Джилиан Филип Каменно сърце Разбунтувани ангели #2

Част първа

1

— Не трябва да сме тук — каза Ангхис.

На това можеше да се отговори по толкова много начини, че не знаех с кой да започна.

Предпочитах да си държа устата затворена. Брат ми изобщо нямаше да е доволен, ако започна кавга. Конал притисна дланта си към разядената от солта скала, без да поглежда към мен или Ангхис, но аз видях как раменете му се напрегнаха от раздразнение и въобще не ми се искаше да го предизвиквам.

Скалата също му лазеше по нервите: височините винаги го бяха плашили. Бях намерил пътека надолу и той се спусна след мен, но изобщо не му беше харесало и чепатият му характер напомни за себе си. Мислех си, че нощта, прекарана с Ейли Макнийл, щеше да го поотпусне малко, но след като си тръгнахме, нещата се влошиха още повече.

И какво от това? И на мен ми липсваше Орах, доколкото бях способен да усещам липсата на някого. Но това не означаваше, че ще попия светлината и пейзажа на родината и ще го съхраня в клетките си за следващото продължително изгнание. Бях наясно, че сребристият блясък на водата е същият и от другата страна на воала, както и плясъкът на разбиващите се в скалите вълни или писъкът на чайките. Сърцето ми знаеше, че това е друг свят: на един дъх и цяла една вселена далеч оттук. Винаги щеше да ми липсва и никога нямаше да го забравя. Щях да дам всичко от себе си, за да го видя отново.

Намерете ми Камъка, беше казала Кейт. И не се връщайте без него.

Мястото ни не беше тук. Но нямаше друг начин. Не бяхме дали клетва, че няма да прекосяваме Воала, че няма да се връщаме у дома, докато не намерим Камъка.

Казахме на Кейт, че ще стоим настрани, но не сме се заклевали в това.

Значи ще излъжем. И какво от това? Като че ли можехме да живеем, без поне веднъж на десет години да вдишаме нашия си въздух.

Кейт Никнивън сигурно също го знаеше. И сигурно подозираше, че от време на време преминаваме тайно през водния портал, сякаш бяхме някакви си дебнещи ламири, а не синовете на Григар Ду. Но ако нашата кралица искаше да ни убие, то първо трябваше да ни намери.

Това бе просто една игра. Играта на живота ни. Всеки път, когато я играехме, рискувахме да го изгубим, но ако се откажехме от нея, щяхме да полудеем. Пък и какво би представлявал животът без някой и друг адреналинов ритник?

И все пак на мен това ми харесваше повече, отколкото на Конал. А на Ангхис му харесваше най-малко, особено сега.

— Сериозно говоря — продължи той. — Този път останахме твърде дълго.

— Знам! — сопна му се Конал.

Погледнах многозначително Ангхис и той завъртя очи. Те изглеждаха още по-зелени, заради зеленикавия оттенък на тениската му. Той бе облякъл съдраните си дънки, беше преметнал ножницата с меча си на гърба и макар да се опитваше да звучи сериозно, се бе ухилил до уши.

Освен това в очите му проблясваше онзи копнеж, боговете да ни пазят. Знаех какво ще последва.

— Нали знаете — каза той, — че бихме могли да останем тук. При простосмъртните. Да се заселим.

— О, богове. Говориш като Рейлтин. — Кой би могъл да предположи, че тази горда кучка ще се превърне в такава поклонница на другия свят?

— На нея ѝ харесва тук. И знаете ли какво? Може и да е права. Може би трябва просто — нали се сещате — да се приспособим. Всичко ще бъде наред. Кога някой простосмъртен се е опитвал да ни навреди?

Аз се разсмях невярващо.

— Имаш предвид след месец май миналата година?

— Вината си беше твоя. Ако тя беше моя приятелка и аз щях да накарам другарчетата си да те спукат от бой.

— Какво искаш да кажеш? Че трябва да оставим Воала на милостта на Кейт? Да го оставим да загине?

— Разбира се, че не. Но може би… да оставим нещата да се поуталожат. Да се скатаем. Поне за известно време. — Той погледна раздразнено към морето. — Докато Фин порасне.

— Да бе, да. Пак не мислиш рационално. Войните няма да те чакат да спреш да се плодиш.

— Млъквайте и двамата. — Конал опря глава в скалата, сякаш се вслушваше в собствения си глас. — Простете ми — промърмори той, — но ние стигнахме дотук. Можем просто да… аха!

Минаха четиристотин години, а внезапната му усмивка продължаваше да ме изненадва и да ме кара да му се ухилвам в отговор.

— Намери го — казах аз и се засмях.

— Намерих го.

* * *

— Знанието наистина е сила — казах аз, докато яздехме на изток. — И Ленора не би искала да го притежавам.

— О, стига си се овайквал. Нали вече знаеш. — Конал изглеждаше разсеян, но аз все още бях ядосан. Преди години тунелът в скалата би могъл да ме спаси от доста кавги. Щеше да ми спести отчаяното бягство през равнината под ярката луна, катеренето, което едва не ме уби, и всичко останало, което направих, за да докарам двама ни с Конал в собствената ни крепост.

— Можеше да ми улесни живота. И без това никой друг не знае за него. — Около изхода на тунела воалът бе изплетен здраво и дебело като въже и това бе дело на вещицата. Нищо чудно, че никой не го бе намерил.

— И никой не трябва да узнава. И двамата веднага започнете да изграждате бариера. Натикайте спомена навътре в съзнанието си.

— Защо ни го показа точно сега? — След като вече се приближавахме към дома, Ангхис изглеждаше по-доволен, но това бе разбираемо.

— Защото тя ми каза за него точно сега — отвърна Конал. — Ако щете вярвайте.

— Освен това — намесих се аз, — той се тревожи за стария прилеп. Ох. — Досега трябваше да съм научил, че ако смятам да обиждам майката на Конал, трябва да съм доста далеч от него.

Но…

— Сет е прав. — Гласът на брат ми бе тъжен. — Кейт още не е докопала крепостта само заради Ленора. Ако нещо ѝ се случи…

— И няма никаква причина това да стане — подчерта Ангхис.

— Искаш ли да се обзаложим? С онзи поглед в очите…

Да. Виждал съм я и изпитвах смесени чувства. Всички се страхуваха, че краят на Ленора наближава, а след смъртта на любимия ѝ, с когото бяха обвързани, тя бе живяла три века и половина по-дълго от всички останали, за които бях чувал. Това си беше адско постижение, защото след бдението на Григар душата ѝ бе теглена към него всяка минута, всеки ден. Това не можеше да ме накара да я харесвам, но все пак си беше постижение.

И все пак, ако се откажеше и се предадеше на смъртта, на изгнанието ни щеше да бъде сложен край, а аз копнеех за това. Колко време бе минало, откакто бях спрял да вярвам в Камъка? Бях изгубил бройката на вековете, ако изобщо имах някаква вяра в него. Пророчество? Съдба? Талисмани? Фъшкии. Ленора и Кейт може да бяха най-могъщите вещици, които Ший бяха познавали, но и двете се бяха оплели в мрежите на някакво си безумно старо пророчество и аз предполагах, че по времето, когато ламирите на Кейт най-после я убиха, древната луда предсказателка сигурно бе започнала да ръси още по-големи безсмислици. Чух какво бе казала за мен — опитайте се да го забравите, ако живеете с някаква суеверна стара шийска вещица — и го натиках дълбоко в съзнанието си, заедно с лошите шеги, старата вина и всички останали житейски отпадъци. Никой луд полумъртъв ненормалник не можеше да ми нарежда как да живея живота си. Вече не. Тя ме бе изпратила в продължило четиристотин години изгнание, за да търся някакъв несъществуващ Камък, и това беше повече от достатъчно.

