… и се роди вещица

Червеният полумесец

Тарамис, кралицата на Кауран, лежеше неподвижно върху кралското ложе с очи, вперени в непрогледната тъмнина. Беше се събудила неочаквано от тежък, изпълнен с кошмари сън, а свещите в златните свещници по непонятни причини бяха изгаснали. Тъмнината и тишината, които се стелеха наоколо, напомняха повече мрака на катакомбите, отколкото тихото спокойствие на спящия кралски дворец. Проблясващите между златните мрежи на прозорците сребърни звезди още повече сгъстяваха индиговочерната нощ.

Изведнъж от нищото се появи странно сияние. То постепенно започна да нараства, като ставаше все по-ярко и по-ярко. Притаила дъх, Тарамис неподвижно го наблюдаваше. Сиянието се избистри, превърна се в светъл кръг, който леко се издигна и затанцува — заедно с кадифените завеси от насрещната стена, под тихия полъх на нощния вятър.

Кралицата стреснато седна в леглото си — в светлия кръг се появи неясен силует на човешка глава!

Ледена тръпка на смразяващ страх пропълзя през девойката. Отвори уста в отчаян вик за помощ, но в последния момент се овладя. Очертанията на главата бяха станали по-ясни. Появи се образ на красива женска глава с блестящи гарвановочерни коси. Постепенно изплува лицето на жената и точно това лице спря надигащия се в кралицата вик. Отсреща я гледаше нейният образ. Тарамис имаше усещането, че стои пред огледало, но лицето от другата страна гореше в ореол от странни пламъци, а устните бяха изкривени в зловеща усмивка.

— В името на Иштар! — възкликна кралицата. — Що за магии са това?!

— Магии ли? Тук няма магии, скъпа сестрице!

— Кой ме нарича сестрица? Аз нямам сестра!

— И сигурно никога не си имала, така ли? — прозвуча превзетия и същевременно зловещ глас. — Изобщо не си спомняш някога да си имала сестра — близнак, която като всички други хора е усещала студ и мраз, болка и радост?!

— Вярно, имах някога една сестра, но тя умря много отдавна — промълви Тарамис като насън.

При тези думи красивото лице в светлия кръг рязко се отдръпна. Сега то излъчваше такава злоба и ненавист, че кралицата инстинктивно се сви, очаквайки всеки момент наоколо да засъскат змии.

— Лъжеш, глупачка такава! Тя не е умряла! Отвори си очите и погледни по-добре срещу теб, да ослепееш дано!

Думите плющяха като удари на камшик. Светлината танцуваше змийски танц по края на завесите и по нечия безмълвна заповед свещите отново запламтяха с ясна светлина. Тарамис изплашено подгъна стройните си крака, сви се върху коприните на леглото и с широко отворени очи се взря в страховитата като разярен хищник фигура. Жената пред нея приличаше на кралицата, но лицето й издаваше непозната и зла душа. Очите на неканената посетителка горяха в пламъците на страстта и жестокостта, красивите устни бяха изкривени в ехидна усмивка, всяко движение на великолепното тяло изглеждаше някак пресилено. Иначе и прическата, и дрехите, и дори финните, обсипани със скъпоценности сандали на краката бяха същите като на Тарамис.

Дълбоко деколтираната копринена дреха без ръкави, препасана с позлатен дантелен колан, напълно отговаряше на облеклото на кралицата.

— Коя си ти? Или веднага ще ми обясниш какво правиш тук, или ще позвъня на придворните дами да извикат стражата! — Тарамис бе обзета от лоши предчувствия.

— Викай колкото си щеш! — студено отвърна непознатата. — Твоите мърли едва ли ще се събудят по-рано от сутринта, дори и целият дворец да гори. А що се отнася до стражата — в тази част сега няма нито един войник.

— Какво!? Кой смее да издава заповеди на личната ми гвардия? — кралицата разярено и властно се изправи.

— Аз, мила сестрице! — изсъска гостенката. — Аз издадох заповедта малко преди да вляза в покоите ти. Горките войничета мислеха, че изпълняват заповед на любимата си кралица, ха-ха! Да знаеш само как съвършенно изиграх ролята си! Колко възвишено, смирено и гордо изричах разпорежданията, а онези огромни кютуци кротко се просваха в краката ми, с цялата внушителност на блестящите им оръжия и шлемове, украсени с пера. Беше просто великолепно!

Тарамис усещаше, че я омотават в някаква невидима лепкава мрежа, че постепенно около нея се затяга безизходна зловеща примка.

— Коя си ти? Каква е тази лудост?! Защо си дошла тук? — извика отчаяно тя.

