ОСМА ГЛАВА


Пристигнах първа на летището със свит от ужас стомах. Шеметното вълнение от срещата с многочислената публика беше отшумяло и сега се изправях пред вцепеняващия страх от летенето. Щях да пътувам с още три от избраниците, затова се налагаше да овладея нервите си. Какво първо впечатление щях да направя, ако изпаднех в паническа криза?

Вече бях научила наизуст имената, лицата и кастите на всички момичета. Всичко беше започнало като терапевтично упражнение, похват за разпускане на нервите. Имах навика да запаметявам какви ли не детайли и незначителни подробности. Първоначално просто се бях оглеждала за миловидни лица и момичета, с които можех да завържа контакти в двореца. Никога през живота си не бях имала истинска приятелка. Като дете си бях играла само с Кена и Кота. Мама ми беше и учителка, и единствена колежка. Когато по-възрастните ми брат и сстра се изнесоха от дома ни, се посветих изцяло на Мей и Джерад. И на Аспен...

Само че с Аспен никога не можахме да се наречем просто приятели. Още при първия ми истински досег с него, вече бях безнадеждно влюбена.

А сега държеше ръката на друго момиче.

Слава богу, че бях сама. Не можех да си позволя да плача пред другите момичета. Болката беше непоносима. Раздираше ме отвътре. А лек нямаше.

Как изобщо бях стигнала дотук? Преди месец животът ми бе вървял в релси, а сега се озовавах в напълно непознат свят. Нов дом, нова каста, нов живот. И всичко това заради някакво си глупаво парче хартия и онази проклета снимка. Искаше ми се да избухна в сълзи, да оплача загубеното.

Чудно ми стана дали някое от другите момичета тъгуваше точно в тоя ден. Навярно всички, с изключение на мен, празнуваха. Налагаше се обаче поне да си придам ликуващ вид, понеже цял народ щеше да ни гледа.

Събрах сили за предстоящото и си наложих да стъпя здраво на крака. Щях да посрещна бъдещето с гордо вдигната глава. А що се отнасяше до всичко, което оставях в миналото -решена бях: нямаше да поглеждам назад. Дворецът щеше да е новото ми убежище. Никога повече нямаше да допусна името му да присъства в мислите ми, нито пък да се отрони от устните ми. Забранено му беше да идва с мен - собственото ми правило за предстоящото приключение.

Край.

Сбогом, Аспен.

След около половин час две момичета с бели ризи и черни панталони, също като моите, влязоха в чакалнята, придружени от собствените си асистенти. И двете се усмихваха, потвърждавайки убеждението ми, че аз единствена се давех в мъка на днешния ден.

Време беше да пусна плана си в действие. Стиснах зъби и станах да ги поздравя.

- Здрасти - казах лъчезарно. - Аз съм Америка.

- Знам коя си! - обади се момичето отдясно - блондинка с лешникови очи. Моментално я разпознах като Марли Теймс от Кент. Четворка. Изобщо и не погледна протегнатата ми за поздрав ръка, а направо се хвърли на врата ми.

- О! - възкликнах удивено. Не бях очаквала подобно нещо. Макар че бях причислила лицето на Марли към онези на симпатичните и приятелски настроени момичета, през последната седмица мама все ми беше опявала да ги възприемам като свои съпернички, така че негативната й нагласа се беше оказала заразна. Ето защо очаквах най-многото любезен поздрав от момичетата, които се готвеха за война с мен, и то в името на човек, когото не щях и да видя. Вместо това получих сърдечна прегръдка.

- Аз съм Марли, а това е Ашли. - Да, Ашли Бруйет от Аленс, Тройка. И тя имаше руса коса, само че доста по-светла от тази на Марли. А удивително сините й очи придаваха изящен вид на кроткото й лице. Изглеждаше някак крехка до Марли.

И двете бях севернячки; вероятно затова и бяха пътували заедно. Ашли ме поздрави далеч по-скромно: помаха ми кокетно и се усмихна. Не можах да преценя дали е срамежлива, или вече гледа на нас като на конкуренция. Вероятно имаше общо и с факта, че Тройките бяха научени на по-изтънчено поведение.

