… и се роди вещица

Крилата на лешоядите

Вече много дни Тарамис беше в състояние на странен полусън. Това й позволяваше отчасти да забрави целия ужас и мъките, които бе изтърпяла през последните месеци. Неочаквано се появи кадяща светлина на запалени факли. Тарамис се надигна, отметна назад слепените си коси и примига срещу необикновено ярката за нея светлина. Очакваше да види Саломе, която може би беше приготвила някакво ново мъчение. Вместо това чу жалостив и ужасен вик:

— Тарамис! О, кралице, какво са направили с теб! — думите звучаха много странно в ушите й. За един миг си помисли, че сънува. В светлината на факлите обаче забеляза някакви фигури, проблясъци на мечове и след това над нея се наведоха петима мъже. Не бяха с извити орлови носове — а лица с правилни черти, загорели от слънцето.

Един от хората се хвърли към нея, падна на колене и протегна напред ръце.

— О, Тарамис! Благодаря на Иштар, че те намерих! Не ме ли позна? Аз съм Валери! Спомняш ли си, след победата край Корвек сама ме похвали за смелостта ми!

Изведнъж от очите й бликнаха сълзи и извика:

— Валери! О, дали не сънувам? Дали това не е някакво ново мъчение на Саломе?

— Не, не е! Ние наистина сме тук, твоите воини, Тарамис! Дойдохме да те спасим! В равнината Констанциус се бие срещу Конан, който дойде начело на зуагирските номади. Градът обаче все още се охранява от триста шемити. Убихме надзирателя и от него взехме ключа от килията ти. По пътя не срещнахме никой друг, но е по-добре бързо да се измъкнем, докато не е станало късно!

Премаляла не толкова от страх, колкото от напрежение и изненада, кралицата не можеше да се движи. Валери я грабна на ръце като малко дете и тръгнаха. Пред тях вървеше един от мъжете и осветяваше пътя с факла.

Стигнаха подножието на тесните хлъзгави стълби, които водеха към ниската галерия. Изкачването им се стори безкрайно. Най-после се озоваха под широката каменна арка в началото на галерията. Внезапно някой изби факлата от ръката на първия мъж, чу се предсмъртно хриптене и тежък удар от падащо тяло. В същия момент тунелът се изпълни със синкаво сияние и от тъмнината изплува изкривеното от злоба лице на Саломе, следвана от сбръчканата фигура на нейния придружител. След това сиянието се засили толкова, че ослепи всички.

Валери се опита да продължи нататък. Зад гърба си чуваше викове, удари, клетви и предсмъртни стонове. След това силен удар го повали на земята и някой грубо дръпна кралицата от ръцете му. Благодарение на здравия шлем младежът не загуби съзнание. Тежко се надигна от земята с размътен мозък. Пред очите му още танцуваха сини светлини. Когато отново си възвърна зрението, видя, че е сам в цялата галерия. Наоколо лежаха труповете на четиримата му другари, намушкани на много места. Ослепени от адския син пламък, те бяха загинали, без да могат да се отбраняват. Тарамис беше изчезнала.

Горко кълнейки, Валери вдигна от земята меча си и ядно запокити смачкания си шлем. По челото му се стичаше вадичка кръв.

Главата силно го болеше, виеше му се свят, той трескаво мислеше какво да направи. Изведнъж чу глас, който тревожно и настойчиво го викаше по име.

— Валери! Ах, къде си, Валери?

Залитайки, той тръгна към гласа и веднага щом зави по коридора към него се притисна и го прегърна едно младо момиче.

— Ах, Йвго! Какво правиш тук? Ти си полудяла!

— Трябваше да дойда! Не можех да те оставя сам! — плачеше момичето. — Като тръгна към двореца и аз тръгнах след теб. Скрих се в пасажа на външния двор. Преди малко видях оттам да излиза Тарамис, след нея вървеше някакъв жрец. Разбрах, че акцията ви не е успяла! Ах, ти си ранен!

— Нищо ми няма! — Валери свали ръцете на момичето от шията си и задъхано каза: — Бързо Ивга! Кажи накъде отидоха?

— Те притичаха през вътрешния двор и отидоха към храма.

Валери пребледня:

— В името на Иштар! Ах, това чудовище! Иска Да предаде Тарамис в зъбите на онази своя ужасна гадина! Побързай, Ивго — тичай към източната част на крепостната стена, откъдето хората наблюдават боя. Кажи им, че сме открили истинската кралица, и че онази самозвана вещица я е отмъкнала към храма! Тичай!

Хълцащо, момичето затича към изхода и след малко звукът от меките му сандали затихна в далечината.

Тичешком Валери прекоси късата уличка и площада. Насочи се към една огромна масивна постройка. Краката му летяха нагоре по мраморните стълби към грамадния вход, подпрян с украсени колони.

В този момент на двамата похитители не беше особено лесно. Тарамис бе събрала всичките си останали сили и отчаяно се съпротивляваше. Дори за малко успя да се освободи от ръцете на жреца, но после здраво я хванаха и продължиха.