Никакво парче скала нямаше да спаси Воала, да победи кралицата и да върне двама ни с Конал при нашите хора в крепостта. Знаех много добре какво щеше да ни помогне: бойци с остри мечове, и колкото по-скоро зарежем тия небивалици и се впуснем в истинска битка, толкова по-добре.

Радвах се да видя, че колкото повече се приближавахме до водния портал, толкова повече се оправя настроението на Конал. Може би най-накрая той бе започнал да мисли като мен. Или може би просто бе наивен, като своя брат по обвързване. А когато Ангхис дори започна да си подсвирква, усетих, че щастието почва да ми идва в повече.

— Моля те, млъкни — казах му аз. — Това носи лош късмет. И изтрий тая глупава усмивка от лицето си.

— О, остави го на мира, Сет. Мозъкът му се е размекнал. От хормоните е.

— Нали не е забременял той.

— Човек би си помислил, че е точно така. Кълна се в боговете, че повръщаше всяка сутрин.

— И дори си отгледа коремче. Всъщност още си го има.

— Вие двамата що не си наврете главите в собствените си задници — рече бодро Ангхис, потупвайки се по корема, който, честно казано, бе също толкова твърд и плосък като моя. Е, може би наистина му завиждах малко. Той имаше пълното право да е щастлив. Двамата с Рейлтин бяха чакали достатъчно дълго.

Денят беше от онези, в които се редуваха ярко слънце и черен дъжд. Когато пороят секваше също толкова внезапно, както се беше появил, светлината се появяваше изпод облаците като лъч на фенер, огряваше полето и караше подгизналите от водата дървета да блещукат. Беше красиво. Поне засега си бяхме у дома. Никой от нас нямаше нищо против да се намокри. Яздехме под лъчите на слънцето и яркостта им ни караше да навеждаме глави.

Сигурно това бе причината детето да не ни види.

То осъзна опасността едва когато се озова под копитата на Конал, но бързината му успя да го спаси. Детето изскочи от другата му страна, спъна се и се стовари в папратта. Хълцайки от ужас, то се опита да се изправи и аз трябваше да дръпна юздата на синия жребец, за да го възпра да се хвърли към момчето. Да, беше момче, макар и в такова състояние, че синият жребец го приемаше единствено като плячка. Черньото на Конал също започна да проявява интерес и вече виждах как се заформя битка за храна.

— Недей да бягаш! — изкрещях ядосано аз. — Недей да бягаш, глупав малък…

Все едно виках на дъжда да спре да вали. Момчето — седем- или осемгодишно — отново се беше впуснало в бяг. За негов късмет тичаше право към Ангхис, който просто се наведе, вдигна го във въздуха и го сложи пред себе си на седлото.

— Всичко е наред. Господи, хлапе, всичко е наред, това е кон, не е…

Думите на Ангхис нямаха по-голям ефект от моите. Момчето го удряше с юмручетата си по гърдите, хапеше голите му ръце, бореше се и риташе. Ангхис изруга и го плесна; хлапето го плесна в отговор и го засипа с ругатни, докато на него най-накрая не му писна и не притисна силната си ръка към челото на малкия.

— Спи, дете.

Момчето се противи две-три секунди, но беше твърде младо, за да издигне ефективна бариера, и тялото му се отпусна неподвижно. Поне изпадналото в безсъзнание дете не представляваше такова изкушение за черния и синия жребец. Докато двата коня пръхтяха и потрепваха с копита, постепенно успокоявайки се, Конал погледна към Ангхис, детето и мен.

— Богове, какво беше това? Не може ли да разпознае воден дух, като го види? Родителите му не…

Аз погледнах над рамото му и кимнах.

— Не се е уплашил от нас.

Тримата гледахме мълчаливо гъстия дим, който се кълбеше над хребета на хълма. В тишината можехме да чуем писъците, силните удари и звънтенето на мечове, които се забиват в плът, и жадното пукане на поглъщащите домовете пламъци.

Конал вдигна ръка и показа съвсем малко разстояние между палеца и показалеца си.

— Ей толкова близо — процеди той през зъби. — Ей толкова близко сме до земите ни.

— Но все още не сме навлезли в тях — погледна го Ангхис.

— Мерзавци! — изсъска Конал. — Как се осмеляват?

— Можем да вземем детето с нас. Да го отведем оттук. Така е по-разумно.

Аз мълчах. Ангхис бе неговият съветник. Но се надявах да изгуби този спор.

Всъщност мисля, че донякъде и той се надяваше да стане така.

— Ангхис, вслушай се.

Ангхис наведе глава.

— Трима са. Най-много четирима.

— И не ни очакват. — Конал кипеше от гняв.

Жребецът стоеше послушно. Беше забравил за момчето и протягаше глава към звуците и мириса на битката. Потупах го по копринената шия.

— И както е известно — казах аз, — притежаваш цяла армия в мое лице.

Ангхис завъртя очи.

— Длъжен бях да опитам.

Устните на Конал се разтеглиха и той оголи зъби в безрадостна усмивка.

— Да, така е. Но можеш да останеш тук с детето. Аз и армията ми от един човек ще се справим.

— О, стига…

— Това е заповед. — Конал му намигна. — Не ме е страх от теб толкова, колкото от сестра ми.

Ангхис погледна към припадналото в ръцете му момче и крайчетата на устните му се извиха в усмивка. Мда. Изглупял от радост.

— Добре, но действайте бързо. Не ми се иска да идвам и да ви спасявам задниците, не и с дете на ръце.

Те не ни очакваха. Не очакваха нищо друго, освен зле въоръжени фермери, които сигурно бяха отказали да дадат своя десятък на Кейт или някой от капитаните ѝ. Арендаторът беше вече мъртъв, но капитанът на нападателите все още не бе посякъл по-голямото момче; стискаше го за врата, докато то риташе бясно с крака.

— Пусни го — излая Конал и набързо го принуди да го направи.

След смъртта на капитана всеки от нас оставаше с по един противник, а Конал бе твърде разярен, за да проявява милост. Той се хвърли от гърба на черньото, събори третия мъж на земята и заби зъби в ухото му, а аз се втурнах след последния паникьосан ездач, като се опитвах да не нараня още по-малкото дете, което пищеше в ръцете му.

Мъжът вкара коня си в ъгъла до горящия навес и в допълнение към тази глупост пусна и детето. След това въобще не си направих труда да вадя меча си или да се опитвам да го обезоръжавам. Той беше толкова уплашен от коня ми, че дори не ме забелязваше, така че аз го сграбчих за яката на ризата, придърпах го към себе си и го ударих с всички сили. После пак. И пак.

Продължавах да го удрям, когато Конал ме дръпна за ръкава.

— Само си губиш времето — каза ми той и изплю парче ухо. — Вземи детето. Майка му е жива.

Майката бе полузаслепена от кръв, мъка и ярост, но наистина бе жива и бе запазила достатъчно разсъдък, за да знае, че това си беше чист късмет. Но след като земята ѝ бе опожарена, а добитъкът и любимият ѝ бяха убити, тя нямаше друг избор. Жената взе най-малкото дете от ръцете ми и прибра средното си момче от Ангхис.

