ДЕВЕТА ГЛАВА


Дори след грандиозното посрещане на летището край пътищата до двореца се бяха стекли маси ентусиазирани доброжелатели. Неприятното беше, че ни забраниха да сваляме прозорците на колата, за да ги поздравяваме. Телохранителят на предната седалка ни каза, че вече трябвало да се възприемаме като протежета на кралското семейство. Макар и да имахме много почитатели, съществуваха и хора, на които окото не би мигнало да уязвят принца и дори монархията, наранявайки нас.

Наложи ми се да седя до Селест в колата - луксозна лимузина с два реда седалки отзад, обърнати една към друга, и затъмнени стъкла. Марли, която беше до Ашли на отсрещната седалка, искреше от радост, надничайки през прозорците, и нищо чудно - името й бе изписано на цял куп табели. Едва ли можеха току-така да се преброят поддръжниците й.

Името на Ашли също се мярваше тук-там, почти колкото това на Селест и доста по-често от моето. Както подобаваше на една истинска дама, момичето прие новопридобитата си слава съвсем недраматично. Селест обаче беше почервеняла от злоба.

- Какво е направила според теб? - прошушна в ухото ми, докато Марли и Ашли си говореха за дома.

- Какво имаш предвид? - попитах дискретно.

- За да стане толкова популярна. Дали не е подкупила някого? - студените й очи се впиха в Марли, преценявайки я нагло.

- Тя е Четворка - отвърнах леко неуверено. - Откъде ще вземе пари за подкуп?

Селест изцъка с език.

- Моля ти се. Едно момиче и по друг начин може да си плати - заяви злостно и се обърна към прозореца.

Отне ми известно време да осмисля думите й и намекът изобщо не ми допадна. Не само защото беше повече от очевидно, че безкористно момиче като Марли не би си помислило дори да преспи с някого, за да излезе начело - изобщо да наруши какъвто и да е закон, а и защото започвах да си давам сметка, че животът в кралския дом се очертаваше по-порочен, отколкото предполагах.

Все още пред мен не се разкриваше особено добра гледка към двореца, но пък видях стените му. Бяха бледожълти на цвят и много, много високи. Двама стражи заемаха постовете си над всяко от крилата на внушителната порта. Като ни пропуснаха вътре, се озовахме на дълга чакълеста алея, която обикаляше покрай голям фонтан и водеше към входната врата и струпаните отпред служители.

След прибързан поздрав, две жени ме хванаха за ръцете и ме поведоха към входа.

- Простете за темпото, госпожице, но групата ви закъсня - обясни едната.

- Опасявам се, че вината е моя. Малко се поразприказвах на летището.

- С почитателите? - учуди се другата.

Двете си размениха непонятни за мен погледи, след което ме повлякоха нанякъде, разяснявайки припряно какво се крие зад вратите по пътя ни.

Отдясно се намирала трапезарията, отляво - Банкетният салон. В бързината ми се мярнаха просторни градини отвъд стъклените врати и много ми се прииска да поспрем. Още преди да съм проумяла накъде ме водят, жените ме тикнаха в огромна стая, същински кошер с кипяща дейност вътре.

Насред блъсканицата се отвори тясна пролука, разкривайки редове от огледала, заредени с момичета, върху чиито коси и нокти се трудеха цял куп специалисти. Покрай десетките закачалки с дрехи се разнасяха викове като „Намерих боята!“ и „С това изглежда дундеста“.

- Ето ги! - Една жена, очевидно разпоредителката, си проправи път към нас. - Аз съм Силвия. Говорихме по телефона. - Заяви тя вместо по-нататъшно представяне и директно мина към работата: - Като начало трябва да ти направим няколко предварителни снимки. Ела насам. - Нареди, посочвайки табуретка в специално оборудван фотографски кът. - Не се стеснявайте от камерите, дами. Подготвяме извънреден материал за преобразяването ви; все пак всяко момиче в Илеа ще си мечтае да изглежда като вас след днешната ни работа.

Чак тогава забелязах, че цели операторски екипи блуждаеха из стаята, интервюираха момичетата и ги снимаха от глава до пети. Като събраха достатъчно материал, Силвия започна да раздава заповеди.

