Каменно сърце

6

Отговорната работа се удаваше с лекота на Конал. Това не би трябвало да ме учудва и накрая спрях да се изненадвам, когато го видех в бизнес костюм. Той бе тих, дискретен, изумително ефикасен и никога не привличаше вниманието на корпоративните акули. Брат ми не спираше да повтаря (докато накрая не ми писна да го слушам), че ако имах хубава, стабилна работа, вместо да се хващам като наемник във възможно най-размирните места на картата, той нямаше да очаква от мен да прекарвам толкова много време като бавачка на Фин.

Детето все още нямаше приятели и привличаше само нежелано внимание. Но това не означаваше, че тя се задоволяваше да обикаля с наведена глава из Торнаший и да свиква да се държи като послушна простосмъртна гражданка. Фин обичаше да скита.

Конал определи границата при Езерото на феите: по очевидни причини то бе забранена територия, без въпроси, без уговорки; и тъй като това бе единственото място, където ѝ бе забранено да ходи, тя напълно естествено спазваше правилото. Що се отнася до нас, ние я наглеждахме, доколкото имахме възможност. И тъй като не можех да се задържа на работа за по-продължителен период от време, аз се оказвах натоварен с това задължение по-често от хората, които наистина се вълнуваха от съдбата ѝ.

Конал смяташе, че аз обичам да се грижа за момичето. Аз бих казал, че ме е грижа повече за хората, с които тя се срещаше — особено предвид отвратителното ѝ настроение в онази есен, когато навърши шестнайсет. Тя знаеше, че с Ленора става нещо и никой не ѝ казва какво, а тези две неща гарантирано щяха да я вбесят.

Казвах им го. Толкова много пъти. Страшно много неща се случиха по моя вина, но това не бе сред тях.

Като говорим за нещата, които не се случиха по моя вина, онзи ден видях отново Джед. Дори да ме беше забелязал, той нямаше да ме разпознае — имах достатъчно свободно време, за да се намърдам в странното му съзнание и да пренаредя тъмната мъгла на Воала както ми е удобно — но не можех да се отърва от любопитството, което то пораждаше в мен. Също и от вината. Животът им не бе същият като преди, но пък да не би аз да съм я накарал да поверява всичката си собственост в ръцете на Мак. Изпитах известно удовлетворение, когато научих, че е умрял в някаква фатална пиянска свада: до такава степен се бе потопил в дрогата, че Скиншанкс го беше зарязал и сигурно се бе насочил към някое ново и по-обещаващо протеже.

Не че това бе успяло по някакъв начин да помогне на Мила и синовете ѝ, които по това време вече бяха двама. Честно казано, не знаех как малкият бе успял да оцелее; това бе най-болнавото същество, което бях срещал в живота си. За Мила и Джед щеше да е по-лесно, ако просто беше умряло. Достатъчно беше да го погледнете, за да разберете, че не му е съдено да остане дълго на тоя свят, но Джед бе силно привързан към него. Очевидно не беше толкова добър колкото мен в дистанцирането от онези, които би трябвало да обича.

Не казвам, че се гордея с това. Просто ми се удава адски добре.

Не ме разбирайте погрешно. В началото се виждах често с Мила. Не я зарязах; поне не веднага. Не бих и могъл да го направя — честно казано, не можех да стоя далеч от нея. Не ми пукаше, че стълбището миришеше на урина, пот и гранясали хамбургери; кожата на Мила ухаеше на портокали и евтин бял мускус. Не ми пукаше, че стените бяха толкова тънки, че можех да чуя как съседката ѝ дърпа от цигарата си, хъхренето на храчките в гърлото ѝ, звънването на микровълновата ѝ печка. Ние просто усилвахме музиката и това е.

Когато Джед си беше в къщи, той изобщо не ме забелязваше. Такова бе желанието ми. В повечето случаи беше навън, спеше където намери. Аз бях правил същото като малък, многократно, така че не ми се струваше като кой знае каква жертва от негова страна. Но въпреки всичко Мила го обожаваше. За мен тя бе еталон за майка, но честно казано, нямаше с кого да я сравня.

Може би затова не се притесних кой знае колко, когато най-накрая ги изоставих. Знаех, че той ще се грижи за нея. Джед я познаваше по-добре от мен, а аз не можех да се справя със страстта ѝ. Бях на четиристотин и няколко години, но все още не бях пораснал достатъчно. Не исках да я изоставям, но трябваше да го направя. С Джед щеше да ѝ е по-добре.

Като че ли Мила бе съгласна с това. Тя се грижеше за него толкова добре, а и без това вече нямаше чак толкова голяма нужда от мен. Нуждаеше се единствено от мъжа, който идваше веднъж седмично да продава мечти, кошмари и забрава.

За последно я видях в нощта на Гай Фокс, по време на зарята в парка. Фойерверките се пръсваха в нощта на милион летящи перли, които проблясваха за миг на фона на тъмното небе. Докато тълпата ликуваше и ръкопляскаше, тя гледаше вторачено нагоре, в търсене на облачни паяци.

Огнени призраци — така ги наричаше тя. Такива бяха наистина; това оставаше след смъртта на фойерверките. Облаци от огнени паяци. Погледът ѝ бе изпълнен с такъв копнеж. Моят също, но аз не обръщах внимание на фойерверките; просто не свалях очи от Мила.

Чувствата настрана, но аз не се чувствах отговорен за никой от тях. Тя сама си бе избрала да живее в света на наркотичното опиянение.

Въпреки това аз се отбивах при тях от време на време. Къщата не ми беше по път, но и не се отклонявах кой знае колко. Просто исках да се уверя, че мястото не е изгоряло при някой пожар.

Но онова, което открих в онзи ден, не беше кой знае колко по-добро.

Когато Джед излетя пред входната врата, понесъл малкия си брат, аз бързо отскочих настрани; нямаше смисъл да рискувам. Той залитна, наведе се напред и повърна.

Студени тръпки ме полазиха по гърба, последвани от гадното чувство, че изборът на Мила може би не е бил съвсем независим. Изчаках Джед да изхвърли всичко, да се вземе в ръце и да поеме бавно към града. Щеше да установи, че отмъкването на разни неща с бебе на ръце не е особено лесно, но предполагах, че има причини за това; или поне една добра такава.

Трябваше да потвърдя подозренията си и не се наложи да чакам дълго. Дилърът на Мила излезе от апартамента им десетина минути по-късно; беше толкова кльощав, че чак прозрачен, но не можеше да заблуди никого, че е слаб.

Когато зави зад ъгъла, аз скочих върху него, притиснах го в стената с ръка на гърлото му и изсъсках в пергаментовото му лице:

— Казах ти, Скиншанкс. Остави я на мира.

То примигна, усмихна се измъчено, щом ме разпозна, и се отпусна, сочейки с пръст към гърлото си. Аз неохотно отслабих натиска. То се закашля деликатно и побутна отвратено ръката ми настрани, след което поправи якичката си.

— Можеше и да е по-лошо, Мурлин. Не се меси, защото току-виж станало така.

— Каза, че не се интересуваш от нея! — Червата ми се свиха от отчаяние и унижение.

— Така е.

— Тогава кой… — Гърлото ми пресъхна.

— Никога не съм се интересувал от жената, казах ти вече. Тя е просто средство за постигане на целта.

— Предупреждавам те…

— Не заставай между мен и протежето ми. — То изпуфтя от досада, измъкна пакет цигари и запали една. — Би трябвало да си наясно.

Наясно бях. Още повече когато картинката ми се изясни.

— Момчето.

— Бинго! А дори не трябваше да се обаждаш на приятел.

Можех само да го гледам безмълвно. Джед беше обречен, независимо дали щях да се намеся или не. Помислих си, че разбирам защо ламирът е привлечен от него. Неопитомената му интелигентност, привързаността му, съпровождана от безпощадност — всичко това забавляваше ламира. Харесваше му играта на преследване. Или може би само плячката.

— Не се тревожи, Мурлин. Животът му няма да приключи толкова неприятно като на скъпия Мак. Той е твърде обещаващ.

— Какво се обърка при Нилс Ласло?

— Да се обърка ли? Нищо не се обърка. Той се оправя чудесно. Едва ли има нужда от мен.

— Скиншанкс, ти си гадно копеле.

То се ухили.

— Тази обида звучи странно от твоята уста.

— Не наранявай Мила.

— Не ми се меси.

Забих поглед в студените му жълти очи. Патова ситуация.

— Ще те убия. — Безсмислена заплаха.

То сви рамене.

— Сигурно. И след мен ще дойде Слинкбоун. Онзи пазач е станал доста небрежен с възрастта; водният ти портал има нужда от нов наблюдател. Наоколо се мотаят доста от хората ми.

Аз поклатих глава, победен. Истината бе, че не исках да се меся. Това само щеше да влоши нещата за Мила и Джед; все пак познавах Скиншанкс от векове. Пътищата ни се пресичаха не за пръв път.

Пък и честно казано, момчето можех да похарча по-лесно от Мила или невинното бебе. А и той може би щеше да се справи добре с ламир за наставник. Много хора успяват.

Много хора успяват и продължават да обичат майките си.

Не знаех какво друго да направя, затова последвах Джед до центъра на града; освен това трябваше да наглеждам и Фин. Нямаше да е зле да отида да я потърся.

Намирането ѝ не ми отне много време, но вниманието ми непрекъснато се отклоняваше към момчето и бебето. Оказа се, че мъникът въобще не пречи на работата на батко си. Наблюдавах през стъклената стена на бара в кафенето как Джед се подмазва на някаква възрастна женица с карирана пазарска чанта, но тя се прехласна по бебето и това го възпря да плъзне ръка в чантата ѝ. Ако Скиншанкс се захванеше с него, това нямаше да се повтори.

Майката с лъскавия джип не извади такъв късмет — видях го как взе една от играчките, накара пищящото ѝ хлапе да се засмее и бързо пребърка чантата ѝ. Кой би могъл да го обвини? Беше му оставена под носа. Освен това момчето имаше стил.

Мила щеше да е добре, щом той се грижеше за нея. Добре.

— ЕЙ! ФИОНУУУУУАЛА!

Спомних си защо съм дошъл тук, взех кафето си и излязох навън. Крещеше някакво красиво, наперено момиче с лъскава коса и начервени устни, качено на високи токчета. Шаная Рууни, безкраен източник на проблеми за Фин. Самата Фин се намираше от другата страна на улицата, с увиснала черна коса, превити рамене, изпълнена със срам и опитваща се да се слее с тротоара като сив хамелеон. Почти бе успяла. Завъртях очи, чудейки се дали не бих могъл да си намеря работа на някоя петролна платформа.

— Макангъс! — Шаная сви ръце около устата си, за да усили гласа си. — Мравешка мутро!

Шаная имаше остър поглед, не можех да не ѝ го призная. Често казано, Фин наистина имаше изпъкнали очи, които изглеждаха твърде големи за черепа ѝ. И също като някой уплашен бръмбар се опитваше да се промуши в тълпата и да се свре под някой камък. Богове, помислих си аз, пак се започва. Номерът беше винаги да се намесвам, но без Фин да забележи, че го правя.

Шаная отиде до бордюра и размаха пръст с лакиран нокът.

— На теб говоря, Макангъс!

Приближих се към нея, приклекнах до сергията на продавача на вестници и се престорих, че говоря на кучето му, като наблюдавах Фин с крайчеца на окото си. Тя се спря, погледна през рамо и аз останах поразен от унижението и омразата, изписани на лицето ѝ. Зачудих се дали Шаная ги забелязва.

Очевидно не, защото гласът ѝ се извиси над крясъците на групичката ѝ.

— Господи, майка ѝ сигурно се е чукала с бръмбар. Баща ѝ я е зърнал в родилното и веднага се е строполил мъртъв на пода.

Мамка му. От думите ѝ даже на мен ми секна дъхът. Момичетата завикаха престорено ужасено, а едно от тях изписка:

— Шаная!

Но Фин вървеше с вдигната глава и на лицето ѝ вече не се виждаха страх и унижение. В сребристите ѝ очи блестеше чиста омраза.

Не, Фин, помислих си аз. Няма да го направиш.

Някой се спря да си купи списание и за миг я скри от погледа ми. Аз надникнах отстрани, сърцето ми се разтупка бързо от тревога. Ако бях на мястото на Шаная, ако някой ме гледаше по този начин, последното нещо, което бих направил в този миг, би било да се запътя към този някой.

Когато Шаная стигна до пешеходното островче, Фин вече я гледаше напълно безизразно. И точно тогава вниманието ми отново бе привлечено към Джед. Той наблюдаваше Фин много напрегнато, очевидно бе очарован от нея. А трябваше да гледа Шаная, да бъде омагьосан от красотата и жестокостта ѝ, от биещото ѝ на очи присъствие. Полазиха ме тръпки на безпокойство. Това проклето хлапе и хаотичното му съзнание. На това му викаха случайни последици — и вината за тях бе моя.

Фин изобщо не изглеждаше уплашена. Погледна наляво и когато се обърна отново към Шаная, лицето ѝ потрепваше. За миг си помислих, че се кани да заплаче, но после осъзнах, че се опитва да не избухне в смях. Помислих си: „Опа!“ и се втурнах напред. Джед се намираше между мен и двете момичета и също се хвърли напред, сякаш знаеше какво ще се случи, сякаш искаше да се намеси. Не можех да видя добре. Изругах под носа си и хвърлих кафето в кофата за боклук, за да освободя ръцете си.

Закъснях. Шаная напусна островчето и свободната ръка на Джед хвана въздуха. Тя погледна надолу, олюля се и се спъна. Там нямаше нищо, нищичко. Но въпреки това тя се спъна.

Кълна се в боговете, че едва удържах смеха си. Беше забавно да гледам как красивото същество се спъва в нищо и залита, размахало ръце, със зяпнала уста, докато Джед отстъпва назад, опитвайки се да запази равновесие с бебето в ръце.

Внезапно всичко спря да ми изглежда забавно. Шаная падна с главата напред на пътя и лицето ѝ се плъзна по асфалта, сваляйки грима и част от кожата ѝ. Тя започна да драпа хаотично с ръце, сякаш се опитваше да не си счупи нокът. Жестовете ѝ изглеждаха непристойни и очевидно я болеше, но животът ѝ не бе застрашен. Поне докато към полегналите полицаи не се засили лендкрузърът. Шофьорката му погледна твърде късно напред, залепила телефона към ухото си, и устата ѝ се отвори в голямо комично О.

Вече тичах напред, когато чух писъка на някой до мен и видях как шофьорката на лендкрузъра затвори очи. Ако Шаная издаваше някакъв звук, той бе заглушен от писъка на спирачките, но според мен тя мълчеше. Просто си лежеше там с ококорени очи и гледаше как смъртта ѝ се приближава към нея във формата на грамаден джип. Аз се плъзнах по асфалта и се спрях.

Същото направи и Смъртта.

Поех си шумно дъх в настъпилата зловеща тишина. Огромната гума докосна косата на Шаная, но тя не помръдна главата си. Просто отвори уста и запищя.

Наоколо започна да се струпва народ. Хората гледаха опулено момичето на асфалта и бърбореха нещо в телефоните си, а някои от тях — включително и Джед — се опитваха да ѝ помогнат да се изправи на крака. Фин не помръдна от мястото си; очевидно не намираше нужда да го прави. Тя се повъртя наоколо, в очите ѝ проблесна сребриста светлинка, а единствената емоция, която се изписа на лицето ѝ, бе леко разочарование. Фин облиза устни, вирна глава и се заслуша жадно в писъците.

Богове, тя бе истинска дъщеря на майка си.

Време бе да се измъквам оттам. Бях действал тромаво и почти я бях изпуснал, но този път лошото се бе разминало. Нямаше нужда да оставам; имах достатъчно причини да отскоча за едно питие. Нищо не заплашваше Фин. Със същия успех можеше да е невидима. Никой не се интересуваше от нея, никой не я виждаше.

С изключение на Джед.

Аз се намръщих. Не грешах: той се откъсна от тълпата с пребледняло лице, погледът му се стрелкаше от Фин към шофьорката на лендкрузъра, която плачеше, отпусната на колене на пътя до Шаная. Вратата на колата зееше отворена; дръжката на чантата ѝ се виждаше на пасажерската седалка.

— Хей, не! За днес беше достатъчно, момче.

Не съм сигурен дали реагира на предупреждението ми; може би сам взе решение. Надявах се да се така, защото съжалих за онова, което направих след това; съжалявах за постъпката си през по-голямата част от останалия си живот.

Тръгнах си. Фин направи същото — отегчена, тя повлече крака към парка.

Всичко приключи. Не вярвах, че Джед ще запази интереса си към нея. Смятах, че той ще остане край красивата, уплашена Шаная. Но не взех предвид бунтарството, любопитството и неопитомения му, неконтролируем ум, в който бе бърникано твърде често.

Затова не го видях как тръгва след Фин; не го видях как обсъждаше, шегуваше се и ласкаеше, докато накрая не успя да я придума да му обясни какво става. Така и не видях проблясъка на привързаност в очите ѝ към момчето, което пожела да разговаря с нея. Пропуснах момента, когато Джед се превърна в най-добрия и единствен приятел, който Фин бе имала някога.

7

Стела, която някога се казваше Рейлтин, полагаше огромни усилия да се държи любезно. Това допринасяше много за изграждането на представа за собственото ѝ аз. Знаех, че мотивите ѝ са разнородни и са обвързани със сложните ни игри на провокации и реакции, но поне животът вкъщи бе ледено спокоен. Любезността ѝ обаче бе крехка като стъкло. През повечето време тя умираше от желание да ме ошамари, а аз умирах от желание да разбера до каква степен мога да я предизвиквам.

Както вече споменах, бях отегчен. И точно в онзи септемврийски следобед знаех, че Фин е долепила ухо до вратата и подслушва. Лукава малка хитруша. Как бих могъл да ѝ устоя?

Налях си едно уиски, сипах и на Стела.

— Майка ти губи контрол.

— Нима, Сет? — Студена, като лед. — И какво смяташ да направиш по въпроса?

— Аз ли? Че тя е твоя майка. Смъртта ѝ наближава. Това не те ли безпокои? — Въздъхнах. — Всъщност безпокойството не ти е в кръвта, нали?

Тя не обърна внимание на думите ми.

— Какво предлагаш? Да я заключим в „Калдърууд хаус“?

— Ха! Предсмъртната стая? Да, това ще ѝ хареса.

— Не си мисли, че не ми е минавало през ума. Наясно съм какви са алтернативите.

— О, разбирам. На сигурно място и всичко останало? Понякога странните ти нови инстинкти ми изглеждат доста рационални.

— Наясно съм, че мислиш за себе си, а не за нея. — Гласът ѝ можеше да ме вледени. — Но поне веднъж в живота си си прав.

Точно в този миг вратата се отвори рязко. На прага стоеше Фин, почервеняла от гняв, неспособна да се сдържа.

— О, боже, Стела. — Усмихнах се. — Имали сме си компания.

Стела изгледа студено първо мен, а след това и дъщеря си.

— Фин — каза тя, въртейки чашата с уиски в ръцете си. Стела не се нуждаеше от лед за питието си. Човек буквално може да види скрежа по пръстите ѝ.

— Мамо. — Фин притисна свитите си на юмруци ръце към хълбоците си. — Ще вкарате ли баба в дом?

— Това е най-доброто място за нея. — О, как обичах да дразня това момиче. — Пластмасови чаши. Пластмасови столове.

— Как смееш!

— Щом обичаш да подслушваш на вратите, ще чуеш доста неща, които няма да ти харесат. — Аз помръднах с рамене и глътнах остатъка от уискито си.

— Тя не е изкуфяла! Дори не е стара!

Богове, помислих си аз. Само да знаеше.

Работата бе там, че тя протестираше твърде ожесточено. Знаех много добре, че Фин наблюдаваше Ленора, също като мен. Виждах как пердето на детето потрепваше нощем, виждах я как наблюдава старата жена, която се отдалечаваше по покритата с чакъл алея. Наблюдавах завръщането ѝ, час или два по-късно, с изкаляни на коленете копринени панталони от обраслите с тръстика брегове на Езерото на феите. Фин също знаеше къде ходи баба ѝ в малките часове на нощта.

Онова, което не знаеше, разбира се, бе как Ленора копнееше за дома, как линееше по него, как се бореше с привличането му, което ѝ влияеше по-силно, отколкото на останалите. Така че Фин сигурно се притесняваше, въпреки всичките ѝ протести, че старият прилеп може би си губеше ума, че някой ден можеше да падне в тъмните води и да се удави. Но тя нямаше как да знае, че Ленора не копнееше за Езерото на феите, а за едни съвсем други води.

Когато пожелаеше, Ленора можеше да изглежда доста грохнала и същевременно да излъчва прелестно очарование. Около нея витаеше една аура на зрялост, като патина на красиво дърво. Лицето ѝ продължаваше да е гладко, с изключение на бръчиците от смях и от непрекъснатото взиране в пространството. Но тя не изглеждаше стара, с изключение на погледа ѝ на изключително прелестен велоцираптор.

Така че аз разбирах раздразнението на Фин. Просто не бях склонен да проявявам снизходителност.

— Ако затворите баба в „Калдърууд хаус“ — процеди момичето през зъби, — тя ще се хвърли през прозореца.

— Не се тревожи, дечко. — Пресегнах се отново към уискито. — Ще я настаним на приземния етаж.

Яростта и омразата ѝ ме пронизаха като стрела. Едно бе сигурно: макар и аматьорка, необучена, тя притежаваше необработена сила. Отметнах глава назад от болка, а тя се подсмихна гадно.

Стиснах зъби, отчасти за да притъпя болката, отчасти за да се въздържа от отмъщение. Това бе просто едно гневно избухване. Ако ѝ отвърнех със същото, щях да се разкрия. Освен това Конал щеше да ме убие.

Вместо това ѝ се усмихнах снизходително.

— Умно момиче.

— Да не би да си излязъл от погрешната страна на ковчега си? — Погледът ѝ гореше от злоба. — Връщай се бързо обратно, докато не съм си взела дървения кол.

— Фин, млъквай. — Стела ни изгледа гневно. — Ти също, Сет. От теб се очаква да се държиш като по-възрастен.

Разсмях се, искрено развеселен.

— Може би все пак трябва да включим Фин в обсъждането, Стела. За такава малка многознайница тя не знае доста неща.

Шията на Стела се обагри в червено.

— Казах ти да млъкнеш!

Чашата ѝ се изплъзна от пръстите и се разби в масата. Натрошеният на прах кристал се разнесе из въздуха, а уискито се разля навсякъде.

Ужасена, Стела притисна длани към слепоочията си и погледна стреснато към Фин. И тя не бе единствената. Пусто да остане, бях впечатлен.

Но Стела се обърна към мен.

— Не намесвай Фин в това!

— Тя е внучка на Ленора — промърморих аз, без особено желание да се бунтувам.

— И моя дъщеря — изсъска Стела, — която ще напусне стаята още сега. Веднага, Фин.

Погледът ѝ бе поне петнайсет градуса под нулата. Фин излезе от стаята и аз реших, че е време за стратегическо отстъпление. Но не се сдържах и се обърнах за един последен изстрел:

— Това момиче е същинско копие на баща си.

Стела ми отговори толкова пискливо, че нищо не можах да разбера.

8

— И последната новина: Фин смята, че се опитваме да вкараме майка ти в старчески дом.

Събличайки ризата си, Конал сви рамене, избягвайки погледа ми.

— Остави я да си го мисли.

— Това не е добра идея. Нали знаеш колко обича тя стария прилеп.

Той се намръщи и вдигна меча си.

— Нищо лично. — Аз също вдигнах моя и подигравателно му отдадох чест.

Той свали оръжието си, обърна се и цъкна един бутон на айпода, заглушавайки гласа ми. След това ме връхлетя.

Когато се отдръпнахме един от друг, и двамата бяхме подгизнали от пот. Ухилих му се.

— Приемаш нещата твърде лично — изпъшках аз. — Истината боли…

— Да — сопна ми се той.

Изпънах рамене. Понякога дори аз знаех кога да се спра. Но все пак се чудех дали детското любопитство на Фин ще отслабне с възрастта или ще продължи да се изостря, докато всички не се порежем на него. Беше само въпрос на време момичето да научи твърде много неща. В ламперията на голямата изба имаше вградено самодивско дърво, но не в голямо количество; никой от нас не искаше да бъде напълно откъснат от онова, което се случваше над главите ни.

Грабнах кърпата си, избърсах си врата и се усмихнах помирително на Конал.

— Стига ли за днес?

Той се поколеба и ми се усмихна в отговор.

— Изморихте, а?

— Смешник. — Навлякох тениската си през глава и погледнах към дървения таван. — Фин си доведе приятелче на гости.

— Богове, пак ли. — Той разтърка лицето си с ръце. — Толкова скоро след последното момиче?

— Последното бе преди три месеца. — Не успях да прикрия остротата в гласа си. — Не се тревожи, тази ще забрави за съществуването ѝ.

— Точно. Не знам дали ще издържа последиците.

Усмихнах се и тръгнах нагоре по стълбите, следван по петите от Конал. Вечерта бе прекрасна; слънчевите лъчи танцуваха из предния двор на къщата, изпъстрен с неподвижните сенки на мъртвите брезови листа. Не можех да отрека на Ленора, че бе изплела добра магия и Воалът около Торнаший бе доста плътен. Двукрилата предна врата бе широко отворена и сенките на листата се простираха навътре в коридора, което караше цялото място да изглежда още повече като някаква фантомна сграда в празна земя.

Също като нас. Хората не я забелязваха, затова направо откачах, когато Фин застрашаваше сигурността ни като водеше временните си приятелчета тук. Но все пак не спирах да си напомням, че тя нямаше представа от това.

Спрях внезапно, когато видях кого е довела.

Момчето на Мила?

Косъмчетата на врата ми настръхнаха от безпокойство; не, от нещо по-лошо — ужас. Не можех да не призная: опитвах се да задържа твърде много конци, които се оплитаха и завързваха по непредвидим начин. Това бе последното нещо, от което имах нужда.

