Каменно сърце

19

Джед прескочи бодливата тел, обграждаща Езерото на феите, озова се на земята и се обърна към мрачната гора. Времето се беше променило бързо; синята вода, която се виждаше между боровите дървета, бе придобила бледосивкав зимен цвят и повърхността ѝ се къдреше под лекия ветрец. Стомахът го присви в неочаквана болка.

Радваше се, че е успял да се измъкне от онова ужасно диво място. Въобще не му се мислеше с какво ли се занимава Конал в момента. Сигурно е избесил всички, ако не е успял да намери Фин. Или е обесил нея, след като я е намерил.

Той прогони спомена за безумната мъка и ярост на Конал, как бе излаял на Шона да отведе бързо момчето у дома, за да може да се метне на коня и да му помогне в търсенето. Джед се зачуди какво ли се е случило с Фин, къде ли е отишла.

О, на кого му пука? Не и на него, съдейки по поведението ѝ през последните двайсет и четири часа. Тя очевидно бързаше да му види гърба, държеше се с него така, сякаш непрекъснато я дразни. Да върви по дяволите заедно с Конал. Това вече не му беше работа; всъщност никога не му бе било. С малко повече късмет майка му скоро щеше се вземе в ръце и отново ще тръгнат на път. Моля те, Боже, помисли си той, дано тоя път да избере град с прилични размери, някъде, където да се изкуши да си намери приятели.

Хубаво бе това да стане по-скоро, преди властите да я отрежат. Доколкото Джед знаеше, социалните я бяха посещавали в негово отсъствие.

Всъщност дали това бе чак толкова лошо?

Джед не знаеше откъде се чува необяснимият шепот. Навярно от самия него, понеже звучеше само в главата му, макар никога да не бе очаквал тази мисъл да му се стори толкова съблазнителна.

Свобода, помисли си той. Никакви отговорности, никакви проблеми, никаква любов. Щеше да направи нещо за себе си, да си оправи живота. Мила щеше да се справи и без него; сигурно щеше да се справи и без Рори, защото скоро щеше да забрави за съществуването му. А Рори? Той щеше да се чувства по-добре в дома, отколкото с онази наркотизирана самка.

Що за дума беше самка? И откъде му хрумна?

Откъде изобщо се появиха тия глупости в главата му?

Защо беше толкова сигурен, че всичко това се е случило?

Побиха го ледени тръпки и той побягна.

Пердашеше по асфалта по-бързо отколкото бе тичал някога, без да обръща внимание на светофарите и едва не се озова под гумите на едно беемве. Но Джед тичаше като насън — краката му не искаха да мърдат, въздухът беше гъст като мед, той не можеше да се движи достатъчно бързо. Съсредоточи се върху периметъра на града, върху сивите улици и безцветния бетон. Улиците вече бяха претъпкани с народ и той се блъскаше в тълпата, без да обръща внимание на крясъците. Когато сви по уличката, която водеше към задния вход на дома му, дробовете бяха започнали да го болят.

Както винаги, глупавата порта беше заяла. Той подскочи, хвана се за ръба на оградата, изкатери се, скочи от другата страна и бръкна в джоба си за ключа.

Дългурестият дилър беше хванал дръжката на входната врата, но щом зърна Джед, той я пусна и отстъпи встрани. Джед продължи да рови отчаяно за ключа, пренебрегвайки злобната му усмивчица. Беше трудно да не му обръща внимание.

— Какво интересно развитие.

Дилърът отново му се усмихна и вътрешностите на Джед се свиха от отвращение. Когато пръстите му най-после докоснаха ключа, той бе на път да изкрещи от безсилие и разтрепераните му ръце трудно улучиха ключалката. Мъртвешкият смях, който се разнесе зад гърба му, прозвуча като пукането на сухи съчки под ботуш, но поне вля сила в мускулите му. Той рязко отвори вратата.

Хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Притисна ръка към устата си, като едва не се задави от миризмата на амоняк, урина и… повръщано. Хазайката се намираше на площадката между етажите и Джед се блъсна в нея, прескачайки наведнъж последните три стъпала.

Тя залитна и настръхна.

— Обадих се на полицията. Бебето трябва да бъде отведено в детски дом. — Носовият ѝ глас се издигна в крясък. — Цяла сутрин реве!

Джед рязко отвори вратата и я цапардоса в лицето.

Застана неподвижно на прага. Отнякъде се носеше пискливият плач на Рори и навсякъде вонеше на повръщано. По лице на пода лежеше майка му. Главата ѝ бе извърната така, че едното ѝ кафяво око гледаше право в него.

— Мамо?

Объркани мисли, вледенено сърце, пълно отрицание. А в далечината — приближаващи се сирени.

И една ясна мисъл — можеше да се погрижи само за единия от тях. Той сграбчи одеялцето на Рори, преметна го през главата на пищящото бебе и го притисна в прегръдките си. Боже, малкият негодник беше целият мокър и вонеше. Джед пъхна един памперс в джоба си.

Рори зарови лице във врата му, писъците му постепенно преминаваха в хълцавици. Джед се поколеба. Искаше му се отново да провери майка си, но просто нямаше смисъл. Нямаше и време за това.

Той излетя навън.

От тичането надолу по стълбите с Рори в ръце му се зави свят и той се спъваше на всяка стъпка. Кльощавия дилър бе изчезнал, но хазайката стоеше в двора и надничаше през портата, която бе отворена широко и се полюляваше на ръждясалите си панти. Джед я бутна настрани, пренебрегвайки гневните ѝ викове, които скоро вече не чуваше, защото се отдалечаваше на бегом, а сирените виеха в ушите му.

Той отскочи встрани, когато линейката сви по уличката, но шофьорът не му обърна внимание и Джед се шмугна зад колата. Приближаваха и други сирени. Те се чуваха от двете посоки на Т-образното кръстовище и Джед се сепна, препъвайки се. Три коли за майка му? Това му се струваше прекалено.

Когато стигна до края на улицата, той отново ги чу. Воят отекваше в бетонните колони на търговския център. Не можеше дори да разбере откъде идват. Хората зяпаха, но Джед не знаеше къде да отиде, накъде да завие. Той изкрещя от безсилие.

— Ей, ти. Спри!

Той се шмугна през разкъсаната ограда и се затича през сметището. Познаваше добре територията си, но сега носеше Рори, който се бе вкопчил здраво в него. Не можеше да го изостави. Както беше изоставил Мила… не. Бързо прогони образа от съзнанието си — просната неподвижно на пода, изкривена под странен ъгъл.

Когато стигна до края на сметището, той се спря пред булеварда с разтуптяно сърце. За кратко затвори очи, после изскочи от дупката, но те стояха пред него: полицай без шапка и две жени, едната с полицейска униформа, а другата с черно поло и евтино червено сако. Приближаваха се към него, Червеното сако най-отпред, и се спряха когато и той се спря, задъхан. Тя протегна ръка към него, с напрегнат поглед.

— Хайде, синко, успокой се. — Гласът на полицая беше нисък, авторитетен, от типа гласове, на които инстинктивно се доверявате. — Нека помогнем на теб и на бебето. Ела.

Джед погледна ченгето, после се обърна към жената. Очите ѝ проблясваха фанатично, почти гладно.

Джед се завъртя и хукна отново. Оставаше му единствено да напусне града. Когато зад гърба му се разнесоха викове, периметърът му се стори ужасно далеч, но той успя да го достигне много по-бързо, отколкото се бе надявал. Рори се бе вкопчил в него като бръшлян. Свиреха клаксони, свистяха гуми и летящите по магистралата коли го разколебаха за момент; но миг по-късно той вече бе преминал околовръстното шосе и бягаше с всички сили към полето.

Джед спря, за да си поеме дъх, и отново затича. Преследвачите му не се отказваха; Боже, защо бяха толкова упорити? Отново се чуха сирени, този път пред него. Защо бяха толкова много? Защо толкова ги интересуваше?

Силите го напуснаха окончателно при портата край Езерото на феите. Той се облегна на нея, поемайки си дълбоко дъх, макар дробовете да го боляха. Остана там, загубил всякаква надежда. Нямаше как да прехвърли Рори през бодливата тел — тя можеше да разкъса нежната му кожа. Джед потърка очи във влажната руса коса на брат си. Напусна го всякакво желание за борба и той се свлече край портата.

Тя се отвори широко; момчето едва успя да се удържи да не падне.

Какъв глупак. Беше толкова смешно, че той едва не се заля в истеричен кикот. Месеци наред беше прескачал ограда от бодлива тел, която имаше порта със счупен катинар. Но вече нямаше никакво значение. Тук нямаше къде да се скрие, но той продължи тромаво напред, пренебрегвайки вътрешния си глас, който го подтикваше да се върне назад. Тук можеха лесно да го вкарат в капан, лесно да го заловят.

Но и на пътя беше така.

Джед спря в сенките на боровете и зачака с надеждата ченгетата да са суеверни и да не посмеят да се приближат до Езерото на феите. Напразна надежда, но ако той навлезете още малко навътре и се скриеше в храсталака, те може би щяха да претърсят само отгоре-отгоре. Не биваше да остава толкова близо до оградата.

Той заслиза, залитайки, надолу по склона, по-навътре в гората. Скитникът не се виждаше никъде, което си беше добре. Той не бе сигурен как да постъпи, ако се окажеше хванат в капан между един психопат и екип социални работници.

Далеч назад вратата издрънча.

Джед се бореше със страха, дишаше плитко и учестено. Щеше да отиде в затвора, а Рори в детски дом, и той никога повече нямаше да види брат си. Внезапно това ужасно го разтревожи. Болезненият страх го подтикна да върви напред, макар от това да нямаше смисъл — без Фин езерото бе напълно безполезно; просто една влажна, студена бездънна пропаст.

— Добре, синко. Успокой се. Няма къде да отидеш. Ние просто искаме да ти помогнем.

Джед не можеше да види ченгето в сумрака, но му се струваше че мъжът лъже и това му даде нови сили. Той отстъпи назад, огледа дърветата с присвити очи и единият му крак потъна в ледената вода. Рори изхълца и се вкопчи още по-здраво в него.

— Хайде, момченце. Моля те. Не си заслужава.

Джед отстъпи още по-назад, почти против волята си, но не можеше дори да си помисли да им се предаде, още не. Откъм портата се разнесоха викове, свистене на гуми и затръшване на автомобилни врати. Колко са много.

Той неусетно се оказа затънал до кръста, след това до гърдите. Повърхността на водата бе покрита с тънка ледена кора и студът му спираше дъха. Макар също да бе потопен във водата, Рори мълчеше, вкопчен здраво в него, дишащ учестено. Боже, помисли си Джед с нарастваща паническа ярост: ако имаше пистолет, щеше да застреля ко…

… копелетата.

Той опипа с безчувствените си пръсти оръжието, което бе пъхнал в колана си.

Тук той не беше безполезен. В магазина на пистолета му имаше патрони — Сет му ги беше показал. Беше му показал и как да запъне ударника. Сет го бе научил как да освободи предпазителя и да натисне спусъка.

А той дори не го беше осъзнал.

— Ед — прошепна Рори. Той притисна буза към Джед и изплю една малинка в ухото му.

Джед потрепери. Лудост. По-лесно би минал през леденото езеро, отколкото да застреля човек. И без това водата сигурно беше повредила глупавия пистолет. Той зарови лице във вратлето на Рори и го прегърна силно.

Точно тогава между дърветата се появи фигура, която се спря рязко до храсталака. Стоманеносивите очи зад дебелите стъкла се ококориха и скитникът го зяпна стреснато.

Джед можеше само да отвърне на погледа му, чудейки се какво ли е усещането на смъртта. После реши, че знае, защото от водата се надигна някакво водорасло, което се уви около краката и кръста му.

Светът бе погълнат от ужасяваща чернота и той бе издърпан под повърхността на водата към небитието.

20

Ако Ласло не беше убил момичето, аз щях да го направя вместо него.

Липсата на Фин беше много по-плашеща, отколкото присъствието ѝ в плът и кръв. Шона, Торк и аз изгубихме много време опитвайки се да убедим Конал, че я няма и че няма смисъл да я търсим повече; Ейли трябваше да му набие малко здрав разум в главата, заради което после отнесе калая. Но след прекараните часове в търсене нямаше смисъл да си го признава.

