Каменно сърце

26

Поглеждайки назад през рамо, Джед се поколеба. Торк беше казал, че колибата е защитена. Дори заради Рори не би се съгласил да остане в една и съща стая със Сет.

Той преглътна и предпазливо се огледа в тъмнината. Вятърът бушуваше в гората, прикривайки Бог знае какви звуци. А ламирите се движеха много бързо, но Конал и Ейли бяха някъде наблизо. Ако се появеше някаква опасност, те веднага щяха да хукнат към колибата и той щеше да ги види.

До поляната, на двайсетина метра от вратата, имаше доста голяма сивкава скала и малка групичка фиданки на офика. Джед навлече пуловера си, сви се в една пукнатина в скалата, без да изпуска вратата от поглед, а в главата му се разбушуваха ненавистни мисли. Нямаше опасност да заспи, така че му оставаше единствено да изтърпи вледеняващия студ и неудобното място до сутринта.

А после какво? Не знаеше. Трябваше да намери начин да отведе Рори надалеч, но нямаше на кого да се довери. Омразата към Сет го изгаряше толкова силно, че сърцето му можеше да се превърне в сгърчена сгурия. Конал беше странник, обхванат от лудост. Останалите му бяха фанатично предани.

Джед пъхна дланите си под мишниците, за да ги стопли. Можеше да усети пулса си, силен, суров, изпълнен с омраза — ударите на сърцето му бяха ритмични, редовни, часовникът на живота му. Момчето наведе глава и се съсредоточи върху тях, върху повтарящия се ритъм на кръвта, тих, но непрестанен. Тих, но непрестанен…

Той внезапно вдигна глава. Мила погали брадичката му с пръсти и се усмихна, и в неочаквано притихналия мрак той осъзна, че сънува. Джед се събуди, треперейки.

Изправи се с разтуптяно сърце. Вратата на колибата зееше отворена и до нея неподвижно стоеше синият жребец. Някаква мъжка сянка постави нещо между плешките му, метна се на гърба му и взе в ръце увитото в одеяло вързопче.

Когато конят потегли, Джед изскочи от скривалището си. Ездачът погледна назад, както и черният вълк, който вървеше до краката му.

— Сет! — Джед се затича и ходът на коня се забави достатъчно, за да може да го настигне. — Какво правиш, Сет?

Белите зъби на Сет проблеснаха в тъмнината и Джед впери поглед във вързопа, който притискаше към гърдите си. Познатото тихо сумтене се чуваше приглушено от дълбините на вълненото одеяло. Джед посегна към детето, но Рори се намираше далеч от обсега му, сгушен в тениската на Сет. Джед видя, че Сет е сменил скъсаната с нова, и загледан в чистия черен памук, си пожела острието на ламира да беше преминало само на педя по-наляво.

Край устните на Сет се бяха образували дълбоки бръчки.

— Чудех си къде си отишъл. Помислих, че си заспал, или че вече си мъртъв.

Джед се обърна към колибата, мислейки си за Торк и най-вече за Шона, който спеше като котка и се събуждаше и при най-слабото смущение.

— Какво си направил?

Сет завъртя очи и въздъхна.

— Всички са наред. Просто спят. Наистина мразя конфликтите. Освен това не искам никой да пострада. Обичам ги.

— Конал…

— Е твърде зает да оправя личния си живот, за да се притеснява за нас. — Сет погледна към гората. — Не гледа насам и доста време няма да го има. — Той се усмихна. — Пък и ми вярва.

Сърцето на Джед блъскаше болезнено в гърдите му.

— Не разбирам.

— Никога не си разбирал. — Лицето на Сет изглеждаше почти добродушно, когато подкара коня си напред. — Нали?

Джед погледна отчаяно към колибата и започна да подтичва, за да не изостава от коня.

— Какво правиш? — попита запъхтяно той. — Къде го водиш?

— Където ще помогне. — Пълното му спокойствие накара Джед да се паникьоса. — И където ще помогнат на него.

— Защо? — извика Джед. Всъщност не го интересуваше защо. Би направил всичко, за да го забави достатъчно, докато се върне Конал.

— Защо ли? Защото той е Каменното сърце. Защото имам права над него. Колкото теб, и честно казано, дори повече.

Джед се хвърли към жребеца. Животното обърна глава към него и оголи зъби, но Сет дръпна юздите и го успокои.

— Дай ми го! Върни ми го! — Джед се вкопчи в юздите и увисна. Тежестта му накара коня да спре.

— О, разбира се. Като че ли ще го направя. — Мускулите на ръцете на Сет изпъкнаха, докато той се бореше да овладее яростта на коня. Сгушеният до гърдите му Рори дори не помръдна.

— Нямаш право! Ти не помогна при раждането му! Дори не изчака да го видиш!

— Вече те предупредих, внимавай с конете. Така че правя това за твое добро. — Кракът на Сет се протегна и изрита силно Джед с ботуша си. Когато момчето се сви от болка, Сет го хвана за врата и го придърпа към себе си. Джед още не бе успял да си възвърне равновесието, когато Сет му нанесе силен удар по главата.

Джед излетя назад и се приземи до един храст. Ударът в земята изкара въздуха от дробовете му и главата му зазвъня. Той чу потрепването на копитата, когато конят препусна в галоп, и чу прощалните думи на Сет:

— За твое добро. И за доброто на Рори.

Дълго след това не можа да се освести. В главата му цареше хаос, ужасно объркване и — проклетият Сет да върви в ада — твърде много болка. След неизвестно колко време Джед се претърколи настрани, хвана главата си с ръце и от гърдите му се отрони ридание, тихо и съвсем кратко.

И това бе всичко.

Той заби пръсти в калта и листата, намери опора и изтощено се изправи на крака. Залитна, но запази равновесие. За миг остана там, блъскан от вятъра, като леко се олюляваше. Навсякъде около него шумяха враждебните дървета.

Конал. Би могъл да изчака Конал; само че яростта и лудостта на Конал го дразнеха. По-рано вечерта бе пропълзял след братята и бе видял как Конал удря злобно Сет, бе го чул да проклина небето.

Довери му се, беше казал Сет; но какво струваше думата на Сет? Той бе отнесъл Рори. Конал също искаше момчето и как можеше Джед да очаква да си върне Рори, когато и двамата смятат, че е важен за тях?

Не, по дяволите.

Той погледна за последен път към колибата, кратък спазъм на съжаление сви корема му, но Джед се обърна на пети и пое след Сет.

Зимата щеше да настъпи само след няколко дни. Усещаше смазващото ѝ присъствие над хоризонта, като надигаща се буря; в светлината и температурата, в студената яркост на небето, която едва огряваше земята. На местата, където слънчевата светлина успяваше да проникне в сенките, тя имаше меден цвят. Светлината на скритото зад прорязания със златисти нишки виолетов облак слънце изглеждаше заплашителна — тя предупреждаваше всички живини по земята да се скрият в дупките си и да чакат пролетта.

Искаше му се самият той да постъпи така. Залегнал върху обраслата с лишеи скала, той огледа околността, като за миг съжали за бягството си от колибата. Но виновници за изпълнилото го съжаление бяха просто студът и нещастието му. Той нямаше друг избор. Джед повдигна треперещата си ръка и докосна отока на лицето си, който продължаваше от слепоочието до челюстта.

Не. Нямаше друг избор.

Проблемът беше, че нямаше представа какво да прави, къде да отиде. След като вече знаеше какво му се бе случило, след като беше предупреден, той можеше да прикрива ума си и имаше достатъчна преднина пред Конал. Мъжът сигурно бе повел малката си групичка към безценната им крепост. Съдбата на Джед едва ли го интересуваше.

Но след като прекара късия ден във вървене, самият Джед започна живо да се интересува от съдбата си.

Той огледа долината. В зловещия сумрак сивкавосините облаци бяха обсипани със заскрежени петна, бледото небе сияеше, а земята бе потънала в сянка. Въздухът миришеше на студ и на настъпващата нощ.

Джед се намръщи. В намаляващата светлина изпъкваше само един самотен хълм, който се намираше на два или три километра в далечината. Изглеждаше като осветен отвътре, върхът му се издигаше розовеещ и прозрачен над тънкото покривало от буреносни облаци. Изпълваше го със страховито усещане, че гледа през скалата към оголената плът на земята.

Джед тръгна да се изправя, когато усети как косъмчетата на врата му настръхват и една тогава го чу — отчетливо потропване на копита. Той замръзна на място. Зачуди се дали Конал само ще го пребие от бой или просто ще го убие и ще сложи край на всичко.

— Поел си по неправилния път.

Гласът не беше на Конал; в него се долавяше странен акцент, който Джед не можа да разпознае. Гърбът му се вцепени от страх. Знаеше, че все някога ще трябва да се обърне, но се оказа, че за да го направи, трябва да впрегне целия си кураж.

Животното имаше лисичи цвят и не беше воден кон. Беше оседлан породист жребец с изящна глава, щръкнали уши и сребрист блясък в иначе обикновените си конски очи.

Мъжът се облегна на лъка на седлото. Лицето му бе красиво като на викинг, червеникаворусата му коса и брада бяха подстригани много късо. На лицето му бе изписано ужасно любопитство, а очите му с цвета на разтопена захар бяха просто най-топлите кафяви очи, които някога бяха хипнотизирали Джед.

— А ти си?

Джед се напрегна, но не от страх.

— Не е твоя работа.

— Добре, Не е Твоя Работа — засмя се мъжът, — това е частна земя. Така че или ще изчезнеш бързо оттук, или ще ми кажеш какво правиш в нея.

— Ще ти кажа, че търся малкия си брат — отвърна Джед, успявайки да вложи в отговора си едновременно подигравка и агресивност. — Така че освен ако не можеш да ми кажеш къде да търся, аз ще продължа да вървя напред. Това е свободна страна. Всеки има право да се скита където пожелае. Не можеш да ме изхвърлиш от земята.

Ездачът мълчеше и се подсмихваше, сякаш можеше и щеше да постъпи точно така.

— Въпреки това си поел по неправилния път. Ако не ми вярваш, тогава тръгвай, изгуби се и умри от студ. Да видим дали това ще помогне на безценния ти брат.

Джед изсумтя и прехапа устни. После погледна към далечния хълм и взе решение.

— Търся Сет Макгрегър.

Ездачът снизходително завъртя очи.

— Всички го търсят. Добре, ако ме помолиш учтиво, мога да те заведа право при него, Кулан.

Джед преглътна изненадано, когато чу непознатия да изрича прякора му. Той потисна надигащия се в гърдите му страх и позволи на надеждата да се надигне. И за пръв път в живота си се помоли.

— Моля те — каза той. — Моля те.

— Добре! — Ездачът се ухили и плесна жребеца по плешката. — Знаеш кога да преглътнеш гордостта си. Това те прави почти мъж, не кутре, и те са арогантни глупаци, щом те наричат така. Ела с мен. — Той дръпна юздите, обърна кафявата глава на коня и го пришпори. На гърба му Джед видя меч със сребърна дръжка, а на седлото бе закачен лъскав модерен лък.

И без това не беше в настроение да спори.

Сенките бяха покрили далечния хълм, силуетът му се губеше в зимното небе, но Джед успяваше с лекота да не изостава от коня. Топлият поглед на ездача караше скалпа му да настръхне.

Мъжът се изсмя тихо.

— Виж какво, приятел, дръж се за мен. Аз не съм вещер. Не съм като изродите.

— Е, добре де — отвърна Джед. — Тогава какво правиш тук?

Ездачът не се отказваше.

— Дойдох с една жена, приятел. Тя ме измъкна от един проблем. — Той се захили. Смехът му не прозвуча особено весело. — Бих отишъл и на по-странни места заради жена като нея. Но ти внимавай с тези феи. Те не са като теб и мен. Не можеш да им вярваш, приятел. Внимавай с онзи Сет.

Джед го изгледа студено.

— Не се тревожи за мен, приятел.

Отдалеч хълмът изглеждаше доста оголен, но докато се изкачваха по него, дърветата растяха все по-нагъсто и мъглата се разсейваше. Под краката си Джед усещаше туфи трева и мек торф, в който вирееха гъби, боровинки и мечо грозде. Макар мракът да се спускаше все по-бързо, гората блестеше под звездната светлина, която бе толкова ярка, че той не можа да разбере кога небето е изчезнало и тясната пещера е преминала в зала със сиви, каменни стени и сводест дървен покрив, висок като катедрала. Лозници се виеха около колоните, мъх и бледи лишеи покриваха всеки ъгъл и извивка, а във въздуха ухаеше на нощни цветя.

„На човек може да му спре дъхът от тази красота — помисли си Джед. — Но само ако сърцето му не се свива от притеснение“.

Той усещаше, че го наблюдават, долавяше заинтригуваните шепнения, зърваше хората, които се спотайваха в сенките и следяха движението му, но за своя изненада не се чувстваше застрашен. Когато потропването на копитата спря, русият ездач го подбутна напред с ръка и слезе от коня, без да изпуска юздата.

— Кейт. Още един гост. — Той дръпна нежния зелен воал, който въздъхна в ръцете му.

Жената, която се надигна от леглото, придърпа смачканите ленени чаршафи и ги уви около голото си тяло. Тя изобщо не изглеждаше страшна. Не изглеждаше заплашително висока, но красотата ѝ просто спираше дъха. Косата ѝ представляваше водопад от медна коприна, която заблещука под светлината, докато тя я отмяташе встрани от зашеметяващите си очи. Те бяха златисти, също като очите на вълка на Конал, но по-тъмни — с цвят на мед. Усмивката ѝ беше широка, в очите ѝ проблясваха весели пламъчета и цялото ѝ същество излъчваше топлина и добродушие.

— Джед, скъпи. Добре дошъл у дома!

Джед почти не ѝ обърна внимание. Той беше зает да зяпа мъжа, който се надигна от застланото с бели чаршафи легло, нахлузи дънките си и излезе под сребристата блещукаща светлина, закопчавайки колана си. Бронзовата катарама му бе позната; на няколко пъти се бе изкушавал да я открадне. Щеше да е без никаква стойност, ако не беше изработена толкова красиво във формата на разперените криле на сокол.

Сет изглеждаше отпуснат и бездушен, но когато се облегна на стената, без да се усмихва, очите му блестяха трескаво. Гърдите, ръцете и корема му бяха покрити със стари белези, също като на Конал. Джед го смяташе за не толкова силен, колкото Конал, но сега със страх осъзна, че е. Той бе по-дребен и по-слаб, но жилав, като онези стоманени кабели, които могат да ти отрежат главата, ако се скъсат.

Ъгловатото лице на Сет изглеждаше по-сковано от всякога, лявото му око беше жестоко натъртено и отекло и грееше в съвсем нов спектър на болка и омраза. На Джед му беше невъзможно да го гледа, затова погледът му се плъзна към татуировката на рамото му — сложна плетеница, която завършваше върху бицепса. Беше същата като на Конал; беше я видял, когато мъжът се съблече да се измие на сутринта, след като Джед бе заспал на рамото му. Стомахът на момчето се сви и внезапно му се прииска да завие от разкаяние, сякаш бе направил някаква ужасна грешка, но все още не знаеше каква точно.

— Къде е той?

— На сигурно място — отвърна Сет.

— Не. Попитах къде е той?

