в никакъв случай не бе слабоумен.

Продължиха раздаването и Дудитс поведе с огромна разлика. Джоунси събра картите и започна да ги разбърква.

— Каква му е целта? Какво друго иска освен водата?

„Да убива — мислено отвърна Джоунси. — Харесва му да убива хора.“ Но стига убийства. В името на Бога, стига убийства.

— Бекон. Много обича бекон.

Заразбърква картите… и в миг застина, защото Дудитс изпълни цялото му съзнание. Истинският Дудитс — млад, силен, готов за битка.

16

Дудитс изстена. Хенри се обърна и видя, че от ноздрите му отново ече кръв, алена като бирус. Лицето му се гърчеше в неистово усилие да се съсредоточи. Очните ябълки под затворените клепачи се въртяха.

— Какво му става? — разтревожи се Оуен.

— Не зная.

Дудитс мъчително се закашля. От устата му пръскаха капчици кръв.

— Събуди го, Хенри! За Бога, събуди го!

Хенри уплашено се втренчи в Оуен Ъндърхил. Вече наближаваха Кенебънкпорт — деляха ги не повече от трийсет километра от границата с Ню Хампшър или общо сто и осемдесет километра от водохранилището Куобин. В убежището на Джоунси висеше снимка на водоем — Хенри я бе виждал. Имаше фотография на лятната вила на приятеля му в Уеър, недалеч оттам.

Дудитс изкрещя: сред пристъпите на кашлицата повтори три пъти една и съща дума.

— Събуди го! Казва че го боли. Не чуваш ли…

— Не произнася думата „болка“.

— А какво казва? Какво?

— Казва „бекон“.

17

Съществото, което се самоопределяше като господин Сив — и възприемаше себе си в мъжки род — имаше сериозен проблем, но (той) поне го осъзнаваше.

„Който е предупреден, е въоръжен“, както би казал самият Джоунси. В кашоните бяха складирани стотици, ако не и хиляди подобни пословици. Някои от тях бяха съвършено непонятни за господин Сив, например „На чужд гръб и сто тояги са малко“ или „Ще пожънеш, каквото си посял“… но „Който е предупреден, е въоръжен“, много му харесваше.

Проблемът се състоеше в отношението му към Джоунси… самият факт, че чувства нещо, че имаше емоции, бе застрашителен. Можеше да си каже: „Джоунси е заключен и въпросът е решен — затворих го под карантина, както техните военни се опитаха да изолират нас. Следят ме — всъщност дори ме преследват — но като изключим вероятността да се повреди двигателят или да спукам гума, и двете хайки почти нямат шанс да ме настигнат. Имам голяма преднина.“

Това бяха факти — самата истина — но те не вълнуваха господин Сив. Съблазняваше го идеята да застане пред вратата на канцеларията, където бе заключен неприветливият му гостоприемник, и да кресне: „Добре те подредих, а? Разказах й играта на червената ти каручка.“ Какво общо имаше всичко това с някаква си каручка — била тя червена или не — Сивият не знаеше, но в арсенала от чувства на Джоунси подобна постъпка се равняваше на емоционален куршум от доста висок калибър и би породила дълбоко детинско задоволство. После ще изплези Джоунсиевия език („моят език“ — с неописуемо блаженство се поправи господин Сив) и ще му покаже среден пръст.

Що се отнася до преследвачите, изпитваше желания да смъкне панталоните на Джоунси и да ги поздрави с голия му задник. Подобна проява бе напълно безсмислена като „Ще пожънеш каквото си посял“ и „червената каручка“, но все пак идеята много му допадаше.

Давеше си сметка, че е заразен с бируса на този свят. Всичко започва с емоциите, после се проявяват сетивните усещания (вкусът на храната, несравнимото дивашко удоволствие да блъскаш главата на пътния полицай в стената — и как глухо отеква, туп-туп), които постепенно прерастват в нещо, което Джоунси наричаше „висша мисловна дейност“. На Сивия му се струваше като поредната игра на думи, както да наричаш лайното „преработена храна“, а геноцида — „етническо прочистване“. Но мисленето бе неотразимо привлекателно за същество, което съществуваше само като вегетативен разсъдък — нещо като свръхинтелигентно несъзнание.

Преди да го заключи, Джоунси му предложи да зареже мисията и да се отдаде на удоволствията на човешкия живот. Вече долавяше у себе си подобно желание: досегашната му хармонична същност — безсъзнателният интелект, така да се каже — започваше да се раздробява и да заприличва на хор от спорещи гласове: едни искаха едно, други — друго, трети пък настояваха за хикс на квадрат, делено на игрек. При други обстоятелства подобна какафония би му се сторила ужасяваща — и подлудяваща. Но сега му харесваше.

Беконът бе едно от тези удоволствия. И още „секс с Карла“, което съгласно картотеката на Джоунси представлява сюблимно удоволствие, пораждащо както сетивни, така и емоционални усещания. И още бързо шофиране, партия билярд в бара „О’Лиърис“ край Фенуей Парк, бира, рок концерти, изпълненията на пати Лъвлес, която пее: „Виновно е твоето лъжливо, ледено, измамно, изменчиво, подло, жалко и страхливо влюбено сърце“ (каквото и да означава това). И още зелените поля, които изплуват от мъглата през ранна лятна утрин. И, разбира се, убийството.

Осъзнаваше, че ако не приключи задачата час по-скоро, има опасност въобще да не я изпълни. Вече не беше бирум, а господин Сив. С колко ли време разполага, преди да се превърне в Джоунси?

„Това няма да се случи“ — помисли си. Натисна газта докрай и макар че субаруто не беше автомобил с кой знае какви възможности, скоростта се увеличи. Кучето на задната седалка изджавка… и зави от болка. Господин Сив мислено затърси бирума, който се развиваше в тялото на животното. Растеше бързо. Ако не и прекалено бързо. Направи му впечатление и друго — контактът с бирума не му достави удоволствие и не породи радостта, характерна за срещи между свои. Онзи разум бе хладен… враждебен…

— Извънземен — промърмори гласно.

Помъчи се да го успокои. Когато хвърли кучето във водохранилището, бирумът трябва да е все още в него. Ще му е нужно време да се адаптира. Кучето ще се удави, но другият организъм ще живее известно време, хранейки се с плътта на животното, докато му дойде времето. Но най-напред трябва да стигне до там.

Беше съвсем близо до целта.

Пътуваше на запад по междущатско шосе № 90 край малки градчета („нацвъкани като лайненца“, както с умиление си мислеше Джоунси) — Уестбъро, Графтън и Дороти Понд (вече наближаваше, оставаха му шейсетина километра) и се питаше с какво да занимава своето ново, неспокойно съзнание, за да не му направи някой номер. Отново се помъчи да се свърже с Дудитс, но не успя — Джоунси бе откраднал тъкмо тези спомени. Най-сетне се спря на професията на Джоунси — преподавател по история — и най-вече на неговата специалност, която криеше зловещо очарование. Между 1860 и 1865 г. Америка се бе разделила на две както колониите от бирус към края на всеки цикъл от растежа си. За разпада на Американския съюз можеха да се изтъкнат редица причини, главната от които бе свързана с „робството“, но това бе поредната от онези думи, с които лайната и повръщаното се наричат „преработена храна“. Думата „робство“ не означава нищо. „Правото на самостоятелност“ — също. „Запазването на съюза“ бе пълна безсмислица. В общи линии бяха направили онова, което умееха най-добре: бяха „побеснели от гняв“, което в действителност бе същото като „да ти хлопа дъската“, ала бе неговата социално приемлива форма. О, но в какъв мащаб?

Господин Сив тъкмо разглеждаше съдържанието на стотици кашони с изумителни оръжия — картечи, гюлета на верига, куршуми Миние54, оръдия, гюлета, байонети, мини — когато мислите му бяха прекъснати от тих гласец.

бекон

Прогони мисълта от съзнанието си, макар че стомахът на Джоунси къркореше. Добре ще му дойде порция бекон — беконът е мазен и хлъзгав и предизвиква примитивно физическо удоволствие, но моментът не е подходящ. Може би ще хапне, когато се отърве от кучето. Ако му останеше време, преди да пристигнат останалите, ще се натъпче с бекон. Но сега не е моментът. Подминавайки изход № 10 — оставаха само две отклонения — отново насочи мисълта си към Гражданската война, към войниците в сини и сиви униформи, които търчат сред облаци дим, крещят, взаимно се пробождат с байонетите, удрят враговете си по главите с прикладите на пушките, при което се разнасят онези приятни звуци туп-туп, а…

бекон

Стомахът му отново изкъркори. Устата на Джоунси се напълни със слюнка и той си заприпомня порцията в „Разстройване“: синя чиния с препечени хрупкави месца, които се ядат с пръсти и които на допир са твърди като вкусна, мъртва плът…

Не бива да мисля за това.

Гневен вой на клаксон накара господин Сив да подскочи, а Хлапак се разквича. Автомобилът се бе отклонил в съседното платно, което според картотеката на Джоунси служеше за „изпреварване“, наложи се бързо да се върне в лентата за такива като него, за да направи път на огромен камион, който летеше с непостижима на малкото субару скорост. Изплиска с кал предното стъкло на „мъничето“, за миг лишавайки Сивия от всякаква видимост, при което той помисли: „Само да те пипна, ще ти пръсна тъпата тиква, ще ни убиеш, бе, престъпник такъв, туп-туп, ще разкажа играта на…“

сандвич с бекон

отекна като изстрел в главата му. Опита се да се пребори с тази мисъл, но тя притежаваше съвършено нова, нечувана сила. Нима това е Джоунси? Естествено че не — Джоунси не е толкова силен. Стори му се, че изведнъж се е превърнал в гигантски стомах — празен, жадуващ за храна. Каза си, че може да спре и да засити глада. В противен случай има опасност колата да излети право в

САНДВИЧ С БЕКОН!

                 И МАЙОНЕЗА!

Господин Сив нададе нечленоразделен вой, без да осъзнава, че му текат лиги.

18

— Чувам го! — ненадейно възкликна Хенри. Притисна юмруци към слепоочията си, сякаш се опитваше да облекчи непоносимо главоболие. — Леле, как боли! Тоя направо умира от глад.

— Кой? — попита Оуен. Преди малко бяха пресекли границата с Масачузетс. Дъждът падаше като сребърна, полюшвана от вятъра завеса. — Кучето ли? Или Джоунси? Кой?

— Оня. Господин Сив. — Обърна се към Оуен и в очите му се четеше отчаяна надежда. — Май ще спре! Да мисля, че спира.

19

— Шефе.

Курц тъкмо се унасяше в дрямка, когато Пърлмътър с усилие се извърна и заговори. Бяха преминали през бариерата, където се заплащаше пътната такса на Ню Хампшър — Фреди Джонсън нарочно се устрои в платното за плащане чрез автомат срещу точна сума (опасяваше се, че вонята, която се разнася от джипа, счупеното задно стъкло и оръжията неминуемо ще направят впечатление на касиера в будката).

Курц любопитно изгледа обляното в пот, изпито лице на Арчи Пърлмътър. Нима това е същият онзи безличен тесногръд бюрократ, който не се разделяше с куфарчето и бележника си, с вечно зализаната си коса, разделена на прав като бръснач път отляво? Онзи, който за нищо на света не можеше да се отучи да нарича командира си „сър“? Това не бе вече онзи човек. Макар и изпито, лицето на Пърли сякаш грееше с нова светлина. „Превръща се в майка Джоуд55“ — рече си Курц и едва не се изхили.

— Шефе, още съм жаден. — Пърли впи изпълнен с копнеж поглед в бутилката с пепси и пусна поредната ужасна пръдня. Тромпетът на майка Джоуд в пъкъла — помисли си Курц и този път наистина се изхили. Фреди изруга, но вместо одевешната крайна погнуса, примиреният му тон издаваше едва ли не отегчение.

— Това си е моята бутилка, мъжки. И аз съм доста ожаднял.

Пълмътър понечи да заговори, но потръпна от нов пристъп на болка. Отново пръдна, но този път по-тихо — вместо гръмовният тромпетен призив изпусна тъничко пищене, сякаш немузикален малчуган надува пиколо. Присви очи, изражението му стана лукаво.

— Дай ми една глътка и ще ти кажа нещо ново. — Замълча, сетне добави: — Което непременно трябва да узнаеш.

Курц размисли. Дъждът биеше през счупеното стъкло и мокреше пътниците. Досадна работа, ръкавът му вече бе подгизнал, но ще трябва да се примири. Пък и кой е виновен в крайна сметка?

— Ти си виновен — отбеляза Пърли и Курц подскочи. Тая телепатия бе доста стряскаща. Тъкмо си кажеш, че вече си свикнал, и на бърза ръка се уверяваш в противното. — Ти си виновен. Тъй че ми дай да пия. Шефе.

— Внимавай какви ги дрънкаш, страхопъзльо — избоботи Фреди.

— Кажи ми и ще получиш остатъка. — Курц размаха бутилката пред измъчения поглед на Пърлмътър. В този жест се съдържаше немалко доза самоирония. Навремето командваше военни части, които променяха геополитическия облик на цели региони. А сега разполагаше само с двама мъже и бутилка пепси. Какво падение! Гордостта го бе погубила, слава на Бога. Горд бе като Сатаната, а ако това е грях, човек трудно се отказва от него. Гордостта е коланът, който връзва гащите ти, дори когато останеш без тях.

— Обещаваш ли? — Пърли изплези обраслия си с червени власинки език и облиза напуканите си устни.

— Да пукна, ако лъжа — тържествено се закле Курц. — Мамка му, мъжки, можеш да ми прочетеш мислите, ако се съмняваш.

Пърли недоверчиво се втренчи в него, а Курц изпита усещането, че зловещите му пръсти се протягат и бъркат в мозъка му (червеното бе поникнало дори под ноктите му). Усещането бе ужасяващо, но той стоически го понесе.

Арчи явно му повярва и кимна.

— Вече чувам по-ясно — обяви той, после сниши глас и ужасено заобяснява: — То ме изяжда. Яде ми червата. Чувствам как ме гризе.

Курц го потупа по рамото. Тъкмо отминаха табелата „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАСАЧУЗЕТС“.

— Ще се погрижа за теб, мъжки, нали ти обещах? Междувременно ми кажи какво чуваш.

— Господин Сив ще спре. Гладен е.

Курц още по-силно го стисна, вкопчвайки в рамото му железни пръсти, силни като орлови нокти.

— Къде?

— Недалеч от мястото, накъдето се е запътил. В един магазин. — За ужас на Курц Арчи затананика с детски гласец: — Най-добрата стръв, кой е пръв? Най-добрата стръв, кой е пръв? — После заговори по-спокойно: — Джоунси знае, че Хенри, Оуен и Дудитс идват. Затова накара Сивия да спре.

Съзирайки възможността Оуен да хване Джоунси/господин Сив, Курц бе обзет от паника.

— Арчи, слушай ме внимателно.

— Жаден съм — простена в отговор Пърлмътър. — Жаден съм, проклетнико!

Курц отново разклати бутилката с газираното питие пред очите му, но когато младокът посегна да я сграбчи, го плесна през пръстите.

— Хенри, Оуен и Дуд-Дутс знаят ли, че Джоунси и господин Сив са спрели?

— Ду-дитс, изкуфял дъртак такъв! — изфуча Пърли, застена от болка и запритиска корема си, който отново започна да се надига. — Дитс, дитс Ду-дитс! Да, знаят! Дудитс помогна! Двамата с Джоунси накараха Сивия да огладнее!

— Това хич не ми харесва — отсече Фреди.

„Питаш ли ме?“ — помисли си Курц.

— Моля ти се, шефе. Толкова съм жаден — настояваше Пърли.

Курц му подаде бутилката и проследи с развеселен поглед как младокът я пресуши до дъно.

— Стигнахме шосе № 495, шефе — съобщи Фреди. — Какво да правя?

— Давий. После се отклоняваш по шосе № 90 на запад. — Арчи се оригна доста шумно, но слава Богу, не се разсмърдя. — То иска още пепси. Захарта му харесва. И кофеинът.

Той се замисли. Оуен знае, че жертвата е спряла, поне за известно време. Двамата с Хенри ще се юрнат да го догонят, стараейки се максимално да наваксат деветдесетминутното си закъснение. Следователно и тяхната групичка трябва да даде газ.

Ако на пътя им се изпречат ченгета, за жалост ще се наложи да ги очистят. Във всеки случай преследването вървеше към своя край.

— Фреди!

— Кажи, шефе.

— Газ до дупка. Вземи й здравето на тая машинка, Бог да те поживи. Вземи й здравето.

Фреди Джонсън изпълни заповедта.

20

Тук нямаше хамбар, ограда за добитък, а вместо надпис „ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ“ на витрината бе окачена снимка на водохранилището Куобин — но инак магазинчето бе пълно копие на супермаркета но Гослин: същата порутена мазилка, същият потъмнял дървен покрив с цвят на кал, същото прегърбено коминче, същата ръждясала бензинова колонка. На нея бе подпряна табела с друг надпис: „БЕНЗИН НЯМА! АРАБИТЕ СА ВИНОВНИ“.

В онзи ранен ноемврийски следобед в магазинчето нямаше никого освен собственика на име Дийк Маккаскъл. Като всички останали той цяла сутрин вися пред телевизора. След репортажите (през цялото време въртяха едни и същи кадри, а тъй като онази част от района бе отцепена, не показваха нищо интересно освен пехотна, военноморска и военновъздушна бойна техника) излъчваха речта на президента. Дийк наричаше президента Оки-Скапаноки, защото го избраха по много скапан начин — онези на юг не знаят ли да броят, да ги вземат дяволите?! Дийк обаче не бе упражнявал правото си на глас от времето на Джипъра (това се казва президент!), освен това мразеше Оки-Скапаноки и го смяташе за мазно, лъжливо копеле с големи зъби (жена му обаче беше готина), а обръщението към нацията в 11:00 ч. бе както обикновено пълна лъжа и измама. Дийк не повярва и дума от онова, което чу. Ако питат него, сигурно нещо ги баламосват и цялата работа е специално нагласена да сплаши американския данъкоплатец, за да поразвърже кесията за военния сектор. Научно е доказано, че в космоса други разумни същества няма. Единствените чуждоземни в Америка (с изключение на самия Скапаноки, разбира се) бяха циганите, които масово прииждаха от Мексико. Но хората бяха подплашени, и затова не мърдаха от къщите и гледаха телевизия. По някое време ще започнат да идват за бира или вино, но засега в магазина бе истинско мъртвило.

