Игра на живот

12.

— „… очевиден случай на убийство и самоубийство. Според официалните доклади става въпрос за ритуално масово самоубийство. Телата са разхвърляни из целия лагер, а майките все още стискат децата си. Няколко от жертвите са били застреляни, но голямата част са се самоубили по време на мракобесен ритуал, който няма прецедент в…“64

Джеф се присегна към късовълновия приемник и завъртя копчето, докато не намери някаква станция с джаз. Точно сега не му се слушаше емисията на Би Би Си.

Кафето завря. Той си наля пълна чаша и добави малко ром, за да се сгрее. Снегът, паднал през нощта, сигурно имаше петнадесет сантиметра. Вятърът го навяваше и долната половина от кухненския прозорец бе затрупана. Днес следобед трябваше да го разчисти. Беше време и да отиде до бараката да нацепи малко кедрови пънове, както и да донесе дъбови подпалки от задната стаичка. Но сега не му се правеше нищо, поне не веднага.

А може би просто още не можеше да се отърси от общия потрес, в който всеки път изпадаше светът през седмицата на трагедията в Джоунстаун, макар че до днес вече я бе чувал три пъти. Независимо от причината обаче му се прииска да прекара деня седнал до бумтящата печка с книга в ръка. Беше преполовил втория том на „Животът на съзнанието“ от Хана Аренд, а после възнамеряваше да препрочете „Далечни отблясъци; бурният четиринадесети век“. И двете бяха издадени тази година, но Джеф бе чел труда на Тухман още преди двадесет години през лятото, в което заведе Джуди и децата на пътешествие из Съветска Азия с Транссибирския експрес. Стигаше му само да зърне корицата и в главата му нахлуваха спомените за безкрайните степи, за неизбродимите брезови гори около Новосибирск и за удивеното лице на мъничката Ейприл при вида на стария меден самовар в коридора на вагона им. Кондукторката поддържаше самовара постоянно под пара с помощта на тлеещи буци торф и не спря да предлага чаши с горещ чай през всичките десет хиляди километра, простиращи се между Москва и Хабаровск. Ламаринените подстакани бяха украсени с изображения на космонавти и спътници. В края на пътуването кондукторката дори подари два от тях на Ейприл за спомен. Джеф си спомни осиновената си дъщеря, свила се пред камината на къщата им в Атланта със същия подстакан в ръка и с чаша горещо мляко в него. Беше само седмица преди да умре…

Той се изкашля и прогони спомените. Може би все пак идеята да нацепи дървата днес не бе толкова лоша. Физическият труд щеше да му се отрази по-добре, отколкото спомените, кръжащи в тихата, самотна стая. И бездруго зимата едва сега започваше и му предстояха дълги дни и вечери насаме със спомените си…

Стори му се, че чува бръмчене на двигател, и наостри уши. Не, нямаше начин. Никой не бе чак такъв глупак, че да поеме по пътя към ранчото му преди пролетта, не и ако Джеф не изпрати призив за помощ по късовълновото радио. Но ето го пак. За бога, наистина се чуваше усилващо се бръмчене, и то като че ли се насочваше насам.

Той навлече шубата си, сложи топла вълнена шапка и излезе навън. Да не би пък със семейство Мазини нещо да не е наред? Може би някой се бе разболял или пострадал, не бе изключено и да се е подпалило нещо.

Когато видя как оплесканият с кал ландроувър трудно взема левия завой, за да се провре през отворената порта, в съзнанието му проблесна някакъв спомен. После зърна правата руса коса на шофьора и всичко му стана ясно.

— Здрасти — каза Памела Филипс и постави обутия си в ботуш крак върху вибриращото стъпало на джипа си. — Страшна алея си имаш.

— По принцип не я използвам често.

— Не съм изненадана — отвърна тя и скочи в снега. — Изглежда, някой нещастник се е натъкнал на пехотна мина по тези места, макар и преди доста време.

— Разправят, че името му е Хектор, Джордж Хектор. По време на сухия режим бил превърнал пикала си в подвижна спиртоварна и постоянно го местел напред-назад, за да не го хванат. Една вечер обаче казанът се взривил.

— Ами Хектор? И той ли хвръкнал във въздуха.

— Не, на него нищо му нямало. Просто трябвало да си измайстори нов казан, но този път предпочел по-уседнал начин на производство. Поне така разправят.

— Иди после и ставай изобретател, а? — Тя напълни гърдите си със студен, но чист планински въздух и го издиша, без да сваля поглед от Джеф. — Е, как я караш?

— Не се оплаквам, а ти?

— Откакто се видяхме за последен път, почти не съм вдигала глава от работа. Кога беше това… Божичко, преди три години и половина. — Памела енергично разтърка ръце. — Нямаш ли някое местенце, в което каниш премръзналите дами?

— О, извинявай, влизай, разбира се, тъкмо направих кафе. Просто ме хвана неподготвен.

Тя го последва в стаята, съблече якето си и се настани до печката, докато Джеф се зае да й налива кафе. Той разклати бутилката с ром и повдигна въпросително вежди, но Памела одобри идеята. Джеф наля малко в кафето и й подаде чашата, а гостенката му побърза да отпие и да направи одобрителна гримаса.