— Ласло я е докопал — казах аз. — Сигурно така е станало.

— Благодаря, че ми показа очевидното. — Той скръцна със зъби.

— Пак заповядай. Сега да се връщаме в крепостта. Няма как иначе да ѝ помогнем, а и загубихме доста време.

— Трудно ще е да се върнем в крепостта — посочи Торк. — Разполагаха с достатъчно време да пуснат допълнителни патрули, освен това знаят къде се намираме.

— Не мога да тръгна, още не. Не мога да я изоставя.

— Нямаш друг избор — каза твърдо Ейли. — Съжалявам. Но поне момчето си замина; един проблем по-малко.

— Какво иска тя от Фин? Момичето не може да навреди на Кейт. Не може и да ѝ помогне.

— Хванала я е, за да те ядоса? — предположи Ейли.

И тъй като това си беше чистата истина, той не можеше да ѝ възрази. Но тя не трябваше да му го казва поради много причини. Той се умълча и не спря да чеше белезите по ръката си, макар те сигурно да бяха спрели да го сърбят още преди векове.

— Изгубихме твърде много време — рече най-накрая той.

— Точно каквото исках да ка…

— Не. Имах предвид, че изгубихме твърде много време в тази гора. Крепостта се намира на два дни езда; майната му на всичко. Трябва да си я върнем, преди Ласло да я отведе в пещерите на Кейт; ако не успеем, ще измислим нещо по-късно. Щом се озове там, целият клан няма да успее да я измъкне.

— Ку Хорах, това е…

— Ейли, да не си посмяла да продължиш — сопна ѝ се той. — Няма да я изоставя. Кейт иска да отида и да я прибера; ако не го направя, тя ще я обеси.

— Можем поне да извикаме подкрепления. Дори от такова разстояние Торк може да призове Сулир…

— Така ли? Да е опитвал напоследък?

Торк се изчерви, когато всички вперихме мрачни погледи в него. Дори не се опита да отговори.

— Видя ли? — рече горчиво Конал. — Не знам как успява да го направи Кейт, но ѝ се получава. Отрязани сме. Свиквайте. — Той сграбчи кичур от гривата на жребеца. — Сега отивам да прибера кръщелницата си. Някой ще дойде ли с мен?

Въобще не ми харесваше, че се разделяме отново, но щеше да е глупаво от наша страна да не увеличим шансовете си. Ейли настоя да язди с Конал и Торк тръгна с тях; аз се радвах на мълчаливата компания на Шона, който беше и най-добрият следотърсач.

— Ще ми се да бях убил Ласло, когато имах тази възможност — казах аз.

Шона се изсмя сухо.

— Ще имаш и друга. Стига брат ти да не се добере пръв до него.

Искаше ми се и аз да бях такъв оптимист. Боговете са ми свидетели колко омразно ми бе да държа Ласло на мушка, а стрелбата да ми е забранена от някакъв си технократ в заврян накрай света офис, който има повече опит в политиката от мен, но никога не е виждал хората си в действие. Всеки ден се ругаех заради това. А ругатните станаха още по-грозни след като отново му хванах следите и когато най-накрая реших, че е настъпил моментът да го вкарам в гроба, намерих само седемдесет и осем заложници от онова, последното село.

Всъщност не беше точно така. Открих останките от телата им, накълцани на парчета и нахвърляни в един масов гроб.

Тръснах глава, за да прогоня спомена.

— Между другото — обадих се аз, — не го подценявайте. По-добър е с меча, отколкото би трябвало.

— Но не и колкото Конал — рече Шона.

— Колко предано от твоя страна — заядох се аз, — но не бих заложил на това. Смъртоносните маниаци не ги дисквалифицират от олимпиадите. Той спечели злато.

Шона рязко дръпна юздите на коня си и подуши въздуха.

— Какво? — Извадих меча си наполовина от ножницата.

Той поклати глава.

— Не е наблизо, но усещам нещо, което досега го нямаше.

— О, богове. Не ми казвай.

— Хубаво. — Той ми се усмихна печално. — И дума няма да обеля. Нещо отново мина през водния портал.

Странното усещане бе дишането. И то само защото не очакваше, че ще може да го прави. Пръстите на Джед загребаха водорасли и мокри камъчета, той се надигна на колене и повърна в плитката вода. Забеляза, че всъщност не повръща вода. Изтощението и ужасът изхвърляха навън последния му обяд и щом стомахът му се изпразни, той се почувства много по-добре.

Рори. Джед се надигна, олюлявайки се.

Слава Богу. Рори се намираше на брега и се заливаше от смях, хвърляйки шепи ситен пясък във водата. Джед се преви на две и изчака спазмите в стомаха му да утихнат. Небето изглеждаше оловносиво и зловещо, но тъничката косица на Рори блестеше като огряна от слънцето пшеница. Детето — ако наистина беше Рори, — дори не изглеждаше толкова мършаво, сякаш по време на престоя си във водата беше наддало доста. В главата му се зароди подозрение.

Рори го погледна озадачено. След това познатите му бебешки зъбки проблеснаха в широка усмивка, той се изправи с мъка и се заклатушка към брат си.

— Ед! — извика детенцето.

Джед се свлече на колене и го прегърна. Ох, гърбът му беше вир-вода и вонеше на урина. Горкото хлапе — това си беше точно Рори. Джед бързо смени разпадащия се памперс; само Бог знае как щеше да се оправи следващия път. Нахлу му отново мокрите дънки и се изправи.

Когато усети първите дъждовни капки върху ръцете си, той се усмихна на детето.

— Да вървим, ангелче.

От небето се бе спуснала плътна дъждовна завеса, която замъгляваше хоризонта и покриваше руините на замъка. Джед го зърна за миг, после го изгуби. Дъждът го приближаваше, но облаците не бяха единствената опасност. Заедно с тях се носеше още нещо, което той усещаше в стомаха и костите си.

Налучквайки посоката, той се изкатери по брега и пое през равнината, обрасла с ниски храсти. Рори го беше яхнал през хълбока, но дори веселото му настроение не можеше да издържи над дъжда, който започна да се излива върху тях, когато се отдалечиха на стотина метра от брега. Джед подгизна за секунди, а Рори се сгуши в него и водата започна да се стича от главата му по врата на брат му. Хлапето захленчи.

— Шшт — промърмори машинално Джед, макар да не виждаше причина детето да млъкне. Самият той бе на път да захленчи. Беше сам, без приятели, изпълнен със самосъжаление и беше почти сигурен, че е сбъркал пътя. Но въпреки това нямаше смисъл да се връща назад. Джед притисна здраво Рори към гърдите си и продължи да крачи.

За няколко минути хоризонтът се изгуби съвсем, сякаш размазан от гигантски палец върху водния пейзаж, и времето изгуби всякакво значение. Единственото, което Джед долавяше, беше жвакането на обувките му и унилото шумолене на дъжда. Животът му представляваше единствено отегчение, изтощение и подгизващ студ: той бе напълно дезориентиран и нямаше представа колко километри е изминал. Мина час, после втори и накрая той се отказа да гледа часовника си, защото стъклото му бе замъглено от дъжда.

Заради Рори не можеше дори да си избърше очите; водата се стичаше по лицето му и постоянното примигване му въздействаше хипнотизиращо. Вятърът се усили от чиста злоба и дъждовните струи го шибаха право в лицето. Искаше му се просто да легне в храстите и да си почине. Копнееше толкова силно за това, че бе готов да го направи въпреки ужасяващото усещане, което го полазваше заедно с настъпващия мрак.

Следяха го. Не можеше да ги види, но ги усещаше. Не бързаха, просто изчакваха и се присмиваха на усилията му. Враждебни намерения, помисли си той, припомняйки си Мечо Пух и невестулките, последната приказка за лека нощ, която бе прочел на Рори от една открадната книжка. Прииска му се да се засмее. Прииска му се да заплаче. Искаше да се прибере у дома.

О, това вече нямаше значение. Хрумна му, че каквото и да бе враждебното нещо, той нямаше да му позволи да се забавлява за негова сметка. Можеше просто да се спре, да седне заедно с Рори на земята и да чака. Вече дори не му беше студено.

И точно когато краката му омекнаха, той чу нещо познато. В първия момент помисли, че е игра на въображението му, но после почувства ритмичното тупкане под краката си. Знаеше, че трябва да побегне, но тичането принадлежеше на едно друго време и място — място, където от него имаше повече смисъл.

То изскочи иззад плътната дъждовна завеса право под носа му — едно озъбено чудовище. Трябваха му няколко спиращи дъха секунди, за да осъзнае, че това е кон, с пламнали ноздри и блестящо око, черно като на акула. Просто един кон — о да, той помнеше конете. Джед се спря и притисна Рори към себе си, докато животното препускаше около тях в лек галоп. Постепенно то премина в арогантен галоп и стесни кръга дотолкова, че Джед трябваше да се върти, за да не го изпуска от поглед. Рори също го наблюдаваше, без изобщо да изглежда притеснен, и Джед дори чу веселото му гукане, когато бялата глава на коня се наведе да го подуши.

Съществото се отпусна на задницата си със звучно цвилете и удари с копито по земята. Дори това не уплаши Рори, който се усмихна, протегна ръка и докосна муцуната му. Джед затвори очи, приготви се да умре и да защити с тялото си брат си.

Нямаше удар с копито. Конят подскочи към небето и прелетя над главите им точно когато Джед се наведе под корема му. След миг вече се отдалечаваше през подгизналата пустош и постепенно се изгуби зад водната завеса.

Поемайки си рязко дъх, Джед потрепери от студ и страх. Но поне трепереше. Предателската топлина бе изчезнала и крайниците му отново можеха да се движат, изпълнени с енергия и болка. Вече напълно бе изгубил всяко усещане за посока, но нищо не можеше да направи. Отново повдигна Рори на хълбок и тръгна напред.

Адреналинът му бе влял допълнително енергия, но мрачното злобно присъствие не си бе отишло заедно с коня. Джед изпъна гръб. Не искаше да се оглежда. Едва не бе умрял от страх, когато конят изскочи отникъде, но онова, което бе останало след него, бе много по-лошо.

Почти усещаше как кръвта във вените му се сгъстява, как сърцето му изстива и забавя ритъма си. Ужасът се приближаваше; той не можеше да го назове и си помисли, че ако би могъл, всичко щеше да е наред. Но това беше невъзможно. Единственото, което се въртеше в главата му, бяха предишните мисли — че трябва да спре още сега и да го лиши от всякакво удоволствие.

Не можеше да продължи напред. То щеше да го хване. Джед притисна личицето на Рори към врата си, усещайки потреперването от страх на малкото телце. Искаше му се детето да не е тук. Нямаше да може да му помогне. Нищо не можеше да му помогне.

Той зачака.

Вятърът спря заедно с краката му, но в мрачния въздух се движеше нещо друго. Нещо ги обикаляше в кръг, очаквайки, надявайки се може би за още малко съпротива. Джед усети, че му се повдига и захапа силно яката на вълнената блузка на Рори. Нямаше смисъл. Смъртоносният ужас замъгляваше мислите му.

Зърна нещо с крайчеца на окото си — замъглено, но постепенно придобиващо форма с приближаването си. Нещо, приличащо на човек, или поне на кожа, опъната върху човешки кости. Жълтеникава кожа, студена и гладка като пергамент, от която можеше да се стича единствено задушаващата мъгла на злото.

Нещото се забелязваше трудно, почти се разтваряше в тъмнината. Джед присви очи, дишайки тежко, опитвайки се отчаяно да го види и да се скрие от погледа му. Можа да различи босите му крака и голите гърди, видя, че носи панталони, които висяха като торба на кръста му и дълго, развяващо пешовете си палто. Докато вървеше към него, съществото плюеше и на местата, където попадаше слюнката му, храстите прогаряха и се сгърчваха.

Джед бе виждал това същество и преди. Не знаеше кога и къде, но това нямаше значение, защото знаеше, че скоро ще умре. Успяваше ясно да различи само едно нещо: широката безчувствена усмивка, която разделяше на две мъртвешки бледото лице, обещаваща единствено мрак, болка и ужас.

Страхуваше се, толкова много се страхуваше. Но не можеше да побегне, не можеше да спаси Рори. С него можеше да прави каквото си поиска, стига да оставеше на мира Рори, но това нямаше да стане; усещаше го в червата си. Щеше да види как Рори умира, а след това щеше да умре и той.

