Игра на живот

20.

Джеф напусна работа и направи достатъчно залози и бързо възвратими инвестиции, за да даде възможност на Линда да се оправя сама през следващите три години. Нямаше време да й осигурява голямо наследство, така че се задоволи само с десеторно увеличаване на застраховката си „Живот“.

Премести се в малък апартамент в Уест Сайд и прекарваше времето си в обикаляне по улиците на Манхатън. Сетивата му жадно поглъщаха всички гледки, звуци и миризми на човечеството, от което се бе изолирал толкова дълго. Най-много го привличаха възрастните, чиито очи бяха пълни със стари спомени и изгубени надежди, а телата им превити в очакване на последния удар.

Сега, когато Памела вече я нямаше, нейните страхове и опасения, нападнали я в края на живота, започнаха да преследват него. Джеф бе направил всичко по силите си, за да облекчи мъката и ужаса от последните й дни, но в края на краищата тя имаше право: въпреки борбата им, въпреки миналите им постижения и завоевания резултатът бе нулев. Дори и щастието, което успяха да изпитат заедно, продължи болезнено кратко — няколко години, откраднати от тук и там, мигове, изпълнени с любов и удоволствие, изчезнали по-бързо, отколкото пяната в морето от самота и безсмислено отчуждение.

В един момент им се струваше, че разполагат с цялото време на света, че властват над безкрая и възможността да поправят грешките си. А всъщност пропиляха повече от безценното си време в колекциониране на огорчения, вина и в безплодна гонитба на несъществуващи отговори, без дори да съзнават, че споделената им любов е единственият отговор, от който наистина имат нужда. И ето че сега бе завинаги лишен дори от възможността да й го каже, да я подържи в прегръдките си, да й разкрие колко много я е обожавал. Памела бе мъртва, а след три години и Джеф щеше да последва съдбата й, без дори да знае защо е живял.

Той се луташе по улиците на Ню Йорк с широко отворени очи и уши: нахакани групички от пънкари, ядосани на останалия свят… мъже и жени в делови костюми, забързани да догонят поставените си цели… весели и шумни деца, току-що натъкнали се на поредното житейско чудо. Джеф завиждаше неудържимо на всички и ламтеше за невинността, за невежеството, за надеждите им.

Няколко седмици след като напусна WFIY, му се обади една от репортерките, която работеше там — жена, по-точно момиче — на име Лидия Рендъл. Каза му, че всички в службата много се тревожели за него, не можели да си обяснят внезапното му напускане, а новината, че се разделил с жена си, още повече ги смутила. Джеф й обясни, че всичко с него е наред, както впрочем бе постъпил и с Джийн Колинс. Момичето обаче се оказа настойчиво и успя да го убеди да се срещнат, за да поговори с него лично.

Уговориха се да се видят на следващия ден в „Знака на гълъба“ на пресечката на Трето авеню и Шестдесет и трета улица. Избраха си маса до един от прозорците с изглед към окъпания в юнско слънце Ню Йорк. Лидия пристигна с бяла памучна рокля с презрамки и широкопола шапка в същия цвят, от която висеше розова панделка. Оказа се изключително красиво момиче с бухнали руси коси и огромни, ясни зелени очи.

Джеф си изпя съчинената за случая песен: чувствал, че се изтърква като журналист, и я гарнира с няколко полуистини от рода на споходилия го внезапно „късмет“ на фондовата борса. Лидия кимаше разбиращо и явно вземаше думите му за чиста монета. Що се отнася до брака му, той отдавна бил загинал. Нищо конкретно, просто обичайната ситуация, в която двама души постепенно се отчуждават един от друг.

Момичето насреща му го изслуша внимателно. После си поръча още едно питие и заразказва за собствения си живот. Беше на двадесет и три, дошла в Ню Йорк веднага щом се дипломирала в университета на Илинойс и заживяла с гаджето си от колежа. Той — някакъв тип на име Матю — горял от желание да се оженят, но Лидия вече не била така сигурна като преди. Чувствала се „приклещена“, имала нужда от „пространство“, искала да си намери нови приятели и да преживее всички вълнуващи приключения, за които е мечтало момиче като нея от малко градче в затънтена провинция. Добави още, че тя и Матю с годините са се променили и имала чувството, че го е надраснала.