Той не носеше бебето със себе си, което означаваше, че поне този път майка му е с ума си; Скиншанкс нямаше как да е при нея. Но аз не се замислих твърде върху това, защото бях зает да се проклинам, че не съм държал Фин под око, че съм позволил това да се случи. Джед я беше последвал в онзи ден, когато тя едва не уби Шаная Рууни. Бях небрежен и ето до какво бе довело това.

Имаше много причини да не искам Джед да се замесва с Фин. Не исках да се върти около мен, около Конал, около който и да е от нас. Надникнах в лабиринта на съпротивляващото му се съзнание; не беше лесно, но вече го познавах добре. Леле-мале, ставаше все по-трудно да го управлявам. Надявах се, че Скиншанкс бе установил същото. Надявах се, че го изнервя също толкова, колкото изнервяше мен.

Той харесваше Фин, беше очарован — дори омагьосан — от нея, но от това нямаше да излезе нищо, не и с него. Той разпознаваше богатите домакинства, щом ги видеше. Знаеше, че ако изиграе правилно картите си, разполагаше с месец или два. Знаеше, че в къщата има баба, която не внимава къде оставя ценните си бижута. Фин бе достатъчно наивна, за да му казва такива неща. И на него му бе достатъчно да огледа поне веднъж къщата.

Двамата с Фин бяха страхотна двойка: той с голямото си армейско яке с дълбоки джобове, зачервени от недоспиване очи и обръсната глава; тя с поведението си на богато момиче, порцеланови обеци и дебел сребърен ланец на врата, който струваше поне двеста лири. Едва не се засмях.

Но не го направих.

Двамата бяха погълнати от нещо, но Джед вдигна глава точно когато се появихме в полезрението му, и лицето му замръзна. Стомахът ме присви, защото реших, че ме е познал; но преди да успея да отворя уста и да се издам, осъзнах, че той не гледа мен. Като че ли не виждаше нищо друго, освен Конал. Устата му зина ужасено, очите му се ококориха; след това наведе глава и се престори, че разглежда мотора ми. Красивият ми, черен, чисто нов мотоциклет.

И едва тогава осъзнах какво ставаше тук.

— Ти, хитра малка лисицо!

Грабнах камъка от пръстите на Фин и зяпнах надрасканото шаси и разкривените букви.

Конал улови вдигнатата ми ръка, преди да успее да достигне до лицето ѝ.

— Поне го е написала грамотно — промърмори той.

Аз се взирах невярващо в малкото камъче. То беше зелено като морето. В него се забелязваше нещо дълбоко и древно, срещу което може би няма да поискате да се изправите, когато се появи на повърхността. Някъде бучеше горелка, лек ветрец шепнеше в листата на умиращите брези, наблизо се тресна врата. Внезапно Торнаший ми се стори толкова монолитно, че почти го усещах как живее и диша.

— Това е смарагд — сопнах ѝ се аз и го стиснах в шепата си. — Гаджето ти ли го задигна?

Тя се хвърли ядосана към мен.

— Не, не е той, задник такъв.

Конал я улови за китката, преди тя да успее да ме удари, и я завъртя рязко с лице към повредения мотор.

— Това ще ти бъде удържано от джобните, дете. Извини се на Сет.

— Как ли пък не!

— Не ѝ искам шибаното извинение, искам главата ѝ.

— Фин, извини се.

Джед продължаваше да не гледа към никой от нас. Лицето му бе бледо като вар. Очевидно се страхуваше от Конал, но когато погледнах брат ми, не забелязах никакви признаци да го е разпознал. Лицето му бе сурово и безизразно.

Фин сви рамене.

— Не разбирам защо правиш такъв въпрос от това. Сет може да си позволи да го боядиса наново. Когато вкара баба в старческия дом. Когато получи къщата.

— Достатъчно. Извини се на Сет или ще бъдеш наказана цял месец да не излизаш.

Тя все пак намери сили да го направи. Процеди през зъби едно „Извинявай, Сет“. Въпреки сарказма в гласа ѝ, това ѝ струваше много. Добре. Ухилих ѝ се възможно най-гадно.

— Сет, закарай го за пребоядисване. Фин, престани да се цупиш. — Той погледна към Джед, който отстъпи назад, но не изглеждаше като да го е разпознал. Ако не бях толкова ядосан, сърцето ми щеше да се е вдигнало в гърлото. Откъде Джед познаваше Конал? — И между другото, не намесвай баба си в това. Никога не обсъждаме семейните дела пред чужди хора.

Тя изсумтя презрително.

— Аз от тях ли съм?

— Опитваме се да се грижим за нея по най-добрия начин.

— Като че ли тя има нужда от грижи — рече подигравателно Фин.

Конал взе камъка от шепата ми, огледа го и ѝ го върна.

— Леони не ти го е дала, за да правиш с него бели. Прояви поне малко уважение. И не си мисли, че знаеш всичко, малка многознайке.

— Не знам всичко. — Гласът ѝ бе леден. — Щеше да е по-добре, ако поне от време на време ми се доверяваше. Все пак моят ум работи, за разлика от този на слабоумната ми баба.

— Хей, Фин, разговаряш с мен. Не бързай да ми отхапеш главата. — Той въздъхна. — В училище е зле, нали?

— Все едно ти пука — сопна му се тя.

— Наистина ми пука. Искаш ли да поговоря с учителите?

— Не!

— Не се сопвай — каза той и я прегърна през раменете. — Тогава какво очакваш от мен? Аз не съм ти баща, Фин. Всичко зависи от майка ти.

Донякъде неохотно тя се притисна към него.

— Добре де, иска ми се ти да си ми баща, а тя да не ми е майка.

Аз си поех драматично дъх и го изпуснах бавно, сякаш за да му кажа: „Не бях ли прав?“.

— Престани, Фин.

Тя отвърна поглед настрани.

— Извинявай.

— Ставаш все по-добра — обадих се аз. — Това наистина прозвуча искрено.

— Млъквай, Сет. — Миг колебание. — Ех, Фин. Съжалявам.

— Вината не е твоя. — Тя леко го мушна с глава в ръката, изразявайки привързаността си.

Той хвана главата ѝ и игриво я разклати.

— Не е твоя, дечко. Не го забравяй.

Струваше ми се, че всеки момент ще повърна.

— Радвам се, че най-после си изяснихме това — промърморих аз.

Тя го прие като сарказъм, но той ме погледна, хвана ме за ръката и я разтърси, след което се накани да си върви. Така и не обърна внимание на Джед и аз бях сигурен, че момчето се чувстваше също тъй облекчено, както и аз.

И тогава онази малка крава Фин отново се обади. Искаше ми се да ѝ отрежа езика.

— Ей, Конал. Откъде знаеш, че баба ми е дала камъка?

— Мога да чета мисли.

— Дрън-дрън. О, аз не ви запознах. — Тя се обърна към момчето и гордо го хвана за ръката. — Това е Джед.

Затворих очи. Ако Конал познаваше Джед, значи знаеше и Мила, а това беше моя работа. Само моя. Въобще не ми се искаше да разказвам цялата гадна история на проклетия съдия Джон Дийд2.

Когато отворих очи, видях Конал да стои пред Джед и да изучава лицето му. Обзалагам се, че това бяха най-дългите трийсет секунди в живота на момчето. И на мен ми се сториха доста продължителни.

Тогава Конал рече:

— Знам.

Джед не се поколеба. Дори не се сбогува. Не можех да не му го призная: момчето бягаше бързо като хлебарка, когато светнат лампите.

О, да, той можеше да тича. Цял живот бе бягал, за да спасява живота си и живота на брат си. Привличаше лошите неща, лошия късмет, лошата карма. Всмукваше гнилите светове в орбитата си като гигантска черна дупка. Но в онзи ден, когато трябваше да избяга от свирепия рус мъж, Джед усети, че никога досега не бе привличал нещо толкова Зло.

А в онзи априлски ден му се наложи да бяга по-бързо от всякога, защото иначе щяха да го хванат, а той не можеше да позволи това да се случи. Имаше много добра причина да отмъкне портфейла на онзи мъж, но нямаше никакво намерение да обяснява каква е тя. И без това нямаше да получи никакво съчувствие, а само солидна доза бой.

Докато тичаше по околовръстното шосе, избягвайки прелитащите автомобили, той позна истинския страх. В кражбата не беше вложил нищо лично, но мъжът го бе приел много навътре. Ала лицето му не изразяваше нищо — то бе студено и мрачно, и въобще не изглеждаше напрегнато.

Виж, Джед бе изморен.

Поемаше с усилие въздух през свитото си гърло и гърдите започваха да го болят. Докато тичаше по моста над железопътната линия, куфарите и чантите го удряха по пищялите. Пътниците бързаха да се отдръпнат встрани, когато той се стрелваше между тях, макар никой от тях да не успяваше да го направи навреме. Това успя донякъде да забави блондина. Когато Джед прескочи неподдържания жив плет и се озова на паркинга на супермаркета, той бе спечелил преднина от петнайсетина метра.

Хукна към канавката, блъскайки се в наредените пазарски колички, прескочи я и се затича покрай съседния склад. О, Боже, помогни ми да се измъкна.

Между телените огради, сградите с начупени стъкла и изгорялата от слънцето, прорасла в пукнатините на асфалта трева се простираше лабиринт от улички. Блондинът нямаше да разбере накъде е тръгнал Джед. В никакъв случай.

Освен ако приближаващите се зад гърба му стъпки не бяха…

Мамка му. Момчето хукна отново, поемайки си рязко дъх, който прозвуча като ридание. О, Боже, помогни ми и повече никога няма да крада.

Потта влизаше в очите му. Повече никога няма да открадна…

Завой наляво, отново наляво. Покрай една ниска ограда, после зад сградата…

… от него, в понеделник…

Скочи в една тясна уличка, поряза се на счупено стъкло, но ето, успя да се измъкне…

Пусто да остане. Отърва се.

НЕ!

Блъсна се в една телена ограда, която не бе забелязал и отскочи назад. В яда си се вкопчи в нея и се опита да я разкъса. Колко си глупав, глупав. Прескочи я, смотаняко…

Тъкмо се хвана здраво за телта и някакви ръце се вкопчиха в китките му. Свалиха го на земята с такава лекота и Джед осъзна, че няма смисъл да се съпротивлява.

Отпусни се и няма да те боли толкова…

Лицето му се блъсна в телта. Тя одра бузата му, разкъсвайки кожата, но той се страхуваше повече от ръката, която го бе стиснала за шията със сила, достатъчна, за да счупи гръбнака му, и от парещата болка в слепоочията. Той потрепна, примигна, опитвайки се да се отърси от желанието да се съпротивлява. Докато вадеше портфейла, дъхът на мъжа свистеше в ухото на Джед.

Не и полицията. Само не и полицията. Натупай ме здраво и ме пусни…

Мъжът го пусна изведнъж и момчето се строполи на земята, очаквайки ритника в ребрата си. Това винаги болеше, но всичко щеше да е наред, стига да не го риташе в главата…

Не последва нищо. Отгоре се чуваше тежко дишане и изведнъж го връхлетя такъв страх, че той се уплаши да не се напикае. Главоболието беше още по-ужасно, направо пронизваше мозъка му. Не можеше дори да мисли…

В първия момент не чу стъпките. Когато най-после звукът им достигна до съзнанието му, той установи, че те бавно се отдалечават по уличката. Постепенно утихнаха и когато момчето примигна и се осмели да погледне натам, болката в главата му също утихна. Той бавно свали ръце от главата си и погледна нагоре.

Нямаше никой.

Джед замига учестено. Не, наистина го нямаше. Нямаше и полицаи и въпреки пронизващата болка, черепът му като че ли беше непокътнат. Момчето трепереше и страхът все още не си бе отишъл. До стената на склада бяха наблъскани грамадни контейнери за отпадъци; той запълзя назад, докато не се озова между тях, опитвайки се да потисне плача си. Безполезен пикльо. Следващият път бягай по-бързо или се бий като истински мъж. Или поне пипай по-чевръсто, за да не те хване копелето.

Той седеше на студа, притиснал колене към гърдите си, изпълнен с гняв и мъка, но не заплака.

Поне докато не напипа нещо странно във вътрешния си джоб. Уплаши се още преди да го види, преди да измъкне снопчето хартийки и да ги разлисти. Ръцете му трепереха и той ги изпусна на земята, но побърза да ги грабне, преди вятърът да ги е разпилял. Изтри с обратното на ръката си горещите ядни сълзи и пъхна банкнотите обратно в джоба си.

После се изправи и отново побягна.

9

Странно, че винаги съм го смятал за сън. Или за някакво видение, свряно в дъното на съзнанието ми. Никога не съм се изкушавал да смятам за истински сънищата си за Мила, затова когато наистина се случи, ми хареса. Поне тогава ми харесваше. Моментът на пробуждането обаче бе болезнен, но си го бях заслужил. Винаги се опитвах да забавя събуждането и разбира се веднага, щом човек си помисли за това, той се събужда.

Въпреки горчивината на спомените ми, тя наистина ми липсваше. Липсваха ми минутите, когато я наблюдавах как се опитва да си улучи вената; радвах се, че повече нямаше да ми се налага да бърша капчиците кръв от стената, за да не ги види сина ѝ, но ми липсваше предишното ѝ аз, липсваше ми кожата ѝ и косата, и ароматът ѝ.

Този път обаче можех да се закълна, че помирисах косата ѝ. Не беше същото като последния път, когато си тръгнах: на изгоряла захар, пот и прах. В съня ми златистите кичури, които мачках между пръстите си, ухаеха на портокалови цветове и трева, на шампоана, който момчето Джед крадеше за нея от супермаркета. Затворих очи и притиснах буза към темето ѝ. Обгърнах тялото ѝ с две ръце и го притиснах силно към моето, внезапно уплашен да не я изпусна.

— Всичко е наред — промърмори тя.

— Просто искам да съм сигурен.

Тя хвана ръцете ми и ги притисна към тялото си.

Връхлетя ме вълна от желание, смесено с тъга. Когато плъзнах ръка по нейната, тъгата внезапно се изпари и аз целунах рамото ѝ с усмивка. Близнах кожата ѝ, за да я усетя по-добре: цитрусови плодове и сол, също като коктейл „маргарита“. Тя изви тяло от удоволствие и аз усетих, че се усмихва. Повдигна ръка и отметна косата си назад, позволявайки ми да захапя ухото ѝ. Плъзнах длан по корема ѝ и изцяло се потопих в горещата похот. Сграбчих я за косата, опитвайки се да я обърна по корем, но тихият ѝ смях ме накара да отворя очи.

Нещо не беше наред. Косата, която се увиваше около пръстите ми, беше червеникавокафява. Аз примигнах, опитвайки се да се отдръпна назад, но тя се извъртя, хвана лицето ми в шепите си и тихо се засмя, вперила ясните си очи в моите.

— Кейт? — Светът ми се преобърна.

Можех да се отдръпна, знаех го. Макар да бе само сън, можех да отблъсна моята кралица настрани, но не го направих: вместо това се притиснах още повече към нея. Добре де, тялото ми го направи; съзнанието ми се съпротивляваше, но умът ми нямаше никакъв контрол над мен. Ръцете ѝ се плъзнаха около мен под завивките и аз си поех рязко дъх.

— О, по-тихо — каза тя и ме целуна, плъзгайки език дълбоко в устата ми.

Аз продължавах да я държа за косата и рязко дръпнах назад. Всичко бе толкова истинско, толкова ярко, че знаех, че мога да ѝ прекърша врата, ако поискам.

Но дори не се опитах. Искаше ми се. Но не можах. Зарових пръсти още по-дълбоко в косата ѝ, докато тя не изпъшка.

Когато се опитах да се отдръпна, тя захапа устната ми; заболя ме. Но това бе приятна болка. Сърцето ми подскочи и заби ускорено.

— Не — казах аз. Всъщност гласът ми приличаше повече на грак.

— О, стига глупости. Това е сън.

— Знам. — Знаех ли, наистина?

— Успокой се тогава.

— Ами…

— Но не твърде много. — Тя ми намигна.

Целунах я и отново я дръпнах за косата, за да я отдалеча от мен.

— Не — казах аз. Помислих си за майка ми. За баща ми. И най-вече за брат ми. — Конал ще…

— Той те е стиснал за топките, скъпи. Но дори Конал не може да попречи на едно хубаво чукане насън.

Това ме разсмя. Плъзнах ръце по гърба ѝ и притиснах хълбоците ѝ към моите.

— Чукане насън — повторих аз. — Та аз дори не те харесвам.

Което потвърди, че всичко това се случва насън, защото никога не бих се осмелил да ѝ кажа това наяве.

— Но аз те харесвам, Мурлин.

Сигурно причината бе начинът, по който произнесе името ми. Успя да ме докосне някъде дълбоко вътре. Пък и защо ли да се надъхвам толкова? Моите сънища са си мои. Конал едва ли щеше да бъде наранен от някаква си подсъзнателна фантазия, за чието съществуване дори не подозирах.

Преметнах крака ѝ върху моя, плеснах я по бедрото. Както винаги очаквах да се събудя в най-важния момент, но за мое удоволствие поне този път това не се случи.

Твърде съм стар за това, помислих си аз, когато най-после се събудих и примигнах сънено, с отпаднали крайници след страстното преживяване и свито от срам сърце. Твърде стар, твърде опитен, твърде циничен. Но какво пък, по дяволите.

В това няма нищо лошо.

Нямаше нищо лошо, затова просто го изхвърлих от мислите си; изхвърлих Кейт от съзнанието си. Беше ми по-трудно, отколкото очаквах, затова бях доста изнервен, когато късно вечерта се изкатерих на покрива на Денис Сакрейни. Небето над нас бе като черно кадифе, обсипано със звезди, а луната грееше ярко. Каква глупава нощ бях избрал. Проблемът бе, че и двамата вече едва изтърпявахме Ленора и това ни правеше непредпазливи. Конал искаше всичко да приключи бързо, затова и ето ни тук.

Горкият глупак. И той като мен страдаше от носталгия по дома, но и по любимата. Също като мен не умираше от желание да остава повече тук; искаше да обяздва полудиви коне в равнината, да строи стени и да копае ровове в земите на крепостта или да плува в залива. Искаше да се напива под лятното нощно небе, да свири щура, подлудяваща музика. Той не харесваше Сакрейни повече от мен, но не искаше да влиза в къщата му и да отнема вещите му. И отчаяно искаше отново да бъде с Ейли.

И въпреки цялото ми съчувствие, незнайно защо ми се прииска да се скарам с него.

— Майка ти се кани да направи нещо — казах му аз.

— И? — В гласа на Конал се долавяше острота.

— Просто ти казвам. В случай че си я изпуснал от очи.

— Разбира се, че не съм.

Изчаках няколко секунди.

— А що се отнася до кръщелницата ти…

Той внимателно отбягна забележката ми.

— Майка ми няма да мине оттатък. Години наред се притесняваме, а тя не прави нищо. Аз ѝ вярвам.

Нищо не казах. Поне не на глас.

— Това го чух, Мурлин.

— Нали знаеш, че дечкото смята, че нещо става? Може да е голяма досадница, но хич не е глупава.

— Името ѝ е Фин.

— Няма значение как я наричам. Тя ще продължава да създава проблеми, каквото ѝ да е името ѝ. А ако нещата продължават така, никога няма да получи и истинско име.

— О, Сет, не му е сега времето за това. — Конал спусна балаклавата върху лицето си. — Зает съм.

— Винаги си зает. Винаги избягваш тази тема.

— Всичките ги избягвам, много си прав. — Той тихо повдигна стъклената капандура на покрива. — Сега млъквай. Моля те.

Легнах по корем и гледах как се спуска с главата надолу по въжето, увил краката си в него. Подът беше свързан с аларма, чувствителен на докосване, но Конал нямаше да падне. Никога не го правеше. Не носеше дори катераческо оборудване и това си беше чиста фукня. Аз бях по-добър катерач, но нямах необходимото за тази задача търпение. Фигурата, която хъркаше под нас, увита в завивките си, се размърда и изсумтя; аз отегчено насочих съзнанието си към него.

— Побързай — каза Конал.

Въздъхнах и се опитах да се съсредоточа. Денис отново изсумтя и се размърда в леглото. И двамата застинахме, но просто нямаше начин Конал да го докосне, за да го потопи в по-дълбок сън. Освен това така можех изобщо да не открия шифъра в главата му. И без това Конал го беше напил здраво на обяд, което бе довело до ранното му лягане.

Протегнах пипала към съзнанието на Денис. Първият път, когато се опитах да го направя, ми беше трудно да намеря пътеките и връзките, които да ме отведат до нужното място. Но се научих да го правя страшно бързо и сега, след многобройните ми опити, ми се струваше фасулска работа. Мисля, че Конал не усещаше колко добър съм станал в това. Той все още изпитваше отвращение към този тип кражби и за него нямаше значение, че аз върша мръсната работа.

Но пък задачата не изискваше никакви усилия. А и кой би заключил най-съкровените си мисли? Никой, освен Ший.

Денис сънуваше за едно Бонд-момиче. Да, помислих си аз, това може да се случи само в сънищата ти. Докато обикалях из главата му, не можех да не се забавлявам с раздразнението, което изпитваше към бившата си жена, с плановете му да прецака колегите си — сред които и Конал; това вече беше интересно — но по-голямата част от него не ми влизаше в работата. Опитах с „обмяна“, после „данъци“ и — бинго — попаднах на поредица от числа. Препратих ги на Конал и зачаках, увиснал с главата надолу, докато той ги въвеждаше с облечената си в ръкавица ръка.

Денис леко изстена и се размърда, което накара Конал да застине за миг. Не можех да виня Денис. Тя бе прекрасна, жената от съня му — късо подстригана, деликатна, красива като Ший. Малко ми напомняше за Ейли. А онова, което Денис правеше с нея, внезапно ми напомни за Кейт.

Бързо прогоних тази мисъл и потрепвайки измъкнах ума си от съзнанието на Денис. Не можех да се разбера. Мразех тази жена, но желанието вече бе подпалило слабините ми. Проклятие.

— Още ли се мотаеш? — сопнах се аз на Конал.

— Какво ти става? — Брат ми измъкна една голяма квадратна кутия от сейфа, но макар медальонът с огненочервен рубин в нея да бе зашеметяващ, ние не търсехме него. Той върна кутията обратно, постави върху нея папка с финансови документи — господин Честност дори не надникна в нея — и извади по-тясна кадифена кутийка.

Отвори я бързо и доволен я пъхна във вътрешния си джоб. Затвори сейфа, извъртя се и бързо запълзя нагоре като змия.

Когато се озовахме на покрива и стъклената капандура бе затворена, той тръсна глава, за да прогони главоболието от притока на кръв, а аз отворих кутията. Проблеснаха диаманти, красиви като лунна светлина, но камъкът, който Ленора търсеше, бе невзрачен розов сапфир, вграден в гривна.

— Абсурд — промърмори той. — Сега ще трябва да връщам проклетото нещо обратно.

— О, според теб това не е Единствения? — Не можах да прикрия сарказма си, въпреки че го съжалявах.

— Не този, не са и предишните няколко хиляди. Или колкото там бяха. Вече им изгубих бройката. Няма такова нещо като това Каменно сърце. Не може ли най-после и тя да го разбере?

— Няма такова нещо като нас — отбелязах аз. — И разбира се, че Каменното сърце не съществува. Важното е майка ти да не губи интерес, защото от всички хора тя най-силно се нуждае от хоби.

Той се изсмя остро.

— Тя ще бъде първият заподозрян, щом Денис си спомни как не спираше да му се възхищава на китката на приятелката му. Ще трябва да спра да я водя на бизнес партитата.

— И какво? Така става дори по-добре. Ще я затворят в „Корнтън вейл“ и тя няма да може да се прибере у дома. По-добре е от предположението на Фин. Нали се сещаш, за старческия дом „Калдърууд“. — Плъзнах се по наклонения покрив и леко скочих на тревата до него.

— Чувал съм и по-ужасни идеи — рече ми мрачно той. — Не може да не съществува някакъв начин да я спрем…

Аз свих рамене.

— Според мен тя едва ли иска да се връща, но има ли друг избор? Знаем, че това все някога ще стане.

— Можем да я забавим.

Усетих ротвайлерите още преди да ги чуем — те се появиха мълчаливо иззад ъгъла на къщата. Не се чу никакъв лай, което според мен беше лош знак. Въздъхнах.

— Можеше поне да ги приспиш…

Конал клекна в очакване и се усмихна, когато те неуверено се спряха.

— Здрасти. Аз алфа куче. Покажете коремчета, омеги.

Той свали ръкавицата си и протегна ръка към първото от тях. То я подуши колебливо, със заглъхващо ръмжене в гърлото си. После се претърколи по гръб, оплезило език, и само след миг второто направи същото.

Аз потърках коремчето му с крак, погледнах си часовника и изскимтях щастливо:

— Кръчма?

Конал се изправи, подръпвайки нежно ухото на по-голямото куче.

— Кръчма.

10

Момичето зад бара беше високо и червенокосо, с прибрана назад коса, която разкриваше високите му скули. Атлетичният ѝ вид ми хареса, а на изпъкналата ѝ ключица се виждаше капка пот, която просто плачеше да бъде облизана. Без да докосвам халбата си, аз се пресегнах към Воала. Той бе толкова крехък, толкова деликатен, но въпреки това се издигаше между нас.

Съсредоточих се върху дясната половина на мозъка ѝ и протегнах напред сетивата си. Сянката на Воала се простираше като тъмна материя върху възприятията ѝ: можех да го подръпна с лекота, като фина коприна. Тя ме видя. Усмихна ми се. Аз ѝ се усмихнах в отговор, докато лявото ѝ полукълбо щракаше в процеса на обработка на информацията. Харесваше ми начинът ѝ на мислене.

— Здрасти — каза тя.

— Здравей.

— Искаш ли нещо?

Погледнах развеселено към недокоснатата си халба.

— Още не. Много работа?

Тя сви рамене.

— Така времето минава по-бързо.

— Защо? Кога свършваш?

— Скоро. — Тя ме погледна прямо и се усмихна напрегнато, след което погледът ѝ проблесна над рамото ми. Усмивката ѝ стана мъничко по-широка.

Завъртях очи, когато Конал се настани до мен, усмихвайки се нервно на червенокосата. Върна се от тоалетната в най-неподходящия момент.

