Капан за сънища

СКДД

Беше им станало девиз, но за нищо на света Джоунси не си спомняше кой го измисли. Неговият лаф беше „Излиза ти през носа“. „Да го духаш, Фреди“ и пет-шест други още по-цветисти мръсотии бяха патент на Бобъра. Хенри ги научи да казват „Ще пожънеш, когато е посято“ — от малък си падаше по тия зенбудистки щуротии. Но СКДД — откъде се бе взе това — СКДД? Чий ли мозък го роди?

Нямаше значение. По-важното е, че по времето, когато четиримата бяха заедно, приемаха за вярна само първата половина; когато станаха петима, придаваха значение на целия израз, а когато броят им се намали с един, вярваха само на втората половина.

Когато останаха само четиримата, настъпиха мрачни времена. Зачестиха дните от серията „Да го духаш, Фреди“. Те си даваха сметка за това, но не знаеха причината. Усещаха, че нещо не е наред — най-малкото, че има някаква разлика — но не знаеха точно какво им е. Бяха убедени, че са впримчени, но не знаеха точно как. И то много преди да се появят светлините в небето. Преди Маккарти Беки Шу.

СКДД: понякога го изтърсваш просто ей така, без да влагаш особен смисъл. Но понякога не вярваш в нищо друго освен в мрака. В такива моменти как да продължиш напред?

1988: Дори Бобъра изпада в униние

Да се каже, че бракът на Бобъра не върви добре, е равносилно на твърдението, че приземяването на совалката „Чалънджър“ се е скофтило. Джо Бобъра Кларъндън и Лори Сю Конопенски изкараха осем месеца и после капо, финито, моето момиче ме заряза, някой да ми помогне да събера отломките, моля.

По принцип Бобъра е веселяк, както би потвърдил всеки от апапите му по чашка, но сега се намира в лош период. Вижда се със старите си приятели (единствените, които брои за истински приятели) само веднъж годишно за по една седмица през ноември, но миналия ноември бракът му още се крепеше. Вече почти нищо не го свързваше с Лори, но формално бяха заедно. Сега прекарва голяма част от времето си — твърде голяма, и той го знае — по баровете в района на старото пристанище в Портланд — в „Дупката“, „Моряшкият клуб“ и „Свободната улица“. Прекалява с пиенето и с джойнта и повечето сутрини няма никакво желание да се погледне в огледалото в банята — кръвясалите му очи бягат от отражението и Бобъра си казва: „Трябва да престана с тия кръчми. В най-скоро време ще го закъсам като Пит. Исусе Христе, откачалко!“

Да престане с кръчмите и купоните си е дяволски добра идея, но ето, че пак е на бара, пък да става каквото ще! Този четвъртък е в „Свободна улица“, и да пукне, ако това в ръката му не е бира, джойнтът в джоба му, а от джубокса се лее някакво старо инструментално парче, май е на групата Венчърс. Не му помни името, защото е било популярно едно време. Но все пак го знае — откакто се разведе, постоянно слуша портландското ретро радио. Старите шлагери утешават. А повечето от новите парчета… Лори Сю ги знаеше и ги харесваше, но Бобъра не ги разбира.

Заведението е почти празно — пет-шест души са на бара, още толкова са заобиколили масата за билярд в дъното на залата и Бобъра с трима от приятелчетата си по чашка седи в едно сепаре, пие наливна бира „Милърс“ и цепи тестето с карти да види кой ще плаща наливната пръв. Кое е парчето с тия бълбукащи китари? „Без предели“? „Телстар“? Не, в „Телстар“ има синтезатор. Абе, на кой му пука? Останалите говорят за Джаксън Браун, който снощи направил страшно шоу в общинския център — Джордж Пелсен ходил да го гледа.

— Обаче к’во стана, не е истина — заявява Джордж и ги измерва с драматичен поглед. Вирва изпъкналата си брадичка и им показва червения белег отстрани на врата си. — Знаете ли к’во е т’ва?

— Май е смучка, а? — плаховато пита Кент Астър.

— Точно така, мойто момче — отвръща Джордж. — Навъртам се, значи, зад кулисите след концерта заедно с едни други момчета и се надявам да взема автограф от Джаксън. Или де да знам, от Дейвид Линди1. Той е готин.

Кент и Шон Робидо са съгласни. Линди е готин — в никакъв случай не е богът на китарата (богове са Марк Нопфлер от Дайър Стрейт, Ангъс Янг от AC/DC, и — естествено — Клептън), но все пак е много готин. Линди праска страшни импровизации, освен това има страхотна кичара, цялата на масури. Чак до раменете.

Бобъра не участва в разговора. Изведнъж му се приисква да се махне от тоя задръстен бар и да глътне малко чист въздух. Знае накъде бие Джордж с тия приказки и че всичко е чиста лъжа.

„Името й не е Чанти, хабер си нямам как се казва, подминала те е като пътен знак, пък и какво ли представляваш ти за момиче като нея — поредният дългокос работник в поредния работнически град в Нова Англия; качила се е в автобуса на групата и завинаги е изчезнала от живота ти. От шибания ти безинтересен живот. Чантис е името на групата, която слушаме — не Мар-Кетс или Бар-Кейс, ама точно Чантис, парчето е «Пайплайн» на групата Чантис, а това на врата ти не е никаква смучка, ами си се порязал, като си се бръснал.“

Бобъра разсъждава на ум, после чува плач. Не в кръчмата, в мислите си. Отдавна забравен плач от едно време. Забива ти се в главата тоя плач, ама направо като късчета стъкло, ох, ебаси, батко, кажете му да престане да плаче.

„Аз го успокоих — мисли си Бобъра. — Аз. Аз го успокоих. Гушнах го и взех да му пея.“

Междувременно Джордж Пелсен разправя как задната врата най-сетне се отворила, но не излязъл Джаксън Браун, нито пък Дейвид Линдли, ами трите мацки вокали — едната се казвала Ранди, другата — Сузи, а третата — Чанти. Страшно засукани мадами, такива едни стройни и апетитни.

— Леле! — възкликва Шон и забелва очи. Той е закръглен дребосък, чийто сексуални подвизи се изчерпват със случайни разходки до Бостън, където зяпа стриптийзьорките във „Фокси Лейди“ и сервитьорките в „Хутърс“. — Леле мамо, Чанти! — И непристойно свива юмрук. „Поне по чекиите е спец“ — мисли си Бобъра.

— Та ги заговарям, значи… най-вече нея де, Чанти, и я питам иска ли да опознае нощния живот в Портланд. И тръгваме двамката…

Бобъра вади от джоба си клечка за зъби, пъхва я в устата си и се изключва от всичко останало. Изведнъж не иска друго, освен клечката. Не го интересува нито бирата на масата, нито джойнта в джоба му, нито дрънканиците на Джордж Пелсен как той и въображаемата Чанти се яхнали в пикапа, добре че е тая таратайка, та Джордж като чука, никой на вратата му да не чука.

„Врели-некипели“ — отсича наум бобъра и изведнъж го наляга отчайващо отчаяние — не се е чувствал толкова зле, откакто Лори Сю си стегна багажа и се върна при майка си. Усещането е съвършено нетипично за него и в един миг единственото му желание е да се разкара оттук, мамка му, да поеме с пълни гърди хладния океански въздух с дъх на сол и да намери телефон. Ще се обади на Джоунси или на Хенри — няма значение на кого, и двамата стават за тая работа; ще каже: „Братче, к’во става“, другият да отвърне: „Ами к’во да става, нали знаеш, СКДД. Няма грам радост.“

Изправя се.