- Отведете лейди Селест в първа гримьорна, лейди Ашли - в пета... и като гледам, десета тъкмо се освобождава. Започвайте лейди Марли там, а лейди Америка водете в шеста.

- Слушай сега - заговори ме нисък, тъмнокос мъж, придърпвайки ме към стол с цифрата шест на облегалката. - Трябва да обсъдим имиджа ти. - Заяви делово.

- Имиджът ми? - Нямаше ли да съм себе си? Нали уж точно това ми спечели участие?

- Какво излъчване да ти придадем? С тая червена коса можеш да си дяволски добра изкусителка, но ако държиш на по-скромен фасон, така да бъде - обясни сериозно стилистът.

- Нямам намерение да се правя на чучело, за да угодя на някакъв си тип, когото дори не познавам. - Нито пък харесвам, добавих наум.

- И таз добра. Май си имаме личност, а? - рече напевно, сякаш говореше на дете.

- Всеки човек е личност.

Мъжът ми се усмихна.

- Хубаво де. Няма да променяме имиджа ти, просто ще го подчертаем. Трябва да те поошлайфам тук-там, но пък ненавистта ти към фалша може да се окаже най-положителната ти черта. Не я предавай, гълъбче. - Потупа ме по гърба и се отдалечи, изпровождайки цяла група жени към мен.

Не предполагах, че като каза „поошлайфам“, говореше буквално. Няколко служителки се хванаха да жулят тялото ми, понеже очевидно ми нямаха вяра, че ще се справя сама. След това всяко видимо кътче от кожата ми бе щателно намазано с лосиони и масла с аромат на ванилия, който, подшушна ми една от козметичките, бил любимият на Максън.

След като се увериха, че съм станала достатъчно „шлифована“ и ароматна, насочиха вниманието си към ноктите ми. Изпилиха ги, излъскаха ги и като с магическа пръчица загладиха щръкналите покрай тях кожички. Обясних им, че предпочитам да не използват цветен лак, но горките така се разочароваха, че им позволих да лакират ноктите на краката ми. За щастие, подбраха приятен неутрален нюанс.

После тумбата козметички се прехвърли на следващата претендентка, а аз останах в стола си, кротко очаквайки поредния етап на разкрасяването. Покрай гримьорната намина снимачен екип и насочи камерата към ръцете ми.

- Не мърдай - заповяда ми операторката, оглеждайки с присвити очи ноктите ми. -Лакирали ли са те изобщо?

-Не.

Жената въздъхна, снима за архива и продължи нататък.

И в моите гърди се надигна уморена въздишка. С ъгълчето на дясното си око отчетох някакво рязко движение. Обърнах глава в посоката, от която идваше, и видях едно от момичетата да се пули в нищото, докато кракът й подскачаше конвулсивно нагоре-надолу под фризьорската пелерина, с която я бяха наметнали.

- Добре ли си? - загрижих се.

Гласът ми я изтръгна от транса. Погледна ме печално.

- Искат да ме изрусят. Твърдят, че русото щяло да подхожда на кожата ми. Просто съм на тръни.

Поусмихна ми се нервно, а аз й отвърнах.

- Казваш се Соси, нали?

- Аха - този път усмивката й беше по-широка. - А ти си Америка. - Кимнах утвърдително. - Подочух, че си дошла с онази Селест. Ужасна е!

Врътнах очи. Още с пристигането ни, на всеки няколко минути цялата стая се огласяше от крясъците на Селест по една или друга служителка: ту „Донеси ми това!“, ту „Разкарай се от пътя ми!“.

- Идея си нямаш - измърморих и двете се закискахме. - Чуй какво, мен ако питаш, косата ти е страшно хубава. - Наистина ми харесваше. Нито твърде тъмна, нито твърде светла, и завидно гъста.

- Благодаря.

- Щом не искаш да я изрусяваш, не ги слушай.

Соси се усмихна, но явно се чудеше дали й предлагам приятелски съвет, или лоша услуга. Преди да е успяла да ми отговори, две банди стилисти ни връхлетяха и така се развикаха, че беше невъзможно да довършим разговора си.

