Изборът

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Семейството на кралицата погостува няколко дни, а знатните посетители от Суендуей - цяла седмица. Дори взеха участие в осведомителния бюлетин с вижданията си по въпросите за международните отношения и стъпките към по-мирно бъдеще за двете нации.

Когато си тръгнаха, място им зае нещо друго: пълното спокойствие. Вече цял месец бях прекарала в двореца и започвах да се чувствам у дома си. Тялото ми лесно привикваше към новия климат. Зад каменните стени цареше уютна топлина, като по време на семеен празник. Идваше краят на септември и вечерите застудяваха, но все пак температурата беше по-приятна, отколкото вкъщи. Вече не ми се виеше свят от великанските размери на зали и коридори. Тракането на токчета по мраморния под, дрънченето на кристални чаши, маршовата стъпка на стражите - с времето всички тези звуци ми се струваха не по-чужди от бученето на хладилника и думкането на футболната топка на Джерад по стената вкъщи.

Храненията с кралското семейство и сбирките в Дамския салон се превръщаха в рутинни елементи на ежедне-вието ми, но междинните моменти винаги ме изненадваха с по нещичко. В последно време бях започнала да отделям повече внимание на музиката; инструментите в двореца превъзхождаха многократно онези, с които бях разполагала у дома. Да си призная, усещах как разглезвам сетивата си. Качеството на звука беше несравнимо по-добро. Освен това заниманията в Дамския салон вече не ме отегчаваха толкова - кралицата беше присъствала поне два пъти. Още с никоя от нас не бе говорила обаче; просто седеше в удобния си стол, обградена от прислужничките си, и ни наблюдаваше, докато четяхме или беседвахме.

А и враждебността помежду ни се беше уталожила напоследък. Явно свиквахме една с друга. След дълго чакане научихме чии снимки бяха попаднали в челната десетка на списанието. А в какво чудо се видях, като съзрях името си сред водещите! Марли заемаше първото място, следвана от Крие, Талула и Бариел. Селест се цупи на Барнел дни наред, но после всички забравихме за класацията.

Като че ли най-много напрежение създаваха небрежно разгласяваните пикантерии. Веднага след поредната си среща с Максън, всяко момиче неминуемо изпадаше в сантиментален изблик около преживяното. Като ги слушах какво разправят, имах чувството, че Негово Височество се кани да си избере поне шест-седем невести. Естествено, не всички сияеха от щастие.

Марли например беше излизала с принца доста пъти, което изправяше останалите претендентки на нокти. Въпреки това не ми се струваше толкова развълнувана, колкото след първата им среща.

- Америка, ще ти споделя нещо, но трябва да се закълнеш, че няма да продумаш и дума пред друг - каза приятелката ми, докато се разхождахме из градината. Досещах се, че е сериозно, понеже ме беше извела от Дамския салон с десетките му наострени уши и надалеч от зорките погледи на стражите.

- Разбира се, Марли. Добре ли си?

- Да, нищо ми няма. Просто... искам да чуя мнението ти по един въпрос. - По лицето й тегнеше тревога.

- Какво се е случило?

Тя прехапа устна и вдигна очи към мен.

- Става дума за Максън. Не мисля, че нещата помежду ни ще потръгнат. - Сведе унило глава.

- Защо говориш така? - попитах я аз загрижено. След като беше изплюла камъчето, можехме да продължим с разходката си.

- Ами, като начало, не... не чувствам нищо, разбираш ли ме? Нямая онази искра, онази духовна връзка.

- Просто понякога е доста срамежлив, това е. Дай му малко време. - Истина беше. Учудвах се, че още не го знаеше.

- Не ме разбра; искам да ти кажа, че май аз не харесвам него.

- А. - Това вече беше друго нещо. - Опитвала ли си? - Що за глупав въпрос задавах?!

