Кантата за Лейбовиц

1

Сигурно брат Франциск Джерард от Юта никога нямаше да открие свещените текстове, ако не беше пилигримът, който се явил на младия послушник в пустинята по време на бдението по великите пости.

Никога преди това той не беше виждал истински пилигрим. В това, че той е точно такъв, какъвто изискваха уставните порядки, брат Франциск се убеди едва след като се съвзе от вцепенението, предизвикано от появата му. Пилигримът се показа далеч на хоризонта. Отначало изглеждаше като дребна черна точка, прилепена към проблясващата мараня. Тази безнога точка, с едва забележима глава, започна да се очертава все по-добре на фона на матовото огледало на разрушеното шосе. Изглеждаше така, като че ли тя повече се огъваше и олюляваше, отколкото се придвижваше. Това накара брат Франциск да грабне молитвения кръст с разпятието и да измърмори един-два пъти „Ave“.

Точката приличаше на дребно привидение, създадено от огнените дяволи, които измъчваха земята по пладне. По това време на деня никаква жива твар, освен хищните птици и някои манастирски отшелници като Франциск, не можеше да се види в пустинята. Всичко живо лежеше неподвижно в дупките си или се криеше под камъните от лъчите на свирепото слънце. Само някакво чудовищно, свръхестествено или обезумяло същество можеше умишлено да тръгне на път през голата пустиня в разгара на деня.

Брат Франциск поде пламенна молитва към свети Раул Циклопеан — покровител на мутантите, молейки го за защита от нещастните божи чеда. (Кой ли не знаеше за съществуването на чудовищата. Тези от тях, които оцеляваха при раждането си, бяха принудени да се приспособяват към живота по законите на църквата и природата. Подчиняването на тези закони позволяваше да се запазят редките популации от възрастни чудовища. Някои от тях често избираха за своите скитания пустините и през нощта се прокрадваха към огньовете на пътуващите през тези места.) В края на краищата точката се отдели от пламтящата мараня и, попадайки в прозрачните слоеве на въздуха, се превърна окончателно в пилигрим. Франциск остави разпятието като промърмори „Амин“.

Пилигримът се оказа сух и мършав старец с тояга в ръка, с плетена шапка, разрошена брада и мях за вода, прехвърлен през рамо. Не изглеждаше толкова ефирен, че да е привидение. В същото време беше и прекалено слаб и невзрачен, за да бъде преуспяващ великан-човекоядец или разбойник. За всеки случай Франциск тихичко се доближи до купчинката камъни и се сниши зад нея. Оттук можеше да се наблюдава всичко, като самият той остане незабелязан. Срещите между пътуващите в пустинята, макар и редки, бяха изпълнени с взаимна подозрителност. Всеки срещнат можеше да се окаже и приятел, и враг.

Много рядко, не повече от три пъти в годината, някой мирянин или странник преминаваше по стария път, пресичаше абатството и оазиса, който помагаше на абатството да съществува и можеше да направи манастира истинска страноприемница за пътниците. Обаче и този път беше път за никъде, каквито често се срещаха в тези времена. Изглежда някога тази пътека е била част от най-краткия път от Голямото Солено езеро за Старото Ел Пасо. Южната част на абатството се пресичаше от подобна лента от натрошени камъни, простираща се на запад и на изток. И този кръстопът беше загубил своето значение благодарение не на човека, а на времето.

Пилигримът се приближи съвсем, но послушникът продължаваше да стои зад купчината камъни. През кръста на стареца беше превързано парче мръсно ленено платно. Това беше единствената му дреха, като не се смятат шапката и сандалите. Той вървеше напред, забележимо накуцвайки, като се опираше на тежка тояга. Отмерената му походка показваше, че той върви от много време и предстои да измине още дълъг път. Щом наближи древните руини, той намали крачка, спря и се огледа.

Франциск наведе глава още по-ниско.

Между хълмовете, останали от някогашните съоръжения, нямаше никаква сянка, но някои от големите камъни все пак даваха живителна прохлада за тялото на пътешественика. Пилигримът очевидно добре знаеше тази особеност на пустинните пътища. Той бързо откри подходящ по размери камък. Брат Франциск с одобрение отбеляза, че пилигримът не се хвърли върху камъка и не започна веднага да го избутва. Той се приближи на безопасно разстояние и като опря тоягата си в един по-малък камък, като с лост започна да разклаща големия, докато под него не изпълзя очакваната съскаща твар. Пътникът хладнокръвно уби змията с тоягата си и хвърли настрани все още извиващото се тяло. Като унищожи обитателя на прохладното място, пилигримът реши да се възползува от него и преобърна камъка. Седна на относително прохладната му повърхност, събу сандалите си и прилепи ходила до пясъка, върху който беше стоял камъкът. След като се поосвежи, той се изправи на крака, усмихна се с беззъбата си уста и затананика някаква мелодия. След малко вече пееше с пълен глас монотонна протяжна песен на диалект, който брат Франциск не бе чувал никога. Послушникът се размърда неспокойно, уморен от неудобната си поза.

Докато пееше, пилигримът извади сухар и парче кашкавал. Когато свърши песента, произнесе тихо на местен език: „Бъди благословен, Адонай Елохим, повелител на всичко земно, който караш житния клас да покълне“. Така завърши всичко това, което напомняше гъгнещо блеене. Пилигримът седна и започна да яде.

„Отдалеч идва, — помисли си брат Франциск, тъй като не познаваше нито едно близко кралство, управлявано от монарх с толкова необичайно име и с такива странни претенции. — Може би е тръгнал на поклонение пред ковчега с мощите на светеца в нашето абатство.“ Вярно, че ковчегът, както и светецът, засега не бяха признати официално. Но брат Франциск не можеше да измисли друго подходящо обяснение за появата на стария скитник на този път, идващ от никъде и отиващ за никъде.

Пилигримът продължаваше да се храни. Макар и вече да не се боеше, послушникът изпитваше все по-голямо неудобство, тъй като му беше забранено да нарушава уединението до края на великите пости. Не трябваше да разговаря със стареца, но ако напуснеше прикритието си, преди другият да си е отишъл, пилигримът щеше да го види и чуе.

Все още несигурен какво да прави, брат Франциск се изкашля силно и излезе иззад купчината камъни.

— Хоп!

Хлябът и кашкавалът на пилигрима отлетяха настрани. Старецът грабна тоягата си и скочи на крака.

— За какъв дявол се прокрадваш към мен? — замахна заплашително с тоягата към фигурата в качулка, която се появи зад камъните.

Брат Франциск забеляза, че в края на тоягата му имаше острие.

Послушникът се поклони учтиво три пъти, но пилигримът сякаш не забеляза изискания му жест.

— Остани там, където си — извика той. — Не се доближавай, мутант такъв. Нямам нищо, което можеш да вземеш от мен, освен кашкавала. Но него можеш да го получиш и така. Ако пък търсиш месо, трябва да знаеш, че аз имам само хрущяли. Но за тях съм готов да се боря. А сега назад! Назад!

— Почакай!

Послушникът направи пауза. Отзивчивостта или даже обикновената вежливост можеха да се окажат по-силни от обета за мълчание по великите пости, ако обстоятелствата принуждаваха да се започне разговор. Все пак необходимостта той самият да наруши тишината в момента малко го безпокоеше.

— Аз не съм мутант, добри човече — продължи той учтиво. Отметна качулката, за да покаже обръснатото си монашеско теме и протегна разпятието към странника.

— Знаеш ли какво е това?

В продължение на няколко секунди старецът запази бойната си поза, изучавайки младежкото лице на послушника. То бе покрито с мехури от слънчеви изгаряния. Очевидно пилигримът беше сгрешил в преценката си.

Уродливите същества, скитащи в покрайнините на пустинята, често носеха качулки, маски или монашески дрехи, за да скрият обезобразените си части. Сред тях имаше и такива, чието уродство не се ограничаваше с външните белези. Те виждаха в пътниците сигурен източник на месо. След краткия оглед пилигримът се изправи.

— А, един от онези — той се облегна на тоягата и се намръщи. — Ами абатството на Лейбовиц натам ли е — запита, сочейки на юг към групата далечни постройки.

— Какво правиш тук, в тези развалини?

Послушникът намери парче камък, подобно на тебешир. Беше малко вероятно пътникът да е грамотен, но брат Франциск реши да опита.

Тъй като грубият човешки език нямаше азбука, нито правопис, той написа с тебешира на голям и плосък камък по латински: „Покаяние, уединение и мълчание“. След това написа същото и на древноанглийски, надявайки се, че старецът ще разбере всичко и ще го остави да продължи великопостното си уединение.

Пилигримът погледна надписа и се усмихна криво. Смехът му приличаше по-скоро на блеене.

— Хм-хм-м! Да го беше написал още и отзад-напред — каза той. Дори и да беше разбрал написаното, не благоволи да го покаже.

Пилигримът постави настрани тоягата си, седна отново на камъка и като вдигна хляба и кашкавала, започна старателно да ги почиства. Франциск почувствува силен глад, дори се облиза, но се обърна настрани. Не беше хапвал нищо от първата сряда на великите пости, освен месестата част на кактуса и шепа сушени зърна.

Пилигримът забеляза как брат Франциск се извърна насила. Отчупи парче хляб и кашкавал и му ги подаде. Послушникът не можеше да отдели поглед от протегнатата ръка. Светът пред очите му се смали и в центъра му плуваха само позасъхнали парчета хляб и кашкавал. Управляван от дявола, левият му крак се премести напред. След това и десният. Дяволът надигна и дясната му ръка и я протегна, докато се докосна до ръката на пилигрима. Пръстите опипаха храната и нервна тръпка разтресе гладното му тяло. Притвори очи и си представи игумена на абатството, сърдит и размахващ овчарски камшик. Зад абата пламтеше огън, а от средата на пламъците светият мъченик Лейбовиц в предсмъртната си агония проследяваше внимателно с поглед постещия Франциск в момента, в който поема кашкавала.

Послушникът трепна.

— Махни се сатана! — прошепна той, като подскочи назад и изпусна храната. При това движение напръска стареца със светена вода от малкото мехче, скрито в ръкава на расото му. В заслепеното му от слънцето съзнание изведнъж пилигримът се беше превърнал в самия архидявол.

Прогонването на тъмните сили не даде никакъв резултат и този факт беше повече от убедителен.

След като не се превърна в сив дим, пилигримът Велзевул издаде клокочещ гърлен звук и със смразяващ вик се хвърли към Франциск. Послушникът понечи да се спаси от острата тояга, но се спъна в собственото си расо. Избегна удара, само защото пилигримът беше забравил за сандалите си и атаката му се превърна в серия от неориентирани скокове по камъните, парещи краката му. Старецът се спря и се върна назад.

След малко, преследван от миризмата на кашкавал по ръцете си, брат Франциск се върна към работата си сред старите развалини. Пилигримът все още охлаждаше краката си и задоволяваше своя гняв, като хвърляше към младежа камъните, които достигаше около себе си. Когато ръката му накрая се умори, той продължи да замахва само привидно и само ръмжеше над своя хляб и кашкавал. Франциск престана да се навежда. Послушникът ходеше напред-назад сред развалините, превит от товара, пренасяйки до предмета на своя труд големи камъни. Пилигримът наблюдаваше как младежът подбира камъните, като ги измерва с педя, пренася ги и разравя, за да стигне до друг, подходящ по размер. Веднъж той изпусна един камък и седна върху него, като отпусна главата си на коленете в отчаяно усилие да не припадне.

Слънцето изпращаше своето обедно проклятие на изсушената земя, анатема на всичко, което съдържаше влага. Франциск продължаваше да работи, въпреки горещината.

Пътникът приключи с храната и отпи няколко глътки вода от меха. Постави краката си в сандалите и закуца през развалините към мястото, където работеше послушникът. Когато го забеляза, Франциск бързо се отдръпна на безопасно разстояние. Пилигримът престорено замахна с тоягата си, но очевидно повече го интересуваше каменната стена, която юношата издигаше, отколкото отмъщението.

През първите дни от великите пости брат Франциск беше направил в източната част на развалините малък ров, който бе покрил плътно с храсти. Той използуваше това място за защита от пустинните вълци през нощта. Но ден след ден хищниците ставаха все по-активни и през последните нощи от време на време застъргваха с нокти защитните храсти, когато огънят угасваше.

През миналата нощ един вълк бе скочил върху покритието му от храсти и виеше така, че Франциск трепери чак до сутринта. След тази случка той реши да укрепи своето временно жилище и в момента изграждаше каменна стена.

С израстването си стената се накланяше навътре, но тъй като строежът имаше овална форма, то камъните от всеки ред се опираха здраво в съседните и не позволяваха на постройката да се разруши. Брат Франциск се надяваше чрез внимателен подбор на камъните и замазване с пръст да довърши своето убежище. Като символ на неговото старание над входа на арката беше останала само една малка дупка в каменната редица. Постройката стоеше наклонена от всички страни навътре, сякаш пренебрегнала законите на гравитацията.

Младежът изскимтя като кученце, когато пилигримът от любопитство пъхна своята тояга между камъните. В безпокойството си за каменния строеж, Франциск следваше стария пилигрим по петите. Изведнъж послушникът се препъна в подплатата на расото си и седна на земята. Старецът се разсмя тихо.

— Хм, хм…! Ще трябва да откриеш камък с много особена форма, за да затвориш тази дупка — каза той и пъхна тоягата в празното пространство на върха между камъните.

Младежът кимна и се обърна настрани. С мълчанието и притъпения поглед той се надяваше да покаже на стареца, че не иска да има отношение към присъствието на друг човек тук по време на великите пости. Започна небрежно да драска със сух клон по пясъка: Et ne nor indukar in…1

— Та аз не съм ти предлагал да превърна тези камъни в хляб, нали така? — прекъсна заниманието му старият скитник.

Брат Франциск го погледна бързо. Такава била, значи, работата! Старецът умееше да чете, дори със сигурност беше чел Библията.

Нещо повече — неговата забележка означаваше, че той много добре беше разбрал както неочакваното напръскване със светена вода, така и причината за уединението на послушника. Усещайки, че пилигримът просто го дразни, брат Франциск отново отвърна очи от него и зачака.

— Хм, хм…! Искаш да останеш сам, нали? Е, тогава аз най-добре да вървя по пътя си. Кажи ми само, дали твоите братя в абатството ще позволят на стария човек да отпочине на сенчица?

Брат Франциск кимна утвърдително.

— Ще ти дадат вода и храна — каза смирено той.

Пилигримът тихо се засмя.

— За благодарност, преди да си тръгна, ще ти намеря камък, с който да запушиш този отвор. Бог да бъде с теб!

— Но на мен не ми е необходимо… — протестът застина на устата на послушника. Той се загледа как старецът, накуцвайки, тръгна между купчините натрошени камъни, като от време на време спираше да ги огледа. Послушникът предполагаше, че и това издирване ще бъде безрезултатно, както беше и неговото от сутринта досега.

По време на продължителното претърсване на пилигрима, Франциск почиваше и постепенно мислите му бяха изпълнени от малката книжка, която отец Чероки му беше дал предната неделя. Тази книга беше на много стотици години. Тя се наричаше „Sibelius Leibowitz“2, макар авторството й да се приписваше на блажения само от необоснованата с нищо традиция.

— Много малко те обичах, Господи, в моите млади години, за което искрено съжалявам… Това е причината за моето огромно съжаление през последните години от живота ми. Напразно съм те избягвал в онези дни…

— Хей! Ела тук по-бързо! — разнесе се зад купчините гласът на пилигрима.

Брат Франциск погледна нататък, но старецът не се виждаше. Погледът му отново се върна на страниците на книгата.

— Аз се възпротивих, когато ти искаше да закрепиш в мен вярата, благата надежда и сладостната любов към теб. И затова аз, неразумният…

— Ей, момче! — долетя нов вик. — Намерих камък за теб. Мисля, че ще стане.

— О,… владетелю на всичко земно, за когото е открито всяко сърце, когато ти ми показваше пътя на истината, аз бягах от теб. Кога ще призовеш мен, недостойния…

— Добре тогава, ще си го вземеш сам — раздразнено каза пилигримът. — Отбелязал съм камъка и съм поставил до него колче. Опитай да го поставиш… или пък недей, както искаш.

— Благодаря — въздъхна тихо послушникът.

Той продължаваше да се занимава с текста.

— Запомни, това е тук! — викна старецът. — Камъкът е отбелязан, а до него има колче. И побързай да чуеш гласа в себе си, момче. Olla allay!3.

След малко брат Франциск забеляза поклащащата се фигура на пилигрима на пътя за абатството. Послушникът прошепна кратка благословия и му пожела безопасен път.

Усамотението му беше възобновено. Остави книгата настрани и поднови издирването на подходящ за отвора камък, без да обръща внимание на откритието на пилигрима.

Мозъкът му механично повтаряше горещата молба за запазване на призванието.

— Libera me Domine, ab vitiis meis… Избави ме, господи, от моите грехове, за да може сърцето ми да усеща само твоите призиви и само твоя глас да слушам, когато ме удостоиш. Амин!

Беше чиста случайност, че брат Франциск намери камъка на пилигрима. Просто се спъна в колчето, падна на колене и впери поглед в двата знака, написани с тебешир на древния камък: ръкописни знаци.

Знаците бяха така внимателно изписани, че послушникът отначало ги помисли за някакви кабалистични символи. След минута се замисли, дали това не е някакво заклинание. Но веднага се отказа и от това. Старецът беше казал: „Господ да те пази“, а един магьосник не би казал такива думи. Брат Франциск разрови около камъка и го преобърна. Щом направи това, купчината до него леко помръдна и един малък камък затрополи надолу. Франциск отскочи, за да избегне евентуално свличане, но страховете му бяха излишни. На това място, обаче, където по-рано стоеше вклинен камъкът на пилигрима, сега се беше образувал малък черен отвор. Такива дупки в повечето случаи се оказваха обитаеми. Но изглежда, тази беше така плътно затворена, че дори бълха не е могла да проникне в нея, преди Франциск да отмести камъка. Въпреки всичко послушникът намери един прът и го пъхна в отвора. Прътът не се опря в нищо. Франциск го пусна, той се плъзна в дупката и изчезна. Младежът изчака малко, но от дупката нищо не изпълзя.

Франциск отново застана на колене и внимателно помириса въздуха в отвора. След като не усети нито миризма на животно, нито някакви серни изпарения, той хвърли едно малко камъче и се ослуша. Камъчето глухо се удари в нещо на няколко фута от отвора. Затъркаля се с грохот надолу, като се удряше в нещо метално. Накрая спря някъде далеч долу. Това показваше, че подземната яма има размерите на голяма стая.

Брат Франциск с усилие се изправи и се огледа. Изглежда, както винаги, беше съвсем сам, с изключение на своя постоянен спътник — лешояда.

Послушникът обиколи и огледа купчината камъни, но не намери никакви следи от друг отвор.

Той се качи на съседната купчина и погледна към пътя, по който неотдавна си беше отишъл пилигримът.

Нищо не се движеше по старото шосе. В далечината се мярна само брат Алфред и отново се скри в своето място за уединение. Той се намираше на разстояние на около километър оттук, но чуваше слабо. Засега Франциск не виждаше повод да вика за помощ, но му се струваше благоразумно да прецени възможностите и за това. След внимателния оглед на околността той слезе от възвишението. По-добре беше при опасност времето, необходимо за призоваване на помощ, да се използува за бягство.

Той се замисли дали да не постави камъка на предишното му място и да затвори отвора, но забеляза, че това е невъзможно. Съседните камъни се бяха разместили и не позволяваха същия по размери и форма камък да се вмести отново там. Освен това му се стори, че пилигримът наистина беше прав. Камъкът беше съвсем подходящ за празното място в покрива на неговото убежище.

И наистина, камъкът прилегна съвсем точно към отвора. Франциск изпита здравината на изграденото, като удари силно по стената. Нищо не помръдна, освен няколко камъка в развалините на няколко фута от убежището. Знаците, оставени от пилигрима, се бяха поизтрили при пренасянето, но все още бяха достатъчно ясни, за да ги прекопира. Младежът взе един въглен и внимателно ги прерисува на друг камък. Надяваше се, че отец Чероки при ежесъботната си обиколка на местата за уединение ще може да обясни какво представляват тези знаци — заклинания или проклятия.

Брат Франциск продължаваше да работи и след обедните горещини, но непрекъснато го занимаваше мисълта за интригуващата и малко плашеща дупка. Мислеше си за камъчето, което се търкаляше с грохот надолу и за ехото, отекващо след него. От разкази той знаеше колко стари са развалините и как постепенно са превръщани в безформени купища камъни. Много монаси и случайни пътници бяха вземали камъни или късове ръждиво желязо, вградени по неизвестен начин в каменните колони от древните строители.

Абатството на блажения Лейбовиц беше построено от същите тези камъни. Франциск не вярваше, че тук може да се намери нещо интересно след стотиците години на разрушения. Освен това не беше и чувал за строежи с подземни помещения.

Когато завърши напълно изграждането на убежището си, брат Франциск се реши да се върне при отвора от камъка. Спря и се загледа в него. Все още не можеше да се избави от убеждението на пустинния жител, че ако някакво място позволява да се скриеш от слънцето, то в него непременно вече има някой. Дори дупката да беше досега необитаема, то до разсъмване все някой щеше да пропълзи вътре. От друга страна, ако някой вече живееше тук, беше по-безопасно да се запознае с него през деня. Наоколо не се виждаха никакви други следи, освен неговите, на пилигрима и на вълците.

Младежът не се двоуми много, а започна да почиства краищата на отвора от пясъка и чакъла. След половин час дупката не беше станала по-голяма, но предположението му, че тя води към някаква подземна кухина, се беше превърнало в увереност.

Два неголеми обли камъка бяха наполовина зарити в земята, непосредствено до дупката. Очевидно те бяха пресовани заедно с пясъка и дребния чакъл, затворили гърлото на отвора.

