Кантата за Лейбовиц

24

През този век космическите кораби се появиха отново. Екипажите им се състояха от ужасно къдрави същества, придвижващи се на два крака и обрасли с косми на невероятни места. Те бяха твърде приказливи. Отнасяха се към расата, която обичаше да се любува на отражението си в огледалото и едновременно с това способни да прережат гърлата си в името на някакъв езически бог, наречен Ежедневно Бръснене. Това беше порода, която сама се считаше за раса на вдъхновени от Бога съзидатели. Но всяко разумно същество от Арктур веднага би познало в тях расата на страстните следобедни бърборковци. Това беше неизбежно, предопределено от съдбата, чувстваше се (и то не за първи път), че такава раса непременно ще се отправи да завоюва звездите. Да ги завоюва по няколко пъти, ако е необходимо. И, разбира се, да говори и говори за завоевания. Както и това, че тази раса неизбежно ще бъде победена от старите болести на новия свят, така се беше случвало и преди на земята, в лутанията за живота и в особената литургия за човека: свещени стихове, възнасяни от Адам и отговори от разпънатия Христос.

Ние — столетията.

Ние — приказливите касапи и нагли лъжци, хайде да се обзаложим, кой по-ловко ще отсече главата ви.

Ние — вашите пеещи отпадъци, дами и господа, и ние маршируваме след вас с песни, които на някои се струват странни.

Живеели някога две магарета,

Две упорити магарета…

Леви!

Леви!

Той има жена красавица, е-хе-хей!…

Леви!

Леви!

Десни!

Леви!

— Ние ще маршируваме дотогава — както казваха в една древна страна — докато всичко не стане на прах.

— Ние имаме вашия еолит и вашия мезолит, и вашия неолит. Ние имаме вашия Вавилон, и вашите Помпеи, и вашия Цезар, и вашите хромирани неща, в които сте вложили душата си.

— Ние имаме вашите окървавени секири и вашите Хирошими. Ние маршируваме и не ни пука от ада, ние сме атрофия, ентропия и Proteus vulgaris,81 пускащ непристойни шегички за селянката Ева и пътуващия търговски пътник Луцифер.

Ние погребваме вашите покойници и тяхната репутация.

Ние погребваме вас. Ние — столетията.

Раждате се, глътка въздух, пронизителен писък от плесницата на акушерката, възмъжавате, вкусвате частица от божественото, страдате, давате живот, малко се борите и отстъпвате.

(Умирайки, отивайте си, моля, без суета през черния вход.)

Съзидание и разрушение, отново и отново — усвоен ритуал в окървавени ризници и с изтръгнати нокти; деца на Мерлин, гонещи светлинен лъч. Но още и деца на Ева, завинаги установили се в Едем… и изхвърлени оттам с неистов гняв, защото нещо не е тръгнало както трябва. (Ах! Ах! А-ах! — безсмислено провъзгласява идиотът мъките си върху пепелището. По-бързо! Да гръмне хорът, пеещ „Алилуя“.)

А сега чуйте последния химн на братята от ордена на Лейбовиц — този, който се е пеел век, погълнал сам своята слава:

V82: Луцифер падна

R83: Kyrie eleison.84

V: Луцифер падна

R: Christie eleison.85

V: Луцифер падна

R: Kyrie eleison, eleison imas!86

„Луцифер падна!“ тези две кодови думи преминаха през континента като мълния, с шепот се произнасяха из кулоарите на конференциите, циркулираха като дипломатически послания с бележка „Строго секретно“ и благоразумно се укриваха от пресата. Те като приливна вълна се издигнаха над официалния бент на секретността. В този бент имаше няколко дупчици, но бюрократичните холандски момчета мъжествено ги запушваха, като се опитваха да спрат натиска на журналистите.

Първи репортер: Какво може да каже ваше превъзходителство по повод изявлението на сър Риче дон Бейкър за това, че нивото на радиация по северозападното крайбрежие е нараснал десет пъти спрямо нормата?

Министърът на отбраната: Не съм чел такова изявление.

Първи репортер: Ако предположим, че това е истина, то какви могат да бъдат причините?

Министърът на отбраната: Въпросът налага необходимостта да се впускаме в сферата на догадките. Вероятно сър Риче е открил богато ураново находище. Не-не, задраскайте това. Без коментар.

Втори репортер: Счита ли ваше превъзходителство, че сър Риче е компетентен и отговорен учен?

Министърът на отбраната: Той никога не е работил в моето ведомство.

Втори репортер: Това не е отговор.

Министърът на отбраната: Не, това е точно отговор. Тъй като той никога не е работил в моето ведомство, аз не съм имал възможност да се убедя нито в неговата компетентност, нито в отговорността му като учен. Аз не съм учен.

Жена-репортер: Истина ли е, че някъде в Тихия океан неотдавна е проведен ядрен взрив?

Министърът на отбраната: Както добре ви е известно, мадам, всякакви опити с атомно оръжие, в съответствие с действуващите международни закони, се счита за велико престъпление и акт на агресия. Но ние не се каним да воюваме с никого. Удовлетворява ли ви този отговор?

Жената-репортер: Не, ваше превъзходителство, не ме удовлетворява. Аз не ви питах, имало ли е опити. Запитах ви, проведен ли е взрив.

Министърът на отбраната: Ние не сме провеждали никакъв взрив. Ако е произведен от друга страна, нима мадам предполага, че тя ще информира за това нашето правителство?

(Вежлив смях).

Жената-репортер: Това не е отговор на…

Първи репортер: Ваше превъзходителство, депутат от Джерулиана е обвинил Азиатската колония, че вероятно те са започнали в космоса сглобяване на ядрено оръжие. Той казва, че нашият извънреден посланик е информиран за това, но засега не предприема нищо. Истина ли е?

Министърът на отбраната: Мисля, че тази нелепа „истина“ е измислена от опозицията.

Първи репортер: Какво наричате нелепо? Това, че те сглобяват в космоса ракети космос-земя? Или това, че ние сме предприели нещо в това направление?

Министърът на отбраната: И двете. Аз обаче се придържам към това, че изготвянето на ядрено оръжие е забранено с договор от момента, в който се прекрати развитието му. Забранено навсякъде както в космоса, така и на земята.

Втори репортер: Но договорът не забранява да се извеждат в орбита ядрени материали, нали?

Министърът на отбраната: Разбира се, не. Всички летателни апарати работят с ядрена енергия. Те трябва да се снабдяват по някакъв начин с гориво.

Втори репортер: И няма договор, който да забранява да се извеждат в орбита други материали, от които е възможно да се изготви ядрено оръжие?

Министърът на отбраната (раздразнено): Доколкото ми е известно, материята извън нашата атмосфера не се подчинява на никакви договори или парламентарни актове. Според мен, космосът е натъпкан с неща, както и Луната и астероидите, които съвсем не са безобидни.

Жената-репортер: Ваше превъзходителство предполага, че ядреното оръжие може да бъде произведено без доставка на суровини от Земята?

Министърът на отбраната: Съвсем не предполагам така. Теоретически, разбира се, това е възможно. Аз само казах, че никакъв договор или закон не забранява да се извеждат в орбита всякакви специални суровинни материали — забраната се отнася само за ядреното оръжие.

Жената-репортер: Ако на Изток действително е проведен ядрен взрив, то какъв е бил според вас: подземен взрив, излязъл на повърхността или ракета клас космос-земя с дефектна бойна глава?

Министърът на отбраната: Мадам, във вашия въпрос имат място толкова догадки, че съм принуден да кажа: „Без коментар“.

Жената-репортер: Аз само повтарям думите на сър Риче и на депутата от Джерулиана.

Министърът на отбраната: Те са свободни да фантазират както искат. Аз — не.

Втори репортер: Моля ви да приемете моя въпрос буквално… какво мисли, ваше превъзходителство за времето?

Министърът на отбраната: В Тексаркана е твърде топло, нали? Чувам, че на югозапад бушуват прашни бури. Някои от тях могат да достигнат до нас.

Жената-репортер: Отнасяте ли се положително към майчината любов, лорд Рейчъл?

Министърът на отбраната: Отнасям се към нея твърде отрицателно, мадам. Тя оказва разрушително влияние на младежта и особено на младите войници. Въоръжените сили можеха да имат много по-добри войници, ако нашите воини не се развращаваха от майчината любов.

Жената-репортер: Можем ли да ви цитираме по този въпрос?

Министърът на отбраната: Разбира се, мадам, но само в некролога ми, не по-рано.

Жената-репортер: Благодаря ви. Ще го подготвя предварително.

Подобно на много свои предшественици, дом Джетра Зерчи не беше по природа съзерцателна натура, макар, като духовен наставник на своята община, да беше дал обет да поощрява постигането на определена съзерцателност в своето папство и, като монах се стараеше да развива съзерцателните си склонности. Дом Зерчи не постигна особени успехи в това. Натурата му го подтикваше към действие дори в мислите му. Мозъкът му просто отхвърляше състоянието на покой и съзерцателност. Това му свойство го направи пастир, направи го по-смел и по-успешен ръководител от много негови предшественици. Но тази неуморност, при определени условия, можеше да се превърне в пречка или порок.

Понякога Зерчи и сам смътно осъзнаваше своята склонност към прибързани и импулсивни действия, особено когато се сражаваше с безсмъртните дракони. В момента това усещане беше достатъчно отчетливо. Впрочем аналогията не беше много удачна: драконът вече беше победен от свети Георги.

В образа на дракон този път се явяваше Отвратителния Автосекретар. Зловредната машина с електронна същност изпълваше няколко кубични контейнери в стенната ниша и една трета от обема на бюрото на абата. Както обикновено, тя не беше наред: бъркаше главните букви с малките, поставяше грешно препинателните знаци и объркваше значението на думите. Само преди няколко минути тя подложи персоната на пълновластния абат на електрическо оскърбление, който след като чака три дни специалиста по ремонт на компютрите, реши сам да ремонтира стенографичната твар. Подът на кабинета му беше обсипан с листа от пробната диктовка. Типични сред тях бяха:

Зерчи седеше сред накъсаната хартия на пода и се опитваше да разтрие ръката си, ударена от електрически ток, когато секретарят се намърда вътре в автосекретаря. Потръпването на мускулите му напомняше галваничната реакция на отрязан крак на жаба. Макар че предвидливо изключи машината преди да я докосне, той дори не допусна, че извергът, който я беше създал, е вложил в нея способност да наказва купувачите й с електрически ток, дори когато е изключена.

Той беше осрамен и захвърлен грубо на пода. Опитът му в областта на полилингвистичните устройства се изчерпваше с тържественото изваждане на умряла мишка от блока на паметта, след което секретарят престана да удвоява сричките (уудводвояявава сричсричкикитете). Като не откри този път умряла мишка, той само се опита да намери прекъснати проводници и се надяваше, че небесата ще го озарят с дар на електронен изцелител. Но, очевидно, небесата останаха глухи към молбите му.

— Брат Патрик! — извика той към канцеларията и уморено се надигна.

— Ей, брат Патрик! — извика отново.

Този път вратата се отвори и секретарят дотърча. Той погледна отворения контейнер с кошмарния лабиринт от компютърни връзки, огледа разхвърляното по пода, после внимателно оцени изражението на своя духовен наставник.

— Да извикам ли службата по ремонта, отче?

— Защо? — намръщено отговори Зерчи. — Вие вече три пъти ги викахте. Три пъти им давахте заявка. Чакаме вече три дни. Нужен ми е стенограф. Веднага! Желателно е християнин. Това нещо — той кимна с раздразнение към Отвратителния Автосекретар — е проклет езичник или нещо по-лошо. Избавете ме от нея. Искам да се махне от тук.

— Имате предвид АПЛАК?

— Да, АПЛАК. Изпратете я на някой атеист. Изпратете я за отпадъци. Защо ли, в името на светия абат Баумаус — да бъде благословена душата му — се сдобих с това глупаво устройство?

— Знаете ли, домине, казват, че вашият предшественик обичал всякакви играчки, а това нещо му позволявало да пише писма на езици, които сам не знаел.

— Нима? Вие смятате, че тя трябва да пише. Това тук… послушайте, братко, казват, че тя уж мисли. Мисленето включва в себе си рационални принципи, включва душа. Може ли в основата на „мислещата машина“, създадена от човека, да бъде заложен принципа на рационалната душа? А? Това намирисва на анимизъм. Но се налага да им вярваме. И знаете ли защо?

— Да, отче?

— Нищо не може непреднамерено да бъде толкова порочно! Казвам ви, тя знае какво е добро и зло и е избрала последното. Престанете да се хилите! Няма нищо смешно. Това дори не е анимизъм. Нали говорят за поведението на растенията? Душата на растенията, душата на животните, после рационалната човешка душа — и всичко това се изброява, за да се изразят принципите на ангелската същност, освободена от телесната обвивка. Но откъде да знаем, дали дотук всичко свършва? Растителност животинска, рационална… и каква още? Иже еси такава, като в това нещо. Съвсем пропаднала. Махнете я оттук… Но първо ще изпратя радиограма в Рим.

— Мога ли да си вървя, отче?

— Говорите ли алегениански?

— Не.

— И аз не, а кардинал Хофстраф не говори на югозападен.

— Тогава защо не използувате латински?

— Какъв? Латински на вулгата87 или съвременен латински? Не се доверявам на своя англо-латински, а дори и да се доверявах, то кардиналът вероятно няма да може да се довери на своя.

Той погледна намръщено корпуса на стенографския робот.

Брат Патрик също се намръщи, след това се приближи до контейнера и свръхминиатюрните детайли на машината.

— Там мишка няма — увери го абатът.

— А тези малки копчета какви са?

— Не ги докосвайте! — закрещя абат Зерчи, като видя как секретарят от любопитство хвана една от няколкото десетици ръчки с циферблати, монтирани от вътрешната страна на панела. Те бяха разположени в равни редици в правоъгълна кутия на покрива на която — абатът я беше свалил и положи редом — имаше предупредителен надпис: „Да се регулира само при работа“.

— Да не мръднахте ръчката?

— Може би малко, но съм сигурен, че е в същото положение като по-рано.

Зерчи му показа предупредителния надпис на капака.

— О! — каза Патрик и двамата се облещиха.

— Пунктуацията ли бърка, отче?

— Да и още добавя блуждаещи главни букви и обърква думите.

Продължиха да съзерцават в пълно мълчание неразбираемата машина.

— Някога чували ли сте за преподобния Франциск от Юта? — попита накрая абатът.

— Нещо не си спомням това име, домине. Защо?

— Надявам се, че сега се моли за нас, макар да не си спомням да е бил канонизиран. Добре, хайде да опитаме съвсем леко да мръднем това тук.

— Брат Джошуа е бил инженер по някаква специалност. Бил е в космоса и трябва да разбира нещо от компютри.

— Вече го виках, но той се бои дори да я докосне. Послушайте, може би си струва да…

Патрик внимателно се заотдръпва.

— Извинете ме, господине, но аз…

Зерчи погледна треперещия секретар.

— О, но вие, изглежда, сте готов да отстъпите! — каза той, като завъртя следващата ръчка.

— Стори ми се, че някой ме вика…

— Преди да пропее петелът… освен това, вие пипнахте тази ръчка, нали?

Патрик сведе глава.

— Но капакът беше свален и…

— Hincigitur effuge.88 Махнете се, отивайте си, докато не съм решил, че вината е ваша.

Като остана сам, Зерчи включи щепсела, седна зад бюрото си и промърмори кратка молитва към светия Лейбовиц (който през последните години придоби по-голяма известност като покровител на електрончиците, отколкото като основател на Албертианския орден) и натисна превключвателя. Той се ослуша, но нищо не се случи. Тихо прещракваше релето за време, като набираше обороти, бръмчаха синхронизиращите мотори. Помириса. Не се чувствуваше нито дим, нито мирис на озон. Накрая отвори очи. Даже индикаторните лампи светеха нормално. Наистина „регулиране само при работа“!

Малко успокоен превключи селектора за режим на работа в положение „Диктовка-запис“, вкара „Вход югозападен“ и „Изход алегениански, убеди се, че превключвателя «запис» е в положение «Включено», натисна копчето на микрофона и започна да диктува:

— Бърза. До негово високопреосвещенство, кардинал сър Ерик Хоффстраф, папски наместник, временен екстериториален викариат, свещена конгрегация за пропаганда, Ватикана, Новия Рим…

Ваше високопреосвещенство! Като имаме предвид започналото неотдавна засилване на напрежението в света, признаците за нова международна криза и даже съобщенията за тайна надпревара в ядреното въоръжаване, ще ви бъдем много благодарни, ако ваше преосвещенство счете за възможно да ни даде съвет относно днешното състояние на един известен ви план. Мога да цитирам същността на този план, обрисувана в «Motu proprio»89 от блажената памет на папа Селестин Осми, в чест на празника на чудесното спасение на Светата Дева през годината на Господа наш 3735, и започващо с думите… — той прекъсна и погледна разтворените по масата книги — «Ab has planeta nativitatis aliquos filios Ecclesiae usque ad planetas solium alienorum iam abisse et numquam redituros esse intelligimus».90

Ще се позова и на потвърждаващия документ от 3749 година на Господа наш, «Quo peregrinatur grex pastor secum»91 препоръчващ да се закупят и поставят в уединено място… хм… известни летателни апарати. После ще се позова и на «Casus belli nunc remoto»92 на последния папа Павел, година Господна 3756 и на преписката, осъществена между светия отец и моя предшественик, завършваща с указание да ни бъде предадено да поддържаме плана «Quo peregrinatur» в положение… хм… на отложено изпълнение до момента, докато не получим одобрението на ваше високопреосвещенство. Нашето състояние на готовност в съответствие с «Quo peregrinatur» се поддържа постоянно и ако възникне необходимост да се осъществи посочения план, трябва да ни предупредите шест седмици предварително…“

Докато абатът диктуваше, Отвратителния Секретар само записваше гласа му и преобразуваше фонемите в код. Като спря да говори, той превключи селектора на режим на работа в положение „Анализ“ и натисна копчето с надпис „Обработка на текста“. Сигналът за готовност не се появяваше — машината започна обработката. Зерчи в това време започна да преглежда лежащите пред него документи.

Прозвуча мелодичен звън. Абатът нервно натисна копчето „Печатане“. Стенографиращият робот се трудеше прилежно. С величайша акуратност Отвратителният Секретар печаташе алегениански еквивалент със следното съдържание:

Той с отвращение изключи машината. Свети Лейбовиц! Затова ли сме се трудили? Какво е предимството му пред добре съчинен текст с гъше перо и стъкленица тъмно червено мастило?

От канцеларията не последва отговор, но след секунда на вратата се появи монах с рижа брада, който като огледа отворените контейнери, затрупания с хартии под и изражението на абата, има нахалството да се ухили.

— Какво има, magister meus? Не ви ли харесва новата ни техника?

— Никак! — озъби се Зерчи. — Ей, Пат!

— Той излезе, господине.

— Брат Джошуа, можете ли да поправите това нещо? Да работи както трябва?

— Както трябва? Не, не мога.

— Трябва да изпратя радиограма.

— И това е лошо, отче абат. Аз не мога да направя нито едното, нито другото. Те току-що ни взеха кварцовата пластина и заключиха радиостанцията.

— Кои са тези „те“?

— Зоналният отдел на Службата по безопасност. Забранява се на всички частни радиостанции да излизат в ефира.

Зерчи седна уморено в креслото си.

— Извънредно положение? Но защо?

— Говорят за някакъв ултиматум. — Джошуа сви рамене. — Това е всичко, което ми е известно, без да се счита това, което разбрах от радиационните броячи.

— Още ли расте?

— Расте.

— Извикайте Спокан.

След обед връхлетя прашна буря. Тя премина над платото и над малкото градче Санли-Бувитс, обгърна околностите, прошумоля във високата пшеница на поливните полета, свлече потоци подвижни пясъци от планинското бърдо. Със стонове се блъскаше в каменните зидове на древното абатство и стъклата на съвременната пристройка. Забули слънцето с червеникав прах и запрати прашните си дяволи през платното на шосето, отделящо абатството от пристройката.

В страничния път, простиращ се от шосето през крайните жилищни квартали до манастира, се спря заслушан в бурята стар скитник, облечен в наметка от парче лен. Вятърът донасяше грохота на учебните ракети, които пускаха някъде на юг: ракети-прехващачи тип земя-космос водеха сражение по орбитални мишени с установки, разположени далеч в пустинята. Старецът, опрян на своята тояга, се вглеждаше в бледия червен диск на слънцето и мърмореше на себе си ли, на слънцето ли: „Знамение, знамение…“

Група деца играеха на ливадата пред къщата до пътя. Наблюдаваше ги безмълвна, но бдително-грубовата на вид чернокожа жена. Тя седеше на верандата, пушеше лула и рядко казваше утешителни думи.

Едно от децата забеляза стария бродяга и веднага се чу вик:

— Вижте, вижте! Това е старият Лазар! Леля казва, че старият Лазар ще го има, докато не възкръсне нашият Господ Исус. Гледайте! Лазар! Лазар!