- Косата ти е върхът! - възкликна Марли. - Как ми се иска и аз да се бях родила червенокоска! Много свеж вид ти придава. Чувала съм, че хората с рижа коса са големи кибритлии. Вярно ли е?

Колкото и кошмарен да беше денят ми, жизнерадостното поведение на Марли ме накара да се усмихна.

- Знам ли. Аз лично понякога доста се паля, но сестра ми също е чревенокоса, а е най-милото същество на земята.

И така се впуснахме в непринуден разговор за нещата, които ни вбесяваха, и за онези, които оправяха настроението ни. Оказа се, че и тя като мен е запалена по киното, само дето на мен рядко ми се отдаваше шанс да гледам филми. Разприказвахме се за неустоимо чаровни актьори, което си беше странничко, като се имаше предвид, че вече принадлежахме към харема на Максън. Ашли се изкискваше от време на време, но само толкова. Отправехме ли й директен въпрос, отговаряше крайно сбито и пак си връщаше сдържаната усмивка.

Двете с Марли се разбирахме отлично и това ми даде надежда, че ако не друго, поне приятелка си бях спечелила. Така се раздърдорихме, че не усетихме кога мина половин час. Едва ли щяхме да се умълчим, ако не бяхме чули отекващото тракане на високи токчета по пода. Главите и на трите ни се обърнаха в тандем, а Марли така рязко зяпна, че ченето й изпука.

В наша посока се беше запътила брюнетка със слънчеви очила. В косата си носеше маргаритка, само че боядисана в червено, за да пасва на червилото й. Ханшът й се полюшваше предизвикателно с всяка крачка, а тропотът на осемсантиметровите токчета придаваше още по-голям апломб на походката й. За разлика от Марли и Ашли, тя не се усмихваше.

Но не защото страдаше. Съсредоточила се беше в целта си. Появата й на сцената трябваше да вдъхне страхопочитание. И определено го постигна у благовъзпитаната Ашли, която ахна злочесто, като я видя да се приближава.

Когато Селест най-накрая стигна групичката ни, Марли изписука някакъв поздрав, мъчейки се да прозвучи приятелски дори спрямо това страшилище. Селест я огледа презрително от глава до пети и просто въздъхна.

- Кога тръгваме? - попита вместо поздрав.

- Още не знаем - отвърнах й без ни най-малък трепет в гласа. - Благодарение на теб сме назад в графика.

Отговорът ми хич не й допадна и ми навлече високомерния й поглед. Не изглеждаше впечатлена.

- Извинявам се, но доста хора искаха да ме изпратят. Вината не е моя - усмихна се широко, сякаш беше повече от очевидно, че е предмет на обожание.

Предстоеше ми да заживея в обкръжение на ей такива госпожички. Чудесно, няма що!

Като по сценарий, на вратата отляво се появи някакъв мъж.

- И четирите избраници са тук, значи?

- О, да - отвърна захаросано Селест. Коленете на непознатия видимо омекнаха. Ясно. Така играеше новата ни приятелка.

Глътнал езика си за секунда, капитанът бързо се опомни.

- Така. Дами, ако обичате, последвайте ме към самолета. Време е да ви отведем в новия ви дом.

Полетът, който се оказа стряскащ само при излитане и кацане, продължи няколко кратки часа. Предложиха ни филми и храна, но мен ме интересуваше единствено гледката през илюминатора. Обзалагах се, че Мей би заподскачала от радост, чувайки за тази част от приключението ми, макар и принцът още да не присъстваше на сцената.

- Да знаеш колко е изтънчена само - прошепна ми Марли, кимвайки с глава към Ашли. Седяхме на срещуположни меки седалки в предния край на малкия самолет. - Още откакто се видяхме се държи като истинска дама. Силна конкуренция ще е. - Въздъхна тя в заключение.

- Не гледай така на нещата - посъветвах я аз. - Вярно, ще се целиш да стигнеш до финала, но не трябва да е за сметка на друго момиче. Просто бъди себе си. Пък кой знае? Може би Максън харесва по-естествени момичета.

Марли премисли думите ми.

- Май имаш право. Колкото и да се мъча, не мога да я намразя. Страшно добричка е. И много красива. - Съгласих се с кимване, а гласът на Марли се сниши до шепот: - Селест обаче...

Ококорих очи и поклатих глава.