— Коя съм аз ли? — непознатата изсъска като кобра, бързо се приближи до кралското ложе, стисна белите рамене на кралицата и впи пълен с ненавист поглед в нея.

Всичко беше толкова невероятно, че Тарамис въобще не се сети да протестира по някакъв начин срещу тази нечувана дързост — някой да докосне божествената царска плът!

— Е, глупачко, ще се сетиш ли най-после коя съм, или още да си играем на криеница?… Аз съм Саломе!

— Саломе! — ахна Тарамис и се разтрепера като лист, осъзнавайки зашеметяващата истина. — Мислех, че си умряла малко след като си се появила на този свят — тихо промълви тя.

— И други си мислеха така! Вярно е, че щом се родих, ме отнесоха в пустинята. Оставиха ме там, за да загина под палещите лъчи на безмилостното слънце. Да се продъни земята и ги погълне пъкълът дано! Да захвърлят мен, малкото безпомощно пеленаче, чийто живот не беше по-силен от пламъка на мъждукаща свещ! И знаеш ли защо трябваше да умра?

— Аз… аз… чувала съм нещо за тази история…

Див смях разтърси гостенката. С рязък жест дръпна дрехата си и откри красиво бяло тяло. Между изваяните й гърди аленееше някакъв странен знак — кървавочервен полумесец.

— Знакът на вещиците! — ужасено извика Тарамис и отскочи назад.

— Този път позна! — смехът на Саломе беше пълен с режеща омраза. — Да, това е проклятието на кауранските крале! Тази история се разказва шепнешком по всички пазари, от нея сърцата на хората замират от ужас и страх! Тези наивници си разказват от ухо на ухо как веднъж първата кралица на Кауран се отдала на самия дявол и после се родила дъщеря, която била безсмъртна. И как на всеки сто години в нашата аскарианска династия се ражда по едно момиченце, чието бъдеще се определя от знака на червения полумесец върху гърдите. Това древно проклятие се повтаря неизменно на всеки сто години.

Веднага след раждането си някои момиченца-вещици били убивани. Някои успяваха да оцелеят — силни вещици, горди дъщери на Кауран, те преживяваха вихрено спечеления си живот. И всяка от тях се казваше Саломе — вещицата. И аз съм Саломе! Ще ме има и в бъдещето. Дори когато ледниците от север плъзнат на юг и цялата наша цивилизация бъде смазана под тях! А когато от пепелта се възроди новият свят, Саломе отново ще тръгне по земята, ще омайва най-могъщите мъже и с удоволствие — ще гледа как падат главите на най-мъдрите от всяка епоха… Саломе — вещицата!

— Но нали… нали си умряла?

— Аз ли? — очите на Саломе заискриха в странни блясъци. — Въобще не съм умирала! Наистина, отнесоха ме далеч извън града и ме оставиха под изпепеляващото слънце на пустинята. Беззащитно дете, изложено на чакалите, лешоядите и пустинните вълци. Но моят живот е много по-силен от живота на който и да е простосмъртен, защото черпя енергия от могъщите черни дълбини, за които обикновените хора нямат понятие. Часовете летяха, слънцето изпращаше на земята огнените си стрели, пустинята се нажежи като ад. Но аз не умрях. Вече смътно си спомням това време, за мен то е като сън, разказан ми от друг човек. Изведнъж се появиха камили и хора с жълта кожа. Бяха облечени в копринени тоги и говореха на някакъв непознат език. Били се отклонили от пътя на керваните, лутали се насам-натам и по една случайност приближили мястото, където съм лежала. Водачът им знаел смисъла на червения полумесец и щом го забелязал, решил да ми подари живота. Този човек беше велик маг от далечен Хитай. Връщаше се след дълго пътуване до далечна Стигия. Той ме отнесе в града на червените кули — Хекин, чиито минарета се провираха, оплетени в лиани, между стволовете на тъмни бамбукови лесове. Там той ме отледа и изучи, под неговите грижи израснах и станах жена. Старостта не отслаби способностите му в черната магия. Научи ме на много, много неща…

Саломе млъкна, загадъчно усмихната, със зловещо проблясващи очи. После отметна глава, като да прогони някакъв досаден спомен и продължи:

— В края на краищата ме изгони. Каза, че въпреки огромните усилия, които полага, за да ме научи на най-висшите тайнства, от мен няма да излезе нищо. Щяла съм да си остана една най-обикновена магьосница и толкоз. Плановете му бяха грандиозни — да ме направи кралица на света и чрез мен да владее всичко. Но за негово разочарование аз отказах да седя по цели безкрайни седмици в Златната кула и непрестанно да се взирам в едно кристално кълбо. Отказах безброй пъти да повтарям едни и същи заклинания, изписани върху кожа от змии с кръвта на млади девици, да се потя над запрашени свитъци, съдържащи писания на отдавна мъртви езици. Великият маг крещеше, че съм обикновен земен червей, който никога няма да добие представа за могъщите сили на космичната магия. Може и да е така… Но светът, който ме заобикаля, съдържа всичко, за което аз мечтая — могъщество и слава, приказни богатства, силни и прекрасни мъже за любовници и очарователни жени за робини. Той ми разказа коя съм аз, откри проклятието, тегнещо над мен и съществуването на наследство, което ми се полага. То принадлежи колкото на теб, толкова и на мен. Досега е било твое, отсега — само мое. Това е правото на силния!

— Какво искаш да кажеш?! — Тарамис скочи и застана лице в лице със сестра си. — Да не би да си мислиш, че като успя да измамиш няколко гвардейци и да омаеш неколцина придворни дами, имаш право да обсебиш Кауранския трон?! Не забравяй, че кралица на Кауран съм аз и като такава ще ти осигуря достойно за твоето положение място в кралския двор, но нищо повече…

В смеха на Саломе прозвучаха открити нотки на омраза.

— Колко си щедра, мила сестро! Но преди да ми намериш „подходящо“ място между поданиците си, позволи ми да те питам: знаеш ли чии войски са разположени в подножието на крепостните стени?

— Наемниците на Констанциус, Котския предводител на свободните братя — отвърна Тарамис.

— А какво търси тук, в Кауран, тази войска? — предеше като котка Саломе.

Кралицата усещаше някаква клопка, но се опита да отговори с привичното си спокойствие и достойнство:

— Констанциус поиска разрешение да мине покрай границите на Кауран на път за Туран. Като залог за добрите си намерения, сам дойде като заложник в кралския дворец. Това е гаранцията, че армията му ще се държи както подобава.

— Така така… А днес случайно да е идвал при теб, за да поиска ръката ти? Имаше ли такова нещо — кажи!

Тарамис я погледна подозрително:

— Откъде знаеш това?

Саломе с безразличие повдигна рамене:

— И ти, мила сестрице, отхвърли това предложение, нали?

— Естествено, че ще го отхвърля! — ядосано извика Тарамис. — Да не би да мислиш, че една Кауранска принцеса няма да отхвърли с отвръщение такова недостойно предложение?! Да се омъжа за човек, чиито ръце са изцапани с кръвта на безчет невинни хора, за един авантюрист, който трябваше да избяга от собствената си страна, за да не го осъдят на смърт за безбройните му злодеяния, извършени там! За главатаря на банда организирани разбойници и наемни убийци?! Никога не бих му позволила да доведе чернобрадите си дяволи в Кауран! Сега той е в пълния смисъл на думата затворник тук. Гвардейците ми го пазят в южната кула, а утре ще поискам бандата му да напусне Кауран. Самият той ще остане затворен, докато и последният наемник не премине границата. Предупредих го лично, че жестоко ще ми плати и за най-малкото насилие над моите поданици.

— Значи той бил затворен в южната кула, така ли? — с престорена изненада запита Саломе.

— Да, така казах. Защо?

Вместо отговор Саломе плесна няколко пъти с ръце и извика с глас, преливащ от ехидно задоволство:

— Соколе, кралицата ти дава аудиенция!

Един висок мъж прекрачи прага на украсените със златна резба врати. Като го видя, Тарамис извика от изненада и яд:

— Констанциус! Как се осмеляваш да влизаш в кралските покои?

— Както виждате — осмелих се, ваше величество! — отговори мъжът, като подигравателно се поклони.

Беше висок, енергичен и здрав като стомана мъж, с тънка талия и могъщи рамене. Притежаваше дивата красота на хищник. Лицето му беше загоряло от слънцето, а леко оредяващите над тясното му чело коси, приличаха на гарванови пера. Тъмните очи гледаха проницателно, а тънките мустаци подчертаваха жестоката безмилостна извивка на устните. Бе облечен в къса копринена риза и панталон, носещ следите на лагерния живот. Тоалетът му се допълваше от ботуши, изработени от гладка щавена кожа. Констанциус засукваше мустак и нагло оглеждаше кралицата.