Франциск започна да разравя единия от камъните. Когато го натисна от дясната страна, другият камък помръдна малко вляво и там спря.

Същото се случи и когато опита от лявата страна. Послушникът упорито продължи да разравя двата камъка. Неочаквано лостът, с който си помагаше, се изплъзна от ръцете му, удари го по главата и изчезна в открилата се кухина. Брат Франциск се олюля от внезапния удар. Някакъв по-голям камък, увлечен от потока на свличащата се маса, го удари по гърба. Падна задъхан, без да разбере, дали се беше свлякъл в ямата, или беше останал на повърхността до момента, в който се удари по корем в твърдата земя. Шумът от свличането беше оглушителен, но кратък.

Заслепен от праха, Франциск лежеше и дишаше тежко през уста. Болката в гърба му беше толкова силна, че той не се решаваше да помръдне. Опипа мястото, което го болеше. Пръстите му бяха влажни и червени. Понечи да стане, но веднага се отпусна на земята със стон.

Младежът дочу тихо пляскане на криле. Погледна нагоре и видя цяло ято лешояди. С много усилия, без да обръща внимание на евентуални счупвания по тялото си, той се изправи на крака. Небесната орда, сякаш разочарована, отлетя нагоре и продължи бавното си движение във въздуха. Франциск размърда тялото си и установи, че няма никакви сериозни наранявания, с изключение на няколко натъртвания.

От срутването във въздуха се беше издигнал стълб прах, който се разнесе от слабия вятър и бавно се разпръсна. Послушникът се надяваше, че някой от наблюдателните кули на абатството ще го забележи и ще дойдат да проверят какво става. До краката му зееше правоъгълна дупка. Част от ситните камъни бяха пропаднали в нея. Навътре водеше стълба, но само горните й стъпала бяха свободни. Надолу, след 600 години покой, всичко беше засипано от свличането, причинено от брат Франциск.

На една от стените на стълбата личеше добре запазен надпис, част от който беше затрупан от камъните. Като събра всичките си знания по древен английски, брат Франциск прочете с усилие:

Останалото беше засипано, но за Франциск беше достатъчно и това. Той никога не беше виждал Радиоактивни Дъждове и се надяваше никога да не вижда такива. Точно описание на чудовищата нямаше, но младежът беше слушал много легенди за тях. Той се обърна и бързо се отдалечи от дупката. Легендата казваше, че самият Лейбовиц е преживял епохата на Радиоактивните Дъждове и е бил много време под тяхното въздействие, докато постоянните молитви не изгонили злите демони.

Брат Франциск си представяше Радиоактивния Дъжд наполовина като демон, наполовина като огнена саламандра, защото според преданията всичко свято се бе родило в огъня на потопа.

Послушникът погледна изплашено към надписа, чието значение се беше прояснило още повече. Без да иска, той беше открил скривалище не за един, а за цели 15 ужасни обитатели. Надяваше се поне, че то отдавна е празно. Все пак инстинктивно Франциск напипа в ръкава си мехчето със светена вода.

2

Брат Франциск се спускаше бавно и внимателно по стълбата, която водеше към древното укритие, като на всяка крачка прошепваше по един цитат от светите молитви. Беше въоръжен само със светена вода и една набързо направена от последния нощен огън факла. Макар и оскъдната дневна светлина все още да проникваше в подземието, слънцето вече клонеше към залез. Младежът обмисляше дали да провежда своето изследване само докато слънцето се скрие зад хоризонта, или да остане да преспи в тази непозната подземна стая, далеч от своето сигурно защитено убежище.

Камъните, които се бяха срутили в отвора, бяха образували висока купчина в основата на стълбата. Между тях и тавана беше останало съвсем тясно празно пространство. Франциск легна по корем и пъхна краката си в тази цепнатина. Придвижвайки се така срещу Неизвестното, той се заспуска надолу по склона на купчината. От време на време се спираше да оправи загасващата факла и тогава се опитваше да се огледа наоколо и да оцени обстановката. Но около него се виждаше много малко. Намираше се в подземна стая, поне 1/3 от обема на която беше заета от срутилите се някога, преди много години, камъни и отломки. Те бяха покрили целия под. Част от мебелировката беше разбита, а много неща явно бяха просто засипани. Имаше много метални чекмеджета, част от които също се намираше под камъните. В далечния край на стаята се виждаше метална врата. Съдейки по пантите, тя би трябвало да се отваря навън, но по-голямата част от нея беше също затрупана от каменната лавина. На свободната плоскост на вратата личеше част от надписа: ВЪТРЕШЕН ЛЮК, ИЗОЛИРАН ОТСЕК.

Очевидно стаята, в която бе проникнал Франциск, беше само вход към убежището. А това, което се намираше зад „вътрешния люк“, беше наистина „изолирано“, макар и сега това да ставаше с помощта на тонове камъни.

Младежът завърши спускането си по каменната планина. Вече беше напълно убеден, че в тази стая няма никаква реална опасност. Реши да огледа по-внимателно вътрешната врата. Под оскъдната светлина на факлата откри покрит изцяло от ръжда допълнителен ситен надпис.

Брат Франциск беше малко обезкуражен от думата „Внимание!“ Поразмисли, но реши все пак да продължи изследванията си, без да докосва вратата. Чудовищните древни устройства не бяха безопасни, за което свидетелствуваше смъртта на много любители на разкопките.

Брат Франциск обърна внимание на това, че отломките, които бяха престояли в предверието в течение на векове, бяха по-тъмни и по-груби, отколкото тези, които са били избелени от пустинното слънце, преди днес да попаднат в подземието. Това означаваше, че основната част от стаята, включително и вътрешният люк стояха затрупани от стотици години. Ако изолираната част на убежището беше съхранила Радиоактивни Дъждове, то дяволът, очевидно, не беше отварял вътрешния люк от времето на Огнения потоп, който е бил преди опрощаването и ако те бяха задържани там в продължение на толкова столетия, нямаше основания за притеснение, че ще се освободят преди Светата събота.

Факлата в ръката на Франциск догаряше. Той намери в купчината развалини един крак от маса и го запали. След това започна да събира части от натрошените мебели и запали голям огън. През цялото време младежът се опитваше да разбере какво означава древният надпис: „Спасително убежище от радиоактивни дъждове“.

Брат Франциск разбираше сравнително слабо древния английски език. Особено го смущаваше промяната на значението на съществителните в съчетание с други думи. Знаеше, че понякога целта и принадлежността се изразяваха в словосъчетания без помощта на склонения.

В такъв случай какво означаваше „спасително убежище от радиоактивни дъждове?“7

Брат Франциск поклати глава. В надписа на вратата се споменаваше за храна и въздух — неща, които разбира се, не влизаха в потребностите на адските духове. Този английски език му се струваше дори по-заплетен и от Сравнителната Ангелология или Теологичните Изчисления на светия Лесли.

Послушникът запали огън на върха на купчината, за да освети и тъмните ъгли на стаята. Започна да разравя руините с надеждата да намери нещо под тях. На повърхността всички развалини бяха прекопавани от поколения търсачи, но това подземно срутване не бе докосвано от никого, освен от ръката на неизвестното далечно бедствие. В един от тъмните ъгли върху камъните лежеше череп, в устата на който се бе запазил златен зъб. Това беше категорично доказателство, че скривалището не е посещавано от никой търсач или скитник.

Брат Франциск беше виждал край засъхналите реки в пустинята много човешки кости. Затова и не се уплаши, когато забеляза черепа. Но докато се занимаваше с притиснатите или заключени стари капаци на ръждясалите сандъци или с чекмеджетата на разбитите стари стелажи, той поглеждаше от време на време към проблясващото в тъмнината злато. По стелажите можеше да има безценни документи, преживели жестоките огньове на Опрощението. Докато се опитваше да отвори чекмеджетата, огънят започна да угасва. Стори му се, че черепът издава слаба светлина. Това беше съвсем нормално, но при тези условия му изглеждаше доста потискащо. Подхвърли няколко дървени летви в огъня и продължи заниманието си. Съдейки по стелажите и сандъците, Франциск прецени, че това място е изпълнено с богати реликви от онова време, за което съвременните миряни предпочитаха да не споменават.

Да откриеш късче от миналото, което беше успяло да избегне огньовете и разграбването, бе рядък успех. Всъщност имаше и известен риск. Веднъж манастирските любители на разкопки бяха донесли странен цилиндричен предмет. При почистването му те сигурно бяха натиснали някакво копче или завъртели някаква ръчка, с което завършиха земните си дни, без никаква полза за делото на църквата. Преди осем години благородният Боедулус беше написал възторжено писмо до настоятеля си за намерената от неговата експедиция „част от междуконтинентална стартова площадка и изумителни подземни резервоари-хранилища“. Това беше последното известие за благородния Боедулус и за селцето, което беше израснало на бившата „площадка“. Сега там се намираше голямо езеро. Местните жители се страхували да ловят риба в езерото, тъй като смятали, че това са душите на селяните и участниците в експедицията.

„… никакви разкопки не могат да бъдат започнати, ако те нямат за цел попълването на Книгата на паметта“ — ясно се казваше в указа на настоятеля. Мислейки за това, брат Франциск търсеше само книги и други писмени документи, без да обръща внимание на непознатите интересни изделия от метал. Докато той се занимаваше с чекмеджетата на стелажа, златният зъб проблясваше в края на полезрението му. Младежът за последен път удари стелажа, чийто чекмеджета не можеше да отвори, и хвърли недоволен поглед към черепа: „Защо, за разнообразие, не се озъбиш на нещо друго?“ после се покатери по руините и тръгна към черепа. Беше ясно, че човекът е умрял на това място, застигнат от потока камъни. Само черепът и костите на единия му крак се виждаха на повърхността. Бедрената кост беше счупена, а тилът му размазан.

Брат Франциск прошепна една молитва за упокой на душата на загиналия. След това внимателно обърна черепа така, че да се зъби към стената. При това погледът му попадна на една ръждясала кутия.

Кутията приличаше на чанта и можеше да служи за най-различни цели. Франциск внимателно я измъкна изпод камъните. Беше доста смачкана и ръждясала, а и ключалката й изглежда беше счупена. Нямаше отвор, през който да види дали вътре има някакви книжа. Затова, след като напръска древната реликва със светена вода, послушникът се зае да разбива пантите й с един камък.

В крайна сметка той изби пантите и измести капака без усилие. Кутията имаше няколко сгъваеми прегради, от които изпадаха различни дребни метални неща. Отдолу, под преградите, се виждаха и някакви хартии. Брат Франциск каза кратка благодарствена молитва, доколкото можа посъбра разпръсналите се метални части и стисна здраво под мишница кутията. Започна да се катери по каменния сипей към тънката ивица небе. След тъмнината на скривалището слънцето му се стори ослепително… Забеляза, че то вече се е спуснало ниско над хоризонта и веднага се зае да търси някаква плоскост, на която да разположи съдържанието на кутията, без да загуби нещо в пясъците.

След минута Франциск вече подреждаше върху отломък от каменен фундамент множеството метални и стъклени дреболии, запълващи отделенията на кутията, която откри. Повечето представляваха малки тръбички с няколко къси проводника в единия край. Такива предмети послушникът беше виждал в малкия музей на абатството. Те бяха с различни размери, форми и цветове. Беше ги виждал и нанизани като огърлица на врата на шамана на едни планински езичници. Планинците ги смятаха за „части от тялото Господне“ — приказната Аналитична Машина, която те почитаха като най-мъдрия от боговете. Шаманът беше утвърдил авторитета си, като беше глътнал едно от тези отровни неща. В музея разноцветните тръбички бяха свързани в някакво цяло във вътрешността на голяма метална кутия, но не като някакво безсмислено преплетено кълбо. Под кутията беше написано: „Радиошаси. Предназначение неизвестно“.

От вътрешната страна на капака на намерената кутия Франциск забеляза залепена бележка. Времето беше оставило върху нея големи ръждиви петна. Надписът беше на древен английски език и младежът отдели повече от половин час, за да разчете неугледния почерк.

Бележката се стори на Франциск истинска безсмислица. Той беше прекалено възбуден в момента, за да се съсредоточи над нещо конкретно. Погледна разкривения почерк за последен път и прехвърли вниманието си на съдържанието на отделенията на кутията. Преградите бяха така монтирани, че при отварянето да застават на капака й като върху стълба. Осите им бяха много ръждясали от времето и Франциск се зае да ги разглоби с помощта на някакво метално острие, съдържащо се в едно от отделенията на кутията.

Като извади последната преграда, брат Франциск с благоговение докосна книжата на дъното. Това бяха само няколко листа, които обаче се превръщаха в истинско богатство. Те се бяха спасили от жестоките огньове през периода на Опрощението. Той държеше тези книжа така, сякаш пазеше свещена реликва. Между тях имаше тънък свитък листове с нахвърлени скици и диаграми. Имаше и ръкописни бележки, два големи сгънати листа и малка книжка, озаглавена „За спомен“.

Най-напред Франциск се зае с кратките бележки. Те бяха нахвърлени със същия неразбираем почерк, който беше и на надписа на капака. „Фунт пастърма, кутия консерва, шест бисквити с глазура — да занеса в къщи за Ема“. Друга бележка: „Да не забравя да взема форма 1040 на Департамента за държавни данъци“. След това бяха записани колонки от цифри със сборове отдолу. От единия сбор се изваждаше другия. Изчисляваше се процент и завършваше с думите: „Дявол да го вземе!“ Брат Франциск провери изчисленията и не намери нито една грешка, но не разбра и смисъла на написаното.

Книжката „За спомен“ той взе с особено благоговение, тъй като свързваше заглавието й с Книгата на Паметта. Преди да я отвори, се прекръсти и промърмори няколко молитви от свещеното писание. Но малката книжка го разочарова. Той очакваше да види печатен текст, а намери само написан на ръка списък от фамилии, адреси, цифри и дати. Датите бяха от края на петдесетте и началото на шестдесетте години на 20-и век. Това беше много важно. Другите книжа бяха слепени в едно до такава степен, че когато се опита да отгърне един от листовете, той започна да се разпада на парчета. Разчете само думите „Ред за пускане“ и нищо друго. Остави листа обратно в кутията и се зае с втория сгънат лист. Прегъвките му се оказаха толкова крехки, че младежът изследва съдържанието му като поглеждаше вътре отстрани, без да го разгъва докрай. Това, явно, беше някаква схема. Но тя бе нарисувана с бели линии на тъмна хартия.

Брат Франциск отново почувства нервната тръпка на откритието. Без съмнение, това беше фотокопие. В абатството нямаше запазено нито едно такова копие, а само няколко, направени с мастило. Никога преди Франциск не беше виждал оригинално фотокопие. За това пък беше срещал достатъчно ръчно прерисувани копия, за да разбере веднага, какво е това. Благодарение на тъмнината и влагата в скривалището хартията беше добре запазена. Младежът обърна листа и усети спонтанен пристъп на гняв. Някой беше надраскал безсмислени геометрични фигури и карикатурни детски лица върху обратната страна на страницата. Какъв идиот! Какъв глупав варварин!

Като поразмисли, гневът му изчезна. Най-вероятно, собственик на това копие е бил притежателят на кутията. И за него по онова време листът е бил ценен колкото шепа ненужна трева. Той се опита да разгърне документа и забеляза в долния десен ъгъл правоъгълник, съдържащ съкратените названия на различни длъжности, дати, „номера на патенти“, каталожни номера и фамилии. Очите му се плъзнаха по списъка, докато не се спряха на следните думи: „Схемата е проектирана от Лейбовиц И. Е.“

Той примижа и тръсна глава с всичка сила. После погледна отново. Виждаше съвсем ясно:

Послушникът отново обърна хартийката. Между геометричните фигури и детските рисунки имаше ясен червен печат.

Фамилията беше записана от женска ръка, а не с драсканиците, с които бяха направени останалите записки. Франциск отново погледна инициалите на капака на кутията и тези на листа — И.Е.Л. Същите инициали имаше и на други места.

Имаше предположения, че ако канонизират блажения основател на ордена, той ще носи името Свети Исак или Свети Едуард. Възможно беше да се предпочете и фамилията, която бе носил преди — Свети Лейбовиц.

Beate Leibowitz, ora prome!8 — прошепна послушникът. Ръцете му така трепереха, че можеше да скъса крехките листове.

Той беше намерил реликвите на самия светия.

Разбира се, Новия Рим все още не беше провъзгласил Лейбовиц за светия, но Франциск беше толкова сигурен в това, че се осмели да добави:

— Sante Leibowitz, ora prome!9

Послушникът си беше направил извод, че самото небе го е дарило със своето знамение и той е намерил това, което е трябвало да намери. Падна в пясъка на колене и започна благодарствена молитва.

Благославяше пилигрима, който му беше показал камъка. „Чуй гласа в себе си момче!“ Сега послушникът подозираше, че странникът е имал предвид Гласа с главна буква.

Нека си мисли абатът, че всичко е било случайно. Нека protomor fidei10 смята, че Лейбовиц не е била рядка фамилия преди Огнения Потоп, и че И.Е. може би не означава Исак Едуард, а например Ишебир Ебенизер. За Франциск всичко беше съвсем ясно.

В абатството удариха три пъти камбаната, а след това още девет пъти по три.

— Angelus Domini nuntavit Mariae11 — изрече послушникът.

Той с изненада забеляза, че слънцето се беше превърнало в пурпурна елипса и се докосваше до хоризонта на запад.

Като приключи „Angelus“, той бързо пъхна книжката в старата ръждива кутия. Небето не можеше да му помогне да завоюва симпатиите на гладните вълци.

С падането на здрача брат Франциск реши да провери достатъчно ли е защитено личното му укритие от вълците. Между другото това съвсем скоро щеше да се разбере, тъй като от запад вече се чуваше протяжен вълчи вой. Запали огън, но зад осветения кръг не се виждаше нищо. Беше твърде тъмно, за да събере дневната си норма червени кактусови плодове. Това беше храната му през всички дни, освен в неделя. Тогава от абатството заедно с проверяващия, се появяваше и един брат-разносвач, който оставяше по няколко шепи сухо зърно. Всъщност най-важното от бденията по великите пости беше просто гладуването.

През тази нощ гладът притесняваше младия послушник много по-малко от нетърпението му да се върне в абатството и да съобщи на всички за откритието си. Но това означаваше да се откаже от призванието си в момент, когато то само̀ беше дошло при него. Трябваше да стои тук по време на целите велики пости и мислеше да го изпълни, освен ако не се случеше нещо съвсем необичайно.

Той седна край огъня и се замечта за бъдещето на това място, където беше открил вещите на блажения Лейбовиц. Представяше си базиликата с кули или поне с малка часовникова кула… Кулата на свети Лейбовиц Пустинника, оградена с градина и привличаща потоци пилигрими. Мечтаеше самият той да съпровожда пилигримите при разходките им из руините, а след това да изпълни за тях меса от олтара. Но тези мечти се изпариха бързо. Шансовете на Франциск да стане свещеник бяха нищожни, тъй като братството на Лейбовиц не беше мисионерски орден и не се нуждаеше от нови свещеници. Освен това, засега, светият не беше официално канонизиран, а беше само блажен. Великолепието на фантастичната църква се смали в мечтите на послушника до крайпътен параклис с мощите на блажения. Потокът пилигрими секна. В момента Новия Рим беше зает с уточняването на свръхестествените свойства на Светата Дева. Тези качества, според Доминиканците, се определяха от самите основи на вероучението, такива като Успението (свръхестественото безсмъртие) и Спасението от изконния грях (предполагащо свръхестествена чистота). И докато продължаваха тези спорове, очевидно, Новия Рим щеше да отлага канонизацията на Лейбовиц.

Като се задоволи с малък параклис и случайни пилигрими в мечтите си, Франциск накрая задряма. Когато се събуди, огънят беше угаснал и се виждаха само тлеещи въглени. Нещо не беше наред. Изглежда не беше сам край тлеещите въглени. Втренчи се в тъмнината пред себе си.

От другата страна на огнището към него гледаше черен вълк.

Послушникът изкрещя и се хвърли към укритието си от камъни и храсталаци. Тресейки се от страх, той мислеше, че този вик е неволно нарушение на обета за мълчание.

Той лежеше и притискаше към себе си металната кутия. Като слушаше драскането на ноктите по стената, брат Франциск се молеше само дните на великите пости да отминат по-бързо.

3

— … И тогава, отче мой, аз почти взех кашкавала и хляба.

— Но ти не ги взе, нали?

— Не.

— Тогава това не е смъртен грях.

— Но аз ги желаех толкова силно, че дори усещах вкуса им.

— Умишлено ли?

— Не.

— Получаваше ли удоволствие от фантазията си?

— Не.

— Опита ли се да се освободиш от нея?

— Да.

— В такъв случай лакомията в помислите ти не заслужава порицание. Защо се изповядваш за това?

— Защото след това изпаднах в гняв и напръсках пилигрима със светена вода.

— Какво си направил!? Защо?

Франциск стоеше пред отец Чероки на колене, изложен на изгарящите лъчи на слънцето. Свещеникът се чудеше как такъв млад и според него не особено образован юноша беше успял да намери повод за извършване на грях в пустинята, далеч от всякакви развлечения и явни източници на съблазън. Но изповедта му се проточи твърде дълго и отецът желаеше послушникът да приключи по-бързо. Подаграта отново беше започнала да го безпокои. Тъй като на сгъваемото столче, което отец Чероки носеше със себе си по време на обхода, се намираше светото причастие, той предпочете да стои прав или да коленичи заедно с каещия се. Запали една свещ пред малкото позлатено сандъче със светите предмети, но нейният пламък не се забелязваше в яркия слънчев ден.

— Заклинанията са позволени през тези дни без някакво височайше разрешение. За какво се разкайваш? За това, че си се разсърдил ли?

— И за това също.