— Тихо, момче. — Кейт докосна ръката на Джед, но той не ѝ обърна никакво внимание. — Сет ти казва истината — продължи тя. — Рори е на сигурно място. И е щастлив, по-щастлив, отколкото би могъл да бъде с бандитите и бунтовниците в пустошта. Ще те отведа при него.

Тя погледна през рамо към Сет. Като че ли успя да улови погледа му и да го задържи колкото ѝ се искаше, и когато прекъсна контакта, Сет изглеждаше като болен. Този път избегна погледа на Джед. Грабна една бяла риза от купчината чаршафи и я облече, прикривайки татуировката. Ризата изглеждаше тънка и хладна, но прилепна към влажните му мускули така, сякаш Сет изгаряше от срам и копнеж.

Същевременно той хвърли презрителен поглед към русокосия ездач, който се изплю на пода в краката му. Сет се спря. Омразата струеше от него като пот.

— Ако нараниш кутрето, Ласло, ще ти нанижа топките на шиш.

Джед преглътна тежко и зяпна блондина, чиито устни се извиха в нещо като весела усмивка. Макар и не съвсем.

— Момчета — промърмори Кейт. — Ласло няма да докосне младежа, Мурлин. Джед е мой гост. Макар че ако самият ти го искаш… — Тя не довърши изречението и на устните ѝ потрепна усмивка.

Сет се обърна и погледна Кейт в златистите очи.

— О, според мен той вече е зает.

Лицето на Кейт се опъна съвсем леко, но усмивката ѝ не помръдна.

— Мурлин?

— Не е ли? Запазен за…? Мислех, че точно това е проблемът на Ниле Ласло.

— Лошо момче. — С едва сдържано нетърпение Кейт протегна към Сет ръката си, обърната с дланта надолу.

Той я гледа няколко продължителни секунди, после пристъпи навъсено към нея. Хвана ръката ѝ, целуна я и я притисна към челото си.

— Така е по-добре. — Кейт бе възвърнала доброто си настроение. — Така, Ниле. Сега ние двамата с теб ще отведем Джед при брат му.

Сет се запъти мълчаливо към изхода на залата, придружен от тъмната фигура на Брандир.

— Какъв сърдитко. — Кейт привърза роклята си с кожен колан и поведе Джед и Ласло навън. — Сега си мой гост, Джед! Върви където пожелаеш. Чувствай се като у дома си. Защото това е твоят дом.

Тя караше кожата му да настръхва. Ленивите ѝ стъпки зад гърба му го караха да се усеща като преследван от паяк. Въпреки топлината и красотата ѝ, това място въобще не му харесваше; и тя не му харесваше. От красотата ѝ го побиваха ледени тръпки, особено щом зърнеше пърхащите ѝ мигли.

Коридорът като че ли нямаше край, но вървящият пред него Ласло спря внезапно и му се усмихна топло. Джед долови бързия, натрапчив ритъм на музика; с възторжен жест Ласло го покани в стаята, където имаше поне десетина жени, скупчени около нещо на пода. В средата седеше Рори, обект на вниманието им, а пшениченорусата му коса проблясваше на светлината, докато той удряше по един бодран5. Когато съвсем изпусна ритъма, той се изкиска и се претърколи. Музиката секна, а жените избухнаха в смях.

Когато Джед се промъкна до Рори и го притисна в прегръдките си, смехът утихна. Някои от жените зяпнаха неканения гост, но след него се появи усмихващата се Кейт, като по даден знак всички жени се успокоиха и въздъхнаха снизходително. Джед затвори очи и стисна здраво Рори, сякаш се страхуваше да не го изгуби отново.

Една жена се наведе през рамото му и погъделичка Рори по гушката.

— Какво мило същество — изчурулика тя.

— Но не е твоето същество. — Джед го дръпна по-далеч от нея, но намръщеното изражение на лицето му се замени с озадачено такова. — И преди съм те виждал.

— Едва ли. — Усмивката ѝ бе срамежлива, но предпазлива.

— Черен пуловер. — Той я огледа от глава до пети. — Евтино червено сако.

Кейт застана между тях и отпрати жената с предупредителен поглед.

— Ела, Джед. Съжалявам, че трябваше да стане така, но иначе никога нямаше да ми го донесеш. Сега брат ти се намира там, където му е мястото. Ти също.

— Не ме наричай по име. Ти не ме познаваш.

— Ах! Твърде дълго време си прекарал с бандитите. — Кейт се засмя мило. — О, Кулан, не всички Ший са невротици. Щом Конал предпочита да препуска из пустошта с бандата си, да плячкосва фермите ми и да посича хората ми, нека се забавлява. Да видим докъде ще го доведе това. Ку Хорах ми е голяма мъка, но не му желая злото, въпреки всичко, което ми е причинил.

— Това не е точно…

— А, чул си различна история? Скъпи мой, Конал може и да ти изглежда възрастен, но повярвай ми, той трябва още доста да порасне. — Кейт затвори очи и въздъхна. — Иска ми се да получи тази възможност.

— Това заплаха ли е?

— О, стига де, не се дръж така. Обичам го с цялото си сърце, но на Ку Хорах много бързо му пали фитила. Дори Фин е съгласна с мен.

— Съмнявам се — промърмори Джед.

— Тогава тя самата може да ти го каже. Нали можеш, скъпа?

В тишината и спокойствието той долови раздвижване. В далечните сенки бавно се изправи една жена — най-младата от всички. Едва когато Джед примигна и се взря напрегнато в полумрака, той успя да я разпознае и стомахът му се сви.

— Фин?

Когато се приближи до него, тя се изчерви, но не извърна погледа си.

— Здравей, Джед.

— Ето така. — Кейт плесна с ръце. — Мисля, че трябва да ви оставим да наваксате изгубеното време. Сигурно имате да си казвате много неща.

— Не ме разбирай погрешно — каза ѝ той, докато неуспешно търсеше следи от грубо отношение по Рори — отоци, гниди, мръсни нокти, каквото и да е. — Но някак си очаквах да те намеря в затвора.

Тя нервно заувива кичур коса около пръста си.

— Ами, и аз така бих си помислила. Преди. Нали се сещаш. Сега.

— Конал толкова се притесняваше за теб.

Тя се засмя.

— И аз се притеснявах за себе си. Но не и след като ме доведоха тук. Джед, тя не ме нарани, не ме заплаши; дори не се опита да ме уплаши.

— Да, тя е възхитителна. Лампите греят ярко. Но вкъщи няма никой. Зад очите ѝ се крие пустота.

— Наистина ли я смяташ за глупава?

— Не говоря за ума ѝ.

Фин отвори уста, но после я затвори и се намръщи.

— Внимавай. Не забравяй, че може да наднича в главата ти.

— Тук е пълно с малки приятелски заплахи, нали? Щом мога да държа Сет далеч от ума си — а вече мога да го правя — значи ще се справя и с нея.

Фин го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Джед. — Тя си пое дълбоко дъх. — Какво се е случило с лицето ти?

Той беше забравил за това. Докосна го разсеяно и почувства пулсираща болка. Все едно го болеше много стара, покрита със струпеи рана.

— Сет — отвърна кратко той.

— Да, и аз така си помислих. — Фин кимна леко. — Той не разбра.

Джед повдигна вежди.

— Не разбра?

— Можеш ли да си представиш… когато той доведе Рори. Когато ме намери тук. Не разбра, че аз… исках да остана.

— Господи. Обзалагам се, че не е.

Фин мълчаливо зачопли ноктите си.

— Преди много време… чуй това. Двамата с Конал са били нейни хора. Вярвали са в нея. Не знам какво се е объркало, но всичко е въпрос на политика. Глупава политика.

Той разтърка изморено очите си.

— Фин…

— Сет се върна при нея. Вече няма значение какво мисля за него или… — Тя внимателно докосна нараненото му лице. — Или какво мислиш ти. Той не би направил нищо, за да нарани Конал.

Той тъжно я погледна.

— Нито пък ти.

— Разбира се! Не искам никой да пострада. Ще е много по-добре, ако седнат и поговорят, нали?

Джед завъртя очи и отново се захвана да рови из косата на Рори за несъществуващи въшки, но внезапно се сети за нещо и погледна към шията ѝ с присвити очи.

— Какво се е случило с огърлицата ти?

Тя докосна разсеяно медальона си и го погледна. Грубо изработените гарванови нокти висяха кухи, късчето смарагд го нямаше. Може би за да не драскат кожата ѝ, те бяха обвити в изкусно изработен назъбен лист от полирано дърво, който висеше на вълнен конец.

— О, камъкът ли. Падна. Обковът се разхлаби, забрави ли? — Тя се усмихна. — Претупана работа.

— Да…

— Смарагдът е у Кейт. Тя ще го даде на Галах да му направи здрав обков.

— Лесна работа — разнесе се веселият глас на Кейт. — Сега вече мога да поправя доста неща. — Тя седна и прегърна Фин през раменете.

Недоверието на Джед сигурно се беше изписало на лицето му, защото Кейт му се закани с пръст.

— Обожавам Ку Хорах, но как можа да ти предаде само своята гледна точка?

— Предполагам, че много хора го правят.

Устните ѝ се изкривиха неодобрително, а ръката ѝ се стегна върху рамото на Фин.

— Конал обичаше бащата на Фин; баща ѝ обичаше него. Но Конал поведе Ангхис към смъртта му заради своята фиксидея. Ку Хорах е благороден мъж и великолепен боец, и мисли за доброто на всички ни. Но същевременно може да бъде и най-егоистичният и жесток човек.

Фин като че ли се засегна от това.

— Той не е егоистичен…

— Не, скъпа моя. — Кейт завъртя очи. — И не е избухлив.

Фин се изчерви и се усмихна смутено.

— Знам, знам.

Джед я погледна невярващо.

— Фин?

— О, стига, младежо. Фин не е глупава. Не знам какво ти е казал Ку Хорах, но аз не съм се захванала с някаква масово самоубийствена мисия.

Той смутено зачопли нокътя си, но все още не искаше да срещне погледа ѝ.

— Джед, народът ми ме обича. Да не мислиш, че е защото го искам от тях? О, моля те. Хората ми ме обичат, защото изпълнявам приумиците им. И защо да не го правя? — Кейт му намигна. — Първо изпълнявам желанията им. Дай на народа си каквото иска, Джед, и те винаги ще са доволни от онова, което им даваш. Бих могла да направя същото и за твоя народ. От толкова време копнея да им помогна, но как бих могла да го направя, когато те не знаят за съществуването ми? Могат ли простосмъртните да ме чуят? Та те дори не могат да ме видят.

Ако Джед можеше да си запуши ушите с пръсти, щеше да го направи, но той имаше усещането, че това ще е тактическа грешка.

— Тогава защо подгони брат ми? — промърмори той.

— Подгонила съм го! Небеса, влагаш във всичко отрицателно отношение. — Кейт изсумтя. — Щеше ли да ми позволиш да се опитам да те убедя? Твоите приятели-бандити щяха да ми прережат гърлото още преди да си отворя устата.

— Затова ти просто го открадна.

— Не бих го нарекла така. Баща му ми го даде. Точно както беше предречено. Родителите му трябваше да ми го дадат доброволно. И двамата го направиха!

— Майка ми не е…

— Да, скъпи, разбира се, че го направи. Даде го в замяна на една доза. Какво щеше да прави той, ако с нея се случи нещо? Слава на боговете, че ти беше там, Джед. Макар че Скиншанкс щеше да се погрижи добре за него, ако не се беше появил.

— Чакай малко. — Джед разтърка слепоочията си. — Ти не си го търсила, иначе досега да си го взела. Ти си търсела камък.

Кейт махна с изящната си ръка.

— Да, да, но винаги съм имала подозрения. Които бяха потвърдени от пророчицата преди, оох… два века? Трябваше да изчакам появата на благословеното същество, разбира се, а после ми отне известно време да проследя правилното дете. Но, богове, когато разбрах кой е баща му, и удар с птиче перо щеше да ме събори на земята.

Джед не можеше да отвори уста. В съзнанието му се въртеше лицето на Скиншанкс и усмивката му, когато Джед се появи в последния момент и спаси Рори. Нищо чудно, че ламирът не изглеждаше особено притеснен. Те са имали спасителен план и неговото име беше Джед.

Кейт прегърна и двамата през раменете.

— Харесвах бабата на Фин и старата госпожа ми липсва, но аз винаги съм имала по-добро въображение от нея. Проблемът на Ленора беше, че тя така и не погледна отвъд магическите камъни.

Джед погледна покрай нея към Фин, очаквайки да я види как скача в защита на баба си, но тя просто се усмихна тъжно. За Бога…

— Така. След като Рори вече е на сигурно място при мен, той може да ми помогне да премахна задушаващото ни покривало на Воала. Ще работим заедно върху това, докато той расте. Тогава простосмъртните ще ме виждат така, както ме вижда моят народ; мога да ги направя също толкова щастливи и спокойни, каквито са моите Ший. — Кейт въздъхна. — Народът ти живее в затвор от страх и съмнения, Джед, но аз мога да ги освободя. Разбираш ли? — Тя се наведе към него и той почувства топлия ѝ дъх върху кожата си. — Ще защитя вас, простосмъртните, от враговете ви. Ще ви позволя да видите кои са истинските ви врагове.

В същността си думите ѝ изглеждаха разумни, дори логични. Джед не можеше да разбере какво ги правеше нередни; толкова нередни, че всяка произнесена от нея дума бе грешна, объркана, произнесена на обратно. Той упорито тръсна глава и си спомни нещо, което се криеше зад думите на Кейт, нещо, свързано с нея, което му се струваше много по-истинско: жестокост и чиста злоба.

— Фин — каза той, като отново се наведе пред Кейт. — Спомняш ли си Куах?

Тя се намръщи.

— Кой?

Ох, мамка му.

— Ако Воалът падне — каза той, обръщайки се рязко към Кейт, — всички ние ще виждаме ясно хората като Фин. Това ли имаше предвид като каза, че ще ни покажеш кои са истинските ни врагове?

Дъхът на Кейт секна, сякаш се беше задъхала леко от гняв. Но тя бързо се успокои и вниманието ѝ се съсредоточи изцяло върху Фин.

— Фин знае, че Воалът я е прикривал. Превърнал я е в никой. Е, Фин, ти не си никой. Ти си Ший! Помисли върху това, Фин! Онези глупаци, които си мислят, че са по-добри от теб, онези момичета, които направиха живота ти ад! Не ти ли се иска да си отмъстиш? — Кейт прокара пръст по брадичката ѝ. — Ти си прелестно момиче. Защо да останеш невидима, докато онези крави се кипрят? Защо за разнообразие да не си на върха? Можеш да бъдеш кралица на свой собствен кръг.

Джед се отдръпна назад, без да вярва на ушите си. Фин, помисли си той. Фин. Знаеш много добре, че не си прелестна. Твърде често се оплакваше от това. Надсмиваше се над това.

— Воалът е един прояден от молци парцал. Навсякъде сме преминавали отвъд, чифтосваме се все по-често, а сега дори те започват да идват при нас. — Кейт погледна към Ласло, който се бе стаил в сенките. — Воалът ще умре, но ние ще обърнем това в наша полза, нали, Фин? Няма да загинем заедно с него. Ще се обединим с простосмъртните, но при нашите условия.

