Игра на живот

17.

„… Се опитаха да щурмуват американското посолство, но бяха отблъснати от частите на Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия, което е обградило американската дипломатическа мисия още от миналия февруари. По първоначални изчисления в схватката са убити поне сто тридесет и двама ирански въстаници. Дадените от американска страна жертви възлизат на седемнадесет убити и двадесет и шест ранени. Президентът Рейгън нареди да бъдат предприети нови въздушни удари срещу бунтовнически бази в планините източно от Табриз, където се смята, че аятолах Хомейни…“

— Спри това проклето нещо — каза Джеф на Ръсел Хеджес.

„…̀главното командване на бунтовниците. Тук, в Съединените щати, броят на загиналите от бомбения терористичен атентат в Медисън Скуер Гардън през миналата седмица възлиза на шестстотин осемдесет и двама души. Така наречената група «Ноемврийски отряд» заплаши в свое комюнике да продължи терористичните действия на американска земя; докато американските военни части окончателно не бъдат изтеглени от Близкия изток. Съветският външен министър Громико обяви, че неговата страна «симпатизира на борците за свобода от „Ислямски джихад“» и добави, че присъствието на Шести американски флот в Арабско море е «равносилно на…»“

Джеф се наклони напред и изключи телевизора. Хеджес реагира със свиване на рамене и с поредното ментово драже. Пръстите му не преставаха да си играят с молива по същия начин, както някога си бяха играли с неизменната цигара.

— Какво ще кажеш за съветските части в Афганистан? — полюбопитства той. — Дали не замислят да се противопоставят на нашите момчета в Иран?

— Не знам — отвърна намусено Джеф.

— А силни ли са привържениците на Хомейни? Можем ли да задържим шаха на престола му поне до изборите през следващата година?

— Откъде на майната си да зная? — избухна Джеф. — И как бил могъл? По това време Рейгън не беше президент. Не и през 1979. Джими Картър трябваше да се оправя с тези каши, а освен това никога не сме пращали военни части в Иран. Всичко се промени. Умът ми не стига какво, по дяволите, ще се случи сега.

— Е, сигурно поне имаш представа дали…

— Нямам. Нямам никаква представа.

Той погледна Памела, която седеше с вперен в Хеджес поглед. Лицето й бе бледо и изпито. През тези няколко години то бе изгубило женствената си закръгленост и сега острите му черти не се отличаваха особено от тези по лицето на Джеф. Той хвана ръката й и я изправи на крака.

— Отиваме да се поразходим — осведоми Джеф Хеджес.

— Аз имам още въпроси.

— Знаеш къде да си ги сложиш. И без това нямам отговори на тях.

Хеджес лапна ново ментово драже и изгледа Джеф със студените си сини очи.

— Добре — съгласи се той. — Ще поговорим на вечеря.

Джеф отвори уста да му повтори за хиляден път, че няма полза да го пита, че светът е поел по нова, непозната и неуправляема орбита, която нито Джеф, нито Памела знаеха къде води, но после си каза, че протестите му ще са безсмислени. Хеджес все още бе убеден, че двамата му пленници притежават свръхестествени способности и са в състояние да предсказват бъдещето, каквото и да крие то. Когато сведенията им станаха все по-редки в резултат на драстично променилата се обстановка в света, той започна мълчаливо да ги укорява, че нарочно крият нужната му информация. Дори натриевият пентотал и хипнотичните сеанси вече не даваха предишните резултати, но двамата поне престанаха да протестират срещу наркотиците. Джеф и Памела таяха някаква надежда, че сега, когато отговорите им вече не носеха почти никаква полза, може би най-сетне ще ги оставят на мира и дори някой ден щяха да ги освободят от тази продължителна „закрила“. Продължаваха да се надяват, макар добре да знаеха, че е безсмислено. Все пак надеждата бе за предпочитане пред другата алтернатива — примирението, че са затворени в проклетото имение до края на дните си.

Днес водата бе тиха и прозрачна и докато се разхождаха по плажа, дори успяха да зърнат леката издатинка на остров Полър встрани от източния бряг. Няколко лодки сновяха между буйовете, означаващи мрежите им, и събираха богатия улов от стриди, който предлагаше заливът Чесапийк. Джеф и Памела правеха всичко по силите си, за да потопят в измамливото спокойствие на познатия пейзаж и да се опитат да се абстрахират от двете двойки мъже в черно, които ги ескортираха на по двадесет метра пред и зад тях.

— Защо не започнем да го лъжем? — попита Памела. — Например да му кажем, че ако военното ни присъствие в Иран продължава, ще избухне война. Божичко, така като гледам, нищо чудно лъжите ни да се окажат самата истина.