— Как ме откри? — попита Джеф и придърпа един стол срещу нея.

— Спомних си, че ми говори за ранчото си край Рединг, а адвокатът ми се свърза с твоя брокер в Сан Франциско, който стесни още малко предполагаемото местонахождение. Когато пристигнах по тези места обаче, доста се полутах, преди да попадна на човек, склонен да ми каже накъде точно да тръгна.

— Местните хора изпитват дълбоко уважение към правото на личен живот.

— Разбрах.

— Не са много онези, които ще се зарадват на неканени гости в земята си. Особено пък ако са непознати.

— Но аз не съм непозната за теб.

— Въпросът е спорен — отвърна Джеф. — Поне в тази фаза го оставихме при последната ни среща в Лос Анджелис.

Тя въздъхна и несъзнателно поглади яката от овча кожа на изтърканото дънково яке, свито в скута й.

— Колкото и общи неща да имахме помежду си, все пак идвахме от различни посоки. И в крайна сметка се оказа, че не се разделихме съвсем приятелски.

— Да, може и така да се каже. А можеш също и да споменеш, че просто се заинати и не искаше да обсъдим разумно натрапчивите ти идеи, да…

— Хей! — прекъсна го ядосано тя и припряно остави чашата си до късовълновия приемник. — Не прави задачата ми още по-трудна, отколкото е всъщност. Пропътувах хиляда километра само за да те видя, така че можеш поне да ме изслушаш.

— Добре, слушам те.

— Виж сега, знам, че си изненадан да ме видиш по тези места, но само се опитай да си представиш колко изненадана бях аз, когато ти изникна в кабинета ми. Беше гледал „Звездно небе“; разполагал си с време да поразсъждаваш коя съм и бе стигнал до очевидните изводи. Знаел си, че аз сигурно също съм възвръщенец, но аз си нямах и понятие, че може да съществува и друг като мен. Мислех си, че съм открила единствено възможното обяснение за онова, което се случва с мен… и със света. Вярвах, че вървя в правилна посока. И все още не съм убедена, че не е така. Може и да съм се лъгала, но това вече май е без значение.

— Защо?

— Може ли още мъничко ром? А и още малко кафе, ако има.

— Разбира се.

Джеф допълни чашите им и отново седна, готов да я изслуша.

— Когато ти се появи в Лос Анджелис, аз вече работех върху сценария за следващия си филм. През октомври бе готов и окончателният вариант.

Разбира се, бюджетът на продукцията не бе проблем. Наех Питър Уиър за режисьор. Той още не бе направил „Последната вълна“, така че когато подписах договора, всички ме помислиха за луда. — Тя се усмихна кисело и се приведе напред, обгърнала димящата чаша с дългите си пръсти. — Сглобих и доста интересен екип за специалните ефекти. Първо привлякох Джон Уитни, който по онова време вече бе приключил с формулирането на най-основните постулати на компютърните изображения, а освен това доста от късометражните му творби се занимаваха с мандалите. Аз пък исках мандалата да бъде централен образ във филма ми. Дадох му картбланш за работа и го снабдих с един от първите прототипи на суперкомпютъра „Крей“.

После вербувах Дъглас Трамбъл, автор на специалните ефекти в „Една одисея през 2001“. Подхвърлих му няколко идеи и му помогнах да изобрети „Шоускан“ няколко години по-рано, отколкото трябваше да го направи всъщност. Заснехме целия филм по този начин, въпреки че…

— Чакай малко — прекъсна я Джеф, — какво е „Шоускан“?

Памела го изгледа крайно учудено и като че ли въпросът леко я засегна.

— Не си ли гледал „Континуум“?

— Не са го показвали в Рединг — повдигна извинително рамене Джеф.

— Прав си. В този район го даваха само в Сан Франциско и Сакраменто. Наложи се да преоборудваме киносалоните.

— Защо?

— С помощта на „Шоускан“ се създават невероятно реалистични образи на екрана, но за постигане на този ефект е необходима специална прожекционна техника. Нали са ти известни основните принципи на прожектирането? Двадесет и четири кадъра, т.е. двадесет и четири неподвижни изображения в секунда… Когато ретината започне да възприема едното изображение, на негово място се появява другото и така се създава илюзията за гладко, непрекъснато движение. Нарича се продължителност на образа. Всъщност кадрите не са двадесет и четири, а четиридесет и осем в секунда, защото всеки се повтаря с цел по-успешно да се заблуди зрението. Разбира се, опитваме се да излъжем не зрението, а мозъка. Макар и да си мислим, че виждаме непрекъснато движение на екрана пред себе си, на едно по-дълбоко, подсъзнателно ниво си даваме сметка за паузите между отделните кадри. Това е и една от причините видеолентата да дава по-контрастно, по-истинско изображение, отколкото филмовата. Видеокамерата записва тридесет кадъра в секунда, така че паузите са по-малко.