— Братче! — провиква се Джордж. Бяха състуденти в първи курс в Уестбрук Колидж и тогава Джордж му се струваше готин, само че първи курс беше преди много бири време. — Къде отиваш?

— Да пусна една вода — отвръща Бобъра и премята клечката в другия ъгъл на устата си.

— Глей да си размърдаш скапания задник, че тъкмо стигнах до най-готината част — съветва го Джордж, а Бобъра мислено си казва: „До бикини-прашка“. О, днес шантавото предчувствие е доста силно, сигурно от атмосферното налягане или нещо подобно.

Джордж снишава глас и продължава:

— Та като й запретнах полата…

— Да, бе, да, беше с бикини-прашка — прекъсва го Бобъра. Забелязва изненадания — едва ли не шокирания поглед на Джордж, но не му обръща никакво внимание. — Държа да го чуя.

После се отдалечава, тръгва към мъжката тоалетна с жълто-розовата миризма на урина и дезинфектант, подминава я, подминава женската, после служебния вход и се измъква на задната уличка. Небето е побеляло и дъждовно, но въздухът е свеж. Толкова хубав. Вдишва дълбоко и отново си казва: „Тук не се тупка!“ И се поусмихва.

Върви десетина минути, дъвче си клечката и си проветрява главата. В някакъв момент, не помни точно кога, изхвърля джойнта от джоба си. После се обажда на Хенри от уличния автомат в магазинчето за цигари на Джо на Монюмънт Скуеър. Очаква да чуе телефонния секретар: „Хенри е в университета“ — но приятелят му си е вкъщи и вдига слушалката на второто позвъняване.

— Как си, братче? — пита Бобъра.

— Как да съм — отвръща Хенри. — Същият късмет, друг ден. А ти как си, Бобър?

Бобъра затваря очи. За миг всичко си идва на мястото — доколкото това изобщо е възможно в тоя смотан свят, де.

— И аз така, мой човек. И при мене е горе-долу същото.

1993: Пит помага на дама, изпаднала в беда

Пит седи на бюрото си в канцеларийката до големия салон на Макдоналд Мотърс в Бриджтаун и върти на пръст връзката ключове. Ключодържателят се състои от четири емайлирани сини букви: НАСА.

Мечтите остаряват преди мечтателите — това е факт, който Пит е открил с течение на времето. Но последните мечти умират изненадващо трудно, надавайки приглушени жалки писъци в дебрите на съзнанието. Пит отдавна не спи в стая, чиито стени са облепени със снимки на ракетите „Аполо“ и „Сатурн“, на астронавти и пилоти в открития космос, на капсули с обгорени корпуси от високата температура при навлизането в атмосферата, на луноходи и космически кораби „Вояджър“, че дори и снимки на блестящ диск над междущатско шосе № 80, изпълнено с възбудени очевидци, вирнали глави и засенчели очи с длан, под която има надпис: „Този обект, заснет край Арвада, щата Колорадо, през 1971 г., остава неизяснен. Това е истинско НЛО.“

Много отдавна. И все пак прекара едната седмица от двуседмичния си отпуск във Вашингтон, окръг Колумбия, където всеки ден посещаваше Смитсъновия2 национален музей във въздухоплаването и космоса и прекарваше почти цялото си време в шляене с удивена усмивка сред експонатите. „Тези камъни са от място, където небето винаги е черно и цари вечна тишина. Нийл Армстронг и Бъз Олдрин са взели двайсет кила камъни от един друг свят и ето ги тук, пред мен.“

Ето го и самият него, седи зад бюрото си в ден, през който не е продал нито една кола (хората не обичат да купуват коли, когато вали, а в този край вали от ранни зори), премята ключодържателя и гледа часовника. С приближаването на петия час времето напредва все по-бавно. В пет часа е време за първата бира. Но преди пет — изключено. Пиеш ли през деня, сигурно трябва да си броиш чашите, защото така правят алкохолиците. Но ако можеш да почакаш… да си играеш с ключовете и да чакаш…

Освен дето чака първата бира за деня, Пит чака още да дойде ноември. Пътуването до Вашингтон през април беше хубаво, а камъните от Луната бяха смайващи (и до ден днешен всеки път, като се сетеше за тях, продължаваха да му се струват смайващи), но беше сам. Не е гот да си сам. През ноември, като си вземе оставащата му едноседмична отпуска, ще бъде с Хенри, Джоунси и Бобъра. Тогава ще пие през деня. Когато си на ловен поход с приятели, спокойно можеш да пиеш и през деня. То си е направо традиция. То си е…

Вратата се отваря и влиза красива брюнетка. Висока е около метър и седемдесет и пет (Пит обича високи жени), на вид към трийсетгодишна. Плъзва поглед към изложените в салона модели (най-хубав от цялата сбирщина е новият тъндърбърд, тъмночервен, макар че и експлорърът не е лош), но явно няма намерение да купува. После забелязва Пит и се насочва към него.

Той се изправя, оставя ключовете на бюрото и я пресреща на вратата. Лепва си най-хубавата служебна усмивка — двеста вата, мой човек, дума да няма — и протяга ръка. Дланта й е хладна и силна, но жената е разсеяна и тревожна.

— Сигурно няма нищо да излезе — започва.

— Вижте, това не е добро начало за разговор с брокер на коли — отвръща Пит. — Ние обичаме предизвикателствата. Казвам се Пит Мур.

— Здрасти. — Не се представя, но той знае, че се казва Триш. — Имам уговорена среща във Фрайбърг точно след… — Поглежда часовника, който Пит така неотклонно следи в протяжните следобедни часове. — … четирийсет и пет минути. С един клиент, който иска да купи къща, при това ми се струва, че е подходящият човек, пък и става въпрос за добра комисионна, а… — Очите й плувват в сълзи и тя преглъща, за да отпъди промъкващата се в гласа й дрезгавина. — … а пък аз си изгубих проклетите ключове! Загубих си проклетите ключове от колата!

Отваря чантата си и започва да рови в нея.

— Но имам талон… и разни други документи… та си мислех дали не можете да ми направите нови ключове. От тази продажба ще изкарам добри пари, господин… — Вече му е забравила името. Той не се обижда. Мур е често срещана фамилия, почти като Смит или Джоунс. А и жената е разстроена. Заради изгубените ключове. Сблъсквал се е с подобни неща стотици пъти.

— Мур. Но реагирам и на Пит.

— Можете ли да ми помогнете, господин Мур? Или някой от колегите ви от сервизния отдел?

Старият Джони Деймън е отзад и с удоволствие би й помогнал, но няма да успее за срещата във Фрайбърг, сто процента.

— Можем да ви направим нови ключове, но това ще отнеме поне двайсет и четири часа, даже по-скоро четирийсет и осем часа.

Тя вдига плувнали в сълзи очи — на цвят кадифенокафяви — и измъчено простенва:

— По дяволите! По дяволите!

На Пит му хрумва странна мисъл: тази жена му напомня на едно момиче, което познаваше преди време. Не много добре — не я познаваха много добре, но достатъчно, за да й спасят живота. Казваше се Джоузи Ринкенхауер.

