Капан за сънища

1

Единствената сграда в зоната на операцията беше магазинче за хранителни продукти и ловни принадлежности, наречено „Супермаркет на Гослин“. „Чистачите“ на Курц започваха да пристигат малко след като снегът заваля. Когато самият той се появи след десет и половина, положението вече беше овладяно.

На магазина беше дадено названието „Синя база“, а оборът (който бе полуразрушен, но още имаше покрив) и ограденото място за добитъка бяха наречени „Син арест“.

Арчи Пърлмътър, новият помощник на Курц (предишният на име Калвърт беше починал от инфаркт преди две седмици, избирайки адски неподходящ момент), държеше лист хартия, на който бяха надписани около дузина имена. Пърлмътър беше донесъл портативния си компютър и джобния си навигационен прибор, но остана неприятно изненадан — в Джеферсън Тракт електрониката беше ТП — тотално прецакана. Първите имена в списъка бяха на собственика на магазинчето и на съпругата му.

— Скоро ще има още — обясни Арчи.

Курц бързо прегледа имената в списъка, сетне върна листа на помощника си. Наблизо бяха паркирани големи каравани, войниците издигаха стълбове за осветлението. Когато паднеше нощта, районът щеше да бъде осветен като стадиона на Янките по време на мач за световното първенство.

— Изпуснахме двама за една бройка — обясни Пърлмътър. — Бяха дошли да купят бира и кренвирши. — Лицето му беше бледо, само страните му трескаво горяха, сякаш върху тях бяха разцъфнали диви рози. Налагаше се почти да крещи, за да надвика грохота на двигателите. Хеликоптерите пристигаха по двойки и кацаха на асфалтовото шосе, водещо към магистрала № 95, по което на север се стигаше например до скучноватото градче Преск Ил, а на юг до други скучни градове — като начало Бангор и Дери. Приземяването вървеше безпроблемно, стига на пилотите да не се наложеше да използват свръхмодерните навигационни устройства, които също бяха ТП.

— Онези двамата излязоха ли от зоната? — попита Курц.

— Не, върнаха се обратно — отвърна Арчи, който не можеше да се насили да погледне шефа си в очите. — Според Гослин съществува някакъв горски път, който местните наричат „Просеката“. Няма го на обикновените географски карти, но аз разполагам с топографска, на която е указан…

— Няма значение. Двамата са се върнат или ще останат в отцепения район, което идеално ни устройва.

Пристигаха още хеликоптери. Сега, когато бяха далеч от любопитни погледи, пилотите разтоварваха картечниците. Докато ги наблюдаваше Пърълмътър си помисли, че операцията се очертава грандиозна като „Пустинна буря“… дори по-грандиозна.

— Наясно ли си със задачата, Пърли?

Пърлмътър беше наясно. Тъй като беше новак, изгаряше от желание да направи добро впечатление и се щураше напред-назад. „Търчи като пале, което е подушило храна — помисли си Курц. — И не смее да ме погледне в очите.“

— Сър, задачата ми е трояка.

„Трояка! — изсмя се негласно Курц. — Боже мили, що за дума!“

— От мен се иска следното: първо, залавяне на хората, второ, предаването им на лекарите, трето, разпределяне до второ нареждане.

— Именно. Това е…

— Извинете, сър, но лекарите още не са пристигнали. Налице са само санитарите и…

— Млък! — отсече Курц. Не повиши глас, но половин дузина мъже със зелени гащеризони, каквито носеха всички, включително самият той, замръзнаха на място, сетне продължиха работата си с удвоена, дори утроена енергия. Дивите рози, разцъфнали на страните на Пърлмътър, мигом избледняха. Той машинално отстъпи назад, стараейки се да се отдалечи от шефа си.

— Ако отново ме прекъснеш, пърли, ще ти отвъртя такъв шамар, че ще ме запомниш. Повториш ли, ще те пратя в лечебницата. Ясно?

С нечовешко усилие младежът го погледна в лицето. Впери поглед в очите му. Сетне рязко козирува и във въздуха сякаш изпращя статично електричество.

— Престани с тези маймунски номера, че ще ти се стъжни! — Когато Арчи понечи да отмести поглед, Курц добави: — Гледай ме, когато ти говоря, мъжки!

Пърълмътър колебливо се подчини. Беше пребледнял като платно. Двигателите на хеликоптерите ревяха оглушително, но тук цареше тишина, все едно се намираха във въздушен джоб. Младежът беше сигурен, че всички наоколо тайно ги наблюдават и виждат колко е изплашен. Страхът му донякъде беше предизвикан от очите на новия му шеф… от ужасяващата им безизразност, като че зад тях липсваше съзнание. Беше чувал за хора, чиито настойчиви погледи се простират на хиляди метри, но погледът на Курц сякаш обхващаше милион метри разстояние… цели светлинни години.

Все пак някак си той издържа, без да сведе очи, взирайки се в нищото. Интуицията му подсказваше, че нещата не вървят на добре за него. Знаеше, че е важно, не, че е задължително да спре свличането на земните маси, преди да се е образувала лавина.

— Така те искам, мъжки, макар че можеш и по-добре. — Курц продължаваше да говори тихо, ала Арчи го чуваше прекрасно въпреки грохота на машините. — Ще ти обясня нещо и няма да повтарям. Казвам ти го само защото си новак и защото очевидно не различаваш задника от пикалото си. Маята задача е да проведа операция „Фука“. Случайно да знаеш какво е фука?

— Не — промърмори младежът. Изпита почти физическа болка, задето не завърши с думичката „сър“.

— Според ирландците, които до ден-днешен не са се отърсили от суеверията, с които са закърмени, фука е призрачен кон, който похищава пътешествениците. Използвам думата за обозначаване на операция, която трябва да бъде хем суперсекретна, хем съвсем явна. Парадокс, а? Добрата новина е, че от 1947 година насам, когато от военновъздушните сили за пръв път откриха останки от извънземен космически кораб, се съставят планове за бъдещи действия при подобна шибана ситуация. Лошата новина е, че бъдещето дойде и че трябва да се справим с помощта на леваци като теб. Ясно?

— Да, съ… да.

— Дано ти е влязло нещо в главата. Задачата ни, Пърлмътър, е да работим бързо и мъжки, без глезотии. Ще изринем лайната и ще излезем от мръсотията чисти и… усмихнати.

Устните му се разтегнаха в подобие на усмивка, която му придаде вид на сатир, а на Арчи му се прииска да изкрещи. Курц беше върлинест човек с приведени рамене, наглед типичен чиновник, който прекарва дните си зад бюрото. Ала в него имаше нещо ужасяващо. Донякъде впечатлението се създаваше от празния му поглед и от вдървената му поза, ала не заради това хората му го наричаха Страшилището Курц. Пърлмътър нямаше представа какво му вдъхва такъв неописуем страх и не искаше да знае. Единственото му желание беше разговорът час по-скоро да приключи, и то без неприятни последствия. „Притрябвало ми е да пропътувам петдесет километра, за да се срещна с някакви извънземни! — помисли си. — Извънземното стои пред мен!“

Зловещата усмивка на Курц помръкна, оголените му зъби се скриха зад стиснатите устни.

— Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Ние с теб на една кауза ли служим? В един и същи кенеф ли пикаем?

— Да.

— Какви ще бъдем след приключване на акцията, Пърли?

— Чисти…

— Именно. И още какви?

В продължение на една ужасяваща секунда отговорът му се изплъзваше, сетне като по чудо дойде в съзнанието му:

— Усмихнати, сър.

— Ако още веднъж ми кажеш „сър“, ще ти се стъжни!

— Съжалявам — измънка Арчи. И това беше самата истина.

По пътя се зададе жълт училищен автобус и едва не се преобърна, докато шофьорът се мъчеше да заобиколи хеликоптерите. Отстрани с тлъсти черни букви беше написано „Училище «Милинокът»“. С автобуса пътуваха Оуен Ъндърхил и хората му, съставляващи така наречения отряд А. сякаш камък падна от сърцето на Пърлмътър — беше работил заедно с Ъндърхил и му се доверяваше.

— До довечера ще пристигнат и докторите — продължи Курц. — Тук буквално ще гъмжи от медицински персонал. Ясно?

— Ясно.

Докато крачеше към автобуса, който бе спрял пред единствената бензинова колонка пред магазина на Гослин, Курц погледна джобния си часовник. Наближаваше единайсет. „Господи, как лети времето, когато ти е гот!“ — помисли си. Арчи вървеше редом с него, но вече не подскачаше като игриво пале.

— Ето какво ще правиш, хлапе… поне засега. Ще ги наблюдаваш, ще слушаш лъжите им и ще отбелязваш всяко рипли, което забележиш. Знаеш какво е рипли, нали?

— Да.

— Добре. И за нищо на света не ги докосвай!

— Не, за Бога! — възкликна младежът, сетне се изчерви.

Шефът му се поусмихна. И този път усмивката му бе изкуствена като предишното страховито озъбване.

— Умник си ти, Пърлмътър. Разполагате ли с маски?

— Току-що ги доставиха. Дванайсет опаковки, ще докарат и о…

— Добре — прекъсна го шефът му. — Всяко рипли да се фотографира. Необходима е пълна документация. Веществено доказателство А, веществено доказателство Б и така нататък. Ясно?

— Да.

— Най-важното е нито един от нашите… гости да не се изплъзне, нали така?

— Не, разбира се! — Арчи искрено беше потресен от предположението.

Устните на Курц отново се разтегнаха, полуусмивката се превърна в познатото страховито озъбване на акула. Безизразните му очи се втренчиха в младежа, но сякаш не го виждаха, а се бяха втренчили в… например в центъра на земното кълбо. Пърлмътър се запита дали след приключване на операцията някой ще напусне отцепения район. С изключение на самия Курц, разбира се.

— Изпълнявай заповедта, гражданино Пърлмътър. От името на правителството ти нареждам да изпълниш задачата.

Арчи Пърлмътър проследи с поглед шефа си, докато онзи вървеше към автобуса, от който слизаше Оуен Ъндърхил — нисък и набит човек, същинско буренце. Никога досега не беше изпитвал това облекчение да види гърба на някого.

2

— Здрасти, шефе — усмихна се Ъндърхил. И той беше издокаран със зелен гащеризон, но също като Курц носеше оръжие в кобур под мишницата си. С автобуса бяха пристигнали около две дузини мъже, повечето от които още не бяха слезли, а довършваха обяда си.

— Какво нагъват момчетата? — поинтересува се Курц. Беше с една глава по-висок от новодошлия, който пък беше поне с трийсетина килограма по-тежък от него.

— Кралски хамбургери… Брей, още не мога да повярвам, че се добрахме дотук. Мислех, че старата таратайка ще се разпадне по пътя. Йодър твърдеше, че ще успеем и се оказа прав. Искаш ли сандвич? Май са поизстинали, но там сигурно ще се намери микровълнова фурна. — Той кимна към магазинчето.

— Ще пасувам. Зле съм с холестерола.

— А оная ти работа как е?

Преди шест години по време на игра на тенис Курц беше получил разтежение на слабините. Не сериозно, разбира се, поне Ъндърхил мислеше така, но човек никога не беше наясно какво се върти в главата на Курц. Лицето му неизменно беше безизразно като на играч на покер, мислите му препускаха със светлинна скорост, непрекъснато кроеше нови планове и променяше предишните. Мнозина го смятаха за луд. Оуен Ъндърхил не знаеше дали имат право, но беше наясно, че човек трябва да е предпазлив, когато си има работа с него. Много, много предпазлив.

— Нищо ми няма на оная работа — отсече Курц, с театрален жест стисна топките си и удостои подчинения си със страховитата си усмивка на акула.

— Радвам се.

— А ти как я караш, мъжки?

— Оная ми работа е супер — отвърна Оуен, при което шефът му избухна в смях.

По пътя отново се зададе превозно средство — този път беше чисто нов „Навигатор“, с който пътуваха трима яки мъжаги с оранжеви ловни облекла. И тримата зяпаха хеликоптерите и войниците в зелени гащеризони. Вниманието им беше привлечено най-вече от картечниците. Гледаха втрещено, сякаш си мислеха: „Божичко, войната във Виетнам се повтаря в северен Мейн!“ Скоро и те щяха да бъдат затворени при другите в ареста.

Линкълнът, чиято задна броня беше окичена с лепенки с надписи: „Гордостта на синия дявол“ и „Този автомобил спазва правилата на движението“ спря зад автобуса и към него се втурнаха половин дузина мъже. Тримата пътници — известни адвокати или богати банкери, които освен дебели портфейли положително имаха проблеми с холестерола и които се изживяваха като опитни ловджии, все още си въобразяваха (илюзиите им много скоро щяха да бъдат разбити), че живеят в мирно време. Скоро щяха да се озоват в обора (или в заграждението за добитъка, ако предпочитаха чистия въздух), където техните кредитни карти не важаха. Нямаше да им отнемат мобилните телефони, които тук бяха напълно безполезни, но натискането на бутона за повторно набиране на номера временно щеше да отвлече вниманието на господата от случващото се около тях.

— Сигурен ли си, че районът е отцепен така, че и пиле да не прехвръкне? — попита Курц.

— Така мисля.

— Още ли си схватлив като едно време?

Оуен сви рамене.

— Колко души се намират в зоната?

— По наши изчисления са около осемстотин. В зона А и Б са не повече от стотина.

„Прекрасно — помисли си Курц. — Стига някой да не се е изплъзнал. Дори един-двама да са избягали, заразата няма да се разпространи, но ще закъсаме с репортерите. Тези дни е почти невъзможно да яздиш коня фука. Наоколо се навъртат прекалено много типове с видеокамери, прекалено много хеликоптери на телевизионни станции кръжат в небето. Дебнат ни прекалено много любопитни очи.“

— Да влезем в магазина — промърмори. — Подготвят ми специална каравана, но още не са привършили.

— Un momento! — Ъндърхил хукна обратно към автобуса. Върна се тичешком — носеше мазен хартиен плик, през рамото му беше преметнат касетофон на ремък.

Курц кимна към плика със сандвича:

— Тия мазнотии са сигурна смърт.

— Човече, започваме нова „Война на световете“, а ти се притесняваш за холестерола си!

Един от новопристигналите ловци разгорещено настояваше да се обади на адвоката си — вероятно беше банкер, който не е свикнал с него да се отнасят като с простосмъртен. Курц отведе Оуен към магазина. „Прожекторите“ се бяха върнали, светлините им, пронизващи гъстите облаци, подскачаха и танцуваха като герои от анимационен филм на Дисни.

3

В „супермаркета“ на Гослин миришеше на чеснов салам, бира, горчица и сяра. „Вонята на сяра или е от варените яйца, или от пръдните на дъртака — помисли си Курц. — А може би е комбинация от двете.“ Долавяше се и слаба миризма на етилов спирт — беше тяхната миризма и вече беше навсякъде. Човек би си казал, че миризмата е плод на въображението му, че усещането е предизвикано от страх, но Курц не беше обременен с въображение и не знаеше що е страх. Беше реалист и си даваше сметка, че операцията ще нанесе непоправими поражения на околната среда в периметър от минимум петдесетина километра. Няма как — понякога се налага да изстържеш с шкурка мебел и да започнеш отново.

Седна зад бюрото и отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше картонена кутия с надпис „Хим. Маски — 10 бр.“. „Браво на Пърмътър“ — помисли си и отвори кутията, която съдържаше десет прозрачни маски от онези, които предпазват устата и носа. Подхвърли една на Ъндърхил, друга нахлузи сам, като сръчно нагласи прилепващите ластици.

— Наложително ли е да ги носим? — попита Оуен.

— Един Бог знае. Не се чувствай привилегирован — само след един час всички ще бъдат с маски… с изключение на онези в ареста, разбира се.

Оуен безмълвно нахлузи маската, а шефът му се облегна назад и подпря глава на плаката с инструкции по безопасност на труда, прикрепен на стената.

— Мислиш ли, че от това чудо има полза? — попита Ъндърхил. Гласът му се чуваше съвсем ясно, прозрачната маска дори не се замъгляваше от дъха му. Наглед нямаше пори или филтри, но той установи, че изобщо не затруднява дишането.

— Предпазва от ебола, от антракс и от новия вирус, причиняващ холера. Може би са ефикасни и против рипли… кой знае? Ако ли не, с нас е свършено, войнико. Всъщност може би вече сме прецакани. Но стрелките на часовника се въртят, играта вече започна. Предлагам да прослушаме касетата, която безсъмнено е в онуй чудо, дето го носиш през рамо.

— Не се налага да прослушваме целия запис, но смятам, че трябва да чуеш туй-онуй, за да разбереш за какво става дума.

Курц кимна и завъртя показалеца си във въздуха („Досущ бейзболен съдия, който обозначава хоумрън“ — помисли си новодошлият) и се настани по-удобно на стола на Гослин.

Ъндърхил постави касетофона на бюрото и без да откъсва поглед от шефа си, натисна бутона за възпроизвеждане. Безизразен механичен глас произнесе:

— Предаване, засечено от Националната служба за сигурност. Честота 62914А44. Строго секретна информация. Време на засичане 0627, 14 ноември, 2001. Записът започва след сигнала. Ако нямате разрешение от първо ниво, моля незабавно натиснете бутона „стоп“.

— Моля! — изкиска се Курц. — Нали не смяташ, че думичката „моля“ ще спре онези, които не разполагат със специално разрешително?

Настъпи тишина, последвана от сигнала, после се чу женски глас:

— Едно, две, три. Моля, не ни причинявайте болка… не ни наранявайте. Ne nous blesses pas. — В продължение на една-две секунди отново се възцари тишина, сетне се чу гласът на младеж: — Пет, седем, единайсет. Безпомощни сме. Nous sommes sans dèfense. Моля ви, не ни причинявайте зло, безпомощни сме. Ne nous faites…

— Майчице, все едно е урок по френски по системата на Берлиц, излъчван от оня свят! — промърмори Курц.

— Разпознаваш ли гласовете? — поинтересува се Оуен.

Шефът му поклати глава и му направи знак да замълчи.

Следващият глас беше на Бил Клинтън:

— Тринайсет. Седемнайсет. Деветнайсет. — Последната дума прозвуча като „дивитнайси“ заради арканзаския му акцент. — Тук няма никаква зараза. Il n’y a pas d’infection ici. — След нова двусекундна пауза чуха гласа на Том Брокоу: — Двайсет и три. Двайсет и седем. Двайсет и девет. Умираме. On se meurt, on crève. Умираме.

Ъндърхил натисна бутона „стоп“ и попита:

— Ако не си познал женския глас, ще ти кажа, че е на актрисата Сара Джесика Паркър. Вторият, който говори, е Брад Пит.

— Кой е пък този?

— И той е филмов актьор.

— А-ха.

— След всяка пауза чуваме различен глас. Всички са на известни личности и ще бъдат разпознати от хората, живеещи в района. Ще чуем още гласовете на Алфред Хичкок, Пол Харви, Грант Брукс, Тим Семпъл, който е известен местен хуморист, и още стотици, някои от които още не сме разпознали.

— Стотици други ли? Че колко е дълъг този запис?

— Всъщност става въпрос за излъчване, което започнахме да заглушаваме от осем сутринта. Това означава, че част от него не е записана, но бас държа, че ако някой случайно го е слушал, му се е сторило като безсмислено бръщолевене. Ако ли пък е разбрал… — Той сви рамене, сякаш казваше: „Няма начин да го поправим“. — Предаването продължава да се излъчва. Сравнението показва, че гласовете са автентични. Тия типове като нищо могат да вземат хляба на известния имитатор Рич Литъл.

Бръмченето на хеликоптерите се чуваше съвсем ясно през тънките стени. Освен чу го чуваше, Курц го усещаше. Усещаше го през дървените греди, през закачения на стената лист със секретна информация и през сивкавото парче месо, съдържащо предимно вода. Звукът сякаш подканяше: „Хайде, хайде, хайде… Побързай, побързай, побързай…“ Кръвта му да почваше да откликва, но въпреки това той седеше неподвижно и се взираше в Оуен Ъндърхил. Мислеше за Оуен Ъндърхил. „Бързай бавно“ — гласеше познатата поговорка. Тя придобиваше особена важност, когато имаш вземане-даване с хора като Ъндърхил. Ама че нахалство — да го пита уж загрижено за разтежението в слабините! „Веднъж ме прекара, скапаняко — помисли си Курц. — Е, не прекоси границата, но стъпи върху нея, нали така? Да, така беше. Сега тъпкано ще ти го върна!“

— Четирите съобщения непрекъснато се повтарят — продължи да обяснява Оуен и ги изброи на пръстите си: — Не ни причинявайте зло, безпомощни сме, тук няма никаква зараза. Последното гласи…

— Нямя зараза, така ли? — замислено промърмори Курц. — Не им липсва нахалство, а?

Беше видял снимки на червеникавия мъх по стволовете на дърветата около „Синьо момче“. Беше го видял да расте и върху хора. Предимно върху труповете им… поне засега. Лаборантите го бяха нарекли „плесента на Рипли“ по името на мускулестата Сигърни Уивър, която играеше главната роля в серията научнофантастични филми за страховити космически пришълци. Повечето от тях бяха прекалено млади, за да си спомнят другия Рипли, прочул се като автор на вестникарската рубрика „Ако щете вярвайте“. Публикациите му, които отдавна бяха забравени, биха се сторили смехотворни на хората, живеещи в двайсет и първи век, но според Курц сякаш бяха отражение на настоящата ситуация. „О, да, прилягат като ръкавица! — помисли си. — В сравнение с онова, с което се сблъскваме сега, двуглавите крави и сиамските близнаци, описани от господин Рипли, изглеждат съвсем нормални.“

— Последното съобщение гласи: „Умираме“ — невъзмутимо продължи Ъндърхил. — То е по-интересно от останалите заради различните френски версии, които придружават фразата на английски. Първата е на граматически издържан френски език. Втората — on crève — е на жаргон. Английският еквивалент е „Спукана ни е работата“. — Той се втренчи в Курц, на когото се прииска Пърлмътър да присъства, та да види, че е възможно човек да го погледне в очите. — Наистина ли им е спукана работата? Ще умрат ли, ако не им помогнем?

— Защо някои от съобщенията са на френски, Оуен?

— Защото това е вторият език, на който се говори в този район — сви рамене Ъндърхил.

— А-ха. Какво ще кажеш за простите числа? Само за да ни докажат, че имаме работа с интелигентни същества ли? Като че ако не бяха такива, биха могли да пристигнат тук от друга звездна система, от друго измерение или откъдето и да е другаде.

— Имаш право, шефе — промърмори Оуен. — Какво е положението с „прожекторите“?

— Повечето вече изпопадаха сред гората. Разлагат се сравнително бързо. Онези, до които се добрахме, преди да са изчезнали, приличат на консервени кутии без етикети. Като се вземат предвид размерите им, бая добре са се представили. Изкарали са акъла на местните хора.

След разлагането на прожекторите оставаше плесен или мъх. Същото се получаваше и със самите извънземни. Оцелелите се скупчваха около кораба си като пътници около повреден автобус и крещяха, че не са заразени, il n’y a pas d’infection ici, мили Боже. А попаднеше ли плесента върху човек, най-вероятно работата му щеше да бъде спукана, както се беше изразил Оуен. Разбира се, още не го знаеха със сигурност, но предполагаха, че ще се случи тъкмо това.

— Колко извънземни имаме в района?

— Поне стотина.

— Има ли нещо, което да не знаем? Което още не сме научили?

Курц нетърпеливо махна с ръка. Не му влизаше в задълженията да знае това или онова. За тази работа си имаше специални хора, но нито един от тях не беше поканен на този купон.

Ала Ъндърхил продължи да го разпитва:

— Оцелелите от един екипаж ли са?

— Нямам представа, но вероятно не са. Твърде много са за екипаж и твърде малко за завземане на Земята или за челен отряд.

— Какво се случва там, шефе? Бас държа, че става нещо…

— Сигурен си, а?

— Да.

— Защо?

Ъндърхил отново сви рамене:

— Може би е интуиция.

— Не е интуиция — поправи го Курц с нетипична за него кроткост, — а телепатия, мъжки.

— Какво?!

— Да, телепатия! Може би е някаква слаба форма, но безсъмнено става въпрос именно за предаване на мисли чрез внушение. Хората усещат нещо, но за сега не са в състояние да го опишат. След няколко часа вече може и да го сторят. Нашите сиви приятели притежават телепатични способности и по всичко личи, че ги предават на другите както заразата се предава чрез плесента.

— Мамка му! — прошепна Ъндърхил.

Курц седеше неподвижно и го наблюдаваше как мисли. Допадаше му да наблюдава хората, потънали в размисъл, стига да имаха достатъчно ум в главата, а сега преживяването беше още по-интересно — чуваше как Оуен мисли. Звукът приличаше на онзи, който долавяме, допрем ли раковина до ухото си.

— Плесента не е опасна за околната среда — заяви Ъндърхил. — Нито пък пришълците. Какво ще кажеш да телепатичните им способности?

— Засега нямам мнение — твърде рано е да се прецени. Но ако влиянието им излезе извън обсега на боровото цукало, в което се намираме, играта ще загрубее. Ясно ти е, нали?

На Ъндърхил му беше ясно като бял ден.

— Не е за вярване — промърмори.

— Мисля за автомобил — внезапно изтърси шефът му. — Каква е марката му?

Оуен се втренчи в него, сякаш се питаше дали онзи говори сериозно. Като видя, че шефът му не се шегува, поклати глава:

— Откъде да знам… — Замълча за секунда и добави: — Фиат.

— Малка грешка — всъщност мислех за ферари. Да опитаме нещо друго. Мисля си за сладолед. Какъв вид сла…

— С фъстъци — прекъсна го Оуен.

— Още примери искаш ли?

Ъндърхил дълго мълча, сетне колебливо попита Курц дали може да му каже името на брат му.

— Келог. Брат ти се казва Келог. Господи, как сте могли да го зачерните с такова име!

— Така се казваше дядо по майчина линия, нямахме избор… Господи! Телепатия!

— Представи си какво ще стане с телевизионните игри „Рискувай“ и „Стани богат“ — спукана им е работата — ухили се Курц, после повтори: — Ако влиянието им излезе извън нашия обсег.

Отвън се чу изстрел, последват от викове.

— Защо го направи? — извика някой. Гласът беше изпълнен със страх и гняв. — Не беше необходимо!

Двамата се заслушаха, но не чуха нищо повече.

— Засега е потвърдена смъртта на осемдесет и един сивчовци — продължи обясненията си Курц. — Нищо чудно да са много повече. Трудно е да се преброят, защото се разлагат почти веднага след падането. Остава само слуз… и плесента, разбира се.

— Разпръснати ли са из зоната?

— Не — поклати глава Курц. — Представи си клин, забит на изток. „Синьо момче“ е в основата му. Ние се намираме приблизително в центъра му. На изток още бродят нелегално пребиваващи сивчовци. „Прожекторите“ се наблюдават в очертанията на клана. Все едно са извънземни патрули, които контролират движението по пътищата.

— Голяма каша, няма що — въздъхна Оуен. — Нямам предвид само пришълците, кораба им и светлините, нали разбираш?

— Не желая да го коментира! — отсече Курц.

„Естествено“ — каза си Ъндърхил. Изведнъж се запита дали пък шефът му не чете мислите му. Нямаше начин да разбере по безизразния му поглед.

— Ще ти кажа само, че ще заловим и останалите. Само твоите хора ще управляват хеликоптерите. Твоето кодово име ще бъде „Синьо момче водач“. Ясно?

— Да, сър.

Курц не го поправи. „Нека се знае кой командва тук“ — помисли си, забелязвайки очевидната неохота, с която подчиненият му се включваше в операцията.

— Аз ще отговарям на кодовото название „Синьо Едно“ — продължи.

Ъндърхил безмълвно кимна.

Шефът му стана и извади джобния си часовник. Минаваше дванайсет.

— Рано или късно ще се разчуе — промълви Оуен. — Зоната е доста населена. Няма начин да запушим устите на хората. Колко души са с… присадки?

Устните на Курц се разтеглиха в подобие на усмивка. Да, невестулките, които бяха адски калени гадинки. С течение на времето броят им се беше увеличил, но Оуен не беше запознат с този факт. „Едно му е хубавото да си шеф — помисли си. — Можеш да не отговаряш, когато ти зададат неудобен въпрос.“

— Какво ще се случи по-късно зависи от спецовете по връзки с обществеността — заяви. — Нашата задача е да реагираме на предупреждението на определени хора — гласът на един от тях вероятно е записан на твоята касета — според които случващото се е реална заплаха за населението на Съединените щати. Ясно?

Ъндърхил се втренчи в белезникавите му очи, след секунди извърна поглед.

— И още нещо — подхвърли Курц. — Спомняш ли си какво е фука?

— Да, призрачният кон от ирландския приказен епос.

— Именно. Набий си в главата, че само аз имам право да го яздя. Казват, че в Босна са те видели на гърба на моя фука. Вярно ли е?

Оуен предпочете да замълчи. Курц не се разгневи, ала изражението му подсказваше, че очаква отговор.

— Не искам това да се повтаря, Оуен. Мълчанието е злато. Когато яздим фука, трябва да сме невидими. Ясно?

— Да.

— Наистина ли ти е ясно?

— Да — повтори Ъндърхил и отново се запита дали онзи знае всичко, което се върти в главата му. Стресна се, като осъзна, че вижда думите, изписани в съзнанието на Курц — вероятно шефът му бе позволил да ги види. Две думи, название на град — Босански Нови.

4

Бяха готови за излитане. Четирите екипажа, съставени от хората, пристигнали с автобуса, бяха заменили пилотите на хеликоптерите. Ревът на двигателите беше оглушителен, витлата трескаво се въртяха. Ненадейно Курц нареди подготовката за излитане да бъде прекратена.

Ъндърхил предаде нареждането, сетне извърна глава наляво и заговори по микрофона, по който имаше пряка връзка с шефа си:

— Извинявай, ама какво стана, мамка му? — Искаше му се час по-скоро да си свърши работата и да приключи с тази гадна история. Тук беше много, много по-страшно отколкото в Босански нови. Нямаше смисъл да се самозалъгва, че сивите пришълци не са хора и изтребването им не бива да тежи на съвестта му. Същества, които са могли да сътворят космически кораб „Синьо момче“… или най-малкото да го управляват, бяха много повече от разумни същества.

— Не е моя прищявка, приятел — отвърна Курц. — Метеоролозите от Бангор съобщиха, че снежната буря приближава насам. Вятърът е ураганен и се движи с голяма скорост. Добрата новина е, че след половин час, максимум след четирийсет и пет минути тая гадост ще ни отмине. Като се има предвид, че навигационните ни устройства не бачкат, най-добре е да изчакаме, стига да е възможно… а за нас е възможно. Накрая ще ми благодариш.

„Друг път!“ — помисли си Ъндърхил.

— Прието. — Извърна глава надясно и заговори в другия микрофон: — Конклин!

По време на мисията им беше забранено да използват офицерските си звания, особено когато се свързваха по радиото.

— Слушам, съ… Слушам.

— Кажи на хората, че ще изчакаме между трийсет и четирийсет и пет минути. Повтарям — изчакваме от трийсет до четирийсет и пет минути.

— Прието. Изчакваме между трийсет и четирийсет и пет минути.

— Да после слушаме музика.

— Става. Имаш ли някакви специални желания?

— Пусни каквото искаш, само не химна на отряда.

— Прието — без химна на отряда — отвърна съвсем сериозно Конклин. Оуен с облекчение установи, че в отряда има поне един негов съмишленик, който споделя омразата му към тази песен. Разбира се, Конк също беше участвал в мисията в Босански Нови през 1995 година. В слушалките прозвуча песен на Пърл Джем. Ъндърхил ги свали и ги провеси на врата си като хомот. За разлика от повечето си колеги не обичаше изпълненията на Пърл Джем.

Арчи Пърлмътър и хората му тичаха напред-назад като мухи без глави. От време на време машинално козируваха, сетне изплашено поглеждаха изпод око малкия разузнавателен хеликоптер. Курц, който седеше до пилота, беше разгънал вестник „Дери Нюз“. Изглеждаше погълнат от четивото, но Оуен подозираше, че забелязва всеки войник, който пренебрегва изричните му заповеди. Пилот бе Фреди Джонсън, който беше негов сътрудник от време оно. Беше участвал и в операцията в Босански Нови и безсъмнено беше дал ъплен отчет на Курц, който не беше успял да яхне любимия си призрачен кон заради нелепото разтежение в слабините.

През юни 1995 година разузнавателен самолет на американските военновъздушни сили беше свален в забранената за полети зона близо до границата с Хърватия. По този повод сърбите бяха направили голям въпрос и щяха да вдигнат още повече шум, ако заловяха пилота Томи Калахан; висшите офицери с ужас си спомняха пилотите с промити мозъци, с които северовиетнамците парадираха пред репортерите от големите световни ежедневници, поради което обявиха за приоритет спасяването на Калахан.

Групите, натоварени с издирването, вече се бяха отчаяли и се канеха да се откажат, когато той се свърза с тях по радиостанцията. Приятелката му от ученическите години им беше разказала доста подробно за него. Самоличността му беше безусловно потвърдена, след като той каза, че прякорът му в училище бил Лигльото, и описа доста бурна пиянска нощ.

На момчетата на Курц беше възложена да го изведат от опасната зона. Летяха с много по-малки хеликоптери от онези, които се използваха при сегашната операция. Армията се ръководеше от Оуен Ъндърхил, за когото мнозина смятаха, че ще наследи поста на Курц. На Калахан бе наредено да пусне димка, когато забележи хеликоптерите, и да чака да го вземат. На Ъндърхил пък беше заповядано да язди коня фука — тоест незабелязано да измъкне Калахан. Според него тази свръхсекретност беше пресилена, но Курц бе наредил операцията да се проведе именно по този начин. Харесваше му да мисли, че хората му са невидими, че яздят призрачния ирландски кон.

Операцията протече отлично. Разбира се, по вертолетите бяха изстреляни няколко ракети „земя-въздух“, но, общо взето, военната техника на Милошевич беше скапана. Тъкмо когато Калахан се качваше на хеликоптера, Оуен забеляза пет-шест хлапета с мърляви личица, които безучастно ги наблюдаваха. Най-голямото беше на около десет години. Курц изрично беше наредил да убият всички свидетели, но според Ъндърхил заповедта не се отнасяше за босненски деца с мръсни личица. Пък и Курц не повдигна въпрос, задето е пренебрегнал нарежданията му.

Едва днес изплю камъчето.

Ъндърхил не се съмняваше, че шефът му е опасен човек. В армията имаше много като него — по-скоро дяволи отколкото светци, които бяха вманиачени на тема „секретност“. Бог знае по какво Курц се отличаваше от тях. Бе най-обикновен върлинест мъж с белезникави мигли и безизразен поглед. Почти невъзможно бе да го погледне в очите, защото в тях нямаше нищо — нито любов, нито веселие, нито любопитство. Незнайно защо именно липсата на любопитство беше най-ужасяваща.

Някакво раздрънкано субару спря пред магазина и от него тромаво слязоха двама старци. Единият стискаше черен бастун в ръката си, напукана от студа. И двамата носеха ловни якета на червени и черни карета, както и бейзболни шапки. Смаяно изгледаха войниците, които мигом ги заобиколиха, сякаш се питаха какво търсят толкова много непознати в гората, какво става тук, по дяволите? И двамата очевидно бяха прехвърлили осемдесетте, но за разлика от Курц проявяваха живо любопитство — личеше от позите им, от начина, по който накланяха глави. Сякаш задаваха въпросите, неизречени от него: „Какво искат от нас? Наистина ли ще ни причинят зло? Дали не грешим, като ги нападаме? Възможно ли е онзи, който сее вятър, да пожъне буря? Какво от предишните срещи с извънземни — светлините, падането на червената пепел, отвличането на земни жители, започнали през шейсетте — е предизвикало паниката на великите сили? Някой опитал ли се е да се свърже с тези същества?“

И последният въпрос, който беше най-важен: „Сивите пришълци приличат ли на хората? Възможно ли е да бъдат определени като разумни същества? Дали операцията не е хладнокръвно избиване?“

Безизразният поглед на Курц подсказваше, че тези въпроси не го вълнуват.

5

Снеговалежът вече не беше толкова обилен, небето сякаш изсветля. Точно трийсет и три минути след като спря излитането на машините, Курц даде нареждане за започване на операцията. Оуен предаде нареждането на Конклин, пилотите отново форсираха двигателите, около хеликоптерите „Чинук“ се завихриха облачета снежен прах и за миг машините заприличаха на призраци. Сетне се издигнаха над дърветата, групираха се след вертолета на водача Ъндърхил и се отправиха на запад към Кинео. Хеликоптерът на Курц „Киова“ летеше под тях, изнесен вдясно; внезапно в съзнанието на Оуен изникна сцена от филм с Джон Уейн — отряд конници със сини униформи препускат през прерията, придружавани от водач-индианец, който язди кон без седло. Хрумна му, че може би Курц продължава да чете вестника, може би преглежда хороскопа си: „Риби — днес няма да ви върви. По-добре си останете вкъщи.“

Върховете на боровете и елите под тях ту се появяваха, ту се скриваха сред снежната вихрушка. Снегът биеше по предното стъкло на чинука, снежинките се завихряха в призрачен танц и изчезваха. Машината подскачаше така, сякаш беше попаднала в барабана на пералня, но Оуен се притесняваше. Отново сложи слушалките. Сега звучеше изпълнение на друга група — може би Матчбокс Туенти. Не бяха върхът, но във всеки случай бяха по-добри от Пърл Джем. Той изтръпваше при мисълта, че отново ще чуе химна на отряда. Но щеше да го изслуша. Да, щеше да го изслуша докрай.

Хеликоптерите продължаваха да летят на запад, под тях сред ниските облаци ту се появяваха, ту се скриваха наглед безкрайните борови гори.

— Водач, тук е Синьо втори.

— Прието, Втори.

— Виждам нещо, което трябва да е „Синьо момче“. Чакам потвърждение.

В първия момент Ъндърхил не видя нищо, сетне го зърна и дъхът му спря. Едно беше да го гледаш на снимка — рамкирано изображение, което можеш да държиш, но действителността беше съвсем различна.

— Потвърждавам, Втори. Синя група, говори водачът. Останете в сегашните си позиции. Повтарям, останете на настоящите си позиции!

Един по един пилотите потвърдиха приемането на заповедта. С изключение на Курц, чиято машина обаче също остана на предишната си позиция. Вертолетите сякаш увиснаха във въздуха над сваления космически кораб. Към него водеше широка диря от повалени дървета, които сякаш бяха подрязани с великанска градинска ножица. В края на изкуствено създадената просека се бе ширнало блато. Мъртви дървета протягаха към побелялото небе изсъхналите си клони, сякаш искаха да разкъсат надвисналите облаци. В снега бяха отпечатани зигзагообразни следи, тук-там бялата покривка се беше размекнала и отдолу избиваше кал. На други места течаха тънки черни ручейчета, наподобяващи на капиляри и вени.

Космическият кораб — грамадна сивкава чиния с диаметър около четиристотин метра, се беше срутил върху прогнилите дървета в блатото и ги беше прекършил като сламки, разпръсквайки във всички посоки отломъци от стволове. Така нареченото Синьо момче (което изобщо не беше синьо) се беше приземило в далечния край на блатото, където се издигаше стръмен каменист хълм. Единият му край беше потънал в размекнатата почва. Гладкият му корпус беше покрит с кал и обсипан с отломки от дърветата.

Оцелелите пришълци се бяха скупчили около него и най-вече заснежените могилки около задната част; ако денят беше слънчев, щяха да се намират в сянката на катастрофиралия си кораб. Очевидно някой беше решил, че това е по-скоро троянски кон, отколкото претърпял злополука космически кораб, но оцелелите извънземни, които бяха голи и невъоръжени, изобщо не изглеждаха страшни. Курц беше казал, че са стотина, но според Оуен сивите човечета бяха най-много шейсет. Съзря поне дузина трупове в различни стадии на разложение, проснати върху заснежените хълмчета. Някои лежаха по корем в плитките локви с черна вода. Тук-там върху снега се открояваха червеникаво-златисти петна от плесента, наречена „рипли“… но не всички бяха еднакво ярки, осъзна Оуен, след като ги разгледа през бинокъла си. Някои бяха започнали да избледняват — дали от студа или атмосферните условия, а може би и от двете. Да, земната атмосфера се отразяваше пагубно не само на пришълците, но и на плесента, която бяха донесли със себе си.

Възможно ли е заразата наистина да се разпространи? Той дълбоко се съмняваше.

В слушалките му прозвуча гласът на Конклин:

— Водач, какво става?

— Нищо! Млъкне за малко!

Ъндърхил се приведе, пресегна се под ръката на пилота (който се казваше Тони Едуардс и беше много способно момче) и превключи радиото на обикновения канал. Изобщо не се замисли защо именно днес Курц беше споменал Босански Нови; изобщо не му хрумна мисълта, че допуска фатална грешка, че може би шефът му наистина е луд. Всъщност действието му беше почти машинално… или поне така му се струваше по-късно, когато отново и отново размишляваше върху случилото се. Едно превключване на бутона. Най-обикновено превключване, което завинаги щеше да промени живота му.

Чу съвсем ясно глас, който момчетата на Курц никога нямаше да разпознаят. Всички знаеха кой е Еди Ведър, но вероятно никога не бяха гледали предаването на Уолтър Кронкайт.

— … инфекция. Il n’y a pas d’ifection ici. — След две секунди заговори жена, гласът на която беше досущ като на Барбара Стрейзанд: — Сто и тринайсет. Сто и седемнайсет. Сто и деветнайсет.

Ънъдрхил разбра, че в определен момент бяха започнали отначало изреждането на простите числа. Докато по време на пътуването с автобуса прослушваше записа, различните гласове бяха стигнали до най-големите четирицифрени първични числа.

— Умираме — продължи жената с глас на Барбара Стрейзанд. — On se mort, on crѐve. — След кратка пауза заговори Дейвид Летърман: сто двайсет и седем. Сто…

— Разкарай тая гадост! — кресна Курц. Оуен го познаваше от години, но никога не го беше виждал ядосан. Сега обаче очевидно беше разтревожен, дори потресен. — Защо принуждаваш моите момчета да слушат тая щуротия? Искам обяснение, и то веднага!

— Само исках да проверя дали нещо не се е променило, шефе — кротко отвърна Ъндърхил.

Беше лъжа и, разбира се, Курц го знаеше — рано или късно щеше да го накара да си плати. Историята се повтаряше — все едно отново не беше изпълнил заповедта на шефа си да застреля малките босненчета, положението беше дори по-лошо. Но Оуен изобщо не го беше грижа. Майната му на призрачния кон! Този път искаше момчетата на Курц (които в Босна се наричаха „Небесна забивка“, сега — „Син отряд“, следващият път екипът щеше да има друго кодово название, но пак щеше да се състои от същите млади хора със сурови лица) да изслушат пришълците. Те бяха пристигнали на Земята от друга звездна система, може би дори от друга вселена или измерение и притежаваха знания, които можеха да предадат на земляните (не че на Курц му пукаше за някакви си познания). Нека поне веднъж чуят какво имат да им казват сивите пришълци, вместо да си пълнят главите с тъпите изпълнения на Пърл Джем, Алис ин Чейнс или Рийдж Ъгейнст дъ Машин; нека изслушат извънземните, които наивно вярват, че молбите им ще трогнат обитателите на тази планета.

Гласът на Курц се разнесе сред пращене, предизвикано от атмосферните смущения:

— Има ли някаква промяна? — Зеленият му хеликоптер поддържаше предишната си позиция. От вихъра, предизвикан от витлата му, боровото дърво под него се огъваше сякаш под напора на силен вятър. — Има ли, Оуен?

— Не — отговори Ъндърхил. — Никаква, шефе.

— Тогава разкарай тия бръщолевения. Не виждаш ли, че пада мрак, да му се не види!

Оуен помълча, сетне преднамерено натъртено изрече:

— Слушам, сър.

6

Курц седеше изпънат на дясната седалка, все едно беше глътнал бастун, както обичат да се изразяват авторите на романи и на филмови сценарии. Макар че вече притъмняваше, носеше слънчеви очила, въпреки това пилотът Фреди не се осмеляваше да го погледне, а скришом го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Очилата бяха от онези, които закриват не само очите, но и част от лицето, поради което не можеше да се види в каква посока гледа Курц. Човек не можеше да се довери на посоката, в която беше обърната главата му.

Вестник „Дери Нюз“ беше сгънат на скута му, виждаха се заглавията, написани с големи черни букви: „ЗАГАДЪЧНИ СВЕТЛИНИ В НЕБЕТО. ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ЛОВЦИ ПРЕДИЗВИКВА ПАНИКА В ДЖЕФЕРСЪН ТРАКТ“. След малко взе вестника и започна да го сгъва, мислейки си как ще скрои шапка на Оуен Ъндърхил — с кариерата беше свършено. Вероятно онзи си въобразяваше, че ще му се размине с дисциплинарно наказание, наложено от Курц, тъй като се намираха при полеви условия, след което ще му бъде даден втори шанс. Само че не си даваше сметка (което може би беше добре — „Непредупредените са невъоръжени“ — гласеше обратната версия на баналната поговорка), че тази операция е неговият втори шанс. Втора възможност, която обикновено Курц не даваше на никого… и сега горчиво се каеше за слабостта си. Хубав номер му беше погодил Оуен, и то след разговора в магазина на Гослин, и то след като го беше предупредил!

— Кой заповядва тук? — разнесе се гласът на Ъндърхил — говореше по микрофона, който го свързваше само с шефа му.

Курц беше неприятно изненадан от яростта, която го обзе. До голяма степен гневът му беше предизвикан от най-обикновено човешко любопитство — първото чувство, което изпитват новородените. Да, Оуен му беше погодил мръсен номер, когато беше включил записа на извънземните към слушалките на момчетата от отряда; искал бил да разбере дали има промяна в предаването, така ли? Що не вземе да си я натика тази лъжа отзад? Ъндърхил беше много способен и Курц му се доверяваше още от времето, когато бяха в Камбоджа в началото на седемдесетте, но сега щеше тъпкано да му го върне. Поводът беше номерът с радиоемисията, но истината беше друга. Имаше му зъб не заради историята с хлапетата в Босна, нито заради записа с бръщолевенията на сивите кретени. Не заради неподчинението, нито дори заради принципа. Имаше му зъб, задето беше прекрачил границата. Неговата граница. Границата на Курц.

Пък и това непрекъснато повтаряне на думичката „сър“, и то с надменен тон!

— Шефе? — За пръв път в гласа на Оуен се прокрадна страх. Имаше защо да се страхува, мръсното копеле. — Кой командва…

— Фреди, включи ме към общата честота — нареди Курц на пилота.

Вертолетът му, който беше много по-лек от бойните хеликоптери, внезапно подскочи, понесен от пристъпа на ураганния вятър. Двамата изобщо не забелязаха случилото се.

— Чуйте какво ще ви кажа, момчета — подхвана Курц и се втренчи в четирите бойни машини, които приличаха на стъклено водни кончета, кръжащи под гъстите облаци. Недалеч сред блатото стърчеше катастрофиралият космически кораб, а съществата, съставляващи екипажа — Бог знае каква беше функцията им — се бяха скупчили около него. — Наострете ушите си, момчета. Татко ще ви каже нещо поучително. Чувате ли ме?

— Да, да, прието, чуваме те — един подир друг потвърдиха членовете на отряда. Неколцина изтърсиха забранената думичка „сър“, но им беше простено — има голяма разлика между нахалството и неволната грешка на езика.

— Не ме бива по говоренето, а по други неща, но искам да знаете, че онова, което виждате, не отговаря на истината. Виждате шейсетина очевидно безполови хуманоиди, които се мотаят голи, както техният бог ги е създал, и си казвате… някои от вас сигурно ще си кажат: „Горкичките извънземни — толкова са беззащитни, голи са и невъоръжени, молят се за помощ, застанали до тяхното междугалактическо возило. Кой мръсник, кое чудовище ще остане безучастно, след като чуе плачовете и молбите им?“ Знаете ли какво, момчета? Аз съм този мръсник, това чудовище! Аз съм постиндустриален, постмодерен фашист, когото го бива само да воюва и пет пари не дава за разни лигавещи се извънземни, слава на Бога! Аз съм Ейбрахам Питър Курц, бивш служител на военноморските сили на САЩ, аз командвам тази операция, аз съм лейтенант Кели, чиято мисия е избиването в ресторанта „При Алис“.

Дълбоко си пое въздух, без да откъсва поглед от хеликоптерите, кръжащи над неговата машина.

— Приятели, длъжен съм да ви осведомя, че сивите пришълци ни създават неприятности от началото на четирийсетте, а пък моя милост си има вземане-даване с тях от края на седемдесетте, затова знайте, че ако някой върви към вас с вдигнати ръце и разправя, че се предава, това съвсем не означава, слава на Бога, че не си е заврял в задника шашка динамит. Онези книжни плъхове, дето се мислят за много умни, разправят, че извънземните са започнали да се появяват, след като сме пуснали атомните и водородните бомби, че са били привлечени от нашата планета както нощните пеперуди са привлечени от светлината на лампата. Не знам дали е вярно, не съм по мисленето. Както се казва, на когото Бог е дал мозък, той да мисли. Запомнете, че тия наглед безобидни сивчовци са по-опасни от вълк, затворен в кокошарник. Залавяли сме мнозина от тях, но нито един не оцеля. Когато умрат, труповете им бързо се разлагат и оставят следи като онези, които виждате долу, петната, които наричате плесента на „рипли“. Случва се и да избухват. Чухте ли какво казах? Избухват! Плесента, която разпространяват… а може би именно тя ги контролира, мнозина учени подкрепят тази теория — бързо загива, освен ако попадне в жив гостоприемник, повтарям, жив гостоприемник, а този, който най-много й допада, слава на Бога, е добрият стар хомо сапиенс. Попадне ли дори под нокътя на кутрето ви, спукана ви е работата.

Твърдението му беше твърде далеч от истината, но от опит той знаеше, че най-добре се сражава изплашеният войник.

— Момчета, тия сиви приятелчета са телепати и по всичко изглежда, че предават и на нас тази си способност. Прихващаме я, въпреки че още не сме прихванали заразата от плесента и ако си въобразявате, че да четете мисли е много гот и ще ви превърне в душата на някоя компания, ще ви кажа към какво ви води: шизофрения, параноя, откъсване от действителността и пълна, повтарям — ПЪЛНА ЛУДОСТ! Ония умници, учените, Бог да ги поживи, твърдят, че засега телепатията се разпространява само на сравнително къси разстояния, но едва ли е необходимо да ви казвам какво ще се случи, ако позволим на сивите навлеци да се настанят за постоянно на нашата планета. Слушайте внимателно какво ще ви кажа, защото е въпрос на живот и смърт, ясно? Знаете ли какво ще се случи, когато ни похитят, повтарям — когато ни похитят? Чували сте за хора, отвлечени от извънземни — някои са откачалки, които лъжат най-нагло, но има и такива, които казват истината. Онези, които са се върнали сред нас след похищението, в повечето случаи са претърпели операция за присаждане. Някои присадки са само инструменти — нещо като предаватели или монитори — но повечето са живи същества, които живеят в гостоприемника си, наедряват, накрая го разкъсват. Присадките са поставени именно от тези същества, които са се скупчили долу голи и изглеждат беззащитни и безпомощни. Твърдят, че не са заразени, макар ние с вас да знаем, че заразата разяжда телата им. Повече от двайсет и пет години наблюдавам какво се случва и най-авторитетно заявявам — това е нашествие на извънземни, това е финалният мач за суперкупата и вие сте в отбраната. Тия сивчовци не са беззащитни космически пришълци, които чакат някой да им даде фонокарта да се обадят вкъщи, а са жива зараза! Те са злокачествен тумор, слава на Бога, а ние, момчета, сме химиотерапията. Ясно?

Този път никой не отговори с „разбрано“, „тъй вярно“, „прието“ или „да“. Възванието беше посрещнато с въодушевени възгласи, в които се прокрадваха истерични нотки.

— Злокачествен тумор, момчета. Пришълците са злокачествен тумор. Тъй ги наричам аз, макар много да ме няма по засуканите приказки. Оуен, чуваш ли?

— Да, шефе.

„Какъв непукизъм! — гневно си помисли Курц. — Че какво ли друго му остава? Нека се прави на непукист, докато още може. С Оуен Ъндърхил е свършено!“ Погледна триъгълната шапка в скута си и доволно се усмихна. Да, хубава шапка е спретнал на Ъндърхил.

— Какво виждаш долу, Оуен? Какви да тези, дето щъкат около кораба? Какви са тези, дето преди да излязат тази сутрин от къщи са забравили да сложат гащите и обувките си?

— Злокачествен тумор, шефе.

— Правилно! Давай заповед и да започваме. Давай командата, Оуен! — С преднамерен жест, знаейки, че хората от бойните хеликоптери го наблюдават (никога досега не беше изнасял подобна проповед, никога освен в сънищата си, при това речта не беше предварително обмислена, а вяска дума му беше дошла съвсем спонтанно), обърна шапката си с козирката назад.

7

Оуен хвърли поглед към Тони Едуардс и го видя също да обръща бейзболната си шапка по подражание на Курц, чу Брайсъсън и Бъртинели да подготвят оръжията и внезапно осъзна, че това се случва в действителност. Операцията всеки момент щеше да започне. Курц му беше предоставил само две възможности — да се качи на колата и да отпътува или да остане по средата на пътя и да бъде прегазен.

Ненадейно в паметта му изплува ужасяващ спомен от времето, когато беше на колко? На седем ли… или на осем години? А може би е бил много по-малък. Играеше си на моравата пред семейната къща (тогава живееха в Падука), баща му още не се беше върнал от работа, а майка му я нямаше — може би беше в баптистката църква, участвайки в подготовката на поредната благотворителна разпродажба на домашно изпечени сладкиши (за разлика от Курц, който все повтаряше „слава на Бога“, Ранди Ъндърхил никога не произнасяше напразно името Божие), когато пред съседната къща на семейство Рейплоу спря линейка. Сирената не беше включена, но сигналните лампи на покрива се въртяха и проблесваха. Двама мъже с гащеризони, наподобяващи на онези, които сега носеха участниците в секретната операция, изтичаха по алеята, водеща към входната врата, като в движение разгънаха леката носилка, все едно бяха илюзионисти.

След десетина минути излязоха от къщата. Госпожа Рейплоу беше просната на носилката, очите й бяха затворени. Съпругът й изтича след санитарите и дори не си направи труда да затвори вратата. Беше на средна възраст като бащата на Оуен, но сега изглеждаше като грохнал старец — още един магически номер. Докато качваха носилката в линейката, той се огледа и забеляза Оуен, който бе коленичил на моравата и търкаляше топката си.

— Казаха, че е получила удар — извика на момчето. — Отиваме в общинската болница „Сейнт Мери“. Предай на майка ти, Оуен!

Сетне се качи на линейката и колата потегли. В продължение на пет минути малкият продължи да играе с топката си, като я подхвърляше нагоре и я хващаше, но все поглеждаше към зейналата врата на съседната къща и се питаше дали да не я затвори. Хрумна му, че това би било „християнска проява на милосърдие“, както би се изразила майка му.

Накрая взе решение и прекоси моравата пред съседната къща. Мислеше си, че съпрузите Рейплоу са симпатични хора и че винаги са се отнасяли добре с него. Разбира се, не като към собствен син („Не е като да се е случило нещо толкова интересно, че да станеш посреднощ и да го опишеш в писмо до роднините“ — би казала майка му), но госпожа Рейплоу все правеше сладки и винаги оставяше по няколко и за него; Бог знае колко купи, в които беше разбъркана глазура или маслено тесто бе облизал Оуен в уютната й и слънчева кухничка. Съпругът й пък му показа как да прави самолетчета от хартия, които да летят, и то три различни вида. Ето защо семейство Рейплоу заслужаваха към тях да бъде проявено милосърдие. Християнско милосърдие. Ала когато прекрачи прага на къщата им, той прекрасно осъзнаваше, че постъпката му не е продиктувана от християнско милосърдие. Християнското милосърдие не кара оная ти работа да се втвърдява.

В продължение на пет минути (а може би бяха петнайсет или половин час — времето минаваше като насън) той само се разхождаше из къщата, а оная му работа се беше втвърдила като камък, беше толкова твърда, че пулсираше като второ сърце, толкова твърда, че би трябвало да го заболи, само че изобщо не го болеше, напротив — беше му приятно, а години по-късно той осъзна, че безмълвното бродене из притихналата къща всъщност е било прелюдия към половото задоволяване. Фактът, че нямаше нищо против съпрузите Рейплоу, че те дори му бяха симпатични, някак си подсилваше удоволствието. Ако случайно го заловяха на местопрестъплението (което не се случи) и го попитаха защо го е направил, щеше да избърбори: „Не знам“ и щеше да бъде съвсем искрен.

Всъщност не направи кой знае какво, докато беше в къщата. В банята на долния етаж намери четка за зъби с надпис „Дик“ — така се казваше господин Рейплоу. Опита се да се изпикае върху четката, но беше толкова възбуден, че не можа да изцеди и капка урина. За компенсация се изплю върху четината, с пръст размаза плюнката и върна четката на мястото й. Отиде в кухнята и изля чаша вода върху нагревателните плочи на готварската печка. После извади от шкафа голям порцеланов поднос.

— Казаха, че е получила удар — промълви и вдигна подноса над главата си. — Да, ама не голям като този!

Замахна и запрати в ъгъла порцелановия съд, който се разби на хиляди парченца. Сетне тичешком избяга от къщата. Трясъкът от счупването беше прогонил онова, което се таеше в него и караше пишката му да се втвърдява, а очите му да изскачат от орбитите си; ако родителите му не бяха толкова разтревожени за госпожа Рейплоу, сигурно щяха да забележат, че със синчето им се случва нещо странно. Но тъй като умът им беше на друго място, предположиха, че Оуен се безпокои за съседката. През следващите седмици той спеше малко, а задремеше ли, мигом го връхлитаха кошмари. Веднъж сънува, че госпожа Рейплоу се е върнала от болницата с бебе, но то е мъртво и почерняло. Изпитваше палещо чувство за вина, срамуваше се от стореното (но и през ум не му минаваше да признае — какво, за Бога, щеше да отговори, когато набожната му майка го попиташе какво го е подтикнало да извърши такъв грях?), при все това никога не забрави умопомрачаващото удоволствие да стои в банята със смъкнати гащи, опитвайки се да се изпикае върху четката за зъби на господин Рейплоу, или тръпката, която бе усетил при счупването на порцелановия поднос. Навярно, ако беше по-голям, щеше да се изпразни. Удоволствието беше предизвикано от безсмислеността на постъпката му, от звука на счупения порцеланов поднос и дори по-късно се задълбочи заради угризенията на съвестта, задето го е извършил, и страха да не го заловят. Когато баща му се прибра вечерта, потвърди, че госпожа Рейплоу е получила удар, което означавало спукване на кръвоносен съд в мозъка й.

И ето че днес кошмарът се повтаряше.

„Може би този път ще се изпразня — помисли си. — Във всеки случай ще бъде много по-грандиозно, отколкото да се изпикая върху някаква си четка за зъби. — Обърна шапката си с козирката назад и мислено добави: — Въпреки че принципът е същият.“

— Оуен, чуваш ли ме? — Гласът на Курц се разнесе в слушалките. — Там ли си, синко? Ако не отговориш, ще приема, че или не можеш, или не желаеш…

— Чувам, шефе — спокойно отговори Ъндърхил и си представи изпотено хлапе, което замахва с голям порцеланов поднос. — Момчета, готови ли сте да изритате малко извънземни задници?

Последваха одобрителни възгласи, между които „Напред!“ и „Да им дадем да се разберат!“

— Кое парче ще слушаме първо, момчета?

Отново последваха викове:

— Химнът на отряда! Химнът! Фъкинг Стоунс!

— Ако някой иска да се откаже, сега е моментът.

Предложението му беше последвано от мълчание. На другата честота, на която Оуен никога повече нямаше да превключи, извънземните продължаваха да молят за пощада, използвайки гласовете на прочути личности. Вдясно от машината му летеше малкият зелен хеликоптер „Киова“. И без бинокъл Ъндърхил виждаше, че Курц, който беше обърнал шапката си с козирката назад, неотлъчно го наблюдава. Вместо вестник в скута му имаше хартиена триъгълна шапка. В продължение на шест години не беше възниквала необходимост да го моли за втори шанс, което само по себе си беше хубаво — дълбоко в себе си Оуен знаеше, че шефът му не е от хората, които прощават. Каза си, че по-късно ще помисли по въпроса. Ако изобщо се наложи. През съзнанието му пробягна последната свързана мисъл: „Ти си злокачественият тумор, Курц!“, сетне бе заличена и на мястото й се възцари пълен мрак.

— Синя група, тук Водач. Следвайте ме. Започнете стрелба, когато се снишите на двеста метра. По възможност гледайте да не улучите Синьо момче! Сега ще ги размажем тия шибаняци! Конк, пусни химна!

Конклин превъртя бутона и пъхна компактдиск в устройството. Оуен, който вече не беше на себе си, се приведе и увеличи звука.

Гласът на Мик Джагър сякаш изпълни слушалките му. Той вдигна ръка, видя Курц да му козирува — не знаеше дали жестът е искрен или подигравателен, нито го беше грижа. Докато Джагър продължаваше да пее „химна“ — парчето, което винаги пускаха преди да влязат в бой, хеликоптерите се снишиха, подредиха се в нападателна формация и се насочиха към целта.

8

Сивите същества — онези, които бяха оцелели — стояха в сянката на техния кораб, който на свой ред лежеше в края на просеката, образувана от дърветата, повалени при падането. Отначало не се опитаха да побягнат или да се скрият, дори повечето от тях пристъпиха напред; босите им стъпала шляпаха в размекнатия сняг, отпечатваха се в калта и върху червеникаво-златистия мъх. Изправиха се срещу спускащите се към тях хеликоптери и вдигнаха ръцете си, за да се види, че са невъоръжени. Грамадните им черни очи блестяха в сумрачната светлина.

Пилотите не намалиха скоростта, макар в слушалките им да прозвучаха викове:

— Моля, не ни причинявайте зло, безпомощни сме, умираме!