Кейт повдигна брадичката на Фин, за да я погледне право в очите и в този момент Джед разбра. Тези изящни пръсти, хладното им и сухо докосване, което проникваше през брадичката право в черепа.

— Той е мъртва кожа — мърмореше Кейт. — Вече гние. Дори Конал да е прав, смъртта на Воала е неизбежна. Само лудостта може да се пребори с неизбежността. Лудостта.

Джед си спомни безумното лице на Конал, когато взе Рори в ръце, ударът му, който можеше да счупи врата на Сет, проклятията, които изричаше като полудял към нощното небе. Спомни си и горчивата ярост на Ейли — безсмислената загуба на четиристотин години може да влуди всеки. За един пределно ясен миг Джед напълно повярва в това.

Всичко трая части от секундата. Но за това време той разбра и какво се е случило с Фин.

Хората я бяха лъгали. През целия ѝ живот. Как би могла да разпознае една лъжа? Тя не знаеше как изглежда.

О, Фин. Стомахът му се сви.

Кейт кимна.

— Фин вижда ясно всичко. Нашите два свята са като успоредни реки. Реките винаги се сливат в един поток. Един ден световете ни ще се сблъскат и нашата страна ще бъде погълната, но какво от това? Две реки се сливат при Торнаший, но по-малката изчезва ли? Не! По-голямата я поема. Има водовъртежи, опасни протоци и после? — Тя погали Фин по бузата и се усмихна. — Спокойна кафява вода, шумолене на дървета, птичи песни и хладна сянка. Красиво е. — Тя леко си пое дъх. — Конал те е учил да плуваш там, нали?

Фин кимна мълчаливо.

— Ти го обичаш. Това е разбираемо. Той ти е бил като баща, след като си изгубила своя. — В гласа на Кейт се усещаше безкрайна меланхолия. — О, Фин, Конал може да бъде спасен.

Битката бе изгубена, но Джед опита още веднъж.

— Фин…

Кейт се обърна с лице към него. Златистите ѝ очи грееха от справедлив гняв.

— Виждаш ли, Джед? Затова Фин избра да остане с мен. Тя ще остане. Защото двете заедно ще спасим Ку Хорах.

27

— Ед! Долу! — Рори ядосано забарабани с юмручета по раменете на Джед.

Когато Джед вдигна за пръв път брат си, той въобще нямаше намерение да го пуска. Но му се налагаше, през дългите часове, които бяха изминали след пристигането му тук. Часове? Биха могли да са дори дни. Можеше да разчита само на вътрешния си часовник, тъй като евтината електроника на ръката му така и не се съвзе след потапянето в езерото, а лабиринтът, който обитаваше в момента, нямаше никакви прозорци. Двамата с Рори спяха и се хранеха когато им се приискаше. Никой не се опита да отнесе момченцето и Джед постепенно започна да възвръща увереността си. Позволяваше на Рори да се отдалечи на повече от метър за — охо, по няколко минути дори. Сега неохотно пусна пищящото хлапе на земята и бе възнаграден с мълчание.

Джед не изоставаше от детето, което се затътри по новия коридор. И без това нямаше голяма вероятност да се изгубят. Или щяха да се объркат из заплетените коридори — и в такъв случай Кейт щеше да е принудена да прати Ласло да ги търси — или щяха да намерят път навън, на което, честно казано, не се надяваше много.

Коридорът ги отведе до оголена скална пещера с водопад, който пълнеше чист зеленикав басейн. До ръба му лежеше черен вълк, който не сваляше жълтеникавите си очи от тях. Джед се спря стреснато, но Рори безгрижно продължи да шляпа напред. Едва когато стигна на една крачка от цопването в басейна, Джед се спусна напред, за да го хване. Брандир надигна глава, но не издаде нито звук.

Сет стоеше бос, но напълно облечен под водопада, със затворени очи и подгизнали от водата дънки и бяла риза; и тихо си припяваше нещо — приспивна песен, която майката на Джед обичаше да му пее. Сет ли я беше научил или тя бе научила него? Внезапно Джед повече не можеше да я търпи. Стомахът му се сви от омраза. Сет не му бе оставил нищо от нея накрая, дори тази стара песен. Нищо.

Сет млъкна, стисна очи още по-силно, поднесе лицето си под шибащите водни струи и ги остави да се излеят като фонтан от устата му. Джед започна да отстъпва назад, но после се поколеба и сърцето му заби ускорено. Искаше да разбере как Сет можа да го направи. Да забие нож в гърба на Конал. Да съблазни Мила. Да открадне бебето ѝ, което бе изоставил, и да го даде на тая проклета вещица само заради проклетата ѝ политика.

Сет изплю водата от устата си, приглади косата си с длани и без да отваря очи, рече:

— Носиш ли оръжие със себе си?

Де да носеше. Джед се сети за пистолета в колана си и стисна зъби.

— Не и такова, което да функционира тук.

— Аха. — Сет извъртя главата си към него и отвори очите си, в които проблясваше сребриста светлина. Дясното се отвори както трябва. Лявото все още бе ужасно подуто от удара на Конал. Сет излезе от басейна и погледна към детето, което се въртеше в ръцете на Джед. — С риск за собственото ми гърло ти предлагам да си намериш. И никога не се обръщай с гръб към Ласло. Никога.

Джед се намръщи; любопитството му надви омразата.

— Ласло няма да тръгне да се занимава с мен.

— Напротив. Кейт го знае много добре, но оставя на мен да ѝ върша мръсната работа. — Сет отново се изплю в басейна. — Ласло се страхува от теб. А страхът кара мъжете да вършат ужасни неща.

— Нямам нищо против Ласло — каза Джед. — Ти си друг въпрос.

— Вярно. Добре, в такъв случай — рече Сет със саркастична усмивка, — Ласло никога няма да бъде убит от Ший. Ще бъде убит от някой простосмъртен като него.

— Разбирам. — Джед замълча замислено за миг. — Такива като нас има много.

— Да, макар тук да сте малко. А той е убивал достатъчно в своето време, за да си създаде много врагове. — Сет сви рамене. — Това всичкото са глупости, разбира се. Вещерство, суеверия, други такива. Не ми говори за пророчествата. — Изпълнен с ненавист, той сви устни. — Виждал съм достатъчно, за да ми държат топло в продължение на три шийски живота. Работата е там, че Ласло им вярва.

Думите му накараха Джед да потрепери.

— Той можеше да ме убие по пътя за насам, но не го направи.

— Не би посмял. Скиншанкс те иска.

Джед замръзна.

— Какво?

— Ласло му е омръзнал. Стигнал е предела му. Търси си ново протеже и това си ти; от доста време ти е хвърлил око. Вече е поработил върху теб от разстояние. — Сет сви рамене. — А каквото Скиншанкс пожелае, Кейт го дава. Желая ти късмет.

Джед установи, че притиска Рори силно към гърдите си.

— Но това означава, че Ласло няма…

— О, не, ще го направи, ако му се удаде случай. Ще ти забие кухненски нож между лопатките и ще се извини за неловкостта си.

Джед преглътна с изсъхналото си гърло.

— Защо му е да го прави?

Сет погледна към Рори.

— Мисля, че ти го обясних пределно ясно.

Рори изписка, доволен, че възрастните му обръщат внимание, и зарита да се освободи от стегнатата прегръдка на Джед. Той изруга и се опита да го хване, но хлапето се движеше твърде бързо за толкова малко дете. Блъсна се в краката на Сет и потрепери от удоволствие, когато силните му ръце го вдигнаха.

Дишайки тежко, Джед реши, че ако мъжът дори погледне към Рори не както трябва, той ще му извади очите с голи ръце. Но Сет само задържа детенцето в протегнатите си ръце и се взря в него, сякаш търсеше да открие частица от себе си. Рори отвърна на погледа му с широко отворени и очаровани очи. Той протегна пълничката си ръчица и докосна отеклото око на Сет, а мъжът потрепна от изненада.

— Оле — каза Рори, сграбчи Сет за врата и го прегърна силно.

Сет изглеждаше наистина стреснат и сигурно щеше да изпусне Рори на пода, ако детето не се беше вкопчило здраво във врата му. Той притисна лице към неговото и черните му мигли докоснаха мъничката скула, а ръцете му обгърнаха мъничкото телце много по-здраво, отколкото според Джед бе необходимо.

Сет се наведе да остави детето на земята и леко го побутна към Джед. Момчето го вдигна. Дрехите на Рори бяха вир-вода и той се накани да изтърси нещо злобно за небрежността на Сет, но един поглед към откритото лице на мъжа го възпря. Вместо това рече тихо:

— Защо го направи?

Сет се изправи и го погледна с вледеняващ поглед.

— Колкото и да не ти е приятно да го чуеш, направих го отчасти заради теб. Кейт се опитваше да ме привлече обратно. — Той се ухили иронично. — Тази кучка планира отдалеч. Много е потайна. Но да знаеш, че нямаше да го направя.

— Така ли? — Устата на Джед бе пресъхнала.

— Да. Но тогава се появи ти с онази твоя забележка за гетото. Мислих много за това. Защо да живеем в гето? Вашият вид трябва да бъде управляван и вкаран в кошара, не нашият.

— Но аз си мислех… всички вие ще бъдете унищожени.

— Така е само на теория. Аз лично смятам, че сме достатъчно силни, достатъчно умни, за да преживеем и най-лошото. Но само ако го направим при нашите условия.

Думите му отекнаха в залата. Джед си спомни как прозвучаха от устата на Кейт.

— Знаеш ли, аз видях Белсен, Кулан. Видях как го освободиха. Бях силно впечатлен. Бил съм навсякъде; пътувал съм доста по света. Руанда, Косово, Сиера Леоне. Чувал ли си за тях? Говорят ли ти нещо?

— Малко…

— Малко. Както и да е, уморих се да бъда войник и се записах в полицията, а накрая трябваше да вадя тялото на шестгодишно дете от канавката. — Той се усмихна студено. — Никога няма да се спрете, нали? Ако Воалът изгние, какво, в името на боговете, ще правим ние? Само при мисълта за това ми изстиват червата. Трябва ни някой силен, някой който да ни защити. Някой, който е безмилостен като вас. Защото, боговете са ми свидетели, вие сте наистина безмилостни. Имаш ли представа на какво съм бил свидетел? Вие убивате собствените си деца. Вашите деца убиват деца.

— Не всички сме такива. — Джед реши, че Сет е малко по-луд от Конал.

— Повече от достатъчно. — Сет сви рамене. — Нямаше да го повярвам, ако не бях видял доказателствата. С Кейт начело може и да се оправим. Кейт е абсолютно безскрупулна. Може и да е зла, но е една от нас.

— Изненадан съм, че можеш дори да я докосваш. След мама.

— Не ме предизвиквай, Кулан. — В гърлото на Сет се надигна ръмжене, което постепенно утихна. — Макар че понякога и сам се изненадвам.

— На Кейт не ѝ пука за теб!

— Не съм си и помислял, че ѝ пука.

— Нямам предвид само теб. Не ѝ пука за никой от нас. Интересува се само от себе си.

— Вярно е, и естествено знам много добре защо се цели само в мен, а не в Конал. — Сет погледна към сина си и се усмихна напрегнато. — Не е заради непреодолимия ми чар, нали? Но виждаш ли, Кейт го е схванала правилно. Любовта е толкова надценявана. Живея от доста дълго време, Кулан. — Гласът му започна да изтънява. — Имаш ли представа колко любов можеш да дадеш и да получиш в един толкова дълъг живот?

Джед се напрегна, но мъжът само сви рамене и гласът му отново прозвуча равнодушно.

— Любов. Привързаност. Какво могат да ти донесат освен мъка, ужас и смърт? Конал се привързва и какво му носи това? Изгнание и гняв, който не може да контролира повече. — Сет оголи зъби, но Джед не би могъл да нарече това усмивка. — А беше толкова лесно, Кулан. Дръпвах Воала, сякаш слагаш шапката над очите си. Сега се опитвам да го уловя, а той се разпада на мястото, където го докосвам, или изчезва като фантом. Изразходих последната ми останала доброта опитвайки се да защитя теб и семейството ти. Сега вече ми писна. Това е нашият избор. Предпочитам да рискувам с Кейт, отколкото да чакам Воалът да се разпадне и всичко, което някога съм обичал, да изчезне.

— А аз си мислех, че не си обичал нищо.

Очите на Сет бяха ясни и напрегнати.

— Изплъзна ми се от езика. Но ако настояваш да разбереш, има един човек, когото все още обичам. И накрая той остана единствената ми причина.

— Ти не обичаш Рори — сопна му се Джед.

— Рори ли? О, не, със сигурност. Говоря за благородния глупак, който обича момичето, което го заряза заради възможността да има собствена групичка. Той обича Фин повече от живота си и веднага би го пожертвал заради нея.

— Да. Точно това ме притеснява.

Сет затвори очи и въздъхна.

— Чуй ме, Кулан — Конал никога нямаше да предаде брат ти. Казах ти да му вярваш, а ти не го направи. Пропиля шанса си. Ако беше останал с него, ако му се беше доверил… — Той сви рамене. — Ти не го направи.

Кръвта във вените на Джед се смрази.

— Ти отнесе Рори.

— Но Конал никога нямаше да го направи. Да предаде невинно дете? Това щеше да унищожи душата му. Студено желязо, Кулан — не очаквам от теб да разбереш. Работата е там, че смъртта на Фин щеше да свърши същата работа. Разбираш ли? Аз нямах друг избор. Брат ми никога няма да ми прости, но ще остане себе си. Аз го спасих, Кулан, в замяна на собствения ми син. О, и най-вероятно на душата ми, но тя и без това си беше пътник.

Джед го гледаше. Гласът му отказа да му се подчини, а когато най-после успя да го накара да излезе, прозвуча като скърцаща врата.

— И Фин.

Сет отметна глава назад, под водопада, напълни устата си с вода и я изплю.

— А, да. Представи си как се почувствах, когато се озовах тук. И я видях. Когато тя ми каза.

Джед усети как в гърдите му се надига неочаквана жалост, но изражението на Сет не се промени.

— Но това почти няма значение. Детето е омагьосано. Имам предвид в буквалния смисъл. Заклинанието я е стегнало като вещерско дупе. — Той сви рамене. — Но поне разполага с живота си, а Конал — с душата си. На толкова се бях надявал. А и както вече ти казах, Кейт сигурно е единствената ни надежда. Ще свикна да бъда неин главорез. Вече съм го правил.

— Дори самият ти не си убеден в това — рече Джед, търкайки носа си в главичката на Рори. — Тя ще унищожи всичко, което обичаш.

Сет се подсмихна.

— Има само няколко души, които са наясно с тези неща, Кулан, и ти не си сред тях. Не ми остана никакъв избор — сега Кейт е моята надежда.

Джед искаше да го разтърси, да му изкрещи.

— Само я погледни. Досега смятах твоя приятел, наблюдателя, за ненормалник. Но сега срещнах Кейт и вече знам как наистина изглеждат те.

— Ти си талантливо кутре, наистина. Имаш инстинкти, които аз уважавам, но не знаеш за какво говориш. Тук не става въпрос само за личността на Кейт.

— Да бе, да. Точно така. — Джед вдигна Рори, но се поколеба. — Кажи ми само още нещо. Защо тя просто не го взе сама? През цялото време е бил на нейно разположение.