Измиха, подхраниха, хидратираха и загладиха косата ми. По принцип я носех дълга и на черта - обикно-вено мама ме подстригваше, а възможностите й дотам се простираха, но когато тайфата коафьори приключи с мен, беше с няколко сантиметра по-къса и на пластове. Ефектът ми допадна; всяко снопче коса улавяше светлината по различен начин. Някои момичета се сдобиха със светли кичури, а други, като Соси, претърпяха пълна промяна на цвета. Поне моите фризьори споделяха мнението ми, че трябва да си остана червенокоса.

Гримът ми беше поверен на една голяма хубавелка. Помолих я да не се престарава и резултатът ми хареса. Много от другите момичета изглеждаха подмладени или състарени, или просто разкрасени след финалните щрихи. Аз продължавах да приличам на себе си. Селест - също, понеже бе настояла сама да се нацапоти.

През по-голямата част от процедурите бях минала по халат и след като приключиха с разхубавяването, ме отведоха при закачалките с тоалети. Етикет с името ми висеше от лост, побрал седем закачалки с рокли - по една за всеки ден от седмицата. Явно проектопринцесите не носеха панталони.

В крайна сметка ме премениха в кремаво. Моделът беше с голи рамене, следваше идеално талията ми и стигаше до коленете. Отговорничката по тоалетите я определи като ежедневна рокля. Уведоми ме, че вечерните рокли ще намеря в стаята си, където скоро щяха да занесат и тези. После забоде сребърна значка с името ми в горния край на кремавата рокля. Най-накрая ми помогна да се пъхна в обувки, които нарече „котешки токчета“, и ме изпрати във фотографското ъгълче, за да ми направят снимка след разкрасяването. От там ме поканиха в едно от четирите обособени кътчета покрай стената. Всяко разполагаше с табуретка, снимачен фон и видеокамера.

Седнах и зачаках. На стола до мен се настани жена с папка в скута си и ме помоли за търпение, докато открие документите ми.

- Какво ще правим? - поинтересувах се аз.

- Ще снимаме предаване за трансформацията ви. Тази вечер ще се излъчи материалът за пристигането ви, видеото от преобразяването е предвидено за сряда, а в петък е първото ви участие в Илейски осведомителен бюлетин. Народът е виждал ваши снимки и знае по малко за вас от информацията в молбите ви за кандидатстване - обясни жената, измъквайки няколко листа от папката. После сключи пръсти в скута си и продължи: - Но е важно да спечелите истински привърженици, а това няма да стане, без да им разкриете повече за себе си. Затова ще ви вземем по едно кратко интервю, а съветът ми към теб е да се представиш максимално добре в бюлетина и да не страниш от екипа ни в двореца. Няма да сме наоколо всеки ден, но честичко ще ви навестяваме.

- Добре - съгласих се смирено, макар хич да не ми се говореше пред обектива. Имах чувството, че окото на камерата нарушава личното ми пространство.

- Разговаряме с Америка Сингър, нали така? - попита ме репортерката секунди след светването на червената лампичка на камерата.

- Да - опитах да не допускам напрежението в гласа си.

- Ако трябва да съм откровена, не изглеждаш особено трансформирана. Ще ни разкажеш ли в какво се състояха днешните разкрасяващи процедури?

Замислих се.

- Подстригаха косата ми на пластове. Харесвам се така. - Прокарах пръсти през медните си кичури, любувайки се на мекотата им след професионалната грижа. - Освен това ме поглезиха с ванилов лосион. Май мириша на десерт. - Пошегувах се, душейки ръката си.

Репортерката се засмя.

- Наистина изглеждаш прекрасно. И роклята много ти отива.

- Благодаря - отвърнах й, оглеждайки новия си тоалет. - Не нося често рокли, така че ще ми е нужно малко време да свикна.

- Предполагам - съгласи се жената. - Петиците сте малцинство в Избора: едва три. Как се чувстваш дотук?

Разтършувах се из съзнанието си за дума, комплексно описваща всичко преживяно в този дълъг ден. От огорчението, което изпитах на площада, до вълнението от полета и приятелството с Марли.

- Изненадана - отвърнах накрая.

- Несъмнено предстоят още по-изненадващи дни - отбеляза репортерката.

- Надявам се поне малко по-спокойни - въздъхнах аз.

- Каква е моментната ти оценка за конкуренцията?