— И на кого се разсърди? На стареца или на самия себе си… за това, че почти си докоснал храна?

— Аз… не зная.

— Трябва да решиш в края на краищата — каза нетърпеливо отец Чероки. — Или се обвинявай, или не.

— Аз се обвинявам.

— За какво? — въздъхна Чероки.

— За това, че в прилив на гняв злоупотребих със заклинанието.

— Злоупотребил си? Та ти не си имал разумен повод да заподозреш влиянието на дявола. Просто си се разсърдил и си го изпръскал като изплашена сепия.

Послушникът се смути доста и се спря, като почувства ирония в думите на свещеника. Винаги му беше трудно да се изповядва. И сега, като говореше, не беше сигурен кое как трябваше да извърши или каже.

— Мисля, че за известно време съзнанието ми беше помрачено — промълви накрая Франциск.

— Ясно. Е, какво още има? — Чероки явно искаше да приключи работата.

— Лакомията в помислите — каза младежът след кратка пауза.

Свещеникът въздъхна.

— Мислих, че сме свършили с това. Или се е повторило още веднъж?

— Вчера. Беше гущер, отче мой. Имаше сини и жълти ленти и такива прекрасни лапички — дебели колкото палеца ви и пухкави. И аз започнах да си представям колко прилича на пиле — изпечено, със златиста, хрупкава кожа и…

— Стига — прекъсна го свещеникът, като си помисли, че в края на краищата момчето беше прекарало твърде много време на слънце. — От тези мисли получи ли удоволствие? Не се ли опита да се освободиш от изкушението?

Франциск почервеня.

— Аз… Опитах се да го хвана, но той избяга.

— Значи ти си съгрешил не само в помислите си, но и в действията си. Това само веднъж ли се случи?

— Да, само веднъж.

— Значи си пожелал силно месо в помислите и действията си по време на великите пости. Моля те, сине мой, след всичко това бъди толкова твърд, колкото сили имаш. Аз мисля, че ти ще пречистиш съвестта си по подходящ начин. Има ли още нещо?

— Цял куп.

Свещеникът трепна. В тези горещини той трябваше да посети още няколко отшелника, а коленете вече го боляха много.

— За бога, нека приключим с това колкото може по-бързо — въздъхна той.

— Първо — нечисти помисли.

— С мисъл, слово или действие?

— Ами тук беше тази… жената-дявол и тя…

— Жената-дявол? А… през нощта ли беше? Ти през това време спеше ли?

— Да, но…

— Тогава за какво се разкайваш?

— Заради това, което стана после.

— Кога после? Когато се събуди ли?

— Да, аз продължавах да мисля за нея. Продължавах непрекъснато да си я представям.

— Добре, добре. Похотливи мисли, желание за развлечения в дните на великите пости. Съжаляваш за това, нали? Нещо друго има ли?

Отец Чероки много пъти беше слушал подобни неща от кандидатите за членове на ордена и послушниците. Той смяташе, че Франциск трябваше да представи своите самообвинения под формата на доклад, без всякакви други излишни въпроси. Изглежда, че Франциск не можеше да формулира следващата фраза. Свещеникът чакаше търпеливо.

— Струва ми се, че призванието дойде при мен отче, но…

Франциск облиза пресъхналите си устни и се загледа в един бръмбар, който се беше спрял върху един камък.

— Така, значи, дойде? — гласът на Чероки беше съвсем безизразен.

— Да, мисля, че дойде. Но, отче мой, може ли да е грях това, че най-напред ръкописът не ми хареса? Това лошо ли е?

Няколко минути отец Чероки изучаваше лицето на младежа. То оставаше съвсем сериозно. Ръкопис? Призвание? За какво говореше той?

— Нима сте си изпращали бележки с брат Алфред? — зловещо запита отецът.

— О, не, отче!

— Тогава за какви ръкописи говориш?

— За написаното от блажения Лейбовиц.

Чероки направи пауза, за да помисли. Сети се, че в абатството имаше някакви ръкописи на основателя на ордена, които се пазеха много строго.

— Ти говориш за нещо, което се е случило още в абатството, преди да дойдеш тук ли?

— Не, отче. Това се случи сега. — Франциск кимна наляво. — Ей там, до високия кактус.

— И ти казваш, че това има отношение към твоето призвание.

— Д-д-да, но…

— Ясно — каза рязко Чероки, — може би се стесняваш да го кажеш на глас: ти си получил от покойния Лейбовиц писмена покана да положиш своя обет. И ти, о, ти си бил много развълнуван, много си плакал над този ръкопис. Извини ме, но аз разбрах от теб нещо такова.

— Да наистина, почти така беше, отче мой.

Чероки замърмори нещо неразбираемо. Изплашеният Франциск измъкна от ръкава си парче хартия и я подаде на свещеника. Тя беше чуплива от старост. Цялата беше в петна, а мастилото личеше едва-едва.

— Фунт пастърма, — прочете отецът, като изговаряше съвсем неразбираемо някои непознати думи, — кутия консерва, шест бисквити с глазура… — да занеса в къщи за Ема…

Няколко секунди свещеникът гледа втренчено Франциск.

— И, кой казваш е написал това?

Младежът повтори това, което беше казал. Чероки отново се замисли дълго над отговора му.

— В това състояние не можеш да се изповядаш нормално. И аз не би трябвало да ти опрощавам греховете, след като не си с всичкия си.

Като видя как трепна Франциск, свещеникът го докосна ласкаво по рамото.

— Не се притеснявай, сине мой. Ние с теб пак ще си поговорим за всичко това. А сега искам да събереш нещата си и веднага да се върнеш в Абатството.

— Но, отче мой, аз…

— Заповядвам ти — равно, без всякакъв израз повтори свещеникът — да се върнеш веднага в Абатството.

— Д-д-да, отче мой.

— Сега не ти опрощавам греховете. Трябва да се разкаеш за всичко и да произнесеш двайсет молитви за опрощение. Искаш ли да получиш благословията ми?

Послушникът кимна, като едва сдържаше сълзите си. Отец Чероки го благослови и застана на колене пред светите дарове. След това окачи позлатения съд на верижката на врата си и прибра свещника. Прикрепи сгъваемото си столче на седлото на кобилата и като се поклони за последен път на Франциск, бързо я възседна. Искаше му се колкото се може по-бързо да обходи местата за уединение. Франциск седна на пясъка и заплака.

Всичко би било много по-просто, ако можеше да отведе свещеника в подземието и да му покаже древното помещение. Да можеше да му покаже металната кутия и знака, който беше оставил пилигримът. Но отец Чероки носеше със себе си светото причастие и не беше прилично да пълзи на четири крака в затрупаното с камъни скривалище и да обсъжда някакви си археологически проблеми. Послушникът въобще не винеше свещеника за извода му, че се е побъркал. Той наистина се беше попрегрял на силно слънце и дори малко заекваше. А и нямаше да е първият послушник, който се връща от великопостното бдение с помътен разсъдък.

Нямаше какво друго да прави, освен да се подчини на заповедта и да се върне. Младежът отиде до скривалището и погледна в него, за да се убеди още веднъж, че то наистина съществува. След това взе кутията и се приготви да тръгва. В този момент забеляза на югоизток голямо кълбо прах. Това предвещаваше появяването на монаха, който разнася водата и зърното от абатството. Брат Франциск реши да изчака своята дажба, преди да тръгне на дългия път.

Три магарета се движеха с различен ход в началото на прашния поток. Първото едва се влачеше под тежестта на брат Финго. Независимо от качулката, Франциск веднага позна помощника на готвача по неговия превит гръб и дългите, тънки космати крака. Те висяха толкова много от двете страни на магарето, че сандалите на брат Финго почти се влачеха по земята. Двете животни след монаха бяха натоварени със зърно и мехове с вода.

— Е-е-е-хо-о-о, грух-грух! Е-е-хоо!

С ръце на устата Финго пропяваше своя свински призив, като че ли не забелязваше брат Франциск, който го очакваше край пътя.

— Грух-грух-грух! О, ти си бил тук, Франциск. Аз пък те помислих за купчина кости. Е, добре, ще те поохраним за вълците. Ето ти припасите за неделното похапване. Как премина твоят подвиг? Надяваш ли се да направиш с него кариера? Ето, само един мях с вода и една торбичка със зърно. И се пази от задните копита на Малисия, нали знаеш колко лесно се разлудява. По-внимателно с нея!

Брат Финго се захили, като гледаше как послушникът и Малисия маневрират, за да заемат удобна позиция за разтоварване. Без съмнение Финго беше най-уродливият човек на земята. Когато се смееше, в устата му се виждаха разядени болни венци и множество разноцветни зъби. Той беше мутант, но по-скоро човек можеше да го помисли за чудовище. Сигурно Финго беше типичен представител на селището Минесота, откъдето беше дошъл. Там се предаваха по наследство плешивостта и твърде неравномерното разпространение на меланина. Кожата на монаха приличаше на пъстроцветен килим, изтъкан от червени и шоколадови петна върху мъртвешко блед фон. Обаче неговият приятелски хумор компенсираше изцяло външния му вид и само след няколко минути всеки забравяше за неговото уродство.

Финго беше изпратен в кухнята за наказание, което означава, че би трябвало да е временно там. По професия беше дърворезбар, но няколко инцидента бяха наложили преместването му от дърводелската работилница в кухнята. Наред с други неща той си беше позволил да изработи от дърво фигурата на блажения Лейбовиц. Това накара абата-настоятел да го изпрати да помага на готвача, докато самият той не прецени, че забелязва явни признаци на смирение. През това време недовършената фигура на блажения очакваше Финго в работилницата.

Когато погледът на помощник готвача се спря на младия послушник, който смъкваше водата и зърното от магарето, усмивката му започна бавно да изчезва.

— Изглеждаш като болна овца, момче, — каза Финго. — Какво има? Да не би отец Чероки пак да е имал пристъп на кротка лудост?

Брат Франциск поклати глава.

— Не, не бих казал.

— Тогава какво има? Или наистина си болен?

— Той ми заповяда да се върна в абатството.

— Какво-о-о-о? — Финго прехвърли крак през гърба на магарето и скочи на земята.

Беше доста по-висок от брат Франциск. Потупа го с месестата си ръка по рамото и внимателно се вгледа в очите му.

— И каква е причината? Просто раздразнителност?

— Не, той мисли, че аз… — Франциск леко почука с пръст слепоочието си и вдигна рамене.

Финго се засмя.

— Е, това и без друго е ясно. Но защо все пак те връща в абатството?

Франциск погледна кутията, лежаща в краката му.

— Намерих някои неща, принадлежащи на блажения Лейбовиц. Започнах да му разказвам, но той не ми повярва. Дори не ми позволи да се доизкажа. Той…

— Какво си намерил?

Финго се усмихна недоверчиво. После застана на колене и отвори кутията. Послушникът чакаше с безпокойство. Монахът докосна цилиндърчетата с проводниците и леко подсвирна.

— Амулетите на планинските езичници. Това наистина е много древно, Франциск.

Огледа бележката на капака и попита:

— Каква е тази драсканица?

— Древен английски — отвърна послушникът.

— Никога не съм го изучавал, с изключение на думите, които пеем в хора.

— Това е писано лично от блажения.

— Това?… — брат Финго погледна отново надписа и поклати глава, затвори капака и се изправи. Усмивката му стана съвсем изкуствена. — Сигурно отец Чероки е прав. По-добре да се върнеш и да помолиш брата аптекар да ти свари едно от своите лекарства. Ти имаш треска, братко.

— Може би — сви рамене Франциск.

— Къде намери тази гадост?

— Зад хълмовете по тази пътека. Преместих няколко камъка, там се появи дупка и намерих подземие. Можеш и сам да го видиш.

Финго поклати глава.

— Не си струва. Имам още дълъг път пред себе си.

Франциск взе кутията и пое пътя към абатството. Брат Финго към магарето си12. Но след няколко крачки младият послушник се обърна към Финго.

— Братко Петънце, ще ти се намерят ли две свободни минути?

— Може би — отвърна Финго. — А за какво?

— Само за това, да дойдеш там и да погледнеш.

— Защо?

— За да можеш да кажеш на отец Чероки, че това подземие наистина съществува.

Финго се поспря наполовина преметнал крак през магарето.

— Ха! — той свали крака си. — Добре. Ако там няма нищо, ще ти кажа, че е така.

Франциск почака Финго да изчезне зад хълмовете, обърна се и се затътри по прашната пътека към абатството. Дъвчеше зърно и посръбваше вода от меха си. Поглеждаше назад, но Финго не се появяваше. Брат Франциск вече беше престанал да го очаква, когато отзад се чу рев. Обърна се и различи самотната фигура на „резбаря“ на върха на хълма. Финго размахваше ръце и силно кимаше с глава. Франциск му махна в отговор и уморено пое своя път.

Двете седмици полугладно съществуване се бяха отразили на младия послушник. На около миля от абатството той припадна на пътя. Късно следобед в това състояние го намери отец Чероки, който вече беше срещнал по пътя си брат Финго и беше разбрал за достоверността на разказа му. След като слезе бързо от магарето, той започна да полива с вода лицето на момчето, докато той не се съвзе. Отецът все още не вярваше, че това, което беше открил Франциск, е нещо наистина изключително важно, но все пак вече съжаляваше за припряността си в разговора с младежа. Докато Франциск, сконфузен и все още не дошъл добре на себе си, седеше на пътя. Той забеляза кутията, чието съдържание се търкаляше в пепелта край пътя. Светецът бегло разгледа надписа на капака й. Това потвърждаваше, че все пак Франциск беше тълкувал някакви реални събития, а не халюцинираше.

— Ще можеш да завършиш своята изповед веднага, след като се върнем в абатството — меко каза свещеникът на младия послушник, като му помагаше да се качи зад седлото на кобилата. — Мисля, че ще мога да ти опростя греховете. Само да не продължаваш да настояваш на личното послание от блажения. А?

В този момент Франциск беше прекалено слаб, за да настоява за нещо.

4

— Вие сте постъпили правилно, — промърмори накрая абатът, след като повече от пет минути беше ходил бавно напред-назад из работния си кабинет.

Той беше човек със широко румено селско лице, покрито изцяло с дълбоки бръчки. От момента, в който повиканият от него отец Чероки беше влязъл и седнал вдървено на края на стола, абат Аркос не беше продумал нищо.

— Постъпили сте правилно — повтори абатът, като застана в средата на стаята.

Свещеникът започна да се отпуска на стола. Беше почти полунощ и в приготовленията си за лягане абат Аркос току-що беше излязъл от бъчвата за къпане. Косата му беше още мокра и прилепнала към челото. Носеше дрехи от кожа на койот и единственият признак за сана му беше големият кръст на гърдите, който проблясваше на светлината на свещта, когато абатът се обърнеше към масата. В този вид и в това облекло Аркос съвсем не приличаше на свещеник, а по-скоро на военачалник, все още развълнуван от неотдавнашен щурм.

Отец Чероки произлизаше от баронски Денвърски род и винаги се отнасяше почтително към символите на властта. Следвайки многовековните дворянски традиции, той стриктно отбелязваше официалния ранг, но при това като че ли не забелязваше човека, който го притежава, следвайки в това отношение древните дворянски традиции. Затова и отец Чероки поддържаше формални дружески отношения с пръстена и кръста — символите на официалната власт, но рядко си позволяваше да види човека в Аркос. Това можеше да стане още по-трудно сега, при вида на все още мокрия абат.

— Знаеш ли за какво говоря? — с нетърпение избоботи Аркос.

Чероки се смути.

— Бъдете любезен, отче абате, да уточните… дали това е свързано с нещо, което мога да чуя само на изповед?

— А?… О, сигурно дяволът ме е объркал! Съвсем забравих, че вие сте го изповядали. Добре, нека той самият ви разкаже за всичко отново, за да можем да говорим спокойно след това. Макар че, небето ми е свидетел, всичко е известно на цялото абатство. Не, не. По-добре да не ходите сега при него. Аз ще ви разкажа някои подробности, а вие можете да не отговаряте, ако нещо засяга тайната на изповедта. Виждали ли сте тези вехтории?

Абатът махна с ръка към масата, на която беше разхвърляно съдържанието на металната кутия.

Чероки бавно кимна.

— Той изпусна тези неща на пътя. Аз му помогнах да ги събере, но не съм ги разглеждал внимателно.

— А какво казва той за това?

Отец Чероки се загледа встрани, като че ли не беше чул въпроса.

— Добре, добре — измърмори абатът, — не говорете за това. Само погледнете внимателно вещите и ми кажете мнението си.

Чероки се приближи до масата и започна да разглежда една по една разхвърляните хартии. През това време абатът продължи да крачи из стаята и да говори неясно — нито на свещеника, нито сам на себе си:

— Това е невероятно! И вие сте постъпили правилно, като сте го изпратили в абатството, преди да открие още кой знае какво. Но това, всъщност, не би било най-лошото. Най-лошото е появяването на онзи старец, за когото Франциск бърбореше. Това вече е твърде много. Най-страшното нещо за делото е потокът от невероятни „чудеса“. Няколко реални инцидента — да, но повече вече е лошо! Лошо е прекаленото застъпничество за блажения преди неговата канонизация. Вижте блажения Чанг! Той е станал блажен преди двеста години, а и до сега не е канонизиран, защото хората от неговия орден бяха прекалили с проявите на помощ от страна на блажения.

Отец Чероки вдигна очи. Впитите му в ръба на масата пръсти бяха побелели от напрежение. Изглежда не беше чул нищо от думите на Аркос.

— Извинете, отче абате!

— Същото може да се случи и при нас, това е лошото. През миналата година брат Нойон лекуваше подагра чрез докосване с една връв — предполагам реликва от нашия блажен Лейбовиц. А сега този Франциск. Среща някакъв пилигрим и с какво е облечен той? С пола от истинско ленено платно. Същото облекло е имал и Лейбовиц, преди да го обесят. А на кръста си имал връв. И отново същата, каквато е имал блаженият.

Абатът погледна към Чероки.

— По празния ви поглед съдя, че досега не сте чули всичко това, нали? Добре, добре, можете да не отговаряте. Всъщност Франциск не е говорил тези неща. Всичко, което той каза, беше… — абатът се опита да говори с фалцет, за да имитира гласа на младия послушник: — „Срещнах дребно старче и помислих, че е пилигрим, който отива по този път в абатството. Беше облечен в свободна ленена дреха, превързана с връв. И той начерта върху камъка знаци, които изглеждаха така…“

Аркос извади от джоба си парченце хартия и го поднесе към лицето на Чероки, като го осветяваше с пламъка на свещта. Отново безуспешно се опита да имитира гласа на Франциск:

— „И аз не мога да си представя, какво означава това. А вие знаете ли?“

Чероки се втренчи в знаците и поклати глава.

— Не, не питам вас — изхриптя с нормалния си глас абатът. — Това ми го каза Франциск. Аз също не знаех отначало какво означават знаците.

— А сега знаете ли?

— Сега зная. Някои ги разпознаха. Това са еврейски букви: „ламед“ и „сад“.

— Сад ламед?

— Не. Трябва да се четат отдясно наляво. Ламед сад. Буквата „ел“ е звук, наподобяващ „те“ или „ч“. Ако между тях има други гласни звуци, могат да означават „лъч“, „лотос“, „лице“. А ако има и още няколко букви, то това може да звучи като Ллл… — познайте като какво?

— Лейбо… О, не!

— О, да! Брат Франциск все още не се е сетил за това, но някой друг се е сетил. Франциск не беше помислил и за облеклото на пилигрима, но един от приятелите му е съобразил и това. И какво се получава? През цялата нощ всички в абатството са разнищвали красивата историйка, как брат Франциск е срещнал в пустинята самия блажен Лейбовиц и как блаженият го е отвел до мястото, където са се намирали тези вехтории и му е съобщил, че скоро ще го споходи призванието.

На лицето на Чероки все повече се усилваше изразът на недоумение и голямо объркване.

— Брат Франциск ли е казал това?

— Не! — изрева Аркос. — Вие какво, не ме ли слушате? Франциск не е казвал нищо подобно. Поне се надявам, че не е. Той разказва за случилото се просто и наивно, но позволява на другите да си въобразяват останалото. Все още не съм разговарял с него, но изпратих ректора на „Книгата на Паметта“ да изслуша разказа му.

— Мисля, че щеше да е по-добре аз да поговоря с брат Франциск — промърмори Чероки.

— Вие?! Когато влязохте при мен, си помислих дали да не ви изпека за това, че го изпратихте в абатството. Ако го бяхте оставили в пустинята, нямаше да позволим да се разпространи тук тази фантастична история. От друга страна, не можеше да се прецени, какво още би намерил там. Затова мисля, че сте постъпили правилно. Вижте се с него, а после го изпратете при мен.

Около девет часа в понеделник брат Франциск плахо почука върху вратата на абатския кабинет. Добрият спокоен нощен сън и скромната закуска не бяха успели напълно да възстановят силите на младежа след дългия му престой под ослепителното слънце. Но все пак яснотата на мисълта му се беше възвърнала дотолкова, че да усети някаква опасност. Първото почукване беше така слабо, че сам Франциск едва го чу. След няколко минути събра смелост и почука повторно.

— Benedicamus, domino.13

— Влез, момчето ми, влез — дочу Франциск ласкави думи и позна гласа на самия владика.

— Натисни дръжката, сине, — прозвуча отново този дружелюбен глас, тъй като Франциск продължаваше да стои неподвижно.

— Д-д-да — Франциск докосна дръжката и стана очевидно, че проклетата врата се отваря съвсем леко. А той се надяваше, че е плътно затворена.

— Господин абатът изпращал ли е да ме в-викат? — с тънък глас попита послушникът. Абат Аркос бавно кимна.

— Ммм… да, господин абатът те вика. Влез и затвори вратата.

Брат Франциск затвори и застана, треперейки, в центъра на стаята. Абатът взе от старата кутия няколко метални цилиндърчета.