Децата се скупчиха до оградата. Старият скитник известно време ги гледа сърдито, после се повлече по пътя. Голо дете заскача по земята пред краката му.

— Ей, Лазар!

— Леля казва, че докато нашият Господ Исус не възкръсне, той няма да може да си отдъхне! Да-да! Все ходи, все търси, Господ му е заповядал да върви. Леля казва…

Втори камък полетя зад гърба на стареца, но той не се обърна. Старата жена продължи да кима сънено, децата се върнаха към игрите си, а прашната буря се засили.

Зад шосето, от страната на абатството, на покрива на една от постройките от алуминий и стъкло един монах вземаше проби от въздуха. Той използуваше всмукващо устройство, което поглъщаше прашен въздух и го подаваше филтриран на входа на въздушен компресор, разположен на долния етаж. Монахът не беше млад, но не можеше и да се каже, че е на „средна възраст“. Късата му, рижа брада беше като наелектризирана, тъй като по нея бяха полепнали паяжинки и прах. От време на време той с раздразнение я почистваше, а един път изтри брадата си в края на засмукващия ръкав. Резултатът го накара първо да почне да ругае, после да се прекръсти.

Моторът на компресора се закашля и спря. Монахът изключи устройството и влезе в асансьора.

В лабораторията на най-горния етаж той погледна манометъра на компресора — беше на максимум — затвори вратата, свали одеянието си, изтърси го от пепелта, закачи го на куката и повтори същото със засмукващото устройство. После напълни стоманената мивка в другия край на лабораторията. Пъхна глава във водата и започна да смива праха от брадата и косата си. Не очакваше посетители и затова свали и бельото си и седна с въздишка в мивката.

Вратата се отвори внезапно. Влезе сестра Пелена, която носеше току-що разопакованите стъклени съдове на поднос. Изплашен, монахът скочи на крака.

— Брат Джошуа! — изпищя сестрата. Половин дузина мензурки изпопадаха на пода и се разбиха. Монахът отново седна във ваната, като разплиска водата по стаята. Сестра Хелена занарежда, запищя, захвърли подноса на лабораторната маса и избяга. Джошуа излезе от ваната и си навлече облеклото, като забрави да се избърше и да си сложи бельо. Когато отиде до вратата, сестрата вече не беше в коридора: вероятно беше успяла да изскочи от зданието и вече преполовяваше пътя до женската часовия. Подтиснат, Джошуа побърза да довърши работата си.

Той изпразни съдържанието на устройството и изсипа малко прах в епруветката. След това я отнесе на лабораторната маса, постави я на определено разстояние от чувствителния елемент на радиационния брояч, сложи си слушалките и, като си погледна часовника, започна да слуша.

В компресора имаше вграден брояч. Той натисна копчето с надпис „Изчистване“. Кръговата десетична скала се върна в нулево положение и отново започна отчитане. След минута изключи брояча и записа резултата на дланта си. Филтрираният сгъстен въздух беше общо взето същият, както винаги, но в него се усещаше някакъв слаб мирис.

Той заключи лабораторията, слезе в канцеларията на долния етаж, нанесе показанията на диаграмата, окачена на стената — линията пълзеше стремително нагоре и в това нямаше нищо хубаво — след това седна на бюрото и включи видеофона. Като гледаше в радиационната диаграма, той избра номера наслуки. Екранът светна, телефонът даде свободно, а обективът хвана на фокус празното кресло до бюрото. След няколко секунди в него седна човек и се загледа в обектива.

— Абат Зерчи слуша — измърмори човекът в креслото. — О, брат Джошуа. Точно се канех да ви търся. Вие, както чух, току-що сте вземали вана?

— Да, господин абат.

— Поне можехте да се изчервите.

— Аз се изчервих.

— Е, това не се забелязва на екрана. Слушайте… От тази страна на шосето, точно над нашата врата има надпис. Вие сигурно сте го забелязали? Той гласи: „Пази се от жените. За да не проникнат…“ и така нататък. Видели ли сте го?

— Разбира се, господарю.

— Не оскърбявайте скромността на нашите сестри. Разбирам, че не сте го направили нарочно. Послушайте, понякога ми се струва, че не сте в състояние да минете покрай резервоар, без, като децата, да се въздържите да скочите в него и да поплувате.

— Кой ви е казал това, отче? А предполагам… аз тъкмо минавах по моста…

— Д-д-а? Добре де, да оставим това. Защо ме търсите?

— Вие искахте да се свържа със Спокан.

— А-а, да. Е, свързахте ли се?

— Да. — Монахът неловко замълча, като хапеше устни. — Разговарях с отец Леон. Той също го е забелязал.

— Увеличението на радиацията ли?

— Не само.

Той отново започна да се колебае. Никак не му се говореше за това. Когато се съединят фактите, истината просто изплува.

— Е?

— Това увеличение съвпада със сеизмичната буря, смущението, което бе отбелязано преди няколко дни. То бе донесено от горните въздушни течения точно от този район. Всичко взето заедно изглежда като резултат от радиоактивни утайки вследствие на взрив с мощност един мегатон, произведен ниско над земята.

— Фу! — подсвирна Зерчи и закри очи с ръка. — Luceferum ruisse mihi dicis?93

— Да, домине. Страхувам се, че е било оръжие.

— Но не е резултат на промишлена авария?

— Не.

— Но ако беше начало на война, щяхме да знаем. Забранени изпитания? И това не е. Ако са искали да проведат такива изпитания, щяха да го направят на обратната страна на Луната или, още по-добре, на Марс, където нямаше да ги засекат.

Джошуа кимна.

— Тогава какво е това? — продължаваше абатът. — Демонстрация? Заплаха? Изпреварващ удар?

— Вече обмислях всичко това.

— Е, това обяснява извънредното положение. Но досега в новините не се съобщава нищо, освен слухове и откази от всякакви коментари. И мъртво мълчание от азиатския континент. Но изстрелването трябваше да бъде забелязано от спътниците за наблюдение. Ако само, не ми се иска да е така, но… ако някой вече не е открил начин да изстрелва ракети „космос-земя“ извън пределите на досегаемост на спътниците, та да не могат да се уловят, докато не поразят целта.

— Това възможно ли е?

— Говореше се за това, отче абат.

— Правителството знае. Трябва да знае. Поне някои от правителството знаят. А ние не сме чули все още нищо. Предпазват ни от паника. Нима това не е тяхно дело? Маниаци! Вече петдесет години светът се намира в привично кризисно състояние. Петдесет? Какво говоря! Той е в привично критично състояние от момента на неговото сътворяване, но през последния половин век е в почти непоносимо критично състояние. И защо? Какво провокира това напрежение? Политиката? Икономиката? Влиянието на пренаселването? Различията в културата и убежденията? Задайте този въпрос на дузина експерти и ще получите дузина отговори. Сега отново Луцифер. Или човешкият род по своята същност е безумен, братко? Ако сме се родили безумни, каква надежда да възлагаме на небесата? Или това е само вяра? Или дори не е вяра? Да ми прости господ, това не го разбирам. Послушайте, Джошуа…

— Да, мой господарю?

— Щом привършите работата си, веднага елате тук… Тази радиограма — исках да изпратя брат Пат в града, да я изпрати по обикновената мрежа. Исках да сте при мен, когато се получи отговорът. Знаете ли какво съдържа тя?

Брат Джошуа поклати глава.

— „Quo peregrinatur grex.“

Монахът пребледня.

— Влиза в действие ли, домине?

— Не, опитвам се да си изясня в какво състояние е този план. Не казвайте никому. Елате при мен веднага, щом се освободите.

— Разбира се.

— Chris ’tecum.94

— Cum spiri ’tuo.95

Линията прекъсна, екранът угасна. В стаята беше топло, но Джошуа трепереше. Той погледна през прозореца и видя преждевременния здрач, запълнен с прах. Зад стената, издигната от бурята, по шосето не се виждаше нищо, освен ореоли от фаровете на автомобилите. След известно време осъзна, че някой стои пред вратите, там, където пътят се вливаше в главното шосе. Фигурата се открояваше като смътен силует всеки път, когато я осветяваха фаровете. Джошуа потръпна.

Силуетът несъмнено е на мисис Грейлис. Друго не се различаваше, но формата на забуления с качулка израстък върху лявото й рамо и наклонът на главата надясно правеха очертанията й уникални. Монахът дръпна завесите и изключи осветлението. Не че го отблъскваше уродството на старата жена — светът беше препълнен с такива генетични карикатури. На лявата му ръка още се забелязваше малък белег: в детството му бяха ампутирали шестия пръст. Но не му се искаше точно сега да си спомня за наследството на Diluvium Ignis, а мисис Грейлис беше една от най-богатите му наследници.

Той бутна с пръст глобуса върху бюрото си. Глобусът се завъртя. Къде? Къде точно? После го спря… още едно безумно гадаене.

Продължи да седи в канцеларията, защото се страхуваше да се върне „у дома“. „Домът“ се намираше оттатък шосето, в жилищните зали на древната постройка, в стените на която още имаше камъни, издялани от останките на цивилизацията, загинала преди осемнадесет столетия. Да пресечеш шосето, водещо към старото абатство, беше все едно да пресечеш вечността. Тук, в новото здание от стъкло и алуминий, той беше просто лаборант зад работната си маса, а всички събития — само явление, което трябва да се изследва по отношение на „какво“, без да се пита „защо“. От тази страна на пътя падането на Луцифер беше само заключение, получено чрез безстрастни аритметични изводи от резултатите от радиационните броячи, от неочаквания скок в показанията на сеизмографа. Но в старото абатство той преставаше да бъде лаборант и се превръщаше в монах на Христа, Книгоносец и Запомнящ от общността на Лейбовиц. Там имаше отговор на това „защо“ и абатът сам каза: „Елате при мен“.

Монахът нарами торбата си и тръгна след зова на своя пастир.

25

Бентът на секретността беше разкъсан. Няколкото безстрашни „холандци“ бяха отнесени от разбунтувалият се прилив. Вълната ги изхвърли от Тексаркана право в селските им имения, където нямаха възможност да коментират нещо. Другите останаха по местата си и геройски се мъчеха да запушат новите пукнатини. Но наличието на определени изотопи във въздуха се превърна в злободневна тема, за това говореха по всички ъгли, крещяха големите заглавия на вестниците: „ЛУЦИФЕР ПАДНА!“

Министърът на отбраната в безукорна униформа, добре гримиран и невъзмутимо спокоен, отново застана пред журналистическото братство. Този път пресконференцията се предаваше по телевизията на цялата Християнска Коалиция.

Жената-репортер: Ваше превъзходителство изглежда много спокоен пред лицето на фактите. Неотдавна бяха нарушени два международни закона, и двата определени от договора като агресивни актове. Нима това съвсем не безпокои военния министър?

Министърът на отбраната: Мадам, както ви е известно, пред вас е не военният министър, а министъра на отбраната. И доколкото знам, е имало само едно нарушение на международния закон. Не желаете ли да ме запознаете с второто?

Жената-репортер: С кое от тях не сте запознат — с катастрофата в Иту Ване или с изпреварващия удар в южния район на Тихия океан?

Министърът на отбраната (неочаквано рязко): Разбира се, мадам няма предвид нищо осъдително, но въпросът ви звучи така, сякаш допускате, че може да се вярва на явно фалшивите обвинения на Азия, че така наречената катастрофа в Иту Ване е резултат от наше, а не от тяхно изпитание!

Жената-репортер: Ако е така, ще ви се наложи да ме вкарате в затвора. Въпросът се основава на неутрален отчет от Близкия изток, в който се казва, че катастрофата в Иту Ване е резултат от изпитание на оръжия в Азия, подземно изпитание, измъкнало се на повърхността. В същия отчет се казва, че изпитанието в Иту Ване е било засечено от нашия спътник и му е бил даден мигновен отговор във вид на изпреварващ удар с ракета „космос-земя“ някъде на югоизток от Нова Зеландия. Не считате ли, че катастрофата в Иту Ване е резултат от нашето изпитание?

Министърът на отбраната (с наложено търпение): Усещам журналистическата тяга към обективност. Но да се предположи, че правителството на Негово Величество може умишлено да наруши…

Жената-репортер: Негово Величество е тринадесетгодишно момче и да се каже „неговото правителство“ е направо нечестен… даже евтин!… опит да се снеме отговорността за категоричното отричане на този факт от самия вас…

Ръководителят на пресконференцията: Мадам, моля ви да се въздържате от такива изрази.

Министърът на отбраната: Няма нищо! Мадам, ако вие обръщате внимание на тези фантастични обвинения, то аз съм готов да поема отговорността за отричане на този факт. Така наречената катастрофа в Иту Ване не е резултат от наше изпитание. Ще добавя: аз нямам никакви сведения за друг скорошен ядрен взрив.

Жената-репортер: Благодаря ви.

Ръководителят на пресконференцията: Струва ми се, редакторът на „Тексаркански космонавт“ се опитва да зададе въпрос?

Редакторът: Благодаря ви. Искам да попитам, ваше превъзходителство, какво е станало всъщност в Иту Ване?

Министърът на отбраната: В този район няма наши граждани; там няма даже наши наблюдатели, тъй като дипломатическите отношения бяха прекъснати по време на последната световна криза. Следователно мога да се позова само на косвени свидетелства и противоречиви неутрални отчети.

Редакторът: Това е разбираемо.

Министърът на отбраната: Много добре. Тогава мога да изкажа предположение, че това е бил подземен ядрен взрив с мощност един мегатон, излязъл от контрол. Дали това е било оръжие, или, както твърдят съседни на Азия „неутрали“, опит да се промени посоката на подземна река — и в двата случая е съвършено незаконно и съседните държави вече готвят протест до Световния съвет.

Редакторът: Възможна ли е война?

Министърът на отбраната: Аз не очаквам нищо такова. Но, както знаете, ние отделихме контингент от нашите въоръжени сили, които Световният съвет да използува за налагане на своите решения, ако сметне за нужно. Аз лично не виждам такава необходимост, но не мога да говоря от името на Съвета.

Първи репортер: Но Азиатската Коалиция заплашва с мълниеносен тотален удар по нашите космически установки, ако Съветът не вземе мерки против нас. Какво ще стане, ако Съветът бави решението си?

Министърът на отбраната: Не ни е предявен никакъв ултиматум. Доколкото знам, заплахата е била предназначена за вътрешно използуване в самата Азия, за да прикрият грубата си грешка в Иту Ване.

Жената-репортер: А не се ли е променило вашето мнение по въпроса за майчината любов, лорд Рачел?

Министърът на отбраната: Надявам се, че и майчината любов има такова постоянно мнение към мен, както и аз относно нея.

Жената-репортер: Уверена съм, че напълно сте го заслужили.

Спътниците за връзка, висящи на двадесет и две хиляди мили над Земята, обхващаха с мигащ видеосигнал по-голямата част от западното полукълбо и той донасяше новостите от пресконференцията до панелните стенни екрани в жилищата на гражданите. Един от многото, абат Зерчи включи своята установка.

Докато очакваше, Джошуа се разхожда известно време из стаята, като се стараеше да не мисли. Но това се оказа невъзможно.

„Послушайте, нима сме безпомощни? Нима сме обречени да повтаряме това отново и отново? Нима нямаме друг избор, освен да играем ролята на Феникса в безкрайното редуване на полети и падения? Ассирия, Вавилон, Египет, Гърция, Картаген, Рим, империята на Карл и турците. Всичко е станало на пепел. Испания, Франция, Англия, Америка — изгорели и забравени. И отново, и отново, и отново.

Нима на това сме обречени, Господи, приковани към махалото на безумния си часовник, неспособни да спрем движението му? Този път ни тласка към забравата.“

Чувството на отчаяние внезапно го напусна, когато брат Пат му донесе втората телеграма. Абатът я отвори, прекара поглед по текста и се усмихна криво.

— Тук ли е още брат Джошуа?

— Чака зад вратата, преподобни отче.

— Кажи му да влезе.

— А, брат Джошуа, затворете вратата и включете шумозаглушителя. После прочетете това.

Джошуа погледна първата телеграма.

— Отговорът от Рим ли е?

— Това дойде сутринта. Но първо включете заглушителите. Имаме много за обсъждане.

Джошуа затвори вратата и щракна превключвателя на масата. Седна в креслото и мълчаливо прочете първата телеграма.

— „… не трябва да предприемате никакви действия, отнасящи се до “Quo peregrinatur grex„“ — прошепна той.

— Когато са включени тези неща, можете дори да крещите, ако искате — каза абатът, като посочи заглушителите. — Е, какво ще кажете?

— Какво, планът отменя ли се?

— Не бързайте. Тази дойде днес сутринта. А тази след обед.

„Предишното послание да не се взема предвид. По указание на светия отец «Quo peregrinatur» се привежда в действие моментално. В рамките на три дни подгответе тези хора, които трябва да тръгнат. Преди заминаване изчакайте потвърждаваща телеграма. Съобщавайте за всички затруднения при подбора на хората. Започнете изпълнението на плана. Кардинал Ерик Хофстраф, папски наместник.“

Лицето на монаха побеля. Той остави телеграмата на масата и стиснал зъби, седна в креслото.

— Значи знаете какво означава „Quo peregrinatur“?

— Само в общи линии.

— Отначало се канеха да изпратят няколко свещеници на Алфа Центавър начело на отряд колонисти. Но този план не можа да бъде изпълнен, тъй като за ръкополагане на свещениците в сан са необходими епископи и с първото поколение колонисти трябваше да се изпратят още много свещеници и така нататък. Въпросът се сведе до дискусия за това, дали ще се запазят колониите и ако се запазят, то как да се обезпечи апостолска приемственост на колонизираните планети без да се търси съдействието на Земята. Разбирате ли какво имам предвид?

— Предполагам, че се е налагало да се изпратят поне трима епископи.

— Да, и това изглежда глупаво. Групите от колонизатори трябва да са малки. Но по време на последната световна криза „Quo peregrinatur“ се превърна в извънреден план за увековечаване на църквата на колонизираните планети при положение, че на Земята се случи най-лошото. Ние имаме кораб.

— Космически кораб ли?

— Именно. Има и екипаж, способен да го управлява.

— Къде е той?

— Ние имаме екипаж точно тук.

— Тук? В абатството? Но кой?… — Джошуа внезапно заекна. Лицето му сякаш посивя още повече. — Но, домине, моят опит в космоса е ограничен до орбиталните апарати, а не е свързан с космическите кораби! Преди да умре Нанси и аз да отида при цистерианците…

— Знам това. За полет към звездите опит имат други. Вие знаете кои са те. Даже се носи слух, че бившите космонавти сякаш изпитват призвание към нашия орден. Разбира се, това не е случайно. И, спомнете си, когато вие бяхте постулант, не ви ли разпитваха за вашия опит в Космоса?

Джошуа кимна.

— Трябва също да си спомняте, че са ви питали, дали можете отново да излезете в космоса, ако орденът го поиска от вас.

— Да, помня.

— Тогава не можете да твърдите, че не сте се досещали, че определено сте предназначен за „Quo peregrinatur“, ако се наложи да се приведе планът в изпълнение.

— Аз… аз си спомням, че това ме изплаши, мой господарю.

— Изплаши?

— По-точно ме накара да се съмнявам. Но също ме изплаши, защото се надявах да прекарам останалите си дни в ордена.

— Като свещеник ли?

— Това… още не съм решил.

— „Quo peregrinatur“ няма да ви освободи от вашия обет и не означава, че ще напуснете ордена.

— Орденът също ли тръгва?

Зерчи се усмихна.

— А с него и „Книга на Паметта“.

— Цялата „Кни…“ о, вие имате предвид микрофилмите. И къде?

— В колонията на Центавър.

— Колко дълго се лети дотам, домине?

— Ако полетите, то никога няма да се върнете обратно.

Монахът въздъхна тежко и се втренчи с невиждащ поглед във втората телеграма. Той дърпаше с ръка брадата си и изглеждаше силно озадачен.

— Въпросите са три — продължи абатът. — Не отговаряйте веднага, но започнете да ги обмисляте и то внимателно. Първо, желаете ли да отлетите? Второ, чувствувате ли призвание към духовната служба? И трето, желаете ли да оглавите групата? И под „желаете ли“ аз не разбирам „желаете ли да се покорите“. Аз разбирам да го желаете с ентусиазъм, да желаете да тръгнете именно по този път. Обмислете го добре, имате на разположение три дни, а може и по-малко.

Промените неведнъж се опитваха да превземат постройките и земите на древния манастир. За да запазят старите постройки от нашествието на новата, по-динамична структура, всички нови пристройки се издигаха извън стените на абатството и даже от другата страна на шосето, много често за сметка на удобствата. Покривът на старата трапезария прогни и се налагаше да пресичат шосето, за да отиват в новата. Неудобството малко се облекчаваше от подземния проход, по който братята шестваха ежедневно до трапезарията.

Шосето, съществуващо вече стотици години и разширено неотдавна, беше същият път, който използуваха и езичници, и богомолци, и селяни, и магарешки каруци, и скитници, и дивите ездачи от Изток, и артилерията, и танковете, и десеттонните камиони.

