Кантата за Лейбовиц

12

Маркос Аполо се убеди напълно в неизбежността на войната, когато подслуша разговора на третата жена на Ханеган с нейната камериерка. Тя разказваше на момичето, че нейният фаворит, който бил изпратен с мисия до племето на Бясната Мечка, се върнал обратно цял и невредим. Това означаваше приближаване на неизбежна война. Целта на мисията беше да се предаде на племената от Равнината информация за сключването на договор на Святата наказателна десница между цивилизованите държави за защита от набезите на езичници и бандити. Но досега никой не беше стигал до Бесните мечки, като се завърне жив след това. Значи, мислеше Аполо, информацията не беше предадена и сега емисарите на Ханеган отново се отправяха към Равнината със „секретната“ мисия.

Аполо си проправяше вежливо път в неголямата тълпа гости, търсейки брат Кларет. Високата фигура на Аполо, облечена в черно с пробляскващ знак за сан на колана, рязко контрастираше с разноцветната група хора в банкетната зала. Забелязвайки своя секретар, той му посочи с глава отрупаната с чаши и разни остатъци от храна маса и самият той тръгна нататък. Загреба от пунша и протегна първата попаднала му чаша към приближаващия брат Кларет.

— Благодаря, месир — каза Кларет. — Искали сте да ме видите.

— Да, веднага след приема, в моето жилище. Саркол се е върнал цял и невредим.

— О…

— Никога не съм чувал по-зловещо „О“. Предполагам, разбираш какво означава това?

— Разбира се, месир. Това означава, че договорът е бил уловка на партията на Ханеган и той ще се опита да го използува срещу…

— Шшшт. После — Аполо предупреди с очи за приближаването на страничен човек и Кларет се приближи до масата, уж да напълни чашата си с пунш. Аполо се усмихна официално и се поклони на приближаващия. Тяхното ръкостискане беше кратко и подчертано хладно.

— Знаете ли, дон33 Тадео, — каза свещеникът, — вашето присъствие тук ме учудва. Мислех, че избягвате шумните места. Има ли нещо изключително, което да привлича вниманието на такъв велик учен като вас? — веждите му се надигнаха в престорена изненада.

— Естествено, привличате ме вие — каза новодошлият, като подхвана сарказма на Аполо. — И вие сте единствената причина за моята загриженост.

— Аз? — Аполо се престори на учуден, макар да знаеше, че ученият казва истината. Приемът по случай сватбата на доведената му сестра не беше от събитията, които биха накарали дон Тадео да облече официални дрехи и да напусне уединението си в залата на колегиума.

— Бог е свидетел, аз ви търся цял ден. Казаха ми, че сте тук. Ако не беше това… — обходи с поглед банкетната зала и раздразнено изпръхтя.

При това пръхтене брат Кларет се обърна и поздрави дона.

— Не искате ли пунш, дон Тадео? — протегна една чашка към него.

Ученият я прие с поклон и веднага я пресуши.

— Бих искал да ви поразпитам за документите на абатството на Лейбовиц — каза той на Маркос Аполо. — Получих писмо от абатството, от един монах на име Корнхауер. Той твърди, че притежават ръкописи, които датират от последните години на Европейско-Американската цивилизация.

Аполо сдържа раздразнението си, тъй като преди няколко месеца той самият беше уверявал младия учен в това.

— Да — каза той. — Те са истински, аз ви говорих за това.

— Ако това е така, то би било най-невероятното нещо, което съм чувал досега. Всъщност, Корнхауер изброява ред документи, които, ако наистина съществуват, много бих искал да видя.

— Значи такава била работата?

— Да. Ако това е мистификация, аз бързо ще я открия. Но ако документите са истински, сведенията от тях могат да се окажат безценни.

Монсеньорът се намръщи и произнесе хладно:

— Аз ви уверявам, че това не е мистификация!

— В писмото има покана да посетя абатството и да изуча документите. Те сигурно са чували за мен.

— Не е задължително — изрече Аполо, който не устоя на желанието да подкачи дона. — Те нямат никакви особени изисквания към тези, които четат книгите им, освен да си мият ръцете и да не повреждат тяхната собственост.

Ученият избухна. Предположението за това, че може да съществува грамотен човек, който да не е чувал името му, го подразни много.

— Всичко е наред — ласкаво продължи Аполо. — Приемете предложението им, идете в абатството и изучете документите. Те ще ви посрещнат съвсем доброжелателно.

— Да пътувам през Равнината, когато племето на Бясната Мечка… — започна раздразнено Тадео, но внезапно замълча.

— Какво искате да кажете? — лицето на Аполо не изразяваше особен интерес, но вената на слепоочието му силно пулсираше.

— Само това, че пътят е дълъг и опасен и трябва за шест месеца да оставя колегиума. Не може ли да се изпрати добре въоръжен отряд гвардейци, които да донесат документите тук за изучаване?

Аполо беше поразен. Той изведнъж усети някакво детинско желание да ритне стоящия пред него учен по кокалчето.

— Страхувам се, — учтиво произнесе той, — че това е абсолютно невъзможно. Във всеки случай то е извън моята компетенция и не виждам с какво мога да ви помогна.

— Защо да не виждате? — попита Тадео. — Нали вие сте папски нунций при двора на Ханеган?

— Съвсем правилно. Но аз представям Новия Рим, а не монашеските ордени. Управлението на абатството се осъществява от тамошния абат.

— Но при определен натиск от страна на Новия Рим…

Желанието да ритне събеседника си по кокалчето отново се появи у монсеньора.

— Нека обсъдим това по-късно — каза Маркос Аполо. — Довечера в моя кабинет, ако не възразявате.

Той леко се извърна и погледна учения въпросително, като че ли питаше: „Става ли?“

— Ще дойда — бързо отговори Тадео и се отдалечи.

— Защо направо не му отказахте? — сърдито запита след час в папските покои Кларет. — Да се пренасят безценните реликви през районите на разбойниците в такова време… Това е немислимо, месир.

— Разбира се.

— Тогава защо…

— По две причини. Първо — дон Тадео е роднина на император Ханеган и трябва да сме учтиви с него, независимо дали това ни харесва или не. Второ — той знае нещо и започна да говори за племето на Бясната Мечка. Не искам да се занимавам с шпионаж, но ако той ни предложи някаква информация, нищо не ни пречи да я включим в отчета, който ти ще трябва да отнесеш в Новия Рим.

— Аз? — секретарят беше поразен. — В Новия Рим?… Но какво…

— Не толкова високо — каза нунцият, поглеждайки към вратата. — Искам колкото може по-скоро да изпратя своята оценка за ситуацията тук на негово светейшество. Но това не трябва да става в писмо, ще бъде гибелно за нас ако писмен документ с такова съдържание бъде заловен от хората на Ханеган и от неговите противници. Мъченичеството винаги е било благородно, но най напред трябва да си свършим работата.

— И аз трябва да предам устно доклада на Ватикана? — промърмори брат Кларет, за когото идеята да пътува през враждебната страна не беше много привлекателна.

— Да, точно така. И е възможно самият дон Тадео да даде повода за пътуването до абатството на светия Лейбовиц или до Новия Рим, или пък и до двете места. В този случай дворът няма да има никакви съмнения за целта на пътуването и аз ще се постарая да направя някои крачки в тази посока.

— А каква е същността на отчета, който трябва да предам, месир?

— Че стремежът на Ханеган да обедини целия континент под властта на една династия не е толкова неизпълним, както смятахме по-рано. И че договорът на Святата наказателна десница най-вероятно е хитрост на Ханеган, с която той иска да въвлече в конфликт с езичниците от Равнината и империята на Денвър, и държавата на Ларедан. Ако силите на Ларедан са заети с постоянни конфликти с клана на Бясната Мечка, това ще поощри държавата на Чиахуахуа да нападне отдавнашния си враг Ларедан. Тогава Ханеган ще може да шествува победоносно в Рио-Ларедо. След като глътне Ларедан, ще има възможност да се заеме с Денвър и република Мисисипи, без да се опасява от удар в гърба.

— И вие мислите, че Ханеган ще успее да направи това, месир?

Маркус Аполо отвори уста да отговори, но после се отказа и се приближи до прозореца. Загледа се в залетия от слънцето безформен град. Той беше почти изцяло изграден от развалините на съществуващия преди много години тук друг такъв град, както след известно време щеше да се изгради нещо ново от останките на сегашния.

— Не зная — каза накрая той меко. — Трудно е в наше време да осъждаш някого за желанието му да обедини този кръвожаден континент. Дори по такъв начин, като… Наистина, аз не мисля така — той тежко въздъхна. — Във всеки случай, нашите интереси не са политически, но трябва да предупредим Новия Рим, доколкото това касае църквата. Ако сме информирани за всичко, може би ще успеем да предотвратим стълкновенията.

— Вие наистина ли мислите така?

— Не, разбира се — не! — ласкаво отговори свещеникът.

Дон Тадео Пфардентрот се появи в кабинета на Маркус Аполо малко преди настъпването на вечерта. Маниерите му бяха забележимо променени. Лицето му беше озарено от сърдечна усмивка. Маркус разбираше, че този млад човек желае силно нещо и дори се заставя да бъде любезен заради него. Вероятно списъкът на древните автори го е впечатлил повече, отколкото иска да покаже. Нунцият се беше подготвил за словесен двубой, но видимо възбуденото състояние на дона го правеше съвсем уязвим и Аполо се поотпусна.

— Днес следобед имаше събрание на професорите от колегиума — съобщи дон Тадео, щом седнаха. — Обсъждахме писмото на брат Корнхауер и списъка с документите.

Той спря като че ли не беше сигурен, че думите му достигат до слушателя. На сумрачната светлина лицето му изглеждаше бяло и напрегнато. Големите му сиви очи изучаваха свещеника и сякаш го оценяваха.

— Предполагам, че са се отнесли скептично към това.

Свитите очи за момент се затвориха и пак се отвориха.

— Трябва ли да бъда любезен?

— Не се затруднявайте толкова — усмихна се Аполо.

— Да, скептично. По-точният израз е „с недоверие“. Лично аз мисля, че ако тези документи действително съществуват, то тяхната датировка е подправена преди няколко века. Не вярвам сегашните монаси от абатството да ги мистифицират. По-скоро и те самите са повярвали в истинността на документите.

— Много мило от ваша страна, че им прощавате — сърдито произнесе Аполо.

— Нали ви предложих да бъда любезен. Как се получава?

— Не струва. Давайте нататък.

Дон Тадео стана от креслото и се приближи до прозореца. Вгледа се в бледо жълтите краища на облаците, като леко почукваше по перваза.

— Тези документи… Няма значение вярваме или не. Самата мисъл, че нещо подобно може да се е съхранило, колкото и нищожна да е вероятността за това, толкова вълнува… С една дума, тези неща трябва веднага да се изследват.

— Много добре — каза Аполо, който малко се забавляваше от тази ситуация. — Нали те ви поканиха? Но ще ми кажете ли с какво толкова ви развълнуваха тези документи.

— Запознат ли сте с моите трудове? — ученият хвърли бърз поглед към него.

Монсеньорът се поколеба. Беше запознат с всичко. Но да признае такова нещо би означавало да признае, че името на този едва тридесет годишен млад мъж се нарежда до имената на великите естествоизпитатели от преди хиляда и повече години. Не искаше да признае, че дон Тадео даваше немалки надежди да се вярва, че притежава качествата на човешки гений в науката, който се ражда веднъж на сто години, за да обърне и сложи на мястото цялата наука.

— Трябва да си призная, че не съм чел повечето от…

— Няма значение — Пфардентрот не прие извиненията. — Повечето от тях са много сухи за неспециалистите: теория за същността на електричеството, движението на планетите, притеглянето на телата и други в същия дух. А в списъка на Корнхауер има такива имена като Лаплас, Максуел, Айнщайн… На вас нещо говорят ли ви?

— Не много. Историята ги нарича естествоизпитатели и са живели преди гибелта на последната цивилизация, нали?

— И това е всичко, което се знае за тях и за техните занимания — кимна ученият — Учени, физици, благодарение на които Европейско-Американската култура се е издигнала така бързо. Описанието на нашите историци е толкова банално, че аз почти бях забравил за тях. Но старинните документи, които по думите на Корнхауер се намират в онова абатство, могат да бъдат именно физични, научни текстове. Това е невероятно!

— И вие искате да се убедите в това?

— Да, искаме да се убедим. Сега, когато това изплува, аз бих предпочел никога да не съм чувал за него.

— Защо?

— Елате тук за минутка. Ще ви покажа защо — дон Тадео повика с ръка свещеника.

Аполо застана до прозореца и погледна неравната уличка, която отделяше резиденцията на управляващия с нейния дворец, казармите и зданието на колегиума от плебейския град. Ученият посочи тъмната фигура на селянин, който водеше в къщи своето магаре. Краката му бяха обвити в зебло, а по него имаше толкова много кал, че човекът едва пристъпваше. Явно беше толкова изморен, че нямаше сили да се почисти.

— Не се е качил на магарето — отбеляза дон Тадео, — тъй като сутринта то е било натоварено със зърно. Сега няма товар, но това, което е било правилно сутринта, за селянина е правилно и сега.

— Познавате ли го?

— Всяка сутрин и вечер минава край прозорците ни. Нима вие не сте го забелязали?

— Такива като него има хиляди.

— Погледнете, погледнете. Можете ли да повярвате, че това животно води рода си от хората, които, както се предполага, са били измислили летящи апарати, били са на луната, подчинили са природните сили, създали са машини, умеещи да говорят и едва ли не да мислят? Можете ли да повярвате, че са живели такива хора?

Аполо мълчеше.

— Погледнете го! — настойчиво повтори ученият. — Всъщност сега е много тъмно и не можете да забележите следите от различни болести. Той е наполовина парализиран, явно слабоумен, неграмотен, суеверен и кръвожаден. Ненавижда своите деца. За няколко монети той може да ги убие или да ги продаде. Погледнете го и ми кажете, виждате ли в него потомъка на някогашната могъща цивилизация. Ако не, то кого виждате?

— Образа на Христа — раздразнено отговори монсеньорът, сам учуден от своя гняв. — А кого, според вас, трябва да видя?

Ученият изфуча раздразнено.

— Несъответствие. Несъответствие между хората, които можете да видите през прозореца, и тези, които са живели някога, според историците. Аз не мога да приема това. Как може такава велика и мъдра цивилизация да се самоунищожи напълно?

— Може би като се самонаправи чак толкова велика и чак толкова мъдра, нищо повече — отвърна Аполо.

Вече се беше стъмнило съвсем. Свещеникът се приближи до лампата и заудря с огнивото по кремъка. Когато се появи искра, той раздуха огън върху праханта.

— Може би… — каза дон Тадео. — Но аз се съмнявам в това.

— В такъв случай вие отхвърляте цялата история, смятате я за мит?

— Не я отхвърлям, но я поставям под съмнение. Кой е писал вашата история?

— Монашеските ордени, разбира се. В онези тъмни времена не е имало никой друг, който би могъл да я пише.

Той пренесе огъня към фитила.

— Ето! Вие го потвърждавате. А колко еретични ордени във времената на антипапите са фабрикували собствени версии за историческите събития и след това са ги пробутвали като трудове на древни автори? Не знаете, по-точно — не можете да знаете. Несъмнено, на този континент е съществувала много по-развита нация. Достатъчно е да се погледнат купищата ръждясал метал, за да се убедим в това. Могат да се разровят остатъци от техните железни пътища. Но къде са доказателствата за техните машини? Къде са техните самодвижещи се платформи или летящи апарати?

— Може би от тях са изковани плугове и мотики.

— Ако изобщо са съществували.

— Ако се съмнявате в това, защо тогава толкова желаете да видите документите от ордена на Лейбовиц?

— Защото съмнението не е отрицание. Съмнението е могъщ инструмент и трябва да го използуваме по отношение на историята.

Нунцият се усмихна пресилено:

— А в какво се изразява моето участие в тази работа, учени доне?

Ученият отривисто престъпи напред.

— Пишете на настоятеля на абатството. Уверете го, че с документите ще се отнасят много внимателно и ще ги върнат веднага, след като установят истинността им и изучат тяхното съдържание.

— Чии гаранции трябва да му дам — вашите или моите?

— На Ханеган, вашите и моите.

— Мога да му дам само вашите и на Ханеган. Аз нямам собствени войници.

Ученият се изчерви.

— Кажете ми — продължи свещеникът, — защо, ако забравим за бандитите, настоявате да донесат документите тук, а не отидете вие там?

— Най-добрата причина, която можете да изтъкнете в с писмото си, е тази, че експертиза, направена в абатството, няма да има достатъчно сила за светските учени.

— Значи вашите колеги могат да си помислят, че монасите са ви подвели?

— Ммм… може и така да се каже. Но ето кое е най-важното: ако документите бъдат донесени тук, ще може да ги изучи всеки, който е способен да изкаже достатъчно квалифицирано мнение. Всички донове, пристигнали от другите княжества, също ще могат да ги видят. Но ние не можем да пренесем целия колегиум в югозападната пустиня.

— Вашата гледна точка ми е ясна.

— Ще изготвите ли молба до абатството?

— Да.

Дон Тадео сякаш беше учуден.

— Но това ще бъде ваша молба, а не моя — продължаваше монахът. — И трябва да ви кажа честно: не мисля, че дом Пауло, абатът, ще каже „да“.

Ученият, обаче, изглеждаше удовлетворен. Когато си отиде, нунцият извика секретаря си.

— Ще тръгнеш за Новия Рим утре — каза му той.

— През абатството на Лейбовиц ли?

— През абатството ще минеш на връщане. Отчетът за Новия Рим не търпи отлагане.

— Да, месир.

— В абатството ще кажеш на дом Пауло: „Шеба“34 мисли, че Соломон ще отиде при нея. Ще поднесеш подаръците. След това ще си запушиш плътно ушите. Когато гневът му утихне, се връщай веднага назад, за да мога по-бързо да кажа на дон Тадео „не“.

13

Времето в пустинята върви по-бавно и е много трудно да се забележи неговия ход. Бяха минали две годишни времена от момента, когато дом Пауло отказа на молбата, пристигнала от другата страна на Равнината. Този спор, обаче, беше уреден едва преди няколко седмици. Ако изобщо можеше да се каже, че беше уреден. В Тексаркан явно бяха недоволни от резултата.

Абат Пауло се разхождаше край стените на абатството преди здрачаване. Пустинният вятър развяваше косите му като бял флаг и обтягаше около прегърбената му фигура расото. Така той приличаше на сухия Иезекил, само че с малко, закръглено коремче. Абатът криеше грубите си ръце в ръкавите на расото и от време навреме поглеждаше към близкото пустинно селище Санли-Бувитс. Монасите, които срещаше по пътя си, го гледаха с учудване. Напоследък настоятелят беше в лошо настроение и това даваше повод за най-различни предположения. Говореше се, че управлението скоро ще поеме друг абат, тъй като Пауло е станал много лош. Всички предполагаха, че ако дочуе абатът тези приказки, този, който ги разпространява, ще се намери извън стените на абатството. А Пауло знаеше какво се говори, но се правеше, че не го забелязва, защото тези приказки в известна степен отговаряха на истината.

— Прочети ми го отново — обърна се внезапно той към монаха, застанал спокойно недалеч от него.

— Кое, домине? — качулката на монаха се наклони към абата.

— Знаеш кое.

— Да, господарю мой.

Монахът дълго рови в единия от ръкавите на расото си, докато намери това, което търсеше. Към свитъка беше прикрепено етикетче: Subimmunitate apostolica hos suppositum est. Quisquis nuntium molestare audeat, ipso facto excommunicetur.

Det: R’dissimo Domno Paulo de Pesos, AOL, Abbat35, (Манастира на братята лейбовицианци, близо до селището Санли-Бувитс в Юго-Западната пустиня, империя Денвър), cui saluten dicit: Marcus Appollo. Papatiae Apocrisarius Texarkanae.36

— Да, точно това. Прочети ми го — каза нетърпеливо абатът.

— Accedite ed eum…37

След като прочете този израз монахът прекъсна и благослови текста, така както се правеше с храната. Този малък ритуал, останал от тъмното хилядолетие, в което братята от ордена на Лейбовиц имаха нелеката задача да съхранят културата, грамотността и знанията на човечеството, се изпълняваше и сега.

След благословията монахът разгърна свитъка срещу слънцето и зачете:

— Jterum oportetapponere tibi crucemferendam, amice…38

Четеше напевно, като наблягаше на съществените думи в гората от цветисти фрази. Абатът слушаше, загледан в лешоядите, които кръжаха над възвишението на Последното убежище.

— „… Отново се налага ти да понесеш кръста, стари приятелю мой и пастире на късогледи книжни червеи — монотонно изговаряше четецът — но вероятно този път това бреме ще има вкуса на триумфа. Оказва се, че в края на краищата Шеба все пак тръгва към Соломон, макар и да не е изключено обвинение към него в шарлатанство.

С настоящето те известявам, че дон Тадео Пфадентрот, доктор по естествени науки, най-мъдър от мъдрите, най-учен сред учените, светлокос, извънбрачен син на един княз и божи дар на «пробуждащото поколение», реши най-после да те навести, след като изгуби всяка надежда да пренесе вашата «Книга на Паметта» в нашето прекрасно кралство. Ще пристигне при вас на Успение, ако не срещне по пътя си разбойници. Ще дойде със своите съмнения и с малък конен отряд, следствие от благосклонността на Ханеган Втори, чиято едра фигура ме плаши и сега, когато аз, мърморейки и мръщейки се, пиша тези редове, които ми заповяда да напиша негово величество и с които ми предложи да ти представя неговия родственик, дона, с надеждата, че ти ще го почиташ, както се полага. И тъй като секретарят на негово величество е болен, то аз ще ти напиша за всичко честно и безпристрастно.

Най-напред ми позволи да те предпазя от този дон Тадео. Дръж се с него учтиво, но не му се доверявай. Той е блестящ учен, но светски. Изглежда е антиклерикал или поне се отнася отрицателно към манастирите. След раждането му, довело до известно объркване в двора, той е бил изпратен в манастир на бенедиктинците и… Не, по-добре за това разпитай куриера…“

Монахът вдигна поглед. Абатът продължаваше да наблюдава лешоядите в небето.

— Вие чухте ли историята за неговото детство, брате? — запита дом Пауло.

Монахът кимна.

— Продължавайте.

Четенето продължи, но абатът вече не слушаше. Той знаеше писмото наизуст, а чувствуваше, че все още не е уловил нещо, което Маркус Аполо е искал да каже между редовете. Маркус искаше да го предпази от нещо, но от какво? В писмото имаше няколко зловещи несъответствия, които дон Пауло се мъчеше да превърне в някакви мрачни съответствия. Каква опасност можеше да се крие в това, един светски учен да изучава документите в абатството?

Куриерът беше обяснил, че дон Тадео се е възпитавал в манастир на бенедиктинците по настояване на жената на баща му. Баща на момчето е бил чичото на Ханеган, а негова майка — една камериерка. Графинята, законната съпруга на графа, нямала нищо против връзката му с прислужницата, докато тя не му родила дългоочаквания син. Самата тя раждала само дъщери. В яда си тя изпратила момчето в манастира и изгонила камериерката. Графинята също искала да роди момче на графа, но в резултат на бял свят дошли още три момичета. Тя починала при раждането на следващото дете след петнадесет години, което впрочем също било момиче. Графът веднага взел момчето и го направил свой наследник.

Но младият Тадео от рода Ханеган — Пфардентроп израснал озлобен. При непрекъснатите посещения на графа и камериерката в манастира той усещал, че е лишен от нещо. Усещал липсата на ласка и любов. През това време наследник на престола бил неговият братовчед. Принц Ханеган бил изпратен в същия манастир, в който бил и Тадео, за една година. Принцът превъзхождал братовчед си във всичко, освен в умствените способности. Незаконороденото момче мразело своя роднина и се стараело да бъде много преди него там, където може — в науката и учението. Резултатът от това състезание бил много относителен: след една година младият принц напуснал манастира, без да е прибавил абсолютно нищо в своите оскъдни знания, а Тадео продължил да се занимава усилено с наука и, макар и сам, победил с чест. Тази победа, обаче, изобщо не обезпокоила Ханеган. С юношеската си непоследователност дон Тадео се върнал в презрения от него двор на Тексаркан, за да стане официално признат син на баща си и простил на всички, освен на покойната графиня и на монасите, които го пазили в изгнание.

„Сигурно си представя нашия манастир като затвор — помисли си абатът. — За това, вероятно, му помагат и горчивите спомени от детството, почти забравени и отчасти измислени.“

— „… сеят семената на раздора в градината на Новото образование — продължаваше четецът. — Така че бъди внимателен и следи за възможни симптоми.

Но, от друга страна, не само Негово величество, но и добросърдечността и справедливостта изискват да ти го препоръчам като човек с добри намерения, или поне като добро дете, приличащо най-вече на образованите и възпитани езичници (макар въпреки всичко те да си остават езичници). Той ще се държи прилично, ако ти останеш непоколебим, но все пак… бъди внимателен, приятелю мой. Мозъкът му прилича на зареден мускет, готов да стреля веднага във всяка посока. Надявам се, обаче, че ти ще проявиш достатъчно изобретателност и радушие, за да се справиш с него за известно време.

Налага се отново да напълня чашата, Пауло. Моли се на Бога да ти помогне. Опасявам се, че това ще бъде пагубно за теб. Надявам се, че ти и твоите братя ще изпълните тази молба на очакващия с нетърпение вест Маркус Аполо. Бъди здрав в името на Христос, приятелю мой.

Дадено в Тексаркан в осмия ден от празника на свети Петър и Павел, година от Рождество Христово…“

— Дай да погледна още веднъж печата — каза абатът.

Монахът му протегна свитъка и дом Пауло го поднесе към очите си. В долната част на пергамента имаше размазани букви, нанесени с дървен печат.

„Одобрено от Ханеган Втори, владетел по милостта божия, управител на Тексаркан, защитник на вярата и духовен пастир на Равнината.

Неговият собственоръчен знак: +“.

— Интересно, не е ли поръчал Негово величество на някого да прочете това писмо? — каза абатът със съмнение.