Дийк бе изключил телевизора още преди половин час — всичко си има граници, за Бога — и когато камбанката на входа издрънча, тъкмо разлистваше едно списание от лавицата за печатни издания в дъното на магазина, означена с надпи: „Над 21 години или чупка“. Конкретното издание се наричаше „Екземпляри с окуляри“, което напълно отговаряше на действителността, тъй като фотографираните жени до една бяха с очила. Но не носеха нищо друго освен очила.

Вдигна поглед към новодошлия с намерението да го посрещне с някоя тривиалност от сорта та „Как я карате“, „Стана хлъзгаво, а?“, но размисли. Почувства се невероятно неловко и изведнъж бе обзет от ясната увереност, че ще бъде ограбен… и ще отърве много лесно, ако мине само с грабеж. Държеше магазина от двайсет години, но никога не го бяха ограбвали; ако някой е готов да рискува да го приберат в затвора за няколко долара, надали си струва да си опитва късмета точно тук — наоколо има цял куп други места, където ще докопа доста повече пари.

Дийк преглътна. Често си казваше: „Няма кой да ме нападне освен някой маниак“ — но може би този е именно такъв, тъкмо е очистил семейството си и е решил да се поразвърти наоколо, преди да си е теглил куршума.

Той не страдаше от параноя (бившата му съпруга би заявила, че е доста муден), но това не променяше факта, че ненадейно се почувства застрашен от първия следобеден посетител. Обикновено се дразнеше от типовете, които се навъртаха в магазина, и все се намираха на приказки — я обсъждаха футболните отбори Пейтриътс или Ред Сокс, я се фукаха с гигантските риби, които уж били хванали във водохранилището — но сега му се прииска отнякъде да изскочи някой такъв. Даже цяла дружина.

Новодошлият стоеше като закован на прага и наистина създаваше впечатлението, че му има нещо. Беше с оранжева жилетка, а в Масачузетс ловният сезон още не бе започнал, но само по себе си това не беше толкова страшно. Само че лицето му беше покрито с драскотини, сякаш няколко дни се бе скитал из горите, при това бе изпито и измъчено. Движеше устни, сякаш си говореше сам. Направи му впечатление и друго. Устните и брадичката на непознатия лъщяха на сивкавата следобедна светлина, проникваща през прашната витрина.

„На тоя му текат лигите — мислено отбеляза Дийк. — Да пукна ако не е така.“

Новодошлият отривисто мяташе глава, сякаш имаше тикове, но тялото му въобще не помръдваше — приличаше на бухал, който е застинал на някой клон и дебне за плячка. На Дийк му мина през ум да се изсули от стола и да се скрие под тезгяха, но преди да е успял дори да обмисли предимствата и недостатъците на подобен ход (бившата му съпруга би обявила, че умът му не е като бръснач), новодошлият отново отметна глава и се втренчи в него.

Дийк си каза, че въображението му се е развинтило под въздействието на всички тия шантави новини и слухове за събитията в Северен Мейн. Човекът може би просто иска цигари, стек бира, бутилка алкохол или някое „голо“ списание, с които да изкара дългата нощ в някой мотел край Уеър или Белчъртън.

Но надеждите му се изпариха, когато срещна погледа на непознатия.

Не приличаше на безумец, който е изтребил семейството си и се е запътил нанякъде — което в известен смисъл беше за предпочитане. Погледът му далеч не беше празен — даже беше твърде препълнен. Главата на този човек гъмжеше от хиляди мисли и идеи като телеграфен апарат, препускащ на бързи обороти в голяма градска поща. Очите му буквално подскачаха в орбитите си.

Освен това имаше най-гладните очи, които Дийк бе виждал през целия си живот.

— Затворено е — изграчи той и сам не позна гласа си. — С ортака — той е отзад, де — днеска сме решили да не работим. Заради тия работи на север. Само че съм забравил — забравили сме, де — да обърнем табелката. Ние…

Дийк бе в състояние с часове да нарежда в тоя дух, но ловецът го прекъсна:

— Бекон. Къде е?

Дийк моментално разбра, че ако няма бекон в магазина, този ще го претрепе. Той и без друго можеше да го пречука… но ако няма бекон, със сигурност нямаше да му се размине. Добре, че имаше. Слава Богу, благодаря ти, Отче, благодаря ти Оки-Скапаноки — в магазина имаше бекон.

— В хладилника отзад — с непознат, странен глас упъти клиента. Дланта му сякаш се бе превърнала в бучка лед. В съзнанието му звучаха съвършено непознати, шепнещи гласове. Червени мисли и черни мисли. Гладни мисли.

Нечий нечовешки глас попита:

Какво е хладилник?

Отвърна му друг, уморен, но съвършено човешки глас:

Върви по пътеката, хубавецо, и ще го видиш.

„Пречуват ми се гласове — отбеляза Дийк. — Ай, Господи, не! На хората им се пречуват гласове, когато вземат да превъртат.“

Непознатият подмина тезгяха и закрачи по централната пътека между лавиците, като накуцваше.

До касовия апарат имаше телефон, Дийк се взря в апарата, но отмести поглед. Спокойно можеше да посегне и да избере 911, но нямаше никакъв смисъл. Дори ако намери в себе си достатъчно сили да посегне…

Веднага ще разбера — заяви нечовешкият глас и Дийк хлъцна. Прозвуча право в главата му, сякаш му бяха инсталирали радиоговорител в мозъка.

На входа бе окачено изпъкнало огледало, което бе изключително полезно през лятото, когато магазинът се изпълваше с хлапета, които отиваха с родителите си на почивка, на риба, на палатка или най-малкото на разходка до водохранилището — Куобин се намираше само на трийсет километра оттук. Тия маскари все гледаха да свият нещо и налитаха най-вече на шоколадите и „голите“ списания. Дийк ужасено се втренчи в приспособлението и проследи човека с оранжевата жилетка, който застана пред хладилника, огледа продуктите, после сграбчи не една, а всичките четири опаковки бекон.

Все така накуцвайки, се върна по централната пътека, като внимателно разглеждаше лавиците. Имаше вид на опасен тип. Същевременно изглеждаше гладени капнал от умора като маратонец на последните метри преди финиша. Като го гледаше, Дийк изпита същото странно виене на свят, както като гледаше отвисоко. Сякаш виждаше не един, а едновременно няколко образа, които се наслагваха един върху друг и постоянно се разфокусираха. Мярна му се мимолетен спомен за героинята от един филм — тъпата патка се разкъсваше на няколко десетки личности.

Ловецът спря и взе буркан с майонеза. Като излизаше, отново спря и грабна самун хляб от последната лавица. После се върна на щанда. От него буквално се излъчваше изтощение. И лудост.

Нареди покупките пред Дийк и заяви:

— Най-хубавите сандвичи стават с бекон и майонеза върху филийки бял хляб.

После се ухили с такава морна, сърцераздирателна искреност, че за миг Дийк забрави за страха.

Посегна, без да се замисля, и рече:

— Господине, доста сте…

Ръката му застина, сякаш срещна стена. Трепна за миг над тезгяха, после се стрелна към собственото му лице и му лепна плесница — шляп! Бавно се отдръпна и увисна във въздуха. Безименният и малкият пръст полека се свиха към дланта.

Не го убивай!

Ела ме спри!

Не ме предизвиквай, че може да те изненадам.

Ръката се насочи към носа на Дийк, показалецът и средният пръст се забиха право в ноздрите му, запушвайки притока на въздух. Отначало не помръдваха, но после, о, Господи, после започнаха да се забиват все по-дълбоко. Ако и да притежаваше много лоши навици, Дийк Маккаскъл със сигурност не си гризеше ноктите. Първоначално пръстите не напредваха много — намериха се на тясно, така да се каже — но рукналата кръв им послужи като смазка и мигом придобиха неочаквана пъргавина. Извиваха се като червеи. Мръсните нокти се впиваха в плътта като зъби. Забиваха се все по-дълбоко и по-дълбоко, проправяйки си път към мозъка… Дийк усети как хрущялът започна да се разкъсва… дори го чу…

Престани, Сив, престани!

Дийк мигновено си възвърна контрола върху пръстите си. Измъкна ги от носа си, произвеждайки странен пльокащ звук. Кръв закапа върху тезгяха, върху гумената подложка за монети с реклама на тютюн „Скоул“ и върху разсъблечената мацка с очила, чиято анатомия изследваше Дийк, когато се появи това същество.

— Колко дължа, Дийк?

— Взимай го! — пак изграчи продавачът, но този път доста носово, тъй като носът му бе запушен с кръв. — Слушай, братче, взимай го и се махай! Да те няма!

— Не, моля ви се, това е търговия. Стоки с реална стойност се разменят срещу парични средства.

— Три долара! — изкрещя Дийк, който беше изпаднал в шок. Сърцето му биеше до пръсване, мускулите му тръпнеха и отделяха адреналин. Струваше му се, че това създание се кани да си върви, което му се стори още по-страшно — да си на крачка от избавлението, но да си даваш сметка, че животът ти изцяло зависи от приумиците на един шибан малоумник.

Малоумникът измъкна опърпат портфейл, отвори го и заровичка вътре, което му отне цяла вечност. От устата му се точеха лиги. Най-сетне измъкна три долара. Постави ги на тезгяха. Пребърка джобовете на мръсните си джинси, изнамери шепа монети, от които избра три и ги постави върху гумената подложка. Две монети по двайсет и пет и една от десет цента.

— Аз давам двайсет процента бакшиш — заяви с непоколебима гордост. — Джоунси дава петнайсет. Но двайсет е по-добре. Защото е повече.

— Разбира се — прошепна Дийк. Носът му вече бе запушен от кръвта.

— Приятен ден.

— Не се юркай.

Онзи с оранжевата жилетка се вкамени. Дийк буквално го чуваше как прехвърля наум възможните отговори. Идеше му да се разкрещи. Онзи най-сетне заяви:

— Ще се оправя по някакъв начин. — Отново замълча и добави: — Няма да звъниш на никого, друже.

— Няма.

— Заклеваш ли се в името на Бога?

— Заклевам се в името на Бога.

— Аз съм като Бога — отбеляза онзи.

— А-ха, добре. Както…

— Обадиш ли се на някого, веднага ще разбера. Ще се върна и на бърза ръка ще й разкажа играта на каручката.

— Няма, бе!

— А така. — Отвори вратата. Камбанката издрънча. Човекът излезе.

Отначало Дийк не помръдваше, сякаш стъпалата му бяха залепнали за пода. После тичешком заобиколи тезгяха, като в бързината удари бедрото си. До довечера сигурно ще му излезе огромна цицина, но в момента не усещаше нищо. Пусна резето и надникна навън. Пред магазина бе спряло червено субару, изцапано с кал. Онзи пъхна под мишница плика с покупките, отвори вратата и се настани зад волана.

„Пали и тръгвай — помисли си Дийк. — За Бога, господине, пали колата и тръгвай!“

Но онзи нямаше намерение да тръгва. Извади нещо — самуна хляб — и отвори плика. Издърпа поне десетина филийки наведнъж. После отвъртя капака на буркана, бръкна вътре с пръст и започна да маже хляба с майонезата. След всяка филийка облизваше импровизирания нож-пръст, като притваряше очи и отмяташе глава, а на лицето му се изписваше неописуем екстаз. Като приготви хляба, избра пакет месо, разкъса със зъби найлоновата опаковка и изтърси половинкилограмовото му съдържание в скута си. Сгъна едно парче месо, постави го върху филията хляб и го захлупи с втора филия. Захапа сандвича с вълчо настървение. Изражението на божествена наслада не слизаше от лицето ме — изглеждаше като чревоугодник, който консумира най-вкусната храна в живота си. Давеше се на всеки огромен залък, който поглъщаше. Излапа сандвича на три хапки. Приготви следващия и вдъхновението му се придаде на Дийк, отеквайки право в главата му като неонова реклама: „Така е още по-вкусно! Месото е почти живо! Студено, но почти живо!“

Дийк бавно се отмести от вратата, сякаш пристъпваше под вода. Дрезгавината на следобеда изведнъж нахлу в магазина и сякаш удави светлината. Краката му се подкосиха, причерня му и сед миг се просна на мръсния дъсчен под.

21

Когато се свести, не знаеше колко време е лежал в безсъзнание — окаченият върху хладилника с бирата рекламен часовник показваше 88:88. На пода намери три зъба — предположи, че си ги е избил при падането. Кръвта по носа и брадичката му бе засъхнала в шуплеста коричка. Опита се да се изправи на крака, но те се подгъваха като гумени. Изричайки молитви, изпълзя до входната врата и надзърна навън изпод кичурите коса, които закриваха очите му.

Молитвите му бяха чути. Субаруто го нямаше. На мястото му бяха останали четири празни опаковки бекон, бурканът от майонеза с една четвърт съдържание на дъното и половин хляб. Няколко врани — бяха накацали на земята и измъкваха филийки хляб от разкъсаната опаковка. На известно разстояние встрани — почти на шосето — две-три техни посестрими се трудеха над замръзнала каша от бекон и разкашкан хляб. Очевидно мосю лакомник не се бе спогодил с обяда си.

„Дано да си си раздрал червата от повръщане, ей Богу“ — мислено възкликна Дийк.

Но в същия миг съдържанието на собствените му вътрешности сякаш описа грандиозен подскок и той затисна с длан устата си. Пред очите му с непоносима яснота изплува образът на мъжа, впиващ зъби в провисналото между филиите сурово тлъсто месо, подобно на сива плът, осеяна с кафяви жилчици като отсечен конски език. Взе да се гърчи и да хълца сподавено изпод притиснатата към устните си длан.

Откъм шосето зави автомобил и спря пред магазина; само това му липсваше — да го завари някой клиент как дере лисици. Като се вгледа внимателно обаче, установи, че не лека кола, нито камион. Не беше дори джип за високопланински екскурзии. Пред вратата му бе спрял един от онези ужасяващи военни джипове „Хъмър“ с маскировъчна окраска. На предната седалка се виждаха двама пътници, но Дийк бе почти сигурен, че отзад различава трети силует.

Пресегна се, обърна закачената на вратата табелка с надписа „ЗАТВОРЕНО“ и се отдалечи навътре в магазина. Поне бе успял да се изправи на крака… но след миг се олюля и едва не падна. „Видяха, че съм вътре, режа си главата — рече си. — Ще влязат и ще ме питат накъде е запрашил онзи, защото те го преследват. Издирват човека с бекона. И аз ще им кажа. Те ще ме принудят. И после…“

Вдигна ръка пред очите си. Покрити със засъхнала кръв чак до второто кокалче, палецът и показалецът се мъдреха насреща му леко закривени и трепереха, сякаш закачливо му махаха. „Здравейте, очички, как я карате? Радвайте се на света, докато все още можете, защото скоро е ваш ред.“

Пътникът на задната седалка се приведе и като че ли каза нещо на водача на джипа, след което огромната кола отскочи назад, прегазвайки замръзналата локва, оставена от последният клиент на магазина. Изви към пътя, спря за миг, после отпраши към Уеър или Куобин.

Като се скриха зад първото възвишение, Дийк Маккаскъл се разхлипа. Закрачи обратно към щанда (като залиташе, но все пак прав), погледът му попадна на зъбите на пода. Три зъба. Негови. Ниска цена. Направо смешна. Изведнъж застина, впери поглед в трите долара на щанда. Бяха обрасли с бледи червеникаво-оранжеви влакънца.

22

— Не туу! Оу, оу!

„Оуен — това съм аз“ — уморено си помисли Ъндърхил, но прекрасно разбра какво каза Дудитс (не беше чак толкова трудно, веднъж като ти привикне слухът): „Надолу, надолу!“

Включи на скорост и се върна на шосето, а Дудитс се строполи на задната седалка и отново се разкашля.

— Я гледай! — посочи Хенри. — Виждаш ли ги?

Сега ги забеляза — захвърлени найлонови опаковки, които пороят заравяше в пръстта. И буркан с майонеза. Оуен включи на скорост и потегли на север. Едрите дъждовни капки биеха по стъклото — знаеше от опит, че като вали така, често обръща на лапавица, а в повечето случаи преминава в сняг. Беше капнал от умора и обзет от неочаквана тъга, след като отшумяха осенилите го за кратко телепатични способности. Съжаляваше единствено за това, че трябваше да си отиде в такъв мрачен ден.

— С каква преднина ни води? — попита, тъй като не се осмеляваше да зададе съществения въпрос: „Много ли закъсняхме?“ Предполагаше, че ако вече е твърде късно, Хенри сам ще му каже.

— Вече е там — разсеяно отвърна спътникът му. Беше се извърнал към задната седалка и бършеше с влажна кърпа лицето на Дудитс. Болният погледна с благодарност и се опита да се усмихне. Посивелите му като пепел страни бяха облени в пот, а сенките под очите му бяха придобили такива гигантски размери, че бе заприличал на миеща мечка.

— Ако той е там, защо трябваше ние да идваме тук? — озадачи се Ъндърхил. Подкара джипа със сто и десет километра в час, което бе твърде опасно на този хлъзгав и тесен двулентов асфалтиран път, но вече нямаха друг избор.

— Не исках да рискувам Дудитс да изпусне Дирята. Ако това се случи…

Дудитс силно изстена, притисна с длани корема си и се преви надве. Все още коленичил на седалката с гръб към предното стъкло, Хенри го погали по отънелия врат:

— Спокойно, Дудс, вече си добре.

Но Дудитс съвсем не беше добре. Оуен го знаеше, Хенри — също. Имаше висока температура, гърчове и плюеше кръв при всяко закашляне въпреки лекарствата — Дудитс Кавел изобщо не беше добре. Единственото утешение бе, че двойката Джоунси-Сив също не бе никак добре.