— Но може би, щеше да е по-правилно, ако ти беше изпратил да повикат отчето абат. След като провидението е било така благосклонно към теб и си станал такава знаменитост, а? — усмихна се смирено абатът.

— Хи-хи? — въпросително хихикна Франциск. — О, н-не, господарю мой.

— Няма да отречеш, че след тази нощ си станал знаменитост, нали? И че провидението е избрало именно теб, за да открие кутията с това — абатът с рязък жест посочи разхвърляните по масата неща.

Послушникът безпомощно мълчеше, но поне съобрази да скрие усмивката си.

— Ти си на 17 години и си истински наивник, не е ли така?

— Това е несъмнена истина, господин абат.

— Какво можеш да кажеш за свое оправдание, за да повярвам в призванието ти към религията?

— Никакво оправдание, magister meus14.

— А, значи така? Значи разбираш, че нямаш призвание да станеш член на ордена?

— О, имам го! — с трепет въздъхна послушникът.

— Но не можеш да кажеш нищо за свое оправдание?

— Нищо.

— Ти си един малък кретен! Сега призовавам твоето благоразумие! Ако продължаваш да настояваш за своето призвание, то поне се надявам, че си готов да се откажеш от твърдението, че вчера си срещнал някого в пустинята и ще се съгласиш, че си се натъкнал на тази… кутия с вехтории без чужда помощ и че всичко, което дочух от другите, е само трескаво бълнуване!

— О, не, дом Аркос!

— Защо „о, не“?

— Не мога да се отрека от това, което съм видял със собствените си очи, преподобни отче.

— Следователно, ти си срещнал ангел… или това е бил светец? Или, по-точно, все още не е светия? И той ти показа къде да търсиш?

— Аз никога не съм казвал, че той е бил…

— И това е твоето оправдание за факта, че си повярвал, че те е споходило истинското призвание, така ли? И, че това, това… — не зная можем ли да го наречем „същество“? — ти е казало да чуеш своя глас и е обозначило камъка със своите инициали. А след това ти е казало, че там е това, което търсиш? И когато си погледнал под камъка, там се е оказало ето това. Така ли е?

— Да, дом Аркос!

— Какво е твоето мнение за собствената ти отвратителна горделивост?

— Моята отвратителна горделивост е непростима, господарю и учителю мой.

— Да си въобразиш, че си толкова важен, та дори постъпките ти да не могат да бъдат опростени, това е още по-голяма горделивост! — изрева властелинът на абатството.

— Господарю мой, аз съм само един червей.

— Много добре. Сега остава само да се откажеш от онази част на разказа си, в която става въпрос за пилигрима. Никой друг, освен теб, не го е виждал и ти знаеш това. Както разбрах, той е смятал да се установи за известно време в нашето абатство. Дори братът, който е бил дежурен на наблюдателницата, не го е забелязал. Все още ли твърдиш, че си го видял?

— Ако не бяха знаците на камъка, които той… тогава аз, може би…

Абатът притвори очи и въздъхна уморено.

— Тези знаци, макар и не особено ясни, наистина съществуват — призна той. — Но може да си ги написал и самият ти.

— Не, господарю мой.

— Признаваш ли, че си измислил този стар дъртак?

— Не, господарю мой.

— Е, добре. А знаеш ли, какво ще стане с теб сега?

— Да, преподобни отче.

— Тогава се приготви за това.

Треперейки, послушникът обви одеждите си около талията и се наклони над масата. Абатът извади от едно чекмедже здрава орехова летва и леко я изпробва върху дланта си. След това нанесе силен удар по седалището на Франциск.

— Deo gratias!15 — изрече послушно младежът и тежко въздъхна.

— Искаш ли да промениш мнението си, момчето ми?

— Преподобни отче, не мога да се откажа.

Удар.

— Deo gratias!

Удар.

— Deo gratias!

Тази проста, но болезнена процедура се повтори десет пъти. Брат Франциск благодареше на небето за всеки получен урок по смирение. След десетия удар абатът спря. Франциск, който стоеше на пръсти до този момент, се отпусна леко. В ъгълчетата на затворените му очи блестяха сълзи.

— Скъпи мой брат Франциск — каза абат Аркос, — абсолютно ли си сигурен, че си видял стареца?

— Разбира се — изпищя момчето, като се готвеше за най-лошото.

Абат Аркос го погледна изпитателно. После обиколи масата и седна в креслото, като си мърмореше нещо под носа. Доста време гледа сърдито хартийката, на която бяха написани двете букви.

— Какво предполагаш, кой може да е той? — разсеяно измърмори абатът.

Брат Франциск успя само да отвори очи, от които потекоха сдържаните до сега сълзи.

— Е, какво пък, ти ме убеди, момче. Толкова по-лошо за теб.

Франциск не отговори нищо, но произнесе в себе си молитва, с която молеше бога по-рядко да възниква нужда да убеждава абата в собствената си правота.

— Можеш да седнеш — каза абатът почти добродушно, след като с жест му беше казал да пусне дрехата си.

Франциск се опита да седне на посочения стол, но само подскочи от болка и остана прав.

— Ако нямате нищо против, преподобни отче…

— Добре, остани прав тогава. Всъщност, аз няма да те задържам дълго. Трябва да отидеш да довършиш бдението си.

След като забеляза просветлялото лице на послушника, той бързо добави:

— О, не, не! Няма да се върнеш на същото място. Ще си смените местата с брат Алфред и няма да се приближаваш до онези руини. Освен това ти забранявам да говориш за тези неща с всеки друг, освен с мен и изповедника. Макар и злото да е сторено. Ти поне разбираш ли какво си направил?

Брат Франциск поклати глава.

— Вчера беше неделя, преподобни отче. Не беше необходимо да пазим мълчание и аз само отговарях на въпросите на братята. Аз мислих…

— Твоите братя са измислили много интересно обяснение. Знаеш ли, че този, когото си срещнал, е бил самият преподобен Лейбовиц?

Няколко минути погледът на младежа остана съвсем празен, а после поклати глава.

— О, не, господарю мой. Сигурен съм, че не може да бъде той. Блаженият мъченик не би направил такива неща.

— Какви неща?

— Не би гонил никого и не би се опитвал да прободе някого с острата си тояга.

Абатът сложи ръката си на устата, за да скрие неволната усмивка, като се престори, че се замисля.

— О, аз не знаех нищо за това. Той те гонеше, така ли? Да, да така си мислех. Виж, а твоите приятели все пак са сметнали, че това може да е блажения. Съмнявам се, че има много хора, които могат да бъдат гонени от блажения, но… — той се спря като видя радостното изражение на лицето на послушника. — Добре, сине мой, как мислиш ти? Кой може да е бил той?

— Аз мисля, че той беше пилигрим, който идваше към нашия ковчег с мощите, благородни отче.

— Това още не е официален ковчег с мощи. Във всеки случай той не е бил пилигрим и поне не е идвал към нашето абатство. Часовият твърди, че не е заспивал на поста си и не го е виждал изобщо. Е, призна си, че през този ден е бил нещо сънлив. Ти как мислиш?

— Да ме прости преподобния отец, но и аз съм бил няколко пъти на пост.

— Е, и?

— Виждате ли, в ярките слънчеви дни, когато нищо друго, освен лешоядите не се движи, след няколко часа неволно започваш да следиш само тях.

— И ти си постъпил така, когато е трябвало да наблюдаваш пътя?!

— Ако гледате небето прекалено дълго, бихте могли да отместите погледа си, но… Няма да заспите истински, но вниманието ви ще бъде погълнато от предишната гледка.

— Значи с такива неща се занимавате на поста? — озъби се абатът.

— Не винаги. Предполагам… Не, преподобни отче, не съм сигурен в това, но мисля… Брат Же… Предполагам, че по подобен начин брат Же е съкращавал монотонното време на караула. Дори без да разбере, по време на смяната той е продължавал да стои, загледан в небето с отворена уста, напълно заслепен.

— Да. И когато вие изпаднете в такова състояние, ще се появи езическа орда от района на Юта, ще убие градинарите, ще разруши иригационната16 система, ще заграби урожая ни и ще запълни кладенеца с камъни, преди ние да успеем да дадем отпор. Защо така се отнасяш към всичко това. О, забравих, че ти си от Юта. Но все едно, ти трябва да бъдеш много внимателен на поста. Ето как, значи, е могло да бъде пропуснат стареца. А ти сигурен ли си, че той беше просто старец, нищо повече? Не беше ангел, нито блажен.

Погледът на Франциск блуждаеше замислено по тавана, но изведнъж се спря на лицето на настоятеля.

— Ангелите и светиите имат ли сянка?

— Не… мисля, че нямат. Само предполагам, но мога ли да знам със сигурност? Той имаше сянка, така ли?

— Да, макар тя да беше съвсем малка.

— Защо?

— Защото беше почти пладне.

— Глупак! Не те питам кой е бил той. Много добре зная кой е бил, ако изобщо си го видял. — Абат Аркос удари няколко пъти с длан по масата. — Искам да знам съвсем сигурен ли си ти, — именно ти! — че това е бил един обикновен старец.

Този въпрос пообърка брат Франциск. В неговото съзнание нямаше ясна граница, отделяща естественото от свръхестественото. Там имаше някаква мрачна зона. Тя включваше всичко, което той можеше да види, но не можеше да разбере. И брат Франциск не можеше да бъде „сигурен без всякакво съмнение“, какъвто го призоваваше да бъде абатът. Задавайки своите въпроси, абат Аркос неволно изтласкваше пилигрима в тази неясна за Франциск зона. Ако някакво свръхестествено същество реши да се представи за човек, то как би могъл младият послушник да го познае. Това същество не би забравило, че трябва да има сянка, да оставя следи по пясъка, да яде хляб и кашкавал. То можеше да изплюе сдъвканите листа върху гущера и да подскача по нагорещените камъни като човек, забравил да обуе сандалите си. Франциск не можеше да оцени изобретателността на съществото, била тя вдъхновена от дявола или от бога.

— Е, момче, кажи ми!

— Господарю мой, не смятате ли, че той може да бъде…

— Не те питам какво мислиш. Питам те в какво си абсолютно сигурен. Обикновен човек от плът и кръв ли беше той или не?

Въпросът не беше прост, по-скоро дори страшен. Това, че го задаваше такава високопоставена личност, плашеше още повече момчето. Франциск разбираше, че дом Аркос иска да получи съвсем определен отговор на този въпрос, но ако той искаше това, значи въпросът беше много важен. А ако беше важен за абата, трябваше да бъде много по-важен за самия Франциск. Той не можеше да си позволи да сгреши.

— Аз… аз мисля, че той беше от плът и кръв, преподобни отче, но не съвсем „обикновен“. Някак си беше дори „необикновен“.

— С какво? — рязко запита абатът.

— Ами, макар и с това колко точно можеше да плюе. А мисля, че умееше да чете.

Абатът притвори очи и с явно раздразнение потърка слепоочията си. Колко лесно можеше да каже на момчето, че неговият пилигрим е бил само един стар скитник или нещо подобно, а след това да му заповяда да не мисли за него по друг начин. Но след като беше позволил на момчето да проумее до какви въпроси води всичко това, тази изповед би била излишна още преди да е направена.

Като всеки мъдър управител, абат Аркос не издаваше излишни разпореждания, ако беше възможно да има послушание, а не принуждение. Можеше да се принуждава със заповед само тогава, когато всичко беше обосновано. Сега беше по-добре да избере друг начин, а не неефективна заповед. Неговите въпроси бяха такива, на които и той самият не можеше да даде смислен отговор. Абат Аркос не беше виждал стареца и затова нямаше право да съди за верността на отговорите.

— Отивай си — каза накрая — без да отваря очи.

5

Все още зашеметен от събитията в абатството, Франциск се завърна още същия ден да довърши бдението си в още по-голямо уединение. Той очакваше още по-голям интерес към това, което беше намерил в пустинята, но беше изненадан от всеобщия изключителен интерес към стария скитник. Франциск приемаше появяването на пилигрима само като малка част от събитията, довели до намирането на свещените реликви. Но неговите приятели, а и самият абат, се интересуваха много повече от личността, действията и думите на стареца. Задаваха му стотици странни въпроси, на които той можеше да отговори само с „не забелязах“, „не обърнах внимание“ или нещо подобно. В крайна сметка послушникът започна да се пита какво толкова важно е трябвало да забележи. Или пък беше толкова глупав, че да не може да разбере какво прави пилигримът. Или не беше чул достатъчно внимателно думите му. Явно, просто беше пропуснал нещо много важно, объркан от лъчите на палещото слънце.

Брат Франциск размишляваше над всичко това през нощите, докато вълците запълваха с вой непрогледната тъмнина. Няколко пъти се хвана, че мисли за това и през деня, в часовете, определени за молитви. Така и обясни на отец Чероки на неделната си изповед при обиколката на свещеника.

— Няма да се освободиш от суетата и притесненията си, ако продължават да те безпокоят странични неща. И без друго самият ти имаш достатъчно неща на главата си. — Отец Чероки каза тези думи с явен упрек към младия послушник заради пренебрегването на молитвите. — Всички те задават въпросите си, без да знаят истина ли е това, или не. Те разпитват като имат предвид, че от случилото се може да стане голяма сензация. А всичко това са празни приказки! Между другото, мога да те уведомя, че абатът забрани да се обсъжда тази история.

След минута свещеникът добави с някаква печал в гласа:

— Значи няма нищо, което да доказва свръхестествения произход на стареца, така ли? — в думите му се чувствуваше дори някаква надежда.

Брат Франциск беше отново учуден. Дори и да имаше нещо свръхестествено, то той просто не го беше забелязал. Колкото и да мислеше за това, не можеше да се сети за факти и доказателства за нещо подобно. Малко започна да се ядосва на своето невнимание. За него пилигримът беше просто човекът, който му беше помогнал да открие скривалището. Основното за младия послушник оставаше намирането на вещите на блажения като доказателство за неговото призвание. Очевидно събитията имаха по-дълбок смисъл, който той не беше усвоил.

Франциск беше отговорил на въпросите на абата, че неговата постъпка е подобна на желанието на котарака от басните да изучава орнитология. Това желание на животното е било пробудено от кръвожадността, за да може да преценява кои птици да яде, и кои не. А нима и ситуацията с Франциск не беше същата? По свой вътрешен зов, подобен на природния инстинкт на котарака, той беше жаден за знания и поглъщаше всичко, което можеше. И понеже нямаше никакви други школи, освен манастирите, той беше надянал одеждата на послушник.

Какво друго му остава да направи?

Не можеше да се завърне в родната Юта. Още от малък беше продаден от собственото си племе на магьосника, който го беше направил свой слуга. Избяга от него и повече не можеше да се върне, без да срещне жестоко племенно „правосъдие“. С бягството си беше откраднал собствеността на магьосника, каквато представляваше самият той. И макар кражбата в Юта да се смяташе за почтена професия, Франциск беше обявен за държавен престъпник, тъй като собствеността беше на магьосника на племето. Освен всичко друго, на момчето не му се искаше след учението в абатството да се върне към примитивния живот на невежото пастирско племе.

Франциск си спомняше картата на стената в библиотеката на абатството. Континентът беше много слабо заселен. Съвсем редки бяха петната на гражданските системи, в които някакви форми на власт преобладаваха над елементарното племенно право. Останалата част беше заета от планински или равнинни племена, които образуваха някакви родови общности. Раждаемостта при тях, като се изключат ражданията на мутанти или чудовища, беше едва достатъчна, да поддържа броя на племето. Основните занимания на жителите на континента бяха ловът, земеделието, войните и магьосничествата. Последното беше най-обещаващото „занятие“ за младите хора, които искаха да достигнат преди всичко голямо богатство и авторитет.

Образованието, което Франциск беше получил в абатството, не му даваше някакви предимства за живота в малките общности, където не се забелязваше и подобие на наука. Той не умееше да обработва земята, да воюва или да ловува. Не проявяваше и особен талант за родови предсказания или за откриване на вода, нито пък при обработката на металите. Дори в местата, където някои барони държаха по един-двама писари, Франциск нямаше надежда за работа. Тези места се заемаха от монаси, а не от обучени в манастир миряни.

По-голямо търсене на писари имаше в самата църква, чиято тънка йерархична мрежа се беше разгърнала по целия континент. Достигаше дори и далечните други брегове, макар тяхното управление да беше сравнително самостоятелно. Причината за това беше разстоянието до Новия Рим и най-вече океанът, който сега не се пресичаше много често. Съвсем случайно църквата бе останала единственото средство за съобщения на континента чрез посланиците си, отиващи или завръщащи се от Новия Рим.

Ако някоя далечна северна епархия беше застрашена от нападение на чергарски езически племена, то в южните и източните райони църквата подемаше кампания за защита на северните си чада. Тя призоваваше всички, които можеха да държат оръжие, да бъдат готови да помогнат на своите братя по вяра. Обръщаше се и към евентуалните нападатели с официална покана да влязат с мир и да бъдат приети в църковните владения. В противен случай гарантираше сигурен отпор на враговете.

Франциск мислеше да замине на северозапад, ако не получи място в ордена. Но макар и да беше доста силен и да можеше да си служи с някои оръжия, той все пак беше твърде дребен в сравнение с езичниците. За тях се говореше, че са високи цели девет фута.

В крайна сметка, ако орденът го отблъснеше, на Франциск не му оставаше нищо друго, освен да се впусне в боевете на север.

Увереността на младежа в неговото призвание не беше сломена, а само леко разколебана, след парещия урок, даден му от абата. Помагаха и мислите за котарака, който на края станал приятел на птиците, вместо техен враг по призива на природата. Тези мисли толкова разстроиха младия послушник, че той се поддаде на изкушение. На Връбница, когато до края на великите пости оставаха само шест дни, отец Чероки чу от Франциск, или по-точно от съсухрената обгорена обвивка на душата му, няколко хъркащи звука. Сигурно това беше най кратката изповед, която Франциск беше произнасял, а отецът чувал:

— Простете ми отче… аз изядох един гущер.

През дългите години, в които беше изповядвал послушниците, отец Чероки беше придобил способността да придава на всичко „състояние на покой“. Затова и сега произнесе хладнокръвно, без да мигне дори:

— В ден на въздържание ли се случи това? Станало е без да го искаш, нали?

През страстната седмица уединението беше нарушено, тъй като местата на усамотение бяха подложени на особено внимание. Някои от страстните литургии бяха изнесени извън абатството, за да могат да вземат участие в тях каещите се. Два пъти бяха обходени местата за извършване на причастие. В страстния четвъртък самият абат, съпровождан от отец Чероки и тринадесет монаси, отслужи служба във всяко уединение. Отец Аркос изглеждаше като смирено коте, когато измиваше и целуваше краката на своите постещи подчинени. Разбира се, той правеше това максимално пестеливо и с минимум показно усърдие, докато монасите пееха: „fandatum novum diligatis invicem…“17

В страстния петък църковното шествие носеше разпятие, закрито с покривало. Във всяко място за уединение покривалото бавно се надигаше за преклонение, а монасите пееха: „Народе мой, какво ти направих? С какво те огорчих? Отговори ми… Аз те възвисих чрез добродетел, а ти ме разпъна на кръста…“

След това дойде светата събота.

Монасите пренасяха прегладнелите и бълнуващи каещи се един по един в абатството. Франциск беше станал с тридесет фунта по-лек и, естествено, много по-слаб от първата сряда на великите пости. Когато го поставиха на крака в неговата килия, той се олюля и падна на земята. Братята го вдигнаха, измиха го и го избръснаха, а после измазаха обгорената му кожа. Франциск се мяташе почти в несвяст и все си спомняше за някого в ленена препаска, обръщаше се към него като към ангел, също и като към светия. Често го наричаше Лейбовиц и се опитваше да се оправдае за нещо.

Другите, на които беше забранено да говорят за това, само кимаха с глава и се споглеждаха заговорнически.

Слуховете стигнаха и до абата.

— Доведете го тук — изрева той на секретаря си с глас, който го накара доста да побърза.

— Ти така и не се отказа от разговорите за всичко това — изръмжа Аркос.

— Аз не си спомням да съм говорил за това, господарю мой — каза послушникът, като поглеждаше към ореховата летва на абата. — Може би съм бълнувал.

— Допускам, че може и да си бълнувал… Ще говорим ли отново за тези неща?

— За това, че пилигримът е бил самият блажен ли? О, не, magister meks!

— Тогава потвърди противното!

— Не мисля, че пилигримът е бил блаженият.

— Защо направо не кажеш: „Той не беше същият“?

— Е… всъщност аз никога не съм виждал блажения Лейбовиц лично и не мога…

— Стига! — заповяда абатът. — Достатъчно! Не желая да чувам за теб и то колкото може по-дълго време! Махай се! И още нещо: не се надявай да произнесеш обета заедно с другите през тази година. Няма да ти се разреши.

Франциск щеше да се почувствува по-добре, ако в този момент го бяха ударили с греда в корема.

6

Забраната над разговорите за пилигрима продължаваше да действа в абатството. По отношение на реликвите от спасителното убежище обаче, ограничението по необходимост беше намалено. Изключение правеше само откривателят на вещите, на когото все още беше строго забранено да говори, а дори и да мисли за тези събития. Но слуховете не можеха да не стигнат и до него и той знаеше, че в една от работилниците на абатството монасите се трудеха над разкриване на тайната на документите. Разглеждаха не само това, което той беше намерил, а и някакви други книжа, открити в старата писмена маса, преди абатът да заповяда да затворят скривалището.

Да го затворят! Това потресе брат Франциск, тъй като укритието почти не беше изследвано след неговото влизане там. Отворени бяха само чекмеджетата на писмената маса, от които бяха взети някакви документи. А сега да го затворят, дори без да се опитат да разберат какво има зад вратата с надпис „Вътрешен люк“! Да прекъснат изследванията, без никаква видима причина!