— Ще ми дадеш ли малко фъстъчки, миличка? Ако обичаш.

— Солени — додадох аз с най-сърдечната си усмивка.

Когато момичето ни обърна гръб, за да ги донесе, той ме стрелна с поглед.

— Ще ми се да не правиш така.

— Как?

— Ти си играеше със съзнанието ѝ.

— Я кой го казва. — Аз кимнах с глава към момичето, което разговаряше с някакъв грубиян в другия край на бара. Беше забравила напълно не само фъстъците, но и нас двамата.

— Просто се опитвах да отвлека вниманието ѝ от теб. Да вкарам нещата в обичайното русло. Не ме карай да го правя.

— Мразя да излизам по кръчмите с теб.

— Да бе, точно така. — Той внезапно се ухили и чукна чашата си в моята. — Да пием за Каменното сърце. Което този път със сигурност намерихме.

— Ха-ха. — Отпих голяма глътка. Бирата имаше лек вкус на изсушена на слънце трева. По дяволите, напоследък всичко ми навяваше носталгия. — Не мога да повярвам, че ми правиш забележки, както се има предвид какви ги върши кръщелницата ти.

Очите му се вкамениха, но той леко отмести поглед настрани.

— Остави я на мира.

— Да я оставя на мира ли? Нали ти казах какво направи с онова момиче Рууни.

— Шшт. — Той погледна към близката група пиячи. — Това е изключение.

— Не, Конал, не е. Знаеш ли какво е? Началото.

— Ще ѝ мине.

— Няма. Не и докато не разбере какво представлява и защо може да прави такива неща. Ако не ѝ бъде обяснено, тя ще го направи отново. И отново. Не може да се контролира и колкото да ми е неприятно да го призная, вината за това не е нейна. Тя не знае какво трябва да контролира. Или пък защо. Ще се превърне във вещица, Конал.

— Тук вече не ги изгарят.

— Така е. Много по-вероятно е тя да нарани някого.

— Не, няма. Това не ѝ е в кръвта.

Можех само да го гледам и да клатя глава. На това му се вика отрицание.

Той внимателно остави халбата си на бара и аз разбрах, че полага усилия да не я хвърли по мен.

— Виж какво, за петстотен път ти повтарям, че не зависи от мен. Тя си има майка и Стела трябва да го реши. Не мога да ѝ се противопоставя.

— Ти си нейният Капитан!

Той ме погледна сурово.

— Мисля, че Стела не ме признава повече. А ти? Виж какво, Фин вече си има приятел. Това момче я вижда по-добре от останалите. Не знам защо, но е така.

— Това момче е бандит и крадец.

— Не. Крадец е, но не е бандит. Има добро сърце. Ще се държи добре с Фин.

Откъде можеше да е сигурен? Поклатих глава, но не му възразих.

— Помниш ли какво ми казваше винаги? Ние сме незабележими, а не невидими. Ще убягваме от вниманието им, но само ако не изпъкваме. — Кимнах отново към клиентите. — Фин няма да убегне от вниманието им, ако убие някого.

— Няма да го направи — отвърна упорито той. — Няма да се стигне до това.

Установих, че просто не мога да го погледна. За бога, чие дете беше тя? Цялото ѝ генетично наследство бе изцапано с кръвта на врагове. И той смяташе, че тя не е способна да убие?

Проклятие. Брат ми вярваше в човечността. Рязко извърнах глава настрани, за да не му се разкрещя в лицето. Тъкмо се канех отново да отпия, но халбата застина пред устата ми.

— Наблюдателят — казах аз.

Конал се сепна.

— Какво?

През входната врата бе влязъл скитникът, следван от порив студен вятър. Той се спря, побутна кожената си шапка назад и ни огледа през залепените си с тиксо очила. После се приближи до бара и застана между нас.

Ние го гледахме предпазливо. Обикновено той не напускаше поста си в гората, а и не изглеждаше особено щастлив. Всъщност мъжът винаги си изглеждаше така. Кисел тип.

— Наблюдателю — каза Конал. — Питие?

Той тръсна глава, като едва не разглоби очилата си, и раздразнено ги намести на носа си.

— По-добре зарежете вашите. — Гласът му бе прегракнал от продължителното неизползване. — Някой е минал през портала.

Конал затвори едното си око.

— Лоша работа. Но това не е ли твой проблем?

— Определено е твой проблем, щом си пуснал някой да мине — додадох аз. — Какво общо има това с нас?

— Всичко. — Наблюдателят се усмихна мрачно. — Не беше ламир. И аз нямах намерение да я спирам.

Кълна се, че ни трябваха няколко секунди да се осъзнаем, гледайки се с нарастващ ужас.

— Мамка му! — изсъска Конал и се изправи толкова рязко, че се олюля.

Аз отпих две бързи глътки от бирата. След което скочих на крака и двамата хукнахме към дома и оръжията ни.

11

Цялото ми същество усещаше, че бях отново там, където ми е мястото. Въздухът изпълваше дробовете ми, щипеше върху кожата ми. Въздушните мехурчета се блъскаха в мозъка ми, надпреварваха се в кръвта ми, и както винаги ревът и воят на родния ми дом кънтеше в ушите ми: Защо се забави толкова?

Конал изглеждаше твърде зает, за да му се наслади.

— Къде, по дяволите, се е запилял конят ти?

Свих рамене и потупах лъскавия хълбок на неговия черньо.

— Сигурно е отишъл да убие нещо. А къде е майка ти? И по-важното, къде е кръщелницата ти?

Щом се озовахме в Торнаший, веднага разбрахме, че нещата са много по-зле, отколкото смятахме. Както очаквахме, Ленора беше изчезнала, но Фин също бе напуснала другия свят. Нямаше и следа от нея или от съзнанието ѝ, макар Конал да бе вложил всичките си сили в откриването му, след като претърси щателно къщата и земята. Или беше мъртва, или бе заминала с Ленора, но Конал отказваше да приеме и двете възможности.

— Това е просто съвпадение — каза той. — Сигурно е така.

— Тя не е от тази страна, Конал. Няма я. Никаква.

— Може би блокира…

— Не знае как да го направи. — Преглътнах критиката, която се колебаеше на върха на езика ми; той и без това изглеждаше ужасно измъчен.

— Наблюдателят щеше да знае, ако е преминала.

— Наблюдателят дойде при нас в кръчмата веднага, след като Ленора е минала край него. А ти знаеш също толкова добре, че Фин шпионираше майка ти. Наблюдаваше я как излиза през нощта. Изобщо не ѝ е било трудно да разбере къде е ходила, с всичката тая кал по панталоните ѝ. Фин е последвала стария прилеп и е била издърпана през портала, нарочно или не. Няма я, Конал.

Той беше твърде разстроен, за да ми направи забележка за стария прилеп.

— На Фин ѝ е забранено да ходи там. И тя го знае много добре.

Аз завъртях очи.

— Да, това винаги върши работа. И при мен се опитваше. Слушай, защо не продължиш сам напред?

— Ще се наложи, ако жребецът не се появи скоро.

— Няма проблем. — Аз също не бях особено доволен, но в никакъв случай нямаше да го покажа пред Конал. Дори жребецът да бе нарушил някаква заповед, той си беше моят нарушител. И без това се забавихме достатъчно, връщайки се в Торнаший за оръжията и раниците си. Само боговете знаеха докъде бе стигнала Ленора. Според мен опитите ни да я убедим да се върне в другия свят бяха изгубена кауза; аз нямаше да позволя на никой да ме убеди да се върна, щом усетех с кръвта си родния дом. Освен това дори волята на Ленора не бе достатъчно силна, за да я задържи вечно жива. Но Конал бе отчаян. Не го винях.

— Тръгвай напред — казах му аз. — И без това може би е по-добре, ако се разделим. Ще се срещнем по-късно.

— Тогава не се блокирай. — Той хвана юздите на черньото. — Напоследък често го правиш.

Аз примигнах.

— Значи не трябва да си такъв любопитко.

Той се ухили, смушка жребеца и препусна в галоп.

Гледах го още няколко секунди, а стомахът ми леко се присви от чувството за вина. Винаги бе имало разни неща, които криехме един от друг. Щях да се изненадам, ако нямаше. А и не вярвах, че ще му бъде забавно да разкрие еротичните ми сънища с Кейт, На самия мен не ми беше забавно, щеше ми се да не им се бях наслаждавал толкова, щеше ми се да чувствах повече угризения след това.

А най-много ми се искаше да спра да се притеснявам за това. За бога, тук нямаше нищо сериозно.

Мигновено забравих за Кейт и сънищата с нея, щом усетих леко гъделичкане по врата, нещо познато или може би смътно заплашително. Секунди след това дочух и тропота на копита.

Не исках да проверявам съзнанията на невидимите ездачи; така направо щях да се издам. Просто трябваше да изчакам да се появят; затова се потулих в горичката от самодивски дървета с надеждата, че ще прикрият съзнанието ми докато извадя меча си от ножницата. Богове, толкова се радвах да го видя обратно в истинския свят. Той проблясваше и потрепваше като живо същество, сякаш също се радваше да се прибере у дома.

Толкова бях погълнат от възхищението си, че не осъзнах как тропотът от копита не само се е приближил, но един от ездачите дори е спрял. Не ми харесваха коне, които можеха да се движат толкова тихо. Добре де, харесваше ми, че моят можеше, но това не беше жребецът. Другарят му бе продължил напред, но този, или може би ездачът му, ме беше усетил. Аз се промъкнах разтревожено към края на горичката.

Край ухото ми изсвистя стомана и проблесна острие. Съзнанието ми веднага се отвори, за щастие на едрото английско копеле. Аз се завъртях рязко и отбих меча от лицето си.

— Торк, проклет простак такъв! Без малко да ми отрежеш главата!

Мечът на Торк описа острие пред него, мързеливо, като усмивката му.

— Не трябва да се промъкваш така, Мурлин.

— Не съм аз онзи, който… о, по дяволите всичко. — Ухилих му се в отговор и излязох от горичката. Шона бе обърнал и яздеше бързо назад; скочи от сивушкото си още преди конят да спре и яростно ме прегърна.

— Мурлин, неверно куче такова!

Трябваше да се примиря и с прегръдката на Торк, макар че той едва не ми изкара дъха от дробовете. Докато се отдръпвах от него, го ударих по ребрата, а в отговор той нежно ме перна по главата.

Разтърках звънтящите си слепоочия.

— Вие двамата сте като мехлем за изморените ми очи. Какво правите толкова далеч от крепостта?

Шона сви рамене.

— Обичайното.

— Момчетата и момичетата на Кейт не се държат порядъчно — додаде Торк. — А снощи, разбира се, ни призова нейно благородие Ленора. Предполагам за това и ти си тук, дребен. — Той ми намигна.

Погледнах го намръщено, но естествено, не се чувствах така. Аз също се радвах да го видя.

— Да, проклети да са очите ѝ. Излязохме да пийнем по едно питие, което наистина си бяхме заслужили, а стария прилеп се измъкнал през водния портал.

— Добре де, тя сега е при Ейли. — Шона завъртя очи и погледна към небето.

Торк се ухили.

— Да, и си шушукат нещо. А ние дойдохме да ви потърсим, момчета. Не че се притеснявахме нещо. Просто искахме всичко да е мирно и тихо, нали се сещаш?

— О, богове, на мен ли го казваш.

— А къде е Конал?

— Отиде да търси майка си. Сигурно вече е при нея и Ейли.

Белезите изкривяваха мръснишката усмивка на Шона.

— Поне най-после ще затвори устата на сестра ми.

Аз повдигнах вежди и се ухилих.

— Надявам се да не го направи пред детето.

А Шона попита:

— Какво дете?

Ако имах кръвна връзка с Фин, досега щях да съм намерил следите от съзнанието ѝ и щях да знам в каква посока да поема, но нямах. И след като не беше при баба си, значи можеше да е навсякъде. Оставаше ни само да отидем до мястото, където ни чакаше Ейли и да се надяваме, че всичко ще се нареди.

Проклятие, знаех, че това дете ще ни създава проблеми още щом чух първия ѝ вледеняващ кръвта писък.

Яздех зад гърба на Шона, на коня му; той не беше голям колкото огромния метално сив жребец на Торк, но все пак не бе за подценяване. Когато сграбчих ръката на Шона и я извих зад гърба му, животното се изгърби и започна да подскача на четири крака, но после се съвзе и препусна напред. То ме познаваше и мълчаливото му примирение ме накара да се разсърдя още повече на жребеца ми. Къде ли си играеше проклетият звяр? Бяха минали няколко години, но понякога съжалявах, че конят ми е толкова независим. Представяте ли си какви усилия полага, за да ме избягва, макар зовът ми да го привличаше непрестанно.

— Предполагам — отбеляза сухо Шона, — че ловува някъде.

— Въпреки това. Той е едно зле обучено непокорно дете.

— Аха, значи брат ти бе абсолютно прав за теб и коня ти. Двамата сте родени един за друг.

Той не се обърна, но аз знаех, че се смее. Не се сдържах и също се ухилих.

— Този път ще му простя. Защо минаваме по заобиколния път?

Той бе подкарал коня си в югоизточна посока; минахме покрай боровата гора и свихме по една черна пътека. Това не беше пътят към мястото на срещата, за която бе споменал.

— Дъгал Рийд. Ако някой знае нещо за твоята Фин, то това ще е той.

— Може дори да я е отмъкнал — извика весело Торк изотзад.

— Боговете да са му на помощ. И тя не е моята Фин.

Шона рязко дръпна юздата на коня си.

— Какво…

— Казах, че не е моята Фин, боговете да ме пазят.

Но веднага разбрах, че Шона не е имал това предвид.

Сивушкото на Шона внимателно пристъпваше из мрачната пустош. На мястото на някогашната ферма сега цареше разрушение. Извадих меча си, но от това нямаше никакъв смисъл.

Там, където животните трябваше да орат полето, а от ноздрите им да излиза пара в студения въздух, сега се издигаше пушек от овъглените им тела. Онзи, който бе виновен за това, нямаше намерение да краде добитъка. Така че още преди да стигнем до двора на фермата, знаехме какво ще намерим там.

Под копитата на конете ни димяха дървени трупи, миризмата на изгоряло ни задушаваше. Изгорени дървета, овъглени камъни, изгоряло месо; и то не само говеждо. Една от последните останали греди на покрива изскърца и се стовари на земята. Яздещият зад нас Торк мълчеше, чуваше се само накъсаното му дишане.

Шона накара коня си да спре пред купчина от димящи пънове. Животното отстъпи назад и изпръхтя, оголвайки зъби. Тук миризмата на изгоряло месо бе по-силна и под нея се усещаше вонята на смърт. Пъновете имаха крайници. Или поне остатъци от крайници.

Плъзнах се от гърба на коня и слязох на земята. Приклекнах край кладата и побутнах остатъците от плат. И преди бях усещал миризмата на изгоряла човешка плът; така и не можах да свикна с нея. Докосне ли веднъж обонянието ви, няма отърване от нея.

Изправих се, прибрах меча в ножницата му и изчаках да отмине болката от стотиците спомени.

— Това Рийд ли е? — попитах аз.

— И семейството му. — Торк вдигна ръка и рязко избърса лицето си с ръкав.

Шона не каза нищо. Той стоеше на коня си абсолютно неподвижен, стиснал юздата в едната си ръка, вперил поглед във фермата, чиято единствена сграда бе изгоряла наполовина и то само защото огънят не бе успял да се разгори.

— Има някой жив — каза той с безжизнен глас.

Погледнах към Торк и той ми кимна. Гигантският му кон издаде тих звук, когато ездачът му го подкара към задната стена на хамбара. Шона остана да пази отпред. И двамата бяха извадили мечовете си.

Обгорелите стени можеха да бъдат съборени, но не чак толкова лесно; ако скритият човек се опиташе да избяга настрани, щяхме да го хванем лесно. Отново извадих меча си и тръгнах предпазливо през изгорелите останки.

— Излез, или ще те заколя — извиках любезно аз.

Страх, нарастваща агресия: усещането бе толкова познато, че гърбът ми настръхна от мрачно предчувствие.

Не може да бъде…

Зърнах движение в сенките. Сигурно знаеше, че е разкрит. Чу се рязко поемане на дъх и момчето се изправи рязко, със стиснати юмруци, мръсно лице и оголени зъби, в които нямаше и намек за усмивка.

Не. То бе последната личност, която очаквах или исках да намеря. Не можех да повярвам, но ето го, стоеше пред мен.

Джед се бе свил като змия, всеки негов мускул се бе напрегнал за битка. Искаше ми се да му кажа поне да не стиска толкова силно зъбите си, по дяволите, защото в това му състояние не би издържал и две минути в битка с някое галено кученце. Но нещо в очите му ме спря: студена жестокост.

Трябваше да го върна при майка му. С ламира или без него, тя щеше да е по-добре, ако синът ѝ бе при нея.

Той продължи да се взира в мен няколко секунди. Гласът му прозвуча пискливо от зараждащата се паника.

— Къде се намирам?

— Колко оригинално. — Завъртях очи. — Намали децибелите.

Той ме изгледа с такава омраза, че едва не потрепнах. Но не можех да си го позволя.

Джед отмести поглед към Шона и стоящия зад него Торк. После от Торк към мен. И очите му останаха залепени за мен.

— Познавам те — каза той.

— Не знам за какво говориш — излъгах аз. — А, да. Видях те в Торнаший с онази идиотка Фин. Къде е тя?

— Не, това не си… ти… къде…

— Къде се намираш? На едно непознато място. Къде е Фин?

Шона ме погледна намръщено, объркано и същевременно неодобрително.

— Фин?

— Фин изчезна — изтърси Джед.

Аз пристъпих към него и го хванах за яката.

— Изчезнала? Къде?

Той потрепна, но омразата остана в очите му.

— Кон. Имаше един кон. Беше опитомен, а ние бяхме изморени и тя го яхна и…

— Тя какво?

— Да не си глух, бе? Яхна го! И препусна! Заряза ме тук!

О, богове. Каквото и да си мислех за Фин, не вярвах, че ще постъпи така. За нея приятелите бяха нещо трудно постижимо.

— Какъв цвят беше конят?

— Шантав цвят. Беше син.

Не би трябвало да настигнем жребеца толкова бързо, въпреки че го призовавах със свирепа настойчивост, а Шона бе наясно, че не трябва по никакъв начин да ме разсейва. И все пак глупачката на гърба му сигурно се бе съпротивлявала като дявол, щом все още не бе успял да стигне до езерото Дю.

Вятърът ме блъскаше в лицето и студът пареше устните ми; ах, това лудо препускане щеше да ми достави невероятно удоволствие, ако не си представях какво би казал Конал за това, че конят ми е изял кръщелницата му. Торк беше останал във фермата с момчето; радвах се, че няма да участвам в този разговор, но и онова, което трябваше да свърша, не ме очароваше.

Когато я зърнахме за пръв път, тя бе само едно размазано петно на хоризонта, но жребецът определено не препускаше с всички сили. Когато се приближихме, аз видях ясно Фин: слабичка фигура, свита върху гърба на коня, с разрошена черна коса и ужас, примесен с мрачно негодувание. Човек нямаше как да я сбърка: познавах тази коса. Познавах характера ѝ. Нищо чудно, че жребецът си имаше проблеми.

Вместо в най-близката стена забих чело в гърба на Шона, между лопатките му, но той бе погълнат изцяло от преследването на жребеца. И благодарение на момичето на гърба му най-после бяхме успели да се изравним с него. Двата коня препускаха през тресавището, а бреговете край блестящата вода на езерото Дю се приближаваха все по-широки и по-ясни: вече бяхме толкова близо, че можех да чуя песента на вълните.

Малката не ни обръщаше никакво внимание. Тя се снижи на гърба на жребеца и се вкопчи в гривата му. Инстинкт, помислих си аз: вроден инстинкт. Конят я подмяташе, главата ѝ се клатеше лудо, но тогава тя се наведе напред, захапа един от пръстите си в основата и разкъса кожата.

Бяхме вече толкова близо, че почти можех да я докосна, и кръвта от ръката ѝ се посипа върху лицето ми като дъжд.

Страхотно. Миризмата на кръвта просто щеше да оправи всичко.

— Не го прави! — изкрещя Шона.

— Боговете са ми свидетели, добиче такова, толкова много СИ ЗАГАЗИЛ…

Момичето ни хвърли поглед пред разрошената си коса, но като че ли забелязваше само Шона, така, както жребецът забелязваше само мен. Тя стръвно дъвчеше показалеца си.

— Спри! — изкрещя Шона.

Фин изплю кръв и кожа; изглеждаше повече разочарована, отколкото уплашена.

— С удоволствие бих го направила! — извика тя.

— Той НЕ ГОВОРИ НА ТЕБ! — извиках аз и продължих: — НЕПОКОРНА ТОРБА МЕСО!

Честно казано, това не беше предназначено само за жребеца, но наистина му бях бесен.

Шона ни приближи още малко, аз протегнах ръка и сграбчих момичето през кръста, сблъсквайки се с гнева и объркването ѝ. Тя си помисли, че се опитвам да я издърпам и започна да се съпротивлява заедно с коня — ядосана от намесата ми, очевидно готова да се прости с пръстите си, но не и с двете си ръце. Не успяваше да освободи и трите си пръста едновременно, но трябва да ѝ призная, че се опитваше. И продължаваше да гризе яростно собствената си плът.

— О, БОГОВЕ! — Пуснах я, изправих се на гърба на коня на Шона и скочих върху жребеца далеч не толкова грациозно, колкото би ми се искало.

Шона отведе сивушкото встрани, а аз се пресегнах край момичето, за да сграбча гривата на жребеца, но след като вече бях на гърба му, той бързо забави ход. Галопът премина в игрив тръс и най-накрая той застина като скала и започна да тръска глава, извивайки изящния си врат за един последен поглед назад. В черните очи проблясваше пакостливо разочарование, докато Фин сръчно освобождаваше пръстите си от гривата.

Думите, които се изсипаха от устата ѝ, щяха да ѝ спечелят едноседмично наказание. Аз седях със скръстени ръце и чаках да приключи, защото знаех, че приливът на адреналин има краткотрайно действие. И наистина, хладнокръвието ѝ се изчерпа заедно със запаса от ругатни и тя започна да трепери.

Хванах я през кръста и я свалих от жребеца, подавайки я в ръцете на Шона и тъй като той беше далеч по-състрадателен от мен, прегърна момичето докато то не спря да трепери.

Но само толкова. След като я пусна, той хвана кървящата ѝ ръка и я огледа от двете страни. Собственият му кон завъртя очи и започна да удря с копита при миризмата на кръвта.

— Не знаеше ли, че не трябва да правиш така?

— Не — отвърна тя и погледна към пръста си, на който личаха отпечатъците от зъбите ѝ. Беше стигнала до костта. Момичето неволно изхълца от болка, но бързо стисна устни и затвори очите си. Лицето ѝ бе пребледняло и тя леко се олюля, но бързо отблъсна протегнатата ръка на Шона.

Той погледна към жребеца.

— Що се отнася до теб…

— Ще се оправя с него — рекох бързо аз и силно го плеснах по муцуната. — Непослушен кон. Идвай, когато те повикат.

Той изпръхтя и подигравателно разтърси черната си грива.

— Никога не порастват — промърмори Шона, без да уточни кой.

Но аз не отвърнах нищо, защото Фин бавно се обърна към мен. Лицето ѝ изглеждаше отчасти ужасено, отчасти стреснато, с голяма доза отвращение. Не знаех какво да кажа, затова за пръв път в живота си сметнах, че е по-добре да си държа устата затворена.

— И така — каза най-после тя, като гласът ѝ леко потреперваше. — Изглежда, че вие, копелета такива, не сте ми казали доста неща.

12

Когато стигнахме до мястото на срещата, нощта бе спуснала черната си завеса. Яздехме, потънали в неловко мълчание, под сиянието на замъглената луна. Фин и Джед, които яздеха на конете съответно зад Шона и Торк, не можеха да разговарят, а аз нямах никакво намерение да обяснявам каквото и да било на момичето. Това не беше моя работа; случилото се не беше по моя вина и нямаше да ми развали настроението — което въпреки всичко, бе по-добро от всякога. Бях си върнал коня; яздех го през тресавището, хълмовете и овразите, и облените с лунна светлина дървета. Не исках да се връщам в другия свят.

Нищо не може да се противопостави на усещането за принадлежност; не можете да се борите с него. То е запаметено в костите ви и се е просмукало чак до мозъка ви. Ако искате, можете да се опитате да се борите с него — боговете знаят, че се опитах и то в доста продължителен период — но няма да го победите. Можете единствено да си държите главата над водата, да се опитвате да дишате, докато усещането за принадлежност ви дърпа надолу за косата.

Вече разбирах, че бях започнал да се давя.

Бях се ухилил до уши, когато слязох от жребеца и го поведох през офиковата горичка между два хълма. Ухилената ми физиономия не се нравеше на някои хора, затова не се изненадах, когато усетих, как едно студено острие леко повдига брадичката ми. Треперещото оръжие леко погъделичка гърлото ми.

— Какво му е смешното, Мурлин?

— Ейли. — Подпъхнах пръст между острието и шията си и леко го побутнах встрани. — И аз се радвам да те видя.

— Ами как очакваше да те разпозная? Мина доста време.

— Ха-ха. Къде е Конал?

Шона се бе приближил мълчаливо до мен. Той ме стрелна укорително с поглед, хвана ръката на сестра си и я притисна към челото си. След като приключи с формалностите, тя го прегърна и ми подаде същата ръка. Напълно безпристрастно.

Пусто да остане. Поздравих я както се полага, но без капчица елегантност.

Сега вече тя се усмихна. Тъмночервената ѝ коса все още бе късо подстригана и все още изглеждаше така, сякаш сама си я беше отрязала в тъмното, с някой от двата меча, които висяха на гърба ѝ. Но дори и в гадно настроение тя изглеждаше все така красива. Ейли погледна над раменете ни към Торк, който държеше юздите на жребците.

Фин и Джед също слязоха от конете. Момчето се стовари на земята, коленете му направо се подгънаха. На лицето му бе изписано разбойническо изражение: с други думи, той направо умираше от ужас.

— Всяко нещо по реда си — казах аз. — Ще направиш ли нещо за ръката ѝ? И без това здраво съм загазил.