Гласът на Мик Джагър се сливаше с виковете: „Приятно ми е да се запознаем, аз човек богат съм и със вкус изискан; от години съм в играта, на мнозина откраднал съм и вярата, и душата…“

Бойните хеликоптери направиха остър завой досущ като духов оркестър, който обикаля стадиона по време на паузата на бейзболен мач, и пилотите откриха огън. Куршумите се забиваха в снега, поваряха изсъхналите клони на мъртвите дървета, рикошираха от блестящата повърхност на космическия кораб. Пронизаха пришълците, които стояха с вдигнати ръце, и ги разкъсаха. Разхвърчаха се парчета сивкава плът, от мястото на откъснатите крайници шурна розова мъзга. Главите се пръснаха като кратуни, върху кораба и върху другите същества плисна червеникава течност — не беше кръв, а червеникав мъх, сякаш главите им бяха пълни с него досущ ужасяващи кошници. Неколцина бяха разсечени на две от куршумите и с все още вдигнати ръце се строполиха сред блатото. Щом се озовяха на земята, сивкавата им плът придобиваше мръснобял цвят и като че завираше.

Мик Джагър продължаваше да споделя: „Бях в играта по времето, когато самият Исус обзет от съмнения…“

Неколцина пришълци, които още стояха под надвисналия си кораб, се обърнаха, сякаш да побягнат, но бяха впримчени като в капан. Повечето бяха застреляни на място. Последните оцелели — се скриха сред рехавите сенки. Оуен видя, че се суетят, сякаш нагласяват нещо, внезапно го обзе ужасяващо предчувствие. В слушалките му се разнесе дрезгавият глас на Дефорест, пилотът на Синьо момче четири, който се задъхваше от възбуда:

— Държа ги на мушка!

Предвиждайки нареждането на Оуен, той сниши хеликоптера почти до земята; силното въздушно течение, образувано от витлата, понесе във въздуха облаци от разтопен сняг и кална вода, ниските храсталаци полегнаха.

— Не! Не стреляй! Издигни се на предишната позиция! — изкрещя Оуен и удари Тони по рамото. Пилотът, който изглеждаше като извънземен заради прозрачната маска, предпазваща устата и носа му, рязко дръпна щурвала и машината се заиздига. В слушалките продължаваше да звучи лудешкото биене на барабана и припевът „Хоо-хоо!“ (никога досега по време на атака отрядът не беше изслушвал докрай песента „Милост за дявола“, превърнала се в негов химн), примесени с недоволните възгласи на хората от екипа. Оуен забеляза, че вертолетът на Курц бързо се смалява в далечината. Може би шефът му беше луд, но в никакъв случай не бе глупак. А интуицията му бе ненадмината.

— Ама, шефе… — запротестира Дефорест. По гласа му личеше, че не само е разочарован, ами направо е бесен.

— Повтарям, връщаме се в базата. Синя група, връщаме се в база…

Ударната вълна от експлозията го притисна към седалката и подхвърли хеликоптера така, сякаш беше играчка. Двигателят ревеше оглушително, но той чу ругатните на Тони Едуардс, който се мъчеше да овладее машината. В слушалките се разнесоха писъци, но макар повечето хора на екипа да бяха ранени, мъртъв беше само Пинки Брайсън, който се беше надвесил навън, за да наблюдава отблизо атаката, и взривната вълна го помете.

— Овладях го, овладях го — повтаряше Тони, но всъщност изминаха трийсетина секунди, преди наистина да овладее управлението на хеликоптера — секунди, които на Оуен се сториха цели часове. Песента на Стоунс вече не звучеше в слушалките — лошо предзнаменование за съдбата на Конк и екипажа на Синьо момче две.

Пилотът съумя да направи завой и насочи вертолета към базата. Едва сега Ъндърхил забеляза две големи пукнатини в предното стъкло. Някой продължаваше да крещи от болка — по-късно се разбра, че незнайно как два пръста на Макавано са били отрязани.

— Исусе Христе! — прошепна Тони, сетне добави: — Спаси ни кожите, шефе. Благодаря.

Оуен го чу като в просъница. Беше се обърнал и се взираше в останките от космическия кораб, който се беше разцепил най-малко на три части. Трудно бе да се прецени поради червеникавата плесен, която изригваше като фонтан и всичко сякаш беше обгърнато от червеникаво-оранжева мъгла. Внезапно той зърна хеликоптера на Дефорест, който беше полегнал на една страна в блатото, а около него се издигаха въздушни мехурчета. Встрани плуваше парче от витло, наподобяващо грамадно гребло за кану. На петдесетина метра от машината други витла — почернели и изкривени — стърчаха от жълто-бяла огнена топка — хеликоптерът на Конклин Синьо момче две.

В слушалките се разнасяха несвързани крясъци и пращене. Внезапно прозвуча гласът на Блеки от Синьо момче три:

— Шефе, хей, шефе, виждам…

— Номер три, говори Водача. Незабавно…

— Водач, тук номер три. Виждам оцелели. Повтарям, виждам оцелели от екипажа на Синьо момче четири. Поне трима са… не, четирима. Снишавам се за да…

— Разрешението отказано, номер три! Върни се на изходна позиция и се издигни на още сто и петдесет метра, повтарям — едно, пет, нула! Веднага!

— Ама, сър… тоест шефе… Виждам Фридман… обгърнат е от пламъци…

— Джо Блеки, изпълни заповедта!

Безпогрешно разпознаха специфичния дрезгав глас на Курц, чийто хеликоптер се беше отдалечил тъкмо навреме, за да не бъде засегнат от червеникавата плесен.

„Сякаш е знаел какво ще се случи“ — помисли си Оуен.

— Веднага си разкарай задника оттам, иначе много скоро ще ринеш камилски фъшкии в някоя жежка страна, дето къркането на алкохол е забранено. Изчезвай!

Блеки повече не се обади. Двата оцелели хеликоптера се върнаха на изходните позиции и се издигнаха на още сто и петдесет метра. Оуен се взираше във фонтана от червеникава плесен и се питаше дали Курц е знаел, или само е предчувствал какво ще се случи; питаше се още дали двамата с Блеки са се отдалечили навреме. Защото независимо от твърденията на извънземните плесента беше заразна, сивите „гости“ бяха преносители на зараза. Не знаеше дали това оправдава стореното от тях, но според него оцелелите от екипажа на Рей Дефорест вече бяха живи мъртъвци. И още по-страшно — хора-мутанти, които щяха да се превърнат в Бог знае какво.

— Оуен! — разнесе се глас по радиостанцията.

Тони го погледна и изненадано вдигна вежди.

— Оуен!

Ъндърхил въздъхна и се прехвърли на честотата, по която се свързваха само двамата с Курц:

— Тук съм, шефе.

9

Триъгълната шапка още беше в скута на Курц. Двамата с пилота Фреди носеха предпазни маски като станалите членове на бойната група. Вероятно и екипажите на свалените хеликоптери още бяха с маски. Вероятно използването им не беше наложително, но тук командваше Курц, който беше твърдо решен да не се зарази от смъртоносната болест, наречена „Рипли“. И тъй като беше командир, от него се очакваше да дава личен пример. Колкото до Фреди Джонсън… той имаше специални планове за него. В слушалките чу гласа на Ъндърхил:

— Тук съм, шефе.

— Поздравявам те за точната стрелба, добрия пилотаж и съобразителността. Спаси живота на мнозина. С теб сме квит. Връщаме се в изходната позиция. Ясно?

— Да, шефе. Разбрах и благодаря.

„Ако си се хванал, значи си по-глупав, отколкото предполагах!“ — помисли си Курц.

10

Макавано още пъшкаше, но гласът му постепенно отслабваше. Джо Блеки изобщо не се обаждаше — може би беше разбрал какво означава червеникаво-оранжевата вихрушка, която може би бяха избегнали.

— Всички наред ли е, младежо? — попита Курц.

— Имаме неколцина ранени, но, общо взето, положението е по-оптимистично от очакваното. Само дето се отваря много работа за „метачите“ — зад нас остана голяма каша.

В слушалките му отекна смехът на Курц, напомнящ за зловещо грачене.

11

— Фреди!

— Казвай, шефе.

— Трябва да държим под око Оуен Ъндърхил.

— Добре.

— Ако се наложи спешно да заминем оттук, той остава.

Фреди Джонсън безмълвно кимна, без да отмества поглед от командното табло на хеликоптера. „Бива го момчето — одобрително помисли Курц. — За разлика от някои знае на чия страна трябва да бъде.“

— Фреди — подхвана отново, — карай обратно към базата и не щади двигателя. Искам да бъдем там петнайсет минути преди Оуен Ъндърхил и Джо Блеки. Дори двайсет, ако е възможно.

— Слушам, шефе.

— Осигури ми кодирана светлинна връзка с планината Шайен.

— Дадено. Ще ми отнеме не повече от пет минути.

— Постарай се да бъдат три, младежо.

Курц се облегна назад и се загледа в боровите дървета, над които летеше хеликоптерът. Безкрайни гори, пълни с дивеч и множество хора, повечето от които през този сезон носеха оранжеви ловни якета. След седмица, дари може би след седемдесет и два часа всичко тук щеше да бъде мъртво и да наподобява лунен пейзаж. Жалко, но, от друга страна, единственото, което не липсва в Мейн, са горите.

Курц смачка триъгълната шапка и едва чуто промърмори:

— Само искаше да чуе дали нещо се е променило.

Фреди Джонсън, който си знаеше интереса, и този път тактично си замълча.

12

Хеликоптерът, с който летеше Ъндърхил, вече беше изминал половината път до базата, а по-бързият на Курц се беше превърнал в едва забележима точица на хоризонта. Оуен се взираше в дясната ръка на Тони Едуардс, който стискаше клинообразния щурвал. В основата на палеца се виждаше тънка червеникаво-златиста ивица. Той се втренчи в собствените си ръце, оглеждайки ги старателно, както правеше преподавателката в началното училище госпожа Янклоуски през онези отдавна отминали дни, когато семейство Ъндърхил живееха в съседство със съпрузите Рейплоу. Засега нямаше следи от зараза, но Тони вече беше белязан, което означаваше, че признаците скоро ще се проявят и при него.

Семейство Ъндърхил бяха баптисти и Оуен още като малък беше научил историята на Каин и Авел. „Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята“ — бе казал Бог и бе изпратил Каин да живее в земята Нод на изток от Едем. Майката на Оуен твърдеше, че Каин бил изпратен при простолюдието. Но преди да го прокуди, Господ го беше белязал, та дори простите люде в Нод да знаят кой е и какво е сторил. Докато се взираше в червеникаво-златистата ивица под нокътя на Тони Едуардс, търсейки признаците на зараза по собствените си ръце, Оуен внезапно разбра какъв е бил на цвят белегът на Каин.

1

Хенри беше открил, че самоубийството е надарено с глас, че настоява да обясни защо се случва. Лошото бе, че то не владееше добре английски и често преминаваше на някакъв свой диалект. Всъщност това нямаше значение — достатъчен беше фактът, че говори. Откакто Хенри му позволи да беседва с него, животът му осезателно се промени. Понякога спеше през цялата нощ (не се случваше често, но все пак се случваше), вече нямаше лоши дни.

До днес.

Наглед моторната шейна се управляваше от Джоунси, но в него живееше извънземен пришълец. Хенри вярваше, че може би е останало нещичко от истинския Джоунси, но ако предположението му беше вярно, то старият му приятел беше погребан прекалено дълбоко и бе прекалено малък и безпомощен, за да се възпротиви на обсебването. Скоро щеше да изчезне безвъзвратно, което само по себе си беше избавление.

Хенри се изплаши, че съществото, управляващо Джоунси, ще го усети, но то го отмина, без да спре. Отиваше при Пит. Какво ли ще стори после? Къде ще отиде? Хенри не желаеше да мисли по въпроса, предпочиташе да не знае.

Накрая отново се запъти към лагера, въпреки че в Бърлогата вече нямаше нищо — просто нямаше къде другаде да отиде. Когато стигна до портата с надпис „Кларъндън“, изплю в шепата си още един зъб, погледна го и го хвърли. Снеговалежът беше престанал, но небето бе притъмняло. Стори му се, че вятърът отново се усилва. Май по радиото бяха споменали, че бурята временно ще стихне, сетне отново ще се разрази. Не си спомняше, пък и не го беше грижа.

Нататък на запад се разнесе силна експлозия, която сякаш разтърси въздуха. Той се обърна и с безразличие се загледа натам, ала не видя нищо. Може би някаква сграда бе рухнала или се бе взривила, но най-хубавото беше, че досадните гласове в съзнанието му бяха замлъкнали. Нямаше идея дали двете събития са свързани, нито пък се интересуваше.

Премина през отворената порта, пристъпвайки по утъпкания сняг, върху който още личаха следите от отдалечаващата се моторна шейна, и се приближи към Бърлогата.

Генераторът равномерно бръмчеше, външната врата зееше отворена. Преди да влезе, Хенри внимателно огледа плочата от графит, която бе нещо като площадка пред входа. Отначало му се стори, че е изпръскана с кръв, но нито прясната, нито засъхналата кръв притежаваха този специфичен червеникаво-оранжев оттенък. Осъзна, че наблюдава някаква органична тъкан — плесен или мъх. Имаше и още нещо…

Отметна глава и задуши с разширени ноздри — ни в клин, ни в ръкав си спомни как бе вдъхнал миризмата на виното, току-що налято от сервитьора, когато преди месец беше вечерял в „Морис“ заедно с бившата си съпруга. Взираше се в Ронда, която седеше срещу него, и си мислеше: „Ние душим виното, кучетата взаимно си душат задниците, но и в двата случая става въпрос за едно и също“. Ненадейно в паметта му беше изплувал споменът за млякото, което се стичаше по брадичката на баща му. Усмихна се на Ронда, тя също се усмихна, в този момент му хрумна какво облекчение ще бъде смъртта и че ако реши да посегне на живота си, трябва да го направи бързо.

Сега не надушваше аромата на вино, а миризмата на сяра, каквато се носи над блатата. За миг се запита защо му е толкова позната, после си спомни — така миришеше жената, която ги беше заразила. Вонята от инфектираните й вътрешности сякаш се усещаше и тук.

Той стъпи на гранитната плоча, осъзнавайки, че идва тук за последен път, усещайки тежестта на изминалото време, припомняйки си майтапите, разговорите, изпитите бири, тревата, която пушеха някога, боят с пасти, който бяха организирали през деветдесет и шеста или през деветдесет и седма, пушечните изстрели, горчивата миризма на барут и кръв, която бележеше началото на ловния сезон, миризмата на смърт, приятелството и радостта, пренесена от детските години.

Отново задуши въздуха. Сега миризмата беше по-силна и той реши, че има по-скоро химически отколкото органичен произход. Надникна в хижата. Подът беше покрит с плесен, през която се виждаха дъските. Но върху ръчнотъканата индианска черга растителността беше толкова гъста, че не се виждаха шарките й. Несъмнено странната плесен се разпространяваше по-бързо при високи температури, но дори и тук разрастването й беше застрашително.

Хенри понечи да влезе, но внезапно се отказа. Отстъпи на две-три крачки от входната врата и застана неподвижно сред снега. Усещаше, че носът му кърви, езикът му докосваше дупките, където тази сутрин имаше зъби. Ако заразата от плесента се разпространяваше по въздуха като вирусите ебола и ханта, то с него може би вече бе свършено и каквото и да стореше, щеше да бъде като след дъжд качулка. При все това не биваше да рискува.

Обърна се и заобиколи хижата, като вървеше по следите на Полярната котка, за да не затъне в преспите.

2

Вратата на бараката също беше отворена. Хенри видя Джоунси, да, видя го съвсем ясно като бял ден как спира на прага, преди да влезе, за да вземе моторната шейна. Държеше се за рамката на вратата и се вслушваше в… какво?

В гробната тишина. Не грачеха врани, не крещяха свраки, кълвачи не блъскаха с човките си по стволовете, катерички не подскачаха по дърветата. Само вятърът свистеше и от време на време снегът от бор или ела с приглушен шум се свличаше от натежалите клони. Горските обитатели бяха избягали като смешните животинчета от филмите на Гари Ларсън.

За миг Хенри остана неподвижен, като се опитваше да си припомни какво има в бараката. Пит щеше да се справи много по-успешно — щеше да затвори очи, поклащайки показалеца си, сетне щеше да изреди кое къде се намира, включително най-малката кутийка с винтове — но сега Хенри смяташе, че ще се справи и без да притежава изключителните му способности. По една случайност беше влизал в бараката за инструмент, с който да отвори едно изметнато чекмедже, и бе забелязал онова, което сега му беше необходимо.

Няколко пъти дълбоко си пое въздух и издиша, прочиствайки белите си дробове, сетне притисна ръката си, защитена в ръкавица, към устата и носа си, и влезе в тясното помещение. Изчака зрението му да се приспособи към полумрака — страхуваше се от неприятни изненади.

Сетне пристъпи към мястото, където до вчера стоеше моторната шейна. Тя беше изчезнала, на пода бяха останали петна от дизелово гориво. Върху брезентовото платнище, с което покриваха Полярната котка и което сега беше захвърлено в ъгъла, се виждаха петна от червеникаво-златистата плесен.

Върху работната маса цареше хаос — бурканче с гвоздеи и друго с винтове бяха преобърнати и бурмичките се бяха смесили, поставката за лули на Кларъндън беше паднала на пода и се бе счупила, всички чекмеджета бяха извадени. Някой — Бобъра или Джоунси — беше минал през бараката като ураган, търсейки нещо.

Бил е Джоунси.

Точно така. Може би Хенри никога нямаше да разбере какво е било въпросното нещо, но със сигурност знаеше, че в бараката е тършувал Джоунси и че онова, което е търсил, е било много важно за него или за двамата с Бобъра. Запита се дали старият му приятел го е намерил. Вероятно никога няма да научи отговора на този въпрос. Много по-важно бе, че онова, което той търсеше, висеше на гвоздея над купчина кутии с блажна боя и бояджийски пистолети, намиращи се в дъното на помещението.

Продължавайки да притиска с длан устата и носа си и без да поема въздух, Хенри прекоси бараката. На стената висяха четири-пет предпазни маски, които се използват при работа с реактивни лакове. Той ги грабна, обърна се и с периферното си зрение забеляза как нещо се раздвижи зад вратата. Едва се сдържа да не изкрещи, но сърцето му подскочи и внезапно въздухът започна да пари в белите му дробове. Каза си, че му се е привидяло, че движението е било плод на въображението му. Сетне разбра, че не се е излъгал. През отворената врата и през мръсното прозорче над тезгяха проникваше бледа светлина и той се беше изплашил от собствената си сянка.

Побърза да излезе от бараката, стискаше в дясната си ръка маските. Изпусна въздуха от белите си дробове едва когато се отдалечи от бараката и тръгна обратно по утъпкания сняг. Наведе се, подпря длани на бедрата си и изчака черните точици пред очите му да се разсеят.

От източна посока проехтяха изстрели. Бяха прекалено бързи и шумни, за да са от пушки. Най-вероятно се стреляше с автоматично оръжие. В съзнанието на Хенри изплува съвсем ясният спомен за млякото, потекло по брадичката на баща му, за Бари Нюман, който тичешком напусна кабинета му. Видя стотици елени, еноти, катерици, чакали и зайци, които панически бягаха от заразената зона; видя как снегът се обагря в червено от кръвта на невинните (но вероятно заразени) жертви. Видението му причини неочаквано нетърпима болка, прониквайки до място, което не беше умъртвено, а само изтръпнало. Това място бе реагирало така спонтанно на плача на Дудитс, извисяващ се в равномерен тон, който кара човек да се чувства така, сякаш главата му ще експлодира.

Хенри се изправи, видя прясно петно от кръв върху ръкавицата си, вдигна глава и изкрещя към небето:

— Майна ти! — Гласът му изразяваше смесица от удивление и гняв. Беше запушил устата и носа си, беше взел маските и възнамеряваше да си сложи поне две, когато влезе в хижата, но напълно беше забравил дълбоката рана на бедрото си, получена при преобръщането на скаута. Ако заразата от плесента наистина се предаваше по въздуха, най-вероятно вече беше проникнала в него. Пък и той не беше влез кой знае какви предпазни мерки. Представи си надпис с големи червени букви: „РАЙОН, ЗАРАЗЕН С БИОЛОГИЧЕСКО ОРЪЖИЕ! ПОСТАРАЙТЕ СЕ ДА НЕ ВДИШВАТЕ ВЪЗДУХА И ПОКРИЙТЕ С ДЛАН ВСЯКАКВИ ДРАСКОТИНИ И РАНИ ПО ТЯЛОТО ВИ!“

Лудешки се изсмя и тръгна обратно към хижата. Да му се невиди, никога не беше кроял планове да живее вечно, нали?

На изток престрелката продължаваше.

3

Застана повторно пред вратата на Бърлогата и посегна към задния си джоб за носна кърпа, макар да беше сигурен, че няма да намери… и предположението му се оправда. Две от предимствата от живота по време на ловен поход, които, разбира се, не бяха широко рекламирани, бяха, че можеш да пикаеш където си поискаш и да се секнеш с пръсти. Човек изпитваше някакво първично задоволство при вида на струята гореща урина… всъщност това се отнасяше предимно за мъжете. Като се замислиш, цяло чудо бе, че жените се влюбват не само в най-добрите екземпляри от противоположния пол, но и в не толкова представителните.

Свали палтото си, ризата и термофланелката. Най-отдолу носеше избеляла тениска с емблемата на Ред Сокс и номер 5 на гърба. Съблече и нея, сгъна я няколко пъти и я омота около окървавения си крачол на джинсите си, като отново си каза: „След дъжд качулка, а? Все пак поправи пропуснатото, нали? Попълни празните места прилежно и четливо. Животът се крепи на подобни концепции, дори когато е пред края си.“

Побърза да се облече, защото го втресе и го полазиха тръпки, сетне си сложи две от крушовидните маски. Хрумна му налудничавата идея да нахлузи още две на ушите си и като си представи как ластиците се кръстосват на тила му като ремъци на кобур, избухна в смях. Още какви предпазни мерки да вземе? Дали да не защити окото си с последната маска?

— Ако е писано, ще се заразя — промърмори, като мислено си напомняше, че нищо не му струва да направи необходимото; „Малка доза предпазливост не вреди никому“ — често казваше старият.

Плесента, мъхът или каквото там вирееше в хижата, се беше разраснало по време на краткото му отсъствие. Чергата беше така обрасла, че не се виждаха шарките й. Червеникаво-златисти петна се виждаха и на канапето, върху плота между кухнята и трапезарията и на седалките на два-три стола във всекидневната. Тънка червеникава линия, напомняща на капиляр, спираловидно се спускаше по крака на масата, като че ли беше засъхнала следа от разлято вино, и Хенри си спомни как мравките се събират върху дори най-минималното количество разсипана захар. Най-ужасяваща му се стори червеникаво-златистата паяжина, провиснала над чергата. Взира се в нея в продължение на няколко секунди, докато разбра, че това е капанът за сънища на Кларъндън. Едва ли някога щеше да разбере какво се е случило тук, но едно беше сигурно — този път в капана се беше хванал истински кошмар.

„Няма да останеш тук, нали? Не и след като видя с каква скорост се разпространява плесента. Когато Джоунси мина покрай теб, изглеждаше напълно здрав, но ти много добре знаеш каква е истината. Знаеш то със сигурност, защото го почувства. Е, нали няма да останеш тук?“

— Напротив! — промълви той, а маските, закриващи устата и носа му, заподскачаха. — Ако ме пипне… ами тогава непременно ще се самоубия.

Избухна в гръмък смях досущ като Стаб — героя на Мелвил от „Моби Дик“ — и прекрачи прага на хижата.

4

Плесента (или мъхът) растеше на туфи с едно изключение — пред вратата на банята. Там странната растителност беше пропълзяла нагоре по касата, обгръщайки я като провиснали водорасли. Пред прага се мъдреше цяло хълмче от плесента, високо около един метър, което сякаш бе разположено върху сивкава и пореста растителност. Откъм трапезарията сивото вещество се разделяше на две, образувайки клин, който предизвика у Хенри неприятна асоциация с разкрачени бедра — сякаш на прага лежеше мъртвец, обрасъл със страховитите гъби. Внезапно си спомни за статия, която по време на следването си бегло беше прегледал, докато търсеше помощни материали за някакъв изпит. Беше придружена от фотографии, едно от които — натуралистична снимка, направена по време на аутопсия — завинаги се беше запечатала в паметта му. На нея беше заснет труп на гол мъж, открит в гората приблизително четири дни след убийството. В основата на врата му, в свивките на коленете и цепката между задните му части бяха пораснали отровни гъби.

„Да поникнат за четири дни е горе-долу приемливо — помисли си. — Но тази сутрин тук нямаше и следа от плесен… Освен ако…“

Погледна часовника си, който не работеше — стрелкате показваха дванайсет без двайсет. Часът беше Източно стандартно безвремие.

Рязко се обърна и погледна зад вратата — беше сигурен, че нещо го дебне в полумрака. Но на стената беше облегната само ловджийската пушка „Гранд“ на Джоунси.

Понечи да се извърне, ала внезапно нещо привлече вниманието му — за разлика от всичко друго в хижата пушката не беше обрасла с мъх. Взе я и внимателно я огледа. Беше заредена, предпазителят беше спуснат, в цевта имаше един патрон. „Чудесно!“ — помисли си, преметна я през рамо и се обърна към отвратителното червеникаво хълмче пред вратата на банята. Лъхна го силна миризма на етер, примесена с воня на сяра. Бавно прекоси всекидневната, като се насилваше да пристъпва напред; страхуваше се (с всяка крачка увереността му нарастваше), че могилката, от която стърчаха сивкави разклонения, подобни на разкрачени бедра, представлява жалките останки на Бобъра. След секунда ще види дългата му черна коса или ботушите му марка „Док Мартин“, които той наричаше „принос към хомосексуалната солидарност“. Бог знае защо беше сигурен, че тези ботуши са като таен опознавателен знак за хомосексуалистите по света. Сигурен бе още, че светът се управлява от хора, носещи имената Ротшилд и Голдфарб, които дърпат конците, скрити в подземен бункер в Колорадо. Такъв си беше Бобъра, чийто любим израз за изразяване на смайване беше „Да го духаш, Фреди!“

Нямаше начин да разбере дали хълмчето пред вратата представлява трупа на Бобъра или на когото и да било, само дето формата му загатваше за човешко тяло. Сред гъстата растителност нещо проблесваше и Хенри се наведе да го разгледа, като се питаше дали върху роговиците на незащитените му очи вече не растат микроскопични туфи мъх. Блестящият предмет се оказа валчестата дръжка на вратата. Встрани се търкаляше ролка лейкопласт, върху която вече беше поникнала червеникаво-златиста растителност. Хенри си спомни хаоса върху работната маса, измъкнатите чекмеджета. Нима Джоунси е търсил някаква си ролка лейкопласт? Прещракването в съзнанието му подсказа, че предположението му е правилно. Но защо? Каква е причината, за Бога?

През последните пет месеца, когато мислите за самоубийство го навестяваха все по-често и се застояваха все по-дълго, бърборейки на развален английски, любопитството бе изоставило Хенри. Сега обаче се бе завърнало и надигаше глава като гладно чудовище. Ала той нямаше с какво да го нахрани. Дали Джоунси е искал да залепи вратата с лейкопласт? Но дори да е вярно, от какво се е страхувал? Двамата с бобъра са знаели, че по този начин няма да се спасят от плесента, която така или иначе ще пропълзи под вратата.

Надникна в банята и изумено възкликна. Каквито и ужасяващи събития да се бяха разиграли в хижата, несъмнено бях започнали и завършили именно в това помещение. Банята наподобяваше на червена пещера, сините плочки по пода почти не се виждаха под страховитата растителност. Плесента обвиваше умивалника и тоалетната чиния. Дъската беше вдигната и от самата чиния стърчеше цяла гора. Прозрачната завеса вече не беше синя, а червеникаво-златиста и наполовина беше откъсната от халките, от които се спускаха ужасяващи „бради“.

От ваната, обрасла с мъх, стърчеше крак с ботуш. Хенри беше сигурен, че ботушът е марка „Док Мартин“. В края на краищата беше открил Бобъра. Внезапно в съзнанието му нахлуха спомени за деня, в който бяха спасили Дудитс — бяха толкова ясни, че сякаш събитията се бяха разиграли вчера. Бобъра, който носи смешното си кожено яке, взима кутията за храна на Дудитс и казва: „Хареса ли ти представлението? Та те изобщо не се преобличат!“ Сетне добавя…

— Да го духаш, Фреди! — каза Хенри и гласът му отекна сред тишината на помещението, обрасло в страховитата растителност. — Именно това каза. Беше любимият му лаф. — Сълзите му рукнаха като порой и намокриха страните му. Ако влагата спомага виреенето на растителността — което беше факт, ако се съди по гората, изникнала в тоалетната чиния — нека пропълзи върху него и си устрои пиршество.

Пет пари не даваше какво ще се случи с него. През рамото му беше преметната пушката на Джоунси. Плесента може да се нахвърли върху него, но той ще се постарае да сложи край на живота си, преди да е стигнала до десерта. Ако се наложи.

Вероятно щеше да се наложи.

5

Сигурен беше, че е забелязал в дъното на бараката купчина скъсани килими. Поколеба се дали да ги вземе. Ще ги постели на пода на банята, ще премине по тях и ще надникне във ваната. Но защо да го прави? Знаеше, че там лежи Бобъра, и не желаеше да види добрия си приятел, автор на цветисти фрази от рода на „Цуни ме по ауспуха“, обрасъл с червеникав мъх като разложения труп на онази отдавнашна снимка, който се беше превърнал в развъдник на отровни гъби. Може би щеше да се престраши, ако бе сигурен, че ще разбере какво се е случило. Но знаеше, че това е малко вероятно.

Изгаряше от нетърпение час по-скоро да напусне хижата. Страхуваше се от заразната плесен, но имаше и нещо друго. Измъчваше го усещането, че не е сам.

Заднишком отстъпи от вратата на банята. На масата в трапезарията зърна книга от ония, по които Джоунси си падаше. На корицата бяха нарисувани танцуващи дяволи, размахващи тризъбци, цялата беше обвита в плесен.

Чу боботене, разнасящо се от западна посока, което постепенно се усили и се превърна в тътен. Хеликоптери… и то бойни. Бученето на двигателите им беше толкова силно, сякаш се канеха да кацнат на покрива на хижата. Хенри машинално залегна. Пред очите му се заизреждаха кадри от филми за войната във Виетнам, в продължение на една ужасяваща секунда беше сигурен, че картечарите ще открият огън и дъжд от куршуми ще обсипе постройката. А може би ще я подпалят с напалмови бомби.

Страховете му не се оправдаха — машините отминаха, като летяха толкова ниско, че чашите и чиниите на полиците задрънчаха. Когато гръмовното боботене постепенно се превърна в безобидно бръмчене и накрая напълно заглъхна, той се изправи. Питаше се дали вертолетите летят към източния район на Джеферсън Тракт, за да се присъединят към избиването на животните. Да правят каквото щат, това не го засяга. Моментално ще се разкара оттук и…

И какво? Какво ще прави?

Докато си блъскаше главата върху отговора, откъм спалнята на долния етаж долетя звук. Шумолене, след което за миг настъпи тишина, а Хенри реши, че въображението му е изиграло лоша шега. Внезапно чу поредица от прещраквания, придружени от цвърчене, като че се развиваше пружината на някаква механична играчка — например папагал. Тръпки побиха Хенри. Устата му пресъхна, косъмчетата на тила му настръхнаха.

„Не стой нито миг повече тук! Бягай!“ — прошепна вътрешния му глас.

Ала преди смисълът да проникне в съзнанието му, той се втурна към спалнята и в движение свали пушката от рамото си. Кръвта пулсираше във вените му, светът наоколо сякаш бе станал по-ярък. Избирателното възприятие, което ни предпазва от полудяване, внезапно го напусна и той видя всяка ужасяващо подробност — кървавата следа, която водеше от спалнята към банята, захвърления домашен чехъл, отпечатъка от длан върху стената, който вече беше запълнен с червеникава плесен.

Съществото, каквото и да бе то, беше върху леглото. Приличаше на невестулка или на голяма катерица с отрязани крака, дългата му окървавена опашка се проточваше от туловището му като плацента. Хенри никога не беше виждал животно с толкова огромни черни очи, изглеждащи прекалено големи за размерите му, с изключение може би на змиорката, която бе зърнал в бостънския океански аквариум. Когато закърнялата уста, приличаща на тлъста ивица, се разтвори, той забеляза още една прилика със змиорката — ужасяващи остри зъби с дължината на игли за шапка.

Зад съществото върху окървавения чаршаф лежаха стотина оранжево-кафяви яйца, големи колкото стъклени топчета за игра и обвити със сивкава слуз. Във всяко се движеше сянка, тънка като косъм.

Съществото, което приличаше на невестулка, се надигна като змия, измъкваща се от кошницата на факир, и изцвърча. Заклатушка се върху леглото — върху леглото на Джоунси — но се движеше много бавно и тромаво. Лъскавите му черни очи злобно проблесваха. Опашката му (според Хенри това всъщност беше лепкаво пипало) се размаха напред-назад, сетне се просна върху яйцата, сякаш да ги предпази.

Внезапно той осъзна, че монотонно повтаря: „Не! Не! Не!“ Като безпомощен истерик, който е натъпкан с торазин. Вдигна пушката и се прицели в противниковата клинообразна глава на съществото, което рязко се отдръпна. Знае какво представлява това. „Да, умът му стига дотолкова, че да разпознае оръжието“ — равнодушно си помисли Хенри и натисна спусъка.

Стреля почти от упору пък и съществото беше трудноподвижно — може би беше изтощено след снасянето на яйцата или ниските температури не му понасяха — входната врата беше широко отворена и в хижата беше кучешки студ. Изстрелът прозвуча като гръм в малкото помещение. Главата на съществото се пръсна, парчетата се разлетяха във всички посоки, кръв плисна върху стената. Беше червеникаво-златиста като плесента. Обезглавеният труп се изтъркаля от леглото и падна върху купчина дрехи, които Хенри виждаше за пръв път — кафяво сако, оранжева жилетка като на сигналист, джинси с маншети (нито един от четиримата не беше носил подобни панталони, а като бяха в прогимназията, смятаха за скапаняци съучениците си, проявяващи слабост към джинсите с маншети). Няколко яйца полетяха заедно с трупа. Повечето паднаха върху дрехите или върху разхвърляните книги на Джоунси и останаха цели, но две-три паднаха на пода и се счупиха. От вяско започна да се процежда мътна течност, наподобяваща на белтъка на развалено яйце. Образуваха се миниатюрни локвички, в които се гърчеха съществата, тънички като косми, а очичките им, големи колкото главичка на топлийки, сякаш злобно фиксираха Хенри. Като ги гледаше, му идваше да закрещи.

Извърна се и олюлявайки се, излезе от стаята — краката му бяха безчувствени, като че бяха от дърво. Чувстваше се като марионетка, чиито конци са дърпани от добронамерен клоун, който обаче е новак в занаята. Нямаше представа накъде се е запътил, докато се озова в кухнята, наведе се и отвори шкафа под умивалника.

— Аз съм човекът-яйце, аз съм човекът-яйце, аз съм моржът. Браво на мен!

Не изпя куплета, а го изрецитира с дълбок, монотонен глас, който сякаш не беше неговият, а принадлежеше на второстепенен актьор от деветнайсети век. Незнайно защо в съзнанието му изникна странен образ — Едуин Бут, облечен като Д’Артанян и нахлупил шапка, украсена с дълги пера, рецитира текста на песента, написана от Джон Ленън — което го накара да се изкиска.

„Полудявам!“ — помисли си… но не се изплаши. По-добре е да си представя Д’Артанян, рецитиращ Аз съм моржът, отколкото кръвта на съществото, обливаща стената, покрития с плесен ботуш, който стърчи от ваната, или нещо още по-лошо — разпукващите се яйца, от които изскачат гърчещи се косми с очи. Злобни очи, които са втренчени в него.

Отмести кутията с прах за съдомиялна и пластмасовата кофа и видя онова, което търсеше — флакон със запалителна течност. Неопитният кукловод, който го беше довел тук, с рязко подръпване на конците придвижи ръката му напред, след това го накара да стисне флакона. Хенри прекоси обратно дневната, като пътьом взе от полицата над камината кутията с кибрит.

— Аз съм той, а ти си аз, хайде сега всички заедно! — издекламира и побърза да влезе в спалнята на Джоунси, преди изплашеното му до смърт друго „аз“ да вземе нещата в свои ръце, да го накара да се обърне и да си плюе на петите, докато падне в несвяст. Или умре.

Яйцата върху леглото също се разпукваха. Около две дузини косми с очи пълзяха по окървавения чаршаф или се гърчеха върху възглавницата на Джоунси. Едва вдигна миниатюрната си главичка и гневно изцвърча, ала звукът беше прекалено висок, за да бъде доловен от слуха на човек.

Без да спира — знаеше, че ако го направи, никога няма да продължи (освен по посока на вратата) — Хенри пристъпи към долния край на леглото. Едно от съществата пропълзя по пода към него, придвижвайки се с помощта на опашката си — приличаше на сперматозоид, наблюдаван под микроскоп.

Той го настъпи, като едновременно развинти капачката на флакона със запалителна течност. Насочи пръскалката към леглото и я натисна, като се стараеше струята да облее и пода. Когато течността попадна върху съществата, те пискливо замяукаха като новородени котенца.

— Аз съм човекът-яйце… Моржът!

Стъпка друг окат косъм, в същия момент забеляза, че трети е пропълзял върху крачола на джинсите му, и прикрепяйки се с опашката си, се мъчи да забие в плътта му зъбите си, които още не бяха станали твърди като стоманени игли.

— Човекът-яйце — промърмори Хенри и го изстърга с подметката на другата си обувка, а когато се опита отново да изпълзи върху крачола му, побърза да го стъпче. Едва сега осъзна, че дрехите му са мокри от пот и че ако излезе (което беше неизбежно, не можеше повече да остане тук), ще хване пневмония.

— Не мога да остана тук, не мога да си отдъхна! — извика и с удивление чу новия си тържествен глас.

Отвори кутията с кибрита, но ръцете му трепереха толкова силно, че половината клечки се разпиляха на пода. Към него пълзяха още червейчета, наподобяващи на тънки нишки. Може би не бяха надарени с разум, но със сигурност знаеха, че той е техен враг.

Хенри извади клечка кибрит и допря палеца си до главичката й — номер, на който Пит го беше научил едно време. Научаваш най-полезни нещо от приятелите си, нали? Например как да устроиш викингско погребение на верния си другар Бобъра и едновременно да се избавиш от проклетите червеи.

— Човекът-яйце!

Драсна с нокът главичката на клечката и от нея лумна пламък. Усети миризма на запалена сяра, която го беше лъхнала при влизането му в хижата, все едно в гостната се беше разположила дебелана, която пуска мощни пръдни.

— Моржът!

Хвърли клечката върху долния край на леглото, където смачканата завивка вече се беше напоила със запалителната течност. За секунда пламъчето се сниши и той се изплаши, че клечката ще угасне. Сетне лумнаха жълтеникави пламъци и обхванаха завивката.

— Браа-аво на мен!

Огнените езици пропълзяха нагоре по чаршафа и кръвта, с която беше просмукан, почерня. Достигнаха купчината яйца с желатинови обвивка, облизаха ги и очевидно вкусът им допадна. Яйцата започнаха да се пукат, червейчетата пискливо мяукаха, преди да изгорят. Изтичащият белтък пращеше при съприкосновението си с огъня.

Хенри заднишком излезе от спалнята, като продължаваше да пръска със запалителна течност. Преди да прекоси чергата, флаконът се изпразни. Той го метна в ъгъла, драсна втора клечка кибрит и я хвърли на пода. Този път огънят пламна мигновено, към тавана се издигнаха оранжеви пламъци. Непоносимата топлина сякаш опърли лицето му, което блестеше от пот, ненадейно го обзе непреодолимо желание да захвърли маските и да стъпи сред пламъците. „Здравей, жега, здравей, лято, здравей, мрак, мой стари приятелю!“

Онова, което го възпря, беше съвсем простичко, но със силно въздействие. Каза си, че ако се поддаде на самоубийствения порив, напразно е изтърпял неприятното пробуждане на най-дълбоките си чувства. Никога няма да разбере подробности за случилото се тук, но може би ще научи част от истината от онези, които пилотират хеликоптерите и избиват горските животни. Стига да не застрелят и него, разбира се.

Когато стигна до вратата, си спомни нещо, което накара сърцето му да се свие — как Бобъра коленичи пред Дудитс, който се мъчи да си обуе гуменката наобратно. „Чакай да ти я сложа, приятел“ — казва му, а онзи го поглежда с детската си наивност, която те кара да го обикнеш, и пита: „Оаи уаа?“

Отново се разплака.

— Сбогом, Бобър — прошепна през сълзи. — Обичам те, човече. Честна дума!

Сетне излезе и студът се вкопчи в него с ледените си пръсти.

6

Заобиколи хижата и се приближи до купчината дърва за огрев, наредени отзад. Наблизо беше разстлано друго брезентово покривало, избеляло от времето. Беше замръзнало и Хенри го задърпа с две ръце, за да го освободи от леда, приковаващ го към земята. Отдолу бяха натрупани на купчина скиорски обувки, кънки, ски, както и допотопна бургия за пробиване на дупки в леда.

Докато се взираше в купчината най-обикновени и дълго неизползвани принадлежности за зимен спорт, той изведнъж осъзна колко е уморен… всъщност уморен бе меко казано. Беше изминал пеш шестнайсет километра, и то почти тичешком. Беше претърпял автомобилна катастрофа и бе открил трупа на приятел от детинство. Убеден бе, че завинаги е загубил и другите двама приятели от детинство.

„Ако поначало не възнамерявах да се самоубия, досега да съм откачил“ — помисли си и избухна в смях. Приятно беше да се засмее, но смехът не облекчи умората му. Ала знаеше, че непременно трябва да се махне оттук, и то веднага. Да намери представители на властта и да им разкаже какво се е случило. Ако се съди по звуците, властите сигурно знаеха нещо и се справяха с положението, използвайки методи, които не му допадаха, но не подозираха за съществуването на невестулките. И за яйцата. Кой друг освен Хенри Девлин ще им разкаже всичко? Че кой е по-подходящ от него? Та нали именно той се занимава с яйцата?

Коженият хастар на скиорските обувки беше толкова прояден от мишки, че тежките боти бяха заприличали на празни обвивки. След продължителното тършуване из купчината Хенри намери ски, които навярно са били свръхмодерни някъде към 1954 година. Автоматите бяха ръждясали, ала с известно усилие той успя да прикрепи ските към обувките.

Откъм хижата се чуваше равномерно пращене. Хенри постави длан върху дървената стена и усети топлината. Под стряхата бяха подпрени щеки с различна дължина, дръжките им бяха обвити със сивкави паяжини. Страхуваше се да ги докосне — прекалено пресен бе споменът за яйцата и гърчещите се червейчета, подобни на миниатюрни невестулки, които бяха изпълзели от тях — но поне сега беше с ръкавици. Отметна паяжините и набързо прегледа щеките. През прозореца виждаше как искрите танцуват в спалнята.

Най-сетне откри щеки, които бяха с няколко сантиметра по-къси от подходящите за неговия ръст, и вдървено се запързаля към ъгъла на сградата. Старомодните ски и пушката, преметната през рамото му, го караха да се чувства като нацистки разузнавач във филм по романа на Алистър Маклийн. Когато зави зад ъгъла, стъклото на прозореца, до който до преди секунди беше стоял, избухна. Звукът беше толкова силен, сякаш някой хвърли от втория етаж голяма стъклена купа. Върху гърба на Хенри се посипаха късчета стъкло, някои попаднаха в косата му. Внезапно осъзна, че ако беше закъснял само с трийсетина секунди, взривеното стъкло щеше буквално да заличи лицето му.

Погледна към небето, притисна към страните си опакото на дланите си и възкликна, подражавайки на Ал Джолсън:

— Там горе някой ме обича! Ура!

През дупката, зейнала на мястото на прозореца, изригваха пламъци, които стигаха до стрехата; температурата постепенно се повишаваше, други предмети експлодираха. Ловната хижа, построена от бащата на Кларъндън малко след края на Втората световна война, гореше като факла.

Заобиколи постройката, като се стараеше да се пързаля възможно по-далеч от нея, видя как от комина изригваха искри и се устремяваха към надвисналите облаци. На изток стрелбата с автоматично оръжие продължаваше — май ловът продължаваше, и то с пълна пара. Каква ли беше онази експлозия на запад? Няма как да разбере. Ако случайно оцелее и се върне сред хората, все някой ще му разкаже какво се е случило.

— Стига да не решат да гръмнат и мен — промърмори. Гласът му прозвуча като задавено хъркане и той изведнъж осъзна, че устата му е пресъхнала. Предпазливо се наведе (повече от десет години не се беше качвал на ски), загреба сняг с шепите си и го напъха в устата си. Усети го как се стопява и се стича по гърлото му. Усещането беше направо божествено. Хенри Девлин, психиатър и автор на научен труд, озаглавен Изходът, избран от Хемингуей, човекът, който някога беше девствено момченце, а сега се беше превърнал във върлинест мъж с прошарена коса, чиито очила вечно се смъкваха до върха на носа му и чиито приятели бяха мъртви, избягали или променени, стоеше недалеч от хижата, в която никога повече нямаше да се върне, ближеше сняг като хлапе, ближещо сладолед по време на цирково представление, и наблюдаваше как гори хижата, в която беше прекарал толкова щастливи мигове. Огнените езици се промъкваха през кедровите плочки, с които беше покрит покривът. Топящият се сняг съскаше и се втечняваше, а водата шумно се спускаше по ръждясалите водосточни тръби. През отворената врата ту се подаваха, ту се скриваха огнени ръце, сякаш възторжените стопани на дома махаха на новопристигналите гости: „Побързайте, побързайте, да му се не види, влизайте, преди къщата да е изгоряла!“. Плесента, която покриваше гранитната плоча, посивя и се спаружи.

— Чудесно! — промърмори Хенри. Не осъзнаваше, че ритмично стяга и отпуска хватката си върху щеките. — По-хубаво не можеше да бъде!

Остана пред горящата хижа петнайсет минути, а когато усети, че повече не издържа, обърна гръб на пламъците и потегли обратно по пътя, по който беше дошъл.

7

Беше капнал от умора. Предстоеше му да измине над трийсет километра („По-точно трийсет и пет километра и половина“ — каза си) и знаеше, че с него е свършено, ако не поддържа равномерно темпо и пази силите си. Не се отклоняваше от утъпканата пътека, по която личаха дирите от моторната Шейна, и спираше да почива по-често отколкото на отиване към хижата.

„Но тогава бях много по-млад“ — помисли си с известна доза самоирония.

Два пъти погледна часовника си, забравяйки, че в Джеферсън Тракт сега беше Източно стандартно време. Небето беше закрито от гъсти облаци и единственото, в което бе сигурен, беше, че нощта не е настъпила. Не знаеше дали е ранен или късен следобед. При други обстоятелство стъргането на стомаха щеше да му послужи като ориентир, но споменът за човешкия крак, стърчащ от ваната, за гнусното същество на леглото на Джоунси, за яйцата и за червейчетата с изпъкналите черни очи сякаш завинаги беше прогонил апетита му. Знаеше, че ако случайно изпита глад, за нищо на света няма да посегне към храна, обагрена в червено. А при мисълта да хапне гъби буквално го втрисаше.

Установи, че карането на ски е като да яздиш велосипед — веднъж научиш ли се да го правиш, никога не го забравяш. Падна веднъж, докато се изкачваше по първия хълм — ските сякаш се изплъзнаха изпод него, но докато се спускаше по склона от другата страна, само няколко пъти залитна. Предполагаше, че ските не са мазани с вакса от времето, когато Картър беше президент, но ако следваше утъпканите дири на моторната шейна, придвижването щеше да е безпроблемно. Удивено се загледа в следите от диви животни в Просеката — никога не беше виждал толкова много. Очевидно някои животинчета са се движели успоредно на пътя, но повечето само го бяха прекосили, движейки се на изток. Просеката лениво криволичеше на северозапад, но горските обитатели определено се стараеха да избегнат западната посока.

„Аз съм пътешественик — помисли си той. — Може би един ден някой ще напише епична поема, озаглавена Странстванията на Хенри.“

— Да — заговори, обръщайки се към невидимата публика. — Времето спря и действителността се обърка, но човекът-яйце от пътя не се върна. — Изсмя се, но гърлото му беше толкова пресъхнало, че смехът му се превърна в задавена кашлица. Спря встрани от утъпканата пътека, отново загреба сняг с шепите си, и го напъха в устата си. — Много е вкусен… при това е полезен! — обяви. — Сняг! Препоръчвам консумацията му по всяко време на деня, не само за закуска!

Погледна към небето и веднага осъзна грешката си. Зави му се свят, изплаши се, че ще се просне по гръб. След миг замайването премина. Облаците изглеждаха по-тъмни. Дали това бе признак, че снеговалежът отново ще започне, или се свечеряваше? А може би притъмняването бе признак и за едното, и за другото. Коленете и глезените му бяха втвърдени от физическото усилие, което изискваше карането на ски, ръцете и раменете го боляха от оттласкването с щеките, имаше мускулна треска. Вече беше приел суровата истина, че ще стигне до магазинчето на Гослин едва след падането на мрака; ала сега, докато тъпчеше в устата си поредната порция сняг, изведнъж му хрумна, че може би никога няма да стигне до там.

Разхлаби тениската с емблемата на Ред Сокс, с която беше превързал раната на крака си, и изтръпна, като видя яркочервената нишка върху джинсите си. Пред очите му причерня, сърцето му лудо затуптя. Протегна треперещите си пръсти към нишката.

„Ама ти си бил голям герой! — присмя се мислено на себе си. — Ще бръснеш встрани червената гадост, сякаш е конец или някакъв боклук, така ли?“

Тъкмо това и направи, защото червената нишка наистина беше конец — червената бродерия на тениската се беше изнищила. Пусна го и го проследи с поглед как бавно се спуска върху снега. Сетне отново пристегна тениската около бедрото си. Бая се беше изплашил, а най-смешното бе, че само преди четири часа обмисляше как да сложи край на живота си — да се обеси, да легне във ваната и да си пререже вените, да изгълта няколко опаковки приспивателно и да нахлузи на главата си полиетиленов плик, да скочи от моста или да си пръсне мозъка като Хемингуей — похват, известен в някои среди като „сбогуването на полицая“.

„Изплаших се, защото не ми се ще да свърша по този начин — каза си, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Не искам да бъда изяден жив от…“

— От отровна плесен, пренесена на Земята от планетата Х — добави гласно.

Човекът-яйце отново потегли на път.

8

Светът се смали, както се случва винаги, когато сме на границата на изтощението, а не сме свършили работата си и дори не сме я преполовили. Съществуването на Хенри се свеждаше до две простички, последователно повтарящи се движения — отблъскване с щеките и пързалянето със ските по снега. Вече не изпитваше болка, мускулната му треска като по чудо беше изчезнала, сякаш беше преминал в друго измерение. Смътно си спомняше, че бе изпитвал нещо подобно по времето, когато беше гимназист и играеше в училищния баскетболен отбор „Дери Тайгърс“. По време на важен четвърт финален мач тримата най-добри играчи бяха отстранени заради фалове само три минути след започване на третата част. Треньорът нямаше друг избор и вкара Хенри, чийто принос се състоеше само във вкарване на кошове от линията за наказателни удари и искане на прекъсвания. Някак си издържа, но когато прозвуча последният съдийски сигнал („Дери Тайгърс“ претърпяха позорна загуба), той имаше усещането, че сънува… сънува прекрасен сън. Докато вървеше по коридора към съблекалнята, краката му изведнъж се подкосиха и той се строполи на земята, продължавайки глуповато да се усмихва, а съотборниците му, облечени с червените екипи, които носеха при гостуванията си, избухнаха в смях, одобрително заподсвиркваха и заръкопляскаха.

Днес липсваха ръкопляскания и одобрителни подсвирквания, само на изток стрелбата продължаваше, макар че сега от време на време канонадата прекъсваше.

Много повече го тревожеха изстрелите, които се чуваха наблизо. Дали пък престрелката не се води около магазина на Гослин. Невъзможно беше да определи със сигурност.

Внезапно забеляза, че си тананика „Милост за дявола“, въпреки че изобщо не обичаше тази песен на Ролинг Стоунс („Подучил Пилат ръцете си да измие и така смъртта му подписал…“ Благодаря ви, страхотна публика сте, лека нощ…) и се насили да престане, като осъзна, че текстът на песента и спомените му за Джоунси по време на престоя му в болницата се препокриват — в съзнанието му изплува образът на приятеля му, какъвто го беше видял през март — не само отслабнал, но и някак съсухрен, като че цялата му същност се беше свила на топка, предпазвайки осакатеното му тяло. Макар да изглеждаше като човек на смъртно легло, не беше умрял, ала Хенри осъзнаваше, че именно тогава за пръв път насериозно беше започнал да обмисля да сложи край на живота си. Към архива от изображения, които му се присънваха нощем — синкавото мляко, стичащо се по брадичката на баща му, подскачащият тлъст задник на Бари Нюман, който тичешком напуска кабинета, Ричи Гренадо, който подава на полуголия и заливащ се в сълзи Дудитс изсъхналата кучешка фъшкия и го кара да я изяде — се прибави изпитото лице на Джоунси, върху което се открояваха помътнелите му очи, Доунси, който беше пострадал съвсем безпричинно, Джоунси, който изглеждаше така, сякаш всеки миг ще гушне букета. Лекарите твърдяха, че състоянието му се е стабилизирало, но по погледът му Хенри разбра, че старият му приятел е готов за среща със смъртта. Милост за дявола ли? Моля, който иска, да му съчувства! Няма Бог и Сатана, състраданието не съществува. Когато разбереш тази простичка истина, вече здравата си загазил. Преброени са дните ти като надежден и платежоспособен клиент на големия цирк, наречен „Ъмериканска колтура“.

Отново се чу да тананика: „Май се питаш каква ми е играта…“ и се наложи да престане. Е, какво да изпее тогава? Нещо абсолютно безсмислено. Безсмислено, безсъдържателно и сладникаво, типично за ъмериканската колтура. Например парче на Пойнтър Систърс. Да, идеята си я бива.

Впери поглед в ските и в хоризонталните дири, оставени от моторната шейна, и запя. Скоро само повтаряше думите с монотонен шепот. Беше плувнал в пот, носът му течеше и сополите замръзваха върху горната му устна, но той не забелязваше нищо, само повтаряше:

— Знам, че ще успеем, знам, че можем, можем да успеем, да, можем, да, можем…

Добре… дори чудесно. Безкрайното повторение на фразата „можем, можем да успеем“ бе типична за ъмериканската колтура също като пикап „Форд“ на паркинга на зала за боулинг, разпродажба на бельо в „Джей Си Пени“ или рокпевец, намерен мъртъв във ваната.

9

С цената на много усилия той най-сетне се върна в заслона, където бяха останали Пит и жената. Само че Пит го нямаше. Беше безследно изчезнал. Ръждясалият ламаринен покрив на заслона беше паднал; Хенри го повдигна и надникна под него като под метален чаршаф, за да се увери, че Пит не е отдолу. Приятелят му го нямаше, но жената беше там. Беше изпълзяла или някой я беше пренесъл от мястото, на което Хенри я беше оставил на тръгване за хижата, а междувременно смъртта я беше застигнала. Дрехите и лицето й бяха покрити с червеникаво-златистата растителност, която се беше разпространила в хижата, но той забеляза нещо интересно — докато растителността върху жената вирееше прекрасно (особено в ноздрите й и в отвореното й око, в което беше поникнала истинска джунгла), онази, следваща очертанията на тялото й, беше посивяла — особено откъм страната, отдалечена от огъня — и бе престанала да се разпространява. Положението пред мъртвата беше малко по-различно, тук растителността бе намерила по-благодатни условия за развитие — топлина и почва, открита от стопения сняг, ала връхчетата на филизите бяха обагрени в светлосивия цвят на вулканична пепел.

Хенри беше сигурен, че настъпва краят й.

Същото се отнасяше и за деня — безсъмнено скоро щеше да падне мрак. Той пусна парчето ръждясала ламарина обратно върху трупа на Беки Шу и върху догарящите въгленчета. Сетне отново се загледа в следите, оставени от моторната шейна и също като преди няколко часа, докато се намираше в хижата, съжали, че Нейти Бъмпо31 не е с него, та да му обясни точно какво вижда. Или пък Еркюл Поаро, любимият герой на Джоунси, дето все говореше за размърдване на малките сиви клетки.

Следите се отклоняваха към заслона с падналия покрив, после продължаваха на северозапад към магазинчето на Гослин. На едно място утъпкания сняг имаше формата на човешко тяло, а от двете страни се виждаха някакви трапчинки.

— Е, какво ще кажеш, Еркюл? — попита Хенри. — Какво означава това, mon ami?

Ала прочутият детектив не отговори.

Хенри отново тихо си затананика и се приведе към отпечатъците, без да забележи, че се е отказал от Пойнтър Систърс и отново се е прехвърлил на Ролинг Стоунс.

Все още беше достатъчно светло за да види, че трите трапчинки вляво от очертанията на тялото образуват някаква шарка; изведнъж си спомни кръпката на левия ръкав на якето на Пит, който се беше похвалил, че приятелката му я е сложила. Казала била, че няма да му позволи да отиде на лов със скъсано яке. Спомни си още как го беше напушил смях и същевременно беше изпитал съжаление към Пит, който градеше въздушни кули за щастливо бъдеще, вдъхновен от загрижеността на възлюбената си, без да си дава сметка, че е закърпила якето не защото е лудо влюбена в своя вонящ на бира приятел, а по силата на домашното си възпитание.

Всъщност нямаше значение. Важното беше, че най-сетне Хенри започваше да разбира какво се е случило. Като си е помагал с лакти, Пит е изпълзял изпод падналия покрив. Джоунси — или по-точно съществото, което го управляваше — беше минало край заслона и беше отвлякло Пит.

Защо?

На този въпрос Хенри нямаше отговор.

Върху утъпкания сняг забеляза петна от засъхнала кръв. Пит е бил ранен. Може би е пострадал при срутването на покрива. Е, само това ли се е случило?

Едва сега зърна криволичещата диря, проточила се от мястото, на което беше лежал приятелят му. Проследи я и видя нещо, което отначало взе за обгорена пръчка. Ала след като го разгледа отблизо, разбра, че е една от невестулките. Местата, на които плътта й не беше обгорена, вече придобиваха сивкав оттенък.

Той я подритна и под нея видя замръзнала купчинка. Господи, яйца! Навярно ги е снасяла, докато е умирала.

Побърза да зарине със сняг яйцата и трупа на отвратителното животинче, като трепереше от отвращение. Размота превръзката, за да погледне отново раната на крака си, едва сега осъзна коя песен си тананика и веднага млъкна. От небето като пух се посипаха снежинки.

— Защо все това пея? — попита. — Защо шибаната песен непрекъснато се набива в съзнанието ми?

Не очакваше отговор, а бе изрекъл въпроса най-вече, за да чуе собствения си глас (тук беше тихо като в гробище, като в местност, обитавана от духове), но ненадейно го получи:

— Защото това е нашата песен. Това е химнът на отряда, слушаме го винаги, когато влизаме в сражение. Ние сме момчетата на Круз.

Круз ли? Добре ли чу? Със сигурност не става въпрос за Том Круз, нали?

Изстрелите, които се разнасяха от изток, сега се чуваха все по-рядко. Почти всички животни бяха избити. Но там имаше хора, строени в дълга редица, мъже със зелени или черни дрехи вместо с оранжеви, каквито носят ловците; докато си вършат работата, увеличавайки броя на безмилостно избиваните горски животни слушат все тази песен на Ролинг Стоунс: „Карах танк, имах генералски ранг, когато избухна войната и се развоняха телата… Приятно ми е да се запознаем, сигурно се сещаш кой съм.“

„Господи, какво се случва? — отчаяно се запита той. — Не в приятния и откачен свят, а в главата ми!“ От време на време получаваше проблясъци и за миг проумяваше смисъла на целия си живот — или поне на живота си след запознаването с Дудитс — но никога не бе имал подобно преживяване. „Какво е това, за Бога? — запита се. — Дали е настъпил моментът да разбера защо виденията ми са толкова ясни?“

Не! Не! Не!

Песента отново прозвуча в съзнанието му, сякаш го вземаше на подбив: „Имах генералски ранг… развоняха се телата…“

— Дудитс! — възкликна сред падащия мрак; снежинките продължаваха да се сипят като пух от скъсана възглавница. Съзнанието му се мъчеше да роди някаква мисъл, но тя беше прекалено голяма и го затрудняваше.

— Дудитс! — извика отново с декламаторската интонация на яйцаря и в този миг все пак разбра нещичко — лишен бе от възможността да се самоубие. Което беше най-страшното, защото странните мисли — например „Знам кой е убил Кенеди“ — го подлудяваха. Отново се разрида — беше обезверен и изплашен, сам сред неизбродната гора. Всичките му приятели с изключение на Джоунси бяха мъртви, а Джоунси беше в болницата. Филмова звезда в болницата заедно с господин Сив.

— Какво означава това! — изстена той, притисна длани до слепоочията си (имаше чувството, че всеки миг главата му ще експлодира), а щеките, придържани от ремъчетата, увиснаха на китките му като счупени перки на витло. — Божичко, какво ОЗНАЧАВА?

Вместо отговор чу песента: „Приятно ми е да се запознаем, сигурно се сещаш кой съм.“

Снегът е навсякъде, почервенял от кръвта на избитите животни, чиито трупове са натрупани на купчини — досущ като убитите евреи в концентрационния лагер „Дахау“. Сърни, еноти, зайци, невестулки, мечки, диви прасета и…

Хенри изкрещя, вдигна глава и изкрещя толкова силно, че за миг се изплаши да не би да припадне. После замайването премина и съзнанието му се проясни… може би само временно. Спомни си как изглеждаше Дудитс, когато за пръв път го бяха видели не по време на безмилостната война, за която се разказваше в песента на Стоунс, а през един морен и облачен октомврийски ден. Спомни си как ги беше погледнал с дръпнатите си очи, изпълнени с толкова мъдрост. Тогава Хенри бе казал на Пит, че Дудитс е най-хубавото, което би могло да им се случи.

— Оаи уаа — промълви той.

Да, „оправи гуменката“. Обърни я и я сложи както трябва.