След това плъзнаха слухове.

„Емили е имала златен зъб… Емили е имала златен зъб.“ И това беше абсолютно достоверно. Тази дреболия беше преживяла много важни факти, за които се говореше с предположения.

Но в „Книга на Паметта“ беше ясно записано, че Емили е имала златен зъб.

Франциск се досети защо абатът е забранил достъпа до скривалището. Спомни си как беше обърнал към стената черепа с проблясващия златен зъб и изведнъж се изплаши от гнева на небето. Емили Лейбовиц беше изчезнала безследно още в началото на Огнения Потоп и нейният съпруг дълго време не се беше примирил с това.

Казват, че Бог искал да изпита хората, които са се преизпълнили с гордост и възложил на тогавашните мъдреци, в това число и на блажения Лейбовиц, да изобретят могъщото средство на войната. При това то трябвало да бъде с такава сила, че да включва в себе си даже адския огън. След това мъдреците предали новите оръжия на своите князе. Те обяснили, че са изобретили всичко това за защита от съседите, които също имали подобни оръжия. Но сега, след като знаят, че и другите притежават такава сила, няма да смеят да ги нападнат.

Князете обаче, без да обръщат внимание на своите съветници, решили всеки за себе си: „Ако аз нападна бързо и тайно, ще унищожа другите, докато още спят, и няма да има кой да ме напада. Целият свят ще бъде мой“.

Ето такава глупост бяха измислили князете. И тогава започнал Огненият Потоп.

Само няколко дни след пускането в действие на адския огън всички градове се превърнали в купища от натрошено стъкло, оградено с грамади срутени камъни. Народите изчезнали от лицето на земята. Всичко се покрило с трупове на хора и други същества — летящи и плуващи, пълзящи и тичащи. В същото време навсякъде се изсипали демоните на Радиоактивните Дъждове. Затова по-голямата част от труповете дълго време не се разлагали, с изключение на тези, които лежали в плодородните земи. Огромни гневни облаци погълнали горите и полетата, като предизвикали гибелта на дърветата и житните култури.

Там, където преди кипял живот, сега се образували обширни пустини. Малкото хора, които останали живи, били в една или друга степен засегнати от отравянето на въздуха. Друга част измрели от заболяванията.

Останалите хора, търсейки по-добри места, се размесили така, че езиците съвсем се преплели и объркали. От смесването на много народи и от страха за живота се родила омразата. Тя внушила на хората да се разправят с тези, които били виновни за трагедията на земята. Решили да изгорят на клада водачите с техните наемници и мъдреците с техните трудове. Трябвало да се заличи паметта за всички тях. Хората решили да забравят всичко, за да могат да разказват на децата си, че мирът се е родил отново.

И така, след Потопа, Радиоактивните Дъждове, болестите, безумието, смесването на езиците и изблиците на ярост, започнали кръвопролитията на Опрощението. Хората разкъсвали вождовете, инженерите, учителите и всички останали хора на знанието, които според тях били виновни за сегашното състояние на Земята.

Тълпите били наречени „кръвожадни простаци“, и те с радост приели това прозвище. Сред тях често се чували викове: „Простаци! Да, аз съм простак! А ти простак ли си?“, „Ще построим град и ще го наречем Град на Простаците, защото всички хитроумни отрепки ще бъдат мъртви! Да тръгваме! Ще им покажем!“

Спасявайки се от яростта на простаците, останалите живи учени се криели в убежищата, в които се съгласявали да ги приемат. Когато Светата църква ги приела, тя ги облякла в монашески дрехи и се опитала да ги скрие в съхранилите се нейни обители и женски манастири. Някои от тези места се оказали наистина спасителни, но по-голямата част — не. Манастирите били завземани, ръкописите и свещените книги изгаряни, а укриващите се там били залавяни и в края на краищата обесвани или изгаряни. Опрощението от самото начало изгубило смисъла и целта си и се превърнало в безумно буйство на тъпи убийци и разрушители. Това било предадено и на децата. Дори четири поколения след Потопа се проявяваха чести изблици на ярост, но вече насочени не към учените, каквито почти нямаше, а просто към всички грамотни.

След безрезултатното издирване на жена си Исак Едуард Лейбовиц избягал при цистерианците — монаси, приобщили се към бенедиктинския орден. Там прекарал първите години след Потопа в скривалище. След шест години тръгнал на запад, за да търси Емили или нейния гроб. Тогава окончателно се убедил, че тя е мъртва, тъй като в тези места смъртта властвувала навсякъде. Там, в пустинята, той дал обет и се завърнал при цистерианците. Облякъл техните одежди и станал свещеник. По-късно обединил около себе си доста свои приятели и издигнал някои нови идеи. След няколко години предложенията му достигнали „Рим“, който вече не бил град Рим, тъй като градът просто не съществувал. Рим бил преместен на друго място, после се преместил още веднъж — всичко това за по-малко от двадесет години, след като стоял на едно място повече от две хиляди.

Дванадесет години след представянето на плана на Исак Лейбовиц било разрешено да основе нова религиозна общност, наречена с името на Албертус Магнус, учител на Свети Тома и покровител на учените хора. Нейното необявено и отначало смътно определено предназначение било запазването на знанието за пра-пра-правнуците на децата на простаците, които искали да го унищожат. Основната част от членовете на общността били разпределени в две групи: „книгоносци“ и „запомнящи“. Книгоносците тайно пренасяли исторически книги, свещени ръкописи, литературни произведения и научни трудове до югозападната пустиня, където ги заравяли в бъчви. Другите трябвало да запомнят всичко, което се укрива в земята. Това се правело, за да се запази съдържанието на писмените паметници, ако някой от книгоносците бъде заловен и при мъченията издаде местата, където били заровени бъчвите. В това време останалите членове на общността на Лейбовиц започнали строителството на манастир на три дни път от тайните складове за книги. Всичко това било общото дело за запазване остатъците от човешката култура от посегателството на останките от самото човечество.

При връщането си от един от походите до скривалището за книги, Лейбовиц бил заловен от тълпите на Простаците. Някакъв дезертьор от инженерите го познал и го представил не само като човек на знанието, но и като специалист в областта на оръжията. Свещеникът бил подложен на мъчения веднага. Започнали да го задушават с въже бавно, като в същото време го изпичали жив на огън, тъй като в тълпата имало разногласия относно начина на екзекуцията.

Хората, запомнящи съдържанието на книгите, били малко, а и паметта им била все пак ограничена.

Някои бъчви с книги били намерени и изгорени заедно с книгоносците. Самият манастир бил подлаган три пъти на атаки от тълпите. По-късно безумието започнало да затихва.

В края на този период орденът на Лейбовиц съхранил от огромната съкровищница на човешките знания само няколко бъчви с оригинални книги.

И сега, след шест столетия мрак, монасите все още пазеха тази „Книга на Паметта“, изучаваха я, преписваха я и чакаха търпеливо. По времето на Лейбовиц бяха смятали, че е вероятно четвъртото или петото поколение да пожелае да приеме своето наследство.

Но тогава монасите не бяха отчели способността на човечеството за няколко години да създаде нова култура, ако предишната е унищожена напълно. Тази „култура“ обаче беше наследена от тъмнината, в която думата „простак“ означаваше „гражданин“, а думата „гражданин“ означаваше „роб“. Монасите търпеливо чакаха. За тях нямаше значение, че голяма част от съхранените знания бяха вече безполезни. На практика това вече не бяха никакви знания, а нещо недостижимо за монасите. Толкова недостижимо за тях, колкото и за най-дивото горско племе.

За да се изясни как може да се съедини разкъсаната информация за постиженията от миналото в едно полезно цяло, трябваше да се постигне поне минимално знание за самите достижения. В един прекрасен ден или в едно прекрасно столетие щеше да се появи Обединителят и всички тези неща щяха отново да се свържат помежду си. Така че времето в момента нямаше значение. Съществуваше „Книга на Паметта“ и тяхното задължение беше да я опазят. И те щяха да го правят сто, хиляда или дори десет хиляди години, тъй като бяха истински последователи на блажения Лейбовиц.

След като скривалището беше затворено, абатът бързо и без излишен шум прибра при себе си всички намерени там документи и реликви. Затворени, според слуховете, в кабинета на Аркос, те станаха недостижими за изучаване. Но, макар всичко това да беше скрито от абата, всеобщото обсъждане на находките продължаваше. Франциск рядко чуваше някое прошепване на тази тема. С времето всичко затихна и се възобнови едва тогава, когато някои от братята дочуха части от разговора на абата с един куриер от Новия Рим. Последва нов оживен шепот из коридорите за няколко седмици, който после отново затихна.

Брат Франциск Джерард от Юта през следващата година се върна в пустинята и отново пости в уединение. Слаб и измъчен, той отново беше извикан при абат Аркос. Свещеникът поиска да знае дали младият послушник и този път не беше водил беседи с представители на небесните сили.

— О, не, господарю мой! През деня там нямаше нищо, освен лешояди.

— А през нощта?

— Само вълци — каза Франциск и добави внимателно: — така мисля.

Аркос реши да не обсъжда това допълнение към отговора, а просто навъси вежди. Както забеляза брат Франциск, намръщеният поглед на абата беше източник на някаква енергия. Тя все още не беше добре изучена, като не се взема предвид изпепеляващото й въздействие върху всеки поглъщащ я предмет. При това ролята на такъв предмет обикновено играеше някой постулант или послушник. До следващия въпрос Франциск успя да погълне една петсекундна доза от тази енергия.

— А какво ще кажеш за миналогодишните неща?

Послушникът трескаво преглътна.

— Старецът ли?

— Старецът.

Като се стараеше в тона му да не се промъкне дори намек за въпрос, Аркос избоботи:

— Само един старец, нищо повече. Сега ние сме убедени в това.

— Аз също мисля, че това беше само един старец.

Отец Аркос уморено се протегна за ореховата летва. Удар!

— Deo gratias!

Удар!

— Deo…

Когато Франциск тръгна към килията си, абатът извика след него в коридора:

— Между другото, исках да ти напомня…

— Да, преподобни отче?

— Никакъв обет за теб през тази година — изрече Аркос и изчезна в кабинета.

7

Седем години проведе брат Франциск в изпитание, седем великопостни бдения в пустинята. За това време той стана изкусен имитатор на вълчия вой. За развлечение на братята някои вечери той събираше около стените на абатството цели глутници вълци. През деня помагаше в кухнята, почистваше каменните подове и продължаваше да посещава класа по изучаване на древността.

Веднъж в абатството, яхнал магаре, пристигна куриер от духовната семинария на Новия Рим. След дълги преговори с абата той поиска да се срещне с брат Франциск. Пратеникът явно беше учуден, че вижда истински мъж, все още носещ дрехите на послушник и почистващ кухненските подове.

— През последните няколко години ние изучавахме намерените от теб документи — каза той на Франциск. — Много от нас са убедени, че те са истински и достоверни.

Послушникът наведе глава.

— На мен ми е забранено да обсъждам този въпрос, отче — каза той.

Куриерът се усмихна и протегна към Франциск къс хартия с печата на абата и написана с неговия почерк записка: „Ecce Inquisitor Curiae. Ausclta et obseqvere. Arkos, AOL, Abbas.“18

— Не се притеснявай — побърза да добави пратеникът, забелязвайки, че послушникът се напрегна. — Сега говоря с теб не като официално лице. Някой друг от съда ще изслуша по-късно твоя разказ. Нали знаеш, че намерените от теб документи известно време се намираха в Новия Рим? Аз върнах някои от тях тук.

Брат Франциск поклати глава. Той знаеше много по-малко от всеки друг за това, как бяха приели неговата находка на високо равнище. Забеляза, че куриерът носи бели дрехи и с известна доза безпокойство помисли за това, какъв съд имаше предвид монаха. В района на тихоокеанското крайбрежие активно действаше инквизицията, но Франциск не можеше да си представи какво отношение може да има съдът към реликвите на блажения. В забележката беше написано „Ecce Inquisitor curiae“. Очевидно абатът е имал предвид „следовател“.

Доминиканецът изглеждаше приятен и весел човек, а и не се виждаше да носи никакви оръдия за мъчение.

— Ние се надяваме, че въпросът за канонизация на основателя на вашия орден ще бъде отново открит — поясни куриерът. — Вашият абат Аркос прояви мъдрост и пресметливост — той тихичко се засмя, — като предаде реликвите за изучаване на друг орден и затвори скривалището до приключване на разследването… Разбираш за какво говоря, нали?

— Не, отче мой. Аз предполагах, че абатът е сметнал тези вещи за твърде обикновени, за да си губи времето с тях.

Монахът се разсмя по-високо.

— Обикновени? Не мисля. Но ако вашият орден открива доказателства, реликви, чудеса и други подобни неща, съдът трябва да изследва източниците. Всяка религиозна общност няма търпение да види своя основател канонизиран. Затова вашият абат много мъдро ви е казал: „Дръжте си ръцете по-далече от скривалището“. Сигурен съм, че това е разстроило всички ви, но за делото на вашия основател е по-добре скривалището да бъде изследвано в присъствието на странични свидетели.

— И вие сте дошли да отворите отново убежището? — нетърпеливо запита Франциск.

— Не. Но когато съдът е готов за това, той ще изпрати свои наблюдатели. Всичко, което бъде намерено, ще се запази като доказателство, ако опонентите се усъмнят в истинността му. И, естествено, основното, което дава основания да се вярва, че скривалището може да окаже влияние на делото, са нещата, които ти си открил.

— Мога ли да попитам, по какъв начин, отче мой?

— Адвокатите на противниковата страна опитваха да докажат, че Лейбовиц не е търсил усилено жена си след нейното изчезване и че тя може би е била жива в момента на встъпването му в духовен сан. По този начин те искаха да хвърлят сянка на съмнение върху репутацията на основателя. В момента опозицията не действува, но може отново да се опита да попречи. И ако тези човешки останки, които ти си открил… — той надигна рамене и се усмихна.

Франциск кимна.

— Това ще помогне да се установи точната дата на нейната смърт.

— Да — в самото начало на унищожителната война. По мое лично мнение ръкописите в кутията или са написани от ръката на блажения, или това е много добра и внимателна фалшификация.

Франциск се изчерви.

— Нямам предвид, че ти си участвувал в някаква фалшификация или интрига — бързо добави доминиканецът, като забеляза смущението на послушника.

Но Франциск само си беше спомнил първоначалното си мнение за онези драсканици.

— Разкажи ми как се случи всичко. Имам предвид как намери това място. Искам да чуя всичко от теб, от начало до край.

— Всичко започна заради вълците.

Доминиканецът се приготви да записва.

Няколко седмици след посещението на куриера абат Аркос изпрати да повикат брат Франциск.

— Все още ли смяташ, че твоето призвание е да бъдеш с нас? — любезно попита Аркос.

— Ако господин абатът прости моето отвратително възгордяване…

— Нека забравим за минута за това… Да или не?

— Да, magister meus.

Абатът засия.

— Сега вече, сине мой, и ние сме убедени в това. Ако си готов да отдадеш завинаги живота си на бога, то е дошло времето за твоя свещен обет.

Той не забеляза някаква особена промяна в лицето на Франциск и с известно разочарование в гласа запита:

— Какво има? Или не се радваш да чуеш това? Не се ли ра… О! Какво става?

Лицето на послушника оставаше застинало в учтива, приветлива маска, но тази маска беше започнала много бързо да губи цвета си. Изведнъж краката му се подкосиха.

Брат Франциск падна в несвяст.

Две седмици по-късно послушникът, който беше установил рекорд по издръжливост в пустинните места за бдение, даде обет за вечна бедност, целомъдрие и послушание. Получи благословията на абата, придружена с характерната торбичка, и стана монах от Албертинския орден на Лейбовиц. Три пъти по време на ритуала го питаха: „Ако господ те призове да станеш негов книгоносец, готов ли си да умреш, но да не предадеш своите братя?“ И трите пъти Франциск отговаряше твърдо: „Винаги, Господи!“

„Тогава стани брат Книгоносец и брат Запомнящ и приеми целувката на братството. Esse quat bonum, et guam qucuhdum.“19

Брат Франциск беше изведен от мръсната работа в кухнята и стана ученик по изготвяне на писмени копия на един възрастен монах на име Хорнер. Ако всичко тръгнеше добре, той можеше да получи работа в стаята за копиране. Там трябваше да посвети остатъка от дните си на преписване на алгебрични текстове и украсяването на страниците с маслинови листа и радостни херувими, обкръжаващи логаритмичните таблици.

Брат Хорнер беше добър старец и от самото начало се хареса на Франциск.

— Много от нас изпълняват по-добре дадената им работа — каза в началото Хорнер, — ако се занимават и с някаква собствена работа. Някои от копиращите проявяват интерес към отделителните раздели на „Книга на Паметта“. Например брат Сърл по един час на ден се занимава с нещо, което сам си е избрал. Ако ти изпълниш заданието си преди края на деня и нямаш собствена работа, тогава можеш да посветиш останалото време на нашите неувяхващи.

— Неувяхващи ли?

— Да, но нямам предвид растения. Има неувяхващ интерес на духовенството към разни книги — требници, библията „Summa“20, енциклопедията и други подобни. Ние изработваме известни количества от тях за продажба и ако нямаш собствена работа, ще те вземем да помагаш на неувяхващите. Имаш достатъчно време да вземеш решение.

— А какво е избрал брат Сърл?

Старият монах се позабави с отговора.

— Хм. Съмнявам се, че ще го разбереш. Лично аз не го разбирам. Той, изглежда, е намерил способ за възстановяване на загубените думи и фрази в оригиналния текст на „Книга на паметта“. Тя е била наполовина изгорена и сега лявата част на текста е ясна, а в дясната на всеки ред липсват по няколко думи. Сърл разработи някакъв непонятен задругите математически метод за възстановяване на изгубените думи, чрез който вече е попълнил четири пълни страници.

Франциск погледна осемдесетгодишния почти сляп брат Сърл.

— За колко години е постигнал това? — запита новият писар.

— За около четиридесет — каза брат Хорнер. — Разбира се, той се занимава само по пет часа седмично, а тази работа изисква сложни математически изчисления.

Франциск кимна замислено.

— Ако за десетилетие може да се възстановява по една страница, то може би за пет столетия…

— Дори доста по-бързо — измърмори брат Сърл, без да вдига поглед от своето занимание. — Колкото повече навлизам във всичко това, толкова по-бързо върви работата. Последната страница дописах само за две години, освен това, ако бъде волята божия…

Гласът му постепенно затихна. Франциск често забелязваше как брат Сърл говори сам на себе си по време на работа.

— Направи както ти харесва — каза брат Хорнер. — Винаги можеш да вършиш и собствена работа, ако ти харесва.

И изведнъж Франциск беше озарен от идея.

— Мога ли да използувам свободното време, за да прекопирам намерения от мен лист, който е писал Лейбовиц?

За момент старият Хорнер се изплаши.

— Ами не зная, сине мой. Нашият господин абат е, как да го кажа, много чувствителен на тази тема. Този документ може и да не влезе в „Книга на Паметта“. Сега той е в пробна реставрация.

— Но вие нали знаете, че надписът е много избелял. Листът е стоял твърде дълго на светлина. Доминиканците го държаха много време в Новия Рим…

— Е, ако отец Аркос не възразява, то… — Хорнер със съмнение поклати глава.

— Сигурно ще успея да го прекопирам заедно с другите — побърза да предложи Франциск. — Тези няколко документа, които имаме, са толкова стари, че вече са крехки и чупливи. Ако направя няколко копия, а заедно с другите и…

Хорнер се усмихна накриво.

— И ти си мислиш, че като включиш написаното от Лейбовиц в общата група, ще можеш да избегнеш отказа.

Франциск се изчерви.

— И отец Аркос дори няма да забележи, ако мине край теб, така ли? — продължи учителят му.

Младият монах се размърда.

— Добре — каза Хорнер, а очите му леко проблясваха. — Можеш да използуваш свободното си време за изготвяне на дубликати на каквито искаш документи, които се намират в лошо състояние. Ако в общия куп попадне още нещо, аз ще се постарая да не забелязвам това.

През следващите няколко месеца брат Франциск посвещаваше свободното си време за прерисуване на някои стари документи от архива на „Книга на Паметта“ и едва след това се престраши да се докосне до написаното от Лейбовиц. Както старинните надписи и чертежи, така и техните копия бяха толкова нетрайни, че се нуждаеха от преписване почти през всяко столетие. Франциск се учудваше защо древните писари са предпочитали да използуват бели линии или букви на тъмен фон, а не обратно. Когато той нахвърля някой елементи от един чертеж с молив от въглен като по този начин измени цвета на фона, грубият чертеж му се видя по-ясен, отколкото начертаното с бяло на тъмен фон копие. Но древните бяха неизмерно по-мъдри от него. Ако те си бяха направили труда да запълнят целия лист с мастило и да оставят бели линийки, оформящи чертежа, значи за това е имало причина. Франциск старателно оцветяваше листовете, като внимаваше да оставя бели линийки, еднакви с тези на оригинала. Трудеше се усърдно, макар и да беше много изморително оформянето на мастиления фон около дребните буквички. При това се изразходваше и много мастило, за което често говореше и брат Хорнер.

Най напред Франциск прекопира някакъв архитектурен чертеж. После прерисува чертежа на някаква машина със съвсем ясно геометрично устройство и непонятно предназначение. Пречерта една абстрактна картина, която се наричаше „Статор WON с, мод. 73А, 3-фазен, 6-полюсен, 1800 об/мин; 5 к.с. кл. и А“, и още няколко други документа.

Едва след като абатът три пъти посещава чертожната стая и два пъти се спира да погледне работата на Франциск, той се престраши да поиска от архивите на „Книга на Паметта“ на блажения Лейбовиц. Това стана почти една година, след като у него се беше родила идеята да го прерисува.