Преглътнах сухо.

- Момичетата са много свестни. - С едно отчетливо изключение, разбира се...

- Мм-хмм - явно не бях отговорила много убедително. - А доволна ли си от новата си визия? Притесняваш ли се, че някой ще те засенчи?

Замислих се над въпроса. Ако отговорех с „не“, щях да прозвуча надменно, ако отговорех с „да“ - малодушно.

- Смятам, че професионалистите успяха да подчертаят индивидуалната красота на всяко от момичетата.

- Добре, мисля, че е достатъчно - каза жената с усмивка.

- Това ли беше?

- Трябва да вместим трийсет и пет интервюта в предаване от час и половина, така че разполагаме с предо-статъчно материал.

- Добре. - Е, не боля.

- Благодаря ти за отделеното време. Можеш да седнеш на ей онзи диван, докато дойдат за теб.

Станах и се преместих на големия извит диван в ъгъла. Две непознати момичета си говореха дискретно в единия му край. Огледах се из стаята и чух, че последната групичка участнички пристига всеки момент. Край гримьорните се завихри ново суетене. Така се бях загледала, че изобщо не разбрах кога Марли е седнала до мен на дивана.

- Марли! Косата ти!

- Знам. Ддьлжиха я. Смяташ ли, че Максън ще я хареса? - изглеждаше истински разтревожена.

- И още как! Че кой мъж не би си паднал по такава разкошна блондинка? - насърчих я с престорена усмивка.

- О, Америка, толкова си мила. Всички на летището полудяха по теб.

- Просто се държах любезно. И ти се запозна с доста почитатели - отвърнах на комплимента й.

- Да, но поне с наполовина по-малко от теб.

Сведох глава, леко смутена от хвалбите заради постъпка, която ми беше дошла отвътре. Като вдигнах поглед, очите ми попаднаха на другите две момичета. Емика Брас и Саманта Лоуел - знаех имената им, макар и да не се бяхме запознали още. Гледаха ме доста странно, което ме учуди. Преди да съм успяла да разтълкувам поведението им, Силвия изникна отнякъде.

- Така, момичета, готови ли сме? - провери часовника си и ни огледа една по една. -Хайде да разгледаме двореца набързо, а после ще ви заведа в стаите ви.

Марли плесна с ръце и четирите станахме. Силвия ни уведоми, че помещението, което сега използвали за гримьорна и гардеробна, било така нареченият Дамски салон. Кралицата, прислужниците й и няколко други дами от кралското семейство редовно се събирали тук.

- Свиквайте с обстановката - доста време ще прекарвате в тази стая. На влизане сте подминали Банкетния салон, където обикновено се провеждат големите приеми и тържества. Ако бяхте повече, там щяхте да се храните. Но в нашия случай трапезарията ще е напълно достатъчна. Да я огледаме набързо.

Кралското семейство щеше да се храни на самостоятелна трапеза. Участничките щяха да бъдат настанени на две дълги маси пред кралската, така че цялостната подредба образуваше буквата „П“. Местата ни вече бяха обозначени с елегантни табелки. Моето се намираше между Ашли и Тайни Лий, която бях забелязала по-рано в Дамския салон; насреща ми щеше да седи Крие Амбърс.

Излязохме от трапезарията, тръгнахме надолу по голямо стълбище и разгледахме стаята, от която се излъчваше Илейски осведомителен бюлетин. Като се върнахме на горния етаж, Силвия ни показа коридора, по който се намираха работните кабинети на краля и Максън. В този участък от двореца не ни беше позволено да стъпваме.

- И още едно забранено място: третият етаж. Там се помещават спалните на кралското семейство и натрапниците ще бъдат санкционирани, вие ще заемате голяма част от стаите за гости на втория етаж. Не се притеснявайте обаче; има къде да настанят и неочакваните посетители. А през тези врати се излиза към задната градина. Здравейте, Хектор, Марксън. - Стражите от двете им страни й кимнаха за поздрав. Отне ми малко време да проумея, че внушителната арка отдясно представляваше страничен вход към Банкетния салон, от което следваше, че Дамският салон пък се намираше точно зад ъгъла. Гордеех се с чувството си за ориентация. Все пак дворецът наподобяваше заплетен лабиринт.

