Каменно сърце

32

— Ох — каза Фин. — Ох. — Тя отблъсна Джед настрани и отстъпи залитайки назад, поглеждайки към мен за помощ.

Аз не казах нищо. Не направих нищо. Гледах безизразното лице на брат си.

Ейли продължаваше да стои на колене, вперила поглед в Конал, а Шона пристъпи напред и коленичи до него, за да му затвори очите. Тя още веднъж проплака приглушено, преди да се изправи. Все още държеше окървавения нож в ръката си и продължи да го мести, като в транс, докато върхът му не опря в шията под ухото ми.

Шона улови ръката ѝ и нежно я отдалечи от шийната ми вена.

— Независимо дали ти харесва или не — каза тихо той, — сега Сет е нашият капитан.

Гласът на Ейли бе натежал от презрение.

— Ще тръгна с него, ще яздя зад гърба му и ще се сражавам редом с него, но той никога няма да бъде моят капитан. И ако някога бъда призована да го убия, ще го направя с чувство за дълг и огромна радост.

— Може да ти се наложи — каза Шона. — И то твърде скоро. Нека кланът се разправя с него.

Нима смятаха, че всичко е свършило? Може би, за тях наистина беше. И така може би бе най-добре. Обърнах се към Джед.

Той се беше запътил към червеникавокафявата кобила. По пътя се спря до един мъртвец и със затворени очи и треперещи пръсти изтръгна меча от ръката му. Кобилата изцвили и тръгна да го посрещне. Приближи тъмната си муцуна към ухото му и нежно изпръхтя. Джед я прегърна през врата и притисна лице към топлата ѝ кожа. Остана дълго време така, сякаш нямаше воля да помръдне.

Аз се изправих, взех неокървавената си кама, хванах кичур от косата си и го отрязах близо до скалпа. Джед ме наблюдава няколко секунди, след което се извърна.

Когато отидох при него, сякаш беше изминал цял век. Той рязко вдигна глава. Осъзнах, че не ме позна.

И това ми стига.

— Съжалявам, че те ударих — казах аз.

— О. — Джед се намръщи и докосна лицето си. — Вече забравих.

— Исках да ударя брат си, но той не беше там.

— Обзалагам се, че ти се иска да е бил. — Джед ме прогледна право в очите. — Сега.

— Да — отвърнах аз. — Нещата можеше… да се наредят добре.

— Странно — рече Джед. — Ти ме наричаше изгубено момче.

Поех си дълбоко дъх.

— Обичах майка ти. — Богове, колко горчиви бяха тези думи, но трябваше да ги кажа, преди да съм размислил. Можеше и да нямам втора възможност. — Знам отлично, че това не е било достатъчно, но не бях способен на повече. Ако бях останал, може би щях да успея да я защитя от ламира, но не го направих. Предадох я, както предадох брат си и ако има задгробен живот, ще падна на колене пред духовете им, но няма, така че това е то.

Джед ме слушаше мълчаливо, изпълнен със състрадание. Аз просто стоях пред него и го приех.

В гърдите ми ядът се бореше с мъката.

— Но нищо от онова, което казвам или чувствам, няма да ти свърши работа. Затова няма да се извиня.

— Благодаря — отвърна отсечено Джед и аз знаех, че говори искрено.

Задържах погледа си върху него за една дълга секунда.

— Изглеждаш ми различен.

Поглеждайки към скалпа ми, Джед се изсмя.

— Да. Не го казвай. — Подадох му колан и ножница, която бе подходяща за меча му. — Ето. Трудно е да се язди с оголено острие.

— Благодаря. — Джед несръчно прибра плячкосания меч в ножницата и закопча колана.

— Не така. — Завъртях очи. — Погледни. Този каиш. Не е голяма философия.

Той прие помощта ми.

— Хубава риза.

Докоснах безстрастно лепкавото петно над сърцето си и напипах неравните ръбове на дупката в индиговия памук.

— Файорак няма да се нуждае от нея, както и от колана си. Пък и съм изморен. Взе да ми става студено.

— Аха — отвърна Джед. — Предполагам, че на Файорак му е все едно.

— И без това повече няма да почувства нищо. — Погледнах към небето. — Знаеш ли, Кулан, когато бях на девет, а Файорак на осем, двамата бяхме неразделни. Каква война е това, Джед. Каква война. — Аз затворих очи, позволих си за миг да се потопя в безполезната носталгия, и ги отворих. — Така. Знам къде отиваш.

Джед внимателно извади пистолета от колана на дънките си.

— Оставих Рори там. Трябва да се върна да го взема.

— А аз оставих любимата си тениска. Но това не означава, че ще си я върна.

Джед ме огледа от глава до пети.

— Не си се променил.

— Какво, да я оставя да спечели? Успех, Кулан. — Събрах дланите си в шепи, подложих ги под крака му, помогнах му да се качи на коня и плеснах кобилата по задницата.

Джед не се обърна, не погледна дори встрани. Беше се съсредоточил върху онова, което лежеше пред него и не позволяваше на страха да свие отново стомаха му. Познавах всички белези.

Добре, поне щеше да стигне до пещерите, дори никога повече да не излезеше от тях.

Той мина покрай Фин, без да я разпознае, забил поглед между ушите на кобилата, но пусна юздите и вдигна ръка, сякаш за да махне за сбогуване. Тя го гледаше замаяно как се отдалечава и не мръдна от мястото си, докато кобилата прехвърли хребета и се скри от погледа ѝ.

В тези дълги минути тя не виждаше нищо друго, затова аз побързах да се възползвам. Извадих ловния си нож и се приближих към нея откъм гърба. Хванах бързо огърлицата ѝ и с един замах прерязах кожената връвчица, преди тя да успее да примигне.

Фин ахна, обърна се и впери поглед в изрязания от дърво лист в ръката ми.

Аз го стиснах в юмрук.

— Самодивско дърво. Богове, момиче, ама че си силна!

— Какво…

— Тя те е използвала от мига, когато се появи тук — отвърнах аз. Огледах предмета, и почуках с пръст по назъбените му краища. — Това просто ѝ е помагало; направило е връзката ѝ с теб по-силна. Умът ти е нещо страховито, Фини; със същия успех можеш да носиш зареден пистолет. И всичката тази сила ѝ е била на разположение, без ти дори да разбереш. Въздухът е тежал заради теб. Всички смущения, белият шум. Твоята бариера. Твоят ум.

Гласът ѝ бе подрезгавял от ужас.

— Аз те спирах? Аз ти пречех да се свържеш?

— Не. Тя. — Закрепих талисмана на един камък, извадих меча си и го ударих с дръжката два-три пъти, след което използвах острието, за да заровя отломките в земята. — Но никога не ѝ се е налагало да използва своя ум; можела е да си играе с твоя. През цялото време, докато си носела това. Казвам ти, много си силна.

Тя преглътна тежко.

— Какво означава това?

Свих рамене.

— Откъде да знам? Засега го забрави. Тя не може да го направи отново. Талисманът е счупен и ти знаеш за нея. Да поговорим за Джед. — Видях как очите ѝ омекнаха при споменаването на името му. — Готова ли си да умреш за него? Заради добрите стари времена?

Кожата ѝ стана студена и сива като на камък.

— Фин — казах тихо аз. — С ум като твоя няма нужда да се страхуваш.

— Знам, че съм страхливка. — Тя извърна поглед, побутна грубата ленена превръзка на ръката си, разтърка я яростно, сякаш искаше отново да я разкървави.

Улових превързаната ѝ ръка и я спрях.

— Виж какво. — Наведох се към нея. — Ласло може да те убие. Ламирите могат да те убият. Кейт не може.

Тя примигна.

— Това истина ли е?

— Мисли си каквото искаш за мен, но аз не лъжа. Такава е сделката, която Кейт е сключила в замяна на нейните… магически номера. Други трябва да ѝ вършат мръсната работа. Затова убива с леко сърце; смехът ѝ е искрен, повярвай ми. Затова може свободно да говори за това, че не наранява хората. Точно както ми обеща, че няма да нарани Конал.

Кръвта се отдръпна от лицето ѝ.

— Тя ми каза, че няма да нарани Джед.

— Точно тя няма.

— Но уби Конал. Само че използва Ласло.

— А, не. Кейт е твърде умна, за да постъпи така. Честно казано, Ласло го уби. А Конал се предложи на Ласло, защото Кейт знае как да се възползва от безразсъдството му. Добре, де, добре — смелостта му, щом така ти се иска. Знаеше как да се възползва и от фиксидеите му, от нрава му, всички неща, които толкова плашеха Джед и го накараха да си тръгне. — Поставих пръст на устните ѝ, преди да успее да ми отговори. — Не си прави труда да го казваш, Фин. Аз съм виновен за смъртта на брат си и ще си платя за това. Всъщност вече плащам.

— Така ли? — Устните ѝ се изкривиха.

— Поне знам, че за Ейли нищо няма да е достатъчно. — Потреперих.

— Не започвай да се самосъжаляваш. Каквото и да прави Ейли, ние сами сме си виновни за всичко.