Движението по него ту течеше като пълноводна река, ту като тънка струйка или дори като капки в зависимост от епохата и годишните времена. Някога, преди много години, движението беше в шест редици и се управляваше автоматично. След това то се прекрати, покритието на пътя се напука и прахът го покри. Жителите от пустинята започнаха да откъртват разбитите му бетонни плочи и да си строят с тях ту къщи, ту барикади. Ерозията го превърна в пустинен път, пресичащ диви безлюдни местности. Но сега, както по-рано, движението по пътя ставаше в шест редици и се регулираше автоматично.

— Надвечер движението се оживи — каза абатът, когато излязоха от вратите на старото абатство в здрача. — Хайде да пресечем по шосето. След прашната буря в тунела може би е задушно. Или не ви се иска да притичвате между колите?

— Добре, да вървим — съгласи се брат Джошуа.

Огромните камиони със загасени фарове (фарове се използуваха само за сигнализация) с рев прелитаха покрай тях. Те следяха пътя с антени, а магнитните им датчици опипваха стоманените ленти в пътното платно, които ги направляваха. Материализирани еритроцити в артериите на Човечеството, тези мамонти безгрижно настъпваха към монасите, а те им се измъкваха и притичваха от платно на платно. Ако някой камион премажеше човек, то следващите щяха да го прегазват и прегазват, докато службата по безопасност не откриеше плоския отпечатък от човешкото тяло и не спреше движението, за да почисти шосето. Чувствителният механизъм на автомата много повече реагираше на метална маса, отколкото на тяло от месо и кости.

— Това беше грешка — каза Джошуа, когато стигнаха разделителното платно и спряха да си поемат дъх. — Вижте кой е там.

Абатът се вгледа.

— Мисис Грейлис! Съвсем забравих: тя днес има свободен ден и ме причаква. Продала е доматите си на сестрите от трапезарията и сега отново идва да ми вади душата.

— Душата ви? Тя е тук вече трета вечер. Мислех че очаква попътна кола. Какво иска от вас?

— О, нищо особено. Тя току-що измами сестрите с цената на своите домати и сега ще вложи неправедната печалба в моята чашка за бедните. Такъв малък ритуал. Аз не възразявам против ритуала. Лошото идва после. Сам ще видите.

— Тогава да се върнем?

— И да оскърбим чувствата й? Дребна работа. Тя вече ни забеляза. Да вървим.

И те отново затичаха между камионите.

Двуглавата жена с празна кошничка и куче с шест крака ги причакваше на входа на новата трапезна. Четирите крака на кучето бяха нормални, но двата допълнителни се мятаха безцелно отстрани. И при жената едната глава изглеждаше така ненужна, както допълнителните крака на кучето. Това беше малка главица на херувимче, а очите й винаги бяха затворени. Но се виждаше, че тя диша или размишлява. Тя безпомощно се беше склонила на рамото, глуха, няма, водеща чисто растителен живот. Вероятно тя нямаше никакъв мозък, защото не показваше никакви признаци на независимо съзнание или индивидуалност. Собственото лице на старицата бе набраздено от бръчки, но допълнителната глава беше запазила детските си черти, макар кожата й да бе потъмняла от прашните ветрове и слънцето на пустинята.

— Добър вечер, отец Зерчи — проговори старицата. — Най-приятна вечер на вас… и на вас също, братко.

— Здравейте, мисис Грейлис.

Кучето заръмжа, настръхна и се спусна към крака на абата. Мисис Грейлис перна кучето с кошничката си. Кучето захапа кошничката и се завъртя около стопанката си. Мисис Грейлис блъсна кучето с кошничката и с няколко плесници го накара да отстъпи и с ръмжене да седне в прохода между вратите.

— Присцила има такова прекрасно настроение — вежливо отбеляза Зерчи. — Кученца ли ще си има?

— Да ми бъдат простени греховете, ваше преподобие, — каза мисис Грейлис — не майчините чувства я правят такава, а дяволът я мъчи! За това е виновен мъжът ми: той омагьоса бедното кученце, омагьоса я просто от любов към магьосничеството и сега тя се страхува от всичко. Моля ви, ваше преподобие, да й простите лудориите.

— Всичко е наред. Добре, лека нощ, мисис Грейлис.

Но не беше толкова лесно да избягат. Старицата хвана абата за ръкава и се усмихна с неотразимата си беззъба усмивка.

— Минутка, отче, само минутка, ако обичате.

— Разбира се! Ще се радвам…

Джошуа се усмихна иронично на абата и тръгна да се договаря с кучето за правото да минат през прохода. Присцила го гледаше с явно презрение.

— Сега, отче мой, сега — говореше мисис Грейсли в това време. — Вземете нещо за вашата чашка. Сега… — Докато Зерчи протестираше, тя тракаше с монетите. — Не, обезателно ги вземете — настояваше тя. — О, аз знам, че винаги разговаряте с мен с раздразнение! Но аз не съм толкова бедна, колкото си мислите. И това, което вършите, е добро. Ако вие не вземете парите, ще останат на този лош човек, мъжа ми, и с тях той ще върши дяволското си дело. Тук продадох добре доматите си, получих добра цена; купих си храна за цяла седмица и дори играчка за Рейчъл. Искам да ги вземете.

— Това е много хубаво…

— Гъррр! — дочу се властно ръмжене откъм вратите, последвано от лай и джафкане. После Присцила заскимтя, капитулирайки.

Джошуа се върна, като държеше ръцете си пъхнати в ръкавите.

— Ранен ли сте?

— Какво направихте с нея?

— Присцила вярва в привидения. Затова скимтеше. Сега вече можем да минем през вратите.

Кучето изчезна, но мисис Грейлис отново се вкопчи в ръкава на абата.

— Само още минутка, свети отче. Толкова исках да ви видя заради малката Рейчъл. Трябва да помислим за кръщаването й и аз бих искала да ви помоля… бихте ли ми оказали честта…

— Мисис Грейлис — меко я прекъсна абатът — обърнете се към вашия енорийски свещеник. Той трябва да изпълнява такива обреди. Поговорете с отец Село от църквата Свети Михаил. В нашия храм няма даже купел. И е забранено да бъде посещаван от жени, освен може би на балкона.

— В капелата на сестрите има купел и жените могат…

— Това е работа на отец Село, а не моя. Само в краен случай аз…

— Аз вече бях при отец Село. Отнесох му Рейчъл в църквата, но този глупав човек не искаше дори да я докосне.

— Отказа да кръсти Рейчъл?

— Да, отказа, този глупав човек.

— Този, с когото сте разговаряли е свещеник, а не глупав човек и аз добре го познавам. Сигурно има сериозно основание да откаже. Ако не сте съгласна с неговите доводи, поговорете с някой друг… С пасторът на светата църква Мейзи, например.

— Ох, аз и там ходих…

И тя подробно им разказа за своите грижи заради кръщаването на Рейчъл. Отначало монасите я слушаха търпеливо, но после брат Джошуа видя нещо и сграбчи ръката на монаха, като постепенно забиваше в нея ноктите си, докато абатът не се намръщи от болка и не освободи ръката си.

— Какво ви става? — пошепна той, но после видя лицето на монаха. Очите му бяха впити неподвижно в лицето на старицата, сякаш беше ламя. Зерчи проследи погледа му, но не откри нищо особено. Допълнителната глава беше полуприкрита с нещо като наметало и брат Джошуа, несъмнено, многократно я беше виждал.

— Много съжалявам, мисис Грейлис — прекъсна я Зерчи, щом спря да си поеме въздух — но аз трябва да вървя. И ето какво: ще повикам отец Село заради вас, но това е всичко, което мога да направя. Струва ми се, той ще се съгласи да се срещне с вас още един път.

— Сърдечно ви благодаря и простете греховете ми.

— Лека нощ, мисис Грейлис.

Те влязоха през вратите и се отправиха към трапезната. Джошуа няколко пъти се удари с длан по челото, сякаш се опитваше да намести по този начин мозъка си.

— Защо я гледахте така? — попита абатът. — Считам, че беше неприлично.

— Не забелязахте ли?

— Какво да забележа?

— Значи не сте забелязали? Добре… няма нищо. Но коя е тази Рейчъл? Защо не искат да кръстят детето? То нейно ли е?

Абатът тъжно се усмихна.

— Така казва мисис Грейлис. Но това е въпрос, каква й се пада Рейчъл — дъщеря, сестра или излишен израстък на рамото й.

— Значи Рейчъл е нейната втора глава?

— Не крещете така. Може да ви чуе.

— И тя иска да я кръсти?

— При това много настойчиво, нали? Това, струва ми се, й става натрапчива идея.

— И как го обяснява?

— Не знам и не искам да знам. И благодаря на небето, че не мога да разбера това. Ако бяха просто сиамски близнаци, щеше да е ясно. Но тук има нещо друго: казват, че когато мисис Грейлис се е родила, Рейчъл я е нямало.

— Селски измишльотини.

— Вероятно. Но някои са готови да го повторят под клетва. Колко души има старата лейди с излишната глава… главата, която е „пораснала“? Такива казуси дразнят висшите слоеве, сине мой. А вие какво забелязахте? Защо така се блещихте и се опитвахте да ми счупите ръката?

Монахът се бавеше с отговора.

— Тя ми се усмихваше — отговори накрая.

— Кой ти се усмихваше?

— Тя, излишната… хм… Рейчъл. Тя се усмихваше. Стори ми се, че се кани да се събуди.

Абатът се спря на входа в столовата и погледна с любопитство брат Джошуа.

— Тя се усмихваше — повтори съвсем сериозно монахът.

— Представете си как изглеждаше.

— Да, отче.

— Тогава покажете, как си го представяте.

Брат Джошуа се опита.

— Не мога — призна си той накрая.

Абатът пусна монетите на старата жена в чашката за бедняци.

— Да влезем вътре — каза той.

Новата трапезария, в съответствие с предназначението си, беше направена от хромиран метал, имаше специална акустика и бактерицидни лампи. Ако не се считат украсените с кръстове пейки и редицата от икони на една от стените, това място повече приличаше на заводска закусвалня. Да, атмосферата в трапезната, както и в абатството, се беше променила. След столетия борба за опазване на останките от отдавна загиналата култура, монасите дочакаха разцвета на нова, още по-могъща цивилизация. Старите задачи бяха изпълнени и на тяхно място се появиха нови. Миналото се почиташе и се поставяше в стъклени витрини, но то вече не беше настояще. Орденът се приспособи към новото време, към века на урана, на стоманата и ракетните установки сред грохота на тежката индустрия и воя на звездолетите. Поне външно се приспособи.

— Accedite ad eum96 — пропя братът-четец.

Облечената в раса тълпа нетърпеливо пристъпваше от крак на крак по време на четенето. Храна не се поднасяше и на масите нямаше никакви съдове. Вечерята се забавяше. Цялата общност, целият този организъм, чийто клетки бяха хората, животът на които мирно си течеше вече седемдесет поколения, се чувствуваше тази вечер възбудена, сякаш предчувствуваше нещо лошо, за което все още се говореше само с намеци. Този организъм живееше като единно тяло, молеше се и работеше като тяло и понякога сякаш неясно съзнаваше този разум, който възбуждаше членовете му към движение и нашепваше нещо на първороден език. Вероятно, това напрежение се засилваше както от едва дочуващите се залпове на далечните антиракетни установки, така и от неочакваната отсрочка на трапезата.

Абатът призова към тишина с леко почукване и с жест посочи старинния документ на своя приор, отец Леха. За миг, в началото на речта, лицето на приора се изкриви от страдалческа гримаса.

— Искрено съжаляваме, че понякога се налага да нарушаваме спокойствието на нашия уединен живот с новини от външния свят. Но трябва също да помним, че сме тук, за да се молим за този свят и за неговото и нашето спасение. Този свят, особено сега, има нужда от молитви за застъпничество.

Той спря, като гледаше отец Зерчи.

Абатът кимна.

— Луцифер падна — каза свещеникът и млъкна. Стоеше зад аналоя, сякаш внезапно онемя.

Отец Зерчи стана.

— Такова е заключението на брат Джошуа, впрочем — вметна той. — Регентският Съвет на Атлантическата Конфедерация даде съвсем оскъдна информация. Управляващата династия не направи никакво изявление. Днес знаем малко повече от вчера с изключение на това, че Световният Съвет е свикал извънредно заседание и че силите за вътрешна отбрана извършват бърза предислокация. Обявено е извънредно положение, което леко ще засегне и нас. Отче…

— Благодаря ви, домине. — Приорът сякаш си възвърна гласа. — Преподобният отец абат ме помоли да направя следното съобщение:

Първо, през следващите три дни преди утринната църковна служба ще отслужваме малка служба на Богородица, с молитви да се застъпи за света.

Второ, общите инструкции по гражданска отбрана и случаите на нападение от космоса или при опасност от ракетна атака са на таблото до входа и всеки може да се запознае с тях. Ако вече сте ги чели, прочетете ги отново.

Трето, в случай че бъде обявена опасност от нападение, долупосочените братя да се явят във вътрешния двор на абатството за специални инструкции. Ако не последва съобщение за опасност от нападение, същите братя да се явят там, въпреки това, направо след утринната църковна служба и възнасянето на възхвала. Техните имена са: братята Джошуа, Кристофър, Августин, Самюел, Джеймс…

В напрегнато мълчание монасите слушаха, но не показваха чувствата си. Общо бяха произнесени двадесет и седем имена, но сред тях нямаше нито един послушник. Някои от тях бяха на знаменити учени, но се срещаха сред тях и имена на чистач и готвач. На пръв поглед изглеждаше, че имената случайно се вадят от картотека. Когато отец Ласки приключи с четенето на списъка, някои от братята започнаха да се поглеждат един друг.

— И тази същата група трябва да се яви в клиниката за пълно медицинско изследване утре, след утринната служба — завърши приорът. Той въпросително погледна Зерчи. — Домине?…

— Да, още нещо — каза абатът, като приближи аналоя. — Братя, не трябва да смятате, че нещата отиват към война. Хайде да си спомним, че Луцифер бе с нас този път почти две столетия. И за това време падна два пъти и то в размери по-малки от един мегатон. Всички знаем, какво можеше да се случи, ако това беше война. Генетичният оток е непрекъснато с нас от този миг, когато Човекът се опита да се самоунищожи. Тогава, във времената на светия Лейбовиц, те може и да не са знаели за последствията. Или са го знаели, но не са могли да повярват напълно, докато не са го изпитали… като дете, което знае какво може да направи зареденият пистолет, но никога преди това не е дръпвало спусъка. Те още не са били видели милионите трупове. Не са видели мъртвородените, чудовищата, изгубили човешки облик, тълпите от ослепели. Те не са видели безумието, убийствата и унищожението без каквато и да е причина. Тогава са направили това и са видели последствията.

Сега… сега князете, президентите, президиумите знаят за всичко това с абсолютна сигурност. Виждат го по децата, които те са родили и са изпратили в приютите за уроди. Знаят го и трябва да опазят мира. Не Христовия мир, разбира се, но все пак този мир, който съществуваше до неотдавна — само два въоръжени инцидента за толкова столетия. Сега те притежават горчив опит. Те не могат да направят това отново, деца мои. Само раса от идиоти би могла да…

Той спря. Някакъв човек се усмихваше. И макар усмивката му да беше едва забележима, сред морето от сериозни лица изглеждаше като муха в буркан със сметана. Старецът продължаваше да се усмихва все така криво. Той седеше на „масата за бедни“ с други, случайни скитници — старик с побеляла брада, пожълтяла под брадичката. Вместо облекло носеше платнен чувал с отвори за ръцете. Той продължаваше да се усмихва на Зерчи. Изглеждаше стар като обветрена стена. Зерчи се опита да прогони мисълта, че вече някъде го беше виждал. Той завърши речта си. Като се връщаше на мястото си, скитникът любезно му кимна и Зерчи го приближи.

— Мога ли да попитам, кой сте вие? Виждал ли съм ви по-рано?

— Моето име е Лазар — каза скитникът.

Доктор Зерчи поклати глава и продължи. Лазар? Стариците в окръга говореха нещо за това… но то беше някакъв глупав мит. Казваха, че бил изпратен да се скита от Христос, но досега не е кръстен. И все пак, чувството, че някъде е виждал стареца, не напускаше абата.

— Възнесете хляба за благословия — каза той и с това приключи забавянето на вечерята.

След възнасянето на молитвата абатът отново погледна към масата за бедни. Старецът се занимаваше със супата си. Като трепна, отец Зерчи отмести поглед и трапезата продължи в тържествена тишина.

Вечерното богослужение тази вечер беше особено проникновено.

След всичко това брат Джошуа спа лошо. В съня си отново срещна мис Грейлис. Тук беше и хирургът, точеше си ножа и казваше: „Този израстък трябва да се премахне, докато не се е превърнал в злокачествено образувание“. И Рейчъл отвори очи и се опита да заговори с Джошуа, но той я чуваше лошо и не можеше да разбере съвсем нищо.

— Аз съм правилно изключение — сякаш казваше тя.

Той не можеше да направи нищо. Сякаш на пътя му беше израснала прозрачна стена. Спря се и се опита да прочете по устните й. „Аз съм, аз съм…“

— Аз съм непорочно зачатие — достигна до слуха му сънен шепот.

Той се опита да премине стената и да я защити от ножа, но беше много късно и след всичко остана много-много кръв. Той се събуди с ужас от този богохулен кошмар и дълго се моли, но веднага щом заспа, отново видя мисис Грейлис.

Това беше безкрайна нощ — нощ, принадлежаща на Луцифер. Това беше нощта в която силите на Атлантическата Коалиция нападнаха космическите полигони на Азия.

Последва мигновено възмездие и древният град загина.

26

„Говори аварийната радиотранслационна мрежа за предупреждаване — говореше дикторът, когато Джошуа на следващата сутрин влезе в кабинета на абата. — Съобщаваме последния бюлетин за пробите от радиоактивни замърсявания от вражеските ракети, атакували Тексаркана…“

— Викали сте ме, домине?

Зерчи с жест го помоли да седне и да запази тишина, като му посочи креслото. Лицето на свещеника изглеждаше напрегнато и безкръвно — сиво-стоманена маска на ледено самообладание. С мрачен вид те слушаха гласа, който ту се усилваше, ту отслабваше — през интервал от четири секунди радиостанцията ту се включваше, ту се изключваше, за да попречи на вражеските локатори да я засекат.

„… но отначало — съобщение, което току-що бе публикувано от върховното командване. Кралското семейство е в безопасност. Съобщава се, че Регентският Съвет по време на вражеския удар се е намирал извън града. Няма и не се очакват съобщения за вълнения сред гражданското население извън зоната на катастрофата.

Всемирният съвет издаде заповед за прекратяване на огъня и за отменяне на обявяването извън закона и смъртните присъди за отговорните глави на правителството на двете страни. След като бъде отменена, присъдата може да бъде изпълнена само в случай, ако заповедта не бъде изпълнена. Двете правителства телеграфирали на Съвета за своето незабавно признаване на заповедта и, следователно, има голяма вероятност стълкновението да се прекрати четири часа след неговото начало под форма на превантивно нападение на някои нелегални космически полигони. С внезапната атака космическите сили на Атлантическата конфедерация миналата нощ са разрушили три скрити ракетни бази на Азия върху обратната страна на Луната и напълно са унищожили вражеска космическа станция, включена в системата за насочване на ракетите космос-земя. Очаквало се е, че врагът ще нанесе ответен удар по нашите космически сили, но варварското нападение на нашата столица е акт на безразсъдство, който никой не е могъл да предвиди.

«Специален бюлетин»: Нашето правителство току-що е съобщило за своето намерение да съблюдава прекратяване на огъня в продължение на десет дни, ако вражеската страна се съгласи на незабавна среща на министрите на външните работи и военните ръководители на Гуам. Очаква се, че вражеската страна ще се съгласи.“

— Десет дни — въздъхна тежко абатът. — Имаме много малко време.

„… Азиатското радио обаче още настоява, че неотдавнашната термоядрена катастрофа в Иту Ване, взела около осем хиляди жертви, е предизвикана от отклонила се от курса ракета на Атлантическата Конфедерация и разрушението на Тексаркана е било, съответно, контрамярка…“

Абатът щракна превключвателя.

— Къде е истината? — попита той тихо. — На какво да се вярва? Или работата съвсем не е в това? Когато на масово убийство се отговаря с масово убийство, на насилието с насилие, на ненавистта с ненавист, то е безсмислено да се питаш, чия брадва е по-кървава. Злото се наслагва върху зло и зло докарва. Има ли някакво оправдание нашата „полицейска акция“ в космоса? Как да разберем? Разбира се, не може да има никакво оправдание за това, което те направиха… или има? Знаем само това, което чуваме от това тук, а то е един заложник. Азиатското радио е длъжно да казва само това, което няма да предизвика недоволството на правителството му, а нашето — това, което по никакъв начин няма да дразни нашата възвишено-патриотична и доста самоуверена тълпа, и това, което така или иначе е принудено да каже нашето правителство. Има ли разлика? Господи боже, ако са покрили както следва Тексаркана, там трябва да има половин милион мъртви. Ще се пръсна от думи, които по-рано не съм и чувал. Жабешки тор. Гной от вещица. Душевна гангрена. Вечно мозъчно загниване. Разбирате ли ме, братко? И Христос е дишал отровения въздух заедно с нас… какво смирено величие на нашия всемогъщ Господ! Какво съвършено чувство за хумор — да стане един от нас! Владетел на вселената, разпънат на кръста като нас, подобните му, като обикновен еврейски разбойник. Казват, че Луцифер е бил смъкнат от небесата за отказ да се поклони на въплъщението на мира. Нечистия навярно е нямал никакво чувство за хумор! Бог на Йаков, точно както и Бог на Каин! Защо пак правят това?