Джеф се наведе и вдигна една изхвърлена на брега пръчка, която морските вълни бяха изгладили.

— Ще ни хванат, особено пък когато ни наблъскат с наркотици.

— И все пак можем да опитаме.

— Но кой може да каже какъв ефект би имала една подобна лъжа? Нищо чудно на Рейгън да му хрумне да нанесе изпреварващ удар. Тогава ще сме поставили началото на война, която все още не е неизбежна.

Памела повдигна рамене.

— Стюарт Маккауан сигурно е щастлив — каза горчиво тя. — Където и да се намира.

— Направихме онова, което смятахме за правилно. Кой би предвидил подобен развой? А и в крайна сметка все пак постигнахме нещо, спасихме доста хора.

— Не можеш да уравняваш такава сметка с човешки животи!

— Не, но…

— Те вече дори не си мърдат пръста, когато ги предупреждаваме за ураганите и за самолетните катастрофи — продължи отвратено Памела и изрита една пясъчна дюна. — Искат всички останали и особено руснаците да си мислят, че сме изчезнали, и за тази цел оставят хората да си умират ей така… на вятъра!

— Също както са умирали и винаги досега.

Тя се извърна рязко към него. Джеф никога не я бе виждал толкова вбесена.

— Недей да се оправдаваш с това, Джеф! Този път бяхме решили да превърнем света в по-добро, по-безопасно място за живот, а вместо това се загрижихме за себе си, хукнахме да узнаваме с колко жалки годинки ще бъдат съкратени безполезните ни животчета. На всичко отгоре и това не направихме като хората.

— Все още има надежда учените да дадат някакво обя…

— Учените да ходят да се гръмнат! Телевизията по цял ден показва хилядите убити, за които сме виновни ние с теб и онзи тъпак Хеджес: терористични атентати, военни действия, а скоро сигурно ще видим и война… Когато гледам тези кадри, ми се иска… иска ми се никога да не бях правила онзи скапан филм, иска ми се никога да не бе идвал в Лос Анджелис и да не те бях виждала!

Джеф захвърли пръчката, която въртеше из ръцете си, и я погледна невярващо.

— Нали не го мислиш наистина — успя да каже той.

— Напротив, точно това си мисля! Иска ми се никога да не те бях срещала!

— Памела, моля те…

Ръцете й трепереха, а лицето й бе почервеняло от гняв.

— Вече и думичка няма да кажа на Хеджес. И с теб не искам повече да говоря. Местя се в една от стаите на третия етаж. Разправяй им каквото щеш. Хайде, давай, вкарай ни във война, взриви шибаната планета на парчета!

Памела се извърна и побягна. Кракът й се подхлъзна в пясъка, но тя успя да запази равновесие и се втурна към къщата, която бе техен затвор. Едната двойка пазачи се спусна след нея, а другите двама побързаха да хванат Джеф под ръка. Той я изгледа как се отдалечава от него, ескортирана от мъжете с черни костюми. Хеджес ги чакаше на вратата. Памела му се развика, но един порив на летния вятър отнесе думите й далеч от Джеф и той така и не ги разбра.

Събуди се обгърнат от студен въздух, из който се носеше миризмата на нещо изкуствено. През полуспуснатите щори на близкия прозорец се провираха златисти слънчеви лъчи и разсейваха полумрака в скромно обзаведената спалня. Замлъкнало радио се мъдреше на пода до леглото, а върху купчина дрехи недалеч от него лежеше стар касетофон с микрофон и лепенка WIOD.

Джеф чу слабо звънене, проникнало до ушите му през равномерното бучене на климатичната инсталация, и се досети, че трябва да е от звънеца на външната врата. Ако не станеше да отвори, посетителят сигурно щеше да си иде. Погледна книгата в ръцете си и установи, че е „Инцидентът в мотел Олджир“ на Джон Хърси. Джеф я захвърли настрани, пусна крака на пода и се приближи до прозореца. Пръстите му повдигнаха лентите на щорите и пред очите му изникнаха китка кралски палми. Зад тях до края на хоризонта се простираше равна блатиста местност.

Звънецът отново напомни за себе си и този път го последва приближаващото се свистене на реактивен самолет. Джеф го видя да се носи из въздуха на неколкостотин метра зад палмите и да се спуска… към международното летище Форт Лодърдейл-Холивуд. Едва сега му просветна, че се намира в апартамента си в Даниа, само на два километра от плажа и прекалено близо до летището. Все пак къщичката бе първото място, което можеше да нарече свой собствен дом, в който се чувстваше напълно самостоятелен и съвсем възрастен. Тук, в Маями, за пръв път работеше на пълен ден още в самото начало на кариерата си.