Всичко стана заради бекона. Надяваха се единствено да го позабавят — никой не бе очаквал подобна неподозирана лакомия. Въздействието, което тя оказа върху организма на Джоунси, не изненада никого. Господин Сив повърна веднъж на паркинга пред магазинчето, а по пътя за Уеър му се наложи да спира два пъти — навеждаше се през сваленото стъкло и почти конвулсивно изпразваше стомаха си.

Последва диарията. Спря до мотела на шосе № 9 и едва се добра до мъжката тоалетна. На входа на бензиностанцията имаше надпис: „ЕВТИН БЕНЗИН ЧИСТИ ТОАЛЕТНИ“, но след посещението на господин Сив втората половина от надписа със сигурност престана да бъде актуална. Не уби никого, което според Хенри беше напредък. Преди да се отклони за Куобин, му се наложи да спре още два пъти и да тича сред мокрите шубраци, опитвайки се да прочисти изстрадалите черва на Джоунси. Дъждът вече бе преминал в обилен снеговалеж. Тялото на Джоунси бе доста отпаднало и Хенри дори се надяваше то да не издържи и да падне в несвяст. Но засега няма подобни изгледи.

Като се настани отново зад волана след второто посещение в гората, господин Сив вече беснееше и засипа Джоунси с обиди. Той бил виновен за всичко, той го бил подвел. Не спомена обаче собствения си глад и неустоимата лакомия, с която облизваше мазнотията от пръстите си на всяка хапка. Хенри много пъти бе наблюдавал у пациентите си подобно избирателно излагане на фактите — изтъкваше едни за сметка на други. В известен смисъл господин Сив бе същински образ и подобие на Бари Нюман.

„Започва съвсем да се очовечава. Колко любопитно!“

— Като казваш, че вече е там, какво точно имаш предвид? — прекъсна мислите му Оуен.

— Не зная. Пак се заключи и почти заглъхна. Дудитс, ти чуваш ли Джоунси?

Дудитс уморено вдигна поглед към Хенри, после поклати глава.

— Иин Иив ни зее аатиее — „Господин Сив ни взе картите.“ Това бе като буквален превод на жаргонна фраза. Дудитс не разполагаше с достатъчно богат речник да обясни какво точно се е случило, но Хенри умееше да му чете мислите. Господин Сив не можеше да проникне в убежището на Джоунси и да им отнеме картите, но някак съумя да заличи изображенията.

— Дудитс, как я караш? — Оуен погледна в огледалото.

— Аз ообе — отсече той и веднага се разтрепери. Стискаше в скута си жълтата кутия за сандвичи и кафявия плик с лекарствата… и онзи странен плетен предмет. Направо се губеше в огромното си тъмносиньо пухено яке, но въпреки това продължаваше да трепери.

„Не му остава много“ — помисли си Оуен, когато Хенри отново се зае да бърше потното лице на приятеля си.

Джипът за пореден път поднесе върху заледена локва и на косъм се размина от крушението — при скорост от сто и десет километра в час със сигурност щяха да загинат, но дори да успееха да се спасят, един катастрофа неминуемо би убила и последната им надежда да спрат господин Сив.

Оуен се улови, че погледът му постоянно се връща към кафявата книжна кесия и не може да се откачи от мисълта за онова странно плетено нещо. „Бобъра ми го прати. За моята Коледа миналата седмица.“

Вече бе късно да се опитва да разговаря мислено — все едно да затвори послание в бутилка и да я запрати в океана. Въпреки това се опита да насочи мисълта си към Дудитс: „Как се казва това нещо, синко?“

Най-ненадейно пред очите му се очерта огромна стая, съчетаваща дневна, трапезария и кухня. Лакираните чамови дъски хвърляха меки отблясъци. На пода бе постлана тъкана индианска черга, а на стената бе закачен гоблен — индианци, наобиколили грамаден сив силует: архитипът на извънземното, изобразен в хилядите таблоиди, които се продаваха в супермаркетите. В стаята имаше камина, каменен комин и дъбова маса. Но онова, което прикова вниманието на Оуен (няма начин — то бе поставено в центъра на изображението, което Дудитс му изпрати, и излъчваше някаква особена вътрешна светлина) бе талисманът, окачен на централната греда. Той бе огромен в сравнение с бозавия си „събрат“ в книжната кесия на Дудитс, и бе изплетен от разноцветни конци, но инак двата предмета бяха съвършено еднакви. Очите на Оуен плувнаха в сълзи. Това бе най-красивата стая на света. На него му се стори най-красивата, защото Дудитс я чувстваше така. Дудитс пък я приемаше по този начин, защото там отсядаха приятелите му, а той ги обичаше.

— Капан за сънища — съобщи умиращият на задната седалка, произнасяйки думите съвсем отчетливо.

Оуен кимна. Да — капан за сънища.

Това си ти — отговори му мислено и макар да подозираше, чу Хенри долавя този разговор, не се притесняваше особено. Това послание бе предназначено единствено и само за Дудитс. — Ти си капанът, нали? Техният капан за сънища. И винаги си бил.

В огледалото зърна как Дудитс се усмихва.

23

Подминаха табела с означение: „ВОДОХРАНИЛИЩЕ КУОБИН 13 КИЛОМЕТРА ЗАБРАНЕНО ЗА РИБОЛОВ НЯМА СЕРВИЗНИ ПОМЕЩЕНИЯ ПЛОЩАДКАТА ЗА ПИКНИК Е ОТВОРЕНА ТУРИСТИЧЕСКИТЕ ПЪТЕКИ СА ОТВОРЕНИ ПРЕМИНАВАНЕ НА ЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ“. Текстът продължаваше, но при скорост от сто и трийсет километра в час Хенри не успя да го прочете целия.

— Какъв е шансът да остави колата и пеш да измине остатъка от пътя?

— Нулев — отсече Хенри. — Ще се движи с колата докъдето може. Накрая може би ще затъне в калта. Дано да се случи именно това. Съществува огромна вероятност. А и е доста отпаднал. Едва ли ще се движи бързо.

— А ти, Хенри? Ти ще можеш ли да бързаш?

Като се има предвид как се беше схванал и колко силно го боляха краката, въпросът съвсем не бе безоснователен.

— Ако все още има надежда, ще напъна всичките си сили. Да не забравяме, че Дудитс едва ли ще е в състояние да понесе напрежението.

Но не допълни: „Ако въобще е в състояние да ходи.“

— Курц, Фреди и Пърлътър, Хенри — колко са назад?

Хенри се замисли. Улавяше сигналите на Пърлмътър съвършено ясно… Безпогрешно се свързваше и с ненаситния канибал в корема му. Усещането бе крайно неприятно. Излъчваха нечовешка болка. И нечовешки глад.

— На двайсети пет километра — отвърна. — Може би дори на двайсет. Но това няма значение. Единственият въпрос е дали ще успеем да хванем господин Сив. Ще ни трябва голяма доза късмет. И помощ.

— Ами ако го хванем, Хенри? Ще бъдем ли герои?

Хенри се усмихна уморено:

— Трябва да опитаме.

1

Господин Сив измина почти пет километра по калната, изровена Източна улица, която вече бе покрита с близо десет сантиметра сняг, и закъса — налетя на канавка напряко на пътя. Субаруто безстрашно бе преминало няколко заблатени участъка северно от дигата Гуднъф — на едно място задницата пропадна и от удара гърнето и ауспухът се откъснаха, но това препятствие не се оказа непреодолимо. Предницата заора в рова сред оглушителния рев на двигателя. Тялото на Джоунси политна напред и предпазният колан блокира. Диафрагмата му се притисна и той безпомощно повърна върху таблото — само жлъчни сокове и слюнка — стомахът му беше празен. За миг светът сякаш посивя и ревът на двигателя заглъхна. Чуждото съзнание отчаяно се стараеше да не изпадне в несвяст, страхувайки се, че в противен случай Джоунси някак ще съумее да го изхвърли от себе си.

Кучето изскимтя. Очите му бяха затворени, но задните му лапи конвулсивно се гърчеха. Подутият му корем се набърчи. Моментът наближаваше.

Малко по малко светът отново започна да придобива цвят и господин Сив се завърна в действителността. Няколко пъти пое дълбоко дъх, опитвайки се да прилъже измореното си тяло да се поотпусне. Колко ли път му остава? Целта надали е много далеч, но ако малкият автомобил наистина е закъсал, ще трябва да върви пеш… а кучето не бе в състояние да се държи на крака. Задължително бе да спи, а вече бе опасно близо до пробуждането.

Сивият докосна центровете на съня в първичния му мозък. Междувременно избърса олигавената му муцуна. Долавяше присъствието на Джоунси, който макари изолиран от останалия свят, кротко изчакваше при първа възможност да изскочи и да осуети цялата мисия; колкото и да е невероятно обаче, изпитваше непоносим копнеж за храна — и то не каква да е, а бекон, въпреки че именно от него се отрови.

Спи, малки приятелю, спи.

Говореше едновременно на кучето, и на бирума. И двамата го послушаха. Хлапак престана да скимти. Лапите му се отпуснаха. Вълничките, които набраздяваха корема му като повърхността на езеро, постепенно замираха и накрая съвсем заглъхнаха. Това затишие нямаше да продължи дълго, но засега всичко бе наред. Доколкото е възможно, разбира се.

Предай се, Дороти.

— Млъквай! — кресна Сивият. — Цуни ме по ауспуха!

Включи на задна скорост и натисна газта до дупка. Моторът изрева и подплашените птици в дърветата се разлетяха, но усилията останаха напразни. Предните колела бяха затънали дълбоко, а задните бяха във въздуха и се въртяха на празен ход.

— Мамка му! — изрева господин Сив и удари волана с юмрука на Джоунси. — Исусе Христе откачени! Да го духаш, Фреди!

Мислено затърси преследвачите, но не улови ясен сигнал — усещаше само, че още са по петите му. Хайките бяха две, а в по-близката участваше някакъв Дудитс. Господин Сив се страхуваше от него, понеже долавяше, че той е главният виновник тази мисия да се превърне в толкова абсурдно, вбесяващо трудно изпитание. Ако успее да изпревари Дудитс, всичко ще свърши добре. Не би било зле да знае какво разстояние ги дели, но онези го блокираха — Дудитс, Джоунси и онзи другият — Хенри. Тримата заедно съставляваха сила, с каквато господин Сив не се бе сблъсквал никога, и която го плашеше.

— Засега имам достатъчно преднина — заяви на Джоунси и слезе от колата. Подхлъзна се, изруга в типичен Бобъров стил и тресна вратата. Отново бе завалял сняг — грамадните снежинки летяха кат конфети и се топяха по страните на Джоунси. Господин Сив с усилие заобиколи колата — подметките му се пързаляха и джвакаха в калта. Спря да разгледа нагънатата сребриста тръба, щръкнала от изкопа, в който пропадна предницата на колата (между другото забеляза, че е попаднал в капана на напълно безполезното, но дяволски прилепчиво любопитство а гостоприемника си), после заобиколи от другата страна и застана до предната дясна врата.

— Добре ще ги метна смотаните ти приятели.

Отговор на заяждането не последва, но Сивият усещаше присъствието на Джоунси, както и на останалите — Джоунси мълчеше, но продължаваше да го дразни като костица, заседнала в гърлото.

Няма значение. Да върви по дяволите. Бедата е в кучето. Бирумът е на път да излезе. Как да пренесе животното?

Отново направи справка в картотеката на Джоунси. Отначало не намери нищо подходящо… но изведнъж попадна на образ от неделното училище, което Джоунси посещаваше като малък и учеше за „Бог“ и „Божия син“ — очевидно бирум, създател на бирусна култура, която съзнанието на Джоунси идентифицираше като „християнство“ и „тинтири-минтири“. Образът бе много ясен — срещаше се в някаква книга, наречена „Светото писание“. Представляваше „Божият син“, понесъл агне — буквално го беше наметнал като дреха. Краката на животното, метнато на врата на „Божия син“, висяха на гърдите му.

Господин Сив измъкна спящото куче и го нагласи на раменете си. Бе доста натежало… а мускулите на Джоунси бяха влудяващо, непростимо отпуснати… пък и докато се доберат до целта, животното ще натежи още повече… но неминуемо ще стигнат.

Закрачи по Източната улица сред усилващия се сняг, преметнал спящото коли на врата си като кожена яка.

2

Снежната покривка бе много хлъзгава и като завиха по шосе № 32, Фреди беше принуден да намали скоростта на шейсет километра в час. На Курц му идеше да завие от бяс. На всичкото отгоре Пърлмътър бе станал съвсем неадекватен — като че ли вече изпадаше в някакво особено полусънно състояние, подобно на кома. Тъкмо сега ли намери — когато ненадейно се свързаха с онзи, когото преследваха Оуен и неговите приятели, и когото наричаха господин Сив.

— Твърде е зает да се крие — съобщи Арчи. Говореше отнесено, сякаш всеки момент щеше да заспи. — Страхува се. Не знам за Ъндърхил, шефе, но се страхува от Джоунси… Хенри… Дудитс. Има право. Те убиха Ричи.

— Кой е Ричи, Юначе? — Пет пари не даваше кой е Ричи, но целта му бе да държи Пърлмътър буден. Предусещаше, че отиват на място, където адютантът няма да му трябва, но засега все още се нуждаеше от него.

— Не… знам… — Постепенно замлъкна и захърка. Джипът поднесе и за миг се озова почти на шосето. Фреди изруга, лудешки завъртя волана и съумя да овладее автомобила миг преди да налети на канавката. Курц не обърна внимание. Приведе се и зашлеви оглушителен шамар на Пърлмътър. Тъкмо подминаваха магазинче, на чиято витрина бе окачена табела: „НАЙ-ДОБРАТА СТРЪВ КОЙ ЩЕ КУПИ ПРЪВ?“

— О-ох! — Пърлмътър примигна и отвори очи. Бялото бе пожълтяло. Този факт, както и историята с онзи Ричи, никак не вълнуваше Курц. — Не-де-ей, шефе…

— Къде се намират сега?

— Водата — отпаднало промърмори помощникът му. Коремът му се бе раздул като планина и от време на време потръпваше. „Мама Джоуд в деветия месец, Бог да ни благослови и да ни пази“ — рече си Курц. — Во-од…

Пак затвори очи. Курц замахна повторно.

— Нека спи — обади се Фреди.

Шефът само повдигна вежди, при което Фреди се почувства длъжен да обясни:

— Сигурно има предвид „Водохранилището“. Ако е така, повече не ни е нужен. — Фреди посочи следите от единствените два автомобила, които се движеха пред тях по шосе № 32 този следобед. Калните дири се открояваха върху пресния сняг. — Днес там няма да има никой друг освен нас, шефе.

— Дай Боже. — Курц се облегна назад, взе пистолета, огледа го и го прибра в кобура.

— Я ми отговори, Фреди.

— Стига да мога, шефе.

— Какво ще кажеш да заживеем в Мексико, като свърши тая история.

— Идеално. Стига да не пием от тамошната вода.

Курц Прихна да се смее и го потупа по рамото. На съседната седалка Арчи Пърлмътър изпадаше в кома. В този миг в червата му — в това добре обогатено сметище за отпадъчни хранителни вещества и изхабени мъртви клетки — две черни очи се отвориха за пръв път.

3

На входа към огромните заграждения около водохранилището Куобин се издигаха два каменни стълба. Отвъд започваше тесен еднолентов път и Хенри изведнъж изпита чувството, че е извървял пълен цикъл. Макар да се намираше в Масачузетс, не в Мейн, и пътят да бе означен с табела „Към водохранилището“, той имаше усещането, че за пореден път се е озовал на Просеката. Дори вдигна поглед към оловносивото небе, едва ли не очаквайки да види танцуващите светлини. Но вместо извънземни над главите им кръжеше гологлав орел, който се бе снижил почти на една ръка разстояние. Кацна на най-ниския клон на един бори ги проследи с поглед.

Дудитс бе отпуснал глава на седалката, но изведнъж се надигна, опря чело до хладното стъкло и съобщи:

— Иин Ииив ходи.

Сърцето на Хенри подскочи.

— Оуен, чу ли какво каза?

— Чух — потвърди Ъндърхил и натисна газта. Мокрият сняг бе коварен като лед, пък и тук — далеч от междущатските магистрали — единственият им ориентир бяха следите от гумите на предишния автомобил, които водеха на север към водохранилището.

„И ние ще оставим следи — помисли си Хенри. — Стигне ли дотук, Курц ще се справи и без помощта на телепатията.“

Дудитс изстена, хвана се за корема и отново се разтрепери.

— Ени ошо. На Дудитс ошо.

Хенри погали олисялото му чело, но топлината, която излъчваше то, хич не му хареса. Какво ли следва сега? Може би припадъци. В това лабилно състояние някой по-силен пристъп на бърза ръка ще го довърши — за Бога, поне няма да се мъчи. Така би било най-добре. Само при мисълта за това му идеше да вие от болка. Хенри Девлин, който замисляше самоубийство. Но вместо него мракът един по един поглъщаше приятелите му.

— Дръж се, Дудс. Вече почти свършихме. — Кой знае защо обаче, му се струваше, че най-трудното тепърва предстои.

Дудитс отново отвори очи:

— Иин Иив… ъъса.

— Какво? Не го разбрах добре — притесни се Оуен.

— Казва, че господин Сив е закъсал. — Хенри неспирно милваше Дудитс по челото. Как му се искаше да гали косата, която помнеше от едно време. Прекрасната руса коса на Дудитс. Навремето риданията му им причиняваха болка, направо се вклиняваха в мозъка като притъпено острие, но смехът му ги изпълваше с такова щастие — чуеш ли Дудитс да се смее, веднага си готов отново да повярваш в старите лъжи: че животът на момчетата и мъжете, на момичетата и жените има смисъл. Че освен мрака има светлина.

— Защо просто не хвърли проклетото куче във водоема? — попита Оуен. Гласът му трепереше от умора. — Защо му е притрябвало да крачи чак до шахта № 12? Само заради историята с рускинята ли?