— Ако беше така, господарю мой, би ли стигнало писмото до нас?

— Мисля, че не. Но да пише лекомислени волности под носа на Ханеган, само за да се надсмее над неграмотността му — това не е характерно за Маркус Аполо. Вероятно се е опитал да ми каже нещо между редовете и не е измислил друг, по-безопасен начин. А и това място в края, в което ми говори за чашата. Съвсем ясно е, че нещо го безпокои. Но какво? Това не подхожда на Маркус, съвсем не му подхожда.

От получаването на писмото бяха изминали няколко седмици. През това време дом Пауло почти ослепя. Изостриха се отдавнашните му болки в стомаха. Той постоянно мислеше за миналото, като че ли нещо там можеше да предотврати надигащата се опасност. „Каква опасност?“ — питаше се веднага свещеникът. Сякаш нямаше разумна причина за притеснение. Стълкновенията между монасите и преселниците бяха прекратени отдавна. Нямаше слухове за нападение нито от север, нито от изток. В оазиса имаше достатъчно вода. Нямаше епидемии, а и животните бяха здрави. Житните култури бяха дали богат урожай. Навсякъде все по-силно се забелязваха признаците на прогреса. Дори в селището Санли-Бувитс беше достигнато фантастично ниво на грамотността, осем процента, което, разбира се, се дължеше на труда на монасите от ордена Лейбовиц.

И въпреки всичко дом Пауло беше завладян от лоши предчувствия. Сякаш някаква неизвестна опасност заплашваше изгрева на слънцето. Тези мисли го обгръщаха като рояк нахални насекоми, летящи пред самото му лице. Това беше усещане за нещо неизбежно, безжалостно, безразсъдно.

„Какви са тези глупости, старче? — ядосваше се сам на себе си той. — Когато си вече изморен от живота, сигурно всяка промяна ти се струва като някакво зло, защото разбърква добре познатия ти ред. Дори за това да е виновен самият дявол, то не му придавай по-голямо значение, отколкото заслужава проклетата му същност. Или вече наистина си изморен от живота, древно изкопаемо такова?“

Но и самовнушението не помагаше на абата да се освободи от това предчувствие.

— Мислите ли, че лешоядите вече са изкълвали стария Елеазар? — дочу се тих глас близо до него.

Дом Пауло се обърна. Гласът принадлежеше на отец Голт, неговия заместник и най-вероятен приемник. Той прехвърляше в ръце броеницата си и сякаш беше смутен, че е нарушил уединението на абата.

— Елеазар? Имаш предвид Бениамин? Чул ли си скоро нещо ново за него?

— О, не, отче абате! — Голт се разсмя насила. — Стори ми се, че гледате към онези възвишения и си помислих, че се безпокоите за стария евреин. — Той кимна с глава към силуета на планината и добави: — Там нагоре се издига струйка дим и аз предполагам, че той е все още жив.

— Ние не трябва да предполагаме — рязко каза дом Пауло. — Аз възнамерявам да отида там и да го навестя.

— Вие така се разгорещихте, сякаш тръгвате веднага — усмихна се Голт.

— След ден или два.

— Бъдете внимателен. Казват, че хвърлял камъни към всеки, който се приближи.

— Не съм го виждал от пет години — призна абатът — и се срамувам от това. Той е толкова самотен. Трябва да отида при него.

— Ако е толкова самотен, тогава защо живее като отшелник?

— За да избегне самотата в този млад свят.

— Това, вероятно, е негово лично усещане, домине — разсмя се младият свещеник. — Аз, например, съвсем не усещам такова нещо.

— Ще го усетиш, когато станеш на толкова години, колкото съм аз или той.

— Не се надявам да доживея до такава възраст. А Бениамин казва, че бил на няколко хиляди години.

Абатът се усмихна замислено.

— Знаеш ли, аз не съм в състояние да оспоря това. За първи път го видях, когато станах послушник преди петдесет години и съм готов да се закълна, че и тогава изглеждаше толкова стар, като сега. Трябва да е доста над стоте.

— На три хиляди двеста и девет, както казва самият той. А понякога и на повече. И аз мисля, че той искрено вярва в това. Любопитна лудост.

— Не съм уверен, че е луд, отче. Просто малко отклонение от здравия смисъл. А какво искаше да ми кажеш преди малко?

— Има три малки въпроса. Първо — защо сте заповядали Поетът да освободи жилището за кралски гости? Заради пристигането на дон Тадео ли? Той ще остане само няколко дни, а поетът вече пусна корени.

— Аз ще се оправя с Поета-Ей, ти! Друго какво има?

— Вечерната служба. Ще я отслужите ли вие?

— Не, аз няма да бъда на вечерната служба. Ще я отслужиш ти. Друго?

— Скарване в избените помещения… заради експеримента на брат Корнхауер.

— Кой и защо?

— Е, всъщност, заради глупост. Брат Армбрустер изобразява поза vespero mundi expectando39, докато брат Корнхауер се представя за утринна песен на златния век. Корнхауер разместил нещо, за да направи място за оборудването си в стаята. Армбрустер крещи: „Проклятие!“, брат Корнхауер крещи „Прогрес!“ и, кипящи от гняв, те се явиха при мен, за да разреша спора им. Поскарах им се, че не са успели да сдържат страстите си и двамата тръгнаха кротки като агънца. След шест часа подът на библиотеката отново трепереше от необуздания рев на брат Армбрустер: „Проклятие!“ Бих могъл да укротя и този взрив, но изглежда за тях въпросът е жизнено важен.

— Важно нарушение на реда, бих казал. Какво искаш да направя? Да им спра храната?

— Засега не, но трябва строго да ги предупредите.

— Добре, ще се оправя и с тази работа. Това ли е всичко?

— Това, домине — монахът понечи да си тръгне, но отново се обърна към абата. — Между другото, смятате ли, че устройството на брат Корнхауер ще проработи?

— Надявам се, че не — изфуча дом Пауло.

Лицето на отец Голт изрази учудване.

— Но тогава, защо му позволявате…

— Преди всичко от любопитство. Макар и… Около тази работа се вдига много шум и аз вече съжалявам, че разреших да започне.

— Защо тогава не го спрете?

— Надявам се да стигне до пълен крах и без моята помощ. Ако неговият замисъл се провали, то ще стане точно по време на посещението на дон Тадео. Това ще бъде най-подходящата форма на смирение гордостта на брат Корнхауер. Ще се наложи да му припомня и за призванието, преди да започне да си мисли, че религията го е приела, само за да построи в манастирската изба генератор на електрическа енергия.

— Но вие сте готов да допуснете, отче абате, че в случай на успех това ще бъде изключително високо постижение?

— Нищо такова не съм готов да допусна — рязко го прекъсна дом Пауло.

Когато Голт си тръгна, абатът реши да се занимае най-напред с Поета-Ей, ти!, а след това с проблема „Проклятието“ срещу „Прогреса“. Най-просто решение на проблема с Поета беше да го изгони от кралските апартаменти или, още по-добре, от абатството и околностите му. Но никой не можеше да се надява да се избави от Поета с помощта на „най-простото решение“!

Абатът премина през двора почти пипнешком до постройката за гости, тъй като повечето прозорци вече бяха тъмни. Не светеха и прозорците на кралските покои. Това време, обаче, Поета използуваше за почивка и сигурно беше вътре.

Като влезе в къщата, абатът напипа вратата в дясно и почука. Отговор не последва, само някъде отвътре се донесе слаб блеещ звук. Почука отново, побутна вратата и тя се отвори.

Слабата светлина на тлеещите въглени разсейваше тъмнината. Усещаше се някаква миризма на развалена храна.

— Поете?!

Отново слабо блеене, но този път по-близо. Абатът запали от огъня една треска и се огледа. В стаята цареше безпорядък, от който потръпна. Там нямаше никого. Пренесе огъня в лампата и тръгна да изследва другите стаи. Сигурно щеше да се наложи да се изстържат и да се опушат добре преди да настанят в тях дон Тадео. Може би трябваше да се пречистят и с молитви. Дом Пауло се надяваше да застави Поета-Ей, ти! да изчисти, но все пак знаеше, че шансовете за това са твърде малки.

Във втората стая абатът изведнъж почувствува, че някой го гледа. Бавно се огледа и забеляза самотно кръгло око, което се взираше в него от стоящата на полицата кана за вода. Дом Пауло приятелски му кимна и продължи нататък.

В третата стая намери една коза, която до сега не беше виждал.

Козата стоеше на капака на висок сандък и ядеше ряпа. Главата й беше съвсем плешива и на светлината на лампата изглеждаше ярко синя. Явно, това беше урод по рождение.

— Поете?! — рязко извика абатът като гледаше козата и подръпваше кръста на врата си.

— Тук съм — дочу се сънен глас от четвъртата стая.

Дом Пауло въздъхна с облекчение. Отвратителното привидение продължаваше да дъвче ряпата.

Поета лежеше на леглото по диагонал, а на една ръка разстояние от него имаше бутилка с вино. Единственото му здраво око святкаше възбудено на светлината на лампата.

— Заспал съм — обясни той и поправи черната превръзка на окото си, а с другата ръка се пресегна за бутилката.

— Тогава се събуди. Веднага ще се махнеш от тук, още тази вечер. И си обери партушините, за да се прочисти въздуха в стаята. Ще спиш в килията на конярите, под стълбището, където всъщност ти е мястото. Утре сутринта ще се върнеш тук, за да изчистиш всичко.

Поета изведнъж стана бяло-син. Плъзна ръката си под одеалото, извади я свита в юмрук и се загледа в нея.

— Кой е използувал преди мен това жилище? — попита той.

— Монсеньор Лонжи. Защо?

— Просто ми е интересно кой е донесъл тук тези дървеници.

Поета разтвори ръката си, смачка нещо и го изтърси настрана.

— Нека ги опита дон Тадео. Аз ще преживея и без тях. Ако остана тук, жив ще ме изядат. И без друго, отдавна се канех да се махна. А сега, когато сте решили да ми върнете старата килия, ще бъда щастлив…

— Нямах предвид…

— … да приема вашето топло гостоприемство, обаче малко по-късно, когато завърша книгата си.

— Каква книга? Всъщност, няма значение. Веднага махни нещата си оттук.

— Точно сега?

— Точно сега.

— Добре. Мисля, че няма да мога да издържа дървениците и тази нощ.

Поета се смъкна от леглото, но спря, за да отпие от бутилката.

— Дай ми виното — заповяда абатът.

— Разбира се. Пийнете си. То е от добра реколта.

— Благодаря ти, макар да си го откраднал от нашата изба. Това може да е било вино за светите тайнства. Мислил ли си по този въпрос?

— Аз не съм преминавал посвещаване.

— Убеден съм, че си мислил за това.

Дом Пауло взе бутилката.

— Не съм го откраднал. Аз…

— Остави виното. Кажи ми от къде си откраднал козата.

— Не съм я откраднал — отново заяви Поета.

— Да не би да се е материализирала?

— Получих я като подарък, о, най-благородни.

— От кого?

— От един скъп приятел, доминисимо.

— Чий „скъп приятел“?

— Мой, сър.

— Що за глупости? Кой е този…

— Бенеамин, сър.

Лицето на дом Пауло изрази дълбоко учудване.

— Ти си я откраднал от стария Бенеамин?

При тези думи Поета се дръпна като от удар.

— Не съм я откраднал, забележете.

— А тогава какво?

— Бенеамин настоя да я взема като подарък, след като съчиних сонет в негова чест.

— Кажи ми истината!

— Спечелих я на игра на ножчета — покорно се отрече Поета от думите си.

— Така, значи!

— Това е самата истина! Старият негодник ме обра съвсем и отказа да ми отпусне кредит. Тогава аз заложих стъкленото си око срещу неговата коза. И спечелих всичко.

— Изгони козата от абатството.

— Но това е изключителна порода коза. Млякото й има неземен аромат, сякаш в него има амброзия. Несъмнено, старият евреин живее толкова дълго благодарение на него.

— И колко дълго живее?

— Общо пет хиляди четиристотин и осемдесет години.

— Аз пък си мислех, че той е само на три хиляди двеста…

Дом Пауло прекъсна рязко фразата.

— Какво си правил в Последното убежище?

— Играех със стария Бенеамин на ножчета.

— Предполагам, че… — абатът спря. — Добре, де, няма значение. А сега изчезвай оттук. И утре върни козата на Бенеамин.

— Но аз я спечелих честно.

— Нека не обсъждаме това. Отведи козата в конюшнята. Аз сам ще я върна.

— Защо?

— На нас не ни е нужна коза. На теб също.

— Хо-хо-хо — лукаво произнесе Поета.

— Какво означава това? Обясни ми, ако обичаш.

— Пристига дон Тадео. И ето, че козата ще ви потрябва, докато не свърши всичко това. Можете да бъдете сигурен.

Той се усмихна самодоволно.

Абатът с раздразнение му обърна гръб.

— Обирай си крушите и то колкото може по-бързо — каза той и тръгна да оправя спора в подземието, където се съхраняваше и „Книга на Паметта“.

14

Сводестите подземия бяха изградени по времето на езическите набези от север, когато ревящите орди бяха запълнили по-голямата част от Равнината и пустинята. Те грабеха и разрушаваха всичко, което се изпречваше на пътя им. „Книга на Паметта“, това малко наследство от знанията на миналите векове, беше зазидана под подземните сводове в абатството на Лейбовиц. Така тя трябваше да бъде предпазена както от езичниците, които можеха да я унищожат просто от любов към разрушенията, така и от кръстоносните рицари-монаси. Те се бяха отдали на разгул, грабежи и сектантско противоборство и можеха да я изгорят като „еретична“, следвайки теологичните възгледи на техния антипапа Висарион.

Сега като че ли тъмното време беше отминало безвъзвратно. Дванадесет столетия крехкият огън на знанията беше тлял в монашеската обител и едва сега човешкото съзнание беше готово да се възпламени от него. Много отдавна, в последните години на разума, някои мислители бяха провъзгласили, че истинското знание е неунищожимо, че идеите са безсмъртни, а истината — вечна. Сега абатът мислеше, че това е била аксиома само за чистия разум, но не и за очевидната всеобща истина. В света, разбира се, съществуваха обективни понятия: извън нравствената логика или творенията на Създателя. Но това бяха божествени същности, а не човешки. Те оставаха такива до тогава, докато не получеха своите несъвършени въплъщения, своите неясни отражения в съзнанието, речта и културата на определеното човешко общество, което успееше да им припише някакви ценности и по този начин ги приеме за важни и значими за човешката култура. И тъй като човекът беше носител на културата, както и на духа, но неговите културни ценности не бяха безсмъртни, то те можеха да умрат с расата или с времето. Тогава човешкото отражение на истината изчезва, а самата истина се преселва невидима в обективната логика на природата и в необяснимия божествен Логос. Истината можеше да бъде разпъната, но възкресението винаги идваше, рано или късно.

„Книга на Паметта“ беше изпълнена с древни думи, фрази, формули и други отражения на древните същности. Те бяха родени в общочовешкото съзнание, което отдавна беше загинало заедно с отплувалото в небитието човешко общество. Много малка част от тези понятия бяха разбираеми за хората сега. Книгата за Паметта сама по себе си не можеше да възроди древната наука или високоразвитата цивилизация, тъй като културата се създава от човешкото племе, а не от покрити с плесен антики. Но дом Пауло се надяваше, че книгите могат да помогнат, да определят посоката и да дадат начален тласък за ново развитие на науката. Това вече се беше случило веднъж, както твърдеше почтеният Боедулус в своя труд „De Vestigiis Antcessarum Civitatum“40.

А през това време, мислеше дом Пауло, няма да разрешим да се забрави за тези, които са пазили тлеещата искрица, докато светът е спял. Той спря и се огледа. За миг му се стори, че чува изплашеното блеене на козата на Поета.

Докато се спускаше в подземието до него долитаха само викове, идващи от вътрешността. Миризмата на влага се смесваше с миризмата на стари книги. Библиотеката беше изпълнена с някаква явно ненаучна трескава суета. Едни от послушниците пренасяха насам-натам различни инструменти, други, събрани на групи, изучаваха плана на подземието, а трети разместваха масите и скамейките, домъкнаха някакво самоделно устройство и го установиха на място. Цялата тази суматоха се удвояваше от сенките, които лампата хвърляше върху стените.

Брат Армбрустер, който в момента беше библиотекар и ректор на „Книга на Паметта“, наблюдаваше всичко това мрачно от една далечна ниша между рафтовете. Дом Пауло се стараеше да не среща изпълнения му с укор поглед.

Брат Корнхауер се приближи до своя абат с широка, ентусиазирана усмивка.

— Е, отче абате, скоро ще получим светлина, каквато още никой от сега живеещите не е виждал.

— Казано не без излишна гордост, брате — отбеляза дом Пауло.

— Излишна гордост ли, домине? Когато искаме да използуваме за добро това, което сме научили?

— Имах предвид бързането и суматохата по пускането на това съоръжение, за да направите впечатление на някакъв учен, който ще пристигне тук. Но това няма значение. Дай да погледнем твоето инженерно чудо.

Те се приближиха до машината. Тя не напомняше на абата нищо познато. Сякаш някакъв палач-изобретател беше построил хитроумна установка за измъчване на затворници. Оста, която служеше и като вал, се свързваше чрез зъбни колела и ремъци с някаква кръстачка. Четири колела от каруца бяха окачени на оси на няколко дюйма едно от друго. На дебелите им метални обръчи бяха прикачени „птичи гнезда“ от медна тел, която беше изтеглена от монети в ковачницата на Санли-Бувитс. Дом Пауло отбеляза, че колелата можеха да се въртят свободно, тъй като бяха прикачени на известно разстояние над земната повърхност. И неподвижните метални детайли срещу колелата, които навярно бяха спирачки, също не се докосваха до тях. Те бяха омотани целите с тел. Корнхауер ги нарече „полярни макари“. През цялото време на огледа дом Пауло важно кимаше с глава.

— Това ще бъде най-значимото постижение в областта на физиката, направено в нашето абатство от времето, когато построихме печатната машина — рискува да предположи Корнхауер не без известна гордост.

— А ще проработи ли? — поинтересува се дом Пауло.

— Готов съм да заложа за това един месец допълнителна домашна работа, господарю мой.

„Вече си заложил много повече“, помисли си абатът, но не каза нищо.

— Откъде ще се получи светлината? — попита той след малко, след като огледа още по-добре странното съоръжение.

Монахът се разсмя.

— О, за това имаме специална лампа. Това, което виждате тук, е само „динамомашината“. Тя ще изработи електрическия ток, който ще запали лампата.

Дом Пауло с тъга наблюдаваше площта, заета от „динамомашината“.

— Този ток — промърмори той — сигурно не може да се получи от овча мазнина?

— Не, не… Електрическият ток, това е… Ще ми разрешите ли да ви обясня?

— По-добре недей. Естествените науки не са в моята област. Оставям ги за твоята по-млада глава.

Той бързо отстъпи назад, за да не го ударят с гредата, която носеха двама дърводелци.

— Кажи ми — попита абатът — ако ти си успял, като изучаваш писаните по времето на свети Лейбовиц документи, да се научиш да конструираш такива неща, защо никой от нашите предшественици не е сметнал за нужно да направи същото?

Монахът помълча няколко минути.

— Не е лесно да се обясни — каза той накрая. — Честно казано, в текстовете, които сме използували, няма преки указания за конструкцията на динамомашината. По-скоро може да се каже, че информацията беше разтворена в голям брой откъслечни текстове и трябваше да се извлече от тях с помощта на дедукцията. При това ние използувахме и някои неотдавна разработени теории, а нашите предшественици не са разполагали с такава теоретична информация.

— А вие разполагате?

— Да, сега, когато има такива хора, като… — тонът му стана дълбоко почтителен, дори направи пауза, преди да произнесе името. — Като дон Тадео.

— И сега сте получили необходимите допълнителни данни?

— Да. Неотдавна няколко философи се заеха с разработката на нови физични теории. Сред тях бяха и трудовете… трудовете на дон Тадео. — Дом Пауло отново забеляза почтителност в тона му. — Те ни дадоха необходимите работни аксиоми. Неговата работа за движението на електрическия ток, например, или теорията му за преобразуването…

— В такъв случай на него ще му бъде приятно да види практическото приложение на трудовете си. Но мога ли все пак да попитам, къде е самата лампа? Надявам се, че по размери не превъзхожда динамомашината.

— Ето я, домине — каза монахът, като извади от чекмеджето на масата малък предмет. Той изглеждаше като стойка на две черни оси и винт с перчатки, който регулира разстоянието между тях.

— Те са направени от въглен — поясни Корнхауер. — Древните биха нарекли това „дъгова лампа“. Те са имали лампи от друг тип, но ние не разполагаме с материали, за да ги направим.

— Изумително. А откъде трябва да излиза светлината?

— Оттук — монахът показа промеждутъка между въглените.

— Това сигурно ще бъде съвсем късо пламъче — каза абатът.

— Да, но за това пък много ярко! Предполагам, че ще свети по-силно от сто свещи.

— Това е невъзможно!

— Намирате го за твърде впечатляващо?

— Намирам го за твърде абсурдно — каза абатът, но забелязвайки, че думите му бяха засегнали брат Корнхауер, побърза да добави: — … Само като си помисля, че ние всички се задоволяваме само с восъка и овнешката мазнина.

— Не бих се учудил — предположи плахо монахът — ако древните са ги използували и в олтарите, вместо свещи.

— Не — каза дом Пауло. — Не са ги използували там. Мога да ти го кажа съвсем сигурно. Бъди така добър веднага да избиеш тази идея от главата си и никога да не споменаваш за нея.

— Добре, отче.

— А сега ми кажи, къде ще окачиш това нещо?

— Хм… — брат Корнхауър огледа с преценяващ поглед подземието и си призна: — Все още не съм мислил за това. Предполагам, че трябва да виси над мястото, където ще работи дон Тадео.

„Защо винаги прави пауза преди да произнесе неговото име?“ — помисли с раздразнение дом Пауло.

— Нека по-добре да попитаме какво е мнението и на брат Армбрустер — каза абатът и като забеляза огорчението на монаха, попита: — Какво има? Нима вие с брат Армбрустер…?

Корнхауер направи виновна физиономия.

— Разкайвам се, отче абате, но веднъж проявих несдържаност в отношенията си с него. Е, ние просто си поговорихме, но… — монахът повдигна неопределено рамене. — Той не иска нищо да размества. Не е лесно да се разберем с него. Вече е ослепял наполовина от четене в тази тъмнина, а продължава да твърди, че нашата работа била дяволска. Не зная какво да му кажа.

Тъй като двамата вървяха през стаята и се приближаваха към нишата, в която стоеше брат Армбрустер, абатът все повече се намръщваше.

— Е, сега получихте всичко, което искахте — каза библиотекарят на Корнхауер, когато се приближи до него. — А кога ще създадете механичен библиотекар, брате мой?

— Ние сме срещали бележки за това, че такива апарати наистина са съществували — започна изобретателят. — В описанията на Аналитичната машина има…

— Стига, стига толкова — намеси се абатът, след което се обърна към брат Армбрустер: — На дон Тадео ще му бъде необходимо място за работа. Какво можете да предложите?

Армбрустер посочи нишата, където стояха книгите по естествени науки.

— Нека чете тук, както и всички останали.

— А какво ще кажете да му направим кабинет на свободното място? — побърза да предложи Корнхауер. — Освен писмената маса ще му трябват, предполагам, сметало, дъска за писане, чертожна маса. Можем да заградим всичко това с временен параван.

— А аз предполагам, че ще му бъдат необходими и бележките на братята от ордена на Лейбовиц и някои други ранни текстове — подозрително се осведоми библиотекарят.

— Да, сигурно ще му потрябват.

— В такъв случай ще се наложи непрекъснато да ходи напред-назад, ако го оставите в средата на подземието. Редките книги са приковани с вериги, а те не могат да стигнат толкова далеч.

— Не виждам никакъв проблем — възрази изобретателят. — Просто снемете веригите. Нима не е много глупаво да се държат книгите приковани сега, когато от сто години никой не е чувал дори за разколническите култове или за военния орден на панкрацианците.

Армбрустер почервеня от яд.

— О, не! Това вече няма да успеете да постигнете — озъби се той. — Веригите ще останат.

— Но защо?

— Сега не изгарят книгите на клади, но от пришълците трябва да се предпазваме. Веригите ще останат.

Корнхауер се обърна към абата и разпери ръце.

— Сам виждате, отче абате.

— Той е прав — каза дом Пауло. — Преселниците наистина будят безпокойство. Не забравяйте, че сега те имат собствена библиотека и няма да се откажат от възможността да я попълнят за наша сметка, при това с редки книги. Освен това, през миналата година вече имахме разправии с крадци. Брат Армбрустер е прав. Ценните книги ще останат привързани с вериги.

— Добре — въздъхна Корнхауер, — нека работи в нишата.

— А къде ще окачите вашата чудотворна лампа?

Монахът огледа нишата. Това беше един от четиринадесетте отсека, обособени според тематиката на литературата. Всеки от тях излизаше в централната зала чрез една арка. На метална кука на видно място в нишата висеше разпятие.

— Няма значение, че ще работи тук — каза Корнхауер. — Само ще се наложи временно да свалим разпятието и да окачим на негово място лампата. Не виждам друго…

— Еретик! Езичник! — прошепна библиотекарят, вдигайки нагоре треперещите си ръце. — Господи, дай ми сили, за да мога да го разкъсам на парчета с тези ръце! Кога ще спре, Господи? Прогони го надалеч оттук!

Брат Армбрустер се обърна с гръб към двамата, а ръцете му продължаваха да треперят.

Самият абат беше трепнал неволно, когато беше чул предложението на изобретателя. Но сега се намръщи още повече, като гледаше гърба на брат Армбрустер. Добре го познаваше и не можеше да очаква от него особена кротост и примиреност, но напоследък старецът беше станал още по-сприхав.

— Брат Армбрустер, обърнете се, ако обичате.

Библиотекарят отново се обърна към тях.

— А сега пуснете ръцете си долу и разговаряйте по-спокойно, когато…

— Но, отче абате, нали сам чухте, че той…

— Брат Армбрустер, бъдете така добър да вземете стълбата и да свалите това разпятие.