— Джед…

Лаещ глас, изсушен като отдавна изоставен труп. То му се усмихна и тогава измъкна закривеното острие от колана си.

21

Видяхме мъжа върху сивия кон, преди да видим останалото, защото тропотът на копитата прогърмя сякаш отникъде. Двамата с Шона препускахме устремно, но другият кон се приближаваше от противоположната посока и се намираше много по-близо до ламира и момчето, което се бе сгърчило между краката му. Ламирът не ни обръщаше внимание; той бе хванал едно малко дете за гърлото и замислено потупваше с острието на ножа по бузата му.

Изревах яростно, но се намирах твърде надалеч. Не можех да направя нищо; единственото, което можеше да направи ездачът, бе да прегази ламира; и той постъпи точно така, подхвърляйки го във въздуха така, че да изпусне детето. Докато то летеше към земята, една жилеста ръка го улови, стисна го здраво и бързо го пъхна под мръсното кожено палто.

Слинкбоун бързо скочи на крака и изпищя от ярост. Ламирът се хвърли към Джед, но момчето се бе изправило и тичаше, толкова уплашено и отчаяно, че дори не му хрумваше да се развика. Шона стигна до него пръв, наведе се, хвана го през кръста и го метна върху коня си.

Проклятията на Слинкбоун ме шибнаха през ушите като бич, но той изпусна ножа си и очевидно не бе толкова бърз в ръцете, колкото с устата. Синият жребец го връхлетя в мига, когато зърнах проблясването на острието, но аз вече стисках меча си, а и бях достатъчно разгневен, за да успея да избегна замаха му и въпреки това да бъда точен. Вратът на ламир се прерязва също толкова лесно, колкото и върбово клонче. Главата му просто хвръкна настрани, по-бързо и по-надалеч, отколкото възнамерявах да я пратя. Пришпорих жребеца настрани и инстинктивно се наведох, когато тя се удари в скалата и се пръсна на парченца. Към мен полетяха капки белезникава течност, но жребецът препускаше бързо и нито една от тях не успя да ме докосне. Дръпнах рязко юздите и задъхан се усмихнах на Шона, а след това и на наблюдателя.

— Добър екип сме — казах аз и повърнах.

— Аха, досега трябваше да си им свикнал — рече развеселено Шона, докато ме потупваше по гърба.

Аз си избърсах устата и се престорих, че го наплювам, за да го накарам да се отмести встрани.

— Някога сблъсквал ли си се с някой от тях, умнико?

— Наистина ли искаш да знаеш? Да, сблъсквал съм се. И се радвам, че не беше наблизо, за да ми се подиграваш. — Той ми намигна. — Нали не накапа коня ти?

— Не. — Огледах плешките и бутовете на жребеца, просто за всеки случай. — Ако проклетото нещо не се беше взривило, може би щях да запазя главата. За проклятие.

Лицето на Шона помръкна и той ме погледна намръщено.

— Не смей дори да се шегуваш с това.

— Какъв задник си, Мурлин. — Дори наблюдателят ме погледна неодобрително. — Дано си измил меча си в чиста течаща вода. Знаеш какво ще ти се случи, ако…

— Да ти приличам на аматьор? Използвах горелка. — Старият пазач нямаше никакво чувство за хумор. Само защото беше някакви си петстотин години по-възрастен от останалите, той продължаваше да се отнася към нас като към тийнейджъри.

Джед седеше мълчаливо пред Шона, но уплашените му очи се стрелкаха из пустошта. Сигурно си мислеше, че трябва да се бори с нас, но очевидно нямаше сила за това. Но пък дори да го убиехме, това щеше да е сто пъти по-добро, отколкото да чака в проклетия сумрак появата на нещо зло, докато кръвта във вените му постепенно почернява и изстива. Надявах се да ни е благодарен.

Препускахме като бесни. Конете на всички ни бяха от един сорт и копитата им едва докосваха земята, и въпреки всичко, което беше преживял, Джед едва не заспа на гърдите на Шона, когато най-после преминахме в тръс. Най-накрая бе спрял да трепери, а малкият му брат спеше в ръцете на наблюдателя и леко се усмихваше. Значи сънуваше хубави неща — изумително! Наблюдателят беше свалил очилата си и ни гледаше с хладните си очи. От време на време хвърляше по някой поглед към бебето и през лицето му преминаваше озадачено изражение.

— Вече няма смисъл да търсим Фин — изръмжах аз. — Пак си имаме бебе в колата.

Шона яздеше до мен и седящият пред него Джед бе започнал да си възвръща цвета на лицето. Той не спираше да хвърля скришни уплашени погледи към наблюдателя, който яздеше десетина крачки пред нас и тихичко припяваше на бебето.

— Добре ли си? — Не знам защо си правех труда. Всеки път, когато му задавах някакъв въпрос, Джед ме лъжеше.

Този път дори не отговори.

— Помислих си, че той е Ласло — рече той безизразно.

Пред нас наблюдателят се спря и се обърна невярваща назад.

— Ласло? — Той изплю името така, сякаш бе отровно.

— Адска паст, Кулан. Какво те накара да си го помислиш?

Наблюдателят продължаваше да го гледа, оставил коня си сам да следва пътя.

— Намерих пистолета му. Във водата край колибата.

— О, и от това следва, че е неговият. Влакът на твоята мисъл сигурно е дерайлирал край Нютънмор, Кулан. По-добре се извини на наблюдателя. Той е много докачлив.

— Ти си една лъжлива жаба, Мурлин — въздъхна наблюдателят, свали кожената си шапка, изля събралата се в периферията ѝ вода и отново я нахлупи на главата си. — И все пак. Ласло. — Той изхъмка и поклати глава.

Лицето на Джед пламтеше в аленочервено.

— Реших, че ти си убил Мак…

Раздразнен, наблюдателят обърна коня си и се приближи до него.

— Ласло уби Мак! Да не би ламирът да ти е изпил ума? — Ръката в ръкавица без пръсти хвана Джед за брадичката и наблюдателят извъртя главата му към себе си, за да го погледне в очите. — Не, наред си. Малко си глупав, но си с ума си. Аз само пазя портала.

— Не че се справяш добре напоследък — промърморих аз.

Наблюдателят ме стрелна с убийствен поглед.

— Отвлякоха вниманието ми. Беше ламирът Слинкбоун.

Джед завъртя очи.

— Преследваха ме около петдесет ченгета и половината хора на социалните служби. Сигурно вниманието ти лесно се отвлича.

Изсумтях, а наблюдателят излая:

— Лесно ли? Бих се със Слинкбоун с голи ръце! Трябваше да се досетя, че е просто маневра, но не се досетих, докато не почувствах преминаването през портала. След това то ми се измъкна като змиорка и докато се отдалечаваше, се изсмя. И тъй като си все още жив, трябва да те попитам как успя да преминеш през портала?

— Нямам представа, нали?

Наблюдателят изръмжа.

— Ти ли се промъкна след Ленора преди около месец?

— Не — отвърна Джед.

Кръвта ми така се смрази, че конят ми спря. Дишането ми бавно се нормализира и аз продължих да яздя. Скрит зад гърба на Джед, Шона ме погледна и повдигна вежди.

— Така ли? — Наблюдателят се намръщи. — Добре де, след нея минаха двама.

— Да, но ние я последвахме вчера? — Джед се поколеба, очевидно си спомни, че е прекарал някъде нощта. — Добре де, може би преди два дни. Но не цял месец. Това ще да е бил някой друг, приятел.

— Аха, разбирам! — Гласът на наблюдателя прозвуча по-весело. — Ти нищо не знаеш, нали, Кулан? Добре, времето тече по различен начин тук. Капризно е.

— Какво? — Кръвта се отдръпна от лицето на Джед.

Подозирам и от моето.

Наблюдателят рече безгрижно:

— О, времето винаги се изравнява. Като водата! Точно това си помислих, когато построиха големия капал между Нес и запада. Нивата се променят, нагоре, надолу, но накрая винаги се озоваваш в морето. — Той кимна доволен на себе си. — Същото е и с времето. Различно е от двете страни на портала, но накрая винаги се изравнява.

Джед почти не го слушаше, лицето му потъмня.

— Времето. Било е различно.

— Да. И макар да съм преминал веднага след вас, трябваше да повикам коня си и да препускам като вятъра. Дори тогава едва успях да ви настигна. Ламирът толкова силно ви искаше от тази страна, или може би господарката му ви е искала. Тя няма да остане доволна, че Слинкбоун е профукал предимството си и е изгубил главата си. — Той се изсмя. — Ах, ламирът е най-големият враг на себе си. Ако не си беше играл на котка и мишка, никой от нас нямаше да пристигне навреме. Не и преди той да се е позабавлявал с вас.

Джед потрепери, но въпреки пребледнялото му лице и безизразните очи, аз не вярвах, че си представя какво би могъл да направи ламирът. Стоях тихо, изпълнен с жалката надежда, че той ще забрави за моето съществуване. Очаквах всеки момент да се обърне към мен, но изненадващо това не се случи. Той изглеждаше парализиран от шока.

Наблюдателят уви палтото си по-здраво около бебето.

— Както и да е, защо си мислих, че ще науча за преследването ти? Оттатък нямаше никой. Двама при вратата в полицейска кола и двама, които се страхуваха да стъпят в Езерото на феите.

— Бяха се пръснали навсякъде. Навсякъде!

— Не, Кулан, никого нямаше. — Наблюдателят побутна периферията на шапката си назад. — Според мен по-голямата част от преследването се е случила само в съзнанието ти.

Джед отвори уста, но не можа да каже нищо и веднага я затвори.

— Не се обиждай — промърмори в ухото му Шона. — Ако всичко е било в съзнанието ти, значи някой го е вкарал там.

Джед погледна през рамо към Шона, но така, сякаш не можеше да си спомни кой е този мъж или как се е озовал при него. Трябваше да погледна в съзнанието му, но всъщност се страхувах да го направя. Не исках да знам.

Държах си устата затворена. Докато не му дойде времето.

Теренът беше станал по-пуст и стръмен, но бяхме оставили бурята зад гърба си и мракът мързеливо пъплеше на изток. В него проблясваха кокалите на планината, бели скали, оформени от древния лед. Часовете минаваха, скалното лице се приближаваше, проходите ставаха все по-дълбоки, а хълмовете се стопиха в небесносиньото, обсипано със звезди небе.

Наблюдателят беше изостанал и яздеше зад нас. Дотолкова бях свикнал с тишината, че едва не подскочих, когато гласът му прогърмя зад гърба ми:

— Ах, момче — промърмори той, — има хора, които докосват изсушеното сърце на ламира. Може да се каже, че се влюбват. Скиншанкс имаше протеже и то му омръзна, и сега протежето е мъртво — това е, което се случи с Мак. А той се умори от Мак само защото сметна Ниле Ласло за по-интересен. — Мъжът се изсмя гръмогласно. — А ти реши, че аз съм Ласло! Ако бях, въобще нямаше да се доближавам до теб.

Джед се намръщи, но любопитството не го напускаше.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Просто, че той… О! Мурлин, погледни! — Наблюдателят кимна към процепа в хълмовете, обрасъл с шубраци, които се виждаше под лунната светлина.

Вцепених се. Бяхме ги намерили; знаех, че не са открили Фин, но това не бе причината кожата ми да настръхне от ужас. Трябваше да предупредя Конал. Трябваше да му кажа какво се беше случило, какво изпълваше мрачния Джед със студена омраза.

Но не можех. Самият аз не можех дори да помисля за него.

Едва когато се приближихме, усетих влажната миризма на добре прикрит огън; после забелязах движение между дърветата, дочух ниски гласове, потропване и пръхтене на коне. Синият жребец вдигна глава, разшири ноздри и тихо изцвили. Преди да сме изминали пет крачки, между дърветата като призрак се появи черната сянка на коналовия жребец.

22

Джед стискаше толкова здраво юмруците си, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Все още не изпитвах желание да се вмъкна в ума му, нали си бях страхливец, но и без това не се налагаше. В него бълбукаше черна омраза, която заливаше мускулите и кръвта му с такава неумолимост, че започваше да се процежда през порите на кожата му. Близостта до него ми причиняваше гадене, сякаш бях оплискан с ламирска кръв.