- Знам. Едва от час се познаваме, а вече нямам търпение да я натирят вкъщи.

Марли възпря смеха си с длан.

- Не обичам да злословя по адрес на хората, ама е толкова агресивна. А даже не сме в присъствието на принца. Малко ме притеснява.

- Недей - приканих я. - Момичета като нея сами си вкарват главата в торбата.

Марли въздъхна.

- Дано си права. Понякога ми се ще...

- Какво?

- Ами, понякога ми се ще Двойките да знаеха какво е да се отнасят с тях, както те се отнасят с нас.

Кимнах. Никога досега не се бях поставяла на едно ниво с Четворка, но като че ли се намирахме в сходно положение. Не принадлежеше ли човек към Втора или Трета каста, директно попадаше в общата графа на мизерниците.

- Благодаря ти, че си говориш с мен - каза Марли. - Опасявах се, че всяка ще е сама за себе си, но двете с Ашли се държите много мило. Може пък да си изкараме добре. - Гласът й се оживи от надежда.

Аз не бях чак такава оптимистка, но й се усмихнах в отговор. Нямах причина да отбягвам Марли, нито пък да подхождам грубо към Ашли. Останалите претендентки може и да не бяха толкова дружелюбни.

На кацане ни посрещна тишина. Прекосихме разстоянието от самолета до терминала, съпроводени от служители на охраната. Отвориха ли ни вратите обаче, в ушите ни отекнаха пронизителни крясъци.

Залата беше препълнена с шумни, въодушевени посрещани. Специално за нас беше направена пътека от златист килим и ограждащи колчета с опънати помежду им въженца. На равни интервали по продължението й бяха разположени охранители, които се оглеждаха зорко, готови да реагират при първи сигнал за опасност. Да се чуди човек толкова ли си нямаха по-важна работа?

За щастие, Селест водеше малката ни групичка и като я видях да помахва на струпалата се публика, прогоних импулса да се скрия в някой ъгъл и последвах примера й. Камерите регистрираха всяко наше движение, затова се радвах, че не аз бях тръгнала най-отпред.

Трепетно вълнение заля публиката. Тези хора щяха да ни приемат в домовете си, затова нямаха търпение да видят за пръв път новите участнички. Един ден някоя от нас щеше да се превърне в следващата им кралица.

От всички краища на претъпкания терминал викаха името ми и за броени секунди поне десетина пъти врътнах глава в различна посока. Очите ми се спряха дори на табели с думата „Америка“. Обзе ме чувство за нереалност. Конкурсът едва започваше, а вече имаше хора - хора от всевъзможни касти и окръзи, които се надяваха аз да спечеля. Сръчка ме леко усещане на вина, като си представих, че ще ги разочаровам.

Сведох глава за секунда и погледът ми попадна на момиченце, вкопчило се във въжето. Сигурно нямаше и дванайсет. В ръката си държеше табела с надпис ЧЕРВЕНОКОСКИТЕ СА СУПЕР! на фон от разноцветни звездички. В единия ъгъл имаше нарисувана малка корона. Знаех, че съм единствената червенокоска в конкурса, а и ми направи впечатление, че косата на почитателката ми беше почти същият нюанс като моята.

Момиченцето си поиска автограф. Иззад нея изскочи желаещ за снимка; трети пък искаше да ми стисне ръката. Така извървях почти цялата пътека, обръщайки се на няколко пъти, за да отделя внимание и на хората от другата страна на заграждението.

Последна се измъкнах от златния килим, а другите момичета ме чакаха вече двайсет минути. Честно казано, вероятно още повече щях да се забавя, ако другата групичка претендентки не се бяха появили на хоризонта. Стори ми се обаче някак грубо да отнемам от времето им.

Като се качих в колата, Селест повдигна вежди, но аз не й обърнах грам внимание. Все още не можех да проумея как толкова бързо се бях приспособила към нещо, от което бях изпитвала панически страх. Бях преживяла изпращането, срещата с първите момичета,

първия си полет и контакта с тълпите фенове. И то без да се посрамя публично.

Сетих се за камерите, които бяха проследили пътя ми през терминала, и си представих цялото семейство пред телевизора. Надявах се да се гордеят с мен.


Загрузка...