— А, не. Не, не е можела, не и ако е искала скъпоценното ѝ пророчество да се сбъдне. Искаше всичко да е както трябва, родителите му да го изоставят по собствена воля. — Сет се усмихна студено. — Е, аз го направих. И майка му е щяла да го направи отдавна, ако не си бил ти. Представлявал си голямо препятствие за тях, Кулан. Приеми го като утеха, ако искаш. — И после добави под носа си. — Аз вече го приех.

Джед поклати глава и се извърна настрани.

— Сбогом, Сет.

С крайчеца на окото си той видя как мъжът посяга към тях, но в последния миг Сет стисна ръката си в юмрук и я отпусна до тялото си. Джед не се обърна назад, но можеше да почувства изгарящия поглед на Сет в гърба си и продължи да го усеща дълго след като бяха напуснали залата.

28

Ако в душата на Фин се таеше някакво безпокойство, то се балансираше от съживяващите ѝ се инстинкти. Веднага щом мина през водния портал, тя знаеше, че това е нейният свят и някакъв родов спомен ѝ подсказа как да се освободи от гладното келпи. Тук усещаше майка си по-реална, отколкото в Торнаший, макар да се появяваше само в сънищата ѝ. А ножът, който ѝ беше дала Ейли в онази първа нощ, би трябвало да ѝ се струва странен и неудобен; вместо това го усещаше като продължение на ръката си, като оръжие, което вече бе използвала…

Но срещу кого, не можеше да си спомни.

А сега крепостта на Кейт ѝ се струваше все по-позната. Лабиринтът може и да беше изкривен, но ѝ се струваше топъл и уютен като дом, сякаш тунелите са били прокопани преди много време в древната земя, където народът ѝ е пуснал корени за пръв път. Кейт я бе посрещнала без да задава въпроси, беше я приела във вътрешния си кръг, беше я изслушала и разговаряла с нея…

Беше отговорила на въпросите ѝ.

Фин разтърка слепоочията си и се спря под каменния свод, за да се посъвземе. Сутрешното замайване — тя не бе съвсем сигурна дали е сутрин — преди близо час бе преминало в главоболие и Фин бе склонна да обвини за това спомените си. Просто вече бе свикнала с истината и ако се появеше някой въпрос без отговор, той щеше да я измъчва дълго.

— Кейт?

Жената се огледа, усмихна се и освободи недоволния си капитан с едно махване на ръката.

— Фионуала. Влез; засега приключихме. Проблем ли има?

Свещите не осветяваха стаята с онази неземна сребриста светлина, която озаряваше голямата зала, а с приглушено златисто сияние, което се отразяваше в скъпоценните камъни и караше коприната и кадифето да сияят с вътрешен пламък. Боже, колко бе красив домът на Кейт.

— Проблем ли? Едва ли — отвърна сухо Фин. — Не, аз просто… спомних си, че исках да те питам нещо.

— Можеш да ме питаш всичко, на което знам отговора. Нека да те отървем от всички досадни въпроси. — Кейт изпуфтя с досада и промърмори: — Не знам къде си е изгубила ума майка ти.

— И така — Фин снижи глас. — Кейт, какво е фетч?

— Фетч ли? — Кейт се намръщи. — Това е допелгенгер. Знаеш ли какво означава?

— Нечий двойник, нали?

— Да. Но двойник-фантом. Защо питаш?

Фин се поколеба, но тежестта в тила се беше появила отново и тя искаше да се отърве от нея.

— Видях един. В гората. Приличаше на Конал.

Кейт отстъпи назад.

— Видяла си фетча на Ку Хорах?

— Така го нарече той.

— Каза ли му? Каза ли, че си видяла фетча му?

— Да. Не знаех какво представлява. — Фин вече съжаляваше, че е попитала. — Той изглеждаше доста разтревожен.

— Не съм изненадана.

— Какво?

— Ох, глупчото, толкова обича да се бие. — Кейт плесна с ръце и се засмя. — Не е нужно да се тревожиш за това, Фин.

— Какво означава той? Нещо лошо?

— О, моя скъпа девойко. — Кейт взе лицето ѝ в шепите си. — Това е най-добрата новина, която съм получавала от седмици. Фетчът е най-добрата от всички поличби. Той означава, че Конал приближава до кръстопът в живота си и аз подозирам, че това вещае мирни преговори.

— Мирни преговори?

— Да. Защото ти си права, разбира се, че не можем да продължаваме така. Ние сме Ший и не трябва да воюваме помежду си; и без това броят ни намалява. Ти направо ми оправи настроението!

— Ами добре.

Бледата ръка на Кейт отново полегна на рамото ѝ. Хладното ѝ докосване премахна болката в тила и Фин се притисна леко към кралицата, с надеждата, че това няма да я обиди.

— О, Фин, много съм ти благодарна за това. Сега трябва да свърша някои неща, но искам да се видим по-късно. Двете трябва да обсъдим толкова много неща.

Коридорът го отведе до зелено помещение с множество колони и Джед застана колебливо на прага му. То бе обширно, красиво, изпълнено със звънлив смях и музика. Но въпреки това го изпълни носталгия по суровата неприветливост на Килкорън.

Кейт се бе излегнала грациозно на един диван и се смееше на нещо, което бе казал Ласло. Той бе приближил главата си до нейната и пръстите му лежаха уверено на бедрото ѝ. Фин седеше с кръстосани крака на една възглавница и гледаше съсредоточено две жени, които играеха шах. Едната от играещите, дребна жена с почти аленочервена коса, улови погледа ѝ и ѝ намигна заговорнически, преди да премести коня си.

— Хей, Галах, престани! — засмя се другата. — Не мога да играя срещу двете ви.

В залата влетяха двама мъже, облечени в камуфлажни панталони, тениски в цвят каки и опръскани с кал якета, препасали мечове през гърбовете си и стиснали лъкове в ръце. Жената с аленочервената коса забрави за партията шах, скочи на крака и се хвърли на врата на единия с доволен писък. Когато се притисна към него, обхващайки тялото му с ръце и крака, той пусна лъка на земята и я прегърна със смях.

Другият боец, мъж с по-едро телосложение, ниско остригана коса и обикновен златен ланец на врата, не се усмихна. Когато Кейт му подаде ръка, той я пое и я притисна с уважение към челото си. После отстъпи назад и размени погледи с нея и с Ласло.

— Пусни я, Йолир, и докладвай. — Ласло гледаше търпеливо и развеселено как Йолир хваща приятелката си, пуска я на земята и я целува. Докато ги наблюдаваше от нишата, Джед потръпна от страх за Йолир. Сърдечността на Ласло беше просто маска и въпреки всичките му подигравателни забележки за феите, в този миг точно Йолир приличаше много повече от него на истинско човешко същество.

Кейт вече не гледаше към Йолир и другия воин. Златистите ѝ очи проблеснаха от удоволствие.

— Джед. Ето те и теб! Моля те, покажи се, скъпи мой.

Фин се отдръпна от дъската и се изправи, като му се усмихна неловко. Малката групичка около дивана се обърна и го погледна изненадано, а в залата настъпи тишина.

Джед неохотно излезе от нишата.

— О, не се страхувай. Очаквах те. Просто вече ти е време да си отидеш у дома.

Джед преглътна, намръщи се и се насили да пристъпи напред.

— Аз и Рори, имаш предвид.

— О, моля те, не ми казвай какво имам предвид. Не мога да го понасям. — Кейт повдигна с ръка меднорусата си коса и я преметна през рамото си. — За бога, момче. Това беше шега! — Тя се изправи и отиде до него, докато тримата бойци зад гърба ѝ размениха погледи.

— Да, но…

— Сигурно копнееш да си отидеш у дома. — Тя нежно го докосна по бузата и се усмихна. — Но Рори? В никакъв случай.

Той се отдръпна от ръката ѝ и притисна здраво Рори.

— Чакай, ти…

— Още сега, Джед. — Тя внимателно издърпа Рори от ръцете му, които внезапно се оказаха толкова слаби, че не можаха да го удържат, и подаде момченцето на Йолир. — Ти ще предадеш това дете в ръцете на варварите. Убийци. Смяташ ли, че така ще е най-добре за него?

— Не бих се приближил и на крачка до тях! — Паниката го стисна за гърлото.

— Да, би го направил. Не се прави на хитрец, скъпи.

— Не им вярвам. Не вярвам на никого от вас. Ще го отведа у дома.

— Стига глупости. Той си е у дома.

Джед погледна към боеца Йолир, който му бе направил впечатление на благоразумен човек. Той имаше морскосини очи и къдрава, тъмно кестенява коса, а на едното ухо висеше златна обица. На лявата му буза и челото имаше малки белези, малки бръчици около устата, резултат от честите му усмивки, и мъничка татуировка на магарешки бодил на ключицата. Наистина изглеждаше като човек. Освен това му изглеждаше недоволен и изпълнен със съчувствие, но въпреки това твърдо държеше детето по-далеч от Джед.

— Не можеш да го направиш! — изкрещя той.

— Не, Кулан. Всъщност ти не можеш да правиш каквото ти се прииска. — Вторият воин пристъпи напред, скри Йолир от погледа му и хвана Джед за ръката. Мъжът го погледна и прокара разсеяно длан по бръснатата си глава.

— Ще им предадеш ли брат си? Според теб що за хора са те? Жената на Ку Хорах уби моята, момче.

Джед задъхано се бореше с паниката, докато се опитваше да изтръгне ръката си от хватката на мъжа.

— Обзалагам се, че го е направила в честен двубой.

— Честен двубой, да, за който дори нямаше причина. Бандити. — Воинът се изплю на земята. — Убийци.

— Добре, Клорин. Замълчи. Никой не спори с теб. — Кейт докосна ръката на мъжа.

— Просто искам да го отведа у дома! — изкрещя Джед.

— Достатъчно, Джед. Ако си тръгнеш сега, някой ден отново ще видиш Рори. — Кейт кимна на Клорин, който отново стисна ръката на Джед. — Дай му кон, Клорин. Добър кон, който ще го отведе там, където иска да отиде. — Устните ѝ се разтегнаха в усмивка. — Не трябва да изминава целия този път пеша.

— Кейт, моля те, позволи му да остане. — Фин си проправи път напред, като едва не събори Клорин.

— Не, Фин — рече Кейт. — Джед не е щастлив тук. Не може да остане там, където не се чувства щастлив.

Джед дишаше тежко през носа.

— Тръгвам си. Не се безпокой. — Той погледна към Рори, който гледаше сънено и озадачено от прегръдката на Йолир. Сърцето му бе разбито, но той нямаше друг избор.

Фин го хвана за лакътя.

— Джед…

— Забрави, Фин. — Той се отдръпна от нея. — Ще се върна.

Кейт поклати глава и леко се усмихна.

— О, не, Кулан. Няма да се върнеш.

Той я стрелна с поглед, изгарящ от омраза, изтръгна ръката си от захвата на Клорин и с твърда стъпка тръгна пред него към големия сводест портал на залата.

Фин го последва, като подтичваше, за да не изостава.

— Джед — рече умолително тя. — Моля те. Тя ще ти позволи да останеш, ако я помолиш. Моля те.

Той не можеше да повярва, че си тръгва оттук без Рори, след всичко, което се беше случило. Не можеше да повярва, че Фин е на страната на Кейт. И не му се вярваше, че вече не го интересува какво си мисли Фин.

— Виж, Сет е един от нас и не смята, че тя е чак толкова лоша. Той е влюбен в нея.

— Защо не можеш да видиш ясно нещата? — Джед поклати глава, без да сваля очи от нея. — Сет я мрази.

Фин отмести поглед встрани, объркана. Джед остана с впечатлението, че тя се оглежда за Сет, но той не се виждаше никъде. Човек винаги може да разчита на него да стои далеч от всякакви сблъсъци, помисли си горчиво той. Може би съвестта му не можеше да го понесе. Ако изобщо имаше съвест.

Фин отново хвана Джед за ръката и кимна към Клорин.

— Нима смяташ, че всички те грешат? Смяташ, че той бърка? — изсъска тя. — Ейли е убила любимата му. Не те са започнали тази война, Джед, а Конал. Обичам го, но може би той просто греши, нали?

— Бързо забравяш.

— А ти си ужасно твърдоглав — сопна му се тя. — Заради него баща ми е мъртъв, нали? Защо хората трябва да умират заради онова, в което вярва Конал?

— Да. Нищо не заслужава да се умира за него. Така ли смяташ?

— Нищо не заслужава да се убива заради него, това знам със сигурност. — Тя го погледна предизвикателно.

— А за какво си заслужава да се живее, Фин?

Тя стисна юмруци и лицето ѝ се вкамени. Сребристата светлина в очите ѝ бе вледеняваща.

— Помисли за Рори, Джед.

Той пребледня.

— Да не си посмяла да го кажеш отново. — Той ѝ обърна гръб, поколеба се и рече с треперлив глас: — Ще се грижиш за него, нали?

— Всички ще се грижим — обади се Клорин.

Джед го изгледа презрително и тръгна пред него към дневната светлина. Повече не погледна към Фин.

Когато излезе от коридора, слънцето го заслепи и едва тогава той осъзна колко студен и плътен е сумракът в убежището на Кейт. Никакви прозорци. Също като самата нея, помисли си внезапно той. Никакви прозорци, само тъмнина, нищо не се вижда. Лампите светят, но…

Побиха го студени тръпки. Зад очите ѝ не прозираше нищо, между очите и мозъка ѝ цареше празнота. Нямаше душа.

Погледът му бе привлечен от някакво движение вляво от него. Слаб, почти прозрачен и гол до кръста, ламирът се бе облегнал на един огромен, обрасъл с мъх камък, и се препичаше на слънце като блед гущер. Въпреки яркостта на слънцето, то не хвърляше сянка, сякаш плътта му бе твърде избледняла и невеществена.

Клорин се отдръпна с изкривено от отвращение лице, ала то не му обърна внимание, но при вида на Джед се протегна като охлюв, който гледа към чаша, пълна със сол. Бледните му пръсти стискаха столчето на пълна с вино чаша и докато Джед го гледаше отвратен, то отпи от нея, без да отмества погледа си от него. Джед можеше да види сянката на тъмночервеното питие, което се стичаше по гърлото му, и изопнатите мускули, които се движеха под кожата. То остави чашата си на камъка и се ухили, след което заговори.

Гласът му бе властен, твърдият и нетрепващ глас на полицай. Той звучеше пресипнало и успокояващо, и напълно несвойствено от тънките жълтеникави устни. За един ужасен миг на Джед му се стори, че отново се е върнал при Езерото на феите и ледената вода, пълна с водорасли, е готова да го погълне.

— Хайде, момче, не си заслужава. — Ламирът се ухили. — Успокой се. Ние искаме да ти помогнем. Искаме да помогнем на теб и на бебето.

Джед преглътна тежко и му се прииска да повърне.

— Ти уби майка ми — прошепна той.

— Неблагодарник. — Този път гласът звучеше по съвсем различен начин. Наподобяваше тракане на кости, но несъмнено бе човешки и той го бе чувал и преди. Това бе гласът на дилъра, който снабдяваше майка му. — Убийството ѝ те създаде. И не беше чак толкова лесно, колкото изглежда.

— Добре. — Джед сви устни. Въпреки жлъчта в гърлото му и ужаса в сърцето му, той импулсивно пристъпи към Скиншанкс.