Яздехме бавно сред нискостъблените дървета, навеждахме се, за да избегнем клоните, черният кон хапеше нежно синия жребец по гърба. Постепенно фигурата на Конал придоби форма в мрака и той ни изгледа предпазливо. До него яздеше Ейли, стиснала в ръка един от мечовете си.

— Ку Хорах — извика тихо наблюдателят. — Донесохме кутретата ти.

Когато конете спряха, наблюдателят отгърна палтото си и измъкна Рори, а Шона обхвана Джед през кръста и го свали долу.

Момчето му позволи да го направи, но щом краката му докоснаха земята, той се хвърли напред, блъсна се в Конал и вкопчи ръце в гърлото му. Двамата заедно се строполиха на земята.

— Ти не ми каза! Не ми каза!

Очите на Конал изглеждаха почти черни, зениците му се бяха свили на точка. Дишането му бе тежко.

— Джед. — Гласът му приличаше на грачене.

— Лъжец! Убиец! Оставил си ме твърде дълго тук!

Конал стискаше силно пръстите на момчето, но аз знаех, че той отчаяно се старае да не го нарани, че ако не се опитваше да се сдържи, досега да ги е счупил и да го е отметнал настрани като малко кутре. Привидната му слабост като че ли окуражаваше Джед и същевременно го разяряваше. Очите му се напълниха със сълзи, когато се вкопчи още по-силно в гърлото на Конал и здраво заби пръсти в плътта му. Ейли се нахвърли върху него с оголения си меч, но бе отблъсната назад от телепатичен удар, който можеше да бъде нанесен единствено от моя вманиачен на тема благородство брат-идиот. Тя отстъпи няколко крачки назад, докато Джед продължаваше яростно да се пени.

— Бий се с мен! Бий се с мен, гаден убиецо!

Единствената реакция на Конал бе леко поклащане на глава и аз разбрах, че ще постъпи точно така, както бях очаквал — нямаше да се бие с него. Малкият бандит всъщност получаваше възможността да убие брат ми.

Всичко продължи само няколко секунди и аз успях да се освестя. Сграбчих момчето изотзад, хванах здраво ръцете му и ги дръпнах настрани от гърлото на брат ми, без да се интересувам дали го боли. Когато се махна и последният пръст, той нададе гневен вой на безсилие и отстъпи назад. Обгърнах го здраво с ръце, страхувах се да го пусна. Конал възстанови равновесието си, поемайки си накъсано дъх, и разтърка белезите по шията си.

Торк и Шона гледаха стреснато; Ейли пристъпи залитайки напред, преливаща от гняв, а наблюдателят, стиснал бебето в ръце, просто гледаше с безпристрастно любопитство.

— Успокой се, Кулан — изсъсках аз в ухото му.

— Накара ме да остана! — изръмжа Джед през зъби. Не можеше да погледне към Конал. — Той знаеше, че трябва да се прибера. Но не ме отведе до портала. Не се появи. Продължи да убива хора, докато не стана ТВЪРДЕ КЪСНО.

Настъпилото мълчание бе толкова плътно, че можех да го разрежа с нож.

— Млъкни! — сопнах му се аз. — Така е трябвало да стане. Можело е да се случи по всяко време, независимо колко бързо си се върнал. — Като продължавах да го държа с едната ръка, аз го хванах с другата за брадичката и завъртях главата му към мен така, че той бе принуден да срещне погледа ми. — Каквото там се е случило.

— Пусни го. — Гласът на Конал дращеше гърлото му. — Ако иска, може да ме убие.

— Каквото и да се е случило — повторих аз, като се опитвах отчаяно да уловя погледа на Джед, усещайки, как страхът ме сграбчва за гърлото.

Стисках го толкова силно за брадичката, че той просто не можеше да извърне глава, но боговете са ми свидетели, че яростта му можеше направо да ми прогори мозъка. Не можех да видя нищо в съзнанието му и той го знаеше.

— Ще разбереш, когато сам реша да ти го кажа, проклет магьоснико.

Само Джед чу изненаданото ми ахване.

Пуснах го. Ейли пристъпи напред, сякаш предизвикваше Джед отново да се хвърли към Конал. Наблюдателят прехвърли бебето в ръцете на Торк, който го погледна, сви рамене и започна да го люлее с увереността на експерт.

— Минал е цял месец! — По лицето на Джед се стичаха сълзи, влизаха в устата му, процеждаха се през стиснатите му зъби. — Мама е мъртва.

Думите бяха изречени; вече беше истинско; вече не можех да се надявам или да се преструвам. В този момент съзнанията ни отново се сблъскаха. Вонята на повръщано достигна обонянието ми и в главата ми се появи образ — едно кафяво око се вторачи в моето, без да мига, сухо като прах. Поех си рязко дъх и го прогоних от съзнанието си.

— Джед. — Конал протегна ръка към момчето, но то я плесна силно.

— Мислела си е, че съм мъртъв! — извика Джед. — Мислела си е, че съм отвлечен или убит, или удавен в някоя яма. Мислела си е, че вината е нейна! Разбираш ли? Вие си играете вашите глупави игрички, занимавате се с глупавия ви Воал и виждате ли какво става? Тя си е мислела, че съм мъртъв. — Той хвана главата си с ръце. — И без това не беше с всичкия си, знаете много добре. Прогонихте я толкова надалеч, че тя просто е забравила да живее. — Той стисна юмруци, опивайки се да се справи с връхлитащата го мъка.

Останалите го гледаха така, сякаш самият Джед бе луд. Всички, с изключение на Конал, който не намираше сили да го погледне. Трябваше да направя нещо, и то веднага, защото трябваше да го предвидя. Отдавна трябваше да го предвидя, защото всички признаци бяха на лице. Хванах Джед за ръката.

— Чуй ме, Кулан. Това тъй или иначе щеше да се случи.

Джед стисна зъби и се опита да се отдръпне от мен.

— Ти пък откъде знаеш, задник?

— Всъщност ти не знаеш нищо. — Не допусках и капчица съчувствие в гласа си; на негово място не бих го издържал. — Нямаш никаква представа. Ти си на седемнайсет. Още си хлапе.

— Сет. — Гласът на Конал бе твърде изморен, за да прозвучи заплашително. — Nach ist thu. Млъкни веднага.

— Не се меси, големият. Бях по-малък от него, когато видях как баща ни загина от меча на Аласдер Килревин. Прихванаха ли ме бесните? Не, държах си устата затворена и главата наведена, защото ако не го бях направил, сега щях да съм мъртъв.

— Мурлин. — В гласа на Ейли прозвучаха предупреждение и неочаквана жалост. — Остави момчето на мира.

— Ти не знаеш нищо! — сопна ми се Джед.

— О, я изплюй камъчето. През цялото време ти се е въртяло в ума. В случай че не си знаел. — Реших, че това е добро оправдание.

— Не му обръщай внимание Кулан. — Шона ме погледна. — Минали са векове откакто е бил на твоята възраст, не че се разбира по някакъв начин. — После бързо добави: — Остави го, Мурлин.

— Тя беше наркоманка. Нали? Накрая щяха да те отнемат от нея. Поне успя да умре като майка.

— Мразя ви, Макгрегър. Теб и самодоволния ти брат.

— Да. Но знаеш, че съм прав.

— Мама не умря от наркотици. Умря заради вас. — Джед потрепери от мъка. — И заради мен.

Торк скочи от коня и остави Рори в ръцете на Джед, после се поколеба и го дари с една от мечешките си прегръдки.

— Майка ти умря заради Скиншанкс — казах аз.

— Какво?

— Дилърът. Онова същество винаги се е наслаждавало на работата си. И със сигурност се е наслаждавало на майка ти.

— Махни се от главата ми! — изпищя той.

Едва ли сега бе моментът да му кажа, че не ми е нужно да го правя.

— Добре.

— Магически номера. Да не се смяташ за много хитър?

— Тук няма магия — намеси се Ейли. — Магията е за вещиците. Ние използваме умовете си.

— Ще трябва да ги използваме по-често — промърмори Конал.

— Имаш нужда от малко сън, Ку Хорах. — Ейли му се усмихна, но той не реагира.

— Вие и вашия глупав Воал — рече рязко Джед. — Знаете ли какво? Това тук е гето. Оттатък е истинският свят, в който живеят истинските хора.

— Които умират в локви от повръщано — посочих аз.

Джед се обърна към мен и ме погледна толкова злобно, че отстъпих крачка назад. Той притисна силно Рори към гърдите си, обърна се на токовете си и закрачи към дърветата.

— Оставете го. Казах да го оставите! — Резкият глас на Конал прозвуча достатъчно ясно, за да го чуе и Джед. Скоро гората се сгъсти, обгърна го от всички страни и настъпи тишина.

Той продължи да върви, препъвайки се, докато светлината от огъня не изчезна напълно. Продължаваше да долавя пукането на дървата, докато се изкачваше по хълма, а под краката му се свличаха камъни и пръст. Не искаше да падне, не и докато носеше Рори. Джед забави ход, опитвайки се да успокои учестеното си дишане, и се отдалечи от водата. Под клоните на дърветата цареше абсолютна тъмнина, но той не спря да се изкачва, докато не усети равна земя под краката си.

Искаше да се махне от тях, колкото се може по-надалеч. Не можеше да ги гледа; на тях не им пукаше. Можеше да изчезне толкова лесно и бързо, също като Фин, но Конал не чувстваше достатъчно угризения, за да изпрати някой да го търси. Не че искаше да бъде намерен. Не.

Джед повдигна Рори нагоре и неуверено се спря. Наоколо цареше пълна тъмнина и той неохотно започна да се вслушва в нощните звуци, които се чуваха все по-силно и по-силно. Шумолене. Пукане на съчки.

Постепенно в него започна да се надига истински, физически страх.

О, Боже. Накрая щеше да се върне при тях, стига да не бяха изчезнали в нощта, и щеше да остави себе си и Рори на произвола на съдбата. Нямаше да им каже нищо, предвид това, че на Сет не му пукаше, а Конал дори не го поглеждаше.

Долу в тъмнината, една сянка се движеше сред сенките, един звук се откъсна от останалите нощни звуци и започна да се приближава към него. Каквото и да беше това, той предпочиташе да го вижда. Но макар стомахът му да се сви, причината не бе смъртоносният, инстинктивен ужас. Идваше някой, когото можеше да мрази и ненавижда, но не беше ламир.

Част от тъмнината изсветля в сивкава, далечна фигура. Жълти очи проблясваха призрачно, но в тях не се усещаше агресия. Вълчицата на Конал се материализира от сенките, дошляпа до него и го облиза по ръката.

— Лия. — Гласът му трепереше.

Бледото ѝ кожухче като че ли привличаше цялата светлина, така че гората вече не изглеждаше толкова тъмна. Внезапно той се почувства ужасно изтощен и седна на земята, притискан от умората. Лия легна до него, едрото ѝ тяло се уви около неговото и ръката на Рори помръдна конвулсивно в съня му, вкопчвайки се в козината ѝ.

Джед лежеше без да помръдва, заслушан в ударите на сърцето му и нощните звуци, докато топлината на вълчицата проникваше в тялото му. Най-после си позволи да се потопи изцяло в жалостта за Рори, майка му и самия него. С леко ръмжене Лия облиза бузите му. Той се извърна, настани Рори между себе си и мекото ѝ коремче и протегна ръка, прегръщайки спящото дете и топлото тяло на вълчицата.

Ако искаше, на сутринта можеше да ги изяде. Дотолкова бе благодарен за топлината и мекотата ѝ, за туптящото под дланта му сърце, просто за компанията ѝ. Пръстите му се заровиха в козината ѝ и я стиснаха силно като Рори, докато накрая Джед не потъна в дълбок сън без сънища.

Събуди го висок, захласнат смях. Внезапното отваряне на очите му го дезориентира. Пръстите му все още бяха заровени в козината на Лия, но докато отдръпваше ръката си, той усети ужасната празнина под нея.

— Рори — промърмори Джед. После го извика отново, с дрезгав глас: — Рори!