Лицето на библиотекаря побеля. Само безмълвно продължаваше да гледа дом Пауло.

— Това не е църква — каза абатът. — Тук не е задължително да виси разпятие. Бъдете добър да го свалите, моля ви. Сам виждате, че това е единственото подходящо място за лампата. След това ще я свалим. Разбирам, че всичко това малко пообърква реда във вашата библиотека, но ние решихме, че то трябва да се извърши в интерес на прогреса. Ако не сте съгласен, тогава…

— Можете да изместите дори нашия Господ, за да освободите път на прогреса!

— Брат Армбрустер!

— Защо не окачите дяволската си лампа на неговия врат?

Лицето на абата застина.

— Не ви принуждавам да се подчините, брате. Отбийте се в кабинета ми след вечерната служба.

Библиотекарят се оклюма.

— Ще донеса стълбата, отче абате — прошепна той и неохотно се отдалечи.

Дом Пауло погледна Христос върху сводестата арка и го попита наум: „Нямаш нищо против, нали?“

Стомахът му сякаш беше завързан на възел. Абатът знаеше, че този възел ще даде да се разбере за него, когато му дойде времето. Той побърза да напусне подземието, докато никой не е забелязал, че му е зле. Би било лошо за него да даде да се разбере, че толкова малка неприятност е в състояние да разстрои здравето му така силно в тези дни.

Съоръжението беше завършено на следващия ден. По време на изпитанията дом Пауло стоеше в кабинета си. Два пъти се беше опитвал да вразуми брат Армбрустер в лични разговори, а след това го беше упрекнал и публично по време на събрание на ръководството на ордена. И въпреки всичко, упорството на библиотекаря му беше по-симпатично от ентусиазма на Корнхауер. Обезсилен седеше на скамейката и чакаше новини от подземието, усещайки, че му е безразлично как ще приключат изпитанията. Едната си ръка държеше под расото и потупваше корема си, сякаш се опитваше да успокои разплакано бебе.

Отново го обля вълна от спазматична болка. Обикновено така ставаше, когато очакваше някакви неприятности и в повечето случаи болката преминаваше, когато започнеше борбата с тях. Но този път спазмите не го отпуснаха. Той разбираше, че това е сериозно предупреждение. Независимо дали произлизаше от ангела, от демона или от собствената му съвест, то говореше, че трябва да се предпазва от самия себе си или от някакви непроявили се до този момент обстоятелства.

„Какво ще стане сега?“ — помисли той като тихо се оригна и се обърна също толкова тихо с думите „Моля за извинение“ към статуята на светия Лейбовиц в нишата в ъгъла на кабинета му.

По носа на светия Лейбовиц пълзеше муха. Очите на статуята сякаш проследяваха движението й, което накара абатът да я прогони. Той се отнасяше много нежно към скулптурата от двадесет и шестото столетие. На лицето на статуята беше запечатана насмешлива усмивка, между другото съвсем неуместна за своето изображение. Усмивката беше доста крива, веждите бяха ниско отпуснати в леко подозрително примигване, а в ъгълчетата на очите бяха стаени бръчки от смях.

На едното рамо на светия лежеше краят на обвитото около врата му въже на палача, затова изражението на лицето му често предизвикваше недоумение. Може би това беше резултат от нееднородност в строежа на дървото, от което беше издялана фигурата на Лейбовиц. Много често древните майстори бяха създавали своите скулптури като просто следваха естествените извивки на дървото. Понякога дом Пауло се чудеше, как дървеният Лейбовиц е преживял столетията, в които са властвували неговите предшественици. Причина за това беше твърде ехидната усмивка на светия. „Твоята усмивка някога ще те погуби“ — предупреждаваше го често той. Разбира се, светият трябва да се радва на небесата. Псалмите казваха, че самият Господ може тихичко да се усмихва. Но абат Малмеди беше по-скоро недоволен… успокой душата му, Господи. Какво важно магаре беше той! Интересно, как си се отървал от него? За някои ти нямаш достатъчно почтен вид. Тази усмивка… На мене ми харесва, но… Някога в това кресло ще седне някой зъл пес. Cave Canem41.

Той ще те замени с гипсов Лейбовиц Многострадалец. Такъв, който не гледа мухите отблизо. А теб ще те ядат термитите в някое складово помещение.

Абатът махаше с ветрилото си, направено от пера на лешояди, но от това не му ставаше по-прохладно. Въздухът на нажежената пустиня, нахлуващ през прозореца, беше като топлина от печка. Това понижаваше и без това лошото му самочувствие, предизвикано от демона или жестокия ангел, който се въртеше около корема му. Тази горещина напомняше за неясна опасност, за раздразнена гърмяща змия, за буря, бушуваща над планините, за бясно куче или за помътен от топлината разум.

— Бъди милостив — мърмореше той на глас, като се обръщаше към светия. Молеше се за прохладно време, буден разсъдък и по-голяма яснота вместо предчувствието за неопределена опасност. Казваше си, че всичко това е от храната и може да се избави от него, ако спазва диета. Но веднага отхвърляше и това, като си признаваше честно, че не храната за стомаха е причината, а храната за мозъка.

Нещо там горе се беше оказало трудносмилаемо. Но какво?

Дървената статуя не даваше отговор. Това беше истинска каша. Понякога съзнанието му работеше на пресекулки. Но по-добре да не мисли за това, когато го мъчат спазми и теглилките на везните за обкръжаващия го свят стават по-тежки. Какво измерва този свят? Това, което не може да се измери. Понякога неговите везни лъжат. Слага на кантара живота и труда, а от другата страна изравняват със сребро и злато. Страните никога не се изравняват, но той продължава и продължава да тегли. При това изгубва достатъчно човешки живота, а понякога и малко злато. И сега през пустинята върви цар със завързани очи, който носи повредени везни и чифт монашески кокалчета за игра, залети с олово. А на знамената му е извезано: Vexilla Begis…42

Не, избъбри абатът, прогонвайки виденията.

„Но това е точно така“ — настояваше усмивката на светия.

Като потрепна неволно, дом Пауло отмести очи от статуята. Понякога му се струваше, че светия Лейбовиц се надсмива точно над него. „Нима там, на небесата, ни се надсмиват?“ — питаше се той. Спомни си, че самата света Мейзи от Ню Йорк е умряла от пристъп на смях. Но това не беше същото. Тя беше умряла, надсмивайки се сама над себе си. Макар разликата да не беше кой знае колко голяма.

— У-у-уп — отново се оригна абатът.

Наистина във вторник, празника на света Мейзи, хорът се смее почтително по време на месата в нейна чест: „Алилуя, ха-ха! Алилуя, хо-хо!“

— Sancta Maisie, interride pro me.43

И ето, че царят пристигна, за да претегли с развалените си везни съхраняващите се в подземието книги. А защо „развалени“, Пауло? И какво ти дава право да мислиш, че „Книга на Паметта“ не съдържа някаква сладникава каша? Дори почтеният Боедулус беше отбелязал презрително веднъж, че поне половината от нея може да бъде наречена Книга на Неизповедимото. Там, несъмнено, се съдържаха истински фрагменти от загиналата цивилизация. Но колко от тях бяха доведени до нивото на безсмислени празни приказки, украсявани с херувими и маслинови клончета от четиридесет поколения невежи монаси — деца на средновековната тъмнина? А други, заучени наизуст и предавани векове от уста на уста, бяха изпълнени със съвсем непонятни сведения и изрази.

„Аз го накарах да извърви дълъг път от Тексаркан през враждебна страна — помисли си Пауло. — А сега ме вълнува само едно: това което сме съхранили и имаме, може да се окаже безполезно за него, това е то.“

Той изпусна ветрилото, стисна здраво юмруци и започна да стене през зъби, като се стараеше да не поглежда към светия. Жестокият ангел, притаен в своята засада, издиша пламък и взриви телесната си обвивка. Дом Пауло се наведе над масата. Усещаше, сякаш в него се скъса някаква нажежена струна. Тежкият му дъх изчисти едно кръгче в покритата с пустинен прах повърхност на масата. Стаята стана розова. Пространството около него се запълни с рой черни мушици. „Не смея да се оригна, страхувам се да не изплюя нещо, което се е откъснало от мен, но… свети наш застъпнико, трябва да го направя. Това е съдбата. Ergo sum.44 Господи Боже, приеми този дар.“

Той се оригна и отпусна глава върху масата, усещайки солен вкус в устата си.

„Настъпи ли вече часът, о Господи, когато чашата се напълни или мога да почакам още малко? Но разпятието на всяка цена ще дойде. То идва още от времето на Аврам, винаги идва. И за Пфардентрот също ще дойде. Всеки по един или друг начин ще бъде прикован към кръста с гвоздеи и ще виси на него, а ако падне, ще бъде пребит до смърт с мотики, така че, направи го с достойнство, старче.“

Абатът дълго чака. Мушиците започнаха да изчезват, стаята загуби ярката си окраска, стана сива и замъглена. „Е, какво, Пауло, ще ти изтече ли кръвта или ще ги изиграеш всички?“

Той се вгледа през обгръщащата го мъгла и отново откри лицето на светия. Усмивката беше едва забележима — печална, разбираща и още някаква си. Над палача ли се надсмива? Не, смее се като палач. Надсмива се над Stultus Maximus,45 над самия Сатана. За първи път дом Пауло ясно разбра това. Изпивайки смъртоносната чаша, той тържествуващо хихикаше. Haes commixtio…?46

Приор Голт го намери легнал на масата, почти отлетял в небитието. Кръвта се просмукваше през устните на абата. Младият свещеник напипа бързо пулса. Дом Пауло се пробуди веднага, изправи се в креслото и произнесе повелително, сякаш все още във властта на съня:

— Казвам ви, това е съвсем нелепо! Абсолютен идиотизъм! Не може да съществува нищо по-абсурдно!

— Какъв абсурд, домине?

Абатът тръсна глава и премига няколко пъти.

— Какво?

— Сега ще повикам брат Андрю.

— А? Точно това е абсурда. Махнете се от тук. Какво искате?

— Нищо, отче абате. Ще се върна веднага, щом намеря брат…

— О, няма нужда от лекар. Но вие сте влезли тук не случайно. Вратата беше затворена. Затворете я отново, седнете и кажете за какво сте дошли.

— Изпитанието премина успешно. Имам предвид лампата на Корнхауер.

— Това е добре. Разкажете ми за опита. Сядайте и започвайте да разказвате за всичко това…

Той пооправи расото и изтри с ленено парче устните си. Главата все още му се въртеше, но възелът в корема му се беше развързал. В момента най-малко го интересуваше разказа на приора за изпитанието, но с всички сили се стараеше да изглежда бодър и внимателен. „Господи, нека той остане тук дотогава, докато окончателно дойда на себе си. Иначе ще тръгнат слухове: «Старецът си отива». Нека Бог реши, дали е дошло времето да си отида или не.“

15

Хонган Ос беше изключително справедлив и добър човек. Виждайки, че неговите войни се забавляват с пленниците от Ларедан, той се спря да погледа. Но когато завързаха краката на трима от тях към конете и ги пуснаха да препускат в бесен галоп, Хонган Ос реши да се намеси. Заповяда да набият с пръчки незабавно неговите войни. Хонган Ос — Бясната Мечка, беше известен със своето милосърдие. Нима може да позволи да се отнасят така с конете!

— Да убиваш пленници е женска работа — изръмжа презрително той на виновните, докато ги биеха. — Пречистете се, за да не носите знака на скверността и напуснете лагера до началото на новата луна. Отстранявам ви за дванадесет дни — продължи вождът и като чу протестните вопли на войните, добави: — А ако някой кон беше преминал през лагера? Началниците на тревоядните в момента са наши гости, а ние добре знаем, че те много лесно се плашат от кръв. Особено ако е такава, каквато тече и в техните вени. Имайте предвид това.

— Но това са тревоядни от Юга — запротестира един от войните, сочейки към осакатените пленници. — А нашите гости са тревоядни от Изтока. Нали ние, истинските хора и Изтокът имаме договор за война срещу Юга.

— Ако кажеш само още една дума по този въпрос, езикът ти ще бъде отрязан и хвърлен на кучетата! — предупреди го заплашително Бясната Мечка. — Забрави, че изобщо си чул за това.

— А те ще останат ли при нас много дни, сине на могъществото?

— Кой може да знае какво са намислили тези селски деца? — отговори с въпрос Бясната Мечка. — Техните мисли не са като нашите. Казват, че някои от тях ще си отидат от тук, за да пресекат Сухите Земи и да достигнат някакви далечни места, където живеят чернорасовци. Другите ще останат тук за преговори и… но не е за вашите уши и мозъци. А сега тръгвайте и се срамувайте през тези дванадесет дни.

Той се обърна с гръб към тях, за да могат да се отдалечат, без да усещат втренчения му поглед. В последно време дисциплината беше доста отслабнала. В клановете нямаше на кого да се опреш. Из цялата равнина се говореше, че той, Хонган Ос, е стиснал ръката на посланиците на Тексаркан над огъня на преговорите. Договорът беше сключен, а всеки договор между истинските хора и тревоядните се възприемаше от племето като позорен. Бясната Мечка усещаше скритото презрение на младите войни, но нищо не можеше да им обясни, докато не дойдеше времето.

Бясната Мечка беше винаги готов да изслуша добрите съвети, дори ако са дадени от куче. Съветите на тревоядните рядко биваха добри, но този път на вожда беше направило впечатление посланието на техния източен управник. В него той разясняваше ценността на тайната и изказваше съжаление за известното самохвалство. Ако Ларедан узнаеше, че племената се въоръжават от Ханеган, всички планове, разбира се, ще рухнат. Отначало този съвет не се харесваше на Бясната Мечка. Колко по-благородно и мъжествено би било да кажеш на врага какво смяташ да направиш срещу него, преди да го направиш. И все пак, колкото повече размишляваше над този съвет, толкова по-мъдър и разумен му се струваше. Или водачът на тревоядните е малодушен страхливец, или е толкова мъдър, като истински човек. За себе си Бясната Мечка беше приел съвета за мъдър, а тайната за важно нещо, макар и да изглеждаше малко по женски. Но все пак, ако хората от Равнината знаеха, че оръжието, което получават, идва от Ханеган, то Ларедан би узнал много по-бързо за всички планове от пленниците, заловени при пограничните набези. Следователно, можеше да позволи на съплеменниците си да помърморят за позорните мирни преговори с тревоядните от Изтока.

А преговорите съвсем не бяха за мир. Това бяха хубави преговори, които обещаваха в бъдеще грабежи.

Преди няколко седмици Бясната Мечка сам беше оглавил една „военна експедиция“ на Изток и се върна оттам със стотина коня, четири дузини дълги пушки, няколко бъчви черен барут, голямо количество патрони и един пленник. Но дори и съпровождащите го не знаеха, че складовете за оръжие бяха съоръжени от Ханеган специално за него и че пленникът всъщност беше тексаркански кавалерийски офицер, който трябваше да стане негов съветник по въпросите за тактиката на Ларедан. Всички мисли на тревоядните бяха недостойни за истинските хора, но опитът на офицера можеше да му помогне да отгадава мислите на тревоядните от Юг. Те обаче не можеха да разпознаят хитростите на Хонган Ос.

Бясната Мечка с основание беше смятан за добър търговец. Той беше обещал само да се въздържа от военни действия срещу Тексаркан и да спре кражбите на едър рогат добитък около източните граници през времето, докато Ханеган го снабдява с оръжие и припаси. Съглашението за война против Ларедан не беше обещано пред огъня на преговорите, но то отговаряше на естествените склонности на Бясната Мечка и не се нуждаеше от договори. В края на краищата той щеше да успее да си върне пасбищата, които в предишните столетия са били заграбени и заселени със селяни.

Когато вождът влезе в лагера, нощта вече беше настъпила. От Равнината идваше хлад и гостите от Изтока се бяха сгушили под одеалата си около огъня на племенния съвет заедно с още трима старци. Задължителният кръг от любопитни деца беше образуван по-далеч около огъня и разглеждаше с интерес чужденците. Гостите бяха дванадесет и бяха разделени на две групи. Макар да пътуваха заедно, те почти не се интересуваха един от друг. Водачът на едната група беше явно побъркан. Макар Бясната Мечка да не осъждаше лудостта, която според шамана беше много ценна като проявление на свръхестественото начало, той не предполагаше, че и селяните я смятат за ценно качество за един ръководител. Половината от времето си водачът прекарваше, като копаеше нещо в пресъхналото русло на реката. След това записваше нещо в една малка книжка. Явен умопобъркан и то, по всяка вероятност, безнадеждно.

Бясната Мечка се забави малко. Трябваше да облече церемониалния си костюм от вълча кожа, а шаманът да нарисува родовия тотем на челото му.

— Пазете се! — в съответствие с церемонията занарежда старият войн, когато главата на клана се появи в светлия кръг на огъня. — Пазете се, защото най-могъщият идва при своите деца. Паднете по очи, съплеменници, тъй като неговото име е Бясната Мечка. Той е получил заслужено това име, като е победил на младини една обезумяла мечка с голи ръце. Това е станало в северните земи…

Хонган Ос се приближи, без да обръща внимание на панегирика в негова чест. Взе от ръцете на възрастна жена чаша, пълна с кръв на току-що убит млад вол и я изпи, преди да се обърне към гостите. Те наблюдаваха с видимо безпокойство този малък пир.

— А-а-а-ах! — произнесе главата на клана.

— А-а-а-ах! — откликнаха тримата старци.

Един от тревоядните отговори заедно с представителите на племето и всички го изгледаха с отвращение. Побърканият се опита да изглади грешката на своя брат.

— Кажи ми — обърна се той към вожда, когато онзи седна — защо твоите хора не пият вода? Или твоите богове не разрешават?

— Кой знае, какво пият боговете? — избоботи Бясната Мечка. — При нас казваме, че водата е за животните и селяните, млякото е за децата, а кръвта — за мъжете. Нима може да бъде нещо друго?

Побърканият не се обиди. Няколко мига той наблюдава вожда с изучаващите си сиви очи, а после наклони глава към един от своите спътници.

— Тази „вода за животните“ обяснява всичко — каза той. — Тук има постоянна суша. Пастирските племена запазват безценната вода само за животните. Интересно е да се разбере, дали те не поддържат този обичай с помощта на религиозни забрани.

Спътникът му направи гримаса и каза на езика на Тексаркан:

— Вода! О, Господи, защо не можем да пием вода, дон Тадео? Не се ли подвеждаме твърде много по техните обичаи? — той се извърна и плю без слюнка. — Кръв! Дявол да го вземе! Та тя не влиза в гърлото. Защо да не можем да направим поне по една малка глътка…

— В никакъв случай, докато не си тръгнем оттук!

— Но, дон…

— Не — отряза ученият.

След това, като забеляза, че туземците ги наблюдават внимателно, той се обърна отново към Бясната Мечка на езика на Равнината.

— Моят приятел говореше за мъжеството и отличното здраве на твоите хора — каза той. — Очевидно, това е в резултат на вашата храна.

— Ха! — въздъхна с облекчение вождът, а после весело се обърна към старицата: — Дай на този чужденец чаша червено.

Спътникът на дон Тадео трепна, но не показа никакъв протест.

— Имам, вожде, една молба, достойна за твоето величие — каза ученият. — Утре ние ще продължим пътя си на запад. Ще бъдем изключително поласкани, ако няколко твои войни съпроводят нашия отряд.

— Защо?

— Ами… като водачи — отговори дон Тадео след кратка пауза, но после неочаквано се усмихна: — Е, добре, да бъда откровен докрай. Някои от твоите хора не одобряват нашето присъствие тук. Докато гостоприемството ти…

Хоган Ос отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.

— Те се страхуват от младите войни — каза той, като се обърна към старците. — Притесняват се, че като напуснат шатрите ми, ще попаднат в засада. Те ядат трева и се плашат от битките.

Дон Тадео лекичко се изчерви.

— Не се притеснявай за нищо, чужденецо! — обяви вождът на клана. — Ще те съпровождат истински хора.

Дон Тадео наведе глава в знак на благодарност.

— Кажи ни — попита Бясната Мечка — какво смяташ да търсиш в западната Суха Земя? Нови места за поля ли? Мога веднага да ти кажа, че там няма такива. Ако не се броят няколко места около кладенците с вода, там не расте нищо, което животните биха могли да ядат.

— Ние не търсим земи — отговори гостът. — Не всички ние сме земеделци, както знаеш. Отиваме там да погледнем… — той се запъна: на езика на племето беше невъзможно да обясни целта на пътешествието им до абатството на Лейбовиц — … изкуството на древните вълшебници.

Един от тримата старци, който беше шаман на племето, настръхна.

— Древни вълшебници на запад? Аз не познавам нито един шаман по тези земи. Или ти имаш предвид чернорасовците?

— Именно тях.

— Ха! Какво вълшебство могат да направят те, което си струва да бъде видяно? Да се заловят техните пратеници е толкова лесно, че това дори не може да се нарече интересно състезание… Вярно, те понасят добре изтезанията. Но все пак, на какво чародейство можете да се научите от тях?

— Що се отнася до мен, аз съм съгласен с това, което казваш — отговори дон Тадео. — Но дочух, че в едно от техните помещения са събрани ръкописи… хм-м… заклинания, пробуждащи могъщите сили. Ако това е истина, то, очевидно, чернорасовците не умеят да ги използуват както трябва. Ние се надяваме да ги изучим и усвоим за собствена полза.

— Ще ви разрешат ли чернорасовците да изучавате техните тайни?

Дон Тадео се усмихна.

— Мисля, че да. Те просто не се стараят да ги прикриват. Ние можем да получим всичко, ако поискаме.

— Смели думи — забеляза Бясната Мечка. — Изглежда земеделците са храбри в отношенията си един към друг, макар и да треперят при срещата си с истински хора.

Ученият, на когото подигравките на езичниците вече бяха омръзнали, предпочете да се оттегли по-рано. Другите останаха около огъня на племенния съвет, обсъждайки с Хоган Ос бъдещите военни действия. Но войната, в края на краищата, нямаше никакво отношение към работата на дон Тадео. Политическите амбиции на неграмотния му братовчед оставаха далеч от неговата собствена мисия за възраждане на науката в този тъмен свят. С изключение, всъщност, на тези случаи, когато монашеското покровителство се оказваше полезно, което се беше случвало неведнъж.

16

Старият отшелник стоеше на ръба на платото и наблюдаваше облачето прах, което бавно се придвижваше по пътя. Отшелникът мляскаше с устни, мърмореше си нещо и се усмихваше. Кожата му беше изсушена от слънцето, придобила цвят на стар ремък, а сплъстената му брада беше пожълтяла около брадичката му. Носеше сламена шапка и набедрена препаска от грубо селско ленено платно — цялото му облекло без сандалите и мяха за вода бе ушито от овчи кожи.

Той наблюдаваше облачето прах, което през това време подмина Санли-Бувитс и отново се появи на пътя, който минаваше край планината.

— О! — изхриптя отшелникът и очите му светнаха. — Владенията му ще се разширят, но това няма да бъде край на неговия свят. Той ще дойде да го управлява.

Неочаквано започна да се спуска надолу към пресъхналото русло на реката, скачайки от камък на камък като котка на три крака. Помагаше си с тоягата, а през по-голямата част от пътя просто се свличаше по склона. От това спускане се вдигна облак прах, който бързо се разнесе от вятъра.

В подножието на планината се прикри в гъсталака на москитовите дървета и легна в очакване. Скоро чу ленивия тръс на приближаващото се пони и започна да се прокрадва към пътя, като внимателно се вглеждаше през дърветата. Понито, покрито с тънък слой прах, се показа на завоя. Отшелникът изскочи на пътя като стрела и вдигна ръце.

— Спри! — извика той, а когато конникът спря, се хвърли напред, хвана юздата и със страстно нетърпение заразглежда човека в седлото.

За миг очите му запламтяха.

— В името на Детето, родено за нас и Сина, изпратен ни… — Но след миг страстното нетърпение премина в досада. — Ти не си от Него! — раздразнено възропта той, обръщайки взор към небето.

Конникът свали качулката си и се разсмя. Един миг отшелникът сърдито се взираше в него. Сега го позна.

— А — измърмори. — Това си ти! Мислех, че вече си умрял. Какво търсиш тук?

— Доведох ти изгубеното имущество, Бенеамин — отговори дом Пауло. Той дръпна въжето и зад понито се показа синеока коза. Тя заблея и като видя отшелника, се задърпа към него. — И… помислих си, че е време да те навестя.

— Това животно принадлежи на Поета — промърмори отшелникът. — Той спечели честно тази твар, макар и да се опитваше да хитрува. Върни му я. И позволи да те посъветвам: не се меси в мирските хитрости, те не те засягат. Със здраве.

И той се обърна към изсъхналия ручей.

— Почакай, Бенеамин. Вземи си козата, иначе ще я дам на селяните. Не искам тя да тича из абатството и да блее в църквата.

— Това не е коза — възрази отшелникът. — Това е животното, което е видял нашият пророк и то е било създадено да го язди жена. Препоръчвам ти да я прокълнеш и да я отведеш в пустинята. Нима не виждаш, че има раздвоени копита и дъвче дъвка.

Той отново си тръгна.

Усмивката на абата помръкна.

— Бенеамин, ти наистина ли се каниш отново да се изкатериш на своята планина, без да кажеш на приятеля си дори довиждане?

— Довиждане — подхвърли старият евреин и, негодувайки, се отдалечи. След няколко крачки се спря и погледна през рамо:

— Не се прави, че това те засяга — каза той. — Изминаха пет години, докато благоволиш да навестиш „стария си приятел“. Ха!

— Ето каква била работата! — промърмори абатът. Той се сепна и забърза след стария евреин. — Бенеамин, отдавна исках да дойда, но бях много зает.

Отшелникът се спря.

— Добре, Пауло, щом вече си тук…

Неочаквано той се разсмя и прегърна абата.

— Всичко е наред, стари мърморко — каза отшелникът.

— Аз ли съм мърморко?

— Добре, съгласен съм, че и аз имам особености. Последното столетие беше за мен много тежко.