Въпреки че страните му бяха мокри от пролетите сълзи, които вече замръзваха, той се поусмихна и отново подкара ските по утъпканата диря от моторната шейна.

10

След десет минути се натъкна на преобърнатия джип „Скаут“. Ненадейно осъзна, че въпреки преживяното в хижата е гладен като вълк, и че в джипа има храна. Беше забелязал отпечатъците от стъпки, водещи към скаута, ето защо не му беше нужна помощта на Нейти Бъмпо, за да разбере, че Пит е оставил жената и се е върнал при автомобила, нито малките сиви клетки на Еркюл Поаро, за да се досети, че храната, която бяха купили от магазинчето на Гослин, е непокътната. Знаеше защо се е върнал Пит.

Насочи се към предната дясна врата, наведе се да свали ските и се вцепени. От тази страна на джипа беше завет и онова, което беше написал Пит в снега, докато пиеше бирите си, още не беше заличено: „Дудитс, Дудитс, Дудитс…“ Докато се взираше в името, Хенри се разтрепери. Все едно беше дошъл на гроба на скъп човек и бе чул глас изпод земята.

11

Седалките на джипа бяха посипани с натрошени стъкла, виждаха се и петна от засъхнала кръв, които обаче бяха предимно на задната седалка. Хенри предположи, че Пит не се е наранил по време на катастрофата, а по-късно се е порязал на нещо. Но най-интересното беше, че тук нямаше и следа от червеникаво-златистата плесен. Тъй като тя се разпространяваше почти мълниеносно, логичното заключение беше, че Пит не е бил заразен, когато се е върнал за бирата.

Грабна плика, в който имаше хляб, фъстъчено масло, бутилка мляко и картонена кутия с портокалов сок. Заднишком се измъкна от скаута, седна на земята, облегна се на задницата му и докато гледаше как се сипе пухкав снежец, се тъпчеше с филии хляб, намазани с фъстъчено масло, използвайки показалеца си вместо нож, като го облизваше след всяко намазване. Храната му стори божествена, на две глътки изпи портокаловия сок, но все още усещаше глад.

— Онова, което се върти в главата ти — заяви, обръщайки се към притъмнялото небе, — е нелепо. Да не говорим, че е и червено. Храна, обагрена в червено!

Но натрапчивата мисъл отказваше да напусне съзнанието му и всъщност не беше толкова абсурдна — в края на краищата той беше човек, който безброй нощи наред бе мислил как да сложи край на живота си я чрез обесване, я като си пусне куршум в главата. Сега вманиачаването му изглеждаше невинно и някак детинско, но така или иначе той си оставаше същият човек и така…

— И така, дами и господа от Американската асоциация на психиатрите, позволете ми да завърша с цитат на покойния Джоузеф Кларъндън, по прякор Бобъра: „Кажи си «заеби я» и пусни петаче в благотворителната кутия. А пък ако не ти пука, да ми духаш на дудука. Благодаря за вниманието.“

След като приключи речта си пред членовете на Американската асоциация на психиатрите, Хенри отново пропълзя в скаута, като внимаваше да не се пореже от парченцата стъкло, взе пакета, опакован в кафява хартия, върху който стария Гослин бе написал с треперещата си ръка „2,79“ долара, и го пъхна в джоба си. Като слезе, побърза да го извади и скъса канапчето. В хартията бяха увити девет големи кренвирша. От онези, червените.

За миг съзнанието му се опита да му натрапи мисълта за отвратителното безкрако влечуго, гърчещо се върху леглото на Джоунси, и вперило в него празните си черни очи, но той набързо я прогони с бързината и лекотата на човек с непокътнат инстинкт за самосъхранение.

Кренвиршите бяха сварени, но той ги претопли с газовата си запалка. Прокарваше пламъчето под всеки, после го притискаше в комат хляб и го изяждаше на няколко хапки. От време на време се усмихваше, представяйки си каква абсурдна гледка представлява, ако някой го наблюдава. Често бе чувал да подмятат, че психиатрите откачат като пациентите си, дори повече.

Няма да мисли за това — важното беше, че най-сетне се е нахранил до насита. Всъщност имаше нещо още по-важно — несвързаните мисли и откъслечните образи вече не се натрапваха в съзнанието му. Молеше се на Бога никога повече да не изпитва странните усещания.

Отпи от млякото, оригна се, облегна глава на вратата на джипа и затвори очи. Знаеше, че не бива да заспи — беше заобиколен от неизбродни гори, предстоеше му да измине още осемнайсет километра, докато се озове на безопасно място.

Спомни си как Пит разказваше за слуховете за изчезнали ловци и странни светлини в небето, разпространявани от клиентите на Гослин, и как най-прочутият психиатър в Америка бе заявил, че това са празни приказки, високопарно напомняйки за истерията, обхванала щата Уошингтън по повод сектата на сатанистите, и паниката на жителите на щата Делауер, твърдящи, че хора са станали жертва на отвличания от извънземни пришълци. Спомни си как успешно играеше ролята на господи Великия психоаналитик, машинално изреждайки до болка познати факти, докато в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си продължаваше да си играе с мисълта за самоубийство досущ като бебенце, което току-що с изненада е открило пръстчетата на краката си. Говореше авторитетно и убедително и щеше да има успех в някое телевизионно предаване на тема взаимодействието между безсъзнателното и непознатото, но оттогава всичко се беше променило. Сега той бе един от изчезналите ловци. Освен това беше видял явления и същества, които никога няма да откриеш в Интернет, дори да разполагаш с най-съвременна програма за търсене.

Седеше със затворени очи, стомахът му беше пълен, до него беше облегната пушката на Джоунси. Снежинките падаха на челото и страните му, сякаш нежно го докосваха котешки лапички.

— Случи се онова, което гениалните учени очакват от години — промълви. — Близки срещи с третия вид. Мамка му, може би дори с четвъртия или петия! Пит, извинявай, че те взех на подбив. Имал си право, а аз грешах. Да му се не види макар, издънването ми е било още по-голямо — старият Гослин е бил прав, а аз — не. Иди, че вярвай на прословутото обучение на Харвард!

Веднага щом изрази на глас мислите си, в съзнанието му нещо просветна, започна да проумява смисъла на събитията. Извънземен космически кораб се е приземил или е катастрофирал сред гъстата гора. Военните незабавно са изпратили въоръжени отряди за справяне с положението. Дали са съобщили на обществеността за невероятното събитие? Едва ли, не е в техен стил, но скоро ще им се наложи да го оповестят. Невъзможно е да затвориш в хангара цялото население на Джеферсън Тракт.

Запита се дали знае нещо друго. Може би. Във всеки случай знае много повече от хората, командващи екипажите на хеликоптерите и мъжете в зелени гащеризони, които избиваха горските животни. Те бяха убедени, че имат работа със смъртоносна зараза, но според него плесента не беше толкова опасна. Лесно се захващаше, бързо се разпространяваше… след което загиваше. Дори паразитът, който вирееше в тялото на жената, беше загинал. Сезонът и мястото очевидно не бяха подходящи за развъждане на космически гъбични заболявания, ако наистина ставаше въпрос за нещо подобно. Обстоятелствата подкрепяха теорията му за принудително приземяване на кораба на извънземните… но тогава с какво се обясняват светлините в небето? Ами присадките? Години наред хората, твърдящи, че са били отвлечени от извънземни, разказваха, че са ги събличали голи са ги подлагали на прегледи, след което са им присаждали нещо — според Хенри смехотворните им твърдения бяха като цитати от произведение на Фройд.

Усети, че съзнанието му се замъглява, и така се сепна, че разопакованите кренвирши на скута му паднаха на снега. Беше задрямал и след секунди сигурно щеше да потъне в дълбок сън. Дневната светлина гаснеше, светът наоколо бе придобил оловен оттенък. Върху крачолите на джинсите му беше навалял сняг. С насмешка си помисли, че ако беше заспал по-дълбоко, сигурно щеше да хърка.

Изчисти снега, изправи се и потръпна от болка, когато мускулите му сякаш протестно закрещяха. С отвращение погледна кренвиршите, разпилени в снега, сетне се наведе, уви ги в хартията и ги пъхна в джоба си. Предполагаше, че след няколко часа ще му се сторят най-прекрасната храна на света. От сърце се надяваше това да не се случи, но човек никога не знае, нали?

— Джоунси е в болницата! — изтърси ни в клин, ни в ръкав, без да знае защо го казва. — Джоунси е в болницата заедно с господин Сив. Трябва да остане там. В интензивното отделение.

„Полудявам! — помисли си. — Дърдоря врели-некипели… обезумявам!“ Прикрепи ските към обувките, като се молеше на Бога при навеждането да не получи прищипване на гръбначния стълб и да остане в това положение, сетне отново потегли на път. Снеговалежът се беше усили, падаше мрак.

Когато се досети, че е взел кренвиршите, но е забравил пушката на Джоунси, както и своята, беше изминал прекалено голямо разстояние, за да се върне.

12

След около четирийсет и пет минути спря и озадачено се втренчи в следите, оставени от Полярната котка. На слабата светлина забеляза, че дирята рязко завива надясно и навлиза в гората.

В проклетата гора! Защото Джоунси (и Пит, ако е бил с него) е навлязъл в гората, когато движението по Просеката — бяла алея сред притъмняващите дървета — е много по-лесно?

— Просеката води на северозапад — заразсъждава на глас, докато стоеше сред снега, а пакетът с кренвиршите се подаваше от джоба му. — А асфалтираното шосе към магазина на Гослин е на около пет километра оттук. И Джоунси, и Пит го знаят. При все това моторната шейна се отправя на… — Той разпери ръце, имитирайки стрелките на часовника, и добави: — Тръгва право на север. Защо?

А може би знаеше отговора. Небето беше по-светло над магазинчето на Гослин, сякаш там бяха монтирани силни прожектори. От време на време чуваше бръмченето на хеликоптери, които неизменно летяха в тази посока. Предчувстваше, че като се приближи, ще чуе буботенето на автомобилни двигатели и на генератори. От изток все още се разнасяха откъслечни изстрели, но очевидно големият купон беше именно там, където той отиваше.

— Устроили са базовия си лагер край магазина на Гослин — промърмори. — А Джоунси на всяка цена е искал да го избегне.

Беше сигурен в предположението си, но изведнъж му хрумна, че Джоунси вече не съществува. Съществува само червено-черния облак.

— Не е вярно — заяви. — Джоунси още е тук. Джоунси е в болницата заедно с господин Сив. Всъщност облакът е господин Сив. — После изневиделица в съзнанието му нахлуха думи, които настояваха да бъдат изречени: — Оаио? Оаи уаа?

Вдигна поглед към небето, от което се спускаха едри снежинки (снеговалежът беше намалял, но на земята се беше образувала нова бяла покривка), все едно вярваше, че Бог го наблюдава отнякъде, изучавайки го съсредоточено като учен, взиращ се в гърчещо се насекомо.

— Да му се не види, за какво говоря? Имаш ли представа?

Не получи отговор, но в съзнанието му проблесна необикновен спомен. От март насам с Пит, Бобъра и съпругата на Джоунси споделяха една тайна. Карла не искаше Джоунси да разбере, че на два пъти сърцето му е преставало да бие; първия път, когато санитарите са вкарали носилката в линейката, втория — секунди, след като са го завели в болницата. Разбира се, той знаеше, че е бил на косъм от смъртта (поне Хенри мислеше така), но не предполагаше колко тънък е бил косъмът. Ако е имал преживявания, описани от Кюблер и Рос, изразяващи се в попадане сред сияйна светлина, той или ги бе премълчал, или ги беше забравил под влияние на големите дози болкоуспокояващи препарати.

От юг се разнесе тътен, който се приближаваше с ужасяваща скорост; Хенри се просна в снега и запуши ушите си, докато затихна гръмливият звук, подсказващ, че цяла ескадрила бойни самолети преминава през облаците. Изправи се и усети, че сърцето му бие до пръсване. „Мили Боже! — помисли си. — Все едно се намирам в някоя от авиобазите, разположени около Ирак, а операцията «Пустинна буря» всеки момент ще започне!“

Възможно ли е току-що Съединените щати да са започнали война с извънземни пришълци? Възможно ли е да се намира в центъра на събития, наподобяващи описаните в романа на Хърбърт Уелс? Като че стоманен обръч стегна гърдите му. Ако предположението му е вярно, врагът разполага с нещо повече от неколкостотин ръждясали ракети „Скъдс“, с които да се противопостави на чичо Сам.

„Не мисли за това. Безпомощен си да промениш положението. Въпросът е каква ще бъде твоята съдба. Какво ще се случи с теб.“

Ревът на реактивните двигатели вече заглъхваше, но Хенри предполагаше, че изтребителите ще се върнат. И може би ще доведат приятели.

— „Пътят се разделя в снежната гора“ — май така се казваше в песента — изкиска се той. — Или нещо от този род.

Невъзможно беше да продължи, следвайки дирите от моторната шейна. След половин час ще цари пълен мрак и няма да се виждат, пък и дори да беше светло, обилният сняг скоро ще ги заличи. В края на краищата той ще се загуби и ще броди без цел и посока… също като Джоунси в момента.

Хенри въздъхна, обърна гръб на дирите от шейната и продължи по пътя.

13

Когато наближи мястото, на което Просеката се съединяваше с двулентовото асфалтирано шосе, което местните наричаха Суони Понд Роуд, той едва се държеше на крака. Бедрените му мускули сякаш бяха заменени от мокри пакетчета чай. Дори фактът, че сега светлините от северозапад блестят по-ярко и че чува съвсем отчетливо бученето на хеликоптерите, му подейства окуражително. Предстоеше му да се изкачи по висок и стръмен хълм, отвъд който започваше Суони Понд Роуд. Ако в района пристигат още военни части, твърде вероятно е движението по шосето да е натоварено.

— Тръгвай — промълви. — Хайде, тръгвай, тръгвай, тръгвай. — Ала в продължение на няколко секунди не помръдна. Не му се искаше да се озове отвъд хълма. — За предпочитане е под хълма32 отколкото отвъд — добави. Фразата изглеждаше изпълнена със скрито значение, но може би беше само поредната безсмислица, която му хрумваше ни в клин, ни в ръкав. Пък и нямаше избор.

Наведе се, загреба още сняг в шепите си — в полумрака изглеждаше така, сякаш държеше възглавничка. Пъхна малко в устата си и го остави да се разтопи — не беше жаден, но се мъчеше да отложи момента, в който отново ще тръгне на път. Светлините около магазина на Гослин бяха много „по-нормални“ от онези, които двамата с Пит бяха видели в небето („Върнали са се!“ — бе изкрещяла Беки, досущ като момиченцето, седнало пред телевизора в един стар филм на Спилбърг), но незнайно защо вдъхваха на Хенри ужасяващо предчувствие. Многобройните двигатели и генератори ревяха така, като че бяха… гладни.

— Не бой се, зайче! — каза. И тъй като наистина нямаше избор, заизкачва последния хълм, изпречващ се между него и шосето.

14

Спря на върха, за да си поеме дъх, и се подпря на щеките. Тук вятърът беше по-силен и го пронизваше през дрехите. Раната на лявото му бедро пулсираше и той се питаше дали под превръзката вече не расте цяла колония червеникаво-ръждиви гъбички. Беше прекалено тъмно, за да провери, което само по себе си беше прекрасно, тъй като единствената добра новина би била липсата на новини.

— Времето спря и действителността се обърна, но човекът-яйце от пътя не се върна — издекламира, но този път не му се повдигна, иначе можеше поне с няколко минути да отложи спускането по билото. Въздъхна и се отправи към Т-образното разклонение, където свършваше Просеката.

Този склон беше по-стръмен, ските му сякаш летяха надолу. Набираше скорост и не знаеше дали изпитва ужас, радост или извратена смесица от двете. Осъзнаваше, че може да загази, тъй като нямаше никаква видимост, а мускулите му бяха ръждясали като автоматите на ските. Спускаше се с толкова висока скорост, че дърветата от двете му страни се сливаха. Изведнъж му хрумна, че много лесно може да сложи край на проблемите си няма да умре като Хемингуей, а като Боно.

Въздушното течение отнесе шапката му. Той машинално протегна ръка да я хване, замахна с щеката и загуби равновесие. Знаеше, че ще падне, но може би това беше за предпочитане… разбира се, стига да не си счупи я ръка, я крак. Падането поне ще прекрати лудешкото му спускане. Ще се изправи, ще изтупа снега от джинсите си и…

Проблеснаха ослепителни прожектори и миг преди да бъде заслепен, Хенри видя грамадна платформа за превозване на дървени трупи, паркирана напреки на шосето. Вероятно прожекторите се включваха чрез фотоклетки, долавящи всяко движение, а пред тях бяха строени някакви мъже.

— СТОЙ! — извика ужасяващ глас, усилен от мегафон. На Хенри му хрумна, че по същия начин би звучал гласът на самия Господ Бог. — СТОЙ ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМЕ!

Той се строполи на снега, ските се изплъзнаха изпод краката му, при което изкълчи глезена си и изкрещя от болка. Загуби едната щека, другата се счупи през средата. Плъзна се надолу с разкрачени крака, а когато най-сетне се строполи на шосето, крайниците му гротескно се преплетоха така, че образуваха подобие на пречупен кръст.

Постепенно очите му се приспособиха към ослепителната светлина, чу стъпки в снега. Размаха ръце и успя да седне, но още не можеше да определи дали има някакво счупване.

Шестима мъже бяха застанали на около три метра от него, сенките им върху искрящия сняг изглеждаха прекалено удължени. И шестимата носеха канадки и прозрачни маски, закриващи устата и носа, които изглеждаха много по-ефикасни от онези, които Хенри беше намерил в бараката, но предназначението им беше същото.

Носеха и автоматични оръжия, които бяха насочени към него. Внезапно той осъзна, че е извадил късмет, като е забравил да вземе както своята пушка, така и тази на Джоунси. Ако беше въоръжен, най-вероятно вече щеше да бъде надупчен с повече от дузина куршуми.

— Не бойте се! — изрече прегракнало. — Знам от какво се страхувате, но не съм…

— СТАНИ! — отново прогърмя Божият глас. Хората, строени пред големия камион, донякъде блокираха светлината, и Хенри видя, че в подножието на хълма стоят други мъже, които също носят автоматични оръжия. Невъоръжен беше само онзи с мегафона.

— Не съм сигурен, че ще мо…

— СТАВАЙ! — изкомандва Бог, а един от мъжете недвусмислено повдигна приклада на пушката си.

Олюлявайки се, Хенри се изправи. Краката му се подкосяваха, болката в изкълчения глезен беше нетърпима, но, изглежда, нямаше нищо счупено. „Така завършва пътешествието на човека-яйце“ — помисли си и избухна в смях. Хората пред него озадачено се спогледаха и макар че отново насочиха оръжията си към него, той изпита облекчение от факта, че са изразили някакво чувство.

Под ослепителната светлина на прожекторите, монтирани върху грамадния камион, Хенри видя нещо на снега — при падането му се беше изплъзнало от джоба му. Бавно се наведе, като си даваше сметка, че във всеки момент могат да го застрелят.

— НЕ ГО ПИПАЙ! — извика Господ през Неговия мегафон, а мъжете вдигнаха оръжията си: от всяка цев надничаше по едно мъничко „здравей, мрак, стари мой приятелю“.

— Изяж лайно и да пукнеш дано! — каза Хенри, повтаряйки една от най-цветистите фрази на Бобъра, и взе пакета. Подаде го на въоръжените хора пред себе си и усмихнато добави: — Идвам в мир от името на цялото човечество. Някой иска ли кренвирш?

1

Беше сън.

Нямаше усещането, че сънува, но сигурно беше сън. Да, сигурно сънуваше. Първо, вече беше преживял ужасяващия петнайсети март и му се струваше адски нечестно историята да се повтаря. Второ, спомняше си много факти за периода от средата на март до средата на ноември — как помага на децата да си напишат домашните, как Карла разговаря с приятелките си (повечето членуващи в дружеството на Анонимните наркомани), как изнася лекция в Харвард… и мъчителните рехабилитационни процедури, продължили месеци наред, разбира се — безкрайните навеждания, болката при разтягане на ставите, които сякаш упорито се съпротивляваха. Спомняше си как казваше на терапевтката Джини Морин, че повече не издържа, а тя настояваше, че е способен да продължи, как по страните му се стичаха сълзи, а тя широко се усмихваше (ах, тази вечна и снизходителна усмивка на гимназиална „мис“), как в края на краищата инквизиторката му се оказа права. Той наистина успя, той беше като локомотивчето от приказката, което винаги успява, но каква цена му се беше наложило да плати!

Спомняше си всичко това и какво ли още не — как за пръв път стана от леглото, как за пръв път си избърса задника, нощта в началото на май, когато за пръв път си беше легнал с мисълта: „Ще го преодолея!“, друга нощ в края на същия месец, когато с Карла се любиха за пръв път след злополуката, а после той й каза един брадат виц: „Знаеш ли как се чукат таралежите? Много предпазливо.“ Спомняше си как наблюдаваше фойерверките в Деня на почит към загиналите през войните, а болката в хълбока и бедрото му бе нетърпима, как на Четвърти юли похапваше пъпеш, плюеше на тревата семките и гледаше как Карла и сестрите й играят бадмингтон — още изпитваше болка, но вече по-поносима; спомняше си посещението на Хенри през септември — „Отбих се да видя как я караш“ — бе заявил старият му приятел — и как разговаряха за какво ли не, включително за ежегодния ловен поход през ноември, когато се събираха в Бърлогата. „Разбира се, че ще дойда“ — бе заявил Джоунси, без да подозира какво отвращение ще изпитва, когато държи вярната си пушка „Гранд“. Всеки разказа за работата си (Джоунси бе изнасял лекции през последните три седмици през летния семестър), разговаряха за семействата си, за книгите, които бяха прочели, и за филмите, които бяха гледали; също както през януари Хенри подхвърли, че Пит май има проблеми с алкохола. Джоунси, който вече си беше изпатил заради проблемите на съпругата му с наркотиците, предпочиташе да не засягат тази тема, ала когато Хенри спомена за предложението на Бобъра след едноседмичния ловен поход да се отбият в Дери при Дудитс Кавел, той на драго сърце се съгласи. Отдавна не беше стъпвал в родното градче, пък и при вида на Дудитс на човек му олекваше на сърцето. Освен това…

Освен това си спомняше как бе попитал Хенри: „Нали възнамерявахме да посетим Дудитс, и то на деня на Свети Патрик? Не си спомням кога сме се уговорили, но е отбелязано на календара в службата.“ „Вярно е — бе отвърнал старият му приятел. — Така си беше.“ „Иди че разчитай на прословутия късмет на ирландците — техният светец-покровител ми изигра лоша шега“ — усмихнал се беше Джоунси.

Именно заради многобройните съвсем ярки спомени беше сигурен, че денят на злополуката е отминал. В подкрепа на предположението му съществуваха многобройни веществени доказателства, първото от които беше календарът в служебния му кабинет. Ала ето, че ужасните мартенски Иди33 като че отново бяха настъпили, но този път — и това беше ужасно нечестно — усещането беше още по-мъчително.

Предишният път споменът за деня на злополуката се изчерпваше със събитията докъм десет сутринта. Например, че беше в кабинета си и на крак отпиваше от кафето си, докато трупаше купчина книги, за да ги занесе в катедрата по история, където на специална маса всеки оставяше ненужните му вече помагала и учебници. Беше в ужасно настроение, но за нищо на света не си спомняше причината. Справката с календара, на който беше отбелязал неосъществената среща с Дудитс, показваше, че на петнайсети март е имал среща със студент на име Дефюниак. Нямаше представа за какво са разговаряли, но по-късно един от асистентите му беше споменал, че Дефюниак е представил есе на тема Нормандското нашествие, за да компенсира отсъствието си по време на провеждането на теста за краткосрочните оценки, затова предположи, че това е била причината за срещата. И все пак мисълта не му даваше покой — защо ли написването на някакво есе толкова бе разстроило старши асистент Гари Джоунс?

Независимо от лошото си настроение все пак си тананикаше някаква безумно безсъдържателна песничка, чийто припев гласеше: „Знам, че ще успеем, знам, че можем, можем да успеем, да, можем, да, можем, мили Боже…“

От този момент нататък спомените му бяха доста откъслечни — пожелава на секретарката Колийн приятно прекарване на празника на Свети Патрик, купува си от вестникарската будка пред сградата бостънския „Финикс“, хвърля дребна монета на някакъв скинар, който свири на саксофон и събира подаяния в отворения калъф на инструмента, застанал на моста за Кеймбридж (беше го съжалил, защото уличният музикант носеше тънък пуловер, а откъм реката духаше бръснещ ветрец), но след момента, в който трупаше на купчина книгите, почти всичко му се губеше. Бе дошъл в съзнание в болницата. В съседната стая някой монотонно повтаряше:

— Моля ви, помогнете. Не издържам повече, искам инжекция, къде е Марси, искам Марси! А може би му се беше причуло, може би гласът монотонно повтаряше: „Джоунси, искам Джоунси!“ Дали не бе старата проклетница Смърт, която се преструва на пациент? Беше загубила следите му — разбира се, твърде е възможно да го е изпуснала от погледа си сред тази огромна болница, скрила под покрива си много човешки болки и мъки — ала сега щеше да го открие. Мръсницата се опитваше да го измами, да го накара сам да се издаде.

Този път обаче успокояващият и прекрасен мрак, настъпил след предаването на книгите, се е разсеял. Този път си спомня, че след като пожелава на Колийн приятно изкарване на ирландския празник, я попита: „Знаеш ли как наричаме лекар, които извършва анални прегледи? Аналист.“ После излиза, но бъдещият Джоунси — такъв, какъвто беше през ноември, се е спотаил в съзнанието му като пътник без билет. Бъдещият Джоунси чува как сегашният си мисли: „Какъв прекрасен ден!“, докато отива на среща със съдбата в Кеймбридж. Опитва се да му каже, че ще си спести месеци на агония, ако вземе такси или автобус, но онзи не го чува. Може би бе вярна мисълта от един от любимите му научно-фантастични разкази за пътуване във времето, които четеше като юноша — колкото и да се опитваш, не можеш да промениш миналото.

Прекосява моста и макар ветрецът да е бръснещ, пролетното слънчице напича приятно и хвърля приятни отблясъци върху повърхността на река Чарлс. Изпява няколко строфи от Слънцето идва, после отново превключва на парчето на Пойнтър Систърс: „… да, можем, да, можем, да, можем, мили Боже…“, като размахва в ритъм куфарчето си. Сандвичът, приготвен от съпругата му, е вътре. Сандвич с варени яйца — мммм, страхотна вкусотия. А най-хубавото от всичко беше обаждането на Хенри и споменаването на девиза от младежките им години.

Ето го и саксофонистът, но каква изненада! Не стои в края на моста, а много по-нататък, близо до университетския кампус… застанал е пред едно от шантавите китайски ресторантчета. Зъзне от студ, а върху гладко избръснатия му скалп личат порязвания, свидетелстващи, че от него няма да излезе добър бръснар. Изпълнението му на „Тези глупави постъпки“ подсказва, че не го бива и за саксофонист. На Джоунси му се ще да го посъветва да стане дърводелец, актьор, терорист… каквото и да било друго, не и музикант. Вместо това на практика го окуражава, като пуска в калъфа на саксофона (подплатен с червено кадифе) не една монетка, а цяла шепа — наистина глупава постъпка. Казва си, че се е размекнал от слънчицето, препичащо след дългата и неприятна зима; от благоприятното развитие на срещата с Дефюниак.

Саксофонистът му благодари с поглед, но продължава да свири. На Джоунси му хрумва поредната смешка: „Как наричаме саксофонист, притежаващ кредитна карта? Оптимист.“

Продължава бодро да крачи, размахвайки куфарчето си, без да се вслушва в гласа на другото си „аз“, на онзи Джоунси, който е изплувал от месец ноември като пъстърва от друго измерение на времето: „Хей, Джоунси, спри! Достатъчни са само няколко секунди. Например можеш да се наведеш и да завържеш обувките си. (Съветът е безполезен — той носи мокасини. Скоро ще носи и гипсова обувка.) Ще се случи на кръстовището на Мас Авеню и Проспект Стрийт, където спира автобусът. Задава се тъмнозелен линкълн, шофиран от сбръчкан старец — изкуфял преподавател по история — който ще те помете като булдозер.“

Но увещанията са напразни. Колкото и да крещи, думите му остават нечути, сякаш телефонните линии са прекъснати. Невъзможно е да се върнеш в миналото, невъзможно е да убиеш собствения си дядо; невъзможно е да застреляш Лий Харви Осуалд, който е приклекнал до прозореца на шестия етаж на склада, до него в картонена чиния има парче желирано пиле, а той внимателно се прицелва с пушката, която е поръчал по каталог; невъзможно е да попречиш на себе си да прекосиш кръстовището на Мас Авеню и Проспект Стрийт, пъхнал под мишница бостънския „Финикс“, който никога няма да прочетеш. „Извинете, сър, но телефонните линии са прекъснати някъде в Джеферсън Тракт. Обикновено там техниката е тотално прецакана, ето защо не можете да се свържете с…“

В този момент — Господи, какво чудо! — отчаяното съобщение достигна целта си. В мига, в който той стига до ъгъла и застава на тротоара, готвейки се да пресече кръстовището, ненадейно получава съобщението.

— Моля? — попита удивено, а минувачът до него, първият, дето ще се наведе над него в едно минало, което може би за щастие не се е състояло, подозрително го измерва с поглед и промърморва: „Аз нищо не казах“, все едно до тях е застанал трети човек. Но Джоунси го чува отдалеч, защото наистина има трети човек, в съзнанието му звучи натрапчив глас, който много прилича на неговия и който му крещи да не слиза от тротоара, да се пази от…

Изведнъж чува как някой плаче. Поглежда отвъд кръстовището към Проспект Стрийт и — о, Боже! — Дудитс е там. Носи само долни гащи, а устата му е изцапана с нещо кафяво. Прилича на шоколад, но Джоунси знае истината. Знае, че засъхналата кафява коричка не е от размекнат шоколад, а от кучешка фъшкия, която в края на краищата мръсникът Ричи принуди Дудитс да изяде. С изненада забелязва, че хората го отминават, сякаш не е там.

— Дудитс! — извиква. — Дудитс, дръж се, човече, идвам при теб!

Втурва се да прекоси улицата, без да види приближаващата се кола, чийто шофьор е безпомощен да направи каквото и да било, освен да отмине; най-сетне разбира причината за злополуката — разбира се, главният виновник е старецът, който страда от болестта на Алцхаймер в ранен стадий и изобщо не трябва да сяда зад волана, но има и друга причина. До този момент е било обгърната в мрака, последвал удара, но сега е съвсем ясна — той е видял Дудитс и е хукнал към него, забравяйки да се огледа.

Съзира още нещо — подобие на капана за сънища, свързващ в едно цяло времето, изминало от 1978 година, когато за пръв път видяха Дудитс Кавел, както и бъдещето.

С крайчеца на окото си вижда как слънчевите лъчи се отразяват от стъклото. Някаква кола се приближава, и то с висока скорост. Минувачът, който стои до него на тротоара, господин Аз нищо не казах, надава вик: „Внимавай, човече, внимавай!“, но Джоунси не му обръща внимание. Защото на тротоара до Дудитс стои елен — прекрасно животно, голямо почти колкото човек. Миг преди линкълнът да го блъсне, Джоунси вижда, че ленът наистина е човек с оранжева шапка и оранжево яке като на сигналист. На рамото си като отвратителен талисман за късмет носи безкраката невестулка с грамадните черни очи. Опашката й — е обвита около шията на човека. „Господи, как можах да го взема за елен?“ — пита се Джоунси, сетне линкълнът го блъска и той се просва на платното. Чува приглушен звук, когато тазобедрената му кост се счупва.

2

За добро или за зло този път не го обгръща мрак — на Алеята на спомените са монтирани стълбове със силни неонови лампи. Ала кадрите от филма са несвързани, сякаш на обяд монтажистът е пийнал малко повечко и е забравил каква е последователността им. До известна степен усещането се дължи на странно изкривяване на времето — той като че живее едновременно в миналото, настоящето и бъдещето.

„По този начин пътуваме — казва някой и Джоунси разпознава гласа на човека, който викаше Марси и молеше да му сложат инжекция. — Когато ускорението премине известна граница, почва пътуването във времето. Всяко пътуване се основава на спомените.“

Минувачът на ъгъла, господин Аз нищо не казах, се навежда над него и го пита дали е добре, а като вижда, че е пострадал, обръща се към насъбралото се множество:

— Кой има клетъчен телефон? Трябва да повикаме линейка.

Вдига глава и Джоунси вижда раничката под брадичката му — вероятно се е порязал при бръсненето и дори не е забелязал. „Много е мил“ — мисли си той, внезапно вижда друг кадър — старчок с черен балтон и мека шапка — да го наречем стария куфелник Какво направих. Щура се по улицата като муха без глава и задава все същия въпрос на насъбралите се зяпачи. „Какво направих?“ Твърди, че никога не му е харесвало да шофира толкова голяма кола и пак пита: „Какво направих?“ Твърди, че не си спомня името на застрахователната си компания, само знае, че служителите й се представят като „хората с добри ръце“… и отново повтаря: „Какво направих?“ Отпред панталонът му е подмокрен и Джоунси, който лежи на улицата, неволно изпитва известно съжаление към стария глупак, ще му се да каже: „Ако искаш да разбереш какво си направил, погледни отпред. Здравата си се наквасил.“

Следват нови кадри, които не са свързани с предишните. Сега около него са се струпали още повече хора. Изглеждат прекалено високи, затова на Джоунси му се струва, че ги наблюдава от гледната точка на мъртвец, проснат в ковчега. Спомня си един разказ на Бредбъри — май заглавието му беше „Зяпачите“ — в който се разказваше как хората, събрани около мястото на злополуката (винаги са едни и същи), с изказванията си определят съдбата на пострадалия. Ако мълвят, че положението не е толкова трагично, че човекът е имал късмет, задето в последния момент шофьорът рязко е ударил спирачки, злополуката няма да има фатални последствия. Но зашепнат ли помежду си: „Изглежда много зле“, пострадалият ще умре. Винаги са едни и същи — хора с безизразни лица и любопитни погледи. Зяпачи, които жадуват да видят кръвта и да чуят стенанията на ранените.

Сред онези, които са се надвесили над него, тъкмо зад стария господин Аз не казах нищо, Джоунси вижда Дудитс Кавел, който сега е облечен и изглежда прилично — тоест около устата му няма следи от кучешки фъшкии. И Маккарти е тук. „На него май му приляга името Чукам на вратата“ — мисли си Джоунси. Присъства и още някой. Някакъв сив човек. Само че всъщност изобщо не е човек, а извънземният, който стоеше зад него до вратата на банята. Забележителни са само грамадните му черни очи, иначе физиономията му е съвсем безлична. Кожата му, дебела като на слон, още не се е сбръчкала и провиснала, атмосферните условия и околната среда още не са му повлияли. Но скоро и това ще се случи. Накрая този свят ще го разяде като киселина.

„Главата ти експлодира“ — опитва се да му каже Джоунси, но не произнася нито дума, устата му отказва да се отвори. Ала, изглежда, сивият човек го е чул, защото едва забележимо кимва.

— Губи съзнание — казва някой и преди кадрите отново да се сменят, Джоунси чува как господин Какво направих, човекът, който го е блъснал и е направил на сол тазобедрената му кост, заявява пред някого:

— Едно време ми казваха, че приличам на Лорънс Уелк.

3

Лежи в безсъзнание на носилката в линейката, но се наблюдава отстрани, досущ като в някое от многобройните описания на хора, чиято душа временно е напуснала тялото, след това се случва нещо, което по-късно никой няма да му разкаже — получава вентрикуларна тахикардия, докато разрязват крачола на панталона му, за да оголят хълбока му, който изглежда така, сякаш под кожата са напъхани запоени една за друга нескопосано изработени валчести дръжки. Много добре знае какво представлява вентрикуларна тахикардия, защото с Карла никога не пропускат епизод от сериала „Спешно отделение“, понякога дори гледат повторенията, и ето, че вижда електродите, вижда тубичката с гел, един от членовете на екипа за спешна помощ носи на дълъг синджир златен кръст, който се допира до носа на Джоунси, когато господин Спешно отделение се навежда над тялото на мъртвеца — да му се не види, пукнал е по пътя за болницата! Защо никой не му е казал, че е умрял в линейката? Нима мислят, че не го е грижа, че усмихнато ще подхвърли: „Това вече съм го виждал, няма страшно!“?

— Отдръпнете се! — изкрещява другият от екипа за спешна помощ, но миг преди да включат устройството, Джоунси се озърта и вижда, че всъщност това е майката на Дудитс. После електрошокът разтърсва тялото му. „Тлъстините му се разтрисат“, както би се изразил Пит, и макар онзи Джоунси, който наблюдава отстрани, няма тяло, все пак усеща преминаването на електричеството — страховит удар, който като бомба взривява нервните му окончания. Боже мили, това сигурно е краят!

Тялото му върху носилката подскача като риба на сухо, после застива. Медикът от екипа за спешна помощ, който се е привел зад Робърта Кавел, поглежда към екранчето на уреда и възкликва:

— Мамка му, още имаме права линия! Да повторим!

При повторението на процедурата кадрите отново прекъсват, а когато прожекцията на филма се подновява, Джоунси вече е операционната.

Не, почакайте, не е вярно! Част от него е върху операционната маса, остатъкът стои зад стъклото и наблюдава какво се случва в залата. Присъстват и двама лекари, ала не проявяват интерес към усилията на хирурзите да сглобят отново пациента, наподобяващ на героя от „Алиса в страната на чудесата“ Хъмпти Дъмпти, който е паднал от стената. Те играят карти. Над тях е окачен капанът за сънища, като по чудо пренесен тук от Бърлогата, който се полюшва под напора на топлия въздух от вентилационната шахта.

Джоунси няма желание да наблюдава случващото се отвъд стъклото — ужасява го червеният кратер, зейнал на мястото на хълбока му, и белезникавите счупени кости, които стърчат отвътре. Въпреки че е безплътен и няма стомах за да му се повдигне, все пак му прилошава.

Единият от лекарите, които седят на масичката зад него и играят карти, казва:

— Дудитс ни помогна да опознаем себе си. Той е най-хубавото, което някога ни се е случвало.

А другият промърморва:

— Така ли мислиш?

Внезапно Джоунси разбира, че лекарите са Хенри и Пит.

Обръща се към тях и май не е безплътен, защото вижда отражението си в стъклото на прозореца към операционната. Вече не е Джоунси. Не е човешко същество. Кожата му е сивкава, очите му са досущ черни луковици, взиращи се от безносото му лице. Превърнал се е в един от тях, в един от…

„В един от сивчовците — казва си. — Така ни наричат — «сивчовци». Някои ни викат «космически чернилки»“

Понечва да изрече на глас мислите си или да помоли верните си приятели да му помогнат — винаги са си помагали взаимно, стига да е било по силите им — но филмът отново се накъсва (дяволите да го вземат проклетия монтажист, дето се налива с алкохол през работно време!) и Джоунси се озовава в легло, в болнично легло, а в съседната стая някой крещи:

— Къде е Джоунси? Искам Джоунси!

„Знаех си — мисли си с мрачно задоволство. — Така и подозирах — че викат името Джоунси, не Марси. Чувам повика на смъртта, на Страшния жътвар, не бива да гъквам, за да не ме усети; веднъж ме изгуби сред тълпата, провали се и опитът му да ме отвлече, докато бях в линейката, а сега е в болницата и се е маскирал като пациент.“

— Моля ви, помогнете! — монотонно стене Страшният жътвар. — Не издържам, искам инжекция, къде е Джоунси, искам Джоунси!

„Ще си лежа тихичко, докато престане — мисли си той. — И без това не мога да помръдна. В бедрото ми са вкарали еднокилограмов метален шип, ще ставам едва след няколко дни, дори може би след седмица…“

Ненадейно с ужас осъзнава, че става, отхвърля завивките и става от леглото и макар да чувства как се отварят шевовете на хълбока и на корема му, как по бедрото му шурва кръвта на непознат донор и намокря космите на слабините му, той прекосява стаята, без дори да накуцва, а под слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, вижда сянката си на пода (слава Богу, вече не прилича на някой от сивчовците, които вече са мъртви), сетне отваря вратата. Незабелязано преминава по коридора покрай носилка на колелца, върху която е оставена подлога, покрай две медицински сестри, които разглеждат някакви снимки и се заливат от смях, насочвайки се към стаята, от която се чува монотонният глас. Неспособен е да спре, разбира, че е обвит от облака. Не от черно-червения облак, който и Пит, и Хенри са доловили — този облак е сив и той се носи сред него като уникална частица, непроменена от влиянието на сивата маса, като си мисли: „Именно мен търсят. Изглежда невероятно и безсмислено, но именно мен търсят. Защото… изглежда, облакът не може да ме промени?“

Да, май наистина е така.

Минава покрай три отворени врати, четвъртата е затворена. Върху нея има табела с надпис: „ВЛЕЗ. ТУК НЯМА ЗАРАЗА. IL N’Y A PAS D’INFECTION ICI“.

„Нагла лъжа — мисли си Джоунси. — Круз, Курц или каквото там му е името, може да е умопобъркан, но за едно има право — наистина има зараза.“

Кръвта се стича по бедрото му, долнището на пижамата му вече е обагрено в червено („Червеното вино вече се лее“ — както казваха едновремешните коментатори на боксовите мачове), но не чувства никаква болка. Нито пък се страхува от заразата. Той е необикновен, единствен по рода си… облакът може само да го носи със себе си, не и да го промени. Той отваря вратата и влиза.

4

Изненадва ли се, когато вижда на леглото проснат сивия човек с големите черни очи? Ни най-малко. Та нали когато за последен път го е видял в Бърлогата, главата на глупчото се взриви? В интерес на истината при това положение всеки би се озовал в болницата. Сега обаче главата му си е на мястото — наистина съвременната медицина прави чудеса.

Стаята е истински развъдник на червеникаво-златистата плесен, която покрива пода, перваза на прозореца, щорите; обвива дори лампата на тавана и бутилката (Джоунси предполага, че е пълна с гликоза), прикрепена към стойката; от валчестата дръжка на вратата на банята се спускат червеникаво-златисти израстъци, които са пропълзели и по крака на леглото.

Когато наближава сивото същество, което е завито с чаршаф до неокосената си тясна гръд, Джоунси забелязва, че върху нощното шкафче има само една картичка с пожелания за скорошно оздравяване. Под карикатурата, изобразяваща печална костенурка с лейкопласт на черупката, се мъдри надпис с големи букви: „ОТ СТИВЪН СПИЛБЪРГ И ВСИЧКИ ТВОИ ПРИЯТЕЛИ В ХОЛИВУД“.

„Това е сън, изпълнен с типичните необясними каламбури и шеги, известни само на посветените“ — мисли си той, но знае, че се самозаблуждава. Съзнанието му смесва фактите и понятията, смачква ги на пюре, за да бъдат преглътнати по-лесно, което е типично за сънищата; минало, настояще и бъдеще се преплитат, което също се случва само в сънищата, ала той знае, че не бива да го приема с лека ръка, самозалъгвайки се, че изживяването е само несвързана приказка, съчинена от подсъзнанието му. Уверен е, че някои епизоди наистина са се случили или се случват.

Странното създание не откъсва от него изпъкналите си очи. След секунда под чаршафа нещо се размърдва, отдолу изпълзява червеникавото животно, наподобяващо невестулка, което е убило Бобъра. Втренчено наблюдава Джоунси, то изпълзява нагоре, като си помага с опашката, и се свива на кълбо върху възглавницата до тясната глава на човекоподобното същество. „Хич не е чудно, че Маккарти се чувстваше зле“ — казва си Джоунси.

Кръвта, която продължава да се стича по бедрата му, е лепкава като мед и гореща като огън. Пада на едри капки на пода и човек би си помислил, че много скоро върху нея ще поникне цяла колония плесени, което обаче няма да се случи. Джоунси знае, че втори като него няма. Облакът може да го носи със себе си, не и да го промени.

„Тук не се тупка! — хрумва му, след секунда мислено добавя: — Шшшшт, запази го в тайна!“

Сивото създание апатично вдига ръка за поздрав. Тя има само три дълги пръста със светлорозови нокти, изпод които се процежда жълтеникава гной. Отвратителната течност се е събрала и в бръчките на лицето му, както и в ъгълчетата на очите му.

Наистина си закъсал — казва му Джоунси. — Ако ти инжектират малко „Драно“34 или лизол, ще те избавят от…

Внезапно му хрумва ужасяваща мисъл, която така го разтърсва, че е неспособен да се възпротиви на силата, тласкаща го към леглото. След миг краката му отново се раздвижват, стъпалата му оставят червени дири.

Нали няма да ми изпиеш кръвта като някой вампир?

Съществото на леглото се усмихва, без устните му да помръдват: Ние сме… вегетарианци, както бихте се изразили.

И Баузъра ли? — посочва Джоунси към безкраката невестулка, чиито устни се разтягат в гротескна усмивка, разкриваща страховитите й остри зъби. — И тя ли е вегетарианка?

Знаеш, че не е — отвръща сивото същество, а процепът, който му служи вместо уста, отново не се раздвижва — страхотен вентрилоквист е, няма спор. От някой цирк биха му дали луди пари да участва в програмата. — Но знаеш още, че не може да ти причини зло.

Защо? По какво се различавам от другите хора?

Умиращото сиво същество (ясно като бял ден е, че умира, загнилите му вътрешности причиняват постепенно разлагане на тялото) не отговаря, а Джоунси мислено повтаря: „Тук не се тупка!“ Нещо му подсказва, че сивчото би дал мило и драго да прочете именно тази му мисъл, обаче няма да му се отвори парашутът; способността да прикрива мислите си е част от онова, което го различава от останалите, прави го уникален, затова единственият му коментар е vive la diffѐrence!, но за всеки случай не го изрича гласно.

В какво се изразява разликата?

Кой е Дудитс? — пита сивчото и след като не получава отговор, отново се усмихва, без устните му да помръднат. — Ето, виждаш ли, и двамата се интересуваме от отговори, които другият не желае да даде. Предлагам да ги оставим настрана, но обърнати, за да не се виждат. Ще бъдат… каква е думата? Онази, която използвате при играта.

Криб35 — отговаря Джоунси. Вече долавя натрапчивата миризма на разлагаща се плът. Позната му е от онази нощ, когато беше полепнала по Маккарти. За кой ли път с горчивина си казва, че е трябвало да го застреля, да го убие и да остави безжизненото му тяло на снега под чакалото, монтирано сред клоните на кленовото дърво. Тогава и плесента, разпространяваща се в него, щеше да загине.

Точно така, криб — повтаря сивият. Капанът за сънища сега е тук — закачен е на тавана и бавно се върти над главата на съществото. — Ще оставим настрана онези карти, които искаме да запазим в тайна, и ще ги преброим малко по-късно.

Какво искаш от мен?

Сивото човече го наблюдава втренчено, без нито веднъж да премигне. Пък и едва ли би могло, след като няма клепачи, нито мигли.

Нито клепачи, нито мигли — повтаря то, само че с гласа на Пит. — Кой е Дудитс?

Джоунси така се стъписва, като чува гласа на Пит, че за едно бройка не отговаря… замалко е щял да попадне в капана, заложен от сивия хитрец. Независимо че е на прага на смъртта, съществото е умно и изобретателно. Джоунси си казва, че трябва да бъде нащрек и да внимава какво говори. Изпраща на сивия изображение на една кафява крава с табелка, провесена на шията. Надписът на табелката гласи: „КРАВАТА ДУДИТС“.

Странното същество отново се усмихва, без устните му да помръднат, но Джоунси мислено долавя усмивката му.

Кравата Дудитс — повтаря то. — Мисля, че послъгваш.

Откъде идвате? — на свой ред пита Джоунси.

От планетата Х. Напуснахме нашата умираща планета и дойдохме на земята, за да ядем пица, да теглим нисколихвени заеми и да учим италиански по папагалската система на Берлиц. — Този път Сивият говори досущ като Хенри, но след секунда превключва на собствения си глас… внезапно Джоунси с не особено голяма изненада открива, че всъщност това е неговият глас. Знае и в какво би го обвинил Хенри — че има халюцинации, предизвикани от смъртта на Бобъра.

Не, няма да ме обвини! — повтаря си мислено. — Сега Хенри е човекът-яйце и знае нещо, което му е като обица на ухото.

Хенри ли? Той скоро ще бъде мъртъв — с мислено безразличие заявява Сивият. Ръката му се прокрадва върху завивката, трите дълги пръста се вкопчват в ръката на Джоунси. Кожата му е топла и суха.

За какво говориш? — пита Джоунси, изтръпвайки от страх за съдбата на приятеля си, но умиращото същество, проснато на леглото, не отговаря. Това е поредната изчистена карта, затова и Джоунси следва примера му: — Защо ме повика тук?

Сивият изразява изненада, въпреки че лицето му остава безизразно.

Страшно е да умреш сам — отговаря. — Искам да бъда с някого в предсмъртния си час. Ще погледаме телевизия…

Не искам…

Ще излъчват филм, който държа да гледам. И на теб ще ти хареса. „Милост за сивите човечета“. Баузър, подай ми дистанционното.

Невестулката му хвърля поглед, изпълнен с омраза, и се плъзва надолу по възглавницата, помагайки си с опашката си — чува се стържещ звук, сякаш змия пълзи по скала. Устройството за дистанционно управление е на масичката и също е обрасло с мъх. Невестулката го грабва, обръща се и се плъзва обратно, като стиска между зъбите си устройството. Сивият пуска ръката на Джоунси (който изпитва облекчение, макар да не е отвратен от допира му), насочва дистанционното към телевизора и натиска бутона за включване. На екрана, върху който също има тъничък слой плесен, се появява образ — това е бараката зад хижата. В средата има нещо, покрито със зелен брезент. Още преди вратата да се отвори и Джоунси да види как самият той влиза в бараката, разбира се, че това вече се е случило. Главната роля в „Милост за сивите човечета“ се изпълнява от Гари Джоунс.

Изглежда, пропуснахме надписите с имената на участниците — заявява сивото същество, което се е разположило в съзнанието му, но всъщност филмът едва сега започва.

Тъкмо от това Джоунси най-много се страхува.

5

Вратата на бараката се отваря, влиза Джоунси. Облеклото му и аксесоарите към него, меко казано, не са в тон. Носи собственото си плътно яке, ръкавиците на Бобъра и една от старите оранжеви шапки на Леймар. Джоунси, който е вперил поглед в екрана на телевизора в болничната стая (преместил е стола за посетители и седи до леглото на господин Сив), си казва, че онзи, когото вижда в бараката, очевидно е пипнал заразата и е обрасъл с червеникав мъх. После си спомня, че сивчото е експлодирал на сантиметри от него — ако не целият, то главата му със сигурност се пръсна — и останките са полепнали по Джоунси.

Само че не си се взривил — казва. — Ти си… хвърлил семето си, а?

Шшшшт! — прошепва господин Сив, а невестулката заплашително се озъбва, сякаш да накара Джоунси да се държи по-учтиво. — Луд съм по тази песен, а ти?

Кадрите са придружени от песента на Ролинг Стоунс „Милост за дявола“, която е адски подходяща, защото названието й почти съвпада с названието на филма („Още с първата си роля се превърнах в звезда — казва си Джоунси. — Карла и децата направо ще се шашнат“), но всъщност той не я обича — незнайно защо го натъжава.

Как е възможно да ти харесва? — обръща се към сивчото, без да се страхува от острите зъби на невестулката — тя не може да му стори нищо и двамата го знаят. — Как е възможно? Тъкмо тази песен звучеше, когато ви избиваха.

Винаги ни избиват — отвръща господин Сив. — А сега замълчи и гледай филма. Тези епизоди са скучновати, но скоро ще стане по-интересно.

Джоунси скръства ръце на скута си, който е обагрен в червено — изглежда кръвоизливът най-сетне е престанал — и гледа филма „Милост за сивите човечета“, в който главната роля се изпълнява от единствения и неповторим Гари Джоунс.

6

Единственият и неповторим Гари Джоунс отмята брезентовото покривало от моторната шейна, вижда акумулатора, който е поставен в кашон върху тезгяха, и го поставя, като внимава правилно да свърже кабелите. Справя се успешно, въпреки че техническите му познания са, меко казано, оскъдни — в края на краищата той е преподавател по история, не механик, а представата му за обновяване на дома се свежда до това от време на време да придружава децата си да гледат филмите на историческа тематика, излъчвани по специалния канал, вместо „Ксена“. Ключът е на таблото и когато го завърта, светлинните индикатори проблесват — значи все пак правилно е свързал акумулатора — но двигателят не се включва, само стартерът задъхано изхърква.

— Да му се не види, ама че скапана работа — произнася монотонно. Струва му се, че дори и да иска, не е в състояние да изрази някакви чувства. Пода си по филмите на ужаса, гледал е дванайсет пъти „Нашествието на крадците на човешки тела“ (гледал е дори новата и доста глуповата версия с Доналд Съдърланд), за това разбира какво се случва с него. Откраднали са тялото му, точно така, откраднали са го. Само дето няма да има цяла армия от зомбита. Няма да има дори град, чиито жители са зомбита. Няма втори като него, изключителен е. Усеща, че Пит, Хенри и Бобъра също са необикновени (за Бобъра е по-правилно да се каже беше необикновен), но той ги превъзхожда. Не е редно сам да се хвалиш — добрата стока не се нуждае от реклама — но този случай е едно от малкото изключения, за които правилото не важи. Пит и Бобъра бяха необикновени, Хенри е по-необикновен, а той, Джоунси, е най-необикновеният. Та той дори тупка главната роля във филма за себе си! „Не е ли върхът?“ — би казал по-големият му син.

Сивото същество на леглото извръща поглед от екрана, на който Джоунси Едно възсяда моторната шейна, към Джоунси Две, който седи, отпуснал ръце върху окървавеното долнище на пижамата си.

Какво криеш? — пита то.

Нищо.

Защо непрекъснато виждаш някаква тухлена стена? Какво означава 19, освен че е просто число? Кой е казал: „Майната им на «Тигрите»“ и какво означава това? Какво представлява тухлената стена? С кой период от време е свързана? Какво означава, защо все нея виждаш?

Чувстваше как господин Сив се мъчи да изкопчи истината от него, но знае, че засега е в безопасност. Облакът може да го носи със себе си, не и да го промени. Изглежда, че не могат и да проникнат в дълбините на съзнанието му. Поне засега.

Прави му знак да млъкне и повтаря неговите думи:

Замълчи, гледай филма.

Съществото напрегнато го изучава с изпъкналите си очи (досущ очите на насекомо и още по-точно — на богомолка) и Джоунси чувства как сякаш проникват в него. След секунди усещането изчезва. Господин Сив бърза; рано или късно ще пробие бронята, защитаваща онзи Джоунси, който още не му е подвластен, и ще научи всичките му тайни.

Междувременно продължават да гледат филма. А когато безкраката невестулка с остри зъби, около която се разнася миризмата на антифриз, пропълзява в скаута на Джоунси, той не й обръща внимание.

Джоунси Едно и Джоунси Бараката (всъщност той вече не е той, а господин Сив) търси връзка с друго създание. Разполага с богат избор, мозъчните вълни се препокриват, както се случва късно нощем с предаванията на различни радиостанции, и той лесно открива носителя на необходимата му информация. Все едно да отвориш файл в компютъра си и да откриеш вместо думи триизмерен филм.

Информационният източник на господин Сив е Емил Бродски, живущ в Менло Парк, Ню Джърси. Той има чин сержант, механик е и отговаря за поддържането на техниката. Само че докато е член на екипа на Курц, осъществяващ тайна мисия, Бродски няма офицерско звание. Същото се отнася и за колегата му. Към висшите офицери се обръща с „шефе“, а към онези с по-нисък ранг от неговия чин (които в случая са една шепа хора) с „хей ти“. Ако не знае кой какъв е, избира неутралното „приятелче“.

Над района летят реактивни самолети, които не са много на брой (ако облаците се разпръснат, при бръснещ полет ще заснемат всичко необходимо), но и без това Бродски няма нищо общо с тях. Излитат от базата на Националната гвардия, разположена в Джеферсън Тракт. Неговото задължение е да се занимава с обслужването на хеликоптерите и камионите, чийто брой непрекъснато се увеличава (от пладне насам всички пътища в района са затворени и единствените превозни средства по шосето са тъмнозелени камиони със заличени опознавателни знаци). Възложена му е задачата да инсталира минимум четири генератора, захранващи с електричество базата край магазинчето на Гослин. Електричеството е необходимо за задействане на сензорите, долавящи всяко движение, за лампите, монтирани на високи стълбове и осветяващи периметъра, както и за уредите в командния център, помещаващ се в една от караваните.

Курц все повтаря, че много държи на осветлението — настоява и нощем в базата да бъде светло като посред бял ден. Повечето лампи са монтирани около обора, където някога кротко пасяха четиринайсетте крави на Реджи Гослин, са издигнати две големи палатки. На покрива на по-голямата, която е зелена, е написано „ИНТЕНДАНСТВО“. Другата палатка е бяла и без надпис, в нея няма газови печки както в другата, пък и не са необходими. Джоунси разбира, че това е полева морга. Сега в нея има само три трупа (единият е на някакъв банкер, който се е опитал да избяга — ама че наивен глупак!), но скоро ще пристигнат още. Освен ако не се случи нещо, което да затрудни или да попречи на събирането им. Курц, който е най-големият шеф, ще бъде безкрайно доволен от подобно разрешение.

Всичко това не е важно. Задачата, с която е натоварен Джоунси Едно, е Емил Бродски, живущ в Менло Парк, Ню Джърси.

С бърза крачка Бродски прекосява разкаляния терен между площадката за приземяване на хеликоптерите и сайванта, в който държат риплипозитивните (броят на които непрекъснато нараства — гледат като треснати с мокър парцал, което е типично за хора, за пръв път попаднали в затвора, викат охраната, молят за цигари и информация, заплашват). Емил Бродски е нисък и набит, косата му е много късо подстригана, а в лицето прилича на булдог — физиономията му е идеална за реклама на евтини пури (всъщност Джоунси знае, че Емил е ревностен католик, който никога през живота си не е пушил). В момента е затънал до гуша в работа. Носи слушалки с микрофон и непрекъснато поддържа радиовръзка с конвоя, който ще достави гориво, и който се движи по магистрала 95 — пристигането им навреме е много важно, защото хеликоптерите ще се върнат с празни резервоари от мисията — но той разговаря и с Камбри, който крачи редом с него; обсъждат подготвянето на контролно-командния пункт, който Курц е наредил да бъде готов най-късно до полунощ. Говори се, че мисията ще приключи максимум за четирийсет и осем часа, но никой не го знае със сигурност. Според носещите се слухове най-важният обект, известен под кодовото название „Синьо момче“, вече е бил обезвреден, обаче Бродси се пита откъде ли е изтекла информацията, след като големите бойни хеликоптери още не са се върнали. Пък и задачата им тук е елементарна — да подготвят всичко и после да завъртят копчето.

Не щеш ли, изведнъж хората с лицето на Джоунси стават трима — единият гледа телевизия в болничната стая, която е обрасла с плесен, вторият е в бараката при моторната шейна… а Джоунси Три ненадейно се е появил в съзнанието на ревностния католик Бродски. Емил се заковава на място и вдига поглед към побелялото небе.

Камбри прави две-три крачки, преди да осъзнае, че спътникът му е спрял като ударен от гръм посред калното пасище. Наоколо тичат хора, над лагера кръжат хеликоптери, оглушително реват двигатели, но той стои неподвижно като робот с изчерпани батерии.

— Шефе, какво ти е? — колебливо пита Камбри. — Добре ли си?

Бродски не отговаря… всъщност не отговаря на подчинения си, а се обръща към Джоунси едно, който се намира в бараката: Отвори капака на двигателя и ми покажи свещите.

Онзи се позатруднява, но Емил го напътства. След няколко секунди Джоунси се навежда над малкия двигател, без да го вижда — очите му са като чувствителни камери, препредаващи образа.

— Шефе, какво ти става? — разтревожено пита Камбри.

— Нищо ми няма — бавно и отчетливо заявява Бродкски и смъква слушалките — гласовете, които звучат в тях, го разсейват. — Остави ме на мира — обмислям нещо.

После се обръща към Джоунси. Някой е извадил свещите. Огледай се… Ето ги. В края на тезгяха.

В единия край на работната маса стои буркан с бензин. Капачката е пробита с отвертка, та да излизат изпаренията. В течността са потопени две свещи „Чемпийн“ досущ като отрязани крайници в стъкленица с формалин.

— Подсуши ги — казва Бродски. — Добре ги подсуши. — А когато колегата му смаяно го пита какво да подсуши, той разсеяно му заповядва да си затвори плювалника.

Джоунси изважда свещите, грижливо ги подсушава, после ги поставя, следвайки указанията на механика.

Опитай сега — казва му Бродски, този път без да помръдне устните си, а двигателят изръмжава. — Провери дали е заредена с бензин.

Джоунси се подчинява, сетне му благодари.

— Няма защо, шефе — отвръща механикът и отново поема по пътя си. Крачи толкова бързо, че Камбри трябва да подтичва, за да върви редом с него. Прави му впечатление учудването на шефа му, когато забелязва, че слушалките са провесени на шията му.

— Да му се не види, каква беше тая история? — любопитства той.

— Нищо особено — отговаря Бродски, макар да осъзнава, че се е случило нещо много странно. Смътно си спомня, че е разговарял с някого… че е давал някакви съвети, макар почти всичко вече да се е заличило от съзнанието му. Добре си спомня инструктажа, получен призори, когато положението започна да се напича. Курц изрично беше заповядал всеки един от екипа да рапортува, ако забележи нещо необичайно. Онова, което току-що преживя, спада ли към необичайните събития? Всъщност какво се случи?

— Май получих мозъчен спазъм — промърморва. — Затънал съм до гуша в работа, а времето все не стига. Хайде, синко, не изоставай.

Камбри се старае да не изостава, а Бродски отново повежда разговор с водача на конвоя и с подчинения си, ала в паметта му все още се върти някакъв друг разговор, който вече е приключил случилото се необичайно ли е? Може би не е. Ни най-малко не е нещо, което може да сподели с онзи некадърник Пърлмътър — този левак си въобразява, че онова, което не е записано в бележника му, не съществува. Дали все пак да разкаже на Курц за преживяването си? В никакъв случай. Уважава дъртия лешояд, но много повече се страхува от него. Всеки от екипа се страхува от Курц. Няма спор, че е умен и смел, но същевременно е готов за лудницата. Бродси гледа да не му се мярка пред очите.