Отново чу смеха; не е сън, а пискливият гъргорещ смях на Рори. Заля го вълна от облекчение; той се изправи и се отдалечи от вълчицата, все още замаян от съня. Дърветата не изглеждаха разположени толкова нагъсто, колкото предишната нощ, а между най-отдалечените стволове се забелязваха далечните хълмове и морето. Рори тичаше през високи колкото него боровинкови храсти, падна по лице и отново се изправи, пищейки от удоволствие. После се хвърли към очакващите го ръце, които го завъртяха в кръг.

Стомахът на Джед се сви от гняв и той се олюля.

— Остави го!

Смехът на Конал секна и той се обърна.

— Съжалявам. Опитвахме се да пазим тишина, но се отнесохме. — Той потрепна, когато Рори го хвана за бузите и стисна с всичката си бебешка сила. — Ох!

— Кои ние? Няма такова нещо. Това е моят брат. Казах да го оставиш.

Конал се подчини, което доведе до гневен писък от страна на Рори.

— Не бих го наранил, Джед.

— Да, сигурно. Не и нарочно. — Джед разпери ръце да прегърне Рори, но момченцето пищеше ядосано. То обърна гръб на Джед, протегна ръце и се устреми към Конал с цялото си мъничко същество.

Първата от многото мънички ками се заби в сърцето на Джед. Конал му подаде Рори с извинително изражение на лицето. Макар и леко разсърден, малкият прегърна Джед през врата.

— Невярно хлапе. — Джед го прегърна, а Рори го млясна по бузата. — Да намерим нещо за закуска. — Той огледа мрачно храсталака, където сред мъничките тъмни листенца се забелязваха няколко съсухрени боровинки.

— Той яде ли заек? — Конал неуверено извади един тенекиен съд. — Не знам много за бебетата.

— Нищо не знаеш.

— Да. — Конал изглеждаше толкова покорен, че гневът на Джед почти се стопи. По шията на мъжа се забелязваха ясни белези, които бяха започнали да придобиват грозен жълто-лилав цвят.

Джед протегна ръка, взе съдината и позволи на Рори да вземе от месото. Лия се протегна и отиде при Конал, отърка муцунката си в дланта му и легна на земята до него.

Поддържането на гнева се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал Джед, и гладът, който разяждаше стомаха му, го затрудняваше допълнително.

— Що се отнася до това — Джед отвратено изкриви лице, когато измъкна памперса на Рори и го подуши. — Почваш да се учиш на цукало. Още от днес.

— Ти гладен ли си? Защото нося и това — рече Конал, докато бъркаше из джобовете на коженото яке, което лежеше на купчинка до Лия.

Извади изсъхнал магазински хляб, но парчетата еленово месо, които беше пъхнал между филийките, си бяха съвсем пресни и все още топли, макар и леко кървави. Гладът победи неохотата на Джед и той сграбчи сандвича. Смяташе да го изяде прав, но Лия изсумтя заповедно и той усети как присяда до Конал послушно, като малко кутре.

Конал мълчеше, оглеждайки един нащърбен нокът. Най-накрая го загриза.

— Съжалявам. Наистина.

Джед се загледа в останките от сандвича, изгубил апетит.

— Не съм ти искал извинението, нали? Какво да правя с него?

— Не си. Но ти го предлагам да правиш каквото поискаш с него. — Конал захапа нокътя си и го откъсна. — Ох.

Джед поклати глава.

— На колко си години? И още си гризеш ноктите?

— Искам да кажа, че наистина съжалявам за случилото се. — Думите на Конал звучаха неловко. — Съжалявам, че е мъртва. Тя не го заслужаваше.

— Няма как да знаеш дали го е заслужавала или не. Нали? Ти не я познаваше. — Джед протегна ръце към Рори, който отново търкаше сънено очички.

Конал извади ловния си нож и се опита да отреже нащърбения си нокът с него, но успя само да си пореже показалеца. Той изсъска и засмука кръвта.

Джед погали с палец слепоочието на Рори.

— Между другото, още чакам.

— За какво? — Конал продължаваше да смуче раздразнено порязаното.

— Можеш да ме накараш да забравя, нали? — сопна му се Джед. — Да забравя, че е мъртва. — Очите му горяха и пареха.

— Не бих ти причинил това. — В гласа на Конал прозвучаха изненада и раздразнение.

— Не, ти си светец. Не би наранил и шибана муха.

— Добре — сопна му се Конал. — Виж какво, точно сега ужасно усложняваш живота ми. Трябва да си ми благодарен поне за това, че не прерязах неудобното ти гърло.

— Ха — рече презрително Джед.

— Това пък какво означава?

— Че може пак да се опиташ да прозвучиш по-страшно.

Конал си пое обидено дъх.

— Значи не съм чак толкова зле? Не бих те убил и не бих играл футбол с главата ти. Ясен ли съм? Не ми харесва. Почти никога не го правя. Доволен ли си?

Джед зарея поглед към дърветата.

Конал избърса ножа си с един мек парцал и го прибра в канията.

— Извини ме за избухването. — Той разтърка слепоочията си. — Ядосан съм на майка си. Ако вече не беше мъртва, щях да я убия.

— За толкова възрастен тип се държиш доста безразсъдно. — Джед усещаше, че самият той се държи безразсъдно и преглътна сълзите си. После ядосано прехапа устни.

— Да. — Конал го прегърна през раменете и Джед му позволи да го придърпа към себе си. Мъжът носеше меко тъмносиньо яке, което миришеше на кон, и Джед притисна лице към ямичката под рамото му. Ръката го притисна силно и той затрепери в прегръдките на Конал. Тъй като собствените му ръце бяха заети с Рори, нямаше друг начин да прикрие очите и лицето си.

С малко повече късмет това можеше да бъде прието за реакция на изтощението и студа. Конал можеше и да не забележи сълзите, които мокреха якето му, стига да не обърнеше внимание на случайните мълчаливи, но конвулсивни хълцания. Което, трябваше да му се признае, той бе склонен да направи, дори когато риданията станаха по-звучни, а хълцанията по-чести. Той бе подготвен да се преструва, че не чува плача на Джед доста продължително време и момчето си помисли, че заради това е готово да му прости почти всичко.

23

Единствената полза от прецакването ни бе, че Конал нямаше друг избор, освен да се върне в крепостта. Едва ли щеше да хукне да преследва въоръжени ездачи наоколо, помъкнал със себе си невръстно момче и бебе. Имах лошо предчувствие за съдбата на Фин и нямаше да се изненадам, ако вече беше мъртва, но единствената ни възможност беше да се прегрупираме. Колкото и време да ни отнемеше това.

Изкачих се на хълма, където дърветата оредяваха, като използвах за претекст, че трябва да потопя меча си в потока. Ейли стоеше там на пост и беше забранила да ходим при нея. Тя ме изгледа намръщено, когато се наведох под недораслата елша и изплакнах острието — нямаше нищо лошо в това да се подсигуря, макар то да си беше достатъчно здраво — но дори Ейли трябваше да се досеща, че е време да потегляме. Тя кимна неохотно към купчината от човешки същества под един от боровете и дори леко се подсмихна. Пръстите ѝ бяха заровени в бялото руно на Лия.

Аз се усмихнах, изпълнен с почти бащинско снизхождение. Джед имаше голямо мокро петно на якето си; бебето го беше напикало и сега си спеше блажено, обуто с подгизналите си дънки, проснато напреки върху гърдите на батко си, наполовина върху Конал. Джед се бе прислонил върху рамото на Конал. Брат ми определено бе получил най-неудобното място; между него и торфената почва имаше само няколко смачкани боровинкови храста. И въпреки това той спеше дълбоко и дишането му едва се долавяше.

Докато ги гледах, Джед се събуди. Той се осмели леко да надигне глава, намръщи нос при вида на мокрите му от урина дрехи и ме видя.

— Значи с брат ми се сдобрихте? — попитах го аз.

Той се намръщи.

— Като че ли да.

— Добре — промърмори Ейли с най-сладката от всички усмивки. — Защото ако отново се опиташ да го удушиш, ще те убия.

— Помислиха доста върху изкривяването на времето — казах му аз.

— Така е. Майка ти е била обречена. Никой не е можел да я спаси, дори Конал. Вината не е била негова.

— Няма значение — прошепна напрегнато Джед. — Това си е между него и мен.

— Добре, Кулан. — Ейли извърна поглед; гордостта ѝ беше наранена, както може би и чувството ѝ за собственост.

— Между другото какво не му е наред на името ми?

— О. Някак си не звучи… — Ейли хвана единия от мечовете си, извади камък за точене от джоба си и нежно го прокара по острието. — Нали се сещаш. Учтиво.

— Няма да ти хареса да те наричам Джед — намесих се аз. — Все едно се познаваме или сме близки.

Той ме погледна озадачено.

Ейли изпуфтя неодобрително.

— Кой те пусна от клетката, Мурлин? И защо не ти харесва твоето ший име, Кулан? Подхожда ти. Както и да е, вече е твое.

— Кутре. — Прозвуча така, сякаш го изплю. — Торк рече, че означава кутре.

— Младо куче — рече учтиво тя. После завъртя меча на бледата светлина, оглеждайки острието. — Мисля, че вече трябва да събудим и другите, нали?

Сякаш чуло думите ѝ, бебето се събуди и изплака. Джед го притисна към гърдите си и тихо му изшътка, но Конал също се събуди и се надигна.

Джед се измъкна от ръцете му. Конал го погледна, после вдигна глава към мен и накрая към Ейли.

— Добро утро, Ку Хорах. — Ейли го целуна по устата.

Той я избута настрани и се изправи.

— Заспал съм — рече брат ми с недоверие в гласа.

— Малко ненавреме — каза Ейли и прибра в ножницата наточения меч. — Не се притеснявай, ние те пазехме.

Той вдигна глава и погледна към небето.

— Вече е късно. Ейли.

— Имаше нужда от сън. — Ейли изглеждаше убедена в думите си.

За миг Конал изглеждаше така, сякаш иска да я удари, но тя хладнокръвно издържа погледа му и накрая той бе принуден да наведе очи. Погледът му попадна върху Джед, който сваляше мокрите дънки на Рори и се опитваше да го накара да се изпишка в храстите.

— Изгубихме още един ден. — Гласът на брат ми звучеше ужасено.

— И нищо не можем да направим по въпроса, а ти го знаеш — отвърнах аз. — Можем да отидем в колибата на Килкорън.

— Сет е прав. Ще поемем на път оттам. Тя е здрава, напълно безопасна, а на сутринта можем да отпътуваме към крепостта. Сами не можем да направим нищо за момичето. И честно казано, когато си се наспал, можеш да мислиш по-добре.

Конал стисна зъби, обърна се, грабна Рори и го сложи на раменете си. Свитите му устни промълвиха беззвучно „жени“ и аз изсумтях.

Брат ми постави ръка върху тила на Джед и леко разклати главата му.

— Ако останете с нас, обещавам да се грижа и за двама ви. Дори сега да ти изглежда, че това не струва много. Съгласен ли си?

Джед кимна, без да го погледна.

— Става.

— Вярваш ли му? — попитах аз. — Защото ти предлагам да му се довериш.

— Да, няма значение.

— Не. Вярвай му. Сериозно ти говоря.

— Добре де, вярвам му. — Той последва Конал със сериозно лице.

Щом се озовахме при останалите, Конал свали бебето от раменете си и то веднага изпълзя при Шона, който клечеше наблизо, и се изкатери на гърба му. Шона се ухили и го преметна през главата си, но детето не се обиди, а бързо се изкатери обратно на раменете му.

— Какво те забави толкова? — попита Шона.

— Тричасов сън — отвърна самодоволно Ейли.

— Тричасов — повтори гневно Конал. И сякаш за да си отмъсти, той отиде при раницата на Ейли, измъкна резервния ѝ пуловер и го нахлузи през главата на бебето. Той му стигаше до петите и го правеше да изглежда като малък щастлив призрак. Момченцето се засмя и отново се вкопчи в бузите на Конал, ококорило очи, докато дърпаше тъмнорусата брада.

Конал му се усмихна.

— Рори, приятелче, знам. И аз умирам да се избръсна, но сега нямам време. — Той постави детето на гърба на черния кон и веднага сам се метна зад него. После подаде ръка и на Джед. — Къде е наблюдателят?

— Върна се при своето езеро — свивайки рамене отвърна Торк.

— Поканих го да остане, но нали ги знаеш наблюдателите — обадих се аз. — Верни на себе си. Каза, че и без това го е нямало твърде дълго.