— Знаех си! — възкликва Триша и вече изобщо не се старае да прикрива дрезгавите нотки в гласа си. — Ох, Боже, просто си знаех! — Извръща се и се разридава.

Пит тръгва след нея и нежно слага ръка на рамото й:

— Чакайте, Триш. Чакайте малко.

Допуска грешката да я нарече по име, макар да не се беше представила, но тя е твърде разстроена да забележи издънката му, тъй че всичко е наред.

— Откъде пристигате? Искам да кажа, не сте от Бриджтън, нали?

— Не. Агенцията ни е в Уестбрук. Агенция за недвижими имоти „Денисън“. Онези с фара, сещате ли се?

Пит кима, сякаш знае за какво става дума.

— Оттам идвам. Спрях в Бриджтън само да си купя аспирин от аптеката, защото винаги преди среща с важен клиент получавам главоболие — от напрежение, и ох, Боже, заваля като из ведро…

Пит кима съчувствено. Това с главоболието му е добре известно, е, при него в повечето случаи причината е по-скоро бирата отколкото напрежението, но усещането му е до болка познато.

— Имах повечко време и влязох в кафенето до аптеката… понякога кофеинът помага при главоболие.

Пит отново кима. Хенри е психиатърът, но както Пит неведнъж му е повтарял, че за да си добър продавач, трябва да си отличен психолог. С удоволствие отбелязва, че новата му приятелка се поуспокоява. Прекрасно. Струва му се, че може да й помогне, ако му предостави възможност. Долавя, че всеки момент ще се случи онова… прещракване. Обича усещането. Нищо особено, няма да направи големия удар в живота, но той го обича.

— После прекосих улицата и влязох в „Рени“. Купих си шал… заради дъжда, де… — Докосва косите си. — После се върнах в колата… и проклетите ключове бяха изчезнали! Върнах се, но никъде ги нямаше! И сега срещата ще пропадне!

В гласа й се прокрадва паника. Погледът й отново отскача към часовника. За Пит времето едва-едва се влачи, за Триш препуска. Той си казва, че в това отношение хората са различни. Или поне един от тях.

— Няма страшно. Успокойте се и ме изслушайте. Ще се върнем в аптеката и ще потърсим ключовете.

— Не са там! Обиколих магазина, погледнах и на лавицата, откъдето взех аспирина, питах момичето на касата…

— Нищо не губим, ако отново проверим.

Насочва я към вратата, леко я прихваща през кръста, увличайки я да крачи с него. Харесва аромата на парфюма й, а косата й му допада още повече, да, адски му допада. Щом е толкова хубава в този дъждовен ден, каква ли е, като грейне слънце?

— Срещата…

— Имате още четирийсет минути. По това време на годината няма туристи и до Фрайбърг се стига за не повече от двайсет минути. Ще отделим десет да потърсим ключовете ви, а ако не ги намерим, ще ви закарам до там.

Тя скептично присвива очи.

Пит отмества поглед към другите канцеларии и се провиква:

— Дик! Хей, Дики М!

Дик Макдоналд надига глава иззад купчината фактури.

— Моля те, успокой дамата, че е безопасно да се вози с мен до Фрайбърг, ако се наложи.

— О, госпожо, можете да му имате пълно доверие. Не е сексуален маниак и кара внимателно. Само дето ще се опита да ви продаде някоя кола.

— Няма да му е лесно — подсмихва се тя, — но сигурно сте прав.

— Нали ще вдигаш телефона, Дик?

— О, разбира се, макар че ще се поузоря. Времето е толкова хубаво, че ще ми се наложи да разпъждам клиентите с тояга.

Пит и брюнетката Триш излизат, прекосяват задната уличка, изминават десетина метра и завиват на главната улица. Аптеката е втората сграда отляво. Ръмежът се е поусилил и вече заприличва на истински дъжд. Жената се забражда с новия си шал и поглежда към Пит:

— Ще станете вир-вода.

— Аз съм от северния край на щата. Тамошните хора са калени.

— Смятате, че можете да откриете, нали?

Пит свива рамене:

— Може би. Бива ме да изнамирам вещи. Открай време съм си бил такъв.

— Знаете ли нещо, което аз не знам?

„Никакви топки, никакви игри. Знам само това, госпожо“ — мислено й отвръща Пит.

— Тц. Още не.

Влизат в аптеката и камбанката над вратата издрънчава. Момичето на касата вдига поглед от списанието в три и двайсет в дъждовния късен септемврийски следобед в аптеката са само тримата и госпожа Дилър на гишето за рецепти.

— Здрасти, Пит — поздравява го аптекарката.

— Здрасти, Кати, как върви?

— Ами нали знаеш — скука. — Тя поглежда жената. — Съжалявам, госпожо, като си тръгнахте, пак огледах наоколо, но не ги намерих.

— Няма нищо — с кисела усмивка отвръща Триш. — Този джентълмен предложи да ме закара до Фрайбърг.

— О, Пит е готин, но не мисля, че бих го нарекла чак джентълмен.

— Внимавай какви ги дрънкаш, миличка — усмихва се той. — Точно след отклонението за шосе № 302 в Нейпълс има билкова аптека „Рексол“ — ако ме ядосваш, ще пазарувам от конкуренцията. — Поглежда часовника. Времето се е позабързало. Чудесно, каква приятна промяна.

После отново поглежда Триш:

— Значи най-напред дойдохте тук. За аспирин.

— Точно така, купих си опаковка „Анацин“. После трябваше да убия малко време и…

— Да, изпихте чаша кафе в съседното заведение, после отскочихте отсреща до „Рени“.

— Да.

— Нали не изпихте аспирина с горещо кафе?

— Не, в колата имам бутилка минерална вода „Поланд“. — Сочи през прозореца към зеления форд „Торъс“. — Глътнах хапчето с вода. Но вече погледнах под седалката, господине… Пит. Погледнах и на таблото. — После му хвърля яден поглед, сякаш иска да каже: „О, всички ми е ясно, сигурно си числите, че съм загубена патка!“

— Последен въпрос. Ако намеря ключовете ви, ще вечеряте ли с мен? Можем да се срещнем в „Уест Уорф“. Намира се на пътя за…

— Зная къде се намира „Уест Уорф“. — Явно е развеселена, въпреки неприятната ситуация. Кати дори не се преструва, че чете списанието. — Откъде знаете, че не съм омъжена или обвързана с някого?

— Не носите венчална халка — светкавично отвръща той, макар че въобще не е погледнал ръцете й, или поне не ги е разглеждал подробно. — Пък и ви предлагам само пържени миди, зелева салата и ягодов пай, не ангажимент за цял живот.

Тя вдига поглед към часовника:

— Пит… господин Мур… Опасявам се, че в момента изобщо не ми е до флиртуване. Ако искате да ме закарате, с удоволствие ще приема да вечеряме заедно. Но…

— Устройва ме. Само че вие ще шофирате собствената си кола, затова предлагам да си уговорим среща! В пет и половина удобно ли ви е?

— Да, идеално, но…

— Добре. — Пит е щастлив. Което е хубаво — хубаво е да си щастлив. През повечето дни в последните няколко години не се е чувствал и на йота щастлив, макар да не знае причината. Може би заради твърде много дълги, скучни вечери, които прекарва в обикаляне на баровете по шосе № 302 между Бриджпорт и Ню Конуей. Добре де, но това ли е единствената причина? Може би не, но сега не е моментът да размишлява на тази тема. Дамата има среща и бърза. Ако спази уговорката и продаде въпросната къща, кой знае какъв късмет може да извади Пит Мур? Но дори да не провърви, ще успее да й помогне. Чувства го.