Ейли отиде бързо до Фин, хвана я за китката и огледа окървавената ѝ длан.

— Не си се шегувал, Мурлин. Конят ти я е докопал, нали? На Ку Хорах страшно ще му хареса.

Торк погледна смутено Фин.

— Познаваш ли я?

— Знам коя е. — Ейли се усмихна, не особено приятно. — До гуша ми дойде да разглеждам снимки.

— Мамка му. — Торк беше пребледнял.

Ейли леко отслаби хватката си, но аз видях как Фин се опитва да извърти ръката си и не успява и в очите ѝ проблясва паника. Наканих се да възразя — наистина — когато Ейли потърка силно с палец грозната рана и я разкървави.

Щом кръвта бликна, Фин се ококори, но очевидно бе твърде шокирана, за да изпищи — докато Ейли не притисна силно разкъсаното с пръсти. Тогава момичето нададе вой от болка.

Аз потрепнах съчувствено. Истинското лечителство причинява болка, а от отношението на Ейли към пациентите ѝ има още какво да се желае.

Но Фин се съвзе доста бързо, стисна силно устни, преглътна сълзите си и се втренчи в запечатаната рана.

— Май трябва да ти благодаря — промълви тя с треперещ глас.

— Няма защо — отвърна Ейли. — Лесно беше. Е, Сет, оставям те да обясниш това на брат си. Все пак Фин е твоя.

— Не е, по дяволите — отвърнах машинално аз.

Веднага съжалих за нетактичността си, но Фин се сопна:

— Прав си, че не съм — и бързо издърпа ръката си от ейлината.

— И не се притеснявай за онова, което ме очаква от ръцете на Ку Хорах — добавих злобно аз. — Смятай, че вече съм мъртъв.

Торк изсумтя развеселено; Ейли се усмихна студено.

— А, да. „Стела“.

— Тя ще разбере — обади се Торк, все така ухилен.

— Тя ще разбере — потвърдих аз. — И после ще ми пререже гърлото.

— Добре. — Фин ме стрелна с поглед, изпълнен с чиста омраза.

Ейли скръсти ръце и кимна към Джед, който се кокореше невярващо към ръката на Фин.

— А с него какво ще правим?

— Ще го вземем с нас. — Шона сви рамене.

— В никакъв случай. — Джед рязко вдигна глава, сякаш за пръв път след фермата на Рийд се бе събудил. Той отстъпи крачка назад, после още една, отърсвайки се от ръката на Торк. — Какво е това място? Трябва да се прибера у дома. Покажете ми как.

— Не е възможно — отвърнах му мило аз. — Може би по-късно. Ако слушаш.

Дори в тъмното успях да видя как лицето му пребледня от ярост.

— Видях онази ферма. Видях какво се случи в нея!

— Наблюдателността ти е поразителна.

— Млъквай, змийо. — Фин се изстъпи напред и застана до Джед. — И аз бях там. Видях телата.

— Не се тревожи, конят нямаше да ги пипне. Не обича мърша.

— Болно копеле. Извикай полицията!

Аз само се засмях.

Лицето ѝ пламна.

— Властите. Когото и да е. Ако ти не им кажеш, ние ще го направим!

Шона се обади с тих глас:

— Властите го извършиха.

Тя го изгледа мълчаливо и примигна. Трябваше да науча този негов номер. Но пък при тези обстоятелства не трябваше да предизвиквам момичето. Тя, разбира се, беше в шок.

— Рийд и семейството му са мъртви — каза Шона на Ейли.

— Знаем. Кейт ще си плати за това, или поне гнусният ѝ патрул. Според теб къде е отишъл Ку Хорах?

— О, не! — Аз зарових пръсти в косата си, доволен, че се е появило нещо, което да ме откъсне от караницата с Фин. — Той вече се е заел с това.

— А ти какво очакваше? Това са негови хора. Мъртви са само защото снощи подслониха нас тримата. Щях да тръгна с него, но се наложи да се правя на бавачка. — Тя завъртя очи.

— Ще ми се това да го кажеш на Ленора. — Ухилих се и за пръв път получих в отговор искрена усмивка.

— Освен това трябваше да намери и момичето.

— Брат ми, овчарското куче.

— Какво всъщност прави тя тук?

— Мина случайно през водния портал. Предупреждавах ги. Той се намира извън границите, но, хей…

— Не тя. Не момичето. Имах предвид Ленора.

Аз се поколебах и се намръщих. В очите на Ейли проблесна очакване.

— Нищо ли не ти е казала?

— Каза доста неща. Само не и какво търси тук. — Очакването ѝ премина в страх, който се превърна в крехка надежда. — Намерил си го? Камъкът?

Облизах устни. Не очаквах, че ще ми се наложи да обяснявам точно тази част.

— Как ли пък не.

— Тогава тя какво…

Сега вече и Шона ме гледаше втренчено.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — сопна ни се Фин.

— И на мен ми се иска същото — отвърна Ейли и страховитият ѝ поглед затвори устата на момичето.

Зад гърбовете ни се разнесе хладен глас:

— Все някога ще трябва да ви кажа, нали?

Ленора. Стоеше в сянката на дърветата, под нездравата лунна светлина; сините ѝ ириси проблясваха, както и черните мраморни очи на гарвана, който бе кацнал на ръката ѝ и се взираше във Фин. Неодобрителното му грачене наруши мълчанието.

Момичето не отговори. Тя напрегнато оглеждаше птицата; като че ли можех да видя как парчетата от целия ѝ живот се събират ведно в главата ѝ и веднага се разграждат от киселината на лъжите. Стори ми се, че за миг видях проблясващи сълзи на миглите ѝ. След това тя каза свирепо:

— Млъквай, Фарамах.

Все някой трябваше да каже нещо, защо това да не бъдех аз.

— Ленора се върна завинаги. Всичко свърши.

Ейли погледна невярващо първо мен, след това и Ленора. После облиза устните си.

— Ленора, недей. Не още. Простихме се с толкова много неща.

— Знам, Ейли. — Ленора я докосна по ръката. — Съжалявам.

— Направихме го заради теб!

Ленора не ѝ отвърна веднага. Тя вдигна ръце към прибраната си коса, извади фибите и разпусна светлокестенявата маса върху раменете си. В нея винаги се бяха забелязвали златисти кичури; сега проблясваше сребро.

Аха. Така си и знаех.

Ейли бързо се съвзе.

— Имаш още няколко месеца — процеди тя през стиснати зъби. — Може да са нужни само няколко месеца. Току-виж си намерила Камъка още утре. Нямаш право да се отказваш.

Объркването на Фин си личеше ясно, защото момичето просто мълчеше. Джед се бе притиснал до нея, но също не казваше нищо. Умно момче.

— Няма да остана повече там — каза Леони. — Няма.

— Трябва! Дай шанс на Конал. Кейт ще нападне земите на крепостта, ако ти…

— Аз ценя ума си. Каквото и да си мислят, Конал не може да ме държи там, а и аз няма да остана. Искам селкир. Нямам друг избор.

Погледът на Ейли режеше като лед.

— Ти ни го отне. Отне го от мен.

— Ейли. Ти знаеш как да се биеш, така че отивай и се бий. Ако изгубиш, поне ще знаеш, че си дала най-доброто от себе си. Освен това — посочи Ленора с лекичка усмивка, — Кейт също не разполага с Камъка.

— Камъни, дечко! — Неспособен да се сдържам повече, аз се изсмях горчиво. — Много камъни! О, колко много неща видях, колко много неща извърших само заради някаква си прорицателка, която баба ти е познавала някога. Старата безцеремонна откачалка не спомена нищо конкретно. Камък! — Аз посочих Ленора с пръст. — А сега тази стара откачалка кълца и тъпче наред!

Ленора постави ръка на рамото на Ейли, преди момичето да успее да ме удари, а Фарамах подхвръкна и кацна на рамото ѝ.

— Сет, Сет. — Дъртата вещица изненадващо ми се усмихна мило. — Прекарал си доста време от другата страна. В теб се е събрала толкова ярост, че дори не знаеш към кого да я насочиш.

Съжалението ѝ ме изгаряше. Изръмжах:

— Ти си причината за това. Ти съсипа живота ни, а сега ни казваш да забравим заклинанията и пророчествата, и да използваме умовете си, както би трябвало да бъде. Ако в главата на брат ми имаше и капчица ум, той никога нямаше да ме въвлече в това!

— Да не си посмял! — извика Ейли. — Конал се посвети също като теб на търсенето на Камъка. — Очите ѝ горяха. — Както и аз!

— Преглътни го, Ейли.

— Млъквайте, всичките. — В гласа на Торк се долавяше отвращение. Той се гневеше толкова рядко, че веднага ни затвори устата. Браво на него. Веднага ме отрезви.

Фин изглеждаше бледа и сдържана, което въобще не ми хареса. Знаех, че обмисля нещо. Сетих се отново за всички парчета, които си паднаха на местата и за това как животът ѝ най-накрая придоби визия: която ѝ се струваше логична и позната. Или може би не.

Тя се приближи до Джед: по-близо, отколкото му бе приятно, защото забелязах как той се напрегна. Гласът ѝ бе ясен и натежал от отрова.

— Джед? Внимавай какво си мислиш. Защото те чуват.

— Какво чуват?

— Мислите ти. Могат да видят какво става в главата ти. Всичките.

Ленора въздъхна и затвори очи, за да скрие разкаянието си.

Момчето гледаше опулено Фин. То едва не се разсмя, но аз видях как усмивката му постепенно избледнява. Той се изпъна, срещна погледа ми, след което се извърна и впери очи в ейлините.

Тя се намръщи.

— Не драматизирай повече от необходимото, Фионуала. Не правим точно това.

Джед отстъпи назад толкова бързо, че едва не се препъна в един пън.

— Махай се. Махай се.

Той разтърси силно глава. Почеса се, след което се хвана за косата. Усещаше го, нали?

— О, богове — сопна му се Ейли. — Проверих само за миг. Беше започнал да се паникьосваш.

— Казах ти да се махаш. Не го прави отново!

Тя сви рамене.

— Хубаво.

Установих, че ме изпълва съжаление заради онова, което му бях причинил, но само защото се възмущавах от крайния резултат. Не се сдържах и казах:

— На твое място не бих се тревожил, момче. Ти си непробиваем. Или може би си глупав?

— Млъквай! — извика Фин. — Остави го на мира! — Ръката ѝ намери неговата и този път той не се напрегна.

Свих рамене, извадих меча си от ножницата на гърба ми и започнах да го остря.

— Удивително — промърмори Леони, изучавайки Джед така, сякаш той бе проба върху предметно стъкло на микроскоп. После се обърна към Фин и улови нещо на врата ѝ.

За пръв път го забелязах. Беше късчето смарагд, което бе използвала, за да надраска мотоциклета ми: поставено в груб сребърен птичи крак, обхванато в острите му нокти. Това бе първият ѝ медальон, който бе направила, докато се обучаваше в обработването на сребро и беше ужасно грозен, защото Фин нямаше никакво усещане за метала. Но камъкът бе закрепен добре.

Ленора завъртя медальона между пръстите си, без да обръща внимание на смъртоносния поглед на Фин.

— Не трябваше да ти давам защитен камък. Не че знаех какво представлява. Тогава още не.

Добре, че Джед улови Фин за ръката, защото иначе тя щеше да удари старата жена.

— Какво представлява?

— Защитава ума ти. Затова успя да ме проследиш до езерото, без да те усетя. — Тя я изгледа остро. — Някои неща са лични, Фионуала.

Фин процеди през зъби:

— Лични.

Това като че ли затвори за миг устата на стария прилеп, но гарванът хрипливо каза на Фин собственото си мнение. Аз се усмихнах скришом, съсредоточен върху меча си.

Ленора разклати ядосано смарагда.

— Измамен камък. А и гнездото му не е сигурно. Мърда. — Тя го разклати, за да покаже, и камъкът се помръдна с един милиметър.

— Не разполагах с много време. — Фин също размърда камъка и се намръщи. — Прибързана работа.

— Разбира се, разбира се. Промъкнала си се в работилницата ми! Смела си, това е добре. — Тя гордо прегърна Фин. — Също като Сет!

Кучка, помислих си аз, щом зърнах как Фин се стяга в прегръдката ѝ и погледът ѝ се вледенява.

— Знаеш ли — промърморих аз в настъпилата тишина, — това дете бе отвлечено от коня ми. Справи се много добре. Справи се като истинска Ший, защото е такава. — Улових ледения поглед на Фин. — Още няколко минути и щеше да прегризе пръста си. Рейлтин да върви по дяволите. Дължиш обяснение на това момиче.

Ленора сви устни, сякаш искаше на мига да ме убие. Ейли леко ми се усмихна. Но най-голямо удовлетворение ми донесоха очите на Фин; стъклената ѝ омраза се пропука, заслепявайки я за миг. Засмях се вътрешно.

— Ще го получи по-късно. — Шона рязко вдигна глава и се ослуша в мрака. — Наблизо има нещо.

Нищо не можеше да се сравни със сетивата на Шона, така че не можехме да пренебрегнем предупреждението му. Когато Торк извади меча си, заедно с всички нас, Джед отскочи встрани.

— Внимавай къде пъхаш това нещо.

— Ще го пъхне в теб, ако не си затваряш устата — изръмжа Ейли, душейки вятъра.

— Колко са? — попита Торк.

— Шона, иди да разузнаеш — каза му Ейли. — И междувременно намери Ку Хорах.

— Няма значение колко са — рекох аз, свивайки рамене, докато Шона и конят му се стопяваха в мрака. — И без това не можем да се замесваме в никакви кавги. Не и когато тези бебета са с нас. Да се махаме.

С очевидното желание да ми откъсне главата, Джед тръгна към Торк. Но големият мъж го плесна развеселено между лопатките, завъртайки го към мен.

— Не, момче. Мурлин ще те вземе.

Завъртях очи, докато се мятах на гърба на жребеца.

— Пак ме обърнахте на бавачка.

Наведох се и вдигнах момчето. Нозете му увиснаха безжизнено във въздуха и преди да се усети, вече седеше на седлото зад мен. Не му дадох време да скочи обратно на земята, дори и да се беше опитал. Изскочихме от горичката и жребецът ми се втурна напред, а на Джед му остана единствено да изпищи, да се вкопчи в кръста ми и да стисне здраво.

Нощта беше ветровита и студена; черните борове изпъкваха на фона на звездното небе, полюлявани от вледеняващия вятър, който вкарваше кичури коса в очите ми. Когато забавихме ход, останалите ни настигнаха. Фин се беше залепила за гърба на Ейли. Ейли ми изръмжа да продължавам напред, но аз бях твърде очарован от дърветата, от прорезите на деретата и спускащата се тъмнина. Внезапно осъзнах, че момчето зад гърба ми трепери от студ.

— Добре ли си?

— Бивам.

Добър опит. Едва успя да произнесе думата пред тракащите си зъби.

— Имаш ли… — поколебах се за миг — някой, който да те чака?

— Само мама. И малкият ми брат.

— Аха. — Известно време яздехме мълчаливо. — А тази… мама. Ще се справи ли?

Той изсумтя.

— Винаги се справя. Винаги може да се надруса. Притеснявам се за брат ми.

Напрегнах се.

— Тя ще се тревожи за теб, нали?

— Ще реши, че спя някъде навън. Сигурно дори няма да забележи, че ме няма.

Презрението в гласа му ме раздразни и разстрои. Работата бе там, че той не го мислеше наистина. Твърде често се бях завирал в главата му. Но когато човек си повтаря нещо твърде често, той започва да вярва в него. Че тя не трябва да разчита само на него. Че трябва да обича повече бебето.

Не, не. Всичко зависеше от него. Само от него. Ако сърцето му се извърнеше от нея, Мила беше изгубена.

Той имаше нужда от перспектива. Имаше нужда от урок.

— Слизай — казах му аз.

Джед се поколеба, мислейки си, че не ме е чул добре. Аз се извърнах леко назад, издърпах го от седлото и го пуснах на земята. Той застина мълчаливо на място, което ми осигури достатъчно време да се отдалеча, без да поглеждам назад. Жребецът ускори леко ход и след няколко секунди момчето се бе изгубило в мрака.

След като изминахме още няколкостотин метра, накарах жребеца да спре. Останалите се движеха някъде напред, но аз не ги виждах. Зачудих се, ако го оставя, колко ли време ще им е необходимо да осъзнаят липсата му. И… дали ще решат, че си заслужава да се върнат за него.

Меланхолията ме обгърна като мокро наметало. Погледнах отново през рамо. Джед не се виждаше никакъв, дори като неясно петно в здрача.

Брандир седна на блатистата земя и ме погледна въпросително. Аз се взрях в тъжните очи и съвсем леко докоснах съзнанието му.

— Всичко е наред.

Той тихо изскимтя и наклони глава. Беше объркан.

Също като мен. Чудех се кога решението да дам урок на хлапето бе преминало в изкушение да го изоставя на произвола на съдбата и ламира.

Мамка му. Къде ми беше акълът?

Обърнах рязко коня и препуснах обратно през мрака и мъглата. Опитвах се да не бързам, опитвах се да не мисля, че ще пристигна твърде късно. Бях го изоставил само преди няколко минути. Едва ли съм го изгубил. Все още не.

Въпреки това сърцето ми се преобърна в гърдите, щом зърнах самотната му фигурка, която се тресеше още повече, докато той се препъваше по неравната земя. Дяволът ме накара да го заобиколя в широк кръг, да го приближа изотзад, и когато го заговорих, той подскочи стреснато и извика ужасено.

— Сега вече страхуваш ли се?

Джед се спря, като трепереше и дишаше тежко. Брандир се промъкна от другата му страна и го зяпна в очакване, изви шията си и му се ухили.

— Да — изплю неохотно той.

— Хубаво — промърморих аз. — Радвам се, че вече познаваш усещането. Сега се качвай.

— Благодаря, ще повървя пеша.

Поех си ядосано дъх.

— Ако зависеше от мен, щях да те оставя да вървиш, докато не паднеш мъртъв, но така ще ме забавиш много. — Протегнах се от седлото, сграбчих го за ръката и го дръпнах обратно на седлото.

— Ох! Имаш златно сърце — изпъшка той. — Ти сам реши да ме свалиш от коня.

Разкъсвах се между желанието да се разсмея или да го шамаросам. Оголих зъби.

— Той не обича непознати. Освен когато е гладен.

— Ха-ха. — Джед ме погледна. — Какво толкова казах?

— Нищо. Съвсем нищо. Може ли и занапред да е така?

Честно казано, той се опита. Но мрачното му мълчание не продължи дълго, тъй като се наложи да се притисне силно към тялото ми, за да си стопли кокалите. А и аз трябваше да призная, че едва не паднах от коня от облекчение, когато видях, че не съм го изгубил. Пък и любопитството направо го разяждаше.

— Какво е това място?

— Домът ми, моят свят — сопнах му се аз. — Което ме кара да се чудя ти какво правиш в него.

— И Фин.

— Не, на Фин мястото ѝ е тук. — Без малко да добавя: „На ти пък“, но успях да удържа петгодишното хлапе, което се вихреше в тялото ми. — Мястото ѝ е сред нас. А твоето не е.

— Ти ще кажеш. Както и да е, стана случайно. Фин видя старата куч… баба си да отива при езерото и тръгна след нея, за да се опита да я измъкне. Аз сграбчих Фин, защото си помислих, че глупавата патка ще се удави.

— Колко благородно — казах аз, вкарвайки саркастична нотка в чистата истина. — И след това тя потъна, нали? А ти не можа да я пуснеш. Точно както се случи с Ласло.

Той отново изсумтя.

Въздъхнах и си помислих, че когато Кейт води тук своите простосмъртни, те сигурно се изразяват доста по-разбираемо от този тук. За добро или за лошо тя винаги успяваше да ги убеди да минат през воала. Имаше периоди, в които прибираше поети, крале, въоръжени рицари; напоследък водеше сръчни с меча наемници. Капризна кучка.

Мисълта още не ме беше напуснала, когато в съзнанието ми се появи еротичния ми сън и аз потреперих.

— Кой? — попита най-накрая той.

Аз и голямата ми уста.

— Кой, кой?

— Ласло. Кой е той?

За да си спечеля малко време, аз започнах да разресвам с пръсти гривата на жребеца и той нежно изцвили.

— Някой като теб — избрах най-накрая аз. Това до голяма степен си беше истина. — Напоследък това проклето езеро е като Пикадили съркъс. И то най-вече благодарение на Ленора. А сега и малката ти приятелка се набута в него.

— И защо трябва Фин да е виновна? — сопна ми се той.

— Защото, Кулан, ти нямаше да можеш да минеш през водния портал без нея.

Това накара и двама ни да млъкнем, макар и по различни причини. Мозъкът ми бе като вцепенен. Не можех да го погледна, а само се взирах напред, обзет от паника, с единственото желание да настигна останалите. Прякорът му не се беше появил току-така. Как се беше случило?

За щастие той не беше забелязал изненадата ми. Гигантската луна се бе издигнала високо над главите ни. Светлината ѝ правеше тъмнината да изглежда още по-плътна и когато аз отново погледнах зад гърба си, видях, че Джед е стиснал здраво очи от страх да погледне към сенките. Не от тях трябва да се страхува, помислих си аз, и за няколко секунди той отново се бе озовал в смъртоносна опасност.

Момчето беше неволно протеже на ламир. Представляваше усложнение, лоша поличба, неприятности. Имах много лошо предчувствие за присъствието му тук. И ако случайно не се държеше толкова здраво, ако бях смушкал жребеца да препусне в галоп, той щеше да падне.

Нямаше да съм виновен, че глупакът не може да се задържи на седлото…

— Пристигаме ли? — попита той, без да отваря очи.

— Не — сопнах му се раздразнено аз. — Не може ли да поотпуснеш хватката си? Малко ми е трудно да дишам.

Той разплете пръстите си, опита се да се отдръпне по-назад, но цялото му тяло се беше вцепенило от движението на коня и от страх.

— Не можеш ли да си купиш седло?

— Мога. — Размърдах се, за да се освободя още малко, борейки се със себе си и с хватката му. — Но на коня няма да му хареса също толкова, колкото и на мен. — Най-накрая успях да откопча едната му ръка.

Той отвори окото си, погледна към мрака, а след това и към земята. Брандир му се ухили и момчето отново ме прегърна през кръста и стисна здраво.

Изръмжах.

— Намирам привързаността ти към мен за изключително трогателна.

— Само почакай да сляза от тоя проклет кон. Значи ти наистина си фея? Бибиди-бобиди-бу3!

— Това и друг път съм го чувал. — Устните ми се изкривиха в озъбена усмивка.

Но той просто не можеше да се сдържи. Наведе се напред и прошепна в ухото ми:

— Не вярвам във феите.

Дръпнах рязко юздите на коня, въздъхнах, хванах здраво ръцете му и ги махнах от кръста ми. Когато се обърнах с лице към него, той беше прехапал устната си и ме наблюдаваше предпазливо с крайчеца на едното си око.

— Опа — рече Джед.

— Спокойно, изгубено момче, няма да те изям — казах му аз. — Всъщност дори ми се стори доста смешно.

Той погледна встрани и промърмори:

— Струваше си да опитам.

Сподавих смеха си.

— Склонен да убие, но пък начетен.

— Ехо?! — рече той. — Аз ли се разхождам с меч на гърба?

— Не, идиот такъв, ти си запасал полуавтоматичен пистолет на колана.

Изпълни ме задоволство, което накара устните ми да се разтегнат в усмивка, а коня ми да затанцува. Момчето все още не можеше да скрие нищо от мен и това ме караше да се чувствам много по-добре. Признавам и че това го постави в сравнителна безопасност от мен.

— И така — казах самодоволно аз. — Откъде го взе?

— Езерото — промърмори той. — Езерото на феите. Беше увит в найлонова торбичка. Пъхнат в тръстиката.

Замислих се за няколко секунди.

— На Ласло е. Сигурно. Що за глупаво място да го остави…

— Не е чак толкова глупаво. Съвсем случайно го открих. Доста време обикаляхме край него.

Полазиха ме студени тръпки.

— Трябваше да го оставиш на мястото му.

Усетих го как свива рамене.

— И без това е празен.

Не посмях да го попитам защо смята така. Сигурно се беше опитал да застреля коня ми, когато той беше препуснал с Фин на гърба.

Пресегнах се назад и взех пистолета от ръцете му. Слабата лунна светлина се отрази от дулото му като от копринена кожа. Красиво момченце. Пуснах юздите и погледнах в пистолета. След това го облегнах на рамото си, за да може той да види проблясъка на петте патрона вътре.

Джед преглътна шумно. После рече с дрезгав глас:

— Значи е заял.

Затворих пистолета, притиснах дулото към слепоочието ми и натиснах спусъка.

Сухо изщракване. Чух го как си поема дъх, спуснах предпазителя и залюлях безполезното оръжие на показалеца си.

— Не работи от тази страна на Воала. Сигурно затова Ласло го е оставил край езерото. За да му е под ръка когато се върне.

— Не работи…

— Точно така. Което е добре, защото някой тъпанар е свалил предпазителя.

Той едва не изпусна пистолета, докато го откачаше от пръста ми.

— И да не знае, че вече си тук, скоро ще го научи. Кражбата на това нещо е като предупредителна аларма.

— Предупредителна аларма.

— Да, мое малко ехо. Попаднал си в купчина кравешка тор, Кулан.

Отново го баламосвах, но в моя защита трябва да кажа, че исках да го предупредя. Оръжията не функционираха от тази страна на Воала, блокирани от някаква древна магия, което си беше добре. Дайте на Ший пистолети и за около век всички ще сме изтребени.

Разбира се на Нийл Ласло сигурно би му харесало да има лесен достъп до оръжие при завръщането си в другия свят. А това се случваше често. Все пак той имаше лесен достъп до жената, която знаеше най-добре кога годините се приплъзват и кога не; освен това предполагам, че понякога изпитваше носталгия по смъртта и унищожението в собствения му свят.

Може би двамата с Ласло имахме повече общи неща, отколкото ми се нравеше.