Оригиналът на документа беше вече частично реставриран. Той разочароващо приличаше на другите неща, които монахът беше преписвал, с тази разлика, че под него стоеше името на блажения.

Написаното от Лейбовиц беше толкова неразбираемо, като другите документи. Франциск се взира усилено в него, докато го запомни наизуст с най-малки подробности, но и след това не знаеше повече за надписите и рисунките, отколкото в самото начало. Всичко му се струваше като мрежа от линийки, завъртулки, тънки пластинки и много други непонятни знаци. Повечето от линиите бяха хоризонтални или вертикални и се пресичаха под прав ъгъл някъде по листа. На местата за пресичане имаше точки или дъгички, а краищата им завършваха с някакви завъртулки, кръгчета и други неразбираеми фигурки. Всичко това беше толкова безсмислено, че след продължително взиране в него само те заболяваше главата. И въпреки всичко Франциск започна внимателно и прилежно да копира документа, като начерта дори кафявото петно в средата на листа. Брат Джерис смяташе, че това е само петно от ябълка, но Франциск мислеше, че може да е и кръв от самия Лейбовиц.

На брат Джерис, който беше дошъл тук заедно с Франциск, изглежда му харесваше да дразни прилежния млад монах.

— Кажи ми, учени братко — питаше той, като хвърляше поглед през рамото на Франциск, — какво означава „Транзисторна система за управление на възел 6-B“?

— Очевидно, това е названието на документа — отговаряше Франциск с леко раздразнение.

— Ясно. Но какво означава това?

— Това е названието на схемата, която е пред очите ти, братко Простак. Какво според теб означава „Джерис“?

— Означава много, сигурен съм в това — каза Джерис с престорено смирение. — Извини ме за глупостта, но аз мисля, че за живото същество името означава само име. Но тази схема представлява нещо, нали? Всъщност какво точно представлява?

— Транзисторна схема за управление на възел 6-B, очевидно.

— Съвсем ясно! — засмя се Джерис. — Красноречиво! „Равенството има сила в двете посоки.“ Но нека се обърнем и към друга аксиома: „Величините, равни на една и съща величина, са равни помежду си“. Ако това е вярно, то можем ли да твърдим, че названието на схемата и нейната същност са една и съща величина? Или това е порочен кръг?

Лицето на Франциск почервеня.

След като изчака малко раздразнението му да премине, заговори бавно:

— Аз мисля, че схемата представлява абстрактна идея, а не конкретна вещ. Явно древните са имали свой начин за изразяване на чистата мисъл. Може би това е неразбираема рисунка на някакъв обект.

— Да-да съвсем неразбираема — с насмешка се съгласи брат Джерис.

— От друга страна, схемата, очевидно, изобразява с помощта на чисто формални символи някакъв обект. Това означава, че трябва да се премине някакво особено обучение или…

— Или да имаш особено зрение?

— Според мен това е някаква трансцедентална величина, изразяваща мисълта на блажения Лейбовиц.

— Браво! И за какво е мислил той?

— Ами, за „проектирането на схемата“ — каза Франциск, като използува термин от печата в долния десен ъгъл на листа.

— Хм, а към кое изкуство се отнася това, братко? Кой род, вид и какви са същността и различията му? Или това е само игра на случайността?

Франциск реши да противопостави на изострящия се сарказъм на Джерис спокойствието на своите отговори.

— Ето, погледни тази колонка от цифри и надписа към нея: „Номерация на детайлите от електрониката“. Преди много време е съществувала Електроника и тя може да е била изкуство или наука. А може да се е отнасяла и към двете едновременно.

— О-о! По този начин установихме „родът“ и „видът“. А сега да помислим за разликите. Какъв е бил обектът на изучаване от електрониката?

— Това също е описано — отзова се Франциск, който беше разучавал, макар и с не много добър резултат „Книга на Паметта“ от началото до края, за да си помогне в разчитането на документа. — Обект на изучаване от Електрониката е бил „електронът“.

— Така е написано, правилно. Аз съм поразен. Толкова малко зная за тези неща. Кажи ми, моля те, какъв е бил този електрон?

— Това е един от фрагментите на първоосновата на материята, за която се споменава за „отрицателна обвивка на нищото“.

— Това ли било! А как може да се отрича „нищото“? При това то не става ли вече „нещо“?

— Сигурно отрицанието се отнася за „извивката“.

— Аха! Следователно може да съществува и „неизвито нищо“, а? Не си ли открил как да изправиш „нищото“?

— Все още не съм — съгласи се Франциск.

— Търси добре, братко! Колко умни са били древните — знаели са как да изправят „нищото“. Ако търсиш старателно, и ти ще се научиш. И тогава ще имаме „електрон“, нали така? А какво ще правим после с него? Ще го положим на олтара в кулата, може би?

— Е, добре — въздъхна Франциск. — Това не знам, но съм сигурен, че „електронът“ е съществувал преди много време, макар да не ми е ясно все още как е изглеждал и за какво е служел.

— Колко трогателно! — усмихна се борецът с предразсъдъците и се върна към своето занимание.

Честите издевателства на брат Джерис огорчаваха Франциск, но съвсем не намаляваха неговия ентусиазъм.

Разбира се, Франциск не можеше точно да възпроизведе всеки знак и петънце, но копието стана толкова точно, че от две крачки не можеше да се отличи от оригинала. Това беше напълно достатъчно за целите на проучването, така че оригиналът можеше да се запечата и предаде на съхранение. След като завърши копирането на документа, Франциск изпита смутна тъга. Чертежът беше някак си застинал. В него нямаше нищо, което от пръв поглед да издава в него свещената реликва. Стилът му беше кратък и скромен; вероятно напълно подходящ за най-блажения и все пак…

За копието на реликвата това беше недостатъчно. Светиите са били скромни хора, те са възхвалявали не себе си, а бога, и са предоставяли на другите да изобразяват вътрешния ореол на святост с помощта на външни, видими знаци. Застиналото копие беше недостатъчно: то беше студено и неизразително и по никакъв начин не служеше да напомня за светите свойства на блажения.

— Glorificemus,21 — мислеше Франциск, работейки над неувяхващите страници. В този момент той преписваше страници от псалми, които след това щяха да отидат на подвързване. Той спря, за да намери мястото в текста, до което беше стигнал и да осмисли значението на думите, които пишеше, тъй като след няколко часа копиране той въобще преставаше да чете текста, просто позволяваше на ръката да копира рисунъка на буквите, на които падаше погледът му, той откри, че преписва молитвата на Давид, четвъртия псалм на покаяние „Glorificemus“. Той пак се замисли над документите на блажения.

Без да каже на никого за идеята си, брат Франциск започна работа. Намери най-тънката агнешка кожа и в продължение на няколко седмици в свободното си време я обтягаше и почистваше, докато получи съвършена повърхност. Кожата беше станала снежнобяла и монахът я прибра много внимателно. Още няколко месеца продължи да изучава усилено „Книга на Паметта“, като опитваше да открие ключ към сините чертежи на Лейбовиц. Не успя да намери нещо, което да прилича на криволиците на чертежа и нищо друго, което да му помогне да разбере техния смисъл. Но веднъж той се натъкна на фрагмент от страница и в нея се описваше процеса на изготвяне на сините копия. Изглежда това беше част от енциклопедия. Статията беше кратка и някои абзаци липсваха, но като я прочете няколко пъти, започна да разбира, че той и другите преписвачи са губили напразно време и мастило: оказа се, че ефектът „бяло върху тъмно“ не е бил специален желан ефект на чертежа, а само особеност на евтиния начин на репродуциране. Оригиналните чертежи, от които са били правени сините копия, са били правени с черно върху бял фон. Той едва потисна желанието си да удари главата си в каменния под. Всичкото това мастило и труд са били загубени за прекопиране на едно странично свойство на копията! Вероятно не е необходимо да казва нищо на брат Хорнер. Ще бъде по-милосърдно да не му казва нищо, като се има предвид болното сърце на брат Хорнер.

Научил толкова неща за писменото изкуство на древните, Франциск прецени, че никой няма да може да познае чертежа на Лейбовиц, ако бъде изготвен както е в оригинал — в обратна цветова гама. Някои други особености на чертежа също можеха да бъдат изменени. Разбира се, не се наемаше да променя основни неща като пропорции, последователност в таблиците и някои други, но цветовото оформление можеше да изработи свободно. Прецени кой цвят за коя част на чертежа ще бъде подходящ и започна усилена работа. Когато брат Хорнер изрисува заглавната буква М, превръщайки я в удивителна плетеница от листа, плодове, клонки и дори коварни змии, тя все пак се четеше. Франциск с право предполагаше, че същото ще се отнася и за чертежа.

На върха на пергамента беше решил да изобрази гроба господен, а най-отдолу — гербовия щит на Албертинския орден с изображението на блажения най-отгоре. Но доколкото беше известно на Франциск, пожизнено изображение на блажения не съществуваше. Имаше няколко причудливи портрета, но нито един от тях не се отнасяше за времето на Опрощението. Нямаше и изображения на блажения в цял ръст, макар в преданията да се казваше, че Лейбовиц е бил доста висок и слаб. Може би, когато скривалището бъде отворено отново…

Един ден по-рано след обед работата на брат Франциск по изхвърляне на предварителната схема на рисунката беше прекъсната. Той осъзна, че сянката, падаща върху масата за копиране, принадлежи на… Не! Боже справедливи! Блажени Лейбовиц, чуй ме! Господи помилуй, нека това да е който и да е, само не и…

— Е, какво е това тук? — избоботи абатът, като хвърли бегъл поглед на неговата рисунка.

— Чертеж, господин абат.

— Това виждам, но какъв?

— Документът на Лейбовиц.

— Този, който ти намери? Изглежда доста по-различно. Защо си направил всички тези изменения?

— Това трябва да бъде…

— Говори по-високо!

— Украсено копие! — брат Франциск без да иска изкрещя последните думи.

— А-а.

Абат Аркос сви рамене и излезе.

След няколко минути, като обхождаше масите на учениците, брат Хорнер много се учуди, като намери брат Франциск припаднал.

8

За учудване на брат Франциск, абат Аркос повече не забраняваше на монасите да се интересуват от реликвите. След като доминиканците се съгласиха да проверят този проблем, абатът доста смекчи ограниченията. А когато въпросът за канонизацията на блажения започна да се придвижва по малко в Новия Рим, той като че ли съвсем забрави, че се беше случило нещо особено по време на великопостническото бдение на брат Франциск Джералд, бивш жител на Юта, АОЛ, а сега работещ в копирната стая на абатството. Това се беше случило преди 11 години. Нелепото шептене между послушниците за личността на пилигрима отдавна беше стихнало. Послушниците от времето на брат Франциск вече не бяха послушници, а новото поколение младежи никога не беше чувало за тези събития.

Тази история струваше на брат Франциск седем великопостни уединения сред вълците. Всеки път той не беше се надявал, че ще се върне от тях невредим. Когато понякога си спомняше за това през нощта, той сънуваше вълци и Аркос. В съня му абатът хвърляше месо на вълците и на него самия.

Вследствие на всичко Франциск разбра, че може да продължи реализацията на своя проект без всякакви пречки и започна доукрасяването на пергамента с рисунки. Сложността на рисунката и малкото свободно време, което имаше за тази цел продължиха работата му с години. Но в тъмния океан на вековете, където като че ли нищо не се движеше, дори собствения му живот изглеждаше като едно кратко пляскане с ръце.

Брат Сърл завърши третата страница от своята математическа реставрация. Малко по-късно той припадна на работната си маса и след няколко часа почина. В това нямаше нищо страшно, тъй като неговите записки останаха невредими. След сто или двеста години щеше да дойде някой, който да се заинтересува от това и може би да ги довърши. През това време щяха да се възнасят молитви за упокой на брат Сърл.

Преди година или две в дърводелската работилница се беше върнал брат Финго, на когото също бяха разрешили в свободното време да възстановява очакващата го, наполовина изрязана дървена фигура на мъченика. Това време беше много малко и работата вървеше твърде бавно. Човек можеше да забележи разликата в качеството на фигурата, само ако я гледа през интервал от няколко месеца. Франциск я виждаше твърде често, за да забележи промяната. На него му харесваше добродушното веселие на Финго, дори и след като разбра, че дърворезбарят използва това, за да компенсира грозотата на лицето си. Франциск обичаше да прекарва свободното си време, когато го имаше, като гледа работата на Финго.

Понякога, когато се заглеждаше в скулптурата, Франциск се опитваше да скицира някои детайли, само загатнати на дървото. Опитваше се в своите рисунки да предвиди чертите на лицето, които засега представляваха само черти от резеца. Финго гледаше скиците и се смееше. Но с напредването на работата Франциск все повече се изпълваше с усещането, че лицето на скулптурата се озарява от някаква смътно позната усмивка. Тогава той довърши своята рисунка и се увери в това, макар че не можеше да определи чие е това лице и да си спомни кой се усмихва така накриво.

— Не е лошо наистина. Съвсем не е лошо — каза Финго за неговите рисунки.

Франциск сви рамене.

— Не мога да се отърва от усещането, че вече съм го виждал по-рано.

— Само че не тук, братко. И не в нашето време.

По време на рождественските пости брат Франциск се разболя и посети отново дърводелската работилница едва след няколко месеца.

— Лицето е почти завършено, Франциск — каза резбарят. — Сега как ти харесва?

— Но аз го познавам.

Франциск дишаше тежко и се вглеждаше във веселите очи между ореола от бръчки и в едва забележимата позната крива усмивка в ъгълчетата на устата.

— Познаваш ли го? Кой е той? — учуди се Финго.

— Той… Е, не съм съвсем сигурен, но мисля че го познавам. Той…

Финго се разсмя.

— Ти просто си познал собствените си рисунки — предположи той.

Франциск вече не беше сигурен в нищо и съвсем не можеше да определи чие е това лице.

— „Хмм-хнн“ — сякаш го подканяше кривата усмивка.

Абатът обаче намери усмивката дразнеща. Макар и да разреши завършването на работата, той заяви, че няма да разреши използването на скулптурата за това, за което беше предназначена първоначално — да бъде поставена в църквата след канонизирането на блажения. Когато след много години тя вече беше завършена, Аркос заповяда да я поставят в коридора на дома за гости. Видът й обаче беше възмутил един от посланиците на Новия Рим и абатът разпореди да я преместят в неговия кабинет.

Бавно и с много труд Франциск превръщаше своя пергамент в произведение на изкуството. Мълвата за неговата работа се беше разпространила бързо в стаята за подготовка на копията. Монасите често се събираха около масата му, наблюдавайки неговата работа и мърморейки, изказваха възхищението си. „Какво вдъхновение“ — шепнеше някой. — „Това е явно доказателство“. — „Това е явно доказателство, че този, когото е срещнал, е бил самият блажен…“ — допълваше друг.

— Не разбирам защо не се заемеш с нещо полезно — избоботи брат Джекис. Неговото саркастично остроумие, неизменно срещащо благожелателните отговори на брат Франциск, за няколко години се беше изразходвало. В свободното си време той изработваше и разкрасяваше мушамени абажури за църковните кандила, с което беше привлякъл вниманието на абат Аркос и той му възложи грижата за неувяхващите. Старият майстор, брат Хорнер, се намираше на смъртен одър. Любимият на всички монах почина в самото начало на рождественските пости. Неговите останки бяха предадени на земята на територията на самото абатство. Докато всички все още оплакваха Хорнер, абатът успя да назначи брат Джекис за майстор на стаята за копиране.

Още на втория ден брат Джекис съобщи на Франциск решението си за заниманията в свободното време. Франциск, според думите на майстора, трябваше да остави детските забави и да се заеме с мъжка работа. Монахът покорно взе своя скъпоценен лист, внимателно го постави между две дъски и започна да прави мушамени абажури.

Франциск не изразяваше никакъв протест, само тайно се надяваше душата на брат Джекис да последва колкото може по-бързо душата на Хорнер. Тогава той, ако бъде волята господня, ще може да завърши любимото си копие.

Провидението се намеси в тази работа по-скоро, но не като призова душата на брат Джекис при създателя. През лятото, скоро след назначаването на Джекис за майстор, от Новия Рим пристигна с керван магарета и група чиновници папският главен нотариус.

Той се представи като монсеньор Агуера, защитник на блажения в процеса на канонизацията. С него имаше и няколко доминиканци. Нотариусът беше дошъл, за да отвори скривалището и да изследва „Изолираната Среда“. Трябваше да разгледа и всички останали доказателства на абатството, имащи отношение към делото. За ужас на абата в това число беше и съобщението за духа на блажения, който по разказите на странниците се явил на някой си Франциск Джерард от Юта, АОЛ.

Адвокатът на светията беше посрещнат много топло от монасите. Беше настанен в специална стая, предложиха му различни специалитети на трапезарията, отвориха най-изтънчените вина. Шестима млади послушници трябваше да се грижат денонощно за него и да изпълняват и най-капризните му желания. Но много скоро тези млади момчета бяха съвсем разочаровани, тъй като Манфредо Агуера нямаше никакви специални желания. Той настояваше животът в абатството да тече съвсем нормално. Ядеше от общата кухня и предпочиташе млякото пред прекрасното вино. Общото веселие, музиката и представленията на клоуните, организирани в негова чест, той възприемаше като част от „нормалния живот“ в абатството.

На третия ден от посещението на Агуера абатът извика брат Франциск при себе си. След разрешението за принасяне на обет, отношенията между младия монах и абата бяха официално дружелюбни и сега Франциск дори не трепереше, когато почука на вратата на кабинета.

— Викали сте ме, преподобни отче.

— Да, извиках те — каза Аркос и попита със спокоен глас: — Кажи ми, мислил ли си някога за смъртта?

— Често, господин абат.

— Молил ли си се на свети Йосиф да те предпази от внезапна смърт без покаяние?

— М-м-да, често, преподобни отче.

— В такъв случай се надявам, че нямаш желание да бъдеш неочаквано премазан? Или червата ти да бъдат използвани за струни на някоя цигулка? Или тялото ти да послужи за храна на прасетата? Или костите ти да бъдат заровени в неосветена земя? А?

— Н-н-не, magister meus.

— Аз също мисля, че не искаш. Затова бъди много внимателен, когато разговаряш с монсиньор Агуера.

— Аз?

— Ти. — Аркос разтърка брадичката си и като че ли потъна в мрачни размишления. — Представям си го много ясно. Делото на Лейбовиц е отложено и прибрано дълбоко в шкафовете. Бедният ни брат е повален на земята от случайно паднала тухла. Лежи и стенейки моли за опрощение на греховете си. Всички стоят около него с печално притворени очи, но никой не дава на момчето дори последна благословия. А той е готов да тръгне направо за ада. Без благословия! Без опрощение на греховете! Печална картина, нали?

— А къде ще бъде моят господар? — запротестира Франциск.

— О, не ме упреквай. Аз ще бъда прекалено зает да удържам твоите братя, да не бъдеш пребит до смърт.

— Кога ще се случи това?

— Надявам се, никога, тъй като ти ще бъдеш много внимателен при разговора с монсеньора. Нали така? Иначе няма да мога да попреча на братята ти да те пребият до смърт.

— Да, но…

— Постулаторът желае да те види веднага. Моля те, поеми в ръце въображението си и помни какво говорихме сега. Постарай се да не фантазираш.

— Добре, мисля че ще успея.

— Върви, сине мой. Върви с Бога.

Когато почука на вратата на Агуера, Франциск усети страх, но съвсем скоро разбра, че няма от какво да се бои. Протонотариусът се оказа учен и тактичен възрастен човек. И като че ли искрено се интересуваше от скромния живот на монаха.

След няколко минути на предварителни любезности Агуера премина направо към парещата тема:

— А сега ми разкажи за срещата си с човека, който може да бъде благословен като основател…

— Но аз никога не съм казвал, че това е бил нашият блажен Лейбо…

— Разбира се, сине мой. Разбира се, че не си. При мен има доклад по този случай, основан изключително на слухове. Бих искал да го прочетеш и да го поправиш или да потвърдиш написаното. — Той извади някакъв свитък и го подаде на Франциск, като добави: — Тази версия е основана на разказите на скитниците. Само ти можеш да кажеш какво се е случило в действителност и затова искам да го редактираш много внимателно.

— Разбира се, месир. Всъщност всичко беше много просто…

— Чети, чети! После ще поговорим за това, съгласен ли си?

Дебелината на свитъка говореше, че този отчет по слухове не е много прост и еднозначен. Скоро опасенията му се потвърдиха и Франциск се ужаси.

— Ти пребледня, сине мой — каза постулаторът. — Нещо може би те е разтревожило?

— Месир, това… съвсем не беше така.

— Но по косвен начин ти самият си автор на този отчет. Как може да бъде различно? Нали ти единствен си свидетел?

Брат Франциск затвори очи и потърка чело. Той беше разказал на послушниците самата истина. Те я бяха преразказали на пътуващите из пустинята, те на свой ред на други странници и ето какво се беше получило в края на краищата. Нищо чудно, че абат Аркос беше забранил разговорите на тази тема. По-добре той самият да не беше говорил нищо за пилигрима!

— Виждал съм го само веднъж. И той ми каза само няколко думи. Най-напред ме подгони с тоягата си, после ме попита за пътя към абатството и начерта знаците на камъка, под който намерих подземието. След това никога не съм го виждал.

— И никакъв ореол?

— Не, месир.

— И никакъв небесен хор?

— Не!

— А какво можеш да кажеш за килима от рози, израснал там, откъдето е минал?

— Не, не! Нищо такова нямаше, месир — с ужас произнесе монахът.

— И той не е написал името си на камъка?

— Бог е свидетел, месир, написа само тези два знака, които дори не знам какво означават.

— Е, добре — каза постулаторът. — Разказите на скитниците са винаги преувеличени. Все пак се учудвам откъде са измислили всичко това. Надявам се, че ще ми разкажеш как е било в действителност.

