ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА


Максън беше казал, че ще се видим на вечеря, но не се появи в трапезарията. Кралицата влезе сама и всички станахме да я приветстваме. Като седна, й се поклонихме и пак заехме местата си.

Огледах се из салона за празен стол, предполагайки, че е извел някое от момичетата на среща, но никоя не липсваше.

Цял следобед бях предъвквала последния си разговор с Максън. Нищо чудно, че си нямах приятели. Явно общуването ми се получаваше фрапантно зле.

Докато си четях конско на ум, вратите се отвориха и влязоха Максън и кралят. Максън си беше облякъл сакото, но косата му продължаваше да е в симпатичен безпорядък. Двамата очевидно се съвещаваха по някакъв въпрос. Побързахме да станем за поздрав. Разговорът им беше доста оживен. Принцът жестикулираше с ръце, а кралят кимаше, отчитайки думите на сина си, но без особен ентусиазъм. Като стигнаха главната маса, крал Кларксън потупа Максън по гърба със сурово изражение на лицето си.

Обръщайки се към гостите си, монархът внезапно се окрили от силно вълнение.

- О, божичко, скъпи ми дами, заповядайте, седнете. - Самият той целуна челото на кралицата и също зае мястото си.

Максън обаче остана прав.

- Дами, имам новина за вас. - Всички очи в залата се съсредоточиха в него. Какво ли имаше да ни казва?

- Наясно съм, че на всички ви бе обещано възнаграждение за участието ви в Избора. - Гласът му преливаше от гръмка авторитетност, каквато бе проявявал пред мен един-единствен път - в нощта, когато ми беше позволил да изляза в градината. Фактът, че впрягаше високото си обществено положение в преследването на своя цел, му придаваше някаква обаятелност. - Длъжен съм да ви съобщя обаче, че въведохме известни промени в бюджета. Ако сте Двойка или Тройка по рождение, няма да получавате компенсация. Членуващите в Четвърта и Пета каста запазват правото си на обезщетение, но в леко намален размер.

Няколко от момичетата зяпнаха скандализирано. Парите бяха важна част от сделката. През ушите на Селест например направо излизаше пара. Изглежда, разполагаше ли човек с богатства, привикваше да ги трупа. А и навярно мисълта, че щях да съм по-облагодетелствана от нея, направо я изкарваше извън равновесие.

- Извинявам се за неудобството, но ще оправдая действията си в утрешното издание на осведомителния бюлетин. Тази нова мярка не подлежи на преговори. Ако някоя от вас не е съгласна с нея и не желае да продължи участието си, е свободна да напуснете двореца още след вечеря.

Максън седна и отново заговори на краля, който изглеждаше по-вглъбен в храната, отколкото в думите на сина си. Бях малко обезсърчена, задето семейството ми щеше да получава по-скромна сума пари, но поне не оставаха без нищо. Опитах да се съсредоточа върху вечерята си, но мислите ми не спираха да се щурат в търсене на причината за новата мярка. И не бях единствена: из цялата стая се разнасяше шумолене.

- Защо го прави според вас? - попита дискретно Тайни.

- Може би е изпитание - предложи Крис. - Обзалагам се, че някои от конкурентките ни са дошли само заради парите.

Докато я слушах, забелязах как Фиона сръчква Оливия и ме посочва с глава. Извърнах поглед, за да не разберат, че съм видяла.

Момичетата излагаха какви ли не теории, а аз не откъсвах очи от Максън. Мъчех се да привлека вниманието му и да подръпна ухо, но той не поглеждаше в моята посока.

Двете с Мери бяхме останали сами в стаята ми. Тази вечер ми предстоеше среща с Гаврил - и с цялата нация - на сцената на Илейски осведомителен бюлетин. Не беше за пренебрегване и фактът, че всичко щеше да се случва пред оценяващите критични погледи на конкурентките ми. Малко е да се каже, че бях просто кълбо от нерви. Не ме свърташе на едно място, докато Мери изреждаше част от въпросите, които можело да ми отправят довечера, понеже, според нейния опит, именно те интересували зрителите.

Как бих описала престоя си в замъка? Беше ли ме зарадвал с някой романтичен жест Максън? Липсваше ли ми семейството? Бях ли получила първата си целувка от принца?

Вдигнах скептичен поглед към Мери, като ми зададе последното си питане. До онзи момент бях изстрелвала отговорите си, мъчейки се да не влагам много мисъл. Само че тук ми намирисваше на чисто любопитство. Усмивката на лицето й потвърди съмненията ми.

- Не! За бога! - Опитах се да прозвуча ядосано, но въпросът беше толкова нелеп, че ме напуши смях. Мери също се разкиска. - О, я... я отиди да поразтребиш малко!