- Да! С всички сили! Чакам ли, чакам да дойде онзи момент, в който да ме спечели с нещо, но той все не идва. Привлекателен е, но това не е достатъчна основа за изграждането на здрава връзка. Дори не съм сигурна, че ме харесва. Имаш ли някаква представа какво... сещаш се... какво го влече?

Позамислих се.

- Всъщност, не. Никога не сме обсъждали предпочитанията му по отношение на женската физика.

- Ето ти още нещо! Изобщо не си говорим. С теб може да си приказва с часове, но ние все не намираме общи теми. Обикновено си мълчим като риби и гледаме филми или играем карти.

Отчаянието й като че ли нарастваше с всяка изминала минута.

- И ние не винаги разговаряме. Понякога просто си седим мълчаливо. Пък и имай предвид, че романтичните чувства не се зараждат току-така. Може да сте от по-бавните. -Всячески се мъчех да й вдъхна надежда; изглеждаше ми на ръба на сълзите.

- Да ти кажа честно, Америка, мисля си, че единствената причина да съм още тук са симпатиите на хората. Максън цени мнението на народа си.

Не ми беше хрумвало, но звучеше напълно логично. Някога с лека ръка бях отписала вероятността зрителят да има глас, но принцът обичаше поданиците си. Навярно участието

им в избора на новата принцеса щеше да е по-голямо, отколкото сами предполагаха.

- Освен това - продължи поверително Марли - усещам взаимоотношенията ни някак... празни.

Този път сълзите й рукнаха.

Въздъхнах и я прегърнах. Най-искрено се надявах да остане при мен, но щом не обичаше Максън...

- Марли, ако не искаш да си с Максън, съветвам те да му го кажеш.

- О, не, няма да мога.

- Така е редно. Той не желае да взима за съпруга жена, която не го обича. Щом не изпитваш никакви чувства към него, трябва да му го признаеш.

Тя поклати глава.

- Не мога ей-така да си тръгна! Имам нужда да остана. Не мога да си отида у дома... не и в момента.

- Защо, Марли? Какво те задържа тук?

Позачудих се дали и двете не криехме в душите си сходни болезнени тайни. Дали и тя не целеше да стои настрана от някого. Единствената разлика между потайните ни съдби беше, че Максън познаваше моята. Исках да го чуя от нея! Голямо успокоение щеше да е, ако се окажеше, че не само аз бях попаднала тук по някакво абсурдно стечение на обстоятелствата.

Сълзите на Марли обаче секнаха почти толкова внезапно, колкото и бяха потекли. Подсмръкна няколко пъти и изопна гръб. Заглади с длани роклята си, изправи рамене и се обърна към мен, озарявайки лицето си с широка, топла усмивка.

- Знаеш ли какво? Обзалагам се, че си права. - Заотстъпва назад. - Просто трябва да се въоръжа с търпение и всичко ще си дойде на мястото. Трябва да те оставям. Имам среща с Тайни.

И се отправи към двореца с припряна крачка. Какво я беше прихванало, за бога?

На другия ден Марли умишлено ме избягваше. На следващия - също. Стараех се да спазвам дистанция в Дамския салон, но не и да страня от нея. Давах й да разбере, че може да ми се довери; че няма да я пришпорвам повече.

Чак на четвъртия ден ме удостои с тъжна, многозначителна усмивка. Просто кимнах в отговор. Явно само такъв диалог можехме да проведем относно вътрешните й терзания.

На същия ден, докато си седях в Дамския салон, Максън прати да ме извикат. Ще излъжа, ако кажа, че сърцето ми не подскочи от радост, като изтърчах в коридора и се хвърлих в обятията му.

- Максън! - въздъхнах, заровила лице в гърдите му.