Ръката на Клорин падна на рамото му и го задържа.

— Недей. То иска точно това.

— Ах, Клорин. Не се дръж като някоя бабичка. — Скиншанкс отново отпи от чашата и Джед като хипнотизиран проследи как виното се спуска надолу по гърлото му. — Момчето ми харесва. Много. Ще ми се да бях прекарал повече време с теб, Кулан. Ще се видим пак, нали?

Клорин изръмжа заплашително и бутна Джед напред, този път по-полека. В горичката край портата стояха няколко завързани коне и Клорин доведе една червеникавокафява кобила с меки сребристи очи.

— Тя е добро момиче. Ще те отведе там, където пожелаеш. Но ме чуй — ако те видя отново, все едно никога не сме се срещали. Разбираш ли ме?

Джед кимна мълчаливо, хвана коня за юздите.

— Не се страхувай от нея, Кулан. Тя е кон, не е воден демон. — Той подхвана Джед и му помогна да се качи на гърба на кобилата. — Трябва само да се държиш здраво. Сега тръгвай. И помни какво ти казах.

Той плесна кобилата по задницата, тя тръсна глава и се отдалечи в спокоен тръс. Яздеше се лесно. Продължи напред през гората, докато Джед държеше юздата ѝ като изпаднал в транс, без да вижда зелените и златни светлини, без да чува песента на птиците или да усеща мириса на боровете, без дори да поглежда назад, докато кобилата не спря, пръхтейки, в подножието на хълма, където започваше високото пусто поле, в което се бе натъкнал на Ласло. Имаше усещането, че това се бе случило преди векове.

Ниското зимно слънце грееше приятно над ниските храсталаци и ноздрите на кобилата се бяха разширили от удоволствие при вида на просторната равнина. Джед дойде на себе си, погледна за миг на изток, след това на северозапад, опитвайки се да се ориентира след времето, прекарано в безкрайната, неориентирана тъмнина в пещерите. Той се опита да потърси с ума си, но опитът бе тромав и аматьорски, а и той се чувстваше така, сякаш никога повече няма да се свърже с друго човешко същество.

Кобилата извъртя глава и го погледна с внимателните си тъмни очи, в които проблясваше сребриста светлина.

— Ти не си някакво безсловесно животно — каза ѝ Джед, преглъщайки задавящата го мъка. — Знаеш къде искам да отида.

Очите ѝ проблеснаха в отговор и тя продължи да го гледа още миг, като леко пръхтеше. После отново потегли в тръс, който премина в лек, ритмичен галоп преди Джед да има време да се уплаши.

29

— О, той може да си го получи. — Кейт се усмихна на Ласло. — Според мен ще разбереш, че си е заслужавало.

Конете в пещерната конюшня се размърдаха неспокойно, предчувствайки свеж въздух и действие, и в очите им проблеснаха сребърни искри. Дванайсетте най-бързи сред тях бяха оседлани и четирима от ездачите вече ги бяха яхнали. Едната ръка на Ласло почиваше върху врата на неговия кафяв жребец и разтриваше потрепващите му мускули, но другата сграбчи кичур от косата на Кейт и извъртя лицето ѝ към неговото за една продължителна целувка.

Ще ми се Сет да види това, помисли си злобно Фин.

Тя беше клекнала в ъгъла на склада за храна, гризеше си ноктите и ги чакаше да се махнат. Допреди час възнамеряваше да поиска разрешение да отиде на лов; небето беше започнало да ѝ липсва. Но след принудителното напускане на Джед бе изгубила всякакво желание.

Тя нямаше желание да говори с никого, затова покри съзнанието си с най-плътната блокировка, която можеше да измайстори. И все пак разбираше напълно мотивите на Кейт; Джед трябваше да си тръгне. Но в съзнанието ѝ отново започна да се върти онзи въпрос и тя го мразеше, мразеше. Проклетият Джед. Той бе разбил новите факти с голямата мръсна сопа и сега тя имаше нужда от малко време насаме, за да си възвърне спокойствието.

А настроението на Кейт бе толкова весело и щастливо, че тя просто не можеше да го търпи.

Моля ви, махнете се…

Но те не мърдаха. Бяха твърде заети да флиртуват.

— Не виждам смисъл в това — прогърмя Ласло. — Мислех си, че идеята бе да го пречупим.

Ха, помисли си Фин, доволна, че Кейт е там, за да усмири грамадния главорез. Успех в пречупването на Джед, приятелче.

— Ще го направим. Него и онази изменница, майката на Фин. — Кейт плъзна ръце около кръста на Ласло. — Едва ли имаме нужда от Джед за това.

Фин се намръщи. Завъртя пръст в ухото си, за да го прочисти.

— Тогава щеше да е по-добре да убием момчето.

— Колко си жесток — оплака се Кейт.

— Досега това не те притесняваше. — В гласа му се промъкна развеселена нотка.

Тя игриво го плесна по корема.

— Душата на човек не се убива с меч или куршум, безнадежден простосмъртен такъв. Това се постига с любов.

— Тогава защо момичето все още диша?

Не, точно сега не дишаше. Фин стоеше напълно неподвижно в мрака и сенките.

— Ще продължи, докато той е жив. Дъхът ѝ ще секне в мига, когато спре да диша и Ку Хорах.

— Дузина мъже и Скиншанкс. Това би трябвало да е достатъчно.

Кейт и Ласло се бяха преместили в голямата пещера, за да може Ласло да оседлае коня си. Фин беше затворила очи, но това ѝ се стори твърде глупаво. Тя ги отвори и се съсредоточи върху сребристата светлина от другата страна на вратата и тъмната бариера в съзнанието си. Задръж я. Задръж я. Задръж я или умри.

— Какво да ти донеса? — Гласът на Ласло прозвуча развеселено.

— Хмм. Да видим. — Кейт тихо изпуфтя, сякаш мислеше усилено. — Елен, лисица и глиган. А за останалите — храна за птиците.

— С удоволствие. — Той я целуна отново. — По-голямо, отколкото можеш да си представиш.

— Не бъди толкова сигурен, моя любов. Приятен лов.

С тихо потропване на копита ловната дружина се отправи по тунела, който щеше да ги изведе в подножието на хълма. Скоро тропотът утихна и единственото, което остана да се чува в тишината, беше диханието на вятъра, който се промъкна от външния свят.

Ако Фин можеше да премине през каменната стена, която се издигаше зад гърба ѝ, тя щеше да го направи. Но сега просто клечеше неподвижно, като дишаше едва-едва. Кейт се бе спряла до любимата си кобила и ѝ мърмореше нещо, но най-накрая копринената ѝ рокля прошумоля при обръщането ѝ и Фин подуши мускатовия ѝ парфюм. Стъпките ѝ отекнаха леко по каменния под, преминаха покрай скривалището ѝ и утихнаха, и тогава на Фин ѝ се наложи да затвори очи, защото вълната от щастие щеше да я повали.

Тя струеше от Кейт, но поразяваше Фин. За миг задоволството и удовлетворението на кралицата бяха част от нея, познати и силни. Фин стисна зъби и прехапа силно устната си. Напразно.

Момичето посегна към шията си и стисна здраво празния обков във формата на гарванов нокът. Фарамах, помисли си тя, защо ли ме изостави?

Защото аз изоставих всички останали.

Тя сграбчи тънката верижка, извади я от пазвата си и нокътят се озова в шепата ѝ. Фин го стисна в юмрук и назъбените сребърни връхчета се забиха в кожата ѝ.

Болката беше прекрасна, затова тя долепи и другата си ръка и натисна още по-силно. Не можа да сдържи ахването, когато ноктите се забиха още по-дълбоко в дланта ѝ. За части от секундата си помисли, че ще припадне от болка; после зрението ѝ се проясни и замъгленият ѝ ум бе ясен и остър като сребърните остриета на болката.

Тя излезе, залитайки, от склада за храна и побягна.

Намери Сет много по-скоро, отколкото бе очаквала; накъде по средата на коридора от мрака се протегна една ръка и хвана нейната.

— Ой! — извика тя.

— Млъквай. — Сет я придърпа в една празна стая. — Блокирай.

Все едно имаше нужда да ѝ го казва. Фин отдръпна ръката си и той видя окървавената ѝ длан. Примигна изненадано и посегна да я улови, но тя я дръпна настрани, забивайки отново ноктите в дупките им.

— Този път какво си причини? Не, няма значение. Какво е намислила Кейт?

— Изпраща ловна дружина.

— Сега?

— Дванайсет души. И ламира. — Фин преглътна отвратено. — Просто отиват на лов. Но…

Той поклати нетърпеливо глава.

— Забрави за лова. Защо е толкова притесняващо щастлива?

— Мисля, че… — Сълзи на съмнение изгаряха очите ѝ; тя си пое дълбоко дъх. — Фетчът на Конал.

Сет пребледня, очите му проблеснаха в мрака.

— Какво?

— Видях фетч. Коналовия. Онази първата нощ, докато ти беше на лов. Казах на Конал, но той не ми обясни какво е това. После казах на Кейт и оттогава тя се държи като прасе в кал.

— Исусе. Богове. — Нетипично за Сет думите му не прозвучаха като ругатня, а все едно молеше за помощ. Той притисна длан към устата ѝ и я зяпна. — О, богове, какво сме сторили с теб? Защо не ми казахте?

— Теб те нямаше. — Тя потрепери. — А и Конал ме предупреди да не ти казвам.

— Обзалагам се, че така е станало. — Сет грабна прибрания в ножницата му меч, който лежеше на пейката до него. — Къде е Джед?

Фин пребледня, осъзнавайки, че той не знае.

— Тръгна си.

— Какво?! Кога?

— Преди два часа. Кейт го накара да напусне.

Тя не вярваше, че Сет може да пребледнее още повече, но се получи. Когато ръката му се стрелна към гърлото ѝ, тя потрепна, но той просто хвана празните гарванови нокти.

— Къде е камъкът ти?

— Падна от обкова. Кейт го пази. — Тя усети, че ѝ се повдига.

— Това обяснява много неща. — Той пристегна меча си към гърба и запаса ризата в дънките си. — Иначе щеше да ти дойде на акъла.

Цялото ѝ тяло изстина.

— Кое?

— Че има само една причина да изпрати навън ламир. — Той излетя от стаята, без да я поглежда повече.

Болката в ръката беше толкова силна, че тя си помисли за миг, че ще припадне. Фин стисна зъби, стисна отново юмрука си около ноктите и далечните звуци от залата най-после нахлуха в съзнанието ѝ.

Тя чу потракването на фигурите от шаха на Галах, цвиленето на конете в конюшнята, бавното подрънкване на мандолина, смехът на мъжете и жените, които току-що са се върнали от патрул. След малко ѝ хрумна, че известно време не е дишала, затова си пое дълбоко дъх и позволи на крайниците си да се раздвижат.

След това се затича.

Крепостта представляваше лабиринт от тунели, но въпреки всичко тя си оставаше добър следотърсач и пътя, по който беше минал Сет, бе толкова ясен, сякаш бе оставил отпечатъци в снега. Когато зави с пълна скорост зад ъгъла, тя се спря внезапно. Пред нея вървяха пет жени, които разговаряха развеселено и напълно блокираха пътя ѝ.

Фин примигна. Това ѝ напомняше за коридора в училище, когато групичката на Шаная се приближаваше към нея и нямаше начин да ги избегне. Пулсът ѝ се ускори и сърцето заблъска в гърдите, но когато погледът ѝ се проясни, някой я извика по име, включвайки я в клюките и компанията им.

И тя беше паднала в капана им.

Само месец по-рано тя бе спорила с Конал, беше крещяла яростно, изкарвайки си го на него, вместо на групичката на Шаная. Един ден ще бъда една от тях!

Не, няма да бъдеш. Ти си по-добра от тях, Фин.

Но всъщност не беше. Беше продала душата си, за да бъде в групичка. С какво ли трябваше да се прости, за да си я върне?

Жените се бяха умълчали и се споглеждаха смутено. Фин се насили да се усмихне, макар в главата ѝ да се въртеше споменът за Джед, който напускаше пещерите на Кейт, и от това ѝ стана толкова гадно, сякаш ламир прокарваше бледите си пръсти през косата ѝ.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и образите на жените се размазаха. Галах пристъпи колебливо напред, но Фин изобщо не желаеше жената да я докосва. Самоуважението ѝ се крепеше на ръба и ако Галах я докоснеше, то щеше неизбежно да се срине в зейналата яма, където някога се намираше гордостта ѝ.

— Фин?

Тя се затича, профуча между тях, сякаш бяха магарешки бодили, и се устреми по пътя на Сет. Никога нямаше да я хванат. Всичките ѝ чувства бяха съсредоточени върху дланта на ръката ѝ и цялото ѝ тяло бе изпълнено с усещането, че лети. Можеше завинаги да тича така.

— Фин! — Викът премина покай нея, разтревожен и самотен. Сърцето я заболя. Тя ги харесваше, много ги харесваше. Те бяха като нея — вярваха на Кейт, доверяваха ѝ се… тя отблъсна съжалението настрани и продължи да тича. С тях всичко щеше да е наред. С нея също, стига да успееше…

Коридорът свърши внезапно в едно горско сечище. Фин погледна през рамо, очаквайки входът да е изчезнал като по магия. Но той си стоеше там, каменна арка, доста по-малка от главния вход. Слънцето прозираше през оголените от зимата клони, нападалите листа пропукваха под краката ѝ, покрити с фин скреж.

Тя си пое дълбоко дъх и се обърна. Сет стоеше и я гледаше, сянка сред сенките на дърветата, стиснал меча си в ръце, а острието сияеше в мътно сиво като очите му. Безмълвието му беше зловещо.

Той вдигна меча си, подхвърли го във въздуха и го хвърли с острието напред към нея.

Тя инстинктивно затвори очи. Само за това ѝ стигна времето. Почувства как острието се плъзга по плътта ѝ, усети внезапната му студенина, когато разряза тъканта на ризата ѝ. А след това в ухото ѝ отекна дрезгава суха въздишка и на рамото ѝ се отпусна лепкава тежест.

Тя проплака от отвращение и потрепери. Обзета от сляпа паника тя задра с нокти по нещото, което лежеше мъртво до нея, но ръката ѝ се плъзгаше заради собствената ѝ кръв и ѝ се виеше свят. Не можеше да се отърве от него. На Сет му се наложи да я хване за врата и да я отхвърли настрани.

Без да ѝ обръща повече внимание, той издърпа меча си и го хвърли в заледеното поточе в края на сечището. Когато го извади оттам, той бе изчистен от бледата слуз на ламирската кръв.

— Дива течаща вода — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Фин. — Какъв късмет. — Той бръкна в цепнатината между два камъка, измъкна една юзда и я отърси от мъртвите листа. Синият жребец се появи в сенките зад сечището и Сет плъзна юздата на главата му. — Блокирай се, глупачко, или и двамата сме мъртви.

— Блокирам — заекна тя. — Ти ми спаси живота.

Гласът му бе натежал от презрение.

— Не го приемай лично.

Тя потрепери.

— Въпреки това благодаря.

— Бих искал да остана и да си поговорим, но ме чака спешна среща. — Той се метна на гърба на коня и хвана поводите. — Сбогом, Фини.

— Сет! — изпищя тя, докато Брандир притичваше край нея.

Той обърна коня си и я погледна с омраза.