Разказът на брат Франциск се оказа съвсем кратък. Агуера изглеждаше разочарован и опечален. След кратко дълбокомислено мълчание той взе дебелия свитък, почука с пръсти по него и го пусна в кошчето за отпадъци.

— Така завърши чудо номер седем — промърмори той.

Франциск започна припряно да се извинява.

Постулаторът го спря.

— Не мисли повече за това. И без това имаме достатъчно доказателства. Няколко случая на излекуване с помощта на блажения са потвърдени изцяло с документи. Твоята история беше поетична, но аз почти се радвам, че тя се оказа измислена. Радвам се за теб. Иначе „адвокатите на дявола“ буквално щяха да те разпънат.

— Но аз никога не съм говорил нищо подобно на…

— Разбирам, разбирам! Всичко това започна заради скривалището. Впрочем ние вчера отново го отворихме.

Очите на Франциск заблестяха.

— Вие… намерихте ли нещо друго, отнасящо се за светия Лейбовиц?

— Блажения Лейбовиц, сине мой! — поправи го монсеньорът. — Не, все още не сме. Отворихме, макар и дяволски трудно вътрешната врата. Зад нея имаше петнадесет скелета. Жената, чиито останки си намерил ти, е влязла в скривалището, след като вътрешната стая е била вече запълнена. Може би е щяла да бъде там достатъчно защитена, ако не се е срутила една от стените. Натрупаните камъни са затворили входа и бедните души, които са били вътре, са попаднали в капан. Един господ знае защо вратата е била направена така, че да се отваря само навън.

— Жената във външната стая Емили Лейбовиц ли е била?

Агуера се усмихна.

— Не знам дали можем да сме сигурни в това. Аз вярвам, че това е била тя… да, вярвам, но се надявам да си тръгна оттук с доказателства. Ще видим какво още можем да открием. Противниковата страна също има убедителни доводи. Не мога да избързвам с изводите.

Независимо от краткото разочарование след разказа за пилигрима, Агуера запази своята доброжелателност. Десетте дни до заминаването си той прекара на мястото на археологичните разкопки и остави двама от своите помощници да наблюдават по-нататъшната работа. В деня на заминаването си посети брат Франциск в скрипториума.

— Казаха ми, че работиш над документ, който ще увековечи намерените от теб реликви — каза постулаторът. — Ако вярвам на това, което чух, ще ми бъде много приятно да го видя.

Монахът възрази, че това е дребна работа, но бързо донесе пергамента. Разгръщаше овчата кожа с такова нетърпение, че даже ръцете му трепереха. При това забеляза с удоволствие, че брат Джерис наблюдава всичко това с намръщени вежди.

Монсеньорът разглежда дълго и много внимателно пергамента.

— Прекрасно! — откъсна се накрая от устата му. — Какъв великолепен цвят! Превъзходно, превъзходно!… Завършвай го по-бързо, сине мой, завършвай го!

Брат Франциск погледна към Джерис и въпросително се усмихна.

Майсторът на стаята за копиране бързо се обърна, а вратът му почервеня. Още на следващия ден Франциск разопакова своите четки и бои, извади златния лист и възобнови работата си над изпъстрената схема.

9

Няколко месеца след заминаването на монсеньор Агуера в абатството пристигна нов керван от магарета. С него пътуваше пълен щат чиновници и въоръжена охрана за защита от дивите племена, мутантите и драконите, които според слуховете се въдеха по тези места. Този път експедицията се оглавяваше от един монсеньор с малки мустаци и остри зъби. Той заяви, че е натоварен със задължението да възразява за канонизацията на блажения Лейбовиц и е пристигнал тук, за да провери някои неправдоподобни истерични слухове, които за съжаление са достигнали дори до вратите на Новия Рим. Монсеньорът даде ясно да се разбере, че ще търси виновниците за това, а не романтични празни приказки, както някои други посетители.

Абатът посрещна вежливо госта, като го настани на една метална койка в южните килии, тъй като в апартаментите за гости наскоро беше имало едра шарка. Обслужваха го само неговите собствени послушници. В общата столова му предлагаха само каша с треви, защото ловът през тази година беше много слаб.

Този път абатът не сметна за нужно да предпазва Франциск от волни изяви на въображението. Нека се упражнява, ако посмее. Аркос не се притесняваше, че advocatus diaboli ще повярва на някаква история, дори и без да е вярна, без да я подложи на сериозно обсъждане и съмнения.

— Зная, че имаш склонност към кратки припадъци — каза монсиньор Флот на Франциск, когато бяха останали сами. — Кажи ми, имало ли е във вашия род епилептици? Или умопобъркани? Или пък мутанти на нервна основа?

— Нищо подобно не е имало, ваше превъзходителство.

— Не съм ти никакво „ваше превъзходителство“! — озъби се свещеникът. — А сега да започнем да извличаме от теб цялата истина.

Гласът му прозвуча така, като че ли каза: „Ще бъде достатъчна незначителна хирургическа намеса. Необходима е само малка ампутация.“

— Допускаш ли, че е възможно на документите допълнително да е придаден старинен вид? — попита той.

Брат Франциск не допускаше подобно нещо.

— А знаеш ли, че името Емили не се среща в книжата, които ти си намерил?

— Но нали… — монахът се запъна.

— Името, което се среща там е „Ем“, не е ли така? А това може да бъде умалено от „Емили“?

— Аз… аз мисля, че е точно така, месир.

— Но то може да бъде умалено и от „Ема“. А името „Ема“ се среща в бележката на кутията!

Франциск мълчеше.

— Е?

— Какъв е, всъщност, въпросът ви, месир?

— Добре, да оставим това! Само ти показах какво следва от уликите: „Ем“ произлиза от „Ема“, а „Ема“ не е умалително от „Емили“. Какво ще кажеш за това?

— До сега не съм мислил по този въпрос, месир, но…

— Но какво?

— Нима мъжът и жената не са често небрежни, назовавайки се един друг по име?

— Ти какво, присмиваш ли ми се?

— Не, месир.

— А сега ми кажи истината! Как си успял да откриеш това скривалище и какво е това бръщолевене за някакъв призрак?

Брат Франциск се опита да обясни.

Адвокатът на дявола непрекъснато го прекъсваше, ръмжеше, задаваше въпроси и разравяше историята със зъби и нокти, докато Франциск започна и сам да се съмнява дали е виждал наистина стареца или само си е въобразил това.

След като прецени реакциите на брат Франциск на началния батиск, монсеньор Флот реши, че историята му е съвсем обикновена и не заслужава сериозен разпит с използване на специални средства.

— Добре, брате, ако това е цялата твоя история и ти потвърждаваш това, мисля, че няма нужда въобще да се занимавам с теб. Дори всичко това да е истина, което не допускам, то е толкова обикновено, че изглежда дори глупаво. Разбираш ли ме?

— Това е, което и аз винаги съм твърдял, месир — въздъхна Франциск, който в продължение на много години се беше опитвал да отрича особения смисъл, виждан от другите в случката.

— Какво пък, много добре, ако си твърдил така! — измърмори Флот.

— Винаги съм казвал, че той е бил, най-вероятно, съвсем обикновен старец.

Монсеньор Флот закри с ръка очите си, разтърка ги и тежко въздъхна. Опитът му подсказваше, че не е необходимо повече да говори.

Преди да напусне абатството „адвокатът на дявола“, както и „адвокатът на бога“ преди него, посети писмената зала и помоли да му покажат паметното копие от документа на Лейбовиц. Този път ръцете на Франциск трепереха не от нетърпение, а от страх, че на работата му отново може да бъде наложена забрана. Монсеньор Флот внимателно разглеждаше тази „дива нелепица“, както я беше нарекъл, преди да я види. Дълго време не каза нито дума, само няколко пъти преглътна. Накрая поклати глава.

— Имаш много живо въображение — съгласи се той, — но всички знаеха за това, нали? — Направи малка пауза. — Колко време работиш над това?

— Шест години, месир… с прекъсвания.

— Е, какво, изглежда този пергамент заслужава такъв труд.

Мустачките на монсеньор Флот веднага се скъсиха с цял дюйм, а острите му резци се скриха. Същата вечер той отпътува за Новия Рим.

Плавно се търкаляха годините, покривайки с бръчки лицата на младите и добавяйки сребро в косите им.

10

Пътешествието до Новия Рим изискваше поне три месеца, а понякога и повече. Времето зависеше от разстоянието, което щеше да измине Франциск, преди неизбежната банда грабители да му отнемеше магарето. Трябваше да пътува сам и без оръжие. Носеше само торбата си и касичката за милостиня. В него беше и реликвата и нейното изрисувано и украсено копие. Монахът се молеше да не би бандитите да ги приемат за нещо ценно и да не му ги оставят. Някои от скитащите, макар и много рядко, вземаха само това, от което се нуждаеха.

От предпазливост брат Франциск надяна над дясното си око черна превръзка. Селяните бяха много суеверни и често изпадаха в паника и при най-малкия признак за лошо око, което урочасва. Екипиран по този начин, монахът се отправи на път по призива на Sacredos Magnus22 светейшия владетел и управител, Pappa Лъв XXI.

След като пътува два месеца, Франциск срещна грабителя. Това се случи на една планинска пътека, далече от всякакво селище, ако не се смята долината на мутантите на няколко мили на запад. Там живееха всякакви същества с генетични отклонения, избегнали смъртта си от ръката на горските племена. Някои от тях отглеждаха деца, наследили чудовищното уродство на своите родители. Голяма част от тези, които се раждаха живи, не достигаха зряла възраст. Много рядко наследствеността отстъпваше и се раждаха деца с нормална външност, но в повечето случаи те имаха порок на сърцето или дефекти на мозъка, които ги лишаваха от човешката им същност. Тази колония не се намираше под опеката на светата църква. Дори някои поддържаха мнението, че подобни същества са съвсем лишени от Dei imago23. Те изхождаха от положението, че Бог е вложил животински души в човешки тела за наказание на греховете, които почти бяха унищожили човешкия род.

Магистериумът обаче провъзгласяваше, че дори пълният идиот, по-малко разумен от кучето или козата, след като е роден от жена, трябва да се смята за безсмъртна душа. След като Новият Рим пусна няколко такива енклики, имащи за цел прекратяване на детеубийството, започнаха да наричат нещастните мутанти „папски племенници“ или „деца на папата“.

Грабителят, пресрещнал брат Франциск, все пак не беше урод, но че идваше от Долината на Мутантите свидетелстваха неговите придружители. Те бяха двама и стояха на пътя край пътя. Ръката на единия, която държеше лъка, сякаш имаше шест пръста. Дрехата на другия завършваше с две качулки, макар че от това разстояние монахът не можеше да различи има ли глави в тях или не.

Самият грабител стоеше на пътеката пред Франциск широко разкрачен, със скръстени ръце. Той беше нисък, но силен като бик, с блестящо теме и приличащи на гранитни камъни челюсти. Беше въоръжен само със своите юмруци и един нож, който спокойно висеше на колана в кожен калъф. Когато монахът спря на пет ярда от него, бандитът с властен жест му нареди да се приближи, а един от неговите помощници изпрати една стрела точно зад задните крака на магарето.

— Слизай! — заповяда грабителят.

Магарето спря насред пътя, а брат Франциск отметна качулката, за да покаже превръзката на окото си, а после започна бавно да я повдига.

Грабителят отметна глава и се разтресе в такъв смях, който по мнението на брат Франциск можеше да произхожда само от глътката на дявола. Монахът промърмори някакво заклинание, но и то не подейства на нападателя.

— Ти носиш същата черна превръзка, каквато свалих преди няколко години от един глупак — каза бандитът. — А сега слез.

Брат Франциск се усмихна леко, сви рамене и слезе от гърба на магарето без други възражения. Широкоплещестият огледа магарето, потупа го по гърба и провери зъбите и копитата му.

— Храна? Храна? — закрещя едното от увитите в дрипи същества на хълма.

— Не сега! — сопна се грабителят. — Твърде мършав е.

Брат Франциск съвсем не беше сигурен, че имат предвид магарето.

— Добър ден, сър — любезно проговори монахът. — Можете да вземете магарето. Мисля, че здравето ми ще позволи да продължа пеша по пътя си.

Той отново се усмихна и се приготви да тръгне по пътя.

Стрелата се заби точно до краката му.

— Стой! — изрева грабителят и заповяда: — Събличай се! И дай да погледнем какво интересно има в твоята торбичка.

Брат Франциск докосна касичката за милостиня и направи безпомощен жест. Това обаче предизвика у грабителя нова вълна от гръмогласен смях.

— Този номер с гърнето за милостиня ми е известен — каза той. — Един тип с такава касичка криеше в обувката си половин фунт злато. Събличай се.

Брат Франциск не носеше обувки и с надежда показа сандалите си, но бандитът направи нетърпелив жест. Монахът развърза торбата си, извади цялото й съдържание и започна да се съблича. Грабителят огледа дрехите и като не откри нищо, ги хвърли към монаха, който тихо му благодари. Франциск вече си мислеше, че ще остане гол в пустинята.

— А сега да видим какво има в пакета.

— Там има само книжа, сър — запротестира монахът, — те изобщо не са ценни за някой друг, освен за собственика им.

— Отваряй!

Брат Франциск развърна свитъка и разтвори оригинала и копието на документа. Златната украса заблестя на слънчевите лъчи. Тежката челюст на грабителя увисна с цял дюйм надолу и той само леко подсвирна.

— Бива си го! Не е лошо нещо такова да виси на стената в моята колиба!

Сърцето на Брат Франциск заподскача в гърдите му.

— Злато! — извика бандита на своите помощници на хълма.

— Храна? Храна? — долетя клокочещ ликуващ отговор.

— Ще похапнем, не бързайте — извика грабителят и се обърна доверително към Франциск: — От два дни, откакто сме тук, нищо не сме яли. Лоша работа. По този път не минава никой.

Франциск кимна. Бандитът продължи да разглежда копието, което все повече и повече му харесваше.

„Господи, ако си го изпратил да ме изпиташ, тогава помогни ми да умра, защото той ще вземе документа само от мъртвото ми тяло. Свети Лейбовиц, виж това и се моли за мен…“

— Какво е това? Амулет ли? — попита грабителят и постави листовете един до друг. — О! Единият е сянка на другия! Каква е тази магия? Как се нарича?

— Ами… транзисторна управляваща схема на възел 6-B — проговори монахът.

Бандитът държеше документите обърнати обратно, но все пак беше забелязал еднаквите елементи и буташе в тях с мръсния си пръст. На тези места оставаха големи петна и Франциск едва сдържаше сълзите си.

— За бога… — умолително говореше монахът. — Златото тук е толкова малко, че не става за нищо. Претеглете го на ръка. Тежи не повече от обикновена хартия. Това не представлява за вас никакъв интерес. Моля ви, сър, вземете дрехите ми, магарето, торбата, вземете всичко, но ми оставете тези документи. Те нищо не значат за вас…

Погледът на бандита стана замислен, докато слушаше монаха и потриваше челюст.

— Ще ти оставя всичко: и магарето, и дрехите, и багажа — предложи той. — Ще взема само амулетите.

— За бога, сър, най-напред ме убийте — завайка се Франциск.

— Ще видим. Кажи ми за какво служат тези неща.

— За нищо. Единият от тях е памет за човек, който е живял преди много години. Още в древността. А другият е само копие на първия. — Франциск се спря за миг, за да обмисли отговора си. — Чували ли сте за горските племена? За това как почитат предците си?

В сивите очи на грабителя изведнъж избухна пламък.

— Ние презираме нашите предци! — кресна той. — Да бъдат проклети тези, които са ни дали живот.

— Проклети! Проклети! — като ехо се отзова единият от хълма.

— Не исках да ви обиждам — кимна Франциск. — Този, чиято реликва държите… той не е от нашите предци. Той е бил наш древен учител. Ние почитаме паметта му. Това е само паметна реликва, нищо повече.

— А защо е необходимо копието?

— Аз го направих за себе си. За бога, сър, това ми отне петнадесет години. А на вас не ви трябва за нищо. За бога, нали няма да отнемете петнадесет години от човешкия живот? И то без всякаква полза за вас!

— Петнадесет години?

Грабителят отметна глава и се разсмя отново.

— Ти си загубил петнадесет години?

— Да, но… — Франциск замълча, като забеляза, че пръстът на бандита показва оригинала на документа.

— Това ти е отнело петнадесет години? А в сравнение с другото е същински боклук! — той се потупваше по корема и между пристъпите на груб смях продължаваше: — Ха-ха! Петнадесет години! И това е всичко, което си направил? За какво? Петнадесет години да нарисуваш тази глупост! Хо-хо! Женска работа!

Брат Франциск мълчеше. Объркването на бандита така го беше объркало, че той нищо не смееше да каже.

Все още смеейки се, грабителят постави документите един върху друг и се приготви да ги разкъса.

— Исусе! Мария! Йосифе! — зави монахът и падна на колене. — За бога, сър!

Грабителят хвърли хартиите на земята.

— Хайде да се бием за тях — предложи той с насмешка в гласа. — Твоите документи срещу моя нож.

— Хайде — побърза да се съгласи монахът, като си мислеше, че това ще даде възможност на небето да се намеси. — О, Господи, ти, който си дал сила на Яков…

Застанаха в изходни позиции. Брат Франциск се прекръсти, а противникът му извади ножа и го хвърли на земята до документите. Започнаха да се движат в кръг.

След три секунди монахът, охкайки и стенейки, лежеше по гръб, притиснат от грамадата мускули. Струваше му се, че някакъв остър камък е счупил гръбнака му.

— Ха-ха! — изсмя се грабителят и се надигна, за да вземе ножа си и документите.

— Моля ви, вземете само единия, не двата! Моля ви, в името на всичко свято! — брат Франциск пълзеше на колене пред победителя и умолително крещеше с пълно гърло.

— Можеш да си го откупиш — разсмя се бандитът. — Аз ги спечелих честно.

— Но аз нямам нищо. Аз съм беден!

— Нищо, ако са ти толкова необходими, ще намериш злато. Две хекло злато, това е моята цена. Ще запазя хартиите в колибата си. Можеш да си ги получиш обратно веднага, след като донесеш златото.

— Чуйте ме, тези документи имат важно значение и за други хора. Аз ги нося на светейшия папа. Може би той ще ви плати тази цена. Но трябва да ми оставите втория, за да мога да му го покажа. Той всъщност не струва нищо.

Грабителят се разсмя над главата му.

— Мисля, че за да го получиш, трябва да целунеш обувката ми.

Брат Франциск се хвърли и зацелува разгорещено крака му.

Това направи впечатление дори и на такъв закоравял престъпник. С ритник той отблъсна монаха от крака си и хвърли в лицето му оригинала на документа. После се метна на магарето и го подкара към хълма със засадата. Брат Франциск грабна безценния документ и побягна след бандита, като му благодареше горещо и го благославяше.

— Петнадесет години! — изкикоти се грабителят и отново отблъсна монаха с крак. — Махай се! — Той размахваше над главата си великолепното копие, проблясващо на лъчите на слънцето. — Помни, две хекли злато. Това е откупа за твоя документ. И кажи на твоя папа, че съм го спечелил честно.

Франциск се спря и благодари на Господ за това, че все още има грабители, колкото благородни, толкова и невежи. После тръгна по пътя си, като любовно галеше оригинала на документа.

Бандитът с гордост показа прекрасното копие на своите приятели — мутантите.

— Храна! Храна! — каза един от тях, поглаждайки ласкаво магарето.

— Пътуване, пътуване — поправи го водачът на групата. — После ще ядем.

Като мина няколко мили, брат Франциск почувства дълбока печал. Той все още като че ли чуваше язвителния глас на злодея: „Петнадесет години! Що за женски работи! Хо-хо-хо!“

Бандитът, разбира се, беше сгрешил. Но все пак и петнадесет години бяха отишли напразно, а заедно с тях и цялата любов и мъка, вложени в копието.

Франциск беше лошо приспособен към суровите и груби условия на живота. Той за пръв път беше напуснал братската обител. Насмешките на грабителя бяха наранили дълбоко неговото сърце. Той си спомни за насмешките на брат Джерис, които бяха несравнимо по-меки от тези на бандита. Може би, все пак брат Джерис е бил прав.

Той наведе глава и бавно продължи своя път.

Слава богу, оригиналът на реликвата беше у него. Слава богу.

11

И ето, че настъпи часът. Брат Франциск никога досега не се беше чувствувал толкова нищожен в своите монашески дрехи, както в прекрасния храм в началото на церемонията. Величествените жестове и ярките водовъртежи от цветове, съпровождащи подготовката за церемонията, сами по себе си изглеждаха толкова ритуални, че човек трудно можеше да си представи, че все още не се е случило нищо важно. Епископи, монсеньори, кардинали, свещеници и светски чиновници в елегантни старомодни костюми влизаха и излизаха от храма и всичко това приличаше на движението на грациозен часовников механизъм, който не спира нито за минута и устремено върви в една посока.

В храма влезе sampetrius24. Той носеше дървена поставка за крака с такава важност и беше толкова пищно облечен, че ако монахът не беше вече на колене, веднага би паднал за поклон. Служителят подмени поставката за крака пред папския трон и се оттегли толкова елегантно, както беше и дошъл. Никой не бързаше, никой не беше припрян. Не се правеше нито движение, което да не усилва величието и потискащата красота на древното светилище. Дори неподвижните статуи и стенописите подчертаваха това впечатление.

Terribilis est locus iste: hic domus Dei est, et porta caeli,25 наистина ужасен дом господен, врата към небесата!

След известно време Франциск откри, че някои от статуите са живи. До стената, на няколко крачки от него, имаше рицарски доспехи, чиято бронирана ръка стискаше дръжката на бляскава алебарда. Такива доспехи бяха наредени по цялата стена и до сега нищо по тях не беше помръднало. Франциск се усъмни, че те са живи, едва след като в шлема на единия рицар се вмъкна една конска муха, на което доспехите отговориха със слабо метално поскърцване. Сигурно това беше прославената папска гвардия.