— Според мен резервоарът не му вдъхва достатъчно доверие. Водонапорната кула би свършила чудесна работа, но акведуктът е по-подходящ за целта. Представи си го като черво с дължина сто километра. Шахта № 12 е гърлото, образно казано. Дудитс, можем ли да го хванем?

Болният вдигна изтерзан поглед и поклати глава. Оуен гневно го плесна по коляното. Дудитс навлажни устни. Дрезгаво изшептя две думи, които Оуен чу, но не разбра:

— Какво каза?

— Само, Джоунси.

— Какво означава това?

Джипът отново подскочи и Хенри се вкопчи в седалката. Ледена длан стисна ръката му. Дудитс впиваше в приятеля си отчаян поглед. Опита се да каже нещо, но не успя и се разкашля, давейки се в ужасяващи хрипове. Плюеше видимо по-светла кръв, която се пенеше и розовееше. Хенри предположи, че е от дробовете. Но Дудитс не отслабваше хватката.

— Кажи ми го мислено — предложи Хенри. — Можеш ли да ми го кажеш наум, Дудс? Отначало приятелят му продължи да го гледа втренчено, без да изпуска ръката му от ледените си пръсти. После сякаш изчезна заедно с купето на джипа, вонящо на цигарен дим. Хенри видя старомоден телефонен апарат с по няколко отвора за различните монети. Чуваше някакви боботещи мъжки гласове и потракване, които му се сториха много познати. Изведнъж се досети — това бе потропването на пулове по дъска за табла. Това бе автоматът в магазина на Гослин — оттук позвъниха на Дудитс след смъртта на Ричи Гренадо. Джоунси се обади, защото само той разполагаше със собствен номер, на който да прехвърли сметката. Останалите се бяха скупчили около него, но не смееха да си свалят якетата, защото в магазина бе ужасно студено — тоя Гослин, макар да живееше насред гората и отвсякъде да бе заобиколен от дървета, пак пестеше всяка цепеница, дъртият му скъперник.

Над телефонния автомат бяха окачени два надписа — единият гласеше: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ.“. Другият…

Прозвуча оглушителен трясък. Дудитс политна напред и се блъсна в предната седалка, а Хенри връхлетя върху таблото. Ръцете им се разделиха. Джипът кривна от пътя и попадна в канавката. На това място дирите на субаруто, които вече се губеха под новата снежна покривка, също завиваха към преспите встрани.

— Хенри? Добре ли си?

— Да. Дудитс? Ти добре ли си?

Дудитс кимна, но от удара върху страната му моментално се появи синина. Това се казва левкемия в действие.

Оуен превключи на ниска предавка и се опита да изкара колата от канавката. Хъмърът се килна доста настрани — може би под ъгъл трийсет градуса — но веднъж като тръгна, безотказно запълзя нагоре.

— Сложи си колана. Но първо закопчей неговия.

— Той се опитваше да ми каже не…

— Въобще не ме интересува какво се е опитвал да ти каже. Сега ни се размина, но следващия път — едва ли. Закопчей му колана, сложи и своя.

Хенри се почини, замисляйки се за втората табелка над телефонния автомат. Какво пишеше на него? Нещо за Джоунси. Вече само Джоунси може да спре господин Сив — това бе Благата вест на Дудитс.

Какво ли гласеше вторият надпис?

4

Оуен беше принуден да намали скоростта на трийсет километра в час. Това пълзене адски го изнервяше, но тъкмо тогава налетяха на самия автомобил — предницата беше пропаднала в изровената от дъждовете канавка напряко на пътя, предната дясна врата зееше, а задните колела бяха във въздуха.

Оуен издърпа ръчната спирачка, извади служебния глок и отвори вратата.

— Стой тук, Хенри — нареди на спътника си и слезе. Приведе се и изтича до субаруто.

Хенри откопча предпазния си колан и се обърна към Дудитс, който отново се бе изпружил на задната седалка и едвам дишаше, задържайки се в седнало положение само благодарение на колана. Едната му страна жълтееше като восък, а по другата пропълзяваше подкожният кръвоизлив. Носът му отново кървеше — тампоните бяха подгизнали, кръвта капеше по устните му.

— Дудс, ужасно съжалявам. Това е пълен гъзобрък.

Дудитс кимна и вдигна ръце. Задържа ги едва няколко секунди, но Хенри разбра пределно ясно. Отвори вратата и слезе тъкмо когато Оуен се завърна тичешком, затъкнал пистолета в колана си. Снегът падаше на парцали, отделните снежинки бяха толкова грамадни, че почти не можеше да се диша.

— Май ти казах да не мърдаш от мястото си.

— Искам да се преместя отзад при него.

— Защо?

Хенри отговори съвършено спокойно, макар че гласът му леко потрепваше:

— Защото бере душа. На умиране е, но мисля че преди това иска да ми каже още нещо.

5

Оуен погледна в огледалото за обратно виждане — Хенри бе прегърнал Дудитс — и като се увери, че са закопчали предпазните колани, сам се препаса със своя.

— Дръж го здраво. Яко ще се друснем.

Върна трийсета метра назад, включи на ниска предавка и подкара бавно, стараейки се да не уцели отрязъка между закъсалото субару и дясната канавка. Струваше му се, че от онази страна ровът е малко по-тесен.

Раздрусването наистина беше много силно. Коланът на Оуен блокира, в огледалото той забеляза как телцето на Дудитс буквално политна в ръцете на Хенри. В следващия миг се намериха отвъд рова и продължиха да пълзят по Източната улица. Оуен с мъка различаваше призрачните очертания на човешки стъпки по заснежения път, който се виеше пред тях като бяла кордела. Господин Сив вече се придвижваше пешком, а те още пътуваха с автомобила. Ако успеят да го настигнат преди да свърне в гората…

Но не успяха.

6

Дудитс направи последно неистово усилие и повдигна глава. Хенри с ужас установи, че и очите му са се налели с кръв.

В полезрението му отново изплуваха телефонният автомат и табелките над него.

— Недей, Дудитс — прошепна Хенри. — Не се мъчи. Пази си силите.

Но за какво да ги пази? За какво друго, ако не за това?

Надписът отдясно гласеше: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ.“. Миришеше на тютюн, но пушек от дърва и на застояла туршия. Едновремешният му приятел не го изпускаше от прегръдките си.

Вторият надпис гласеше: „ВЕДНАГА СЕ ОБАДИ НА ДЖОУНСИ“.

— Дудитс… — Гласът му отекваше в мрака. Мрак, стари мой приятелю. — Дудитс, не зная как.

За последен път чу гласа му, който бе много уморен, но същевременно спокоен:

Бързо, Хенри… ще издържа съвсем мъничко… трябва да говориш с него.

Хенри посяга към апарата. Хрумва му абсурдната идея (но нима не е абсурдна цялата ситуация), че няма монети… няма пукнат цент. Притиска слушалката до ухото си.

От телефона безизразно и делово отеква гласът на Робърта Кавел:

— Окръжна болница Масачузетс, с кого да ви свържа?

7

Господин Сив се тътреше по пътеката, която заобикаляше водохранилището до десния бряг като продължение на Източната улица — пързаляше се, търсеше да се хване за някой клон, падаше и отново ставаше. Коленете му бяха целите изподраскани — панталоните се бяха раздрали и прогизнали от кръв. Белите му дробове пареха, а сърцето му биеше като парен чук. Сивият се тревожеше дали ще издържи тазобедрената става на Джоунси, счупена при претърпяната преди време злополука. Тя сякаш се бе превърнала в огнено кълбо, което разпръскваше болка по бедрото чак до коляното и по гръбнака чак до плешките. Кучето му тежеше и това допълнително усложняваше нещата. Животното още спеше, но гадината в утробата му беше будна и не помръдваше само благодарение на волята на господин Сив. При поредното падане кракът се схвана. Господин Сив го заудря с юмрука на Джоунси, докато се отпусна. Колко ли му остава? Докога ще крачи през тоя проклет, задушаващ, заслепяващ, безкраен сняг? И какво крои Джоунси? Изобщо крои ли нещо? Сивият не смееше да отклони вниманието си от нетърпимия глад на бирума — който не разполагаше дори с подобие на съзнание — дори колкото да изтича до канцеларията на братя Тракър.

Сред снежната пелена се откроиха призрачни очертания. Господин Сив спря, пое дъх и за миг впери поглед в далечината, после отново закрачи, като придържаше безжизнено провесените крака на гърдите му кучешки лапи и влачеше десния си крак.

На едно дърво бе закована табела с надпис: „РИБОЛОВЪТ В ШАХТАТА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН“. На петнайсетина метра от пътеката започваха каменни стъпала. Бяха шест на брой… не, осем. Водеха към каменна постройка, издигната върху скалата, която се врязваше в заснежената сивкава бездна досами водната повърхност — въпреки оглушаващите удари на сърцето Сивият долавяше шума на водата, плискаща се в подножието на скалата.

Най-сетне бе достигнал целта.

Още по-здраво хвана кучето, напрегна последните сили на Джоунси и се запрепъва нагоре по каменните стъпала към входа.

8

Като отминаха каменните стълбове на входа на водохранилището, Кур нареди:

— Фреди, спри. Отбий от пътя.

Онзи изпълни заповедта, без да задава въпроси.

— Носиш ли автоматичната пушка, мъжки?

Фреди вдигна оръжието. Добрата стара М–16 — изпитана и вярна. Курц кимна.

— Още нещо?

— Магнум 44-ти калибър, шефе.

Курц пък беше въоръжен със своя деветмилиметров пистолет, който бе подходящ за изстрели с ограничен обхват. В конкретния случай бе много подходящ. Той искаше да види какъв е на цвят мозъкът на Ъндърхил.

— Фреди?

— Да, шефе.

— Искам да знаеш, че това е последната ми мисия. Не съм се и надявал на такъв отличен партньор. — Той крепко го стисна за рамото. На съседната седалка Пърлмътър хъркаше, отметнал глава. Лицето му бе измъчено като на родилка. Преди около пет минути бе изпуснал няколко зловонни пръдни. После раздутият му корем отново спадна. Може би за последен път.

От очите на Фреди пък струеше признателност, която изпълваше Курц с дълбоко задоволство. Явно все още го биваше да командва.

— Добре, мъжки. Дай газ, майната на торпедата! Нали така?

— Да, сър.

Вече нямаше нищо против да подновят обръщението сър. Спокойно могат да загърбят специалния протокол на мисията. Сега са свободни партизани от отряда на Куонтрил56; двамата последни джейхокъри57, препускащи из масачузетската пустош.

Фреди посочи Пърлмътър с видима погнуса и попита:

— Искате ли да го събудя, сър? Май вече няма връщане назад, но…

— Не си прави труда. — Без да изпуска рамото му, Курц посочи напред — алеята към водохранилището сякаш изведнъж свършваше пред бяла стена: снегът. Проклетият сняг, който непрестанно ги преследваше — зловещ жътвар, загърнат с бяло наместо с черно наметало. Дирите на субаруто съвсем се бяха заличили, но следите от гумите на военния джип още се виждаха в снега. Ако побързат, слава на Бога, благодарение на тези дири нещата съвсем ще се улеснят. — Като че ли вече не ни трябва, което лично за мен е огромно облекчение. Давай, мъжки.

Хъмърът грациозно се фръцна, но Фреди го овладя навреме. Курц извади пистолета и то притисна до крака си. „Идвам, Оуен. Идвам, юначе. Тъй че най-добре да си намислиш предсмъртните слова за пред Господа Бога, защото не ти остава повече от час.“

9

Кабинетът, който Джоунси бе обзавел с предмети и сувенири от мечтите и спомените си — постепенно се разпадаше.

Той неспокойно крачеше напред-назад и оглеждаше помещението, устните му бяха побелели от стискане, по челото му бяха избили огромни капки пот.

Това бе падението на кабинета на Джоунсивместо на дома на Ъшър58. Котелът на парното бумтеше и пращеше с такава сила, че подът се люлееше, но в канцеларията бе ужасно студено. През одушника се сипеше бял прашец — може би ледени кристали — който се стелеше по пода като брашно, образувайки триъгълник. При досег с дървото моментално започваше да го разяжда и изкорубва. Една по една картините се откачваха и падаха на пода като самоубийци. Столът от Еймс59 — за какъвто винаги бе мечтал — се разпадна на две, сякаш разсечен от невидима брадва. Махагоновата ламперия започна да се цепи и отлюспва като мъртва кожа. Чекмеджетата изхвръкваха от бюрото едно след друго и се сгромолясваха на пода. Щорите, с които господин Сив бе препречил гледката към външния свят, трепереха и се блъскаха, произвеждайки ужасяващ метален звук.

Беше безпредметно да пита натрапника какво става… бездруго му чеше съвсем ясно. Беше успял да позабави господин Сив, но онзи бе надмогнал предизвикателството. Да живее господин Сив, който вече бе достигнал целта си или бе на път да я достигне. Изпод падащата ламперия се виждаха мръсните стени на канцеларията на братята Тракър — такава, каквато я бяха видели през 1978 година четирите хлапета, допрели чела до зацапаното стъкло на прозореца, заръчвайки на новия си приятел да стои отстрани и да ги чака да свършат каквото са намислили, за да го отведат у дома. Поредната дървена плоскост от сената се отпра със странен шум, сякаш се късаше хартия, и разкри табло за съобщения, на което бе забодена една-единствена фотография. На нея бе заснета не кралицата на красотата, нито пък Тина Джийн Шлосинджър, а някаква жена със запретната пола, изпод която се виждаха гащичките й. Красивото килимче се сгърчи, разкривайки мръсния линолеум, осеян с „попови лъжички“ — презервативи, захвърлени от двойките, които идваха тук да се чукат под равнодушния поглед на жената от снимката — една непозната, артефакт от празно минало.

Джоунси залиташе от болка — хълбокът не го бе мъчил така от деня на катастрофата — но вече всичко му беше ясно, о, да, от игла до конец, без капчица съмнение. Имаше чувството, че кракът му е пълен с трески и начукано стъкло, а раменете и вратът му направо се късаха от умора. В този последен напън господин Сив съсипваше тялото му до смърт, но Джоунси не можеше да му попречи.

Само капанът за сънища висеше непокътнат сред разпадащото се помещение. Полюшваше се, описвайки огромни окръжности, но бе все така невредим. Джоунси се втренчи в него. Мислеше си, че е готов да посрещне смъртта, но не искаше да си отиде ей така, в някаква воняща канцелария. Едно време под същия този прозорец бяха извършили едно добро, почти благородно, дело. Да издъхне тук, под безутешния поглед на жената от прашната снимка на таблото за съобщения… не, не е честно. Майната му на целия свят — той — Гари Джоунс от Бруклин, щата Масачузетс, по произход от Дери, щата Мейн, а понастоящем от Джеферсън Тракт, заслужаваше по-достоен край.

— Моля те, заслужавам по-достойна смърт! — изкрещя на полюшващата се фигурка, подобна на паяжина и на разпадащото се писалище. В този миг иззвъня телефонът.

Джоунси рязко се извърна и изстена от жестоката, неописуема болка, която прониза болния му хълбок. Апаратът, който използва одеве да се свърже с Хенри, бе копие на синия телефон марка „Тримлайн“ в кабинета му. Сега обаче на напуканото бюро се мъдреше старомоден апарат с шайба вместо бутони, украсен с лепенка „СИЛАТА ДА БЪДЕ С ТЕБ“. Това бе телефонният апарат от едновремешната му детска стая, подарък за рождения ден от родителите му. Номерът беше 949–7784 — същият, на който преди толкова години бе прехвърлил междущатския разговор с Дудитс.

Съвсем забрави за болката и се хвърли към телефона, молейки се линията да не се разпадне, преди да осъществи връзка.

— Ало? Ало! — Подът се клатеше и трепереше, подхвърляйки го като играчка. Цялото помещение се люлееше като кораб сред бурен океан.

Последният човек, от когото очакваше обаждане в този миг, бе Робърта:

— Да, докторе, един момент, прехвърлям ви.

Линията оглушително прещрака, причинявайки му болка в главата. Последва тишина. Джоунси изстена и тъкмо се канеше да върне слушалката на вилката, когато отекна второ прещракване.

— Джоунси? — Беше Хенри. Чуваше се съвсем слабо, но несъмнено бе той.

— Къде си? — изкрещя Джоунси. — За Бога, Хенри, тая стая се разпада! Аз се разпадам!

— Аз съм при Гослин, само че не съм. Където и да се намираш, не си там. Всички сме в болницата, където те закараха, като те блъснаха… — Линията прещрака, избуча и гласът на Хенри зазвуча по-силно и по-ясно, сякаш бе спасителен мост в повсеместната разруха: — … но и там не сме!

— Какво?

— Ние сме в капана за сънища, Джоунси! Намираме се в капана за сънища и винаги сме били там! Още от 78-ма! Дудитс е капанът, но той умира! Още се крепи, но не зная колко време ще издържи… — След поредното прещракване нещо изпращя, сякаш по линията протече електрически ток.

— Хенри! Хенри!

— … излизай! — Гласът отново глъхнеше, изпълнен с отчаяние. — Джоунси, трябва да излезеш! Ела при мен! Тичай по капана към мен! Още има време! Можем да го пипнем тоя мръсник! Чуваш ли? Можем…

Линията прещрака за последен път и връзката прекъсна. Старомодният апарат от детинството на Джоунси се пръсна, от него изригнаха преплетени оранжево-червени жици — бяха заразени с бирус.

Джоунси изпусна слушалката и вдигна поглед към талисмана — ефирна паяжина, която се полюшваше на течението. Припомни си фраза от телевизионната комедия, която харесваха като деца: „Където и да си, там си.“ Вървеше с други любими изказвания от серията „Нов ден, същият късмет“ и с годините дори го измести, тъй като момчетата започнаха да се чувстват по-възрастни и по-изтънчени. „Където и да си, там си.“ Но ако се съди по думите на Хенри, това не бе вярно. Където и да си въобразяваха, че се намират, всъщност не бяха там.

Намираха се в капана за сънища.