— На теб нищо няма да ти направи, дечко. Конал те обичаше.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Той струваше колкото десетима като теб. Стотици.

— Не те ли предупредих да не го казваш? Мога да чета мислите ти. Да не мислиш, че не го знам?

— Не. — Тя поклати глава. — Не, според мен не го знаеш. Нравът на Конал, фиксидеите на Конал, всичко това, за което говориш. Искаш ли да го обвиниш за още нещо?

— Добре де, ще ти направя услуга. — Ухилих се злобно. — Кейт знаеше дори как да се възползва от любовта му. Той обичаше теб, обичаше Джед, обичаше и мен, глупакът. А аз го убих. Ние го убихме. Това ли искаше да чуеш? Той ни обичаше всичките и това го уби, Фини.

Очите ѝ потъмняха и се изпълниха с недоверие.

Издържах погледа ѝ за миг, после прикрих очите си с длан.

— Ще ме изслушаш ли? Съжалявам. Съжалявам. Проклятие, Кейт е толкова добра във всичко, което прави.

Тя леко пристъпи напред и за миг си помислих, че се кани да ме прегърне. Свалих ръце от кървясалите си очи, възприех старата хладнокръвна поза и тя се отдръпна.

— Фин. Кейт ще се опита да изсмуче всичко от теб, докато накрая не престанеш да съществуваш. Но само ако ти си съгласна да бъдеш унищожена. Дръж отровата ѝ по-далеч от съзнанието си и всичко ще бъде наред.

— Както направи ти?

Засмях се.

— Опитай. Тази жена винаги ме е очаровала и ако сега застанеше пред мен, веднага щях да я пожелая. Не казвам, че е лесно. Но веднъж вече успя. — Хванах наранената ѝ ръка и я вдигнах към лицето ѝ. — Не ти трябва никакъв глупав камък, нали? Това, което Ленора не ти каза бе, че можеш да станеш твърде зависима от проклетите неща. Да спреш да се вслушваш в инстинктите си. Накрая се справи и без камъка, умнице. — Притиснах дланта си към окървавената превръзка и сплетох пръстите си с нейните. — Използвай инстинктите си и всичко ще бъде наред.

Тя погледна ръката ми, преглътна и аз си спомних, че точно така държеше ръката ѝ Конал след някой ужасен ден в училище. Някаква струна се скъса в сърцето ми и аз я пуснах.

— Значи Джед също ще бъде наред — каза тя. — Той може да я блокира.

— Да, странно, нали? Твоят простосмъртен е доста талантлив. — Усмихнах се. — Но все още го е страх от стоманените остриета.

Кожата ѝ пребледня и тя притисна ранената си ръка към гърлото.

— Връщам се.

— Така си и помислих.

— И няма да ме спреш?

Нима ѝ приличах на някой отговорен по-възрастен роднина или нещо подобно?

— Искаш да те спася от самата теб ли, дечко? Няма смисъл. Джед не може да се справи сам. Ако не се върнеш, всички ще го отнесем. — Повдигнах рамене. — А ако го направиш, може би пак ще го отнесем, но си заслужава да опиташ. Никога не съм вярвал в онзи митичен Камък, но вярвам в Рори. Малко.

На лицето ѝ се появи решително изражение.

— Ще трябва да ми дадеш коня си.

— Фин, — въздъхнах аз, — да ти дам коня си е все едно да ти дам ръката си. Всъщност по-лесно ще бъде да ти дам ръката си. Така че ще трябва да се примириш с двете.

— Ръце?

Завъртях очи.

— С мен и коня, умнице. — Подсвирнах тихо през зъби. Синият жребец вдигна глава от кървавата си паша и изтопурка към мен. — Предполагам, че ще трябва да се върна с теб. След като изгуби Конал, едва ли ще се притесниш да ме видиш как поемам последния си дъх. Скачай. — Помогнах ѝ да се качи на коня и той изпръхтя. Тъмната му муцуна бе окървавена край ноздрите. Цвиленето му наподобяваше развълнуван смях.

Хванал юздите му с ръка, аз се спрях и погледнах към пътеката от мъртви, изгорели храсти под гранитната скала.

Отидох колебливо до нея, клекнах и вдигнах главата на ламира за тънката коса. Отнесох я до безразличния жребец, привързах редките кичури към черната му грива така, че ухилената глава да се блъска в шията му. Вцепенена от отвращение, Фин се втренчи в мъртвите му очи, докато се мятах на коня зад нея.

— Шона — извиках аз.

Шона надигна глава и ме погледна със студени очи.

— Махай се оттук. Отведи ги в Брокентор. Ще се върнем на разсъмване, ако изобщо се върнем. — Забих пети в хрилете на жребеца и той подскочи напред, размахвайки копита над каменистата земя. Брандир не изоставаше от него.

Отрязаната глава се удари в коляното ми, без да спира да се хили. Не се удържах и я погледнах, и точно тогава някакво размазано бяло петно привлече погледа ми. До Брандир тичаше бялата вълчица; на муцунката ѝ имаше белег като изгорено с киселина, а в кехлибарените ѝ очи проблясваше омраза.

33

Под лунната светлина между дърветата Джед повдигна лицето на Лия с двете си ръце и потърка отчетливия белег с палец.

— Не разбирам. Кръвта му ме оплиска. Не ми хареса, но не ми причини нищо подобно.

— Има такова действие само върху животните. Животни и неща, които растат в земята. — Сет погледна към гранитния търбух на пещерите на Кейт, мрачна чернота, която зееше от другата страна на сечището. — Хората? Кожата ни зараства по-бързо, адаптираме се. До неотдавна Скиншанкс щеше да те накара да замръзнеш на място посред бял ден, само защото се е оказал достатъчно близо до теб. Помниш ли? Повръщаше само при споменаването на името му. А сега, ако ти се иска, можеш да протегнеш ръка и да докоснеш главата му в тъмното.

Джед я погледна, после се обърна към Сет.

— Не ми се иска.

— Нима? Ако беше в друго настроение, щеше да го направиш. Сърцето ти е започнало да се вкоравява. Утре, ако си жив, ще бъде още по-кораво. Втори слой кожа. Можем да свикнем с всичко.

— То не притеснява коня ти — каза Джед.

Белите зъби на Сет проблеснаха в сумрака.

— Ами това не е точно кон. Сега остави меча си тук. Няма да имаш нужда от него.

Фин чакаше, поставила ръка върху носа на нервната червеникавокафява кобила, която очевидно не смяташе синия жребец за кон. Тя тихо изрече името на Сет.

Той вдигна изненадано лице, после се ухили и едва тогава тя се усети, че не го е произнесла на глас. Сет отстъпи на крачка от Джед и се извърна наполовина към нея.

— Започваш да му хващаш цаката — промърмори той.

— Сет, сигурен ли си, че тя не знае? — Това ѝ се струваше почти невъзможно. Въпреки цялата ѝ арогантност след победата, дали щеше да отзове стражата си? От друга страна, тя бе толкова уверена в себе си, толкова сигурна във властта си над Сет… Тръпки полазиха по гърба на Фин и тя се намръщи. — Сет? Сигурен ли си?

— Не. — Той сви рамене и извърна поглед. — Но я блокирам с всички сили и доколкото знам, тя все още ми вярва. Да имаш по-добра идея?

Тя поклати глава.

— Фин. — Гласът му никога не бе прозвучавал толкова нежно. — Когато ти казах, че си страхливка, не го мислех наистина. Бях наранен и исках да нараня и теб. Отново. — Той посегна с ръка, сякаш за да докосне нейната, но бързо я дръпна назад. — Все още можеш да се върнеш. Шона ще те отведе при водния портал. Рори не е твоя отговорност.

— Но Джед е.

— Ха! Обичаш го, нали? Да поема ли ролята на сватовник?

Е, след като заговори за това…

— Сет? — Тя погали кобилата по муцуната.

— Аха.

— Ти не си ми чичо и винаги ми се е струвало, че си по-близо до моята възраст и си…

— Проклятието на живота ти. — Той притисна показалец към слепоочието си и затвори едното си око. — Какво още? Роднината-демон. Сприхавият юноша. Семейният върколак, по дяволите.

— О. — Тя се изчерви. — Знаеш, че съм казвала всичко това. Само че, Сет? Конал каза, че двамата ще се нуждаем един от друг, а ние така и не започнахме да се разбираме. Трябва ли? Аз…

— Точно така. — Той изцъка раздразнено през зъби. — Но не. Не мисли за мен като за заместител.

— Добре. — Тя почеса с показалец кичурчето косми между очите на кобилата, смутена и ядосана, че дори се е опитала да го хареса, да намери общ език с него. — Не съм си и помисляла.

— Кръстникът си е кръстник.

— Много си прав. — Като че ли ѝ трябваха родителски грижи точно от него. Приятели, може би, но дявол го взел, не и ако трябва да полага усилия за това.

Но все пак я заболя. Макар да му беше адски ядосана, я заболя.

Той се потърка смутено по врата.