— Чувах, че си замервал с камъни послушниците, които са идвали тук, за да прекарат в пустинята дните на великите пости. Истина ли е? — Той погледна отшелника с мек упрек.

— Само дребни камъчета.

— Обрасъл с мъх стар сухар!

— Добре, добре Пауло. Един от тях веднъж ме взе за моя далечен родственик Лейбовиц. Той помисли, че съм изпратен да му предам някакво послание… пък и другите ви безделници помислиха същото. Не искам това да се повтори, затова понякога ги замервам с камъчета. Ха! Не искам пак да ме вземат за този мой родственик, защото той прекъсна всякакви отношения с мен.

Свещеникът го изгледа с недоумение.

— За кого са те взели? За светия Лейбовиц? Остави, Бенеамин! Отиваш твърде далече.

Бенеамин повтори като припев:

— Взе ме за моя далечен родственик Лейбовиц, затова хвърлях камъчета по него!

Дом Пауло напълно се обърка.

— Светият Лейбовиц е умрял преди дванадесет столетия. Как е въз… — той млъкна и внимателно погледна стария отшелник.

— Добре, Бенеамин, да не започваме отново този ужасен разговор. Ти не може да си живял дванадесет сто…

— Дреболия! — прекъсна го старият евреин. — Аз не казвам, че са минали дванадесет столетия. Това се случи само преди шестстотин години. Много след времето, когато е умрял вашият светия. Ето защо беше така нелепо. Разбира се, по това време вашите послушници са били много по-набожни и наивни. Помня, че се казваше Франциск. Бедното момче. По-късно го погребах. Предай в Новия Рим, където могат да го изкопаят. Тогава ще получите неговия скелет.

Абатът, който се промъкваше през москитовите шубраци, като водеше след себе си коня и козата, гледаше стареца с учудване. „Франциск? — чудеше се той. — Това трябва да е благородният Франциск Джерард от Юта. Този, комуто един богомолец веднъж показал мястото на старото убежище, така беше… но това се беше случило преди там да възникне селище, преди шест столетия и сега старчокът заявява, че този богомолец е бил самият той?“ Понякога абатът се чудеше, откъде Бенеамин знае толкова подробности за историята на абатството, че да може да си съчинява такива правдиви приказки. Навярно от поета.

— Това беше по времето, когато се занимавах с други неща — продължаваше старият евреин. — Мисля, че такава грешка може да бъде разбрана.

— Занимавал си се с други неща?

— Бях странник.

— И се надяваш, че ще повярвам в тази измислица?

— Х-м! Поетът, например, ми вярва.

— Разбира се. Поетът за нищо на света не би повярвал, че благородният Франциск е срещнал светия. Той го счита за свръхестествено. По-скоро би повярвал, че е срещнал теб… преди шестстотин години. Съвсем естествено обяснение.

Бенеамин се усмихна накриво. Пауло наблюдаваше как той спусна пробита дървена чашка в кладенеца, изпразни я в своя мях и отново я спусна. Изворът беше жив и пълноводен по същата, предизвикваща страх причина, както и източника на памет у стария евреин. „Но наистина ли е незнаен този източник“ — мислеше настоятелят. Като не се брои заблуждението, че е по-стар от самия Матусаил, старият Бенеамин изглеждаше напълно нормално за начина му на живот.

— Ще пиеш ли? — предложи отшелникът, протягайки чашката.

Абатът сви рамене, но прие, за да не обиди отшелника и изпи на един дъх тъмноватата течност.

— Не е ли достатъчно добра? — попита Бенеамин, като го разглеждаше. — Аз самият не я пия. — Той потупа мяха. — Това е за животните.

Абатът почувствува буца в гърлото си.

— Променил си се — каза Бенеамин, като все още го разглеждаше. — Станал си по-слаб и блед, като сирене.

— Боледувах.

— Ти и в момента изглеждаш болен. Да се качим горе, в моята колиба, ако това няма да те измори твърде много.

— Вече съм наред. Неотдавна се чувствувах зле и докторът ме посъветва да си почина. Ха! Ако не очаквахме посещение на важен гост, аз дори не бих обърнал внимание на това. Но той пристига и аз трябва да съм отпочинал; посещението ще бъде тежко.

Те се катереха по пресъхналото русло. Бенеамин се огледа, усмихна се и поклати глава.

— Да яздиш десет мили из пустинята — това ли ти е отдихът?

— За мен е отдих. И много ми се искаше да те видя, Бенеамин.

— Какво ще кажат в селцето? — насмешливо попита старият евреин. — Ще си помислят че сме се помирили и това ще навреди и на моята и на твоята репутация.

— Нашите репутации никога не са имали особено значение, нали?

— Да — съгласи се Бенеамин и добави многозначително: — досега.

— Все още ли чакаш, стар евреино?

— Разбира се — сопна се отшелникът.

Изкачването се видя уморително на абата. Той спира два пъти да почине. Докато се добираха до равната площадка на върха, той съвсем отпадна и трябваше да се подпира на слабата ръка на отшелника, за да не падне. Бавен огън се разгаряше в гърдите му, предпазвайки го от допълнително претоварване, но силният спазъм, който го измъчваше преди, премина.

Кичури от козината на синкавата коза-мутант прелетяха покрай него и изчезнаха сред москитовите дървета. За негово учудване горе платото беше покрито с повече растителност, отколкото в подножието, макар да не се забелязваха източници на влага.

— Това е пътят към моя дом, Пауло.

Колибата на стария евреин се състоеше от една стая без прозорци, стените й бяха направени от прости камъни, без мазилка и през дупките духаше. Покривът бе от тънки пръчки, повечето изпочупени и покрити с боклуци, слама и кози кожи. На широк плосък камък, поставен на невисок стълб до вратата, имаше надпис на древноеврейски:

Размерът на буквите и явният опит за самореклама заставиха абата да се усмихне и да попита:

— Какво означава това, Бенеамин? Или има за цел да привлича търговците?

— Какво означавали? Означава: „Шатрите са поставени тук“.

Абатът изсумтя недоверчиво.

— Добре, можеш да се съмняваш. Но щом не вярваш на това, едва ли ще повярваш на надписа, изписан от другата страна на камъка.

— Обърнатата към стената?

— Именно, обърнатата към стената.

Стълбът стоеше близо до прага, така че между стената и плоския камък имаше разстояние няколко дюйма. Пауло се наклони и погледна в тясната цепнатина. Трябваше му време, за да разбере, че на обратната страна има надпис, изписан с по-дребни букви:

— Обръщаш ли понякога камъка?

— Да обръщам камъка? В такова време? За луд ли ме смяташ?

— И какво означава този надпис?

— Хммм-хннн! — провлачи отшелникът, отклонявайки се от прекия отговор. — Но продължавай ти, който не можеш да прочетеш надписа на обратната страна.

— Но точно пред него се намира стената.

— Винаги я е имало, нали?

Свещеникът въздъхна.

— Добре, Бенеамин, аз знам какво си поискал да напишат „на входа и вратите“ на твоя дом. Но само ти можеш да измислиш да се обърне надписът с лицето надолу.

— С лицето навътре — поправи го отшелникът. — Докато шатрите не бъдат възстановени в Израил… Но, хайде да не се дразним, докато не си починеш. Ще ти дам мляко и ти ще ми разкажеш за този гост, който така те безпокои.

— В моята манерка има малко вино, ако искаш — каза абатът, като се отпусна с облекчение върху камарата кожи. — Но не ми се иска да говоря за дом Тадео.

— Да? Ето кой бил…

— Ти си чувал за дом Тадео? Кажи ми, как успяваш да знаеш всичко за всички, без да напускаш тази планина?

— Някой слуша, друг вижда — насмешливо отвърна отшелникът.

— Кажи ми, какво мислиш за него?

— Не съм се срещал с него. Но мисля, че той ще се превърне в болка. Болката от раждането, вероятно, но болка.

— Болка от раждането? Ти действително ли вярваш, че вървим към ново възраждане? Престани да се подсмихваш тайнствено, стар евреин такъв, и си кажи мнението. Длъжен си да имаш мнение. Винаги си имал. Защо е така трудно да се спечели твоето доверие? Нима не сме приятели?

— В известен смисъл, в известен смисъл. Но имаме и разногласия.

— Какво отношение имат разногласията ни към дом Тадео и Възраждането, което и двамата чакаме с нетърпение? Дом Тадео е светски учен, твърде далеч от нашите разногласия.

Бенеамин сви красноречиво рамене.

— „Разногласия… светски учен“ — повтори той, като изплю думите, сякаш бяха семки от ябълка. — Определени хора ме наричаха „светски учен“ в разни времена, а понякога за това ме набиваха на кол, замерваха с камъни и изгаряха на клада.

— Но нали ти никога…

Свещеникът спря и се намръщи сурово. Пак това безумие. Бенеамин го гледаше подозрително и от усмивката му го побиваха тръпки. „Сега — помисли абатът — той ще ме гледа така, сякаш съм един от тези безлики «те», довели го до това уединение. И дали неговото «аз» не означава «ние», както в псалма «Аз, моя народ»?“

— Бенеамин, аз съм Пауло. Торквемада е мъртъв. Аз съм се родил седемдесет години след това и скоро ще умра. Обичам те, старче, и когато ме гледаш така, искам да виждаш само Пауло от Пекос, а не някой друг.

За миг Бенеамин трепна, очите му се навлажниха.

— Аз понякога… забравям…

— Понякога забравяш, че Бенеамин е само Бенеамин, а не целият Израил!

— Никога! — закрещя отшелникът и очите му отново запламтяха. — За тридесет и две столетия аз… — той спря и здраво стисна устни.

— Защо? — прошепна абатът почти с благоговение. — Защо приемаш сам бремето на всички хора и на тяхното минало?

Очите на отшелника за миг блеснаха тревожно, но той преглътна готовият да се откъсне вик и закри лице с ръцете си.

— Ти ловиш риба в мътна вода…

— Прости ми.

— Бреме… то ми е възложено от другите. — Той бавно разпери ръце: — можех ли да не го приема?

Абатът затаи дъх. Известно време в колибата се чуваше само вятърът. „Върху това безумие лежи печатът на божествеността! — помисли дом Пауло. — В днешно време еврейската общност е разсеяна на малки групи. Бенеамин вероятно е надживял децата си и по някакъв начин е станал изгнаник. Този стар израилтянин може да странствува с години и да не срещне никой от своите сънародници. Навярно в самотата си е дошъл до убеждението, че е последният, единственият. И като последен е престанал да бъде Бенеамин, превърнал се е в Израил. В душата му петхилядолетната история се е превърнала в история на собствения му живот. Неговото «аз» се е превърнало във величественото «ние».“

„Но и аз — мислеше дом Пауло — съм част от някаква общност и цялост. Аз също съм презиран от света. Наистина, за мен «аз» и «моят народ» все още са две различни неща. А за теб, приятелю, това различие се е замъглило. Това бреме от други ли ти е възложено? И ти си го приел? Колко ли трябва да тежи? И колко би тежало, ако го приемех аз? — Той трепна и тръсна глава. — Не, не. Този товар ще те смачка. Той не е по силите на никой човек, спаси ни Христос. Да бъдеш прокълнат за своята вяра — дори това е непосилно бреме. Можеш да понесеш проклятията, но тогава… следва ли да приемеш безсмислието, което се крие зад проклятията, безсмислието, което заставя един да отговаря не само за себе си, но и за всеки представител на своята раса или вяра, като за свои собствени? Да приемеш това така, както се опитва да го направи Бенеамин?

Не, не.“

И още, собствената вяра на дом Пауло му казваше, че бреме винаги е имало, имало го е от Адамово време… това бреме се налага от дявола-изкусител. Бремето лежи върху всяко поколение още преди раждането му, бремето на първородния грях. Нека глупакът го оспорва. Този глупак с голям възторг приема другото наследство — на родовата слава, на добродетелите, тържествата и благородството, които го правят „смел и великодушен по рождение“ и при това без никакъв протест — виждате ли, той не е направил нищо да заслужи това наследство, освен, че се е родил човек. Този протест остава за полученото в наследство бреме, което го прави „виновен и отхвърлен по рождение“; и за да не чува тази присъда, той плътно затваря ушите си. Несъмнено тежко бреме. Вярата му подсказваше също, че това бреме ще бъде свалено от него от този, който висеше на кръста над олтара. Печатът на това бреме беше по-лек от тежестта на първородното проклятие. Той не можеше да си наложи да каже това на стареца, въпреки че той и така знаеше за вярата му. Бенеамин търсеше друго. Последният стар евреин самотно стоеше на платото и изкупваше греховете на Израил, и чакаше Месията, и чакаше, и чакаше, и…

— Господи, благославям те като храбър глупак. Дори като мъдър глупак.

— Хмм-хнн! „Мъдър глупак“!… — подразни го отшелникът. — Ти винаги си се специализирал по парадоксите и тайнствата, нали Пауло? Ако едно нещо не противоречи само на себе си, то не те интересува, нали? Ти искаш да откриеш тайнственост в яснотата, живот в смъртта, мъдрост в глупостта. Понякога това се проявява по сходен начин.

— Да чувстваш отговорност е мъдро, Бенеамин. Но да си мислиш, че сам можеш да носиш бремето, е глупаво.

— Но не и безумно?

— Вероятно е малко безумно. Но това е смело безумие.

— Тогава ще ти издам малка тайна. Винаги съм знаел, че не мога да го нося, още когато Той ми заповяда да вървя. Но дали говорим за едно и също?

Абатът сви рамене.

— Ти наричаш това бремето на Избрания. Аз бих го нарекъл бремето на първородния грях. И в двата случая се подразбира една и съща отговорност, макар да я тълкуваме по различен начин и да се разминаваме в думите, по-точно в смисъла, който влагаме в тях, макар в действителност да няма никакъв смисъл. То е нещо, което съзнаваш в душата си без думи.

Бенеамин се засмя тихо.

— Добре, радвам се да чуя, че поне допускаш съществуването му, дори ако е, както твърдите, нещо никога неизказано.

— Престани да се надсмиваш, порочни човече.

— Твърде си многословен, когато защитаваш твоята света троица, макар Той да не се нуждаеше от такава защита до момента, в който ти го получи от мен като Единство. А?

Свещеникът почервеня, но не каза нищо.

— А, ето! — извика Бенеамин, като подскачаше нагоре-надолу. — Веднъж те заставих да търсиш доводи! Ха! Добре, това не е важно. Аз самият използвам едва няколко думи, но никога не съм уверен, че Той и аз имаме предвид едно и също. Предполагам, че не можеш да бъдеш упрекнат… с трима е по-лесно да се объркаш, отколкото с един.

— Стар, богохулен кактус! Аз действително искам да разбера мнението ти за дом Тадео и за цялата тази каша.

— Защо се интересуваш от мнението на бедния стар пустинник?

— Защото, Бенеамин Елеазар бар Йошуа, макар всичките тези години на очакване на Този, който още не е дошъл, да не ти донесоха мъдрост, те поне те направиха проницателен.

Старият евреин притвори очи, а после вдигна взор нагоре с хитра усмивка.

— Можеш да ме оскърбяваш — насмешливо каза той, — можеш да ме навикваш и да насъскваш кучетата, да ме гониш, но… знаеш ли какво ще ти кажа?

— Ще ми кажеш: „Хммм-хннн!“

— Не, ще ти кажа: „Той вече е тук“. Веднъж Го видях за миг.

— Какво? За кого говориш? За дом Тадео?

— Не! Освен това няма да седна да гадая, Пауло, ако не ми кажеш какво те безпокои?

— Е, всичко започна с лампата на брат Корнхауер.

— Лампата? А-а, да. Чух от Поета. Той предсказваше, че ще работи.

— Поетът сгреши, както винаги. Така ми казаха. Аз самият не присъствах на изпитанията.

— И тя заработи? Великолепно? А по-нататък?

— Аз се обърках. Колко близо до ръба на пропастта стоим? Или до брега? Електрически ток в подземието. Имаш ли поне бегла представа, колко се е променил светът през последните две столетия?

Скоро свещеникът подробно разказваше за своите опасения, а отшелникът, възстановителят на шатрите, слушаше търпеливо, докато слънцето започна да се процежда през цепнатината в западната стена.

— От времето на гибелта на последната цивилизация „Книга на Паметта“ е била нашата главна грижа, Бенеамин. И ние я пазехме. Но вече се чувствувам в положението на обущар, който се опитва да продава обувки в селище на обущари.

Отшелникът се усмихна:

— И това е възможно, ако той изработва някакви особено добри обувки.

— Страхувам се, че светските учени вече ни превъзхождат.

— Тогава зарежи обущарския занаят, за да не бъдеш разорен.

— Вероятно ще се наложи — съгласи се абатът. — Все пак тази мисъл е неприятна. Дванадесет столетия бяхме малко островче в огромния океан от тъмнина. Смятахме, че съхраняването на Книгата на Паметта беше неблагодарно, но свещено дело. Беше просто наше ежедневно занятие, но ние винаги сме били книгописци и съхраняващи паметта, а сега не мога да повярвам, че тази работа скоро ще прекъсне и ще стане безполезна. Никак не мога да повярвам.

— Затова се опитваш да надвиеш другите „обущари“, като поставиш в подземието си това хитро устройство?

— Длъжен съм да призная, че изглежда точно така…

— А какво смяташ да правиш сега, за да запазиш превъзходството над светските учени? Да построиш летателна машина? Или да пресъздадеш сметачната машина? Или да ги надминеш, като прибегнеш до метафизиката?

— Искаш да ме смутиш ли? Знаеш, че сме преди всичко Христови монаси и тези неща следва да се вършат от други.

— Съвсем не искам да те засрамявам. Но не виждам нищо нередно в това, монасите на Христа да построят летателен апарат, макар повече да им подхожда да построят молитвена машина.

— Негоднико! Аз вредя на ордена си, като споделям с теб секретни сведения.

Бенеамин самодоволно се усмихна.

— Не изпитвам съчувствие към теб. Книгите, които сте опазили, вероятно са на много почтена възраст, но са били написани от миряни и вие нямате право да си поставяте за основна цел вмешателство в земните им дела.

— О, сега започна с пророчества!

— Съвсем не! „Скоро слънцето ще изгрее“ — пророчество ли е? Не, просто потвърждение на неизбежна последователност от събития. Предполагам, че миряните също са последователни: те ще погълнат всичко, което можете да им предложите, ще ви отнемат работата, а накрая ще ви нарекат и стари развалини. В крайна сметка напълно ще ви игнорират. И това е ваша вина. Библията, която ви дадох, трябваше да ви е напълно достатъчна. Сега ви остава само да си направите съответните изводи от вашата намеса.

Говореше шеговито, но предсказанията му неприятно се доближаваха до опасенията на самия дом Пауло. Абатът се натъжи.

— Не обръщай внимание на приказките ми — произнесе отшелникът. — Не ще рискувам да кажа истината преди да видя вашето хитро устройство или да хвърля поглед на този дом Тадео, който, впрочем, ме заинтригува. Ако искаш от мен полезен съвет, изчакай да изследвам същността на новата ера по-детайлно.

— Да, но ти никога не идваш в абатството и няма да видиш лампата? А и дом Тадео няма да срещнеш, тъй като той ще мине по друг път. Ако се каниш да изследваш същността на новата ера след раждането й, няма ли да е твърде късно да предсказваш това раждане?

— Дребна работа. Изследването на утробата, в която зрее бъдещето, е опасно за младенеца. Аз ще чакам и като му дойде времето, ще мога да кажа, че новата ера се е родила, а това, което аз чакам — не е.

— Каква вселенска перспектива! Та какво чакаш ти?

— Този, който веднъж ме повика…

— Какво ти извика?

— „Върви!“

— Какви глупости!

— Хммм-хннн! Честно казано, аз много не се надявам, че Той ще дойде, но съм осъден да чакам и, — сви рамене — аз чакам.

За миг блестящите му очи се превърнаха в тесни цепки, той се наведе напред с неочакван плам:

— Пауло, доведи този дом Тадео до подножието на планината.

Абатът се дръпна, правейки се на ужасѐн.

— Досаден самотник! Плашило за послушници! Ще ти изпратя Поета-Ей-ти! — нека ти се яви и остане тук завинаги. Да доведа дона до леговището ти! Какво по-тежко оскърбление!

Бенеамин отново сви рамене.

— Добре. Забрави молбата ми. Ще се надяваме, че този дом ще бъде на наша страна, а не с тези, другите.

— Други ли, Бенеамин?

— Манас, Кир, Навуходоносор, фараон, Цезар, Ханеган Втори… Трябва ли да продължавам? Самуил ни предупреждаваше за тях, когато ни ги даваше. Когато сред тях има няколко умни хора, свързани с необходимостта да им служат, те стават още по-опасни от обикновено. Това е всичко, което мога да те посъветвам.

— Добре, Бенеамин, днес получих от теб достатъчно, за да ми стигне за следващите пет години, така че… Ще си тръгвам старче. Късно е.

— Нима? А как преподобният ти корем ще издържи ездата обратно?

Дом Пауло спря, вслуша се в себе си и установи, че се чувствува по-добре от когато и да е през последните няколко седмици.

— Стомахът ми е почти наред — учуди се той. — Странно, думите ти по-скоро трябваше да ме наранят.

— Така ли… Ел Шадам е милосърден, но и справедлив.

— Остани си с бога, старче. Когато брат Корнхауер изобрети отново летящата машина, ще изпратя с нея послушници, да те замерват с камъни.

Те се прегърнаха нежно. Старият евреин го изпрати до ръба на платото. Абатът се спусна надолу към пътя и се отправи към абатството си, а Бенеамин все стоеше, облечен в молитвеното си покривало, фината изработка на което рязко контрастираше с грубата ленена бедрена препаска. В светлината на залязващото слънце дом Пауло известно време можеше все още да види слабата фигура на фона на сумрачното небе, когато той се кланяше и шепнеше молитва над пустинята.

— Memento, Domini, omnium famulorum tuorum47 — прошепна абатът в отговор и добави: — И нека той накрая спечели на ножчета стъкленото око на Поета.

17

— Мога да ви кажа напълно определено: ще има война — говореше посланикът на Новия Рим. — Всички сили на Ларедан са насочени към равнината. Бясната Мечка напусна лагера си. По цялата равнина стават кавалерийски сблъсъци — обикновената тактика на езичниците. Но страната на Чиахуахуа заплашва Ларедан от юг. Така че Ханеган е готов да изпрати войската на Тексаркана към Рио-Гранде, за да помогне „да се защити границата“. С пълното одобрение на Ларедан, разбира се.

— Крал Джералди е маразматик и невежа! — възкликна дом Пауло. — Нима не го предупредихме, че Ханеган е предател?

Посланикът се усмихна.

— Дипломатическата служба на Ватикана винаги се е отнасяла с необходимото уважение към държавните секретари, когато успее да разбере кои са те. За да не бъдем обвинени в шпионаж, ние винаги сме внимателни в…

— Беше ли предупреден? — настойчиво повтори абатът.

— Разбира се. Но Джералди каза на папския легат48, че лъже и обвини църквата в разпалване на разногласия сред съюзниците на Светата Десница на Възмездието, с цел да засили властта на папата. Този идиот дори разказал на Ханеган за предупреждението на легата.

Дом Пауло подсвирна от изненада.

— И какво направи Ханеган?

Посланикът се поколеба.

— Предполагам, че мога да ви кажа: монсеньор Аполо е арестуван. По заповед на Ханеган го лишиха от дипломатическия имунитет. В Новия Рим се говори, че цялото кралство ще бъде обявено за отлъчено от църквата. Разбира се, Ханеган вече е подложен на отлъчване ipso facto, но това като че ли не безпокои голямата част от поданиците му. Както, навярно, ви е известно, почти осемдесет процента от населението на Тексаркана изповядват различни еретични култове, а католическата вяра на управляващата класа винаги е била само показна.

— Значи така стоят нещата с Маркус — печално проговори абатът. — А нещо ново за дом Тадео?

— Не мога изобщо да си представя, как ще пресече Равнината в такъв момент, без да получи няколко куршума. Става ясно, защо така не му се тръгваше на това пътешествие. Но нищо друго, засега, не ми е известно за него, отче абат.

Болезнена гримаса изкриви лицето на дом Пауло.

— Ако нашият отказ да изпратим на неговия университет необходимите материали ще доведе до гибелта му…

— Не се разстройвайте за това, отче абат. Ханеган сам ще го пази. Уверен съм, че донът ще пристигне, макар че не мога да си представя по какъв начин.

— Бях чувал, че неговата гибел ще бъде невъзвратима загуба за света. Добре, сега ми разкажете, защо ни информирате за плановете на Ханеган? Ние сме в пределите на Денвър и не виждам никаква опасност в този район.

— Да, но аз ви разказах само началото. В крайна сметка, Ханеган се надява да обедини целия континент. След като здраво хване юздите на Ларедан, ще поиска да унищожи поддържащото го обкръжение. Следователно, следващият ход ще бъде Денвър.

— Тогава пътищата му за снабдяване ще трябва да се проточат през цялата езическа страна? Струва ми се, че това е невъзможно.

— Извънредно е трудно, но именно това прави следващия ход несъмнен. Равнината образува естествена географска бариера. Ако обезлюдее, Ханеган ще може да счита западната си граница в безопасност. Но езичниците принуждават всички държави, разположени до Равнината, да поддържат наоколо значителни военни сили. Единственият начин да се подчини Равнината, е като се контролират двете плодородни линии на изток и на запад.

— Но дори и да е така — учуди се абатът — езичниците…

— За тях Ханеган е разработил наистина дяволски план. Войниците на Бясната Мечка лесно ще победят кавалерията на Ларедан, но няма да могат да се справят с чумата по добитъка. Племената от Равнината още не знаят за това. Но когато Ларедан отправи войската си, за да накаже езичниците за пограничните набези, най-отпред ще бъдат подгонвани няколко стотици болни животни, които да се смесят със стадата на езичниците. Това е идея на самия Ханеган. В резултат ще настъпи глад и ще стане много просто да насъскаш едно племе срещу друго. Не знаем, разбира се, всички детайли, но главното е създаването на легиони от езичници с вожд марионетка, въоръжени от Тексаркана, лоялни към Ханеган и готови да тръгнат на запад, към планините. Ако това стане, този район ще попадне под първия удар.