Не мога да си спомня точно първия път, когато пътищата ни се пресякоха, преди десет или повече години. Не се и съмнявам, че е било в някоя военна зона, където и двамата сме се чувствали като у дома си (макар на мен да ми се иска да е другояче). Виждал бях резултатите от работата му в няколко села, където пристигах твърде късно, както обикновено става с умиротворителите. Веднъж ми се удаде възможността да го убия, но политиците не ми позволиха, и по-късно аз се разплатих добре с въпросните господа щом открих на какво е способен, което бе практически всичко.

И той, разбира се, привлече ламира Скиншанкс; нямаше как. И когато Кейт премина от другата страна, за да си намери нов любовник, ново развлечение, нова плячка, на него, разбира се, му бе нужен само един поглед и той я последва в нейния свят. Това бе напълно разбираемо, особено когато човек не подбира особено компанията си или правителствата, които подкрепя, гърлата, които прерязва, или селата, които изгаря.

Относно шеговитото ми предупреждение към Джед — това бе поредното общо нещо между мен и Ласло. Пророчествата. Нелепости, които висят над главите ви като грамадна кална скала, окачена на рибарска корда. Гадателката, която сви кривите си пръсти около живота ми и го стисна, отдавна беше мъртва, но останалите като нея бяха оцелели, за да тровят нови съзнания, нови времеви линии.

Разбито сърце, ледено сърце — така ме наричаше тя. Уморих се да слушам как ще се развие животът ми: макар старата шарлатанка да бе умряла преди векове, тя все още ме командваше. Знаеше кого ще обичам и понякога кого ще убия; знаеше кой ще ме гледа как умирам. Знаеше много повече от мен — макар никога да не ме беше виждала — защото аз нямаше как да знам кое има значение и кое е важното; така и не разбрах какво да направя, за да получа най-добри резултати. Тя така и не ми каза кои са важните неща, нали? О, Кейт Никнивън сигурно се е наслаждавала докрай на онзи момент в крепостта: докато държеше в прегръдките си мъртвата ми майка и ни заливаше с поток безполезна информация.

На която и без това не повярвах въобще.

Момчето, което седеше зад гърба ми, мълчеше. Аз се взирах в тъмнината, заслушан в зловещите въздишки на вятъра. Чудех се дали знае какво ли ни преследва в задушаващия мрак и внезапно почувствах леден полъх по врата си, далеч по-студен от хапливия вятър.

И като че ли прочел мислите ми, Джед се обади:

— От какво се страхуваш? От Ласло ли?

— По-скоро от други неща. — Помръднах с рамене и въздъхнах. — Започна да ме отегчаваш, изгубено момче. А останалите напреднаха доста. Ако паднеш от коня, няма да се върна да те търся. — Изсъсках на коня си и той подскочи напред. — Затова по-добре се дръж здраво.

Добре че ме послуша. Говорех напълно сериозно.

13

Ейли подкара коня си през сечището, претърсвайки сенките, макар да знаеше, че си губи времето. Любовта я кара да страда, помислих си аз. Очите ѝ блестяха като на елен в нощта и тя бе толкова напрегната, че сигурно щеше да подскочи при първото изпукване на съчка.

— По дяволите. Няма го тук.

Аз повдигнах вежди.

— Без майтап, Шерлок.

— Светът не е свършил — обади се весело Торк, макар че според Ейли сигурно беше така. — Ще почакаме.

— Няма. — Ленора яздеше зад гърба на Торк. — Продължаваме напред. Искам да съм по-близо до морето.

Ейли я погледна.

— Ще изчакаме Ку Хорах и Шона.

„О, това ще ми хареса“ — ококорих се аз.

— Не, не, не, Ейли. — Ленора погали Фарамах по гушката и гарванът доволно изграчи. — Няма. Ку Хорах върши всичко бавно, както винаги, а мен ме чакат по-важни дела от това да се мотая наоколо. Ти си само лейтенант, Ейли. Давам ти заповед. — Тя се усмихна сладко. — И ти нямаш право да ми се противопоставяш.

Вятърът беше спрял. Нищо не помръдваше. Заинтригуван, аз местех поглед от едната към другата; Торк като че ли беше очарован от листния килим, покриващ земята.

Ейли постепенно се съвзе, бузите ѝ пламнаха и тя си пое дъх, за да възрази, но аз реших, че е по-добре да се намеся и да подчертая близостта си с Конал.

— Той няма да се върне тук. Продължил е към мястото на следващата среща.

— О, страхотно — промърмори Торк.

— Добре — рече Ленора. — Да тръгваме. Ку Хорах може да се грижи за себе си, Ейли.

— В такъв случай ще се разделим. Патрулът все още обикаля наоколо. Торк, вземи Ленора. Тя може да ги обърка.

— С удоволствие — отвърна Ленора. — Трябва само да ме помолиш.

Обожавам женската политика. Изборът на Торк, разбира се, не влизаше в нея. Той ми се ухили.

Ейли изръмжа, но единственото, което рече, бе: „Внимавайте“. Ленора се притисна закачливо към тялото на Торк и тримата с коня му се стопиха между дърветата като призраци.

— Сет, води. — Ейли се обърна към Фин, стиснала един зловещо изглеждащ нож за канията му. — Можеш ли да хвърляш ножове?

Фин сви рамене.

— Бих могла да го хвърля. Но няма да улуча нищо.

— Ох, къде е бляла майка ти? Вземи го. Ако някой ни последва, дръж се така, сякаш знаеш какво да правиш с него. Разбра ли?

— Ъхъ… — Фин измъкна леко острието от канията му и погледна към отражението си в него.

— Щеше да е по-добре, ако можехме просто да ви върнем през водния портал — изръмжа Ейли.

— Няма да стане, докато Ласло се намира между нас и него — обадих се аз.

Момчето потрепери; усетих го. Извърнах се леко назад, без да го поглеждам.

— Страх ли те е, Кулан?

— Не.

— Лъжец.

Ейли предпочете да поеме към мрака на плътно обраслото с рододендрони плитко каменисто дере, което бе добра идея, доколкото се опитвахме да останем скрити. Но на мен не ми допадаше близостта им и начина по който разперените им на всички страни клони се удряха и шумоляха в цепнатините на скалата. Ездач на кон не можеше да мине през тях, а сенките им имаха толкова човешка форма, че можеха да накарат кожата ми да настръхне, въпреки острото ми зрение.

Усетих как мускулите на жребеца ми се издуват; той вирна глава с разширени ноздри и оголи зъби. Щом изцвили, аз бързо извадих меча от ножницата на гърба си. Не рододендроните бяха проблемът тук.

Чу се тихо потропване на копита и конят на Ейли застана до моя. В ръцете си тя държеше голи мечове; юздите висяха отпуснати на врата на жребеца ѝ. Стрелнах бързо с поглед Фин и видях, че тя вече е извадила ножа от канията му. Не бях съвсем сигурен какво видях в бледите ѝ очи. Във всеки случай не беше страх.

Под слабата лунна светлина постепенно се очертаваха фигури: три коня, един ездач.

Не. Двама ездачи, но единият от тях беше слязъл от коня си и вървеше пеша. Когато се надигна тромаво, аз го видях ясно и установих, че той не е сам. Ръката му беше увита около врата на друг мъж, който висеше отпуснато в захвата му.

— Куах — промърморих аз.

Той се изпъна, без да пуска врата на жертвата си.

— Това не е боец — обади се най-накрая Ейли.

Зъбите му проблеснаха в усмивка.

— Той е чиста загуба на време. — Куах повдигна пленника си още малко нагоре, измъкна окървавения си меч изпод гръдната му кост и го остави да се свлече безжизнен на земята. По врата и лицето му имаше множество страховити рани, както и по завързаните му ръце. Но не те го бяха убили; довършил го беше онзи последен удар с меча в гърдите. Обичайните методи на Куах не се отличаваха с изтънченост и може би дори не бяха ефективни, но боговете са ми свидетели, че той ужасно им се наслаждаваше.

Когато ми се усмихна, кръвта ми се смрази.

Зачудих се дали Фин или момчето бяха наясно колко близко се намираха до смъртта. Молех се момичето да не изпуска ножа: ако го направеше, след секунди щеше да е мъртво. Но когато я погледнах, осъзнах, че това никога няма да се случи. Оръжието прилепваше в ръката ѝ, която вече не трепереше. Тя дори изглеждаше така, сякаш знае как да го използва, в един друг живот. В един друг свят.

— Не избра подходящия момент да се появиш, Ейли. — Убиецът въздъхна. — Питах го просто дали те е виждал наоколо. Можеше да спестиш доста болка на горкия човек.

Издадох лаещ смях.

— Голям си боец, Куах. Защо си му вързал ръцете? Да не те е страх, че ще ти одраска хубавото личице?

— Много шаваше. — Куах ми се ухили.

— Той беше просто един проклет фермер. — В гласа на Ейли прозвуча яростна нотка.

— Той беше просто един упорит проклет фермер. Знаех си, че сигурно те е видял.

— Добре де, какво ще правим сега? — Погледнах към мъжа, който седеше на коня, насочил меча си към нас. — Къде са останалите от бандата ти? Къде ти е капитанът? Хей! — Усмивката ми стана още по-широка. — Да не са ви оставили да копаете отходни ями?

Ездачът изръмжа, а усмивката на Куах се стегна.

— Просто убиват брат ти. След малко ще се появят.

Ейли рязко врътна глава и искрено се разсмя.

— Това може да се случи само в съня ти, некадърнико.

Куах продължаваше да се усмихва, но усмивката му бе позагубила от блясъка си и в нея се усещаха зачатъци на гняв.

— Внимавай какви ги плямпаш, кучко.

— Ти също — намесих се аз, — куче. И защо не си с тях? А, да, вярно. Конал няма да ти позволи първо да му завържеш ръцете.

Ейли ме стрелна предупредително с поглед, но устните ѝ потрепнаха. Лицето на Куах се напрегна и усмивката му се изгуби.

— Добре — каза Ейли. — Очевидно Ласло няма да се върне скоро. Дали да не спрем да се убеждаваме един друг? Нали знаеш, че няма да се откажа. И няма да му кажа, че не си успял да ни хванеш.

Куах се подсмихна.

— Няма да се наложи.

Ейли кимна с глава към Фин.

— Тази тук е много добра в хвърлянето на ножа.

Фин бе успяла да се усмихне, а острието ѝ апетитно отразяваше лунната светлина.

Куах се засмя.

— Това дете? То сигурно още си няма име!

Подпрях замислено пръста си на брадата.

— Когато бяхме на десет те накарах да се криеш по дупките. Тогава още нямах име.

Куах сви устни и кимна към Джед.

— Виж, това момче — то си има име. И до полунощ ще умре.

Тъкмо се наканих да му отговоря, когато момчето само се обади:

— И кой чекиджия го казва това?

Ако не се бях съсредоточил толкова върху Куах и другаря му, сигурно щях да се усмихна. Познавах това усещане: гневът прогонва страха. И после страхът се завръща с двойна сила.

— Успокойте се. — Ейли прокара острието на единия си меч върху другия и металът пропя тънко. — Едно, две, три остриета. Мисля, че те надвишаваме по брой, Куах. Това никога не ти е харесвало, така че пусни ни да минем.

Сянката от лявата ни страна помръдна толкова леко, че със сигурност щяхме да я помислим за клони на рододендрон. Едва тогава усетих и превъзходната бариера — о, хитро. Рязко замахнах с меча и мушнах назад.

Острието издаде тих стържещ звук, прониквайки в плътта. Издърпах го напред, лъскавият метал бе покрит с тъмни петна.

Зад гърба ми се чу рязко поемане на дъх; позволих си да погледна леко встрани. Жената ме гледаше с горчива омраза. Но мечът в ръката ѝ висеше безполезно; тя не можеше да го вдигне, вече не. Докато падаше първо на колене, а след това и по лице на земята, главата ѝ се удари в крака на Джед. Той издаде ужасен звук, но толкова тих, че само аз го чух.

— Така. — Избърсах окървавения си меч в плешката на жребеца, който изцвили от глад, след което го насочих срещу Куах. — Сега вече сме повече.

Куах се спогледа с другаря си на коня.

— Не искаме да се бием — каза Ейли. — Ако ни дадеш път, всички ще можем да се приберем тази вечер у дома.

Куах подритна презрително трупа на фермера и отстъпи назад към оврага.

— Тогава по-добре препускайте с всички сили, арогантни копелета такива.

— Това няма да е проблем. А ти можеш да изчакаш тук Ку Хорах. На него ужасно ще му хареса отношението ти към невинните фермери.

— Да — изръмжа ездачът. — На това се научихме от него. Нали така, Мурлин? От твоя брат-светец.

Сега вече го разпознах: един от последните бойци на Ферхар от времето, което бяхме прекарали при Кейт. Той ме погледна предизвикателно и аз не можах да му отговоря нищо. Усещах напрежението на Фин, упоритото ѝ мълчание и най-вече оръжието в ръката ѝ, което не потрепваше и изглеждаше ужасно заплашително.

Дъхът на Ейли излезе със свистене през стиснатите ѝ зъби.

— Махайте се от пътя ми. Казах, че не искам да се бия. Не съм казвала, че няма да го направя. Назад. По-далеч.

— Тогава бягай, малка сърничке. Бягай и да видим дали ще те хванем.

Ако конете ни не бяха с нас, сигурно щяхме да си го получим, въпреки арогантния ни блъф. Но дорестия сивушко и синия жребец преминаха внимателно между двамата мъже, тръскайки глави, с оголени зъби; конете на мъжете се уплашиха, изпръхтяха и отстъпиха страхливо назад. Този път първа мина Ейли, която наблюдаваше с ненавист Куах; така че аз успях да видя погледа, който той хвърли към Фин.

Бледите му проблясващи очи не се откъсваха от нея, изпълнени с омраза и презрение, и още нещо, много по-плашещо. Видях я как потисна треперенето си; Куах също я беше видял, защото тънката усмивчица отново се появи на лицето му. Докато яздех, го огледах. Отдалечихме се на пет метра, десет метра, а той не сваляше очи от нея; обърнах се да го погледна. Усещах злобата му като студен, твърд предмет.

Ейли прибра мечовете си в ножниците с гъвкави едновременни движения на двете ръце и се понесе заедно с Фин в бърз галоп. Аз накарах жребеца леко да се извърти и да измине няколко крачки странично с леки танцувални движения, без да изпускам от погледа си Куах и другаря му. Той ми кимна, свали бариерата пред съзнанието си и аз го чух как изсъска заплашително:

— Мога да почакам.

Напомних си, че момчето на Мила яздеше зад гърба ми, затова стиснах зъби и устоях на изкушението да препусна обратно към Куах.

Освен това той вече се бе качил на коня си, разнесе се тропот на копита, а дори моята гордост граничеше с благоразумие. Ейли прехвърли Фин пред себе си, напомняйки ми да направя същото с момчето. Той тихо извика, но беше твърде стреснат, за да се съпротивлява.

Докато препускахме през зеления рододендронов тунел, край нас прелетя нещо проблясващо: хвърлено острие, което се заби в едно неразвито дърво. Ейли се отклони настрани и се наведе. Следващото се заби в земята на няколко метра пред нас; значи спътникът на Куах имаше лък. Изругах.

Сивият кон на Ейли сви встрани и препусна към следващия пояс от дървета. Щом я последвахме, аз почувствах полъха на следващата стрела край бузата си. Когато почти едновременно стигнахме първите дървета, аз чух Ейли да изпъшква и да се устремява напред. След миг се озовахме в горичката и клоните на дърветата ни шибаха по лицата.

Когато излязохме от другата ѝ страна се озовахме в мочурлив терен, преди да скочим в реката. Конете ни получиха нов прилив на енергия и се впуснаха нагоре по течението, порейки водата като птици, които разсичат въздуха с криле. След като установиха, че няма да ни настигнат, те се отказаха от преследването.

Но Ейли не се спря и аз препусках по петите ѝ. Тя насочи сивушкото към другия бряг на реката, изкара го на сушата сред фонтан от пръски, но мина доста време, преди да го накара да премине в кариер и след това в бърз ход. Джед ме подръпна за тениската.

— Боли я — прошепна ми той.

— Нищо ѝ няма. — Продължавах да кипя от гняв. — Кучият му син, знаех си, че Куах ще го направи.

— Не, тя е ранена. — Джед ядосано ме удари по лопатката. Ейли протегна ръка, издърпа нещо от рамото си и го хвърли на земята. Окървавена стрела.

— Тя не е добре! Спри!

Фин беше пребледняла.

— Ейли…

— Той каза, че нищо ми няма — сопна се Ейли. — Стига мрънка.

Джед млъкна. След като опасността се беше разминала, той беше много по-уплашен отпреди. Знаех, че въображението му проиграваше всички възможности, които биха могли да се случат. Това го караше да мълчи. Но поне не повърна и не започна да хленчи, че иска да си върви вкъщи.

Ейли се държеше за ранената ръка и лицето ѝ бе изкривено от болка.

— И двамата се представихте много добре там.

— Благодаря — отвърна Джед с треперлив глас. — Вие двамата също.

— Хе-хе. Забелязал си. — Ейли свали Фин от коня и скочи леко на земята.

— Как е ръката ти? — попитах аз.

Тя отлепи половината от разрязания си ръкав. Навсякъде имаше кръв, но не се виждаше дупка.

— Нали ти казах, всичко е наред. Зарежи я. Сега накъде, Сет? Много здраво се омотахме.

— Можем ли да се върнем? — предложи Фин.

Ейли се изсмя силно.

— Да, добра идея. Не. Шона и Ку Хорах ще ни намерят, не се безпокой.

— А Леони?

— С нея всичко ще бъде наред. — Ейли изпуфтя с досада. — Стига се притеснява.

— Ха — казах аз. — Може би трябваше да задържим стария прилеп при нас. Тя щеше да му даде да се разбере веднъж и завинаги.

— Леони не е толкова стара и грохнала, колкото изглежда, нали? — сопна се Фин.

— Пак ли ще мрънкаш за това? — Ейли сви рамене. — Направила е страхотно заклинание. Дърта професионалистка е тя. Трябва да се гордееш с нея.

— Тя е измамница и лъжкиня.

Ейли я погледна смутено.

— Е, всичко, което е направила, е било за твое…

— Виж какво, не знам за чие добро го е направила. — Очите на Фин горяха. Не от сълзи, реших аз, или поне не само от тях. Ако гневът ѝ избухнеше в цялата си сила, двамата с Ейли веднага щяхме да го усетим. — Но съм повече от сигурна, че не е заради моето.

— Не я съди твърде строго — рече Ейли след кратка пауза. — Баба ти не е грохнала, но е поне толкова стара, колкото изглежда. А и няма да посмее да се опъне на Стела. Никой от нас не би посмял.

Аз изсумтях.

— Добре де. — Ейли завъртя очи. — Освен теб, Сет. Но ти ще го направиш за развлечение.

— И заради добрата кавга — отвърнах аз с мек тон. — Знаеш какво си мисля. Това е престъпление и всички вие оставихте на Стела да ѝ се размине. Тя е просто една разглезена кучка. — Срещнах погледа на Фин. — Защото всички се страхувате от нея.

— Прав си, така е — разсмя се Ейли.

Въпреки всичките ѝ умения, според мен Ейли нямаше представа с какво си има работа. И внезапно осъзнах, че това няма значение, защото Фин беше твърде умна, за да си го изкара на нея. Бързо издигнах защитна бариера, защото ако тя решеше да удари, точно аз щях да го отнеса във фронталния лоб, а съдейки по яростното изражение на лицето ѝ, Фин очевидно обмисляше подобно действие.

Но поне за момента държеше всичко под контрол. Определено бе умница.

— Разкажи ми за майка ми — каза тя със застрашително спокоен глас. Докато говореше, не сваляше поглед от мен, но аз нямах намерение да подхващам тази тема. И без това бях казал достатъчно.

Ейли сви рамене.

— Майка ти беше свирепа. Смела като шест хрътки. Ти ми кажи какво се случи. Може би размножаването превръща мозъка ти в каша, а сърцето в гъба. Аз няма как да знам — промърмори горчиво тя.

Какво толкова имаше в това момиче Фионуала, което ме изпълваше с желание да я нараня? Заради забраните на Рейлтин тя не беше чувала за глупавите бърбореници на онази гадателка дори от Ленора. Но въпреки всичко аз я бях наранил. Тя все пак възнамеряваше да ми причини истинска физическа болка.

— Сърцето на Стела винаги е било от камък и студено желязо, нали, Фин?

Очаквах да се нахвърли върху мен, но вместо това тя се сви, толкова нещастна и беззащитна, като че ли всеки момент щеше да заплаче. Джед изглеждаше така, сякаш бе готов да ме убие.

— Защо ме е излъгала? Защо през цялото време сте ме лъгали?

— Това няма нищо общо с мен, дечко. И ти нямаш нищо общо с мен. — Аз свих рамене, но не можех да я погледна. Усещах натиска на един необичаен срам. О, остави я на мира, копеле.

Ейли се засмя, измъквайки ме от неудобното положение.

— Стела иска да си нормална. Забравя, че кръвта така или иначе ще се прояви.

— В най-различни форми — промърморих аз.

— Сет, престани…

Дочухме тропот на копита по земята зад нас и аз се обърнах към големия кон. Благодаря на боговете на англичаните с усет за подходящия момент.

— Изгуби ли ги?

— Аха — отвърна Торк, приближавайки се до мен. — Изгубихме ги. Проклятие. Проблеми ли имахте?

— Малки. И ние ги изгубихме. Говорят твърде много.

Торк се засмя. Хванала го през кръста, Ленора се усмихна на Фин, но Фин не реагира. Тя дори отказваше да погледне баба си, затова може би не забеляза колко уморена беше тя. Защото Ленора наистина изглеждаше много, много уморена. Поне този път старата измамница не се преструваше. Това си беше неподправена възраст и изтощение. Гърбът ми се стегна от безпокойство.

Ейли може би също го усети.

— За днес стига толкова. — Тя кимна към групичката дървета, които закриваха бледия хоризонт, който се сриваше с блещукащото море. — Ще спрем тук.

Аз скръстих ръце, оставяйки коня ми да рие с копито земята.

— А Ленора какво смята?

Ейли изсъска и челюстта ѝ се стегна.

— Оставаме тук. Няма да ходим никъде, докато Ку Хорах не ни намери. — Гласът ѝ бе натежал от гняв. — А заповедите на Ленора да вървят по дяволите.

14

— За мъртвец изглеждаш адски добре.

Шона се засмя и ме прегърна.

— Мурлин, все същия си си.

— Това е част от чара ми. — Плеснах го леко по белязаната буза.

— Къде е Ку Хорах? — Нетърпеливата нотка в гласа на Ейли режеше като наточено острие.

— Не мога да го открия. — Шона извърна поглед, ядосан и засрамен. Не беше свикнал да търпи провали в проследяването на някого.

— Я по-весело — казах аз. — Незнайно защо във въздуха като че ли се вихри снежна буря. Всичко е бял шум. Знаеш го много добре.

— Знам. Но това не означава, че трябва да ми харесва.

Свих рамене, изпълнен с безпокойство.

— Всичко ще е наред, Ейли. Нали знаеш, че Ласло е предизвикателство дори за нашия герой.

Ейли се усмихна напрегнато и ми обърна гръб. Намигнах на Шона и той ми се ухили.

— Така е, Мурлин. Той ще обикаля в кръг около Ласло.

Знаех го много добре. Той ми беше брат, мой капитан. Вярвах, че няма да умре.

— И сестра ти не е кой знае колко разтревожена. Знаем много добре защо толкова иска да се върне.

Шона се изсмя рязко, спечелвайки си подозрителен поглед от близначката му.

Ако се бяхме приближили още повече до морето, Ленора щеше да спи на брега, но сега поне успяхме да намерим едно хълмче в гората и Торк започна да подготвя лагерен огън. Джед го наблюдаваше, увит в дебелото му яке, но Фин стоеше встрани и се взираше в широката ивица огряна от луната равнина и веригата от дюни в далечината. След тях се простираше морето — можех да подуша както него, така и далечните острови, пушека от горящите в огъня дърва и ниската трева в равнината. Почти можех да усетя аромата на лунната светлина. Косъмчетата на врата ми настръхнаха и внезапно отново обикнах този свят.

Изпълнен с примирение, а и съжаление към Фин, аз се примъкнах към мястото, където тя седеше и яростно късаше тревата от земята.

— Добре ли си? Справи се много добре.

Тя потрепери. Устоях на порива да я прегърна през раменете.

— Онзи мъж. Куах.

— Уплаши ли те?

Глупав въпрос. Тя се позабави с отговора, но това беше нормално.

— Не ме уплаши. Просто…

— Сякаш се разходи по гроба ти.

— По-скоро потанцува върху него. Потропвайки с крака по земята. Усетих го.

Радвам се, че този път не можа да види потреперването ми.

— Той е просто един бандит. Не се коси заради разни дреболии, дечко. А той си е същинска дреболия.

Тя не се потеше. Беше много спокойна, много хладнокръвна.

— А ти каза, че е нечий представител, нали? Куах?

— От теб ме побиват тръпки, дечко. На някои тукашни хора, да.

— Какви ги приказваш? — разнесе се глас зад гърба ми.

Богове, внезапните появявания на Ленора продължаваха да ми смразяват кръвта. Това бе едно от нещата, които мразех в нея, редом с много други. Но този път не ми се удаде възможност да ѝ отвърна.

— Защо? Какво не трябва да ми казва?

Нали се сещате за онези места, където земната лава се доближава до повърхността? Виждате как черупката се пропуква, усещате натрупващата се жега. Точно този образ се появи в съзнанието ми и аз знаех, че в някой от следващите подобни случаи тя ще изригне. Надявах се, че няма да съм близо до нея, когато това стане.

— Аз не вярвам на нито една негова дума. — Ленора ме стрелна с един от вещерските си погледи и прегърна момичето през раменете. Това бе необмислен изблик на любов и той раздразни дявола в мен.

— Аз не вярвам на нито една твоя дума. — Предполагам, че до голяма степен бях погълнат от собственото си дълго потискано безсилие, но Фин не прояви разбиране, макар да усещах натрупването на жегата, онова малко кълбо гняв, което се заражда в основата на гръбнака и с приближаването към врата става все по-наситено. Усещах ехото му. Но аз също бях ядосан; достатъчно ядосан, за да му позволя да излезе през устата ми. — По всичко личи, че аз трябва да кажа на Фин защо тя е такова измислено същество. Никой друг няма да го направи.