Джеф я остави да излее душата си, да изкаже всички типични за младостта опасения и мечти, които бяха сграбчили Лидия в прегръдките си и в момента имаха първостепенно значение в мирогледа й. Тя не притежаваше необходимия опит, за да осъзнае колко банална всъщност е историята й, макар че сигурно поне се досещаше, след като бе твърдо решена да разчупи клишето на ежедневието си.

Джеф изрази съчувствието си и отдели около час, за да й говори за живота, любовта и независимостта… Изтъкна, че е важно сама да взема решенията си, да се научи да поема рискове, с една дума, изреди всичко очевидно и нужно, което трябва да чуе човек, изправен за пръв път в живота си пред обикновената човешка криза.

Един порив на летния вятър нахълта през прозореца, разроши косата на Лидия и залепи розовата панделка на лицето й. Тя я отмахна и жестът й необяснимо как трогна Джеф. Може би му подейства момичешкото безгрижие в него. Красивото лице отсреща като че ли носеше отпечатъка от лицата на Джуди Гордън и Линда в онзи ден, когато се появи на вратата му с букета маргаритки. В него се четяха прекрасни обещания и новородени мечти.

Довършиха питиетата си и той я придружи до пиацата за таксита. Докато се качваше в колата, Лидия се обърна към него и каза с целия оптимизъм и категоричност, на които е способна младостта:

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди. Така де, имаме време да решим проблемите си, нали? Имаме толкова много време.

Джеф прекалено добре познаваше това заблуждение. Той се усмихна насила, ръкува се с младото момиче и я изгледа как тръгва към живота, с развяваща се розова панделка зад гърба.

Джеф забеляза, че електричката от северните линии пристигна точно по разписание. Той бе избрал за наблюдателен пост едно що-годе закътано място на перона. Бе единадесет преди обяд и измежду пътниците почти нямаше хора, забързани за работа.

Той закрачи бодро към чакалнята, все едно че тъкмо е пристигнал с друг влак отнякъде. Когато се изравни с електричката от Ню Рошел, забави крачка и установи, че е бил прав. Пътниците се състояха от няколко жени, облечени като за пазар, и групички от колежани и ученици, но бизнесмени с костюми и куфарчета почти не се забелязваха.

Тя слезе от влака измежду последните. Джеф почти я изпусна и вече бе започнал да се тревожи, че сведенията, които получи, са погрешни. Бе облечена спретнато, макар във външния й вид да липсваше онази педантичност, отличаваща дрехите на жените, запътили се към „Бендел“ или „Бергдорф“. Носеше ниски обувки, очевидно предназначени за дълги обиколки по магазините, а от светлосинята ленена рокля и тънкия вълнен пуловер лъхаше практичност.

Джеф изостана на около двадесет-тридесет крачки и я последва в огромната зала на Централна гара. Страхуваше се да не я изгуби в тълпата, но ръстът и изпъкващата руса права коса му помогнаха да я следва, докато си проправяше път сред навалицата от тела.

Тя пое по стълбището, което водеше към сградата на „ПанАм“, и Джеф изостана още малко, за да не го забележи в сравнително празното фоайе с изход към Източна четиридесет и пета улица. Тя пое по Парк авеню, мина покрай хотел „Рузвелт“, а на пресечката на Медисън авеню и Пета улица зави на север. Витрините на „Сакс“ и „Картие“ почти не събудиха интереса й, но през малкото време, което им отдели, Джеф се принуди да изучи най-новите намаления в цените на корейските авиолинии и да се запознае с последните модели куфари и чанти на „Марк Крос“.

На Петдесет и трета улица тя отново зави на запад и влезе в музея за модерно изкуство. Значи от детективската агенция, към чиито услуги Джеф се бе обърнал преди месец и половина, поне засега не бъркаха: на всеки две седмици, в четвъртък, Памела Филипс Робинсън вземаше електричката до Манхатън и посвещаваше следобеда на обиколка из градските музеи и галерии.

Той си купи билетче и я последва. Докато отваряше въртящата се врата, забеляза, че дланите му влажнеят от пот. За момент я бе изгубил от поглед.

Все още не бе съвсем наясно със себе си защо полага толкова много усилия, за да я види, пък било то и отдалеч. Отлично знаеше, че тази жена не е Памела, която е познавал и обичал, а и никога няма да бъде. Онази Памела бе приключила с преражданията си. Нямаше смисъл да се надява, че някога ще зърне онзи изпълнен с нежност и любов поглед, с който Памела го бе дарила в колежанския бар при поредното си пробуждане. Поглед, в който личеше споменът кой е и какво са преживели заедно в продължение на десетилетия.