Прости ми, аз бълнувам — добави той, обръщайки се по-скоро към дървената старинна статуя на светия Лейбовиц, отколкото към Джошуа, стоящ в ъгъла на кабинета. Той прекрати движението си по стаята и се втренчи в лицето на статуята. Изваянието беше старо, много старо. Един от предишните абати беше изпратил статуята долу в подземното хранилище и там тя беше престояла дълго в тъмнина и мръсотия. Времето беше издълбало дървесината между годишните кръгове, така че лицето й беше дълбоко набраздено. Светията се усмихваше малко иронично. Заради тази усмивка Зерчи спаси статуята от забвение.

— Видяхте ли снощи старика-странник в нашата трапезария? — попита внезапно той, все още вгледан с любопитство в усмивката на статуята.

— Не забелязах, домине, но защо?

— Нищо, мисля че просто ми се привижда.

Той побутна с пръст купчината съчки, върху които стоеше древния мъченик. „Ето къде стоим сега — помисли той. — Върху омазнени подпалки от минали грехове. И сред тях — моите, на Адам, Ирод, Иуда, Ханеган, всеки и всички. Всички. Винаги достигат апогей в държавният колос, кой знае защо се покриват с плаща на божествеността и падат, сразени от гнева на небесата. Защо? Достатъчно силно крещяхме, че на Бог са подвластни както хората, така и самите народи. Кесарят — той е от божиите полицаи, а не негов пълномощен посланик или наследник. През всички времена, всички народи: «Всеки, който въздига някаква раса или страна с особено държавно устройство, или притежаващ власт… всеки, който издига тези народи над нивото на тяхното действително значение и ги обожествява до нивото на идолопоклонничество, изменя и извращава реда в света, замислен и създаден от бога…» Това от къде е? Пий XI — помисли той неуверено — преди осемнадесет века. А нима тези кесари, които някога разрушиха света, не бяха обожествявани? При това с пълното съгласие на хората… тази тълпа, която крещеше: «Nom Havemus regem nisicaesarem»97, тази тълпа, която измъчваше Лейбовиц пред лицето му, въплъщение Божие, осмяно и оплюто…“

— Отново се обожествяват кесарите…

— Да, домине?

— Да оставим това. Братята още ли са във вътрешния двор?

— Когато идвах, половината бяха още там. Да погледна ли?

— Да, а после се върнете. Трябва да ви кажа нещо, преди да се срещнем с тях.

Докато Джошуа отсъствуваше, абатът извади от сейфа в стената документите, касаещи плана „Quo peregrinate“.

— Прочетете краткото съдържание на плана — заповяда той на монаха, когато се върна. — Прегледайте списъка на организационните мерки и основните процедурни принципи. Трябва да ги изучите подробно, но това по-късно.

Докато Джошуа четеше, апаратът за свръзка забръмча.

— Преподобни отец Джетра Зерчи, абат, моля, — монотонно произнесе гласът на робота-оператор.

— Аз съм.

— Бърза телеграма от кардинал сър Ерик Хофстроф от Новия Рим. Сега няма наблизо никой от куриерите. Да ви я прочета ли?

— Да, четете. По-късно ще изпратя някой за копието.

— Текстът гласи: „Crex peregrinus erit. Quam primum est factum suscipiendum vobis, jussu SactaeSedis. Suscipite ergo operis patem prdini vestro propriam…“98

— Бихте ли прочели телеграмата в превод на югозападен.

Операторът го направи, нямаше нищо необичайно в телеграмата. Беше потвърждение на плана и заповед да се ускори изпълнението му.

— Потвърждавам получаването — съобщи роботът накрая. — Какъв ще бъде отговорът?

— Отговорът е такъв: „Eminentissimo Domino Eric cardinal Hoffstrall absuquitur Jethra Zerchius, AOL, Abbas. Ad has res disputandas iam coegi discessuros fraters ut hodie parati dimitti Roman prima aerisnave possint.“99 Край на текста.

— Повтарям: „Eminentissimo…“

— Не трябва. Това е всичко. Край.

Джошуа приключи с четенето. Той затвори папката и бавно вдигна очи.

— Готови ли сте да приемете кръста? — попита абатът.

— Аз… аз не съм сигурен, че разбрах всичко… — Монахът пребледня.

— Вчера ви зададох три въпроса. Сега искам отговор на тях.

— Искам да отлетя.

— Трябва да получа отговор и на другите два.

— Не съм съвсем уверен в призванието, домине.

— Послушайте, трябва да вземете решение. Макар да имате по-малък опит със звездолетите от някои други, само вие сте посветен в духовен сан. Някой трябва частично да бъде освободен от техническите проблеми, за да поеме пастирските и административни задължения. Казах ви, че участието в експедицията не означава напускане на ордена; просто групата ви ще бъде независима част от ордена, със свой духовен наставник. Разбира се, игуменът ще бъде избран с тайно гласуване от членовете на ордена, но вие сте най-предпочитаният кандидат, само ако чувствате призвание към духовен живот. Е, имате ли го или не? Това трябва да решите и то доста бързо.

— Но, преподобни отче, аз още не съм съвсем готов…

— Това не е толкова важно. Освен двадесет и седем души екипаж — а те са все членове на нашия орден — ще полетят и други: шест сестри и дванадесет деца от школата на свети Йосиф, двама учени и три епископа, двама от които посветени току-що. Те могат да въвеждат в сан, а тъй като единият от тях представя светия отец, то те притежават власт и да посвещават епископи. Те ще ви въведат в сан, когато сметнат, че сте готови. Ще имате достатъчно време, в космоса ще бъдете няколко години, но бихме искали да знаем, чувствувате ли призвание и да го разберем сега.

Брат Джошуа вдигна бързо очи, а после поклати глава.

— Не зная.

— Може би трябва да помислите половин час? Или чаша вода? Така пребледняхте… Казвам ви, сине мой, че ако се каните да ръководите общността, трябва да сте в състояние да решавате такива въпроси моментално, а не да ги отлагате. Трябва да решите веднага. Е, можете ли да кажете нещо?

— Домине, аз… аз не съм уверен…

— Ама че сте досаден. Готов ли сте да пъхнете главата си в примката, сине мой? Или още не сте привикнали на това? Ще бъдете призван да станете магарето, на което Христос е влязъл в Йерусалим, но това е тежък товар, който може да пречупи гръбнака ви, защото съдържа всички грехове на света.

— Аз не мисля, че ще мога…

— Да мърмориш и хриптиш. Затова пък знаеш да ръмжиш, а това е хубаво за водач на група. Послушайте, никой от нас „не може“ истински. Но трябва да опитаме и ще опитаме. Този опит може да ви унищожи, но ние сме готови за това. Нашият орден имаше абати от злато, абати от студена, твърда стомана, абати от меко олово и никой от тях „не можеше“, макар някои да бяха по-способни от някои светии. По волята на небето златото се смачка, стоманата стана крехка и чуплива, оловото на прах. Колкото до мен, ще съм напълно доволен да бъда живак. Ще се разпадам на отделни капки, но рано или късно отново ще бъда едно цяло. Чувствувам, че отново е дошло време да се разпръснем на капки, и, вероятно, този път завинаги. А вие, сине мой, от какво сте направен?

— Аз съм от месо, кости и кучешки опашки, и ужасно се страхувам, преподобни отче.

— Стоманата стене, когато я коват, тя се задъхва, когато я закаляват. Тя се чупи от прекомерно натоварване. Мисля, че дори стоманата се страхува, сине мой. Искате ли половин час за размисъл? Глътка вода? Глътка въздух? Престанете да треперите. Ако от това ви се повръща, бръкнете в устата си и повърнете. Ако ви ужасява, крещете с всичка сила. И, както и да ви подействува, молете се. А преди месата елате в църквата и ни кажете от какво е направен този монах. Орденът се разделя и тази част от нас, която се отправя в космическите пространства, заминава завинаги. Чувствувате ли призвание завинаги да станете техен пастир? Идете и решете.

— Мисля, че нямам друг изход.

— Имате. Стига да кажете: „Не чувствувам призвание към това“. Тогава ще бъде избран някой друг и толкова. Но вървете и се успокойте, а после елате при нас в църквата с твърдо решение. Аз отивам там веднага.

Абатът стана и освободи монаха.

Във вътрешния двор беше съвсем тъмно, като само тънка ивица светлина се процеждаше под вратите на храма. Прашна завеса закриваше звездите. На изток нямаше признаци за разсъмване. Брат Джошуа бродеше в тъмнината, докато не се спъна в бордюра, заграждащ розите. Той седна върху него, подпря брадичка с юмрук и се замисли.

От църквата се дочуваше тихият припев на хора: „Exit, domine, potentiam tuam, et veni, ut salvos… — яви, Господи, своята мощ и ела да ни защитиш“. Тази молитвена въздишка ще се раздава пак и пак, докато имат дъх. Дори ако братята го считат безполезно.

Но те не могат да знаят, дали е безполезно. Или могат? Ако Рим има поне малка надежда, тогава защо да се изпраща звездолет? Защо, ако вярват, че молитвите им за Земята ще стигнат до Господа? Няма ли да бъде звездолетът акт на отчаяние и неверие?

„“Retrake me, Satanus, et discede!„100 — помисли той. — Звездолетът — това е надеждата за свят някъде, ако не тук и сега, то, възможно е, на планетата Алфа Центавър или Бета Хидра, или на тази вече съвсем далечна планета — как беше — в съзвездието Скорпион. Надежда, а не отчаяние, ти, подли развратнико. Една безкрайно измъчена надежда, почти безнадеждна; надеждата, която някога казала на Лот: «Изтърси праха от сандалите си и върви с проповед от Содом към Гомора». Тази истина не е за Земята, тя е за човешката душа и човешката същност някъде там, на друго място. Когато Луцифер надвисна над света, да не се изпрати кораб щеше да бъде акт на гордост. Някога такова подло същество беше изкушавало Господа наш: «Ако ти си Син Божи, слез от стола си и нека ангелите те поддържат».

Твърде пламенното упование на Земята накара хората да се опитат да създадат земен рай и те най-после се отчаяха…“

Някой отвори вратата на храма. Монасите тихо се разотидоха по килиите си. Осветлението в църквата понамаля; светеха само няколко свещи и приглушената червена светлина от олтарния светилник. Двадесетте и шест негови братя чакаха с преклонени колена. Някой притвори вратата, но той все още виждаше червената точка на кандилото. Огънчето беше запалено за поклонение, но светеше за Негова възхвала, светеше нежно, заради обожанието. Огънят, най-великият от всички елементи на света, но още и неделима част от ада. Любовен пламък насред храма, той бе изгорил живота в града през тази нощ и бе изригнал отровата си върху Земята. Колко странно, че Бог вещаеше от горящия храст, че човекът ще превърне символа на небето в символ на ад.

Той отново вдигна очи към замъгленото небе. Казват, че и там няма да открият Едем. И в този момент има хора, които далече от тук гледат към чуждите слънца в чуждите небеса, дишат чуждия въздух, орат чуждата земя. В светове със замръзнала екваториална тундра, подобни на Арктика, но наситени с изпарения от джунглите. Вероятно, много по-бедни от Земята, даващи възможност на човека само да преживява както може с пот на чело. Малко бяха тези колониалисти от рода Homo lokuah nonmunquam sapiens101 — само няколко колонии от неспокойното човечество, получаващи мизерна помощ от далечната Земя. А сега те въобще не ще могат да разчитат на тази помощ там, на своите нови не-Едеми, приличащи на рай дори по-малко и от Земята. За тяхно щастие, разбира се. Сурови и строги дойдоха хората да построят своя рай, и колкото повече напредваха, толкова повече се тревожеха поради своята същност. Те създаваха райските си градини и ставаха все по-нещастни, колкото повече се разрастваше богатството им и тяхната сила и красота. Вероятно тогава успяваха да видят, че в тази градина липсват дървета или храсти, които не можеха да виреят там. Когато светът затъва в мрак или гнусотия, може да се вярва в съвършенство и да съществува стремеж към него. Но когато светът се освети от разум и богатство, той започна да усеща колко е тясно игленото ухо и това бе толкова мъчително за него, той повече не желаеше нито да вярва, нито да се труди. Да, отново бяха стигнали до разрушение на Земния рай, цивилизования, изпълнен със знания, за да го разкъсат отново на части, за да може Човекът отново да се надява, докато потъва в отвратителния мрак.

„А «Книга на Паметта» трябва да се отнесе с кораба! Не е ли тя проклятието?… Discede, seductor informis!“102

Това знание нямаше да бъде проклятие, ако човекът не го беше извратил, както тази нощ бе извратен огънят…

„Защо трябва да тръгна, Господи? — питаше той. — И трябва ли? И какво се опитвам да реша: да тръгна или да откажа? Но това отдавна е решено: много отдавна получих призив. Следователно, ergediamur tellure103 е за мен обет, който вече съм дал. И така, аз тръгвам. Но да сложат длан на рамото ми и да ме призоват да стана свещеник, даже абат, да ме изпратя да закрилям душите на моите братя? Трябва ли преподобният отец да настоява за това? Но той не настоява, той само иска да знае, дали Бог го иска. Ако не беше това ужасно бързане…

Той действително ли е така уверен в мен? За да ми възложи това, трябва да е по-уверен от самия мен.

Яви се, знамение, яви се! Пръстът на съдбата изглежда винаги така отдалечен, но изведнъж се оказва, че сочи точно тебе, точно в този миг. Точно сега, в този миг — това, вероятно, значи съдба.

Не е ли достатъчно, че той е уверен в мен? Не, не е. Но Бог, така или иначе, трябва да е уверен. След половин час… Дори по-малко. Audi me, domine,104 — бъди милостив, Господи. Аз съм само една от твоите твари от днешното поколение, молеща за нещо — за знание, за чудо, за знамение. Аз нямам време да реша сам.“

Той започна да нервничи. Какво пълзи там?

Той чу тих шепот под розовия храст зад себе си. Нещото спря и отново запълзя. Беше ли това пълзене небесен знак? Може би чудо или знамение? Може би псалмът „Negotium perambulalans in tenebris“.105

Можеше да е предвестие за удар в гърба? Навярно е скорец. Чул съм само шумоленето. Веднъж с удар в гърба беше убит във вътрешния двор брат Хегон, но… Нещото отново запълзя, като се влачеше бавно по листата. Знамение ли ще е или ще изпълзи и ще го ужили в гърба?

От храма пак се дочу молитвата: „Reminiscientur et convertentur ad Domini universi fines terrae. Et adorabunt in conspectu universae familiae gentium. Quoniam Domini est regnum; et ipse dominabitur…“106

Странни думи за такава нощ.

Пълзенето неочаквано престана. Беше ли то вече зад гърба му? „Наистина, Господи, знамението не е така съществено. Наистина, аз…“

Нещо леко докосна китката му. Той скочи и с вопъл се отдръпна от розовия храст. Грабна камък и го запрати в храста. Грохотът беше по-силен от очакваното. Той смутено се почеса по главата. Чакаше. От храста не се появи нищо. Нищо не беше пълзяло. Той хвърли още един път. Пак така силно изтрополя. Да молиш за знамение и когато се появи да го замерваш с камъни — това е човешката същност.

Розовият език на изгрева започна да облизва звездите от небето. Скоро трябва да се яви при абата с отговор. Какво да му каже?

Брат Джошуа се отправи към църквата, защото някой отвори и се огледа навън… него ли търсеха?

„Един хляб и едно тяло сме ние и всички от едно тяло и от една чаша ще вкусим“… — дочу се от църквата.

Задържа се на прага, за да погледне назад, „това беше изкушение, нали? — помисли той. — Ти го изпрати, защото знаеше, че ще хвърля камък по него?“

След миг влезе тихо и отиде да преклони колене заедно с братята. Гласът му се сля с техния в обща молитва. За известно време, сред събраните тук космически скиталци, той престана да размишлява. „Annuntiabitur Domino generatia ventura…107

И ще признаят грядущите поколения Бога, ще явят небесата в бъдеще справедливост за хората, които ще бъдат родени, които ще бъдат от Бога създадени…“

Когато отново дойде на себе си видя, че абатът се отправя към него. Брат Джошуа преклони колене пред него.

— Готов ли си, сине мой, да приемеш бремето? — прошепна абатът.

— Ако ме пожелаят — отговори тихо монахът — honorem accipiam.108

Абатът се усмихна.

— Лошо сте ме слушали. Аз казах „бреме“ а не „чест“. Crusts autem „onis“ it audisti ut „honorem“, nihilo errasti auribus.109

— Accipiam110 — повтори монахът.

— Уверен ли сте?

— Ако ме изберат, ще стана уверен.

— Това е достатъчно.

С това приключиха. Когато изгря слънцето, пастирът, който щеше да поведе стадото, вече беше избран.

След това отслужиха меса за богомолците и странниците.

Да се запази самолет за Новия Рим се оказа доста трудно. Още по-трудно беше да се получи разрешение за полет: целият граждански въздушен флот беше под командуването на военните и разрешението трябваше да се получи от тях. Местният отдел по вътрешна безопасност им отказа. Ако абат Зерчи не беше осведомен, че еди-кой си маршал от авиацията и някой си архиепископ са приятели, двадесетте и шест книжари с торбите трябваше да пристигнат в Новия Рим пеша, а не със свръхзвуков реактивен самолет. До следобед, обаче, разрешението се получи. Преди излитането абат Зерчи се качи на борда на самолета за последно сбогом.

— Вие ставате продължители на нашия орден — каза им той. — С вас ще изпратим и апостолското благословление, и, вероятно, престола на Свети Петър. Не-не — добави в отговор на изумения шепот на монасите. — Не негово светейшество. Не съм ви го казвал преди, но ако със Земята се случи най-лошото, ще се свика колегия на кардиналите… или каквото е останало от нея. Колонията на Центавър тогава ще бъде обявена за отделна църква, с пълна патриаршеска автокефалия, която ще премине към съпровождащия ви кардинал. Ако наказанието ни постигне тук, към него ще премине и цялото земно наследство на Петър. И макар животът на Земята да е унищожен — избави ни, о боже! — докато Човекът съществува някъде, делото на Свети Петър не може да бъде унищожено. Много хора смятат, че щом проклятието падне върху Земята и върху нея не остане нищо живо, то към вашия кардинал трябва да премине и папството по съответните принципи на епископията. Но това не ви засяга непосредствено, братя и синове мои, макар че ще бъдете свързани с вашия глава с особени обети, наподобяващи тези, които свързват папата с йезуитите.

Ще бъдете в Космоса дълги години. Корабът ще стане ваш манастир. Когато бъде основана нова епархия в колонията на Центавър, ще създадете там Дом за Странствуващи Монаси от ордена на свети Лейбовиц. Но корабът трябва да остане във вашите ръце, както и Книгата на Паметта. Ако цивилизацията или останките от нея съумее да се обоснове на Центавър, ще изпратите посланици към другите колониални светове и след време, навярно, към колониите на техните колонии. Където и да се отправи Човекът, вие и вашите приемници трябва да вървите след него. А заедно с вас и записките и възпоминанията за повече от четири хиляди години. Някои от вас, или тези след вас, ще станат бедни монаси и странници, проповядващи хрониката на Земята и химните в чест на Разпнатия от народите и културите, които в бъдеще могат да възникнат от групите на колонистите. Защото някои могат да забравят вярата. Проповядвайте им и приемайте в ордена тези, които чувстват призвание. Направете ги свои приемници. Бъдете за Човека паметта за Земята, неговият първороден източник. Помнете за тази Земя. Никога не я забравяйте, но… и никога не се завръщайте. — Гласът на Зерчи прегракна и заглъхна. — Ако някога се върнете, може да срещнете по източната част на Земята архангел, който с огнен меч да охранява подстъпите към нея. Аз предчувствам това. Вашият дом в бъдеще ще стане космосът. Това е още по-безлюдна пустиня от нашата. Господ да ви благослови и се молете за нас.

Преди да напусне самолета, той мина между седалките, като се спираше до всяка, за да благослови и прегърне всеки поотделно. Самолетът тръгна към пистата за излитане и скоро се издигна във висините. Зерчи дълго гледа след него, докато той не изчезна във вечерното небе. След това се отправи към абатството, при останките от своето папство. На борда на самолета той говори така, сякаш съдбата на групата на брат Джошуа беше ясна като утринната молитва, предписана за службата утре. Но те всички знаеха, че той само изрецитира горделивия план, основан не на увереността, а просто на надеждата. За групата на брат Джошуа това беше само първата крачка от техния дълъг и пълен със съмнения път, новият изход от Египет под Божието покровителство, комуто вероятно вече беше втръснало от човешката раса.