— Остани с групичката си вещици, дечко. Тук си щастлива, нали? Най-накрая място, където да се чувстваш приобщена.

Тя се затича към него, спъвайки се в падналите клони, вкопчи се в юздите на коня, а той се вдигна на задните си крака и оголи зъби, като едва не я откъсна от земята. Сет вдигна ръка, за да я отблъсне настрани.

— Ти също — процеди яростно през зъби Фин. — Не се ли чувстваше и ти приобщен?

— Нямах време за това. — Той погледна към каменния свод.

— Дай ми малко време, егоистично копеле!

— О, това е всеобща грешка. — Той се ухили и дръпна здраво юздите на коня, за да му попречи да я захапе за ръката. — Бъркаш ме с някой, на който му пука какво мислиш за мен.

Жребецът яростно разтърси главата си и тя се задъха от усилието да се задържи за юздата. Ръцете ѝ сякаш щяха да се изтръгнат от раменете, но тя не заплака. Ако заплачеше, щеше да бъде изоставена, а ако бъдеше изоставена, щеше да умре.

— Интересуваше те какво мисли Кейт!

— Голяма грешка, също като нейната. О, ти си падаше по Кейт, нали? Какво направи тя, появи се в сънищата ти? Така се добра до мен.

— Не я познах. Мислех, че е мама, помислих, че тя е… мама. Нейната правилна половина…

— Истинската ти майка. — Той се ухили подигравателно. — Помислила си си, че е истинската ти майка. По-добра от онази, която имаш.

Фин изхълца отчаяно.

— Ах, защитният ти камък я е замъглявал, но не ѝ е попречил да влезе. Не и на нашата Кейт. Страхотна е, нали? Прелива от чар! Цялото това показно съчувствие! Ах, Фини, то се измива като евтина детска татуировка и тогава ставаш свидетел на злобата. Но аз никога не съм преминавал към нея, никога. Нямах избор. Нямах друг избор.

— Тогава защо си тръгваш? — Фин здраво затвори очи и стисна зъби. Съвсем скоро ръцете ѝ нямаше да издържат повече и тя щеше да падне, и ако конят не я убиеше, то Кейт щеше да го направи. Само за да разгневи Конал. Само, за да го разгневи… Дланта ѝ пламтеше на мястото, където кръвта ѝ мокреше юздата.

Сет въздъхна.

— Не ме разбирай погрешно. Не съм отговорен за малкия ти приятел и никога няма да бъда. Но няма да позволя на Ласло да убие брата на моя син.

— Сет. — Ръката ѝ отслабваше, в ушите ѝ бучеше. — Нима ще го оставиш да убие мен?

Той я погледна, без да примигва. Потта, която се стичаше в очите ѝ, замъгляваше погледа ѝ и тя изведнъж си помисли, че Сет ѝ прилича на сокол, а ноктите на хищната птица, които заекът вижда за последен път в живота си, до голяма степен приличаха на ръката му, която бе вдигнал над главата ѝ.

Пръстите му се свиха и разпуснаха и после, вместо да я удари, той се протегна, хвана я за ръката и без никакво усилие я прехвърли зад себе си върху гърба на жребеца. Не ѝ остави време да си поеме дъх и пришпори жребеца в галоп.

Фин се вкопчи в него, за да не падне, усети мократа му риза и осъзна с отвращение, че всъщност тя е подгизнала от кръвта ѝ. Притисна буза към гърба му и го хвана здраво през кръста, усещайки, че всеки момент ще изгуби съзнание. После припадна.

Когато отвори очи, преодолявайки болката, тя установи, че нещо не е наред с гледката. След миг осъзна, че гледа шията на коня, а не гърба на Сет и че той я придържа здраво с ръка през кръста. Тя погледна изтощено назад през рамото си. Въпреки хапещия студ на зимния вятър, Сет беше гол до кръста, а окървавената му риза бе увита и завързана около нейния и неговия кръст, придържайки я към него. Част от ръкава беше съдрана и увита около ръката ѝ. Въпреки пулсирането и жилещата болка, тя се ухили и поклати замаяната си глава.

— Мекушаво копеле.

В отговор получи само изръмжаване и той отново подкара коня в галоп. Бързината му бързо натика всякакви хитроумни забележки обратно в гърлото ѝ. Внезапно си спомни нещо и то я изпълни с ужас.

— Рори — извика тя, поглеждайки назад. — Обещах на Джед да се грижа за него.

— Ти ли? — излая Сет. — Ти не можеш да останеш будна, за да спасиш дори себе си. Едва не падна.

По начина, по който го каза, Фин разбра, че той почти я бе оставил да си отиде, да падне. Зачуди се какво ли го беше спряло.

Сет подръпна юздите, забавяйки хода на коня, въздъхна и гласът му омекна.

— Най-доброто нещо, което можеш да направиш за Рори, е да попречиш на Ласло да убие брат му. Хората на Кейт ще го пазят по-добре, отколкото би се справила ти. Да не мислиш, че на мен ми харесва, че го изоставих? Но Кейт няма да го нарани. Имаме приятели, които се намират в много по-голяма опасност от това дете.

Тя се замисли за миг, докато вятърът жилеше кожата ѝ. Приятели. Опасност. О, Боже.

— Това нещо може ли да се движи по-бързо?

— Ще припадаш ли пак? — попита той с презрение в гласа.

— Не.

— Тогава седни отзад. И се дръж. И си затваряй устата.

30

Червеникавокафявата кобила изпръхтя леко, ушите ѝ потрепнаха и Джед докосна с длан шията ѝ, за да усети лекото гъделичкане на гривата, влажна от потта, и топлата кръв във вените ѝ. Усещаше я спокойна, здрава и нормална, и му се струваше, че тя е единственото нещо, което го свързва с реалността. В същото време нямаше да има нищо против, ако тя се спънеше, той паднеше и загинеше под копитата ѝ.

Някой яздеше бързо към него по каменистото плато, но очите на Джед пареха и бяха замъглени, но пък той и без това не бе особено заинтригуван. Не знаеше дали ездачът е приятел, враг или безучастен странник, а и някъде по средата на долината Джед бе изгубил интерес към всичко. Майка му бе мъртва. Той беше попаднал в капана на място, което му беше чуждо, а единствената му алтернатива беше свят, в който не съществуваше. Знаеше, че няма начин да се върне в пещерите, че никога повече няма да види Рори, че за него вече нямаше живот, който да си заслужава да се живее.

Когато другият кон се приближи, Джед не го погледна. Беше му все едно че поводите на кобилата бяха издърпани от ръцете му. Не се възпротиви, когато го обгърнаха ръце, свалиха го от гърба ѝ, прехвърлиха го върху другия кон и го притиснаха в най-силната прегръдка, която бе познавал. Той подуши ръкава на познатото вълнено яке, който изтриваше сълзите от лицето му, а после главата му се притисна към топлото рамо, придържана здраво от силна ръка.

Конал не препусна веднага в галоп. Той поведе бавно кобилата, притиснал Джед в прегръдките си, и през цялото време не спираше да говори тихо. Джед не успя да чуе част от казаното, а останалото не би разказал на никоя жива душа, но известно време след това чувствата отново започнаха да се завръщат в сърцето му. Той започна да усеща, че може би ще оцелее, може би дори ще се надява на това. В гърдите му дори се появи странна искрица щастие — усещането за принадлежност, че са чувствали липсата му, че са го търсили, че са го обичали. Че поне веднъж някой се грижи за него.

Конал спря, погледна през рамо и Джед усети дълбоката му въздишка. После мъжът пое отново към очакващите го приятели. Но дори тогава Конал не се забърза, а остави черния жребец да води кобилата в спокоен ход към горичката.

— Все още имаме време, Конал — каза Ейли. — Можем да се махнем оттук.

— Ех, Ейли, брат ми е там. — Устните на Конал се изкривиха в усмивка. — Бих искал да разменя няколко остри думи с него, преди да отида където и да е.

— Конал. — Гласът на Шона беше нежен. — Брат ти е изгубен за нас.

— Не — сопна му се Конал. — Не и за мен.

Шона отвори отново уста, но Торк го изгледа мълчаливо.

— Конал. — Маската на Ейли се свлече от лицето ѝ и за миг тя не беше вече неговият лейтенант, а само неговата любима. — Моля те — прошепна тя. — Можем да се махнем оттук.

Джед объркано се почеса по главата. Ръката на Конал продължаваше да го притиска здраво. Тя му вдъхваше увереност и утеха, но Джед усещаше още нещо в нея: Конал не искаше да му позволи да се обърне назад. Но момчето така или иначе се обърна и погледна покрай него. В долината се забелязваше някакво движение. Той присви очи и се опита да се фокусира. Изведнъж разбра какво е това и сърцето му спря.

— Конал — започна Шона.

— Вече е късно — процеди Конал през зъби. После пусна Джед и му помогна да се прехвърли на кобилата. — Тя взе брат ми и Рори. Взе ми Фин. Няма да си тръгна без тях. Но не карам никой да остава с мен.

Те не си направиха труда да му отговорят. Когато Конал подкара черния жребец към високия хълм, всички го последваха. Очите на коня му проблясваха в зелено, ноздрите му пламтяха, а Конал стискаше здраво юздите му в едната си ръка, докато наблюдаваше как тринайсетте ездачи изкачват отсрещния хълм. Лия скочи върху една изпъкнала скала и изръмжа.

Те чакаха. Като че ли никой не бързаше. Конят на Конал извиваше силната си шия, престъпваше нетърпеливо напред-назад и копитата му потропваха силно по торфената почва. Над тях се ширеше синьото небе, обсипано с перести облаци, но над далечните хълмове бе надвиснал тъмен облак, натежал от неизбежния сняг. Джед усещаше тъпа болка под лъжичката, сякаш в гърдите му се бе вързал на възел мокър парцал.

— Ку Хорах! Кръщелницата ти се присъедини към Кейт. Тя те изостави! — Ласло излезе напред и гласът му се понесе подигравателно из чистия въздух. — Сладка е, но щом приключим с теб, Кейт ще я обеси. Тя иска да си наясно с това.

Конал не отговори нищо, но не сваляше мрачен поглед от Ласло.

— О, и брат ти те предаде, разбира се! Дори кутрето ни доведе право при теб. Кажи ми, как се чувстваш сега?

Ездачите зад гърба на Ласло се размърдаха неспокойно и един от конете изцвили. Кобилата на Джед изцвили тихо в отговор, но черният жребец на Конал застана неподвижно с прилепени към главата уши и пърхащи хриле, а сумтящото му дишане премина в ръмжене. Конете на отсрещния хълм се извъртяха и отстъпиха назад, докато ездачите им се опитваха да ги овладеят.

— Съжалявам, Ейли — каза едва чуто Джед. — Наистина съжалявам.

Тя извъртя пъстрия си кон, подкара го към него и застана от другата му страна.

— Не говори така. Ти трябваше да ни потърсиш, нямаше друг избор, и тя проследи съзнанието ти. Сега вземи това. Преди да попиташ, знай, че е по заповед на Конал. — Тя леко се усмихна и му подаде една прибрана в кания кама. — Ще ти е по-полезна от онзи смешен пистолет.

Той се заигра с токата на колана си.

— Мислех си, че тя не може да проникне в главата ми. — Изпълни го такъв срам от арогантността му, че чак му се догади. — Бях толкова сигурен, че…

— Кулан — каза нежно Ейли, — тя може да проникне във всяко съзнание.

Това не му помогна особено. Трябваше да се досети.

— Конал не може ли да повика помощ? От неговата крепост?

— Ти не разбираш. Те те проследиха, така е; но това просто ускори нещата. След като тя ни отне Фин и Рори, Конал се отказа да се връща в крепостта. — Ейли леко сви рамене. — Освен това не можем да се свържем с крепостта; намираме се твърде далеч, а и тя ни блокира по някакъв начин. Дори Торк не може да се свърже със собствения си син. Толкова силна е магията ѝ. Така че не се срамувай. Ти също си силен, но не можеш да се мериш с нея.

— Не трябваше да оставаме — каза Шона, който застана до близначката си. — Но Конал се ядоса много. На себе си и на Кейт, не на теб. Не можеше да те изостави, нито пък Фин. И нямаше да изостави… — Думите му заседнаха в гърлото и Джед осъзна, че той се е задавил с името на Сет. — А ние никога няма да изоставим Конал.

Шона се опитваше да го накара да се чувства по-добре, но не беше свикнал да се обяснява толкова и опитът му беше доста недодялан. Единственото, което постигна, бе да накара Джед да поиска да се измъкне някъде, да се свие на кълбо и да остане там скрит до края на времената.

— Ейли, знам, че трябваше… просто… Рори…

— Богове, още колко трябва да ти обяснявам? Конал счита отнемането на Фин и Рори за провал. Това означава, че той има… право на един последен опит да изравни позициите.

Джед искаше да каже „Последен опит?“. Но преди да го произнесе на глас, той го чу да отеква в главата си. Не. Нямаше да каже двусмислените думи.

— Значи вината не е твоя. — На лицето на Ейли се изписа нескрита жестокост. — Можем да разчитаме само на себе си.

— Сине на кучето Григар — извика Ласло. — Ела си вземи плячката!

Ъгълчетата на устните на Конал се повдигнаха и оголиха зъбите му.

— Значи си чул исканията ми? Ставаш все по-добър.

— Кейт ми ги каза. — Ласло се изсмя. — Доволен съм от предизвикателството.

— Съмнявам се. Но нищо друго не би могло да те накара да си подадеш красивата глава от дупката.

Ейли и брат ѝ излязоха напред и застанаха от двете му страни.

— Това е капан, Конал — изръмжа тя.

— Знам. — Черният му жребец потрепери от несдържана враждебност. Хрилете му блестяха от пот и Конал го погали успокояващо по гърба. — Но някои капани просто трябва да бъдат задействани.

Той се обърна към Джед, усмихна му се и се приближи до него.

— Чуй ме. Остани тук. Камата е единствено за самозащита. Не се намесвай, каквото и да се случи. Това е заповед. Разбра ли?

— Но…

— Джед. Ти дори не знаеш как да я държиш. — Конал се изсмя, но от очите му струеше доброта. — Дори не я докосвай, освен ако не се налага. Ще се порежеш.

Джед също се опита да се засмее, но не успя.

— Ще се върнем бързо, ясно ли е? Не е голяма работа. — Конал се наведе към него и положи длан върху главата му. — Джед — промърмори той, — ако нещата се объркат, просто бягай. Препускай на северозапад като ужилен. — Той се ухили, разроши косата му и посочи с пръст. — Това е натам, разбра ли? Не поглеждай назад. Не спирай да яздиш и някой от нашия клан ще те усети и ще те намери. Кажи им, че аз те пращам.

Джед го погледна, стиснал силно зъби. Само така можеше да се удържи да не заплаче.

— И богове, позволи им да надникнат в главата ти, упорито кутре такова, или ще ти я отрежат. Но ние ще се върнем, ясен ли съм? — Той обърна коня си и погледна отново към Ласло и хората му. — Просто трябва да си разчистим сметките с тези момчета.

Той докосна черната плешка под крака му и тихо заговори на коня си. Ушите на животното щръкнаха, то изпръхтя и подскочи напред, спускайки се надолу по склона, устремено нетърпеливо към каменистото плато. Близнаците го последваха, но Торк остана при Джед.