Той напълни гърди със застоялия, но прохладен въздух и седна на неоправеното легло. Бе умрял точно по график в един и шест минути на осемнадесети октомври 1988. Нямаше никаква война, макар че светът…

Звънецът отново се обади, този път по-дълго и настоятелно. По дяволите, на кого беше притрябвал чак толкова? Звъненето спря за миг и после някой отново натисна бутона за четвърти път. Джеф навлече една тениска и чифт отрязани до коленете дънки от купа дрехи върху скрина и ядосано се запрепъва към вратата, за да се отърве от неканения посетител. В хола го посрещнаха неподвижни кълбета от жежък влажен въздух. Сигурно климатикът се бе повредил. Значи затова бе в спалнята посред бял ден. Дори и избуялата папрат в ъгъла бе посърнала и превила широките си листа под смазващата жега. Джеф отвори вратата точно в момента на петото настоятелно позвъняване.

На прага стоеше Линда и му се усмихваше, а слънцето зад нея си играеше с русите кичурчета в разкошните вълни от червеникава коса. Жена му, някогашната му жена, бъдещата му жена, Линда — превърната в една огромна усмивка от тръпката на новородената й любов към него, протегнала букет маргаритки в ръката си. Струваше му се, че този букет е побрал всички маргаритки на света, а добре познатото лице на Линда — неуморното щастие и щедрост на младостта.

Джеф усети, че очите му се пълнят със сълзи, но не смееше да отмести поглед, не смееше дори да премигне от страх, че ще изгуби този безценен миг. Бе носил спомена за него в съзнанието си толкова десетилетия, че просто не можеше да повярва на възкресението му. Божичко, колко години оттогава, колко много и дълги години…

— Няма ли да ме поканиш? — стресна го момичешкият глас на Линда, игрив и предизвикателен.

— Аааа… разбира се. Да, извинявай, влизай. Това е… прекрасно. Цветята са страхотни. Благодаря ти. Всичко е толкова неочаквано.

— Имаш ли къде да ги натопиш? Леле, тук е по-горещо даже от вън!

— Климатикът нещо се е повредил. Аз… само секунда да видя дали няма да изровя нещо за цветята.

Той се огледа безпомощно из стаята, като се опитваше да се сети дали някога е притежавал ваза в Маями.

— Защо не провериш в кухнята? — подсказа му услужливо Линда.

— Да, това е идея. Ей сега ще надникна там. Искаш ли нещо студено — кола или бира?

— Ако може само малко вода с лед.

Тя го последва в тесничката кухня и докато Джеф й наливаше вода от каната в хладилника, Линда изрови ваза за маргаритките.

— Благодаря — каза тя и започна да си вее със свободната си ръка, докато Джеф се суетеше с вазата. — Не можем ли да отворим прозорец и да направим течение?

— Климатикът в моята стая работи, по-добре да отидем там.

— Добре, но вземи и цветята, защото на тази жега ще увехнат за нула време.

Джеф остави вазата на нощното си шкафче и се загледа в Линда, която се въртеше под струята хладен въздух. Роклята с гол гръб излагаше на показ кожата й, покрита със ситни блестящи капчици пот.

— Ох, че е хубаво! — каза Линда и повдигна тъничките си ръце нагоре, а твърдите й гърди опънаха бялата рокля.

Джеф си спомни, че и предния път бяха направили точно същото: намериха ваза за цветята, дойдоха в неговата стая на хладно, Линда се въртеше и позираше по същия начин… преди колко време? Преди няколко живота, в друг свят.

Големите й кафяви очи, топлината, струяща от погледа й — Господи, от години насам никой не го бе гледал по този начин. Памела бе изпълнила заплахата си да се усамоти на горния етаж на къщата-затвор в Мериленд и недвусмислено бе избягвала погледа му в редките случаи, когато слизаше да вечеря с тях. Очите, запечатали се в паметта на Джеф през последните девет години, бяха заплашителните сини бездни на Ръсел Хеджес, които с всеки изминал ден ставаха все по-злобни. А светът вървеше уверено надолу по адската спирала от терористични нападения, погранични конфликти и съветско-американска конфронтация, от която Джеф си нямаше и понятие и не можеше да предвиди.