Участта на останалите беше къде по-проста: оставаше им просто да чакат края и да се молят той да не настъпи.

27

„Площта, върху която са паднали радиоактивните отпадъци, не се увеличава — съобщи дикторът последните известия — и опасността от разнасянето им от вятъра почти изчезна…“

— В края на краищата нищо от най-лошото още не е станало — отбеляза гостът на абата. — До сега бяхме в безопасност. Изглежда и занапред ще останем в безопасност, ако конференцията не се провали.

— Ще видим — промърмори Зерчи. — Хайде засега да чуем радиото.

„Последната оценка на жертвите — продължи дикторът — през деветия ден от разрушаване на столицата, дава цифрата два милиона и осемдесет хиляди човека. Повече от половината са жители на столицата. Останалите — население от покрайнините и от областите, върху които е разнесен радиоактивният облак, и където, както е известно, радиацията е достигнала критично ниво. Експертите предполагат, че тези цифри могат да нараснат, ако се получат съобщения за нови случаи на разнасяне на облака.

Нашата радиостанция има нареждане по време на извънредното положение два пъти на ден да предава следното съобщение: «Наредбите на граждански закон 10-В-Е–3Е забраняват на частни лица по какъвто и да е начин да предприемат евтаназия към жертви на радиационно отравяне. Жертвите, подложени на облъчване, или тези, които считат, че са облъчени над критичната доза следва да се обърнат към най-близката станция за помощ на Зелена звезда, където член на градската магистратура е упълномощен да издава повиквателни mori vult111 на всеки, който по определен начин ще бъде признат за безнадежден, и ако пострадалият поиска евтаназия. Която и да е жертва на радиацията, който посегне на живота си по друг начин, освен предписания от закона, ще бъде признат за самоубиец и ще подложи на съмнение правата на своите наследници и изискванията за застраховките и другите придобивки, а също и на правото на помощ на жертвите на радиацията в съответствие със законодателството. Нещо повече, на всеки гражданин, който помага на такъв самоубиец, може да бъде предявено обвинение в убийство. Актът за радиационно бедствие санкционира евтаназията само в съответствие с надлежен законен процес. За сериозните случаи на радиационни заболявания е необходимо да се съобщава на станциите за бърза помощ на Зелената…»“

Зерчи така рязко изключи приемника, че счупи ключа. Той скочи от креслото и спря до прозореца, загледан надолу, към вътрешния двор, където тълпа бежанци обикаляше около набързо направените маси. Абатството, старото и новото, беше наводнено от хора от всички възрасти и съсловия, чиито къщи се бяха оказали в поразените райони. Абатът се постара бързо да реконструира закритите зони и предостави на бежанците достъп навсякъде, освен до монашеските спални. Надписът отвън на вратата беше свален, защото трябваше да нахранят, облекат и предоставят покрив на жените и децата.

Той наблюдаваше двама послушници, които носеха димящ котел от временната кухня. Сложиха го на масата и започнаха да разсипват супата.

Гостът на абата се изкашля и неспокойно се размърда. Абатът се обърна.

— Но това е къде по-добре — каза гостът, — отколкото да оставиш хората да умират от бавна смърт.

— Нима? За кого е „по-добре“? За чистачите по улиците? По-добре живите тела сами да отиват на заколение, докато още могат да се движат? По-малко неприятни сцени? По-малко ужас? По-малко безпорядък? Милиони трупове наоколо напълно могат да предизвикат въстание против тези, които са отговорни. Ето какво вие и вашето правителство разбирате под „по-добре“, нали?

— Аз не мога да кажа нищо за правителството — каза гостът с едва забележимо напрежение в гласа. — Под „по-добре“ аз разбирам милосърдие. Аз не се каня да обсъждам с вас теологичния ви морал. Ако мислите, че имате душа, която бог може да изпрати в ада, щом изберете да умрете не безболезнено, а в ужасни мъки — мислете си и постъпете съответно. Но вие сте малцинство, сам знаете. Аз не съм съгласен с вас, но нека да не го обсъждаме.

— Простете ми — каза абатът. — Аз също не съм готов да обсъждам с вас нашия теологичен морал. Говорех само за това, какъв спектакъл е тази масова евтаназия в смисъл на човешки подбуди. Самото съществуване на „Акт за радиационно бедствие“ и други подобни закони в други страни правят съвършено очевиден този факт, че правителствата напълно осъзнават последствията от нова война, но вместо да се опитат да направят това престъпление невъзможно, те предварително предвиждат последствията от него. Нима този факт е без значение за вас, докторе?

— Разбира се, че не, отче. Лично аз съм пацифист. Но в момента живеем в такъв свят, какъвто си е. И ако не можем да постигнем съгласие и да направим войната невъзможна, не е ли по-добре да предвидим някои мерки, за да не бъдем изненадани от последствията?

— И да, и не. Да, ако очакваме престъпление от други. Не, ако очакваме собственото си престъпление. И все пак не, ако мерките по смекчаване последствията от престъплението, също са престъпни.

Гостът сви рамене.

— Вие имате предвид евтаназията ли? Съжалявам, но предполагам, че законите на обществото винаги са в известна степен престъпни. Разбирам, че не можете да се съгласите с това. Действително, има лоши, недостатъчно обмислени закони. Но ми се струва, че в случая имаме добър закон. Ако вярвах, че притежавам душа, а на небесата седи сърдит бог, бих могъл да се съглася с вас.

Абат Зерчи само се усмихна.

— Вие не притежавате душа, докторе. Вие сам сте душата. Вие притежавате тяло и то само временно.

Гостът се разсмя вежливо.

— Семантична бъркотия.

— Да, но кой се е объркал?

— Хайде да не се караме, свети отче. Аз не съм от персонала на бригадата за милосърдие. Аз работя в групата за изследване на облъчените и ние не умъртвяваме никого.

Абат Зерчи известно време мълчаливо разглежда събеседника си. Той беше среден на ръст, мускулест мъж с приятно закръглено лице и олисяло теме, загорял и покрит с лунички. Носеше зелена униформа, на коленете му лежеше шапка с емблемата на Зелената звезда.

Действително, защо се сърди? Този човек е медик, а не палач. Някои дейности на Зелената Звезда наистина заслужаваха уважение. Това, че в отделни случаи Зелената Звезда вършеше зло, според Зерчи, не беше основание да се отрича изцяло дейността й. Обществото, общо взето, се отнасяше към нея доброжелателно, служителите й се ползуваха с уважение. Докторът се опитваше да бъде дружелюбен. Молбата му изглеждаше доста проста. Той нищо не изискваше, за нищо не настояваше и все пак абатът се колебаеше да каже „да“.

— Работата, която искате да проведете тук, ще изисква ли много време?

— Мисля, не повече от два дни — кимна отрицателно докторът. — Имаме две преносими лаборатории. Можем да ги докараме в двора ви, да съединим два трейлера заедно и веднага да започнем. Първо ще се заемем с явните случаи на облъчване и с ранените. Ще лекуваме само неотложните случаи. Нашата задача е клиничното изследване. Заболелите ще получат медицинска помощ в един от извънредните лагери.

— А най-тежко болните ще получат в „лагерите за милосърдие“ и още нещо, нали?

Гостът се намръщи.

— Само ако пожелаят да отидат там. Никой няма да ги принуди да отидат там.

— Но вие им изписвате пропуск, който им дава възможност да отидат там.

— Аз им издавам едни червени картички, вярно е. Мога да им ги издам и в този случай. Тук…

Той порови в джоба на сакото си и извади червена картичка, приличаща на етикет за багаж, с връвчица за окачване на копче или тока на колан. Той я хвърли на масата.

— Бланка форма „критична доза“. Ето я. Прочетете я. В нея се съобщава, че този човек е болен, много болен. А ето… ето и зелената картичка. В нея се казва, че при този човек всичко е наред и той няма причини да се безпокои. Погледнете внимателно червената картичка. „Оценка на облъчването в радиационни единици“. „Състав на кръвта.“ „Анализ на урината.“ От една страна е същата, като зелената. От друга — зелената е празна, но погледнете обратната страна на червената. Тук са напечатани извадки от гражданския закон 10-В-Р–3Е. Трябва да са там, съгласно закона. Човекът е длъжен да ги прочете, на него трябва да му бъдат разяснени правата му. Какво от това ще възприеме е негова лична работа. А сега, ако предпочитате да разположим нашите преносими лаборатории надолу по шосето, можем…

— Вие само му прочитате това и нищо повече? Нищо друго?

Докторът помълча.

— Аз, разбира се, съм длъжен да му обясня това, което не е разбрал. — Той отново помълча, като с труд сдържаше раздразнението си. — Господи боже, свети отче, ако казвате на човек, че състоянието му е безнадеждно, какво още можете да добавите? Да му прочетете няколко параграфа от закона, да му посочите вратата и да кажете: „Следващият, моля“? Или: „Вие се отправяте към смъртта, така че — на добър път“? Разбира се, ако имате поне малко чувство за хуманност, няма да седнете да му говорите нито едното, нито другото!

— Това го разбирам. Но искам да знам още нещо. Съветвате ли, като лекар, безнадеждните да отиват в „лагера за милосърдие“?

— Аз… — Докторът млъкна и притвори очи. Отпусна глава и леко потръпна. — Разбира се, че ги съветвам — каза той накрая. — Ако видите това, което аз съм видял, вие щяхте да правите същото. Естествено, че ги съветвам.

— Тук няма да правите това.

— Тогава ние… — Докторът сподави раздразнението си. Той започна да си слага шапката, но после спря, хвърли я в креслото, отиде до прозореца и мрачно се загледа надолу, към вътрешния двор, а после нагоре по посока на шосето.

— Виждам крайпътен парк. Можем да разгърнем съоръженията си и там. Но това е на две мили от тук. Повечето от тях ще трябва първо да успеят да дойдат до там. Погледнете ги — те са болни, ранени и изплашени. Сред тях има и деца — уморени, осакатени и нещастни. И вие искате да накараме тези нещастници да тръгнат надолу по шосето, да седят в праха под слънцето и…

— Разбира се, че не искам това — каза абатът. — Послушайте, нали казахте, че някакъв човечен закон ви задължава да прочетете и обясните това на обречените. По същество аз не възразявам против това. Дайте кесаревото на кесаря в пълна степен, щом така изисква законът от вас. Само разберете, че аз се подчинявам на друг закон, който не ми позволява да ви разреша тук, под мое покровителство, да предлагате комуто и да било да извърши това, което църквата счита за зло.

— О, аз напълно разбирам това.

— Много добре. Трябва да ми дадете едно обещание и тогава можете да използувате нашия вътрешен двор.

— Какво обещание?

— Че няма да съветвате никого да отива в „лагер за милосърдие“. Ще се ограничите с диагнозата. Ако откриете безнадеждни случаи, кажете им, кажете им това, което законът ви заставя да им кажете, утешавайте ги както искате, но не ги съветвайте да отиват да се самоубиват.

Докторът се поколеба.

— Мисля, че е правилно да дам такова обещание само по отношение на пациентите, които изповядват вашата вяра.

Зерчи сведе поглед.

— Искрено съжалявам — каза той накрая — но това не е достатъчно.

— Защо? Другите не са свързани с вашите принципи. Ако човек не изповядва вашата религия, защо да не му разрешите… — Той сърдито млъкна.

— Искате ли да ви обясня?

— Да.

— Ако човек не вярва, че нещо е правилно и действува в съответствие с невежеството си, то той не извършва грях, защото неговият естествен разум е недостатъчен да му покаже, че греши. Но ако невежеството оправдава човека, то не оправдава действията му, което е неправилно само по себе си. Ако аз разреша действие само защото човекът не осъзнава своето невежество, аз ще извърша грях, защото аз знам, че това е грешно. Всичко е мъчително просто.

— Послушайте, свети отче. Те седят там и ни гледат. Някои стенат. Някои плачат. Някои току-що са дошли. И всички казват: „Докторе, какво да правя?“ И какво да им предложа в отговор? Нищо да не кажа? Или да кажа: „Вие ще умрете, това е всичко“? Вие какво бихте казали?

— „Молете се“.

— Да, вие бихте казали именно това. Послушайте, болката е единственото зло, което аз познавам. Единственото, с което аз мога да се боря.

— Тогава нека бог ви помага.

— Антибиотиците ми помагат много повече.

Абат Зерчи потърси рязък отговор, намери го, но бързо го преглътна. Намери чисто парче хартия, писалка и ги побутна по масата.

— Само напишете: „Аз няма да предлагам евтаназия на нито един от пациентите, докато се намирам в абатството“ и го подпишете. Тогава ще можете да използувате нашия вътрешен двор.

— А ако откажа?

— Тогава ще им се наложи да се мъкнат две мили по шосето.

— Без всякакво състрадание…

— Точно обратно. Давам ви възможност да си вършите работата в съответствие със закона, който признавате, без да престъпвате в същото време закона, който признавам аз. Дали ще се влачат по шосето или не — зависи от вас.

Докторът се втренчи в чистия лист хартия.

— Какво значение има за вас, дали ще го напиша на хартия?

— Предпочитам този начин.

Докторът мълчаливо взе писалката и започна да пише. Погледна написаното, подписа се и се изправи.

— Добре, ето ви обещание. Мислите ли, че това е по-добро, отколкото да имате думата ми?

— Не. Не е задължително. — Абатът сгъна бележката и я постави в ръкава на расото си. — Но това е у мен и вие знаете за това, а аз мога да го гледам отвреме-навреме и това е всичко. Впрочем, спазвате ли обещанията си, доктор Корс?

Лекарят го гледа известно време.

— Спазвам ги — промърмори той, обърна се на токовете си и стъпвайки гордо, се отправи навън.

— Брат Пат! — тихо го повика абат Зерчи. — Брат Пат, тук ли сте?

Секретарят се приближи и спря до вратата.

— Да, преподобни отче?

— Чухте ли?

— Някои неща. Вратата беше отворена и нищо не можех да направя с ушите си. Не бяхте включили заглушителите…

— Чухте го да казва: „Болката е единственото зло, което познавам“? Чухте ли го?

— Да.

— Господи, как след всичко, което се случи, тази ерес отново се върна? Дяволът няма фантазия. „Змията ме съблазни и аз изядох.“ Брат Пат, по-добре си тръгнете, че ще започна да буйствам.

— Домине, аз…

— Какво има още? Това какво е? Писмо? Добре, дайте го тук.

Монахът му подаде писмото и излезе. Абатът го хвърли на масата и отново погледна подписаното от доктора. Сигурно не струваше нищо. Но все пак докторът беше честен. И той беше предан на своето дело. Той трябваше да е предан на своята работа за парите, които му плаща Зелената Звезда. Той изглеждаше недоспал и уморен. Сигурно откакто по града беше нанесен удар той живееше с бензидрин и пирожки. Виждайки страдание навсякъде и ненавиждайки го, той искрено иска да направи нещо. Искрено — тук е целият ужас на това, което става. На разстояние противниците изглеждаха изверги за абата, но отблизо те демонстрираха искреност, не по-малка от неговата собствена. Сигурно Сатаната е бил най-искрен от всички.

Той разпечата писмото и го прочете. В писмото му съобщаваха, че брат Джошуа и другите са тръгнали от Новия Рим към едно известно място на изток. В писмото му съобщаваха също, че информацията за „Quo peregrinator“ е изтекла в Службата за Вътрешна Безопасност, която е изпратила свои представители във Ватикана, за да изясни доколко са обосновани слуховете за несанкционирания старт на звездолета… Очевидно звездолетът е все още на Земята.

Те доста бързо бяха разузнали за „Quo peregrinator“, но благодарение на небесата много късно бяха разбрали за какво става дума. „И сега какво?“ — помисли Зерчи.

Правовата ситуация беше объркана. Законът забраняваше старта на звездолета, без разрешение на комисията. Такова одобрение беше трудно да се получи, и въпросът би се решил много бавно. Зерчи беше уверен, че Службата за Безопасност и Комисията ще решат, че църквата нарушава закона. Но между църквата и държавата вече столетие и половина съществуваше споразумение, което недвусмислено освобождаваше църквата от търсене на подобни разрешения и й гарантираше правото да изпраща мисии на „каквито и да е космически полигони или планетарни аванпостове, които не са обявени от гореупоменатата Комисия като екологически непригодни или затворени за свободни инициативи“. По време на сключване на съглашението, всички планети от слънчевата система бяха „екологически непригодни“ или „закрити“, но по-нататък в съглашението се утвърждаваше правото на църквата на „собствени кораби и неограничени полети към откритите полигони и аванпостове“. Съглашението беше много старо. То беше подписано по времето, когато звездолетните двигатели на Беркстран бяха само мечта. Тогава мислеха, че междузвездните полети ще открият простор за неограничен поток от население.

Но всичко се обърна наопаки. Когато първият звездолет беше още на чертежи, започнаха да се оплакват, че никой, освен държавата няма нито възможност, нито средства да го построи; че от създаването на колонии на планетите извън слънчевата система с цел „междузвездна търговия“ няма да има никаква изгода. И все пак ръководителите на Азия изпратиха първия кораб с колонизатори. Тогава тук, на Запад се вдигна шум: „Нима можем да позволим на «по-низшите» раси да завладеят звездите?“ Тогава се разрази ураган от изстрелвани ракети, когато колонии от черни, кафяви, бели и жълти хора се хвърляха към съзвездието Центавър в името на неприкрит расизъм. Впоследствие генетиците доказаха — неправилно — че на расистите ще се наложи да допуснат смесени бракове, ако искат да оцелеят, защото всяка расова група беше толкова малка, че рискуваше да се изроди поради кръвосмешение.

Единственият интерес на църквата към космоса беше свързан с колонистите, които като деца на църквата щяха да бъдат отрязани от останалото папство поради междузвездните разстояния. Но тя никога досега не се беше възползувала от този пункт на съглашението, който й разрешаваше да изпраща мисии. Между съглашението и държавните закони имаше определено противоречие, което даваше теоретична възможност на Комисията като на последна инстанция да влияе на изпращането на мисии. Това противоречие никога не беше обсъждано в съда, тъй като не бе имало повод за тъжби. Но ако Службата за Безопасност хванеше групата на брат Джошуа по време на старт на звездолета без разрешението или без товарни документи, такъв повод щеше да възникне. Зерчи се молеше групата да излети без да се налага съдебно разглеждане, защото то можеше да се проточи седмици а дори и месеци. Разбира се, след това можеше да избухне скандал… Много хора щяха да обвиняват църквата за това, че е пренебрегнала не само Комисията, но и законите за милосърдие, като е изпратила високопоставени църковни служители в компанията на монаси-мошеници, макар да е била длъжна да използува кораба за бедните колонисти, нуждаещи се от Земята. Вечно повтарящият се конфликт между Марта и Мария.112

Абат Зерчи неочаквано откри, че мислите му са променили направлението си през последните ден-два. Няколко дни преди това всички очакваха, че небето ще се разцепи на две. Но минаха вече девет дни, откакто Луцифер царствуваше в космоса. Въпреки много загинали, осакатени и умрели, това бяха все пак девет дни на тишина. Яростта и гневът не изчезнаха, но лошото вероятно беше предотвратено. Той установи, че вече мисли за това, какво ще стане през следващата седмица или месец. Пък и защо не? Като се съсредоточи върху своята съвест, той констатира, че не е изгубил напълно тази добродетел, надеждата.

По обед от командировка в града се завърнаха монасите и съобщиха, че в парка, на две мили по шосето, е построен лагер за бежанци.

— Аз мисля, че той е под закрилата на Зелената звезда, домине — добави монахът.

— Господи! — възкликна абатът. — Тук се препълни и аз върнах три камиона с бежанци назад.

Бежанците във вътрешния двор бяха шумни и това терзаеше и без това опънатите му нерви. Древната тишина на абатството беше разкъсана. Абатът няколко пъти сподави желанието си да се покаже на прозореца и да помоли за тишина. Той търпя, колкото можа, а след това, като взе бинокъла си, старинна книга и броеницата, се отправи към кулите на стражите, чийто каменни стени не пропускаха шума от двора. Книгата беше тънко томче стихове, в действителност анонимни, но приписвани от легендата на митичния „светец“, чиято канонизация бе извършена само в легендите и във фолклора от Равнината, а не с някакъв акт на Светия Престол. Никой, например, не беше открил доказателства, че такъв човек, като светия Поет с чудотворното око, е съществувал някога. Легендата вероятно е възникнала от разказите за това, как на един от първите от рода Ханеган е било преподнесено стъкленото око. Окото е било поднесено от блестящия теоретик-физик и неговото протеже — Зерчи не можеше да си спомни Ейзер Шон ли беше или Пфардентрот — който разказал на принца, че окото е принадлежало на поет, умрял за вярата. Той не уточнил за каква вяра е умрял поета — за вярата в свети Петър или за вярата в тексарканските еретици — но, очевидно, Ханеган е оценил подаръка, защото заповядал да направят малка златна ръка, държаща окото, която и досега носят князете от династията Харк-Ханеган при някои официални тържества. Окото наричали различно: Orbit judicans conscientas или Oculus poetae judicis,113 и последователите на Тексарканската ерес все още го зачитаха като свещена реликва.