Ами Ъндърхил? Да разговаря ли с Оуен Ъндърхил?

Може би трябва… а може би не. При подобни положения има опасност да загазиш, без да си виновен. Вярно е, че преди няколко минути му се бяха причули гласове — по-точно — един глас — но вече се чувстваше много по добре. И все пак…

Джоунси форсира двигателя на моторната шейна, излиза от бараката и се насочва към Просеката. Когато минава покрай Хенри, усеща присъствието му — приятелят му се е скрил зад едно дърво и едва се въздържа да не изкрещи — но успява да скрие тази мисъл от облака, заобикалящ мъничкото, останало от истинското му „аз“. Почти сигурно е, че го вижда за последен път — Хенри едва ли ще излезе жив от тази гора.

Искрено съжалява, че не е имал възможност да се сбогува с него.

7

Не знам кой е заснел този филм — заявява Джоунси, — но във веси случай няма смисъл хората от творческия екип да си подготвят смокингите за официалното раздаване на Оскарите. Всъщност…

Оглежда се и вижда само заснежени дървета. Втренчва се пред себе си, ала пред очите му като дълга лента се размотава Просеката, а моторната шейна вибрира между бедрата му. Никога не е бил в болницата, нямало е никакво сиво човече. Всичко е било само сън.

Не, отново греши. Наистина се намира в стая. Но не е в болницата. Няма легло, телевизор, стойката за системи също липсва. Всъщност няма нищо освен табло за съобщения, на което са прикрепени карта на северния район на Нова Англия с отбелязани определени маршрути — маршрутите, следвани от ловците — и моментална снимка на девойка в юношеска възраст — полата й е запретната, между бедрата й се виждат златисти косми. Той гледа Просеката през прозореца. Нещо му подсказва, че това е прозорецът на болничната му стая. Но там имаше нещо, което го смущаваше. Наложило се бе да се махне, защото…

„Защото ме дебнеше опасност — мисли си… макар че нито тук, нито където и да било е безопасно за него. И все пак… в тази стая се чувства мъничко по-сигурен. Това е последното убежище и той го е украсил със снимката, която май всичките четирима се надяваха да видят, когато през далечната 1978 година преминаха по онази алея. Снимката на Тина Джийн Слопингър или както там й беше името. — Някои от преживяванията ми бяха действителни… Възстановени спомени, както бе казал Хенри. Мисля, че наистина видях Дудитс в деня на злополуката. Затова прекосих улицата, без да се огледам. Колкото до сивото същество… сега аз съм господин Сив, нали? С изключение на една част от мен, намираща се в прашната и безинтересна стая, чийто под е осеян с използвани презервативи, а на таблото е прикрепена снимка на момиче, сега съм господни Сив. Вярно ли е?“

Не получава отговор. Което само по себе си е най-красноречивият ответ.

Но как се е случило? Как съм се озовал тук? И защо? Каква е причината?

Отново никой не му отговаря, а най-страшното е, че и той е в невидение. Приятно му е, че се намира някъде, където още може да бъде самият себе си, изпитва удивление с каква лекота останалата част от живота му е била похитена. За кой ли път горчиво съжалява, че не е застрелял Маккарти.

8

Мощна експлозия разтърси деня и макар взривът да беше избухнал на километри разстояние, беше толкова силен, че снегът, започна да се свлича от клоните на дърветата. Съществото на моторната шейна дори не се озърна. Знаеше какво се е случило. Войниците са взривили космическия кораб. Плесента е унищожена.

След няколко минути пред погледа му се появи заслонът. Пит лежеше в снега, единият му крак още беше затиснат от падналия покрив. Изглеждаше мъртъв, но не беше. Съществото чуваше мислите му — човекът на снега знаеше, че дори да се престори на мъртъв, номерът няма да мине. Когато то спря шейната и изключи двигателя, Пит вдигна глава и печално се усмихна, разкривайки малкото си останали зъби. Левият ръкав на канадката му беше почернял, материята сякаш се беше разтопила. Четирите пръста на дясната му ръка бяха счупени. По кожата му, доколкото се виждаше, разбира се, беше плъзнала плесента.

— Ти не си Джоунси — каза. — Какво направи с Джоунси?

— Ставай, Пит — подкани го Сивият.

— Няма да отида никъде с теб. — Човекът на снега вдигна осакатената си ръка, чиито пръсти, наподобяващи на прекършени пръчки, бяха покрити с червеникаво-златиста растителност, и избърса челото си. — Чупката оттук! Яхвай понито си и се разкарай!

Господин Сив сведе главата си, която доскоро беше на Джоунси (Доунси наблюдаваше сцената през прозореца на някогашната канцелария на братята Тракър, неспособен да помогне или да промени хода на събитията), и се втренчи в безпомощния човек на снега. Пит закрещя, тъй като мъхът по цялото му тяло започна да се вкоренява още по-дълбоко в мускулите и в нервите му. Докато се мяташе от непоносимата болка, стъпалото му се измъкна изпод ината и без да престава да крещи, той се сви на кълбо. От устата и от носа му отново шурна кръв. Нададе нов писък, при което изхвръкнаха още два зъба.

— Ставай, Пит!

Безпомощният човек избухна в ридания, притисна до гърдите си осакатената си дясна ръка и се помъчи да стане. Първият опит беше пълен провал и той отново се просна на снега. Сивият безмълвно го наблюдаваше, без да слезе от моторната шейна.

Джоунси усети болката, отчаянието и нечовешките болки, които изпитваше приятелят му. Най-ужасяващ му се стори страхът, затова реши да рискува.

— Пит!

Шепотът беше едва доловим, но Пит го чу. Вдигна глава и Джоунси видя изкривеното му от болка лице, покрито с плесен. Изтръпна, когато приятелят му навлажни устните си с език, също обрасъл с отвратителната растителност, пренесена от космоса. Навремето Пит Мур мечтаеше да стане астронавт. Навремето се беше изправил срещу много по-големи от него момчета, за да защити едно безпомощно създание. Не заслужаваше подобна съдба.

Тук не се тупка!

Пит се усмихна, макар че лицето му беше разкривено от болката. Беше едновременно прекрасно и сърцераздирателно. Този път успя да се изправи на крака и закуцука към моторната шейна.

Джоунси, който още се намираше в бившата канцелария, в която е затворник, видя как валчестата дръжка на вратата се превърта наляво-надясно.

Какво означава това? — попита господин Сив. — Какво означава че „тук не се тупка“? Какво търсиш тук? Хайде да се върнем в болницата и да погледаме телевизия. Всъщност как изобщо се озова на това място?

Ред беше на Джоунси да си спести отговора и той го стори с огромно удоволствие.

Ще разбера — заяви Сивият. — Ще проникна вътре, когато му дойде времето. Дълбоко грешиш, ако си въобразяваш, че вратата, която си залостил, може да ме спре.

Джоунси благоразумно си замълча — нямаше смисъл да предизвиква съществото, което се беше настанило в тялото му — макар да знаеше, че не греши. От друга страна, не смееше да напусне убежището си; сигурен бе, че опита ли, ще бъде погълнат. Бе само зрънце, пренесено от облака, парченце несмляна храна в стомаха на извънземното.

Каза си, че е най-добре да си мълчи и да действа благоразумно.

9

Пит се качи на шейната зад господин Сив и обгърна кръста на Джоунси. След десетина минути минаха край преобърнатия джип и Джоунси разбра защо Пит и Хенри толкова са се забавили на връщане от магазина. Цяло чудо бе, че са останали живи. Щеше му се да огледа скаута, но Сивият не намали скоростта и шейната продължи да се плъзга по заснежения път, оставяйки дълбоки дири.

На около пет километра разстояние от преобърнатия джип се издигаше хълмче; когато го превалиха, Джоунси видя жълто-бяло кълбо от светлина, увиснало на около трийсет сантиметра височина над пътя, което сякаш ги чакаше. Изглеждаше нажежено като електрожен на заварчик, но очевидно впечатлението беше илюзорно, защото снегът под него изобщо не се бе разтопил. Почти беше сигурен, че това е едно от огнените топки, които с Бобъра бяха видели да подскача сред облаците над животните, бягащи от Дерето.

Имаш право — каза Сивият. — Виждаш нещо, на което някои казват „прожектор“. Не са останали много… може би дори е последното.

Джоунси безмълвно се взираше през прозореца на бившата канцелария, превърнала се в негова килия. Усеща ръцете на Пит, които са го прегърнали през кръста — приятелят му се държи най-вече, защото се подчинява на инстинкта за оцеляване, както почти сразен боксьор се вкопчва в съперника си, за да не падне на ринга. Главата, която се опира на гърба му, тежи като камък. Пит се е превърнал в истински развъдник на червеникаво-златистата плесен — наоколо е студено, а неговото тяло — топло и предлага идеални условия за развитие на растителността. Но за какво е притрябвал Пит на господин Сив, Джоунси няма дори най-бегла представа.

„Прожекторът“ продължава да ги води по пътя още около километър, сетне изведнъж се отклони към гората. Плъзна се между два високи бора и изчака пътниците, като се въртеше на сантиметри от заснежената земя. Джоунси чу как Сивият нареди на Пит да се държи здраво.

Полярната котка с ръмжене се заизкачва по някакво хълмче, шейната оставяше дълбоки следи и вдигаше облаци от сняг. Когато навлязоха в гората, често попадаха на места, на които почти нямаше снежна покривка; там веригите на Полярната котка гневно тракаха върху замръзналата камениста земя, скрита под тънък слой почва и борови иглички. Сега се движеха на север.

След десет минути шейната попадна на участък, покрит с гранит и отскочи, а Пит изкрещя и се катурна назад. Сивият спря шейната. „Прожекторът“ също престана да се движи и въртейки се, увисна над снега. На Джоунси му се стори, че светлината му едва забележимо е помръкнала.

— Ставай! — заповяда господин Сив. Беше се обърнал на седалката и се взираше в падналия човек.

— Не мога! — изстена Пит. — Свършено е с мен, човече. Не…

Изведнъж нададе вой и се замята на земята, а ръцете му — едната обгорена, другата — осакатена, се гърчеха.

Престани! — извика Джоунси. — Ще го убиеш!

Господин Сив изобщо не му обърна внимание, а с убийствено безразличие продължи да наблюдава Пит, в чиято плът все по-дълбоко се вкопаваше космическата растителност. Най-сетне Джоунси почувства, че Сивият отслабва хватката си. Олюлявайки се, Пит се изправи на крака. На страната му имаше нова порезна рана, която вече се изпълваше с червеникаво-златистата плесен. Изглеждаше замаян, потъмнелите му очи бяха насълзени. Повторно възседна моторната шейна и отново се хвана за кръста на Джоунси.

Дръж се за якето ми — прошепна му Джоунси и докато Сивият се обръщаше, за да включи двигателя на моторната шейна, той почувства как Пит се вкопчи за дрехата му. — Тук не се тупка, нали?

Тук не се тупка — сякаш отдалеч повтори Пит.

Изглежда, този път вниманието на господин Сив беше заето с друго, защото не се намеси в безмълвната размяна на реплики. Огненото кълбо, което вече не блестеше така ярко, но продължаваше да се движи бързо, отново се понесе на север… по-точно в посока, която според Джоунси беше северна. Откакто моторната шейна слаломираше между дървета, високи храсти и остри скали, беше загубил ориентация. Някъде зад тях непрекъснато се чуваха изстрели, все едно някой се упражняваше в стрелба по подвижна мишена.

10

След около час Джоунси най-сетне разбра защо Сивият си е направил труда да вземе Пит със себе си. Случи се в мига, в който прожекторът, чиято светлина постепенно отслабваше, напълно угасна. Явлението беше придружено от изпукване, като че някой спука надут хартиен плик, облаче прах се спусна на земята.

Намираха се на билото на хребет, обрасъл с дървета, извисяващ се посред Бог знае къде. Пред тях беше гъсто заселената долина, покрита с дебела снежна пелена, отвъд нея стърчаха ерозирали хълмове и се простираха мочурища, не се виждаше нито една светлинка. А като капак започваше да се свечерява.

Пак ни забърка в голяма каша — си каза Джоунси, но този път господин Сив като че ли не се изненада и не му поиска обяснение. Изключи двигателя, но не понечи да слезе от моторната шейна.

Къде е север? — попита, ала очевидно не се обръщаше към Джоунси.

Пит отговори с глас, в който се прокрадваха умора и отчаяние.

— Откъде да знам? Как да се ориентирам, като не се вижда залязващото слънце? Отгоре на всичко едното ми око е съвсем прецакано.

Сивият обърна глава и Джоунси видя, че лявото око на приятеля му липсва. Клепачът бе силно повдигнат и му придаваше глуповато изражение на изненада. В очната кухина беше пораснала истинска джунгла от космическата растителност. По-дългите филизи провисваха от вдлъбнатината и гъделичкаха страната на Пит, покрита с набола брада. Други бяха преплетени в оредяващата му коса като червеникаво-златисти кичури.

Знаеш!

— Може би — промърмори Пит. — А може би не желая да ти покажа посоката.

Защо?

— Защото твоите желания са вредни за нас, грознико! — отсече Пит, при което Джоунси изпита абсурдно чувство на гордост.

После се случи нещо, което заличи всички негови чувства освен ужаса. Растителността в очната кухина сякаш потръпна. Пит изкрещя и закри с длани лицето си. За миг, който му се стори цяла вечност, Джоунси си представи как червеникаво-златисти пипала проникват в мозъка на приятеля му и се разперват като силни пръсти, стискащи сива гъбеста маса.

Хайде, Пит, кажи му! — изкрещява той. — За Бога, кажи му!

Плесента престана да си движи. Пит отпусна ръце. Лицето му (доколкото се виждаше изпод червеникаво-златистата растителност) беше бледо като платно.

— Къде си, Джоунси? — попита. — Има ли място и за мен?

Отговорът, разбира се, беше отрицателен. Единственият и неповторим Гари Джоунс неи проумяваше какво му се е случило, но знаеше, че оцеляването му — едничкото останало зрънце от истинската му същност — някак си зависи от оставането му в бившата канцелария. Сигурен бе, че ако само открехне вратата, завинаги ще изчезне.

Пит кимна и промърмори:

— Така и предполагах. — Сетне се обърна към другия: — А ти престани да ми причиняваш болка.

Сивият се взираше в него през очите на Джоунси, без да обещава каквото и да било.

Пит въздъхна, вдигна обгорената си ръка, протегна пръст. Затвори очи и започна да поклаща пръста си… напред-назад, напред-назад… В този момент Джоунси почти проумя всичко. Как се казваше онова момиченце? Май фамилията й беше Рикънхауър. Да, точно така. Не си спомняше името й, но кой би забравил толкова трудна за произнасяне дума като Рикънхауър? Тя също бе възпитаничка на училището „Мери М. Сноу“ или другояче казано Академията за олигофрени, макар ме с Дудитс бяха от различни випуски. Когато малката посещаваше Академията за олигофрени, той вече беше прехвърлен в училището за професионална подготовка. А Пит? Пит беше известен със способността си да си спомня всичко с най-незначителните подробности, но след като се запознаха с Дудитс…

Думите нахлуха в съзнанието на Джоунси, докато стоеше до прозореца на мръсната си килийка и наблюдаваше света, който му бяха откраднали… всъщност не бяха думи, а отворени гласни, притежаващи необикновена мелодичност и красота:

„Виаи Дияа, Ит? Виждаш ли Дирята, Пит?“

Пит, който изглеждаше някак унесен, но и изумен, бе потвърдил, че я вижда, после замахва с пръст както сега.

Пръстът престана да се поклаща, само връхчето му едва забележимо вибрираше, подобно на лескова пръчка за откриване на подпочвени води, която е попаднала на водоизточник. Сетне Пит посочи хребета малко вдясно от курса, който следваше господин Сив.

— Натам е — промълви. — Натам е север. Ориентирай се по ей онази скала с боровото дърво по средата. Виждаш ли я?

Да, виждам я. — Сивият се обърна и отново включи двигателя на моторната шейна. Джоунси се запита колко ли гориво е останало в резервоара.

— Ще ми позволиш ли да сляза? — попита Пит, но въпросът му имаше друго значение: „Ще ми позволиш ли да умра?“

Не!

Отново потеглиха. Пит, който с всяка изминала минута губеше сили, отново се вкопчи в якето на Джоунси.

11

Заобиколиха високата скала, а когато се озоваха на билото на най-високия хълм след нея, Сивият отново спря шейната, за да се консултира с новия си водач, който беше заменил „прожектора“. След като Пит му даде нови указания, потеглиха по тесен път, който водеше на северозапад. Дневната светлина все по-бързо гаснеше. Веднъж чуха бръмченето на приближаващи се хеликоптери — може би бяха два или най-много четири. Господин Сив рязко насочи шейната в крайпътните храсталаци, без да обръща внимание на тънките вейки, които израниха до кръв лицето на Джоунси. Пит отново политна назад и падна. Синият изключи двигателя на моторната шейна, после завлече стенещия човек сред най-гъстите храсти. Изчака преминаването на хеликоптерите, но Джоунси усети как извънземният прониква в съзнанието на един от пилотите — може би проверяваше дали Пит не го е излъгал. След като вертолетите отлетяха на югоизток, вероятно завръщайки се в базата, господин Сив включи двигателя на шейната и отново потеглиха. От небето започна да се сипе сняг.

След час спряха пред друго възвишение, а Пит за трети път падна от шейната, само че сега се изтъркаля настрани. Вдигна глава, ала лицето му вече почти не се виждаше под гъстата космическа растителност. Помъчи се да каже нещо, но не успя — червеникавият мъх не само беше полепнал по езика му, но запълваше устната му кухина.

Не мога, човече! Не мога повече! Моля те, остави ме на мира!

— Добре — заяви Сивият. — Вече не си ми необходим.

Пит! — изкрещя Джоунси, после се обърна към похитителя си: — Не! Недей!

Разбира се, онзи изобщо не му обърна внимание. За миг на Джоунси му се стори, че вижда разбиране в незасегнатото око на приятеля си. Разбиране и облекчение. През този миг той още можеше мислено да се свързва с Пит, който беше негов приятел от детинство, който обичаше да застава пред гимназията и с длан да прикрива устата си, сякаш пуши цигара, който мечтаеше да стане астронавт и да види света, кръжейки с космически кораб около Земята, който бе един от четиримата, спасили Дудитс от проклетите грубияни.

Усещането продължи не повече от секунда. Сетне почувства как нещо изскочи от съзнанието на Сивия, при което червено-златистата растителност върху Пит не само се раздвижи, но се сви. С ужасяващо пращене в черепа му зейнаха пет-шест пукнатини. Лицето му — по-точно онова, което беше останало от лицето му — се съсухри, и за частица от секундата той се превърна в немощен старец. Падна по корем, силният сняг започна да го затрупва.

Мръсник!

Господин Сив посрещна с мълчание гневното възклицание на Джоунси — изражението му подсказваше, че му е безразлично как го наричат. Обърна се напред, ала в този момент непрекъснато усилващият се вятър внезапно стихна, сред снежната завеса се отвори пролука. На около осем километра на северозапад от мястото, на което се намираха, Джоунси видя движещи се светлини. Не бяха „прожектори“, а фарове на превозни средства. На камиони, които се движеха в колона по магистралата. Сигурен бе, че няма леки коли, а само камиони. Този район в Мейн вече беше подчинен само на военните.

Теб търсят, гаднико! — процеди миг преди моторната шейна отново да потегли. Пролуката в снежната завеса изчезна и камионите вече не се виждаха, но навярно Сивият лесно щеше да намери магистралата. С помощта на Пит се беше добрал до карантинната зона, в която хората се чувстваха в безопасност. За по-нататъшното си предвижване разчиташе на Джоунси, защото Джоунси беше различен, а най-важното — не бе засегнат от заразата. Незнайно защо плесента не се разпространяваше върху него.

Никога няма да им се изплъзнеш! — заяви.

Грешиш — възрази господин Сив. — Ние винаги умираме и оцеляваме. Винаги губим и винаги печелим. Дори да не ти харесва, Джоунси, трябва да се примириш с мисълта, че ние сме бъдещето.

Ако е вярно, това е най-убедителната причина да живеем с миналото — отговори единственият и неповторим Гари Джоунс, но не получи отговор. Съществото, наречено господин Сив, вече го нямаше, сляло се бе с облака. Останала бе само честица от него, която използваше двигателните способности на гостоприемника си, за да насочи моторната шейна към магистралата. А Джоунси, който беше безпомощно оръдие за изпълнение на неизвестната му мисия, изпитваше поне малка утеха при мисълта, че похитителят не знае как да се добере до онази мъничка и последна частица от него, скрита в бившата канцелария на братята Тракър. И още, че Сивият не знаеше за Дудитс, неизвестно му бе и значението на фразата „Тук не се тупка!“.

Нямаше да му позволи да го научи.

Поне засега.

1

Според Арчи Пърлмътър, някогашен отличник на гимназиалния випуск, удостоен с честта да произнесе речта от името на всички абитуриенти (темата беше „Предимствата и отговорностите на демокрацията“), някогашен скаут, ревностен презвитерианец и възпитаник на военната академия „Уест Пойнт“, „Супермаркетът на Гослин“ вече изглеждаше нереален. Сега към постройката бяха насочени мощни прожектори, които й придаваха вид на филмов декор. И то не декор за какъвто и да било филм, а за епична творба на Джеймс Камерън, при заснемането на която само разходите за изхранването на екипа са толкова големи, че биха осигурили прехраната за всички хаитяни в продължение на две години. Дори постепенно усилващият се снеговалеж не помрачаваше светлината, нито променяше илюзията, че всичко — от прогнилата дървесина на постройката, двата килнати димоотвода на покрива, да единствената ръждясала бензинова колонка отпред — е само част от декора.

„Това е краят на първа сцена — мислеше си Пърли, докато крачеше бързо, пъхнал под мишница неизменния си списък със задачи. (Арчи Пърлмътър се мислеше за човек с артистична натура, чиито произведения биха могли да имат голям успех и да му донесат много пари.) Нов кадър. Намираме се в магазинче в оскъдно населен район. Местните старчоци са насядали около кюмбето — не около малкото, което е в канцеларията на Гослин, а около по-голямото в самия магазин — а навън се сипе сняг. Обсъждат странните светлини в небето… изчезналите ловци… сивите човечета, които неколцина души са видели да се крият в гората. Собственикът на магазинчето — героят е известен като старият Роситър — смръщва вежди. «Ама и вас си ви бива — промърморва с типичния си местен диалект, — чешете си езиците като някои бабички!»; в този момент всичко наоколо се озарява от силна светлина (също като във филма «Близки срещи с третия вид») и някакъв неидентифициран летящ обект се приземява наблизо. От него мигом изскачат кръвожадни извънземни, стрелящи със смъртоносните си лъчеви оръжия. Случващото се е като в «Денят на независимостта», само че действието се разиграва в горите на Джеферсън Тракт!“

Придружаваше го Мелроуз, третият помощник-готвач, който полагаше големи усилия да върви редом с него. Носеше маратонки вместо боти или ботуши — Пърлмътър набързо го беше извлякъл от палатката, в която бе разположена походната кухня — и непрекъснато се подхлъзваше. Около тях претичваха мъже (и няколко жени), които бяха заети със задачите си. Мнозина говореха по микрофони, провесени на шиите им, или по портативни радиостанции. Впечатлението за филмова снимачна площадка се подсилваше от фургоните, караваните, хеликоптерите, готови за излитане (поради влошаването на времето всички се бяха върнали в базовия лагер) и от непрестанния рев на двигатели и генератори.

— Защо ме вика? — повтори Мелроуз. Задъхваше се, а тонът му беше по-плачлив от обичайното. Тъкмо минаваха край заграждението за коне, намиращо се до обора и сайванта. Прогнилата дървена ограда (повече от десет години в заграждението не бяха вкарвали кон) беше подсилена с бодлива тел и с обикновена тел. През обикновения течеше електрически ток, който не бе смъртоносен, но ако човек докоснеше проводника, щеше да падне на земята и конвулсивно да се загърчи; напрежението можеше да се повиши в случай, че затворниците започнат да се бунтуват. Зад оградата стояха двайсет-трийсет души и се взираха в преминаващите мъже със зелени гащеризони; между тях беше и собственикът на магазина (във версията на Джейм Камерън ролята на Гослин щеше да се изпълнява от посбръчкан старчок като Брус Дърн). Допреди известно време затворниците щяха да крещят, да заплашват и да поставят искания, но след като видяха какво се случи с банкера от Масачузетс, гребените им клюмнаха, така да се каже. Като видиш да застрелват някого в главата, куражът ти на бърза ръка се изпарява. Още повече, че сега всички участници в операцията носеха биологични маски, което е в състояние да прогони и последната капчица смелост, която ти е останала.

— Шефе, какво ще кажеш? — Не само тонът на Мелроуз беше плачлив, той наистина хленчеше. При вида на американските поданици зад оградата и него го беше хванало шубето. — Шефе, кажи защо ме вика голямата клечка? Голямата клечка дори не подозира, че съществува трети помощник-готвач.

— Нямам представа — съвсем искрено отговори Пърлмътър.

На няколко метра от тях, в началото на пистата, която войниците бяха кръстили „Алеята на миксера“, стояха Оуен Ъндърхил и един механик, който почти крещеше в ухото на Ъндърхил, опитвайки се да надвика рева на хеликоптерните двигатели, работещи на празни обороти. Пърлмътър си помисли, че скоро ще наредят на пилотите да ги изключат — невъзможно бе машините да излетят по време на снежна буря, която Курц беше нарекъл „нашият дар Божий“. Когато изтърсеше нещо подобно, подчинените му се питаха дали говори сериозно, или се подиграва. Тонът му неизменно беше сериозен… но понякога той избухваше в смях. Смехът му изнервяше Арчи Пърлмътър. Мислеше си, че най-подходящият за ролята на Курц е Джеймс Удс. Или може би Кристофър Уокън. И двамата нямаха физическа прилика с Курц, но нима Джордж Скот прилича на генерал Патън? Точка по въпроса!

Той рязко свърна към Ъндърхил. Мелроуз се опита да го последва, но тупна по задник и грозно изруга. Арчи потупа по рамото Ъндърхил, а когато онзи се обърна, от все сърце пожела маската да е прикрила изненадата и ужаса му. Оуен сякаш се беше състарил с десет години, откакто слезе от училищния автобус.

Пърли се приведе и изкрещя:

— Курц ни вика след петнайсет минути! Да не забравиш!

Ъндърхил нетърпеливо махна с ръка и отново се обърна към механика, чието име досега убягваше на Пърлмътър. Изведнъж си спомни, че човекът се казва Емил Бродски.

Приближиха командния пост, който бе устроен в грамадната каравана, обитавана от Курц (ако тук се снимаше филм, луксозното возило, снабдено с всички удобства, щеше да бъде отредено на звездата, изпълняваща главната роля, или на самия Джими Камерън). Пърли забърза, смело устремявайки се към караваната, а утъпканият сняг скърцаше под подметките му. Мелроуз се помъчи да го настигне, като в движение изтупваше снега от гащеризона си.

— Хайде, капитане, изплюй камъчето — примоли се отново. — Подскажи ми поне мъничко. Наистина ли не знаеш защо шефът ме вика?

— Не — отвърна Пърлмътър. Нямаше представа защо тъкмо в този момент Курц настоява да се срещне с третия помощник-готвач. Но каквато и да бе причината, двамата с Мелроуз знаеха, че не предвещава нищо добро.

2

Оуен отмести слушалките на Бродски, притисна маската си към ухото му и извика:

— Повтори го. Не всичко, само епизода, когато според теб мозъкът ти се е прецакал.

На автомеханика му бяха необходими десетина секунди да подреди мислите си. Оуен търпеливо го изчака. Предстоеше му среща с Курц, приемане на отчетите не пилотите (което водеше след себе си купища досадна писмена работа) и още какви ли не неприятни задачи, но нещо му подсказваше, че преживяното от Бродски е много важно.

По-късно щеше да прецени дали да го сподели с Курц.

След кратък размисъл механикът отмести слушалките на Ъндърхил, притисна своята маска до ухото му и заговори. Този път разказът му беше малко по-подробен, но в общи линии не се различаваше от предишната му версия. Прекосявал ливадата край магазина, като едновременно разговарял с Камбри и с водача на конвоя с хранителните доставки, изведнъж изпитал усещането, че съзнанието му е било похитено. Намирал се в барака, пълна с какви ли не вещо, заедно с човек, когото не виждал. Човекът не можел да включи двигателя на моторна шейна и накарал Емил да му обясни каква е причината.

— Казах му да отвори капака на двигателя — изкрещя Бродски. — Той се подчини… изведнъж ми се стори, че виждам през неговите очи… но мислите си бяха мои, разбирате ли?

Ънъдрхил кимна.

— Веднага разбрах каква е причината — свещите бяха извадени. Казах на онзи да се огледа и той се озърна. И двамата се него се озърнахме. Видяхме, че свещите са в буркан с бензин, поставен на тезгяха. И баща ми изваждаше свещите от косачката за трева, когато застудееше.

Механикът замълча — очевидно се притесняваше или от разказа си, или че шефът му може да го помисли за луд. Ъндърхил, който го слушаше с интерес, му направи знак да продължи.

— Ами… това е в общи линии. Заръчах му да ги извади, добре да ги подсуши и да ги постави. Фасулска работа, нали? Стотици пъти съм помагал със съвети на закъсали хора… само дето не бях в онази барака… бях тук. И онова, което виждах, в действителност не се случваше.

— Какво стана после? — Оуен крещеше, за да надвика рева на двигателите, но на практика бяха насаме като свещеник и мирянин в изповедалня.

— Запали от раз. Препоръчах му да провери резервоара, който се оказа пълен. Накрая онзи ми благодари. — Механикът поклати глава. — А аз отвърнах: „Няма защо, шефе“. После все едно тупнах обратно в моята си глава и видях, че пресичам калната ливада. Сигурно ме смятате за окачен.

— Не. Обаче засега не споделяй с никого онова, което ми разказа.

Под маската устните на Бродски се разтегнаха в усмивка.

— Дадено, шефе. Само дето… ни наредиха да докладваме всичко необичайно, та си помислих, че…

Без да му даде време да помисли, Оуен го прекъсна:

— Как се казваше онзи?

— Джоунси Три — отвърна механикът и изненадано се ококори. — Мамка му! Хабер си нямах, че го знам.

— Да не би да е някакво индианско име? Като Сони Шестте жертви или Рон Деветте луни например.

— Възможно е, обаче… — Механикът замълча и се замисли, сетне възкликна: — Беше ужасно! Не докато се случваше… по-късно. Беше все едно… — Той сниши глас: — Все едно ме изнасилваха, сър.

— Не мисли за това. Гледай си работата — сигурно си затънал до гуша.

— Тъй си е. Имам да свърша повече от хиляда неща.

— Започвай тогава.

— Дадено. — Бродски побърза да се отдалечи, но след малко се обърна. Ъндърхил гледаше към заграждението, в което някога са затваряли коне, а сега се бе превърнало в затвор за хора. Повечето задържани бяха в обора, но зад оградата в откритото пространство имаше двайсетина души, които — с изключение на едного — се бяха скупчили един до друг, сякаш взаимната близост ги успокояваше. Онзи, който стоеше настрани, беше висок и кльощав човек с големи очила, които му придаваха вид на бухал. Бродски отмести поглед от обречения бухал и се втренчи в Ънъдрхил.

— Няма ли да загазя заради онуй, дето ви разказах? Обещавате ли, че няма да ме изпратите при психиатър?

И двамата не подозираха, че човекът със старомодните очила с рогови рамки всъщност е психиатър.

— Няма да… — подхвана Оуен, в този миг от караваната на Курц се разнесе изстрел, последван от писъци.

— Шефе? — прошепна Бродски. Ъндърхил не го чу, но разбра думата по движението на устните му. — Оооо, мамка му!

— Изчезвай. Не ти влиза в работата! — кресна Оуен.

Механикът втренчено го изгледа, поколеба се, навлажни с език устните си. Ъндърхил окуражително му кимна, опитвайки се да създаде впечатление, че всичко е наред, че не се е случило нищо необичайно. Вероятно успя да заблуди механика, който също кимна и се отдалечи.

От караваната, на чиято врата беше прикрепен лист с написано на ръка послание („ЗА ПОДЧИНЕНИ ВХОД ЗАБРАНЕН“), продължаваха да се разнасят писъци. Оуен неохотно тръгна към леговището на Курц; когато мина край хората, затворени като добитък в заграждението, човекът с очилата се провикна:

— Хей! Хей, ти! Ела насам. Имам да ти кажа нещо важно!

„Да бе! — помисли си Ъндърхил и дори не забави крачка. — Бас държа, че историята ти е много покъртителна и че ще изложиш поне хиляда причини веднага да бъдеш освободен!“

— Оувърхил? Не, Ъндърхил! Така се казваш, нали? Разбира се, фамилията ти е Ънвдърхил. Имам да ти кажа нещо — важно е и за двама ни.

Оуен спря като ударен от гръм, въпреки че от караваната продължаваха да се разнасят писъци, придружени от ридания. Случило се беше нещо ужасно, но поне нямаше убити. Приближи се до оградата и внимателно огледа човека с очилата. Непознатият беше кльощав и трепереше като лист, макар да носеше пухено яке.

— Важно е за Рита — изкрещя, надвиквайки рева на двигателите. — Също и за Катрина. Изговарянето на имената очевидно изтощи човека, приличащ на книжен плъх, сякаш бяха тежки камъни, които бе извадил от дълбок кладенец, ала Оуен толкова се слиса, като чу един непознат да произнася имената на дъщеря му и на съпругата му, че изобщо не забеляза умората му. Изпитваше непреодолимо желание да се приближи до оградата и да попита очилатия откъде знае тези имена, но в момента не разполагаше с време — имаше среща. Пък и фактът, че засега никой не беше убит, не означаваше, че няма да има убийство.

Втренчено изгледа непознатия зад телената ограда, за да запомни лицето му, после забърза към караваната с надписа на вратата.

3

Пърлмътър беше чел „Сърцето на мрака“, беше гледал „Апокалипсис сега“ и место си казваше, че името Курц е някак прекалено подходящо. Готов бе да се обзаложи на сто долара (голяма сума за човек с неговата артистична натура, който по принцип не се обзалагаше), че това не е истинското име на шефа, че той се казва Артър Холсопъл или Дагуд Елгарт, може би дори Пади Малоуни. Всичко друго, не и Курц. Най-вероятно изборът на името беше поза или реквизит като например 45-калибровия револвер със седефена дръжка на генерал Джордж Патън. Хората от екипа, някои от които бяха служили под негово командване по време на операция Пустинна буря, твърдяха, че той е съвсем откачен, и Пърлмътър напълно подкрепяше мнението им. Смяташе, че шефът е луд като Патън. Или казано с други думи — луд, но лукав като лисица. Може би докато се бръснеше сутрин, упорито се взира в отражението си и се упражнява да шепне: „Ужасът, ужасът“, подражавайки на Марлон Брандо.

Ето защо Пърли се чувстваше разтревожен, но не повече от обичайното, когато заедно с третия помощник-готвач влязоха в караваната на командира. Пък и Курц, който седеше само по дълги гащи на тръстиковия люлеещ се стол в отделението, служещо като дневна, изглеждаше съвсем спокоен. Тъй като в караваната беше много горещо, той бе свалил гащеризона си и го беше закачил от вътрешната страна на входната врата. На облегалката на стола висеше на ремък кобурът с оръжието му — не беше 45-мелимитров револвер със седефена дръжка, а деветмелиметров автоматичен пистолет.

Електронните устройства вече работеха. Факсовият апарат на бюрото бълваше листове хартия, на всеки петнайсет секунди компютърът „Макинтош“ с бодър механичен глас произнасяше: „Имате поща“. От трите радиостанции се разнасяше пращене и множество гласове. На стената зад бюрото, облицовано с имитация на чамово дърво, бяха окачени две рамкирани фотографии. Също като табелката на вратата Курц винаги ги носеше със себе си. На едната с надпис „ИНВЕСТИЦИЯ“ беше заснет младеж с униформа на бойскаут, надарен с ангелска красота, който бе вдигнал дясната си ръка с изпънати три пръста — поздравът на бойскаутите. Другата, носеше названието „ДИВИДЕНТИ“, представляваше въздушна снимка на Берлин, направена през пролетта на 1945 година. Виждаха се само две-три оцелели сгради, всичко наоколо беше в руини.

Курц небрежно махна към бюрото:

— Не обръщайте внимание, момчета. Много шум за нищо, както се казва. Фреди Джонсън се занимава с тази работа, но го изпратих да хапне нещо. Казах му да не бърза, да си вземе първо, второ и трето, защото положението тук… момчета, положението е горе-долу… ОВЛАДЯНО! — Удостои ги със свирепа усмивка, навремето патентована от Франклин Делано Рузвелт, и отново се залюля на стола. Кобурът с пистолета се залюля като махало.

Мелроуз плахо се усмихна, Пърлмътър последва примера му, но много по-уверено. Най-сетне беше прозрял истината за Курц — шефът беше само един екзистенциален позьор. Толкова беше доволен от откритието си, че се поздрави заради проницателността си. Хуманитарното образование не е от особена полза, когато се стремиш да направиш кариера в армията, но все пак ти дава известни предимства, едно от които е да измисляш засукани фрази.

— Единствената заповед, която дадох на лейтенант Джонсън — пардон, при тази операция военните звания са забранени — та единствената заповед, която дадох на добрия ми приятел Фреди Джонсън, бе да каже молитва, преди да започне да се храни. Вие молите ли се на Бога, момчета?

Кимването на Мелроуз беше плахо като усмивката му. Пърлмътър снизходително наклони глава. Беше сигурен, че също като името и набожността, с която шефът толкова парадира, е само прах в очите на хората.

Курц продължаваше да се люлее, без да откъсва поглед от двамата си подчинени, които стояха сред локвички от разтопен сняг.

— Най-искрените молитви отправят децата — продължи след няколко секунди мълчание. — Толкова са простодушни, съгласни ли сте? „Бог е велик, Бог е всемогъщ, да му благодарим за хляба ни насъщен.“ Прекрасно е, нали?

— Да, оба… — подхвана Пърли.

— Затваряй си плювалника — усмихнато го прекъсна Курц, все така полюшвайки се на стола. Кобурът с пистолета също продължаваше да се полюшва. Курц отмести погледа си към Мелроуз: — А ти какво мислиш, момче? Не е ли прекрасна тази кратичка молитва?

— Да, съ…

— Да вземем за пример „Allah akhbar“, както казват нашите приятели арабите, и което означава „Велик Аллах“. Има ли нещо по-искрено от тази фраза? Улучва право в десятката, както се казва.

Двамата младежи мълчаха. Курц вече се люлееше по-бързо, пистолетът също, а Пърлмътър изпита същото тревожно предчувствие като сутринта, което се беше разсеяло с пристигането на Оуен Ъндърхил. Вероятно поведението на Курц отново бе само позьорство, но все пак…

— Или пък Мойсей и горящия храст36! — възкликна Курц, а продълговатото му грозновато лице се озари от безумна усмивка. — „С кого говоря?“ — пита Мойсей, а Господ му разправя какви ли не бабини деветини. Голям майтапчия е този Господ, нали? Господин Мелроуз, вярно ли е, че си нарекъл „космическите чернилки“ пратеници от космоса?

Младежът зяпна от изумление.

— Отговори, младежо!

— Сър, аз…

— Кажеш ли ми още веднъж „сър“, и то пред другите момчета, господин Мелроуз, ще прекараш в карцера следващите си два рождени дни. Ясно? Загряваш ли?

— Да, шефе — отвърна Мелроуз и се изпъна. Беше пребледнял като платно, само страните му аленееха от студа; връзките на предпазната маска разделяха алените петна на два сектора.

— Настоявам да разбера дали си нарекъл нашите посетители „космически чернилки“.

— Сър, възможно е случайно да съм се изпуснал…

С мълниеносно движение (досущ като специален ефект на Джеймс Камерън, би казал Пърлмътър) Курц извади пистолета от полюшващия се кобур, насочи го и стреля, без да се прицелва. Горната част на маратонката на Мелроуз се взриви. Шурна кръв, парченца плът полепнаха по крачола на Пърли.

„Привидяло ли ми се е — помисли си той. — Изобщо не се е случило.“

Ала младежът до него пищеше като обезумял и невярващо се взираше в осакатения си крак. Арчи видя стърчащите кости и стомахът му се преобърна.

Курц не стана от люлеещия се стол с бързината, с която извади пистолета, но все пак движението му беше почти мълниеносно. Потресаващо бързо, все едно беше безплътен призрак.

Сграбчи за рамото бедния трети помощник-готвач и се втренчи в лицето му, което беше изкривено от болка:

— Престани да виеш, младежо!

Мелроуз продължи да вие. Кръвта му бликаше като фонтан, изглежда, стъпалото му беше прерязано на две. От ужасяващата гледка на Пърли съвсем му призля, сякаш сива пелена падна пред очите му. С огромно усилие на волята той се взе в ръце. Ако припадне, Бог знае какво ще му причини Курц. Бяха му разказвали какви ли не страховити истории, но той приемаше за чиста монета едва десет процента от чутото; предполагаше, че или са преувеличени, или са елемент от пропагандна кампания, замислена от самия Курц за подсилване на образа му на откачен, но хитър като лисица човек.

„Вече знам истината — помисли си. — Не присъствам на зараждане на легендата; това е самата легенда.“

С прецизно движение като на хирург Курц притисна дулото на пистолета към челото на Мелроуз, който беше пребледнял като мъртвец:

— Престани да ревеш като жена, момче, или ще ти затворя устата! Патроните са дум-дум, дори малоумник като теб би се досетил.

Младежът някак си се овладя, писъците му преминаха в задавено ридание. Курц очевидно остана доволен от послушанието му, защото продължи:

— Чуй какво ще ти кажа, момче. Чуй ме добре, защото на теб се пада да разпространяваш словото ми. Мисля, че, слава на Бога, онова, което е останало от крака ти, ще внушава основната идея, но твоята изплашена уста ще съобщава подробностите. Затова си отваряй ушите, младеж. Слушаш ли ме внимателно?

Мелроуз, който продължаваше да ридае, а изцъклените му очи се бяха превърнали в безизразни стъклени топчета, като по чудо събра сили да кимне.

Досущ като отровна змия, готвеща се да клъвне жертвата си, Курц рязко извърна глава и Пърлмътър видя лицето му. Лудостта бе изписана върху него като бойните шарки на индиански воин. В този миг той разбра, че са верни всички слухове, които е чувал за новия си командир.

— А ти, момче, слушаш ли ме внимателно? Защото и на теб е съдено да бъдеш посланик. Всички ние сме пратеници.

Пърли кимна. Вратата се отвори и той с неописуемо облекчение видя, че новодошлият е Ъндърхил. Курц също насочи погледа си към него:

— Оуен! Скъпи ми братко! Още един свидетел! Още един посланик, слава на Бога! Ще разпространяваш ли оттук насетне случилото се в този миг на щастие?

Ъндърхил, чието лице беше безизразно като на участник в игра на покер с много високи залози, безмълвно кимна.

— Така те искам. Браво, мъжки! — възкликна Курц и отново се обърна към Мелроуз: — Трети помощник-готвач Мелроуз, чуй един цитат от наръчника за вътрешните правила — шестнайсета част, четвърти раздел, трети параграф: „Използването на епитети, основаващи се на расови или етнически предразсъдъци, влияе отрицателно на духа на армията и е в противовес на армейския правилник. При доказана простъпка виновникът следва незабавно да бъде изправен пред военен съд, а по време на бойни действия да бъде наказан от прекия си командир“. Край на цитата. Прекият командир съм аз, а виновникът — ти. Ясно ли е, Мелроуз? Схващаш ли смисъла?

Младежът се помъчи да отговори, но Курц го прекъсна. Оуен Ъндърхил продължаваше да стои неподвижно, разтопеният сняг се стичаше по прозрачната му маска. Не откъсваше поглед от Курц.

— Запомни, трети помощник-готвач Мелроуз — онова, което, слава на Бога, цитирах в присъствието на двама свидетели, се нарича „спазване на дисциплината“ — с други думи, никакви подмятания за макаронаджии, шваби или червени апаши, а в случая за космически чернилки. Ясно?

Мелроуз се опита да кимне и залитна, всеки миг щеше да падне в несвяст. Пърлмътър го сграбчи за рамото и го подкрепи, като се молеше младежът да не припадне. Бог знае какво щеше да му се случи, ако малкият проявеше нахалството да издаде багажа, преди шефът да е довършил четенето на конското.

— Ще заличим от лицето на земята онези крастави задници, приятелю мой, а върнат ли се отново на нашата планета, ще им извием сивите вратове и ще им пръснем тъпите сиви глави; ако предприемат трети опит, ще използваме срещу тях собствената им технология, която сме на път да усвоим, ще отпътуваме за скапаната им планета с техните космически кораби или с ракети, създадени чрез съвместните усилия на „Дженерал Илектрик“, „Дюпон“ и, слава на Бога, „Майкрософт“, а след като опожарим градовете, мравуняците или както се казва онова, в което живеят, ще унищожим с напалм червената им пшеница, ще разрушим с атомна бомба алените им планини, слава на Бога, Allah akhbar, ще излеем в океаните и моретата им огнената пикня на цяла Америка… но ще го направим, стриктно спазвайки дисциплината, без предубеждения на расова, етническа или религиозна основа. Ще го направим, защото са сбъркали адреса, защото са почукали на погрешната врата! Няма да позволим на никого да си разиграва коня като в Германия 1938 година или в Оксфорд, щат Мисисипи, през 1963 година. Е, господин Мелроуз, мислиш ли, че си способен да предадеш посланието ми?

Младежът забели очи, краката му се подкосиха. Пърлмътър отново го сграбчи за рамото, но вторият опит се оказа неуспешен — помощник-готвачът се строполи на пода.

— Пърли — прошепна Курц, а когато впери в помощника си фанатично проблясващите си сини очи, Пърлмътър осъзна, че никога досега не е изпитвал подобен ужас. Пикочният му мехур се беше превърнал в топла и тежка торба, заплашваща да изпразни съдържанието си върху гащеризона му. Знаеше, че ако Курц види мокрото петно, без да му мигне окото ще застреля скъпоценния си помощник… но едва издържаше. Всъщност при мисълта за отмъщението на безумеца необходимостта да се облекчи се усилваше.

— Да съ… шефе.

— Мислиш ли, че Мелроуз ще разпространи словото ми? Бива ли го за посланик? Как смяташ, дали ме е чул, или е бил прекалено зает с тъпия си крак?

— Аз… аз… — Той видя едва забележимото кимване на Ъндърхил и се престраши: — Да, шефе, мисля, че те е чул и е запомнил абсолютно всичко.

Отначало Курц сякаш бе изненадан от смелостта му, сетне удовлетворено кимна и се обърна към Ъндърхил:

— Е, Оуен, мислиш ли, че от младежа ще излезе добър посланик?

— Разбира се. Стига да го закарат в лечебницата, преди да умре от загуба на кръв.

Курц се поусмихна, сетне излая:

— Погрижи се, Пърли!

— Слушам — промълви Пърлмътър и забърза към вратата. Като се озова на безопасно разстояние от „шефа“, хвърли към Ъндърхил поглед, изпълнен с неописуема благодарност, който Оуен или не забеляза, или се престори, че не забелязва.

— По-живо, господин Пърлмътър! Оуен, искам да си поговорим mano a mano, както казват ирландците. — Прекрачи младежа, проснат на пода, без изобщо да го погледне, и тръгна към кухничката. — Искаш ли кафе? Фреди го е приготвил, та не мога да се закълна, че става за пиене… не, не мога да се закълна, обаче…

— С удоволствие — прекъсна го Оуен. — Докато го налееш, ще се помъча да спра кръвоизлива на момчето.

Курц се приближи до плота, върху който беше кафемашината, но изведнъж се обърна и накриво изгледа Ъндърхил:

— Смяташ ли, че е необходимо?

В този момент Пърлмътър излезе от караваната. Никога не бе предполагал, че попадането сред бушуваща снежна буря ще му се стори като избавление.

4

Хенри стоеше до оградата (внимаваше да не я докосне, разбира се; беше видял какво се случва с онзи, който се допре до нея) и чакаше Ъндърхил — сигурен бе, че това е името на човека — да напусне караваната на командира; ала когато вратата се отвори, навън изскочи един от младежите, дето бяха влезли там преди малко. Щом слезе по стъпалата, затича. Беше висок, имаше сериозно и открито лице като на добросъвестен чиновник от средния ешелон. Сега сериозното му лице беше изкривено от страх, а преди да хукне, човекът едва не падна… което щеше да достави неописуемо удоволствие на Хенри.

Добросъвестният чиновник криво-ляво успя да запази равновесие, ала на половината път до двата съседни фургона се подхлъзна и тупна по задник. Бележникът, който стискаше под мишница, се запързаля като миниатюрен тобоган.

Хенри шумно заръкопляска. Изведнъж му хрумна, че звукът може би се заглушава от бученето на двигателите, затова сви длани като фуния и изкрещя:

— Върхът си, тъпако! Да видим повторението!

Човекът с вид на добросъвестен чиновник стана, без да го погледне, грабна бележника си и отново затича към фургоните.

На двайсетина метра от Хенри стояха десетина души и също надничаха през оградата. Един от тях, шишкав мъжага с оранжево пухено яке, което му придаваше вид на мечок, се приближи до него:

— Не ги дразни, приятел — каза, сетне снижи глас: — Тия типове не си поплюват, застреляха зет ми.

Предупреждението беше излишно — Хенри вече бе надникнал в съзнанието му и беше видял как зетят на шишкавия мъж, също тъй едър мъжага, настоява да се свърже с адвоката си, крещи, че са нарушени правата му и че е голяма клечка в някаква бостънска инвестиционна компания. Войниците кимат, казват му, че задържането е временно, че положението се нормализира и че до сутринта ще бъда е овладяно, като същевременно тласкат двамата шишковци с големите претенции към обора, който вече е препълнен със затворници; ненадейно зетят се втурва към гората, следват изстрели, които слагат край на живота му.

Едрият мъжага разказваше случилото се, сетне рязко отстъпи назад, като че се страхуваше да не се зарази. „Какъв абсурд! — помисли си Хенри. — Всички сме носители на зараза или поне така смятат «чистачите», изпратени от правителството… но в крайна сметка изходът за нас ще е един и същ.“

— Шегуваш се — промълви шишкото, после допълни почти снизходително: — Май забравяш, че се намираме в Америка.

— Нима? Сляп ли си? Не виждаш ли какво се случва наоколо?

— Ами… тези хора само… сигурен съм, че само… — Хенри търпеливо го изчака да продължи — любопитно му бе да чуе отговора — но онзи бързо смени темата: — Онова преди малко беше изстрел, нали? Освен това ми се стори, че чух писъци.

От фургоните изскочиха двама мъже, хванали носилка. Човекът с вид на добросъвестен чиновник ги последва с очевидно нежелание; отново бе стиснал бележника под мишницата си.

— Не ти се е сторило — промърмори Хенри и двамата с шишкото се загледаха в хората с носилката, които забързано изкачиха стъпалата пред караваната. Когато младежът мина край оградата, Хенри се провикна:

— Как е, тъпако? Забавляваш ли се?

— Тук сме само… само временно — заговори едрият мъж с оранжевото пухено яке. — До сутринта положението ще се нормализира.

— Може би, но не и за твоя зет — отбеляза Хенри.

Шишкото присви потръпващите си устни и дълго се взира в него. Сетне се върна при останалите задържани, които без съмнение споделяха възгледите му за положението. Хенри се обърна към караваната и зачака да излезе Ъндърхил. Интуицията му подсказваше, че в този човек, който подлага на съмнение необходимостта от операцията, е единствената надежда за спасение… но дори ако го привлечеше на помощ, възможността да остане жив беше минимална. Оставаше му само една неизиграна карта — Джоунси. Те не знаеха за Джоунси.

Питаше се дали да сподели информацията с Ъндърхил. Страхуваше се, че няма да има полза, дори да му каже за Джоунси.

5

Приблизително пет минути, след като господин Добросъвестен чиновник последва в караваната хората с носилката, тримата отново излязоха, а на носилката лежеше четвърти. Под ярката светлина на лампите пребледнялото лице на ранения изглеждаше почти мораво. Хенри с облекчение видя, че пострадалият не е Ъндърхил, тъй като той беше различен от останалите безумци.

Изминаха десетина минути. Ъндърхил още не беше излязъл от командния пост. Снеговалежът все повече се усилваше. Неколцина войници охраняваха затворниците (защото както и да ги наричаха, задържаните бяха именно затворници), след малко един се приближи до оградата. Хората, разположени на мястото, на което Просеката се сливаше със Суони Понд Роуд, бяха заслепили Хенри с фенерчетата си, затова той не го разпозна по лицето, а по съзнанието. Със смесено чувство на изненада и безпокойство бе открил, че съзнанията на хората също имат отличителни черти, каквито за лицата са красивите устни, счупеният нос или кривогледото око. Войникът, доближил се до оградата, беше същият, който го беше ударил по задника с приклада на оръжието си, за да го подкани да върви по-бързо към камиона. Съзнанието на Хенри действаше избирателно; той не можеше да разбере името на този човек, но знаеше, че брат му, който се казва Франки, като ученик в гимназията е бил обвинен и осъден за изнасилване. Получаваше и друга информация, която обаче представляваше несвързани елементи, все едно отпадъци в кошче за смет. Внезапно разбра, че наблюдава истинска река на съзнанието, която носи със себе си плавеи. Ала най-потресаващото бе колко прозрачни са повечето от тях.

— Хей! — престорено дружелюбно подвикна войникът. — Ето къде бил умникът! Хей, умник, искаш ли кренвирш? — добави и се изкиска.

— Вече си хапнах, благодаря — усмихна се в отговор Хенри, сетне Бобъра сякаш проговори чрез него, изричайки една от любимите си фрази: — Да го духаш, Фреди!

Войникът престана да се смее. Изгледа го накриво и подхвърли:

— Да видим дали след дванайсет часа ще бъдеш такъв герой! — изображението, което плуваше на повърхността на мисловната му река, бе на камион, пълен с безразборно нахвърляни трупове. — Хвана ли те вече риплито, умнико?

„Плесента! — помисли си Хенри. — Ето за какво говори. Викат му «рипли», но всъщност е плесен. Джоунси знае.“

Не отговори на предизвикателството, затова войникът се отдалечи с доволно изражение на човек, който е спечелил по точки. Любопитството подтикна Хенри да се съсредоточи максимално и да си представи пушка — всъщност грандът на Джоунси. Помисли си: — „Имам оръжие. Ще те убия в мига, в който ми обърнеш гръб, мръснико!“

Войникът рязко се извърна, самодоволното му изражение хукна да догони побягналия му смях. Изглеждаше смутен и дори изплашен:

— Какво каза, умнико? Каза ли нещо?

— А, нищо. Питам се само дали и ти си се облажил от онова маце, дето Франки пръв го е обяздил. Пусна ли ти няколко секунди аванта?

От изненада долната устна на войника увисна и той заприлича на слабоумен, след миг лицето му пламна и от необуздана ярост. Насочи оръжието си към затворника, а на Хенри му се стори, че цевта му се усмихва. Смъкна ципа на якето си и го разгърна.

— Давай! — подвикна и се засмя. — Давай, Рамбо, изпълни си номера!

Войникът още секунда го държа на мушка, после Хенри усети как гневът му стихва. Знаеше колко голям е бил рискът — видя как братът на Франки се мъчи да измисли достоверно оправдание за убийството на затворника, но за щастие се позабави и мозъкът му усмири червения звяр на яростта. Историята с Ричи Гренадо се повтаряше. Хора като Ричи никога не умират. Те са драконовите зъби на света.

— Почакай до утре — процеди войникът. — Утре ще ти отделя специално внимание, хитрецо!

Този път Хенри му позволи да се отдалечи — не му се щеше повече да дразни червения звяр, макар да се беше оказало прекалено лесно. Все пак беше получил някаква информация… по-точно предположенията му бяха потвърдени. Войникът беше доловил мислите му, но доста смътно. Ако ги беше разбрал, щеше да действа мълниеносно. Нито пък беше попитал как така затворникът е разбрал за случилото се с Франки. Причината беше ясна — войникът е разбрал какво е направил Хенри; тук всички бяха „заразени“ от телепатия, бяха я прихванала като някакъв вирус, причиняващ леки заболявания.

— Само дето моето заболяване е от по-тежките — промърмори той и вдигна ципа на якето си. Същото се отнасяше и за Пит, Бобъра и Джоунси. Ала първите двама вече бяха мъртви, а Джоунси… Джоунси… — Джоунси е най-зле — добави и се запита къде ли е сега приятелят му.

На юг… отклонил се е в южна посока. Изплъзнал се е от строго охранявания район. Навярно командващите операцията бяха предвидили подобна възможност и перспективата за нарушаване на „скъпоценната им карантина“ не ги тревожеше. Предполагаха, че е без значение, ако един-двама души избягат.

Хенри беше на друго мнение.

6

Оуен остана прав, без да отпие от чашата с кафе, докато санитарите от лечебницата изнесоха носилката; за щастие Мелроуз вече не ридаеше, само тихо стенеше, успокоен от морфина, който му бяха инжектирали. Пърли побърза да ги последва, най-сетне Ъндърхил остана насаме с шефа си.

Курц отново се настани на люлеещия се стол, наклони глава и развеселено изгледа Оуен. Яростният безумец бе изчезнал, сякаш го бяха прибрали като маска за Хелоуин.

— Мисля си за едно число — промърмори. — Ще ми кажеш ли кое е?

— Седемнайсет — без колебание отговори Ъндърхил. — Изписано е с червено, все едно върху противопожарна кола.

Курц доволно кимна:

— Сега е твой ред да опиташ.

Оуен си представи пътен знак за ограничение на скоростта до осемдесет километра в час.

— Числото е осем — след секунда обяви Курц. — Изписано е с черно върху бял фон.

— Почти улучи, шефе.

„Шефът“ отпи от кафето, което беше налял в керамична чаша с надпис „ОБИЧАМ ДЯДО“. Оуен последва примера му и притвори очи от удоволствие. Времето беше отвратително, случилото се в караваната — още по-отвратително, а кафето, приготвено от Фреди, си го биваше.

Курц, който на бърза ръка беше навлякъл гащеризона си, извади от джоба си голяма памучна кърпа. За миг се втренчи в парчето плат, после с усилие коленичи (обществена тайна бе, че старецът страда от ревматизъм) и се зае да почисти пода от кръвта на Мелроуз. Оуен, който до този момент смяташе, че нищо не е в състояние да го потресе, бе потресен от дъното на душата си.

— Съ… — Пфу, как му се изплъзна това „сър“! — Шефе…

— Млък! — промърмори Курц, без да го погледне. Избърсваше петно след петно, досущ като старателна чистачка. — Баща ми все повтаряше, че като изцапа нещо човек, сам трябва да си го почисти, та следващият път да се позамисли дали да повтори. Как се казва баща ми, мъжки?

Оуен се опита да го види, но зърна само частица от него като комбинезон, който се подава изпод женска пола.

— Пол ли?

— Не, Патрик, но ти почти уцели. Според Андърсън това е телепатична вълна, чието въздействие постепенно намалява. Смяташ ли, че предположението е страховито?

— Да.

Курц кимна, без да вдигне глава — продължаваше съсредоточено да търка и да бърше.

— Всъщност по-страшното е предположението отколкото самият факт, не мислиш ли? — попита.

Оуен се засмя. Старецът не беше загубил способността си да изненадва. Чувал бе хората да казват за човек с нестабилна психика, че играе карти с непълна колода. Най-страшното при Курц бе, че играеше с пълна колода, към която допълнително са били прибавени карти — например няколко аса. Също и няколко двойки, които в покера могат да се броят за аса, попове и така нататък.

— Седни, Оуен. Изпий си кафето като нормален човек и ме остави да почистя. Изпитвам потребност да го направя.

Ъндърхил си помисли, че в случая шефът сигурно е искрен. Подчини се на заповедта и седна. След пет минути Курц с усилие се изправи на крака, лицето му се сгърчи от болка. С погнуса хвана кърпата за единия край, занесе я в кухничката, хвърли я в кошчето за смет и отново се настани на люлеещия се стол. Отпи от кафето, намръщи се и остави чашата на масичката:

— Изстинало е.

Ъндърхил се изправи:

— Ще ти донеса дру…

— Не, седни. Искам да поговорим.

Оуен се подчини.

— С теб одеве имахме малко разногласие, нали?

— Не бих казал, че…

— Знам, че не би го нарекъл така, но е самата истина. Когато се разгорещиш, прехвърчат искри. Но това вече е в миналото. Налага се да го забравим, защото аз ръководя операцията, ти си моята дясна ръка, а тепърва ни предстои работа. Ще бъдеш ли рамо до рамо с мен?

— Да, сър — „Да му се не види, пак се изпуснах!“ — помисли си. — Да, шефе.

Курц смразяващо се усмихна:

— Преди малко загубих контрол. — Произнесе го с искрено разкаяние, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Години наред бе успявал да заблуди Оуен, но този път номерът му не мина.

— Карах по обичайната рецепта — две части Патън, една част Распутин, прибави вода, разбъркай и сервирай — но изведнъж изпуснах юздите. Мислиш ме за луд, нали?

„Внимавай! Много внимавай! — каза си Ъндърхил. — Бог знае до каква степен Курц може да чете мислите ти!“.

— Да, сър. Малко, сър.

Курц спокойно кимна:

— Да, малко луд. Определението е много точно. В този занаят съм от дълги години — хора като мен са необходими, но трудно се намират — а за да си вършиш съвестно работата, трябва да си малко откачен. Да, едва забележима е тънката граница, която психотерапевтите толкова често споменават, при това никога в историята на човечеството не се е провеждала толкова мащабна операция за почистване… разбира се, ако предположим, че историята на Херкулес и почистването на Авгиевите обори е само мит. Не търся съчувствие, а разбиране. Ако се разбираме взаимно, успешно ще се справим с най-трудната работа, която са ни възлагали. Ако ли не… — Той сви рамене. — Ако ли не, ще се справя и без теб. Следваш ли мисълта ми?