Този път направо се изсмя с глас и преди да съм успяла да я укротя, Ан и Луси влетяха през вратата, мъкнейки калъф за дрехи.

Не бях виждала Луси по-развълнувана от първата ни среща, а в очите на Ан играеше дяволито пламъче.

- Какво се случва тук? - попитах, когато Луси дойде да ми направи цветущ реверанс.

- Готови сме с роклята ви за вечерната емисия, госпожице - обясни тя.

Сбърчих вежди.

- Още една ли? Какво й беше на онази синята в гардероба? Нали току-що ми я ушихте? Толкова я харесвам.

Тричките се спогледаха.

- Какви сте ги намислили? - поисках да знам, сочейки калъфа, който Ан окачваше на кукичката до огледалото.

- Приказваме си с цялата прислуга, госпожице. Доста неща подочуваме - заобяснява Ан. - Знаем, че двете с лейди Джанел сте единствените участнички, ходили на повече от една среща с Негово Височество, а според слуховете, дисквалификацията й има нещо общо с вас.

- От къде накъде? - учудих се аз.

- Говори се, че - продължи Ан - принцът я е изгонил, понеже му наговорила разни

груби неща по ваш адрес, с които той, разбира се, не бил съгласен.

- Моля? - Покрих устата си с ръка в опит да скрия шока си.

- Убедени сме, че сте любимката му, госпожице. Поч-ти всички са на това мнение. -Луси въздъхна доволно.

- Май са ви излъгали - заявих им аз. Ан сви рамене с усмивка, очевидно незаинтригувана от мнението ми.

Тогава си спомних какво ни беше подтикнало към този разговор.

- А роклята къде се вписва в тази история?

Мери пое нещата в свои ръце и отвори ципа на калъфа, разкривайки зашеметяваща червена рокля, чийто ефирен плат заблещука на угасващата дневна светлина.

- О, Ан! - възкликнах в пълно благоговение. - Надминала си себе си.

Главната прислужничка кимна в отговор на похвалата ми.

- Благодаря ви, госпожице. И трите се постарахме доста.

- Разкошна е. И все пак не проумявам какво общо има с въпросните слухове.

Мери извади роклята от калъфа, разгръщайки я във въздуха, а Ан се зае да обяснява.

- Както вече ви казах, всеобщото мнение в двореца е, че вие сте любимката на принца. Винаги ви споменава с добро и предпочита вашата компания пред тази на другите момичета. Изглежда, и на тях им е направило впечатление.

- Какво имаш предвид?

- Обикновено слизаме в работилницата да шием роклите ви. Там се складират материалите, а има и тезгях за изработка на обувки, така че вечно се навъртат хора от прислугата. Всички претендентки са си поръчали сини рокли за тази вечер. Според прислужничките това е така, защото вие най-често се обличате в синьо, а те се опитват да ви имитират.

- Вярно е - намеси се Луси. - Лейди Тюздей и лейди Натали нарочно не носеха бижута днес. По ваш пример.

- Освен това повечето участнички започнаха да се ориентират към по-прости кройки, пак по ваш пример - добави Мери.

- И продължавам да недоумявам защо решихте да ми ушиете червена рокля?

- За да изпъкнете, разбира се - отговори Мери. - О, лейди Америка, ако принцът наистина е харесал вас, всеки ден трябва да блестите повече от другите. Толкова сте мила с нас, особено с Луси. - Всички обърнахме погледи към нея, а тя кимна в знак на съгласие и каза:

- Вие... вие заслужавате короната. Ще сте чудесна принцеса.

Заумувах как да се измъкна от създалата се ситуация. Не обичах да съм център на внимание.

- Ами ако наблюденията на останалите момичета се окажат верни? Ако Максън ме харесва, защото съм естествена, пък тази вечер се явя с нещо толкова пищно и съсипя всичко?

- Всяко момиче трябва да се показва в най-ярката си светлина от време на време. Познаваме Максън от малко момче. Ще остане зашеметен. - Ан говореше с такава увереност, че просто не можех да не я послушам.

Нямах представа как да им обясня, че посланията, които си разменяхме, и времето, прекарано с него, бяха единствено знак на приятелството помежду ни. Сърце не ми даваше да им го кажа. Щях да потъпча ентусиазма им, пък и трябваше да спазвам приличие, ако исках да остана в двореца. А не само исках, но и имах нужда да остана.

- Добре тогава, да я пробваме - склоних с въздишка.

Луси заподскача от вълнение, а Ан я смъмри, че не било прилично. Нахлузих копринената рокля през глава и те вкупом се спуснаха да я дозашиват тук-там. Вещите ръце на Мери вдигнаха косата ми по един начин, после по друг, докато не намериха най -подходящата за тоалета ми прическа, и до половин час бях готова.