„Шоускан“ от своя страна прави следващата крачка. Тук кадрите са шестдесет в секунда, и то без да се повтарят. С помощта на електроенцефалограма Трамбъл изследвал мозъци на хора, гледащи кадри, заснети с различна скорост, и оттам му хрумнала идеята. Изглежда, че участъкът от мозъчната кора, контролиращ зрението, е програмиран да възприема околния свят с точно такава скорост — шестдесет застинали образа в секунда. Така че „Шоускан“ осигурява нещо като директен достъп до мозъка. Системата отива по-далеч от простото създаване на триизмерно изображение. Кадрите, прожектирани по този начин, изглежда, събуждат някакви възпоминания, взаимодействат по особен начин с действителността.

Но както и да е, важното е, че заснехме целия филм с „Шоускан“ и включихме създадените по компютърен път мандали, както и други ефекти — дело на Уитни и хората му. Решихме да работим в „Пайнуд Студио“ в Лондон. За актьори избрахме талантливи и никому неизвестни младежи от Кралската академия за драматично изкуство. Не исках капризите или излъчването на някоя нашумяла звезда да изтикат на заден план темата на филма… посланието му.

Тя допи кафето си и се загледа в дъното на масивната чаша.

— Световната премиера на „Континуум“ насрочихме за единадесети юни. Оказа се пълен провал.

Джеф се намръщи.

— Как така провал?

— Ей така. Филмът просто се сгромоляса. Първия месец вървеше добре и после изчезна в небитието. Критиците го възневидяха. Публиката също. Шушуканията пред киносалоните и разговорите по улиците бяха по-лоши и от рецензиите, а писанията си ги биваше. „Мухлясал мистицизъм от шейсетте“ май е заглавието, около което гравитираха всички мнения. Оценки като „мъгляв“, „разпилян“, „претенциозен“ също се сипеха щедро. Единствената причина, поради която хората отидоха да го видят, беше новаторството на заснемането с „Шоускан“ и компютърните образи. Те определено пожънаха успех и си останаха единствената част от филма, допаднала с нещо на публиката.

Последва дълго неловко мълчание.

— Съжалявам — наруши го най-сетне Джеф.

Памела се засмя горчиво.

— Смешна история, а? Ти отказа да си имаш работа с мен, защото се плашеше от потенциалната опасност, скрита в подобен филм, от промените в световен мащаб, които може да предизвика… а светът просто не му обърна внимание, побърза да го забрави като плоска шега.

— И каква е причината според теб? — попита меко Джеф.

— От една страна, неподходящото време: поколението на развлеченията, дискотеките, кокаина и така нататък. На всички им е писнало до смърт от лекции за единство с вселената и непрекъсваемата верига на живота. Достатъчно са им се наслушали през шейсетте, сега искат просто да се забавляват. Но в крайна сметка грешката си е моя. Критиците бяха прави и филмът наистина не струваше. Стана прекалено абстрактен, прекалено езотеричен, липсваше сюжет, нямаше герои, личности, с които публиката да се отъждестви. Направих си едно чисто философско упражнение, изпратих постно рисувано послание без нито една подправка. Хората бягат масово от подобни неща и, бога ми, не мога да ги упрекна.

— Май си прекалено самокритична, не мислиш ли?

Тя повъртя чашата из ръцете си, но не вдигна очи от пода.

— Просто излагам фактите. Урокът беше болезнен, но вече свикнах с него. И на двама ни се е налагало да свикваме с много неща, да губим много неща.

— Знам колко означаваше за теб този филм и колко вярваше в начинанието си. Искам да ти кажа, че уважавам стремежите ти, макар и да не съм съгласен със средствата, които си избрала.

Памела вдигна глава и Джеф забеляза, че в зелените й очи има мекота, която не бе виждал преди.

— Благодаря ти. Думите ти означават много за мен.

Джеф се изправи и откачи шубата си от закачалката до вратата.

— Хайде ставай — подкани гостенката си той. — Искам да ти покажа нещо.

Стояха, нагазили в току-що падналия сняг на хълмчето, където Джеф бе разчиствал каналите в седмицата преди да гледа „Звездно море“. Сега рекичката бе пълна с лед вместо с пъстърва, а дърветата по склона на планината Бък се превиваха под белия си товар. В далечината величественият правилен конус на връх Шаста се издигаше, сякаш да докосне ясното ноемврийско небе.

— Много съм мечтал за тази планина — каза й Джеф. — Представях си, че в нея е скрита някаква важна за мен тайна, някакво обяснение за всичко, случило се с мен.

— Изглежда… като излязла от приказка — промърмори Памела. — Свещена. Не е трудно подобна гледка да ражда фантазии.

— Индианците по тези места наистина я смятат за свещена. И то не само защото е вулкан. Някои от другите върхове в района например са били по-активни в това отношение и са оказали по-голямо влияние върху пейзажа наоколо. Но единствено Шаста е предизвиквала страхопочитание и е имала ореол на свещена.

— И все още има — прошепна Памела, вперила поглед в смълчаната планина. — Тя крие… някаква сила. Усещам я.

Джеф кимна. И неговите очи не се отлепяха от далечните заснежени склонове.

— Има дори култ, само че бял, а не индиански, който все още боготвори планината. Според него тя е свързана по някакъв начин с Исус и възкресението. Други пък твърдят, че в магмените тунели под нея живеят извънземни или някаква странна раса от човеци. Разказват се и още какви ли не шантави истории. Въобще Шаста по някакъв начин подтиква към подобни разсъждения.