Той се зачуди какво ли ще стане с този драстично променен свят, ако продължеше и в бъдеще да следва порочния път, по който той и Памела го бяха насочили с най-добри намерения. През последните три години в Щатите бе въведена задължителна военна служба след взривяването на моста „Голдън Гейт“ от „Ноемврийския отряд“ и клането в сградата на Обединените нации. Президентските избори през 1988 бяха отменени заради наложените забрани за публични събрания и демонстрации, а шефовете на трите главни разузнавателни агенции поеха страната в свои ръце, „докато кризата продължава“.

Струваше му се, че Америка бавно и сигурно се превръща във фашистка държава, каквато сигурно е била и целта на терористите още от самото начало. Те без съмнение желаеха Съединените щати да бъдат оглавени от потиснически режим, който дори и обикновените граждани не могат да понасят и рано или късно ще решат да свалят. Освен ако войнствено настроената антикомунистическа троица на ЦРУ/АНС/ФБР, която бе сграбчила властта в свои ръце, не изпревареше събитията с решението си да въвлече света в ядрена война, надвиснала заплашително над планетата още от края на седемдесетте години.

Линда беше обърнала гладката като коприна кожа на гърба си пред потока от хладен въздух. Очите й бяха притворени, а едната й ръка държеше червеникавите коси нагоре, за да може и стройната й шия да усети прохладата. Провиращите се през щорите слънчеви лъчи очертаваха силуета на източените й крака през прозрачната бяла рокля.

Памела имаше право да му обърне гръб, мислеше си тъжно Джеф. Имаше право да обвинява и двама им за началния тласък на събитията въпреки незнанието и човеколюбивите им подбуди. Разкриването пред света, сделката с правителството в замяна на частичната информация за бъдещето бяха посели семената на жестоки ветрове, чиито бури трябваше да жъне някой друг свят. Сега му оставаше да разбере дали Памела — всъщност и двамата — щяха взаимно да си простят за предизвиканото от тях световно насилие в името на добрата воля и разбирателството… А сигурно щяха да изминат години, може би десетилетие, дори и повече преди пред Джеф да се открие възможността да се опита отново да поговори с нея, да преодолее възцарилото се помежду им отчуждение и да свикне с пълния им провал да подобрят съдбата на човечеството. Онзи свят бе изгубен. Джеф бе сигурен в това, също както бе сигурен, че ще изминат незнайно колко години, преди да успее отново да види Памела. Ако въобще успее.

— Погъделичкай ме — откъсна го от мислите му сладкото и ясно гласче на Линда.

В продължение на няколко секунди не знаеше какво точно иска тя. После си спомни как обичаше върховете на пръстите му да я галят почти без да докосват кожата й. Той измъкна една маргаритка от вазата и прокара нежните й листенца от ухото надолу по врата и рамото, слезе до пръстите на дясната ръка на Линда и се изкачи нагоре по лявата.

— Божичко, колко е хубаво — прошепна тя. — А сега тук.

Линда смъкна презрамките на ефирната си рокля и й позволи да се свлече от гърдите й. Джеф ги погали с маргаритката и се наведе да целуне втвърдилите се зърна.

— Обожавам това — въздъхна Линда. — Обичам те, Джеф.

И в този неповторим и все пак два пъти живян ден Джеф се гмурна в страстта и обичта на тази жена, изгубени толкова отдавна. Любовта на Линда и собствената му обич към нея отново го съживиха.

Мароканското слънце бе избелило още повече лимоненорусите кичури в косата на Линда и те сякаш отразяваха въображаемите лъчи на огромното слънце от фототапета зад бара. Тя се бе вкопчила в барплота и се смееше неудържимо, а корабът им се плъзгаше по вълните на Северния Атлантик. Чашата й с джин и тоник се плъзна по ореховото дърво, но Линда ловко я улови и кубчетата с лед зазвънтяха в унисон със смеха й.

— Encore, madame?84 — попита барманът.

Линда се извърна към Джеф:

— Искаш ли още едно питие?

Той поклати глава и допи бърбъна си със сода.

— Защо не вземем да се поразходим по палубата? Нощта е топла и ми се ще да погледам океана. — Джеф написа номера на каютата им под сметката и я подаде на бармана. — Merci, Raymond; a demain85.

— A demain, monsieur, merci86.

Джеф улови Линда под ръка и двамата излязоха на панорамната палуба с леко клатушкаща се походка. Огромните червено-черни комини на „Франс“ се извисяваха над главите им подобно неподвижни перки на два огромни кита, замръзнали в средата на скока си над вълните. Огромният кораб плавно се издигна върху гребена на една вълна и меко се гмурна между други две, които макар и големи, не бяха бурни. Звездите над главата им светеха ярко, но далеч на юг светкавици периодично осветяваха хоризонта. Щормът приближаваше, но скоростта им от тридесет възла щеше да ги отведе на безопасно разстояние, преди бурният вятър и шибащият дъжд да стигнат дотук.