— Но защо? Нали Ханеган не мисли, че варварите са способни да образуват добри военни отряди и да помогнат да се създаде империя!

— Не, мой господине. Но езическите племена ще бъдат разединени, а Денвър стъпкан. Тогава Ханеган ще може лесно да вземе своя пай.

— И какво ще прави с него? Такава империя няма да устои дълго.

— Затова пък ще бъде обезопасена от всички страни, а той ще може да не се грижи за тила си и да удари на изток или североизток. Разбира се, преди да се стигне до това, плановете му могат да се провалят десет пъти. Така или иначе, този район има пълно основание да се опасява от опустошително нашествие и то в близко бъдеще. През следващите няколко месеца трябва да се предприемат мерки за безопасността на абатството. Аз имам инструкции да обсъдим с вас въпроса за съхраняване на „Книга на Паметта“.

Дом Пауло изпита чувство, че около него мракът се сгъсти. След двадесет столетия мир най-после блесна малка надежда, но ето че се появи този неграмотен княз и варварските орди, готов да забие остри шипове в нея и…

Той удари по масата с юмрук.

— Вече хиляда години не сме ги пускали зад нашите стени — изръмжа той — и няма да ги допуснем още хиляда. Това абатство е обсаждано три пъти по време на нашествията на Ордите и още един път по време на разкола, предизвикан от антипапа Висарион, но и до днес сме съхранили нашите книги.

— Сега съществува още една опасност.

— И каква е тя?

— Оръдията и картечниците се разпространиха широко.

Празникът на Възнесението дойде и отмина, но за отрядът от Тексаркана не се получиха никакви сведения. Свещениците от абатството започнаха да приемат частни обети от богомолците и странниците. Дом Пауло се отказа дори от леката си закуска. Шушукаше се, че си е наложил епитимия заради това, че е поканил учения: сега Равнината стана опасна.

На кулите братята бдяха постоянно, а и самият абат често се качваше на стената, за да се огледа на запад.

Скоро след вечернята на празника на свети Бернард, един послушник доложи, че вижда прашна линия в далечината. Но притъмня и никой друг не успя да я разгледа. Изпяха вечернята и „Salve Regina“49, но така и никой не се появи на вратите.

— Това може да е разузнавач, изпратен напред — предположи игумен Голт.

— Може да е плод на въображението на брата-страж — възрази дом Пауло.

— Но ако са разбили лагера си на десет мили или горе-долу толкова надолу по пътя…

— От кулите щяхме да видим огньовете им. Нощта е ясна.

— Успокойте се, домине. Когато изгрее луната, ще изпратим на разузнаване конник.

— О, не. Това е добър начин да получиш куршум погрешка. Ако това наистина са те, вероятно държат пръстите си на спусъка, особено през нощта. Ще изчакаме разсъмване.

Беше късно утро, когато дългоочакваният отряд се появи от запад. От върха на кулата дом Пауло мигаше и се взираше към сухата, изгоряла от слънцето околност, като се опитваше да накара късогледите си очи да видят нещо в далечината. Отрядът се спря, явно за съвещание.

— Струва ми се, че са двадесет или тридесет души — проговори недоволно абатът, търкайки с досада очи. — Действително ли са толкова много?

— Приблизително — отговори Голт.

— Как ще можем да ги приемем всички?

— Струва ми се, че няма да е необходимо да приемаме и тези, които са във вълчи кожи, господин абат — студено забеляза младия свещеник.

— Във вълчи кожи ли?

— Езичници, мой господине.

— Хората на стената! Затворете вратите! Спуснете щита! Да се счупят…

— Почакайте, не всички са езичници, домине.

— Така ли? — дом Пауло се обърна и отново заразглежда отряда.

Съвещанието свърши. След известно объркване отрядът се раздели на две групи: по-голямата част препусна назад, останалите конници изчакаха малко, после обърнаха конете и в тръс се впуснаха към абатството.

— Шест или седем от тях са във военна униформа — промърмори абатът, когато се приближиха.

— Това е дом Тадео и неговия отряд, уверен съм.

— Но защо с езичници? Добре че миналата нощ не ви позволих да изпратите конник. Какво са правили заедно с езичниците?

— Възможно е това да са били проводници — неуверено каза отец Голт.

— Колко мило от страна на лъва да лежи до овцата!

Конниците се приближиха до вратите. Дом Пауло преглътна вгорчилата се слюнка.

— Добре, да вървим да ги поздравим, отец Голт.

Докато свещениците се спускаха от стената, пътниците спряха до самия манастир. От тях се отдели конник и препусна напред, после се усети и протегна документите.

— Вие ли сте дом Пауло от Пекос, абате?

Абатът се поклони.

— Tibi adsum.50

— Добре дошли от името на светия Лейбовиц, дом Тадео. Добре дошли от името на неговото абатство, от името на четиридесет поколения, които очакваха твоето идване. Това е твой дом. Ние сме твои слуги.

Думите излизаха направо от сърцето му. Думите бяха пазени дълги години, очаквайки този миг. Като чу в отговор неразбираемото бърборене, дом Пауло бавно се изправи.

За миг погледът му срещна погледа на учения. Той почувства колко бързо се стапят топлината и сърдечността. Ледени очи, студени и изпитателни. Скептични, зли и горди. Те изучаваха абата така, както се изучава безжизнено изваяние.

„Нека този миг стане мост над пропастта от дванадесет столетия“ — пламенно се молеше Пауло. Той се молеше още древният учен-мъченик да протегне ръка на утрешния ден от този мост. Това бе истинска пропаст и всички го разбираха. Абатът внезапно усети, че той въобще не принадлежи на този век, че са го оставили незнайно как на пясъчната ивица на реката на времето и че в действителност няма никаква опасност.

— Влизай — меко каза той. — Брат Висклайр ще се погрижи за твоите коне.

Той се върна в уединението на своя кабинет едва след като гостите бяха настанени по стаите. Усмивката на лицето на дървения светия му напомни самодоволната усмивка на стария Бенеамин Елеазар, говорещ: „Миряните също са последователни“.

18

— А сега за времената на Йов — започна братът-четец от катедрата в трапезарията. — И беше ден, когато синовете господни дойдоха да се представят пред Господа; между тях дойде и Сатаната.

И рече Господ на Сатаната: „Откъде дойде ти?“

И отговори Сатаната на Господ: „Аз ходих по земята и я обходих“.

И рече Господ на Сатаната: „Обърна ли внимание на моя раб, Онзи княз? Защото няма друг като него на земята: човек непорочен, справедлив, благочестив и отдръпващ се от злото“.

И отговори Сатаната на Господ и каза: „Нима даром е благочестив Онзи княз? Не огради ли ти с кръг него и дома му и всичко негово? Ти благослови сътвореното от ръцете му и стадата му се разпространяват по земята; но простри Твоята ръка и вземи всичко, което има — ще те благослови ли той?“

И рече Господ на Сатаната: „Ето, всичко, което той има е в твоята ръка; само върху него не простирай ръката си“. — И си отиде Сатаната от лицето Господне.

Но Онзи княз не приличаше на свети Йов и когато грижите налегнаха земите му, а хората му изгубиха предишното си богатство; когато видя, че враговете му станаха по-силни, страхът влезе в него и той загуби вяра в бога, мислейки за себе си: „Аз трябва да ударя пръв, за да не ме съкрушат враговете с меч!“

И настъпи ден трети — продължаваше братът-четец — когато князете на мира отвърнаха сърцата си от Божия закон, и високомерието им нямаше предел. И всеки от тях мислеше за себе си, по-добре всичко наоколо да бъде унищожено, отколкото друг княз да вземе връх над него. Така силните на света се състезаваха за висша власт над всичко. С коварство, предателство и измама се опитваха да управляват, и страхът им нарастваше, и трепереха те.

Затова Господ заповяда на мъдреците от това време да намерят начин, чрез който целият свят да може да се унищожи, и им даде меча арахангелов, с който бе победен Луцифер, да могат тези мъдреци и князе да се побоят от Господа и да се смирят пред всевишния. Но те не се смириха.

И Сатаната каза на Онзи княз: „Не се страхувай да извадиш меч, твоите мъдреци те лъжат, че така ще бъде унищожен целия свят. Не се вслушвай в съветите на слабите, защото страховете им са големи и служат на твоите врагове, спират твоята ръка, вдигната над тях. Удари ги и знай, че ще станеш владетел на всичко“.

И този княз се вслушал в думите на Сатаната, и извикал всички мъдреци от своето кралство, и се обърнал към тях за съвет, как да унищожи враговете си без да навреди на своето собствено царство. Но много мъдреци казали: „Господарю, това е невъзможно, защото твоите врагове също имат меч, какъвто ние ти дадохме, и неговият пламък е адския пламък и неистовото слънце, от които е бил запален“.

„Тогава ми направете друг меч, който да е седем пъти по-горещ и от самия ад“ — заповядал князът, чието високомерие било по-голямо от това на фараона.

И много мъдреци казали: „Не, господарю, прости ни за това, защото дори димът от този огън, ако го запалим за теб, ще донесе гибелта на мнозина“.

И тогава князът се разгневил на отговорите им, и решил, че са го предали, и изпратил при тях своите шпиони, за да ги изпита и подложи на съмнение; и мъдреците се изплашили. Някои от тях изменили своя отговор, за да избегнат гнева му. И три пъти ги питал той, и три пъти те отговаряли: „Не, господарю, и твоят народ ще загине, ако ти направиш това“. Но един от мъдреците приличал на Иуда Искариотски, и словата му били изкусни, и той предал братята си, и лъжел всички люде, че не трябва да се боят от Радиоактивните отпадъци. И князът се вслушал в съветите на този фалшив мъдрец, чието име било Очернител, и заповядал на своите шпиони да обвинят много мъдреци пред народа. Изплашени, слабите духом мъдреци започнали да съветват княза според желанието му, казвайки: „Оръжието може да се използува, но не преминавай такава и такава граница, иначе непременно всичко ще загине“.

И князът ударил по градовете на своите врагове с новия огън и три дни, и три нощи неговите големи катапулти и железни птици хвърляли върху им неговият гневен дъжд. Над всеки град изгряло слънце по-ярко от слънцето на небето, и веднага този град увяхвал и се стапял като восък от факел, и хората там умирали по улиците, и кожата им димяла, и те заприличвали на наръч пръчки, хвърлени върху въглени. И когато яростното слънце падало, градът бивал обхванат от пламък и страшен гръм се спускал от небето като огромен таран, разрушавайки всичко. Отровни изпарения паднали по всички земи, и светели те през нощта с вторичен пламък, и погубващият вторичен пламък правел в кожата язви, косите опадвали, а кръвта застивала в жилите.

И страшно зловоние се разнесло от земята до небесата. Земята се превърнала в Содом и Гомора, и навсякъде били руини, и на земята на този, защото неговите врагове не удържали своята мъст, а изпратили огън, за да изтребят неговия град така, както били изтребени техните собствени. Зловонието от това побоище не било угодно на Господа и казал Той на Онзи княз: „Що за огнено жертвоприношение ми приготви? Що за мирис се издига от неговата клада? Ти ми принесе в жертва овце или кози, или телеца пожертвува за своя Бог?“

Но княза не Му отговорил и Господ казал: „Ти ми принесе в жертва синовете ми“.

И Господ го изтребил заедно с Очернителя, предателя, и настъпил мор на земята, и безумие обхванало хората, и убили те с камъни мъдрите и силните на света, каквито още били останали.

— Но бил по това време човек на име Лейбовиц, който като млад, като свети Августин, възлюбил човешката мъдрост повече от Божията мъдрост. Но сега, като видял, че голямото знание, само по себе си хубаво, не спасило света, той се обърнал към Господа за покаяние, молейки се…

Абатът почука по масата и братът-четец бавно замлъкна.

— И това ли е всичко, което знаете за това? — попита дом Тадео, когато седяха в кабинета на абата.

— О, има няколко версии — отговори дом Пауло. — Те се различават само в детайли, но нито в една не се посочва определено, кой народ е нападнал пръв — и в дадената версия на това също не се придава особено значение. Текстът, който четохме току-що, е бил написан няколко десетилетия след смъртта на свети Лейбовиц… вероятно това е един от най-първите разкази, а после многократно са го преписвали. Автор, вероятно, е бил млад монах, който не е живял по време на унищожението. Той е възприел този разказ от втора ръка, от последователите на свети Лейбовиц, първите Запомнящи и Книжовници, и е бил склонен към подражаване на старинните ръкописи. Съмнявам се да има някъде единен, точен и пълен разказ за Огнения Потоп. Той е бил твърде велик, за да може един човек да види пълната картина.

— В коя страна е бил Онзи княз и този… Очернител?

Абат Пауло поклати глава.

— Никой, дори авторът на този разказ определено не знае това. Оттогава, както беше написано, събрахме в едно достатъчно отделни фрагменти, за да разберем, че в тези времена дори дребните управници са имали в ръцете си такова оръжие. Положението, което описва, е съществувало в не една страна. Някой и Очернителя… такива навярно е имало множество.

— Аз, разбира се, съм слушал такива легенди. Очевидно всичко е било много по-гадно в действителност — констатира донът. После рязко смени темата: — Е добре, кога ще мога да започна да изучавам тази… как я наричате?…

— „Книга на Паметта“.

— Да… — той въздъхна и се усмихна студено на изображението на светията в ъгъла. — Утре… ако не намирате, че твърде бързам?

— Ако искате, можете да започнете веднага — каза абатът. — Вие можете да идвате и да си отивате, когато пожелаете.

Обикновено сводовете на подземието биваха осветявани с малко свещи и само няколко учени монаси с черни раса се движеха от ниша към ниша. Брат Амбустър най-често седеше унило със своите записи в кръга светлина от лампата в подножието на стълбата. Още една лампа светеше в отделението Морална Теология, където обвита с расо фигура се беше изгърбила над старинните ръкописи. След първата молитва повечето от братята се занимаваха с обикновените си работи в кухнята, в училището, в градината, в конюшнята, в канцеларията, така че библиотеката оставаше почти празна до следобедните часове, когато настъпваше време за lection devina.51

Но тази сутрин под сводовете на подземието беше необичайно многолюдно.

Трима монаси стояха без работа близо до новата машина и следяха четвъртия монах, който стоеше в подножието на стълбата. Четвъртият монах търпеливо гледаше нагоре към петия монах, който стоеше на площадката и следеше входа на стълбата.

Брат Корнхауър шеташе около своя апарат като грижлива майка около децата си. Когато вече не останаха свободни проводници и когато вече нямаше какво да се регулира, той се насочи към отсека по Естествена Теология — да чете и да чака. Желателно би било да даде указание на своите помощници, но той предпочете да запази тишина, и дори някаква мисъл за предстоящото събитие като негов личен триумф и да се мярна в съзнанието му докато чакаше, изразът на лицето на манастирския изобретател не даваше никакъв намек за това. Откакто абатът пренебрегна изпитанието на машината, брат Корнхауър не очакваше одобрение от ничия страна и даже преодоля склонността си да гледа на дом Пауло с известен укор.

Леко свистене от посока на стълбата отново развълнува подземието, макар че по-рано вече имаше няколко лъжливи сигнали за тревога. Очевидно никой не беше съобщил на дона какво изумително изобретение очаква неговата инспекция в подземието. Очевидно ако му бяха съобщили, важността на изобретението щеше да бъде намалена. Очевидно отецът абат се беше погрижил те да понамалят своята разгорещеност. Този път предупредителният сигнал не беше напразен. Монахът, който наблюдаваше горната част на стълбата тържествено се обърна и се поклони на петия монах, който стоеше на площадката на стълбата.

— In principo Deus…52 — произнесе меко той.

Петият монах се обърна и се поклони на четвъртия монах, който стоеше в основата на стълбата.

— … caelum et terram creavit.53

Четвъртият монах се обърна към другите трима, стоящи бездейни до машината.

— Vacuus autem erat mundus…54 — обяви той.

— … cum tenebris is superficie profundorum.55 — в хор отговориха монасите.

— Ortus est Dei Spiritus supra aquas,56 — призова брат Корнхауър, съпровождайки връщането на книгата на място с грохота на веригата.

— … gratias creatori Spiritol,57 — отзова се неговият отбор.

— Dixique Deus: „Fiat lux“58 — произнесе изобретателят с тон на заповед.

Монасите, пазещи стълбата, се спуснаха надолу и заеха местата си. Четиримата застанаха до колелото с кръста, а петият се наведе над динамомашината. Шестият монах вдигна сгъваемата стълба и се разположи на горното стъпало; при това главата му опря в горния свод. Той сложи на лицето си маска от почернен, намаслен пергамент за защита на очите, след това опипа лампата и регулировъчния винт, а брат Корнхауър през това време с нетърпение гледаше отдолу.

— … et lux ergo fasta est,59 — каза монахът, като напипа винта.

— Lucem esse bonam Deus vidit,60 — обърна се изобретателят към петия монах.

Петият монах се наклони над динамомашината със свещта и за последен път огледа контактите.

— … et secrevit lucem a tenebris,61 — каза той най-накрая, продължавайки занятието си.

— … lucem appelavit „diem“ et tenebras „noctes“,62 — в хор завършиха монасите до колелото и допряха плещи в ръчките на кръста.

Заскърцаха и застенаха осите, тежките колела на динамомашината започнаха да се въртят, тяхното ниско жужене скоро се превърна в рев, след това в жален писък, а монасите, напрягайки се и пъхтейки, все повече засилваха колелото. Наблюдаващия динамомашината монах забеляза, че от скоростта на въртене спиците се сляха и се превърнаха в плътен кръг.

— Vespere occaso…63 — започна той, след това спря, близна двата си пръста и докосна контактите. Блесна искра.

— Lucifer64 — закрещя монахът, отскачайки, а след това жално добави: — ormus est primo die.65

— Контакт! — заповяда брат Корнхауър, когато дом Пауло, дом Тадео и неговият секретар започнаха да се спускат по стълбата.

Монахът на стълбата запали дъгата. Прозвуча едно рязко „спфффт“ и ослепителна светлина освети сводовете на подземието със сияние, което никой не беше виждал дванадесет столетия.

Спускащите се по стълбата спряха. Дъхът на дом Тадео спря, той успя само да изругае на родния си език. Той отстъпи назад на едно стъпало. Абатът, който не беше присъствал на изпитанията и не вярваше на налудничавите заявления на очевидците, побледня и прекъсна речта си насред думата. Секретарят панически хукна да бяга с вик: — „Пожар!“.

Абатът се прекръсти.

— Аз и не подозирах! — прошепна той.

Като преодоля първоначалното си объркване, ученият внимателно огледа подземието и забеляза задвижващото колело и монасите, които го въртяха. Погледът му се плъзна по медните навивки, задържа се върху монаха, седящ в седлото, оцени предназначението на колелата от каруца на динамомашината и отбеляза монаха, който стоеше с наведени очи в началото на стълбата.

— Невероятно! — въздъхна той.

Монахът до стълбата се поклони в знак на смирение и признателност. Синьо-бяла светкавица като острие на нож разсече тъмнината в подземието.

— По-ярко е от хиляди факли — с развълнуван глас казваше ученият. — Това трябва да е по-древно… Не! Немислимо е!

Той се спускаше като в сън по стълбата. Спря до брат Корнхауър, като го разглежда известно време с любопитство. Обиколи съоръжението, огледа динамомашината, проводниците, самата лампа, без да се докосва до нищо, без да пита нищо.

— Изглежда невъзможно, но…

Абатът преодоля своя страх и също слезе по стълбите.

— Стига сте мълчали! — прошепна той на брат Корнхауър. — Поговорете с него. Аз не мога да дойда на себе си.

Монахът почервеня.

— Харесва ли ви това, господин абат?

— Ужасно! — изсъска дом Пауло. Лицето на изобретателя се изопна. — Потресаващ начин за приемане на гости. Това нещо тук изплаши до смърт секретаря на дона, той едва не изгуби разсъдъка си. Огорчен съм!

— Да, разбира се, тя е твърде ярка…

— Дяволски ярка! Върви, поговори си с него, докато измисля как да се извиним.

Но ученият, очевидно, вече бе взел решение — той бързо крачеше срещу тях. Лицето му беше сериозно, но оживено.

— Електрическа лампа — каза той. — Как се изхитрихте да я укривате през тези столетия! Ние дълги години се опитвахме да разработим теорията… — Той отново леко се задъха и се опита да се овладее, сякаш беше станал жертва на чудовищна шега. — Защо сте я крили? От религиозни съображения? И, какво…

Той окончателно се смути и се огледа, сякаш искаше да избяга.

— Нищо не разбирам — тихо проговори абатът и хвана Корнхауър за ръка. — За бога, братко, обясни!

През всичките векове не бе имало по-добър балсам за уязвената професионална гордост.

19

Абатът се мъчеше да заглади неприятния инцидент в подземието с всички възможни средства. Дом Тадео не показваше никакви признаци на гняв и дори прие многобройните извинения на абата за този, по негово мнение, случаен инцидент, след което даде на учения подробен отчет за конструирането и изготвянето на устройството. Но фактът, че извиненията бяха приети, още повече убеди абата, че бе допусната голяма грешка. Бяха поставили дона в положение на катерач, изкатерил се на недостъпен „връх“ само за да открие там инициалите на своя съперник, оставени на върха на скалата… при това без да е предупреден от съперника. Това не можеше да не го потресе.

Ако донът не настояваше, (твърде уверено, вероятно в следствие на своето объркване) че светлината от лампата е изключително качествена, достатъчно ярка за разглеждане дори на станалите крехки от времето документи, които на светлината на свещите трудно се разчитаха, дом Пауло непременно би махнал лампата от подземието. Но дом Тадео настояваше, уверяваше, че светлината му е необходима. Едва когато разбра, че е необходимо в подземието да има непрекъснато поне четирима послушници или постуланти, които да въртят динамомашината и да регулират дъгата, той помоли да махнат лампата. Но сега пък Пауло започна да настоява да я оставят на мястото й.

Ето така ученият започна работата си в абатството при постоянното присъствие на трима послушници, работещи на задвижващото колело и още един със светозащитен пергамент на седлото и поддържащ светлината на лампата, регулиращ я непрекъснато — ситуация, която даде повод на Поета да съчинява безжалостни стихове за демона на объркването и за това, на какво се беше подложил той в името на покаянието.

Няколко дни донът и помощниците му изучаваха библиотеката, ръкописите, манастирските записки, които не бяха включени в Книгата на Паметта — сякаш по външния вид на раковината можеха да определят има ли в нея бисер. Брат Корнхауър видя помощниците на дона паднали на колене пред входа на трапезарията, сякаш извършваха обряд пред изображението на дева Мария над вратата, но звукът от инструментите им разсея илюзията. Един от помощниците измерваше с уред вдлъбнатината в пода, образувана през изтеклите столетия от монашеските сандали.

— Търсим метод за определяне на датите — отговори той на въпроса на Корнхауър. — Тук изглежда е най-подходящото място за определяне степента на стандартното износване, тъй като лесно може да се определи честотата на преминаване. Три пъти приемане на храна за човек на ден от момента на полагане на камъните.

Корнхауър се впечатли от тази прецизност и от самия процес на изследване, но с нищо не можеше да им помогне.

— Има подробна хроника на строителството на абатството — каза той. — Там е посочено точно кога е издигната всяка постройка или кога е пристроено всяко крило. Защо да не си спестите времето?

Помощникът вдигна очи с невинен вид.

— Господарят ми има поговорка: „Найол не говори и затова не лъже“.

— „Найол“?

— Найол е един от боговете на народа от Червената река. Господарят ми казва това в преносен смисъл, разбира се. Предметните доказателства са основен източник. Записите могат да лъжат, но природата не е способна на това. — Като видя реакцията на монаха, той добави бързо: — Никой не казва това за вас. То е просто доктрина на нашия дом: всичко да се подложи на кръстосана проверка.

— Очарователна доктрина — промърмори Корнхауър и се склони над чертежа на напречното сечение на вдлъбнатината, направен от помощника. — Вижте, та той прилича на кривата на нормалното разпределение, както я нарича брат Машек. Колко странно!

— Нищо странно. Вероятността за отклонение на стъпките от централната линия е в границите на нормалната грешка.

Корнхауър беше просто очарован.

— Ще повикам брат Машек — каза той.

Интересът на абата към действията на гостите беше по-прозаичен.

— Защо — попита той Голт — правят подробни чертежи на нашите съоръжения?

Игуменът беше удивен.

— Не съм чул за това. Имате предвид дом Тадео, нали?

— Не, офицера, който пристигна с него. Той ги изследва много систематично.

— Как разбрахте за това?

— Каза ми Поета.

— Поета?! Ха!

— За съжаление, този път казва истината. Отмъкнал е един от чертежите.

— У вас ли е?

— Не, накарах го да го върне. Но това не ми харесва. Изглежда… зловещо.

— Предполагам, Поета е поискал да му се плати за информацията?

— Колкото и да е странно, не. Той има твърда неприязън към дона. Щом те се появят, той изчезва, като си мърмори под носа.

— Поета винаги си мърмори.

— Но не с такъв сериозен вид.

— Как предполагате, защо правят чертежи?

Пауло мрачно стисна устни.

— Докато не открием друга причина, ще считаме, че интересът им е професионален. Абатството имаше късмет с крепостта: никога още не е превземана чрез обсада или щурм. Може това да е предизвикало професионалното им възхищение?

Отец Голт замислено погледна на изток.

— Струва си да размислим над това. Ако Ханеган смята да удари от запад, през Равнината, ще трябва да остави гарнизона в този район, преди похода си към Денвър.

Той помисли няколко секунди и лицето му придоби разтревожено изражение.

— А тук стои крепостта, изпълнена с готовност.

— Страхувам се, че точно това са си помислили.

— Смятате, че са изпратени да шпионират?

— Не-не. Съмнявам се, че Ханеган въобще е чувал някога за нас. Но те са тук и са офицери, и не могат да не се оглеждат наоколо, и такава идея просто не може да не им хрумне. И, изглежда, Ханеган вече ще чуе за нас.

— Какво мислите да предприемете?

— Още не зная.