Вятърът се усили и Памела потръпна от студ. Джеф инстинктивно обгърна раменете й с ръка и я притегли към себе си.

— По различно време — продължи той — в главата ми са се въртели най-различни, едно от друго по-налудничави обяснения на онова, което се случва с мен, по-точно с нас: изкривявания на времето, черни дупки, пощръклели богове… Споменах ти за онези, дето си мислят, че Шаста е населена с извънземни, нали? Е, и аз някога не съм бил далеч от идеята, че съм опитно зайче от нечий извънземен експеримент. Същите мисли сигурно са минавали и през твоята глава, или поне с такова впечатление останах от „Звездно море“. Дали пък това всъщност не е истината; дали не сме разумните плъхове, натоварени със задачата да намерят изход от лабиринта? Или може би в края на 1988 се е разразило ядрено изтребление и оживелите са избрали този път, за да съхранят човечеството от пълно унищожение? Не знам.

И точно там е цялата работа. Аз просто не мога да знам. Най-сетне узрях достатъчно, за да приема неспособността си да проумея или да променя положението си.

— Но това не означава, че си спрял да си задаваш въпроси — забеляза Памела. Лицето й почти докосваше неговото.

— Разбира се, че не. Продължавам да си ги задавам. При това постоянно. Но вече не търся отговорите непрестанно, или поне от доста време не съм го правил. Дилемата ни, колкото и необикновена да е тя, не се различава съществено от проблемите, с които се сблъсква всеки, живял на този свят. Тук сме, но не знаем защо. Можем да философстваме колкото си искаме, да търсим пътя към тайната по хиляди различни начини и пак да си останем на изходна позиция.

Ние получихме безценен подарък, Памела — дариха ни с живот, със знание и с възможности, непознати за никого досега. Защо просто не се примирим и не приемем този подарък такъв, какъвто е, с всичките му предимства и недостатъци?

— Някой, мисля Платон, бе казал: „Неразбраният живот не си струва да се живее.“

— Вярно. Но постоянното човъркане и ровичкане из живота според мен води след себе си лудост, ако не и саморазрушение.

Тя изгледа следите от обувките им, които единствени нарушаваха снежното покривало.

— Или просто провал — каза тихо Памела.

— Ти не си се провалила. Опита се да обединиш света и междувременно създаде прекрасни творения на изкуството. Усилието, съзиданието са неща, които имат свое собствено битие и значение.

— Да, може би, но ще траят, докато не умра. До следващия риплей. После всичко ще изчезне.

Джеф поклати глава и я прегърна по-силно.

— Ще изчезне само материалният израз на създаденото от теб. Борбата, усилията, вложени в твоя труд… Точно в тях са въплътени истинските достойнства, които ще бъдат съхранени и ще продължат да съществуват заедно с теб.

Очите на Памела се напълниха със сълзи.

— Преживяхме толкова поражения, толкова болка; децата…

— Във всеки живот има поражения. На мен ми бяха необходими много, много години, за да се науча да се справям с тях, и пак не съм сигурен, че някога ще успея. Но това още не означава, че трябва да се оттеглим от света и да спрем да се стремим да извлечем най-доброто от себе си. Поне това си дължим и заслужаваме наградата, полагаща се за подобни усилия.

Джеф целуна мокрите й от сълзи бузи, а после устните му нежно докоснаха нейните. На запад двойка соколи се рееха над Дяволския каньон.

— Летяла ли си някога сама из небето? — попита той.

— Със самолет ли? Не, никога не съм опитвала.

Джеф свали ръце около кръста й и я притегли към себе си.

— Ще летим — прошепна той в меката й коса. — Заедно ще летим.

След Ревълстоук влакът се втурна покрай огромни мрачни глетчери и започна изкачването в Скалистите планини. Гъсти гори от червен кедър и канадска ела покриваха околните хълмове. Иззад един завой пред погледа им внезапно изникна полянка, обрасла с пирен, заклещена между два ледника. Обагрените в розово и виолетово цветчета потрепваха и се превиваха под напора на лекия пролетен ветрец и ефимерната им красота сякаш мълчаливо порицаваше безчувствените ледени полета, заклещили ги от всички страни.

Джеф си помисли, че тези цветя излъчват някаква еротика. Тя лъхаше както от крехките им, изкривени от вятъра стъбълца, докосващи яловия глетчер, така и от щедрата им окраска, напомняща женски устни или…

Той се усмихна на седналата до него Памела, сложи ръка на голото й коляно и позволи на пръстите си да се плъзнат под ръба на полата нагоре по бедрото. Бузите й порозовяха и тя бързо огледа останалите пътници в купето, но установи, че вниманието им е приковано от бързо сменящия се пейзаж отвън.

Ръката на Джеф продължи да се придвижва нагоре и докосна коприната. Памела си пое дълбоко дъх и леко изви гръб. Джеф бавно отдръпна ръка и връхчетата на пръстите му отново погалиха бедрото, но този път в обратна посока.

— Искаш ли да се поразходим? — попита той и Памела кимна.

Джеф я улови за ръка, изведе я от вагона, предназначен специално за наблюдение, и я поведе към задната част на влака. Спряха се между вагона за пушене и вагон-ресторанта, за да се целуват на танцуващата под краката им платформа. Вятърът, свистящ през процепите, бе поне с пет градуса по-студен от тазсутрешния, щипал бузите им във Ванкувър, и Памела потрепери в прегръдката му.