„Хейердал — помисли си Джеф — няма да може да си позволи лукса да избегне такива неприятности.“ Той щеше да гледа към хоризонта със съвсем други очи, загрижен дали нестабилната му папирусова лодка ще оцелее толкова далеч от брега. Подобна буря бе принудила Хейердал миналата година да изостави повредената лодка в бурния океан само на шестстотин мили от заветната цел.

— Наистина ли мислиш, че този път ще успее? — попита Линда, загледана в проблясващите на хоризонта светкавици.

Явно и тя споделяше мислите на Джеф и се тревожеше за съдбата на приветливия брадат норвежец, с когото бяха прекарали последните три седмици в известното още от древни времена пристанище Сафи. Бяха споделяли трудностите и успехите му в построяването на примитивната египетска лодка от папирус, пусната на вода само преди седмица.

— Ще успее — отвърна уверено Джеф.

Лекият ветрец, предизвестяващ бурята, си играеше с тънката рокля на Линда, а самата тя здраво стискаше релинга.

— С какво толкова те привлича този човек? — попита тя.

— Със същото, с което ме привличат и Майкъл Колинс и Ричард Гордън87 — каза Джеф.

Можеше да добави също и имената на Руса, Уордън, Матингли, Евънс88 и всички пленници, които щяха да започнат да се завръщат след три години през 197389.

— Привлича ме изолацията им, пълното им отделяне от останалия свят…

— Но Хейердал е със седемчленен екипаж — възрази Линда. — А Колинс и Гордън са били съвсем сами в капсулите си. Поне за известно време.

— Понякога може да си изолиран въпреки хората наоколо — отвърна Джеф, загледан във вълните под тях.

Топлият дъх на приближаващата тропическа буря му напомни за Средиземно море, за един ден, когато същият мирис нахлуваше през отворения прозорец на една вила в Майорка. Напомни му за уханието на паеля, за мечтателните акорди, които Лаурдино Алмейда изтръгваше от китарата си и за смесицата от радост и тъга в очите на Памела.

Линда забеляза тъмната сянка, преминала по лицето на Джеф, намери ръката му и я стисна също толкова силно, както стискаше релинга.

— Понякога така се тревожа за теб — каза тя. — Всички тези приказки за самота и изолация… В крайна сметка започвам да се питам дали работата, с която се захвана, си струва. Май ти носи повече отрицателни, отколкото положителни емоции.

Джеф я придърпа към себе си и целуна косите й.

— Не — увери я той и се усмихна топло, — няма отрицателни емоции. Просто ме кара да се замислям, това е всичко.

Знаеше, че не е съвсем така. Постоянно тормозещите го мисли го накараха да предприеме това начинание, а не обратното. Присъствието на Линда до него, неприкритата обич, с която не бе свикнал, го успокоиха още в онзи августовски ден на 1968, когато тя позвъни на вратата му с наръч току-що набрани маргаритки в ръце. Но дори и неочакваното възкресение на чувствата му към нея, изпитвани за последен път преди толкова много години, бе безсилно да го накара да забрави нещастията, причинени от него чрез Ръсел Хеджес. Джеф не успя да се пребори и с мъката от натрапеното на него и Памела отчуждение през онзи живот. Чувството за вина и угризенията го преследваха безотказно. Те сякаш се бяха превърнали в безшумна подземна река, която упорито подкопаваше основите на съживената му любов към жената, която някога бе негова съпруга. И тази ерозия водеше след себе си нови угризения като например сегашното — че не полага достатъчно усилия да промени чувствата и живота си, че трябва да забрави миналото и да се отдаде напълно на Линда, както го правеше тя самата.

На следващия ден след „завръщането“ си бе побързал да напусне репортерската си работа в WIOD. Почувства се неспособен да поема ежедневната дажба човешка трагедия, която трябваше да открива, наблюдава и описва. Още повече че се смяташе лично отговорен за нещастията, причинени на света през онези ялови години в къщата-затвор в Мериленд. Същия октомври изчака „Детройт Тайгърс“ да изостанат в резултата с 1:3 и заложи всичките си спестявания на предвиждането, че ще вземат оставащите три мача до края и ще спечелят Световните серии. Мики Лолич не го разочарова.