— Сет! — сопна ми се Ленора. В гневния ѝ глас се долавяха панически нотки.

— Воалът, дечко, е причината никой да не те забелязва. Той представлява филтър между теб и простосмъртните. Ти не само си различна, а направо си странна, забравят те в мига, в който те видят. И винаги си била такава.

Ленора рязко ме обърна към себе си и ме зашлеви през лицето.

Зашеметен, притиснах длан към бузата си. По дяволите, тази жена имаше страхотна сила, дори сега.

Очаквах да получа удар и от Фин, но тя просто си стоеше там и се взираше безизразно в баба си.

— Не си прави труда да го удряш — прошепна тя.

— Той няма право…

— Но аз имам! — извика Фин. — Мислех си, че вината е в мен. Мислех си, че съм невзрачна личност. Мислех си, че съм никой.

— Фин, аз…

— Да не си посмяла да ми кажеш, че съжаляваш — изсъска тя. — Защото няма да си искрена. Нали?

Фин не можеше да се сдържа повече. Трябваше да го предвидя, защото очите ѝ приличаха на врящ живак, който всеки момент ще бликне. Тя му позволи да се откъсне и снарядът от бушуваща ярост удари Ленора право в челото.

Фин примигна и извика от болка, притискайки длани към очите си. Ленора падна на едно коляно, а аз я улових за ръката, за да ѝ попреча да се свлече на земята. Тя изглеждаше разтърсена из основи, но не и изплашена, а болката в очите ѝ не бе само физическа. Ейли, Шона и Торк изтичаха към нас, но се спряха рязко. Аз гледах Фин очарован.

Тя бе наранила Ленора, наистина я беше наранила. Зачудих се как ли ще се съвземе от това — и всъщност как ще се отрази това на Ленора. Фин се бе нахвърляла и преди срещу мен — не толкова ефикасно, трябва да призная — но никога срещу Ленора. Какво бях казал на Конал? Че онова момиче Рууни е само началото? Фин определено бе способна и на по-лоши неща. Но точно сега студеният огън в очите ѝ бе угаснал — изразходен докрай — и тя изглеждаше изпразнена дори от нещастието си.

— Благодаря, че пое куршума вместо мен, Ленора. По-добре ли се чувстваш, дечко?

Фин се обърна към мен.

— Не бих си правила труда да те удрям!

— Благодаря за отношението, дечко.

— Стига си я наричал така, изрод такъв!

Джед бе свил ръцете си в юмруци и стискаше здраво зъби, но много по-притеснително беше внезапното вцепеняване на Ейли. Ох, нещата бяха отишли твърде надалеч. Аз я докоснах по ръката и леко поклатих глава.

— Не, Ейли. Това е… просто израз. Той не е от типа побойници. Просто има собствени разбирания. Надявам се да му дойде умът в главата, след като майка му загуби своя.

Опа, мамка му.

— Какво?

Изражението на Джед замръзна за секунда. После той се хвърли напред, прицелил стиснатия си юмрук към гърлото ми и аз трябваше бързо да се отдръпна назад. Джед се спъна и Шона го обгърна здраво с ръце, спасявайки него от падане, а мен от повторно замахване. Момчето дишаше шумно и учестено, останало без думи.

Шона поклати глава, поглеждайки ме слисано.

— Какво ти става?

Веднага разбрах, че говори сериозно, че наистина иска да разбере.

— О, съжалявам. — Насилих се да срещна изпълнените с омраза очи на Джед. — Фин ми каза за майка ти. Съжалявам.

Фин примигна.

— Но аз…

Обърнах се рязко към нея и я шибнах болезнено със съзнанието си. Не много силно, защото тя нямаше представа как да се предпази. Фин залитна назад, зашеметена, но успя да се задържи на крака. И когато отново ме погледна с невярващи очи, тя повече не си отвори устата.

Хватката на Шона се отпусна и Джед се изтръгна от него. Фин приближи лицето си толкова близко до моето, че чувах свистенето на дъха ѝ.

— Кажи ми нещо. — Думите се процеждаха едва-едва през стиснатите ѝ зъби. — За какво говореше онзи Куах?

Аз примигнах, опитвайки се да спечеля време.

— Кога?

Изведнъж се оказа, че всички са намерили по нещо интересно на земята.

— Той каза нещо за Конал. И фермерите.

— Не приемай на сериозно всичко, което казва онзи чекиджия.

— Наистина ли? Но Ейли му повярва. Ти също. — Тя ме погледна. — Какво още не знам?

Ленора облиза устните си.

— Конал е… ами, воин. Капитан, Фин. Той…

— Той не е насилник!

Не можах да потисна подигравателното си изсумтяване. Може би за пръв път от шестнайсет години осъзнах, че съм успял да си върна Конал от нея. Знам, че постъпих детински и по-късно съжалих за това. Но честно казано, се наслаждавах на неудобството, което изпитваше Ленора.

Тя посегна да постави ръка на рамото на Фин, но после размисли.

— Той е син на насилник, Фин. Това му е в кръвта. Древно е, близко до повърхността и самият той въобще не го харесва, но то е там. Налага се да върши разни неща — които той не иска, но трябва да свърши.

Момичето не отвърна нищо. Тя дъвчеше устната си. Понякога хората правят това, за да потиснат сълзите си; но не и Фин. Тя изглеждаше дълбоко замислена и аз можех да усетя потиснатата ѝ ярост като напрегнати мускули на гладно келпи4.

Ленора се обърна към мен, сините ѝ очи блестяха.

— Очаквам от теб да върнеш Джед и Фин обратно веднага, когато брегът стане чист.

— Можеш да очакваш каквото си искаш, скъпа. Аз приемам заповеди само от Ейли, и то докато Ку Хорах се появи.

— Ей, чуй ме! — Джед стискаше здраво юмруци и лицето му бе пребледняло. — Трябва да се прибера у дома, Тинкърб…

Действах, без да се замисля; ръката ми се изстреля сама напред и го сграбчи за гърлото. Това си бе чист рефлекс, но аз не му се възпротивих и затегнах хватката си. Той започна да рита и да се опитва да си поеме дъх, вкопчи се в китките ми, но не можа да постигне нищо.

Погледнах ръката си. Погледнах към налятото му с кръв лице, изпъкналите му очи и треперещия език. Пусто да остане. Душах момчето на Мила.

Насилих се да отпусна хватката си. Той се свлече тромаво на земята, а аз продължавах да го гледам, раздвижвайки пръстите на ръката си. Не знаех какво чувствам; само че през цялото време бях на ръба, готов да се плъзна надолу. Усещах се като наркоман, който не може да си вземе дозата. Проблемът бе, че нямах представа от какво имам нужда.

Изплюх се на земята.

— Не го прави отново!

Джед вдишваше въздуха със свистене, притиснал ръка към гърлото си.

— Ясно.

— Защото знам, че умираш да го кажеш — изсъсках аз. — Но наистина не си струва. Да умреш. За да го кажеш.

— Просто… трябва… да се върна… при мама.

— Да, ами доста е сложно. Всички искаме майките ви да дойдат да ви приберат. — Малкият дявол отново подскочи. — Макар че Стела е от майките, които не търсят никого.

— СЕТ.

Гласът на Ленора звучеше ужасяващо, както когато бе млада и силна, и аз не успях да потисна неволното си потрепване. Отърсих се ядосано от страха.

— Това бяха само думи, вещице. Просто седнете и ги обмислете. Лицемери такива.

— Стела има думата къде…

— Стела, щом така предпочитате да я наричате, е глупава и безразсъдна. — Хванах Фин за рамото и я бутнах напред. — Кажете ѝ. Кажете ѝ. Всичко. Дължите ѝ го.

Фин се олюляваше и то не само заради грубото ми блъсване. Ленора остана дълго време неподвижна, със стиснати юмруци и свити устни, дишайки тежко през носа. О, колко бързо успя да се съвземе. През ума ми мина да благодаря на моите богове, че умира, защото светлината в очите ѝ бе смъртоносна.

Шона тихо се приближи и застана до мен.

— Той е прав.

Погледът на Ленора прескочи от него върху мен, а след това и върху Фин. Най-накрая тя подаде ръка на внучката си.

— Ела с мен, дете.

— Аз не съм…

— Казах ела. — Тя ми хвърли един последен, мимолетен, убийствен поглед. — Ще поговорим за това насаме. Нищо от това не касае твоя… — тя потърси подходящия израз — незаконороденото дете на дядо ти.

И после само със силата на волята си тя поведе бледата и мълчалива Фин към тъмните дървета. Ние, останалите, дълго време избягвахме да се поглеждаме в очите.

— А! — Изправих се рязко. — Да върви всичко по дяволите. Ще намеря нещо за хапване. — Призовах жребеца с ума си и сграбчих юздата.

— Искаш ли компания, Мурлин? — Шона се усмихваше накриво.

— Че кога съм искал? Ще взема арбалета ти. — Грабнах го и се метнах на коня, който вече бе потеглил в тръс.

Компания ли? Едва ли имаше нещо, което да искам по-малко.

Поне не и в истинския живот.

— Чупката, Фарамах. — Фин оголи зъби.

Гарванът се настани на ръката ѝ, без да ѝ обръща внимание. И с право: птицата не беше виновна за нищо. Момичето искаше да намрази семейството си, но ѝ пречеше някакво свирепо чувство, което нямаше сили да назове. Чувстваше се като че ли у дома. Сякаш принадлежеше на това място. Но въпреки това мъката избухваше като кълбо от заслепяващо бяла ярост в гърдите ѝ, защото всичко това се градеше на една продължаваща лъжа.

Тя се взираше в мястото, където бе стояла Леони, докато спокойно разкъсваше на парчета всичко, което Фин бе познавала, всичко, което бе смятала, че представлява. С леко разкаяние, но без да се извинява, старата жена я прегърна рязко и си тръгна, а Фин просто остана там в очакване светът да започне да означава нещо. Сърцето ѝ бе студено като камък.

Тишината в гората я притискаше от всички страни, а погледът на Фарамах я правеше още по-потискаща. Тя го харесваше, винаги го бе харесвала, но тук той изглеждаше различно: съвсем не приличаше на домашен любимец. Тя търсеше човешка компания; не, всъщност само един човек. Искаше Конал, и то отчаяно.

Гарванът рязко вдигна глава, което я накара да си дръпне ръката. Той изграчи дрезгаво. Между сенките на дърветата се появи Конал и закрачи бързо към нея.

Лицето ѝ се разчупи в неохотна усмивка. Тя го бе повикала — съзнателно или не — и той бе дошъл. Не ставаше ли винаги така? Сега Фин разбираше много по-добре защо се получаваше така, но не помнеше през живота си да е била по-щастлива да го види. Той бе облечен с онова дълго черно кашмирено палто, което винаги бе харесвала. Изглеждаше красив в него. Не че и иначе не беше красив, помисли си Фин с гордостта на дъщеря.

— Конал!

Той не се усмихна, което бе толкова необичайно, че по гърба я полазиха тръпки. Фин се спря на няколко крачки от него.

— Сърдиш ли ми се? — Тя отново пристъпи към него.

Конал най-после се усмихна, но това бе някакво бледо подобие на усмивка, и всичко, което Фин можеше да усети в него, бе една огромна празнота. Той погледна над рамото ѝ към морето, после погледна към нея и леко притисна длан към бузата ѝ. Кожата му бе много, много хладна и суха. Не, не хладна. Студена.

За пръв път в живота си Фин поиска да избяга от него. Но това ѝ се стори абсурдно, затова тя остана на мястото си и издържа напрегнатия му поглед. Очите му бяха черни и бездънни като очите на коня на Сет.

Конал разсеяно свали ръка от бузата ѝ и докосна гърлото си. После наведе очи към Фарамах, но птицата просто го гледаше.

Тя се намръщи.

— Конал…

Той рязко вдигна глава, постави пръсти върху устните ѝ и тръгна обратно към лагера. Едва тогава ѝ се усмихна топло и ѝ намигна. После се отдалечи.

— Конал! — Фин почувства странен порив: трябваше да го забави. На всяка цена трябваше да го спре. Но последното което видя, бе едно леко и неуловимо движение, светлина и сянка, лек проблясък на светла коса и изшумоляването на черно палто в сенките. Той изчезна.

Тя примигна и сърцето ѝ се сви; после отърси от себе си болката и зараждащия се страх и си го изкара на птицата.

— Какъв ти е проблемът?

Фарамах вдигна замислено очи към небето, после отново погледна към нея. Внезапно, незнайно защо, той се наведе напред и притисна зловещата си глава към бузата ѝ. Усещането беше странно, на топла кожа и пера, и хладен черен клюн.

— Фин! — разнесе се рязък вик.

Тя се обърна към мястото, откъдето се беше разнесъл гласът на Ейли и изписка. Фарамах я беше клъвнал по ръката. Тя инстинктивно прикри мислите си, спомняйки си студените пръсти на Конал върху устните ѝ.

— Къде се губиш? Ела при огъня. Шона каза, че наоколо се навърта нещо.

— Пак ли?

— Сред дърветата. Не ми ли вярваш? — Ейли замислено дъвчеше устната си. — Виж какво, Ку Хорах ти липсва. Когато се върне, ще се почувстваш по-добре. Сега ела с мен.

Внезапно всичко ѝ опротивя. Прииска ѝ се да изкрещи: Името му е Конал Макгрегър. А брат му е Сет Макгрегър. Те нямат други имена. ТЕ НЯМАТ ИМЕНА, които не съм чувала през живота си.

— Ей, успокой се. Цялата северна Англия може да чуе мислите ти. — Докато отместваше встрани един клон, Ейли ѝ хвърли мрачен поглед. Пред тях се появи сечището и пукащия огън. — Виж какво, съжалявам за поведението на Сет. Той те уплаши. Не го провокирай.

— Сет е глезльо.

Ейли стисна зъби.

— Сет е видял доста неща, които ти не си. Със сигурност не е разглезен. — Тя замълча за миг. — Не и в смисъла, който влагаш ти. А Конал го обича.

Фин я погледна и седна близо до Джед.

— Конал обича всички.

— Но Сет обича Конал. А любовта на Сет не е нещо, което може да се види всеки ден. Знаеш ли какво? Трябва да поспиш. — Ейли небрежно притисна ръка към тила на Фин.

Момичето внезапно бе връхлетяно от тежка сънливост, която просто изпразни ума ѝ от всякакви мисли.

Чудесно. Прогонете мислите, така остава повече място за сънищата. И тя засънува майка си, но в една по-различна нейна версия, сякаш това бе жената, която Стела бе изоставила тук. Хайде, Фин. Ела при мен. Разперила съм ръце и те чакам.

Фин докосна смарагдовото си колие и хладината му ѝ помогна да пробие за миг сънената мъгла, която струеше от пръстите на Ейли. Не мога да мисля. Не искам.

Не мисли. Не мисли.

15

Потопих се напълно в нея. Защо не? Исках да се откъсна от истинския свят, исках да осъзная промените и причините за тях. Знаех защо Ленора се е върнала и не виждах как Конал ще успее да я спре, а и честно казано, не исках да го прави. Беше ми писнало от Каменното сърце и ненавиждах изгнанието ни повече от всякога.

— Тихо сега. Не мисли за тези неща. Не мисли.

Тя се сви на земята до мен, листата на дърветата прошумоляваха и при най-слабия полъх на вятъра и звукът, който издаваха, почти не се различаваше от шумоленето на роклята ѝ, която се притисна в тялото ми. Наблизо се чуваха движенията на жребеца, тихите скимтящи въздишки на Брандир. Бях изморен, но все още не исках да се връщам при останалите, макар те да очакваха все още топлия ми улов. Надушвах миризмата на кръвта на елена. Можех да чуя как капе върху сухите листа. Сигурно все още не бях заспал напълно.

— Не, не се връщай още. Не още…

Това ме устройваше. Намерих прекрасната ѝ уста, отместих червеникавозлатистите кичури от лицето ѝ. Тя имаше вкус на лешници. Хареса ми, затова спрях да я целувам и облизах ъгълчето на устните ѝ, а тя леко изписка от удоволствие. Почувствах ръката ѝ върху бедрото си; тя се плъзна между краката ми и аз изпъшках и се ухилих. Тя ми се усмихваше в отговор. Отново я целунах.

— Колко глупаво е всичко. Харесвам те, младежо. Много те харесвам.

Нямаше какво да ѝ отговоря. Вместо това я придърпах върху себе си.

— Харесвам дори брат ти, макар да е предател…

Тихото презрително ръмжене на Брандир ме накара да отворя очи. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Нападалите по земята листа гъделичкаха кожата ми, ясно се чуваше и капенето на кръвта. Хладният вятър също не беше сън.

Медноруса коса погали лицето ми, устни докоснаха бузата ми и ме накараха отново да се впия в тях.

Отдръпнах се объркано назад.

— Кейт. Богове. — Опипах земята зад гърба си, търсейки меча. Не можех да откъсна поглед от леката ѝ усмивка.

Абсолютно реалната ѝ усмивка.

Те се протегна към мен и ме хвана за ръката. Гледах я втренчено, изненадан от силата на пръстите ѝ.

— Аз въоръжена ли съм, Мурлин? Кажи. Не ти желая злото повече, отколкото в сънищата.

— Напротив. — Гласът ми наподобяваше грачене. Чудех се, къде са бойците ѝ. Единственото, за което мислех бе, че подобна смърт е по-ужасна и от най-голямото унижение. Помислих си и за Конал, и целият изтръпнах.

— О, шшт. Смяташ, че съм те довела тук, за да те убия? Аз не постъпвам така.

„Защо не? — помислих си аз. — Винаги е било така“.

Тя се засмя и пусна ръката ми. Аз се изправих, залитайки, и бързо си навлякох дрехите. Сърцето ми почти спря, докато се опитвах да си нахлузя тениската през главата, защото знаех, че за секунда ще я изгубя от погледа си, но докато я обличах, тя просто стоеше неподвижно и се усмихваше. После протегна нежната си ръка. Без да знам какво очаква от мен, аз я хванах и ѝ помогнах да се изправи.

— Какво…

— Слушай, Мурлин. Само това искам. Да ме изслушаш.

Погледнах надолу към Брандир, който я наблюдаваше със страхлива враждебност. Но той имаше очи само за Кейт и не обръщаше внимание на дърветата или онова, което може би се криеше сред тях. Синият жребец въобще не ни забелязваше, а просто хрупаше тревата, където бе покапала кръвта. Останах няколко дълги секунди заслушан в мълчанието на гората, след което я погледнах.

— Говори тогава — казах ѝ аз.

Тя ме удари по бузата с опакото на ръката си. Прииска ми се да потрепна, да удължа усещането.

— Влизах в главата ти, Мурлин.

— Нямаш работа…

— Не. Но отчаяните времена ни подтикват към отчаяни постъпки. Знам какво си видял в другия свят. През всичките векове. Толкова много сблъсъци, смърт и войни. Те не са като нас, Мурлин.

Изсмях се рязко.

— О, ние можем да се бием, Мурлин. Но тяхната омраза е различна. Знаеш го.

Замислих се за нещата, които бях видял, местата, които бях посетил, докато се борех с копнежа по дома: нещата, които само засилваха носталгията ми.

— Аз също съм го виждала, Мурлин. Смяташ ли, че не познавам онзи свят?

— Ако го познаваш — отвърнах аз с горчивина, — защо искаш да го притежаваш?

Тя затвори очи и въздъхна. Ръцете ѝ се плъзнаха по врата ми и тя притисна устните си към него. От нея струяха тъга и съжаление, които се преплитаха със собствените ми объркани чувства.

— Ти усещаш Воала, Мурлин — прошепна тя. — Не го отричай.

Аз мълчах. Смятах това за моя тайна. Внезапно с ужас осъзнах, че вече нямам такава.

— А ти? — попитах най-накрая аз. — Усещаш ли Воала?

Главата ѝ се притисна към шията ми.

— Не.

Опитах се да я отблъсна назад. Не можех да мисля ясно. Докосването ѝ беше като вода, която се просмукваше през кожата и черепа ми и галеше мозъка ми, спокойна и хладна.

— Кейт, аз не мога да направя нищо с Воала. Мога да го усещам, да го докосвам, това е всичко. Не мога да ти помогна.

— Знам. — Гласът ѝ беше просто едно дихание; по-скоро го усетих, отколкото да го чуя. — Знам, Мурлин. Не искам нищо такова от теб. Искам просто да чуя онова, което знаеш: той умира. Какво да правим?

Тя потрепери и аз инстинктивно я притиснах към себе си.

— Ще го поправим.

Смехът ѝ прозвуча почти като ридание.

— Не можем, Мурлин. Знам, че не вярваш в Каменното сърце. Аз вярвам. Но Ленора греши. То не ми е нужно, за да спася Воала, а за да защити нас. Каменното сърце не може да спаси нещо, което умира, но може да спаси нас. Може да ни помогне да разкъсаме Воала. Да държим всичко под контрол. Ти познаваш простосмъртните. Не ти ли се иска да имаш надмощие? Не искаш ли ние да управляваме съдбите си, когато Воалът загине?

Сетих се за Катриона; сетих се за Мила. Помислих за всички останали.

— Не всички са…

— Достатъчни са тези, които са. Достатъчни.

Сетих се за войните; сетих се за лагерите. Редиците и купчините от черепи. Сетих се за ухилените деца, размахващи мачете.

И тогава си спомних Конал и се изтръгнах от ръцете ѝ.

— Стой далеч от мен, Кейт. Няма да предам брат си.

Тя стисна зъби, прокара пръсти през красивата си коса.

— Не те карам да го правиш! За толкова глупава ли ме смяташ, че да искам това от теб?

— Ха! — отвърнах аз.

Тя раздразнено изсумтя и отстъпи назад. Леко се изненадах от постъпката ѝ, както и от тъжния ѝ поглед.

— Ние, Ший, имаме своите различия, нали? Това няма да има никакво значение след като Воалът умре, Мурлин. Никакво! Трябва да се подготвим за това и по-важното е, че трябва да подготвим простосмъртните.

Кълна се, че в настъпилата тишина можех да чуя как дърветата растат.

— Конал каза…

— Конал, винаги Конал! Брат ти е чудесен човек, Мурлин, благороден човек. Но по отношение на това той греши. Аз не му желая злото. Защо ми е? Той е най-добрият боец, когото познавам. Глупаво ще е да се бия с него. Искам ви и двамата на моя страна. До мен. Като мои капитани.

— Твои убийци.

Тя поклати глава; долових аромата на косата ѝ и почти се изкуших да я докосна. Стиснах юмруци.

— Идва краят на дългото ви изгнание. Синовете на Григар трябва да застанат до мен. Ший да се обединят. Ший да оцелеят силни, мъдри и неудържими. Простосмъртните… — Тя сви рамене. — Съзнанията им… ще се пригодят. Ще бъдат по-щастливи от сега. Без желание да ни убиват. Утопия, Мурлин.

— Ние не сме създадени за утопия — отвърнах аз. — Не сме създадени за мир.

— Какви абсурдни слова.

— Ще се караме. Ший винаги го правят. Както и простосмъртните. Знаеш, че накрая ще стигнем до война.

— Това са думи на пристрастен. Ти обичаш да се биеш, нали, Мурлин? — В златистите ѝ очи проблесна гняв. — Но има и други начини, можеш да живееш и друг живот. Не вярваш ли, че хората могат да се променят? Сам си бил свидетел на такива промени. Виждал си… — Гласът ѝ омекна. — Виждал си как простосмъртните се променят. Виждал си как простосмъртен обиква Ший.

Не можех да ѝ отговоря.

Тя докосна с пръсти устните ми. Целунах ги, боговете да са ми на помощ.

— Ах, Мурлин. Не те карам да предаваш брат си, моля те да поговориш с него. Да го убедиш. За да се възцари мир между нас. Ако успееш да го направиш, ще спасиш всички ни. А аз няма да нараня Ку Хорах, давам ти думата си.

— Думата ти — повторих бавно аз.

— Моята дума. Знаеш, че не мога да я наруша, дори и да искам. А аз не искам. Имаш думата ми. Какво ще изгубиш, Мурлин?

Отговорът се затъква в гърлото ми. Трудно бе да го произнеса. Но успях.

— Душата си?

Тя въздъхна и отстъпи назад. С усилие удържах тялото си да не я последва.

— Просто обмисли думите ми. Помисли за расата си, Мурлин. — Тя отново докосна леко челото ми. — Помисли и за тях.

Гледах я как спокойно се отдалечава, обърнала гръб към мен с пълно доверие. Когато се спънах в меча си и го погледнах стреснато, тя просто се изгуби в мрака. Ръката ми трепереше, когато вдигнах оръжието си. Брандир ме наблюдаваше как го закопчавам на гърба си; когато го погалих по главата, пръстите ми продължаваха да треперят.

Веднага тръгнах към лагерния огън, но преследвайки плячката, се бях отдалечил доста. Имах време да помисля върху онова, което се беше случило току-що. На моменти не вярвах, че е била истинска и бях сигурен, че е просто сън, като всички други. След това улавях аромата ѝ върху ръцете и кожата си и знаех, че всичко се беше случило точно както си го спомнях.

Щях да си премълча. А и какво щях да им кажа? Представях си реакцията на Конал, когато чуе за сънищата ми, когато разбере колко неща съм крил от него. Представих си скептичността на Шона, мръщенето на Ейли и презрителния ѝ смях, и взех решение. Нищо нямаше да излезе от това. Ако Кейт искаше да говори с Конал, трябваше да отиде при него, да го отърси от мечтите му. Аз не бях нейно момче за поръчки. Във връзка с това не бях и неин боец. Принадлежах на Конал.

Жребецът подскачаше игриво, въодушевен от миризмата и теглото на окървавения елен, овесен през гърба му, така че полагах доста усилия да го успокоявам. Едва се сдържах да не избухна. Дори Брандир вървеше мълчаливо, сплашен от настроението ми, затова когато присви уши и побягна напред, аз разбрах, какво означава това. Взрях се между дърветата, видях бялата сянка и страхът ми се смеси с облекчение.