Спалният вагон бе празен. Явно всички бяха предпочели да се наслаждават на гледката от Скалистите планини или пък обядваха във вагон-ресторанта. Щом влязоха в купето си, Джеф свали едно от сгъваемите легла, а Памела се присегна да спусне щорите. Той обаче я спря и я притегли към себе си.

— Остави ги така, нека пейзажът ни вдъхновява.

Памела се дръпна да го подразни.

— Ако ги оставя така, ние ще се превърнем в част от пейзажа.

— Никой няма да ни види освен някоя друга птичка или сърна. Искам да те разгледам на светло.

Тя отстъпи назад и силуетът й се очерта на фона на препускащите зад гърба й реки и обледенени скали. Памела разкопча блузата си и я изхлузи от ръцете си. Полата й също тихо се свлече на пода.

— Защо не гледаш пейзажа? — усмихна се тя.

— Гледам го.

Памела свали и останалото и се изправи съвсем гола пред прозореца. Жадният поглед на Джеф опипваше тялото й, докато самият той се събличаше, пристъпваше към нея, проникваше, притискаше я в меките седалки до прозореца, а следобедното слънце пращаше игриви зайчета по лицата и телата им и колелетата тракаха по релсите и ги люлееха в несекващ ритъм.

Пътуването с влака до Монреал им отне четири денонощия, а седмица по-късно те го хванаха в обратна посока.

— А Средновековието? — попита Памела. — Представи си само какво щеше да е да преживяваш онези ужасии отново и отново.

— Средновековието не е било чак толкова мракобесно, колкото си мислят повечето хора. Лично аз смятам, че една голяма война и предхождащите я години са доста по-сериозно изпитание. Представи си например винаги да се връщаш в Германия през 1939.

— Да, но тогава поне можеш да емигрираш, да дойдеш в Щатите и да знаеш, че тук си в безопасност.

— Не и ако си евреин. Ами ако през 1939 вече си в Аушвиц, а?

Това беше любимата им тема за разговор през този месец: какво ли щеше да е да се прераждаш в друга епоха, в друго време и как най-добре можеше да се справи човек с исторически събития и обстоятелства, коренно различни от онези, които те двамата вече познаваха толкова добре.

Щом веднъж бариерите помежду им паднаха, внезапно откриха хиляди общи теми за разговор… Бяха обсъдили предишните си съществувания в подробности, като разшириха значително казаното по време на първата им доста сдържана среща през 1974 в Лос Анджелис. Джеф й разказа всичко за пропилените в разгулен живот години с Шарла и за оздравителната самота на времето, прекарано в Монтгомъри Крийк. Памела от своя страна бе споделила цялата жар, вложена в медицинската й кариера, и огромното разочарование от факта, че никога повече няма да успее да приложи напълно всички свои знания, както и удоволствието, доставило й сътворението на „Звездно море“.

Висок цветнокож младеж с брада се прокрадна покрай тях на ролкови кънки и умело си запроправя път през тълпата по тротоара на Източна петдесет и девета улица в посока към Сентръл парк. От големия „Панасоник“, закрепен на рамото му, Блонди65 с пълно гърло изпълняваше песента на Джорджо Мородер66 „Повикай ме“ и музиката заглуши отговора на Памела на хипотетичния въпрос на Джеф за избавлението от ада на Аушвиц.

Намираха се в Ню Йорк вече шест седмици, след като в продължение на година преди това поделяха времето си между къщата на Джеф в Монтгомъри Крийк и тази на Памела в Топанга каньон. Сега, когато вече бяха заедно, уединението на двете места им допадаше още повече. Имаха да наваксват толкова много, да споделят цели купища неизречени пред другиго мисли и мечти; и все пак не бяха загърбили света напълно. Джеф се зае да инвестира в малки компании и стоки, за които знаеше от предишните си съществувания, че не са успели да пробият поради липсата на капитал, и за успеха или провала на които можеше само да гадае. Една от тези стоки например, играчка, представляваща пластмасов куб, пълен с вискозна течност, из който плуваха магнити, вече бе направила бум на пазара. Дори я обявиха за играчката на коледните празници през 1979. Виж, холографната видеосистема, предложена от двама приятели на Памела от филмовите среди, не можеше да се похвали със същите успехи. При нея постоянно изникваха дребни проблеми с камерата и може би точно това бе причината идеята така и да не успее да пробие. Но Джеф не придаваше голямо значение на тези факти, защото в сегашните инвестиции го привличаха точно несигурността им и неизвестният край.

Що се отнася до Памела, то тя отново се гмурна в света на киното, освободена и с желание да се забавлява. Изоставила намеренията си да издигне човечеството до непознати от него равнища на познание и съществуване, разрушила изградените от самата нея прегради, тя бе написала лека и хаплива романтична комедия за любовни връзки, завързани в неподходящо време и между неподходящи хора. Главната женска роля щеше да се изпълнява от младата и никому неизвестна Дарил Хана, а по настояване на Памела за режисьор бе привлечен телевизионният комик Роб Рейнър. Както винаги помощниците й бяха ужасени от избора на подобни непроверени таланти, но като продуцент и финансов благодетел на филма тя имаше последната дума по тези въпроси. Двамата с Джеф бяха пристигнали в Ню Йорк, за да може Памела да огледа приготовленията и местата, където щеше да се снима новият й филм. Снимките трябваше да започнат след няколко дни — през втората седмица на юни.