Печалбата му позволи да си купи нов апартамент в Помпано Бийч, близо до мястото, където Линда все още живееше с родителите си и ходеше в колеж. Всеки следобед я посрещаше след училище и отиваха да плуват в океана или се припичаха на басейна край блока му. През пролетта Линда се пренесе при него, като каза на родителите си, че „става самостоятелна“. Те се примириха с тази полуистина и не стъпиха дори веднъж в апартамента на десетия етаж с изглед към океана, който дъщеря им делеше с Джеф. Освен това продължиха да го канят на вечеря всяка неделя.

През лятото на същата 1969 година замисли начинанието, което в момента напълно го поглъщаше. Бащата на Линда подхвърли идеята една неделна вечер, докато пиеха кафето си. По това време Джеф вече си бе изработил навика да пропуска всички новини покрай ушите си, любезно да отклонява всякакви опити за обсъждане на събития от национално или световно значение. Но въпросната вечер бившият му тъст бе захапал една тема и нищо не можеше да го накара да млъкне. Искаше да си говорят за скорошния неуспех на ексцентричния норвежец Тур Хейердал да докаже, че три хиляди години преди Колумб египетски авантюристи са успели да достигнат бреговете на Америка с тръстикова лодка и са пренесли културата си тук.

Бащата на Линда си позволяваше съвсем свободно тълкуване на въпроса и преценяваше почти успелия опит на Хейердал като пълно фиаско. Джеф, разбира се, си държа езика зад зъбите и не каза, че само година по-късно антропологът с приключенски дух ще триумфира с втората си експедиция. И все пак разговорът го накара да се замисли и той будува цяла нощ, заслушан в шума на разбиващите се недалеч от блока му вълни. Представяше си как се носи сред черните води със саморъчно направената си тръстикова лодка, която тази година можеше и да се прекърши под напора на морските стихии, но следващата щеше да се завърне като горд покорител.

Същия месец двамата с Линда отидоха до Кейп Канаверал, както го бяха правили и друг път, за да видят обузданото могъщество на огромната ракета-носител „Сатурн V“, изпратила „Аполо 11“ на Луната. След изстрелването се запровираха обратно покрай превърнатото в курортна зона крайбрежие, понесени от потока коли, пълни с любопитни зрители като тях. Умът на Джеф преливаше от мисли за усамотение, за оттегляне от ежедневните човешки грижи. Но този път не му трябваше уединението, подирено някога в ранчото край Монтгомъри Крийк, а самотно пътешествие, епична експедиция, тръгнала към непокорени върхове.

Джеф бе сигурен, че Хейердал познава това чувство. Същото се отнасяше и за екипажа на кораба, чието излитане току-що бяха наблюдавали, но с най-голяма сила важеше то за Майкъл Колинс. Армстронг и до известна степен Олдрин щяха да оберат лаврите, да направят историческите първи стъпки, да изрекат неясните думи в космоса, да забият американското знаме в лунната почва… Но през тези драматични часове, докато колегите му се разхождат по повърхността на Луната, Майкъл Колинс щеше да изпита най-голямата самота, позната на което и да е човешко същество. Той щеше да кръжи на четиристотин километра от земята в орбитата на непознат свят, докато другарите му обикалят някъде долу по враждебната планета. Когато управляемият му модул мине от тъмната страна на Луната, той щеше да изгуби дори радиовръзката си с останалия свят, очите му нямаше да могат да намерят успокоение в далечното синьо-бяло кълбо, където бе роден. Щеше да се изправи срещу мрачната пустота на космоса в пълна самота и мълчание и само пет други човешки същества щяха някога да познаят същите чувства.

Още тогава, заклещен в тридесеткилометровата колона от коли по магистрала №1, близо до Мелбърн, Джеф разбра, че трябва да се срещне с тези хора, да ги разбере. Може би те щяха да му помогнат по-добре да разбере самия себе си и самотното пътешествие през времето, в което участваше заедно с Памела.

Следващата седмица предприе първото от многото си пътувания до Хюстън. С помощта на репутацията, спечелена от онова интервю с Ърл Уорън, Джеф успя да убеди Ен Би Си да му помогнат да получи достъп до НАСА като журналист на свободна практика. Така успя да интервюира и впоследствие да се сприятели със Стюарт Руса, Ричард Гордън, Алфред Уордън и другите. Дори Майкъл Колинс не се оказа толкова недостъпен. Вниманието на света бе приковано към първите хора, стъпили на Луната, а не към оставения, съответно онези, които щяха да бъдат оставени да кръжат в орбита около нея.