После двамата с най-голямото издърпаха оръжията от телата на нападателите и закуцукаха в посоката, указана им от Конал. Крепостта се намираше най-много на два дни път, а извън стените ѝ те нямаше да се намират в безопасност.

Аз ближех отеклия си и разранен юмрук и проклинах собствената си глупост.

— Смъди, а? — Конал ми намигна. — Глупак.

— Не го слушай — каза ми Ангхис. — Имаш стил.

— Знам, че имам. Той завижда.

— Ти имаш стил, а той е принуден да се държи етично. Разбира се, че ще ти завижда.

Аз се изсмях.

— Ти го наричаш етика, а аз политика.

— Циник.

Аз продължавах да му се хиля, когато смехът му рязко секна. Той вече не гледаше към мен; вирнал глава се взираше в горящата нива. Усетих как сърцето ми се свива.

— Конал! — извика той.

Конал изтича до нас и също впери поглед в появилите се в далечината ездачи; те се приближаваха бързо; може би това бе остатъкът от патрула. Бях се изненадал, че са само трима.

— Мамка му. Да се махаме.

— Всичко е наред. Още не са ни видели.

— Да, но ще ни видят. Трябва да ги прогоним оттук. Мамка му.

Разбира се, че трябваше. Знаехме много добре какво щеше да стане, ако остатъкът от патрула настигне жената и децата. Изругах тихо през зъби, просто за да изпусна парата, след което смушкахме конете и препуснахме напред.

Появихме се пред тях в пълния си блясък на фона на залязващото слънце и горящите сгради. Нямаше как да не ни забележат, а ние не можехме да не чуем виковете им, изпълнени с изненада и триумф.

— Ку Хорах! Ку Хорах, копелето-бунтовник!

В никакъв случай нямаше да ни оставят на мира. Всеки един от тях копнееше да ни докопа и времето ми стигна само да изпитам отново задоволство, че арендаторското семейство се беше махнало оттук и може би за петстотен път да съжаля за самоубийствения алтруизъм на брат ми. След това ми оставаше само да изтегля меча си и да препусна.

Между нас имаше дървета и растителност, които доста ни улесниха. Жребецът прескочи един паднал пън и бързо се шмугна сред брезите и гъстия храсталак. Отдясно яздеше Конал, отляво — Ангхис. Виждах ги само като размазани фигури в движение, профучаващи покрай сребристите стволове, чувах единствено своето дишане и тропота на копитата на жребеца, виковете и грохота на преследването.

Всичко беше наред. Когато се осмелих да погледна през рамо, знаех, че всичко е наред. Заля ме вълна от облекчение и нададох силен вик. Вече бяхме напреднали доста, а и ги бяхме изненадали с появата си; с лекота щяхме да ги изпреварим. Познавах тази земя и знаех точно накъде ни води Конал. Той бе направил широк завой, но вече се намирахме съвсем близо до североизточната част на земите ни, почти на наш терен, а патрулът на Кейт никога нямаше да се осмели да ни последва там.

Когато се отдалечихме от дърветата и препуснахме през глава към тресавищата, аз едва не се разсмях на глас. Късметът отново не беше изоставил Конал. Знаех, че зад ниския хълм ще видя първия граничен камък. Благодаря на боговете на бързите коне и глупавите врагове.

Разочарованите им викове звучаха все по-слабо и когато внезапно видях белия граничен камък да проблясва край левия ми крак, аз разбрах, че преследвачите ни са се отказали. Но във виковете им се долавяше странна нотка; едновременно разочарование и триумф. Нямах време да мисля върху това. Пришпорих жребеца надолу по каменистия склон, право към следващия пояс от дървета; Конал препускаше на една дължина пред мен, Ангхис ме следваше по петите.

След няколкостотин метра Конал рязко спря коня си, завъртя се на седлото към мен и се разсмя. Жребецът ми го приближи с танцувалия стъпка и двамата ухилени се обърнахме да посрещнем Ангхис.

Той се бе отпуснал на гърба на коня си и за миг ми се стори, че ни играе някакъв глупав номер. Типично за него, но неподходящо за момента. Усмивката ми замръзна и постепенно се стопи.

Ангхис гледаше към Конал с жал и болезнена печал. В ъгълчетата на устните му потрепваха усмивка и няколко капки кръв. Зеленикавата му тениска бе подгизнала от влага, която бавно се процеждаше към дънките му. Под светлината на залязващото слънце всичко изглеждаше толкова отчетливо, че никога нямаше да забравя цветовете: зеленото на тениската и очите на Ангхис, тъмно червеното на уголемяващото се петно, и сребристото крайче на острието, което се подаваше между ребрата му.

— Ангхис — казах аз.

Той не отвърна. Гласът му вече се бе изгубил, а животът му отлетя когато Конал го свали от коня и го залюля в ръцете си, плачейки и викайки името му.

Ще ми се да можех да кажа нещо: исках да предупредя Конал, че стърчащият метал раздира гърдите му, смесвайки кръвта му с кръвта на Ангхис, но не мисля, че това щеше да му направи впечатление. Мисля, че в онзи момент той бе готов да приеме острието в сърцето си, ако това щеше да върне обратно приятеля му.

2

Не можех да не го призная на жените на Григар: те бяха жилави. Твърди като вечния лед. От какво ли бяха направени душите на Рейлтин и Ленора? Във вените им течеше разтопена стомана.

Не мога да кажа, че Рейлтин не пожела да си отиде с Ангхис. Тя постъпи по същия начин като майка си и Григар: насили се да остане. А имаше избор. Каквото и да си мислеха простосмъртните, тя имаше избор. Щяхме да вземем детето и да го отгледаме; признавам, че това не ми беше по сърце, но щяхме да го направим. И мисля, че щяхме да свършим добра работа.

Може би ако ставаше въпрос само за Конал, тя щеше да му остави детето. Но трябваше да добави и мен към уравнението, и аз знаех, че онзи ден в Торнаший, в стаята, залята от слънчева светлина, тя обмисляше точно това.

Очите ѝ бяха кървясали и тя притискаше малката Фионуала към гърдите си така, сякаш тя бе единствената ѝ връзка с живота. Бебето бе грозно малко същество, чернокосо, със стреснат поглед, но когато не ревеше, беше много глезливо. Очароваше ме. Струваше ми се, че можех да започна да го обичам, така, както всички обикват бебетата. Останалата част от предсказанието не ни беше известна, но Рейлтин и без това се страхуваше от него. Не можеше да се насили да ме погледне, но бе вперила в Конал поглед, изпълнен с неописуеми гняв и мъка.

— Тя остава тук — изсъска сестра му. — Детето ми остава тук, където ще е в безопасност. Завинаги, Конал. Чуваш ли?

— Чувам те, Рейлтин. Аз…

— Не ме наричай така! Никога повече!

— Рей… Стела, сега не е моментът да се вземат решения. Моля те. Не му е времето.

— Напротив. Време е. И ти никога няма да споменаваш на Фин за другото място. Никога. Само тя ми е останала от Ангхис и няма да се отделя от мен. Млъквай, Сет!

Аз вдигнах отбранително ръце.

— Никога не съм…

— Това не е твоя работа. Стой далеч от детето ми. Тя няма нищо общо с теб.

— Знам. Аз…

Щитът ми бе свален и макар това да бе подъл номер, тя се възползва от слабостта ми и силата на презрението ѝ буквално ме блъсна назад. Аз разтърках слепоочията си, преглъщайки една ругатня, защото трябваше да се съобразя с мъката ѝ. Но вече се страхувах от нея; страхувах се от онова, което можеше да направи.