Сцената беше пренаредена за тазвечерното специално издание на бюлетина. Троновете на кралското семейство бяха разположени в едната й част, а нашите скамейки - както обикновено в другата. Този път обаче и подиумът беше изнесен встрани и в центъра стърчаха два високи стола. Върху единия ни бяха оставили микрофон, който щяхме да използваме при разговора си с Гаврил. Само като си помислех за предстоящото, стомахът ми се свиваше на топка.

Действително цялата зала беше пълна с рокли в какви ли не нюанси на синьото. Някои биеха повече на тюркоазено, други граничеха с виолетовото, но тенденцията беше от ясна по-ясна. Моментално ме обхвана безпокойство. Още на влизане срещнах погледа на Селест и реших да стоя настрани, докато не дойдеше време да заема мястото си.

Крис и Натали минаха покрай мен на връщане от поредната разходка до огледалото. И двете ми се сториха леко посърнали, макар че настроенията на Натали обикновено бяха трудни за разгадаване. Крис донякъде се отличаваше от тълпата. Синьото на роклята й преливаше в бяло, подобно на изящни ледени висулки, спускащи се към пода.

- Изглеждаш невероятно, Америка. - Коментарът й прозвуча по-скоро като обвинение, отколкото като комплимент.

- Благодаря ти. И твоята рокля е разкошна.

Тя прокара длани надолу по тялото си, заглаждайки несъществуващи гънки.

- Да, и на мен ми харесва.

Натали докосна едно от късите ръкавчета на роклята ми.

- Каква е тази материя? Сигурно ще блести под прожекторите.

- Нямам никаква представа. В живота ми на Петица не съм била затрупвана с подобни красоти - свих рамене аз. Плъзнах поглед по превъзходните дипли. Поне още една рокля ми бяха ушили от същия плат, но не бях полюбопитствала какво е името му.

- Америка!

Вдигнах очи, а Селест стоеше насреща ми. С усмивка на лице.

- Селест!

- Би ли дошла с мен, ако обичаш? Имам нужда от помощ.

Без да чака отговор, тя ме издърпа настрани от Крис и Натали и ме бутна зад тежката завеса, която служеше за проспект на снимачното студио.

- Събличай роклята си - нареди ми, разкопчавайки ципа на своята.

- Моля?

- Искам роклята ти. Събличай я. Ъх! Проклета кукичка - изруга по трудния за смъкване тоалет.

- Забрави - отсякох аз и се обърнах да си тръгна. Само че не стигнах много далеч, понеже Селест впи нокти в ръката ми и ме повлече назад.

- Ау! - извиках от болка и се хванах за раненото място. Бяха останали червени следи, но поне кръв не течеше засега.

- Млъквай и сваляй роклята. Веднага!

Изправих се насреща й с непреклонно изражение и без всякакво намерение да се подчиня. Нека свиква с идеята, че светът не се върти около нея.

- Мога и аз да ти я съблека - предложи ми тя злобно.

- Не ме плашиш, Селест - отвърнах със скръстени ръце. - Тази рокля е ушита за мен и аз ще я нося. А следващия път, като избираш какво да облечеш, пробвай да бъдеш себе си, вместо мен. О, чакай малко, тогава пък Максън ще види що за разглезена примадона си и ще ти покаже вратата, хм?

Без да се замисли дори за секунда, тя се пресегна, разпори единия от ръкавите ми и си тръгна. Ахнах от възмущение, но бях твърде шокирана, за да сторя нещо. Погледнах към рамото си, където раздраното парче плат висеше жално. Чух Силвия да привиква всички по местата им, затова събрах кураж и излязох иззад драперията.

Марли ми беше запазила място до себе си и като ме видя да приближавам, се опули недоумяващо.

- Какво се е случило с роклята ти? - попита шепнеш- ком.

- Селест - обясних с отвращение.

Емика и Саманта, които седяха пред нас, се обърнаха назад.

- Скъсала е роклята ти? - учуди се Емика.

-Да.

- Отиди да я издадеш на Максън - прикани ме тя. - Това момиче е същински кошмар.

- Знам - въздъхнах аз. - Ще му кажа другия път, като го видя.

Саманта гледаше тъжно.

- Кой знае кога ще е това? Мислех си, че ще прекарваме повече време с него.

- Америка, вдигни ръката си - нареди ми Марли и закрепи сръчно крайчето на висящите останки от ръкава ми. През това време Емика откъсна няколко щръкнали конеца. Дори не си личеше къде е било скъсано. Пък и следите от нокти бяха по лявата ми ръка, така че камерата нямаше да ги хване.

Наближаваше началото на предаването. Докато Гаврил правеше последен преглед на сценария, кралското семейство също се появи в студиото. Максън носеше тъмносин костюм със значка във формата на националния герб върху ревера си. Имаше спретнат и хладнокръвен вид.