Започнало като личен стремеж да разбере себе си, изследването му постепенно прерасна в нещо повече. За пръв път от много години насам Джеф използваше журналистическите си способности и майсторски успяваше да проникне в мислите и спомените на хората, които интервюираше. Работата му даваше най-добри резултати, когато ги караше да се потопят в разговора, без да го възприемат като задължение, да излязат от сковаността и видели искрения му интерес към темата, да заговорят с него като със стар приятел. Джеф някак си успя да извлече от тези хора чисто човешкото: патоса, хумора, гнева, страха им — неща, които астронавтите не бяха разкривали пред другиго. Освен това знаеше, че особеният им поглед към вселената е част от разбиране, което нямаше право да задържи само за лично ползване, а трябваше да предостави на цялото човечество.

През есента писа на Хейердал и успя да уреди първата от няколкото им срещи — в началото в Норвегия, а после и в Мароко. Колкото повече първоначалният импулс, накарал го да се срещне точно с тези хора, се усилваше, колкото повече се избистряха в главата му чувствата и образите, предадени му от тях, толкова по-близо достигаше Джеф до извода, загнездил се в него от самото начало — трябваше да напише книга за себе си. Да използва различните самотни пътешественици като метафора, като изразно средство на собствените си необичайни преживявания, за да нарисува странната картина на натрупаните от него победи, загуби и огорчения.

Няколко нови светкавици озариха контурите на струпаните в далечината буреносни облаци. В проблясъците им Джеф зърна ангелските черти на Линда.

„И радостите“, помисли си той и нежно прокара пръсти по усмихнатото й лице. Трябваше да нарисува и радостите.

Кабинетът на Джеф, както и повечето от стаите на къщата в Хилсбъри Бийч, южно от Бока Рейтън, имаше изглед към океана. Беше привикнал с непроменящата се гледка и с неспирния шум на прибоя, с мисълта за тяхната, неизменност, също както някога в ранчото край Монтгомъри Крийк всеки ден знаеше, че ще види заснежения връх Шаста. Това го успокояваше, даваше му усещането, че принадлежи към нещо. Единствено вечер, когато луната се издигаше от океана, гледката му напомняше за филма, който нямаше да се появи на бял свят в този живот и принадлежеше към времена, осъдени на забвение.

Той натисна педала, с който се включваше диктофона му, и в стаята се разнесе дълбок глас със силен руски акцент, доловим дори и от малките тонколони на касетофона. Джеф бе преполовил работата си с това интервю. Всеки път, когато го пуснеше, в съзнанието му изникваше учудващо скромният дом в Цюрих на човека, чийто глас слушаше. Спомняше си чинията с блини, консервата с чер хайвер и добре изстудената бутилка с водка на масата помежду им. И най-вече думите, потока от красноречие, рисуващ мирова самота и изпъстрен с неочаквани бисери от остроумие, а понякога дори и смях, проврял се през къдравата рижа брада на плещестия мъж. Много пъти през тази седмица в Швейцария, заредена с концентрирана мъдрост, Джеф се изкушаваше да каже на човека срещу себе си, че е в състояние напълно да сподели мъката му, че прекрасно разбира чувството на безсилен гняв, родено от неспособността да се възправиш срещу необратимото. Но не го каза. Не можеше. Запря езика зад зъбите си и се вживя в ролята си на претръпнал, макар и умел журналист, който просто записва мислите на великия човек. Остави го сам с мъката му, както и той понасяше своята…

На вратата колебливо се почука и гласът на Линда долетя от другата й страна:

— Миличък? Не искаш ли да си починеш?

— Искам — отвърна Джеф и изключи диктофона. — Влизай де.

Тя отвори и бавно влезе в кабинета му, като внимателно крепеше табла с две резенчета лимонов кекс и две чаши черно кафе отгоре.

— Подкреплението пристига — усмихна се Линда.

— Ммм — измърка Джек, надушвайки миризмата на кафето и киселичкото ухание на прясно изпечения кекс. — Какво ти подкрепление, това си е чисто изкуство.

— Как върви материалът от Солженицин? — поинтересува се Линда и седна с кръстосани крака върху близката отоманка, като закрепи таблата в скута си.

— Чудесно. Ще имам доста работа с него. Освен това е толкова добър, че направо се чудя откъде да изрежа нещо и как да перифразирам.

— Значи е по-добър от онзи с Тхю90?

— Доста — отвърна Джеф между две хапки от превъзходния кекс. — И в материала на Тийо има достатъчно добри цитати, които си струва да се включат, но Солженицин ще бъде гръбнакът на книгата. Много съм доволен.