Не, очите на тази Памела бяха обречени на вечна слепота за миналото й с Джеф. И все пак му се искаше още веднъж да надзърне в тях, да чуе гласа й. В крайна сметка изкушението се оказа по-силно от него, затова сега не изпитваше угризения, че му се подчинява, нито пък вина, че я следи.

Джеф първо надзърна в магазинчето на музея, помещаващо се в огромното фоайе, с надеждата, че Памела може би е спряла, за да си купи някоя книга или плакат, но не я откри сред клиентите. После се върна обратно и надникна в остъклената „Градинска зала“ и другите изложени на първия етаж експонати, но със същия успех. Не му оставаше друго, освен да се качи с ескалатора по горните етажи. Освен постоянната експозиция в момента в музея можеха да се видят и две други изложби. Едната бе посветена на стогодишнината от рождението на Мис ван дер Рое93, а другата представляваше ретроспекция на скулптора Ричард Сера. Джеф им хвърли бегъл поглед и продължи издирването.

На четвъртия етаж забеляза нещо, което го накара да се усмихне, въпреки надигащото се в гърдите му раздразнение. Управата на музея бе включила в изложбата на Ван дер Рое множество експонати, илюстриращи постиженията му в областта на мебелния дизайн и между тях се мъдреше и стол като избрания някога от Франк Мадок за директорския му кабинет в корпорация „Бъдеще“.

От Памела все още нямаше и следа. Дали щеше да се наложи да чака още две седмици, докато дойде в Манхатън, да я следи до друг музей или да инсценира неволно сблъскване още на гарата… Имаше нужда просто да я погледне в очите и да я чуе как изрича „Извинете“ или „Дванадесет без двадесет“, нищо повече.

Върна се на третия етаж в „Градинската зала“ и се облегна да си почине, загледан през остъклената стена. Памела стоеше на долния етаж сред скулптурната експозиция. Позна я по слънчево русата коса и небесносинята ленена рокля.

Когато Джеф слезе в долната зала, тя все още не бе помръднала от мястото си. Стоеше със скръстени ръце и съзерцаваше една от творбите на Сера. Джеф се спря на десетина метра от нея и в гърдите му се сборичкаха цял куп чувства и спомени. И тогава Памела внезапно се обърна към него и попита:

— Какво мислите за тази скулптура?

Не беше решил какво ще каже или направи, ако тя завърже разговор; не беше мислил дори какво ще се случи, след като се вгледа още веднъж в тези пронизващи зелени очи, които познаваше така добре… Не, възпря се Джеф, не познаваше очите й, зад тях се криеше душа, която му бе чужда и винаги щеше да остане такава. Тази жена щеше да живее само един живот, при това кратък и без повторения, в който той нямаше да играе никаква роля.

— Попитах какво мислите за Сера?

Пряма както винаги. Това явно бе черта от характера й, а не качество, придобито в резултат на дългите години живот.

— Малко е смущаващ за моя вкус — отвърна Джеф, но мислите му бяха далеч от изкуството.

Тя кимна сериозно.

— В повечето му работи като че ли е въплътена някаква скрита заплаха — каза Памела. — Като например в „Очертания II“, нали? Имам предвид онази с голямата метална чиния на пода и другата, закрепена на тавана точно над нея. Като я видя, и винаги се питам какво ли ще стане, ако горната се откачи и падне? Най-вероятно ще станете на пихтия, не мислите ли?

Не можеше да стои така и да си бъбри с нея за музейните експонати. Умът му въртеше като на кинолента епизодите от съвместния им живот: усмивката й от кабината на безмоторния самолет, Памела в кухничката в Майорка, Памела във всяко от многобройните легла, споделяни години наред… Паметта му, сякаш вдъхновена от видеотворбата й, бе монтирала серия от образи и картини, видени и преживени заедно.

— И другата е същата — продължи жената срещу него. — Имам предвид „Верига II“. Знам, че е възнамерявал просто да пресъздаде разделението на пространството в едно помещение, видяно през неговите очи, но тези стоманени триъгълници по ъглите ме карат да се чувствам като обградена от гилотини. — Тя се засмя непринудено и укорително. — Може пък просто въображението ми да е прекалено мракобесно, знам ли.