- Добър вечер, дами - поздрави ни усмихнато.

Цял женски хор му отвърна с „Ваше Височество“ и „Ваше Величество“.

- Нека ви предупредя, че първо ще направя кратко обявление и тогава ще поканя Гаврил на сцената. Тъкмо ще поразнообразим програмата; все той мен кани! - Принцът се изкиска, а ние последвахме примера му. - Знам, че някои от вас вероятно се притесняват, но няма причина. Моля ви, просто бъдете себе си. Зрителите искат да ви опознаят. - Докато говореше, очите ни се срещнаха неколкократно, но не и за достатъчно дълго време, че да разтълкувам погледа му. Май не се беше впечатлил от роклята ми. Шивачките щяха да останат разочаровани.

Запъти се към подиума, подвиквайки „Успех!“ през рамо.

Определено се мътеше нещо. Предполагах, че въпросното обявление ще е свързано с вчерашната новина, но все още гадаех какво си е наумил. Мъчейки се да разнищя тази малка мистерия, позабравих притеснението. Не се сковах, когато засвири националният химн и камерата се центрира върху лицето на Максън. Още от дете не пропусках да гледам бюлетина. Никога досега принцът не беше правил обръщение към народа, не и толкова официално. Щеше ми се и аз да му бях пожелала успех.

- Добър вечер, дами и господа, граждани на Илеа. Очертава се вълнуваща вечер за всички ни, тъй като най- накрая ще чуете какво имат да ви кажат двайсет и петте задържали се участнички в Избора. Нямам търпение да ви запозная с тези удивителни млади дами. Несъмнено и вие ще се убедите, че всяка една от тях притежава качества на достоен престолонаследник и заслужава короната. Но преди да стигнем до тази част на програмата, бих искал да ви известя за един мой нов проект, по който работя с огромна всеотдайност. Срещата с тези дами отвори очите ми за широкия свят извън стените на двореца, свят, който така рядко виждам. Научих за възхитителната доброта и невъобразимия мрак, виреещи в него. Разговорите с участничките ми помогнаха да проумея колко важен е животът на всички хора от народа ни. Узнах за бедственото положение на поданиците ни от най-ниските касти и не възнамерявам да стоя със скръстени ръце.

Какво му беше хрумнало?

- Ще минат поне три месеца, преди планираната система да проработи, но до началото на новата година във всички офиси на Окръжна администрация ще се раздават хранителни помощи. Гражданите от Пета, Шеста, Седма и Осма каста ще могат да ги посещават всяка вечер за безплатна топла вечеря. Уважаеми зрители, нека ви известя, че младите дами пред вас пожертваха възнаграждението си или част от него в помощ на тази спасителна програма. Не мога да ви обещая, че ще просъществува завинаги, но ще я поддържаме възможно най-дълго.

Помъчих се да обуздая чувствата си на дълбока благодарност и почитание, но все пак няколко сълзи се изплъзнаха от очите ми. Мисълта за предстоящото ми участие продължаваше да ме вълнува достатъчно, че да пазя грима си, но трогателната новина я беше изместила от предния план.

- Смятам, че никой уважаващ себе си управник не бива да оставя народа си гладен. Бедните касти съставляват по-голямата част от илейската нация и повече не можем да пренебрегваме нуждите им. Затова предприемам тези стъпки и търся подкрепата на други граждани. Двойки, Тройки, Четворки... пътищата, по които шофирате, няма да се асфалтират сами. И домовете ви няма да се почистят сами. Предлагам ви възможност да отчетете този факт, допринасяйки с дарения в местния ви офис на Окръжна администрация.

Принцът направи кратка пауза.

- Благословени сте по рождение и сега е моментът да се отплатите за тази благословия. Обещавам да ви държа в течение за развитието на инициативата ми и ви благодаря за вниманието. А сега да преминем към истинската причина, поради която гледате предаването ни тази вечер. Дами и господа, представям ви господин Гаврил Фадей!

Из залата прозвучаха откъслечни аплодисменти и съвсем ясно си пролича, че не всички посрещнаха обявлението на Максън с еднакъв ентусиазъм. Кралят например ръкопляскаше апатично, докато кралицата сияеше от гордост. Групичката на съветниците също изглеждаше раздвоена.

- Много ви благодаря за представянето, Ваше Височество! - заяви Гаврил, притичвайки на сцената. - Отлична работа! Ако ви е омръзнало да се подвизавате като принц, съветвам ви да се пробвате в развлекателния бизнес.

Максън се разсмя на път към трона си. Камерите вече следваха Гаврил, но моят поглед остана при Максън и родителите му. Недоумявах защо реакциите им бяха толкова различни.