Оуен знаеше накъде го води шефът, затова кимна. Беше чел за някаква мъничка птичка, която живее в устата на крокодила и му причинява страдания. В момента се чувстваше именно като нея. Курц намекваше, че ще му прости, задето е допуснал екипажите на хеликоптерите да чуят призивите на извънземните — действал е неразумно, защото се е разгорещил, също както Курц е прострелял крака на Мелроуз в момент на разгорещяване. А дали е забравил случилото се в Босна преди шест години? Едва ли вече има значение. Може би е искрен. А може би на крокодила му е писнало от досадната птичка и се готви да стисне челюстите си. Оуен се опита да надникне в съзнанието на шефа си, но не успя да види истината. Във всеки случай трябва много да внимава. Да внимава и да бъде готов да отлети.

Курц отново бръкна в джоба си и извади часовник — чийто метален капак беше почернял от времето.

— Беше на дядо ми и е много точен — обясни. — Може би защото не е на батерия. Ръчният ми часовник още е ТП.

— И моят.

Устните на Курц се разтегнаха в усмивка:

— Обади се на Пърлмътър при първа възможност… и ако имаш нерви да го издържиш. Младежът е работлив като пчела — отгоре на всичките си задължения днес е намерил време да поръча триста механични часовници „Таймекс“ — доставката пристигна малко преди да затворят летището. Пърли е адски изпълнителен и дееспособен. Цена няма да има, ако забрави идиотската си идея, че случващото се е като на филм.

— Мисля, че тази вечер младокът направи голяма крачка в тази посока, шефе.

— Дано — промърмори Курц.

Ъндърхил мълчеше и чакаше какво ще последва.

— Ех, мъжки — въздъхна „шефът“. — Редно беше да пием не кафе, а уиски. Тая вечер е нещо като обичайното ирландско бдение до леглото на умиращия.

— Така ли?

— Точно така. Любимият ми фука ще хвърли петалата.

Оуен вдигна вежди.

— Да, мъжки. В момента на смъртта му ще бъде отхвърлен магическият плащ, който го прави невидим. Ще се превърне в умряла кранта, дето всеки може да пребие от бой — предимно политиците, които най ги бива в тая работа.

— Не разбирам за какво говориш.

Курц отново погледна джобния часовник, който най-вероятно беше купил от заложна къща… или пък измъкнал от джоба на мъртвец — от човек като него можеше да се очаква подобна постъпка.

— Сега е седем вечерта. След приблизително четиринайсет часа президентът ще говори пред общото събрание на Обединените нации. Милиони хора ще гледат извънредното телевизионно предаване. Никога досега реч няма да бъде изслушана от толкова голяма аудитория. Словото на президента ще бъде част от най-грандиозното събитие в историята на човечеството… и най-голямата заблуда, откакто всемогъщият Бог е създал вселената и с пръст е накарал планетите да се завъртят в орбитите си.

— В какво се състои заблудата?

— Историята е крайно интересна, Оуен. Също като в най-умелите лъжи в нея се съдържа голяма доза истина. Президентът ще съобщи на хората по целия свят, които, слава на Бога, със затаен дъх ще поглъщат всяка негова дума, че космически кораб, управляван от извънземни, се е разбил в Северен Мейн на шести или на седми ноември тази години. Това е самата истина. Разбира се, съответните органи не са били изненадани, тъй като правителствата на страните, членуващи в Съвета за сигурността към ООН, от десет години разполагат с информация, че нашата планета се наблюдава от извънземни. Това също отговаря на истината, само дето някои от нас още от края на четирийсетте знаят за съществуването на космическите приятелчета. Известно ни е още, че през 1974 година съветски изтребители са свалили космически кораб над Сибир… макар и до ден-днешен руснаците да не подозират, че ние знаем този факт. Най-вероятно мисията на първия кораб е била… пробна, бил е последван от много други. Сивчовците са осъществявали първите си контакти крайно предпазливо, което означава, че адски са се страхували от нас.

Против желанието си Оуен слушаше с огромен интерес, граничещ с извратеното, но лицето му беше безизразно. Полагаше усилия да скрие мислите в дълбините на съзнанието си, до които командирът вече нямаше достъп.

От вътрешния си джоб Курц извади смачкан пакет с етикета на „Марлборо“, в който бяха останали само четири цигари. Предложи на Оуен, който отначало поклати глава, сетне размисли. Курц също си взе цигара и я запали. Жадно вдъхна дима, изпусна го през носа и промърмори:

— Смесвам истината с лъжата и май няма да ти стане много ясно. Да се придържаме към шмекерията, а?

Оуен не отговори. Напоследък почти не пушеше и от първото вдишване на дима му се зави свят, но удоволствието от цигарата беше неповторимо.

— Президентът ще съобщи, че правителството на Съединените щати е обявило карантина в района около катастрофиралия космически кораб поради три причини. Първата е логистична — местността Джеферсън Тракт, общо взето, е изолирана от останалия свят, а населението е оскъдно, поради което отцепването й е било възможно. Ако сивчовците бяха катастрофирали например в Бруклин или дори на Лонг Айлънд, карантината щеше да бъде неосъществима. Втората причина за изолацията се базира на факта, че не знаем какви са намеренията на извънземните. Третата, която е най-убедителна, е, че извънземните са приносители на зараза, която участниците в операцията наричат „плесента на Рипли“. Президентът ще съобщи и още нещо на ужасеното човечество — че е твърде вероятно плесента да е разум, стремящ се да контролира нашия свят, а сивите човечета са само негови посредници. Ще бъде показан видеозапис на извънземен, който се взривява и от него изригва ужасната растителност. Има малка намеса, за да се подобри образът, но в общи линии кадрите са автентични.

„Лъжеш! — помисли си Оуен. — Отначало до край записът е фалшифициран като онова филмче, на което уж бе заснета аутопсия на извънземен. Защо лъжеш? Защото имаш възможност. Няма друга причина, нали? Защото за теб да лъжеш е много по-естествено, отколкото да казваш истината.“

— Лъжа — невъзмутимо се съгласи Курц, за миг се втренчи в Ъндърхил, сетне отново се загледа в цигарата си. — Но фактите са верни и потвърдени. Някои от сивите ни гости наистина експлодират и се превръща в червеникав пух, подобен на пуха на прецъфтелите глухарчета. Именно това е заразата, която наричаме „рипли“. Ако погълнеш дадено количество през определен период от време, който засега не сме установили със сигурност — може би е час, а може би — два дни — белите ти дробове и мозъкът стават на салата а ла „рипли“. Заприличващ на ходещ развъдник на противната растителност, а накрая умираш.

Нашето днешно приключение ще остане в тайна. Според версията на президента космическият кораб, който при падането си очевидно е претърпял сериозни повреди, е бил взривен от екипажа или се е самовзривил. Всички извънземни са загинали. След първоначалното си разпространяване плесента също е започнала да загива, тъй като по всичко изглежда, че не вирее при ниски температури. Между другото, и руснаците са стигнали до същото заключение… Ще бъде съобщено още, че са били избити сравнително голям брой животни, за да се спре евентуалното разпространение на заразата.

— Какво ще бъде обяснението за населението на Джеферсън Тракт?

— Президентът на Съединените щати ще съобщи на световната общественост, че приблизително триста души — около седемдесет местни жители и примерно двеста и трийсет ловци — са били поставени под карантина и са под непрекъснато медицинско наблюдение. Ще каже още, че онези, които очевидно са заразени, реагират положително на лечението със стандартни антибиотици като цефтин и огментин.

— Тук е моментът да благодарим на нашия спонсор — обади се Оуен, подражавайки на водещ на телевизионно предаване, а Курц се разсмя от сърце, след което продължи:

— По-късно ще съобщим, че заразата, пренесена от космоса, е много по-резистентна към антибиотиците, отколкото се е предполагало, и че известен брой пациенти са починали. Ще дадем имената на хората, чиято смърт наистина е била причинена от гадното рипли, или от още по-гадните присадки. Известно ли ти е на какво хората ми викат „присадки“?

— Да, на говнестулките. Нима президентът ще спомене за тях?

— В никакъв случай големите клечки смятат, че историята за тези гадинки е прекалено… трудно смилаема за общественото мнение. Както, разбира се, ще бъде и нашето разрешение на проблема тук, край магазина на Гослин, представляващ единствената местна забележителност тук.

— Най му подхожда названието „последното разрешение“ — отбеляза Оуен. Беше изпушил цигарата до филтъра, затова я смачка в ръба на празната керамична чаша.

Курц невъзмутимо го погледна в очите:

— Да, имаш право. Ще ликвидираме приблизително триста и петдесет души — предимно мъже, но може би ще има няколко жени и деца. Много по-важно в случая е, че ще предпазим човечеството както от ужасната зараза, така и от опасността да бъде поробено от извънземните пришълци. Като сложиш на кантара двете възможности, коя натежава повече?

Оуен беше толкова поразен, че си помисли: „Измамата, която сте замислили, е точно по вкуса на Хитлер“; изведнъж се досети какво може да го сполети, постара се да прикрие мисълта и остана с впечатлението, че Курц не я е прочел. Разбира се, невъзможно беше да се твърди със сигурност — „шефът“ беше стара лисица.

— Колко задържани имаме досега? — попита Курц.

— Около седемдесет души. Двойно повече ще бъдат доведени от Кинео; ще пристигнат към девет, стига времето да не се влоши още повече.

Наистина метеоролозите предвещаваха усилване на снежната буря, но едва след полунощ.

Курц замислено кимна:

— А-ха. Петдесетина ще бъдат доведени от север, поне седемдесет души ще дойдат от Сейнт Кап и от онези паланки на юг… да не забравяме и нашите хора. Изглежда, маските вършат добра работа, но по време на медицинския преглед открихме четирима заразени от рипли. Разбира се, те не подозират истината.

— Сигурен ли си?

— Добре, ще го кажа по друг начин — ако се съди по поведението им, те не знаят, че противната растителност ги е нападнала. Така повече ли те харесва?

Ъндърхил сви рамене.

— Официалната версия ще гласи — продължи Курц, — че задържаните се закарват със самолети в свръхсекретен медицински институт, в който ще бъдат подложени на допълнителни прегледи, а при необходимост — на интензивно лечение. Ако всичко върви според плана, няма да има повторно официално изявление относно съдбата им, само през следващите две години в пресата инцидентно ще се появяват дописки за разпространяване на заразата при жертвите въпреки усилията на лекарите, за прояви на лудост и ужасни физически деформации, неподлежащи на описание… а накрая без много шум ще бъде съобщено, че милостивата смърт най-сетне е избавила жертвите от страданието им. Вместо да бъдат потресени, хората ще изпитват облекчение.

— А в действителност… — промърмори Оуен.

Напразно се надяваше да чуе пак страшната истина от устата на шефа. Тук нямаше бръмбари (освен онези, които най-вероятно се криеха в главата на „шефа“), но предпазливостта се беше превърнала във втора природа на Курц. Той вдигна ръка, с палеца и показалеца си изобрази подобие на пистолет, сетне три пъти дръпна въображаем спусък. През цялото време не отместваше поглед от Ъндърхил. „Очите му са като на кръвожаден алигатор“ — помисли си Оуен, но не издаде чувствата си, само попита:

— Всички ли? Дори онези, които не са риплипозитивни, така ли? Тогава какво ще се случи с нас? С войниците, чиито резултати също са отрицателни?

— Нищо няма да стане със здравите момчета. Да знаеш, че онези, които са се заразили, са проявили небрежност. Ще ти дам един пример. Сред задържаните има около четиригодишно момиченце, което е същинска кукличка — досущ малка филмова звезда. Като я гледаш, очакваш да затанцува степ и да запее.

Курц очевидно си мислеше за много духовит и до известна степен имаше право, но самият Ъндърхил беше обзет от вцепеняващ ужас. „Четиригодишно момиченце! — помисли си. — Едва четиригодишно, а трябва да умре!“

— Много е сладко — продължаваше монолога си Курц, — но е заразено. Има рипли от вътрешната страна на китката, на челото и в крайчеца на окото — все характерни места. Един от хората ми даде на малката шоколад, все едно си имаше работа с прегладняло косоварче, а тя го целуна. Да ти се скъса сърцето от умиление, нали? Бяха направо за снимка, само че сега глупакът има върху страната отпечатък от червилото, което изобщо не е червило. — Курц направи кисела физиономия. — Порязал се е при бръсненето и риплито веднага го пипна. Подобно лекомислие са проявили и другите. Правилата не се променят, Оуен — нехайството означава сигурна смърт. За щастие повечето момчета ще се отърват невредими. Разбира се, до края на живота си ще бъдем принудени да се явяваме на задължителни медицински прегледи, понякога ще ни подлагат и на внезапни проверки, но в това има и нещо положително — навреме ще открият, че имаш рак на дебелото черво.

— Какво ще се случи с незаразените цивилни?

Курц се приведе. Преобразяването му беше изумително — от опасен умопобъркан се беше превърнал в приятел и духовит събеседник. Човек би трябвало да е поласкан, да се чувства един от малцината избрани, задето е видял Курц да сваля маската си („Две части Патън, една част Распутин, прибави вода, разбъркай и сервирай“).

Досега Ъндърхил винаги се хващаше на въдицата му, но днес беше стигнал до едно прозрение — не маската на Распутин, а на приятел и духовит събеседник Курц надяваше от време на време.

А най-страшното беше, че дори и сега не беше съвсем сигурен.

— Оуен, Оуен, Оуен! Използвай мозъка, с който те е надарил добрият Господ Бог! В състояние сме да наблюдаваме нашите хора, без да предизвикваме подозрения или да отворим вратата към световна паника — а паника неизбежно ще има, след като нашият наскоро избран президент ще убие коня Фука. А цивилните няма начин да държим под око. Да речем, че за сметка на данъкоплатците наистина ги закараме със самолети до Ню Мексико и ги устроим в градче, създадено специално за тях, където в изолация ще живеят не само те, ами поне още две техни поколения. Но какво ще се случи, ако един или няколко от души избягат? Или пък ако (според мен учените най-много се страхуват от тази възможност) с течение на времето плесента мутира? Представи си, че вместо да загине, мъхът се превърне в още по-опасен преносител на заразата и стане по-устойчив на атмосферните условия, причиняващи загиването му тук, в Мейн. Едва ли е необходимо да ти обяснявам каква заплаха представлява рипли, ако наистина е надарено с разум. Но дори да не е, може би служи като маяк за извънземните, нещо като междузвездна сигнална ракета, обозначаваща нашата планета — ммм, колко вкусни са тези земни жители, елате и ги опитайте, има ги много, за количеството не питайте.

— Ясно — трябва да вземем съответните мерки, за да не си скубем косите по-късно.

Курц се облегна на стола и широко се усмихна:

— Именно! Знаех си, че си схватлив. В общи линии това е идеята.

„Страхотна идея, няма що! — помисли си Оуен. — Ще пазим само нашите хора. При необходимост ще бъдем безмилостни, но дори Курц държи на момчетата си. Цивилните са обикновени хора. Наложи ли се, безпроблемно ще бъдат пожертвани.“

— Ако се съмняваш, че има Бог и че Той отделя по малко от времето си в грижи за хомо сапиенс, поразсъждавай върху развоя на събитията — заяви Курц. — Прожекторите предшестваха пристигането на нашите сиви приятели, а ние своевременно бяхме уведомени — един от информаторите беше Реджиналд Гослин, самият собственик на магазинчето. Освен това сивчовците се появиха именно по това време на годината, когато сред тези забравени от Бога гори има хора, двама от които са видели падането на космическия кораб.

— Това се казва късмет.

— Грешиш, мъжки, това е Божията милост. Първо, корабът им се разбива, второ, хората узнават за присъствието им в местността, трето, студът действа пагубно и на тях, и на космическия пърхут, дето са го довлекли. — Той отброяваше на пръсти, а клепачите с белезникавите мигли се притваряха. — Но това не е всичко. Нашите „гости“ правят присадки на неколцина земни жители, но планът им не проработва — проклетите присадки се превръщат в канибали и убиват гостоприемниците си, вместо да осъществят хармонично съвместно съществуване.

Избиването на животните също протече добре — преброихме над сто хиляди парчета и близо до границата с Касъл Саунти вече е устроено голямо барбекю. Ако това се беше случило през пролетта или през лятото, насекомите сто на сто щяха да пренесат заразата, но сега няма подобна опасност.

— Възможно е животни да са се изплъзнали през кордона.

— Разбира се, може би не само животни, но и хора. Обаче плесента се разпространява сравнително бавно. А най-хубавото е, че заловихме повечето гостоприемници, защото корабът беше унищожен и защото малките сивчовци са си донесли въгленчета вместо пламтящи огньове. Вече им е изпратено съобщение: „Елате с мир или ни нападнете с лъчистите си оръжия, но не повтаряйте същия номер, защото не минава!“ Според мен те повече няма да стъпят на Земята… или ще изминат години, докато отново се престрашат. Половин век се ебават с нас, преди да долетят тук. Жалко, че не можахме да запазим кораба, та да го предоставим на учените глави, но нищо чудно да е за добро — нищо чудно и летателният апарат да е бил заразен с плесента. Знаеш ли от какво най ни беше шубе? Че или сивчовците, или риплито ще се заселят в някого, който ще пренася заразата, без сам да я прихване.

— Сигурни ли сте, че това вече не се е случило?

— Почти. Ако пък предположението ти е правилно, няма начин да се промъкне през кордона. — Курц доволно се усмихна. — Извадихме късмет, войнико. Най-вероятно няма жив преносител на плесента, сивчовците до един са мъртви, а заразата няма да се разпространи извън Джеферсън Тракт. Това е късмет или Божията намеса — твоя си работа в кое от двете ще повярваш.

Курц наведе глава и стисна горната част на носа си като човек, страдащ от синузит. След миг отново вдигна поглед, а очите му бяха насълзени. „Крокодилски сълзи!“ — помисли си Оуен, после се запита дали не греши. Нямаше достъп до съзнанието на „шефа“. Или телепатичната вълна се беше отдръпнала, или Курц беше намерил начин да затвори вратата за нежелани гости. Ала когато онзи отново заговори, Ъндърхил почти беше сигурен, че говори човешкото същество Курц, не някакъв повреден робот.

— Това е последната ми операция, Оуен. Приключи ли, и аз приключвам с армията. Предполагам, че ще останем тук още поне четири дни, ако не и седмица, ако се сбъднат прогнозите за нечувана снежна буря — и няма да ни бъде лесно, но най-голямото изпитание ни очаква утре сутринта. Сигурно ще си свърша работата, но след това… имам достатъчно стаж за пълна пенсия и смятам да кажа на големите клечки: „Платете или ме убийте“. Мисля, че ще платят, защото им знам кирливите ризи — в това отношение ползвам челния опит на Хувър37 — но май вече не ми пука. Участвал съм в по-страшни акции — през 1989 година в Хаити само за един час очистихме осемстотин души и още го сънувам — но като си помисля за утре, тръпки ме побиват. И знаеш ли защо? Защото бледните глупчовци в обора и в заграждението за конете… са американци! Хора, които карат шевролети, пазаруват от „Кеймарт“ и не пропускат нито един епизод на „Спешно отделение“. Стомахът ми се преобръща при мисълта да стрелям по американци, да убивам американци! Ще го направя само защото е необходимо, за да приключи тази гадна история, и защото нещастниците тъй или иначе ще умрат, и то много по-мъчително. Ясно?

Оуен Ъндърхил мълчеше. Предполагаше, че е съумял да запази безразличното си изражение, ала проговореше ли, щеше да издаде безпределния си ужас. Едно е да предчувстваш какво ще се случи, съвсем друго — да го чуеш с ушите си.

Представи си как, газейки през снега, войниците се приближават към телената ограда, причу му се гласът от високоговорителите, който нарежда на задържаните да излязат от обора. Никога не беше участвал в подобна операция, но знаеше какво трябва да се случи. Какво ще се случи.

Курц, който не откъсваше поглед от него, продължи:

— Не очаквай да чуеш, че съм ти простил заради тъпия номер, дето ми извъртя днес следобяд, но да знаеш, че си ми длъжник, мъжки. И без телепатията разбирам как възприемаш думите ми; хич няма да си хабя думите и да ти набивам в главата, че е крайно време да пораснеш и да приемеш действителността. Ще ти кажа само, че разчитам на теб. Този път ми е необходима помощта ти.

Като гледа човек просълзените му очи, тикът, който опъваше крайчеца на устните му, едва ли би допуснал, че само преди няколко минути Курц е прострелял в крака свой подчинен.

Оуен си помисли: „Помогна ли му да извърши кръвопролитието, без значение ще бъде дали съм стрелял по невинните жертви; ще бъда завинаги прокълнат като онези, които са вкарали евреите под душовете в концлагера «Берген-Белсен».“

— Ако започнем в единайсет, ще свършим за половин час — спокойно отбеляза Курц. — Или най-късно до дванайсет. После ще се помъчим да забравим.

— Само дето ще го сънуваме.

— Да, тъй си е.

Ъндърхил кимна. Беше стигнал до тук и нямаше да изпусне въжето тъкмо сега, пък ако ще да бъде прокълнат до края на живота си. Най-малкото ще се помъчи актът да бъде милосърден… доколкото е възможно масовото убийство да бъде милосърдно. По-късно щеше да бъде поразен от абсурдността на тази идея, но когато се намираш в присъствието на Курц и очите му неотлъчно те наблюдават, губиш представа за действителността.

В крайна сметка лудостта му вероятно беше по-заразна от плесента.

— Радвам се. — Курц се излегна на люлеещия се стол. Изглеждаше поуспокоен и капнал от умора. Отново извади смачкания пакет „Малрборо“, погледна вътре и го подаде на Оуен: — Останали са две. Искаш ли?

Ъндърхил поклати глава:

— Този път ще пасувам, шефе.

— Тогава дим да те няма. Ако е необходимо, отскочи до лечебницата да ти дадат няколко хапчета приспивателно.

— Май няма да се наложи — излъга Оуен. Изкушаваше се да вземе успокоително, но нямаше да се поддаде на изкушението. По-добре цяла нощ да не мигне.

— Както искаш. А сега изчезвай. — Когато онзи почти беше стигнал до вратата, Курц се провикна:

— Хей, Оуен!

Ъндърхил дръпна ципа на якето си и се обърна. Навън вятърът се усилваше, воят му ставаше все по-зловещ. Снежната буря набираше скорост.

— Благодаря — промълви Курц. По страната му се търкулна голяма и абсурдна сълза, ала той очевидно не осъзнаваше, че плаче. В този момент Ъндърхил изпитваше към него едновременно съжаление и обич. Напук на всичко, което знаеше за него, напук на желанието си да бъде предпазлив, та по-късно да не съжалява. — Благодаря, мъжки.

7

Въпреки усилващия се снеговалеж Хенри продължаваше да стои до оградата; поизвърнал се беше, за да се защити от пронизващия вятър, но не изпускаше от поглед голямата каравана, очаквайки Ъндърхил да излезе. Другите задържани се бяха върнали в обора и се бяха скупчили около печката. Като се постоплеха, щяха да изказват всякакви невероятни предположения, но едва ли щяха да прозрат истината, която буквално им се набиваше в очите.

Машинално се почеса по бедрото, изведнъж осъзна какво прави и стреснато се огледа, дори се обърна кръгом. Не се виждаха нито задържани, нито войници от охраната. Въпреки усилващия се снеговалеж около магазинчето на Гослин беше светло като посред бял ден, видимостта беше отлична. Поне засега Хенри бе сам.

Наведе се и развърза ризата, с която беше пристегнал раната си. После разтвори прореза в джинсите си. Хората, които го бяха арестували, вече го бяха прегледали, докато пътуваха с камиона, с който превозваха още петима бегълци (на връщане към базовия лагер бяха заловили още трима). Тогава беше чист от плесента.

Ала сега не беше. Едва забележима червена нишка се спускаше от средата на раната, която вече беше хванала коричка. Ако не знаеше какво търси, спокойно можеше да я вземе за струйка кръв.

„Плесен! — помисли си. — Мамка му! Лека нощ, госпожо Калабаш, където и де се намирате!“38

С периферното си зрение забеляза някакво движение. Изправи се и видя как Ъндърхил затваря вратата на караваната. Набързо превърза крака си с ризата и отново се приближи до оградата. Някакъв вътрешен глас го попита какво ще прави, ако след като повика Ъндърхил, онзи безмълвно го отмине. Попита още дали Хенри наистина възнамерява да изостави Джоунси.

Втренчи се в Ъндърхил, който, свеждайки глава да се предпази от бурния вятър, бавно се приближаваше към него под нереално силната светлина.

8

Вратата се затвори, ала Курц продължи да се взира в нея. Пушеше и бавно се полюшваше на любимия си стол, питаше се дали Оуен се е хванал на въдицата. Оуен имаше ум като бръснач, Оуен притежаваше силно развито чувство за самосъхранение, Оуен не беше изоставил идеализма си… но нямаше никакво съмнение, че този път е бил заблуден. В края на краищата повечето хора вярват в онова, в което им се иска да повярват. И Джон Дилинджър е притежавал силно развито чувство за самосъхранение, бил е най-умният от трийсетте си съмишленици, но въпреки това е отишъл заедно с Ана Сейдж в кинотеатър „Байъграф“, за да гледа „Манхатънска мелодрама“. След прожекцията федералните агенти са го застреляли в уличката зад киното като мръсно псе, каквото всъщност е бил. Ана Сейдж също е вярвала в каквото й се е искало, но въпреки това са я депортирали в Полша.

Утре никой няма а напусне лагера, устроен до магазинчето на Гослин, освен неколцина доверени хора на Курц — дванайсетина мъже и двете жени, съставляващи екипа с кодово название „Империал Вали“. Оуен Ъндърхил няма да бъде между тях. Курц винаги го беше смятал едва ли не за дясната си ръка, но всичко се бе променило, след като Оуен позволи на момчетата от отряда да чуят бръщолевенията на извънземните. Да, всичко се променя, казал е Буда, и този път Курц напълно подкрепяше твърдението на неверника с дръпнатите очи.

— Прецака ме, мъжки — промърмори едва чуто. Докато пушеше, беше смъкнал маската си, която подскачаше на шията му, обрасла с побелели косми. — Прецака ме.

Веднъж си беше затворил очите за неподчинението на Оуен Ъндърхил. И втори път ли ще го остави безнаказано?

— Никога! — процеди. — За нищо на света!

1

Господин Сив вкара моторната шейна в тясна клисура, сред която криволичеше замръзнал поток, и се насочи към магистрала № 95. Когато след около два километра в крака проблеснаха фаровете на военните камиони (които вече бяха малко на брой и бавно се движеха по шосето, затрупано от обилния сняг), той спря за няколко секунди, за да направи справка с онази част от съзнанието на Джоунси, до която имаше достъп. Купищата папки с информация не се побираха в малкия канцеларски сейф на Джоунси, поради което Сивият лесно намери каквото му трябваше. След като установи, че липсва копче за изключване на светлините на Полярната котка, той спусна краката на Джоунси в снега, огледа са за по-голям камък, сграбчи го с дясната ръка на Джоунси и счупи фаровете. Отново се качи на шейната и продължи пътя си. Горивото привършваше, но това не го безпокоеше — превозното средство вече беше изпълнило предназначението си.

Дренажната тръба, която минаваше под магистралата, беше достатъчно широка да премине моторната шейна, но без човек върху нея. Господин Сив отново слезе. Форсира двигателя и засили Полярната котка навътре в тръбата. Шейната измина два-три метра и спря, но беше навлязла в тръбата достатъчно, за да не бъде забелязана от въздуха, ако снеговалежът престане и хеликоптерите предприемат разузнавателна мисия.

Използвайки тялото на Джоунси, господин Сив се изкатери на банкета край магистралата. Спря на сантиметри от предпазното перило и легна по гръб. Сега поне за малко беше защитен от пронизващия леден вятър. При изкачването се бе освободил последният малък запас от ендорфини и Джоунси почувства как похитителят с удоволствие ги опитва, както самият той би изпитал удоволствие от един коктейл или от топла напитка, след като е присъствал на футболен мач през студен октомврийски ден.

Без особена изненада осъзнава, че мрази онова, което се бе вселило в тялото му.

След секунда съществото, към което човек можеше да изпитва омраза, отново изчезна. Заменено бе от облака, появил се за пръв път в хижата, когато главата на създанието експлодира. То отново излизаше, както и преди бе излязло да търси Емил Бродски. Прибягнало беше до помощта на автомеханика, защото в папките на Джоунси не се съдържаше информация как да се включи двигателят на моторната шейна. Сега му бе необходимо нещо друго. Най-вероятно превозно средство.

Какво беше останало тук? Какво беше останало да охранява прашната канцелария, в която се таеше последната частица от истинския Джоунси, от Джоунси, който беше изхвърлен от собственото си тяло както изхвърляме хартийка от джоба си? Облакът, разбира се; онова, което Джоунси беше поел чрез вдишването си. Онова, което би трябвало да причини смъртта му, но незнайно защо не го беше убило.

За разлика от господин Сив облакът не притежаваше разум, не можеше да мисли. Господарят на дома (който сега се наричаше господин Сив вместо господин Джоунси) беше излязъл, оставяйки термостати и детектори за дима да се грижат за жилището, хладилника, готварската печка. При необходимост щеше да се включи алармата, която автоматично избира номера на полицията.

И все пак в отсъствието на господин Сив той може би ще успее да избяга от прашната канцелария. Разбира се, нямаше да възвърне контрола върху тялото си — опиташе ли се, червено-черният облак щеше да го издаде, а Сивият — веднага ще се върне от разузнавателната си експедиция. Почти сигурно бе, че Джоунси ще бъде заловен, преди да се скрие в прашната канцелария на братя Тракър, в която имаше само табло за съобщения и един-единствен мръсен прозорец, разкриващ гледка към света. Но какви бяха тези четири малки полумесеца върху прашното стъкло? Отпечатъците от челата на четири хлапета, разбира се; четирима хлапака, опитващи се да видят снимката, която сега е прикрепена към таблото — фотография на Тина Джийн Шлосинджър с вдигната пола.

Извън неговите възможности бе да възвърне контрол над тялото си — крайно време беше да приеме горчивата истина.

Но до картотеката може би ще се добере.

Запита се дали има смисъл да рискува. Какво ще спечели? Информация, разбира се. Ще разбере какво иска Сивият… освен ново превозно средство. Мисълта за превозното средство го накара да си зададе друг въпрос — в каква посока ще се отправи похитителят му?

Отговорът го постресна, защото беше изречен от Дудитс: „Ои и иа оие ю.“

Господин Сив иска да отиде на юг.

Но докъде ще стигне? И защо? Каква е целта му?

Изглежда, на тези въпроси Дудитс нямаше отговор.

Джоунси се обърна и с изненада видя, че пътната карта и снимката на момичето вече не са на таблото. На мястото им имаше четири цветни фотографии на четири момчета. Всяко беше заснето пред прогимназията в Дери, надписите отдолу бяха също еднакви: „УЧИЛИЩНИ ДНИ, 1978“. На снимката в горния ляв ъгъл Джоунси зърна себе си — хлапе с широка и доверчива усмивка, която накара сърцето му да се свие. До неговата фотография беше тази на Бобъра, който също се усмихваше. Предният му зъб липсваше — беше го извадил при падане на ледената пързалка, а следващата или по-следващата година — във всеки случай беше преди да постъпят в гимназията — му поставиха изкуствен зъб. Третата снимка беше на Пит — малчуган с широко лице, чиято кожа има маслинен оттенък, а косата му е подстригана толкова късо, че съучениците му го взимат на подбив. Виновник за глупавата прическа беше баща му, който все повтаряше, че не се е сражавал в Корея, за да стане синът му хипи. Най-накрая беше прикрепена фотографията на Хенри, който от малък носеше очила с голям диоптър и напомняше на Джоунси на малкия детектив Дани Дан — герой от любимата му поредица юношески криминални романи.

Бобъра, Пит, Хенри. Колко силни бяха чувствата му към тях и колко внезапно беше прекъснато дългогодишното им приятелство. Да му се не види, толкова е нечестно…

Ненадейно снимката на Бобъра оживя, той ококори очи и прошепна:

— Главата му беше отсечена, спомняш ли си? Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал. Ама че гадост! Исусе Христе, откачалко!

„Божичко!“ — помисли си Джоунси, когато в съзнанието му изникна единствената подробност, свързана с първата им ловна експедиция, която беше забравил… или съзнателно потиснал. Дали и четиримата съзнателно бяха потиснали спомена? Може би. Твърде вероятно. Защото през изминалите години бяха разговаряли за най-различни случаи от детството си, бяха споделяли какви ли не спомени… с изключение на този.

„Главата му беше отсечена, очите му бяха пълни с кал.“

Нещо, което се беше случило с тях тогава, по някакъв начин бе свързано със случващото се сега.

„Ей, ако знаех какво е — помисли си той. — Само ако знаех!“

2

Анди Джанас беше изпреварил трите камиона, с които пътуваха членовете на малкия му отряд, защото за разлика от него колегите му не бяха свикнали да шофират при подобни атмосферни условия. Анди беше израснал в Северна Минесота, затова студът и снегът не го плашеха. Пътуваше сам в един от най-съвършените модели на „Шевролет“, специално конструирани за армията — малък камион с четири предавки, които той използваше според предназначението. Анди Джанас не беше вчерашен.

В общи линии, платното беше почистено; преди около час по магистралата бяха преминали два армейски снегорина (вероятно всеки момент щеше да ги настигне, тогава щеше да намали скоростта и да се движи след тях като примерно момче), снежната покривка върху бетонната настилка беше максимум пет-шест сантиметра. Много по-опасен беше вятърът, който завихряше снежинките и превръщаше шосето в призрак. Разбира се, опитните шофьори се ориентираха по светлоотражателите, но онези леваци, които караха след него, не знаеха този трик… може би пък фаровете на камионите бяха монтирани по-високо и светлината им не достигаше до светлоотражателите. А когато вятърът понесеше гъста пелена от сняг, не се виждаха дори рефлекторите и целият свят сякаш побеляваше; в подобни моменти просто трябва да отместиш крака си от педала, докато вихърът отмине, а междувременно да се стараеш да не излезеш от платното. Анди знаеше, че ще се справи, ако пък случайно закъсаше, щеше да призове на помощ колегите си, с които непрекъснато поддържаше радиовръзка; знаеше още, че след колоната се движат още снегорини, които разчистват платното, водещо на юг, от Преск Ил чак до Милинокът.

Отзад в камиона бяха натоварени три големи, тройно опаковани чувала. В единия бяха труповете на двата елена, които бяха загинали от плесента. В другия — като си помислеше за съдържанието му, Анди потръпваше от отвращение — бяха останките от един сивчо, които бавно се превръщаха в червеникаво-оранжева супа. И двата пакета бяха предназначени за лекарите в базата, която беше разположена близо до…

Той вдигна поглед към сенника, под който бяха пъхнати лист хартия и химикалка. На листа беше написано: „Маг. на Гослин, изх. 16“.

Джанас си помисли, че ще измине разстоянието за около час, може би дори за по-малко време. Несъмнено лекарите ще му кажат, че вече са взели необходимите им проби и труповете на елените ще бъдат изгорени; виж, на сивчото сигурно ще се зарадват и веднага ще се захванат с него, стига да не се е втечнил напълно. Може би студът наистина забавяше процеса на разлагането, но на Анди Джанас това не му влизаше в работата. Неговата работа беше да предаде „мострите“ и да изчака командирът на базата да го разпита за положението в северния сектор на отцепения район, където беше относително най-спокойно. Каза си, че докато чака, ще пийне чаша горещо кафе и ще хапне голяма порция бъркани яйца. А пък ако извади късмет и срещне когото трябва, нищо чудно да прибави към кафето нещо по-силничко, та съвсем да се сгрее. После ще си легне и…

Спри!

Анди свъси вежди, поклати глава и почеса ухото си, като че нещо го беше ухапало. Силен порив на вятъра разтърси камиона. Магистралата и светлоотражателите изчезнаха. За пореден път плътната бяла пелена обви камиона и Джанас си помисли, че колегите му сигурно са изплашени до смърт, но не и той, не и господин Минесота Предпазливия, дето знаеше, че трябва само да отпуснеш педала за газта (и за забравиш спирачките — когато шофираш по време на снежна буря, натискането на спирачките означава да си търсиш белята) и да изчакаш…

Спри!

— А? — Той стреснато се втренчи в радиото, от което се разнасяше само пращене и едва чуто несвързано бърборене.

Спри!

— Ох! — изпищя Анди и се хвана за главата — изведнъж беше изпитал непоносима болка. Масленозеленият камион рязко се отклони встрани, плъзна се, сетне, действайки машинално, Джанас овладя волана. Още не беше натиснал педала за газта и скоростта бързо намаляваше.

Снегоринът беше направил тясна пътека в средата на двете платна, водещи в южна посока. Джанас зави вдясно, облаци сняг заизхвърчаха изпод колелата, а бурният вятър мигновено ги разнесе. Светлоотражателите блестяха в мрака като очи на котка.

Спри тук!

Анди отново изкрещя от болка. Сетне отдалеч се чу да вика:

— Добре, добре, ей сега! Само престани! Престани да ме дърпаш! — Въпреки че очите му бяха насълзени от силната болка, той видя как някакъв тъмен силует изникна иззад предпазният парапет на около два метра пред камиона. Когато фаровете осветиха силуета, видя, че е някакъв човек, облечен в канадка.

Ненадейно изпита усещането, че ръцете му вече не са неговите. Чувството беше странно и много неприятно. Без негово участие ръцете завъртяха волана наляво и камионът спря пред човека с канадката.

3

Трябваше да действа тъкмо в този момент, докато вниманието на господин Сив беше погълнато от друго занимание. Джоунси усещаше, че ако заобмисля действията си, няма да се престраши, затова се подчини на интуицията си. С всички сили забута резето и рязко отвори вратата на канцеларията.

Като малък никога не беше влизал в сградата, наета от братя Тракър (тя беше рухнала по време на ураганната буря през 1985 година), но беше уверен, че никога не е изглеждала като онова, което сега се разкриваше пред очите му. Попаднал бе в толкова просторно помещение, че краят му не се виждаше. На тавана, сякаш заемащ площ от няколко акра, бяха монтирани неонови лампи. Грамадната зала беше изпълнена с милиони кашони, натрупани един върху друг и образуващи високи колони.

„Не са милиони — поправи се той. — Сигурно са трилиони.“

Да, второто му предположение бе по-близо до истината. Между колоните от кашони бяха оформени хиляди тесни пътеки. Осъзна, че се е озовал в складовото помещение на вечността и че е абсурдно да се надява да открие каквото му е необходимо. И още, че ако се отдалечи от вратата на убежището си, почти незабавно ще се изгуби. Господин Сив ще се избави от грижата как да се отърве от него — до края на живота си Джоунси ще се лута из зашеметяващата пустош на складираните кашони.

„Голям тъпак съм бил! — упрекна се мислено. — Да се изгубя тук е все едно да се заблудя в собствената си спалня. Нито пък се налага да търся онова, което ми е необходимо. Всичко тук ми принадлежи. Добре дошъл в собственото си съзнание, храбрецо.“

Прозрението беше толкова потресаващо, че силите го напуснаха… след миг обаче му хрумна, че сега не бива да се отпуска нито да се колебае. Господин Сив, всеобщият любимец и похитител на човешки тела, пристигнал от Бог знае къде, няма да се занимава още дълго с шофьора на камиона. Ако Джоунси възнамерява да премести някои папки на по-безопасно място, сега е моментът да действа. Въпросът беше кои да вземе.

„Дудитс! — прошепна вътрешният му глас. — Свързано е с Дудитс и ти го знаеш. Напоследък все за него мислиш. Същото е и с Пит, Бобъра и Хенри. Именно Дудитс свързва вас четиримата — винаги си го знаел, но сега знаеш и още нещо, нали?“

Точно така. Знаеше, че през март едва не загина при злополуката, защото му се бе сторило, че вижда Дудитс, с когото Ричи Гренадо и приятелчетата му се подиграват. Само че „подиграват“ беше меко казано за случващото се зад товарния гараж на братята Тракър. Точната дума беше „изтезават“. Когато видя, че изтезаването и било повторено, той се бе втурнал да прекоси улицата, без да се огледа, и…

— Главата му беше отсечена. — Гласът на Бобъра се разнесе от високоговорителите, монтирани на тавана, а Джоунси така се стресна, че едва не подскочи. — Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал. Рано или късно всеки убиец заплаща за стореното, това си е факт.

Главата на Ричи! Главата на Ричи Гренадо! Не, Джоунси нямаше време да мисли за това. Пребиваваше незаконно в собственото си съзнание и трябваше да побърза.

Когато се озова в необятната зала, всички кашони бяха еднакви и без надписи. Сега забеляза, че върху най-горните кашони на купчината до него с черен флумастер беше написано „ДУДИТС“. Изненадващо ли беше откритието му? Дали бе само въпрос на късмет? Не, разбира се. Та нали в неизброимото количество кашони се съхраняват неговите спомени, които съзнанието му е в състояние да възкреси, когато пожелае.

„Трябва ми нещо, с което да ги пренеса“ — помисли си, огледа се и без особена изненада видя яркочервена ръчна количка. Тук се сбъдваше всяко желание, което ти хрумне, а най-хубавото според Джоунси бе, че всеки човек притежава подобно магическо място.

Бързо натовари на количката кашоните с надпис „ДУДИТС“ и тичешком ги закара в канцеларията. Не си губи времето да ги разтоварва, а ги изсипа направо на пода — и без това не очакваше посещение на комисия от списание „Хубав дом“.

Отново изтича в залата, опитвайки се да долови присъствието на господин Сив, но очевидно натрапникът още беше зает с шофьора на камиона, който се казваше… да, фамилното му име бе Джанас. Облакът си беше тук, но не го усети. Беше глупав като… като плесен.

Джоунси натовари останалите кашони, но изведнъж забеляза, че и върху онези в съседство също са се появили надписи с черен флумастер. Само че този път вместо „ДУДИТС“ пишеше „ДЕРИ“, а кашоните бяха толкова много, че бе невъзможно да пренесе всичките. Запита се дали изобщо трябва да вземе някой.

Докато тикаше към канцеларията количката, натоварена с втората партида кашони със спомени, той се опита да вземе решение. Логично бе, че са подредени до онези с надпис „ДУДИТС“ — обичайно е запаметяването да е свързано с различни асоциации. Въпросът бе дали спомените му за Дери ще му помогнат. А как да го разбере, след като няма представа какво иска Сивият?

Няма представа ли? Напротив!

„Господин Сив иска да отиде на юг.“

Дери се намираше на юг от Джеферсън Тракт.

Джоунси на бегом се върна в склада за спомени, като тикаше количката пред себе си. Възнамеряваше да натовари колкото е възможно повече кашони с надписи „ДЕРИ“, с надеждата, че е взел необходимите… и че навреме ще усети завръщането на Сивия. Знаеше, че ако онзи го залови вън от канцеларията, ще го смачка като муха.

4

Ужасеният Джанас наблюдаваше как лявата му ръка посегна да отвори вратата на камиона. В купето нахлу облак сняг, понесен от ураганния вятър.

— Не ме измъчвай повече, господине, моля те, недей, ще те кача, щом искаш, само не ме измъчвай повече, главата ми ще се…

Ненадейно нещо пробяга в съзнанието на Анди Джанас, все едно беше вихрушка, надарена с очи. Усети я да надниква в заповедите, които беше получил от командира, установявайки часа, в който се очакваше пристигането му в „Синя база“, после взе да рови в ума му, търсейки познания за Дери, с каквито той не разполагаше. Пътьом беше минал през Бангор, но никога през живота си не беше стъпвал в Дери.

Почувства, че вихрушката се оттегля и за миг изпита неописуемо облекчение („Не разполагам с онова, което я интересува, ще ме освободи по живо, по здраво“), сетне разбра, че съществото, което се бе промъкнало в съзнанието му, никога няма да го освободи. Първо, искаше да му вземе камиона, второ — завинаги да му затвори устата.

Джанас не беше от хората, които се предават без бой, затова оказа кратка, но много енергична съпротива. Непредвиденото забавяне на господин Сив позволи на Джоунси да натовари поне една количка с кашоните, съдържащи спомени от Дери. След няколко секунди Сивият отново установи контрол върху двигателните способности на шофьора.

Анди безпомощно наблюдаваше как ръката му се насочва към сенника, сграбчва химикалката и я измъква, като скъсва ластика, който я придържа.

— Не! — изкрещя, но беше прекалено късно. За частица от секундата зърна някакъв проблясък, сетне ръката му, която стискаше като кама химикалката, я заби в ококореното му око. Нещо изпука, той заподскача зад волана като марионетка, задвижвана от неопитен кукловод; химикалката се забиваше все по-дълбоко, а спуканата му очна ябълка се стичаше по страната му като абсурдна сълза. Металното връхче докосна някаква тънка преграда — вероятно хрущял — премина през нея и се заби в мозъка му.

„Мръсно копеле! — помисли си той. — Какво правиш, мръсно…“

В съзнанието му за последен път проблесна ярка светлина, сетне се възцари мрак. Джанас се строполи върху волана. Клаксонът на камиона оглушително засвири.

5

Информацията, която господин Сив получи от Анди Джанас, беше доста оскъдна — донякъде това се дължеше на неочакваната съпротива на шофьора — но със сигурност беше разбрал, че шевролетът е част от транспортна колона, пътуваща по магистралата. Другите камиони бяха изостанали поради снежната буря, ала според онова, което беше прочел в съзнанието на Анди, всички се бяха насочили към някаква „Синя база“ и магазинчето на някой си Гослин. Там ги очакваше някой, заемащ командирски пост, от когото шофьорът изпитваше панически страх, но господин Сив не се интересуваше от човека, наричан Страшилището Курц, Шефа или Откачалката. Пет пари не даваше за него, защото знаеше, че не бива да се доближава до магазина на Гослин. Нещо му подсказваше, че онова място е някак по-различно, също като човеците, с които беше населено. Първо, бяха надарени с телепатични способности, макар и на много ниско ниво, ала най-необикновеното бе, че оказваха съпротива. Той не знаеше каква е причината, но съпротивата им беше факт.

Каза си, че е време да приключи този епизод. Хубавото бе, че е открил начин да получава информацията, която му е необходима.

Използвайки ръцете на Джоунси, той издърпа шофьора, завлече го до предпазния парапет и го хвърли в пропастта, без да проследи с поглед как трупът се изтъркаля надолу по стръмния склон. Върна се при камиона, втренчи се в товара, грижливо опакован с полиестерно платно, и кимна. Труповете на животните бяха безполезни, но другият труп… щеше да му свърши добра работа.

Внезапно вдигна глава, а очите на човека, в когото се беше вселил, се ококориха от изненада. Собственикът на тялото беше излязъл от убежището си и беше уязвим. „Най-после!“ — със задоволство си помисли Сивият — изпитваше нарастващо раздразнение от чуждото съзнание, което непрекъснато дърдореше (а понякога дори надаваше панически вик) и нарушаваше мисловния му процес.

Още миг остана неподвижен, като се постара да „изключи“ разума си, за да изненада Джоунси… сетне връхлетя върху него.

Очакваше всичко друго, не и онова, което последва.

Не и ослепителната бяла светлина.

6

Малко оставаше Джоунси да бъде спипан на местопрестъплението. Щеше да бъде заловен, ако не бяха неоновите лампи, които бе монтирал в склада, съхраняващ спомените му. Може би помещението беше плод на въображението му, но за него бе реално, следователно бе реално и за похитителя на тялото му.

Докато тикаше количката, натоварена с кашони с надписи „ДЕРИ“, зърна как господин Сив като по магия се появи в дъното на коридора, образуван от купчините кашони. Видя човекоподобното същество, което беше стояло зад него в Бърлогата, и което беше посетил в болницата. За пръв пат безжизнените черни очи изразяваха някакво чувство… бяха кръвожадни. Съществото се беше промъкнало незабелязано, беше изненадало Джоунси, който беше напуснал убежището си, ей сега щеше да го сграбчи.

Ала то рязко отметна несъразмерно голямата си глава, а миг преди да закрие очите си с трипръстата си ръка (нямаше клепачи, нито дори мигли), Джоунси видя, че лицето му, което сякаш беше нарисувано от несръчна детска ръчица, издава учудване и дори болка. Сивото същество бе останало твърде дълго в нощната тъма, докато влачеше към пропастта трупа на шофьора, зрението му беше неподготвено за ярката светлина на неоновите лампи. Джоунси забеляза и още нещо — Сивият беше похитил не само тялото му, но и физиономията му, изразяваща изненада. За миг му се стори, че наблюдава ужасяваща карикатура на самия себе си.

Спаси се благодарение на стъписването на Сивия. Втурна се в канцеларията, като машинално буташе количката; докато тичаше, му хрумна нелепата мисъл, че прилича на принцеса-затворница в някоя глупава приказка. Почувства как господин Сив протяга къч него трипръстите си ръце (сивкавата му плът напомняше на полуразлагащо се сурово месо), но миг преди да се вкопчи в него, той тресна вратата. Рязко се обърна, при което зле удари хълбока си — предполагаше, че сега се подчинява на своя разум, но случващото се изглеждаше съвсем нереално — и успя да спусне резето, преди Сивият да завърти валчестата дръжка и насила да влезе в канцеларията. За всеки случай завъртя и заключващия механизъм, монтиран в дръжката. Запита се дали ключето го е имало и преди, или сам го е поставил, но не можа да си спомни.

Отстъпи назад, усещайки, че е плувнал в пот, и този път удари задните си части в дръжката на количката. Погледът му попадна на валчестата дръжка, която се превърташе напред-назад, напред-назад. Господин Сив беше отвън и владееше по-голямата част от съзнанието и от тялото му, но не можеше да влезе тук. Нямаше достатъчно сили да избие вратата, не притежаваше достатъчно разум да счупи ключалката.

Защо? Как е възможно?

— Дудитс — прошепна Джоунси. — Тук не се тупка.

Сивият разтърси дръжката и гневно изръмжа:

— Пусни ме!

По нещо не личеше, ме е същество от друга галактика — крещеше гневно като всеки човек, който не получава каквото иска. Джоунси се запита дали не се заблуждава, дали не тълкува поведението на извънземния през призмата на своите разбирания, все едно превежда емоциите му.

— Веднага… ме… пусни!

Джоунси отговори, машинално цитирайки репликата на прасенцето от приказката:

— Няма да отворя, а ти си върви! — Мислено добави: „Сега трябва да кажеш като големия лош вълк: «Ще духна с все сила и ще съборя къщичката ти!»“

Ала господин Сив само разтърси още по-силно дръжката. Не беше свикнал да му се противопоставят и беше вбесен. Съпротивата на Анди Джанас го беше изненадала, но сега се сблъскваше със съвсем друга разновидност на неподчинението.

— Къде си! — гневно изкрещя. — Как е възможно да си там? Веднага излез!

Джоунси не отговори. Стоеше неподвижно сред преобърнатите кашони и се ослушваше. Почти беше сигурен, че Сивият не може да влезе, ала за всеки случай не биваше да го предизвиква.

Последваха още няколко разтърсвания на дръжката, после Джоунси почувства как онзи се отдалечава.

Прескачайки кашоните с надпис „ДУДИТС“ и „ДЕРИ“, той се приближи до прозореца и се загледа в снежната нощ.

7

Господин Сив, който използваше тялото на Джоунси, за да се придвижва, отново седна зад волана на камиона, затвори вратата и натисна педала за газта. Шевролетът подскочи напред, после се понесе към предпазното перило и се блъсна в него.

— Майната ти! — извика Сивият, почти несъзнателно повтаряйки цинизмите, които беше открил в съзнанието на Джоунси. — Цуни ме по ауспуха! Да го духаш! Ухапи ме отзад!

След малко престана да крещи и отново прецени шофьорските умения на човека, в който се беше вселил. Джоунси имаше бегла представа как да управлява кола при подобно време, но уменията му не можеха да се сравнят с онези на Анди Джанас. Ала Джанас вече го нямаше, картотеката му беше заличена. Сивият трябваше да се задоволи с познанията на Джоунси. Най-важното бе час по-скоро да напусне периметъра, който шофьорът на камиона мислено наричаше „кар зона“. Господин Сив не знаеше какво означава „кар зона“, но от Джанас беше разбрал, че извън нея ще бъде в безопасност.

Кракът на Джоунси отново натисна педала за газта, този път малко по-леко. Камионът потегли. Ръцете на Джоунси завъртяха волана и насочиха шевролета обратно към пътеката, която беше проправена от снегорина.

Ненадейно от радиото под таблото се разнесе пращене, последвано от глас:

— Таби едно, тук Таби четири. Един от камионите се преобърна и излезе от пътя. Приемаш ли?

Сивият направи справка в картотеката. Джоунси имаше съвсем бегли познания за армейския жаргон, който беше получил от книгите и от нещо, наречено „филми“, ала господин Сив нямаше друг избор, освен да им се довери. Взе микрофона, потърси бутона, който според Джоунси трябваше да е отстрани, напипа го и го натисна:

— Прието — каза. Питаше се дали Таби четири е разбрал, че Таби едно вече не е Анди Джанас. Справката с картотеката показа, че вероятността е твърде малка.

— Ще се опитаме отново да го вкараме в движение. Натоварен е с проклетата храна. Приемаш ли?

Господин Сив натисна бутона:

— Натоварен е с проклетата храна. Прието.

Последва мълчание, което го накара да се запита дали не е казал нещо погрешно, дали не е попаднал в капан, сетне гласът от радиото заяви:

— Май ще се наложи да изчакаме снегорините. Ти продължавай напред. Край.

Таби четири изглеждаше разгневен. Според Джоунси най-вероятно се ядосваше на Джанас, който благодарение на шофьорските си умения се беше отдалечил прекалено много от колоната и вече не можеше да се върне и да помогне на колегите си. Проведеният разговор успокои господин Сив. И без това смяташе да продължи напред, но сега имаше официалното разрешение на Таби четири.

Отново направи справка в картотеката (сега я виждаше също както Джоунси — кашони, подредени в огромна зала) и каза:

— Прието. Таби едно, край на предаването. — А после добави: — Приятно прекарване.

Бялото вещество, което хората наричаха „сняг“, беше отвратително и много опасно. Въпреки това Сивият реши да рискува и да шофира с малко по-висока скорост. Знаеше, че ще бъде в безопасност едва когато напусне зоната, контролирана от въоръжените хора на Страшилището Курц. Веднъж изплъзне ли се от мрежата, много бързо ще изпълни мисията си.

Онова, което му беше необходимо, бе свързано с градче, наречено Дери, ала когато той се върна в големия склад, направи смайващо откритие — човекът, в чието тяло се бе вселил против желанието му, или знаеше, или бе усетил какво е потребно на господин Сив, защото в мига, в който похитителят му едва не го залови, прекарваше с количката именно кашоните, съдържащи информация за Дери.

Обзет от внезапен страх, Сивият претърси кашоните, които бяха останали, и се успокои — в тях се съдържаше всичко, което му беше необходимо.

До кашона с най-важната информация бе захвърлено по-малко и много прашно кашонче. Отстрани с черен молив беше написано „ДУДИТС“. Ако е имало други кашони със същият надпис, те са били изнесени от залата. По недоглеждане е останал само малкият.

Най-вече от любопитство (което беше заел от запаса с чувства на гостоприемника си) Сивият го отвори. Вътре откри яркожълта пластмасова кутия, украсена с непонятни рисунки, които според Джоунси се наричаха „герои от анимационното филмче за Скуби Ду“. В единия й край имаше лепенка с надпис: „АЗ СЪМ СОБСТВЕНОСТ НА ДЪГЛАС КАВЕЛ, МЕЙПЪЛ ЛЕЙН 19, ДЕРИ, МЕЙН. АКО МАМЧЕТО, НА КОЕТО ПРИНАДЛЕЖА, СЕ Е ЗАГУБИЛО, ОБАДЕТЕ СЕ НА…“

Следваха цифри, които бяха толкова избледнели, че не се четяха — вероятно представляваха код за комуникация, който вече се бе заличил от паметта на Джоунси. Господин Сив захвърли пластмасовата кутия, която вероятно беше предназначена за пренасяне на храна. Може би откритието му е без значение… ала Джоунси едва ли би рискувал живота си заради кашоните, съдържащи информация за Дудитс и Дери, ако бяха маловажни.

ДУДИТС = ПРИЯТЕЛ ОТ ДЕТИНСТВО. Сивият си спомняше тази фраза от първата си среща с Джоунси „в болницата“… ако знаеше какъв досадник ще се окаже гостоприемникът му, още тогава щеше да заличи съзнанието му. Разбираше значението на фразата, макар тя да не възбуждаше у него никакви чувства. Ала не проумяваше какво е общото между приятеля от детинство на Джоунси и случващото се тази вечер.

Хрумна му, че може би Джоунси е полудял. Фактът, че е бил прогонен от собственото му тяло, го е лишил от разум; грабнал е кашоните, които са били най-близо до убежището му, придавайки им значение, каквото всъщност не притежават.

— Джоунси! — Господин Сив изрече името, използвайки гласните струни на своя пленник. Съществата, обитаващи тази планета, бяха гении в областта на техниката (вероятно бе наложително, за да оцелеят в такъв студен свят), но мисловната им дейност бе странна и неадекватна — досущ ръждясал корпус, потопен в езеро от чувства, които го разяждат като киселина. Не умееха да четат мисли, а временните им телепатични способности, предизвикани от плесента и от „прожекторите“, ги смайваха и плашеха. Учудващо бе, че още не са се самоунищожили. Безспорно бе едно — че същества, неспособни да разсъждават логично, са ненормални.

Съществото в необикновеното помещение, в което Сивият не можеше да проникне, не му отговори.

— Джоунси! — отново извика той.

Отново нямаше отговор. Ала господин Сив знаеше, че онзи го чува.

— Страданията, които причинявате, са излишни. Приемете ни такива, каквито всъщност сме — не завоеватели, а спасители. Ваши приятели.

Сивият се огледа. Каза си, че съществото, което е неспособно на задълбочени мисли, Джоунси притежава прекалено голяма възможност за складиране на информацията. Някой друг път щеше да поразсъждава върху въпроса защо земните същество са надарени и с необикновената способност да оцеляват дори при невъзможни обстоятелства. Дали се дължи на прекалено тежкия им емоционален грим, зад който се прикриват? Чувствата на земните жители му вдъхваха безпокойство, а най-много го тревожеха чувствата на Джоунси — вечно бяха на пост, никога не го напускаха… и бяха толкова много на брой.

— Войни… гладуващи хора… етнически убийства… убийства в името на мира… избиване на езичниците в името на Христа… хомосексуалисти, пребивани до смърт… ракети, снабдени с биологични оръжия и насочени към всеки град по света… не бъди лицемер, Джоунси — в сравнение с антракс тип 4 плесента е съвсем безвредна. Да му се не види, и без това след петдесет години всички вие ще бъдете мъртви. Онова, което притежаваш сега, е истински удоволствие. Отпусни се и се забавлявай…

— Защо накара онзи човек да забие химикалката в окото си? — заядливо го прекъсна Джоунси. Осъзнаваше колко жалка е съпротивата му, но му се искаше някак си да се опълчи срещу похитителя. Силен порив на вятъра разлюля камиона, ала господин Сив овладя волана, използвайки уменията на Джоунси. Поради липсата на видимост шофираше с трийсет километра в час, но щеше да спре едва след като се изплъзнеше от мрежата на Курц. Междувременно щеше да продължи разговора с не дотолкова любезния си домакин. Съмняваше се, че ще го накара да напусне убежището си, но все с нещо трябваше да убие времето.

— Налагаше се, приятелю. Трябваше ми превозно средство. Аз съм последният от нашия екипаж.

— Освен това вие никога не губите.

— Точно така — съгласи се Сивият.

— Обаче никога не си изпадал в подобно положение, нали? Не ти се е случвало да не можеш да се добереш до някого, а?

„Предизвикваш ли ме?“ — запита се господин Сив и усети прилив на гняв. След миг чу нещо, което сякаш бе отражение на мислите му отпреди малко.

— Може би трябваше да ме убиеш още докато бяхме в болницата. Или всичко е било само сън, а?

Сивият, който не знаеше какво означава думата „сън“, не си направи труда да отговори. Бунтовникът, барикадирал се в онова, което вече би трябвало да бъде само и единствено неговото съзнание, ставаше все по-досаден. Първо, не му допадаше да го наричат „господин Сив“ — не възприемаше като такъв нито себе си, нито своя биологичен вид, освен това му бе неприятно да мислят за него като „той“, защото принадлежеше и към двата пола, и към нито един от тях. Но беше впримчен в двете понятия и нямаше да се освободи, докато същината на Джоунси оставаше непокътната. Ненадейно му хрумна смразяваща мисъл — възможно ли е неговите понятия да са лишени от смисъл?

Чувството на несигурност му беше особено не приятно.

— Кой е Дудитс, Джоунси?

Човекът отвъд вратата не отговори.

— Кой е Ричи? Каква е причината за убийството му?

— Не го убихме!

Във вътрешния глас се прокрадна истерична нотка — изстрелът даден на посоки, беше попаднал в целта си. И още нещо — Джоунси неволно бе издал, че и другите са били замесени.

— Не отричай! Убили сте го или си въобразявате, че сте причинили смъртта му.

— Долна лъжа!

— Постъпваш детински. Открих спомените в един от твоите кашони. Намерих сняг и една обувка. Кафява велурена мокасина. Ако не ми вярваш, ела и погледни.

За миг изпита усещането, че онзи ще се хване и ще напусне убежището си. Тогава незабавно щеше да го върне в болницата. По телевизията Джоунси ще наблюдава смъртта си — щастлив край на филма, който гледаха заедно. Сетне господин Сив ще престане да съществува, ще остане само онова, което Джоунси мислено наричаше „облак“.

Сивият се втренчи във валчестата дръжка, сякаш я подканяше да се завърти. Ала надеждите му бяха напразни.

— Веднага излез!

Нито звук не се чуваше зад вратата.

— Ти си убил Ричи, страхливецо. Убил си го с помощта на приятелчета си. Ти… ти си го убил чрез съня си!

Макар Сивият да нямаше понятие какво означава „сън“, знаеше, че обвинението му отговаря на истината. Или по-точно — че Джоунси наистина се чувства виновен.

Отвъд вратата продължаваше да цари гробна тишина.

— Веднага излез! Излез и… — Набързо прерови картотеката със спомените на Джоунси, много от които се съхраняваха в кашони с надпис „ФИЛМИ“. Изглежда, от всичко на света той най-много обичаше филмите; ето защо господин Сив избра една реплика, която му се стори много подходяща: — Излез и се бий като истински мъж!