Завиха надясно и поеха на север по Пето авеню, без да спират да обсъждат вариациите си на историческа тема.

— Само си помисли какво е могъл да постигне Да Винчи в нашето положение — каза замислено Памела. — Статуите и картините, които би бил в състояние да сътвори през различните си съществувания.

— Добре, да предположим, че го е направил; може би тогава светът е продължил пътя си в различни посоки през всяко едно от съществуванията му, както е станало и с нашите. В една от версиите на действителността през двадесети век хората може би свързват Леонардо по-скоро с изобретенията, отколкото с изкуството му, защото е успял да ги преработи и усъвършенства. А в друга вероятно се е отдал на мислите си и не е оставил абсолютно нищо за следващите поколения. По същия начин може би в един от бъдещите светове ще си спомнят за „Звездно море“, а в друг корпорация „Бъдеще“ е продължила да играе роля в световната икономика.

— Е продължила? — намръщи се Памела. — Не искаш ли да кажеш „ще продължи“?

— Не — отвърна Джеф. — Ако линията на времето продължава и що се отнася до останалата част от човечеството, не е прекъсната, то значи от всяка версия на отрязъка, който двамата с теб преживяваме, тръгва нова линия на развитие. Тя, разбира се, е повлияна от промените, които ние сме направили в различните си съществувания. Следователно при всеки наш риплей историята на предишните ни съществувания се е придвижвала с двадесет и пет години напред.

Памела присви устни и се замисли за момент.

— Но ако приемем, че това е вярно, индивидуалните линии на времето ще се разминават. Всяка от тях ще продължава развитието си от 1988-а, годината, в която умираме, нататък, но ще изостава с четвърт век от предходната.

— Точно така. Значи в последния свят, който сме обитавали и ти си била омъжена за Дъстин Хофман, а аз прекарах живота си в Атланта, са изминали седемнадесет години от смъртта ни. В момента там е 2005 година и повече от познатите ни са още живи.

Но ако говорим за първия ни риплей, в който ти си била лекар в Чикаго, а аз изградих финансовия си конгломерат, то в него са минали четиридесет и две години, откакто сме мъртви. Сега там трябва да е 2029 година и дъщеря ми Гретхен е със собствени, пораснали вече деца.

Джеф млъкна натъжен от мисълта, че единственото дете, заченато от него, е все още живо и все пак реално е с десет години по-възрастно, отколкото той самият някога е бил.

Памела обаче довърши започнатото от него.

— А в първоначалния ни живот би трябвало да са изминали шестдесет и седем години в бъдещето. Светът, в който сме израснали, е навлязъл във втората половина на двадесет и първи век. Моите деца… трябва да са на седемдесет години. Божичко!

Фантазирането им бе взело много по-сериозен и много по-обезпокоителен обрат от очакваното. Унесени, всеки в собствените си спомени, те почти не забелязаха тридесет и няколко годишната жена и момчето до нея, които чакаха портиера на хотел „Шери Недърланд“ да им извика такси.

При вида на отминаващите Джеф и Памела челото на жената се набръчка от любопитство. Нещо в изражението й обаче накара Джеф да излезе от унеса си.

— Джуди? — изрече предпазливо той и се спря пред входа на хотела.

Жената леко се отдръпна.

— Опасявам се, че не си спом… не, чакайте — каза тя. — Вие сте учили в „Емъри“, нали? Университетът „Емъри“ в Атланта, права ли съм?

— Да — отвърна внимателно Джеф. — Наистина съм учил там заедно с вас.

— Знаете ли, само преди миг си мислех, че лицето ви ми изглежда познато. Можех да се закълна…

Тя се изчерви точно по начина, който Джеф така добре помнеше. Може би внезапно си бе спомнила нощта, прекарана на седалката на стария шевролет, или пък вечерите на пейката пред „Харис Хол“ преди възпитателката да я прибере. Джеф забеляза, че името му й убягва и бързо заговори, за да спести на Джуди нови притеснения:

— Аз съм същият Джеф Уинстън — каза той. — От време на време ходехме заедно на кино или пък да пием по бира в „При Мо и Джо“.

— Разбира се, Джеф, помня те. Как си?

— Прекрасно. Не се оплаквам. Памела, това е… една приятелка от колежа. Казва се Джуди Гордън. Джуди, запознай се с приятелката ми Памела Филипс.

Очите на Джуди се разшириха и за момент тя сякаш отново стана на осемнадесет.

— Режисьорката ли?

— Продуцентът — поправи я дружелюбно Памела.

Тя много добре знаеше коя точно е Джуди и колко много е означавала за Джеф в едно от съществуванията му.

— Господи, ама че среща, направо не мога да повярвам на очите си. Шон, какво ще кажеш, а? — обърна се Джуди към момчето, което стоеше до нея. — Това е един мой стар съученик, Джеф Уинстън, а приятелката му е самата Памела Филипс. Това е синът ми Шон.