— Сега ще извърша нещо странно, но вие не се тревожете. Ще направя малък трик, но все едно да си стиснеш носа, за да не кихнеш, или да се плеснеш по челото, като се опитваш да си припомниш името на някого. Съгласна ли сте?

— Разбира се… защо не… — Тя е слисана.

Пит затваря очи, вдига юмрук пред очите си и изпъва показалеца, сетне го размахва.

Триш се споглежда с момичето на касата. Кати свива рамене, сякаш иска да каже: „Бог знае какво прави“.

— Господин Мур? — Триш е поразтревожена. — Господин Мур, може би просто трябва да…

Пит отваря очи, поема дълбоко дъх и отпуска ръка, после се втренчва във вратата:

— Добре. Значи влизате тук… — Извръща поглед, като че ли мислено проследява стъпките й. — Отивате на касата… — Поглежда към Кати. — „Може би питате: Къде са опаковките аспирин?“

— Да…

— Само че вече държите нещо. — Вижда го на лавицата със захарните изделия — яркожълт отпечатък като от длан. — Май е „Сникърс“.

— „Маундс“. — Тя слисано го поглежда. — Откъде знаете?

— Първо сте взели десерта и след това сте отишли за аспирин… — Отмества поглед към пътеката между лавиците с номер две. — След това сте платили и сте си тръгнали… Да излезем… Чао, Кати.

Девойката безмълвно кима, очите й са ококорени.

Пит излиза. Не чува иззвъняването на камбанката над вратата, не забелязва, че навън вече вали като из ведро. Жълтото е на тротоара, но бързо избледнява. Дъждът го отмива. Но той все още го забелязва и това го радва. Усещането за прещракване. Прекрасно е! Това е Дирята. Отдавна не я е виждал толкова ясно.

— Върнали сте се до колата — прошепва. Вече говори на себе си. — За да изпиете два аспирина с глътка вода…

Бавно тръгва по тротоара и застава до колата. Жената го следва, но очевидно е разтревожена. Дори изплашена.

— Отваряте вратата. Държите чантата… ключовете си… аспирина… десерта… всички тези неща… прехвърляте ги тук в едната, ту в другата ръка… и точно в този миг…

Навежда се, бръква в насъбралата се в канавката вода, потапяйки длан чак до китката, и с театрален жест изважда нещо, досущ като илюзионист. Ключовете хвърлят сребристи оттенъци под притъмнялото небе.

— … сте изпуснали ключовете си.

Отначало жената не посяга да ги вземе. Зяпа го втрещено, сякаш е направил магия пред очите й.

— Заповядайте — подканва я той и усмивката ме помръква. — Вземете ги. Няма нищо тайнствено. Въпрос на дедукция. Бива ме в тия работи. О, ако някой път съм с вас в колата и се загубите, да видите тогава какво става! Просто умея да се отгубвам.

Триш най-сетне взима ключовете. Много бързо, внимавайки да не докосне дланта му, и в този миг той разбира, че по-късно няма да се срещнат. За което не се изисква особена дарба — достатъчно е да я погледне в очите, в които се чете повече страх отколкото благодарност.

— Благодаря ви. — Погледът й измерва пространството, което ги дели, иска й се да е по-далеч от него.

— Няма защо. И не забравяйте. „Уест Уолф“, пет и трийсет. Най-хубавите пържени миди в този край на щата. — Продължава да поддържа илюзията. Понякога се налага да поддържаш илюзията, независимо как се чувстваш. И макар че следобедът вече не е толкова радостен, още е хубав — нали видя Дирята, а това винаги го кара да се чувства добре. Дребен трик, но е хубаво да си знае човек, че още съществува.

— Пет и трийсет — като ехо повтаря тя, но като отваря вратата, му хвърля през рамо уплашен поглед, сякаш Пит е куче, което може да те ухапе, ако го развържат. Щастлива е, че няма да пътуват до Фрайбърг заедно. Не е необходимо да притежаваш дарбата да четеш мисли, за да го разбереш.

Пит стои под дъжда, наблюдава я как излиза на заден ход от наклонения паркинг, а като потегля, жизнерадостно й маха за довиждане с отработен жест, типичен за продавач на коли. В отговор тя разсеяно помахва с пръсти и, разбира се, когато той влиза в „Уест Уорф“ (в пет и четвърт, за да е сигурен, че ще е навреме), нея я няма, а час по-късно още не е дошла. Въпреки всичко Пит остава в заведението, седи на бара и пие бира, наблюдавайки движението по шосе № 302. В пет и четирийсет като че ли я вижда как отминава, без дори да забави ход — зелен форд „Торъс“, следван от жълтеникаво сияние, което мигновено избледнява в дрезгавеещата привечер.

„Същия късмет, друг ден“ — казва си Пит, но радостта му е помрачена, на нейно място се е завърнала тъгата — тъгата, която му се струва заслужена — цената за незабавното предателство. Пали цигара — като малък се правеше, че пуши, но вече няма защо да се преструва — и поръчва още една бира.

Милту я донася и отбелязва:

— Трябва да си подложиш нещо, Питър.

Пит покорно си поръчва порция пържени миди; докато продължава да се налива с бира, дори хапва няколко, като ги потапя в сос „тартар“, а в някакъв момент, преди да отиде в друго заведение, където не го познават толкова хора, се опитва да се свърже с Джоунси в Масачузетс. Но това е един от редките случаи, когато Джоунси и Карла имат възможност да излязат; обажда се детегледачката, която го пита иска ли да остави съобщение.

За малко дай откаже, но размисля:

— Предайте му, че Пит го е търсил. И е казал СКДД.

— С… К… Д… Д… — записва момчето. — Ще разбере ли какво…

— О, да, ще разбере.

Към полунощ е пиян до козирката. Седи в някакъв скапан бар в Ню Хампшър, „Калната зайка“ или „Жалната майка“, и се опитва да разкаже на някаква също толкова пияна мадама как едно време наистина е вярвал, че пръв ще стъпи на Марс, и макар че тя кима и повтаря „да-да-да“, май единственото му желание е да обърне още едно бренди, преди да затворят. В което няма нищо лошо. Утре Пит ще се събуди с главоболие, но ще отиде на работа и може би дори ще продаде някоя кола, а може би не, но във всеки случай животът ще продължи. Може би ще продаде тъмночервения тъндърбърд — сбогом, любима. Едно време нещата бяха различни, но сега са същите. Като че ли може да понесе тази мисъл — за човек като него простото тройно правило се свежда до СКДД, тъй че какво толкова. Порастваш, ставаш мъж, свикваш да получаваш по-малко, отколкото си се надявал, и изведнъж откриваш, че на машината за мечти виси огромна табела с надпис „НЕ РАБОТИ“.

През ноември ще иде на лов с приятелите си, значи има какво да очаква… плюс класическа свирка от тая мацка, дето сигурно ще го омаже с евтиното си червило. Искаш ли повече, разочарованието ти е в кърпа вързано.

Мечтите са само за децата.