Онзи дори не гъкна.

Мръсник! — възкликна господин Див, отново загребвайки с пълни шепи от дълбокото езеро с чувства на своя домакин. — Гадно копеле! Инатлив тъпанар! Цуни ме по ауспуха, тъпако!

В миналото, когато Джоунси беше само Джоунси, често изкарваше яда си, като удряше с юмрук по масата. Господин Сив стори същото — стовари върху волана юмрука на Джоунси и клаксонът изсвири.

— Отговори на въпроса ми! Не се интересувам нито от Ричи, нито от Дудитс, а от теб! Нещо те отличава от другите. Искам да разбера какво е.

Все същото мълчание.

— Сред изчистените карти е, нали?

Джоунси отново не отговори, но Сивият чу тътренето на краката му… и как онзи сподавено възкликна. Доволно се усмихна, при което устните на Джоунси се разтеглиха.

— Да си поговорим, Джоунси. Да се позабавляваме с онази игра на карти, а? Кой е Ричи, освен че е бил номер 19 в баскетболния отбор? Защо му имаш зъб? Защото е бил… от Тигрите ли? Какви са тези Тигри? Кой е Дудитс?

Джоунки мълчеше.

Сега камионът почти пълзеше по шосето, светлините на фаровете не можеха да пробият платната снежна завеса. Господин Сив говореше тихо и убедително, сякаш се мъчеше да придума капризно дете.

— Пропуснал си да вземеш един от кашоните на Дудитс, приятелю. Един такъв малък и прашен. В него намерих жълта кутия, изрисувана с анимационни герои. Какво представляват те? Не са истински хора, нали?

По телевизията ли са ги давали? Интересува ли те кутията? Излез и веднага ще ти я дам.

Господин Сив отмести крака си от педала за газта и завъртя волана вляво — камионът попадна в дълбока преспа сняг. Сивият разбираше, че се е натъкнал на нещо много важно и възнамеряваше да му посвети цялото си внимание. Със сила не бе успял да измъкне Джоунси от убежището му… но битките и войните не се печелят само със сила.

Двигателят работеше на празни обороти, снежната буря бушуваше с пълна сила. Господин Сив затвори очи и на мига се озова в ярко осветения склад на спомените. Зад него се простираха километри от кашони, натрупани един върху друг почти до тавана с неоновите лампи. Пред него беше затворената врата — олющена, мръсна и поради някаква незнайна причина — неразбиваема. Той прилепи върху нея трипръстите си длани и зашепна едновременно настоятелно и дружелюбно:

— Кой е Дудитс? Защо сте го повикали, след като сте убили Ричи? Пусни ме, налага се да поговорим. Защо си взел кашоните с информацията за Дери? Какво е онова, което не искаш да видя? Всъщност няма значение, притежавам всичко необходимо. Пусни ме да вляза! Ако ли не, по-късно ще съжаляваш.

Този път номерът щеше да мине. Сякаш виждаше безизразния поглед на Джоунси и ръката му, която посягаше да превърти ключето.

— Винаги печелим — заяви господин Сив. Затворил очите на Джоунси, седеше зад волана, а в друга вселена вятърът виеше и камионът се поклащаше под напора му. — Отвори вратата, Джоаунси, отвори веднага!

Мълчание. Сетне на сантиметри от него прозвучаха думи, които имаха поразяващ ефект на студена вода, плисната върху затоплено тяло:

— Изяж лайно и да пукнеш дано!

Той подскочи толкова рязко, че тилът на Джоунси се удари в задното стъкло на камиона. Болката беше неочаквана и потресаваща — поредна неприятна изненада.

Господин Сив отново стовари върху волана юмрука си, после заудря последователно и с двата, а клаксонът бибипкаше на Морзовата азбука на яростта. Той беше безчувствено същество, принадлежащо на биологичен вид, лишен от способността да изпитва чувства, ала сега беше похитен от емоциите на „домакина си“ и заплашваше да се удави в безметежния им океан. Отново усети, че това се случва само защото Джоунси още съществуваше — досущ мъчителен тумор в съзнание, което би трябвало да се съсредоточи върху разрешаването на много по-важни проблеми.

Господин Сив удряше с юмруци по волана, мразейки се заради емоционалния си изблик (който според Джоунси се обозначаваше с фразата „хванали са ме дяволите“), същевременно обаче усещането адски му харесваше. Харесваха му ревът на клаксона, когато го задействаше с юмруците на Джоунси, пулсирането на кръвта в слепоочията на Джоунси, лудото биене на сърцето му и прегракналия му глас, който крещеше непрекъснато: „Шибан тъпак! Шибан тъпак!“

Но в този момент на безпаметна ярост вътрешен глас, който бе спокоен и хладнокръвен, му подсказа коя е истинската опасност. Бяха свикнали да преобразяват по свой образ и подобие световете, които посещаваха. Знаеше, че така е било и така ще бъде.

Ала този път…

„Нещо се случва с мен — каза си, осъзнавайки в същия момент, че мисълта е типична за Джоунси. — Започвам да се превръщам в човек.“

Фактът, че идеята не беше лишена от привлекателност, го изпълни с ужас.

8

Джоунси се сепна от унеса, в който звучеше само приспивният и успокояващ глас на господин Сив, и видя, че се кани да дръпне резето и да отключи вратата. Сивият мръсник се опитваше да го хипнотизира и като че ли успяваше.

— Винаги побеждаваме — каза гласът от другата страна на вратата. Действаше облекчаващо след напрегнатия ден, същевременно беше отблъскващо самодоволен. Типичен глас на завоевател, който няма да се успокои, докато не получи всичко, приемайки го за даденост. — Отвори вратата, Джоунси! Веднага отвори.

Той едва не се подчини. Беше се изтръгнал от унеса, но при все това едва не отвори вратата. Внезапно си спомни как ужасяващо пращеше черепът на Пит, когато червеникаво-златистата растителност се вкореняваше в него, както и противният звук, разнесъл се в мига, в който върхът на химикалката прониза окото на Джанас.

Ненадейно осъзна, че до този момент още е бил в полусънно състояние, ала сега беше буден и нащрек.

Да, нащрек.

Отпусна ръце от валчестата топка и резето, приведе се към вратата и извика:

— Изяж лайно и да пукнеш дано!

Почувства как Сивият рязко се отдръпна, дори усети болка, когато тилът му се удари в стъклената преграда, пък и това беше съвсем естествено. Все пак това си бяха неговите нерви, неговата глава. Гневът и изненадата на похитителя му доставиха неописуемо задоволство, смътно осъзна нещо, което господин Сив вече знаеше — извънземният, който беше завладял съзнанието му, започваше да се превръща в човешко същество.

„Ако съществуваш в действителност, още ли ще бъдеш господин Сив? — запита се. — Твърде се съмнявам. Може би ще бъдеш розов… всичко друго, не и сив.“

Не знаеше дали онзи няма да опита отново шмекериите на Масмер39, но на-разумно бе да не рискува. Обърна се и се приближи до прозореца на канцеларията, като се препъваше от кашоните или ги прескачаше. Господи, болката в хълбока беше непоносима! Абсурдно бе да изпитваш подобна болка, след като си затворник в собствената си глава (веднъж Хенри го беше уверил, че в сивото вещество няма нерви), ала така или иначе нея я имаше. Беше чел, че понякога хора с ампутирани крайници чувстват адски болки или сърбеж във вече несъществуващ крак или ръка — може би с него се случваше нещо подобно.

През прозореца отново се разкриваше скучна гледка към обраслата с плевели алея за коли, която през далечната 1978 година минаваше успоредно на товарния гараж на братя Тракър. Белезникавото небе едва се процеждаше през гъстите облаци; очевидно когато през прозореца се разкриваше гледка към миналото, времето беше спряло един-два часа след пладне. Единственото хубаво нещо в изгледа бе, че докато му се „наслаждава“, Джоунси се намира възможно най-далеч от господин Сив.

Предполагаше, че е в състояние да го промени; да надникне навън и да види онова, което Сивият виждаше през очите на Гари Джоунс. Но не изпитваше желание да го стори. Щеше да види само снежната буря и да усети само изпепеляващата ярост, която господин Сив бе откраднал от него.

„Мисли си за нещо друго“ — каза си.

„За какво?“

„Нямам представа — за каквото щеш. Например за…“

Телефонът на бюрото иззвъня, което си беше като епизод от „Алиса в страна на чудесата“, тъй като допреди секунди в канцеларията нямаше телефон, нито бюро, върху което да се постави. Използваните презервативи бяха изчезнали. Подът си беше все така мръсен, но дебелият слой прах липсваше. Очевидно в съзнанието на Джоунси живееше някакъв съвестен и работлив чистач, който беше решил, че той ще остане тук дълго време, поради което трябва да придаде горе-долу приличен вид на помещението. Предположението го накара да изтръпне от ужас.

Телефонът на бюрото отново пронизително иззвъня. Джоунси вдигна слушалката:

— Ало?

Побиха го ледени тръпки, когато чу гласа на Бобъра. Телефонно обаждане от мъртвец — тъкмо като в любимите му филми. По-точно във филмите, които някога му бяха любими.

— Главата му беше отсечена, Джоунси. Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал.

Връзката прекъсна, последва мъртвешка тишина. Джоунси затвори телефона и се върна до прозореца. Алеята беше изчезнала, цялото градче Дери го нямаше. Той се взираше в Бърлогата, над която се извисяваше ясно сивкаво небе, типично за ранна утрин. Покривът беше черен вместо зелен, което означаваше, че той вижда хижата каквато беше преди 1982 година, когато четиримата, по онова време здравеняци-гимназисти (в интерес на истината Хенри никога не е бил здравеняк), бяха помогнали на бащата на Бобъра да постави зелените дървени плочки, покриващи постройката до ден-днешен.

Ала подобен ориентир не му бе необходим, за да определи периода от време, който се разкриваше през прозореца. И без да му казват, знаеше, че зелените дървени плочки вече ги няма, че Бърлогата не съществува, защото Хенри я е изгорил до основи. След миг вратата щеше да се отвори и Бобъра да изтича навън. Годината бе 1978 — именно тогава започна тази история; след миг Бобъра ще изтича навън само по боксерки и любимото си мотоциклетно яке с безброй ципове, а вятърът щеше да развее глупавите оранжеви кърпи, дето баща му настояваше той да връзва на ръкавите си по време на ловен поход. Годината беше 1978, бяха млади… но нещо се бе променило. Старият девиз за еднаквите дни вече не беше в сила. През този ден бяха започнали да проумяват колко много са се променили.

Джоунси като омагьосан се взираше през прозореца.

Вратата се отвори.

Бобъра, който бе едва четиринайсетгодишен, изтича навън.

1

Хенри наблюдаваше как Ъндърхил тромаво се приближава към него под ярката светлина на неоновите лампи. Движеше се с наведена глава, за да предпази очите си от снега и от вятъра, който все повече се усилваше. Хенри понечи да му извика, но преди да отвори уста, буквално беше пометен от усещането за Джоунси. Ненадейно в съзнанието му изплува спомен, който го накара да забрави Ъндърхил и този ярко осветен, заснежен свят. Като по чудо отново беше 1978 година, месецът не бе октомври, а ноември… видя кръв, парчета от счупено стъкло в зеленясала вода… сетне чу как се затръшва вратата.

2

Трясъкът на вратата събужда Хенри от ужасен кошмар — кръв, парчета от счупено стъкло, натрапчива миризма на бензин и на горяща гума — лъхва го леден вятър. Сяда и вижда, че Пит е до него, а кожата на гърдите му, по които няма нито едно косъмче, е настръхнала. Двамата са на пода в спалните си чували, тъй като изгубиха при хвърлянето на ези-тура. Леглото се падна на Бобъра и Джоунси (след време в Бърлогата ще има трета спалня, ала сега са само две и ползвайки привилегиите на възрастта си, ще се шири сам в едната), само че сега Джоунси седи сам в леглото и също изглежда объркан и изплашен.

„Скубииии Дууу, къде си? — ни в клин, ни в ръкав си помисля Хенри, докато опипом търси очилата си, които снощи е оставил на перваза на прозореца. Още усеща силна миризма на бензин и изгоряла гума. — С теб имаме работа да вършим…“

— Разбира се! — избърборва Джоунси и отмята завивката. Гол до кръста, но също като Хенри и Пит спи с дълги гащи и чорапи.

— А-ха, падна във водата — добавя Пит, а изражението му подсказва, че той няма никаква представа за какво говори. — Хенри, обувката му е в теб…

— Мокасината… — подхваща Хенри, но също не проумява какви ги дърдори. Нито пък иска да разбере.

— Хей, Бобър! — Джоунси тромаво скача от леглото и настъпва ръката на Пит.

— Ох! — изпъшква онзи. — Сплеска ми ръката, тъпанар такъв, що не гледаш къде…

— Млъкне, бе! — Хенри го хваща за раменете и го разтърсва. — Ще събудиш господин Кларъндън.

Което е напълно възможно, защото вратата на стаята, в която спят момчетата, е отворена. Отворена е и външната врата в дъното на дневната. Не е чудно, че са се смръзнали от студ — става страхотно течение. Сега погледът на Хенри се връща в миналото (да, наистина има усещането, че не съзнанието му, а само погледът му се е върнал в онзи далечен ноемврийски ден) и той вижда как капанът за сънища като че танцува под напора на студения вятър, проникващ през отворената врата.

— Къде е Дудитс? — пита Джоунси. Изглежда замаян, сякаш още не се е отърсил от съня. — С Бобъра ли излезе?

— Той си е в Дери, глупчо — смръщва вежди Хенри, става и си облича ватираната фланела. Странното е, че въпросът на приятелят му изобщо не му се вижда глупав; той също има усещането, че преди малко Дудитс е бил тук.

„Сънувал съм — казва си. — Да, видях Дудитс в съня си. Седеше на брега… плачеше… не е искал да го стори… ако някой го е искал, то сме били ние…“

Плачът още се чува през отворената входна врата, като че вятърът носи звука. Само че не плаче Дудитс, а Бобъра.

Тримата хукват навън, като пътьом навличат връхните си дрехи, но нямат време да сложат обувките си.

Слава Богу, че ако се съди по града от бирени кутийки върху кухненската маса (плюс преддверието от същите артикули, натрупани върху масичката в дневната), бащата на Бобъра спи толкова здраво, че и топ да гръмне, няма да го събуди, камо ли няколко отворени врати и шепотът на разтревожени хлапаци.

Краката му се вледеняват, защото стои по чорапи на гранитната плоча (навярно само смъртта излъчва такъв безсмислен и пронизващ студ), но той не усеща нищо.

Мигновено забелязва Бобъра. Приятелят му е коленичил под кленовото дърво с платформата, сякаш се моли. Носи само боксерки и якето си на мотоциклетист, оранжевите кръпки, които баща му го накара да носи, след като той се заинати да се издокара с глупавото си яке по време на ловен поход, са завързани около ръкавите му и вятърът ги развява като шалчетата, носени от пиратите. Премяната е комична, но в изражението на лицето, обърнато към голите клони на дървото, няма нищо комично. По страните на Бобъра се стичат сълзи.

Хенри се втурва към него. Пит и Джоунси го следват по петите, от устите им излизат бели облачета пара и се разсейват сред ледения въздух. Земята, осеяна с борови иглички, върху която стъпват, е студено почти колкото гранитната плоча.

Той коленичи до Бобъра — едновременно е изплашен и поразен от сълзите му. Приятелят му не се е просълзил като герой от филм, комуто е простено да пророни някоя и друга сълза, когато умре я кучето, я приятелката му; от очите му бликат същински Ниагарски водопади, а от носа му са провиснали прозрачни сополи. Подобни кадри липсват във филмите.

— Ама че гадост — промърморва Пит.

Хенри възмутено го стрелва с поглед, ала забелязва, че онзи не говори за Бобъра, а се е втренчил в димяща локва от повръщано. Сред нея се различават цели царевични зърна (стане ли въпрос за готвене по време на ежегодния ловен поход, Леймар Кларъндън е отявлен привърженик на консервираната храна) и несмлени парченца от пърженото пиле, което консумираха на вечеря. Стомахът на Хенри се преобръща. Тъкмо когато е на път да възстанови нормалното си положение, от гърлото на Джоунси се изтръгва звук, наподобяващ на шумно оригване, а от устата му бликва кафеникава течност.

— Пфу! — почти изкрещява Пит.

Бобъра като че ли не забелязва какво се случва.

— Хенри… — мълви едва чуто. Очите му, скрити зад двойните лещи на сълзите, изглеждат грамадни и са изпълнени със страх. Сякаш не вижда лицето на Хенри, сякаш погледът му е устремен в онези помещения на съзнанието на всекиго от нас, до които само дадения човек има достъп.

— Бобър, няма страшно. Сънувал си кошмар, това е всичко.

— Ъхъ, тъй ще да е било. — Гласът на Джоунси е прегракнал от повръщането. Той се опитва да прочисти гърлото си, при което издава звук още по-отблъскващ от оригването, навежда се и се изхрачва. Тъй като е гол до кръста, се вижда, че кожата на гърба му е настръхнала.

Бобъра сякаш не забелязва нито Джоунси, нито Пит, който коленичи до него и несръчно го прегръща през раменете. Вниманието му е съсредоточено върху Хенри.

— Главата му беше отсечена — прошепва.

Джоунси също се отпуска на колене и сега тримата заобикалят Бобъра. Джоунси посяга да избърше следите от повръщано върху брадичката си, ала преди да я докосне, Бобъра хваща ръката му. Четиримата стоят на колене под кленовото дърво и ненадейно се превръщат в едно цяло. Преживяването е мимолетно, но е ярко като съня им. Това е сънят, ала сега са будни, осъзнават усещането и не могат да го отхвърлят като нереално.

Бобъра извръща насълзените си очи към Джоунси, вкопчва се в ръката му и мълви:

— Главата му беше в канавката, а очите му бяха запълнени с кал.

— Да — шепне в отговор приятелят му. В треперещия му глас се долавя страхопочитание. — Майчице, и аз я видях!

— Каза, че ще ни го върне, спомняте ли си? — намесва се Пит. — На всекиго поотделно или на четиримата заедно. Каза го, нали?

Хенри чува гласовете им отдалеч, защото се е върнал в съня. Върнал се е на местопроизшествието. Слязъл е по стръмния бряг, обсипан с какви ли не боклуци, и стои на крачка от противното блато, образувано от запушена дренажна тръба. Мястото му е познато — намира се край шосе № 7, което някога свързваше Дери с Нюпорт. Сред плиткото блато лежи преобърната кола, обгърната от пламъци. Въздухът е наситен с миризмата на бензин и горяща гума. Дудитс плаче. Седи на брега, притиска до гърдите си жълтата кутия за сандвичи, украсена с герои от филмчето за Скуби Ду, и се залива от плач.

През спуснатото стъкло на преобърнатата кола се подава ръка. Дланта е изящна, ноктите са лакирани в яркочервено. Още двамина, които са пътували с колата, са изхвърлени наоколо три метра от горящите й останки. Единият лежи по корем, ала Хенри го разпознава по гъстата руса коса, която е сплъстена от кръв. Казва си: „Това е Дънкан, който заяви, че няма начин да се оплача на никого, защото ще бъда мъртъв“ Само че по ирония на съдбата именно той е мъртъв.

Усеща как нещо, донесено от мътната вода, докосва пищяла му.

— Не го пипай! — изкрещява Пит, но Хенри не се подчинява на предупреждението. Навежда се и вижда, че това е кафява велурена мокасина, ала с същия миг Бобъра и Джоунси едновременно закрещяват като изплашени деца. Застанали са един до друг в калта, която стига до глезените им, носят ловните си екипи — Джоунси е издокаран с новата си оранжева канадка, която е купил от „Сиърс“ специално за тазгодишния поход (въпреки това госпожа Джоунс със сълзи на очи твърди, че синът й ще загине сред горите млад-зелен, пронизан от куршума на някой ловец), Бобъра пък е с поизтърканото си кожено яке („Леле, колко много ципове!“ — с възхищение бе възкликнала майката на Дуди, заради което Бобъра завинаги щеше да я обича и да й бъде признателен), около ръкавите на което са привързани оранжеви шалчета. Не поглеждат третия труп, който лежи до сами предната лява врата на колата, но Хенри за миг извръща очи към него (без да изпуска кафявата мокасина, напомняща на миниатюрно кану), защото има нещо много особено в него… толкова особено, че в първия момент той не разбира какво е. След миг проумява, че няма нищо над яката на униформеното сако, с което е облечен мъртвецът. Бобъра и Джоунси пък крещят, защото са видели онова, което липсва над яката. Видели са главата на Ричи Гренадо и очите му, запълнени с кал, които се взират в небето. Хенри веднага се досеща, че главата е на Ричи, въпреки че на носа вече няма лепенка. Безсъмнено е на младежа, който през онзи далечен ден принуждаваше Дудитс да яде изпражнения.

Дудитс продължава да се залива в сълзи — пронизителният му плач те пронизва като нетърпимо главоболие, ако го послуша още малко, Хенри сто на сто ще откачи. Той захвърля мокасината, джапайки в блатото, заобикаля горящата кола и се приближава до приятелите си, които стоят прегърнати.

— Бобър! — изкрещява, но едва когато го разтърсва за раменете, онзи престава да се взира като хипнотизиран в отсечената глава. Поглежда го и като насън прошепва: „Главата му я няма, Хенри!“, сякаш това не е очевидно.

— Не се занимавай с това, ами гледай да успокоиш Дудитс. Накарай го да престане да вие!

— Да, накарай го — обажда се Пит. Още веднъж поглежда главата на мъртвеца, сетне извръща поглед, а устните му потрепват. — Ще ме побърка, ако кара все така.

— Все едно тебешир стърже по черната дъска — промърморва Джоунси. Пребледнял е като платно, лицето му контрастира с новата му оранжева канадка. — Накарай го да млъкне, Бобър!

— Аз…

— Не се прави на глупак, изпей му тъпата песен! — възкликва Хенри. Чувства как калната вода се процежда между пръстите на краката му. — Онази приспивната, нали се сещаш?

Бобъра недоумяващо се взира в него, след миг обаче погледът му се прояснява, той измърморва: „О, тази ли?“, шляпайки прекосява блатото и по стръмния бряг се заизкачва до Дудитс, който притиска към гърдите си жълтата кутия за сандвичи и реве, та се къса, също като в деня на първата им среща. Хенри мимоходом забелязва, че под ноздрите му е засъхнала кръв, а на лявото рамо има превръзка, от която стърчи нещо като бяла пластмаса.

— Дудитс — мълви Бобъра, докато се катери по възвишението. — Дуди, миличък, престани. Престани да плачеш, не гледай онова нещо, не бива, толкова е отвратително…

Отначало Дудитс не му обръща внимание и продължава сърцераздирателно да плаче. — „Толкова се е напъвал, че от носа му е потекла кръв — мисли си Хенри, — но какво стърчи от рамото му?“

Джоунси е запушил с длани ушите си. Пит притиска ръка към главата си, сякаш да я предпази от избухване. Бобъра прегръща Дудитс, както бе сторил преди няколко седмици, и запява с ясен и верен глас — чак не е за вярване, че запъртък като него притежава ангелски глас:

— На бебчето лодката сребърна от сънища изкована, плава наблизо и надалеч…

И, о, чудо на чудесата — Дудитс постепенно се успокоява.

Прикривайки устата си с длан, Пит прошепва:

— Къде се намираме, Хенри? Мамка му, къде сме?

— В един сън — отговаря Хенри, при което четиримата се озовават под кленовото дърво близо до Бърлогата — коленичат в снега и треперят от студ, защото са само по долни гащи.

— Какво? — възкликва Джоунси. Издърпва ръката си и избърсва от брадичката си повръщаното; в този миг връзката помежду им се прекъсва, връщат се в действителността. — Какво каза, Хенри?

Той усеща отдръпването на съзнанието им, буквално го чувства, и си казва: „Не ни е съдено да бъдем заедно. Понякога е по-добре да бъдеш сам“.

Да, сам. Сам с мислите си.

— Сънувах кошмар — мълви Бобъра. Изглежда, не обяснява на приятелите си, а говори на себе си. Със странно забавени движения, сякаш още сънува, дръпва ципа на един от многобройните си джобове на якето си и измъква отвътре близалка. Сетне вместо да отстрани опаковката, пъха в устата клечката и я задъвква. — Сънувах, че…

— Спести си описанието — прекъсва го Хенри и с пръст намества очилата си — Всички знаем какво си сънувал. — „Което е съвсем естествено — нали и ние присъствахме“ — ще му се да добави, но се въздържа. Едва четиринайсетгодишен е, но е достатъчно мъдър за да знае, че казаната дума е като хвърлен камък. „Кьорав карти не играе“ — казваха, когато играеха рум и някой по погрешка изчистеше важна карта. Знаеше, че изрече ли го на глас, трябва да се справят с него, ако ли пък си замълчи, може би… може би всичко ще се размине.

— Ако питаш мен, не си го сънувал ти — обажда се Пит, — а Дудитс. Всички ние…

— Пет пари не давам за мнението ти! — грубо го прекъсна Джоунси. Гласът му е толкова прегракнал, че тримата изненадано се втренчват в него. — Било е само сън, който ще забравя. Всички ще го забравим, нали, Хенри?

Очилатият отривисто кимна.

— Да се връщаме в хижата — подхвърля Пит. — Краката ми станаха на ко…

— Но само при едно условие — казва Хенри, а тримата неспокойно се взират в него. Стигнеше ли се до вземане на решения, той е техният предводител. „И ако не ви харесва как се справям — гневно си каза той, — друг да го направи. Защото това не е детска игра, повярвайте!“

— Какво? — пита Бобъра, а тонът му подсказва, че му се ще да добави: „Сега пък какво ти скимна?“

— Като отидем в магазина на Гослин, някой от нас ще телефонира на Дудс и ще го успокои, ако е разстроен.

Думите му са посрещнати с мълчание. И тримата са поразени от предложението да телефонират на техния слабоумен приятел. Според Хенри никога досега Дудитс не е разговарял по телефона — ще му бъде за пръв път.

— Май си прав, братче — съгласява се Пит… сетне се плесва през устата, като че ли е казал нещо неприлично.

Бобъра, който носи само абсурдните си боксерки и още по-абсурдното си яке, вече трепери като лист. Близалката, която стърчи от устата му, подскача нагоре-надолу.

— Рано или късно тъпият ти навик да дъвчеш клечки ще те убие — казва му Хенри.

— И мама е на същото мнение. Няма ли да се прибираме? Умирам от студ!

Тръгват обратно към Бърлогата, където двайсет и три години по-късно ще приключи приятелството помежду им.

— Мислите ли, че Ричи Гренадо наистина е мъртъв? — обажда се Бобъра.

— Не знам и не ми пука — отговаря Джоунси и поглежда Хенри. — Съгласен съм да се обадим на Дудитс. Имам собствен телефон, можем да прехвърлим обаждането на моята сметка.

— Брей, голям го вадиш! — възкликва Пит. — Вашите много те глезят, Гари.

По принцип Джоунси побеснява, когато го наричат Гари, но тази сутрин умът му е другаде.

— Това е подаръкът за рождения ми ден — обяснява необичайно кротко. — Извънградските разговори ми се удържат от джобните пари, затова онзи, който разговаря с Дуд, трябва да е максимално лаконичен. После… после да забравим, че това се е случвало. Никога не се е случвало, ясно ли е?

Тримата кимат. Никога не се е случвало. Мамка му, никога не се е…

3

Силен порив на вятъра блъсна Хенри в гърба и едва не го запрати върху оградата, по която течеше електрически ток. Той се върна към действителността, отърсвайки се от спомена така, сякаш събличаше тежко палто. Споменът беше възкръснал в най-неподходящия момент (разбира се, за някои спомени моментът никога не е подходящ). Мръзнеше в снега, очаквайки Ъндърхил, който беше единствената му надежда за оцеляване, но докато е сънувал наяве, онзи може би е минал покрай него, оставяйки го на произвола на съдбата.

Обаче Ъндърхил не беше отминал. Пъхнал ръце в джобовете си, стоеше отвъд оградата и се взираше в Хенри. Снежинките, които падаха върху прозрачната му маска, бързо се топяха, капките се стичаха като…

„Като сълзите на Бобъра през онзи ужасен ден“ — помисли си Хенри.

— Защо не си в обора при другите? — обади се Ъндърхил. — Току-виж си замръзнал в тоя студ.

Хенри с ужас откри, че езикът му е залепнал за небцето. Животът му буквално зависеше от онова, което щеше да каже на този човек, ала не му идваше наум подходящата фраза за започване на разговора. Езикът му напълно се беше вързал.

„Струва ли си усилието? — обади се вътрешният му глас, неговият стар приятел, когото той често наричаше «глас на мрака». — Честно, защо си правиш труда? Защо не им позволиш да ти сторят онова, което сам искаше да си причиниш?“

Решението му вече не засягаше само него, ето защо! Осъзнаваше го, ала все още не можеше да продума.

Ъндърхил продължаваше да го наблюдава, без да извади ръце от джобовете си. Беше свалил качулката си, снежинките кацаха върху тъмнорусата му коса и върху прозрачната маска, каквато носеха всички войници, не и задържаните; на арестантите не им трябваха маски — чакаше ги същият край, който беше сполетял сивите пришълци.

Ала вместо да се отдалечи, онзи заговори:

— Не се изненадвам, че знаете името ми, господин Хенрийд. Хенрийд ли се казвате?

— Девлин. Пречели сте малкото ми име. Казвам се Хенри Девлин. — Той предпазливо промуши дланта си в пролуката между бодливата и обикновената тел. След като Ъндърхил не понечи да хване ръката му, само в продължение на около пет секунди безизразно се взира в нея, той я отдръпна, оттегляйки се в своя мъничък свят, усещайки се глупаво, макар мислено да се упрекваше заради чувствителността си — нелепо бе да се чувства като човек, пренебрегнат по време на някакво празненство.

Ъндърхил любезно кимна, като че наистина бяха на коктейл временно на заснежена поляна, осветена от силни лампи, които бяха монтирани същия следобед.

— Знаете името ми, тъй като под въздействието на извънземните в Джеферсън Тракт у нас са се породили телепатични способности… на много ниско ниво, разбира се. — Ъндърхил се усмихна. — Звучи абсурдно, но е самата истина. — Явлението е временно, безобидно и си го бива само за развлечение на гостите по време на празненство, а тая вечер си имаме бая работа, та да си устройваме развлечения.

В този момент езикът на Хенри най-сетне се развърза — слава Богу, не беше залепнал за небцето.

— Не сте дошли да разговаряме посред тази буря, защото знам вашето име, а защото ми е известно името на съпругата ви. И на дъщеря ви.

— Може би — все така усмихнато отвърна Ъндърхил. — Във всеки случай е крайно време двамата с вас да се приберем на топло и да си отдъхнем — имахме тежък ден.

Той направи няколко крачки, но не се отдалечи от оградата — тръгна покрай нея по посока на караваните и фургоните. Хенри се движеше редом с него, като полагаше големи усилия да не изостава, газейки през дълбоките преспи — никой не беше минавал от тази страна, за да проправи пъртина.

— Господин Ъндърхил! Оуен! Спри за момент и ме изслушай. Имам да ти кажа нещо много важно.

Онзи продължи да крачи с наведена глава, за да защити очите си от снежната вихрушка; все още любезно се усмихваше. Хенри бе обзет от ужасяващо чувство на безсилие; знаеше, че Ъндърхил иска да спре, но досега той не му беше дал повод да го стори.

— Курц е луд — изтърси. Още вървеше редом с русокосия, но пуфтеше като локомотив, а краката му се подкосяваха от умора. — Обаче е и много лукав. Хитър е като лисица и умее да се прикрива.

Ъндърхил продължаваше да крачи с наведена глава, нелепата му усмивка като че беше залепена на лицето му под прозрачната маска. Дори сега вървеше по-бързо. Скоро Хенри щеше да се наложи да тича, за да се движи в крачка с него. Ако изобщо беше в състояние да тича.

— Насочвате автоматите си към нас — изрече задъхано. — Труповете осейват пода на обора… обливате с бензин постройката… вероятно ще го източите от бензиновата колонка на стария Гослин, защо да хабите вашия… избухват пламъци… гъст дим… двеста… четиристотин… мирише така, сякаш в ада е устроено барбекю на ветераните, воювали в чужди страни…

Усмивката на Ъндърхил беше помръкнала, той все повече ускоряваше крачката. С последни сили Хенри препускаше през дълбоките преспи, като едва си поемаше дъх. Слепоочията му пулсираха, леденият вятър като острие се забиваше в челото му.

— Чуй ме, Оуен… казваш се Оуен, нали? Спомняш… ли си… онази детска песничка: „Големите мухи изяждат… малките мухи…“ и така нататък… и така нататък ad infinitum? Това… ще се случи… тук, малката муха си… ти… защото Курц има свои хора… онзи, дето му е пряко подчинен… май се казва Джонсън…

Ъндърхил изпитателно го изгледа, сетне закрачи още по-бързо. Хенри като по чудо вървеше редом с него, ала чувстваше, че няма да издържи още дълго. Усещаше болка в хълбока, която все повече се усилваше, превръщайки се в нажежен шип, забиващ се в плътта му.

— Задачата е възложена на теб… това е втория етап от… почистването… Импириъл Вали е кодовото му название… говори ли ти нещо?

Недоумението на Ъндърхил беше съвсем неподправено. Очевидно Курц не го беше посветил в тайната операция, целяща унищожаването на повечето членове на „Син екип“. Названието „Импириъл Вали“ не означаваше нищо за Оуен Ъндърхил! Хенри изпита усещането, че гърдите му са обхванати от метален обръч, който непрекъснато се стеснява.

— Спри! Господи… Оуен… не разбираш ли…

Ъндърхил безмълвно крачеше в снега. Ъндърхил искаше да запази последните си илюзии. Кой би могъл да го вини?

— Джонсън… плюс още неколцина… мисля, че сред тях има една жена… и ти щеше… да бъдеш включен, ако не се беше провалил… онзи си мисли, че си… прекрачил границата… и то за втори път… правил си го и преди… на някакво място, наречено Боса Нова…

Изглежда, усилията му бяха възнаградени — Ъндърхил спря и се втренчи в него. Хенри се запита дали най-сетне е постигнал напредък.

— Мисля, че накрая… дори Джонсън ще бъде пожертван… само Курц ще си тръгне оттук… останалите… само купчина обгорели кости и пепел… четенето на мисли не ти… го е подсказало, а? Телепатията, дето става само за развлечение на гостите… не прониква толкова дълбоко в мозъка…

Болката в гърдите ставаше все по-непоносима, забиваше се под мишниците му като нокти на граблива птица. Подхлъзна се, размаха ръце да запази равновесие, но не успя и се гмурна в дълбока преспа. Белите му дробове се напрягаха за глътка въздух, ала поеха само шепа сипкав сняг.

Той с усилие застана на колене; кашляше толкова силно, че едва успяваше да си поеме дъх, внезапно му причерня. Когато зрението му се проясни, видя гърба на Ъндърхил, който след миг щеше да се скрие зад гъстата снежна завеса. Без да знае какво ще каже, осъзнавайки, че това е последният му шанс, Хенри изкрещя:

— Искал си да препикаеш четката за зъби на господин Рейплоу, а когато не си успял, си счупил порцелановия му поднос! Счупил си подноса и си избягал! Както бягаш и сега, проклет страхливец такъв!

Оуен Ъндърхил, който се бе отдалечил толкова много, че само силуетът му се мержелееше сред гъстия сняг, внезапно спря.

4

За секунда остана неподвижен, без да се обърне. Хенри приклекна да си поеме дъх, топящият се сняг се стичаше на вадички по пламналите му страни. Усети нещо, което посрещна и със страх, и с необяснимо безразличие — раната на бедрото, в която растеше бирусът, го сърбеше.

Най-сетне Оуен се обърна и се приближи до оградата:

— Откъде знаеш за епизода в дома на семейство Рейплоу? Телепатичните ни способности отслабват. Невъзможно е да проникнеш толкова надълбоко в съзнанието ми.

— Знам още много — промърмори Хенри. Едва се изправи на крака, превивайки се от кашлица. — Различавам се от останалите… с приятелите ми сме по-различни от обикновените хора. Бяхме четирима. Двама са мъртви… аз съм тук. Четвъртият… той е твоя грижа, Оуен. Не се бой нито от мен, нито от затворниците в обора, които все повече се увеличават, нито от членовете на „Синя група“, нито дори от верните хора на Курц от Импириъл Вали. Опасен е само онзи… — Сърцето не му даваше да произнесе името на Джоунси — с него беше най-близък; Пит и Бобъра бяха страхотни приятели, ала само с Джоунси можеше да сподели идеите си, възхищението си или неодобрението от прочетена книга, защото двамата сякаш мислеха еднакво; само Джоунси притежаваше необуздана фантазия и също като него ясно виждаше Дирята. Но него вече го няма, нали? Хенри знаеше, че когато червено-черният облак премина над него, от верния му приятел се е била запазила поне малка частица, ала навярно вече е изяден жив. Може би сърцето му още бие и очите му виждат, но истинският Джоунси е мъртъв като Бобъра и Пит.

— Джоунси е твоя грижа, господин Ъндърхил. Гари Джоунс, живущ в Бруклин, щата Масачузетс.

— И за Курц трябва да се погрижа… — промълви Оуен. Воят на вятъра заглуши думите му, но Хенри ги чу, защото отекваха в съзнанието му. Когато онзи се огледа, проследи погледа му и видя неколцина мъже, които тичаха по пътеката между караваните и фургоните — наблизо нямаше никого. Ала пространството около магазина и обора беше ярко осветено от безмилостните неонови лампи, а бученето на форсирани двигатели, бръмченето на генератори и викове на войниците се чуваха отчетливо въпреки воя на вятъра. Някой даваше команди, използвайки мегафон. Цялостният ефект беше странен, сякаш поради разразяването на бурята двамата бяха впримчени в градче, обитавано от призраци. Дори хората, тичащи по пътеката, напомняха на привидения, които се стопиха сред снежната завеса.

— Не бива да разговаряме тук — заяви Ъндърхил. — Слушай внимателно и не ме карай да повтарям, мъжки.

В съзнанието на Хенри, в което сега постъпваха толкова много сведения, че повечето се преплитаха в неразбираема смесица, ненадейно се открои мисълта на Оуен Ъндърхил: — „Мъжки! Неговата дума! Не е за вярване, че съм използвал неговата дума!“

— Слушам те — каза Хенри.

5

Бараката се намираше в другия край на ограденото пространство и беше максимално отдалечена от обора; въпреки че отвън беше осветена като всички сгради в този адски концентрационен лагер, вътре цареше полумрак и се разнасяше ароматът на сено. Долавяше се и друга, малко по-тръпчива миризма.

В дъното на помещението, облегнати на стената, седяха четирима мъже и една жена. Носеха оранжеви ловни облекла и си предаваха джойнт от ръка на ръка. Единият прозорец на бараката гледаше към заграждението за конете, през другия се виждаха оградата, издигната от войниците, и гората отвъд. Мръсните стъкла донякъде приглушаваха безмилостната светлина на неоновите лампи. В полумрака лицата на затворниците, пушещи марихуана изглеждаха сиви като на мъртъвци.

— Искаш ли да пушиш трева? — попита онзи, който държеше цигарата. Говореше с половин уста, защото се опитваше да задържи дима в белите си дробове, но охотно подаде на Хенри джойнта.

— Не. Искам всички да излезете оттук.

Четиримата недоумяващо го погледнаха. Жената беше съпруга на онзи, у когото в момента беше цигарата. Човекът отляво беше деверът й. Другите двама само си правеха компания.

— Върнете се в обора — настоя Хенри.

— Друг път! — обади се един от мъжете. — Претъпкано е с народ. Предпочитам усамотението. Дойдохме тук преди теб и ако не ти се иска компания, ти ще си отидеш…

— Пипнал съм го — прекъсна го Хенри и докосна тениската, с която беше превързал раната си. — Заразен съм с бирус. Онези го наричат „рипли“. Предполагам, че някои от вас също са го пипнали… например ти, Чарлс. — Посочи един от мъжете — оплешивяващ шишко, който изглеждаше още по-пълен заради пухеното яке.

— Вярно е. Здравата си го закъсал, братче. Ти също, Мона… Мона ли се казваш? Не… Марша. Името ти е Марша.

— Не съм заразена! — Жената скочи на крака, притискайки гръб до стената на бараката; не откъсваше от Хенри очите си, изпълнени с ужас, които досущ приличаха на очите на кошута. Скоро всички кошути в Джеферсън Тракт щяха да бъдат мъртви, Марша — също, помисли си Хенри, като се надяваше жената да не прочете мисълта му. — Чиста съм, господине. Всички тук сме здрави с изключение на теб.

Тя се обърна към съпруга си, който не беше здравеняк, но във всеки случай беше по-едър от Хенри. Всъщност всички присъстващи бяха по-едри от него.

— Изхвърли го, Дарън.

— Съществуват две разновидности на рипли — продължи Хенри. Говореше уверено, макар да не разполагаше с доказателства… след дълги размишления беше стигнал до този извод и нещо му подсказваше, че не греши. — Да ги наречем първичен и вторичен. Почти съм сигурен, че ще оздравеете, ако не сте приели голяма доза чрез храна, вода или някакво живо същество, което е влязло в отворена рана.

Всички го гледаха безпомощно, сякаш се бяха превърнали в плахи кошути; за миг го обзе неописуемо отчаяние. Горчиво съжали, че преди време не му е стигнала смелост да сложи край на живота си.

— Заразен съм с първичната форма — продължи. Развърза тениската, която беше омотал около бедрото си. Нито един от присъстващите не се осмели да погледне какво има под прореза в джинсите, но той направи внимателен оглед и заради тях. Раната, причинена от лоста на джипа, вече беше запълнена с бирус. Някои стръкове бяха дълги приблизително осем сантиметра, връхчетата им се поклащаха като водорасли, раздвижвани от подводно течение. Той усещаше как растенията се вкореняват все по-дълбоко, причинявайки нетърпим сърбеж. Опитваха се да мислят. Това беше най-страшното — червеникаво-златистата растителност се опитваше да разсъждава.

Мъжете и спътницата им забързаха към вратата на бараката. Хенри очакваше, че веднъж усетят ли полъха на студения въздух, ще хукнат да бягат, ала се беше излъгал. Преди да прекрачат прага, те спряха.

— Господине, можете ли да ни помогнете? — попита Марша с треперливия гласец на изплашено дете. Съпругът й я прегърна през раменете.

— Не зная — отвърна той. — Твърде вероятно е да не мога… но кой знае? Хайде, вървете. Ще изляза оттук след половин час, може би дори по-скоро, но мисля, че е най-добре да бъдете заедно с другите в обора.

— Защо? — попита Дарън Чайлс от Нютън.

А Хенри, комуто беше хрумнала смътна идея, но засега нямаше никакъв план, отговори:

— Нямам представа. Но мисля, че е във ваш интерес.

Петимата излязоха и го оставиха сам в бараката.

6

Под прозореца, който гледаше към оградата на лагера, беше натрупано сено. Дарън Чайлс се беше разположил върху него (като притежателна джойнта имаше право да се настани най-удобно), а сега Хенри зае мястото му. Подпря длани на коленете си и веднага му се приспа, въпреки гласовете, които едновременно бърбореха в главата му, и нетърпимия сърбеж в левия крак (започваше да го усеща и в устата си на мястото на падналия му зъб).

Разбра, че Ъндърхил е под прозореца още преди онзи да заговори — чу приближаването на съзнанието му.

— Намирам се от подветрената страна и съм скрит в сянката на постройката — каза Оуен. — Ако някой се приближи, ще кажа, че съм спрял да изпуша една цигара. А ти да не си гъкнал, иначе с нас е свършено.

— Дадено.

— Излъжеш ли ме, ще си отида, а през краткия живот, който ти остава, никога повече няма да разговаряш с мен — на глас или… по друг начин.

— Добре.

— Как изгони хората, които бяха в бараката?

— Защо питаш? — Хенри смяташе, че е прекалено капнал от умора, за да изпита гняв, но се оказа тъкмо обратното. — Да не би присъствието им тук да беше един вид изпитание?

— Не дрънкай глупости!

— Казах им, че съм заразен от първичната форма на рипли, което е самата истина. На бърза ръка си обраха крушите. — Замълча за миг, сетне добави: — Ти също си заразен, нали?

— Защо смяташ така? — Ъндърхил говореше съвсем спокойно, гласът му не издаваше напрежение — от дългогодишната си практика като психотерапевт Хенри отлично познаваше първите признаци на паниката. Каквито и недостатъци да имаше Оуен, той беше здравомислещ човек, което беше стъпка в правилната посока. „Не е лошо да разбере, че няма какво да губи“ — помисли си.

— Засега е само около ноктите ти… имаш малко и в едното ухо.

— С тия твои умения ще побъркаш публиката във Вегас, приятелче!

Хенри мислено видя как Ъндърхил поднася цигарата към устата си. Хрумна му, че в края на краищата не Оуен, а силният вятър ще „изпуши“ цигарата.

— Човек се заразява с първичната форма направо от източника — продължи да обяснява. — Сигурен съм, че другата се разпространява, когато докоснеш я дърво, я куче, я елен или човек, които са заразени… Също като обрива, който се получава при докосването на отровен бръшлян. Вашите лаборанти сигурно го знаят, струва ми се, че от тях научих информацията. Всъщност не съм сигурен. Съзнанието ми е като сателитна антена, която приема излъчванията на стотици канали, без да блокира нито един. Трудно ми е да преценя откъде постъпват сведенията, пък и едва ли има значение. Сивчовците наричат червената растителност „бирус“, което означава „коренът на живота“. При определени условия от първичната форма на рипли произлизат присадките.

— Коренът на живота, а?

— Точно така. Чуй какво ще ти кажа — сивчовците имат големи проблеми на Земята — може би затова са чакали цели петдесет години, преди да предприемат решителни действия. Например невестулките би трябвало да са сапрофити… знаеш ли какво представляват сапрофитите?

— Хенри… името ти е Хенри, нали? Слушай, Хенри, това свързано ли е със…

— Разбира се, че е свързано със сегашното ни положение. Ако не искаш да си отговорен за смъртта на всички пътници на космическия кораб „Земя“, на който ще остане да вирее само червеникавата растителност — искрено те съветвам да млъкнеш и да ме изслушаш.

Онзи замълча, сетне промърмори:

— Слушам те.

— Сапрофитите са полезни паразити, които живеят в червата и стомасите ни и които доброволно приемаме чрез млечните продукти и най-вече чрез киселото мляко. Предоставяме им „жилище“, а те ни се отплащат с нещо друго. Например млечно-киселинните бактерии подобряват храносмилането. При нормални условия — нормални за друг свят, в който околната среда се различава от нашата — невестулките достигат размери на чаена лъжичка, и то без дръжката. Може би въздействат на репродуктивните способности на жените, но не убиват хора. Тоест… по принцип не ги убиват, само живеят в червата ни. Ние ги храним, те ни се отплащат, като ни превръщат в телепати. Така е на теория. Само дето те ни превръщат в телевизионни предаватели. Ние сме телевизия „Сив пришълец“.

— Нима знаеш всичко това само защото в теб живее една от тях ли? — гласът на Ъндърхил не издаваше отвращение, ала Хенри го видя да пулсира като пипало в съзнанието му. — Цитирам: „Една от нормалните невестулки.“ Край на цитата.

— Не е вярно — отвърна Хенри, а мислено добави: „Поне засега съм чист“.

— Тогава как си научил толкова много подробности? Или си го измисляш в момента? Опитваш се да спасиш кожата, нали?

— В момента най-маловажното е как съм научил подробностите, Оуен… но ти знаеш, че не лъжа. Нали четеш мислите ми.

— В едно съм сигурен — въобразяваш си, че не лъжеш. Колко телепати като теб смяташ, че ще се навъдят?

— Нямам представа. Ако бирусът се разпространи, броят им ще се увеличи, но няма да са от моята категория.

— Защото ти си различен. — Не само тонът, но и мислите на Ъндърхил издаваха недоверието му.

— Приятелю, едва днес разбрах колко съм различен. Но в момента това няма значение. Засега е важно да разбереш, че сивчовците са го закъсали. Вероятно за пръв път в тяхната история влизат в битка за установяване на контрол. Първо, когато невестулките попаднат в човешкия организъм, се превръщат в опасни паразити. Непрекъснато се хранят и също така непрекъснато растат. Те са злокачествени тумори, Ъндърхил.

Бирусът също им създава неприятности. Предполагам, че в други светове се развива нормално, но нашите условия са неблагоприятни за разпространяването му… поне засега. Учените и специалистите в областта на медицината, които режисират това представление, предполагат, че ниските температури забавят растежа на бируса, ала според мен причината е съвсем друга. Разбира се, не съм съвсем сигурен, тъй като те не са наясно, обаче…

— Чакай, чакай! — В мрака проблесна пламъче. — Ъндърхил отново бе запалил цигара, която вятърът щеше да изпуши. — Не говориш за лекарите, така ли?

— Позна.

— Смяташ, че поддържаш контакт с пришълците… чрез телепатия. Вярно ли е?

— Да. По-точно с един от тях.

— С този Джоунси, за когото спомена преди малко ли?

— Оуен, не зная, повярвай ми. Важното е, че те губят битката. Истината е, че двамата с теб, както и хората, които днес участваха в акцията срещу „Синьо момче“, може би няма да доживеем до Коледа. Заразата е проникнала дълбоко в нас. Обаче…

— Имаш право, и аз съм пипнал този бирус — прекъсна го Оуен. — Също и Едуардс — появи се около ноктите му като по магия.

— Но ако наистина се вкорени в теб, едва ли ще го разпространиш — продължи мисълта си Хенри. — В действителност не е толкова заразно. Някои от хората в обора никога няма да го прихванат, независимо с колко заразени общуват. Последните пък ще страдат от вторичната форма на бирус… или на рипли, ако предпочиташ тази дума.

— „Бирус“ ми допада повече.

— Твоя воля. Носителите му може би ще го предадат на още неколцина души, при които заболяването ще бъде в много слаба форма, наречена примерно бирус 3. Възможно е и те да станат преносители на заразата, но при заболелите от бирус 4 наличието му ще се открива само под микроскоп или чрез кръвна проба. Следващ етап няма да има — бирусът ще изчезне.

Следва най-важното, затова слушай внимателно.

Първо, сивите пришълци, които може би са само системи за пренасяне на растителността, вече са унищожени. Онези, които не са били убити от атмосферните условия подобно на марсианците от романа „Война на световете“, чиято смърт е предизвикана от микробите, вие застреляхте с картечниците си. Оцелял е само един, от когото най-вероятно черпя информация. Ала налице е само разумът му, физически той вече не съществува.

Второ, невестулките не функционират според предвижданията. Подобно на злокачествените тумори в крайна сметка те ще се самоунищожат. Онези, които напуснат човешкото тяло, бързо умират под въздействието на пагубната околна среда.

Трето, бирусът също не действа според очакванията, но след време, ако попадне в среда, благоприятстваща развитието му, има опасност да мутира… да се приспособи към местните условия… и да ни подчини на властта си.

— Няма страшно, ние ще го унищожим — заяви Ъндърхил. — Ще опожарим горите, а като приключим, Джеферсън Тракт ще бъде напълно заличен от лицето на земята.

Хенри изпита непреодолимо желание да закрещи от безсилие. Вероятно мислите му пронизаха съзнанието на Ъндърхил, който потрепери, а гърбът му се блъсна в тънката стена на бараката.

— Действията ви са безполезни — продължи Хенри. — Нито задържаните хора, нито невестулките могат да разпространят заразата, бирусът пък не се разпространява от само себе си. Ако твоите хора веднага си вдигнат чукалата, природата сама ще се излекува и ще заличи следите от това безумие. Според мен на сивчовците не им се е вярвало, че са претърпели провал, затова предприеха и последната отчаяна стъпка. Предполагам, че са били изпратени на самоубийствена мисия, ръководена от извънземна версия на вашия безумец Курц. За тях понятието провал не съществува. Мотото им е: „Ние винаги побеждаваме“.

— Откъде знеш какво е…

— В последната минута преди да загинат… може би дори в последната секунда един от тях е открил човек, съвършено различен от човешките същества, с които са се сблъсквали сивчовците, невестулките и бирусът. Именно той е преносител на заразата, ала най-важното е, че вече е извън карантинната зона, което напълно обезсмисля действията ви.

— Това е Гари Джоунс, така ли?

— Да, Джоунси е.

— По какво се различава от обикновените хора?

Въпреки нежеланието си да сподели тайната с Ъндърхил, Хенри знаеше, че трябва да му подхвърли нещичко:

— С Джоунси и другите ни двама приятели, които вече са мъртви, познавахме човек, напълно различен от простосмъртните. По рождение бе надарен с телепатични способности. Той ни въздейства по някакъв начин. Едва ли щеше да е възможно, ако се бяхме запознали с него няколко години по-късно, когато възмъжахме, ала го срещнахме в момент, в който бяхме много… податливи на въздействието му. След време с Джоунси се случи нещо, което изобщо не беше свързано с… онова забележително момче.

Дълбоко в себе си обаче Хенри подозираше, че истината е съвсем друга; въпреки че Гари Джоунс беше блъснат от кола в Кеймбридж, а Дудс никога през живота си не беше напускал Дери, по някакъв начин момчето бе повлияло върху окончателната и пагубна промяна в Джоунси. Както бе повлияло и върху случващото се в момента.

— Нима очакваш да ти повярвам? — попита Ъндърхил. — Очакваш да преглътна невероятната ти приказка, все едно преглъщам сироп против кашлица, така ли?

В полумрака на бараката, изпълнена с уханието на сено, устните на Хенри се разтегнаха в кисела усмивка:

— Оуен, ти го вярваш! Не забравяй — чета мислите ти! Най-опасният ни враг е на свобода. Въпросът обаче е… въпросът е…

Той го зададе мислено.

7

На Оуен, който бе смъкнал маската си и зъзнеше в студа, палейки цигара след цигара, въпреки че изобщо не му се пушеше (беше си купил от лавката още един пакет), изобщо не му беше до смях… но когато човекът в бараката сякаш се обиди от логичния му въпрос, заявявайки: „Оуен, ти го вярваш. Не забравяй — чета мислите ти!“, неочаквано за самия себе си се засмя. Курц беше казал, че ако хората запазят телепатичните си способности и явлението се разпространи, това ще означава край на обществото, съществуващо до момента. Ъндърхил се бе съгласил с него, ала едва сега осъзнаваше колко фатални ще бъдат последствията.

— Въпросът обаче е… въпросът е…

Какво ще предприемем?

Макар да беше капнал от умора, Оуен знаеше какъв е единственият възможен отговор:

— Налага се да последваме Джоунс. Питам се обаче дали ще успеем да го заловим навреме.

— Мисля, че още имаме възможност, макар и минимална.

Ъндърхил се помъчи да проникне в съзнанието на събеседника си и да проумее смисъла на загадъчния отговор, ала не успя — по отношение на телепатичните способности онзи многократно го превъзхождаше. Все пак нещо му подсказваше, че очилатият дребосък е искрен. „Или пък той вярва, че е искрен — хрумна му ненадейно. — Бог ми е свидетел, че искам да му се доверя. Търся си извинение да изчезна оттук преди започването на кръвопролитието.“

— Не! — каза Хенри, а на Оуен му се стори, че за пръв път долавя в тона му неувереност. — Няма да има кръвопролитие. Курц няма да убие приблизително осемстотин души. В крайна сметка унищожаването на невинни хора няма да окаже влияние върху разрешаването на проблема. Те са само… Господи, те са случайни свидетели!

Без особена изненада Ъндърхил установи, че изпитва удоволствие от душевния смут на новия си приятел — Бог му е свидетел, че очилатият го беше накарал да се чувства неловко.

— Какво предлагаш? Преди малко каза, че само приятелят ти Джоунси има значение.

— Вярно е, но… — Той се поколеба и млъкна. Гласът на разума му беше малко по-уверен:

Не съм и намеквал да си отидем и да позволим да ги убият.

— Няма къде да отидем — прекъсна го Ъндърхил. — С теб ще бягаме като плъхове, напускащи потъващия кораб. — Той дръпна още веднъж от третата си недоизпушена цигара, хвърли я и проследи с поглед как вятърът я отнесе. Снегът продължаваше да се сипе, образувайки непроходими преспи. Пътуването в такова време означаваше почти сигурно смърт. „Засега ни устройва моторна шейна — помисли си той. — Но ако до полунощ продължава все така, и с джип няма да си придвижим.“

— Убий Курц — отсече Хенри. — Това е единственият изход. По-лесно ще избягаме, когато го няма командирът да дава заповеди, а пък и… биологичното прочистване ще бъде отложено. Оуен кисело се изсмя.

— Лесно ти е да говориш, все едно предлагаш детска игра. Май ме мислиш за агент 00 Ъндърхил, дето стотици хора е убил.

Запали поредната цигара, като заслони с шепи пламъчето на запалката. Въпреки че носеше ръкавици, пръстите му се бяха вкочанили. „Ако скоро не стигнем до решение, ще умра от измръзване“ — помисли си.

— Толкова ли е трудно? — попита Хенри, въпреки че отлично знаеше отговора; Оуен усещаше как очилатият насила си затваря очите за истината — страхува се, че положението ще се влоши още повече. — Отиваш в караваната и го пречукваш — фасулска работа.

— Няма да е толкова лесно. — Оуен мислено му препрати изображение, на което се виждаше как Фреди Джонсън и останалите членове на „Импириъл Вали“ охраняват караваната на Курц. — Освен това „жилището“ му е оборудвано с алармена система и ако нещо се случи, лошите момчета на секундата ще се притекат на помощ на шефа си. Възможно е да се добера до него, но вероятността за неуспех е много по-голяма, защото охраната му е като на собственик на колумбийски наркокартел, а по време на операция е засилена. Лаская се от мисълта, че по нищо не му отстъпвам и че ще се добера до него, но мисията ми ще бъде самоубийствена. Ако наистина е завербувал Фреди Джонсън, то в секретният му екип са включени още Кейт Галахър и Марвъл Ричърдсън… Карл Фрийдман… Джослин Макавой. Все хора, които не си поплюват, Хенри. Ако убия Курц, те ще ме очистят, а големите клечки, които ръководят операцията от скривалището си в планинските недра, ще изпратят нов чистач — някой клонинг на Курц, който ще довърши започнатото от него. Възможно е дори да назначат Кейт на негово място. Бог ми е свидетел, че тя е достатъчно откачена. Смъртната присъда на затворниците в обора може би ще се отложи с дванайсет часа, през които те ще се пекат на бавен огън, но в крайна сметка ще бъде изпълнена. Единствената разлика е, че вместо да се поразходиш с мен в снежната буря, красавецо, ще споделиш съдбата им. Междувременно приятелчето ти… онзи Джоунси… ще пътува към… Накъде?

— Засега предпочитам да го пазя в тайна.

Въпреки твърдият отказ Ъндърхил се помъчи да прочете отговора в съзнанието на Хенри. За миг зърна смътно и странно видение — висока цилиндрична сграда, наподобяваща на силоз за зърно — сетне то бе заменено от бял кон, който май беше еднорог, препускащ по някакво шосе. Край пътното платно имаше табела, върху която с големи черни букви беше написано „ДА СИ ПОИГРАЕМ НА КОНЧЕ“, а отдолу беше изрисувана стрелка.

— Блокираш ме, а? — възкликна едновременно развеселено и раздразнено.

— Може би. А може би ти преподавам техника, която е най-добре да усвоиш, ако искаш разговорът ни да остане в тайна.

— Ъ-хъ — промърмори Ъндърхил. Всъщност изобщо не беше разгневен от случилото се. Разбираше какво преимущество ще му даде способността да блокира достъпа до съзнанието си. Освен това се бе убедил, че Хенри наистина знае къде отива заразеният му приятел — въпреки блокадата за миг беше зърнал изображението му.

— Хенри, слушай внимателно какво ще ти кажа.

— Целият съм в слух.

— Ще ти предложа простичък и сравнително безопасен план. Ако разполагаме с време, най-добре е първо да поспим.

— Съгласен съм. Капнал съм от умора.

— Към три часа ще задействам нещата… базата ще бъде в бойна готовност, докато престане да съществува, но между четири и шест сутринта окото на Големия брат40 не е толкова зорко. Ще отвлека вниманието на охраната и ще прекъсна електричеството, което тече по оградата — всъщност това е най-лесното. Пет минути след избухването на суматохата ще бъда тук с моторната шейна…

Ъндърхил вече беше открил, че телепатията има „стенографско“ преимущество пред устните изявления. Докато говореше, изпрати на Хенри изображението на горящ хеликоптер „Литъл бърд“ МХ–6, към който тичат войниците.

— … и дим да ни няма.

— Искаш да оставим в ръцете на Курц невинни хора, които той възнамерява да изпече на скара, така ли? Да не говорим за членовете на „Синя група“. Голямо чудо, че ще загинат още двеста-триста души!

Оуен, който едва деветнайсетгодишен бе постъпил в армията, а през последните осем години беше сред „чистачите“ на Курц, по мисловния проводник изпрати две ужасни думи:

Приемливи загуби.

Не! — отговори Хенри по същия начин.

Какво искаш да кажеш?

Не съм съгласен.

Имаш ли по-добра идея?

Миг след като зададе въпроса, Оуен се вцепени от ужас — Хенри наистина си въобразяваше, че му е хрумнала блестяща мисъл. Фрагменти от тази идея, която беше прекалено елементарна, за да бъде наречена „план“, проблесна в съзнанието на Оуен като опашата комета. От изненада дъхът му спря. Цигарата се изплъзна от безчувствените му пръсти и вятърът я отнесе.

Ти си луд!

Не съм. Сам каза, че за да избягаме, трябва да им отвлечем вниманието. От това по-голяма диверсия, здраве му кажи.

Така или иначе хората ще бъдат убити.

Възможно е неколцина да загинат… може би дори всички. Но все пак им се предоставя макар и минимална възможност за спасение. Как мислиш, какъв е шансът да оцелеят, ако са заключени в горящ обор?

Хенри продължи, този път на глас:

— Има и още едно преимущество. На Курц изобщо няма да му е до нас, ако трябва да се занимава с неколкостотин бегълци, повечето от които изгарят от желание да разкажат на първия срещнат репортер как паникьосаното правителство на Съединените щати е разрешило повторение на кръвопролитието при Мей Лей, но на американска земя.