— Набийте си го в глупавите глави — изсъска тя. — Кейт не може да бъде победена. Аз ѝ бях приятелка и съветничка няколко десетилетия и вие няма да я победите. А аз? Аз я предадох заради любовта си, а сега любимият ми е мъртъв. Тя получи половината си отмъщение. Ако се върна там, тя ще си вземе и втората половина, и бъдете сигурни, че няма аз да съм убитата. Знам това по-добре от вас. Тя е твърде жестока, за да убие точно мен.

— Стела, ние ще защитим детето. Знаеш го…

— Абсолютно сте прави, че ще го защитите, и ето как ще го направите. Слушай ме внимателно, Конал — изръмжа тя. — Чуйте ме и двамата. Заклевам се в живота си. Вие сте ми свидетели, че се заклевам никога да не се върна там.

Гледах я втренчено.

Моля те, недей — помолих аз Рейлтин. За пръв и последен път в живота си.

Тя студено и твърдо ми обърна гръб.

— Никога повече няма да прекося Воала. Това се заклевам, Конал. В живота си.

В настъпилата тишина аз чух непривичния звук на плача на Ленора.

— Стела — прошепна Конал. — Какво си направила?

* * *

Ех, какви ли не лъжи чу това дете през следващите шестнайсет години. Но аз нямах нищо общо с това.

Тя растеше сама. Не можеше и да бъде другояче с майка, която бе твърде студена дори по стандартите на Ший. Живееше в сянката на Воала, без дори да подозира за съществуването му, така че нямаше нужда да се опитва да я забележат. Нямаше как да знае с какво да започне. И естествено, никой не можеше да ѝ дава съвети. На Ленора, разбира се, би ѝ се искало; на Конал още повече. Но никой не можеше да спори със Стела.

А тя въобще не общуваше с мен. И аз нямах никакво намерение да се противопоставям на това.

Навъсеното малко същество с бледи, изпъкнали очи, ми напомняше за дълбоководна риба. Колкото повече растеше, толкова повече ми заприличваше на змиорка, която се е притаила в тъмнината, срамежлива и самотна, криеща смъртоносните си зъби. И трябва да знаете, че не сте научили какво е вродена омраза, докато не я видите в очите на едно шестгодишно дете.

Тя ме ненавиждаше, защото не ѝ обръщах внимание, защото се държах на разстояние от нея, защото не криех антипатията си. Тя не бе любвеобилна, но това като че ли допадаше на майка ѝ, която изглеждаше доволна от взаимната ни неприязън. Понякога изпитвах съжаление към останалото без баща дете с такава студена майка; понякога откривах отчаяние в очите ѝ и се колебаех, чудейки се дали да не предизвикам Стела с неподчинението си. Нямаше да ми е за пръв път.

Но тогава виждах Фин да дъвче кичур от черната си коса и да ме наблюдава с предпазлива ненавист. В такива моменти ми се приискваше да надникна в главата ѝ и да видя какво си мисли, но не се осмелявах да опитам. Колкото и добра да бе защитата ми, Стела щеше да разбере; а ако не успееше, детето сигурно щеше да го усети. Така че през годините се научих да потискам интереса си.

Ако Ангхис беше жив, всичко щеше да е по-различно; Стела нямаше да се страхува толкова много от мен и от глупавите бълнувания на пророчицата. Но той умря и това промени живота на всички ни, а най-много на Фин. Искаше ми се детето да започне да задава въпроси за измисления си живот, и аз да ѝ кажа, че вината за това не е нейна. Но беше много по-лесно просто да свия рамене и да обвиня за всичко безчувствената ѝ майка, отколкото да седна да споря с Рейлтин: Рейлтин, която бе толкова изпълнена с горчивина и разяждана от мъка, че се бе отрекла от собственото си име.

Човек би си помислил, че детето би трябвало инстинктивно да усеща, че нещо се крие от него, особено когато нещата се объркват или пък вървят твърде на добре. Предполагам, че малката Фионуала си мислеше, че няма приятели, защото е скучна. Предполагам, че според нея никой не я забелязва, защото тя просто не си заслужава усилията, и че учителите ѝ я забравят, защото е твърде глупава, за да си правят труда да я запомнят.

Но сигурно си мислите, че тя си задава въпроси за другите неща: за учителя по химия, който си изгори ръката на лабораторната горелка точно когато тя си пожела това; за неприятната ѝ съученичка, която отряза връхчето на палеца си с макетно ножче по желание на Фин Макангъс. Мисля, че тя би могла да тласне покорното момиче към собствената му смърт. Фин можеше да използва способностите си на Ший, макар да не знаеше, че има такива. Можеше да убива с тях: това нямаше да е първата подобна проява на кръвта на Ший в другия свят, а и децата могат да бъдат наистина безмилостни. Боговете го знаят, аз също.

Конал я наблюдаваше и се тревожеше. Всъщност той я отгледа, защото въпреки импулсивната си клетва, Стела беше напълно безполезна като майка — както всяка жена от народа ни. Бях доволен, че детето си има Конал и си мислех, че въпреки всичко, щом той е наоколо, с момичето всичко ще бъде наред. Въпреки грозотата ѝ и пълната липса на всякакво очарование, той я обожаваше. Честно казано това не ме изненадваше, като го знаех какъв е светец.

— Когато порасне, ще прилича на Стела — обичаше да казва той и Ленора се съгласяваше с него. Аз си мислех, че вероятността за това клони към нула, но предпочитах да запазя мнението си за себе си.

Ленора си беше изгубила ума по Фин също като Конал и се опитваше да я научи как да обработва сребро и да майстори сребърни бижута, както и на характеристиките на различните камъни. Момичето имаше усет за камъните — или поне така твърдеше Ленора; за мен те бяха просто геоложки отпадъци, тумори, изтръгнати от чистата скала — но в останалото, очевидно, беше пълен провал. Твърде тромава, твърде нетърпелива; потроши стотици остриета и си изгори пръстите на горелката. Но това не я отказа да прекарва часове в работилницата на старата жена и да гледа как Ленора работи или да си играе с любимия си гарван (който също я обичаше).

Но всъщност Конал бе онзи, който я заведе на реката и я научи да плува; той я научи да се катери по дърветата, да лепи пластири на разранените си колене и да си слага торбичка с лед на главата, когато пада от клоните. Конал знаеше хиляди глупави вицове, които караха намусеното момиченце да се залива в смях; той я прегръщаше и я утешаваше, когато тя се прибираше у дома разплакана от побойниците в училище. Той научи Фин да кара безценния му джип и дори не я шляпваше, когато тя вкарваше колата в някоя канавка. Командваше я здраво, успяваше да я държи под контрол, казваше ѝ къде да се скатае, когато я прихванеше някое от нейните избухливи настроения.

Понякога ми ставаше неприятно, че той е толкова търпелив с нея, че рядко избухва и никога не ѝ дърпа ушите (макар тя често да си го заслужаваше). Конал бе баща на това дете във всеки смисъл, с изключение на биологичния, и понякога ми се искаше — за негово добро и доброто на Фин — Стела да се завре някъде и да го остави да се справя сам.

Двамата с него сме се карали заради Фин. Аз му казах, че сестра му греши, макар да не се налагаше: той го знаеше. Затова, както често става в подобни случаи, той си го изкара на мен.