— Не — отвърна Джеф, възвърнал самообладанието си. — Разбирам какво имате предвид. Аз го възприемам по същия начин. Стилът му наистина е много агресивен.

— Прекалено агресивен, мен ако питате. Той някак си влиза в противоречие със способността ми обективно да възприемам обикновените форми.

— Тази изглежда така, сякаш всеки миг ще се сгромоляса.

— Да, и другата също.

Джеф се разсмя пряко себе си и почувства същото спокойствие и лекота, което го обземаше винаги когато бе до нея и… Насили се да спре мислите си. Нямаше смисъл да си припомня времето, прекарано с друга, с жена, на която тази приличаше единствено по външността. И все пак, и все пак: и тази Памела притежаваше същото чувство за хумор, същата топлота, обвита от булото на преценяващия разум. Беше му приятно да разговаря с нея, макар че тя никога нямаше да си спомни за годините, прекарани заедно.

— Имам едно предложение — каза той, — защо не се махнем от тази зала, преди скулптурите на Сера да са ни затиснали, и не идем да обядваме някъде?

Хапнаха в бистрото срещу „Градинската зала“, посмяха се още малко на откровената заплашителност, лъхаща от скулптурите на Сера, и оплюха управата на музея за нежеланието й да излага творби на млади автори. Джеф й помогна да облече пуловера си, когато сянката на небостъргача отсреща падна на масата им, и не можа да се въздържи поне за миг да докосне до болка познатото лице.

Тя му разказа за провалената си кариера на художник, за радостите и огорченията, които й носеше животът на обикновена домакиня. От погледа на Джеф не убягнаха нито безпокойството в очите й, нито гнетящото чувство за пропилените възможности в живота, който на всичко отгоре беше към своя край, макар че единствено той го знаеше. А така му се искаше да й разкаже за всичко постигнато от нея преди.

Когато приключиха с обяда, над масата надвисна неловко мълчание и разговорът внезапно прекъсна.

— Е — каза той, като се чудеше как би могъл да удължи времето, прекарано с нея, — добре си побъбрихме.

— Да, наистина — отвърна Памела й пръстите нервно запревъртаха лъжичката от кафето.

— Често ли идвате в Ню Йорк?

— Два пъти месечно.

— В такъв случай може би…

Гласът му секна. Не бе сигурен какво иска да каже и дали въобще трябва да казва нещо повече.

— Какво? — наруши мълчанието тя.

— Може би някога пак ще се поразходим из музеите или пък ще обядваме заедно.

Памела отново повъртя лъжичката.

— Аз съм омъжена…

— Знам.

— Не мога просто така… искам да кажа, че не съм…

Джеф се усмихна и й подаде салфетката си.

— Това пък за какво е? — попита смутено тя.

— За да я накъсате на парчета.

Памела неочаквано се засмя и после го изгледа любопитно.

— Откъде знаете… — Тя поклати невярващо глава. — Знаете ли, имам чувството, че можете да четете мисли. Попитахте ме например дали обичам да рисувам делфини, без въобще да съм ви споменавала колко много обичам делфини и китове.

— И аз не знам как ми хрумна тази мисъл.

Тя бавно разкъса салфетката на две и го изгледа едновременно с любопитство и решимост.

— В „Гугенхайм“ има изложба на Джек Янгърман — каза Памела. — Следващата седмица мога да дойда да я видя.

Миризмата на мускус, останала след ласките им, изпълваше спалнята с цяла серия от спомени. Сладкият й, остър аромат отново вдъхна живот на нощите, прекарани под тежките завивки в къщата му в Монтгомъри Крийк, на окъпаните в слънце дни на яхтата в залива край бреговете на Флорида, на неделните утрини в апартамента им в Пиер… и най-сетне на следобедите; на откраднатите следобеди, продължаващи вече година в апартамента му в Ню Йорк.

Джеф погледна отпуснатата върху гърдите му глава със затворени очи и с по детски разтворени устни. В съзнанието му неканени изникнаха стиховете от „Бхагавадгита“, която Памела някога му бе рецитирала с толкова жар в къщата си в Топанга Каньон:

Памела се размърда в прегръдките му, измърка доволно и се потърка в тялото му като щастливо от живота котенце.

— Колко часът стана? — попита с прозявка тя.

— Шест и двадесет.

— По дяволите — скочи в леглото Памела. — Трябва да тръгвам.