„Не познаваш Ейб Курц — помисли си Ъндърхил. — Не подозираш за неговата граница, която никой не бива да прекрачва.“ Всъщност едва днес самият той се беше уверил в съществуването й.

Най-странното бе, че безумното предложение на Хенри донякъде му допадаше, защото в него се съдържаше известна доза изкупление. Докато безкрайният четиринайсети ноември крачеше към полунощ, а шансовете за оцеляване поне до края на седмицата се увеличаваха, Оуен без особена изненада откри колко привлекателна е мисълта за изкуплението.

— Хенри!

— Кажи, Оуен.

— Цял живот съм се чувствал гузен заради стореното в дома на семейство Рейплоу.

— Знам.

— И все пак го правех отново и отново. Какво ще кажеш, не е ли шибано?

Хенри, който си оставаше отличен психиатър, дори след като започнаха да го преследват мисли за самоубийство, не отговори. От опит знаеше, че „шибано“ е най-точното определение за обичайното човешко поведение. Печална констатация, която, за съжаление, отговаряше на истината.

— Съгласен съм — най-сетне заяви Оуен. — Приемам да купиш къщата, но аз ще я обзаведа. Съгласен ли си?

— Да — веднага отговори Хенри.

— Наистина ли ще ме научиш да блокирам чуждото проникване в съзнанието ми? Може би ще ми се наложи да използвам твоята техника.

— Ще те науча, разбира се.

— Значи се разбрахме. А сега слушай внимателно.

Оуен говори в продължение на три минути — понякога на глас, друг път предавайки мислите си по телепатичен път. Двамата с Хенри вече не правеха разлика между средствата за общуване; мисли и думи се бяха превърнали в едно цяло.

1

В магазинчето на Гослин е горещо като в пещ. Почти моментално пот избива на челото на Джоунси, а докато четиримата прекосяват помещението, за да стигнат до телефонния автомат (намиращ се досами кюмбето, представете си!); тънки струйки започват да се стичат по страните му; от подмишниците му се носи миризма като от растителността в джунглата след проливен дъжд… макар че там още няма Бог знае каква растителност — той е едва четиринайсетгодишен. Гладна кокошка просо сънува, както често казва Пит.

Не стига, че е горещо, ами той още е под въздействието на съня, който не е избледнял, както често се случва с кошмарите (той усеща миризмата на бензин и на горяща гума, вижда мокасината в ръката на Хенри… и главата… вижда отвратителната отсечена глава на Ричи Гренадо); като капак на всичко телефонистката започва да му прави въртели. Когато Джоунси й дава номера на семейство Кавел — и четиримата го знаят наизуст, тъй като често се обаждат да поискат разрешение да посетят Дудитс (Робърта и Алфи никога не са им отказали, но правилата на доброто възпитание изискват предварително обаждане), тя пита:

— Родителите ти знаят ли, че искаш да проведеш междуградски разговор?

Не говори провлечено като повечето янки, в гласа й се прокрадва интонация, характерна за хора, израснали в район, в който фамилните имена Летурно и Бизонет са по-разпространени от Смит и Джоунс. Бащата на Пит има определение за подобни хора; нарича ги франкофоните, дето са глътнали бастун. И ето че за беля телефонистката принадлежи тъкмо към тази пасмина.

— Разрешават ми да телефонирам за моя сметка, ако поема разноските — обяснява Джоунси. Мамка му, знаеше си, че в крайна сметка именно на него ще се падне да проведе разговора. Смъкна ципа на якето си и си мисли, че в магазинчето е горещо като в сауна. Главата му не побира как е възможно старчоците да седят толкова близо до печката. Тримата му приятели се притискат до него, което може би е разбираемо — но на Джоунси му се иска да отстъпят поне мъничко встрани. От близостта им сякаш му става още по-горещо.

— Ами, ако им се обадя, mon fils41, ако позвъня на твоите mère et père42, дали ще потвърдят думите ти?

— Разбира се — отговаря той и нетърпеливо избърсва с длан потта, която се стича в очите му и го щипе. — Баща ми е на работа, но мама сигурно е вкъщи. Номерът е 949 6659. Само ви моля да побързате, защото…

— Ще те свържа с номера, който търсиш — прекъсва го телефонистката. По тона й личи, че е разочарована. Джоунси съблича якето си, като прехвърля слушалката в другата си ръка, и го пуска на пода. За разлика от него приятелите му не са свалили горните си дрехи, а Бобъра дори не е разкопчал якето си. Той не проумява как издържат в тази горещина. Призлява му дори от миризмите, които долавя — на горчица, зрял фасул, подова смазка, на кафе и на саламурата в голямата каца с туршия. По принцип миризмите в магазинчето дори са му приятни, но днес от тях му се повдига.

Нещо изщраква в слушалката — високомерната телефонистка най-сетне го е свързала. Ще му се приятелите му да се поотдръпнат и да го оставят на спокойствие. С крайчеца на окото си забелязва Леймар, който стои пред полицата, на която са подредени кутии с мюсли, гледа ги втренчено и разтрива челото си, сякаш има силно главоболие. Което според Джоунси е съвсем в реда на нещата, като се има предвид количеството бира, което старият изпи снощи. Жегата в магазинчето го блъсва в главата, но неговото главоболие не е предизвикано от бирата… иска му се час по-скоро да излезе навън, на чист въздух…

Поизправя се и съобщава на приятелите си, че телефонистката го е свързала с номера на семейство Кавел, но веднага съжалява, защото те още по-плътно се притискат до него. Дъхът на Пит мирише ужасно, при което Джоунси си казва: „Браво, бе, Пит! Миеш си зъбите само веднъж годишно!“

На третото позвъняване отсреща някой вдига слушалката:

— Ало? — обажда се Робърта, която неизменно е в добро настроение, ала този път по гласа й личи, че е разтроена. Причината е ясна — Джоунси чува приглушените ридания на Дудитс. Знае, че Алфи и Робърта, които са възрастни, не чуват плача му по начина, по който го чуват те четиримата. Но все пак го усещат, защото Дуди е плът от плътта им; вероятно днешният ден не е от най-щастливите за госпожа Кавел.

Господи, жегата тук е непоносима! С какво и са заредили печката тази сутрин? Може би с плутоний.

— Ало, кой се обажда? — пита Робърта, проявявайки още по-нетипично за нея нетърпение. Често казва на момчетата, че грижите за необикновения й син са я научили ако не на друго, то поне да проявява търпение. Но тази сутрин май е изгубила контрол над себе си, което е немислимо. — Ако предлагате някакви стоки, нямам време да разговарям с вас. Много съм заета и…

Джоунси се вслушва в писъците на Дудитс и си казва: „Разбира се, че си заета. От ранни зори не е престанал да плаче. Сигурно вече си на път да откачиш.“

Хенри го сръгва с лакът в ребрата и му прави знак: „Какво се мотаеш? Побързай!“; въпреки силната болка Джоунси му е благодарен — ако госпожа Кавел затвори, ще му се наложи отново да се пазари с проклетата телефонистка.

— Госпожо Кавел… Робърта… — промърморва. — Аз съм, Джоунси.

— Джоунси! — Той долавя неописуемото й облекчение; толкова силно е било желанието й някой от приятелите на Дудитс да се обади, че чак не вярва на ушите си. — Наистина ли си ти?

— Да. Тук са и другите момчета. — Той отдръпва слушалката от ухото си, та и приятелите му да се обадят.

— Здрасти, госпожо Кавел — провиква се Хенри.

— Хей, какво става? — намесва се Пит.

— Здравей, красавице. — Бобъра глуповато се ухилва. Влюбен е в Робърта от първия миг, в който я зърна.

Като чува гласа на сина си, Леймар Кларъндън стреснато го поглежда, потръпва сякаш от отвращение, сетне отново се втренчва в кутиите на полицата. „Обади му се, щом толкова ти се ще — бе казал на сина си, когато онзи му съобщи, че искат да телефонират на Дудитс. — Бог знае защо ти е притрябвало да говориш с онова олигофренче, ама не ме е грижа, щото плащаш от джоба си.“

Когато Джоунси отново притисна слушалката към ухото си, Робърта тъкмо казва:

— … върнете в Дери? Мислех, че сте на лов в Кинео или тъдява.

— Още сме там — отговаря той и оглежда приятелите си. Не е за вярване, че почти не са се изпотили — само челото на Хенри лъщи, а върху горната устна на Пит са избили няколко капчици. Шантава работа! — Решихме… такова… да се обадим…

— Разбрали сте! — Гласът й бе безизразен — в него не се долавя нито враждебност, нито любопитство.

— Ами… — Джоунси издърпва от панталона фланелената си риза и си вее с нея, за да се разхлади поне мъничко. — Така е.

В този момент повечето хора биха го обсипали с въпроси, започвайки с „Как разбрахте“ и „За Бога, какво му става?“, но Робърта не се числи към „повечето хора“, освен това близо месец е имала възможността да наблюдава какво се случва помежду четиримата приятели и сина й. Вместо да задава глупави въпроси, казва:

— Почакай, Джоунси, сега ще го извикам.

Джоунси чака. Отдалеч чува нестихващите писъци на Дудитс и тихия глас на Робърта, която го уговаря да се обади по телефона, цитирайки имената, превърнали се в магическо заклинание в дома на семейство Кавел: Джоунси, Бобъра, Пит, Хенри. Писъците вече се чуват по-близо, главоболието на Джоунси се усилва от пронизителните звуци, сякаш някой с тъп нож дълбае в мозъка му. Машинално изохква, когато Хенри отново го сръгва с лакът в ребрата, но болката е незначителна в сравнение с онази, породена от плача на Дудитс. Потта се стича на вадички по шията му. Погледът му попада на двете табелки, прикрепени над автомата. „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИН.“ — гласи надписът на едната, а на другата е написано: „ПСОВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“. Отдолу някой е надраскал: „Заври си го отзад!“ След миг пронизителният плач на Дудитс прозвучава в слушалката и едва не спуква тъпанчето на Джоунси, ала той не му се сърди. В края на краищата четиримата са тук заедно, а Дудс е сам-самичък в Дери. Какво странно създание е той — Бог едновременно го е ощетил и го е благословил — само като си го помисли, на Джоунси му се завива свят.

— Дудитс — казва, — Дудитс, ние сме. Джоунси…

Подава слушалката на Хенри, който извиква в микрофона:

— Здрасти, Дудитс. Обажда се Хенри.

Идва ред на Пит:

— Хей, Дудс, аз съм, Пит. Престани да плачеш, няма нищо страшно…

Той подава слушалката на Бобъра, който се озърта, сетне се отдалечава доколкото му позволява дължината на кабела. Прикрива с шепи микрофона, та старчоците около печката (и баща му, разбира се) да не го чуят и изтананиква две строфи от приспивната песен. Сетне млъква и се заслушва. След миг дава знак на тримата, че всичко е наред, и подава на Хенри слушалката. Приятелят му веднага заговаря:

— Дудс, пак е Хенри. Било е само сън, не се е случило в действителност. Чуваш ли какво ти казвам? Не плачи, всичко свърши. Само… — Той млъква и се заслушва, а Джоунси използва възможността и сваля фланелената риза. Тениската му е подгизнала от пот.

В света съществуват милиарди неща, които не са му известни — например какво представлява връзката между тях четиримата и Дудитс — но знае, че не може да остане нито миг повече в магазинчето на Гослин. Има усещането, че са го пъхнали в проклетата печка. Куфелниците, дето са се скупчили около нея, сигурно имат лед в костите.

Хенри кимва:

— Имаш право, също като във филм на ужасите… — Слуша какво му казват отсреща и смръщва вежди: — Не, не си го направил. Никой от нас няма вина. Не сме причинили нищо лошо нито на него, нито на приятелите му.

В този миг — бинго! — Джоунси разбира, че наистина са го сторили. Не е било нарочно, но са го направили. Изплашили са се от заканите на Ричи, че тъпкано ще им го върне… и са го… елиминирали.

Пит протяга ръка, затова Хенри бърза да каже:

— Пит иска да говори с теб, Дудс.

Подава слушалката на приятеля си, който моли Дудитс да се успокои и да забрави случилото се, казва му, че скоро ще се приберат у дома и отново ще се забавляват с онази игра, че ще си спретнат страхотен купон, обаче междувременно…

Джоунси вдига поглед и забелязва, че надписът на едната табелка до телефонния автомат се е променил. На онази вляво още пише: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ 5 МИН.“, ала другият надпис вече гласи: „ЗАЩО НЕ ИЗЛЕЗЕШ, НАВЪН Е ПО-ХЛАДНО?“ Прекрасна идея… направо гениална. Пък и защо да остава в магазина? Очевидно положението с Дудитс е овладяно. Ала преди да хукне към вратата, Пит му подава слушалката:

— Иска да разговаря с теб, Джоунси.

За миг той се изкушава да побегне — майната му на Дудитс, майната им на всички! Не, няма да изостави приятелите си само защото всички са сънували някакъв ужасен кошмар… защото без да искат са сторили нещо нередно.

(лъжец долен лъжец направихте го нарочно)

и погледите им го задържат до телефона, въпреки че непоносимата горещина е като нажежен компрес върху гърдите му. Погледите им твърдят, че и той е замесен, затова няма право да напуска, докато Дудитс още е на телефона. Такива са правилата на играта.

„Това е нашият сън — твърдят погледите им, най-вече този на Хенри, — който още не е приключил. Започна в деня, в който го открихме да коленичи полугол зад гаража на братята Тракър. Надарен е със способността да вижда Дирята, сега и ние я съзираме. Може би всеки от нас я възприема различно, но дълбоко в себе си винаги ще я вижда. И четиримата ще я виждаме до сетния си час.“

Погледите им изразяват още нещо, което ще остане неизказано, но ще ги преследва до сетния им час и ще помрачава най-щастливите им мигове — страх от стореното. От онова, което бяха направили по време на забравения епизод от споделения сън.

Ето какво го принуждава да остане до телефона и да вземе слушалката, макар буквално да се разтапя от адската жега.

— Дудитс — казва и дори гласът сякаш е нажежен, — успокой се, всичко е наред. Ти пак поговори с Хенри, тук е страхотна жега, трябва да глътна малко студен…

Дудитс го прекъсва, като настойчиво изкрещява:

— Е ай! Ив! Ив! Оосин Ив!

Въпреки че за околните речта на Дудитс е несвързана, четиримата приятели винаги го разбират… Джоунси веднага си „превежда“ думите му: Не излизай! Сив! Сив! Господин СИВ!

Той зяпва от изненада. Погледът му преминава край нажежената печка, около която въздухът трепти, стрелва се покрай страдащия от махмурлук баща на Бобъра, който тъпо се взира в консервите със зрял боб, покрай госпожа Гослин, която седи зад старомодния касов апарат, и се спира върху малката витрина на магазина. Мръсното стъкло е облепено с пъстри реклами на какво ли не, включително цигари „Уинстън“ и бира „Мусхед“, както и с обяви за благотворителни вечери и пикници по случай Деня на независимостта, състояли се още когато Картър е бил президент… ала все пак Джоунси вижда съществото, което го чака отвън. Съществото, което изскочи иззад него, докато той отчаяно притискаше вратата на банята… което похити тялото му. Кожата му е сивкава, а краката му нямат пръсти; стои голо до бензиновата колонка и го фиксира с мерните си очи. Внезапно го осенява прозрение: „Не изглеждат по този начин — ние ги виждаме такива!“

Сякаш да подчертае мисълта му, господин Сив вдига ръка. От върховете на трите му пръста във въздуха се понасят червеникаво-златисти мехурчета.

„Бирус!“ — казва си Джоунси.

Като че ли е произнесъл на глас магическата дума от приказките, защото всичко наоколо сякаш замръзва. Магазинчето на Гослин се преобразява в натюрморт. След миг цветовете избледняват, натюрмортът се превръща в червеникаво-кафява фотография. Тримата приятели на Джоунси постепенно стават прозрачни, сетне изчезват, сякаш се разтварят във въздуха. Реални са само тежката телефонна слушалка и жегата. Адската жега.

— Ъи е! — изкрещява Дудитс в ухото му. Джоунси го чува как дълбоко си поема въздух, какво прави винаги, когато полага усилия да говори разбрано. — Оунзи! Оунзи! Ъбуди е! Ъбуди се! Ъбу…

2

… ди се! Събуди се! Джоунси, събуди се!

Той вдига глава, ала в първия миг не видя нищо. Косата му, овлажнена от потта, беше паднала в очите му. Джоунси е отметна, надявайки се да види, че се намира в стаята си в Бърлогата или дори в спалнята си у дома, ала надеждите му не се оправдаха. Още бе в канцеларията на братята Тракър. Заспал бе, седейки зад бюрото, и в съня си беше видял как преди много години телефонираха на Дудитс. Преживяването бе съвсем реалистично с изключение на адската горещина. В магазина на Гослин винаги беше студено, защото старецът беше стиснат и пестеше дървата за огрев. Горещината се бе промъкнала в съня му, защото температурата в канцеларията може би надхвърляше четирийсет градуса.

„Котелът на парното сигурно е повреден — помисли си той и се изправи. — А може би сградата гори. Каквато и да е причината, трябва да се измъкна оттук, преди жив да се изпека.“

Заобиколи бюрото, без да забележи, че нещо, спускащо се от тавана, докосна главата му. Изтича до вратата, ала тъкмо когато посягаше да превърти ключа, си спомни как в съня му Дудитс го предупреждаваше да не излиза, защото господин Сив го дебне отвън.

Наистина го дебнеше зад вратата. Търпеливо чакаше в склада на спомените, в който вече всичко му принадлежеше.

Джоунси притисна към вратата потната си длан. Непокорният перчем отново падна върху очите му, но той дори не го забеляза.

— Господин Сив — прошепна. — Там ли си? Обади се, знам, че чакаш отвън.

Отговор не последва, но Сивият със сигурност се спотайваше до вратата. Наклонил е безформената си плешива глава, очите му, които приличат на черни стъклени топчета, са втренчени във валчестата дръжка, търпеливо чака тя да се завърти. Чака Джоунси да се втурне навън. После…

Сбогом, мъчителни човешки мисли! Сбогом, объркващи и неприятни човешки чувства!

Сбогом, Джоунси.

— Господин Сив, май искаш да ме прогониш чрез дим, както се прогонва лисица от бърлогата й. Вярно ли е?

Онзи не отговори, пък и не беше необходимо. Имаше достъп до командното табло на тялото му, следователно контролираше и температурата му. Дали продължава да върти надясно копчето? Сигурно, защото температурата продължаваше да се покачва. Нажеженият обръч все по-силно притискаше гърдите му, затрудняваше дишането му. Кръвта пулсираше в слепоочията му.

Прозорецът! Излез през прозореца!

Искрица надежда проблесна в съзнанието на Джоунси, той се спусна към прозореца. Навън притъмняваше — значи все пак онзи следобед през октомври 1978 не е бил вечен — а алеята, минаваща успоредно на сградата, беше погребана под дълбоки преспи. Никога досега, дори през детството му, снегът не му беше изглеждал толкова примамлив. Представи си как изскача през прозореца като Ерол Флин в черно-бял пиратски филм, как се просва върху благословения сняг, притиска пламналото си лице към него и…

И ръцете на господин Сив се вкопчват в шията му. Макар съществото да е само с три пръста, притежава необикновена сила и за секунди ще сложи край на жалкия му живот. Само да открехне прозореца, за да вдъхне ледения нощен въздух, Сивият ще се промъкне в канцеларията и като вампир ще изпие кръвта му. Онази територия от света на Джоунси не е безопасна, тя вече е завоювана от врага.

От трън та на глог. Каквото и да избера, с мен е свършено!

— Излез! — господин Сив най-сетне проговори, използвайки неговите гласни струни. — Обещавам да го направим много бързо.

Ненадейно вниманието на Джоунси беше привлечено от бюрото, поставено до прозореца. Същото бюро, което го нямаше при първото му влизане в канцеларията. Отначало беше най-обикновена и дори грозновата мебел, която можеш да купиш на разпродажба, ако средства ти са ограничени. В определен момент — Джоунси не си спомняше точно кога се е случило — върху бюрото се бе появил телефонен апарат. Черен и съвсем непретенциозен.

Сега бюрото беше от дъбово дърво — копие на онова, което стоеше в домашния му кабинет. А телефонът бе син, и то марка „Тримлайн“, като апарата в канцеларията му в университета. Джоунси с длан избърса горещата пот, която се стичаше по челото му и в този момент видя, че на тавана е окачен капан за сънища.

Капанът за сънища, който доскоро беше в Бърлогата.

— Мамка му! — прошепна. — Май съм започнал да се обзавеждам.

Разбира се, защо пък не? Дори осъдените на смърт разкрасяват килиите си. Но ако е могъл да вкара в съня си бюро, телефон и капан за сънища, то може би…

Затвори очи и се съсредоточи, опитвайки се да извика представата за кабинета в дома си. Отначало не успя, защото го разсейваше въпросът как е възможно спомените му хем да са отвън в склада, хем да са в канцеларията. Отговорът бе съвсем елементарен. Спомените му са си в съзнанието му, където винаги са били. Кашоните в складовото помещение представляваха само външната страна на нещата, както би казал Хенри… визуалната му представа за информацията, до която господин Сив имаше достъп.

Остави разсъжденията за по-късно и се съсредоточи върху разрешаването на най-належащия проблем. Кабинета в дома ти! Представи си кабинета в Бруклин!

— Какво правиш? — попита Сивият. — Противните нотки на самозадоволство вече не се долавяха в гласа му. — Мътните да те вземат, какво правиш?

Джоунси неволно се усмихна, сетне се вкопчи в изображението, което тъкмо се бе появило в съзнанието му. Съсредоточи се още повече, защото търсеше нещо определено в кабинета… ето я и стената, а до вратата към банята… онова, което му трябва — термостат. Ами сега? Трябва ли да каже някакво заклинание, някаква вълшебна думичка като „абракадабра“?

Разбира се!

Стискайки клепачи и без да престава да се усмихва, той прошепна:

— Дудитс!

Отвори очи и се втренчи в мръсната стена на канцеларията.

Термостатът беше там.

3

— Престани! — изкрещя Сивият, а Джоунси, който тъкмо прекосяваше канцеларията, беше поразен колко познат му е гласът; все едно слушаше запис на своя гневно избухване (което се случваше много рядко) по повод на хаоса в детската стая. — Престани, и то веднага!

— Цуни ме по ауспуха, красавецо! — ухили се Джоунси. Колко ли пъти децата му са искали да изтърсят нещо подобно, когато е вдигнал пара заради безредието в стаята им? Сетне му хрумна ужасяваща мисъл. Вероятно никога повече няма да се върне в дома си в Бруклин, но ако случайно отново го види, вече няма да бъде Джоунси, а господин Сив. Когато дечурлигата го целунат по страната („Леле, колко бодеш, татенце“ — ще извика Миша), ще целунат господин Сив. Устните, които Карла ще целуне, също ще бъдат на Сивия. А когато са в леглото и тя хване пениса му и го насочи в себе си…

Той потръпна и протегна ръка към термостата, който беше настроен на четирийсет и пет градуса. Завъртя копчето наляво, без да е сигурен какво ще се случи, а когато го лъхна хладен въздух, сърцето му подскочи от радост. Вдигна лицето си към свежата струя и видя, че на стената като по чудо се беше появил вентилационен отвор, закрит с решетка. Много хитро, няма що!

— Как го правиш? — изкрещя сивият през вратата. — Защо бирусът не вирее върху тялото ти? Как изобщо е възможно да бъдеш там?

Против волята си Джоунси прихна да се смее.

— Престани! — сряза го Сивият. Говореше високомерно и студено, използвайки тона, с който Джоунси беше дал ултиматум на Карла: „Сънотворни или развод — избери сама, скъпа“. — Нали знаеш, че мога да направя каквото си пожелая, не само да увеличавам температурата. Например мога да те изгоря. Или да те накарам сам да се ослепиш.

Джоунси потръпна от отвращение, като си спомни как химикалката прониза окото на Анди Джанас, ала интуитивно разбра, че Сивият блъфира. „Ти си последният от пришълците и си зависим от мен — помисли си. — Няма да ме унищожиш… поне докато не постигнеш целта си.“

Върна се до вратата, без да бърза, напомняйки си, че трябва да бъде нащрек… защото, както Голъм бе казал за Билбо Бегинс, онзи бе пакостлив, да, много пакостлив.

— Господин Сив, чуваш ли ме? — попита тихичко.

Онзи мълчеше.

— Господин Сив, как изглеждаш сега, когато си самият ти? Мисля, че кожата ти вече не е сивкава, а розова, прав ли съм? И че на всяка ръка имаш два пръста повече. Май не само косица започва да ти никне, ами и тестиси, вярно ли е?

Мълчание.

— Вярно ли е, че започваш да приличаш на мен, да мислиш като мен? Май промяната не ти допада… или може би греша, а?

Отново не последва отговор — Джоунси разбра, че господин Сив го няма. Обърна се и забърза към прозореца, мимоходом забелязвайки още промени — на едната стена беше закачена красива дърворезба, на другата — репродукция на прочутата картина Невени на Ван Гог (коледен подарък от Хенри), а на бюрото видя любимата си химикалка с осем цвята, която стоеше на бюрото му вкъщи. Ала сега нямаше време да разсъждава върху необикновеното явление. Много по-важно беше да разбере с какво се занимава Сивият.

4

Първо, интериорът се беше променил. Нямаше я кабината на тъмнозеления военен камион, на чиято седалка бяха нахвърляни формуляри, а от радиото под таблото се разнасяше непрекъснато бръщолевене; намираше се в луксозен джип „Додж Рам“. Седалките бяха тапицирани с гълабовосиво кадифе, а уредите на таблото бяха на брой горе-долу колкото на таблото на реактивен самолет. Върху жабката се мъдреше лепенка с надпис: „Аз ♥ моето коли“. Въпросното коли още беше налице и спеше на предната седалка. Беше мъжко и се казваше Хлапак. Джоунси чувстваше, че може да разбере каква е била съдбата на господаря на колито, ала не виждаше смисъл да го прави. Знаеше, че някъде на север камионът на Джанас лежи преобърнат край шосето, а наблизо е проснат трупът на шофьора на доджа. Нямаше представа защо Сивият е пощадил кучето.

Разбра причината едва когато животното вдигна опашка и се изпърдя.

5

Откри, че като се съсредоточи и погледне през прозореца на канцеларията, гледа през собствените си очи. Снеговалежът още повече се беше усилил, но подобно на военния камион и доджът беше с четири предавки, затова се движеше сравнително безпроблемно. Видя светлините на фарове — в отсрещното платно се движеше колона от военни камиони, пътуващи на север към Джеферсън Тракт. Откъм неговата страна на шосето изникна зелена светлоотражателна табела с надпис „ДЕРИ — СЛЕДВАЩИТЕ 5 ИЗХОДА“.

Изглежда, общинските снегорини бяха минали преди малко и магистралата беше проходима. Тъй като нито в едната, нито в другата посока се движеха превозни средства (в този участък нощем движението не беше натоварено дори при хубаво време), господин Сив натисна педала за газта и увеличи скоростта до шейсет километра в час. Отминаха три изхода от магистралата, които Джоунси знаеше още от детството си (КАНЗАС СТРИЙТ, ЛЕТИЩЕ ГОРНАТА МИЛЯ/СТРОФЪРД ПАРК), после джипът отново запълзя по заснеженото платно.

Ненадейно на Джоунси му просветна.

Огледа кашоните, които беше донесъл в канцеларията. Върху повечето имаше надписи „ДУДИТС“, само няколко съдържаха спомените за Дери — тях ги беше взел ей така, за всеки случай. Сивият си въобразяваше, че все още разполага с необходимите му спомени — с необходимата му информация — ала ако предположението на Джоунси се окажеше правилно (беше сигурен, че е разбрал къде отиват), извънземният пришълец не подозираше каква изненада го очаква.

Джоунси не знаеше дали да се радва, или да се страхува; изглежда, изпитваше и двете чувства едновременно.

Сред гъстия сняг се появи нова зелена табела: „ИЗХОД 25 — УИЧЪМ СТРИЙТ“. Той включи мигача.

Като напусна магистралата, зави наляво по Уичъм, а след около два километра направи нов ляв завой и излезе на Картър Стрийт. Стръмната улица водеше към билото на хълма, където някога са се издигали гъсти гори и е било разположено селище на индианското племе микмаки. Отвъд възвишението се ширеше занемарен терен, кой знае защо наречен „Пущинака“. От едната му страна минаваше Канзас Стрийт, една отсечка от която носеше названието Горната миля. Снегоринът не беше минавал поне от няколко часа насам, но доджът успешно издържа изпитанието. Бавно се придвижваше сред странни купчини, покрити със сняг — автомобили, чиито собственици ги бяха паркирали на улицата, нарушавайки наредбата на общината.

На половината път господин Сив отново направи завой и насочи джипа по още по-тясна алея, известна като Наблюдателницата на Картър. Доджът се запързаля, задницата му поднесе. Кучето се надигна, изскимтя, сетне отпусна глава върху предните си лапи. Като по чудо колелата се вкопчиха в снега и изтеглиха нагоре автомобила.

Джоунси стоеше до своя прозорец към света и чакаше Сивият да разбере… ами, да разбере нещо.

Отначало онзи не се притесни, когато фаровете на колата осветиха билото на хълма, а пред погледа му не се появи очакваното. Знаеше, че ще го види след няколко секунди… разбира се, още няколко секунди и ще види високата бяла кула, от която се разкриваше изглед към Канзас Стрийт, цилиндричната кула, по чиято външна стена пълзяха спираловидно разположените прозорци. Още няколко секунди и…

Само че секундите бяха свършили. Доджът се беше изкатерил до билото на възвишението, което някога наричаха Хълма на водонапорната кула. Тук Наблюдателницата на Картър и още три-четири подобни тесни алеи се вливаха в широка окръжност — това беше най-високата точка на Дери. Вятърът виеше като цяло стадо побеснели маймуни, на моменти скоростта му достигаше сто километра в час. Снегът пред фаровете на джипа летеше хоризонтално — досущ неспирен поток от остри ками.

Господин Сив седеше неподвижно. Ръцете на Джоунси се отделиха от волана и безжизнено увиснаха край бедрата му като простреляни птици. Най-сетне промърмори:

— Къде е?

Лявата му ръка затърси дръжката на вратата, напипа я и я дръпна. Протегна крака си навън, след миг падна на колене сред дълбоката пряспа, а силният вятър изтръгна вратата от хватката му. Изправи се и с усилие заобиколи джипа; вихърът издуваше якето му, крачолите на джинсите му плющяха като корабни платна. Температурата беше много под нулата, студът беше кучешки заради ледения вятър (в канцеларията на братя Тракър за броени секунди стана хладно)ы но червено-черният облак, който бе завладял по-голямата част от съзнанието на Джоунси и се ширеше в неговото тяло, не се интересуваше от времето.

— Къде е? — изкрещя Сивият в зейналата паст на бурята — Къде е шибаната кула?

Джоунси знаеше, че не е необходимо да вика; дори да шепнеше, похитителят на тялото му пак щеше да го чуе въпреки воя на вятъра.

— Ха-ха, господин Сив — изкиска се, — ама ти си бил много хахав! Този път майтапът е за твоя сметка. Водонапорната кула се срути през 1985 година.

6

За Миг Джоунси си помисли, че Сивият ще избухне като разглезен малчуган, чийто каприз не е бил изпълнен, ще се просне върху снега и дори ще зарита — против волята си похитителят изпитваше наслада от разнообразните чувства на похитения и след като веднъж ги бе изпитал, нямаше насита — все едно да дадеш на алкохолик ключа за някой бар.

Ала господин Сив, използвайки уморените крака на Джоунси, нагази в дълбоките преспи и тръгна към грамадния каменен пиедестал на мястото, където бе очаквал да види резервоара, съдържащ седем милиона литра питейна вода. Спъна се и се просна на снега, с усилие се изправи, защото болката в хълбока на Джоунси се беше усилила, сетне продължи напред, като бълваше цинизмите, с които Бобъра толкова се гордееше като хлапе: цуни ме по ауспуха, оближи ми патката, изтропай се в шапката и така нататък. Цветистите фрази изглеждаха смешни, когато ги ръсеше Бобъра (или пък Хенри или Пит). Ала когато ги крещеше чудовището с човешки образ, залитащо сред снежните преспи на голия хълм, бяха направо зловещи.

Съществото, каквото и да бе то, най-сетне се добра до пиедестала, който бе осветен от мощните фарове. Беше висок около метър и половина (колкото детски бой) и бе от гранит — най-разпространения строителен материал в Нова Англия. Върху него стояха хваната за ръце момче и момиче, изваяни от бронз, свели глави, сякаш шепнеха молитва или бяха потънали в печал.

Снежната пряспа почти закриваше пиедестала, но металната табелка на лицевата му част още се виждаше. Сивият падна на коленете на Джоунси, изчисти снега и прочете следното:

Отдолу с червен спрей бе написано следното съобщение, което също бе осветено от ярките фарове на джипа:

7

В продължение на пет минути Сивият не помръдна; коленичеше в снега, без да обръща внимание на студа, който проникваше чак до костите на „домакина му“. (Пък и защо ли да го е грижа за Джоунси, който бе нещо като кола под наем — натискаш до дупка педала за газта и си гасиш фасовете на килимчето пред седалката.) Мъчеше се да проумее смисъла на написаното. Буря… деца… Неудачници. Кой или какво е Пениуайз? И най-важното — къде е водонапорната кула, която според спомените на Джоунси трябваше да се издига тук?

Най-накрая се изправи, тромаво докуцука до джипа, седна зад волана и включи отоплението. При първия полъх на горещ въздух тялото на Джоунси се разтрепери като лист. Само след секунди Сивият отново цъфна пред вратата на канцеларията и гневно закрещя, че иска обяснение.

— Защо толкова се горещиш? — с престорена кроткост попита Джоунси и победоносно се усмихна, после се запита дали похитителят му усеща задоволството му. — Нима очакваше да ти съдействам? Не ме мисли за толкова наивен, друже. Разбира се, не знам подробностите, но в общи линии вашият план ми е ясен — след двайсет години майчицата Земя ще се превърне в голяма червена топка. Вече няма да има дупка в озоновия слой на атмосферата, но няма да има и хора.

— Не се опитвай да ме надхитриш! Да не си посмял!

Джоунси едва издържа на изкушението отново да го предизвика. Не вярваше, че дори да побеснее от гняв, натрапникът ще съумее да разбие вратата, но опасните експерименти бяха безсмислени. Освен това беше емоционално изтощен, сякаш се бе нагълтал с отрова.

— Как е възможно да я няма? — Сивият стовари юмрук върху волана. Клаксонът изсвири. Колите на име Хлапак вдигна глава и стреснато изгледа човека зад волана. — Не можеш да ме излъжеш! Притежавам спомените ти!

— Обаче не всичките. Някои успях да взема, спомняш ли си?

— Кои? Кажи ми!

— Че защо? Какво ще ми дадеш в замяна?

Сивият мълчеше. Джоунси го усети как рови папките в картотеката. Ненадейно изпод вратата и през вентилационния отвор в канцеларията нахлуха любимите му миризми — на пуканки, прясно сварено кафе и на яхнията с миди и зеленчуци, която беше специалитет на майка му. Стомахът му мигом се разбунтува.

— Разбира се, не ти обещавам прочутата яхния, приготвена от майка ти — заяви господин Сив. — Но все с нещо ще те нахраня. Гладен си, нали?

— Експлоатираш тялото ми до изтощение, тъпчеш се с моите чувства и още питаш дали съм гладен! — промърмори Джоунси.

— Наблизо има някакво заведение, наречено „Спокойствие“. Според теб то работи двайсет и четири часа в денонощието, което означава, че изобщо не го затварят. Но може би това е поредната лъжа, а?

— Никога не съм те лъгал. Самият ти спомена преди малко, че не мога да те заблудя. Ти разполагаш с уредите на контролното табло, притежаваш картотеката със спомените, имаш всичко освен онова, което е при мен.

— Какво е то? Как е възможно да е при теб?

— Какво е то? Как е възможно да е при теб?

— Не зная — откровено отговори Джоунси. — Но да не се отклоняваме от темата — как да съм сигурен, че наистина ще ме нахраниш?

— Наложително отвърна Сивият и по тона му Джоунси разбра, че не лъже. Разбира се, че ще го нахрани — ако от време на време не наливаш бензин в резервоара, двигателят престава да работи. — Ако задоволиш любопитството ми, ще те нахраня с любимите ти ястия. В противен случай…

Божествените аромати, които проникваха изпод вратата, секнаха. В канцеларията нахлу натрапчивата миризма на броколи и брюкселско зеле.

— Добре — побърза да се съгласи Джоунси. — Ще ти кажа каквото мога, а ти ще ме нахраниш с палачинки и пържен бекон в закусвалнята „Спокойствие“, дето работи двайсет и четири часа в денонощието. Съгласен ли си?

— Да. Отвори вратата да скрепим с ръкостискане споразумението.

Джоунси неволно се усмихна — господин Сив за пръв път проявяваше чувство за хумор, а шегата наистина си я биваше. Надникна в огледалцето за обратно виждане и зърна как устните, които вече не бяха негови, също се разтегнаха в усмивка. Гледката беше доста изнервяща.

— Засега ще пропуснем ръкостискането — отсече.

— Е, разказвай!

— Добре, но знай, че ако нарушиш обещанието си, няма да ти се удаде възможност да дадеш друго.

— Ще имам едно наум.

Джипът стоеше сред дълбоките преспи на билото, леко се полюшваше под напора на ураганния вятър, а светлината от фаровете му беше като два ярки конуса, изпълнени с лудо танцуващи снежинки. Джоунси подхвана разказа за случилото се преди толкова много години. Хрумна му, че обстоятелствата и мястото са идеалната обстановка за разказване на страховити истории.

8

През 1984 и през следващата година в Дери се бяха разиграли трагични събития. През лятото на осемдесет и четвърта трима мести младежи бяха хвърлили в канала някакъв хомосексуалист, който беше загинал. В течение на десет месеца след инцидента в градчето бяха убити шест деца. Предполагаше се, че престъпникът е психопат, който понякога се маскира като клоун.

— Кое е този Джон Уейн Гейси? — попита господин Сив. — Той ли е убиецът на децата?

— Не. Но е действал по същия начин като психопата в Дери. Май не проумяваш асоциациите, които възникват в съзнанието ми. Бас държа, че сред твоите събратя няма много поети.

Сивият отмина с мълчание изказването му. Джоунси си помисли, че онзи не знае какво е поет, пък и не го интересува.

— Като капак на всичко — продължи — на 31 май 1985 година градът бил връхлетян от опустошителен ураган — природно явление, непознато по тези места. Загинали над шейсет души. Водонапорната кула рухнала, отломките се изтъркаляли надолу и едва не затрупали Канзас Стрийт. — Той посочи вдясно от джипа към склона на хълма, който се спускаше надолу и се губеше в тъмата. — Тонове вода рукнали надолу по хълма Горната миля и почти унищожили сградите в търговската част на града. По онова време вече бях в колежа. Ураганът се разрази през седмицата на изпитната ми сесия. Татко ми съобщи по телефона за случилото се, но аз, разбира се, вече бях научил новината от телевизионните емисии.

Джоунси млъкна и се замисли, оглеждайки канцеларията, която вече не беше празна и мръсна, а добре обзаведена (подсъзнанието му беше добавило канапето от дома му в Бруклин и луксозния тапициран въртящ се стол, който беше видял в каталога на музея за модерни изкуства — прекрасна мебел, закупуването на която беше извън финансовите му възможности) и дори уютна. Да, тук определено беше по-приятно отколкото в ледовития свят, с който се бе сблъскал похитителят на тялото му.

— Хенри също беше студент, но в Харвард. Пит се беше присъединил към хипитата по Западния бряг. Бобъра пък се мъчеше да избута двугодишен курс на обучение в един колеж в нашия щат. По-късно разправяше, че единственото, което е научил, е да пуши хашиш и да се специализира по видеоигрите.

По време на бурята само Дудитс е бил в Дери, но незнайно защо на Джоунси не му се искаше да изрича името му. Усети нетърпението на Сивия, макар че онзи продължаваше да мълчи. Интересуваше го само Кулата и как неговият „домакин“ е успял да го измами.

— Чуй какво ще ти кажа, господин Сив, ако има някаква измама, сам си си виновен. Аз само взех няколко кашона с надписи Дери, докато ти убиваше горкия войник.

— Горките войници дойдоха с летящи кораби и избиха до крак моите събратя.

— Ако обичаш, спести ми сълзливите истории! Не сте пристигнали тук да ни поканите да участваме в Галактическия кръжок на книголюбителите.

— Различно ли щяха да се развият събитията, ако това наистина е била целта ни?

— Спести ми и хипотезите. След онова, което стори на Пит и на войника, нямам никакво желание да провеждам с теб интелектуални дискусии.

— Постъпките ни се обуславят от необходимостта.

— Може би, но ако очакваш да ти помогна, значи не си с всичкия си.

Кучето неспокойно наблюдаваше Джоунси — навярно не беше свикнало с господари, които оживено разговарят със себе си.

— Водонапорната кула е рухнала преди шестнайсет години, но ти си откраднал този спомен, така ли?

— Да… на практика е така, но нита един съд не би ме обвинил в кражба, тъй като спомените са си мои.

— Какво още си откраднал?

— Няма да ти кажа. Помисли, може би ще се досетиш.

Джоунси видя как юмрукът му се стоварва върху вратата — подобни безсмислени удари нанася човек, изпаднал в безсилна ярост. За пореден път си спомни приказката за трите прасенца и си помисли: „Бесней колкото си щеш, господин Сив, наслаждавай се на съмнителното удоволствие на яростта!“.

Но онзи като че се беше отдръпнал от вратата.

— Хей, господин Сив — провикна се Джоунси, — не бъди гневлив!

Знаеше, че похитителят на тялото му отново ще запраши нанякъде да събира информация. Водонапорната кула бе рухнала, но градчето Дери си беше на мястото, следователно все отнякъде се снабдяваше с вода. Запита се дали знае местоположението на другия водоизточник, ала отговорът беше отрицателен. Смътно си спомняше, че когато се беше върнал в Дери за лятната ваканция, жителите на градчето пиеха само бутилирана вода, но това бе всичко. След известно време водоснабдяването на града беше възстановено, но какво значение имаше за един двайсетгодишен младеж, чиято най-голяма грижа е как да изчука Мери Шрат? Наливаш си вода от чешмата и пиеш, какво толкова? Не те е грижа откъде идва, стига от нея да не те хваща разстройство.

Стори му се, че усеща безсилието на Сивия, после се запита да не би да се заблуждава. От сърце се надяваше, че усещането не е плод на въображението му.

Възхити се от себе си, задето беше успял да разгневи натрапника, настанил се в тялото му. Хрумна му, че по времето, когато с тримата му приятели безгрижно пропиляваха младостта си, биха нарекли „лайнохвъргачка“ предизвикателството, което беше отправил на господин Сив.

9

Робърта Кавел се събуди и тъй като още беше под влиянието на кошмарния сън, който я бе обсебил допреди секунди, погледна вдясно, очаквайки да види само мрак. Но сините цифри на часовника, поставен на нощното й шкафче, успокоително блещукаха, следователно токът не беше спирал. Беше истинско чудо, че ураганният вятър не е прекъснал електропровода.

Часовникът показваше 1:04. Робърта включи нощната лампа и отпи глътка вода от чашата. Вятърът ли я беше събудил или кошмарът? Сънят й наистина беше ужасен — някакви извънземни нападаха със смъртоносни лъчи, а хората бягаха навсякъде — но едва ли я бе накарал да се стресне и да отвори очи.

За миг воят на вятъра затихна и тя разбра какво я е събудило — гласът на сина й, идващ откъм стаята му на долния етаж. Дудитс… пееше. Възможно ли е? Едва ли, като се има предвид ужасните мигове, които двамата бяха изживели днес.

От два до пет следобед синът й надаваше протяжни викове: „Объа е мъа!“ — Бобъра е мъртъв. Изглеждаше неутешим, а като капак на всичко му потече кръв от носа. Кръвоизливите му бяха най-големият кошмар за Робърта. Веднъж рукнеше ли кръвта му, нямаше спиране; при подобни случаи почти винаги се налагаше да го заведе в болницата. Този път успя да спре кръвотечението, като напъха тампони в ноздрите на Дудитс и стисна носа му точно между очите. После телефонира на доктор Бриско да го попита може ли да даде на сина си таблетка валиум, но сестрата любено й отговори, че в момента той не бил в града. Заместваше го негов колега, който никога през живота си не беше виждал Дудитс, затова Робърта изобщо не си направи труда да му се обади. На своя глава даде хапчето на сина си, после почисти напуканите му устни и устната му кухина с глицеринов тампон с аромат на лимон, който най-много му харесваше. Бедничкият, дори след прекратяване на химиотерапията в устната му кухина непрекъснато се появяваха ранички. Повече нямаше да го подлагат на химиотерапия. Лекарите, включително и доктор Бриско, отказваха да признаят безсилието си и не отстраниха пластмасовия катетър, ала процедурата повече нямаше да се повтори. Робърта нямаше да разреши на онези бездушни типове с бели престилки отново да подложат на адски мъчения момчето й.

След като му даде да изпие успокоителното, легна до него, прегърна го (като внимаваше да не притисне катетъра, който беше скрит под превръзката) и му попя. Но не изпя приспивната мелодия, която му тананикаше Бобъра. Интуицията й подсказваше, че днес не бива да я пее.

Най-сетне той като че се поуспокои, а когато Робърта реши, че е заспал, внимателно извади от ноздрите му тампоните. Докато се мъчеше да извади втория, Дудитс отвори очи — сякаш проблеснаха зелени лъчи. Понякога тя си мислеше, че най-големият дар, който му е дал Създателят, са очите му, не онова другото… способността да вижда Дирята и произтичащите от нея последствия.

— Ама?

— Кажи, Дуди.

— Объа в ая?

Въпросът накара сърцето й да се свие от мъка; внезапно си спомни любимото кожено яке на Бобъра, което той не сваляше от гърба си, докато накрая дрехата не заприлича на дрипа. Ако не ставаше въпрос за един от четиримата приятели на Дудитс, може би щеше да се усъмни в предчувствието на сина си. Ала щом той твърдеше, че Бобъра е мъртъв, значи беше самата истина.

— Да, скъпи, сигурно е в рая. А сега заспивай.

В продължение на няколко безкрайни секунди зелените му очи останаха втренчени в нея и Робърта се изплаши, че той пак ще заплаче… наистина една огромна сълза се търкулна по стената му, по която беше набола брада. Напоследък бръсненето се беше превърнало в истинско изпитание за него — дори електрическата самобръсначка му причиняваше ранички, които кървяха часове наред.

Привечер, когато тя му приготвяше овесената каша (по-тежките храни Дудитс веднага повръщаше — още един признак, че краят е близо), кошмарът отново започна. Робърта, която и без това беше ужасена от все по-обезпокояващите новини за случващото се в Джеферсън Тракт, хукна към стаята на сина си, а сърцето й биеше до пръсване. Той седеше на леглото и поклащаше глава — типично детински жест на отрицание. От носа му отново течеше кръв и при всяко поклащане на главата му се сипеха алени капки. Бяха изпръскали възглавницата му, снимката с автограф на Остин Пауър („Супер си“ — беше написано отдолу), шишенцата върху нощното шкафче, съдържащи тоалетна вода за уста, компазин, перкосет, мултивитамините, от които очевидно нямаше никаква полза, и стъкленицата с тампони.

Този път твърдеше, че Пит е мъртъв, добродушният (и не особено умен) Пит Мур. „Мили Боже, възможно ли е? — запита се тя. — Има ли нещо вярно? Дали всичко е вярно?“

Вторият пристъп на истерична скръб беше по-кратък може би защото Дудитс вече беше капнал от умора. Робърта отново успя да спре кръвотечението от носа му (днес бе извадила голям късмет), после смени спалното бельо, като първо настани сина си на любимия му стол до прозореца. Той се втренчи в непрогледната тъма навън, където бурята вече бушуваше с нова сила; ту изхлипваше, ту въздишаше така тежко, че сърцето й се свиваше от мъка. Мъчително й бе дори да го гледа — беше станал като вейка, бе блед като платно, а косата му бе опадала. Подаде му бейзболната шапка, на чиято козирка се беше подписал великият Педро Мартинес от „Ред Сокс“ („Когато си на смъртно легло, си спечелваш толкова много приятели“ — казваше си понякога тя), та да не му замръзне главата, която беше допрял до стъклото, но за пръв път Дудитс не пожела да я сложи. Остави я на скута си и продължи да се взира в мрака, погледът му изразяваше неописуема печал.

Най-сетне го накара да си легне, той отново впери в нея зелените си очи, на които приближаващата смърт придаваше особен блясък:

— И Ит и е в ая?

— Сигурна съм, че е там. — Не искаше да плаче, отчаяно се мъчеше да се овладее, защото се страхуваше, че ако се разплаче, Дудитс отново ще изпадне в истерия, но усещаше как сълзите парят в очите й. Главата й натежа от тях, а всеки път като си поемаше дъх, изпитваше усещането, че синусите й са запушени с морска вода.

— В ая с Объа ли?

— Да, миличък.

— Вия Ит и Объа в ая?

— Да, скъпи, разбира се, че ще ги видиш. Но дотогава има много време.

Дудитс затвори очи, а тя дълго седя на леглото до него, като се взираше в ръцете си, чувствайки се по-скоро сама отколкото самотна.

Сега песента му я бе изтръгнала от кошмарния й сън. Робърта се втурна в стаята му и той наистина пееше. Тъй като отлично говореше неговия език (което беше съвсем естествено, след като го беше упражнявала в продължение на трийсет години), тя се лекота си преведе сливащите се срички: „Скуби Ду, Скуби Ду, къде си се дянал? Работа ни предстои, време е да ми помогнеш ти“.

Втурна се в стаята му, без да знае какво я очаква, ала гледката буквално я остави без дъх — осветлението беше включено, Дудитс беше облечен като за излизане за пръв път от поредното (и според доктор Бриско последно) подобряване на състоянието му. Сложил беше любимия си кадифен панталон, тениска и пуловер, както и бейзболната си шапка. Седеше на стола си до прозореца и се взираше в нощта. Този път лицето му не беше изкривено от мъка, очите му не бяха насълзени. Взираше се в бурната тъма с нетърпеливо очакване, което накара Робърта да си спомни времето преди да го нападне коварната болест, чиито първи симптоми бяха привидно невинни: умората и задъхването му след игра с фризби в задния двор, страховитите синини, които се появяваха по тялото му дори след лек удар и които избледняваха толкова бавно. Тъкмо така изглеждаше той, когато…

Умът й отказваше да работи. Беше прекалено изплашена, за да търси спомена в паметта си.

— Дудитс! Дудитс, какво…

— Амо! Ъе е ията?

Мамо, къде е кутията?

— В кухнята е… но… Дуди, посред нощ е. Навън бушува снежна буря. Няма да…

„Няма да ходиш никъде“ — това би трябвало да каже, но думите заседнаха в гърлото й. Очите на сина й сияеха, изглеждаше толкова… жизнен. Вероятно би трябвало да се зарадва от промяната в него, но неочакваният му прилив на енергия я изпълваше с ужас.

— Иам и ията! Иам ояда!

Искам си кутията! Искам си обяда!

— Не, Дудитс — заяви Робърта, стараейки се да говори строго. — Сега не е време за обяд. Искам да се съблечеш и да си легнеш, иначе пак ще ти прилошее. Чакай да ти помогна.

Ала когато тя пристъпи към леглото, Дудитс вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си така, че дланите му докосваха страните му. От най-ранната му възраст това бе жест, изразяващ непослушание, и както обикновено мигновено подейства. Робърта се страхуваше да не би той отново да изпадне в истерия и, не дай Боже, от носа му пак да рукне кръв. Но нямаше намерение в един и петнайсет през нощта да приготвя сандвичи и да ги подрежда в любимата му жълта кутия.

Заобиколи леглото и приседна на ръба му. В стаята беше топло, но тя трепереше, въпреки че носеше бархетна нощница. Дудитс колебливо отпусна ръце, като я наблюдаваше изпод око.

— Ако искаш, стой си цяла нощ на стола — каза у тя. — Но защо, Дуди? Кошмар ли сънува?

Може би наистина му се е присънило нещо, но в никакъв случай не е било кошмар. Нямаше да изглежда толкова спокоен и щастлив. Внезапно й хрумна, че така изглеждаше синът й през осемдесетте — най-щастливият период от живота му, преди Пит, Бобъра, Джоунси и Хенри да напуснат градчето, след което те все по-рядко се обаждаха или посещаваха Дудитс, устремени към новия си живот и забравяйки онзи, който бе осъден да остане в Дери.

Така изглеждаше, когато шестото чувство му подсказваше, че приятелите му идват да го вземат, за да участва в игрите им. Понякога когато отиваха в Строфърд Парк или в Пущинака (беше строго забранено, но те все пак го правеха, дори заради приключенията им там веднъж снимките им бяха поместени на първа страница на местния вестник). Понякога Алфи или някой от родителите на четиримата завеждаше момчетата на игрището за миниголф, намиращо се до аерогарата, или в увеселителния парк в Нюпорт — тогава Робърта неизменно приготвяше сандвичи и термос с прясно мляко и ги подреждаше в кутията с нарисуваните герои от „Скуби Ду“.

Въобразява си, че приятелите му идват. Сигурно си мисли за Хенри и Джоунси, защото каза, че Пит и Бобъра са…

Докато тя седеше на ръба на леглото, скръстила ръце в скута си, ненадейно й се привидя страховита картина. Видя себе си да отваря външната врата, на която някой беше почукал в най-злокобните часове на нощта — направи го против волята си, защото нещо отвътре я тласкаше към вратата. На прага стояха не живите приятели на сина й, а мъртъвците. На прага стояха Бобъра и Пит, преобразили се в хлапетата, които тя за пръв път зърна през онзи знаменателен ден — деня, в който те спасиха Дудитс от Бог знае какви изтезания и го доведоха у дома. В представите й Бобъра носеше мотоциклетисткото си яке, украсено с безброй ципове, а Пит беше издокаран с любимия си пуловер, на който беше избродирана емблемата на НАСА. Бяха леденостудени и бледи, очите им бяха безжизнени като на трупове. Бобъра пристъпи към нея, но за разлика от друг път не й се усмихна любезно; Джо Кларъндън, по прякор Бобъра, протегна ръката си, наподобяваща на пипалото на октопод, и с официален тон заяви: „Дошли сме за Дудитс, госпожо Кавел! Ние сме мъртви, а сега той е един от нас.“

Тя още по-силно стисна ръцете си, полазиха я ледени тръпки. Ала Дудитс не забеляза ужаса й; той пак се взираше през прозореца, а на лицето му беше изписано радостно очакване. След миг отново затананика:

— Уби-уби-ууу, къе си тиии…

10

— Господин Сив, чуваш ли ме?

Отговор не последва. Джоунси стоеше до вратата на помещението, което постепенно се беше превърнало в неговия кабинет — от канцеларията на братя Тракър нямаше и следа, останала беше само мръсотията по стъклата на прозорците (на мястото на календара на „Плейбой“ с момичето с вдигнатата пола сега висеше репродукцията на Ван Гог) — и тръпнеше от безпокойство. Питаше се какво ли търси онзи мръсник.

— Господин Сив, къде си?

И този път не получи отговор, но почувства завръщането на натрапника… и неговото задоволство. Мръсният му кучи син беше доволен.

Това изобщо не се понрави на Джоунси.

— Чуй какво ще ти кажа — заговори. Сега притискаше до вратата не само дланите, но и челото си. — Ще ти предложа нещо, приятелю. И без друго вече наполовина си човешко същество, защо да не установим мирно съвместно съществуване? Ще те поразведа насам-натам, ще ти покажа забележителностите на нашата прекрасна страна. Сладоледът си го бива, а бирата е направо супер. Какво ще кажеш?

Подозираше, че за миг синият е бил изкушен като всяко грозно патенце, на което предлагат в миг да се превърне в красив лебед… ала май изкушението не беше достатъчно силно.

Чу завъртане на стартер, последвано от рева на двигателя на джипа.

— Къде отиваме, приятелю? Стига да успеем да се спуснем от хълма, разбира се.

Предизвикателството му отново бе посрещнато с мълчание; все повече го измъчваше усещането, че онзи е намерил онова, което го е интересувало.

Изтича до прозореца и погледна навън тъкмо в мига, в който фаровете осветиха паметника в памет на загиналите деца. Снегът вече беше закрил металната плочка, следователно бяха останали тук достатъчно дълго време.

Доджът бавно потегли надолу по склона на хълма, като си пробиваше път през преспите, достигащи до задната му броня.

След двайсет минути се озоваха на магистралата и отново потеглиха на юг.

1

От изтощение Хенри беше заспал толкова дълбоко, че подвикването на Оуен не го събуди, затова Ъндърхил го призова чрез съзнанието си. Открил бе, че менталната връзка помежду им става все по-лесна с разпространяването на бируса. Сега растителността вирееше върху три пръста на дясната му ръка и беше запълнила единия му ушен канал, причинявайки му неприятен сърбеж. Изпадали му бяха и няколко зъба, въпреки че в празнините засега не беше поникнал бирус.

Благодарение на безпогрешната интуиция на Курц двамата с Фреди се бяха спасили от болестта, но хората от екипажите на двата оцелели бойни хеликоптера бяха пипнали заразата. Засега и те като Оуен се прикриваха под тежкото зимно облекло, но скоро това щеше да стане невъзможно и те тревожно се питаха какво да правят.

В това отношение Оуен се смяташе за късметлия — поне имаше някаква опора.

Докато стоеше пред бараката и пушеше поредната цигара, от която вече му се повдигаше, той мислено потърси Хенри и го откри да слиза по някакъв стръмен склон, обрасъл с храсталаци. Чуваха се викове на хлапета, играещи бейзбол или софтбол. Хенри беше юноша и викаше някакво име… Джейни… или Джоли. Но името нямаше значение. Той сънуваше, а на Оуен му беше необходим в действителността. Оставил го беше да спи колкото е възможно по-дълго (един час повече, отколкото планираше отначало), но ако възнамеряваха да предприемат нещо, сега беше най-подходящия момент.

Хенри! — повика го.

Юношата стреснато се огледа. Придружаваха го три… не, четири момчета, едното надничаше в някаква тръба. Изображенията им бяха неясни и лицата не се различаваха, но Оуен и без това не се интересуваше от тях. Трябваше му Хенри, и то не като пъпчив и стреснат юноша, а като зрял мъж.

Хенри, събуди се!

Не, тя не е тук. Ще се наложи да я изведем. Ние…

Пет пари не давам за нея, която и да е тя! Събуди се!

Не, аз…

Време е, Хенри, събуди се. Събуди се! Събуди…

2

… се, мамка му!

Хенри се стресна и се озърна — нямаше представа кой е и къде се намира, но още по-страшно бе, че не знаеше в кой период от живота си се е озовал. Дали е осемнайсетгодишен или е на трийсет и осем… или пък е на друга възраст? Усещаше миризмата на трева, чуваше как някой удря с бухалка (с бухалка за софтбол… играеха момичета с жълти блузи) и как Пит крещи: „Там е! Момчета, мисля, че е там!“

— Пит я видя, вида Дирята — промълви, без да разбира за какво говори. Сънят вече избледняваше, картините от безгрижната му младост се замениха с нещо зловещо. Нещо, което трябваше да направи или поне да се опита. Долови уханието на сено и натрапчивата миризма на марихуана.

Господине, можете ли да ни помогнете?

Жената се казваше Марша, а очите й бяха като на плаха кошута… постепенно съзнанието му „идваше на фокус“. Спомни си как й бе отговорил: „Твърде вероятно е да не мога… но кой знае?“

Събуди се, Хенри! Четири и петнайсет е. Оная работа си пусни и чорапите си сложи!

Този глас беше по-настойчив и заглушаваше останалите; все едно идваше от уокмен с току-що поставени батерии, на който копчето за усилване на звука е завъртяно до дупка. Гласът беше на Оуен Ъндърхил. Едва сега Хенри се върна към действителността, спомни си кой е и къде се намира. Казваше се Хенри Девлин и ако възнамеряваха да предприемат нещо, сега беше най-подходящият момент.

Изправи се и потръпна — всяко мускулче го болеше, отгоре на всичко сърбежът от разрастващия се бирус буквално го подлудяваше. Чувстваше се като стогодишен старец, а като пристъпи към прозорчето, реши, че всъщност се чувства като на сто и десет години.

3

Оуен видя как силуетът на съюзника му се очертава в рамката на прозореца, и облекчено кимна. Хенри се движеше като Матусал43, когато го е стегнал ревматизмът, но той разполагаше с нещо, което поне временно щеше да премахне болката му. Беше го откраднал от лечебницата, в която беше такава бъркотия, че него забелязаха нито на влизане, нито на излизане. През цялото време защитаваше съзнанието си от вражеско проникване чрез двете блокиращи мантри, на които го беше научил Хенри — „Онче-бонче“ и „Да, можем, да, можем, да, можем, о, велики Боже“. Изглежда, действаха безотказно — неколцина души любопитно го изгледаха, но не започнаха да го разпитват. Дори времето продължаваше да бъде на тяхна страна, защото бурята не стихваше.

Зърна през прозореца лицето на съюзника си, което представляваше смътен белезникав овал.

Не знам дали ще се справя — изпрати му съобщение Хенри. — Едва се държа на краката си.

Ще ти помогна. Дръпни се от прозореца.

Онзи безпрекословно се подчини.

В джоба на якето си Оуен носеше метална кутийка с надпис на капака „Морски пехотинци на САЩ“, в която съхраняваше различните карти за самоличност, необходими му по време на операциите. Миналата година Курц му я беше подарил след приключването на мисията в Санто Доминго. „И ако това не е ирония на съдбата, здраве му кажи“ — помисли си той. В другия си джоб носеше три камъчета, които беше намерил в размекнатия сняг под хеликоптера.