- Да знаете само какво сме ви подготвили, скъпи сънародници! Тази вечер младите ни красавици ще ви разкрият по нещичко от кухнята. Подозираме, че вече си умирате от нетърпение да се запознаете лично с тях и да научите как вървят контактите им с принц Максън, затова... ще ги попитаме директно! Да започнем с ... - Гаврил хвърли един поглед на картите в ръцете си - ... госпожица Селест Нюсъм от Клермонт!

Селест стана от мястото си на най-горния ред и слезе по стълбите с изкусителна походка. Дори целуна Гаврил по двете бузи, преди да седне на стола. Както нейното, така и интервюто на Бариел минаха повече от предвидимо. Държаха се прелъстително и често-често се понавеж- даха, за да предоставят на камерите по-добър изглед към деколтетата си. Изглеждаха фалшиво. Гледах лицата им по екраните в студиото, докато хвърляха многозначителни погледи на Максън и му намигаха похотливо. В някои случаи, например когато Бариел показно облиза устни, двете с Марли се споглеждахме и моментално извръщах- ме очи, за да не се разсмеем.

Други момичета подходиха по-сдържано към интервюто. Гласчето на Тайни съвсем отговаряше на името й, и горката като че ли се свиваше все по-навътре в черупката си с всяка следваща дума. Но мило същество като нея несъмнено се надяваше, че Максън няма да я отпише само защото не я биваше в публичните речи. Нито Емика, нито Марли демонстрираха сценична треска, но за разлика от другото момиче, приятелката ми говореше с такова нарастващо въодушевление, че гласът й се извисяваше от въпрос на въпрос.

Гаврил ни беше подготвил разнородни питания, но като че ли две от тях се повтаряха за всички участнички: „Какво е мнението ви за принц Максън?“ и „Случайно вие да сте тази, която му се е развикала?“. Нямах голямо желание да разкрия пред цялата страна, че именно аз бях нахокала бъдещия ни крал. Слава богу, че само веднъж си го бях позволила -поне с такава информация разполагаха всички останали.

Една по една претендентките с гордост отрекоха някоя от тях да е била издирваната кибритлийка. Също така заявиха, че Максън бил приятен човек. Почти всичките използваха тази дума: приятен. Селест го нарече хубавец. Барнел пък го окачестви като сдържано могъщ, което ми прозвуча леко стряскащо. Няколко момичета бяха попитани и дали вече са получили целувка от принца. Всичките се изчервиха и отговориха отрицателно. След третото или четвъртото „Не“, Гаврил се нахвърли върху Максън.

- Още не сте целунали нито една?! - учуди се водещият.

- Гостуват ми само от две седмици! За какъв ме вземате? - отвърна Максън. Каза го с шегаджийски тон, но май се поразмърда нервно в стола си. Зачудих се дали изобщо бе целувал момиче досега.

Саманта сподели с публиката, че си прекарвала чудесно, и тогава дойде моят ред. Станах от мястото си, а другите момичета ме окуражиха с аплодисменти, както всички досега. Пратих една притеснена усмивка на Марли и тръгнах. По пътя към горещия стол гледах да мисля само за походката си, но доближих ли го, открих, че имам пряка видимост към Максън отвъд рамото на Гаврил. Когато взех микрофона в ръце, принцът ми намигна. Внезапно ме обля спокойствие. Не ми трябваше да се боря за ничие одобрение.

Стиснах ръката на Гаврил и седнах срещу него. От това разстояние най-накрая си отговорих каква беше значката на ревера му. Телевизионният екран, естествено, не позволяваше особено бистър образ, но от толкова близо виждах, че в средата на знака „форте“ е гравирана малка буква „х“, с която бижуто приличаше на лъскава звездичка. Беше много красиво.

- Америка Сингър. Интересно име носите. Стои ли някаква история зад него? -поинтересува се Гаврил.

Въздъхнах с облекчение. Лесен въпрос ми задаваше.

- Всъщност, да. Докато майка ми била бременна с мен, съм ритала доста. Казала си, че ще й се роди борбено момиче, ето защо ме кръстила на страната, борила се храбро за независимостта на нацията ни. Трябва да й го призная, добре се е ориентирала - постоянно водим борба помежду си.

Гаврил се засмя.

- Като ви слушам, струва ми се, че и тя самата е доста непримирима личност.

- О, да. Наследила съм упорството си от нея.

- Да разбирам ли, че сте леко опърничава? Лесно ли се палите?

Забелязах, че Максън се смее, покрил устата си с ръка.

- От време на време.

- Щом е така, случайно вие да сте госпожицата, раз-викала се на принца ни?

Въздъхнах.

- Да, аз бях. И точно в този момент майка ми вероятно получава инфаркт.