Силвия продължи:

- Не ви е позволено да напускате кралския дом при каквито и да било обстоятелства. През деня са предвидени часове за разходка из градината, но и за това ви е нужно разрешение. Тези ограничения са съобразени с протокола за сигурност. Колкото и защитни мерки да се предприемат, случвало се е бунтовници да проникнат през оградните стени.

По гръбнака ми пробягаха студени тръпки.

Свърнахме зад един ъгъл и се качихме по масивно стълбище до втория етаж. Килимите бяха като тучна ливада под обувките ми; имах чувството, че ходилата ми цели потъват измежду нишките им. Високите прозорци пропускаха изобилна светлина и всичко ухаеше на стоплени от слънцето цветя. По стените висяха огромни картини, изобразяващи предишни крале, както и някои държавници от някогашна Америка. Поне аз за такива ги взех, съдейки по липсата на корони.

- В стаите си имате всичко необходимо. Ако интериорът не ви устройва, просто кажете на прислужниците. Всяка от вас ще разполага с по три. И те ви очакват в стаите. Ще ви помогнат с разопаковането на багажа и приготовленията за вечеря. Преди да се явите в трапезарията тази вечер, ще се съберете в Дамския салон, където ще ви пуснем днешната емисия на Илейски осведомителен бюлетин. Следващата седмица и вие самите ще имате честта да излезете на кралската сцена! Тази вечер ще можете да видите част от кадрите от изпращанията ви и пристигането в двореца. Несъмнено ще е интересно. За ваше сведение, принц Максън още не е гледал видеоматериала. Ще го види по едно и също време с целия илейски народ. А утре ще се запознаете официално с Негово Височество. Днес всички претендентки ще вечеряте заедно, за да се опознаете, а от утре играта започва!

Преглътнах тревожно. Правила, изисквания, публика - всичко това ми идваше в повече. Исках единствено да се усамотя с цигулката си.

Обиколихме втория етаж, оставяйки момичета по стаите им. Моята беше скътана зад един ъгъл и споделяше малкото си вестибюлче със стаите на Бариел, Тайни и Джена. Радвах се, че не е в центъра на суматохата, като тази на Марли например. Поне така имах шанс за малко спокойствие.

Когато Силвия ми пожела „приятна вечер“, отворих вратата, а от вътре ме посрещнаха удивените възклицания на трите прислужнички. Едната шиеше в ъгъла, а другите две чистеха вече идеално чистата стая. Спуснаха се към мен и се представиха като Луси, Ан и Мери, но почти на момента забравих коя коя беше. Едва ги убедих да си тръгнат. Не исках да прозвуча грубо, понеже си личеше с какво нетърпение очакват нарежданията ми, но имах нужда да остана сама.

- Просто искам да подремна малко. Сигурна съм, че и вашият ден е бил тежък с всичките тези подготовки. Най-много ще ми помогнете, ако ме оставите да си почина. Тъкмо и вие ще поотморите, а като дойде време за бюлетина, моля да ме събудите.

Слугините посрещнаха предложението ми с куп благодарности и поклони, маниер от който се опитах да ги отуча, а после ме оставиха сама в стаята. Не се почувствах по-добре. Пробвах да се изтегна на леглото, но всичките ми мускули се бяха вкочанили, отказвайки ми да изпитам поне мъничко комфорт в тази така чужда обстановка.

В единия ъгъл ме чакаха цигулка, китара и великолепно пиано, но нямах сили да им обърна внимание. Раницата ми си седеше неразопакована в края на леглото - и тази работа ми се струваше къртовска. Знаех, че са ми оставили хубави нещица в гардероба, в скрина, в

банята, но ми липсваше изследователски дух.

Не помръднах от леглото. Макар и да ми се струваха едва броени секунди, съзнавах, че бяха минали часове, преди прислужниците да почукат плахо на вратата ми. Поканих ги да влязат и дори им позволих да ме облекат. Така искрено се стремяха да ме улеснят, че просто сърце не ми даде да ги отпратя отново.