1998: Хенри провежда сеанс

В стаята цари полумрак. Хенри винаги приема пациентите в подобна обстановка. Забавлява го колко малко от тях всъщност обръщат внимание на този факт. Подозира, че като начало причината е в полумрака, който цари и в съзнанието им. Повечето са невротици („В горите е пълно с такива“ — обясни веднъж на Джоунси, когато бяха, ха-ха-ха, в гората) и по негово мнение — съвършено ненаучно — проблемите им служат като щит, който ги предпазва от околния свят. Със задълбочаването на неврозата вътрешния мрак се сгъстява. Общо взето, той изпитва към пациентите си дистанцирано съчувствие. А понякога дори съжаление. Малцина съумяват да го изкарат от търпение. Бари Нюман е един от тях.

Когато го посещават за пръв път, пациентите са изправени пред избор, който обикновено не отчитат. С влизането се озовават в приятна (макар и доста тъмна) стая с камина отляво, в която е монтирана стоманена конструкция, замаскирана като брезов пън, с четири газови горелки, скрити в основата. До камината е поставено старинно кресло с високи облегалки, на което се настанява Хенри, а на стената виси безупречна репродукция на „Невените“ на Ван Гог. (То често казва на колегите си, че всеки психоаналитик е длъжен да има поне една творба на Ван Гог в кабинета си.) В другия край на помещението са разположени тапицирано кресло и кушетка. Хенри винаги следи с интерес кой пациент къде ще избере да се настани. В занаята е от толкова време, че знае — при всяко следващо посещение пациентът ще сяда на същото място. По въпроса може да се напише научен труд. Това му е добре известно, но не може да формулира тезата. Пък и напоследък проявява все по-малък интерес към разните му там трудове, научни конференции и колоквиуми. Едно време имаха огромно значение за него, но сега е различно. Спи по-малко, храни се по-малко и по-малко се смее. Мрак се е промъкнал и в собствения му живот — сякаш гледа света през същия поляризиран филтър — и той се улавя, че няма нищо против. Приглушената светлина не дразни очите.

От самото начало Бари Нюман избра кушетката, но Хенри не допусна грешката да реши, че изборът на пациента е свързан с психическото му състояние. Просто на кушетката му е по-удобно, макар че понякога се налага Хенри да му подаде ръка, за да се изправи след петдесетминутния сеанс. Бари Нюман е висок един и шейсет и седем и тежи двеста килограма. Ето защо кушетката е негова приятелка.

Монолозите на Бари Нюман представляват досадни описания на ежеседмичните му приключения в областта на гастрономията. Не че той проявява предпочитания към храните — ни най-малко, напротив, Бари е самото отрицание на подобна идея. Бари изяжда всичко, което се изпречи на пътя му. Бари е машина за поглъщане на храна. За него храната е като географията и посоките за Пит — стария приятел на Хентри.

Хенри почти се е отказал от опитите си да откъсне вниманието на Бари от конкретно дърво и да го накара да изследва гората. От една страна, това се дължи на ненатрапчивото, но непреклонно желание на пациента да описва храната с най-големи подробности, а от друга — на факта, че не харесва Бари и никога не го е харесвал. Родителите на шишкото са починали. Баща му си е отишъл, когато Бари е бил на шестнайсет години, а майка му — когато бил на двайсет и две. Оставили са му огромно наследство, но то се управлява от попечител, докато младежът навърши трийсет години. Тогава ще придобие право да се разпорежда с парите… но само при условие, че продължи терапевтичното лечение. В противен случай правата му ще бъдат ограничени до петдесетата му годишнина.

Хенри се съмнява, че пациентът ще доживее до петдесет години.

Кръвното му налягане (изтъквал го е пред Хенри с известна гордост) е сто и деветдесет на сто и четирийсет.

Холестеролът му е двеста и деветдесет — Бари е златна мина за липиди.

„Аз съм ходещ инсулт, аз съм ходещ инфаркт“ — заявявал е той пред Хенри с ликуващата сериозност на човек, който може да изрече хладната, жестока истина, защото дълбоко в себе си знае, че не му е отреден подобен край — не, не, не и на него.

— На обяд хапнах в „Бъргър Кинг“ два от онези сандвичи „Екстра“ — тъкмо нарежда той. — Обожавам ги, защото сиренцето наистина е вряло. — Месестите му устни — неуместно малки за такъв шишко, досущ устенца на костур — се сбръчкват и тръпнат, сякаш вкусва несравнимото горещо сиренце. — Пих и шейк, а по пътя към вкъщи си взех хрупкави шоколадови бисквити. Дремнах, после си стоплих в микроволновата пакет замразени вафли. „Лего май его!“ — надава ликуващ вик като в рекламата на вафлите „Его“ на „Келогс“, после се разсмива. Това е радостният смях от милия спомен — за красивия залез, за допира на женска гръд през тънка копринена блуза (не че Бари, по мнението на Хенри, някога е изпитвал подобно усещане), или за горещия пясък на плажа.

— Повечето хора си претоплят вафлите „Его“ на тостера — продължава досадникът, — но според мен така стават прекалено хрупкави. От микроволновата стават горещи и меки. Горещи… и меки. — Премлясва с рибешките устенца. — Стана ми малко неловко, че изядох целия пакет. — Вмята последното изречение като маловажно уточнение, сякаш изведнъж се е сетил, че в крайна сметка на Хенри това му е работата. Пуска подобни реплики средно по четири-пет пъти на сеанс; после отново подхваща хранителната тема.

Разказът вече е стигнал до вторник вечер. Тъй като днес е петък, до края остава дълъг списък от основни и допълнителни ястия. Хенри си позволява да отклони мислите си другаде. Бари е последният му пациент за деня. Когато досадникът приключи с инвентаризацията на погълнатите калории, Хенри ще се прибере у дома да си стегне багажа. Предстои му да стане в шест сутринта, а между седем и осем Джоунси ще дойде да го вземе. Ще натъпчат багажа в стария му скаут, който Хенри държи единствено заради есенните ловни експедиции, а към осем и половина вече ще са отпрашили на север. По пътя ще заберат Пит от Бриджтън, после Бобъра, който още живее в Дери. Утре вечер ще ся в Бърлогата В Джеферсън Тракт, ще играят карти в дневната и ще слушат как вятърът свири в стрехите. Пушките ще са облегнати в ъгъла на кухнята, а разрешителните за лов ще са окачени на куката на задната врата.

Ще бъде с приятелите си, а това винаги го кара да се чувства така, сякаш се е завърнал у дома. За около седмица филтърът може би ще се отмести. Ще говорят за миналото, ще се смеят на безобразните цинизми на Бобъра, а ако някой или неколцина ударят сърна, ще бъде още по-весело. Все още се чувстват добре заедно. Заедно успяват да преборят времето.

Някъде в далечината Бари Нюман продължава да мели. Свински котлети и пюре от картофи и царевица, обилно полято с масло; шоколадов сладкиш „Пепъридж Фарм“, цяла купа с „Бен енд Джерис Чънки Мънки“, и яйца, пържени яйца, варени яйца, яйца на очи…

Хенри кима в подходящите моменти и чува, без всъщност да слуша. Стар психиатърски трик.

Бог им е свидетел — Хенри и неговите приятели също имат своите проблеми. Опре ли до връзки, Бобъра е пълна трагедия, Пит пък прекалява с пиенето (според Хенри направо се олива), Джоунси и Карла се разминаха с развода за една бройка, а Хенри се бори с някаква ужасна депресия, която е еднакво противна и изкусителна. Тъй че, да — имат си своите проблеми — а утре вечер вече ще са заедно. Тази година за осем дни. По-хубаво от това, здраве!