— Страшно се радвам да се запозная с вас, госпожице Филипс — каза ентусиазирано момчето. — Искам само да ви кажа… иска ми се да знаете, че „Звездно море“ наистина означава много за мен. Този филм промени живота ми.

— Въобще не се шегува — усмихна се Джуди. — За пръв път го гледа още на дванадесет и оттогава сигурно е ходил поне дузина пъти. След това с него можеше да се разговаря единствено за делфини и за начините за общуване с тях. Оказа се, че интересът му не е нещо преходно. Наесен Шон ще постъпи в колежа на Калифорнийския университет в Сан Диего и възнамерява да специализира… Не, нека той сам ви каже.

— Морска биология. Ще взема и две втори специалности — лингвистика и програмиране. Надявам се, че някой ден ще работя с доктор Лили по проблемите на междувидовото общуване. А ако това стане, ще съм благодарен на вас, госпожице Филипс. Нямате и представа колко много означава за мен всичко това. Не, сигурно имате. Дано е така.

Един висок мъж с посивяваща около слепоочията коса излезе от хотела, следван от камериер, тикащ натоварена с багаж количка. Джуди представи съпруга си на Джеф и Памела и обясни, че семейството й си тръгва след прекараната в Ню Йорк ваканция. Дали Джеф и Памела няма скоро да имат път към Атланта? Ако отидат, непременно да се обадят. Сега фамилията й е Кристиансен, а това са адресът и телефонният номер. Как ще се казва новият филм? Непременно ще го гледат и ще кажат на приятелите си за него.

Таксито потегли, а Джеф и Памела здраво стиснаха вплетените си една в друга ръце. Те продължиха да се разхождат усмихнато нагоре по Пето авеню, но в очите им се четеше тъга по всички онези светове, които някога бяха имали, но нямаше да зърнат никога повече.

Джеф си наля нова чаша вино и се загледа в озарения от залязващото слънце скалист, назъбен бряг на запад. Под склона, на който бе кацнала вилата, и отвъд един хълм, отрупан с бадемови и маслинови дръвчета, се виждаха рибарските лодки, завръщащи се в белосаните къщурки с червени покриви на селото Пуерто де Андре. Все още топлият октомврийски вятър смени посоката си и в стаята влетя мирисът на Средиземно море, който се смеси със силния аромат на пържена паеля от кухнята зад него.

— Искаш ли още вино? — извика той.

Памела показа глава в рамката на вратата и размаха голяма дървена лъжица.

— Готвачът трябва да е трезвен — обясни тя. — Поне докато сложи вечерята на масата.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна с нещо?

— Ммм… можеш да нарежеш малко чушки, ако не те мързи. Всичко останало е почти готово.

Джеф се вмъкна в кухнята при нея и се зае да реже сладкия червен пипер на тънки ивици. Памела бръкна в плиткия тиган с дървената си лъжица и поднесе към устата му малко паеля за проба. Той опита предпазливо от червената каша и сдъвка омекнало парченце от калмар.

— Не съм ли прекалила с олиото?

— Не, така е идеално.

Тя се усмихна доволно и му махна да й подаде чиниите. Джеф се извърна внимателно, тъй като тясната и претъпкана кухничка не предлагаше достатъчно пространство за маневриране. Малката къщичка на склона бе „вила“ само за агентите по недвижими имоти и не отговаряше нито на размерите, нито на лукса, влаган в гръмкото наименование. От друга страна обаче, Памела бе пристигнала тук с едно-едничко намерение, за което не бе необходима шикозна обстановка. Джеф се опитваше да мисли по темата колкото се може по-рядко, но му костваше много усилия да я прогони от главата си.

Тя забеляза изражението му и нежно допря пръсти до бузата на Джеф.

— Хайде — подкани го Памела, — време е за ядене.

Той взе две чинии и ги протегна, за да може тя да сипе апетитното задушено и да го гарнира с грах и току-що нарязаните от него чушки. Отнесоха яденето обратно в стаята с изглед към океана. Памела запали свещи и пусна касета на Лаурдино Алмейда — „Кончерто де Аранхуес“, — а Джеф отново напълни чашите им с вино. Вечеряха мълчаливо, загледани в светващите една по една лампи в рибарското селце далеч под тях.

Щом приключиха, Джеф изми чиниите, а Памела сложи на масата чиния със сирене „Манчего“ и нарязана диня. Той неохотно заровичка из десерта, отпи от коняка си и отново безуспешно се насили да не мисли за причината, довела ги тук, на Майорка.

— Утре ще тръгвам — отвори уста най-сетне Джеф. — Няма нужда да ме караш. Ще взема ферибота до Палма, а там ще си хвана такси до летището.

Тя се протегна през масата и взе ръката му в своята.

— Знаеш, че ми се иска да останеш, нали?

— Знам, но по-добре… да не те карам да преживяваш всичко това.

Памела стисна ръката му.

— Мога да го понеса. Мога да остана с теб, да ти помагам… И въпреки това, ако аз ще съм първа, не ми се иска да си наблизо и да гледаш. Така че разбирам какво чувстваш и съм съгласна с решението ти.