Ласло излезе напред да ги пресрещне и усмивката му огря топлите му кафяви очи. Двамата с Конал започнаха да се обикалят на почтително разстояние и всеки от тях бавно извади меча си.

Конал се ухили.

— Време беше.

— Всъщност дори отмина. Този път няма да побегнеш към сенките, Ку Хорах. Кейт ме научи как да те блокирам. Няма да успееш да ми влезеш в главата, ако на това се надяваш.

Конал се усмихна тънко.

— Дори не искам да влизам там.

— И много правилно, вещере.

— Не можеш без обиди, нали? — Конал сви рамене. — Виж какво. Остави момчето на мира.

Ласло изкриви устни.

— Другите няма да го пипнат. Гарантирам ти. Останалото зависи от теб.

— Значи край с уговорките. — Конал го поздрави с вдигане на меча пред лицето си и се изсмя, когато Ласло направи същото, но с изпънат среден пръст.

Черният жребец подскочи и препусна гръмотевично към Ласло. Дъхът на Джед се затъкна в гърлото му и зъбите го заболяха от стискане. Устремът му бе толкова свиреп, че отстрани изглеждаше, че двата коня ще се сблъскат и ще се пръснат на парчета, но щом се приближиха, черният промени посоката си, изви главата си настрани и заби зъби в шията на червеникавокафявия кон на Ласло. Конал скочи от гърба му, хвърли се върху Ласло и го събори на земята.

Двамата се затъркаляха, вкопчени един в друг, а остриетата проблясваха толкова бързо, че Джед не можеше да ги проследи с поглед. После скочиха на крака, дишайки тежко и започнаха да се обикалят един-друг. Ласло се хвърли напред, Конал парира, и изведнъж двамата се впуснаха в смъртоносен танц на мушкания, замахвания и отскоци, а въздухът затрептя от яростния звън на стомана.

Джед имаше чувството, че сърцето му се блъска в ребрата; беше му трудно да диша.

— Той е по-бърз от Ласло — промълви отчаяно момчето. — Нали?

— И Ласло не е бавен — отвърна Торк. — И е добър с меча. Много. — Той замълча и лицето му внезапно грейна. — Аха! Гадове такива!

Смехът му бе насочен към дванайсетте конници, които се спускаха по склона на отсрещния хълм в гръмотевична групичка.

— Знаех си, че копелетата няма да го оставят само на капитаните. Страхотно! — Той смушка с пети оловносивия си жребец и той се хвърли напред с изненадваща лекота. Торк се заклати опасно, после се обърна към Джед и му махна весело. — До скоро, Кулан!

Ейли се обърна първа срещу вражеския отряд, нададе възторжен вик и още преди двата ѝ меча да опишат първия си кръг, един от ездачите се въргаляше обезглавен на земята. Тая жена е луда, помисли си Джед, но първоначалният му потрес бързо бе затиснат от студено, зловещо спокойствие.

Ейли скочи от коня си върху животното на загиналия ездач и след това се озова на земята, налитайки върху следващия воин. Огромният сив кон на Торк се изправи и размаха предните си копита, а мъжът извади с един замах меча от прикрепената към гърба му ножница. Шона профуча като демон между тях, въртейки своите тънки мечове с пестелива грация.

— Само дванайсет? — Ейли се разсмя диво, докато издърпваше острието на меча си от гърдите на нападналия я мъж. Зад нея друг подскочи, за да нанесе удар отгоре, но бялата вълчица го пресрещна във въздуха. Лия го събори на земята и впи зъби в гърлото му.

Кобилката на Джед стоеше спокойно на хълма. Поне не умираше от нетърпение да се включи в мелето. Това трябваше да се отнася и до Джед, но уви. Изоставен на хълма, той се чувстваше опозорен, наказан. Сега вече наистина се чувстваше като кутре; като бебе, изоставено край полето, докато възрастните вършеха цялата работа. Срамът затъкваше гърлото му по-лошо и от страха. Той нямаше изобщо да се бие, дори за да защити себе си; трябваше просто да побегне с подвита опашка. Това бе най-лошият сценарий. Най-добрият бе Ейли, Шона и Торк да направят на кайма малката армия на Ласло, а той да не допринесе с нищо за това.

Но въпреки това той се страхуваше ужасно; не искаше да слиза долу и бе доволен от заповедите на Конал. Джед се изплю на земята, изпълнен с отвращение от себе си.

Внезапно той потрепери инстинктивно и студени тръпки го полазиха по гърба. Сред сражаващите се бойци се мяркаше нещо; мършава фигура с дълго палто, което се ветрееше зад нея. То напредваше с лекота към Торк, защото бойците на Ласло отскачаха от пътя му. Движеше се безгрижно, като дори не си правеше труда да бърза.

Скиншанкс. Треперещите пръсти на Джед стиснаха здраво дръжката на камата. Няма, в никакъв случай няма да се пореже.

Торк беше слязъл от коня си и се биеше с един от хората на Ласло. Не виждаше приближаващия се ламир. Не и Торк, помисли си отчаяно Джед. Торк не може да избяга от ламира; той не бе достатъчно бърз. И не виждаше приближаващата се опасност.

Тънка нишка гняв се уви около сърцето му, отслабвайки хватката на ужаса. Проблесна само късче кураж; страхът все още си беше там, но той можеше да го изблъска встрани. Ако просто си стоеше там и позволеше на ламира да се приближи незабелязано до Торк, той повече нямаше да може да живее със себе си. Джед смушка тромаво кобилата си и тя изцвили търпеливо, но не помръдна от мястото си.

Той я срита отново. Тя наведе глава и продължи да стои.

Джед стрелна с поглед Конал, който парираше удара на Ласло, но при завъртането му острието успя да го пореже по рамото. Чекиджията. Бойскаутът. Големият фукльо. Той трябваше да се съсредоточи изцяло върху противника си, но не го правеше. Конал мамеше. Умът му държеше на място кобилата на Джед.

В тая игра можеше да има двама измамници. Джед гневно скочи от гърба на кобилата и се затича бързо, толкова бързо и устремно, както не бе тичал в живота си. Ако се спънеше и се порежеше, вината щеше да е на Конал. Но не падна. Профуча надолу по склона и продължи по платото, прескачайки камъните, а отчаянието придаваше стабилност на краката му. Преди да успее да размисли, той вече се бе озовал насред мелето.

Хората на Ласло спазваха думата, дадена от водача им, и избягваха момчето с лекота, без да му се пречкат.

Джед внезапно се озова зад ламира и спря рязко, надавайки вик. То се обърна безгрижно, сякаш някой просто го бе потупал по рамото.

Джед се зачуди дали бе постъпил правилно. Когато ламирът пристъпи към него, той тромаво замахна с камата.

— Тц. Не се замесвай в това. — Кокалестата ръка на Скиншанкс улови острието и придърпа Джед към себе си толкова близо, че той усети сухия му сладък дъх. — Прави каквото ти е наредил капитанът ти, непокорно пале.

От дланта му бликна бледа кръв, намокри дръжката на камата и потече по ръката на Джед. Момчето стисна зъби в очакване на гаденето, но то така ѝ не се появи. Вместо това почувства ръката на Мила на бузата си, долови тихото ѝ дишане в ухото си и сграбчи дръжката на камата с двете си ръце. После мушна напред и надълбоко с цялата си сила.

Скиншанкс залитна назад, опитвайки се да задържи заедно двете половини на разрязаната си ръка. Устата му се отвори в доволна усмивка; то се обърна рязко, развявайки пешовете на палтото си и се отдалечи, като от ръкава му се стичаше безцветна течност. Където падаха капки, тревата изсъхваше. Джед потрепери и отново вдигна камата. Пред очите му острието ѝ се пръсна на парчета и зазвъня върху камъните в краката му.

— Торк! — изкрещя Шона. Неговият пъстър жребец, омазан в кръв от раната в задницата му, се хвърляше вманиачено върху нападателя си. Шона скочи на земята и се затича към Торк, но двама от хората на Ласло го пресрещнаха.

Ламирът продължаваше да се приближава необезпокояван към Торк. То бръкна под палтото със здравата си ръка и извади някакви извити предмети, които проблеснаха зловещо на зимната светлина. Торк вдигна меча си и се озъби, но първото въртящо се острие на ламира не се целеше в него. То преряза гърлото на коня му точно под каишката на юздата. Конят изпищя ужасяващо, залитна напред и се стовари на земята, а от аортата му бликна фонтан от кръв, която обля Торк от главата до кръста.

Мъжът зави от гняв, сграбчи меча си с две ръце и бързо отби следващите две летящи остриета. Второто се завъртя хаотично и рикошира в гърлото на един от хората на Ласло, което накара Скиншанкс да поклати глава и да се засмее иронично. Без да спира да се смее, то измъкна трето острие, направи лъжливо движение вляво и после го запрати дълбоко в гърдите на Торк.

— Не, не, не! — Писъкът на Ейли се извиси над глъчта от битката, заглуши вика на Джед, а Торк се свлече на колене. Едрият мъж погледна към ламира с изпепеляваща омраза, а Скиншанкс извади камата си, хвана брадичката му, за да отметне главата му назад, и му преряза гърлото.

Когато бликна кървавият фонтан, то притвори блажено очи, но не изчака да види как трупът на Торк се свлича на земята като отсечено дърво. Обърна се бавно с изражение на екстаз. Лия се промъкна напред с наведена глава и настръхнала козина, но Скиншанкс просто замахна към нея с ранената си ръка и опръска лицето ѝ с безцветната си кръв. Вълчицата зави от болка, започна да трие муцуната си с лапа и побягна с подвита опашка.

Джед погледна безпомощно към мястото, където Конал и Ласло стояха един срещу друг, дишаха тежко и се гледаха стръвно, попаднали в патова ситуация. Кръвта слепваше косата на Конал и се стичаше по лявата част на лицето и шията му; ръката на Ласло бе окървавена, а на рамото му зееше ужасна рана. Без да отпускат мечовете си, и двамата се обърнаха към касапницата на ламира. После се спогледаха отново, усмихнаха се студено един на друг и отново се впуснаха в смъртоносния си танц.

Ейли се отпусна на колене до Торк. С едната си ръка го обърна по гръб, а другата протегна напред, за да изцели раните му. Ръката му продължаваше да стиска меча, но кръвта бе спряла да тече; хвърленото острие бе спряло сърцето му. Ейли не можеше да направи нищо, освен да си поеме треперливо дъх, докато гледаше безжизнените му очи и зейналото гърло.

Джед зърна бързо движение с крайчеца на окото си, но предупреждението, което изкрещя, закъсня. Той се затича към Ейли, но един от хората на Ласло скочи във въздуха и го изрита в гърдите, запращайки го на земята.

Ламирът се хвърли към гърба на Ейли, обгърна я нежно с ръце и заби зъбите си в рамото ѝ. Тя се надигна с рев, вдигна и двата си меча и описа с тях дъга над главата си. Ламирът се извъртя и се наклони встрани.

— За бога — изсъска то. — Съдействай ми! — Окървавената му уста я захапа отново, този път по-близо до врата, и устните му се разтеглиха в усмивка, докато то продължаваше да дълбае още по-силно и по-дълбоко в плътта ѝ. После стисна ранената си ръка и изцеди от безцветната си кръв в раната. Сигурно при втория опит бе уцелило по-добри нерви, защото Ейли изпусна мечовете си, задраска с нокти по съществото, което се беше впило в нея, и измъченият ѝ писък се сля с ужасения гневен крясък на Шона.

Скиншанкс я пусна и облиза устните си, наслаждавайки се на течащата кръв. Джед се изправи със залитане и я видя да посяга към мечовете си, но двама от хората на Ласло я хванаха още преди да успее да помръдне. Единият дръпна главата ѝ назад и допря камата си към гърлото ѝ, поглеждайки към Шона.

— Назад, Шона. Не искам да я нараня.

— Говори за себе си, Лус-нан-Лак — обади се сухо вторият.

Шона бавно отпусна меча си.

— Шона, недей — изръмжа Ейли. Очите ѝ бяха изцъклени и замъглени. Тя стисна зъби и бръкна с треперещите си пръсти в раната от ухапването на ламира. Вторият боец изгледа мъртвия кон на Торк и го изрита силно в главата. На лявата си ръка имаше останали само два пръста.

Силен презрителен вик привлече погледите им; настъпи тишина. Конал бе паднал на колене пред Ласло и притискаше силно ръката си, в която държеше меча, а между пръстите му бликаше кръв. Самият меч лежеше на няколко метра от него. Ласло го бе избил от ръката му, когато Конал се бе обърнал при сърцераздирателния писък на Ейли. Сега мечът на Ласло бе опрян в гърлото му и от кожата се стичаше тънка струйка кръв.

— Гнусен простосмъртен — изръмжа Ейли, бръкнала с окървавената си ръка в рамото. — Шона!

— Шона, ако само мръднеш, лично ще ѝ прережа гърлото — рече спокойно вторият боец. — Моят приятел тук някога я харесваше, но за мен ще бъде удоволствие да я убия, така че не ме изкушавай. Пусни мечовете си.

— Шона, не! — извика тя. — Иди при Конал!

Вперил поглед в тъмните му очи, Джед видя точно кога Шона се пречупи. Той срещна погледа на близначката си и леко поклати глава. Тънките извити мечове иззвъняха фалшиво, когато паднаха върху камъните.

В настъпилата тишина прозвуча нещо, наподобяващо срутване на камъни, но това беше просто подигравателния стон на ламира, който се бе изправил върху гранитната скала над главите им.

— Колко трогателно — изхълца то и деликатно избърса с пръст сухото си око. Използваше мъртвия пръст на разрязаната си ръка, един вид черен хумор.

Лус-нан-Лак потрепери и острието му одраска кожата на Ейли.

— Извинявай — промърмори той.

— Тц! Къде ти е честта, Ниле? — Скиншанкс скочи от скалата и се стрелна към меча на Конал.

Конал не го изпускаше от поглед, докато то вдигаше оръжието му. В замръзналите му очи не проблясваше никаква надежда, а само смъртна омраза.

Ламирът вдигна високо меча, усмихна се и прокара острието през грозния разрез на ръката си, забивайки го още по-надълбоко в зейналата рана. После хвърли оръжието на Конал, който инстинктивно го улови за дръжката и погледна към лигавата слуз, която го покриваше.

Ласло се изсмя и отдръпна меча си от гърлото на Конал, отдавайки му подигравателно чест.

— Хайде, Ку Хорах. Да го направим като рицарите.

— Да го направим по моя начин — отвърна Конал и хвърли меча си високо във въздуха.

Те го гледаха как се завърна и проблясва, отразявайки светлина. Дори Ласло го наблюдаваше като хипнотизиран. Още преди да докосне земята, Конал скочи от мястото си и се хвърли върху Ласло.

Избягвайки вършеещия меч на противника, Конал се уви около него като питон, сграбчи главата му и стисна врата му в сгъвката на лакътя си, търсейки опора да го пречупи. Стиснал зъби, Ласло с пъшкане посегна към ръката на Конал, напрегнат целия в усилие да не умре.

Тогава мечът на Конал най-после достигна земята и се заби в торфа. Вместо да остане прав и вибриращ, той се пръсна на парчета, засипвайки двамата мъже.

Покрит с капчици кръв, Ласло като че ли се съвзе.