— Не съм много добър в това, разбираш ли? В тези…

— Да. Сега ако искаш, млъкни. — Фин погледна в очите на кобилата и видя как отражението на Сет се изкривява и уголемява, когато той въздъхна и пристъпи към нея. Отметна косата ѝ с едната си ръка, непохватно притисна главата ѝ под брадичката си и силно я прегърна.

— Не му е сега времето — изръмжа той и избърса с палец сълзите от очите ѝ. — Не сега. Ще тъгуваш по-късно, стига да оживееш.

— Извинявай. — Тя се отдръпна назад и заби пръсти в ранената си длан.

— И престани да ми се извиняваш. Да вървим. — Той се спря и затвори очи. — Фин. Ще дам най-доброто от себе си. Наистина. Но от сега нататък не вярвай на нищо, чу ли? И на никого.

Тя кимна, озадачена, докато той вадеше меча си. След това я хвана за рамото, бутна я напред и я поведе през сечището. Ръката му се озова на врата на Джед и също го побутна напред, към тъмнината на гранитната уста и самотната сребриста светлина на горящ факел.

— Мурлин — рече Кейт с копринен глас. — Ще трябва да ми обясниш някои неща.

Тя се изправи, а смехът и празничните викове в залата утихнаха и настъпи тишина. Сет бутна Фин напред и блъсна Джед в краката на Кейт.

— Здрасти, красавице — поздрави я жизнерадостно той. — Искаш ли кутрето или не? Той отиде право при брат ми и неговите бандити.

Вратът на Фин пулсираше. Тя не смееше да го погледне от страх пред онова, което щеше да види.

— Знам го много добре — отвърна Кейт, мръщейки се. — Къде са шестимата мъже, които изпратих?

Той изпръхтя пренебрежително.

— Убих всички, с изключение на един и той се връща у дома пеша. Лус-нан-Лак.

Из залата се понесе въздишка; една от жените изпищя, друга проплака. Напред се изстъпи един мъж и погледна към индиговата риза на Сет с тъмното петно над сърцето.

— Файорак — рече той със суров глас. — Файорак.

Кейт вдигна ръка. Настъпи тишина, нарушена само от нечие безпомощно хълцане.

— Може да се наложи да си платиш за това, Мурлин.

— Вече е платено. — Гласът му бе натежал от горчивина и Фин отново се почувства уверена, защото не ѝ беше допаднал досегашният му весел тон. Никак даже.

— Пет ми се струват справедлива цена за брат ми, Кейт. Който бе убит от Ласло, въпреки твоите уверения.

— Мурлин. Съжалявам. — Тя се обърна към Ласло, който стоеше в сенките зад нея, и тъжно поклати глава.

— Казах ли ти да убиеш брат му, Ниле?

Лицето на Ласло се напрегна, но доволната му усмивка не угасна.

Кейт погледна многозначително Фин.

— Очевидно съм те информирала погрешно, Фионуала. Горкият Ку Хорах не е застанал на кръстопът; по-скоро се е озовал в задънена улица. Но аз харесвах чичо ти — промърмори тя с лек копнеж в гласа. — Той беше истинско предизвикателство.

Ако Кейт беше шоколад, помисли си Фин, щеше да се разтопи, преди да успее да се самоизяде. Може би суетата наистина беше най-голямата ѝ слабост. Може би наистина имаха шанс, колкото и малък да беше.

Сет се изплю на килима пред краката на Кейт.

— Предизвикателство, на което ти така ѝ не отговори. Както не отговаряш и сега.

— Ах. — Въздишката ѝ прозвуча почти като извинение. — Въпрос на перспектива, нали? Честно, Ниле, колко си тромав. Таях големи надежди за Мурлин и Ку Хорах. О, чух, че онзи празноглав глиган Торк си е получил заслуженото. Ами близнаците?

— Хората ти ги убиваха, докато се приближавах. — Сет се изсмя презрително и Фин осъзна с безпокойство, че Сет наистина може да лъже много добре. — Как само се паникьосаха. Ти ли научи Ласло да напуска бойното поле преди хората си?

— Помислих си, че всичко е приключило. — Ласло пристъпи агресивно напред.

Сет иронично повдигна едната си вежда.

— Сега вече е.

— Ти ме блокираш, Мурлин. — Кейт докосна с пръсти слепоочието си. — Защо?

— Какво, когато Конал… когато той още… — Сет си пое треперливо дъх. — Нямаш работа в главата ми — каза най-накрая той. Приближи се до Кейт и сложи ръка зад врата ѝ, докато тя му се усмихваше предизвикателно. — Не точно сега. Не и в главата ми. — После я хвана за косата и я целуна със страст, близка до ярост.

Имаше нещо смущаващо в целувката на Сет, помисли си Фин. Беше твърде добра, за да е просто представление, кръвта пулсираше във вената на шията му, кокалчетата на пръстите му бяха побелели, когато сграбчи лъскавата коса на Кейт, очите му бяха отворени и грееха от похот. Лицето на Ласло се изкриви от омраза и топлината изчезна от кафявите му очи.

— Разбира се. Ти си разстроен. Разбирам го. — Кейт се отдръпна и погали остриганата глава на Сет. — Харесва ми новият ти вид.

Въпреки очевидната му болка, той изглеждаше смаян.

— Много добре знаеш причината за това.

— Казах ти, че съжалявам. Никога не бих те наранила, Мурлин. — Вперила в него поглед, изпълнен с открито обожание, тя прокара пръсти надолу по корема му.

Той погали шията ѝ, срещайки погледа ѝ. На лицето му бе изписано такова фанатично желание, че Фин се зачуди дали Сет въобще си спомня всички останали, които тя бе обещала да не наранява. Но вниманието на Кейт не бе съсредоточено изцяло върху него. Фин усети как умът на жената го заобиколи, премина покрай всички тях и се устреми далеч извън пещерите. Кейт гледаше Сет така, сякаш гледа през стъкло.

— Сет! — ахна Фин, но Кейт внезапно отстъпи назад и присви очи.

— Близнаците не са мъртви — прошепна тя.

Пръстите на Сет се плъзнаха по сребърната верижка, която висеше на шията ѝ, и я опънаха. Той я дръпна силно към себе си, измъкна ловния си нож и го притисна към гърлото ѝ. Джед скочи на крака, дърпайки Фин със себе си.

— Как смееш, Сет — изсъска Кейт и езикът ѝ потрепна като на змия. — Как смееш!

Сет притисна лицето си към нейното.

— Знам позициите на всеки един в тази зала. — Гласът му звънтеше тихо, но ясно. — Ако някой се опита да ѝ помогне, той ще стане причина за смъртта ѝ.

— Хладнокръвен, безочлив, еретик! — Кейт плюеше и се давеше в яростта си, очите ѝ блестяха. — Ще умреш заради това. Избери още сега. Със следващата си постъпка избери смъртта си.

— Да те взема ли с мен? — На слепоочието му се беше появила капчица пот.

— Махни си ръцете от мен, псе.

— За пръв път чувам това от устата ти, скъпа. — Сет докосна скулата ѝ с устни, сякаш просто не можеше да се удържи. — Ще те убия. Знаеш го много добре. Кажи им.

— Няма да посмее — разнесе се нечий глас. Галах. — Ще го разкъсаме на парчета.

— Но въпреки това ще бъде късно. — Сет се усмихна тънко, без да сваля поглед от Кейт. — Днес брат ми бе изкормен от нейния човек и бе оставен жив да бъде изкълван от птиците. Торк бе заклан от любимото ѝ животинче, ламира, само за да послужи като примамка на лечителката и нейния близнак. Всички вие смятате, че го заслужаваме. Но знаете, че ще го направя. Видях брат си, влязох в главата му и ви гарантирам, че ще го направя. — Той дишаше тежко. — Колко обичате вещерската си кралица? Донесете ми детето. — Никой не помръдна и той притисна ножа към гърлото на Кейт, пускайки тънка струйка кръв.

— Донесете сина ми! — изкрещя Сет.

Край един от изходите към коридорите настъпи раздвижване, събралите се, се разстъпиха встрани и Рори зашляпа напред.

Джед ахна и бе готов да се спусне напред към него, но Сет притисна още по-силно острието към гърлото на Кейт, която изкрещя от безсилен гняв.

— Махни го оттук — рече злобно мъжът. — Какво е той всъщност, котка? Прасенце?

— Ах. — Въздишката на Кейт прозвуча почти влюбено. — Силен си, Мурлин.

— Аз и Ку Хорах. Той е в сърцето и в главата ми, и ще трябва да се разправиш и с двама ни. А сега доведи сина ми! Още един двойник и ще изгубиш ухото си.

На мястото, където стоеше Рори, сега нямаше никой, а от коридора се разнесе мяукането на сърдита котка.

— Донеси детето — изръмжа Кейт на Ласло. — Винаги можем да си го върнем.

— Само през трупа ми — изръмжа Джед.

— Точно така — каза Ласло. Той отиде до група жени и взе детето от ръцете на една от тях. От обляното в сълзи лице на момченцето го погледнаха две сиви очи и то протегна ръце към Джед.

— Ед! — проплака детето, сякаш бе стояло изоставено цял месец тук.