Забеляза, че талисманът, който се полюшваше над главата му, се състои от четири нишки, които се свързваха в средата. Поддържаха цялата плетеница от усукани влакна, но самите те се крепяха на централния възел — ядрото, в което се сливаха.

Тичай по капана към мен! Още има време!

Джоунси се обърна и хукна към вратата.

10

Господин Сив също се намираше пред една врата — на постройката при шахтата. Тя бе заключена. Пък и не бе изненадващо след историята с рускинята. „След дъжд качулка“ — както би казал Джоунси. Но се обезпокои. Бе открил, че емоциите имат интересен страничен ефект — принуждават те да мислиш за бъдещето и да планираш, за да не изпаднеш в емоционален срив, ако нещо се обърка. Може би това бе една от причините земните същества да оцелеят толкова дълго.

Не забравяше предложението на Джоунси да се поддаде на изкушенията, които му предлагаше животът на Земята — той употреби фразата „да се натурализира“, която изуми господин Сив със своята тайнственост и екзотичност — но гледаше да не мисли за тях. Ще завърши мисията и ще удовлетвори императива. Кой знае какво го очаква после? Може би сандвич с бекон. И нещо, което Джоунси наричаше „коктейл“ — студена освежителна напитка с леко опияняващ ефект.

Над водохранилището се изви леден вятър, който хвърли мокър сняг в лицето му и за миг го заслепи. Подейства му така, сякаш го зашлевиха с мокър парцал, и го върна към действителността и към основната му цел.

Сивият предпазливо пристъпи наляво по правоъгълната каменна площадка, подхлъзна се и се отпусна на колене, напълно пренебрегвайки болката в хълбока. Да не е изминал целия този път — десетки светлинни години в мрака и стотици километра в снега — за да се претърколи по стълбите и да си счупи врата, или пък да цамбурне в Куобин и да умре от хипотермия в ледената вода?!

Площадката се издигаше върху купчина натрошен камънак. Той се приведе, почисти с ръка снега и затърси разхлабен камък. От двете страни на заключената врата се издигаха тесни прозорци, които всъщност не бяха чак толкова тесни.

Падащият на парцали мокър сняг заглушаваше всички звуци, сякаш ги затъпкваше в земята, но той чу бръмчене на двигател, което се усилваше. Отначало бяха два, но сега чуваше само един — вероятно другият автомобил бе спрял на край на Източната улица. Идваха, но вече бе твърде късно. Предстоеше им да изминат близо два километра по хлъзгавата пътека, обградена с гъсти храсталаци. Докато се доберат дотук, кучето отдавна ще е в шахтата и ще се дави, същевременно давайки живот на бирума.

Напипа разхлабен камък и внимателно го издърпа, стараейки се пулсиращото тяло на животното да остане неподвижно на раменете му. Излази обратно пред вратата и се помъчи да се изправи. Първият опит беше неуспешен. Тазобедрената става на Джоунси отново се бе подула. Най-сетне с огромни усилия съумя да стане на крака, въпреки непоносимата болка, която се разпространяваше чак до зъбите и слепоочията му.

Повдигна болния си крак от земята като кон, на който му е влязло камъче в копитото, и постоя така, подпирайки се на заключената врата на шахтата. Когато болката попремина, с помощта на камъка строши левия прозорец. Поряза ръката на Джоунси на няколко места (едната рана бе доста дълбока), а от горния край на черчевето като нож та гилотина надвисваше счупено стъкло, но той не забелязваше подробностите. Нито пък усети, че Джоунси най-сетне е избягал от убежището си.

Провря се през тесния отвор, стъпи на студения циментов под и се огледа.

Намираше се в правоъгълно помещение с дължина около девет метра. В срещуположния му край имаше прозорец, през който в ясен ден несъмнено се разкриваше приказна гледка към водохранилището, но днес белееше, сякаш стъклото бе закрито с чаршаф. Встрани от него бе захвърлено нещо подобно на гигантско желязно ведро, покрито с червени петънца — не с бирус, а със земен оксид, който Джоунси наричаше „ръжда“. Господин Сив не можеше да отгатне предназначението на това приспособление, но подозираше, че при авария с него спукат хора в шахтата.

Металният капак, който закриваше отвора, бе на мястото си — намираше се на един метър от вратата, точно по средата на помещението. Сивият забеляза квадратния прорез в капака и се огледа. На стената бяха подпрени няколко сечива. Сред купчината строшени стъкла от разбития прозорец забеляза железен лост — може би същия, който бе използвала рускинята, подготвяйки самоубийството си.

„На мен както ми го разказаха — рече си господин Сив, — ония в Бостън ще изпият последния бирум в сутрешното си кафе към Свети Валентин.“

Сграбчи лоста, с мъка докуцука до капака, бълвайки студени облачета бяла пара, и пъхна широкия край на лоста в квадратния отвор.

Пасваше идеално.

11

Хенри трясва телефона, дълбоко си поема въздух, затаява дъх… И хуква към вратата, означена едновременно като „КАНЦЕЛАРИЯ“ и „ВХОД ЗАБРАНЕН“.

— Ей! — крясва дъртата Рийни Гослин иззад касовия апарат. — Момченце, върни се! Там не се влиза!

Хенри не спира, дори не забавя ход, но прекрачвайки прага, си дава сметка, че действително е момче и е най-малко с трийсет сантиметра по-нисък от времето, когато ще възмъжее и ще престане да расте; макар да е с очила, стъклата им не са дебели, каквито ще станат в последствие. Още е хлапе, но под буйната му коса (която ще поизтънее, докато навърши трийсет) се крие мозъкът на възрастен. „Аз съм две, две, две бонбончета в едно“ — каза си и втурвайки се в канцеларията на стария Гослин, избухва в смях — като едно време, когато всички нишки на капана се намираха близо до центъра и Дудитс ги управляваше. „За малко да се пръсна от смях — обичат да казват, — замалко да се пръсна, мамка му!“

Нахълтва в забранената стая, но това не е канцеларията на стария Гослин, където веднъж един човек на име Оуен Ъндърхил пусна на друг човек, чието име не бе Ейбрахам Курц, записа на съобщението на извънземните, които говореха с гласовете на прочути земни жители — това е болничен коридор, което никак не го изненадва. Намира се в окръжната болница. Бе успял.

Коридорът е много по-студен и усоен, отколкото е редно за една болница, а стените са гъсто обрасли с червеникаво-златиста плесен. В далечината стене глас: „Не те ща, не искам инжекция, искам Джоунси. Джоунси познаваше Дудиштс. Джоунси умря, умря в линейката, само Джоунси може да се справи. Махай се, цуни му по ауспуха, искам Джоунси.“

Но той нямаше намерение да се махне. Той е коварният господин Смърт и е тук по работа.

Незабелязан крачи по коридора, където е толкова студено, че от устата му излизат бели облачета пара — хлапак с оранжева ловна жилетка, която скоро ще му омалее. Съжалява, че не носи пушката, която му зае бащата на Пит, но тя отдавна не съществуваше, бе погребана в миналото заедно със стария телефон на Джоунси с лепенката от „Междузвездни войни“ (как му завиждаха всички за този телефон), коженото яке с многото ципове на Бобъра и фланелката на Пит с емблемата на НАСА. Загробени във времето. Някои мечти умират и се разпръскват като свободни електрони — поредната горчива житейска истина. Колко са много горчивите истини.

Подмина две медицински сестри, които се смеят и разговарят — едната е Джоузи Рикънхауър, вече пораснала, а другата е жената от снимката, която видяха през прозореца на канцеларията на братята Тракър. Не го забелязват, защото за тях той не съществува — намира се в капана за сънища и тича по своята нишка право към центъра. „Аз съм човекът-яйце — казва си Хенри. — Времето спря и действителността се обърна, но човекът-яйце от пътя не се върна.“

Продължи по коридора към стаята, от която се чуваше гласът на Сивия.

12

През строшеното стъкло на колата долиташе познат звук, който отекваше съвсем ясно: накъсаното заекване на автоматична пушка. То събуди у Курц познатото безпокойство и нетърпение — ядосваше се, че стрелбата е започнала без него, и се страхуваше, че докато стигне, всичко ще свърши и ще завари само ранените, които крещят: „Лекар-лекар-лекар“.

— Дай газ, Фреди. — На седалката пред него изпадналият в кома Пърлмътър хъркаше.

— Доста е хлъзгаво, шефе.

— Няма значение. Имам чувството, че почти…

Сред плътната заснежена завеса различи розово петно, размазано като капки кръв от порязано, които пробиват през пяната за бръснене; миг след това стигнаха до закъсалото в канавката субару. В следващите няколко мига Курц бе готов да си върне назад всички нелюбезни мисли по повод шофьорските умения на подчинения си. Джипът също понечи да пропадне в дупката, но Фреди изви надясно волана докрай, и настъпи педала за газта. Хъмърът прелетя над рова и се приземи с мощен трус. Курц подскочи на седалката и така удари главата си в тавана, че му излязоха свитки пред очите. Ръцете на Пърлмътър се повдигнаха, сякаш ги размаха, главата му се отметна назад, после увисна на гърдите. Джипът на косъм се размина със субаруто, откъртвайки само дръжката на предната врата. После се понесе напред, следвайки що-годе ясните следи от гуми.

„Оуен, дишам ти във врата — каза си Курц. — Право във врата ти, да пукнеш дано!“

Тревожеше го само онзи единичен откос. Какво се бе случило?

В далечината изникна друго цветно петно. Това бе маслиненозелено — другият военен джип „Хъмър“. Те са слезли — най-вероятно са слезли, но…

— Зареди оръжието! — заповяда Курц. От възбуда гласът му бе станал писклив. — Време е някой да плати за музиката.

13

Когато стигнаха до края на Източната улица (или до началото на криволичещото на север тясно шосе, наречено Фицпатрик Роуд — зависи от гледната точка), Оуен вече чуваше приближаващия се джип на Курц, а вероятно и Курц го чуваше — хъмърите не ревяха като мотоциклетите „Харли Дейвидсън“, но двигателите им бяха доста шумни.

Стъпките на Джоунси вече се бяха заличили напълно, но Оуен виждаше пътеката, която тръгваше от пътя и се виеше покрай брега на водохранилището.

Изключи двигателят и промълви:

Хенри, оттук нататък май ще се наложи да вървим п…

Той млъкна. Беше твърде съсредоточен в шофирането, за да следи какво става отзад — не бе имал време дори да хвърли поглед в огледалото и не бе подготвен за подобна гледка, която го изненада и потресе.

Отначало му се стори, че Хенри и Дудитс са вкопчени в предсмъртна прегръдка — допрели брадясалите си страни, със затворени очи, с окървавени дрехи и лица. На пръв поглед и двамата не дишаха и Оуен предположи, че са починали — Дудитс от левкемия, а Хенри — от сърдечен пристъп, причинен от изтощението и непрестанното напрежение, но което бе подложен през последните трийсетина часа… но в този миг клепачите и на двамата запърхаха.

Бяха окървавени, не и мъртви. Спяха.

И сънуваха.

Оуен понечи отново да го повика, но размисли. Хенри отказа да напусне заграждението в Джеферсън Тракт, ако не освободи задържаните, и макар че тогава им се размина, това си беше чиста проба късмет… или провидение, ако човек вярва, че провидението е по-истинско от телевизионен сериал. Във всеки случай Курц ги погна и ги следеше неотлъчно като зараза — но нямаше да ги застигне благодарение на бурята.

Е, било каквото било — не може да го променим — помисли си Оуен, отвори вратата и слезе от джипа. От север, изсред снежната пустош долетя писъкът на орел, който сякаш се оплакваше от лошото време. От противоположната посока отекваше ревът на приближаващият се джип на безумеца Курц. Заради проклетия сняг бе невъзможно да се определи на какво разстояние се намира преследвачът. Може да е на три километра, но като нищо може да се намира и по-близо. Сигурно е с Фреди, мътните го взели, Фреди идеалният войник, пъклено подобие на Долф Лунгрен.

Оуен заобиколи джипа, като непрестанно се хлъзгаше в снега и ругаеше; отвори багажника, очаквайки да намери запас от автоматични оръжия — поне някоя гранатохвъргачка. Нищо подобно — в багажника нямаше ни гранатохвъргачки, ни гранати, само четири автоматични пушки и кутия ленти с по сто и двайсет патрона.

На тръгване от заграждението в Джеферсън Тракт Оуен се бе подчинил на желанието на Хенри, което може би допринесе за спасяването на някои и друг човешки живот, но повече нямаше да го слуша — ако още не си е платил за счупения порцеланов поднос на съседите Рейплоу, значи просто ще трябва да се примири с мисълта, че им остава длъжник. При това не задълго, ако Курц постигне целта си.

Хенри или спеше, или бе в несвяст, или съзнанията на двамата приятели от детинство се бяха слели в някаква необикновена амалгама. Тъй да бъде. Ако бе буден, Хенри ще се опита да му попречи да свърши работата, особено ако е прав и другият му приятел все още е жив и се крие в съзнанието, понастоящем управлявано от извънземното — при липсата на телепатия тъкмо няма да чуе как Джоунси се моли за милост, ако наистина е вътре. Глокът е добро оръжие, но не може да разчита само на него.

Автоматичната пушка буквално ще разкъса тялото на Гари Джоунс.

Оуен грабна една и се запаси с три резервни ленти. Курц бе съвсем близо — близо, близо, близо. Извърна поглед към мястото, където свършваше Източната улица, едва ли не очаквайки кафеникаво-зеленият призрак на втория хъмър да се материализира сред снега, но засега не се виждаше нищо. Слава на Бога, както би казал бившият му началник.

Стъклата на техния джип бяха заскрежени, но смътните очертания на двамата мъже на задната седалка още се различаваха. Не помръдваха, вкопчени един в друг.

— Чао момчета. Приятни сънища — пожела им Оуен и хукна. Ако имат късмет, ще продължат да спят до пристигането на Курц и Фреди, които ще ги довършат на път към главната си цел.

Ненадейно той се закова на място, при което се подхлъзна и се вкопчи в предния капак на джипа, за да не падне в снега. Дудитс несъмнено е кауза пердута, но можеше да спаси поне Хенри Девлин. Има известен шанс.

„Не! — изкрещя вътрешният му глас, когато той закрачи обратно. — Не, нямаш време!“

Ала Ъндърхил реши да заложи на другата карта — че има време, макар залогът да бе целият свят. Може би за да изкупи още една малка част от дължимото за подноса на съседите Рейплоу; заради онова, което извърши вчера (голите сиви фигурки, скупчени край разбития космически кораб с вдигнати ръце, сякаш се предават); или пък заради самия Хенри, който му каза, че ще бъдат герои и мъжки се бори да изпълни обещанието си.

„Никаква милост за дявола — рече си Оуен и отвори багажника. — Не, сър, нито капка милост за тоя гадняр.“

Дудитс беше по-близо. Оуен го сграбчи за яката на огромното синьо пухено яке и го дръпна. Болният се катурна на седалката. Шапката му отхвръкна, разкривайки плешивото му теме. Хенри, който не го изпускаше от прегръдките си, се стовари върху него. Тихичко изстена, но не отвори очи. Оуен се наведе и ожесточено му зашепна:

— Не ставай! В името на Бога, Хенри, лежи така и не ставай!

Отдръпна се, затвори багажника, отстъпи на три крачки, опря приклада на автоматичната пушка на хълбока си и изстреля един откос. Стъклото на джипа побеля като мляко и късчета от него се посипаха в купето. Празните гилзи издрънчаха в краката му. Той отново пристъпи напред и надзърна през дупката. Хенри и Дудитс продължаваха да лежат на задната седалка, посипани със стъкла и изцапани с кръвта на Дудитс — наистина изглеждаха мъртви. Оуен се надяваше Курц да е твърде зает с преследването, за да ги разгледа внимателно. Във всеки случай това бе най-доброто, което можеше да направи за тях.

Отнякъде долетя силен метален трясък, който накара Ъндърхил да се ухили. Ето го къде е Курц, ей Богу — при рова, където бе закъсало субаруто. С цялото си сърце желаеше да бяха налетели в задницата на проклетата бричка, но съдейки по силата на звука, за съжаление се бяха разминали. Е, поне знаеше къде са. Деляха ги най-малко два километра. Положението не беше безнадеждно, колкото се бе опасявал.

— Имам адски много време — промърмори, което може би бе вярно по отношение на Курц, но какво ли става с другите двама? Къде е господин Сив?

Стисна ремъка на автоматичната пушка и закрачи по пътеката към шахта № 12.

14

Господин Сив се сблъскваше с поредната неприятна човешка емоция — паниката. Бе изминал целия този път — десетки светлинни години в мрака и стотици километри в снега — за да се провали на финала заради немощните, отпуснати мускули на Джоунси и някакъв си метален капак на шахта, който се бе оказал много по-тежък, отколкото очакваше. Натисна лоста, докато кръстът на Джоунси пламна от агонизиращата болка… и най-сетне бе възнаграден с гледка към мрака под ръждивия капак. И стържещ от триене на метал в цимент — капакът се отмести пет-шест сантиметра. В този миг кръстът на Джоунси се схвана и господин Сив залитна, изруга през зъби (благодарение на имунитета си срещу бируса Джоунси все още разполагаше с пълен набор) и се хвана за кръста, сякаш се опитваше да му попречи да експлодира от болка.

Хлапак заскимтя. Сивият извърна поглед към него и установи, че положението е критично. Кучето спеше, но коремът му бе така уродливо издут, че едната лапа на животното стърчеше право нагоре. Кожата в долната част на корема му бе обтегната почти до скъсване и вените пулсираха. Изпод опашката му се стичаше струйка кръв.

Господин Сив хвърли злобен поглед към лоста, който стърчеше от металния капак. В представите на Джоунси рускинята бе стройна красавица с тъмна коса и трагични черти. Но в действителност трябва да е била доста яка и мускулеста. Иначе как би могла да…

Обезпокоително близо отекна пушечен откос. Сивият хлъцна от изненада и се огледа. Благодарения на Джоунси ръждата на човешкото съмнение бе станала част от грима му — за пръв път си даде сметка, че мисията може да бъде осуетена в самия край, когато бе достигнал целта и вече чуваше плисъка на водата, започваща стокилометровия си път под земята. Единствената преграда между бирума и тази планета бе някакъв си шейсеткилограмов метален капак.