— Знам, че не бива да изпитвам натрапчива потребност още рано сутрин. Сигурно кръвната ми захар пада, може би това е причината. Във всеки случай доядох си тортата, после се качих на колата и отскочих до „Дънкин Донътс“, взех си дузина холандски ябълки и четири…

Хенри — все още погълнат от мисли за ежегодната ловна експедиция, която започва утре, си дава сметка какво казва, чак когато думите увисват в пространството:

— Виж, бари, тази натрапчива потребност да се тъпчеш с храна може би е свързана с мисълта, че си убил майка си. Мислиш ли, че е възможно?

Бари онемява. Хенри вдига поглед и установява, че другият така се е ококорил, та очите му се виждат измежду тлъстините. И макар да си дава сметка, че трябва да спре — това въобще не е негова работа, няма нищо общо с терапията — не иска да замълчи. Донякъде защото се е замислил за приятелите си, но най-вече заради шокирания поглед на пациента и пребледнялото му лице. Онова, което най го дразни, може би е самодоволството на Бари. Дълбоко е убеден, че няма нужда да променя саморазрушителното си поведение, камо ли да търси причините.

— Ти вярваш, че си я убил, нали? — продължава Хенри. Говори най-небрежно, почти лековато.

— Аз… никога… аз… отвращава ме…

— Тя те е викала, викала, оплаквала се е от болките в гърдите, но, разбира се, го е повтаряла твърде често, нали? През седмица. Понякога дори като че ли през ден. Крещяла е истерично: „Бари, повикай доктор Уидърс. Бари, извикай линейка. Бари, обади се на 911.“

Никога не са обсъждали родителите му. Уж е ненатрапчив, тлъст, но всъщност е голям инат и не допуска разговори на тази тема. Тъкмо започва — уж — да разказва за тях, и изведнъж, бинго! — на бърза ръка превключва на агнешко печено, печено пиле или печена патица с портокалов сос. Отново започва с изреждането. По тази причина Хенри не знае нищо за родителите на Бари и няма дори най-бегла представа какво се е случило в деня на смъртта на майка му, как тя е паднала от леглото и се е напикала на килима, продължавайки да крещи истерично, сто и петдесет килограмова противна дебелана, която истерично крещи. Не знае нищо по въпроса, защото тези събития не са му разказвани, но все пак са му известни. Тогава Бари е бил по-слаб. Относително строен, осемдесеткилограмов младеж.

Това е неговата версия на Дирята. Той така я вижда. Може би вече пет години не му се е явявала (освен понякога насън) и вече мислеше, че всичко е свършило, но ето, че изведнъж пак се започна.

— Седял си пред телевизора и си я слушал как вие — продължава. — Гледал си шоуто на Рики Лейк3 и си нагъвал — какво? Ягодова торта „Сара Лий“? И купа сладолед? Не знам. Но си я оставил да крещи.

— Престанете!

— Решил си да не й обръщаш внимание, и защо пък не? Цял живот си вдигал фалшива тревога. Не си глупав — знаеш, че е така. Случват се такива работи. Струва ми се, че това ти е известно. И понеже обичаш да си хапваш, си се скрил в своята пиеска а ла Тенеси Уилямс. Но знаеш ли какво, Бари? Това ще те довърши. Дълбоко в себе си не го вярваш, но яденето ще те довърши. Сърцето ти вече хлопа като оживял мъртвец, който блъска по капака на ковчега. А какво ще стане, като качиш още четирийсет-петдесет кила?

— Млъкн…

— Паднеш ли, Бари, то ще е като срутването на Вавилонската кула в пустинята. Който те види, ще разказва години наред. Човече, чиниите ще паднат от полиците…

— Престанете! — Бари се изправя, този път без помощта на Хенри, и като изключим алените петна, които разцъфтяват на страните му като диви рози, е мъртвешки блед.

— … кафето ще се разплиска от чашите, а ти ще се напикаеш като нея…

— ПРЕСТАНИ! — писка Бари Нюман. — ПРЕСТАНИ, ЧУДОВИЩЕ ТАКОВА!

Но Хенри не може да престане. Не може. Вижда Дирята, а зърнеш ли я веднъж, не можеш току-така да престанеш да я виждаш.

— … освен ако не се събудиш от отровния сън. Разбираш ли, Бари…

Но Бари не разбира, въобще не желае да разбира. Хуква към вратата, разтрисайки гигантския си задник, и се изправя.

Хенри не помръдва, заслушан в отдалечаващия се тропот на препускащо стадо бизони, въплътено в един-единствен човек — Бари Нюман. Преддверието е празно — Хенри няма секретарка — а Бари беше последният пациент за седмицата. Още по-добре. Ама че гадост! Отива до кушетката и се отпуска на нея.

— Докторе — изрича, — сгафих.

— Как сгафи, Хенри?

— Казах на един пациент истината.

— Но като научим истината, Хенри, не ставаме ли свободни?

— Не — отвръща си сам, забил поглед в тавана. — Ни най-малко.

— Затвори очи, Хенри.

— Добре, докторе.

Затваря очи. На мястото на стаята се възцарява мрак, което е хубаво. Мракът е негов приятел. Утре ще се срещне с другите си приятели (които, впрочем, са трима), и тогава светлината отново ще го радва. Но сега… сега…

— Докторе?

— Кажи, Хенри.

— Това си е сто процента същия късмет, друг ден. Даваш ли си сметка?

— Какво означава това, Хенри? Ти как го разбираш?

— Всякак — отвръща той със затворени очи, после допълва: — Никак. — Но това е лъжа, при това далеч не първата, която се изрича тук.

Лежи на кушетката със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си, и след малко заспива.

На следващия ден четиримата ще отпътуват за Бърлогата и ще прекарат осем страхотни дни. Скоро ще настъпи краят на страхотните ловни екскурзии — остават им съвсем малко, но, разбира се, те още не го знаят. От истинския мрак ги делят само няколко години, но той се задава.

Мракът се задава.

2001: Джоунси провежда консултация със студент

Човек не знае предварително кои дни ще променят живота му. Може би е по-добре. В деня, който ще промени животът му, Джоунси се намира в кабинета си на третия етаж в колежа „Джон Джей“, наблюдава през прозореца своя мъничък отрязък от Бостън и размишлява, че Т. С. Елиът въобще не е бил прав да нарече април най-безмилостния месец само защото някакъв си пътуващ дърводелец от Назарет се оставил да го разпънат на кръст, понеже подклаждал бунт. Всеки, който живее в Бостън, знае, че най-безмилостния месец е март, който те подлъгва с два-три дни празни надежди, после самодоволно се скапва. Днес е един от онези измамни дни, през които ти се струва, че може би вече наистина иде пролет, и Джоунси се пита дали да не се поразходи, преди времето отново да се скапе. Разбира се, в този миг Джоунси изобщо не подозира колко гаден може да се окаже един ден — и през ум не му минава, че ще завърши днешния в болнична стая смазан на пихтия, и ще се бори за живота си.

„Същият късмет, друг ден“ — казва си, но днес го очаква доста по-различен късмет.

В този миг иззвънява телефонът и Джоунси грабва слушалката, изпълнен е с оптимистично предчувствие: обажда се онзи Дефюниак, за да отмени консултацията в единайсет часа. „Сигурно е доловил какво става“ — предполага той и съществува голяма вероятност да е прав. Обикновено именно студентите искат среща с преподавателя. Ако хлапето се усети, че всъщност преподавателят иска среща… е, не е нужно човек да е астроинженер, за да се досети, както се казва.