Книжката представляваше сатиричен диалог в стихове между двама агностици, които се опитваха да докажат само чрез естествения разум, че съществуването на бога не може да бъде доказано с помощта само на естествен разум. Текстът носеше следи от теологичното изчисление на свети Лесли и даже в качеството си на поетичен диалог между един агностик, наричан просто „Поет“ и друг, наричан просто „дон“, той чрез използуването на епистемиологичния метод даваше ясни доказателства за съществуването на Бога. Но стихоплетецът, очевидно, е бил сатирик: нито Поета, нито донът не се отказваха от своите агностични предположения след постигането на съгласие, че е постигната абсолютна несъмненост, а вместо това се обединяваха около формулировката: „Non coditamus, egro nihil sumus“114.

Абат Зерчи скоро се измори от опитите си да реши, дали тази книжка е високоинтелектуална комедия или е по-скоро епиграмическа буфонада. От кулата той виждаше и шосето, и града, и платото в далечината. Той насочи бинокъла си към платото и известно време следи радарното устройство, но не забеляза нищо особено. Отпусна леко бинокъла, за да разгледа новия лагер на Зелената звезда долу, в парка до пътя. Целият парк беше заобиколен с въже. Бяха разпънати палатки. Бригада работници прокарваха газовите и силови комуникации. Няколко души бяха заети с укрепването на табелата над входа, но я държаха така, че абатът не можеше да я прочете. Тази кипяща дейност по нещо му напомняше езическата сирна неделя, пренесена в града. Там бе установен и някакъв червен двигател. Той сякаш имаше горивни камери и нещо подобно на бойлер, но от пръв поглед не можеше да се разбере какво е предназначението му. Хора в униформата на Зелената звезда издигаха нещо, което приличаше на малка люлка. Встрани стояха най-малко дузина камиони, някои натоварени с дървета, други с палатки и сглобяеми къщи. Един сякаш беше пълен с огнеупорни тухли, а друг — с керамика и слама.

Керамика?

Той внимателно разгледа каросерията на последния камион. Челото му се набърчи. Камионът беше пълен с урни или вази, съвършено еднакви, опаковани в слама. Някъде вече беше виждал всичко това, но къде?

Още един камион влачеше само една „каменна“ статуя — вероятно изработена от армирано стъкло — и квадратна плоча за поставянето й. Зерчи беше озадачен. Защо трябваше да се товари камионът със статуя, когато можеше да се използува за превозване на храна? Той продължи да наблюдава хората, които се опитваха да поставят табелата и накрая успя да я разгледа и прочете:

Той бързо премести поглед към камионите. Керамика! Сега си спомни. Веднъж мина покрай крематориума и видя хора, които разтоварваха същите урни със същите фирмени обозначения. Потърси с бинокъла си камиона, който бе натоварен с огнеупорни тухли, но той беше заминал. Най-после го откри — беше зад парка. Тухлите бяха разтоварени до големия червен двигател. Това, което на пръв поглед му се стори бойлер, беше по-скоро печка или пещ.

— Evenit diabolis!115 — промърмори абатът и се отправи към стълбите.

Той откри доктор Корс в подвижната му лаборатория. Той прикрепваше с шнурче жълта картичка към ревера на някакъв старец, като в това време му обясняваше, че може да отиде в лагера да си почине под наблюдението на медицинския персонал, и че с него всичко ще бъде наред, ако се пази.

Зерчи стоеше със скръстени ръце, като хапеше устни и студено наблюдаваше доктора. Когато старецът излезе, докторът внимателно вдигна очи.

— Какво?… — Той видя бинокъла и внимателно се вгледа в лицето на абата. — Да, аз нищо не мога да направя против това, съвсем нищо.

Абатът няколко секунди го фиксира с поглед, после се обърна и излезе. Той отиде в канцеларията и заповяда на брат Пат да извика най-главния чиновник на Зелената звезда.

— Искам да напуснат околностите на абатството.

— Страхувам се, че отговорът ще бъде подчертано отрицателен.

— Братко Пат, свържете се с работилницата и наредете на брат Лафтер да се качи тук.

— Няма го там, домине.

— Тогава нека изпратят при мен дърводелец и художник.

След минута двамата монаси влязоха.

— Искам веднага да приготвите пет леки плаката — каза им той. — Искам ги с хубави дълги дръжки. Трябва да са достатъчно големи, за да могат да се прочетат от разстояние един квартал, но в същото време и достатъчно леки, за да може човек да ги носи няколко часа, без да пада от умора. Можете ли да ги направите?

— Да, мой господарю. Какво трябва да бъде написано на тях?

Абатът им го написа.

— Направете ги големи и ярки, за да се набиват в очи.

Когато си отидоха, той отново извика брат Пат.

— Братко Пат, намерете ми пет млади и здрави послушници, по възможност с комплекс за мъченичество. Кажете им, че те, по всяка вероятност, ще изтърпят това, което е изтърпял някога Свети Стефан.

„А аз може да изтърпя и нещо по-лошо — помисли си той — ако в Новия Рим разберат за това“.

28

Отслужиха вечернята, но абатът продължаваше да стои в църквата сам, преклонил колена.

„Господи, Създател на цялата вселена, бди преди всичко над тези Твои синове, които ще поемат трудния път през пустинята на звездното небе…“

Той се молеше за групата на брат Джошуа, за хората, които се отправяха към звездолета, за да се издигнат в небесата с такава несигурност, с каквато едва ли някога се бе сблъсквал човекът на Земята. За тях трябваше неуморно да се молят, защото никой не е така уязвим от болестите, поразяващи духа, вярата, увереността и измъчващи мозъка със съмнения, както странниците. „Да пребъдат те, несъвършените — молеше се той — и да не се отклонят от пътя на ордена“.

В полунощ доктор Корс го намери и с кимване го извика навън от храма. Виждаше се, че докторът е измъчен и съвършено отпаднал.

— Току-що наруших обещанието си! — заяви предизвикателно.

Абатът помълча.

— Гордеете ли се с това? — попита накрая.

— Не особено.

Той се отправи към походната установка и спря под синята светлина, струяща от нея. Лабораторната му престилка беше мокра от пот, а с ръкава си продължаваше да трие потта от челото си. Докторът го гледаше с такова съчувствие, с каквото гледат на губещите.

— Ние, разбира се, сега ще си отидем — каза Крос. — Мислех, че трябва да ви го кажа…

Той се обърна, за да влезе в походната лаборатория.

— Момент — произнесе свещеникът. — Трябва да ми кажете и останалото.

— Трябва ли? — отново в гласа му се почувствува предизвикателство. — Защо? Защото ще ме заплашите с огъня на ада ли? Тя е много болна, и детето също. Аз нямам какво да ви кажа.

— Вече го казахте. Знам кого имате предвид. И детето, значи, също?

Корс се поколеба.

— Лъчева болест. Изгаряния от взрив. Жената има счупено бедро. Бащата е загинал. Пломбите в зъбите й са радиоактивни. Детето само дето не свети в тъмнината. Веднага след взрива е последвало повръщане. Гадене, анемия, циреи. Тя е ослепяла с едното око, а детето непрекъснато плаче от изгарянията. Трудно е да си представи човек, как са успели да преживеят взривната вълна. Аз не мога да направя за тях нищо друго, освен да ги изпратя на кремационната бригада.

— Искам да ги видя.

— Сега знаете защо наруших обещанието си. След всичко това, аз трябва да остана сам, човече! Не искам да живея като палач на тази жена и нейното детенце.

— По-приятно ли е да живееш като техен убиец?

— На вас разумните аргументи не действат.

— Какво й казахте?

— „Ако обичате детето си, избавете го от агонията. Идете и по-бързо приемете милосърдното забвение“. Това е. Ние веднага си отиваме. Привършихме изследването на облъчените и най-тежко болните. За всички други няма да представлява трудност да извървят двете мили. Няма повече нито един случай с критична доза облъчване.

Зерчи си тръгна, но после спря и се върна при доктора.

— Свършвайте! — изрева той. — Приключвайте и се махайте! Ако отново ви видя… не знам какво ще направя.

Корс се изплю.

— И аз не искам да стоя тук повече. Веднага тръгваме, благодаря.

Той намери жената в коридора на препълнения дом за гости. Тя и детето лежаха на едно легло. Бяха се скрили под одеалото и заедно плачеха. В къщата миришеше на смърт и антисептици. Тя погледна неясния му силует на фона на отворената врата.

— Свети отче? — изплашено попита тя.

— Да.

— С нас е свършено. Виждате ли? Виждате ли какво ми дадоха?

Той не можеше да види нищо, но чуваше как мачка в ръка хартията. Той нямаше глас за да й говори. Приближи се и спря до леглото, порови в джоба си и измъкна оттам броеница. Тя чу потропването на мънистата и слепешката протегна ръка към него.

— Знаете ли какво е това?

— Разбира се, свети отче.

— Тогава вземете броеницата и я използувайте.

— Благодаря.

— Докосвайте мънистата и се молете.

— Зная какво трябва да правя.

— Не ставайте съучастница. В името на бога, дете мое, не бъдете…

— Докторът каза…

Тя млъкна. Той почака да продължи, но тя мълчеше.

— Не ставайте съучастница.

Отново не отговори нищо. Той ги благослови и бързо се отдалечи. С привични движения жената започна да подрежда броеницата. Той не можеше да й каже нищо, което тя да не знае.

„Конференцията на министрите на външните работи на Гуам току-що завърши. Не бе публикувано никакво съвместно изявление. Министрите се завръщат в своите столици. Значението на конференцията и безпокойството, с което целият свят очаква резултатите от нея, карат коментаторите да вярват, че конференцията още не е приключила, а само е прекъсната за консултации с главите на правителствата. Предишните съобщения, че конференцията е прекъсната поради ожесточени взаимни обвинения, бяха опровергани от министрите. Премиер-министърът Рекол направи само едно изявление за пресата: «Аз си отивам вкъщи, за да разговарям с Регентския Съвет. Но тук времето е толкова хубаво, че може би ще се върна да половя риба».“

„Десетдневния период на очакване приключва днес, но много хора смятат, че споразумението за прекратяване на огъня ще се спазва и занапред, защото алтернативата е взаимното унищожение. Загинаха два града, но трябва да се отбележи, че нито една от страните не е отговорила с масирано нападение. Ръководителите на Азия ни уверяват, че са предприели само ответна мярка, ръководени от принципа «око за око». Нашето правителство настоява, че взривът в Иту Ване не е предизвикан от ракета на Атлантическата Коалиция. По по-голямата част от въпросите двете страни пазят тайнствено и мрачно мълчание. Имаше, разбира се, и размахване на окървавени ризи, и няколко призива за масирано отмъщение, но това бе само проява на безизходна ярост от понесените жертви, заради това, че безумието продължава да царства и преобладава. Нито една от страните не желае тотална война. Отбраната остава в състояние на бойна готовност. Генералният щаб публикува заявление, почти обръщение, в което се казва, че срещу Азия няма да бъдат използувани най-лошите средства, ако и Азия се въздържи от това. Но по-нататък в заявлението се казва: «Ако те използуват „мръсно“ радиоактивно оръжие, ще им отговорим със същото, при това с такава сила, че в Азия поне хиляда години няма да може да живее нито едно живо същество».“

„Странно, но най-обнадеждаващото съобщение дойде не от Азия, а от Новия Рим, от Ватикана. Когато Гуамската конференция приключи, съобщиха, че папа Георгий е престанал да се моли за мир на Земята. В базиликата са отслужили две специални меси: “Exsurge quare obdormis„,116 меса против езичниците, и “Reteminisere„117, меса на военното време… След това, както се казваше в съобщението, негово светлейшество се е усамотил в планината за размишления и молитви за справедливост“.

„А сега няколко думи…“

— Изключете го! — простена Зерчи.

Младият свещеник натисна превключвателя и загледа абата с широко отворени очи.

— Не вярвам в това!

— В кое? Съобщението за папата ли? Аз също не вярвах, но го бях чул и по-рано. Новият Рим имаше време за опровержение, но не казаха нито дума.

— Какво означава това?

— Нима не е ясно? Дипломатическата служба на Ватикана работи. Очевидно те са изпратили съобщението за Гуамската конференция. И очевидно това съобщение е ужасило нашия свети отец.

— Какво предупреждение! Какъв жест!

— Това е повече от жест, свети отче. Негово светейшество не би отслужил военна меса само заради драматичния ефект. Освен това много хора ще помислят, че е имал предвид „против езичниците“ от другата страна на океана, а „справедливост“ — от нашата страна. Или, ако добре са осведомени, те ще мислят така и сами.

Той закри лицето си с ръце, после ги вдигна нагоре и ги отпусна.

— Да спиш. Какво е сънят, отец Лехи? Помните ли? Тези десет дни не видях човешко лице без тези черни кръгове под очите. Едва успях да дремна малко предишната нощ, защото някой крещеше пронизително горе, в къщата за гости.

— Луцифер не е пясъчен човек, това е истина.

— Какво сте се загледали през прозореца? — рязко запита отец Зерчи. — Защо зяпате все в небето? Ако това се случи, няма да го забележите преди взрива, а след него по-добре и въобще да не можете да го видите. Престанете! Това е безумие.

— Да, преподобни отче. Макар, че гледах по друга причина. Наблюдавах лешоядите.

— Лешоядите?

— Всеки ден стават все повече. Десетки лешояди… и всички кръжат. Над лагера на Зелената звезда, надолу по шосето.

— Нищо чудно. Просто имат здрав апетит. Ще отида да подишам въздух.

Във вътрешния двор се натъкна на мисис Грейлис. Тя носеше кошница домати, която остави на земята, когато абатът се приближи.

— Донесох ви нещичко, отец Зерчи. Гледам, че табелата ви е свалена и зад вратата стоят няколко бедни момиченца, така че реших, че няма да сте против посещението на старата търговка на домати. Донесох малко, вижте.

— Благодаря ви, мисис Грейлис. Табелата свалихме заради бежанците, с това нещата са в ред. А за доматите поговорете с брат Елтън. Той ще ги купи за кухнята.

— О, не идвам да ги продавам, отче! Донесох ви ги така. Вие също раздадохте много храна на бедните, които приютихте. Къде да ги оставя?

— Временната кухня… не, оставете ги тук. Ще наредя да ги пренесат в дома за гости.

— Сама ще ги отнеса. От толкова далече ги нося, че… — тя отново нарами кошницата.

— Благодаря, мисис Грейлис.

Той се обърна да си върви.

— Почакайте, отче свети! — повика го тя. — Подарете ми минутка от времето си…

Абатът сподави въздишката си.

— Съжалявам, мисис Грейлис, вече говорихме… — Той се запъна и погледна Рейчъл в лицето. За миг му се стори… нима брат Джошуа беше прав? Не, разбира се, не…

— Не, свети отче, аз не за това! — възкликна тя. — Исках нещо да ви питам. — Да-да. Тя се усмихна. Сега беше сигурен в това! — Не бихте ли ме изповядали? Простете ми, че ви безпокоя, но съм обременена от греховете си и бих искала да ме изповядате.

Зерчи се заколеба.

— А защо не отец Село?

— Ще ви кажа истината, ваше преподобие: защото този човек ми дава още един повод за грях. Наканвам се да говоря сериозно с него, но щом го погледна и побеснявам. Благослови го, Господи, но не мога.

— Трябва да му простите, ако ви отвращава.

— Прощавам му, но от разстояние. Той ме тласка към грях. Казвам ви, страшно се нервирам, само като го видя.

Зерчи се подсмихва.

— Добре, мисис Грейлис, ще изслушам вашата изповед, но сега имам някои неотложни дела. Да се срещнем в параклиса на Богородицата в дванадесет и половина. В първата кабина. Добре ли е?

— Ах, бъдете благословен, свети отче! — тя закима радостно с глава. Абат Зерчи можеше да се закълне, че главицата на Рейчъл едва забележимо повтаря тези кимвания.

Той прогони тази мисъл и се отправи към гаража. Един постулант изкара автомобила му. Той се покатери в него, набра на таблото кода на мястото, към което се отправяше, и уморено се отпусна в седалката. Роботът подкара внимателно колата към вратите. Като минаваше през тях, абатът видя на банкета девойка. С нея имаше дете. Зерчи натисна копчето, на което пишеше „стоп“ и автомобилът спря. „Очакване“ — съобщи роботът.

Момичето носеше гипсова превръзка — тя обхващаше бедрото й от талията до лявото коляно — и, опирайки се на двойка патерици, дишаше тежко. По някакъв начин беше успяла да излезе от къщата за гости и да мине през вратите, но очевидно нямаше сили да продължи. Детето се държеше за една от патериците и гледаше преминаващите по шосето коли. Зерчи отвори вратата на автомобила и бързо излезе от кабината. Момичето го погледна, но бързо отмести поглед.

— Защо не сте в леглото, дете мое? — тихо попита той. — Не бива да ставате, още повече с това бедро. И накъде сте тръгнали?

Тя помръдна леко и лицето и се изкриви от болка.

— В града — отговори. — Трябва да отида. Това е много важно.

— Но не чак толкова, че никой да не може да го направи вместо вас. Ще помоля брат…

— Не, свети отче, не! Никой, освен мен, не може да го направи. Трябва да отида в града.

Тя лъжеше. Беше уверен, че лъже.

— Добре — каза той. — Ще ви откарам в града. Така или иначе отивам там.

— Не! Ще отида сама! Аз… — Тя направи крачка и се задъха. Успя да я хване, преди да падне.

— Дори свети Христофор да крепи вашите патерици, няма да стигнете града, дете мое. Хайде, ще ви отведа обратно в постелята.

— Трябва да отида в града! — със злост в гласа извика момичето.

Изплашеното дете започна да плаче монотонно. Тя се опита да го успокои, но после унинието я обзе.

— Добре, отче. Ще ме откарате ли в града?

— Вие въобще не трябва да се движите.

— А аз ви казвам, че се налага!

— Добре-добре. Хайде да ви помогна да седнете… и на детето…

Детето истерично закрещя, когато свещеникът го вдигна и настани в автомобила редом с майката. То се вкопчи в нея и възобнови монотонния си хленч. Поради свободното влажно облекло и изгорелите коси беше трудно да се определи пола на детето от пръв поглед, но абатът реши, че е момиче.

Той отново набра кода. Автомобилът дочака интервал в движението, а след това се включи и премина на средноскоростната лента. След две минути, когато се приближиха до лагера на Зелената Звезда, той премина на по-бавната лента. Петимата монаси маршируваха пред палатките като една тържествена редица, облечена с качулки. Те се движеха назад-напред под табелата на лагера на милосърдието, но при това се стараеха да не пречат на преминаването. На прясно нарисуваните им плакати пишеше:

Зерчи имаше намерение да спре и да говори с тях, но в колата му беше момичето и той се задоволи само да ги наблюдава, когато минаваха наблизо. Бавната им траурна процесия в раса и качулки оказваше желания ефект. Беше съмнително обаче, че Зелената звезда ще се смути толкова, че да премести лагера. Неотдавна, както стана известно в абатството, малка тълпа хаклери118 бяха крещели оскърбления и хвърляли камъни по плакатите, които носеха монасите. Край пътя е имало две полицейски коли, а няколко полицаи редом с тях с безстрастни лица са наблюдавали ставащото. Тъй като тълпата хаклери пристигнала съвсем неочаквано, а полицейските коли — веднага след тях — точно навреме, за да станат свидетели на това как хаклерите се опитвали да изтръгнат плакатите от ръцете на пикетиращите монаси, и тъй като официалният представител на Зелената звезда след това заплашил със съдебно преследване, абатът предположи, че появата на хаклерите е била също така добре организирана, както и пикетирането, за да се даде възможност на чиновника от Зелената звезда да получи съдебно решение. Вероятно то ще бъде получено, но до удовлетворяването на искането абат Зерчи нямаше намерение да прибира послушниците си.

Той погледна статуята, която лагерните работници бяха сложили до вратата и неволно потръпна. Разпозна в нея едно от фотомонтажните човешки изображения, създадено на основата на масови психологични тестове, по време на които тестуваните са получавали рисунки и фотографии на непознати хора и са им задавали въпроси, като например: „С кой от тях бихте искали да се запознаете?“ или „Кой от тях, според вас, ще стане прекрасен баща?“, или „Кой от тях, според вас, е престъпник?“ От тези тестове са били избрани „най-много“ или „най-малко“ предпочитаните лица и след това с помощта на изчислителна машина от масата резултати от изпитанията са били монтирани редица „средни лица“, всяко от които отразявало усредненото мнение на изпитваните.