Сивият заизрежда поток от най-отвратителните ругатни на Бобъра и отчаяно натисна лоста, без да обръща внимание на парещата болка в хълбока на Джоунси. Единият от преследвачите се приближаваше — онзи човек на име Оуен; господин Сив не дръзваше дори да си помисли, че би могъл да го накара да обърне оръжието срещу себе си. Ако разполага с достатъчно време и може да се осланя на елемента на изненадата — може би. Но в момента и двете условия липсваха. Този човек бе обучен да убива — той бе професионалист.

Сивият подскочи. Чу се хрущене и пренатоварената ябълка на тазобедрената става изхвръкна от възпалената ямка. Той увисна върху лоста с цялата тежест на Джоунси. Капакът отново се повдигна и този път се измести с цели трийсет сантиметра. Черният полумесец, през който се бе промушила рускинята, отново се появи. Е, не беше чак полумесец — по-скоро наподобяваше на главно С, изтеглено с калиграфски писец… но колкото за едно куче и този отвор бе достатъчен.

Джоунси вече не можеше да стои на крака (всъщност къде е самият Джоунси? Този негодяй продължаваше да се спотайва), но какво от това? Ще се влачи по корем.

Запълзя по студения циментов под към спящото коли, сграбчи го за каишката и го повлече към шахта № 12.

15

Залата на спомените — огромно хранилище, натъпкано с кашони — също е на път да се разпадне. Подът трепери, сякаш приклещен в безкрайно и бавно земетресение. Неоновите лампи на тавана ту светват, ту изгасват, сякаш заекват, придавайки на залата призрачно усещане за халюцинация.

Джоунси тича с всички сили. Криволичи по пътеките сред кашоните и се ориентира само по усет. Непрестанно си повтаря да не обръща внимание на болката в проклетия хълбок — и без друго сега е безплътно съзнание, но спокойно може да се оприличи и на инвалид, който се опитва да внуши на ампутирания си крайник да не пулсира.

Тичешком подминава кашони с надписи „АВСТРО-УНГАРСКА ВОЙНА“, „КАТЕДРЕНА ПОЛИТИКА“, „ДЕТСКИ ПРИКАЗКИ“ и „СЪДЪРЖАНИЕ НА ДРЕШНИКА НА ГОРНИЯ ЕТАЖ“. Блъсва се в камара кашони с етикети „КАРЛА“, стъпва накриво с болния крак и закрещява от болка. За да не падне, посяга да се задържи за друга купчина кашони (означени „ГЕТИСБЪРГ“60) и най-сетне вижда отсрещния край на хранилището. Слава Богу — има чувството, че е изминал километри.

На вратата виси табела „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ“ и втори надпис: „ВЛИЗАНЕТО БЕЗ ПРОПУСК ЗАБРАНЕНО“. Точно тук — именно тук го докараха след злополуката; тук се събуди след операцията и чу гласа на коварния господин Смърт, който се преструваше, че вика Марси.

Джоунси блъсва вратата и прекрачва прага на друг свят, който познава добре — синьо-белия коридор на интензивното отделение, където направи първите няколко мъчителни, болезнени крачки четири дни след операцията. Неуверено пристъпва по облицования с плочки коридор, оглежда червеникаво-златистата плесен по стените и долавя тихата, но съвършено неподходяща за болница музика, която се лее от радиоточката: „Милост за дявола“ на Ролинг Стоунс.

В следващият миг в хълбока му сякаш избухва ядрена експлозия. Той слисано изкрещява и пада на пода на интензивното отделение. Така се чувстваше, като го блъсна колата — сякаш в центъра на алена експлозия. Търкаля се на пода, обхождайки с поглед светлинните панели на тавана, кръглите говорители, от които звучи музиката („Напразно викаш, Анастейжа“), която сякаш идваше от друг свят, защото при такава нечовешка болка всичко се намира сякаш в друг свят; през март бе разбрал, че болката превръща материята в сянка, любовта — в шега, но сега го преоткрива с нова сила. Търкаля се на пода, вкопчил длани в хълбока си, с изцъклени очи, озъбен в зловеща предсмъртна гримаса, прекрасно разбирайки какво се е случило: подлецът господин Сив бе счупил за втори път тазобедрената му кост.

После сякаш от далечния край на този друг свят прозвуча познат детски глас:

Джоунси!

Гласът е някак деформиран… но човекът със сигурност не е далеч. Едва ли се намира тъкмо в този коридор, но може би е в съседния. Всъщност чий е този глас? На някое от собствените му деца? На Джон? Не…

Джоунси, побързай! Идва да те убие! Оуен идва да те убие!

Не знае кой е този Оуен, но разпознава гласа — на Хенри Девлин е, но не сегашният Хенри, какъвто го видя за последен път, когато двамата с Пит отидоха да пазаруват при Гослин — това е гласът на онзи Хенри, с когото бе израсъл и който заяви на Ричи Гренадо, че ще го издадат, ако не престане, и че Ричи и приятелите му никога няма да настигнат Пит, защото Пит тича по-бързо от вятъра, егати.

Не мога! — отвръща и продължава да се търкаля по пода. Но усеща, че започва някаква промяна, макар да не разбира точно каква. — Не мога, оная гад пак ми счупи тазобедрената кост…

В този миг осъзнава какво се случва: болката се пренавива назад. Като видеофилм — млякото потича от чашата обратно към кутията, разцъфналата пъпка се затваря по силата на съвременните чудеса на кинематографичната техника.

Свежда поглед към себе си и веднага проумява причината — носи сигналната оранжева жилетка. Майка му я купи от „Сиърс“ за първата ловна експедиция в Бърлогата, когато убиха Ричи Гренадо и неговите приятели — убиха ги насън, макар и без да искат.

Отново е дете — хлапе на четиринайсет години — и не чувства никаква болка. Какво да го боли? Хълбокът му ще пострада едва след двайсет и три години. В този миг всичко се сглобява в главата му с трясък: няма и никога не е имало господин Сив — господин Сив живее единствено в капана за сънища. Той е фантом, досущ като болката в хълбока. „Не се заразих — размишлява Джоунси и се изправя. — Не ми поникна и една власинка бирус. Това в главата ми не е точно спомен, а истински дух в машината. Той е мен. Мили Боже, господин Сив — това съм аз.“

С усилие се изправя и хуква по коридора, като залита на завоя. Но съумява да се задържи на крака — сега е бърз и ловък като всеки четиринайсетгодишен хлапак и не изпитва никаква болка, никаква болка.

Следващият коридор му е познат. По средата е оставена болнична количка с подлога. Край нея грациозно пристъпа еленът, когото забеля в Кеймбридж миг преди да го блъсне колата. На гладката му кадифена шия и окачен нашийник, на който като гигантски амулет се полюшва магическо гадателско кълбо. Той го подминава тичешком, а животното учудено го поглежда с благите си очи.

Джоунси!

Вече наближава. Почти е стигнал.

Побързай, Джоунси!

Хуква още по-бързо, буквално лети, без да се задъхва, не е заразен с бирус, защото Джоунси е недосегаем за заразата; господин Сив не съществува, във всеки случай не е вътре в него — господин Сив е в болницата и винаги е бил там; господин Сив е ампутираният крайник, който още чувстваш и си готов да се закълнеш, че е на мястото си; господин Сив е духът в машината, поддържан на система, а системата е самият Джоунси.

Профучава зад поредния ъгъл. Насреща му се изпречват три отворени врати. Пред следващата, четвъртата по ред врата — единствената която е затворена — го чака Хенри. Приятелят му също е на четиринайсет години и носи оранжева жилетка. Както винаги очилата са се изсулили на върха на носа му и той кима отривисто.

Побързай! Побързай, Джоунси! Дудитс няма да издържи дълго! Ако умре, преди да убием господин Сив…

Джоунси застава до него. Идва му да му се хвърли на врата да го прегърне, но няма време.

Аз съм виновен — обяснява на приятеля си с мутиращ гласец.

Не е вярно — отвръща Хенри. Гледа го с едновремешната нетърпеливост, която в детството им вдъхваше у Пит, Бобъра и Джоунси огромно страхопочитание — Хенри винаги създаваше у тях усещането, че отдавна ги е надминал, че всеки момент ще отлети в бъдещето и ще ги изостави. Те сякаш вечно го задържаха.

Но…

Все едно да кажеш, че Дудитс е убил Ричи Гренадо, а ние сме били негови съучастници. Той си беше такъв, Джоунси, преобрази и нас… но не го направи преднамерено. Нима не знаеш — само връзките на обувките можеше да си връзва съзнателно.

„Ооави коо? Ооави уумеаа“ — припомни си Джоунси.

Хенри… как е Дудитс…

Както ти казах, той ни държи. Дудитс ни свързва.

В капана за сънища.

Именно. И какво сега — ще спорим в коридора, докато целият свят отива по дяволите, или ще се опитаме да…

Ще убием тоя гад! — отсече Джоунси и посегна към валчестата дръжка на вратата, означена с надпис: „ТУК НЯМА ЗАРАЗА IL N’Y A PAS D’INFECTION ICI“. В този миг проумява горчивата ирония, скрита в двоякия смисъл а посланието. То бе като рисунките на Ешер — на пръв поглед изглежда вярно. Вгледаш ли се внимателно, виждаш най-чудовищната лъжа във вселената.

„Капан за сънища“ — мисли си Джоунси и завърта топката.

Пред очите му се разкрива кошмарна гледка — всичко е обрасло с бирус — истинска джунгла от кървавочервена растителност.

Вони на сяра и етилов спирт — така мирише запалителната течност, която се впръсква в замръзналия карбуратор в мразовитата януарска утрин, когато температурата е под нулата. Тук поне няма да се тревожат за говнестулките — те се намират в друга нишка на капана, в друго време и на друго място. Бирумът сега е грижа на Хлапак, — коли с много неясно бъдеще.

Телевизорът работи и макар че екранът е обрасъл с червен мъх, призрачният черно-бел образ се провижда сред власинките. Мъж влачи кучешки труп по циментов под, покрит с дебел слой прах и сухи листа — много напомня на гробниците във филмите на ужасите от петдесетте години, които Джоунси и до ден днешен обича да гледа на видео. Но това не е гробница — някъде бълбука вода.

В средата на помещението се вижда ръждясал кръгъл капак с надпис: „МАВР“. Масачузетска агенция по водния ресурс. Буквите изпъкват въпреки червената плесен, с която е обрасъл екранът. Естествено — те означават всичко за господин Сив, който физически престава да съществува още в Бърлогата.

Означаваха целия свят.

Капакът на шахтата е леко изместен встрани, разкривайки тънък полумесец от непрогледния мрак в шахтата. Джоунси проумява, че кучето влачи самият той, при това животното още не е умряло. След него по циментовия под се точи пенеста розова диря кръв, а задните му лапи стърчат.

Зарежи филма! — кресва Хенри и Джоунси съсредоточава вниманието си върху силуета на леглото — завито до гърдите с чаршаф, обрасъл с бирус, сиво създание, представляващо огромно, гладко, безпоресто, безкосмено, безпъпно петно. Чаршафът закрива долната част на тялото му, но Джоунси е сигурен, че няма път, тъй като никога не се е раждало. То е детинска представа за извънземно, сякаш уловена като риба в океана на подсъзнанието на онези, които първи са влезли в досег с бирума. Сивите никога не са съществували като действителни създания, извънземни, пришълци. Физическият им облик бе дело на човешкото въображение, на капана за сънища — и Джоунси въздъхва облекчено. Поне не е единственият, който се е заблудил.

Радва го и нещо друго — изражението в противните черни очи. Те издават страх.

16

— Готов за бой! — докладва Фреди и спря зад джипа, който бяха преследвали в продължение на толкова много километри.

— Браво! Проучи обекта. Ще те прикривам.

— Слушам. — Фреди плъзна поглед към Пърлмътър, чийто корем отново започваше да се издува, после се гледа в джипа на Оуен, който беше надупчен от куршуми. Въпросът бе кой е стрелял и кой е пострадал. Отпечатъците, които водеха встрани от колата, чезнеха бързо в силния сняг, но още личаха. Бяха оставени от един чифт ботуши. Вероятно следите бяха на Оуен.

— Давай, Фреди!

Шофьорът слезе от джипа. Курц го последва и освободи предпазителя на личното си оръжие. Фреди осъзна, че животът му зависи от деветмилиметровия пистолет. Което може би не бе чак толкова лошо — шефът беше отличен стрелец.

За миг по гръбнака му пробяга ледена тръпка, сякаш онзи се бе прицелил право в гърба му. После си каза, че това е абсурдно. Виж, от Оуен можеше да се очаква, но Оуен е различен. Оуен бе прекрачил границата.

Той се приведе, притисна пушката до гърдите си и забърза към джипа. Хич не му беше приятно да бъде с гръб към Курц. Никак даже!

17

Двете хлапета пристъпват към леглото и господин Сив панически натиска звънеца за медицинската сестра, но звук не се чува. „Сигурно кабелите са прекъснати от бируса — мисли си Джоунси. — Лоша работа, господин Сив, лоша работа.“ Вдига поглед към екрана и открива, че телевизионният му образ вече е довлякъл кучето до ръба на шахтата. Може би закъсняват ужасно — а може би не. Не се знае. Колелото продължава да се върти.

Здрасти, господин Сив, откога чакам да се запознаем — поздравява го Хенри. Докато говори, издърпва обраслата в бирус възглавница изпод тясната му безуха глава. Сивчото се опитва да се претърколи в другия край на леглото, но Джоунси го задържа, като се вкопчва в тъничките му ръчици. Кожата на извънземния не е нито топла, нито студена. Всъщност на допир не прилича на кожа. А на…

„На нищо — мисли си. — На сън.“

Господин Сив? — продължава Хенри. — Това е нашият поздрав за „добре дошъл“ на планетата Земя.

После притиска възглавницата към лицето му.

Сивчото започва да се гърчи и да се мята в ръцете на Джоунси. Отнякъде долитат тревожните сигнали на монитор, сякаш това създание действително има сърце, което току-що бе спряло да бие.

Джоунси свежда поглед към умиращото чудовище и се моли това да е краят на кошмара.

18

Господин Сив замъква кучето до отвора под капака на шахтата. През тесния черен полумесец долиташе монотонното, глухо бучене на водата и лъхаше та застоял въздух и на влага.

„Ако, веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже.“ Измъкна мисълта от един кашон с надпис „ШЕКСПИР“. Задните лапи на кучето ритаха с все сила, сякаш въртяха невидими педали, по плътта се раздираше с кървав пукот — бируът бе на път да излезе, прогризвайки телесната обвивка на приемника. Изпод опашката вече се чуваше цвърченето, наподобяващо на звуците, издавани от разярена маймуна. Трябва да то натика в шахтата, преди да е излязло на бял свят — не е чак толкова важно да се роди във водата, но там шансовете му за оцеляване са доста по-големи.

Господин Сив безуспешно се опита да вкара главата на животното в прореза между железния капак и цимента.

Шията се прегъна и идиотски ухилената муцуна се вирна нагоре. Макар да продължаваше да спи (или вече бе изпаднало в несвяст), животното няколко пъти излая глухо и сподавено.

Но не искаше да влиза в отвора.

— Да го духаш, Фреди! — изкрещя Сивият. Почти не усещаше убийствената болка в хълбока на Джоунси и със сигурност не осъзнаваше, че лицето му е пребледняло и напрегнато, а лешниковите му очи сълзят от напрежение и гняв. Но ясно си даваше сметка — пределно ясно — че става нещо. „Зад гърба ми става нещо нередно“ — както би казал Джоунси. Кой друг, ако не Джоунси? Кой друг, ако не неговият нелюбезен домакин?

— МАМКА ТИ! — закрещя на това проклето, омразно, запънато, твърде голямо куче. — Влизай веднага, разбра ли? РАЗБ…

Думите застинаха в гърлото му. Изведнъж изгуби способността си да крещи, макар толкова да му се искаше — как обичаше да крещи и да налага с юмруци (дори умиращите бременни кучета)! На всичко отгоре изгуби и способността да диша. Какво му прави Джоунси?

Не очакваше отговор, но нечий непознат, изпълнен с ледена ярост глас отвърна:

Това е нашият поздрав за „добре дошъл“ на планетата Земя.

19

Размахващите се трипръсти ръце на сивото създание за изплъзват и съумяват за мит да отместят възглавницата. Черните очи на инак безизразното лице са обезумели от ярост и страх. Онова в леглото се опитва да поеме дъх. Като се има предвид, че въобще не съществува — дори в съзнанието на Джоунси, във всеки случай не и като физическа единица — се бори за живота си доста отчаяно. Хенри не му съчувства, но го разбира. То иска същото, което искат и Джоунси, и Дудитс… дори самият Хенри; нима сърцето му спря да бие, когато мислеше за самоубийство? Нима черният дроб отказа да пречиства кръвта? Нима тялото не продължи да води своите невидими битки срещу всички нашественици — от най-обикновената хрема до злокачествения тумор и бируса? Тялото бе или твърде глупаво, или безпределно мъдро, но във всеки случай не страдаше от безмерното коварство на мисълта: то знаеше единствено как да отстоява своето и да се бори докрай. Дори да е бил някога различен, господин Сив е станал като тях. Иска да живее.

Но не мисля, че ще имаш тази възможност — спокойно отбеляза Хенри едва ли не успокоително. — Не мисля, приятелче.

И отново притиска възглавницата към лицето му.

20

Трахеята на господин Сив се отпуши. Той пое дълбоко дъх, изпълвайки гърдите на Джоунси със студения въздух — веднъж… втори път… и достъпът на въздух отново бе препречен. Те го душат, искат да го удушат, да го убият.

Не!! Цуни ме по ауспуха! НЕ МОЖЕТЕ ДА ГО НАПРАВИТЕ!

Дръпна кучето и го обърна по хълбок — напомняше на пътник, който вече е закъснял за самолета, но се мъчи да натъпче последен обемист предмет в багажа си.