В очите на Тарамис пропълзя страх. Не беше наивна, за да не разбере откъде идва невероятната дързост на мъжа пред нея. Извика:

— Ти си се побъркал! Наистина тук аз изглеждам безпомощна пред теб, но не забравяй, че в този замък ти си също толкова безпомощен, защото си обграден от моите гвардейци! Те ще те разкъсат на парчета, дори ако само си помислиш да ме докоснеш! Веднага напусни покоите ми, докато не е станало късно!

Констанциус и Саломе подигравателно се разсмяха. Накрая вещицата махна нетърпеливо с ръка:

— Достатъчно! Нека преминем към следващата сцена на тази чудесна комедия. Слушай, мила сестрице! Аз бях тази, която ти изпрати Констанциус и неговата войска. Когато реших да превзема трона на Кауран, се наложи да си намеря съюзници. От всички възможности аз се спрях на Сокола по една проста причина — той не притежава нито едно от онези качества, които хората наричат добри…

Констанциус саркастично се усмихна, направи дълбок поклон на Саломе и тихо изломоти:

— Много сте ласкава към мен, скъпа принцесо!

— Изпратих го в Кауран и веднага щом войниците му се разположиха под градските стени, аз се вмъкнах в града. Влязох през малката западна портичка. Глупаците, които я пазеха, си мислеха, че любимата им кралица тайно се връща от някое любовно приключение…

— Змия такава! — Тарамис цялата беше почервеняла от възмущение.

— Е, те бяха безкрайно изненадани и шокирани, но ме пуснаха, без да кажат нито дума! — подигравателно се усмихна Саломе. — По същия начин влязох и в двореца. Гвардейците бяха много удивени, когато ги освободих. Така се разпоредих и със стражата, която пазеше Констанциус, и с придворните ти дами.

Тарамис стоеше бледа, със здраво стиснати юмруци. Попита с разтреперан глас:

— Като те слушам — свършила си добра работа. Какво смяташ да правиш по-нататък?

— Чуй! — каза Саломе и наведе глава към прозорците.

Отвън долиташе неясно дрънчене на оръжия, което можеше да значи само едно — наближаваха големи войски. Чуваха се груби мъжки гласове, издаващи заповеди на някакъв чужд език. Тези звуци се преплитаха с виковете на изплашени хора.

— Градът започна да се събужда и да разбира, че става нещо нередно. Саломе, мисля, че ще бъде добре да слезнеш долу и да успокоиш твоите поданици — нали си тяхна кралица! — Констанциус зловещо се усмихна.

— Отсега ме наричай Тарамис! Трябва колкото е възможно по-скоро да свикна с това име!

— Какво става навън? Какво сте намислили вие двамата?! — извика Тарамис.

— Нищо особено. Просто лично аз, тоест лично ти, обиколих всички порти на градската стена и наредих да бъдат отворени. Стражата беше много изненадана, но не посмя да ми се противопостави. Това, което чуваш, са войниците на Сокола, които точно в този момент превземат града.

— Ти си самият сатана! — Тарамис разярено се хвърли към Саломе. — Ти предаде моите хора! Безсрамно използва тяхното доверие в мен. Направи от мен предателка! Но почакай — сега ще отида при тях и всичко ще им обясня…

Саломе рязко дръпна кралицата за китката и я отхвърли настрана. Обърна се към мъжа:

— Констанциус, нали познаваш пътя към подземните катакомби? Заведи и затвори тази побесняла котка в най-отдалечената и тъмна каменна килия. За стражата не се безпокой — всички спят дълбок сън. После изпрати някой сигурен твой човек да им подреже гърлата, докато още не са се събудили. За това, което стана тази нощ тук, не трябва да знае никой друг! От този момент Тарамис — това съм аз, а милата ми сестра ще бъде безименен затворник в неизвестна никому, освен на теб и мен, килия. Ясно ли е?!

Под тънкия черен мустак блеснаха в зловеща усмивка два реда бели зъби:

— Всичко е ясно, само едно малко доуточнение — нали няма да ми откажеш да се позабавлявам със затворницата, преди да я оставя в компанията на ледените стени и изгладнелите подземни плъхове?

— Прави каквото искаш с тази патица! — каза Саломе, сграбчи Тарамис за рамото и силно я блъсна към Констанциус. После рязко се обърна и излезе.

Тарамис диво се запротивлява. Очите й горяха от ужас и срам пред циничния блясък в очите на мъжа, пред грубите му, безмилостни и похотливи ръце, цялото му тяло на насилник, което смазваше и чупеше нейното безпомощно, мятащо се в отчаяни пориви да се освободи същество.

Когато зад гърба на вещицата се разнесе отчаян, пълен с болка и ужас писък, Саломе само ехидно се усмихна и продължи пътя си.