Извади едното — солидно парче мейнски гранит — но изведнъж се вцепени от изображението, което нахлу в съзнанието му. Макавано, войникът, чиито два пръста незнайно как бяха отсечени по време на операцията срещу синьо момче, седеше във фургона заедно с Франк Белсън от Синьо момче три — вторият боен хеликоптер, който невредим се бе завърнал в базата. Бяха включели мощно фенерче, което се захранваше от осем батерии, и го бяха поставили върху ръкохватката му, сякаш беше електрическа свещ. Ярката му светлина се разпиляваше в мрака. Фургонът се намираше на около двеста метра от мястото, на което стоеше Оуен, стиснал камъка в единия си юмрук, а в другия — металната кутийка. Макавано и Белсън седяха един до друг на пода на фургона. Изглеждаха така, сякаш си бяха пуснали дълги червеникави бради. Червеникаво-златистата растителност беше избуяла през бинтовете, с които бяха привързани ампутираните пръсти на Макавано. Двамата бяха налапали дулата на автоматичните си оръжия. Гледаха се в очите, съзнанията им бяха свързани. Белсън броеше наум: „Пет… четири… три…“

— Момчета, недейте! — изкрещя Оуен, ала разбра, че не са го чули; връзката помежду им беше прекалено силна, изкована от решителността на двама мъже, които са взели своето решение. Бяха първите от екипа на Курц, които тази вечер щяха да сложат край на живота си… вероятно и други щяха да последват примера им.

Оуен, какво има? — обади се Хенри. След миг видя картината, която се разкриваше в съзнанието на Ъндърхил, и млъкна, задавен от ужас.

… две… едно.

Два пистолетни изстрела, заглушени от воя на вятъра и от бръмченето на четири мощни генератори. Две ветрила от кръв и мозъчна тъкан като по магия се разтвориха над главите на Макавано и Белсън. Оуен и Хенри видяха как кракът на Белсън потръпна в предсмъртна конвулсия. Блъсна фенерчето, за миг те зърнаха изкривените и покрити с бирус лица на самоубийците. Сетне фенерчето се изтъркаля по пода, хвърляйки овални сенки върху алуминиевата стена на фургона, а картината потъмня, както потъмнява екранът на изключен телевизор.

— Господи! — прошепна Оуен. — Свети Боже!

Хенри отново се появи зад стъклото. Той му направи знак да се отдръпне и хвърли камъка. Въпреки че разстоянието беше малко, той не улучи, парчето гранит се удари в изкорубената дървена стена на бараката. Ъндърхил извади второто камъче, дълбоко си пое въздух и го метна към прозореца. Този път улучи, на земята полетяха парченца от стъклото.

Изпращам ти колет, Хенри. Всеки момент ще го получиш.

Запрати металната кутийка през дупката, зейнала в счупеното стъкло, и я чу как отскочи от дървения под.

4

Хенри взе кутийката и я отвори — вътре имаше четири миниатюрни пакетчета, опаковани във фолио.

Какво е това?

Миниракети — гласеше отговорът на Оуен. — Здраво ли ти е сърцето?

Досега не съм имал оплаквания.

Добре, защото в сравнение с това чудо кокаинът прилича на валиум. Във всяко пакетче има по две таблетки. Изгълтай три, останалите запази за после.

Как да ги изпия без вода?

Оуен му изпрати кристално чисто изображение на конски задник.

Сдъвчи ги, красавецо — все са ти останали няколко зъба, нали?

Посланието беше изпълнено с толкова силен гняв, че отначало Хенри се запита какво го е предизвикало, ала след секунда се досети. Може би още беше позамаян от съня, но ако имаше нещо, което разбираше съвсем ясно тази сутрин, то бе какво изпитваш при внезапната загуба на приятелите си.

Сдъвка белите таблетки, върху които не бе изписано названието на нито една фармацевтична компания, и потръпна от горчивия им вкус. Дори гърлото му се стегна, като се насили да ги преглътне.

Въздействието им беше почти мигновено. Докато пъхаше в джоба си металната кутийка на Оуен, сърцето му затуптя два пъти по-бързо. Когато отново застана до прозореца, ритъмът още повече се усили. При всеки удар в гърдите му очите му започваха да пулсират и заплашваха да изскочат от орбитите си. Колкото и да е странно, той не се изплаши — усещането беше дори приятно. Вече не му се спеше, нито пък изпитваше болка.

— Брей! — възкликна. — Попай трябва да опита туй чудо! — Избухна в смях, защото да говори му се видя толкова необикновено, дори архаично, и защото се чувстваше като на седмото небе.

По-тихо! — скастри го Оуен.

Добре, приятел. ДОБРЕ!

Дори мислите му се бяха избистрили, бяха придобили нова сила — знаеше, че това е самата истина, не плод на въображението му. Въпреки че зад бараката беше по-тъмно, светлината беше достатъчна, за да види как Оуен подскочи и се хвана за главата, сякаш някой беше изкрещял в ухото му.

Извинявай — изрече безмълвно.

Няма нищо. Мозъчните ти вълни са прекалено силни. Сигурно бъкаш от оная космическа гадост.

Всъщност съм почти чист — отвърна Хенри. За миг в съзнанието му се появи епизод от съня му — четиримата са на онзи затревен хълм. Не, петимата, и Дудитс беше там.

Хенри, спомняш ли си къде ще бъда?

В югозападния ъгъл на лагера, диагонално на обора. Обаче…

Никакво обаче! Ще бъда там и точка по въпроса. Ако искаш да се измъкнеш от този ад, гледай да бъдеш на уговореното място. Сега е… — Изглежда Оуен погледна часовника си. „Ако още работи, значи е от механичните“ — помисли си Хенри. — … четири без две минути. Имаш на разположение половин час. После, ако хората в обора още не са предприели нищо, ще прекъсна електричеството, преминаващо през оградата.

Половин час е малко — запротестира Хенри. Макар да стоеше неподвижно е се взираше в силуета на Оуен, очертаващ се сред падащия сняг, дишаше тежко като бегач на дълги разстояния. И сърцето му биеше до пръсване като на състезател.

Не бива да се бавиш повече. Оградата е свързана с алармена инсталация. Ще завият сирени, ще се включат прожектори, целият лагер ще бъде вдигнат на крак. Като започне суматохата, ще имаш на разположение още пет минути — ще ги определиш като броиш до сто — ако след това време не се появиш, моя милост ще си плюе на петите.

Без мен никога няма да откриеш Джоунси.

Може би, но нямам намерение да остана тук и да умра заедно с теб, Хенри. — Предаваше мислите си телепатично, но сякаш говореше търпеливо като на малко дете. — Не се ли появиш на уговореното място пет минути след обявяването на тревога, и с двама ни е свършено.

Онези двамата, дето се самоубиха… не са единствените заразени.

Знам.

За миг в съзнанието на Хенри се появи жълт училищен автобус. През стъклата му надничаха четирийсет ухилени черепи. Осъзна, че това са хората, с които Ъндърхил бе пристигнал вчера сутринта. Сега бяха мъртви или умираха.

Не мисли за тях — посъветва го Оуен. — Мисли за поддръжниците на Курц. Ще берем ядове с тях, особено с „Импириъл Вали“… ако наистина съществуват. Обучени са безпрекословно да се подчиняват на заповедите и са отлично подготвени командоси. От мен да го знаеш, че добре подготвените хора винаги побеждават… дори при най-невъзможните обстоятелство. Не се ли измъкнеш навреме, жив ще те опекат. Запомни, разполагаш само с пет минути след обявяване на тревогата.

Логиката на Ъндърхил беше едновременно ужасяваща и необорима.

Добре — съгласи се Хенри.

Ако питаш мен, изобщо не бива да се намесваш — обади се Ъндърхил. Мисълта му достигна съзнанието на Хенри, инкрустирана със сложен филигран от чувства — неудовлетвореност, страх… само дето Оуен Ъндърхил не се страхуваше от смъртта, а от провала. — Ако твърденията ти отговарят на истината, всичко зависи от нашето бягство. Осъзнаваш ли, че рискуваш съдбата на цялото човечество заради неколкостотинте загубеняци в обора…

Шефът ти не би постъпил така, нали?

Оуен се стъписа. Хенри виждаше само силуетът му, но в съзнанието му се появи комично изкривеното лице на съучастника му. Сетне съвсем ясно чу смеха му въпреки оглушителния вой на вятъра.

Спипа ме натясно, красавецо.

Колкото до онези нещастници в обора, не бери грижа. Те ще ми се подчинят. Бива ме да мотивирам хората.

Сигурен съм, че ще се постараеш. — Хенри почувства как другият отново се усмихна. Сетне Оуен изрече на глас:

— Какво ще се случи после? Искам отново да го чуя.

Защо?

— Може би защото войниците също се нуждаят от стимул… особено когато са разколебани. И зарежи телепатията — кажи го на глас. Приятно ми е да чуя думата.

Хенри се втренчи в човека, който трепереше отвъд оградата и каза:

— После ще се превърнем в герои. Не защото го искаме, а защото нямаме избор.

Оуен, който бе обгърнат от снежната виелица, одобрително кимаш. Кимаше и продължаваше да се усмихва.

— Защо пък не? — промърмори. — Мамка му, защо пък не?

В съзнанието на Хенри се втурна изображението на момченце, което е вдигнало над главата си порцеланов поднос. Най-съкровеното желание на Ъндърхил беше момченцето да върне на мястото му подноса — онзи порцеланов поднос, който го преследваше години наред и завинаги щеше да остане счупен.

5

От най-ранно детство Курц никога не сънуваше, което само по себе си беше ненормално; и сега той се събуди както обикновено: в един миг се намираше в нищото, в следващия бе съвсем бодър и знаеше къде се намира. Беше жив, слава на Бога, о, да, още участваше в най-интересната игра, нарече на „живот“. Обърна глава да погледне часовника, но проклетникът отново беше спрял въпреки уж антимагнетичното устройство — повтаряше цифрите 12–12–12 като пелтек, който е зациклил на някоя дума. Курц включи нощната лампа и взе от шкафчето джобния си часовник. Стрелките показваха четири часа и осем минути.

Той го върна на мястото му, спусна босите си крака на пода и се изправи. Първото, което му направи впечатление, беше вятърът, виещ като побесняло куче. Второто бе отсъствието на тихите гласове, натрапващи се в съзнанието му. Изглежда, телепатията завинаги си беше отишла, което го зарадва. Инстинктивно я възприемаше като посегателство върху личността си. Ужасяваше се, че някой е способен да проникне в съзнанието му… да чете мислите му. Сивите мръсници заслужаваха да бъдат избити дори само задето бяха поднесли на земните жители този отвратителен дар. Слава Богу, че въздействието им се бе оказало временно.

Курц смъкна сивите си спортни гащи и застана гол пред огледалото на вратата на спалното помещение; внимателно разгледа всеки сантиметър от тялото си, започвайки от краката (по които вече се бяха появили първите лилави разширени вени), та чак до главата, увенчана с прошарена разрошена коса. Беше на шейсет, но не изглеждаше зле, само разширените вени издаваха наближаването на старостта. И оная му работа си я биваше, макар рядко да я използваше; според него почти всички жени бяха подли и лукави създания, склонни към изневери, които изпиват жизнените сили на мъжа. Дълбоко в сърцето си, където дори лудостта му беше някак смалена и безинтересна, той изпитваше отвращение от секса. Дори когато половото сношение се извършваше в името на продължаването на човешкия род, в повечето случаи резултатът бе злокачествен тумор, надарен с мозък, който не се различава особено много от говнестулките.

Погледът му се спусна обратно надолу, търсейки подозрително червено петно или влакънца. Не откри нищо подозрително. Обърна се, доколкото му беше възможно, огледа се отзад, но отново не видя признаци на заразата. Пъхна пръст в ануса си, ала и там нямаше следа от ужасяващата плесен.

— Чист съм — промърмори, докато миеше ръцете си в мъничката баня в караваната. — Чист съм като изворна вода.

Навлече гащетата, сетне приседна на ниското шкафче да обуе чорапите си. Беше чист, слава на Бога, чист. Каква хубава дума е „чист“! Неприятното усещане от телепатията, което бе някак лепкаво като влажна от пот кожа, бе изчезнало. По тялото му нямаше и следа от рипли — беше огледал дори езика и венците си.

Тогава какво го е събудило? Защо в съзнанието му звучеше сигнал за тревога?

Защото телепатията не бе единствената форма на извънсензорно възприятие. Защото дълго преди сивчовците да разберат за съществуването на планетата Земя, забутана в най-прашния и рядко посещаван сектор на грамадната междузвездна библиотека, налице беше интуицията, която бе особено силно развита при униформените homo sapiens като него.

— Интуицията — промълви Курц. — Добрата всеамериканска интуиция!

Обу панталона си, но преди да сложи ризата си, взе портативния радиоприемник (часът беше четири и петнайсет — времето сякаш летеше стремглаво като кола с повредени спирачки, спускаща се по склона на стръмен хълм към оживено кръстовище). Радиото беше специална изработка и се предполагаше, че е защитено от заглушаване… но още като погледна дигиталния му часовник, Курц разбра, че още не е изработено устройство, което да е защитено от повреди.

Два пъти натисна бутона за предаване на съобщение. Фреди Джонсън се обади почти веднага, при това гласът му не беше като на човек, събуден от тежък сън… ала сега, когато бе дошло времето да действат, Курц (който всъщност се казваше Робърт Кунц… голяма работа, какво значение има някакво си име!) горчиво съжаляваше за Ъндърхил. „Оуен, Оуен — помисли си, — защо прекрачи границата тъкмо когато си ми най-необходим, синко?“

— Казвай, шефе.

— Импириъл Вали на шеста позиция. Повтарям — Импириъл Вали на шеста. Чакам потвърждение.

Онзи запротестира, че това е невъзможно — постъпка, която не би хрумнала на Оуен дори в най-безумния му сън. Курц изтърпя Фреди цели четирийсет секунди, сетне изръмжа:

— Затваряй си плювалника, копеле!

Онзи изумено млъкна.

— Тук нещо се мъти. Не знам какво е, но ме събуди предчувствието за надвиснала опасност. Събери момчетата и момичетата и ако искаш да си жив, докато стане време за вечеря, побързай. Чакам потвърждение.

— Прието, шефе. Има нещо, което трябва да знаеш — четирима са се самоубили, може би ще ги последват и други.

Курц не беше нито изненадан, нито недоволен. При определени обстоятелства самоубийството не само е приемливо, но е благородна постъпка, типична за истински джентълмен.

— От екипажите на хеликоптерите ли са?

— Да.

— Сред тях няма хора от Импириъл Вали, така ли?

— Не, шефе, няма.

— Добре. Натисни педала до дупка, мъжки. Очакват ни неприятности. Не знам какво е, но знам, че идва. Задава се като страховита буря.

Курц хвърли на шкафчето радиото и продължи да се облича. Ужасно му се пушеше, ала беше свършил цигарите.

6

Навремето оборът на стария Гослин приютяваше голямо стадо млечни крави; интериорът вече не отговаряше на стандартите на санитарната инспекция, но сградата още беше солидна. Войниците бяха прокарали електрически кабели, силните крушки осветяваха грамадното помещение и двата сеновала. Калориферите излъчваха нетърпима топлина. Още щом прекрачи прага, Хенри разкопча канадката си, въпреки това капчици пот оросиха челото му. Хрумна му, че причината може би е в таблетките, дадени му от Ъндърхил — преди да влезе в обора, беше сдъвкал още една.

Огледа се и бе поразен от приликата между помещението и бежанските лагери, които бе виждал — на босненски сърби в Македония, на християнски бунтовници след акостирането на морските пехотинци в Порто Пренс, на чернокожи от Африка, които са напуснали родните си страни заради заразни заболявания, бедствен глад, граждански войни или заради трите причини едновременно. Ала това тук не беше чужда страна, за посещението на която ти е необходима виза. Това беше обор в Нова Англия. Хората, натъпкани в него, не носеха дрипави дрехи, а скъпи канадки и специални панталони с допълнителни джобове за резервните патрони, ватираното им бельо също беше от прочута марка. При все това помещението досущ приличаше на лагер на бездомните бежанци. Единствената разлика бе в израженията на хората, които изглеждаха безкрайно изненадани. Сякаш още не можеха да повярват, че това се случва в най-демократичната страна на света.

На пода беше струпано сено, върху което задържаните бяха постлали връхните си дрехи. Налягали бяха на групички, оформени от членовете на едно семейство, мнозина бяха предпочели сеновалите, във всяко от четирийсетте отделения за добитък се бяха настанили по трима-четирима души. Някои хъркаха, други стенеха или се мятаха като всеки човек, който спи неспокойно. Отнякъде се разнасяше плачът на дете. Ала Хенри бе най-силно поразен от музиката по радиоуредбата — натрапчива мелодия от онези, които звучат в ресторантите, универсалните магазини и в асансьорите. В момента обречените на смърт слушаха песента „Каква прекрасна вечер“ в изпълнение на оркестъра на Фред Уоринг.

Под влиянието на таблетките всичко пред очите му изглеждаше по-ярко и по-контрастно. „Ами тия оранжеви якета и шапки! — помисли си. — Майчице! Все едно в ада празнуват Халоуин!“

Червено-златистата растителност се виждаше навсякъде — върху страните и в ушите на хората, между пръстите им; дървените стълбове, електрическите проводници и някои крушки също бяха покрити с ужасната плесен. Преобладаваше миризмата на сено, но Хенри безпогрешно различи вонята на сяра и етилов спирт. Освен хъркането на спящи хора непрекъснато се чуваха пръдни, все едно шест-седем бездарни музиканти се мъчеха да свирят на туби и саксофони. При други обстоятелства сигурно щеше да бъде забавно… дори и при настоящото положение „концертът“ би се сторил смешен на човек, който не е видял съществото, подобно на невестулка, да се гърчи и да се зъби върху окървавеното легло на Джоунси.

„В колцина ли от тях живеят гнусните гадинки?“ — запита се той, после си каза, че всъщност това няма значение. В края на краищата невестулките бяха безвредни. Вероятно в топлия обор можеха да живеят извън гостоприемника си, но нямаха шанс да оцелеят при минусовите температури навън, където бушуваше снежна буря.

Наложително бе да разговаря с тези хора…

Не, не е вярно. Наложително е да ги наплаши до смърт, да ги накара да напуснат топлото си помещение и да излязат навън на студа. Навремето тук бляха затваряли добитък, сегашните обитатели на обора по нищо не се различаваха от покорните крави. Неговата задача бе да ги превърне отново в хора — изплашени, ужасени хора. Нямаше да се справи сам. А стрелките на часовника неумолимо се въртяха. Оуен Ъндърхил му беше дал половин час. Според него една трета от това време вече беше изминала.

„Най-напред ми трябва мегафон“ — помисли си.

Огледа се, видя як плешив мъжага, който спеше до вратата към помещението за доене на животните, и се приближи да го разгледа отблизо. Стори му се, че е един от пушачите на джойнт, който беше прогонил от бараката, ала не беше съвсем сигурен. Сред ловците яките и плешиви мъже са толкова много, че с лопата да ги ринеш.

Отблизо се увери, че човекът наистина е Чарлс, а през разкопчаната му риза се виждаше, че вместо с косми гърдите и коремът му са обрасли с бирус. „Най-доброто средство за прикриване на косопада“ — помисли си Хенри.

Чарлс беше подходящ за целта, също и Марша, която спеше до него, вкопчила се в дланта на Дарън, господин Камбоджанска пура, живущ в Нюпорт. Върху гладката й страна се беше проточила ивица червеникаво-златиста растителност. Съпругът й още не беше заразен, но лицето на неговия зет — май името му беше Бил — почти не се виждаше от червеникавата растителност. „Този е най-подходящ“ — помисли си Хенри.

Коленичи до Бил, хвана го за ръката, покрита с ужасяващата трева, и чрез мисълта си проникна в съзнанието му, в което се преплитаха страшни сънища:

Събуди се, Бил! Време е за ставане, сънльо. Трябва да се махнем оттук. Ако ми помогнеш, ще успеем. Хайде, събуди се!

Събуди се и стани герой!

7

Бил реагира с главозамайваща бързина.

Хенри почувства как съзнанието на човека се втурва към него, изтръгвайки се от сковалите го кошмари, посягайки към него както давещият се протяга ръка към спасителя, който му се е притекъл на помощ. Умовете им се свързаха като куплунзите на два товарни вагона.

Не говори, дори не се опитвай да проговориш — каза му Хенри. — Само се дръж здраво за мен. Необходима ми е подкрепата на Марша и Чарлс. Четиримата ще се справим.

Какво…

Нямаме време, Бил. Да започваме.

Бил хвана ръката на Марша. Тя веднага отвори очи, сякаш очакваше да я събудят, а Хенри усети как копчетата в съзнанието му се превъртяха още едно деление напред. Марша не беше обрасла като [???]бил, но вероятно притежаваше вродена способност за телепатия, защото без да задава въпроси, хвана ръката на съпруга си. Вероятно беше разбрала както се случва и какво трябва да предприеме. За щастие беше схванала, че разполагат с крайно ограничено време. Задачата им беше да изплашат хората, задържани в отбора, после да ги използват като тяга.

Чарлс се стресна, надигна се и така се облещи, че очите му едва не изхвръкнаха от орбитите си. После скочи на крака, сякаш някой го беше ударил. Четиримата се хванаха за ръце като участници в спиритически сеанс… каквито всъщност бяха.

Дайте ми го — каза им Хенри, а те се подчиниха. Стори му се, че му подадоха вълшебна пръчица.

Чуйте всички — извика той.

Хората наоколо се събудиха и вдигнаха глави, неколцина седнаха като наелектризирани.

Слушайте ме и ме подкрепете, увеличете силата ми! Това е единствената ви възможност за спасение, затова ме подкрепете!

Те машинално се подчиниха, все едно ръкопляскаха в такт с някаква мелодия. Ако им беше дал време да размислят, вероятно нямаше да е толкова лесно, може би дори щеше да претърпи неуспех; ала когато се обърна към тях, повечето бяха заспали и съзнанията на заразените, надарени с телепатични способности, бяха широко отворени за внушенията му.

Подчинявайки се на интуицията си, Хенри им изпрати поредица от картини: войници с маски заобикалят обора, повечето носят автоматично оръжие, на гърбовете на други има черни раници, свързани с нещо като дълги палки. Той нарочно подсили картините, изобразявайки лицата им като карикатури на жестокостта, които във вестниците винаги красят първата си страница. Следва нареждане, дадено по високоговорител, от палките бликва горяща течност — напалм! Покривът на обора мигновено пламва.

Той мислено пренесе действието във вътрешността на сградата, изпращайки изображения на хора, които са обхванати от паника, щурат се насам-натам и надават писъци. През дупките на покрива прокапва втечнен огън и подпалва сухата трева в сеновалите. Косата на някакъв човек пламва, след миг започва да гори канадката на една жена, от джоба на която се подават билети от ски-лифта.

Вече всички гледаха Хенри и приятелите му, които се държаха за ръце. Само телепатите получаваха изображенията, но най-малко шейсет процента от задържаните бяха заразени, а онези, които не умееха да четат мисли, бързо доловиха паниката; когато дойде приливът, понася на вълните си всички лодки.

Без да изпуска дланите на Бил и Марша, Хенри отново прехвърли въображаемата камера извън обора. Пламъците вече обгръщаха сградата, заобиколена от войниците, гласът по високоговорителя им заповяда да не позволяват на нито един задържан да избяга.

Всички вече бяха на крака и говореха едновременно (изключение правеха само онези с най-силната способност за телепатия; те само се взираха в него, а ужасените им очи се открояваха върху лицата им, покрити с бирус). Той им показа обора, който гореше като факла, защото бурният вятър разпалваше огъня, ала войниците продължаваха да изливат напалм върху сградата, а гласът от високоговорителя крещеше:

— ТОЧНО ТАКА, МОМЧЕТА! НИТО ЕДИ НЕ БИВА ДА СЕ ИЗПЛЪЗНЕ! ТЕ СА ЗЛОКАЧЕСТВЕНИЯТ ТУМОР, А НИЕ СМЕ ЛЕКАРСТВОТО ПРОТИВ НЕГО!

Въображението му също се разпали като огън, който се подхранва от само себе си: няколко души успяват да излязат през вратите или да изскочат през прозорците, повечето са обгърнати от пламъци. Между тях е жена, която стиска в прегръдките детето си. Войниците застрелват всички с изключение на непознатата с детето, които, докато тичат се превръщат в живи факли.

— Не! — в един глас изкрещяха няколко жени, а Хенри осъзна с почуда, че повечето, дори онези, които нямаха деца, бяха видели себе си в бягащата жена.

Всички бяха на крак и се блъскаха един в друг като стадо крави по време на гръмотевична буря. Налагаше се да ги задвижи преди да са имали възможност да осъзнаят какво правят, камо ли да размислят.

Използвайки силата на съзнанията им, свързани с неговото, той им изпрати изображение на магазина на Гослин:

ТОВА Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ВИ ШАНС. СПАСЕНИ СТЕ, МИНЕТЕ ЛИ ПРЕЗ МАГАЗИНА! АКО СЕ НАЛОЖИ, СЪБОРЕТЕ ОГРАДАТА! НЕ СЕ КОЛЕБАЙТЕ! СКРИЙТЕ СЕ В ГОРАТА! ТЕ ЩЕ ИЗГОРЯТ ОБОРА ЗАЕДНО С ВАС! ЕДИНСТВЕНАТА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА СПАСЕНИЕ Е В ГОРАТА. СЕГА! СЕГА!

Той се намираше дълбоко в кладенеца на съзнанието си, действайки под влияние на таблетките, които му беше дал Оуен, и събирайки цялата си сила, изпращаше внушения: Тук ви дебне сигурна смърт, там ще бъдете в безопасност. Изображенията, които използваше, бяха елементарни като илюстрации от детска книжка. Не разбра кога е започнал да скандира на глас:

— Сега! Сега! Сега!

Марша Чайлс подхвана скандирането, последваха я нейният девер и Чарлс, чиито гърди и корем бяха обрасли с червеникаво-златистата растителност:

— Сега! Сега! Сега!

Макар че не беше заразен, поради което притежаваше телепатични способности колкото средностатистически мечок, Дарън долови вибрациите и се присъедини към хора:

— Сега! Сега! Сега!

Заразата, предизвикана от паниката, която се пренасяше от човек на човек, беше по-прилепчива от бируса:

— Сега! Сега! Сега!

Сградата се тресеше от виковете на хората, които ритмично вдигаха стиснатите си юмруци, като че ли бяха на рокконцерт:

— СЕГА! СЕГА! СЕГА!

Ненадейно Хенри осъзна, че също вдига юмрук, напрягайки раменните си мускули, макар непрекъснато да си напомняше, че не бива да се поддава на масовата психоза, която беше създал; когато тези хора се спуснеха на север, той щеше да хукне в обратна посока. Изчакваше да се стигне до повратната точка, когато връщане назад не можеше да има — моментът, в който ще проблесне искра, последвана от спонтанно разгаряне.

И ето че този миг настъпи.

Той привлече съзнанието на Марша, на Бил, на Чарли… на онези, които му бяха напълно подвластни. Съедини ги в едно цяло, сетне изстреля думата като сребърен куршум в съзнанието на триста и седемнайсетте затворници в обора на стария Гослин:

СЕГА!

За миг настъпи гробна тишина, сетне вратата към ада широко се отвори.

8

Малко преди падането на мрака една дузина охранителни будки (всъщност това бяха портативни тоалетни, от които бяха отстранени писоарите и порцелановите чинии) бяха поставени на еднакви разстояния една от друга край телената ограда. Кабинките бяха оборудвани с калорифери, чиито реотани хвърляха уютен блясък в тесните пространства. Часовоите нямаха желание да напускат топлите си убежища. От време на време някой отваряше вратата, пропускайки в кабинката струя леден въздух, но не си подаваше носа навън. Повечето бяха войници от редовната армия, затова си седяха преспокойно, разговаряха за секс, коли, местата, на които са служили, за семействата и кариерите си, за секс, тежки запои и надрусване с наркотици и отново за секс. Бяха пропуснали за забележат как Оуен Ъндърхил на два пъти влезе в бараката, която се виждаше прекрасно от постове номер девет и десет, и последни разбраха, че е избухнал бунт.

Други седмина, които бяха с Курц от по-отдавна и имаха опит в подобни мисии, седяха до кюмбето в канцеларията на Гослин и играеха покер. На същата маса преди около два века Оуен беше поставил касетофона и бе пуснал на Курц записа на гласовете, които молеха: „Ne nous blessez pas!“. Шестима от картоиграчите бяха от охраната. Седмият беше колега на Емил Бродски и се казваше Джийн Камбри. Камбри сън не го ловеше. Причината беше скрита под еластичния бинт, с който беше превързал китката си. Бог знае докога ще успее да се прикрива, защото червеникавата растителност вече бе плъзнала нагоре по ръката му. Ако не внимава, някой ще я види… и тогава вместо да играе карти в магазина, ще се озове в обора заедно с онези нещастници.

Дали беше единственият? Рей Парсънс беше запушил ухото си с памук. Разправяше, че имал възпаление на ушния канал, но кой знае дали казваше истината. Ръката на Тед Трезеуски беше превързана, а той твърдеше, че се бил одраскал, докато помагал за опъването на телената ограда. Може би лъжеше. Джордж Юдал, който в по-нормални времена беше прекият началник на Бродски, беше нахлупил на плешивата си глава идиотска плетена шапка, която му придаваше вид на застаряващ белокож рапър. Може би отдолу нямаше червеникава растителност, но в канцеларията беше прекалено топло за плетена вълнена шапка.

— Влизам се дин долар — обади се Хауи Евърет.

— Плаща — заяви Дани О’Брайън.

Парсънс и Юдал също се отказаха, но Камбри чуваше гласовете им някъде отдалеч. В съзнанието му се появи някаква жена с дете в прегръдките си. Докато непознатата прекосяваше терена, газейки сред дълбоките преспи, един войник я превърна в напалмова сигнална ракета. Камбри потръпна от ужас и си каза, че гузната му съвест му е погодила лоша шега.

— Джийн — обърна се към него Ал Колман, — ще платиш ли или…

— Какво е това? — попита Хауи и озадачено сбърчи чело.

— За какво говориш? — учудено го изгледа Тед Трзеуски.

— Ако се заслуша, ще го чуеш — отговори Хауи, а мислено добави: „Тъп поляк!“. Камбри долови неизречената ругатня, но не й обърна внимание. След като вече го бяха чули, скандирането сякаш се усили, заглушавайки писъка на вятъра, като ставаше все по-настойчиво:

— Сега! Сега! Сега! Сега! СЕГА!

Идваше откъм обора, намиращ се зад магазина.

— Мамка му, какво е това? — замислено попита Юдал и примигна над сгъваемата масичка, върху която бяха разпръснати чипове и банкноти. Ненадейно Джийн Камбри разбра, че онзи не е нахлупил идиотската вълнена шапка, за да прикрие заразата. Формално Юдал се водеше командир на малката им група, но той нямаше представа какво се случва. Не виждаше ръцете, които ритмично се вдигаха и спускаха, не чуваше силния мисловен глас, водещ скандирането.

Камбри забеляза как лицата на Парсънс, Евърет и на Колман се изкривиха от страх. И те бяха видели страховитата картина. Спогледаха се ужасено, докато незаразените от бируса изглеждаха само озадачени.

— Скапаняците ще избягат — отбеляза Камбри.

— Не дрънкай глупости, Джийн! — скастри го Юдал. — Хабер си нямат какво ги чака, освен това са цивилни, дето ги е шубе от собствените им сенки. Ще изпуснат малко пара, после…

Гласът му бе заглушен от една дума „СЕГА!“, която като трион се вряза в съзнанието на Камбри. Лицата на Рей Парсънс и Ал Колман се сгърчиха. Хауи Евърет извика от болка, притисна длани до слепоочията си, при което сгъваемата масичка се наклони. Чиповете и картите се разпиляха на пода. Еднодоларова банкнота попадна върху кюмбето и веднага се сбръчка и почерня.

— Мамка му и прасе, виж какво направи… — подхвана Тед.

— Идват — прошепна Камбри. — Всеки момент ще се нахвърлят върху нас.

Парсънс, Евърет и Колман се хвърлиха да вземат автоматичните си пушки, които бяха облегнали на закачалката на стария Гослин. Другите изненадано ги гледаха, без да подозират какво се случва… само след миг се разнесе оглушителен трясък — шейсетина от задържаните се нахвърлиха върху вратата на обора, която бе заключена отвън със специални катинари. Те издържаха на удара, ала прогнилото дърво се пропука.

Затворниците се втурнаха през широкия процеп навън в снежната нощ, скандирайки: „Сега! Сега! Сега!“, без да забележат, че прегазиха неколцина от другарите си.

Камбри сграбчи една от автоматичните пушки, но някой я изтръгна от ръката му.

— Това е моята, господинчо! — озъби се Тед Трезеуски.

Разстоянието между разбитата врата на обора и задната стена на магазина беше повече от двайсет метра. Озверялата тълпа го прекоси за броени секунди, като продължаваше да скандира безсмисления си лозунг: „СЕГА! СЕГА! СЕГА!“.

Масичката се преобърна, на пода полетяха фасове, чипове и монети. Алармата се включи, когато първите арестанти се блъснаха в телената ограда и загинаха, ударени от електрическия ток; другите се закачиха като безпомощни риби на кълбата навита бодлива тел. След няколко секунди към ритмичните изсвирвания на алармата се присъедини воят на сирена, обявявайки тревога, която при ученията войниците шеговито наричаха „ситуация «три по шест»“, равнозначна на настъпването на катастрофа. През прозорчетата на преносимите тоалетни надничаха войници, които бяха толкова изненадани, че не знаеха какво да предприемат.

— Оборът! — извика някой. — Пробив в обора! Затворниците са организирали бягство!

Часовоите изтичаха навън, някои газеха в снега по чорапи; тичаха редом с оградата, без да се досетят, че електричеството е прекъснато под тежестта на повече от осемдесет ловци-самоубийци, крещящи с пълни гърди „СЕГА!“ Дори в предсмъртните си мигове.

Никой не забеляза високия мършав мъж със старомодни очила с рогови рамки, който се изниза през задната врата на обора и закрачи през преспите към противоположния ъгъл на ограденото пространство. След няколко крачки Хенри затича, въпреки че нито видя, нито усети да го наблюдават. Под ярката светлина се чувстваше като буболечка под микроскоп, пронизителният рев на алармата, съчетана с воя на сирената му вдъхваха ужас и по подлудяваха… също като плача на Дудитс през онзи далечен ден зад товарното депо на братя Тракър.

Питаше се дали Ъндърхил го чака. Снежната завеса беше почти непроницаема, погледът му не проникваше до отдалечения ъгъл на заграденото пространство, но след секунди щеше да бъде там и да получи отговор на въпроса си.

9

Курц се беше облякъл и тъкмо се канеше да обуе другия си ботуш, когато засвири алармата и се включиха прожекторите — в лагера, намиращ се в тази забравена от Бога територия, стана светло като ден. Той не изпита нито изненада, нито гняв, само смесица от облекчение и съжаление. Бе облекчен, че предчувствието, което от няколко минути опъваше нервите му, най-сетне се бе сбъднало. Съжаляваше, задето неприятностите не се бяха случили два часа по-късно. Само още два часа и мисията щеше да приключи успешно.

Блъсна вратата на караваната, без да изпуска ботуша, който държеше в другата си ръка. От обора се разнасяше дивашки рев, подобен на боен вик, на който сърцето му откликна напук на всичко. Ураганният вятър донякъде разсейваше звука, който обаче си оставаше застрашителен; изглежда, задържаните като един се бяха вдигнали на бунт. Кой би могъл да си представи, че измежду тези охранени страхливци, продължаващи да живеят с илюзията за собствената си недосегаемост, ще се пръкне нов Спартак?

„Виновна е шибаната телепатия! — помисли си Курц. Безпогрешната му интуиция подсказваше, че нещата сериозно са се объркали и че мисията е пред провал, ала въпреки това той се усмихваше. — Да, причината е в телепатията. Онези са надушили какво ги очаква… и някой е намислил да предприеме нещо по въпроса.“

Докато се взираше в обора, двойната врата широко се отвори под напора на човешката вълна и отвътре изскочиха мъже и жени с оранжеви ловни облекла. Един падна и като вампир бе пронизан в гърдите от счупена дъска. Неколцина се препънаха в снега и бяха прегазени от събратята си по съдба. Резервното осветление също се беше включило. Курц имаше усещането, че седи досами боксов ринг, на който ще се проведе мач за световната титла, толкова добра беше видимостта.

От основната група се отлъчиха два отряда от по петдесет-шейсет души, които заобиколиха отстрани магазинчето и се втурнаха към оградата. Действаха организирано, сякаш бяха отлично обучени командоси. Или не подозираха, че по оградата тече високоволтово електричество, или пет пари не даваха за оцеляването си. Останалите щурмуваха задната врата на магазина на Гослин — най-слабото място на оградения периметър. Според Курц този факт вече нямаше значение, вече нищо не бе в състояние да задължи обезумялата тълпа.

При съставянето на плановете за операцията и през ум не му беше минала вероятността двеста-триста затлъстели ловци да организират самоубийствено нападение, надавайки викове, подобни на банзай44. Очакваше, че те ще си стоят в ареста и ще настояват за адвокатите си до мига, в който живи ще ги опекат.

— Добре се справяте, момчета — промърмори. Долови миризмата на нещо, което току-що се беше подпалило — може би шибаната му кариера — но и без това краят й наближаваше, а да участваш в подобна операция бе достоен венец за работата му през дългите години в армията. Според него по важност нашествието на сивите пришълци беше на второ място. Ако той беше собственик на вестник, заглавието на първата страница, изписано с големи черни букви, щеше да гласи: „ИЗНЕНАДА! СЪВРЕМЕННИТЕ АМЕРИКАНЦИ ДОКАЗВАТ, ЧЕ НЕ СА БЕЗГРЪБНАЧНИ!“. Гледката беше толкова забележителна, че чек не му се искаше да се намеси.

Воят на сирената огласяше снежната нощ. Първата група нападатели атакува задната стена на магазина. На Курц му се стори, че чува как паянтовата сграда заскърца.

— Проклетата телепатия! — промърмори отново, все така усмихнат. Наблюдаваше как хората му отговориха на удара — отначало в акцията се включиха часовоите, след миг на помощ им се притекоха автомеханиците и войниците, които бяха наизскачали от фургоните, служещи като казармени помещения. Ала след няколко секунди усмивката му помръкна и бе заменена от озадачено изражение. — Застреляйте ги — промълви. — Защо не ги застреляте? Неколцина войници наистина стреляха, но бяха прекалено малко. На Курц му се стори, че долавя специфичната миризма на паниката. Хората му не стреляха, защото бяха изплашени до смърт. Или защото знаеха, че след избиването на задържаните ще дойде и техният ред да умрат.

— Шибаната телепатия — за трети път каза той, в този миг в магазина започна стрелба с автоматични оръжия. През прозорците на канцеларията, в която се беше съвещавал с Ъндърхил, запроблесваха светкавици. След миг стъклата им се пръснаха на парченца. Някакъв човек понечи да се прехвърли през перваза — Курц разпозна плешивия Джордж Юдал — после някой го хвана за краката и го издърпа обратно в помещението.

Момчетата в магазина даваха отпор на врага за разлика от колегите си отвън… което всъщност беше съвсем обяснимо — те се сражаваха за живота си. Младоците, които за пръв път участваха в подобна операция, продължаваха да се щурат като мухи без глави. На Курц му се прииска да захвърли ботуша, да грабне деветмилиметровия си пистолет и да застреля неколцина безумци. Защо не — и без това с кариерата му е свършено.

Заради Ъндърхил, ето защо — отговори си сам. Знаеше, че Оуен е в дъното на този заговор, както знаеше собственото си име. Онова, което се разиграваше пред очите му, беше типично прекрачване на границата, а Оуен Ъндърхил беше най-големият специалист в тази област.

В канцеларията отново пролетяха изстрели, някой извика от болка, сетне се разнесоха победоносни викове. Компютърнограмотните варвари, които пиеха само минерална вода „Евиан“ и се хранеха предимно със салата заради наднорменото си тегло, бяха сломили съпротивата на враговете си. Курц затръшна вратата на караваната, за да не гледа повече противната сцена, и забърза към спалното помещение за да се свърже с Фреди Джонсън. Не осъзнаваше, че още носи ботуша си.

10

Камбри беше на колене зад бюрото на стария Гослин, когато първата група затворници нахлу в помещението. Той панически издърпваше чекмедже след чекмедже, търсейки някакво оръжие. Фактът, че не откри каквото му трябваше, най-вероятно спаси живота му.

— СЕГА! СЕГА! СЕГА! — скандираха прииждащите арестанти. Разнесе се грохот, сякаш камион се беше блъснал в задната сена на магазинчето. Камбри чу отвън силен пукот — първите самоубийци се бяха хвърлили върху оградата. Лампите в канцеларията запримигваха.

— Дръжте се заедно! — извика О’Брайън. — За Бога, дръжте се…

Задната врата се откъсна от пантите и буквално влетя в магазина, служейки като щит на първата редица крещящи мъже. Камбри приклекна и с ръце закри главата си, а тежката дървена плоскост се стовари върху бюрото.

Изстрелите от автоматичните пушки кънтяха оглушително в малкото помещение, заглушавайки дори писъците на ранените, но той все пак разбра, че стрелят само Трезеуски, Юдал и О’Брайън; Колман, Еверет и Рей Парсънс изглеждаха като замаяни и само притискаха оръжията до гърдите си.

Иззад прикритието си Джийн Камбри видя как затворниците се втурват в канцеларията, как куршумите улучиха неколцина и ги запратиха към стената като парцалени кукли; видя как кръвта им изпръска стените, обявите за благотворителни вечери и плакатът с инструкциите за охрана на труда. Видя как Джордж Юдал запрати оръжието си към двама яки мъжаги с оранжеви ловни облекла, рязко се обърна кръгом и се втурна към прозореца. Тъкмо когато се готвеше да прекрачи перваза, някой го дръпна отзад; затворник, върху чиято страна растеше тънка ивица рипли, наподобяваща на белег по рождение, захапа прасеца му, сякаш гризеше пуешки копан, докато друг завинаги заглуши крясъците на Джордж, като изви врата му. Малкото помещение беше силно задимено от изстрелите, ала Камбри видя, че Ал Колман захвърли оръжието си и също заскандира: „Сега! Сега! Сега!“. Видя как Рей Парсънс, който беше истинска божа кравица, насочи пушката си към Дани О’Брайън и пръсна главата му.

Нещата вече се бяха опростили. Борбата бе между инфектираните и онези, които бяха устояли на заразата.

Няколко души политнаха върху бюрото и то се плъзна към стената. Вратата падна върху Камбри, преди той да успее да стане, върху дървената плоскост запробягваха хора. Почувства се като каубой, който е попаднал под копитата на стадо бизони. „Това ми е краят“ — помисли си, сетне като по чудо убийственият натиск престана. Напрягайки мускулите си, той застана на колене, а вратата се плъзна встрани, като за сбогом злобно заби дръжката в бедрото му. Някой го изрита в ребрата, подметка на ботуш одраска ухото му и ето че вече беше на крака. Димът беше почти непрогледен, писъците и виковете — оглушителни. Четирима едри ловци бяха изблъскани към кюмбето, което се измъкна от кюнеца и се преобърна, а на пода се посипаха горящи дърва. Банкнотите и картите за игра мигом пламнаха. Пластмасовите чипове се разтопиха, разнесе се противна миризма. „Бяха на Рей — ни в клин, ни в ръкав си помисли Камбри. — Носеше ги със себе си по време на мисията в Персийския залив. Също и в Босна.“

За миг остана неподвижен сред огнения ад, изпълнен с нечовешки крясъци, никой не му обърна внимание. На бунтовниците се налагаше да използват вратата между канцеларията и магазина — тънката шперплатова преграда между двете помещения бе рухнала, едно по едно парчетата се възпламеняваха.

— Сега! — промълви Джийн Камбри. — Сега! — Зърна Рей Парсънс да тича заедно със затворниците към входната врата на магазина. Хауи Евърет го следваше по петите, грабна самун хляб, когато минаваше по пътеката между рафтовете с хранителни продукти.

Старец със старомодна вълнена шапка с пискюл и плътно палто беше изблъскан върху преобърнатата печка, сетне бягащите хора го стъпкаха. Камбри чу пронизителните писъци на нещастника, чието лице залепна към нажежената метална повърхност. Чу ги и едновременно ги усети.

— Сега! — извика, поддавайки се на необяснимото чувство.

Прескочи високите пламъци, които се издигаха от печката, и хукна след затворниците, а съзнанието му се присъедини към колективния разум, който ги ръководеше.

На практика операция „Синьо момче“ бе приключила.

11

Като измина две трети от разстоянието, Хенри спря да си поеме дъх; притисна длан към сърцето си, което биеше до пръсване. Зад него беше миниармагедонът, който той бе отприщил, пред себе си виждаше само мрак. Скапаният Ъндърхил се е чупил, изоставил го е…

Спокойно, красавецо, тук съм.

В тъмнината на два пъти проблесна лъчът на фенерче. Хенри разбра, че е гледал в погрешна посока; Оуен го чакаше на уговореното място, наблизо се очертаваше силуетът на всъдехода. Откъм магазина и обора се разнасяха изстрели, писъци и викове. Стори му се, че стрелбата не беше интензивна колкото бе очаквал, но в момента нямаше време да разсъждава върху причината.

Побързай! — извика Оуен. — Трябва да изчезваме!

Бързам колкото мога. Почакай още няколко секунди.

Хенри отново си запробива път сред високите преспи. Въздействието на вълшебните таблетки вече отслабваше, краката му тежаха като олово. Сърбежът в раната на бедрото го подлудяваше, най-лошото бе, че започваше да го усеща и в устата си. Все едно върху езика му бяха полепнали мехурчета от безалкохолна напитка.

Оуен беше прерязал телената ограда и стоеше пред всъдехода (машината беше боядисана в бяло, за да се слива със снега, ето защо Хенри не я беше видял); подпираше автоматичната си пушка на бедрото си и се обръщаше наляво и надясно, като се опитваше да обхване с поглед целия район. Поради силното осветление изглеждаше така, сякаш дузина сенки излизат изпод ботушите му като стрелки на обезумял часовник.

Сграбчи Хенри за раменете:

Всичко наред ли е?

Хенри кимна. Ъндърхил го поведе към всъдехода, в този миг нещо се взриви с пронизителен пукот, сякаш някой беше стрелял с великанска пушка. Хенри машинално се приведе, залитна и щеше да падне, ако Оуен не го беше задържал на крака.

Какво…

Избухнаха бутилките с газ… може би и бензиновата колонка. Погледни.

Хвана го за раменете и го накара да се обърне кръгом. Огнен стълб се издигаше сред нощта. Във въздуха се носеха керемиди, счупени дъски, пламтящи картонени кутии с овесени ядки, горящи ролки тоалетна хартия. Неколцина войници като хипнотизирани наблюдаваха огнения ад. Други тичаха към гората. Хенри си помисли, че сигурно преследват затворниците, макар че съзнанието му долавяше паниката им и гласовете, звучащи в главите им: „Бягай! Бягай! Сега!“ — и не проумяваше точно какво се случва. По-късно, когато му останеше време да размишлява, щеше да разбере, че повечето войници също са бягали. В момента обаче не разбираше нищо. Събитията се развиваха с шеметна скорост.

Оуен отново го обърна и му помогна да се качи на всъдехода, повдигайки брезентово платнище, което миришеше на машинно масло. В кабината беше божествено топло. От радиостанцията на таблото се разнасяше бърборене. Единственото, което Хенри долавяше ясно, беше паниката в гласовете. Обзе го неописуемо щастие… също като в деня, в който заедно с тримата си приятели беше наплашил Ричи Гренадо и грубияните от бандата му. Внезапно му хрумна, че тази операция се ръководи от хора като Ричи Гренадо, които са въоръжени с автоматични пушки вместо с изсъхнали кучешки фъшкии.

Между седалките зърна нещо като кутия с две мигащи кехлибарени лампички. Наведе се да го разгледа, в този момент Ъндърхил отметна брезента от другата страна и се настани на седалката. Обърна се към магазина и доволно се усмихна, сетне промърмори:

— Разгледай играчката, но внимавай да не натиснеш бутоните, братле.

Хенри взе предмета, който беше с размерите на любимата жълта кутия на Дудитс. Бутоните, за които Оуен го беше предупредил, бяха под мигащите лампички.

— Какво е това? — попита любопитно.

Ъндърхил завъртя стартера, а когато загрелият двигател забоботи, включи на скорост. Продължаваше да се усмихва. На ярката светлина, проникваща през предното стъкло, Хенри видя червеникаво-оранжевата растителност около очите му, която ги подчертаваше като тежък грим. От веждите му също бяха провиснали филизи от бируса.

— Тук е прекалено светло — промърмори. — Ще понамалим илюминациите. — Завъртя волана, при което всъдеходът направи толкова плавен завой, сякаш беше моторна лодка в езеро. Инерцията притисна Хенри към седалката. Той се облегна назад, без да изпуска кутията. Помисли си, че може би умората му ще премине само ако си почива приблизително пет години.

Ъндърхил подкара машината по диагонал към Суони Понд Роуд, който се беше превърнал в канавка с високи насипи от сняг от двете страни.

— Успя — усмихна се на спътника си. — Честно да си призная, много се съмнявах, че ще се справиш, но ти излезе голяма работа.

— Казах ти, че умея да мотивирам хората. Освен това — добави телепатично — повечето от тях така или иначе ще умрат.

Няма значение. Даде им възможност да се спасят. А сега…

Отново се чу стрелба, ала едва когато куршум рикошира от покрива на всъдехода, Хенри разбра, че стрелят по тях. Следващите куршуми улучиха гъсеничните вериги на машината, а той машинално се приведе… сякаш това можеше да го спаси.

Оуен, който все така продължаваше да се усмихва, посочи надясно. Хенри погледна натам, в този миг още куршуми рикошираха от металната повърхност на всъдехода. От страх той се сви като ударено куче, но спътникът му като че ли не го забелязваше.

Видя подредени един до друг фургони, върху които бяха написани названията на различни строителни компании. Пред тях беше разположена цяла колония от каравани, а пред най-голямата, марка „Уинебаго“, която приличаше на грамадна къща на колела, стояха шест-седем мъже и стреляха по всъдехода. Въпреки голямото разстояние, силния вятър и обилния снеговалеж, мерникът им беше дяволски точен — повечето куршуми улучваха целта. Други войници, повечето наполовина облечени (някакъв широкоплещест мъж тичаше през снега гол до кръста, излагайки на показ мускулестите си гърди, все едно беше супергерой от някой комикс), се присъединиха към стрелящите. В средата на групата стоеше висок кльощав мъж с прошарена коса, онзи до него беше по-нисък и набит. Кльощавият вдигна пушката си и стреля наглед без да се прицелва. Хенри чу силно жужене, на милиметри от главата му прелетя нещо, наподобяващо на огромна оса.

Оуен се изсмя:

— Кльощавият с прошарената коса е Курц. Той ръководи проклетата операция и е отличен стрелец.

Дъжд от куршуми отново обсипа всъдехода, един пак избръмча, преминавайки през кабината, внезапно радиото замлъкна. Разстоянието между всъдехода и войниците се увеличаваше, но това явно не пречеше на точния им мерник. Според Хенри не само Курц, ами и онези мръсници бяха отлични стрелци. Въпрос на време беше куршум да попадне я в неговата глава, я в главата на Ъндърхил… ала при все това спътникът му изглеждаше на седмото небе. Изведнъж му хрумна, че се е съюзил с човек, който дори повече от него е склонен към самоубийство.

— Онзи до Курц е Фреди Джонсън. Момчетата, дето така старателно стрелят, са мускетарите на шефа, които трябваше да… хей, внимавай.

Помежду им прелетя нова метална оса, ненадейно валчестата дръжка на лоста изчезна. Оуен отново избухна в смях.

— Курц! — изкрещя с пълно гърло. — Бас държа, че е той. Остават му две години до пенсия, а мерникът му е точен като на снайперист. — Удари с юмрук ръчката за управление и добави: — Но вече ми писна. Купонът свърши! Изгаси им лампите, красавецо!

— А?

Продължавайки да се усмихва, Ъндърхил посочи с палец кутията с мигащите кехлибарени лампички. Дъгообразните ивици бирус под очите му бяха като рисунки по лицето на индианец, поел по пътеката на войната. — Натисни бутоните! Натисни бутоните и спусни щорите!

12

Внезапно — винаги се случваше внезапно, почти като по магия — светът се отдръпна и Курц се озова в зоната. Изчезнаха ревът на ураганния вятър, снегът, който беше по лицето му, воят на сирената и гърленото бучене на алармата. Той вече не виждаше Фреди Джонсън и останалите членове на Импириъл Вали, които се събраха около него. Цялото му внимание беше съсредоточено върху отдалечаващия се всъдеход. Погледът му проникваше през стоманения корпус на машината, сякаш той, Ейб Курц, изведнъж бе надарен с рентгеновите очи на Супермен. Разстоянието беше прекалено голямо, но това не го смущаваше. Следващите му куршуми щяха да попаднат право в тила на онзи предател Оуен Ъндърхил. Вдигна пушката, прицели се…

Две експлозии разтърсиха нощта, едната беше толкова наблизо, че ударната вълна помете Курц и хората му. Фургон с надпис „Обитава се от интелигентни същества“ полетя във въздуха, преобърна се и падна върху караваната на готвача.

— Майчице! — възкликна един от мъжете.

Не всички лампи изгаснаха — за половин час Оуен Ъндърхил беше успял да постави пластични бомби само под два генератора (като през цялото време шепнеше: „Онче-бонче, онче-бонче, онче-бонче…“), но внезапно отдалечаващият се всъдеход беше погълнат от подскачащи сенки, изпъстрени с огнени искри, а Курц захвърли пушката в снега, без да изстреля патроните.

— Мамка му — каза глухо. — Прекратете стрелбата. Прекратете стрелбата, тъпанари такива! Фреди, ти остани, всички останали влезте в караваната. Хванете се за ръце и се молете на всемогъщия бог да ни помогне да се измъкнем оттук. Ела тук, Фреди. По-живо, момче!

Хората от екипа му, които наброяваха почти дузина, се изкачиха по стъпалата на караваната, като поглеждаха изпод око горящите генератори и фургона, обгърнат от пламъци, огънят скоро щеше да обхване и съседните фургони, в които се помещаваха моргата и войнишкият стол. Половината неонови лампи, монтирани на високите стълбове, бяха угаснали.

Курц прегърна Фреди през раменете и го отведе на двайсети на крачки встрани, без да обръща внимание на снега, който под напора на бурния вятър се носеше на талази над земята, сякаш от недрата й излизаше пара. Руините, останали на мястото на магазинчето на Гослин, горяха като клада. Постепенно огънят обхващаше и обора, чиято разбита врата зееше като отворена уста.

— Фреди, кажи ми честно, обичаш ли Исус?

Джонсън знаеше какво ще последва — случвало се беше и преди. Това беше мантра — шефът прочистваше съзнанието му.

— Обичам Го, шефе.

— Ще се закълнеш ли, че казваш истината? — Курц се втренчи в него, но вероятно не го виждаше. Умът му беше зает с изработване на планове, ако човек като него, който изцяло се подчиняваше на интуицията си, изобщо кроеше планове. — Знаеш, че ако излъжеш, завинаги ще гориш в пламъците на ада.

— Кълна се, че казвам самата истина.

— Обичаш Го много, нали?

— Да, шефе, много.

— Повече от колеги те ли? — Замълча, сетне добави: — Повече от мен ли?

Въпросът беше от тези, на които трябва да отговориш правилно, ако ти е мил животът. За щастие Фреди знаеше отговора:

— Не, шефе.

— Телепатията изчезна ли, Фреди?

— Правичката да си кажа, имаше ми нещо, ама не знам дали беше телепатия. В главата ми бърбореха някакви гласове…

Курц усърдно кимаше. Покривът на обора хлътна, отвътре изригнаха пламъци с червеникаво-златистия цвят на космическата плесен.

— … ама вече ги няма.

— Ами другите от групата?

— За Импириъл вали ли питаш, шефе? — Джонсън кимна към караваната.

— А ти за кои мислиш? За тях, разбира се.

— Не са заразени, шефе.

— От една страна, това е хубаво, но има и минуси, Фреди, на нас ни трябват двама заразени. И като казвам „нас“, имам предвид двама ни с теб. Необходими са ни двама души, които са обрасли с рипли, ясно?

— Да, шефе. — Всъщност нищо не беше ясно на Фреди, но моментът не беше подходящ за задаване на въпроси. Най-важното беше, че Курц отново е поел командването и ще съобщи на подчинените си каквото намери за необходимо. Със свито сърце Фреди се втренчи в сградата и фургоните, които горяха като факли. Положението беше тотално прецакано.

А може би все още има надежда. Може би ще се спасят, щом шефът отново поема юздите.

— Проклетата телепатия е в основата на този ад — размишляваше на глас Курц, — но има още един виновник, но има и още един виновник, заради когото така се накиснахме. Кой е предал Исус, Фреди?

— Юда Искариотски, шефе.

Курц отривисто кимаше. Погледът му шареше наоколо, преценявайки разрушенията, изчислявайки ответния удар, който щеше да бъде ограничен поради снежната буря. — Точно така, мъжки. Юда е предал Исус, а Оуен Филип Ъндърхил предаде нас. Юда е получил трийсет сребърника. Възнаграждението не е било особено високо, не мислиш ли?

— Тъй си е, шефе — промърмори Джонсън и погледна към лагера, където още един фургон се беше взривил. Стоманена ръка го сграбчи за рамото и го обърна. Разширените очи на Курц горяха като живи въглени, а белите ресници им придаваха призрачен вид.

— Гледай ме, като ти говоря! — изсъска той. — Слушай ме, когато ти говоря! — Сграбчи ръкохватката на пистолета и добави: — Ако ли не, ще ти пръсна мозъка. Тая вечер ми се събра прекалено много, не ми лази по нервите, псе такова, ясно ли е?

Фреди беше смелчага, но в този миг усети как нещо се преобърна в корема му и понечи да изпълзи навън.

— Да, шефе. Извинявай.

— Приемам извинението. Бог обича и прощава, а ние трябва да следваме примера му. Не знам колко сребърника е получил Оуен, но ще ти кажа, че ще го хванем и ще му скъсаме задника. Съгласен ли си?

— Да, шефе. — Най-голямото желание на Джонсън беше да намери човека, който бе преобърнал наопаки добре подредения му свят, и да му го върне тъпкано. — Смяташ ли, че вината е изцяло негова?

— Предателството му ми стига — тържествено произнесе Курц. — Мисля, че с кариерата ми е свършено, Фреди…

— Не е вярно, шефе!

— … но когато се срина в пропастта, няма да бъда сам. — Той отново прегърна подчинения си през раменете и го поведе обратно към караваната. Джонсън забеляза, че двата генератора са се превърнали в безформени купчини, които бавно догаряха. Трудно му беше да повярва, че пъкленото дело и извършено от човек, които доскоро беше дясната ръка на Курц, ала при все това гневът му все повече се разпалваше. „Колко сребърника си получил, Оуен? — помисли си. — Колко ти платиха, мръсен предател такъв?“

Шефът му спря пред стълбичката на караваната:

— Кого препоръчваш за ръководител на операцията по откриване и унищожаване, Фреди?

— Галахър, шефе.

— Кейт ли?

— Именно.

— Тя канибал ли е, Фреди? Онзи, който командва операцията, трябва да е канибал.

— Кейт ги яде сурови с гарнитура от зелева салата, шефе.

— Добре, ще ти се доверя. Работата ще бъде доста… мръсна. Трябват ми двама заразени с рипли, предпочитам да са от екипажите на хеликоптерите. Останалите… да бъдат очистени като животни, Фреди. Импириъл вали започва мисия по издирване и унищожаване. Задачата на Галахър и хората й е да заловят колкото е възможно повече бегълци — и военни, и цивилни. Времето а хранене започва от този момент и ще приключи утре точно в дванайсет на обяд. След това всеки да се спасява както може. С изключение на нас двамата, Фреди. — Огнено зарево обагряше лицето на Курц в червеникаво-златисто, сякаш беше обрасло с бирус, и превръщаше очите му в очи на невестулка. — Ще заловим Оуен Ъндърхил и ще го научим да обича Господ.

С ловкостта на планинска коза той се изкачи по заледената стълбичка на караваната. Фреди Джонсън го последва.

13

Всъдеходът се спусна по полегатия склон на Суони Понд Роуд с такава скорост, че стомахът на Хенри се преобърна. После направи завой и се понесе на юг. Оуен умело го управляваше, като използваше ръчките и лоста за скоростите. Снегът, който биеше по предното стъкло, създаваше илюзията, че пътуват с висока скорост. Вероятно обаче машината се движеше с около петдесет километра в час. Със сигурност щяха да се измъкнат от огнения ад край магазина на Гослин, но едва ли щяха да настигнат Джоунси.

Магистралата е наблизо, нали? — попита Ъндърхил.

Да. Дотам остават около шест километра.

Като излезем на нея, трябва да намерим ново превозно средство.

Съгласен съм, но предпочитам шофьорът му да не пострада. Не бива да убиваш никого.

Хенри… не знам как да ти го съобщя, но искам да проумееш, че това не е баскетболен мач между гимназиални отбори.

— Никой не бива да пострада — упорито повтори Хенри. — Няма да убиеш шофьора. Приеми условията ми, ако ли не, веднага ще скоча от проклетия всъдеход.

Ъндърхил го погледна:

— Сигурен съм, че ще го направиш. Хич не ти пука какво ще причини на света твоят приятел.

— Моят приятел не носи отговорност за случващото се. Бил е похитен.

— Добре, да бъде твоето. Никой няма да пострада, когато сменим превозното средство. И никой няма да бъде убит… освен нас двамата. А сега кажи къде отиваме.

В Дери.

Там ли се намира последният извънземен?

Така ми се струва. Във всеки случай в Дери живее приятел, който ще ни помогне. Той вижда Дирята.

Каква диря?

— Няма значение — промърмори Хенри и си помисли: „Много е сложно за обясняване“.

— Защо е толкова сложно? И какво означава: „Тук не се тупка“?

Ще ти кажа, докато пътуваме на юг. Стига да мога.

Всъдеходът се придвижваше към магистралата, предшестван от светлините на фаровете.

— Отново ми кажи какво ще направим — промълви Ъндърхил.

— Ще спасим света.

— И в какви ще се превърнем? Искам пак да го чуя.

— Ще бъдем герои — отвърна Хенри. Облегна глава на седалката и затвори очи. След секунди вече спеше дълбоко.