Случи се точно така, както бе казал Шона. Какво ми ставаше?

Брандир се приближи до Лия, която го перна господарски по главата. Той се претърколи покорно по гръб, хапна я за пухкавото бяло гърло и изскимтя от задоволство; Лия го прекрачи и игриво го гризна по муцуната. Погледнах ги намръщено, но той беше твърде щастлив, твърде покорен, за да ми обърне внимание.

Конал яздеше зад вълчицата си, ухилен до уши. Старото му кожено яке бе преметнато през гърба на коня, мечът му бе привързан към гърба, а сивкавосинята му риза бе покрита с кървави петна.

Той спря коня си до моя, наведе се, да ме прегърне през врата и залепи една звучна целувка на бузата ми.

— Липсваше ми, момченце! Какво те забави?

Свалих ръката му от врата ми и го смушках с лакът в ребрата.

— Внимателно с момченцето, чекиджия такъв. Как така съм се забавил? Този елен въобще не проявяваше желание да сътрудничи.

— Фин? — В гласа му се усещаше напрежение.

— Намерихме я. Трябваше да си разбрал.

— Така си и помислих, но… — Той се намръщи. — Във въздуха има много смущения. Усети ли ги?

Свих рамене, избягвайки погледа му.

— Тя не е способна на такива неща. Дори Кейт…

— Напоследък никой не знае на какво е способна. Мина доста време. Ако постигне своето и унищожи Воала, тя ще има нужда от достатъчно сила, за да спечели предимство, нали?

— Няма да постигне своето. — Ще ми се да бях толкова уверен, колкото звучах.

— Имаме още време, ако майка ми усеща правилно нещата.

Не отговорих нищо.

— Пътят към водния портал е разчистен. Ако не друго, поне ще се радва да види, че Фин се прибира у дома в безопасност.

— И Джед.

— И кой? — Той дръпна юздите и впери поглед в мен.

— Правилно ме чу. А искаш ли да научиш лошата новина? Намерил е пистолет край езерото. Ласловия.

— О, Боже. — Дори в тъмнината успях да видя как лицето му пребледнява.

— Стигам до извода, че не си се разправил с него.

— Не беше с патрула. Само с неговия лейтенант. Онова копеле Ейсаг.

— Аха. Но ти му видя сметката?

— Да.

Спрях рязко жребеца, намръщих се, сграбчих кичур от косата на Конал и се взрях в очите му. Кръв и стомана, пот и смърт.

— Леле. — Пуснах го. — Това няма да завърши добре.

— Той го започна. — Конал се усмихна мрачно. — А Ласло и без това нямаше да ни остави на мира, нали?

Слабите проблясъци на огъня вече се забелязваха. Двамата слязохме от конете и ги поведохме през гъстата растителност. Усетих Фин и Джед; що се отнася до останалите, те бяха спуснали толкова плътни щитове, че единственото видимо доказателство за присъствието им бяха размазаните очертания на два меча, които се появиха на няколко сантиметра от лицата ни.

Конал си пое рязко дъх и се ухили.

— Жено! Ще извадиш окото на някого!

Ейли бързо пъхна мечовете си в ножниците и се хвърли на врата му. Фин се затича към него, но Конал дори не я погледна. Заровил пръсти в щръкналата коса на Ейли, той я целуваше жадно, сякаш искаше да я изяде, или още по-добре, да бъде изяден. Завъртях очи и въздъхнах.

— И по кое време ми се връщаш? — попита Шона, но Конал не го слушаше, нито, пък Ейли.

— Ако го оставиш да си поеме дъх — промърмори Фин, — няма да има нужда от дишане уста в уста.

Конал се засмя, пусна Ейли и я прегърна.

— А ти какво правиш тук? — попита я нежно той.

— Стана малко по случайност. — Тя се отдръпна назад и му се усмихна.

Погледът ѝ бе странен. В него се долавяше щастие, облекчение, но и скрито самодоволство, сякаш двамата с Конал споделяха някаква тайна, в която никой друг не беше посветен. Намръщих се.

— Ще ми обясниш по-късно, хлапе — изръмжа той.

— Ти също. — Тя му намигна.

Усмивката му бе леко озадачена, но Конал се обърна към момчето.

— Здрасти, крадецо — каза той и го придърпа в мечешка прегръдка.

Страхът на лицето на Джед отстъпи пред удивление, което можеше да се сравнява с моето. Очевидно аз не бях единственият човек с тайни. Когато Конал го пусна, Джед отстъпи със залитане назад и разсеяно зарови пръсти в гъстата козина на Лия. Тя го подуши с леко любопитство и облиза пръстите му. Джед дръпна ръката си, след което колебливо я постави на главата на вълчицата.

— Този път те нямаше доста дълго, Ку Хорах — каза Ейли. Глупавата усмивка не слизаше от лицето ѝ.

— На мен ли го казваш. Но пък ти нося подарък. Ейли, от време на време трябва да преминаваш през Воала, оттатък въобще не е зле. Какво пазаруване те чака! Ти си жееена! Ще ти хареса!

Ейли се усмихна весело на Фин, но опитът ѝ за сближаване се провали. Фин само я погледна и усмивката на Ейли веднага се стопи. Незапознат с женската политика — боговете да са му на помощ — Конал целуна Ейли по носа и ѝ сложи чифт очила „Рей Бай“.

Не бях сигурен дали ми харесваше да не виждам очите на Ейли; всъщност кожата ми даже настръхна.

— Оправи ли се с патрула? — попита го тя.

— Ейсаг е мъртъв — намесих се аз. Беше ми омръзнало да стоя настрани.

— Обратният ни път ще бъде доста интересен. — Ейли завъртя очи. — Мислех, че стратегията ни е да не се забъркваме в неприятности.

— Момчето — казах аз, кимайки към него.

Конал погледна Джед и се намръщи.

— Млъквай, Сет.

Джед ни гледаше и примигваше. Какво, едва сега ли му стана ясно? Казах му, че е постъпил глупаво, като е взел пистолета. Единствената причина да е още жив беше, че някой друг е умрял вместо него и то благодарение на Конал.

Оголих зъби.

— Покажи поне малко признателност, Кулан.

Той пребледня, но преди да успее да реагира, Конал се сепна със закъснение.

— Как го нарече?

— Да. Смешно, нали?

— Изобщо не.

— За какво… — опита се да каже Джед.

— Зарежи. Каква е тая работа с името? Не ми харесва… — Конал си пое дълбоко дъх, намръщи се и вдигна поглед. — Къде е майка ми?

— Там. — Фин посочи с палец през рамото си, после въздъхна леко и докосна зеления камък на шията си, сякаш той я пареше. После се обърна и се загледа към равната поляна.

Ленора не беше там. Виждаше се само сянката ѝ и толкова.

В настъпилото мълчание изпука един от клоните в огъня и от него изригна фонтан от искри. Конал впери поглед в празното място на Ленора, след което се обърна към Фин.

— Къде е майка ми? — Гласът му бе студен като вятъра.

Фин се затича натам, останалите я последвахме. Конал ме изпревари и настигна Фин на края на горичката, където я улови за ръката и дръпна толкова силно, че тя едва не падна. Черният кон веднага се озова до Конал и нежно завря муцуната си във врата му, сякаш за да му попречи да избухне. С едната си ръка брат ми стискаше здраво Фин, която отчаяно се взираше в огряната от лунна светлина равнина, а с другата ровеше из бялата грива на вълчицата си.

— Ето я там.

Проклет да съм, ако можех да я видя, дори на огряната от луната равнина, но Конал се усмихна безрадостно.

— Тя е стара измамница, Фин. Нямаше как да знаеш. Остани тук заедно с останалите.

Той се вкопчи в юздата на черньото и когато конят препусна, се метна на гърба му, навеждайки се, за да избегне клоните на дърветата, докато изскачаше от гората.

Фин приличаше на нашамарено хлапе, стресната и зачервена. Мислех си, че няма да разбере. Сега внезапно ме изпълни страх, че ще стане точно обратното.

— Не се притеснявай — промърморих аз.

— Че защо да се притеснявам? — Тя ме изгледа презрително. — Не съм достатъчно умна, за да се досетя какво са замислили.

Ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци, цялото ѝ тяло трепереше. Аз прехапах устни и започнах да се оглеждам в мрака, за да избегна враждебните ѝ, тъжни очи.

Богове, как щях да съжалявам за това.

Призовах жребеца си.

16

Не яздихме дълго. Отвъд тревистата равнина се простираха ниски хълмове, обрасли с остра трева, следваха дюните, мокрия пясък и необятното море. Фин стискаше здраво гривата на жребеца и цялото ѝ тяло бе изпънато като тетива на лък, но тя не се поколеба. Можех само да се възхитя на спокойствието, с което пое протегнатата ми ръка и се изкатери обратно на коня, който малко по-рано се беше опитал да я изяде.

Този път жребецът не прояви интерес към нея. Той се плъзна почти по задница надолу по дюната и изтрополя с копита по брега. Черният кон препускаше на петнайсетина метра пред нас, като Конал го пришпорваше покрай водата.

Сребристият залив беше широк около един километър, завършващ от двете страни с грамадни скалисти носове, които се скриваха под водата. В тъмните вълни се долавяха проблясъци, които осветяваха една фигура — твърде висока, твърде слаба, за да е Ленора, увита в дълго палто с вдигната яка. Палтото, което не беше палто, помръдваше и лъщеше като мокра необработена кожа. Съществото, което го носеше, се обърна и аз се задавих със студения си, солен дъх.

Няма връщане, помислих си. Нито за нас, нито за Ленора.

Черньото тупна с копито по твърдия пясък и изцвили, но Конал не сваляше очи от съществото. Досега никога не го бях виждал на живо, но знаех много добре какво представлява. Продълговатото му лице беше покрито с тънък слой лъскава сива коса, а очите му бяха изцяло черни, като на тюлен. Конят на Конал отново му извика със свойски тон, хрилете му се отвориха и затвориха.

— Майко! — извика Конал, пренебрегвайки съществото на брега. — Ленора!

— Конал, скъпи! — Гласът се носеше от надвисналите над главите ни скали. — Сигурно знаеш, че си имаш компания?

Вече можехме да видим старата жена, която стоеше неподвижно точно на ръба и гледаше надолу. Седящата пред мен Фин потръпна; зави ѝ се свят от височината.

Конал смушка коня си и препусна обратно към нас, стрелвайки ме с поглед. Аз успях да го уловя и той побърза да погледне надолу, към Фин, и изражението му омекна. Потиснах желанието си да я прегърна през кръста и да я притисна към себе си. Получи се лесно, защото от нея струеше отровна омраза.

— Съжалявам — каза той.

Задавена от гневни емоции, тя не успя да отговори. Конал като че ли се поколеба за миг, после дръпна юздите и се обърна към скалата.

— Майко! Не ни причинявай това! Не го причинявай на нея!

— Конал Макгрегър — пропя Ленора. — Не очаквам нищо от твоя полубрат, но нима ти нямаш и капчица уважение?

Конал не сваляше поглед от нея.

— Сет ми е брат и притежава всичко, което бих желал от брата си.

— Разбира се. Извинявам се. — Гласът на Ленора звучеше ясно в неподвижния въздух. Тогава аз видях какво стои на скалите зад нея: още един селкир със сребристо, диплещо се палто. Ленора го погледна с усмивка.

После отново се обърна към Конал и коня му.

— Умнице Фин — извика тя. — Имаш голяма дарба! Трябваше да прибера този ужасен камък!

Момичето потрепери и притисна с ръка медальона си.

— Богове, майко. Бариерата около крепостта, цялата ни защита. Всичко изчезва с теб!

— Няма значение, мой Конал! Не можеш да очакваш от мен да не си отида.

Фин рязко извърна глава към мен и изсъска:

— Какво става тук?

Аз свих рамене, избягвайки отново погледа ѝ.

— Нищо, което да не можем да предотвратим. Дръж си устата затворена. Остави всичко на Конал.

Той извика:

— Не е нужно да го правиш! Можеше да останеш от другата страна. Да живееш!

— Какво? Нима ме обричаш на лудост и разложение, скъпо мое момче? Само заради още един последен опит да открием Камъка?

— Защо не? Нали заради това продължи да живееш? Заради това остана?

Ленора се изсмя гърлено.

— Ето, в това се различаваме, Конал. Аз знам кога съм победена. Изчакай, докато дойде твоят ред. И ти няма да искаш да останеш. Ще побегнеш натам, където ти е мястото, и то с всички сили. Ще умреш както е редно и където е редно. Глупаво ще е да не постъпиш така. — Тя се поколеба. — Настъпва време, когато всеки трябва да се погрижи за себе си.

— Така е. — Гласът на Конал се втвърди и в него се промъкна жестока нотка. — Значи разбираш, майко, защо ще отведа Фин в крепостта.

За миг Ленора изгуби твърдата си самоувереност.

— Конал, не можеш…

— Не мога повече, майко. Тя е тук. Ти я доведе, вината не е моя, а и вече ми писна. Стела да прави каквото реши. Всъщност ако иска, може да се обеси.

Би трябвало да се издуя от правдиво задоволство. Вместо това ми беше студено и неспокойно.

— Това е между теб и сестра ти — отвърта тъжно Ленора. — Аз нямам думата във вашите отношения.

— Ти ми каза — извика Конал, — ти ми каза, че детето има нужда от теб!

— Аз ѝ дадох нужното. — Ленора сви безучастно рамене. Макар зад гърба ѝ да стоеше селкирът, тя не изглеждаше като притисната в капан. Гледаше самодоволно, сякаш бе намерила нещо, което бе търсила доста дълго време.

— Това не е редно — прошепна Фин, без да се обръща специално към някого. — Това не е редно.

— Не — казах аз. — Редно е.

Тя се вцепени като парче стомана и аз осъзнах, че плаче.

Конал нададе раздразнен вик, изпълнен с ярост и мъка.

— Нямаше ли да се сбогуваш с нас, МАЙКО?

— О, Конал, само щеше да се опиташ да ме разубедиш. И това щеше да се отрази ужасно и на двама ни. — Докато тихият глас на Ленора се носеше над хълмовете, аз не можех да не се възхитя на хладнокръвието ѝ. Безгрижна, помислих си аз. Не невинна, не безчувствена: просто много, много безгрижна, като че ли чувствата не означаваха нищо за Ленора. — Сбогом, тогава!

Пръстите на Фин се бяха вкопчили толкова здраво в гривата на жребеца, че той изпръхтя раздразнено.

— За това ли ставаше въпрос? За това? Старческият дом е бил лъжа. Не мога да повярвам колко глупава съм била!

— Не беше глупава — промърморих аз. — Чуваше онова, което очакваше да чуеш. Това не е магия.

— Конал! Фин! — За пръв път в гласа на Старата жена се усещаха сълзи. — Обичах ви.

Тя се обърна към ръцете на съществото, което стоеше зад нея. Блещукащото му палто се надипли около тях двамата, обвивайки ги като кожа, и двамата заедно скочиха от скалите. Когато паднаха във водата, се чу само лек плясък.

Конал се взираше в мястото, където бе изчезнала майка му. На повърхността не се появи нищо. Дори мехурчета.

— Къде отиде тя? — изпищя Фин.

Бавно, неохотно той подкара коня си на обратно и се спря до нас.

— Не знам.

— Ти ли не знаеш!

— Да, не знам, не си спомням. — Той гледаше омаяно. — Там, откъдето е дошла? Може би всички ще разберем, когато се озовем там.

Дишането на Фин беше шумно и тежко.

— Ти ѝ позволи…

— Не става въпрос дали съм и позволил или не. Тя го направи и това е. — Конал смушка жребеца и се отдалечи настрани, за да не се налага да я гледа в очите. — Не трябваше да водиш Фин тук, Сет.

Не казах нищо. Фин също, слава на боговете. Според мен нямаше нужда от думи. Вместо това обърнах жребеца си и поех след него.

— Чакайте! Чакайте!

Някой се промуши между скупчените скали в края на залива толкова бързо, че си разпра якето. Гледах със зяпнала уста как Джед се катереше и плъзгаше по камъните.

— Чакайте! — извика той, хвърляйки нервни погледи към брега и останалия селкир. — Фин!

Конал дръпна главата на коня си, обърна го и впери поглед в момчето.

— Джед.

— Да! Почакайте ме!

Постепенно на лицето на Конал пропълзя страх, който бе точно копие на моя.

— Мамка му, Джед! Тичай!

Още докато викаше, момчето се втурна към него, сякаш участваше в някакъв убийствен лов и съдейки по изражението му, очевидно смяташе, че е точно така. След това всички видяхме как първия селкир се затичва към Джед по брега. Въпреки невероятната му скорост съществото не оставяше впечатление да се е забързало кой знае колко.

Джед се изтегли назад, към дюните, но то продължаваше безмилостно да скъсява разстоянието. Момчето отстъпи крачка назад, после още една; страхуваше се да му обърне гръб.

— За Бога, Джед, казах ти да ТИЧАШ!

Джед нямаше друг избор. Обърна се и излетя като стрела.

Краката на Фин се мятаха от двете страни на жребеца, но той, разбира се, не помръдна. Аз я прегърнах, притиснах ръцете ѝ към тялото, и леко я повдигнах нагоре, за да изгуби опора.

— Стой спокойно — изръмжах ѝ. Докато ругаеше и се опитваше да се изтръгне от ръцете ми, добавих: — И не слизай от проклетия кон. Стой тук.

Внезапно тя застина, предавайки се, и този път звучно изхълца. Аз не ѝ обърнах внимание, просто пришпорих коня в галоп след Конал. Джед продължаваше да тича, да се хлъзга и да се спъва, ръцете му потъваха в лепкавия пясък, морската вода мокреше краката му. Той падна по лице и задрапа да се изправи, останал без дъх и сили, местейки обезумелия си поглед от съществото към коня на Конал.

Селкирът беше стигнал на около пет метра от Джед, когато черният жребец го изпревари. Конал се наведе от коня и сграбчи момчето под мишниците.

— Какво си мислиш, че правиш? — изкрещя му той, после си пое изненадано дъх. — Как успяваш да ме блокираш?

Джед само поклати глава, останал без дъх.

— Ще обеся Шона! — извика Конал. Хванал здраво Джед, той се обърна към селкира, който продължаваше упорито да тича към тях. Очите на момчето изпъкнаха от ужас. Аз дръпнах рязко юздите на синия жребец в същия момент, когато селкирът спря на две ръце разстояние от тях.

— Не — рече тихо Конал. — Не и той.

Черните воднисти очи не се отместваха от него. То пристъпи към Джед, протегна дългите си пръсти и лунната светлина проблесна през мембраните между тях.

Джед се притисна към брат ми.

— Казах ти, не — повтори по-твърдо Конал.

Съществото свали ръце и сви пръстите си в хлабави юмруци.

— Не още — рече то.

Гласът му беше мокър, бълбукащ, студен като смъртта. То се обърна и пое към океана. Конал не каза нищо повече, но когато отблъсна Джед от себе си, под лунната светлина се видяха следите от сълзи по лицето му.

17

Докато яздехме обратно към лагера, всички мълчахме. Бяхме останали без Ленора — това обобщаваше всичко.

Шона си получи мъмренето, но Конал не вложи сърце в това. Той беше свикнал с нрава на брат ми; след половин хилядолетие заедно всички бяхме свикнали, а и както Шона сподели по-късно, стигаше му, че Конал не го беше обесил. Ейли беше твърде погълната от смъртта на Ленора, за да защити брат си; тя просто клекна и започна да остри единия си меч, а всяко движение разкриваше безумна мъка. Знаех, че горчилката няма да секне; там, откъдето идваше, имаше още много. Не можех да я виня. Зачеването на дете беше трудно и почти невъзможно, когато любимият ти отсъства през по-голямата част на предългия ти живот.

Джед все гледаше да се върти край Конал — малка планета около слънцето на брат ми. Това не ме дразнеше чак толкова, колкото очаквах. Момчето го боготвореше. Забелязвах го в непрекъснато примигващите му, зачервени от недоспиване очи. Горкото хлапе; и горката Ейли. На този етап Конал имаше очи само за Фин.

— Свали медальона. Искам да поговорим. Както трябва.

Тя изглеждаше така, сякаш бе готова да го удари.

— Не съм сигурна дали искам да го сваля.

— Вече съм тук, нали? Нима смяташ, че ще позволя някой да те нарани? Свали го.

Той не разбираше или поне се правеше, но тя изниза верижката през глава, потрепвайки, когато тя се отърка в ръката ѝ. Конал забеляза и се намръщи.

— Какво ти се е случило?

Тя му позволи да я докосне внимателно. Знаех много добре, че ръката ѝ нямаше нужда от повече грижи, но Фин очевидно не смяташе така.

— Аха. — Той затвори едното си око и се ухили. — Ти, преструвано.

— Ейли я оправи — обадих се аз, докато плъзгах бруса по острието на меча си. — Би трябвало да разпознаеш работата ѝ.

Той затвори очи, но изля гнева си върху Шона. Фин гледаше незакопчаната яка на сиво-синкавата му риза, където се подаваше белегът на ключицата му. Знаех, както знаеше и тя, че бялата черта се спуска до единайсетото му ребро.

— Виж, това вече боли — каза му спокойно тя. — А ти наричаш мен преструвана.

Той въздъхна, разтвори яката си и погледна виновно надолу.

— Съжалявам, че те нараних. Наистина. Не исках.

— Знаех си, че онази автомобилна катастрофа е лъжа — каза тя. — Виждаш ли се какъв си? Винаги ми се караше затова че подслушвам на вратите, а самия ти си ме следил. Ровил си в главата ми. В целия ми живот.

— Не — каза Конал и прокара ръка по главата си. — Не. Не бих го направил.

Тя се изправи, счупи злобно една суха съчка и хвърли парчетата върху купчината дърва.

— Работата е там — каза му тя, — че вече не вярвам на нито една твоя дума.

— Не мога да те виня за това.

— Стига се прави на такъв умник! — извика тя.

Издишах бавно през зъби. Конал завъртя запалката си „Зипо“ между пръстите.

— По-тихо — рече спокойно той.

Тя утихна.

Той щракна запалката. Пръстите му трепереха и съчките за лагерния огън бяха нахвърляни небрежно, заради вина или гняв, но най-накрая пламъците затанцуваха, облизвайки кората на дърветата.

— Мислех си, че ще постъпиш като бойскаут — каза тя. — Ще започнеш да търкаш две съчки.

Конал ми хвърли поглед, удържайки с усилие смеха си.

— Фин, имам доста добра представа как се чувстваш през повечето време. Това не е необичайно, нали? А надникването в ума ти е като да гледам през осветен прозорец — понякога не мога да се удържа, макар да не е прилично да гледам.

— Някои от мислите ѝ направо смазват — вметнах аз.

Той се престори, че не ме е чул.

— Но, Фин, колкото и да те обичам, имам доста по-важни неща за вършене от това да надничам в главата ти по цял ден.

Тя погледна към огъня и хвърли в него една съчка.

— Чувстваш ли се по-добре от това?

— Не. — Сега дори аз можех да видя, че тя едва сдържа усмивката си. — Че кое може да е по-интересно от мен?

Този път той се засмя на глас.

— Скоро ще можеш да го контролираш и да блокираш. Като… — Той погледна към Джед, а след това виновно и към мен. Видях го как преглътна. — Както и да е. Не се притеснявай. Ще свикнеш.

— Сигурна съм в това — отвърна спокойно тя. — Ще свикна и да бъда несъщество.

Той сви рамене.

— Прости ни, че ти съсипахме живота, Фини, но го предпочетохме пред това да изгориш на кладата. — Той протегна ръка.

Тя не помръдна.

— Това не оправдава лъжите ви.

Конал свали ръката си.

— Фин. Ти не си толкова ядосана, колкото си мислиш.

— А това — сопна му се тя — означава, че пак ме лъжеш.

— Добре. — Конал се изправи, грабна коженото си яке и прибраната в него юзда иззвъня. — Трябва да се успокоиш. А аз трябва да отида при Ейли. — И той се отдалечи, без да се обръща назад.

Фин разрови огъня. Изруга тихо и примигна.

Не исках да изпитвам съчувствие към нея, но то се появи от само себе си.

— Дръж си устата затворена, дечко. Така после няма да ти се налага да съжаляваш за казаното.

Очите ѝ проблеснаха. Тя процеди през зъби:

— Мразя те.

— Знам — отвърнах аз и в главата ми проблесна спомен; след миг вече го нямаше.

Ах, горката малка глупачка. Той бе единственият, който имаше нещо общо с нея; нищо чудно, че го обичаше, нищо чудно, че имаше нужда от него.

Всъщност не беше съвсем вярно; вече не. Джед не каза нищо, но ме гледаше като верен ротвайлер. Тя демонстративно се отмести от мен и се притисна към него. Не можах да не забележа как той се вцепени и дори когато я прегърна през раменете, у него се усещаше колебание. Значи не я харесваше.

Скоро щеше да съмне. Небето над източния край на гората бе започнало да просветлява, разкривайки дърветата, наредени като мълчалива армия. Спеше само Торк и хъркаше като повреден трактор. Шона седеше и се взираше в огъня, докато точеше ловния си нож, пъхнал в ушите си слушалките на любимия си айпод.

Изправих се и се протегнах.

— Изпусна крайния срок, Кулан.

Джед примигна, а аз кимнах към небето.

— Щеше да си мъртъв до полунощ.

Може би това не бе най-утешителното нещо, което можех да му кажа, но му желаех доброто.

Странно колко малко неща усещаше. Мъката я тормозеше като опрян в гърдите нож, който се опитва да пробие копринената си ножница, но все още не е успял да я докосне. Тя бе видяла как Леони скача във водата, но това не се беше случило в истинския живот.

Все още не.

Истинският живот. Всъщност не ѝ беше трудно да приеме, че това е той. Не беше обърнала гръб на дома си — не още. Но Джед трябваше да си отиде. Приятелството си е приятелство, но приятелите могат да се окажат пречка. Мястото му не беше тук. А нейното беше. Изненада се с каква лекота се съгласи да се освободи от него.

Фин. Не допускай студения метал в сърцето си.

Значи след всичките години Леони беше намерила време да ѝ изнесе лекция. Колкото и да бързаше към собствената си смърт. Фин потрепери от възмущение.