— Решението си е на Стела! — изкрещя ми Конал и насочи острието на изтъпения си меч към гърлото ми. Избата под стария хамбар беше празна и кънтяща, идеално място за тренировки по фехтовка и скандали. — Изборът е неин! Детето е нейно!

Заради глупавата ѝ дебела глава — отвърнах аз, отскачайки назад, преди да успее да ми насини окото.

Но с времето научих, че споровете с него са просто загуба на време. Повече не му се месех. Момичето нямаше нищо общо с мен. Пророчествата са просто измислени фантазии на шарлатани, нищо повече.

Интересно какво ли щеше или нямаше да се случи, ако се бях ангажирал повече, ако се бях отдал на живота и семейството си в другия свят. Трудно е да си представя как ли щяха да се развият нещата, ако отново не ме бе връхлетяла носталгията по дома и в онази пролетна нощ не бях отишъл до водния портал.

Може би всичко щеше да се случи отново, но по различен начин, в друго време. Кой знае? Мисленето може да ви подлуди. Отидох там и това е. Отидох до водния портал, при езерото във влажната долина в малката горичка до главния път. Ако не бях отишъл, никога нямаше да видя момчето.

Може би нещата щяха да се развият по друг начин.

Но се случи следното.

3

Черната вода вонеше на гнила растителност, а в сенките на дърветата бе тъмно като в нощ. Момчето стоеше неподвижно, вслушваше се в тишината, страхуваше се от нея и му се искаше въобще да не беше идвал.

Аз знаех всичко това. Клечах в тъмнината, наблюдавах момчето и го знаех.

Не се чуваше шумът на уличното движение; проблясваше само светлината на някоя лампа. Глупаво хлапе, въобще не му беше мястото там. Дали се надяваше да открие нещо, което да открадне? Защото не виждах друга причина за присъствието му.

Аз си имах моя работа и ми се искаше да я свърша. Исках да подуша въздуха и да вкуся водата на родната ми земя; исках коня си, вълка си и жената, която обичах от време на време. В гърдите ми бушуваха различни копнежи: свирепа носталгия, непоносимо нетърпение и най-обикновения от всички копнежи.

Не можех да мина през водния портал докато малкият крадец не се махнеше оттам. Нямаше как да съм сигурен, че момчето няма да ме забележи; намираше се твърде близо, бе твърде неспокоен, твърде недоверчив. Можех да чуя трептенето на изопнатите му нерви. Погледнах с копнеж към портала, гладък като стъкло, потъмнял като мастило от сенките и нощта. Хлапето го опетняваше със страха си.

Какво ли го беше довело тук? Някоя пакост? Скука? Отчаяние? Отново се зачудих какво ли се надява да открадне от порутената колиба, която едва ли някой забелязваше и която се сливаше с гората, сякаш бе израснала тук.

Ламариненият ѝ покрив бе прояден от ръжда. През него прозираше късче небе, тъмен облак, обагрен в оранжево, но слабата светлина на нездравия градски залез не успяваше да проникне през клоните на дърветата. Това изнервяше момчето. Добре.

Знаех, че старият скитник си беше тръгнал отдавна. Наблюдавах го, скрит близо до колибата му, и видях, как дъсчената врата се тресна в гнилата си каса зад гърба му. Той се отдалечи, облечен в опърпаните си дрехи, увит в дългото си, мръсно кожено палто, нахлупил на главата си лекьосана шапка. Както винаги суровото му, арогантно лице бе скрито наполовина под периферията ѝ и зад дебелите стъкла на очилата с телени рамки.

Чаках, смълчан и търпелив, докато не се убедих, че си е отишъл. Не се страхувах от стария несретник, но не исках да ме види как минавам през Воала от другата страна. Не обичах други хора да си врат носа в моите работи.

И тогава забелязах момчето да се промъква в сумрака. За малко да се изсмея на глас. Какво идиотче. Хлапето се прокрадна към колибата, стиснало носа си с пръсти заради вонята. Тя му се струваше толкова чужда. То си искаше бензиновите изпарения и бетона, това момче. Нуждаеше се от повече магазини, отколкото би могло да обходи; огромна, претъпкана джунгла, в която да се скрие.

Примигнах. Откъде знаех това? Момчето въобще не ме интересуваше. Но усещах присъствието му в такива количества, че то преля и се устреми към мен; силен ум, но недобре контролиран.

Добре, това вече събуди любопитството ми. И дързостта ми, но аз винаги съм си бил дързък. Настъпил бе моментът да убивам, да завладявам чуждо човешко съзнание, да се надпреварвам или да предизвиквам. Какво можех да направя, когато след вековете, прекарани в изгнание, ме бе подгонила скуката?

О, да вървят по дяволите честта, личния живот и моралните скрупули на брат ми. Аз се плъзнах в съзнанието на момчето.

* * *

Той отвори дъсчената врата, задържа я, за да не се блъсне силно в касата, и преглътна вика си, когато в палеца му се заби една треска. Аз изпитах същата болка като него; ако можех да използвам своята ръка, щях да го плесна.

Но аз не бях той. Можех да го чувствам, да го чувам, бях свързан с него, но не бях… той. По някакъв начин бяхме разделени; сякаш висях отстрани на движеща се с пълна скорост кола и изпуснех ли се, щях да падна на земята. Нещо не беше наред. Богове, наистина бях объркан.

Но дързостта не ме напускаше. Любопитството не ми позволяваше да си тръгна.

Момчето издърпа със зъби треската от палеца си, усещайки вкуса на кръвта. Подуши мириса ѝ и внезапно го заля усещането, че езерото е пълно с черна кръв, съсирена, неподвижна и смърдяща. Аз почувствах вледеняващия му страх, омразата му към водата, и това въобще не ми хареса.

Спри се, дете.

Той несъзнателно ми се подчини. Прогони треперенето си и претърси колибата. Нищо. Искаше му се да се изплюе от яд заради пропиляното време и аз се чувствах почти по същия начин. Вътре нямаше нищо освен пластмасов стол, който изглеждаше като изкопан от сметище, разнебитена пластмасова маса, две празни кутийки от бира, половинка нарязан хляб и няколко сивкави одеяла. Както и купчина парцали в ъгъла.

Когато се пресегна да ги разрови, ръцете му трепереха и той изръмжа нещо под носа си. Глупак, да се страхува от сенките и тишината. На света имаше много по-лоши неща; и аз знаех, че той е наясно с това. Раздразнен до степен на безразсъдност, той вдигна купчината парцали и я разтърси. Нещо падна с глухо издрънчаване на пода и проблесна. Аз го погледнах заинтригувано през очите на момчето, което постепенно започна да изпада в паника.

Не можех да не призная, че мислите му летяха бързо: хлябът се продаваше нарязан, а острието на ножа бе дълго, твърде дълго за изкормване на риба. Металът събра в себе си всичката светлина и проблесна смъртоносно. Дръжката бе зацапана с тъмни петна и когато момчето я докосна, ръката му потрепери.

То знаеше как изглеждат петната кръв.

Когато преобърна леко ножа с два пръста, през ума му мина мисълта за полицията. Но тя се задържа там само за секунди и бързо отлетя. Забрави. Не можеше да каже на полицията, не можеше да каже на никого. Щеше да забрави какво е видял, щеше да забрави, че въобще е идвал тук…

Нещо зад нас изскърца. Дъхът му застина в дробовете ни. Още преди нощният хлад да достигне до гърба му и двамата знаехме, че вратата се е отворила.