Тази статуя, както обезкуражено отбеляза Зерчи, имаше забележимо сходство с някои от най-женоподобните изображения, с които посредствените или повече от посредствени художници изкривено са си представяли Христос. До отвращение сладникаво лице, празни очи, фалшиво усмихващи се устни и ръце, широко разтворени, като за обятия. Бедрата бяха широки, като на жена, гръдният кош намекваше за гърди, ако това не бяха гънки на плаща. „Господи наш, разпнат на Голгота — тихо въздъхна абат Зерчи, — ето как си те представя тълпата!“ С труд можеше да си представи статуята да говори: „Позволете на малките деца да дойдат при мен“ и съвсем не можеше да си я представи да казва „Да бъдат проклети на вечен огън отреклите се от мен“ или да изгонва търговците от храма. „Какви ли въпроси — помисли си той — са задавали на изпитваните, за да могат да създадат това синтетично лице?“ Това беше само един безименен christus.119

Надписът на пиедестала гласеше: „Успокоение“. И Зелената звезда, разбира се, трябваше да забележи сходството с традиционния сладникав christus на жалките художници. Но те го качиха в каросерията на камиона, закрепиха червен флаг на палеца на десния крак и сходството изчезна.

Момичето държеше ръката си на дръжката на вратата и гледаше пулта за управление на автомобила. Зерчи бързо набра на пулта „Скоростно платно“. Колата се понесе напред и момичето пусна вратата.

— Днес има много лешояди — тихо каза той, като се вглеждаше в небето през предното стъкло.

Момичето не показваше никакви чувства.

— Боли ли ви, дъще моя?

— Това е без значение.

— Открийте болката си на небесата, дете мое.

Тя го погледна студено.

— Смятате, че това ще достави удоволствие на Бога ли?

— Ако я откриете, то да.

— Не мога да си представя Бог, който ще изпита удоволствие от болката на детето ми.

Свещеникът потръпна.

— О, не, не! Не болката е приятна на Бога, детето ми. На Бог е приятна устойчивостта на душата към вярата, надеждата и любовта, въпреки телесните страдания. Болката прилича на отвратително изкушение. Бог не се радва на изкушенията, които терзаят тялото. Приятно му е, когато душата се издига над изкушението и казва: „Върви си, Сатана“. Същото е и с болката, която често ни изкушава с отчаянието, с гнева, загубата на вяра…

— Не си хабете думите, свети отче. Аз не роптая. Моята дъщеричка се жалва, но тя не може да разбере думите ви.

„Какво мога да й отговоря? — помисли той отчаяно. — Отново да й кажа, че човек е възнаграден със свръхчовешка нечувствителност към болката, но я е изгубил в Едем? Че детето е частица от Адам, и следователно… Това беше истина, но тя имаше болно дете и самата тя беше болна и не желаеше да слуша нищо“.

— Не правете това, дете мое. Само това не правете.

— Ще си помисля — отвърна студено тя.

— Веднъж, когато бях още дете, имах котарак — започна бавно абатът. — Това беше голям сив котарак с лапи като на малък булдог, с подобни глава и шия и такъв нагъл, че приличаше на самия дявол. Беше чистокръвен котарак. Познавате ли котките?

— Слабо.

— Любителите на котки често не познават котките. Ако ги опознаете, няма да започнете да обичате всички котки. Котката, която ще обикнете, след като сте я опознали, няма дори да бъде погледната от любителите на котки. Зеке беше точно такъв котарак.

— В разказа ви ще се съдържа, разбира се, поука? — тя го гледаше подозрително.

— Само тази, че аз го убих.

— Спрете. Каквото и да се каните да разказвате, спрете.

— Блъсна го камион, счупи му задните лапи. Едвам пропълзя вкъщи. От време на време издаваше звук, подобен на боен котешки вик и се тресеше, но повечето време лежеше тихо и гледаше. „Трябва да го приспим“ — казваха ми. След няколко часа изпълзя изпод къщичката. Той крещеше, молеше за помощ. „Трябва да го приспим“ — отново ми казаха. Аз не позволих. Тогава ми казаха, че е жестоко да го оставя да живее. Накрая аз казах, че ако трябва да се направи това, то ще го сторя сам. Взех пушка, лопата и ги донесох на края на гората. Докато копаех ямата, той лежеше изпънат на земята. После стрелях в главата му. Патронът беше дребнокалибрен. Зеке потръпна два пъти, след това се надигна и запълзя към храстите. Отново стрелях. Изстрелът го свали и аз помислих, че е мъртъв, и го пуснах в ямата. След като хвърлих няколко лопати пръст върху него, Зеке се надигна, изскочи от ямата и отново се насочи към храстите. Аз крещях по-силно от котарака. Доубих го с лопатата. Отново го хвърлих в ямата и използвах острието на лопатата като ножа на месаря. Докато аз сечех, Зеке още мърдаше. После ми казаха, че това е чисто рефлекторно движение на мускулите, но аз не вярвах. Аз познавах този котарак. Той искаше да се добере до храстите, просто да легне там и да чака. Той молеше Бога да му позволя да се добере до храстите и да умре там, както може да умре котарак, ако го оставят сам — с достойнство. Аз никога не почувствах, че съм прав в това нещо. Зеке беше само котарак, но…

— Млъкнете! — прошепна тя.

— … но даже древните езичници са отбелязвали, че Природата не ни подготвя да носим бреме. Ако това е справедливо по отношение на котарака, то е още по-справедливо по отношение към същество с разум и воля… Можете ли поне в нещо да повярвате на небесата?

— Замълчете, дявол да ви вземе, замълчете! — със свистящ шепот повтори тя.

— Даже и да бях малко жесток — каза свещеникът, — то беше към вас, а не към детето. Детето, както казвате, не може да разбере. А вие, по вашите думи, не роптаете. Следователно…

— Следователно вие молите да й позволя да умира бавно и…

— Не! Аз не ви моля. Като християнски свещеник ви заповядвам в името на всемогъщия Бог да не посягате на вашето дете, да не го принасяте в жертва на фалшивия бог на целесъобразното милосърдие. Не ви съветвам, заклевам ви и ви заповядвам в името на Христа. Разбирате ли?

Никога по-рано Зерчи не беше говорил с такъв тон, и лекотата, с която думите се отронваха от устата му, учудваше даже самия него. Под неговия упорит поглед тя наведе очи. За миг той се изплаши, че тя ще му се изсмее в лицето. Когато светата църква рядко намекваше, че още счита своята власт като височайша над всички народи и даже по-висока, отколкото държавната власт, хората само сдържано хихикаха. Заповедта му можеше да предизвика същото чувство у това момиче, с умиращото дете на ръце. Беше жестоко да я уговаря и той съжаляваше за това. Простата заповед можеше да постигне това, което не можа да направи убеждението. Гласът на властта сега й беше по-нужен от гласът на разума. Той се увери в това, по начина, по който тя клюмна, макар че произнасяше думите на заповедта толкова меко, колкото му беше възможно.

Влязоха в града. Зерчи спря, за да изпрати едно писмо, след това спря за няколко минути до църквата Св. Михаил, за да поговори с отец Село за приемането на бежанците, а след това още при Зоналното отделение за Вътрешна безопасност, за да получи копие на последното разпореждане на командването на гражданската отбрана. Всеки път, когато се връщаше към колата, той беше почти уверен, че момичето си е отишло, но тя седеше спокойно, държеше детето на ръце и безсмислено гледаше в далечината.

— Ще ми кажете ли къде искате да слезете, дете мое? — попита той накрая.

— Никъде. Аз размислих.

Той се усмихна.

— Но вие толкова бързахте за града.

— Да забравим за това, свети отче. Аз размислих.

— Добре. Тогава да отидем вкъщи. Защо да не оставите детето си за няколко дни под опеката на нашите сестри?

— Ще си помисля.

Автомобилът тръгна назад, към абатството. Когато наближиха лагера на Зелената звезда абатът забеляза, че там беше станало нещо. Пикетчиците повече не маршируваха пред входа. Те се бяха скупчили и разговаряха или слушаха двама полицаи и трети човек, чиято униформа Зерчи не успя да определи. Той преведе автомобила на бавното платно. Един послушник от присъствуващите го забеляза и започна да маха с плаката. Дом Зерчи нямаше намерение да се спира, защото в колата беше момичето, но един от полицаите прекрачи на бавното платно пред него и пъхна палката си в ограничителните датчици на машината. Автоводачът веднага реагира и спря автомобила. Полицаят му заповяда с жест да слезе от трасето. Зерчи не можеше да не се подчини. Към него приближиха двама полицаи, огледаха номера на машината и поискаха документите му. Един от тях, разглеждащ с учудване жената и детето, забеляза червената картичка. Другият махна с глава към възстановилия своята линия пикет.

— Вие измислихте всичко това, нали? — изкрещя той. — Добре, ето този джентълмен с кафява униформа иска да ви каже нещо. Струва ми се, че ще е по-добре да го изслушате.

Той рязко кимна на кръглоликия мъж, очевидно съдийски чиновник, който вече се беше отправил тържествено към тях.

Детето отново заплака, а майката неспокойно се размърда.

— Господа, тази жена и детето са болни. Приемам предложението ви, но първо ни позволете да стигнем до абатството. После сам ще се върна.

Полицаят отново погледна момичето.

— Мем?

Тя се беше обърнала към лагера и гледаше статуята на входа.

— Ще сляза тук — каза тя равнодушно.

— По-добре е да излезете, мем — каза полицаят, като отново погледна червената картичка.

— Не! — Дом Зерчи я хвана за ръката. — Дете мое, забранявам ви…

Полицаят го хвана за китката.

— Пуснете я! — изрева той, а после добави по-меко: — Мем, вие прислужница ли сте му или нещо такова?

— Не.

— Защо не разрешавате на лейди да слезе? — попита той абата. — И без това малко ни дразните, мистър, и би било по-добре да…

Зерчи не му обърна никакво внимание, а каза бързо нещо на момичето. То отрицателно поклати глава.

— Тогава поне детето оставете. Разрешете ми да върна детето на сестрите. Аз настоявам…

— Мем, ваше ли е детето? — попита полицаят. Момичето излезе от автомобила, но Зерчи все още държеше детето. Момичето кимна.

— Това е дъщеря ми.

— Той под арест ли ви държеше или как?

— Не.

— Какво искате да направите, мем?

Тя премълча.

— Върнете се в автомобила — помоли дом Зерчи.

— Оставете този тон, мистър! — заповяда полицаят. — Лейди, какво ще кажете за детето?

— И двете ще слезем тук.

Зерчи захлопна вратата и се опита да включи двигателя, но през прозореца се вмъкна ръка и удари по копчето, на което пишеше „Стоп“ и извади ключа за запалване.

— Опит за отвличане, а? — попита вторият полицай.

— Може би — отговори първият и отвори вратата. — А сега върнете детето на тази жена.

— Да я върна, за да я убият тук ли? — попита абатът. — Ще се наложи да използувате сила.

— Приближи се до колата от другата страна, Фил.

— Не!

— А сега пъхни палката под мишницата му. Така-така, дърпай! Всичко е наред, лейди. Ето дъщеря ви. Не, мисля че не можете да я държите с тези патерици. Корс! Корс къде е? Ей, док!

Абат Зерчи видя познатото лице на доктора, проправящ си път през тълпата.

— Извадете детето от колата, докато държим този психо.

Докторът и свещеникът мълчаливо се гледаха, а детето беше измъкнато от колата. Полицаите пуснаха китките на абата. Един от тях се обърна и откри, че е обкръжен от послушници с вдигнати нагоре плакати. Той прецени плакатите като потенциално оръжие и сложи ръка на пистолета си.

— Назад! — изкомандва той.

Обърканите послушници мълчаливо отстъпиха.

— Излизайте.

Абатът излезе от колата и се оказа лице в лице с кръглоликия съдебен чиновник. Той леко го потупа по ръкава с навита на руло хартия.

— Сега ще ви бъде връчено писмено нареждане за мерките за неотклонение, което ще ви прочета и разясня по поръчение на съда. Ето вашето копие. Полицаите ще бъдат свидетели, че сте запознат с него, така че не ще можете да оказвате съпротива на службата…

— Добре, давайте го.

— Това е правилна позиция. С постановление на съда ви се нарежда следното: „Тъй като ищецът уверява, че е имало място значително нарушение на обществения ред…“

— Хвърлете плакатите тук, в кофите за боклук — инструктираше подчинените си Зерчи — ако не възразява никой. После седнете в колата и чакайте.

Абатът не слушаше какво чете чиновникът. Той приближи полицаите, а съдебният изпълнител се мъкнеше след него, като продължаваше да чете монотонно своето предписание.

— Арестуван ли съм?

— Ще помислим над това.

— „… и да се яви пред този съд в посочения ден, за да обясни, защо постановлението…“

— Някакво специално обвинение ли?

— Можем да ви предявим обвинение по четири или пет пункта, ако пожелаете.

Отведоха жената с детето в лагера и Корс се върна до вратите. Имаше тъжно и виновно изражение.

— Послушайте, свети отче — каза той. — Знам какво мислите за всичко това, но…

Юмрукът на абата улучи доктора в дясната скула. Корс изгуби равновесие и седна право на пътя. Изглеждаше направо изумен. Няколко пъти подсмръкна. Неочаквано от носа му потече кръв. Полицаят изви ръцете на свещеника зад гърба му.

— „… и при това не губи силата си…“ — продължаваше да боботи съдебният изпълнител.

— Отведи го до колата — нареди първият полицай.

Отведоха абата, но не при неговата кола, а до патрулиращия полицейски автомобил.

— Съдията ще бъде недоволен от вас. А сега стойте тук и се дръжте спокойно. Едно движение и ще получите белезници.

Абатът и полицаят чакаха до патрулната кола, докато съдебният изпълнител, докторът и вторият полицай се съвещаваха на пътя. Корс продължаваше да притиска носна кърпичка към носа си.

Зерчи чувствуваше непоносим срам, докато се опитваше да се моли. Можеше да мисли единствено за момичето и неговото дете. Вярваше, че тя беше готова да промени решението си, стига да й беше заповядал: „Аз, пастирът божи, те заклевам…“ и тя щеше безпрекословно да изпълни тази заповед… ако не го бяха принудили да замълчи и не я бяха направили свидетел на това, как „божият пастир“ в крайна сметка се подчинява на „кесариевия стражник“. Никога досега Христовото царство не бе му изглеждало толкова далечно.

— Всичко е наред, мистър. Вие сте особняк с късмет. Доктор Корс отказва да подаде оплакване. Казва, че може да го направи по-късно. Защо го ударихте?

— Питайте него.

— Питахме го. Само още не съм решил, дали сега да ви арестувам или да ви изпратя призовка. Съдебният изпълнител казва, че сте много известен в този окръг. С какво се занимавате?

Зерчи почервеня.

— Това нищо ли не ви говори? — каза, като докосна кръста на гърдите си.

— Нищо, ако този, който го носи, разбие някому носа. С какво се занимавате?

Зерчи изгуби и последните останки от гордостта си.

— Аз съм настоятел на абатството на братята на свети Лейбовиц, което се вижда там нагоре.

— И, смятате, че това ви дава право да извършвате насилие?

— Много съжалявам. Ако доктор Корс пожелае да ме изслуша, ще му се извиня. Ако ми изпратите призовка, ще се явя.

— Какво ще кажеш, Фил?

— Затворите са препълнени с хора.

— Чуйте, ако просто забравим за случилото се, обещавате ли да стоите настрана от това място и да отведете със себе си своята шайка там, където й е мястото?

— Да.

— Добре. Тръгваме. Но ако си позволите, когато минавате от тук, дори да се изплюете, ще направим така, както обещахме.

— Благодаря.

Когато отминаха, от парка се дочуха звуците на калиопа.120

Зерчи погледна назад и видя как полицаите и съдебният изпълнител се настаниха в колата и потеглиха. Той остана да седи самотен в своя позор и дори петимата послушници не можаха да накърнят тази самота.

29

— Предполагам, че такива изблици на гняв сте имали и преди? — питаше отец Лехи изповядващия се.

— Да, свети отче.

— Осъзнавате ли, че намерението ви е било доста кръвожадно?

— Нямах намерение да убивам.

— Опитвате се да се оправдаете ли?

— Не, свети отче. Исках само да му причиня болка. Разкайвам се само за нарушение на духа на пета заповед в помислите си и на дело, и в прегрешения против милосърдието и справедливостта. И в опозоряване на своя сан.

— Разбирате ли, че сте нарушили обета никога да не прибягвате до насилие?

— Да, отче, и дълбоко съжалявам за това.

— И единственото смекчаващо обстоятелство е това, че ви е обзела ярост. Често ли си позволявате да привеждате такива доводи?

Разпитът продължаваше. Настоятелят на абатството стоеше на колене, а свещеникът раздаваше правосъдие над своя началник.

— Добре — каза накрая Лехи. — Сега, за да получим опрощение, трябва да произнесем…

Зерчи се добра до параклиса с половин час закъснение, но мисис Грейлис все още го чакаше. Тя беше преклонила колене на скамейката до изповедалнята и сякаш дремеше. Угрижен от своите дела, абатът се надяваше, че ще си отиде. Той трябваше да изпълни наложената му епитимия, преди да изслуша нейната изповед.

Той преклони колене пред олтара. Двадесет минути произнася молитвите, които днес отец Лехи му нареди да възнесе в качеството на епитимия, но когато отново се върна при изповедалнята, мисис Грейлис беше все още там. Той два пъти я повика, преди тя да го чуе. Когато се събуди накрая, изглеждаше леко объркана. Тя опипваше лицето на Рейчъл с изсъхналите си пръсти.

— Лошо ли ви е, дъще моя? — попита той.

Тя погледна нагоре, към високите прозорци. Погледът й блуждаеше по сводестия таван.

— Да, свети отче — прошепна тя. — Чувствувам до себе си Ужаса, чувствувам го. Този Ужас е близко, съвсем близко до нас. Имам нужда от опрощение на греховете, отче мой, и от още нещо.

— Какво още, мисис Грейлис?

Тя се наклони към него и прошепна, като прикри уста с ръката си.

— Нужно ми е също опрощение на Неговите грехове.

Свещеникът леко трепна.

— На кого? Не ви разбирам.

— Да се опростят греховете на… Този, който ме е създал такава, каквато съм — захленчи тя. Но после лека усмивка докосна устните й. — Аз… аз никога не съм Му простила това.

— Да простиш на Бога? Как можете?… Нали той… Той… Той е справедливостта, Той е любовта. Как можете да говорите така?…

Очите й го гледаха умоляващо.

— Не може ли старата търговка на домати да дари малко опрощение на Бога за справедливостта му, след като го моля да опрости моите грехове?

Дом Зерчи преглътна мъчително буцата в гърлото си. Погледна надолу, към двуглавата сянка на пода. Формата на тази сянка говореше за ужасяващата Справедливост и той не можеше да я осъжда за това, че е избрала думата „да опростя“. В нейния простичък свят беше възможно да се прощава за справедливостта така, както и за несправедливостта и човекът можеше да прости на Бога така, както и Бог на човека. „Бъди търпелив с нея, Господи“ — помисли си той.

Преди да влезе в изповедалнята, тя коленичи пред олтара и свещеникът отбеляза, че като се кръстеше, докосваше и челото на Рейчъл. Той отметна тежката завеса, промъкна се в своята половина на кабината и тихо проговори през решетката.

— Какво ви безпокои, дъще моя?

— Благословете ме, отче, защото съм грешна…

Говореше и се запъваше. Той не можеше да я види през отворите на решетката, само слушаше ниския, хлипащ глас. Същото, същото, вечно същото и дори тази жена с две глави не е могла да измисли никакви нови начини за съблазняване от злото, освен простото, безсмислено подражание на Природата. Абатът трудно се съсредоточаваше върху молитвата, потискан от своя собствен срам. Думите минаваха през решетката приглушени и неясни, като далечни удари с чук. Пироните, пронизващи дланите, се забиваха в дървото. Като някакъв alter Christus121, той усещаше за миг теглото на всеки товар, преди да го предаде на Този, който носи всички на плещите си. Това бяха всичките й интимни дела. Това бяха тайни и тъмни дела, дела, загънати в мръсен вестник и погребани през нощта. Когато той се опита да си представи нещо, това изглеждаше още по-ужасно.

— Ако искате да кажете, че сте извършила греха на аборта, — тихо каза той — то трябва да ви кажа, че опрощаването на такъв грях може да направи само епископа, но не и аз.

Той спря. Чу се далечен рев и слаб кратък грохот на ракети, изстрелвани от установка.

— Ужас! Ужас! — жално захленчи старицата.

Сякаш хиляди игли се забиха в скалпа му — неочакван трепет на безпричинна тревога.

— Бързо! Покайте се! — мърмореше той. — Десет пъти „Ave“, десет „Pater Noster“ за опрощаване на греховете. По-късно пак ще трябва да се изповядате, но сега се покайте.

Той слушаше мърморенето й от другата страна на решетката. Бързо изговори формулата за опрощаване на греховете: „Te absolvat Dominus Jesus Christus; ego autem eius auctoritate te absolvo ab omni vinculo… Denique, si absolvi potes, ex peccatis tuis ego te absolvo in nomine Patris…“122

Преди да завърши, през дебелата завеса на изповедалнята проникна светлина. Светлината се разгаряше все по-ярко и по-ярко, докато цялата кабина не се освети като в ярък ден. Завесата започна да дими.