— Ще дойдеш ли другия вторник пак?

— Тогава няма да имаме занятие, но… не съм казвала на никого вкъщи за това. Можем да прекараме целия ден заедно.

Джеф се усмихна и се опита да си придаде щастливо изражение. Следващия вторник. Целия ден заедно. Едва чуто, горчиво и едновременно сладко ехо от миналото. Но тя нямаше как да знае за него.

— Може би тогава дори ще успея да довърша картината — продължи Памела и стана да събере разхвърляните си из стаята дрехи.

— Кога ще мога да я видя?

— Нали обеща да не я гледаш, докато не я довърша.

Джеф кимна, макар да изпитваше леки угризения, че вчера бе надзърнал в покритото платно. Памела определено имаше напредък, след като през последната година отново започна да рисува и дори се записа на курсове по композиция към Нюйоркския университет. Въпреки това никога нямаше да достигне отново майсторство, смелият полет на фантазията, изпъкнал в онези изживени, но незапомнени съществувания.

Картината, която тя почти завършваше, изобразяваше как те двамата тичат голи, ръка за ръка, през облян в слънчева светлина тунел от сплели пръчки лози. Джеф бе трогнат от простотата на картината, от наивността и бликащата от нея радост. Бе произведение на художник, влюбен за пръв път и още неоткрил докъде се простират границите на любовта му или на живота.

Времето, прекарано заедно от онази първа непредвидена среща в музея, бе неизбежно кратко. Срещаха се веднъж-два пъти седмично тук в апартамента му и рядко успяваха да се порадват на цяла нощ. Тогава Памела казваше на мъжа си, че иска да остане в града, за да види някоя пиеса или да отиде на концерт… Един-единствен път успяха да откраднат цели два дни, под предлог, че Памела отива на гости на стара приятелка от колежа в Бостън.

Темата за развода повдигнаха само веднъж, но Джеф добре знаеше, че Памела не е готова да понесе такава драстична промяна. Всъщност помежду им стояха много по-сериозни прегради, отколкото тя бе в състояние да си представи. Едно непреодолимо препятствие им пречеше да се опознаят напълно. Памела като че ли понякога смътно го усещаше — в отнесения поглед на Джеф, във внезапно секналия разговор.

Той я обичаше; обичаше я искрено заради това, което бе, а не просто заради приликата с онази, другата Памела, чието тяло обитаваше… И все пак постоянното напомняне, незнаещите й очи придаваха на цялата им връзка някаква особена, необяснима меланхолична атмосфера.

Памела бе приключила с обличането и сега оправяше разрошената от възглавницата права руса коса. Колко пъти я бе наблюдавал така, застанала пред огледалото? Повече, отколкото тя можеше да си представи, повече, отколкото можеха да понесат спомените му.

— До другата седмица — целуна го Памела и се наведе над него да вземе чантата си от нощното шкафче. — Ще се опитам да хвана ранния влак.

Джеф отвърна на целувката й и задържа озареното й лице в длани за миг, в който го връхлетяха всички онези години, десетилетия, преливащи от надежди и планове, които макар и осъществени, бяха осъдени да умрат…

Но следващата седмица щяха да имат цял ден само за тях; цял ден, изпълнен с топлота и дъх на ранна пролет. Струваше си да го чака.

Първият полъх на зимата долетя откъм езерцето и заровичка из купчините пожълтели листа от дърветата по Черешовия хълм. Шадраванчето продължаваше да бълва леденостудените си струи. Джеф и Памела го отминаха и се насочиха към грациозните плетеници от железни пръти, украсили мостчето в Сентръл парк.

Щом минаха по него, тръгнаха да се разхождат из северните алеи от лявата страна на езерцето. Ята от птици се носеха наоколо с оживени писъци и се подготвяха за дългия полет на юг.

— Колко хубаво щеше да е, ако можехме да отлетим с тях — каза Памела и се сгуши по-близо до него. — Да отидем на някой остров или пък в Южна Америка…

Вместо отговор Джеф я прегърна още по-силно, обвил покровителствено ръка около кръста й. Знаеше обаче, че колкото и да му се иска, няма да може да я предпази от това, което скоро щеше да сполети и двама им.

В северния край на езерцето се изкачиха на другия мост и се загледаха в дърветата наоколо и в отраженията на Манхатън във водата под тях.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — прошепна Памела и доближи лице до неговото.

— Какво?