Той не искаше да се обърне.

О, Господи.

Но трябваше да го направи. Аз го накарах. Много бавно той се завъртя. Дишането му бе единствения звук в стаята. Очевидно си беше шумно по рождение. Когато вдишваше, се чуваше тихо свистене, и издишваше по същия начин.

Отразената от острието светлина проблесна в очите на скитника и го заслепи. За миг мъжът изглеждаше като замаян.

Всеки от нас побърза да се възползва от това: аз изхвърчах от главата на момчето със светкавична скорост и продължих да наблюдавам от тъмното навън; момчето просто се изстреля напред. Крещейки от ужас, то се блъсна в скитника и той залитна настрани. После малкият се промуши покрай него, изхвърча навън във влажния въздух и побягна.

Тичаше замаяно между дърветата, неспособно да намери пътя. Трябваше да остана с него, да му помогна; но не можех. Не и след като скитникът се бе върнал. Аз имах свои планове; момчето си имаше неговите. То се подхлъзна и зашляпа тромаво из оплетената трева и калната вода.

През цялото време момчето знаеше какво го очаква.

Аз си поех дълбоко дъх. Какво? Вече не бях в главата му, а знаех какво си мисли.

Щеше да се случи всеки момент: хващането на ръката му и ударът с ножа…

Богове, бях се приближил твърде много до него, познавах съзнанието му. Притиснах ръце към ушите си и се опитах да го блокирам.

Той нямаше да чуе приближаването на скитника…

Няма от какво да се страхуваш, исках да извикам аз. Остави ме на мира. Бягай и се спасявай. Махай се от погледа ми, живота ми, главата ми…

То нямаше да чуе скитника…

Но го чу. Когато се спъна в бодливата тел и тя разкъса кожата му, момчето чу гръмотевичния смях на скитника също толкова ясно, колкото го чух и аз. Когато успя да се прехвърли през оградата и се стовари тежко на пътя, то се надигна и побягна бързо, точно както му бях казал.

А аз знаех това, защото го чух. И продължих да го чувам още дълго време. През целия път, докато не стигна залитайки и плачейки до прага на собствения си дом, смехът отекваше в главата му сякаш бе последното нещо, което той и аз щяхме да чуем някога.

4

Уплашен ли бях или очарован, или и двете? Не ми се искаше да е първото, но никога не бях попадал на подобно съзнание на простосмъртен: изпълнено с агресия и страх, които проблясват като мълнии, неопитомено и толкова неконтролируемо, че с лекота би могло да проникне в моето, без да иска разрешение. Искаше ми се да разбера откъде се е появило. И тъй като обикновено следвах поривите си, реших да отложа пътуването си през водния портал и да разбера.

Нищо на света не се променя, най-вече аз.

Момчето бе извървяло дългия път от дома, а на връщане бе пробягало по-голямата част от него. Не знаех дали това е някакво постижение, защото ми беше трудно да определя възрастта му. То имаше лицето и физиката на дете на не повече от дванайсет или тринайсет години; но очите му бяха древни и предпазливи, а устата му бе свита в тънка линия. Чудех се кой ли от пацифистите в изоставената база му е баща.

Бяха построили въздушната база тук заради чистите небеса и ясното време. Разбрах го по време на войната, когато бомбардировачите „Шакълтън“ боботеха тежко в нощното небе. По-късно, когато светът стана по-дебел и самодоволен, незаинтересован чак толкова от войните, базата се превърна в лагер на мира. Хипитата сигурно я харесваха повече от въздушните сили, защото когато съоръжението бе затворено, а самолетите разпратени по други бази, те купиха парчето земя от Министерството на отбраната и го превърнаха в комуна: едно от онези места, където те сами си отглеждат храната и си плетат дрехи от котешка козина.

В селището нямаше кой знае какво за гледане: няколко каравани, няколко екодомове със сламени покриви; детски люлки и катерушки. Електричество си произвеждаха с няколко малки вятърни турбини и слънчеви панели, и това ме заинтригува достатъчно, че да ги забележа, макар самите хора да не ми бяха интересни. Продаваха дървени фигурки и капани за сънища и водеха курсове по тай чи1, но живееха най-вече от парите, давани от незадоволените богаташки хлапета, които идваха тук в търсене на забавления и смисъл в живота. Само това знаех за мястото, където се озовах, преследвайки момчето в мрака.

На теория членовете на общността бяха равноправни, но първият сред тях се забелязваше веднага. Той беше едър мъж, хем висок, хем пълен, с тъмна коса и прошарена брада и зачервени изсечени скули. Той изпъкваше между останалите не само заради физиката си; те се бяха събрали край едно отворено барбекю и пиеха бира, а едрият мъж седеше на върха на полукръга. Той пръв посегна към бутилките от щайгата, а останалите не спираха да му хвърлят погледи, да търсят одобрението му, да му отстъпват реда си.

Помислих си, че момчето се е запътило към него, но не: край мъжа седеше една жена и детето се отпусна на песъчливата земя до нея. Тя веднага ми допадна: палаво лице, широка усмивка и дълга руса коса, която ми напомни за Орах. Едрият мъж не я докосваше, но тя се бе навела към него, а ръката му бе отпусната собственически върху облегалката на плетения ѝ стол.

Никой не може да каже, че бягам от предизвикателствата.

Поне на пръв поглед никой в групичката не обръщаше внимание на останалите и членовете ѝ непрекъснато се меняха. Така че аз се промъкнах с лекота в полукръга от пиещи и започнах да се държа така, сякаш съм поканен, сякаш през цялото време съм бил там. Пък и не бях особено забележим. Не изпъквах. Това бе голямото предимство на Воала или поне едно от няколкото.

Затова се учудих, когато блестящите очи на едрия мъж веднага се вторачиха в мен.

Примигнах, усмихнах се, засмях се на шегата на момичето, което седеше от лявата ми страна, сякаш го познавах поне от десетина години. Вдигнах бутилката си в поздрав към едрия мъж. Той не реагира, но продължи да ме наблюдава още няколко продължителни секунди, след което се обърна небрежно към блондинката.

Не го харесвах.

Изглежда, нямаше никакво желание да се откъсне от нея. И все пак едва ли ме беше приел като заплаха, защото иначе щеше да се изправи, да се разходи сред хората си като някой недосегаем монарх и нямаше да позволи вниманието му да бъде отвлечено от разговора с високия кльощав мъж, чието лице не можех да видя. По това време вече пиех третата си бира: достатъчно, за да се почувствам още по-самоуверен.

Момчето не ми обърна внимание, когато седнах до майка му, а и аз не му дадох повод. В съзнанието му продължаваше да има нещо заинтригуващо силно, но той бе изморен и не знаеше срещу какво се е изправил. Той лесно се разсейваше и не след дълго се изправи и отиде с няколко други деца да се занимават с онова, с което обикновено се занимават хлапетата. Да се друсат, да чупят прозорци, такива неща. Докато се отдалечаваше, русокоската му изпрати въздушна целувка и се засмя, когато го видя да се изчервява и да се опитва да скрие широката си усмивка. Истинска връзка между майка и син.

Аз се наведох и чукнах бутилката си в нейната.

— Здрасти.

Тя се обърна и ми се усмихна с лека изненада.

— О! Не видях, че си тук.

— Знам — отвърна аз. — Непрекъснато ми се случва.

— Не мога да разбера защо — отвърна тя, прехапа устни и ми се ухили.