Групата вече приближаваше към огромния черен храмов олтар. Зад него се издигаше могъща метална врата, изписана с отблъскващи сцени от ковано желязо. Това беше вратата, през която бяха влезли стотици хора, но излизаше само Саломе.

Тарамис вече губеше последните си сили. Отдавна парцалите, останали по нея, бяха паднали някъде по коридорите. Бялото й тяло приличаше на нимфа, мятаща се в ръцете на жесток сатир. Саломе нетърпеливо и безучастно гледаше тази сцена, бързайки напред. В полумрака на храма чудовищата, демоните и дяволските изчадия по вратата проблясваха с мътна светлина като живи.

Валери тичаше през храма с изваден меч. Саломе остро извика и жрецът за момент се обърна. Пусна Тарамис, измъкна от пояса си един тежък, още мокър от кръвта на жертвите нож и се хвърли към връхлитащия кауранец.

Но едно е да убиваш беззащитни, полуослепени от вълшебен огън мъже, а съвсем друго — да имаш срещу себе си пълен със сила и ярост млад мъж.

Жрецът вдигна окървавения си нож, но в същия миг мечът на Валери отсече цялата му китка. Пред очите на младежа бе паднала пелена и той заудря, докато тялото пред него не се срути на земята. Главата се търкулна на една страна, а прободения на много места труп — на друга.

Валери се обърна към Саломе. Движеше се бързо и точно като дива котка. Вещицата беше свършила вълшебния прашец, предизвикващ ослепителни светкавици. Вече се навеждаше към Тарамис, стискайки с едната ръка дългите и черни коси, а с другата — остра кама. Прозвуча дивият вик на Валери.

Мечът се заби с такава сила в гърдите на Саломе, че върхът му излезе между лопатките й. С нечовешки вик Саломе падна и се затъркаля по земята. Младежът измъкна меча си, цял почервенял от кръв. Вещицата се опита да хване острието с голи ръце. В очите й блестеше нечовешка светлина, някаква невероятна сила още задържаше бавно изтичащия с кръвта живот. Червеният полумесец на гърдите й беше разполовен. Саломе хъркаше с пяна на уста, драскаше и сякаш се опитваше да захапе каменния под.

На Валери му призля. Бързо се обърна. Взе на ръце примрялата кралица и затича към изхода. Препъвайки се, излезе от храма и спря на върха на широкото стълбище.

Площадът беше пълен с хора. Някои бяха дошли, бягайки от приближаващите номади, други Ивга бе довела със себе си. Сякаш с някакво вълшебство тъпото безразличие бе изчезнало от погледите им. Чуваха се викове, тълпата приличаше на развълнувано море. Някъде отдалеч идваше шум от срутващи се камъни и чупене на дървета.

Като клин връхлетя отряд навъсени шемити — стражата от северната врата отиваше да укрепи южната. Воините спряха, щом забелязаха стоящия пред храма младеж с голото тяло на кралицата в ръцете си.

— Това е вашата истинска кралица! — изкрещя Валери.

Тълпата зашумя. Той отчаяно се опитваше да надвика глъчката. Конната стража бавно започна да си пробива път, като удряше хората с камшици.

Бъркотията се увеличи, когато от тъмния храм, залитайки, се появи още една гола фигура, цялата в кръв. Вик на ужас се понесе над морето от хора. Втората жена бе огледален образ на първата. Хората отказаха да разбират каквото и да е.

При появяването на окървавената Саломе, Валери усети как кръвта замръзва в жилите му. Неговият меч бе пробол сърцето й. По всички закони на природата тя трябваше да е мъртва. И въпреки това стоеше пред храма, вкопчена по някакъв непонятен начин за живота.

— Тау-у-г! — изкрещя Саломе и краката й се подкосиха. — Тау-у-г!

Като отговор на ужасния зов някъде от вътрешността на храма прокънтя нечовешко ръмжене и вой. Чу се трясъкът на счупено дърво и метал.

— Това е кралицата — извика началникът на стражата. — Убийте онзи мъж и другата жена!

Но тълпата сякаш се опомни и зави като огромна лутница. Хората най-после бяха разбрали истината че жената, която лежеше в ръцете на младежа, е яхната истинска кралица. С чудовищен рев, изпълнен с ненавист, тълпата се хвърли върху шемитите. Хората бяха преодолели потискащия ги страх. С голи ръце разкъсваха омразните потисници.

Саломе за последен път се заклати и падна в подножието на храмовите врати. Огромните й сили бяха зчерпани. Беше мъртва. Валери се скри зад една колона, държейки кралицата. Шемитите бяха успели да пуснат няколко стрели срещу него. Пазеше Тарамис със собственото си тяло. Наемниците, оцелели от развилнялата се тълпа, се опитваха да се скрият в храма, бясно посичайки всеки, който им се изпречи.

Младежът влезе преди тях. От сянката изплува невероятно отвратително чудовище, което с жабешки подскоци се запъти право към него. Малките му очички злобно блестяха, от устата стърчаха остри зъби. Валери се заизмъква навън, но няколко стрели изсвистяха край ушите му. Смъртта дебнеше навсякъде.