„И с основание“, добави мислено Джеф. Този план се бе оформил в главата му още от времето, когато се захвана с първата книга — онази за Хейердал и астронавтите. Публикува я преди две години, през 1973 и както критиката, така и читателите я посрещнаха с умерен ентусиазъм. Сигурен бе, че тази, материалите за която вече бяха почти готови, ще надмине и най-добрите части от предишната му творба.

Този път щеше да пише за принудителното изгнание, за прогонването далеч от дом, родина и близки. Чувстваше, че в темата може да открие и да предаде сърцевината на една всеобща болка; че всеки ще се почувства близо до нея, тъй като всеки е, образно казано, изгнаник, и Джеф го знаеше по-добре от когото и да било. Искаше му се да говори за неизбежното „прогонване“ от годините, останали зад гърба ни, и за невъзможността да се върнем при хората, които сме обичали и изгубили завинаги.

Пространните размишления, предоставени му от Александър Солженицин — за изгнаничеството, а не за ГУЛАГ, — се оказаха, както бе споделил с Линда, най-проницателните от всичко събрано досега. Книгата му щеше да съдържа още част от кореспонденцията му с прогонения от Камбоджа принц Сианук, интервюта с Хуан Перон, взети в Мадрид и Буенос Айрес, както и разсъжденията на Нгуен Ван Тийо след падането на Сайгон. Джеф бе успял да се добере дори до аятолах Хомейни в убежището му край Париж. За да не остави никакво съмнение в пристрастие, той бе вмъкнал и мненията на десет политически бежанци, спасили се както от леви, така от десни деспотични режими.

Събраните бележки и записи просто преливаха от силни и дълбоко прочувствени изповеди и откровения. Сега вече работата на Джеф се свеждаше до това да отдели сърцевината на милионите изречени думи, да усили ефекта им, като изчисти фразите до кокал, и да ги вмъкне в най-подходящия контекст. Бе решил да нарече книгата „На върбите окачихме арфите си“, вдъхновен от сто тридесет и седмия библейски псалм:

Джеф лапна последното парченце лимонов кекс и побърза да го полее с прясно свареното ароматно кафе.

— Колко още мислиш, че ще… — започна Линда, но острият звън на телефона върху бюрото на Джеф не й даде възможност да довърши въпроса си.

— Ало?

— Ти ли си, Джеф? — долетя един глас, който му бе познат от три различни живота.

Не знаеше какво да каже. През последните осем години толкова много бе мислил за този момент — със страх, с очакване, дори с убеждение, че той просто никога няма да настъпи. И сега, изправен пред него, Джеф откри, че гласът му изневерява и че всички грижливо репетирани реплики се разбягват като прозрачни пролетни облачета, подгонени от вятъра.

— Можеш ли да говориш? — попита Памела.

— Не съвсем — отвърна Джеф и погледна притеснено Линда.

По изражението й личеше, че е забелязала промяната в него и го гледа любопитно, но без подозрение.

— Разбирам — каза Памела. — Тогава какво, да се обадя по-късно или да се срещнем някъде?

— Така ще е по-добре.

— Как? Да се обадя по-късно?

— Не. Не, мисля, че трябва да се видим, и то в най-скоро време.

— Можеш ли да дойдеш в Ню Йорк? — попита тя.

— Да. По всяко време. Само кажи кога и къде?

— Сега в четвъртък. Става ли?

— Няма проблеми — увери я Джеф.

— Значи в четвъртък следобед в… „Пиер“. В бара.

— Устройва ме. Какво ще кажеш за два часа?

— На мен ще ми е по-удобно в три — отвърна Памела. — В един имам среща на другия край на града.

— Добре. Тогавааа… ще се видим в четвъртък.

Джеф затвори и си даде сметка колко ли разтреперан и блед трябва да е.

— Обажда се… един приятел от колежа. Мартин Бейли — излъга той и моментално се прокле, че го прави.

— А, сещам се. Съквартирантът ти, нали? Да не се е случило нещо? — поинтересува се Линда, искрено загрижена.

— Явно има доста неприятни семейни проблеми. Може дори да се стигне до развод. Много е разстроен и иска да си поговори с някого. Ще се наложи да прескоча до Атланта за два-три дни, за да видя мога ли да помогна с нещо.

Линда се усмихна състрадателно, невинно, но на Джеф не му стана по-леко от факта, че тя така бързо повярва на плитко скроената лъжа. Напротив, чувстваше се ужасно виновен и болката от вината приличаше на физическа. Не можеше да се заблуждава, че не се радва на срещата с Памела след три дни, и това още повече засилваше угризенията му.