„Ще влезе“ — помисли си господин Сив.

Да. Разбира се, че ще влезе. Дори ако се наложи да сплеска изхвръкналия му корем и да помогне на бирума да излезе. Във всеки случай проклетото животно непременно ще мине през отвора.

С издуто лице, изцъклени очи, затаил дъх от напрежение — на челото на Джоунси бе изпъкнала огромна пулсираща вена — Сивият набута кучето по-навътре в отвора и с юмруци го заудря по гърдите.

Влизай, мътните те взели, влизай.

ВЛИЗАЙ!

21

Фреди Джонсън вкара дулото на пушката в купето на изоставения джип, докато Курц предпазливо изчакваше (точно както при атаката срещу кораба на сивите човечета), за да види какво ще стане.

— Има двама, шефе. Оуен явно е решил да си изхвърли боклука, преди да продължи.

— Мъртви ли са?

— Май да. Единият сигурно е Девлин, а другият ще да е онзи, когото се отбиха да вземат.

Курц застана до него, надникна през разбитото стъкло и кимна. Безсъмнено бяха мъртви — две къртици, вкопчени една в друга на задната седалка, покрити с кръв и парченца стъкло. Насочи към тях пистолета, за да е сигурен, че повече няма защо да се безпокои за тях — по един куршум в главата не вреди — после отпусна ръка. Оуен може да не е чул бръмченето на двигателя. Мокрият сняг заглушаваше звуците и вероятността предателят да не е чул приближаването им бе доста голяма. Но изстрелите със сигурност няма да му убягнат. Курц се обърна към пътеката:

— Хайде, мъжки, ти водиш, но си гледай в краката, че ми се струва доста хлъзгаво. Може би ще успеем да запазим известен елемент на изненада, а?

Фреди кимна. Шефът се усмихна и заприлича на ухилен череп.

— С повечко късмет, юначе, Оуен Ъндърхил ще се намери в пъкъла преди да е разбрал, че е мъртъв.

22

На нощното шкафче стои устройството за дистанционно управление на телевизора — продълговата черна пластмасова кутия, обрасла с бирус. Джоунси го сграбчва. С глас, който зловещо напомня на Бобъровия, заявява: „К’ви са тия лайна, ебаси“ и с все сила тресва дистанционното в ръба на шкафчето, сякаш да натроши черупката на твърдосварено яйце. Устройството се разбива на парчета, батериите изпадат в ръката на Джоунси и остава да стърчи назъбена черна пръчка. Той посяга под възглавницата, която Хенри притиска към лицето на необуздано мятащото се същество. За миг се разколебава, припомняйки първата си — и единствена — среща с господин Сив. Оста на бравата се бе прекършила и валчестата дръжка остана в ръката му. Усещането, че някой стои зад него и сянката на съществото. То бе съвсем истинско — реално като роза и действително като дъждовна капка. Джоунси се обърна и го видя — застанал или застанало насред голямата стая бе създанието, което представляваше господин Сив, преди да се превърне в господин Сив. Образът от стотици филми и документални материали за „неразгаданите тайни на вселената“ — само че в доста напреднала възраст. Старо и болно. Още тогава бе на път за интензивното отделение. „Марси“ — бе казало, измъквайки думата като запушалка от мислите на Джоунси. На нейно място сякаш остана отвор, през който да се промъкне. После бе експлодирало, разпръсвайки бируса, а…

„… а останалото е моя измишльотина. Нали така? Поредният случай на най-обикновена космическа шизофрения. Общо взето…“

Джоунси! — крещи Хенри, — ако ще го правиш, не се бави!

„Приготви се, господин Сив — казва си Джоунси. — Защото възмездието не прощава.“

23

Господин Сив бе натикал кучето до половината в отвора, когато гласът на Джоунси нахлу в мислите му:

Приготви се, господин Сив. Защото възмездието не прощава.

Болка проряза гърлото му. Вдигна ръцете на Джоунси, надавайки поредица от сподавени стонове. Пръстите му докоснаха не наболата брада върху непокътнатото лице на Джоунси, а собствената му разкъсана плът. Изпита потрес — последната Джоунсиева емоция, на която се наслади. „Това е невъзможно.“ Винаги пътуваха с корабите на старите, които бяха буквално археологически находки, и винаги безпомощно вдигаха ръце, сякаш се предаваха, но винаги печелеха. Няма начин това да се случи.

Но все пак се случваше.

Съзнанието на бирума не отслабна постепенно, а сякаш се разпадна. Умирайки, същността, известна някога под името господин Сив, се върна към първоначалната си форма. „Той“ стана „то“ (миг преди „то“ да се превърне в „нищо“), съумявайки да блъсне кучето с все сила. Животното пропадна в отвора… но не достатъчно, за да се промуши цялото.

Последната мисъл на бирума бе: „Не трябваше да му се доверявам…“

24

С назъбения край на устройството Джоунси преряза набръчканата шия на господин Сив. Гърлото зейва като паст и отвътре излита червеникаво-оранжев облак, който сякаш боядисва въздуха в кървавочервено, после се посипва върху завивката като дъжд, примесен с прах и пухчета.

Тялото на господин Сив конвулсивно потръпва в ръцете на Джоунси и Хенри. После избледнява като сън, какъвто винаги е било, и придобива странно позната форма. Изведнъж Джоунси се досеща, че останките на господин Сив приличат на презервативите, които се въргаляха на пода в канцеларията на изоставеното товарно депо на братята Тракър.

Той…

… умря! — иска да каже Джоунси, но го пронизва ужасяваща болка. Не в хълбока, а в главата. И в гърлото. В миг сякаш го опасва огнена огърлица. Ама че работа, стаята става прозрачна! През стените прозира шахтеното помещение, където кучето стърчи наполовина от отвора и тъкмо ражда ужасяващо червено създание, което прилича на кръстоска между невестулка и огромен кървав червей. Джоунси прекрасно знае какво е това — бирум.

Изцапан с кръв, с изпражнения и остатъци от плацента, бирумът се взира с него с идиотските си черни очи („Това са неговите очи — забелязва Джоунси, — очите на господин Сив“), разтяга се и се опитва да се освободи, за да скочи в мрака, в бълбукащата вода.

Двамата приятели се споглеждат.

Стреснатите им погледи се срещат… после изчезват.

Дудитс — отдалеч долита гласът на Хенри. — Дудитс си отива, Джоунси…

Сбогом. Може би Хенри искаше да се сбогува. Но не успя, защото и двамата изчезнаха.

25

На Джоунси му се зави свят, загуби ориентация за време и място. Предположи, че умира — сигурно убивайки господин Сив, бе умъртвил и себе си — сам падна в изкопания за другиго гроб, както се казваше в пословицата.

Към действителността го върна болката. Не в гърлото — бе преминала и той дишаше свободно, дори чуваше как хриптят гърдите му. Не, тази болка бе негова стара познайница. Болката в хълбока. Вкопчи се в него и го върна на земята. Осъзна, че коленичи на циментовия под, стиска животинска козина, а наблизо отеква нечовешко цвърчене. „Това се случва наистина — помисли си. — Извън капана.“

Проклетото ужасяващо цвърчене!

Зърна съществото, наподобяващо невестулка. Бе надвиснало над отвора и се крепеше само на опашката си, която още не се бе измъкнала напълно от кучето. Джоунси се хвърли към него и сграбчи хлъзгавото, сбърчено туловище в мига, в който чудовището изскочи от гостоприемника си.

Политна назад, без да забелязва болката в хълбока, стиснал над главата си гърчещото си, скимтящо създание като змиеукротител, който държи боа над главата си. Създанието тракаше със зъби, мяташе се като обезумяло и се извиваше, опитвайки се да захапе китката му; вкопчи зъби в ръкава му и го раздра, отвътре се посипа почти безтегловен гъши пух.

Джоунси рязко се извърна и в рамката на прозореца, през който се бе промушил господин Сив, забеляза мъжки силует. Новодошлият бе зяпнал от учудване; носеше камуфлажна канадка и стискаше пушка.

Със сетни сили Джоунси хвърли гърчещата се невестулка. Чудовището прелетя около три метра, влажно тупна на посипания с листа под и мигновено запълзя обратно към шахтата. Тялото на кучето запушваше отвора, но не изцяло. Отстрани оставаше достатъчно място.

— Стреляй! — кресна Джоунси на човека с пушката. — За Бога, стреляй, преди да е паднало във водата!

Но онзи на прозореца не помръдваше.

Последната надежда за оцеляването на света бе зяпнала от изумление и не помръдваше.

26

Оуен просто не вярваше на очите си. Виждаше някакво червеникаво животно, подобно на уродлива невестулка без крака. Едно е да слушаш разкази за подобни страхотии, съвсем друго — да ги видиш с очите си. Гадината пълзеше към дупката в средата на помещението. Вдървяващите се лапи на кучето стърчаха нагоре, сякаш то се предаваше.

Мъжът — най-вероятно Джоунси — преносителят на заразата — му крещеше да убие създанието, но ръцете на Оуен отказваха да се подчинят, сякаш бяха от олово. Гадината се изплъзваше — след всички усилия онова, което се надяваха да предотвратят, заплашваше да се случи пред очите му. Сякаш се намираше в пъкъла.

Гадината продължи да пълзи към дупката, издавайки отвратително цвърчене, което сякаш се забиваше в мозъка на Оуен; в отчаянието си Джоунси тромаво се хвърли напред, опитвайки се, ако не да хване чудовището, поне да го отклони. Нямаше да успее. Кучето му пречеше.

Оуен отново заповяда на ръцете си да вдигнат пушката и да я насочат, но те пак не го послушаха. Оръжието сякаш се намираше в друга вселена. Господи, ще позволи на гадината да се изплъзне! Ще стои като истукан и ще я остави да се изплъзне. Бог да му е на помощ.

Бог да е на помощ на всички им.

27

Хенри се поизправи на задната седалка на джипа. Виеше му се свят, погледът му бе замъглен. Имаше нещо в косата. Вдигна ръка да го махне, не успявайки да се отърси от съня за болницата („Само дето не беше сън“ — поправи се мислено), но изпита пареща болка, която бързо го върна към някакво подобие на действителността. Беше стъкло. Косата му бе пълна със стъкълца. Седалката също бе посипана с блестящи отломки. Както и Дудитс.

— Дуд? — повика го, макар да бе сигурен, че е починал. Използвал бе сетните си сили, за да ги събере двамата с Джоунси в онази болнична стая.

Но приятелят му изстена. Отвори очи и в този миг съзнанието на Хенри напълно се проясни. Очите на Дудитс бяха още кървави окръжности — очите на сибила.

— Ууби! — извика той. Немощно вдигна ръце, сякаш насочваше пушка. — Ууби-Дуу! А сеаа имаее маоо рааоотаа!

В отговор на тези думи в гората отекнаха два пушечни изстрела. След кратка пауза последва трети.

— Дуд? — повика го Хенри. — Дудитс?

Дудитс го видя, макар очите му да бяха налети с кръв. Хенри по-скоро почувства погледът му — за миг дори сам се видя през очите на Дудитс, сякаш отразен във вълшебно огледало. Видя някогашният Хенри: хлапето, което гледаше света през очилата, вечно изхлузени на върна на носа му. Почувства любовта, която Дудитс изпитваше към него — простичка, безпретенциозна емоция без отсянка на съмнение, себелюбие, дори на благодарност. Притисна го в прегръдките си и като усети колко е олекнал, се просълзи.

— Ти беше късметлията, мой човек. — Искаше му се Бобъра да бъде тук, да приспи с песен умиращия. — Винаги си бил късметлия.

— Ени. — Дудитс докосна страната му. Усмихна се и отчетливо произнесе и последните думи в живота си: — Обичам те, Ени.

28

Отнякъде… май наблизо, проехтяха два изстрела — някой стреляше с пушка. Курц спря. Фреди стоеше на пет-шест метра напред под табела с надпис: „РИБОЛОВЪТ В ШАХТАТА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН“.

Последва трети изстрел, настъпи тишина.

— Шефе? — промърмори младшият. — Виждам някаква сграда.

— А хора има ли?

Джонсън поклати глава.

Курц се приближи до него и дори в този напрегнат момент го досмеша от реакцията на Фреди, който се стресна, когато командирът постави ръка на рамото му. Имаше право да се страхува. Ако Ейб Курц оцелееше през следващите петнайсет-двайсет минути, възнамеряваше да продължи сам, накъдето го отвее вятърът. Не искаше спътници, които да го бавят; нито пък свидетели на последната акция. Дори да предусеща намеренията му, Фреди не можеше да е сигурен. Колко жалко, че телепатията отшумя. Горкият Фреди.

— Оуен май [???]у,би още някого — му прошепна Курц в ухото, от което още стърчаха няколко кичурчета рипли, вече побелели и изсъхнали.

— Да го хванем, а?

— Не, за Бога! Далеч съм от подобна мисъл. Като че дойде моментът — какъвто за съжаление настъпва в почти всеки човешки живот — когато трябва да се отклоним от пътеката, мъжки. Да се скрием в дърветата. Да наблюдаваме кой ще остане и кой ще се върне. Ако изобщо някой се върне. Даваме им десет минути, какво ще кажеш? Струва ми се, че е предостатъчно.

29

В съзнанието на Оуен Ъндърхил отекна безсъдържателните, но съвършено отчетливи думи, които сякаш заглушиха останалите мисли: „Скууби-Дуу! А сега имаме малко работа!“

Прикладът се вдигна. Не той вдигна пушката, но когато силата, която му помогна, го напусна, с лекота взе нещата в свои ръце. Нагласи селектора в положение „единичен изстрел“, прицели се и два пъти натисна спусъка. Първият куршум не улучи целта — рикошира под носа на говнестулката. Разхвърчаха се отломки. Гадината се дръпна, обърна се и като го видя, оголи три реда зъби, остри като кости игли.

— Точно така, красавице, усмихни се пред обектива! — поощри я Оуен.

Вторият куршум прониза безрадостната й усмивка. Гадината отхвръкна назад, удари се в стената и падна на цимента. Но инстинктите продължаваха да я движат, дори след като зачатъчната й глава се пръсна. Отново запълзя бавно напред. Оуен се прицели и центрирайки мерника, се замисли за семейство Рейплоу — Дейвид и Айрийн. Добри хора. Мили съседи. Ако ти потрябва чаша захар или каничка мляко (или път ти се иска да поплачеш на нечие рамо), винаги можеш да потропаш на тяхната врата и проблемът се решава. Бе счупил порцелановият им поднос не защото не ги обичаше. Сторил го бе по погрешка.

Този изстрел бе за съседите Рейплоу. И за хлапето, което беше допуснало грешка.

Стреля за трети път. Куршумът разкъса на две гадината. Половинките продължаваха да се гърчат известно време… накрая застинаха.

Оуен поизмести мерника и се прицели в челото на Гари Джоунс.

Джоунси спокойно се втренчи в него. Оуен бе уморен до смърт — но човекът насреща му изглеждаше много по-зле. Вдигна празните си ръце и заговори:

— Нямате причина да ми вярвате, но господин Сив е мъртъв. Прерязах му гърлото, докато Хенри притискаше лицето му с възглавницата — точно като в „Кръстникът“.

— Така ли? — с безразличие промълви Оуен. — И къде проведохте екзекуцията?

— В мисления вариант на масачузетскта окръжна болница. — Джоунси се изсмя — Ъндърхил не бе чувал по-безрадостен смях. — По коридорите тичат елени и единствената телевизионна програма е стар филм със заглавие „Милост за дявола“.

Последните думи накараха Оуен да подскочи.

— Застреляйте ме, ако трябва. Аз спасих света — признавам си най-честно, с малко помощ от ваша страна на финала. Можете да ми се отплатите за услугата по традиционния начин. Освен това онзи гадняр пак ми строши тазобедрената става. Болката е… — Джоунси се озъби. — Нетърпима.

Оуен свали оръжието и промърмори:

— От болка не се умира.

Джоунси се отпусна назад, подпря се на лакти, изстена и се обърна така, че да прехвърли тежестта на здравия си хълбок.

— Дудитс си отиде. Струваше колкото нас двамата, взети заедно… че и повече… а вече го няма. — Закри очи, после отпусна ръка. — Какъв гъзобрък! Така би се изразил Бобъра — пълен гъзобрък. Разбирате ли, това е обратното на гъзопей — бобъризъм, означаващ изключително приятно изживяване, което би могло да има и сексуален характер.

Оуен въобще не разбираше за какво говори човекът — сигурно бе изпаднал в делириум.

— Дудитс може и да е мъртъв, но Хенри още е жив. Преследват ни, Джоунси. Едни гадняри. Чуваш ли ги? Знаеш ли къде са?

Изтегнат на посипания с шума студен циментов под, Джоунси поклати глава:

— Опасявам се, че и а вече останах с класическите пет сетива. Край на телепатията. Сигурен ли си, че няма да ме застреляш?

Оуен подмина въпроса със същото безразличие, с което удостои обяснението за семантичната разлика между гъзобрък и гъзопей. Курц наближаваше и сега най-важното беше да се справи с него. Не бе чул звук от автомобилен двигател, което не означаваше нищо. Обилният снеговалеж заглушаваше всички звуци освен резките шумове. Като изстрелите например.

— Трябва да се върна на пътя. Ти остани тук.

— Нямам избор. — Джоунси затвори очи. — За Бога, как искам да бъда в прекрасния си топъл кабинет. Не вярвах, че ще пожелая да се върна в затвора, но това е самата истина.