Джед го грабна и кимна на Фин. Тя преглътна; гърлото ѝ бе сухо като прах. Сега идваше най-трудната част — да измъкнат Рори оттук. Фин нямаше представа какво да правят с него и въпреки всичко се надяваше, че Сет го е обмислил.

— Сет — рече Фин. — Това е Рори.

— Добре — отвърна той. — Сега се махайте.

Джед и Фин се спогледаха, после се обърнаха към Сет и изрекоха едновременно:

— Какво?

— Тръгвайте! — изрева той. — Или си мислите, че ще ни оставят да живеем, за да имат партньори за шах?

Двамата нямаха нужда от трето подканяне. Фин за последно погледна към Сет, който стоеше в нишата, стиснал шията на Кейт и притиснал почти с любов острието на камата си към вената ѝ. Той отвърна на погледа ѝ толкова бързо, че тя едва успя да го улови, но веднага се съсредоточи изцяло върху своята любовница.

Тълпата се раздели неохотно и ги пропусна. Щом се озоваха в тунела, те си плюха на петите и скоро стигнаха до червеникавокафявата кобила. При вида на Джед тя изцвили доволно и удари с копито по земята.

— Нима просто ще го изоставим? — попита отчаяно Фин, докато се качваше на седлото.

Джед ѝ подаде Рори, но не посмя да я погледне.

— Трябва.

Докато тя несръчно помагаше да Джед да се настани зад нея, те видяха как двата вълка се промъкват към входа на пещерата. След това кобилата препусна в галоп и всичко се изгуби от погледите им.

34

Отстъпвах бавно към изхода на пещерата, усещайки сантиметрите с ума си. Вече беше по-трудно. Тя се беше промъкнала вътре и болеше, а и не беше сама; ужасяващото напрежение се натрупваше от обединената неприязън на всички в залата, и най-вече на онези, чиито любими и синове бяха загинали съвсем скоро.

— Ах, Сет — промърмори Кейт с глас, подрезгавял от впитата в гърлото ѝ верижка. — Никога повече да не видиш сина си, въпреки всичките положени усилия!

Аз затворих очи, за да се съсредоточа по-добре върху всички, но ги изпусках. Те изпадаха от начертаната в съзнанието ми карта и след още няколко секунди повече нямаше да мога да защитавам фланговете си. Смъртта ми щеше да е бърза. Въпреки всичкото ми глупаво перчене, аз не исках да бъда разкъсан на парчета, а Галах не блъфираше.

Тогава усетих топлия натиск на вълците от двете ми страни, чух ниското ръмжене на Брандир. Това ме изпълни с щастие и ми вля малко кураж. Въпреки всичко те все още бяха с мен. Дори защитата им да не успееше да ми спечели достатъчно време, то да умра с приятели, колкото и бавно, колкото и страшно да бе, щеше да е по-добре от това да умра сам.

Исках да свържа ума си с брандировия. Нуждаех се от утехата, която винаги ми осигуряваше, онова усещане да съм наполовина вълк, но не можех да се лиша от концентрацията си. Може би по-късно, когато съм вече в ръцете им, може би тогава ще успея, ако Брандир остане жив достатъчно дълго. Може би това щеше да ми помогне малко. Не очаквах кой знае каква помощ.

— Е — продължи Кейт. Тя познаваше страха ми и въпреки че собствената ѝ огърлица се врязваше в гърлото ѝ, устните ѝ потрепнаха развеселено. — Поне ще се срещнеш скоро с брат си.

— Така ли става? — В окото ми попадна капчица пот. — Кажи ми.

— Че откъде да знам? — промърмори тя. — Това е успокояваща мисъл, нали? Но дали отговаря на последните научни теории? Като се замисля, може би не.

От устните ми се отрони дрезгав звук, почти като смях.

— Забавна си.

— Винаги съм си мислела, че и ти си такъв. Колко жалко. Дори сега си готов да си легнеш с мен, нали? Ех, Сет. Каква загуба. — Тя въздъхна замечтано. — Разбираш ли, когато ти казах, че скоро ще видиш Конал, нямах предвид да бъде толкова скоро. Изобщо няма да е скоро. Ти ще ме умоляваш да стане скоро. — Тя облиза устните си. — Това ще ми хареса.

— Знам. Не си мисли, че съм си въобразявал нещо. — Дишах тежко през носа, опитвайки се да притъпя ужаса в гърдите си.

Тя се засмя.

Това свърши работа. Почувствах как последните следи от Конал се разпадат бавно, но неизбежно. Повече не можех да се държа за него, не можех да го запазя. Вените ми пламнаха от безразсъдна омраза, която прогони страха.

— Искаш да ме видиш как моля за милост ли? — изсъсках аз в ухото ѝ. — Запомни това, вещице — колкото и да се моля, каквото и да ти казвам, въобще не го мисля.

От гърлото ѝ се откъсна гневен вик. Бях ѝ развалил забавлението. Малка част от него, може би, но достатъчно, за да я вбеся, независимо, че щях да платя скъпо за това през следващите часове и дни. Беше мой ред да се засмея. Тих, празен звук, но поне се изсмях в лицето ѝ.

Зад гърба ми се простираше коридорът към нощта и тъмнината. С косъмчетата на тила си усетих полъха на северния вятър, който миришеше на зима, но той се изгуби за миг и аз отново не можех да помириша нищо друго, освен аромата на кожата ѝ. Стиснах зъби и долових отдалеч гръмотевичното пръхтене на жребеца и силния звънтеж от удар на копито върху гранит.

Махнах острието от шията ѝ и целунах събиращата се върху кожата ѝ кръв. Кейт въздъхна и блажено протегна шия. Забих върха на ножа в закопчалката на огърлицата, счупих я, и улових в шепата си падащия смарагд.

— Това не е твое.

Тя залитна и аз я побутнах с крак напред. Преди да се обърна и да побягна, видях как Ласло посяга към арбалета си.

— Убий го. — Спокойният глас на Кейт отекна в коридора зад гърба ми. — Бавно, веднага.

Тежестта на омразата им ме удари в главата, като едва не ме събори на земята. Но аз се съвзех и продължих да бягам, залитайки, следван от вълците, като крехката бариера едва успяваше да защити съзнанието ми. Прибрах камата в канията ѝ и измъкнах меча си. На входа към пещерата се виждаше бледата сянка на коня ми. Сграбчих юздите и се метнах на гърба му в мига, в който те се появиха на изхода. Сега вече ще порасна, Конал. Обещавам ти, обещавам, че ще порасна. Моля те, позволи ми.

— Застреляй келпито! — изкрещя Кейт и звярът под мен изкрещя и залитна встрани, със забита в хълбока му стрела от арбалет. Сграбчих я и с усилие я издърпах. С пламтящи зелени очи, жребецът се обърна срещу бойците на Кейт и заора с копито в земята, докато аз се борех с него и го засипвах с ругатни. Демонската му ярост не му позволяваше да ме отнесе далеч оттук.

Кейт се усмихна, широко и прелестно.

— Скиншанкс! Къде е Скиншанкс? Доведете ми ламира!

Изпъшках, когато една хвърлена по мен кама се заби в ръката ми и ме накара да изпусна меча. Слава на боговете, че бе издала заповед да ме убият бавно; мерникът на Алин далеч не беше толкова лош.

Отново измъкнах камата си и се ухилих на Кейт.

— Скиншанкс ли? Целият е твой.

Пресегнах се към главата на ламира, разрязах косите ѝ, за да я отделя от гривата на жребеца, и я стиснах в юмрука си.

Всички звуци утихнаха. Видях как изненадата им преминава в хищно презрение, усетих колективното им предизвикателство в ума си. Те знаеха, че няма да го направя; нямах куража за това. Не бях като брат си.

Вярно, не бях. И не бях сигурен дали ще посмея. Помислих си до какво би могло да доведе това. Но после спрях да мисля, защото какъв беше смисълът?

Затворих очи, подсмихнах се, и отново ги отворих.

— Проклинам земята под краката ви — изкрещях аз. — В името на живота, сърцето и душата ми, проклинам децата и децата на децата ви. — Изпълнен със злоба хвърлих главата между себе си и ордата.

Тя като че ли се ухили за последен път. След това се пръсна на противни парчета, които заваляха по земята между мен и хората на Кейт, като изгаряха всичко, което докоснеха.

Чух писъка на Кейт, изпълнен с неземна ярост, почувствах хаоса в недоверчивите им съзнания, но не изчаках да се насладя на ужаса им, защото най-после успях да извъртя главата на жребеца, който отскочи от пръснатите останки на ламира. Той ми се възпротиви за миг и препусна напред в галоп, но това ни забави достатъчно, за да усетя два тъпи удара в гърба, които ме запратиха върху шията на коня и ми изкараха въздуха от дробовете. После двамата полетяхме заедно с вятъра към северната зима.

35

Фин въведе кобилата, която се спря грациозно, с наведена глава и треперещи от изтощение крайници. Момичето се наведе напред, прегърна я за врата и се свлече от нея.

— Какво правиш? — Джед погледна назад в тъмнината. — Не трябва да спираме.