Появи се капитанът на гвардията, който правеше тържествен обход на своите хора. За пръв път статуята се раздвижи по-сериозно, като вдигна предпазителя на шлема си за поздрав. Капитанът се спря, отстрани с кърпа конската муха от челото на своя подчинен и продължи нататък. Статуята свали предпазителя и отново застина.

Величествената атмосфера на храма беше нарушена за малко от пристигането на тълпа пилигрими. Макар и добре организирана и сигурно пазена, все пак тази тълпа изглеждаше тук съвсем не на място. Повечето от пилигримите пристъпваха на пръсти и се стараеха да издават възможно най-малко звуци, за разлика от новоримското духовенство, чийто движения бяха колкото може по-ефектни. От мястото на пилигримите се дочуваше само сдържано покашляне.

Неочаквано храмът заприлича на военен лагер. Гвардията беше усилена. Нововлезлите бронирани статуи се отпуснаха на коляно, поздравиха олтара с дръжките на своите пики и заеха определените им места. Двама от тях застанаха отстрани на трона. Един приклекна на колене от дясната му страна, държейки на дланите на изпънатите си ръце меча на Свети Петър. Живата картина застина отново. Трептеше само пламъкът на свещите в канделабрите на олтара.

Почтителната тишина внезапно беше нарушена от гръмките рулади на тръбите.

Звукът беше толкова мощен, че пулсиращото „Та-ра-та-ра-раа“ се усещаше с кожата на лицето, а ушите буквално боляха. Тръбите изпълняваха не музика, а тържествен благовест. Все по-силно и по-силно, докато косата на монаха настръхна, а в храма като че ли нямаше нищо друго, освен звука на тръбите.

После настъпи мъртва тишина, а след нея — молбата на тенорите:

Първи певец: „Ела, пастирю на агнетата и паси овцете свои“.

Втори певец: „Да подгъне всеки колене“.

Първи певец: „Както някога е повелил Исус на Петър“.

Втори певец: „Ето го Петър, първосвещеникът“.

Първи певец: „Ще се възрадват тогава народите Христови и ще благодарят на Господа“.

Втори певец: „Така повелява светият дух“.

Хор: „Алилуя, алилуя…“.

Тълпата се изправи, а после отново падна на колене, следвайки движението на носилката, в която седеше слаб старец в бели дрехи. Той раздаваше благословии, а процесията в златно, черно, пурпурно и червено го носеше към трона. Дъхът на монаха от далечното пустинно абатство беше спрял. Волю-неволю музиката и движението заглушаваха суетните чувства и увличаха мислите към това, което трябваше скоро да се случи.

Церемонията беше кратка. Брат Франциск забеляза, че един монсеньор, който беше самият Малфредо Агуера — постулаторът, се приближи до трона и застана на колене. След кратко мълчание монсеньор Агуера изложи своята молба с печален речитатив:

— Sancte pater, ab sapientia summa petimus ut ille Beatus Leibowiz cujus miracula mirati sunt multi…26

Той молеше папа Лъв да просвети своя народ с тържествено определение, отнасящо се до благочестивата вяра в това, че блаженият Лейбовиц е наистина светец, достоен за благостта на църквата, както и за почитта на вярващите.

— Gratisima nobis causa, fili27, — пропя в отговор старецът в бяло и обясни, че негово свещено желание е провъзгласяването на блажения мъченик в редовете на светиите, но за това трябва да има божествени указания по повелята на духа, за да бъде изпълнена молбата на Агуера. Той призова всички да се молят за знак от небето.

Отново гръмките напеви на хора изпълниха храма със светла молитва: „Отче небесен, покажи своята милост. О, света троица, Боже наш единен, misere nobis.

Света дева Мария, моли се за нас, Sancta Dei Genitrix, ora pro nobis. Sancto Virgo virginum, ora pro nobis…“

Молитвите продължаваха. Франциск се загледа в наскоро откритото изображение на блажения Лейбовиц. Фреската изобразяваше незаконния съд на тълпата над блажения. На лицето на Лейбовиц обаче нямаше тази крива усмивка, която беше запечатана на произведението на брат Финго. Франциск намери фреската великолепна, напълно подходяща за общото оформление на храма.

— Omnes sancti Martyres, orate pro nobis…28

Когато молитвите завършиха, монсеньор Агуера отново се обърна с молбата името на Исак Едуард Лейбовиц да бъде официално внесено в календара на светиите. И отново папата се помоли за божествени указания, припявайки: „Veni, Creator spiritus“.

И още веднъж, за трети път Малфредо Агуера помоли за провъзгласяването.

— Surgat ergo Petrus ipse…29

И ето, желаният миг настъпи. Лъв XXI в речитатив обяви решението на църквата, прието по указание на светия дух. То беше окончателно и гласеше, че древният и малко известен технически специалист Лейбовиц действително е светия, чието могъщо застъпничество може и трябва да се иска за всичко. В празничния ден на свети Лейбовиц следва да се извършва меса в негова чест.

— Свети Лейбовиц, моли се за нас — въздъхна брат Франциск, заедно с всички.

След кратка молитва хорът поде Te Deum.

Отслужиха месата, прославяща новия светия и всичко беше приключено. Малка група пилигрими, съпровождана от двама sedarii на вътрешния дворец, се придвижваше по безкрайната редица от коридори. Понякога те спираха пред пъстри маси, зад които стояха чиновници и проверяваха техните списъци. Служителите поставяха подписите си под разрешенията за влизане, а седарите ги отнасяха на други чиновници, чиито титли ставаха все по-дълги и трудно произносими с напредването на групата.

Брат Франциск трепереше цял. Сред неговите спътници-пилигрими имаше двама епископи; някакъв човек, облечен в злато и хермелинови кожи, вожд на клана на горските племена, приети в лоното на църквата, който все още носеше на главата си украса от кожа на пантера — техният племенен тотем; „простак“, облечен с груба кожа, държащ на ръката си сокол, явно предназначен за дар на светия отец. Имаше и няколко жени, които сигурно бяха съпруги или наложници на вожда на клана на пантерата, или по-точно негови бивши такива, тъй като новата вяра не му разрешаваше многоженство.

Като се изкачиха по scale caeslestia, пилигримите бяха посрещнати от облечени в черно camerilas qvestor, които ги преведоха в малката приемна до огромната консисторална зала.

— Светият отец ще ви приеме тук — каза един слуга от висш ранг и като огледа, както се стори на Франциск, с неодобрение пилигримите, прошепна нещо на седаря. Той се изчерви и тихо се обърна към вожда на клана. Вождът го погледна сърдито и свали това, което беше на главата му, като главата на пантерата остана да виси на тила му. Негова Височайша елейност, главният слуга, с кротък глас посочваше местата на гостите, определени по някакъв известен само на него план, като че ли това бяха шахматни фигури.

След малко се появи папата. Дребният човек в бели дрехи влезе бързо в залата, следван от свитата си. За момент брат Франциск усети, че му се завива свят, но си наложи да излезе от това състояние, като си спомни как абат Аркос го заплашваше, че ще го изгори жив, ако си позволи да припадне на аудиенцията.

Пилигримите паднаха на колене. С милостив жест старецът в бяло ги накара да станат на крака. Франциск най-после се осмели да се огледа. Папата изглеждаше като блестящо бяло петно сред морето от цветове. Чак сега монахът забеляза, че висшият божи служител съвсем не е висок девет фута, както твърдяха езическите легенди. За учудване на Франциск този слаб старец, баща на князе и крале, опора на света, наместник на Христа на Земята, изглеждаше несравнимо по-кротък и дружелюбен от абат Аркос.

Папата вървеше бавно край редицата на пилигримите и поздравяваше всеки от тях. Прегърна единия от епископите, разговаряше с повечето на техните диалекти, приветства вожда на горското племе с ритуален жест на неговото племе и каза няколко думи на планинския му език. Папата обърна внимание на висящата на гърба на мъжа глава на пантера и собственоръчно я постави на главата му. Вождът просия и се наду от гордост. Започна да се оглежда, за да привлече вниманието на Негова Височайша Елейност, главния слуга, но той не беше сред присъстващите.

Папата се приближи до брат Франциск.

Esse Petrus, Pontifex.

Да, ето го Петър, първосвещеникът. Самият Лъв XXI, „когото нашият Господ беше назначил за властелин над всички страни и царства и който можеше да изкоренява, да опустошава, да унищожава, както и да насажда и изгражда, за да пази вярващите…“ На лицето на папата Франциск забеляза доброжелателна кротост, която го правеше достоен за височайшия сан и му даваше право да се нарича „роб на рабите божии“.

Франциск бързо застана на колене и целуна пръстена на рибаря.30

Когато се изправи, стискаше внимателно зад гърба си реликвата на светия, като че ли се срамуваше да я покаже. Кехлибарените очи на свещеника явно го ободряваха. Лъв се държеше нормално и спокойно, без излишни ефекти. Понякога се налагаше да разговаря в друг стил, но това той правеше не при срещи с хора с културата на вожда на племето на пантерата.

— Нашето сърце беше дълбоко опечалено, когато чухме за твоето нещастие, възлюбени сине наш. Разказът за твоето пътешествие достигна до нас. Ти си идвал насам, призован от нас, но по пътя те е пресрещнал грабител, така ли?

— Да, свети отче. Но това, разбира се, не е важно. Тоест, беше важно за… — Франциск не се доизказа.

— Ние знаем, че ти си приготвил подарък за нас, но бандитите са ти го взели. Но твоето присъствие тук вече е достатъчен подарък за нас. Дълго време ни се искаше да поздравим лично човека, който откри останките на Емили Лейбовиц. Без вашия труд амнезията, поразила света, би била абсолютна. Ако църквата е едно тяло, то вашият орден служи за орган на паметта на това тяло. Ние сме много задължени на вашия основател, а бъдещето ще му бъде още по-задължено и благодарно. Можем ли да разберем нещо повече за твоето пътешествие, сине наш?

Брат Франциск извади иззад гърба си документа.

— Планинецът беше толкова добър, че ми остави това, свети отче. Той… той го обърка с нарисуваното копие, което се готвих да положа пред краката ви.

— И ти не поправи грешката?

Брат Франциск се смути и се изчерви.

— Не можех да позволя, свети отче…

— Следователно, това е реликвата, която си намерил?

— Да…

Усмивката на папата стана още по-широка.

— Излиза, че бандитът е приел твоето копие за реликвата? Значи, дори невежият планинец е приел твоята работа за произведение на изкуството, така ли? Монсеньор Агуера ни разказа за нея. Съжаляваме, че тя е похитена.

— Няма нищо, свети отче. Само ми е жал, че напразно съм загубил петнадесет години.

— Напразно си загубил, казваш? Ако бандитът не се е заблудил от красотата на твоето копие, той е щял да вземе това, нали?

Брат Франциск допускаше такава възможност.

Лъв XXI взе в сухите си ръце древния документ, разгъна го внимателно и известно време го изучава мълчешком. После попита:

— Кажи ни, разбираш ли символите, които е използвал светият Лейбовиц? Известна ли ти е същността на нещата, които са изобразени тук?

— Не, свети отче. За това съм пълен невежа.

Папата се наклони към него и прошепна:

— И ние също.

Той се усмихна, докосна устни до реликвата и я предаде на съпровождащите го.

— От все сърце ти благодарим за тези петнадесет години, възлюбени сине наш. Тези години са били отдадени от теб, за да запазиш оригинала. Никога не си мисли, че са изгубени напразно. Ти си ги отдал на бога. Все някога смисълът на оригинала ще бъде открит и може да се окаже много важен.

Старецът примигна с очи… или пък му намигна. Франциск беше почти сигурен, че папата му беше намигнал.

— Ние сме ти много благодарни за това.

Това премигване, или пък подмигване накара Франциск за първи път да се огледа.

Едва сега забеляза дупките от молци на вече позастарялата дреха на папата. Мазилката на тавана беше опадала на няколко места. Но достойнството на мястото и обитаващите го затъмняваше изцяло бедността.

— Искаме да изпратим по теб най-сърдечните си пожелания на всички братя от вашата община и на абата — продължаваше Лъв XXI. — На тях, както и на теб, даваме нашата апостолска благословия. — Папата отново премигна… или намигна? — Ще получиш писмо с благословията, което ще ти служи и като предпазна грамота. Ще прикрепим към него noli molestare31, което заплашва с отлъчване всеки, който се осмели да нападне собственика му.

Брат Франциск промърмори нещо за благодарност, но запази за себе си съмнението, че бандитът може би няма да успее да прочете написаното или да разбере смисъла му.

— Ще направя всичко възможно, за да го предам, свети отче.

Папа Лъв отново се приближи до него и пошепна:

— В знак на нашето особено благоразположение към теб, ще те дарим специално. Бихме искали лично да предадем това, но сега моментът не е подходящ. Преди да тръгнеш ще го получиш от монсеньор Агуера. Може да използуваш подаръка така, както пожелаеш.

— Много, много благодаря, свети отче.

— А сега довиждане, възлюбени сине мой.

Първосвещеникът се придвижи нататък, като продължи да говори с всеки от пилигримите. Накрая благослови всички и аудиенцията приключи.

Когато групата пилигрими излизаше през портала, монсеньор Агуера хвана брат Франциск за ръката и приятелски го прегърна. Той беше толкова остарял, че монахът едва го позна. Самият Франциск също беше изменен: слепоочията му вече бяха бели, а под очите му имаше множество бръчки от взирането в копирната зала. Когато слязоха от scala caelestis, монсеньорът му предаде писмото и някакъв пакет.

На писмото беше написано името на Франциск и то беше запечатано с дипломатически печат.

— За мен ли е, месир?

— Да, личен знак на внимание от нашия свети отец. По-добре не го отваряй тук. Мога ли аз да направя нещо за теб, преди да напуснеш Новия Рим?

Франциск се замисли.

— Би ми се искало да посетя още веднъж храма, месир — каза той накрая.

— Разбира се, разбира се. Само това ли е?

Брат Франциск отново замълча.

— Бих искал и да се изповядам — добави монахът след малко.

— Няма нищо по-лесно от това — каза Агуера и добави с усмивка: — Нали се намираш в най-светия град. Тук могат да ти бъдат опростени всякакви грехове. Нима грехът ти е толкова ужасен, че се нуждае от вниманието на самия папа?

Франциск се изчерви и поклати глава.

— А какво ще кажеш за главата на папския трибунал? Той не само ще ти опрости греховете, но и ще те докосне с жезъла си по главата.

— Аз имах предвид… Исках да помоля вас, месир — трудно изговори монахът.

— Мен? Защо мен? Та аз не съм толкова знатен. Градът е пълен с червени шапки, а ти искаш да се изповядаш на Малфредо Агуера!

— Защото… защото вие бяхте постулатор на нашия светия-покровител — поясни Франциск.

— А, разбирам. Естествено, аз ще изслушам твоята изповед. Но няма да мога да опростя греховете ти от името на вашия покровител, а, както обикновено, от името на светата троица. Съгласен ли си?

Франциск имаше малко неща, за които да се изповяда. Беше разтревожен, че откриването на скривалището може да попречи на делото на светия. Постулаторът на Лейбовиц го изслуша в храма, опрости греховете му и го ободри с няколко съвета. След това го разходи из старинната църква. Още веднъж монахът забеляза неотложната нужда от ремонти в древното светилище. Но по това време църквата не беше много богата.

Най-после Франциск намери време да отвори пакета. В него имаше кесия с две хекло злато. Той погледна към Малфредо Агуера, който се усмихна и го попита:

— Нали беше казал, че бандитът е спечелил твоето копие на реликвата, като се е състезавал с теб в борба?

— Да, месир.

— И макар да те е принуждавал, ти и сам би приел борбата, нали така? Приел си неговото предизвикателство?

Монахът кимна с глава.

— Е, тогава аз мисля, че няма да извършиш голям грях, ако си откупиш копието от бандита. — Монсеньор Агуера потупа Франциск по рамото и го благослови.

Беше дошло време за раздяла.

Малкият пазител на огъня на знанието се завръщаше в своята обител пеша. Изминаха много дни и седмици в път, а когато се приближи до засадата на неговия грабител, сърцето му като че ли пееше. „Прави каквото искаш с това“ — му беше казал папа Лъв. А сега той имаше и отговор на язвителните въпроси на бандита. Мислеше за книгите в приемната стая, които чакаха своето пробуждане.

Грабителят, обаче, съвсем не го очакваше, както се надяваше Франциск. Имаше някакви следи, но те водеха напречно през пътя. Нищо не издаваше присъствието на злодея. Франциск седна под прохладната сянка на дърветата до пътя и зачака.

Към обед от тъмнината на пресъхналото речно корито наблизо се обади сова. Лешоядите продължаваха да кръжат високо над дърветата. Всичко в гората изглеждаше както обикновено. Франциск усети, че изобщо не се притеснява кога ще дойде бандитът. След продължителното пътуване нямаше нищо против да си отпочине известно време. Седеше спокойно, загледан в полета на лешоядите, а от време на време хвърляше по едно око към пътя от двете страни на гората. Бандитът беше избрал идеално място за засада. Оттук се виждаше поне на миля във всички посоки, а в същото време оставаше незабелязан отникъде.

В далечината монахът забеляза нещо да се движи.

Заслонил очите си с ръка, Франциск следеше това далечно движение. Маранята не позволяваше да се разгледа добре, но там явно се движеше някаква подскачаща черна топка. Понякога му се струваше, че тази топка има глава. Черното петно се отразяваше в топлинното огледало и не можеше да се определи дали се приближава или отдалечава. За малко някакво облаче закри слънцето и маранята изчезна. С изморените си късогледи очи Франциск успя да установи, че това е човек, но повече подробности не можеше да разгледа. Изведнъж монахът настръхна. В тази малка подскачаща топка той беше усетил нещо много познато.

Не, не, не можеше да бъде същото.

Франциск се прекръсти и започна да прехвърля в ръце броеницата си, а очите му не се отделяха от подвижната точка.

Докато монахът беше стоял в очакване на бандита, на склона на хълма се водеше спор. Той беше продължил около час с едносрични шушукания. Сега спорът приключи. Двете Качулки отстъпиха на Едната Качулка. „Децата на папата“ тихо се прокрадваха зад стената от храсти и започнаха да се спускат по склона на хълма.

Те бяха приближили само на десет ярда до Франциск, когато под краката на единия изпука съчка. Монахът, мърморейки третото „Ave“ от Четвъртата Триумфална Мистерия, се огледа. Стрелата попадна точно между очите му.

— Ядем! Ядем! Ядем! — закрещяха „децата на папата“.

На едно повалено изсъхнало дърво край пътя, водещ на югозапад, седеше стар скитник. Закрил очи, за да починат от слънцето, той си махаше с една оръфана шапка и дъвчеше миризливи тютюневи листа. Беше изминал дълъг път, но не губеше надеждата, че зад всеки пореден хълм ще открие това, което търси. Малката неизгоряла горичка пред него предлагаше гостоприемната си сянка, но той продължаваше да стои недалеч от нея и да се вглежда в любопитните лешояди. Те се бяха събрали в ято и пикираха над горския участък. Един от тях беше толкова дързък, че се спусна между клоните на дърветата, но веднага излетя оттам със силно махане на крилата. Беше очевидно, че тези птици, обикновено носени от въздушните течения, в момента изразходват много повече усилия, за да се задържат над прикрития от дървета хълм.

Лешоядите изглеждаха заинтересовани, но предпазливи. Така се държеше и пътникът. По тези хълмове живееха ягуари и други подобни животни. Затова той изчака, докато лешоядите се приземиха между дърветата, и сам тръгна към горския участък.

Когато достигна до горичката, пътникът забеляза, че лешоядите се трудят над останките на някакво човешко тяло. Разгони хищните птици със своята тояга-копие и огледа останките. Някои части на тялото липсваха, а в черепа стърчеше забита стрела. Старецът се огледа, но забеляза само следи по пътеката. Наоколо нямаше никого, но все пак тук не беше безопасно да се стои.

Безопасно или не, той трябваше да свърши тази работа. Намери място, където земята беше достатъчно мека и започна да копае с ръце и тоягата. Лешоядите разтревожено кръжаха над клоните на дърветата, като от време на време се спускаха между тях и пак отлитаха нагоре.

След около два часа една от птиците най-после се приземи. С възмутен вид тя обиколи малкото хълмче със забит камък от едната страна и, разочарована от видяното, отново се издигна във въздуха… Ятото хищници напусна това място и дълго време се рееше високо в небето на вълните на въздушните течения, оглеждайки земята с гладен поглед.

Оттатък Долината на мутантите имаше убито прасе. Някой ягуар беше минал оттук, предвкусил добрия улов, а сега лешоядите му бяха благодарни за остатъците. Хищните птици бяха снесли своите яйца и сега с много любов отхранваха своите малки с измрели змии и месо от диви кучета.

Младото поколение израсна свирепо, летеше високо и далече на своите черни криле, като оглеждаше внимателно земята, която ги даряваше щедро с мърша. Понякога за обед се намираха само жаби. Веднъж им попадна дори един посланик на Новия Рим.

Те летяха над просторите на Средния Запад и бяха във възторг от лакомите парчета, оставяни от езичниците след техните набези.

Лешоядите продължаваха да снасят яйца и да отглеждат своите малки. Земята винаги ги беше хранила щедро и можеше да ги храни още дълги векове…

Преди време имаше богата плячка в района на Черната река. Сега, след приключване на клането, там възникна полис, град-държава. Лешоядите не обичаха полисите, макар да одобряваха тяхното възможно превземане и последиците му. Те отлетяха далеч от Тексаркан и сега се носеха в просторите над Запада. Както и всички живи същества, така и те бяха запълвали земята със своите потомци.

В края на краищата настъпи 3174 година от Рождество Христово. Плъзнаха слухове за война.