Той прочисти гърлото си и огледа измазаната с кирпич стая. На плахата светлина на свещите му бе много трудно да прогони чувството, че се намира на изключително подходящо подбрано за целта място, а именно — да бъде последно убежище. Място, на което Памела вече бе посрещала смъртта преди четвърт век и щеше да я посрещне отново след две седмици. Малко преди това неговото сърце щеше да го е предало за пореден път.

— Къде ще отидеш? — попита тихо Памела.

— Сигурно в Монтгомъри Крийк. Мисля, че идеята ти да избереш усамотено място за… случая, е подходяща.

Тя го дари с топла и искрена усмивка, пълна с хубави спомени.

— Помниш ли първия път, когато се появих в ранчото ти. Господи, колко уплашена бях тогава.

— Уплашена ли? — подсмихна се на свой ред Джеф. — Че защо?

— Предполагам, от теб. Как ще реагираш, какво ще кажеш. При последната ни среща в Лос Анджелис ужасно ми се разсърди и нямаше никаква гаранция, че все още не си сърдит.

Джеф взе ръцете й в своите.

— Не ти бях сърдит чак толкова, а просто ме притесняваха евентуалните последици от замислите и плановете ти.

— Да, сега вече го знам. Но тогава… Когато един ден изневиделица се появи в кабинета ми в „Старсий“, не знаех как, по дяволите, да реагирам. Дори не съм осъзнавала, струва ми се, в колко самотно и отчаяно същество съм се превърнала. Тогава просто се бях примирила, че никога няма да срещна друг като мен или поне човек, който да ми повярва какво съм преживяла. Да не говорим пък за такъв, с когото мога да споделя всичко. Ти си се скрил в своето ранчо при планините и царевицата си… докато аз се бях изолирала с емоционални прегради, през които останалите можеха да ме виждат. Бях избрала много социална форма на самота. Опитите ми да спася света са били всъщност бягство от собствените ми потребности. Подобни неща трудно се признават, било то пред теб или пред мен самата.

— Радвам се, че си успяла да се пребориш със себе си, защото така даде урок и на мен, че не е нужно да се криеш от собствените си чувства или страхове.

Памела го гледа дълго и мълчаливо, с цялата нежност, на която бе способна.

— И все пак летяхме, нали? Наистина летяхме заедно.

— Да — прошепна Джеф и отвърна на погледа й. — И скоро пак ще летим. Повтаряй си го постоянно. Не го забравяй.

Джеф стоеше на кърмата на ферибота, загледан в смаляващите се хълмове и сгушеното селце зад тях. Гледа, докато фигурата на Памела, застанала на дървения кей, изчезна от очите му. После премести поглед на бяло-червеното петънце, в което се бе превърнала вилата й, докато и тя не се разми в небето.

Вятърът, духащ откъм открито море, насълзи очите му и той се прибра в салона, взе си бутилка бира и седна сам, далеч от тълпите германци и французи, прибиращи се след приятно прекараната отпуска.

Насили се да си припомни, че още нищо не е свършило, точно както бе посъветвал Памела да направи. Свършваше само този риплей, нищо друго. Скоро отново щяха да са заедно и да започнат отначало. Божичко, как не му се искаше да напуска точно това съществуване, в което двамата се бяха срещнали и опознали. Бяха стигнали така далеч, зад гърба им имаше толкова постижения; той например се гордееше с филмите на Памела, сякаш бяха негово собствено дело. Струваше му се ужасно да навлезе в свят, в който „Звездно море“ и изключително успешната поредица от трогателни и реалистични комедии и драми, заснети през последните години, никога не бяха и нямаше и да бъдат направени.

Той се вкопчи с надежда в идеята им за линиите на времето, обсъждана от тях преди години в Ню Йорк. Беше убеден, че някъде съществува реалност, в която творческите й постижения продължават да съществуват и няма да престанат да вълнуват и стимулират публиката си още поколения наред. Може би синът на Джуди, Шон, щеше да успее да открие начина, по който интелигентните същества, населяващи океаните и сушата на тази планета, могат да общуват помежду си. И ако го постигнеше, този безценен дар от вселенска мъдрост щеше да бъде дело и на прозренията на Памела.

Това бе красива мечта, но и надежда, която си струваше да се подхранва. Сега обаче трябваше да мечтаят за друго, да заченат нови надежди в един бъдещ, все още неживян живот.

Джеф бръкна в джоба си и извади малкото пакетче, подадено му от Памела точно преди да се качи на ферибота. Той разкъса хартията и при вида на подаръка й на гърлото му заседна буца от сълзи.

Пакетчето съдържаше картина, всъщност майсторски изработена миниатюра на връх Шаста, така както се виждаше от ранчото му. В безстрастното небе около върха две фигурки кръжаха една около друга на разкошни криле: Джеф и Памела, прилични на митологични същества, пробудени за нов живот и понесли се във вечен полет към неизвестна и неописана никъде и от никого съдба.

Той разглежда майсторски и с любов изработената миниатюра в продължение на няколко минути, а после я уви отново в хартията и я прибра обратно в джоба си. Джеф затвори очи, заслушан в равномерното бучене на витлото, порещо водите на Байа де Палма, и се отпусна, готов за пътя към дома, където щеше да умре.