Прибраха част от косата ми назад с помощта на тънки фибички и освежиха грима ми. Спряха се на рокля в тъмнозелено с дължина до пода - а тя, подобно на целия ми останал гардероб, беше лично тяхна изработка. Ако не се бях качила на ниските котешки токчета, щях да я настъпвам при всяка крачка. Точно в шест Силвия почука на вратата и помоли с трите ми съседки да я придружим до фоайето в дъното на коридора, където изчакахме и останалите момичета. После тръгнахме надолу по стълбището към Дамския салон. Двете с Марли се намерихме и извървяхме пътя заедно.

Тракането на трийсет и пет чифта токчета по мраморните стъпала огласи двореца като барабанен бой на елегантен марш. Размениха се няколко приглушени думи, но повечето момичета крачеха мълчаливо. Когато подминавахме трапезарията, ми направи впечатление, че вратите са затворени. Дали кралското семейство не се наслаждаваше на последната си вечеря в своя досегашен състав?

Странно ми беше, че уж им гостувахме, пък още не ни бяха посрещнали лично.

Дамският салон беше префасониран. Огледалата и закачалките с дрехи ги нямаше, а на тяхно място се бяха появили маси със столове и няколко доста удобни на вид дивана. Марли привлече погледа ми, кимвайки към един от тях, и двете седнахме заедно.

Когато всички момичета си намериха място, пуснаха телевизора и изгледахме бюлетина. Не липсваха обичайните известия - промените в планираните бюджети, ходът на войните, поредната бунтовническа офанзива срещу Изтока, а накрая последният половин час беше отреден на Гаврил и коментара му върху кадрите от първия ни ден в конкурса.

- Тук госпожица Селест Нюсъм се сбогува с множеството си почитатели в Клермонт. Повече от час тази очарователна млада дама не можа да се откъсне от тълпата изпращачи.

Видях Селест да се усмивка самодоволно на образа си върху екрана. Седеше до Бариел Прат, чиято права като конска грива коса, дълга до кръста, беше толкова руса, че чак бяла. Гърдите й бяха гигантски: по-завоалирано описание не им подхождаше. Преливаха от бюстието й, под- мамвайки погледите на околните.

Бариел беше красива, но по онзи банален начин. Двете със Селест си бяха лика-прилика. Нещо в тази мила картинка ме подсети за сентенцията „Дръж враговете си близо“. Явно се бяха набелязали една друга като най- опасна конкуренция.

- И други момичета от Средния изток се радваха на голяма популярност. Сдържаният, изискан маниер на Ашли Бруйет моментално я откроява като една истинска дама. Участничката заплени публиката със смиреното си изящество и неоспорима прилика с кралицата. Лъчезарната Марли Теймс от Кент пък зарадва изпращачите си с изпълнение на националния химн под оркестров съпровод. - На екрана се смениха няколко снимки, на които Марли, въоръжена с неизменната си усмивка, прегръщаше различни хора от окръга си. - Доста от интервюираните днес граждани посочиха госпожица Теймс като своя фаворитка.

Марли се пресегна и стисна ръката ми. Този малък жест спечели симпатиите ми докрай.

- Лейди Теймс пристигна в компанията на Америка Сингър, една от едва трите представителки на Пета каста, попаднали в Избора. - Изглеждах изненадващо добре, предвид потиснатото ми настроение в онзи момент. Спомнях си единствено тъгата, която ме беше обзела пред многолюдната публика. Но подбраните кадри на търсещия ми поглед ми придаваха някак зрял, всеотдаен вид. Прощалната прегръдка с баща ми беше истински трогателен момент.

И все пак не можеше да се мери с материала от летището.

- Но както знаем, кастовата принадлежност е без значение в Избора и лейди Америка се доказа като достойна претендентка. Младата дама си спечели множество привърженици на летището в Анджелис, където отдели време за снимки, автографи и разговори с хората. Госпожица Америка Сингър не се бои да изцапа ръцете си - качество, което следващата ни принцеса несъмнено трябва да притежава.

Почти всички очи в салона се обърнаха към мен. В погледите им разчетох същата оная нотка, която бях усетила в отношението на Емика и Саманта преди няколко часа. Внезапно проумях причината. Намеренията ми нямаха значение. Никой в салона не подозираше, че съм дошла насила. В очите на конкурентките си бях заплаха. Повече от ясно си личеше, че не ме искаха между себе си.


Загрузка...