Когато най-накрая се отдръпнах, той ми се стори стъписан - и нищо чудно. По време на приема в чест на гостуващото кралско семейство се бяхме измъкнали да поговорим насаме и му бях признала колко трудно ми е да осмисля чувствата си. Също така го бях помолила да не ме целува повече, докато не подредях мислите в главата си. Той беше кимнал, видимо наранен от молбата ми, но и решен да я уважи. И все пак нищо не беше ясно при положение, че се държеше като мое гадже, когато официално не беше.

В двореца оставаха още двайсет и две момичета след отпращането на Камил, Лайла и Микаела. Първите просто не си бяха на мястото, така че дисквалификацията им не учуди никого. Два дни по-късно Микаела пък изпадна в такъв пристъп на носталгия, че рухна в сърцераздирателни вопли по време на закуска. Максън я изпроводи от трапезарията, потупвайки утешително рамото й. Като че ли лесно преживя раздялата с тях, готов да съсредоточи вниманието си върху останалите евентуални съпруги, моя милост включително. И двамата отлично съзнавахме що за нелепост би било да ми отдаде сърцето си изцяло, като се имаше предвид, че дори аз самата не знаех накъде клони моето.

- Как се чувстваш днес? - попита ме любезно, отстъп-вайки назад.

- Прекрасно, то се знае. А ти какво правиш тук? Нямаш ли си работа?

- Председателят на Комисията по инфраструктура е болен, затова отложиха събранието. Цял следобед съм свободен като птичка. - Очите му светеха от вълнение. -Какво ти се прави? - Попита и ми предложи ръката си.

- Каквото и да е! Още не съм разгледала огромна част от двореца. Дочух, че имало конюшня? И кино? Досега не си ме водил на тези места.

- Решено. Малко почивка ще ми се отрази добре. Кой филмов жанр предпочиташ? -поинтересува се, докато вървяхме към стълбището, отвеждащо към сутерена.

- Честно казано, нямам отговор. Не съм гледала много филми. За сведение обаче -обичам да чета любовни романи.И хумористични!

- Романтична душа, значи? - повдигна вежди той, очевидно намислил нещо. Нямаше как да не се засмея.

Бъбрейки си, свърнахме зад един ъгъл. Когато наближихме вратите на киносалона, отряд на дворцовата стража ни направи път и отдаде чест. Поне дузина униформени се бяха струпали в коридора. Вече бях привикнала към тази гледка. Дори голямата им численост не можеше да отклони вниманието ми от забавлението, което ни предстоеше с Максън.

Спря ме не друго, а нечие възклицание. Двамата с принца се обърнахме едновременно.

И кого да видя - Аспен.

Ахнах слисано.

Преди няколко седмици бях чула един от управителите на двореца да споменава военния набор. Образът на Аспен беше изскочил в съзнанието ми и се бях позачудила какво ли прави. Но тъй като закъснявах за един от уроците на Силвия, нямах време да се впускам в дълбоки размисли.

Значи, все пак беше получил призовка от армията. И точно тук ли трябваше да го командироват...?

Максън долови смущението ми.

- Америка, познаваш ли това момче?

Беше минал повече от месец от последната ни среща с Аспен, но години наред бях рисувала лицето му в паметта си, а и до ден-днешен навестяваше сънищата ми. Навсякъде бих го познала. Изглеждаше малко позаякнал - явно се хранеше добре, наистина добре, и поддържаше форма. Буйната му коса беше късо подстригана, почти до кожа. Освен това бях свикнала да го гледам в протрити дрехи втора ръка, а сега стоеше пред мен в една от безупречните спретнати униформи на дворцовата стража.

Струваше ми се едновременно чужд и така познат. Беше се променил до неузнаваемост. Но очите му... това безспорно бяха очите на Аспен.

Погледът ми попадна върху нашивката с името му: СТРАЖАР ЛЕДЖЪР.

Едва ли бе изтекла и секунда.

По чудо съумях да запазя самообладание, поне колкото да прикрия бурята, развихрила се в душата ми. Стремглаво ме връхлетя желание да го докосна, да го целуна, да му се развикам, да го изгоня от убежището си. Исках да се слея с въздуха и да изчезна, но се чувствах толкова непреодолимо тук.