— Почакайте! — проговори той със свистящ шепот. — Почакайте докато загасне.

— … почакайте почакайте почакайте докато загасне — като ехо се отзова непознат нежен глас иззад решетката. Това не беше гласът на мисис Грейлис.

— Мисис Грейлис? Мисис Грейлис?

Тя му отговори със заплитащо се, сънливо мърморене:

— Никога не съм смятала… никога не съм смятала… никога любов… любов…

Гласът като че ли се отдалечаваше. Това не беше гласът, който току-що му отговаряше.

— А сега бягайте, бързо!

Без да чака тя да обърне внимание на тези думи, той изскочи от изповедалнята и се понесе към олтара. Светлината помътня, но все още изгаряше кожата като обеден зной. Колко секунди оставаха още? Църквата беше пълна с дим.

Той се метна към светилището, спъна се, прие го за коленичене и влезе в олтара. С треперещи ръце извади от хранилището за дарове напълнената с тялото Христово дароносица, отново преклони колене пред Насъщния, хвана тялото на своя бог и побягна с него.

Зданието се срути върху него.

Когато дойде на себе си, нямаше нищо друго, освен прах. Беше притиснат до кръста. Опита се да мръдне. Едната му ръка беше свободна, но другата беше погребана под отломките. В свободната си ръка все още стискаше дароносицата, но при падането я беше ударил, капакът се бе откъснал и няколко късчета нафора бяха изпаднали.

Реши, че взривната вълна го е изхвърлила от храма. Лежеше в праха и се оглеждаше. В небето мощно ревяха мотори, сини светкавици мигаха през праха. Отначало не почувства болката. Опита се да изпъне врат и да види каква е тази тежест върху него, но такава остра болка прониза тялото му, че почти изгуби съзнание. Не можеше да погледне повече назад. Пет тона натрошени камъни го бяха затиснали. Навярно, все още нещо от него съществуваше там долу, под кръста.

Той внимателно започна да събира малките нафорки. Вятърът заплашваше да изпрати в безкрайно пътешествие малките частици от тялото на Христа. „Някак си, Господи, ще се помъча — мислеше си той. — Някой може да има нужда от последно причастие? Нека само допълзят до мен, ако го желаят. Дали е останал жив някой?“

Поради ужасния рев не можеше да чуе никакви гласове.

Тънка струйка кръв заливаше очите му. Той я изтри с ръкав, за да не изцапа нафорките с окървавени пръсти. „Лоша кръв, Господи, моята, а не Твоята. Пречисти ме.“

Той събра частиците от Христовото тяло в дароносицата, но няколко нафорки бяха недосегаеми. Опита се да ги достигне, но от болката отново му причерня пред очите.

— Исусе — Мария — Йосифе! Помогнете ми!

Чу слаб отговор, далечен и едва доловим. Беше нежният непознат глас, който чуваше в изповедалнята, който отново, като ехо, повтори думите:

— Исусе, Мария, Йосиф, помогнете…

— Какво?! — извика той.

Повика още няколко пъти, но отговор не получи. Прахът започна да се сляга. Той постави капака на дароносицата на мястото му, за да не се запрашават нафорите и полежа известно време със затворени очи.

Трудностите на съдбата на свещеника се състоят в това, че трябва сам да изпълняваш съветите, които даваш на другите. Природата не ти налага нищо, за което да не те е подготвила. „Ето защо започнах да й разказвам какво е казал стоикът, преди да й разкажа какво е казал Бог“ — помисли той.

Болката не беше силна, само погребаните под камъните телесни останки го сърбяха. Той се опита да се почеше, но пръстите му навсякъде се натъкваха на камъни. Сърбежът го подлудяваше. Смачканите нервни окончания предизвикваха идиотското желание да се почеше.

„Ей, доктор Корс, откъде можете да знаете, че сърбежът е не по-малко зло от болката?“

Той малко се посмя над това, но смехът неочаквано предизвика нова черна вълна. Той се изкатери от тази тъмнина под акомпанимента на нечии стонове. Изведнъж свещеникът разбра, че стене самият той. Зерчи се изплаши. Сърбежът се превърна в болка, но стоновете бяха израз на неприкрит ужас, а не на болка. Сега вече го болеше и като диша. Болката упорстваше, но той можеше да я издържа. Ужасът възникна от последното изпитание с мастилената тъмнина. Изглеждаше, като че ли тъмнината се домогваше до него, жадно го чакаше — голям черен апетит, алчно изяждащ душата му. Болката можеше да изтърпи, но не тази Ужасяваща Тъмнина. Или имаше нещо, което там не можеше да го има, или имаше нещо, което трябваше да се довърши. Ако се подадеше на тази тъмнина, то нищо не можеше да се направи или дооправи.

Засрамен от страха си, той се опита да се моли, но молитвите му излизаха някак богохулни — те повече приличаха на оправдание, а не на молба, като че ли последната молитва е произнесена и последният химн е вече изпят. Страхът упорстваше. Защо? Той се опита да изясни причината. „Та ти си виждал как умират хората, Джет. Много пъти си виждал смъртта. Това изглеждаше много леко. Те се свиваха преди края, след това малък спазъм — и всичко е свършено. Мастилена Тъмнина — най-черен Стикс, пропаст между Бога и човека. Послушай, Джет, действително ли вярваш, че от другата й страна има Нещо, а? Тогава защо трепериш така?“

В мозъка му възникна стих от Dies Irae123 и заседна в него:

Quid sum miser tunc dicturur? Quem patronum rogaturusm, Cum vix justus sit securus?124

„Какво да кажа тогава аз, нещастния? Кого да помоля за защита, щом дори праведникът с труд се спасява? Vix securus? Защо «с труд се спасява»? Навярно Той няма да прокълне праведните? Тогава защо толкова трепериш?

Воистине, доктор Корс, злото, към което можете да бъдете отнесен и вие, не е страданието, а само безпричинният страх пред страданието. Metus doloris.125

Свържете го в едно с неговият позитивен еквивалент — страстен стремеж към земно безгрижие, към Едем и ще получите вашия «корен на злото», доктор Корс. Намаляване на страданието и увеличаване на безгрижността е било естествената и съответна цел на обществото и управляващите го. После това е станало единствената цел, а единствената основа на закона — нейното извращение. И тогава, като сме се стремели само към това, ние неизбежно сме придобили техните противоположности — максимум страдание и минимум безгрижие.

Всички беди на света са от мен. Проверете го върху себе си, скъпи мой доктор Корс. Твоето, моето, на Адам, на Човека, нашето. Няма «земно зло» освен пренесеното от човека — от мен, теб, Адам, от нас — с малка помощ от бащата на лъжата. Обвинявай всички, обвинявай дори Бога, но, ох, само не мен. Така ли, доктор Корс? Единственото зло в този свят в този миг, докторе, е този факт, че светът прекрати своето съществуване. Какво причинява болката?“

Той слабо се разсмя и отново — изблик на тъмнина.

— Моята вина, нашата, на Човека, на Адам, но не на Христа — говореше си на глас. — Знаете ли какво, Пат? Те… заедно… по-добре да бъдат разпънати, но не самотни… когато кръвта им изтича… искат заедно… Това е защото… защото… Това е така защото Сатаната иска да напълни ада с хора. Защото Адам… И още Христос… Но аз досега… Чуйте, Пат…

Този път му беше необходимо повече време за да изплува от Тъмнината, но той трябваше да обясни всичко на Пат, преди да потъне в нея завинаги.

— Послушайте, Пат, това е така, защото… аз й казвах, че детето… защото аз… Аз мисля… Аз мисля, Исус никога не е изисквал от човека да извършва тези ужасни постъпки, които сам Исус не е извършвал. Затова и аз… Затова и аз не можех да допусна. Пат?

Той примига няколко пъти. Пат изчезна. Светът отново застина неподвижно, но тъмнината отстъпи. Изведнъж разбра, от какво точно се страхува. Беше това, което трябваше да извърши, преди Тъмнината да го погълне завинаги. Господи, позволи ми да живея, докато го изпълня. Сега се страхуваше, че ще умре по-рано, преди да поеме толкова страдания, колкото се бяха паднали на детенцето, което не можеше да го разбере, детето, което той се опитваше да опази за нови страдания… не… не за страдания, а въпреки страданията. Той заповядваше на майката от името на Христос. Не беше извършил грешка. Но сега се страхуваше да не пропадне в тъмнината, преди да понесе толкова, колкото Бог му помогне да понесе.

Quern patronum rogaturus.

Cum vix Justus sit securas?

Нека това бъде в името на момиченцето и неговата майка. Аз съм длъжен да изпълня това, което изисквах от другите. Fas est.126

Тази мисъл сякаш отслаби болката му. Известно време той лежа тихо, после внимателно се огледа назад към купчината камъни. Не, там имаше повече от пет тона. Там бяха осемнадесет столетия. Очевидно, взривната вълна беше разрушила гробниците и той съзря няколко кости, затиснати от камъните. Опипа с ръка наоколо и напипа нещо гладко, което успя да измъкне и положи до дароносницата. Черепът нямаше челюсти, но се беше съхранил напълно, с изключение на отверстието в челото, от което стърчеше полуизгнила треска. Тя приличаше на отломък от стрела. Черепът, очевидно, беше много древен.

— Брат… — прошепна той, защото никой друг освен монасите от ордена не можеше да бъде погребван в тези гробници.

„Какво си правил за тях, Череп? Учил си ги да четат и пишат? Помагал си им да се устроят, носил си им Христовото слово, помагал си им да възстановят културата си? Не си ли забравял да ги предупреждаваш, че Едем не ще се сбъдне? Предупреждавал си, разбира се. Благославям те, Череп — помисли той и начерта с големия си пръст кръг на челото му. — За всичките ти страдания в отплата си получил стрела между очите. Защото там отзад лежи нещо повече от пет тона камънаци и осемнадесет столетия. Допускам, че там са погребани около два милиона години, започващи от първия Homo innspiratus.“127

Той отново чу глас, нежен като ехото, което му отговаряше преди това. Този път гласът напяваше детска песничка: „Ла ла ла…“

Макар да му се струваше, че това е същият глас, който чуваше в изповедалнята, той не можеше да бъде на мисис Грейлис. След като прости на Бога, тя вероятно е забързала към къщи, стига да беше успяла да напусне църквата.

„Послушай, Древни Черепе, мога ли да кажа така на Корс? Послушайте, драги Корс, защо не искате да простите на Бога, че е допуснал да има болка? Ако Той не я беше допуснал, човешката смелост, мъжеството, благородството и самопожертвованието щяха да са безсмислени. Освен това, вие щяхте да сте без работа, Корс.

Може би точно това забравяме да си спомним, Черепе. И когато светът се изпълни с мъка, защото не му е достигало само наполовина забравения Едем… бомби и взривове. Мъката е била отправена право към Бога. Послушай, Човеко, трябва да отхвърлиш мъката — «за да дариш Господа с опрощение на неговите грехове», както каза тя.

Но — бомбите и взривовете. Те не можаха да ги простят.“

За известно време отново се унесе. Това беше истински сън, а не страшното небитие на Тъмнината. Преваля и сми праха. Когато се събуди, вече не беше сън. Той вдигна глава от калта и ги изгледа сърдито. Три лешояда седяха върху купчината камъни и го разглеждаха с мрачна сериозност. Той помръдна. Те разтвориха черните си криле и неспокойно засъскаха. Той хвърли по тях камък. Два се издигнаха и закръжиха над него, но третият остана на мястото си, леко поклащайки се и втренчено вгледан в човека. Черна и безобразна птица, не приличаща на тази, другата Тъмнина. Тази искаше само тялото му.

— Обедът още не е съвсем готов, братко — каза му с раздразнение той. — Ще трябва да почакаш.

Не го очакват много обеди занапред, отбеляза той, преди този лешояд да стане храна на други като него. Перата му бяха обгорени, едното око затворено. Птицата беше мокра от дъжда, а абатът предполагаше, че този дъжд е смъртоносен.

— … ла ла ла, ла ла ла, чакай, чакай да умре, ла…

Гласът отново се върна. Зерчи, уплашен, помисли, че това е халюцинация. Но и лешоядът го чуваше. Той разглеждаше нещо извън полезрението на Зерчи. В крайна сметка той също засъска прегракнало и се издигна във въздуха.

— Помогнете ми! — тихо извика абатът.

— … помогнете — безсмислено повтори странният глас. И той видя двуглава жена, заобикаляща купчината камъни. Тя се спря и погледна надолу към Зерчи.

— Благодаря на Бога! Мисис Грейлис! Вижте, не е ли някъде наблизо отец Лехи…

— … благодаря на Бога, мисис Грейлис, вижте, не е ли наоколо…

Той премигна, за да почисти очите си от кървавата пелена и внимателно я изгледа.

— Рейчъл — каза тихо.

— … Рейчъл — произнесе в отговор странното същество.

Тя застана на колене пред него и, като се дръпна назад, седна на пети. Разглеждаше го със студени зелени очи и простодушно се усмихваше. Очите й бяха пълни с любопитство и с още нещо, но явно не забелязваше, че го боли. Имаше нещо такова в очите й, което го накара няколко секунди да не вижда нищо друго освен тези очи. Но после забеляза, че главата на мисис Грейлис здраво спи на другото рамо, докато Рейчъл се усмихваше. Това беше млада, умолителна усмивка, предчувстваща дружба. Той опита отново:

— Послушайте, още някой да е останал жив? Идете…

Отговорът й прозвуча мелодично и тържествено:

— „… послушайте още някой…“

Тя изпитваше удоволствие от думите. Произнасяше ги с огромно старание. Тя им се усмихваше. Устните й оформяха думи, а гласът ги възпроизвеждаше. Това беше повече от рефлекторно подражание, реши той. С това повторение тя се опитва да му каже: „По нещо приличам на теб“.

Тя току-що се беше родила.

„Но ти и по нещо се различаваш“ — отбеляза с трепет Зерчи. Спомни си, че мисис Грейлис имаше артрит на колянните стави, а тялото й сега седеше с прегънати колена, на пети, в гъвкава младежка поза. Нещо повече, набръчканата кожа на старата жена се беше изгладила и леко светеше, сякаш старата вроговена тъкан се възстановяваше. Изведнъж забеляза ръката й.

— Ти си ранена!

— … ти си ранена.

Зерчи й показа ръката. Вместо да погледне къде показва, тя повтори жеста му, като протегна пръст и докосна неговия. Кръв имаше съвсем малко, но ръката беше силно нарязана и един разрез изглеждаше особено дълбок. Той с усилие издърпа пръста й за да приближи ръката. Извади пет късчета от счупено стъкло. Или тя беше пробила стъклото с ръка, или, по-вероятно, стъклата се бяха посипали върху нея при взривната вълна. Само веднъж потече кръв, когато изваждаше остро дълго парче. Другите парченца оставяха само малки безкръвни синини. Когато отново погледна лицето й, благоговейният трепет се засили. Тя все още му се усмихваше, сякаш отстраняването на стъкълцата не й беше причинило никакво неудобство.

Дом Зерчи отново погледна лицето на мисис Грейлис. То беше станало сиво, подобно на безразлична, безсмислена маска, устните й бяха безкръвни. Той беше уверен, че тя умира. Напълно си я представяше как изсъхва и се отлюпва накрая. Какво беше тогава Рейчъл? Или каква?

По намокрените от дъжда камъни все още имаше малко влага. Той навлажни пръста си и с кимване я покани да се наклони по-близо. Която и да е тя, навярно бе получила твърде голяма доза радиация, за да преживее дълго. Той започна да чертае кръст на челото й с влажния си палец.

— Nisi baptizata est nisi baptizari nonquis, te baptiso…128

Не успя да продължи. Тя се дръпна рязко. Усмивката й застина и изчезна. „Не!“ — сякаш крещеше лицето й. Обърна му гръб. Изтри водата от челото си, затвори очи и безсилно отпусна ръце на коленете си. Лицето й бе обзето от пълна апатия. Позата й с наклонена глава навеждаше на мисълта за молитва. Постепенно апатията отминаваше и усмивката й се възвръщаше. Ставаше все по-широка. Когато отвори очи и го погледна, усмивката й беше пак така открита и топла, както преди. Но вече се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо.

Изведнъж погледът й падна върху дароносицата. Преди да успее да я спре, тя грабна съда. „Не!“ — изхриптя и се закашля той, като се опита да вземе дароносицата. Движението беше твърде рязко за него, усилието му костваше ново пропадане в тъмнината. Когато дойде на себе си и отново вдигна глава, виждаше всичко като в мъгла. Тя още стоеше пред него на колене. Накрая разбра, че държи в лявата си ръка златната чаша, а в дясната внимателно стиска парченце нафора. Тя му ги подаваше — или така му се струваше, както преди му се струваше, че разговаря с брат Пат.

Той почака, докато мъглата се разсея. Но този път не се разсея напълно. „Domine, non sum dignus… — прошепна той — sed tantum dic vervo…“129

Той взе нафората от ръцете й. Тя затвори капачето на дароносицата и постави съда на безопасно място под камъка. Тя не правеше обикновените за такъв случай жестове, но почитта, с която държеше дароносицата, го убеди: тя смътно чувстваше същността на тялото Христово под тази обвивка. Тя, която още не умееше нито да използува словото, нито да го разбере, правеше това, което трябваше да прави по негово указание в отговор на опита му да извърши обряд за кръщаване.

Той отново се опита да съсредоточи погледа си върху лицето на това същество, което само със жестове му казваше: „Аз нямам нужда от твоето причастие, Човеко, но съм достойна да ти предам това причастие на живота“. Сега знаеше, коя е тя и слабо изхлипа, когато не можа да застави очите си да се съсредоточат върху тези студени, зелени и безгрижни очи на съществото, родено без грях.

— Magnificat anima mea Dominum… — прошепна той. — Да възслави душата ми Господ и да се възроди моя дух в Господа, моя спасител, защото вижда той смирението на своя служител…

С последните си действия той искаше да я научи на тези думи, защото беше уверен, че тя по нещо прилича на Девата, която първа ги беше произнесла.

Той се задъхваше, но продължаваше да го повтаря. Погледът му се замъгли, вече не я виждаше. Но студените й пръсти докоснаха челото му и той чу, как тя произнесе една дума:

— Живей.

После си отиде. Той чуваше гласа й, блуждаещ сред новите руини: „Ла ла ла, ла ла ла…“

Тези студени зелени очи бяха с него, докато живееше. Той не питаше, защо Бог бе предпочел да създаде същество с първична невинност от рамото на мисис Грейлис, или защо Бог му беше дал свръхестествените дарове на Едем — тези дарове, които Човекът се опитваше да завладее от небесата с груба сила, след като ги беше загубил. Той виждаше целомъдрие в тези очи и обещание за възкресение. Един такъв поглед беше щедър дар и той заплака от благодарност. После лежа дълго с лице, заровено в мократа пепел и чака. Но нищо повече не дойде… нищо, което можеше да види, почувствува и чуе.

30

Те пееха, като качваха децата на борда на кораба. Пееха старите песни на космонавтите и помагаха на сестрите с деца на ръце да се изкачат по стълбата. Пееха топло и сърдечно, за да разсеят страха на децата. Когато хоризонта се взриви, пеенето спря. По това време бяха качили на кораба и последното дете.

Хоризонтът се заля от пламъци и монасите се изкатериха по стълбата. Хоризонтът почервеня. В далечината, където нямаше облаци, възникна верига от облаци. Монасите на стълбата загърбиха изригването. Когато престана да свети, те се огледаха.

Въплъщението на Луцифер израсна като отвратителна гъба над купчината облаци и бавно се заиздига още по-високо, като титан, изправящ се на крака след векове плен в недрата на Земята.

Някой издаде заповед. Монасите отново се заизкачваха. Скоро всички бяха в кораба.

Последният монах се задържа до шлюза. Пред люка той свали сандалите си. „Sic transit mundus“130 — промърмори той, като отново погледна заревото. Той потупа подметките на сандалите си една в друга, да ги отърси от пепелта. Заревото беше погълнало вече една трета от небето. Той почеса брадата си, хвърли последен поглед на океана, отстъпи назад и затвори люка.

Издигна се стълб от прах и светлина, разнесе се тънък жален звук и звездолетът проби небето.

Пенестите вълни заливаха брега монотонно, изхвърляйки плаващи дървени отломки. Сред вълните плуваше и изоставен хидросамолет. След известно време вълните го подхванаха и го понесоха към брега заедно с отломките. Самолетът се наклони, крилото му се счупи. Във вълните пируваха скариди и мерлини, преследващи скаридите, и акули, преследващи мерлините и намиращи ги възхитителни — веселата жестокост на морето.

Вятърът задуха от сушата и донесе пелена от най-фина бяла пепел. Пепелта падаше над океана и над бреговата ивица. Вълните заизхвърляха на брега и мъртви скариди, заедно с отломките. После изхвърлиха и мъртви мерлини. Акулата се гмурна в най-големите дълбини да роди децата си в студените и чисти течения. Тази година й се наложи да погладува.