Оуен се обърна и заслиза по стълбите, като непрекъснато се хлъзгаше, но съумяваше да запази равновесие. Огледа гората от двете страни на пътеката, но не много щателно. Ако Курц и Фреди го чакат в засада в отсечката от тук до джипа, надали ще ги види навреме, за да реагира. Може би ще забележи следите им, но тогава вече ще е толкова близо до тях, че вероятно отпечатъците в снега ще са последното, което ще види на този свят. Единствената надежда бе, че все още разполага с известна преднина. Нямаше друг избор, освен да се довери на добрия стар късмет. Защо не? Попадал бе в не една критична ситуация и късметът винаги го спасяваше. Може би и този път ще го сп…

Първият куршум го улучи в корема и го отхвърли назад, раздирайки канадката му. Той се олюля, но се помъчи да се задържи прав, без да изпуска пушката. Не изпита болка — усещането напомняше на подъл удар под кръста, нанесена от огромната боксова ръкавица на нечестния противник. Вторият куршум го одраска над ухото, болката бе като да полееш със спирт открита рана. Третият го улучи отдясно в гърдите и това бе краят — той загуби равновесие и изпусна пушката.

Как го каза Джоунси? Нещо за спасяването на света и традиционната отплата. Положението му не е толкова трагично — Исус се е мъчил на кръста шест часа, окачили са му присмехулна табела над главата, а привечер са намазали раните Му с вода и оцет.

Проснат на половина на пътеката, наполовина в преспите, Оуен смътно долавяше далечен крясък, но знаеше, че не вика той. Звукът напомняше на гневния крясък на сойка.

„Това е орел“ — помисли си.

Съумя да си поеме дъх, но макар че при издишването от устата му бликна кръв, успя да се подпре на лакти. От гъстата гора изникнаха двама приведени мъже, които го приближиха та прибежки. Единият бе як и набит, другият — кльощав, с прошарена коса. Джонсън и Курц. Булдогът и хрътката. Значи късметът все пак го напусна. В крайна сметка късметът винаги те напуска.

Курц, чиито очи трескаво блестяха, коленичи до ранения. Държеше парче вестник, смачкано и позахабено от дългия престой в задния му джоб, но личеше какво е. Триъгълна хартиена шапка.

— Лош късмет, мъжки!

Оуен кимна.

— Виждам, че си намерил време да ми приготвиш прощален подарък.

— Тъй е. Постигнахте ли главната си цел? — Курц кимна към шахтената сграда.

— Пипнахме го — съумя да изрече Оуен. Устата му бе пълна с кръв. Изплю я, отново се опита да си поеме дъх, но чу как въздухът свисти през някоя нова дупка и почти не достига до дробовете му.

— Е, както бихме казали, всичко е добре, щом свърши добре — благосклонно заключи Курц и нежно нагласи шапката на главата на Оуен. Кръвта моментално попи в тънката хартия и обагри в червено статията за извънземните.

Откъм езерото отново долетя писък.

— Това е орел. — Курц потупа Оуен по рамото. — Можеш да се смяташ за щастливец, момко. Бог ти изпрати юнашка птица да попее на…

Главата му се пръсна над фонтан от кръв, мозък и костици. Оуен долови предсмъртния поглед в сините очи, обрамчени с белезникави мигли: смайване, съчетано с невяра. За миг Курц се задържа на колене, после се захлупи по лице, или онова, което бе останало от него. Фреди Джонсън не сваляше карабината, от чиято цев се виеше струйка дим.

„Фреди“ — опита се да изрече Оуен. Звук не излезе, но Фреди явно разчете името си по устните му. Кимна и рече:

— Не ми се искаше, но тоя мръсник щеше да пречука мен. И без да четеш мисли, се досещаш. Особено след всичките тези години.

„Довърши го“ — искаше да каже Ъндърхил. Фреди отново кимна. Телепатичните му способности като че ли все още не се бяха стопили напълно.

Оуен си отиваше. Чувстваше се уморен и замаян. Лека нощ, мили дами, лека нощ, Дейвид, лека нощ, Чет. Лека нощ, мили принце. Отпусна се на снега и сякаш потъна в най-мекото пухено легло на света. Приглушеният крясък на орела отново отекна в заснежения следобед. Хората бяха нахлули неговата територия и нарушили покоя му, но скоро щяха да си отидат. Отново ще остане сам сред пустошта около водохранилището.

„Ние сме герои — помисли си Оуен. — Да пукна, ако не сме. Майната й на твоята шапка, Курц, ние сме г…“

Не чу последния изстрел.

30

Последваха още изстрели, после се възцари тишина. Хенри прегръщаше мъртвия си приятел от детинство и се питаше какво да прави сега. Вероятността да са се изтребили взаимно му се струваше съвсем незначителна. Вероятността добрите — грешка, добрият — да е застрелял лошите му се струваше още по-малка.

Първоначалният импулс, породен от горното му умозаключение, бе светкавично да слезе от джипа и да се скрие в гората. После погледна снега („Вече ще ми се повръща само като видя сняг“ — отбеляза мислено) и се отказа. Ако Курц или неговият човек се върне до половин час, следите още ще личат. Ще ги отведат право до скривалището му и ще бъде застрелян като бясно куче. Или невестулка.

„Ами вземи една пушка и ги застреляй, преди да са те убили.“

По-удачно хрумване. Не е Уайът Ърп, но умее да стреля точно. Стрелбата по хора доста се различава от стрелбата по сърни, да се досетиш за което не е нужно да си психиатър, но все пак при чиста огнева линия можеше да ги застреля почти без никакво колебание.

Посегна да отвори вратата, но чу как някой изненадано изруга, после тупване и изстрел. Съвсем наблизо. Предположи, че някой се е подхлъзнал, изтърсил се е по задник в снега, а оръжието му е гръмнало при удара. Може би дори сам се е гръмнал. Твърде смело ли е това предположение? Така всичко би се…

Не. Къде ти такова щастие. Чу се сумтене — падналият се изправи и отново закрачи в снега. На Хенри му оставаше една-единствена възможност. Легна отново на седалката, обви ръцете на Дудитс около врата си (доколкото можа) и се престори на умрял. Не вярваше инсценировката да проработи. Лошите ги бяха подминали на идване — очевидно, щом още диша — но сигурно са се претрепали от бързане. Сега обаче няма да се подведат по няколкото дупки от куршуми, натрошеното стъкло и кръвта от предсмъртните кръвоизливи на Дудитс.

Долови нечии меки стъпки в снега. Съдейки по звука, човекът беше сам. Вероятно прословутият Курц. Последният оцелял. Мракът се задава. Следобедна смърт. Мракът вече не му е приятел — нали само се преструва на умрял — но неотклонно приближава.

Хенри затвори очи… зачака…

Човекът отмина, без да забави ход.

31

Стратегическият план на Фреди Джонсън бе едновременно безкрайно практичен и максимално краткосрочен: искаше да обърне проклетия хъмър, без да забуксува в калта. При успех следващата му цел бе да прескочи благополучно рова насред Източната улица (където бе закъсало субаруто, което преследваше Оуен). Съумееше ли да се върне на шосето, шансът за оцеляване бе съвсем реален. Като отвори вратата на джипа на шефа и се настани зад волана, в съзнанието му за миг изплува мисълта за Голямата магистрала. Покрай междущатско шосе № 90 се простираха полята на безбрежния американски запад. Където има безброй места за криене.

Кто затвори вратата, застоялата миризма на газове, примесена с хладния дъх на етилов алкохол сякаш го зашлеви като плесница. Пърли! Тоя проклет Пърли! Във въодушевлението си съвсем беше забравил за този мизерник.

Обърна се, вдигна карабината, но… Пърли спеше непробудно. Защо да хаби куршуми? Може просто да го бутне вън на снега. Ако онзи пръдльо извади късмет, ще измръзне до смърт, без въобще да се събуди. Заедно с онова приятелче, дето му прави комп…

Но Пърли не спеше. Още по-малко непробудно. Дори не беше в кома. Пърли бе мъртъв. И някак се бе… смалил. Направо бе изсъхнал. Страните му бяха изпити, хлътнали, набръчкани. Очите му бяха заприличали на дълбоки кални ямки, сякаш очните ябълки зад тънкия воал на клепачите се бяха изтърколили в празната кофа, в която се бе превърнала главата му. Наклонил се бе към вратата, а единият му крак бе повдигнат, сякаш в предсмъртния си час се бе опитал да пусне една пръдня по терлици. Гащеризонът му беше потъмнял от кръв, а седалката отдолу бе мокра. Петното, което сякаш протягаше пръсти към Фреди, бе червено.

— Какво за Б…

От задната седалка се разнесе оглушително трещене — сякаш мощни тонколони гърмяха с пълна сила. С периферното си зрение Фреди улови движение. В огледалото изникна отражението на някакво безподобно създание. То откъсна ухото на Фреди, зъбите му разкъсаха плътта чак до венеца. Невестулката, излязла от Арчи Пърлмътър, откъсна парче от страната на Фреди, все едно гладник откъсва крака на печено пиле.

Той изрева и стреля в дясната врата на джипа. Сетне се помъчи да махне гадината от себе си, но пръстите му се плъзгаха по гладката й кожа. Отвратителното изчадие отметна глава и погълна парчето човешка плът. Фреди затърси дръжката на вратата, но тъкмо когато я напипа, гадината пак се метна отгоре му, впивайки зъби в рамото му близо до врата. От вратната вена шурна кръв, изплиска тавана на купето и покапа като ален дъжд.

Фреди пририта и подметките му затропаха по педала за спирачката, сякаш танцуваше степ. Гадината отново се отдръпна, сякаш обмисляше нещо, но после се пропълзя през рамото му и падна в скута му.

Докато му откъсваше топките, той изрева за последен път… и повече не се обади.

32

Хенри се бе извърнал на задната седалка на другия джип и наблюдаваше как мъжът в паркирания отзад автомобил се мята зад волана. Радваше се, че снеговалежът е толкова силен, както и че предното стъкло на задния автомобил бе изплискано с шурналата кръв, като по този начин частично закриваше гледката.

Но и така виждаше твърде добре.

Човекът най-сетне престана да се мята и се килна на една страна. Над него надвисна огромна сянка, която сякаш възторжено ликуваше. Хенри знаеше какво представлява тя — бе виждал подобно животно в леглото на Джоунси в Бърлогата. Но едва сега забелязваше, че военния джип, който неотклонно ги преследваше, бе със счупено стъкло. Гадината надали разполагаше със забележителен интелект, за да подуши свежия въздух?

Те не обичат студа. Студът ги убива.

Но той нямаше намерение да се осланя на студа да умори гадината, и то не само защото входа на водохранилището беше на една крачка и плисъкът на крайбрежните вълни в скалите се чуваше и оттук. Някой беше натрупал твърде голям дълг, а само той бе останал жив да му потърси сметка. „Възмездието не прощава“ — често казваше Джоунси. Настъпил бе мигът на отплатата.

Погледна под седалката, не видя оръжие. Пресегна се и отвори жабката. И там нямаше нищо — вътре бяха нахвърляни само фактури, касови бележки за бензин и парцаливо книжле със заглавие „Как да бъдеш своят най-добър приятел“.

Хенри отвори вратата, излезе на снега… и моментално се намери на земята. Тупна по задник и си удари гърба във високия калник на джипа. Да го духаш, Фреди. Изправи се, подхлъзна се повторно, но този път се вкопчи в отворената врата и съумя да се задържи на крака. Внимателно запристъпва към багажника на техния джип, без да изпуска от поглед паркирания отзад „брат близнак“.

— Не мърдай оттам, хубавице — подхвърли и избухна в смях. Издаваше доста налудничави звуци, но това въобще не го смущаваше. — Я снеси някое и друго яйце. Нали и без друго съм човекът-яйце. Вежливият местен яйчар. Искаш ли да ти дам да си почетеш „Как да бъдеш своят най-добър приятел“? Имам я под ръка.

Запревива се от смях и вече не можеше да говори. Хлъзгаше се по коварния мокър сняг като хлапе, което след училище бърза към най-близката пързалка. Опитваше се да се придържа за джипа, но вратата бе единствената издатина по инак съвършено гладката му повърхност. Следеше движенията на гадината в задния автомобил… но изведнъж невестулката изчезна. „Ох-ох. Къде се дяна, мътните я взели? В тъпите филми на Джоунси в този миг започва злокобна музика — помисли си. — Нашествието на говнестулките убийци.“ Отново го напуши смях.

Най-сетне заобиколи джипа и се добра до багажника, който се отваряше чрез бутон, освен ако не е заключен, разбира се. Но сигурно не е. Оуен не се ли промуши през задната врата? Нямаше абсолютно никакъв спомен. Със сигурност не е своят най-добър приятел.

Заливаше се от смях, та чак сълзи му бликнаха от очите; натисна копчето и багажникът се отвори. Той надзърна вътре. Пушки — слава Богу. Армейски карабини — като онази, с която се въоръжи Оуен за последната си акция. Хенри грабна една и я разгледа. Предпазител — налице. Селектор за изстрели — налице. Пълнител с маркировка „АМЕРИКАНСКА АРМИЯ 5,56 КАЛИБЪР 120 ИЗСТРЕЛА“ — налице.

— Колко просто — дори бирум би могъл да се справи — коментира Хенри и продължи да се кикоти. Хвана се за корема и се присви, едва съумявайки да запази равновесие. Краката го боляха, гърбът го болеше, но най-силно го болеше сърцето… и въпреки всичко продължаваше да се смее. Той е яйце, човекът-яйце, смееща се хиена.

Приближи се до другия джип и застана до шофьорската врата с вдигната пушка (искрено се надяваше предпазителят да е освободен); в ушите му отекваше злокобната музика, но той не преставаше да се смее. Резервоар за бензин — налице, но къде е Гамера61 — Отвъдкосмическият ужас?

Сякаш прочела мислите му — което бе съвършено възможно — говнестулката се блъсна в задното стъкло. То, слава Богу, бе здраво. По окървавената й глава бяха полепнали косми и кожа. Ужасяващите й очи се взираха в Хенри. Дали знаеше, че има как да се измъкне — че разполага с авариен изход? Може би. Но може би си даваше сметка, че това би означавало незабавна смърт.

Чудовищното същество се озъби.

Хенри Девлин, който навремето спечели наградата на Американската психиатрична асоциация за статията си „Краят на омразата“, публикувана в „Ню Йорк Таймс“, също се зъби. Усещането беше прекрасно. После показа на гадината среден пръст. За Бобъра. И за Пит. Което му подейства още по-добре.

Като се прицели, говнестулката — която може и да беше глупава, но не и съвършено безмозъчна — се прикри. Много умно няма що — на Хенри и през ум не му беше минавало да я застреля през стъклото. Но мисълта, че се е сгушила някъде на пода безкрайно му допадаше: „Отиди колкото се може по-близо до бензина, сладуранке.“ После нагласи карабината на автоматичен режим и изпразни пълнителя в резервоара.

Оръжието оглушително изтрещя. На мястото на капачката се появи огромна назъбена черна дупка, но за миг не се случи нищо повече. „Ясно — подобни трикове действат само в холивудските филм“ — рече си Хенри, ала чу дрезгаво съскане, което постепенно премина в гърлено свистене. Отстъпи две крачки назад и отново загуби равновесие. Само след миг задницата на втория джип избухна в пламъци, които обвиха автомобила в огромни жълти венчелистчета. Задните колела отскочиха. Стъклата се разхвърчаха на парченца. Топлината стана непоносима и той бързо се изтъркаля встрани, като влачеше пушката за ремъка и се хилеше като обезумял. Последва втора експлозия и въздухът се изпълни с вихрушка от шрапнели.

Хенри сковано се изправи на крака, подпирайки се на долните клони на най-близкото дърво. Задъхваше се, но не преставаше да се смее — краката и гърбът продължаваха да го болят, а вратът го присвиваше малко странно, сякаш се бе изкълчил. Чуваше как гадината яростно цвърчи.

Хенри заобиколи пламтящата кола, застана до пътническата врата и насочи карабината към счупеното стъкло. За миг се замисли, после разбра защо това е глупаво. Всичките стъкла на хъмъра бяха строшени с изключение на предното. Отново се разхили! Ех, какъв е тъпак! Пълен тъпак!

Чудовището се мяташе сред пламъците в огнения ад. Ако случайно успее да излезе, колко ли куршума са му останали в пълнителя? Петдесет? Двайсет? Пет? Колкото и да са, трябва да му стигнат. Няма да рискува да се връща до джипа на Оуен за нов пълнител.

Но страховете му останаха напразни.

Той почака пет минути, после удължи срока на десет. Снегът продължаваше да вали, от горящия джип в бялото небе се виеше черен дим. Хенри си спомни парада по случай Дните на Дери: Гари Ценните книжа пееше „Ню Орлийнс“, в този момент отнякъде изникна исполин на кокили — легендарният каубой Пекос Бил; като го видя, Дудитс направо се разскача от вълнение. После се замисли за Пит, който ги чакаше на входа на прогимназията и се преструваше, че пуши. Пит, който кроеше планове да бъде командир на първата космическа експедиция на НАСА до Марс. За Бобъра с коженото му яке като на Фонзи от „Щастливи дни“ и клечките му за зъби, и как тананикаше на Дудитс приспивната песничка; спомни си как прегърна Джоунси на празненството по случай сватбата му и му пожела да бъде щастлив за всички им.

Джоунси.

Като се увери напълно, че говнестулката е мъртва — изпепелена — закрачи към шахтената сграда, за да провери дали Джоунси е още жив. Не хранеше особени надежди… но не се беше и отказал.

33

Единствената връзка на Джоунси със света бе болката, ето защо отначало взе коленичилия до него човек с изпито лице за сън или за плод на въображението, което му е изиграло лоша шега в предсмъртния му час. Човекът приличаше на Хенри.

— Джоунси? Ей, Джоунси, тук ли си? — Хенри щракна с пръсти пред очите му. — Земя вика Джоунси.

— Хенри, наистина ли си ти?

— Аз съм. — Хенри извърна поглед към кучето, което още стърчеше от шахтата, после отново се обърна към Джоунси. С безкрайна нежност отметна влажните кичури от челото му.

— Леле, братче, отне ти… — започна Джоунси, но гласът му затрепери. Затвори очи, съсредоточи се и отново го погледна — … отне ти цяла вечност да напазаруваш. Сети ли се да вземеш хляб?

— Да, ама загубих кренвиршите.

— Ама че гадория. — Джоунси с мъка си пое дъх. — Другият път аз ще отида.

— Цуни ме по ауспуха, братче — отсече Хенри, а приятелят му се усмихна… и мракът го погълна.