Максън привлече вниманието на Гаврил.

- Накарай я да разкаже цялата история.

Гаврил врътна рязко глава от него към мен и обратно.

- Охо! Да чуем цялата история.

Опитах да накажа Максън със свиреп поглед, но ситуацията беше толкова абсурдна, че не се получи.

- Първата нощ ме сполетя лек пристъп на... клаустрофобия и имах отчайваща нужда да изляза навън. Стражите обаче отказаха да ми отворят вратите. Вече бях напът да загубя съзнание в ръцете на единия, когато принц Максън случайно намина и ги накара да ме пуснат в градината.

- Колко мило - похвали го Гаврил, килвайки главата си на една страна.

- Да. А после тръгна след мен, за да се увери, че съм добре... Аз обаче бях толкова стресирана, че като ме заговори, му налетях и го нарекох „безхарактерен надувко“.

Гаврил се захили най-искрено. Погледнах през рамото му към Максън, който се тресеше от смях. По-конфузното в случая беше, че кралят и кралицата също се смееха. Не се обърнах да погледна към другите участнички, но и от тяхната скамейка долиташе кискане. Е, всяко зло за добро. Поне вече нямаше да ме възприемат като заплаха. Максън просто ме намираше за забавна.

- И той ви е простил? - попита Гаврил с малко по-сериозен тон.

- Колкото и да е странно - свих рамене аз.

- Е, след като сте си оправили отношенията, с какво се занимавате по време на срещите си? - върна се към сценария Гаврил.

- Обикновено се разхождаме в градината. Казвала съм му, че предпочитам да съм под открито небе. И си говорим. - Отговорът ми прозвуча жалко на фона на развлеченията, с които се похвалиха някои от другите момичета. Кино вечеринки, ловни излети, конна езда - тези занимания изглеждаха къде-къде по-вълнуващи от моята история.

Внезапно осъзнах защо се беше спуснал да си урежда толкова срещи през последната седмица. Момичетата трябваше все нещо да разкажат на Гаврил и негова задача беше да им подсигури материал. Мълчанието му по въпроса продължаваше да ми се струва шантаво, но поне вече знаех къде се е губел.

- Звучи доста приятно. Бихте ли казали, че градината е любимото ви място в двореца?

Усмихнах се.

- Може би. Но пък имам слабост към кралската храна, така че...

Гаврил се разсмя отново.

- Като последната Петица, останала в съревнованието, боите ли се, че шансовете ви да станете принцеса намаляват?

Думата отскочи от езика ми, без да ми остави време за размисъл.

-Не!

- Божичко! Определено сте духовита! - Гаврил видимо се зарадва на оживената ми реакция. - Значи, вярвате, че ще надвиете конкуренцията? Че принцът е ваш?

Хранех по-високо мнение за себе си.

- Не, не. Нямах това предвид. Не се мисля за по-добра от останалите момичета; всички те са прекрасни. Просто... не ми се вярва Максън да отпише някоя от нас само заради кастовата й принадлежност.

Цялата публика ахна. Прехвърлих изречението в главата си. Отне ми известно време да открия грешката си: бях го нарекла Максън. Да използваме малкото му име в тесен кръг, това беше едно, но да го споменем на всеослушание без уважителното „принц“ отпред, беше крайно недопустимо. А аз се бях изпуснала в ефир.

Веднага погледнах да видя дали Максън се е ядосал. Той обаче се усмихваше спокойно. Не ми се сърдеше... но аз така се засрамих. Бузите ми пламнаха.

- Аха, явно истински сте опознали скъпия ни принц. Кажете тогава, какво е мнението ви за Максън?

Бях си намислила няколко отговора на този въпрос, докато чаках да ми дойде редът. Щях да пусна някоя закачка за смеха му или да издам галеното име, с което си мечтаеше да го нарича бъдещата му съпруга. Струваше ми се, че единственият начин да спася ситуацията беше да подходя с чувство за хумор към нея. Но като вдигнах очи да използвам някой от подготвените коментари, видях лицето на Максън.

Наистина искаше да узнае мнението ми.

Не можех да му се подиграя, когато ми се отдаваше шанс да разкрия как се беше променило отношението ми към него, откакто се бяхме сприятелили. Не можех да взема на подбив човека, който беше спасил разбитото ми сърце от срещата с горчивата реалност вкъщи, който бе зарадвал семейството ми с неустоими сладкиши, който препускаше загрижен към мен, поисках ли да се видим.

Едва преди месец, гледайки образа му на телевизионния екран, бях го възприемала като скован, необщителен, скучен мъж, когото не можех да си представя като обект на нечия любов. И макар да нямаше нищо общо с човека, на който аз бях отдала сърцето си, заслужаваше да бъде обичан.