— Правя го. Ти продължавай, вземи Рори. Ще ви настигна. Не забравяй, че мога да те проследя. — Фин се надяваше това да е истина. Но каквото и да бе, тя не можеше да продължава повече. Не и без него. Отрепка, предател, ренегат — каквото и да беше той, тя беше същото. Освен това той ги беше спасил и тя нямаше намерение да го изостави.

— Но ти нямаш кон!

Тя яростно тръсна глава, опитвайки се да убеди както Джед, така и себе си.

— А твоят не може повече да носи всички ни.

— Не става въпрос за това! — Гласът на Джед се пречупи. — Нали?

— Не мога просто да го изоставя. Трябва поне да изчакам и да видя. Да разбера какво му се е случило.

Стиснал здраво Рори, Джед се извъртя напред и сграбчи юздите.

— Виж какво, ако смяташ, че това е нещо, което трябва да направиш за Конал… — Той се поколеба. — Нали се сещаш, че е безсмислено? За това ли става въпрос?

— Не, не. Нищо такова, наистина. Моля те, продължавай напред, Джед. — Преди да заплача и да започна да те моля да ме почакаш.

— Добре, дано скоро ни настигнеш. — Нещо се бе затиснало в гърлото му. — Не искам да изминавам целия този път наобратно, за да те взема.

Тя не можеше да понесе гледката на отдалечаващия се Джед, затова се изкатери на една скала, обсипана с люспи слюда, които блещукаха под звездната светлина. Студено, колко беше студено. Тя легна по корем, усещайки как студът прониква в кръвта и костите ѝ. Позволи си да се разконцентрира, вслуша се в инстинкта си и внезапно разбра как се прави. В ума си намери едно местенце, порови в него като горд чирак-механик и почувства как топлината плъзва в костите ѝ. Значи това беше тайната на Ший. Тя се усмихна.

Сет. Фин се сети, надигна буза от камъка и се вгледа в равнината. Студът не бе прогонен единствено от аматьорските ѝ усилия. За кратките минути, през които бе лежала там, времето бе поомекнало и звездите бяха изчезнали. През главата ѝ мина мисълта, че може би те се приближават към земята, но после видя, че това са просто първите снежинки.

Той не идва, помисли си Фин и се изненада от силната мъка, която я прободе.

Тя се изправи с вкочанени крайници и тъпа болка в сърцето. И двамата — беше ги изгубила и двамата. Можеше просто да поеме по дългия път след Джед, но едва ли си струваше усилията. Просто всичко ѝ се струваше ужасно безсмислено. На всичкото отгоре бе започнало да вали сняг.

В далечината, между земята и небето, някакво движение привлече погледа ѝ, после зърна тичащи сенки. Тя се спусна с усилие от високата скала и затича тромаво надолу по склона, примижавайки срещу завихрящите се снежинки. Сред тях препускаше синият жребец, следван по петите от вълците, а върху шията му се бе отпуснала фигура.

— Сет — извика тя, а снежинките погълнаха гласа ѝ. — Сет!

Той се надигна. За миг ѝ се стори, че му е трудно да фокусира погледа си, но след това той смушка жребеца с пети и го насочи право към нея. Без да забавя ход, той се наведе от коня, и пъшкайки от болка, я вдигна с едната си ръка. За един ужасен миг тя увисна между коня и земята и бързо се издърпа на коня зад него.

Изведнъж тя се сблъска с някакво препятствие и Сет изкрещя. Тя също изкрещя и притисна длан към устата си. Той отново се отпусна върху шията на коня и се вкопчи с благодарност в нея, докато Фин се хвана за колана му и впери поглед в двете лъскави стрели, стърчащи от гърба му.

Настигнаха Джед точно преди зазоряване. Червеникавокафявата кобила премина в галоп, за да не изостава. Брокентор се забелязваше лесно — остатък от вулкан, който стърчеше над равнината на около триста метра напред. Кратерът му бе разцепен и полуразрушен от вековните климатични влияния. Когато го приближиха, Шона и Ейли се изправиха. Пуловерът на Ейли бе покрит с петна засъхнала кръв, а щръкналата ѝ коса я нямаше, остригана до голо.

Кобилата се спря изморено на почтително разстояние от синия жребец и Джед подаде Рори в ръцете на Шона.

— Гърне! — проплака детенцето.

— Извинявай, миличък. — Джед се свлече от кобилата и с усилие свали подгизналите му дънки. — Наистина нямахме време за това.

Фин се вкопчи в неподвижното тяло на Сет. Страхуваше се да помръдне, за да не се закачи отново в стърчащите стрели.

— Ейли!

Ейли се приближи спокойно до жребеца и докосна хълбока му, произнасяйки няколко успокояващи думи на собствения си език. Когато постави ръка върху раната му, мускулите му потрепериха.

— Ейли, моля те!

Воят на Брандир прозвуча също толкова отчаяно, колкото гласа на Фин, и вълкът побутна неподвижния крак на Сет с муцуна.

Ейли допря устни до дупката в хълбока на коня и я вкуси.

— Добра рана — каза му тя. — Чиста. Ще се изцели бързо. — Жребецът ѝ отговори с цвилене, докато тя се обърна и погледна с чисто медицински интерес към гърба на Сет. — Тази вече не е.

— Моля те!

Ейли я погледна.

— Молиш ме? За тази отрепка?

Фин прехапа силно език, усети кръвта, но не ѝ обърна внимание. Ако сега заплачеше, Сет беше загубен. Усещаше го инстинктивно; разбра го, щом погледна в безчувствените очи на Ейли.

— Да, умолявам те.

Брандир крачеше трескаво напред-назад, спираше се само за да оближе крака на Сет и да погледне умолително Фин, но тя не можеше да отвърне на погледа на черния вълк. Той също можеше да я накара да заплаче.

— Умолявам те. Моля те. Заради Конал.

— Не — отвърна най-после студено Ейли. — Не заради Конал. Заради мен. — Тя се обърна. — Шона!

Той издърпа Сет от коня, без да внимава особено, пренебрегвайки изплашеното ръмжене на Брандир, след което отнесе тялото до падината с формата на купа в подножието на хълма, където си бяха направили лагер. Там го хвърли с лицето надолу до тялото на Конал.

— Нека това да бъде първото нещо, което ще видиш, след като се съвземеш — рече той, докато разкъсваше грубо индиговата риза на гърба на Сет.

Така и стана. Фин не се обади, защото се страхуваше да не промени решението на Ейли. Изминаха няколко часа, преди Сет да примигне два пъти и да отвори очи. Той не помръдна, не даде никакъв знак, че се е съвзел, само впери поглед в студеното спокойно лице на Конал, което се намираше само на метър от неговото.

Върху мъртвото и живото лице падна сянка, но Сет не погледна нагоре.

— Благодаря ти, Ейли.

— Няма защо. — Очите ѝ бяха скрити зад слънчевите очила, които ѝ бе донесъл Конал, и студеното зимно слънце проблясваше в стъклата им. — Смъртта ти трябва да настъпи от моите ръце, а не от нейните.

Устните му потрепнаха в усмивка.

— Разбрах.

Тя кимна и се отдалечи.

Очите му срещнаха погледа на Фин, която седеше край двете тела. Никога досега не се беше радвала толкова много да го види. Часове наред полагаше огромни усилия да не поглежда към раните на Конал; вместо това се взираше в посинелите му изгризани нокти и мълчаливо плачеше. Брандир се бе излегнал край Сет, а Лия лежеше в краката на Конал с опечалени очи. Джед се беше оттеглил още преди часове в отдалечения край на падината, прегръщаше Рори и се взираше с празни очи в долината. Фин разбираше, че той не може да седи край Конал и Торк, не и с детенцето в ръце, но не можеше да изостави Конал. Освен вълчицата и някой друг трябваше да седи при него. И при Сет. За да е там, когато се събуди. Когато отвори очи.

Сет протегна ръка и потрепна.

— Вземи.

Тя изпълзя по склона до него и взе късчето смарагд от ръката му.

— Направи ми една услуга — каза той. — Отърви се от него. Дай го на някой, на който ще му е нужен.

Той се хвана за един заснежен камък и се издърпа до седнало положение. Брандир се надигна, протегна се и отново полегна близо до него, а Сет го прегърна силно през врата. Голото му тяло имаше почти същия синкав цвят като на брат му. Ако не беше топлината на Брандир, той щеше да измръзне до смърт, а Ейли и Шона нямаше да направят нищо, за да попречат на това. Фин си спомни какво ѝ беше казала Леони: „Ший са жестоки, зли, студени. Пази се, Фин. Не допускай студеното желязо в душата си. Остани си човек“.

Точно сега зимата като че ли се просмукваше в мозъка на костите ѝ. Е, не трябваше да го прави. Ако това я убиеше, тя щеше да си остане човек. Усмихна се на Сет.

— Радвам се, че се оправи.

— Значи си част от малцинството. — Той се усмихна мрачно, докато се бореше с тракането на зъбите си. — Но аз съм с теб.

Проклета да е Ейли. Фин отвори раницата на Конал, извади резервния му пуловер и го метна на Сет. Той го взе и го притисна силно към гърдите си, докато треперенето му започна да утихва.