— Казах на Стив, че в края на следващата седмица отново ще ида на гости на приятелката си в Бостън. Така че ще съм свободна от петък до понеделник. Можем да отлетим нанякъде, ако искаш.

— Ами… чудесно.

Какво друго можеше да каже? Щеше да е върхът на жестокостта да я посвети в онова, което добре знаеше — че днес е последният ден, който щяха да прекарат заедно. Идущият вторник, точно след пет дни, времето щеше завинаги да спре и за двама им.

— Не изглеждаш много очарован от перспективата — забеляза намръщено Памела.

Джеф разтегна устните си в усмивка и се опита да прогони мъката и страха от лицето си. Защо трябваше да убива наивната й вяра в годините, за които смяташе, че й принадлежат. Сега, в края на всичко, най-големият подарък, който можеше да й направи, бе една лъжа.

— Ще бъде прекрасно — опита се да прозвучи ентусиазирано той. — Просто ме хвана неподготвен, това е всичко. Можем да отидем където си поискаме. Само кажи: Барбадос, Акапулко, Бахамите… където и да е.

— Нямам особени предпочитания — повдигна рамене тя. — Стига само да е топло, тихо и да сме двамата.

Джеф знаеше, че ако отново отвори уста, гласът му щеше да го издаде, затова я целуна. Вложи цялата разкъсваща го мъка в тази целувка, която трябваше да й предаде чувствата му през всичките дълги години…

Памела внезапно изпъшка и се отпусна в ръцете му. Той я хвана за раменете и я задържа да не падне.

— Памела? Божичко, какво…

Тя се опомни, стъпи здраво на крака и вдигна лице към него.

— Джеф? О, не за бога, Джеф?

Разширените й от изненада очи бяха побрали всичко: опомнянето, разпознаването, спомените. Събраният през всичките осем живота опит озари лицето и изкриви устните й в объркано изражение.

Тя се огледа наоколо и видя Ню Йорк, парка, навъсеното небе. Очите й се напълниха със сълзи и потърсиха неговите.

— Но аз бях… нали трябваше да е свършило!

— Памела…

— Коя година сме? Колко още ни остава? Не можеше да крие, трябваше да й го каже:

— 1988.

Очите й отскочиха към дърветата и пожълтелите листа по тях.

— Вече е есен!

Той приглади разрошените й коси с длан и дяволски му се прииска да скрие истината поне още за момент, но нямаше как.

— Октомври е — каза Джеф меко. — Тринадесети октомври.

— Значи… още само пет дни!

— Да.

— Не е честно — разплака се тя. — Последния път се бях подготвила, почти се бях примирила… — Памела спря и го погледна още по-удивено. — Защо сме заедно? — попита тя. — Защо не съм си вкъщи?

— Аз… трябваше да те видя.

— Но ти ме целуваше — възрази с обвинителен тон Памела. — Целуваше нея, жената, която някога съм била!

— Памела, помислих си…

— Въобще не ми пука какво си си мислил — прекъсна го рязко тя и го отблъсна от себе си. — Знаел си, че това не съм аз. Как си могъл да направиш нещо толкова… толкова перверзно?

— Но въпреки всичко това бе ти — настоя Джеф. — Вярно, не помнеше нищо, но пак беше ти и ние…

— Направо не мога да повярвам на ушите си! Откога продължава това? Кога си започнал?

— Почти преди две години.

— Две години! Използвал си ме като някаква си кукла, като…

— Въобще не беше така! Обичахме се, ти отново започна да рисуваш, тръгна на курсове по композиция…

— Не ме интересува какво съм правила! Ти си ме отмъкнал от семейството ми, излъгал си ме… и си знаел точно какво правиш, какви копчета да натиснеш… играл си си с мен!

— Моля те, Памела. — Джеф протегна ръце към нея в опит да я успокои, да я накара да проумее. — Не гледай на нещата от този ъгъл, опитай се…

— Не ме докосвай! — извика тя и отстъпи заднешком от мястото, на което само допреди минута се бяха целували. — Остави ме на мира, остави ме да умра! Нека и двамата умрем и да свършим веднъж завинаги с тази пародия!

Джеф се опита да я задържи, но тя побягна от него. Последната надежда в последния му живот вече я нямаше, изгубена сред тълпата на Седемдесет и седма улица, погълната от безличния и лаком град… за да намери смъртта си, неизбежната, сигурна смърт.