- Максън Шрийв е въплъщение на всичко добро. Не се съмнявам, че ще е велик крал. Позволява на проектопринцеси да носят дънки и не се вбесява, когато хората най-първосигнално му лепват погрешни етикети. - Погледнах Гаврил откровено и той ми се усмихна. Максън изглеждаше заинтригуван. - Бъдещата му съпруга ще е голяма щастливка. А за мен ще е чест да съм му поданица, каквото и да ми е подготвила съдбата.

Видях Максън да преглъща развълнувано и сведох поглед.

- Америка Сингър, много ви благодаря за това интервю. - Гаврил стана да се ръкува с мен. - Следваща е госпожица Талула Бел.

Не чувах какво говорят момичетата след мен, макар и да не откъсвах поглед от двата стола на сцената. Интервюто беше тръгнало в прекалено лична насока. Нямах смелост да погледна към Максън. Вместо това седях неподвижно и разигравах случилото се отново и отново в главата си.

Около десет на вратата ми се почука. Отворих я рязко и Максън повдигна вежди насреща ми.

- Сериозно ти говоря, че нощем не бива да оставаш без прислужнички.

- Максън! О, толкова съжалявам. Без да искам те нарекох така пред всички. Голяма съм глупачка.

- Да не мислиш, че ти се сърдя? - попита той, влезе в стаята и затвори вратата. -Америка, толкова често се обръщаш към мен с малко име, че все някога щеше да ти се изплъзне. Е, за предпочитане беше да се случи в по-неофициална обстановка - заяви с хитра усмивчица, - но изобщо не те обвинявам.

- Наистина ли?

- Разбира се, че наистина.

- Ъх! Чувствах се като кръгла идиотка тази вечер. Не мога да повярвам, че ме накара да разкажа онази история! - Шляпнах го шеговито по сакото.

- Направо ми напълни душата! И майка ми видимо се забавляваше. По нейно време момичетата са били по-скромни дори от Тайни, а ти си позволяваш да ме наричаш безхарактерен... главата й не го побираше.

Страхотно. Сега пък кралицата ме смяташе за отцепник. Прекосихме стаята ми и излязохме на балкона. Кроткият топъл бриз донасяше аромата на хилядите градински цветя. Светлината на пълната луна се сливаше с тази от многото дворцови лампи и обливаше лицето на Максън в мистериозно сияние.

- Е, радвам се, че съм ви толкова забавна - казах аз, плъзвайки пръсти по парапета.

Максън подскочи и седна отгоре му. Изглежда беше във ведро настроение.

- Винаги си забавна. Свиквай с идеята.

Хмм. Направо се държеше странно.

- Та... по въпроса с интервюто... - подкани ме колебливо.

- Коя част по-точно? За обидните имена, за скандалите с майка ми или за храната като основната ми мотивация за участие? - Направих физиономия аз.

Той се засмя.

- Онази, в която ме хвалиш...

- О! Какво за нея? - Внезапно така се засрамих от онова си изказване, че наведох глава и заусуквах крайчеца на роклята си.

- Благодарен съм ти за автентичното изпълнение, но нямаше нужда да се улисваш толкова.

Вдигнах рязко глава. За актриса ли ме вземаше?

- Максън, не го направих за пред камерите. Ако преди месец ме беше попитал какво е откровеното ми мнение за теб, друго щеше да чуеш. Но вече те познавам, не вярвам на хорски приказки и онези думи дойдоха от сърцето ми. Заслужаваш и повече.

Принцът се беше умълчал, но по лицето му играеше скромна усмивка.

- Благодаря ти - каза накрая.

- Пак заповядай.

Максън се прокашля.

- И той ще е голям щастливец. - Скочи от импровизираната си седалка и дойде до мен.

- Кой?

- Приятелят ти. Като му дойде умът и ти се примоли да го вземеш обратно - поясни Максън със сериозен тон.

Как да не се изсмея? Нищо подобно нямаше да ми се случи.

- Вече не ми е приятел. Крайно ясно ми демонстрира, че е приключил с мен. - Дори аз самата долавях тъничката нотка надежда в гласа си.

- Друг път. Несъмнено те е гледал по телевизията и се е влюбил в теб отново. Макар че, мен ако питаш, този проклетник не те заслужава - нареждаше Максън почти отегчено, сякаш подобна драма се бе разигравала милиони пъти пред очите му. - Като стана дума... - подхвана внезапно на нов, по-силен глас - ... ако не искаш да се влюбвам в теб, най-добре престани да изглеждаш толкова ослепително. Още сутринта ще заповядам на прислугата да ти скалъпи тоалет от стари чували.

Плеснах го по ръката.

- Я да мълчиш!