— Фин, не искам да си мислиш… — започна той, но се поколеба. — Не започвай да си мислиш хубави неща за мен. Там имаше един момент, в който… не знаех накъде ще поема.

— Знам. — Тя го погледна в очите. — Знам.

— Така ли? — Той стисна здраво пуловера, като че ли се страхуваше да не му го вземат. — Добре.

— Как успя да се измъкнеш?

— О. — Той се засмя. — С много дрънканици и с помощта на ламира. Няма да тръгнат след нас. Нужно е много време, за да се изчисти проклятие, което е запечатано с ламирска глава. Това най-много ми харесва у суеверните феи.

— Не смяташ ли, че си твърде циничен? — каза Фин. — И в живота си, и във всичко?

— Аха, но иначе нямаше да съм си аз, нали? — Той ѝ намигна. — Което щеше да е жалко. Пък и трябваше да им видиш лицата. Не можеха да повярват, че съм го направил, не можеха да повярват, че съм си навлякъл такава анатема. Каква е ползата от това? Да бъдеш направен безпомощен от няколко думи и късче мъртва плът? — Той повдигна пуловера на Конал и го погледна.

Тя не знаеше какво означава анатема, но звученето на думата не ѝ допадаше.

— Сигурен ли си, че не са прави?

Сет се престори, че не я е чул.

— Така. — Пъшкайки от усилието, той се изправи и облече пуловера с тромави движения. Тя никога нямаше да разбере дали изписаната на лицето му болка се дължи на дупките в гърба или на мириса на Конал, който се бе пропил във вълната и който едва не бе накарал и нея да заплаче.

— Шона — каза той. — Дай ми брат ми.

Шона вдигна рязко глава и след като погледна към Ейли за разрешение, той отиде и повдигна Конал с невероятна нежност. После го предаде на протегнатите ръце на Сет. Фин разбираше, че му се иска да тръсне силно тялото, просто за да натовари ранения гръб на Сет. Но устоя на порива, може би за да не урони достойнството на Конал.

Тя нямаше представа как Сет успя да изкачи хълма, носейки мъртвото тяло на много по-високия си брат, но той успя да го направи. Стигна чак до напуканите, ерозирали скали на върха. Вълците вървяха от двете му страни, а Шона и Ейли носеха Торк след него. Поставиха двете тела едно до друго върху скалите.

Притиснал здраво Рори, Джед ги гледаше как се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма.

— Няма ли да… Не знам. — Гласът му потрепери. — Да ги погребете?

Шона се наежи, сякаш момчето бе предложило нещо неприлично.

— Не, докато не разполагаме с време да го направим както трябва. Мурлин успя да ни спечели само толкова — додаде презрително той.

— И просто ще ги оставите там? — Джед гледаше тримата по-големи Ший.

Фин стоеше до Сет, вече една от тях, и приемаше думите му, без да задава въпроси, камо ли да пуска саркастични забележки. Сменила е страните, помисли си Джед, но не можеше да ѝ се сърди за това. Сет бе единственото семейство, което ѝ бе останало. Всъщност не съвсем. Сега тя бе сираче, също като него.

— Не ни харесва миризмата на горяща плът, Джед. — Сет се обърна и закуцука надолу по хълма. — Дори да ми се прииска да нахраня червеите с тях, земята вече е замръзнала. Затова ги оставяме на лисиците, дивите котки и гарваните. А аз ще остана с тях, докато не ги оглозгат до кокал. После ще събера костите им и ще им направя надгробна могила. Това е мое задължение и този път ще го спазя. — Той впери поглед в Ейли.

— А аз ще им пазя гърбовете — рече вдървено тя.

Сет взе колана с меча си и го пристегна през гърба си; устните му побеляха, докато се опитваше да не потрепери от тежестта на собственото си оръжие.

— Ти ще отведеш Джед и Фин в крепостта — каза той. — И ще го направиш, защото така ти нареждам.

— Ако тръгнеш с нас — каза Шона, — кланът има правото да те убие, Мурлин.

— Може и да го направят, но поне ще приключат бързо — отвърна студено Сет. — Засега ще остана с Конал и Торк, и ще ги пазя, за да не ги приближава нищо друго освен дивите зверове. А когато погреба костите им, ще се върна при нас и когато бдението за тях приключи, всички ще сме ги оплакали.

— Никога няма да спра да го оплаквам! — извика Ейли.

— За пред останалия свят ще спреш, също като мен. — Той погледна към гневните ѝ очи и този път Ейли наведе глава. — Какво става в главата ти си е твоя работа. Същото се отнася и за мен.

Заваля сняг, покри земята и заглуши всички звуци освен воя на вятъра, и се понесе по равнината като бял дух-отмъстител. После валежите спряха и по земята останаха само отделни снежни петна. Едва тогава Сет се върна в крепостта, измършавял и вцепенен от глад, студ и мъка. Фин така и не го попита за седмиците, които бе прекарал при Брокентор, а той така и не ѝ предложи да ѝ разкаже.

36

Гледах мъжете и жените от моя клан. Стоях със скръстени ръце, за да не видят треперенето им. Бяхме яздили заедно, бяхме се сражавали рамо до рамо, бяхме се карали за дреболии; бях танцува и пял и се бях напивал заедно с тях в същата тази зала. Някои от тях обичах. А сега те може би щяха да ме убият.

Никой не заговори. Не чувствах страх, просто бях изпълнен с апатия и много, много уморен. Сигурно нищо не може да бъде по-лошо от прекараните дълги седмици на Брокентор. Но те поне свършиха. Един ден щеше да приключи и това.

Нямаше смисъл да възразявам. Вече нищо не зависеше от мен, но и да зависеше, не бих си помръднал пръста. Ейли стоеше отстрани. Не сваляше очи от мен от мига, когато минах през портата на крепостта и се оставих да ме обезоръжат.

Очевидно сега Гриан беше техният говорител. Той въздъхна.

— Изборът е на Ейли. Разбираш ли, Мурлин?

— Да — отвърнах аз.

Всички я погледнаха. Точно мълчанието ѝ ми подсказа, че няма да умра. Смъртната присъда щеше да бъде произнесена бързо. Ала тя искаше да ме държи на нокти, но всъщност точно така научих онова, което исках да разбера. Затворих очи.

— Ако зависеше само от мен — каза най-накрая тя студено и с достойнство, — аз бих избрала смъртта. Но не зависи. Той е баща на… дете. Той е капитан на тази крепост. — Тя се усмихна неприятно. — Ако успее да си я върне.

Чух стотици въздишки, но моята не бе сред тях. Вдъхнах дълбоко, тихо, и се опитах да не треперя, когато посегнах към протрития вече пуловер на Конал и го съблякох през главата си. Бях решил да го направя още преди да ме накарат. Постоянната остра болка в белезите от стрелите на арбалета беше изчезнала и аз си позволих да се усмихна на себе си. Очевидно Ейли не искаше нищо да ме отвлича от онова, което ме очакваше.

— Мурлин — каза Гриан.

— Гриан — отвърнах аз и му подхвърлих пуловера. — Разкарай онези двамата оттук.

Гриан примигна стреснато, сякаш бе забравил за съществуването им.

— Разбира се.

Джед не каза нищо, само ме погледна, но Фин извика:

— Сет?

— Отивай, Фин — казах ѝ аз, когато двама мъже тръгнаха към мен, за да застанат от двете ми страни. — Просто трябва да се разберем. Ще дойда след малко.

Джед издаде гневен, ужасен звук, сякаш раните ми му напомниха за нещо друго, но двамата бяха изведени от залата, а аз затворих очи с облекчение, когато вратата се затръшна зад гърбовете им. Извърнах се настрани, изхвърлих ги нарочно от ума си и издигнах бариера срещу останалите. Нямаше да я сваля, докато не приключеше всичко. Каквото и да направеха, нямаше да успеят да си пробият път до съзнанието ми. Усещах как Орах пробва да влезе в главата ми, опитвайки се отчаяно да поеме част от онова, което щеше да се стовари върху мен, но аз я отблъснах. Дори нея.

Пък и не можех да ѝ причиня това.

В горния край на залата вече окачаха боровия дънер на мястото му и той увисна хоризонтално в железните скоби на височината на раменете ми. Висеше точно в отвора между двете стени на огромния свод, който водеше към преддверието на залата, над трите тесни стъпала. Отлична позиция; добро място задаване на урок.

Шибаняци.

Уредът се отличаваше с такава простота, че усетих как потрепервам и погледнах само веднъж, за кратко, към кафявите петна, концентрирани около сърцевината на дървото. Поне кланът не го приемаше като развлечение. На никой от тях не му харесваше.

С изключение на един. Очите на Ейли грееха от омраза.

Нямах друг избор. Тръгнах към боровия пън, опитвайки се да сдържа треперенето на крайниците си и изкачих последното стъпало. Гърлото ми беше пресъхнало като мъртво листо, но те не трябваше да го разбират. Мъжете от двете ми страни ме хванаха за ръцете и посегнаха да ги завържат с въже.