— Добре. Така е, наистина.

— Тъкмо беше започнал да свиква, намусеният дъртак. Но ако Воалът падне, той така или иначе ще бъде излишен.

Конал ме погледна и черньото оголи зъби в агресивно съгласие.

— Не смей дори да го казваш.

Не си представях, че съм единственият, който бе забелязал как бебето живна. Изглеждаше много по-здраво отпреди, особено гласните му струни. Докато яздехме на запад, изнесе грандиозно представление. Заклещен на гърба на коня между Джед и Конал, то се опитваше да получи от единия онова, което другият му отказваше, а когато и двамата го отрязваха, изпадаше в истерия.

— Някой не може ли да затвори устата на тоя пищящ глезльо? — процедих през стиснати зъби и дори Торк изглеждаше раздразнен.

— Аз ще се оправя с него — промърмори Ейли.

— Как ли пък не — отвърнаха едновременно Джед и Конал.

— Ние никога не сме се държали така като малки — изръмжа Ейли на Шона.

— Напротив — отвърна кротко Конал, спря коня си и огледа пустошта. — Просто му се иска да потича малко. И да се изпишка. — Той се пресегна назад, грабна детето с една ръка и скочи от коня.

— Шамарче иска — изсъска Ейли. — Ако сега ни преследваха, нямаше да можем да им се опрем.

— А тези мечове за какво са? — сопна ѝ се Джед.

Ръмженето в гърлото на Ейли премина в смях.

— Да, Кулан, фасулска работа.

Гледах как Брандир и Лия играят с детето. Лия блъскаше момченцето в храстите, а Брандир се претъркулваше, за да му позволи да се изкатери по корема му. Дори Ейли като че ли беше в по-весело настроение сега, когато крясъците му бяха утихнали. Тя измъкна камъка за точене от торбичката на колана си и посегна за втория меч, но не успя да го извади. Пръстите ѝ се свиха в юмрук и тялото ѝ потрепери.

Конал рязко се обърна към нея.

— Ейли?

— Ах. — В гласа ѝ се долавяше сухо отвращение. Тя скочи на крака, хванала и двата меча в ръце.

— Ламир. — Бързо извадих меча си.

— Мамка му — изръмжа Конал, застанал до нея. — Шона.

Шона вече тичаше, приведен ниско, към ниския скалист хълм. Щом се изкатери, той приклекна и огледа равнината. Вълците, запънали крака и ръмжащи, стояха над детето, което бе паднало на дупето си и гледаше стреснато, с комично изражение на лицето. Торк сграбчи Джед за рамото и го блъсна назад и вълците се приближиха от двете му страни. Единственото, което оставаше на зашеметеното момче, бе да прегърне братчето си.

Въздухът около нас бе напълно неподвижен, като че ли цялата равнина бе затаила дъх. Не се чуваше нито пеенето на птици, нито звуците на животни.

Шона се напрегна.

— Намира се сред самодивските дървета.

— Приближава — извика Торк. — От лявата ти страна, Ку Хорах!

— Тук е!

Зърнах бързо движение, завъртях се и замахнах. Пропуснах копелето, но нямах време да съжалявам, защото отскочих настрани. Три въртящи се остриета разсякоха въздуха и издрънчаха в твърдата земя точно до мястото, където бях стоял. Шона се хвърли на земята, когато четвъртото проблесна над главата му и кичур черна коса падна на земята.

Торк не бе от най-подвижните хора на света, но поне голямото му туловище защитаваше Джед и брат му. Ръмжейки, той дори не се опита да избегне удара на ламира, но Конал го пресрещна и мечът му отби проблясващите остриета. Разнесе се силен звън от сблъсък на метал и Джед зяпна стреснато трите меча, които се забиха наполовина в земята пред него. Те проблясваха и трептяха: малки, извити и зловещи.

Когато ламирът скочи във въздуха, за да нападне Шона, и достигна връхната точка на скока, фигурата му се очерта ясно — слабо, силно, ухилено същество, с бледи очи и тънка коса. Осъзнах, че това не е Скиншанкс и се изплюх разочаровано, когато то отново успя да избегне удара на меча ми. Запрати една кама към Джед, който бързо се наведе, но го спаси неточността на ламира, а и жалката му скорост.

Ейли вдигна двата си меча и замахна с тях така, че ламирът трябваше да се извие назад почти до земята, за да успее да ги избегне. Облизвайки безцветните си устни, то се изправи рязко като лесков клон. Подскочи във въздуха и заби краката си в гърдите на Ейли, след което прегази падналото ѝ тяло, засилвайки се за поредния скок.

Конал го засече във въздуха, извивайки се като котка. Двете фигури се завъртяха една срещу друга и когато остриетата им се срещнаха, проблесна сивкава светкавица. После Конал се приземи на крака, тромаво, но стабилно, стиснал меча в изпънатата си назад ръка. Ламирът падна като камък. Тракащ звук се отрони от устните му, преди ясните му безмилостни очи да се затворят завинаги.

Ние стояхме неподвижни, дишахме тежко с вдигнати мечове и напрегнати мускули. После Конал отпусна ръката с меча и отметна с отвращение палтото му встрани, разкривайки дългия прорез на голото му тяло. Разрезът бе толкова чист, че едва си личеше — върху плътта се виждаше само тънка линия, от която сълзеше бледа течност, но ламирът бе разсечен почти на две. Докато го гледахме, ръбовете на раната се раздалечиха, мокрото петно бързо се уголеми и Конал го заметна с палтото.

Джед пристъпи напред, треперейки. Очите на ламира бяха отворени и се взираха право в него, а устните му все още бяха разтегнати в усмивка.

— Видя ли? — Аз се закашлях и плюх на земята. — Те обичат смъртта толкова много, че посрещат с радост дори своя край. — Осъзнах, че тениската ми е разрязана на гърдите и отдолу върху кожата се вижда тънка червена линия. Ядосан, разтърках разреза с ръка, размазвайки кръвта.

Конал издърпа Ейли на крака. Тя все още дишаше тежко, замаяна, но се изплю върху трупа.

— Карион. Целта му беше детето.

Когато Торк прибра широкия си меч в ножницата и протегна ръце, Джед му подаде бебето, защото трепереше толкова силно, че повече не можеше да го държи. Мълчанието на Рори премина в уплашени хълцания и Торк го връчи на Конал, а Джед се наведе напред и започна да повръща.

Майчинският език на Лия облиза лицето му. Джед потрепна, отблъсна я встрани и се изправи със залитане, опитвайки се да възстанови достойнството си. Докато Конал му подаваше бебето, Джед го изгледа студено и изплю остатъците от жлъчката.

— Разгадах те, хвъркатия.

— Прекрасните ми ефирни крилца се крият под ризата. — Конал се засмя и посочи ръката на Шона. — Шона, погрижи се за това.

Шона погледна надолу към бликащата яркочервена кръв. Изведнъж седна на земята и вдигна ръката си нагоре. Ейли я хвана и запретна ръкава му, а той дори не потрепна, когато сестра му бръкна с пръсти дълбоко в раната. Просто погледна изморено към детето.

— Знаете ли какво? — рече той. — То се хвърли към момчето, не към бебето.

Прокарах замислено пръст по острието на меча си.

— Мисля, че си прав.

— Защо? Бебето е лесна плячка. Ох. — Шона потрепна, когато пръстите на Ейли стиснаха здраво нещо в ръката му. Едновременно с това тя бръкна в раницата си с лявата ръка и подхвърли един мокър парцал на Конал.

Той го улови във въздуха.

— Аха. — Брат ми с отвращение избърса лигавата течност от меча си.

— Няма да ти свърши работа. Аз дори намокрих един парцал в потока, но не е същото. Пъхни го под течаща вода веднага, щом намерим такава. — Тя се върна на ръката на Шона. Раната се беше подула, но се беше затворила, яркочервената кръв вече не изтичаше и тя разви ръкава му. Шона се изправи вдървено и целуна окървавената ѝ ръка.

Конал продължаваше да гледа меча си с подозрение.

— Хм. Не мисля, че е чак толкова зле, Ейли. Шона, ако вече си добре, трябва да се огледаме наоколо.

— Късно е вече — каза Торк.

— Какво?

Той кимна към близките хълмове.

— Той е бил просто водач.

24

Това не беше нападение; можехме да го разберем от спокойния начин, по който яздеха към нас. Трима от тях бяха на коне, а един ламир вървеше пеша. Скиншанкс с лекота поддържаше скоростта на ездачите, палтото му се ветрееше покрай жълтеникавото му тяло, запасаните на колана му ками проблясваха под слабото зимно слънце. То се ухили и ми махна с ръка.

Посрещнахме ги на коне, с извадени мечове, но с отпуснати ръце. Конал стискаше зъби толкова силно, че обраслите му с четинеста брада бузи бяха пребледнели. Отново ми хрумна, че брат ми е изглеждал и по-добре.

Куах спря сивата си кобила на пет метра от нас, а другите двама ездачи застанаха зад него. Скиншанкс излезе напред и скръсти ръце. Погледнах го и оголих зъби.

— Ще те пипна — казах му аз.

— За мен ще е удоволствие, Мурлин!

Куах ни огледа с широка усмивка.

— Ку Хорах. Каква чест.

Аз въздъхнах отегчено.

— О, давай направо.

— Да смятам ли, че Слинкбоун вече е разговарял с вас? — Куах погледна самодоволно разкъсаната ми тениска.

— Не успя да каже кой знае колко, преди Конал да му затвори устата.

Скиншанкс се нацупи.

— Мурлин, как може да си толкова неучтив.

— Какво искаш, Куах? — процеди Конал през зъби.

— Спокойно. Дойдох да ти върна кръщелницата.

Конал пребледня, вдигна меча си и го насочи към гърлото на Куах.

— Жива, разбира се. Жива и здрава. Успокой се.

— Да бе, да.

— Млъкни, Сет. Каква е уловката?

— Уловка ли? Няма такава. Кейт ви предлага честна размяна.

Конал повдигна вежди и ме стрелна с поглед. Гърбът ми се вцепени.

— Ако ме иска, неин съм — каза той с нисък глас. — Но искам Фин да е вън…

— О, не се надценявай, Ку Хорах. Тя не иска теб.

По всичко личеше, че Куах бе очаквал с нетърпение да произнесе тези думи. Усмихнах му се.

— Колко дълго се упражнява пред огледалото?

По шията на Куах плъзна червенина; единият от бойците му прехапа бузата си отвътре и едва успя да запази безизразно лице.

— Изплюй го, Куах. — С изражение на пълно отегчение Конал прибра меча си в ножницата.

Куах вирна брадичката си и важно се изпъчи. Той кимна нагло към нещо зад гърба ми. Конал примигна и се обърна да погледне. Всички се обърнахме.

Там стоеше Джед, притиснал бебето към гърдите си, и погледът му шареше между нас. Намръщих се и се обърнах към Куах.

— Детето — усмихна се той. — То е достатъчно.

— Какво? — Конал зяпна Куах така, сякаш на копелето му бяха поникнали кравешки рога.

Той сви рамене.

— Бебето. Предполагам, че няма да възразите. Хилавото хлапе за дъщерята на Ангхис.

— Защо? — успя само да попита Конал. Но думите му бяха заглушени от гласа на Джед, който рязко отстъпи назад и притисна здраво брат си.

— Ходи се шибай!

— Предполагам, че му се налага — промърморих аз.

— Колко си дипломатичен, Мурлин — обади се Ейли със сладък глас. — Истината е от изненадващо значение за дипломацията.

Двамата с Шона бяха отстъпили едва доловимо назад, за да защитят момчетата. Конал, от друга страна, смушка черньото напред, за да се приближи до Куах. Торк си играеше с меча: подхвърляне-улавяне, подхвърляне-улавяне. Усмихнах се. Куах бе на мястото, когато Торк отряза главата на Ферхар и споменът изпълни очите му със страх.

— Ще е по-мъдро от твоя страна да ни го предадеш — сопна се той. — Така или иначе ще ти го вземем. По този начин ще си получиш изчадието на Ангхис живо и здраво.

Конал бавно се обърна и отново изгледа Джед, който дишаше тежко и учестено. После погледна Куах и посочи момчето през рамо с палец.

— Подкрепям думите на момчето.

Лицето на Куах се вкамени от гняв, но ламирът се усмихна весело.