Ръката, в която държеше меча си, замахна силно назад и острието се заби в Конал достатъчно дълбоко, за да го накара да отслаби хватката си. После го отърси от себе си.

Конал погледна отново към групичката, която стоеше в подножието на хълма. Когато видя, че Ейли все още е жива, той се извърна с усмивка, но тогава зърна Джед.

Цялата гордост и сдържаност на Джед се изпариха. Конал бе най-близкото нещо до баща, което бе имал, единственият баща, когото бе познавал, а той стоеше там долу без меч. Джед отвори съзнанието си за него. Моля те, победи. Моля те, победи. Моля те, живей.

Конал само му се усмихна накриво. След това насочи цялото си внимание към Ласло, който самоуверено се приближаваше към него, изнесъл меча си назад за един последен, разпарящ страничен удар.

Конал се затича към него и точно когато острието се люшна напред, за да го разсече, той скочи и се изви във въздуха като котка. Ласло залитна под напора на собствения си устрем, претърколи се, докато падаше на земята, и видя как Конал се стоварва върху него, протегнал ръце към гърлото му. Той изкрещя и сграбчи меча с двете си ръце.

Успя за части от секундата. Извъртя се яростно и го насочи към корема на Конал. Когато той се стовари с цялата си тежест върху него, Ласло наклони острието настрани, улови върха му с другата ръка, и натисна, докато металът не опря в гръдната кост.

Той изпъшка от болка при удара и с всичка сила отблъсна тялото на Конал от себе си. После се изправи със залитане, ухили се, хвана меча за дръжката и го издърпа рязко. Плисна фонтан от кръв. Тялото на Конал се изви в дъга, после се отпусна и той въздъхна почти спокойно.

— Боже, ама и ти си един досаден вредител — каза Ласло, прокарвайки острието на оръжието си по гърдите на Конал, след което отново притисна върха му към гърлото, където се червенееше раната от първия му опит. — Да завърша ли започнатото, Ку Хорах? Или да се подчиня на моята кралица и да оставя хищните птици да те довършат?

31

Джед не осъзнаваше, че се е затичал, докато не се спъна в Конал, отблъсквайки меча на Ласло настрани. Той разпери наранените си ръце върху тялото.

— Махни се от него! Махни се!

Ласло завъртя очи.

— О, пак ли ти. Добре де, предполагам, че това ми спестява усилията, които щях да вложа в търсенето ти. С един куршум два заека. Нали такава беше поговорката, приятел?

Джед бръкна в колана си, извади пистолета и го насочи към гърдите на Ласло. За миг очите на мъжа се разшириха от страх, но после той се засмя.

— Аха. Значи ти си го взел. Давам ти десет точки за усилието, но да знаеш, че е счупен.

— Така си мислиш ти.

— Предпазителят не е вдигнат! — изкрещя Ласло.

Джед бързо го натисна с палец.

— Вече е.

Ласло го погледна; устните му потрепваха.

— Тук не действа, глупако.

Пулсът му биеше толкова силно в гърлото, че Джед едва успяваше да диша. Ласло е прав. Ти си глупак. И сега ще умреш. Глупак.

— Виж какво, може ли да си довърша работата? Ще говорим след това. — Ласло се усмихна, вдигна меча си и му намигна.

Суеверен. Сет каза, че Ласло е суеверен. Той вярваше в идиотските пророчества.

— За теб ще проработи. Кейт ми каза. Убил си някого с него, затова ще убие теб. Разбираш ли? Ще убие онзи, който е убивал с него, каза тя. — Джед се надяваше, че е прозвучало достатъчно неясно, като Кейт. — Това е част от… ъъъ. От магията му.

— Добър опит. Ти си лъжец и крадец. Скиншанкс! — изрева той. — Виж сметката на кутрето!

— Не, не. Той е прав, да знаеш.

Ласло рязко врътна глава и зяпна ламира. Облегнато на скалата, то се засмя и му помаха с осакатените си пръсти.

— Какво? — В очите на Ласло за пръв път проблесна страх. — Скиншанкс, не се бъзикай с мен. Това е нещо сериозно.

— Аз също съм сериозен, Ниле. Оставаш сам. На мен ми е интересно как ще се развият нещата. Освен това вече ти казах — момчето ми харесва.

Недоверие помрачи лицето на Ласло.

— Значи вече си имаш нов любимец. Това не означава, че трябва да ме убиваш.

— Нима? Ниле, ти ме нарани. — Скиншанкс кимна нацупено към Джед. — Но ще е ужасно забавно, ако той го направи.

— Проклетият пистолет не работи.

— Ох, също като на филм! — Скиншанкс плесна с ръце. — Дали ще гръмне в лицето ти? Дали ще засече? — То скръсти ръце и ги огледа развеселено.

Джед се изправи и разклати пистолета пред носа на Ласло.

— Махни се от него.

— Мисля да рискувам. — Мъжът пристъпи напред.

Джед се застави да се усмихне. Също като ламир, помисли си той. Усмихни се като ламир. Видя как Ласло пребледня.

— Ще те убия. Аз съм избраният. Но ако се откажеш, няма да го направя днес.

— О, и какво от това? — Ласло погледна отново към пистолета, после отстъпи разтреперан назад и се изплю в лицето на Конал. — Дълго време ще умираш, Ку Хорах. Но накрая ще си мъртъв.

По лицето на Конал не потрепна нито едно мускулче, когато Ласло отстъпи назад, после се обърна и отиде с широки крачки до коня на един от мъртъвците, прегазвайки трупа на собственото си животно.

— Отведете близнаците при Кейт — изкрещя той през рамо, докато се качваше на коня. — Момчето в моите покои; чу ли ме, Скиншанкс? Оставете Ку Хорах на враните. — Той пришпори коня в галоп, а викът му изтъня от унижение.

Останали без водач, хората на Ласло се спогледаха и в очите им проблеснаха сребристи светлини. Един от тях, облечен с индиговосиня риза, пристъпи към Джед, но Лус-нан-Лак, който все още притискаше острието към гърлото на Ейли, поклати глава. Индиговата риза се спря, погледна съжалително Джед, и се извърна.

Конал лежеше неподвижно и гледаше в небето, но когато Джед падна на колене до него, лявата му ръка се стрелна бързо нагоре, улови брадичката на момчето и наведе лицето му към своето. Другата му ръка, дясната, притискаше разпрания му корем, придържайки вътрешностите.

— Не гледай надолу — прошепна той с широко отворени очи.

— Добре. — Джед подсмръкна и избърса с ръка храчката от лицето на Конал и приглади назад мократа му от пот коса.

— Погледни нагоре, Джед. Виж небето. Прекрасно е. — Погледът на Конал се замъгли, но устните му отново се размърдаха, този път беззвучно. За миг Джед си помисли, че се моли, преди да го връхлети надеждата, че може би Конал произнася някакво вълшебно шийско заклинание, което да затвори раната. Но после внезапно разбра, че Конал просто проклина през зъби болката от раната. Когато отново вдигна поглед към него, устните му не мърдаха.

— Непослушно кутре. — Той се подсмихна. — Смело момче. Благодаря ти.

— Конал. О, Боже. Конал. — Джед се разплака отчаяно.

— Пистолетът не го уплаши, Джед. Ти го направи.

— Все още можеш да говориш — рече отчаяно Джед. — Ще се оправиш.

— Ще говоря още известно време. После ще ме молиш да млъкна. — Конал се ухили, а в ъгълчетата на устните му се появиха кървави мехурчета. — Но няма да се оправя.

Джед отвори уста да възрази, но Конал го накара да замълчи с красивата си усмивка на искрено щастие.

— Той идва — прошепна тихо. — Знаех, че ще дойде.

Писъкът на кон разцепи въздуха и тропотът на копита загърмя по торфа и камъните.

— О, сега пък какво? — рече раздразнено Скиншанкс. То се надигна на едната си ръка, после се изправи на крака точно като ядосан от прекъсването на филма зрител. Обърна се тъкмо навреме, за да види синия жребец, който се приближаваше в галоп и подскочи.

— Досада! — успя да произнесе единствено, преди мечът на Сет да разцепи въздуха и главата му да отлети далеч от раменете. Дребничката фигура, която се бе вкопчила в кръста на Сет, изкрещя и притисна лице в гърба му.

Джед с изненада установи, че изпитва съжаление към шестимата оцелели мъже на Ласло, които ругаеха и се въртяха панически, докато Сет вършееше сред тях като някоя полудяла косачка. След като се разправи с ламира, изненадата му позволи да убие бързо Индиговата риза. Докато останалите разберат, че той не е тук по заповед на Кейт, устремът му го поведе напред с такава кървава ярост, че не им остави никакъв шанс.

Само един от тях оцеля. Свободна да се движи, след като пазачите ѝ скочиха да се защитават, Ейли заби лакът в лицето на Лус-нан-Лак, без дори да поглежда назад. Той залитна и падна на земята. Ейли не обърна никакво внимание на другия си пазач. Тя измъкна ръката си от наполовина изцелената си рана и се отдалечи от него, без да се обръща назад.

Шона спокойно вдигна мечовете си и замахна едновременно и с двата. Пазачът на Ейли се блъсна в скалата, пребледня и светлината угасна в изненаданите му очи.

Тогава Ейли се затича като ранена кошута и без да обръща внимание на кръвта, която се просмукваше в пуловера ѝ, профуча покрай Сет, който довършваше последния боец. Дори не погледна към Джед, когато падна на колене до Конал и го погали по косата, приглаждайки щръкналите от потта и кръвта кичури.

— Жив си. Жив си. — Това бяха първите звуци, които излязоха от устата ѝ, след като Конал бе паднал на земята, но на гърлото ѝ си личеше червената линия, останала от притискането ѝ към острието. Ръката ѝ колебливо закръжи над зейналата му рана и той проплака тихо, когато я спусна върху нея. Примигвайки учестено, Конал стисна зъби и от крайчеца на устата му потече струйка кръв.

В гърдите му се надигна нещо като смях.

— Добре ли си, любима? Можеш да тичаш.

— Добре съм — отвърна разсеяно Ейли. — Съжалявам, съжалявам, че изпищях така.

— Недей. Какво да се прави. Ти ми каза, че е капан. — Кожата му придоби пепеляв цвят, но той се ухили, когато върху него падна сянка. — Здрасти, Блудния, знаех, че ще се върнеш.

Сет се отпусна на колене до него, пусна меча си на земята и притисна длан към бузата на брат си. После се наведе, притисна чело към неговото и целуна бледата му кожа. Джед си помисли, че видя как една сълза падна върху коналовата буза и лицето му за миг се изкриви от мъка.

Очите на Конал се разшириха.

— Сет, недей. Моля те.

Джед рязко вдигна глава. Щеше да се хвърли върху Сет и да го дръпне настрани, но Фин го хвана за ръката и го задържа. Един гневен поглед бе достатъчен, за да му покаже, че това е старата Фин. Той я прегърна през кръста.

— Махайте се — прошепна Конал и брат му се отдръпна рязко назад, сякаш беше блъснат. Сет се преви надве от болка и пое дъх през стиснатите си зъби.

Конал продължи с дрезгав глас.

— Не рискувай. Той е мой, Сет.

— Конал, съжалявам. — Фин затвори очи, за да спре сълзите и да не го гледа такъв.

— Вината не е твоя, любима, а моя. — Конал пусна Джед и протегна ръка към нея, но успя само да докосне бузата ѝ с пръст. — Ти видя фетча ми, сладурче.

— Не исках да го видя. Не исках…

— Разбира се, че не. — Той прехапа устната си и потръпна, а гласът му премина в дрезгав шепот. — Чуй ме. Онези неща, които си мислеше? Кейт те беше омагьосала. Горката Фин. Къде е камъкът ти?

— Изгубих го. — Искаше ѝ се да каже, че не е виновна Кейт, а самата тя, че си е мислела ужасни неща и без помощта на Кейт, защото е изпитвала толкова жалка благодарност, че е ЕДНА ОТ ТЯХ. Но прехапа езика си и блокира мислите си.

Внезапно Ейли изкрещя от безсилие. Тя извади кървавите си пръсти от вътрешностите на Конал, повдигна ръба на раната и плъзна и двете си треперещи ръце вътре.

Конал я стисна здраво и сълзите ѝ потекоха върху ръката му.

— Ейли. — Гласът му едва се чуваше. — Много е. Моля те, спри.

— Ти каза, че ще останеш — проплака тя. — Каза, че този път ще останеш! Обеща ми!

— Съжалявам. Съжалявам, Ейли. Моля те, спри. Моля те.

Тя бавно извади ръцете си от кървавата каша. За втори път този ден Джед не се подчини на Конал и погледна. В гърлото му се надигна жлъчка.

— Прости ми, Ейли — изпъшка Конал през стиснатите си зъби. — Спри.

— Не искам да умираш!

— И аз не искам. — Той се усмихна пресилено. — Ах, Ейли. Не искам да умирам в болка.

— Не можеш да го направиш — отвърна ожесточено тя.

— Мога, ако ми помогнеш.

Вятърът полъхна като дъх над равнината. Недалеч стоеше черният жребец, навел глава, и дишаше дълбоко и гърлено. Наблизо се размърда една бяла сянка, която докуцука до Конал скимтейки, и полегна до него, облягайки муцунка на протегнатия му крак.

— Не, не мога. — Ейли затвори очи.

Тишината бе нарушена от звука на изваждана от капията си кама. Ейли внезапно отвори очи.

— Не. Да не си посмял да го докоснеш отново.

Сет допря длан до лицето на Конал и когато я погледна, в очите му цареше мрак.

— Аз съм му брат.

— Ти си предател! — изкрещя тя. — Това е моя работа, не твоя!

— Студено ми е, Сет. Богове, колко ми е студено. — Конал стискаше силно зъби.

Сет и Ейли млъкнаха едновременно. Главата на Конал се люшна към Ейли и от крайчеца на устата му се проточи кървав съсирек, който се смеси с останалата кръв, която мокреше косата му. Той го изплю, треперейки.

— Той ми е брат, Ейли. Не му позволявай, той плати скъпо. Разбираш ли ме?

— Да. — Гласът ѝ прозвуча равнодушно, но ръцете ѝ трепереха. — Какво искаш… къде… сърцето или…

— Не в сърцето. — Устните му бяха пребледнели. — О, Ейли, не в сърцето. Не и когато е от твоята ръка.

— Не. — Ръцете ѝ вече трепереха неконтролируемо.

— Ейли. — Гласът му изтъняваше. — Искам… да го направиш… както трябва.

Тя си пое дълбоко дъх и ръцете ѝ се успокоиха. Погали го по лицето, повдигна главата му с лявата си ръка, наведе се и го целуна, докато той спря да трепери. Дясната ѝ ръка посегна към закачената на колана ѝ кания. Конал ѝ се усмихна.

Джед сграбчи Фин и притисна лицето ѝ към шията си, но движението на ръката на Ейли и без това бе едва доловимо. Тя не отмести очи от Конал, когато ръката ѝ без да трепне му преряза гърлото.

Кървавият фонтан оплиска бузата на Джед; той чу поемането на дъх през отворена трахея, бликането и гъргоренето на кръвта. Конал остана в съзнание още няколко секунди, които прекара взирайки се в очите на Ейли.

След това сребристата светлина избледня и изчезна.