— Защо да не кажем за това на дом Тадео?

— Офицерите не са от състава на неговите слуги. Те са изпратени да го придружават и защитават. Какво може да направи той?

— Той е роднина на Ханеган и има определено влияние.

Абатът кимна.

— Ще опитам да му обърна внимание за това. При всички случаи, трябва да внимаваме, какво ще се случи в близко бъдеще.

През следващите дни дом Тадео най-после завърши изучаването на раковината, и като се убеди, че това не е преоблечена скарида, съсредоточи цялото си внимание върху бисера. Задачата не бе от леките.

Бяха изучени подробно множество факсимилни копия. В случаите, когато оригиналите бяха повредени, се считаше неблагоразумно да се доверяваш на интерпретациите и зрението на копиращите. Тогава на бял свят се изваждаха оригиналните манускрипти, датиращи от времето на Лейбовиц, които бяха запечатани в цилиндри под вакуум, подредени в специални подземни складове за вечно съхраняване.

Помощниците на дона събраха няколко фунта бележки. На петия ден походката на дом Тадео стана забързана, в маниерите му се появи нетърпението на изгладняла хрътка, усетила миризмата на ценен дивеч.

— Великолепно! — Той се колебаеше между тържеството и привичната си недоверчивост. — Извадки от трудовете на физиците от двадесети век! Уравненията са доста последователни.

Корнхауър поглеждаше над рамото му.

— Виждал съм това — каза, едва сдържайки дъха си, — но не мога да разбера, къде е началото и къде края. Има ли нещо важно в тях?

— Още не съм сигурен. Математиката е прекрасна, просто прекрасна! Гледайте тук, този израз… обърнете внимание на изключителната компактност на записката. Ето това под знака на радикала изглежда като производна от втори ред, но фактически представлява в разгърнат вид цяла редица от производни от висша степен.

— По какъв начин?

— Степенните показатели повишават порядъка и разширяват изразността; с други думи то може да бъде представено с линеен интеграл, както утвърждава авторът. Прелестно! А сега погледнете този прост на пръв поглед израз. Тази простота е лъжлива. Той явно представлява не едно, а цяла система от уравнения в сбит вид. Трябваха ми два дни, за да разбера, че авторът има предвид съответствие не просто на едно уравнение на друго, а на цяла система — на друга система. Още не съм разбрал физическият смисъл на всичките приведени тук уравнения, но математическите извадки са просто… просто прекрасни! Дори ако е мистификация, то тя е вдъхновена! А ако не е — може да се окаже невероятна сполука… Във всички случаи е великолепно. Трябва да видя най-ранното копие на тези фрагменти.

Братът-библиотекар застена, когато от подземието изкараха още един оловен цилиндър за разпечатване. Брат Армбрустър не се впечатляваше от това, че светският учен за няколко дни разгада няколко тайни, стояли неразбрани от никого столетия, столетия наред. От гледна точка на съхраняването на „Книга на Паметта“, всяко разпечатване на материалите намаляваше времето за възможното им съществуване и той дори не се опитваше да скрие, че не одобрява това. За него смисълът на съществуването на книгите бе в съхраняването им. Използуването им беше нещо вторично, което следваше да се избягва. Дните течаха, а ентусиазмът на дом Тадео все растеше. Абатът въздъхна с облекчение, когато видя, че скептицизмът на учения се стопява с всеки нов фрагмент от допотопните научни текстове. Ученият не беше направил никакво изявление относно предполагаемата цел на своите изследвания. Може би защото тази цел, по начало, беше неопределена. Но сега се занимаваше с работата си с решителната пунктуалност на човек, следващ определен план. Чувствувайки известен проблясък, дом Пауло реши да го предразположи да сподели това.

— Общината се интересува от труда ви — каза той на учения. — Бихме искали да ги обсъдим, ако нямате нищо против. Разбира се, всички сме чували за вашите теоретични разработки в колегиума, но това е твърде научно и непонятно за повечето от нас. Можете ли да разкажете нещо за тях, като използувате… е, общи термини, разбираеми и за неспециалиста? Общината ми се сърди за това, че все още не съм ви поканил да изнесете лекция. Но си мислех, че първо ще искате да съберете достатъчно впечатления за нашия манастир. Разбира се, ако вие…

Погледът на дона сякаш стисна черепа на абата с невидим дебеломер и го измери шест пъти. Той се усмихваше със съмнение.

— Искате да обясня нашата работа възможно по-просто?

— Нещо такова, ако обичате?

— Само това? — Той се разсмя. — Несведущ човек чете съчинение по естествени науки и ругае автора: „Но защо не може да обясни всичко това на прост език“. Този човек не може да си представи, че това е възможно най-простият език за дадения предмет. Действително, основната част от естествената философия е просто процес на езиково опростяване, опит да се създаде такъв език, чрез който половин страница уравнения да могат да се изразят с мисъл, която не може да бъде описана с така наречените „прости думи“ на по-малко от сто страници. Разбрахте ли ме?

— Да, защото обяснявате добре. Но може би ще можете да ни разкажете именно за тези аспекти на вашата наука. Ако, разбира се, това предложение не е преждевременно, доколкото засяга вашата работа с „Книга на Паметта“.

— О, не. Вече съвсем отчетливо виждаме накъде да вървим и какво трябва да доработим. Разбира се, за да завършим работата си, имаме нужда от още време. Трябва да се обединят отделните части в едно цяло, а не всички се отнасят към един и същ проблем. Не можем да предскажем, какво ще се получи, но точно знаем с какво не си струва да се занимаваме. Щастлив съм да съобщя, че перспективите са напълно обнадеждаващи. Готов съм да обясня общите положения, но… — Той още веднъж сви рамене със съмнение.

— Какво ви тревожи?

Донът сякаш се обърка.

— Не съм уверен в аудиторията. Не искам да засягам ничии религиозни чувства.

— Но по какъв начин? Като изложите предмета на философията ли? Или на физиката?

— Разбира се. Нали за много хора представите за обкръжаващия ни свят имат религиозен характер… имам предвид…

— Но, ако същността на предмета е физическия свят, може ли това да оскърби някого? Особено в нашата община. Толкова дълго чакахме светът да започне да се интересува от самия себе си. С риск да прозвучи като хвалба, мога да ви уверя, че в нашия манастир има няколко доста способни любители на естествената философия. Това са брат Машек и брат Корнхауър.

— Корнхауър! — Донът погледна внимателно дъговата лампа и като примигна, премести поглед. — Това не мога да го разбера.

— Лампата ли? Но нали вие…

— Не, не лампата. Щом преодоляхме първия стрес, простотата й стана очевидна. Тя трябваше да работи. Трябваше да работи още на хартия, ако се изключат отделни неясноти и се доразвият отсъствуващите детайли. Но с един скок да се преодолее разстоянието от смътната хипотеза до действуващия модел… — Донът се закашля нервно. — Не мога да разбера този Корнхауър. Устройството му — посочи той динамомашината — е олицетворение на огромен скок след почти двадесет годишни предварителни експерименти, започващи с изясняване на принципа. Корнхауър, обаче, е минал без предварителни експерименти. Вярвате ли в намеса свише? Аз — не, но тук такова вмешателство е налице. Колела от каруца! — разсмя се той. — Какво би могъл да постигне той, ако имаше истинска работилница? Не разбирам, защо такъв човек се занимава в манастира с бъчварски занаят?

— Навярно брат Корнхауър ще може да ви обясни това — каза дом Пауло, като се мъчеше да говори спокойно.

— Е, добре — мисленият дебеломер на дона отново започна да измерва стария свещеник. — Ако считате, че никой няма да бъде засегнат, като изслушва не съвсем обикновени мисли, аз ще се радвам да обсъдим нашите трудове. Но някои от тях са в противоречие със съществуващите предраз… хм, възгледи.

— Много добре! Това ще бъде възхитително!

Те се уговориха за времето и дом Пауло облекчено въздъхна. Той почувствува, че свободната обмяна на мнения може да намали вековната пропаст между християнския монах и светския учен, изследовател на природата и да смекчи напрежението. И тогава мъглявата завеса на съмненията и колебанията ще се отдръпне… Дом Пауло се засрами от предишните си опасения. „Господи, молеше се той, бъди търпелив с благонамерения глупак“.

— Но вие не трябва да забравяте за офицера и неговия бележник — напомни му Голт.

20

В трапезната братът-четец четеше от катедрата обявление. Светлината на свещите обезцветяваше лицата на облечените в раса братя, стоящи неподвижно зад столовете си и очакващи началото на вечерната трапеза.

— Преподобният отец-абат ми нареди да обявя, че правилото за въздържане по време на днешната вечерна трапеза се отменя. Както вече сте чули, ще имаме гости. Всички монаси и послушници могат да вземат участие във вечерното пиршество в чест на дом Тадео и неговите спътници, на всички ви се разрешава да ядете месо. През време на вечерната трапеза са позволени разговори, но тихи.

От редиците на послушниците се чу сподавен възторг. Масите бяха приготвени. Храната още не беше поднесена, но обикновените чашки за каша бяха заменени с големи обедни подноси, разпалващи апетита с намека за предстоящо пиршество. Добре познатите чашки за мляко бяха заместени от чаши за вино. На всички маси имаше рози.

Абатът се спря в коридора, за да изчака четецът да свърши съобщението. Той погледна масата, предназначена за него, отец Голт, почетния гост и спътниците му.

В кухнята пак не броят правилно, помисли той. Масата беше сложена за осем души. Трима офицери, донът и помощникът му, и двама свещеника — седем души, ако само отец Голт, поради особената ситуация, не беше поканил и брат Корнхауър на масата им. Четецът приключи и дом Пауло влезе в залата.

— Flectamus genva66 — провъзгласи четецът. Облечената в раса тълпа по военному преклони колене и абатът благослови своето папство.

— Levate.67

Тълпата се изправи. Дом Пауло зае мястото си и погледна към входната врата. Голт трябваше да доведе миряните. Преди масите за тях се подготвяха в къщата за гости, а не в трапезната, за да не им разваля апетита скромната маса на монасите.

Когато гостите се появиха, той потърси с поглед брат Корнхауър, но не го видя с тях.

— Защо са поставени осем прибора? — шепнешком попита той отец Голт, след като заеха местата си.

Голт пребледня и сви рамене.

Ученият зае мястото вдясно от абата, а останалите се разположиха около масата, като оставиха мястото отляво свободно. Той се обърна да покани с кимване Корнхауер да се присъедини към тях, но преди да срещне погледа му, четецът започна встъпителната част на каноническата меса.

— Oremus68 — отговори абатът и тълпата склони глави. По време на благословлението някой тихо се промъкна на мястото отляво на абата. Абатът се намръщи, но не се обърна, докато траеше молитвата.

— … et spiritus sancti, Amen.69

— Sedeme.70

Абатът погледна строго фигурата вляво от себе си.

— Поете!

Той картинно се поклони и се усмихна.

— Добър вечер, господа, дом учени, почтено общество — ораторствуваше той. — Какво ще имаме за вечеря днес? Печена риба и медни пити в чест на временното възкръсване на някое наше началство? Или вие, господин абат, най-после сварихте гъската на кмета на Санли-Бувитс?

— Аз искам да сваря…

— Ха! — Поета с любезен вид се обърна към учения: — Какви кулинарни съвършенства са представени тук, дом Тадео! Трябва да се присъединявате към нас колкото може по-често. Предполагам, че в гостната не ви дават нищо повече от печени фазани и невероятни бифтеци. Позор! Нашата маса е много по-добра. Надявам се, тази вечер вкусът на брата-кулинар… О… — Поетът потърка ръце и алчно се озъби. — Навярно ще опитаме неговото възхитително фалшиво прасенце с майонеза а ла фра Джон, а?

— Звучи любопитно — каза ученият. — А какво означава?

— Тлъст броненосец с препечена царевица, сварен в магарешко мляко. Обикновеното неделно меню.

— Поете! — извика абатът и се обърна към дона: — Моля да ме извините за присъствието му сред нас. Той не е канен.

Ученият изучаваше Поета със студено веселие.

— Нашият господин Ханеган също държи няколко придворни шута — каза той. — Познавам се добре с тях. Не е необходимо да се извинявате заради него.

Поета скочи от стола си и се поклони ниско на дона.

— Тогава ми позволете да се извиня заради абата, сър! — заяви той с чувство.

Постоя известно време наведен. Всички чакаха да престане да се прави на глупак. Но вместо това той неочаквано се дръпна, седна на мястото си и прободе с вилица пушената кокошка от дървената чиния. Като и откъсна крака, той с вкус започна да гризе. Всички го гледаха объркано.

— Предполагам, че имате право да не приемете моето извинение заради абата — каза накрая той.

Ученият леко се изчерви.

— Преди това ще те изхвърля навън, червей — каза Голт — за да осъзнаеш, колко низка е постъпката ти.

Поета кимна с глава, като не преставаше да мляска.

— Той е очарователно низък, наистина — съгласи се Поетът.

„Някога Голт ще получи удар от него“ — помисли дом Пауло.

Младият свещеник беше силно ядосан и се мъчеше да раздуха инцидента до абсурд, за да намери причина да изгони глупака.

— Извини се най-после на господаря си — заповяда той. — И обясни какво се е случило.

— Прекратете, отче, спрете — бързо се намеси дом Пауло.

Поета се усмихна грациозно на абата.

— Всичко е наред, господарю — каза той. — Аз съвсем не се каня да се извинявам за вас. Вие се извинявате за мене, аз се извинявам за вас — не са ли това похвални упражнения във вежливост и добропорядъчност? Но никой не иска да се извинява заради себе си… чудно. Ако се използува моята система, всеки ще бъде извинен, без да е длъжен да го прави сам.

Изглежда само офицерът намери забележката на поета за забавна. Дом Тадео се усмихваше напрегнато, но това беше усмивката на човек, наблюдаващ неумелите увъртания на дресираното животно.

— И така — продължи Поета — ако позволите да бъда ваш покорен слуга, господарю, никога няма да ви се наложи да се унижавате. Като ваш унижаващ се адвокат, например, ще бъда длъжен да отида при гостите и да поднеса извинения за това, че има бълхи. И на бълхите… поради внезапната промяна в храненето.

Абатът пламна от гняв и едва се сдържа да не смаже със сандала си босия палец на крака на Поета. Вместо това го ритна в глезена, но глупакът упорствуваше.

— Аз ще приемам всички упреци вместо вас — продължи, като шумно предъвкваше бялото месо. — Това е прекрасна система; аз я измислих такава, че да е полезна и за вас, наши величайши учени. Уверен съм, че ще я намерите много удобна. Прекрасно разбирам, че преди да тръгне напред науката, трябва да се измислят и усъвършенствуват логическата и методологическата системи. И моята система за отнемани и поднасяни извинения ще бъде особено ценна за вас, дом Тадео.

— Защо?

— Не се ли досещате? Много жалко. Някой е откраднал синеглавата ми коза.

— Синеглавата коза?

— Тя имаше гола глава като Ханеган, ваше сиятелство и синя като връхчето на носа на брат Армбрустър. Имах намерение да ви подаря това животно, но някакъв подлец го открадна до пристигането ви.

Абатът стисна зъби и вдигна сандала си над пръста на Поета. Дом Тадео се намръщи леко, но сякаш не се вслушваше много в несвързаните приказки.

— Трябва ли ни синеглава коза? — попита той секретаря си.

— Не виждам никаква неотложна необходимост от нея, сър — отговори секретарят.

— Но тя е очевидна! — възрази Поета. — Казват, че сте написали уравнения, които някога ще преобърнат света. Казват, че се задава нова светла ера. И ако тя е такава светла, то някой трябва да е плешив, за да се разсее тъмнината окончателно.

— А-а, затова и козата. — Дом Тадео погледна абата. — Плоска шега. И това ли е всичко, което умее?

— Нали виждате, той просто няма какво да прави. Но да поговорим за нещо разум…

— Не-не-не! — възрази поетът. — Не ме разбрахте добре, ваше сиятелство. Козата трябва да бъде охранявана и почитана, а не разбирана. Увенчайте я с венец, изпратен от светия Лейбовиц и благодарете за възходящата заря. След това осъдете Лейбовиц и го изпратете в пустинята. Тогава няма да е нужен втори венец. С тръни. Отговорност, така се нарича това.

Враждебността на Поета стана откровена, той повече не се опитваше да бъде смешен. Донът го измери с леден поглед. Сандалът отново се заколеба над палеца на поета и абатът отново неохотно се смили над него.

— А когато — продължи Поета, — армията на вашия патрон дойде, за да завладее абатството, козата може да бъде поставена в задния двор и да бъде научена да блее: „Тук няма никой, освен мен…“, когато чуждоземните преминават наблизо.

Един от офицерите със злобно ръмжене стана от стола си, ръката му конвулсивно търсеше сабята. Той успя да я извади наполовина от ножницата и шест дюйма стомана блеснаха срещу Поета. Донът хвана офицера за китката и се опита да върне сабята обратно в ножницата, но това беше равносилно да отблъснеш ръката на статуя.

— Аха! Той не е само чертожник, но и меченосец! — язвително закрещя Поета, без да се изплаши ни най-малко. — Вашите рисунки на защитните съоръжения на абатството показват такъв художествен…

Офицерът изрева някакво ругателство и измъкна напълно сабята. Другарят му успя да го хване преди да нанесе удар. По трапезната премина ропот. Изплашените монаси наскачаха. Поета продължи да се усмихва вежливо.

— … художествен дар — продължи той. — Аз предсказвам, че вашите чертежи на нашите тайни тунели ще висят в музея на изящните…

Под масата се раздаде глухо „чвак!“. Поетът замълча насред думата, измъкна от устата си кокошата кост и пребледня мъртвешки. Той дъвчеше, преглъщаше и продължаваше да пребледнява, с безсмислен втренчен поглед.

— Вие го смачкахте — прошепна с ъгълчето на устата си.

— Дали не е заради това, което говориш? — попита абатът, като продължаваше да натиска.

— Струва ми се, че в гърлото ми заседна кост — съгласи се с него Поетът.

— Искаш ли да излезеш?

— Страхувам се, че се налага.

— Много жалко. Ще ни липсваш. — Дом Пауло още веднъж натисна пръста му. — Сега можеш да вървиш.

Поетът въздъхна с облекчение, избърса уста и стана. Той изпразни виното от чашата си и я обърна в центъра на подноса. Нещо в поведението му ги заставяше да го гледат. Поетът смъкна превръзката от окото си, наклони глава над шепата си и натисна. Стъкленото му око падна в дланта му, което предизвика възгласи на учудване от страна на тексарканците, които очевидно не подозираха за изкуственото му око.

— Следи ги добре — каза Поетът на стъкленото око, а след това го сложи върху чашата, от където то злобно се опули към дом Тадео.

— Приятна вечер, господа — весело се обърна той към седящите на масата и излезе.

Разяреният офицер бълваше проклятия и се опитваше да се освободи от обятията на приятелите си.

— Вземете го в стаята си и постойте с него, докато се успокои — заповяда им донът. — И гледайте да не се сблъска с този лунатик.

— Толкова съм огорчен — каза той на абата, когато отведоха посинелият от гняв гвардеец. — Те не са мои слуги и аз не мога да им заповядвам. Но обещавам, че още днес той ще моли да му простите за случилото се. А ако откаже да се извини и веднага да си замине, ще има възможност да кръстоса бързата си сабя с моята още утре до обед.

— Само без кръвопролития — примоли се отец Голт. — Това са дребни неща. Да ги забравим.

Ръцете му трепереха, лицето му посивя.

— Той ще поднесе извиненията си и ще си замине — настояваше дом Тадео — или аз ще го убия. Не се страхувайте, той няма да се реши да се бие с мен: дори да ме победи, Ханеган публично ще го набучи на кол, а жена му ще накарат… но стига с това. Той ще помоли за извинение и ще си замине. Още веднъж повтарям, много се срамувам от това.

— Аз трябваше да изгоня Поета още щом се появи. Той през цялото време предизвикваше и аз не можех да го прекъсна. Предизвикателството беше съвсем откровено.

— Предизвикателство! Тази фантастична измислица на празноглав глупак? Наистина, Джосард реагира така, сякаш обвиненията на Поета бяха справедливи.

— Значи вие не знаете, че са направили подробни описания на нашето абатство като крепост?

Челюстта на учения увисна. Той премести поглед от единия свещеник на другия, като явно не им вярваше.

— Истина ли е това? — попита след продължително мълчание.

Абатът кимна.

— И вие ни разрешихте да останем?

— Ние нямаме тайни. Вашите спътници могат да продължат заниманията си, ако желаят. Аз не искам да ги питам, защо им са тези сведения. Предположенията на Поета, разбира се, са пълна фантазия.

— Разбира се — тихо отговори донът, без да погледне абата.

— Вярвам, вашият владетел няма агресивни амбиции в този район, както намеква Поета.

— Разбира се, че не.

— А дори да има, вярвам, че е толкова мъдър — или поне има достатъчно мъдри съветници — за да разбере, че абатството е много по-ценно като хранилище на мъдростта на древните, отколкото като крепост.

В гласа на абата донът долови молба за помощ и се виждаше, как размишлява над това, като небрежно рови храната.

— Ще поговорим за това преди да се върна в колегиума — обеща той тихо след дълго мълчание.

Когато започна следтрапезното пеене във вътрешния двор, сянката на неприязън, възникнала по време на пиршеството, постепенно започна да се стапя и напълно изчезна по време на лекцията, която ученият трябваше да изнесе в Голямата зала. Объркването отмина и отново бе заместено от сърдечност.

Дом Пауло поведе дона към катедрата. Голт и секретарят се присъединиха към тях на подиума. Когато абатът представи дона, се разнесоха горещи аплодисменти. Последвалата тишина напомняше мълчанието в съдебна зала в очакване на присъдата. Ученият не бе роден оратор, но речта му удовлетвори монасите.

— Страшно съм изненадан от това, което открихме тук — призна той. — Няколко седмици преди това не бих повярвал, че след унищожаването на последната могъща цивилизация може да са се съхранили такива записи, каквито има във вашата „Книга на Паметта“. Дори и сега ми е трудно да го осъзная, но обстоятелствата ни заставят да приемем хипотезата, че документите са истински. Това, което се е запазило, само по себе си е невероятно. Но още по-фантастично за мен е това, че те са останали неизменени до ден днешен. И по-рано е имало хора, способни да оценят потенциалната им ценност… не само аз. Какво ли би могъл да направи с тях един Кацлер, когато е бил жив… преди седемдесет години! Ако знаех за тези източници преди десет години, повечето мои трудове по оптика просто нямаше да са нужни.

„Аха! — помисли си абатът, — ето каква е работата: той е открил, че някои от неговите открития са били вече открити и това е причината за неговото огорчение. Но той несъмнено знае, че е обречен цял живот да открива някога вече откритото. Какъвто и блестящ ум да има, той може да направи само това, което другите са направили преди него. И това е неизбежно дотогава, докато светът не стане толкова развит, колкото е бил преди Огнения потоп“.

Беше очевидно, че дом Тадео е малко огорчен от това обстоятелство.

— Времето на моето пребиваване тук е ограничено — продължи той. — Изхождайки от видяното, предполагам, че ще трябват около двадесет специалисти, за да се извлече в течение на няколко десетилетия от „Книга на Паметта“ разбираемата за нас информация. Физиците обикновено действат с помощта на индуктивни разсъждения, които проверяват експериментално, но в дадения случай задачата е чисто дедуктивна. От няколко разпокъсани парчета общи принципи, ние трябва да отделим подробностите. В някои случаи това може да се окаже невъзможно. Например — той се поспря за миг, извади снопче бележки и бързо ги разгледа. — Това е цитат, който намерих, ровейки под стълбата. Това са четири странички от книга, която вероятно е била един от значителните трудове в областта на физиката. Някои от вас може и да са го виждали.

„… и ако в израза за интервала между две точкови събития преобладават пространствените величини, то такъв интервал се нарича пространственоподобен, тъй като тогава може да се подбира система от координати, свързана с движещия се с допустима скорост наблюдател, в която тези събития се проявяват едновременно, и, следователно, са отделени едно от друго само пространствено. Ако интервалът е временноподобен, събитията не могат да бъдат едновременни в каквато и да е система от координати, но тогава съществува такава система от координати, в която пространствените величини клонят към нула, така че разделянето на събитията става само по време, id est71 тези събития стават в едно място, но в различно време. Сега, разглеждайки границите на реалния интервал…“

Той погледна аудиторията със загадъчна усмивка.

— Има ли някой, който в последно време да е виждал този откъс?

Лицата на монасите останаха неподвижни.

— Може би някой помни, че някога преди го е виждал?

Корнхауър и още няколко плахо вдигнаха ръце.

— Знае ли някой за какво става дума в него?

Ръцете бързо се отпуснаха.

Донът се усмихна.

— След това има две страници математически формули, които даже няма да се опитвам да чета, но които трактуват нашите фундаментални понятия като че ли те не са основа на всичко, а са само изчезващо малки явления, които се променят, в зависимост от коя страна ще бъдат погледнати. Те завършват с думата „следователно“, но останалата част на страницата е изгоряла, а с нея и заключителният извод. Обаче разсъжденията са толкова безупречни, а математическите изчисления толкова изящни, че аз мога и сам да напиша заключението. То изглежда като заключение, написано от луд. То започва с предположение, което изглежда безумно. Може би това е мистификация? Ако не, какво място заема то в общата научна концепция на древните? Какво го е предшествало като предпоставка за неговото разбиране? Какво е следвало след него и как може да бъде проверено? Ето въпросите, на които не мога да отговоря. Това е само един пример от многото загадки, съдържащи се в книжата, които вие толкова дълго сте пазили. Разсъжденията, касаещи реалния опит на понятието „никъде“, са занимание на ангели и теолози, а не на физици. А в тези книги се описват системи, засягащи нашия физически опит с понятието „никъде“. По експериментален път ли са получени от древните? Някои цитати сочат това. В един от документите се упоменава превръщане на елементите, което до неотдавна считахме теоретично невъзможно. Там обаче е казано: „доказано експериментално“. Но как?