- Не се шегувам. Толкова си красива, че само те мисля. Като дойде време да си ходиш, ще трябва да ти назнача страж. Няма да оцелееш сам-самичка - заяви с престорено съжаление.

- Ех, какво да се прави? - затеатралничих аз. - Тежка е съдбата на съвършените. -Повях си с ръка, сякаш красотата беше същинско изтезание.

- Да, предполагам не е лесно.

Изкисках се. В първия момент не забелязах, че Максън бе оставил шеговития тон.

Отправих поглед към градината, но с ъгълчето на окото си видях, че принцът се взира в мен. Лицето му се намираше на сантиметри от моето. Като се обърнах да питам какво толкова гледа, с изненада установих, че е достатъчно близо, за да ме целуне.

Още повече се изненадах, като го направи.

Дръпнах се бързо, отстъпвайки назад. Максън също се отдалечи.

- Извинявай - промърмори засрамено.

- Какви ги вършиш? - попитах със смаян шепот.

- Извинявай. - Беше поизвърнал лице, очевидно сконфузен.

- Защо го направи? - Покрих устата си с ръка.

- Просто... онова, което каза одеве, а и вчера ме потърси... някак си отношението ти към мен... реших, че чувствата ти може да са се променили. Харесвам те и смятах, че си личи. - Обърна се към мен. - И... Ох, ужасно ли беше? Май изобщо не ти е било приятно.

Опитах да залича каквато и гримаса да бе придобило лицето ми. Максън изглеждаше покрусен.

- Много съжалявам. Досега не бях целувал момиче. Нямам никакъв опит. Наистина... много съжалявам, Америка. - Той въздъхна тежко, облегна се на парапета и прокара пръсти през косата си.

Най-неочаквано ме изпълниха топли чувства.

Беше ми посветил първата си целувка.

Замислих се за принца, когото познавах сега - мъжа, който ме обсипваше с комплименти, отстъпваше ми печалбата от загубен облог, прощаваше ми и физическите, и емоционалните нападки, и осъзнах, че нямах нищо против близостта му.

Вярно, не бях спряла да обичам Аспен. Едва ли някога щях. Но щом не можех да съм с него, какво ме спираше да съм с Максън? Единствено някогашните ми предубеждения, които вече бях отхвърлила.

Доближих го и потърках с ръка челото му.

- Какво правиш?

- Изтривам последния ти спомен. Сигурна съм, че можем да се представим и по-добре. - Свалих ръка и се намърдах до него. Постояхме така, облегнати на парапета с гръб към градината, и след малко Максън се усмихна.

- Америка, едва ли си способна да промениш историята. - Въпреки това в изражението му се таеше надежда.

- Естествено, че мога. Пък и нали само двамата сме й свидетели.

Максън ме загледа с осезаемо колебание. Но в очите му бавно се прокрадна сдържана увереност. След малко в мислите ми изплува нещо, което бях казала.

- Тежка е съдбата на съвършените - прошепнах.

Той се надигна от парапета и застана срещу мен, обвивайки ръка около кръста ми. Връхчетата на носовете ни се докосваха. Погали с пръсти бузата ми, така нежно, сякаш се боеше да не ме повреди.

- Да, никак не е лесно - промълви той.

Без да сваля ръка от лицето ми, Максън снижи глава и едва-едва докосна устните ми със своите.

Нещо в тази плаха целувка ме накара да се чувствам красива. Без да ми е казал и дума, вече знаех колко щастие, но и страх му бе донесъл този момент. Още по-силно доловимо обаче беше обожанието му към мен.

Ето как се чувстваше една истинска дама.

След секунда се отдръпна и попита:

- По-добре ли беше?

Съумях единствено да кимна. Максън изглеждаше така, сякаш всеки момент ще направи задно салто от вълнение. Вътрешно и аз изпитвах подобно желание. Всичко се случи така неочаквано. Светкавично и поразително. Явно объркването бе намерило израз по лицето ми, защото Максън бързо се отрезви.

- Мога ли да ти кажа нещо?

Кимнах отново.

- Не съм достатъчно наивен, за да си въобразя, че вече напълно си забравила бившия си приятел. Знам какво си изживяла и съзнавам, че не си попаднала тук при нормални обстоятелства. Навярно си убедена, че на друго момиче би паснала по-добре ролята на моя съпруга и принцеса, а аз не бих те пришпорвал да размислиш. Просто... искам да знам дали е възможно...

Труден въпрос ми поставяше. Имах ли готовност да водя живот, какъвто никога не бях пожелавала? Склонна ли бях да го гледам как излиза с други момичета, за да се увери, че не допуска грешка с мен? Бях ли способна да се нагърбя с отговорностите, които той носеше като принц? Можех ли да го обикна?

- Да, Максън - прошепнах. - Възможно е.


Загрузка...