— Добър ден, Джоунси на телефона.

— Здрасти, Джоунси, как върви животът?

Разпознава този глас навсякъде.

— Хенри! Ей! Страхотно! Животът е прекрасен!

Всъщност животът не е толкова прекрасен, особено при перспективата Дефюниак да му се натресе след четвърт час, но все пак всичко е относително, нали? В сравнение с това къде ще се намира след дванайсет часа, прикачен към какви ли не писукащи машини, с една току-що завършена и три предстоящи операции, направо вдига шум, както се казва.

— Радвам се да го чуя.

Джоунси може би чува тъгата в гласа на Хенри, но по-скоро я долавя.

— Хенри, какво има?

Мълчание. Джоунси тъкмо се кани да повтори въпроса, но Хенри отговаря:

— Вчера почина мой пациент. Случайно видях некролога във вестника. Казваше се Бари Нюман. — Едносекундно мълчание. — Беше от лежащите.

Джоунси не разбира какво означава това, но неговият стар приятел страда. Това е сигурно.

— Самоуби ли се?

— Не е идвал от три години. Наплаших го. Обзе ме… едно от онези настроения. Нали се сещаш за какво говоря?

Джоунси май се досеща:

— Дирята ли имаш предвид?

Хенри въздъхва. Но май съжалява. Въздишката издава по-скоро облекчение.

— Н-да. Малко го постреснах. И той избяга, сякаш му пламна задникът.

— Това не означава, че ти си виновен за инфаркта.

— Може би си прав. Но май не е точно така. — Мълчи, после допълва с едва доловима отсянка на шеговитост в гласа: — Това не е ли стих от песен на Джим Крос? Добре ли си, Джоунси?

— Кой, аз ли? Да, бе. Защо питаш?

— И аз не знам. Само дето… откакто отворих вестника и видях снимката на Бари на страницата с некролозите, все ти си ми в главата. Пази се, хей!

В костите му (голяма част от които не след дълго ще бъдат изпотрошени) се прокрадва хлад.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не знам. Може би нищо. Просто…

— Виждаш ли Дирята? — Обхваща го тревога. Завърта се на стола и поглежда през прозореца към плахото пролетно слънце. Хрумва му, че онзи Дефюниак сигурно е с психични отклонения и носи пистолет („Стегнал е патлака“ — както се казва в криминалетата, които Джоунси чете през свободното си време), а Хенри някак си го е почувствал.

— Не знам. Най-вероятно пренасям върху теб реакцията, предизвикана от снимката на Бари на страницата на мъртъвците. Но все пак се пази през следващите няколко дни, чу ли?

— Ами… добре. Щом казваш.

— А, така.

— Добре ли си?

— Всичко е наред.

Но Джоунси няма усещането, че с Хенри всичко е наред. Тъкмо се кани да каже още нещо, когато някой се прокашля зад гърба му и той си дава сметка, че може би онзи Дефюниак вече е тук.

— Е, радвам се да го чуя — обръща той и се завърта на стола. Да, на прага е студентът, но въобще не изглежда опасен: най-нормално хлапе, с плътно пухено яке, с което сигурно му е топличко днес; на вид кльощаво и недохранено, има обица на ухото и пънкарска прическа, която стърчи над тревожните му очи. — Хенри, имам час. Ще ти звънна после…

— Не, няма нужда. Наистина.

— Сигурен ли си?

— Да. Честна дума. Имаш ли половин минута?

— Разбира се. — Дефюниак кима. Но продължава да стърчи, докато Джоунси му прави знак да седне на единствения стол в стаичката в съседство с неговия кабинет, която не е претъпкана с книги. Дефюниак неохотно влиза там. — Давай — казва Джоунси в слушалката.

— Мисля, че трябва да отскочим до Дери. Съвсем за малко, само двамата с теб. Да навестим нашия стар приятел.

— Искаш да кажеш?… — Но не му се иска да изрича името — такова бебешко име — в присъствието на непознат човек.

Не се и налага — Хенри го казва вместо него. Едно време бяха четирима, после за малко станаха петима, а накрая отново останаха четирима. Но петият всъщност никога не ги е напускал. Хенри изрича името му — името на момчето, което по силата на някаква магия продължава да е момче. Тревогата, която Хенри изпитва за него, е по-осезаема и му е по-лесно да я изрази. Нищо конкретно, обяснява на Джоунси, просто има усещането, че техният стар приятел може би има нужда да го посетят.

— Говори ли с майка му?

— Мисля, че май ще бъде по-добре просто да… нали се сещаш, да се отбием там. Какво ще правиш тази събота и неделя? Или следващата?

Няма нужда да поглежда бележника си. Уикендът започва вдругиден. В събота следобед е на празненство на катедрата, но лесно може да се измъкне.

— И през двата дни ми е удобно. Какво ще кажеш за събота в десет?

— Щом смяташ, че трябва да се видим с… — Джоунси се поколебава — … Дъглас, значи сигурно трябва. Откога не сме били… там.

— Твоят студент дойде, така ли?

— А-ха.

— Добре. Ще те чакам в събота в десет. Може да идем със скаута. Да го пораздвижим. Какво ще кажеш?

— Страхотно.

Хенри се засмива:

— Карла още ли ти приготвя обяд, Джоунси?

— Още — отвръща приятелят му и плъзва поглед към чантата си.

— Какво е менюто за днес? Риба тон ли?

— Яйчена салата.

— Мм-ммм. Добре, изчезвам. СКДД, нали така?

— СКДД — потвърждава Джоунси. Не може пред свой студент да нарече по име едновремешния им приятел, но в СКДД няма нищо лошо. — Ще ти се обадя п…

— И да се пазиш. Чуваш ли? — Чува как Хенри натъртва последната фраза и малко го дострашава. Но преди да отговори (а и какво ли толкова би могъл да каже в присъствието на Дефюниак в съседната стая), Хенри прекъсва връзката.

За миг Джоунси замислено се втренчва в апарата, после поставя слушалката на вилката. Прелиства следващата страница на настолния календар, задрасква съботния ангажимент „На питие у декана Джейкъбсън“ и на негово място записва: „Да се извиня; в Дери с Хенри на гости на Д.“ Но няма да спази уговорката. В събота изобщо няма да му е до Дери и старите му приятели.

Поема си дълбоко въздух и насочва вниманието си към студента, дошъл на консултация в единайсет часа, с когото има проблеми. Хлапето притеснително се върти на стола. Джоунси подозира, че си дава съвсем ясна сметка защо е повикан тук.

— И така, господин Дефюниак, разбрах от досието ви, че сте от щата Мейн.

— Н-да, от Пийтфийлд. Аз…

— Освен това следвате със стипендия и досега сте имали високи оценки.

Забелязва, че хлапето не е само разтревожено, а всеки момент ще избухне в сълзи. То е на ръба на сълзите. Боже мили, каква трудна работа. Никога не му се е налагало да обвини студент в преписване, но може би няма да му е за последен път. Моли се единствено да не се случва често. Защото е много трудно, или както казва бобъра — пълна шибания.

— Господин Дефюниак… Дейвид… знаете ли какво става със стипендията, ако хванат студент да преписва? Например на контролно за текуща оценка.