Възможно е да са нужни няколко поколения, за да се оценят и разберат много от тези неща. Жалко, че трябва да стоят тук, в това толкова трудно достъпно място, тъй като за проучването им е нужно концентриране на усилията на много учени. Уверен съм, вие разбирате, че днешното положение не е естествено, да не говорим за това, че те са непостижими за останалия свят.

Абатът почувства, че му стана горещо. Очакваше най-лошото. Но дом Тадео предпочете да се въздържи от предложения. Забележката му обаче подсказваше, че според него такива реликви следва да бъдат предадени в по-компетентни ръце от тези на монасите от албертианския орден на Лейбовиц и че днешната ситуация е абсурдна. Очевидно почувствал нарастващото напрежение в залата, донът се обърна към предмета на своите непосредствени занимания, включващи изследването на природата на светлината, разработвани от по-рано. Някои от намерените в абатството документи обещават да се окажат изключително полезни и той се надява скоро да създаде експериментално устройство за проверка на теорията си. След кратко обсъждане на явленията на пречупване на светлината той спря, а после каза с извинителен тон:

— Надявам се, че не оскърбих ничии религиозни чувства — и се огледа с любопитство. Като забеляза, че лицата на монасите останаха внимателни и доброжелателни, той продължи лекцията още известно време, а после предложи на аудиторията да зададе въпроси.

— Приемате ли въпроси от подиума? — попита абатът.

— Не всички — отвърна подозрително ученият, като погледът му сякаш казваше: „et tu, Brut“72.

— Интересува ме, какво намерихте в свойствата на пречупване на светлината, че да изглежда оскърбително за религиозните чувства?

— Как да се изразя… — Донът се обърка. — Монсеньор Аполо, когото познавате, бе много разгневен от това свойство. Той каза, че светлината не е могла да се пречупва до потопа, защото дъгата, както знаете…

Залата потръпна от гръмогласен смях. Дом Тадео почервеня като цвекло, пък и самия дом Пауло трудно запази на лицето си сериозно изражение.

— Монсеньор Аполо е добър човек, добър свещеник, но хората понякога са големи магарета, особено извън сферата на дейността си. Съжалявам, че зададох този въпрос.

— Това облекчава задачата ми. Аз не търся възможности за спор.

Повече въпроси не последваха и донът премина към втората си лекция — образоване и дейност на неговия колегиум. Картината, която нарисува, изглеждаше обнадеждващо. Колегиумът се обсаждаше от желаещи да се занимават в университета. Той имаше не само изследователски, но и образователни функции. Интересът към естествената философия и към науката като цяло нарастваше сред грамотните миряни. Университетът получаваше щедри пожертвувания. Наблюдаваха се признаци на оживление и възраждане.

— Мога да отбележа няколко направления в изследванията, провеждани от нашите учени — говореше той. — Последователите на Брет изучават поведението на газовете, а дом Вейч Мортон изследва възможността за получаване на изкуствен лед. Дом Фридер Халб е зает с търсене на практични средства за предаване на съобщения чрез електричеството…

Списъкът беше дълъг и впечатли монасите. Изследванията обхващаха много области — медицина, геология, математика, механика. Някои от тях изглеждаха непрактични и измислени, но повечето обещаваха богати резултати за развитието на познанието въобще и практически. Като се започне от работите на Джеджен за създаване на универсално лечебно средство и се стигне до отчаяната атака на Бодалка, насочена срещу общоприетата геометрия, дейността на Колегиума показваше здраво желание да си пъха носа в интимните дела на природата, скрити от момента, когато човечеството изгори паметта си и се обрече на хилядолетна културна амнезия.

— Освен това дом Махо Мах оглавява проект, насочен към получаване на повече информация за произхода на човека. Това е задача преди всичко на археологията и той ме помоли, щом завърша собствените си изследвания, да потърся в библиотеката ви всякакви материали, отнасящи се до този предмет. Но нека не се спирам подробно на това, за да не вляза в противоречие с теологията. Все пак, ако има някакви въпроси…

Млад монах, готвещ се да приеме духовния сан, стана и ободряван от дона зададе въпрос:

— Сър, искам да знам, запознат ли сте с мнението на свети Августин по този въпрос?

— Не.

— Свети Августин е епископ и философ от четвъртото столетие. Той е предполагал, че първоначално бог е създал всичко съществено, в това число и човека във вид на зародиши, и тези зародиши са били оплодени, и са се превърнали в безформена материя, която постепенно се е развивала в по-сложни форми, и накрая в човек. Обсъждана ли е тази хипотеза?

Усмивката на дона беше снизходителна, макар да не показа открито, че предположението на монаха е несериозно.

— Страхувам се, че не, но ще я разгледам — каза той с тон, явно потвърждаващ обратното.

— Благодаря — смирено каза монахът и седна на мястото си.

— Обаче с най-дръзки изследвания, вероятно — продължи ученият — се занимава моят приятел Ейзер Шон: той се опитва да синтезира жива материя. Дом Ейзер се надява да създаде жива протоплазма, като използува само шест основни елемента. Тази работа може да доведе до… Да? Имате въпрос ли?

Монах от третия ред стана и се поклони на оратора. Абатът се наклони напред да го разгледа и с ужас установи, че това е брат Армбрустър, библиотекарят.

— Ако проявите добрина към стареца… — избъбри монахът, бавно разтягайки думите. — Този дом Ейзер Шон, ограничил се с шест елемента… е много любопитен. Иска ми се да знам, използува ли той и двете си ръце?

— Но, аз… — донът млъкна и се намръщи.

— И, ако мога също да попитам — със същия безцветен глас провлачи Армбрустър — това велико чудо ще се извършва в седнало, стоящо или лежащо състояние? Или върху кон под звуците на тръбите?

Послушниците се засмяха. Абатът бързо скочи на крака.

— Брат Армбрустър, аз ви предупреждавах. Вие сте отстранен от общата маса, докато не се поправите. Чакайте ме в параклиса на Богородица.

Библиотекарят отново се поклони и се изниза тихо от библиотеката; осанката му бе смирена, но очите тържествуваха. Абатът промърмори извинение, но погледът на дона бе станал изведнъж студен.

— В заключение — каза той — накратко за това, което светът може, според мен, да очаква от започващата интелектуална революция. — Очите му заблестяха, той огледа всички и безразличието в гласа му се смени със страст. — Нашият цар е невежеството. След гибелта на империята на разума то единствено управлява хората. Династията му управлява векове. Правото му да заема трона днес се счита законно — древните мъдреци го утвърдиха. Те не направиха нищо, за да го изхвърлят от трона. Утре ще управлява друг цар. Хората на знанията, на науката ще стоят зад трона му и Вселената ще узнае могъществото му. Неговото име е Истина. Неговата власт ще се разпространи върху цялата земя. И човешката власт над земята ще бъде възстановена. След сто години хората вече ще летят по небето с метални птици. Метални екипажи ще се движат по улиците, павирани с камъни, изработени от човешките ръце. Ще бъдат построени тридесететажни къщи, кораби, плуващи под водата, машини, изпълняващи всякаква работа.

— И как ще стане това? — той спря и понижи глас. — Опасявам се, че по такъв начин, по какъвто стават всички промени. Съжалявам, че е така. Това ще стане с помощта на насилието и преврата, с огън и неистовство, защото никакви промени не стават спокойно. — Огледа се, като чу неясно мърморене от страната на седящите в залата. — Така ще бъде… независимо искаме ли го или не.

Но защо точно така?

Царят е невежеството. За много неговото отричане няма да донесе изгода. Много се обогатиха с помощта на неговата тъмна власт. Те са негови придворни и от негово име лъжат и управляват, обогатяват се и съхраняват властта си. Те се страхуват даже от грамотността, защото писаното слово става канал за връзка, който помага на враговете им да се обединят. Тяхното оръжие е остро наточено и те добре го владеят. Те ще настояват за война с целия свят, ако бъдат засегнати личните им интереси и насилието ще продължи докато не остане и прашинка от общественото устройство, съществуващо днес и не възникне ново общество. Много съжалявам, но именно така си го представям.

От тези думи сякаш пелена от мрак обгърна залата. Надеждите на дом Пауло увяхнаха. Възгледите на учения за бъдещето изглеждаха пророчески: дом Тадео добре познаваше милитаристките стремежи на своя монарх. Той имаше избор: да ги одобри или не, или да ги разглежда като ред от необходими явления, като потоп, засуха или ураган.

Очевидно ги е възприел като неизбежни, щом се въздържа от морална оценка. Нека бъдат и кръв, и желязо, и плач…

„Как може такъв човек да устои на собствената си съвест, да се отклонява от отговорност… и то с такава лекота!“ — чудеше се абатът.

Но после в съзнанието му възникнаха думите: „Затова Господ нареди на мъдреците от това време да намерят начин, чрез който целият свят да може да бъде унищожен…“

А още им беше заповядал да разберат, как могат да го запазят и както винаги им беше дал право на избор. И вероятно те бяха направили същия избор като дом Тадео: да си измият ръцете пред тълпата, да я наблюдават и нека се разпъват на кръст един друг.

И те разпъвали, така или иначе. Без да гледат звания. Винаги някой трябва да бъде прикован към кръста с гвоздеи и да виси на него, и ако паднеш от него, те ще те стъпчат…

Внезапно стана тихо — ученият замълча.

Абатът, присвил очи, огледа залата. Половината от общността се пулеше към вратата. Отначало той не можа да разгледа нищо.

— Какво става? — тихо попита Голт.

— Старец с брада и наметка — пошепна Голт. — Той прилича на… О, не, не може да бъде…

Дом Пауло стана и се приближи напред, като внимателно се вглеждаше в смътните очертания на фигурата. След това ласкаво извика:

— Бенеамин?!

Фигурата помръдна. Старецът още по-плътно загърна раменете си с наметката и накуцвайки, бавно излезе на светлото. Като спря отново, той започна да оглежда залата и да си мърмори под носа; после очите му откриха учения на катедрата.

Накуцвайки с болния си крак, старото привидение се запъти към катедрата, без да изпуска от погледа си човека зад нея. Дом Тадео отначало изглеждаше объркан. Но никой не помръдна и не произнесе звук и той забележимо побледня, когато грохналото видение се приближи плътно до него. Лицето на брадатия старец грееше със свирепа надежда и непреодолима страст, която гореше в него по-неистово, отколкото жизнените му сили, отдавна принадлежащи на смъртта.

Той дойде до катедрата и спря; очите му се впиха в изплашения оратор, устните му трепереха. Той протегна трепереща ръка към учения — донът отстъпи назад, чуваше се ускореното му дишане.

Но отшелникът беше по-бърз. Той скочи на подиума, заобиколи катедрата и хвана за ръката учения.

— Какво безумие…

Бенеамин конвулсивно стискаше ръката на учения, взирайки се с надежда в очите му.

Изведнъж лицето му помрачня. Огънят изгасна. Той пусна ръката на дона. Заедно с напускащата го надежда от изсушените му стари дробове се откъсна тежка въздишка. Неизменната усмивка на стария евреин от платото се върна на лицето му. Той се обърна към общността и красноречиво сви рамене.

— Това все още не е от Него — каза намръщено и закуцука обратно.

След това остана само формално да се завърши сбирката.

21

През десетата седмица от визитата на дом Тадео вестоносец донесе лоши новини. Главата на управляващата династия на Ларедан поиска войските на Тексаркана да да бъдат изведени извън пределите на кралството веднага. Кралят същата нощ се помина от яд, а между Ларедан и Тексаркана бе обявена война. Очакваше се, че войната ще бъде кратка. Можеше уверено да се предполага, че ще приключи на втория ден и че сега Ханеган управлява всички страни и народи от Червената река до Рио-Гранде.

Много от това се очакваше, но някои новини бяха зашеметяващи.

Ханеган Втори, владетел по божия милост, защитник на вярата и духовен пастир на Равнината, считайки монсеньор Маркус Аполо виновен в измяна и шпионаж, заповяда първо да обесят папския нунций, а после, докато е още жив, да го прекарат през колелото за мъчения, да го го разкъсат на четири и му одерат кожата за назидание на всеки, който смята да подкопава господството на владетеля. Разкъсаното на парчета тяло на свещеника беше хвърлено на кучетата.

Посланикът нямаше нужда да добавя, че Тексаркана е напълно отлъчена с папски едикт, съдържащ мъгляви, но заплашителни намеци за „Regnaus in Excelsis“,73 булата на седемнадесетия век, позволяващ на папата да смени нечестивия монарх. Никакви сведения за контрамерки на Ханеган засега не бяха постъпили.

Армията на Ларедана от Равнината трябваше да си пробива пътя към къщи през езическите племена само за да предаде оръжието си в пределите на собствените си граници, тъй като техния народ, техните семейства бяха станали заложници.

— Ужасно! — възкликна дом Тадео с очевидна искреност. — Като се има предвид моята национална принадлежност, аз съм готов незабавно да замина.

— Защо? — попита дом Пауло. — Нали не одобрявате действията на Ханеган?

Ученият се поколеба, а след това поклати глава. Той се огледа, за да се убеди, че никой не ги подслушва.

— Лично аз ги осъждам. Но публично… — Той сви рамене. — Трябва да мисля за Колегиума. Ако ставаше въпрос само за собствената ми глава…

— Разбирам.

— Мога ли да изразя мнението си поверително?

— Разбира се.

— Тогава някой трябва да предупреди Новия Рим да престане с празните заплахи. Ханеган няма да се поколебае да разпъне няколко дузини маркуси аполо.

— И тогава няколко дузини мъченици ще се възнесат към небесата. Новия Рим не прибягва към празни заплахи.

Донът въздъхна.

— Предполагах, че точно така ще се отнесете към това и отново изразявам готовността си да замина.

— Глупости. От каквато и националност да сте, вашият хуманизъм прави присъствието ви тук много желателно.

Но пукнатината не изчезваше. След този случай ученият се ограничаваше в своята компания и разговаряше с монасите рядко. Отношенията му с брат Корнхауър станаха подчертано официални. Офицерите му рядко напускаха къщата за гости.

Появиха се признаци за масово бягство от окръга. От Равнината продължиха да пристигат тревожни слухове. В Санли-Бувитс хората търсеха повод за окончателно заселване или гостуване в съседни страни. Дори бедните и скитниците започнаха да напускат градчето. Търговците и занаятчиите, както винаги, бяха пред избор: да оставят имуществото си на грабителите и да заминат или да останат при него и станат свидетели на разграбването му.

Делегация от граждани, предвождана от кмета, посети абатството, за да помоли за убежище зад пората в случай на нападение.

— Окончателното ми решение — каза абатът след дълги спорове — е следното: ще приемем всички жени, деца, инвалиди и престарели хора. Но за мъжете, способни да носят оръжие, ще разглеждаме всеки случай поотделно и, възможно е, да върнем някои от тях обратно.

— Защо? — попита кметът.

— Дори за вас трябва да е ясно! — отговори рязко дом Пауло. — Ние самите може да бъдем нападнати, но докато не се появи непосредствена опасност, ще се държим настрани. Няма да допусна който и да е да използува абатството за военни цели, освен ако не го обсадят. Тогава мъжете ще трябва да дадат обет да го защитават под наше ръководство. И за всеки отделен случай ние ще решаваме, дали този обет е надежден или не.

— Това е несправедливо! — възмути се един от членовете на делегацията. — Вие дискриминирате…

— Само тези, на които не вярваме. Защо? Или се надявате да укриете тук резервни войски? Това няма да бъде позволено. Не ще можете да разположите тук градското опълчение. Това е всичко.

При съществуващите обстоятелства не можеше да се спори, делегацията се съгласи и с това. Дом Пауло смяташе да приеме всеки, когато му дойде времето, но сега трябваше да им даде да разберат, че не могат да разчитат на абатството за осъществяване на военните си планове. По-късно с такива искания можеха да дойдат и офицерите от Денвър, а те поставят политическия си строй над който и да е живот. Смяташе да им даде същия отговор. Абатството беше построено като цитадела на вярата и знанието и трябваше да си остане такова и занапред.

В пустинята започнаха да се появяват пътници от изток. Търговци, ловци и овчари носеха вести от Равнината. Чумата по животните като гръцки огън се разпространяваше сред езическите стада, гладът изглеждаше неизбежен. С падането на Ларедан, войската му се превърна в партизански отряди. Една част се върнаха в родината си, както им беше наредено, но другите дадоха страшна клетва да вървят напред към Тексаркана и да не спират, докато не вземат главата на Ханеган Втори или не загинат в боя. Лареданците, отслабени и разгромени, се избиваха по време на опустошителните набези на воините на Бясната Мечка, жадуващи да отмъстят на тези, които им бяха докарали чумата. Носеха се слухове, че Ханеган великодушно е предложил на народа на Бясната Мечка своето покровителство и защита, ако се закълнат във вярност към „цивилизованите“ закони, приемат неговите офицери в своя съвет и приемат християнската вяра. Покорност или гладна смърт — такава възможност за избор предоставиха на овцевъдните племена съдбата и Ханеган. Голяма част предпочетоха гладната смърт пред васалската зависимост от държавата на земеделците и търговците. Говореше се, че Хонган Ос е изревал отказът си на юг, на изток и към небесата. Последното допълнил с това, че изгорил един шаман, за да накаже племенните богове за това, че са му изменили. Той заплашвал да приеме християнството, ако християнските богове му помогнат да избие враговете си.

При краткото посещение на група овчари в абатството се установи, че Поета е изчезнал. Дом Тадео пръв забеляза отсъствието му.

— Вие сте уверен, че е изчезнал? — учуди се дом Пауло. — Той често прекарва по няколко дни извън абатството или се изкачва на платото да поспори с Бенеамин.

— Изчезнали са му вещите — каза донът. — От стаята му е изнесено всичко.

Абатът се намръщи.

— Когато Поета си отива, това е лош знак. Впрочем, ако той действително е изчезнал, съветвам ви да проверите незабавно личните си вещи.

Лицето на дона стана замислено.

— Значи, ето къде са се дянали моите обувки… Изнесох ги пред вратата за почистване. Беше в деня, когато се опита да разбие вратата ми.

— Кой? Поета ли??

Дом Тадео се разсмя.

— Страхувам се, че малко се пошегувах с него. Стъкленото му око е у мен. Нали помните вечерта, когато го остави на масата в трапезната? Аз го взех. Той знаеше, че окото му е у мен, но аз отричах. Оттогава все се шегувахме с него, дори пуснахме слух, че това е око на идола на Ордите и трябва да бъде върнато в музея. Понякога той просто побесняваше. Разбира се, смятах да му го върна, преди да си тръгнем. Как мислите, той ще се върне ли, като си отидем?

— Съмнявам се — отговори абатът, като потръпна при вида на окото. — Но, ако желаете, аз ще му пазя окото. Макар че той вероятно се е отправил към Тексаркана, за да си го потърси. Той смята, че това е могъщ талисман.

— Защо?

Дом Пауло се усмихна.

— Казва, че вижда по-добре, когато го носи.

— Що за глупости!

— Той само се кълне, че не може да вижда без него. Уверява, че окото му дава усещане за „истинския смисъл“, макар да му причинява главоболие. Но никой не може да каже, дали това е истина или плод на фантазията му, или пък Поетът се изразява алегорически. Съмнявам се дали за него въобще съществува разлика между фантазия и факти.

Донът се усмихна иронично.

— На другия ден крещеше пред вратата ми, че това око е по-необходимо на мен, отколкото на него. Предполагам, че той действително го счита могъщ талисман, подходящ за всеки човек. Наистина, не знам защо.

— Той ви каза, че вие се нуждаете от него? Хо-хо.

— Защо се смеете?

— Прощавайте. Вероятно е искал просто да ви засегне. Не ми се ще да обяснявам думите му, защото ще изглеждам като съучастник. Можете да се засегнете.

— Съвсем не. Любопитен съм.

Абатът се вгледа в изображението на свети Лейбовиц в ъгъла на стаята.

— Поета непрекъснато използува това око като претекст за остроти. Когато се кани да вземе някакво решение или да обсъди въпрос, той поставя окото си в очната кухина. И го изважда отново, щом съзре нещо неприятно за себе си, или претендира, че може да гледа на нещо отвисоко, или когато се прави на глупак. Постави ли си окото, променя маниерите си. Братята започнаха да наричат окото „съвестта на Поета“, а той продължи да се заяжда. Той четеше кратки лекции с демонстрации на подвижна съвест. Той заявяваше, че го обзема неистово, непреодолимо желание към нещо дребно, бутилка вино например. Като си поставяше окото, той поглаждаше бутилката, облизваше устни, пръхтеше, стенеше и накрая отдръпваше ръце. След това желанието отново го завладяваше. Той хващаше бутилката, наливаше малко вино в чашката и няколко секунди го пиеше с очи. Но после съвестта му отново надделяваше и той захвърляше чашата през цялата стая. Скоро отново започваше да гледа алчно бутилката, да стене и да се отчайва, но така или иначе, се бореше с желанието си. — Абатът се усмихна пресилено. — Отвратително зрелище. Накрая, измъчен до предела, изваждаше стъкленото си око. След това веднага се отпускаше — вече нямаше такова силно желание. Студен и надменен, той хващаше бутилката, оглеждаше ни и се смееше. „Аз все пак ще го направя“ — казваше. И когато всички очаквахме, че ще изпие бутилката, той изливаше виното с блажена усмивка върху главата си. Сами виждате ползата от подвижната съвест.

— Затова смята, че аз се нуждая повече от нея, отколкото той?

Дом Пауло сви рамене.

— Той е просто Поета-Ей, ти!

Ученият задиша забавено. Той докосна стъкленото око с пръст и то се затъркаля по масата. Изведнъж се разсмя.

— Това започва да ми харесва. Струва ми се, знам защо е по-необходимо за мен, отколкото за Поета. Вероятно, в крайна сметка ще оставя окото у себе си.

Той взе окото, подхвърли го нагоре, хвана го и погледна въпросително абата.

Дом Пауло сви рамене.

Дом Тадео върна окото в кесията си.

— Ще го получи, ако някога дойде да си го потърси. Да, смятах да ви кажа, че работата ми тук почти приключи и след няколко дни ще заминем.

— Не ви ли притесняват военните действия в Равнината?

Дом Тадео намръщено се загледа в стената.

— Имаме резервен лагер на хълма, приблизително на седмица езда от тук. Отряд езич… хм… наш екскорт ще ни чака там.

— Надявам се — каза абатът, като прибави малко твърдост към любезността — че вашите придружители не са променили политическата си ориентация. Сега ще бъде трудно да различиш враговете от предишните си съюзници.

Донът почервеня.

— Особено ако са от Тексаркана?

— Не съм казвал това.

— Нека бъдем искрени помежду си, свети отче. Аз не мога да се боря срещу княза, който ми е дал възможност да работя… независимо какво мисля за политиката или политиците му. Публично ще го подкрепя или поне няма да обръщам внимание, заради Колегиума. Докато той разширява владенията си, ползата от Колегиума е малка. Но ако Колегиумът преуспее, от нашата работа ще се ползува цялото човечество.

— Тези, които оживеят, вероятно.

— Да, но винаги е така.

— Не-не, Двадесет столетия назад дори останалите живи не са получили никаква изгода. Трябва ли пак да тръгнем по този път?

Дом Тадео сви рамене.

— Какво мога да направя аз? — попита раздразнено. — Князът е Ханеган, а не аз.

— Но вие обещахте да започнете възстановяването на господството на човека над природата. А кой ще ръководи обузданите сили на природата? Кой ще използува тези сили? До какъв предел? Как ще ги контролирате? Все още, има време да се вземе решение. Но ако вие и хората като вас не решите това сега, другите скоро ще го направят вместо вас. Вие казвате, че ще бъде полезно за целия свят. Но с чие мълчаливо съгласие? Със съгласието на княза, който се подписва с кръстче? Или действително вярвате, че вашият Колегиум може да остане встрани от амбициите на княза, когато започне да схваща колко сте ценни за него?

Дом Пауло не очакваше, че ще го убеди. Но сърцето му се сви, когато забеляза снизходителното търпение, с което ученият го слушаше. Това бе търпението на човек, изслушващ аргументи, които вече бе отхвърлил за свое удовлетворение.

— Това, което предлагате, в действителност означава необходимост да се изчака още малко. Да разпуснем Колегиума или да го пренесем в пустинята и по някакъв начин — без да притежаваме собствено злато и сребро — да възстановим експерименталната и теоретична наука, без да казваме за това никому. Да запазим това до тези времена, когато човекът ще стане мъдър и чист, свят и добър.

— Нямах предвид това.

— Не това искахте да кажете, но това следва от казаното: да се заточи науката, да не се прилага практически, нищо да не се опитваш да правиш, докато човекът не стане светец. Така не може. Вие постъпвате така, в това абатство, вече поколения наред.

— Ние нищо не сме крили.

— Не сте крили нищо, но сте стояли толкова тихичко, че никой и не се е досещал, какви съкровища пазите.

Гневна искра блесна в погледа на стареца.

— Струва ми се, че настъпи моментът да ви запозная с нашия свят основател — промърмори той, като посочи дървената статуя в ъгъла. — Той е бил учен като вас, но после светът обезумял и той се скрил в светилището. Основал е този орден, за да запази това, което още е могло да се запази от писмените документи на последната цивилизация. Да го запази за какво и за кого? Погледнете върху какво стои той? Какво е било приготвено, за да се разпали кладата? Книги! Ето колко малко е била необходима на света вашата наука тогава и столетия след това! Той умря за нас. Легендата, казва, че когато го полели с бензин, той помолил да му дадат чашка от тази течност. Те помислили, че я е объркал с водата и му я дали със смях. Той благословил чашата — разказват, че бензинът се превърнал във вино след благословията — и казал после: Hic est enim calix sanguimis mei, и изпил чашата, преди да успеят да го обесят и хвърлят на кладата. Трябва ли да ви прочета дългия списък на нашите мъченици? Трябва ли да описвам всички сражения, които сме водили, за да запазим тези документи неприкосновени? Да споменавам ли всички монаси, ослепели в стаята за копиране заради вас? И вие ми говорите отгоре на всичко, че нищо не сме направили, че сме ги укривали в тишина.

— Нека да не е преднамерено — каза ученият — но резултатът е именно такъв. И тези подбуди, за които намеквате, могат да станат източник за разрушения. Ако пазите мъдростта дотогава, докато целият свят не стане мъдър, отче, то тогава този свят никога няма да стане такъв.