В главата ми настана същински хаос.

Прочистих гърлото си и отговорих с усмивка:

- Да. Стражар Леджър е от Каролина. От родния ми град.

Аспен несъмнено беше чул смеха ни, когато се зададохме иззад ъгъла, и беше видял, че държа принца под ръка. Да мисли каквото си поиска.

Максън очевидно се зарадва.

- Ама че съвпадение! Добре дошли, стражар Леджър. Сигурно сте щастлив да видите отново представителката на окръга си - Максън протегна ръка и Аспен я стисна с каменно лице.

- Да, Ваше Величество. Безкрайно.

Това пък какво трябваше да значи?

- Убеден съм, че и вие сте й верен симпатизант - продължи духовито Максън и дори ми намигна.

- Разбира се, Ваше Величество. - Аспен се поклони резервирано.

Ами това как трябваше да го разбирам?

- Чудесно. Не се сещам за по-подходящ човек от неин собствен съгражданин, в чиито ръце да поверя сигурността на Америка. Ще се погрижа да попаднете в правилния стражеви отряд. Приятелката ви упорито отказва да спи с прислужничка в стаята си. Вечно преговарям с нея, но... - Максън поклати глава.

Аспен като че ли се поотпусна.

- Не ме изненадвате, Ваше Величество.

Максън се усмихна.

- Е, сигурен съм, че ви очаква натоварен ден. Оставяме ви да работите. Хубав ден, господа - Максън им кимна отривисто и ме поведе нататък.

Нужна ми беше канска воля да не погледна назад.

Като седнахме в тъмния киносалон, мислите ми се разбушуваха. Още от нощта, в която му бях споделила за Аспен, Максън ми беше дал да разбера, че не гледа с добро око на човек, който би се отнесъл така небрежно с мен. Ако му кажех, че новоназначеният ми телохранител е същият онзи човек, дали щеше да го накара да си плати? Твърде вероятно. Все пак беше изобретил цяла система за социални помощи въз основа на историите ми за дните на недоимък.

Затова трябваше да си замълча. Така и щях да направя. Защото колкото и налудничаво да звучеше, продължавах да обичам Аспен. И за нищо на света нямаше да му навлека неприятности.

В такъв случай дали не беше редно да си тръгна? Сърцето ми се раздвояваше. Можех да избягам от Аспен, да се скрия от лицето му - лице, което щеше да ме изтезава всеки божи ден, погледнех ли го с ясното знание, че вече не ми принадлежи. Но тръгнех ли си, обръщах гръб и на Максън. А той беше най-близкият ми приятел... а може би и нещо повече. Съвестта не ми позволяваше да го оставя. Пък и как щях да оправдая пред него внезапното си решение, без да издам Аспен?

Ами семейството ми? Да, получаваха по-скромни чекове, но все пак беше нещо. В.едно от писмата си Мей се хвалеше, че татко им обещавал най-хубавата Коледа в целия им живот досега... спестявайки им навярно „и занапред . Тръгнех ли си сега, кой можеше да гарантира колко пари щяха да носят на семейството ми старите ми лаври? Трябваше да спестим възможно най-много.

- Май изобщо не ти допадна, а? - попита ме Максън около два часа по-късно.

- Хм?

- Филмът. Нито веднъж не ти стана смешно.

- О! - Опитах да си спомня поне една сцена, една реплика, която можех да посоча като забавна. Нищо не изскочи обаче. - Май съм малко разсеяна днес. Извинявай, че ти загубих следобеда.

- Глупости - оспори Максън самообвинението ми. - Компанията ти ми е приятна така или иначе. И все пак не е зле да подремнеш преди вечеря. Изглеждаш леко пребледняла. Кимнах му. Обмислях да се затворя в стаята си и никога да не изляза от там.