— Не е нужно да го правите — казах тихо и с горчивина на Кариг.

Той преглътна и за миг наведе поглед.

— Знам, Мурлин.

— Тогава не ме завързвай, Кариг — изсъсках аз. — Няма да се бия. Знаеш и че няма да се опитам да избягам.

— Мурлин. Моля те, позволи ми. Не е нужно, но…

— Ще ти попречи да паднеш, Мурлин — прекъсна го Феарна с тих глас. — Защото иначе ще се строполиш. Каквото и да си мислиш, колкото и да си силен, ще паднеш. Кариг е прав. Моля те.

Поколебах се, после кимнах и те увиха въжето около двете ми китки и ги завързаха една за друга. Затворих очи докато Кариг и Феарна изпънаха ръцете ми към дънера. Тримата се бяхме сражавали, яздили, пили и се смели заедно, и сега, докато всеки от тях изпъваше здраво въжетата, пръстите им докосваха моите. Бях им ужасно благодарен затова, но не казах нищо, защото внезапно се уплаших да не заплача. Не се страхувах от болката, все още не, но се страхувах ужасно, че мога да заплача от мъка заради всичко, което се беше случило.

Те работеха бързо, знаех много добре, но въпреки това ми се стори, че мина цял век, преди да настъпи ужасяващата тишина. Стрелнах с поглед Кариг.

— Добре ли е, Мурлин? — прошепна той.

Съобщаваше ми, че скоро ще започне. Усмихнах му се леко и затворих очи.

Почувствах злия дъх на камшика още преди да ме удари.

— Да вървят по дяволите — каза Фин. Тя свали дланите от лицето си и затича по коридора към преддверието, следвана по петите от Джед.

— Ще успеем ли да се промъкнем?

— Никой няма да ни спре. — Тя се обърна към него и го погледна с жестоки, студени очи. — Защото всички са вътре. Всички гледат. Копелета.

Тя беше права — преддверието беше празно. Залата бе претъпкана с народ, но никой не обърна внимание на двете фигури, които се промъкнаха в сумрака пред открехнатата врата към преддверието.

Тълпата зрители стоеше в абсолютно мълчание и не се чуваха никакви викове. Долавяше се само един звук — лекото свистене и изплющяване на камшик върху плът. Фин замръзна, изгубила за миг способността да диша.

Сет стоеше с лице към тях, завързан за един боров дънер с обелена кора, но очите му бяха здраво стиснати. При всеки удар тялото му неволно подскачаше към дънера, но това бе единствената му реакция, затова за няколко секунди Фин не можа да разбере. След това различи фините червени пръски, капчиците, които покриваха дървото и рязко притисна длан към устата си.

Сет стискаше силно зъби, кожата му бе пребледняла и опъната, от ъгъла на устата му се стичаше кървава струйка.

Зад ужасната сцена в главата на Фин се появи призрачен спомен — Сет съблича пуловера си и го хвърля на Гриан. Той приемаше това напълно доброволно. Тя стисна здраво юмруци, докато от дланите ѝ не потече кръв — ноктите ѝ бяха отворили старата рана, която бе направила с медальона. Мразеше ги всичките. В тялото ѝ кипяха ужас, жал и ужасна омраза.

По лицата им нямаше удоволствие, дори на лицето на мъжа, който размахваше камшика с брутална сила. Той не се наслаждаваше на работата си, но я изпълняваше съвестно. Бичуването се изпълняваше усърдно, професионално, брутално. Кланът едва го изтърпяваше, но тя не изпитваше никаква жалост към тях. Дори каменното лице на Шона изглеждаше нещастно. Но очите на сестра му заблестяха ликуващо, когато съзря Фин в сумрака и на лицето ѝ се изписа пламенна надежда.

Не, помисли си Фин. Можеш да чакаш вечно, злобна, отмъстителна кучко, но аз няма да изпищя.

Сет отвори уста и заби зъбите си в боровото дърво, а кръвта от прехапания му език заля дървесината. Гърбът на Фин потрепваше при всеки удар на камшика. О, моля те, мислеше си тя всеки път, накарай го да спре. Стига вече. Достатъчно. Ще го убиеш. Веднага спри. Моля те. Но всеки път камшикът се издигаше нагоре, всеки път тя чуваше изплющяването му, все по-глухо и по-мокро.

Пазачите като че ли държаха здраво Сет и тя видя сълзи в очите на единия. Джед я прегърна здраво през гърдите и когато тя усети как нещо капе в косата ѝ, разбра, че той също плаче. Не можеха да си тръгнат. Тя не беше изоставила Сет при Брокентор, нямаше да го изостави и сега. Но ако камшикът не спреше безкрайното си плющене, тя щеше да повърне или да припадне, а не и се искаше това да се случва.

И точно когато реши, че повече не може да изтърпи, всичко свърши.

37

Лежах по лице върху собствения ми дюшек и гледах в стената. Значи сам съм се довлякъл дотук.

Когато развързаха въжетата от китките ми, не паднах. Вървях сам по коридора, пред тях, болката забиваше пламтящите си нокти в гърба ми и обвиваше гърлото ми с въздух. Някои от хората в клана плачеха. Но не и аз.

Изкачих се сам до стаята си, изпратен от погледите им до площадката на първия етаж. Но не знаех как съм успял да стигна до втория. Дори не знаех как съм се изкачил, макар смътно да си спомнях как повърнах през парапета и болката ме завъртя в нов злобен кръг, от което ми се доповръща отново.

Проклети да са, проклети да са, да вървят в ада. Позволих на омразата да ме изпълни, защото след тази вечер не трябваше да я изпитвам повече. Когато след няколко века болката утихне, омразата щеше да изчезне заедно с нея. Те бяха моят клан.

Не издадох и звук. Да се изясним. Не припаднах. Върнах си крепостта, върнах си клана. Аз бях син на Григар Дю и техен неоспорим капитан. В очите на целия клан бях изкупил вината си за смъртта на техния водач, но не и в безмилостните очи на Ейли.

Или в моите, като стана на въпрос.

Ала това не ми помагаше кой знае колко. Помогна ми да издържа наказанието, но не притъпи болката. Кръвта продължаваше да се стича, да мокри чаршафите, дънките ми бяха подгизнали, но аз не можех дори да събуя проклетите парцали. Едва успях да допълзя до леглото си и да се просна върху него. Безмълвно зароних сълзите, които бях преглъщал в залата. Безмълвно си напомних, че нищо, което могат да ми причинят, не може да се сравни с онова, което сам си бях причинил.

Ала това не ми помогна. Поне не веднага. Защото, о, богове, как болеше. От гърлото ми се разнесе тихичко скимтене от болка, но все още не можех да плача или да викам, защото всички в необичайно утихналата крепост щяха да ме чуят.

Брандир лежеше до леглото и от време на време облизваше пръстите и разранената китка на лявата ми ръка. Бяха го заключили в тази стая, разбира се, и по вратата и дъските се виждаха дълбоки следи на местата, където бе дълбал, за да се добере до мен. Нямаше да ги поправя, реших аз. За да ми напомнят.

Брандир стоеше близо до мен, но знаеше, че не трябва да ме докосва — ако можеше, щеше да усети ужаса ми — и точно за това ги мразех най-силно. Но дори светлата следа от вълчия му ум ме утешаваше, защото никога в живота си не се бях чувствал толкова самотен. Ако не беше Брандир, сърцето ми щеше да е разбито.

Той седна и изръмжа. Погледнах към вратата. Ако някой искаше да дойде да злорадства, да заповяда. Брандир сигурно беше огладнял. Позволих си да се усмихна лекичко. Богове, даже от това ме заболя.

Изведнъж Брандир се изправи, повдигна задницата си и оголи зъби. Вратата се отвори колебливо, но той не се хвърли. Протегнах пипалата на изтощеното ми съзнание и видях кой е.

— Брандир — промърморих аз. — Не.

Той легна нацупено на пода и те влязоха. Мамка му, не трябваше да идват тук; но просто не можех да ги отпратя. Направих нов опит да се усмихна.

— Здрасти, Фин. Джед.

Гласът ми се стори по-дрезгав, отколкото би трябвало. Без да обръща внимание на предупредителното ръмжене на Брандир, Фин протегна ръка към лицето ми, отдръпвайки я в последния момент. След кратко колебание тя прехапа устни и докосна косата ми.

— Да, там може — промърморих аз. — Тази част не ме боли.

Осъзнах, че лицето ѝ е мокро от сълзи, и неочаквано ме връхлетя топла вълна. Джед също не изглеждаше особено щастлив, което беше доста странно. Фин поднесе някакво шише към устните ми и аз усетих как водата потича към пламналото ми гърло.

— Благодаря — каза ѝ аз, макар да ми се пиеше още.

— Какви копелета — каза Джед и избърса носа си с ръкав. — Копелета.

— Мразя ги — каза тихо Фин.

— Благодаря ви за това. Обичам ви и двамата. — Засмях се тихо и потреперих от болката в гърба, която заплашваше отново да ме изпрати в безсъзнание или да ме накара да повърна. — Но моля ви, недейте. Те трябваше да го направят.