Ние сме студени същества, Фин, студени. Ще трябва да се бориш, за да запазиш човешкото у себе си.

Това не беше нечовешко. Тя се притесняваше за Джед. Не, умираше от страх, след онова, което се случи — едва не се случи — на брега. Страхът разяждаше сърцето ѝ като личинка.

Във всеки случай, беше казала тя, забелязах, че майка ми не се бори кой знае колко.

Единствената реакция на Леони бе нетърпелива въздишка. Не обвинявай майка си, Фин. В сърцето ѝ има бучка лед, защото тя се нуждае от нея.

Абсолютно. Онова, от което се нуждаеше Фин, бе също бучка лед, която да запази собственото ѝ сърце. Нещо, което да го направи неуязвимо за личинките на страха.

Освен това всичко се свеждаше до простата истина. Това място бе нейно. А не на Джед.

Сънят идваше на вълни, този път смущаван не от сънищата за майка ѝ, а от пулсиращото негодувание, страх и вина. Когато слънцето се появи между върховете на боровете, сипейки златисти лъчи, тя вече бе будна и видя завръщането на Ейли и Конал. Те не се докосваха, но Конал бе изгубил обречения си вид, а Ейли изглеждаше доста доволна. Фин се надигна и се отдръпна настрани от спящия Джед.

— Недей да ме наказваш с мълчание, Фин. — Конал седна до нея. — Трябваше да отида. Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Знам, че беше тежка нощ. Съжалявам, че не останах с теб, но сам не се чувствам щастлив. — Той отмести смутено поглед. — А и не бях виждал Ейли от доста дълго време.

Фин завъртя очи и сподавено се засмя. Когато отново го погледна, той ѝ се ухили нагло.

После взе ръката ѝ и я огледа.

— Ейли се е справила много добре. Няма да остане белег.

Беше ѝ писнало да слуша за талантите на Начупените устни.

— Сън ти трябва, приятел, не романтика.

— Аха, командаджийка се извъди — изсмя се Конал. — А Начупените устни ти направи услуга.

— Все тая. — Тя го погледна. — Кога смяташ да се наспиш?

— Няма да спя — рече тихо той. — Така. Ако ти е омръзнал високия кон, искаш ли отново да опиташ моя? Този път за забавление. — Той събра косата ѝ на конска опашка и я пристегна здраво. — Едно хубаво надбягване ще прогони всякакви мисли за смърт и ревност от главата ти.

Тя повдигна вежди.

— Безопасно ли е?

— Когато си с мен, да.

— Как се казва той?

— Няма си име. Той не е такъв кон. — Конал се усмихна. — Е, какво ще кажеш?

Тя щеше да умре. Не можеше да повярва, че го е направила отново и то доброволно този път. Смърт от воден кон, препускащ с всички сили — какъв начин да си отидеш от този свят.

Фин се притискаше силно към гърба на Конал — отчасти, за да не може вятърът да ѝ духа в очите, но най-вече защото я беше страх да погледне — така не виждаше нищо освен част от ризата му, а ухото ѝ се притискаше болезнено към ножницата на гърба му, докато ужасът помпаше адреналин в кръвта ѝ. Когато конят заби копита в пясъка и след кратко плъзгане се спря, Конал я хвана през кръста и я придърпа пред себе си.

— Този път ти ще го водиш. Вдигни поглед, миличка. — Конят подскочи напред.

Когато Конал пусна юздите, тя ги сграбчи, заслепена от мятащата се копринена грива. Ръката на Конал се задържа около кръста ѝ достатъчно дълго, за да успее да възстанови равновесието си, достатъчно дълго, за да успее да се вкопчи в юздите и да усети зиналата паст на коня. След това той я пусна.

Конят се впусна напред и тя се наведе, сливайки се с галопа му. В далечината се виждаха надвисналите над пясъка скали, които стърчаха като начупени кости и тя си помисли, ако въобще можеше да мисли, че ще се разбият в тях като вълна. Тогава, сред плющенето на гривата и свистенето на дробовете си тя чу гласа на Конал в ухото си. Щом пясъчната ивица свърши, тя заби пети и конят отскочи. Купчината скали се сля в неясно петно под краката им. Фин нададе вой и то не от страх.

Когато копитата докоснаха късата трева и твърдата земя, конят завъртя глава и я погледна. Фин можеше да се закълне, че той се смее, но и самата тя трудно щеше да изтрие усмивката от лицето си.

Конал отново обърна коня и го накара да скочи от скалите. Той се спря на брега, душейки соления въздух. Животното копнееше за още скорост, мускулите му потрепваха, то зашляпа с копита в плискащите се вълни и се загледа в морето. Лия оплези език и легна на пясъка.

— Хубаво, а?

— Аха — отвърна тя, когато най-после успя да си поеме дъх.

Конал взе юздите от ръцете ѝ, свали я от коня и скочи след нея. Той седна на пясъка, сплете пръсти на тила си и се загледа в слънцето. Лия се отърси от пясъка и легна в краката му; конят джапаше щастливо с копита във вълните, а Фин полегна сънливо назад и се загледа в безкрайното небе.

Тя облиза зъбите си с език.

— Джед трябва да се прибере у дома — каза най-накрая тя.

— Да, знам.

— Аз няма да отида.

Мина доста време преди Конал да ѝ отговори.

— Ще видим — каза най-накрая той. — А аз ще отведа Джед веднага, щом мога.

— Няма да отида и ти го знаеш — рече тя. — Нали умираш от желание да вбесиш майка ми.

— Фин…

— Сам го каза снощи. Забрави ли?

— Бях ядосан. Тук не е безопасно за теб.

— И там не е безопасно — сопна му се тя. — Не е безопасно за никого.

— Шаная Рууни? Трябваше да те нашамаря заради това.

Тя се наежи.

— Точно ти не ми ги приказвай такива, не и с тоя меч на гърба. Какво щеше да направиш ти, да ѝ отрежеш главата с него?

Той сви рамене и се разсмя. Но не отговори.

— Как изобщо успя да ме забележи Шаная?

Той отново сви рамене.

— А Джед как те е забелязал? Не знам. Може и двамата да имат Ший сред предците си.

— Като стана дума за това, ти имаш ли?

— Да. Ха! Падналите ангели, не знаеш ли. Нали се сещаш за онази приказка, която разказват старите простосмъртни? Когато техният Бог изгонил бунтовните ангели от Рая, онези, които паднали в морето, се превърнали в тюлени, онези, които били уловени от небето, се превърнали в Северното сияние, а онези, които паднали на земята, станали феи.

Тя се извърна и се загледа в облаците, за да скрие усмивката си от него. В настъпилото приятелско мълчание тя скръсти ръце пред лицето си, чувствайки се твърде удобно, за да помръдне. Конят изтича към морето, протегна глава към вълните и започна да пие.

— Значи вие — ние винаги сме живели тук?

— И Воалът ни е пазел, да. Не можем да се справим без него. Има някои неща, за които съм готов да умра, но политическата кариера на Кейт не е сред тях.

Фин се загледа в ножницата на гърба му.

— Моля те, постарай се да не умираш за нищо.

— Нямам и намерение, миличка.

— Ще ми се да спреш да ме наричаш така.

— Късно е вече. Миличка.

Тя завъртя очи.

— И с кого точно се биете?

— С хората на Кейт. Които искат война с простосмъртните. Хора, които вечно са недоволни.

— Значи като Сет — промърмори Фин.

— Не — каза Конал. — Фин, не. Той е недоволен, но няма да стигне чак дотам.

Тя го погледна с вдигнати вежди.

— Това го чух, млада девойко.

— Между другото, той защо ме мрази?

Конал изруга под носа си и зарови пръсти в пясъка.

— Не те мрази. Когато нямаш собствени деца, понякога просто не си толкова мил с децата на другите. Ясно ли е?

— Ти нямаш деца.

— Не, но имам теб. — Той леко ѝ се усмихна. — Сет изгори мостовете си за връщане заедно с мен. В деня, когато двамата напуснахме крепостта на Кейт и отведохме с нас половината от най-добрите ѝ бойци.

— Ох, ренегати.

— Не е просто ох, а живо мъчение.

— И вие трябва да воювате, така ли?

— Виж какво, Кейт е по-ужасна от всички нас. Тя би започнала война само защото няма с какво да се забавлява в някой скучен уикенд. И се разбира много добре с ламирите. А това не е хубаво, вярвай ми.

Фин се надигна, за да наблюдава коня, който стоеше край водата. Изглеждаше като омагьосан от островите в далечината. Морето се ширеше синьо и копринено под перестите облаци, но в него сигурно се бяха удавили стотици мъже. Хиляди. Фин потрепери, представяйки си гниещите им на дъното тела. Не ѝ харесваше да вижда под покривалото на света и не искаше да знае какво представляват ламирите или защо ѝ навяват мисли за смърт.

— Кейт иска Воалът да умре и това ще бъде краят за нас. — Той вдигна показалец и палец. — Веднъж бях ей толкова близо до изгаряне на клада. Не можем да живеем в онзи свят, Фин. Винаги се стига до сълзи. Или до пламъци.

Тя изпуфтя отвратено.

— Нещо друго да си забравил да ми кажеш?

— Сигурно има още. Все някога ще се сетя и за него.

— Тогава защо не ми разкажеш за снощи? Защо отказа да говориш с мен?

— Какво? — Той се засмя. — Разговаряхме достатъчно дълго снощи. Когато спря да се цупиш.

— Да, да. Не тогава, преди това. Часове по-рано. Когато бях в гората сама и ти се приближи.

Той отвори уста. После я затвори.

— Видях те сред дърветата. Знаеш го.

Конал силно пребледня и смехът му се стопи. Лия седна и зяпна откровено Фин.

— Не съм бил там по-рано — каза той. — Трябваше да яздя като вятър, за да успея да се върна навреме.

— Знам, че е тайна. — Тя се огледа нетърпеливо. — Но тук сме сами, Конал. Хайде де.

Той изглеждаше смаян, че е бил видян.

— Сигурен съм, че знаеш, Фин. Какво ти казах?

— Нали чу. Не ми каза нищо. Сега вярваш ли ми?

— Разбирам. — Зениците му се бяха разширили, но в тях проблясваха възбудени светлинки. — И как бях облечен?

— С дългото си черно палто. Онова супер якото, кашмиреното. Хайде, стига вече, става ли?

— Очите ми, Фин. — Той се опита да се усмихне. — Какъв цвят бяха очите ми?

— Сиви, дърво такова, също като… — Смехът ѝ секна рязко. — Черни — рече тя. — Очите ти бяха черни.

Той я хвана толкова рязко за главата, че тя потрепна, но той просто я стисна здраво и я погледна право в очите.

— Да не е бил твоят зъл брат близнак или нещо такова? — Започваше да му се ядосва. — Пусни ме.

И Конал я пусна. Внезапно.

— Две зрения — прошепна той. — О, Фин. Ти имаш две зрения. — После въздъхна тихо. Прибра кичур коса зад ухото ѝ и го задържа, за да не увисне отново. — Разбира се, че си ме видяла — рече Конал с плашещо ярки очи. — Но сега ме чуй. Това си е моя работа. Не го споменавай на никого. Чу ли? На никого. — Той се поколеба. — Особено на Сет.

Фин кимна, останала без думи. Когато Конал се изправни ѝ помогна да стане, тя се наклони към него и положи длан върху гърдите му. Изведнъж я дръпна рязко.

— Ти се страхуваш!

— Да — отвърна той. — Но ти недей. Фетчът няма да те нарани.

Тя отвори устата си да попита какъв е този фетч, но Конал вече вървеше с широки крачки по пясъка. Черният кон се обърна и изтопурка подире му. Бялата вълчица ги последва, но не и преди да удостои Фин с най-укорителния поглед, който момичето бе получавало през живота си.

18

Човек би си помислил, че брат ми и Джед са свързани чрез някаква невидима нишка. След инцидента на брега, когато глупостта на момчето едва не уби и двамата, то не се откъсваше от Конал. Присъствието ми временно го принуди да се отдалечи, но накрая Джед просто не успяваше да устои на поривите на предаността. Нямах намерение да напускам мястото си край огъня и той сигурно го знаеше, затова ме стрелна с поглед и тихомълком се отпусна на земята до него.

Подъвка замислено устната си и промърмори:

— Съжалявам за майка ти.

— Да, благодаря. Мислех си, че тя ще съжалява повече, че ни напуска.

— Но тя беше стара, нали? Имам предвид наистина стара.

— Ха. Да. — Конал прегриза един нокът и отпусна ръката си през врата на Лия. — Но ако питаш мен, Джед, животът е хубаво нещо. Колкото повече живея, толкова по-силно се привързвам към него.

Джед изсумтя.

— За разлика от другия тип.

— Какво?

— Онзи, когото уби снощи.

Конал загриза друг нокът.

— Да.

— Той вече не е привързан към живота си, нали?

— На негово място щеше да бъдеш ти, Кулан — сопнах му се аз. — Някой убива вместо теб: трябва да се чувстваш късметлия. А не като някакъв шибан моралист.

— Сет, престани. — Конал разтърка слепоочията си. — Животът е ценен, Джед, но по желание на съдбата и стечение на обстоятелствата твоят живот се оказа по-ценен за мен от неговия. — Той подпря брадичката си с ръка. — Куах говореше сериозно за Ласло. Лейтенантът му беше тръгнал по следите ти.

— Ето. Хапни от поредната изкупителна жертва. — Бръкнах в огъня и извадих жарено парче от заека, все още парещо, и го хвърлих в скута му. Той изписка и го метна над пламъците; Торк го улови, сви рамене и го изяде.

— Чекиджия. — Джед се изправи и дишайки тежко, сви ръцете си в юмруци. — Ти не си нормален.

Изсмях се гръмогласно.

— Нормален! Виж кой го казва!

Той отстъпи назад, докато се изправях, и ми се стори задоволително уплашен, когато повдигнах брадичката му с пръст и го погледнах в очите.

— Ти си аномалия в един изкривен свят, Кулан! Какво му е нормалното на това? Храните ви са пълни с химикали! Майка ти е пълна с химикали! Ти дори не съществуваш, нормално момче!

— Стой далеч от мен! — Джед се опита да ме изблъска назад.

Конал се надигна и ме изгледа предупредително.

— Да. Остави го, Сет.

— Не, нека поиграем на въпроси и отговори. — Ухилих се в лицето му.

— Махни се от мен!

— Как се казва баща ти? Тя казвала ли ти е някога името му?

Джед искаше да ме удари и аз се надявах да се опита. Но бях изпуснал Фин от погледа си. Първото нещо, което зърнах, бе как тя се хвърля към мен. Едва не ме събори на земята, когато започна да ме налага с юмруци по лицето и да ме рита яростно в слабините. Хванах я за китките, отчаяно опитвайки се да я задържа на една ръка разстояние от мен.

— Виждаш ли, Конал, виждаш ли? — След като бях преодолял първоначалния шок, аз си умирах от смях, докато избягвах ритниците ѝ. Тя пищеше от ярост и болка, опитвайки се да изтръгне ръцете си от моите. — Фини проявява нрава си! На нея не ѝ пука за нас, тя си пази кутрето!

— Пусни я! — Конал стисна пръстите ми и яростно ги разтвори. Аз залитнах назад и започнах да духам кокалчетата си, без да спирам да се смея. Конал хвана Фин; по бузите ѝ се стичаха гневни сълзи.

— Не плачи, дечко! Твоето изгубено момче не съществува!

— Ти си безсърдечно копеле.

— Права си, миличка! Така е най-добре! Попречи ми да свърша като баща ти!

Тя внезапно изкрещя и замахна с нокти към лицето ми.

— Да не би да се подиграваш на болното сърце на баща ми?

Отстъпих назад, задъхан от истеричен смях.

— Болно сърце? — изпъшках аз. — Богове, да! На едно сърце ще му е трудно да бие, когато в него е забито острие!

Настъпи тишина. Ужасяваща, плътна и мрачна. Изражението на Конал наподобяваше зимна картина, но без красотата ѝ.

Знаех, че съм стигнал твърде далеч. И когато Конал пусна Фин, аз знаех, че е изгубил контрол, разбрах го по оголените зъби и блестящите сребристи очи. Затова не трябваше да се изненадвам, когато той процеди през зъби ужасна обида за мен и майка ми. Колкото и да бе злобна, тя си беше чистата истина.

— Копеле на долна курва.

Шона стреснато ахна, но никой не обели дума. Брандир пристъпи към мен, за да ме защити, и оголи зъби срещу Конал, въпреки предупредителното ръмжене на Лия.

Добра постъпка. Той ми беше верен. Аз леко докоснах съзнанието му с моето. Поех си дълбоко дъх, после още веднъж. Изчаках острата болка да отмине и се усмихнах студено.

— Това съм аз, човече.

Конал затвори очи.

— Мурлин — каза той.

— Ама и характерче имаш. — Гласът ми звучеше нежно. Зарових пръсти в козината на Брандир. — То ще те убие.

— Сет, човече, съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да го кажа.

— Да.

— Знаеш, че не исках. Съжалявам.

Да, знаех го. Знаех и че извиненията не са силната му страна. Облегнах глава на шията на жребеца и неохотно му се усмихнах.

Фин предпочиташе да получа истински бой, а не само вербален.

— Защо му се извиняваш? — извика тя.

— Той ми напомни — казах студено аз, — че лъжите понякога са по-добри от истината.

Тя ме погледна, след което се обърна към Конал.

— Значи това обяснява всичко. Лъжите ти в продължение на шестнайсет години.

— Да, всъщност…

— Млъкни, Сет. Фин, казах ти, че изобщо не е така. Не исках да…

— Баща ми! — Думата прозвуча като ридание. — Ти каза, че е от сърцето му. Излъгал си за баща ми!

Колко приятно бе усещането, че не аз бях причина за настъпилата ужасна тишина.

И въпреки това…

— Преодолей го — сопнах ѝ се аз. — Конал страдаше от загубата на Ангхис също като теб. Дори повече. И той бе повече баща за теб, отколкото би могъл да бъде Ангхис.

— Кой? Извинявай, но не знам за кого говориш.

— Фин… — Конал се поколеба и загуби.

— Имаш предвид него? Мъжът, когото дори не познавам? Който препуска наоколо с меч в ръка и избива невинните фермери?

Ейли се изправи. Шона заби поглед в земята.

— Обичах те, Конал. Но всъщност дори не съм те познавала.

Тя отблъсна Джед настрани и тръгна, препъвайки се, към дърветата.

Никой не смееше да вдигне очи. Миналото време, което бе използвала, рикошира в гърдите ми. Само боговете знаеха какво причинява на Конал.

— Искате ли да… — обади се Шона.

— Не, не. Не мисля… Не, остави я. Нека се успокои. Не знам. — Конал стисна зъби.

— Ще го преодолее — казах аз.

— Няма, ако зависи от теб — изръмжа Джед.

Свих рамене, вдигнах трупа на елена и го изнесох от сечището. Не беше трудно да го заколя в тъмното, близо до дърветата, но не затова исках да се отдалеча от останалите. Малко след края на гората, точно под песъчливото свлачище, имаше хубава гладка скала. Стоварих трупа върху нея, извадих ловния си нож, усещайки погледа на Конал. Той не сваляше очи от дърветата.

За миг си помислих дали да не предложа да тръгна след нея. Да се извиня на глупавата крава. Да поуспокоя нещата. Да ѝ обясня как го е наранила; знаех, че накрая ще му прости и колкото по-бързо станеше това, толкова по-добре. Реших да изчакам. И ако Конал не отидеше, тогава щях да го направя. Щях да преглътна гордостта си, дори ако това означаваше да се задавя.

Разпорих корема на елена с ножа си, извадих вътрешностите му и ги хвърлих на Брандир и синия жребец. Конят успя да се пребори с вълка за тях, но и без това двамата се бяха нахранили добре. Конал ме наблюдаваше напрегнато; знаех, че се опитва да не мисли за Фин. Той запретна ръкави над лактите си и погледна към зората, която обагряше небето над морето.

— Не може да е отишла далеч — казах аз. — Просто се опитва да се успокои.

— Знам.

Може би не искахме да мислим за друго. Специално аз. Щом сега ги надрънках такива, какво ли щях да сътворя занапред?

Пред нас се ширеше неприветлив пейзаж и вече миришеше на зима. Небето бе покрито с архипелази от облаци, озарени от невидимото слънце, което бе скрито под облачния куп.

— Зазорява — казах аз, без да вдигам поглед от окървавените си ръце. — Минаха почти два дни.

— Богове.

— Няма нужда от паника. — Седнах назад върху петите си и погледнах към него. Понякога ми се искаше да го хвана за раменете и да го разтърся. — Но Джед трябваше отдавна да си е заминал.

— Трябваше, да. — Очаквах да ми се тросне, а не да отговори с тъжен глас. — Кажи ми, Сет. Сбърках ли?

— Не питаш правилния човек. Знаеш какво смятам аз. Фин отдавна трябваше да бъде доведена тук.

Конал разтърка врата си и погледна към дюните. На лявата му ръка се забелязваха старите дълбоки белези.

— Ще я върна обратно. Все някога.

— Тя няма да тръгне, преди да настъпи това някога. Не е готова, трябва да остане там, където ѝ е мястото. Твърде дълго е била лъгана. Стела налагаше своето в продължение на шестнайсет години.

— И аз адски съм ѝ ядосан. Това ли искаш да чуеш от мен?

Свих рамене.

— Работата е там, че ти също не искаш Фин да се върне там.

— Не, не искам. Сега се налага да остана; нямам друг избор. Ако Фин се върне, може би никога повече няма да я видя.

— Тогава ѝ дай време. Дай и на себе си, като става въпрос за това.

— Щом казваш. — Той откъсна парче нокът със зъби. — Не съм сигурен колко време мога да отпусна. Майната ѝ на проклетата Кейт, животът ми и без това няма да значи нищо. Навит съм.

Ухилих се.

— В безопасност си. Стела няма да се върне тук; а сега и ти няма да отидеш там.

— О, страхотно. Много благодаря. — Той ме тупна приятелски.

— В такъв случай повикай Джед.

— Още сега. — Той ми намигна и леко повиши глас: — Джед?

Няколко минути цареше мълчание, но никой от нас не проговори и най-накрая момчето изпълзя през цепнатината в скалите.

— Слава Богу, че не си социален работник — промърмори той. Конал се ухили на Лия; Джед се отразяваше в студените ѝ жълти очи като муха в кехлибар.

— Смятаме да те отведем у дома.

— Време беше — изсумтя Джед. — Мястото ми не е тук.

— Не става въпрос за това — отвърна Конал и зарови пръсти в рошавата козина на Лия, — макар наистина да е така.

Джед поклати глава.

— Какъв си чекиджия.

— Виждаш ли? Двамата със Сет сте един сорт.

Засмях се.

Джед кимна с глава към ръката на Конал и белите белези.

— Това от какво е?

— Това ли? — Конал прокара пръсти по единия, избягвайки погледа ми, и бързо свали ръкава си. — Това са моите грехове.

Спомних си колко дълбоки бяха раните. Нищо чудно, че белезите бяха толкова грозни.

— А, така ли? Така ли се наказвате по тия места?

— Наказание ли? Преброй ги, Джед. Не мога да си ги нанеса сам.

Протегнах се и се прозях.

— Край на разговора, Кулан.

Конал полегна назад, за да се наслади на невероятното небе, а вълчицата се изпъна до него и облиза ухото му с език.

— Хей, Лия, гъделичкаш ме.

Отблъснатата Лия насочи майчинския си инстинкт към Джед и облиза лицето му, докато той не я хвана за муцунката да я почеше зад ушите. Осмелих се да погледна към Конал. Утринната светлина подчертаваше ъгловатото му лице с хлътнали очи, изпъкнали скули и набола тъмноруса брада. Очите му бяха замислени и тъжни.

Побързах да прогоня тревогата си. Нещастникът се нуждаеше единствено от няколко часа сън.

— Ку Хорах, изглеждаш ужасно — каза аз. — Трябва да…

— Тръгваме. Вярно. — Конал се изправи и измъчената тъга изчезна. Или поне така щеше да ми се стори, ако не го познавах толкова добре. — Ти също, Джед. Може и да не си го забелязал, но започваш да се чувстваш удобно тук. По-добре внимавай това да не се случи.

— Виж какво, човече, с нетърпение очаквам да се махна оттук.

— И преди да го направиш — промърморих аз, — бъди така добър и ни върни брошката, която отмъкна от работната маса на Ленора.

Лицето му се смръзна, но той умело прогони виновния израз от лицето си. Момчето бръкна във вътрешния си джоб, извади брошката и ни я подаде. На слънчева светлина тя изглеждаше още по-красива и блясъкът караше камъните да изглеждат по-големи.

— Нямаше да разберем — рече благо Конал. — Ленора ни каза.

— Не знаех, че е разбрала. — Гласът на Джед звучеше сърдито и обидено.

— Аха, разбрала е само защото е усетила липсата ѝ. Тя помнеше всичките бижута, а и нямаше кой друг да го вземе. Между другото, добра работа. Би могъл да ме научиш на някой и друг трик.

— Какво?

— Ти си много по-добър от мен. — Конал му намигна.

Докато Джед проумяваше думите му, червенината постепенно изчезна от лицето му.

— Ти си бил крадец? — Той замълча. — Разбира се, хората не те забелязват.

Конал потърка късата си коса.

— Не особено.

— Воалът ще ми свърши добра работа. В Теско.

Изсумтях.

— Шона ще те върне обратно при портала, става ли? — Конал огледа изкусната златна плетеница, после я сложи в шепата на Джед и събра пръстите му върху нея. — Не я продавай за жалки монети. Струва доста. Би трябвало да ти стигне за известно време.

Джед беше твърде изненадан, за да каже каквото и да било.

Конал не можеше да го погледне в очите.

— Радвам се, че се запознахме. Мисля, че ще се оправиш.

Джед преглътна.

— Добре ли си? Притеснява ли те нещо? Мога ли…

— Да. Не. И не. Това ли е всичко? — Конал се усмихна леко. — Какво има, Шона?

Мъжът се появи между дърветата с пребледняло лице.

— Ку Хорах — каза Шона. — Няма я. Фин изчезна.