— Ех, Ку Хорах! Надявах се да постъпиш точно така. — Тънката усмивчица отново се беше появила на устните на Куах. — Нали знаеш колко обичат ламирите бавното задушаване.

Конал затвори очи, извади апатично меча си и го насочи към гърлото на Куах. Видях как мъжът потръпна конвулсивно и върху кожата му се появи капчица кръв. Очите на Конал внезапно се отвориха.

— Докоснеш ли я — каза тихо той, — жив ще те одера.

Аз кимнах, оглеждайки Куах от главата до края на треперещите пръсти на краката му.

— От кожата ти ще стане чудесна юзда.

— Няколко юзди — обади се Ейли, измервайки го с поглед.

Куах се изплю и срита злобно кобилата си, подкарвайки я на обратен ход. Достойнството му понесе удар, когато животното се отърка в ламира и ужасно се подплаши.

Когато възстанови равновесието си, той изръмжа:

— Не бих я докоснал и с рибарски прът. Ще пратя някой друг да ѝ окачи примката на врата. Но да ти кажа, че съм изненадан. Да изоставиш момичето заради някакво си нечистокръвен изтърсак.

Обърнах се толкова рязко към него, че Конал сигурно ме бе забелязал. Но не го показа по никакъв начин.

— Какво? — прошепна той.

— Чу ме. Детето е мелез. Сигурно няма да оживее; знаеш как стоят нещата. Какво се говори, Ку Хорах? За шансовете да имаш живо потомство от простосмъртна? — Куах вече се хилеше до уши; от него бликаха радост, триумф и възхитителна омраза.

— Все едно да се опиташ да пуснеш кръв на камък!

Времето като че ли пълзеше. Не исках да поглеждам към Конал, но нямах друг избор. Кръвта във вените ми бе почерняла и едва се точеше, и ако не го бях използвал за ориентир, можех да изгубя връзката си с реалността до такава степен, че да падна от жребеца. Но кожата на Конал бе придобила пепеляв цвят; скулите му бяха изпъкнали, като че ли всеки момент ще я пробият; дори устните му бяха сухи и бледи.

Беше ред на Куах да затвори очи, наслаждавайки се на момента. Той облиза устните си.

— Преди четири века ти обеща на Кейт, че ще ѝ предадеш Камъка — изсъска той. — Направи го. И можеш да си получиш момичето.

Той стисна юздите на кобилата, завъртя я и обърна незащитения си гръб към нас. Толкова ми се искаше да забия меча си в него; но той, разбира се, знаеше, че не можех да го направя. Никой от нас не би го направил, макар те да се отдалечаваха, изпълнени с презрение от лесната победа. Последен се обърна Скиншанкс, след като ми се усмихна за последен път и ми отдаде чест с два пръста.

Докато гледахме как групичката се отдалечава и се изгубва в пролуката между хълмовете, брат ми нито продума, нито помръдна от мястото си. Дори след това не се раздвижи; съдейки по изражението на лицето му, можеше и да е мъртъв. Единственото, което помръдваше, бе косата му, разрошвана от вятъра.

Накъде в себе си криех надеждата, че ще останем там завинаги. Искаше ми се да се превърнем в камък, всеки един от нас.

Но накрая Конал се размърда. Едната му ръка се сви в юмрук и се отпусна; лицевите му мускули потрепнаха. След това слезе от коня и отиде до Джед. Стиснала меча си в ръка и избягвайки погледите ни, Ейли го последва.

Джед отстъпи назад.

Конал не се усмихна и не каза нищо. Две бързи крачки и детето вече бе в ръцете му.

— Върни ми го! — извика Джед. Беше готов да се нахвърли върху Конал, но аз го улових за ръката и го дръпнах назад.

Джед размаха свободната си ръка и ме цапардоса по ухото, докато се опитваше да ме оскубе. Леката болка ме накара да изръмжа; извих ръката му зад гърба и го принудих да се наведе. Постарах се да го заболи толкова, че да не може да говори. Нямах никакво желание да чувам каквото и да било от неговата уста.

Не ме интересуваше дали ме мрази. Все пак знаех какво ни очаква. Исках да ме мрази.

Детето гледаше удивено надолу, докато Конал го вдигаше във въздуха и се вглеждаше в очите му. Засмя се на новата шега и доволно зарита с крачета. Джед също ритна, насочил крака си към пищяла ми, но аз го избегнах с лекота и извих още повече ръката му, докато той не изпъшка от болка.

Конал пусна внимателно детето на земята. То се хвърли напред, за да го прегърне през краката и Конал разроши русата му косица с пръсти.

— Крие го. — Очите на Конал бяха бледи и безжизнени. — Богове, Сет. Той е на осемнайсет месеца и вече може да го крие.

Изругах много по-грубо, после се засмях и пуснах Джед, който, залитайки, се хвърли напред и сграбчи брат си.

— И така, Конал. Пророчеството на старата вещица не е трябвало да се приема буквално. Дали свещената ти майка го е имала предвид?

— Знаех, че не — отвърна горчиво Конал. — Двамата с теб — да; но ние бяхме хлапета, а тя бе древна и мъдра, нали? Камъни, заклинания, магии, само това я интересуваше. О, никой простосмъртен не би могъл да ни спаси. Всяко противопоставяне беше ерес. — Погледът му бе изпълнен с мъка. — Тя ми се изсмя в лицето, Сет. И отново се захвана с проклетите си камъни.

Не го поглеждах. Не исках да виждам поражението му, унижението му. Шона въздъхна дълбоко и разтърка изцелената си ръка.

— Детето не е простосмъртно. — Той погледна към Джед с вдигнати вежди. — А той?

— Не знам за какво говориш. Остави го на мира!

— Твърде късно — промърморих аз със стегнато сърце. — Късно е за това.

Смехът на Ейли бе ужасен, с топлината на ледена топка.

— Четири века, Ку Хорах! Четиристотин години прекара от другата страна, далеч от мен, а можеше да си останеш тук, защото скъпоценният ти Камък дори не е бил роден!

— Ейли. — Гласът на Конал бе студен като нейния. — Млъкни.

— Не, просто си помисли — продължи тя с напрегната, решителна усмивка. Изглеждаше като човек, който чопли коричката на ужасна рана. — Собственото ти дете можеше да си играе на мечове с него.

Конал дори не я погледна, но очите му изглеждаха страховити, когато се обърна към Джед.

— Откъде се е взел? — Яростта му бе ужасяваща, въпреки че голяма част от нея бе насочена срещу самия него. — Кой е баща му?

— Не знам! — извика Джед. — Съмнявам се, че дори проклетата ми майка е знаела!

— Трябва да е имало някого!

Джед отвори уста и отново я затвори.

Част от него, онази, която бе свързана със самосъхранението, му пречеше да противоречи на Конал. Но аз усетих още нещо в него — надигащ се спомен, наподобяващ нещо ужасно, което се издига от тъмна вода. Той се появи на повърхността на съзнанието му. Нещо, което той знаеше, но отдавна бе забравил.

О, по дяволите.

— Вече сме близо до Килкорън — изтърсих аз. — Там е безопасно, Ку Хорах.

— Така е — каза Торк, очевидно благодарен за разсейването. — Там не могат да се приближат до нас. Запазете думите си за по-късно. — Той изгледа продължително и твърдо Ейли. — А някои неща по-добре никога да не бъдат изричани.

Аз виждах онова, което бе убягнало на Торк — блясъкът на сълзите по бузите ѝ. Но пръстите ѝ леко ги забърсаха и на лицето ѝ отново легна познатата корава маска.

Продължихме да яздим — нямахме друг избор. Яздехме сред брезите и самодивските дървета в сгъстяващия се мрак; конете ни бяха толкова близо един до друг, че почти се докосваха. Километрите се топяха и часовете се сливаха; предполагам, че всички бяхме в шок. Двамата с Конал се намирахме на десетина метра пред останалите, когато спряхме изведнъж.

Ниската колиба на Килкорън едва се различаваше сред самодивските дървета. Шона отвори дъсчената врата и я задържа, докато Торк пое внимателно детето от Джед и го внесе вътре. Знаех, че не мога да се присъединя към тях; все още не. Конал отиде до групичка призрачни дървета, които бяха израснали от близките скали и очакваше от мен да го последвам. Бях сигурен в това. О, какво ли не бих дал, за да мога да му се противопоставя.

Но вече не зависеше от мен. Нищо не зависеше от мен.

Луната беше бледа и студена, и грееше безмилостно над нас.

Какво съвпадение.

Фигурата на Конал изпъкваше под ярката светлина, а очите му блестяха страховито от мрачното му лице. Приближих се и се изправих срещу него. О, тези ясни, сурови, безмилостни очи, стопляни от искрицата на любовта — топлата, упорита любов, непобедена от вековете.

Той замахна с ръка и ме зашлеви жестоко по бузата.

Главата ми се отметна настрани. Залитнах, но не паднах.

— Кажи ми — рече тихо той.

Поклащайки леко глава, аз отново го погледнах в очите, но не му върнах удара. Двамата се гледахме мълчаливо няколко продължителни секунди. Нямаше смисъл да крия от него. Едно мускулче потрепваше под празните му очи, но той не каза нищо за онова, което видя в съзнанието ми. Нищо. Не беше необходимо.

— А сега — изсъска той, — кажи на Джед.

— Естествено.

Това моят глас ли беше? Не го разпознах: толкова студен и жесток, и непукистки. Гледах брат ми право в лицето, търсейки очите му, докато той не се насили да ме погледне. Отново изруга и прокара ръка по лицето си.

— Сет. — Той неохотно протегна ръката си към мен.

Аз само я погледнах.

Конал отметна глава назад и отправи проклятие към нощното небе. После се обърна и се отдалечи от мен в посока към колибата. Черният кон не изоставаше от него и когато ме подминаваше, ме стрелна с хищническия си поглед.

После и двамата изчезнаха.

25

— Кейт го е знаела от доста време. Тя ще дойде за брат ти.

Джед погледна към добродушното белязано лице на Шона.

— Не може да го вземе.

Аз се засмях горчиво.

— Не зависи от теб, Кулан. Можеш да си сигурен в това.

Отвън колибата на Килкорън изглеждаше като схлупен хамбар. Отвътре представляваше помещение с каменни стени, високи наклонени покривни греди и износен дървен под. Всички лежахме будни върху дюшеците и одеялата, с изключение на бебето, което спеше безгрижно в гнездо от възглавници. Единствената светлина идваше от далечния край на стаята, където в голямата каменна камина пукаха горящите брезови клони. В потрепващите сенки израженията на лицата вече не се различаваха.

— Утре ще трябва да изминем доста път — каза Конал. — Не можем да изкараме повече от една нощ на това място.

— Много си е добре тук — успокои го Торк. — Ще станем рано сутринта и ще яздим цял ден.

— Недей да хабиш енергията си в тревоги, Ку Хорах — каза Шона. — Килкорън е безопасен. По-добре поспи.

Джед не каза нищо, само се сви, притисна колене към гърдите си и загриза кокалчетата на пръстите си. Но аз знаех, че ни слуша. Знаех, че само чака удобен случай да побегне. Не го винях. Горкото копеле. Не знаеше, че подобна възможност няма да му се отвори; не знаеше какво ще се случи.

Трябваше да ме намрази силно. Щях да се погрижа за това.

— Бъдете готови да потеглим един час преди зазоряване — каза Конал и с това обсъждането, ако изобщо имаше такова, приключи. Той стана, преметна ножницата с меча на гърба си, наведе се и хвана ръката на Ейли. Тя се изправи, без да го поглежда. Конал безмълвно отвори запряната дървена врата; тя излезе първа в нощта и мракът ги погълна.

Оставена сама, Лея проскимтя, но разговорите на човеците бяха замрели. Шона и Торк полегнаха в импровизираните си легла и се приготвиха да спят. Брандир легна до мен, но аз започнах да галя главата на Лия и погледът ми се отмести към вратата, през която бяха излезли Конал и Ейли.

— Ето това те чака, Кулан — промърморих аз. — Ех, жените. Цялото удоволствие от кавгата е в сдобряването. И аз си мисля, че ще им е нужно доста време, за да се сдобрят след това.