— Всички обикалят наоколо като зомбита, ако това може да ти помогне. — Очите на Фин блестяха от ярост. — Половината плачат, лицемери. Шона също.

— О, Фин. — Бях твърде изморен, за да споря. — Или това, или трябваше да ме убият.

— Преструват се, че е заради Конал — каза тихо тя. — Лъжци.

Тя докосна косата ми и аз затворих за кратко очи. В един момент долу в залата, аз си мислех, че усещам Конал в мен — докосването на ума му, бездънната му жал и мъка. Мислех си, че усещам докосването му, ръката му върху бузата ми. Мислех си, че чувам шепота му „стой изправен, малки братко, мълчи, всичко ще свърши скоро“. Но хей, там — имаше болка и унижение. Те те карат да халюцинираш. Сега вече със сигурност не го усещах повече.

Джед се измъкна през вратата и се върна с купа, пълна с гореща вода и купчина бели парцали. Този път Брандир изръмжа.

— Брандир — изръмжах му аз и той легна отново, но продължаваше да се зъби.

— Гриан ни ги даде. Искаше да влезе, но двамата с Джед не го пуснахме.

— Добре. — Устните ми потрепнаха. — Браво на вас. Чуйте ме. Сега не мога да повикам лечител, но единствения, когото не бива да допускате до мен, е Ейли. Разбрахте ли?

Джед се намръщи.

— Тя няма да опита нищо, нали?

— Ще останеш изненадан. Ще обясня. После. — Направих жалък опит да се засмея.

— Можеш ли да изтърпиш? — Фин прехапа силно горната си устна. — Мисля, че трябва да го почистя. Макар че…

— Макар че. — Гласът ми потрепери и аз се ядосах на себе си. — Да, сигурно има мръсотия. Няма да ми се отрази добре. Действай.

Болеше както никога досега — все едно рояк разгневени оси се беше спуснал върху гърба ми; болеше зверски въпреки уискито, което Джед откри в манерката и изля внимателно в устата ми. Но успях да не изкрещя. Просто зарових лице във възглавницата си, раздрах чаршафите с нокти и желаех да умра, докато Фин сваляше от мен окървавените ми дънки. Поне Джед се сети да свали колана и да го пъхне между зъбите ми.

Фин плачеше през цялото време, но мълчаливо, като се опитваше да не допуска солените сълзи да капят върху съдраната ми кожа. Действаше деловито и сръчно, и под хладнокръвната ѝ маска се усещаше ужасяващ студен гняв.

— Съжалявам — промърморих аз.

— Да не си посмял. Да не си посмял да се извиняваш пак.

— Имам предвид затова. Не трябваше да го виждаш. Сега си ядосана.

— Щом те могат да го направят, значи аз мога да го видя.

Добре. Не ми беше останала никаква енергия. Единственото, което ми оставаше, бе да се боря с болката.

— Твърде си малка за това — едва успях да ѝ кажа.

Помислих си, че ще се ядоса. Вместо това тя остана мълчалива доста продължително време.

Фин докосна рамото ми, на някое място, където нямаше отворена рана. Докосването ѝ беше много нежно; толкова леко, че би могло да е докосване на ума ѝ и изведнъж увереността ѝ се разклати.

— Няма да остана такава завинаги — отвърна тя.

38

— Добре ли си? — Фин дъвчеше устната си.

— Добре съм, Фин. — Поне вече не се боях да мърдам или да дишам. Гледах как Рори си играе на килима с вълците. Лия седеше пред Брандир и го похапваше игриво за козината на врата; вече не беше алфа кучето. — Вече трябва да сляза долу при клана си.

Тя пламна от гняв.

— Не, няма. Не и ако не искаш. Ще почакат.

— Тя им го каза — обади се Джед. — И просто шамароса Гриан.

— Какво си направила, дечко? — Положих огромни усилия да не се разсмея и почти успях.

— Той има белези от нокти по бузите си, ще ги видиш. Пусна му кръв. А когато ѝ каза, че си извадил късмет, като не си умрял, тя му каза, че късметлията е той, че си още жив.

О, богове, това не трябва да ме развеселява толкова. Трябваше да спре.

— Фин, въобще не ми помагаш. Какво ти казах, непослушна…

— Торба с вълча храна? — Зъбите ѝ проблеснаха в студена усмивка. — За това никога няма да ти се подчиня. Вие си имате вашите традиции; добре, аз пък си имам моите. Цивилизовани традиции. И до хиляда години да доживея, няма да им простя.

В настъпилата неловка тишина Джед се прокашля.

— Има добри новини — каза ми весело той. — Много от жените ужасно съжаляват за теб.

Ухилих се порочно, но лицето на Фин потъмня.

— Това не е смешно.

— Донякъде е. Както и да е, Фин. Не можех да остана повече в изгнание, щях да умра от нещастие. Или това, или ме убий. Те са моят клан и аз ги обичам.

— Добре. Аз пък не и ти не можеш да ме накараш.

— Мислех си, че баба ти е провела този разговор с теб. Остани си човек, недей да мразиш. Те трябваше да го направят. Ейли настоя, а аз си го заслужих.

— Не си го заслужил. Конал щеше да ги избие.

— И това им го каза — додаде Джед, повдигайки вежди.

— Леле. Наистина ли? — Искаше ми се да бях видял лицата им.

Добре де. Скоро щях да ги видя. Поех си дълбоко дъх, наведох се и вдигнах Рори, стиснал зъби. Все още болеше. Но не чак толкова.

— Притесняваш ли се? — попита тихо Фин. — За това, че трябва да слезеш долу при онези лицемерни копелета?

Онова, което ме притесняваше най-силно, беше Фин, която бе готова да мрази заради мен, но засега реших да си държа устата затворена.

— Притеснен ли? Не, ужасен съм. — Усмихнах ѝ се. — Да вървим.

Тишината, която настъпи в голямата зала, бе също толкова потискаща, колкото мълчанието, с което ме посрещнаха, когато минах през портата на крепостта. Като че ли никой от негодниците не дишаше.

Гледах очите им, които бяха впити в мен, а Брандир ръмжеше тихо, застанал до краката ми. Вървях високомерно и наперено, в случай че ми се наложеше да се сблъскам с присмех и презрение, но единственото, което виждах, бе уважение; и в онзи миг разбрах, че всичко си бе заслужавало. Искаше ми се да завия от облекчение. Едно-единствено лице пламтеше от неумираща омраза.

Ейли ме гледаше с присвити очи, скръстила ръце на гърдите си. Седящият до нея Шона се изправи, без да сваля поглед от мен, и се облегна на масата.

— Мурлин — каза той.

Кимнах му. Ейли остана седнала, но всички останали в залата започнаха да се изправят, тромаво, сякаш притеснени от забавянето си.

— Сет.

— Мурлин.

— Капитане.

Фин ме погледна полуподигравателно, полувъзхитено.

— Падна ли ми.

— Много смешно. Направо си умирам от притеснение.

Когато стигнах до централната маса всички членове на клана, с изключение на един, се бяха изправили на крака, а Гриан и съветниците му отстъпиха назад. Не погледнах към свода зад масата — не можех да го понеса, не се налагаше. Отидох право при стола в средата, онзи върху чиито облегалки като бариера лежеше колан с ножница и меч.

Оставих Рори на масата, избърсах му носа, после поставих ножницата с меча до него. Достатъчно бе да щракна с пръсти и Фин и Джед послушно заеха местата от двете ми страни.

Едва се сдържах да не се ухиля. Можех само да се надявам, че послушанието им ще се задържи.

Вдигнах отново Рори на ръце, седнах небрежно на забранения стол, а синът ми се сви в скута ми. Въздишките от стотици гърла из цялата зала прозвучаха като една.

Огледах ги. Моят клан.

— Утре през нощта — казах аз. — Бдението за Ку Хорах и Торк. Мина достатъчно време.

Вдигнах левия си глезен върху дясното бедро, изправих Рори на крака и му се усмихнах. Не се бях облегнал назад, но съм доста сигурен, че никой освен него не го забеляза.

— Капитаните да дойдат на обяд в стаята ми, за да получат заповедите си. — Огледах редиците зашеметени лица и свих рамене. — Това е всичко.

— Мурлин. — Предпазливо прошепнатата дума отекна в залата.

Хората започнаха отново да разговарят, неуверено, с приглушени гласове, както в онази нощ, която не исках да си спомням. Отново изпитах оправдано порочно удоволствие, повече, отколкото при вида на няколкото насълзени очи. Брандир лежеше в краката ми, вперил гладните си жълти очи в клана.

Един по един те ставаха и се приближаваха до мен, плясваха ме по ръката и я притискаха към челата си. Всичките, един по един, се връщаха мълчаливо по местата си. И през цялото време аз не свалих Рори от скута си — дори заради Гриан, дори заради Орах. След като се изредиха — всъщност всичките без един — аз се изправих на крака, подадох Рори на Джед и прегърнах него и Фин през раменете.

— Вие — промърморих тихо, — ми върнахте клана, крепостта и живота. А сега да се махаме оттук. Богове, умирам за едно питие.