Момчето подскача, сякаш под стола има скит шегобиец, който му е пуснал нисковолтажен ток в кльощавия задник. Устните му треперят и, о, ужас!, по небръснатата му страна се търкулва първата сълза.

— Ще ви кажа какво се случва — стипендията изчезва яко дим, пуф!

— Аз… аз…

На бюрото на Джоунси има папка. Той я отваря и изважда писмената работа за текуща оценка по европейска история — една от онези чудовищни измислици с избор на верния отговор, на който катедрата — с цялото си скудоуми — много държи. Тази работа е означена с името ДЕЙВИД ДЕФЮНИАК, изписано с големи черни букви.

— Прегледах курсовата ви работа, Дейвид, прочетох и работата ви върху ранния феодализъм във Франция, дори прегледах черновата. Резултатите ви не са блестящи, но се справяте добре. А и ми е пределно ясно, че идвате при мен по задължение — моят предмет не ви е любим, нали?

Дефюниак безмълвно клати глава. Сълзите се стичат по страните му под лъчите на измамното мартенско слънце.

В ъгъла на бюрото има кутия хартиени кърпички и Джоунси я подхвърля на момчето, което я улавя с лекота, въпреки състоянието си. Добри рефлекси. На деветнайсет години човек е съшит с яки и стегнати конци и всичка връзки са здрави и стабилни.

„Но само почакайте няколко години, господин Дефюниак — мислено отбелязва Джоунси. — Аз съм едва на трийсет и седем и връзките вече се разхлабват.“

— Може би заслужавате още една възможност — казва.

Без да бърза, смачква на топка писмената работа — подозрително блестящо писане, достойно за шест плюс.

— Може би в деня на контролното сте били болен и въобще не сте се явили.

— Болен бях — енергично потвърждава Дефюниак. — Мисля, че от грип.

— В такъв случай може би трябва да ви възложа писмено задание вместо теста, на който бяха подложени колегите ви. Като компенсация за пропуснатото контролно. Имате ли желание?

— Н-да — отвръща хлапето, бършейки сълзите си с кърпички, смачкани на топка. Слава Богу, че не започна да се заяжда, да настоява, че измамата не може да се докаже, няма как да се докаже, как ще представи работата си в Комитета за защита на интересите на студентите и ще организира протест, и т.н. вместо това плаче, което кара Джоунси да се чувства неловко, но може би е добър знак… на повечето деветнайсетгодишни младежи не им е останала и капчица съвест. Дефюниак почти си е признал, което показва, че може би от него ще излезе достоен човек. — Да, би било чудесно.

— Нали разбирате, че ако се повтори…

— Няма! — разпалено възкликва младежът. — Няма да се повтори, професор Джоунс.

Джоунси е едва доцент, но не си прави труда да го поправи. В крайна сметка някой ден ще стане професор Джоунс. Няма голям избор — с жена си имат куп деца и ако в бъдеще не последват сериозни повишения на заплатата, ще им дойде доста нанагорно. Вече им се е случвало.

— Надявам се. Ето какво, Дейвид, искам съчинение от три хиляди думи за краткосрочните последици от нормандското нашествие. Цитирайте източниците, но няма нужда от бележки под линията. Езикът може да не е книжен, но тезата трябва да е необорима. Очаквам да го предадете следващия понеделник. Разбрано?

— Разбрано, сър.

— Ами тогава отивайте да пишете. — После посочва окъсаните му маратонки и добавя: — Вместо да си давате парите за бира, купете си нови маратонки, за да не настинете отново.

Дефюниак се запътва към вратата, после се обръща. Страхува се да не би господин Джоунс да размисли, но същевременно го гризе любопитство, присъщо на младежите:

— Но как разбрахте? Дори не сте присъствали на изпита. Квесторът е бил студент.

— Знам и това е достатъчно! — тросва се Джоунси. — Бягайте, младежо. Напишете хубаво съчинение. Запазете си стипендията. И аз съм от Мейн — по-точно от Дери, знам какво представлява Пийтсфийлд. Не е страшно да си се родил там, страшно е да си принуден да се върнеш.

— Точно така! — пламенно се съгласява преписвачът. — Благодаря ви, че ми давате шанс.

— На излизане затворете вратата.

Дефюниак — чиито пари за маратонки ще бъдат похарчени не за бира, а за букет, придружен от картичка с пожелания за скорошно оздравяване на господин Джоунс — излиза и послушно затваря вратата. Джоунси се завърта на стола и отново поглежда през прозореца. Слънцето е измамно, но изкусително. И понеже историята с Дефюниак се е развила по-благоприятно от очакваното, решава да се понапече на слънце, докато пак не са надвиснали мартенските облаци или не е паднал сняг. Възнамерявал е да обядва в кабинета, но му хрумва нов план. Със сигурност е най-лошият план в целия му живот, но този факт не му е известен. Планът е да си грабне чантата, да си купи „Бостън Финикс“ и да иде оттатък реката в Кеймбридж. Ще седне на някоя пейка и ще хапне сандвича с яйчена салата на слънце.

Става да прибере досието на Дефюниак в картотеката с надпис Д-Ф. „Как разбрахте?“ — искаше да знае момчето и въпросът е съвсем уместен. Отговорът гласи: знае, защото… понякога просто знае. Това е истината, друго обяснение няма. Ако някой опре пистолет в челото му, ще признае, че в първия час след теста челото на Дейвид Дефюниак сякаш с огромни, проблесващи, виновни червени неонови букви бе изписано: ПРЕПИСВАЧ ПРЕПИСВАЧ ПРЕПИСВАЧ.

Хайде, хайде, това са глупости — не може да чете мисли. Никога не е могъл. Никога, никога, никога. Понякога за разни неща наистина му просветва… така например откри, че жена му се е пристрастила към сънотворните, и май по същия начин отгатна, че Хенри е много депресиран, като се обади („Не, не, личеше си по гласа му, нищо повече“), но подобни проблясъци вече почти не му се случват. След онази история с Джоузи Рикънхауър не са се случвали кой знае какви необясними събития. Едно време сигурно наистина е имало нещо, което ги е последвало от детството и юношеството, но вече със сигурност няма. Или почти.

Почти.

Загражда думите „в Дери“ в настолния календар, после си грабва чантата. В същия миг му хрумва нещо ново, съвсем неочаквано и безсмислено, но много натрапчиво: „Пази се от господин Сив“.

Спира, стиснал дръжката на вратата. Това е собствения му глас, няма съмнение.

— Какво? — извръща се към празната стая.

Нищо.

Излиза от кабинета, затваря и опитва ключалката. В ъгълчето на таблото за съобщения е забодено празно бяло картонче. Джоунси го взима, обръща го и пише на гърба с печатни букви: „ЩЕ СЕ ВЪРНА В ЕДИН, ЗАБРАВЕТЕ МЕ ДОТОГАВА.“ Забожда картончето на вратата с пълна вяра в написаното, но ще изминат цели два месеца, докато отново прекрачи прага на този кабинет и види настолния календар, отгърнат на деня на Свети Патрик4.

„И да се пазиш“ — предупреди го Хенри, но Джоунси е забравил предупреждението. Мисли си само за мартенското слънце. И за сандвича. И за мацките, които може би ще види в Кеймбридж… поличките им са къси, а мартенските ветрове — игриви. Мисли за какво ли не, но не и да се пази от господин Сив.

Което е грешка. Така животът се променя завинаги.