Потрепнах леко, когато докоснах лявата си вежда, усещайки засъхналата коричка, която бе започнала да се образува върху раната. Мястото около окото ми бе започнало да отича; щеше да е голяма красота. Всички в колибата упорито избягваха да засягат темата за състоянието на лицето ми, но Джед поклати глава, без да сваля очи от него. Ухилих му се.

— Въобще не можеш да ни разбереш, нали, Кулан? — Аз се наведох небрежно към Шона и докоснах с пръсти слепоочието му. Почувствах се така, сякаш от ръката ми излетя електрическа мълния, което за миг ме разконцентрира. Но само за миг; така се получаваше винаги.

— Нямам и желание — отвърна Джед. Той ме наблюдаваше намръщено как се изправям, прекрачвам Шона и се навеждам, за да притисна длан към темето на Торк.

— Майка ти го приемаше по съвсем различен начин. — Изправих се внимателно, изгубих за миг равновесие, след което се върнах и седнах до него.

— Не споменавай майка ми. — Джед ме погледна остро. — Ти не я познаваш. Не я познаваш! — Той замига учестено.

— Напротив, познавах я доста добре. Бях ѝ любовник в продължение на четири години.

Джед изглеждаше точно като Ейли, когато ламирът я ритна с крак в гърдите.

— Не. Не е вярно.

— Напротив. Вярно е. — Усмихнах се.

О, да, там беше. В ъгълчето на съзнанието му. Вълничките се бяха появили отново и ужасяващата фигура започна да се надига от тъмните води на подсъзнанието му. Той затвори очи, после внезапно ги отвори.

— Щях да знам!

— Знаеше. — Докоснах отново внимателно нараненото си око. — Не ми обръщаше особено внимание. Спомняш ли си?

— Не е възможно! — Джед притисна юмрук към устата си заради внезапно връхлетялото го гадене. — Не. Да. Да. Виждал съм те. Помня. — Вихрещият се мрак бе изчезнал от ума му. Споменът бе кристалночист. Той наистина ме помнеше.

— Мамка му. Мамка му, не.

О, да, слънчице. Да.

Той ме помнеше. Бях заедно с Мила всеки път, когато се прибираше у дома — не свалях очи и ръце от майка му. Ръцете ми бяха на кръста ѝ или докосваха лицето ѝ, или галех с пръсти дългата ѝ светла коса. Стоях там до късно вечерта, когато Джед се събудеше сутрин, аз вече бях в къщата.

Момчето трепереше силно.

— Помня, че си тръгна. Помня, че не съжалявах за заминаването ти.

— Не, не съжаляваше — отвърнах аз. Пръстите ми се заиграха с разкъсаното място на тениската ми, опипваха новия ми белег. Кръвта бе засъхнала и оформяше тънка почерняла коричка върху корема ми. — Но майка ти и аз се разбирахме много добре. Известно време бяхме много щастливи.

— Не ти вярвам!

— Това си е твой избор — свих рамене аз. — Но в онзи последен ден, когато си тръгвах… ти не си спомняш как те хванах за врата. Тогава се изненада много, но не го запомни.

Джед поклати безмълвно глава.

— Между нас винаги е имало някаква странна връзка. Съзнанията ни сигурно си пасват добре; винаги съм знаел как да се държа с теб. Това не ми харесваше особено, но постепенно свикнах.

— Ако си бърникал из мозъка ми…

— Наричай го както искаш. В онзи ден, денят, когато напуснах майка ти, аз открих Воала в главата ти и го дръпнах встрани. Просто промених възприятията ти, това е всичко. Дано си ми благодарен, защото не беше лесно.

— Майната ти. Майната му и на Воала ти.

— Подозирам, че вече е на майната си, честно казано. Както и да е, за компенсация трябваше да замъгля спомените ти. Да се изтрия от тях още малко — дори в онези части, които си спомняше. Всъщност беше лесно да променя съзнанието ти. Толкова много си играх с него, че накрая май ти създадох имунитет. Сега е трудно да бъде променяно. Все още сме свързани, но не мога да пипам вътре. Мога само да проверявам какво се твори в главата ти.

— Как смееш. Как смееш!

— Нали ти казах, трябва да си ми благодарен. И ще бъдеш. — Усещах как светлината в очите ми изгаря собствените ми зеници. Леденият огън: толкова студен. — Но наистина отдръпнах Воала от теб. Затова се привърза към добрата стара Фини. Можеше да виждаш по-добре от останалите хора.

— Не би го направил. — Джед ме погледна. — А защо го направи и за Фин?

— Не съм.

— Какво?

— Направих го за човек, който имаше нужда от помощ. О, много по-нуждаещ се от Фин, ако щеш ми вярвай. Разбираш ли, изключително важно бе да му посветя цялото си внимание. — Усмихнах се невинно. — Дори самата му майка не можеше да му посвети толкова.

— О, Боже. О, Боже! — Гласът на Джед едва се долавяше. — Защо не го направи и за нея?

— О, беше твърде късно. Изморих се да влизам в стаята и да я заварвам как си търси вената. Изморих се да бърша кръвта от стената преди да се прибереш, макар да не знам защо си правех труда, тъй като ти изобщо не си глупав. Не ѝ бях достатъчен, но пък и ти не беше, нали? Наркотиците бяха по-важни и от двама ни.

Заслепяваща ярост и мъка, които ме полазиха по гръбнака нагоре към тила. Момчето ме наблюдаваше така, както би гледало кобра с вдигната качулка, и аз осъзнах, че има пълното право. Примигнах. Мамка му, Мурлин, внимавай. Не прекрачвай границата. Не се самозабравяй.

Не напълно…

Усмихнах му се по-спокойно.

— Ах, Мила се сриваше пред очите ми, а ти беше много по-сигурен залог. Освен това укриването ѝ пречеше на работата ми.

— Ти…

Усмивката ми преля в самодоволно ухилване. Това беше моята гордост.

— Разбира се, че помагах. Наистина ли смяташе, че би успял толкова дълго да се скатаваш от властите, ако не бях аз? В онзи малък град? Но трябва да ти кажа, че онази любопитна кучка, хазайката ви, беше същинско предизвикателство. А що се отнася до теб и неспирните ти кражби… о, наистина направи живота ми доста труден. — Гледах го в очите с леко напрежение. — Ти беше добър, наистина, но не чак толкова, колкото се мислеше. Кажи: „Благодаря ти, Сет“.

Джед отпусна глава в ръцете си.

— Добре, аз ще го направя. — Отворих широко очи и се престорих на хлапе. — „Благодаря ти, Сет.“

Джед отново ме погледна, притиснал длан към устата си. Искаше му се да повърне, но аз знаех, че е твърде хладнокръвен. Студен като камък.

— Господи — рече най-накрая той със задавен глас.

— Майка ти беше прекрасна жена. Би могла да е моята спасителка. Ех, да. Беше и добра майка, нали? — В гласа ми се промъкна нотка на горчивина. — За теб, ако не за сина ми.

— Да — прошепна Джед.

Точно така, Кулан. Погледни ме, красив и безсърдечен. Тя си падна по мен, обичаше ме, следваше ме. А аз я изоставих. Помисли си как е било.

— Заради теб напуснахме комуната.

— Да. Мак я изхвърли, когато тя се захвана с мен. Между другото, Мила знаеше кой съм аз. Плашеше се от нашето дете още докато растеше в корема ѝ. Страхуваше се от това болнаво същество! След това почти забрави за съществуването му, но никога не забрави мен. Не ѝ бях достатъчен — повторих злобно аз, — но никога не ме забрави.

Беше му трудно да диша.

— Трябваше да я оставиш на мира.

— Разбира се, че трябваше. — Помръднах небрежно с рамо. — Но аз харесвах майка ти. Много я харесвах. Може би дори малко я обичах, ако изобщо съм способен на такова нещо.

— Не си — каза Джед.

Не му обърнах внимание. Не обърнах внимание на болката, която думите му запалиха във вътрешностите ми.

— Наистина се опитах да я спра.

— Да. Като я изостави. Знаеш какво ѝ се случи накрая, нали? — За миг лицето му изглеждаше толкова ужасяващо безизразно, че нещо дълбоко в мен потрепери. — След като я заряза. Онова нещо тръгна след нея. Заради теб. — Джед вдигна глава и ме погледна. — Знаеше на кого я оставяш и не направи нищо. Не я спаси от Скинш… — Гласът му заглъхна. Той не успя да изрече името.

Загледах се в огъня. Реших известно време да помълча. Когато отново отворих уста, се престорих, че не съм чул тази последната част.

— Тя забременя. Повярвай ми, никой не беше по-изненадан от мен.

— Ти, глупаво копеле.

— Ха! Предполагам, че на теб сигурно ти прозвуча глупаво, но за един Ший не е толкова лесно. Паникьосах се. Дете-мелез! Не вярвах, че ще оцелее толкова дълго. Това не се случва. Откъде да знам, че съм създал скъпоценния Камък на Ленора? И го разбрах едва след като Куах се появи днес.

— Знаел си, че си му баща. Знаел си, и въпреки това ни изостави…

— Знам. Но ти си момче, чийто живот преминава в бягане. Нека ти кажа нещо: щеше да бягаш много по-бързо, ако някаква проклета пророчица ти каже как ще протече животът ти петстотин години преди това. — Аз огледах замислено тъй наречената линия на живота върху дланта си. — Чудя се дали всичките ѝ пророчества са толкова безсрамно амбициозни? Предполагам, че нямаше да стана баща на това дете, ако не бяхме прогонени за толкова дълго време в другия свят. Не за пръв път се чувствах самотен.

— Когато мама разбра, че познавам семейството ти… — Гласът на Джед звучеше така, сякаш момчето говореше в зала с висок купол, като че ли душата му представляваше огромна куха пещера. — Каза ми да отида при теб. Ако някога загазя.

— Наистина ли?

— Каза ми да отида при чичото на Фин. — Лицето му се изкриви от презрение. — Помислих си, че има предвид Конал.

— Естествено. Странно, че не е бил Конал, нали? Той щеше да е много по-подходящ баща. И колкото и да обича Ейли, той не ѝ е бил верен през всичките тези четиристотин години.

— Конал. — Джед си пое дълбоко дъх. — Той знае ли?

— И той разбра едва сега. — Аз докоснах раздразнено окото си. — Как да ти го кажа? Не беше особено щастлив. Но това си беше моето време. Разбираш ли, той не знаеше за мен и майка ти. Все още пазя тайни от брат си, а той страда от твърде много скрупули, за да се зарови в съзнанието ми против волята ми.

— Прекалено много те уважава — сопна ми се Джед.

— О, твърде много. Конал е толкова честен и откровен! Е, той вече знае, ти също. Между другото, брат ми беше непреклонен по този въпрос, така че ако ти се стовари твърде много информация, трябва да обвиняваш него за това. Чудя се това какъв ме прави? Твой лелинчо? Бивш пастрок?

— Прави те…

— Не. — Успях да уловя юмрука му навреме. — Не, няма да ми го причиниш втори път. Ще разбереш, че никой не ми причинява нещо по два пъти, Джед. Така, нека не будим съседите, става ли?

Джед се изправи, залитайки. Погледна безпомощно към Шона и Торк, но те бяха потънали толкова дълбоко в сън, че дори дишането им не се чуваше. Лия се беше проснала на дървения под и хълбоците ѝ едва-едва се повдигаха.

Тук нямаше кой да му помогне; дори и със съчувствено мърморене. Едва издържаше; аз и не очаквах друго от него. Джед грабна пуловера си и го усука в ръцете си, сякаш си представяше, че това е вратът ми.

Може би искаше да каже нещо, но просто нямаше как да ме обиди достатъчно. Оставаше му само да се завърти на пети и да изтича навън през вратата.

Пламъците постепенно затихнаха и огънят изстина; усетих хапещия студ, дъхът на Отвъдното, но знаех, че всичко идва от въображението ми, че всичко е в сърцето и душата ми.

Протегнах ръка на Брандир, за да я оближе. Той изчака няколко продължителни секунди, преди най-накрая да допъпли до мен и да пъхне главата си под ръката ми. Краищата на пръстите ми бяха замръзнали; зарових ги в козината му, опитвайки се да възвърна чувствителността им.

Той положи черната си глава в скута ми, оплаквайки моята загуба.

— Ех, моя единствена любов — казах аз. — Ще дойдеш ли с мен въпреки всичко?