Разбрах, че от раз съм я омаял.

* * *

Бяхме сред последните, напуснали огъня. Точно срещу нас двама бяха потънали в прегръдки и целувки, но все едно бяхме сами, а и момчето повече не се върна. Името му беше Джед. Това бе едно от първите неща, които ми каза тя. Предполагам, че съм успял да проявя някакъв интерес, макар вече да бях очарован много повече от майка му.

— Не може да нямаш семейство — казах ѝ аз.

— Сега вече нямам. Те не одобряват начина ми на живот, аз не одобрявам техния.

Напълно я разбирах и незнайно защо това ме натъжи.

— Ами Джед?

— Аз съм му достатъчна. Той ми е повече от достатъчен.

— Наистина ли? — Усмихнах ѝ се лъстиво, което винаги вършеше работа при Орах.

Тя ме плесна по ръката.

— Всичките сте такива. Искам да кажа, че Джед е единственият, който искам непрекъснато да е край мен. А всички вие носите само неприятности.

— Представа си нямаш. — Аз полегнах назад, облегнат на лактите си. Внезапната ѝ усмивка ми хареса. — Ами онзи, едрият?

— Кой, Мак ли? Той става. Не ме притежава. Така стоят нещата тук.

— Значи той не е… нали се сещаш. Бащата на момчето ти?

Тя сви рамене.

— Не. — Прозя се и протегна ръка зад гърба си, за да се почеше между лопатките. Възползвах се от момента и се надигнах: пресегнах се и лениво почесах мястото вместо нея. Едва усетих лекото ѝ потрепване.

Продължих леко да я потърквам с палец по гърба.

— Той се държи така, сякаш те притежава. Твоят човек Мак.

— Не. Той става. Ти не го познаваш.

— Но аз познавам такива като теб — рече той зад гърба ми.

Двамата се обърнахме. Знаех, че стои там заедно с кльощавия си другар, но се опитах да изглеждам изненадан. Повдигнах вежда, чудейки се какво ли е накарало едрия мъж да ме гледа така. Освен очевидното, имам предвид. Безсрамно се слагах на любимата му блондинка, но въпреки това…

— Кой е този, Мила?

— Това е Сет. — Тя му се усмихна открито и аз реших, че бърка доста в преценката си. Мъжът я притежаваше, независимо дали тя го знаеше.

— Така ли? И преди съм виждал такива като теб.

Ситни тръпки полазиха по гърба ми: ехо от миналото. Толкова отдавна, че дори не можех да си спомня.

— Ти си Мак, нали? — Нямах намерение да ставам. Не че разликата във височината щеше да ме уплаши, но не виждах нищо достойно в залитащите ми опити да се изправя. — Мак кой?

— Мак никой. — Той изглеждаше объркан, че аз продължавам да лежа проснат на земята, уязвим и достъпен за ритниците му. — Джон Маклауд.

— Аха — рекох аз.

Маклаудовите се бяха пръснали навсякъде, но това нямаше значение в момента. Вече виждах семейната прилика. Поне във физическия смисъл. Вековете бяха заличили спомените, а и той едва ли щеше да се сети за древните клетви. Нищо чудно, че можеше да ме види.

Казваха, че той носи кръвта в себе си. Старата Ма Синклер го каза за онзи Маклауд, когото познавах, а и двамата отдавна бяха мъртви. Но не и потомството му. То не беше мъртво.

Не бях чак такъв глупак; отдавна живеех в другия свят. Освен това от изпитата на гладно бира леко ми прилошаваше. Изправих се на крака.

— Ще си ходя — казах аз.

— Мисля, че това е добра идея — отвърна той.

Искаше ми се да го фрасна в самодоволната физиономия, да забърша с шамар усмивчицата на кльощавия, но не го направих. Видях разочарованието в очите на Мила.

Живей, за да обичаш друг път, както обичах да казвам.

5

Никак не е лесно да придърпаш Воала настрани, за да задържиш вниманието на един простосмъртен, но Мила постъпи по възможно най-прямия начин. Все пак искаше да се видим. По дяволите, след ден-два искаше да ме вижда непрекъснато.

Чувствата ни бяха взаимни. Аз я харесвах. Момчето само досаждаше, но пък рядко го виждахме. Той не ходеше на училище и аз се чудех как е успял да се измъкне, но очевидно имаше достатъчно неща, които да ангажират вниманието му. Сигурно обираше магазини, докато ние мързелувахме, излегнати на пясъка, и наблюдавахме как корабите, натоварени с провизии на нефтените платформи, се отдалечават на изток.

— Аз го обучавам вкъщи — каза Мила.

— Така ли? Изненадан съм, че не са те арестували.

Тя се изкиска.

— Те не знаят, че съществува. Не съм регистрирала раждането му.

— Ами баба му и дядо му?

— И те не знаят. Обезнаследиха ме. Голяма работа; и без това парите им вече не ми трябват, нали? Това място ми стига. Тук си помагаме един на друг.

Чувствах се неудобно в ролята на Гласа на здравия разум, затова не казах нищо, но не смятах, че е постъпила умно, като е оставила всичките си пари в ръцете на Мак. За да не се впусна в мъмрене, аз засенчих очите си с ръка и се престорих, че дремя.

Устните ѝ докоснаха моите и ме накараха да се усмихна. Тя имаше вкус на море; кожата ѝ бе все още влажна и студена от морската вода. За разлика от нея аз се чувствах нагрян от слънцето и потен, но не ми се плуваше пак. Зарових пръсти в косата ѝ и придърпах лицето ѝ към моето, заглушавайки с устни кискането ѝ. Кракът ѝ, по който бе полепнал пясък, се уви около моя и потърка мускула на прасеца ми.

— Богове, жено — промърморих аз. — Тъкмо се облякох.

— Като гледам нямаш много дрехи върху себе си.

— Права си. А ти ще настинеш. Сваляй тази мокра риза.

— МИЛА-ААА!

И двамата подскочихме. Очите ѝ се разшириха от ужас.

— Мамка му — казах аз.

— МИЛА!

— Той ще те убие. — Тя изпълзя на колене до върха на дюната и надникна през тревата.

— Ще ми се да го видя как се опитва. — Но сега не му беше нито времето, нито мястото затова. Аз я хванах за ръката и двамата побягнахме.

Странно колко бързо зарязахме преструвките, че той не я притежава, мислех си аз, докато се промъквахме между дюните и се провирахме сред дърветата. Внезапно и двамата избухнахме в смях, което ни пречеше да си поемем дъх. Плъзнахме се надолу между боровете по неравния тревист склон и се спряхме с разтуптени сърца. В очите ѝ, които бяха впити в моите, гореше възбуда и вълнение, а не уплаха.

— Нали знаеш, че мога да се справя с него — казах ѝ аз. — Стига да поискаш.

Тя поклати глава.

— Не, не, не. Моля те. Не искам неприятности.

— Малко късно е за това — ухилих се аз.

Тя преглътна надигащия се кикот.

— Той идва!

— Бързо надолу към морето. Към скалите. Ще се измъкнем от него. — Двамата отново побягнахме.

Сигурно щеше да е по-добре да навлезем още по-навътре в гората, да заобиколим базата и да се върнем в лагера по главния път, ни лук яли, ни лук мирисали. Но аз не можех да мисля трезво, а имаше и нещо друго: откъм дърветата се носеха звуци на преследване. В тях имаше нещо странно; още тогава можех да го усетя. Но не спрях да помисля. Беше ми твърде забавно.