— Виждам, че не се разбираме в основното! — възкликна сърдито абатът. — Да се служи преди всичко на Бога, или да се служи преди всичко на Ханеган — ето какво трябва да избирате вие.

— Тогава нямам почти никакъв избор — отвърна донът. — Няма ли да ми предложите да се трудя за църквата?

В гласа му се чувствуваше явна насмешка.

22

Беше четвъртъкът от първата седмица след празника на Вси Светии. Подготвяйки се за заминаване, дон Тадео и помощниците му подреждаха записките си в подземието. Донът бе пленил с речта си малката манастирска аудитория и когато времето за заминаване наближи, между тях цареше дух на дружелюбие.

Дон Тадео говореше за работата си вече не толкова сдържано: очевидно вече не се безпокоеше за теологичното тълкуване на спорните въпроси.

— Ако хипотезата не е безсмислена, — казваше той — трябва да бъде потвърдена от експеримента. Аз предложих тази хипотеза въз основа на някои нови… не, по-добре е да се каже твърде стари математически методи, към които ни насочи изучаването на вашата „Книга на Паметта“. Хипотезата предлага по-просто обяснение на едно оптическо явление, но честно казано трябва първо да помисля за нов метод за проверката й. Това е тази област, в която брат Корнхауър може много да ми помогне. Той усмихнато кимна на изобретателя и посочи рисунката на прибора.

— Какво е това? — попита някой след кратко объркване.

— Това е набор от стъклени пластини. Снопчето слънчеви лъчи, попаднало върху пластините под ъгъл, частично ще се отрази и частично ще премине през тях. Ще разположим тези пластини така, че да насочат отразеното снопче през това нещо, което брат Корнхауър е измислил, и да го принудят да попадне върху втория набор стъклени пластини. Вторият набор е поставен точно под прав ъгъл, за да отрази почти цялото поляризирано снопче и да не пропусне почти нищо през себе си. Ако гледаме през стъклото, едва ли ще видим светлина. Всичко това вече е изпитвано, но ако хипотезата ми е вярна, затварянето на контакта на индуктивната бобина на брат Корнхауър ще предизвика такава ярка светкавица, че светлината ще мине през всички пластини. Ако това не стане — той сви рамене — ще отхвърлим тази хипотеза.

— Може вместо това да отхвърлим бобината — скромно предложи брат Корнхауър. — Не съм сигурен, че тя ще даде достатъчно силен ток.

— А аз съм сигурен. Вие имате интуиция по тези въпроси. Смятам, че е по-лесно да се разработи абстрактна теория, отколкото метод за експерименталната й проверка. А вие имате дарба да виждате всичко във вид на винтчета, проводници, лещи, докато аз мога само да мисля с абстрактни символи.

— Да, абстрактните идеи идват последни в главата ми, дон Тадео.

— Можем да станем чудесна двойка, брат Корнхауър. Иска ми се да поработите в Колегиума поне известно време. Как мислите, абатът ще ви разреши ли да дойдете?

— Не искам да гадая предварително — тихо промърмори изобретателят.

Дон Тадео се обърна към останалите монаси:

— Чувал съм израза „братята в чужбина“. Не е ли вярно, че някои членове на вашата общност понякога работят на други места?

— Такива са много малко, дон Тадео, — отговори му млад свещеник. — Преди орденът предоставяше чиновници, писари и секретари на бялото духовенство и на двата двора — кралския и църковния. Но това се е случвало във времената на най-сурова нужда и бедност на ордена. Тогава братята, работещи в чужбина, нееднократно са спасявали останалите от гладна смърт. Сега нямаме нужда от това и рядко се практикува. Разбира се, няколко наши братя се учат в Новия Рим, но…

— Това е точно този случай! — възкликна донът с внезапно въодушевление. — Ще ви осигуря стипендия от Колегиума. Аз вече говорих с вашия абат и… макар да не стигнахме до споразумение по някои въпроси, аз разбрах гледището му. Помислих си, че такава стипендия може да подобри отношенията ни. Тя, разбира се, ще се изплаща във вид на заплата и смятам, че абатът ще й намери добро приложение.

Брат Корнхауър склони глава, но не каза нищо.

— Така! — разсмя се ученият. — Струва ми се, че предложението не ви зарадва, братко.

— Поласкан съм, разбира се. Но аз не решавам такива въпроси.

— Разбирам. Но няма и да си помисля да безпокоя абата, ако лично на вас това ви е неприятно.

Брат Корнхауър се поколеба.

— Моето призвание е религията — отвърна той най-после — тоест живот в молитви. И работата си приемам като разновидност на молитвата. Но това — той посочи динамомашината — според мен прилича повече на игра. Обаче, ако дом Пауло ме изпрати…

— Вие ще заминете, макар и неохотно — раздразнено довърши ученият. — Уверен съм, че мога да убедя Колегиума да изпрати на абатството ви поне стотина златни ханегани за всяка година, която ще прекарате с нас. Аз… — той млъкна, за да види реакцията на събеседника си. — Простете, нещо нередно ли казах?

Абатът спря на стълбата и погледна хората в подземието. Няколко смутени лица се обърнаха към него. Миг по-късно и дон Тадео го забеляза.

— Тъкмо си говорехме за вас, отче свети, — приветливо му кимна той. — Ако сте ни чули, вероятно трябва да ви обясня…

Дон Пауло поклати глава.

— Засега не е необходимо.

— Но аз исках да обсъдим…

— Това може да почака. Сега бързам.

— Разбира се — каза ученият.

— Скоро ще се върна.

И той отново изкачи стълбата. Отец Голт го чакаше във вътрешния двор.

— Чули ли са вече за това, домине? — мрачно попита игуменът.

— Не попитах, но вярвам, че още не са. Те водят долу безобидна беседа. Нещо от рода, брат Корнхауър да замине с него в Тексаркана.

— Следователно още не са чули.

— Да. Къде е той сега?

— В къщата за гости, домине. С него е и докторът. Той бълнува.

— Колко братя знаят, че е тук?

— Четирима. Когато се появи на вратата, ние пеехме None.74

— Наредете на тези четиримата да не казват никому, а след това идете и занимавайте нашите гости в подземието. Но гледайте да не разберат.

— Няма ли да им го кажете преди да тръгнат, домине?

— Ще кажа. Но нека преди това да се подготвят напълно. Знаете, че това няма да им попречи да се върнат. За да намалим възможността за объркване, ще изчакаме със съобщението до последната минута. Това у вас ли е?

— Не, оставих го заедно с книгите му в къщата за гости.

— Ще отида да го погледна. Предупредете братята и се заемете с гостите.

Абатът се отправи към къщата за гости. Когато влезе, фармацевтът тъкмо излизаше от стаята.

— Ще оживее ли, братко?

— Не зная, домине. Лошото отношение, гладът, дългото пребиваване на слънце, треската… Ако е волята Божия… — той сви рамене.

— Мога ли да поговоря с него?

— Струва ми се, че няма смисъл. Той бълнува.

Абатът влезе в стаята и тихо затвори вратата.

— Брат Кларет?

— Не трябва пак — произнесе човекът на постелята. — За бога, не трябва пак… Разказах ви всичко, което знам. Предадох го. А сега ме оставете…

Дом Пауло жалостиво разглеждаше секретаря на покойния Маркус Аполо. Той огледа ръцете на писаря. Вместо нокти имаше само гнойни рани.

Абатът трепна и погледна малката масичка до постелята. Отделно от малката купчинка документи и лични вещи лежеше небрежно отпечатано листче, което беглецът беше донесъл със себе си от изток.

Дом Пауло прегледа останалата част от документа набързо. Нямаше нужда да се задълбочава. Това „обръща внимание“ на владетеля правеше извършването на свети тайнства от лица, които нямат разрешение за това, да се счита за престъпление пред закона, а клетвата за вярност към владетеля — условие за признаване и получаване на такова разрешение. Документът беше подписан не само с личното кръстче на владетеля, но и с подписите на няколко „епископи“, имената на които не бяха известни на абата.

Дом Пауло захвърли прокламацията на масата и седна. Очите на беглеца, устремени в тавана, бяха отворени. Той дишаше пресекливо и тежко.

— Братко Кларет — меко го повика абатът. — Брат…

В същото време в подземието ученият тържествуваше както тържествува специалист, нахълтал в областта на друг специалист, за да изкорени съществуващата там бъркотия.

— Да, вярно! — каза той в отговор на послушника. — Тук открих един източник, който, мисля, ще интересува дон Махо. Разбира се, аз не съм историк, но…

— Дон Махо? Този ли, който се опитваше да поправя Книгата на Битието? — стиснал устни, попита отец Голт.

— Да, това… — под настойчивия поглед на отец Голт ученият замълча.

— Всичко е наред — каза свещеникът с насмешка. — Много от нас считат, че Книгата на Битието е повече или по-малко алегорична. И какво открихте?

— Открихме допотопен текст в който се съдържа, доколкото мога да съдя, една идея, която ще преобърне всичките ни представи. Ако правилно съм разбрал съдържанието на този откъс, човекът е бил създаден малко преди да падне последната цивилизация.

— Какво-о-о? Тогава откъде се е взела цивилизацията?

— Тя е създадена не от човечеството, а от предшестващата раса, изчезнала в огъня на Потопа!

— Но Свещеното Писание датира от хиляда години преди Потопа?

Дон Тадео многозначително замълча.

— Вие считате — ужаси се отец Голт — че ние не сме потомци на Адам? Не спадаме към човечеството от историята?

— Почакайте, почакайте! Изказвам само предположение, че допотопна раса, наричаща себе си хора, е достигнала успехи в създаването на изкуствен живот. Малко преди да загине тяхната цивилизация, те са създали прадедите на днешното човечество… „по свой образ и подобие“ в качеството на слуги.

— Дори да отричате напълно Апокалипсиса, това вече е съвсем излишно объркване на простите и ясни представи! — проговори жално отец Горио.

Абатът тихо се спусна по стълбите, спря се на последното стъпало и се заслуша с недоверие.

— Възможно е да изглежда така — доказваше своето дон Тадео — докато не се замислите колко много неща обяснява това. Вие знаете легендите за времената на Опрощението. Струва ми се, че те стават по-разбираеми, ако погледнем на Опрощението като на въстание на същества, създадени да бъдат слуги, против техните създатели, както се и предполага в този откъс. Това обяснява и факта, защо днешното човечество изглежда на много по-ниско равнище на развитие, отколкото древните, защо нашите прадеди са станали варвари, когато стопаните им са изчезнали, и защо…

— Боже, възнеси милостта си над този дом! — възкликна абатът, като пристъпи към дона. — Прости ни, Господи, защото не знаем какво правим.

— Аз напълно знам — промърмори ученият, без да се обръща към някого.

Старият свещеник настъпваше към госта си като въплъщение на Немезида.

— Ние сме творение на други същества, така ли е, господин философе? Създадени сме от по-низши божества, отколкото Всевишния и, по понятни причини, сме по-несъвършени… но не по своя вина, разбира се.

— Това е само предположение, което може да обясни много — напрегнато произнесе донът, отстъпвайки неволно.

— И много неща да извини, нали? Въстанието на хората против техните създатели би било, без съмнение, просто оправдание за тираничните убийства на порочните синове на Адам и…

— Не съм казвал…

— Покажете ми този текст!

Дон Тадео започна да се рови в записките си. Светлината помръкна, защото послушниците, които въртяха педалите, се вслушваха в разговора им. Малката аудитория на учения беше изпаднала в шок и само бурното появяване на абата успя да възвърне съзнанието на изплашените слушатели. Монасите си зашепнаха, някой дори се осмели да се засмее.

— Ето го — заяви дон Тадео и протегна на абата няколко изписани на ръка листчета.

Абатът му хвърли бърз поглед и започна да чете. Настъпи неловка пауза.

— Намерили сте това в раздел „Неустановени“, предполагам?

— Да, но…

Абатът продължи да чете.

— Е, аз ще се заема с опаковането — промърмори ученият, като продължи сортировката на записките си.

Монасите пристъпваха нетърпеливо от крак на крак, като явно се канеха да се измъкнат. Корнхауър се беше замислил.

След като чете около пет минути, дом Пауло рязко подаде листчетата на своя игумен.

— Lege!76

— Но, какво…

— Откъси от писма или диалози, вероятно. И преди съм го виждал. Това е за хората, създали изкуствени роби. И за това, как тези роби въстанали против своите създатели. Ако дон Тадео е чел „De Inanibus“ на благородния Боздулус, можеше да разбере, че той е определял такива неща като „вероятна измислица или алегория“. Но донът вероятно не се интересува много от оценките на благородния Боздулус, когато може да направи собствени изводи.

— Но какво е това за…

— Lege!

Голт с листата се отдръпна.

Дом Пауло се обърна отново към учения и заговори вежливо, но настойчиво и уверено:

— „По свой образ и подобие Той ги сътворил; мъжът и жената ги сътворил Той“.

— Моите бележки не са нищо повече от предположение — каза дон Тадео. — Свободното обсъждане е необходимо…

— „И Господ взел човека и го поставил в райските градини, за да се грижи за тях и да ги пази. И…“

— … за прогреса на науката. Ако затруднявате движението ни напред със сляпа вяра към необосновани догми, то следователно предпочитате…

— „И му наредил Господ: от всяко райско дърво можеш да вкусиш, но от дървото на познанието на добро и зло, не…“

— … да оставите света да затъне в това тъмно невежество и суеверие, против което, както уверявате, вашият орден…

— „… бива да вкусиш. Защото в деня, в който го вкусиш, ще станеш смъртен“.

— … се бори. Не ще можем да победим нито глада, нито болестите и мутациите, нито да направим света поне малко по-добър, отколкото е бил в течение…

— „И казала змията на жената: Господ знае, че в същия ден, когато вкусите от него, вашите очи ще се отворят и вие ще станете такива, какъвто е той, и ще знаете, че съществува добро и съществува и зло“.

— … на дванадесет столетия, ако всяко направление за разсъждения е забранено и всяка мисъл се осъжда…

— Той никога не е бил добре и никога няма да бъде по-добре. Той ще е само по-богат или по-беден, по-печален, но не по-мъдър и така до последния му ден.

Ученият безпомощно сви рамене.

— Мислите ли? Знаех, че можете да ми се обидите, но нали вие сам ми казвахте… Добре, да не спорим. Може да си имате собствено мнение по въпроса.

— „Мнението“, което цитирах, сър философ — не е за начина на творението, а за начина на изкушението, довел до падението. Или това се изплъзна от вас? „И змията каза на жената…“

— Да, но свободата на мисълта е неотменна…

— Никой не се е опитал да ви лиши от нея. И никой не се обидил. Но злоупотребата с разума заради гордостта и суетата, бягството от отговорност — това са плодове на едно и също дърво.

— Съмнявате се в честността на моите намерения? — мрачно попита донът.

— Понякога се съмнявам и в собствените си. Не ви обвинявам в нищо. Но запитайте се: защо с удоволствие се хванахте за това диво предположение, когато имахте толкова крехко основание за това? Защо искате да дискредитирате миналото, даже да представите последната цивилизация като нечовешка? Не е ли затова, защото не искате да се учите от техните грешки? Или не можете да понесете, че сте само „новооткриватели“, а искате да се чувствате „творци“?

Донът тихо изруга.

— Тези записи са могли отдавна да попаднат в ръцете на сведущи хора — каза той със злост. — Каква ирония на съдбата!

Светлината мигна и угасна. Но това не беше авария — просто послушниците бяха спрели да въртят колелото.

— Донесете свещи — заповяда абатът и свещите бяха донесени.

— Слизай — обърна се дом Пауло към послушника, който стоеше на върха на стълбата. — И вземи със себе си това нещо. Брат Корнхауър! Брат Корн…

— Преди минута той тръгна за избата, домине.

— Добре, извикайте го. — Дом Пауло отново се обърна към учения и му подаде едно листче, намерено сред личните вещи на брат Кларет. — Прочетете го, ако не сте отвикнал да четете на свещи, сър философ!

— Кралски указ?

— Прочетете го и се насладете на вашата любима свобода.

Брат Корнхауър отново се появи в подземието. Той носеше тежкото разпятие, което бяха свалили от куката, за да закачат лампата. Той подаде кръста на дом Пауло.

— Как разбра какво ми е нужно?

— Просто реших, че му е дошло времето, домине. — Той сви рамене.

Старецът се изкачи на стълбата и закачи разпятието на желязната кука. В светлината на свещите то изпускаше златни отблясъци. Абатът се обърна към монасите си.

— Който чете от тази ниша, да чете ad Lumina Christi!77

Когато той слезе от стълбата, дон Тадео тъпчеше последните хартии в един сандък, за да ги сортира по-късно. Той хвърли подозрителен поглед към свещеника, но не каза нищо.

— Прочетохте ли указа?

Ученият кимна.

— Ако в случай на неблагоприятно стечение на обстоятелствата ви потрябва убежище тук…

Ученият поклати глава.

— Тогава мога ли да ви помоля да поясните забележката си, че нашите записи са могли да попаднат в ръцете на сведущи хора?

Дон Тадео сведе очи.

— Това беше казано необмислено, свети отче. Вземам си думите назад.

— Но вие не преставате да мислите така. През цялото време сте си го мислили.

Донът не възрази.

— Тогава няма смисъл да повтарям молбата си за застъпничество за нас, когато вашите офицери съобщят какъв прекрасен форпост могат да създадат в това абатство. Но заради самия него му кажете, че и нашите олтари, и „Книга на Паметта“ са били нападани и по-рано, и тогава нашите предшественици без колебание са се хващали за мечовете. — Той замълча. — Днес ли ще си тръгнете или утре?

— Мисля, че днес ще е по-добре — тихо отговори дон Тадео.

— Ще заповядам да ви приготвят провизии. — Абатът се обърна, за да си тръгне, но се спря и добави меко: — А когато се върнете, предайте посланието на вашите колеги.

— Разбира се. Вие ли сте го писал?

— Не. Просто кажете, че всеки, който пожелае да работи тук, ще бъде приет с радост, въпреки невзрачното осветление. Особено дон Махо. Или дон Езер Шон с неговите шест ингредиента. Мисля, че хората трябва да повъртят грешките си в ръце, за да ги отделят от истината… само да не се захванат с вкус за тях, тъй като те са по-приятни на вкус. Кажете им също така, сине мой, че когато настанат такива времена — ако те действително настанат, — когато не само свещениците, но и философите ще се нуждаят от убежище… кажете им, че у нас стените са по-дебели, отколкото крепостните.

С кимане на глава той освободи монасите и с труд се заизкачва по стъпалата — искаше му се по-скоро да се уедини в кабинета си. Неистовата фурия отново беше обхванала вътрешностите му, и той знаеше, че му предстоят нови мъчения.

— Nunc dimittis servum tuum, Domini… Quia viderunt oculi mei salvatare…78

„Може би този път болестта ще се прояви в по-пристоен вид“ — помисли той с плаха надежда. Искаше да извика отец Голт да му се изповяда, но реши да почака, докато си отидат гостите… Той отново се вторачи в указа на Ханеган.

Почукване на вратата прекъсна страданията му.

— Не бихте ли могли да минете по-късно?

— Боя се, че по-късно няма да съм тук — отговори приглушен глас от коридора.

— А-а… дон Тадео, влизайте, влизайте. — Дом Пауло се изправи; той здраво притисна болката си, без да се опитва да се освободи от нея, опитвайки се само да я управлява.

Ученият влезе и постави на масата на абата сгънати листове.

— Помислих си, че трябва да ви оставя това — каза той.

— Какво е това?

— Чертежите на вашите защитни съоръжения. Тези, които направиха офицерите. По-добре ги изгорете веднага.

— Защо правите това? — тихо попита дом Пауло. — След нашият разговор долу…

— Не се заблуждавайте — прекъсна го дон Тадео. — Бих ви ги върнал във всички случаи. Това е дело на чест — да не им дам да извлекат груба полза от вашето гостоприемство. Но да оставим това. Ако ви бях върнал чертежите по-рано, офицерите щяха да имат достатъчно време да направят още един комплект.

Абатът стана бавно и протегна ръка на учения.

Дон Тадео се поколеба.

— Не обещавам да защитавам вашите интереси…

— Знам.

— … тъй като считам, че вашите съкровища трябва да бъдат отворени за целия свят.

— Това е било, това е, това ще пребъде навеки.

Те с въодушевление стиснаха ръцете си, но дом Пауло знаеше, че това не е никакво помирение, а само знак за взаимно уважение на противниците. Вероятно повече нямаше да се случи.

Но защо всичко трябва да се повтаря?

Отговорът беше близо, в неговата ръка. И още беше шепотът на змията: „… тъй като Господ знае, че в деня, когато вкусите от него, очите ще ви се отворят и вие ще станете като Него.“ Древният прародител на лъжата е бил много хитър, казвайки полуистината: как можете да „познаете“ доброто и злото, докато имате толкова малко примери? Опитайте и ще бъдете като Бога. Но нито неограничената мощ, нито безкрайната мъдрост не могат да дарят хората с божественост. За това те трябва да притежават и безкрайна любов.

Дом Пауло извика младия свещеник. Времето на тръгването беше съвсем близо. И скоро щеше да настъпи Новата година.

Това беше година на невиждани поройни дъждове в пустинята и от тях цъфнаха отдавна изсъхнали семена.

Това беше година, в която зачатъците на цивилизацията дойдоха при езичниците от Равнината и даже хората на Ларедан започнаха да мърморят, че всичко може би върви към по-добро. Новият Рим не се съгласи с това.

В този ден между Денвър и Тексаркана беше подписано и скъсано временно съглашение. Това беше година, в която старият евреин се върна към предишния си живот на лекар и странник; година, в която монасите на Албертианския орден на Лейбовиц погребаха своя абат и дадоха обет на новия настоятел. Година на страстна вяра в утрешния ден.

Това беше година, в която от Изтока на кон пристигна цар, овладявайки земите и подчинявайки ги на себе си. Това беше годината на човека.

23

Задушлива топлина плуваше над обления в слънце път, който заобикаляше хълм, обрасъл с храсти. Жегата усилваше мъчителната жажда на Поета. Най-после той се огледа с усилие. Схватката беше приключила, наоколо беше съвършено спокойно, ако не се брои кавалерийския офицер. Лешоядите кръжаха съвсем ниско.

Той забеляза няколко мъртви бежанци, един кон и затиснатият под него офицер. От време на време кавалеристът идваше в съзнание и жално виеше. Воплите му безпокояха лешоядите и дразнеха Поета. Сега той беше един много унил Поет. Той не очакваше, че обкръжаващият го свят ще се държи учтиво или поне благоразумно; този свят рядко постъпваше така. Често се беше потапял мъжествено в неговата жестокост и глупост, но никога преди животът не беше стрелял с мушкет в корема му. Поетът намираше това за крайно безсърдечно.

Нещо по-лошо, този път вината беше негова, постъпи глупаво. Той обмисляше положението си и не безпокоеше никого, когато забеляза групата бежанци от изток. Кавалерийският отряд ги настигаше. За да не се забърква, Поетът се скри в храстите до пътя. Това не беше негова битка. И ако тази битка беше работа на съдбата, то съдбата едва ли можеше да открие по-незаинтересован свидетел от Поета. Тогава откъде дойде този безразсъден порив? Той го накара да изскочи на пътя, да нападне кавалерийския офицер и три пъти да го прободе с кинжала, докато и двамата паднаха на земята. Той не можеше да разбере, защо го направи. С това не постигна нищо, избиването на бежанците продължи. Кавалеристите препуснаха нататък, след другите бегълци, като оставяха след себе си само трупове.

След известно време Поетът събра сили, отново вдигна глава, примигна, за да изчисти мръсотията от очите си и се вгледа внимателно в офицера. Той беше уверен, че това е същият офицер, когото нападна, макар сега момчето да изглеждаше бледо-зелено. Молбите му започнаха да го дразнят. Поне три духовни лица лежаха мъртви сред бежанците и сега офицерът не беше така непримирим към религиозните им убеждения.

„Навярно ще го доближа“ — помисли си Поета.

Той бавно запълзя към него. Като забеляза приближаването му, офицерът извади пистолета си. Поета спря. Той не очакваше, че ще го познаят. Приготви се да се върне обратно. Офицерът насочи към него дулото на пистолета. Ръката му трепереше. Куршумът удари в земята на метър от него.

Офицерът се опитваше да презареди, когато Поета му изтръгна оръжието. Той сякаш бълнуваше и все се опитваше да се прекръсти.

— Замълчи — сопна му се Поета, като напипа ножа му.

— Благословете ме, отче, защото съм грешен…

— Освобождавам те от греховете, сине мой, — каза Поета и заби ножа в гърлото му.

След това намери манерката му и отпи малко от нея. Водата беше топла, но му се стори възхитителна. Той лежеше, поставил глава върху коня на офицера и чакаше сянката на хълма да пропълзи върху пътя. „Исусе, колко ме боли! Тази последна постъпка трудно може да се обясни. А без моето око е още по-трудно.“ Ако имаше нещо за обяснение. Той погледна мъртвия кавалерист.

— Тук долу е много горещо, нали? — прошепна прегракнало.

Кавалеристът не отговаряше. Поетът глътна от манерката, после още веднъж. Изведнъж почувствува режеща болка в стомаха. Продължи да я усеща още секунда-две.

Лешоядите важничеха, чистеха човки и се караха в очакване на обеда, който още не бе готов както трябва. Няколко дни те очакваха вълците — имаше храна за всички. В крайна сметка те изядоха Поета.

Както винаги черните лешояди навреме снесоха яйцата си и любовно отгледаха птиченцата си. Те кръжаха високо над прериите, горите и равнините, търсейки тази част от храната, която им се полагаше по законите на природата. Техните философи демонстрираха с примери, че висшата „Cathartes aura regnans“79 е създала света специално за лешоядите. И те й се покланяха векове наред, поднасяйки и своя здрав апетит.

И ето, че след поколения тъмнина дойдоха поколения на светлина. И нарекоха тази година 3781 от Рождество Христово, годината на Неговия свят, и се молиха за това.