Група шемити бяха успели да се измъкнат от тълпата и караха конете да тръгнат нагоре по стълбите. Лъковете им бяха готови за стрелба. Валери отскочи зад една колона, в която веднага се удариха няколко стрели. Тарамис лежеше като мъртва в ръцете му.

Преди шемитите да заредят отново лъковете си, входът на храма се изпълни от някаква огромна маса. Беше чудовището. С изплашени викове наемниците обърнаха конете си и панически се опитаха да пробият обратно път. Обърканата от страх тълпа също се люшна назад. Чуха се викове на изпомачкани хора.

А чудовището изглежда виждаше само Валери и Тарамис. С усилие се провря през тесния за него вход и се запъти към тях. Валери побягна към стълбите. По петите му вървеше смъртта. Имаше вид на страшен, отвратителен звяр.

Неочаквано отнякъде се чу остър тропот на копита. По една от уличките се появи бягаща група окъсани шемити, следвана от конници с размахани мечове. Беше отряд кауранци, връщащи се победоносно в родния град. Отстрани препускаше отряд бедуини, предвождани от великан в черна ризница.

— Конан! — изкрещя Валери с всички сили. — Конан, насам!

Капитанът даде някаква команда. Без да променят посоката си бойците му опънаха лъкове. Черен облак полетя над главите на хората и се заби в туловището на звяра. Последва нов залп, после още един.

Чудовището падна и се затъркаля по стълбите в подножието на храма. Беше мъртво като господарката му, която го бе извикала от тъмнината на отдавна минали времена.

Конан придърпа юздата на коня си и скочи. Валери внимателно остави кралицата върху мраморно стъпало. После, отмалял, сам приседна. Хората ги наобиколиха.

Конан протегна ръка и вдигна главата на кралицата.

— Но това е истинската Тарамис! — изненадано извика той. — А коя е тогава онази там?

— Това е демон, взел лика на нашата кралица! — заобяснява младежът.

Конан започна невъздържано да проклина. Грабна плаща на най-близкия от своите войници, загърна Тарамис и я вдигна.

Миглите на девойката трепнаха, тя леко отвори очи и с невярващ поглед се огледа наоколо.

— Ах, но това е Конан! — изненадано въздъхна тя и здраво стисна мощната му ръка. — Дали не сънувам? А тя ми каза, че си умрял!

— Е, малко беше останало… Но, както виждаш, сега съм тук с мои верни хора. Не посмях да пусна отрядите в града. Чакат пред крепостната стена. Разбихме армията на Констанциус. Наредих да не се вземат пленници, с изключение на един… Останалите живи шемити успяха да се скрият в града. Но ние разбихме вратите и пуснахме вътре отрядите на кауранската конница. Тя е напълно достатъчна, за да подържа реда и да отбранява крепостта.

— Всичко е като някакъв кошмарен сън… Горките ми хора! Горката земя! Толкова много страдание… Трябва да компенсирам всички преживени мъки! А ти ще ми помогнеш! От този момент си не само капитан на личната ми гвардия, но и мой канцлер!

— Не, кралице. Това не е за мен. Станах вожд на зуагирите и им обещах да ги поведа към Туран. Такъв е животът… Не съм създаден да живея сред мраморни колони. Сега ще те оставя под охраната на кауранските воини, а аз ще довърша това, което съм започнал.

Възторжената тълпа направи шпалир за възкръсналата кралица и тя тръгна към двореца. По петите я следваше Валери. Неочаквано той усети как в ръката му нежно се притисна друга ръка — малка и нежна. Обърна се и в следващия миг вече прегръщаше тънкото тяло на Ивга, която го обсипваше с целувки и сълзи от радост. Момъкът блажено се усмихваше, като моряк, достигнал най-после заветния пристан.

Не всеки мъж обаче търси мир и спокойствие. Има такива, родени за битки и приключения. И те не могат да живеят другояче…

Слънцето бавно изгряваше. Древният път на керваните беше изпълнен с ездачи в бели наметала. Предвождаше ги Конан от Кимерия. Наблизо се издигаше черен кръст с прикован за ръцете и краката човек.

— Преди седем месеца аз бях горе, а ти — на кон, Констанциус! — каза Конан. — Ти изглежда си от тези хора, които са по-способни да измислят мъчения за другите, отколкото сами да ги понасят. Аз висях на кръста и успях да оцелея, поради голямата ми издръжливост на варварин от север й стечението на обстоятелствата. Когато слънцето залезе, ти ще бъдеш мъртъв. Е, соколе на пустинята, оставям те в достойна за теб компания — на владетелите на пустинята!

И кимериецът направи широк жест към небето, където кръжаха вечните лешояди. Сенките им безмълвно прелитаха от дюна на дюна.

Констанциус диво изрева от отчаяние и страх.

Конан рязко дръпна поводите на жребеца си и потегли към сребристата лента на реката. Конниците с белите наметала го последваха. Копитата им тихо барабанеха по пясъка.

И колкото повече хората се отдалечаваха, толкова лешоядите снишаваха кръговете си. Все по-ниско и по-ниско.