Когато пясъкът свърши, двамата скочихме във водата и заплувахме към черните скали, заобикаляйки зъберите. Мак вече се бе появил в полезрението ни и тичаше по мокрия пясък под дюните. Значи не е бил той в гората. Аз прескочих от едната на другата скала, подхлъзнах се на водораслите, но не паднах и подхванах Мила, която залитна, щом се озова до мен. Мак беше на няколко метра зад нас, пламнал от ярост и унижение. Аз се вкопчих в една изпъкнала скала, скочих на тесния перваз и протегнах надолу ръка към Мила.

Тя изгуби равновесие и се плъзна назад. Мак я сграбчи за глезена.

Аз изревах едновременно с него. Мила бе попаднала в капан между двама ни, но моите ръце и крака имаха вековна практика в катеренето по скали. Пуснах ръката ѝ и бързо я хванах под мишницата. После дръпнах силно и кракът ѝ се изплъзна като риба от хватката му. Щом се озова на перваза, тя изписка донякъде от страх, донякъде от истерия, и аз я притиснах към себе си, за да ѝ попреча да политне назад.

На Мак нямаше кой да му попречи. Краката му не намираха опора на мокрите зеленясали камъни и той се плъзгаше ли плъзгаше, ръкомахайки като полудял. Безнадеждно. В падането му във водата имаше някаква грация, но плясъкът бе гигантски, както и вълната, която го погълна.

Аз затаих дъх, изпълнен със страх и чувство за вина. Мила притисна длан към устата си.

Тогава той се изправи олюлявайки се, подгизнал до костите, кашлящ и плюещ солена вода, с брада, пълна с пясък. Водата му стигаше едва до бедрата, но в него се разби нова вълна, която отново го събори на четири крака. Той се изправи, завлече се до скалите и от тях на брега, като не спираше да ни ругае гръмогласно въпреки накъсаното си дишане.

Аз не му отвърнах. Опитвах се да овладея истеричния си кикот, макар Мила отдавна да бе спряла да се смее и трепереше в ръцете ми. Мак продължаваше да ни крещи нещо, което се радвах, че не можех да чуя; но пък аз така или иначе не гледах към него. Бях се съсредоточил върху кльощавия му приятел, който шляпаше безгрижно по пясъка с ръце в джобовете и викаше нещо на Мак. Той се беше появил откъм дърветата.

То се беше появило откъм дърветата.

Зачудих се как така не го бях разпознал веднага. То ми се ухили и ми намигна с жълтото си око, после ми махна с ръка, преди да се обърне към разярения Мак и да се опита да го утеши, полагайки успокояващата си длан върху големите му рамене.

Аз притиснах Мила през кръста.

— Той е вбесен — каза тя, прехапвайки устните си.

— Значи известно време ще стоим по-далеч от него. — Аз започнах да се изкачвам по скалите, влачейки я след себе си, като се опитвах да не поглеждам назад към Мак и онзи паразит, приятеля му. Кога ли бе успял да го привлече?

Потреперих. Вече не се смеех.

— Да се махаме оттук.

* * *

Големият град. Мястото им бе там, а не в някакво си затънтено селце, в което нямаше къде да се скрият, ако се наложеше. Помня как ми мина през ума, докато оставях Мила и сина ѝ, докато затварях багажника на колата и ѝ подавах мизерно малката чанта с багажа ѝ. Тя ми се усмихна.

— Всичко ще бъде наред — каза Мила. — Винаги сме се оправяли. Не за пръв път ме изритват отнякъде.

— Но предишния път не е било заради мен.

— Не е заради теб. — Тя ме целуна, но аз не помръднах от мястото си. Просто се облегнах на колата, без да свалям очи от нея. — Благодаря ти, че ни намери това място.

Аз се огледах със скръстени ръце: влажен бетон и мръсни прозорци, обрасъл двор, миризма на урина, бумтящ бас от приземния етаж, който караше костите ми да вибрират. Можех да се справя и по-добре, но хазаите не обичат наематели без банкова сметка и разписки за комунални услуги, придружавани само от мършавия им син тийнейджър, с очи на крадец. Като стана дума за него, той вече оглеждаше мястото и надничаше през мръсните прозорци на съседа. При вида на хлътналите му недоспали очи и потрепващи пръсти почти го съжалих. Но съчувствието ми си има граници и той ги беше достигнал.

Мила щеше да се оправи. Бях доста уверен в това. Нямах намерение да я издържам до края на живота ѝ, а и тя не го беше очаквала от мен. Не ги изоставях, но пък и нямаше как да ги отведа в дома на Ленора в Торнаший.

— Ще се видим ли утре?

— Може би трябва да изчакаме, докато Джед излезе, а? — Тя докосна нервно ръката ми. Този път сплетох пръсти с нейните.

— Добре — казах ѝ. Никога не можех да бъда сигурен каква част от случващото се разбира момчето, но се чувствах по-добре, когато го нямаше наоколо. Позволих ѝ да ме целуне. Отвърнах на целувката.

Смятах да се прибера право у дома, така че само боговете знаят какво ме накара да отбия и да мина отново през базата. Може би се чувствах виновен и вината пораждаше в мен неясното чувство за неправда и презрение. Не знаех как точно да постъпя когато се изправя пред Мак, но знаех, че няма да свърши добре. Така че бях спрян тъкмо навреме, преди да го намеря.

То ме чакаше в занемарената горичка край светофарите и когато свих по пътя към базата, леко се подаде от сенките. Спрях. Погледнах към земята под краката му и несъществуващата му сянка.

— Отдавна не сме се виждали — казах му аз.

— Накъде си тръгнал, Мурлин? — То запали цигара.

— Знаеш много добре.

То дръпна дълбоко, отметна глава назад и издуха дима към небето.

— Това е вредно за здравето ти — казах му аз.

То се ухили.

— А жените са вредни за твоето.

— Много ти благодаря — отвърнах аз. — Ти му пусна мухата, нали?

— Не трябваше да се месиш.

— Да се меся в кое?

То огледа огънчето на цигарата си и дръпна отново, за да му попречи да угасне.

— Стой настрани от протежето ми.

— О, разбирам. Смея да заявя, че много добре се справяш.

— Така е и не искам изтърсака на Григар да ми се меси в делата.

— Делата? — Опитвах се да се държа цивилизовано, но не се сдържах и устните ми се изкривиха в усмивка. — Виж какво, приятел, целият е твой. Свободен си да правиш каквото си искаш. Забавлявай се с него. Просто си дръж кльощавите ръце по-далеч от Мила.

То затвори едното си око и с крива усмивка потупа с показалец по фаса.

— Жената не ме интересува.

— Нямах предвид това. Стой далеч от нея.

То сви рамене.

— Недей да предупреждаваш Мак за мен.

— Като че ли ще ми повярва. — Изсмях се. — Дори да исках да го предупредя.

— Значи се разбрахме. — То смачка цигарата с тока на обувката си. — Ти си цивилизован човек, Мурлин.

— Поне единият от нас трябва да е. — Аз замълчах и се завъртях на токовете си. — Човек.

— Забавно. — То ми се закани с пръст. — Стой настрани.

— Същото се отнася и за теб.

Погледнах за последен път към светофара, но колкото и да се взирах в дърветата, не можах да видя ламира. Беше се върнал при протежето си.

И едва тогава осъзнах, че то не ми бе обещало нищо.

Загрузка...